diff --git a/.github/workflows/main.yaml b/.github/workflows/main.yaml index dc95bb52..b1cfe8b0 100644 --- a/.github/workflows/main.yaml +++ b/.github/workflows/main.yaml @@ -22,7 +22,7 @@ jobs: echo "deb [trusted=yes] http://archive.neon.kde.org/unstable focal main" >> /etc/apt/sources.list.d/neon.list apt-get update apt-get dist-upgrade --purge -y - apt-get -y install build-essential cmake doxygen gettext libanthy-dev libchewing3-dev libhunspell-dev libpinyin13-dev libpresage-dev maliit-framework-dev pkg-config qtbase5-dev qtdeclarative5-dev qtfeedback5-dev qtmultimedia5-dev qtquickcontrols2-5-dev presage + apt-get -y install build-essential cmake doxygen gettext libanthy-dev libchewing3-dev libhunspell-dev libpinyin13-dev maliit-framework-dev pkg-config qtbase5-dev qtdeclarative5-dev qtfeedback5-dev qtmultimedia5-dev qtquickcontrols2-5-dev - name: Build run: | diff --git a/CMakeLists.txt b/CMakeLists.txt index 36a4e8f6..3aa0516e 100644 --- a/CMakeLists.txt +++ b/CMakeLists.txt @@ -2,7 +2,6 @@ cmake_minimum_required(VERSION 3.9) project(maliit-keyboard VERSION 2.3.1) -option(enable-presage "Use presage to calculate word candidates (maliit-keyboard-plugin only)" ON) option(enable-hunspell "Use hunspell for error correction (maliit-keyboard-plugin only)" ON) option(enable-tests "Build tests" ON) @@ -76,6 +75,8 @@ set(MALIIT_KEYBOARD_LIB_SOURCES set(WESTERNSUPPORT_SOURCES plugins/westernsupport/spellchecker.cpp plugins/westernsupport/spellchecker.h + plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp + plugins/westernsupport/spellpredictworker.h plugins/westernsupport/westernlanguagefeatures.cpp plugins/westernsupport/westernlanguagefeatures.h plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.cpp @@ -96,24 +97,6 @@ set(maliit-keyboard-definitions HUNSPELL_DICT_PATH="${HUNSPELL_DICT_PATH}" MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR="${CMAKE_INSTALL_PREFIX}/${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}") set(maliit-keyboard-include-dirs) -if(enable-presage) - # Presage headers incompatible with C++17, which is default in newer GCC - set(CMAKE_CXX_STANDARD 14) - find_package(Presage REQUIRED) - - if(Presage_FOUND) - list(APPEND maliit-keyboard-definitions HAVE_PRESAGE) - list(APPEND maliit-keyboard-libraries ${Presage_LIBRARIES}) - list(APPEND maliit-keyboard-include-dirs ${Presage_INCLUDE_DIRS}) - - list(APPEND WESTERNSUPPORT_SOURCES - plugins/westernsupport/candidatescallback.cpp - plugins/westernsupport/candidatescallback.h - plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp - plugins/westernsupport/spellpredictworker.h) - endif() -endif() - if(enable-hunspell) find_package(Hunspell REQUIRED) list(APPEND maliit-keyboard-definitions HAVE_HUNSPELL) @@ -203,7 +186,7 @@ target_link_libraries(westernsupport ${maliit-keyboard-libraries} Maliit::Plugin target_include_directories(westernsupport PUBLIC src/lib/logic plugins/westernsupport ${maliit-keyboard-include-dirs}) target_compile_definitions(westernsupport PRIVATE ${maliit-keyboard-definitions}) -function(language_plugin _language _full_language _ebook) +function(language_plugin _language _full_language) # To support layout style variations such as en@dv we need to avoid using # the @ character in variables, so split and replace it with _ set(_target ${_language}) @@ -214,10 +197,6 @@ function(language_plugin _language _full_language _ebook) set(PLUGIN_SOURCES plugins/${_language}/src/${_full_language}plugin.h plugins/${_language}/src/${_full_language}plugin.json) -if(enable-presage) - add_ngram(TEXT plugins/${_language}/src/${_ebook} DATABASE database_${_language}.db) - list(APPEND PLUGIN_SOURCES database_${_language}.db) -endif() add_library(${_target}plugin MODULE ${PLUGIN_SOURCES}) set_target_properties(${_target}plugin PROPERTIES OUTPUT_NAME ${_language}plugin) target_link_libraries(${_target}plugin maliit-keyboard-common westernsupport) @@ -228,10 +207,6 @@ endif() DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) install(TARGETS ${_target}plugin LIBRARY DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) -if(enable-presage) - install(FILES ${CMAKE_CURRENT_BINARY_DIR}/database_${_language}.db - DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) -endif() foreach(_file IN LISTS ARGN) install(FILES plugins/${_language}/${_file} DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) @@ -240,7 +215,7 @@ endfunction() function(abstract_language_plugin _language _full_language) set(options ABSTRACT_LANGUAGE_PLUGIN) - set(oneValueArgs NGRAM_DATABASE PLUGIN_DIR LANGUAGE_FEATURES) + set(oneValueArgs PLUGIN_DIR LANGUAGE_FEATURES) set(multiValueArgs SOURCES LIBRARIES INCLUDE_DIRS DEFINITIONS FILES DIRECTORY) cmake_parse_arguments(abstract_language_plugin "${options}" "${oneValueArgs}" "${multiValueArgs}" ${ARGN}) @@ -279,10 +254,6 @@ function(abstract_language_plugin _language _full_language) foreach(_s IN LISTS abstract_language_plugin_SOURCES) list(APPEND PLUGIN_SOURCES plugins/${_plugindir}/src/${_s}) endforeach() - if(enable-presage AND (NOT ${abstract_language_plugin_NGRAM_DATABASE} EQUAL "")) - add_ngram(TEXT plugins/${_plugindir}/src/${abstract_language_plugin_NGRAM_DATABASE} DATABASE database_${_language}.db) - list(APPEND PLUGIN_SOURCES database_${_language}.db) - endif() add_library(${_target}plugin MODULE ${PLUGIN_SOURCES}) set_target_properties(${_target}plugin PROPERTIES OUTPUT_NAME ${_language}plugin) target_link_libraries(${_target}plugin Qt5::Core Maliit::Plugins maliit-keyboard-common ${abstract_language_plugin_LIBRARIES}) @@ -303,48 +274,44 @@ function(abstract_language_plugin _language _full_language) install(DIRECTORY plugins/${_plugindir}/${_dir} DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) endforeach() - if(enable-presage AND (NOT ${abstract_language_plugin_NGRAM_DATABASE} EQUAL "")) - install(FILES ${CMAKE_CURRENT_BINARY_DIR}/database_${_language}.db - DESTINATION ${MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR}/${_language}) - endif() endfunction() -language_plugin(ar arabic free_ebook.txt) -language_plugin(az azerbaijani free_ebook.txt) -language_plugin(be belarusian free_ebook.txt) -language_plugin(bg bulgarian free_ebook.txt) -language_plugin(bs bosnian free_ebook.txt) -language_plugin(ca catalan paulina_buxareu.txt src/overrides.csv) -language_plugin(cs czech free_ebook.txt) -language_plugin(da danish free_ebook.txt src/overrides.csv) -language_plugin(de german buddenbrooks.txt) -language_plugin(el greek grazia_deledda-christos_alexandridis.txt) -language_plugin(en english the_picture_of_dorian_gray.txt src/overrides.csv) -language_plugin(eo esperanto alicio_en_mirlando.txt) -language_plugin(es spanish el_quijote.txt) -language_plugin(fa persian free_ebook.txt qml/Keyboard_symbols_fa.qml) -language_plugin(fi finnish free_ebook.txt) -language_plugin(fr french les_trois_mousquetaires.txt src/overrides.csv) -language_plugin(gd gaelic teacsa.txt) -language_plugin(he hebrew free_ebook.txt src/overrides.csv) -language_plugin(hr croatian knjiga.txt) -language_plugin(hu hungarian free_ebook.txt) -language_plugin(is icelandic althingi_umraedur_2004_2005.txt) -language_plugin(it italian la_francia_dal_primo_impero.txt src/overrides.csv) -language_plugin(lt lithuanian free_ebook.txt) -language_plugin(lv latvian free_ebook.txt) -language_plugin(mk macedonian free_ebook.txt) -language_plugin(nb norwegian free_ebook.txt) -language_plugin(nl dutch free_ebook.txt src/overrides.csv) -language_plugin(pl polish ziemia_obiecana_tom_pierwszy_4.txt) -language_plugin(pt portuguese historias_sem_data.txt src/overrides.csv) -language_plugin(ro romanian amintiri_din_copilarie.txt) -language_plugin(ru russian free_ebook.txt) -language_plugin(sl slovenian free_ebook.txt) -language_plugin(sr serbian free_ebook.txt) -language_plugin(sv swedish free_ebook.txt src/overrides.csv) -language_plugin(tr turkish free_ebook.txt) -language_plugin(uk ukrainian free_ebook.txt) +language_plugin(ar arabic) +language_plugin(az azerbaijani) +language_plugin(be belarusian) +language_plugin(bg bulgarian) +language_plugin(bs bosnian) +language_plugin(ca catalan src/overrides.csv) +language_plugin(cs czech) +language_plugin(da danish src/overrides.csv) +language_plugin(de german) +language_plugin(el greek) +language_plugin(en english src/overrides.csv) +language_plugin(eo esperanto) +language_plugin(es spanish) +language_plugin(fa persian qml/Keyboard_symbols_fa.qml) +language_plugin(fi finnish) +language_plugin(fr french src/overrides.csv) +language_plugin(gd gaelic) +language_plugin(he hebrew src/overrides.csv) +language_plugin(hr croatian) +language_plugin(hu hungarian) +language_plugin(is icelandic) +language_plugin(it italian src/overrides.csv) +language_plugin(lt lithuanian) +language_plugin(lv latvian) +language_plugin(mk macedonian) +language_plugin(nb norwegian) +language_plugin(nl dutch src/overrides.csv) +language_plugin(pl polish) +language_plugin(pt portuguese src/overrides.csv) +language_plugin(ro romanian) +language_plugin(ru russian) +language_plugin(sl slovenian) +language_plugin(sr serbian) +language_plugin(sv swedish src/overrides.csv) +language_plugin(tr turkish) +language_plugin(uk ukrainian) abstract_language_plugin(en@dv englishdvorak FILES src/overrides.csv @@ -365,13 +332,11 @@ elseif(Anthy_FOUND) INCLUDE_DIRS ${Anthy_INCLUDE_DIRS} DIRECTORY qml/keys) endif() -if(enable-presage) - abstract_language_plugin(ko korean - NGRAM_DATABASE korean.txt - SOURCES database_ko.db - LIBRARIES westernsupport - DIRECTORY qml/keys) -endif() + +abstract_language_plugin(ko korean + LIBRARIES westernsupport + DIRECTORY qml/keys) + if(Pinyin_FOUND) abstract_language_plugin(zh-hans pinyin ABSTRACT_LANGUAGE_PLUGIN PLUGIN_DIR pinyin diff --git a/cmake/FindPresage.cmake b/cmake/FindPresage.cmake deleted file mode 100644 index 1f5af627..00000000 --- a/cmake/FindPresage.cmake +++ /dev/null @@ -1,34 +0,0 @@ -include(FeatureSummary) -set_package_properties(Presage PROPERTIES - URL "http://presage.sourceforge.net/" - DESCRIPTION "Presage is an intelligent predictive text entry platform.") - -find_library(Presage_LIBRARIES presage) -find_path(Presage_INCLUDE_DIRS presage.h) -find_program(Presage_TEXT2NGRAM text2ngram) - -include(FindPackageHandleStandardArgs) -find_package_handle_standard_args(Presage DEFAULT_MSG Presage_LIBRARIES Presage_INCLUDE_DIRS) -mark_as_advanced(Presage_INCLUDE_DIRS Presage_LIBRARIES) - -function(add_ngram) - # Parse arguments - set(oneValueArgs TEXT DATABASE) - cmake_parse_arguments(ARGS "" "${oneValueArgs}" "" ${ARGN}) - - if(ARGS_UNPARSED_ARGUMENTS) - message(FATAL_ERROR "Unknown keywords given to add_ngram(): \"${ARGS_UNPARSED_ARGUMENTS}\"") - endif() - - get_filename_component(_infile ${ARGS_TEXT} ABSOLUTE) - set(_database "${CMAKE_CURRENT_BINARY_DIR}/${ARGS_DATABASE}") - - set_source_files_properties(${_database} GENERATED) - - add_custom_command(OUTPUT "${_database}" - COMMAND rm -f ${_database} - COMMAND ${Presage_TEXT2NGRAM} -n 1 -l -f sqlite -o ${_database} ${_infile} - COMMAND ${Presage_TEXT2NGRAM} -n 2 -l -f sqlite -o ${_database} ${_infile} - COMMAND ${Presage_TEXT2NGRAM} -n 3 -l -f sqlite -o ${_database} ${_infile} - DEPENDS ${_infile} VERBATIM) -endfunction() diff --git a/plugins/ar/src/free_ebook.txt b/plugins/ar/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/az/src/azerbaijaniplugin.h b/plugins/az/src/azerbaijaniplugin.h index 7a198fd3..2c89816e 100644 --- a/plugins/az/src/azerbaijaniplugin.h +++ b/plugins/az/src/azerbaijaniplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class AzerbaijaniPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/az/src/database_az.db b/plugins/az/src/database_az.db deleted file mode 100644 index 1d294454..00000000 Binary files a/plugins/az/src/database_az.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/az/src/free_ebook.txt b/plugins/az/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index 458f6654..00000000 --- a/plugins/az/src/free_ebook.txt +++ /dev/null @@ -1,3225 +0,0 @@ -Paulo Koelyo - -Rio-Pyedranın sahilində -oturdum və ağladım -Ön söz -İspaniyalı bir missioner adada üç astek kahininə rast gəldi. Keşiş onlardan soruşdu: --Siz necə dua edirsiniz? --Biz bircə dua bilirik, - baş kahin cavab verdi - O da budur: «İlahi, səndə üç ruh birləşib, biz də üç nəfərik. Bizi əfv elə». -- Pis dua deyil, - missioner dedi. -- Ancaq Allahın eşitmək istədiyi bir az başqa cürdür.Gəlin, mən sizə başqa dua öyrədim - bundan çox-çox yaxşısını. -Sonra onlara katolik duasını öyrətdi və Tanrı sözünü yaymaq üçün yoluna davam etdi. -Bir neçə il sonra missioner İspaniyaya, öz evinə qayıdanda onun gəmisi həmin adanın yanından keçməli oldu. Missioner yuxarı -göyərtədən üç kahini sahildə gördü və onlara əl elədi. -Həmin anda onlar suların üstüylə gəmiyə tərəf qaçdılar. İçlərindən biri, gəmiyə ən yaxın olanı qışqırdı; --Padre! Padre! Biz tanrının sevimli duasını yadımızda saxlaya bilmədik! Onu bizə təzədən öyrət! --Bu vacib deyil, - möcüzə şahidi olmuş missioner dedi. Və vaxtında başa düşmədiyi üçün Tanrıdan üzr istədi - Tanrı bütün dillərdə -danışır. -Bu pritça «Rio-Pyedranın sahilində oturdum və ağladım» kitabında söhbətin nədən getməsinin ən yaxşı izahıdır. Biz nadir hallarda -möcüzənin ətrafımızda olduğunu boynumuza alırıq. Möcüzələr bizim lap yanımızda baş verir, səma işarətləri bizə yol göstərir, -mələklər onları eşitməmizi xahiş edirlər. Ancaq biz «Dinə gəlmək üçün konkret qaydalara əməl etmək, konkret formulaları -səsləndirmək lazımdır» deyərək qətiyyətlə özümüzü görməməzliyə vururuq. Anlamırıq: «biz Onun üçün hansı qapıları açsaq, O da -oradan gırəcək». -Ənənəvi dini ayinlər vacibdir, zira birgə dua edən, mərasimləri yerinə yetirən zaman yaranan vəhdət hissini başqaları ilə bölməkdə -bizə kömək edir. Bununla belə unutmaq olmaz ki, mənəvi təcrübə hər şeydən əvvəl praktik məhəbbət təcrübəsidır. Məhəbbətdə isə -qaydalar yoxdur. Əlbəttə, dərslikləri əzbərləmək, ehtirası cilovlamaq, davranış strategiyası hazırlamaq olar- bütün bunlar -cəfəngiyyatdır. Qərarı ürək verir və yalnız onun qərarı vacib və gərəklidir. -Belə hadisə hər birimizin həyatında baş verib. Bizlərdən hər birimiz bu və ya digər anda göz yaşları içində təkrar etmişik: «Bu -sevgi mənim əzablarıma dəyməz». Biz ona görə əzab çəkirik ki, aldığımızdan çox verdiyimizi (bizim fikrimizcə) düşünürük. Ona görə -əzab çəkirik ki, bizim sevgimiz gizli, təsdiqsiz qalıb. Biz öz qaydalarımızı qoya bilməmişik, odur ki, əzab çəkirik. -Amma əbəs yerə. Zıra sevgidə bizim mənən böyüməmizin rüşeymləri qoyulub. Nə qədər çox seviriksə, mənəvi kamilliyin dərkinə bir -o qədər yaxınlaşırıq. Həqiqətən kamilliyə çatmış insanlar – ürəkləri məhəbbətlə alovlananlar - öz dövrlərinin bütün xürafatını, -maneələrini dəf ediblər. Onlar mahnı oxuyublar, gülüblər, yüksək səslə dua ediblər, oynayıblar, apostol Pavelin «müqəddəs dəlilik» -adlandırdığı hər şeyi həyata keçiriblər. Onlar şən olublar – zira dünya sevənlərin qarşısında diz çökür və onlar, itirmək qorxusundan -xəbərsizdir.Əsl məhəbbət özünü bütünlüklə verməkdir. -«Rio-Pyedranın sahilində oturdum və ağladım» kitabı bunun nə qədər vacib olması haqqındadır. Pilar və onun dostu -uydurma -personajlardır. Lakin onlar həm də Fərqli Məkan axtarışlarında qarşılaşdığımız bir çox konfliktləri simvolizə edirlər. Gec, ya tez -hər birimiz öz qorxularımıza qalib gəlməli olacağıq - zira mənəviyyatın yolu gündəlik qazanılan məhəbbət təcrübəsindən keçir. -Bir dəfə rahib Tomas Merton dedı: «Mənəvi həyat məhəbbətə bərabərdir. Kiməsə kömək eləmək, kimisə qorumaq, xeyriyyəçilik -məqsədilə sevmirlər. Belə olanda yaxınımız bizim üçün sadəcə obyektə çevrilir, özümüzü isə xeyirxah və müdrik adamlar kimi -görürük. Bunun məhəbbətə heç bir dəxli yoxdur. Sevmək - başqa adamın bir parçası olmaq, onda İlahi odun qığılcımlarını tapmaq -deməkdir». -Qoy, Piların Rio-Pyedra sahilində tökdüyü göz yaşları bizə İlahi oda gedən yolu göstərsin. - -*** -Əgər rəvayətə inansaq, bu çayın sularına düşən hər şey – yarpaqlar, həşəratlar, quş lələkləri zamanla onun yatağını döşəyən daşlara çevrilirlər. Of, əgər mən ürəyimi sinəmdən qopara -bilsəydim. Qopara və coşğun sulara ata - bir də nə əzab, nə həsrət, nə də xatirə olmasın deyə. -Rio- Pyedranın sahilində oturdum və ağladım. Qışın soyuğu mənə yanaqlarımdakı göz yaşlarını -hiss etdirdi və göz yaşları qarşımda axan buz kimi soyuq sulara qarışdı. Hardasa bu çay başqasıyla, -sonra üçüncüsü ilə birləşir, o vaxta qədər ki - ancaq artıq mənim gözümdən və könlümdən uzaqda bütün bu sular dəniz suyu ilə qarışır. -Qoy, sular ona qarışmış göz yaşlarını da uzaqlaşdırsın, onda mənim məhəbbətim bilməyəcək ki, -mən nə vaxtsa ona yas tutmuşam. Qoy, sular ona qarışmış göz yaşlarını uzaqlaşdırsın ki, mən Rio Pyedranı, monastırı, Pireneyin ətəklərindəki kilsəni, birlikdə getdiyimiz yolları və dumanı unuda -bilim. -1 - - Mən yuxuda gördüyüm yolları, dağları, düzənlikləri unudacağam -onlar yuxularıma girirdilər, -ancaq mən bundan xəbərsizdim. -Lakin mən adi «hə» və ya «yox»un bizim bütün yaşamımızı dəyişməyə qadir olduğu həmin sehirli -anı xatırlayıram. Sanki bu çoxdan baş verib, bununla belə cəmi bir həftə əvvəl mən yenidən onunla -görüşdüm və yenidən itirdim. -Rio-Pyedranın sahilində mən bu əhvalatı yazdım. Mənim əllərim donmuşdu, ayaqlarım narahat -oturmaqdan keyimişdı və mən hər an dayanmağa, yazdıqlarımı tullamağa can atırdım. --Sadəcə yaşamağa çalış. Xatirələri saxla qocalara - o belə deyirdi. -Bəlkə, məhəbbət bizi vaxtından əvvəl qocaldır və elə o da çoxdan ötmüş gəncliyi qaytarır. Axı o -anları necə xatırlamamaq olar? Mən həm də sonsuz həsrəti işıqlı kədərə, tənhalığı xatirəyə çevirmək -üçün yazıram. Bu əhvalatı özümə danışıb, sonra çaya tullamaq üçün - yanında sığınacaq tapdığım -qadın mənə belə dedi. Əgər müqəddəslərin sözlərinə inansaq - onda su yanğı ilə yazılanları -söndürəcək. -Bütün sevgi əhvalatları bir - birinə oxşayır. -Biz bir yerdə böyüyüb, bir yerdə boya-başa çatmışıq. Sonra o, ata yurdundan getdi, zira gec, ya tez -bütün cavanlar doğma daldabucaqlarını tərk edirlər. Dedi ki, dünyanı görmək istəyir, onun arzuları -üçün Soriyanın çölləri çox dardı. -Bir neçə il mən onun haqqında heç nə eşitmədim.Yalnız hərdən bir ondan qısa məktublar gəlirdi vəssalam. Zira bizim uşaqlığımızın küçələrinə və meşələrinə o, bir də heç vaxt qayıtmadı. -Mənsə məktəbi bitirib Saraqosa getdim və orada anladım: O haqlı idi. Soriya kiçik şəhərcikdir və -dünyaya bağışladığı yeganə məşhur şairin ən məşhur sözü «yol onunla getmək üçün yaranıb» -misrası idi. Mən universitetə daxil oldum, nişanlandım. Hələ də qalib gələ bilmədiyim açıq -müsabiqəyə hazırlaşmağa başladım. Təhsil haqqını ödəmək üçün satıcı işlədım. Müsabiqədən -kəsildim, nişanlımdan ayrıldım. -Bütün bu vaxt ərzində isə ondan gələn məktubların sayı çoxalırdı və xarici ölkələrin markalarına -baxanda mən həsəd aparırdım. Bax, - mən fikirləşirdim - mənim dostum yetkinləşib, o, hər şeyin -dadına baxıb, o bütün dünyanı gəzib, onun qanadları böyüyüb, mənsə hələ də kök atmağa çalışıram. -Bir vaxt gəldi ki, eyni ünvandan - kiçik fransız şəhərciyindən göndərdiyi məktublarında o, tez - tez -Allahdan danışmağa başladı. Günlərin bir günü isə seminariyaya daxil olmaq, özünü duaya və -moizəyə həsr etmək istədiyini bildirdi. Cavab məktubunda mən ondan tələsməməsini, azadlığın -kefini bir az da çıxartmasını, yalnız bundan sonra belə ciddi addım atmasını xahiş etdim. -Təzədən oxudum və məktubu cırmaq qərarına gəldim - mən kiməm ki, azadlıq və ya rahiblik -haqqında hökm çıxardım? Ondan da, o birisindən də o xəbərdardır, mən yox. -Yenə bir müddət keçəndən sonra mən onun mühazirə oxuduğunu eşitdim və təəccübləndim - axı, -o, başqalarını öyrətmək üçün çox gəncdir. Ancaq iki həftə keçəndən sonra o, mənə yazdı ki, -Madriddə mühazirə oxuyacaq və çox xahiş edir ki, mən də ora gəlim. -Və mən Saraqosdan Madridə qədər dörd saat yol getdim, çünki onu yenidən görmək ıstəyirdim. -Onun səsini eşitmək istəyirdim. Onunla kafedə oturmaq, birlikdə oynadığımız zamanları yada -salmaq istəyirdim - onda bizə elə gəlirdi, dünya o qədər böyükdür ki, onu gəzib qurtarmaq, dərk -etmək mümkün deyil. -*** -Mühazirəyə mənim fikirləşdiyimdən də çox adam gəlmişdi, elə mühit də çox təntənəli və ciddi -idi. Və mən heç nə anlamırdım. -«Bəlkə o, məşhur adam olub» - mən fikirləşdim.Öz məktublarında o, bu barədə heç nə deməmişdi. -Mən zalda oturanlarla danışmaq, onları bura nəyin gətirdiyini soruşmaq istədim - ancaq cürət -eləmədim. -Onu görəndə təəccübləndim. O, mənim bir vaxtlar tanıdığım yeniyetməyə heç oxşamırdı. Axı -2 - - qəribə nə var ki, on bir il – az müddət deyil. O,gözəlləşmişdi, gözləri parıldayırdı. --O, bizə bizim olanı qaytarır, - məndən solda əyləşmiş qadın dilləndi. -Qəribə sözlərdir. --Nəyi qaytarır ? - mən soruşdum. --Bizdən oğurlanmış olanı. İnamı. --Yox, qaytarmır, - sağ tərəfdəki qonşu etiraz etdi, o, nisbətən gənc idi. -Onsuz da bizə məxsus olanı -qaytarmaq mümkün deyil. --Eləsə, siz bura niyə gəlmisiniz? - birinci qadın əsəbi halda xəbər aldı. --Ona qulaq asmaq istəyirəm. Mənə onların indi nə fikirləşdiyi maraqlıdır. Vaxt vardı, onlar bizi -tonqalda yandırırdılar. Bəlkə elə bilirlər, az yandırıblar? --Bu yalqız səsdi, – birinci dedi. - O, bacardığını edir. -İkinci qadın istehza ilə gülümsündü və söhbəti kəsib üzünü çevirdi. --Bir seminarist üçün o, çox cəsarətlidir, - birinci qadın indi də mənə müraciət edərək və məndən -dəstək gözləyərək davam etdi. -Ancaq mən heç nə başa düşmürdüm və susdum. Gənc qadınsa mənə göz vurdu - onun əlbiri, -müttəfiqiyəmmiş kimi. -Mənsə ona görə susurdum ki, fikrim başqa şeylə məşğul idi. Mən birinci qadının dediyi haqqında -düşünürdüm. -«Seminarist» -Ola bilməz. O, mənə xəbər verərdi. -O, danışmağa başladı, ancaq mən heç cür diqqətimi cəmləyə bilmirdim. «Yaxşı geyinmək lazım -idi» - bunun məni niyə belə narahat etdiyini başa düşmədən fikirləşirdim. O, zalda məni gördü və -mən onun nə düşündüyünü, xoşuna gəlib - gəlmədiyimi tapmağa çalışdım. Yəqin ki, o vaxtkı mənlə -indiki mən arasında böyük fərq var - onda mənim 18 yaşım vardı, indi 29. -Səsi heç dəyişməmişdi. Lakin tamam fərqli sözlər deyirdi. -Mütləq risk eləmək lazımdır. Həyatın möcüzəsini yalnız gözlənilməz hadisələrə hazır olduğumuz -zaman tam şəkildə dərk edə bilərik. -Tanrı hər gün bizə - günəşlə birlikdə - bizi bədbəxt edən hər şeyi dəyişmək imkanı göndərir. Və hər -gün biz özümüzü elə aparırıq ki, guya bu imkanı görmürük, guya o, ümumiyyətlə mövcud deyil, guya -bu gün tamamilə dünənə oxşayır və sabahdan fərqlənmır. Ancaq öz gününə diqqətlə baxan kəs -həmin sehirli anı tapacaq. O, bizim sabaha gedən qapını açdığımız saatda, ya da şam yeməyindən -sonra yaranan səssizlik anında, ya da bir - birindən ayırmadığımız minlərlə xırda detallarda gizlənə -bilər. Həmin an - ulduzların gücünün bizə keçdiyi və bizə möcüzə yaratmaq imkanı verən an -mövcuddur. -Düzdür, xoşbəxtlik hərdən başımıza göydən yağır, ancaq əksər hallarda o mübarizə, qələbədir. -Sehirli an bizə dəyişməkdə və arzularımızın axtarışlarına çıxmaqda kömək edir. Doğrudur, bu yolda -bizi ağrı - acı, əzab, ehtiyac gözləyir, çoxlu məyusluqlarla rastlaşacağıq - lakin onların hamısı -keçicidir, heç bir iz qoymur. Gələcəkdə biz geriyə qürur və inamla baxacağıq. -O şəxs bədbəxtdir ki, riskə getməkdən qorxur. Yəqin ki, o, məyusluqdan və illüziyaların puça -çıxmasından xəbərsizdir, əzab çəkmir - arzu edən və arzusunu həqiqətə çevirməyə can atanlardan -fərqli olaraq. Amma o, geri baxdığı zaman – o isə mütləq baxacaq, zira bu bizim hər birimizə xasdır -- ürəyinin ona necə: « Sən, Tanrının bu qədər səxavətlə sənin günlərinə, iş və asudə vaxtlarına -səpələdiyi həmin möcüzələri neynədin? Ustadının sənə etibar etdiyi istedadı, zəkanı necə -dəyərləndirdin? İtirməkdən qorxduğun üçün dərinə basdırdın? Yaxşı, bundan sonra arxayın ola -bilərsən: sən öz həyatını yelə verdin və xərclədin, puç və israf etdin. Bu arxayınçılıq sənin yeganə -qazancın olacaq». - dediyini eşidəcək. -Bədbəxt o kəsdir ki, belə sözlər eşidir. Bədbəxtdir, çünki indi o, möcüzənin mümkünlüyünə inanır, -lakin sehirli anlar bir daha qayıtmayacaq. -O, mühazirəni bitirəndə, adamlar hər tərəfdən onu əhatəyə aldılar. Mən bir qədər aralıda -3 - - gözləyirdim və gərgin halda uzun illərin ayrılığından sonra ona necə təsir bağışlayacağım barədə -fikirləşirdim. Mən özümü körpə uşaq kimi hiss edirdim - onu təzə, yad dostlara qısqanan, qorxaq bir -uşaq. Mən əzab çəkirdim, çünki o, başqalarına daha çox diqqət ayırırdı, nəinki mənə. -Nəhayət ki, o yaxınlaşdı. Yanaqları allandı və mən qarşımda bir dəqiqə əvvəl ciddi şeylərdən -danışan yetkin kişi yox, bir vaxtlar mənimlə birlikdə müqəddəs Saturiya sovməəsində - (kiçik kilsə) -gizlənən balaca oğlanı gördüm. Həmin oğlan mənə dünyanı gəzmək arzusundan danışdığı vaxt, -valideynlərimiz polisə zəng edirdilər, çünki elə bilmişdilər ki, çayda boğulmuşuq. --Salam, Pilar, - o dedi. -Mən onu öpdüm. Mən onun çıxışını tərifləyə və bu qədər çox adamın içində özümü nədənsə yaxşı -hiss etmədiyimi deyə bilərdim. Mən uşaqlığımızdan hər hansı bir gülməli hadisəni xatırlaya və -indi başqalarının ona necə heyranlıqla baxdığını görəndə qürur duyduğumu etiraf edə bilərdim. Mən -Saraqosa gedən sonuncu gecə avtobusuna çatmaq üçün tələsməli olduğumu ızah edə bilərdim. -Bilərdim. Biz heç vaxt bu sözlərin mənasını sonacan anlamayacağıq. Zira həyatımızın hər bir -anında nə isə bir şey baş verə bilər - baş verə bilər, ancaq vermir. Elə sehirli anlar var ki, geridə qalır -və kəşf olunmadan keçir, və ya taleyin əli qəflətən bizim dünyamızı dəyişir. -Və onda da, məhz, belə oldu. Bütün o deyə biləcəklərimin əvəzinə, mən cəmi iki söz dedim - bir -həftədən sonra məni bu çayın sahilinə gətirib çıxardan, bu sətirləri yazmağa məcbur edən ikicə söz... -- Qəhvə içək? – bax, onda mən bunu dedim. -Və o, mənə tərəf dönərək taleyin ona uzatdığı əli geri çevirmədi. -- Səninlə danışmağa elə ehtiyacım var ki. Sabah Bılbaoda mühazirə oxuyacam. Mən maşınlayam. -Gedirik? -- Mən Saraqosa qayıtmalıyam - bunun yeganə çıxış yolu olduğunu bilmədən cavab verdim. Ancaq -sonrakı saniyədə ya yenidən uşaqlıq dövrünə döndüyüm üçün, ya da ona görə ki, həyatımızın ən -gözəl anlarını biz yazmırıq, mən dedim: -- Amma, yox, Müqəddəs Məryəmin qüsursuz haimləliyi bayramı münasibətilə istirahət günləri -olacaq. Mən səninlə Bilboaya gedə bilərəm, Saraqosa da oradan qayıdaram. -Yanımda oturmuş qadının «seminarist» barədə replikası mənə rahatlıq vermirdi və deyəsən o, bunu -hiss etdi. -- Sən məndən nə isə soruşmaq istəyirsən? -- İstəyirəm, - mən biclik işlətməyə çalışaraq cavab verdim. - Bir qadın mühazirədən qabaq dedi ki, -sən ona məxsus olanı qaytarırsan. -- Bu vacib deyil. -- Mənim üçün vacibdir, - mən etiraz etdim. - Axı, mən sənin haqqında, həyatın haqqında heç nə -bilmirəm. Səni dinləmək üçün bu qədər adamın gəldiyini görəndə heyrətə gəldim. -O, gülərək yanındakı adamlara tərəf çevrildi və artıq onlarla söhbətə başlamağa hazırlaşdı. -- Dayan, - mən onun qolundan çəkərək dedim. - Sən mənə cavab vermədin. -- Pilar, inan ki, bu sənin üçün o qədər də maraqlı olmayacaq. -- Hər halda, mən bilmək istəyirəm. -O, dərindən nəfəs aldı və məni zalın küncünə çəkdi. --Əsasında təkallahlıq duran böyük dinlərın hər üçü - iudaizm, xristianlıq, islam kişi dinləridir. Din -xadimləri - kişilərdir. Qanunları kişilər qoyur, mərasimləri kişilər icra edir. -- Zaldakı o xanım nəyi nəzərdə tuturdu? -O, çaşdı, duruxdu, ancaq hər halda cavab verdi: -- Mənim hər şeyə fərqli yanaşdığımı. Tanrının qadın simasına inandığımı. -Mən yüngülcə nəfəs aldım - qadın səhv etmişdi. O, seminarist ola bilməzdi, zira seminaristlər hər -şeyə fərqli yanaşa bilməzlər. -- Müfəssəl izahatdır, - mən cavab verdim. -Qapıda məni zalda mənə göz vuran həmin qız gözləyirdi. -- Mən bilirəm ki, biz səninlə eyni məzhəbə etiqad edirik, - o dedi. - Mənim adım Bridadır. -4 - - - Nə barədə danışırsan? Başa düşmürəm. -- Çoz gözəl başa düşürsən, – o güldü. -Və mənə nə isə izah etməyə imkan vermədən əlimdən yapışmağı ilə çölə çıxmağı bir oldu. -Yetərincə isti axşam idi, ancaq mən səhərə qədər küçədə qala bilməzdim, gecələmək üçün hara -getmək lazım gəldiyi haqqında isə heç bir fikrim yox idi. -- Hara gedirik? - mən soruşdum. -- Tanrıçanın heykəlinin yanına, - cavabı gəldi. -- Mən ucuz bir otel axtarsam, yaxşıdır. -- Hər şeyi sonra başa salaram. -Mən kafedə oturub danışmağa, dostum haqqında daha çox şey öyrənməyə üstünlük verərdim. -Ancaq mübahisə eləmədim və qız məni Paseo-de-Kastelyana küçəsilə aparanda itaətkarcasına -yanınca gedirdim və bu günə qədər heç vaxt görmədiyim Madridə baxa-baxa başımı tərpədirdim. -Qız prospektin ortasında dayandı və səmanı göstərdi. -- Odur! -Çılpaq budaqların arasından bütöv ay parıldayırdı. -- Gözəldir, - mən dedim. -Ancaq qız, məni eşitmədən, qollarını geniş açdı, ovuclarını üzü yuxarı çevirdi, başını geri atdı və -dondu. -«Hara gəlıi çıxmışam, - mən fikirləşdim. Mühazirəyə qulaq asdım, sonra bu ağıldankəm qızla -Paseo-de-Kastelyanada gəzdim, sabahsa Bilbaoya gedirəm». -- Yer Tanrıçasının güzgüsü, - qız gözlərini açmadan dilləndı. - Öz qüdrətimizi dərk etməyi bizə -öyrət. Elə et ki, kişilər bizi başa düşsün. Doğulan, işıq saçan, ölən və göylərdə yenidən dirilən Sən, -toxumdan meyvəyə qədər olan yolu bizə göstərirsən. -Qız əllərini göyə uzatdı və uzun müddət bu pozada dayandı. Yoldan keçənlər ona baxırdılar, -gülürdülər, ancaq o, onlara fikir vermirdi. Əvəzində mən onun yanında olduğum üçün utandığımdan -yerə girməyə hazır idim. -- Mən bunu etməli idim, - o, Aya bütün ehtiramını bildirdikdən sonra dilləndi: -- İndi İlahə bizi qoruyacaq. -- Bir əməlli başa sal görüm, nədən danışırsan? -- Sənin dostun nədən danışırdısa, ondan, ancaq həqiqi sözlərlə. -Və mən mühazirənin mənasını anlamağa çalışmadığım üçün peşman -oldum. İndi orada nədən söhbət getdiyini bilmirəm. -- Biz bilirik ki, Tanrı qadın simasındadır, - yolumuza davam edəndə qız dedı. - Biz Böyük Ananı -başa düşən və sevən qadınlarıq. Biliyimiz bizə baha başa gəlib - bizi təqib ediblər, tonqalda -yandırıblar - amma biz sağ qala bildik. Və indi onun sirlərinin mənası bizə məlumdur. -Tonqallar.Cadugərlər. -Yol yoldaşımın üzünə baxdım: gözəldir, pərişan, kürən saçları kürəyinə tökülüb. -- Kişilər ova gedirdilər, biz mağaralarda Ananın bətnində qalırdıq və uşaqları böyüdürdük, - o, -davam etdi - Elə orada da Böyük Ana bizə öz elmini öyrətdi. -Kişi hərəkətdə olanda, biz Ananın bətnində idik. Ona görə də ailənin necə qol - budaq atdığını -başa düşdük və kişilərimizi xəbərdar etdik. Biz birinci çörəyi bişirdik və onları doyuzdurduq. Biz -gildən ilk piyaləni yapdıq və onlara su verdik. Biz yaradılışın necə dövr etdiyini anladıq, çünki -bizim cismimiz ay fazalarının ardıcıllığını təkrarlayaraq yaşayır. Bax, odur! - qəflətən o, sözünü -kəsdi. -Mən onun göstərdiyi tərəfə baxdım. Dörd yandan sonsuz maşın selinın araya aldığı meydanın -mərkəzində heykəllə bəzədilmış fəvvarə durmuşdu - şirlərin qoşulduğu cəng arabasının üzərində -qadın. --Bu, Kibela meydanıdır, - Mən Madridi yaxşı tanımağımla lovğalandım. Bu heykəli dəfələrlə poçt -açıqcalarında görmüşdüm. -5 - - Ancaq qız məni eşitmirdi. O, artıq küçənin ortasında idi və maşınların arasından sivişərək -fəvvarəyə tərəf qaçırdı. -- Gedək! Gedək! – o, əlini yelləyərək qışqırdı. -Mən, heç olmasa, otelin adını soruşmaq üçün onun ardınca getmək qərarına gəldim. Artıq bütün -bu dəyişikliklərdən yorulmuşdum və doyunca yatmaq istəyirdim. -Fəvvarənin yanına ikimiz də, təxminən, eyni vaxtda çatdıq – mən - ürəyim ağzıma gələ - gələ, o dodaqlarında təbəssümlə. -- Su! - qız qışqırdı. – Su onun əlamətidir! -- Xahiş edirəm, mənə ucuz bir otel adı de. -O, hər iki əlini fəvvarənin altına tutdu. -- Sən də belə elə, - mənə dedi. – Toxun suya. -- Dünyasında olmaz. Amma sənə mane olmaq istəmirəm - gedim, gecələməyə yer tapım. -- Bir dəqiqə də! -Bu sözlə, o, çantasından kiçik fleyta çıxartdı və dodaqlarına yaxınlaşdırdı. Mənə elə gəldi ki, -musiqi məni hipnoz elədi - maşınların səs - küyü uzaqlaşdı, ürəyim sakitləşdi. Mən fəvvarənin -kənarında oturub suyun şırıltısını və fleytanın nəğməsini dinləyə - dinləyə gözümü başımızın -üstündə üzən ayın haləsinə zilləmişdim. Nə isə mənə deyirdi ki - hərçənd mən bunu tam dərk -etmirdim - orada, göylərdə mənim qadın mahiyyətimin hansısa bir hissəciyi var. -Bilmirəm, fleyta nə qədər oxudu. Qız melodiyanı yarımçıq kəsib, üzünü fəvvarəyə çevirdi. -- Kibela, - o dedi. - Böyük Ananın daha bir əlamətidir. Kibela tarlada sünbülün yetişməsini idarə -edir, şəhərləri qoruyur, qadını din yoluna qaytarır. -- Kimsən sən? - mən soruşdum. - Məndən səninlə gəlməmi niyə istədin? -O çevrildi: -- Sən nə görürsənsə, mən, məhz, oyam. Mən Yer dininə etiqad edirəm. -- Mən sənin nəyinə lazımam? - yenə təkidlə soruşdum. -- Mən sənin gözlərini oxuyuram. Sənin ürəyin mənim üçün açıq kitabdır. Sən qızğın bir ehtirasla -sevəcəksən. Və əzab cəkəcəksən. -- Mən? -- Kim haqqında danışdığımı özün bilirsən. Mən onun sənə necə baxdığını gördüm. O səni sevir. -Təbii ki, o dəlidir. -- Ona görə də səni özümlə çağırdım, - qız davam etdi. – O, vacib və qiymətlidir. Danışdıqlarının -mənasız, cəfəngiyyat olmasına baxmayaraq, hər halda Böyük Ana kultunu qəbul edir. Onun -məhvinə yol vermək olmaz. Ona kömək elə. -- Nə danışdığını özün də bilmirsən. Sən öz fantaziyalarında azmısan, - mən yenidən maşınların -arasından sivişə - sivişə dedim və özümə söz verdim ki, bir də heç vaxt bu qadının dedikləri barədə -fikirləşməyəcəm. -*** -Biz qəhvə içmək üçün dayandıq. -- Həyat sənə çox şey öyrədib, - mən söhbət etməyə çalışaraq dedim. -- İlk öncə bizim dərk etməyə qadir və dəyişdirmək istedadına sahib olduğumuzu öyrətdi, - o cavab -verdi. - Hətta bu qeyri - mümkün görünsə belə. -Bununla da söhbətimiz bitdi. Bundan əvvəl, yol kənarındakı barın yanında dayanana qədər keçən -iki saatlıq yol boyu biz, demək olar ki, danışmamışdıq. -Əvvəlcə, mən birlikdə keçən uşaqlığımızı xatırlamağa cəhd etdim, ancaq bu onu maraqlandırmadı -və o, sadəcə nəzakət xatirinə danışırdı. O, hətta hərdən mənə qulaq da asmırdı və mənim artıq -danışdığım haqqında yenidən soruşurdu. -Başlanğıcdan düz getməyən nə isə vardı. Bəlkə də zaman və məsafə onu birdəfəlik mənim -6 - - dünyamdan uzaqlaşdırmışdı. «O, sehirli anlar haqqında danışır» - mən fikirləşdim. «Bəs Karmenin, -Müqəddəs Yakovun və ya Mariyanın getdiyi yollar bir-birindən nə ilə fərqlənir?» Bəli, o, artıq -başqa aləmdə yaşayır, Soriya xatirəyə çevrilib - vaxtın yuduğu, keçmişdə ilişib qalmış xatirəyə. -Onun uşaqlıq dostları elə uşaqlıqda da qalıblar, qocalarsa - əgər hələ sağdırlarsa - iyirmi doqquz il -əvvəl neynirdilərsə, indi də onu edirlər. -Mən artıq onunla getməyə razılıq verdiyimçün peşman olmuşdum.Və həmin barda o, yenə də -söhbəti yarıda kəsəndə, daha danışmamağa qərar verdim. Bilbaoya qədər qalan iki saatlıq yol mənim -üçün əsl işgəncə idi. O, yola baxırdı, mən pəncərədən baxırdım və heç birimiz pis əhval ruhiyyəmizi gizlətməyə cəhd belə etmirdik. Kirayə götürülmüş avtomobildə radio yox idi və üzücü -sükutu heç nə poza bilmirdi. --Gəl, avtobus stansiyasının yerini soruşaq - biz sürət magistralından çıxanda mən dedim. - Burdan -Saraqosa müntəzəm ekspresslər (sürət avtobusları) gedir. -Siesta vaxtı olduğundan küçədə adam az idi. Biz bir kişinin, gənc cütlüyün yanından keçdik, ancaq -o, maşını saxlamadı, soruşmadı. --Bəyəm, sən onun yerini bilirsən? - mən dözmədim. --Nəyin? -O, bayaqkı kimi məni dinləmir və eşitmirdi. -Və qəflətən, mən bu sükutun mənasını başa düşdüm. Axı o, dünyaya çıxmağa heç vaxt cəsarət -tapmamış qadınla nə barədə danışa bilər? Məchulluq və naməlumluqla rastlaşanda qorxusundan -əsən, yaxşı işi və uğurlu evliliyi dünyada hər şeydən üstün tutan bir şəxslə yanaşı addımlamaqdan -necə həzz almaq olar? Mənsə - kül başıma! - onunla köhnə dostlar, üstünü toz basmış xatirələr, -ucqar şəhərcik barəsində danışmağa çalışırdım. Mən başqa nə barədə danışa bilərdim ki? --Bax, elə burda sən məni düşürəcəksən, - biz mərkəzə çatanda dedim. Mən var qüvvəmlə -çalışırdım ki, səsim təbii çıxsın. Ancaq əslində özümü axmaq, infantil, zəhlətökən kimi hiss edirdim. -O, maşını saxlamadı. --Mənə avtobus stansiyasını tapıb, Saraqosa qayıtmaq lazımdır, - mən inad etdim. --Mən heç vaxt burda olmamışam. Mən bilmirəm, otelim harda yerləşir. Bilmirəm, mühazirə harada -olacaq. Və avtobus stansiyasının harda -olduğunu da bilmirəm. --Narahat olma, taparam. -O, sürəti azaltdı, ancaq dayanmadı. --Mən istərdim ki.... -O, iki dəfə başladı və heç cürə cümləsini bitirə bilmədi. Mən onun nə istədiyini ancaq -təssəvvürümə gətirə bilərdim. - ona yol yoldaşlığı etdiyim üçün təşəkkür etmək, ümumi tanışlara -salam göndərmək və beləcə xoşagəlməz hisslərdən qurtulmaq. --Mən istərdim ki, sən bu axşam mənimlə mühazirəyə gedəsən, - nəhayət ki, o dilləndi. -Mən çaşdım. Bəlkə o, sadəcə yolboyu maşında hökm sürən məcburi səssizliyi pozmaq üçün vaxt -qazanmağa çalışır? --Mən çox istərdim ki, sən mənimlə gedəsən, - o, təkrar etdi. -Bəli, əlbəttə, mən - əyalət qızıyam. Əlbəttə, mənim həyatımda danışılmağa layiq olacaq maraqlı, -həyəcanverici heç nə baş verməyib. Əlbəttə, mən paytaxt xanımlarına xas olan parıltı və lətafətdən -məhrumam. Ancaq əyalət həyatı qadına təcrübə və ya eleqantlıq verməsə də, ona ürəyinin səsini -dinləməyi - ona diqqətlə qulaq asmağı və boyun əyməyi öyrədir. -Və heç gözləmədiyim halda ürəyimin səsi mənə pıçıldadı ki, yol yoldaşım səmimidir. -Mən dərindən nəfəs aldım. Təbii ki, heç bir mühazirəyə getməyəcəm, ancaq dostumun sanki -yanıma qayıtdığını, məni öz macərasına dəvət -etdiyini, öz qorxularını və qələbə fərəhini mənimlə bölüşdüyünü duymağın özü artıq çox sevindirici -haldır. --Dəvət üçün çox sağ ol, - mən cavab verdim. - Ancaq mənim otel üçün pulum yoxdur, həm də -7 - - məşğələlərə çatmalıyam. --Məndə pul var. Gecəni mənimlə qalarsan. İki çarpayılı otaq istəyərik. -Mən hiss etdim ki, havanın soyuq olmasına baxmayaraq, o, tər - su içindədir. Ürəyim həyəcan -siqnalları verməyə başladı, səbəbini anlamaq isə imkanim xaricində idi. Bir neçə dəqiqə əvvəl içimi -doldurmuş sevinc tam çaşqınlıqla əvəz olundu. -Qəflətən o, maşını kəskin saxladı və düz mənim gözlərimin içinə baxdı. -Və əgər sənin gözlərinin içinə baxırlarsa, heç nəyi gizlədə, yalan danışa bilməzsən. -Və istənilən qadın - əgər hissləri tamamilə ölməyibsə - kişinin gözlərindən onun ehtirasın -əsarətində olduğunu başa düşəcək. Bu nə qədər ağlasığmaz görünsə də, əlamətləri nə qədər yersiz və -zamansız üzə çıxsa da, başa düşəcək. Elə o andaca kürənsaçlı qızın dediyi sözlər yadıma düşdü. -Bu mümkün deyildi. Amma bu belə idi. -Heç vaxt, həyatım boyu heç vaxt ağlıma da gəlməzdi ki, o, - bu qədər ildən sonra – hələ xatırlayır. -Biz uşaq idik, biz bir yerdə böyüyürdük, biz əl - ələ verib dünyanı kəşf edirdik. Mən onu sevirdim əlbəttə, əgər sevginin nə olduğunu uşağın anlaması mümkünsə. Ancaq bütün bunlar o qədər uzaqda -qalmışdı ki, sanki hansısa başqa, əvvəlki həyatda, hələ günahsız ürəyin dünyada yaxşı nə varsa, hər -şeyə açıq olduğu zamanlarda baş vermişdi. -İndisə biz böyümüşük və öz əməllərimiz üçün cavab verməyi öyrənmişik. Uşaq vaxtı olanlarsa elə -orada da qalıb. -Yenidən onun gözlərinə baxdım. Mən inanmaq istəmirdim, ya da bacarmırdım. --Mənim cəmi bir mühazirəm qalıb, sonra isə Bakirə Ananın şərəfinə bayramlar başlayacaq. Mənə -dağlara getmək lazımdır, - o, davam etdi. -Mən sənə bir şey göstərməliyəm. -Sehirli anlar haqqında danışan bu mükəmməl insan mənim qarşımda dayanmışdı - və hər şeyi -tərsinə edirdi: həm yersizcəsinə inadkar idi, həm də yetərincə bədgüman, həm hadisələri tələsdirirdi -və eyni vaxtda da hansısa qarışıq təkliflər edirdi. Onu belə görmək mənim üçün ağır idi. -Mən maşının qapısını açdım, düşdüm, kapota söykəndim. Xeyli vaxt, demək olar ki, boş olan -prospektə baxdım. Siqaret yandırdım, düşünməyə çalışdım. Mən özümü elə apara bilərdim ki, guya -heç nə başa düşmürəm - özümü inandırardım ki, söhbət ən məsum şeylərdən gedir, guya, doğrudan -da, uşaqlıq dostu, bu təklifi öz rəfiqəsinə edib. Bəlkə o, həddindən artıq çox səyahət edib və reallığı -başqa cür qavrayır. -Bəlkə mən hər şeyi şişirdirəm. -O, maşından sıçrayıb çıxdı, çömbəlib yanımda oturdu. --Mən çox istərdim ki, sən axşam mənimlə mühazirəyə gedəsən, - təkrar etdi. - Mümkün deyilsə, eybi yox, incimərəm. -Vəssalam! Yer kürəsi 360 dərəcə fırlandı və başlanğıc nöqtəyə qayıtdı. Mən hər şeyi səhv -anlamışam - budur, o, artıq təkid eləmir, məni buraxmağa hazırdır. Ehtiras əsiri kişilər özlərini belə -aparmırlar. -Mən özümü çox axmaq hiss elədim və eyni zamanda yüngüllük duydum. Bəli, mən qala bilərəm heç olmasa, bir günlük. Biz birlikdə şam edərdik, ola bilsin, hətta, içki içib bir azca keflənərdik uşaq vaxtı belə şey olmayıb. Bir neçə dəqiqə əvvəl ağlıma gələn bütün səfeh fikirləri unutmaq üçün -gözəl fürsət yaranmışdı, Madriddən bu yana bizi buxovlayan buz qabığını qırmaq imkanı düşmüşdü. -Bir gün heç nəyi dəyişmir. Uzağı, rəfiqələrimə danışmağa sözüm olacaq. --İkiçarpayılı nömrə, - mən zarafatyana dedim. - Şam yeməyinin hesabı da sənlikdi, çünki mən -gənc olmasam da, kasıb tələbəyəm. Pulum yoxdur. -Biz çemodanları nömrəyə qoyduq, oteldən çıxdıq, mühazirənin olacağı yerə tərəf getdik. Hələ vaxt -vardı və biz kafeyə girdik. --Mən sənə bir şey vermək istəyirəm, - o dedi və balaca qırmızı kisəciyi mənə uzatdı. Elə həmin -dəqiqə onu açdım. İçində köhnə, paslanmış medalyon vardı: bir üzündə müqəddəs Məryəm ananın, -o birisində -İsanın ürəyinin təsviri. --Səninkidi, - o, mənim təəccübləndiyimi görüb dedi. -8 - - Və mənim ürəyim yenə də təlaşlandı. --Bir dəfə - onda payız idi, hava da düz indiki kimi idi, biz yəqin ki, on yaşında - filan olardıq sahildə oturmuşduq - böyük palıd ağacı olan yerdə. Mən bu söhbətə hazırlaşa - hazırlaşa bir neçə -həftə özlüyümdə təkrarladığım sözləri demək istəyirdim. Ancaq təzəcə başlamışdım ki, sən -medalyonunu itirdiyini qışqırıb sözümü kəsdin və onu axtarmağı xahiş etdin. -Yadıma düşdü. Aman Allahım, mənim yadıma düşdü. --Mən onu tapdım. Ancaq sahilə qayıdanda o qədər uzun vaxt deməyə hazırlaşdığımı dilimə -gətirməyə cəsarətim çatmadı. Və mən and içdim ki, medalyonu sənə ancaq o gün – təxminən, iyirmi -il əvvəl başladığım cümləni axıra çatdıranda verəcəm. Uzun müddət onu ağlımdan çıxartmağa -çalışdım, amma heç nə alınmadı. Və artıq mənim onunla yaşamağa gücüm yoxdur. -O, fincanı yerə qoydu, siqaret yandırdı və tərpənməz baxışlarını tavana zillədi. Sonra mənə tərəf -döndü və dedi: --Cümlə çox sadədir. -Mən səni sevirəm. Hərdən bizi kədər bürüyür və biz onun öhdəsindən gələ bilmirik. Biz başa -düşürük ki, bu günün sehirli anı keçdi, bizsə ondan istifadə etmədik. Və onda həyat bizdən öz -magiyasını, öz hünərini gizlədir. -Körpənin səsinə qulaq vermək lazımdır. O körpənin ki, nə vaxtsa sən özün olmusan və hələ də -içində bir yerlərdə yaşayır. O, həmin sehirli anların dərkinə qadirdir. Bəli, biz körpənin ağlamasını -kəsə bilərik, lakin səsini batırmaq yox. -Bu körpə mövcudluğunu davam etdirir: körpələr xoşbəxtdirlər, zira artıq rəhmət qazanıblar.Və -əgər biz yenidən doğulmağı bacarmasaq, əgər həyata nə vaxtsa baxdığımız kimi – uşaq saflığı ilə və -şövqlə baxa bilməsək, onda bizim mövcudluğumuzun heç bir anlamı olmayacaq. -İntihar etməyin çoxlu üsulları var. O kəslər ki, cisimlərini öldürməyə cəhd göstərirlər, Allaha -qarşı çıxırlar. Lakin ruhun qətlinə cəhd edənlər də Onun qanununu pozur - hərçənd adamlar -onların bu cinayətini hesaba qatmırlar. -Sinəmizdə gəzdirdiyimiz körpənin bizə dediklərini eşidək. Utanmayaq ondan, çəkinməyək. Onun -qorxmasına yol verməyək - zira o təkdir və onun səsi, demək olar ki, heç vaxt eşidilmir. -İzn verək - heç olmasa, azacıq - yaşamımızın ixtiyarını əlinə götürsün. O körpəyə əyandır ki, bir -gün o birindən fərqlənir. -Elə edək ki, o yenidən özünü sevimli hiss etsin. Onu sevindirək - hətta buna görə vərdişlərimizin -əksinə çıxmaq lazım gəlsə belə, hətta bu kənardan axmaqlıq təsiri bağışlasa belə. -Yadımıza salaq ki, insanın müdrikliyi Tanrının gözündə dəlilikdir. Əgər biz ruhumuzda yaşayan -körpəyə qulaq assaq, gözlərimiz yenidən parıldayacaq. Əgər həmin körpəylə əlaqəni itirməsək, -həyatla da əlaqəmiz qırılmayacaq. -Ətrafımdakı rənglər parlaqlaşdı: səs güclənirdi və qədəhin stola dəyən dibi də bərk cingildəyirdi. -Mühazirə sona çatan kimi bütün kampaniya - ona yaxın adam - şam eləməyə yollandı. Hamı -birdən danışırdı, mənsə gülümsəyirdim -gülümsəyirdim, çünki bu axşam tamamilə fərqliydi. Uzun -illər ərzində ilk dəfə hər şey öz - özünə baş verirdi - planlaşdırılmadan və qayğısızcasına. -Nə böyük xoşbəxtlik! Mən Madridə getmək qərarını verəndə, bütün hərəkətlərim kontrol -altındaydı. İndi hər şey dəyişib. İndi - mən burdayam - Bilbaoda, heç vaxt olmadığım yerdə, -baxmayaraq ki, o, mənim doğma şəhərimdən üç saatlıq məsafədədir. Mənimlə bir stol arxasında -əyləşənlərdən ancaq birini tanıyıram. Lakin hamı sanki yüz ilin tanışıyıqmış kimi müraciət edir. -Özüm - özümə heyrətlənirəm - çünki danışmağı, içməyi, əylənməyi onlardan heç də pis bacarmıram. -Mən ona görə burdayam ki, həyat qəflətən məni yaşama təhvil verib. Mən nə qorxu, nə günah, nə -utanc hiss edirəm. Onu görən kimi və onun səsini eşidən kimi haqlı olduğuna inandım - elə anlar var -ki, riskə getmək, çılğın əməllər etmək mütləq lazımdır. -«Mən nə qədər vaxtımı kitab - dəftərlə əlləşərək, fövqəlinsani səylər göstərərək boşa sərf etmişəm -- könüllü qul olmaq üçün, - mən fikirləşdim. - Mən bu işi əldə etmək üçün niyə dəridən - qabıqdan -9 - - çıxırdım ki? Bir insan, bir qadın kimi o mənə nə verə bilər?» -Heç nə. Yəni mən ancaq ona görə doğulmuşam ki, həyatımın qalanını dəftərxana stolu arxasında, -hakimlərə məhkəmə proseslərini aparmaqda yardımçı olmaqla keçirim? -Yəqin belə fikirlər çox içməkdən yaranır: «İşləməyən dişləməz» - axı, bunu babalarımız hələ -binayi - qədimdə deyiblər. -Bu yuxudur. Və o indicə sona çatacaq. Bəs onda niyə hələ də qurtarmır? Və ilk dəfə ağlıma gəldi -ki, onunla dağlara getməyə dəyər. Onsuz da tətil başlayır - qarşıda bütöv bir həftə var. -- Sən onun nəyisən? - bizim stolun arxasında oturmuş gözəl qadın məndən soruşdu. -- Uşaqlıq dostuyuq, - mən cavab verdim. -- O, uşaq vaxtı da bunu bacarırdı? -- «Bunu» - yəni nəyi? -Stol arxasındakı söhbət get-gedə sönükləşirdi. -- Özün bilirsən, - o dedi. -Möcüzə yaratmağı. -- O, elə o vaxtdan yaxşı danışmağı bacarırdı, - nə dediyimi düz-əməlli anlamadan cavab verdim. -Stol arxasındakıların hamısı gülüşdü - o da hamı ilə birlikdə. Mənsə nəyin onları bu qədər -əyləndirdiyini yenə də başa düşmədim. Ancaq şərabın təsirilə özümü azad hiss edirdim və baş -verənləri idarə etməyə ehtiyac görmürdüm. -Mən ətrafa baxdım, nə barədəsə bir-iki replika atdım və bir dəqiqədən sonra onları unutdum. Və -yenidən tətil haqqında düşünməyə başladım. -Burda oturmaq mənimçün xoş idi, maraqlı idi. Mənim təzə tanışlarım ciddi problemlərin -müzakirələri arasında yaranan fasilələrdə zarafatlaşır, məzələnirdilər və mənə elə gəlirdi ki, dünyada -baş verən hər şeyin mənə birbaşa dəxli var. Hər halda həyat, heç olmasa, bir gecəliyə qarşımda -televiziya ekranından, qəzetdən dayanmamışdı. -Hə, Saraqosa qayıdanda danışmağa sözüm olacaq. Əgər onun dəvətini qəbul etsəm, xatirə və -təəssüratlar bütün bir il üçün bəs edəcək. -«O, mənim Soriya haqqında danışdıqlarımı dinləməməkdə tamamilə haqlıydı» - mən düşündüm və -özümün özümə yazığım gəldi: neçə illərdi ki, yaddaşımın rəfində eyni əhvalatlar yatır?! -- Bir az da iç, - və ağbaş kişi stəkanımı doldurdu. -Mən də uşaqlarıma və nəvələrimə, əslində danışacaq çox az şeyim olduğunu fikirləşib içdim. -- Mən sənə ümid edirəm - o, yalnız mənim eşidə biləcəyim səslə dedi: -- Gedək Fransaya. -Şərab mənim dilimi açmışdı. -- Əgər bir məsələyə aydınlıq gətirsək. Ancaq o halda. -- Hansı məsələyə? -- Mühazirədən əvvəl dediklərinə. Kafedə. -- Medalyon haqqında? -- Yox, - mən var-gücümlə ayıq görünməyə çalışaraq və düz onun gözlərinin içinə baxaraq cavab -verdim. - Sənin onda mənə dediklərin haqqında. -- Yaxşı, biz sonra bu haqda danışarıq, - o, mövzunu dəyişməyə cəhd edərək dedi. -Sevgi etirafı. Onda biz danışa bilmədik, amma indi mən onu bütün məsələnin, məhz, bundan ibarət -olduğuna inandıra bilərdim. -- Əgər səninlə getməyimi istəyirsənsə, mənə qulaq asmalısan. -- Daha burda yox ki. Burda biz əylənirik. -- Sən Soriyadan çox tez getdin, - mən təslim olmurdum.- Mən səni doğma yerlərə bağlayan yeganə -bağam. Məhz, o, sənə irəli getmək üçün güc verir. -«Vəssalam. Heç bir sevgidən söhbət belə ola bilməz». -O, mənə səssizcə, sözümü kəsmədən qulaq asırdı. Lakin qəfildən kimsə fikrini öyrənmək üçün onu -çağırdı və bizim söhbətimiz qırıldı. -Nə isə, heç olmasa, mən hər şeyi aydınlaşdırdım, - mən öz-özümə dedim. Belə sevgi ancaq -10 - - nağıllarda olur. -Ona görə ki, real həyatda biz baş tutmayan sevgini sevgi hesab etmirik. Sevgi, yalnız sevdiyimiz -şəxsi fəht eləməyə ümid - qoy, lap cüzi -olsun - qalanda əhəmiyyət kəsb edir. -Yerdə qalanlar - fantaziyadır. Və sanki mənim fikirlərimi oxuyurmuş kimi, o, stolun o başından -mənə tərəf bərkdən dedi: -- Məhəbbətin şərəfinə içək! -O da azacıq kefli idi. Mən bu imkandan istifadə etmək qərarına gəldim. -- Məhəbbətin bəzən uşaq ağılsızlığı olduğunu anlamağa qadir müdriklərin şərəfinə. -- Müdrik elə sevdiyi üçün müdrikdir. Axmaqsa - ona görə axmaqdır ki, elə bilir, məhəbbəti dərk -etməyə qadirdir, - o cavab verdi. -Stol arxasındakılar onu eşitdilər və bir dəqiqədən sonra sevgi qızğın mübahisənin mövzusuna -çevrildi. Hər kəsin öz nəzər nöqtəsi vardı, hər kəs dişi ilə, dırnağı ilə öz həqiqətini müdafiə edirdi və -ehtirasların yatışması üçün bir neçə şüşə şərab gərək oldu. Elə bu vaxt kiminsə yadına düşdü ki, -artıq gecdir və sahibi restoranı bağlamağa hazırlaşır. -- Sərbəst beş gün! - stolun o biri başından kimsə qışqırdı. - Sahibi siz ciddi söhbətlər etdiyiniz üçün -restoranı bağlamaq istəyir. -Hamı güldü, hamı – ondan başqa. -- Bəs, səncə, ciddi şeylər barədə harda danışmaq lazımdır? -- Kilsədə! – birinci şəxs cavab verdi. -Bu dəfə bütün restoran gülüş səsindən guruldadı. -O qalxdı. Mən fikirləşdim ki, o, indicə dava salacaq - axı biz hamımız bir on il əvvələ, gənclik -dövrünə qayıtmışdıq. O dövrə ki, dava - öpüş, həyasız sığallar, qulaq batıran musiqi və coşğun -sürətlə birlikdə – gecə yığıncaqlarının vacib elementlərindən idi. -Ancaq yox – o, sadəcə mənim əlimdən tutdu və qapıya tərəf getdi. -- Biz getməliyik, – dedi. - Artıq gecdir. -Yağış Bilbaoda da, bütün dünyada da yağışdı. Sevən kəslər tapmaq və itirmək qabiliyyətinə sahib -olmalıdır. O, onların arasında tarazlığı gözləməyi öyrənib. O, şəndir və yol boyu zümzümə edir. -Mənim başımın içi hələ azca uğuldayır, dünyanın rəngləri hələ bozarmayıb, sönükləşməyib, ancaq -mən də tədricən tarazlığımı bərpa edirəm. Necə deyərlər, mən situasiyaya nəzarət etməliyəm, çünki -onunla getmək istəyirəm. -Və mənim üçün situasiyanı nəzarətdə saxlamaq çətin deyil, ona görə ki, artıq dəlicəsinə sevmirəm. -Kim ki, öz qəlbini ram etməyə qadirdir, ona bütün dünya baş əyəcək. -«Mən qəlbimi sərbəst buraxmaq istərdim», - deyə düşünürəm. Əgər mən ürəyimi ona verə -bilsəydim - heç olmasa bir week-endlik – yanaqlarıma düşən yağış damcılarının dadı indi fərqli -olardı. Əgər sevmək asan olsaydı, o, məni qucaqlayardı və zümzümə etdiyi melodiyanın taktında -başqa əhvalat danışardı və o, bizim əhvalatımız olardı. Əgər orada uzaqda, bayramların arxasında, -Saraqosa qayıdan yol görünməsəydi, mən istərdim ki, meyxoşluğum heç vaxt keçməsin, onu öpmək, -oxşamaq, ancaq sevgililərə məxsus sözləri pıçıldamaq və eşitmək üçün yetərincə azad olum. -Ancaq yox. Bacarmıram. -İstəmirəm. O isə təklifinə «hə» deyəcəyimi hələ bilmir. Bu risk mənim nəyimə gərəkdir, axı? -Çünki, bu anda keflilik məni nəşələndirmişdi, çünki mən bir - birinə eynilə bənzəyən günlərdən -yorulmuşdum. -Lakin bu yorğunluq keçəcək. Mən də o dəqiqə Saraqosa - özüm seçdiyim və öz xoşumla yaşadığım -şəhərə qayıtmaq istəyəcəyəm. Məni məşğələlər gözləyir, müsabiqə gözləyir. Mən nə vaxtsa -rastlaşmalı olduğum (bu isə o qədər də asan olmayacaq) - ərim gözləyir. -Məni sabit və sakit, uşaqlı, nəvəli, təminatlı, təqaüdlü, illik məzuniyyətli həyat gözləyir. Ona hansı -qorxuların əzab verdiyindən xəbərsizəm, əvəzində öz qorxularımı yaxşı tanıyıram. Və onların sayı -yetərincədir -yenilərini istəmirəm. -11 - - Mən kimisə onun qədər sevməyi bacarmazdım: heç vaxt bacarmazdım. -Mən onu çox yaxşı tanıyıram - axı, biz uzun müddət yanaşı yaşamışıq: -Onun bütün zəifliklərini, qorxularını tanıyıram. Mən başqaları kimi ona valeh olmağı bacarmaram. -Və bir də mən bilirəm ki, məhəbbət - bəndə oxşayır: əgər nazik su şırnağının keçə biləcəyi dəlik -qoysan, tezliklə onun təzyiqindən divarlar yıxılacaq, elə bir an gələcək ki, axının qarşısında -dayanmağa heç kimin -gücü çatmayacaq. -Əgər divarlar yıxılsa, məhəbbət hər şeyi zəbt edəcək və hamının üzərində hakim olacaq: nəyin -mümkün, nəyin qeyri - mümkün olması -onun vecinə deyil. Onu maraqlandırmır - sevdiyimiz şəxsi yanımızda saxlamağa gücümüz çatacaq, -ya yox. Məhəbbət idarə olunmazdır. -Yox, mən divarda dəlik qoya bilmərəm - hətta çox kiçiyini belə. -- Bir dəqiqə! -O, ani olaraq susdu. Yaş körpüdən kiminsə tələsik addımları eşidildi. -- Gedək, - o, əlimdən yapışaraq dedi. -- Dayanın! Bircə dəqiqə! - Yolçu qışqırdı. - Mən sizinlə danışmalıyam! -Ancaq o, addımlarını yeyinlətdi. -- Bizi çağırmır, - o dedi. - Otelə gedək. -Bununla belə, məhz, bizə müraciət edirdilər - küçədə başqa heç kim yox idi. -Mənim ürəyim əsdi, bir anda ayıldım. Yadıma düşdü ki, Bilbao - basklar ölkəsinin paytaxtıdır və -burda tez-tez terror aktları baş verir. Addımlar -yaxınlaşırdı. -- Gedək! - o dedi və daha da sürətlə yeridi. -Lakin artıq gec idi. Aramızda sanki yerin altından çıxmış, başdan - ayağadək yaş kişi fiquru peyda -oldu. -- Dayanın! - həmin adam təkrar etdi. - Bir dəqiqəlik! Allah xatirinə! -Mən qorxudan qaçmaq istədim, hansı möcüzəyləsə yanımızda patrul maşının əyləclərinin -zingildəməsi üçün yalvardım. Qeyri - ixtiyari ondan bərk - bərk yapışdım, ancaq o, əllərimi itələdi. -- Yalvarıram, - yad kişi dilləndi. - Mən sizin burda olduğunuzu eşitdim. Tanrı eşqinə, kömək edin! -Mənim oğlumu xilas edin! -O ağladı və təkrar – təkrar: -- Sizə yalvarıram! Yalvarıram! - deyərək diz çökdü. -Mənim dostum dərindən nəfəs aldı, başını aşağı saldı, gözlərini yumdu. Yaranmış səssizlikdə yağış -damlalarının tappıltısı və körpünün ortasında diz çökmüş adamın necə ağlaması eşidilirdi. -- Otelə get, Pilar, - nəhayət, dostum dilləndi - Uzan, yat. Mən ancaq səhərə yaxın qayıdacam. - -*** -Məhəbbət - başdan-başa hiylə və tələdən ibarətdir. O, öz gəlişi haqqında xəbər vermək istəyəndə, -ancaq işığını göstərir, işığın yaratdığı kölgələri isə - gizlədir. -- Bir ətrafa bax, - o dedi. - Gəl diz çökək, yerin ürəyinin necə döyündüyünə qulaq asaq. -- İndi yox, - mən cavab verdim. - Mən jaketimi çirkləndirə bilmərəm. Ondan bir dənədir. -Biz zeytun ağacları ilə örtülü təpələrlə gedirik. Bilbaodakı dünənki yağışdan sonra günəşli səhər -yuxuya bənzəyirdi. Mənim qara eynəyim yox idi - ümumiyyətlə, özümlə heç nə götürməmişdim, -çünki elə həmin gün Saraqosa qayıtmağa hazırlaşırdım. Gecə ondan götürdüyüm köynəkdə yatmalı -oldum, otelimizin yanındakı kiçik dükandan özümə mayka aldım, yuduğum - bir gün əvvəl -geyindiyim quruyana qədər dəyişək kimi nə isə olsun deyə. -- Məni hər gün eyni paltarda görmək, yəqin səni bezdirib, - bu adi söhbətin məni gerçəkliyə -12 - - qaytarmasını istədiyim üçün zarafatyana dedim. -- Mən xoşbəxtəm, çünki sən – burdasan. -Medalyonu mənə qaytardığı andan etibarən o, mənə daha sevgisi haqqında danışmır. Lakin şəndir -və özünü 18 yaşlı gənc kimi aparır.Və indi mülayim səhərin şəfəqlərinə bürünmüş halda yanımda -addımlayır. -- Sənin orada nə işin var? – mən üfüqü gizlədən Pireneyin qollarını göstərib soruşdum. -- Dağların o biri üzü –Fransadır, – o, təbəssümlə cavab verdi. -- Mən məktəbdə coğrafiyanı oxumuşam. Bilmək istəyirəm, niyə ora gedirik və orda nə edəcəyik? -- Niyə? Ona görə ki, mən sənə bir ev göstərmək istəyirəm. Ola bilsin, o səni maraqlandırdı. -- Əgər sən əmlak satan agent olmaq qərarına gəlmisənsə, məni yadından çıxart. Mənim pulum -yoxdu. -Mənimçün fərqi yox idi – Navarraya gedirik, ya Fransaya. Təki bayramda Saraqosa geri -dönməyim. -«Hə, necədir? – ağlım ürəyimdən soruşdu. – Onun təklifini qəbul etdiyin üçün məmnunsan. Sən -dəyişmisən və özün bunu hiss edirsən». -Yox, bir qram da dəyişməmişəm. Sadəcə bir az dincəlmişəm. -- Bir daşlara bax. -Doğrudan da, çaydaşı kimi sığallı, hamardırlar, amma burda, Navarranın düzənliklərində heç vaxt -dəniz olmayıb. --Onları kəndlilərin, ziyarətçilərin, macəra axtaranların dabanları cilalayıb, - o dedi. – Daşlar -dəyişib, lakin yolçular da həminki deyil. -- Bildiklərinin hamısını sənə səyahətlər öyrədib? -- Yox.Vəhyin möcüzələri. -Mən onun nəyi nəzərdə tutduğunu başa düşmədim və dərinə getməməyə üstünlük verdim. Mən -günəşə, düzlərə, üfüqdəki sıra dağlara necə qarışdığımı hiss edirdim. -- Biz hara gedirik? – mən soruşdum. -- Hələ ki, heç hara. Biz sadəcə səhərdən, günəşdən, gözəl mənzərədən, həzz alırıq. Hələ qarşıda -bizi maşınla uzun yol gözləyir, – o deyir və ani tərəddüddən sonra əlavə edir. – Sən medalyonu -gizlətdin? -- Gizlətdim, – mən cavab verirəm və addımlarımı yeyinlədirəm. Bu səhərin sərbəstliyini və -sevincini korlamamaq üçün bu haqda danışmaq istəmirəm. -Qabaqda şəhərcik peyda olur. Orta əsrlər üçün xarakterik olaraq o, təpənin zirvəsindədir və mən -aralıda onun kilsə zəngini və qəsrin xarabalığını görürəm. -- Gəl, ora gedək, – mən xahiş edirəm. -O, tərəddüd edir, ancaq sonra razılaşır. Yolda sovməə ilə (kişik kilsə) rastlaşırıq və mən ora girmək -istəyirəm. Mən dua edə bilmirəm, ancaq kilsənin sükutu məni həmişə sakitləşdirir. -«Özünü günahlandırma, sənin heç bir günahın yoxdur, - mən özümə deyirəm. – Əgər o sevirsə, bu -onun öz işidir». -O, medalyonu soruşdu. Mən bilirəm – o gözləyirdi ki, biz yenidən kafedəki köhnə söhbətə -qayıdacağıq. Gözləyirdi – həm də istədiyini eşitməyəcəyindən qorxurdu. Bax, elə buna görə -hadisələri tələsdirmir, o mövzuya toxunmur. -Ola bilsin ki, o, məni doğrudan da sevir. Ancaq biz bu sevgini nə isə fərqli, daha dərin bir şeyə -çevirməliyik. -«Nə çərənləyirəm, – özümə deyirəm. – Dünyada sevgidən dərin heç nə yoxdur. Ancaq nağıllarda -şahzadə qurbağanı öpür və o, gözəl oğlana çevrilir. Həyatda hər şey əksinədir. Şahzadə qız şahzadə -oğlanı öpür və o, iyrənc qurbağaya çevrilir». -Yarım saatdan sonra sovməəyə çatırıq. Pillələrdə qoca kişi oturub. -Yola çıxdığımız andan o, rastlaşdığımız ilk insandır. – zira indi payızdır, Tanrının onlara yenidən -bərəkət əta edəcəyi və insanın öz alın təriylə gündəlik ruzisini qazanmasına imkan verəcəyi ümidilə -13 - - çöllər özlərini yenidən onun öhdəsinə buraxırlar. -- Salam, – o, qocaya deyir. -- Salam. -- Bu şəhərciyin adı nədir? -- San-Martin de Unks. -- Unks? – mən təkrar soruşuram. – Cırtdan adına oxşayır. -Qoca zarafatı başa düşmür və mən bir qədər pərt halda, sovməənin qapısına doğru yönəlirəm. -- Olmaz, - qoca məni dayandırır. – Günorta bağlıdır. İstəyirsinizsə - dörd üçün gəlin. -Lakin sovməənin qapısı aralıdır. Və mən, - qarışıq da olsa, -çünki günəşin parlaq şüaları -gözqamaşdırır – içərini görürəm. -- Cəmi bir dəqiqəlik... Mən dua eləmək istəyirəm. -- Təəssüf, ancaq icazə verə bilmərəm. Bağlıdır. -O, mənim qoca ilə söhbətimi dinləyir və qarışmır. -- Yaxşı, gedək burdan, - mən deyirəm. - Mübahisə etməyək. -O, əvvəlki kimi boş, soyuq nəzərlərlə mənə baxır. -- Bəyəm, sən, sovməəni görmək istəmirsən? - deyə soruşur. -Mən bilirəm, mənim özümü belə aparmağım onun xoşuna gəlmir. O, məni - zəif, qorxaq, öz -istədiyini əldə etməyi bacarmayan biri hesab edir. Şahzadə qız öpüşsüz - filansız qurbağaya çevrildi. -- Dünən olanları yadına sal, - mən deyirəm. - Barda sən mübahisənin davam etməsini istəmirdin -və onu yarımçıq qoydun. Amma mən indi həmin şeyi təkrarlayanda, sən məni mühakimə edirsən. -Qoca laqeydcəsinə bizə qulaq asır. Yəqin, çox məmnundur - onun gözləri önündə heç olmasa nə -isə baş verir, zira, burda, bu balaca şəhərdə bütün səhərlər, bütün gündüzlər, bütün gecələr birbirindən fərqlənmir. -- Qapı bağlı deyil, - o, qocaya müraciət edir. - Əgər sənə pul lazımdırsa, biz verə bilərik, az da olsa. -Ancaq bu xanım kilsəyə baxmaq istəyir. -- İndi - olmaz. -- Yaxşı görək! Biz onsuz da girəcəyik! -Və mənim əlimdən yapışaraq içəri daxil olur. -Ürəyim az qalır yerindən çıxsın - Qoca qəzəblənə, polis çağıra, səyahətimizi korlaya bilər. -- Niyə belə elədin? -- Çünki sən sovməənin içini görmək istəyirdin. -Ancaq məndə alınmır: gözlərim baxmır - bu deyişmə və mənim qadağaya münasibətim belə gözəl -bir səhərin bütün cazibəsini məhv elədi. -Mən diqqətlə bayırda baş verənlərə qulaq kəsilirəm, qocanın necə polis çağırdığını təsəvvürümə -gətirirəm. Kafirlər. Soyğunçular. Onlar qanunu pozurlar, qadağaları tapdalayırlar. Axı, qoca onlara -dedi - bağlıdır, ziyarət saatı qurtarıb! O xəstə və taqətsizdir, onun bizi saxlamağa gücü çatmazdı, biz -yaşlıya hörmət etməmişik və bu polisin gözündə bizim günahımızı ağırlaşdıracaq. -Mən içəridə gözlərin alışması üçün nə qədər vaxt gərəkdirsə, düz o qədər qalıram. Lakin ürəyim -elə bərk döyünür ki, onun ürəyimin tappıltısını eşidəcəyindən qorxuram. -- Biz gedə bilərik, - mən «Atamız» duasını oxumaq üçün lazım olan vaxtı ötürərək deyirəm. -- Pilar, qorxma. Sənə bu qocanın çaldığına oynamaq lazım gəlməyəcək. -Mən qarovulçu ilə konfliktin dostumla mübahisəyə səbəb olmasını istəmirəm. Sakitliyimi -qorumalıyam. -- Nədən danışdığını başa düşmürəm, - mən cavab verirəm. -- Elə adamlar var ki, daima kiminləsə - ətrafdakılarla, özləriylə, həyatla döyüşürlər. Və tədricən -onların başlarında müəyyən bir teatral oyun yaranmağa başlayır, onun librettosunu isə öz -uğursuzluqlarının və məyusluqlarının diqtəsiylə yazırlar. -- Mən bu cür çoxlarını tanıyıram. -- Bədbəxtlik ondadır ki, onlar bu pyesi təkbaşına oynaya bilməzlər, - o davam edir. - Və onda onlar -14 - - başqa aktyorların köməyindən istifadə edirlər. -İndi, təxminən, buna bənzər bir şey baş verdi. Qoca kimdənsə nəyə görəsə acıq çıxmaq, hirsini -kiminsə üstünə tökmək istəyirdi və bizi seçdi. Əgər biz ona qulaq assaydıq, qadağasına boyun -əysəydik, onda bu an məğlubiyyətin acısını çəkərdik, peşman olardıq. Biz onun uğursuzluqlarının və -miskin həyatının bir hissəsinə çevrilərdik. -Lakin onun düşmənçiliyi çox açıq idi, ona görə də ondan qorunmaq bizim üçün çətinlik törətmədi. -Bundan da pisi, adamların həyatın ədalətsizliyindən şikayətlənərək, başqalarından məsləhət, -yardım, himayə gözləyərək, özlərini qurban kimi aparmağa başlayaraq bizi də «səhnəyə» -çağırmasıdır. -O, mənim gözlərimə baxdı. -- Ehtiyatlı ol, - o dedi. – Belə oyuna qoşulsan - mütləq məğlub olacaqsan. -O haqlıdır. Amma yenə də mən rahat deyildim: ürəyimdə xoşagəlməz hiss qalmışdı. -- Mən dua elədim. İstədiyim hər şeyi elədim. Biz çölə çıxa bilərik. -Və biz bayıra çıxırıq. Kilsədəki yarıqaranlıq və günəşin gözqamaşdıran işığı arasındakı kontrast elə -güclüdür ki, mən bir neçə dəqiqə heç nə görmürəm. Görmə qabiliyyətim bərpa olanda qocanın orada -olmadığını sezirəm. -- Gedək, nahar edək, - o deyir və şəhərciyə tərəf yönəlir. -Nahar zamanı mən iki stəkan şərabın axırına çıxdım. Hələ ömrüm boyu bu qədər çox içməmişdim. -Mən əyyaşa çevrilirəm. -«Ağ eləmə». -O, ofisiantla danışır. Ətrafda hələ Qədim Romaya aid tikililərinin xarabalıqlarının qaldığını -öyrənir. Mən söhbətə qoşulmağa cəhd edirəm, ancaq pis əhval - ruhiyyədə olduğumu gizlədə -bilmirəm. -Şahzadə qurbağaya çevrildi. Nə olsun ki? Əgər mənə heç nə gərək deyilsə - nə kişi, nə məhəbbət bunun nə əhəmiyyəti var? -«Mən, axı, əvvəldən bilirdim, - mən düşünürəm. - Bilirdim ki, o mənim dünyamın tarazlığını -pozacaq. Ağlım mənə xəbərdarlıq etdi - ancaq ürəyim onun məsləhətini eşitmək istəmədi». -Mənə çatan o cüzi nəsnənin əldə olunması çox baha başa gəldi. Mən arzuladığım bir çox şeydən -imtina etməli, qarşıma sərilən bir çox yollardan üz çevirməli oldum. -Mən arzularımın çoxunu ən böyük arzuma – ruhumun sakitliyinə qurban verdim. Və indi onu -itirmək istəmirəm. -- Səni nə isə narahat edir, - o, qarsonla söhbətini kəsib soruşur. -- Hə, düz tapmısan. Məncə, o qoca polisə xəbər verdi. Məncə belə balaca şəhərdə bizi tapmaq o -qədər də çətin olmayacaq. Və məncə, sənin tərsliyinə salıb, məhz, burda nahar etmək istəmənin -ucbatından biz tətilimizin üstündən xətt çəkə bilərik. -O, içində mineral su olan stəkanı əlində fırladır. O, yəqin bilir ki, mən yalan danışıram və iş heç də -qocada deyil. İş ondadır ki, mən xəcalətdən ölürəm. Niyə biz yaşamımızın başına belə iş açırıq? -Niyə gözdə çöpü görürük, amma dağlara, çöllərə, zeytun meşələrinə fikir vermirik? -- Qulaq as, - o deyir. - İnan ki, boş yerə narahat olursan: qoca çoxdan evindədir və bu hadisəni də -artıq unudub. -«Axmaq, mən buna görə narahat deyiləm» - mən fikirləşirəm. -- Ürəyinin səsinə qulaq as, - o davam edir. -- Mən elə belə də eləyirəm, - mən deyirəm. – qulaq asıram. Və burdan getmək istəyirəm. İçimdə nə -isə xoşagəlməz hiss var. -- Bu günlük daha içmə. Şərab sənə kömək eləmir. -Bu ana qədər mən özümü birtəhər saxlamışdım. İndi mənə çatır - ən yaxşısı, içimdə yığılıb qalan -hər şeyi deməkdir. -- Sən əminsən ki, hər şeyi bilirsən. Sən sehrli anlar haqqında, böyük adamın qəlbində saxlanmış -15 - - körpə haqqında danışırsan. Və mən başa düşmürəm ki, sənin burda, mənim yanımda nə işin var?! -- Mən sənə valeh oluram, - o gülür. - Sənə və sənin necə öz ürəyinə qarşı mübarizə aparmana. -- Necə, necə? - mən bir də soruşuram. -- Heç nə, mən elə-belə… - o cavab verir. -Ancaq mən onun nə demək istədiyini artıq başa düşmüşəm. -- Özünü aldatma. Əgər istəyirsənsə, biz bunu aydınlaşdıra bilərik. Sən mənim hisslərim barədə -yanılırsan. -O, stəkanı oynatmağı dayandırıb, düz mənim gözlərimin içinə baxır: -- Yanılmıram. Mən bilirəm - sən məni sevmirsən. -Mən əməlli - başlı çaşıram. -- Lakin mən sənin məhəbbətin uğrunda mübarizə aparacam, - o davam edir. - Dünyada elə şeylər -var ki, onların uğrunda sonuna qədər mübarizə eləməyə dəyər. -Mən ona nə cavab verəcəyimi bilmirəm. -- Məsələn, sənin uğrunda, - o sözünü bitirir. -Mən baxışlarımı yayındırıram və özümü elə göstərirəm ki, guya, restoranın interyerinə baxıram. -Mən özümü qurbağa kimi hiss edirdim və birdən yenə şahzadəyə çevrildim. -«Mən onun sözlərinə inanmaq istəyirəm, - mən gözlərimi üzərində balıqçı qayıqları təsviri -olunmuş rəsmə zilləyərək fikirləşirəm. – Bu heç nəyi dəyişməyəcək, amma hər halda mən özümü bu -qədər zəif, lazımsız hiss etməyəcəyəm». -- Sənə belə hücum etdiyimçün bağışla, - mən deyirəm. -O gülümsəyir və ofisiantı çağırıb hesabı ödəyir. -Geri qayıdanda mənim çaşqınlığım keçməmişdi. Günahkar kim idi? Günəş? - Ancaq indi payızdır -və günəş nəinki yandırmır, heç isitmir də. Qoca?–Ancaq qoca artıq xeyli vaxt idi ki, mənim -həyatımdan getmişdi. -Hər şey günahkar ola bilərdi - yeni olan hər şey. Təzə ayaqqabı ayağı sürtür. Yaşam da belədir - o, -bizi qəfildən yaxalayır və qeyri - müəyyənliyə sürükləyir. Hətta biz bunu istəməsək də, hətta bu bizə -lazım olmasa da. -Mən ətrafı seyr edərək fikrimi dağıtmağa çalışıram, amma daha zeytun sahələrini, təpənin -zirvəsindəki şəhərciyi, qocanın kandarında oturduğu sovməəni görə bilmirəm. Bütün bunlar mənə -yaddır, heç nə tanış deyil. -Mən dünənki ziyafəti və onun elə hey zümzümə etdiyi nəğməni xatırlayıram: -Bu gecə Buenos - Ayresdə nə isə var, -Nə isə, heç bilmirəm… -Onda bəs mən nəyi bilirəm? -Qalxdım və geyindim, evdən çıxdım, Arenales küçəsinə getdim… -Əgər biz Bilbaodayıqsa, Bueons - Ayresin bura nə dəxli var? Və «Arenales» - hansı küçədir? O, -bununla nə demək istəyirdi? -- Dünən sənin dayanmadan oxuduğun hansı mahnı idi? - mən soruşuram. -- «Dəlinin balladası», - o cavab verir. - İndi niyə soruşursan? -- Heç, elə-belə, - mən cavab verirəm. -Ancaq mənki bunun elə - belə olmadığını bilirəm. Mən bilirəm, o - tələ idi, ona görə oxuyurdu. O, -hansısa tanış, mənim min dəfə eşitdiyim bir şeyi mızıldana bilərdi, lakin o, mənim heç vaxt -eşitmədiyim mahnını seçdi. -Bəli, bu tələdir. Nə vaxtsa, radioda və ya diskdə mən bu nəğməni eşidən kimi o və Bilbao yadıma -düşəcək, ömrümün payızının bahara çevrildiyi günlər yadıma düşəcək. Mən ruh yüksəkliyini, -macəra ruhunu və allah bilir, hardan peyda olmuş körpəni xatırlayacam. -O, hər şeyi nəzərə alıb. O ağıllı və təcrübəlidir, o həyatı tanıyır və ürəyi istəyən qadını fəth etməyi -16 - - bacarır. -«Mən dəli oluram», - öz - özümə deyirəm. İki gün dalbadal içdiyim üçün əyyaşa çevriləcəyimdən -qorxuram. Elə bilirəm ki, onun bütün hiylə və fəndlərdən xəbəri var. Əminəm ki, onun qayğısı məni -tora salır və idarə edir. -Restoranda o necə dedi? «Mən sənin öz ürəyinə qarşı necə mübarizə aparmağına valeh oluram». -O yanılır - Mən ürəyimlə artıq çoxdan və böyük uğurla döyüşürəm. Mən əlçatmazı sevməyəcəyəm. -Mən öz imkanlarımın sərhəddini bilirəm, necə ki, əzab çəkmək bacarığımın sonsuz olmadığını -bilirəm. -- Mənə nə isə de, - geri, maşının yanına qayıdarkən mən xahiş edirəm. -- Nə deyim? -- Nə isə. Danış mənimlə. -Və o, Müqəddəs Məryəmin Fatimədə möcüzəli zühurundan danışmağa başlayır. Bilmirəm, o, bunu -indi niyə xatırladı, ancaq üç çobanın necə onunla söhbət etməsi haqqındakı əhvalat fikrimi dağıdır. -Və tezliklə ürəyim sakitləşir. Yəni mən son həddimi bilmirəm? Yəni mən özümü idarə edə -bilməyəcəyəm?! -Biz getdiyimiz yerə gecə çatdıq. Mən kiçik meydançanı, otra əsrlərdən qalma tikililərə və su -quyusuna zəif sarı işıq salan fənəri qatı duman pərdəsindən güclə seçirdim. -- Duman! - o, ucadan sevinclə dedi. -Mən təəccüblə ona baxdım. -- Biz Sent-Savendəyik, - o davam etdi. -Şəhərciyin adı mənə heç nə demirdi. Ancaq artıq Fransada olduğumuzu anladım və mən də -sevindim. -- Sən məni niyə, məhz, bura gətirmisən? - mən soruşdum. -- Sənə ev satmaq istəyirəm, - o gülə-gülə cavab verdi. - Bir də ki, mən söz vermişdim ki, Müqəddəs -Məryəmqüsursuz hamiləliyi gününə qədər qayıdacağam. --Bura? --Məhz, bura yox. Bura yaxına bir yerə. -O əyləci basdı. Biz maşından düşərək əl - ələ verib qatı dumanın içinə irəlilədik. --Bu yer mənim həyatıma gözlənilmədən daxil olub, - o dilləndi. -«Necə ki, sən - mənim», - mən düşündüm. --Bir dəfə, məhz, burda mən başa düşdüm ki, yolumu azmışam. Yox, belə yox. Daha doğrusu, mən -yenidən öz yolumu tapdığımı başa büşdüm. --Sən tapmaca danışırsan, - mən dedim. --Sənə nə qədər ehtiyacım olduğunu, məhz, burda anladım. -Mən, yenə - özüm də niyəsini bilmədən - ətrafa baxdım. --Bunun sənin yoluna nə dəxli var? --Biz kirayə mənzil tapmalıyıq, çünki bu şəhərdəki hər iki mehmanxana yalnız yayda işləyir. Sonra -yaxşı bir restoranda şam edərik - polisdən qorxmadan rahatca oturarıq və tələsik maşına qaçmaq da -lazım gəlməyəcək. Şərab dilimizin bağını sökəndə isə doyunca söhbət edərik. -Hər ikimiz güldük. Mən yüngülləşdim. Yolboyu ağlıma gələn cəfəngiyyatların siyahısını tutmağa -başladım. İspaniyanı Fransadan ayıran sıra dağlar keçəndə isə ruhumu qorxudan və gərginliklən -təmizləməsi üçün Allaha dua etdim. -Mən artıq səfeh qız rolunu oynamaqdan, özümü mümkünsüz məhəbbətdən qorxan rəfiqələrim kimi -- hərçənd heç biri bunun nə olduğunu dəqiq bilmir - aparmaqdan yorulmuşam. Əgər zamanında -dayanmasaydım, onunla yanaşı keçirdiyim bu sayılı günlərin mənə verə biləcəyi bütün yaxşılıqları -itirərdim. -«Ehtiyatlı ol, - mən fikirləşdim. – Əgər bənddə çat əmələ gəlsə, dünyada heç bir qüvvə onu bərpa -edə bilməyəcək». -17 - - - Müqəddəs Məryəm, bizi qoru: indi və axirətdə, - o dedi. -Mən susdum. -- Niyə «Amin» demədin? -Çünki artıq bunu vacib və gərəkli hesab etmirəm. Vaxt vardı ki, din mənim həyatımın bir hissəsi -idi. Vardı, amma daha keçdi. -O geri döndü və biz maşına yönəldik. -- Ancaq mən hələ də dua edirəm, - mən davam etdim. - Biz Pireneyləri keçəndə mən dua elədim. -Amma bu mexaniki baş verdi, heç bilmirəm, öz duama inanıram, ya yox. -- Niyə? -- Ona görə ki, əzab çəkirdim və Allah məni eşitmirdi. Ona görə ki - və bu tez-tez olurdu - mən -bütün qəlbimlə sevməyə çalışırdım, ancaq mənim sevgim əzilirdi, ona xəyanət edilirdi. Əgər Allah -məhəbbətin özüdürsə, o, mənim hisslərimə daha ehtiyatlı yanaşa bilərdi. -- Hə, Allah məhəbbətin özüdür. Ancaq bu məsələlərdən Müqəddəs Ananın başı daha yaxşı çıxır. -Mən qəhqəhə ilə güldüm, ancaq nəzərlərimi ona çevirəndə zarafat etmək fikrində olmadığını, tam -ciddi danışdığını gördüm: -Müqəddəs Anaya «qeydsiz - şərtsiz sevməyin» sirri əyandır. O, sevərək və əzab çəkərək bizi -cəhənnəm əzabından xilas edir. İsa da bizi ilkin günahdan beləcə xilas etmişdi. -- İsa-Allahın oğludur. Müqəddəs Anasa–sadəcə qismətinə Onu öz bətnində gəzdirmək xoşbəxtliyi -nəsib olmuş adi qadındır, - mən yersiz gülüşümü ciddi tonla ört-basdır etməyə çalışaraq cavab -verdim. Mən istəyirdim ki, o bilsin - mən onun etiqadına hörmət edirəm. Lakin etiqad və sevgi heç -vaxt mübahisə etmir, belə sevimli şəhərcikdə isə – xüsusilə. -O, maşının qapısını açaraq oturcaqdan bizim rükzaqları götürdü. Mən əlimi özümünkünə -uzadanda, o, təbəssümlə əlimi itələdi: -- İcazə ver, mən aparım. -«Mənimlə çoxdan belə nəzakətlə rəftar etməmişdilər» deyə fikirləşdim. -Biz rastımıza çıxan ilk qapını döyürük, ancaq qadın səsi deyir ki, burda kirayəyə otaq vermirlər. -İkinci qapının arxasından cınqır belə çıxmır. -Üçüncü evdə qoca bizi gülərüzlə qarşılayır, lakin -məlum olur ki, çarpayı ikinəfərlikdir. Mən imtina edirəm. -- Bəlkə biz irəli, bundan böyük şəhərə gedək?- çıxanda mən soruşdum. -- İndicə otaq tapacağıq, - o cavab verdi. – Sən Özgə haqqındakı pritçanı eşitmisən? Bu - yüz il -qabaq yazılmış bir əhvalaın fraqmentidir, müəllifi… -- Kimin yazdığı vacib deyil, danış, - Sent-Savendəki yeganə meydanda onunla yanaşı addımlaya addımlaya xahiş edirəm. -- Bir nəfər, cürbəcür yollarla həyata uyğunlaşmağa çalışan, ancaq bütün əziyyətləri boşa çıxan -köhnə dostu ilə rastlaşır. «Ona bir az pul vermək lazımdır» deyə o fikirləşir. Amma belə alınır ki, elə -həmin axşam dostunun varlandığını və bütün borclarını qaytardığını eşidir. -Onlar sevimli barlarına gedirlər və dostu hamının əvəzinə hesabı ödəyir. Ondan uğurunun səbəbini -soruşanda isə o, cavab verir ki, lap yaxın vaxtlaradək Özgə kimi yaşayırmış. -- «Özgə» kimdir?- ondan soruşurlar. -- Özgə - o kəsdir ki, mənə həmişə onun kimi olmağı öyrədiblər, amma mən o deyiləm. Özgə -əmindir ki, insan bütün yaşamı boyu, qocalanda acından ölməmək üçün necə pul toplamaq barədə -fikirləşməyə məcburdur. Və bu barədə o qədər çox fikirləşir, o qədər nəhəng planlar qurur ki, -yaşadığından ömrünün sonuna sayılı günlər qalanda xəbər tutur. O əl - ayağa düşür, lakin artıq -gecdir. -- Bəs onda sən özün kimsən? -- Mən - ürəyinin səsini dinləyən hər hansı birimiz kimiyəm. Adi insanam - həyatın misteriyasına -məftun olan insan, möcüzəyə açıq olan insan, gördüyü hər işdən sevinən və ilham alan insan. -Bədbəxtlik ondadır ki, daima məyusluq qorxusunun təsiri altında əzilən Özgə məni istədiyim kimi -18 - - hərəkət etməyə qoymurdu. -- Lakin əzab deyilən bir şey də var, - bardakı digər müştərilər ona etiraz edirlər. -- Məğlubiyyət də var. Və dünyada heç kim ondan sığortalanmayıb, dahası - heç kim ondan canını -qurtarmayacaq. Odur ki, ən yaxşısı öz arzularının reallaşması uğrunda vuruşmaq və bu müharibədə -bir neçə döyüşü uduzmaqdır, nəinki nəyin uğrunda vuruşduğunu heç vaxt bilmədən darmadağın -edilmək. -- Vəssalam?- qulaq asanlar soruşurlar. -- Vəssalam. Bu həqiqət mənə əyan olanda, qərara gəldim ki, hər zaman olmaq istədiyim kimi olum. -Özgə orda, mənim evimdə qaldı, o mənə baxırdı, amma mən onu bir daha özümə yaxın -buraxmadım, baxmayaraq ki, o məni qorxutmağa, gələcəyim haqqında fikirləşməmək, qara gün -üçün tədarük görməməklə böyük risk etdiyimi beynimə yeritməyə çalışırdı. -Və Özgəni həyatımdan qovduğum həmin andan etibarən, İlahi enerji öz möcüzələrini göstərməyə -başladı. -«O, bu əhvalatı uydurdu. Bu uydurmadır, hərçənd ola bilsin ki, ağıllı dır», - gecələmək üçün yer -axtardığımız müddət ərzində mən fikirləşdim. Lakin bütün Sent - Savendə cəmi – cümlətanı 30 ev -güclə olardı, odur ki, tezliklə o, mənim haqlı olduğumu qəbul etməli oldu və qabağa - bundan daha -böyük bir şəhərə getmək fikri ilə razılaşdı. -O, nə qədər böyük ruh yüksəkliyi hiss edir - etsin, Özgəni özündən nə qədər çoxdan və uzağa -qovur - qovsun, Sent - Savenin camaatının ağlına belə gəlmirdi ki, bu şəhərdə gecələmək onun -arzusudur və heç bir vəchlə bizə yardım etmək istəmirdilər. Bir də mənə elə gəlirdi ki, o, həmin -əhvalatı danışanda mən özümü görürdüm - öz qorxularımı, qətiyyətsizliyimi, möcüzə vəd edən hər -şeydən qaçmaq arzumu, onlara görməmək - çünki sabah hər şey bitə bilər və biz əzab çəkməli olarıq -- istəyimi tanıyırdım. -Allahlar aşıq - aşıq oynayırlar və heç soruşmurlar ki, biz onların oyununda iştirak etmək istəyirik, -ya yox. Onların vecinə də deyil, sən arxada nə qoymusan - sevgili, ev, iş, karyera, arzu. Allahları -maraqlandırmır ki, sənin həyatında hər şey öz yerindədir və sən istənilən arzunu iradə və zəhmətin -sayəsində reallaşdırmağa qadirsən. Allahlar bizim ümidlərimizlə, planlarımızla hesablaşmırlar; -Kainatın hansısa küncündə onlar aşıq - aşıq oynayırlar - və budur, təsadüfən seçim sənin üstünə -düşür. Və o andan etibarən qələbə və ya məğlubiyyət – təsadüfün əlindədir. -Allahlar oyuna başlayanda Sevgini qəfəsindən buraxırlar. Bu qüvvə yaratmağa və ya dağıtmağa onun azadlığa çıxdığı an küləyin hansı istiqamətdə əsməsindən asılı olaraq - qadirdir. -Hələ ki, külək onun tərəfə əsirdi. Lakin küləklər allahlar qədər dəyişkən və şıltaqdırlar – indicə -varlığımın ən dərin qatlarında mən də mehəbənzər nə isə hiss etdim. -Sanki Özgənin əhvalatının tamamilə gerçək olduğunu və Kainatın hər zaman xəyalpərvərlərin -tərəfini tutduğunu mənə sübut etmək üçün tezliklə biz kirayə otaq - iki çarpayılı - tapa bildik. İlk -öncə mən vanna qəbul etdim, paltarımı yudum və təzə maykamı çiynimə saldım. Özümü tamamilə -fərqli hiss etdim və bu mənə inam verdi. -«Nə bilmək olar, Bəlkə Özgənin bu maykadan xoşu gəlmir», - mən öz - özümə güldüm. -Ev sahibləri ilə şam etdikdən sonra – payızda və qışda bu şəhərcikdə restoranlar da bağlanır - o, -səhər alıb qaytaracağına söz verərək bir şüşə şərab istədi. -Biz geyindik, iki stəkan götürdük və evdən çıxdıq. -- Gəl, quyunun yanında oturaq, - mən təklif etdim. -Elə belə də etdik - oturduq və isinə - isinə, sakitləşə - sakitləşə şərab içməyə başladıq. -- Deyəsən, Özgə qayıdıb və sənin bədəninə keçib,- mən zarafat etdim.-Kefin çox pisdir. -O güldü: -19 - - - Mən dedim ki, biz otaq tapacağıq və tapdıq. Kainat həmişə bizə arzularımızı həyata keçirməkdə -kömək edir - onlar nə qədər axmaq olursa - olsun. Zira onlar bizim arzularımızdır və dəyəri yalnız -bizə məlumdur. -Meydan bir addım o yanı görməyə imkan verməyən və fənərin işığında sarımtıl rəngə çalan -dumana bürünmüşdü. -Mən dərindən nəfəs aldım. Daha təxirə salmaq mümkün deyildi. -- Gəl, sevgidən danışaq, - mən dedim. - Daha bundan qaçmayaq. Axı, sən son günləri necə -keçirdiyimi bilirsən. Əlimdə olsaydı, belə mövzu, ümumiyyətlə yaranmazdı. Amma əgər artıq -yaranıbsa, mən onun haqqında fikirləşməyə bilmirəm. -- Məhəbbət təhlükəlidir. -- Bilirəm. Mən sevmişəm. Sevgi - narkotikdır. Əvvəlcə eyforiya, yüngüllük, tam vəhdət hissi -yaranır. Növbəti gün sən yenə istəyirsən. Sən hələ içinə çəkməyə macal tapmamısan - baxmayaraq -ki, hiss etdiklərin xoşuna gəlir - ancaq əminsən ki, istənilən an onsuz keçinə bilərsən. Sən sevimli -varlıq haqqında iki dəqiqə fikirləşirsən və üç saat yadına da düşmür. Lakin tədricən ona öyrəşirsən -və tamamilə ondan asıla hala düşürsən. Onun haqqında üç saat fikirləşirsən və iki dəqiqəliyə -unudursan. Əgər o, yanında yoxdursa, sən növbəti dozadan məhrum olunmuş narkomanların -yaşadıqlarını hiss edirsən. Belə dəqiqələrdə dozaya görə qarətə, qətlə, istənilən alçaqlığa hazır olan -narkomanlar kimi sən də sevginin xatirinə hər şeyə hazırsan. -- Qorxulu bənzətmədir, - o dedi. -Doğrudan da, mənim misalım şərabla, quyu ilə, meydanı üzük kimi əhatəyə almış orta əsrlərə aid -evlərlə yaxşı tutuşmurdu. Ancaq bununla belə hər şey, məhz, mənim dediyim kimi idi. Əgər o, bu -qədər səyi sevgi əldə etmək üçün çəkibsə, onu hansı təhlükələrin gözlədiyini bilməlidir. -- Ona görə də yalnız yanında saxlaya biləcəyin adamı sevmək lazımdır, - mən fikrimi bitirdim. -O, dumana baxa - baxa xeyli müddət cavab vermədi. Deyəsən, bir daha o, mənə sevgi barədə -söhbətlərin təhlükəli dalğalarında üzməyi təklif etməyəcək. Bəli, mən çox sərt danışdım, amma -başqa nə edə bilərdim? -«Məsələ bağlandı», - deyə fikirləşdim. Birlikdə keçirdiyimiz üç gün - üstəgəl mən eyni paltarda -gəzirdim - öz məqsədindən imtina etmək üçün ona yetdi. Mənim qadınlıq qürurum sındırılmışdı, -lakin eyni zamanda mən həm də yüngüllük hiss edirdim. -«Yəni ürəyimin dərinliklərində mən elə bunu istəyirdim?» -Yəqin ki… Çünki sevgi küləyinin necə bir fırtınaya çevriləcəyini artıq hiss edirdim. Çünki artıq -bəndin divarında əmələ gələn çatı görə bilirdim. -Biz hələ bir xeyli içdik və boş – boş şeylərdən danışdıq - bizə otaq vermiş ev sahiblərini müzakirə -etdik, nə vaxtsa bu şəhərciyin əsasını qoymuş müqəddəsi xatırladıq. O, mənə dumanda itmiş kiçik -meydanla üzbəüz yerləşən kilsə ilə bağlı bir neçə əfsanə danışdı. -- Sən mənə qulaq asmırsan, - birdən o dedi. -Doğrudan da - fikrim hardasa uçurdu. Mən yanımda elə bir insanın olmasını istərdim ki, onu -görəndə ürəyim rahat və ahənglə döyünsün, elə bir insan ki, onun yanında sakit olum, çünki sabah -onu itirmək qorxusu yoxdur. Onda vaxt da yavaş axardı və biz də söhbət üçün qabaqda bütöv bir -ömrün olduğunu bilərək sadəcə susardıq. Və mənə çətin qərarlar qəbul etmək, ciddi şeylər üçün baş -sındırmaq, sərt sözlər demək lazım gəlməzdi. -Biz susuruq və bu çox şey deyir. Həyatımız boyu ilk dəfədir ki, biz susuruq, hərçənd mən bunu -indicə - o bir şüşə də şərab tapmaq üçün ayağa qalxanda dərk elədim. -Biz susuruq. Mən onun addımlarını eşidirəm - o, bizim bir saatdan çox vaxt keçirdiyimiz, şərab içə -- içə dumana baxdığımız quyunun yanına qayıdır. -Həyatımızda ilk dəfədir ki, biz susuruq - sözün əsl mənasında susuruq. Yox, bu bizi Madriddən -Bilbaoya qədər maşında sıxan sükut deyil. Heç San-Martin-de-Unks yaxınlığındakı sovməədə -dayanarkən mənim ürəyimi qorxudan donduran da deyil. -20 - - Belə sükut hər cür sözdən daha çox şey deyir. Belə sükut mənə deyir ki, bizim bir - birimizə nə isə -izah etməmizə daha heç bir ehtiyac yoxdur. -Addımlar kəsilir. O mənə baxır və yəqin ki, qarşısında gözəl mənzərə peyda olur – fənərin zəif -işıqlandırdığı gecə, quyu, qadın. -Orta əsrlərə aid evciklər, XI əsrə aid kilsə, səssizlik. -Mən sükutu pozmaq qərarını verəndə şərabın ikinci şüşəsi yarısına qədər boşalmışdı. -- Dünən səhər ağlıma gəlmişdi ki, əyyaşa çevrilirəm. Bütün günü içirəm. Bu üç sutka ərzində -keçən bir ildə içdiyimdən çox içmişəm. -O, bir söz belə demədən əllərini saçlarımda gəzdirir. Mən onun toxunuşunu hiss edirəm və kənara -çəkilmirəm. -- Mənə bir az həyatından danış,- mən xahiş edirəm. -- Mənim həyatımda fövqəladə heç nə yoxdur. Mən öz yolumu gedirəm və imkanım daxilində bunu -ləyaqətlə eləməyə çalışıram. -- Bu necə yoldur belə? -- Məhəbbət axtaranın yolu, - və boş şüşəni əlində oynada-oynada bir anlıq susur. - Məhəbbətsə çox çətin yoldur. -- Çətindir ona görə ki, o səni ya göylərə qaldıracaq, ya da cəhənnəmə atacaq, - mən deyirəm, -hərçənd dediklərimi o qədər də özümə aid etmirəm. -O cavab vermir. Ola bilsin ki, o, hələ də səssizliyin girdabındadır, ancaq şərab yenidən mənim -dilimi açıb və fikrimi bildirmək ehtiyacı hiss edirəm. -- Sən dedin ki, bu şəhərcikdə nə isə dəyişib. -- Hə, mənə belə gəlir. Ancaq mən əmin deyiləm, buna görə də səni bura gətirmək istədim. -- Deməli, bu sınaqdır? -- Yox, bu mənim doğru qərar verməmə kömək edəcək Ona bəxşişdir. -- O kimdir? -- Müqəddəs Ana. -Müqəddəs Ana. Özüm də başa düşə bilərdim. Bu qədər səyahətlərdən, kəşflərdən, yeni üfüqlərdən -sonra onda hələ də uşaq vaxtı vurulmuş katolik peyvəndinin güclü olması mənə bərk təsir edir. -Amma mən və mənim dostlarım – hər halda bu baxımdan – çox dəyişmişik: qəbahət və günahlar -artıq çoxdan bizə ağırlıq eləmir. -- Nə yaxşı ki, bu qədər çətinliklərdən sonra sən əvvəlki inamını qorumağı bacarmısan. --Yox, bacarmadım. Mən onu itirdim və yenidən qazandım. -- Anaya inamı? Namümkünə, mübhəmə, fantastikaya? Sən cismani sevginin nə olduğunu -bilmirsən? Sən aktiv seksdən qaçırsan? -- Heç də yox. Burda hər şey qaydasındadır. Mənimçoxlu qadınım olub. -Mən qısqanclığın məni sancdığını hiss edirəm və özüm də buna təəccüblənirəm. Ancaq -daxilimdəki mübarizə yatışıb və mən onun yenidən başlamasını istəmirəm. -- Niyə-o - «Məryəm»? Niyə müqəddəs Ananı bizə digərlərinə bənzəyən adi qadın kimi -göstərmirlər? -Bir udumla o şüşənin axırına çıxır - orda lap az qalmışdı. -Məndən yenə şərab istəyib - istəmədiyimi soruşur - o tapa bilər - mən imtina edirəm. -- Mən ancaq sənin cavab verməni istəyirəm. Hər dəfəsində biz müəyyən mövzulara toxunanda sən -söhbəti dəyişirsən. -- O, elə ən adi qadın idi. O, dünyaya başqa uşaqlar da gətirmişdi. Müqəddəs kitabda deyilir ki, İsa -üç qardaşın böyüyü idi. İsanın ruhdan əmələ gəlməsinin başqa anlamı var: -Mariya yeni bərəkətli eranı başlayır, yeni mərhələ açır. O - kosmik gəlindir, səmanı qəbul edən və -onun mayalandırdığı Torpaqdır. Və həmin anda, onun öz taleyini qəbul etməyə cəsarəti çatdığından -O, Allaha Yerə düşmək imkanı verir. Və Müqəddəs Anaya çevrilir. -Mən onun fikirlərinin gedişini izləyə biləcək halda deyiləm. Və o bunu başa düşür: -21 - - -O, Allahın qadın simasıdır. Onun öz ilahi təbiəti var. -Onun nitqi aydın səslənmir - sözlər çətinliklə, gərginliklə tələffüz olunur, sanki onları deməklə -günah işləyir. -- İlahə? – mən soruşuram. -Mən onun məni başa salmasını gözləyirəm, lakin o söhbəti davam etdirmir. Hələ bir neçə dəqiqə -əvvəl mən ondakı katolikliyin nə qədər möhkəm olduğuna ironiya ilə gülürdüm, indi isə mənə elə -gəlir ki, o, küfr danışır. -- Məryəm kimdir? İlahə kimdir? – mən təkid edirəm. -- Bunu izah eləmək çətindir, - aydın görünür ki, o özünü yaxşı hiss etmir, hər dəqiqə – daha çox. Məndə bəzi şeylər var. Əgər istəsən, oxuya bilərsən. -- Mən indi heç nə oxumayacağam! Sən başa sal! -O əlini şərab şüşəsinə uzadır, lakin o boşdur. Biz artıq bizi quyunun yanına nəyin gətirdiyini -unutmuşuq. Nə isə fövqəladə əhəmiyyətli bir şeyin baş verməsi hissi yaranır - sanki o hər bir sözü -ilə möcüzə yaradır. -- Danış da! -- Onun simvolu - sudur, Onu duman əhatə edir. İlahə özünü su ünsüründə aşkar edir və göstərir. -Sanki, ətrafımızdakı duman canlandı, öz həyatını qazandı, konkret müqəddəs bir substansiyaya -çevrildi - hərçənd mən əvvəlki kimi onun sözlərinin anlamını tam başa düşmürdüm. -- Çox dərinə getməyəcəyəm. Əgər istəsən - özün məndəki əlyazmanı oxuyarsan. Bircə onu bil ki, -bu qadın – İlahə, Müqəddəs Məryəm, yəhudi Şəhina, misirli İzida, Böyük Ana, Sofiya - bütün -dünyəvi dinlərdə mövcuddur. Onu yaddaşlardan silməyə, qadağan etməyə çalışıblar, O simasını -gizlədir və dəyişirdi, ancaq Onun kultu minilliklərdən keçərək bu günümüzə çatıb. Allahın -simalarından biri - qadın simasıdır. -Mən ona baxıram. Parıldayan gözləri qarşımızdakı duman kələfinə zillənib. Başa düşürəm ki, artıq -təkid etməmək olar – o, onsuz da söhbətinə davam edəcək. -- Onun haqqında Bibliyanın birinci fəslində yazılıb. Yadındadır - «… və Allahın ruhu suların -üstündən uçurdu»? Və O Onu ulduzlardan yuxarıda və aşağıda qoydu. Bu - Yerin və Səmanın mistik -nigahıdır. Müqəddəs kitabın sonuncu fəslində də Onun haqqında danışılır -Nə vaxt ki -Ruh da, gəlin də deyir: gəl! -Eşidən də deyəcək: gəl! -Qoy, susuzluqdan yanan gəlsin, -Və qoy istəyən həyat suyunu havayı götürsün. -- Niyə Allahın qadın simasının simvolu sudur? -- Bilmirəm. Ancaq, adətən, O, bu vasitələri Özünü aşkar etmək üçün seçir. Yəqin, ona görə ki, su həyatın mənbəyidir, axı ana bətnində doqquz ay biz suyun əhatəsində oluruq. Su - qadın Hökmünün -simvoludur, hətta ən mükəmməl və ən kamil kişilərin belə ona şübhəylə yanaşmağa, ona iddia -etməyə cəsarəti çatmaz. -O, bir anlıq susur və davam edir: -- O, özünü bu və ya digər formada hər bir dində, hər bir etiqadda göstərir - ancaq müqləq göstərir. -Mənim üçün – bir katolik olaraq – onun cizgiləri Müqəddəs Məryəmin obrazında aydın görünür. -O, mənim əlimdən tutur və beş dəqiqədən sonra biz artıq Sent-Savendən çıxırıq. Yolda üzərinə xaç -bərkidilmiş sütunun yanından keçirik, lakin– çox qəribədir! - adətən, İsa Məsihin obrazı -yerləşdirilən yerdə biz Müqəddəs Məryəmin obrazını görürük. Onun sözləri yadıma düşür və təsadüf -məni təəccübləndirir. -Və indi zülmət və duman bizi başdan - ayağa qədər tamamilə qoynuna alır. Mən özümü suda, ana -bətnində təssəvvür edirəm - o yerdə ki, hələ zaman yoxdur, hələ varlıq şüurla yüklənməyib. Bəli, -22 - - oun danışdığı hər şeyin anlamı - özü də tükürpədici anlamı var. Mən mühazirədə yanımda oturmuş -yaşlı xanımı xatırlayıram. Məni dartıb meydana aparan kürən qızı xatırlayıram - axı, o da deyirdi ki, -su - İlahənin simvoludur. -- Burdan 20 km aralıda mağara var, - o davam edir. – 11 fevral 1858-ci ildə balaca bir qız iki başqa -uşaqla birlikdə onun yaxınlığında odun yığırdı. Qız xəstəhal, zəif idi, astma xəstəliyindən əziyyət -çəkirdi, onun valideynləri isə o qədər kasıb idilər ki, az qala dilənirdilər. Həmin qış günündə qız çox -da böyük olmayan çayın dayaz yerindən keçməyə qorxdu - birdən islanar, soyuqlayar və yatağa -düşər, valideynləri isə onun gətirdiyi qəpik - quruşsuz keçinə bilməzlər. -Elə bu anda onun qarşısında ağ paltarlı, üzəri qızılı qızılgüllərlə bəzədilmiş səndəllərdə qadın zühur -edir. O, qıza bir şahzadə qədər ehtiramla müraciət edərək ondan bir lütf göstəməsini - bura bir neçə -dəfə bir də gəlməsini istəyir və yoxa çıxır. Bütün bu gördüklərindən yerlərindəcə qurumuş digər iki -uşaq, əhvalatı qarşılarına çıxan hər kəsə danışırlar. -Amma qızın həyatı o andan etibarən əsl işgəncəyə çevrilir. Onu həbsə alırlar, tələb edirlər ki, belə -bir hadisənin heç vaxt olmadığını desin. Məxluqdan cürbəcür möcüzə və ənam istəməsi üçün ona -pul söz verirlər. İlk günlərsə onun valideynlərini hamının gözü qarşısında qızın bu görüşü özünə -diqqət çəkmək məqsədilə uydurduğunu deyərək rüsvay edirlər. -Qızın isə - onun adı Bernadetta idi - gördüyü şəxsin kimliyi haqqında təssəvvürü belə yox idi. Ağ -paltarlı Qadını «O» adlandırırdı və onun təşvişə düşmüş valideynləri kömək üçün yerli keşişə -müraciət edirlər. O qızdan xahiş edir ki, növbəti dəfə görüşəndə qadından adını soruşsun. -Bernadetta deyilən kimi edir, lakin cavab əvəzinə təbəssüm alır. «O» daha 18 dəfə qıza zühur edir demək olar ki, hər dəfəsində səssizcə. -Hərçənd bir dəfə qadın Bernadettadan torpağı öpməsini -istədi. Qızcığaz səbəbini anlamadı, lakin itaət etdi. Başqa bir dəfə isə «O» mağarada çuxur qazmağı -xahiş elədi. Bernadetta onun xahişini yerinə yetirdi və elə o saat çuxurdan palçıqlı su axmağa -başladı - bəs necə, axı, hərdənbir pis havalarda mağarada qabanlar gizlənirdilər. --İç - qadın əmr elədi. -Su o qədər çirkliydi ki, Bernadetta üç dəfə su götürdü və ağzına yaxınlaşdırmaqdan çəkinərək üç -dəfə yerə səpələdi. Nəhayət, iyrənə - iyrənə də olsa, əmri yerinə yetirdi. Onun qazdığı çuxursa -yenidən su ilə doldu. -Bir gözü kor olan adam sudan bir neçə damcı gözünə tökdü və həmin dəqiqə gözləri açıldı. Yenicə -dünyaya gəlmiş oğlunun ölüm ayağında olmasından başını itirmiş gənc ana onu bu bulağın suyuna -saldı - temperatur həmin gün sıfırdan aşağı düşdü və körpə sağaldı. -Yavaş - yavaş möcüzəli bulağın sorağı ətrafa yayıldı və minlərlə adam kəndə axışmağa başladı. -Bernadetta isə hələ də sehrli qonağın adını öyrənməyə çalışırdı, lakin o, cavab əvəzi yalnız -gülümsəyirdi. -Amma gözəl günlərin birində «O» qızcığaza tərəf çevrildi və dedi: -- Mən Müqəddəs Ruhdan Doğanam. -Sevincinin həddi - hüdudu olmayan Bernadetta bu barədə danışmaq üçün var - gücü ilə keşişin -yanına qaçdı. -- Belə şey mümkün deyil, - keşiş cavab verdi. – Övladım, indiyə qədər heç kim eyni zamanda həm -ağac, həm də meyvə ola bilməyib. Sən gəl onun üstünə müqəddəs su çilə. -Keşişin qatı inamına görə, yalnız Allah bütün başlanğıcların başlanğıcından var ola bilərdi, Allahsa -- bütün əlamətlərə görə – kişidir. -Bernadetta «O» nun üzərinə müqəddəs su çilədi, ancaq qadın yalnız xəfifcə gülümsədi - başqa heç -nə baş vermədi. -16 iyulda qadın son dəfə göründü. Bundan az sonra Bernadetta mağaranın yaxınlığında yerləşən -kiçik kəndin həyatını nə qədər dəyişdiyini ağlına belə gətirmədən rahibə oldu. Bulaq qurumadı və -möcüzələr davam etdi. -Əhvalatın sorağı əvvəl Fransaya, sonra da bütün dünyaya yayıldı. Kənd böyüməyə və dəyişməyə -başladı, şəhərə çevrildi. Tacirlər gəldilər. Mağazalar və mehmanxanalar açıldı. Bernadetta öldü və -23 - - doğma yerlərdən çox uzaqlarda dəfn edildi. O, nə baş verdiyini heç vaxt bilmədi. -Kilsəni çətin vəziyyətdə qoymağa cəsarət edən insanlar meydana çıxdılar - xoşbəxtlikdən Vatikan o -zamanadək Zühuretmənin mümkünlüyünü etiraf etmişdi - və möcüzələr yaratmağa başladılar, lakin -tezliklə şarlatan və fırıldaqçı adı ilə ifşa edildilər. Kilsə sərt qaydalar qoydu - filan gündən yalnız -həkimlər və alimlərin apardığı ciddi yoxlamadan keçmiş fenomenlər möcüzə kimi tanınır. -Ancaq su hələ də axır və xəstələr sağalır. -Mənim qulağıma nə isə səs gəldi və mən qorxdum. -Ancaq o, hərəkətsiz oturmaqda davam edir. Ətrafımızdakı dumana isə ad aldı, keçmiş qazandı. -Mən danışılan əhvalat və onun bütün bunları haradan bildiyi haqqında düşünürəm. Mənim cavabım -yoxdur. -Mən Allahın qadın siması haqqında düşünürəm. Mənimlə yanaşı oturmuş adamın ziddiyyətli ruhu -var. Bir müddət əvvəl o mənə yazırdı ki, seminariyaya daxil olmaq fikrindədir, lakin o əmindir ki, -Allah qadın simalıdır. -O hərəkətsizdir. Mən isə özümü Yer Ananın bətnində həbsə salınmış kimi hiss edirəm - harda ki, -nə zaman var, nə məkan. Bernadettanın əhvalatı sanki gözlərimin qarşısında, bizi ağuşuna alan -dumanda baş verir. -Və yenə onun səsi eşidilir: -- Bernadetta iki mühüm şeyi bilmirdi. Birinci, xristianlıq gələnə qədər bu dağlarda keltlər -yaşayırdı, İlahə kultu isə onlanın sivilizasiyasının əsasında dururdu. Bir çox nəsillər Allahın qadın -simasını dərk edirdilər, Onun sevgisinin, Onun şöhrətinin bir hissəciyi onlara ünvanlanmışdı. -- Bəs ikinci? -- İkincisi isə, Zühurun baş verməsindən bir az əvvəl Vatikan ierarxiyası gizli yığıncağa -toplaşmışdı. Onların həmin yığıncaqda nəyi müzakirə etdiklərini kənar şəxslərdən heç kim bilmirdi, -lurdlu keşişsə - xüsusilə. -Kilsə başçıları müqəddəs ruhdan mayalanma haqqında ehkamı verməyin lazım olub - olmadığını -qərarlaşdırırdılar. Və sonda qərara alındı ki, lazımdır. Bunun nəticəsi papanın «İneffabilis Dei» -fitvası oldu. Ancaq geniş dindar kütləsinə onun mənasını heç kim başa salmadı. -- Bəs bütün bunların sənə nə dəxli var? - mən soruşuram. -- Mən Onun şagirdiyəm. O məni hazırlayıb, - o deyir. -- Yəni sən – Onu görmüsən? -- Görmüşəm. -Biz meydana geri dönürük, bizi kilsədən ayıran bir neçə metr yolu qət edirik. Fənərin işığında -quyunu və qırağındakı şüşəni, iki stəkanı görə bilirəm. «Yəqin orda aşiqlər oturublarmış, - mən -düşünürəm. - Səssizcə oturublar və bir-biri ilə sözsüz - yalnız ürəkləriylə danışıblar. Ürəklər hər şeyi -söyləyəndən sonra, onlar ulu sirlərə ortaq oldular». -Yenə də bizim sevgi barədə söhbətimizdən heç nə alınmadı. Bu heç vacib də deyil. Mən hiss -edirəm ki, nə isə çox mühüm bir nəsnənin astanasındayam və daha çox başa düşmək üçün ondan -istifadə etməliyəm. Yadıma bir anlıq universitetdəki məşğələlərim, Saraqos, ömrüm boyu rastlaşmaq -istədiyim həyat yoldaşı düşür, lakin bütün bunlar uzaq, dumanlı örtüyə - lap Sent-Savenin -üzərindəki kimi - bürünmüş görünür. -- Sən niyə mənə Bernadetta haqqında danışdın? -- Özüm də bilmirəm, - o üzümə baxmadan cavab verir. – Bəlkə ona görə ki, biz Lurdun -yaxınlığındayıq. Bəlkə ona görə ki, sabah – «İneffabilis Dei» (müqəddəs ruhdan hamilə olma) -günüdür. Bəlkə də ona görə ki, sənə sübut eləmək istəyirdim: mənim dünyam kənardan göründüyü -kimi boş və divanə deyil. Onun bir hissəsi həm də başqa insanlardan ibarətdir. Və onlar -söylədiklərinə inanırlar. -- Mən heç vaxt sənin dünyanın divanə olduğunu deməmişəm. Bu daha çox mənim dünyama aiddir. -24 - - Mən həyatımın ən gözəl illərini kitab - dəftərlə əlləşərək itirirəm, halbuki onlar məni hər şeyi əzbər -bildiyim yerdən çıxatmayacaqlar. -Mən hiss elədim ki, yüngülləşirəm: mən onu başa düşürdüm. -Mən gözləyirdim ki, o yenə də İlahədən danışacaq, ancaq o mənə sarı çevrilərək dedi: --Yatmaq vaxtıdır. Biz çox içmişik. - -*** -O, dərhal yuxuya getdi. Mənsə hər şeyi-dumanı, şərabı, meydanı, söhbəti xatırlaya-xatırlaya xeyli -oyaq qaldım. Sonra onun mənə verdiyi əlyazmanı oxudum və xoşbəxtlik dalğası hiss etdim: Allahəgər O, gerçəkdən mövcuddursa-həm Atadır, həm də Ana. -Mən işığı söndürdüm və quyunu araya almış səssizlik barədə düşünməkdə davam etdim–məhz, -həmin dəqiqələrdə, bizim hər ikimizin susduğumuz vaxt, onun mənə nə qədər yaxın olduğunu -duyurdum. -Nə o, nə də mən bir söz belə demədik. Məhəbbət haqqında danışmağa ehtiyac yoxdur, zira onun öz -səsi var və öz yerinə özü danışır. Həmin gecə, quyunun yanında, sükut bizim ürəklərimizin -yaxınlaşmasına, bir - birini daha yaxşı tanımasına imkan verdi. Mənim ürəyim diqqətlə onun ürəyini -dinləyirdi və dinlədikcə də xoşbəxtlikdən oxuyurdu. -Gözlərimi yummazdan əvvəl mən onun «Özgənin qovulması» adlandırdığı ritualı yerinə yetirməyə -qərar verdim. -«Bax, mən burdayam, bu otaqda, bu şəhərcikdə - əvvəllər heç vaxt olmadığım bir yerdə, - mənim -fikirlərim axırdı. – Vərdiş elədiyim hər şeydən uzaqda. Həyatda heç vaxt məni maraqlandırmamış -nəsnələr haqqında düşünürəm. Mən - bir neçə dəqiqəlik də olsa - özümü elə göstərə bilərəm ki, guya -dəyişmişəm». -Və mən həmin bir neçə dəqiqəni necə yaşamaq istədiyimi təsəvvür etməyə başladım. Mən şən, hər -şeylə maraqlanan, xoşbəxt olmaq istərdim. Hər saniyədən dolu-dolu istifadə etmək, həyat suyunu -acgözlüklə içmək. Yenidən arzuya inanıb, etibar etmək. Mənim üçün əziz və istəkli olan uğrunda -mübarizə aparmaq üçün güc qazanmaq. -Sevgiyə sevgiylə cavab vermək. -Bəli, bu odur - mənim olmaq istədiyim qadın. Və o, qəflətən mənim qarşımda peyda oldu və mənə -çevrildi. -Və mən qəlbimin necə Tanrının, ya da İlahənin nuru ilə dolduğunu hiss elədim - onlara artıq -çoxdan inanmırdım. Və bir də həmin an Özgənin necə mənim cismimi tərk edərək bu balaca otağın -küncündə oturduğunu gördüm. -Mən ona baxırdım - indiyə qədər mən olana: o zəifdir, amma güclü görünməyə cəhd edir. O hər -şeydən qorxur, amma özünü inandırır ki, bu qorxu yox, buludlarda uçmayan adamın müdrikliyidir. -O, köhnə mebelinin üzü bozarmasın deyə, arasından günəşin parlaq şüaları dolan pəncərələri bərkbərk mıxlayır. -Mən otağın küncündə Özgəni görürdüm - zəif, yorğun, məyus. Mən görürdüm ki, o, necə tamamilə -azad olmalı olan nəsnələri-öz hisslərini- boğur və dustaq edir. Necə gələcək sevgi haqqında keçmiş -əzablarına əsasən hökm çıxartmağa çalışır. -Ancaq məhəbbət-həmişə yenidir. Həyatın boyu məhəbbətlə neçə dəfə rastlaşacağının əhəmiyyəti -yoxdur-bir, iki, və ya üç. Hər dəfə biz məchulluq və sirlə qarşılaşırıq. Məhəbbət bizi göylərə qaldıra -bilər, cəhənnəmə ata bilər, lakin heç vaxt əvvəlki yerimizdə qoymaz. Məhəbbətdən imtina etmək -olmaz, zira o, yaşamımızın qidasıdır. Ondan imtina etsək - həyat ağacının bardan əyilmiş -budaqlarına baxa - baxa və o bardan dərməyə cürət etmədən aclıqdan ölərik, halbuki, budur onlar sadəcə əlini uzatmalısan. Harda olursan, ol, məhəbbəti axtarmaq lazımdır, hətta bu axtarışlar -saatlarla, günlərlə, həftələrlə sürəcək kədər və məyusluq anlamına gəlsə də. -25 - - İş ondadır ki, biz sevginin axtarışına çıxanda, sevgi bizim görüşümüzə gəlir. -Və bizi xilas edir. -Özgə məndən uzaqlaşan kimi ürəyim yenidən mənimlə danışdı. Və dedi ki, bənddəki çat bütöv bir -axını buraxıb, dedi ki, küləklər dörd tərəfdən əsib və dedi ki, o xoşbəxtdir, zira mən yenə onun səsini -eşitməyə başlamışam. -Ürəyim mənə dedi ki - mən sevirəm. Və mən dodaqlarımda xoşbəxt təbəssümlə yuxuya getdim. -Mən oyananda o, açıq pəncərənin qarşısında dayanaraq dağlara baxırdı. Mən onu çağırmadım, -əgər o çevrilsə, o dəqiqə gözlərimi yummağa hazır vəziyyətdə səssizcə uzandım. -Sanki mənim fikirlərimi oxuyurmuş kimi o çevrildi. Mənə baxdı: --Sabahın xeyir. --Sabahın xeyir. Pəncərəni bağla, soyuqdu. -Özgə xəbərdarlıq etmədən peyda oldu. O, hələ də küləyin istiqamətini dəyişməyə, onun -qüsurlarını və zəifliklərini görməyə, «Yox, bu qeyri - mümkündür» deməyə çalışırdı. Ancaq özü də -bilirdi ki, gecdir. --Çıx otaqdan, mən geyinim,- mən dedim. --Mən səni aşağıda gözləyirəm,- o cavab verdi. -Mən çarpayıdan durdum, Özgə haqqında fikirləşməyi özümə qadağan elədim, təzədən pəncərəni -açdım, günəşi otağa buraxdım. Onun şüası dağların qarlı zirvələrini, xəzəllə örtülü torpağı, çayı – -mən onu görmürdüm, lakin şırıltısını eşidirdim - işıqlandırırdı. -Günəş mənim sinəmdə əks oldu, mənim çılpaq bədənimi işıqlandırdı və mənə soyuq deyildi, çünki -bütün bədənim hərarətdən yanırdı - alova, alovdan tonqala, tonqaldan yanğına çevrilən cüzi -qığılcımın hərarətindən. Yanğını isə heç nə ilə söndürmək, keçirmək mümkün deyil. Mən bilirdim. -Və istəyirdim. -Mən bilirdim ki, bu dəqiqədən etibarən cənnəti və cəhənnəmi, nəşəni və kədəri, arzuların həyata -keçməsini və çarəsiz ümidsizliyi tanıyacam, bilirdim ki, qəlbimin gizlinlərindən qalxan küləkləri -cilovlamağa gücüm çatmayacaq. Bilirdim ki, bu səhərdən etibarən bələdçim və müşayətçim sevgi -olacaq, baxmayaraq ki, o mənim qəlbimdə uşaqlıqdan, onu birinci dəfə gördüyüm vatxdan məskən -salıb. Zira mən onu heç vaxt unutmamışam - onun uğrunda mübarizə aparmağı ləyaqətsizlik hesab -eləsəm də. Bu çətin sevgi idi və mənim pozmaq istəmədiyim sərhədlərlə əhatə olunmuşdu. -Yaddaşımda Soriyadakı meydan və ondan itirdiyim medalyonu axtamağı xahiş elədiyim dəqiqə -canlandı. Mən bilirdim – bəli, onun mənə nə demək istədiyini mən bilirdim, ancaq eşitmək -istəmirdim, çünki o, günlərin bir günü pul qazanmaq məqsədilə, macəra dalınca, arzularını həyata -keçirmək üçün ata yurdunu tərk edən cavanlardan idi. Mənə isə real və mümkün olan sevgi gərək -idi, mənim bakirə bədənim və qəlbim gözəl şahzadəni gözləyir və istəyirdi. -O zamanlar mən sevgi barədə çoz az şey bilirdim. Onu mühazirədə görəndə, təklifini qəbul edəndə, -elə fikirləşirdim ki, yetkin qadının, öz şahzadəsi ilə görüşə tələsən qızcığazın ürəyini cilovlamağa -gücü yetəcək. Sonra o xatırlatdı ki, hər böyüyün ürəyində mütləq körpə yaşayır - və onda mən -vaxtilə olduğum qızcığazın, sevgisini itirmək qorxusu ucbatından sevməkdən qorxan o balaca -şahzadə qızın səsini yenidən eşitdim. -Dörd gün ərzində mən ürəyimin səsini batırmağa çalışdım, ancaq o, daha bərk səslənirdi və Özgə -daha çox çarəsizləşirdi. Hardasa, ürəyimin ən məhrəm guşəsində əvvəlki qızcığaz hələ mövcud idi, -hələ inanırdı ki, arzular çin olur. Özgə ağzını da açmağa macal tapmadı – mən onun maşınına -oturdum, onunla Bilbaoya getməyə razılıq verdim, risk eləmək qərarına gəldim. -Və elə bu səbəbdən - mənim əvvəlki «mən»imin cüzi hissəsi hələ yaşayırdı – sevgi məni yenə -tapdı, dünyanın müxtəlif qütblərində uzun axtarışlardan sonra tapdı. Sevgi, Saraqosun səssiz -küçəsində Özgənin dərsliklərdən, sarsılmaz prinsiplərdən və qərəzli fikirlərdən quraşdırdığı -26 - - əngəlləri aşaraq yenidən mənimlə görüşdü. -Mən pəncərəni və ürəyimi açdım. Gün işığı otağı doldurdu, sevgi – mənim qəlbimi. -Bir neçə saat dalbadal biz gah qarda, gah yolda gəzdik, adını heç vaxt bilməyəcəyim balaca -şəhərcikdə qəhvə içdik. Orada, meydanda qəribə varlığın-yarıilan, yarıgöyərçin - heykəli ilə -bəzədilmiş fəvvarə vardı. -O, bu abidəni görəndə gülümsədi: -- Əlamətdir. Kişi və qadın başlanğıcı birləşdirilib. -- Mən əvvəllər heç vaxt sənin dünən dediklərin barədə fikirləşməmişdim, - mən etiraf elədim. – -Baxmayaraq ki, bu tamamilə məntiqəuyğundur. -- «Və Allah insanı özü kimi yaratdı, İlahi obraza uyğun yaratdı: kişi və qadını yaratdı», - o, -Müqəddəs Kitabdan bir ayəni səsləndirdi. – Çünki bu onun özü kimi və özünəbənzər idi - kişi və -qadın. -Mən görürdüm ki, onun gözləri bu gün başqa cür parıldayır. O, xoşbəxt idi və hər xırda şeyə görə -qəhqəhə çəkirdi. Arabir yolda rastımıza çıxan yolçularla - əyinlərində kül rəngli paltar, çölə -işləməyə gedən əkinçilərlə, növbəti zirvənin fəthinə hazırlaşan rəngbərəng kostyumlu alpinistlərlə -söhbətə girişirdi. -Mən fransızca çox pis danışmağımdan utanaraq dinmirdim, lakin mənim qəlbim onun sevincinə -sevinirdi. -O, elə xoşbəxt idi ki, onunla danışan hər kəs özündən asılı olmadan gülümsəyirdi. Yəqin, ürəyi -ona nə isə pıçıldamışdı və indi o bilirdi: mən onu sevirəm. Bununla belə o, yenə də özünü mənimlə -uşaqlıq dostu kimi aparırdı. -- Görürəm, sən xoşbəxtsən,- mən dedim. -- Hə, çünki həmişə bu dağlarda səninlə gəzməyi, günəşin qızıl suyuna çəkdiyi meyvələrdən -yığmağı arzulamışam. -«Günəşin qızıl suyuna çəkdiyi meyvələr». Bu şer misrasını kimsə lap çoxdan yazmışdı, o isə təkrar -etdi - lap vaxtında və lap yerində. -- Yəqin sənin xoşbəxt olmağının səbəbi təkcə bu deyil, - meydanında bu cür əcaib fəvvarəsi olan -şəhərciyi gəzərkən mən soruşdum. -- Hə? O nə səbəbdir elə? -- Sən bilirsən ki, mənə yaxşıdır. Axı, sən, mənim bu gün burda olduğum, dəftər-kitab dağına yox, -əsl dağlara dırmaşdığım üçün məsuliyyət daşıyırsan. Sən məni xoşbəxt elədin. Biz xoşbəxtliyi -başqaları ilə bölüşəndə xoşbəxtlik artır. -- Sən Özgəni qovmusan? -- Hardan bildin? -- Bildim, çünki sən özün də tamamilə dəyişmisən. Bir də – ona görə ki, hər birimizin həyatında elə -bir vaxt gəlib çatır ki, bu qovulma mütləq baş verməlidir. -Lakin Özgə bütün səhəri məni daban-dabana izləyirdi. Yaxınlaşmağa çalışırdı. Amma hər keçən -dəqiqə onun səsi daha da zəifləməyə başlayırdı, onun obrazı isə sanki əriyirmiş kimi öz dəqiq -cizgilərini itirirdi. Mənim yadıma vampirlər haqqındakı filmlərin finalında qəddar qaniçənin necə -külə çevrildiyi düşdü. -Biz növbəti xaçlı dirəyin yanından keçirik - burda da onun üzərinə İsanın yox, Məryəmin təsviri -həkk olunub. -- Nə barədə fikirləşirsən? – o soruşdu. -- Vampirlər barədə. Zülmət gecənin yaratdığı və özlərini möhkəmcə öz içlərinə həbs etmiş -varlıqlar barədə. Onlar var-güclərilə özlərinə yoldaş axtarırlar. Lakin sevməyə qadir deyillər. Məhz, -buna görə də belə bir inam mövcuddur ki, vampiri yalnız nizəni düz ürəyinə batırmaqla öldürmək -olar. Əgər bu zərbəni vurmaq mümkün olsa, onda oyanmış ürək şəri məhv edən sevgi enerjisini -27 - - azadlığa buraxır. -- Bu heç vaxt mənim ağlıma gəlməyib. Amma, məncə, sən haqlısan. -Mən nizəni düz ürəyə batıra bildim. Və o, cadudan azad olaraq bütün mövcudiyyətə açıldı. Onda, -Özgə üçün yer qalmadı. -Mən min dəfə onun əlini sıxmaq istədim və min dəfə özümü saxladım. Mən təşviş içində idim onu sevdiyimi demək istəyirdim, lakin bilmirdim ki, necə başlayım. -Biz dağlardan danışırdıq, çaylardan danışırdıq. Biz düz bir saatlıq meşədə azdıq, ancaq sonunda -lazımlı cığırı tapdıq. Biz ehtiyat üçün götürdüyümüz buterbrodları yedik və susuzluğumuzu ərimiş -qarla yatırdıq. Günəş qüruba tərəf meyllənməyə başlayanda Sent-Savenə qayıtmaq qərarına gəldik. -Bizim addımlarımız daş tağların altında aydın əks-səda verirdi. Mən qeyri-ixtiyari əlimi müqəddəs -su olan kasaya saldım və xaç çəkdim. Onun sözləri yadıma düşdü: su - İlahənin simvoludur. -- Ora gedək, - o dedi. -Biz qaranlıq, boş kilsənin içiylə irəliləyərək altında birinci minilliyin əvvəllərində yaşamış zahid, -müqəddəs Savenin sərdabəsi olan əsas mehraba yaxınlaşdıq. Onun yıxılmış divarları artıq bir neçə -dəfə təzədən yüksəldilib. -Bəli, elə yerlər var ki - müharibə, təqib, laqeydlik onların üzərindən keçir və onları məhv edir, -lakin onlar müqəddəs olaraq qalır. Bir vaxt kimsə bura gələcək, baxacaq, nəyinsə çatışmadığını -görəcək və bərpa edəcək. -Mən çarmıxa çəkilmiş İsanın obrazına baxdım və məndə qəribə, lakin çox aydın bir hiss yarandı, -sanki Onun başı mənim arxamca çevrildi. -- Bura. -Biz Müqəddəs Ananın mehrabı qarşısında dayanmışdıq. -- Obraza bax. -Mariya qucağındakı körpəsi ilə birlikdə. İsa göyləri göstərir. -Mən gördüyüm barədə dedim. -- Diqqətlə bax, - o təkidlə dedi. -Mən rənglənmiş və qızıl suyuna çəkilmiş taxta heykəlin bütün xırda detallarına diqqət yetirirəm və -ustanın Məryəmin paltarlarının qırışlarını necə kamilcəsinə yonduğuna valeh oluram. Yalnız indi -körpə İsanın səmaya dikəlmiş barmağını görürəm və dostumun nədən bəhs etdiyini başa düşürəm. -Baxmayaraq ki, İsa Məryəmin əllərində oturub, əslində İsa Onu saxlayır. Və adama elə gəlir ki, -sanki Körpənin səmaya qaldırdığı əli Onu göylərə qaldırır. Onu Nişanlısının olduğu yerə qaytarır. -- 600 il əvvəl bu heykəli yaratmış sənətkar nə istədiyini bilirdi. -Taxta döşəmədə kiminsə ayaq səsləri eşidildi. Kilsəyə daxil olmuş qadın əsas mehraba yanaşdı və -onun qarşısında şam yandırdı. -Biz onun səssiz duasına mane olmaqdan çəkindiyimiz üçün sakit və hərəkətsiz dayanmışdıq. -«Sevgi ehtiyatlılığı sevmir», - onun özünü unutmuş halda necə Məryəmin obrazını seyr etdiyinə -baxaraq düşündüm. Hələ bir az əvvəl kainat onun varlığı olmadan da anlamla dolu idi. İndi isə onun -yanımda dayanması mənə hava-su kimi lazımdır - əks halda bütün əşyaların gerçək parıltısı məndən -gizlənir. -Qadın gedəndən sonra o, yenə danışdı: -- Rəssam Müqəddəs Ananı, İlahəni, Allahın mərhəmətli simasını tanıyırdı. Sən mənə sual -vermişdin, amma sənə konkret bir cavab verə bilməmişəm. Sən bütün bunları hardan bildiyimi -soruşmuşdun, düzdür? -«Yox, elə deyil, mən soruşdum, sən də cavab verdin», - mən demək istədim, amma susdum. -- Mən bu rəssam kimi öyrənmişəm, - o davam etdi. - Mən səmanın yüksəkliklərindən enmiş -sevgini qəbul elədim. Məni yönləndirəndə mən müqavimət göstərmədim. Sən yəqin ki, monastıra -getmək istəyim barədə yazdığım məktubu xatırlayırsan. Mən hələ də sənə bu haqda danışmamışam, -28 - - lakin mənim arzum həyata keçdi. -Və həmin dəqiqə mühazirədən əvvəlki söhbəti yadıma saldım. Ürəyim təşvişə düşdü və mən -diqqətlə Məryəmin üzünə baxmağa başladım. O gülümsəyirdi. -«Bu ola bilməz, - mən fikirləşdim. – Hətta əgər o, monastıra gedibsə də, sonra oranı tərk edib. -Xahiş edirəm, de ki, seminariyadan çıxmısan». -- Mənim gəncliyim coşqun və dolğun kecib, - Bu arada o, mənim nə barədə fikirləşdiyimi tapmağa -cəhd etməyərək sözünə davam edirdi. – Mən başqa xalqları tanıdım, fərqli mənzərələr gördüm. Mən -Allahı işıqlı dünyanın hər yerində axtardım. Mən başqa qadınları sevdim. Mən çoxlu peşələr -öyrəndim. -Qısqanclıq yenidən məni sancdı. «Özgənin qayıtmasına imkan vermək olmaz», - mən gözlərimi -gülümsəyən Məryəmdən çəkməyərək özlüyümdə dedim. -- Yaşamın misteriyası məni ovsunlamışdı və mən onun mənasını daha dərindən dərk eləmək -istədim. Adamlar mənim sorğu-suallarımın cavabında deyirdilər ki, bunu filankəs bilir, o birini -peşmənkəs. -Mən Hindistanda və Misirdə oldum. Magiya və meditasiyanın biliciləri, əlkimyaçı və din xadimləri -ilə tanış oldum. Və nəhayət, tapmalı olduğumu tapdım: İnam hardadırsa, həqiqət də daim ordadır. -İnam hardadırsa, həqiqət də daim ordadır. Mən kilsəyə təzədən və başqa gözlə baxdım – zamanın -cilaladığı, dəfələrlə külə çevrilmiş və dəfələrlə bərpa edilmiş daş plitələr. İnsanları belə nəhəng -əmək sərfinə, inanılmaz inadkarlığa nə sövq etmişdi? Onları ucqarlarda, dağların başında bu kiçik -məbədi təzədən tikmək üçün var–qüvvələri ilə çalışmağa nə məcbur etmişdi? -Nə? - İnam. -- Buddistlərin öz həqiqətləri olub, krişnaitlərin öz həqiqətləri, indusların, müsəlmanların, -yəhudilərin öz. Əgər insan səmimi inam sahibidirsə, o, Tanrıyla vəhdətdə olmağı bacaracaq və -möcüzə yaratmağa qadir olacaq. Ancaq bunu bilmək kifayət deyildi - seçim etmək üçün qətiyyət də -lazım idi. -Mən katolikliyi seçdim, çünki bu etiqadda tərbiyə almışdım, uşaqlıq illərimə onun möcüzələri -hopdurulub. Əgər mən yəhudi doğulmuş olsaydım, iudaizmi seçərdim. Allah təkdir - baxmayaraq ki, -onun minlərlə adı var, lakin onu hansı adla çağırmaq seçimi, məhz, sənə aiddir. Yenidən addım -səsləri eşidildi. -Naməlum bir adam yaxınlaşdı, bizi nəzərdən keçirdi, sonra baş mehrabın yanına getdi və iki -şamdan götürdü. Yəqin, o kilsə gözətçisi, ya da keşiş idi. -Mən bizi sovməəyə buraxmaq istəməyən qocanı xatırladım. Amma bu şəxs heç bir söz demədi. O -çıxandan sonra dostum mənə dedi: -- Mənim bu axşam görüşüm var. -- Xahiş edirəm, söhbəti dəyişmə. Gerisini danış. -- Mən bu yaxınlıqdakı seminariyaya daxil oldum. Dörd il mümkün olan hər şeyi öyrəndim. Həmin -vaxt mən İllüminatlarla, xarizmatiklərlə, çoxdan qapadılmış qapını açmağa çalışan cərəyanların -davamçıları ilə tanış odum. Mən anladım ki, Allah – uşaqlıqda varlığıyla bizi qorxutduqları cəllad -deyil. Xristianlığın ilkin, həç nə ilə ləkələnməmiş, qüsursuz mahiyyətinə qayıtmaq cəhdi yarandı. -- Onların İsa və Kilsənin eyni şey olmadığını başa düşmələrinin üzərindən cəmi iki min il keçəndən -sonra? - mən təmkinli ironiya ilə soruşdum. -- İstədiyin qədər zarafat edə bilərsən, amma söhbət, məhz, bundan gedir. Mən bizim monastıra -rəhbərlik eldən rahiblərdən birinin yanında öyrənməyə başladım. Və o, mənə təlqin elədi ki, vəyh -alovunu, Müqəddəs Ruhu mütləq qəbul eləmək lazımdır. -Onun sözlərindən mənim ürəyim sıxıldı. Məryəm isə bayaqkı kimi gülümsəyir, körpə İsa şən - şən -mənə baxırdı. -Nə vaxtsa mən də bütün bunlara inanırdım, lakin zaman keçdi və yaşadığım illər ərzində meydana -çıxan, sağlam və məntiqli düşüncə sahibi olduğuma, torpağın üstündə möhkəm dayandığıma inam -hissi məni dindən uzaqlaşdırdı. Əgər neçə illər məni müşayət etmiş, əvvəlki uşaq inamı - mələklər -29 - - və möcüzələrə inam - yenidən dirilsəydi, nə yaxşı olardı! Lakin təkcə istəklə onu qaytarmaq qeyri mümkündür. -- Ustadım mənə dedi: «Əgər bildiyinə inansan, əvvəl - axır biləcəksən», o davam etdi. - Mən -hücrəmin tənhalığında öz - özümlə danışmağa başladım. Mən Müqəddəs Ruhun mənə əyan olması -və bilməli olduğum hər şeyi öyrətməsi üçün dua edirdim. Və tezliklə başa düşdüm ki, mənim -səsimlə birgə sözləri mənim əvəzimə deyən, başqa bir, müdrik səs də eşidilir. -- Mən də belə vəziyyətdə olmuşam, - mən onun sözünü kəsdim. -O susaraq gözlədi, amma mən başqa heç nə deyə bilmədim. -- Danış, mən qulaq asıram. -Ancaq sözlər gəlmirdi. O, elə gözəl şeylər haqqında danışırdı ki, mən o qədər ifadəli sözlər tapa -bilməzdim. -- Özgə hər an qayıtmağa çalışır, - o, sanki mənim düşüncələrimi oxuyaraq dedi. - Özgə istəmədən -axmaq bir söz deməkdən qorxur. -- Hə, - mən var gücümlə qorxuya yenilməməyə çalışaraq cavab verdim. - hərdən elə olur ki, mən -kiminləsə qızğın şəkildə danışıram və birdən, hansısa bir anda əvvəllər heç vaxt ağlıma gəlməyən -şeylər haqqında danışmağa başlayıram. Mənə elə gəlir ki, sanki mən sadəcə həmişə məndən çox-çox -ağıllı, həyatdan yaxşı başı çıxan birinin sözlərini çatdırıram. Ancaq bu nadir hallarda baş verir. -Adətən, mən susmağa və dinləməyə üstünlük verirəm. Və təzə nə isə öyrənəcəyimə inanıram, -baxmayaraq ki, axırda hər şeyi unuduram. -- İnsan üçün onun özü qədər dərkolunmaz heç nə yoxdur. Əgər bizim buğda dəni boyda inamımız -olsa, bu dağı yerindən tərpədə bilərik. Bax, mən bunu yaxşı yadımda saxlamışam. Və bu gün mən öz -sözlərimi hörmətlə dinləyə-dinləyə təəccüblənirəm. Apostollar savadsız, cahil balıqçılar idilər. -Lakin onlar göylərdən enən Alovu qəbul edirdilər. Onlar öz cahilliklərindən utanmırdılar–Onların -Müqəddəs Ruha İnamı vardı. Bu vergi yalnız onu qəbul etmək istəyənlərə məxsusdur. Yetər ki, -inanasan, qəbul edəsən, səhv buraxmaqdan qorxmayasan. -Məryəm təbəssümlə qarşımda dayanmışdı. Dünyada hamıdan çox onun ağlamaq üçün səbəbləri -vardı - amma o gülümsəyirdi. -- Davam elə, - mən dedim. -- Mən artıq hər şeyi dedim. Vergini qəbul etmək lazımdır. Və onda o özünü göstərəcək, öz -ifadəsini tapacaq. -- Bu şey belə işləmir. -- Bəyəm, sən məni başa düşmürsən? -- Düşürəm. Ancaq mən bütün insanlar kimiyəm – mən qorxuram. Haqqında danışdığından sən, -sənin qonşun istifadə edə bilər, mən yox. -- Sən anlayanda ki, biz hamımız qarşımızdakı, bizə baxan bu körpəyə bənzəyirik, hər şey -dəyişəcək. -- Amma o vaxta qədər biz işığa çox yaxınlaşdığımızı anlayacağıq və öz alovumuzu yandıra -bilməyəcəyik. -O cavab vermədi. -- Sən seminariya barədəki fikrini tamamlamadın, - bir azdan mən onun yadına saldım. -- Mən seminariyadan çıxmayacağam. -Və mən nə isə deməyə macal tapmamış ayağa qalxdı və mehraba tərəf yönəldi. -Mən tərpənmədim. Başım fırlanırdı, nə baş verdiyini başa düşmürdüm. «Seminariyadan -çıxmayacağam»! -Ən yaxşısı fikirləşməməkdir. Bənd parçalanıb, sevgi qəlbi batırıb və axının qarşısını almaq mənim -iradəmdə deyil. Bir çıxış yolu da var - Özgəni köməyə çağırmaq, ruhi zəifliyin sərt, cəsarətsizliyin – -soyuq qadına çevirdiyi məni. Lakin mən daha bunu istəmirdim. Mən daha həyata onun gözləri ilə -30 - - baxa bilmirdim. -Fikir selini qəfil səslənən səs qırdı - şiddətli və uzun, sanki yanımda kimsə nəhəng fleytada not -götürdü. Mənim ürəyim əsdi. -Birinci səsin ardınca ikincisi eşidildi. Sonra daha biri. Mən geri baxdım: taxta pilləkən kilsənin -soyuq gözəlliyi və harmoniyası ilə kəskin kontrast yaradan başdansovdu tikilmiş meydançaya -qalxırdı. Meydançada mən qədimi orqan gördüm. -Və – onu. Yarıqaranlıqda mən onun sifətini seçə bilmirdim, ancaq bilirdim - o ordadır. -Mən yerimdən qalxdım, amma o dəqiqə onun həyəcanlı səsi eşidildi: -- Pilar! Yerindən tərpənmə! -Və mən itaət elədim. -- Qoy, Müqəddəs Ana məni ilhamlandırsın, - o davam elədi. - Qoy, musiqi bu gün mənim duam -olsun. -Və «Ave Mariya»nı çalmağa başladı. Saat altıya yaxın olardı, «Anqelus»un vaxtı, işıq və -qaranlığın qarışdığı vaxt yaxınlaşırdı. -Orqanın səsi sanki divarların qədim daşlarına hoparaq, -müqəddəslərin statuyalarını bürümüş əfsanələrin ruhu və duaların qızğınlığı ilə qarışaraq boş -kilsəyə yayılırdı. Musiqi qəlbimin lap dərinliklərinə keçsin deyə, ordakı bütün qorxuları, günah -hissini silsin deyə, məni düşündüyümdən daha yaxşı, daha güclü olduğuma inandırsın deyə, -gözlərimi yumdum. -Mən dəhşətli dərəcədə dua eləmək istədim, din yolundan döndüyüm vaxtdan bu yana mənimlə ilk -dəfə idi ki, belə bir şey baş verirdi. Mən əvvəlki kimi skamyada oturmuşdum, lakin ruhum -Müqəddəs Ananın qarşısında diz çökmüşdü, «Hə» deyən qadının ayaqlarına düşmüşdü. -Hərçənd, o «yox» da deyə bilərdi və onda mələk başqasını axtarıb tapardı və onun rədd cavabı -Allahın gözündə günah olmazdı, Allah Öz övladlarının nəyə qadir olduqlarını yaxşı bilir. Ancaq o -dedi «sənin İradənə tabeyəm» Hərçənd dərk edirdi ki, seçdiyi taledə mələyin sözləri ilə birlikdə əzab -– əziyyətdə qazanır; hərçənd qəlbinin gözü ilə sevgili oğlunun ata evini necə tərk elədiyini, -insanların onun ardınca necə getdiyini və sonra onu dandığını artıq görə bilirdi, ancaq o dedi «sənin -İradənə tabeyəm» hərçənd hər bir qadının həyatındakı ən ali, ən müqəddəs anı o, pəyədə yaşamalı və -malların əhatəsində doğmalı oldu, zira Müqəddəs Kitabda belə yazılmışdı, «sənin İradənə tabeyəm» -hərçənd o, təlaş içində oğlunu küçədə axtarırkən onu məbəddə tapdı. Və oğlu, ondan mane -olmamasını istədi, çünki o, başqa öhdəlikləri yerinə yetirməli, başqa vəzifəni həyata keçirməli idi, -«sənin İradənə tabeyəm» hərçənd bilirdi ki, ömrünün sonuna qədər oğlunu axtaracaq, əzab sancısı -həmişəlik onun ürəyində qalacaq və hər dəqiqə onun həyatı üçün əsəcək, zira o həyat- təhlükə -altındadır, oğlusa qovulur və təqib edilir, «sənin İradənə tabeyəm» hərçənd camaatın içində oğlu ilə -rastlaşanda ona yaxınlaşa bilməyəcək, «sənin İradənə tabeyəm» hərçənd o, kiminləsə oğluna xəbər -göndərəndə ki - burdadır, oğlu əli ilə öz şagirdlərinə göstərərək, ona çatdırılmasını əmr etdi: «budur -mənim anam və mənim qardaşlarım», «sənin İradənə tabeyəm» hərçənd hər şey sona çatanda və -hamı yaxasını kənara çəkəndə, çarmıxın altında, düşmənlərin rişxəndinə və dostların qorxaqlığına -dözərək təkcə o, daha bir qadın və bir şagird qaldı, «sənin İradənə tabeyəm» İlahi, sənin İradənə -tabeyəm. Zira övladlarının ruhən nə qədər zəif olduğu yalnız sənə əyandır və hər birinin üzərinə -onun daşımağa gücü çatacaq ağırlığı qoyursan. Zira Sən mənim sevgimi anlayırsan, çünki bu yeganə şeydir ki, həqiqətən mənə məxsusdur, yeganə şeydir ki, mən özümlə başqa dünyaya götürə -bilərəm. İlahi, elə elə ki, o, öz cəsarətini və təmizliyini qorusun, dünyanın ona qurduğu bütün -tələləri və qurğuları keçə, yaşaya bilsin, dünyanın uçurumuna və dibsizliyinə düşməsin. Orqanın səsi -kəsildi və günəş də dağların arxasında gizləndi - bu eyni anda baş verdi, sanki Eyni bir Əlin -hərəkətinə boyun əydi. Musiqi, doğrudan da, onun duasına çevrildi və onun duası eşidildi. Mən -gözlərimi açdım - kilsə qaranlığa qərq olmuşdu və Məryəmin obrazı önündə bircə dənə şam yanırdı. -Və budur, mən onun yaxınlaşan addımlarını eşitdim. Tənha şamın işığı mənim göz yaşlarımı və -mənim təbəssümümü işıqlandırdı – o, Məryəmin təbəssümü qədər gözəl olmasa da, qəlbimin -31 - - yaşadığını sübut edirdi. -O mənə baxdı, mən ona. Mənim əlim axtarmağa başladı və onun əlini tapdı. Mən onun ürəyinin -indi daha bərk döyündüyünü hiss etdim, az qala zərbələrin səsini eşidirdim, axı biz sakit və səssizcə -dayanmışdıq. -Ancaq mənim ruhum rahat, ürəyimsə sakit idi. -Mən onun əlini sıxdım, o məni qucaqladı. Deyə bilmərəm, heykəlin yanında nə qədər qaldıq, -bunun nə qədər çəkdiyini bilmirəm – zaman donmuşdu. -Məryəm bizə baxırdı. Öz taleyinə «hə» demiş gənc kəndli qız. Bətnində Allahın oğlunu, qəlbində -İlahəyə sevgini daşımağa razılıq vermiş Qadın. O, bizi anlamağa qadirdir. -Mən ondan heç bir şey haqqında soruşmaq istəmirdim. Kilsədə keçirdiyimiz anlar tamamilə kifayət -etdi ki, bizim səyahətimiz anlam qazansın. Onunla keçirdiyimiz dörd gün tamamilə kifayət etdi ki, -diqqətəlayiq heç nəyi ilə yadda qalmayan bu il əhəmiyyətli və vacib olsun. -Və buna görə də mən ondan heç bir şey haqqında soruşmadım. Biz ələ - ələ tutaraq kilsədən çıxdıq -və otağımıza qayıtdıq. Başımda hər şey bir - birinə qarışmışdı - seminariya, Müqəddəs Ana, onun -kiminləsə axşama nəzərdə tutulmuş görüşü. -Və onda mən dərk elədim: o da, mən də ruhlarımızı eyni taleyə tapşırmaq istəyirik, ancaq Fransada -seminariya, Saraqosda isə universitet var. Mənim ürəyim sıxıldı. Mən orta əsrdən qalma evciklərə, -dünən gecə yanında oturduğumuz quyuya nəzər saldım. Yadıma Özgə qadının - bu yaxınlara qədər -mən olanın - kədəri düşdü. -«İlahi, Sən özün görürsən - mən əvvəlki inamımı diriltməyə çalışıram. Bir haldaki mənim başıma -belə iş gəlib, məni tərk eləmə, tək qoyma», - mən qorxunu qovaraq yalvardım. -O çox yatmadı, mən də pəncərədəki qara uçuruma baxaraq oyandım. Sonra biz yenə də yuxuya -getdik, oyandıq, bizim azdanışan ev sahiblərimizlə şam elədik və o, onlardan evin açarını istədi. -- Bu gün biz gec qayıdacağıq, - o, sahibəyə dedi. -- Gənclərə əylənmək lazımdır, - qadın razılıqla başını tərpətdi. – Və bayramı mümkün qədər yaxşı -keçirmək. -- Mən bir şey barədə soruşmalıyam, - biz maşına oturanda mən dedim. – İstəmirdim, amma özümlə -bacarmıram. -- Seminariya barədə? -- Hə, mən başa düşmürəm, - cavab verdim, özümsə fikirləşdim: «Hərçənd artıq bunun heç bir -əhəmiyyəti yoxdur». -- Mən həmişə səni sevmişəm, - o danışmağa başladı. – Mənim başqa qadınlarım olub, ancaq təkcə -səni sevmişəm. Mən medalyonu həmişə özümlə gəzdirmişəm, nə vaxtsa onu sənə qaytaracağım, -cəsarətimi toplayaraq «Mən səni sevirəm» deyəcəyim ümidilə. Dünyada hansı yolla gedirəm-gedim, -o, məni mütləq sənin yanına gətirirdi. Mən sənə yazırdım və üzərində sənin imzan olan hər zərfi -qorxa-qorxa açırdım - axı, cavab məktublarından istəniləni mənə sənin başqası ilə görüşdüyün -xəbərini gətirə bilərdi. Məhz, onda mən mənəvi çağırışı eşitdim. Daha doğrusu, mən bu çağrıya -cavab verdim, çünki o məndə - elə sən də - uşaqlıqdan mövcud idi. Mən anladım ki, Tanrı mənim -yaşamımda həddindən artıq vacib yer tutur və əgər arzumun ardınca yollanmasam, heç vaxt xoşbəxt -ola bilməyəcəyəm. Mən İsanın simasını dünyada qarşıma çıxan hər kasıbın üzündə görürdüm və -mən Onu görməzdən gələ bilməzdim. -O susdu, mənsə onu tələsdirməmək qərarına gəldim. -İyirmi dəqiqədən sonra o, maşını saxladı və biz düşdük. -- Biz Lurddayıq, - o dedi. – Buraları yayda görəsən. -İndi isə mən adamsız küçələr, bağlı mağazalar, mehmanxanaların girişində polad şəbəkələr -görürdüm. -- Yayda burda altı milyon turist olur, - o şövqlə davam etdi. -32 - - - Bilmirəm yayda necədi, amma hal-hazırda o xəyalət-şəhəri xatırladır. -Biz körpünü keçdik. Əzəmətli dəmir darvazanın bir tayı – kənarlarında mələk fiqurları olan - açıq -idi. Və biz içəri girdik. -- Sonra nə baş verdiyini danış, - mən xahiş elədim, baxmayaraq ki, bir az əvvəl təkid etməməyə -qərar vermişdim. – İsanın simasının adamların üzündə necə tanınmasından danış. -Elə o dəqiqədə başa düşdüm – o söhbətini davam etdirmək istəmir. Ola bilsin ki, indi vaxtı deyil -və bura da yeri deyil. Ancaq bir halda ki başlayıb, sona çatdırmalıdır. -Biz hər iki tərəfində qarlı düzənliklər sərilmiş geniş prospektlə irəlilədik. Uzaqda məbədin silueti -görünürdü. -- Danış, - mən təkrar elədim. -- Sən artıq hər şeyi bilirsən. Mən seminariyaya daxil oldum. Hələ birinci il Allahdan sənə olan -sevgimi bəşəri sevgiyə çevirmək üçün kömək etməsini istədim. İkinci kursda başa düşdüm ki, -mənim dualarım eşidilib. Üçüncü il - nə qədər qəribsəsəm də, qəti əminlik yarandı ki, sevgim yavaşyavaş mərhəmətə, duaya, ehtiyac duyanlar üçün yardıma çevrilir. -- Bəs niyə sən yenidən məni axtardın? Niyə məndə bu odu yenidən alovlandırdın? Niyə Özgənin -qovulması haqqında danışdın, yaşamımın nə qədər miskin və mənasız olduğuna gözlərimi açdın? -Mənim səsim titrəyirdi, sözlər dolaşırdı. Keçən hər dəqiqə o, seminariyaya daha yaxın və məndən -daha uzaq olurdu. -- Niyə qayıtdın? Niyə bu əhvalatı mənə yalnız bu gün danışdın - axı, sən görürdün ki, mən səni -sevməyə başlayıram?! -- İndi deyəcəyim sənə axmaqlıq kimi görünəcək, - o, azca yubanaraq cavab verdi. -- Görünməyəcək! Mən daha gülməli olmaqdan qorxmuram. Və bunu mənə sən öyrətdin. -- İki ay əvvəl mənim ruhi müəllimim onunla birlikdə bir qadının yanına getməmi xahiş elədi - o, -ölürdü və bütün əmlakını bizim seminariyaya vəsiyyət eləməyə hazırlaşırdı. Qadın Sent-Savendə -yaşayırdı. -Məbəd artıq lap yaxında idi. Mən təhtəlşüurda hiss etdim: Ona çatan kimi söhbət kəsiləcək. -- Dayanma, - mən xahiş etdim. – Mənim izahata haqqım var. -- Onun evinə girdiyim dəqiqə mənim yadımdadır. Pəncərələr Pireneylərə açılırdı və qarın -parıltısından daha da gözqamaşdırıcı görünən günəş hər tərəfi doldurmuşdu. Mən əşyaları siyahıya -almağa başladım, amma tezliklə dayanmağa məcbur oldum. İş ondaydı ki, mərhumənin zövqü -tamamilə mənim zövqümə uyğun idi – o, mənim aldığım diskləri alırdı, pəncərənin arxasındakı bu -mənzərəni seyr edə-edə mənim də qulaq asacağım musiqiyə qulaq asırdı. Rəflərdə xeyli kitab vardı -– onlardan bəzilərini mən oxumuşdum, digərlərini isə məmnuniyyətlə oxuyardım. Mebel də, şəkillər -də, otaqlara səpələnmiş cürbəcür xırda əşyalar da - hər şey elə idi ki, sanki onları mən özüm -seçmişdim. Və həmin gündən mən o evi unuda bilmirəm. Hər dəfə dua eləmək üçün sovməəyə -girəndə yadıma düşürdü ki, mənim dünyadan imtinam bütöv deyil. Mən belə bir evdə səninlə necə -yaşadığımı, həmin musiqini dinlədiyimi, dağların qarlı zirvələrinə, buxarıdakı alova baxdığımı -təsəvvür edirdim. Mən bizim uşaqların otaqlarda necə o yan - bu yana qaçdıqlarını, Sent-Saveni -dövrəyə almış çöllərdə necə oynadıqlarını təssəvvür edirdim. -Mənsə, baxmayaraq ki, heç vaxt o evdə olmamışdım, onun necə göründüyünü dəqiq bilirdim. Və -mən istərdim ki, o, daha heç bir söz deməsin, onda mən xəyal qura bilərdim. -Ancaq o davam edirdi: -- İki həftə əvvəl mən ruhi yorğunluğumun öhdəsindən gələ bilmədim. Öz müəllimimi tapdım, ona -baş verən hər şeyi danışdım. Səni sevdiyimi və evi siyahıya alarkən hansı hissləri keçirdiyimi etiraf -elədim. -Pəncərənin arxasında xırda yağış yağmağa başladı. Mən başımı aşağı saldım, bərk-bərk jaketə -büründüm. Mən sonra nələr baş verdiyini öyrənməyə qorxurdum. -- O isə mənə dedi: «Allaha xidmət eləməyin yolları müxtəlif və rəngarəngdir. Əgər sən düşünürsən -33 - - ki, bu sənin taleyindir, get, axtar onu. Yalnız xoşbəxt olan kəs xoşbəxtlik yaymağa qadirdir». -«Bunun mənim taleyim olub-olmadığını bilmirəm, - mən ona dedim. – Bu monastıra qapanmaq -qərarını verəndə mən ruhi rahatlıq tapdım». «Onda dünyaya get, bütün şübhələrindən azad ol,- o -cavab verdi. – dünyada qal, ya da seminariyaya qayıt. Ancaq özün üçün seçəcəyin həmin yerdə sən -özünlə tam vəhdətdə olmalısan. Bölünmüş çarlıq kiçik təzyiqdən dağılacaq. Bölünmüş insan həyatın -üzünə ləyaqət və cəsarətlə baxa bilməz». -O cibində nə isə çıxartdı və mənə uzatdı. Bu açar idi. -- Mənim müəllimim o qadının evinin açarını mənə verdi və dedi ki, əşyaları satmaqda tələsməyim. -Mən bilirəm – o, mənim ora səninlə qayıtmamı istəyirdi. Madriddəki mühazirəni o, mənim üçün -təşkil eləmişdi, bizim yenidən görüşməmiz üçün. -Mən onun əlindəki açara baxdım və səssizcə gülümsədim. Ancaq sinəmdə sanki zənglər çalınırdı, -başımın üstündə göylər açılmışdı. O, Allaha xidmət edəcək, lakin özünəməxsus şəkildə - mənim -yanımda. Çünki mən bunun uğrunda mübarizə aparacam. -- Götür, - o dedi. -Mən əlimi uzatdım, açarı barmaqlarımın arasında sıxdım, cibimdə gizlətdim. -Məbədin baziliki artıq qarşımızda idi. Mən söz deməyə macal tapmamış kimsə onu gördü və ona -tərəf qaçdı. Narın çisək yağmaqda davam edirdi və mən burda nə qədər qalacağımızı bilmədiyimdən -bir dəqiqə belə unutmurdum - mənə islanmaq olmaz, dəyişək yoxdur. -Mən ancaq bu barədə fikirləşməyə çalışdım və yer və göy arasında asılı olan və taleyin əlinin nə -zaman ona toxunacağını gözləyən ev haqqındakı fikirləri qovdum. -O, məni səslədi və mən yaxınlaşanda bir neçə nəfərə təqdim elədi. Kimsə haradan gəldiyimizlə -maraqlandı və o Sent-Savenin adını çəkəndə dedi ki, orada müqəddəs zahid dəfn olunub. Rəvayətə -görə, məhz, o, birinci dəfə meydanın ortasında quyu tapıb və başlanğıcda şəhərcik əvvəlki kimi -yaşamaq istəməyən, dağlarda Allah axtaran möminlər üçün sığınacaq qismində nəzərdə tutulub. -- Onlar indi də ordadırlar,- mən daha kiminsə səsini eşitdim. -Mən bu əhvalatın nə qədər gerçək olduğunu bilmirdim və «onların» kimliyi barədə heç bir -təsəvvürüm yox idi. -Təzə adamlar da gəldilər və hamı mağaranın girişinə tərəf istiqamətləndi. Digərlərindən böyük -görünən bir nəfər mənimlə fransızca danışdı, lakin mənim, demək olar ki, heç nə anlamadığımı -görəndə sınıq ispan dilinə keçdi: -- Siz bura qeyri-adi bir adamla gəlmisiniz. Möcüzə yaradan bir adamla. -*** -Mən heç nə demədim, ancaq yadıma Bilbaodakı axşam və ona sarı atılan ümidsiz kişi düşdü. Onda -hara getdiyini o, mənə demədi, mənəsə bu maraqlı idi. İndisə mənim fikirlərim evdə cəmlənib - mən -onun necə olacağını dəqiq bilirdim: orada hansı kitablar və disklər olacaq, pəncərədən hansı -mənzərə görünəcək. -Dünyada elə bir yer var ki, orada bizim əsl evimiz dayanıb, günlərin bir günü biz ora gələcəyik. -Mənim sakitcə onun qayıtmasını gözləyəcəyim ev. Balaca qız və oğlanın dərsdən sonra qaça-qaça -gələrək yaşam sevinci liə dolduracağı ev. -Adamlar Zühürün baş verdiyi yerə çatana qədər yağışın altında bükülərək səssizcə getdilər. Hər şey -düz mənim təsəvvürümdəki kimi idi – mağara, Müqəddəs Ananın heykəli və bir vaxtlar möcüzənin -baş verdiyi yerdə, şüşənin altında çeşmə. Ziyarətçilərin bəziləri dua edirdi, digərləri sadəcə gözlərin -yumaraq sakitcə oturmuşdu. Mağaranın qabağından çay axırdı və onun səsi mənə sakitləşdirici təsir -etdi. Müqəddəs Məryəmin obrazını görəndə mən qısa bir dua pıçıldadım - Müqəddəs Anadan mənə -kömək eləməsini istədim, zira mənim ürəyimə daha əzab gərək deyil. -«Əgər qismətimdə, əzab çəkmək varsa, qoy o, tez gəlsin, - mən deyirdim. – Çünki mənim qarşımda -34 - - bütöv bir həyat var və ondan mümkün olduqca yaxşı istifadə eləmək lazımdır. Əgər o seçim -etməlidirsə, qoy tez eləsin. Onda mən onu gözləyəcəyəm. Ya da unudacağam. Gözləmək işgəncədir. Unutmaq - ağırdır. Ancaq əzablardan ən dəhşətlisi – hansı qərarı verəcəyini -bilməməkdir». -Qəlbimlə hiss elədim ki, mənim dualarım eşidildi. - -*** -Bazilikanın üzərindəki saat gecəyarısını göstərəndə bizim ətrafımıza artıq yetərincə çox adam -toplaşmışdı - yüzdən az olmazdı. Onların arasında keşişlər, rahiblər vardı və hamı gözlərini -obrazdan çəkmədən yağışın altında hərəkətsiz dayanmışdı. -- Eşq olsun sənə, Qüsursuz Hamilə qalmış Müqəddəs Məryəm! – mənim yanımda kimsə dilləndi və -elə həmin an saatın sonuncu zərbəsi səsləndi. -- Eşq olsun! – hamı xorla cavab verdi və əl çaldı. -Dərhal bizə gözətçi yaxınlaşdı və sakitliyi qorumamızı xahiş etdi – biz başqa zəvvarlara mane -oluruq. -- Axı, biz uzaqdan gəlmişik, - bizim qrupdan kimsə dedi. -- Onlar da, - gözətçi yağışın altında dayanmış adamları göstərərək cavab verdi. – Buna baxmayaraq -səssiz dua edirlər. -Mən gözətçinin ziyarətgaha bir daha girməməsini elə çox istərdim ki.. Mən buradan çox uzaqda, -onunla təklikdə olmaq, əlindən tutmaq, nələr hiss etdiyimi demək istəyirdim. Biz planlar qurardıq, -ev haqqında və məhəbbət haqqında danışardıq. Mən onu sakitləşdirərdim, mən mehriban və -nəvazişli olardım, mən deyərdim ki, onun arzusunun həyata keçməsinə az qalıb - çünki mən onun -yanındayam və ona kömək edəcəyəm. -Gözətçi tezliklə uzaqlaşdı, keşişlərdən biri isə astadan təsbehlə dua eləməyə başladı. O, duanın -«iman gətirirəm» adlı son hissəsinə çatanda hamı gözlərini qapayaraq hərəkətsiz dayanmışdı. -- Bu adamlar, kimdi onlar? – mən soruşdum. -- Xarizmatiklər, - o cavab verdi. -Mən bu sözü artıq eşitmişdim, amma mənasını izah edə bilməzdim. O bunu daşa düşdü. -- Bu adamlar Müqəddəs Ruhun alovunu qəbul edirlər. İsanın qoyduğu alovu, o alovu ki, yalnız -bəzilərinə onun odundan öz şamını yandırmaq qismət olur. Bu adamlar xristianlığın ilkin həqiqətinə -- hamının möcüzə yaratmağa qadir olduğu ideyasına yaxındırlar. Bu adamlar Gün İşığına Bürünmüş -Qadına bəllidirlər, - o, gözləri ilə Məryəmin heykəlini göstərərək dedi. -Adamlar sanki yalnız onların eşitdiyi bir əmrə tabe olaraq yavaş səslə oxumağa başladılar. -- Sən əsirsən. Donmusan? Sən bunda iştirak etməyə bilərsən. -- Bəs sən? -- Mən qalacağam. Bu – mənim yaşamımdır. -- Onda mən də qalıram, - mən cavab verdim, baxmayaraq ki, buradan çoz uzaqda olmağı üstün -tutardım. – Əgər bu sənin dünyandırsa, mən onun bir hissəsi olmaq istəyirəm və bunu öyrənəcəyəm. -Adamlar oxumaqda davam edirdilər. Mən gözlərimi yumdum, anlamadığım fransız sözlərini -mənasız səs yığını kimi tələffüz edərək melodiyanı izləməyə çalışdım. Vaxt belə tez ötürdü. -Bütün bunlar tezliklə qurtaracaq. Və biz Sent-Savenə qayıda biləcəyik. Yalnız ikimiz - o və mən. -Mən fikirləşmədən, avtomatik oxumaqda davam edirdim və tezliklə başa düşdüm ki, musiqi məni -ovsunlayır, sanki o öz həyatını yaşayır və mənə hipnoz kimi təsir edir. Yüngül titrətmə keçdi, mən -artıq yağışa əhəmiyyət vermirdim, dəyişəyim olmadığını yadıma salmırdım. Musiqi məni oxşayırdı, -əhvalımı yüksəldirdi, Allahın yaxın olduğu və mənə kömək elədiyi zamanlara aparırdı. -Mənim tamamilə musiqiyə qarışdığım anda o kəsildi. -Mən gözlərimi açdım. Bu dəfə gözətçi yox, keşiş işə qarışdı. O, dua edənlərin sırasındakı həmkarına -35 - - yanaşdı və ona astadan nə isə deyərək getdi. -İkinci keşiş bizə tərəf çevrildi: -- Biz dualarımızı çayın o biri sahilində etməli olacağıq. -Və budur, biz səssizcə göstərilən yerə yönəlirik. Mağara ilə üzbəüz dayanan körpüyə qalxırıq, çayın -qarşı sahilinə keçirik. Bura gözəldir - ağaclar, düzənlik və indi bizimlə mağara arasında uzanmış -çay. Buradan Müqəddəs Məryəmin işıqlandırılmış heykəli aydın görünür və biz başqa zəvvarlara -mane olmaqdan çəkinmədən yüksək səslə oxuya bilərik. -Belə bir hiss təkcə məndə yaranmayıb – o sanki hamıya sirayət edir: adamlar başlarını səmaya -qaldıraraq və gülümsəyərək bərkdən oxumağa başlayırlar, yağış damlaları isə bu arada onların -üzüylə axır. Kimsə əllərini göyə açır, bir andan sonra hamı onun etdiyini təkrarlayır və musiqinin -ritminə uyğun yırğalanır. -Məndə daxili mübarizə gedir – mən həm bu vəhdətdə əriyirəm, həm də eyni zamanda ətrafımda -nələrin baş verdiyini diqqətlə izləmək istəyirəm. Yanımdakı keşişlərdən hansısa ispanca oxumağa -başlayır və mən də onun sözlərini təkrar edirəm. Bu yalvarışlar Müqəddəs Ruha və Məryəmə -ünvanlanmışdı - dua edənlərin üzərinə ensinlər, onlardan hər birini öz nemətləri ilə -mükafatlandırsınlar, öz qüdrətlərindən pay versinlər deyə. -- Qoy, bizə dil qabiliyyəti iltifat edilsin, - o biri keşiş dedi və sonra bu cümləni ispanca və italyanca -təkrarladı. -Sonra baş verənləri tam dərk eləmədim. Ətrafımda dayanan adamlardan hər biri mənə məlum -olmayan dildə danışmağa başladılar. Bu nitqdən daha çox əlaqəsiz səs-küy idi - sözlər sanki birbaş -qəlbdən gəlirdi, heç bir məntiqi ardıcıllıq olmadan. Mən dərhal bizim kilsədəki söhbətimizi - onun -vəyh haqqında və hər bir elmin hər şeydən əvvəl öz qəlbinin səsini dinləmək bacarığından ibarət -olması haqqında danışdıqlarını xatırladım. -«Ola bilsin ki, bu mələklərin dilidir», - mən, onları yamsılamağa çalışaraq və bunun mənasız -olduğunu hiss edərək fikirləşdim. -Sanki transdaymış kimi hamı çayın o biri sahilinə, Məryəmin heykəlinə baxırdı. Mən onu gözlərimlə -axtardım, gördüm ki, əllərini göyə qaldıraraq məndən aralanıb və o da surətlə hansısa sözlər deyir, -sanki Məryəmlə danışır. O, hərdən razılaşaraq gülümsəyirdi, hərdən də elə bil, anlamırdı. -«Budur onun dünyası», - mən düşündüm. -Bütün bunlar məni qorxutmağa başlayırdı. Yanımda tutmaq istədiyim kişi danışırdı ki, Allah həm də -qadın cinsinə aiddir, naməlum, ağlagəlməz dillərdə sözlər deyirdi, transa düşürdü və adama elə -gəlirdi ki, mələklərə yaxınlaşıb. Və mənim xəyalını qurduğum dağdakı ev reallıqdan itirdi, onun -geridə qoyduğu dünyanın bir hissəsinə çevrilirdi. -Madriddəki mühazirələrdən başlayaraq son bir neçə gün mənə bir yuxu, mənim yaşam məkanından -və zamanından kənar səyahət kimi görünürdü. Ancaq bu yuxuya dünyanın sonsuzluğu hissi, kitab -marağı, yeni macəraların ruhu hopmuşdu. Nə qədər mübarizə aparsam da, mənə məlum idi ki, -məhəbbət qadın ürəyini tez alovlandırır, odur ki, mənim küləyə əsmək, suya isə bəndi yıxmaq -icazəsi verməyim – sədəcə zaman məsələsidir. Prinsipcə, nə qədər buna qarşı olsam da, mən -əvvəllər sevmişəm və indi mən yaranmış situasiyanı necə həll etmək barədə fikirləşirdim. -Lakin burda nə isə elə bir şey vardı ki, mən dərk eləmək gücündə deyildim. Allah qanunları -dərslərində mənə bu katolik dinini öyrətmirdilər. Öz həyat yoldaşımı mən belə təssəvvür etmirdim, -belə görmürdüm. -«Həyat yoldaşı… nə qəribə söz birləşməsidi», - mən düşündüm və düşüncələrimə özüm də -heyrətləndim. -Çay və kaha mənim qəlbimdə qorxu və qısqanclıq doğurdu. Qorxu – çünki bu mənim üçün yeni idi, -yeniliksə həmişə qorxudur. Qısqanclıq – çünki mən tədricən başa düşürdüm: məhəbbət mənim -təsəvvür etdiyimdə böyükdür, məhəbbət elə sərhədləri keçir, elə yerlərdə gəzir ki, ora heç vaxt -mənim ayağım dəyməyib. -«Bağışla məni, Müqəddəs Məryəm, - mən dedim. – Bağışla ki, bu qədər cılız, yazıq, miskin olan -36 - - mən bu adamın təkcə məni sevməsini tələb eləyirəm». Bəs əgər onun əsl taleyi – dünyadan -çəkilmək, seminariyaya qapanmaq və mələklərlə dua etməkdirsə, necə olsun? -O öz arzusuna qarşı nə qədər müqavimət göstərə biləcək, onun evi, musiqini, qiraəti atması üçün nə -qədər vaxt keçəcək? Və hətta o, seminariyaya qayıtmasa belə, onu əsl arzusuna yaxın buraxmamaq -üçün mən hansı bədəli ödəməli olacağam? -Adama elə gəlirdi ki, ətrafda hamının bütün fikrini elədiklərinə cəmləşdirmişdi – hamı, məndən -savayı. Mən gözümü ondan çəkmirəm, o isə mələklərin dilində danışır. -Tənhalıq qorxu və qısqanclığı sıxışdırdı. Mələklər özlərinə həmsöhbət tapdılar, mənsə tək -dayanmışdım. -Bu qəribə dildə danışmağa məni nəyin vadar elədiyini bilmirəm. Ola bilsin, onunla dəhşətli dərəcədə -görüşmək, görüşmək və nələr hiss etdiyimi ona danışmaq zərurəti. Ola bilsin, qəlbimin mənimlə -söhbət etməsinə ehtiyacım vardı – ürəyim şübhələrlə dolu idi və mənə cavablar lazım idi. -Ancaq mən nə etmək lazım gəldiyini bilmirdim, - nə qədər gülünc göründüyüm düşüncəsi böyüyür -və möhkəmlənirdi. Lakin mənim yanımda, mənim ətrafımda adamlar dayanmışdılar – kişilər və -qadınlar, qocalar və cavanlar, dünyəvilər və ruhanilər, rahiblər və tələbələr. Onların yaxınlığı mənə -güc verdi və mən Müqəddəs Ruhdan mənə qorxunu yenməm üçün güc istədim. -«Cəhd elə, - mən özümə dedim. Anlamadığın sözləri deyə bilmək üçün ağzını açmaq və cəsarətini -toplamaq kifayətdir. Cəhd elə». -Və mən cəhd etmək qərarına gəldim. Lakin əvvəl nə vaxt başladığını başa düşmədiyim bu sonsuz – -uzun günü əvəz etmiş gecənin mənim üçün zühur gecəsi olmasını istədim. -Və Tanrı da, sanki mənim dualarımı eşitdi. Və sözlər asan səslənməyə başladı, tədricən onlar insan -dilinin cizgilərini itirdilər. Artıq utanc məni o qədər də incitmirdi, özümə inam artmışdı və dilim də -itaətkar və çevik oldu. Mən əvvəlki dediklərimdən heç nə başa düşmürdüm, ancaq bu qəribə sözlər -mənim qəlbimə aydın idi. -Mən cəsarətimi topladığım və mənasız sözləri dediyim üçün sevinc dalğası hiss elədim. Mən azad -idim, əməllərimə izahat verməyə və ya axtarmağa artıq ehtiyacım yox idi. Yeni əldə etdiyim bu -azadlıq məni göylərə qaldırırdı – elə bir yerə ki, orda yanında özünü heç zaman atılmış hiss -etməyəcəyin, hər şeyi bağışlayan Böyük Məhəbbət mənə qucağını açacaq. -«Mənə elə gəlir ki, mən təzədən inanıram», - məhəbbətin yaratmağa qadir olduğu bütün o -möcüzələrə təəccüblənərək fikirləşdim. Mən hiss edirdim – Müqəddəs Məryəm öz libası ilə məni -örtərək və qızındıraraq əllərində saxlayır. Naməlum sözlər mənim dodaqlarımdan get-gedə daha -yüngül və çevik qopurdular. Mən ağladım, göz yaşlarımın səbəbini özüm də bilmədən. Sevinc -mənim ürəyimi doldurdu, məni başdan-ayağacan batırdı. O, qorxudan, mənim miskin həqiqətimdən, -həyatımın hər saniyəsini etmək məqsədindən güclü idi. -Mən başa düşürdüm – bu göz yaşları mənə yuxarıdan göndərilib, axı, hələ məktəbdə rahibələr mənə -təlqin edirdilər ki, ən ali yüksəliş anında müqəddəslər ağlayırlar. Mən gözlərimi qaranlıq səmaya -baxaraq açdım, göz yaşlarının yağış damlaları ilə necə qarışdığını hiss elədim. Torpaq canlı idi, -yüksəklikdən enən su özü ilə dağ zirvələrinin möcüzəsini gətirirdi. Biz bu möcüzənin bir -parçasıydıq. -- Nə yaxşı, Allah qadın ola bilər, – mən yavaşca dedim, çünki başqaları oxuyurdular. – Əgər bu -belədirsə, onda onun, məhz, qadın siması bizə sevməyi öyrədib. -- Gəlin «çadırlarla» dua edək, - keşiş dedi və dərhal da cümləsini ispan, fransız, italyan dillərində -təkrarladı. -Mən yenə çaşdığımı və nə baş verdiyini anlamadığımı hiss elədim. Kimsə mənə yaxınlaşdı, qolunu -çiynimə doladı. Başqa biri də o biri tərəfdən qucaqladı. -Biz səkkizimiz də birlikdə qucaqlaşaraq dairə yaradırıq, elə əyilirik ki, başlarımız bir-birinə toxunur. -Doğrudan da, bu canlı çadıra oxşayır. Yağış güclənir, lakin heç kim ona fikir vermir. Dayandığımız -37 - - poza bizim bütün diqqətimizi və bədənimizin istiliyini tələb edir. -- Qüsursuz Hamilə qalmış Müqəddəs Məryəm, mənim oğluma kömək elə, qoy o, öz yolunu tapsın, -- məni sağ tərəfdən qucaqlamış kişi deyir. – «Ave Mariya»nı mənim oğlum üçün oxuyaq. -- Amin, - digərləri cavab verir və səkkiz baş duaya başlayır. -- Müqəddəs Məryəm, məni nurlandır, mənə loğmanlıq qabiliyyəti göndər, - bizim çadırda qadın səsi -deyir. – «Ave Mariya» oxuyaq. Yenə «Amin» və ardınca da dua səslənir. Səkkiz nəfərdən hər biri -öz xahişini bildirir və hamı onu öz duası ilə dəstəkləyir. Mən özüm özümə heyrət edirəm – çünki -uşaq kimi dua edirəm və uşaq kimi də inanıram ki, bizə Ənam veriləcək. -Bir anlığa sakitlik yarandı. Mən başa düşdüm ki, mənim Məryəmə dua ilə müraciət eləmək vaxtım -çatıb. Başqa şəraitdə mən utandığımdan ölərdim – deməyə heç nə tapmazdım. Amma burda -Zühuretmiş vardı və mənə inam verirdi. -- Müqəddəs Məryəm, mənə sevməyi öyrət, Sən sevdiyin kimi, - mən öz səsimi eşidirəm. – Qoy, bu -sevgi məndə və kimə xitab olunubsa, onda möhkəmlənsin. «Ave Mariya» oxuyaq. -Biz birlikdə dua edirik və mən yenə də azad oluram. -Neçə illər mən öz ürəyimə qarşı mübarizə aparmışam, çünki unudulmaqdan, əzabdan, kədərdən -qorxurdum. Lakin həmişə bilirdim ki, əsl məhəbbət – bütün bunlardan yüksəkdir, bilirdim ki, ölmək -yaxşıdır, nəinki bir daha sevməmək. -Ancaq mənə elə gəlirdi ki, bunun üçün gərəkli cəsarətə başqaları sahibdir, məndəsə o yoxdur. Və -yalnız indi anladım – var! Hətta məhəbbət özü ilə ayrılıq, tənhalıq, qüssə gətirsə belə, o, bizim onun -üçün ödədiyimiz bədələ dəyər. -«Təkcə bu barədə fikirləşmək olmaz, mən diqqətimi mərasimdə cəmləşdirməliyəm». Bizim qrupu -idarə edən keşiş dairəni açmamızı istədi və dedi ki, indi biz xəstələr üçün dua edəcəyik. İnsanlar -yağışın altında Allahın və Müqəddəs Məryəmin şərəfinə dualar edir, oxuyur, oynayırdılar. -Hərdənbir hamı əllərini göyə qaldıraraq yırğalana-yırğalana naməlum dillərdə danışmağa başlayırdı. -- Aramızdan kimin gəlini axsayırsa, bilsin ki, o sağalır, - birdən qadın dedi. -Dualar və onunla birlikdə nəğmələr və rəqslər bərpa olundu. Aradabir həmin qadının səsi eşidilirdi: -- Aramızdan kimin bu yaxınlarda anası ölübsə, qoy qəti əmin olsun ki, o Allahın rəhmətini qazanıb. -Sonra o mənə danışdı ki, peyğəmbərlik vergisi deyilən nəsnə, məhz, budur və bəzi adamlar -özlərindən minlərlə mil uzaqda bu dəqiqə nələr baş verdiyini və ya verəcəyini hissetmə qabiliyyətinə -sahibdirlər. -Və o heç vaxt xəbər tutmadı ki, mən möcüzələrdən danışan qadının səsinin gücünə inanırdım. Mən -gözləyirdim ki, bu qadın ikimizin sevgisi haqqında danışacaq, ümid edirdim ki, o deyəcək – bu -məhəbbətə bütün mələklər, müqəddəslər, Allah və İlahə xeyir-dualarını verdilər. -Mərasimin nə qədər davam etdiyini bilmirəm. Adamlar dəfələrlə naməlum dillərdə danışır, oxuyur, -oynayır, öz yaxınları üçün dualar edir, möcüzə göndərilməsini istəyir, onlara xeyir-dua verildiyini -bildirirdilər. -Və nəhayət, mərasimə rəhbərlik edən keşiş dilləndi: -- Gəlin, xarizmatik yeniləşmədə bu gün birinci dəfə olanlar üçün dualar edək. -Belə çıxır ki, mən burda tək deyiləm. Bu fikrin dərki məni sakitləşdirdi. -Yenidən nəğmələr səsləndi. Bu dəfə mən hamı ilə birgə oxumurdum, yalnız qulaq asır və -arzularımın xeyir-dua almasını istəyirdim. -Mənəsə çox şey lazım idi. -- Xeyir-dua alaq, - keşiş dedi. -Hamı üzünü çayın o biri sahilindəki işıqlandırılmış mağaraya tərəf çevirdi. Keşiş bir neçə dua oxudu -və bizə xeyir-dua verdi. Bundan sonra hamı bir-birini öpdü, bayram münasibətilə təbrik etdi və -dağılışdı. -O, mənə yaxınlaşdı. Siması adətən olduğundan daha şən idi. -38 - - - Sən tamam yaşsan, - o dedi. -- Sən də, - mən gülərək cavab verdim. -Biz maşına oturduq və Sent-Savenə qayıtdıq. Mən bu dəqiqəni necə arzulayırdım, amma indi o an -çatanda – bilmirəm, nə deyim. Dağlardakı evi, kitabları və diskləri, anlaşılmaz dilləri və səkkiz -ibadətçinin yaratdığı çadırı hansı sözlərlə təsvir etmək olar? -O, iki dünyada yaşayır. Nə vaxtsa və hardasa bu dünyalar qovuşacaqlar və mən bunun necə baş -verəcəyini mütləq anlamalıyam. -Lakin belə anlarda sözlər heç bir anlam daşımır. Sevgi yalnız sevgi ilə dərk olunur. -- Mənim təkcə bir sviterim var, - biz otağa daxil olanda o dedi. – Geyin onu. Sabah özümə başqasını -alaram. -- Gəl, paltarları kaloriferin üstünə asaq. Sabaha qədər quruyacaq, - mən cavab verdim. – Mənim -maykam var, dünən onu yumuşam. -Bir neçə anlıq sakitlik çökdü. -Paltar. Çılpaqlıq. Soyuq. -O, çemodanından bir dənə də futbolka çıxartmalı oldu. -- Gecəköynəyi əvəzinə yarayar? -- Əlbəttə. -Mən çırağı söndürdüm. Qaranlıqda yaş paltarı əynimdən çıxartdım, kaloriferin üstünə asdım və -tənzimləyicini tam gücü ilə açdım. -Mənim siluetimi görməsi və çılpaq olduğumu bilməsi üçün küçə fənəri yetərincə işıq salırdı. Mən -maykamı geyindim və yorğanın altına girdim. -- Mən səni sevirəm, - onun səsini eşitdim və cavabında dedim: -- Mən səni sevməyi öyrənirəm. -O siqaret yandırdı. -- Necə bilirsən, indi münasib vaxtdır? -Mən onun nədən danışdığını bilirdim. Qalxdım və onun çarpayısının qırağında oturdum. -Siqaretin qızılı qığılcımı bərabər fasilələrlə onun sifətini işıqlandırırdı. O, mənim əlimdən tutdu və -biz bir az belə oturduq. Sonra mən əlimi çəkdim və onun başını sığalladım. -- Sən soruşmamalısan, - mən cavab verdim. – Məhəbbət sual vermir, əgər biz düşünməyə başlasaq, -qorxmağa başlayacağıq. Bu – izahedilməz qorxudur, hətta mən onu sözlə ifadə etməyə belə -çalışmayacam. Bu rədd edilmək, sevilməmək qorxusu ola bilər, qorxu cazibəni pozacaq. Axmaq -səslənir, amma bu belədir. Ona görə də soruşmaq yox, hərəkət eləmək lazımdır. Sən özün də -dəfələrlə dediyin kimi - riskə getmək lazımdır. -- Mən bilirəm. Və əvvəllər heç vaxt soruşmamışdım. -- Sən artıq mənim ürəyimə sahib olmusan, - özümü onun sözlərini eşitmirmiş kimi göstərərək -dedim. – Sabah məni tərk edə bilərsən, amma bu günlərin möcüzəsini biz daim xatırlayacağıq: -romantik məhəbbəti, arzunu, imkanı. Ancaq məncə, Tanrı fövqaladə və sonsuz müdriklik sahibi -olduğundan cəhənnəmi cənnətin ortasında gizlədib. Və ona görə belə edib ki, biz həmişə ayıq olaq. -Ona görə ki, biz Mərhəmətin sevincindən həzz ala-ala Qanunlar sütununu da unutmayaq. -Mənim saçlarımı sığallayan əllər gərginləşdi. -- Sən bacarıqlı şagirdsən, - o dedi. -Bu qeyd məni təəccübləndirdi, ancaq sonra səsim yadıma düşdü: «Əgər bildiyinə inansan, əvvəl-axır -biləcəksən». -- Fikirləşmə ki, mən toxunulmazam, - mən dedim. – Mənim çox kişilərim olub. Mən hətta yaxşı -tanımadığım kişilərlə də sevgi oynamışam. -- Mən də, - o cavab verdi. -O istədi ki, bu təbii səslənsin, lakin onun əlinin təmasının dəyişməsindən anladım, mənim sözlərim -onu ağrıtmışdı. -39 - - - Lakin bu səhərdən etibarən mən yenə bakirə oldum. Başa düşməyə çalışma – yalnız qadın bilir, -mən nədən danışıram. Mən sevgini özümçün təzədən açıram. Və bu kəşf zaman tələb edir. -O mənim yanağıma toxundu. Mən dodaqlarımla azacıq onun dodaqlarına toxundum və öz -çarpayıma qayıtdım. -Özüm də bilmirəm ki, niyə özümü başqa cür yox, məhz, bu cür aparırdım. Başa düşmürəm – onu -özümə daha möhkəm bağlamaq istəyirdim, yoxsa azadlığa buraxmaq. -Ancaq bu gün elə uzun oldu ki… Mən düşünmək üçün həddindən artıq yorulmuşdum. -Gecə mən tamamilə sakit və rahat oldum. Elə bir dəqiqə oldu ki, dərin yuxuda olsam da, oyandığımı -sandım. Mən yanımda sanki çoxdan tanıdığım qadının varlığını duydum, ona görə də özümü -müdafiə olunmuş və sevimli hiss etdim. -Əslində isə mən saat yeddidə dözülməz istidən ayıldım. Yadıma düşdü ki, paltarı qurutmaq üçün -qızdırıcını tam gücüylə işləməyə qoymuşam. Bayır hələ qaranlıq idi. Onu oyatmamaq üçün səssiz -hərəkət eləməyə çalışaraq mən qalxdım. -Qalxdım və gördüm ki, o yoxdur. -Məni təlaş bürüdü. Və özgə də həmin dəqiqə gözlərini açaraq dilləndi: «Hə, görürsən? Sən razılıq -verən kimi o yoxa çıxdı. Bütün kişilər eynidir». -Təlaş hissi dəqiqəbədəqiqə güclənirdi. Mən özümə nəzarəti itirə bilməzdim. Lakin Özgə səsini -kəsmədən danışırdı: -«Mən hələ burdayam. Sən küləyə istiqamətini dəyişməyə icazə verdin, sən qapıları taybatay açdın -ki, sevgi həyatına daxil olaraq onu batırsın. Əgər vaxt itirmədən hərəkətə başlasaq, hər şeyi təzədən -nəzarət altına ala bilərik». -Mən buludlarda uçmağa son qoymalıyam. Mən diqqətli olmalıyam. -«O getdi, - Özgə davam edirdi. – Və indi sən mümkün qədər tez bu daldabucaqdan canını -qurtarmalısan. Sənin Saraqosadakı həyatın hələ dəyişməyib, qayıt ona. Tələs, var-gücünlə qaç. Nə -qədər ki, bu qədər ağır zəhmətlə əldə etdiklərini itirməmisən». -«Onun, yəqin ki, bir səbəbi olmalıdır», - mən fikirləşdim. -«Kişilərin həmişə səbəbi var, - Özgə mənə etiraz elədi. – Səbəb səbəb yerində, qadınsa nəticədə -tənha qalır». -İndi İspaniyaya necə dönəcəyimi qərarlaşdırmalıyam. Beyin daima məşğul olmalıdır. -«Praktik tərəfi nəzərdən keçirək, - Özgə dedi. – Pul». -Pulum yerli - dibli yox idi. Aşağı düşüb, valideynlərimə zəng eləmək - onların hesabına – və bir az -pul göndərmələrini istəmək lazımdır. -Amma bu gün bayramdır, pulu yalnız sabah almaq mümkün olacaq. Mən nə yeyəcəyəm? Ev -sahiblərinə otağın haqqı üçün iki gün gözləməli olduqlarını necə başa salacam? -«Onlara heç nə izah eləmək lazım deyil», - Özgə cavab verdi. Əlbəttə ki, onun təcrübəsi var, o belə -situasiyaların öhdəsindən gələ bilir. O, məhəbbətdən ağlını itirmiş qız deyil, həyatının hər anında nə -istədiyini bilən qadındır. Və mən özümü elə aparmalıyam ki, elə bil heç nə baş verməyib, elə bil o -tezliklə qayıdacaq. Köçürmə gələndə isə kirayə haqqını ödəmək və gəldiyim yerə dönmək. -«Əla, - Özgə məni təriflədi. – Sən yenə də əvvəlki kimi olursan. Kədərlənmək lazım deyil – nə -vaxtsa sən risk eləmədən sevə biləcəyin adama rast gələcəksən». -Mən əşyalarıma toxundum, qurumuşdular. İndi bu şəhərciklərdən hansında bank olduğunu -aydınlaşdırmaq lazımdır. Yəni iş görmək, onda mənim ağlamağa və ya darıxmağa vaxtım -qalmayacaq. -Və yalnız bu anda mən kağızı gördüm: -«Mən – seminariyadayam. Əşyalarını yığ (ha – ha – ha!), Axşam İspaniyaya gedirik. Nahardan -sonra qayıdacağam». -Və bir qədər aşağıda: «Mən səni sevirəm». -40 - - Kağızı sinəmə basaraq mən yüngüllüklə yanaşı özümü bədbəxt və miskin hiss etdim. Və gördüm ki, -mənim tapıntımdan açıq-aşkar karıxmış Özgə harasa yoxa çıxıb. -Mən də onu sevirdim. Və hər dəqiqə, hər saniyə bu sevgi güclənir, böyüyür və məni dəyişirdi. Mən -yenidən gələcəyə inanmağa başlamışdım, yavaş-yavaş Allaha inamım bərpa olurdu. -Və bütün bunları məhəbbət elədi. -«Daha qəlbimin qaranlıq dalanlarında azmaq istəmirəm, - qapını Özgənin burnunun önündə -qətiyyətlə bağlayaraq özümə dedim. – Üçüncü mərtəbədən yıxıldın, ya yüzüncü – heç bir fərqi -yoxdur». -Odur ki, əgər yıxılmalısansa, göydələndən yıxıl! -- Əvvəlcə yemək yeyin, - ev sahibəsi dedi. -- Mən bilmirdim ki, siz ispanca danışırsız, - mən heyrətlə bərkdən səsləndim. -- Sərhəd iki addımlıqdadı. Yayda Lurda turistlər axışır. Başa sala bilməsəm, otaqları da kirayə verə -bilmərəm. -O, stolun üstünə qızarmış çörək və südlü qəhvə qoydu. Mən daxilən bu günü qarşılamağa -hazırlaşdım: hər saat ilə bərabər olacaq. Bəlkə bu yemək başımı qatdı? -- Siz onunla çoxdan evlisiz? – o soruşdu. -- Bu, mənim həyatımın ilk məhəbbətidir, - mən cavab verdim. Bununla da bitirdik. -- O zirvələri görürsüz? – o davam etdi. – Mənim ilk məhəbbətim onlardan birində həlak oldu. -- Ancaq sonra siz başqası ilə tanış oldunuz. -- Hə, oldum. Və yenidən xoşbəxtlik tapdım. Həyat qəribə şeydi: mənim tanışlarımdan, demək olar -ki, heç biri öz ilk məhəbbətləri ilə ailə həyatı qurmayıb. Ancaq kimlərlə ki, bu hadisə baş verib, teztez təkrar edirlər ki, nə isə vacib bir şeyi əldən buraxıblar, yaşamalı olduqları çox şeyi -yaşamayıblar… - O birdən diksindi. – Oy, bağışlayın. Mən sizi incitmək istəmirdim. -- Mən incimədim. -- Bilirsiz, mən həmişə o quyuya baxıram. Və fikirləşirəm: əgər bu yeri qazmağı əmr edib, su tapan -müqəddəs Saven olmasaydı, bizim şəhər aşağıda, çayın kənarında yerləşərdi. -- Məhəbbətin bura nə dəxli var? – mən soruşdum. -- Bu quyu ümidləri, arzuları, çətinlikləri olan hər bir insanı özünə tərəf çəkir. Bir dəfə kimsə -cəsarətləndi, qərara gəldi ki, su tapsın və su çıxdı, hamı da onun ətrafında yığılmağa başladı. Sadəcə -mən fikirləşirəm ki, biz məhəbbəti cəsarətlə axtaranda - məhəbbət tapılır, biz isə yeni-yeni sevgiləri -özümüzə cəzb edirik. Əgər səni bir nəfər sevirsə, demək, hamı sevir. Əgər sən təksənsə – demək, -daha da tənhalaşacaqsan. Həyat, bax belə, gülməli qurulub. -- Siz İ Tszin adlı kitab haqqında eşitməmisiniz? – mən soruşdum. -- Yox, heç vaxt. -- Orda deyilir ki, şəhəri dəyişmək olar, ancaq quyunu başqa yerə köçürmək mümkün deyil. Sevənlər -görüşürlər, susuzluqlarını söndürürlər, evlərini tikirlər, uşaqlarını böyüdürlər və hər şey onun -ətrafında baş verir. Lakin əgər sevənlərdən biri getmək istəsə, quyu onun ardınca yollana -bilməyəcək. Tərk edilmiş quyu olduğu yerdə qalacaq, o, atılsa da, əvvəlki kimi təmiz su ilə dolu -olacaq. -- Belə nitqlər daha qismətinə çoxlu əzab düşmüş qarıya yaraşır, gənc qadına yox, - o dedi. -- Yox, mən həmişə qorxmuşam. Mən heç vaxt quyu qazmamışam. Bunu indi birinci dəfə edirəm və -nə qədər riskli iş olduğunu unutmaq istəmirəm. -Həmin an mən cibimdə nəyə isə toxundum və onun nə olduğunu anlayanda donuxdum. Qəhvə -fincanını yerə qoydum. -Açar. O, açarı mənə vermişdi. -- Sizin şəhərdə ölümündən əvvəl bütün əmlakını Tarbesdəki seminariyaya vəsiyyət eləmiş bir qadın -yaşayırdı, - mən dedim. - Siz onun evinin yerini bilirsiniz? -Sahibə qapını açdı və meydandakı orta əsrlərdən qalma evlərdən birini göstərdi. -41 - - - Odur. İki keşiş az qala iki ay orda qaldı. Və… - o, tərəddüdlə mənə baxaraq susdu, ancaq sonra -sözünü bitirdi: - Və onlardan biri sizin ərinizə çox oxşayır. -- Bu elə odur, - mən artıq kandardan dedim və qəlbimdəki balaca uşağa belə dəcəllik etməyə icazə -verdiyim üçün özümdən razı qaldım. -Mən nə edəcəyimi bilmədən evin qarşısında dayandım. Hər şey qatı dumanın içində batmışdı və -mənə elə gəldi ki, yuxudayam: hansısa külrəngli məkanda dolaşan qəribə fiqurlar məni bundan da -qəribə yerlərə aparırlar. -Barmaqlarım əsəbi halda açara toxunurdu. -Ətrafda hər şey belə örtüyə bürünəndə, pəncərədən dağları görmək qeyri-mümkündür. Ev, yəqin ki, -qaranlıqdı – gün yoxdu, pərdələr də çəkilib. Ev, yəqin ki, kədərlidir – axı, o, yanımda deyil. -Saata baxdım. Doqquz. -Nə iləsə məşğul olmaq lazımdır, vaxt tez keçsin deyə. Çox gözləmək lazım gələcək. -Gözləmək. Bu sevginin mənə verdiyi ilk dərsdir. Gün ağır-ağır keçir, biz minlərlə plan qururuq, -saysız xəyali söhbətlər edirik, özümüzə söz veririk ki, filan-filan vəziyyətlərdə tamamilə başqa cür -davranacağıq - əslində isə bir yerdə qərar tutmuruq, sevgilimizin gəlişini intizarla gözləyirik. -Gələndə isə deməyə söz tapmırıq. Çoxsaatlıq həsrət gərginliyə çevrilir, gərginlik qorxu ilə əvəz -olunur, qorxusa şəfqətdən çəkinməyə məcbur edir. -«Bilmirəm, girim, ya yox». Mənim yadıma dünənki söhbət düşdü – bu ev arzunun rəmzi və onun -təcəssümü idi. -Bir də axı, bütün günü doqqazda keçirmək olmaz ki! Mən cəsarətimi toplayıb açarı cibimdən -çıxartdım və qapıya yaxınlaşdım. -- Pilar! – dumandan güclü fransız aksentli səs eşidildi. -Mən daha çox təəccübləndim, nəinki qorxdum. Bu bizim mənzilin sahibi ola bilərdi – ancaq, məncə, -mən ona adımı deməmişdim. -- Pilar! – səs yaxınlaşdı. -Mən üzərinə dumandan pərdə sərilmiş meydanı nəzərdən keçirdim və kiminsə sürətlə mənə tərəf -gələn siluetini gördüm. Qəribə fiqurların üzdüyü dəhşətli yuxu gerçəyə çevrilirdi. -- Dayan. Mən səninlə danışmalıyam. -Siluet çatdı və mən başa düşdüm ki, qarşımda dayanan keşişdir – karikaturalarda kənd kürelərini, -məhz, belə təsvir edirlər – balacaboy, tosqun və köndələn daranmış bir əlçim çal saçlı daz baş. -- Salam, - o, geniş təbəssümlə əlini mənə uzatdı. -Mən səssizcə başımı tərpətdim. -- Çox heyif ki, duman hər şeyi gizlədir, - o evə baxa- baxa dedi. – Sent-Saven dağın üstündədir və -sizin pəncərələrdən həm aşağıdakı düzənliklərə, həm də buzlu zirvələrə çox gözəl mənzərə açılır. -Yəqin, sən özün bilirsən. -Yalnız indi onun monastırın başçısı olduğu mənə çatdı. -- Siz burda nə edirsiniz? – mən soruşdum. – Və mənim adımı hardan bilirsiniz? -- İçəri girmək istəyirsən? – o, sanki məni eşitmədən maraqlandı. -- Yox. Mənə cavab vermənizi istəyirəm. -O, donmuş əllərini biri-birinə sürtdü və pillələrdə oturdu. Mən də onun yanında. Duman get-gedə -daha da qatılaşırdı. Hətta bizdən iyirmi metr aralıda olan kilsə də görünməz olmuşdu. -Bircə quyunu görmək mümkün idi. Mən sahibənin sözlərini xatırladım. -- O, Öz zühuruna şahidlik edir, - mən dedim. -- Kim? -- İlahə. O, bu dumanın simasını alıb. -- A, demək, o, səninlə bu barədə danışıb! - keşiş güldü. – Hə, mən onu Müqəddəs Məryəm -adlandırmağa üstünlük verirəm. Öyrəşmişəm. -- Sizin burda nə işiniz var? – mən təkrar etdim. – Adımı hardan öyrəndiniz? -42 - - - Mən gəldim, çünki səni görmək istəyirdim. Xarizmatiklərin qrupundan kimsə dünən axşam mənə -dedi ki, sən öz dostunla Sent-Savendə qalırsan. Bura isə çox balaca şəhərdir. -- O, seminariyaya gedib. -O gülümsəməyini saxlayaraq başını tərpətdi və sanki öz-özünə dedi: -- Çox təəssüf. -- Təəsüf ki, o seminariyadadır? -- O, seminariyada deyil, mən indicə ordan gəlirəm. -Mən səhər yuxudan duranda düşündüyüm və hiss etdiyim hər şeyi xatırlayaraq – hardan pul tapım? -Yolpulu üçün valideynlərimə necə xəbər göndərim? - bir neçə dəqiqə susdum. Ancaq mən and -içmişdim və qəti şəkildə ona əməl edəcəkdim. -Mənim yanımda keşiş vardı. Uşaq vaxtı bütün dərdlərimi, iztirablarımı keşişə söyləməyə hazır idim. -- Mən yorulmuşam, - sükutu pozdum. – Bir həftə əvvəl kim olduğumu və həyatdan nə istədiyimi -bilirdim. Amma indi mənə elə gəlir ki, hansısa burulğan məni o tərəf - bu tərəfə çırpır, mənsə tamam -gücsüzəm. -- Müqavimət göstərmək lazımdır, - keşiş cavab verdi. – Bu vacibdir. -Bu replika məni heyrətləndirdi. -- Təəccüblü heç nə yoxdur, - o, sanki bunu başa düşərək davam etdi. – Mən bilirəm ki, Kilsəyə yeni -keşişlər lazımdır, o, allahın ən yaxşı xidmətçilərindən olardı. Lakin ödəyəcəyi bədəl həddindən -yüksəkdir. -- Axı, o hardadır? Yəni, doğrudan, məni burda atıb və İspaniyaya gedib? -- İspaniyaya? Onun İspaniyada heç bir işi yoxdur. O, burdan bir neçə kilometr aralıda yerləşən -monastırda yaşayır. İndi orda yoxdur. Ancaq mən bilirəm, onu harda tapmaq olar. -Bu sözlər məni ruhlandırdı və kefimi qaldırdı – hər halda o getməmişdi. -Lakin keşişin sifətində təbəssüm yox idi. -- Vaxtından qabaq sevinmə, - sanki yenə də mənim fikirlərimi oxuyurmuş kimi o dilləndi. – -İspaniyaya qayıtsaydı, daha yaxşı olardı. -Keşiş qalxdı və məni ardınca çəkdi. Dumanda bir neçə metrdən o yana göz-gözü görmürdü, ancaq o, -sanki hara getdiyini bilirdi. Biz Sent-Savendən iki sutka – ya beş il? – əvvəl mənim Bernadetta -haqqında əhvalatı dinlədiyim yolla çıxdıq. -- Biz hara gedirik? – mən soruşdum. -- Gedirik onu axtarmağa, - cavabında eşitdim. -- Müqəddəs ata, mən çaşqınlıq içindəyəm,- yolda mən dedim. – Mənə elə gəldi ki, onun -seminariyada olmaması sizi kədərləndirir. -- Sən dini həyat haqqında nə bilirsən, övladım? -- Çox az şey: bilirəm ki, keşişlər kasıblıq, itaət və bakirəlik əhdi verirlər. -Bu yerdə mən davam etmək lazımdır, ya yox, deyə bir az duruxdum və qərara gəldim ki, lazımdır: -- Və başqalarının günahılarını ölçürlər, baxmayaraq ki, həmin günahları özləri də eləyirlər. Elə -düşünürlər ki, sevgi və nigah barəsində hər şeyi bilirlər, baxmayaraq ki, özləri evlənmirlər. Özlərinin -də günahkar olduqları əməllərimizə görə bizi cəhənnəm odu ilə hədələyirlər. Allahı bizə yeganə -Oğlunun ölümündə bəşər övladını günahlandıran qəzəbli qisasçı kimi təqdim edirlər. -Keşiş güldü. -- Sən, necə deyərlər, bu mövzuda əməlli-başlı «nallanmısan» ki. Ancaq mən səndən katoliklik -haqqında yox, ruhi yaşam haqqında soruşdum. -Mən tutuldum və güc-bəla ilə dilləndim: -- Dəqiq deyə bilmirəm, amma bilirəm ki, hər şeyini atıb Allahı axtarmağa yollanan insanlar var. -- Bəs tapırlarmı? -- Siz daha yaxşı bilərsiniz, mənim bundan heç başım çıxmır. -43 - - Keşiş mənim necə təngnəfəs olduğumu gördü və addımlarını yavaşıtdı. -- Sənin tərifin səhvdir, - o sözə başladı. – Allahı axtarmaq üçün yollanan kəs boş yerə vaxt itirir. O, -bir çox yollardan keçə bilər, bir çox dinlərə və ya sektalara qoşula bilər, lakin heç vaxt bu üsullarla -Tanrıya çatmayacaq. Tanrı indi burdadır, bizim yanımızda. Biz onu bu dumanda, bu torpaqda, bu -paltarda, bu ayaqqabıda görə bilərik. Biz yatdığımız vaxt onun mələkləri yatmır, biz işləyəndə bizə -kömək edir. Tanrını tapmaq üçün ətrafına baxmaq kifayətdir. Bu görüş asan baş tutmur. Tanrı nə -qədər çox bizi Öz möcüzəsinin iştirakçısına çevirsə, bizim çaşqınlığımız bir o qədər güclənəcək. -Zira O, daima bizdən öz arzularımızın ardınca getməyi və öz ürəyimizin səsinə qulaq verməyi -istəyir. Bu isə çətindir: axı, biz tamamilə fərqli yaşama alışmışıq. Və budur, təəccübümüzə rəğmən, -biz anlayırıq ki, Tanrı bizi xoşbəxt görmək istəyir, zira O – bizim atamızdır. -- Həm də anamız, - mən dedim. -Duman çəkilməyə başlayırdı və mən zəif işıq zolağında kəndli daxmasını və odun yığan qadını -gördüm. -- Bəli, həm də ana, - keşiş dedi. – Ruhi yaşama başlamaq üçün seminariyaya daxil olmaq, oruc -tutmaq, içki içməmək, qadınlardan kənar gəzmək lazım deyil. Tanrıya inanmaq və onu qəbul etmək -kifayətdir. Onu. Elə ki, bu baş verir, hər kəs Onun yoluna çevrilir, Onun möcüzələrinin ötürücüsü -olur. -- O, sizin haqqınızda mənə danışıb, - mən oun sözünü kəsdim. - Və sizin dediyiniz həqiqətləri mənə -təlqin edib. -- Ümid edirəm, sən onun vergisini qəbul edəcəksən. Zira, tarixin də bizi öyrətdiyi kimi, bu heç də -hər zaman baş vermir. Misirli Ozirisi şaqqalayırlar. Yunan allahları ölümlü qadın və kişilərin -üstündə düşmənçilik edirlər. Asteklər Ketsalkoatlı yurdundun qovurlar. Vikinqlərin tanrıları -Valqallanı yenə də qadına görə yandırırlar. İsanı xaça çəkirlər. Niyə? -Mən nə cavab verəcəyimi bilmirdim. -- Çünki Tanrı yerə ona görə enir ki, bizə bizim qüdrətimizi göstərsin. Biz Onun arzusunun bir -parçasıyıq, O isə xoşbəxtlik haqqında düşünmək istəyir. Əgər biz Tanrının bizi xoşbəxtlik üçün -yaratdığını etiraf etsək, onda bir şeyi də boynumuza almalı olacağıq: bizi kədərə və məğlubiyyətə -sürükləyən bütün şeylərin günahkarı özümüzük. Ancaq biz həmişə Tanrını öldürürük. Çarmıxda, -tonqalda, sürgündə və ya öz qəlbimizdə – ancaq öldürürük. -- Bəs Onu dərk edənlər… -- Onu dərk edənlər dünyanı dəyişirlər. Saysız qurbanların hesabına. -Odun daşıyan qadın keşişi gördü və bizə tərəf yüyürdü. -- Çox sağ ol, müqəddəs ata! – o, keşişin əllərini öpə- öpə qışqırdı. – Cavan oğlan mənim ərimi -sağaltdı! -- Sənin ərini Müqəddəs Məryəm sağaldıb,- o, addımlarını tezləşdirərək cavab verdi. – Cavan -oğlansa sadəcə onun alətidir. -- Yox, yox, o elədi! Mənim evimə girin, lütf eləyin. -Həmin dəqiqə mənim yadıma dünən axşam düşdü. Biz bazilikə yaxınlaşanda kimsə mənə dedi: -«Sənin yol yoldaşın möcüzələr yaradır!» -- Biz tələsirik, - keşiş dedi. -- Heç də yox, - mən fransızca danışdığım və pis danışdığım üçün bərk utana-utana etiraz etdim. – -Mən donmuşam və qəhvə içmək istəyirəm. -Qadın mənim əlimdən tutdu və içəri daxil olduq. Divarları daşdan, döşəməsi və tavanı isə taxtadan -tikilmiş ev dəbdəbədən uzaq olmasına rəğmən, rahat və səliqəli idi. Odunların alışıb-yandığı -buxarının qarşısında altmış yaşlarında bir kişi oturmuşdu. -O, keşişi görəngə əlindən öpmək üçün qalxmağa cəhd etdi. -- Otur, otur, - keşiş onu dayandırdı. – Sən hələ tam sağalmamısan. -- Mən artıq on kilo kökəlmişəm, - kişi cavab verdi. – Amma arvadıma hələ kömək edə bilmirəm. -- Qoy, bu səni narahat eləməsin. Tezliklə əvvəlkindən də yaxşı olacaqsan. -44 - - - Bəs cavan oğlan hanı? – kişi soruşdu. -- Mən bu gün onu həmişəki yerdə görmüşəm, - qadın cavab verdi. – Amma, adətən, o, piyada -gəzir, bu günsə maşınla idi. -Keşiş səssizcə mənə baxdı. -- Bizə xeyir-dua verin, müqəddəs ata,- qadın xahiş etdi. – Sehrli qüvvə… --Bakirə Məryəmin, - keşiş onun sözünü kəsdi. --… Bakirə Məryəmin, müqəddəs Ananın – axı, bu, həm də sizin gücünüzdür. -Bu dəfə keşiş mənim gözlərimə baxmamağa çalışdı. --Müqəddəs ata, mənim ərim üçün dua edin, - qadın təkidlə dilləndi. -Keşiş dərindən nəfəs aldı və kişiyə müraciət edərək dedi: --Qalx və qarşımda dayan. -O itaət etdi. Keşiş gözlərini yumaraq «Ave Mariya» nı oxudu, sonra Müqəddəs Ruha müraciətən -peyda olmasını və əzab çəkənə yardım etməsini dilədi. -Aradabir onun nitqi sürətlənirdi və onda – baxmayaraq ki, çox şeyi anlamırdım – bütün bunlar -mənə cinlərin qovulması ritualını xatırladırdı. -Onun əlləri xəstənin xəstənin çiyinlərinə toxundu -və aşağı sürüşdü – düz barmaqlarına qədər. Bu hərəkəti o, bir neçə dəfə təkrarladı. -Buxarıdakı odun bərk çatırdadı. Bu adi təsadüf də ola bilərdi, lakin mən fikirləşdim: Bəlkə keşiş -mənə naməlum sahəyə girdi – girdi və oradakı qüvvələri narahat elədi. -Hər dəfə yanan ağac atəş bənzər quru və kəskin səs çıxardanda ev sahibəsi ilə mən diksinirdik. -Keşiş buna fikir vermirdi: onun başı bütünlüklə problemin həllinə qarışmışdı, o, Müqəddəs -Məryəmin əlində alət idi. O, mənə məlum olmayan dildə danışır və sözləri fövqəladə sürətlə -səsləndirirdi. Onun əlləri artıq tərpənmirdi, hərəkətsiz halda xəstənin çiyinlərində qalmışdılar. -Keşiş bolluca xaç çəkərək ona xeyir – dua verdi – və ritual başladığı kimi qəfildən sona çatdı. --Tanrının mərhəməti bu evdən əskik olmasın, - o dedi. -Sonra mənə tərəf dönərək yolumuza davam etmək vaxtı olduğunu anlatdı. --Bəs qəhvə? - bizim getməyə hazırlaşdığımızı görən qadın dedi. --Əgər indi içsəm, yata bilməyəcəyəm, - keşiş cavab verdi. -Qadın dodaqaltı «axı, hələ səhərdir» mızıldanaraq güldü – mən dəqiq eşitmədim, çünki biz artıq -yoldaydıq. --Müqəddəs ata, o, ərini sağaldan hansısa gənc haqqında danışırdı. Bu o idi! --Bəli, bu o idi. -Mən özümü pis hiss elədim – yadıma dünənki gün, Bilbao, Madriddəki mühazirə, möcüzələrdən -danışan adamlar və digərləri ilə qucaqlaşıb dua edərkən məndə yaranan Zühüretmə duyğusu düşdü. -Belə çıxır ki, möcüzələr yaratmağa qadir olan bir insanı sevirəm. -Yaxınına xidmət etməyə, -ağrılarını sakitləşdirməyə, onun əzablarını -azaltmağa, xəstələrə -sağlamlığını, onların qohumlarına ümidi -qaytarmağa qadir olan bir insanı. Belə -qabiliyyətləri olan insan üçün pəncərələrindən ağ pərdələr asılmış, rəflərinə sevimli kitabları və -diskləri düzülmüş ev dardır. --Özünü günahkar bilmə, qızım, - keşiş dedi. --Siz mənim fikirlərimi oxuyursunuz. --Oxuyuram, - o razılaşdı. – Mənim də vergim var və mən ona layiq olmağa çalışıram. Müqəddəs -Məryəm mənə insan hisslərini burulğanına baş vurmağı öyrədib – onları daha düzgün yönləndirmək -üçün - insanların nəfinə. --Siz də möcüzələr göstərirsiniz? --Mən xəstəlikləri sağalda bilmirəm. Lakin mən Müqəddəs Ruhun qabiliyyətlərindən birinə -sahibəm. --Onda siz mənim qəlbimi oxumağa qadirsiniz. Və siz bilirsiniz ki, mən bu insanı sevirəm, mənim -sevgim saniyəbəsaniyə böyüyür, möhkəmlənir. Biz onunla birlikdə dünyanı özümüzçün açmışıq və -orda birlikdə yaşayırıq. Mən bunu istəyirəm, ya yox – o, mənim yaşamımdan ayrılmazdır və onun -45 - - hər günündə mövcuddur. -Yanımca addımlayan bu keşişə mən nə deyə bilərdim ki? O heç vaxt başa düşməzdi ki, mənim -başqa kişilərim olub, mən vurulmuşam, əgər ərə getmiş olsaydım, xoşbəxt olardım. Mən hələ -uşaqkən Soriyanın meydanlarından birində məhəbbət məni tapdı və sonra unuduldu. -Amma görünür, pis unudulubmuş. Hər şeyin geri dönməsi üçün üç gün bəs elədi. --Mənim xoşbəxt olmağa haqqım var, müqəddəs ata. Mən itirilmişi bərpa etmişəm və yenidən -itirmək istəmirəm. Mən öz xoşbəxtliyim üçün mübarizə aparacağam. -Əgər mən bu mübarizədən imtina etsəm, həm də öz ruhi yaşamımdan da imtina etmiş olacam. -Özünüzün də dediyiniz kimi – bu mənim Allahdan uzaqlaşmam, öz qadınlıq gücümdən, öz -qüdrətimdən imtina etməm demək olacaq. Mən bu insan üçün mübarizə aparacam. -Mən bu balacaboy, pota keşişin niyə burda olduğunu bilirdim. O, məni sevdiyim şəxsi tərk -etməyə inandırmaq üçün gəlib, zira onun qismətinə fərqli, ali yol yazılıb. -Yox, heç vaxt inanmaram ki, şagirdilə mənim evlənib Sent – Savendə, belə bir evdə yaşamağımız -onun ürəyincə olar. O, sadəcə məni çaşdırmaq, öz müdafiəmi zəiflətmək üçün bunu deyir, -məqsədinə çatanda isə o – təbəssümlə – məni əksinə inandıracaq. -O, bir söz belə demədən, mənim fikirlərimi oxuyurdu. Bəlkə də məni aldadır, heç də digərlərinin -düşündüyü kimi başqa adamların fikirlərini anlamaq vergisi yoxdur. Duman sürətlə çəkilirdi: artıq -mən yolları və dağ yamaclarını, düzləri və qarla örtülmüş ağacları seçirdim. Başım da aydınlaşırdı. -Əlbəttə, bu yalandır! Əgər keşiş, doğrudan da, fikirləri oxumağı bacarırsa, onda qoy, onları oxusun -və mənim barəmdə hər şeyi bilsin! Qoy, bilsin ki, dünən o, mənimlə tam yaxınlıq istəyirdi, mənsə -imtina etdim – və indi peşmanam. -Hələ dünən mən düşünürdüm ki, əgər o, gedəcək olsa, mən uşaqlıq dostumu həmişə yadımda -saxlaya və xatırlaya bilərəm. Sən demə, bütün bunlar cəfəngiyyat imiş. Hərçənd onun cismi mənə -daxil olmadı – nə isə fərqli bir şey daxil oldu, özü də elə dərinliyə ki, düz ürəyimə qədər çatdı. --Müqəddəs ata, mən onu sevirəm, - mən təkrar elədim. --Mən də. Məhəbbətdənsə səfehləyirlər. Mənim vəziyyətimdə bu, özünü onun yolunun üstündən -səni götürmək cəhdimdə göstərdi. --Məni aradan götürmək o qədər də asan deyil. Dünən, biz mağaranın yanında dua edəndə mən başa -düşdüm ki, sizin haqqında danışdığınız qabiliyyətləri özümdə oyatmağa qadirəm. Və mən sevdiyimi -saxlamaq üçün onlardan istifadə edəcəyəm. --Yaxşı, yaxşı,- keşiş yüngül təbəssümlə dedi.- Uğurlar. -O dayandı, cübbəsinin cibindən təsbeh çıxartdı və onu əlində sıxaraq düz gözlərimin içinə baxdı. --İsa bizə and içməyi buyurmayıb və mən and içmirəm. Lakin mənimçün müqəddəs olan əşyanın -hüzurunda sənə deyirəm: mən ona adi tale arzulamıram, istəmirəm ki, o, sıradan bir keşiş olsun – -çoxları kimi. -O, Tanrıya başqa cür xidmət edə bilər. Sənin yanında. Onun, həqiqətən, bu sözləri dilinə gətirdiyinə -inana bilmirdim. Amma bu belə idi. --Bu odur, - keşiş dedi. -Mən çevrildim. Yaxınlıqda saxlanmış maşını gördüm. --O, həmişə piyada gəzir, - keşiş təbəssümlə davam etdi. – Bu dəfə sanki uzaqdan gəlibmiş kimi -təəssürat yaratmaq istəyir. -Mənim krossovkalarım tamam islanmışdı. Lakin mən keşişə baxdım – o, qarda yun corab və -səndəllərdə gedirdi – və şikayətlənməməyə qərar verdim. -O bacarırsa, deməli, mən də bacararam. Biz yamacı qalxmağa başladıq. --Çox gedəcəyik? --Uzağı, yarım saat. --Biz hara gedirik? -46 - - -Onu qarşılamağa. Və digərlərini. -Mən, onun söhbəti davam etdirmək meylində olmadığını anladım. Ola bilsin ki, gücünü yoxuşa -saxlayır. -Biz səssiz gedirdik – duman artıq, demək olar ki, tamam çəkilmişdi, yavaş – yavaş səmada günəşin -sarı diski yanmağa başlayırdı. -Vadinin tam mənzərəsi birinci dəfə qarşımda peyda olurdu - aşağı axan çay, orda – burda -səpələnmiş kəndlər və qayanın ətəyinə sığınmış Sent – Saven. Mən kilsəni, əvvəl fikir vermədiyim -qəbiristanlığı və pəncərələri çaya açılan orta əsr evciklərin gördüm. -Aşağıda, bizim bir neçə dəqiqə əvvəl geridə qoyduğumuz yerdə çoban sürüsünü qovurdu. --Yoruldum, - keşiş dilləndi. – Gəl bir az dayanaq. -Biz qaya parçasının üzərindən qarı təmizləyib gücsüz halda ora sərildik. Keşiş tərdən tamam -islanmışdı, ayaqları isə yəqin ki bərk donmuşdu. --Qoy, müqəddəs İsa mənim gücümü qorusun, çünki mən bir də onun yolunu getmək istəyirəm, - o -mənə tərəf çevrilərək dedi. -Mən onun nəyi nəzərdə tutduğunu başa düşmədim və başqa şeydən danışmaq qərarına gəldim: --Baxın – qarın üstündə izlər var. --İzlərin bir qismini ovçular qoyub. Digər qismini isə - ənənəni bərpa etmək istəyən kişi və qadınlar. --Hansı ənənəni? --Onun əsasını müqəddəs Saven qoyub. O, dünyadan uzaqlaşıb, dağlara qalxıb və bu zirvələrdən -Tanrının qüdrətini anlamağa çalışıb. --Müqəddəs ata, mənə bir şeyi başa düşmək lazımdır. Dünənə qədər mən seçim qarşısında olan – -evlilik və ya din – imanla birlikdə idim. Bu gün öyrəndim ki, o, möcüzələr yaradır. --Biz hamımız möcüzə yaradırıq, - keşiş dedi. – İncili yadına sal: «əgər siz noxud boyda inama -sahib olsanız və bu dağa «burdan ora keç» desəniz, o keçəcək». --Biz sizinlə Allah qanunları dərsində deyilik. Mən bu insanı sevirəm və onu daha yaxşı başa -düşmək, kömək etmək üçün haqqında mümkün qədər çox bilmək istəyirəm. Başqaları məni -maraqlandırmır, onlar nəyi bacarırlar, nəyi bacarmırlar, nə fərqi var. -Keşiş dərindən nəfəs aldı və qısa tərəddüddən sonra qərara gəldi və dilləndi: --İndoneziya adalarında meymunları tədqiq edən bir alim, onlardan birinə yeməzdən qabaq şirin -kartofu yumağı öyrədə bilir. Çirkdən və qumdan təmizlənmiş kartoflar daha dadlı olur. -Bunu sadəcə meymunların təlimi haqqında elmi iş yazdığı üçün edən alim təssəvvürünə belə -gətirmirdi ki, apardığı təcrübə nə ilə nəticələnəcək. O, digər meymunların da bilincini təqlid etməyə -başladığını görəndə çox təəccübləndi. -Bu hal müəyyən sayda meymunlar kartofları yumaq sənətini öyrənənə qədər davam etdi – və -birdən, günlərin bir günü arxipelaqın digər adalarındakı meymunlar da eyni şeyi eləməyə başladılar. -Ən təəccüblüsü isə o idi ki, bütün başqa meymunlar ömürlərində eksperimentin aparıldığı adada -olmamışdılar. -Keşiş susdu, sonrasa soruşdu: --Başa düşdün? --Yox, - mən cavab verdim. --Bu məsələ ilə bağlı çoxlu tədqiqatlar mövcuddur. Elm sübut edib ki, müəyyən qism insanlar -inkişafın müəyyən bir səviyyəsinə çatanda, bütün insan nəsli inkişaf edir. Biz bu sıçrayış üçün nə -qədər adamın gərək olduğunu bilmirik – lakin dəqiq bilirik ki, bu belədir. --Bakirə Məryəmin əhvalatına oxşayır, - mən dedim. – O, Vatikan müdriklərin və savadsız kəndli -qızın gözünə görünüb. --Kainat ruha malikdir və elə bir an gəlir ki, o, özünü hər şeydə və hamıda eyni vaxtda büruzə verir. --Bu qadın ruhudur. -O güldü, mənsə bu gülüşün nə anlama gəldiyini başa düşmədim. --Bakirə Məryəm ehkamı təkcə Vatikanın uydurması deyil, - o dedi. – Dünyanın hər yerindən -47 - - səkkiz milyon adam bu xahişlə Papaya ünvanlanmış petisiyanı imzalayıb. Bu sanki hava ilə -ötürülürdü. --Bu birinci addım idi? --Nəyə doğru birinci? --Müqəddəs Ananın Tanrının qadın siması kimi qəbul edilməsi yolunda ilk addım. Axı, biz İsanın -Allahın kişi simasını təcəssüm etdiyini artıq boynumuza almışıq. --Nəyi nəzərdə tutursan? --Qadını Müqəddəs Üçlüyün ayrılmaz parçası kimi qəbul etməmiz üçün hələ nə qədər zaman -keçməlidir? Müqəddəs Üçlüyün Allah - Müqəddəs Ruhdan, İlahə – Anadan və Allah – Oğuldan -ibarət olduğunu nə vaxt anlayacağıq? --Gəl gedək, - o cavab verdi. - Belə dayananda soyuq olur. --Bir az əvvəl sən mənim səndəllərimə baxmışdın, - keşiş dedi. --Deməli, siz, həqiqətən, düşüncələri oxuya bilirsiniz? – mən soruşdum. -Mənim sualıma cavab vermədən o belə danışdı: --Mən sənə bizim ordenin yaranma tarixi haqqında bəzi şeylər danışacağam. Biz «karmelitlər» -adlanırıq və müqəddəs Tereza Avilskinin qoyduğu qaydalara əsasən ayaqyalın gəzirik, zira əgər -insan cismini özünə tabe etməyə qadirdirsə, öz ruhuna da hökm edə bilər. -Gözəgəlimli zahiri görünüşü olan Terezanı atası mənəvi tərbiyə alması üçün monastıra vermişdi. -Günlərin bir günü monastırın dəhlizlərindən keçərkən o, İsa ilə danışmağa başlayır. Onun düşdüyü -ekstaz o qədər güclü və dərin idi və elə tez – tez təkrarlanırdı ki, tezliklə qızın həyatı tamamilə -dəyişir. Karmelit monastırlarının nigah agentliklərinə çevrildiyini görən Tereza İsanın ehkamlarının -ilkinliyini qoruyan orden yaratmaq qərarına gəlir. -Müqəddəs Tereza özünü hazırlamalı və o dövrün iki ən qüdrətli rəqibləri ilə döyüşə girişməli idi – -Kilsə və Dövlətlə. Bununla belə o, geri çəkilmir, çünki öz borcunu yerinə yetirməyin necə vacib -olduğunu bilirdi. -Bir dəfə – onun ruhu zəifləyəndə – müqəddəsin sığınacaq tapdığı evin qapısında cırcındır içində bir -qadın peyda olur və Tereza ananın yanına aparılmasını tələb edir. Ev sahibləri ona sədəqə vermək -istəyirlər, lakin qadın onu rədd edir və müqəddəslə danışmamış getməyəcəyini bildirir. -Üç sutka o, yemədən, içmədən evin qapısında dayanır. Nəhayət, ona rəhmi gələn müqəddəs Tereza -qadını içəri buraxmağı xahiş edir. -«Yox, - ev sahibi deyir. – O dəlidir». -«Bəlkə onunla məni dəliliyin eyni növü vurub – Qolqofaya qalxan İsanın dəliliyi», - Müqəddəs -cavab verir. --Müqəddəs Tereza İsa ilə danışırdı, - mən dedim. --Bəli, - keşiş cavab verdi və söhbətinə davam etdi: --Qadını müqəddəsin yanına gətirirlər. O, adının Qranadalı Mariya de Xesus Yepes olduğunu deyir. -Mariya karmelitlər monastırında rahibəliyə hazırlaşırmış, bir dəfə Bakirə Məryəm qarşısında zühur -edib və ona karmelitlər ordeninin ilkin qaydalarına ciddi riayət olunacaq, yeni monastır yaratmağı -əmr edib. -Elə həmin gün Mariya de Xesus monastırdan çıxıb və ayaqyalın Romaya yollanıb. Onun səyahəti iki -il sürüb – iki il o, açıq havada yatıb, şaxtadan və bürküdən əzab çəkib, sədəqə ilə yaşayıb, ehsanla -qidalanıb. Onun gedib Romaya çatması əsl möcüzə olub. Lakin bundan da böyük möcüzə Papa IV -Piyin onu qəbul etməsi idi. Bu isə ona görə baş verib ki, əlahəzrət müqəddəs Tereza və bir çox başqa -adamlar kimi eyni şey haqqında düşünürdü. -Və necə ki, Bernadetta Vatikanda verilmiş qərardan xəbərsizdi, necə ki, İndoneziyanın digər -adalarındakı meymunlar alimin eksperimenti barədə bilə bilməzdilər, eləcə Mariya de Xesus və -Tereza da eyni fikirləşdiklərini bilmirdilər. -Bütün bunlarda məna var. -48 - - İndi biz meşə ilə gedirdik. Ağacların ən uca, quru və qarlı budaqları günəşin ilk şüalarıyla -işıqlandırılmışdı. Duman tamamilə çəkilmişdi. --Mən sizin hara getmək istədiyinizi bilirəm, müqəddəs ata. -- təbii, bilirsən. Elə anlar var ki, saysız adamlar eyni əmri alırlar. --Öz arzunun ardınca get, öz yaşamını Allaha aparan yola çevir. -Möcüzələr yarat. Şəfa ver. -Peyğəmbərlik et. Öz qoruyucu – mələyinin səsinə qulaq ver. Dəyiş. Döyüşçü ol və döyüşdə xoşbəxt -ol. -Riskdən qaçma. -Günəş indi bütün meşəni işıqlandırırdı. Qar elə parıldayırdı ki, gözlərim qamaşmağa başlamışdı. -Eyni zamanda da sanki bu işıq və bu parıltı keşişin nitqini tamamlayır və son nöqtəni qoyurdu. --Bəs bütün bunların onunla nə əlaqəsi var? --Mən sənə bu tarixin qəhrəmanlıq fəslini danışdım. Lakin sən həmin qəhrəmanların ürəkləri -haqqında heç nə bilmirsən, - o dedi və uzun müddət susdu, sonra davam etdi: - Əzab. Dəyişmə -anlarında əzabkeşlər meydana çıxır. İnsanların öz arzularını ardınca yollana bilməsi üçün başqa -insanlar özlərini qurban verməlidir. Onları ələ salırlar, təqib edirlər, onların zəhmətini şübhə altına -almağa və gülüş hədəfinə çevirməyə çalışırlar. --Kilsə cadugərləri tonqalda yandırırdı. --Hə. Romalılar da ilk xristianları şirlərin qabağına atırdılar. Tonqal alovundə və ya sirk -arenalarında həlak olanlar başqalarını daha tez Əbədi şöhrətə çatdırarlar – odur ki, bu hətta yaxşıdır. -Ancaq bizim günlərdə işıq cəngavərləri əzabkeş talelərində ölümdən daha pis bir şeylə qarşılaşırlar. -Onları, tədricən, utanc və həqarət məhv edir. Bütün qalan ömrü boyu əzab çəkmiş müqəddəs -Terezanın taleyi, məhz, belə oldu. Mariya de Xesusun başına, məhz, bu gəldi. Fatiməli xoşbəxt -uşaqları da, məhz, eyni tale qismət oldu – Jasinto və Fransisko gördükləri möcüzədən sonra cəmi bir -neçə ay yaşadılar, Lusiya isə monastıra qapandı və ordan bir də heç vaxt çıxmadı. --Bernadettanın taleyi başqa cür oldu. --Bəli, fərqli. Onun qismətinə həbsxana, həqarət, inamsızlıq düşdü. O, sənə bu barədə danışmalı idi. -O, Zühur sözünü deməli idi. --Çox azdır. --Bakirə Məryəmin Lurdda dediyi sözlər heç dəftər vərəğinin yarısını belə doldurmaz, lakin hər – -halda təsəlli sözləri idi. Müqəddəs Məryəm çoban qıza demişdi: «Bu dünyada sənə xoşbəxtlik söz -vermirəm». Bəs niyə onun dediyi az miqdar söz xəbərdarlıq və təsəllidən ibarət idi? Ona görə ki, -Məryəm, öz qismətini qəbul edərsə, qızı hansı əzabların gözlədiyini bilirdi. -Keşiş günəşə, qara, ağacların çılpaq budaqlarına baxdı və müti tonla davam etdi: --O – inqilabçıdır. Onun Hökmü var və Bakirə Məryəmlə danışmaq qabiliyyətinə sahibdir. Əgər o, -öz enerjisini cəmləşdirə bilsə, ön cərgələrə çıxa, insan nəslinin dəyişməsinin -başında -dayanananlardan biri ola bilər. Dünya indi çox vacib dövrünü yaşayır. Əgər o, bu yolu seçsə, onu -ağır əzablar gözləyir. Bir çox şeylər ona vaxtından əvvəl əyan olacaq. Mən adamları yetərincə yaxşı -tanıyıram və onu qarşıda nələrin gözlədiyini başa düşürəm. -O, mənə tərəf çevrildi və çiyinlərimdən yapışdı: --Xahiş edirəm, onu gələcək əzablardan xilas elə. O tab gətirməyəcək. --Mən anlayıram ki, siz onu sevirsiniz… --Sən heç nə anlamırsan, - o, başını yellətdi. – Dünyada hökm sürən şərin nə qədər zəngin və -rəngarəng olduğunu anlamaq üçün sən çox gəncsən. İndi sən də özünü inqilabçı kimi hiss edirsən onunla birlikdə dünyanı dəyişmək, yeni yollar açmaq, məhəbbətinizi ağızdan - ağıza, nəsildən nəsilə keçəcək əfsanəyə çevirmək üçün nələrsə etmək istəyirsən. Sən hələ də elə bilirsən ki, -məhəbbət qalib gəlməyə qadirdir. --Bəyəm yox? --Yox, qadirdir, sadəcə vaxtı sual altındadı. Bu, müəyyən saatda, göylərdəki vuruşmalar sona -49 - - çatdıqdan sonra baş verəcək. --Mən onu sevirəm. Və sevgimin qalib gəlməsi üçün göylərdəki vuruşmaların sonunu gözləməyə -ehtiyacım yoxdu. -Onun baxışları indi də harasa, uzaqlar zillənmişdi. --Babil çaylarının sahilində, orda biz oturduq və ağladıq… - o, sanki özü üçün dedi. – onun -ortasında, ağaclara biz öz arfalarımız asdıq. --Necə kədərlidir… - mən bildirdim. --Bu sürgündən, müqəddəs torpağa dönmək istəyən, lakin bacarmayanlardan bəhs edən surənin ilk -misralarıdır. Və bu sürgün hələ məlum müddət davam edəcək. Vaxtından qabaq cənnətə düşmək -istəyən insanın əzablarına azaltmaq üçün mənim əlimdən nə gəlir? --Heç nə, müqəddəs ata. Demək olar ki, heç nə. --Bu odur, - keşiş dedi. -Və mən onu gördüm. O, məndən iki yüz metr aralıda qarın üstündə diz çökmüşdü. O, qurşağa qədər -çılpaq idi və hətta uzaqdan belə mən onun dərisinin soyuqdan bənövşəyiyə çaldığını gördüm. -Onun başı aşağı əyilmişdi, ovucları dua üçün bükülmüşdü. Bilmirəm səbəb nə idi – dünənki ümumi -mərasimmi, odun yığan qadının məftunluğumu – lakin əvvəllər mən heç vaxt heç kimə belə şiddətli -ruhi gərginliklə baxmamışdım. Mən artıq maddi aləmə məxsus olmayan insan görürdüm – o, Tanrı -və dağ zirvələrinin elmli ruhları ilə ittifaqda yaşayırdı. Ətrafda parıldayan qarsa bu təəssüratı yalnız -artırırdı. -- Bu dağda belələri yenə var, - keşiş dilləndi. – Onlar Tanrının və Bakirə Məryəmin təcrubəsinə -qoşularaq daimi dini cəzb halındadırlar. Onlar mələkləri və müqəddəsləri eşidirlər, peyğəmbərliklərə -və müdrik vəyhlərə qulaq asırlar, sonra isə bütün bunları azsaylı həmfikirlərinə ötürürlər. Əgər hər -şey bununla qurtarsaydı… -Amma o burada qalmayacaq. O, Müqəddəs Ananın təlimini yayaraq bütün dünyanı gəzəcək. Hələki -Kilsə bunu istəmir. Və artıq bu haqda birinci danışmağa cəsarət edənlərə dünyanın atacağı daşlar -hazırdır. --Və onların iziylə gələnlərin başına səpiləcək güllər. --Bəli. Lakin ona güllər qismət olmayacaq. -Və bu sözlərlə keşiş ona doğru yönəldi. --Hara? --Onu transdan çıxartmaq lazımdır. Səni bəyəndiyimi ona deməyə. Sizin ittifaqınıza xeyir – dua -verdiyimi. Mən bunu burda - onun üçün müqəddəs olan bu yerdə etmək istəyirəm. -Mənim ürəyim bulanmağa başladı – adətən, şüursuz, lakin dəfedilməz qorxudan belə olur. --Mən fikirləşməliyəm, müqəddəs ata. Mən hər şeyin dediyim kimi olub – olmadığını bilmirəm… --Heç kim bilmir, - o cavab verdi. – Bir çox valideynlər səhvə yol verirlər, çünki uşaqları üçün -nəyin yaxşı olduğunu bildiklərini düşünürlər. Amma mən sənin atan deyiləm və düzgün hərəkət -etmədiyimi bilirəm. Lakin yenə də taleyimin mənə yazdığını yerinə yetirməliyəm. -Hər yeni dəqiqə mənim həyəcanımı daha da artırırdı. --Ona mane olmaq lazım deyil, - mən dedim. – Qoy, duasını sona çatdırsın. --Onun yeri burda deyil. O, səninlə olmalıdır. --Bəlkə o, indi Məryəmlə söhbət edir. --Bəlkə də. Ancaq yenə də biz ona yaxınlaşmalıyıq. O, məni səninlə görəndə başa düşəcək ki, mən -sənə hər şeyi danışmışam. O, mənim nə barədə fikirləşdiyimdən xəbərdardı. --Bu gün Bakirə Məryəm bayramıdır. Onun üçün çox mühüm gündür. Dünən axşam, mağaranın -yanında mən onun necə xoşbəxt olduğunu gördüm. --Bakirə Məryəm bayramı hamı üçün bayramdır, o cavab verdi. – Amma mən indi səninlə teoloji -diskussiyalar aparmaq fikrində deyiləm. Gedək. -50 - - -Niyə siz bu qədər tələsirsiniz, müqəddəs ata? Niyə, məhz, elə bu dəqiqə? --Çünki bilirəm – bu dəqiqə o, gələcəyini həll edir. Və yanlış yolu seçə bilər. -Mən geri döndüm və elə bizi bura gətirən cığırla aşağı addımladım. Keşiş ardımca gəlirdi. --Sənin ağlına nə gəldi? Bəyəm başa düşmürsən ki, onu xilas edə biləcək yeganə Adam sənsən? -Bəyəm görmürsən – o, səni sevir və sənə görə hər şeydən imtina edəcək? -Mən addımlarımı yeyinlədir və yeyinlədirdim, mənə çatmaq onun üçün get – gedə çətinləşirdi. -Bununla belə o məndən uzaqlaşmırdı. --Məhz, bu an o seçim edir. O, səni atmağa qərar verə bilər! Sevdiyin uğrunda mübarizə apar! -Lakin mən dayanmırdım. Mən bu dağı, keşişi, seçim məcburiyyətini arxada qoyaraq bacardıqca -tələsirdim. Bilirəm – ardımca atıla – atıla qaçan şəxs düşüncələrimi oxuyur və məni qaytarmaq üçün -bütün cəhdlərin əbəs olduğunu bilir. Bununla belə o geri qalmırdı, təkid edirdi, yeni sübutlar -gətirirdi – sona qədər mübarizə aparırdı. -Və budur, biz yarım saat əvvəl dincəlmək üçün dayandığımız həmin daşın yanındayıq. Mən əldən -düşmüş halda yerə çökdüm. -Mən heç nə haqqında fikirləşmirdim. Yalnız burdan qaçmaq, tək qalmaq, hər şeyi sakitcə, -tələsmədən götür – qoy etmək istəyirdim. -Bir neçə dəqiqədən sonra keşiş də çətinliklə nəfəs ala – ala gəlib çatdı. --Ətrafdakı bu dağları görürsən? – o soruşdu. – Onlara dua eləmək lazım deyil, zira onların özləri – -Tanrı duasıdırlar, çünki dünyada öz yerlərini tapıblar və onun üzərində dayanıblar. İnsan ilk dəfə -ildırımın səsini eşidənə, göyə baxıb, bütün bunları kimin yaratdığını soruşana qədər də onlar burda -dayanmışdılar. Biz doğuluruq, əzab çəkirik, ölürük, onlarsa sarsılmadan dayanırlar. -Elə bir an gəlir ki, biz düşünməli oluruq – bu qədər səy lazımdırmı? Niyə bu dağlara oxşamayaq – -müdrik, qədim, özünə uyğun yer tapmış dağlara? Öyrəndikləri hər şeyi bir anın içində unudan, o -dəqiqə yeni avantüraya girişən 5-10 adamı dəyişmək riskə getməyə dəyərmi? Neyçün müəyyən -sayda meymun – adamların lazımi biliyi almasını gözləməyək, onda bu elm ağrısız, acısız yerdə -qalan digər adalara da yayılar? --Siz, doğrudan da, bu cür fikirləşirsiniz, müqəddəs ata? -O, bir neçə anlıq susdu, sonra isə soruşdu: --Sən fikirləri oxuyursan? --Yox. Sadəcə əgər siz bu cür fikirləşsəydiniz, çətin ki ruhani olardınız. --Mən tez – tez öz taleyimi dərk etməyə çalışıram. Və bacarmıram. Mən özümə Tanrı ordusunun -döyüşçüsü qismətini seçmişəm, həyatımboyu etdiklərimsə yalnız adamlara yoxsulluğun, əzabın, -ədalətsizliyin dünyada niyə mövcud olduğunu anlatmaq cəhdlərindən ibarətdir. Mən onlardan rəhmli -xristianlar olmalarını xahiş edirəm, onlarsa məndən soruşurlar: «Dünyada bu qədər əzab – əziyyət -olduğu halda mən Allaha necə iman gətirə bilərəm?» -Onda mən izahı mümkün olmayanı izah eləməyə girişirəm. Tanrı niyyəti, mələklərin apardığı -müharibələr və bizim hamımızın bu mübarizəyə cəlb edildiyimiz barədə nə isə bir söz deyirəm. -Çalışıram deyim ki, dünyada müəyyən sayda insanlarda bu ssenarini dəyişmək üçün kifayət qədər -inam yarananda, planetimizin hansı küncündə yaşamasından asılı olmayaraq yerdə qalan digərləri də -bu dəyişikliklərdən yararlana biləcəklər. Ancaq mənə inanmırlar. Və heç nə etmirlər. --Onlar lap dağlar kimidirlər, - mən dedim. – Dağlar gözəldirlər. Onlara yaxınlaşan heç kim -Yaradanın qüdrətini dana bilməz. Dağlar – Allahın bizə bəslədiyi məhəbbətin canlı şahidləridirlər, -lakin bu dağların qisməti - həmin sevgiyə təkcə şahidlik etməkdir. -Hərəkət edən və mənzərəni dəyişən çaylardan fərqli olaraq. --Bəli, elədir.Amma niyə biz də onlar kimi olmayaq? --Çünki, dağlara dəhşətli tale qismət olub, - mən cavab verdim. – Onlar eyni mənzərəni əbədi seyr -etməyə məhkumdurlar. -Keşiş susdu. --Mən dağ olmaq üçün oxuyurdum, - mən davam etdim. – Hər şeyin yeri əvvəlcədən müəyyən -51 - - edilmişdi. Mən işə girməyə, ailə qurmağa, əcdadlarımın dini biliklərini – özüm artıq ona inanmasam -da - uşaqlarıma təlqin etməyə hazırlaşırdım. -Bu günsə mən hər şeyi atıb sevdiyim insanın arxasınca yollanmaq qərarına gəlmişəm. Və nə yaxşı -ki, mən lap vaxtında dağların qismətindən imtina elədim - onsuz da çox dözə bilməzdim. --Sən müdrik danışırsan. --Özüm də buna təəccüb edirəm. Əvvəllər mən ancaq uşaqlıq illərimi xatırlamağa qadir idim. -Mən qalxdım və yoluma davam elədim. Keşiş sükutu pozmağa çalışmadı və biz şosseyə çatana -qədən məni dindirmədi. -Mən onun əlindən öpdüm. -- Mən sizinlə vidalaşıram və son olaraq deyim ki, sizi də, sizin ona bəslədiyiniz sevgini də başa -düşürəm. -O gülümsədi, mənə xeyir – dua verdi və dedi: --Mən də sənin ona olan məhəbbətini başa düşürəm. -Bütün qalan günü mən düzənlikdə gəzdim. Qartopu oynadım, qonşu şəhərcikdə oldum, kafe də qaz -paşteti ilə sendviç yedim, uzun müddət qarda top qovan oğlanları seyr etdim. -Sonra kilsəyə girdim, şam yandırdım. Gözlərimi yumdum və bir gün əvvəl öyrəndiyim duaları -təkrar etdim. Daha sonra hərəkətsiz baxışlarımı mehrabın qarşısındakı xaçda cəmləşdirərək heç bir -anlamı olmayan sözlər deməyə başladım. Yavaş – yavaş dilləri bilmək qabiliyyəti mənə əyan oldu – -bu mən düşündüyümdən asan baş verdi. -Bütün bunlar axmaqlıq kimi görünə bilərdi – nə isə əlaqəsiz bir şeylər donquldanmaq, bizim -şüurumuza heç nə deməyən sözləri dilə gətirmək. -Lakin Müqəddəs Ruh mənim qəlbimlə -danışmağa başladı və o, eşitməli olduğunu eşitdi. -Mən kifayət qədər təmizləndiyimi hiss edəndə gözlərimi yumdum və dua oxudum: -«Müqəddəs Məryəm, mənim inamımı qaytar. Elə et ki, mən Sənin işlərinin alətinə çevrilim. Mənə -məhəbbət vasitəsilə dərk etmək imkanı ver. Zira məhəbbət heç kimi öz xəyallarından uzaqlaşdırmır. -Elə et ki, mənim sevdiyim şəxsin mütəffiqi və yoldaşı olum. Kömək elə, o, etməli olduğu hər şeyi -həyata keçirsin – mənim yanımda». -Mən Sent – Savenə qayıdanda artıq şər qarışırdı. Avtomobil bizim kirayə otaq tutduğumuz evin -yanında dayanmışdı. --Sən hardaydın? – o, məni görər – görməz soruşdu. --Gəzirdim, veyllənirdim, dua edirdim, - mən cavab verdim. -O, məni möhkəm qucaqladı. --Bir an mən bərk qorxdum, mənə elə gəldi ki, sən həmişəlik getmisən. -Bu dünyada mənim -səndən qiymətli heç nəyim yoxdu. --Mənimçünsə – səndən. -Biz San – Martin – de – Unksa çatmağa çox az qalmış hansısa şəhərcikdə dayandıq. Dünən qarla -birlikdə yağış da yağdığından Pireneylərdən keçən yol fikirləşdiyimizdən çox vaxt apardı. --Yeməkxanadan – filandan bir şey tapa bilsəydik, - o, maşından düşəndə dedi. – Acımdan ölürəm. -Mən tərpənmədim. --Sən niyə qaldın? – o, qapını açdı. --Mən sənə bir sual vermək istəyirəm. Mən bu barədə görüşdüyümüz gündən soruşmamışam. -Həmin dəqiqə təbəssüm onun üzündən silindi və onun qəfil həyəcanı məni güldürdü. --Nə isə vacib bir şeydi? --Fövqəladə vacibdir, - mən ciddiliyimi qorumağa çalışaraq cavab verdim. – Deməli belə, sual -aşağıdakı kimi səslənir: «Biz hara gedirik?» -Və biz ikimizdə qəhqəhə çəkdik. --Saraqosa, - o, yüngülləşdiyini gizlətmədən cavab verdi. -52 - - Mən maşından yerə atıldım və bu qədər gec saatda açıq olan restoran axtarmağa yollandıq. Adama -elə gəlirdi ki, bu, qeyri – mümkündü. -«Heç də yox. Özgə artıq mənimlə deyil. Möcüzə baş verir», - mən düşündüm, amma başqa dilimə -başqa şey gətirdim: --Sən Barselonada nə vaxt olmalısan? -O cavab vermədi, üzü isə dalğın ifadə aldı. «Bu cür suallardan qaçmaq lazımdır, mən fikirləşdim. – -Yoxsa, o, elə düşünər ki, mən onun həyatına soxulmaq istəyirəm». -Biz səssiz bir az da getdik və bu bapbalaca şəhərciyin meydanında «Restoran «El Sol»» yazılmış -neon elanı gördük. --Açıqdır, gəl, girək, - vəssalam, onun dediyi təkcə bu oldu. -Qırmızı bibərlə əhatəyə alınmış ançouslar boşqaba ox şəklində düzülüb, yanında da qoyun -pendirinin yarımşəffaf tikələri. -Stolun mərkəzində yanan şam və «Rioxi» şüşəsi qoyulub. --Orta əsrlərə aid çaxır anbarından, - ofisiant – oğlan izah elədi. -Bu gec saatda barda heç kim yox idi. O ayağa durdu, telefona yaxınlaşdı, sonra isə stola qayıtdı. -Mən dəhşətli dərəcədə onun kimə zəng etdiyini soruşmaq istəyirdim, ancaq bu dəfə özümü saxlaya -bildim. --Biz gecə üçün yarısına qədər işləyirik, - ofisiant davam etdi. – Lakin əgər siz bağlanandan sonra -da qalmaq istəsəniz, əlavə vetçina, pendir, şərab da verə bilərik və siz meydanda oturarsınız. Şərab -sizi donmağa qoymaz. --Yox, oturmağa vaxtımız yoxdur, - o cavab verdi. – Biz səhər Saraqosda olmalıyıq. -Oğlan piştaxtanın arxasına qayıtdı. Biz təzədən qədəhləri doldurduq. Onda, Bilbaoda olduğu kimi -mən yenə də yüngüllük hiss etdim: «Rioxo» öz yumşaq təsirini göstərməyə və söhbətin çətin -anlarında kömək etməyə başlamışdı. -Mən bir qurtum da içdim və dedim: --Sən maşın sürməkdən yorulmusan, həm də biz içirik. Yaxşı olardı ki, burda bir yerdə gecələyək. -Yolda mən parador gördüm. -O, razılıq əlaməti olaraq başını tərpətdi və dedi: --Bir o stola bax. Yaponlar bunu şibumi adlandırırlar – sadəlikdə mürəkkəblik. Adamlar pul -yığırlar, bahalı restoranlara gəlirlər və elə hesab edirlər ki, dəbdəbəli yaşayırlar. -Mən bir az da içdim. -Parador. Onunla yanaşı daha bir gecə. -Əsrarəngiz şəkildə bərpa olmuş bakirəlik. --Seminaristin dəbdəbə haqqında necə mülahizə yürütdüyünü eşitmək gülməlidir, - mən öz -düşüncələrimdən qopmağa çalışaraq dedim. --Niyə ki? Məhz, seminariyada mən başa düşdüm ki, inamımızın sayəsində biz nə qədər Allaha -yaxınlaşırıqsa, O, bir o qədər sadələşir. Və o, nə qədər sadələşirsə, mövcudluğu bir o qədər güclü -hiss olunur. -Onun əli stolun üstü ilə sürüşdü. --İsa ağac kəsə – kəsə, ağac yona – yona, şkaf, çarpayı, stul düzəldə - düzəldə öz missiyasını -öyrənib. Hansı iş görməyimiz vacib deyil – istənilən şey bizi Tanrı sevgisinin dərkinə gətirib çıxarda -bilər - İsa bunu göstərmək üçün bizə dülgər qismində göndərilib. -Qəflətən o dayandı: --Bu barədə danışmaq istəmirəm. Başqa sevgi barədə danışmaq istəyirəm. -Onun əlləri mənim üzümə toxundu. -Şərab bir çox şeyləri onun üçün yüngülləşdirmişdi. Elə mənim üçün də. --Niyə susdun? Niyə Allah haqqında, Bakirə Məryəm haqqında, mənəvi aləm haqqında danışmaq -istəmirsən? -53 - - -Mən başqa sevgidən danışmaq istəyirəm, - o təkrar etdi. – Kişi və qadının sevgisindən. Bu sevgidə -də möcüzələr baş verir. -Mən onun əllərini sıxdım. Bəlkə də ona İlahənin böyük sirləri əyandır – lakin məhəbbət haqqında o -da mənim qədər bilir. Hərçənd bütün dünyanı gəzib. -Və o, tələb olunan bədəli ödəməyə məcburdur – ilk addımı o atmalıdır. Çünki qadın daha yüksək -bədəl ödəyir – o özünü verir. -Biz hələ uzun müddət beləcə oturduq: əl – ələ tutaraq. Mən onun gözlərində qədim qorxuların -əksini görürdüm – onlar həqiqi sevginin keçməli olduğu sınaqlar idi. Mən onun gözlərində dünən -gecə ona təslim olmadığımı, bizim uzun ayrılığımızı, monastırda belə əhvalatların baş vermədiyi -dünyanın axtarışına sərf edilmiş illəri görürdüm. -Mən onun gözlərində görürdüm ki, o dəfələrlə bunun necə baş verəcəyini – mənim saç -düzümümdən tutmuş paltarımın rənginə qədər bizi əhatə edəcək hər şeyi xəyalından keçirib. Mən -ona «hə» demək, «xoş gəlmisən» demək istəyirdim, demək istəyirdim ki, mənim ürəyim bu döyüşdə -qalib gəldi. Mən onu necə sevdiyimi, bu dəqiqə necə arzuladığımı demək istəyirdim. -Lakin susmaqda davam edirdim. Susmaq və sanki kənardan, yuxuda olduğu kimi, onun daxili -mübarizəsini izləmək. Mən görürdüm ki, onun qarşısında mənim «yox» um dayanıb, məni itirmək -qorxusu, yaddaşdakı, belə anlarda səslənən kəskin sözlər onu sıxır – zira biz hamımız bundan -keçirik və indiyə qədər heç kim yara və çapıqlardan can qurtara bilməyib. -Budur, nəhayət, onun gözləri parıldadı. Mən anladım ki, o, bütün bu əngəllərin öhdəsindən gəlməyi -bacardı. -Onda mən, əlimi onun əlindən çəkərək stəkanı götürdüm və stolun lap kənarına qoydum. --Düşəcək, - o xəbərdarlıq etdi. --Yəqin ki. Mən sənin onu atmanı istəyirəm. --Stəkanı sındırım? -Bəli, stəkanı sındırmaq. İlk baxışda sadə bir hərəkət – lakin o, özündə o qədər qorxular gizlədir ki, -biz heç vaxt onları axıradək dərk edə bilmərik. Ucuz stəkanı döşəməyə çırpmaqda qeyri – adi nə -var? – axı, hər birimiz bunu dəfələrlə təsadüfən və qəflətən o qədər etmişik ki… --Stəkanı sındırım? – o təkrarladı. – Axı, neyçün? --Mən sənə geniş izahat verə bilərdim, - mən cavab verdim. – Amma yalnız bir şey deyəcəyəm – -onun sınması üçün. --Bu sənə lazımdır? --Təbii ki, mənə yox. -O, stolun lap qırağında dayanmış stəkana baxırdı və onun düşəcəyindən ehtiyatlandığı aşkar -görünürdü. -«Bu ritualdır, - mən demək istəyirdim. – Bu – qadağadır. Bilərəkdən stəkanı qırmaq olmaz. Biz öz -evimizdə və ya restoranda oturanda çalışırıq ki, stəkanı stolun qırağına qoymayaq. Bizim Kainat -ehtiyatlı olmamızı tələb edir, stəkanlar döşəməyə düşməsinlər deyə». -Əgər qəfildən və naqolaylıqdan sındırsaq, qeyri – adi heç nəyin baş vermədiyini görəcəyik. -Ofisiant: «Narahat olmayın» deyəcək, mən də hələ ömrümdə bir dəfə də görməmişəm ki, sınmış -stəkanı hesaba qatsınlar. Stəkan qırmaq – adi işdir, məişətdə baş verir və heç kimə zərər toxunmur – -nə bizə, nə restorana, nə yaxınımıza. -Mən stola toxundum. Stəkan tərpəndi, amma düşmədi. --Yavaş! – o ucadan dedi. --Sındır onu, - mən inadla təkrar elədim, özümsə düşündüm: -«Sındır onu, bu simvolik jesti elə. Çalış başa düşəsən ki, mən içimdə stəkandan daha qiymətli və -vacib bir şeyi sındırmışam – və mən xoşbəxtəm. Daxilində mübarizə gedən qəlbinə bax, - və sındır -onu». -Zira bizim valideynlərimiz bizə stəkanlara və bədənə ehtiyatla yanaşmağı öyrədiblər. Beynimizə -yeridiblər ki, uşaqlıq ehtirası – mümkünsüzdü, biz ruhani olmağa hazırlaşan insanı seçdiyi yoldan -54 - - sapdırmamalıyıq, insanlar möcüzə yaratmağa qadir deyillər və əgər hara apardığını bilmirsənsə, yola -çıxmaq lazım deyil. -Xahiş edirəm, stəkanı sındır – və sən ikimizin də üstündən bu cadunu siləcəksən, inadkarcasına hər -şeyin izahını axtarmaq meylindən, yalnız başqalarının bəyənəcəyi işləri görmək xəstəliyindən azad -edəcəksən. -- Sındır stəkanı,- mən bir də dedim. O, zəndlə mənim gözlərimə baxdı. Sonra onun əli yavaş-yavaş -stolun üstü ilə sürüşdü, stəkana toxundu-və sərt hərəkətlə onu yerə saldı. -Şüşənin cingiltisi hamının diqqətini çəkdi.Qışqırmaq, naqolaylığına görə özünü danlamaq, ya da -buna bənzər bir şey etmək əvəzinə o, sakitcə, təbəssümlə mənə baxdı-mən də gülümsədim. -- Eybi yoxdur!- gənc qarson bizə müraciətlə səsləndi. -Lakin o, qarsonu eşitmədi. Azacıq qalxdı, başımı özünə yaxınlaşdırdı və dodaqlarını dodaqlarıma -yapışdırdı. -Mən də barmaqlarımı onun saçlarına saldım, onun dilinin ağzımda necə tərpəndiyini hiss edə-edə -dodaqlarımla dodaqlarını sordum. Sevginin anlamını başa düşmədiyimiz vaxtlarımızda, uşaqlıq -illərində çay sahilində doğulmuş bu öpüşü mən çox gözləmişdim. Bizim yetişkin çağlarımzda sanki -havada asılı qalmış, medalyon haqqındakı xatirələrin ardınca bütün dünyanı dolaşmış, məni -müsabiqəyə hazırlamaq kimi xeyirxah məqsəd güdən kitab qalaqlarının arxasında gizlənmiş öpüşü. -Bu öpüş neçə dəfə yoxa çıxmışdı,neçə dəfə itmişdi və nəhayət, biz onu tapdıq. Onda-cəmi bir dəqiqə -çəkməsinə baxmayaraq-uzun illərin axtarışları, məyusluğu, həyata keçməyən arzuları gizlənmişdi. -Mən öpüşə cavab verdim. Yəqin ki, barın azsaylı müştəriləri bizə baxırdılar və fikirləşirdilər ki, -qeyri-adi heç nə baş vermir – iki nəfər öpüşür. Onlar hardan biləydilər ki, həmin an öpüş mənim -yaşadığım bütün günlərin, onun və günəşin altında öz yolunu gözləyən, onu axtaran və onu -arzulayan hər kəsin bütün həyatının cəmi və nəticəsi oldu. -Mənim yaşamımın bütün xoşbəxt anları əriyərək bu öpüşə qarışdı. -O, paltarımı soyundurdu və mənə daxil oldu – qorxa-qorxa, var-gücüylə, ehtirasla. Mən yüngül ağrı -hiss elədim, lakin onun heç bir əhəmiyyəti yox idi. Həmin anda duyduğum kəskin həz də heç bir -əhəmiyyət daşımırdı. Mən onun başını qucaqlamışdım, iniltisinə qulaq asırdım və allaha təşəkkür -edirdim – onun mənimlə və məndə olduğu üçün, hər şeyi birinci dəfəymiş kimi hiss etdiyim üçün. -Biz bütün gecə sevişdik – gerçəklik xülyalarla, yuxuyla qarışmışdı. Mən onun varlığını içimdə -duyurdum və var –gücümlə onu özümə sıxırdım- hər şeyin həqiqətən baş verdiyinə əmin olmaq, -indi otelə çevrilmiş bu qəsrdə qədim zamanlarda yaşamış gəzəri cəngavərlərin getdiyi kimi -gözlənilmədən getməsinə yol verməmək üçün. Səssiz Daş divarlar və tağtavanlar gözləməyə, göz -yaşı axıtmağa, bir xəbər, bir ümid, bir işarə həsrətilə üfüqə baxaraq günlərini pəncərə önündə -keçirməyə məhkum olan gözəllər haqqında xatirələri qoruyurdu. -Yox, mən heç vaxt bunları yaşamayacağam – özümə and içdim. Mən heç vaxt onu itirməyəcəyəm. -O, əbədilik və daima mənimlə olacaq – zira mən mehrabdakı xaça baxanda Müqəddəs Ruhu -eşidirdim və O, bütün dillərdə və ləhcələrdə deyirdi ki, mən günah etmirəm. -Mən onun yol yoldaşı, dostu olacağam, biz yenidən yaradılmış dünyanı fəth edəcəyik. Biz -Müqəddəs Ananın haqq sözünü yayacağıq, biz arxangel Mixaillə çiyin-çiyinə döyüşəcəyik, biz -yalnız öncüllərin qisməti olan əzabları və fərəhi birlikdə yaşayacağıq.. Bunları mənə dillər deyirdilər -–və təpədən-dırnağa qədər inamla silahlanmış mən onların həqiqəti dediklərini bilirdim. -*** -Mən onun sinəmə qoyduğu əllərinin təmasından oyandım. Pəncərə arxasında gün tamamilə -işıqlanmışdı və yaxındakı kilsənin zəngləri çalınırdı. -O, məni öpdü. Əlləri bir də bədənim boyu sürüşdü. -- Vaxtdır, - o dedi. – Bu gün bayram sona çatır, yollar maşınla dolu olacaq. -55 - - - Mən Saraqosa getmək istəmirəm,- mən cavab verdim. – Mən sənin olduğun yerdə olmaq istəyirəm. -Tezliklə banklar açılacaq, mən hesabdan pul götürəcəyəm, özümə paltar alacağam. -- Axı, sən deyirdin ki, pulun azdır? -- Bəs eləyər. Mən öz keçmişimlə əlaqəni qəddarcasına kəsməliyəm. Əgər Saraqosa qayıtsam, -axmaqlıq etdiyimi, tezliklə imtahanların başlayacığını və mən onları verənə qədər, iki ay bizim ayrı -qala biləcəyimizi fikirləşəcəyəm. -Əgər imtahanlardan kəsilsəm, ola bilsin ki, Saraqosdan getmək istəməyəcəyəm. Yox, yox, mən -qayıda bilmərəm. Körpüləri yandırmaq lazımdır- indiki mənlə əvvəlki arasında heç bir əlaqə -qalmamalıdır. -- Barselona, - o, sanki öz-özünə danışırmış kimi dedi. -- Nə? -- Yox, heç nə. Yolumuza davam edək. -- Axı sənin mühazirən var. -- Hələ iki gün var, - o cavab verdi və mənə elə gəldi ki, onun səsi nə isə qəribə səsləndi. -- Başqa şəhərə gedək. Birbaş Barselonaya getmək istəmirəm. -Mən çarpayıdan qalxdım. Xoşagəlməz heç bir şey haqqında düşünmək istəmirdim – bəlkə kimnləsə -ilk eşq gecəsindən sonra kefsiz oyanmaq və karıxdığından belə soyuq olmaq onun xasiyyətidir. -Pəncərəyə yaxınlaşdım, pərdəni çəkdim, balaca küçəyə baxdım. Qonşu evlərin eyvanlarında alt -paltarları asılmışdı. Kilsə zəngləri çaldı. -- Bilirsən, nə var?- mən dedim. – Gəl, uşaqlıqda getdiyimz yerə gedək. Mən o vaxtdan orda -olmamışam. -- Harda «orada»? -- Pyedra monastırında. -Biz oteldən çıxırıq, zənglərsə hələ də çalır. O, kilsəyə girməyi təklif edir. -- Biz elə bununla məşğuluq, - mən cavab verirəm. – Kilsə, dualar, ayinlər. -- Düz deyil, - o deyir. – Biz sevişmişik. Üç dəfə sərxoş olmuşuq. Dağlarda gəzmişik. Mərhəmət və -Ciddiliyi əməlli-başlı tarazlaşdırmışıq. -Yersiz danışdığımı hiss edirəm. Mən artıq yeni həyata öyrəşməliyəm. -- Bağışla, - mən deyirəm. -- Az oturarıq. Zənglər bizə işarə verir. -O, tamamilə haqlı çıxdı, ancaq mən bunu yalnız növbəti gün başa düşəcəkdim. -İşarənin gizli mənasını sonadək anlamadan biz maşina oturduq və dörd saatdan sonra monastırda -idik. -Tavanın suvağı qopub, müqəddəslərin azsaylı heykəlləri isə başsız qalıb. Hamısı. Birindən başqa. -Mən ətrafa nəzər saldım. Yəqin ki, keçmiş zamanlarda burada güclü iradəyə malik, hər bir daşın -təmizlikdən parıldamasının, hər bir skamyada o dövrün qüdrətli yepiskoplarından birinin -oturmasının qayğısına qalan adamlar sığınacaq tapırmışlar. -Lakin indii hər şey xarabalığa çevrilmişdi. Onları uşaq vaxtı birlikdə oynadığımız, mənim öz sehrli -şahzadəmi axtardığım qəsrlər kimi təsəvvür etmək mümkün idi. -Pyedra monastırının rahibləri əsrlər boyu bu cənnət bucağını özləri üçün qoruyublar. Təbii geoloji -çökəklikdə yerləşmiş monastır yarandığı ilk gündən göylərin mərhəməti sayəsində, qonşu şəhərlərin, -qəsəbələrin ağır zəhmət və yalvarışlar bahasına əldə etdiyi şeyi – suyu elə–belə alırdı. Burda RioPyedra onlarla qollara bölünürdü, şəlaləyə çevrilirdi, göllər əmələ gətirirdi, onun sahillərində qalın -və sıx ağaclar, kollar, otlar bitirdi. -Amma bir neçə yüz addım atmaq kifayət edirdi – və sən yarğandan çıxırdın. Hər tərəf cansız, -bəhrəsiz səhraya çevrilirdi. Hətta bu təbii çökəklikdə fırlanmaqdan yorulmuş çay öz gənclik -qüvvəsini itirirdi və yenidən zorla sezilən su şırnağı olurdu. -56 - - Rahiblər bu barədə bilirdilər və suyu qonşularına baha qiymətə satırdılar. Monastırın tarixi yerli -sakinlər və rahiblər arasında baş vermiş saysız toqquşma və qarşıdurmalarla zəngindir. Və bir dəfə -İspaniyanı sarsıtdığı dövrdə monastırı kazarmaya çevirdilər. Monastır kilsəsinin içində atlar -gəzirdilər. Bir – birini bayağı əhvalatlarla əyləndirən və bütün ətraf yerlərin qadınlarını zorlayan -əsgərlər skamyaların arasında öz çadırlarını qurmuşdular. -Beləliklə, gec də olsa, monastır öz cəzasına çatdı. O, qarət olundu və dağıdıldı. -Və bir daha heç vaxt rahiblər öz itirilmiş cənnətlərini qaytara bilmədilər. Hətta sonsuz məhkəmə -çəkişmələrindən birində kimsə yerli əhalinin Allahın monastıra çıxardığı hökmü yerinə yetirməsini -təklif etdi. Zira İsa susuzların yanğısını söndürməyi əmr etmişdi, rahiblərsə onun sözlərinə kar -qalmışdılar. Bax, elə buna görə də Allah təbiətin təkcə onlara aid olduğunu fikirləşənləri -cəzalandırdı. -Bəlkə elə həmin səbəbdən monastır kilsəsi əvvəlki kimi xarabalıq idi, baxmayaraq ki, monastırın -çox hissəsini yenidən tikib mehmanxanaya çevirmişdilər. Yerlilər, təbiətin insanlara havayı verdiyi -bəxşiş üçün əcdadlarının necə baha qiymət ödəməli olduqlarını unutmamışdılar. -- Bu bütöv qalmış heykəl kimindir?- mən soruşdum. -- Müqəddəs Tereza Avillinin,- o cavab verdi.- O, qüdrət sahibidir. Və qisas hissi yerli əhalini nə -qədər yandırsa da, heç kim onu murdarlamağa cəsarət etməyib. -O, mənim əlimdən tutdu və biz çıxdıq. Monastırın sonsuz dəhlizlərində addımladıq, geniş taxta -pillələrlə qalxdıq, kəpənəklər uçuşan daxili həyətə girdik. Mən bütün təffərrüatları yada salırdım, -çünki uşaqlıqda tez-tez burda olurdum və köhnə xatirələr daha aydın və parlaq görünürdü. -Yaddaş. Mənə elə gəlirdi ki, ötən həftəyə qədər olan ayların və xüsusilə günlərin mənim həyatıma -dəxli yoxdur, ya da mən onları özümün başqa cildimdə yaşamışam. Dünyada heç nəyin xətrinə mən -o zamana qayıtmaq istəməzdim, zira onun saatlarını məhəbbətin əli ölçmürdü. Mən hiss edirdim ki, -uzun illər ərzində eyni cür oyanaraq və yataraq, eyni sözləri təkrarlayaraq, eyni işləri görərək eyni -bir günü yaşamışam. Elə yuxuma da eyni şeylər girirdi. -Mən, atamı və anamı, valideynlərimin valideynlərini və bir çox dostlarımı xatırladım. Əslində mənə -ümumiyyətlə gərək olmayan bir şeyi əldə etmək üçün nə qədər zəhmət çəkdiyimi xatırladım. -Bütün bunları niyə edirdim? Mən birmənalı cavab tapa bilmirdim. Bəlkə ona görə ki, başqa yollar -xatarmağa tənbəllik edirdim. Bəlkə başqalarının mənim barəmdə nə fikirləşəcəyindən və nə -deyəcəyindən qorxduğum üçün. Bəlkə ona görə ki, həmin başqalarından fərqlənmək çətindir. Bəlkə -ona görə ki, insan köhnə nəslin addımlarını təkrarlamağa məhkumdur – və bu yerdə mən müqəddəs -atanı xatırladım –müəyyən sayda insanlar fərqli davranmağa başlayana qədər. -Elə, ya da belə, hər halda dünya dəyişir – və biz də onunla birlikdə. -Lakin bu artıq məni qane etmirdi. Mən taleyimdən haqqım olanı almışdım və indi o, mənə özümü -dəyişmək və eyni zamanda dünyanın dəyişməsində iştirak etmək imkanı vermişdi. -Mən yenə də dağlar haqqında düşündüm, yolda rastlaşdığımız alpinistləri yadıma saldım – -gənc,qarda parlaq ləkə uzaqdan nəzərə çarpsın deyə xüsusi tikilmiş rəngbərəng kostyumlarda, dağın -ətəyindən zirvəsinə qədər konkret bir marşuruta riayət edən. -Yamaclara artıq alüminium çəliklər çalınıb – alpinistlərə təkcə qoruyucu kəndirlərin qarmaqlarını -onlara keçirmək və zirvəyə qalxmaq qalırdı. Onlar istirahət günlərində bura kəkin hisslər xatirinə -gəliblər, bazar ertəsi isə həmişəki monoton həyatlarına qayıdacaqlar, ancaq onlara elə gələcək ki, -təbiətə meydan oxuyublar və bu yarışdan qalıb çıxıblar. -Gerçəkdə isə bu heç də belə deyil. Macəra ehtirası buralara başqalarını-təzə yollar açanları, öncülləri -qovmuşdu. Onlardan bəziləri yoxuşun heç yarısını da qət edə bilmədilər- uçuruma yıxıldılar. -Digərlərinin əllərini, ayaqlarını don vurdu. Çoxları, ümumiyyətlə, xəbərsiz-ətərsiz itdi. Lakin gözəl -günlərin birində kimsə zirvələrdən birinə qalxdı. -Və ilk dəfə onun gözləri aşağıda döşənmiş mənzərəni gördü, onun ürəyi qürurdan tez-tez döyündü. -O risk etdi və indi öz qələbəsilə – cəhdləri baş tutmayanları, yarıyolda qalanlara ehtiram borcunu -ödədi. -57 - - Çox ola bilər ki,orada, aşağıda adamlar düşünürlər: «Yuxarıda maraqlı nə var axı? Bəlkə təkcə -mənzərə. Bu onun nəyinə gərəkdi?» -Ancaq o, bu zirvələrə birinci qalxan səbəbi bilirdi. Çağırışı qəbul etmək və irəli getmək üçün. Bir -günün o birisinə bənzəmədiyini, hər səhərin bizə öz təkrarsız möcüzələrini əta etdiyini, köhnə -qalaktikaların öldüyü və yeni ulduzların doğulduğu sehrli anların olduğunu bildiyi üçün. -Bu zirvələrə birinci qalxan şəxs, yəqin hündürlükdən tüstüsü çıxan evciklərə baxaraq özünə həmin -sualı verirdi: «Aşağıdakı adamların bir günü o birindən fərqlənmir. Bu onların nəyinə gərəkdi?» -İndi dağlar artıq fəth olunub, astronavtlar artıq kosmik fəzaya giriblər və Yer planetində kəşf -olunmasını gözləyən hətta ən kiçik ada belə yoxdur, lakin böyük ruhi macəralar hələ yetərincədir – -və onlardan biri indi mənim qismətimə düşüb. -Bu xeyir-dua idi. Müqəddəs ata heç nə anlamadı. Necə ləzzətli bir əzabdır?! -İlk addımı atmağı bacaranlar bəxtiyardırlar. Nə vaxtsa adamlar başa düşəcəklər ki, mələklərin -dilində danışmağa qadirdilər. Başa düşəcəklər ki, bizim hər birimizdə Müqəddəs Ruhun vergiləri var -və hamımız möcüzə yarada, gələcəyi görə, ehtiyacı olanlara sağalda, yaxınlarımızı anlaya bilərik. -Günün bütün ikinci yarısını biz kanyonda gəzirik, uşaqlıq illərini yada salırıq. O, bu barədə birinci -dəfə danışırdı – Madriddən Bilbaoya qədər getdiyimiz müddətdə mənə elə gəlirdi ki, keçmiş ona -artıq maraqlı deyil. -Amma indi o özü mənə yaşıdlarımızın həyatı haqqında sual verir, xoşbəxt olub-olmadıqlarını -soruşur, məşğuliyyətləri ilə maraqlanır. -Nəhayət ki, biz Rio-Pyedranın kiçik çayların suyunu bir yerə toplayan və sonra da təxminən 30metrlik hündürlükdən səpələyən ən böyük şəlaləsinə çatdıq. Biz şəlalənin kənarında dayanmışıq, -boğuq uğultunu dinləyirik, dumanda əmələ gələn göy qurşağına baxırıq. -- «At Quyruğu», - mən deyirəm və özüm də bu adı hələ unutmadığıma heyrətlənirəm- axı onu -çoxdan eşitməmişəm. -- Yadıma gəlir ki… - o danışmağa başlayır. -- Mən bilirəm, sən indi nə deyəcəksən! -Əlbəttə bilirəm! Şəlalə nəhəng mağaranı gizlədir. Uşaq vaxtı, Pyedra monastırından qayıdandan -sonra biz hələ bir neçə gün onun haqqında danışırdıq. -- … Orda mağara vardı, - o, sözünü bitirir. - Gedək ora! -Yüksəklikdən tökülən suyun şaquli şırnağı altından keçmək qeyri –mümkündür və rahiblər hələ çox -qədim zamanlarda kanyonun yuxarısından mağaranın dərinliyinə aparan tunel qazmışdılar. -Girişi tapmaq çətin deyil. Yayda yəqin turistlər azmasınlar deyə orda şam yandırırlar, lakin indi -bizdən başqa heç kim yoxdur və tunel qaranlığa qərq olub. -- Gedirik? – mən soruşuram. -Əlbəttə. Mənə güvən. -Və biz şəlalənin yanında açılmış dəliyə düşərək enməyə başlayırıq. Bizi zülmət ağuşuna almışdı, -ancaq biz yolu bilirdik – və bir də o, ona güvənməmi istəmişdi axı. -«İlahi, sənə təşəkkür edirəm, - biz torpağın bətninin daha da dərinliklərinə endikcə mən -fikirləşirdim. – Zira mən yolunu azmış qoyun idim, Sənsə məni sürüyə qaytardın. Zira mənim -həyatım ölü idi, Sənsə onu canlandırdın. Zira məhəbbət çoxdan mənim ürəyimdən yaşamırdı, Sənsə -yenidən mənə onun xeyir-duasını əta etdin». -Mən sevgilimin çiynindən yapışmışdım və o, işığın tezliklə yenidən üzümüzə açılacağını, bizim -sevinəcəyimizi bilərək qaranlıq yollarda mənim addımlarımı istiqamətləndirirdi. Çox ola bilər ki, -gələcək rolları dəyişsin- mən, eyni sevgi və eyni imanla silahlanacam, təhlükəsiz yerə çıxana qədər -ona yol göstərəcəm və onda biz rahatlıq tapacağıq. -58 - - Biz yavaş gedirdik və elə bil ki, bu yolun heç vaxt sonu olmayacaqdı. Bəlkə bu yeni ritm həyatımın -bütöv bir mərhələsinin sonuna işarədir- o zamanlar yaşamımı aydınladacaq kiçicik işıq şüası da yox -idi. . Tuneldə yeriyə-yeriyə mən eyni bir yerdə tərpənməz oturaraq, heç nəyin bitmədiyi və -bitməsinin mümkün olmadığı yerdə kök atmağa çalışaraq boş-boşuna nə qədər vaxt öldürdüyümü -xatırlayırdım. -Lakin Allah rəhmlidir və budur, mən yenidən keçmiş ruh yüksəkliyini də, yaşama sevincini də, -arzuladığım macəraları da, özüm də bilmədən bütün həyatım boyu gözlədiyim insanı da tapdım. O, -seminariyanı atdığı üçün mən bir damcı da vicdan əzabı çəkmirdim-müqəddəs atanın Tanrıya -xidmət etməyin müxtəlif yolları olduğu və bizim məhəbbətimizin bu yolları artıracağı barədə -dedikləri yadımda idi. Bu dəqiqədən etibarən mən də kömək və xidmət etmək imkanı qazanıram- və -bütün bunlar onun sayəsində olur. -Biz adamların arsına gedəcəyik. O, onların qəlbinə sülh, əmin-amanlıq gətirəcək, mən onun. -«Rəbbim, sənə xidmət etməmə kömək olduğun üçün minnətdaram. Bu şərəfə necə layiq olmağı -öyrət. Onun missiyasının bir parçası olmaq üçün, onunla yanaşı yerimək üçün , öz mənəvi həyatımı -diriltmək üçün mənə güc ver. Qoy bizim günlərimiz son bir neçə gün kimi olsun- qoy, biz xəstələri -sağalda-sağalda, ümidsizlərə təsəlli verə-verə, Müqəddəs Ananın məhəbbət sözlərini hamımıza ötürə -– ötürə ölkədən-ölkəyə keçək». -Qəfildən şəlalənin səs – küyü yenidən eşidilməyə başladı, bizim yolumuz işıqlandı və zülmət tunel -yer üzünün ən gözəl məkanlarından birinə çevrildi. Biz nəhəng mağaranın – baş kilsənin ölçüləri -boyda – içində idik. Onun üç divarı daşdan idi, dördüncü divarı yüksəklikdən ayağımızın altındakı -göy – yaşıl gölə tökülən su əvəz edirdi. -Günəşin içəpi daxil olan şüaları onun arasından keçirdi və yaş daşlar parıldayırdılar. -Bir kəlmə belə demədən biz, əldən düşmüş halda divara söykəndik. -Bizim uşaq oyunlarımızda, körpə fantaziyalarımızda buy er quldurların qarət etdiklərini gizlətdikləri -xəzinə idi. İndi Torpaq Ananın möcüzəsinə dönmüşdü: mən hiss edirdim ki, onun bətnindəyəm, mən -bilirdim – O burdadır, Onun daşdan olan üç divarı bizi qoruyur, dördüncü, su isə – bizim -günahlarımızı yuyur. -- Çox sağ ol, - mən dilləndim. -- Kimə təşəkkür edirsən? -- Ona. Və Onun iradəsinin aləti olmuş, mənə əvvəlki inamımı qaytarmış sənə. -O, yeraltı gölün yanına getdi. Göy – yaşıl suya baxdı və gülümsədi. -- Bura gəl. -Mən yaxınlaşdım. -- Mən sənə hələ bilmədiyin bir şey danışmalıyam. -Bu sözlər məni təşvişə saldı, lakin onun baxışları sakit qalmaqda davam edirdi və mən də -sakitləşdim. -- Yer üzündə ki hər bir insana vergi verilib, - o başladı. – Bəzilərində o öz – özünə üzə çıxır, -digərləri onu tapmaq və meydana çıxartmaq üçün qüvvə sərf etməlidirlər. Məsələn, mən -seminariyada ueçirdiyim bütün dörd il ərzində çox çalışmışam. -İndi, əgər qoca qarovulçu bizi sovməəyə buraxmayanda onun dediyi sözü xatırlasaq, mən oyun -oynamalı idim. -Özümü elə göstərməliydim ki, guya heç nə bilmirəm. -«Eybi yox», - mən düşündüm və rolumu yaxşı oynamaq üçün vaxt qazanmaq məqsədilə dedim: -- Sən seminariyada nə edirdin ki? -- Ümumiyyətlə, bu vacib deyil, - o cavab verdi. – Vacib olan odur ki, mən öz qabiliyyətimi inkişaf -etdirməyi və möhkəmlətməyi bacardım. Allah izn verəndə, mən xəstəlikləri sağalda bilirəm. -- Bu ki əladır! – mən özümü heyrətlənmiş kimi göstərərək qışqırdım. – Həkimlərə pul sərf etməyə -ehtiyac olmayacaq. -59 - - Lakin o, mənim zarafatıma gülümsəmədi.Və mən özümü axmaq kimi hiss etdim. -- Mən öz qabiliyyətimi sənin gördüyün xarizmatik ritualların sayəsində inkişaf etdirmişdim. Mənim -dualarıma cavab olaraq Müqəddəs Ruh mən zühur etdi və məni aydınlatdı, mən naxoşları əlimin -təması ilə müalicə edirdim və sağaldırdım.Tezliklə bunun sorağı bütün ətrafa yayıldı və monastırın -qarşısında səhər erkəndən məndən kömək gözləyən əzabkeşlərin, xəstələrin, əlillərin uzun növbəsi -düzülürdü. Hər bir irinli, üfunətli yarada mən İsanın yaralarını görürdüm. -- Mən səninlə fəxr edirəm, - mən pıçıldadım. -- Monastırda çoxları bunun əleyhinə idilər, lakin müqəddəs ata məni daima dəstəkləyirdi. -- Biz bunu davam etdirəcəyik. Dünyanı birlikdə gəzəcəyik. Mən yaraları təmizləycəyəm, sən onlara -xeyir – dua verəcəksən, Allahsa öz möcüzələrini əyan edəcək. -O, baxışlarını məndən çəkərək gölə zillədi. Sent – Savendə, quyunun yanında onunla şərab -içdiyimiz gecə olduğu kimi mən yanımda naməlum varlığın mövcudluğunu hiss etdim. -- Mən artıq sənə danışmışam, amma təkrar edəcəyəm, - o dava etdi. - Bir dəfə mən gecə oyandım. -Mənim hücrəmə parlaq işıqla işıqlanmışdı. Mən Müqəddəs Ananın simasını, Onun sevgi dolu -baxışlarını gördüm. O vaxtdan etibarən O, arabir mənim gözümə görünməyə başladı. Mən Onu -çağıra bilmirəm, lakin hərdən O, qarşımda peyda olur. -Mən özüm onda artıq Kilsənin həqiqi islahatçılarının sırasında idim. Və qəti bilirdim: mən yerdəki -vəzifəm – yalnız xəstəlikləri sağaltmaq yox, Qadın – Allahın dünyaya gəlməsi üçün yol açmaqdır. -Qadın başlanğıcı güclənəcək, təzədən Mərhəmət sütunu ucalacaq – insanların ürəklərində Müdriklik -Məbədi qurulacaq. -Mən gözqırpmadan ona baxırdım. Onun bir dəqiqə əvvəl gərginlik ifadə edən siması yumşaldı. -- Bunun öz bədəli vardı və mən ödəməyə hazır idim. -Və o, sanki nə deyəcəyinibilmədiyindən susdu. -- Necə yəni «vardı»?- mən soruşdum. -- İlahənin yolu təkcə söz və möcüzə ilə salına bilərdi. Ancaq bizim dünyamız belə qurulmayıb. Hər -şey daha çətindir. Göz yaşları, əzab, anlamamazlıq olacaq. -«Bu müqəddəs atanın işidir, - mənim başımdan keçdi. – Keşiş onun ürəyinə qorxu səpib. Lakin mən -onun üçün təsəlli və ruhlandırıcı olacacağam». -- Bu əzab yox, şöhrət yoludur, - mən cavab verdim. -- Adamların çoxu hələ də məhəbbətə etibar eləmir… -Mən hiss edirdim – o, mənə nə isə demək istəyir, amma bacarmır. Bəlkə ona yardım etmək -lazımdır? -- Mən bu barədə fikirləşmişəm, - onun sözünü kəsdim. – Pireneylərin ən yüksək zirvəsini ən birinci -fəth edən kəs anlamışdı ki, risksiz həyat Tanrının nemətlərindən məhrumdur. -- Sən nemətlər haqqında nə bilirsən? – o qışqırdı və mən sakitliyin onu yenidən tərk etdiyini -gördüm. – Müqəddəs Ananın adlarından biri – Bərəkətli Müqəddəs Məryəmdir və onun əli verdiyi -nemətləri qəbul etməyi bacaran hər kəsə xeyir – dua verir. -Biz başqalarının yaşamlarını mühakimə edə bilmərik, zira hər kəs təkcə öz əzablarını tanıyır və öz -məhrumiyyətlərindən keçir. Doğru yolu tapdığını düşünmək bir şeydir, özünü və digərlərini bu -yolun yeganəliyinə inandırmaq isə tamam başqa. -İsa deyib: «mənim Atamın evində yaşayanlar çoxdur». Vergi Tanrı nemətinin özüdür. Lakin zəhmət -və yaxınlarına sevginin olduğu sadə, ləyaqətli həyat da Tanrı nemətləri ilə zəngindir. Məryəmin Yer -üzündə adsız zəhmətin qiymətini göstərə bilmiş həyat yoldaşı vardı. O, özü kölgədə qala – qala -arvadını və oğlunu başlarının üstündəki tavan və qida ilə təmin elədi, onlara missiyalarını yerinə -yetirmək imkanı verdi. Baxmayaraq ki, onun əməyini heç kim layiqincə qiymətləndirmədi, o, çox -əhəmiyyətlidir. -Mən dinmədim. O, mənim əlimdən tutdu. -- Bağışla, mən kobud və səbirsizəm. -Mən onun ovucunu öpdüm və yanağıma sıxdım. -60 - - - Mənim sənə izah etmək istədiyim budur, - o dedi və onun üzündə təbəssüm peyda oldu. – Bizim -təzədən görüşdüyümüz dəqiqədən etibarən mən anladım ki, səni əzablara məhkum edə bilmərəm, -onlarsa mənim bu dünyadakı missiyamın ayrılmaz parçasıdır. -Mən narahatçılıq hiss elədim. -- Dünən mən sənə yalan dedim. Birinci və sonuncu dəfə. Mən dedim ki, seminariyaya gedirəm, -amma əslində dağa qalxdım və Müqəddəs Ana ilə danışdım. -Mən Ona dedim ki, əgər O istəsə, mən səndən uzuqlaşacam və öz yolumla getməkdə davam -edəcəyəm – qapımın ağzandakı xəstələrlə, gecə səfərlərilə, inamı rədd etmək istəyənqlərin -anlamamazlığıyla, məhəbbətin xilas gətirdiyinə inanmayanların təhqiredici baxışları ilə. Əgər -Müqəddəs Ana bunu istəsə, mən ən əziz varlıqdan imtina edəcəyəm – səndən. -Və bu anda müqəddəs ata bir də mənim yadıma düşdü. O haqlı çıxdı. Həmin səhər seçim edilmişdi. -- Lakin yenə də, əgər bu qismətin məndən yan keçməsi mümkündürsə, mən dünyaya sənə olan -sevgimin vasitəsilə xidmət eləməyə söz verirəm. -- Sən nə danışırsan? – mən qorxu içində soruşdum. -Amma sanki eşitmirdi. -- Öz inamının möhkəmliyini sübut etmək üçün dağları yerindən tərpətmək lazım deyil, - o davam -etdi. – Mən əzabları təklikdə qəbul etməyə və onlara dözməyə hazıram, laki onu səninlə bölüşməyə -yox. Əgər mən əvvəlki yoluma davam eləsəm, bizim heç vaxt ağ pərdəli pəncərələri dağlara baxan -evimiz olmayacaq. -- Mən o ev haqqında heç nə bilmək istəmirəm! Mən onun kandarından belə keçmək istəmirdim! – -mən qışqırmamağa çalışaraq dilləndim. – mən səni müşayət etmək, sənin mübarizəndə yanında -olmaq, birinci risk edənlərin sırasında olmaq istəyirdim. Yəni sən başa düşmürsən? Sən mənə -inamımı qaytarmısan! -Cünəş yerini dəyişdi və onun şüaları mağaranın divarlarını işıqlandırdı. Lakin indi bu gözəlliyin elə -bir mənası yox idi. -Allah cəhənnəmi cənnətin ortasında gizlətmişdi. -- Sən anlamırsan,- o dedi və onun gözləri mənə yalvarırdı ki, başa düşüm. – Sən bunun necə risk -olduğunu anlamırsan. -- Lakin səni o, xoşbəxt edir! -- Hə. Amma bu mənim riskimdir. -Mən onun sözünü kəsməyə cəhd etdim, ancaq o, məni eşitmədən danışırdı: -- Ona görə də dünən mən Müqəddəs Məryəmdən möcüzə göstərməsini istədim. Xahiş elədim ki, o, -məni vergimi geri götürsün. -Mən qulaqlarıma inanmadım. -- mnim bir az pulum var, saysız – hesabsız səyahətlərdə qazandığım təcrübəm var. Ev alarıq, mə niş -taparam və Allaha İosif kimi xidmət edərəm – kölgədə qalanın itaətkarlığı ilə. İnamımı qorumaq -üçün mənə daha möcüzə lazım deyil. Mənə sən lazımsan. -Mənim ayaqlarım pambıq eimi oldu, sanki indicə huşumu itirəcəkdim. -- Mən Müqəddəs Məryəmə bu dua ilə müraciət etdiyim an içimdən naməlum dillərdə səslər gəldi və -mən eşitdim: «Əllərini torpağa daya. Sənin vergin səni tərk edəcək və Ananın bətninə qayıdacaq». -- Ancaq sən bunu etmədin? – mən dəhşətlə soruşdum. -- Etdim. Mən, məni qoruyan Müqəddəs Ruhun dediklərini etdim. Duman çəkilməyə başladı və -günəş yenidən dağların zirvələri arxasında parıldadı. Mən hiss etdim ki, Müqəddəs Məryəm məni -başa düşdü – axı, o da ürəkdən sevib. -- Amma o, öz ərinin ardınca getdi! Və oğlunun əməllərini bəyəndi! -- Bizdə Onun gücü yoxdu, Pilar. Mənim vergim başqasına keçəcək – o, bihudə itib – batmayacaq. -Dünən mən barda Barselonaya zəng vurdum və mühazirəni ləğv elədim. Gedək Saraqosa – orda -sənin tanışların çoxdur, orda balamaq asan olacaq. Mən tez iş tapacağam. -Mən artıq fikirləşmək iqtidarında deyildim. -61 - - - Pilar! -Lakin mən artıq tunellə geri qayıdırdım və artıq mənim dayağım, mənə yol göstərən bir kimsəm yox -idi, mənim ardımca isə minlərlə kütlə gəlirdi – ölümə məhkum edilmiş xəstələr, əzab çəkməyə -məhkum edilmiş ailələr, həyata keçirilməmiş möcüzələr, dünyanı gözəlləşdiməmiş təbəssümlər, -əvvəlki yerlərində qalmağa məcbur dağlar. -Mən hər tərəfdən üstümə yeriyən az qala fiziki qatı zülmətdən başqa, demək olar ki, heç nə -görmürdüm. -*** -Rio – Pyedranın sahilində mən oturdum və ağladım. O gecə mənim başımdan keçən fikirlər dağınıq -və tutqun idilər və onda nə barədə düşündüyümü indi yadıma salmaqda çətinlik çəkirəm. Bircə onu -başa düşürəm ki, ölüm lap yaxınımda idi – ancaq onun sifətini xatırlamıram, məni hara apardığını -bilmirəm. -Amma mən onu yadıma salmaq istərdim - öz ürəyimdən qoparmaq üçün. Ancaq bacarmıram. -Qaranlıq tuneldən çıxaraq üstünə zülmət çökmüş dünya ilə üz –üzə gəldiyim ana qədər hər şey -yuxuya bənzəyir. -GÖydə bir dənə də ulduz yox idi. Maaşına necə çatdığım, oturacaqdan rükzakı necə götürdüyüm və -hara getdiyimi bilmədən irəlilədiyim tutqun yadıma gəlir. Yəqin, şosseyə çıxmışam, Saraqosa gedən -yol maşınlarını saxlamağa çalışmışam – amma nəticəsiz. Axırda monastırın bağına qayıtmışam. -Hər yerdən su səsi eşidilirdi – hər tərəf şəlalə idi və mən hara gedirəmsə, gedim, arxamca gələn -Müqəddəs Ananın varlığını hiss edirdim. Axı, o da dünyanı Allahı sevdiyi qədər möhkəm sevirdi, -axı, o, öz öğlunu adamlara qurban vermişdi. Lakin onun qadın – kişi məhəbbətindən xəbəri vardımı? -Ola bilsin ki, O da sevgidən əziyyət çəkib, amma bu başqa sevgi idi. Onun Böyük Əri hər şeyi -bilirdi və möcüzələr yaradırdı. Onun dünyəvi əri qadınının yuxularındakı hər şeyə inanan, itaətkar, -zəhmətkeş idi. Ona sevdiyin kişini atmağın və ya onun tərəfəndən tərk edilməyin nə demək -olduğunu bilmək qismət olmayıb. İosif,Onun hamiləliyindən xəbər tutub evdən qovmaq istəyəndə, -Səmavi Ər buna Mane olmaq üçün onun yanına mələk göndərdi. -Bəli, Oğlu onu tərk etdi. Lakin uşaqlar həmişə ata evindən gedirlər. Yaxınına, oğluna və ya -bəşəriyyətə sevgi xatirinə əzablara dözmək asandır. Bu əzablar sənin həyatın bir parçası olman -hissini yaradır və sənin əzabların dahi və alicənabdırlar. Öz missiyanı gerçəkləşdirmək üçün, ali -amal xatirinə əzablara dözmək asandır – bu əzablar əzabkeşin ruhunu göylərə qaldırır. -Ancaq kişi üçün əzab çəkdiyini necə izah edəsən və bəraət verəsən? Heç cür. Bu mümkün deyil. Və -biz cəhənnəmə düşürük, zira bu əzablarda nə alicənablıq, nə böyüklük var. Bəs nə var? Heç nə -yoxdur. Yalnız bədbəxtlik. -Həmin gecə mən donmuş torpağa yıxıldım və sanki soyuq mənim acılarımı keyləşdirdi. Hərdən belə -bir fikir yaranırdı: sığınacaq tapmasam, donacağam. Nə olsun? Həyatımdakı ən vacib şeylər bir -həftə içndə səxavətlə mənə bağışlandı – bağışlandı və həmin anda geri alındı, elə tez alındı ki, mən -heç səsimi də çıxartmağa macal tapmadım. -Məni əsməcə tutmuşdu,lakin mən buna fikir vermirdim. Vaxt çatacaq – bədənim məni isitmək üçün -sərf etdiyi bütün gücünü itirərək dayanacaq və mən artıq heç nə edə bilməyəcəyəm. Onda mənim -bədənim öz adi sakitliyinə dönəcək, ölüm məni öz qoynuna alacaq. -Bir saatdan çox titrədim. Və rahatlıq gəldi. -Gözlərim yumulana yaxın qulağıma anamın səsi gəldi. O, mənim uşaqlıqda eşitdiyim əhvalatı -danışırdı və heç ağlına da gətirmirdi ki, bu əhvalat mənim haqqımdadır. -«Biri vardı, biri yoxdu, bir gənc oğlan və qız vardı. Onlar biri – birini sevdilər – anamın səsi ya -ölümqabağı bihuşluqda, ya da yuxuda eşidilirdi. – Və evlənmək qərarına gəldilər. Bəy və gəlinsə -həmişə birinə hədiyyə verir. -Oğlan kasıb idi: yeganə sərvəti babasından ona miras qalmış saat idi. O saatı sataraq çox gözəl -62 - - saçları olan sevgilisinə gümüş daraq almaq qərarına gəldi. -Qızın da nişanlısına hədiyyə almaq üçün pulu yox idi. Onda o, şəhərdəki ən varlı tacirin dükanına -getdi və öz saçlarını satdı. Qazandığı pulla saata qızıl zəncir aldı. -Və onlar toy günü görüşəndə gəlin bəyə satdığı saatı üçün qızıl zəncir bağışladı, bəysə gəlinə – -kəsdirdiyi saçları üçün daraq». -Kimsə məni möhkəm silkələyərək oyatmağa çalışırdı və mən ayıldım. -- İç! – mən kişi səsi eşitdim. – Tez iç! -Mən nə baş verdiyini anlamırdım və müqavimət göstərə bilmirdim. Adam mənim dişlərimi araladı -və içimi yandıran mayeni ağzıma tökdü. Nəzərimə onun təkcə köynəkdə olduğu, öz gödəkcəsi ilə -məni bürüdüyü çarpdı. -- İç! İç! – o tələb etdi. -Və mən boyun əydim. Sonra yenə gözlərimi yumdum. -Monastırda ayıldım. Kimsə bir qadın mənə baxırdı. -- Siz, az qala, ölmüşdünüz, - o dedi. – Əgər monastırın arovulçusu olmasaydı, indi dünyanızı -dəyişmişdiniz. -Mən nə elədiyimi tam anlamadan çətinliklə ayağa qalxdım. Dünənki hadisədən bəzi şeyləri -xatırladım və həmin qarovulçunun yaxınlıqda olmasına təəssüfləndim. -Lakin ölümün məqamı ötürülmüşdü. Mən yaşamalı idim. -Qadın məni mətbəxə apardı, qəhvə tökdü, boşqaba yeməyə nə isə qoydu. O, heç nə soruşmurdu, -mən də heç izah etmədim. Yeməyimi bitirəndə o, rükzakımı mənə uzatdı. -- Yoxlayın, görün hər şey yerindədirmi? -- Yəqin ki. Bir də orda qiymətli heç bir şey yoxdu. -- səni qarşıda həyat gözləyir, qızım. Uzun həyat. Onun qədrini bil. -- Hardasa buralarda kilsəli olan kiçik şəhər var, - mən özümü ağlamaqdan güclə saxlayaraq dedim. – -Dünən bura gəlməzdən qabaq mən həmin kilsəyə girmişdim… - və tutuldum. - …uşaqlıq dostumla -birlikdə. Mən kilsələri gəzməkdən yorulmuşdum, amma orda kilsənin zəngləri çaldı və o dedi ki, bu -işarədir və biz içəri girməliyik. -Qadın yenidən mənim fincanımı doldurdu, özünə də süzdü və yanımda oturaraq mənə söhbətimə -qulaq asmağa başladı. -- Və biz içəri girdik. Ora qranlıq və boş idi. Mən işarənin nə olduğunu müəyyənləşdirməyə çalışdım, -lakin adi mehrabdan və müqəddəslərin heykəllərindən başqa heç nə görmədim. Qəflətən hardasa -yuxarıda, orqanın olduğu yerdə canlanma yarandı. -Məlum oldu ki, xorda altı simli gitara çalan bir neçə oğlan alətləri kökləməyə başlayıb. Biz qərara -gəldik ki, oturub bir az qulaq asaq, sonra yolumuza davam edək. -Az sonra kimsə bir Adam da bizə qoşuldu. O şən idi və oğlanlara qışqırırdı ki, pasodobl çalsınlar. -- Ümid edirəm, onlar bunu etmədilər! – qadın dedi. – Pasodoblu öküz döyüşündə çalırlar. -- Etmədilər. Ancaq güldülər və flamenko çaldılar. Bütün bunlar dostumla mənə möcüzə kimi -göründü – kilsənin dincəldici qaranlığı, gitara simlərinin cingiltisi və yanımızda oturmuş o məzəli -adam. -Yavaş – yavaş kilsə camaatla dolurdu. Musiqiçilər flamenko çalmaqda davam edirdilər və gələnlərin -hamısı melodiyanın ritminə uyaraq gülümsəyirdilər. -Mənim dostum messanı dinləyib – dinlməyəciyimi soruşdu – tezliklə ibadət başlamalıydı. Mən -imtina etdim, çünki yolumuz çox uzaq idi. Biz çıxmağa hazırlaşdıq, lakin əvvəlcə həyatımıza bir -gözəl an daha yazdığı üçün Allaha təşəkkür etdik. -Qapıya yaxınlaşanda gördük ki, həddindən çox adam - az qala bu balaca şəhərin bütün sakinləri – -kilsəyə axışır. Mən düşündüm ki, bəlkə də bura İspaniyanın sonuncu tam katolik şəhəridir – yəqin -ona görə ibadətlər burda belə şən və canlı keçir. -Maşina oturanda dəfn mərasimi gördük. Adamlar əllərində tabut aparırdılar. Ağlaşmaya -hazırlaşırdılar. Dəfn mərasimi məbədin qapısından içəri girəndə musiqiçilər flamenkonu kəsdilər və -63 - - rekviem çaldılar. -- Allah rəhmət eləsin! – qadın xaç çəkərək dedi. -Mən də xaç çəkdim və davam etdim: -- Bax, işarə bu idi. Bizə xəbər verilirdi ki, hər bir əhvalatın sonu mütləq kədərlidir. -Qadın mənə baxdı, amma heç nə demədi. Sonra çıxdı və tez də bir qalaq kağız və qələmlə qayıtdı. -- Gəl, bayıra çıxaq. -Biz çıxdıq. Hava işıqlanırdı. -- Dərindən nəfəs al, - o xahiş etdi. – Qoy, səhərin təmiz havası ciyərlərinə dolsun, qanına işləsin. -Sən dünən möcüzə nəticəsində sağ qalmısan. -Və belə görünür ki, indicə mənə danışdığın əhvalatın mahiyyətini Heç sən özün də anlamırsan. Sən -onun təecə kədərli sonluğunu gördün və kilsədə yaşadığın xoşbəxt anları unutdun. Unutdun ki, sanki -göylərin necə yerə endiyini görmüsən. Unutdun ki, bütün bu anları … - o, dilini sürüdü və və -gülümsəyərək öz vurub sözünü bitirdi. – uşaqlıq dostunla birlikdə və onun yanında yaşamağın necə -yaxşı olduğunu düşünmüsən. İsanın sözləri yadındadı: «»Qoy, ölülər öz ölülərini basdırsınlar». Zira -o bilirdi ki, ölüm yoxdur. Həyat biz bu dünyaya gələnə qədər olub və bi zonu tərk edəndən sonra da -olacaq. -Mənim gözlərim yaşla doldu. -- Eyni şey sevgiyə də aiddir, - o davam etdi. – O, əvvəllər də var olub və əbədilik olacaq. -- Mənə elə gəlir ki, siz mənim həyatımı bilirsiniz, - mən dedim. -- Bütün sevgi əhvalatları biri birinə oxşayır. Mən də vaxtlə Bundan keçmişəm. Ancaq mən bu -yadımda qalmayıb. Yadımda qalan odur ki, sevgi dirildi və başqa insanın, yeni ümidlərin, yeni -arzuların simasında qayıtdı. -O, kağızı və qələmi mənə uzatdı. -- Bütün hiss etdiklərini yaz. O hissləri öz qəlbindən çıxart, onları kağıza tök, sonra da tulla. -Rəvayətdə deyilir ki, guya Rio – Pyedranın suları elə soyuqdur ki, bu çayın sularına düşən hər şey – -yarpaqlar, həşəratlar, quş lələkləri – vaxt keçdikcə onun məcrasını döşəyən daşlara çevrilirlər. Nə -bilmək olar, bəlkə əzabları da selə atmağın xeyri olacaq? -O, məni öpdü və dedi ki, əgər istəsəm, nahara qayıda bilərəm. -- Unutma! – o, arxamca çağırdı. – Sevgi əbədidir. Sevgililər dəyişir. -Mən güldüm, o, mənə əl yellədi. -Mən uzun müddət çaya baxdım, Göz yaşlarımın quruduğun hiss edənə qədər ağladım. -Və onda mən yazmağa başladım. - -Epiloq -Mən bir, iki, üç gün yazdım. Hər səhər çayın kənarına gəlirdim. Axşama yıxın Həmin qadın peyda -olurdu və əlimdən tutaraq məni öz evinə – köhnə monastırdakı hücrəsinə apırırdı. -O, mənim paltarlarımı yuyurdu, sadə şam yeməyi hazırlayırdı, boş - boş şeylərdən danışırdı və məni -yatırdırdı. -Bir səhər, işimin sona çatmasına az qalmış, mən eşitdim – maşın gəldi. Ürəyim dayandı, sonra bərk -çırpındı, lakin mən onun dediklərinə inanmaq istəmirdir. Mən artıq özümü hər şeydən azad hiss -edirdim və dünyaya qayıtmağa, yenidən onun bir parçası olmağa hazır idim. -Ən təhlükəli an özü haqqında işıqlı kədər qoyaraq keçmişdi. -Amma ürəyim məni aldatmırdı. Gözümü əlyazmadan çəkmədən onun varlığını duydum, addımlarını -eşitdim. -- Pilar, - o, yanımda oturaraq dilləndi. -Mən cavab vermədim. Yazmağa davam etdim, amma fikirlərim artıq qarışmışdı və mən onları bir -yerə toplamaq iqtidarında deyildim. Ürəyim elə döyünürdü, elə titrəyirdi ki, sanki sinəmi tərk etmək, -64 - - onun görüşünə cummaq istəyirdi. Lakin mən buraxmırdım. -O, oturaraq çaya bıxırdı, mənsə dayanmadan qələmi kağızın üzərində gəzdirirdim. Bütün səhər -beləcə keçdi – heç birimiz bir kəlmə belə danışmadıq – və quyu kənarında keçirdiyimiz həmin -gecənin səssizliüini xatırladım – onda mənə qəflətən əyan olmuşdu – mən onu sevirəm. -Yorğunluqdan əllərim üyüşdü və mən dayandım. Onda o dedi: -- mən mağaradan çıxanda artıq qaranlıq düşmüşdü və mən səni gözdən itirdim. Saraqosa getdim. -Sonra – Soriyaya. Mən səni axtararaq bütün dünyanı dolaşardım. Pyedra monastırına qayıtdım və -burda bir qadınla rastlaşdım. O, sənin yerini mən dedi. Və əlavə etdi ki, bütün bu günlər sən məni -gözləmisən. -Mənim gözlərim yaşla dolurdu. -- Sən bu sahildə oturduğun müddətcə mən sənin yanında qalacam. Yatmağa gedəngə – kandarda -uzanacam. Əgər uzaqlara getsən, ardınca yollanacam. -Sən «Get» deyənə qədər belə olacaq. Onda mən gedəcəm. Amma yenə də bütün həyatım boyu səni -sevəcəm. -Mən artıq göz yaşlarımı gizlədə bilmirdim. O da ağlayırdı. -- İstəyirəm, biləsən ki… - o davam etdi. -- Heç nə demə. Götür, oxu,- mən cavab verdim və bir topa yazılı vərəqi ona uzatdım. -Həmin günü mən axşama qədər çaya baxaraq keçirdim. Qadın bizə şərab və buterbrodlar gətirdi, -hava haqqında nə isə dedi və bizi yenidən tək qoydu. OЁ bir neçə dəfə oxumağı dayandırdı və dərin -düşüncələrə dalmış halda heç nə görməyən baxışlarını üfüqə zillədi. -Mən meşədə gəzmək, kiçik şəlalələrə, dağ yamaclarına baxmaq istədim – onların hər birinin öz -əhvalatı vardı, hər biri gizli anlam daşıyırdı. ,ünəş qüruba enəndə onu qoyub –getdiyim yerə -qayıtdım. -- Çox sağ ol, - o, əlyazmasını mənə verərək dedi. – Və bağışla. -Mən Rio – Pyedranın sahilində oturdum və gülümsədim. -- Sənin məhəbbətin məni xilas etdi və arzularıma qaytardı, - o davam etdi. -Mən səssizcə və tərpənmədən oturmuşdum. -- 137- ci surə yadındadır? – o soruşdu. -Mən başımı yellədim. Ağzımı açmağa qorxurdum. -- Babil çaylarının yanında… -- Hə, hə, əlbəttə, yadımdadır, - mən yavaş – yavaş həyata qayıtdığımı hiss edərək dedim. – Orada -çöhbət sürgündən gedir.Ürəklərinin istədiyini çala bilmədikləri üçün arfalarını ağacların -budaqlarından asmış adamlardan danışılır. -- Lakin ağlaşma bitəndən sonra ağıçı röyalarının torpağını işıqlı kədərlə xatırlayaraq özünə söz verir: -Əgər mən səni unutsam, Yerusəlim, -Unut məni, sağ əlim mənim -Qırtlağıma yapış, dilim mənim -Əgər mən səni unutsam, Yerusəlim -O, yenidən gülümsədi: -- Mən bunu unutmağa başlamışdım. Sən mənim xatırlamağıma səbəb oldun. -- Necə bilirsən, sənin vergin sənə qayıdacaq? – mən soruşdum. -- Bilmirəm. Ancaq Allah həmişə mənə ikinci şans verib. O, mənə səni verir. Və sən təzədən öz -yolumu tapmaqda kömək edəcəksən. -- Bizim yolumuzu, - mən düzəliş verdim. -- Hə, bizim. -O, mənim əlimdən tutdu, yerdən qalxmağa kömək elədi. -- Əşyalarını topla. Gedirik. Arzular özbaşına həqiqətə çevrilməyəcək. - -65 - - diff --git a/plugins/be/src/database_be.db b/plugins/be/src/database_be.db deleted file mode 100644 index 446bcdbd..00000000 Binary files a/plugins/be/src/database_be.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/be/src/free_ebook.txt b/plugins/be/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/bg/src/bulgarianplugin.h b/plugins/bg/src/bulgarianplugin.h index d81514e5..031f44ec 100644 --- a/plugins/bg/src/bulgarianplugin.h +++ b/plugins/bg/src/bulgarianplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class BulgarianPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/bg/src/database_bg.db b/plugins/bg/src/database_bg.db deleted file mode 100644 index 61b0ba1d..00000000 Binary files a/plugins/bg/src/database_bg.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/bg/src/free_ebook.txt b/plugins/bg/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index 1b51ac39..00000000 --- a/plugins/bg/src/free_ebook.txt +++ /dev/null @@ -1,8349 +0,0 @@ - Е. Л. Джеймс - Петдесет нюанса сиво - - - Защо жените харесват толкова „Петдесет нюанса сиво“? - _Защото е написана с думите, които мъжете забравят да казват, а жените искат да чуват._ - Когато студентката по литература Анастейжа Стийл отива да вземе интервю от успелия предприемач Крисчън Грей, тя е силно привлечена — този мъж, този поглед! — но и смутена от властното му присъствие. Неопитната Ана е стъписана, когато осъзнава, че желае точно този мъж. - А предупреждението му да стои далече от него я кара да го желае още по-силно. - Когато обаче разбира за ексцентричните му еротични предпочитания, тя се колебае — независимо от успеха и чара си, Грей е мъж, измъчван от собствени демони и всепоглъщаща нужда от контрол. Безсилни да устоят на привличането, двамата се впускат в страстна и дръзка афера. Ана ще навлезе в неизследваната територия на собствените си желания, но ще може ли да се подчини на фантазиите на Грей? И ако го направи, ще продължи ли да обича онова, което ще открие? - - - 1. - - Погледнах ядно в огледалото. По дяволите! Тая коса не искаше да застане наникъде. И Катрин Кавана да върви по дяволите! Да вземе да се разболее и да ме подложи на това. Трябваше да си седя у дома и да си уча за последните изпити следващата седмица, а вместо това стоях пред огледалото с четка в ръка и агонизирах в мъки да сложа тая коса в някакъв ред. „Не трябва да си лягам с мокра коса! Не трябва да си лягам с мокра коса!“ Изрецитирах пред огледалото тази мантра няколко пъти и отново направих опит да я укротя с четката. Бях бясна. Впих поглед в бледото момиче в огледалото — с кафява коса и сини очи, прекалено големи за това лице. Момичето ме погледна на свой ред, аз отчаяно извърнах поглед и се предадох. Единствената възможна алтернатива бе да вържа тая ината, своенравна коса на опашка и да се надявам да постигна някакъв що-годе приличен вид. - Кейт беше съквартирантката ми и от всички възможни дни в годината беше избрала точно този да се тръшне с грип. Затова не можеше да отиде на това интервю с някакъв индустриален магнат-хищник, което бе уредила за студентския вестник. Никога не бях чувала за него. Предложих й някак доброволно. Имах изпити, за които трябваше да кълва яко, имах и едно есе за довършване, следобеда трябваше по план да уча, но не — сега се налагаше да карам 165 мили, за да стигна до центъра на Сиатъл и да се видя със загадъчния главен изпълнителен директор на холдинга „Грей Ентърпрайзис“. - Той беше истински велик предприемач и основен спонсор на нашия университет, неговото време беше ценно, в пъти по-ценно от моето, но бе дал съгласие на Кейт за това интервю и щяло да бъде голям удар, право в десетката, казваше тя. По дяволите и нейните извънкласни дейности. - Кейт се беше свила навлечена на дивана в хола. - — Съжалявам, Ана. Трябваха ми девет месеца да се добера до него за това интервю. Ще минат още шест за нова дата, а тогава и двете ще сме завършили. Като редактор не мога да си позволя провал сега. Моля те! — умоляваше ме Кейт с дрезгавия си глас, стържещ през възпаленото й гърло. Не разбирах как го прави тоя номер. Макар и болна, изглеждаше така съблазнителна, сексапилна, великолепна, с руса подредена коса с ягодови нишки в нея и блестящи красиви зелени очи, независимо че бяха зачервени и насълзени от грипа. Опитах се да не обръщам внимание на нежелания пристъп на състрадание. - — Разбира се, ще ида, Кейт. Ти си почивай. Да ти дам ли лекарствата? - — Да. Това са въпросите и касетофонът ми. Само натисни бутона за запис. Води си бележки, аз после ще резюмирам всичко. - — Ама аз не зная нищо за него — казах. Мъчех се съвсем неуспешно да потисна паниката, която ме обземаше с бесни темпове. - — Въпросите ще ти помогнат. Тръгвай, много път е. Не бива да закъсняваш. - — Окей, тръгвам. Ти си почивай. Направих ти супа, само си я стопли. Кейт, такова нещо мога да направя единствено и само за теб! - — Да, добре, тръгвай. Успех. И благодаря, Ана. Спасяваш ми живота, както винаги. - Пуснах една крива усмивка, нарамих раницата и тръгнах към вратата, после към колата. Не можех да повярвам, че й бях позволила да ме навие. Но в крайна сметка Кейт можеше да убеди всеки в каквото си поиска. От нея щеше стане страхотен журналист. Говореше убедително, беше красива, винаги можеше да се обоснове и беше моята най-мила и добра приятелка. - - - Тръгнах от Ванкувър, Вашингтон, по магистрала номер 5. По пътя нямаше много коли. Беше рано, а аз трябваше да съм в Сиатъл чак в два следобед. За щастие Кейт ми даде спортния си мерцедес CLK. Не бях сигурна, че с моя стар фолксваген костенурка мога да стигна навреме. А с мерцедеса пътуването е кеф — натискаш педала до дупка и милите се топят. - - - Спрях пред главния офис на компанията. Сградата беше огромна, на 24 етажа, всичко от огънато стъкло и метал, дето се вика — плод на утилитарното мислене на някой авангарден архитект. Над грамадните стъклени врати имаше дискретна метална табела GRAY HOUSE. Пристигнах в два без петнайсет и с огромно облекчение, че не съм закъсняла, влязох в честно казано смущаващото и плашещо с размерите си, със стъклото си, с метала си и с пясъчния си камък лоби. - Зад голямото бюро на рецепцията, изработено от пясъчник, седеше много красива руса жена. Усмихна ми се любезно. Беше със сако с цвят на въглен и с бяла изчистена риза. Най-елегантното и стилно сако, което бях виждала. Изглеждаше безупречно. - — Имам среща с господин Грей. Анастейжа Стийл от името на Катрин Кавана. - — Извинете ме за секунда, госпожице Стийл — каза тя и повдигна учудено вежда, докато аз стоях неловко и смутено пред нея. Почнах да съжалявам, че не бях взела някое от хубавите официални костюмчета на Кейт вместо моето износено морскосиньо сако. Бях положила усилието да облека единствената си пола, да обуя прилични ботуши до коленете и да сложа син пуловер. За мен това беше достатъчно елегантно. Бързо мушнах зад ухото си един изнизал се от опашката кичур и с непринуден вид се опитах да демонстрирам, че дамата изобщо не ме смущава. - — Да, очакваме госпожица Кавана. Моля подпишете тук, госпожице Стийл. Вземете последния асансьор вдясно и натиснете двайсети етаж — каза тя. Усмихваше ми се любезно, но бях убедена, че ми се присмива. - Подаде ми пропуск, на който бе сложен ярък печат „Гост“. Не можах да прикрия ехидната си усмивка. Разбира се, на всеки би му станало ясно, че съм само _гост_. Та аз не пасвах изобщо в тая атмосфера. „Никога нищо не се променя.“ Въздъхнах тежко наум. Благодарих й, тръгнах към асансьорите и минах между двамата охранители със скъпи черни костюми. - Асансьорът ме изстреля до двайсетия етаж. Вратите се отвориха плавно и попаднах в друго грамадно лоби. Пак стъкло, метал и бял пясъчник. Пред мен — пак бюро и пак млада руса жена, но тази беше облечена в черно и бяло, естествено без забележка по вида й. Стана да ме посрещне. - — Бихте ли изчакали тук, госпожице Стийл? — попита и ми посочи едни бели кожени столове. Това май беше чакалнята. - Зад тях имаше огромна зала за съвещания със стъклени стени и, разбира се, маса, отговаряща на размерите на помещението, изработена от тъмно дърво, и поне двайсет еднакви стола около нея, в подходящия за масата цвят. Зад всичкото това имаше прозорец от пода до тавана с гледка към целия град в посока към Саунд. Гледката спираше дъха, направо ме парализира. - Седнах и измъкнах въпросите от раницата. Зачетох ги и наум проклинах Кейт, че не ми беше дала поне някакви биографични данни. Та аз не знаех абсолютно нищо за човека, когото след малко трябваше да интервюирам. Можеше да е на деветдесет, можеше да е на трийсет. Несигурността винаги ме е дразнела. Сега нервите ми бяха опънати и ми личеше. Не ме свърташе от безпокойство. Никога не съм харесвала разговорите очи в очи. По-добре ми е да седя анонимно и незабелязано в дъното на стаята в някоя дискусионна група. И за да съм честна, винаги се осланям на моята собствена компания: да чета британска класика, свита на някой стол в библиотеката на университета, а не да седя и да се треса от нерви в някаква колосална стъклено-метално-каменна сграда. - Издразних се на себе си. „Я се стегни, Стийл.“ Ако се съдеше по вида на сградата — прекалено стерилна и модерна — очаквах господин Грей да е на около четирийсет, в добра физическа форма, с тен и светла коса, за да си пасва по цвят с останалия персонал. - От голямата врата вдясно излезе друга безупречно облечена блондинка. Каква беше тая работа с тези перфектни блондинки? Поех дълбоко въздух и се изправих. - — Госпожица Стийл? — попита новодошлата блондинка. - — Да — изграчих и прочистих гърлото си. — Да. — Ето това „да“ звучеше вече по-убедително. - — Господин Грей ви очаква. Мога ли да взема сакото ви? - — О, да, благодаря — казах и с мъка се изнизах от сакото си. - — Предложиха ли ви вече напитка или нещо да се подкрепите? - — Ами… не. — „О, боже, Блонди-номер-едно май го загази.“ - Блонди-номер-две сгърчи неодобрително вежди и с укор изгледа младата дама зад бюрото. - — Какво ще обичате? Чай, кафе, вода? — попита, като насочи отново вниманието си към мен. - — Благодаря. Вода — измънках. - — Оливия, ако обичаш, донеси на госпожица Стийл вода — каза тя със строг и укорителен тон. Оливия скочи от стола и забърза към някаква врата от другата страна на фоайето. - — Приемете извиненията ми. Оливия е нова, стажантка е. Моля, седнете. Господин Грей ще ви приеме след около пет минутки. - Оливия се върна с чаша вода с лед. - — Заповядайте, госпожице. - — Благодаря. - Блонди-номер-две тръгна с маршова стъпка към едно огромно бюро, токчетата й кънтяха и отекваха в тишината, докато вървеше по каменния под. Седна и двете си продължиха работата. - Може би този господин Грей държеше всичките му служителки да са руси. Докато се чудех дали това е законно, вратата на офиса се отвори и от кабинета излезе висок елегантен красив афроамериканец с коса, сплетена на къси гъсти плитки. В този момент нямаше нищо по-сигурно от това, че съм крайно неподходящо облечена. - Той се обърна и подвикна към кабинета: - — Голф този уикенд, Грей? - Не чух отговора. Афроамериканецът се извърна към нас, видя ме, усмихна се и около очите му се събраха бръчици. Оливия вече бе скочила да повика асансьора. Това момиче беше много добро в подскачането от стол. Сигурно беше по-притеснена и от мен. - — Приятен следобед, дами! — каза афроамериканецът и изчезна зад плъзгащата се врата на асансьора. - — Господин Грей ви очаква, госпожице Стийл. Заповядайте — каза Блонди-номер-две. - Изправих се доста нестабилно, треперех, нервата ме тресеше яко и безрезултатно се опитвах да се успокоя. Взех раницата, зарязах водата и тръгнах към полуотворената врата. - — Няма нужда да чукате. Влизайте направо — каза тя приветливо. - Бутнах вратата, спънах се, влетях вътре с главата напред и се проснах по очи. - „По дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Надигнах се на четири крака на входа на офиса на господин Грей. И усетих нечии нежни ръце около себе си и тези ръце се опитваха да ми помогнат да стана. Бях толкова сконфузена от непохватността си. По дяволите тая моя нескопосаност! С мъка погледнах нагоре. Господи! Беше толкова млад! - — Госпожица Кавана? — каза той веднага щом ме изправи и ми протегна ръка. Имаше дълги пръсти. — Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете. - Толкова млад и толкова чаровен! Висок, с хубав сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка, косата му бе с цвят на тъмна мед и стоеше доста непослушно, очите му бяха светлосиви, погледът му — дълбок и топъл. Гледаше ме проницателно и с любопитство. Отне ми доста време, докато локализирам къде се е затрил гласът ми. - „Всъщност ако този мъж е над трийсет, аз съм леля на някоя маймуна“ — помислих. В някаква мъгла подадох ръка и се здрависахме. Когато дланите ни се докоснаха, почувствах в тялото ми да се разлива странна тръпка на спокойствие и в същото време на оживление. Рязко дръпнах ръката си. Трябва да е било от статичното електричество. Мигах бързо, в такт с ударите на сърцето си. - — Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей. - — А вие сте? — Гласът му бе топъл, вероятно му беше забавно, но беше трудно да се прецени от изражението му. Изглеждаше леко заинтригуван, но преди всичко беше просто учтив. - — Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт… с Катрин… така де… с госпожица Кавана в университета във Ванкувър. - — Разбирам — каза простичко. Май мярнах нещо като сянка на усмивка по лицето му, но не бях сигурна. - — Заповядайте, седнете. — Посочи ми канапе от бяла кожа с висока облегалка. - Офисът му беше прекалено голям за сам човек. Прозорците бяха от пода до тавана, а пред тях имаше стилно бюро от тъмно дърво, около което можеха спокойно да вечерят поне шест души, без да си пречат. Бюрото беше в тон с масата за кафе пред канапето. Всичко останало, освен стената до вратата, беше покрито с мозайка от малки рисунки, трийсет и шест от тях подредени във формата на квадрат. Бяха изключителни — поредица простички пейзажи и предмети, едновременно познати и някак забравени, но нарисувани с такава прецизност и детайл, че приличаха на снимки. Бяха повече от изумителни. - — Местен художник. Тротън — каза Грей, явно проследил погледа ми. - — Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — казах тихо, разкъсана между него и рисунките. Той наклони глава на една страна и ме изгледа някак съсредоточено. - — Напълно съм съгласен, госпожице Стийл — отвърна меко той и по необяснима за самата мен причина се изчервих. - Като изключим мозайките, останалото в офиса беше студено и стерилно. Зачудих се дали това е отражение на личността на този Адонис, който грациозно потъна в бялата кожа на креслото срещу мен. Тръснах глава да се отърва от нежелателната посока, в която бяха хукнали мислите ми. Извадих въпросите на Кейт от раницата и се заех да нагласям касетофона, но пръстите ми бяха омекнали като кашкавал, оставен на слънце, и съвсем логично го изтървах два пъти на масата за кафе. Господин Грей не каза нищо, чакаше търпеливо, или поне се надявах да е така, докато аз продължавах да се чувствам все по-объркана, шашардисана и смутена. Накрая събрах смелост да го погледна. Гледаше ме. Едната му ръка беше спокойно отпусната. С другата бе подпрял брадичката си, а показалецът лежеше върху устните му. Все едно се опитваше да потисне усмивката си. - — Съ-съжалявам — запънах се. — Не съм свикнала с тези неща. - — Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл. - — Имате ли против да запиша отговорите ви? - — Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона? - Изчервих се. Дали беше закачка? Надявах се да е било. Мигах и се чудех какво да кажа и мисля също, че ме съжали, защото каза меко и отстъпчиво: - — Не, нямам нищо против. - — Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю? - — Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията. - Аха! Ето това вече беше нещо ново за мен. За миг мисълта ми пак хукна в друга посока. Значи някой, не много по-голям от мен, да речем с около шест години, и да, съгласна съм, доста преуспял, но пък какво от това, ще ми връчва дипломата? Колкото и да не ми се нравеше тази идея, се насилих да се съсредоточа върху непосредствената задача. - — Добре — казах и преглътнах нервно. — Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — И мушнах зад ухото си един изнизал се кичур коса. - — Така си и мислех — отвърна той съвсем безучастно. Очевидно ми се подиграваше. Бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че седя неестествено изправена и се опитвам да изпъна рамене, за да изглеждам по-висока, все едно исках да го уплаша с размерите си. Опитах се да изглеждам професионално, докато натискам копчето за запис. - — Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си? — Погледнах го. Усмивката му бе на мястото си, но доста обезсърчаваща. Бих казала, че изглежда леко разочарован. - — В бизнеса всичко се свежда до хората, госпожице Стийл, а аз умея много добре да ги преценявам. Знам какво ги кара да работят, знам какво им е нужно, за да просперират, знам и какво ги спира, какво ги вдъхновява и най-вече знам как да ги насърча. Имам изключителен екип и се отплащам добре за работата му. — Спря и ме закова с пронизващия си сив поглед. — Дълбоко вярвам, че човек може да постигне всичко и да реализира всеки план, стига сам да е работил за създаването му, да го познава добре отвътре и отвън, във всеки негов детайл. Работя много, работя упорито, за да постигна това. Вземам решения, основани на логика и факти. Имам дяволски силен инстинкт, който ми помага да оценя и да развия всяка добра идея или да забележа и насърча всеки добър човек. В крайна сметка всичко опира до добрите хора. - — Може би просто имате повечко късмет. — Това го нямаше в списъка на Кейт, но той беше направо арогантен. За секунда очите му пламнаха изненадано. - — Нямам абонамент за късмет или шанс, госпожице Стийл. Изглежда, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам. И наистина нещата опират до това, да имаш в екипа си правилните хора и да координираш енергията им в определена посока. Мисля, че Харви Файърстоун е казал: „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората“. - — Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра. - — О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема — каза той. В усмивката му не бе останала и следа от хумор. Погледнах го в очите и той стисна погледа ми в своя. Сърцето ми заби бясно. Изчервих се. Защо, по дяволите, ми действаше така обезсърчително, защо ставах такава неспокойна и слаба? Може би защото беше непоносимо красив? Или беше от начина, по който очите му святкаха към мен? Или от това как галеше с пръст долната си устна? Щеше ми се да спре да го прави. - — Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата — продължи той с мек глас. - — Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — „Ама че контрольор!“ - — За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят. - Ченето ми увисна. Та в този човек нямаше грам скромност. - — Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте? — попитах. Бях отвратена. - — Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд — отвърна той. Разбира се, щях да знам това, ако бях проверила предварително. Но, бога ми, той беше толкова арогантен. Реших да сменя посоката на разговора. - — Имате ли интереси извън работата си? - — Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. — Нещо като усмивка се изписа на устните му. — Наистина разнообразни. - Изобщо не можех да си обясня защо погледът му ми действаше така дяволски смущаващо, объркваше ме, ставаше ми горещо. Очите му грееха лукаво и палаво. - — Но след като работите толкова много, как разпускате? - — Как разпускам? — Той се усмихна и показа всичките си бели перфектни зъби. Не можех да дишам. Не бива човек да е толкова красив. Не е редно. — Е, не е точно разпускане, както го формулирахте. Яхти, самолети, позволявам си да се поглезя с физически предизвикателства. — Намести се в стола и продължи: — Аз съм много богат човек, госпожице Стийл. Моите хобита са скъпи, но и доста вълнуващи. - Погледнах въпросите на Кейт, докато се мъчех да преборя импулса пак да сменя темата. Зададох следващия: - — Инвестирате в производство. Защо? - „Защо — питах се аз — този мъж ме кара да се чувствам така неудобно?“ - — Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? - — Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите. - Учудване изви устните му. Той ме изгледа преценяващо. - — Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце. - — Защо някой би казал такова нещо? - — Защото ме познават добре. - Устните му се извиха в суха горчива усмивка. - — Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш? — На секундата съжалих, че зададох този въпрос. Не беше в списъка на Кейт. - — Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често. - — Защо се съгласихте на това тогава? - — Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. - Знаех много добре как Кейт може да изнудва. Ето заради това й качество сега седях и се гърчех под проницателния му поглед, вместо да си седя у дома и да си уча за изпитите. - — Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера? - — Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. - — Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните? - Той сви рамене някак неангажирано. - — Този бизнес изисква голяма находчивост — каза, но мисля, че не беше искрен. Нямаше никаква логика в това да храни бедните. Не виждах финансовата полза, макар че благородството на идеята бе очевидно. Хвърлих око на следващия въпрос. Бях напълно объркана от отношението му. - — Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя? - — Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен. - — Един вид искате да притежавате нещата? — „Ти си наистина някакъв маниак по контрола.“ - — Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да. - — Говорите като краен консуматор. - — Та аз съм точно такъв. — Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Това никак не пасваше на тая работа с нахранването на света. Не можех да се отърва и от натрапчивата мисъл, че не говорим за едно и също, но изобщо не вдявах за какво говори той. В кабинета беше доста горещо — или може би само аз се задушавах. Исках само това интервю да приключи. Със сигурност толкова информация щеше да свърши работа на Кейт. Минах на следващия въпрос. - — Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега? — Това вече беше доста личен въпрос. Погледнах го с надежда да не съм го засегнала. Веждите му се събраха и образуваха дълбока бръчка над носа. - — Това не мога да преценя сам по никакъв начин. - Стана крайно интересно. - — На колко години бяхте, когато ви осиновиха? - — Това е обществена тайна, госпожице Стийл — отвърна той сурово. Мамка му! Ако бях предполагала дори за миг, че ще интервюирам този човек, щях да се поровя за информация. Продължих, вече съвсем оглупяла и объркана. - — Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си. - — Това не е въпрос — отсече той. - — Съжалявам. — Сгърчих се отново. Беше ме накарал да се почувствам като дете, направило голяма беля. — Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си? - — Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това. - — Гей ли сте, господин Грей? - Той пое рязко въздух, а аз се свих напълно смазана и унищожена. Мамка му! Защо не бях прочела въпросите предварително? Как можех да му кажа, че просто чета нещо, написано от някой друг? Майната й на Кейт и тоя неин нос, дето си го завира навсякъде от любопитство! - — Не, Анастейжа, не съм. — Повдигна вежди, погледът му излъчваше хладен блясък. Не изглеждаше доволен, меко казано. - — Извинявам се. Просто… ммм… така е написано тук. — За първи път ме бе нарекъл на малко име. Сърцето ми пак забърза и по бузите ми изби топлина. Нервно напъхах падналите кичури зад ухото си. - Той наклони глава. - — Това не са ваши въпроси, така ли? - — Ъъъ… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя ги е написала. - — Заедно ли работите във вестника? - „А, без тия. Нямам нищо общо със студентския вестник. Това са си нейни дейности, не мои.“ - Лицето ми пламтеше. - — Не, съквартирантки сме. - Той тихо и замислено прокара ръка по брадичката си и пак ме изгледа преценяващо. - — По свое желание ли дойдохте тук? — Гласът му бе смразяващо тих. - „Я чакай малко. Кой все пак трябва да задава въпросите?“ - Очите му — като огън на клада. Трябваше да кажа истината. - — Тя ме помоли да дойда. Болна е. — Говорех сякаш се оправдавах. - — Това вече обяснява много. - На вратата се почука и влезе Блонди-номер-две. - — Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути. - — Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща. - Андреа се поколеба и отвори уста да каже нещо; изглеждаше все едно не й стига кислород. Явно не знаеше какво да направи. Той бавно извъртя глава, погледна я и вдигна вежда в очакване заповедта му да бъде изпълнена. Лицето й придоби почти цикламен цвят. Слава богу! Не бях единствената, която се изчервяваше пред него. - — Както разпоредите, господин Грей — каза плахо тя и излезе. - Той се обърна към мен: - — Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл? - „Е, какво стана? Пак почнахме с формалностите.“ - — Моля ви, не искам да отнемам от времето ви. - — Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? — Очите му пак блеснаха, този път оживени от любопитство. Работата съвсем се размириса. Накъде биеше пък сега? Опря лакти на облегалките на фотьойла и намести пръсти пред устата си. Устата му беше… Разсейваше ме. Преглътнах. - — Няма кой знае какво за разказване. - — Какво мислите да правите след дипломирането? - Свих рамене, изненадана от интереса му. Да се преместя с Кейт в Сиатъл, да си намеря работа. Наистина не бях мислила по-далеч от последните изпити. - — Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. — „За които между другото сега трябваше да уча, вместо да седя в твоя скъп стерилен палат и да се чувствам като нищожество под погледа ти.“ - — Имаме много добра програма за стажанти — каза кротко той. - „Работа ли ми предлага?“ Усетих как изненадата се изписа на лицето ми. - — О, ще го имам предвид — измънках от немай-къде. — Но не съм сигурна, че това място е за мен. - „Дявол да го вземе, пак взех да плещя глупости!“ - — Защо мислите така? — попита той и заинтересовано наклони глава, а по устните му заигра лека усмивка. - — Очевидно е. Не е ли? — „Аз съм непохватна, не съм стилна и не съм руса.“ - — Не и за мен. — Погледът му бе остър, не бе останала и следа от хумор; стомахът ми се сви рязко и болезнено и болката обърна целите ми вътрешности. С мъка откъснах поглед от неговия и се втренчих в недотам изящните си пръсти. - „Какво става тук? Трябва да тръгна. Веднага.“ Посегнах да прибера касетофона. - — Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? — попита той. - — Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата. - — Ще карате обратно до Ванкувър? — Каза го изненадано и като че и леко загрижено. Погледна през прозореца. Беше започнало да вали. - — Карайте внимателно — каза наставнически. — Записахте ли всичко, което ви трябваше? - — Да, благодаря — отвърнах и мушнах касетофона в раницата. Той присви очи, изглеждаше несигурен. - — Благодаря за интервюто, господин Грей. - — Удоволствието беше изцяло мое. — Вежлив, както винаги. - Станах. Той ми подаде ръка. - — До нови срещи, госпожице Стийл. — Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена. - — Довиждане, господин Грей. — Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори. - — Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. — Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се. - „Нищо ново.“ - — Много мило, наистина — озъбих се. „Така се радвам, че ме намирате за забавна.“ Бях бясна, но също и изненадана, когато тръгна след мен. Не само аз бях изненаданата. Оливия и Андреа гледаха с почуда. - — Имате ли палто? — попита Грей. - — Сако. - Оливия скочи от стола — беше много добра в това подскачане, наистина. Грей хвана сакото преди Оливия да успее да ми го връчи. Смутено се напъхах в него, докато той го държеше. После сложи за секунда длани върху раменете ми. Дишах трудно. Този допир ме стисна за гърлото. Дори и да бе забелязал нещо, той не го показа. Натисна с показалец бутона на асансьора. Чакахме. Аз — в някакво недоумение и смущение, а той — хладнокръвно и спокойно. Вратите се отвориха и аз се разбързах. Бягах отчаяно. Наистина трябваше да се махна оттук! - Когато се обърнах да го погледна, той се бе облегнал на стената до асансьора. Беше нечовешки красив. - — Довиждане, Анастейжа. - — Довиждане, Крисчън. - Вратите милостиво се затвориха. - - - 2. - - Сърцето ми блъскаше. Асансьорът спря на първия етаж. Изхвърчах от него, спънах се, но за щастие този път не се размазах на хубавия им скъп каменен под. Хукнах към вратата и в следващия миг бях на свобода, загърната в свежия влажен въздух на Сиатъл. Погледнах нагоре и оставих радостните дъждовни капки да се стичат по лицето ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Надявах се, че свежият дъждовен въздух ще ми помогне да събера парчетата от разбитото ми самообладание и самочувствие. - Никой никога не ме бе подлагал на такава атака, на каквато ме подложи Грей, а не разбирах защо. Може би бе прекалено красив? Или пък обноските му? Богатството му? Силата и властта му? Нямах обяснение за нерационалното си поведение. Гълтах въздуха с облекчение. _Какво, по дяволите, беше всичко това?_ Облегнах се на една от металните колони на сградата и направих сериозен опит да се успокоя и да си събера акъла. Тръснах глава и се запитах за милионен път какво беше _това_. Сърцето ми бавно се върна към обичайния си ритъм, задишах нормално и реших, че е време да тръгна към колата. - - - Градът оставаше зад мен. В главата ми като на запис вървеше всяка минута от интервюто, а това ме накара да се почувствам още по-глупаво. Със сигурност драматизирах нещо, съществуващо само във въображението ми. - „Добре, хубав е, самоуверен е, властен, наясно е със себе си, но от друга страна е арогантен, деспотичен и въпреки добрите си маниери е студен и затворен. Поне външно.“ - Неволно потръпнах. Все едно ток мина по гръбнака ми. Може да беше арогантен, но имаше пълното право да е такъв. Та той бе постигнал толкова много за годините си. Не изглеждаше като човек, който понася глупаци, но и защо да го прави? Пак й набрах на Кейт, дето не ми бе дала никаква предварителна информация. - Докато карах към магистрала номер 5, се чудех какво може да мотивира един човек за такъв успех. Някои от отговорите му бяха неразгадаеми, направо като кодирани. И тези тъпи въпроси дето бе измислила Кейт! За осиновяването и дали е гей. Как може да се пита за такива неща! Исках земята да се отвори и да ме погълне. Знаех, че всеки миг през остатъка от живота ми, когато се сетя за това, ще изпитвам същото чувство на срам. Катрин Кавана да върви на майната си! - Погледнах стрелката. Карах по-бавно, отколкото бих карала обикновено при такива обстоятелства. И знаех, че е заради забилите се право в мен сиви очи и строгия глас, който ми бе наредил да карам внимателно. Осъзнах, че Грей е надраснал в пъти годините си. - „Забрави, Ана!“ Бях ядосана на себе си. Като цяло беше интересно преживяване, но нямаше какво повече да му мисля. - „Просто забрави.“ - Не се налагаше да го виждам никога повече. Мисълта за тази перспектива ме ободри. Пуснах стереото, увеличих звука максимално, облегнах се и се заслушах в пулсиращия инди рок. Когато излязох на магистралата, установих, че мога да си карам точно толкова бързо, колкото си искам. - - - Живеехме в малка сграда с апартаменти-близнаци близо до университета. Имах късмет, че родителите на Кейт ги бяха купили за нея и плащах безобразно нисък наем. Това беше моят дом от четири години. Спрях колата отпред. Знаех, че Кейт ще иска да знае всяка подробност и че няма да ми се разкара от главата, докато не изкопчи всичко. Е, какво пък, нали имах запис. Надявах се да не се налага да разправям много за други неща извън самото интервю. - — Ана, слава богу! — Кейт седеше във всекидневната, около нея — купища учебници. Все още беше по пижама — розова, с малки сладки зайчета тук-там. Тази пижама й беше за определени случаи — когато преживява скъсването с някое гадже, за определен вид заболявания и като цяло когато е в депресия или лошо настроение. Скочи и ме прегърна. - — Вече започвах да се тревожа. Мислех, че ще се прибереш по-рано. - — Аз пък мисля, че постигнах добро време, като се има предвид, че интервюто надхвърли малко времето — казах и размахах касетофона пред лицето й. - — Ана, благодаря ти от сърце. Дължа ти много. Как мина? Разкажи ми за него. - „Ето, почна се. Инквизитор Катрин Кавана в действие.“ - Трудно ми беше да й отговоря. - — Щастлива съм, че мина и че няма да се наложи да го видя отново. На моменти плаши. Излъчва сила; бих казала, че е доста краен, има удивителна концентрация и е млад. Много млад. - Кейт ме погледна невинно. - — Изобщо не ме гледай така. Защо не ми даде някаква биография? Изглеждах като идиотка пред него! Не знаех абсолютно нищо за живота и работата му. - Кейт затисна устата си с ръка. - — Оле, къде ми е бил акълът! Извинявай, Ана. - Изгледах я сърдито. - — Като цяло беше вежлив, съвсем в рамките на формалното, малко скован. Този мъж е остарял без време. Не говори като човек на двайсет и нещо. На колко години е всъщност? - — Двайсет и седем. Ох, Ана, трябваше да ти кажа за него. Но бях така притеснена… Дай ми касетофона и ще почна да правя статията. - — Изглеждаш по-добре. Изяде ли си супата? — попитах, само и само да сменя темата. - — Да. Вкусна, както винаги. Вече съм доста по-добре. — Тя ми се усмихна с благодарност. - Погледнах часовника и казах: - — Бягам. Все още не е късно да си направя смяната в „Клейтън“. - — Ще се преумориш! - — Нямай грижа. Ще се видим после. - - - Бях започнала работа в „Клейтън“ в самото начало, когато дойдох да уча в университета. Това е най-големият магазин за строителни материали и железарски изделия в района на Портланд. За четирите си години тук бях успяла да науча по нещичко за стоките, които продавахме. Естествено, винаги съм била напълно неграмотна в тези „Направи си сам“ неща, защото винаги бях имала татко подръка. - Толкова бях щастлива, че успях да стигна за смяната си. Щях да имам за какво да мисля, и това нямаше да е Крисчън Грей. Винаги имахме много работа в началото на лятото. Хората почват ремонтите у дома. Като ме видя, госпожа Клейтън се зарадва. - — Ана, мислех, че няма да успееш днес! - — Срещата отне по-малко, отколкото очаквах. Мога да направя някой и друг час. - — Много се радвам, че дойде! - Прати ме в склада и започнах да подготвям стоките, за да презаредя рафтовете. Скоро не мислех за нищо друго, освен за работата си. - - - Когато се прибрах, заварих Катрин със слушалките на лаптопа. Работеше. Носът й беше все още червен, но така бе захапала историята, че блъскаше по клавишите като луда. Бях тотално разбита. От дългия път, от смазващото интервю и от многото бачкане в „Клейтън“. Стоварих се на дивана и се замислих за недовършеното есе, за всичко, което можех да свърша този ден и не бях свършила, понеже ме заклещиха с… _него_. - — Има много добри попадения, Ана. Страхотно! Не мога да повярвам, че не си се съгласила да те разведе из фирмата. Очевидно е искал да прекара повече време с теб — каза Кейт и ме погледна питащо. - Изчервих се и това мое сърце пак взе да си прави каквото си иска. Определено причината не беше тази. Искал е да ме разведе, за да ми покаже колко е велик и как контролира всичко, което притежава. Усетих се, че си хапя устната, и се помолих тайничко Кейт да не е забелязала. Но тя бе погълната от работата си. - — Сега разбирам какво имаш предвид под формален. Води ли си някакви записки? - — Ами… не. - — Няма проблем. От този материал мога да направя хубава статия. Жалко, че нямаме снимки. Красавец е, кучият му син, нали? - — Може да се каже — казах, но ми беше много трудно да го кажа спокойно. Мисля обаче, че успях. - — Стига, Ана, дори ти няма как да си имунизирана срещу такъв красив мъж — каза Кейт и повдигна перфектно изваяната си вежда към мен. - Мамицата му! Усетих, че съм на път да се изчервя пак, така че реших да погъделичкам малко самочувствието й. - — Сигурна съм, че ти щеше да изкопчиш от него много повече. - — Силно се съмнявам, Ана. Та той на практика ти предлага работа. И като се има предвид, че ти хвърлих тая задачка в последната секунда, си се справила страхотно. — Изгледа ме многозначително, а аз бързо организирах отстъплението си към кухнята. - — Ще ми кажеш ли какво наистина мислиш за него? - „Отвратително любопитно момиче! Измисли нещо! Бързо!“ - — Той е яко надъхан, мотивиран, контролира всичко, арогантен е, чак плаши, но е дяволски чаровен. Пленява те някак и това е напълно разбираемо — изстрелях откровено с надеждата това да й затвори устата. - — Ти? Пленена? От мъж? Това вече е нещо ново — засмя се тя. - Реших да си направя сандвич. Така нямаше да вижда лицето ми. - — Защо ти трябваше да питаш дали е гей? Ако искаш да знаеш, това беше най-конфузният въпрос. Щях да умра от срам там, на стола, а той определено се ядоса! — Стана ми гадно, като се сетих. - — Никога не е с жена по разните там социални събития. - — Беше неловко, казвам ти. Адски неловко. Радвам се, че никога повече няма да го видя. - — Не можеш да ме убедиш, че е било чак толкова зле, Ана. От това, което чувам, мисля, че си му направила доста силно впечатление. - „Направила впечатление? Нелепо. Понякога Кейт е направо смешна.“ - — Искаш ли сандвич? - — Да. - - - За голямо мое облекчение не говорихме повече за Крисчън Грей. Не и тази вечер. След като се нахранихме, успях най-после да седна и докато Кейт работеше по статията, се захванах с есето си върху „Тес от рода Д’Ърбървил“. Тази жена е била на неправилното място в грешното време и век. Кейт отдавна си беше легнала. Тръгнах към стаята си крайно изтощена, но доволна, че за един понеделник съм свършила толкова много. - Свих се в белите си изгладени чаршафи, завих се с одеялото на мама, затворих очи и заспах на секундата. Тази нощ в съня си бях на някакво мрачно голо неприветливо място със студен под и две сиви очи ме гледаха. - - - През седмицата учих и работих в „Клейтън“. Кейт беше също доста заета с последния брой на вестника. След това трябваше да предаде длъжността на новия главен редактор, а и отделно си беше налегнала яко парцалите за изпитите. В сряда беше вече здрава и, слава богу, не ми се налагаше да търпя гледката на розовата й пижама с повече зайчета, отколкото можех да понеса. Обадих се на мама в Джорджия да я видя как е и да ми пожелае успех с изпитите. Почна да ми разправя за новото си бизнес начинание — да прави свещи. Майка ми винаги има някакви нови бизнес идеи. Като цяло тя е една отегчена до смърт жена, която вечно търси с какво да си запълни времето, но за жалост вниманието й може да бъде задържано точно толкова дълго, колкото това на някоя декоративна рибка. Следващата седмица щеше да е нещо ново. Надявах се да не ипотекира къщата, за да финансира свещите. И Боб — нейният сравнително нов, но много по-стар от нея съпруг, я държеше под око, откакто аз напуснах дома. Изглеждаше доста по-разумен от Съпруг-номер-три. - — Как са нещата при теб? Наред ли е всичко? — попита тя. - Поколебах се за миг, с което, разбира се, веднага заковах вниманието й. - — Добре съм. - — Срещнала си някого. — Как ме надуши само! Личеше й, че е дяволски развълнувана. - — Не, мамо, нищо няма. Ако има нещо такова, ще кажа първо на теб. - — Ана, трябва да излизаш повече. Тревожа се за теб. - — Добре съм, всичко е наред, мамо. Как е Боб? — Както винаги смяната на темата се оказа най-добрата тактика. - По-късно се обадих на Рей, доведения ми баща, Съпруг-номер-две, мъжа, когото смятам за свой истински баща и чието име нося. Разговорът беше кратък. Даже не беше и разговор. Беше като някакво монотонно мрънкане от негова страна в отговор на моето бърборене. Рей не обича да говори, но все още е доста активен. Обича да гледа футбол по телевизията (и да ходи на боулинг, или риболов, или да прави разни неща от дърво, когато не е зает с някое от другите си хобита). Много добър дърводелец е и благодарение на него знам каква е разликата между мастар и трион. При него очевидно всичко беше наред. - - - Петък вечерта с Кейт се чудехме какво да правим, все пак беше петък и двете имахме нужда да разпуснем малко от учене, работа и вестници. На вратата се позвъни. На входа с бутилка шампанско стоеше моят добър приятел Хосе. - — Ей, Хосе, здрасти! Влизай — казах зарадвано. - Хосе бе първият човек, с когото се запознах, когато пристигнах в университета. Сигурно съм изглеждала точно така, както се чувствах: самотна и изгубена. Бяхме сродни души. И двамата имахме чувство за хумор, а освен това бащата на Хосе бе служил в един взвод с баща ми. Двамата също бяха добри приятели. - Хосе учеше инженерство и беше първият в семейството, стигнал до колеж. Дяволски умен! Истинската му любов обаче беше фотографията. Имаше страхотно око за хубава снимка. - — Имам новини — каза той и тъмните му очи светнаха. - — Не ми казвай, знам. Успял си да се задържиш в университета още седмица — пошегувах се, а той ми се нацупи наужким. - — Галерията „Портланд Плейс“ организира моя изложба другия месец. - — Това е страхотна новина! Честито! — Прегърнах го още веднъж. Така се радвах за него! Кейт също му се усмихна. - — Браво, Хосе! Трябва да пусна новината във вестника… Най` мразя последни промени във вестника в петък вечер… — Престори се на ядосана. - — Хайде да празнуваме! Искам да дойдете на откриването. — Хосе ме погледна изпитателно и се изчервих. — И двете — добави той и погледна нервно към Кейт. - С Хосе бяхме много добри приятели, но бях убедена, че дълбоко в себе си той иска повече от приятелство. Беше сладък и забавен, но не беше мъж за мен. За мен той беше братът, който нямах. Кейт често ме закачаше и ме дразнеше на тая тема и все казваше, че ми липсва някакъв ген и това водело до нежеланието ми да си намеря гадже. Но истината беше, че не бях срещнала човек, който да ме привлече истински, макар че част от мен копнеше за онова чувство, когато ти омекват краката, изпитваш слабост в коленете, сърцето ти е в гърлото, стомахът ти се свива в очакване… - Понякога се чудех дали съм съвсем наред. Може би бях прекарала прекалено много време в компанията на герои-романтици в книгите. И вероятно поради това очакванията и представите ми бяха толкова високи. В реалността обаче никой не бе успял да ме накара да се почувствам така. - „До неотдавна“, нашепна тихичко неканеният глас на подсъзнанието ми. _НЕ!_ На секундата отхвърлих тази мисъл. Не исках да се връщам пак към спомена за онова интервю. „Гей ли сте, господин Грей?“ Догади ми се само като се сетих. Да, признавам, мислех за него и го сънувах всяка нощ, но само за да го изкарам от тялото и съзнанието си. Нямаше какво друго да е. - Наблюдавах как Хосе отваря шампанското. Беше висок, с тениска и джинси, имаше хубаво мускулесто тяло, тъмна кожа, тъмна коса и блестящи тъмни очи. Беше много, много сексапилен, но май вече бе разбрал, че от нас няма да излезе друго, освен добри приятели. Шампанското гръмна и той ме погледна с усмивка. - - - В събота в магазина беше ад. Бяха ни напънали фенове на почина „направи си сам“, всички с идеята сами да си освежават къщите. Господин и госпожа Клейтън и Джон и Патрик, които също работеха почасово като мен, всички бяхме затрупани от клиенти. По обяд настана леко затишие и господин Клейтън ме помоли да прегледам няколко поръчки, докато седя зад щанда и тайно ям. Трябваше да сверя каталожните номера в поръчките. Местех поглед между монитора и каталога. Не знам как стана, но усетих, че трябва да погледна нагоре. И се оказах окована в дръзкия сив поглед на Крисчън Грей. Беше пред щанда и ме гледаше. - Следва сърдечен удар. - — Госпожице Стийл? Каква приятна изненада. — Гледаше ме, без да мигне. В очите му имаше напрежение. - Какво, по дяволите, правеше тук? Спортно облечен, рошава немирна коса, кремав плетен пуловер, джинси и спортни обувки. Мисля, че устата ми е била широко отворена, а и не можех да намеря точната локация на гласа и акъла си. - — Господин Грей — прошепнах, понеже за толкова ми стигна въздухът. По устните му заигра усмивка и очите му грейнаха весело, все едно се смееше на някаква си негова шега. - — Минавах оттук — каза почти извинително. — Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — Гласът му беше дълбок и топъл като черен топящ се шоколад с карамел или… с каквото и да е там. - Тръснах глава да си събера мислите. Сърцето ми биеше неистово. По причини независещи от мен и необясними за мен, се червях като ученичка до неузнаваем цвят на лицето под спокойния му поглед. Да го видя изправен пред мен! Това ме хвърли в джаза. Спомените ми не се оказаха много точни. Той не беше просто красив. Той беше образец. Събирателно за понятието „мъжка красота“, абсолютна, поразяваща красота. И стоеше пред мен. В железарията на Клейтън. Много бавно сетивата ми се събраха и се скачиха с останалата част от тялото ми. - — Ана. Казвам се Ана — успях да кажа. — С какво мога да ви помогна, господин Грей? - Той се усмихна отново със същата мистериозна усмивка, все едно криеше някаква голяма тайна. Толкова беше несъобразителен, така да притеснява и смущава хората! Поех дълбоко въздух и си сложих професионално изражение, нещо от сорта на: „Какво знаеш ти? Та аз работя тук от четири години!“. Това поне знам как се прави. - — Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки. — Беше сериозен и делови дори, но май му беше и забавно. - _Кабели?_ - — Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? — Говорех тихо и гласът ми трепереше. - „Я се стегни, Стийл!“ - Лека бръчка загрози иначе перфектната му вежда. - — След вас, госпожице Стийл — каза той. Опитах се да имитирам безгрижие и равнодушие, докато излизах иззад щанда, но всъщност бях съсредоточена само върху мисълта да не си преплета краката, които се гънеха като макарони. Поздравих се, че сутринта си бях обула най-хубавите джинси. - — При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът ми звучеше малко изкуствено бодър и говорех доста високо. Хвърлих му един бърз поглед и веднага съжалих. Мамка му, беше много хубав! - — Вие водите — каза той и ми даде път с ръка. Онази ръка, с дългите пръсти, с поддържания маникюр и всичко останало. - Сърцето ми спираше притока на въздух и ме задушаваше, понеже сега бе в гърлото и се опитваше да изскочи през устата. Защо бе дошъл в Портланд? Какво правеше в „Клейтън“? От едно малко забутано кътче на мозъка ми някъде под продълговатия мозък, където се вихри подсъзнанието, изскочи мисълта, че е дошъл да ме види. Невъзможно, естествено. Отървах се от тази нелепа идея на мига. За какво му беше на този красив силен богат мъж да идва да вижда мен? Идеята беше абсурдна. Избих си я от главата. - — По работа ли сте в Портланд? — попитах с почти истеричен глас, все едно в този миг някой бе заклещил пръста ми на някоя врата или нещо подобно. „По дяволите, Ана, опитай се да се държиш естествено!“ - — Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите — каза той с тон, с който искаше да ме убеди, че това е всъщност причината да е тук. „Видя ли? Не е хукнал да те търси!“ — хилеше ми се подсъзнанието ми и при това се хилеше високо, гордо и нагло. Изчервих се на собствената си глупост и наивност. - — Част от програмата ви да нахраните света? — избъзиках го. - — Нещо такова — призна той и почти се усмихна. - После започна да разглежда кабелите. „За какъв дявол са му притрябвали кабели?“ Изобщо не можех да си го представя като човек, който сам ще седне да си сглобява нещо или да си ремонтира сам. Прокарваше пръсти по изложените кабели и се наложи да извърна поглед. Не знам защо. Наведе се внезапно и взе един пакет кабелни връзки. - — Тези ще ми свършат работа — каза със заговорническа усмивка. - — Нещо друго? - — Ще ми трябва и залепваща лента. - Залепваща лента?! - — Ремонт ли правите? — Думите ми излязоха, преди да мога да ги спра. Със сигурност наемаше работници за такава работа. - — Не, не е ремонт — отвърна бързо и се усмихна някак самодоволно. Имах чувството, че ми се присмива. - „Толкова ли съм смешна? Облечена съм смешно, изглеждам смешно?“ - — Елате с мен — казах смутено. — Лентите са при декоративните материали. - Обърнах се да се уверя, че идва с мен. - — Отдавна ли работите тук? — Говореше тихо, напрегнато и ме гледаше право в очите. Изчервих се яко. Защо, по дяволите, ми действаше така? Чувствах се като четиринайсетгодишна стеснителна девойка. - „Гледай къде стъпваш, Стийл!“ - — Четири години. — Бяхме стигнали до секцията. За да отвлека вниманието си от него, се наведох и взех двата типа ленти, които имахме на разположение. - — Ще взема тази — каза меко Грей и посочи по-широката. Подадох му я. - Пръстите ни се докоснаха съвсем леко и онова статично електричество ме удари като ток от оголена жица. За секунда дъхът ми спря от болка, докато токът минаваше през тялото ми и се завихряше в някаква никога недокосната бездна дълбоко в слабините ми. Отчаяно се опитах да не залитна. - — Ще има ли друго? — попитах дрезгаво. Говорех задъхано. Очите му се разшиха, съвсем леко. - — Въже. — Гласът му бе като моя — дрезгав. - — Насам. — Наведох глава напред като патица, за да прикрия червенината си, и тръгнах към рафтовете с въжета. - — Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено… — Спрях при вида на изражението му. Очите му бяха потъмнели. - — Пет метра от естественото, ако обичате. - Бързо и с треперещи ръце измерих с рулетката пет метра въже. През цялото време усещах горещия му поглед върху себе си. Не смеех да го погледна. Извадих сгъваемия нож от задния си джоб, отрязах въжето и го навих прилежно. Зачудих се как изобщо успях да го отрежа, без да си отрежа някой пръст. - — Да не сте била скаут? — попита той. Изсечени, чувствени устни. - „Не гледай тази уста!“ - — Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей. - Изгледа ме заинтригувано. - — А каква е вашата страст, Анастейжа? — попита меко и мистериозната усмивка пак се плъзна по устните му. - Гледах го и не можех да кажа нещо. Все едно бях стъпила точно в епицентъра на опустошително земетресение и всичко под нозете ми се движеше. „Опитай се да се успокоиш, Ана“ — молеше ме, дори пищеше на колене моето изтерзано подсъзнание. - — Книгите — прошепнах, но гласчето в мен продължи да мърмори: „Ти си направо велика“. Мислено му забих един шамар, ужасена, че душата ми си има някакви нейни си идеи, съвсем не чак толкова велики. - — Какви книги? — попита той и килна глава в очакване на отговора ми. - „Какво му влиза в работата?“ - — О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска. - Той прокара пръсти по брадичката си; очевидно обмисляше отговора ми или просто беше отегчен и се опитваше да го прикрие. - — Имате ли нужда от нещо друго? — Налагаше се да сменя темата. Тези пръсти по това лице… - — Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? - „Аз да препоръчам? Знам ли те какво мислиш да правиш?“ - — Нещо „направи си сам“ ли? - Той кимна, очите му бяха хем усмихнати, хем някак зловещи. Изчервих се и огледах прилепналите му джинси. - — Работен комбинезон? — Отказах се да си контролирам думите, така или иначе вървяха преди мисълта ми. - Стори му се забавно. - — Не искате да си развалите дрехите, нали? — Имах предвид джинсите, но това беше очевидно. - — Винаги мога да ги сваля — засмя се той. - Лицето ми беше придобило цвета на комунистическия манифест. - „Спри да говориш. Незабавно!“ - — Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха — каза той. - Опитвах се да престана да си го представям без джинси. - — Имате ли нужда от нещо друго? — почти изцвилих, докато му подавах сините работни дрехи. - Той не обърна внимание на въпроса ми, а попита: - — Как върви статията? - Най-накрая нормален въпрос, без подтекст, а на този вече можех да отговоря. Сграбчих въпроса с две ръце като спасителен пояс и казах съвсем откровено: - — Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично. — Усещах, че вече мога да дишам. Най-накрая нормален разговор! — Само дето й се искаше да има снимки от интервюто. - — Какви снимки й трябват? - Е, не бях предвидила това. Откъде да знам какви снимки й трябват. - — Ще съм тук и утре може би… — добави той. - — И ще се съгласите да ви направим снимки? — Пак цвилех. Кейт щеше да е на седмото небе, ако успеех да уредя това. „И ще можеш да го видиш пак утре“ — не спираше да говори изкусително гласът зад сцената. Веднага отпъдих тази мисъл. Глупава, нелепа, смехотворна мисъл… - — Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Ужасно се радвах! Усмихнах му се широко и ведро. Устните му се разтвориха все едно се канеше да поеме дълбоко въздух и очите му мигнаха. За една милиардна част от секундата изглеждаше някак изгубен, като че ли земята измести оста си и епицентърът на земетресението се премести под неговите крака. - Виж ти, Крисчън Грей почти загубил контрол. - — Кажете ми, ако решите за утре. — Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта. - — Добре. — Усмихнах се. Кейт ще е така щастлива! - — Ана! - Беше Пол, появил се изневиделица. Пол беше малкият брат на господин Клейтън. Бях чула, че се е прибрал от Принстън, но не очаквах да го видя днес. - — Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Той се понамръщи, докато се обръщах към Пол. - Пол винаги е бил добър приятел. И в този изключително странен момент, когато бях там, сама с богатия, силен, властен, безумно и неописуемо красив контролиращ всичко и всеки господин Грей, беше страхотно да видя някой нормален. Пол ме прегърна, което доста ме изненада. - — Здравей, Ана. Радвам се да те видя — забърбори весело. - — Здравей, Пол. Как си? За рождения ден на брат си ли дойде? - — Аха. Изглеждаш страхотно, наистина. — Усмихна се, пусна ме и ме огледа от глава до пети. Но едната му ръка остана на рамото ми. Пристъпях от крак на крак доста сконфузено. Радвах се да видя Пол, но не и на чак такава прекалена фамилиарност. - Крисчън Грей ни гледаше като ястреб, очите му бяха потъмнели, погледът му бе неразгадаем, устните му бяха стиснати в безчувствена линия. Беше се променил за секунди. Вече не беше удивително привлекателен клиент, а студен и дистанциран непознат. - — Пол, имам клиент. Запознайте се — казах в опит да стопя враждебността в изражението на Грей. Задърпах Пол към него. Двамата се гледаха преценяващо, а атмосферата се вледени до арктически температури. - — Брат му е собственик на магазина. — Не знам защо, но се почувствах длъжна да го кажа. — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Разбира се, говорех глупости. „Спри се бе!“ - — Приятно ми е, господин Клейтън. — Грей подаде ръка, изражението му беше енигма. - — Приятно ми е, господин Грей — отвърна на свой ред Пол и след това загря. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис“? — За една наносекунда Пол мина от състояние на враждебност към готовност да коленичи в краката му. - Грей се усмихна вежливо, но усмивката отново не стигна до очите му. - — Какво мога да направя за вас? - — Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — Погледът му все така не издаваше нищо, но думите… все едно изричаше нещо съвсем различно. Бях сломена. - — Добре, ще се видим после, Ана — каза Пол. - — Да, Пол. — Той изчезна към склада. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей? - — Това е всичко. — Тонът му беше рязък, премерен и хладен. - „По дяволите, с какво го обидих? — Поех дълбоко дъх и тръгнах към касата. — Какъв му е проблемът?“ - Опаковах въжето, работните дрехи, лентата и кабелните връзки. - — Четирийсет и три долара. — Погледнах го и пак съжалих. Гледаше ме пронизващо, изпитателно. - — Искате ли торбичка? — попитах и взех кредитната му карта. - — Да, Анастейжа. Искам. — Езикът му галеше името ми. Сърцето ми пак откачи. Едва дишах. Сложих бързо покупките в торбичката. - — Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали? — попита с неутрален бизнес тон. Кимнах, понеже нямаше никакъв шанс да проговоря. За кой ли път! - — Добре. До утре тогава. Евентуално. — И тръгна. После внезапно спря, обърна се и добави: — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. — И закрачи с бодра стъпка, метнал торбичката през рамо и оставил зад себе си трепереща маса бушуващи женски хормони. Минаха няколко минути, през които гледах затворилата се след него врата, и чак тогава успях да сляза на планетата Земя. - „Харесвам го.“ Ето, признах си. Не можех да бягам повече от себе си. Никога никой не бе успявал да предизвика такова нещо в мен. Той беше толкова, толкова хубав. Но каузата беше обречена. Въздъхнах с горчиво облекчение. Неговото идване тук бе просто случайност. Но все пак можех да му се възхищавам и отдалеч. Да, със сигурност можех. Едва ли би навредило някому. И ако намерех фотограф, можех и утре пак да му се възхищавам по-отблизо. Захапах устна в очакване. Смеех се като ученичка в пубертета. Трябваше да се обадя на Кейт и да намеря фотограф. - - - 3. - - Кейт беше в екстаз. - — Ама какво правеше в „Клейтън“? — Любопитството й бучеше в слушалката. Аз бях в склада и се опитвах да контролирам гласа си и да говоря спокойно. - — Имал работа насам. - — Такова съвпадение ми се струва нереално. Може би е дошъл да те види, Ана. — Сърцето ми трепна при тази мисъл, но радостта беше кратка. Горчивата реалност беше, че той просто е наминал по работа. - — Не, ходил е до университета. Финансира някакво изследване. - — О, да, дал е дарение на селскостопанския факултет, два милиона и половина. - Леле! - — Откъде знаеш? - — Ана, аз съм журналист, написала съм профил за този човек. Това ми е работата — да знам такива неща. - — Окей, Карла Бернщайн, успокой топката. Последно: искаш ли тези снимки? - — Как да не ги искам? Въпросът е кой ще ги направи и къде? - — Къде да го поканим? Той ще е в града. - — Можеш да му се обадиш ли? - — Имам мобилния му. - Кейт ахна. - — Най-богатият красив и загадъчен ерген в щата Вашингтон ти е дал мобилния си телефон? - — Нещо такова… - — Ана, този мъж те харесва. Няма никакво съмнение в това. - — Кейт, той просто се опитва да е любезен. — Но самата аз не си вярвах, защото Крисчън Грей не беше по любезностите. Можеше да е вежлив, наистина. И онова тъничко гласче се обади пак: „Може би Кейт е права“. Мозъкът ми завря при идеята, че може би има някаква малка, съвсем мижава вероятност да ме е харесал. Защо иначе би казал, че се радва, че Кейт не е успяла да вземе интервюто? Идеята, че може би Кейт е права, че той наистина вероятно ме харесва, беше така сладка… Гласът на Кейт ме върна в реалността: - — Не знам кой да извикаме за снимките. Леви, нашият фотограф, няма възможност. Отиде си за уикенда в Айдахо Фолс. Ще побеснее, като разбере, че е изпуснал възможността да снима един от най-великите индустриалци в Америка. - — А… какво ще кажеш за Хосе? - — О, страхотна идея! Ти го помоли, той би направил всичко за теб. После се обади на Грей и го попитай къде иска да се видим. — Кейт винаги ме дразнеше с тези намеци за Хосе. Много тактично, няма що! - — Мисля, че ти трябва да му се обадиш. - — На Хосе ли? - — Не, на Грей. - — Ти си тая, която има връзка с него, Ана. - — Връзка? — развиках се. Гласът ми беше писклив и недоумявах как взех цяла октава нагоре. — Та аз почти не го познавам! - — Но поне си се запознала с него, нали? — каза тя малко злобничко. — И по всичко личи, че той иска да те опознае. Просто му се обади! — И затвори. „Понякога е такъв диктатор тази Кейт!“ Погледнах телефона и й се изплезих. - Точно оставях съобщение на Хосе, когато Пол влезе в склада да търси шкурка. - — Има доста работа навън, Ана — каза студено. - — Съжалявам — измънках и тръгнах към вратата. - — И как така се запозна с Крисчън Грей? - — Трябваше да взема интервю от него за студентския вестник. Кейт беше болна и не успя да иде. — Свих рамене уж безразлично, но никак не ми се получи. - — Крисчън Грей в „Клейтън“! Не е за вярване… — Даже тръсна глава на няколко пъти все едно да се увери, че не сънува. — Както и да е. Хайде да пийнем по нещо тази вечер. Какво ти се прави? - Винаги когато ме канеше да излезем аз отказвах. Беше си станало като ритуал. Никога не ми се бе нравила идеята да излизам на среща с брата на шефа си. Освен това Пол като цяло бе нещо като типичния американски хубавец от квартала, комшията със сладко дупе и лице, но в него, колкото и да напъваш и да мъчиш въображението си, нямаше шанс да намериш нещичко от някой литературен герой. „Ами Грей какъв е?“ — попита ме онова гласче; даже си го представих как излиза от устата на някоя фръцла с въпросително повдигната вежда и мислено й плеснах един шамар. - — Не сте ли организирали семейна вечеря? - — Това е утре. - — Може би някой друг път, Пол. Довечера трябва да уча. Другата седмица са ми последните изпити. - — Един ден ще кажеш „да“, Ана, скоро ще кажеш „да“ — усмихна се той, а аз избягах от склада. - - - — Ана, аз снимам места, не хора — сумтеше Хосе. - — Моля те, Хосе! - Крачех из всекидневната, стисках мобилния и гледах през прозореца. Падаше здрач. - — Дай ми телефона! — Кейт изтръгна телефона от ръката ми и отметна вбесено червеникаворусата си коса през рамото си. - — Слушай сега, Хосе! Ако искаш вестникът ни да отрази откриването на изложбата ти, ще направиш тези снимки утре, ясно? — Кейт можеше да е ужасно сурова понякога. — Разбрахме се. Ана ще ти се обади за мястото. Ще се видим утре. — И ядно затвори. — Готово. Остава само да решим къде и кога. Обади му се! — И ми подаде телефона. Стомахът ми се обърна. — Обади се на Грей. Веднага! - Изгледах я, бръкнах в задния си джоб и извадих визитката. Поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам дишането си и с треперещи пръсти започнах да натискам копчетата. Той отговори на второто позвъняване. Стегнато, спокойно и студено. - — Грей слуша… - — Ъъъ… господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл. — Не можех да позная гласа си. Бях толкова притеснена… Той не отвърна веднага. Настана пауза, през която аз агонизирах. - — Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. — Гласът му се бе променил за секунди. Изненадан, топъл, чувствен глас. Задъхах се и, разбира се, се изчервих. Изведнъж се сетих, че Катрин Кавана е до мен и ме гледа с отворена уста, и се втурнах към кухнята да скрия лицето си от нея и от изпиващия й поглед. - — Решихме да направим снимката за статията. — „Дишай, Ана, дишай.“ Дробовете ми засмукваха въздуха на кратки бързи глътки. — Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим? - Почти можех да чуя през телефона как се усмихва. Като Сфинкса. - — Отседнал съм в „Хийтман“ в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта? - — Добре, ще се видим направо там. — Едва дишах и се борех за всяка глътка въздух. Като дете, не като голяма жена, която има право да гласува и да пие алкохол съвсем легално в щата Вашингтон. - — Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл. — Представих си сатанинския му изгарящ поглед. - „Как е възможно с толкова малко думи да даде толкова много надежда?“ - Затворих. Кейт ме гледаше с крайна загриженост и много, много задълбочено. - — Анастейжа Роуз Стийл, ти си си паднала по него. Никога не съм те виждала, нито чувала така смаяна… така… объркана от никого. Цялата си червена. - — О, Кейт, знаеш, че при мен изчервяването е професионален риск. Винаги се изчервявам. Не бъди смешна, моля те — сопнах й се. Тя ме изгледа изненадано. Много рядко избухвам и почти никога не съскам и винаги ми минава бързо или отстъпвам. — Просто го намирам за доста… Обърква ме и ме притеснява. Това е. - — В „Хийтман“ — смени темата тя. — Ще се обадя на управителя да ни запази място за снимките. - — Ще направя вечеря. После трябва вече да седна да уча. — Не можах да прикрия раздразнението си. Как само успя да ме ядоса! - Захванах се с вечерята. - Не се успокоих цяла нощ. Въртях се в леглото, сънувах или ми се привиждаха сиви очи през димна завеса, дълги пръсти и тъмни непроходими места, където никой никога не бе стъпвал. На два пъти скачах от леглото с ужасно сърцебиене. „Утре ще изглеждам като вампир с толкова малко сън.“ Забих юмрук във възглавницата и се опитах да заспя. - - - Хотел „Хийтман“ е точно в центъра на Портланд. Внушителната кафява каменна сграда е била завършена точно преди големия срив на фондовата борса в края на двайсетте години на миналия век. Хосе, Травис и аз бяхме в моя фолксваген, а Кейт сама в нейния CLK. Нямаше как да се съберем всички в една кола. Травис беше приятел на Хосе и общо взето момче за всичко. Беше дошъл да помогне за осветлението. Кейт бе уредила да ползваме безплатно една от стаите в хотела. В замяна щеше да му направи реклама. Когато обясних на рецепцията, че сме дошли да снимаме Крисчън Грей, веднага смениха стаята с апартамент. Обикновен апартамент, не от най-големите. Очевидно най-големият вече бе зает от Грей. Придружаваше ни един ентусиазиран служител от отдел маркетинг, много млад и ужасно притеснен. Предполагам, че Кейт с нейната поразяваща външност и начина, по който само тя знаеше да командва, го обезкуражаваше. Мачкаше го като глина в ръцете си. Апартаментът беше елегантен, разкошно обзаведен и според мен в пъти по-луксозен, отколкото говореха хората. - Беше девет. Имахме половин час да нагласим всичко. - — Хосе, мисля, че трябва да снимаме пред онази стена, а? Какво ще кажеш? — И изобщо не изчака отговора му. — Травис, разкарай тези столове. Ана, поръчай някакви напитки и нещо за хапване. И кажи на Грей, че сме тук. - „Слушам, госпожо. Толкова е властна и така командва.“ Но въпреки негодуването си направих каквото ми беше наредено. - Половин час по-късно Крисчън Грей влезе в апартамента. - „Искам да умра на място!“ - С бяла риза с разкопчана яка и сиви меки широки панталони с ниска талия. Устата ми пресъхна. Косата му — рошава и все още мокра от душа. Около него всичко се нажежаваше. Побърках се. След него влезе мъж на трийсет и нещо, подстриган много късо, с двудневна брада, с черен костюм с вратовръзка. Застана тихо в ъгъла. Бадемовите му очи ни следяха напълно безизразно. - — Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново — каза Грей и ми подаде ръка, докато аз мигах на парцали. „Майчице! Той е… наистина…“ Когато докоснах ръката му, усетих отново онова сладко гъделичкащо електричество, което мина през мен, запали ме, изчерви ме и съм сигурна, че всички успяха да чуят неравномерното ми дишане. - — Господин Грей, това е Катрин Кавана — казах почти нечленоразделно и посочих Кейт, която го приближаваше, гледайки го право в очите. - — Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. — Изглеждаше развеселен. — Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица. - — Добре съм, благодаря — отвърна тя, без да й мигне окото. Напомних си, че е била в най-добрите частни училища във Вашингтон. Семейството й е богато, отгледана е с ясното чувство коя е и къде е мястото й в тоя живот. Това е и причината за самоувереността й. Не й минават никакви простотии. Възхищавах й се. - — Благодаря ви, че ни отделихте време — каза тя с любезна професионална усмивка. - — За мен е удоволствие — отвърна й той, но се обърна към мен и ме изгледа продължително. „По дяволите!“ - — Това е Хосе Родригес, нашият фотограф — казах и се усмихнах към Хосе. Той ме погледна с обич и също ми се усмихна, но очите му рязко охладняха, когато погледна Грей. - — Приятно ми е, господин Грей. - — И на мен, господин Родригес. — Изражението на Грей също се смени доста бързо, след като огледа Хосе. - — Къде да застана? — попита той и в гласа му се усети едва доловима заплашителна и раздразнена нотка. Но Катрин нямаше никакви намерения да остави Хосе да води нейното шоу. - — Господин Грей, бихте ли седнали тук? Внимавайте с кабелите по пода. След това ще ви снимаме прав. — И го насочи към стола пред стената. - Травис включи осветлението, светлината заслепи Грей и Травис се извини. Аз застанах до Травис и наблюдавах как Хосе прави кадрите. Снимаше го обърнат насам, обърнат натам, с ръка тука, после там, после с отпуснати ръце. Грей седеше, изпълняваше и търпеливо и съвсем естествено позира цели двайсет минути. Мечтата ми се бе сбъднала — можех да стоя и да му се възхищавам отстрани. На два пъти погледите ни се вкопчиха. Беше ужасно трудно да се откъсна от облачните му очи. - — Достатъчно — намеси се безцеремонно Катрин. — Може ли да ви снимаме прав, господин Грей? - Той се изправи и Травис хукна да прибере стола. Апаратът на Хосе защрака пак. - — Мисля, че това е достатъчно — заяви Хосе след пет минути. - — Страхотно — ентусиазира се Кейт. — Искрено ви благодаря, господин Грей! — Здрависа се с него, същото направи и Хосе. - — С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана — каза Грей и на вратата се обърна към мен. — Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл? - — Разбира се. — Пак ме бяха метнали в джаза. Погледнах питащо Кейт. Тя повдигна учудено рамене. Забелязах, че Хосе гледа ядосано. - — Приятен ден на всички — каза Грей и се дръпна леко встрани от вратата, за да ми направи път. - „Мили боже, какво става? Каква е тая работа? Какво иска сега?“ Изчаках в коридора, нервна и притеснена, докато Грей и господин Костюм с вратовръзка излязат. - — Ще ти се обадя после, Тейлър — каза Грей на господин Костюм. Тейлър тръгна по коридора, а Грей обърна нажежения си поглед към мен. - Какво бях направила пък сега? Нещо лошо ли? - — Чудех се дали бихте приели покана за кафе тази сутрин. - Сърцето ми скочи в устата и почти изби предните ми зъби. - Среща? Крисчън Грей ме кани на среща? Пита дали иска да пия кафе с него? „Може да си му се сторила сънена и недоспала! Ха-ха!“ — обади се пак онова тъничко гласче… и как ми се смееше! Направих опит да се контролирам, а после и да вербализирам. - — Май се налага да закарам обратно всички — извиних се. - — Тейлър — викна рязко той. Тейлър, който вече бе стигнал до края на коридора, се обърна към нас. - — Всички ли отиват към университета? — попита ме Грей. - Кимнах, без този път да успея да вербализирам. - — Тейлър ще ги закара. Той е шофьорът ми. Имаме голям джип 4×4, така че ще може да закара и апаратурата. - — Да, господин Грей? — попита Тейлър без грам емоция в гласа. - — Би ли закарал фотографа, помощника му и госпожица Кавана? - — Разбира се, сър. - — Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе? — Грей се усмихваше, все едно бе приключил успешна сделка. - — Ами… господин Грей… това наистина… вижте… Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. — Хвърлих бърз поглед към Тейлър, който стоеше безучастен като дърво. — Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка. - Грей се усмихна — ослепителна, открита, естествена, пленителна усмивка — и отвори вратата на апартамента. Мушнах се покрай него, влязох и видях Кейт да обяснява нещо на Хосе. - — Ана, мисля, че той наистина те харесва — почна тя без никакви предисловия. Хосе ме гледаше неодобрително. — Но му нямам доверие — добави тя. Вдигнах ръка да я спра. И като по чудо тя млъкна. - — Кейт, може ли да си сменим колите? - — Защо? - — Крисчън Грей ме покани на кафе. - Устата й зейна. Кейт без думи! Не можех да не се насладя на момента. Тя ме грабна за ръка и ме завлече в спалнята, възможно по-далече от всекидневната. - — Ана, в него има нещо, което не ми харесва. — Тонът й бе наставнически, алармиращ. — Той е страхотен, да, но мисля, че е опасен. Особено за момиче като теб. - — Какво искаш да кажеш с това „момиче като мен“ — сопнах се аз. - — Ти си така невинна и наивна, Ана. Знаеш какво имам предвид — каза тя раздразнено. - Изчервих се. - — Кейт, това е само кафе. Следващата седмица започва сесията. Трябва да уча. Няма да се бавя. — Тя сви устни като че ли обмисля думите ми. Най-сетне извади ключовете за колата от джоба си и ми ги даде. Аз й подадох моите. - — Ще се видим после. Не се бави, иначе ще пратя спасителен отряд. - — Благодаря — казах и я прегърнах. - Излязох от апартамента и го видях облегнат на стената. Изглеждаше като модел, заел поза за снимка за някое лъскаво тузарско списание. - — Е, къде ще пием кафе? — попитах. Лицето ми бе с цвят на червено цвекло. - Той се усмихна, оттласна се от стената и каза: - — След вас, госпожице Стийл. - Тръгнах по коридора с разтреперани крака. Стомахът ми бе свит на топка, сърцето ми — качено в гърлото. - „Ще пия кафе с Крисчън Грей… а аз дори не пия кафе.“ - Тръгнахме заедно по широкия коридор към асансьора. - „Дали е редно да му кажа нещо?“ - Изпаднах в паника, съзнанието ми беше напълно парализирано. За какво щяхме да си говорим? Какви общи теми имахме изобщо? И какво общо имахме по принцип? Топлият му мек глас ме сепна: - — От колко време познавате Катрин Кавана? - „Слава тебе, боже! Лесен въпрос като за начало.“ - — От първата година в университета. Тя е добра приятелка. - — Хм — бе неговата реакция. Зачудих се накъде бие. - Натисна копчето на асансьора и звънчето дрънна почти веднага. Вратите се отвориха. Вътре младо момиче и момче се прегръщаха страстно. Изненадани, те се пуснаха, всеки взе да гледа в различна посока, не и към нас, естествено, и да се прави, че нищо не се е случило. С Грей влязохме. - Опитах се да изглеждам равнодушна. Намерих за удачно да забия поглед в земята с порозовели бузи. През мигли метнах с крайчеца на окото си един поглед към Грей — по устните му танцуваше сянка от усмивка, но ми бе трудно да разбера какво става в главата му. Никой не обели дума и четиримата пътувахме в пълно мълчание и ужасен конфуз чак до първия етаж. В асансьора нямаше музика. Асансьорните мелодии са отвратителни, но поне разсейват напрежението. - Вратите се отвориха и за огромна моя изненада Грей хвана ръката ми с дългите си хладни изящни пръсти. Усетих как електричеството мина през цялото ми тяло и как сърцето ми, което така или иначе вече беше извън всякакъв контрол, заблъска нечовешки. На излизане от асансьора чухме сподавения кикот на двойката зад нас. Грей се усмихна широко. - — Какво толкова намират хората в тези асансьори? - Минахме през просторното пълно с хора лоби и се отправихме към изхода, но Грей отбягна въртящата се врата. Зачудих се дали го направи, защото там се налагаше да пусне ръката ми. - Беше неделя, мека и топла майска неделя. Слънцето напичаше и почти нямаше трафик. Грей зави наляво и изчакахме светофара да светне зелено. Той не пусна ръката ми. - „Ето ме, на улицата с Крисчън Грей, и той ме държи за ръка.“ - Никой преди него не ме бе държал за ръка. Усетих прилив на радост и гордост и с мъка потиснах усмивката си, която заплашваше да разцепи лицето ми на две, ако я пусна. - „Засмяна като зелка. Бъди разумна, Ана, дръж се на ниво“, молеше ме онова гласче. Зеленото човече светна и тръгнахме. - Вървяхме четири пресечки, докато стигнем до кафенето, и той пусна ръката ми, за да ми отвори вратата. - — Искаш ли да избереш маса, докато аз взема напитките? Какво искаш? — попита той, любезен както винаги. - — Ами… за мен един английски чай, торбичката отделно. - Това го учуди. - — Не искаш кафе, така ли? - — Не съм много по кафето. - — Добре, чай, торбичката отделно. Захарче? - За секунда си глътнах езика, но за щастие гласчето ме ритна в зъбите, преди да отворя уста: „Не бе, тъпо момиче, не ти си захарче, пита те дали искаш захар с чая“. - — Не, благодаря. — Пак зазяпах грозните си пръсти. - — Искаш ли да хапнеш нещо? - — Не, благодаря. - Той кимна и отиде да вземе напитките. - Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден… висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му… Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си. - — За какво мислиш? — Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше. - Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека.“ Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай — „Туинингс Брекфаст“, любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме — смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата. - — Та за какво си мислеше? — напомни ми въпроса си той. - — Това е любимият ми чай — казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго. - — Обичам чаят да е черен и не много силен — заобяснявах се аз. - — Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е? - „Опа… моля?“ - — Кой? - — Фотографът — Хосе Родригес. - Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това? - — О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже? - — Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено! - — Той ми е като брат — почти прошепнах. - Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане. - — Искаш ли? — попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му. - — Не, благодаря. — И пак се захванах да изучавам ръцете си. - — А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? - — Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Ставаше много тъпо. — Защо питаш? - — Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже. - „Майната ти! Това се е лично моя работа! И съм нервна само около теб, Грей.“ - — Мисля, че ти ми действаш така. Объркващо. — Пак запламтях като майска роза, но мислено се потупах по рамото за смелостта и откровеността си. Чух как той си пое дъх — рязко и дълбоко. - — Вероятно е така и в това няма нищо лошо — каза тихо. — Ти си много честна и пряма. Моля те, не гледай надолу, искам да виждам лицето ти. - Мъка! Погледнах го и той ми се усмихна окуражително, но пак някак загадъчно. - — Мисля, че започвам да се досещам какво мислиш. — Пак чух дъха му. — Вие сте мистерия, госпожице Стийл. - Мистерия? Аз? - — Няма нищо мистериозно около мен. - — Ти си така уверена. - „Тъй ли? Как го постигам това, че не ми е ясно? Удивително! Аз и увереност? Няма начин.“ - — Освен когато се изчервяваш, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо? — Лапна парченце кифличка и започна бавно да дъвче, без да сваля очи от мен, и, разбира се, аз се изчервих като по поръчка. „Мама му стара!“ - — Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората? - — Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо? — Беше изненадан. - — Не — отвърнах съвсем откровено. - — Това е добре. - — Но си много властен и своенравен. - Ако не се лъжа, той леко се изчерви. - — Свикнал съм да правя нещата по своя си начин и така, както намирам за добре, Анастейжа. Във всичко, което правя. - — Изобщо не се съмнявам. Защо още не си ми предложил да се обръщам към теб на малко име? — Удивена бях от прямотата си. Защо този разговор стана толкова сериозен? Не вървеше така, както предполагах. Не можех да повярвам, че ме кара да изпитвам такъв антагонизъм към него. Все едно искаше да ме предупреди за нещо, да ме накара да се откажа. - — Единствените хора, които се обръщат към мен на малко име, са семейството ми и малкото ми добри приятели. Така предпочитам. - О, не искаше да каже: „Наричай ме Крисчън“. Без съмнение _обичаше_ да контролира всичко. Нямаше друго обяснение и една част от мен започна да съжалява, че Кейт не бе отишла за интервюто. Двама побъркани да контролират всичко и всеки на едно място би било забавна гледка. Освен това тя беше почти блондинка, като всички жени в офиса му. „И е красива!“ — напомни ми онова гласче. Никак не ми се понрави мисълта за Крисчън и Кейт заедно. Отпих от чая. Той продължи с кифлата. - — Имаш ли братя или сестри? — попита ме. - Айде пак смяна на посоката! - — Не. - — Разкажи ми за родителите си. - „Тъпак! За какво му е да знае всичкото това?“ - — Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино. - — А баща ти? - — Баща ми е починал, когато съм била бебе. - — Съжалявам, наистина — каза извинително той и ме погледна загрижено. - — Не го помня. - — И майка ти се е омъжила пак? - — Може да се каже. - — Не обичаш да говориш за себе си, нали? — каза сухо той и потърка брадичката си замислено. - — Ти също. - — Веднъж дадох интервю и помня някои доста интересни въпроси. — Той се усмихна широко. - Ами да, разбира се, че помни оня въпрос: „Вие гей ли сте?“. Отново се почувствах точно толкова ужасно като тогава. Щяха да ми трябват години психотерапия, за да спра да се чувствам гадно при спомена за този въпрос. Почнах да дрънкам глупости за майка ми, само и само да блокирам спомена за гейския въпрос. - — Майка ми е прекрасен човек. И е непоправима романтичка. Боб й е четвърти съпруг. - Това определено го изненада. - — Липсва ми — продължих аз. — Но сега си има Боб. Надявам се да я държи под око и да е до нея, за да събира парчетата разбити илюзии, когато поредният й напълно нерационален план, дейност или начинание тръгнат към провал. — Усмихнах се с любов при мисълта за мама. Не я бях виждала толкова отдавна. Крисчън ме гледаше напрегнато, отпиваше кафе от време на време, а аз задължително трябваше да спра да гледам тая негова уста. Така ме разсейваше… - — Разбираш ли се с втория й съпруг? - — Естествено, та аз отраснах с него. Той е единственият ми истински баща. - — Кажи ми нещо за него. - — За Рей ли? Ами той е… доста сдържан и необщителен. - — И само толкова? — Грей изглеждаше изненадан. - Свих рамене. Какво очакваше този човек? Историята на живота ми ли? - — Точно като теб — констатира Грей. — Необщителна и сдържана. - Едва се сдържах да не отвърна грубо. - — Обича футбол, европейски, не американски. И боулинг. И риболов. И да прави мебели. Той е дърводелец. Служил е в армията. — Въздъхнах. - — Ти с него ли живя? - — Да. Когато мама срещна Съпруг-номер-три, бях на петнайсет и останах с Рей. - Грей смръщи вежди неразбиращо. - — Не искаше ли да живееш с майка си? - „Това изобщо не е твоя работа!“ - — Съпруг-номер-три живееше в Тексас, домът ми бе в Монтесино. И нали се сещаш, мама беше младоженка. — Спрях. Мама никога не говореше за Съпруг-номер-три. Накъде биеше Грей с тези въпроси? Не му влизаше в работата. Тая игра на въпроси и отговори се играе от двама. - — Кажи ми за твоите родители — продължих в настъпление. - Той сви рамене. - — Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл. - О, той е имал прекрасно детство! Зачудих се за тази двойка успели и богати хора, осиновили три деца, едното от които израства красив мъж, който слага света на бизнеса в нозете си и го държи в подчинение с едната си ръка. Какво го е направило такъв? Родителите му вероятно бяха много горди с него. - — С какво се занимават брат ти и сестра ти? - — Елиът е в строителния бизнес, а малката ми сестра е в Париж и учи кулинария при някакъв ужасно известен френски готвач. — Очите му бяха потъмнели от раздразнение. Не му се нравеше да разказва за семейството си, нито пък за себе си. - — Чувала съм, че Париж е прекрасен — казах тихо. Защо не искаше да говори за семейството си? Дали защото беше осиновен? - — Париж е много красив. Била ли си там? — попита той вече доста по-ведро, раздразнението бе изчезнало. - — Никога не съм излизала от Америка. - Бяхме се върнали към баналностите. Какво криеше? - — Искаш ли да отидеш? - — В Париж ли? — Почти изпищях. — Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида. - Той пак наведе глава настрани и прокара пръст по долната си устна… Оле майко! - — Защото? - „Мигам на парцали като виновна. Я се стегни, Стийл!“ - — Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги. - Сетих се, че трябва да уча. Погледнах си часовника. - — Време е да тръгвам. Имам да уча. - — За изпитите ли? - — Да. Първият е във вторник. - — Къде е колата на госпожица Кавана? - — В паркинга на хотела. - — Ще те изпратя дотам. - — Благодаря за чая, господин Грей. - Усмихна се с онази странна мистериозна усмивка, зад която бе залостил някаква добре пазена тайна. - — Беше ми много приятно, Анастейжа. Хайде, да вървим — каза наставнически и ми подаде ръка. Хванах я слисано и го последвах. - Тръгнахме обратно към хотела в приятно удобно мълчание. Той беше отново спокоен, поне външно. Аз обаче отчаяно се опитвах да преценя как бе минала тази среща. Имах чувството, че се връщам от интервю за работа, само дето не знаех каква е позицията. - — Винаги ли носиш джинси? — попита той изненадващо. - — Почти винаги. - Той кимна. Бяхме пак на кръстовището пред хотела. Мислите ми се мятаха безпомощно. Що за въпрос?… Освен това осъзнавах, че времето ни свършва. Това е, това беше и аз бях пропиляла възможността. Сигурна бях. Може би пък той си има някоя. - — Имаш ли приятелка? - Господи! Това на глас ли го казах? - Той се усмихна и ме погледна странно. - — Не, Анастейжа, аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща — каза меко. - „Какво значи това? Та той не е гей! Или може би е!“ За секунда си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскаже по някакъв начин как следва да се разбере това кодирано послание. Но той така и не каза нищо. Трябваше веднага да се махна. Да ида някъде, да се скрия и да си събера акъла. Да се махна от него. Тръгнах напред рязко, спънах се и полетях към шосето. - — Ана! — изкрещя той и ме дръпна рязко назад точно в мига, в който профуча мотор и се размина с мен на милиметри. Улицата бе еднопосочна и мотористът нямаше право да кара така. - Стана много бързо — в един момент падах на платното, а в следващия бях в ръцете му, притисната към гърдите му. Усетих аромата му — миришеше на свежо и чисто. Усетих ухание на скъп шампоан. Вдишах го. - — Добре ли си? — прошепна той. С едната си ръка ме притискаше силно към себе си, а пръстите на другата минаваха по лицето ми, оставяха меки топли следи, изучаваха извивките, палецът му мина по устната ми. Дъхът му бе забързан и насечен. Гледаше ме в очите. Опитах се да задържа този изпълнен с очакване изгарящ поглед поне за минутка, ако може завинаги, но после погледнах устните му. Те засмукаха цялата ми мисъл и за първи път през всичките си двайсет и една години пожелах да бъда целуната, да усетя допира на нечии устни върху моите. - - - 4. - - „Целуни ме, моля те!“ Не можех да мръдна. Някаква нова, странна, унищожителна жажда бе парализирала цялото ми същество. Гледах устата му. Той се взираше право в зениците ми, обгръщаше лицето ми с поглед, очите му потъмняха, в тях се спусна мъгла. Бях напълно изгубена в тази уста и в тези очи. Дишаше учестено, а аз изобщо не дишах. „Тук съм, в ръцете ти, целуни ме, по дяволите!“ Той затвори очи, пое дълбоко дъх, поклати леко глава, с което се опитваше да ми отговори. Когато ги отвори отново, погледът му беше друг — там имаше решителност и готовност. - — Анастейжа, трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш. - „Моля? Това пък какво е? Само аз мога да преценя това.“ Отказвах да приема факта, че съм отхвърлена. - — Поеми си дъх, Анастейжа. Сега ще те пусна — каза тихо той… и внимателно ме пусна. - Адреналинът блъскаше във всяка клетка на тялото ми — от близостта на мотоциклетиста, от близостта на Крисчън. Почти не усещах окованото си от немощ тяло. „Не!“ — крещеше и молеше душата ми, когато той се отдръпна от мен. Ръцете му бяха на раменете ми. Бях вече на цяла ръка разстояние от него. Той внимателно наблюдаваше реакциите ми. А аз мислех само за едно: исках да ме целуне, показах го, а той отказа да го направи. „Той не ме желае. Наистина не ме желае.“ Бях прецакала всичко. - — Разбрах — казах изнемощяло и си поех дъх. — Благодаря. - Чувствах единствено унижение. Как така бях разбрала цялата ситуация между нас по възможно най-грешния начин? Наистина трябваше да се махна незабавно. - — За какво ми благодариш? — попита той, без да сваля ръце от раменете ми. - — За това, че ме спаси — прошепнах. - — Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб. Не искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. Искаш ли да дойдеш до хотела и да поседнеш малко, да се успокоиш? — И ме пусна, а аз стоях пред него като глупачка. Поклатих глава. Исках да си тръгна. Всичките ми дребни, мънички и така неразумни надежди бяха сринати. „Какво си мислеше? Какво може да иска Крисчън Грей от теб? Какво може да има с теб?“ — подиграваше ми се онова гласче. Бях вбесена на себе си. Обгърнах тялото си с ръце и се обърнах. Светеше зелено. Тръгнах бързо през кръстовището с ясното съзнание, че той ме следва. Пред хотела се обърнах към него, но не успях да го погледна в очите. - — Благодаря за чая и за снимките. - — Анастейжа, аз… — Той спря, в гласа му имаше толкова много болка. Погледнах нагоре с надежда. Сивият му поглед бе сбрал буря от колебание, ярост, емоциите му се оголваха и целият му добре трениран самоконтрол бе заминал по дяволите. - — Да, Крисчън? — казах ядно и заядливо, след като той каза едно… голямо нищо. Да, трябваше да си ида. Трябваше да си взема наранената душа, да събера отломките от чувствата си и да намеря някак начин да ги излекувам. - — Успех с изпитите — каза тихо той. - „Хм! Ето затова винаги изглежда самотен и изоставен от всички. Така се изпраща или разкарва някой. С пожелание за успех на изпитите!“ - — О, да, благодаря! — Не можех да скрия сарказма в гласа си. — Довиждане, господин Грей. — Завъртях се, дори се зарадвах, че не паднах този път, и без да се обръщам, изчезнах в подземния гараж. - В тъмния студен бетонен паркинг отпуснах тялото си на някаква стена и зарових глава в ръцете си. Какво си бях въобразила? От очите ми потекоха обилни нежелани сълзи. „Защо плача?“ Седнах и обвих коленете си с ръце. Исках да съм малка, много малка, като точица. Може би ако успеех да се смаля, щях да успея да смаля и нечовешката болка. Сълзите мокреха коленете ми. - Плачех за загубата на нещо, което така или иначе никога не бях имала. Нелепо, нали? Оплаквах нещо, на което така и не бе даден шанс да живее — моите празни и горчиви мечти и надежди. - Никога не се бях озовавала на мястото на този, когото отблъскват. Е, да, винаги бях последният избор на треньорите при състезанията по волейбол и баскетбол, но това можех да разбера — да бягам и да правя нещо друго в същото време, като хвърляне на топка например, изобщо не ми се удаваше. Аз бях куцият кон в състезанието. - В емоционално отношение обаче никога не се бях озовавала на мястото на тези, на които им се отказва. Един цял живот, пълен с несигурност — аз съм твърде бледа, твърде кльощава, неугледна, непохватна… списъкът с недостатъците ми беше безкраен. Затова винаги бях отблъсквала всички потенциални гаджета. Онова момче в групата ми по химия. То ме харесваше. Но никой, абсолютно никой досега не бе успял да запали в мен какъвто и да е интерес — освен Крисчън Грей. Може би трябваше да съм по-мила с Пол Клейтън, с Хосе Родригес, макар че се съмнявам някой от тях да е ревал в някакъв тъмен гараж по мен. Може пък просто да ми се искаше да си поплача. - „Спри! Незабавно! — Подсъзнанието ми буквално крещеше в истерия, със скръстени ръце, ядосано потропваше с крак по пода. — Качвай се в колата, прибирай се, учи. Забрави го. Веднага! И стига с тези сополиви мелодрами и това шибано самосъжаление.“ - Поех дълбоко дъх, опитах се да успокоя дишането си и станах. „Стегни се, Стийл!“ Тръгнах към колата на Кейт, като бършех сълзите си. „Никога няма да помисля за него. Трябва просто да зачеркна тази случка и да се съсредоточа върху изпитите.“ - - - Кейт седеше на масата в хола и работеше на лаптопа си. Щом ме видя, усмивката й помръкна. - — Ана! Какво е станало? - „О, не, не и инквизицията в действие. В никакъв случай.“ Можех съвсем спокойно да спра да я виждам и чувам. - — Плакала си. — Имаше уникалния талант да констатира очевадни за всеки неща. — Какво ти направи това копеле? — Лицето й направо ме плашеше. - — Нищо, Кейт. - „Всъщност това ти е проблемът, Стийл.“ Мисълта, че не се бе случило нищо, изкриви устата ми в кисела усмивка. - — Защо си плакала тогава? Та ти никога не плачеш! - Гласът й бе омекнал. Тя се изправи, зелените й очи бяха помръкнали и загрижени. Прегърна ме. Трябваше да кажа нещо, само и само да я накарам да ме пусне. - — Един мотор едва не ме прегази. — Толкова успях да измисля, по поне засега това я накара да забрави за него. - — Господи, Ана! Удари ли те? — Тя се дръпна крачка назад и ме огледа. - — Не, Крисчън ме спаси — прошепнах. — Но много се изплаших. - — Че как няма да се изплашиш! Как мина кафето? Ти не пиеш кафе. - — Пих чай. Всичко мина добре, нищо особено за казване, наистина. Така и не разбрах защо ме покани. - — Той те харесва, Ана — каза Кейт и ме пусна. - — Вече не. Няма да се виждам повече с него. — Да, успях да го кажа съвсем спокойно. - — Така ли? - Мамицата й! Пак й стана интересно. Тръгнах към кухнята, за да не вижда лицето ми. - — Да… той не е… не е за мен, Кейт — казах сухо, като се опитах да вкарам в думите си нула количество емоция. - — Не те разбирам. - — Хайде стига, Кейт. Очевидно е. — Обърнах се и я погледнах в очите. Беше застанала на вратата на кухнята. - — Не на мен тия — каза тя. — Окей, има повече пари от теб, но той има повече пари от почти всички. - — Той е просто… — Свих рамене. - — За бога, Ана! Колко пъти трябва да ти казвам, че си едно голямо бебе! — прекъсна ме тя. Айде, пак почна тирадите си. - — Кейт, стига! Трябва да сядам да уча — отрязах я. Стана й неприятно. - — Искаш ли да видиш статията? Готова е. Хосе е направил страшни снимки. - Дали ми беше нужно още едно визуално напомняне за красивия Крисчън Грей? - — Разбира се. — Трябваше ми магия, за да изработя една усмивка, и успях. Тръгнах към лаптопа — и да… той беше там, гледаше ме от черно-бялата снимка и ми казваше с очи, че не ставам. - Престорих се, че чета статията, но всъщност гледах спокойните му сиви очи и попивах всеки детайл от снимката, който би могъл да ме насочи към някаква идея защо той бе решил, че не е мъжът за мен. И изведнъж истината ме тресна. Беше очевидно. Той бе прекалено перфектен, бляскав, ние бяхме на светлинни години един от друг, живеехме в различни светове. Видях себе си — един Икар, летящ прекалено близо до слънцето, изгарящ под топлината му. Думите му бяха съвсем логични. Той не бе за мен. Това беше имал предвид и само така щях да успея да се примиря с отказа му по-лесно. Можех да го преживея. Това вече можех да разбера. Успях да кажа само: - — Много добре, Кейт. Сядам да уча. - „Няма да говоря повече за него, никога повече… поне засега.“ Заклех се да спазя решението си, отворих тетрадките и бележките си и започнах да уча. - Чак когато си легнах, позволих на мислите си да се върнат към сутринта. Постоянно мислех за думите му — че няма приятелки и не се занимава с такива неща. Ядосах се на себе си, че не бях изкопчила тази информация по-рано, много преди да скоча в ръцете му и да го моля с всяка клетка на тялото си да ме целуне. Той си го каза направо. Не ме искаше, не и за приятелка. Обърнах се настрани. За миг ми мина през ума, че може да се е обрекъл на безбрачие или че се пази за някоя. „Не и за теб!“ — полузаспалото ми подсъзнание ми изпляска последен шамар, преди да ми разреши да заспя. - Сънувах сиви очи, листенца от кафе върху сметаната и как бягам из някакъв тъмен тунел със зловещо осветление, без да знам дали бягам към или от нещо. Това така и не стана ясно. - - - Оставих химикалката. Край. Свърши се. Последният ми изпит свърши. Дяволита, доволна, широка усмивка плъзна по лицето ми. За първи път тази седмица се усмихнах. Беше петък и щяхме да празнуваме, ама истински да празнуваме. Мислех дори да се напия. Никога не се бях напивала. Погледнах Кейт. Седеше в другия край на залата и все още пишеше с бясна скорост. Оставаха пет минути до края на определеното време. Това е то. Краят на моите студентски години. Никога повече нямаше да ми се наложи да седна в някоя зала сред притеснени, мълчаливи, напълно изолирани един от друг студенти. Вътрешно ликувах и с грация и лекота правех весели акробатични номера, прехвърлях се презглава с пълното съзнание, че тези грациозни акробатики са възможни единствено и само там — във въображението ми. Кейт спря да пише и остави химикалката. Видях доволната й усмивка. - Тръгнахме към апартамента с нейния мерцедес. Не коментирахме изпита. Кейт се притесняваше повече какво ще облече вечерта за бара. Аз трескаво търсех ключовете из чантата си. - — Ана, има пратка за теб! — Кейт бе застанала на стълбите пред вратата и държеше пакет, увит в кафява хартия. Странно. Не бях поръчвала нищо от Амазон напоследък. Кейт ми подаде пакета и взе ключовете да отвори вратата. Беше адресирано до госпожица Анастейжа Стийл. Нямаше нито име, нито адрес на изпращача. - Предположих, че е от Рей или мама. - — От нашите е сигурно. - — Отвори го! — каза развълнувано Кейт и хукна към кухнята да вземе шампанското с марка: „Край на изпитите!“. - Отворих колета и в него намерих долната част на кожена кутия, в която бяха сложени три привидно еднакви книги, обвити със странни стари парчета плат. Имаше една чисто бяла картичка, изписана от едната страна с черно мастило с красив отработен почерк: - - „Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.“ - - Цитатът беше от Тес. Удивително съвпадение. Не можех да повярвам, че допреди малко цели три часа бях писала последното си есе за последния си изпит върху романите на Томас Харди. Може би не беше съвпадение… може би беше съвсем нарочно. Разгледах внимателно книгите: трите тома на „Тес от рода Д’Ърбървил“. Отгърнах корицата на първата. В карето в старинен стил бе напечатано: - - „Лондон, издателство Джак Р. Флауд, Макфлоин и съдружие, 1891.“ - - Господи! Първото издание! Струваха цяло състояние! - И тогава разбрах кой ги е пратил. Кейт надничаше над рамото ми. Взе картичката. - — Това е първото издание — прошепнах. - — Не е възможно! — Очите на Кейт щяха да изскочат от изненада. — Грей? - Кимнах. - — Не се сещам за друг. - — Какво означава тази картичка? - — Нямам представа. Мисля, че е предупреждение. Мисля, че той упорито се мъчи да ме отблъсне, да ме предупреди, да ме предпази. Не че ще блъскам някога по вратата му. - — Зная, че не искаш да говориш за него. Но той е здраво хлътнал по теб. Със или без предупреждения. - Не си бях позволила да мисля за Крисчън през изминалата седмица. Добре, признавам, сивите му очи ме гледаха в съня ми и знаех, че ще мине цяла вечност, докато изскубна от себе си спомена за усещането на ръцете му по тялото ми. И още толкова, за да спра да усещам с всяко сетиво и клетка на мозъка си онзи негов сладък аромат. Защо ми е изпратил това? Та нали ми каза, че не съм за него. - — Намерих първо издание на „Тес“ в Ню Йорк. Продава се за четиринайсет хиляди долара. Но твоето е в много добро състояние. Сигурно е много по-скъпо — бърбореше Кейт, докато се консултираше с чичко Гугъл. - — Тези думи са на Тес. Тук тя се обръща към майка си, след като Алек Д’Ърбървил постъпва така гадно с нея. - — Знам — каза замислено Кейт. — Какво се опитва да ти каже? - — Не знам и не ми дреме. Не мога да приема книгите. Не и от него. Ще ги изпратя с подобаващо кодиран и неразбираем цитат от някоя друга част на книгата. - — Там, където Ейнджъл Клер казва: „Що не си го начукаш“? — попита Кейт без смущение. - — Да, точно тази част. — Изкикотих се. Милата Кейт — моята предана и така окуражителна Кейт. Опаковах книгите и ги оставих на масата. Тя ми подаде чаша шампанско. - — Да пием за края на изпитите и за новия ни живот в Сиатъл! - — Да, за края на изпитите, за новия живот и за добрите резултати. - Чукнахме се и пихме до дъно. - - - В бара беше много шумно, трескаво, пълно с превъзбудени завършващи студенти, които чакаха да ги изритат в живота. Хосе бе дошъл с нас. Той имаше още една година до завършването, но винаги бе душата на компанията. Вкара ни бързо в настроението на бара и ни подбутна към новооткриващата се пред нас свобода с по една грамадна маргарита. След като обърнах петата, вече знаех, че не е добра идея, особено след шампанското. - — И сега какво, Ана? — крещеше Хосе. Едва разбирах какво говори сред целия шум. - — С Кейт се местим в Сиатъл. Родителите й са й купили апартамент там. - — Диос мио! Виж само как си живеят хората. Но нали ще дойдеш за изложбата ми? - — Разбира се, Хосе, как бих могла да пропусна такова нещо! — Усмихнах се и той обви талията ми с ръка и ме притисна към себе си. - — Ако дойдеш, това ще означава много за мен, Ана — каза в ухото ми и ми предложи още една маргарита. - — Хосе Родригес, какво правиш? Опитваш се да ме напиеш? Защото ако е така, планът ти работи. — Засмях се. — Мисля да мина на бира. Ще ида да взема бира за всички. - — За пиене ли отиваш, Ана? — извика през шума Кейт. - Беше нечовешки издръжлива на умора и алкохол. Ръцете й бяха грациозно увити около Леви, колега от нашата група. Той беше и нейният фотограф за студентския вестник. Беше се отказал да прави снимки — всички бяха пияни. Имаше очи само за Кейт. Тя бе с тесен къс потник, впити джинси и високи обувки, косата й бе вдигната високо, а няколко нежни кичура елегантно се спускаха около лицето й. Както обикновено — прелестна. Аз рядко слагах нещо различно от тениска и джинси, но сега бях обула най-хубавите си. Измъкнах се от ръцете на Хосе и станах. - Майко мила! Как ми се виеше свят! - Наложи се да се опра на стола. Констатирах, че коктейлите с текила не са добра идея. - Започнах да си проправям път към бара и реших, че докато съм все още на крака, не би било зле да ида до тоалетната. „Браво, Ана, правилно мислиш.“ Тръгнах през тълпата клатушкайки се и омотавайки крака. Имаше опашка, но поне беше тихо и по-хладно. „Чакай да се сетя на кого се обадих последно. На Хосе май. Дали беше Хосе?“ Преди номера на Хосе видях непознат номер. О, да — Грей. Май това беше номерът му. Засмях се. Нямах никаква представа колко е часът. Можеше да е заспал. Можеше пък и да ми каже защо е изпратил книгите и онова кодирано послание. Ако наистина иска да стоя настрани от него, защо не ме остави на мира? Потиснах пиянския си смях и рязко натиснах зеленото копче. Той отговори на второто позвъняване. - — Анастейжа? — Беше много изненадан. Не че аз не бях изненадана от себе си, че съм събрала смелост да му се обадя. После замътеното ми съзнание отбеляза факта, че той някак е познал номера ми. - — Защо изпрати книгите? — Завалях думите. - — Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно. — Гласът му беше загрижен, дори твърде загрижен. - — Не аз съм странната, ти си странен. — Ето, казах му го най-сетне. Алкохолът ми бе налял голяма доза кураж. - — Анастейжа, пила ли си? - — К’во те бърка? - — Питам само… Къде си? - — В един бар. - — Кой бар? — Той май се ядоса. - — Един бар. В Портланд. - — Как ще се прибереш у дома? - — Все някак. — Тоя разговор изобщо не вървеше в очакваната посока. - — В кой бар? - — Защо ми изпрати книгите, Крисчън? - — Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага! — Беше толкова властен, както винаги — да контролира всичко. Представих си го като режисьор на снимачната площадка, когато са снимали старите филми — с бричове за езда, с камшик в едната ръка и мегафон в другата, от онези, най-старите. Започнах да се смея с цяло гърло. - — Ти си толкова… деспотичен — кикотех се. - — Ана, къде си, мама му стара! - Крисчън Грей и груб език! Пак се разсмях. - — В Портланд. Далечко е от Сиатъл. - — Къде в Портланд? - — Лека нощ, Крисчън. - — Ана… - Затворих. Ха! Той все пак не ми каза за книгите. Намусих се. Мисията не бе изпълнена. Бях сериозно фиркана. Главата ми се люшкаше или всичко се люшкаше около мен, докато чаках реда си на опашката. Е, това беше целта, нали? Да се напоркам. И бях успяла. Вероятно нямаше да се повтори. Дойде ми редът. Загледах се в плаката от вътрешната страна на вратата, който предупреждаваше за опасностите от случаен секс и за предимствата на презерватива. Наистина ли се бях обадила на Крисчън Грей? По дяволите! Телефонът ми звънна. Подскочих. Почти викнах от изненада. - — Здравей — измучах засрамено на телефона. Не бях предвидила това. - — Идвам да те взема — каза само той и затвори. Само Крисчън Грей можеше да звучи така спокойно и в същото време заплашително. - И какво сега? - Вдигнах си джинсите. Сърцето ми щеше да се пръсне. - „Идвал да ме вземе? О, неее. Ще повърна. Не, добре съм. Ще ми мине. Я чакай! Той само си играе с мен. Нали не му казах къде съм. Не е възможно да ме открие тук.“ Освен това щеше да му отнеме няколко часа да стигне от Сиатъл дотук. Измих си ръцете и се погледнах в огледалото. Бях малко позачервена и ми се губеше фокусът. „Хм… текила.“ - Чаках за бирите няколко века и се върнах на масата. - — Къде се загуби? — скара ми се Кейт. — Къде ходиш? - — Имаше опашка за тоалетната. - Хосе и Леви спореха нещо за местния ни бейзболен отбор. Хосе спря тирадата, за да раздаде бирите. Отпих дълго и жадно. - — Кейт, ще изляза да взема малко въздух. - — Ана, хич не можеш да носиш на пиене. - — Излизам само за пет минутки. - Замушках се пак в тълпата. Започна да ми се гади. Олюлявах се. Краката ми се огъваха и омотаваха един в друг повече от обикновено. - Хладният въздух на нощта ме накара да осъзная колко пияна съм всъщност. Не можех да виждам, всичко бе двойно и тройно. Усещах, че ще се издрайфам. Как си бях позволила да се насвяткам така? - — Ана! — Беше Хосе. — Добре ли си? - — Просто пих повече. — Усмихнах се немощно. - — Май и аз — каза той. Тъмните му очи ме гледаха напрегнато. — Имаш ли нужда от помощ? — попита той, направи крачка към мен и плъзна ръка около кръста ми. - — Добре съм, Хосе, наистина. Ще се оправя. - Опитах се да го избутам от себе си, но нямах сила. - — Моля те, Ана — шепнеше той и ме стискаше в ръцете си, притискаше ме към себе си. - — Какво правиш, Хосе? - — Знаеш колко те харесвам, Ана. Моля те. - Едната му ръка беше на кръста ми и с нея ме стискаше силно, а другата бе под брадичката ми, повдигаше главата ми нагоре и назад. „Дявол да го вземе! Тоя ще ме целува.“ - — Спри, Хосе. Не! — Бутнах го, но все едно да буташ стена, а той беше една голяма мускулеста стена. Ръката му беше вече в косата ми и здраво държеше главата ми да не мърдам. - — Моля те, Ана, мила моя — шептяха устните му срещу моите. Дъхът му беше мек и сладък, миришеше на бира и маргарита. Той нежно допираше устни до брадичката ми и проправяше пътя си към устните ми. Бях в паника, пияна и извън всякакъв контрол. Усещах, че се задушавам. - — Не, Хосе — молех се. Не исках. Той ми беше приятел, а освен това всеки момент щях да повърна. - — Мисля, че дамата каза „не“. - Гласът дойде някъде от тъмното. Господи, това беше Крисчън Грей! Как бе дошъл толкова бързо? - Хосе ме пусна и каза троснато: - — Грей? - Погледнах тревожно към Крисчън. Гневният му поглед буквално можеше да унищожи Хосе. Беше побеснял. Стомахът ми се сви в спазъм. Не можех да държа повече алкохола в мен и церемониално повърнах на земята. - — А? Диос мио, Ана! — Хосе отскочи с погнуса. Грей прибра косата ми от лицето и внимателно ме поведе към една леха с цветя към края на паркинга. За мое огромно облекчение там беше сравнително тъмно. - — Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. - Едната му ръка бе около раменете ми, а с другата държеше косата ми прибрана на гърба в шепата му и далеч от устата ми. Опитах се да го бутна, но точно тогава повърнах пак, и пак. „Божичко, колко време ще продължи това?“ Дори и след като изпразних всичко от стомаха си, той не спираше да се свива в ужасии спазми, които раздираха и тресяха цялото ми тяло. Тихичко се заклех, че никога, ама никога няма да си позволя да се напия отново. Толкова беше отвратително, че едва ли са измислени думи, с които да се опише. Накрая всичко спря. - Подпрях се с ръце на тухлената ограда около лехата. Мускулите ми бяха много слаби, едва ме държаха. Такова повръщане може да изсмуче цялата ти сила. Грей ме пусна и извади носна кърпичка. Само Грей може да извади такава кърпичка — изпрана, изгладена, ленена, ухаеща и гравирана с инициалите му — „К. Т. Г.“. Не знаех дори, че все още ги правят. Бършех устата си, а една омаломощена част от съзнанието ми се зачуди какво е това „Т.“ по средата. Не можех да събера кураж да го погледна. Срам ме беше, че съм жива, отвратена бях от себе си. Исках азалиите под мен да се отворят и да ме погълнат, да съм където и да е другаде, само не тук, пред него. - - - Хосе все още бе пред вратата на бара и ни гледаше. Изстенах и скрих лицето си с ръце. Това беше най-ужасният миг в целия ми живот. Виеше ми се свят и ми стана пак зле, докато се мъчех да си спомня за по-кофти момент в късия си живот, но единственото, което мина през акъла ми, бе, когато Крисчън ме отблъсна. А това сега бе в пъти по-тъмно, ако унижението може да бъде описано в нюанс на някой цвят. Рискувах и го погледнах. Лицето му беше спокойно, не издаваше никаква емоция. Гледаше ме. Хвърлих едно око и на Хосе, доста засрамен от постъпката си и също като мен стреснат от присъствието на Грей. Идваха ми няколко думи наум за моя така наречен приятел, но нито една от тях не можех да кажа на глас пред Грей. „Кого си мислиш, че заблуждаваш, Ана? Човекът току-що те видя как драйфаш навсякъде по местната флора. Няма никакъв начин да прикриеш пълната си липса на каквото и да е възпитание, достойно за една дама.“ - — Ще се видим вътре — промърмори Хосе, но нито аз, нито Грей му обърнахме някакво внимание. Той се мушна гузно в бара. Останахме сами. Стана адски неловко. Какво можех да кажа? Да се извиня за обаждането? - — Съжалявам — казах и втренчих очи в кърпичката, която бясно мачках с пръсти. - „Толкова е мека!“ - — За какво съжаляваш, Анастейжа? - По дяволите, той си искаше своето, и то по най-безмилостен начин. - — Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане. — „Моля те, моля те, мога ли вече спокойно да умра?“ - — Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб — каза сухо той. — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е? - Главата ми бучеше от алкохола, а сега вече и от раздразнение. „Това какво го бърка?“ Не го бях канила тук. Говореше като някой чичко, който се кара на дете, направило голяма беля. Една част от мен искаше да му каже, че ако искам да се напивам така всяка вечер, това си е мое решение и няма нищо общо с него. Но не бях толкова смела. Не и сега, след като бях повръщала пред него. И защо стоеше все още тук? - — Не — казах гузно. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. - Не разбирах какво прави тук. Започна да ми призлява пак. Чувствах се отмаляла. Той забеляза, че съм на ръба да се строполя, и ме хвана точно преди да тупна, повдигна ме и ме сгуши до гърдите си като малко дете. - — Хайде, ще те заведа у дома. - — Трябва да кажа на Кейт. — Бях отново в ръцете му! - — Брат ми ще й каже. - — Моля? - — Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана. - — О, така ли? — Нищо не разбирах. - — Беше с мен, когато ти се обади. - — В Сиатъл ли? — Бях съвсем объркана. - — Не, в „Хийтман“. - „Още? Защо?“ - — Как ме намери? - — Проследих обаждането ти, Анастейжа. - „Как така го е проследил! Как е възможно такова нещо? Такова проследяване законно ли е изобщо? Маниак ли е тоя?“ Подсъзнанието ми бълваше каквото си иска, макар и позагубено в облака от текила. Но някак си не ми стана неприятно. Просто защото беше той. - — Имаш ли яке или чанта? - — Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен. - Устните му се стегнаха в твърда черта и той въздъхна тежко. - — Щом трябва, значи трябва. - И ме поведе към бара. Бях изтощена, все още много пияна, смазана, гузна, уплашена, силите ми бяха напълно на изчерпване и на всичкото отгоре, съвсем извън реда на нещата, бях ужасно развълнувана. Той стискаше ръката ми. Такава каша от емоции. Щеше да ми е нужна поне седмица, за да ги анализирам. - Вътре беше задушно, наблъскано с народ, музиката бе започнала и дансингът бе пълен. - Кейт не беше на масата, Хосе също бе изчезнал. Леви изглеждаше изгубен и изоставен. - — Къде е Кейт? — надвиках шума. Главата ми пулсираше от болка при всеки удар на басите в колоните. - — Танцува — извика Леви и разбрах, че е много ядосан. Огледа Крисчън доста подозрително. С мъка навлякох якето и преметнах през врата си малката си чантичка. Бях готова да тръгна. Исках обаче да намеря Кейт. - Хванах ръката на Крисчън и викнах в ухото му, че Кейт е на дансинга. Носът ми докосна косата му. Вдъхнах аромата му — миришеше на свежо и чисто. Всички онези забранени, непознати усещания, които така се бях мъчила да изтласкам, се върнаха и минаха като лудост, като тропическа болест, като амок през изстрадалото ми тяло. Изчервих се. Дълбоко в мен усетих рязък спазъм, сладка болка от свиването на мускулите на цялата ми женственост. - Очевидно фактът, че Кейт танцуваше, го подразни. Той пак хвана ръката ми и ме поведе към бара. Обслужиха го светкавично. Нямаше чакане за господин Грей. Дали получаваше всичко така лесно? Не чух какво поръча. Даде ми огромна чаша леденостудена вода. - — Пий — изкомандва почти с вик. - Светлините се въртяха бясно в ритъма на музиката, сменяха се и в един миг той бе зелен, после син, после бял, после демонично червен. Отпих насила една глътка. - — Цялата — викна пак той. - Непосилно тираничен. Прокара ръце през косата си. Видях, че е ядосан, бесен дори. Не разбирах какъв е проблемът. Освен дето една глупачка му се обажда посред нощ, пияна като талпа; той решава, че тя е в беда, и тя наистина е в беда, нуждае се от спасение от прехваления си и прекалено любвеобилен приятел; след това тя започва да повръща безкрайно и обилно в краката му. „Ана, дали ще дойде ден да преживееш тоя срам?“ Олюлях се и той веднага постави ръка на рамото ми, за да ме хване, ако тръгна да падам. Направих както ми бе казано — изпих цялата вода. Той взе чашата и я остави на бара. Едва сега забелязах как е облечен: свободно пусната бяла ленена риза, тесни джинси, черни маратонки, тъмно яке на много ситни райета. Яката на ризата му бе разкопчана и успях да видя няколко деликатни косъмчета във вдлъбнатината между ключиците му. Дори сега, в изтощеното ми замъглено съзнание, изглеждаше много съблазнителен. - После той ме хвана за ръка. „Господи, какво прави!? Води ме към дансинга! Шибана работа! Аз не танцувам.“ Той усети нежеланието ми и под цветните въртящи се над нас светлини видях как се усмихва — сардонично. Идеята определено го забавляваше. Рязко дръпна ръката ми и бях отново в прегръдката му. Танцуваше и ме носеше със себе си. Танцуваше прекрасно. - Не можех да повярвам, че с лекота следвам всяка негова стъпка. Вероятно не можех да следвам никакъв ритъм, понеже все още бях много зле. Той ме притискаше силно към себе си, твърдото му тяло бе долепено до моето… Ако не ме държеше така здраво, със сигурност щях да се просна в нозете му. Някъде из дълбините на подсъзнанието ми изскочи гласът на майка ми: „Никога не се доверявай на мъж, който танцува добре“. - Той мина с мен през тълпата танцуващи чак до другия край на дансинга и се озовахме до Кейт и Елиът, брата на Крисчън. Музиката гърмеше извън и вътре в главата ми. Кейт се бе разкършила й минала в настъпление! Танцуваше все едно животът й зависи от това, а тя правеше тоя номер само когато харесва някого. Когато го харесва истински. Това значеше само едно — за закуска щяхме да сме трима. - „Кейт!“ — опитах се да я викна наум. - Крисчън се наведе към брат си и извика нещо в ухото му. Не чух нищо. Елиът беше висок, с широки рамене, руса къдрава коса и големи, малко зловещо усмихнати очи. Не можех да видя цвета им под въртящите се като обезумели светлини. Усмихна се и притисна силно Кейт към себе си. Тя изглеждаше щастлива. Много щастлива. _Кейт!_ Да, бях омазала всичко, кашата беше страхотна, но Кейт ме смая. Та тя го бе срещнала преди минути, а сега кимаше на всяка негова дума, усмихваше се и ми махаше. Крисчън ни измъкна от дансинга за нула време. - Така и не успях да говоря с нея. Дали беше окей? Виждах накъде вървят нещата за него и нея. „Трябва да й изчета тая лекция за безопасния секс!“ Някъде пак там, дълбоко в подсъзнанието си, се надявах Кейт да е видяла постерите от вътрешната страна на вратата на тоалетната. Мислите ми се блъскаха в мозъка, бореха се отчаяно с алкохола. Беше адски горещо, шумно, цветно, прекалено ярко. Рязко ми се зави свят и след миг лицето ми бе на пода или подът се изправи до лицето ми, не съм сигурна точно как стана. Последното, което чух, преди да загубя съзнание, беше дрезгавият вик на Крисчън Грей: - — Мамицата му! - - - 5. - - Беше много тихо, светлината — слаба, а леглото — много топло и удобно. Отворих очи и за секунда в мен нахлу спокойствие и някакъв вътрешен мир, докато с удивление изучавах непознатата обстановка. Нямах представа къде се намирам. Таблата на леглото представляваше огромно слънце. Странно, но ми изглеждаше познато. Стаята беше просторна, разкошно обзаведена в меки тонове — кафяво, жълто и бежово. Бях виждала тази стая, но изобщо не можех да се сетя къде. Размътеният ми мозък започна с мъка да си пробива път през последното, което помнех. По дяволите! Бях в „Хийтман“, в апартамент в хотела, бяхме идвали с Кейт в подобна стая, но тази тук изглеждаше по-голяма. Ужас! Бях в апартамента на Крисчън Грей! „Как съм попаднала тук?“ - В съзнанието ми бавно пролазиха накъсани спомени от предната нощ. Пиенето — „О, не може да съм се напила така!!!“, телефонният разговор — „О, мамка му, телефонният разговор!“, повръщането — „О, не, не искам да се сещам за повръщането! Хосе и после Крисчън. Ад!“ - Сгърчих се. Не помнех как съм стигнала тук. Лежах по тениска, сутиен и бикини. Без чорапи, без джинси. Еба ти! - Погледнах към нощното шкафче. На него имаше чаша портокалов сок и две таблетки. И това ако не е мания за контрол! Естествено, бе помислил за всичко. Седнах и изпих хаповете. - Всъщност не се чувствах никак зле. Дори се чувствах много по-добре, отколкото заслужавах. Портокаловият сок имаше божествен вкус — освежаващ и гасящ пожара в тялото ми. - На вратата се почука. Сърцето ми пак скочи в гърлото. Гласът ми изчезна. Той отвори вратата и влезе. - Гледай ти! Беше тренирал. Носеше сиво долнище на анцуг, което висеше на ханша му по онзи начин… и сива тениска без ръкави, потъмняла от потта му. Косата му също беше потна. Въпреки обстоятелствата гледката на изпотеното тяло на Крисчън Грей ми подейства доста странно. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бях като дете, което вярва, че ако затвори очи, действителността ще изчезне или то ще изчезне от нея. - — Добро утро, Анастейжа. Как си? - — По-добре, отколкото заслужавам — казах сконфузено. - Погледнах го скришом. Той остави голяма торба с покупки на един от столовете, хвана краищата на хавлията, която бе увил около врата си, и го разтърка. Погледна ме — сиви, потъмнели, заключени очи. Както винаги не можех да се докопам до нито една негова мисъл или емоция. - — Как дойдох тук? — попитах тихо. - Той седна на ръба на леглото. Беше толкова близо. Можех да го докосна, да усетя мириса му. Мирисът на изпотеното тяло на Крисчън! Неописуемо! Това вече беше коктейл. Много по-добър от маргарита. Да, много по-добър. - — След като припадна, не исках да рискувам да те карам чак до вас, така че те докарах тук — обясни той почти флегматично. - — Ти ли ме сложи да легна? - — Да — каза безизразно той. - — Повръщах ли пак? — попитах още по-тихо. - — Не. - — Ти ли ме съблече? — Гласът ми бе съвсем повехнал. - — Да. - Изчервих се до комунистическо червено. - — Нали… не сме правили… — Не успях да довърша. Устата ми пресъхна от ужас и паника. Загледах пръстите си. - — Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса — отвърна той сухо. - Толкова съжалявах. Ъгълчетата на устата му се извиха в крива усмивка. - — Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро. - Аз също! Подиграваше ми се, копелето гадно. Не го бях молила да идва и да ме прибира. Бе успял да ме накара да се чувствам като престъпничка. - — Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате във фирмата ти — сопнах му се. Той ме погледна изненадано. Думите ми май бяха успели да го наранят. - — Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет. Второ, компанията ми не се занимава с разработване на някакви устройства за следене. И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не летеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване — каза той кисело. - „Ухажване!?“ Погледнах го — очите му горяха с наранено достойнство и огорчение. Опитах се да захапя устната си, но не успях — трябваше да прикрия смеха си. - — От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар. - Настроението му видимо се промени. Очите му омекнаха, а леката усмивка пак заигра на устните му. - — Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар… може би. — Усмивката му вече бе язвителна. После попита: — Яде ли нещо снощи? — Усетих обвинение в гласа му. Поклатих отрицателно глава. Господи! Какво направих сега? Какво углавно престъпление бях извършила пък сега? Беше стиснал челюстите си, почти чувах как пукат, но лицето му остана безизразно. - — Трябва да ядеш. Затова ти беше толкова зле снощи. Говоря ти сериозно. Правило номер едно при пиенето! - Прокара пръсти през косата си и вече знаех какво значи това — беше много ядосан. - — Ще ми се караш ли още? - — Това ли правя? - — Така ми се струва. - — Имаш късмет, че само ти се карам. - — Какво искаш да кажеш? - — Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. Знаеш ли на какъв риск си се изложила? — Затвори очи, за миг по лицето му мина сянка от страх и паника и тялото му потръпна. Отвори ги, погледна ме и каза: — Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи. - Погледнах го нацупено. Какъв му беше проблемът? Какво му ставаше? Ако съм била негова. Е, да, ама не бях. А една немалка част от мен искаше и самата мисъл, че бих могла да съм негова, разсея раздразнението от думите му. Изчервих се, напълно отнесена от произвола, който си позволяваше това мое проклето друго аз — ето я, накипрена в яркочервена хавайска пола и танцува весело, все едно вече е неговото момиче. - — Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен. - — А фотографът? — озъби се той. - „Хм… младият Хосе. Ще се наложи да си поговоря с него.“ - — Мисля, че Хосе просто не беше на себе си. - — Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски. - — Обичаш да контролираш дисциплината — подметнах аз. - — О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права! - Присви очи в дяволита усмивка. Нямаше смисъл! Можеше да ме обезоръжи за секунди. Преди малко му бях ядосана, а сега го гледах обезсърчена от ослепителната му усмивка. Може би защото не се усмихваше често. Но така или иначе съвсем забравих за какво идеше реч в разговора ни. - — Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа. - Все още се усмихваше. Сърцето ми забърза. Мозъкът ми явно бе забравил да изпрати сигнал към дробовете ми да поемат въздух. Той се усмихна още по-широко, протегна ръка и прокара палец по брадичката ми и после по долната ми устна. - — Анастейжа, дишай — каза много тихо и стана. — Закуската ще е тук след петнайсет минути. Предполагам, че си много гладна. — Обърна се, влезе в банята и затвори вратата. - Най-сетне издишах въздуха, който бях държала толкова дълго. „Как е възможно да излъчва толкова много сексапил?“ Искаше ми се да ида при него в банята. Никога не бях изпитвала такова нечовешко влечение към никого. Хормоните ми блъскаха из вътрешностите ми. Устната ми трепереше там където бе прокарал пръста си. Усетих как се сгърчвам от болезнена, непоносима, всепоглъщаща потребност. Желание, това беше желание. - Отпуснах глава върху пухената възглавница. „Ако беше моя…“ Какво ли не бих направила да съм негова. Той бе единственият мъж, който можеше да накара кръвта ми да се движи из тялото със скоростта на болид. И въпреки всичко с него беше трудно, самият той беше труден за разбиране, влияеше на хората объркващо и смущаващо. В един миг ме отблъсква, в следващия ми праща книга, за която е платил четиринайсет хиляди, после ме следи като някой маниак, намира ме. И в резултат на всичко това аз бях в апартамента му, жива, здрава, на сигурно място, защитена. Очевидно го беше грижа. Защо иначе да идва да ме спасява от някаква потенциална или изобщо несъществуваща опасност? - Не, не беше черен рицар. Той беше бял рицар в блестящи ослепителни доспехи, един истински романтичен рицар като сър Гауейн или сър Ланселот. - Скочих от леглото и хукнах из стаята да търся джинсите си и точно тогава той излезе от банята. Беше увил само една кърпа около кръста си и по тялото му се гонеха блещукащи капки вода. Не се бе обръснал. А аз търчах да търся в какво да скрия голите си крака. Изненада се, че съм станала. - — Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. — Очите му пак потъмняха. — Беше ги оповръщала. - — О! — Почервенях от срам. Защо винаги губех самоконтрол покрай него? - — Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са. - Чисти дрехи! Какъв неочакван бонус! - — Ще… ще вляза да се изкъпя — промърморих. — Благодаря! - Какво друго можех да кажа? Грабнах плика с дрехите и побягнах към банята, далеч от близостта на голото тяло на Крисчън, преди да припадна. „Давид на Микеланджело не струва нищо!“ - В банята беше горещо, парата не се бе уталожила. Бързо се намърдах под душа. Тялото ми жадуваше за допира на чистата и успокоителна вода. Обърнах лице към бясно шуртящите струи. Желаех Крисчън Грей. Тялото ми го желаеше. Непосилно, болезнено желание. Факт. За първи път в живота си исках да легна с мъж. Исках ръцете му, устата му. - Той бе казал, че обича жената до него да е разумна и чувствителна. Така че явно не бе давал обет за безбрачие. Но не бе направил нито една крачка към мен, за разлика от Хосе или Пол. Не разбирах. Искаше ли ме? Не бе пожелал да ме целуне миналата седмица. Да не би да го отвращавах с нещо? Но от друга страна, ме бе довел тук. Не разбирах какви ги прави и какви ги мисли. Та ние бяхме спали тук, сами цяла нощ, и той не ме бе докоснал. „Направи си сметката сама“ — обади се подсъзнанието ми и закима с грозната си глава. Не му обърнах внимание. - Водата ме успокои. Можех да остана под този душ завинаги. Взех шампоана. Миришеше на него — вкусно. Втрих го в цялото си тяло, представях си, че той втрива този пенлив аромат в кожата ми, по гърдите, по корема, между краката ми, дългите му пръсти между бедрата. Сърцето ми пак ускори ритъм. Беше толкова хубаво… - На вратата се почука и чух: - — Закуската. - Стреснах се. - — Д-добре — заекнах. Как жестоко ме откъснаха от еротичния ми блян! - Излязох изпод душа и взех две кърпи. Увих косата си в едната като Кармен Миранда, с другата набързо подсуших тялото си и се постарах да не обръщам внимание на изключително приятния допир на меката хавлия до свръхчувствителната ми в този момент кожа. - Отворих плика. Тейлър бе купил не само джинси и маратонки, но и светлосиня риза, чорапи и бельо. Чист сутиен и бикини. Всъщност не е редно да ги опиша така. Бяха съвършена фина европейска изработка, шедьовър от светлосиня дантела. Гледах бельото със страхопочитание. Беше точно мой размер. Как нямаше да е! Представих си как господин Шофьора се мота из някой магазин за женско бельо и купува това за мен. Стана ми неудобно, но неволно се зачудих какво още влиза в длъжностната му характеристика. - Облякох се бързо. Всичко ми бе по мярка. Обрах скоростно водата от косата си и се опитах да я сложа в ред. Както обикновено, не се получи. Отново единственият вариант беше да я прибера с нещо, но нямах с какво. „Трябва да си нося ластичета в чантата… всъщност тя къде е?“ - Поех дълбоко дъх. Време беше да се срещна с господин Притеснение. - С облекчение установих, че е излязъл от спалнята. Бързо се огледах за чантата си. Нямаше я. Поех отново дъх и влязох във всекидневната. Беше огромна. Имаше канапета, фотьойли, какво ли не, безброй възглавнички навсякъде, голяма и много красива масичка за кафе, върху която бяха скупчени няколко лъскави книги, бюро, върху него последен модел Аймак и на стената огромен плазмен телевизор. - Крисчън седеше на масата за хранене в другия край на помещението и четеше вестник. Масата имаше размери на тенискорт или нещо от сорта. Не че играя тенис де, но бях гледала Кейт да играе! „По дяволите! Кейт! Как забравих!“ - — Кейт! — изграчих истерично. - Крисчън ме погледна иззад вестника. - — Знае, че си тук и че си все още жива. Пратих съобщение на Елиът. — Демонстрираше нещо като чувство за хумор. - Не ми беше до смях. Спомних си как Кейт отдадено и пламенно се чупеше на дансинга. Беше пуснала всичките си патентовани номера в действие, само и само да свали брата на Крисчън. Чудех се какво щеше да каже за моето оставане при Грей. Никога не бях спала на друго място, освен у нас. Тя вероятно беше все още с Елиът. Тоя номер го бе правила само два пъти преди и двата пъти се наложи след разделите да понасям със седмици гледката на кошмарната й розова пижама. „Ще си помисли, че и аз съм ударила един бърз секс на крак, за една нощ. Това ще си помисли.“ - Крисчън ме изгледа доста настоятелно. Беше с бяла ленена риза с разкопчана яка и маншети. - — Седни — нареди ми и посочи място на масата. - Минах през стаята и седнах срещу него — точно където ми бе показал. На масата имаше храна за поне няколко месеца. - — Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела — каза той с извинителна, но някак перверзна усмивка. - — Много щедро от твоя страна, наистина — успях да кажа, объркана от огромния избор. Обаче наистина бях гладна. - — Да, така е — призна той малко виновно. - Захванах се с палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона. Крисчън се опита да скрие усмивката си и се върна към омлета си. Храната беше превъзходна. - — Чай? — попита той. - — Да, благодаря. - Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст“. Беше запомнил как пия чая си! - — Косата ти е много мокра — смъмри ме пак. - — Не успях да намеря сешоара — смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо. — Благодаря за дрехите. - — Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа. - Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си. - — Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. — Тонът му пак бе порицаващ. - — Трябва да ти дам пари за дрехите. — Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо: — Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи… Искам да ги платя. — И се усмихнах нерешително. - — Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя. - — Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи? - — Защото мога. — И очите му пак светнаха зловещо. - — Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва. - Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни… - — Защо ми изпрати книгите, Крисчън? — попитах тихо и нежно. - Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна. - — Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!“… — Спря, после продължи: — Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя. - Пак прокара пръсти през косата си. - — Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. — Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. — Но в теб има нещо… Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила. - Апетитът ми изчезна. _Не можеше да остане далеч от мен!?_ - — Тогава недей — прошепнах. - Той се задъха, очите му бяха широко отворени. - — Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума. - — Просвети ме тогава. - Гледахме се и никой не докосваше храната си. - — Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак? - Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица. - — Не, Анастейжа, не съм. — Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък — уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас. - — Какво ще правиш през следващите няколко дни? — попита все така тихо той. - — Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? — Внезапно ме обзе паника. - — Десет и малко. Имаш много време. А утре? — Беше опрял лакти на масата и брадичката си върху дългите си пръсти. - — С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтън“ цялата тази седмица. - — Имаш ли вече апартамент в Сиатъл? - — Да. - — Къде? - — Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет. - — Не е далеч от мен. — Той се усмихна. — И какво мислиш да работиш в Сиатъл? - Какво целеше с тези въпроси? Неговите разпити бяха почти толкова вбесяващи, колкото тези на Катрин Кавана. - — Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде. - — Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах? - Изчервих се. „Как ли пък не!“ - — Ами… не. - — И какво й е на моята компания? - — Твоята компания е твоята компания — засмях се аз. - — Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — Изглеждаше развеселен, но наистина бе трудно да се каже дали. Не можех да го гледам в очите, когато говореше с този тон. Изчервих се за милионен път и погледнах към закуската. - — Искам да захапя тази устна — прошепна той. - Нямам представа какъв звук съм издала и колко ми е увиснало ченето. Даже не си бях дала сметка, че си хапя долната устна. Това беше най-възбуждащото, което ми бе казвал някой. Сърцето ми щеше да изкърти гръдния ми кош. Треперех от желание, бях една копнееща развалина. Свих се в стола си и впих очи в притъмнелия му поглед. - — Защо не го направиш? — предизвиках го тихо. - — Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие за това. — Той почти се усмихна. - А? Я пак! - — Какво значи това? - — Значи точно това, което казах — въздъхна той. Беше му забавно, но изглеждаше и някак измъчен. — Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера? - — В осем. - — Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой. - — Защо не можеш да ми кажеш сега? - — Защото се наслаждавам на закуската и на _твоята компания_. След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече. - „Това пък какво значи? Да не би да търгува с деца и да ги праща като роби в някое забравено от Бога място? Да не би да е в някой криминален синдикат? Това би обяснило как е натрупал състоянието си.“ Изчервих се отново, докато мислех за вероятностите. Той никак не ми помагаше. Щеше ми се да разгадая мистерията Крисчън Грей. По-добре рано, отколкото прекалено късно. Ако тайната, която пазеше, беше толкова страшна и щеше да ме отврати от него, това би било облекчение за мен. - „Не се самозалъгвай — крещеше подсъзнанието ми. — Сигурно е нещо наистина ужасно и трябва да си плюеш на петите!“ - — Тази вечер. - — Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието — засмя се той. - — Подигравате ли ми се, господин Грей? — попитах с най-сладкия си глас. „Надут задник!“ - Той присви очи и взе телефона си. Набра. - — Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго. - „Какъв е пък тоя Чарли Танго?“ - — От Портланд в… да кажем, десет и половина… Не, за Ескала… Цялата нощ. - „Цялата нощ?“ - — Да. На повикване до утре сутринта. Ще пилотирам от Портланд до Сиатъл. - „Ще пилотирам?“ - — Пилот на изчакване от десет и половина. - Затвори. Нямаше „моля“, нямаше „благодаря“. - — Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш? - — Обикновено да, ако искат да си запазят работата — каза той безучастно. - — А ако не работят за теб? - — О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтън“, когато свършиш. Ще летим до Сиатъл. - — Ще летим? - — Да, имам хеликоптер. - Облещих се от изненада. Втора среща с Крисчън Грей Мистериозния. От кафе на разходка с хеликоптер. - — Ще ходим с хеликоптер до Сиатъл? - — Да. - — Защо? - Засмя се пак с онази дяволита усмивка. - — Защото мога. Довърши си закуската! - Как можех да ям? Щях да ходя с Крисчън Грей в Сиатъл с хеликоптер. И той искаше да ям! И той искаше да захапе устната ми… Усмихнах се. - — Яж — каза той по-рязко. — Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж. - — Не мога да изям всичко това. — Гледах отрупаната маса отчаяно. - — Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано. — Устните му се стегнаха в строга черта. Изглеждаше ядосан. - Нямах никакво желание да докосвам храната — а и вече бе изстинала. „Твърде съм развълнувана, Крисчън. Не разбираш ли?“ — говореше моето друго аз, но бях прекалено уплашена, за да го кажа на глас. Не и когато изглеждаше така сърдит. Като малко момче. Стана ми забавно. - — Какво ти е толкова смешно? — попита той. Не смеех да му кажа и продължих да гледам храната на масата. Лапнах последното парче палачинка и го погледнах. - — Добро момиче — каза той. — Ще тръгнем към вас, след като си изсушиш косата. Не искам да се разболееш. - В думите му имаше неизказано обещание. Какво искаше да ми каже? Станах от масата и се зачудих дали да поискам разрешение да изляза. Стори ми се рисковано да слагам началото на такъв прецедент. Тръгнах към спалнята, но една мисъл ме спря. - — Къде спа снощи? — Обърнах се и го погледнах в очите. Все още седеше на стола си. Нямаше чаршафи, нито одеяла. Мина ми през ума, че може да са подредили стаята сутринта. - — В моето легло — отвърна той. Погледът му пак бе безизразен. - — О! - — И за мен беше изненада. И новост. — Усмихна се. - — Кое? Да не правиш секс? — Ето, казах я тази дума. Изчервих се. Естествено! - — Не. — Поклати отрицателно глава и лицето му се смръщи, все едно си припомняше нещо неприятно. — Да спя с някого. - После взе вестника и продължи да чете. - Какво, по дяволите, значеше това? Никога не е спал с никого? Девствен ли беше? Силно се съмнявах. Стоях права и го гледах напълно объркана. Той беше най-загадъчният човек, когото бях срещала. После ме удари като гръм. Бях спала в едно легло с Крисчън Грей. Щях да се пукна от яд. Какво не бих дала да преживея това, но в пълно съзнание — и да го гледам как спи. Да го видя уязвим. Стори ми се невероятно да се случи отново. Е, нали бе обещал всичко да стане ясно вечерта. - Влязох в спалнята и започнах да ровя из чекмеджетата. Намерих сешоара и си изсуших косата. После влязох в банята да си измия зъбите. Видях неговата четка за зъби. Изпитах силно желание да го усетя в устата си. Погледнах виновно към вратата и прокарах пръсти по четката. Беше мокра. Сграбчих пастата, бързо изстисках върху четката и с бясна скорост си измих зъбите. Все едно правех някаква детска лудория. Беше много приятна тръпка. - Събрах набързо дрехите си от предната нощ, набутах ги в плика, в който Тейлър бе донесъл новите дрехи, и тръгнах да си търся якето и чантата. Какво облекчение — в чантата ми имаше ластик за коса. Крисчън ме гледаше, докато прибирах косата си. Изражението му — закодирано, както винаги. Очите му ме проследиха, докато вървях към стола. Седнах и зачаках да свърши да говори по телефона. - — И искат два?… Колко ще струва?… И какви мерки за безопасност имаме там?… И ще минат през Суецкия канал?… Колко безопасен е Бен Судан?… И кога трябва да са в Дарфур?… Добре, правим го. Дръж ме в течение. - Затвори. - — Готови ли сме? - Кимнах. Какъв ли бе този разговор? Той си облече морскосиньо яке на райета, взе ключовете от колата и тръгна към вратата. - — След вас, госпожице Стийл. — Изглеждаше ненатрапчиво елегантен. - Задържах няколко мига, преди да изляза, за да мога да го изпия с поглед. И като си помислех, че бях спала в едно легло с него след текилата, повръщането — и въпреки това той бе все още до мен. На всичкото отгоре искаше да ме води в Сиатъл. Защо мен? Не разбирах. После се сетих за думите му „Има нещо в теб…“ Излязох през вратата. „Е, господин Грей, мога да кажа същото за вас поне по този въпрос и имам най-сериозното намерение да разбера каква е тази голяма тайна.“ - Вървяхме по коридора, без да говорим. Докато чакахме асансьора, го погледнах тайничко и го улових, че и той прави същото — гледаше ме тайничко. Усмихнах се, а устните ми потрепериха. - Влязохме в асансьора. Бяхме сами. Може би заради близостта на телата ни в това затворено малко пространство или по някаква друга причина всичко изведнъж се промени. Въздухът се нажежи от електричество, изтичащо от оголена жица. Сърцето ми биеше в трескаво очакване, дишах учестено. Той обърна глава към мен. Очите му бяха потъмнели до черно. Забих зъби в устната си. - — О, майната им на документите — изстена той и ме бутна до стената на асансьора. Преди да се усетя, бе стиснал здраво двете ми ръце с лявата си ръка и ги бе приковал над главата ми. Притискаше ме към стената със слабините си. Другата му ръка ме сграбчи за косата и дръпна рязко. Устните му бяха върху моите. Усетих сладка болка. Простенах. Стонът ми се стопи в устата му. Разтварях устни за езика му. Той го плъзна бързо. Въртеше го бясно в устата ми. Никой не ме беше целувал така. Езикът ми загали нежно неговия в бавен, еротичен, подлудяващ танц на докосващи се усещания. Той хвана брадичката ми и закова лицето ми на едно място. Ръцете ми — здраво стиснати отгоре, главата ми не можеше да мръдне в здравата му хватка, тялото ми притиснато силно към стената от мощното му тяло. Усетих ерекцията му. Притискаше корема ми. Той ме желаеше. Господи, Крисчън Грей ме желаеше! Исках го веднага, тук, в асансьора, исках го толкова силно, безпомощно, отчаяно. - — Толкова… си… сладка. — Думите му излизаха задъхани, стенещи, изнемощели от желание. - Асансьорът спря, вратите се отвориха и той се отдръпна от мен за части от секундата. Не знам на какво съм приличала, но трима мъже в бизнес костюми ни изгледаха, подсмихнаха се и се качиха. Сърцето ми щеше да изскочи през тавана на асансьора. - Все едно бях бягала спринт по нанагорнище. Исках да се свия на кълбо… но щеше да е прекалено очевидно. - Вдигнах поглед към него. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно допреди миг е решавал кръстословицата в „Сиатъл Таймс“. Колко несправедливо! Нима моето присъствие не бе означавало нищо за него? Хвърли ми кос поглед и издиша дълго и продължително. Не, не бях права. Моето присъствие го бе поразтърсило. И моето друго аз затанцува весела самба. Тримата слязоха на втория етаж. Имахме още само един етаж. - — Измила си си зъбите — каза той, забил поглед в мен. - — С твоята четка. - Той се усмихна и каза: - — О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб! - Вратите се отвориха на първия етаж, той ме хвана за ръка и ме изведе от асансьора. - — Какво толкова има в тези асансьори? — Говореше повече на себе си, отколкото на мен, докато ме водеше към изхода. Едва вървях, защото акълът ми бе останал разпилян в асансьор-номер-три на хотел „Хийтман“. - - - 6. - - Крисчън отвори вратата на черното си ауди SUV и аз се пъхнах вътре. Страхотна кола. Не бе споменал нищо за случилото се в асансьора. Дали аз трябваше да кажа нещо? Трябваше ли изобщо да говорим за това, или беше по-добре да се преструваме, че не се е случило нищо? Моята първа целувка — закована на стената, без прегръдка. Колкото повече секундите ни отдалечаваха от хотела, толкова повече случилото се ми се струваше мит. Митът за крал Артур или за Атлантида. Вероятно никога не са съществували, никога не е било като моята целувка. Вероятно всичко беше във въображението ми. Не, не беше така. Докоснах устните си. Още бяха подути. Със сигурност не си въобразявах. Бях съвсем различна жена. Желаех този мъж. Яростен, безнадежден копнеж. И знаех, че той изпитва същото. Погледнах го. Беше както винаги любезен и леко дистанциран. - Пак не разбирах. - Той запали колата, обърна на паркинга и пусна уредбата. Салонът се изпълни с магия. Най-прекрасната музика, която бях чувала. Пееха две жени. Сетивата ми — в пълен хаос, разглобени, на парчета… а музиката навлезе в тялото ми като сладка тръпка и се плъзна по гръбнака ми. Крисчън зави към Парк авеню. Караше бавно и с увереност. - — Какво слушаме? - — Делиб, операта „Лакме“. Харесва ли ти? - — Крисчън, удивително е! - — Нали? — Усмихна се и ме погледна. И за секунда го видях такъв, какъвто трябваше да е — красив мъж на двайсет и седем, безгрижен и усмихнат. Дали музиката бе ключът към него? Облегнах се и се заслушах в ангелските гласове — примамливи, съблазнителни. - — Можеш ли да я пуснеш пак? - — Разбира се. — Крисчън натисна някакво копче и музиката ме обви гальовно. Беше като нежна, бавна, сладка атака върху сетивата ми. - — Обичаш ли класическа музика? — попитах с надеждата да изкопча нещо за… предпочитанията му. - — Вкусовете ми са доста разнообразни, Анастейжа. Всичко от Томас Талис до Кингс ъф Лиън. Зависи от настроението ми. А ти? - — И аз така. Само дето не знам кой е Томас Талис. - Той за секунда отдели очи от пътя и ги обърна към мен. - — Ще ти го пусна някой път. Британски композитор от шестнайсети век. Династията на Тюдорите. Църковни хорали. Звучи доста езотерично, но е прекрасен, уверявам те. - Натисна друго копче. Кингс ъф Лиън — „Горещ секс“. Колко удачно! Телефонът му звънна и Крисчън натисна някакъв бутон върху волана. - — Грей — каза раздразнено. Беше толкова безцеремонен! - — Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — Гласът бе изнервен. - — Прати ми я по мейла. Нещо друго? - — Не, сър. - Той натисна бутона и музиката се върна. Нямаше „Дочуване!“, нямаше „Благодаря!“. Зарадвах се, че не приех да работя за него. Потръпнах. Толкова е студен с хората си и как само ги контролира! Музиката пак спря — телефонът звънеше. - — Грей. - — Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща. — Женски глас. - — Добре, Андреа. - — Приятен ден, сър. - Музиката пак спря. По дяволите! Това ли беше животът му? Непрестанни телефонни обаждания? - — Грей. — Беше ядосан. - — Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те? - — Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата — отвърна Крисчън. - — С кого си? - — С Анастейжа Стийл — каза раздразнено той. - — Здравей, Ана! - „Ана?“ - — Здравей, Елиът. - — Много неща чух за теб. — Гласът му бе прелъстителен. Крисчън се намръщи. - — Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт. - Елиът се засмя. - — Карам Анастейжа към тях — каза Крисчън, като натърти върху името ми. — Искаш ли да те изчакам и да те взема? - — Да. - — Ще се видим след малко. — Затвори и музиката се поднови. - — Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? - — Защото това е името ти. - — Предпочитам Ана. - — Сериозно? - Бяхме почти пред апартамента ми. - — Анастейжа — каза той замислено. Погледнах го ядно заради това „Анастейжа“, но той не ми обърна никакво внимание и продължи: — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата. - Спря пред сградата. Сепнах се. Не му бях давала адреса си, но той знаеше къде живея! Ама да бе, как да не знае! Нали беше пратил книгите! Разбира се, че знаеше! Всеки кадърен маниак, собственик на хеликоптер и на програма за проследяване на телефони, лесно можеше да научи адреса ми. - Защо не искаше да ме целуне пак? Мисълта за липсата на такава перспектива бе доста неприятна. Не разбирах нищо. Той беше прикрит и загадъчен, напълно неразгадаем. Излезе и елегантно заобиколи колата, за да ми отвори. Истински джентълмен, както винаги, с изключение на някои много редки и така безценни моменти. Когато пътува в асансьор например. Изчервих се при спомена за устните му върху моите. Как исках да прокарам пръсти през палавата му рошава коса — но не ми бе позволено. Не можех да мръдна, когато стискаше ръцете ми над главата. Изпитах разочарование при спомена. - — Това, което се случи, бе много хубаво — казах тихо и слязох от колата. Не бях сигурна дали наистина чух как пое рязко въздух, но реших да не обръщам внимание и тръгнах към вратата. - Кейт и Елиът седяха на масата. Книгите, които струваха цяло състояние, бяха изчезнали. Слава богу! Имах планове за тях. Тя се усмихваше доволно. Не, задоволено. И изобщо не изглеждаше изрядна и спретната. Излъчваше единствено и само секс. Крисчън ме последва във всекидневната и въпреки глуповатата усмивка, с която демонстрираше каква страхотна нощ е прекарала, Кейт го изгледа подозрително. - — Ана! — Скочи и ме прегърна, отдръпна се и ме огледа. Това, което видя, не й се понрави и тя изгледа Крисчън и каза малко враждебно: — Добро утро, Крисчън. - — Добро утро, госпожице Кавана — отвърна възпитано той. - — Кейт, Крисчън, Кейт! — намеси се Елиът. - — Добро утро, Кейт — кимна учтиво Крисчън и погледна Елиът, който бе скочил да ме прегърне. - — Здравей, Ана. — Усмихна ми се, очите му блестяха весело. Харесах го. Беше съвсем различен от Крисчън, но пък нали бяха осиновени и не бяха кръвни братя. - — Здравей, Елиът. — Усмихнах се и без да искам, захапах устната си. - — Елиът, не е зле да тръгваме — каза Крисчън. - — Ей сега. — Елиът се обърна към Кейт, прегърна я и я целуна сладко и дълго. - Мамицата им и на двамата! Погледнах сконфузено в краката си. После погледнах Крисчън. Гледаше ме напрегнато. Присвих очи. - „Защо не можеш да ме целунеш ТАКА?“ - Елиът продължаваше да целува Кейт, после я наведе назад артистично — косата й докосваше пода — и я целуна пак. - — После, бебо! — усмихна се той. - Кейт се бе разтопила. Никога не я бях виждала такава. Миловидна, отстъпчива? Кейт и отстъпчивост! Тоя Елиът трябва да е много добър в кревата. Крисчън ме погледна с напълно неразгадаемо изражение, макар че цялата работа май му се струваше забавна. После хвана нежно едно немирно кичурче, изпаднало от опашката ми, и го прибра внимателно зад ухото ми. Всеки контакт с него ме караше да дишам като астматичка. Наведох глава към най-интересната гледка на света — пръстите ми. Погледът му омекна и усетих палеца му по долната си устна. Кръвта изсъхна във вените ми от пламналия в тялото ми пожар. Но след секунди допирът бе изчезнал. - — После, бебчо! — каза той и аз се разсмях. Така не му отиваше! И макар че знаех защо го казва, нежността в думите му раздра слабините ми. - — Ще те взема в осем — каза той и тръгна към вратата. Елиът тръгна след него, обърна се и прати на Кейт въздушна целувка. Усетих неприятна агонизираща болка. От завист. - — Е, какво? Спа ли с него? — попита Кейт, щом излязоха. Гласът й трепереше от любопитство. - — Не! — отвърнах раздразнено и с надеждата това да спре въпросите й. — Но ти, както личи по всичко, не си прекарала нощта в дискусии. — Не можех да прикрия завистта си. Кейт винаги успяваше да ги омагьоса. Неустоима, красива, секси, забавна, пряма… всичко, което аз не бях. Но усмивката й бе заразителна. - — И ще го видя пак тази вечер. — Пляскаше с ръце и подскачаше като дете. Не можеше да прикрие щастието си, а аз не можех да не се зарадвам за нея. Една щастлива Кейт… хм… това вече беше доста интересно. - — Крисчън ще ме води в Сиатъл тази вечер. - — В Сиатъл? - — Да. - — Може би тази нощ ще спиш с него. - — О, силно се надявам. - — Значи го харесваш? Достатъчно, за да…? - — Да. - Тя ме погледна много учудено. - — Не е за вярване! Ана Стийл най-накрая си хареса мъж. И то не кой да е, а Крисчън Грей — красив, секси и милиардер. - — О, да, заради парите му е, нали знаеш! — отвърнах и двете избухнахме в луд смях. - — Това нова блуза ли е? — попита тя и вече нямах избор, трябваше да й разкажа всички подробности от моята нощ. - — Целуна ли те вече? — попита тя, докато правеше кафе. - Изчервих се. - — Веднъж. - — Веднъж? — Тя зяпна. - Кимнах доста засрамено. - — Той е… доста резервиран. - Тя смръщи вежди. - — Много странно. - Беше… повече от странно. - — Така, нека да те направим максимално съблазнителна за тази вечер — каза тя решително. Прозвуча като заплаха, като нещо, което ще отнеме часове и ще боли. - — След час съм на работа. - — Час ще ми стигне. Давай! - Улови ме за ръката и ме завлече в спалнята. - - - Денят буквално се точеше. Времето не минаваше, макар че имахме много работа. Летният сезон бе започнал и се налагаше да оставам по два часа, за да презареждам щандовете, след като затворим. Работата не изискваше никаква мисловна дейност, така че имах твърде много време да мисля. - Под ентусиазираните инструкции на неуморната Кейт мишниците и краката ми бяха обръснати така, че нямаше и косъм, веждите — оскубани, цялата бях напудрена, намазана и лъщях като станиол. Кошмарно преживяване. Но тя ме увери, че мъжете очакват точно това от една жена. Какво ли друго да очакват? - Трябваше да убеждавам Кейт, че Крисчън е мой избор, но тя някак не му вярваше. Може би защото беше прекалено хладен и формален. Казваше, че можела да се закълне, че в него има нещо нередно. Обещах да й пусна съобщение, когато пристигнем в Сиатъл. - На всичкото отгоре проблемът с Хосе се задълбочаваше. Имах три съобщения и едно пропуснато повикване, а и беше звънял два пъти у дома да ме търси. Кейт каза, че му била отговорила уклончиво, но понеже я познавах, нямаше как да е било уклончиво. Вероятно ме бе прикрила така, че той да се усети, че ме прикрива. Бях решила да не му се обаждам засега. Все още му бях много ядосана. - Крисчън бе споменал някакви документи и се чудех дали не се бе пошегувал. Трябваше ли наистина да подписвам нещо? Ужасно е да гадаеш. И като добавим мъчителното очакване, едва сдържах вълнението и възбудата си. Нервите ми бяха на ръба. Тази нощ! След толкова години вече бях готова. Моето друго аз ме гледаше и потропваше нетърпеливо с крак. Та тя бе готова от години и бе готова на всичко заради Крисчън Грей, но все още не разбирах какво различно вижда той в мен… неугледната, обикновена като мишка Ана Стийл. Просто не се връзваше. - Той, разбира се, дойде точно навреме. Слезе от задната седалка на аудито, отвори ми вратата и ми се усмихна топло. - — Добър вечер, госпожице Стийл. - — Добър вечер, господин Грей — отвърнах вежливо и се качих. Зад волана беше Тейлър. - — Здравей, Тейлър! — поздравих го аз. - — Добър вечер, госпожице Стийл — отвърна той с професионална учтивост. - Крисчън седна до мен, хвана ръката ми, стисна я леко. Малкият му жест отекна като ехо през тялото ми. - — Как беше на работа? — попита той. - — Много дълъг ден — отговорих. Гласът ми беше пресипнал, тих и много възбуден. - — И за мен бе дълъг. - — Какво прави? — успях да попитам. - — Ходих на лов с Елиът. — Палецът му галеше показалеца ми. Дишането ми се учести и сърцето ми започна да пропуска по някой и друг удар. - „Как го прави това с мен? Докосва само една много малка част от тялото ми, а хормоните ми се носят на километри из околността.“ - Стигнахме доста бързо. Чудех се къде е баснословният хеликоптер. Бяхме в града, обаче имаше сгради наоколо, а дори _аз_ знаех, че на хеликоптера му трябва място, за да излети. Тейлър паркира, слезе, отвори ми вратата, Крисчън ме заобиколи и ми подаде ръка. - — Готова ли си? - Кимнах. „Готова съм, за всичко съм готова.“ Но не посмях да кажа последното. Не можех да говоря от нерви и възбудено очакване. - — Довиждане, Тейлър — каза той и тръгнахме към сградата, направо към асансьорите. Асансьор! Споменът за сутринта ме връхлетя като ураган за кой ли път. Цял ден бях прекарала в блянове, унесена във всеки детайл на тази целувка. На два пъти господин Клейтън ми викна. По никакъв начин не можеше да се каже, че бях просто разсеяна. По-скоро бях отнесена от торнадо. Крисчън ме погледна. Ха! И той мислеше за същото. - — Само три етажа са — каза ми. В очите му играеше лукаво пламъче. - Опитвах се да запазя неутрално изражение, докато влизахме. Вратите се затвориха и електрическото напрежение между нас започна да пука, почти можех да го чуя, а токът течеше през тялото ми. Стиснах здраво очи, за да преодолея сладката болка и да се опитам да не обръщам внимание. Той стискаше здраво ръката ми. След пет секунди вратата се отвори на покрива на сградата. И той беше там — бял, със син надпис GREY ENTERPRISES HOLDINGS, INC. Това определено беше използване на фирмената собственост не по предназначение. Грей ме поведе към малък офис, където зад малко бюро седеше възрастен мъж. - — Ето плана ви, господин Грей. Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате. - — Благодаря, Джо. — Крисчън му се усмихна топло. - Най-после един човек, заслужил мило отношение. Може пък да не беше негов служител. Погледнах възрастния мъж със страхопочитание. - — Да вървим — каза Крисчън и тръгнахме към хеликоптера. - Отблизо изглеждаше огромен. Очаквах да е двуместен, но имаше поне седем седалки. Крисчън отвори вратата и ме упъти към мястото най-отпред. - — Седни и не пипай нищо! — каза и се качи след мен. - Затвори вратата с трясък. Добре че площадката бе осветена, иначе нямаше да мога да виждам нищо в кабината. Седнах, а той се обърна към мен и ме закопча. - Затегна двата колана така, че едва дишах. Той беше тъй близо, изцяло съсредоточен върху това, което правеше. Помислих, че ако наведа глава напред, носът ми ще докосне косата му. Миришеше на чисто, на свежо, миришеше божествено. Той ме погледна и се усмихна. Все едно се смееше на някаква своя си шега. Беше така мъчително близо до мен. После дръпна рязко единия от коланите да го провери. Окончателно спрях да дишам. - — Вече си вързана, няма къде да бягаш — прошепна ми. — Дишай, Анастейжа. - Протегна дългите си пръсти и ги прокара по бузата ми, стисна брадичката ми между палеца и показалеца си, наведе се, целуна ме бързо и невинно и се отдръпна, като ме остави да се гърча в агонията на желанието. Неочакваната му целувка предизвика силни спазми в слабините ми. - — Тези колани ми харесват — прошепна той. - Какво? - Крисчън се намести в седалката си и започна дългата процедура по вътрешната проверка. Проверяваше датчици, стрелки, бутони, копчета, светлини. Най-накрая цялото табло грейна. - — Сложи си слушалките! — каза той. Сложих ги и перките се завъртяха. Шумът бе оглушителен. Той сложи своите и продължи да пуска разни светлини и да натиска копчета. - — Трябва да проверя всичко, преди да излетим — чух гласа му в слушалките. Погледнах го и му се усмихнах. - — Знаеш ли какво правиш? — попитах шеговито. - — От четири години съм квалифициран пилот, Анастейжа. С мен си в пълна безопасност… — И се усмихна… като вълк. — Поне докато летим… — добави и ми намигна. - _Крисчън и намигване?_ - — Готова ли си? - Кимнах. - — Контролна кула Международно летище Портланд, тук е Танго Голф-Голф-Еко Хотел. Готови сме за излитане. Чакам потвърждение. Край. - — Чарли Танго, тук Контролна кула Международно летище Портланд. Имате разрешение за излитане. Координати едно-четири хиляди, посока едно-нула-едно. Край. - — Разбрано. Чарли Танго излита. - — Готови сме — добави той и ме погледна. Хеликоптерът бавно и гладко се издигна и набра височина. - Портланд изчезна под нас, макар че тялото ми остана някъде в Орегон. Ярките светлинки долу ставаха все по-малки и се свиваха в блещукащи точици. Усещането беше все едно си в малка стъклена купа и гледаш простора навън. Когато се издигнахме по-високо, вече не се виждаше нищо. Беше много тъмно, черно, нямаше дори луна да хвърли малко светлина. Не знаех как изобщо вижда къде летим. - — Зловещо, нали? — чух гласа му в ушите си. - — Сигурен ли си, че летим в правилната посока? - — Погледни тук. — Посочи една от стрелките. Беше електронен компас. — Това е ЕС 135 Юрокоптер. Един от най-безопасните хеликоптери. Пригоден е за нощно летене. — Погледна ме и се усмихна. — На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там. - „Че как няма да има площадка за кацане! Какво правя изобщо тук при този човек? Та аз съм съвсем обикновена!“ - Лицето му беше леко осветено от контролното табло. Беше съсредоточен изцяло върху полета и уредите пред себе си. Тайничко изпивах лицето му с поглед. Красив профил. Прав нос, широка челюст, не се е бръснал… Исках да усетя бодливата му брадичка под пръстите си, по езика си, по кожата на лицето си. - — Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката — каза той и прекъсна еротичния ми блян. - — Колко дълго ще пътуваме? — попитах задъхано. Ха! Не, изобщо не мислех за секс! Хм. Оставаше и да си повярвам. - — По-малко от час. Вятърът е с нас. - По-малко от час… никак не беше зле. - Оставаше по-малко от час. Стомахът ми се сви от притеснение. Нямах представа какво ме чака и от това положението ставаше още по-критично. - — Добре ли си, Анастейжа? - — Да. — Нервите ми трудно можеха да допуснат по-дълъг отговор. - Мисля, че се усмихна, но в тъмното не можех да съм сигурна. Натисна някакво копче и каза: - — Контролна кула Международно летище Портланд, тук Чарли Танго. Сега сме на хиляда и четиристотин. Край. - Информацията, която подаваше към кулата, звучеше доста професионално. Реших, че вече минаваме към трафик контрола на Сиатъл. - — Разбрано, Сий Так на изчакване. Край. — После се обърна към мен. — Виждаш ли онази малка точица светлина? Това е Сиатъл. - — Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си“? - — Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път — каза той тихо и съвсем сериозно. - Не очаквах такъв отговор. Още нещо? О, да, нали не беше спал в едно легло с друг. - — Да разбирам ли, че си впечатлена? - — О, да, Крисчън. Невероятно е! - Той се усмихна. - — Невероятно? — И за секунда бе пак онова момче на двайсет и седем. - — Ти си просто много… умееш толкова много неща. - — Благодаря, госпожице Стийл — каза той любезно и мисля, че беше поласкан. Но как можех да съм сигурна? - Продължихме в мълчание. Точицата светлина ставаше все по-голяма и по-голяма. - — Сий Так контролна кула до Чарли Танго. Продължете по плана към Ескала. Останете на изчакване. Край. - — Тук Чарли Танго. Разбрано. На изчакване. Край. - — Това наистина ти харесва — казах тихо. - — Кое? — попита той и ме погледна; лицето му бе наполовина осветено от таблото. - — Летенето. - — Изисква контрол и съсредоточаване. Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене. - — Безмоторно летене? - — Да. - — О! - Скъпо хоби. Спомних си, че ми го беше казал на интервюто. Аз пък обичам да чета и да ходя на кино. Простичко, нали? - — Чарли Танго, потвърдете, че ме чувате. Край. - Отсеченият глас на диспечера прекъсна мислите ми. Крисчън му отговори уверено, в гласа му имаше само едно — самообладание и контрол. - Приближавахме Сиатъл. Изглеждаше неописуемо красив. Сиатъл през нощта, погледнат отгоре… - — Хубава гледка, нали? — каза Крисчън. - Кимнах ентусиазирано. Градът беше неземно красив, нереален, чувствах се като във филм. Може би като в „Блейд Рънър“, любимия филм на Хосе. Спомних си опита му да ме целуне. Стана ми гузно, че дори не му се бях обадила. Жестоко от моя страна. Но можеше да почака до утре. - — Пристигаме след няколко минути — каза Крисчън и кръвта ми започна да блъска във вените, в ушите ми, пулсът ми се учести и целият ми организъм бе залят от мощна вълна адреналин. Той още говореше с кулата, но вече не слушах. Мислех, че ще загубя съзнание. Този мъж държеше съдбата ми в ръцете си. - Минавахме над сградите. Пред нас видях висок небостъргач с площадка за кацане. На сградата имаше голяма табела „Ескала“. Сградата се приближаваше, ставаше все по-голяма и по-голяма, както и тревогата ми. Господи, дано не го разочаровам. Сигурна бях, че ще види достатъчно недостатъци в мен. Съжалих, че не бях послушала Кейт. Трябваше да взема една от нейните хубави рокли. Но от друга страна харесвах черните си джинси и зелената си тениска с цвят на мента. Бях взела черното сако на Кейт. Това за мен бе достатъчно елегантно. Стисках с все сила седалката и си повтарях: „Мога да го направя, мога да го направя“. Като мантра. Небостъргачът беше под нас, окъпан в светлина. - Хеликоптерът намали скорост, снижи се, и Крисчън го приземи на покрива на сградата. Сърцето ми отново се беше качило в гърлото. Дали от изнервящото очакване, дали от облекчение, че кацнахме живи, или от страх, че ще се проваля? - Перките спряха да се въртят и вече чувах само пресекнатото си дишане. Крисчън свали слушалките си, пресегна се и свали и моите. - — Стигнахме — каза тихо. - Изглеждаше напрегнат, половината му лице тъмно, половината осветено от светлините на площадката за кацане. Черно-бял рицар. Добра метафора. Изглеждаше и доста притеснен. Стиснал челюсти, присвил очи, разкопча коланите си и се наведе към мен да махне моите. Лицето му бе на няколко сантиметра от моето. - — Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? — каза с молещ, дори отчаян глас. В очите му видях страст, странна, но страст. - — Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. — Сама не си вярвах, защото в този миг бих направила всичко за този мъж до мен, дори и да не исках. Номерът обаче май мина и той повярва и се успокои. - Изгледа ме замислено, после ми помогна да сляза. Бяхме трийсет етажа над земята и се стреснах от усещането да си толкова високо, без да си защитен от нищо. - Крисчън ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си. - — Ела. — И ме поведе към асансьора. Вкара някакъв код и вратите се отвориха. - Вътре беше топло. Навсякъде имаше огледала. Виждах Крисчън накъдето и да се обърнех и най-хубавото беше, че той все още ме притискаше към себе си. Виждах го във всяко огледало. Той въведе друг код и вратите се затвориха. Асансьорът се спусна надолу. - Излязохме във фоайе, където всичко беше бяло. В средата имаше кръгла маса от тъмно дърво, а на масата — огромен букет бели цветя. Навсякъде по стените имаше картини. Той отвори голяма двойна врата. Тръгнахме по широк коридор, също в бяло, и влязохме в разкошна стая, очевидно всекидневната. Таванът беше много висок. „Много“ не е точната дума. Беше в пъти над „много“. Едната стена беше от стъкло и през нея се излизаше на балкон, от който можеше да се види цял Сиатъл. - Вдясно имаше огромен диван, на който спокойно можеха да седнат поне десет души. Бе разположен пред камина, в която пукаха дърва. Вляво беше кухнята. Всичко в нея беше бяло, само дървените части бяха черни. Имаше и висок плот за закуска поне за шест души. - До кухнята, пред стъклената стена, имаше маса за хранене с шестнайсет стола. А в ъгъла — огромен роял. „О, разбира се, че как е възможно да не свири на пиано!“ Навсякъде по стените имаше картини — всякакви размери и форми. Всъщност апартаментът приличаше повече на галерия, отколкото на място за живеене. - — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. - След снощи? Майтап ли си правеше? Мина ми през ума да му кажа, че искам една маргарита, но бях прекалено нервна за шеги. - — Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания? — попита пак той. - — Да, добре. - Стоях по средата на грамадната стая и се чувствах не на мястото си. Тръгнах към стъклената стена и тя се вдигна автоматично нагоре. Балконът беше пред мен. Сиатъл се простираше красив и ярък. Тръгнах обратно към кухнята. Вървенето из апартамента отнемаше време. Крисчън отвори бутилка вино. - — Какво ще кажеш за „Пули Фюме“? - — Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво — казах колебливо. Сърцето ми тупаше по-бавно, но все пак доста силно. Исках да избягам. - „Той е богат. Много богат. Какво правя тук?“ - „Знаеш много добре какво правиш тук“ — изсмя се моето друго аз. - Да, исках да съм в леглото на Крисчън Грей. - — Заповядай. — Той ми подаде чашата. Тежък кристал. Отпих. Виното бе леко, свежо, с прекрасен аромат. - — Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си? - Поклатих глава. „Не и за храна.“ - — Много голям апартамент имаш. - — Голям? - — Да, голям. - — Голям е, да. — Очите му грейнаха весело. Отпих още глътка. - — Свириш ли? — Кимнах към пианото. - — Да. - — Защо ли питам? Има ли нещо, което не умееш да правиш добре? - — Да, няколко неща — каза и отпи глътка вино. Не сваляше очи от мен. Следеше погледа ми, докато се въртях и разглеждах просторното помещение. Усещах очите му във всяко мое движение. „Помещение“ не беше точната дума за това огромно пространство. - — Ще седнеш ли? - Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме поведе към големия бял диван. Докато сядах, с изненада открих, че се чувствам точно като Тес, в онзи момент, когато разглежда къщата на прословутия Алек Д’Ърбървил. Усмихнах се. - — Какво те развесели така? — Той седна до мен и ме погледна. - — Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“? - Той ме гледаше, без да отговори. Мисля, че въпросът ми го изненада. - — Ами ти каза, че харесваш Томас Харди. - — И това е единствената причина? — Дори аз усетих разочарованието в гласа си. - Устните му се втвърдиха. - — Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил — каза тихо. Очите му святкаха: мрачни, тъмни, опасни. - — Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепнах, без да откъсвам очи от него. Моето подсъзнание ме гледаше втрещено. Той пое рязко дъх. - — Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш? - — Затова съм тук. - — Да. Извини ме за момент. - Той изчезна през широката врата. Когато се върна, носеше някакви документи. - — Това е споразумение за конфиденциалност — каза малко притеснено. — Адвокатът ми го изисква от мен. - Подаде ми ги. Бях сащисана. - — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш. - — А ако не искам да подпиша нищо? - — Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. - — Какво пише в това споразумение? - — Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения пред никого и никога. - Не можех да повярвам. Нещата отиваха на зле. И вероятно се касаеше за нещо наистина лошо, много лошо. Но вече бях любопитна да разбера. - Той ми подаде химикалка. - — Няма ли да го прочетеш? - — Не. - Не изглеждаше доволен. - — Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш — каза поучително. - — Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша. - Той ме погледна много сериозно и кимна. - — Едно на нула за вас, госпожице Стийл. - Завъртях огромен подпис над пунктираната линия върху двете копия, подадох едното на него, а другото сгънах, прибрах го в чантата си и отпих голяма глътка вино. И казах много по-смело, отколкото се чувствах в действителност: - — Това означава ли, че тази вечер ще правим секс? - „Мамка му! Това на глас ли го казах?“ - Устата му зейна изненадано, но той се окопити много бързо. - — Не, Анастейжа. Не означава това. Първо, аз не правя секс, не правя любов, а чукам… силно. Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми. - Чукал… силно? Звучеше толкова възбуждащо! Но защо трябваше да гледаме стая с играчки? Бях повече от озадачена. - — Искаш да играеш на Х-бокса си ли? - Той се засмя се. - — Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела. - Изправи се, подаде ми ръка и тръгнахме по коридора към вратите, през които бяхме влезли. Вдясно имаше друга врата, която водеше към стълби. Качихме се на втория етаж и завихме пак вдясно. Той извади от джоба си ключ, пое си дълбоко дъх и каза: - — Можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера. - — Просто отвори шибаната врата, Крисчън. - Той отвори вратата и ми направи път да мина. Погледнах го отново. Толкова много исках да знам какво има там. Поех си дъх и влязох. - Щом прекрачих прага, се озовах в друго време и в друг век — в Средновековието, в испанската инквизиция. - - - 7. - - Първото, което усетих, беше миризмата: кожа, дърво, лак и слаб аромат на цитрусови плодове. Много приятна миризма. Осветлението беше деликатно. Идваше някъде откъм ъглите на стаята, меко като сияние. Стените и таванът бяха в много наситено тъмночервено. Стаята, колкото и да беше огромна, напомняше на утроба. Подът беше от много старо лакирано дърво. На стената срещу вратата имаше голям дървен кръст от полиран лъскав махагон, обърнат във формата на „X“, и от всеки край висяха каишки за връзване на краката и ръцете. Над него — огромна метална решетка, поне два квадратни метра, от която висяха въжета, вериги и окови. До вратата имаше два дълги полирани пръта с интересна дърворезба. Бяха окачени като корниз, но на тях не висяха пердета, а камшици, бичове, палки, нагайки и някакви странни неща с ресни. - До вратата имаше и огромен шкаф от махагон. Всички чекмеджета бяха много тесни, все едно в тях се съхраняваха старинни музейни експонати. Зачудих се какво ли има вътре. А дали наистина исках да зная? В един от ъглите имаше пейка, облицована с кървавочервена кожа, а на стената до нея — лъскава дървена поставка, като тези, в които се слагат щеките за билярд, но при по-внимателен оглед установих, че не са щеки за билярд, а нещо като бастуни, различни по дължина и дебелина. Имаше една ниска маса, дълга около два метра, също от полирано дърво, с извити крака и две еднакви малки трикраки столчета под нея. - Но най-впечатляващо от всичко беше леглото. Много голямо, с дърворезба в стил Рококо, с балдахин, без дантели и украси, само един гол матрак от червена кожа и няколко декоративни възглавнички, струпани в единия край. Под балдахина светеха с метален блясък още вериги и белезници. - На около метър от леглото имаше голямо кресло „Честърфийлд“, точно по средата на стаята, незнайно защо обърнато към леглото. Засмях се наум. Бях решила, че креслото е странно, а всъщност то беше най-безобидната част от… обзавеждането. Погледнах към тавана. От него висяха десетки халки. Запитах се за какво ли са пък те. Чудно, но дървото, тъмните стени и приглушеното осветление придаваха на стаята почти нежна, дори романтична атмосфера. Ако това беше идеята на Крисчън за нежно и романтично. - Обърнах се. Той ме гледаше напрегнато и много внимателно следеше всяка моя реакция, но лицето му беше неразгадаемо. Тръгнах из стаята и той ме последва. Това нещо с ресните ми стана много любопитно. Докоснах го колебливо. Беше от велур, като опашката на малко сладко конче, но по-гъсто и с много малки пластмасови накрайници върху ресните. - — Това е кожен камшик. — Гласът на Крисчън беше мек и тих. - Кожен камшик. Бях меко казано шокирана. Подсъзнанието ми бе изчезнало някъде, емигрирало, оглупяло или онемяло, или просто бе паднало зад борда и изчезнало. Можех да гледам, да усещам, но не и да говоря. Каква би била нормалната реакция на човек, който разбира, че потенциалният му партньор е садист или мазохист? Страх? Да, може би това би било нормално преобладаващо чувство. И това изпитвах. Странно, но не се страхувах от него. Не мислех, че би ме наранил, не и без мое съгласие. В главата ми се блъскаха толкова много въпроси. _Защо? Как? Кога? Колко често? Кой?_ Тръгнах към леглото и прокарах пръсти по колоните му — изключителна изработка на истински майстор. - — Кажи нещо — каза той с примамливо нежен глас. - — Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб? - Изглеждаше или развеселен, или облекчен от въпроса ми. - — Хората ли? — Мигна няколко пъти докато обмисляше отговора си. — Правя това на жени, които го желаят доброволно. - Не разбирах. - — Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук? - — Защото искам да правя това с теб. Много искам. - — О! — Защо ли? - Приближих се до тапицираната с кожа пейка и прокарах пръсти по нея. - „Той обича да наранява жени.“ Тази мисъл ме потисна. - — Садист ли си? - — Доминант съм. — Очите му бяха огненосиви и много напрегнати. - — Какво означава това? — прошепнах. - — Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение. - Опитах се да осъзная думите му. - — Защо да го правя? - — За да ми доставиш удоволствие — прошепна той, наклони леко глава и видях на устните му нещо като усмивка. - „Да му доставя удоволствие? Той иска аз да му доставя удоволствие?! Да дам удоволствие на Крисчън Грей?“ И в този момент осъзнах, че искам да направя точно това. Исках да е доволен и щастлив от това, което мога да му дам. - — По-простичко казано, искам да искаш да ме задоволиш — каза меко той. Гласът му бе хипнотизиращ. - — Как мога да го направя? — Устата ми бе пресъхнала пак и ми се искаше да бях пила повечко вино. Добре, тази част със задоволяването я разбрах, но този будоар от времето на Елизабет с цялото оборудване за мъчения? - — Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш — шептеше той. Докато говореше, гледах поставката с бастуните. - — И как всичко това влиза в тази схема? — Махнах с ръка към набора „играчки“ около мен. - — Влизат в пакета — награда и наказание. - — Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен? - — Става дума за спечелването на уважението и на доверието ти, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще бъде моето удоволствие. Уравнението е просто. - — Добре, а какво получавам аз от тази работа? - — Мен — каза просто и почти извинително. - Прокара пръсти през косата си и ме изгледа. - — Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание. - Протегна ръката си към мен и аз за първи път се поколебах да я хвана. - Кейт бе казала, че е опасен. Как бе разбрала? - Той беше опасен за здравето и живота ми, защото знаех, че ще се съглася. Една част от мен искаше да каже „да“, другата — да пищя и да бягам от тази стая и от него, и от всичко, което символизираше това помещение. - — Няма да те нараня, Анастейжа — каза той съвсем искрено и знаех, че това е самата истина. Той ме хвана за ръка и ме изведе. — Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа. - Не тръгнахме надолу, както очаквах, а завихме надясно от стаята с играчките, както я наричаше той, и тръгнахме по някакъв коридор. Минахме покрай няколко врати и стигнахме до края на коридора. Той отвори една врата. Беше спалня с огромно легло, всичко в бяло… всичко — стени, под, мебели, чаршафи. Изглеждаше стерилно и студено, но гледката през огромната стъклена стена към Сиатъл беше възхитителна. - — Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш. - — Моята стая? Очакваш да се преместя тук? — Не успях да прикрия ужаса си. - — Не за през цялото време. Да речем от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш — каза той колебливо и много, много тихо. - — Ще спя тук, така ли? - — Да. - — Не с теб? - — Не. Казах ти, че не спя с никого… освен с теб, след като се напиеш. — Каза го малко укорително. - Свих устни. Ето това не разбирах: един мил, загрижен мъж, спасява ме от алкохолно натравяне, държи нежно косата ми, докато повръщам в азалиите — и това чудовище с камшици и вериги, за които си има и специална стая. - — Къде спиш ти? - — Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла. - — Странно, но някак си загубих апетит — казах сприхаво. - — Трябва да се храниш, Анастейжа — укори ме той и ме поведе към долния етаж. - В непоносимо огромната стая усетих силен пристъп на паника. Бях на ръба на бездна и трябваше да реша дали да скоча. - — Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре. Вероятно имаш доста въпроси — каза той и тръгна към кухнята. - Имах, ама не знаех откъде да почна. - — Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря. - Облегнах се на бара в кухнята и го загледах как вади от хладилника чиния с различни сирена, украсена с две големи чепки бяло и червено грозде. Остави чинията на плота и почна да реже франзела. - — Седни. — Посочи ми един от столовете и аз мигом изпълних командата. - „Ако ще се захващам с това, трябва да практикувам.“ - Осъзнах, че от момента, в който се запознахме, той винаги се бе държал така. Раздаваше команди. - — Спомена за някакви документи. - — Да. - — За какво са те? - — Освен споразумението за конфиденциалност, има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа. - — А ако не се съглася да почвам изобщо? - — Няма проблем. - — Но тогава няма да имаме никаква връзка. - — Да. Няма. - — Защо? - — Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува. - — Защо? - — Просто съм такъв. — Той сви рамене. - — Как си станал такъв? - — Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс — домакинката ми, е оставила само това за вечеря. - После извади от един шкаф две големи чинии и сложи едната пред мен. - „И говорим за сирене!“ - — Какви са правилата, които трябва да спазвам? - — Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме. - Да вечерям? Как можех да ям сега? - — Наистина не съм гладна — прошепнах. - — Ще ядеш — каза простичко той. Доминантният Крисчън — всичко ми се изясняваше. — Искаш ли още една чаша вино? - — Да, благодаря. - Той ми наля вино и седна до мен. Отпих бързо. - — Яж, Анастейжа. - Взех зърно грозде. Той сви очи неодобрително. - — Отдавна ли си така? — попитах. - — Да. - — Лесно ли е да се намерят жени, които искат това? - Той ме погледна учудено и каза сухо: - — Нямаш представа колко е лесно. - — Защо мен тогава? Наистина не разбирам. - — Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш — каза той с ирония. — Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. — Гласът му стана много мрачен. — Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна… — Пое дълбоко въздух и преглътна. - Стомахът ми се обърна на 180 градуса. Той ме желаеше… по неговия си наистина странен начин, но този красив ексцентричен мъж ме желаеше. - — Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казах. Аз бях пеперудата, той беше лампата. И аз щях да изгоря. Знаех го със сигурност. - — Яж! - — Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против. - Погледът му стана мек. Усмихна се истински. - — Както желаете, госпожице Стийл. - — Колко жени си имал? — Бях любопитна. - — Петнайсет. - Не бяха чак толкова много, колкото си представях. - — Продължителни връзки? - — Някои от тях — да. - — Наранявал ли си някоя от тях. - — Да. - — Лошо ли? - — Не. - — А мен би ли наранил? - — Какво искаш да кажеш? - — Би ли ме наранил физически? - — Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли. - Мисля, че ми призля. Отпих от виното. Ето — алкохолът щеше да ме направи смела. - — А теб били ли са те? — попитах. - — Да. - Това ме изненада. Преди да попитам за подробности, той ме прекъсна и каза: - — Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо. - Акълът ми не го побираше. Бях дошла с идеята да прекарам една страстна нощ в леглото на този мъж, а вместо това обсъждахме уговорки и споразумения. - Последвах го в кабинета му — просторна стая със също такава стъклена стена, която водеше към балкон. Той седна на бюрото, посочи ми кожения стол пред него и ми подаде няколко листа. - — Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим. - - ПРАВИЛА - _Подчинение:_ - Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът сметне за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 — Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание. - _Сън:_ - Подчинената ще спи поне седем часа през нощта, освен през нощите, когато е с Доминанта. - _Храна:_ - Подчинената ще се храни редовно, с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета, с изключение на плодове. - _Облекло:_ - За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за подходящи. - _Спорт:_ - Доминантът ще осигурява на Подчинената личен треньор четири пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за напредъка на Подчинената. - _Лична хигиена/Външен вид:_ - Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта, и във време, посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за подходящи и правилни. - _Лична безопасност:_ - Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши, да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й. - _Лични качества:_ - Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никой друг, освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора. - Подчинената трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и че ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта. - В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта. - - Еба си! - — Категорични ограничения? — попитах. - — Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени. - — Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е… - Размърдах се неудобно на стола. - — Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде и ще трябва да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш. - — И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали? - — Няма. - „Добре, ще мисля за тях като за униформа.“ - — Не искам да тренирам четири пъти седмично. - — Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки. - — Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три? - — Искам да са четири. - — Мислех, че водим преговори. - — Добре, госпожице, имате право — каза той със свити устни. — Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час? - — Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно. - Той се усмихна лукаво, очите му светнаха някак облекчено. - — Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш. - — Не, не мисля, че идеята е добра. - Погледнах пак правилата. _Обезкосмяване? На кое? На всичко ли?_ - — Така, за ограниченията. Тези важат за мен. — И ми подаде друг лист. - - КАТЕГОРИЧНИ ОГРАНИЧЕНИЯ - Никакви сексуални дейности, които включват използване на огнестрелни оръжия. - Никакви сексуални дейности, които включват уриниране, дефекация и продуктите от тях. - Никакви сексуални дейности, които включват употреба на игли, ножове, пиърсинг или кръв. - Никакви сексуални дейности, които изискват употребата на гинекологични инструменти. - Никакви сексуални дейности, които включват присъствие на деца или животни. - Никакви сексуални дейности, които биха оставили трайни белези по кожата. - Никакви сексуални дейности, които представляват риск за дишането. - Никакви сексуални дейности, които включват директен контакт с източници на ток (независимо прав или променлив), огън, пламъци по тялото. - - И е написал това!? Разбира се, това бяха доста разумни и честно казано необходими уточнения… Никой нормален човек не би се забъркал в такова нещо… но не бях убедена, че съм права. - — Има ли нещо, което искаш да добавиш? — попита той нежно. - Бях загубила ума и дума. Той ме гледаше питащо. - — Има ли нещо, което не би направила? - — Не зная. - — Как така не знаеш? - Завъртях се неловко на стола и захапах устната си. - — Никога не съм правила нищо такова. - — Добре де, когато си правила секс, имало ли е нещо, което не си искала да правиш? - За първи път от… изглеждаше векове… се изчервих. - — Можеш да ми кажеш, Анастейжа. Трябва да сме откровени един с друг, иначе това просто няма да проработи. - Погледнах пръстите си и пак се свих от неудобство. - — Кажи ми — изкомандва той. - — Ами… аз не съм правила секс. Никога. Така че не зная. — Гласът ми беше ужасно тих. Погледнах го. Беше замръзнал, блед като платно. - — Никога? — попита шепнешком. - Кимнах. - — И си девствена? — Дишаше тежко. - Поклатих глава, отново изчервена. Той затвори очи и май започна да брои до десет. Когато ги отвори, ме гледаше ядосано. - — Защо не ми каза, по дяволите? - - - 8. - - Крисчън прокарваше пръсти през косата си, скубеше я, крачеше като обезумял из кабинета си. Двете ръце в косата? Дали значеше двойно по-ядосан? Обичайният му самоконтрол го бе напуснал. - — Не разбирам защо не ми каза! - — Никога не е ставало дума. Нямам навик да се разхождам по улиците и да спирам всеки минувач, за да му споделям какъв е сексуалният ми статус. Искам да кажа, че ние почти не се познаваме. - Защо се чувствах виновна? Защо беше толкова ядосан? Погледнах го плахо. - — Е, сега вече знаеш доста за мен — каза ядно той. — Знаех, че нямаш голям опит, но… девствена!? — Каза го все едно произнасяше някаква мръсна дума. — По дяволите, Ана, та аз току-що ти показах… — Изпъшка. — Дано Господ ми прости. Целувал ли те е някой преди мен? - — Разбира се! — Опитвах се да изглеждам едва ли не обидена, но истината бе, че… е, добре де, един или два пъти… май. - — И нито един свестен хубав млад мъж не е успял да ти завърти главата? Не разбирам, честно! Ти си на двайсет и една, почти на двайсет и две. И си красива! — Ръцете му пак се завряха в косата му. _Красива!_ Изчервих се от удоволствие. Крисчън Грей ме намираше за красива! Погледнах пръстите си и се опитах да не издам самодоволната си усмивка. „Може да недовижда“ — каза подсъзнанието ми, което бе измъкнало глава отнякъде и гледаше като сомнамбул. А къде бе то, когато имах нужда от него? - — И сериозно обмисляш това, което ти предлагам, без да имаш абсолютно никакъв опит? — Той сбърчи вежди. — Как си успяла да се опазиш? Кажи ми, моля те. - Повдигнах рамене. - — Никой никога не е… — Никой не бе идвал да тропа на вратата ми, това беше истината. Само той, а той се оказа някакво чудовище. — Защо си толкова ядосан? — прошепнах. - — Не съм ядосан на теб. Бесен съм на себе си. Просто мислех, че… — Въздъхна, огледа ме, поклати глава и попита много меко: — Искаш ли да си ходиш? - — Не. Освен ако ти не искаш да си ида. - О, не! Не исках да си тръгвам! - — Разбра се, че не искам да си идеш. Искам да си тук. - Погледна си часовника и каза: - — Късно е. - После погледна мен. - — Пак хапеш тази устна. — Гласът му беше пресипнал. Гледаше ме като ястреб. - — Съжалявам. - — Не се извинявай. Просто искам да я захапя аз. Много силно. - Дъхът ми секна. Как може да ми говори така и да очаква, че няма да реагирам? - — Ела — каза той. - — Какво?! - — Ще разрешим проблема веднага. - — Какво искаш да кажеш? Кой проблем? - — Твоят проблем, Ана. Ще правим секс. Сега. - — О! — Значи сега вече бях и проблем. - — Ако искаш, разбира се. Не искам да се натрапвам. - — Мислех, че не можеш да правиш секс, че не правиш любов. Каза, че чукаш… силно. — Едва преглътнах, устата ми беше суха. - Той ми се усмихна с дяволската си усмивка и ефектът от нея за секунди пропътува цялото разстояние от очите до слабините ми. - — Мога да се опитам да направя едно изключение и да комбинирам и двете. Ще видим. Наистина искам да го направя с теб, Анастейжа. Моля те, ела с мен. Искам цялото това споразумение да проработи, но преди това трябва да имаш представа за какво става дума и в какво се забъркваш. Можем да започнем обучението ти от тази вечер. С основните положения. Това не означава, че падам в нозете ти с цветя и слагам сърцето си в скута ти. Това е път към един желан от мен и… надявам се след време да бъде желан и от теб резултат. - Гледаше ме почти умоляващо. Изчервих се. Господ бе сбъднал мечтата ми. - — Но аз не съм правила нито едно от тези неща, които искаш в твоя списък — казах колебливо. - — Забрави сега за тези правила. Забрави тези подробности за тази нощ. Искам те. И знам, че и ти ме искаш. Желая те от мига, в който влезе в офиса ми и падна на вратата. А и ти нямаше да седиш тук и да обсъждаш лимити и ограничения, ако не ме желаеше. Моля те, Ана, остани с мен тази нощ. - Протегна ръка към мен. Очите му светеха трескави, развълнувани и аз… сложих ръка в неговата. Той ме дръпна неочаквано рязко към себе си. Тялото ми сякаш прилепна към неговото. Той прокара пръсти през косата ми, уви я около тях и леко я дръпна, за да ме накара да го погледна в очите. - — Ти си една смела млада дама — прошепна. — Обожавам те. - Думите му бяха като запалително устройство. Кръвта ми пламна. Той наведе глава към мен, целуна и после леко засмука долната ми устна. - — Искам да захапя тази уста — каза задъхано и леко хвана устната ми между зъбите си. Изстенах. Той се усмихна. - — Моля те, Ана, дай ми тази нощ. - — Да — казах шепнешком. Нали за това бях дошла! Той се усмихна победоносно и ме поведе през апартамента. - Спалнята беше огромна. На мястото на едната стена имаше прозорец с гледка към Сиатъл — цял залян от светлини. Стените бяха бели, а мебелите в светлосиньо. Огромното легло беше последен крясък на дизайнерското майсторство. Беше направено от сиво дърво и напомняше за останки на потънал кораб. Имаше четири колони, но без балдахин, а над леглото — красив морски пейзаж. - Треперех. Най-накрая, след толкова чакане, щях да го направя. И не с кой да е, а с Крисчън Грей! Дишах задъхано и не можех да откъсна погледа си от него. Той си свали часовника, сложи го на шкафчето, направено от същото дърво като леглото, свали сакото си и го сложи на стола. Остана по бяла ленена риза и джинси. Сърцето ми спираше само като го гледах! Косата му — с цвят на тъмна мед, разрошена, ризата му висеше хлапашки, сивите му очи — смели и умопомрачително красиви. Събу маратонките, наведе се и свали внимателно чорапите си. Краката на Крисчън Грей! _Защо босите крака са така еротични?_ Той се обърна и ме погледна нежно. - — Предполагам не вземаш противозачатъчни. - „Какви противозачатъчни?!“ - — Не. - Той отвори горното чекмедже на шкафа и извади презервативи. Гледаше ме напрегнато. - — Готова ли си? — попита. — Искаш ли да пусна щорите? - — Няма значение. Нали каза, че не допускаш никого да спи в спалнята ти. - — Защо реши, че ще спиш? - После бавно тръгна към мен. Уверен, секси, с пламтящи очи. Сърцето ми блъскаше в ребрата, кръвта ми бясно запрепуска из вените. Желание, гъсто и горещо, разпъна слабините ми. Той застана пред мен, погледна ме в очите. И аз се побърках. - — Нека махнем сакото — каза нежно той, хвана сакото ми за реверите, разтвори го и го плъзна надолу по раменете ми. Остави го на стола. - — Имаш ли някаква представа колко силно те желая, Анастейжа Стийл? — прошепна. Дъхът ми ту спираше, ту се забързваше. Не можех да откъсна поглед от него. Той прокара гальовно пръсти по бузата ми, надолу към брадичката. - — Имаш ли някаква представа какво мисля да направя с теб? — каза и погали брадичката ми. - Мускулите в слабините ми се свиха болезнено и сладостно. Болката беше повече от божествена. Исках да затворя очи, за да я изживея, но погледът ми бе окован в неговия. Бях хипнотизирана от страстта в очите му. Наведе се и пак ме целуна. Устните му бяха твърди, силни, искащи, жадуващи. Започна да разкопчава блузата ми, докато целувките му падаха като перца по бузите ми, по брадичката ми, към ъглите на устата ми. Бавно отлепи ризата от мен, както се бели банан, и я остави да падне на пода. Отстъпи назад и ме огледа. Слава богу, че бях със светлосиньото дантелено бельо. - — О, Ана, имаш най-красивата кожа, която съм виждал. Бяла, перфектна. Искам да целуна всеки сантиметър от нея. - Изчервих се. Защо бе казал, че не умее да прави любов? Бях готова да направя всичко, което поиска от мен. Той хвана ластичката ми за коса, дръпна я и косата ми се разпиля на вълни по раменете. - — Харесвам брюнетки — каза и зарови двете си ръце в косата ми, здраво стиснал главата ми между пръстите си. Целувката му беше настоятелна, езикът му разтвори устните ми. Простенах и го посрещнах гальовно. Той ме притисна към себе си. Едната му ръка остана в косата ми, а другата се спусна бавно по гръбнака ми, към кръста и надолу. После се спря на дупето ми и го стисна нежно. Притисна ме към бедрата си и усетих ерекцията му. - Изскимтях в устата му. Едва удържах стихията в тялото си. Исках го толкова силно. Животинска потребност. Жадувах го. Сложих ръце върху неговите и усетих бицепсите му. Прокарах ръце по тях, после по лицето и ги зарових в косата му. Беше толкова мека и така хлапашки непослушна. Дръпнах я леко. Той простена. Бавно насочи тялото ми към леглото. Усетих го зад сгъвките на коленете си. Мислех, че ще ме бутне да легна, но той не го направи, а падна на колене. Обхвана бедрата ми и прокара език около пъпа ми. После леко — с език и като нежно ме похапваше, мина от едната страна на кръста ми към другата и обратно. - Да го видя на колене пред мен, да усещам устата му по тялото си… така неочаквано и така възбуждащо. Ръцете ми бяха все още в косата му, дърпаха го нежно към тялото ми. Не зная защо, но се опитвах да укротя бурното си дишане. Не успявах. Той ме погледна през отвратително дългите си мигли. Очите му бяха пепеляво-опушеносиви. Ръцете му разкопчаха горното копче на джинсите ми и бавно свалиха ципа. Без да отделя очи от мен, той плъзна ръце към гърба ми, пъхна ги леко под колана, плъзна ги по дупето и после по бедрата ми и ми смъкна джинсите. Не можех да погледна встрани, заключена в очите му. - Той спря и облиза устни, все така без да откъсва очи от мен. Наведе си и прокара носа си по вътрешната част на бедрото ми. А после го усетих между краката си. - — Миришеш толкова сладко — каза и затвори очи, по лицето му се разля наслада. Буквално се сгърчих от конвулсии. Той се пресегна и махна завивката от леглото, после ме бутна леко и паднах на матрака. - Все още на колене, той сграбчи крака ми, развърза маратонката ми и я издърпа с чорапа. Повдигнах се на лакти да видя какво прави. Тялото ми беше копнееща, искаща, молеща топка нерви. Той хвана ходилото ми и прокара пръст по долната част на стъпалото. Беше болезнено, но това, което отекна в слабините ми, не беше болка. Без да откъсва очи от мен, той прокара езика си по ходилото ми, а после и зъбите си. Как можех да усещам всяко негово движение от петите до горе? Паднах на леглото. Не можех да контролирам стоновете си. Чух лекия му доволен смях. - — О, Ана, нямаш представа какво искам да направя с теб — прошепна той. Махна другата ми маратонка и смъкна джинсите ми. - Бях в леглото му по бикини и сутиен, увита само в замъглените му като разгорена жарава очи. - — Толкова си красива, Анастейжа Стийл. Нямам търпение да вляза в теб. Покажи ми как се задоволяваш. - _Моля?_ Идеята не ми хареса. - — Не се срамувай, Ана, покажи ми — прошепна той. - Поклатих глава. - — Не зная за какво говориш. — Гласът ми бе дрезгав, неузнаваем за самата мен. - — Как свършваш сама. Искам да видя. - — Не го правя. - Той ме погледна объркано, очите му потъмняха още повече. Поклати глава, все едно му бях казала нещо, на което отказваше да повярва. - — Нека видим какво можем да направим по въпроса. — Гласът му беше тих, загадъчно и сладко предизвикателен. Разкопча джинсите си и ги свали, без да откъсва поглед от мен. Наведе се, хвана здраво коленете ми, разтвори ги и се покатери на леглото между краката ми. Да се каже, че не можех да удържа възбудата си, би било слабо за това, което усещах с гърчещите ми се от потребност органи. - — Не мърдай — каза той, целуна вътрешната част на бедрото ми и с целувки проправи път към бикините ми. Целуваше дантелата. - _Как да не мърдам?_ Не беше възможно. Виех се като змия под него. - — Трябва да поработим върху това да опиташ да не мърдаш, бебчо. - Целувките му лазеха нагоре по корема ми, към пъпа. Кожата ми гореше. Беше ми ту студено, ту адски горещо. Минаваше по цялото ми тяло с устните си, а аз стисках и усуквах чаршафа под мен, забивах нокти в матрака. Той легна до мен и плъзна ръка по бедрата ми, по кръста, към гърдите. Гледаше ме с изражение, което не можех да разчета. Нежно обхвана с длан едната ми гърда. - — Гърдите ти напълват идеално ръката ми — каза. Пъхна пръст в чашката на сутиена и леко я плъзна надолу, но стегнатата материя избута пръста му нагоре. Направи същото с другата. Зърната ми ставаха огромни и твърди само под погледа му, гърдите ми набъбваха. Изскочиха от сутиена. - — Много добре — каза той доволно и зърната ми се втвърдиха още повече. - Духна върху едното, а в това време ръката му се движеше към другото и палецът му се завъртя и разтърка зърното. Усещах влага между краката си. „О, моля те, моля те“ — пищях наум и стисках чаршафа по-силно и по-силно. Устните му се затвориха около едното ми зърно, докато палецът му галеше другото. Бях на ръба на мощна експлозия. - — Нека видим дали можеш да свършиш така — каза той и продължи нежната си атака върху пищящото ми тяло. Ловките му пръсти и устните му върху зърната ми разкъсваха всеки нерв от тялото ми, което пееше в някаква сладка агония. - — Моля те… моля те… — стенех аз, извила тяло, с отворена уста, плачех от възбуда. Краката ми се бяха сковали. Какво се случваше с мен? - — Пусни го да излезе, бебчо. — Зъбите му се затвориха върху зърното ми, а палецът и показалецът стиснаха здраво и за секунди цялото ми тяло се разтресе, разпадна се на милиони парчета под напора на мощен оргазъм. Той ме целуваше в устата с език дълбоко в гърлото ми и заглуши виковете ми. - И тогава разбрах каква е цялата тази работа със секса. Той ме гледаше с доволна усмивка, а аз — убедена съм, че го гледах единствено с благодарност и възхищение. - — Така лесно се поддаваш на импулсите си. Ще трябва да поработим над това да ги контролираш и съм убеден, че ще е много приятно и за двама ни да те науча — каза той и ме целуна отново. - Слязох от небесата. Все още дишах тежко. Ръката му се плъзна към кръста ми и после по-надолу, между краката ми. Пръстът му се мушна под дантелата на бикините и бавно загали устните ми. Правеше малки кръгчета. За секунда затвори очи и усетих тежкото му дишане. - — Толкова си влажна. Господи, колко силно те желая. — Вкара пръст между устните на влагалището ми и разтърка отново и отново. Пъхна го леко вътре, после по-дълбоко и по-силно. Прокара го по клитора ми. Простенах отново. - Той изведнъж стана, седна, смъкна бързо бикините ми и ги хвърли на пода. Свали бързо боксерките си. Членът му беше огромен. Пресегна се към тоалетката, взе презерватива и си го нахлузи нетърпеливо. Разтвори краката ми и се настани там. _Сега ли?_ Това ли беше моментът? - — Не се притеснявай, ти си еластична и ще се разтвориш достатъчно, за да го поемеш. — Наведе се, двете му ръце бяха до главата ми. Гледаше ме в очите. Челюстта му беше здраво стисната. Очите му горяха. Мина ми през ум, че все още не е свалил ризата си. - — Наистина ли го искаш? — попита нежно. - — Моля те, моля те! - — Вдигни си краката — нареди меко и аз веднага изпълних заповедта. - — Сега ще те чукам, госпожице Стийл — каза той и нагласи главичката на члена си пред входа на влагалището ми. — И ще те чукам силно. - И влезе рязко в мен. - Извиках. Беше странна, сладка болка. Той спря, гледаше ме. В погледа му имаше екстаз и триумф. Устата му беше полуотворена, дишаше много бързо и стенеше. - — Толкова си тясна… Добре ли си? - Кимнах. Бях изпълнена. С него. Все още не смееше да мръдне, за да ми позволи да свикна с него в мен. - — Сега ще мръдна — каза с огромно напрежение и пое дълбоко въздух. - Бавно се измъкна, затвори очи, изръмжа като звяр и влезе пак. Извиках пак и той застина. - — Искаш ли още? — прошепна със суров глас. - — Да! - Направи същото и пак застина. О, исках го, исках още и още. - — Още? - — Моля те, моля те! - Този път не спря. Опря се на лакти. В началото се движеше бавно, внимателно влизаше и излизаше от мен. В един миг краката, ханшът ми, цялото ми тяло започна да се движи в ритъма, с който той влизаше в мен. Повдигах се да го посрещна. Той забърза в безмилостен ритъм, аз стенех всеки път, когато се плъзгаше в мен. Хвана главата ми в ръцете си и ме целуна силно, настойчиво, зъбите му хапеха и дърпаха долната ми устна. Усетих как в мен пак се събира онова огромно нещо като преди, как се пълня с възбуда, мускулите ми се свиваха конвулсивно. Нямах никаква представа, че ще е толкова хубаво. Мислите ми се бяха разпилели напълно, звярът в мен набираше безумна скорост. Той, аз, един в друг. „О, моля те… какво е това…?“ - — Искам да свършиш, Ана, заради мен, искам да свършиш сега — каза почти без дъх той и думите му отприщиха всичко в мен, експлодирах около него, разпадах се на милиони парчета по него. Докато свършваше, той влизаше в мен яростно, силно, безмилостно и викаше името ми. - Все още дишах задъхано и се опитвах да забавя и нормализирам ритъма на сърцето си. Мислите ми бяха в пълен безпорядък. Това, което бях изживяла току-що, беше абсолютно неописуемо. Отворих очи. Челото му бе опряно в моето, очите му бяха затворени пред моите, дишането му — силно и забързано. После ги отвори и ме погледна. Очите му бяха тъмни, но погледът му — нежен. Целуна ме по челото и много внимателно излезе от мен. - — Господи! — Бях изненадана от нежността му. - — Нараних ли те? — попита Крисчън. Легна до мен, опря се на лакът, хвана един паднал на лицето ми кичур и го нагласи зад ухото ми. Усмихнах се. - — Дали си ме наранил? - — Все още имам чувство за хумор. — Усмихна се някак саркастично. — Сериозно те питам, боли ли те? Добре ли си? — Очите му пак бяха напрегнати, пак изискващи незабавен отговор. - Излегнах се до него като мързелива котка. Бях изтощена, чувствах тялото си като разглобено, костите — като от желе, но изпитвах облекчение и спокойствие. Усмихнах му се пак. Не можех да спра да се усмихвам. Сега вече знаех за какво е цялата тая дандания. Два оргазма. Бях като извадена от центрофуга на перална машина. Нямах представа, че тялото ми е способно на подобно нещо. Да събере толкова много енергия и напрежение и да ги освободи така бясно. Удоволствието бе невероятно. - — Пак си захапала устната си, а все още не си ми отговорила. — Той се смръщи. Усмихнах му се дяволито. Беше божествено красив с рошавата си коса, присвитите си горящи сиви очи и мрачното си изражение. - — Бих искала да го направим пак — прошепнах. За секунда по лицето му мина сянка на облекчение, но веднага изчезна и очите му пак придобиха онова изражение, което не можех да разчета. - — Така ли стана, госпожице Стийл? — каза сухо той. Наведе се и ме целуна много нежно по крайчетата на устата. — Ти си една взискателна млада дама. Обърни се по корем. - За секунда мигнах, без да разбирам, но веднага след това бях по корем. Той разкопча сутиена ми и плъзна ръка по гърба ми до дупето. - — Имаш толкова красива кожа… — Премести единия си крак между краката ми и наполовина легна върху гърба ми. Усещах копчетата на ризата му притиснати в кожата ми, докато събираше косата от лицето и гърба ми и целуваше нежно раменете ми. - — Защо си с риза? — попитах. Той застина, но след секунда усетих как се измъква от ризата си и пак легна върху мен. Чувствах кожата му върху моята. Божествено усещане. Меките косъмчета по гърдите му ме гъделичкаха. - — Искаш да те чукам пак? — прошепна в ухото ми и започна да плъзга малки бързи меки целувки около ухото ми и по врата ми. Ръката му се движеше много бавно надолу, по гърба ми, към кръста, към бедрото до сгъвката на коляното. Бутна крака ми, така че да сгъне коляното. Задъхвах се. _Какво прави?_ Премести цялото си тяло между краката ми, а ръката му продължаваше да се плъзга нагоре към бедрото и по дупето ми. После леко я пусна надолу и я постави между краката ми. - — Ще те чукам отзад, Анастейжа — каза той и с другата си ръка сграбчи косата ми, уви я около юмрука си и леко я дръпна. Не можех да помръдна глава. Бях притисната от него, към него. - — Моя си — шепнеше той. — Само моя. Не го забравяй! — Гласът му бе като сладка отрова, думите му — като опиат. Усетих втвърдяващия му се пенис до бедрото си. - Дългите му пръсти отвориха устните ми и леко се мушнаха между тях, започнаха да галят клитора ми. Усещах мекия му дъх до лицето си. Той ме ухапа леко по скулата. - — Миришеш така сладко… — Душеше ме зад ухото, ловките му пръсти търкаха леко и неспирно около клитора ми. Започнах да движа ханша си, посрещах всяко движение на пръстите му. Бях толкова възбудена! Адреналинът блъскаше в кръвта ми. - — Не мърдай! — заповяда той. Гласът му беше нежен, но настоятелен. Бавно вкара палеца си в мен, започна да го върти, галеше влагалището ми. Беше умопомрачително. Цялата ми енергия беше съсредоточена в това малко местенце в тялото ми. Изстенах. - — Харесва ли ти така? — попита той и захапа леко ухото ми. После започна бавно да вкарва палеца си, да го изкарва… много пъти, докато пръстите му продължаваха да се движат около клитора ми. - Затворих очи и се опитах да озаптя, да възприема, да се насладя по-дълго на напиращата емоция, която предизвикваха пръстите му. Тялото ми отново гореше. Опитах се да контролирам и дишането си, но не успях. Стенех. - — Толкова си мокра. Така скоро! О, Анастейжа, това много, много ми харесва! — шепнеше той. - Исках да събера краката си, но не можех да мръдна. Той ме бе притиснал, заковал на място и ме държеше в някакъв много бавен, мъчително бавен ритъм. Беше страшно хубаво. Изстенах пак и той се дръпна рязко. - — Отвори си устата — изкомандва и напъха палеца си в устата ми. Отворих широко очи. - — Усещаш ли колко си вкусна? — Дишаше тежко в ухото ми. — Смучи, бебчо! — Палецът му беше върху езика ми. Затворих бавно уста и го засмуках бясно. Усетих леко соления си вкус и вкуса на кръв. „Не, не е редно! Мамка му, толкова е възбуждащо!“ - — Искам да те чукам в устата, Анастейжа и скоро ще го направя. — Гласът му беше много дрезгав, суров, дишането — накъсано. - „Да ме чука в устата!?“ Изстенах и захапах пръста му. Дъхът му секна, после той рязко дръпна косата ми. Заболя ме и пуснах пръста му. - — Палаво сладко момиче! — шепнеше той. Пресегна се към тоалетката за презерватив — Не мърдай! — нареди ми и пусна косата ми. - Разкъса опаковката. Кръвта пееше във вените ми. Едва чаках. Той се наведе към мен, сграбчи косата ми и пак не можех да мърдам. Не можех и да чакам нито секунда повече. Беше ме подчинил по най-сладкия и възбуждащ начин. - — Този път ще е бавно, много бавно, Анастейжа. - И бавно, съвсем леко проправи пътя си в мен, леко, до края. Изпъна ме, напълни ме, настойчив, копнеещ, безкомпромисен. Този път го усетих по-дълбоко. Изстенах отново, а той нарочно спря и само въртеше ханша си, след което се отдръпна от мен. Изчака малко, а аз го чаках отворена, готова. После пак влезе бавно, излезе и изчака. И така много пъти. Дразнеше ме нечовешки, нарочно влизаше бавно, изчакваше, а усещането за пълнота в мен бе неописуемо, побъркващо. - — Толкова е хубаво в теб! — стенеше той и влагалището ми се разтресе, трепереше с всеки мускул. Той пак го извади. - — О, не, не, бебчо, не още! - Конвулсиите ми спряха и той започна отначало. - — О, моля те, моля те… — Почти плачех. — Не издържам повече… — Тялото ми копнееше само за едно — за освобождаване на цялото това мощно желание. - — Искам да те разкъсам — говореше той и продължаваше да ме измъчва — сладко, бавно, дразнещо изтезание. — Искам с всяко свое движение утре да се сещаш за мен, да знаеш, че съм бил тук, в теб. Само аз. Ти си само моя. - — Моля те, Крисчън, моля те! - — Кажи ми, Анастейжа, кажи ми какво искаш. - Влезе бавно в мен, завъртя ханша си и пак излезе. - — Кажи ми — настояваше. - — Теб. Искам теб. - Той внезапно забърза, дишането му беше толкова насечено, така еротично. Влагалището ми се гънеше и свиваше и Крисчън пое ритъма му. - — Толкова си сладка — казваше с всяко влизане в мен. — Искам те. Много… - Стенех. - — Ти си моя! Готова си, за мен си готова. Хайде, направи го заради мен — ръмжеше той. - Думите му ме довършиха, цялото ми тяло се гърчеше в конвулсии, течностите ми се изливаха около него. Свърших бурно, крещях името му. Крисчън влезе рязко и дълбоко два пъти в мен, застина, облекчено отпусна тялото си върху мен и зарови лице в косата ми. - — Баси мамата, Ана! - Дръпна се от мен бързо, извъртя се и се просна по гръб. Сложих колене до брадичката си, напълно изтощена, и заспах на секундата. - Когато се събудих, беше все още тъмно. Нямах представа колко съм спала. Протегнах се под завивката и наистина усетих болка във влагалището, но беше сладка болка. Крисчън не беше в стаята. Седнах и погледнах навън. Сиатъл спеше, а на изток небето вече чакаше зората. Чух музика. Тъжна нежна музика. Пиано. Бах, помислих, но не бях съвсем сигурна. - Увих завивката около тялото си и тръгнах тихичко по коридора към грамадната стая. Крисчън свиреше, напълно изгубен в мелодията. Изглеждаше тъжен и съвсем изоставен, забравен от света, също като мелодията, която свиреше. Облегнах се на стената и заслушах. Той беше уникален музикант. Беше гол, тялото му — окъпано в меката светлина на единствената лампа до рояла. Цялата стая бе потънала в мрак, освен неговото изолирано малко езеро от светлина: недосегаем… самотен в своето светло мехурче. - Пристъпих тихо към него, омагьосана от меланхолията на мелодията. Дългите му пръсти галеха клавишите. Сетих се как същите тези пръсти бяха галили тялото ми. Изчервих се и стиснах бедрата си. Той ме погледна, очите му — сиви и както винаги неразбираеми. - — Съжалявам, не исках да те обезпокоявам — прошепнах. - Лицето му помръкна. - — Това май аз трябваше да го кажа на теб. — И отпусна ръце върху коленете си. - Чак сега забелязах, че не е гол. Бе обул долнище на пижама. Прокара пръсти през косата си и стана. Дори пижамата му стоеше така еротично… Устата ми пресъхна, докато го гледах как идва към мен. Мускулите на корема му, широките му рамене, устата му… и как само се движеше. Беше уникално красив. - — Трябваше да си в леглото — каза той малко сърдито. - — Мелодията е много красива. Бах ли е това? - — Интерпретацията е на Бах, но оригиналът е написан от Алесандро Марчело. Концерт за обой. - — Уникално, но меланхолично и много, много тъжно. - Той се усмихна с половин уста и заповяда: - — Хайде в леглото. Сутринта ще си уморена. - — Събудих се и те нямаше. - — Имам проблем със съня, а и не съм свикнал да спя с друг човек. - Не можех да определя настроението му. Изглеждаше тъжен, но беше трудно да преценя в тъмното. Може би беше от мелодията. Сложи ръка около раменете ми и нежно ме поведе към спалнята. - — Откога свириш на пиано? Свириш превъзходно. - — От шестгодишен. - Представих си го на шест години — красиво малко момченце с червена коса и сиви очи. Сърцето ми се сгърчи от болка и нежност. Красиво рошаво момченце, което харесва тъжна музика. - Влязохме в спалнята. Той запали нощната лампа и ме попита: - — Как си? - — Добре. - И двамата погледнахме едновременно към чаршафите. Имаше кръв. Кръвта от изгубената ми девственост. Изчервих се от неудобство и се увих по-плътно в завивката. - — Е, това ще даде тема за размисъл на госпожа Джоунс — каза той и застана пред мен. Сложи ръка под брадичката ми, повдигна леко главата ми, погледна ме в очите. Погледът му отново беше напрегнат. Инстинктивно посегнах да го погаля по гърдите и да усетя тъмните косъмчета под пръстите си. Той се отдръпна. - — Лягай — каза рязко. — Ще дойда да легна при теб — добави с поомекнал глас. Ръката ми остана да виси неловко протегната. Той отвори един шкаф, извади тениска и бързо я навлече. - — Лягай — каза пак. - Легнах на леглото и се опитах да не мисля за кръвта по чаршафите. Той легна до мен, отзад, дръпна ме нежно в прегръдката си, целуна нежно косата ми и вдиша дълбоко аромата й. - — Сладки сънища, Анастейжа — каза нежно и аз затворих очи. Но не можех да заспя. Може би заради музиката, може би заради неговата последна реакция или пък заради тъгата му. Крисчън Грей, с неговото много тъжно лице. - - - 9. - - Разлялата се в стаята светлина ме извади от дълбокия сън. Протегнах се и отворих очи. Беше красиво майско утро. Сиатъл лежеше прекрасен в нозете ми. До мен Крисчън Грей все още спеше. Не знаех коя от двете гледки е по-възхитителна. Учудих се, че все още е в леглото. Лежеше с лице към мен и имах уникалната възможност да го гледам, без да ме вижда. Изваяното му лице бе младо, много по-младо, отпуснато в съня и отморено. Устните му, нацупени и много красиви, бяха леко разтворени, а лъскавата му коса — рошава като на хлапе. - „Как е възможно някой да е толкова красив?“ - После се сетих за стаята му горе и се зачудих дали трябва да гадая кое е възможно и кое не. Имах да мисля за толкова много неща след тази нощ. Беше толкова мил в съня си, като дете. Исках да го докосна. Сега нямаше за какво да се притеснявам, да обмислям всяка своя дума, не исках да мисля и за неговите планове, особено тези, които касаеха мен. - Можех да го гледам до безкрай, но ми се ходеше до тоалетната. Измъкнах се тихо от леглото, взех бялата му риза от пода и я облякох. Отворих някаква врата. Мислех, че е банята, но се оказа дрешник с размерите на моята стая. Десетки редици скъпи ризи, костюми, обувки, вратовръзки. Кой има нужда от толкова дрехи? За какво са им на хората всичките тези вещи? Не одобрявах такава разсипия. Но всъщност гардеробът на Кейт май можеше да влезе в сериозна конкуренция с този тук. Кейт! Не се бях сетила за нея цяла вечер, а бях обещала да й се обадя. Сега вече бях загазила. Зачудих се докъде го е докарала с Елиът. - Погледнах Крисчън. Още спеше. Опитах друга врата. Беше банята — по-голяма от моята спалня. Защо им е на хората толкова много пространство? С ирония забелязах, че има две мивки. При положение че никога не спеше с друг, едната явно не се използваше. - Погледнах се в гигантското огледало над мивките. Дали изглеждах различна? Поне се чувствах различно. Усещах лека болка във влагалището, ако трябва да съм честна, а мускулите ми… Уф! Все едно никога не бях правила никакви упражнения. - „Ти никога не правиш никакви упражнения — проговори подсъзнанието ми, напълно разбудено, нацупено, потропваше с крак. — А какво направи сега? Спа с него, даде девствеността си на човек, който дори не те обича. Всъщност той има доста странни планове за теб. Иска да те направи някаква подчинена сексуална робиня или нещо такова. ЛУДА ЛИ СИ?“ — Почти крещеше. - Мигнах и пак погледнах в огледалото. Ще се наложи да притежавам всичко това. Представи си само, да си паднеш по някой, за чиято красота няма измислена дума, по-богат от персийски цар и има Червена стая за наказания, готова и подредена за мен. Потръпнах. Пак бях объркана, но, от друга страна, така му се възхищавах. Косата ми беше както винаги — всеки косъм със свое становище. Със сигурност не ми отиваше прическа „прясно изчукана“. Опитах се да я оправя с пръсти, но и в това начинание претърпях провал и се отказах. - Бях зверски гладна. Излязох от спалнята. Спящият красавец още си спеше. Тръгнах към кухнята. - „По дяволите! Кейт!“ Бях си оставила чантата в кабинета му. Взех я и извадих мобилния. Три съобщения. - - „КЪДЕ СИ, АНА.“ - „АНА, КЪДЕ СИ.“ - „ПО ДЯВОЛИТЕ, АНА, ОТГОВОРИ МИ.“ - - Обадих се. Кейт не вдигна и оставих мазно извинително съобщение, с което й казвах, че не съм била нападната от Синята брада. Поне не и в смисъла, който би я разтревожил. Дали пък не се бе случило точно това? О, всичко беше толкова объркано! Трябваше да седна и да анализирам чувствата си към господин Грей. Невъзможна задача. Пораженчески поклатих глава. Трябваше да съм далеч от него, съвсем сама. Нуждаех се от време и пространство, за да обмисля. - С радост открих две ластички в чантата си и бързо си прибрах косата в две плитки. Да! Колкото повече приличам на момиченце, толкова по-безопасно за мен пред погледа на Синята брада. Извадих айпода от чантата и напъхах слушалките. Винаги е много по-добре да готвиш на фона на музика. Пуснах го в джоба на ризата на Крисчън, увеличих звука и затанцувах. - Стомахът ми изръмжа от глад. - Кухнята беше наистина много красива. Чиста, лъскава, модерна — и нито един от шкафовете нямаше дръжки. Отне ми време да се светна, че не е нужно да дърпаш, а само да натиснеш леко вратата на шкафа и тя се отваря сама. Може би трябваше да направя закуска и за Крисчън. В хотела беше ял омлет. В хладилника имаше много яйца и реших да направя палачинки и бекон. Започнах да бъркам сместа за палачинките… и продължих да танцувам. - Хубаво е човек да е зает. Това ти дава време да мислиш, но не чак да се задълбочаваш. Оглушителната музика в ушите ми също не даваше никакъв шанс за дълбок размисъл. Бях дошла, за да спя с Крисчън Грей, и бях успяла, макар че той не допускаше никого в леглото си. Усмихнах се — мисията бе изпълнена. И още как! И начинът, по който бе изпълнена! Замислих се за прекараната с него нощ и установих, че съм спряла да бъркам яйцата. Думите му, тялото му, начинът, по който правеше любов… Тялото ми лекичко запя при спомена и усетих сладко свиване на мускулите под корема. Подсъзнанието ми не пропусна да ме поправи: „Чукане, не правене на любов!“ — беше зинало срещу мен като хищник. Но дълбоко в себе си знаех, че е право. Реших да продължа с яйцата, вместо да слушам глупостите му. - В кухнята имаше много прибори, но бързо се ориентирах. Трябваше да намеря къде да държа палачинките, за да не изстинат, и да се захвана с бекона. Ейми Стъд пееше в ухото ми за саможивите хора, онези, дето никога не пасват никъде. Преди време тази песен означаваше много за мен, защото и аз бях такова саможиво момиче. Никъде не пасвах, а сега… сега ми предстоеше да обмислям едно неприлично предложение от не кой да е, а от самия Цар на саможивците. Защо беше такъв? Така се бе родил ли, или нещо друго го бе направило такъв? Толкова различно и далечно ми се струваше от всичко, което знаех за този свят. - Сложих бекона на грила и докато се печеше, почнах да бъркам яйцата. Обърнах се — и видях Крисчън. Седеше на един от високите столове до плота за хранене. Беше с тениската, която бе облякъл, преди да заспим. Прическата в стил „прясно изчукан“ му отиваше, както и двудневната брада. Гледаше ме весело и малко удивено. Изчервих се, посъвзех се и измъкнах слушалките от ушите си. Коленете ми обаче бяха омекнали. - — Добро утро, госпожице Стийл. Изглеждате така изпълнена с енергия тази сутрин — каза той. - — Аз… спах добре — изпелтечих почти като извинение. - — Странно! — каза той и се подсмихна. — На какво ли се дължи това? И аз спах доста добре всъщност. - — Гладен ли си? - — Много — каза с онова напрегнато изражение. И май не говореше за ядене. - — Палачинки, бекон и яйца? - — Страхотно! - — Не зная къде държиш подложките за чинии — казах и отчаяно се опитах да прикрия вълнението си. - — Аз ще се оправя с това. Ти си готви. Искаш ли да пусна музика, за да си продължиш с… танците? - Погледнах си пръстите. Знаех, че ставам червена като домат. - — Моля те, не спирай заради мен. Много беше забавно — каза той някак иронично. - Свих устни. Забавно, а? Подсъзнанието ми се бе превило на две в истеричен смях. Обърнах се и продължих да бъркам яйцата. - След секунди той бе застанал до мен. Леко подръпна плитките ми. - — Много ми харесват — прошепна. — Но няма начин да те спасят. - „Хм… Синята брада.“ - — Как предпочиташ яйцата си? — попитах язвително. - Той се усмихна. - — Първо ги чупиш внимателно, после ги разбиваш на пяна. - Обърнах се, за да прикрия усмивката си. Не можех да му се сърдя дълго. Особено когато беше такъв — нетипично закачлив и усмихнат. Отвори шкафа, извади две поставки за чинии и ги сложи на плота. Изсипах яйцата в тигана, обърнах бекона и погледнах към плота — той вече бе налял портокаловия сок и правеше кафе. - — Искаш ли чай? - — Стига да имаш. - Взех две чинии и ги сложих върху уреда за затопляне. Крисчън извади чай. „Туинингс Брекфаст“. - — Толкова съм предвидима, нали? Лесно е да си направи човек изводите за мен! - — Едва ли. Освен това не съм сигурен, че сме стигнали до какъвто и да е извод, госпожице Стийл. - „Какво иска да каже пък сега? Преговорите? Нашата… хм… връзка или каквото и да е там?“ Защо никога не можех да разбера какво се опитва да каже? - Сервирах закуската в затоплените чинии и ги поставих върху плота. Отворих хладилника и извадих кленов сироп. - Погледнах го. Чакаше ме да седна. - — Госпожице Стийл. — И посочи един от столовете. - — Благодаря, господин Грей. — Покатерих се и леко смръщих лице, докато сядах. - — Искам да знам колко те боли — каза той, докато също сядаше. Изчервих се. - „Защо задава такива лични въпроси?“ - — За да съм съвсем отровена, никога не съм изживявала такава свирепа болка — озъбих му се. — Искаше да предложиш съболезнованията си ли? — попитах вече с най-сладкия си и нежен глас. Мисля, че се опитваше да сподави смеха си, но пак гадаех. - — Не. Чудех се дали да продължим основното ти обучение. - — О! — бе всичко, което излезе от устата ми, понеже цялото ми тяло се бе сгърчило в спазмите на желанието. Колко приятна беше тази болка! Едва потиснах стона си. - — Яж, Анастейжа. - Апетитът ми пак изчезна. „Секс, още секс, моля те!“ - — Неочаквано вкусно! — усмихна се той. - Опитах да набутам вилицата с набучения на нея омлет в устата си. „Искам да чукам устата ти.“ Дали това беше част от обучението? Не усетих вкуса на омлета. - — Спри да си ядеш устната. Много ме разсейва и по една случайност знам, че не носиш нищо под ризата ми, което влошава положението. - Пуснах чая в малкото чайниче. Мозъкът ми беше като разбито яйце в тиган. - — Какво имаш предвид под „основно обучение“? — Гласът ми беше малко писклив и, естествено, ме предаде в момента, в който исках да изглеждам почти незаинтересувана, спокойна и отпусната. Не знам доколко би било възможно да изглеждам така при унищожителния хаос от блъскащи в тялото ми хормони. - — Ако те боли много, мислех, че е добра идея да поработим над оралните ти умения. - Задавих се с чая. Гледах го с отворена уста. Той леко ме потупа по гърба и ми подаде портокаловия сок. „Какво е намислил?“ - — Разбира се, в случай че искаш да останеш — добави той. - Погледнах го, докато безуспешно се мъчех да възстановя душевното си равновесие. Изражението му — както винаги — бе напълно неразгадаемо. Направо да се побъркаш! - — Бих искала да остана днес. Утре обаче съм на работа. - — В колко си на работа утре? - — В девет. - — Добре. В девет ще си на работа. - Дали искаше да остана още една нощ? - — Трябва да се прибера тази вечер. Да си облека чисти дрехи. - — Можем да ти набавим дрехи и тук. - Нямах никакви пари, особено за дрехи. Ръката му хвана брадичката ми и я дръпна така, че зъбите ми пуснаха долната ми устна. Даже не бях осъзнала, че я хапя. - — Какъв е проблемът? — попита той. - — Трябва да се прибера тази вечер. - — Добре, тази вечер — примири се някак той. — Сега си изяж закуската. - Стомахът и мислите ми бяха в пълен хаос. Апетитът ми бе изчезнал напълно. Гледах със страх наполовина пълната си чиния. Просто не бях гладна. - — Яж, Анастейжа. Снощи не яде нищо. - — Наистина не съм гладна — прошепнах. - Той присви очи. - — Искам да си изядеш закуската! - — Какво ти става, като стане дума за хранене? — изтърсих аз. - Той сви вежди. - — Казах ти, че имам проблем с прахосването на храна. Яж — каза рязко. Очите му бяха тъмни и пълни с горчивина. - „Какъв проблем?“ Взех вилицата и бавно започнах да се храня. „Трябва да не забравям да слагам малко храна в чинията си, ако ще е такъв при всяко хранене.“ Изражението му омекна, докато напредвах бавно с омлета. Забелязах, че си е изял всичко. Изчака ме да свърша и взе чинията ми. - — Ти приготви закуската, значи аз ще вдигна масата. - — Демократично. - — Да. Не е точно в мой стил. После ще влезем във ваната. - — О! Добре. — Всъщност исках просто да взема душ. - Телефонът ми иззвъня. Беше Кейт. - — Здрасти — казах и тръгнах към стъклената врата на балкона, далеч от него. - — Защо не ми пусна съобщение снощи? — Беше много ядосана. - — Съжалявам! Обстоятелствата не го позволиха. - — Добре ли си? - — Да, идеално съм. - — Направи ли го? - Догади ми се от любопитството в гласа й. - — Кейт, не искам да говоря по телефона. - Крисчън ме гледаше. - — Направила си го… Личи ти. - Е, как можеше да ми личи? Тя блъфираше, естествено. А аз наистина не можех да говоря. Нали бях подписала онова споразумение. - — Стига, Кейт, моля те. - — Как беше? Добре ли си? - — Вече ти казах, всичко е наред. - — Нежен ли беше с теб? - — Кейт, моля те, престани. — Не можех да прикрия раздразнението си. - — Ана, не ме карай да чакам за един елементарен отговор. От четири години чакам този ден. - — Ще се видим довечера — казах и затворих. - Щеше да е адски трудно. Тя беше толкова упорита, когато искаше да изкопчи информация. И искаше да знае с подробности. А аз нямаше да мога да й кажа нищо, защото бях подписала споразумение. Кейт щеше да побеснее. И с право. Трябваше ми план за действие. Обърнах се и се загледах в грациозните движения на Крисчън. Все още разтребваше. - — Споразумението… всичко ли покрива? — попитах колебливо. - — Защо питаш? — Обърна се и ме погледна въпросително. Изчервих се. - — Как да кажа… Имам някои въпроси за секса и ми се щеше да попитам Кейт — казах и пак загледах пръстите си. - — Можеш да попиташ мен. - — Крисчън, при цялото ми уважение към теб… — Гласът ми изчезна. Не можех да попитам него. „Ще получа отговори, да, но през твоята крива, ненормална представа за секс. Искам непредубедено мнение.“ — Става дума за техники. Да не говорим за Червената стая на болката. - Той повдигна вежди удивено. - — На болката? Та тази стая е за удоволствие, Анастейжа. Повярвай ми. — Гласът му стана дрезгав. — Освен това Кейт в комбинация с брат ми са двойно зло. Наистина бих предпочел да не говориш с нея. - — Семейството ти знае ли за… предпочитанията ти? - — Не. Това не им влиза в работата. — Той бавно тръгна към мен. — Кажи ми какво искаш да знаеш за секса — попита и ръката му нежно се вдигна до бузата ми. После гальовно прокара пръсти по нея и се спусна към брадичката. Повдигна главата ми така, че да не мога да откъсна очи от него. Не можех да го лъжа. Не и този мъж. - — Не е нещо конкретно — прошепнах. - — Е, можем да започнем с въпрос. Какво мислиш за нощес? — Очите му горяха в моите. Наистина нямаше търпение да чуе отговора ми. И този отговор щеше да означава много за него. - — Беше много хубаво — казах. - Устните му се извиха като за усмивка, но не се усмихнаха. - — И за мен. Никога не бях правил ванила секс. И не мога да кажа, че е нещо, което не ми харесва. Може би защото бях с теб. — И прокара леко пръст по долната ми устна. - Поех рязко въздух. _Ванила?_ - — Хайде, ела да си вземем вана. — Наведе се и ме целуна. - Сърцето ми подскочи и за секунди слабините ми се наводниха от желание. - - - Ваната беше от бял камък, дълбока, с формата на яйце, уникален дизайн. Крисчън завъртя някакъв кран и тя започна да се пълни. Той изля малко ароматно масло. Изглеждаше много скъпо. Водата се надигаше в пухкава пяна със сладък аромат на жасмин. Той ме погледна с потъмнелите си очи и после бавно свали тениската си, все едно отлепваше кожата си, и я пусна на земята. - — Госпожице Стийл? — каза и ми подаде ръка. - Бях застанала до вратата с широко отворени очи, леко подозрителна, увила тялото си с ръце. Пристъпих срамежливо, но спокойно, докато се наслаждавах на тялото му съвсем безсрамно. Поех ръката му и той ми каза да вляза във ваната. Бях все още с неговата риза. Направих каквото каза. Трябваше да свиквам, ако възнамерявах да приема предложението му. - Водата беше съблазнително топла. - — Обърни се към мен! — Гласът му беше много мил. Изпълних нареждането. Той следеше внимателно всяко мое движение. - — Зная от опит, че тази устна е много вкусна, но би ли спряла да я хапеш? — каза през зъби. — Когато я хапеш, изпитвам огромно желание да те изчукам, а не бива, защото те боли. - На секундата отворих уста в шок и пуснах устната. - — Да. Сега стана ли ти ясна картинката? - До този момент нямах представа, че му действам по този начин. - — Добре — каза той, извади айпода от джоба на ризата и го сложи до мивката. - — Водата в комбинация с такива уреди не е добра идея — каза, хвана пешовете на ризата, съблече я през главата ми и я пусна на земята. После се отдръпна, за да ме вижда цялата. Гола. Държах ръцете си на корема и отчаяно исках веднага да изчезна в проклетата вода, но знаех, че той едва ли иска това. - — Хей — засмя се той. Погледнах го неловко. Беше навел глава на една страна. — Анастейжа, ти си много красива жена. Цялата. Не се крий така. Няма от какво да се срамуваш. Не можеш да си представиш каква радост е за мен да те гледам. - Хвана брадичката ми и вдигна главата ми, за да го погледна в очите. Бяха нежни, меки и горещи. Беше така близо. Почти го докосвах. - — Вече може да седнеш — прекъсна той разпилените ми мисли и аз веднага се свих в съблазнително топлата вода. Усетих парене, но миризмата беше опияняваща. Първоначалната смъдяща болка постепенно се уталожи. Облегнах се назад, затворих очи и се отпуснах в успокоителната ухаеща топлина. Когато отворих очи, той все така ме гледаше. - — Ще дойдеш ли при мен? — попитах смело. - — Това мислех да направя — каза той. — Мини напред. - Събу долнището на пижамата, влезе във водата, седна зад мен и ме издърпа към гърдите си. Сложи дългите си крака върху моите, сви колене, глезените му — на нивото на моите. Раздалечи краката си така, че отвори моите широко. Носът му беше в косата ми и той поемаше тежко и дълбоко аромата й. - — Миришеш толкова хубаво, Анастейжа. - Потреперих. Бях гола във ваната с Крисчън Грей. И той беше гол. Ако някой ми беше казал, че това е възможно, когато се събудих предната сутрин в стаята в хотела, нямаше да му повярвам. - Той се пресегна към шкафчето до ваната, извади шише лосион за тяло и сипа малко в ръката си. Разтърка го между ръцете си и лосионът стана на нежна бяла пяна. Той го втри в кожата на врата ми. После по раменете. Масажираше кожата ми с дългите си нежни и настоятелни пръсти. Простенах. Усещах ръцете му по цялото си тяло. Неописуемо усещане. - — Харесва ли ти така? — Почти чух усмивката му. - — Да. - Той плъзна ръце по раменете ми, после по мишниците, миеше нежно кожата ми. Поздравих се, че послушах Кейт да ги обръсна. После ръцете му се хлъзнаха към гърдите ми и дъхът ми рязко секна. Пръстите му масажираха леко, правеше кръгчета по тях. Притиснах тяло към него, намествах гърдите си в ръцете му. Зърната ми бяха доста чувствителни от недотам деликатното отношение към тях предната нощ. Той не се застоя дълго там. Плъзна ръце надолу към корема ми. Усещах твърдия му член зад себе си и кръвта ми бягаше като обезумяла по вените. Мисълта, че моето тяло предизвиква тази емоция в неговото, беше толкова възбуждаща… „Няма да се възбужда от акъла ти, естествено!“ — обади се онова грозно гласче, но не му обърнах внимание. - Той спря и взе една мека изтривалка. Едва не превъртях от желание. Притисках изтръпналото си тяло към неговото. Ръцете ми бяха върху бедрата му. Той изстиска още лосион и леко прокара ръка между краката ми. Не дишах. Пръстите му нежно се заиграха през изтривалката и вече не можех да удържа ритъма на тялото си, притисках слабините си към ръката му, търсех я. Беше божествено. Отметнах рязко глава, запъхтяна и с отворена уста, непосилно беше да задържам повече невероятното усещане. - — Почувствай го, бебчо — шепнеше Крисчън, докато леко хапеше меката част на ухото ми. — Заради мен. - Краката ми бяха приковани от неговите до стената на ваната, бях като затворничка — и все пак му давах пълен достъп до най-интимното място на тялото си. - — О, моля те… — шепнех. Опитах се да стисна бедрата си, тялото ми беше напълно сковано от напиращата да се освободи енергия. Бях докарана до върховна възбуда, а той дори не ми позволяваше да мърдам. - — Мисля, че вече си достатъчно чиста — каза изведнъж и спря. - „Какво? Не! Не!“ Дишах накъсано, запъхтяно. - — Защо спираш? — едва успях да попитам. Устата ми беше пресъхнала. - — Защото имам други планове за теб, Анастейжа. - „КАКВО? Но аз бях… ох, боже… не е честно!“ - — Обърни се към мен. И аз имам нужда от… къпане — каза той. - Обърнах се. Беше хванал пениса си и леко движеше ръката си нагоре-надолу по него. - — Искам да се запознаеш отблизо с най-любимата и скъпоценна за мен част от тялото ми. Много силно съм привързан към нея. - Беше толкова голям… и растеше още. Подаваше се над водата, която покриваше бедрата му. Погледнах го и се запознах отблизо с почти зловещата му усмивка. Моето изражение вероятно му се струваше доста забавно. Осъзнах, че гледам пениса му с някакво страхопочитание. Преглъщах удивено и гладно. „И това нещо е било в мен? Невъзможно! Иска да го докосна? Добре, давай!“ - Погледнах го, взех лосиона и изстисках малко в шепата си. Правех същото, което бе направил той. Разтърках го между дланите си, докато се разпени. Не свалях очи от него. Устните ми бяха отворени и вече успявах да регулирам дишането си. Съвсем целенасочено ухапах леко устната си и после прокарах език по нея, върху следите, които бяха оставили зъбите ми. Очите му бяха много сериозни и много, много тъмни и когато езикът ми минаваше по горната ми устна, зениците му се разшириха рязко. Протегнах ръка и обхванах пениса му. Повтарях това, което той правеше с него. Той затвори очи. Усещах го доста по-твърд, отколкото очаквах. Стиснах и той постави ръка върху моята. - — Ето така. — И започна да движи ръката ми нагоре-надолу, притискаше още по-здраво. Затвори очи. Дишаше много тежко и плитко. Когато ги отвори, бяха парещо, изгарящо, топящо се сиво. - — Точно така, бебчо… - Пусна ръката ми, аз продължих сама и той пак затвори очи. Мърдаше ханша си и се наместваше под мен, а аз стиснах по-силно. Дълбок стон се откърти от гърлото му. Щял да ме чука в устата… Хм. Спомних си как пъхаше палеца си в устата ми и как ме молеше да го смуча силно. Устата му бе отворена, дишането все по-учестено. Наведох се напред, обвих го с устни и засмуках, като прокарах език по върха. - — Господи… Ана! - Той отвори рязко очи и аз засмуках по-силно. - Беше много твърд и в същото време някак деликатно податлив. Като стомана в кадифе. И имаше удивително приятен вкус — леко солен и много гладък. - — Господи — стенеше той със затворени очи. - Минах надолу и го вкарвах още по-навътре в устата си. Той простена по-силно. Триумфирах. „Мога да го правя!“ Завъртях език около главичката и той започна пак да мърда ханша си, подаваше ми го по-настоятелно и нетърпеливо. „Мога да го чукам с устата си!“ Очите му бяха отворени. Буквално горяха. Зъбите му — здраво стиснати. Напъхах го по-дълбоко, стигна чак до гърлото ми. Опирах се на бедрата му. Усещах как мускулите на краката му се стягат нечовешки под мен. Той се пресегна и ме хвана за плитките и вече започна да се движи бързо. - — О, бебчо, страхотна си! — Смучех по-силно, още по-силно, въртях език около върха на огромния му втвърден пенис. Скрих зъбите си зад устните си и затворих уста около него. Дъхът му излизаше като свистене през здраво стиснатите му зъби. - — Господи! Колко навътре можеш да го поемеш? - Леко слязох още по-надолу, до края на гърлото и после пак нагоре. Прокарах език по главичката. Това май щеше да се окаже моето любимо място. И пак надолу до гърлото, обратно назад, език около върха и пак надолу до гърлото. Нямах представа, че да доставяш удоволствие може да е толкова възбуждащо. Гледах го как се гърчи и стене, гледах копнежа в горящите му очи и богинята в мен танцуваше салса. - — Анастейжа, ще свърша в устата ти — предупреди ме задъхано той. — Ако не искаш да го правя, спри веднага. — Повдигна се отново към мен. Очите му бяха широко отворени, съсредоточени, пълни със сластно желание. Желание за мен. За моята уста. - Ръцете му все по-силно дърпаха косата ми. „Мога да го направя!“ Вкарах го още по-навътре. Изпитвах увереност, каквато не бях изпитвала никога. Оголих зъби и стиснах уста. Той извика, застина и усетих как топлата солена течност се плъзна по гърлото ми. Преглътнах бързо. Не мога да кажа, че вкусът ми хареса особено. Но един поглед към него и вече не ме беше грижа — буквално беше колабирал във ваната, и то заради мен. Дишаше забързано и накъсано. Изправих се, седнах и го погледнах с триумфална дяволита усмивка. Той отвори очи и ме изгледа продължително и с благодарност. - — Не усещаш ли гадене, когато нещо опре до гърлото ти? — попита крайно удивен. — За бога, Ана, това беше много, много хубаво! И доста неочаквано. Не спираш да ме учудваш — каза някак замислено. - Усмихнах се и умишлено захапах устната си. Той ме гледаше питащо и с недоверие. - — Правила ли си го преди? - — Не — отвърнах леко обидено. - — Добре. — Въздъхна с облекчение. — Ето още нещо, което ви се случва за първи път, госпожице Стийл! — Погледна ме одобрително и добави: — Е, получавате отличен по орален секс. Хайде да идем в леглото. Дължа ти един оргазъм. - _Оргазъм!? Още един?_ - Той пъргаво скочи от ваната и това ми даде възможност да видя Адонис в цялото му великолепие. Моето друго аз бе спряло да танцува салса и гледаше с отворена уста като мен, даже мисля, че й течаха лигите. Ерекцията му бе спаднала, но все още изглеждаше чудовищно голям. Той уви кърпа около кръста си и извади голяма бяла пухкава хавлия за мен. Подаде ми ръка, за да изляза от ваната, и ме уви в хавлията като бебе, прегърна ме и ме целуна силно и напористо, плъзгайки език в устата ми. Копнеех да протегна длани и да го погаля, но той стискаше ръцете ми под хавлията, а и бързо се загубих в усещането на целувката. Движеше леко главата ми, а езикът му се стрелваше във всички посоки из устата ми. Имах усещането, че това е неговият начин да ми благодари за свирката. - После се отдръпна леко, хвана лицето ми между ръцете си и ме погледна с трескаво очакване и надежда. Изглеждаше като загубено дете. - — Кажи „да“ — прошепна умолително. - Не разбирах. - — За кое? - — За споразумението. Искам да си моя, само _моя_. Моля те, _Ана_ — шепнеше молещо. Натърти на последното „моя“ и на името ми. Целуна ме отново — страстно, сладко, после се изправи, погледна ме настоятелно, хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята. Последвах го замаяна. Едва сега разбрах колко силно желае това. И осъзнавайки потребността му, загубих думи. - Бяхме в спалнята. Той ме погледна колебливо и попита: - — Имаш ли ми доверие? - Неочакван въпрос. Кимнах, но едва в този момент осъзнах, че наистина му вярвам. Какво бе намислил? Тялото ми потръпна от сладка възбуда. - — Добро момиче. - Палецът му мина по долната ми устна като четка на художник. - Отиде до гардероба си и след малко се върна. Носеше сребристосива копринена вратовръзка. - — Сложи ръцете си една до друга отпред — заповяда и махна хавлията ми. Тя падна на пода. - Подчиних се. Той завърза китките ми с вратовръзката. Със стегнат възел. Очите му светеха от вълнение. Провери възела. Беше доста здрав. Трябва да е бил много добър скаут с тези умения да прави възли. Сега какво? Сърцето ми щеше да изскочи, биеше френетично. Той прокара пръсти по плитките ми. - — Изглеждаш така млада — каза и се доближи до мен. Инстинктивно се отдръпнах. Усетих ръба на леглото до краката си. Той махна кърпата от кръста си, но не можех да откъсна очи от лицето му. Очите му бяха пламнали, изпепеляващи, пълни с желание. - — О, Анастейжа! Какво искам да направя с теб! — шепнеше той, докато ме слагаше да легна на леглото. Нежно вдигна завързаните ми ръце над главата. - — Дръж ръцете си тук, не ги мърдай. Разбираш ли ме? — Очите му горяха. Тези очи ми взеха дъха. Това беше друг мъж — мъж, който не мисля, че бе безопасно да ядосаш. - — Отговори ми — каза настойчиво, но меко той. - — Няма да мърдам ръцете си. — Усещах липсата на достатъчно въздух в дробовете си. - — Добро момиче — каза той и нарочно облиза устните си. Бавно, много бавно. Не можех да откъсна очи от езика му, когато минаваше по горната му устна. Не отместваше поглед от мен. Наведе се и ме целуна бързо по устните. - — Сега ще целувам цялото ви тяло, госпожице Стийл — каза и сложи ръка под брадичката ми, изви главата ми назад и устните му се спуснаха по шията ми. Целуваше кожата ми, засмукваше я и я хапеше съвсем леко. Тялото ми се оказа доста отзивчиво. Кожата ми беше свръхчувствителна след ваната и цялата ми кръв се изля под стомаха, в слабините и влагалището. Изстенах. - Копнеех да го докосна. Без да искам и независимо от това, че бях вързана, докоснах косата му. Той спря да ме целува, изправи се, поклати отрицателно глава, хвана ръцете ми и ги постави пак над главата ми. - — Не мърдай или ще се наложи да започнем отначало. — Гласът му бе така съблазнителен. Можеше да ме побърка. - — Искам да те докосна — казах задъхано. - — Знам. Дръж ръцете си над главата. — Тонът му стана суров. - Отново хвана брадичката ми и започнахме отначало. Беше ужасно възбуждащо и в същото време се чувствах абсолютно безсилна. Ръцете му минаха по тялото ми, по гърдите ми, устните му бяха стигнали до вдлъбнатината под шията ми. Завъртя там носа си и продължи бавно да слиза надолу, следваше пътя, по който бяха минали ръцете му. Стигна до гърдите ми. Целуна ги поред, засмука зърната. Те се втвърдиха до болка под устните му. Тялото ми започна да се движи неконтролируемо в някакъв свой си ритъм, огъваше се под всяко негово докосване. Отчаяно се опитвах да не забравя да държа ръцете си над главата. - — Не мърдай — пак ме предупреди той. Усетих горещия му дъх по кожата си. Стигна до пъпа ми и пъхна език в него. Леко започна да захапва кожата по корема ми. Тялото ми се усука като дъга над леглото. - — Толкова сте вкусна, госпожице Стийл. - Носът му мина от пъпа през корема, надолу към косъмчетата на триъгълника ми. Продължаваше да ме хапе нежно, да ме целува и да ме дразни до побъркване. Изведнъж спря, изправи се, хвана коленете ми и отвори широко краката ми. - Хвана здраво едното ми стъпало и го вдигна до устата си. Наблюдаваше всяка моя реакция, докато нежно целуваше пръстите ми, меката част под тях, леко заби зъби във всеки един. Когато стигна до кутрето, захапа по-силно. Не можех да контролирам нито конвулсиите в тялото си, нито скимтенето си. Той пусна езика си по ходилото ми. Не можех да продължавам да го гледам. Беше толкова еротично. Всеки момент щях да превъртя, да пламна в опустошителен пожар. Силно стиснах очи и се опитах да контролирам всички емоции, които предизвикваше този мъж в тялото ми. Целуваше глезените ми сантиметър по сантиметър, мина към коляното, стигна над него и спря. После започна всичко отначало с другия ми крак. Цялата еротична, възбуждаща процедура. Мозъкът ми бе изтръпнал. - — Моля те, моля те — скимтях като куче, когато захапа и засмука другото ми кутре. Импулсът се заби директно в слабините ми, предизвика болезнен, нетърпим спазъм. - — Всички хубави неща искат търпение, госпожице Стийл. - Този път не спря до коляното ми, а продължи нагоре по вътрешността на бедрото, разтваряйки краката ми. И аз знаех какво щеше да направи. Част от мен искаше да го отблъсне. Изпитвах ужас и срам. Знаех, че ще ме целуне между краката. Сигурна бях. А другата в мен трепереше от нетърпение. Той се върна на другото коляно и продължи нагоре, целуваше кожата ми, захапваше я, засмукваше я и после беше вече между краката ми, прокара нос нагоре-надолу между устните, леко, нежно и много деликатно. Гърчех се в неистово желание. Не можех да издържа нито едно негово докосване, без да експлодирам. - Той спря и изчака да се успокоя. Вдигнах глава и го погледнах. Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си. - — Знаеш ли колко опияняваща е миризмата ти, Стийл? — каза той, задържа погледа си върху очите ми, пак сложи носа си между краката ми и вдиша дълбоко. - Цялото ми тяло се бе изчервило. Не можех да гледам как прави това. - И тогава той леко подухна между разтворените ми устни, около входа на влагалището, после по цялата дължина. - — Това ми харесва. — Леко дръпна косъмчетата ми. — Мисля, че ще ги запазим. - — О, моля те, моля те… — виех аз. - — Обичам, когато ме молиш, Стийл. - Изстенах. - — Не е точно в мой стил да се отплащам, Стийл — прошепна нежно той и пак леко подухна между краката ми. — Но ти ми достави удоволствие днес, така че ще те възнаградя. — Чух смеха в гласа му и докато тялото ми крещеше от нетърпение и от възбуждащите му думи, езикът му започна бавно да се върти около клитора ми. Ръката му държеше крака ми настрани и не му даваше шанс да помръдне. - Тялото ми стенеше в умопомрачителни конвулсии при допира на езика му. - Въртеше го ту бавно, ту бързо около клитора ми, мъчението беше ужасяващо. Загубих всякакво усещане за каквото и да е, цялата ми концентрация бе там, на върха на тази малка, но мощна енергийна точка. Краката ми се стегнаха, тялото ми се вдърви, когато усетих пръста му в себе си. Чух как изръмжа като звяр. - — О, бебчо, така те обичам, когато си толкова мокра. За мен, само за мен. - Пръстът му се движеше ловко в кръг, разтваряше ме, разпъваше ме, езикът му правеше същото около клитора ми. Беше прекалено много. Тялото ми виеше за облекчение. Не можех да задържа нищо повече. Напълно загубих съзнание, когато спазмите на оргазма ме стиснаха и преобърнаха всяка клетка в тялото ми. И пак и пак, конвулсия след конвулсия. Крещях. Светът около мен изчезна, потопи се някъде, докато летях в празното пространство нагоре. - Чух някъде отдалеч как разкъсва опаковката на презерватива. Много бавно започна да влиза в мен. Беше леко болезнено, но толкова сладко. Беше много нежен, но и нетърпелив. - — Хубаво ли е? — попита. - — Да! — И тогава започна да се движи бясно, силно, огромен, настоятелен, с пулсиращ копнеж. Стигах пак до края. Скимтях и стенех. - — Готова си. Направи го за мен, бебчо. — Гласът му бе суров, дрезгав, настоятелен и аз експлодирах около него. Излях всичко. - Той ме промуши още само веднъж и свърши със стон, притиснал силно тялото си до моето. После застина. - Усещах цялата му тежест върху себе си, матракът под мен потъваше. Повдигнах завързаните си ръце и ги увих около врата му. В този момент знаех, че бих направила и невъзможното за този мъж. Бях негова. Тази магия, която ми показа, беше извън всичко, което някога си бях представяла. И той искаше да ме заведе нататък, много по-нататък, към място, което моята невинност не ми позволяваше да проумея. „Господи, какво да правя?“ - Той се облегна на лакът и ме погледа с питащи очи. - — Виждаш ли колко добре си пасваме? Ако ми дадеш себе си, ще е много по-хубаво. Повярвай ми, Анастейжа. Мога да те заведа на места, за които дори не подозираш, че съществуват. - Думите му отекнаха в съзнанието ми. Той потърка нос в моя. Все още не можех да разбера отзивчивостта на тялото си към всяко едно негово действие. Гледах го с празен поглед, чаках с надежда поне една разумна мисъл да се върне в главата ми. - И тогава чухме гласове във всекидневната пред спалнята. Мина време, докато асимилирам какво става. - — Но ако е в леглото, значи е болен. Никога не е в леглото по това време. - — Моля ви, госпожо Грей. - — Тейлър, не можете да ми забраните да видя сина си. - — Госпожо Грей, той не е сам. - — Какво значи това „не е сам“? - — Значи, че при него има някой. - — Така ли? - Чух недоверието и почудата в гласа й. - Крисчън мигаше изненадано. Изведнъж ме погледна с широко отворени очи и с престорен ужас. Беше наистина смешно. - — Мамка му! Това е майка ми! - - - 10. - - Той се отдръпна от мен, седна на леглото и изхвърли използвания презерватив в кошчето за боклук. - — Хайде, трябва да се облечем. Ако искаш да видиш майка ми, разбира се. — Усмихна се, скочи от леглото и нахлузи джинсите си на голо. Аз седнах с мъка, все още вързана. - — Крисчън, не мога да мръдна. - Той се усмихна още по-широко, наведе се и развърза ръцете ми. Около китките ми бяха останали следи от втъканите във вратовръзката фигурки. Ръцете ми изглеждаха… секси. Беше му забавно, а очите му играеха весело. Целуна ме бързо по челото и се засмя. - — Ето още нещо ново — каза той, но нямах представа за какво говори. - — Нямам никакви чисти дрехи тук. - Обзе ме бясна паника и на фона на това, което бях преживяла преди минути, всяка нова емоция ми идваше отгоре. Мамицата му! Нямах никакви чисти дрехи, а тя бе нахлула в най-неочаквания и доста деликатен момент. - — Дали не е по-добре да остана тук все пак? - — О, не, не е — каза Крисчън малко заплашително. — Можеш да сложиш някоя моя дреха. — Той нахлузи бяла тениска, прокара пръсти през „прясно изчуканата“ си коса и независимо от тревогата ми загубих посоката на мислите си. Беше толкова красив. - — Анастейжа, дори и в чувал би изглеждала прекрасна. Моля те, не се тревожи. Бих искал да се запознаеш с майка ми. Ще ида да я успокоя. — Устата му пак се сви в твърда права черта. — Ще те очаквам там след пет минути. В противен случай ще дойда и ще те измъкна независимо дали си гола, облечена или в какво си облечена. Тениските ми са в шкафа, ризите — в дрешника. Избери си! — Изгледа ме изпитателно и излезе от стаята. - По дяволите! Майка му! Не си бях поръчвала такъв сюрприз. Може би ако се запознаех с нея, щях да получа парче от пъзела „Крисчън“. Може би щеше да ми помогне да разбера защо е такъв… Да, исках да видя тази жена. Хукнах из стаята. Намерих ризата си. Слава богу, не беше много измачкана. Намерих сутиена под леглото и си го сложих. Облякох и ризата. Но това, което наистина мразя, е да слагам бикини втори път. Напъхах глава при бельото на Крисчън. Намерих тесни слипове „Калвин Клайн“, нахлузих ги, отгоре джинсите, и накрая маратонките. - Грабнах сакото и хукнах към банята. Погледнах прекалено блестящите си очи, пламналото ми от секса лице. Плитките ми в стил „силно дърпани по време на свирка“ не вървяха за случая. Разрових се из всичките му неща и намерих гребен. С мъка сресах косата си отгоре-отгоре и я прибрах на опашка. Огледах се пак и установих, че дрехите ми са в окаяно състояние. Замислих се дали да не приема предложението на Крисчън да сложа някоя от неговите ризи или тениски, но подсъзнанието ми нещо се нацупи. Намъкнах се в сакото, доволна, че маншетите на ризата покриват следите от вратовръзката по китките ми. Е, няма начин, колкото — толкова. Тръгнах към всекидневната. - — Ето я — каза Крисчън и стана от канапето, където се бе разположил. - Погледна ме топло, окуражително и с одобрение. Жената с пясъчноруса коса до него също се обърна, усмихна се много широко и стана. Усмивка — двайсет и четири карата, безупречно облечена в тъмножълта фина плетена рокля, обувки в същия цвят, изчеткана, лъсната, елегантна и много красива. Почувствах се неловко. Раздърпана и… никаква. - — Майко, това е Анастейжа Стийл. Анастейжа, това е Грейс Тревелиан-Грей. - Доктор Тревелиан-Грей подаде ръка. „Т“ — Тревелиан. Това беше инициалът, който не бях разбрала. - — Нямате представа какво удоволствие е за мен — каза тя и ако не се лъжа, в гласа й усетих облекчение, а очите й ме гледаха топло. Хванах ръката й и на свой ред се усмихнах широко и топло. - — Приятно ми е, доктор Тревелиан-Грей. - — Казвай ми Грейс — усмихна се тя, а Крисчън се намуси. — Обикновено ми казват Тревелиан. Грей е свекърва ми. — Тя ми намигна. — Е, как се запознахте? — Погледна с любопитство Крисчън. - — Анастейжа дойде за едно интервю за студентския вестник за университета във Ванкувър. Нали ще връчвам дипломите там следващата седмица. - Оле! Бях забравила за това! - — Значи завършваш сега? — попита ме тя. - — Да. - Мобилният се раззвъня. Предположих, че е Кейт. - — Извинете ме за секунда — казах и отидох в кухнята. Без да погледна номера, натиснах зеленото копче и се облегнах на бара. - — Кейт? - — Диос мио, Ана! — „По дяволите! Хосе!“ Звучеше отчаян. — Къде си? От два дена се опитвам да те открия. Искам да те видя и да се извиня за петък вечерта. Защо не ми се обади? - — Слушай, Хосе, не му е сега времето! — Погледнах към Крисчън, който ме гледаше изпитателно и напрегнато, докато говореше нещо с майка си. Обърнах му гръб. - — Къде си? Кейт нищо не ми казва! — мрънкаше Хосе. - — В Сиатъл. - — Какво правиш в Сиатъл? С оня ли си? - — Хосе, ще ти се обадя по-късно. Не мога да говоря сега! — И затворих. - Върнах се при Крисчън и майка му, която не спираше да приказва. - — … и Елиът се обади да ми каже, че си тук. Не те бях виждала от две седмици, момчето ми. - — Аха, Елиът ти е казал. Така ли стана сега? — каза Крисчън, но не отделяше очи от мен. Не можах да разчета мислите му. - — Мислех да отидем да обядваме заедно днес, но виждам, че имаш други планове, и не искам да провалям деня ви. — Взе дългото си кремаво палто и се обърна към него. Той я целуна бързо и мило. Забелязах, че тя не го целуна. - — Трябва да закарам Анастейжа до Портланд. - — Разбира се. За мен беше голямо удоволствие. Надявам се да се видим скоро. — И пак протегна ръка с ослепителната си усмивка и блестящите си топли очи. - Тейлър се появи от… кой знае къде. - — Госпожо Грей? - — Благодаря, Тейлър. — Той я съпроводи през двойните врати до фоайето. Тейлър е бил тук през цялото време? Откога? Какво ли бе видял? Крисчън ме гледаше настойчиво. - — Значи фотографът се обади. - Еба си! - — Да. - — Какво искаше? - — Само да се извини… знаеш… за петък вечерта. - Крисчън присви очи и каза: - — Ясно. - Тейлър се появи отново. - — Господин Грей, има проблем с пратката през Дарфур. - Крисчън му кимна любезно и попита: - — Чарли Танго в Боинг Фийлд ли е? - — Да, сър. - Тейлър кимна към мен, преди да излезе. - — Извинете ме, госпожице Стийл. - Аз му се усмихнах и той изчезна. - — Той тук ли живее? — попитах. - — Да — каза троснато Крисчън. - Какъв му беше проблемът? Бързо отиде до кухнята, взе лаптопа и започна да рови из електронната си поща. В един момент сви устни и набра телефонен номер. - — Рос, какъв е проблемът? — попита рязко. Слушаше, без да откъсва очи от мен, а аз стоях в средата на грамадната стая и се чудех къде да се дяна. Връхлетя ме чувството, че не съм на мястото си. - — Не, нямам намерение да излагам никой от екипажите на риск. Не, анулираме. - Затвори. Топлината в очите му бе изчезнала. Погледна бегло към мен, тръгна към кабинета си, но след минутка се върна. - — Това е договорът. Прочети го и ще го обсъдим другата сряда. Позволявам си да те посъветвам преди това да направиш малко проучване, за да знаеш за какво става дума. — После внезапно спря и след кратко замисляне добави: — Това в случай, че се съгласиш, а аз наистина се надявам да го направиш. — Гласът му бе по-мек, дори се усещаше тревога. - — Проучване? - — Нямаш представа какво можеш да научиш от интернет. - Интернет? Та аз нямах нито лаптоп, нито достъп до интернет. Само лаптопът на Кейт и можех да ползвам този в „Клейтън“. Но със сигурност не и за този вид „проучване“. - — Какво има? — попита той и наведе глава настрани. - — Нямам компютър. Обикновено ползвам този в университета. Ще видя дали мога да взема лаптопа на Кейт. - Той ми подаде плик. - — Сигурен съм, че няма да ми откажеш да ти дам… назаем един. Вземи си нещата. Ще те закарам до Портланд и ще обядваме по пътя. Ще ида да се облека. - — Ще се обадя по телефона — казах. Имах огромната нужда да чуя гласа на Кейт. Той смръщи лице. - — На фотографа? — Чух как челюстта му изпука, очите му пламнаха. — Само запомнете, госпожице Стийл, че никак не обичам да деля нещо с някого — каза много тихо, но в гласа му имаше предупреждение. Изгледа ме дълго и студено и тръгна към спалнята. - Господи! Та аз исках само да се обадя на Кейт, но рязката промяна в настроението му ме парализира. Къде отиде онзи щедър, мил, нежен и спокоен мъж, с когото бяхме правили любов преди половин час? - - - — Готови ли сме? — попита Крисчън. Бяхме до двойната врата на фоайето. - Кимнах несигурно. Пак беше делови, отдалечен и вежлив, беше си сложил маската. Носеше черна кожена чанта. Защо? Може би щеше да остане в Портланд. И после се сетих за дипломирането. О, да, щеше да е там в сряда. Беше облякъл черно кожено яке. Със сигурност в тези дрехи не изглеждаше като мултимилионер, милиардер или какъвто „-ер“ там беше. Изглеждаше като лошо момче, като рок звезда, като топ модел. Въздъхнах. Искаше ми се да имам една десета от осанката му, от стила му, от маниерите му. Беше толкова спокоен, а и как така успяваше да се контролира? Тогава се сетих как избухна заради Хосе. Е, сега поне изглеждаше спокоен и уравновесен. - Тейлър се мотаеше край нас. - — Разбрахме се за утре, нали? — попита Крисчън и той кимна. - — Да, сър. Коя кола ще вземете? - Той ми хвърли едно око и каза: - — Осмицата. - — Приятно пътуване, госпожице Стийл — каза Тейлър. Гледаше ме мило. Стори ми се, че някъде дълбоко в очите му видях съжаление. - Вероятно мислеше, че споделям странните сексуални навици на господин Грей. „Все още не!“, помислих си. Или може би сексът беше еднакъв за всички. Идеята не ми хареса. Нямах никаква база за сравнение, а и нямаше как да попитам Кейт. По този въпрос трябваше да питам Крисчън. Беше съвсем естествено да искам да говоря с някого, а как можех да говоря с него, при положение че в един момент той бе отворен, а в следващия — затворен. - Тейлър ни отвори вратата да минем и Крисчън извика асансьора. Протегна ръка, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми. - — Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качва, или не. - Изчервих се, но се зарадвах да видя усмивка на устните му. Най-сетне настроението му се беше оправило. - — Имам проблем, Крисчън. - Цялото му внимание се закова върху мен. - Асансьорът дойде и влязохме. Крисчън натисна копчето за гаража. - — Ами… — Изчервих се. Как да му кажа? — Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. Просто нямам никаква база за сравнение. - Стана му крайно неприятно. - — Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата й, че няма да го сподели с Елиът. - Как можа да каже такова нещо! Кейт не беше такава! - — Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала. - — Е, разликата е в това, че аз не желая да знам нищо за неговия сексуален живот — каза сухо той. — Елиът е любопитно копеле. Кажи й, ако трябва, но само за това, което сме правили досега. Иначе ще ме обеси за топките, ако знае какво съм ти намислил — каза много меко. Определено не исках да чуя плановете му за мен. - — Добре — съгласих се бързо и му се усмихнах с облекчение. Мисълта за Кейт с топките на Крисчън в ръка не беше нещо, за което исках да се замислям. - — Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това — каза той и поклати глава. - — Край на кое? - — На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита. - Хвана ме за брадичката и ме целуна нежно и сладко. Вратата на асансьора се отвори, той хвана ръката ми и ме поведе към гаража. - Аз? Да го предизвиквам? С какво? - До асансьора видях черното ауди, но когато Крисчън натисна копчето за автоматично отваряне, разбрах, че няма да пътуваме с него, а с черна лъскава спортна кола — на сгъваемия й покрив задължително трябваше да има дългокрака блондинка в оскъдно облекло или дори без такова. - — Много хубава кола — казах. - Той се усмихна. - — Знам. — И за някаква част от секундата онзи сладък, весел, безгрижен Крисчън се върна в тялото му. Стана ми топло и хубаво. Беше толкова развълнуван. Момчетата и техните играчки. Не можах да прикрия усмивката си. Той ми отвори вратата и се качих. Колата беше много ниска. Той мина отзад, качи се и сви дългото си тяло до мен. - „Как успява да е толкова грациозен във всичко, което прави?“ - — Каква е марката? - — Ауди R8 Спайдър. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две. — Посочи жабката. — Има и слънчеви очила, ако искаш. - Моторът изръмжа. Той сложи чантата си зад седалките, натисна някакво копче и гюрукът бавно се сви назад. Натисна друго копче и ме заля Брус Спрингстийн. - — Предполагам, обичаш Брус. — Усмихна се. Бавно излязохме от паркинга към рампата и изчакахме вратата на гаража да се вдигне. - Беше прекрасен майски ден. Бръкнах в жабката и извадих бейзболните шапки. Дали обича бейзбол? Подадох му едната и нахлузих другата ниско над очите си. - Хората по улиците ни гледаха. От началото мислех, че гледат него. После ме натисна параноята и реших, че всички гледат мен, защото знаят какво съм правила през последните дванайсет часа. Накрая обаче разбрах, че не гледат нито него, нито мен, а колата. Крисчън изглеждаше отнесен и замислен. - Нямаше много движение и успяхме да стигнем бързо до магистрала 5. Вятърът свистеше над главите ни. Брус пееше за копнежи и огньове. Колко уместно! Изчервих се само от думите на песента. Крисчън ме погледна. Беше си сложил слънчеви очила. Не можех да видя какво става зад тях. Ръката му се плъзна от лоста към коляното ми и леко го стисна. Дъхът ми спря. - — Гладна ли си? - Бях, но не за храна. - — Май не. - Той сви устни недоволно. - — Трябва да се храниш, Анастейжа. Знам едно много хубаво място близо до Олимпия. Ще спрем там. - Стисна коляното ми пак, хвана волана и натисна газта. Скоростта ме залепи на седалката. Майчице! Тая кола можеше да лети. - - - Ресторантът беше малък и уютен. Дървена къщичка сред гората. Беше съвсем обикновен — обикновени столове и маси, карирани покривки, малки вазички с бели цветя в тях. На вратата пишеше с грамадни букви CUISINE SAUVAGE. Вероятно кухнята наистина беше превъзходна. - — Не съм идвал отдавна тук. Няма голям избор — готвят това, което наберат или уловят — пошегува се Крисчън. Засмях се. Сервитьорката дойде да вземе поръчката ни за напитките. Изчерви се, щом го видя. Опитваше се да не го гледа в очите, като криеше погледа си зад дългия си рус бретон. Харесваше го! Не бях само аз. - — Две чаши пино гриджо — каза авторитетно Крисчън. Издразних се. - — Какво има? — рязко попита той. - — Исках диетична кола. - Той присви сивите си очи и поклати глава. - — Пиното е хубаво вино. Ще върви с яденето, независимо какво ще ни дадат. - — Да ни дадат ли? - — Да. — Усмихна се с ослепителната си усмивка. Стомахът ми се качи над далака. Не можех да му устоя. Можех само да бъда отражение на неговата умопомрачително красива физиономия. - — Майка ми те хареса. - — Мислиш ли? — Изчервих се от удоволствие. - — О, да! Винаги е мислила, че съм гей. - Сетих се за онзи мой въпрос от интервюто. Знаех си, че никога няма да го забравя. - — Защо е мислила, че си гей? — прошепнах сконфузено. - — Защото никога не ме беше виждала с момиче. - — О! Нито една от петнайсетте? - Усмихна се. - — Имаш добра памет. Не, с никоя от тях. Знаеш ли, Анастейжа, и за мен беше много странен уикенд. Много неща направих за първи път, както и ти — каза тихо той. - — Така ли? - — Никога не бях спал в едно легло с някого, никога не бях правил секс в моето собствено легло, никога не бях качвал момиче в Чарли Танго, никога не бях представял момиче на майка си. Какво направи с мен? — Очите му горещо се впиха в моите и аз пак забравих да дишам. - Сервитьорката дойде с виното и бързо отпих огромна глътка. Дали само констатираше фактите, или леко се отваряше пред мен? - — И за мен този уикенд беше много хубав — казах. - Той присви очи. - — Спри да ядеш тази устна — изръмжа и добави, вече по-меко: — И за мен. - — Какво е ванила секс? — попитах, само и само да се разсея от съблазнителния му поглед. Той се засмя. - — Просто обикновен секс, Анастейжа. Без играчки. Разбираш какво искам да кажа. Е, да, не разбираш съвсем, но… да, това означава. - — Така ли? — Колко глупаво си бях помислила, че сексът, който бяхме правили, е бил за него нещо като шоколадов сладкиш с ванилия и орехи и карамел с черешка на върха. „Ало, ти какво си мислиш, че знаеш?“ - Сервитьорката ни донесе супа. И двамата я изгледахме подозрително. - — Супа от коприва — каза тя, преди да се обърне и да се скрие в кухнята. Останах с впечатлението, че не й хареса отношението на Крисчън. Той я бе игнорирал напълно. Насилих се да опитам супата. Беше много вкусна. Спогледахме се с облекчение. Засмях се, а той ме погледна и наклони глава на една страна. - — Много хубаво се смееш. - — Защо никога не си правил ванила секс? Винаги ли си правил… каквото си правил? - Той кимна бавно. - — Нещо такова — каза предпазливо. За миг се замисли, помръкна, изглеждаше сякаш води някаква вътрешна битка. След това ме погледна решително и продължи: — Една от приятелките на майка ми ме вкара в леглото си, когато бях на петнайсет. - — О! — „Толкова малък?“ - — Тя имаше доста особени вкусове. Бях й подчинен в продължение на шест години. - Мозъкът ми завря, отказваше да приеме истината в признанието му. - — Така че, повярвай ми, Анастейжа, знам много добре за какво става дума. — Очите му бяха много замислени. - Гледах го, без да мога да обеля дума. Дори подсъзнанието ми мълчеше. - — Никога не съм имал… обикновена връзка с обикновен секс, по учебник. Така стана, че обучението ми по „Основи на секса“ не протече както при другите хора. - Любопитството ме ядеше. - — И не си имал гадже в колежа? - — Не. — И поклати глава, за да подсили значението на това „не“. - Сервитьорката взе купичките и прекъсна разговора ни за секунди. - — Но защо? — попитах, след като тя си замина. - Той се усмихна тъжно. - — Наистина ли искаш да знаеш? - — Да. - — Нямах желание. Тя бе всичко, което исках. Всичко, от което се нуждаех. И освен това щеше да ме пребие до смърт, ако го бях направил. — Усмихна се някак нежно при спомена за тази жена. - О, това бе твърде много информация, но исках да зная всичко. - — Ако е била приятелка на майка ти, на колко години е била тогава? - — На достатъчно, за да знае повече от мен — засмя се той. - — Виждаш ли се с нея? - — Да. - — А все още ли… ами… знаеш… — Изчервих се. - — Не. — Усмихна ми се гальовно. — Тя е просто добра приятелка. - — О! А майка ти знае ли? - Погледът му казваше: „Я не ставай глупава!“. - — Не, разбира се! - Сервитьорката се върна с ястие от еленско, но апетитът ми бе изчезнал. Крисчън — сексуалният роб. Каква новина само! Отпих огромна глътка вино. Както винаги се оказа прав. Беше превъзходно. Господи, всичко това бе прекалено много за мен. Трябваше ми време да обмисля, да остана сама със себе си, време, когато той не е наблизо и не ме разсейва с присъствието си. Той беше така обсебващ, а сега бе хвърлил и бомбата. Знаел какво е. Значи уравнението беше просто. - — Не е възможно да сте били заедно всеки ден, в смисъл на постоянна връзка. - — Беше постоянна връзка, макар че не я виждах всеки ден. Беше много… трудно. Все пак аз ходех на училище, после отидох в колежа. Храни се, Анастейжа. - — Крисчън, моля те, наистина не мога да ям сега. — Исках да му кажа, че това, което бе споделил, ми е взело акъла, но не посмях. - Изражението му се промени и той ме погледна твърдо и настоятелно. - — Яж! — каза тихо, твърде тихо. - Погледнах го. Този мъж, сексуално насилван в много ранна възраст… беше заплаха. - — Дай ми минутка — помолих тихо. Той мигна няколко пъти, съгласи се и продължи да се храни. - „Ако подпиша, ще е така. Той ще командва, аз ще изпълнявам.“ - Дали исках точно това? Взех вилицата и ножа и отрязах парче месо. Бе приготвено много добре. - — Така ли ще е, ако подпиша… това ли ще е връзката ни? Ти ще командваш, аз ще изпълнявам? — Не можех да го погледна, докато задавах въпроса. - — Да. - — Разбирам. - — И най-важното е, че ти ще искаш да го правя — добави той със същия много тих глас. - — Много силно се съмнявам. — Отрязах още едно парче месо и преди да го лапна казах: — Това е много голяма крачка. - — Така е — каза той и затвори очи. Когато ги отвори, бяха мъртвешки сиви. — Анастейжа, трябва да направиш това проучване, да прочетеш договора. Мога да дискутирам с теб всяка точка. И ще го направя с радост. Ще бъда в Портланд до петък. Може да говорим преди това. — Говореше бързо, думите му летяха към мен. — Обади ми се. Може да се видим за вечеря, да речем в сряда вечерта? Наистина искам това между нас да се получи. Никога досега не съм желал нещо по-силно от това тази връзка да проработи. - Беше толкова искрен, копнежът му, горящото го желание. И точно това не разбирах. Защо аз? Защо не някоя от онези петнайсет? О, не исках да съм номер в списъка му. Номер шестнайсет? От многото преди — и след мен. - — Какво се случи с петнайсетте преди мен? - Погледна ме изненадано, поклати глава, после каза уморено: - — Различни неща. Но в крайна сметка, като цяло… — спря за миг, като че ли търсеше думата — несъвместимост. - — И смяташ, че ние сме съвместими? - — Да. - — И вече не се виждаш с никоя от тях? - — Не, Анастейжа, не се виждам с никоя от тях. Аз съм моногамен във връзките си с жени. - О, това вече беше нещо ново. - — Ясно. - — Направи това проучване, Анастейжа. - Оставих вилицата и ножа. Не можех да ям повече. - — Това ли е всичко, което възнамеряваш да изядеш? - Кимнах. Той ме погледна недоволно, но предпочете да замълчи. Въздъхнах съвсем тихо с облекчение. Стомахът ми се свиваше от цялата тази информация, която не можех да приема, камо ли да смеля, от виното главата ми беше като изпразнена. Наблюдавах как изяжда всичко в чинията си. Ядеше като ламя. Наистина се налагаше да тренира след тези количества храна. Неволно в съзнанието ми изплува образът на Крисчън по пижама… Свих се от неудобство в стола си. Той ме изгледа и аз, естествено, се изчервих. - — Бих дал всичко, за да разбера какво мислиш в момента — каза той, а аз придобивах все по-червен цвят. - Той ме погледна дяволито и се усмихна. - — Мога да се досетя — каза меко. Предизвикваше ли ме да му кажа? - — Радвам се, че не можеш да четеш мислите ми. - — Не мога. Но мога да чета тялото ти, Анастейжа, с което имах възможността да се запозная доста добре от вчера до днес. — Гласът му буташе въображението ми накъдето си иска. Как можеше да сменя толкова бързо настроението си? Беше като живак, а аз едва успявах да следвам бързината, с която се движеше. - Той повика сервитьорката с ръка и поиска сметката. След като плати, стана и протегна ръка към мен. - — Ела — каза и ме поведе към колата. Този контакт — ръка в ръка — беше толкова нетипичен за него, така нормален, така интимен. Не можех да направя връзка между него и всичко онова, което искаше да ми причини в Червената стая. - По пътя от Олимпия до Ванкувър почти не говорихме, всеки вглъбен в мислите си. В пет следобед спряхме пред апартамента ми. Лампите светеха. Кейт си беше у дома. Предположих, че опакова багажа, освен ако Елиът не беше все още там. Той изключи мотора и осъзнах, че вече се налага да го напусна. - — Искаш ли да влезеш? — попитах. Не исках да си тръгва. Исках време, време да съм с него. - — Не, имам доста работа — каза простичко и ме погледна с онзи кодиран поглед. - Изведнъж ми стана много тъжно. Тръгваше си. Той посегна към мен, хвана ръката ми, бавно я доближи до устните си и я целуна нежно. Толкова сладък, забравен жест. Сърцето ми подскочи. - — Благодаря ти за този уикенд, Анастейжа. Беше много хубав… най-хубавият уикенд. Сряда? Ще те взема от работа. Ще те взема където и да си — каза тихо и нежно той. - — Сряда — прошепнах. - Той целуна ръката ми отново, постави я обратно в скута ми, слезе елегантно от колата, мина от моята страна и ми отвори вратата. Защо изпитвах това чувство на празнота? Все едно ме бяха лишили от нещо ценно и съкровено. В гърлото ми заседна буца. Не биваше да му позволявам да ме вижда такава. Сложих усмивка на лицето си, излязох от колата и тръгнах към входа. И тогава ме обзе ужас, че предстоеше да се изправя пред Кейт. Обърнах се и го погледнах. „Горе главата, Стийл!“ - — О, между другото, все още нося слиповете ти. — Усмихнах се и издърпах нагоре ластика им, за да ги види. Шокирах го, меко казано. Господи! Каква реакция! Заслужаваше си да се види. Настроението ми веднага се обърна на 180 градуса. Весело се втурнах към къщата и едва потиснах желанието си да скоча весело във въздуха с високо вдигната ръка. „Само така!“ — викна развълнувано моето друго аз. - Кейт беше във всекидневната и опаковаше ботушите си в кашони. - — Върна се най-накрая. Къде е Крисчън? Как си? — Гласът й беше трескав, пулсираше от любопитство. Дори не ми даде възможност да кажа: „Здравей“. - За огромно съжаление трябваше да се изправя пред нейната упоритост и гестаповските й методи за изкопчване на информация. А бях подписала споразумение, според което нямах право да говоря, и то точно по въпросите, които след малко щяха да ме залеят. Нездравословна за мен ситуация. - — Е, как беше? Не съм спряла да те мисля, след като Елиът си тръгна. — Тя се ухили палаво. - Не можех да не се усмихна на загрижеността й и най-вече на любопитството й, но незнайно защо ме досрамя. Изчервих се. Това бяха много лични неща. Каквото и да се бе случило… това бяха лични неща. И най-вече след като бях видяла какво крие Крисчън и знаех защо е станало така. Но трябваше да й кажа нещо, иначе нямаше да ме остави на мира. - — Беше хубаво, Кейт. Много хубаво, мисля — казах тихо, опитвайки се да прикрия неудобството си при мисълта, че тя не трябва да знае нищо повече. - — Мислиш? - — Нямам много база за сравнение, нали? — казах извинително. - — Успя ли да свършиш? - „Как може да пита за такива неща!“ Почервенях. - — Да — казах раздразнено. - Кейт ме дръпна на дивана и хвана ръцете ми. - — Това е наистина страхотно! — Погледна ме с леко недоверие. — И като се има предвид, че това ти е първият път, значи Крисчън наистина знае какво прави. - — О, Кейт, дори не можеш да си представиш! - — Моят първи път беше кошмарен — продължи тя полусърдито-полуразвеселено. - — Така ли? — Стана ми интересно. Никога не беше споменавала за това. - — Да, Стив Паоне. В гимназията. Беше пълен смешник тоя безпишковец. Беше много груб, аз не бях готова. И двамата бяхме пияни. Знаеш… пияни, след купон, пубертетска работа. Отне ми месеци преди да се реша да опитам пак. Бях много малка. Може би ти беше права да чакаш толкова време. - — Кейт, това звучи ужасно! - Тя ме гледаше тъжно. - — Да, отне ми година, докато изпитам първия си оргазъм при нормален секс с мъж. А ето те теб — първи път и вече… - Кимнах засрамено. Моето друго аз бе седнало в поза лотос, съвсем спокойно, като се изключи самодоволната усмивка. - — Радвам се, че даде девствеността си на човек, който може да разпознае къде му е гъзът и къде му е лакътят. — Тя ми намигна. — Кога ще го видиш пак? - — В сряда. Ще вечеряме заедно. - — Значи го харесваш? - — Да. Но не съм сигурна за бъдещето. - — Защо? - — Той е много сложен за разбиране, Кейт. Неговият свят е много по-различен от моя. — Хм, страхотно извинение. И дори, ако се напънеш, може и да повярваш. Много по-добро от: има червена стая за мъчения и иска да ме направи секс робиня. - — Моля те, Ана, не прави нищо с него заради парите му. Елиът каза, че за Крисчън е много необичайно да излиза с някого. - — Така ли каза? — Гласът ми се извиси с цяла октава. - „Издаваш се, Стийл. Я по-спокойно.“ Подсъзнанието ми ме гледаше укорително и размахваше заканително пръст, после извади отнякъде везните на правосъдието, за да ми напомни, че той може да ме съди, ако издам нещо. Ха… и какво щеше да ми направи? Да ми вземе всичките пари ли? Трябваше да видя в Гугъл какво следва при нарушаване на такова споразумение, докато правя другото „проучване“, както ми беше наредил. Беше като домашно. Може би щеше да ми сложи и оценка накрая. - Изчервих се, като се сетих за високата оценка, която бях получила във ваната за орален секс. - — Какво има, Ана? - — Спомних си нещо, което каза Крисчън. - — Изглеждаш различна — каза любвеобилно Кейт. - — Чувствам се различна. И ме боли — признах. - — Боли те? - — Малко. — Изчервих се пак. - — И аз съм така. Мъже! Какво да ги правиш — каза тя с престорено отвращение. — Като животни са! - И двете избухнахме в смях. - — Е, как пък ще те боли? — зачудих се аз. - — Ми, много пъти… протърках се. - Изкисках се. - — Кажи ми за Елиът Ненаситния — попитах, след като се посмях. За първи път се почувствах спокойна след оня миг, в който чаках на опашката в бара, преди телефонното обаждане, откъдето тръгна всичко това. Оня последен миг, когато се възхищавах на господин Грей от… далеч. Какви щастливи и спокойни дни! - Кейт се изчерви. Катрин Агнес Кавана беше заприличала на Анастейжа Роуз Стийл! Погледна ме с онзи чист като капка роса поглед. Никога не я бях виждала да реагира така при мисълта за който и да било друг мъж преди Елиът. Не бях изненадана. Бях в шок. Къде беше моята Кейт? Какво бяха направили с нея? - — О, Ана. — Думите забликаха от нея, без да успее да наниже нито едно смислено изречение. — Той… е… толкова… всичко… И когато ние… О!… Толкова беше хубаво… - — Мисля, че се опитваш да ми кажеш, че наистина го харесваш. - Тя закима. - — Ще се видим в събота. Ще ни помогне да се преместим. — Тя запляска с ръце, скочи от дивана и направи няколко пируета към прозореца. Местенето! Бях забравила! Въпреки всичките тези куфари и кашони около мен. - — Много мило от негова страна — казах и наистина се радвах, защото ако го опознаех по-добре, може би щях да изкопча нещо повече за Крисчън — неговия странен и дълбоко обезпокоителен брат. - — Какво правихте снощи? — попитах. Тя ми хвърли онзи поглед „Какво-мислиш-сме-правили?“ и ме изгледа леко глуповато. - — В общи линии това, което и вие. Само че първо вечеряхме — каза тя усмихнато. — Наистина ли си добре? Изглеждаш малко объркана. - — Да, объркана съм. Крисчън е доста емоционален, краен дори. - — Да, забелязах нещо такова в него. Но с теб се държа добре, нали? - — Да — уверих я. — Май съм доста гладна. Искаш ли да сготвя нещо? - Тя кимна, хвана две книги и ги сложи в багажа си. После попита: - — Какво мислиш да правиш с тези книги, които ти подари? - — Ще ги върна. - — Сериозно? - — Това е ужасно скъп подарък. Не мога да го приема, особено сега. - Тя кимна, че съм права. - — Разбирам те. Дойдоха две писма за теб, а и Хосе звъни през час. Наистина е отчаян. - — Ще му се обадя — казах ядно. Ако кажех на Кейт за Хосе, щеше да го обеси за топките или да го опече на бавен огън и да го изяде за закуска. Взех писмата от масата и ги отворих. - — Ей, имам интервюта за работа! След две седмици. В Сиатъл. За отдел Вътрешен пласмент! - — За кое издателство? - — И за двете! - — Казах ти, Ана, че с дипломирането ти всички врати ще се отворят за теб. - Разбира се, Кейт вече имаше уреден стаж в „Сиатъл Таймс“. Баща й познавал някой, който пък познавал някой друг и така нататък. - — Какво мисли Елиът за заминаването ти? — попитах. - Кейт се замота из кухнята и за първи път тази вечер изглеждаше разколебана. - — Разбира какви са обстоятелствата. Една част от мен е против, но не мога да не призная, че се изкушавам при мисълта да се пека на слънце две седмици. Освен това майка ми много държи на това. Мисли си, че това е последното ни семейно събиране преди аз и Итън да се присъединим към работещата младеж. - Никога не бях напускала Америка. Кейт обаче заминаваше на семейна почивка в Барбадос с родителите си и брат си Итън. За цели две седмици! Щях да се преместя в новия апартамент без Кейт. Би било доста странно без нея. Итън бе обиколил света през годината, след като бе завършил. Чудех се дали ще го видя преди да заминат. Той беше прекрасно момче. Телефонът звънна и ме изтръгна от блуждаещите ми мисли. - — Това ще да е Хосе. - Въздъхнах. Налагаше се да говоря с него. Сграбчих слушалката. - — Здрасти. - — Слава богу, Ана! Върнала си се! — Хосе почти крещеше от облекчение и радост. - — Очевидно — казах саркастично. - Той млъкна и каза плахо: - — Мога ли да те видя? Съжалявам за петък. Бях пиян… знаеш, Ана… и ти… Ана, моля те, прости ми. - — Разбира се, че ти прощавам. Само гледай да не се повтори. Знаеш, че нямам такива чувства към теб. - Той въздъхна тежко, тъжно. - — Знам, Ана. Мислех си, че ако те целуна, може да промениш решението си и дори да променя чувствата ти към мен. - — Хосе, аз наистина много те обичам и ти означаваш много за мен. Ти си братът, който нямам. Това никога няма да се промени. И ти го знаеш също толкова добре, както и аз. — Наистина не исках да го наранявам, но това беше самата истина. - — Значи си с него? — Гласът му бе пълен с омраза и погнуса. - — Не съм с никого, Хосе. - — Но си прекарала нощта с него. - — Това не ти влиза в работата. - — Заради парите му ли спа с него? - — Хосе…! Как можеш да кажеш такова нещо?… Как смееш! — Заеквах, потресена от наглостта му. - — Ана — заскимтя той. Не ми беше възможно по никакъв начин да се затормозявам допълнително с още един ревнив мъж. Знаех, че е наранен, но така или иначе ми беше писнало от всичко. Крисчън Грей ми беше достатъчен. - — Може да пием кафе утре. Ще ти се обадя. — Смекчих тона. Хосе ми беше приятел и наистина го обичах, но точно сега не ми беше до тези драми. - — До утре тогава. Ще се обадиш, нали? — Надеждата в гласа му сви сърцето ми. - — Да… Лека нощ, Хосе. — И затворих, без да дочакам отговора му. - — Какъв е проблемът всъщност? — попита Катрин, и то така, че нямаше начин да не отговоря. Реших да съм откровена. Винаги е добра стратегия. Поне в този случай ми се стори удачна. Щеше да ми извади сърцето, ако не й кажех. - — Опита се да ме… сваля доста грубо в петък. - — Хосе ли? И Крисчън Грей? Феромоните ти трябва да са работили доста здраво. За какъв се мисли тоя глупак? — каза ядно тя и продължи да опакова. - След четирийсет и пет минути спряхме с опаковането, за да вечеряме. Специалитетът на заведението — моята лазаня. Кейт отвори бутилка евтино червено вино и седнахме сред кашоните да ядем и да гледаме тъпизми по телевизията. Това беше вече нещо съвсем нормално, естествено, земно — особено след последните четирийсет и осем часа… лудост. Наслаждавах се на моето първо спокойно хранене без някой да ми опява на главата или да ме кара да бързам. Каква беше тая негова мания с храненето? Кейт прибра масата, а аз довърших опаковането в хола. Останаха само диванът, телевизорът и масата. Нямаше кой знае колко за опаковане. Само нещата в кухнята и в двете стаи. А имахме цяла седмица. - Телефонът звънна пак. Беше Елиът. Кейт ми намигна и изтича в стаята си като четиринайсетгодишно момиче. Знаех, че трябва да седне да пише речта си за церемонията по дипломирането, но Елиът се оказа много по-важен. Какво толкова имаше в мъжете от това семейство? Защо бяха толкова обсебващи, всепоглъщащи и неустоими? - Хванах дистанционното и защраках безцелно по каналите. Но дълбоко в себе си усещах как онзи плик на дъното на чантата ми ме привлича като магнит. Не знаех дали имам сили и смелост да го отворя тази нощ. - И Хосе, и Крисчън искаха нещо от мен. Хосе беше лесен, но Крисчън… за Крисчън се искаха много повече умения и сръчност. Нямаше начин да го баламосаш, а Хосе беше податлив. Част от мен искаше да бяга далеч, да се скрие. Какво да правя? Сивите му напрегнати очи, премреженият му поглед изникнаха в съзнанието ми и цялото ми тяло се сгърчи от желание. Дори не беше край мен, а аз бях възбудена. Не може да е само заради секса! Спомних си колко нежен бе сутринта, докато правех закуска, колко бе щастлив да ме види засмяна и как изгуби ума и дума в хеликоптера, видях го отново на рояла, с неговата сладка, горчива и тъжна музика. - Толкова сложен за разбиране! И сега знаех отчасти и защо е станал такъв. Едно младо невинно момче, насилвано, вкарано с ритник в света на сексуалните прищевки от една зла жена. Нищо чудно, че бе остарял без време. Сърцето ми се сви при мисълта през какво е минал като дете. Бях прекалено наивна и невежа, но може би „проучването“ щеше да хвърли някаква светлина. Не бях убедена, че искам да знам. Дали наистина ми бе нужно да се запознавам със светове, за които нямах абсолютно никаква представа? Определено беше много голяма крачка. - Ако не го бях срещнала, щях да съм все така щастлива и блажено невежа. Спомних си за предната нощ и за сутринта и за невероятното сексуално изживяване, което ми подари той. Дали наистина исках да се сбогувам с това? „Не!“ — изкрещяха в един глас и подсъзнанието ми, и моето друго аз. - Кейт се върна в хола, ухилена като ряпа. Никога не я бях виждала такава. Да не беше влюбена? - — Лягам, Ана. Ужасно съм уморена. - — И аз, Кейт. - Тя ме прегърна и каза: - — Радвам се, че си тук, жива и здрава. Има нещо в него, не знам какво, но има нещо — добави тихо, някак притеснено и извинително. Аз й се усмихвах, а в това време в главата ми блъскаше само един въпрос: как, по дяволите, го бе усетила? Ето точно това щеше да я направи велик журналист — нейната безпогрешна интуиция. - Взех чантата си и тръгнах неохотно към стаята си. Бях изтощена от напрежението от последните два дни, а сега и тази ужасна дилема. Седнах на леглото и бавно извадих плика, който ми бе дал Крисчън. Дълго го гледах. Не знаех дали съм готова да разбера докъде се простират границите на всичко различно от нормалното, което той ми предлагаше. И което тепърва щеше да предложи. - Поех дълбоко дъх и рязко отворих плика. - - - 11. - - В плика имаше няколко листа. Извадих всичко. Сърцето ми биеше лудо. Облегнах се и зачетох. - - ДОГОВОР - Настоящият договор се сключва на ………. 2011 година (вписва се датата, от която Договорът влиза в сила) - МЕЖДУ - ГОСПОДИН КРИСТИАН ГРЕЙ, 301 Ескала, Сиатъл 98889 - (ДОМИНАНТ) - И - ГОСПОЖИЦА АНАСТЕЙЖА СТИЙЛ, 1114 Грийн стрийт, апартамент 7, Хевън Хайтс, Ванкувър, 98888 - (ПОДЧИНЕНА) - Двете страни по договора постигнаха съгласие по следните точки от договора: - __1.__ Долуизброените точки са условията на договор по взаимно съгласие между Доминанта и Подчинената. - ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ - __2.__ Основната цел на този договор е да послужи на Подчинената да изучи и се запознае със своята сексуалност и нейните лимити при пълно зачитане на нейната безопасност, сигурност, потребности и добро здравословно и психическо здраве и комфорт. - __3.__ Доминантът и Подчинената се съгласяват и приемат, че всичко, което произтича от условията и договореностите по този Договор, е взаимно съгласувано и напълно конфиденциално. Допълнителни ограничения могат да бъдат съгласувани в писмен вид като Приложение към Договора. - __4.__ Двете страни по Договора гарантират, че не страдат от венерически заболявания, сериозни инфекциозни заболявания като: СПИН, хепатит, херпес и че не са серопозитивни. Ако за времето, за което се сключва този договор, или за времето, за което бъде евентуално удължен, някоя от страните бъде диагностицирана с такова заболяване или има съмнения за такова заболяване, то тя се задължава незабавно да уведоми другата страна преди какъвто и да е следващ сексуален контакт между страните. - __5.__ Условията по горните точки и предоставените гаранции и споразумения (както и допълнителни споразумения във връзка с мерките за безопасност) са неделима и задължителна част от този договор. Всяко нарушение по гореизложеното ще се счита като нарушение на договорните принципи и Договорът ще бъде обявен за невалиден, като невалидността влиза в действие незабавно. Всяка една от страните ще бъде отговорна пред другата страна за последствия, произтичащи от неспазването на условията в точка 3. - __6.__ Всички точки в Договора трябва да бъдат разглеждани и четени в светлината на Основните положения, изложени в точка 1–5 от настоящия Договор. - ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ - __7.__ Доминантът се задължава да се грижи за доброто физическо и психическо здраве на Подчинената, както и да й осигури подходящо обучение, наставление и приучване към дисциплина. Доминантът сам ще прецени характера на това обучение и наставление, както и средствата за обучение в дисциплинираност, както и времето и мястото за това, като изцяло ще се съобрази с основните положения и средства за сигурност, разгледани в точка 3 или предмет на допълнително споразумение между страните. - __8.__ В случай на неизпълнение от страна на Доминанта на условията по основните положения на Договора, свързани с ограниченията за сигурност в точка 3, Подчинената запазва правото си да прекрати Договора незабавно и да се откаже от услугите на Доминанта без предупреждение. - __9.__ Като следствие от точка 2–5, Основни положения, и точка 7 Подчинената се задължава да служи и да се подчинява на Доминанта във всяко едно отношение. При спазване на договорните условия в точка 3 тя се задължава без възражение или колебание да удовлетворява желанията на Доминанта и да приема безрезервно и без колебания предложено й обучение, наставление и дисциплиниране, независимо от характера им. - НАЧАЛО И СРОК НА ДОГОВОРА - __10.__ Доминантът и Подчинената влизат в договорни отношения от датата на подписване на Договора, след като се запознаят и напълно приемат условията в него. - __11.__ Договорът се подписва за три календарни месеца (от датата на подписването), което ще се счита и за срок на Договора. При изтичане на Срока на Договора двете страни ще обсъдят дали този Договор, както и приложенията по него, са били удовлетворителни за двете страни. Всяка една от страните има право да предложи удължаване на договора, както и да предложи промени и допълнения към него. Ако липсва взаимно съгласие за продължаване на срока на Договора, двете страни ще бъдат свободни да продължат живота си самостоятелно. - РАЗПОЛОЖЕНИЕ - __12.__ Подчинената ще бъде на разположение на Доминанта от петък вечер до неделя следобед всяка седмица за Срока на Договора, като часовете ще бъдат определяни от Доминанта (Фиксирано време), като редки изключения за времето могат да бъдат допълнително договаряни между двете страни. - __13.__ Доминантът запазва правото си да освободи Подчинената от услугите си по всяко време и без да дава обяснения за причината. Подчинената може да поиска да бъде освободена по всяко време, като може да получи такова освобождаване от Доминанта само във връзка с правата й по точки 2–5 и 8. - МЯСТО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА УСЛОВИЯТА ПО ДОГОВОРА - __14.__ Подчинената ще бъде на разположение на Доминанта във фиксираните от него часове и на определени от него места. Доминантът се задължава да покрие всички транспортни разходи на Подчинената. - УСЛУГИ — ОСНОВНИ КЛАУЗИ - __15.__ Основните клаузи по услугите, които ще бъдат взаимно предоставяни, са прочетени, съгласувани и приети от двете страни по Договора. И двете страни приемат, че е възможно да изникнат ситуации или проблеми, които не са изцяло покрити от клаузите в Договора, или че някои от клаузите могат да бъдат предмет на допълнителна дискусия. В такива случаи трябва да бъдат добавени допълнителни клаузи под формата на Допълнения или Приложения към Договора, като те трябва да бъдат документирани официално, подписани с дата и да отговарят изцяло на Основните положения в клаузи 2–5. - ДОМИНАНТЪТ - __15.1.__ Доминантът приема за свой основен приоритет здравето и безопасността на Подчинената по всяко време и във всички свои действия. Доминантът се задължава никога и по никакъв начин да не изисква, моли и позволява на Подчинената да участва по негово или нейно желание в дейностите, описани в Приложение 2, или в други действия, които и двете страни считат за опасни и несигурни. Доминантът няма да предприема и няма да позволи да бъде въвлечен в действия, които застрашават живота на Подчинената. Останалите подточки в клауза 15 следва да бъдат разглеждани в светлината на Основните положения 2–5, изброени по-горе. - __15.2.__ Доминантът приема Подчинената като негова — да я притежава, контролира и доминира и дисциплинира за времето на Срока на Договора. Доминантът може да използва тялото на Подчинената по всяко време в рамките на Фиксираните часове или за времето на допълнително уговорени часове, по всякакъв начин, който намери за подходящ, както за сексуални цели, така и за други цели. - __15.3.__ Доминантът дава правилни инструкции на Подчинената как би искал тя да му служи. - __15.4.__ Доминантът осигурява сигурна и защитена среда, в които Подчинената да може да изпълнява задълженията си качествено и според изискванията. - __15.5.__ Доминантът може да дисциплинира Подчинената така, че тя напълно и с радост да приеме ролята си на подчинена и служеща му, като в същото време е длъжен да предотвратява и да я насочва в посока различна от неправилно или неуместно поведение на неподчинение. Доминантът може да използва кожен камшик, кожена палка, други камшици и уреди по негово усмотрение за целите на дисциплинирането й, както и за целите на неговото удовлетворение или за други цели, за които не е длъжен да й дава конкретно обяснение. - __15.6.__ По време на обучението Доминантът се задължава да не оставя никакви трайни белези по тялото на Подчинената или да извършва действия, които биха могли да доведат до наранявания, изискващи медицинска намеса. - __15.7.__ По време на обучението и дисциплинирането Доминантът гарантира, че методите и средствата за дисциплиниране са безопасни и няма да бъдат използвани по начин, който би могъл да причини увреждане или нараняване, и по никакъв начин няма да преминава ограниченията, за които са се споразумели страните по този Договор. - __15.8.__ В случай на нараняване на Подчинената Доминантът ще се грижи за нея, ще вземе под внимание първо нейното здраве и безопасност и ще потърси медицинска помощ, ако намери за необходимо. - __15.9.__ Доминантът ще поддържа тялото си здраво и ще търси специализирана медицинска помощ, ако е необходимо и с цел да поддържа здравословна и безопасна среда. - __15.10.__ Доминантът няма да преотстъпва своята Подчинена на друг Доминант. - __15.11.__ Доминантът има право да завързва, закопчава с белезници Подчинената по всяко време във Фиксираните часове, като взема под сериозно внимание нейната сигурност, здраве и безопасност. - __15.12.__ Доминантът ще поддържа по всяко време всички уреди и съоръжения, използвани за обучението на Подчинената и за дисциплинирането й, чисти, хигиенизирани и в безопасно състояние. - ПОДЧИНЕНАТА - __15.13.__ Подчинената приема Доминанта като свой господар с пълното съзнание, че е негова собственост и че ще бъде третирана според неговите желания за срока на Договора като цяло и най-вече във Фиксираните часове или в допълнително договорени фиксирани часове. - __15.14.__ Подчинената ще изпълнява правилата (ПРАВИЛА) в Приложение 1 на това споразумение. - __15.15.__ Подчинената ще служи на Доминанта по всякакъв начин, който той намери за удачен и подходящ, и ще направи всичко по силите си, за да задоволи желанията му. - __15.16.__ Подчинената ще вземе всички възможни мерки, касаещи доброто й здраве, ще търси медицинска помощ във всички случаи, когато се налага, като държи Доминанта в течение по всички въпроси, касаещи здравето й. - __15.17.__ Подчинената ще приема орални контрацептиви, ще ги взема редовно и по предписание, с цел да избегне забременяване. - __15.18.__ Подчинената ще приема безусловно и без да изисква обяснения всички дисциплинарни действия, които Доминантът реши да предприеме, и ще помни и никога няма да забравя своя статут и роля спрямо Доминанта. - __15.19.__ Подчинената няма да докосва никакви части от тялото си с цел сексуално самозадоволяване без разрешението на Доминанта. - __15.20.__ Подчинената ще участва във всички сексуални действия, определени от Доминанта, като ще прави това без колебание или оспорване. - __15.21.__ Подчинената приема, че ще бъде дисциплинирана с помощта на камшици, палки и/или други възпитателни средства и мерки, каквито Доминантът намери за добре или реши за подходящи. Подчинената ще приема дисциплинарните мерки без колебание, молба за отлагане или оплакване. - __15.22.__ Подчинената няма да гледа Доминанта в очите, освен ако не е получила инструкция да го направи. В присъствието на Доминанта тя ще стои със сведен поглед и с уважение пред него и ще пази тишина. - __15.23.__ Подчинената ще се държи смирено и с уважение към Доминанта и ще се обръща към него със: сър, господин Грей или друга титла, каквато Доминантът нареди. - __15.24.__ Подчинената няма да докосва Доминанта без изричното му съгласие. - ДЕЙНОСТИ - __16.__ Подчинената няма да участва в дейности или сексуални дейности, които и двете страни намират за несигурни и опасни, нито пък в дейностите, изброени в Приложение 2. - __17.__ Доминантът и Подчинената са обсъдили дейностите по Приложение 3 и са положили подписа си под тях в знак на съгласие. - КОДОВИ ДУМИ ЗА СИГУРНОСТ - __18.__ Доминантът, както и Подчинената, съзнават, че Доминантът може да изиска от Подчинената да извърши действия, които могат да причинят физическа, умствена, емоционална, духовна или друга вреда по време на упражняване на изискванията на Доминанта върху Подчинената. При такива обстоятелства Подчинената може да използва Кодова дума за сигурност. Могат да се използват две кодови думи в зависимост от строгостта на изискването на Доминанта. - __19.__ Код „жълто“ ще се използва за привличане на вниманието на Доминанта, че Подчинената е близо до границата на това, което може да понесе. - __20.__ Код „червено“ ще се използва, за да се привлече вниманието на Доминанта, че Подчинената не може да поеме повече изискванията от страна на Доминанта, с което действията на Домината ще спрат незабавно. - ЗАКЛЮЧЕНИЕ - __21.__ Долуподписаните са прочели и изцяло разбрали съдържанието на този Договор и по собствена свободна воля приемат условията по Договора и поставят доброволно подписите си: - __ДОМИНАНТ:__ Крисчън Грей - __ПОДЧИНЕНА:__ Анастейжа Стийл - __ДАТА:__ - ПРИЛОЖЕНИЕ 1 - ПРАВИЛА - _Подчинение:_ - Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта, незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът счете за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 — Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание. - _Сън:_ - Подчинената ще спи поне седем часа през нощта, освен нощите, когато е с Доминанта. - _Храна:_ - Подчинената ще се храни редовно, с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета, с изключение на плодове. - _Облекло:_ - За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за удачни. - _Спорт:_ - Доминантът ще осигурява на Подчинената личен треньор четири пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за прогреса на Подчинената. - _Лична хигиена/Външен вид:_ - Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта, и във време, посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за удачни и правилни. - _Лична безопасност:_ - Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши, да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й. - _Лични качества:_ - Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никое друго лице, освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора. - Подчинената трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и че ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта. - В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта. - ПРИЛОЖЕНИЕ 2 - КАТЕГОРИЧНИ ОГРАНИЧЕНИЯ - Никакви сексуални дейности, които включват използване на огнестрелни оръжия. - Никакви сексуални дейности, които включват уриниране, дефекация и продуктите от тях. - Никакви сексуални дейности, които включват употреба на игли, ножове, пиърсинг или кръв. - Никакви сексуални дейности, които изискват употребата на гинекологични инструменти. - Никакви сексуални дейности, които включват присъствие на деца или животни. - Никакви сексуални дейности, които биха оставили трайни белези по кожата. - Никакви сексуални дейности, които представляват риск за дишането. - Никакви сексуални дейности, които включват директен контакт с източници на ток (независимо прав или променлив), огън, пламъци по тялото. - ПРИЛОЖЕНИЕ 3 - ДИСКУСИОННИ ОГРАНИЧЕНИЯ И ЛИМИТИ - Страните следва да обсъдят: - _Дали Подчинената желае да участва в следните дейности:_ - Мастурбация - Кунилингус - Фелацио - Поглъщане на сперма - Вагинална пенетрация - Вагинален фистинг - Анална пенетрация - Анален фистинг - _Дали Подчинената желае да използва:_ - Вибратори - Анални вибратори или разширители - Дилдо пениси - Други вагинални/анални играчки - _Дали Подчинената желае:_ - Да бъде връзвана с въже - Да бъде връзвана с лента - Да бъде връзвана с кожени белезници/метални белезници (окови) - Други накрайници - _Дали Подчинената желае да бъде връзвана:_ - С ръцете отпред - С китки, вързани около глезените - През глезените - През лактите към неподвижни предмети и други - С ръце зад гърба - Към разтегателна летва - През коленете - Окачване към метална решетка. - _Дали Подчинената е съгласна да й бъдат връзвани очите?_ - _Дали Подчинената е съгласна да бъде връзвана през устата?_ - _Колко болка би желала да понесе Подчинената?_ - _Като 1 е за категорично съгласие, а 5 е за категоричен отказ: 1-2-3-4-5_ - _Дали Подчинената е съгласна да приеме следните форми на болка/ наказание/ дисциплина:_ - Пляскане - Пляскане с кожена палка - Пляскане с камшик - Пляскане с бастун - Хапане - Щипки за зърна - Генитални щипки - Лед - Горещ восък - Други видове/методи - - Ужас! Дори не исках да поглеждам списъка с храната. Преглътнах сухо и зачетох отново. - Зави ми се свят. Как изобщо беше възможно да се съглася на подобно нещо? И това било в моя полза — да изследвам собствената си сексуалност, моите лимити в рамките на безопасността? Да слушам и да се подчинявам във всяко отношение? Във всяко? А стига бе! Клатех глава и не вярвах. Всъщност нали брачният обет включва думата… _подчинявам_? Това ме потресе. Дали двойките все още си казваха такива неща? Само три месеца — дали затова бе имал толкова много жени? Явно не ги задържеше много-много. Или просто са се насищали един на друг след три месеца? _Всеки уикенд?_ Прекалено много. Нямаше да мога да се виждам с Кейт и с приятелите си, нямаше да мога да създам нито едно приятелство в новата си работа, в случай че изобщо започнех такава. Може би беше разумно да запазя една седмица за себе си. Може би когато съм в цикъл. Прозвуча… практично. Той да е мой господар? Да бъда третирана както той намери за добре! Майко мила! - Потръпнах от мисълта да бъда налагана с камшик или кожена палка. Все пак вероятно това пляскане нямаше да е чак толкава зле. Но унизително — да. И вързана? Е, той вече ми бе вързал ръцете. И, да, беше много… много… хубаво. Значи няма да е толкова зле. Нямало да ме даде на друг Доминант. - Оставаше и да ме даде! - Не, това е категорично недопустимо. - Защо изобщо мисля за това? Не мога да го поглеждам в очите? Е, не е ли перверзно това? Това е единственият ми шанс да разбера какво мисли. И кого заблуждавам всъщност? - Никога не знаех какво мисли, но обичах да гледам очите му. Такива красиви очи — пленителни, интелигентни, дълбоки и тъмни, много тъмни, натежали от неговата… доминантна… тайна. В съзнанието ми изникна онзи негов премрежен опушено сив поглед и притиснах бедрата си, сгърчена от желание. - И не мога да го докосвам? Е, това не беше изненада. И тези глупави правила… Не, не, не можех да го направя. Стиснах главата си с ръце. - _Това не е начин да се гради връзка!_ - Имах нужда от сън. Бях размазана. Всички физически… дейности от последните два дни бяха, меко казано, изтощителни. А психическото напрежение! О, не, това беше твърде много за мен. - Както би казал Хосе — миксер в мозъка. Може би сутринта това нямаше да прилича на лоша шега. - Станах. Зачудих се дали да не взема назаем розовата пижама на Кейт. Исках нещо меко, топло и окуражително около тялото си. Нещо… да ме прегърне. Тръгнах към банята по тениска и с късите гащи, с които спях. Измих си зъбите. - Погледнах се в огледалото. „Не е възможно сериозно да мислиш за това!“ Подсъзнанието ми изглеждаше доста логично и трезво. Не беше в онова съскащо настроение. Другата в мен пък подскачаше като петгодишно дете и клатеше глава: „Да, да, да! Моля те, нека го направим, иначе ще свършим съвсем сами с много котки около нас и няколко любовни романа за компания“. - Единственият мъж, който изобщо бе успял да ме привлече, когото истински харесвах, се явява в един миг с камшик в едната ръка, кървав договор в другата и огромен товар психически проблеми. Е, поне този уикенд бе минал, както исках. Моето друго аз спря да скача и се усмихна щастливо. „О, да, и още как!“ И ми кимна с леко премрежен поглед. Обля ме топлина при спомена за ръцете му, за устните му по кожата ми, за члена му в мен. Затворих очи и усетих познатия вече спазъм на желанието — задърпа и огъна всички мускули в слабините ми. Притиснах бедрата си. Исках да го правим пак и пак и пак. Може би ако подпишех само за сексуалната част от договора… Дали би се навил? Не, едва ли. - Имах ли вид на робиня? Дали бях такава? Може би на интервюто го бях подвела с нещо. Бях срамежлива, ама чак пък с робска психика? Иначе, като се замисля, май позволявах на Кейт да ме малтретира. Дали беше същото? И тези странни ограничения. Мозъкът ми забръмча. После се успокоих — все пак те подлежаха на обсъждане. - Тръгнах към стаята си. Не, това беше прекалено. - Трябваше да обмисля на трезва глава. Към този проблем трябваше да се подходи сутринта, когато вероятно щях да мисля разумно. Сложих документа в раницата си. Утре… утрото е по-мъдро от вечерта. - Легнах, изгасих нощната лампа и забих поглед в тавана. Искаше ми се никога да не го бях срещала. Моето друго аз поклати глава неодобрително. И двете знаехме, че това е лъжа. Никога преди да го видя не се бях чувствала толкова жива. - От време на време в съня си виждах легло с четири колони, белезници и замислени сиви очи. - - - Събуди ме Кейт. - — Ана, няма ли най-после да станеш? - Отворих очи с нежелание. Тя не само че беше станала, ами и беше ходила да бяга. Погледнах часовника. Осем! Бях спала цели девет часа. - — Какво има? — попитах сънено. - — Дойде пратка за теб. Трябва да подпишеш. - — Какво? - — Хайде, ставай. Голямо е и изглежда интересно — каза тя развълнувано и се засили към кухнята. Станах и взех халата, който висеше на вратата. - В хола ме чакаше елегантен млад мъж с вързана на опашка коса и с голям кашон в ръце. - — Здравейте — казах. - — Ще ти направя чай — каза Кейт и се понесе към кухнята. - — Госпожица Стийл, нали? - Вече знаех от кого е пратката. - — Да — отвърнах предпазливо. - — Имам пратка за вас, но първо трябва да сглобя всичко и да ви покажа как работи. - — Сериозно? Толкова рано сутринта? - — Просто си изпълнявам задълженията, мадам. — Усмихна ми се чаровно, макар и съвсем професионално, сякаш казваше: „На него не му минават никакви такива“. - Тоя „мадам“ ли ме нарече? С колко години бях остаряла? Може би се бях състарила за една нощ? О, вероятно заради договора. Устата ми се сгърчи от погнуса. - — Какво е това? - — Макбук Про. - — О, да. — Не ми се искаше да поглеждам лаптопа. - — Все още ги няма в магазините, мадам. Последна разработка на Епъл. - — Защо ли не се изненадвам — казах и въздъхнах тежко. - — Ще го сложа тук, на масата. - Отидох в кухнята при Кейт. - — Какво е? — попита тя с широко отворени грейнали от любопитство очи. Лицето й беше розово и свежо. Явно се бе наспала добре. - — Лаптоп от Крисчън. - — Защо ти праща лаптоп? Знаеш, че винаги можеш да ползваш моя. — Намръщи се. - „Не и за това, за което иска да го ползвам.“ - — О, само назаем е. Иска да го пробвам. — Естествено, извинението ми издишаше. Но за мое учудване Кейт не възрази. Не беше за вярване! За първи път номерът мина. Кейт ми подаде чая и кимна с разбиране. - Лаптопът беше сребрист, лъскав и наистина много красив. И голям. Крисчън Грей обича нещата да са мащабни. Сетих се за грамадния му хол. Всъщност за целия му огромен апартамент. - — Има най-новия софтуер, всички необходими програми са инсталирани, 1,5 терабайтов диск плюс 32 гигабайта памет. За какво планирате да го ползвате? - — Да… пращам имейли. - — Имейли? — Той едва не се задави. - — И за едно проучване. — Повдигнах извинително рамене. - Младежът въздъхна. Не разбираше. И с право. - — Е, добре, както и да е. Лаптопът има инсталиран безжичен интернет с пълно покритие и съм го вързал към вашия акаунт. Може да работи практически от всяка точка на света. — И погледна лаптопа с копнеж. - — Мой акаунт? - — Новият ви имейл адрес. - „Имам имейл адрес?“ - Той посочи една икона на екрана и продължи да говори. Всичко ми беше като мъгла. Нямах представа за какво иде реч и като цяло, ако трябва да съм честна, не ме и интересуваше. Исках само да ми каже как се включва и как се изключва. Мислех, че с останалото все някак ще се справя. Все пак бях ползвала лаптопа на Кейт четири години. Кейт подсвирна, очевидно силно впечатлена. - — Това не е ново поколение, това е новото след новото. — Погледна ме многозначително. — Повечето жени поучават цветя или някое и друго бижу — добави и се опита да потисне усмивката си. - Погледнах я ядно, но наистина не можех да й се разсърдя. Избухнахме в смях и компютърджията ни изгледа малко стреснато: очевидно не проумяваше за какво става дума. После извади бележката за доставка и ме помоли да подпиша. - Докато Кейт го изпращаше, аз седнах с чая и отворих програмата за имейли — и вече ме чакаше имейл от Крисчън. Глътнах си езика. Имах имейл от Крисчън Грей! Отворих го малко нервно. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Новия Ви компютър - __Дата:__ 22 май 2011, 23:15 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Надявам се да сте се наспала добре. Надявам се също да използвате този лаптоп по предназначение, както вече дискутирахме. - Очаквам с нетърпение да Ви видя на вечеря в сряда. - С радост ще отговоря на всички Ваши въпроси, ако възникнат такива до сряда, чрез електронната Ви поща, ако това е удобно и подходящо за Вас.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Натиснах „Отговори“. - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Новия ми компютър (назаем) - __Дата:__ 23 май 2011, 08:20 - __До:__ Крисчън Грей - „По необясними причини спах доста добре. Благодаря, че попитахте, сър. Доколкото ми е известно, компютърът е назаем, следователно не е мой.“ - Ана - - Получих отговора му почти незабавно. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Новият Ви компютър (на изплащане) - __Дата:__ 23 май 2011, 08:22 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Компютърът е назаем без фиксиран срок и за неопределено време, госпожице Стийл. - Не мога да не отбележа, че от тона Ви разбирам, че сте прочели документацията, която Ви дадох. - Имате ли някакви въпроси дотук?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Нямаше как да не се засмея. - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Търсене на информация - __Дата:__ 23 май 2011, 08:25 - __До:__ Крисчън Грей - „Имам много въпроси, но едва ли са подходящи за имейл, а някои хора трябва да работим, за да си изкарваме прехраната. - Не се нуждая и не искам компютър за вечни времена. - До скоро и приятен ден, сър.“ - Ана - - Отново отговори незабавно. Пак се усмихнах. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Новия Ви компютър (отново назаем) - __Дата:__ 23 май 2011, 08:26 - __До:__ Анастейжа Стийл - „После, бебчо.“ - ПП: И аз работя, за да си изкарвам прехраната. - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Затворих лаптопа, ухилена като идиот. Как можех да му устоя? Закачливият Крисчън Грей. Щях да закъснея за работа. Е, все пак ми беше последната седмица и се надявах да ми пуснат малко аванта. Хукнах към душа. Не можех да махна глупавата усмивка от лицето си. Той ми беше пратил мейл! Радвах се като малко дете на нова кукла. И цялото безпокойство и яд от договора изчезна. Докато си миех косата, се чудех какво по-напред да го питам. Със сигурност тези неща трябваше да се обсадят. Ами ако някой хакер влезеше в акаунта ми? Изчервих се дори при мисълта за това. Облякох се бързо, викнах „чао“ на Кейт и хукнах към работата. Последната ми седмица в „Клейтън“. - - - Хосе се обади в единайсет. - — Ей, правим ли го това кафе, или не? — Говореше като онзи, стария Хосе, като моя приятел Хосе, а не както го нарече Крисчън… как го нарече… ухажор. - — Разбира се. На работа съм. Можеш ли да минеш насам към… да кажем дванайсет? - — Добре, значи в дванайсет. - Той затвори, а аз се захванах да зареждам четки за боядисване и да мисля за Крисчън Грей и за договора му. - Хосе дойде точно навреме. Нахлу в магазина като игриво чернооко малко кученце. - — Ана! — Усмихна се с ослепителната си испано-американска усмивка с многото си и прекалено бели зъби. Не можех да му се сърдя повече. - — Здрасти, Хосе. — Прегърнах го. — Умирам от глад. Ще кажа на шефовете, че излизам за обяд. - Тръгнахме към най-близкото кафене. Хванах го за ръка. Бях му толкова благодарна, че е… нормален. Че е човек, когото познавам и разбирам. - — Ана, съвсем ме забрави — каза той. — Наистина ли си ми простила? - — Хосе, знаеш, че не мога да ти се сърдя дълго. - Той се усмихна. - - - Нямах търпение да се прибера у дома и да видя дали имам имейл от Крисчън и евентуално да започна това проучване. Кейт не си беше вкъщи. Включих лаптопа и отворих програмата за имейли. Разбира се, имах поща от Крисчън. Буквално подскачах на стола от радост. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Изкарване на прехраната - __Дата:__ 23 май 2011, 17:24 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Надявам се денят Ви на работа да е бил приятен и лек.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Натиснах „Отговори“. - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Изкарване на прехраната - __Дата:__ 23 май 2011, 17:48 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, денят ми бе лек и приятен. Благодаря.“ - Ана - - - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Свърши си задачата! - __Дата:__ 23 май 2011, 17:50 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - Радвам се, че денят Ви е минал добре. - И защо докато пишете имейли не правите нищо по това проучване?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Глупости! - __Дата:__ 23 май 2011, 17:53 - __До:__ Крисчън Грей - „Господин Грей, престанете да ми пишете и ще си свърша работата. Бих искала да заслужа още една отлична оценка.“ - Ана - - Поздравих се. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Нетърпение - __Дата:__ 23 май 2011, 17:55 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - Престанете да ми пишете и си свършете задачата. - Много бих желал да Ви дам още една отлична оценка. - Първата, която дадох, беше съвсем заслужена :)“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Крисчън Грей ми бе изпратил имейли! Усмихнах се широко и кликнах иконата на Гугъл. - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Търсене в интернет - __Дата:__ 23 май 2011, 17:59 - __До:__ Крисчън Грей - „Господин Грей, - Каква ключова дума предлагате да сложа в търсачката?“ - Ана - - - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Търсене в интернет - __Дата:__ 23 май 2011, 18:02 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - Винаги започвайте с Уикипедия. - Никакви имейли повече, освен ако нямаш конкретни въпроси по темата. Разбрано?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Деспотичен! - __Дата:__ 23 май 2011, 18:04 - __До:__ Крисчън Грей - „Да… Сър. - Как може да си толкова деспотичен!“ - Ана - - - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Контрол - __Дата:__ 23 май 2011, 18:06 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Нямаш представа колко, Анастейжа. - Е, сега може би имаш някаква бегла представа. - Свърши си работата!“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Написах „доминантно-подчинени връзки“ в Уикипедия. - След половин час ми се гадеше и бях шокирана до мозъка на костите си. Имах ли нужда от тази информация? „Мили боже, затова ли е тая Червена стая?“ Седях втренчена в екрана и една част от мен, една много влажна част от мен, с която се бях запознала неотдавна, беше сериозно възбудена. _Майко мила!_ Някои от тези неща бяха наистина много възбуждащи. Но дали беше за мен? Можех ли да се захвана с такова нещо? Имах нужда от въздух, от пространство и време да мисля. - - - 12. - - За първи път в живота си отидох да тичам по собствено желание. Намерих отвратителните девствени чисто нови кецове и някакво долнище на анцуг и нахлузих тениска. Прибрах косата си на плитки, изчервих се, като се сетих за последния път, когато бяха сплетени, и пъхнах в ушите си слушалките на айпода. Не можех да стоя повече пред това чудо на съвременната технология и да чета крайно обезпокоителни материали. Имах нужда да изразходя малко от тая насъбрала се енергия. И за да съм откровена, бях решила да бягам до „Хийтман“ и да моля оня маниак-контрольор да правим секс. Но това беше на пет мили, а не бях сигурна дали ще мога да пробягам и една, да не говорим за пет. Освен това имаше опасност да ме върне или да ми откаже, което щеше да е повече от унизително. - Кейт тъкмо слизаше от колата, когато поемах бегом марш. Почти изтърва торбите с покупките, като ме видя. Ана Стийл по кецове. Махнах й и изобщо не спрях пред Кейт Инквизиторката. Определено имах нужда да съм сама. Хукнах към залеза. Небето беше с цвят на опал. - Тичах из парка. Исках го. Много. Но при тези негови условия? Какво да правя? Нямах представа. Може би трябваше да преговарям и да кажа какво искам аз. Да минем през този смехотворен договор ред по ред и да му кажа кое за мен е допустимо и кое не. Според това, което бях прочела, такъв договор нямаше кой знае каква сила и не беше официален документ — и той вероятно го знаеше. Но с него той реално поставяше параметрите на връзката ни. Тоест какво можех да очаквам аз и какво можеше да очаква той — моето пълно подчинение. Не знаех дали съм готова да му дам толкова много. Не знаех дали мога да му дам нещо изобщо. - Глождеше ме и въпросът защо е станал такъв. Дали защото е бил прелъстен от онази жена толкова малък? Не знам. Той беше загадка, откъдето и да го погледнеш. - Спрях и опрях ръце на коленете си; дишах трудно, но свежият въздух в дробовете ми дойде като катарзис. Усетих как набирам решителност. Трябваше да му напиша един имейл и да му кажа какво мисля и след това да обсъдим всичко в сряда. Поех дълбоко въздух и хукнах към апартамента. - Кейт беше напазарувала така както винаги — много. Дрехи. Сега за Барбадос. Предимно бикини и туники в нужния цвят. Знаех, че ще изглежда прекрасна във всяка дреха. Въпреки това, ме накара да седна и да коментирам, докато ги пробваше поред. Няма много начини да кажеш: „Изглеждаш прекрасно, Кейт“. Имаше изваяно тяло, тяло за милиони, тяло, за което някои жени биха дали половин живот. Не го правеше нарочно, знам. В крайна сметка й казах, че имам да опаковам някакви книги, и завлякох жалкия си изпотен задник до стаята си. Нямаше начин да се почувствам по-неадекватна. Грабнах последния писък на технологията и го сложих на бюрото си. - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Шокирана студентка от Университета във Ванкувър - __Дата:__ 23 май 2011, 20:33 - __До:__ Крисчън Грей - „Добре, мисля, че видях достатъчно. - Беше удоволствие да те познавам.“ - Ана - - Натиснах клавиша за изпращане и се поздравих за малката си шега. Дали щеше да му се стори смешно? „О, по дяволите! Не! Той няма такова чувство за хумор.“ - Знаех, че има чувство за хумор, виждала го бях. Но май бях прекалила. Чаках отговора. Чаках… чаках… минаха десет минути. - За да се разсея от притеснението, свило стомаха ми, се захванах да опаковам, нали така бях казала на Кейт. Залових се с книгите. Стана девет, а все още нямаше никакъв отговор. Зачудих се дали не е излязъл някъде. Сложих слушалките, пуснах „Сноу Контрол“, седнах на бюрото си и започнах да преглеждам отново договора и да водя бележки по него. - Не зная защо погледнах нагоре. Може би бях уловила движение с крайчеца на окото си. Наистина не знам. Но когато вдигнах поглед, той беше там, на вратата на стаята ми, и ме гледаше напрегнато. Беше облечен в сивото си спортно долнище и бяла тениска и леко и небрежно въртеше ключовете от колата си в ръка. Извадих слушалките от ушите си и замръзнах. - — Добър вечер, Анастейжа. — Гласът му беше безизразен, изражението му напълно контролирано и беземоционално. Способността ми да артикулирам се беше изпарила. Мамицата й на Кейт! Как го беше пуснала, без да ме предупреди? Бях все още по потен анцуг, не бях взела душ, изглеждах и миришех меко казано противно, а той както винаги — прекрасен, секси, долнището на анцуга му се пускаше по бедрата му по онзи там начин… И на всичкото отгоре се бе намъкнал в моята спалня! - — Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи — каза той сухо. - Отворих уста, затворих я, пак я отворих и пак я затворих, без да произведа звук. Добра шега излезе. И кой се смее последен? Никога не бе ми минало през ума, за нищо на света не бих повярвала, че Крисчън ще захвърли всичко ей така и ще се появи тук. - — Мога ли да седна? — попита той и очите му заиграха весело. Слава тебе, боже! Може би все пак бе разбрал, че съм се пошегувала. - Кимнах. Никаква следа от способността ми да говоря. Крисчън Грей седна на моето легло! - — Чудех се как ли изглежда спалнята ти. - Огледах се с надежда да видя някой авариен изход. Не, алтернативите бяха две — врата и прозорец. Стаята ми беше функционална и доста уютна. Бели плетени столове с масичка и бяло двойно легло с метална пружина и със завивка, която мама бе направила сама от различни парчета плат, съшити едно за друго, когато бе на вълна фолклор: ръчна изработка на завивки. Беше я направила в кремаво и светлосиньо. - — Тук е много спокойно и тихо — каза той. - „Не и когато ти си тук.“ - Най-сетне мозъкът ми започна бавно да възобновява функциите си и да изпраща сигнали към гласните ми струни. - — Как… - Той се усмихна пак. - — Все още съм в „Хийтман“. - За това някак си вече се бях досетила. - — Искаш ли нещо за пиене? — Вежливостта надделя над всичко, което исках да кажа. - — Не, благодаря, Анастейжа. — Усмихна се пак. Ослепителна, хлапашка, дяволита усмивка. Главата му леко наклонена на една страна. - А аз със сигурност се нуждаех от нещо за пиене. - — И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш? - „Обидила съм го. Мамка му! Е, къде да гледам, освен в пръстите си? Как ще се измъкна от тая каша? Ако му кажа, че е било шега? Не, чувството ми за хумор едва ли би го впечатлило.“ - — Мислех, че ще ми отговориш с имейл. — Гласът ми беше като мен — по-нисък от тревата. Патетично! - — Нарочно ли хапеш тази устна? — попита мрачно той. - Пуснах веднага устната, зяпнах и примигнах към него. - — Изобщо не се бях усетила — казах с най-сладкия си глас. - И усетих онова нежно придърпване, онази сладка болка в слабините, онова електрическо нещо между нас, което наелектризираше цялата стая. Беше седнал толкова близо. Очите му — опушеносиви, лактите му опрени на коленете, краката му леко разтворени. Той се наведе към мен и нежно дръпна едната ми опашка, разпусна косата ми и плъзна ръка в нея. Дишах плитко, сърцето ми блъскаше, буквално не можех да мръдна. После се пресегна и леко дръпна ластичката на другата ми опашка, пусна косата ми и я разроши с дългите си ловки пръсти. - — Значи си решила да поспортуваш малко — каза нежно, почти мелодично. — Защо, Анастейжа? — Пръстите му се въртяха в малки нежни кръгчета около ухото ми, леко се заиграха с меката му част и я заразтъркваха. Беше толкова възбуждащо… - — Трябваше ми време да помисля — прошепнах. Бях като сърна пред фаровете на приближаваща кола, като нощна пеперуда около лампа, като птиче пред съскащия език на змия… И той много добре знаеше какво прави с мен. - — За какво да помислиш, Анастейжа? - — За теб. - — И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата. - По дяволите! Изчервих се. - — Не знаех, че си падаш по Библията. - — Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там. - — Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия. - Устните му се извиха в усмивка. Не можех да откъсна очи от устата му. - — Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш. - Гледах го с отворена уста. Пръстите му се плъзнаха от ухото към брадичката ми. - — Как намирате идеята ми, госпожице Стийл? - Очите му горяха в моите, погледът му беше предизвикателен, устните му — леко разтворени. Чакаше като змия, навита и готова да скочи и да ухапе. Стомахът ми — сгърчен от възбуда, влага между краката ми. Хвърлих се към него. Той успя да се дръпне и в следващата секунда бях просната на леглото, закована под него, ръцете ми изпънати нагоре и уловени в неговите над главата ми, другата му ръка беше стиснала здраво лицето ми, а устатата му беше върху моята. - Езикът му се плъзна бързо, властно, със сила. Подчиняваше всяка част от мен, завладяваше я и я правеше своя територия. Усетих го с цялото си тяло. Усетих ерекцията му. Желаеше ме. Вътрешностите ми се обърнаха от сладко желание. Не хубавата секси Кейт с нейните още по-секси бикини, не някоя от онези петнайсет, не злата госпожа Робинсън, а мен. Този мъж желаеше мен. Моето друго аз грееше от щастие, и как само грееше — можеше да освети цял Портланд. Той спря да ме целува. Отворих очи. Той ме гледаше питащо. - — Имаш ли ми доверие? — попита задъхано. - Кимнах. Сърцето ми биеше в ребрата, кръвта ми минаваше през тялото ми със скоростта на гръмотевица. - Той бръкна в джоба на анцуга си и извади сребристосивата вратовръзка. Вратовръзката, която оставяше следи по кожата от втъканите в нея фигурки. Бързо омота китките ми, но този път завърза единия край на вратовръзката за решетката на леглото. Провери дали възелът е здрав. - Така или иначе нямах намерение да бягам. Бях буквално закована за кревата. И ужасно възбудена. - Той стана от леглото, погледна ме, очите му бяха потъмнели до черно от желание. Гледаше ме с облекчение, триумфално. - — Ето, така е по-добре — каза и се усмихна дяволито. Наведе се и започна да събува едната ми гуменка. „О, не, не, не краката ми! Досега тичах.“ - — Не — опитах се да протестирам и да го изритам. - Той спря. - — Ако се съпротивляваш, ще ти вържа и краката. Ако вдигаш шум, ще ти завържа устата. Така че тихо! Катрин сигурно подслушва. - „Да ми завърже устата? Кейт!“ Млъкнах. - Той бавно, но ловко махна обувките и чорапите ми и изу анцуга ми. „Господи, с какви бикини съм?“ Той ме повдигна леко, издърпа завивките изпод мен и ме сложи на чаршафите. - — Дотук добре — каза и облиза долната си устна бавно, много бавно. — Пак хапеш тази устна, Анастейжа, а знаеш как ми действа това. — И за предупреждение постави дългия си показалец върху устата ми. - Имах усещането, че ще гръмна в собственото си тяло. Лежах напълно безпомощна и гледах как се движи с грация из стаята ми. Такъв афродизиак трудно можех да понеса. Бавно, почти мързеливо, той събу маратонките и чорапите си, развърза долнището на анцуга и свали тениската си. - — Мисля, че видя повече от необходимото — изсмя се, седна до мен и дръпна тениската ми нагоре. Мислех, че ще я махне, но той само я нави до врата ми и я издърпа над очите ми, така че можех да виждам само носа и устата си, но нищо повече. Бях в пълен мрак. - — Става все по-хубаво и по-хубаво — каза одобрително той. — Мисля да си взема нещо за пиене. - Наведе се, целуна ме нежно и стана от леглото. „Да си вземе нещо за пиене? Къде? В Портланд? В Сиатъл? Тук?“ Напъвах се да чуя какво прави. Чух как вратата изскърца. После чух тих разговор. Говореше с Кейт! О, не, та той бе почти гол! Какво щеше да си помисли Кейт? Чух съвсем тих звук, нещо като клокочене. Какво беше това, по дяволите? Той се върна, вратата се затвори, чух стъпките му по пода и почукването на парченца лед в чаша с течност. Каква течност? После чух как събу анцуга си. Той падна на пода и знаех, че вече е гол. Седна до мен на леглото. - — Жадна ли си, Анастейжа? — попита с изкусителен глас. - — Да — казах задъхано. И наистина, устата ми гореше от жажда. Чух как ледът се пука и върти в чашата. Той се наведе и ме целуна и внимателно изсипа нещо много вкусно и свежо в устата ми, докато ме целуваше. Бяло вино. Всичко беше толкова неочаквано… цялата горях, макар че виното бе ледено и устните му хладни. - — Още? — прошепна той. - Кимнах. Имаше божествен вкус, защото изтичаше от устата му. Той се наведе и отпих още една глътка от неговите устни. Майко мила! - — Хайде да не прекаляваме. Знаем, че не носиш на пиене, нали, Анастейжа. - Не успях да се стърпя и се засмях. А той се наведе и вля в устата ми още една божествена глътка. После легна до мен и усетих твърдия му пенис до бедрото си. Исках го в мен. Веднага. - — Това ли наричаш удоволствие? — попита той. Усетих напрежение в гласа му. - Бях нащрек. Той се наведе към мен и докато ме целуваше, изля малка глътка вино с парченце лед в устата ми. После бавно спусна хладните си, почти ледени устни по шията ми, после между гърдите, по корема до пъпа и там, в пъпа, постави малко парченце лед и изля вино, малка колкото да я побере пъпът ми локвичка вино. Усещането изгори вътрешностите ми. - — Сега не трябва да мърдаш — прошепна. — Ако мръднеш, ще разлееш вино по цялото легло. - Бедрата ми и ханшът ми неволно се огънаха от възбудата. - — О, не. Ако разлеете виното, ще ви накажа, госпожице Стийл. - Скимтях и отчаяно се опитвах да не мърдам възбуденото си до краен предел тяло, като стисках вратовръзката. „Моля те, моля те, о, не, не мога…“ - Той дръпна с пръст чашките на сутиена ми и гърдите ми изскочиха голи и съвсем беззащитни. После се наведе и първо целуна, а после леко засмука зърната ми с ледените си устни. Борех се с тялото си да не мърда от нечовешката възбуда. - — Това ли е за вас удоволствие? — Дишаше пресекнато. - Чух почукването на още една бучка лед и после я усетих върху дясното си зърно, докато той въртеше нежно лявото под езика си. Беше неописуемо, агонизиращо и много сладко. - — Ако разлееш виното, няма да ти позволя да свършиш. - — О… моля те, Крисчън… Сър… Моля те. - Буквално ме побъркваше. Усетих как се усмихна. - Ледът в пъпа ми се топеше. Бях не топла, а горях, а кожата ми беше студена и тялото ми искаше. Искаше него в мен. Ако бе възможно — на секундата. - Хладните му пръсти се завъртяха около корема ми. Кожата ми вече бе извън предела на чувствителността. Ханшът ми неконтролируемо се повдигна нагоре и виното от пъпа ми се разля по корема ми. Крисчън бързо се наведе и жадно го изсмука, впиваше леко зъби, смучеше кожата ми. - — О, скъпа Анастейжа, за жалост мръдна. И какво ще правим с теб сега? - Дишах шумно. Можех да се съсредоточа само върху гласа и допира му. Нищо друго нямаше значение, нищо друго не съществуваше. Нищо друго не беше в моята реалност. Радарът ми не отчиташе нищо. Пръстите му се мушнаха в бикините ми и бях възнаградена — чух как рязко пое дъх, почти се задушаваше. - — О, бебчо — каза и мушна два пръста в мен. — Скоро ще си готова за мен. — И започна да движи пръстите си много бавно, убийствено бавно напред и назад в мен. Навън и рязко навътре, повдигайки ханша ми. - — Лакомото ми момиче — скара ми се нежно. Палецът му загали клитора ми, леко го притискаше. - Изстенах. Тялото ми се усукваше и стенеше с мен под ловките му пръсти. После той махна тениската от очите ми, за да мога да го виждам. Копнеех да го докосна. - — Искам да те докосна. - — Знам — каза той и ме целуна, пръстите му продължаваха да влизат и излизат от мен в същия ритъм, палецът му обхождаше и притискаше клитора ми, а езикът му следваше ритъма на пръстите му. С една ръка държеше косата ми, за да не мърдам глава. Краката ми се сковаха. Бях готова — и тогава той забави и нежно се отдръпна. Бях на ръба, а той ме свали обратно долу. И пак до ръба, и пак надолу, и пак до ръба, и пак надолу. Бях си загубила окончателно ума. „Моля те, Крисчън“ — пищях наум. - — Това е наказанието ти. Така близо до края и така далеч. Това удоволствие ли е? — Дишаше тежко в ухото ми. Скимтях напълно изтощена и изгубена в това еротично… изтезание. - — Моля те — хленчех аз. Дали накрая щеше да се смили над мен? - — Как искаш да те чукам, Анастейжа? - Тялото ми затрепери отново. И той пак застина. - — Моля те… - — Кажи ми какво искаш, Анастейжа. - — Ти… знаеш. — Почти плачех. - — Дали да те чукам така, или иначе, или пък еди-как си? Имаме голям избор. — Дишаше в устните ми. После измъкна ръката си, пресегна се към нощното шкафче, взе презерватива, изу много бавно бикините ми, а аз гледах като хипнотизирана трескавите му очи. - — Това ли е удоволствие? — каза той и бавно прокара ръка по пениса си. - — Беше само шега… — изскимтях. „Моля те, Крисчън, чукай ме!“ - Той ме погледна учудено и продължи да прокарва ръка по пениса си. - — Шега? — Гласът му беше зловещо тих. - — Да. Моля те, Крисчън. - — Значи ми се смееш? - — Не — изхленчих. - Бях топка сексуално напрежение. Той ме изгледа преценяващо, може би за да определи степента на възбудата ми. После внезапно ме грабна и ме обърна по корем. Това ме изненада. Бях вързана и можех да се опра само на лакти. Той сгъна рязко двата ми крака в коленете, така че дупето ми се надигна високо. Плесна ме силно по него и в същата секунда, преди изобщо да реагирам, влезе рязко и със сила в мен. Извиках от удара, от внезапното му проникване — и на секундата свърших. Неведнъж, а два пъти един след друг, напълно разпадаща се под него, докато той продължаваше мощно да пробива в мен. Не спираше. Не можех повече, бях напълно изцедена, но после усетих как поредният оргазъм започна да напира и… „Не, не е възможно…“ - — Хайде, Анастейжа, отново! — ръмжеше той през стиснати зъби. Тялото ми откликна веднага в разкъсващи конвулсии. Крещях името му. Разпаднах се на милиони малки частици. Крисчън застина и най-накрая съвсем тихо свърши. - — Това удоволствие ли беше? — каза през зъби. - Лежах напълно изтощена, със затворени очи. Той леко излезе от мен, стана и се облече. После се върна при мен, развърза внимателно ръцете ми и дръпна надолу тениската ми. Разтърках китки и се засмях при вида на отпечатъците от вратовръзката на китките ми. Оправих сутиена си, а той придърпа завивките над мен. Гледах го напълно зашеметена. - — Беше върхът на удоволствието — прошепнах. - — Ето пак тази дума. - — Не я ли харесваш? - — Никак. - — О!… Не знам… Мисля, че има доста благоприятен ефект върху теб. - — Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его? - — Не мисля, че на егото ти му има нещо. — Но в момента, в който го казах, самата аз не си повярвах. Някакво неуловимо усещане мина през съзнанието ми, но изчезна на мига, преди да успея да го хвана. - — Ти мислиш? — Гласът му беше нежен. Лежеше до мен, надигнат на лакът, аз бях само по сутиен. - — Защо не обичаш да те докосват? - — Просто не обичам. — Целуна ме нежно по челото. — Значи този имейл е твоята представа за шега? - Усмихнах се извинително и свих рамене. - — Явно. И все още обмисляш предложението ми? - — Да, това „неприлично предложение“. Да, обмислям го. Но имам много въпроси по него. - Той се усмихна с облекчение. - — Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси. - — Щях да ти пратя всичко по имейла, ако ти не ме беше прекъснал. - — Коитус интеруптус. - — Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор. - — Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш „не“, „не“ на дискусия по договора, „не“ на всичко… — Гласът му падна съвсем. - — Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата? - Той вдигна учудено вежди. - — Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого. - О, дали трябваше да се учудвам на това? Не знаел? Той не знаел!? - — А теб връзвали ли са те за врата? — прошепнах. - — Да. - — Мисис Робинсън? - — Мисис Робинсън! Като в онази стара песен! — Той се засмя високо, свободно, необременено, изглеждаше така млад и безгрижен. Естествено бликащ заразителен смях. - — Ще й кажа, че си я нарекла така. Ще й хареса. - — Ти още говориш с нея? — Не можах да прикрия шока в гласа си. - — Да. — Вече беше сериозен. - О! И тогава усетих ужасната болка на ревността. Чувството бе толкова дълбоко, че чак се уплаших от себе си. - — Разбирам. — Гласът ми бе напрегнат. — Значи ти имаш някого, с когото да споделяш… различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено. - Той помръкна. - — Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Тя беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също. - Наистина ли се опитваше да ме нарани? - — Това твоята представа за шега ли е? - — Не, Анастейжа. — Той поклати глава. Изглеждаше озадачен. - — Не, благодаря, мисля да се справя сама — изсъсках и придърпах завивката до брадичката си. - Той ме гледаше объркано. Наистина не разбираше. - — Анастейжа… — Търсеше думи. Още едно нещо, което му се случваше за първи път. — Не исках да те обидя, сериозно. - — Не съм обидена. Отвратена съм. - — Отвратена? - — Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш. - — Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли? - Бузите ми пламнаха. - — Ще останеш ли при мен? - — Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си… изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори. — Усетих колко е сериозен, макар че гласът му бе мек и дрезгаво секси. - Нацупих се. - — Е, тогава си тръгвай. Уморена съм. - — Искаш да кажеш, че ме гониш ли? — Изглеждаше хем учуден, хем леко развеселен. - — Да. - — Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път. — Гледаше ме, все едно отказваше да повярва. — Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид. - — Не искам — отговорих троснато. - — Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също. - — Не можеш да ми говориш така… Все още не съм подписала нищо. - — Остави ме да си помечтая, Анастейжа. — Той хвана брадичката ми. — Сряда? — каза тихо и ме целуна по устните. - — Сряда — съгласих се. — Ще те изпратя, само момент. — Седнах, взех тениската си и го побутнах да не ми пречи, докато се облека. Той стана от леглото без желание. - — Подай ми анцуга, ако обичаш. - Той го вдигна от пода, подаде ми го и каза: - — На вашите услуги, мадам. — Опита се неуспешно да прикрие усмивката си. - Погледнах го с присвити очи, докато се обувах. Косата ми беше като захарен памук, а трябваше да се изправя пред Кейт Кавана Инквизиторката, след като той си отиде. Взех един ластик за коса, отворих вратата и се огледах за Кейт. Не беше в хола. Май говореше по телефона в стаята си. Крисчън тръгна след мен по коридора. Мислите ми съвсем се объркаха. Не му бях ядосана. Всъщност се чувствах доста засрамена. Не исках да си отива. За първи път исках истински нормална връзка, исках да е нормален, не исках връзка, която трябва да се регулира с договор дълъг цели десет страници, с кожени камшици и вериги. - Отворих му вратата. За първи път бях правила секс в дома си, а като стана дума за секса… да, беше много добре. Но сега се чувствах като празен съд, който можеше и _трябваше_ да се пълни по негово желание и когато му скимне. Подсъзнанието ми се смееше: „Нали бе хукнала да бягаш пет мили, за да го молиш за секс. И ето ти — експресна доставка. От какво се оплакваш?“. Крисчън спря на вратата и ме погледна. - — Добре ли си? — попита нежно, но и много сериозно, и погали устната ми с палец. - — Да — казах, макар че дълбоко в себе си изобщо не бях сигурна. Чувствах как в мен се надига някакво ново, революционно мислене. Знаех, че ако започна това нещо с него, той ще ме нарани. Едва ли беше способен или заинтересован и едва ли имаше желание да ми даде нещо повече… а аз исках повече. Много повече. И този пристъп на ревност… Вече бях сигурна, че чувствата ми към него са много по-дълбоки, отколкото си бях позволила да призная пред себе си. - — Сряда — каза пак той и пак ме целуна леко и много нежно. Нещо се случи по време на тази целувка. Устните му ставаха все по-настоятелни, притискаха се все по-силно към моите. Ръцете му пуснаха брадичката ми и се заровиха в косата ми. Дишането му се учести. Сложих ръце върху неговите. Така копнеех да ги прокарам през косата му, но преборих импулса. Знаех, че няма да му хареса. Той опря чело в моето, очите му бяха затворени, гласът му — изтормозен и напрегнат. - — Анастейжа — прошепна той. — Какво направи с мен? - — Бих могла да те попитам същото — казах тихо. - Той пое дълбоко дъх, целуна ме по челото и тръгна. Вървеше много бавно, почти насила към колата. Прокара ръка през косата си. Докато отваряше вратата на колата, ме погледна и се усмихна със своята умопомрачителна, заслепяваща усмивка. Усмихнах се и аз, с усмивката на Икар, полетял прекалено близо до слънцето. - Затворих вратата. Изведнъж усетих непреодолимо желание да плача. Тъга, самота, меланхолия и болка свиха сърцето ми. Побягнах към стаята си, затворих вратата и се облегнах на нея. Опитах се да се преборя с цялата каша чувства и най-вече с тъгата. Не успях. Свлякох се на земята и се разплаках. - - - Кейт почука и прошепна: - — Ана? - Отворих вратата. Тя се хвърли към мен и ме прегърна. - — Какво ти е? Какво ти направи този красавец… това мазно копеле? - — О, Кейт, нищо лошо наистина, нищо, което не исках да направи. - Тя ме дръпна към леглото и седнахме. - — Косата ти е ужасна. Мирише на пресен секс обаче. - Засмях се напук на болката. - — Да, съвсем пресен. Нищо ужасно наистина, освен косата ми. - Кейт се усмихна. - — Така те харесвам. Но защо плачеш? Ти никога не плачеш. - Взе четката ми от нощното шкафче и бавно започна да ме реше. - — Просто мисля, че тази връзка не отива на добре — казах и за кой ли път се загледах в пръстите си. - — Нали каза, че ще се видите в сряда? - — Да, това беше, и все още е, първоначалният план. - — Тогава защо той дойде днес? - — Изпратих му имейл. - — Да дойде тук ли? - — Не. Казах му, че не искам да го виждам повече. - — И той дойде? Ана, това е направо гениално! - — Всъщност го казах на шега. - — Сега вече нищо не разбирам. - Много търпеливо й обясних какво бях написала в имейла, без да издавам нищо друго. - — И си мислила, че ще ти отговори по имейла? - — Да. - — Но той не отговаря, а се появява тук. - — Да. - — Мога да ти кажа само едно — тоя сериозно си е паднал по теб. - Крисчън да си падне по мен? Пълен абсурд. - Просто беше дошъл на лов за нова играчка. Удобна нова играчка, която да закове на кревата и да си играе с нея на игри, които никак не можех да определя дори като човешки. Сърцето ми се сви. Това беше горчивата истина. - — Дойде да ме чука, това е. - — А някои казват, че романтиката била изчезнала — каза много тихо Кейт и ме погледна ужасена. Бях успяла да я шокирам. Не мислех, че такова нещо изобщо е възможно. Свих рамене извинително. - — Той използва секса като оръжие. - — Да те чука, за да си негова? — Тя поклати недоволно глава. Усетих как се изчервявам. Как го каза право в целта! Катрин Кавана с Пулицър за журналистика. - — Не разбирам, Ана. Ти просто му позволяваш да правите секс, така ли? - — Не, Кейт, ние не правим секс, не правим любов, ние се чукаме… според неговата терминология. Той не прави любов, не прави нищо свързано с любов. - — Знаех си, че има нещо странно в него. Просто го е страх от обвързване. - Кимнах. Но не беше така. Нямаше проблеми с обвързване, още по-малко с _връзване_. Напротив. Вътрешно се раздирах от колебание. Исках да й кажа всичко, всичко за онази стая на болката, за този странен, малко луд и много тъжен мъж и исках тя да ми каже да го забравя, да ме спре преди да съм се превърнала в кръгъл идиот пред него, да ме отърве от илюзиите ми. - — Мисля, че цялата тази работа ми дойде малко в повече — казах. Това бе възможно най-мекото обяснение за състоянието ми, но не исках да говорим повече за него. Попитах я за Елиът. - Само при споменаването на името му цялото й изражение, тялото й, всичко в нея оживя. Грееше с някаква вътрешна светлина, която пращаше към мен с топлата си усмивка. - — Ще дойде в събота да ни помогне да натоварим! — Да, беше яко лапнала. Усетих онова добре познато пощипване от ревност, дори завист. Кейт си бе намерила нормален мъж, който я правеше щастлива. - Прегърнах я. - — О, забравих да ти кажа. Баща ти се обади, докато беше… заета. Боб нещо е пострадал и няма да успеят да дойдат с майка ти за дипломирането. Но баща ти ще е тук в четвъртък. Иска да му се обадиш. - — О, защо майка не ми каза нищо? Боб наред ли е? - — Да. Обади й се сутринта. Сега е доста късно, сигурно са си легнали. - — Благодаря, Кейт. Вече съм наред. Ще се обадя и на Рей сутринта. Мисля да си лягам. - Тя се усмихна, но в ъгълчетата на усмивката й видях мънички бръчици от безпокойство. След като тя излезе, седнах и препрочетох договора. Водех бележките си отделно. Не бяха никак малко. Пуснах компютъра, готова да отговоря. - В кутията имаше имейл от Крисчън. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Тази вечер! - __Дата:__ 23 май 2011, 23:16 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - С нетърпение очаквам забележките Ви по договора. - Дотогава ти желая леки сънища, бебчо.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Въпроси - __Дата:__ 24 май 2011, 00:02 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Прилагам списък с възраженията и въпросите ми. Очаквам с нетърпение да ги обсъдим в сряда по време на вечеря. - Номерата отговарят на номерата на клаузите в договора. - __2:__ Не съм сигурна, че е единствено в моя полза да опозная лимитите на сексуалността си. Убедена съм, че за тази цел няма да ми е необходим договор от десет страници. Твърдо вярвам, че това е в твоя полза. - __4:__ Както добре ти е известно, ти си моят единствен сексуален партньор. Не вземам наркотици, не съм имала кръвопреливания. Така че, смея да твърдя, съм здрава. А ти? - __8:__ Мога да прекъсна договора по всяко време, ако не се придържаш към договорените ограничения. Добре, това ми харесва. - __9:__ Да ти се подчинявам във всичко? Да приема без колебание дисциплинарните ти методи? За това трябва да поговорим. - __11:__ Един месец пробен срок. Не три. - __12.1:__ Не мога да ти посветя всеки уикенд. Имам свой живот или поне се надявам да имам. Може би три уикенда в месеца. - __15.2:__ Да използваш тялото ми, както намериш за добре, за сексуални или други цели. Моля, конкретизирай «други». - __15.5:__ Цялата тази клауза с дисциплинарните методи. Не съм убедена, че искам да бъда налагана с камшици, с бастуни или каквото и да е там. Като цяло идеята за наказанието не ми харесва. Убедена съм, че това е в разрез с точка 2–5. И какво означава «по други причини». Това е просто гадно. И ми казваш, че не си садист? - __15.10:__ Не че някога е съществувала каквато и да е вероятност да ме дадеш на някой друг, но е хубаво, че го има черно на бяло. - __15.14:__ Правилата — за тях ще говорим повече, но по-натам. - __15.19:__ Да не се докосвам без твое разрешение. Къде е проблемът тук? Знаеш, че не го правя. - __15.21:__ Дисциплината — виж 15.5 по-горе. - __15.22:__ Не мога да те гледам в очите? Защо? - __15.24:__ Защо не може да те докосвам? - __Правилата:__ - _Сън_ — съгласна съм на шест часа. - _Храна_ — не мога да се храня от списък с храни. Или списъкът заминава, или аз. - _Дрехи_ — ако трябва да нося твоите дрехи, когато съм само с теб, да. - _Упражнения_ — споразумяхме се на три часа, но в договора не си го поправил. - Може ли да обсъдим всички тези неща? Никакъв фистинг. Какво е окачване на решетка? Генитални щипки — ти шегуваш ли се? - Може ли да ми кажеш каква е уговорката за сряда? На работа съм до пет следобед. - Лека нощ.“ - Ана - - - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Въпроси - __Дата:__ 24 май 2011, 00:07 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - Това е дълъг списък. - Защо си още будна?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __Подател:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Чакам да ми догори свещта - __Дата:__ 24 май 2011, 00:10 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Както може би добре помните, докато правех този списък, бях прекъсната и закована на леглото от един случайно минаващ патрул по реда и дисциплината. - Лека нощ.“ - Ана - - - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Духни шибаната свещ - __Дата:__ 24 май 2011, 00:12 - __До:__ Анастейжа Стийл - „МАРШ В ЛЕГЛОТО, АНАСТЕЙЖА!“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Охо! И с главни букви го написал, да ми се скара! Как е възможно от шест мили разстояние да ме накара да се чувствам неловко? - Изгасих лаптопа. Все още ми беше много тежко. Легнах и моментално заспах. - Дълбок и много неспокоен сън. - - - 13. - - На следващия ден след работа се обадих на мама. Денят в „Клейтън“ бе минал сравнително спокойно и имах доста време да мисля. Бях много неспокойна, изнервена покрай срещата ми с господин Контрольор на другия ден. Съзнателно и подсъзнателно се тревожех, че отговорът ми по точките в договора е доста негативен, и дори очаквах Крисчън да се откаже от цялата работа. - Майка ми виеше и хленчеше в слушалката колко била отчаяна, че не може да дойде на раздаването на дипломите. Боб изкълчил някаква ставна връзка и сега вероятно куцаше из цялата къща. Честно, няма друг такъв човек. Освен мен де. Винаги му се случват разни неща. Лекарите казали, че ще се възстанови напълно, но трябвало да почива. А това не беше добре за майка ми. Тя разчиташе на него — искам да кажа, че без него беше безпомощна. - — Толкова съжалявам, Ана. — Ох, не спираше да вие по телефона. - — Мамо, всичко е наред, Рей ще е тук. - — Говориш някак странно. Добре ли си, момичето ми? - — Да, мамо. - И още как! Ако само знаеше как се запознах с тоя червив с кинти красавец и как иска да градим някаква луда… не дива, а луда сексуална връзка, в която аз няма да имам право да обеля и една дума, понеже по принцип няма да имам права. - — Да не би да си се запознала с някое момче? - — Не, мамо. — Нямаше никакъв смисъл да й обяснявам. - — Ще мисля за теб в четвъртък, съкровище мое. Знаеш, че те обичам, маменце, нали? - Затворих очи и сладките й думи ме стоплиха. Като меко, нежно пламъче. - — И аз те обичам, мамо. Поздрави Боб. Надявам се да се оправи бързо. - — Непременно, маме. Чао. - — Чао. - - - Бях завлякла телефона в стаята си. Вяло погледнах дяволската машина. Включих я. Имаше имейл от Крисчън от много късно нощес, след като бях легнала. Или от рано тази сутрин — зависи от гледната точка. Чух пулса си в ушите. Може би ми казваше: „Не, край, бях дотук, няма да вечеряме“. Мисълта беше толкова болезнена, че моментално я прогоних, за да не пукна пред лаптопа. Бързо отворих имейла. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Въпросите ти - __Дата:__ 24 май 2011, 01:27 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - След като се запознах по-подробно с Вашите въпроси, си позволявам да привлека вниманието Ви към тълкуването на думата «подчинен». - _Подчинен_ — прилагателно и съществително - __1.__ Склонен или готов да се подчини, изпълнителен без желание за съпротивление, скромен и изпълнителен. Например: изпълнителни, подчинени слуги. - __2.__ Характеризиращ се със склонност за изпълнение или подчинение: Думата е засвидетелствана около 1580-1590; корен — «чин», представка — «под», наставка: «-ен». - _Синоними:_ зависим, подвластен, подведомствен, низш, зависещ, долен, послушен, покорен, второстепенен. - _Антоними:_ оказващ съпротива, неизпълнителен, вироглав. - Моля, имайте предвид това за срещата ни в сряда.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Първоначалното ми чувство бе на облекчение. Той все още имаше желание да обсъдим връзката ни и все още искаше да ме види за вечеря в сряда. Помислих малко и отговорих. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Моите въпроси… а нещо за твоите проблеми? - __Дата:__ 24 май 2011, 18:29 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Моля забележете датата на засвидетелстване на думата: 1580–1590. Мога ли съвсем смирено да Ви припомня, сър, че сега сме 2011. Доста години са минали оттогава и доста неща са се променили. - Мога ли също така да Ви предложа една дефиниция, която да имате предвид за срещата ни. - _Компромис_ — съществително - __1.__ Изглаждане на различията при взаимен консенсус; споразумение, постигнато след преодоляване на конфликтни или различни по рода си претенции, принципи и други чрез реципрочно модифициране на исканията. - __2.__ Резултат от такова споразумение. - __3.__ Средно положение между различаващи се позиции. - __4.__ Поставящ под заплаха (предимно за репутация), излагане на риск или опасност: не може да се прави компромис със средствата за сигурност.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Какво искаш да кажеш с „твоите проблеми“ - __Дата:__ 24 май 2011,18:32 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Както винаги добро попадение, госпожице Стийл! Ще Ви взема от апартамента Ви в седем утре вечер.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Жените могат да карат кола - __Дата:__ 24 май 2011, 18:40 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Имам кола, мога да карам. - Бих предпочела да се видим някъде. Къде да Ви чакам? - В хотела Ви в 7:00?“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Младите жени имат и инат - __Дата:__ 24 май 2011,18:43 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Това е препратка към имейла, който имате от 24 май 2011, изпратен в 1:27, и дефиницията в него. - Мислиш ли изобщо, че някога ще можеш да направиш нещо, ако някой друг ти каже, че така трябва?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Мъжете се месят във всичко - __Дата:__ 24 май 2011, 18:49 - __До:__ Крисчън Грей - „Господин Грей, - Иска ми се да дойда с моята кола. Моля!“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ И на мъжете им писва да спорят - __Дата:__ 24 май 2011, 18:52 - __До:__ Анастейжа Стийл - „В моя хотел в 7:00. - Ще те чакам в Мраморния бар.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Много сърдит имейл. Защо не можеше да се светне, че предвиждам вероятността да се наложи да търся авариен изход? Не че фолксвагенът беше бърз… но все пак можеше да се наложи да бягам. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Мъжете не се месят чак толкова неудачно - __Дата:__ 24 май 2011, 18:55 - __До:__ Крисчън Грей - „Благодаря.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Жените водят спор до унищожаване на мъжа - __Дата:__ 24 май 2011, 18:59 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Няма защо.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Обадих се на Рей. Канеше се да гледа мач. Слава богу! Разговорът ни беше кратък. Щял да пътува до града в четвъртък за дипломирането. Искал след това да отидем да вечеряме. Сърцето ми се пълнеше с любов, докато говорех с Рей, и грамадна буца заседна в гърлото ми. Той беше моята единствена стабилна опора през всичките възходи и падения на майка ми. Връзката ни беше толкова ценна. Макар че не ми беше роден баща, винаги се бе държал с мен като със свое собствено дете. Нямах търпение да го видя. Това, от което се нуждаех сега, бе тихото му, но окуражаващо присъствие. Не го бях виждала толкова време! - С Кейт започнахме да опаковаме останалите неща. Бяхме отворили бутилка евтино червено вино. Когато най-сетне се добрах до леглото, почти всичко бе опаковано. Усетих някакво неочаквано спокойствие. Исках да се наспя добре. Мушнах се в леглото и заспах на мига. - - - Пол се бе върнал от Принстън, преди да замине за Ню Йорк, където започваше стажът му в някаква финансова компания. Цял ден вървя след мен из магазина да ме кара да излизаме. Почваше да ми лази по нервите. - — Пол, за стотен път ти казвам, имам среща тази вечер. - — Нямаш никаква среща. Казваш го, за да ме разкараш. Винаги казваш така. - „Да, мислех че ще се усетиш, че твоята няма да я бъде!“ - — Пол, никога не съм намирала идеята да излизам с брата на шефа си за добра. - — Ти приключваш тук в петък, нали? И утре не си на работа. - — И в събота съм вече в Сиатъл, а скоро ти ще си в Ню Йорк. Много добро разстояние. И да искахме, нямаше да постигнем по-голяма дистанция един от друг. И както ти казах, имам среща тази вечер. Не се шегувам. - — С Хосе? - — Не. - — Че с кого тогава? - — Ох, Пол… — Въздъхнах, наистина уморена от спора. — С Крисчън Грей — казах, без да крия раздразнението си. Но ефектът беше поразителен. Той отвори уста, опита се да каже нещо, не успя и продължи да ме гледа и да мърда уста като риба на сухо. Кажи на някой това име и гледай сеир. Загубват и ума и дума. - — Имаш среща с Крисчън Грей? — каза доста след това, все още шокиран и с много голяма доза подозрение в гласа. - — Да. - — Ясно. — Изглеждаше определено потресен, смазан, но някъде дълбоко в себе си се зачудих и никак не ми хареса, че това го изненада чак толкова. Моето друго аз му размаха среден пръст. - След този разговор той ме остави на мира, изцяло ме игнорира и точно в пет излетях от вратата. - - - Кейт ми бе дала две рокли и два чифта обувки за тази вечер и за следващия ден за церемонията. Щеше ми се да имам повече желание да се обличам като дама, и другите там неща с дрехите, като при другите момичета, но просто това не беше моята страст. „Каква е твоята страст, Анастейжа?“ — каза в съзнанието ми нежният глас на Грей. Опитах да си успокоя нервите и в крайна сметка реших да облека роклята с цвят на синя слива. Беше леко делова и не съвсем младежка. Но пък в крайна сметка отивах на преговори. - - - Изкъпах се, избръснах си краката и мишниците, измих си косата, после загубих половин час да я суша така, че да пада леко и на къдрици по гърдите и гърба ми, а не както обикновено да седи в прическа „свраче гнездо“. Пъхнах един гребен, за да я прибера само от едната страна, и сложих малко червило и грим. Рядко слагах грим. Чувствах се неловко, но най-вече некомфортно. Никоя от моите героини в книгите не бе изпадала в ситуация да слага грим с часове. Ако беше така, щях със сигурност да знам. Пъхнах нозе в супервисоките стилето обувки (същият цвят като роклята) и точно в шест и трийсет бях готова. - — Е, Кейт? - Тя се усмихна. - — Майчице, Ана, блестиш! Изглеждаш толкова секси! — И кимна одобрително. - — Как така секси? Исках да изглеждам като делова зряла жена! - — Да, така изглеждаш: като делова зряла и ужасно секси жена. Роклята отива на цвета на кожата ти. И как добре прилепва само! — Продължи да се усмихва. - — Кейт! — смъмрих я. - — Не отричай очевидни неща, Ана. Изглеждаш повече от добре. Задръж роклята. Ще го принудиш да яде от ръцете ти като куче. - Кучето, което трябваше да яде от неговата ръка, бях аз, но странно защо всички виждаха нещата съвсем погрешно. Нещата стояха в точно обратната последователност. - — Пожелай ми късмет. - — Не ми казвай, че ти е нужен късмет за една среща! - — Да, имам нужда от късмет. - — Късмет тогава — каза тя и ме прегърна, а аз се изстрелях през вратата. - - - Наложи се да карам боса — Уанда не бе пригодена да я управляват хора, обути в стилето патъци. Спрях пред хотела точно в седем без една и подадох ключовете си на момчето да я паркира, но му отне време да отреагира при моя вид и вида на колата, от която излязох. Не му обърнах внимание. Поех дълбоко дъх, напомних си да си опичам акъла и влязох в хотела. - Крисчън се бе облегнал на бара и пиеше бяло вино. Беше с бяла риза, черни джинси, черна вратовръзка и черно сако. Косата му — както винаги разрошена. Въздъхнах. Останах на входа няколко секунди, за да се насладя на гледката. Той погледна доста нервно към входа, видя ме и застина. После замига, все едно тъкмо ставаше от сън, усмихна се бавно, мързеливо, отвратително секси и аз, като другите, си глътнах езика. Огромната защитна стена в мен започна да се топи на мига. С огромни усилия се съсредоточих върху няколкото крачки, които трябваше да измина, без да си хапя устната и без да падна, качена на тези токчета. Все пак да не забравяме, че става дума за Анастейжа Стийл, родена в село Два леви крака и отраснала в съседното — Две леви ръце. Той тръгна с цялата си грация към мен. - — Изумителна си! — Наведе се и леко ме целуна по бузата. — Госпожица Стийл в рокля! - Поведе ме към сепарето и повика сервитьора. - — Какво ще пиеш? - Усмихнах се срамежливо, докато сядах и се намествах с тъпата рокля. Този път поне ме попита. - — Каквото поръчаш за себе си. - „Виждаш ли! Значи можело да се държиш възпитано.“ - Той се засмя, поръча още една чаша от каквото вино пиеше и се настани срещу мен… - — Тук имат изключително добра изба. — Сложи лакти върху масата и сключи пръсти пред устата си, а в очите му видях някаква нова, жива емоция, но нямах грам идея какво беше това. Усетих познатото сгърчване в слабините, все едно от него се зареждах с електричество. Наместих се под зоркото му око, сърцето ми биеше така, че можеше да се види с просто око как скача из гърдите ми. Непременно трябваше да запазя самообладание. - — Нервно ли ти е? — попита нежно той. - — Да. - Той се наведе към мен и каза заговорнически: - — И на мен. - Той? Нервен? Изключено! Мигах изумено, а той само се усмихна с ослепителната си усмивка. Сервитьорът дойде и донесе виното ми, малка чинийка с маслини и още една с ядки. - — Как мислиш да обсъдим нещата? — попитах. — Един по един ли ще разглеждаме моите въпроси? - — Както винаги сте нетърпелива, госпожице Стийл. - — А какво ще кажете за времето днес? - Той се усмихна, ловките му пръсти уловиха една маслина и я метнаха в устата му. Тя потъна в нея като топка в дупка за голф. Очите ми бяха заковани за тази уста, която бе докосвала… цялото ми тяло. Изчервих се. - — Мисля, че времето днес е изключително благоприятно — засмя се той. - — Подигравате ли ми се, господин Грей? - — Така е, права сте, госпожице Стийл. - — Знаеш, че този договор не подлежи на законно разглеждане от законодателната система, нали? - — Разбира се, госпожице Стийл. Напълно съм наясно. - — Щеше ли да ми кажеш това на някой етап от… развитието? - Той се намръщи. - — Ако мислиш, че съм имал намерение да те принудя по някакъв начин да подпишеш нещо или да правиш нещо, без да го желаеш, и след това да се преструвам, че имам някаква законна сила да те притежавам, тогава… - — Може и така да е. - — Нямате много високо мнение за мен, госпожице Стийл. - — А ти не ми отговори на въпроса. - — Анастейжа, няма никакво значение дали е законен, или незаконен. Той представлява желанието ми да достигнем до някакво споразумение: какво аз очаквам от теб и какво ти можеш да очакваш от мен. Ако не ти харесва, не подписвай. Ако подпишеш и не ти хареса, има достатъчно клаузи, които ти позволяват да се измъкнеш и да си идеш. Дори и да беше истинско легално споразумение, мислиш ли, че бих се занимавал да те влача по съдилищата, за да те задържа, ако ти така или иначе си решила да избягаш? - Отпих голяма глътка вино. Подсъзнателно се тупнах по рамото да си напомня, че трябва да съм с бистър ум и НЕ ТРЯБВА ДА ПИЯ МНОГО. - — Връзки като тази се градят на основата на честност и доверие — продължи той. — Ако ми нямаш доверие, че аз мога да разбера и знам до каква степен мога да ти повлияя, доколко далеч мога да те отведа, докъде можем да стигнем, тогава наистина не можем да продължим с това. - Бързичко стигнахме до същината! Колко далеч можел да ме отведе? Какво значи това? - — Така че всичко е много просто, Анастейжа. Вярваш ли ми, или не? — Трескавите му очи ме изгаряха. - — Имал ли си подобни дискусии с някоя от онези петнайсет? - — Не. - — Защо не? - — Защото те всичките бяха подчинени по природа. Знаеха какво искат от една такава връзка и аз, като цяло, знаех какво мога да очаквам. При тях беше просто въпрос на уточняване на дискусионните ограничения и такива подробности. - — В някой магазин ли ходиш да ги избираш? „Най-качествените робини — само при нас?“ - — Не съвсем — засмя се той. - — Как ги намираш тогава? - — Това ли дойде да обсъждаш? Или да минем по същество? Към твоите въпроси, както ги наричаш. - Преглътнах. Дали му имах доверие? Дали опираше само до това? Със сигурност това е нещо, което включва усилията на двете страни. Спомних си как се ядоса, когато се обади Хосе. - — Гладна ли си? — попита той. - „О, не, не и храна. Не сега!“ - — Не. - — Яла ли си днес? - Гледах го дълго, преди да отговоря. Отговорът ми никак нямаше да му хареса. - — Не — казах много тихо. - Очите му се свиха. - — Трябва да се храниш, Анастейжа. Можем да се нахраним тук или в апартамента ми горе. Къде предпочиташ? - — Мисля, че трябва да останем тук, на неутрална територия. - Той се усмихна сардонично. - — Мислиш ли, че това би ме спряло? — каза нежно и улових в гласа му чувствено предупреждение. - Преглътнах и едва измънках: - — Надявах се. - — Ела, резервирал съм отделна стая за хранене. Няма да има публика. - Усмихна се загадъчно, подаде ми ръка и ми напомни да си взема виното. - Сложих ръка в неговата и се измъкнах от сепарето. Той ме хвана за лакътя и ме поведе към мецанина. Един млад служител в изрядна униформа се приближи към нас. - — Господин Грей, моля, последвайте ме. - Тръгнахме след него през салон с плюшени столове и канапета и стигнахме до малка уютна и доста отдалечена стая. Под красивия лъскав полилей масата бе застлана с бяла памучна покривка, бяха наредени кристални чаши, сребърни прибори и по средата букет бели рози. Имаше нещо старомодно и много очарователно в тази облицована с дърво стая. Сервитьорът дръпна един от столовете, за да седна, и постави салфетката в скута ми. Крисчън издърпа стола си и седна срещу мен. Погледнах го скришом. - — Не хапи тази устна — прошепна той. - Дори не знаех, че я хапя! „По дяволите! Стига вече!“ - — Поръчах за двамата. Надявам се не възразяваш. - Честно казано изпитах облекчение. Не бях сигурна дали съм в състояние да взема и половин решение. - — Няма проблем — казах. - — Хубаво е да се отбележи, че можеш да се съгласяваш от време на време. Така! Докъде бяхме стигнали? - — По същество. — Отпих отново. Крисчън Грей вървеше много добре с вино. Спомних си последната глътка вино, която изля в пъпа ми, и се изчервих. - — Да, твоите въпроси. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади лист. Моят имейл. - — Точка 2. Съгласен съм. Това е в полза на двама ни и облагодетелства и двама ни, затова ще го поправя. - Не можех да повярвам, че наистина ще го гледаме точка по точка. Аз просто не бях толкова смела. Бях много отворена в интернета, но лице в лице… А той изглеждаше така откровен и открит. Опитах да се подсиля с още една глътка вино. Крисчън продължи: - — Моето сексуално здраве. Нито една от предишните ми партньорки не е имала кръвопреливане. На всеки пет месеца си правя профилактични прегледи във връзка с всички възможни здравословни рискове, които споменаваш. Последните ми тестове са отрицателни и съм чист в това отношение. Никога не съм употребявал наркотици. Всъщност съм много яростен противник на наркотиците. Имам политика във фирмата си и не назначавам и не толерирам хора, които вземат наркотици. Настоявам да бъдат правени внезапни кръвни проби за употреба на наркотици. - Погледнах го смаяна. Тоя беше напълно луд. - — Освен това не са ми правени кръвопреливания. Това отговаря ли на въпроса ти? - Кимнах. - — По следващата точка — можеш да си тръгнеш по всяко време, Анастейжа. Няма да те спра. Но ако тръгнеш, с това се приключва абсолютно всичко. Казвам ти, за да си наясно. - — Разбрах — казах доста отстъпчиво. „Ако си тръгна, това е краят.“ Мисълта бе неочаквано болезнена. - Сервитьорът дойде с предястието. Как изобщо можех да ям сега? Господи! Беше поръчал стриди върху лед. Цяло плато. - — Надявам се харесваш стриди — каза той. - — Никога не съм яла. - — Вярно ли? Да пробваме тогава. — Той се пресегна и взе една. — Трябва само да я сложиш на езика и да глътнеш. Мисля, че с това ще се справиш. - Погледна ме и знаех за какво говори. Изчервих се. Той се усмихна, сложи малко лимон върху една стрида и я сложи на езика си. - — Много вкусно. Има вкуса на… море. Хайде, опитай — подкани ме. - — Значи не дъвча, така ли? - — Не, Анастейжа, не дъвчеш. — Очите му бяха грейнали, весели и живи. Изглеждаше толкова млад, когато се усмихваше така. - Захапах устната си и изражението му моментално се промени. Погледна ме сурово. Пресегнах се и взех моята първа стрида. „Добре, дай да видим.“ Изстисках лимон, сложих я в устата си и тя се плъзна по езика и към гърлото ми — морска вода, сол, свеж и остър дъх на цитрус. О, беше… различно. Облизах устни. Той ме гледаше с напрежение и в очакване. Очите му потъмняха. - — Е? - — Ще взема още една. - — Добро момиче — каза гордо той. - — Нарочно ли ги избра? Хората май ги ядат, защото имат ефект на афродизиак. - — Не. Бяха първото нещо в менюто. Нямам нужда от афродизиак, когато съм край теб. И ти перфектно го знаеш. Ти реагираш на моето присъствие по същия начин — каза простичко и съвсем открито той. — И така, докъде бяхме стигнали? — Погледна имейла ми и си взе още една стрида. — Да ми се подчиняваш във всичко. Да, искам да го правиш. Имам нужда да го правиш. Мисли за това като за роля, Анастейжа. - — Страхувам се, че можеш да ме нараниш. - — Как да те нараня? - — Физически. — „И емоционално“, добавих наум. - — Наистина ли мислиш, че съм способен да направя такова нещо? Да премина граница, която ще е болезнена за теб? - — Спомена, че си наранил някого преди. - — Да. Но беше много отдавна. - — Как стана? - — Окачих я на тавана в стаята с играчките. Всъщност това е единият от въпросите ти. Карабините и халките служат за това — за окачване за китките или за глезените с помощта на въже. Едно от въжетата беше затегнато доста здраво и… - Вдигнах ръка. - — Не искам да знам нататък. Значи няма да правиш това с мен? - — Не и ако не искаш. Може да го включиш към категоричните ограничения. - — Добре. - — Така, по-нататък. Можеш ли да се научиш да изпълняваш? Можеш ли да се справиш с това? - Гледаше ме и изучаваше всяко движение на лицето ми. Секундарникът цъкаше. - — Бих могла да опитам — прошепнах. - — Добре — усмихна се той. — Сега за срока. Един месец вместо три. Това е ужасно малко, особено ако искаш да идваш само три пъти в месеца. Не мисля, че е по силите ми да издържа толкова дълго без теб. То сега едва успявам да дочакам… — И някак внезапно спря. - Не можел да издържи без мен? Това пък какво означаваше? - — Какво ще кажеш един уикенд да идваш за ден по-малко и да се виждаме някъде по средата на седмицата след това? - — Добре. - — И наистина те моля, нека опитаме за три месеца. Знаеш, че винаги можеш да си идеш, ако усетиш, че не е за теб. - — Три месеца? — Чувствах се като вързана за релсите на железопътна линия. Отпих още една глътка вино и взех още една стрида. Почваха да ми харесват. - — Толкова за притежанието. Приеми, че е просто терминология и в крайна сметка опира до принципа на изпълнение и подчинение. Това би ти послужило да придобиеш нужната нагласа, да разбереш кой съм аз за теб и с това съзнание да прекрачиш прага на дома ми. Да знаеш, че аз ще правя с теб това, което харесвам да правя. И ти следва да приемеш това и да желаеш да го направиш за мен. Ето защо трябва да ми вярваш. Ще те чукам по всяко време, на всяко място и по начин, който намеря за удачен и удовлетворителен за мен. Ще те дисциплинирам, защото няма начин да не направиш грешки. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие. Но аз напълно съзнавам, че това е нещо съвсем ново за теб. Затова ще започнем много бавно и аз ще ти помагам. Ще разработваме заедно различни варианти. Искам да ми се довериш, но също така знам, че първо трябва да спечеля доверието ти. И ще го направя. - Той беше толкова разпален, толкова обсебен… той просто беше такъв. И в същото време го гледах като омагьосана. Не можех и не исках да погледна встрани. Той съвсем искрено и страстно желаеше това от мен. Спря да говори и ме погледна. - — Следиш ли мисълта ми? — прошепна. Гласът му бе натежал от чувство, топъл и съблазнителен. Приближи чашата до устните си, без да откъсва очи от мен. - Келнерът дойде до вратата и Крисчън му кимна, че може да разчисти масата. - — Искаш ли още вино? - — С кола съм. - — Вода? - Кимнах. - — Газирана или обикновена? - — Газирана. - Сервитьорът изчезна. - — Много си мълчалива — каза тихо той. - — За сметка на това ти си доста многословен. - Той се усмихна. - — Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана? Ана! - — Да — отговорих, без да мисля, но истината беше, че да… аз му вярвах. - — Тогава — въздъхна той облекчено — останалото са само подробности. - — Важни подробности. - — Добре, нека минем през тях поред. - Думите му кънтяха в главата ми, заливаха съзнанието ми като потоп и давеха мислите ми. Не знаех как ще смеля цялата тази информация. Сервитьорът се върна с основното ястие — треска, аспержи, мачкани картофи и сос холандез. Никога не бях изпитвала по-силно нежелание, дори отвращение при мисълта за храна. - — Надявам се, че обичаш риба — каза Крисчън. - Погледнах яденето и веднага отпих от водата. Сгреших, че не бях поръчала вино. - — Да поговорим за правилата. Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли? - — Да. - — Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден. - — Не. Тук няма да отстъпя. Никой не може да ми диктува какво да ям и кога. Как да се чукам — да, но как ям!? Няма начин! - — За мен е изключително важно да знам, че не си гладна. — Той присви устни. - Какво беше това нещо с яденето? - — Ще се наложи да ми се довериш. - Той ме гледа дълго, после някак се отпусна и каза: - — Туш, госпожице Стийл! Отказвам се да споря за яденето и за съня. - — Защо не мога да те гледам в очите? - — Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това. - Дали? - — Защо не мога да те докосвам? - — Защото не може. - Лицето му изразяваше решителност, дори инат. - — Заради госпожа Робинсън ли? - Той ме изгледа много учудено. - — Как пък ти хрумна това? — И още докато го изричаше, сякаш разбра. — Мислиш, че тя ме е травматизирала ли? - Кимнах. - — Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо. - О, така ли? А аз трябваше да се съобразявам? - — Значи няма нищо общо с нея? - — Не, Анастейжа. И не искам самата ти да се докосваш. - „Моля? А, да, клаузата с мастурбацията.“ - — Питам само от любопитство. Защо? - — Защото искам цялото удоволствие, което изпиташ, да бъде за мен — каза той леко пресипнало, но съвсем категорично. - Сега вече нямах отговор. От една страна — „Искам да хапя тази устна“, от друга — храната и сънят. Но той щеше постепенно да се наложи и там. А още не бяхме обсъждали дискусионните ограничения. Не бях сигурна, че мога да говоря за това на масата. Изобщо не бях сигурна, че мога да говоря за това лице в лице с него. - — Май много материал ти дадох за размисъл. - — Така е. - — Искаш ли да минем през дискусионните ограничения? - — Не и докато се храним. - Той се усмихна и попита: - — Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива? - — Нещо такова. - — Не яде много. - — Стига ми. - — Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие! - „Господи, броил ми е хапките!“ - — Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор. - — Искам да си здрава, Анастейжа. - — Знам. - — Добре. Сега вече мога да обеля… тази рокля от тялото ти. - Преглътнах. Да обели от тялото ми роклята на Кейт! Усетих силен спазъм от желание в слабините си. Мускулите, с които вече се бях запознала добре, се свиха в очакване. Но не, нямаше да стане. Най-силното му оръжие — сексът, беше насочено към мен. Дори и аз, дето нищо не разбирах от секс, се бях убедила, че там е велик. - — Не мисля, че идеята е добра — казах тихо. — Не сме яли десерт. - — Искаш десерт? — попита той с недоверие. - — Да. - — Може ти да си десертът. - — Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка. - — Анастейжа, ти си изумително вкусна и сладка. Знам. - — Крисчън, използваш секса като оръжие срещу мен. Не е честно наистина — казах много тихо и се вторачих както обикновено в пръстите си. Той като че ли се изненада, замисли се над думите ми и погали брадичката си, докато подбираше думите си. - — Права си. Така е. В този живот всеки използва това, в което е най-добър. Което не променя факта колко силно те желая. Сега доволна ли си? - Как можеше да ме съблазни само с гласа си? Едва се удържах, дишах тежко, на пресекулки, нервите ми дрънчаха като коледни камбанки, кръвта ми бучеше и запушваше вените ми и вътрешностите ми. - — Ще ми се да опитам нещо — каза задъхано той. - Намръщих се. Току-що ми бе сервирал куп доста неприятни неща, за които да мисля, а сега и това. - — Ако беше моя, сега нямаше да се замисляш, щеше да е много по-лесно. — Гласът му бе много мек и всяка дума в изречението му беше „секс“. — Всички тези решения, цялото това мислене уморява. Дали така да го направя, или иначе? Тук ли да е, или там? Може ли сега, или не може? Нямаше да се налага да мислиш за всичко това. Тези решения и цялото това мислене щяха да бъдат моя грижа. А точно сега, в този момент, ти ме желаеш, Анастейжа. Знам това. - „Че как така може да е сигурен?“ - — Мога да съм сигурен… - „Еба ти! Тоя отговаря на въпрос, който още не съм задала! Да не би да може да чете и мисли?“ - — … защото тялото ти те издава. Притискаш бедрата си едно в друго, изчервила си се и дишането ти се промени. - Стига, това вече беше прекалено. - — Как разбра за бедрата ми? — попитах много тихо и с недоверие. Та бедрата ми бяха под масата. - — Усетих покривката на масата да мърда. Предположението ми се базира на години опит. Но съм прав, нали? - Изчервих се пак и отново загледах пръстите си. Това, което ме спираше в тази игра, беше, че само той разбира и знае правилата. Бях прекалено наивна и неопитна. Единственият човек, с когото можех да направя някаква база за сравнение, беше Кейт, а тя не позволяваше на никой да й се качи на главата. Разбира се, можех да ползвам за база и моите героини. Елизабет Бенет щеше да полудее от гняв, Джейн Еър би била прекалено изплашена, а Тес щеше да се предаде, като мен. - — Не съм си изяла рибата. - — Предпочиташ студена риба пред мен? - Вдигнах рязко глава и го погледнах. Очите му горяха, погледът му се топеше в собствения си пламък. Сребристосива неконтролируема страст. - — Мислех, че искаш да си изяждам всичко в чинията. - — Точно в този момент не давам пукната пара за чинията ти. - — Крисчън, ти просто играеш нечестно. - — Знам. Винаги съм играл така. - Моето друго аз ми се нацупи. Можеш да го направиш. Можеш да изиграеш този секс бог с правилата на неговата игра. Мога ли? Е, да пробваме. Нямах никакъв опит в тази игра. Взех едно парче аспержа и без да откъсвам поглед от него, захапах устната си. После, много бавно, поставих връхчето на аспержата до устните си и го засмуках. - Очите му се разшириха, съвсем леко, за секунда, но това не ми убягна. - — Какво правиш, Анастейжа? - Захапах връхчето. - — Ям си аспержата. - Крисчън се размърда в стола. - — Мисля, че си играете с мен, госпожице Стийл. - — Просто довършвам вечерята си, господин Грей — казах съвсем невинно. - Точно в този момент сервитьорът почука и влезе, без да чака разрешение. Хвърли бегъл поглед към Крисчън, който го изгледа недоволно, но в крайна сметка възвърна любезното си изражение и кимна вежливо към чиниите на масата. Сервитьорът просто развали магията, а аз се хванах за този ценен миг, за да сляза на земята. Трябваше да си тръгна. Тази среща щеше да свърши само по един начин. А след такъв напрегнат разговор имах нужда от някаква граница. Тялото ми копнееше за допира му, но съзнанието ми се бунтуваше. В момента исках да съм далеч от него. Още не бях взела решение, а целият сексапил, който излъчваше той, никак не улесняваше нещата. - — Искаш ли десерт? — попита той. Джентълмен, както винаги, но очите му горяха. - — Не, благодаря. Мисля, че е време да тръгвам. — И пак погледнах пръстите си. - — Да тръгваш? — Беше повече от изненадан и дори не се постара да го прикрие. - Сервитьорът бързо се изнесе. - — Да — казах убедена, че това е правилното решение. Ако останех в тази стая с него, той щеше да ме чука. Станах. — И на двамата ни предстои утрешната церемония. - Крисчън се изправи на секундата и забрави добрите маниери. - — Не искам да тръгваш. - — Моля те, трябва… - — Защо? - — Трябва да обмисля всичко, което ми каза. А за това имам нужда от малко самота и да съм далеч от теб. - — Мога да те принудя да останеш — каза той заплашително. - — Да, можеш. И няма да е трудно, но не искам да го правиш. - Той прокара пръти през косата си, без да сваля очи от мен. - — Знаеш ли, Анастейжа, когато дойде в офиса ми да ме интервюираш, от мига, в който падна, си мислех, че си жена, която лесно и с желание би изговаряла само две реплики: „Да, сър“ и „Не, сър“. Мислех, че си родена да се подчиняваш. Но честно казано, не съм сигурен, че в твоето така изкусително прелестно тяло има и капка готовност да се подчиниш на каквото и да е. - Докато говореше, бавно се приближаваше към мен. Гласът му издаваше нервност, несигурност и напрежение. - — Може би си прав. - — Искам да ми дадеш тази възможност да опозная тялото ти и да се убедя, че е така. — Той протегна ръка, погали лицето ми, прокара пръст по долната ми устна и каза: — Аз просто не знам друг начин, Анастейжа. Аз съм такъв, какъвто съм. - — Зная. - Той се наведе да ме целуне, но спря, погледна ме все едно искаше разрешение. Очите му бяха питащи, търсещи, очакващи. Повдигнах се на пръсти и той ме целуна. Не знаех дали някога ще го видя или целуна отново. Ръцете ми тръгнаха по своя собствена воля, увиваха се около косата му, дърпаха го към мен, езикът ми галеше неговия. Ръцете му бяха на врата ми, придърпваше ме все по-дълбоко и по-дълбоко в една бездънна целувка. Тялото му отговаряше на отчаяната ми страст. Ръката му се плъзна по гърба ми, чак до края на гръбнака. Тялото му безнадеждно се впиваше в моето. - — Не мога ли да те убедя да останеш? — питаше задъхано между целувките. — Остани с мен тази нощ. - — И да не мога да те докосна? Не. - Той изпъшка. - — Невъзможна си. — Отдръпна се, огледа ме и попита: — Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане“? - — Защото тръгвам сега, веднага. - — Нямах предвид това и ти знаеш много добре. - — Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти. - Той затвори очи, опря челото си в моето, успокои дишането си, целуна ме по челото, пое си дъх, пъхна носа си в косата ми, вдиша дълбоко, после ме пусна и се отдръпна. - — Както желаете, госпожице Стийл. — Лицето му вече бе станало безизразно. — Ще ви придружа до колата — добави и протегна ръка. Аз грабнах чантата си и пъхнах ръката си в неговата. _Какво направих?_ Това може би беше краят. Кое решение беше правилното и кое неправилното? Сърцето ми се сгърчи от болка. _Как всичко се обърна!_ Един миг просветление — и всичко вече стана различно. - — В теб ли е номерчето за колата? - Започнах да ровя за билета и му го подадох. Той го подаде на портиера. Погледнах го скришом, докато чакахме. - — Благодаря за вечерята. - — Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл — каза много вежливо той, макар че изглеждаше замислен и като че ли не на себе си. - Погледнах го и се опитах да запечатам красивия му профил завинаги. Мисълта, че може никога повече да не го видя, бе непоносимо болезнена. Той се обърна рязко към мен каза колебливо: - — Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш… ако вземеш правилното решение… мога ли да те видя тази неделя? - — Ще видим. Може би. - Лицето му облекчено се отпусна и веднага пак помръкна. - — Хладно е. Имаш ли сако? - — Не. - Той си свали сакото. - — Облечи го. Не искам да настинеш. - Обърнах се и напъхах ръце в сакото му. Спомних си за онзи път в офиса, когато държеше моето и когато постави ръце на раменете ми. И как ме потресе тази наша първа среща! Нищо не се бе променило. Всъщност бе станало много по-сериозно. Сакото му беше топло, твърде голямо за мен, но миришеше като него — божествено! - Момчето докара колата ми. Устата му зейна в почуда, притеснение и какво ли още не. - — Това ли караш? — Беше потресен. Тръгнахме към колата. Момчето излезе и Крисчън пъхна в шепата му пари. — Тази кола върви ли изобщо? - — Да. - — И ще стигне до Сиатъл? - — Ще стигне. - — Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам? - — Да — казах вече ядосана. — Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи. - — О, Анастейжа, можем и повече от това. - — Какво искаш да кажеш? — И тогава прозрението ме осени. — Не мислиш да ми купуваш кола, нали? - Той ме гледаше гневно. Челюстите му бяха здраво стиснати. - — Ще видим — каза сухо. - Направи гримаса, докато ми отваряше вратата. Помогна ми да вляза. Свалих си обувките. Той ме гледаше с бездънните си тъмни очи. - — Карай внимателно — каза тихо. - — Довиждане, Крисчън. — Гласът ми беше пресекнат, трескав и пресипнал от напиращите сълзи. Усмихнах му се тъжно. „Само да не се разрева!“ - Отдалечавах се бавно, гърдите ми се разтресоха от стенание, давех се да потисна сълзите си. Но не успях. Те потекоха по лицето ми съвсем свободно, а аз дори и не разбирах защо плача. Та нали исках да отстоя позицията си. Той бе обяснил всичко. Всичко беше ясно. Той искаше мен, а аз исках повече. Исках той да ме желае и да се нуждае от мен така, както аз го желаех и се нуждаех от него. Но дълбоко в себе си знаех, че това е невъзможно. - Не знаех дори как да мисля за него. Ако правех тези неща, дали щеше да ми е гадже? Щях ли да мога да го представям на приятелите си? Да ходим на бар, на кино, на боулинг дори? Истината беше, че силно се съмнявах, че това ще се случи. Той нямаше да ми дава да го докосвам и да спя до него. Да, не бях изживявала тези неща в миналото си, но ги исках в бъдещето си. Но не такова бъдеще ми предстоеше с него. - Ами ако се съгласях и след три месеца той кажеше, че му е писнало да се опитва да ме модифицира в нещо, което не съм и няма шанс да стана? Как щях да се чувствам тогава? Щях да съм вкарала толкова много емоции и чувства в нещо, което не бях убедена, че искам да правя. И ако после кажеше: „Не, край на споразумението!“, как щях да се справя с това отхвърляне, но вече на съвсем различно ниво — изхвърляне? Може би бе по-добре да се отдръпна сега, докато все още беше рано и бях що-годе цяла и жива и самочувствието ми не бе сринато. - Но мисълта да не го видя никога повече беше агония. Как се бе напъхал толкова бързо под кожата ми? Не беше само секс, нали? - Или беше? Избърсах сълзите си. Дори не исках да се замислям за чувствата си към него. Страхувах се от това, което ще намеря, ако се разровя в тях. - Паркирах отпред. Беше тъмно. Кейт вероятно бе излязла. Поне това облекчение! Не исках отново да ме хване да плача. Започнах да се събличам и пуснах лаптопа. Имаше съобщение от Крисчън. - - __Подател:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Тази вечер - __Дата:__ 25 май 2011, 22:01 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Не разбирам защо избяга тази вечер. Мисля, че отговорих на всичките ти въпроси. Знам, че ти дадох прекалено много информация и че имаш нужда от време да я обмислиш. Надявам се също да помислиш отново върху предложението ми. Много силно желая това между нас да се получи. Ще правим всичко много бавно. - Просто ми повярвай.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Имейлът ме разплака отново. Аз не бях завоевание, не бях и фирма, която искаше да купи. Или бях? Не отговорих. Не знаех какво да му кажа. Нахлузих пижамата си и се увих със сакото му. Докато лежах и гледах тъмния таван, си спомних колко пъти той се опита да ме предупреди, да ми каже да се пазя от него. „Анастейжа, трябва да се пазиш от мен… Аз не съм мъжът за теб… Нямам приятелка… Не се занимавам с такива неща… Не съм по сърчица и романтики… Аз не правя любов… Не знам друг начин…“ - И докато плачех тихо във възглавницата, се хванах за последното. Не знам друг начин. Е, и аз не знаех друг начин. Може би заедно можехме да начертаем друга посока… - - - 14. - - Крисчън стоеше над мен с кожена пръчка за езда — не съм сигурна нагайка ли беше, или стек. Беше със стари протъркани джинси „Ливайс“. И нищо друго. Бавно сложи пръчката в дланта си и ме гледаше с триумфална усмивка. Не можех да мръдна. Бях закопчана с белезници за китките и за глезените, гола, разпъната върху леглото с четирите колони. Той се наведе и прокара пръчката от челото към носа ми. Усетих аромата на кожа. После тя плъзна към разтворените ми устни. Дишах тежко и възбудено. Той сложи края на пръчката в устата ми. Усетих наситения вкус на гладката кожа. - — Смучи — изкомандва той, но гласът му беше мек. Устните ми се затвориха около кожата. - — Стига — каза рязко той. - Изстенах, когато извади пръчката и започна да я плъзга надолу по брадичката ми, под нея, по шията ми, между ключиците. Там спря, завъртя я леко и продължи да я плъзга надолу, между гърдите ми, по корема, около пъпа. Гърчех се от желание, от всепоглъщаща нужда, борех се с белезниците, които се забиваха в китките и глезените ми, докато огъвах тялото си. Той завъртя върха на пръчката около пъпа ми и продължи надолу, през триъгълника и около клитора. И тогава леко, но неочаквано удари клитора ми с върха на пръчката. Свърших на секундата, като крещях името му. - - - И се събудих, без въздух, борех се да поема дъх и все още усещах конвулсиите от оргазма. Бях плувнала в пот. Нямах никаква представа какво ставаше. Бях сама в леглото. Как? Защо? Седнах шокирана. Беше сутрин. Погледнах часовника — осем часът. Покрих лице с дланите си. Не знаех, че е възможно да сънуваш секс. Да не би да беше от храната? - Може би от стридите или пък заради това проучване в интернет? Странно. Много странно. Нямах представа, че човек може да получи оргазъм в съня си. - Кейт беше в кухнята. - — Какво ти е, Ана? Изглеждаш странно. Това сакото на Крисчън ли е? - — Добре съм. — По дяволите! Трябваше да се погледна в огледалото! Опитах се да отбягна зелените й изпиващи очи. Все още бях в шок от случилото се. — Да, неговото е. - — Наспа ли се? — попита тя, не особено доволна от вида ми или от факта, че нося неговото сако. - — Не много добре. - Тръгнах към чайника. - — Как мина вечерята? - Ето, почна се… - — Ядохме стриди. После треска, така че, бих казала — доста зарибяващо. - — Мразя стриди и не питах за яденето, а как се държа Крисчън. За какво говорихте? - — Беше много внимателен. — И спрях. Какво можех да кажа? Че няма СПИН, че е яко откачен с тези негови игри, че иска да изпълнявам всичко, което му скимне, че е успял да нарани една, която вързал в неговата стая за тавана, и че искаше да ме чука на масата за вечеря. Дали това щеше да й стигне? Опитвах се да се сетя за нещо от срещата ни, за което да говоря с нея. - — Уанда не му харесва. - — Никой не харесва Уанда, Ана. Това не е нищо ново. Просто се откажи вече от тази кола. Не става. - — Говорихме за много неща. Знаеш какъв е капризен с храната. Обаче много хареса роклята ти. — Чайникът завря и отидох да си направя чай. — Искаш ли чай? Искаш ли да ми прочетеш речта си за днес? - — О, да, моля те. Снощи бях в „Бека“ и я правих там. Ще ида да я взема. Да, сипи ми чай. — И изхвърча от кухнята. - Как успях да я разсея, не знам! Сложих филия в тостера. Изчервих се при спомена за… реалистичния ми сън. _Какво беше това?_ - Обмислях всички възможни варианти. Бях толкова объркана. Неговото предложение за връзка — или по-скоро предложение за работа. Имаше работно време, работна характеристика и доста подробни описания на задълженията и наказанията при неизпълнение на задълженията. Не си бях представяла първата си романтична връзка така, но да, разбира се, той не беше по романтиката. Ако му кажех, че искам повече от това, което ми предлага, той най-вероятно щеше да откаже и можех да наруша правилата му, а това, от което най-много се опасявах, беше, че може да го загубя. Не бях и сигурна, че имам смелостта да бъда нечия робиня. Камшиците и тези бастуни ме отвращаваха. По принцип съм страхлива, не понасям физическа болка и мога да направя чудеса, за да я отбягна. Сетих се за съня си. Така ли щеше да е? Моето друго аз подскачаше весело и кряскаше: „Да, да“. - Кейт се върна с лаптопа си. Съсредоточих се върху тоста и с половин ухо заслушах речта й. - - - Когато Рей дойде, бях облечена и готова. Отворих вратата и той беше там — в малко неугледния си костюм. Заля ме такава силна любов и благодарност към този съвсем обикновен и добър човек. Хвърлих се на врата му. Доста нетипична за мен проява на чувства. Това го стресна и обърка. - — Е, Ани, и аз се радвам да те видя — каза той и на свой ред ме прегърна. После се отдръпна леко и ме огледа. — Ей, дете, наред ли е всичко? - — Разбира се, татко. Не може ли едно момиче да се зарадва на старчето си? - Той се усмихна с всичките радостни бръчици около очите си и влезе с мен във всекидневната. - — Добре изглеждаш. - — Роклята е на Кейт — отговорих и погледнах надолу към сивата рокля от шифон с голи рамене и презрамка през врата. - — Къде е Кейт? - — В университета. Трябваше да отиде рано. Ще изнася реч. - — Да тръгваме ли и ние тогава? - — Имаме половин час, татко. Искаш ли чай? И може през това време да ми разкажеш как са всички в Монтесино. Как беше по пътя? Имаше ли много движение? - - - Рей паркира и тръгнахме с тълпата към салона. Повечето бяха студенти в червено-черни тоги. - — Успех, Ани! Изглеждаш ужасно изнервена. Трябва ли да правиш нещо? - От всички дни в целия ни съвместен живот Рей бе избрал точно днешния, за да проявява наблюдателност! - — Не, татко, просто днес е голям ден за мен — казах. Всъщност мислех само за едно — щях да го видя. - — Моето малко момиче вече се дипломира. Гордея се с теб, Ани! - — Благодаря ти, татко — казах с любов. - Салонът беше претъпкан. Рей отиде да седне с другите родители. Запробивах си път към моето място. Бях с черна тога и шапка. Така поне се чувствах анонимна и защитена. Сцената беше празна. Нервите ме тресяха яко. Едва дишах, сърцето ми блъскаше като лудо. Той беше някъде тук. Чудех се дали Кейт е говорила с него и дали го е разпитвала. Седнах сред групата студенти, чиито фамилни имена започваха със „С“. Бях на втория ред, с което ставах още по-незабележима. Обърнах се и видях Рей. Помахах му. Той вдигна палец окуражително. Облегнах се и зачаках. - Салонът продължаваше да се пълни. Хората говореха развълнувано и ставаше доста шумно. Редът пред мен се запълни. От двете ми страни седнаха две момичета, които не познавах. Бяха явно от друга специалност. Освен това бяха и добри приятелки, защото не спряха да приказват през мен, все едно ме нямаше. - Точно в единайсет ректорът се появи на сцената, следван от тримата заместник-ректори и преподавателите ни. Бяха с червено-черни тоги. Всички се изправиха и започнаха да аплодират. Някои от професорите помахаха с ръка или кимнаха, други изглеждаха силно отегчени. Професор Колинс, моят ръководител и любим учител, изглеждаше както обикновено — като току-що паднал от кревата си. Последни на сцената излязоха Кейт и Крисчън. Крисчън изпъкваше сред останалите като бяла врана сред черни. Костюмът му беше сив, перфектно ушит, очевидно по поръчка. Косата му беше още по-наситено медна под светлините в залата. Изглеждаше много сериозен и резервиран. Когато седна, разкопча едноредното си сако и видях вратовръзката му. Тази вратовръзка! Несъзнателно разтърках китките си. Не можех да откъсна очи от него. Беше сложил тази вратовръзка съвсем умишлено. Нямаше никакво съмнение! Аудиторията утихна. - — Погледни го само! Страхотен е! — каза едно от момичетата до мен с такъв ентусиазъм, че чак подскочих. - — Много е секси. - Замръзнах. Със сигурност не говореха за професор Колинс. - — Това трябва да е Крисчън Грей. - — Женен ли е? Има ли гадже? - — Едва ли — казах аз някак наежено. - Момичетата ме изгледаха с отворена уста. Тъкмо да кажат по едно: „О!“, когато добавих: - — Мисля, че е гей. - — Много жалко — въздъхна едната. - Докато ректорът четеше речта си, гледах как Крисчън дискретно огледа залата. Потънах в стола си и вдигнах рамене. Мислех си, че ставам съвсем невидима. Естествено се провалих, защото секунда по-късно очите му намериха моите. Погледът му беше празен, хладен и напълно резервиран. Свих се неудобно в стола, защото в мига, в който ме погледна, се бях върнала в съня си тази сутрин и усетих как зверската болка на желанието сгърчи, възпламени и стопи слабините ми. Изчервих се. Улових бегла усмивка на лицето му, но тя, уви, изчезна бързо. Той вдиша рязко, затвори очи за секунда и когато ги отвори, си бе върнал същото пасивно, неразгадаемо и студено изражение. После погледна ректора и втренчи очи в емблемата на университета. Не ме погледна повече. Ректорът не спираше да дрънка, а Крисчън все така упорито отбягваше погледа ми. Гледаше единствено и само емблемата. - Защо не искаше да ме погледне? Вероятно бе променил намерението си или просто не можеше повече да ме чака да взема някакво решение. Притеснение и уплаха заляха мозъчните ми клетки. Може би това, че го бях оставила снощи, бе краят за него. Смешно, нали аз бях тази, която слагаше край, а сега седях в паника, че съм го загубила. _Аз_ го оставих, а сега се гърчех в агония. Сетих се за имейла му снощи. Може би беше ядосан, че не бях отговорила. - Сепнах се от бурни аплодисменти. Бяха за Кейт, която тръгна към микрофона. Ректорът седна, тя отметна назад разкошната си дълга коса и подреди листите пред себе си. Не бързаше и никак не й дремеше, че я гледат стотици очи. После погледна към публиката, усмихна се и започна речта си. Тя беше забавна, а и Кейт нито за миг не се запъна; момичетата до мен се смееха на шегите й. „Катрин Кавана, определено можеш да говориш каквото си искаш, и пак да плениш всички.“ Бях толкова горда с нея, че почти забравих за Крисчън и всичките си еротични фантазии. Слушах Катрин с интерес, макар че бях чела речта. Тя не позволяваше на никой да се разсейва. Просто нахлу в залата и отнесе публиката. - Темата беше: „Накъде след колежа?“. Да, накъде наистина? Крисчън гледаше Кейт изненадано. Хм, ами ако Кейт бе отишла на това интервю? Може би сега тя щеше да е на моето място и да обмисля неприличното предложение. Красавицата Кейт и красавецът Крисчън. А аз щях да съм като тези две момичета тук — да седя и да му се възхищавам отстрани. Знам, че Кейт нямаше да му позволи да види бял ден. Как го нарече онзи ден? Зловещ? Мисълта за конфронтация между Кейт и Крисчън ме накара да се почувствам крайно неудобно. Не знаех на кого от двамата бих заложила. - Кейт цъфтеше в края на речта си, всички спонтанно станаха на крака и я аплодираха. Първите й овации. Усмихнах й се с възхищение и тя върна усмивката ми. После се оттегли, ректорът стана и представи Крисчън. Бях силно изненадана. Никой не ми бе споменал за реч. Ректорът изброи набързо неговите постижения, разказа за компанията му, за личностните му качества като ръководител. - — … и също така главен спонсор на нашия университет. Дами и господа, господин Крисчън Грей! - Ректорът стисна ръката му, публиката аплодираше. Сърцето ми заседна в гърлото. Той се приближи до микрофона и огледа публиката. Изглеждаше толкова уверен в себе си, изправен пред толкова очи. Точно като Кейт. Двете момичета до мен го гледаха в транс. Всъщност мисля, че по-голямата част от женската аудитория се наведе леко напред. Някои от мъжете също. Той започна. Гласът му беше мек, премерено емоционален, но и пленителен. - — Дълбоко съм развълнуван и искрено благодарен за оказаната ми чест да бъда днес сред вас. Ще използвам тази изключително рядка възможност да говоря за внушителната работа на нашия екип, който работи по проблемите на екологията. Стремим се да разработим лесно приложими и екологично съобразени методи за развитие на селското стопанство в страните от Третия свят. Крайната ни цел е да спомогнем да се сложи край на глада и мизерията. Повече от един милиард души, предимно в районите във и под Сахара, Южна Азия и Латинска Америка, живеят низвергнати и в пълна нищета. По тези места хората са изправени пред заплахата от екологично и социално унищожение вследствие на примитивния начин, по който обработват земята. За мен това е нещо твърде лично. Аз знам какво е истински, свиреп глад. - Ченето ми увисна до пода. Крисчън гладен?! Това вече обясняваше много. И в този миг си спомних и за интервюто — той наистина искаше да нахрани света. Отчаяно се мъчех да се сетя какво бе писала Кейт в статията си за него. Май бе осиновен на четири. Не можех да допусна, че Грейс го е оставяла гладен. Може би е било преди това, като малко дете. Сърцето ми се сви от ужас и срам. Не можех да си го представя като малко недохранено дете със сиви очи. Какъв живот бе живял този човек… дете… преди Грейс да го вземе и спаси? - Усещах надигащ се бунт, гняв, ярост. Горкият Крисчън — животът му е бил напълно прецакан. Изкривената психика на един филантроп. Бях сигурна, че той не се вижда така и би отблъснал всякаква мисъл или жест на съжаление или съчувствие. - Изведнъж всички станаха на крака и бурно заръкопляскаха. Станах и аз, макар че не бях чула и половината реч. Той правеше всички тези добри неща, вършеше цялата тази огромна работа, а се занимаваше да ме убеждава и да върви подире ми. Спомних си откъси от телефонните му разговори. За Дарфур. Всичко си идваше на мястото. Всичко беше за прехраната на някой друг. - Той се усмихна леко, с благодарност за топлия прием. Дори Кейт ръкопляскаше. После Крисчън се върна на мястото си. Не ме погледна. А аз се мъчех да асимилирам тази нова информация, напълно загубила контакт с това, което се случваше наоколо. - Един от заместник-ректорите стана, ние се наредихме в безкрайна опашка и зачакахме ужасно скучната, уморителна и бавна церемония по връчването на дипломите. Трябваше да се връчат над четиристотин дипломи и чаках един час, преди да си чуя името. Тръгнах към сцената. Двете момичета се изкикотиха на нещо. Крисчън ме погледна топло, но безстрастно. - — Поздравления, госпожице Стийл — каза, хвана ръката ми за поздрав и леко я стисна. Усетих как електричеството от кожата му прониква в моята. — Имате ли проблем с лаптопа си? - Подаде ми дипломата. Гледах недоумяващо. - — Не. - — В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми? - — Видях само тоя за сливанията и за придобиванията. - Той ме изгледа крайно изненадано. - — После — каза сухо и аз трябваше да се отместя, защото задържах опашката. - Върнах се на стола си. Имейли? Сигурно е пуснал и други. Какво бе писал? - Още цял час чаках церемонията да свърши. Беше много мъчително очакване. Най-накрая с облекчение видях как всички по сцената стават, имаше още аплодисменти, най-много за Кейт и Крисчън. Той не ме погледна. А толкова копнеех да го направи! - Докато чаках редът ни да се опразни, Кейт ме повика. Слизаше от сцената към мен. - — Крисчън иска да говори с теб — викаше тя. Двете момичета до мен ме гледаха с отворени усти. - — Изпрати ме да те повикам — не спираше да кряка тя. - — Страхотна реч, Кейт! - — Нали? — усмихна се тя. — Идваш ли? Този мъж може да е доста убедителен, когато иска нещо. — Врътна драматично очи и аз се засмях. - — Дори не можеш да си представиш колко убедителен може да е. Не мога обаче да оставя Рей сам задълго. — Погледнах към Рей и с жест му показах да ме изчака. Той вдигна палец и аз последвах Кейт по коридора зад сцената. Крисчън говореше с ректора и с двама от професорите. Погледна встрани и ме видя. - — Извинете, господа — каза и тръгна към мен. Пътьом се усмихна на Кейт. - — Благодаря — каза й и преди тя да отговори, ме хвана за лакътя и ме поведе към нещо като мъжка тоалетна. То си беше тоалетна. Провери дали има някой и заключи вратата. - „Какво го е прихванало?“ Мигах неразбиращо. - — Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти? — Гледаше ме изпитателно, а аз си бях глътнала езика. - — Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. — Опитвал се бе да се обади? Пробвах техниката с отвличането на вниманието, която действаше при Кейт, но май не и при него. — Страхотна реч. - — Благодаря. - — Обяснява защо имаш такова отношение към храната. - Той прокара пръсти през косата си. Беше, меко казано, раздразнен. - — Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент — каза и затвори очи. Изглеждаше наранен. — Толкова се притеснявах за теб. - — Защо си се притеснявал? - — Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола. - — То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно. - — Фотографът Хосе? — Очите му се свиха и лицето му застина. - — Да, купих колата от майка му. - — Да, а тя може би е била на майката на майката на Хосе. Тази кола не е безопасна! - — Карам я от три години. Съжалявам, ако съм те разтревожила. Защо не се обади? - Как можеше така да преувеличава!? Той пое дълбоко дъх. - — Анастейжа, искам да знам отговора ти. Това размотаване и чакане ме побърква. - — Крисчън, виж… оставила съм баща си сам… - — Утре. Искам отговор до утре. - — Добре, утре. Ще ти кажа до утре. - Той се отдръпна, огледа ме хладно, раменете му се отпуснаха, все едно огромен товар бе паднал от тях, и попита: - — Ще останеш ли за коктейла? - — Не зная какво ще иска Рей. - — Искам да се запозная с баща ти. - „Защо, по дяволите?“ - — Не съм сигурна, че идеята е добра. - Крисчън отключи вратата, устата му беше свита в зловеща черта. - — Срамуваш ли се от мен? - — Не! — Сега вече аз бях изнервената. — Като какъв да те представя на баща си? Като мъжа, който отне девствеността ми и иска да започна с него доминантно-подчинена садо-мазохистична връзка? Не си обут в обувки, подходящи за бързо бягане. - Той ме погледна и се усмихна. И колкото и да бях бясна, не можах да не се усмихна и аз. - — Само за твоя информация, аз мога да тичам доста бързо. Просто му кажи, че съм ти приятел, Анастейжа. - Отвори вратата и аз тръгнах пред него. Какво ли не ми минаваше през акъла? Ректорът, тримата заместник-ректори, четиримата професори и Кейт ме изгледаха без опит да затворят увисналите си ченета, докато прелетях покрай тях. Оставих им Крисчън и тръгнах да търся Рей. - „Кажи му, че съм ти приятел.“ Приятели, които имат договор за взаимни ползи. Да бе, да. - Нямах представа как да ги запозная. - — Рей? - Залата беше все още пълна наполовина. Рей не беше мръднал от мястото си. Видя ме и тръгна през тълпата право към мен. - — Честито, Ани! — И ме прегърна. - — Искаш ли да пийнем по нещо на коктейла? - — Да, но само ако и ти искаш. - — Не е нужно да ходим, ако не искаш — казах с тон, с който всъщност го молех да каже „не“. - — Ани, два часа седях и слушах всякакви тъпотии. Имам нужда да пийна нещо. - Хванах го под ръка и излязохме от залата. Беше топъл ранен следобед. При фотографа имаше голяма опашка от желаещи да се снимат за спомен. - — О, добре че се сетих — каза Рей и измъкна от джоба си фотоапарат. — Една за твоя албум, Ани. — Погледнах го недоволно, но застанах мирно и той ме снима. Дали мога да махна вече тая шапка и тая тога, че се чувствам доста глупаво? - „Не само се чувстваш глупаво, така и изглеждаш.“ О, подсъзнанието ми беше наточило зъби като акула. „И сега какво? Как ще представиш Рей на мъжа, който те чука? Няма начин да не го направиш един горд татко.“ Не млъкваше и ме гледаше през очила с форма на пеперудки или нещо подобно. Господи, как я мразех понякога тая моя вътрешна близначка! - Залата, в която бяха организирали коктейла, беше наблъскана с народ. Студенти, родители, преподаватели, приятели, всички бърбореха щастливи и доволни. Рей ми подаде чаша шампанско. Беше кофти, дори не беше охладено и освен това много сладко. Мигом се сетих за Крисчън. Това никак нямаше да му се понрави. - Някой ме повика, обърнах се и видях Итън Кавана. Той ме стисна в прегръдката си, повдигна ме и ме завъртя няколко пъти, при това без да разлее виното ми. - — Честито! — Зелените му сияйни очи се усмихваха. - Бях изненадана колко хубав е станал. Косата му беше тъмноруса, рошава. Беше почти толкова красив, колкото Кейт. Семейната прилика ме порази. - — Итън! Колко се радвам да те видя! Татко, това е Итън, братът на Кейт. Итън, това е баща ми — Рей Стийл. - Те се здрависаха и Рей огледа господин Кавана някак хладно. - — Кога се върна от Европа? — попитах. - — Тук съм от една седмица, но исках да изненадам сестричката си — каза Итън със заговорнически тон. - — Това е толкова мило — усмихнах се аз. - — Нали нея избраха да изнесе прощалната реч. Как може да се пропусне такова събитие! — Беше горд със сестра си. - — Да, много добра реч. - — Няма спор — съгласи се той. - Ръката на Итън още беше около кръста ми. Обърнах се и ледените очи на Крисчън Грей се забиха като ножове в мен. Кейт стоеше до него. - — Здрасти, Рей. — Кейт целуна Рей по бузата, а той, милият, се изчерви. — Запозна ли се вече с гаджето на Ана? Крисчън Грей. - Изпсувах наум. Цялата кръв се отцеди от главата ми. - „Кейт, как може да правиш такива неща?“ - — Господин Стийл, за мен е огромно удоволствие да се запозная с вас — каза гладко и много топло Грей; очевидно не му пукаше от начина, по който го бе представила Кейт. Протегна ръка. Трябва да отдам на Рей заслуженото, че той стисна подадената ръка, без да покаже по какъвто и да е начин, че току-що го е ударил гръм. Кейт го бе повалила в нокаут няколко секунди преди края на първия рунд. - „О, как ще ти се отплатя някога за тази услуга, Катрин Кавана!“ - Не съм убедена, че през тези няколко секунди от устата ми не е излизала пяна. Подсъзнанието ми беше в нокдаун и лежеше проснато на ринга до Рей. - — Господин Грей, приятно ми е — каза Рей хладнокръвно. Очите му бяха леко оцъклени, но нищо повече. После погледът му се плъзна към мен и той ме изгледа с непознато за мен изражение. Нещо като: „Кога-всъщност-имаше-намерение-да-ми-кажеш“. Захапах устна. - — А това е брат ми, Итън Кавана — обърна се Кейт към Крисчън. - Крисчън прехвърли погледа си към Итън (температурата на този поглед биеше рекордите за най-ниска температура, измерена отвъд Полярния кръг). Ръката на Итън бе все още около кръста ми. - — Приятно ми е, господин Кавана. - Здрависаха се. Крисчън протегна ръка към мен. - — Ана, скъпа — каза и аз почти се втечних при това обръщение. - Освободих се от Итън и застанах до него, където ми беше мястото. Крисчън все още се усмихваше на Итън. Все така ледено. Кейт ми се озъби широко. Тя много добре знаеше какво прави. „Лисица такава!“ - — Итън, майка и татко искат да поговорим — каза тя и повлече Итън нанякъде. - — Откога се познавате, деца? — попита Рей, като гледаше ту мен, ту Крисчън. - Способността да артикулирам отново ме бе напуснала. Исках земята под мен да се отвори. Крисчън прокара ръка около врата ми. Палецът му погали леко голия ми гръб и след това дланта му се затвори около рамото ми. - — Малко повече от две седмици — отвърна той спокойно. — Запознахме се, когато Анастейжа дойде да вземе едно интервю от мен за студентския вестник. - — Не знаех, че работиш за вестника, Ана. — Усетих в гласа на Рей тихо неодобрение и раздразнение. - — Кейт беше болна — измънках. Не можех да кажа нищо повече. - — Хубава реч, господин Грей. - — Благодаря, сър. Чух, че сте запален рибар. - И тогава Рей се усмихна, както само той си можеше. Една от онези редки, но истински и неподправени усмивки. И след секунди вече говореха за риболов. Всъщност скоро се почувствах напълно излишна. Грей буквално ухажваше баща ми и съвсем естествено успяваше да го омагьоса. „Както направи с теб, нали?“ — напомни ми оная наглата в мен. Това момиче нямаше никакви задръжки. Извиних се и се измъкнах да търся Кейт. - Тя говореше с родителите си, които ме поздравиха сърдечно, както винаги. Разменихме любезности и малко общи приказки, предимно за предстоящото им пътуване до Барбадос и за местенето в събота. - — Кейт, как можа да ме изтропаш така на Рей! — изсъсках при първата възможност, когато бяхме сами. - — Защото знаех, че никога нямаше да му кажеш. Освен това исках да помогна на Крисчън да преодолее проблема си с обвързването. — Тя се усмихна сладко. - Не той, аз трябваше да се обвържа, дори да се _вържа_ за него. Глупаво момиче! - — Ана, той наистина го прие доста спокойно. Не се поти толкова. Погледни го сега. А Крисчън не може да откъсне очи от теб. — Погледнах към тях. Рей и Крисчън ме гледаха. — Той те гледа като ястреб, Ана, следи всяко твое движение и ходи след теб като кученце. - — По-добре да ида да спася Рей. Или може би Крисчън се нуждае от спасение. Нямам представа вече какво става. Ти също нямаш, Катрин Кавана! - — Ана, аз просто исках да ти направя услуга — викна тя след мен. - Тръгнах към тях с усмивка. - — Ето ме! - Всичко изглеждаше наред. Крисчън се усмихваше на някаква негова си тайнствена шега, а Рей изглеждаше отпуснат и спокоен, независимо от статута и парите на Грей. За какво си бяха говорили? За риба? - — Ана, къде са тоалетните? - — Като излезеш оттук, вляво от залата. - — Веднага се връщам. Вие се забавлявайте, деца. - Рей тръгна към изхода. Погледнах Крисчън доста нервно. Някакъв фотограф мина и ни снима. - — Благодаря, господин Грей — каза фотографът и изчезна със скоростта на светкавицата на фотоапарата си. - — Значи успя да омаеш и баща ми? - — И баща ти? — Очите му горяха, ръката му мина леко по бузата ми. — Какво ли не бих дал, за да разбера какво мислиш, Анастейжа! — каза мрачно той, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми така, че да може да вижда очите ми. Гледахме се като зверове. - Дишането ми се учести. Как можеше да ми действа така? Тук? Сред цялата тази тълпа? - — Точно в този момент си мисля, че харесвам вратовръзката ти. - Той се засмя. - — Напоследък ми е станала любимата. - Изчервих се като мак. - — Прекрасна си, Анастейжа. Тази рокля с презрамката през врата ти отива. Искам да погаля гърба ти и да почувствам красивата ти кожа. - Изведнъж всичко около нас изчезна. Все едно бяхме сами. Цялото ми тяло бе оживяло. Всяко мое нервно окончание пееше весело и меко. А онова електричество ме дърпаше като магнит към него. - — Знаеш, че ще е хубаво, нали, бебчо? — прошепна той. Аз затворих очи, за да почувствам сладкия огън, под който всеки мой орган се отваряше и топеше. - — Но аз искам повече — прошепнах. - — Повече? — Той ме погледна озадачено. Очите му потъмняха. Кимнах и преглътнах сухо. Сега вече знаеше. - — Повече — повтори той меко. Все едно опитваше вкуса на думата. Една простичка, обикновена дума, но пълна с толкова много надежда. Той погали долната ми устна. — Искаш сърчица и цветя. Романтика. - Кимнах пак. Видях в очите му разгаряща се битка. - — Анастейжа — каза тихо и нежно той. — Аз изобщо не зная какво е това. - — И аз. - Той се усмихна. - — Ти не знаеш много неща. - — А ти знаеш всички грешни неща. - — Грешни? Не на мен тия! — Изглеждаше съвсем откровен. — Опитай — прошепна. Такова предизвикателство можеше да отправи само той. И при това само с наклонена настрани глава и ослепителна усмивка. - Борех се за въздух. Бях Ева в градините на Рая. Той беше змията, на която не можех да устоя. - — Добре — прошепнах. - — Какво каза? — Гледаше ме с цялата концентрация, на която е способен човек. Преглътнах. - — Добре, ще опитам. - — Да разбирам ли, че си съгласна? — Не можеше да повярва. - — По принцип да, но искам да обсъдим дискусионните ограничения. — Гласът ми беше толкова тих, че едва се чувах. Той затвори очи и ме дръпна в обятията си. - — Господи, Ана. Ти си толкова… винаги ме изненадваш. Дъхът ми секва, щом си наблизо. - Пусна ме и отстъпи назад. Рей се бе върнал. С него в ушите ми се върна и шумът от залата и говорът на хората, а с него и самите хора. Вече не бяхме сами. Аз току-що се бях съгласила да бъда неговата секс робиня. Крисчън се усмихна на Рей. Очите му излъчваха самото щастие. - — Ани, искаш ли да идем да хапнем? - — Добре. — Мигах като току-що станала от сън. Опитвах се да намеря центъра на равновесието си. Подсъзнанието ми крещеше истерично: „Какво направи?“, а другата в мен се премяташе на задно колело с ловкост и бързина, достойни за Олимпийските игри. - — Искаш ли да дойдеш с нас, Крисчън? — попита Рей. - „Крисчън, моля те, откажи му!“ Умолявах Грей с поглед и се чудех какво бях направила току-що и защо. Трябваше ми време да осъзная. - — Благодаря за поканата, но наистина имам работа. Беше голямо удоволствие за мен да се запознаем, сър. - — Също и за мен — каза Рей. — И да се грижиш за малкото ми момиченце. - — Няма нищо по-сигурно от това. - Стиснаха си ръцете. На мен ми се гадеше. Рей нямаше грам идея как точно Крисчън възнамерява да се грижи за мен. Крисчън хвана ръката ми, повдигна я до устните си, целуна пръстите ми, очите му изгаряха моите. - — До после, госпожице Стийл — каза с глас, пълен със сладки обещания. - Слабините ми се сгърчиха при мисълта. „Чакай бе, момиче, казаха ти после!“ - Рей ме хвана и ме изведе през входа. - — Изглежда стабилен млад мъж. И не мога да кажа, че е беден. Можеше да попаднеш на някой далеч по-кофти тип. Само не разбирам защо трябваше да разбера за него от Катрин — скара ми се той. - Погледнах го извинително. Какво се казва в такива случаи? - — За мен всеки мъж, който обича да ходи за риба, е добър човек. - Рей одобряваше! Ако само знаеше за какво става дума… - - - Рей ме остави пред нас по здрач и ми заръча: - — И се обади на майка си. - — Непременно. Благодаря ти, че дойде, татко. - — Не бих пропуснал такова събитие в живота ти. Мога само да се гордея с теб. - О, не… Не, няма да се лигавя сега. Няма да плача. - Грамадна буца бе заседнала в гърлото ми. Прегърнах Рей, стиснах го силно. Той също ме прегърна, малко озадачено, и сълзите се затъркаляха от очите ми. - — Ани, какво има, дете? — Прегръщаше ме, както когато бях малка. — Днес беше голям ден! Искаш ли да се кача и да ти направя чай? - Засмях се през сълзи. Според Рей отговорът винаги се намираше в чаша чай. Помня как майка ми се оплакваше от него. Казваше, че когато става дума за чай и съчувствие, Рей бил много добър в чая и хич го нямало по съчувствието. - — Не, татко, добре съм. Много се радвам, че дойде. Ще дойда да те видя веднага щом се установим в Сиатъл. - — Късмет с интервютата за работа. И да ми кажеш, когато имаш резултати. - — Разбира се, татко. - — Обичам те, Ани. - — И аз те обичам, татко. - Той се усмихна с топлите си очи, целият грееше от щастие. После си тръгна. - Влязох в апартамента и се помотах безцелно. - После проверих мобилния си. Батерията заминаваше. Хукнах да търся зарядното, за да мога да си прочета съобщенията, преди да угасне. Три пропуснати повиквания от Крисчън. Едно гласово съобщение и две текстови. Едно пропуснато повикване от Хосе и гласова поща от него. Пожелаваше ми успех за церемонията. - Отворих съобщенията. - - „Прибра ли се? - Обади ми се.“ - - И двете бяха от Крисчън. Защо не се бе обадил на домашния? Отидох в спалнята и пуснах дяволската машинка. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Тази вечер - __Дата:__ 25 май 2011, 23:58 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Надявам се да си се прибрала жива с тази твоя кола. - Само ми кажи дали всичко е наред.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - По дяволите, какво толкова й беше на Уанда? Три години ми бе служила вярно. И Хосе винаги беше на разположение да я оправя. Следващият мейл от Крисчън бе от днес. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Тази вечер - __Дата:__ 26 май 2011, 17:22 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Какво повече мога да кажа? Мисля, че вече казах всичко. Ще се радвам да поговорим по въпросите ти по всяко време. - Днес беше много красива.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Исках да го видя. Натиснах „Отговори“. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Дискусионни ограничения - __Дата:__ 26 май 2011, 19:23 - __До:__ Крисчън Грей - „Мога да дойда тази вечер и да ги обсъдим. - Ако искаш.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Дискусионни ограничения - __Дата:__ 26 май 2011, 17:27 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Аз ще дойда. Не съм спокоен, когато караш онази кола. - Ще съм при теб скоро.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Ами сега? Идва… Трябваше да приготвя книгите. Трите книги на Томас Харди, първото издание, бяха все още на рафта във всекидневната. Не можех да ги задържа! Увих ги в кафява хартия и написах директно върху хартията едно изречение от Тес: - - „Мога да приема условията, Ейнджъл, защото ти знаеш най-добре какво трябва да е моето наказание. Само… само… нека не е нещо, което не бих могла да понеса.“ - - - - 15. - - — Здрасти — казах срамежливо, все едно го виждах за първи път. Крисчън стоеше пред вратата. Беше с джинси и кожено яке. - — Здрасти — каза той и се усмихна божествено. Стоях пред него и се наслаждавах на прелестта на тази усмивка. И на целия му сексапил. Изглеждаше страхотно в кожени дрехи. - — Ще влезеш ли? - — Ако ми позволиш — каза весело той. Носеше шампанско. — Мислех, че няма да е зле да отпразнуваме завършването ти. Няма нищо по-добро за такъв повод от бутилка шампанско. - — Ако ти позволя? Интересен подбор на думи — казах сухо. - Той се засмя отново. - — Винаги готова с остроумен коментар! - — Имаме само чаши за чай. Опаковахме всички останали. - — Чаши за чай? Чудесно. - Тръгнах към кухнята. Нервна, притеснена от усещането, че съм поканила в хола лъв, ягуар или друг хищник по избор. А тяхното поведение, както знаем, е доста непредсказуемо. - — Искаш ли и чинийка с чашката. - — Само чаша. Благодаря, Анастейжа — каза той от хола. - Когато се върнах, той гледаше книгите. Сложих чашите на масата и казах притеснено: - — Това е за теб. - „Сега вече май ще има кавга.“ - — Видях. Много находчив цитат — каза той и дългият му показалец мина по написаното. — Мислех, че съм Д’Ърбървил, не Ейнджъл. Ако не ме лъже паметта, ти се реши да поемеш по един от пътищата, който ти предложих преди доста вечери. — Изгледа ме като вълк. — Но се доверявам на преценката ти. - — Това е и молба — прошепнах. Защо бях толкова нервна? Устата ми беше суха. - — Молба? Да не те нараня, да не те притискам? - Кимнах. - — Купих ги за теб — каза тихо той. — Просто ги приеми. - Преглътнах конвулсивно. - — Крисчън, не мога да ги приема. Това е твърде много. - — Точно това имах предвид, когато ти казах, че винаги се противопоставяш. Искам да ги имаш. Това е. Съвсем просто е. Не се налага да мислиш за това. Като подчинена, следва да си благодарна, че ги имаш. Просто приемаш това, което купувам за теб, защото за мен е удоволствие да го купя и ти да го приемеш. - — Не бях подчинена, когато си ги купил — прошепнах. - — Но ти се съгласи, Анастейжа. - Въздъхнах. Нямаше шанс да спечеля тази битка. И така, план Б. - — Значи са мои и мога да правя с тях каквото си пожелая? - Той ме изгледа с недоверие, но се съгласи. - — Да. - — В такъв случай искам да ги дам на някое благотворително дружество, в Дарфур например. Те пък могат да ги продадат на търг. - — Ако това е желанието ти. — Беше разочарован. Устните му се свиха напрегнато. - Изчервих се. - — Ще мисля за тях — казах. Не исках да го разочаровам. И тогава се сетих за думите му: „Искам да искаш да задоволиш желанията ми“. - — Не мисли, Анастейжа, не за това и не сега — каза той тихо и много сериозно. - Как можех да не мисля? „Ти си просто едно от всичките неща, които иска да притежава, кола например“ — бърбореше подсъзнанието ми. О, защо не можехме да се отпуснем? Атмосферата беше наелектризирана, но не с приятни усещания. Не знаех как се излиза от такава ситуация. - Той сложи бутилката на масата и застана пред мен. Сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми. Погледна ме в очите. Беше много сериозен. - — Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. — И се наведе и започна да целува леко и бързо устните ми. — Моля те. - После ме пусна. - „Не се съгласявай“ — крещеше подсъзнанието ми. - — Но това ме кара да се чувствам… евтина — казах. - Крисчън прокара пръсти през косата си. Изглеждаше изнервен от спора. - — Не бива да е така. Прекалено много мислиш за всичко. Не бива да се обвиняваш в някакво морално престъпление едва ли не, не и ако го базираш на мнението на другите хора. Не пилей енергията си. И всичко това е защото имаш възражения по уговорката. Това е съвсем нормално. Не си наясно със себе си с какво се захващаш и това те плаши. - Замислих се. - — Не мисли — каза наставнически той и дръпна надолу брадичката ми, за да не си хапя устната. — В теб няма нищо евтино, Анастейжа. Не искам никога да си го помисляш отново. Аз просто купих едни стари книги, с надеждата, че те биха означавали нещо за теб. Това е. Хайде да пийнем шампанско! — Очите му бяха отново топли и меки. Усмихнах се. - — Ето, така вече е по-добре — каза той. Взе бутилката, махна фолиото и скобата, завъртя бутилката, а не тапата, и я отвори с обигран елегантен жест. Напълни чашите до половината. - — Розово е — изненадах се аз. - — „Болеже Розе“ 1999 година. Изключително добра реколта. - — В чаши за чай. - Той се засмя. - — Да, в чаши за чай. Честито, Анастейжа! — И се чукнахме с чашите за чай, той отпи, а аз все си мислех, че всъщност празнуваме моята капитулация. - — Благодаря — казах и отпих. Шампанското наистина беше много добро. — Ще минем ли сега през ограниченията? - Той се усмихна, а аз се изчервих. - — Винаги така нетърпелива. — Хвана ме за ръката и ме заведе да седнем на дивана. - — Баща ти е много затворен човек. - Аха… Значи нямаше да обсъждаме ограниченията. Исках просто да се приключи с това. Неспокойството ме разяждаше. - — Успя обаче да му влезеш под кожата — казах нацупено. - Той се усмихна нежно. - — Само защото умея да ловя риба. - — Откъде разбра, че обича да ходи за риба? - — Ти ми каза. Когато ходихме да пием кафе след снимките. - — Вярно ли? — Отпих отново. Не може да се отрече — помнеше като слон. Шампанското беше наистина превъзходно. — Опита ли виното на коктейла? - — Кофти беше — каза той с кисела гримаса. - — Когато го опитах, се сетих за теб. Откъде знаеш толкова много за вината? - — Не, Анастейжа, не знам много за вината, знам какво харесвам. — Очите му светеха, почти сребристосиви. Изчервих се. — Искаш ли още? - — Да. - Той се изправи грациозно, взе бутилката и ми наля. Опитваше се да ме напие ли? Погледнах го подозрително. - — Изглежда доста празно тук. Готова ли си за преместването? - — Почти. - — На работа ли си утре? - — Да. Последният ми ден в „Клейтън“. - — Бих ти помогнал с местенето, но обещах на сестра ми да я посрещна на летището. - Това беше новина. - — Мия каца от Париж в ранния следобед в събота. Утре сутринта тръгвам към Сиатъл. Но доколкото разбрах, Елиът ще ви помогне. - — Да, Кейт е много ентусиазирана. - — Да — каза той замислено. — Кейт и Елиът. Кой би предположил! — Странно защо това като че ли изобщо не му се нравеше. — И какво ще работиш в Сиатъл? - „Кога ще говорим за тези ограничения? Каква е тая игра?“ - — Имам две интервюта за стажантски позиции. - — И кога щеше да ми кажеш за това? - — Ето, казвам ти сега. - — Къде са позициите? — попита с леко присвити очи. - Не исках да му казвам, защото мислех, че може да използва влиянието си. - — В две издателски къщи. - — С това ли искаш да се занимаваш? Да работиш в издателския бизнес? - Кимнах раздразнено. - — Е? — Гледаше ме в очакване на повече информация. - — Какво? - — Не се прави на глупава, Анастейжа. Кои са издателските къщи? — скара ми се той. - — Малки издателства. - — Защо не искаш да знам кои са? - — За да не упражниш влиянието си. Не се прави на глупав. - Той се засмя: - — Глупав? Аз? И ще ми разправяш, че никога не предизвикваш никого. Пий и да сядаме да обсъждаме тези ограничения. - Извади друго копие от имейла ми. Дали се моташе навсякъде с тоя имейл? Имаше едно копие в сакото, което бях взела снощи. Подсетих се да не забравя да го извадя. Изпих виното на екс. - Той ме погледна бегло и попита: - — Още? - — Да. - Той взе бутилката и спря. - — Яла ли си нещо? - „О, не!“ - — Да. Предястие, основно ядене и десерт с Рей. — Погледнах го с досада и врътнах очи. Шампанското ме правеше доста смела. - Той се наведе към мен, хвана брадичката ми, погледна ме в очите съвсем сериозно и още по-сериозно каза: - — Следващия път, когато ми направиш тази физиономия, ще те сложа по корем върху коленете си. - „Какво?!“ - — О! — казах задъхано. В очите му видях вълнение. - — О — изимитира ме той. — Почва се, Анастейжа. - Сърцето ми направи опит да пробие ребрата. Нещо ме стисна за врата. Защо беше толкова топло? - Той напълни чашата ми и аз практически изпих на една глътка всичко. После го погледнах смирено. - — Така, вече успях ли да прикова вниманието ти? — попита той. - Кимнах. - — Отговори ми. - — Да… успя да приковеш вниманието ми. - — Добре. — Усмивката му казваше: „Знам, че е така“. — И така, сексуални дейности. Минахме повечето от това. - Седнах по-близо до него, за да виждам списъка. - — Каза без фистинг. Имаш ли други възражения? — попита меко. Аз преглътнах сухо. - — Аналният секс… май няма да ми хареса. Не го проумявам. - — Ще се съглася за фистинга, но наистина искам дупето ти, Анастейжа. Е, можем да изчакаме за това. Освен това не е нещо, с което можем да се захванем веднага. — Засмя се. — Това твое дупе има нужда от подготовка. - — Подготовка? — попитах тихо. - — Внимателна подготовка, да. Аналният секс може да е много приятен, повярвай ми. Но ако опитаме и не ти хареса, няма да повторим. — Засмя се пак. - Мигах и не разбирах. Той сериозно мислеше, че ще ми хареса. И откъде знаеше, че е хубаво? - — Правил ли си го? - — Да. - Едва поех въздух. - — С мъж? - — Не, никога не съм правил секс с мъж. Не влиза в интересите ми. - — Госпожа Робинсън? - — Да. - „Какво?!“ - Той продължи по списъка. - — Поглъщането на сперма. Тук имаш шестица. - Изчервих се, но онази другата в мен гордо изду устни. - — Е? — Той ме погледна усмихнато. — По тази точка всичко наред ли е? - Кимнах. Не можех да го погледна в очите. Пак изпразних чашата. - — Още? — попита той. - — Още. — И изведнъж се сетих за разговора ни следобед. Дали говореше за това, че искам още повече в тази връзка, или че искам още шампанско? - — Секс играчки? — попита той. - Повдигнах рамене и погледнах списъка. - — Тези анални вибратори или каквото е там… Това какво е? Каквото пише на опаковката ли? — Стиснах носа си и погледнах с отвращение. - — Да. — Той се усмихна. — И пак ще се върна към аналния секс. Подготовка. - — Аха… а какво има в „други вагинални и анални играчки“? - — Топчета, яйца. Всякакви такива. - — Яйца? — извиках в паника. - — Не, не са истински яйца — засмя се той. — Като топчета са, но са малко по-големи и имат форма на яйце. - Нацупих устни. - — Така се радвам, че успявам да те разсмея и ме намираш за забавна. — Не можах да прикрия, че ме е наранил. - Той спря да се смее. - — Извинявам се. Госпожице Стийл, моля, приемете извиненията ми. — Опитваше се да изглежда смирен, но очите му бяха весели. — Проблем с играчките? - — Не — изсъсках. - — Съжалявам, Анастейжа — каза ласкаво той. — Наистина съжалявам. Повярвай ми. Не исках да прозвучи така. Просто никога не съм водил подобен разговор с толкова подробности. Ти си толкова неопитна. Наистина съжалявам. - Очите му бяха големи, сиви и честни. Успя да ме разтопи. Отпих. - — Така. Връзване — каза той и пак се захвана със списъка. Прегледах го набързо, за да си спомня. Моето друго аз подскачаше като дете, което си чака сладоледа. - Той ме погледна въпросително. - — Е? - — Добре — казах тихо и бързо погледнах пак листа. - — Говорихме за окачването и ако искаш можем да го сложим към категоричните ограничения. За това се изисква много време, а аз ще те имам само за малко. Има ли друго? - — Не ми се смей, моля те, но какъв е този лост за разтягане? - — Обещах да не се смея, извиних се два пъти. Не ме карай да го правя пак — каза той заканително. - Мисля, че потреперих видимо. Как бе възможно да е толкова властен? - — Това е летва, на която има окачени белезници за ръцете и/или краката. Забавни са. - — Добре… Това, дето трябва да ми връзваш устата. Притеснявам се, че няма да мога да дишам. - — Повярвай ми, аз ще се притеснявам повече дали дишаш добре. Не искам да те душа. - — И как ще използвам ключовите думи, ако не мога да говоря? - Той не отговори веднага. - — Първо, надявам се никога да не се наложи да ги ползваш. Но ако устата ти е вързана, ще използваме сигнали с ръце. - Мозъкът ми се размътваше. Как щеше да стане всичко това? Алкохолът очевидно си казваше думата. - — Притеснявам се от това с устата. - — Добре, ще го отбележа. - Погледнах го и изведнъж разбрах. - — Ти обичаш да връзваш подчинените си, за да не те докосват, нали? - Очите му се разшириха. - — Да. Това е една от причините. - — Затова ли ми върза ръцете? - — Да. - — И не искаш да говориш за това? - — Да, не искам. Искаш ли шампанско? Прави те смела, а аз искам да знам какво мислиш за болката. - Ох, това беше най-гадната част. Той напълни чашата ми и аз отпих. - — Какво е отношението ти към болката? — Погледна ме с очакване. — И пак си си захапала устата — добави мрачно. - Спрях незабавно. Не знаех какво да кажа. Изчервих се. - — Наказвали ли са те физически като дете? - — Не. - — Значи изобщо не можеш да прецениш? - — Не мога. - — Не е толкова страшно, колкото си мислиш. Най-големият ти враг е собственото ти въображение — прошепна той. - — Трябва ли да ги правиш тези неща? - — Да. - — Защо? - — Това върви със завладяването на територията. Това умея да правя. Виждам, че си неспокойна. Нека да минем на методите. - Показа ми списъка. Подсъзнанието ми избяга с писък и се скри зад дивана. - Гледах тъпо. - — Можем да работим по тези методи. - — Или да не ги използваме изобщо — прошепнах. - — Това е част от сделката, бебчо. Но много бавно, без да те притискам, ще стигнем и до тях. - — Това нещо с наказанията. То ме притеснява най-много — казах почти без глас. - — Радвам се, че го каза. Ще оставим бастуните настрани засега. Когато свикнеш с всичко останало, ще увеличим интензитета. Много бавно. - Преглътнах. Той се наведе към мен и целуна устните ми. - — Ето, само дето се притесняваше. - Вдигнах рамене. Сърцето ми пак се бе качило в гърлото. - — Виж, искам да обсъдим още нещо, преди да те заведа в леглото. - — В леглото? — Кръвта ми се раздвижи и затопли онези места, за чието съществуване доскоро не бях подозирала. - — Стига, Ана, трудно ми беше да мина през всичкото това четене, без на всеки ред да мисля как искам да те чукам, и то веднага. Не ми се вярва да не е имало някакъв ефект и върху теб. - Свих се от сладка болка. Моето друго аз се задъхваше от възбуда. - — Видя ли? Освен това искам да пробвам нещо. - — Нещо болезнено? - — Не. Престани да виждаш болка навсякъде. Това е предимно удоволствие. Да съм те наранил досега? - — Не — казах изчервена. - — Тогава? Виж, днес ми каза, че искаш повече… — Изведнъж спря, беше несигурен дали да продължи. - „Накъде бие сега?“ - Той стисна ръката ми. - — Извън времето, когато си ми подчинена, може би ще опитам. Не знам дали е възможно за мен, може да не мога да го направя, но ще опитам. Искам да опитам. Може би една нощ в седмицата. Не знам, наистина. - Това вече беше шок. Подсъзнанието ми изскочи иззад дивана, все още в потрес от последния списък, но с щастлива усмивка. - — Имам едно условие — каза той, докато внимателно изучаваше изражението ми, по-скоро отворената ми от учудване уста. - — Какво условие? — Пак имах проблеми с дишането. „Всичко, всичко ще ти дам, само кажи и го имаш!“ - — Да приемеш моя подарък за завършването ти. - — О! — И вече знаех какъв е. Ужасът запълзя из стомаха ми. - Той внимателно наблюдаваше реакцията ми. - — Ела — каза, вдигна ме от дивана и ме поведе към вратата. После свали сакото си и го сложи около раменете ми. - Пред вратата беше паркирано червено двуместно ауди с гюрук. - — За теб е. Честито дипломиране, Ана — каза той и ме целуна по косата. - Кола. Съвсем нова. След всичко, което преживях с книгите. Опитвах се да определя чувствата си. От една страна, бях отвратена, от друга — благодарна, но доминиращото чувство беше гняв. Да, бях ядосана, защото след всичко, което му казах за книгите… но той не го беше знаел и вече е бил купил колата. Стисна ръката ми и ме поведе към новата ми… придобивка. - — Анастейжа, твоята кола е много стара и, честно казано, опасна. Никога не бих си простил, ако нещо се случи с теб, при положение че съм можел да предотвратя нещата. - Той ме гледаше, но аз нямах сили да го погледна. Просто стоях и тихо гледах това великолепно червено ново… нещо. - — Споменах на баща ти. И той се съгласи — каза той. - Погледнах го с ужас. - — Казал… си… на… Рей? Как… можа? — Едва изричах думите от бяс. Каква беше тази негова наглост? Защо е набъркал баща ми? Догади ми се. - — Това е подарък, Анастейжа. Толкова трудно ли е да кажеш едно благодаря? - — Но тя е много скъпа. - — Не, не е скъпа. За мен това е спокойствие. Купил съм си спокойствието. - Не знаех какво да кажа. Той просто не разбираше. Винаги бе имал пари, през целия си живот. Е, добре, не през целия си живот, не и като съвсем малък. И тогава всичко в мен се обърна. Някак изтрезнях. Тръгнах към колата. Чувствах се толкова гузна заради изблика си на ярост. Неговите намерения бяха добри, наистина добри… може би не преценяваше реално, но го правеше от сърце. - — Щастлива съм, че ще имам тази кола назаем, както лаптопа. - Той въздъхна тежко. - — О, добре, предавам се, назаем за неопределен срок. — Вече беше наистина раздразнен. - — Не за неопределен срок, но засега… Благодаря. - Повдигнах се на пръсти и го целунах по бузата. - — Благодаря за тази кола, сър — казах с най-медения си глас. Той ме сграбчи съвсем неочаквано, с едната ръка ме притискаше здраво към себе си. Другата бе стиснала косата ми. - — Ана Стийл, определено имаш таланта да изкараш човек от кожата му. — Целуна ме страстно, притискаше устата ми и с езика си разтвори устните ми. - Кръвта ми завря и отговорих на целувката му по моя си начин, с моята страст. Исках го толкова силно… Майната й на колата, на книгите, на ограниченията, на бичовете. Исках го. - — Наистина полагам всичките си усилия да запазя самоконтрол и да не те просна на капака на тая кола и да те чукам само за да ти покажа, че си моя и че ако искам да купя една шибана кола, просто я купувам. Хайде да влизаме вътре и да се събличаме. - Целуна ме кратко, грубо, и ме повлече към апартамента. Боже, колко беше ядосан! Вътре — направо към спалнята. Подсъзнанието ми беше скрито зад дивана, скрило лице в ръце. Той запали нощната лампа и ме погледна. - — Моля те, не ми се сърди — прошепнах. - Гледаше ме изпитателно, студено, очите му — опушеносиви. - — Съжалявам за реакцията си относно книгите и колата — продължих. Той бе все така замислен и не обелваше дума. — Плаша се, когато си така ядосан. - Той затвори очи, поклати глава и когато ги отвори, погледът му отново бе мек. Пое дълбоко дъх, преглътна и прошепна: - — Обърни се. Искам да те извадя от тази рокля. - Характерът му можеше да се сравни с температурата на Меркурий. Резки покачвания и падания в настроението. Беше трудно да се следва такова темпо. Обърнах се покорно, чувството на притеснение моментално изчезна под напора на страстта. Кръвта ми понесе желанието с бясна скорост и то застана там, долу, в тъмната, копнееща жарава на тялото ми. Той събра косата ми в дланта си, обърна я на една страна и пусна къдриците върху дясната ми гърда. Усетих пръста му в основата на врата си, а после и бавните, закачливи, изгарящи кожата ми спираловидни движения на пръстите му по гърба ми. Нокътят му леко се впиваше в кожата ми. - — Харесвам тази рокля. Обичам да гледам изящната ти кожа. - Пръстът му спря в основата на извивката на роклята, малко под средата на гръбнака ми. Той спря на ципа и ме придърпа към себе си. Тялото му беше плътно зад моето. Сведе глава към косата ми и вдиша дълбоко. - — Миришеш така сладко, Анастейжа. - Усещах носа му в косата си, около ухото си, по врата си, после и леките, почти въздушни целувки по рамото ми. - Дишах все по-плитко. Тялото ми се пълнеше с очакване. Пръстите му бяха на ципа на роклята. Съвсем бавно го свали, а устните му не спираха да галят оголеното ми рамо. Той беше толкова съб… лаз… нително добър във всяко свое действие. Тялото ми започна да реагира. Изпънах се като струна под допира на ръцете му. - — Ще. Се. Наложи. Да. Се. Научиш. Да. Не. Мърдаш — говореше насечено той между целувките около врата ми. - Развърза презрамката на роклята и тя падна в краката ми. - — Не носите сутиен, госпожице Стийл. Много добре! Харесва ми! - Ръцете му обвиха гърдите ми и зърната ми веднага настръхнаха и се втвърдиха. - — Повдигни ръце и ги постави около врата ми — каза той. Дъхът му докосваше врата ми. - Изпълних веднага. Гърдите ми се повдигнаха нагоре, търсейки ръцете му. Зърната ми бяха болезнено твърди. Пръстите ми се вплетоха в меката му коса. Завъртях глава настрани, оголих целия си врат за него. - Той измърка като котарак. Усещах дъха му зад ухото си. И тогава започна да гали и разтърква зърната ми, в същия ритъм, с който галех косата му. - Изстенах, когато възбудата стигна като остра болезнена нужда до слабините ми. - — Искаш ли да те накарам да свършиш така? — прошепна той. - Извих тялото си още по-назад. Слагах охотно гърдите си в ръцете му. - — Това ти харесва, нали, Стийл? Кажи ми! — настоя той и забави движенията на пръстите си. Бавно… и толкова чувствено изтезание. - — Да. - — Само „да“? - — Да, сър. - — Добро момиче. - Изведнъж рязко хвана едното ми зърно и силно го ощипа. Извих се от болка и усетих твърдия му пенис до тялото си. - Дъхът ми секна от неописуемо чувство на удоволствие и болка. Чувствах го опрян плътно до мен. Стенех и дърпах косата му все по-силно, без да мога да контролирам действията си. - — Не мисля, че си готова още — каза той и ръцете му спряха. Устните му обаче смучеха ухото ми и езикът му си играеше с него. - — Освен това не беше достатъчно послушна. - Какво искаше да каже, по дяволите? Само една малка част от мозъка ми работеше по въпроса. Всичко останало беше лепкава гъста мъгла — мъглата на нечовешка потребност и желание. - — Така че най-вероятно няма да ти позволя да свършиш днес. — И пръстите му се върнаха на зърната ми, усукваха ги, галеха ги, мачкаха ги. Конвулсивно притисках дупето си към пениса му, въртях го около него, готова за него. - Усетих усмивката му на врата си. Ръцете му се плъзнаха към ханша ми. Пръстите му се мушнаха в бикините ми, палците му ги разкъсаха и той ги хвърли на пода пред мен да ги видя. Усетих как пръстите му се мушнаха между краката ми. Бавно вкара един в мен. - — О, да, моето сладко момиче е готово. - После внезапно ме обърна към себе си. Беше се задъхал. Лапна пръста си и каза с въздишка: - — Божествен вкус, госпожице Стийл! - „Пръстът му е вкусен… от мен!“ - — Съблечи ме — каза той кротко, но достатъчно наставнически. Очите му бяха премрежени. - Бях само по обувки — официалните обувки на Кейт с непоносимо високите токчета. Стоях като препарирана. Никога не бях събличала мъж. - — Знам, че можеш — каза ласкаво той. - „Откъде се почва?“ - Посегнах към тениската му, но той сграбчи ръцете ми и срамежливо ми се усмихна. - — О, не. — Поклати глава и се засмя. — Не и тениската. Може да се наложи да ме докоснеш за това, което съм планирал. - Очите му горяха от вълнение. - Това вече беше новина! Можех да го докосвам през дрехите! - Хвана ръката ми и я сложи върху пениса си. - — Ето, това правите с мен, госпожице Стийл. - Свих пръсти около него. Пак забравях да дишам. - — Искам да съм в теб. Свали ми джинсите. На твое разположение съм. - „На мое разположение?!“ - — Какво ще правиш с мен? — Съблазняваше ме с думи, предизвикваше ме. - О, какво ли не исках да направя с него? Моето друго аз ръмжеше като звяр в мен и цялата ярост, страст, потребност и онази смелост, която има само една Стийл, се сбраха в ръцете ми и го хвърлих на леглото. Той се смееше, докато падаше по гръб, а аз го гледах победоносно отгоре. Вътрешно експлодирах от удоволствие. Метнах набързо и доста несръчно обувките и чорапите му настрани. Той ме наблюдаваше с нови очи. Погледът му бе хем весел, хем горящ от възбуда. Изглеждаше… божествен… и мой. Покатерих се на леглото, пъхнах пръсти под колана му, за да го разкопчая. Усетих космите по слабините му. Той затвори очи и инстинктивно се надигна. - — Ще се наложи да се научиш да не мърдаш — казах строго и зарових пръсти в космите около пениса му. - Дишаше задъхано. Усмихна ми се. - — Да, госпожице Стийл. — Очите му грееха. — В джоба ми… има… презерватив. - Пъхнах ръка в джоба му и бавно заопипвах. Наблюдавах лицето му. Устата му беше отворена. Намерих два презерватива и ги сложих на нощното шкафче. _Два?_ Нетърпеливите ми пръсти се захванаха с горното копче и след доста треперене и суетене го разкопчаха. Бях откачила от вълнение и възбуда. - — Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл — каза той с усмивка. Свалих ципа и се изправих пред нов проблем. Как да сваля джинсите му. Слязох надолу и дръпнах. Почти не се помръднаха. „Не може да е чак толкова трудно!“ - — Не мога да остана неподвижен, ако продължаваш да хапеш тази устна — каза заканително той и се повдигна леко, за да мога да издърпам джинсите заедно с боксерките му. Той изрита всичко на пода. - Всичкото това пред мен беше мое и можех да си играя с него! - И Дядо Коледа дойде! - — Сега какво ще правиш? — Попита без следа от хумор в гласа. Протегнах ръка и докоснах пениса му. Внимателно наблюдавах реакцията му. Той пое рязко и дълбоко дъх. Кожата му бе толкова мека, като кадифе и… така твърд… каква прекрасна комбинация. - Наведох се. Косата ми се разпиля по него и го поех в устата си. Засмуках силно. Той затвори очи, тялото му трепереше под мен. - — Господи, Ана, не бързай — изстена той. - Чувствах се толкова силна: такова прекрасно чувство да го възбуждам, да го дразня с устата си, с езика си. Цялото му тяло бе топка свити мускули. Плъзнах уста надолу, усетих го в гърлото си. Свих уста около него и после пак нагоре, после пак надолу до гърлото. И пак и пак. - — Спри, Ана, моля те, спри. Не искам да свършвам още. - Седнах задъхана, горяща като него, но объркана. Мислех, че е на мое разположение. Другата в мен гледаше все едно някой току-що бе грабнал сладоледа от ръката й. И от устата й. - — Невинността ти и ентусиазмът ти… са така обезоръжаващи. Ти отгоре. Това трябва да направим. - _О!_ - — Ето, сложи ми го — каза той и ми подаде единия презерватив. - „Аз? Как?“ Разкъсах пликчето и извадих лепкавия кондом. - — Постави го на главичката и после развивай надолу. Не бива да оставяш въздух вътре. — Говореше жадно и задъхано. - Съсредоточих се и много, много бавно се залових да изпълня инструкциите. - — Ще ме побъркаш така, Ана — стенеше той. - Възхищавах се на ефекта, който имаха върху него ръцете ми. - Гледах го възбуден до крайност, готов, задъхан, копнеещ. Самата гледка беше ужасно възбуждаща. - — Сега! Сега! Искам да съм в теб сега! - Внезапно седна, бяхме лице в лице. Плъзна едната си ръка като змия около ханша ми, повдигна ме леко, с другата посегна към пениса си и леко, много леко ме плъзна по себе си. - — Ето така. - Простенах, усещайки как разтваря влагалището ми, как ме изпълва, как ме препълва, сладко и агонизиращо. Изненадата от това сюблимно усещане… „О, моля те, моля те!“ - — Точно така, бебчо, искам да ме почувстваш целия — шепнеше той и за секунди затвори очи. - Беше целият в мен, до края, държеше ме неподвижна. Минаха секунди… минути… не знам… и той все така гледаше дълбоко в очите ми. - — Така е по-дълбоко — каза. Започна да се върти под мен и в мен. Скимтях и стенех. Всичко в мен бе един оголен, жаден нерв, готов да поеме отново и отново това усещане. - — Пак — прошепнах. Той се усмихна и изпълни. - Цялото ми тяло се изпъна назад, главата ми отметната, косата ми падаше по целия ми гръб. И тогава той бавно се отпусна назад и легна. - — Ти си наред, Анастейжа. Нагоре, надолу, както искаш. Хвани се за ръцете ми. — Гласът му беше толкова дрезгав и толкова съблазнителен… - Хванах ръцете му все едно животът ми зависеше от това. Леко се повдигнах нагоре и пак се пуснах по него. Очите ми изгаряха в лудо очакване. Той дишаше пресекнато, също като мен, надигаше се всеки път, когато се спусках по него, и ме повдигаше нагоре. И така заедно в ритъм… нагоре, надолу, нагоре, надолу… пак, и пак, и беше… толкова хубаво! - И посред надигащата се пулсираща стихия в мен, покрай усещането за пълнота, покрай неконтролираното ми дишане, единственото, което виждах, бяха очите му, заключени в моите. И в тях видях възхищение пред някакво чудо — а чудото бях аз. - Аз бях Крисчън. Той бе мой, аз бях негова. И тази мисъл ме изстреля нагоре над ръба и свърших с безумни викове. Той ме сграбчи, затвори очи, отметна глава, стисна зъби и свърши съвсем тихичко. Паднах върху гърдите му, някъде между реалността и света на чудесата, едно място, където няма категорични и дискусионни ограничения. - - - 16. - - Много бавно сетивата ми се върнаха в реалността. И то каква реалност! Бях в безтегловност, замаяна, крайниците ми омекнали, без грам останала енергия. Лежах върху него, главата ми бе върху гърдите му, вдишвах опияняващата му миризма на свежо и чисто, на скъпия шампоан, и тази на тялото му — най-възбуждащата миризма на света. Миризмата на Крисчън. Не исках да мръдна от там. Исках да дишам този еликсир от аромати. Как ми се щеше да я нямаше тази тениска, да махна бариерата между нас. И докато сетивата ми се бяха върнали в тялото, разумът очевидно не се бе върнал в мозъка ми. Сложих ръка върху гърдите му. За първи път го докосвах там. Беше мускулест и твърд. Ръката му веднага сграбчи моята, но после нежно я вдигна до устните си и той целуна пръстите ми. Претърколи се настрани, надигна се на лакът и впери очи в моите. - — Не го прави — каза и ме целуна леко. - — Защо не обичаш да те докосват? — попитах шепнешком, без да откъсвам очи от неговите. - — Хората имат нюанси, Анастейжа, като цветовете. И ако думата „преебан“ беше цвят, например сив, и ако сивото имаше петдесет различни нюанса, то аз съм преебано сив във всичките петдесет нюанса. - Откровеността му ме срази. - — Бях вкаран в този живот с ритник, и то по доста брутален начин. Не искам да те обременявам с подробности. Просто не го прави и не питай. - Отърка носа си в моя и седна. - — Мисля, че вече покрихме основните фази на началното обучение. Как беше според теб? - Изглеждаше много доволен и в същото време някак делови, все едно бе отбелязал в тефтера си още една изпълнена за деня задача или бе отметнал закупена стока от списъка за пазар. Все още в ушите ми кънтяха думите му „вкаран по доста брутален начин“ и отчаяно исках да знам какво се е случило. Но той едва ли би ми казал. Наклоних глава настрани, имитирайки неговия жест, и направих огромно усилие да се усмихна. - — Ако си помислил, че дори за миг съм се хванала на тая въдица, че ми даваш някакви права да упражнявам контрол, значи си подценил дипломата ми. Но все пак благодаря за илюзията. — И се усмихнах срамежливо, но и кокетно. - — Госпожице Стийл, вие не сте поредната красавица в леглото ми. Вие изпитахте шест оргазма и всеки от тях се дължи на моята ловка намеса. — Каза го самохвално; настроението му отново беше закачливо. - Изчервих се, но не можех да подмина факта, че той брои дори оргазмите ми. - — Имаш ли да споделиш нещо с мен? — попита той неочаквано рязко и строго. - „Да го вземат мътните! Как ме усеща?“ - — Сънувах странен сън. Призори. - — Така ли? — Погледна ме изпитателно. - Дали не го загазих? - — Получих оргазъм насън. - Той не каза нищо. Погледнах го плахо, изпод ръката, с която бях скрила лицето си. Изглеждаше развеселен. - — Насън? - — Да. От това се събудих. - — Сигурен съм, че е било така. Какво сънува? - _Как да му кажа?_ - — Теб. - — Какво правех? - Скрих очи с ръце като малко дете, с надеждата, че ако аз не мога да го видя, той също не може да ме види. - — Попитах те, Анастейжа. Какво правех? И няма да питам повече. - — Държеше нагайка. - Той дръпна ръката ми и погледна пурпурночервеното ми лице. - — Сериозно? - — Да. — Изчервих се още повече. - — Не губи надежда — каза той. — Имам няколко. - — С кафява кожа? - — Не, но съм убеден, че мога да намеря и с кафява. — И се засмя. - Наведе се, целуна ме бързо и грабна боксерките си. О, не! Отиваше си. Погледнах часовника. Беше едва десет без двайсет. Скочих, извадих бикини и потник, седнах с кръстосани крака на леглото и просто го гледах. Не исках да си отива. Какво можех да направя? - — Кога ти е цикълът — прекъсна мислите ми той. - Що за въпрос?! - — Мразя тези гуми — каза той, пусна презерватива на пода и се намъкна в джинсите си. - Аз мълчах. - — Е? — Напомни ми, че все още чака отговора ми. Гледаше ме с очакване, все едно искаше да чуе мнението ми за времето през последните няколко дни. Но… това бяха лични неща. - — Следващата седмица — казах и забих поглед в пръстите си. - — Трябва да се ориентираш към някакви контрацептиви. - Как командваше само! Гледах го с празен поглед. Той седна на леглото и докато си обуваше чорапите, попита: - — Имаш ли личен лекар? - Поклатих глава. Пак бяхме минали на вълна сливания и придобивания. Поредното обръщане на настроението му на 180 градуса. - Той се замисли, после каза: - — Мога да накарам моя да дойде да те види в апартамента ти. В неделя сутринта, преди да дойдеш при мен. Или мога да го помоля да те види в моя апартамент. Как предпочиташ? - Нямало да ме притиска, така ли? Още нещо, за което щеше да плати той… но всъщност то беше в негова полза. - — В твоя апартамент — казах. Значи със сигурност щях да го видя в неделя. - — Добре, ще ти кажа в колко часа да дойдеш. - — Наистина ли тръгваш? - „Не си отивай, остани с мен, моля те…“ - — Да. - „Защо?“ - — Как ще се върнеш? — прошепнах. - — Тейлър ще ме вземе. - — Мога да те закарам. Имам прекрасна нова кола. - Той ме погледна. - — Ето, така те харесвам, но мисля, че пи малко повечко. - — Нарочно ли ме наливаше? - — Да. - — Защо? - — Защото прекалено много мислиш за всичко и не говориш много, също като баща ти. Една капка вино е достатъчна, за да започнеш да говориш. А аз искам да говориш с мен, Ана, честно и открито. В противен случай ти просто се затваряш, а аз трябва да гадая за какво мислиш. In vino veritas, Анастейжа. - — А ти винаги ли си откровен с мен? - — Опитвам се. — Погледна ме раздразнено. — Това между нас ще проработи само ако сме честни един към друг. - — Бих искала да останеш и да използваш това — казах и вдигнах втория презерватив. - Той се усмихна. - — Анастейжа, прекрачих прекалено много граници днес. Трябва да си ида. Ще се видим в неделя. Ще поправя договора и ще е готов. След това можем да започнем със забавленията. - — Със забавленията? — Сърцето ми скочи зад предните зъби. - — Искам да направим нещо като… сценка. Но няма да го направим, преди да подпишеш. Искам да съм сигурен, че си готова. - — Значи мога да протакам и да не подпиша? - Той ме изгледа, опитваше се да прецени какво се опитвам да кажа. После устните му се извиха в усмивка. - — Да, предполагам, че можеш, но аз вероятно ще се пречупя под напрежението. - — Да се пречупиш? Как? - Моето друго аз внезапно се събуди и вече слушаше с внимание. Той се усмихна съблазнително. - — Може да стане доста грозно. - Усмивката му бе заразителна. - — В какъв смисъл грозно? - — О, нали знаеш… катастрофа, експлозия, отвличане, карцер. - — Би ме отвлякъл? - — О, да. — Не спираше да се усмихва. - — Ще ме задържиш против волята ми? - Това звучеше доста възбуждащо. - — О, да. И тогава вече говорим за 24/7. - — Не разбирам — казах задъхано, сърцето ми блъскаше… Шегуваше ли се? - — Означава, че договорът ще важи денонощно. Седем дни в седмицата. - Очите му светнаха, вълнението му бе осезаемо, сякаш пулсираше между нас. - — Така че нямаш избор — каза той саркастично. - — Очевидно — казах, без да крия раздразнението си, и недоволно завъртях очи към тавана, да не кажа чак до небето. - — О, Анастейжа Стийл, дали ме лъжат очите, или току-що ми направи кисела физиономия и врътна тези очи? - _По дяволите!_ - — Не! — почти изцвилих. - — Мисля, че направи точно това. Какво ти казах предишния път, когато ми врътна тази физиономия? - _По дяволите, по дяволите!_ Той седна на ръба на леглото и каза: - — Ела тук. - Не, не се шегуваше. Седях и го гледах вцепенена. - — Не съм подписала — прошепнах. - — Предупредих те, нали? А аз винаги държа на думата си. Ще те напердаша и след това ще те чукам толкова силно, колкото не си чукана никога. Изглежда, че все пак ще се наложи да ползваме този презерватив. - Гласът му беше много нежен и мек. И много сластен. Вътрешностите ми буквално се усукаха от мощно, течно желание. Той ме гледаше с пламнали очи. Внимателно опънах краката си. _Дали да бягам?_ Това беше. Връзката ни се балансираше върху този миг. Да му позволя ли да го направи, или не, и да приключим всичко сега, веднага. „Направи го!“ — молеше ме моето друго аз. А подсъзнанието ми беше точно толкова парализирано, колкото бях и аз. - — Чакам. А не съм много търпелив, честно. - О, господи! Защо изпитвах такова силно желание, а в същото време се страхувах? Краката ми бяха омекнали от възбуда… или от страх? Кръвта ми пулсираше. Плъзнах се по леглото към него. - — Добро момиче — каза той. — Сега стани. - Мамка му! Не можеше ли просто да приключи с това веднъж завинаги? Не бях сигурна, че мога да се изправя. Олюлях се. Той протегна ръка и аз сложих презерватива в ръката му. И тогава той внезапно ме хвана и с едно леко движение ме обърна върху коленете си, така че част от тялото ми остана върху леглото. Прехвърли крака си върху мен, натисна краката ми надолу и натисна с ръка и кръста ми, така че изобщо не можех да мръдна! - — Хвани главата си с две ръце — заповяда той. - Изпълних незабавно. - — Защо правя това, Анастейжа? — попита той. - — Защото си завъртях очите. — Едва произнасях думите. - — Мислиш ли, че това е възпитано? - — Не. - — Ще го направиш ли пак? - — Не. - — Ще те пляскам всеки път, когато ми направиш тази физиономия. Разбираш ли? - Много бавно събу клина ми. Дали имаше нещо по-унизително? Унизително, странно — и много възбуждащо. Само той можеше да забърка такъв коктейл от емоции. Сърцето ми беше в гърлото. Едва дишах. „Дали ще ме боли?“ - Той сложи ръка върху голото ми дупе — започна да ме гали леко, нежно. А после ръката му вече не беше там. Усетих как дланта му се стовари и очите ми почти изскочиха от болката. Опитах се да се надигна, но другата му ръка ме бе натиснала и не можех да мърдам. Той започна да гали много нежно мястото, където ме бе ударил. Дишането ми бе шумно, пресекнато. Удари ме пак, и пак, ударите се стоварваха все по-бързи. Господи, болеше! Не издадох и звук, макар лицето ми да бе разкривено от болката. Опитвах се да въртя тялото си и да избегна ударите. Адреналинът ми се бе качил извън всякакви измерения. - — Не мърдай, или ще те пляскам още. - Погали ме. Последва ударът. Всичко бе в някакъв ритъм — галеше ме, милваше ме — и следваше удар. Стиснах зъби, за да надмогна болката. Мозъкът ми се изпразни, а в същото време се опитвах да разбера що за усещане е това. Той не ме удряше два пъти на едно и също място. Болката се разпростираше все повече и повече. - След десетия удар извиках. Дори не бях забелязала, че ги броя наум. - — Само загрявам — каза той. - Отново ме удари, после пак ме погали и разтърка кожата ми. Последователността, която следваше — удар, после галенето на нежните му хладни ръце, втриването на хладината на пръстите му в пламналата ми кожа, беше умопомрачителна. Удари ме пак. Ставаше все по-трудно. Лицето ме болеше от напъна на свитите ми и изкривени мускули. Той ме погали и ме удари пак. Извиках. - — Няма кой да те чуе, бебчо, само аз съм тук. - И ме удари пак, и пак. Дълбоко в себе си исках да го моля да спре. Но не го направих. Не исках да му доставя това удоволствие. - Той продължи в същия ритъм. Извиках още шест пъти. Осемнайсет удара общо. И тялото ми… пееше под жестоките му ръце. - — Толкова стига — каза задъхано той. В гласа му усетих различна, много по-силна възбуда. — Много добре, Анастейжа. Сега ще те чукам. - Погали дупето ми нежно. Кожата ми гореше под пръстите му. Въртеше дланта си и леко я спускаше надолу. Изведнъж пъхна два пръста във влагалището ми. Изобщо не очаквах и изстенах. Имах усещането, че е пъхнал пръстите си в мозъка ми. - — Усещаш ли? Разбираш ли сега колко силно тялото ти желае това? Толкова си мокра. Само за мен. Всичко това е само за мен. — Говореше като хипнотизиран. Вкарваше и изкарваше пръстите си все по-бързо и по-бързо. - Простенах. Как така това ме възбуждаше толкова много? И изведнъж пръстите му изчезнаха и той ме остави разтворена, копнееща. - — Следващия път ще те накарам да броиш. Къде се дяна този презерватив? - Обърна ме по очи на леглото. Чух как дръпна ципа си и как разкъса опаковката на презерватива. Свали трескаво всичките ми дрехи и ме сложи на колене, без да спира да гали с една ръка вече много зачервеното ми и пулсиращо от болка дупе. - — Сега влизам. Можеш да свършиш. - „Какво? И за това ли ми трябва разрешение?“ - След секунда бе в мен, изпълваше ме бързо, яростно. Виках и стенех. Той започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Усещах как бедрата му се опират до възпалената ми кожа. Чувството бе неописуемо. Сурово, брутално, унизително и… да, много хубаво. Сетивата ми бяха накъсани, цялата ми концентрация беше върху това, което правеше с мен. Онова познато придърпване в слабините ми, цялата ми енергия се сбираше все по-бързо, мускулите ми се свиваха в една огромна, готова да експлодира топка. _НЕ…_ И моето предателско тяло избухна в мощен, напълно унищожителен оргазъм. - — О, Ана — крещеше той и ме държеше да не мърдам, докато свършваше в мен. После падна задъхан, грабна ме, качи ме върху себе си и зарови лице в косата ми. Прегърна ме нежно, така близо до себе си. - — Добре дошла в моя свят, бебчо! — каза почти без дъх. - Лежахме един до друг и чакахме дишането ни да се успокои. Той галеше нежно косата ми. Бях легнала върху гърдите му, но този път нямах силата да вдигна ръка и да го усетя под пръстите си. Оцелях! Не беше чак толкова зле. Явно бях по-издръжлива, отколкото предполагах. Моето друго аз бе… поне бе тихо. Крисчън отново зарови нос в косата ми и прошепна: - — Много добре, бебчо. — Улових някаква тиха, сподавена радост в гласа му. Думите му излетяха във въздуха, направиха малко кръгче и се спуснаха да обвият тялото ми като мека хотелска хавлия от „Хийтман“. Бях доволна, че съм успяла да го направя щастлив. - Той оправи презрамката на потника ми и попита нежно: - — Така ли спиш? - — Да — казах сънено. - — Трябва да си в коприна и сатен, мое красиво момиче. Ще те заведа на пазар. - — Харесва ми да спя така. — Неуспешно се опитах да вмъкна в гласа си нотка на раздразнение. - Той пак целуна косата ми. - — Ще видим. - Останах неподвижна още няколко секунди — минути? Часове? Не знам. Май бях започнала да заспивам. - — Трябва да тръгвам — каза той и ме целуна по челото. — Искам обаче да знам дали си добре, преди да тръгна. — Гласът му бе много нежен. - Замислих се. Дупето ме болеше. Но като се изключи това, мисля, че вътрешно сияех, въпреки изтощението. В момента, в който осъзнах това, бях не само изненадана, но и изпитах срам. Не разбирах. Как беше възможно? - — Добре съм — прошепнах. Не исках да казвам повече. - Той стана. - — Къде е банята? - — Вляво по коридора. - Той взе другия презерватив и тръгна към банята. Станах. Цялата бях скована. Обух се. Допирът на дрехата не ми се понрави. Кожата на дупето ми пулсираше. Толкова бях озадачена от начина, по който реагира тялото ми. Помня, когато ми каза, че ще се почувствам много по-добре след един хубав пердах, но не можех да се сетя по какъв повод го каза. И се оказа прав! Как бе възможно? - Наистина не разбирах. Но наистина се чувствах страхотно. Факт. Не мога да кажа, че ми хареса, дори мислех, че бих направила всичко, за да предотвратя това да се случи отново. Но сега… изпитвах странно спокойствие, отпуснатост, сияех като изкъпано дете. Скрих лице в дланите си. Не, категорично отказвах да проумея. - Крисчън се върна в стаята. Не можех да събера сили да го погледна в очите. - — Намерих бебешко олио. Дай да ти намажа дупето. - — Не, няма нужда. Ще се оправя. - — Анастейжа — каза заканително той и аз бях на път да врътна оная физиономия, заради която изядох боя, но спрях. Станах с лице към леглото. Той седна до мен и леко свали бельото и клина ми. „Свали гащи, обуй гащи. Като курва“ — отбеляза горчиво подсъзнанието ми. Казах му да върви на майната си. Крисчън пръсна малко бебешко олио в ръката си и после много внимателно го втри в кожата ми. Не знаех, че това олио е многофункционално! И за почистване на грим, и за намазване на напляскани до кръв задници! - — Обичам да докосвам кожата ти — каза той, а аз трябваше да призная пред себе си, че чувствата са взаимни. - — Готово — каза той след малко и дръпна гащите ми нагоре. - Погледнах часовника на стената. Беше десет и половина. - — Тръгвам. - — Ще те изпратя. — Все още се срамувах да го погледна. - Тръгнахме към вратата. За щастие Кейт не беше у дома. Предположих, че все още е на вечеря с родителите си и Итън. Бях благодарна, че не е тук и не е чула моите животински стонове. - — Не трябва ли да се обадиш на Тейлър? — попитах, като старателно отбягвах да го погледна в очите. - — Тейлър е тук от девет. - Трябваше ми огромно усилие на волята, за да го погледна. Но в крайна сметка се насилих. Той ме гледаше с учудване и възхищение. - — Не се разплака, нали? — И внезапно ме грабна и започна трескаво да ме целува. - — Неделя… — прошепна срещу устните ми и думите му прозвучаха едновременно като обещание, но и като заплаха. - Гледах го как се отдалечава и как се качва в колата си. Не погледна назад. Затворих вратата и останах сама в апартамента, в който щях да прекарам само още две нощи. Никога не се бях чувствала толкова безпомощна. Тук бях живяла щастливо почти четири години, а днес, за първи път в живота си, се почувствах самотна, нещастна и ужасно притеснена в моята собствена компания, която досега бях предпочитала. Винаги преди тази нощ. Толкова ли много се бях променила? Усещах, че някъде дълбоко в мен всичко се събира като в бездънен кладенец и всеки миг този кладенец ще прелее през очите ми. Какво правех, по дяволите!? А най-смешното беше, че дори не можех да си седна на задника и да се нарева. Знаех, че е много късно, но реших да се обадя на мама. - — Как си, детето ми? Как мина церемонията? — развика се тя ентусиазирано. Гласът й беше като балсам, като бебешко олио за душа. - — Извинявай, че звъня толкова късно — прошепнах. И млъкнах. - — Какво има, Ана? — попита тя много сериозно. - — Нищо, мамо, само исках да те чуя. - Тя помълча, после с много мек и успокоителен глас попита: - — Кажи ми, Ана. Какво има? Моля те! — Знаех, че наистина я е грижа. И сълзите ми потекоха, съвсем неканени. Толкова много бях плакала през последните няколко дни. И така често. - — Ана, моля те, тревожиш ме. - Поех дълбоко дъх. - — О, мамо, заради мъж е. Той е толкова различен от мен… не зная дали трябва да останем заедно… но толкова го харесвам… - — Трябваше да съм при теб сега, детето ми. Много съжалявам, че не дойдох на завършването ти. И най-накрая си се влюбила. О, мило дете, мъжете са хитри. Те са съвсем различен вид от нас. От колко време го познаваш? - Крисчън не само че беше друг вид и друга порода, ами си беше направо от друга планета. - — Почти три седмици. - — Ана, за любовта това е нищо. Как може да си помислиш, че е възможно да опознаеш някого за толкова кратко време? Просто не избързвай и го дръж на разстояние, докато не решиш дали е за теб, дали си струва и дали те заслужава. - Да, хубаво е когато майка ти има толкова голям опит и е така мъдра, но в случая бе доста позакъсняла. Дали ме заслужавал? Дали си струвал? Интересна концепция. Защо ли все се питах дали аз го заслужавам? - — Ана, май си много нещастна. Ела си у дома. Така ми липсваш. Боб ще се радва да си с нас. Когато се отдалечиш, може би ще видиш нещата в друга светлина. Толкова много се труди тези години. Заслужаваш малко почивка. - В този миг това беше най-голямото изкушение. Да избягам в Джорджия, на слънце, с коктейл в ръка. Чувството за хумор на мама и… нейната топла прегръдка. - — В понеделник имам две интервюта за работа в Сиатъл. - — Това е прекрасна новина! - Вратата се отвори и Кейт влезе засмяна до уши. Усмивката й изчезна, когато видя, че съм плакала. - — Трябва да затварям, мамо. Ще помисля за поканата. Благодаря ти. - — Не позволявай на никой мъж да се напъха под кожата ти. Много си млада. Просто се забавлявай. - — Да, мамо. Обичам те. - — О, Ана, и аз те обичам, много те обичам. И се пази, детето ми! - Затворих и погледнах Кейт. - — Този безсрамно богат задник пак ли те е разстроил? - — Не… нещо такова… да. - — Разкарай го, Ана. Никога не съм те виждала такава. В един миг сияеш, после плачеш. И това е, откакто го видя. - Светът на Катрин Кавана беше много прост. Нещата бяха или черни, или бели. Там не присъстваха онези мистериозни преплитащи се полусенки на сивото, които оцветяваха моя свят. - — Седни, нека поговорим. И да пийнем. О, пили сте шампанско! — възкликна тя и заоглежда бутилката като детектив. — И доста хубаво при това. - Усмихнах се кисело и погледнах дивана с ужас. Приближих се много бавно. Как щеше да е тази работа със сядането? - — Добре ли си? Какво ти е? - — Паднах си на задника. - Тя изобщо не постави под съмнение отговора ми, понеже така или иначе бях най-некоординираният човек в щата. Никога не ми бе минавало през ума, че един ден това ми качество ще ми бъде от полза. И то каква! Седнах накриво, но с изненада открих, че ми няма нищо. Погледнах Кейт, но акълът ми се зарея някъде назад, в „Хийтман“, когато той ми каза: „Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на задника поне седмица след сензационното ти представяне снощи“. А когато го каза, мислех само как да стана негова. Всички предупредителни сигнали ги имаше, но аз бях прекалено захласната по него и нямах никаква представа за какво ми говори. - Кейт се върна с двете измити чаши за чай и бутилка червено. - — Готово. — Подаде ми едната чаша. Нямаше да е така хубаво като другото. — Ана, ако този е някаква мижитурка и има проблеми с обвързването, просто го зарежи. Макар че нещо не ми е ясно. Ама изобщо. Той буквално не откъсваше очи от теб на церемонията и на коктейла. Гледаше те като ястреб. Бих казала, че е побъркан по теб. Но вероятно има странен начин да го показва. - „Побъркан по мен? Крисчън? Странен начин да го покаже?“ Да, с последното не можех да не се съглася. - — Сложно е, Кейт. Как мина твоята вечер? - Не можех да говоря с Кейт повече, без да издавам информация. Но един въпрос за нейния ден и работата оттича. Не можеш да й затвориш устата. Беше така успокояващо да седя и да слушам обичайното й бръщолевене. Голямата новина беше, че Итън можело да дойде да живее с нас след ваканцията. Щеше да е много забавно. Итън беше весел, шегаджия и с него всичко бе лесно. Крисчън нямаше да одобри. - „Е, да го духа, ако не му харесва.“ Изпих още три чаши вино и реших, че това е добър край на деня. Беше дълъг ден. Кейт ме прегърна и грабна телефона да се обади на Елиът. - Измих си зъбите и проверих дяволската машина. Имаше имейл от Крисчън. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Теб - __Дата:__ 26 май 2011, 23:14 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - С една дума, Вие сте прелестна. Най-красивата, интелигентна, остроумна и смела жена, която съм срещал. Вземи болкоуспокояващо. - Това не е молба. И вече не карай оная бракма. - Ще разбера, ако го направиш.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „О, да не си карам колата!?“ Написах бързо отговор. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Ласкателства - __Дата:__ 26 май 2011, 23:20 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - С ласкателства няма да стигнете доникъде. Но след като вече сте били навсякъде, тази точка подлежи на обсъждане само хипотетично. - Ще се наложи да закарам колата си до сервиз за преглед и после да я оставя някъде да се продава. Ето защо най-учтиво отхвърлям забраната Ви по този пункт. - Червеното вино винаги е по-добро от всяко болкоуспокояващо.“ - Ана - ПП: Боят с бастун е КАТЕГОРИЧНА ЗАБРАНА за мен. - - Натиснах „Изпрати“. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Ядосани жени, които не знаят как да приемат комплимент - __Дата:__ 26 май 2011, 23:26 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Не Ви лаская. Трябваше вече да сте в леглото. - Приемам допълнението Ви към категоричните забрани. - Не пий толкова много. - Тейлър ще се погрижи за колата ти и ще вземе добри пари за нея.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Тейлър ли е човекът за тази работа - __Дата:__ 26 май 2011, 23:40 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Интересно ми е как бихте рискували живота на човека, който Ви е дясна ръка, да кара моята кола, но не бихте позволили на някаква жена, която чукате от време на време, да я кара. И как мога да съм сигурна, че Тейлър ще направи добра сделка с въпросната кола? Някъде в миналото, преди да Ви срещна, бях известна с умението си да правя изгодни сделки.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Внимавай! - __Дата:__ 26 май 2011, 23:44 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Разбирам, че ЧЕРВЕНОТО ВИНО говори вместо Вас, и го отдавам на дългия и натоварен ден. - И все пак се изкушавам да се метна в колата и да намина до Вас, и да се уверя, че няма да можете да седнете на задника си една седмица, а не една нощ, както е във Вашия случай. - Тейлър е бивш военен и може да кара всичко от мотоциклет до танк. Вашата кола не е риск за него. - И друго. Ще Ви помоля да не говорите за себе си като за «жената, която чукам от време на време», защото честно казано това ме ВЗРИВИ и Ви уверявам, че не е желателно да ме виждате, когато съм такъв.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Внимавай и ти! - __Дата:__ 26 май 2011, 23:57 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - В момента не съм сигурна, че изобщо искам да Ви виждам.“ - Госпожица Стийл - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Внимавай и ти! - __Дата:__ 27 май 2011, 00:03 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Защо не искаш да ме виждаш?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Внимавай и ти! - __Дата:__ 27 май 2011,00:09 - __До:__ Крисчън Грей - „Защото ти никога не оставаш при мен.“ - - Ето. Готово. Това вече ще му даде тема за размисъл. Затворих лаптопа със задоволство, без дори да изпитвам такова, и тръгнах да си лягам. Запалих нощната лампа и загледах тавана. Беше много дълъг и емоционален ден. Един емоционален гърч след друг. Беше така хубаво да прекарам малко време с Рей. Изглеждаше добре и странното беше, че хареса Крисчън. Сетих се за Кейт и голямата й уста. И после, когато чух как Крисчън говореше за гладните хора. Каква беше тази работа с този проект? Боже, и колата! Дори не бях казала на Кейт за колата. За какъв се мислеше Крисчън? - И после, тази вечер. Той буквално ме наби. Никой никога не ме бе удрял. В какво се забърках? Сълзите ми, които бяха спрели при влизането на Кейт, потекоха пак. Стичаха се по лицето ми и в ушите. Бях се влюбила в мъж, който беше емоционално заключен, и човекът, който щеше да пострада от цялата тази работа, бях аз. Знаех го със сигурност. Мъж, който по неговите собствени думи бе напълно преебан по всички параграфи. Защо беше такъв? Какво се бе повредило в него? Защо казваше, че е преебан? Вероятно е ужасно да си на негово място. И мисълта за едно прохождащо дете, подложено на някаква нечувана жестокост и изтезания, ме задуши и сълзите ми бликнаха като фонтан. „Може би ако беше по-нормален, нямаше да те иска!“ Ето това бе приносът на подсъзнанието ми. И дълбоко вярвах, с цялото си сърце, че то е право. Зарових лице във възглавницата, всичко в мен се отприщи и за първи път от години заплаках с глас. - В един миг чух виковете на Кейт. - — Какво правиш тук?!… Не, не може… Какво си й направил, изрод такъв!?… От мига, в който те видя, непрекъснато плаче!… Не може да влезеш! Не! - Крисчън нахлу в стаята ми и безцеремонно запали лампата. Замигах срещу силната светлина. - — Господи, Ана! - Той веднага я изгаси и след секунда бе до мен на леглото. - — Какво правиш тук? — Едва дишах между хълцанията. Не можех да спра да плача. - Той светна нощната лампа и аз замигах пак. Кейт стоеше на вратата. - — Искаш ли изхвърля този конски задник? — попита тя с враждебност, съдържаща повече унищожителна сила и от неутронна бомба. - Крисчън я погледна, учуден от „ласкателния“ епитет и от варварския антагонизъм в поведението й. Поклатих глава отрицателно и тя врътна очи в недоумение. „О, не, не, на твое място не бих въртяла очи, когато господин Г. те гледа.“ - — Само викни, ако има проблем — каза тя по-меко. — Грей, записала съм те в списъка на лайнарите и те държа под око — изсъска му. Той мигаше с недоумение, а тя дръпна вратата, без да я затвори. - Крисчън ме погледна, изражението му бе гробовно, лицето — посивяло. Беше облечен официално. Извади кърпичка от вътрешния джоб на сакото си и ми я подаде. Сетих се, че някъде бях запазила другата му кърпичка. - — Какво става? — попита тихо той. - — Защо дойде? — пренебрегнах въпроса му. Като по чудо вече не можех да отроня никаква сълза. Но тялото ми все още подскачаше в сух хленч. - — Една голяма част от задълженията ми е да се грижа за потребностите ти. Каза, че искаш да остана. Ето, тук съм. И те намирам такава? - _Шах!_ - — Вероятно ще кажеш, че вината е изцяло моя, но аз не разбирам вината си. Това, че те напердаших ли? - Седнах на червения си задник с лице към него. - — Взе ли нещо болкоуспокояващо? - Поклатих глава отрицателно. Той присви очи, стана и излезе от стаята. Каза нещо на Кейт, но не чух какво. След малко се върна с хапчета и чаша вода. - — Изпий ги — нареди и пак седна до мен. - Изпълних заповедта. - — Говори — прошепна той. — Каза ми, че си добре. Никога нямаше да тръгна, ако знаех, че има проблем, и ако изобщо можех да предположа, че си в такова състояние. - Какво можех да кажа? Вече бях казала всичко. Исках повече. Исках да остане, но по собствено желание, а не защото аз го искам. Не защото се бях разкиснала и не се знаех какво правя и говоря. И не исках да ме бие. Толкова ли бе неразбираемо? - — Когато ми каза, че си добре, го приех за истина. А не е било така, нали? - Изчервих се. - — Мислех, че съм добре. - — Анастейжа, не можеш да ми казваш нещо, което си си наумила, че _аз_ искам да чуя. Това не е нито честност, нито откровеност — каза той назидателно. — Как очакваш да не подложа на съмнение всяка твоя дума, казана досега? - Погледнах го. Беше сериозен, недоволен и явно разочарован. Прокара ръце през косата си. - — Как се чувстваше, докато те удрях и след това? - — Не ми хареса. Не искам да го правиш повече. - — Не те удрях, за да ти хареса. - — А защо на теб ти харесва? - Въпросът ми го изненада. - — Наистина ли искаш да знаеш? - — О, повярвай ми, едва ли има нещо, което би ми било по-забавно от отговора на този въпрос. — Не се и опитах да скрия сарказма си. - Той сви очи. - — Внимавай. - — Ще ме биеш пак ли? - — Не, не и тази вечер. - Отдъхнах си с облекчение, и мисля, че подсъзнанието ми също. - — Слушам — подканих го. - — Харесвам властта, която ми дава това, Анастейжа. Контрола. Искам да се държиш по определен начин и ако не го правиш, ще те наказвам и ще се научиш да се държиш по начина, който ми харесва. И ми харесва идеята да те наказвам. Исках да ти напляскам дупето от мига, в който ме попита дали съм гей. - Изчервих се. Та аз самата исках да си ударя един пердах след този въпрос. Значи в крайна сметка Катрин Кавана бе отговорна и изцяло виновна за всичко това. И ако си беше отишла на интервюто сама, да си задава гейските въпроси, сега тя щеше да седи тука с червен като на маймуна задник. Веднага отхвърлих идеята за Катрин вместо мен с Крисчън. Е, явно и аз не знаех какво искам. - — Значи не ме харесваш такава, каквато съм? - Той ме погледна крайно изненадано. - — Мисля, че си прекрасна такава, каквато си. - — Защо се опитваш да ме промениш тогава? - — Не искам да те променям. Искам да се отнасяш с уважение и да следваш няколко прости правила. И искам да не ме предизвикваш и да не ми възразяваш постоянно. Толкова ли е сложно? - — Но ти искаш да ме наказваш! - — Да, искам. - — Това не разбирам. - Той въздъхна и отново прокара ръце през косата си. - — Просто съм такъв. Имам нужда да те контролирам. Искам да се държиш по определен начин и ако не го направиш, искам да виждам розовата ти красива кожа с цвят на алабастър под ръцете си. Това ме възбужда. - Сега вече стигахме някъде. - — Значи не те възбужда болката, която ми причиняваш? - Той преглътна. - — В много по-малка степен от това да виждам дали си способна да я поемеш, но не това е причината. А усещането, че си моя и че мога да правя с теб това, което пожелая. Пълен контрол над някой друг. Това е, което ме възбужда, Анастейжа. Бедна ти е фантазията колко ме възбужда. Виж, не мога да ти обясня добре. Не се е налагало да го правя никога. Самият аз не съм се замислял много. Винаги съм бил сред хора, мислещи като… мен — каза извинително и повдигна рамене. — А ти все още не си ми отговорила на въпроса. Как се чувстваше след това? - — Объркана. - — Ти беше възбудена, Анастейжа. — Той затвори очи за миг и когато ги отвори, те сияеха. - Погледът му събуди цялото ми тяло. Либидото ми, разбудено и напълно под негов контрол, бе по-крещящо и ненаситно от всякога. - — Не ме гледай така — каза той. - „Какво съм направила пък сега?“ - — Нямам презервативи, Анастейжа, а и сега си разстроена. Обратно на становището на съквартирантката ти, аз не съм чудовище с постоянна ерекция. И така, почувствала си се объркана. - Свих се под напрегнатия му поглед. - — Нямаш проблем да ми говориш каквото ти дойде на ума, когато пишеш имейли. Точно те ми казват какво всъщност мислиш и как се чувстваш. Защо не можеш да го правиш очи в очи? Възможно ли е да те притеснявам толкова много? - Намерих някаква въображаема точка в синьо-бежовата завивка, която мама бе направила за мен, и казах: - — Ти ме привличаш, съблазняваш и напълно ме объркваш, Крисчън. Заливаш ме, завладяваш ме. Чувствам се като Икар, който лети прекалено близо до слънцето — прошепнах. - Той пое рязко въздух и спря да диша. - — Мисля, че тая работа с Икар е точно обратното — каза много тихо. - — Какво казваш? - — О, Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш. Не е ли очевидно? - Едва ли говореше на мен. „Не и аз. Аз не мога да омагьосвам.“ - Другата в мен бе зинала и ченето й се бе откачило. Дори тя не вярваше! То не беше и за вярване. - — И все още не си отговорила на въпроса ми. Напиши ми имейл, но веднага, защото наистина искам да спя. Може ли да остана? - — Искаш ли да останеш? — Гласът ми бе… пълен с надежда. - — Ти искаше да дойда. - — Не ми отговори на въпроса. - — Ще ти напиша имейл — каза той и се нацупи. - Стана, изпразни джобовете си от телефони, ключове, пари, портфейли. Господи, колко боклуци носят мъжете в джобовете си! Свали си часовника, обувките, чорапите, джинсите и сакото и ги остави на стола. Мина от другата страна на леглото и се мушна при мен. - — Лягай — заповяда ми. - Мушнах се под завивката. Не можех да повярвам, че е тук, до мен. Бях в пълен шок. Той се надигна на лакът и ме погледна. - — Ако ще плачеш, моля те, плачи пред мен. Трябва да знам какво става. - — Искаш ли да плача? - — Не бих казал. Искам просто да знам как се чувстваш. Не искам да се изнизваш между пръстите ми като пясък. Изгаси лампата. Късно е, а утре и двамата сме на работа. - „Ето го, тук и толкова… властен.“ Но можех ли да се оплаквам вечно? Той беше в леглото ми! Не разбирах защо… може би трябваше да рева по-честичко пред него. Загасих лампата. - — Обърни се с гръб към мен — каза той в тъмното. - Врътнах очи, заради което бях изяла боя днес, но знаех, че не може да ме види. Той се долепи до мен, прегърна ме и ме придърпа до себе си. - — Спи, бебчо — прошепна. Усетих носа му заврян в косата ми. Вдиша дълбоко аромата й. - И така… Господи! Пресвета Дево! Крисчън Грей бе в леглото ми и в меката му утешителна прегръдка заспах спокойно и дълбоко. - - - 17. - - Пламъкът на свещта бе прекалено горещ. Блещукаше и танцуваше на вятъра, който не носеше хлад, а повече жега от самия огън. Нежни крила се люлееха в тъмното като есенни паяжини и падащият при размаха им прах се пръскаше в кръга светлина. Опитвах се да се отдалеча, но светлината ме привличаше. И изведнъж стана много горещо, летях прекалено близо до слънцето, заслепена и опиянена от светлината и топяща се от топлината, уморена от усилията си да продължавам да летя. Беше толкова топло. Горещината ме задушаваше, заливаше ме като лава. Събудих се. - - - Отворих очи и усетих как се топя в ръцете на Крисчън. Беше се увил около мен като знаме на победата. Спеше дълбоко, главата му — върху гърдите ми, ръката му — около мен. Стискаше ме здраво. Единият му крак — преметнат през моите. Топлината на тялото му ме задушаваше. Освен това беше тежък. Отне ми време да възприема, че очите ми не ме лъжат, че той все още е в леглото ми, дълбоко заспал, а навън е ден. Беше останал цялата нощ. - Дясната ми ръка започна да търси нещо хладно. И докато все още осмислях факта, че той все още е с мен, ми хрумна, че сега мога да го докосна. Внимателно прокарах ръка по гърба му, съвсем леко. Той потръпна и простена сякаш от болка, като ранено животно, и веднага се събуди. Завря носа си в гърдите ми и ме вдиша. Очите му, сънени, мигащи срещу светлината на деня, срещнаха моите под един рошав кичур медноруса коса. - — Добро утро — каза той и веднага се намръщи. — Господи, дори в съня си съм залепен за теб като стикер! - Мръдна бавно, отлепи краката и ръцете си от мен и усетих ерекцията му. Той забеляза реакцията ми — бяха опулена като малко дете — и се усмихна бавно и много съблазнително. - — Надушвам един прекрасен старт на деня, но май трябва да почакаме до неделя. - Наведе се към мен и прокара носа си по ухото ми. - Изчервих се, ама то и без това бях няколко нюанса над аленото от жегата. - — Толкова си горещ — казах. - — И ти не си за изхвърляне — каза усмихнато той и се притисна провокативно към мен. - Почервенях още повече. Не че беше секси, просто ми беше много топло. Той се надигна на лакът и ме погледна с весело пламъче в окото. Изненадах се, когато се наведе и ме целуна много нежно по устните. - — Добре ли спа? - Кимнах. Гледах го. И чак сега осъзнах, че бях спала много добре и спокойно, с изключение на последния половин час, когато ми беше много горещо. - — И аз — каза той замислено. — Дори удивително добре — добави вече озадачено. — Колко е часът? - Погледнах будилника. - — Седем и половина. - — Седем и половина?! Мамка му! — Скочи от леглото и почна да подскача и да се препъва в джинсите си, докато ги обуваше. - Седнах. Сега бе мой ред са се забавлявам. Крисчън Грей закъсняваше и бе в паника. Това беше нещо ново за мен и определено беше смешно. Мина ми през ума, че задникът ми е добре и вече не ме боли. - — Ти определено не ми влияеш добре! Имам среща. Трябва да бързам. Трябва да съм в Портланд в осем. Ти какво — смееш ли ми се? - — Да. - Той се усмихна. - — Закъснях, а аз никога не закъснявам. Още нещо ново, госпожице Стийл. - Наведе се, улови главата ми в ръце, погледна ме и каза: - — Неделя. - Думата бе натежала от неизказани обещания. Цялото ми тяло се сви, влагалището и всичките мускули край него се раздираха от сладко очакване. Чувството бе прекрасно. - Ако поне за малко мозъкът ми можеше да се остави на тялото ми да го води! Той ме целуна пак, събра всичките си неща от нощното шкафче в една ръка, в другата хвана обувките си. - — Тейлър ще дойде и ще се оправи с бракмата ти. И бях съвсем сериозен! Не я карай! Ще се видим в апартамента ми в неделя. Ще ти пиша в колко часа. - Крисчън Грей бе прекарал нощта с мен. Вече бях спокойна. И нямаше секс, а само гушкане. Той ми бе казал, че никога не спи с никого, но с мен бе спал три пъти. Усмихнах се и бавно станах от леглото. Чувствах се изпълнена с надежда. Тръгнах към кухнята да си направя чай. - Хапнах, взех бърз душ и вече светкавично се обличах за последния ми ден в „Клейтън“. Това беше! Краят на цяла една епоха в моя живот. Трябваше да кажа сбогом на господин и госпожа Клейтън, на университета, на апартамента и на Уанда. Погледнах дяволската машина. Бе едва 7:52. Имах време. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Насилие и обида: последици - __Дата:__ 27 май 2011, 08:05 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Искахте да разберете как се чувствам, след като Вие ме… да видим кой глагол е удачно да използваме… напляскахте, наказахте, набихте, унизихте. Е, по време на целия този доста обезпокоителен процес се чувствах унизена, смазана, насилвана. И колкото и отвратително и буквално убийствено тежко да е за мен да призная — да, бях възбудена, както вече констатирахте. - Това вече бе съвсем неочаквано за мен. И както сте добре запознат със ситуацията, всичко в секса е новост за мен. Иска ми се да имах повече опит и може би тогава щях да съм подготвена. За мен беше повече от шок да усетя възбудата си, въпреки Вашето насилие. - Това обаче, което ме разтревожи най-много, бе усещането след това. И това вече е трудно да се опише с думи. Бях щастлива, че Вие бяхте щастлив. И бях облекчена, че в крайна сметка болката не беше чак толкова непоносима, както бях очаквала. И когато лежах в ръцете Ви, изпитвах само спокойствие. Но съм доста объркана, дори изпитвам срам, че се чувствах по този начин. Това крайно ме обезпокоява. И резултатът е, че не знам какво да мисля. Това отговаря ли на въпроса Ви? - Надявам се светът на бизнес сделките да е вълнуващ както винаги и… че не сте закъснели прекалено много. - Благодаря ти, че остана с мен.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Освободи съзнанието си - __Дата:__ 27 май 2011, 08:24 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Интересно… дори малко преувеличено заглавие на имейла. - Госпожице Стийл, - Нека Ви отговоря: - Бих го нарекъл пляскане, защото то си беше точно това. - Значи сте се почувствали насилена, унизена, смазана. Колко много Тес Д’Ърбървилска драма! Доколкото си спомням, Вие решихте да изберете пътя на унижението. Дали наистина се чувствате така, или просто си мислите, че така е редно да се чувствате? Това са две съвсем различни неща. Ако наистина се чувствате така, не смятате ли, че е добре да приемете тези чувства, да се радвате на начина, по който сте се почувствали заради мен? Точно това би направила една подчинена… - Мога да кажа, че съм благодарен за Вашата липса на опит. Ценя я и едва сега започвам да разбирам доста неща. Казано накратко: Вие сте моя във всяко едно отношение. - Да, Вие бяхте възбудена, което, от своя страна, беше много възбуждащо за мен. В това няма нищо лошо. - «Щастлив» не покрива дори наполовина начина, по който се чувствах. Екстаз е малко по-близо. - Наказанието, боят или пляскането предизвикват много по-сериозна болка от чувственото пляскане. То не отива по-далеч от това. Освен, разбира се, ако не извършите някаква огромна глупост, а вече в такъв случай е възможно да се наложи да използвам друг уред или средство за наказание. Ръката ме боля много и бе доста зачервена, но на мен това ми харесва. - И аз се почувствах спокоен. Повече отколкото можеш да си представиш и бива да знаеш. - Не пилей енергията си в чувство за вина и не мисли, че си направила нещо лошо. Ние сме зрели хора и това, което правим зад затворените врати на домовете си, е само и единствено наша работа. Трябва да освободиш мисълта си и да слушаш тялото си. - Светът на бизнеса не е така вълнуващ като Вас, госпожице Стийл.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „Моя във всяко едно отношение?“ Ахнах. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Зрели хора - __Дата:__ 27 май 2011, 08:26 - __До:__ Крисчън Грей - „Не си ли на среща? - Радвам се, че ръката ти е била зачервена и те е боляла. - А ако трябваше да слушам тялото си, сега щях да съм в Аляска.“ - Ана - ПП: Ще помисля как да прегърна и да приема тези чувства. - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Не звъни на полицията - __Дата:__ 27 май 2011, 08:35 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - На среща съм и обсъждам и обсъждам фючърсния пазар, ако това наистина Ви интересува. - С Ваше позволение, ще си позволя да отбележа някои статистически данни. - Ти не излезе и остана с мен, макар че знаеше какво щях да направя. - Не ме помоли да спра — не използва нито една от кодовите думи. - Ти си зрял човек и като такъв имаш своя избор. - Честно казано, с нетърпение започвам да очаквам следващия път, когато ръката ще ме боли по този начин. - Очевидно е, че не слушаш правилната част от тялото си. В Аляска е много студено и няма накъде да бягаш. Ще те намеря. - Помниш, че мога да проследявам телефона ти, нали?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Това, което прочетох, не ми хареса. Разбира се, той беше прав. Това беше мой избор. И… дали сериозно възнамеряваше да дойде да ме намери в Аляска? Дали да не пробвам и да избягам за малко? Сетих се за поканата на мама. Натиснах „Отговори“. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Маниак: последици - __Дата:__ 27 май 2011, 08:36 - __До:__ Крисчън Грей - „Търсил ли си специализирана помощ или терапия за склонностите ти да преследваш хората?“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Маниак? Аз? - __Дата:__ 27 май 2011, 08:38 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Плащам на прочутия доктор Флин цяло състояние, за да разреши склонностите ми да преследвам хората и другите ми… склонности. Заминавай на работа.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Скъпи шарлатански услуги - __Дата:__ 27 май 2011, 08:40 - __До:__ Крисчън Грей - „Мога ли най-скромно да Ви предложа да потърсите второ мнение? Не съм сигурна, че усилията на доктор Флин са ефективни.“ - Госпожица Стийл - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Второ мнение - __Дата:__ 27 май 2011, 08:43 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Не че ти влиза в работата, скромно или не, но доктор Флин е ВТОРОТО мнение. - Ще се наложи да караш бързо в новата си кола, с което ще се изложиш на допълнителен и нежелателен риск. Смятам, че това е срещу правилата. ЗАМИНАВАЙ НА РАБОТА.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ НЕ МИ КРЕЩИ С ТЕЗИ ГЛАВНИ БУКВИ - __Дата:__ 27 май 2011, 08:47 - __До:__ Крисчън Грей - „Като обект на Вашите склонности да преследвате хората, смятам, че това всъщност е моя работа. - Не съм подписала още, така че правила-мравила — не започвам работа преди 9:30.“ - Госпожица Стийл - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Интересни думи - __Дата:__ 27 май 2011, 08:49 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Мравила? Не съм убеден, че тази дума съществува в тълковния речник на Уебстър.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Интересни думи - __Дата:__ 27 май 2011, 08:52 - __До:__ Крисчън Грей - „Намира се няколко страници след «маниак» («маниак по контрола», «маниак по проследяването»). - А интересните за мен думи са в раздела с категоричните ограничения. - Ще спреш ли вече да ме занимаваш? - Бих желала да отида на работа с новата си кола.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Предизвикателни и забавни млади жени - __Дата:__ 27 май 2011, 08:56 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Ръката ме сърби. - Карай бавно, Стийл!“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Беше гот да се кара тази кола. Воланът имаше сервоусилвател. Милата ми Уанда нямаше. Така че тренировките ми по развиване на яки мускули явно свършиха. О, да не забравям все пак, че щях да имам личен треньор, който да се грижи за тях. Беше в правилата. А аз мразя да спортувам. - Докато карах, се опитах да анализирам информацията от имейлите. „Понякога се държи наистина като наставник. Кучи син!“ После се сетих за Грейс и ми стана кофти за думата, която ми мина през ума. Но тя не беше родната му майка. Това беше цяла вселена нечувана болка. В такъв случай „кучи син“ беше казано съвсем на място. „Да, аз съм голяма, зряла жена. Благодаря за напомнянето, Крисчън Грей! И да, това беше мой избор!“ Проблемът ми бе, че исках само Крисчън, не целия му… товар. А към този момент каргото му едва ли можеше да се събере и в „Боинг 747“. Можех ли просто да се излегна по гръб и да прегръщам чувството? Като една истинска робиня? Бях му казала, че ще опитам. Рискът бе много голям. - - - Паркирах пред „Клейтън“. Докато влизах, не можех да повярвам, че това наистина е последният ми ден там. За щастие в магазина имаше много работа и времето мина доста бързо. По обяд господин Клейтън ме извика да изляза от склада. Пред него стоеше куриер, от тези, дето разнасят спешни пратки. - — Госпожица Стийл? — попита куриерът. Погледнах въпросително господин Клейтън, но той бе по-озадачен и от мен. Стана ми много тежко. Какво ми бе изпратил пък сега? Подписах и взех малката пратка. Отворих я незабавно. Беше телефон. Блакбери. Стана ми още по-тежко. Включих го. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Блакбери НАЗАЕМ - __Дата:__ 27 май 2011, 11:15 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Имам нужда да се свързвам с теб по всяко време и понеже това е единственият вид комуникация, при която си откровена, реших, че имаш нужда от един Блакбери.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Отвързан консуматор в действие - __Дата:__ 27 май 2011, 13:22 - __До:__ Крисчън Грей - „Мисля, че трябва незабавно да се обадиш на доктор Флин. Склонностите ти да следиш хората са извън всякакъв контрол. - На работа съм. Ще ти пиша, щом се прибера. - Благодаря за новата играчка. - Не сгреших, когато ти казах, че си завършен консуматор. Защо правиш това?“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Мъдростта на младите - __Дата:__ 27 май 2011, 13:24 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Добре казано, госпожице Стийл. Мъдро както винаги. - Доктор Флин е на почивка. - Правя това, защото мога.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Сложих с омраза Нещото в задния си джоб. То бъзна още веднъж, опряно до задника ми. Колко полезна вещ, помислих си саркастично. Не му обърнах внимание, но това ми костваше цялата воля. - В четири часа господин и госпожа Клейтън събраха всичките си служители и след една доста… смущаваща, ласкателна и много искрена реч ми връчиха чек за триста долара. И точно тогава всичките събития, натрупали се като лавина през последните три седмици — изпити, завършване, един смахнат и напълно преебан от живота милионер, загубване на девственост, крайни и дискусионни ограничения, стаи с играчки, в които нямаше играчки, разходки с хеликоптер и фактът, че след края на деня си отивах… всичко това ме разтресе и едва успях да се задържа права и да не се разплача. Подсъзнанието ми ме гледаше с възхищение. Прегърнах силно господин и госпожа Клейтън. - Тя бяха добри и щедри хора. Щяха да ми липсват много. - - - С Кейт се засякохме пред квартирата: и тя тъкмо слизаше от колата си. - — Какво е това, по дяволите? — викна обвинително тя и посочи аудито. Не можах да устоя на изкушението да я избъзикам. - — Кола. Това е кола. - Тя присви очи с отвращение. За секунда се зачудих дали и тя няма да ме метне на коляното си и да ме опердаши. - — Това е подаръкът ми за завършването. — Опитах се да говоря спокойно и без грам емоция. „Да, точно така, на мен ми подаряват скъпи коли всеки ден, така да знаеш!“ Ченето й зейна в голямо учудено „О“. - — Много щедро копеле, нали? - Кимнах. - — Не исках да я приема, но, честно казано, не си заслужава да се караме заради една кола. - Кейт сви устни. - — Нищо чудно, че ти е взел акъла. А и нощес остана да спи у нас. - — Да. - — Искаш ли да доопаковаме? - Кимнах и влязох след нея. Проверих имейла от Крисчън. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Неделя - __Дата:__ 27 май 2011, 13:40 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Нека се видим в неделя в един часа. Добре ли е за теб? - Лекарят ще е в Ескала да те прегледа в 1:30. - Тръгвам за Сиатъл. - Надявам се всичко по преместването да мине гладко. Очаквам с нетърпение да те видя в неделя.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Не разбирах как може да пише за такива неща. Все едно обсъждахме времето. Реших да му пиша веднага след като свършим с опаковането. Как бе възможно да е толкова забавен и весел и в следващата секунда такова дърво!? Не можех да следвам обратите в настроенията му. Честно, не беше ли това имейл, каквито големите клечки пишат на служителите си? Врътнах очи пред монитора, все едно наистина исках да го предизвикам, и отидох да помогна на Кейт с опаковането. - - - Тейлър беше с превъзходно ушит костюм. Чак сега обърнах внимание, че наистина прилича на бивш военен — много къса коса, набито мускулесто тяло и хладен поглед. - — Госпожице Стийл, дойдох за колата ви — каза той. - — О, да, влез, ще взема ключовете. - Със сигурност грижите за колата ми бяха основната му задача сега. Отново се зачудих какво ли включва длъжностната му характеристика. Дадох му ключовете и тръгнахме към колата в пълно мълчание. Моето мило светлосиньо костенурче. Отворих вратата и извадих фенерчето от жабката. Това бе всичко. Нямах нищо мое в тази кола. „Сбогом Уанда. Благодаря ти.“ Погалих я по капака, докато затварях вратата, и попитах: - — От колко време работиш за господин Грей? - — От четири години, госпожице Стийл. - Изведнъж изпитах огромна потребност да го бомбардирам с въпроси. Този мъж знаеше всичките му тайни. Но най-вероятно бе подписал договор за конфиденциалност. Погледнах го неспокойно. Имаше същото затворено темерутско изражение като Рей и ми стана много мил. - — Той е добър човек, госпожице Стийл — каза Тейлър с усмивка. После кимна в знак на уважение, качи се в колата ми и замина. - Апартамент, кола, работа… всичко се променяше. Но всъщност най-голямата промяна бе Крисчън Грей. Бил добър човек? Сигурно? - - - Хосе дойде в осем и донесе китайска храна. Бяхме свършили с опаковането. Донесе и няколко бири. С Кейт седнахме на дивана, а той на пода между нас, с кръстосани крака. Гледахме глупости по телевизията, пиехме бира и вечерта се изнизваше. Започнахме да си спомняме случки от тези четири хубави години и се смеехме все по-шумно. Бирата бе почнала да действа. - Отношенията ми с Хосе се бяха върнали към нормалното. Онзи опит за целувка бе забравен. Е, ако не забравен, поне засега беше напъхан с метлата под килима, а моето друго аз се бе излегнало отгоре му, ядеше грозде и потупваше с пръсти в очакване на неделята. На вратата се почука и сърцето ми подскочи. Да не би…? - Кейт отвори и буквално беше пометена от Елиът. Той я сграбчи първо по холивудски, после по европейски. Честно, тези двамата що не хванеха да се разкарат. С Хосе се спогледахме. Бях потресена от липсата им на всякакъв такт. - — Искаш ли да идем до бара? — попитах Хосе и той закима бясно. Беше толкова неловко с тези двамата! Как не хванаха да се изчукат пред нас, не знам! Кейт ме погледна с блеснали очи, цялата почервеняла. - — С Хосе ще идем до бара да пийнем по нещо — казах й и врътнах очи. Ха! Все още можех да правя тая муцуна в свободното си от Крисчън време. - — Чудесно — каза тя. - — Здрасти, Елиът. Чао, Елиът. - Той мигаше недоумяващо като бебе с големите си сини очи, а ние с Хосе изскочихме от апартамента с кикот. Като тийнейджъри. - Тръгнахме към бара и аз хванах Хосе под ръка. С него беше толкова лесно. Не бях оценила това му качество. - — Нали все пак ще дойдеш на откриването на изложбата ми? - — Разбира се, Хосе. Кога е? - — На девети юни. - — Какъв ден се пада? — Изпаднах в паника. - — Вторник. - — Да, тогава ще мога. А ти нали ще ни идваш на гости в Сиатъл? - — Само опитай да ме спреш — засмя се той. - - - Върнах се от бара доста късно. Кейт и Елиът не се виждаха из апартамента, обаче как се чуваха! Силно се надявах да не съм вдигала такъв шум онези вечери. Крисчън не вдигаше шум. Изчервих се и бързо се сврях в стаята си. След една много неловка прегръдка в стил „Извинявай-Няма за какво-Слава богу“ Хосе бе изчезнал. Не знаех кога ще го видя пак. Може би на изложбата му. И пак ми стана толкова хубаво, че открива изложба, че е успял. Щеше да ми липсва неговото палаво момчешко простичко излъчване. Не събрах сили да му кажа за Уанда: знаех, че ще побеснее, като разбере. Можех да се справям с бесни мъже, но само един по един. Трудно с двама наведнъж. Отворих дяволската машина и съвсем естествено там се кипреше имейл от Крисчън… - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Къде си? - __Дата:__ 27 май 2011, 22:14 - __До:__ Анастейжа Стийл - „_На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера._ - Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блакбери? - Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Грабнах телефона. Пет пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. От Крисчън. - - „Мисля, че е време да се научиш да отговаряш на очакванията ми. Аз не съм много търпелив човек. Ако ми кажеш, че ще се свържеш с мен след работа, следва да го направиш. В противен случай започвам да се тревожа, а това не е емоция, която познавам добре, и определено не ми понася. Обади ми се.“ - - Ставаше все по-лошо. Дали някога щеше да ме остави на мира? Та той буквално ме задушаваше. С разтреперани пръсти намерих телефона му и натиснах копчето за позвъняване. Чаках да вдигне и чаках да получа инфаркт преди това. Вероятно щеше да ми срита задника поне в седем нюанса лайняно. Мисълта бе далеч от приятна. - — Здравей — каза меко той и тонът му ме смая, защото очаквах да е бесен. Ако не друго, поне звучеше успокоен и облекчен. - — Здрасти — казах. - — Притесних се. - — Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред. - Той не отговори веднага. - — Добре ли прекара вечерта? — Беше съмнително вежлив. - — Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе — казах и стиснах очи, като споменах името на Хосе. Той не каза нищо. - — А ти? — попитах, за да запълня ужасяващата тишина в слушалката. „Няма да му позволя да ме кара да се чувствам виновна заради Хосе.“ - Най-сетне той въздъхна. - — Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо. - Прозвуча толкова тъжен, някак си… предаден. Сърцето ми се сви. Представих си го пред рояла в грамадната му стая и онази непоносимо тъжно-горчива меланхолия, изтичаща между пръстите му. - — Бих искала да си тук сега — прошепнах, защото наистина исках да го прегърна. Да го утеша. Нищо, че нямаше да ми позволи. Исках да е близо до мен. - — Наистина ли? — попита той с облекчение. Толкова нехарактерно за него. И тогава започнах да проумявам колко тъжен е наистина. - — Да — казах запъхтяно. - След около цяла вечност той въздъхна отново. - — Ще те видя ли в неделя? - — Да, в неделя — казах и през цялото ми тяло мина тръпка на очакване и възбуда. - — Лека нощ. - — Лека нощ, сър. - Обръщението го изненада. Разбрах го по начина, по който пое рязко дъх. - — Успех с преместването утре, Анастейжа. — Гласът му бе много нежен. И двамата седяхме на телефона и не затваряхме. Като пубери. Никой не искаше да затвори пръв. - — Ти затвори пръв — прошепнах. И най-после чух усмивката му. - — Не, първо ти. — И знаех, че се смее. - — Не искам. - — И аз. - — Много ли ми беше ядосан? - — Да. - — Още ли си ми ядосан? - — Не. - — И няма да ме накажеш? - — Не. Тези неща ги правя на момента, не след време. - — Да, забелязала съм. - — Сега, госпожице, затвори телефона. - — Наистина ли искате да го направя, сър? - — В леглото, Анастейжа. - — Да, сър. - Никой не затвори. - — Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? — Беше хем развеселен, хем някак раздразнен. - — Може би. Ще видим в неделя — казах и затворих. - - - Елиът стоеше гордо пред творението си. Тъкмо бе свързал телевизора към сателитния кабел в новия ни апартамент в Пайк Маркет. С Кейт се хвърлихме на дивана щастливи и доста впечатлени от уменията му да работи с бормашина. Плоският екран изглеждаше малко странно — окачен директно на тухлената стена — но бях сигурна, че ще свикна с това. - — Виждаш ли, бебо, лесно е — усмихна се широко с всичките си бели зъби той и Кейт буквално се разпадна на атоми върху дивана. - Врътнах им неодобрително очи. - — Много ми се ще да остана, но днес сестра ми се върна от Париж. Имаме задължителна семейна вечеря. - — Можеш ли да минеш след това? — попита с надежда Кейт. Така меко, нежно, така нетипично за нея. - Станах и тръгнах към кухнята под предлог, че трябва да разопаковам един от кашоните. Щяха да почнат да се лигавят, а не ми се гледаше. - — Ще видя дали ще успея да се измъкна — обеща той. - — Ще сляза да те изпратя — каза Кейт. - — Чао, Ана — каза ми той. - — Чао, Елиът. Поздрави на Крисчън. - — Само поздрави ли? — Погледна ме с очи, пълни с предложения какво още мога да му изпратя. - — Да. — Изчервих се. Той ми намигна, от което се изчервих още повече. После те излязоха да се изпращат. - - - Елиът беше прекрасно момче. Толкова различен от Крисчън. Топъл, сърдечен, земен, някак първичен, дори прекалено първичен, когато беше с Кейт. Не можеха да не се пипат непрекъснато. И честно, това поставяше всички други в крайно конфузно положение. А освен това ми се гадеше от завист. - След двайсетина минути Кейт се върна с пица и седнахме, заобиколени от кашони в новия апартамент, да ядем направо от кутията. Бащата на Кейт определено се бе постарал. Апартаментът не беше голям, но имаше три спални и огромна всекидневна с гледка към Пайк Лейн Маркет. Всичко бе в дърво и червени тухли, а повърхностите в кухнята бяха от гладък цимент. Беше много ново, утилитарно. А и мисълта, че сме в центъра на града… - В девет домофонът звънна и аз застинах. Кейт скочи, а с нея скочи и сърцето ми. Директно в устата. - — Доставка за госпожица Стийл и госпожица Кавана. - Разочарование плъзна по вените ми. Изненадах се от реакцията си. Не беше той. - — Втори етаж, апартамент две. - Кейт отвори на момчето. Устата му зейна, лигите му потекоха — това, което се случваше с всеки мъж, когато погледне Кейт. Тесни джинси, тясна тениска и косата събрана високо на кок, със спускащи се около лицето кичурчета. Ей така им действаше на всички. Той й подаде бутилка шампанско със завързан за нея балон с формата на хеликоптер. Тя го изпрати с ослепителната си усмивка и започна да чете картичката на глас. - - „Скъпи дами, - Желая ви късмет в новия ви дом.“ - Крисчън Грей - - Кейт поклати недоволно глава. - — Защо не може да напише само „Крисчън“? И какъв е тоя балон? - — Чарли Танго. - — Я пак? - — Крисчън ме вози с хеликоптера си до Сиатъл. - Кейт ме гледаше с отворена уста. Трябва да си призная, че обичах тези, макар и много редки случаи, когато Катрин Кавана млъкваше нокаутирана. Позволих си кратък момент на наслада, преди да поясня. - — Да, има хеликоптер и го кара сам — казах гордо. - — Разбира се, че ще има хеликоптер тоя безобразно богат негодяй. Защо не ми каза? — смъмри ме тя, но с усмивка. - — Ами… пропуснала съм. Доста неща ми се струпаха на главата през последните седмици. - Тя се намръщи. - — Сигурна ли си, че ще се оправиш, докато ме няма? - — Разбира се — отвърнах. „Нов град, никаква работа… ексцентричен или по-скоро луд приятел.“ - — Ти ли му даде адреса ни? - — Не, но следенето е едно от нещата, в които е доста добър. — Беше си вярно. - Тя се намръщи още повече. - — Не зная защо, но той определено ме притеснява. Е, поне шампанското е охладено и е много добро. - Разбира се. Само Крисчън би изпратил охладено шампанско — или бе накарал секретарката си да го прати, или пък може би Тейлър. Отворихме го и извадихме двете чаши за чай. Това бяха последните две неща, които бяхме опаковали. - — Болеже Гран Ан Розе 1999. Изключително добра реколта — казах на Кейт и се чукнахме с чашите за чай. - - - Събудих се много рано. Беше сиво и мрачно неделно утро. Бях се наспала удивително добре. Лежах в леглото и гледах кашоните. Подсъзнанието ми започна да нарежда как трябва да разопаковам всичките тези неща. Не… днес е големият ден. Моето друго аз подскачаше нетърпеливо от крак на крак. Очакването на нещо неизвестно, може би не много добро, увисна тежко, като лошо предчувствие над главата ми, като тъмен тропически буреносен облак. Стомахът ми се сви от притеснение. А с него ме заля и тъмна, чувствена, болезнена жажда. Опитах се да си представя какво ще прави с мен. И разбира се, трябваше да подпиша проклетия договор. А дали трябваше? Чух сигнала за ново съобщение в дяволската машина до леглото ми. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Моят живот в цифри - __Дата:__ 29 май 2011, 08:04 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Ако ще идваш сама с колата, ще ти е нужен кодът за гаража на «Ескала»: 146963. - Паркирай на пето място. То е едно от моите. - Кодът на асансьора е: 1880.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Изключително добра реколта - __Дата:__ 29 май 2011, 08:08 - __До:__ Крисчън Грей - „Да, сър, разбрано. - Благодаря за шампанското и за балончето с Чарли Танго. Сега е вързано за леглото ми.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Завиждам на балончето - __Дата:__ 29 май 2011, 08:11 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Винаги на Ваше разположение! - Не закъснявай. - Късметлия е този Чарли Танго.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Врътнах очи, раздразнена от наставническия му тон. Но последният ред ме накара да се усмихна. Тръгнах към банята и се запитах дали Елиът е успял да се върне при Кейт през нощта. Опитвах се да си озаптя нервите. - - - „Мога да карам аудито с токчета!“ Не беше за вярване. Точно в 12:55 бях пред гаража на „Ескала“ и паркирах на мястото, което ми бе казал. Колко ли места държеше? Аудито SUV и другото R8 бяха там. Имаше и две по-малки Ауди SUV. Хм. Проверих как е гримът ми в огледалцето над волана — то светваше, щом се отвори. Нямах такова в Уанда. Но не това бе причината да слагам грим само в краен случай. - - - „И сега какво, момиче?“ Моето друго аз размахваше помпони и ликуваше. Огледах роклята в цвят синя слива в безкрая от огледала в асансьора. Е, добре де, роклята на Кейт. Последния път, когато я бях облякла, той искаше да я бели от тялото ми. Усетих познатата болка. Сладко желание сви слабините ми. Едва вдишах. Едно от най-сензационните усещания, които бях разучила напоследък. Носех бельото, което ми бе купил Тейлър. Изчервих се при мисълта за късо остригания, почти до кожа, бивш военен, принуден да обикаля из „Ажон Провокатер“ или откъдето го бе взел. Вратата се отвори и се озовах във фоайето на апартамент номер едно. - Тейлър стоеше пред двойната врата. - — Добър ден, госпожице Стийл. - — О, моля, наричай ме Ана. - — Добър ден, Ана. — Той се усмихна. — Господин Грей ви очаква. - Нямаше нищо по-сигурно от това. - Крисчън бе седнал на дивана в хола и четеше неделния вестник. Вдигна глава, когато Тейлър ме въведе в стаята. Беше същата, каквато я помнех. Бе минала само седмица, откакто бях тук, а ми се струваше цяла вечност. Крисчън изглеждаше спокоен и уравновесен. Изглеждаше божествено. Беше бос, с джинси и свободно пусната бяла ленена риза. Косата му беше много разчорлена. Очите му — пламнали дяволито. Стана и бавно се приближи към мен. По красиво изваяните му устните затанцува усмивка. - Стоях като парализирана. От вида му, от гласа му, от погледа му, пълен с надежда за това, което предстоеше да се случи. И онова познато електричество между нас запалваше едно по едно нервните окончания под корема ми и ме теглеше към него. - — Хм… тази рокля — каза той одобрително и ме погледна в очите. — Добре дошла отново, госпожице Стийл — прошепна, хвана брадичката ми, наведе се и ме целуна леко и нежно по устните. Допирът му разтресе тялото ми и дишането ми се учести. - — Здравей — прошепнах и се изчервих. - — Идваш точно навреме, а аз уважавам точността. — Той ме поведе към дивана. — Ела, искам да ти покажа нещо. - Седнахме и той ми подаде вестника. „Сиатъл Таймс“, страница осма, снимка на Крисчън Грей и… мен на церемонията по дипломирането. Господи! Бяха ме разнесли из вестниците. Потърсих какво пише под снимката. - - „Крисчън Грей с приятелка на церемонията по дипломирането на студентите в университета във Ванкувър.“ - - Засмях се. - — Значи съм приятелка? - — Така излиза. Пише го във вестника. Значи трябва да е вярно — разсмя се и той. - Беше седнал на дивана, обърнат изцяло към мен, пъхнал единия си крак под другия. Протегна ръка и прибра зад ухото ми едно немирно кичурче. Тялото ми дишаше живо — чакащо, нуждаещо се, копнеещо. - — И така, Анастейжа, седмица след като бе тук за първи път, ти имаш вече доста добра представа за мен. - — Да. - Накъде биеше с тези интродукции? - — И въпреки това се върна. - Кимнах срамежливо и очите му пламнаха. Поклати глава, като че ли искаше да се увери, че това не е сън. - — Яла ли си? - — Не. - — Гладна ли си? — попита и направи опит да не изглежда ядосан. - — Не и за храна — прошепнах и ноздрите му се разшириха при думите ми. - Наведе се и каза тихо в ухото ми: - — Нетърпелива сте, както винаги, госпожице Стийл. И за да бъда честен с вас, ще ви споделя, че аз също съм доста нетърпелив, но доктор Грийн ще е тук всеки момент. — И стана. — И все пак ми се ще да се храниш редовно — укори ме. - Разгорещилата се кръв в тялото ми изстина. Бях забравила за лекаря. - — Кажи ми нещо за доктор Грийн — помолих, за да забравим за яденето, поне за момент. - — Тя е най-добрият гинеколог в Сиатъл. Какво повече искаш да знаеш? - — Мислех, че ще ме преглежда твоят личен лекар. А сега ми казваш, че е гинеколог. Ти не си жена. Трудно е за вярване след това, което съм виждала. - „Не ставай смешна!“ — говореше погледът му. - — Мисля, че е по-добре да те прегледа специалист. Не си ли съгласна с мен? — каза той меко. Най-добрият гинеколог в Сиатъл? След като бе успял да я ангажира за неделя ранен следобед, какви ли пари струваше това? - Изведнъж Крисчън се намръщи, все едно си спомни нещо крайно неприятно. - — Анастейжа, майка ми иска да дойдеш с мен на вечеря днес. Мисля, че Елиът ще покани Кейт. Не знам ти какво мислиш по въпроса, но за мен ще е много… странно да те представя на семейството си. - „Защо да е странно?“ - — Срамуваш ли се от мен? — Не успях да го кажа по-различно, отколкото се чувствах. Наранена. - — Разбира се, че не! — каза той и врътна очи. - — Защо да е странно тогава? - — Защото никога досега не съм го правил. - — Защо на теб е разрешено да въртиш очи, а на мен не? - Той замига извинително. - — Не беше умишлено. - — И аз не го правя умишлено по принцип — озъбих се. - Крисчън бе загубил дар слово. Тейлър се появи на вратата. - — Доктор Грийн, сър. - — Покани я в стаята на госпожица Стийл. - „Стаята на госпожица Стийл?“ - — Готова ли си за малко контрацепция — попита той и ми подаде ръка да стана. - — Нали няма да идваш и ти? — попитах с ужас. - — Повярвай ми, Анастейжа, бих платил доста добри пари да гледам, но не мисля, че един добър лекар би одобрил. - Хванах ръката му. Той ме дръпна силно в прегръдката си и ме целуна страстно. Стиснах ръцете му в моите. Ръката му бе в косата ми, държеше главата ми неподвижно; придърпа ме силно към себе си и опря чело в моето. Не очаквах този изблик на нежност. - — Толкова съм щастлив, че си тук — прошепна той. — Не знам как ще дочакам да те съблека. - - - 18. - - Доктор Грийн беше висока, руса, безупречно поддържана и изрядно облечена — носеше костюм в наситеносиньо. Сетих се за всички руси жени в компанията на Крисчън. Изглеждаше като модел, създаден от компютър. Поредната блондинка. Мисля, че беше малко над четирийсет. - — Здравейте, господин Грей — каза тя и пое протегнатата за поздрав ръка на Крисчън. - — Благодаря ви, че се отзовахте. Разбирам, че повикването ми е било съвсем извън плана ви, и оценявам това. - — Благодаря ви, че оценявате подобаващо качествата ми, господин Грей — усмихна се тя доста хладно, докато го преценяваше с поглед. — Здравейте, госпожице Стийл. - Веднага усетих, че тази жена не понася празни приказки. Една от онези жени, които не търпят простотии и простаци. Като Кейт. Харесах я. Тя погледна Крисчън многозначително и след кратко неловко мълчание той се усети и каза: - — Ще сляза долу. — И излезе от стаята, която се очакваше да бъде „моята“. - — Е, госпожице Стийл? Господин Грей ми плаща цяло малко състояние за тази консултация. Какво мога да направя за вас? - - - След цялостен преглед и безкрайни дискусии двете решихме да започна да вземам хапчета всеки ден, без прекъсване. Тя ми написа безплатна рецепта и ми каза да ги купя на другата сутрин и да започна да ги пия. Хареса ми отношението й. Нямаше празни приказки. Но не спря да ми повтаря до посиняване (наситеносиньо), че не бива да забравям да ги вземам всеки ден. По едно и също време. Можех да се закълна, че изгаря от любопитство да разбере нещо повече за връзката ми с Грей. Не й казах никакви подробности. Някак се съмнявах, че би изглеждала така спокойна и в пълно владеене на положението, ако можеше да види Червената стая. Изчервих се, докато минавахме покрай затворената й врата към галерията, която Крисчън бе определил за своя всекидневна. - Крисчън четеше, седнал на дивана. От уредбата се носеше ария. Музиката спря дъха ми. Виеше се като дим около него, увиваше го като в пашкул, изпълваше стаята със сладост и горчивина. Изглеждаше спокоен. Когато усети присъствието ни, се обърна и се усмихна топло. - — Готови ли сте? — попита откровено заинтригуван. Насочи дистанционното към една лъскава бяла кутия под камината, където бе пъхнал айпода си, и божествената мелодия избледня, но остана да виси някъде там… като фон. Стана и тръгна към нас. - — Да, господин Грей. Грижете се за нея. Тя е красиво умно младо момиче. - Едва ли нещо би изненадало Крисчън повече от тези думи. Същото важеше и за мен. Беше повече от странно да чуеш точно това от устата на лекар. Дали не се опитваше да го заплаши по един доста деликатен начин? Крисчън се окопити бързо. - — Имам откровеното намерение да правя точно това — каза замислено. - Погледнах го и вдигнах рамене доста сконфузено. - — Ще ви изпратя сметката — отсече тя и се ръкуваха за довиждане. - — Приятен ден и късмет, Ана — каза ми и докато стискаше ръката ми, около очите й се свиха малки нежни усмихнати бръчици. - Тейлър се появи отнякъде да я изпрати. „Как го прави? Къде ходи да слухти?“ - — Как мина? — попита Крисчън. - — Благодаря, добре. Каза, че трябва да се въздържам от всякакъв сексуален контакт през следващите четири седмици. - Той зяпна. Не го бях виждала така шокиран. Не можах да задържа сериозното си изражение и избухнах в идиотски смях. - — Хвана се! - Той присви очи и веднага спрях да се смея. Изглеждаше направо страшен. Кръвта се отцеди от главата ми, подсъзнанието ми подви опашка. Вече си представях как ме слага на коляното си със заголен задник. - — Хванах се! — разсмя се той, грабна ме през кръста и ме дръпна до себе си. — Вие сте непоправима, госпожице Стийл — каза тихо, погледна в очите ми, зарови пръсти в косата ми и започна да увива кичурчета около пръстите си. Държеше ме здраво, не можех да мръдна. Целуваше ме силно и се наложи да се хвана за здравите му ръце, за да не падна. - — Трябва да ядеш. Не искам да ми припадаш после — каза той срещу устните ми. - — Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми? - — И тази умна уста — отвърна той задъхано. - Целуна ме още веднъж трескаво и нетърпеливо, после внезапно ме пусна, хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята. Пак не знаех какво става. В един миг се шегуваме, а после… Започнах да си правя вятър на лицето. Беше ми горещо. Той бе разбудил всеки нерв в тялото ми, едва ходех от спазми в слабините, а сега трябваше да възвърна цялото си равновесие, за да ям. Арията все още звучеше като фон. - — Какво слушаме? - — Вила Лобос, Бразилска баяна. Хубаво е, нали? - — Да. - На плота в кухнята бе наредено за двама. Крисчън извади салата от хладилника. - — Обичаш ли салата „Цезар“ с пилешко? - О, слава богу, не беше нещо тежко. - — Да, благодаря. - Наблюдавах го как се движи из кухнята. Така удобно и уверено се чувстваше в тялото си, във всяко свое движение. Но пък не позволяваше да го докосват. Може би дълбоко в себе си не беше толкова спокоен в собствената си кожа. Хората не са острови в море. Никой не е. Освен може би Крисчън Грей. - — За какво си мислиш? — попита той и прекъсна мислите ми. Изчервих се. - — Просто гледах начина, по който се движиш. - Стана му забавно. - — И? - Продължих да се изчервявам. - — Много си грациозен. - — О, благодаря, госпожице Стийл — каза той и седна до мен с бутилка вино. — Шабли? - — Да. - — Вземи си салата. Кажи ми кой метод избра? - За секунда изпаднах в паника от въпроса, отне ми време да стопля, че говори за визитата на доктор Грийн. - — Хапчета. - Това го притесни. - — И няма да забравяш да ги вземаш всеки ден по едно и също време? - Дяволите да го вземат! Разбира се, че нямаше да забравям. Той обаче откъде можеше да е сигурен колко помня? - Знаех, че ще забравям. - — Сигурна съм, че ще ми напомняш. - Той се усмихна. - — Ще си сложа червена точка в календара. Яж сега. - Пилешката салата беше много вкусна. За моя изненада имах доста добър апетит и наистина бях гладна. И за първи път свърших яденето си преди него. Виното беше свежо, студено и миришеше на плодове. - — Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл? — каза той и щастливо погледна празната ми чиния. - Погледнах го изпод мигли и прошепнах: - — Да. - Дишането му се промени. Той ме погледна и въздухът се изпълни с електричество, въздушните пластове се заредиха и разместиха. Очите му, досега тъмни, изведнъж станаха опушеносиви и замъглени. Той стана и тръгна много бавно към мен, все по-близо и по-близо. Ръцете му ме вдигнаха от високия стол и ме притиснаха до тялото му. - — Наистина ли искаш да го направиш? — попита задъхано, впил напрегнатия си поглед в очите ми. - — Не съм подписала нищо. - — Знам. Но тези дни така или иначе нарушавам правилата. - — Ще ме биеш ли? - — Да, но няма да е с цел да те боли. Не искам да те наказвам точно сега. Ако ми беше паднала снощи, нещата щяха да са съвсем различни. - „Той иска да ме нарани! Как се справя човек в такива ситуации?“ Не можех да прикрия ужаса си. - — Не позволявай на никого да те убеди в обратното, Анастейжа. Една от причините хората да харесват това, което правя, е, че ние сме устроени така. Обичаме или да причиняваме болка, или да получаваме болка. Съвсем просто е. Ти не обичаш нито едно от двете и вчера мислих доста за това. - Придърпа ме до себе си по-здраво и усетих ерекцията му, притискащия се до корема ми пенис. Трябваше да бягам, но не можех. Бях толкова силно привлечена на някакво много ниско, първично ниво, което дори не исках да започвам да анализирам. - — И стигна ли до някакво заключение? — прошепнах. - — Не. А точно сега искам да те вържа и да те чукам до несвяст. Готова ли си за това? - — Да — казах бързо, запъхтяно, всичко в мен се сви, цялото ми тяло се стегна от напрежение и очакване. - — Добре, ела. — Подаде ми ръка и без да приберем мръсните съдове от плота, тръгнахме към горния етаж. - Сърцето ми биеше силно. Това е то. Наистина щях да го направя. Моето друго аз се въртеше в пирует, изживяваше се като световноизвестна балерина. Пирует след пирует. Той отвори вратата към стаята с играчките и ми направи път да вляза. За втори път прекрачвах прага на Червената стая на болката. - Всичко си беше същото. Миризмата на кожа, полирана с нещо с дъх на цитрусови плодове, тъмно дърво. Много еротично. Кръвта минаваше по вените ми с бясна скорост. Адреналин, примесен с похот и копнеж. Силен и доста тежък коктейл. Лицето на Крисчън се бе променило за секунди. Беше станало по-сурово и някак зло. Погледна ме. Очите му бяха горещи, страстни и… хипнотизиращи. - — Когато си в тази стая, си изцяло моя. — Думите излизаха от устата му бавни, премерени, запъхтени. — И ще правиш това, което аз кажа. Разбираш ли? - Погледът му беше напрегнат. Кимнах. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош. - — Свали си обувките — нареди той с мек глас. - Преглътнах и непохватно ги свалих. Той се наведе, взе ги и ги остави до вратата. - — Добре. И не се колебай, когато получиш заповед. Сега ще обеля тази рокля от теб. Искам да го направя от няколко дни, ако не ме лъже паметта. Искам да се чувстваш добре в тялото си, Анастейжа. Имаш красиво тяло и аз обожавам да го гледам. Всъщност бих го гледал по цял ден и искам да не чувстваш срам и притеснение в това тяло или от голотата си. Разбираш ли ме? - — Да. - — Само да? — Наведе се към мен и ме прониза с очи. - — Да, сър. - — Наистина ли ме възприемаш така? — каза рязко той. - — Да, сър. - — Добре. Вдигни ръце над главата си. - Изпълних без колебание. Той се пресегна и сграбчи краищата на роклята, вдигна я над бедрата ми, бавно над ханша, край корема, после гърдите, през раменете и главата. Отстъпи крачка назад и започна да оглежда тялото ми, докато сгъваше роклята. После я сложи върху шкафа с малките чекмеджета. Не откъсваше очи от мен нито за секунда. Пресегна се и дръпна брадичката ми надолу. Допирът му преобърна слабините ми. - — Хапеш устната си — каза тежко. — И знаеш много добре какво ми причиняваш с това — добави мрачно. — Обърни се. - Обърнах се незабавно. Той разкопча сутиена ми, хвана двете презрамки и ги плъзна по кожата ми надолу по раменете. Пръстите му докосваха и леко потъркваха кожата ми по целия път, чак до края на пръстите, откъдето изниза сутиена. Допирът му отекна в тръпки по целия ми гръбнак. Събуди всеки нерв в тялото ми. Усещах го толкова близо зад себе си. Тялото му излъчваше горещина, а тя загряваше всяка клетка в моето. Той издърпа косата ми назад и тя падна по гърба ми като водопад. После наведе главата ми настрани и прокара носа си по оголения ми врат, вдишваше всеки сантиметър кожа, чак до ушите. Мускулите в слабините ми се свиваха в конвулсии. Жадувах го, а едва ме бе докоснал. - — Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа — прошепна и ме целуна под ухото. - Простенах. - — Тихо — каза той. — Не искам нито звук. - Издърпа цялата ми коса на гърба и за моя голяма изненада започна да я заплита в плитка. Ръцете му работеха сръчно и бързо. После я върза с нещо и когато свърши, ме дръпна рязко до себе си. - — Харесвам косата ти сплетена така — прошепна. - „Защо ли?“ - Пусна плитката ми и каза строго: - — Обърни се! - Изпълних веднага. Дишах задъхано. Не зная кое беше по-силното чувство — страхът или желанието, но сместа от двете беше свръхусещане. - — Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме? - — Да. - — Да какво? — попита недоволно той. - — Да, сър. - По устата му пробяга усмивка. - — Добро момиче! — Очите му горяха. — Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. — Посочи вляво от вратата. — Направи го сега. - Опитах се да асимилирам командата и накрая доста нескопосано успях да коленича до вратата, както ми бе казал. - — Можеш да седнеш на петите си. - Седнах на петите си. - — Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. Идеално. Гледай в пода. - И се приближи до мен. Виждах стъпалата и глезените му. Това бе всичко, което можех да видя. Голи крака. Ако наистина искаше да запомня всичко това, трябваше да ми даде тефтер и химикалка да си водя записки. Изведнъж се наведе и дръпна плитката ми рязко, така че да вдигна глава и да го погледна. Заболя ме. - — Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа? - — Да, сър. - — Добре. Стой тук и не мърдай. - И излезе. - Чаках. Къде беше отишъл, по дяволите? Какво мислеше да ми прави? Понятието за време се разми. Не зная дали клечах така минута, пет или десет. Очакването за нещо хубаво или нещо лошо бе единственото, което усещах. - И тогава той се върна. Изведнъж се успокоих и възбудата отново заля сетивата ми. Не знаех изобщо дали е възможна възбуда по-силна от тази, която изпитвах в онзи миг. Можех да видя краката му. Беше сменил джинсите си. Тези бяха стари, скъсани, прани много пъти и меки. Бяха толкова секси… Той затвори вратата и закачи нещо на нея. - — Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани. - Станах, но продължих да гледам в земята. - — Можеш да ме погледнеш. - Погледнах го плахо. Гледаше ме напрегнато, преценяваше състоянието ми и очите му омекнаха. Беше свалил ризата си. Господи, исках да го докосна. Горното копче на джинсите му бе разкопчано. - — Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка. - Подадох ръката си. Той я обърна с дланта нагоре и преди да разбера какво става, ме удари по дланта с нагайка. Стана толкова бързо, че нямах време дори да се изненадам. Не ме заболя. Е, поне не много. Беше като ужилване. - — Как беше? — попита той. - Гледах го объркана. - — Отговори ми! - — Добре. - Очевидно съм имала недоволно изражение. - — Не се цупи. - Мигнах и опитах да сложа на лицето си безразлична маска. Успях. - — Болеше ли? - — Не. - — Няма да боли. Разбираш ли ме? - — Да — казах малко несигурно. Дали наистина нямаше да боли? - — Обещавам — каза той. - Едва дишах. Дали изобщо знаеше какво ми минава през ума? Той ми показа пръчката. Беше обвита с кафява кожа. Вдигнах очи към него. Погледът му беше огнен и дори улових някаква много слаба следа от усмивка. - — Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл — каза той. — Ела! - Хвана лакътя ми и ме сложи под металната решетка, пресегна се и взе белезници. Металът бе покрит с кафява кожа. - — Скарата е направена така, че белезниците да се движат по нея. - Погледнах нагоре. Беше като карта на метрото. - — Ще започнем тук, но искам да те чукам права. Ето защо ще стигнем до стената там. — И посочи към стената, на която бе закачен големият дървен кръст. — Сложи ръце над главата си. - Изпълних на секундата. Опитах се да погледна сцената отстрани, като случаен наблюдател на събитията, които се случваха пред очите ми. Беше много повече от вълнуващо и възбуждащо. Това бе най-еротичното и едновременно страшно нещо, което бях изживявала. Доверявах се на човек, който, по неговите собствени думи, бе преебан и повреден във всяко едно отношение. Потиснах внезапната паника. Напомних си, че Кейт и Елиът знаят, че съм тук. - Докато ми слагаше белезниците, усетих близостта му почти болезнено. Гледах гърдите му. Усещането за близостта му беше божествено. Той миришеше на неговия шампоан и на… Крисчън. Подлудяваща смес. Исках да прокарам нос и език по косъмчетата на гърдите му. Можех просто да се наведа леко напред… - Той отстъпи назад и ме изгледа, очите му леко притворени, съблазнителни, плувнали в похот, а аз бях завързана, ръцете ми оковани, но да гледам прекрасното му лице, да чета по него огромната му страст и нужда от мен, това беше достатъчно. Усетих влагата между краката си. Той бавно ме заобиколи. - — Изглеждате ужасно привлекателна така, госпожице Стийл, и многознайната ви уста почти не се отваря. Харесва ми, когато сте тиха. - Застана пред мен, пъхна пръсти в бикините ми и ми ги свали, без да бърза. Съблече ме агонизиращо бавно. Не сваляше очи от мен. Вдигна бикините ми до носа си и вдиша дълбоко. Не можех да повярвам, че го прави. После се усмихна дяволито и ги пъхна в джоба на джинсите си. - А после много бавно, като развиваща се змия, като мързелива пума, насочи пръчката към пъпа ми. Правеше бавни кръгове. При допира на кожата на нагайката до кожата ми потреперих и рязко поех въздух. Той ме обиколи отново, като прокарваше върха на кожената пръчка през средата на тялото ми около талията. Завъртя се още веднъж — и изведнъж ме удари с пръчката точно под дупето, пред входа на влагалището. Извиках от изненада. Нервите ми вече бяха събудени и с повишено внимание. Неволно дръпнах белезниците. Шокът мина с бясна скорост през тялото ми и това беше най-сладкото, най-странното и най-хедонистично чувство. - — Тихо — прошепна той. Обиколи ме отново. Пръчката беше малко по-високо. И когато ме удари повторно на същото място, не се изненадах. Тялото ми се сгъна в конвулсии от сладката и леко пареща болка. - Той пак обиколи и този път удари зърното ми. Отметнах глава. Нервните ми окончания бяха в екстаз. Удари и другото… Сладко наказание. Зърната ми се втвърдиха и издължиха от болката. Дръпнах рязко белезниците и изстенах. - — Хубаво ли е? — каза той задъхано. - — Да! - Той пак ме удари по дупето и този път ударът бе като силно ужилване. - — Да какво? - — Да, сър — изскимтях. - И тогава той спря. Но не го виждах. Бях затворила очи и се опитвах да проумея хилядите усещания, които минаваха през мен. Той тръгна с пръчката по тялото ми много бавно, от пъпа надолу, едва докосвайки кожата ми. На няколко пъти удари съвсем леко, като леки близвания или ухапвания. И така слизаше внимателно и бавно надолу и аз знаех много добре накъде върви. Опитах се да се подготвя психически, но когато удари клитора ми, извиках силно. - — О, моля те! — простенах. - — Тихо! — заповяда той и ме удари по дупето. - Не очаквах да е така… Бях изгубена в емоциите си. Давех се в море от усещания. И изведнъж той насочи нагайката към влагалището ми, опря я до входа и я завъртя леко. - — Виж колко си влажна, Анастейжа. Отвори очи и уста. - Изпълних. Бях готова на всичко, само и само да задържа усещанията. Той сложи края на пръчката в устата ми. Като в съня ми! - — Виж колко си вкусна. Смучи! Смучи дълбоко и силно, бебчо. - Устата ми се затвори около нагайката и очите ми се вкопчиха в неговите. Усетих вкуса на кожата и соления вкус на влагалищните ми сокове. Очите му горяха. - Той извади пръчката от устата ми, хвана ме за главата и ме целуна. Силно, нападателно, настоятелно. Езикът му завладя всеки милиметър от устата ми. Гърдите му опираха в моите. Исках да го докосна, но ръцете ми бяха вързани горе и напълно безполезни. - — О, Анастейжа, имаш най-прекрасния вкус на света. Искаш ли да свършиш? - — Моля те — хленчех аз. - _Оп!_ Пръчката ме удари по дупето. - — Моля какво? - — Моля, сър — изскимтях. - Той ми се усмихна победоносно. - — С това ли? — И вдигна пръчката, така че да я видя. - — Да, сър. - — Сигурна ли си? — Погледна ме строго. - — Да, моля, сър. - — Затвори очи. - Всичко около мен изчезна. Забравих за стаята, за него, за пръчката. Той отново започна да я движи с леки, много леки потупвания по корема ми. И после по-надолу, леки потупвания по клитора ми, един, два, три пъти, и пак и пак отначало, докато накрая… край. Това беше. Не можех да чакам и секунда повече и свърших. Невероятно, триумфално, неописуемо и доста шумно чувство. Увиснах изтощена на белезниците. Ръцете му обвиха тялото ми и ме подхванаха. Краката ми се бяха превърнали в желе. Разпаднах се на молекули в прегръдката му, стопих се, опрях глава на гърдите му. Скимтях и хълцах от екстаз, докато контракциите от оргазма ми затихваха. Той ме повдигна и изведнъж ме понесе нанякъде. Ръцете ми бяха все още закачени на скарата. Усетих хладното дърво на кръста зад себе си. Той трескаво разкопча джинсите си и ме пусна до кръста за секунди, докато си сложи презерватива. Ръцете му обвиха бедрата ми и ме повдигнаха отново. - — Повдигни крачета, бебчо, увий ги около мен. - Бях адски изтощена, но изпълних. Увих краката си около него. Той ги намести около кръста си. С едно рязко движение бе в мен. - Извиках. Приглушеното му стенание изкънтя в ухото ми. Ръцете ми бяха на раменете му. Той продължи да влиза все по-рязко и все по-бързо в мен и този път го усещах дълбоко, наистина дълбоко. Лицето му беше до врата ми. Усещах накъсаното му дишане по шията си. Отново се изпълвах с желание и то ставаше все по-неконтролируемо. _Господи, пак ли!_ Не вярвах, че тялото ми би понесло още един земетръсен оргазъм. Но едва ли имах избор… и неизбежното беше вече факт. Сладък, агонизиращ, трескав оргазъм. Изгубих усещане за всичко. Не знаех коя съм, къде съм. Крисчън ме последва веднага. Викът му излезе сподавен през стиснатите здраво челюсти. Притискаше ме силно, болезнено до себе си. - Пусна ме бързо, за секунда ме остави опряна в кръста. Тялото му подпираше моето. Разкопча белезниците, освободи ръцете ми и двамата паднахме на пода. Придърпа ме в скута си и ме гушна като бебе. Главата ми бе на гърдите му. Ако имах сили, може би щях да го погаля, но нямах нито сили, нито смелост. Осъзнах, че не е събул джинсите си. - — Браво, бебчо — каза той. — Болеше ли? - — Не — отвърнах без дъх. Едва държах очите си отворени. Защо бях толкова уморена? - — Очакваше ли да боли? — прошепна той и ме придърпа по-близо до себе си. Ръцете му нежно прибираха падналите по лицето ми кичури. - — Да. - — Виждаш ли? Повечето ти страхове са в главата, Анастейжа. — Замълча за миг, после попита: — Искаш ли да го направим пак? - Замислих се. Умората съвсем бе замътила мозъка ми. „Пак ли каза?“ - — Да — отвърнах изтощено. - Той ме стисна в прегръдката си. - — Добре. И аз. — Наведе се и целуна косата ми. — И все още не съм свършил с теб. - Не бил свършил с мен? Не, нямаше начин да продължа. Бях напълно изтощена и исках само и единствено да спя. Подпрях се на гърдите му, очите ми бяха затворени, а той ме бе обвил с ръце, с крака и се чувствах толкова спокойна и на най-сигурното място на света. Дали щеше да ме остави да поспя? Евентуално да сънувам? И тогава ми мина тая глупава идея. Обърнах лице към гърдите му, вдишах аромата му с пълни гърди. Уникалният аромат на Крисчън. Тялото му се скова. „По дяволите!“ - — Недей! — каза той заканително. Гледаше ме напрегнато и ме предупреждаваше с очи. - Изчервих се и погледнах с копнеж към гърдите му. Исках да прокарам езика си през деликатните му косъмчета, да го целувам — и за първи път забелязах по гърдите му няколко доста избелели кръгли белега. - „Следи от варицела или морбили?“ — запитах се разсеяно. - — На колене до вратата! — заповяда той и седна. Ръцете му бяха вече на коленете. Не беше вече нито топло, нито удобно. Температурата в гласа му бе паднала с няколко градуса. - Едва се изправих, бавно се заклатушках към вратата и паднах на колене както ми беше казано. Треперех от умора и бях разтресена из основи от изненада. Кой би помислил, че точно в тази стая ще намеря толкова много удоволствие? Кой би си помислил, че това нещо ще е толкова изтощително? Крайниците ми тежаха от сладка умора. Моето друго аз бе сложило на вратата табелка „Не ме безпокойте“. - Улових с периферното си зрение как Крисчън се приближи към мен. Очите ми се затваряха. - — Отегчавам ви, така ли, госпожице Стийл? - Трепнах съвсем разбудена. Крисчън бе застанал пред мен с кръстосани ръце и ме гледаше изпитателно. „Хваната да спи по време на урок. Дали следва наказание?“ Погледнах го и очите му омекнаха. - — Стани! — изкомандва той. - Уморено се изправих. Той се усмихна. - — Много си изморена, нали? - Кимнах срамежливо и се изчервих. - — Издръжливост трябва, госпожице Стийл. И не съм ти се наситил още за днес. Сложи ръцете си отпред, като за молитва. - _Молитва?_ Дали трябваше да прибягвам до молитва да мине по-леко и да не боли? Изпълних. Той върза китките ми с кабелна връзка и я затегна. Господи! - — Позната ли ти е? — попита той. Опита се да прикрие усмивката си, но не успя. - Господи! Кабелна връзка, която бе купил в „Клейтън“. Запасявал се е! Адреналинът ми рязко скочи. Е, добре, вече ме разбуди съвсем. Удачен начин да приковеш нечие внимание. - — Имам ножици. — Показа ми ги и поясни: — Лесно мога да срежа връзката. - Опитах да раздалеча китките си и да видя колко здраво съм вързана. Пластмасата се заби в кожата ми. Беше неприятно, но когато ръцете ми бяха отпуснати, не болеше. - — Ела. — Той ме хвана за ръцете и ме поведе към леглото. Беше застлано с тъмночервени чаршафи и във всеки ъгъл бяха закачени белезници. - Той се наведе и прошепна в ухото ми: - — Искам повече, много, много повече. - Сърцето ми пак забърза. „Какво повече?!“ - — Но ще го направя бързо. Уморена си. Хвани се за колоната. - „Не на леглото?“ Не ми се понрави. Открих, че без да раздалечавам китките си, а само ако разтворя дланите си, мога да обхвана гравираната дървена колона. - — По-надолу! — заповяда той. — И не пускай. Ако пуснеш, ще те пляскам. Разбра ли ме? - — Да, сър. - — Добре. - Той застана зад мен, хвана бедрата и ханша ми, повдигна ги рязко назад. Наведох се ниско, без да пускам колоната. - — Не пускай, Анастейжа — предупреди ме той. — Ще те чукам отзад. Силно. Дръж здраво колоната. Разбра ли ме? - — Да. - Той ме плесна по дупето. _Силно._ - — Да, сър — казах бързо. - — Отвори крака. - После пъхна крак между моите и бутна десния ми крак встрани. - — Така е по-добре. След това ще ти позволя да спиш. - Да спя? Вече изобщо не мислех за сън. Бях готова, предвкусвах удоволствието. Той нежно погали гърба ми. - — Кожата ти е толкова красива, Анастейжа — каза задъхано и се наведе и започна да целува нежно кожата по дължината на гръбнака ми. Все едно по тялото ми кацаха перца. Ръцете му се плъзнаха напред и обхванаха гърдите ми. Пръстите му се заиграха със зърната ми. Потъркваше ги нежно и леко ги пощипваше. - Едва успях да сподавя стона си. Тялото ми отговаряше така бързо на допира му, оживяваше, възкръсваше отново за него. - Той леко засмукваше и захапваше кожата около кръста ми, ръцете му не спираха да играят със зърната ми. Ръцете ми стискаха колоната с уникалната дърворезба. - — Имаш прекрасен задник, Анастейжа Стийл. Какви неща искам да направя с него! — Ръцете му плавно минаха по дупето ми и той плъзна два пръста в мен. - — Колко си мокра. Никога не ме разочароваш — прошепна и улових удивлението в гласа му. — Дръж се здраво, този път ще е много бързо, бебчо. - Хвана здраво ханша ми и се намести във входа на влагалището ми, а аз стиснах здраво колоната, очаквайки да влезе рязко. Но той се пресегна, хвана плитката ми, усука я около китката си и изви главата ми назад. Не можех да я мръдна. Влезе много бавно в мен, като в същото време опъваше косата ми. О, какво чувство на пълнота! После бавно излезе, другата му ръка стисна бедрото ми — и тогава влезе рязко, мощно, буквално политнах напред. - — Дръж се, Анастейжа — извика той през здраво стиснатите си зъби. - Стиснах колоната по-здраво и го посрещах готова при всеки негов удар в мен. И пак, и пак. Пръстите му бяха буквално впити в ханша ми. Ръцете ме боляха, краката ми трепереха, скалпът ме заболя от силата, с която опъваше косата ми… и започнах да усещам как възбудата се надига в мен извън контрол. „О, не! Не!“ За първи път изпитах страх от предстоящия оргазъм. „Ако се случи пак, със сигурност ще припадна.“ Крисчън влизаше и излизаше от мен все по-силно и по-бързо, стенеше, ръмжеше. Тялото ми отговаряше. Нямам идея как и откъде се събираше това нещо в мен. Бях на ръба, когато той внезапно спря, влезе много рязко и дълбоко, като никога досега, и каза с пресипнал глас: - — Хайде, Анастейжа, направи го за мен. - И когато чух как името ми се изтърколи от устата му, това ме стрелна много отвъд ръба и от мен остана само едно тяло и многобройните конвулсивни спираловидни експлозии на сладко облекчение. И след това — пълна загуба на съзнание. - Когато сетивата ми се възвърнаха, бях легнала върху него. Той бе на пода, аз върху него по гръб. Гледах тавана, тялото ми грееше с меката светлина на току-що изпепелилата ме светкавица на поредния оргазъм. Мислите ми се рееха като загубени в мъгла. Крисчън потри нос в ухото ми и каза нежно: - — Вдигни си ръцете. - Усещах ръцете си като направени от олово, но успях да ги вдигна. Той прокара внимателно ножицата под връзката. - — Обявявам Ана за освободена — каза задъхано и сряза пластмасовата лента. - Засмях се с глас и заразтривах китките си. Той се усмихна. - — Какъв прекрасен звук — каза замислено. Изведнъж седна и ме издърпа в прегръдката си. Бях отново в скута му. - — И аз съм виновен за това — продължи да размишлява на глас. Премести се зад мен и започна да разтърква раменете и ръцете ми. Леко масажираше крайниците ми и успя да вкара някакъв живот в тях. - — За какво говориш? - Обърнах глава да го погледна и да се опитам да разбера какво иска да каже. - — Че не се смееш по-често. - — Не съм от тези, дето се смеят много-много — казах сънено. - — Да, но когато го правиш, е като чудо, извор на щастие и живот. - — Много колоритно казано, господин Грей. - Очите му бяха нежни. Усмихна се. - — Бих казал, че си напълно преебана, в буквалния смисъл, и трябва да се наспиш. - — Това не беше много възпитано — измънках закачливо. - Той се усмихна, повдигна ме нежно и застана гол в цялата си прелест пред мен. Искаше ми се да бях малко по-будна, за да имам сили да се насладя на гледката и да я запечатам в мозъка си. Вдигна джинсите си и се намъкна в тях. - — Не искам да плаша госпожа Джоунс и господин Тейлър. - Хм… те може би знаеха какъв откачалник беше. Кучият му син. Замислих се за това. Дали знаеха? - Той ме вдигна и ме понесе към вратата, на която бе закачил сива роба. Много бавно и с огромно търпение ме облече, все едно обличаше малко дете. Целуна ме нежно и се усмихна. - — Към леглото. - „О, не, не… повече не.“ - — За сън — добави той, като видя очевидно смазаното ми изражение. - И ме понесе на ръце към моята стая, където доктор Грийн ме беше прегледала преди… цяла вечност. Главата ми се клатеше върху гърдите му. Никога не бях изпитвала такова изтощение. Той дръпна завивката, сложи ме на леглото и за огромна моя изненада се качи при мен и ме прегърна като бебе. - — Спи, мое прекрасно момиче — прошепна и целуна косата ми. - И преди да успея да кажа каквото и да е, заспах. - - - 19. - - Меки устни докосваха челото ми и оставяха сладки нежни целувки и част от мен искаше да се обърна и да отвърна, но преобладаващото чувство бе убийствена умора. Не исках да се будя. Изсумтях и зарових лице във възглавницата. - — Анастейжа, събуди се. — Гласът на Крисчън беше примамлив, галещ. - — Не — изскимтях. - — След половин час трябва да тръгнем за вечерята с родителите ми — каза той. Обзалагам се, че се забавляваше в очакване на реакцията ми. - Отворих очи с крайно нежелание. Навън бе паднал здрач. Той се бе надвесил над мен и ме гледаше изпиващо. - — Хайде, сънчо, ставай. — Наведе се и ме целуна пак. — Донесох ти нещо за пиене. Ще те чакам долу. Не заспивай пак, че ще си изпросиш белята — заплаши ме, но тонът му беше мек. Целуна ме бързо и излезе. - Останах сама и се опитах да се преборя с умората. - След малко се поокопитих и като че се почувствах по-добре, но ме полази паника. Как така ще се срещам с родителите му? - Той ме беше чукал, налагал и какво ли не с нагайката, после ме беше чукал на задна с вързани ръце. Вързани с кабелната връзка, която му бях продала аз, по дяволите! И сега да се срещам с родителите му! И за Кейт щеше да е първа среща с тях… ох, това поне щеше да е морална подкрепа. Разкърших рамене. Бях скована. Настояването му за личен треньор вече не ми се струваше чак толкова нелепо. Дори ми се струваше задължително, щом трябваше да съм в крак с неговото темпо. - Станах от леглото. Роклята ми бе закачена на гардероба, а сутиенът ми бе грижовно сложен на стола. Къде ми бяха бикините? Проверих под стола. Нищо. После се сетих, че ги беше пъхнал в джоба на джинсите си. Изчервих се. Да, там ги пъхна, след като… о, дори не исках да си спомням за това. Беше толкова варварско. Намръщих се. Защо ми беше задигнал бикините? - Мушнах се в банята, все още озадачена от липсата на бикините. Докато подсушавах тялото си след приятния, но твърде кратък душ, ми мина през ум, че го е направил нарочно. Искаше да се чувствам неловко, да се унижа и да го моля да ми ги върне. И той естествено можеше да не ми ги даде. Подсъзнанието ми се смееше. „Да върви на майната си. Тая игра се играе от двама.“ И в този миг реших, че няма да го моля, няма да му доставя това удоволствие и ще отида на вечерята у родителите му без гащи. „Анастейжа Стийл!“ — обади се заканително моето друго аз, но не му обърнах никакво внимание. Идеше ми да се целуна заради смелостта си, защото знаех добре, че това ще го побърка. - Сложих сутиена, мушнах се в роклята и се покатерих в обувките. Махнах плитката и бързо сресах косата си с четка. Погледнах напитката, която бе оставил. Беше нещо бледорозово. Газирана вода и сок от червени боровинки. Беше много приятно и утоли жаждата ми. - Хукнах към банята за последна инспекция. Блеснали очи, леко зачервени бузи, лукав поглед (заради план „Гащи“). Хукнах надолу. „Петнайсет минути. Перфектно време! Браво, Ана!“ - Крисчън стоеше пред панорамния прозорец, облечен в сивите си панталони, които така обичах и които му стояха по онзи особено секси начин. Както винаги — бяла ленена риза. „Няма ли някакви други цветове в гардероба си?“ Из стаята се носеше мекият глас на Франк Синатра. - Крисчън се обърна и се усмихна. Погледна ме с очакване. - — Здравей — казах и на свой ред се усмихнах загадъчно. - — Здравей. Как се чувстваш? - Очите му бяха весели и аз знаех защо. - — Добре. Благодаря. Ти? - — Чувствам се повече от превъзходно, госпожице Стийл. - Знаех как изгаря от желание да го попитам. - — Франк… Никога не съм си те представяла като фен на Синатра. - Той ме погледна изпитателно, предизвикателно. - — Да речем, че имам еклектичен вкус, госпожице Стийл — каза и тръгна бързо и грациозно. Като пантера. Застана пред мен и удави очите ми в погледа си. - Франк запя… стара песен, една от любимите на Рей. „Вещица“. Крисчън прокара пръсти по бузата ми. Допирът му мина през цялото ми тяло и усетих онзи болезнен, но сладък спазъм в слабините си. - — Танцувай с мен — каза той с дрезгав глас. - Извади дистанционното от джоба си, увеличи звука и протегна ръка към мен. Погледът му — пълен с обещания, копнеж и смях. Той — така изкусителен, а аз — така омагьосана! Усмихна се лениво и ме дръпна в прегръдката си, а ръката му се уви като змия около кръста ми. - Поставих ръка на рамото му, вдигнах поглед и се усмихнах, напълно завладяна от неговото заразително игриво настроение. Завъртя ме веднъж и… О, как танцуваше! Въртяхме се във вихъра на музиката от кухнята до прозореца и обратно. Цялото огромно помещение се бе превърнало в дансинг. Той се движеше съвсем леко и го следвах в ритъма без никакво усилие. - Завъртяхме се около масата за хранене, около рояла, обратно към стъклената стена на балкона; Сиатъл грееше под нас като магическа тъмна фреска. Той се усмихна и песента свърши. - — Ти си най-прекрасната вещица — каза и ме целуна сладко. — Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми. - — Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях — казах задъхано. - — Взе ли всичко, което ти е необходимо? - — О, да — изчуруликах. - — Сигурна ли си? - Кимнах, като се опитвах да запазя самообладание под изпиващия му поглед. Широка усмивка озари лицето му и той поклати глава. - — Добре. Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде. - Хвана рязко ръката ми, с другата сграбчи сакото си, което висеше на един от високите столове, и ме поведе по коридора през фоайето към асансьорите. - Многото лица на Крисчън Грей. Дали някога щях да успея да разбера този мъж с променящото му се като температурата на Меркурий настроение? - В асансьора погледнах скришом към него. Сянка на усмивка флиртуваше с прекрасната му уста. Усмихваше се на някаква негова си шега. Зачудих се дали шегата не е за моя сметка. Какво си бях въобразила? Отивах на среща с родителите му без бельо! Подсъзнанието ми не спираше да врънка: „Нали ти казах? Нали ти казах?“. В моята стая изглеждаше като свежа шега, но там бях на сигурно място. Сега излизах навън без гащи! Той погледна към мен и онова електричество между нас… Веселият поглед изчезна. В очите му се появиха облаци, потъмняха. Господи! - - - Асансьорът спря на първия етаж. Крисчън тръсна глава, все едно искаше да се освободи от нежеланите си мисли, и ми даде път с ръка. Истински джентълмен! И кого се опитваше да заблуди? Кой джентълмен би взел в плен гащи? - Тейлър спря пред нас с голямото ауди, Крисчън отвори задната врата и аз се качих с елегантността на жена, оставена без бельо против волята й. Бях благодарна, че роклята на Кейт не прилепва по тялото и е дълга до коляното. - Потеглихме към магистрала номер 5 в пълно мълчание. Присъствието на Тейлър повече или по-малко смущаваше и двама ни. Настроението на Крисчън се усещаше във въздуха. Чувствах как колкото повече се отдалечаваме на север, толкова повече веселото настроение се стопява. Той гледаше замислено през прозореца и усещах, че се отдалечава и от мен. За какво мислеше? Не можех да го попитам пред Тейлър. - — Къде си се научил да танцуваш? — попитах. Исках да започна разговор. Той се обърна и ме изгледа с очи, в които не можех да прочета нищо. Видях отразени само светлините на магистралата. - — Наистина ли искаш да знаеш? - Сърцето ми се сви. Не, не исках да зная. Досещах се за отговора. - — Да — казах, вече не така нетърпеливо. - — Госпожа Робинсън обичаше да танцува. - Разбира се, най-лошите ми очаквания се потвърдиха. Тя го бе научила добре и мисълта ме отчая. Аз не можех да го науча на нищо. Не умеех да правя нищо. - — Очевидно е била добра учителка. - — Да. - Мозъкът ми завря. Дали тя бе взела най-хубавото от него преди той да се затвори така за света? Или го бе извадила от черупката на неговото собствено аз? Той имаше и друга — хубава, весела страна. Усмихнах се неволно при спомена за танца, как се въртяхме из стаята, аз в ръцете му, а гащите ми някъде из джобовете му. - И после Червената стая. Потърках неволно китките си. „Така става, когато стягаш с кабелни връзки китките на младо момиче.“ И на това ли го бе научила, или просто го бе съсипала? Зависи от гледната точка. Или може би сам щеше да намери този път, със или без госпожа Робинсън. Това бе мигът, в който осъзнах, че мразя тази жена. И се надявах да не се налага да я виждам никога на живо, защото не знаех дали бих могла да поема отговорност за действията си. За първи път изпитвах такава омраза към човек, когото дори не познавах. Погледнах през прозореца, без да виждам абсолютно нищо, освен ревността, раздразнението и яда си. - После се сетих за следобеда. Той се бе държал нежно и не ме насилваше да правя нищо сложно или болезнено. Дали бих го направила пак? Не можех да се преструвам дори пред себе си, че този въпрос подлежи на обсъждане. Разбира се, че бих. Ако ме пожелаеше, ако не болеше много и ако това беше единственият начин да съм с него. - Това беше голата истина. Исках да съм с него. Моето друго аз въздъхна с облекчение. Но тя рядко мислеше с акъла си. По-скоро мислеше с друга част от тялото си, а тази част в момента бе добре изложена на показ. - — Недей! — каза той. - Обърнах се стресната към него. Дори не го бях докоснала. - — Какво недей? - — Да мислиш твърде много, Анастейжа. — Посегна, хвана ръката ми, приближи я към устните си и целуна пръстите ми. — Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти. - И така той се върна пак при мен. Мигах и се усмихвах срамежливо. Той беше… така ме объркваше. Реших да го попитам за това, което ме глождеше. - — Защо с кабелна връзка? - Той ми се усмихна. - — Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. — Усмихна се нежно и добави: — Много ефективен начин да бъдеш поставена на място. - Изчервих се и погледнах нервно към Тейлър. Той караше абсолютно безучастно, с поглед забит в пътя напред. Крисчън вдигна невинно рамене. - — Това е част от моя свят, Анастейжа. - Стисна ръката ми, пусна я и загледа навън през прозореца. - Точно така, това беше неговият свят, а аз исках да принадлежа към него, но при неговите условия… „О, наистина не знам!“ Не бе споменал и онзи проклет договор. Тези мисли никак не повдигаха настроението ми. Погледнах през прозореца. Минавахме по един от мостовете. Наоколо беше вече съвсем тъмно, мракът — гъст и с цвят на мастило. Нощта отразяваше настроението ми: черното нахлуваше в мен, обгръщаше сърцето ми и ме задушаваше. - Крисчън ме гледаше. - — За какво мислиш? - Въздъхнах. - — Чак толкова ли е зле? — попита той. - — Иска ми се да знам за какво мислиш ти. - Той се засмя. - — Взе ми думите от устата, бебчо. - Тейлър продължи да ни вози в нощта към Белвю. - Малко преди осем аудито зави по алеята към голямо изумително красиво имение в колониален стил. Като на картичка. Дори и само заради розите около входната врата. - — Готова ли си? — попита Крисчън, докато Тейлър спираше. - Кимнах, а той стисна ръката ми окуражително. - — И за мен е нещо съвсем ново — каза тихо и ми се усмихна закачливо. — Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било ако си с бикини, нали? - Изчервих се. Бях забравила за голия си задник. За щастие Тейлър бе слязъл от колата и отваряше вратата, така че не чу. Погледнах Крисчън сърдито, а той се засмя широко и чистосърдечно, докато аз се опитвах да изляза от колата, без да повдигам роклята. - Доктор Грейс Тревелиан-Грей бе на вратата и ни чакаше. Беше официална, в елегантна бледосиня копринена рокля. Зад нея стоеше господин Грей, както предположих, висок, рус и много привлекателен мъж с някакъв уникален, негов си чар. Също като Крисчън. - — Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми — Карик. - — Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. — Здрависах се с усмивка. - — Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа. - — Моля, наричайте ме Ана. - Сините му очи бяха меки и нежни. - — Колко се радвам да те видя пак, Ана — каза Грейс и ме прегърна топло. — Влизай, мила. - — Тя тук ли е? — попитах нервно Крисчън: бях чула женски глас. - — Това е Мия, малката ми сестра — каза почти раздразнено Крисчън, но веднага омекна. - Думите му натежаха от обич. Гласът му стана по-мек, очите му засияха, когато произнесе името й. Очевидно я обожаваше. Тя летеше към нас — дълга черна коса, висока, леко заоблени форми. Беше на моята възраст. - — Анастейжа, толкова много ми разказваха за теб — каза тя и ме прегърна. - Не можеш да устоиш на такъв безкраен ентусиазъм! Усмихнах се искрено. - — Ела, Ана — каза тя и ме повлече към огромния вестибюл. Тъмен дървен под, дебели килими и вито стълбище към втория етаж. - — Никога не е водил момиче у дома — каза Мия, тъмните й очи грееха от вълнение. - Погледнах Крисчън и го хванах как върти очи недоволно, повдигнах заканително вежда, а той на свой ред присви очи. - — Мия, по-спокойно — опита се да се скара майка й, но го каза по-скоро нежно. — Здравей, момчето ми. — Обърна се към Крисчън и го целуна по двете бузи. Той й се усмихна мило и се здрависа с баща си. - Всички тръгнахме към всекидневната. Мия не пускаше ръката ми. Стаята беше голяма, обзаведена с много вкус в топли цветове — кремаво, кафяво, бледорозово в различни нюанси, удобна и много стилна. Кейт и Елиът седяха един до друг с чаши за шампанско в ръка. Кейт скокна да ме прегърне и Мия най-сетне пусна ръката ми. - — Здрасти, Ана — усмихна ми се Кейт. — Здравей, Крисчън — обърна се към него, вече по-хладно. - — Здравей, Кейт — отвърна Крисчън в същия тон. - Не ми хареса начинът, по който се държаха един с друг. Елиът също ме стисна здраво в прегръдката си. Какво ставаше тука? Някаква кампания „Да прегърнем Ана“ ли бяха повели? Никога не бях присъствала на такова показно демонстриране на чувства. Не бях и свикнала на такова внимание. Крисчън застана до мен и уви ръката си около кръста ми, разпери пръстите си около ханша ми и ме придърпа към себе си. Всички ни гледаха. Беше кошмарно и много изнервящо. - — Кой иска напитка? — попита господин Грей, който май се съвзе най-бързо. — Просеко? - — Аз — казахме едновременно с Крисчън. - Беше повече от странно. Мия плесна с ръце. - — Вие дори говорите едни и същи неща! Ще донеса напитките! — И изчезна от стаята. - Изчервих се. Гледах Кейт, седнала до Елиът, и изведнъж ми хрумна, че Крисчън ме е поканил заради нея. Вероятно Елиът, съвсем свободно и много щастлив от връзката си с Кейт, бе казал на родителите си, че трябва да се запознаят с нея. Крисчън е бил хванат в капан, защото е знаел, че ще разбера от Кейт. Просто е бил принуден да ме покани. Мисълта бе доста потискаща. Подсъзнанието ми поклати глава: „Сега вече стана ли ти ясно?“. - — Вечерята е почти готова — каза Грейс и излезе след Мия. - Крисчън не изглеждаше щастлив. Погледна ме и каза: - — Седни! — И посочи едно плюшено кресло. Изпълних веднага. Седнах и много внимателно кръстосах краката си. Той седна до мен, без да ме докосва. - — Говорехме за почивката, Ана — каза господин Грей много мило. — Елиът е решил да отиде с Кейт и семейството й до Барбадос за седмица. - Погледнах Кейт. Беше усмихната, очите й светеха. Беше щастлива. „Катрин Кавана, къде ти е гордостта?“ - — Мислиш ли да си починеш сега, след дипломирането? — попита ме господин Грей. - — Обмислям дали да си отида за няколко дни до Джорджия. - Крисчън отвори уста от почуда, мигаше насреща ми с напълно непознато за мен изражение. По дяволите, бях забравила да му кажа! - — Джорджия? — попита тихо. - — Майка ми живее там, а не съм я виждала от доста време. - — Кога мислиш да ходиш? — попита той още по-тихо. - — Утре, късно вечерта. - Мия дойде и ни подаде високи чаши със светлорозово просеко. - — Да пием за здравето на всички — каза господин Грей. Добър тост, като за съпруг на лекарка. Усмихнах се. - — За колко време? — попита Крисчън. Гласът му беше обезпокоително мек и нежен. - Беше ядосан! Ох, бях загазила. - — Още не знам. Зависи как ще минат интервютата ми утре. - Той стисна зъби. Кейт нахлузи онази маска, която слагаше винаги преди да се намеси в нечий личен живот. Усмихваше се прекалено широко и сладко, за да е истинско. - — Ана заслужава почивка — каза тя многозначително. Защо се държеше така с него? Какъв й беше проблемът? - — Имаш интервюта, така ли? — попита господин Грей. - — Да, за две издателства, по програмите им за стажанти. Утре. - — Желая ти успех. - — Вечерята е готова — викна Грейс. - Всички станахме. Кейт и Елиът последваха господин Грей и Мия. Аз тръгнах след тях, но Крисчън ме стисна здраво за лакътя и ме спря. - — Кога мислеше да ми кажеш, че заминаваш? — попита настоятелно. Тонът му бе мек, но едва маскираше гнева му. - — Не заминавам никъде. Искам да видя майка си. И засега само го обмислям. - — А нашата уговорка? - — Все още няма такава. - Той присви очи — и чак тогава се осъзна. Пусна ръката ми и ме хвана леко за лакътя. - — Този разговор не е приключен — прошепна заплашително, докато влизахме в трапезарията. - „О, я майната ти! Не ми се пали толкова много да не ти се подпалят гащите… и си ми върни моите!“ - Столовата приличаше на стаята, в която вечеряхме с Крисчън в „Хийтман“. Над масата висеше разкошен полилей, на стената имаше грамадно огледало в изключително красива дървена рамка. Масата бе застлана с бяла покривка и в средата й бе поставена голяма ваза с бледорозови божури. Беше много красиво. - Седнахме. Господин Грей начело на масата, аз вдясно до него. Крисчън седна до мен. Господин Грей взе бутилката вино и предложи на Кейт. Мия седна до Крисчън, сграбчи ръката му и я стисна здраво. Той й се усмихна нежно. - — Как се запознахте с Ана? — попита го тя. - — Дойде да ме интервюира за студентския вестник на университета във Ванкувър. - — А редактор на този вестник е Кейт — добавих, за да отклоня вниманието на всички от мен. - Мия се усмихна на Кейт, която седеше срещу нея до Елиът, и започнаха да говорят за вестника. - — Вино, Ана? — попита господин Грей. - — Да, благодаря. — Усмихнах му се. Той взе бутилката и ми наля. - Погледнах Крисчън и той наведе глава към мен. - — Какво? - — Моля те, не ми се сърди — прошепнах. - — Не се сърдя. - Изгледах го продължително. Той въздъхна. - — Да, добре, бесен съм. — И затвори очи за миг. - — Колко бесен? Сърби ли те ръката? — попитах доста притеснено. - — За какво си шепнете вие двамата? — намеси се Кейт. - Изчервих се, а Крисчън я погледна и дори тя не можа да не се огъне под погледа му. Очите му казваха: „Разкарай си задника от лицето ми!“. Точно така, както би го казала тя. Но не сега. Не и на него. - — За пътуването ми до Джорджия — казах престорено ведро, само и само да разсея враждебността между двамата. - Кейт се усмихна лукаво. - — Как се държа с теб Хосе, когато отидохте до бара в петък? - „Мамицата ти, Кейт!“ Гледах я е ококорени очи. Какво си мислеше, че прави, по дяволите! Тя на свой ред ме изгледа и тогава разбрах, че се опитва да накара Крисчън да ревнува. Какво ли разбираше тя? Бях се надявала поне това да ми се размине. - — Добре — отвърнах. - Крисчън се наведе към мен. - — Да, точно толкова бесен и да, сърби ме ръката. Особено сега. — Гласът му бе гробовен. - „О, не!“ Сгърчих се. - - - Грейс се появи с две чинии, а след нея вървеше хубавко младо момиче с елегантна светлосиня униформа и коса, вързана на плитки като свински опашки. Носеше табла с чинии. Отправи продължителен страстен поглед към Крисчън. Изгледа го дълго, с копнеж изпод огромните си извити със спирала мигли. - „Я!“ - Някъде в къщата звънна телефон. - — Извинете ме — каза господин Грей, стана и излезе. - — Благодаря, Гретхен — каза вежливо Грейс и се нацупи, като видя, че мъжът й излиза. — Остави таблата на конзолата. - Гретхен кимна, хвърли още един изпълнен с копнеж поглед към Крисчън и излезе. - Така! Фамилията имаше персонал и персоналът хвърляше мръсни погледи на моя бъдещ Доминант. Дали тази вечер можеше да стане по-зле? - Господин Грей се върна. - — За теб е, Грейс, от болницата. - — Моля, започвайте, не ме чакайте. — Грейс ми подаде чинията и излезе. - Миришеше много вкусно. Чоризо и миди, изпечени в глинен съд, с гарнитура от червени пиперки и пресен магданоз. И независимо че стомахът ми се бе сгърчил от заплахите на Крисчън, от похотливите погледи, които му хвърляше малката хубавка госпожица Свински опашки, и всички трудности, придружаващи липсата на бельо на задника ми, бях много гладна. Изчервих се, когато осъзнах, че огромният ми апетит се дължи на физическото изтощение от следобеда. - След минутка Грейс се върна. Изглеждаше притеснена и раздразнена. Господин Грей я погледна, килнал глава настрани, както правеше Крисчън. - — Всичко наред ли е? - — Още един случай на морбили — въздъхна Грейс. - — Много неприятно. - — Да. Четвърто дете тази седмица. Ако хората можеха да проумеят колко важно е децата да се ваксинират… — Поклати тъжно глава, но веднага след това се усмихна. — Щастлива съм, че нашите деца никога не са минавали през това. Никога не са имали нищо по-сериозно от варицела. И слава богу! Горкият Елиът! — Усмихна се с любов на сина си. Елиът се намръщи и потръпна. — Крисчън и Мия извадиха късмет. Леко им се размина. Двамата едва ли имаха повече от половин пъпка на човек. - Мия се разкикоти, а Крисчън вдигна очи към тавана, очевидно отегчен. - — Гледа ли бейзбола, татко? — попита Елиът с явното намерение да смени темата. - Храната беше превъзходна. Наблегнах на яденето. Мъжете говореха за бейзбол. Крисчън изглеждаше спокоен и отпуснат. Може би защото беше със семейството си. Съзнанието ми работеше скоростно. „Мамицата й на тая Кейт! Каква игра ми играе? Крисчън ще ме накаже ли?“ Потръпнах при тази мисъл. Все още не бях подписала договора. Може би нямаше изобщо да го подпиша, може би щях да остана в Джорджия, където той не можеше да ме стигне. - — Успяхте ли да се подредите в новия апартамент? — попита Грейс вежливо. - Бях така благодарна за въпроса й. Поне ме разсея от ужасяващите мисли. Разказах й за преместването. - Свършихме с предястията, Гретхен се появи и не за първи път тази вечер ми се искаше да можех да сложа спокойно ръцете си върху тялото на Крисчън само за да й покажа. Можеше да е преебан и луд в каквито си иска нюанси, петдесет или колкото има, но си беше мой. Тя разчистваше масата и начинът, по който се отъркваше около него, никак не ми хареса. За щастие той изобщо не я забелязваше, но моето друго аз се топеше и давеше от тревога. - Кейт и Мия си лафеха нещо за Париж. - — Била ли си в Париж, Ана? — попита невинно Мия. Жалко, тъкмо се бях отдала на опустошителната буря на ревността. - — Не, но много ми се иска да ида — казах с ясното съзнание, че съм единствената на масата, която не е излизала от Щатите. - — Меденият ни месец беше в Париж. — Госпожа Грей се усмихна на съпруга си. - Беше почти неловко да ги гледаш. Очевидно се обичаха много. Зачудих се какво ли е чувството и двамата ти родители да са около теб. Да израснеш с тях. - — Много красив град, макар че не харесвам парижаните — съгласи се Мия. — Крисчън, трябва да заведеш Ана в Париж. - — Мисля, че Анастейжа би предпочела Лондон — каза той. - О… запомнил беше! Той сложи ръка върху коляното ми и я плъзна по бедрото ми. Цялото ми тяло се стегна, готово за него. „Не, не тук, не сега.“ Изчервих се и се опитах да дръпна крака си. Ръката му се впи в бедрото ми. Замръзнах. Отчаяно се хванах за чашата с вино. - Малката мис Европейски свински опашки се върна с основното. Люшкаше бедра и пръскаше похот. Ако не се лъжа, щяхме да ядем ростбиф Уелингтън. За щастие тя само смени чиниите и излезе, макар че доста се понаведе и позабави, докато сменяше чинията на Крисчън. Той ме погледна въпросително, докато я наблюдавах как затваря вратата на кухнята. - — И какво им е на парижаните? — попита Елиът. — Не ти допадна манталитетът им ли? - — Изобщо. А и мосю Флобер, това чудовище, за което работех, беше ужасен тиранин. Контролираше всичко и не понасяше да му противоречат. - Задавих се с виното. - — Анастейжа, добре ли си? — попита Крисчън загрижено. Чак тогава махна ръката си от бедрото ми. - Хуморът се бе върнал в гласа му. Кимнах, а той започна леко да ме потупва по гърба. Не спря, докато не се увери, че съм добре. - Говеждото беше много вкусно, с печени сладки картофи, моркови, пащърнак и зелен боб. Беше още по-вкусно, след като Крисчън успя да върне доброто си настроение до края на вечерята. Предположих, че просто се радва, че се храня с такъв апетит. Разговорът вървеше леко, семейство Грей си говореха приятно, загрижени един за друг, и от време на време се шегуваха. По време на десерта (прекрасен традиционен английски сладкиш от кисело мляко и лимон) Мия не спираше да разказва за приключенията си в Париж, дори в един момент започна да говори на френски. Всички я гледахме с недоумение, тя се чудеше какво става и защо я гледаме така, докато Крисчън не й обясни, че френският й е много добър, и тя избухна в заразителен смях. Всички се засмяхме с нея. - Елиът започна да обяснява за новия си екологично съобразен строителен проект в северната част на Сиатъл. Погледнах Кейт. Попиваше всяка негова дума, очите й горяха от страст — или може би любов. Все още ми беше трудно да разбера. Той й се усмихна с неизказано обещание. „После, бебо.“ Телата им излъчваха желание. Изчервих се дори само докато ги гледах. - Въздъхнах и погледнах господин Петдесет нюанса. Можех да го гледам цяла вечност. Имаше набола двудневна брада. Пръстите ми копнееха да я пипна, да я погаля, да я усетя до лицето си, до гърдите си… между краката си. Изчервих се. Мислите ми бяха хукнали в неправилна посока. Той ме погледна и вдигна ръка към брадичката ми, дръпна я рязко надолу и аз пуснах устната си. - — Не си хапи устната — каза с пресипнал глас. — Искам да направя… знаеш какво. - Грейс и Мия разчистиха чиниите от десерта, господин Грей, Кейт и Елиът обсъждаха предимствата на соларните панели в щата Вашингтон. Крисчън се преструваше на заинтересован от разговора им, но ръката му се плъзна още веднъж по коляното ми и пръстите му тръгнаха нагоре по бедрото. Дишането ми се ускори, притиснах бедра, за да го спра. Той се засмя, после каза любезно: - — Ела да се поразходим. - Знаех, че трябва да се съглася, но му нямах доверие. Преди обаче да отговоря, той вече бе станал и ми подаваше ръка. Погледът му беше гладен, тъмен. Слабините ми се свиха конвулсивно, тялото ми отговаряше съвсем спонтанно. - — Извинете ме — казах на господин Грей и последвах Крисчън. - Той ме поведе през кухнята, където Мия и Грейс слагаха чиниите в машината за миене. Европейски свински опашки не се виждаше никъде. - — Ще разведа Анастейжа да й покажа градината — каза Крисчън. - Излязохме на веранда, облицована с цветни камъни и деликатно осветена от лампички, поставени в зида. Около храстите бяха наредени кръгове от малки камъчета. В единия ъгъл имаше луксозна метална маса и столове. Крисчън ги подмина, изкачихме се по някакви стълби и излязохме на грамадна морава, която водеше направо към брега. „Господи, каква красота!“ Виждах Сиатъл на хоризонта. Хладната ярка майска луна бе пуснала блещукаща сребърна пътечка по водата. До кея имаше малка къща. Гледката беше толкова живописна, толкова спокойна… Спрях за миг да си поема дъх и да се полюбувам. - Крисчън ме дръпна рязко и токчетата ми заораха в меката трева. - — Моля те, спри! - Спъвах се след него, а той спря и ме изгледа с изражение, което не бих могла да опиша. - — Токчетата ми. Трябва да си събуя обувките. - — Не си прави труда — каза той, наведе се, грабна ме и ме метна на рамо. Извиках от изненада, а той ме плесна силно по дупето и изръмжа: - — Не викай! - О, не, това не беше никак на добре. Подсъзнанието ми бе паднало на колене и трепереше. Беше полудял. Може би заради Хосе или заради Джорджия, или защото бях без гащи, или защото си бях хапала устната. Можеше да е всичко. Никак не бе трудно да го вбесиш. - — Къде отиваме? — Едва си поемах дъх. - — В къщата при лодките — каза грубо той. - Висях с главата надолу, а той вървеше целеустремено през моравата под лунната светлина. - — Защо? — Люшках се на рамото му. - — Искам да съм насаме с теб. - — Защо? - — Защото първо ще те напляскам, а после ще те чукам. - — Защо? — почти проплаках. - — Знаеш защо — изсъска той. - — Мислех, че действаш на момента — изстенах. - — Анастейжа, точно сега е моментът, повярвай ми. - - - 20. - - Крисчън едва не отнесе дървената врата на къщата. Спря, за да включи осветлението. Лампите светнаха една след друга с бяла луминесцентна светлина и неприятен звук. Главата ми висеше и успях само за секунда да зърна голямата яхта до кея. После той ме понесе нагоре по някакви дървени стълби. - Пак спря и включи осветлението. - Бяхме в таванското помещение. Таванът беше висок, стените боядисани в морскосиньо, кремаво и тук-там червено. Нямаше много мебели — само няколко фотьойла и канапе. Поне това бе всичко, което успях да видя. - Крисчън ме сложи да стъпя върху дървения под. Нямах време да се огледам. Погледът ми беше закован в него. Бях като в транс… гледах го така, както човек би гледал опасен хищник в очакване да бъде разкъсан всеки миг. Той дишаше тежко, но предположих, че се дължи на това, че ме бе носил по поляната и по стълбите. Очите му горяха от гняв, неутолима жажда и похот. - Можех да лумна в пламъци само под погледа му. - — Моля те, не ме бий — прошепнах. - Очите му се разшириха. - — Не искам да ме биеш, не сега, не тук. Моля те, недей. - Той застина от изненада. Събрах цялата си смелост, протегнах ръка и прокарах пръсти по бузата му, по брадата. Беше хем мека, хем леко боцкаше. Той бавно затвори очи и приведе лице към дланите ми. Дишаше накъсано. Прокарах другата си ръка през косата му. „Обичам тази коса!“ Стонът му беше почти недоловим и когато отвори очи, изглеждаше напълно объркан. Не разбираше какво правя. - Пристъпих към него, почти опряла тяло до неговото, дръпнах косата му рязко, но нежно, за да мога да стигна до устата му, и го целунах. Настоятелно и със сила прокарах езика си между устните му и го плъзнах в устата му. Той простена и в следващия миг ръцете му бяха около мен, стискаха ме здраво, собственически, ревниво. Езиците ни се гонеха и галеха, сливаха и вплитаха. Дъхът му беше божествен. - Внезапно той се дръпна. И двамата дишахме тежко. Дланите ми се плъзнаха по ръцете му. Той ме гледаше напрегнато. - — Какво правиш с мен? — прошепна объркано. - — Целувам те. - — Ти каза „не“. - — Какво? На кое? - — На масата, с краката си. - „Леле! За това ли беше цялата работа?“ - — Но как? Бяхме на масата на родителите ти! — Гледах го смаяно. - — Никой никога не ми беше казвал „не“. А се оказа доста възбуждащо. - Очите му се разшириха, изпълнени с почуда и страст. Страхотен коктейл. Преглътнах инстинктивно. Ръката му слезе надолу към дупето ми. Рязко ме придърпа към себе си и усетих втвърдения му пенис. - — Ядосан си и в същото време възбуден, защото съм казала „не“? — Все още не разбирах. - — Ядосан съм, защото не ми беше казала нищо за това пътуване. Бесен съм, защото си излизала да пиеш с оня, дето се опита да те вкара в кревата си, когато беше пияна, и който те остави, когато ти беше зле, в ръцете на един почти непознат. Що за приятел е това? Кой приятел прави така? И съм побеснял и много възбуден, защото ми затвори краката си. — Очите му грееха опасно, докато бавно вдигаше роклята ми. - — Искам те и те искам сега. И ако не ми позволиш да те напляскам, което заслужаваш, ще те чукам на дивана в тази секунда, но за мое удоволствие, не за твое. - Роклята едва покриваше задника ми. Ръката му бързо се плъзна между краката ми и единият му пръст потъна в мен. С другата си ръка ме държеше здраво през кръста, за да не мърдам. Потиснах стона си. - — Това е мое — шепнеше агресивно. — Само мое, цялото е мое. Разбираш ли ме? - Вкарваше и изкарваше пръста си и ме гледаше в очите, наблюдаваше реакцията ми, погледът му се нажежаваше все повече. - — Да, твое е. - Желанието — тежко и гъсто, се разнесе в кръвта ми. Поразяваше… всичко по пътя си: нервните ми окончания, дъха ми, ритъма на сърцето ми, което се опитваше отново да изскочи от гърдите ми. Кръвта блъскаше в ушите ми. - Изведнъж той спря и след секунда вече бе извадил пръста си от мен, бе успял да свали ципа си, да ме бутне на канапето и да легне върху мен. - — Вдигни си ръцете — изкомандва през зъби, докато коленичеше и отваряше по-широко краката ми. Извади презерватив. Погледна ме. Изражението му беше мрачно. Нахлузи презерватива на огромния си пенис. - Сложих ръцете си над главата. Знаех, че в никакъв случай не бива да го докосвам, а бях зверски възбудена. Ханшът ми се повдигаше вече към него в очакване да го поема. Исках го в мен. Точно така — грубо и силно. Този момент, когато чакаш… - — Нямаме много време, така че ще е бързо и само за мое удоволствие. Не за твое. Разбра ли ме? Не искам да свършваш. Ако го направиш, ще те напляскам — каза той през зъби. - „О, боже! Как мога да се контролирам и да спра?“ - Той влезе в мен с едно-единствено рязко движение, изпълни ме цялата, докрай. Извиках от наслада и от начина, по който потвърждаваше собствеността си. Той стисна ръцете ми и ме прикова към канапето. Бях като в капан. Той беше навсякъде, напълно завладял цялата си територия. Задушаваше ме. Но чувството беше божествено. Това беше моята сила, това можех да направя с него. Движеше се бързо и яростно в мен, дъхът му горещ и неравен до ухото ми, тялото ми отговаряше с готовност и се разтапяше под него, около него. „Не, не трябва да свършвам!“ Но го посрещах неволно с всеки пронизващ удар в мен, съвсем обратното на това, което трябваше да направя. Изведнъж и о… как скоро, той нахлу мощно в мен, застина и свърши. Въздухът свистеше през зъбите му. Божественото му тяло се отпусна върху моето с цялата си тежест. Не бях готова да го пусна. Копнеех за още, за още съвсем мъничко. Беше много тежък и изобщо не можех да мърдам. След секунди излезе от мен и ме остави в болезнен гърч, гладна, жадна за… повече. Погледна ме и каза: - — Не искам да докосваш тялото си. Искам да виждам разочарованието и яда ти. Това ме караш да правя, когато не говориш с мен, лъжеш ме и не ми даваш достъп до нещо, което е мое! — Очите му горяха вече само яростно. - Кимнах. Не спирах да мисля за изгарящото желание в мен. Той стана, свали презерватива, завърза края му и го сложи в джоба на панталона си. Гледах го. Желанието сечеше дъха ми. Стиснах бедра в отчаян опит да свърша сама. Крисчън вдигна ципа си и ме погледна. Очите му бяха доста по-меки. - — Няма да е зле да се върнем. - Седнах. Виеше ми се свят. - — Ето, обуй си ги. - И извади бикините ми от вътрешния джоб на сакото си. Не се усмихнах, докато ги вземах от ръката му. Знаех, че съм получила наказателно изчукване — но пък бях спечелила победа за гащите си. Подсъзнанието ми кимна в съгласие и с доволна усмивка. Все пак не се бе наложило да му се моля да ми ги върне. - — Крисчън — извика Мия от долния етаж. - — Е, успяхме точно навреме. Понякога Мия наистина е адски досадна. - Бързо нахлузих бикините, изправих се и с възможно най-голямото самообладание и достойнство за състоянието, в което бях — току-що брутално изчукана — се опитах да си оправя косата. - — Тук сме, Мия, горе — викна той. — Е, госпожице Стийл, сега се чувствам значително по-добре, но все още не ми е минал меракът да ви напляскам. — Каза го почти нежно. - — Не смятам, че съм го заслужила, господин Грей, особено след като изтърпях вашата непровокирана атака. - — Непровокирана? Ти ме целуна, за бога! — Опитваше се да изглежда наранен. Не успяваше да го постигне. - — Беше атака с цел защита — отвърнах аз. - — Защита срещу какво? - — Срещу вас и вашата сърбяща ръка. В смисъл — ръката ви ви сърбеше. - Той кривна глава настрани и ми се усмихна в мига, в който Мия затропа с токчета по стълбите. - — Но беше поносимо, нали? — попита меко. - — Едва ли бих го определила така — прошепнах и се засмях. - — А, тук сте значи — каза Мия от прага. - Крисчън хвана ръката ми и нежно я стисна. - — Кейт и Елиът искат да тръгват. Да не им се начуди човек на тези двамата. Не могат да се пуснат и за миг — продължи Мия с престорено отвращение. — Вие какво правите тук горе? - Това момиче нямаше цедка на устата. Изчервих се. - — Показвах на Анастейжа купите си от състезанията по гребане — отвърна Крисчън с тон и изражение на вещ покерджия. — Добре, да отидем да кажем довиждане на Кейт и Елиът. - Купи по гребане? Той застана зад мен, нежно ме прегърна отзад и когато Мия се обърна и затрака с токчетата си надолу, ме плесна силно по дупето. Ахнах от изненада. - — И ще го направя отново, и то скоро — каза той заканително в ухото ми, прегърна ме и целуна косата ми. - - - Кейт и Елиът тъкмо си тръгваха. Кейт ме прегърна. - — Трябва да говоря с теб за това антагонистично отношение, което имаш към Крисчън — изсъсках в ухото й, докато ме прегръщаше. - — Той има нужда от такова отношение. Тогава ще видиш какъв е всъщност. Внимавай, Ана, той е толкова доминантен… Ще се видим после — прошепна тя. - „АЗ ЗНАМ КАКЪВ Е, ТИ НЕ ЗНАЕШ!“ — крещях мислено. Знаех много добре, че всичките й действия са продиктувани от добри намерения. Но понякога тя просто прескачаше всякакви граници. Които не бяха кой знае колко трудни за прескачане всъщност. Намусих се, а тя ми се изплези. Неволно се засмях. „Палавата Кейт!“ И това беше нещо съвсем ново. Очевидно Елиът й влияеше така. Махнахме им и Крисчън се обърна към мен: - — И ние трябва да тръгваме. Утре имаш интервюта. - Мия ме прегърна. - — Вече се бяхме отказали да чакаме да си намери момиче — изчурулика щастливо. - Изчервих се, а Крисчън завъртя с досада очи. „Така значи! Защо на него му е позволено да го прави, а на мен не?“ Искаше ми се и аз да му завъртя една физиономия, но не посмях. Не и след заканата му в къщата до кея. - — Благодаря, че дойде, Ана — каза ми нежно Грейс. - Крисчън, очевидно объркан и раздразнен от голямото внимание, което ми обръщаше цялата рода, ме сграбчи за ръка, придърпа ме към себе си и измърмори недоволно: - — Нека не я плашим и разглезваме с толкова много внимание. - — Крисчън, стига неуместни шеги — скара му се нежно майка му, но очите й преливаха от любов. - Беше повече от очевидно, че го обожава с безусловната любов на почти всяка майка. Той се наведе към нея и я целуна бързо. - — Довиждане, мамо — каза и в гласа му улових някакво потиснато, неизказано чувство. Може би почит или благоговение? - — Довиждане, господин Грей, и благодаря — казах и подадох ръката си на бащата на Крисчън. Той ме прегърна. _И той!_ - — Моля те, казвай ми Карик. Много се надявам скоро да те видим пак, Ана. - След всички ръкостискания и прегръдки Крисчън ме поведе към колата, където чакаше Тейлър. Дали беше чакал в колата през цялото това време? Той ми отвори вратата и се мушнах на задната седалка. - Усетих как част от напрежението падна от раменете ми. Господи, какъв ден! След кратък разговор с Тейлър Крисчън седна до мен и ми каза: - — Очевидно и семейството ми те харесва. - „И семейството?“ Потискащата мисъл как в крайна сметка се бях озовала тук пак размъти мозъка ми. - Тейлър запали и колата ни понесе далеч от блещукащите светлини на имението, напред към тъмната нощ. Погледнах Крисчън. Той ме гледаше изучаващо. - — Кажи ми — каза тихо. - Оплетох се моментално. Не знаех как да му кажа. „Не, ще му кажа. Нали все се оплаква, че не споделям с него.“ - — Мисля, че беше принуден да ме поканиш на тази вечеря — казах колебливо. — Ако Елиът не беше поканил Кейт, ти никога нямаше да ме представиш. - Не можех да видя хубаво лицето му в тъмното, но видях как отметна рязко глава назад. Устата му бе отворена в почуда. - — Анастейжа, щастлив съм, че се запозна със семейството ми. Откъде в теб такава неувереност в качествата ти? Просто не спираш да ме учудваш. Ти си толкова силна, самостоятелна млада жена, а имаш толкова негативно отношение към себе си. Ако не исках да те запозная с нашите, нямаше да го направя. Така ли си се чувствала през цялото време? - О, той е искал да ида с него! И това ако не беше откровение. Не се чувстваше комфортно, докато ми отговаряше. Ако криеше нещо, едва ли би се държал точно така. Изглеждаше съвсем искрено щастлив от присъствието ми. Светла топлинка се разнесе по вените ми. Той поклати глава и стисна ръката ми. Погледнах нервно към Тейлър. - — Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен. - Свих рамене. - — Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила. - — Искаш да отидеш да видиш майка си? - — Да. - Той ме погледна странно. Усетих в него някаква вътрешна битка. - — Мога ли да дойда с теб? — попита накрая. - „Какво?!“ - — Ами… не мисля, че идеята е добра. - — Защо не? - — Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата. - — Напрягам ли те? Така ли ти действам? - — Да, много меко казано. — Избухнах в луд смях. - Под светлините по магистралата видях как устните му се извиха в усмивка. - — Смеете ли ми се, госпожице Стийл? - — Смея ли, господин Грей? - — Мисля, че да, и че често ми се смееш. - — Ти си доста забавен. - — Забавен? - — О, да! - — Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш? - — О, много от едното и малко от другото. - — Кое от двете е повече? - — Ще те оставя сам да прецениш. - — Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа — каза иронично и малко горчиво той и продължи тихо: — За какво искаш да помислиш в Джорджия? - — За нас. - Той се размърда неудобно в седалката. - — Ти ми каза, че ще опиташ. - — Знам. - — И сега вече не си сигурна. - — Вероятно. - — Защо? - „Защо този разговор стана толкова сериозен и безсмислен?“ Дойде ми като внезапно контролно, за което не съм учила. „Какво да му кажа? Защото мисля, че те обичам, а в твоите очи съм само една играчка? Защото не мога да те докосвам, защото съм твърде изплашена, за да покажа чувствата си, за да не решиш да ме накажеш или да ми се скараш за това, или в най-лошия случай да ме напердашиш?“ Какво повече можех да кажа? - Погледнах през прозореца. Колата летеше по моста. И двамата пътувахме обвити в мрак, с маски, зад които криехме чувствата си и мислите си. Нямаше нужда да е тъмно, за да се скрием един от друг. - — Защо, Анастейжа? - Чакаше отговора и ме притискаше за него. - Бях като в капан. Не исках да го загубя. Въпреки всичките му изисквания, манията му да ме контролира, страшните му пороци и предпочитания никога не се бях чувствала по-жива. Така се чувствах и сега, седнала до него. Това бе най-щастливата тръпка в живота ми. Той беше винаги изненадващо сексапилен, умен, забавен. Но настроенията му… и защо, по дяволите, искаше да ми причинява болка? Бе казал, че ще помисли за възраженията ми, но все още се страхувах. Затворих очи. Какво да му кажа? Дълбоко в себе си аз все така исках повече. Повече нежност, повече усмивки и повече от онзи забавен, весел Крисчън, повече… любов. - Той стисна ръката ми. - — Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни… - Бяхме стигнали почти до края на моста. Шосето вече беше окъпано в неонови светлини. Лицето му ту грееше, ту потъваше в мрак под лампите, профучаващи край нас. Добра метафора. Този мъж, когото преди считах за романтичен герой, за смел бял рицар с бляскави доспехи, не беше дори черен рицар, както сам казваше за себе си. Не беше романтичен герой. Беше човек с много дълбоки емоционални проблеми и ме водеше надолу, към мрака. Дали не можех да го изведа нагоре към светлината? - — Аз все още искам повече — прошепнах. - — Знам. И ще опитам. - Пусна ръката ми и нежно дръпна брадичката ми надолу, за да освободи приклещената между зъбите ми устна. - — Ще опитам заради теб, Анастейжа. — Всяка клетка на тялото му излъчваше откровение, честност и желание да успее. - Това ми стигаше. Разкопчах колана си и за секунди се преместих в скута му. Предполагам това беше последното, което очакваше. Увих ръце около главата му и го целунах дълго и настоятелно — и след части от секундата той ми отговаряше. - — Остани с мен тази вечер — каза задъхано. — Ако се прибереш, няма да те видя цяла седмица. Моля те. - — Ще остана. И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора. — Това вече беше импулсивно взето решение. - Той ме погледна мълчаливо и след малко каза: - — Направи го, след като се върнеш от Джорджия. Помисли си, и помисли добре, бебчо. - — Добре. — Няколко километра пътувахме в мълчание. - — Не бива да пътуваш без колан — прошепна той недоволно в косата ми, но не направи опит да ме отмести от скута си. - Сгуших се в него, затворих очи, носът ми опираше във врата му, главата ми беше на рамото му. Вдишах аромата му. Освободих съзнанието си и за миг си позволих да си представя, че ме обича. Беше толкова реално, почти осезаемо истинско, и една малка част от моето заядливо, неприятно и винаги мрънкащо подсъзнание си позволи да се… надява. Внимавах много да не докосвам гърдите му, но така или иначе при всяко мое помръдване той ме стискаше здраво и нямах шанс. - И скоро, твърде скоро ме откъснаха от божествения ми блян. - — Стигнахме у дома — каза Крисчън. Какво просто изречение и толкова много подтекст. - У дома, с Крисчън. Само дето апартаментът му беше художествена галерия, а не дом. - Тейлър отвори вратите на колата. Благодарих му срамежливо с пълното съзнание, че е чул нашия разговор, но вежливата му усмивка ме успокои. Не показа с нищо, че е подслушвал. - Веднага щом слязохме от колата, Крисчън ме погледна критично. Какво бях направила пък сега? - — Защо нямаш сако? — Намуси се, свали своето и го метна на раменете ми. - — Оставих го в новата си кола — отговорих сънено и се прозях. - — Уморена ли сте, госпожице Стийл? — усмихна се той. - — Да, господин Грей. — Не се чувствах много уверена под зоркия му поглед, но все пак реших да поясня. — Днес тялото и душата ми бяха обладани по начини, които изобщо не бях подозирала, че съществуват. - — Е, мога да те пообладая още малко — каза решително той, хвана ме за ръка и ме поведе към входа на сградата. „Господи! Пак ли?“ - Бяхме в асансьора. Гледах го и се чудех. Той бе поискал да остана да спя при него, но той не спеше с никого, освен с мен — като изключение и в много редки случаи. Изведнъж изражението му се промени. Очите му потъмняха. Той протегна ръка, сграбчи брадичката ми и я дръпна рязко надолу, за да не си хапя устната. - — Един ден ще те изчукам в този асансьор, но сега си уморена и предлагам да си лягаме. - Наведе се към мен, захапа леко долната ми устна със зъби и я подръпна. Дишането ми секна. Разтапях се при допира му. Неудовлетвореното желание се разбуди. Забих леко зъби в горната му устна. Той изстена и щом асансьорът спря, ме поведе през фоайето. - — Имаш ли нужда от нещо за пиене или нещо друго? - — Не. - — Добре. Да си лягаме. - — Ще се задоволиш с обикновената стара ванила? - Той наклони глава на една страна и каза: - — Няма нищо обикновено, нито пък старо във ванилата. Всъщност я намирам за доста интересна на… вкус. - — Откога? - — От миналата събота. Защо? Да не би да си се надявала на нещо по-екзотично? - Другото ми аз наостри уши. - — О, не, мисля, че денят като цяло беше дори прекалено екзотичен. - Другото ми аз нацупи джуки и ужасно неумело се опита да прикрие разочарованието си. - — Сигурна ли си? Тук се стараем да задоволим всякакви вкусове и предпочитания. Имаме поне трийсет и един вида аромати и вкусове. — Усмихна ми се изкусително. - — Забелязала съм — казах сухо. - — Хайде, Анастейжа, утре имаш важен ден. Колкото по-скоро си в леглото, толкова по-скоро ще бъдеш изчукана и толкова по-рано ще заспиш. - — Господин Грей, вие безспорно сте непоправим романтик. - — Госпожице Стийл, имате голяма уста. Може да се наложи да я запуша по някакъв начин. Хайде. — И ме поведе през хола към спалнята си. Влязохме и той затвори вратата с крак и изкомандва: - — Вдигни ръцете. - Изпълних веднага. Само с едно бързо рязко движение той махна роклята ми като магьосник. - — Воала, дами и господа! — каза закачливо. - Засмях се и изръкоплясках. Той се поклони грациозно и се усмихна. Как можех да му устоя! Особено когато беше такъв. Той сложи роклята ми на самотния стол до шкафа. - — А какъв ще е следващият трик? — попитах закачливо. - — Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа. - — Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? — попитах кокетно. - Очите му се оцъклиха от учудване и светнаха от вълнение. - — Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш — каза саркастично. — Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена. - — Но аз умея добре да се пазаря. - — Аз също. — Не откъсваше очи от мен, но изражението му се променяше бързо. Изглеждаше много объркан и атмосферата стана доста напрегната. - — Искаш ли да се чукаме? — попита тихо. - — Не — казах задъхано. - Той помръкна. - „Добре, хайде сега смело. Поеми въздух, Анастейжа!“ - — Искам да ме любиш. - Той застина и ме погледна с празен поглед. Лицето му потъмня. О, не, не вървеше на добре. „Добре де, дай му време да разбере какво му казваш“ — скара ми се подсъзнанието ми. - — Ана, аз… — Той прокара ръце през косата си. Двете ръце. Може би това означаваше, че съм поднесла голям сюрприз. — Мисля, че вече говорихме за това — каза след доста дълга пауза. - — Искам да те докосвам. - Той направи неволна крачка назад, като подплашен, но се овладя. - — Моля те — прошепнах. - Той се окопити бързо и каза твърдо: - — О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не. - — Не? - — Не. - С това не можеше да се спори, нали? - — Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме — каза той, но ме наблюдаваше много внимателно. - — Значи докосването е категорично забранено? - — Да. И мисля, че това не е новина за теб. - — Моля те, кажи ми защо. - — Анастейжа, спри да говориш за това — каза той раздразнено. - — За мен е много важно. - Той отново прокара двете си ръце през косата си, промърмори нещо през зъби, отиде до шкафа, извади тениска и ми я хвърли. Хванах я, без да осъзнавам какво точно се случва. - — Сложи я и марш в леглото — каза той рязко и ядно. - Не ми хареса развоят, но реших да се пошегувам с него. Обърнах се с гръб, бързо махнах сутиена и с бясна скорост навлякох тениската, за да прикрия голите си гърди. Оставих бикините на мен. Не ги бях носила цяла вечер все пак. - — Искам да ползвам банята — прошепнах. - Той ме погледна изненадано. - — Разрешение ли искаш? - — Ами… не. - — Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. - Не се и опитваше да прикрие лошото си настроение. Свали ризата си, а аз тръгнах с бързи крачки към банята. - Погледнах се в голямото огледало над мивките и с удивление открих, че все още изглеждам същата. След всичко, което бях правила днес, и всичко, което ми се беше случило, от огледалото ме гледаше същото момиче. - „Какво очакваше? Че ще ти поникнат рога или може би руси свински опашки? — не спираше да мърмори подсъзнанието ми. — И какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Докосването е категорична забрана. Бързаш, бързаш, прекалено е рано! Той трябва да се научи да ходи, преди да го учиш как да тича.“ Моето друго аз бе побесняло. Приличаше на Медуза в яростта си, косата й — разпиляна, рошава, ръцете й — здраво стиснали лицето като във филм на ужасите. Като картината на Мунк. Не й обърнах внимание, но тя не искаше да се прибере в нищожната си кутийка. „Ти просто го побъркваш. Помисли за всичко, което ти каза, за всичко, което направи за теб и против волята си.“ - Изплезих се на отражението си в огледалото и реших, че може би, ако успея да му покажа нежност, ще омекне, ще отговори на нежността ми. - Поклатих глава. Не беше добра идея. Отказах се. Сграбчих четката му за зъби. Разбира се, тя бе права. Аз просто го притисках. Нито той беше готов, нито аз. И двамата пазехме равновесие на двете блюда на една везна, а везната беше това споразумение. Бяхме седнали на двата края на детска люлка и ту се издигахме нагоре, ту слизахме надолу. А това, което трябваше да направим, бе да се придвижим към средата, за да спрем да се люлеем. Само се молех някой от нас да не падне, докато се доближаваме. Да, беше много рано. Може би наистина имах нужда да съм по-далеч от него. Джорджия ми се струваше все по-желана дестинация. - И точно когато започнах да си мия зъбите, той почука. - — Влизай — казах с четка между зъбите и пяна в устата. - Крисчън стоеше на вратата в онази пижама, която събуждаше всички позадрямали клетки в тялото ми и ги строяваше с лист и химикал в ръка, за да си водят записки. Гол до кръста. Очите ми пиеха от гледката, все едно бях откачила от жажда и се бях навела над чист студен планински ручей. Той ме изгледа, усмихна се и се приближи. Очите ни се срещнаха в огледалото — сиво срещу синьо. Свърших с четката за зъби, измих я и му я подадох, без да откъсвам очи от него. Без да каже нищо, той я взе и я сложи в устата си. Изсмях се и тогава очите му заиграха с онзи топъл хумор. - — Разбира се, че може да ползвате моята четка за зъби — каза сериозно, но очите му се смееха. - — Благодаря, сър. — Усмихнах се сладко и тръгнах към леглото. - След няколко минути той беше при мен. - — Знаеш ли, не си представях тази вечер така — каза недоволно. - — Представи си ако аз ти кажа, че не бива да ме докосваш. - Той седна на леглото и кръстоса крака. - — Анастейжа, казвал съм ти вече. Бях принуден да вляза в този живот при доста неприятни обстоятелства. Петдесетте нюанса, светлосенки или както искаш го разбирай. Нямаш нужда от тези гнусотии в главата си. Защо ти е да знаеш? - — Защото искам да те опозная по-добре. - — Познаваш ме достатъчно добре. - — Как можеш да кажеш такова нещо? — Скочих и коленичих лице в лице с него. - Той извърна поглед, отегчен от разговора. - — Ти ми връткаш тука очи, а последния път, когато _аз_ направих това, бях сложена на коленете ти и напляскана! - — О, повярвай ми, в момента бих го направил пак, и то с още по-голямо удоволствие. - И тогава просветлението ме тресна. - — Ако ми кажеш, можеш да го направиш. - — Я пак? - — Чу ме. - — Пазариш ли се с мен? — Гласът му изкънтя от удивление. - Кимнах. Да, това беше начинът. - — Пазаря се. - — Не става така, Анастейжа. - — Добре, кажи ми и ще ти врътна очи. - Той се засмя и за секунда видях безгрижния Крисчън. Не го бях виждала скоро. Само за секунди, защото бързо изтрезня от безгрижието. - — Винаги така нетърпелива и любознателна — каза. Оглеждаше ме изпитателно. После стана грациозно от леглото и докато излизаше от стаята, се обърна и нареди: — Да не си мръднала! - Ударих си една целувка мислено. Обаче… какво мислеше да прави сега? Дали имаше някой пъклен план за задника ми? Ами ако се върнеше с някой от онези бастуни или с някой друг извратен уред? Какво щях да правя тогава? Но когато се върна, не носеше бастун, а някакво малко нещо, скрито в шепата му. Не виждах какво е, но усетих как любопитството ми се разгаря. - — Кога е първото ти интервю утре? — попита нежно той. - — В два. - Бавна, зловеща усмивка се плъзна по лицето му. - — Това е добре. - И започна да се променя пред очите ми. Изражението му ставаше по-твърдо и много, много възбуждащо. Това бе Крисчън Доминантния. - — Стани от леглото и застани до него. - Скочих като войник и за нула време изпълних. Той ме гледаше с очи, горящи с обещание. - — Вярваш ли ми? — попита. - Кимнах. Той протегна ръката си и в дланта му видях две сребърни топчета, свързани с някакъв дебел шнур. - — Съвсем нови са — натърти той. - Гледах го въпросително. - — Ще ги сложа в теб и след това ще те напляскам за мое и за твое удоволствие, не за наказание — каза и спря, за да прецени реакцията в оцъклените ми очи. В мен? Дъхът ми секна и мускулите ми се свиха от желание. Моето друго аз танцуваше на седмото небе. — После ще се чукаме и ако все още си будна, ще ти дам малко информация за детството си. Съгласна? - Питаше дали съм съгласна?! Кимнах. Не можех да отговоря поради липсата на глас. - — Добро момиче! Сега отвори уста. - _Уста?_ - — По-широко. - Сложи топките в устата ми много нежно и внимателно. - — Имат нужда от лубрикант. Смучи! — заповяда, но тонът му не беше груб. - Топчетата бяха студени, гладки и изненадващо тежки. Устата ми се напълни със слюнка, докато езикът ми обикаляше около тях и ги изучаваше. Очите ни бяха вкопчени. Господи! Дори само това беше в състояние да ме побърка от възбуда. Сгънах се от рязката болка на желанието в слабините ми. - — Не мърдай, Анастейжа — предупреди ме той. - Посмуках топчетата още малко. - — Стига! — Той ги извади от устата ми и седна на ръба на леглото. - — Ела тук! - Застанах пред него. - — Сега се обърни, наведи се и се хвани за глезените. - Мигнах учудено и лицето му веднага потъмня. - — Без да се колебаеш — каза назидателно, но все така меко, и лапна топчетата. - Еба си! Това беше по-възбуждащо и от четката за зъби! Веднага изпълних. Зачудих се дали ще мога да си хвана глезените и с удивление открих, че е лесно. Тениската се вдигна нагоре и задникът ми лъсна. Слава богу, че не бях махнала бикините, но силно се съмнявах, че ще останат дълго на мен. - Той сложи длан върху дупето ми и много нежно и внимателно го погали. Очите ми бяха отворени, но между коленете си виждах само краката му. Затворих очи. Той нежно дръпна бикините ми на една страна и леко прокара пръста си няколко пъти във влагалището ми. Тялото ми се скова от дива възбуда и очакване. Силен коктейл. После той започна да върти пръста си нежно в мен. Простенах. - Дъхът му секна, после той пое рязко въздух, докато повтаряше движението. Извади пръста си и много бавно пъхна топчетата едно по едно. Бяха затоплени от моята и от неговата уста. Странно усещане. Знаех, че са в мен, но не ги усещах. - Той оправи бикините ми, наведе се и целуна нежно дупето ми. - — Стани — заповяда и аз се изправих. Олюлях се. - О, сега вече ги усещах… май. Той ме хвана за бедрата, придържаше ме, докато върна равновесието си. - — Добре ли си? — попита сурово. - — Да. - — Обърни се! - Обърнах се към него. - Топките се свличаха надолу и неволно стиснах бедра, за да ги задържа в мен. Усещането ме изненада, но не неприятно. - — Как се чувстваш? — попита той. - — Странно. - — Странно добре или странно зле? - — Странно добре — признах и се изчервих. - — Хубаво. - В очите му проблесна искрица хумор. - — Искам вода. Иди и ми донеси. - О, това нямаше да е лесно! - — И като се върнеш, ще те сложа на коляно. Помисли си добре, Анастейжа. - „Вода? Иска вода сега? Защо, по дяволите?“ - Докато излизах от стаята, ми стана ясно защо го прави. Искаше топчетата да ме масажират отвътре, докато вървя. Беше много странно чувство и не мога да кажа, че бе съвсем неприятно. Всъщност започнах да дишам доста пресекнато и бързо, когато се протегнах за чаша от шкафа в кухнята. „Страхотно! Тези искам да си ги задържа! Яко възбуждат!“ - Докато влизах в стаята, той ме наблюдаваше много внимателно. - — Благодаря — каза и взе чашата от ръката ми. - Отпи бавно и остави чашата на нощната масичка. Там имаше презерватив. Чакаше готов. Като мен. Знаех, че го е сложил там, за да увеличи нетърпението ми. Сърцето ми подскочи. Той обърна пламтящия си опустошителен поглед към мен. - — Ела. Застани до мен. Като миналия път. - Наместих се с топчетата до него, кръвта ми бягаше из тялото със скоростта на светлината и този път… бях много възбудена. Потребността за секс бе повече от всичко друго. - — Помоли ме — каза меко той. - Какво да го моля?! - — Помоли ме — каза пак и гласът му вече не беше мек. - „Какво да го моля? За глътка вода ли, що ли? Или да го попитам дали му е харесала водата? Какво иска да го помоля?“ - — Помоли ме, Анастейжа. Казвам го за последен път. — В гласа му имаше такава сурова закана, че се светнах. Искаше да го моля да ме напляска. - Той ме гледаше с такова очакване, очите му грееха като тъмни въглени. „Е, какво пък толкова. Щом трябва, значи трябва.“ - — Моля ви, сър, напляскайте ме — прошепнах. - Той затвори очи. Изживяваше думите ми. Посегна, хвана лявата ми ръка и ме дръпна. Паднах върху коленете му и той ме намести. Сърцето ми се бе качило в устата, докато дланта му галеше дупето ми. Тялото ми беше на леглото, само дупето ми на коленете му. Имах повече опора. Този път не сложи крак над моя, а обра косата от лицето ми и я сложи зад ушите ми. После я събра в шепа, уви я около юмрука си и опъна така, че да не мърдам… - — Искам да виждам лицето ти, докато те пляскам, Анастейжа — каза и продължи да гали дупето ми. - Ръката му се придвижи надолу между меките части и притисна входа на влагалището ми и цялостното усещане беше… _О! Изумително!_ - — Това е за удоволствие, Анастейжа. Мое и твое — прошепна той. - Вдигна ръка и ме удари там, където се сбираха гънките на бедрата ми, почти до входа на влагалището. Топчетата отскочиха навътре и ме изпълниха до края. Изгубих се в някакъв безумен коктейл от усещания. Паренето по кожата ми, усещането за пълнота от топчетата в мен и фактът, че не можех да мърдам… Смръщих вежди в усилието си да разбера какво чувствам. Някъде в съзнанието си вече констатирах, че този път не ме удря така силно, както преди. Той пак ме загали. Ръката му минаваше по кожата ми и над бельото. - Защо не бе махнал бикините ми? В един момент спрях да усещам допира на дланта му… а после тя се стовари отново. Стенех от усещането, което раздираше нервите ми и разнасяше смесени емоции из цялото ми тяло. После той започна да ме пляска по различни места. От ляво на дясно и после долу. Най-хубави бяха плясканията долу. Топчетата влизаха дълбоко в мен, а между всеки плясък той масажираше кожата ми, стискаше я съвсем леко с ръце, а топчетата ме масажираха отвътре. Беше такова еротично усещане… и още повече, че аз го бях пожелала, за да получа информацията, и нямах нищо против болката. И дори не мога да кажа, че беше болезнено. Можех да я изтърпя и да й се… насладя… дори. Изскимтях от удоволствие. „Да, мога да го направя!“ - Той спря и бавно ми свали бикините. Докато минаваше с ръце по краката ми, тялото ми се разтрепери. Не защото исках да избегна ударите, а защото исках още, исках да свърша, исках всичко, което можеше да ми даде. Допирът му до чувствителната ми кожа беше най-чиста проба удоволствие. После започна пак. Няколко меки удара, от ляво на дясно и после долу. О, долу бе неописуемо! - — Добро момиче си ти, Анастейжа… — Думите му излизаха със свистене. - Плесна ме още два пъти, дръпна шнура на двете топки и рязко ги извади от мен. Усещането беше сензационно, хвърли ме на ръба, бях толкова готова! Той бързо ме обърна — чух как разкъсва ядно опаковката на презерватива — и легна до мен. Хвана ръцете ми, стисна ги здраво над главата ми и влезе в мен. Запълваше ме леко, бавно, там където допреди секунди бях стискала топчетата. Виках, стенех, виех. - — О, бебчо — зашепна той и започна да се движи напред-назад в бавно, много бавно темпо. Попиваше соковете ми, изпълваше ме. - Никога преди не бе било така нежно и сластно. Нямах нужда от много. След секунди бях отвъд ръба, експлодирах в милионите спирали на мощен, жесток, опустошителен оргазъм. И когато стиснах мускулите на влагалището си около него, той ме последва. Влезе леко в мен, застина и с отчаяно удивление изкрещя името ми. - — Ана! - Падна мълчаливо и задъхано върху мен, ръцете му все още вплетени в моите над главата ми. И когато най-накрая се надигна, ме изгледа дълго, целуна ме сладко и прошепна: - — Това беше много, много хубаво. - Очевидно не намери за подходящо да лигави Анастейжа с повече сладки целувки. Стана, зави ме и отиде в банята. Когато се върна, носеше шишенце с бял лосион. Седна на ръба на леглото и заповяда: - — Обърни се. - С крайно нежелание се обърнах по корем. - Честно, гадеше ми се от цялата тая патърдия с мазането. Спеше ми се. - — Задникът ти има прекрасен цвят — каза той одобрително и нежно започна да масажира и да втрива хладния лосион в зачервената ми кожа. - — Изплюй камъчето, Грей — казах и се прозях. - — Госпожице Стийл, определено имате дарба да разваляте повечето хубави моменти. - — Имахме сделка. - — Как се чувстваш? - — Изиграна и измамена. - Той въздъхна, мушна се до мен и ме гушна. Легнахме като две залепени лъжички, но той много внимаваше да не докосва парещата кожа на дупето ми. После нежно целуна косата зад ухото ми. - — Жената, която ме е родила, беше проститутка и наркоманка. Чукаше се, за да си набавя крек. - Мили боже! - — Беше? - — Мъртва е. - — Кога се е случило това? - Той въздъхна. - — Починала е, когато съм бил на четири. Не я помня много добре. Карик ми даде информация за нея. Но помня някои неща. Сега наистина те моля да заспиваш. - — Лека нощ, Крисчън. - — Лека нощ, Ана. - И сънят дойде. Тежък, объркан, изтощителен — с образа на едно четиригодишно дете със сиви очи, оставено само в някаква тъмна, страшна, мизерна дупка. - - - 21. - - Светлината беше навсякъде по мен. Ярка, топла, пронизителна. Опитах се да задържа съня за още няколко безценни минутки. Исках да се скрия, но слънчевото сияние беше прекалено силно и се предадох. Събудих се. Прелестен ден в Сиатъл. Слънцето нахлуваше през огромните прозорци и пълнеше стаята с топлина. Защо не бе пуснал щорите? Огледах се. Бях в леглото на Крисчън, само дето Крисчън не беше в него. - Лежах в леглото и гледах Сиатъл под мен. Животът горе, в небесата, наистина изглеждаше нереален. Фантастичен замък, отделен от реалността долу, далеч от глад, страдание и майки, които продават тялото си за крек. Не смеех дори да си помисля какво е преживяло това дете. Сега разбирах защо е избрал да живее тук, изолиран, обграден от изкуство, така далеч от мястото, където го бе хвърлила съдбата с първия му писък. Но това все още не обясняваше защо не мога да го докосвам. - Колкото и смешно да звучи, аз се чувствах по същия начин тук, в тази кула — далеч от реалността. Бях в прекрасен апартамент, правех фантастичен секс с моя фантастичен приятел, а тъжната действителност беше, че на него му трябваше специално споразумение, за да го прави, нищо, че каза, че ще се опита да направи повече за мен. И какво всъщност значеше това? Това исках да разбера, за да знам дали се придвижваме леко един към друг по двете страни на люлката „везна“, или продължаваме да подскачаме нагоре-надолу, седнали на двата края. - Изпълзях от леглото, все още схваната, или — за да бъда по-точна — изцедена. Трябваше да е от секса. Подсъзнанието ми стоеше с нацупени джуки. Врътнах му отегчено едни очи, след което благодарих на Бога, че притежателят на една доста нервна и винаги готова за шамар ръка не е наоколо. Реших да го питам за треньора. Това, в случай че подпишех, разбира се. Моето друго аз ме гледаше с отчаяни и молещи очи. „Така, няма да ти обръщам повече никакво внимание!“ След кратко посещение до тоалетната тръгнах да търся Крисчън. - Не беше в художествената галерия, но за сметка на това една елегантна дама на средна възраст чистеше кухнята. Спрях да я огледам. Имаше къса руса коса и много чисти сини очи. Беше облечена в обикновена бяла добре скроена риза и съвсем обикновена синя пола. Щом ме видя, се усмихна широко. - — Добро утро, госпожице Стийл. Искате ли да ви приготвя закуска? — Тонът й бе много топъл — служебно задължение, разбира се. А аз стоях като глътнала бастун и се чудех коя е тази красива блондинка в кухнята на Крисчън. И на всичкото отгоре бях само по тениска! - — Аз… не мисля, че сме се виждали. — Гласът ми беше тих и едва прикривах нетърпението си да разбера коя е тази жена. - — О, ужасно съжалявам. Аз съм госпожа Джоунс. Домакинката на господин Грей. - „Аха.“ - — Приятно ми е да се запознаем — успях да измънкам. - — Искате ли нещо за закуска, мадам? - „Мадам!?“ - — Само чай, ако обичате. Знаете ли къде е господин Грей? - — В кабинета си. - — Благодаря. - Тръгнах към кабинета буквално унищожена. Защо Крисчън наемаше само красиви блондинки? И тогава ми мина през ума, че вероятно те всичките са бивши робини. Отказах дори да приема мисълта за такава вероятност. Подадох глава през вратата. Той говореше по телефона с лице към прозореца. Черен панталон и бяла риза. Косата му беше все още мокра от душа и всички кофти мисли се изпариха от главата ми. - — В случай, че компания „Пи Ел“ не подобри качеството си, не съм заинтересован, Рос. Ние не можем да понесем чужди загуби. Не искам никакви глупави извинения повече… Кажи на Марко да ми се обади. Или ще правим нещо, или край… Да, кажи на Бърни, че прототипът е много хубав, но не съм много сигурен за интерфейса… Не, просто нещо липсва… Искам да се видя с него днес следобед… Всъщност искам да се видя и с екипа му, да обобщим нещата… Добре. Дай ми сега Андреа… - Докато чакаше, гледаше през прозореца надолу към мъничките хора от върха на кулата си. Властелинът на своята собствена вселена. - — Андреа… - И в същия миг усети присъствието ми. Бавна и много съблазнителна усмивка огря лицето му. Ето така ми вземаше думите и разтапяше слабините ми. С една усмивка. Без съмнение беше най-красивият мъж на планетата, прекалено красив за хората там долу, прекалено красив за мен. „Не, не е твърде красив за теб“ — скара ми се моето друго аз. Засега беше нещо като… мой. Тази мисъл стопли тялото ми и някак разкара горчивината и неувереността ми. - Той продължи разговора си, без да откъсва очи от моите. - — Разчисти програмата ми за тази сутрин, но накарай Бил да ми се обади. Ще съм там в два. Трябва да говоря с Марко днес следобед, за което ми е нужен поне половин час… С Бърни и хората му ще говоря, след като се видя с Марко или може би утре. И ми намери някъде време да се виждам с Клод всеки ден тази седмица… На него му кажи да чака… О… Не, не искам никаква публичност за Дарфур… Кажи на Сам да се заеме с това… Не… Какво събитие?… Това е в събота, нали?… Изчакай. - Обърна се към мен и ме попита: - — Кога се връщаш от Джорджия? - — В петък. - Той продължи да говори с Андреа. - — Ще имам нужда от още един билет. Ще ме придружава дама… Да, Андреа, точно това казах… Ще ме придружи госпожица Анастейжа Стийл… Това е всичко. — И затвори. — Добро утро, госпожице Стийл. - — Добро утро, господин Грей. — Усмихнах се срамежливо. - Той обиколи бюрото си с присъщата си грациозност и застана пред мен. Погали леко бузите ми с опакото на ръката си. - — Не ми се искаше да те будя. Изглеждаше така сладко заспала и спокойна. Наспа ли се добре? - — Благодаря, спах доста добре. Дойдох само да кажа добро утро, преди да вляза за душ. - Гледах го и пак пиех от онзи планински извор. Той се наведе и ме целуна нежно. Не можах да се стърпя. Неусетно бързо за самата мен ръцете ми се заровиха в косата му и впих пръсти в мокрите му кичурчета. Притиснах тяло към неговото и го целунах. Желаех го. Моята нежна атака го изненада, но не му отне много да се съвземе. Ръцете му се плъзнаха в косата ми, по гърба ми, по голото ми дупе. Кратък стон се откърти от гърлото му. Езикът му се плъзна в устата ми. После той се отдръпна и ме погледна с притворени очи. - — Сънят ти се е отразил добре. Дали да те пусна да си вземеш душ, или да те просна на бюрото? - — На бюрото — прошепнах и усетих как желанието плъзна като адреналин по вените ми, огъвайки и събуждайки по пътя си всяка клетка в организма ми. - Кратка изненада мина по лицето му. - — Това наистина започва да ви харесва. Ставате ненаситна, госпожице Стийл. - — Харесвам единствено теб — казах тихичко. - Очите му се разшириха, потъмняха, ръката му нежно стисна дупето ми. - — Дяволски си права. Само мен. — Гласът му бе дрезгав. С едно движение разчисти всички схеми и листове, всичко се разпиля по пода, грабна ме и ме сложи по гръб върху бюрото. Главата ми почти падаше извън ръба. - — Пожела си го, имаш го — каза и с една ръка извади презерватив от джоба си, докато с другата си сваляше ципа. „Адски е ловък!“ Сложи си презерватива и ме погледна. — Надявам се да си готова. — Гласът му беше толкова възбуждащ, а съблазнителната му усмивка можеше да докара всеки до полуоргазъм. И в мига, в който влизаше в мен, хвана здраво китките ми и ги стисна встрани до тялото ми. Влезе рязко, дълбоко. - — О, да! — стенех аз. - — Господи, Ана, ти си повече от готова — прошепна той удивен. - Обвих кръста му с крака. Само така можех да го прегърна. - Той застина и ме погледна. Сиви, блестящи, страстни очи, които казваха: „Моя си“. И тогава започна да се движи наистина бързо. Това не беше правене на любов, а чукане. И ми харесваше. Много. Беше толкова първично, сурово, грубо. Тялото ми ликуваше. Бях в пълно негово владение. Неговата похот подклаждаше моята. Той утвърждаваше притежанието си с всяко влизане в мен и в същото време изпитваше такава наслада да бъде в мен, да се радва на топлината, с която го посрещах. Устните му бяха леко разтворени. Дишането му стана грубо, плитко, бързо. - Затворих очи, усещах как възбудата малко по малко се надига и натрупва, сладко, бавно — и ме вдига нагоре към онази кула в небето. Движенията му ставаха все по-бързи и отривисти. Стенех високо. Бях се превърнала само в усещане, сензационно усещане, напълно отдадена на радостта, която ми носеше, и напълно отдадена на… него. И когато ритъмът му зачести, усетих как краката ми се сковаха, слабините ми започваха да се свиват все по-силно, все по-бързо. - — Хайде, бебчо, направи го за мен — говореше той през стиснати зъби, а нечовешката потребност в гласа му и напрежението в цялото му тяло да забави края ме изстреляха нагоре. - Извиках безмълвно, зовях Господ, докосвах слънцето и изгарях, въртях се около него в унищожителни спирали. Той нахлу бясно в мен, застина, стисна здраво китките ми и достигайки своя връх, потъна безмълвно, елегантно, нежно в мен. - Беше толкова неочаквано! Бавно се връщах към реалността. Бях пак на земята. - — Какво направи с мен, по дяволите? — говореше задъхано и прокарваше нос по кожата на врата ми. — Ти си магьосница. Владееш някаква страшна магия. - Пусна китките ми. Прокарах пръсти през косата му, докато бавно се спусках от моя връх. Стиснах го по-силно с краката си. - — Грешиш. Аз не съм магьосница. Аз съм омагьосаната — прошепнах. - Той ме погледна някак отнесено и за миг видях в очите му страх, паника дори. Сложи ръце от двете страни на лицето ми, стисна главата ми. - — Ти. Си. Моя. — Всяка дума беше в стакато. — Разбираш ли това? - Беше толкова открит, толкова изпълнен със страст, фанатично отдаден на мен. Силата, с която говореше, прозвуча като молба. И тази молба дойде така неочаквано, че ме обезоръжи напълно. Попитах се защо ли се чувства така. - — Да, твоя — казах. - — Сигурна ли си, че трябва да идеш в Джорджия? - Кимнах бавно. И в този миг видях как цялото му изражение се промени и той започна бавно да затваря вратата към душата си. Рязко се отдръпна от мен. Дори ме заболя леко. - — Боли ли те? — попита той, навел лицето си до моето. - — Малко — признах. - — Искам да те боли. Искам болката да ти напомня, че аз съм бил там, само аз. - Сграбчи брадичката ми, целуна ме грубо, изправи се и ми подаде ръка да стана. Погледнах опаковката от презерватива и казах: - — Винаги готов, а? - Той ме погледна малко объркано, докато вдигаше ципа си. Посочих празното пликче. - — Човек се надява, Анастейжа, и дори мечтае. И понякога мечтите се сбъдват. - Очите му горяха. Не разбирах. Сиянието от току-що отшумелия оргазъм започна бързо да гасне. Какъв му беше проблемът? - — Значи секс на бюрото ти е било мечта или може би сън? — попитах. Надявах се шегата да разведри обтегналата се атмосфера. - Той се усмихна загадъчно, но усмивката не стигна до очите му и веднага разбрах, че не за първи път прави секс на бюрото си. Мисълта беше крайно неприятна. Усетих болезнено свиване около сърцето. Сиянието бе окончателно погаснало. - — По-добре да ида да се изкъпя — казах, станах и минах покрай него. - Той се намръщи и прокара пръсти през косата си. - — Имам още няколко телефонни разговора. Ще съм с теб веднага след като се изкъпеш и ще закусим заедно. Мисля, че госпожа Джоунс е изпрала и изгладила дрехите ти от вчера. Трябва да са в дрешника. - „Моля? За какъв дявол ще ме пере и ще ме глади? Господи! Ами ако ни е чула?“ - — Благодаря — казах. - — Винаги на ваше разположение — отвърна той някак автоматично, но усетих напрежение в гласа му. - Не казах: „Благодаря за чукането“, макар че беше много… - — Какво има? — попита той и се усетих, че стоя в стаята и се цупя. - — Кажи ми какво не е наред — попитах меко. - — Не те разбирам. - — Ами… държиш се някак доста по-странно от обичайното. - — Намираш ме за странен? — Опита се да прикрие усмивката си. - — Понякога. - Той ме изгледа внимателно и изучаващо. - — Както винаги ме изненадахте, госпожице Стийл. - — Как ви изненадах? - — Да го кажем така. Беше доста неочакван подарък за мен. - — Стараем се да удовлетворим господин Грей. — И наклоних глава на една страна като него, имитирайки думите му от предната нощ. - — И напълно ме удовлетворявате — каза той, но изглеждаше неспокоен. — Мислех, че отиваш в банята. - „О, гони ме?“ - — Да… Е, ще се видим след малко. - Излязох бързо, напълно оглупяла. Изглеждаше объркан. Защо ли? Трябва да призная, че като физическо преживяване беше много… удовлетворително. Но емоционално? Е, реакцията му направо ме разби. Емоционално преживяването бе толкова задоволяващо глада ми, колкото захарен памук на клечка. - Госпожа Джоунс беше все още в кухнята. - — Сега ли искате чая, госпожице Стийл? - — Благодаря, първо ще взема душ — казах с почервеняло лице. - Докато вземах душ, се чудех какво му е станало. Той бе най-обърканият и най-объркващ човек, който бях срещала. Не можех да проумея вечно променящите му се настроения. Изглеждаше добре, когато отидох в кабинета му. Правихме секс… и после вече беше друг. Не разбирах. Погледнах към подсъзнанието си. То се правеше на разсеяно. А моето друго аз все още витаеше някъде и грееше, доволно от оргазма. - Изсуших косата си с кърпа, сресах я с единствения атрибут на Крисчън за коса и я прибрах на кокче. Роклята на Кейт, бикините и сутиенът ми висяха изпрани в дрешника. Госпожа Джоунс беше уникална. Пъхнах се в обувките, които също бяха на Кейт, пригладих с ръка роклята, поех дълбоко дъх и се върнах в огромната стая. - Крисчън го нямаше. Госпожа Джоунс проверяваше какво трябва да се купува. - — Вече ще пиете ли чай, госпожице Стийл? - — Да, благодаря — усмихнах се аз. Чувствах се малко по-уверена. Вероятно защото вече бях облечена. - — Искате ли да хапнете нещо? - — Не, благодаря. - — Разбира се, че ще ядеш — викна Крисчън от прага. — Тя обича палачинки, яйца и бекон, госпожо Джоунс. - — Да, господин Грей. А за вас, сър? - — Омлет и някакъв плод. - Не откъсваше очи от мен. Изражението му беше енигма. - — Седни — каза грубо и ми посочи един от високите столове. - Изпълних веднага. Той седна до мен, а госпожа Джоунс се захвана със закуската. Много е кофти някой да обикаля около теб и да слуша какво говориш. - — Купила ли си си билета? - — Не. Ще го купя по интернет, като се прибера. - — Имаш ли достатъчно пари. - „Стига вече!“ - — Да — казах с престорено търпение, както се обяснява на малко дете. - Той ме погледна изненадано и доста заплашително. - — Да, имам, благодаря — поправих се бързичко. - — Имам частен самолет. Няма да лети през следващите три дни. На твое разположение е. - Че как няма да има частен самолет! Сега вече трябваше да се преборя с огромното желание да му врътна едни очи и да се изсмея, но не посмях. Наистина не разбирах настроението му. - — Мисля, че вече използвахме не по предназначение летателната база на компанията ти. Нека не го правим пак. - — Компанията е моя, самолетът е мой — каза той. Изглеждаше обиден и пренебрегнат. „Ох, тези момчета и техните играчки!“ - — Благодаря за предложението, но мисля да взема редовен полет. - Щеше му се да оспори решението ми, но в крайна сметка реши да не го прави. - — Както искаш. Имаш ли да подготвяш нещо за интервютата? - — Не. - — Добре. И все още не искаш да ми кажеш кои са издателствата? - — Не искам. - Устите му се извиха в ленива и уморена усмивка. - — Аз съм човек със средства, госпожице Стийл. - — Много добре зная това, господин Грей. Възнамерявате ли да проследите телефона ми? — попитах невинно. - — Всъщност ще съм доста зает днес следобед. Ще се наложи да накарам някой друг да го направи — засмя се той. - Шегуваше ли се? - — Ако може да си позволите да прехвърлите тази задача на някого, значи имате доста излишен персонал. - — Ще пратя един имейл на шефа на Човешки ресурси и ще я накарам да види как са нещата с излишния персонал. — Едва сподавяше смеха си. - Слава богу! Връщаше си чувството за хумор. - Госпожа Джоунс сервира закуската и започнахме да се храним мълчаливо. Тя разчисти тиганите и тактично излезе. Погледнах го. - — Какво има, Анастейжа? - — Ти така и не ми каза защо не обичаш да те докосват. - Той помръкна. Почувствах се виновна, че попитах. - — Казал съм ти повече, отколкото съм казвал на когото и да било. — Погледът му бе хладен, гласът — тих. - За мен беше повече от ясно, че никога не е споделил с никого. Дали имаше близки приятели? Може би бе казал на госпожа Робинсън? Искаше ми се да го попитам, но не можех да нахлувам и да любопитствам така в личния му живот. И тогава осъзнах истината. Той наистина беше остров. - — Ще помислиш ли за уговорката ни, докато си там? — попита той. - — Да. - — Ще ти липсвам ли? - Погледнах го крайно изненадана от въпроса му. - — Да — отвърнах съвсем откровено. - Как за толкова кратко време този мъж бе успял да застане в центъра на живота ми и да означава толкова много за мен? Буквално се беше се загнездил под кожата ми. Той се усмихна и очите му грейнаха. - — И ти ще ми липсваш. Повече отколкото изобщо можеш да предположиш — каза задъхано. - Думите му стоплиха сърцето ми. Той наистина се опитваше. - - - Беше късно следобед. Бях седнала в лобито и чаках господин Хайд от „Сиатъл Индипендънт Пъблишинг“. Това беше второто ми интервю. Всъщност това интервю ме притесняваше повече, защото това място ми беше повече по сърце. Първото бе минало много добре, но работата беше за по-голяма фирма, имаше офиси из цялата страна и аз щях да съм една от многото помощник-редактори. Не исках онази огромна машина да ме погълне, да ме сдъвче и да ме изплюе. Това издателство беше много по-хубаво. Беше малко, неконвенционално, помагаше на местни автори и вече имаше определен кръг читатели, а и привличаше доста нови. - Фоайето беше доста голо. Мисля, че се дължеше по-скоро на дизайнерско решение, отколкото на спестовност. Имаше два стола Честърфийлд, на единия от които седях аз. Бяха кожени, но никак не приличаха на този в Червената стая на Крисчън. Погалих кожата и се зачудих за какво ли ползва той онзи стол. Започнах да прехвърлям вероятностите. Не… сега не трябва да мисля за това! Изчервих се. Мислите ми бяха крайно неподходящи за момента. - Секретарката беше млада афроамериканка с грамадни сребърни обеци и дълга изправена коса. Имаше нещо бохемско в нея, беше от типа жени, с които можех да се сприятелявам. Тази мисъл малко ме успокои. От време на време тя откъсваше очи от компютъра, поглеждаше ме и ми се усмихваше окуражително. Аз също й се усмихвах. - Полетът ми бе платен, майка ми — на седмото небе, багажът ми — опакован, Кейт — готова да ме закара до летището. Крисчън ми бе наредил да взема макбука и новото блакбери. И като се замислиш колко властен беше, как обичаше да контролира всичко, в това число и мен. Но той си беше такъв. От друга страна, на моменти беше неочаквано мек и можеше да отстъпва. Можеше да бъде нежен, имаше чувство за хумор и дори беше сладък. И когато беше такъв, винаги ме изненадваше и всичко бе толкова хубаво. После се сетих как слезе да ме изпрати до колата. Заминавах само за няколко дни, а той се държеше все едно заминавам за седмици. - — Ана Стийл? - Жена с дълга коса, като от картина от времето на прерафаелитите, беше застанала до бюрото на секретарката. Гласът й ме откъсна от мислите ми. Имаше същия бохемски безгрижен вид като секретарката. Вероятно беше на около четирийсет, но винаги ми е било трудно да определя възрастта на по-зрелите жени. - — Да — отвърнах и се изправих неловко. - Тя ми се усмихна любезно, хладните й бадемови очи ме огледаха преценяващо. Бях облечена в тоалет на Кейт — черен сукман над бяла риза и високи черни обувки. Точно като за интервю според мен. Бях прибрала косата си на стегнато кокче и за първи пък кичурите ми се държаха покорно и не падаха. Тя ми подаде ръка. - — Здравейте, Ана. Аз съм Елизабет Морган. Ръководя Човешки ресурси тук в СИП. Приятно ми е да се запознаем. - Здрависахме се. Изглеждаше твърде обикновена за шеф на Човешки ресурси. - — Моля, последвайте ме. - Минахме през двойните врати зад рецепцията и влязохме в голям отворен офис, боядисан в ярки цветове, а оттам в малка заседателна зала. Стените бяха бледозелени и по тях имаше снимки на корици на книги. Начело на заседателната маса седеше млад мъж с червена коса, вързана на опашка. На ушите му светеха малки сребърни халки. Беше с разкопчана бледосиня риза и спортни памучни панталони. Докато се приближавах към него, ме изгледа с тъмносините си непроницаеми очи. - — Здравейте, Ана Стийл, аз съм Джак Хайд, главният редактор. Радвам се да се запознаем. - Мрачното му изражение бе неразгадаемо, макар и да ми се струваше дружелюбен. - — Дълго ли пътувахте дотук? — беше първият му въпрос. - — Не. Наскоро се преместих в Пайк Стрийт Маркет. - — О, съвсем наблизо! Заповядайте, седнете. - Седнах, а Елизабет седна до него. - — И така, защо искате да стажувате при нас, Ана? — попита той. Произнесе името ми меко и наведе глава на една страна като един… когото вече познавах. Това ме смути. Опитах се да се абстрахирам от необяснимото чувство на напрежение, което ми внушаваше този човек, и започнах с внимателно подготвената си реч с пълното съзнание, че се изчервявам. Опитвах се да гледам и двамата, както ме бе посъветвала Катрин Кавана по време на изнесената от нея лекция на тема: „Как да се представим добре по време на интервю“. „Винаги поддържай контакт с очите, Ана!“ Господи, тази жена можеше да е толкова властна! И тя. Понякога. Джак и Елизабет ме слушаха много внимателно. - — Имате доста впечатляващи оценки от дипломирането. С какви извънкласни дейности се забавлявахте в университета? - Да съм се забавлявала? Що за странна дума беше избрал? Започнах да разказвам подробно за дейността си в библиотеката и споменах за интервюто за студентския вестник, което бях взела от един неприлично богат деспот. Подминах факта, че не аз бях написала статията, но наблегнах върху двете литературни дружества, в които членувах, и за финал завърших с работата си в „Клейтън“ и цялото безполезно познание, което бях натрупала по въпросите на хардуера и „Направи си сам“. Двамата избухнаха в смях, което беше и целта ми. Отпуснах се бавно и се опитах да се насладя на остатъка от интервюто. - Джак Хайд задаваше остри интелигентни въпроси, но не можа да ме смути. Отговарях спокойно. Когато стигнахме до любимите ми книги и предпочитани автори, вече имах своя собствена позиция, която можех да защитавам. Джак харесваше американската литература след 1950. Нищо друго. Никаква класика, нито дори Хенри Джеймс, или пък Ъптън Синклер, не признаваше дори Франсис Скот Фицджералд. Елизабет не казваше нищо. Водеше си бележки и кимаше. Джак, колкото и да беше дръпнат и да не приемаше много чужди мнения, беше очарователен по негов си начин и първоначалното ми притеснение постепенно изчезваше. - — И къде се виждате след пет години? — попита ме той. - „С Крисчън Грей.“ Това беше първата ми мисъл. Не бях сигурна в отговора и сигурно ми пролича. - — Редактор или литературен агент. Не съм сигурна, но съм подготвена за различни възможности. - Той се усмихна. - — Много добре, Ана. Нямам повече въпроси. — Мина на „ти“. — Имаш ли някакви въпроси към нас? - — Човекът, когото одобрите, кога трябва да започне работа? - — Възможно най-скоро — отвърна Елизабет. — Ти кога би могла да започнеш? - — От следващата седмица. - — Това е добре да се знае — каза Джак. - — Ако няма повече въпроси, мисля, че можем да приключим интервюто — каза Елизабет. - — Беше удоволствие да се запознаем, Ана — каза Джак и хвана ръката ми. Стисна я нежно, аз мигнах учудено, казах довиждане и излязох. - Не се чувствах никак спокойна. Не знаех защо. Според мен интервюто бе минало много добре, но никога не можеш да си сигурен с интервютата. Това е някаква изкуствена ситуация, при която всеки се държи по най-добрия начин и хората се опитват отчаяно да се прикрият зад някаква професионална фасада. Дали бях показала лицето, което искаха да видят? Трябваше да чакам, за да разбера. - Качих се в моето ауди А3 и бавно поех към апартамента. Бях взела билет за нощния полет с едно прехвърляне в Атланта, но полетът беше чак в 22:25 и имах много време. - Когато се върнах, Кейт разопаковаше кашоните. - — Как мина? — попита ме развълнувано. Само Кейт може да изглежда прекрасна с риза няколко номера над нейния, с раздърпани джинси и тъмносиня забрадка. - — Добре. Не съм сигурна, че този тоалет беше подходящ за второто интервю. - — Така ли? - — Бохо шик щеше да е по-добре. - Тя ме погледна удивено. - — Ти и бохо шик? — Продължи да се диви и наклони глава настрани. Защо всички се бяха наговорили да ми напомнят за любимия ми господин Петдесет нюанса? — Всъщност, Ана, ти си една от малкото жени, на които този стил наистина би отивал. - Засмях се. - — Второто място наистина ми хареса. Видя ми се точно като за мен. Но този, който ме интервюира, ме смути, макар че… — Спрях. По дяволите! Бях забравила, че говоря с госпожица Мегафон Кавана. „Млъкни, Ана!“ - — Макар че? - Радарът на Катрин Кавана бе вече включен и всичките му настройки за улавяне на информация работеха безотказно. И тази информация щеше да излезе наяве в най-неподходящия момент. Което ми напомни… - — И кога всъщност имаш намерение да спреш да дразниш Крисчън? Коментарът ти за Хосе на вечерята беше извън всякакви граници. Крисчън е ревнив. Не ми правиш услуга така. - — Виж какво, ако не беше брат на Елиът, щях да кажа доста по-неприятни неща. Той е вманиачен да държи всичко под контрол. Не знам как го издържаш. И се опитвах да го накарам да ревнува, да му помогна да си разреши проблемите с обвързването. — Беше вдигнала ръце в защита. — Но ако не искаш да се меся, няма да го правя — каза бързичко под унищожителния ми поглед. - — Да, точно така, не искам. Животът с Крисчън е достатъчно сложен и без намесата ти. - Господи, говорех точно като него! - — Ана, добре ли си? Нали всичко е наред? Не отиваш при майка си, за да бягаш от него, нали? - Изчервих се. - — Не, Кейт. Не помниш ли, че тъкмо ти каза, че имам нужда от почивка. - Тя хвана ръцете ми и така разстоянието между нас се стопи. Колко нетипично за Кейт! „О, не, не сълзи, не сега!“ - — Ти си някак… различна. Надявам се наистина да си добре и ако имаш някакви проблеми с господин Златна паричка, можеш да ми споделиш. И ще се опитам да не го навивам допълнително, макар че е толкова лесно. Все едно да стреляш по риба в аквариум. Виж, Ана, ако нещо не е наред, просто ми кажи. Няма да те съдя, нито ще съдя него. Ще се опитам да разбера. - Сълзите ми потекоха. Прегърнах я. - — О, Кейт, мисля, че го обичам. - — Ана, всеки може да види това. И с него е така. Той е напълно откачил по теб. Изобщо не откъсва очи от теб. - Изсмях се истерично. - — Наистина ли мислиш така? - — Не ти ли е казал? - — Не съвсем. - — А ти казала ли си му? - — Не съвсем. — Свих рамене. Какво можех да кажа? - — Ана, някой трябва да направи първата крачка. Иначе няма да стигнете доникъде. - „Да му кажа какво изпитвам към него? Абсурд!“ - — Страхувам се, че това ще го отблъсне. - — А може би той се страхува от същото. - — Крисчън и страх са две взаимоизключващи се понятия. Не мога да си го представя уплашен от нищо и от никого. — Но докато го казвах, го видях като малко дете. Може би тогава е познавал само едно чувство — страх. Сърцето ми се сгърчи от жал и болка. - Кейт ме гледаше със свити устни и присвити очи, точно както ме гледаше и подсъзнанието ми. - — Трябва просто да седнете, да говорите и да се разберете. - — Не сме говорили много напоследък, наистина. — Изчервих се. Бяхме правили други неща, невербална комуникация, и това си беше съвсем наред. Много повече от наред всъщност. - — Това ще да е заради секса — засмя се тя. — Ако той върви добре, половината битка е спечелена, Ана. Ще ида да взема за ядене нещо китайско. Готова ли си? - — Има време, още два часа. - — Има, да. Ще се върна до двайсет минути. - Грабна якето си и изхвърча, без да затвори вратата. Отидох, затворих и тръгнах към спалнята си. Замислих се над думите й. - Страхуваше ли се Крисчън от чувствата си към мен? Изобщо имаше ли чувства към мен? Изглеждаше доста запален, но това беше със сигурност част от измислената от него игра: „Аз трябва да притежавам и контролирам всичко, защото съм маниак Доминант“. С горчивина констатирах, че докато съм далеч от него, се налага да си припомня и да разчовъркам всеки наш разговор и да търся някакви… знаци. - „Ще ми липсваш… повече, отколкото можеш да предположиш. - Ти си магьосница…“ - Тръснах глава. Не исках да мисля за това сега. Блакберито беше на зарядното, нямаше батерия и беше изключено цял следобед. Приближих се със свито сърце. Нямаше никакви съобщения. С изненада открих, че това ме разочарова. Отворих и дяволската машина. И там нищо. Същият имейл адрес, но нищо. „Ана!“ — викна ме моето подсъзнание и ми врътна очи. За първи път разбрах защо Крисчън го избива на пляскане, когато го правех. - „Е, добре, аз ще му напиша имейл.“ - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Интервюта - __Дата:__ 30 май 2011, 18:49 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Интервютата минаха добре. - Не зная защо, но реших, че това може би Ви интересува. - Как мина денят Ви?“ - Ана - - Седнах и се вторачих в екрана. Винаги отговаряше почти веднага. Но сега седях и гледах и чаках. Най-накрая чух приятния звук „Имате поща“. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Моят ден - __Дата:__ 30 май 2011, 19:03 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Всичко свързано с Вас ме интересува. Вие сте най-удивителната и възхитителна жена, която познавам. - Радвам се, че интервютата са минали добре. Утрото ми беше извън всякакви очаквания. Следобедът много скучен в сравнение с утрото.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Хубавото утро - __Дата:__ 30 май 2011, 19:05 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Утрото бе удивително и за мен, независимо от факта, че предпочетохте да цупите джуки след безупречния секс върху бюрото Ви. - Не си мисли, че не съм забелязала. - Благодаря за закуската. Или да благодаря на госпожа Джоунс? - Ще ми се да Ви попитам нещо за нея, без да се държите както тази сутрин.“ - Ана - - Пръстът ми се поколеба върху бутона „изпрати“, но какво пък, нали утре сутринта щях да съм на другия край на континента. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Издателска дейност и ти? - __Дата:__ 30 май 2011, 19:03 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, - «Цупя джуки» не е израз, който следва да бъде в речника на човек в издателския бизнес. Безупречен? На базата на какво направихте това заключение? Да се надяваме, че ще отговорите на това. Какво искате да знаете за госпожа Джоунс? Стана ми интересно.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Ти и госпожа Джоунс - __Дата:__ 30 май 2011, 19:17 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Езикът се развива. Той не е закостеняла система. Не е заклещен в кула с цвят на слонова кост, украсена със скъпи произведения на изкуството и с площадка за кацане за вертолети. - Безупречен секс, да, в сравнение с останалите неща, които правим заедно. Нека помислим как бихте се изразили Вие… О, да, сетих се!… Безупречно чукане? Всъщност чукането беше безупречно по мое скромно мнение, но както вече знаете, аз имам доста ограничен опит. - Госпожа Джоунс твоя бивша Подчинена ли е?“ - Ана - - Пръстът ми стоя дълго над бутона „изпрати“. - Натиснах. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Внимавай какви ги пишеш! - __Дата:__ 30 май 2011, 19:22 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, - Госпожа Джоунс е ценен кадър. Никога не съм имал с нея друг контакт, освен професионален. Не назначавам жени, с които имам сексуална връзка. Шокиран съм от думите ти. - Бях готов да направя компромис с принципите си заради теб, защото си умна и имаш забележителна дарба да преговаряш. Но ако продължаваш да използваш подобен език, може да преосмисля решението си. - Радвам се, че имаш ограничен опит. И този опит ще продължи да бъде ограничен в рамките на… мен. Ще приема думата «безупречен» като комплимент, макар че с теб човек не знае какво имаш предвид или дали просто чувството ти да иронизираш не взема връх. Както винаги, между другото.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ За нищо на света - __Дата:__ 30 май 2011, 19:27 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Мисля, че вече изказах резервите си относно предложението Ви за работа във Вашата компания. Становището ми не се промени през изминалата седмица, не е в процес на промяна и няма да се промени. Никога. Сега се налага да Ви оставя, понеже Кейт се върна с яденето. Аз и моето чувство да иронизирам Ви желаем спокойна нощ. - Ще се свържа с Вас от Джорджия.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Спокойна нощ - __Дата:__ 30 май 2011, 19:29 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Лека нощ, Анастейжа. - Желая на теб и на чувството ти да иронизираш приятен полет.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - Кейт спря колата пред терминала и ме прегърна. - — Весело изкарване в Барбадос, Кейт. Желая ти чудесна ваканция. - — Ще се видим, като се върна. И не позволявай на господин Паричко да те мачка. - — Обещавам. - Прегърнахме се пак, тръгнах към гишето за проверка на документи и билети и застанах на опашката със сака. Не ми се занимаваше с куфари. Реших, че сакът, който Рей ми бе подарил за рождения ден, е много по-добра идея. - — Билетът, ако обичате. — Отегченият до смърт млад мъж зад гишето бе протегнал ръка, без да ме поглежда. - С подобен израз на отегчение му подадох билета си и шофьорската си книжка. Надявах се да ме сложат до прозореца, ако изобщо бе възможно някой да направи някакво усилие. - — Госпожице Стийл, билетът ви е за първа класа. - — Моля? - — Мадам, ако искате, мога да мина през чакалнята на първа класа и да ви изчакам там… — каза заспалият служител, но май вече се беше събудил и ме гледаше все едно съм едновременно Дядо Коледа и Великденският заек. - — Със сигурност има някаква грешка. - — Не, не. — Той пак провери компютъра и прочете раздразнено на глас: — Анастейжа Стийл, доплатено за първа класа. - Аха, ясно. - Той ми подаде бордната карта и аз тръгнах към чакалнята на първа класа. Бях толкова вбесена, че чак си говорех на глас. „Майната му на Крисчън Грей. Как може да се бърка навсякъде и във всичко, откачен контролиращ маниак. Просто не знае къде да спре.“ - - - 22. - - Направиха ми маникюр и масаж и изпих две чаши шампанско. Първа класа определено има доста предимства. С всяка следваща глътка шампанско ставах все по-склонна да му простя за намесата. Отворих макбука, за да проверя дали наистина работи от всяка точка на планетата. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Доста екстравагантен жест - __Дата:__ 30 май 2011, 21:53 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Това, което наистина ме притеснява, е как разбрахте на кой самолет съм. - Манията Ви за преследване няма граници. Да стискаме палци доктор Флин да се върне скоро от почивка. - Направиха ми маникюр и масаж и изпих две чаши шампанско. Много приятно начало на ваканцията. - Благодаря.“ - Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Винаги на Ваше разположение - __Дата:__ 30 май 2011, 21:59 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Доктор Флин е вече в града. Имам среща с него тази седмица. - Кой ти масажира гърба?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор с приятели на правилното място и в точното време „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Аха! Време за разплата! Викаха полета ни и реших да му пиша от самолета. Щеше да е по-безопасно. Поздравих се. Почувствах се като палаво дете, замислило кофти шега. - В първа класа беше толкова просторно! Коктейл с шампанско пред мен, удобно излегнала се в кожената седалка до прозореца. Местата започваха да се запълват. Обадих се на Рей съвсем набързо, за да му кажа къде съм. Бездруго за него беше късно за дълги разговори. - — Обичам те, татко — казах. - — И аз теб, Ани. Поздрави майка си. Лека нощ. - — Лека нощ. — И затворих. - Рей беше добре. Погледнах макбука и със същата дяволита усмивка се захванах с имейла си. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Силни и умели ръце - __Дата:__ 30 май 2011, 22:22 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - На въпроса: гърбът ми беше масажиран от приятен млад мъж. Доста приятен всъщност. Не бих попаднала на Жан Пол в обикновена класа, така че отново Ви благодаря за жеста. Едва ли ще мога да Ви пиша, след като излетим, а и мисля да положа грижа за съня си за разкрасяване, тъй като напоследък не спах особено добре. - Приятни сънища, господин Грей.“ - Винаги мислеща за Вас: Ана - - „О, сега вече ще подскочи, а аз ще съм излетяла и далеч от лапите му. И така му се пада.“ Ако бях в обикновена класа, Жан Пол нямаше да масажира гърба ми. Беше наистина много мил млад мъж с руса коса и хубав тен. Кой, по дяволите, има тен в Сиатъл? Е, честно, не съм ли права! Просто изглеждаше някак… нередно. И мисля, че беше гей, но това мислех да запазя за себе си. Гледах дълго имейла си. Кейт беше права. Толкова беше лесно да го взривиш. Все едно да стреляш по риба в аквариум. Подсъзнанието ми ме гледаше с укор. „Наистина ли искаш да го ядосаш? Да те ревнува? Той иска да пътуваш спокойно и със стил и се тревожи за теб. Това, което е направил, е много мило и ти знаеш много добре, че е така!“ - Да, но можеше да ме помоли или да ми каже! А не да ме кара да изглеждам като кръгла идиотка на гишето. Натиснах „изпрати“ и зачаках като палаво момиче. - — Госпожице Стийл, трябва да затворите лаптопа си. Излитаме — каза мило тежко гримираната стюардеса. Подскочих от изненада. Гузната ми съвест си вършеше работата много добре. - — О, прощавайте. Разбира се. - Мамка му, сега трябваше да чакам, за да разбера дали ще отговори. Тя ми подаде меко одеяло и възглавница. През цялото време показваше перфектните си зъби. Понякога е хубаво да се грижат за теб. - Първа класа се бе напълнила. Всички места бяха заети — освен това до мен. „О, не… не е възможно… Да не би да е решил да пътува с мен? О, не, не би направил такова нещо!“ Дали? Нали му бях казала, че не искам да идва с мен? Погледнах нервно часовника си и тогава чух гласа от командния център. „До екипажа! Вратите на автоматик.“ - Мозъкът ми завря. Мястото до мен беше единственото незаето от всичките шестнайсет места в салона. Самолетът мръдна леко, когато стълбичката се отдели от него. Въздъхнах с облекчение. И с разочарование. Нямаше да го видя четири дни. Скришом погледнах блакберито. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Радвай се, докато можеш - __Дата:__ 30 май 2011, 22:25 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Зная много добре какво се опитвате да направите и — повярвайте ми — успяхте. Следващия път ще бъдете в багажното отделение, в дървен сандък, вързана през устата и ръцете. Повярвайте ми, това би ми доставило много по-голямо удоволствие от едно елементарно доплащане за първа класа. - С нетърпение очаквам завръщането Ви.“ - Крисчън Грей Сърбящата ръка - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Това беше проблемът с неговото чувство за хумор. Не можеш никога да разбереш дали се шегува, или е ядосан. В този случай обаче имах кофти усещане, че е много ядосан. Започнах да пиша под одеялото, за да не ме види стюардесата. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Шегуваш ли се? - __Дата:__ 30 май 2011, 22:30 - __До:__ Крисчън Грей - „Виж, нямам представа това шега ли е, или не. - Ако не е шега, може да се наложи да остана в Джорджия за по-дълго или завинаги. Сандъците са категорично ограничение за мен. Моля те, извини ме. Кажи ми, че ми прощаваш.“ - А. - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Шеги - __Дата:__ 30 май 2011, 22:31 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Как е възможно да ми пишеш! Излагаш на риск живота на всички пътници, в това число и твоя собствен! Мисля, че това противоречи на едно от правилата.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор с две сърбящи ръце „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - _Две ръце!_ Веднага прибрах блакберито, облегнах се и докато самолетът се отправяше към пистата, извадих раздърпаното си копие на „Тес“. Леко четиво за из път. - Стюардесата ме събуди, когато самолетът започна да се спуска над летището в Атланта. Беше 5:45. Бях спала само четири часа. Бях адски изморена и с благодарност изпих чашата портокалов сок, която ми даде. Погледнах нервно към блакберито. Нямаше нищо от Крисчън. Е, в Сиатъл беше почти три сутринта, а и той едва ли щеше да иска да излага на риск авиационната система на държавата и да блокира целия въздушен трафик с моя блакбери. - - - В Атланта чаках само час. Бях пак във фоайето на първа класа. Искаше ми се да се свия и да поспя на някой от меките плюшени фотьойли, така примамващо потъващи под тялото ми, но нямаше време за това. И за да си държа очите отворени, започнах да пиша на Крисчън дълъг имейл, нещо като изблик на гузната ми съвест. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Харесва ли ти да ме плашиш? - __Дата:__ 31 май 2011, 06:52 - __До:__ Крисчън Грей - „Знаеш колко мразя, когато харчиш пари по мен. Да, ти си много богат, но все пак това ме кара да се чувствам неудобно, като платена курва. Въпреки това ще призная, че пътуването в първа класа ми харесва. Много по-цивилизовано е. Затова ти благодаря още веднъж. - И това го казвам съвсем сериозно. И наистина ми хареса масажът на Жан Пол. Той е гей. Не ти казах тази подробност, защото ти бях ядосана и исках да те подразня, за което много съжалявам. - Но, както винаги, ти преиграваш. Не може да ми пишеш такива неща — вързана в сандък (така и не разбрах дали беше шега). Това ме плаши… ти ме плашиш… Аз съм напълно омагьосана от теб и дори обмислям с теб начин на живот, за какъвто дори не бях подозирала допреди седмица. И после написваш нещо, което ме кара да пищя от ужас и да бягам, но няма да го направя, защото ми липсваш. Наистина ми липсваш. Искам това между нас да се получи, но се страхувам от чувствата си към теб, те са много дълбоки и се боя, че тази пътека може да е доста тъмна и да ме отведе надолу. Това, което ми предлагаш, е еротично и много възбуждащо и съм любопитна да видя още, но в същото време се плаша, че ще ме нараниш физически и емоционално. Ако след три месеца ми кажеш «Чао!», какво ще правя аз оттам нататък? Но предполагам този риск го има във всяка връзка. Това просто не е връзката, която си представях, че ще имам, поне не първата. - За мен е огромна стъпка. Трябва да ти се доверя изцяло. - Ти беше прав, когато каза, че в мен няма нищо от мисленето на една подчинена. Съгласна съм с теб. И въпреки това аз искам да съм с теб и ако това е цената, която трябва да платя, за да бъда с теб, искам да опитам, но се страхувам, да, че ще се проваля и ще се съсипя физически и психически, а това е идея, която за момента не ми харесва. - Бях толкова щастлива, когато каза, че ще опиташ да ми дадеш повече. Може би трябва да помисля и да реша за себе си какво «повече» е това, което искам. Това е и причината да замина. Когато съм с теб, ти ми вземаш акъла и не мога да мисля. - Викат полета ми. Затварям. - После пак.“ - Твоя Ана - - Натиснах „изпрати“ и тръгнах уморено към изхода за другия самолет. Тук в първа класа имаше само пет седалки. Веднага щом излетяхме се свих и заспах. - Стори ми се, че бяха минали само няколко минути, когато стюардесата ме събуди да се приготвя за кацането. Предложи ми чаша портокалов сок. Отпих бавно. Дори преглъщането ми костваше усилия, но си позволих да се отдам на вълнението. От половин година не бях виждала мама. Погледнах скришом към блакберито и си спомних за дългия объркан имейл до Крисчън. Нямаше никакъв отговор. В Сиатъл сигурно беше пет сутринта. Надявах се да спи. Не исках да си го представям седнал зад рояла, потънал в тъжната музика. - - - Хубавото на саковете е, че можеш да излезеш веднага, а не да чакаш безкрайни часове за багажа си. Хубавото на първа класа е, че те пускат да излезеш пръв. - Майка ми чакаше с Боб. Боже, колко беше хубаво да ги видя! Не зная дали заради дългото пътуване, дали заради умората, или заради цялата ситуация около Крисчън, но в мига, в който прегърнах мама, заплаках. - — О, Ана, детето ми. Сигурно си много уморена. — И погледна Боб с тревога. - — Не, мамо, просто съм ужасно щастлива да те видя — казах и я стиснах здраво. - Беше толкова хубаво да усетя тялото й, беше така топло, толкова… у дома. Пуснах я неохотно. Боб ме прегърна с една ръка. Изглеждаше някак притеснен и после се сетих, че вероятно го боли кракът. - — Добре дошла, Ана! Защо плачеш? — попита той. - — Няма нищо, Боб. Просто се радвам да ви видя. — Погледнах изсеченото му лице и блесналите сини очи, които ме гледаха с обич. „Тоя съпруг ми харесва, мамо. Може да го задържиш.“ Той взе сака ми. - — Ана, какво толкова си взела? - Тежеше от макбука. Двамата ме хванаха от двете страни и тръгнахме към паркинга. - Винаги забравям колко е горещо в Савана. В летището климатиците работеха и беше хладно, но навън жегата беше непоносима, тежка като палто, което си принуден да носиш. Всичко по мен лепнеше. Пуснах мама и Боб, за да си съблека джъмпера. Добре, че си бях взела къси гащи. Понякога сухата жега на Лас Вегас ми липсваше. Живяхме там с мама и Боб, когато бях на седемнайсет. Но с тази влажна жега, и то в осем и половина сутринта, се свикваше трудно. Докато се мушна в охладената от климатика кола на Боб, косата ми се бе накъдрила от пот и едва ходех. От задната седалка на колата пуснах съобщение на Кейт, Рей и Крисчън. - - „Пристигнах в Савана. :)“ - А. - - Поколебах се, преди да пусна същото и на Хосе, и тогава замътеният ми от умора мозък се сети, че изложбата му е само след седмица. Дали да поканя Крисчън? Как можех да го поканя, като знаех какви чувства изпитва към Хосе? Дали Крисчън изобщо щеше да пожелае да ме види някога след този имейл? Стана ми зле само като си помислих за това. Реших да не му мисля повече. Реших да се насладя на компанията на мама. - — Искаш ли да си поспиш, като се приберем? Сигурно си много уморена. - — Не, мамо, искам да ида на плажа. - - - Бях се излегнала на шезлонга, смучех диетична кола и гледах Атлантическия океан. А само преди ден гледах от кулата на Крисчън към Тихия. Майка ми се беше излегнала до мен. Носеше ужасна грамадна слънчева шапка, огромни кръгли слънчеви очила и също пиеше кола. Бяхме на Тибий Айланд, само на три пресечки от нас. Тя ме държеше за ръка. Къпех се в слънчевите лъчи, чувствах се удобно, на сигурно място и в душата ми бе топло. За първи път от векове започнах да се отпускам. - — Кажи ми, Ана… за този мъж, дето ти е завъртял акъла. - Как ме беше усетила? Какво да кажа? Не можех да говоря много за него заради споразумението за поверителност, но дори и без него едва ли бих говорила с майка ми за Крисчън. - — Е, хайде, кажи ми. — Тя стисна ръката ми. - — Казва се Крисчън. Много е красив. И страшно богат. Прекалено богат. Много е труден за разбиране и често мени настроенията си. - Да, това беше прецизно и сбито описание. Обърнах се да видя как ще реагира. Точно в този миг тя също бавно се обръщаше към мен. Беше свалила очилата и ме гледаше с ясните си сини очи. - — Труден за разбиране и често мени настроенията си. Това искам да го обсъдим. - „О, не…“ - — О, мамо, така рязко мени настроенията си, че чак ми се завива свят. Имал е много трудно детство. Затова понякога е затворен и трудно може да се разбере какво чувства. - — Харесваш ли го? - — Много повече от „харесвам“. - — Наистина ли? — Тя ме погледна крайно изненадана. - — Да, мамо. - — Мъжете, Ана, не са трудни за разбиране. Те са много просто устроени същества и разбират нещата буквално. Когато кажат нещо, обикновено наистина го мислят. Ние прекарваме часове да анализираме какво са искали да кажат с някое изречение, а то е очевидно. Те казват точно това, което е в изречението, и нищо повече. Ако бях на твое място, бих тълкувала думите му буквално. Това ще ти помогне да го разбереш. - Това беше наистина добър съвет. Да се опитам да го разбера буквално. И в този миг всичко, което бе казал, заблъска в съзнанието ми. - „Не искам да те загубя… - Ти си ме омагьосала… - Аз съм като нощна пеперуда около лампа… - Ще ми липсваш… повече, отколкото можеш да си представиш.“ - Погледнах майка си. Тя беше минала през четири брака. Вероятно знаеше доста неща за мъжете. - — Повечето мъже сменят често настроенията си, Ани, а някои по-често, отколкото други. Вземи баща си например… — Очите й се изпълниха с тъга. Такава ставаше винаги, когато мислеше за истинския ми баща, този митичен мъж, когото така и не опознах, загинал нелепо при злополука по време на тренировка във флота. Една част от мен винаги бе вярвала, че майка ми е продължила живота си в търсене на някой като него. Може би най-сетне го беше намерила в Боб. Жалко, че не го беше открила в Рей. - — Мислех си, че е такъв — тъжен, че често сменя настроението си. Но сега, когато погледна назад, знам, че той просто трябваше да работи много, за да ни осигури живота… — Въздъхна. — Той беше млад, и двамата бяхме млади. Може би там бе проблемът. - „Хм… Крисчън не е стар.“ - Усмихнах й се с обич. Ставаше винаги тъжна, когато мислеше за него, но съм убедена, че баща ми е нямал нито едно от странните настроения на Крисчън. - — Боб иска да ни заведе на вечеря. В голф клуба. - — О, само не ми казвай, че Боб е започнал да играе голф! - — Ох! Остави се. - - - На обяд хапнах малко и реших да дремна, след като разопаковам багажа си. Майка ми изчезна да оформя някакви свещи или каквото там правеше с тях. Боб беше на работа. Беше удобно време да наваксам със съня. Отворих макбука. Беше два следобед в Джорджия, значи единайсет сутринта в Сиатъл. Чудех се дали Крисчън ми е отговорил. Нервно и със свито сърце отворих електронната поща. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Най-накрая! - __Дата:__ 31 май 2011, 07:30 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, - Учудвам се, че всеки път, когато си далеч, започваш да комуникираш открито и честно с мен. - И се дразня, че не го правиш, когато сме заедно. - Да, богат съм. Добре е да свикнеш с това. Защо да не харча пари за теб? Та аз казах на баща ти, че съм ти гадже, по дяволите! Мъжете не правят ли това за момичетата си? Като твой Доминант очаквам да приемаш всичко, което ти се купи, без да възразяваш. Кажи и на майка си, че съм ти гадже. - Не зная как да отговоря на думите ти, че се чувстваш като курва. Знам със сигурност, че не е така, както си го написала, и знам, че това са изцяло твои самовнушения. Не зная какво да кажа или да направя, за да премахна тези съмнения. Искам да имаш най-доброто от всичко. Работя изключително много и смятам, че мога да харча парите си така, както намеря за добре. Мога да купя всичко, което пожелаеш. И искам да го направя. Наричай го ако щеш неправилна инвестиция, прахосничество, каквото искаш име му сложи. Или пък, ако искаш, се опитай да проумееш простичката истина, че никога не съм, не бих и няма да мисля за теб по начина, по който се описваш и се възприемаш. Ти си умна и красива млада жена, а имаш толкова много проблеми заради ниското си самочувствие, че почвам да си мисля дали да не ти запиша час при доктор Флин. - Извинявам се, ако съм те уплашил. Мисълта, че съм всял страх в душата ти, е ужасно болезнена за мен. Наистина ли си помисли, че мога да те сложа в сандък и да те пусна да пътуваш така? Та аз ти предложих частния си самолет, по дяволите! Да, шега беше, и очевидно доста лоша шега. Не мога да не отбележа, че се възбудих при мисълта за Анастейжа с вързани ръце и уста. Мога лесно да отворя сандъка (това вече не е шега). Не си падам по сандъци. Зная, че имаш проблем с връзването на устата и ако/когато решим да го направим, ще го обсъдим предварително. Мисля, че това, което напълно ти е убягнало в цялата картинка, е, че при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак — ти си тази, която държи силата. Не аз. В къщата при лодките ти каза «не», а аз не мога да те докосна, ако кажеш «не». Ето защо е нужно това споразумение — това са нещата, които ти ще или не ще правиш. Ако опитаме и не ти хареса, ще преразгледаме всичко отначало. Всичко зависи от теб. Не от мен. И ако не искаш да си вързана през китките и устата и сложена в сандък, тогава това няма да се случи. - Искам да споделя начина си на живот с теб. Никога не съм искал нещо по-силно. Честно казано, аз те боготворя заради това, което правиш. Ти си толкова невинна, а искаш и казваш, че ще опиташ. Това означава много за мен. Едва ли можеш да си представиш. Освен наивна ти си и напълно сляпа, за да не видиш, че съм като омагьосан от теб, макар че съм ти го казвал много пъти. - Не искам да те загубя. Не ми е приятно, че трябваше да летиш близо пет хиляди километра, за да си далеч от мен. Същото е и с мен, Анастейжа. Всяка мисъл и логика изчезва, когато сме заедно — толкова дълбоки са чувствата ми към теб. - Разбирам паниката ти, но аз се опитах да стоя далеч от теб. Наистина опитах. Знаех, че нямаш опит, и мисля, че никога не бих ти предложил това, ако имах и най-малката представа колко невинна си всъщност. И въпреки невинността си ти ме обезоръжаваш напълно, по начин, по който не го е правил никой. Ето например имейла ти. Четох го безброй пъти, за да разбера гледната ти точка. Три месеца не ти се струват достатъчно, страхуваш се какво ще се случи след това. Колко искаш да го направим? Шест? Година? Колко искаш? Кое ще те накара да се чувстваш по-добре и по-спокойна? Просто ми кажи. - Разбирам, че е огромна крачка да се довериш някому безрезервно. Аз трябва да спечеля доверието ти. Но ако търпя провал и не успявам, ти просто трябва да ми казваш. Изглеждаш толкова силна, така уверена в себе си — и после сядам и чета това, което пишеш, и виждам една съвсем друга Анастейжа. А аз мога да разбера какво правя и как го правя и дали успявам само и единствено от теб. Трябва да си честна с мен, двамата трябва да сме честни един към друг, за да проработи това. - Тревожиш се, че не си устроена да се подчиняваш. Добре, вероятно това е така. Но в крайна сметка единственото време, когато трябва да се държиш като подчинена, е в стаята с играчките. - Това е и единственото място, където ти ми позволяваш да упражня силата и контрола си над теб, единственото място, където правиш това, което ти се каже. И аз никога не бих те пребил до синьо или черно. Цветът, който се стремя да постигна, е розов. Извън стаята с играчките харесвам начина, по който ме предизвикваш. Това е ново и доста приятно изживяване. Не бих искал да променям това. - Така че сега е твой ред да ми кажеш какво «повече» се иска от мен. Ще се опитам да погледна на нещата с отворено съзнание, ще се опитам да ти дам пространството, от което имаш нужда, и ще се опитам да стоя далеч, докато си при майка си. - И ще очаквам с нетърпение следващия ти имейл. - През това време се наслаждавай на почивката си. Но не прекалявай с насладите.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Мътните ме взели! Той беше написал есе, като онези, които пишехме в училище. И като цяло — доста добро. Препрочетох го и се тръшнах на леглото, прегърнала макбука. Да направи срока една година? И аз имам силата! О, това трябваше да го обмисля. „Чети го буквално, така каза мама, нали?“ Не искал да ме загуби. Два пъти го беше казал. И иска това да проработи. „О, Крисчън, аз също желая това.“ Щял да се опита да стои настрани. Дали искаше да каже, че може и да не успее да издържи без мен? - И изведнъж започнах да се надявам, че няма да успее. Исках да го видя. Бяхме разделени по-малко от двайсет и четири часа, нямаше да го видя още два дни — и изведнъж усетих колко много ми липсва и колко много всъщност го обичам. - - - — Ана, слънце. — Гласът беше мек и топъл, пълен с любов, глас от отминали, забравени времена. - Нечия нежна ръка погали лицето ми. Майка ми. Опитваше се да ме събуди. А аз лежах, увита около лаптопа. - — Ана, слънце мое. — Мекият й глас галеше ушите ми, докато бавно плувах към повърхността. Отворих очи. Дори бледорозовата светлина на здрача бе непоносима. - — Здрасти, мамо. — Усмихнах й се. - — Отиваме на вечеря след половин час. Не си се отказала, нали? - — О, не, мамо, разбира се, че ще дойда. — Опитах се да скрия прозявката си, но не успях. - — Е, това вече е нещо наистина впечатляващо! — каза тя, втренчена в лаптопа. - — А, това ли? — Исках да съм неестествено-естествена и безразлична, все едно лаптопът е обикновена химикалка. - Дали мама щеше да забележи? Май бе станала доста наблюдателна, след като й съобщих, че съм се сдобила с „гадже“. - — Крисчън ми го даде назаем. Мисля, че с него мога да управлявам и совалка, но го ползвам само за имейли и заради интернета. - „Да бе, нищо работа.“ - Тя ме изгледа подозрително и седна на ръба на леглото. - — Писал ли ти е? - Уф! - — Да — казах и безразличието в тона ми прозвуча, меко казано, фалшиво. Изчервих се. - — Може би му липсваш, слънце. - — Надявам се, мамо. - — Какво ти пише? - Сега вече акото цопна на вентилатора. Мисълта ми светкавично започна да рови из това, което помнех наизуст от имейла му, за нещо, което можех да кажа на мама. Със сигурност нямаше да й е приятно да чуе за характеристиките на доминантно-подчинените връзки, за вързани ръце и усти, а и нямаше как да й кажа — заради споразумението. - — Пише ми да се забавлявам по време на почивката, но да не прекалявам със забавленията. - — Звучи доста разумно. Ще те оставя да се приготвиш — каза тя, наведе се и ме целуна по челото. — Толкова съм щастлива, че дойде, Ана! - И излезе. - Хм… Крисчън и разумно. Две понятия, които мислех за несъвместими, но след имейла му… кой знае. Всичко можеше да се очаква. Трябваше ми време да асимилирам думите му. Може би след вечеря. И може би тогава щях да му отговоря. Изпълзях от леглото, махнах тениската и късите си гащи и тръгнах към банята. - Бях взела роклята на Кейт, която носех на дипломирането. Това беше единственото официално нещо, което имах. Един от плюсовете на жегата и влагата е, че дрехите ти се изглаждат някак сами. Докато се обличах, отворих лаптопа. Нямаше нищо от Крисчън. Усетих как разочарованието ме прониза като нож. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Многословие - __Дата:__ 31 май 2011, 19:08 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, безспорно имате заложби на добър писател. Трябва да ида на вечеря в голф клуба на Боб. И за Ваше сведение, врътвам очи при мисълта за предстоящия купон. Но засега задникът ми е в безопасност, тъй като Вие и сърбящата Ви ръка сте доста далеч от мен. - Имейлът ти… Хареса ми много. Ще отговоря при първа възможност. Липсваш ми. - Приятен следобед.“ - Твоя Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Задника ти - __Дата:__ 31 май 2011, 16:10 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Малко съм разконцентриран от заглавието на имейла Ви. Няма спор — засега е в безопасност. Засега. - Приятна вечеря в клуба. И ти ми липсваш, особено задникът ти и многознайната ти уста. - Моят следобед ще е тъп и единственото, което ще му вдъхва живот, ще е мисълта за теб и за очите, които така умело въртиш. - Мисля, че Вие, госпожице, имахте смелостта да ми посочите истината, че аз също страдам от този доста неприятен порок.“ - Крисчън Грей Въртящото око и Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Въртящото око - __Дата:__ 31 май 2011, 19:14 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Престанете да ми пишете. Успявате да ме разсеете дори и от другия край на континента. А, и да не забравя да попитам. Кой Ви пляска, когато си връткате очите?“ - Твоя Ана - - Натиснах „изпрати“ и моментално в съзнанието ми изплува образът на оная зла Робинсън. Акълът ми не го побираше. Крисчън на колене и бит от някаква жена на годините на майка ми. Това просто беше нелепо и непростимо. Отново се зачудих какви поразии е направила с него и как е объркала живота му. Устните ми се бяха свили презрително. Трябваше ми някоя кукла с нейния лик, да забивам карфици в нея. Може би така щях отчасти да й отмъстя. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Дупето ти - __Дата:__ 31 май 2011, 16:18 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Въпреки всичко предпочитам моето заглавие пред Вашето. И то го предпочитам по най-различни начини. Хубаво е да знам, че съм си собствен господар и никой не ме укорява за нищо. Освен майка ми от време на време и доктор Флин. И ти.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Аз? Да укорявам? - __Дата:__ 31 май 2011, 19:22 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Кога съм имала смелостта да Ви укорявам, господин Грей? Мисля, че ме бъркате с някоя друга… което е непростимо. Наистина трябва да се приготвя.“ - Твоя Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Дупето ти - __Дата:__ 31 май 2011, 16:25 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Може ли да се приготвите писмено? Мога ли да закопчая ципа на роклята ви?“ - Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Незнайно защо, но думите от монитора спряха дъха ми. О, той искаше да играем игрички! - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Забранено за деца под 17 - __Дата:__ 31 май 2011, 19:28 - __До:__ Крисчън Грей - „Бих предпочела да го свалиш.“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Внимавай какво си пожелаваш… - __Дата:__ 31 май 2011, 16:31 - __До:__ Анастейжа Стийл - „СЪЩО И АЗ.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Копнея - __Дата:__ 31 май 2011, 19:33 - __До:__ Крисчън Грей - „Бавно…“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Стенание - __Дата:__ 31 май 2011, 16:35 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Искам да съм при теб.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Без дъх - __Дата:__ 31 май 2011, 19:37 - __До:__ Крисчън Грей - „И АЗ.“ - - — Ана? - Майка ми! Подскочих на стола. Защо се чувствах толкова виновна? - — Идвам, мамо. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Без дъх - __Дата:__ 31 май 2011, 19:39 - __До:__ Крисчън Грей - „Викат ме. Трябва да тръгвам. - После, бебчо.“ - - Майка ми и Боб ме чакаха в хола. Мама ме изгледа тревожно. - — Добре ли си, Ани? Изглеждаш доста зачервена. - — Добре съм, мамо, наистина. - — Много си хубава. - — О, тази рокля е на Кейт. - Вече не беше разтревожена, а недоволна. - — Защо носиш роклята на Кейт? - — Ами… аз я харесвам, а тя не я носи — импровизирах бързо. Тя ме гледаше изпитателно, а Боб се размотаваше с изгладнял вид и вече губеше търпение. - — Утре отиваме на пазар — каза майка ми. - — Мамо, не е нужно. Имам предостатъчно дрехи. - — Не мога ли да направя нещо за дъщеря си? Хайде, Боб е гладен. - — И още как! — каза той и се потупа по корема. - Тръгнахме към клуба. - - - Докато стоях под хладния душ и отмивах жегата от тялото си, се замислих колко много се е променила мама. Гледах я по време на вечерята — забавна, кокетна, сред многото си приятели. Боб се държеше с нея мило и топло. Изглежда, бяха един за друг. Наистина се радвах за нея. Може би бе дошло времето да спра да се тревожа и да търся подтекст във всяко нейно решение. И може би бе дошло времето да оставим в миналото черните спомени за Съпруг-номер-три. Боб я пазеше и се грижеше за нея. А и как беше започнала да ме поучава! Защо чак сега? Заради Крисчън ли? И защо го правеше? - С нетърпение седнах пред лаптопа. Крисчън бе пуснал имейл само няколко секунди след като бях излязла. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Плагиатство - __Дата:__ 31 май 2011, 16:41 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Открадна ми репликата и ме заряза. - Приятна вечеря.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Виж кой говори - __Дата:__ 31 май 2011, 22:18 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, ако не ме лъже паметта, оригиналната реплика беше на Елиът. - В какъв смисъл съм те зарязала?“ - Твоя Ана - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Недовършена работа - __Дата:__ 31 май 2011, 19:22 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Госпожице Стийл, - Радвам се, че ми пишете пак. Тръгнахте си така внезапно точно когато започна да става много интересно. - Няма нищо оригинално в Елиът. Вероятно е откраднал репликата от някой друг. - Как мина вечерята?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Каква недовършена работа? - __Дата:__ 31 май 2011, 22:26 - __До:__ Крисчън Грей - „Вечерята беше много хубава, ядох много. Предполагам това ще Ви зарадва. - В какъв смисъл интересно?“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Определено недовършена работа - __Дата:__ 31 май 2011, 19:30 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Нарочно ли се правите на глупава? Мисля, че Вие ме помолихте да разкопчая роклята Ви. - С нетърпение очаквам да го направя. - Толкова се радвам, че се храниш!“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Е, уикендът е пред нас - __Дата:__31 май 2011, 22:36 - __До:__ Крисчън Грей - „Разбира се, че се храня. Единствено несигурността около теб ми секва апетита. - И никога не бих си позволила да бъда безотговорно глупава, господин Грей. - Но Вие вече сте разбрали това. :)“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Не мога да дочакам - __Дата:__ 31 май 2011, 19:40 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Ще запомня това, госпожице Стийл, и ще използвам познанието в моя полза. - Не ми е приятно да разбера, че аз съм причината за лошия Ви апетит. Мислех, че имам по-питателен ефект върху вас. Поне това е ефектът, който Вие имате върху мен. Много приятен ефект, между другото. - Наистина трудно ще дочакам следващата ни среща.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Лингвистични гимнастики - __Дата:__ 31 май 2011, 22:36 - __До:__ Крисчън Грей - „Пак ли си гледал в синонимния речник? Или си играеш на думи?“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Бръщолевя си - __Дата:__ 31 май 2011, 19:40 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Познавате ме прекалено добре, госпожице Стийл. - На вечеря съм със стара приятелка. Тръгвам с колата. До после, бебчо. :)“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Каква стара приятелка? Крисчън нямаше някакви приятелки, особено стари, освен… онази. Защо все още се виждаше с нея? И тогава ме заля неочаквана, болезнена, изгаряща, отровнозелена ревност. Исках да ударя нещо. За предпочитане госпожа Робинсън. Изключих ядно лаптопа и легнах. - Трябваше да отговоря на дългия му имейл от тази сутрин, но бях прекалено ядосана. Защо не можеше да проумее, да я види такава, каквато е всъщност — гадна педофилка! Изгасих лампата. Кръвта ми кипеше. Загледах се в тавана. Как си позволяваше? Как си бе позволила да малтретира едно податливо неуверено малко дете? Дали все още правеше такива неща с други деца? Защо бяха спрели? Из съзнанието ми минаваха всякакви сценарии. Ако й се бе наситил, защо трябваше да се вижда с нея? Защо бяха останали приятели? Женена ли беше? Разведена? Господи, дали имаше собствени деца? Може би е родила деца от Крисчън? Подсъзнанието ми подаде отнякъде грозната си глава и ме изгледа похотливо. Бях ужасена и ми се гадеше. Дали доктор Флин знаеше за нея? - Станах и пуснах дяволската машина. Започуквах нервно с пръсти, докато чаках да зареди. Натиснах Гугъл изображения и написах в търсачката „Крисчън Грей“. Екранът се напълни със снимки. Крисчън с черна вратовръзка и сако. О, снимката на Хосе за вестника. С бяла риза и сиви панталони. Как всичко това се бе появило в интернет? Колко беше красив! - Продължих нататък. Бизнес партньори, една прелестна снимка след друга на най-фотогеничния мъж на света. И аз го познавах съвсем отблизо. Отблизо? Познавах ли го наистина? Познавах го сексуално и предполагах, че има още много да се опознава в тази насока. Знаех, че мени настроенията си, че е труден, смешен, студен, горещ. Знаех, че е възел от противоречия. Минах на следващата страница. На всяка снимка беше сам. Спомних си как Кейт ми каза, че никога не се появявал с гадже. Нали затова бе решила да зададе гейския въпрос. И после на трета страница имаше снимка на Крисчън с мен. Единствената снимка с жена. И тази жена бях аз. Снимката от дипломирането ми. - _Господи! Аз в Гугъл!_ Гледах снимката. Изглеждах изненадана от камерата, нервна и напълно загубила контрол. Това бе точно преди да се съглася да опитам. От своя страна, Крисчън изглеждаше непоносимо чаровен, спокоен и носеше _онази_ вратовръзка. Гледах красивото му лице и това красиво лице сега може би гледаше госпожа Да-върви-по-дяволите Робинсън. Запазих файла към „любими файлове“ и минах през всичките осемнайсет страници. Нищо. Нямаше начин да намеря Робинсън в Гугъл. Но трябваше да знам дали е отишъл да вечеря с нея. Написах му кратък имейл. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Подходяща компания за вечеря - __Дата:__ 31 май 2011, 23:58 - __До:__ Крисчън Грей - „Надявам се вечерята ти със старата приятелка да е минала забавно.“ - Ана - ПП: Госпожа Робинсън ли беше? - - Натиснах „изпрати“ и с нежелание легнах в леглото. Реших, че трябва да го питам за връзката му с тази жена. Хем отчаяно исках да знам повече за нея, хем исках да забравя всичко, което ми бе казал за нея. И бях в цикъл на всичкото отгоре! На сутринта трябваше да взема хапчето. Вкарах напомняне в блакберито, сложих го до мен и накрая успях да заспя с едно-единствено желание — да сме в един град, а не на четири хиляди километра един от друг. - - - Цяла сутрин — пазар, цял следобед — на плажа и в края на деня майка ми реши, че трябва да прекараме вечерта в някой бар. Оставихме Боб пред телевизора и седнахме в бара на най-скъпия хотел в Савана. Бях на втория „Космополитън“. Майка ми — на третия. Не спираше да говори за крехкото мъжко его. - — Ана, мъжете мислят, че всичко, което излиза от устата на една жена, е проблем и че този проблем трябва да бъде разрешен. Ние си имаме някакви си наши идеи, обичаме да се вживяваме в тях, да ги подритваме из акъла си известно време и да говорим, да говорим неспирно за тях. Мъжете предпочитат да действат. - — Мамо, защо ми ги говориш тези неща? — Едва прикрих раздразнението си. Цял ден ми беше опявала. - — Защото изглеждаш зле. Никога не си идвала у дома с момче. Никога не излезе с момче във Вегас. Мислех, че нещо може да се получи с онова момче, Хосе, което срещна в колежа. - — Мамо, Хосе е просто приятел. - — Знам, детето ми, но има нещо и ти не ми казваш всичко. — Лицето й беше напрегнато и разтревожено. - — Може би имам нужда от повече време без него. Той просто… просто е непоносим. - — Непоносим? - — Да. Но и ужасно ми липсва. - Цял ден ни вест, ни кост от Крисчън. Никакъв имейл, нищо. Вече бях на ръба да му звънна. Започнах да си миля, че е катастрофирал. Второто ми голямо опасение беше, че оная Робинсън го е докопала, докато ме няма. Знаех, че в това няма логика, но във всичко, което касаеше нея, принципно нямаше логика и там се обърквах тотално. - — Трябва да отида до тоалетната, Ана. - Краткото отсъствие на мама ми даде възможност да погледна набързо блакберито. Най-накрая имаше отговор от Крисчън. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Компания за вечеря - __Дата:__ 31 май 2011, 21:40 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Да, вечерях с госпожа Робинсън. Тя е просто стара приятелка, Ана. - Очаквам с нетърпение да те видя. Липсваш ми.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Вечерял с нея? Мозъкът ми завря. Адреналин, бяс, ярост, ревност се заблъскаха във вените ми. Най-лошите ми предчувствия се бяха сбъднали. „Как може? Защо го е направил? Няма ме само два дни и той вече бяга при оная зла кучка!“ - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ СТАРА КОМПАНИЯ за вечеря - __Дата:__ 31 май 2011, 21:42 - __До:__ Крисчън Грей - „Тя не е само стара приятелка. - Намерила си е някое друго младо момче? - Май си остарял за нея. - Това ли беше причината да прекрати връзката си с теб?“ - - Натиснах „изпрати“ точно когато майка ми се връщаше. - — Ана, много си бледа. Какво е станало? - Тръснах глава. - — Нищо. Дай да поръчаме по още едно. — Бях твърдо решена да не казвам нищо повече. - Тя сви недоволно вежди, но погледна към сервитьора и му посочи чашите ни. Той кимна. Разбираше универсалния жест за „Дай по още едно“. През това време аз бързо метнах око на блакберито. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Внимавай… - __Дата:__ 31 май 2011, 21:45 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Това не е нещо, което мога да дискутирам с имейли. - Колко космополитъна мислиш да изпиеш?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „Ужас! Той е тук!“ - - - 23. - - Огледах се нервно. Не го видях. - — Какво има, Ана? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. - — Крисчън! Той е тук! - — Наистина ли? - Майка ми се заоглежда. Бях забравила да й кажа за маниите му да преследва хората. - И тогава го видях. Сърцето ми подскочи от радост. Наистина не можех да направя нищо срещу себе си. Гледах парализирана, оглупяла, омагьосана как бавно се приближава към нас. Наистина беше дошъл. Заради мен. Моето друго аз подскочи от дивана, на който бе лежало досега отегчено до смърт. - Крисчън вървеше грациозно през тълпата, косата му менеше цвета си под приглушеното халогенно осветление. Очите му горяха. От гняв? Или може би от напрежение? Устата му беше свита леко презрително, челюстите — здраво стиснати. Не можех да си позволя да бъда ядосана пред майка ми, макар в този миг да не бях ядосана, а направо побесняла. - Той дойде до масата ни. Очите му ме гледаха войнствено. Беше с бяла ленена риза и джинси. - — Здрасти — изквичах аз. Беше невъзможно да прикрия нито шока си, нито радостта си да го видя. - — Здравей — каза той и за огромна моя изненада се наведе и ме целуна по бузата. - — Крисчън, това е майка ми, Карла. - „Възпитанието преди всичко!“ - Той се обърна към майка ми. - — Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс. - Как бе научил името й? - И тогава той я дари с онази спираща сърцето, опустошаваща, пленителна усмивка, каквато само той можеше да дари и с право трябваше да патентова. Долната челюст на майка ми буквално падна до масата. - „Майка ми, я се стегни!“ - Тя пое протегнатата за поздрав ръка. Не отговори. Едва в този миг осъзнах, че да седиш и да се блещиш, без да можеш да обелиш един лаф като хората, се предава по наследство. Не се бях сещала за това досега. - След много преглъщания, задъхване и битки за глътка въздух тя успя да изкара една дума. - — Крисчън! - Той я погледна разбиращо, очите му искряха весело. Не можех да ги гледам такива. - — Какво правиш тук? — Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото исках. - Усмивката му изчезна. Изражението му вече беше съвсем заключено. Бях толкова щастлива да го видя, но изненадата ми дойде в пъти повече, а и гневът ми към онази кучка Робинсън не се бе уталожил. Никак даже. Не знаех какво да направя по-напред — дали да се хвърля в ръцете му, или да му се разкрещя. Освен това бях малко притеснена заради имейла, който му бях пратила току-що. - — Дойдох да те видя, разбира се. — Погледна ме безизразно. Оле, майко! Какво ли му се въртеше из ума? — И съм отседнал в този хотел. - — Отседнал си тук? — Гласът ми беше като на мутиращ пубер на значителна доза амфетамини. Високите тонове бяха непоносими дори за собствените ми уши. - — Е, вчера си пожела да съм тук. — Спря за секунда да прецени реакцията ми и продължи: — А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл. — Гласът му бе тих, без никаква следа от хумор. - Майчице! Дали беше чак толкова ядосан? Явно от коментара за Робинсън. Или защото бях на третия и вече поглеждах към четвъртия космополитън? Майка ми ни гледаше като тресната с цепеница. - — Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? — И махна на сервитьора, който пристигна на масата ни със скоростта на Батман. - — Един джин с тоник — каза Грей. — „Хендрикс“, ако имате, или „Бомбай Сапфир“. Ако е „Хендрикс“ — с краставичка, ако е „Бомбай Сапфир“ — с лайм. - Само Крисчън можеше да направи поръчката на напитка да звучи като манджа. - — И още два космополитъна, ако обичате — добавих и го погледнах притеснено. Какво толкова! Пиех с майка си. Как може да се ядосва за такова нещо? - — Седнете, Крисчън. - — Благодаря, госпожо Адамс. - Крисчън седна до мен. - — Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? — попитах. Полагах усилие да говоря възможно по-спокойно. - — Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал — каза той. — Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и… ето те и теб. Каква случайност! — Наклони глава настрани и видях нещо като усмивка. Слава богу! Може би в крайна сметка вечерта нямаше да е тотално провалена. - — С майка бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа и решихме да пийнем по нещо — казах с натрапчивото чувство, че му дължа обяснение. - — Ти ли купи това потниче? — Погледна съвсем новото ми зелено копринено потниче. — Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасна. - Изчервих се. Не можах да обеля и дума. - — Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук. - Хвана ръката ми, стисна я нежно, прокара палеца си няколко пъти по кокалчетата и… усетих познатата болка на желанието. Електричеството между нас мина под кожата ми като токов удар. Допирът на палеца му подпали кръвта ми и тя запали всичко по пътя си. Не го бях виждала повече от два дни. И го исках. Дишах учестено. Усмихнах му се свенливо и видях лека усмивка в ъгълчетата на устните му. - — Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук. - Погледнах майка ми, която се блещеше… да, блещеше се… безмълвно — и не откъсваше очи от него. „Спри, мамо! Той не е някакво чудо, виждала си предостатъчно мъже.“ Знаех, че вижда първия ми приятел, но чак толкова ли не беше за вярване, че мога да привлека някой мъж? „Този мъж? Да бе, я го погледни пак и се опитай да си повярваш!“ — обади се заядливо подсъзнанието ми. „О, я млъквай! Кой те е канил на купона?“ Гледах сърдито майка ми, но тя не приемаше и не предаваше. - — Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа — каза той. Изглеждаше съвсем искрен. - — Крисчън, така се радвам да се запознаем — намеси се ентусиазирано майка ми. — Ана говори с толкова топли чувства за вас. - — Нима? — попита усмихнато той. Погледна ме учудено, дори развеселено, а аз се изчервих. Отново. - Сервитьорът пристигна с напитките ни и обяви триумфално: - — „Хендрикс“, сър! - Крисчън му благодари. - Отпих нервно. - — Колко време ще останете в Джорджия? — попита майка ми. - — До петък, госпожо Адамс. - — Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла. - — С удоволствие, Карла. - — Идеално. Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната. - Какви ги вършеше? Току-що се бе върнала оттам! Гледах я отчаяно как става и ни оставя сами. - — Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? — каза той, вдигна ръката ми до устните си и целуна поред кокалчетата на пръстите ми. - „По дяволите! Сега ли трябва да се разправяме!“ - — Да — казах и усетих как кръвта ми не гори вените ми, а направо ги топи. - — Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа — прошепна той. — Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала? - Мигах на парцали както обикновено. - — Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета… — Спрях да дишам в очакване на реакцията му. - — Не може да съдиш хората така. Не беше така — прошепна той, но по цвета на лицето му и изражението му личеше, че е шокиран от думите ми. Пусна ръката ми. - „Да съдя?“ - — О, нима? А как беше? — Не може да се каже, че космополитъните в мен си мълчаха. - Той се смръщи още по-озадачено. Аз не се спирах. - — Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия? - — Ана, не беше така. Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда. - — Не разбирам. — Беше мой ред да гледам удивено. - — Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После… може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага. - Беше ми ядосан. Не, не исках. - — Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си тук. Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя… - — Ревнуваш? — Той ме гледаше, все едно току-що откриваше, че съм от друга планета. Очите му омекнаха. - — Да. И съм ядосана за това, което ти е направила. - — Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността… е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години — пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнес партньор. - Бизнес партньор? Още по-зле. - Той ме гледаше и се опитваше да прецени реакцията ми. - — Да, ние сме бизнес партньори. Сексът е минало и за двама ни. От години. - — Защо прекратихте връзката си? - Устата му се сви, очите му пламнаха. - — Мъжът й разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде… насаме? - — Няма да ме убедиш, че не е педофилка. - — Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! — отсече той. - — Обичаше ли я? - — Карате ли се? — Майка ми се бе върнала, без да забележим. Гледаше ни преценяващо. - — Не, мамо — отвърнах с най-милата си усмивка. - Крисчън отпи от напитката си. Гледаше ме студено. Какво ли си мислеше? Дали бе обичал тази жена? Помислих, че ако я е обичал, може и да загубя. И не само спора, но и него. - — Е, ще ви оставя да си поговорите — каза той. - „Не, не, не… не може да ме оставиш така. Без отговор, без нищо.“ - — Пишете напитките на сметката ми. Стая 612. Ще ти се обадя сутринта, Анастейжа. До утре, Карла. - — О, толкова е приятно да те наричат по име. - — Красиво име за красива жена — каза Крисчън, целуна й ръка и тя буквално се размаза. - „О, мамо! И ти ли, Бруте?“ Станах и го погледнах в очите. Молех го с тялото си, с изражението си да се смили и да ми отговори. Той се наведе, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми: - — После, бебчо. - И изчезна. - „Мръсен долен маниак, преследвач, гаден кучи син!“ Яростта ми се върна и вече нищо не можеше да я спре. Строполих се в стола си като чувал и погледнах майка ми. - — Хубав е, Ана, няма спор. Смайващо хубав. Не знам за какво спорехте, но трябва да говориш с него. Трябва да се изясните. Между вас се усеща такова сексуално напрежение, че чак не се трае. — И помаха театрално пред лицето си сякаш с въображаемо ветрило. - — Мамо! Спри! - — Иди говори с него. - — Не мога. Дойдох тук да се видя с _теб_. - — Ана, ти дойде тук, защото си объркана от нещо във връзката си с това момче. Очевидно е, че сте полудели един по друг. Трябва да говориш с него. Та той току-що е прелетял пет хиляди километра, за да те види. По дяволите, Ана! Все едно не знаеш колко път е това! - Изчервих се. Не й бях казала, че има частен самолет. - — Какво има пък сега? — почти ми викна тя. - — Той има собствен самолет — казах притеснено. — И не са пет, а четири хиляди. - Защо ме беше срам да го кажа? Тя ме погледна удивено. - — Е, какво да кажа? Но, Ана, между вас има нещо. Опитвам се да разбера какво е то, откакто дойде. Но единственият начин _ти_ да разбереш и да решиш проблема е да седнеш и да говориш с него. Може да мислиш колкото си искаш, да се тръшкаш, но докато не говориш с него, няма да стигнеш доникъде. - Започваше да ме вбесява. - — Ана, винаги си имала уникалната способност да анализираш всичко прекалено много. И да драматизираш излишно. Иди и поговори с него. Иди със сърцето си. Какво ти казва сърцето, Ана? - Погледнах пръстите си и казах: - — Мисля, че го обичам. - — Знам, детето ми. И той те обича. - — Не! Не ме обича. - — Обича те, Ана. По дяволите, какво повече искаш? Да закачи на челото си табела с неонови букви? Така ли трябва да ти го покаже? - Не можех да разбера защо ми говори така. По бузата ми се търкулна сълза. - — Не плачи, слънце. Моля те. - — Мисля, че не ме обича. - — Колкото и да си богат, не зарязваш всичко и не литваш с частния си самолет, за да пиеш един следобеден чай — или джин — на другия край на континента. Иди при него. Тук е хубаво, романтично и сте на неутрална територия. - Свих се като червей под погледа й. Хем исках да ида, хем не. - — Не искам да се чувстваш задължена да се връщаш при мен тук или да се прибираш у дома тази вечер заради мен. Това, което искам, е да си щастлива, и това е достатъчно да съм щастлива и аз. А точно в този момент щастието ти е в стая 612. Ако все пак се прибереш, ключът е под саксията до вратата на верандата. Ако искаш да останеш… е, ти си голямо момиче. Искам да си добре. - Пламнах цялата. „Господи, мамо!“ - — Нека първо си довършим коктейлите. - — Браво, моето момиче! — засмя се тя. — Точно така! - - - Почуках на вратата на стая 612 и Крисчън отвори и ми махна да вляза. Говореше по мобилния. - — Изплатени ли са всички дължими суми на уволнените?… И колко ни излезе всичко това?… — Опита се да замаскира ругатнята, която изсвистя през зъбите му. — Това е адски скъпа грешка… А Лукас? - Огледах се. Беше апартамент, като този в „Хийтман“, но много съвременно обзаведен. Тъмнолилаво и златисто. Бронзови отблясъци по стените. Крисчън отиде до някакъв шкаф от тъмно дърво и го отвори. Беше минибар. Посочи ми да си взема каквото искам. После тръгна с телефона към спалнята. Реших, че не иска да чувам какво говори. Не прекъсна разговора си, както бе направил онази сутрин, когато влязох в кабинета му. Чух, че някъде тече вода. Пълнеше ваната. Налях си портокалов сок. Той пак дойде в стаята, все още говореше по телефона. - — Кажи на Андреа да ми изпрати схемите. Барни каза, че бил решил проблема… — Засмя се. — Не, петък… Има едно място, което искам да огледам тук… Да, кажи на Бил да се обади… Не, утре… Иска ми се да видя какво може да предложи Джорджия, ако стъпим тук. — Говореше и не откъсваше очи от мен. Подаде ми чаша и ми посочи кофичката с лед. - — Ако предложението е достатъчно атрактивно… Може би си заслужава да се обсъди, макар че не съм сигурен с тая адска жега тук… Така е. Детройт има големи предимства и е по-хладно… - Лицето му помръкна. Зачудих се какво става. - — Кажи на Бил да ми се обади. Утре… Не много рано. - Затвори и ме погледна. Мълчеше. - О, да, беше мой ред да говоря. - — Не отговори на въпроса ми — казах. - — Да. — Сивите му очи гледаха предпазливо. - — „Да“ като „Да, не отговорих“? Или като „Да, не я обичах“? - Той се облегна на стената, скръсти ръце, по устните му заигра усмивка. - — Какво правиш тук, Анастейжа? - — Току-що ти казах. - Той пое дълбоко дъх. - — Да, не я обичах. — Гледаше ме хем сърдито, хем учудено, но и някак лукаво. - Едва сега осъзнах с каква надежда бях очаквала отговора му. Все едно бяха свалили огромен товар от плещите ми. Как ли щях да се чувствам, ако беше казал, че е обичал тая вещица? - — Ти определено ме изненадваш, Анастейжа, моя зеленоока богиньо. Кой би помислил! - — Смеете ли ми се, господин Грей? - — Смея ли? — Поклати сериозно глава, но очите му грееха весело. - — Да, мисля, че ми се смеете, и го правите доста често. - Той се усмихна. Това беше един друг разговор, но сега бяхме сменили ролите. Очите му потъмняха. - — Моля те, спри да си ядеш устната. В моята стая си, не съм те виждал от почти три дни и изминах доста път да те видя — каза с еротичния си мамещ глас. - Телефонът му звънна. Той го изключи. Усещах как дишането ми се променя. Знаех накъде отива това. А трябваше да говорим. Той направи крачка към мен, облечен в хищническия си сексапил. - — Искам те, Анастейжа. Сега. И ти ме искаш. Затова си тук. - — Наистина исках да знам — казах в своя защита. - — И сега, като знаеш, ще си тръгнеш ли, или ще останеш? - Той вече стоеше пред мен. Изчервих се. - — Ще остана. — Погледнах го с очакване. - — Надявах се да го кажеш. Беше много ядосана. - — Да. Много. - — Не помня някой друг, освен семейството ми да ми е бил ядосан. Мисля, че ми харесва. - Прокара пръсти по бузата ми. Близостта му, уханието му… Трябваше да говорим, но сърцето ми вече биеше като полудяло, кръвта ми бушуваше. От желание, копнеж за него. Той се наведе към мен, прокара нос по рамото ми, после по шията до ухото и в косата ми, където вече бе заровил ръце. - — Трябва да поговорим — казах. - — После. - — Искам да ти кажа наистина много неща. - — И аз. - Целуваше ме нежно по мекото на ухото. Пръстите му стискаха косата ми все по-здраво. После я дръпна рязко назад и оголи шията ми за устните си. Зъбите му захапаха леко брадичката ми. - — Искам те — каза задъхано. - Изстенах, вдигнах ръце и хванах здраво неговите. - — Кървиш ли? — попита, без да спира да ме целува. - „Господи! Нищо ли не му убягва?“ - — Да — казах притеснено. - — Имаш ли съсиреци? - — Не. — Изчервих се. Защо задаваше такива неудобни въпроси? - А той попита: - — Взе ли си хапчето? - — Да. - „Е, не е ли отвратително да се пита така?“ - — Ела да вземем вана. - Поведе ме към спалнята. Имаше огромно легло с дипли и драперии. Не спряхме там. Поведе ме към банята. Имаше две помещения в аквамарин и бял пясъчник. Ваната беше във второто. Можеше да побере поне четирима души. Имаше и стълбички от камък да се качиш до нея. В момента бавно се пълнеше. Над пяната се стелеше пара. Покрай цялата вана имаше каменна пейка. И навсякъде имаше свещи. И… всичко това го бе приготвил, докато говореше по телефона? - — Имаш ли с какво да си вържеш косата? - Бръкнах в джоба на джинсите си и извадих ластичка. - — Вдигни си косата — каза нежно той. Естествено, изпълних веднага. - Беше топло, а въздухът — много влажен. Потникът ми залепна за тялото. Той се наведе и затвори крана. Поведе ме обратно към първото помещение. Застанахме пред огледалото, което бе разположено върху цялата стена над двете мивки от стъкло. - — Свали си сандалите — каза той. - Свалих ги бързо и ги пуснах на каменния под. - — Вдигни си ръцете — каза той задъхано. Вдигнах ръце и той ми свали потника. - Стоях пред него гола до кръста. Без да откъсва очи от мен, той плъзна ръце отпред и разкопча горното копче и ципа на джинсите ми. - — Ще те чукам тук, Анастейжа. - Наведе се да ме целуне. Извих глава, за да му оголя шията си. Той закачи палци в джинсите ми и леко ги плъзна надолу по краката ми заедно с бикините ми. - Хванах се за мивката и измъкнах краката си от джинсите и бикините. Вече бях съвсем гола. Огледах се в огледалото. Той бе коленичил до мен. Целуваше и леко впиваше зъби в дупето ми. Изправи се и ме погледна в огледалото. Опитвах се да не мърдам и да преборя първата си естествена реакция да се покрия с нещо. Той сложи ръка върху корема ми. - — Погледни се само! Колко си красива! Виж само какво излъчваш! — Постави ръце върху моите, вплете пръсти в пръстите ми, разтвори ги. — Почувствай колко мека е кожата ти. — Гласът му бе мек и много тих. Движеше ръцете ми в кръг по корема и после ги поведе нагоре към гърдите ми. — Почувствай колко пълни са гърдите ти. — Сложи ръцете ни върху гърдите ми. Започна леко да гали зърната ми с палци. - Стенех през полуотворени устни и извих тялото си назад. Гърдите ми напълниха ръцете ми. Той стисна зърната ми между палците ни. Ставаха все по-твърди и големи. Гледах с удивление това гънещо се от желание същество пред мен. О, беше толкова хубаво! Изскимтях и затворих очи. Не исках да гледам тази разгонена жена в огледалото. Не исках да виждам как се разпадам под собствените си ръце… неговите ръце… да усещам кожата си така, както я усеща той, и да чувствам възбудата си така, както я чувства той. Исках да усещам само докосването и гласа му. - — Точно така, бебчо — говореше той. - Насочи ръцете ми по тялото ми около кръста, около ханша, около триъгълника. Вмъкна крак между краката ми, разтвори ги и прокара едната ми ръка между тях. После другата. Сменяше ту едната, ту другата ръка. Беше толкова еротично! Бях като марионетка, а той дърпаше конците. - — Виж как сияеш, Анастейжа — прошепна той. Целуваше врата ми, захапваше леко кожата ми. - И изведнъж ме пусна. - — Продължи сама — заповяда и се отдръпна от мен. - Сложих ръка между краката си. Не! Исках той да го направи. - Изобщо не беше същото. Без него бях като кукла без конци. Той бързо съблече ризата си и свали джинсите. - — Искаш аз да го направя, нали? — Сивият му поглед, впит в моя в огледалото, можеше да го счупи или да разтопи стъклото. - — О, да… моля те! - Той отново уви ръце около мен продължи да ме гали между краката, между устните, около клитора. Усещах космите на гърдите му по гърба си, ерекцията му, притиснатия му до тялото ми пенис. Нека да е скоро, моля те… Захапа кожата в сгъвката на врата ми. Болката в слабините ми, усещането за… него около мен… зад мен. Спря внезапно, обърна ме към себе си, хвана китките ми зад гърба ми, закова ги там и започна да ме целува бясно, лудо, насилваше устата ми, с една ръка дърпаше косата ми и пак не можех да мръдна. И двамата дишахме пресекнато. - — Кога започна цикълът ти, Анастейжа? — попита той неочаквано. - — В-вчера… - — Добре — каза той, пусна ме и ме обърна с гръб към себе си. - — Дръж се за мивката — заповяда и дръпна бедрата ми към себе си, както бе направил в Червената стая. Бях силно приведена напред. - Той плъзна ръка между краката ми, хвана синия конец — „А? Какво?“ — внимателно издърпа тампона и го метна в тоалетната. Еба си! И докато преодолявах шока, той бе вече в мен. Кожа до кожа. Движеше се бавно, дразнеше ме. Стисках мивката с все сила, навеждах се все по-нетърпеливо да посрещна чувството за пълнота в мен. Тази сладка агония! Ръцете му ме стискаха здраво. Не промени темпото. Пресегна се през кръста ми, намери клитора ми, започна да го гали и аз изстенах. - — Точно така, бебчо — засмя се дрезгаво той и това бе достатъчно да ме изстреля да летя, да летя високо. - И тогава всичко се завъртя, всеки мускул в мен се сви, стисках мивката, все едно от това зависеше животът ми, и навлязох в спиралите на оргазма с нечовешки викове. Той ме последва веднага, стиснал здраво бедрата ми, притиснал ги към себе си. Името ми излезе от устата му като нашепната молитва. - — О, Ана… — Чувах накъсаното му дишане, напълно синхронизирано с моето. — О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? — шепнеше той. Бавно се свлякохме на пода. Той уви ръце около мен. Бях пак в затвора на тялото му. Винаги ли щеше да е така? Така опустошително, така магическо, така великолепно и изпълващо? Бях дошла с намерението да говорим, но сега лежах изтощена и мислех само за едно — дали някога ще му се наситя? - Бях се свила в скута му, главата ми — опряна в гърдите му. И двамата бяхме спокойни. Вдишах омайната му миризма. „Не, не бива да го докосвам, не трябва да го докосвам!“ Повтарях си го като мантра. Но така силно се изкушавах да вдигна ръка и да рисувам фигурки по гърдите му. Но се спрях. Знаех, че няма да му хареса. И двамата бяхме тихи, потънали в мислите си. Бях изгубена в него, погубена в него. - Сетих се, че съм в цикъл, и казах: - — Кървя. - — Не ме притеснява — каза задъхано той. - — Забелязах. — Не успях да прикрия несигурността и учудването в гласа си. - Той се стегна. - — Притесняваш ли се от това? - Дали се притеснявах? Може би трябваше да се притеснявам. Или може би не? Но не се притеснявах. Погледнах го. Очите му бяха облачносиви. - — Не, никак — казах. - — Добре. Хайде във ваната — засмя се той. - Пусна ме и се надигна. И аз пак забелязах малките белези по гърдите му. Не бяха от варицела. Грейс бе казала, че той и Мия почти не били засегнати. „Господи! Това са изгаряния! От какво, по дяволите!?“ И когато най-накрая осъзнах, пребледнях, ужас, паника и отвращение покосиха и тялото, и разума ми. „От цигари? Робинсън? Майка му? Кой? Кой му е причинил това?“ Може би имаше някакво друго обяснение? Дали не преигравах? Луда надежда заблъска из тялото ми. „Майчице, дано греша!“ - — Какво има, Анастейжа? — каза уплашено той. - — Белезите ти — прошепнах. — Не са от варицела. - За част от секундата той целият се преобрази. Беше така отпуснат, спокоен и доволен допреди наносекунда. Сега бе заел отбранителна поза и дори изглеждаше ядосан. Лицето му — буреносно. Устата му — свита в черта. - — Да, не са — каза рязко. И нищо повече. Подаде ми ръка и ме изправи на крака. — Не ме гледай така — каза студено и сурово и пусна ръката ми. - Изчервих се. И се уплаших. Вече знаех. Знаех, че някой е гасил цигари по тялото на Крисчън. Повдигаше ми се. - — Тя ли го направи? — попитах преди да помисля какво питам. - Той не каза нищо. Но понеже го гледах твърдо, накрая все пак отговори. - — Тя? Госпожа Робинсън? Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод. - Стоеше пред мен гол, в цялата си прелест, моята кръв по него и… най-после водехме този разговор. И за случая аз бях гола. Нямаше къде да се скрием един от друг, от самите себе си, освен във ваната. Поех дълбоко дъх, минах покрай него, стъпих във водата. Беше така приятно топла, успокояваща, дълбока. Потънах, разтопих се под уханната пяна и го погледнах скрита зад летящите мехурчета. - — Чудя се какво ли би било ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този… начин на живот. - Той въздъхна и седна във ваната срещу мен. Зъбите му бяха все така стиснати, очите му — ледени. Потопи тялото си във водата много внимателно, за да не ме докосне. Господи, толкова ли го бях засегнала? - Гледаше ме и не обелваше и дума. Тишината отново увисна над нас. Тишината ни разделяше. Но бях решила. Този път нямаше да се огъна. Подсъзнанието ми нервно гризеше нокти. Това можеше да тръгне в абсолютно непредвидима посока. Гледахме се дълго. Очите ми не отстъпваха. Най-накрая, след цяло хилядолетие, той поклати глава и се засмя. - — Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила. - „О! На крек или като проститутка? Или и двете?“ - — Тя ме обичаше по начин, който беше… приемлив за мен — каза той и сви рамене. - Какво значеше това, по дяволите? - — Приемлив? — прошепнах. - — Да. — И ме погледна напрегнато. — Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен. - О, не! Устата ми пресъхна, докато се опитвах да осъзная думите му. Гледаше ме все така безизразно. Нямаше да ми каже нищо повече. Душата ми се бе сгърчила от болка. Думите му бяха пълни с толкова омраза към самия себе си. И тя го е обичала?! Дали го обичаше още? Мисълта дойде като ритник в корема ми. - — Тя все още ли те обича? - — Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. — Изглежда, не се беше замислял за това. — Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен — каза раздразнено и уморено и прокара мократа си ръка през косата си. — Никога не съм говорил с никого за тези неща. - Спря и се зачуди дали да продължи: - — Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш. - — Аз ти вярвам, но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам. - — Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя. - Очите му горяха и макар че не повиши тон, знаех, че едва овладява гнева си. - — Опитвам се да разбера. Ти си… загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам. - И тогава, може би заради коктейлите, разстоянието между нас ми се стори непоносимо голямо. Плъзнах се във водата и легнах върху него. Тялото му се изпъна от напрежение… и страх? Все едно щях да го ухапя. Как се обръща колелото! Моето друго аз го гледаше тихо и учудено. - — Не ми се сърди, моля те — прошепнах настоятелно. - — Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин и с… — Спря и се поколеба. - — С нея? Говориш за тези неща с нея? — Опитах се да попитам с нормален глас и да не губя самообладание. - — Да. - — За какво говориш с нея? - Той обви раменете ми с ръце, облегна се на ръба на ваната и каза малко раздразнено: - — Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко. - — За мен? — попитах тихо. - — Да. — Наблюдаваше всяка моя гримаса. - Захапах долната си устна в усилие да овладея внезапно надигналия се в мен гняв. - — Защо говориш с нея за мен? — Помъчих се да не го кажа грубо, да не се държа като вкиснало се лигаво дете, но не успях. Трябваше да спра. Всичко това беше прекалено много за него. Подсъзнанието ми си бе сложило онова разкривено лице, изобразено на картината „Вик“ на Едвард Мунк. - — Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа. - — Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти? - — Не. Просто имам нужда от съвет. - — И приемаш съвети от Госпожа Педо? — викнах аз. Явно само съм си мислила, че мога да се владея. - — Анастейжа, спри. Достатъчно — каза той рязко и очите му се присвиха. - Това, което правех, бе, че се опитвах да карам кънки на лед и летях към пълен провал. - — Ще те напердаша. Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнес партньор — и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака й. Но връзката ни като такава приключи много отдавна. - Не ми го побираше умът. И е била женена?! Как са успели да останат заедно толкова дълго? - — И родителите ти не разбраха нищо? - — Не. Вече ме пита и аз ти отговорих — каза ядно той. - Разбрах, това беше: не можех да изкопча нищо повече, защото го бях докарала до ръба и вече нямаше да може да контролира действията си. - — Свърши ли? - — Засега да — казах. - Той видимо се отпусна. - — Добре. Сега е мой ред — каза и ме погледна със стоманеносивите си студени очи. — Така и не отговори на имейла ми. - Изчервих се. Страшно мразя вниманието да е насочено към мен. Не исках да говорим за мен. Може би той се чувстваше по същия начин, когато аз питах. Не беше свикнал с такова предизвикателство. - — Щях да отговоря, но ти се появи. - — И ти се иска да не бях. — Изражението му отново беше безизразно и затворено. - — Не, не е така. Радвам се, че си тук. - — Добре. — Усмихна се искрено и топло. — И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш. - „О, не…“ - — Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен — казах много тихо. - — Удоволствието е изцяло мое. — Очите му светнаха и той се наведе и ме целуна нежно. Тялото ми автоматично се пробуди. - Водата беше все още топла, цялата баня — в пара. Той спря и се отдръпна. - — Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси, преди да правим каквото и да е. - Повече от това? И искаше отговори. За какво? Нямах тайно минало, нямах ужасяващо детство. Какво повече искаше, след като знаеше всичко за мен? - — Какво искаш да знаеш? — предадох се с въздишка. - — Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение. - Време беше да играем на „Истината или се осмеляваш“. Моето друго аз и подсъзнанието ми се спогледаха притеснено. По дяволите, ще заложа на истината. - — Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. — Изчервих се и си погледнах ноктите. - Той мушна пръст под брадичката ми и вдигна главата ми нагоре. Засмя се. - — Да, и аз не мисля, че би могла. - Жегна ме. Една част от мен го прие като обида и предизвикателство. - — Смееш ли ми се? - — Да, но по добрия начин — каза той усмихнато. - Целуна ме леко и нежно. - — От теб няма да излезе велика Подчинена. — Очите му светеха весело. - Гледах го смаяна и после не знам защо избухнах в истеричен смях. Той се смееше заедно с мен. - — Може би нямам добър учител. - Ноздрите му се разшириха, той наведе глава на една страна и се усмихна артистично. - — Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб. - Преглътнах напрегнато, но в същото време мускулите в слабините ми се сгърчиха от желание. Това беше неговият начин да ми покаже, че го е грижа. Вероятно това бе единственият начин, който знаеше. Гледаше ме и се опитваше да разбере изражението ми. - — Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път? - Гледах го объркана. Дали беше зле? Помня колко бях объркана от собствената си реакция. Болеше, но не много. Всъщност като се замислих… не. И той ми бе казвал милиони пъти, че всичко е в главата ми. А втория път… е… признавам… беше много хубаво. - — Всъщност не — прошепнах. - — Не ти се нрави самата идея? — опита се да ми подскаже той. - — Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива. - — Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието. - „И тогава е бил дете!“ - — Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност… тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред. - — Защо изпитваш нужда да ме контролираш? - — Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си. - — Значи е нещо като терапия? - — Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това. - Това вече го разбирах. Това можеше да ни помогне. - — Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи. - Той ме изгледа, лицето му помръкна. - — Знам. Но засега се справяш успешно. - — Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани. - — Обичам, когато ръцете ти са вързани — засмя се той. - — Не това имах предвид. — И раздразнено го опръсках. - Той ме изгледа учудено, повдигнал вежда. - — Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска? - — Да. Изпръсках те. - „Господи, познавам това изражение!“ - — О, госпожице Стийл! — Той ме сграбчи, придърпа ме върху себе си, водата се плискаше навсякъде по пода. — Стига толкова приказки за тази вечер. - Стисна главата ми между дланите си и ме целуна. Дълбоко, страстно, влизаше в устата ми с езика си като господар в собствения си дом. Движеше главата ми, контролираше всяко мое движение. Това харесваше той. И беше много добър. Простенах. Всяка клетка в мен се възпламени. Пръстите ми — в косата му. Опитвах се да го приближа до себе си, в себе си. Целувах го и с устните си, слети с неговите, казвах: „И аз те желая“. Това беше единственият начин, който знаех. Той се изви рязко, хвана ме и ме сложи върху себе си на колене. Пенисът му бе под мен. Отдръпна се и ме погледна. Очите му, полупритворени, горяха от страст. Опитах се да се хвана за ръба на ваната, но той сграбчи ръцете ми, изпъна ги зад гърба ми и ги стисна там с една ръка. - — Сега — прошепна и ме повдигна леко. — Готова ли си? — попита задъхано. - — Да — казах и той бавно ме спусна надолу и ужасно бавно започна да ме изпълва, да ме завладява милиметър по милиметър… без да откъсва очи от мен. - Затворих очи и простенах, и се оставих на чувството, на възпламеняващата ме пълнота. Устните му бяха пълни, ярки. Наведох се и опрях чело в неговото. - — Моля те, пусни ми ръцете. - — Не ме докосвай — каза умолително той, пусна китките ми и сграбчи хълбоците ми. Хванах се здраво за ръба на ваната и започнах да се движа бавно нагоре, после надолу, с отворени очи, впити в неговите. Той ме гледаше с разтворени устни, дъхът му бе секнал. Изглеждаше толкова… побъркващо. Телата ни бяха мокри, хлъзгави. Наведох се и го целунах. Той затвори очи. Внимателно повдигнах едната си ръка и я прокарах през косата му, без да откъсвам устни от неговите. Това беше позволено. Това му харесваше. И на мен ми харесваше. Продължавахме да се движим в синхрон. Хванах косата му, дръпнах главата му назад и вкарах езика си по-дълбоко. Ускорихме темпото. Стенех в устата му. Той започна да ме повдига нагоре и да ме спуска надолу все по-бързо и нетърпеливо. Отвръщаше на целувката ми. Бяхме две влажни усти, два търсещи езика, оплетени една в друга коси и сплетени тела. Чисто удоволствие… напълно поглъщащо. Усещах напиращия все по-бързо край. А водата ни обгръщаше в кръгове, като вихър на все по-трескавите ни движения… плискаше около нас. Водата бе огледало на всичко, което се случваше в мен и… не ми пукаше от нищо. - Обичах този мъж. Обичах страстта му и начина, по който _аз_ разбуждах тази страст. Обичах го за това, че бе прелетял толкова километри да ме види. И за това, че му пука за мен. Че не иска да ми се случи нищо лошо. Че го интересувам. Това беше най-пълната, най-неочакваната емоция, която бях изпитвала през целия си живот. Той беше мой и аз бях негова. - — Точно така, бебчо — говореше задъхано той. - И оргазмът раздра тялото ми, турбулентен, страстен апогей, който ме погълна цялата. Крисчън ме сграбчи, притисна ме силно към себе си. - — Ана, мила Ана! - Това бе неговият див зов за помощ, който изкънтя в душата ми и помете цялото ми съзнание. - - - Лежахме и се гледахме, сиви очи в сини, лице до лице в голямото легло, голи, без да се докосваме. Просто лежахме и се обичахме с очи под тънкия чаршаф. - — Спи ли ти се? — попита той загрижено. - — Не, не съм уморена. - Всъщност бях изпълнена с енергия. Беше толкова хубаво да лежим и да говорим. Не исках да спираме. - — Какво ти се прави? - — Говори ми се. - — За какво? — усмихна се той. - — За разни неща. - — Какви неща? - — За теб. - — Какво за мен? - — Кой ти е любимият филм. - — Днес е „Пианото“ — засмя се той. - — Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения! - — А най-значимото сте вие, госпожице Стийл. - — Значи аз съм номер седемнайсет. - Той смръщи вежди в недоумение. - — Седемнайсет? - — Броят на жените, с които си… ами… правил секс. - Устните му се извиха, очите му грееха удивено. - — Не точно. - — Но ти каза петнайсет! - — Имах предвид броя на жените в Стаята с играчките. Мислех, че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс. - — О! — „Имало значи и… други. Колко?“ — Ванила ли? - — Не, ти си първото ми ванилово постижение. — Той поклати глава все така усмихнат. - Какво му беше толкова смешно? И защо и аз се смеех като идиотка? - — Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта. - — За колко става дума? Десетки, стотици… хиляди? — Очите ми ставаха все по-широки при всяко покачване на бройката. - — Десетки. Да, десетки. - — Всичките ли бяха подчинени? - — Да. - — Престани да ми се подиграваш! — Дори не успях да го кажа сериозно. - — Не мога. Забавна си. - — Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш. - — По малко от двете. - — Адски нагло е да го кажеш точно ти. - Той ме целуна по носа. - — Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш? - Кимнах с широко отворени очи и тъпа усмивка. - — Има места във и около Сиатъл, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя — каза той. - — Какво? — Не разбирах. - — Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа. - — Не мисля, че това е за хвалба — казах презрително. — И да, прав беше, потресена съм. И сега ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо. - — Беше ми обула бельото. - — И това те шокира? - — Да. - Моето друго аз направи овчарски скок на пет метра от земята. - — Не си обу гащи на вечерята с родителите ми. - — И това те шокира? - — Да. - Оная скочи шест метра. - — Май бельото ми е силната част. - — Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал. - — Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак“. — Засмях се. - — И ми позволи да те обработя с нагайката. - — И това ли те шокира? - — Аха. - — Мога да ти позволя да го направиш пак някой път — казах с усмивка. - — О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд? - — Добре — съгласих се срамежливо. - — Наистина ли? - — Да. Ще вляза в Червената стая на болката. - — Ти казваш първото ми име. - — И това ли те шокира? - — Не. Шокира ме фактът, че ми харесва. - — Крисчън. - Засмя се. Очите му засветиха с някакво ново вълнение. - — Искам да направя нещо утре. - — Какво? - — Изненада е. За теб. — Гласът му беше тих и много нежен. Погледнах го учудено, но едва успях да замаскирам прозявката си. — Отегчавам ли ви, госпожице Стийл? - — Никога не можеш да ме отегчиш. - Той пак приближи глава към мен и целуна нежно устните ми. - — Заспивай — изкомандва и загаси лампата. - И в този тих спокоен миг затворих очи, изтощена, но спокойна. Като в окото на бурята. И независимо от всичко, което беше казал и не беше казал, не мисля, че до този миг бях изживявала такова щастие. - - - 24. - - Крисчън стоеше в голяма метална клетка. Беше с онези раздрани джинси, бос, гърдите му бяха голи. Голота, от която устата ти се навлажнява. Гледаше ме. Негова тайна шега, която само той си знаеше, играеше с чертите на лицето му. Очите му — топящо се сиво. Държеше купа ягоди. Приближи се с цялата си грация до решетките, промуши ръка през тях и ми подаде голяма сочна ягода. - — Яж — каза. Устните му се свиха сластно, възбуждащо на буквата „ж“. - Опитах се да тръгна към него, но нещо ме държеше, дърпаше ме назад. Някаква невидима сила. „Пусни ме!“ - — Ела, хапни си. — Говореше усмихнато, примамващо — и се усмихваше. - Дърпах яростно, дърпах отчаяно… „Пусни ме!“ Исках да пищя, но гласът ми бе изчезнал. Бях няма. Той протегна ръката си още по-напред и ягодата бе пред устата ми. - — Яж, Анастейжа. — Устните му оформяха еротични формички от името ми, езикът му бавно галеше всяка сричка. - Отворих уста и захапах. Клетката изчезна, ръцете ми бяха свободни. Протегнах ръка и го докоснах. Зарових пръсти в космите на гърдите му. - — Анастейжа. - „Не, не, остави ме.“ - — Хайде, бебчо. - „Не, искам да те докосна.“ - — Събуди се. - „Не! Моля те, остави ме.“ Отворих за секунда очи. Бях в някакво легло и някой душеше косата ми и прокарваше нос по ухото ми. - — Събуди се, бебчо — шепнеше той. Гласът му се разля по вените ми като разтопен карамел. - Крисчън правеше отчаяни опити да ме събуди. Беше още тъмно. Другият Крисчън от съня ми все още ме преследваше. Исках да се върна при него, да докосвам гърдите му. „Защо ме буди сега? Секс ли иска? Посред нощ е. Поне така изглежда. О, дяволите да го вземат!“ - — Време е за ставане, бебчо. Ще включа лампата на шкафчето. — Гласът му беше тих. - — Не! — ръмжах аз. - — Искам да посрещна изгрева с теб — каза той и целуна лицето ми, клепачите ми, върха на носа ми, устата ми. Отворих очи. - — Добро утро, красавице — каза той. Лампата светеше. - Изръмжах нещо. - — Не обичаш да ставаш рано — усмихна се той. - Макар и объркана от светлината, свих очи и го видях, надвесен над мен, усмихнат и весел. Забавляваше се с моето мрънкане. ВЕЧЕ ОБЛЕЧЕН! В черно! - — Мислех, че пак искаш да правим секс — промърморих с неохота. - — Анастейжа, аз винаги искам да правим секс и е така хубаво и така сгрява сърцето ми мисълта, че чувствата ни са взаимни — каза той сухо и наранено. - Погледнах го, пак свих очи срещу светлината и видях, че все още е усмихнат. Слава богу! - — Разбира се, че искам да правим секс, но сега е много късно. - — Не е късно, рано е. Хайде, ставай. Излизаме. И ще си помисля за секса. Мисля, че засега ще го пропуснем. - — Сънувах такъв красив сън — мрънках аз. - — Какво сънува? — попита той търпеливо. - — Теб. — Изчервих се. - — Какво правех този път? - — Опитваше се да ме нахраниш с ягоди. - Устните му помръднаха весело. - — Може да се наложи доктор Флин да поработи над този сън. Ставай и се обличай. Няма нужда да се къпем, може и после. - „Ние да се къпем! Ние?“ - Седнах и чаршафът падна надолу. Бях гола. Той ме гледаше. Очите му бяха тъмни. - — Колко е часът? - — Пет и половина. - — Имам чувството, че е три. - — Нямаме много време. Оставих те да спиш до последно. Хайде. - — Мога ли да взема душ? - Той въздъхна. - — Ако влезеш за душ, ще искам да дойда с теб и знаем какво ще се случи. Денят ще замине. Хайде. - Беше развълнуван като малко момче! Толкова нетърпелив! Не можех да не се усмихна. - — Какво ще правим? - — Изненада е. Казах ти вече. - Какво ми оставаше да направя, освен да се усмихна отново и да стана! Огледах се за дрехите си. Разбира се, всичко бе грижливо подредено на стола. Имаше и тесни мъжки боксерки — „Ралф Лорън“. Че какво друго! Мушнах се в тях, а той се смееше. Пак луксозното бельо на Крисчън. Още един трофей към безценната колекция, към колата, блакберито, аймака, черното му сако и книгите. Първо издание. Поклатих глава и пак ми стана неудобно от това безобразно пилеене на пари. Сетих се за една сцена от „Тес“. Онази с ягодите. Дали това бе причината за странния ми сън? Не знам за доктор Флин, но дори Фройд би си помислил над случая, а в очакване някой да помисли можеше да умра, докато се опитвам да се разбера с господин Петдесет нюанса. - — Ще те оставя да се облечеш спокойно — каза той и тръгна към всекидневната, а аз към банята. След седем минути бях при него изчеткана, измита, с джинсите и зеленото потниче, и с неговите боксерки. Той ме погледна от малката масичка, където закусваше. „Господи! Закуска, и то по това време.“ - — Ела да ядеш. - Сетих се пак за съня си. И за езика му, как галеше името ми. Неговият експертен език. Хм. - — Анастейжа — подкани ме той строго. - Наистина бе твърде рано за мен. Как се справят хората с подобни ситуации? Ама те не изпадат в такива, нали? - — Ще пия чай. Може ли да си взема кроасан за после? - Той ме погледна подозрително. Усмихнах му се сладко, подмазвачески. - — Не ми проваляй деня, Анастейжа — предупреди ме меко. - — Ще ям по-късно, към седем и половина, когато стомахът ми се събуди. Става ли? - — Добре. — Погледна ме недоволно. - Трябваше да положа огромни усилия, за да не врътна очи. - — Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега. - — Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно — каза сурово той. - Гледах тавана. - — Е, един пердах може и да ме събуди. — Свих устни в размисъл. - Той зина от почуда. - — От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно — казах невинно. - Крисчън затвори уста и се опита да изглежда сърдит, но видях, че смехът се върна в очите му. - — Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл. Сега си изпий чая! - Забелязах опаковката от „Туинингс“ и сърцето ми запя. „Виждаш ли, на него наистина му пука и го е грижа.“ Седнах срещу него с чая и започнах да пия от… красивото му лице. Дали някога щях да му се наситя? - - - Преди да излезем, Крисчън ми даде горнище на анцуг. - — Ще ти трябва. - Ставаше все по-загадъчно. - — Повярвай ми — засмя се той, наведе се и ме целуна, после сграбчи ръката ми и излязохме. - Навън беше сравнително хладно. Нощта започваше да избледнява. Портиерът подаде на Крисчън ключовете от лъскава спортна кола. Погледнах го учудено, а той се засмя. - — Знаеш ли, понякога е страхотно да съм обратно в кожата си — каза затворнически и пак се засмя. Не можех да не го обожавам такъв — закачлив и безгрижен. Той ми отвори вратата, поклони се артистично като мой лакей и аз се качих. Беше в такова страхотно настроение! - — Къде отиваме? - — Ще видиш. — Засмя се пак. Колата тръгна към изхода на паркинга и скоро Савана остана зад нас. Той програмира джипиеса и натисна едно копче върху волана. Колата се изпълни със звуците на класическа музика. Сладкият нежен звук на стотици плачещи цигулки ни залюля като в хамак. - — Какво е това? — попитах. - — Верди. „Травиата“. - Божествено! - — Всъщност „Травиата“ какво значи? - Крисчън ме погледна и се усмихна отново. - — Буквално преведено означава „пропаднала жена“. Либретото е по „Дамата с камелиите“. - — Знам. Чела съм я. - — Че как иначе. - — Прокълнатата куртизанка. — Размърдах се неудобно в седалката от плюш и кожа. Дали не се опитваше да ми каже нещо? — Доста тъжна история — добавих. - — Потискаща, наистина. Искаш ли ти да избереш музика? Това е на айпода ми. — Той пак се усмихна загадъчно. - Не виждах никъде айпода му. Той докосна един малък екран на таблото между нас и плейлистата се появи. - — Избери каквото ти се слуша. — Устните му се извиха в дяволита усмивка и вече знаех, че ме предизвиква. - Айподът на Крисчън Грей би бил интересен обект за обследване. Минах по листата и пуснах перфектната песен. Никога не си бях представяла Крисчън като фен на Бритни. Беше някакъв клуб микс. Техно ритъмът май дойде в повече и на двама ни. Той намали звука. Може би наистина беше рано за това. Бритни бе прекалено еротична за случая. - — Токсично, а? — засмя се Крисчън. Едва ли имаше предвид само името на песента. - — Не те разбирам — казах невинно. - Той намали музиката още малко. Поздравих се. Моето друго аз бе застанало на подиума и чакаше златния си медал. Той намали още повече. „Победа! Победа!“ - — Не е моя идеята за тази песен — каза той някак между другото и натисна рязко педала, за да ме залепи към седалката. Бяхме на магистралата. - „Моля? Кучият му син винаги знае какво прави. Как така не знае за тази песен? Че кой я е качил там?“ И изпаднала в догадки, залепена за седалката, трябваше да слушам Бритни до края на света. - „Кой… кой…?“ - Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райс, който пееше като на опело. „Кой? Кой?“ Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. _Кой?_ - — Лейла я качи — отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер? - — Лейла? - — Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода. - Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?“ - — Една от петнайсетте ли? — попитах. - — Да. - — Какво се случи с нея? - — Приключихме. - — Защо? - „Ох, боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?“ Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив. - — Тя искаше повече. — Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече“ в края. - — А ти не искаше, така ли? — попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо, по дяволите, ми беше да знам още? - Той поклати глава. - — Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах. - Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да иска повече… И той иска!“ Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг. - — Какво се случи с останалите четиринайсет? — попитах. - „Той говори! Бързо, възползвай се!“ - — Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали? - — Не си Хенри Осми. - — Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена. - — Елена? - — Госпожа Робинсън. — Той пак се усмихна на своята малка тайна шега. - „Елена! Мамка му!“ Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех! - „Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!“ - — Какво стана с четирите? — попитах, само и само да спра да мисля за нея. - — Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! — скара ми се закачливо той. - — О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът? - — Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща. - — Тъй ли? - — Тъй. - — Защо? - — Защото не искам да забременееш. - — И аз не искам. Не и през следващите няколко години. - Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!“ - — И какво стана с четирите? — попитах. - — Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече“. - — А останалите? — натисках аз. - Той ме погледна бързо, поклати глава и каза: - — Просто не тръгна. - Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше. - — Накъде пътуваме? — попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех. - — Към едно летище. - — Нали няма да се връщаме в Сиатъл? — викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря! - Той се засмя. - — Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любимо хоби. - — Второ ли? - — Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо. - Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах. - — Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка. - „О, това ли било!“ - — Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети — казах и се изчервих. - — Радвам се да го чуя — каза сухо той. - — Летище значи… - Усмихна ми се. - — Безмоторно летене. - Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал. - — Ще гоним зората, Анастейжа. — Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик“. - Щяхме да летим с безмоторен самолет! - — Готова ли си за това? — попита той. - — Ти ли ще пилотираш? - — Да. - — О, да! — казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна. - — Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл. - Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас. - Крисчън ме поведе покрай сградата към хангар, където имаше няколко паркирани самолета. До тях бе застанал мъж с обръсната глава и луд поглед, а до него стоеше Тейлър. - Тейлър! Дали Крисчън изобщо ходеше някъде без него? Аз му се усмихнах широко, а той ми кимна професионално. - — Господин Грей, това е пилотът на другия самолет, господин Марк Бенсън — каза Тейлър. Крисчън и Бенсън се здрависаха и заговориха за техни си работи — за скорости, за вятъра, за посоки и разни технически неща. - — Здравей, Тейлър! — казах срамежливо. - — Добро утро, госпожице Стийл — отвърна той и пак ми кимна. Намръщих се и той веднага се поправи: — Ана! Като дявол на колела е тези няколко дни. Радвам се, че сме тук — добави заговорнически. - О, това беше нещо ново! Защо? Не и заради мен! Да не беше настъпил някакъв нов Апокалипсис? Откровението на Свети Йоан ли се честваше? Определено беше от водата в Савана. Иначе какво друго можеше да накара тези мъже да се отпуснат? - — Анастейжа — подкани ме Крисчън. — Хайде! — И ми подаде ръка. - — Ще се видим после — усмихнах се на Тейлър, той ми махна и се върна към паркинга. - — Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл. - — Приятно ми е да се запознаем — казах и подадох ръка. - Бенсън имаше невероятно красива усмивка. - — Подобно — каза и по акцента му разбрах, че е англичанин. - Докато вървях, стиснала ръката на Крисчън, усещах как вълнението се надига като ураган в стомаха ми. Тръгнахме след Бенсън към пистата. Мъжете не спираха да говорят. Колкото и да не е за вярване, разбрах какво ще се случи. Ние щяхме да сме в Бланик L-23, който май бил по-добър от L-13. Било спорно кой бил по-добър. Бенсън щеше да лети с Пайпър Пони. От пет години управлявал самолети-влекачи. Това не ми говореше нищо, но ми стигаше само да гледам Крисчън. Беше толкова развълнуван, така искрен. - Самият самолет бе дълъг, лъскав, бял с оранжеви ленти. Имаше много малка пилотска кабина с две места едно зад друго. Беше вързан с бяло въже за друг, обикновен едноместен самолет. Бенсън вдигна капака на пилотската кабина, където трябваше да се качим. - — Първо трябва да ти вържем парашута. - „Парашут!?“ - — Аз ще се заема с това — каза Крисчън. - Бенсън го погледна с уважение и каза: - — Ще донеса баласта. - И тръгна към самолета. - — Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани — отбелязах кратко. - — Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези. - Изпълних. Сложих ръце на раменете му. Тялото му се стегна за секунди, но не помръдна. След като сложи каишките върху краката ми, мушнах ръце през тези за раменете. Той сръчно закопча, завърза, обтегна и провери всичко. - — Това ще свърши работа — каза меко. — Носиш ли си ластичката от вчера? - — Да. Искаш да си вдигна косата ли? - — Да. - Прибрах косата си. - — Скачай вътре — изкомандва той. - Качих се на задната седалка. Защо винаги трябваше да командори така? - — Не, отпред. Отзад сяда пилотът. - — Но няма да можеш да виждаш така. - — Ще виждам достатъчно — засмя се той. - Никога не го бях виждала толкова щастлив: не спираше да командва, но беше щастлив. Качих се в моето място и се настаних в кожената седалка. Беше неочаквано удобно. Крисчън се наведе над мен, издърпа коланите през раменете ми, пресегна се да издърпа колана между краката ми и закопча всичко в средата на корема ми. Затегна всички предпазни колани. - — Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам — прошепна и ме целуна бързо. — Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Терминалите не са много подходящи в това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев-слънце. Надявам се, че не се страхуваш. - — Вълнувам се. — Ухилих се. - „Тая тъпа усмивка! Откъде се взе?“ Част от мен примираше от ужас. Моето друго аз се бе покрило с одеяло зад канапето. - — Добре. — Той се усмихна, погали ме по бузата и изчезна. - Чух как се качи, чувах движенията му зад мен. Така здраво ме бе закопчал, че не можех да мръдна да го видя. Типично! Седалките бяха много ниски. Имах усещането, че седим буквално на земята. Пред мен имаше панел с циферблати и някакви ръчки и лостове. Не смеех да докосна нищо. - Марк Бенсън се появи с омайната си усмивка, провери как сме закопчани, наведе се и провери нещо под кабината. Сигурно баласта. - — Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? — попита ме. - — Да. - — Ще ти хареса. Много. - — Благодаря, господин Бенсън. - — Викай ми Марк — каза той и се обърна към Крисчън. — Наред ли е всичко? - — Да, да тръгваме. - Поздравих се, че не бях яла нищо. Бях повече от развълнувана. Съмнявах се, че стомахът ми щеше да се справи с храната при тези обстоятелства, с вълнението, с полета и със самата идея, че ще напусна земята. Отново бях сложила живота си в ръцете на този красив мъж. Марк затвори капака ни, тръгна към самолета пред нас и се качи. - Пайпърът запали и стомахът ми се надигна до гърлото. Господи! Наистина щях да го направя. Марк подкара бавно по пистата. Въжето се опъна и ни повлече. Чувах разговор по радиото. Мисля, че Марк говореше с кулата, но изобщо не разбирах какво си казват. Пайпърът увеличи скоростта си, а с него и ние. Самолетът ни се тресеше, а другият пред нас беше все още на земята. Нямаше ли вече да излитаме, по дяволите? И тогава стомахът ми падна от гърлото и се завлачи някъде по земята зад нас. Бяхме във въздуха. - — Готови сме, бебчо! — извика Крисчън отзад. Бяхме в нашето малко мехурче, само двамата. Не чувах нищо друго, освен блъскащия в прозорците вятър и мотора на самолета пред нас. - Стисках седалката толкова здраво, че пръстите ми бяха побелели. Поехме курс на запад, далеч от изгряващото слънце. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, над полета, гори, домове и над магистрала 95. - Беше повече от божествено. Над нас — само небето, светлината се разтваряше и разгръщаше в топли нюанси. Спомних си, че Хосе често говореше за „магическия час“, този миг, който фотографите обожават. Това беше магическият миг. И аз бях в него. С Крисчън. - Сетих се за изложбата на Хосе. Трябваше да му кажа. Зачудих се как ли ще реагира. Но не, не исках да мисля за това сега, исках да се радвам на полета. Ушите ми пукаха, земята оставаше все по-далеч и по-далеч под нас. И сега разбрах защо обича да лети. Високо над блакберито, над работата, над напрежението, в средата на спокойствието. - Радиото запука. Марк каза, че сме на три километра над земята. Майчице! Това беше много високо! Погледнах към земята и вече не различих почти нищо. - — Пускай — каза Крисчън. Изведнъж пайпърът изчезна и вече никой не ни дърпаше напред. И тогава полетяхме, понесохме се из въздуха. Като грамадна птица над Джорджия. - Вълнение е слаба дума за това, което изпитвах. Беше… неописуемо. Екстаз. Едното крило се наклони. Самолетът се понесе в спирала към слънцето. Икар. Това беше. Летях, кръжах към слънцето, но той беше до мен, с мен и ме водеше. И когато осъзнах това, ахнах от удивление, напълно поразена от гледката. - — Дръж се здраво! — викна той и пак наклони самолета. Сега обаче не спря. Изведнъж се оказах с главата надолу. Виждах земята през капака. - Изпищях, ръцете ми автоматично затърсиха опора в капака, мислех, че падам надолу. Чух го как се смее с цяло гърло! Кучи син! Но радостта му бе така заразителна! Усетих как се смея с него. После той изправи самолета. - — Добре, че не закусих — извиках. - — Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак. - И обърна самолета още веднъж. Този път поне бях готова. Висях на коланите и се смеех като идиотка. Той пак изправи самолета и викна: - — Красиво е, нали? - — Да! - Порехме въздуха, слушахме вятъра и тишината на ранната утринна светлина. Какво повече му е нужно на човек! - — Виждаш ли джойстика пред теб? — извика пак той. - Погледнах лоста между краката ми. „О, не, какво сега?“ - — Стисни го здраво. - О, боже! Тоя луд щеше да ме кара да управлявам самолета! Не! - — Хайде, Анастейжа, хвани го — каза той много настоятелно, дори заканително. - Хванах го внимателно и усетих движението на волана, или перките, или каквото движеше това нещо във въздуха. - — Дръж здраво… изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра. - Сърцето ми беше в устата. Карах безмоторен самолет. Карах сама! Летях! - — Браво — викна доволно той. - — Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам — извиках. - — Ще се учудиш колко много неща ще да ти позволя да правиш. Сега поемам аз. - Изведнъж лостът се раздвижи. Пуснах го. Стрелнахме се спираловидно надолу. Ушите ми пак запукаха. Земята се виждаше все по-ясно. Скоро щяхме да паднем. Това вече беше много страшно. - — Контролен център, тук Папа Три Алфа, влизаме вляво на писта седем по тревата. — Крисчън говореше както обикновено — авторитетно и спокойно. От кулата извикаха нещо по радиото, но не разбрах какво. Направихме огромен кръг и плавно започнахме да потъваме към земята. Вече виждах летището, обозначителните ленти, видях и магистралата. - — Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса. - След още един широк кръг намалихме рязко височината и полетяхме по земята. Зъбите ми щяха да паднат, докато подскачахме с ужасяваща скорост по тревата. Най-сетне спряхме. Самолетът се заклати и едното му крило се килна на дясната страна. Поех дълбоко въздух, а Крисчън отвори капака, излезе и се протегна. - — Как беше? — попита ме. Очите му — искрящи, ослепителносиви. Наведе се да ме разкопчае. - — Изключително. Благодаря ти — прошепнах. - — Това повече ли беше? — попита той. Гласът му потрепери с надежда. - — Много повече от повече — казах задъхано и той се усмихна. - — Ела. — Подаде ми ръка и аз скочих от кабината. - Тогава той ме сграбчи, притисна ме силно към тялото си. В следващата секунда ръката му беше в косата ми, дръпна я рязко, повдигна главата ми нагоре. Другата му ръка се плъзна бързо, настоятелно, търсещо по гръбнака ми. Целуна ме продължително, страстно, езикът му се въртеше яростно в устата ми. Дишането му беше толкова учестено. Желанието му и… майчице… ерекцията му. Бяхме в полето… но какво от това? Какво ми пукаше? Ръцете ми плуваха в косата му, придърпваха го към мен. Исках го сега, на земята, веднага. И тогава той ме пусна, отстъпи крачка назад, очите му бяха потъмнели и все така хипнотизиращи, луминесцентни в ранната утринна светлина, пълни с първично, сурово, грубо желание. Не можех да дишам. За кой ли път. - — Закуска — прошепна той. Думата звучеше така еротично. - Как успяваше да накара думи като бекон и яйца да звучат като забранен плод? Рядко умение. И вероятно само той го можеше. Обърна се, грабна ръката ми и тръгнахме към колата. - — Ами самолетът? - — Ще се погрижат за него — каза той безцеремонно. — Сега ще ядем. — Тонът му не търпеше никакви възражения. - „Храна! Говори за храна, а аз искам него.“ - — Ела — усмихна се той. - Никога не го бях виждала такъв, а щастието му ме правеше още по-щастлива. Вървях до него, сложила ръка в неговата, с някаква глупава засмяна физиономия. Спомних си, когато бях на десет и прекарах цял ден в Дисниленд. Усещането беше същото. - - - Върнахме се в колата. Докато пътувахме по магистрала 95 към Савана, алармата ми звънна. „О, да, хапчето…“ - — Какво е това? — попита той изненадано. - Започнах да ровя из чантата за хапчето. - — Алармата за хапчето ми — измрънках и бузите ми пламнаха. - — Добре. Браво. Мразя презервативи. — Усмихна се. - Изчервих се още повече. Държеше се както винаги — все едно съм дете. - — Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката“ ти. - — А как да те представям? Не си ли приятелката ми? - — Зачудих се. Мислех, че търсиш Подчинена. - — И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това. - Надеждата сви гърлото ми и ме остави без дъх. Дано беше истина. - — Щастлива съм, че го казваш, че го искаш — прошепнах. - — Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл — засмя се той и спря пред една Международна къща на палачинките. - — Международна къща на палачинките! — засмях се аз. Не беше за вярване. Крисчън Грей в МКП! - - - Беше 8:30, но в ресторанта беше тихо. Миришеше на сладко тесто, на пържено и на някакъв дезинфектант. Крисчън ме поведе към едно от сепаретата. - — Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя — казах, докато се мушкахме в сепарето. - — Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. Пазехме го в тайна от нея. — Очите му танцуваха. Взе менюто и прокара ръка през рошавата си коса. - О, как исках да заровя ръце в тази коса! Взех менюто и го разгледах. И чак тогава усетих зверски глад. - — Знам какво искам — каза той. Гласът му беше тих и дрезгав. - Погледнах го. Гледаше ме с онзи поглед, който свиваше всички мускули в слабините ми и прекъсваше функцията на белите ми дробове. Очите му бяха потъмнели, погледът — премрежен и горящ. Тялото ми отговаряше на зова му. Кръвта ми пееше във вените. - — Искам същото — прошепнах. - Той рязко пое дъх. - — Тук ли? — Усмихна ми се дяволито и стисна върха на езика си между предните си зъби. - Секс в… Международна къща на палачинките? Очите му ставаха все по-тъмни. - — Не хапи тази устна. Не тук, не сега — каза строго. Погледът му стана суров. Изглеждаше така възбуждащо опасен. — Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай. - — Здравейте! Аз съм Леандра. Какво мога… тази сутрин… да… за вас… да направя? — Естествено, бе видяла господин Секс срещу мен и си бе глътнала и езика, и граматиката. Изчерви се до алено, а аз, без да искам, изпитах съчувствие към горкото момиче. Колко познато ми беше това чувство! Самата аз все още се изчервявах така пред него. Но присъствието й ми позволи да избягам от сластния му поглед. - — Анастейжа? — попита той и тотално я игнорира. Не мисля, че някой би могъл да изцеди повече страст и еротика от едно име. - Преглътнах сухо и казах наум бърза молитва, за да не стана същия цвят като горката Леандра. - — Казах ти, каквото искаш ти — казах много тихо. Той ме изгледа гладно. Моето друго аз припадна. Дали можех да играя тази игра? - Леандра го погледна, после погледна мен, после пак него и цветът на лъскавата й червена коса се сля с цвета на лицето й. - — Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка. - — Няма нужда. Знаем какво искаме — каза Крисчън и устните му заиграха във весела съблазнителна усмивка. — Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст“, ако имате — каза, без да отделя очи от мен. - — Благодаря, сър. Това ли е всичко? — попита Леандра, като се опитваше да гледа встрани от нас. Двамата я погледнахме, тя се изчерви пак и избяга. - — Знаеш ли, не е честно. — Загледах се в някаква формичка на покривката и прокарах пръст по нея. Опитвах се да говоря спокойно. - — Кое не е честно? - — Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен. - — Обезоръжавам теб ли? - — Непрекъснато — казах страдалчески. - — Това е само опаковка, Анастейжа — каза нежно той. - — Не, Крисчън. Много повече от опаковка е. - — А вие, госпожице Стийл, обезоръжавате мен. С невинността си. С нея правите трудните за разбиране неща понятни и ясни. - — Това ли е причината да промениш решението си? - — Да променя решението си ли? - — Да… За… нас… - Той прокара пръсти по брадичката си. Красивите си дълги пръсти. - — Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл? - — И мога да спя в твоето легло? С теб? - — Това ли искаш? - — Да. - — Съгласен съм. Освен това се оказа, че спя доста добре, когато си в леглото ми. Нямах представа, че мога… — Гласът му затихна. - — Страхувах се, че ще ме изоставиш, ако не се съглася на всичко — прошепнах. - — Никъде няма да отида, Анастейжа. Освен това… — спря, помисли малко и продължи: — в момента следваме твоя съвет, твоето определение: компромис. Написа го в имейла. И засега за мен всичко върви добре. - — Щастлива съм, че искаш… повече — казах срамежливо. - — Знам. - — Как можеш да знаеш? - — Повярвай ми. Знам. — Усмихна се. Криеше нещо. Какво криеше? - Леандра дойде със закуската и разговорът приключи. Бях много гладна. Крисчън ме гледаше с дразнещо, почти бащинско одобрение. Излапах всичко. - — Мога ли да те почерпя поне веднъж? — попитах аз. - — Не те разбирам. - — Да платя за закуската. - — Не мисля — каза намръщено той. - — Моля те! Наистина искам. - — Искаш да убиеш всичко мъжко в мен ли? - — Това е може би единственото място, където мога да си позволя да платя. - — Анастейжа, оценявам жеста ти, но не. - Свих устни. - — Не ми се цупи! — заплаши той и очите му светнаха зловещо. - - - Разбира се, Крисчън не ме попита за адреса на майка ми. С тая мания да преследва нямаше начин да не го знае. Не казах нищо по въпроса, когато спря пред къщата. Нямаше смисъл. - — Искаш ли да влезеш? — попитах срамежливо. - — Трябва да поработя, Анастейжа. Но ще дойда довечера. В колко часа? - Опитах се да овладея разочарованието си. Защо исках да прекарвам всяка секунда около този контролиращ живота ми секс бог? О, да, как можах да забравя. Бях влюбена в него и той можеше да лети. - — Благодаря за… повечето. - — Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа. — Той ме целуна и поех с пълни гърди аромата му. - — Значи до довечера. - — Да, до довечера — прошепна той. - Махнах му и той отпраши в жаркото слънце на Джорджия. Все още бях с горнището на анцуга му (и с бельото му) и ми беше много топло. - Майка ми беше обърнала кухнята с краката нагоре. Не всеки ден й се налагаше да посреща мултимилионер. - — Как си, слънце? — попита ме и се изчервих, защото тя знаеше какво съм правила през нощта. - — Добре. Крисчън ме заведе да караме безмоторен самолет тази сутрин — казах с надеждата тази информация да насочи разговора в друга посока. - — Безмоторен самолет? Искаш да кажеш… _онези_ безмоторни самолети? - Кимнах. - Майка ми нямаше думи — нещо, което се случваше за първи път. Гледа ме дълго, зяпнала, след доста време се окопити и подхвана нормалното за нея разпитване. - — Как мина снощи? Говорихте ли? - Аленеех като мак. - — Говорихме и снощи, и днес. Нещата вървят по-добре. - — Това е хубаво — каза тя и се зарови в четирите готварски книги, които бе проснала на масата. - — Мамо, ако искаш… мога и аз да наготвя за довечера. - — О, слънце, остави на мен. Много мило, но ще ти откажа. - — Добре — казах и не можах да спра гримасата си на негодувание. Готвенето на майка ми беше като игра на рулетка. Рядко печелиш. Надявах се да е подобрила уменията си, откакто се премести с Боб в Савана. Имаше години, през които не бих се подложила на нейното кулинарно майсторство дори… нека помисля за някого, когото мразя… а, да, онази… Робинсън… - Елена… Може би нея. Дали някога щях да видя тази проклета жена? - Реших да пратя бърз имейл на Крисчън, за да му благодаря. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Пляскане с криле срещу пляскане по дупе - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:20 - __До:__ Крисчън Грей - „Умееш да покажеш на едно момиче какво значи «приятно прекарване». - Благодаря.“ - Ана х - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Пляскане с криле срещу пляскане по дупе - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:24 - __До:__ Анастейжа Стийл - „И двете са за предпочитане пред хъркането ти. И за мен беше много хубаво. - Но за мен е винаги хубаво, когато съм с теб.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ ХЪРКАНЕ - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:26 - __До:__ Крисчън Грей - „НЕ ХЪРКАМ. И дори и да е така, не е никак деликатно от твоя страна да го коментираш. - Вие не сте джентълмен, господин Грей! Освен това не забравяйте, че сте в дълбоката Южна провинция!“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Сомнилоквия - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:28 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Никога не съм претендирал, че съм джентълмен, Анастейжа, и мисля, че съм показал това многократно. И не се _стряскам_, когато МИ КРЕЩИШ С ГЛАВНИ БУКВИ. - Но ще си призная тази малка благородна лъжа. Не хъркаш, а говориш. И е много забавно. - И къде ми е целувката?“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Ужас! Знаех, че говоря насън. Кейт ми бе казвала много пъти. - Какви ли съм ги бръщолевила? О, не… - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Изплюй камъчето - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:32 - __До:__ Крисчън Грей - „Вие сте вулгарен негодник! Определено не сте джентълмен. И какво казах насън? Няма целувки, докато не ми кажеш.“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Думите на Спящата красавица - __Дата:__ 2 юни 2011, 10:35 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Би било крайно неделикатно от моя страна да кажа, а вече ми се скараха за такова поведение. - Но, ако се държиш добре, може и да ти кажа тази вечер. Трябва да влизам на среща. - До после, бебчо.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „Добре тогава! Запазвам пълно мълчание до вечерта.“ - По устата ми бе избила пяна. Ами ако бях казала, че го мразя? Или по-лошото — че го обичам. Надявах се не съм казала това. Не бях готова да му го кажа, а и едва ли той бе готов да го чуе. Погледнах компютъра и реших да направя хляб независимо какво бе решила да готви майка ми. Поне да си го изкарам на тестото. - - - Майка ми беше решила да ни гощава със супа гаспачо и барбекю: пържоли, мариновани в зехтин, чесън и лимон. Крисчън ядеше месо, а и не беше трудно за приготвяне. Боб бе предложил да направи барбекюто. Какво им става на мъжете като видят огън? Ей такива работи ме занимаваха, докато се размотавах с майка ми из супермаркета. - Докато оглеждахме месата, телефонът ми звънна. Започнах трескаво да търся в чантата. Мислех, че е Крисчън. Но беше непознат номер. - — Ало — казах запъхтяно. - — Анастейжа Стийл? - — Да. - — Обажда се Елизабет Морган от „Сиатъл Индипендънт Пъблишърс“. - — О, здравейте! - — Обаждам се да ви предложа работа като асистент на господин Джак Хайд. Бихме искали да започнете в понеделник. - — О, това е прекрасно! Благодаря ви! - — Запозната ли сте с подробностите по заплащането? - — Да. Да… тоест… приемам предложението ви. За мен ще е огромно удоволствие да работя за вас. - — Много добре! Ще се видим в понеделник в осем и трийсет сутринта. - — Да. До понеделник. Благодаря ви отново. - Погледнах майка ми засмяна като тиква. - — Дали са ти работата? - Кимах като луда. Тя изпищя и скочи да ме прегръща насред супермаркета. - — Браво, детето ми! Трябва да купим шампанско! - Пляскаше с ръце и подскачаше. На колко години беше тази жена? На дванайсет или на четирийсет? - Погледнах телефона и видях, че имам пропуснато повикване от Крисчън. Той никога не се обаждаше! Притесних се и веднага се обадих. - Този път вдигна веднага. - — Здравей — казах смутено. - — Трябва да се върна веднага в Сиатъл. Изникна нещо спешно. В момента пътувам към „Хилтън“. Моля те, извини ме пред майка си. Няма да мога да дойда за вечерята. — Говореше така… формално. - — Надявам се не е нещо сериозно. - — Възникна ситуация, с която трябва да се оправя лично. Ще се видим утре. Ще изпратя Тейлър да те вземе, ако аз не успея да дойда до летището. — Всъщност говореше студено. Като че ли беше много ядосан. За първи път не обвиних себе си за настроението му. - — Добре. Надявам се да разрешиш проблема. И лек и безопасен полет. Пази се. - — И ти, бебчо — каза той вече нежно. И затвори. - Последната „ситуация“, в която бе изпаднал Крисчън, бе моята девственост. Дано не беше нещо подобно. Погледнах мама. Радостта й бе отстъпила пред загрижеността. - — Крисчън трябва да се върне веднага в Сиатъл. Извинява се. - — Жалко. Но ние можем да си направим барбекюто и имаме какво да празнуваме. Новата ти работа. Сега ми разкажи за нея. - - - Късно следобед с мама се бяхме излегнали до басейна. Тя буквално се беше размазала от спокойствие. Нали господин Златна паричка нямаше да идва, та нямаше и от какво да се притеснява. Докато лежах под слънцето и се напъвах да хвана малко тен, не спирах да мисля за предната нощ и за тази сутрин и за нещата, които си казахме, и за нещата, които направихме. И усмивката ми на селски идиот не слизаше от лицето, колкото и да се мъчех да съм сериозна. Спомнях си разговорите ни. - Отношението на Крисчън се бе променило рязко, и то към добро. Какво ли се бе променило? Какво се бе случило между онзи негов дълъг имейл и срещата ни вчера? Какво бе направил? И тогава едва не разлях содата си, седнах рязко и се сетих. Бе ходил да се вижда с… нея. Елена. - „Еба ти!“ - Мозъкът ми завря. Дали тя му бе казала нещо? О, ако бях муха на стената по време на този разговор, досега да съм скочила в супата й или във виното й и да съм я удушила… - — Какво има, Ана? — попита мама, очевидно стресната от реакцията ми. - — Нищо, мамо, сетих се нещо. Колко е часът? - — Към шест и половина. - Хм… няма да е кацнал още. Дали да го питам? Можех ли изобщо да го питам? Или може би тя нямаше нищо общо с това? Силно се надявах да е така. Какво бях казала в съня си? Обзалагам се, че е било нещо за него, когато го сънувах в оная клетка. Каквото и да бе предизвикало тази промяна, исках да е от него, а не да идва по неин съвет. - Проклета жега! Изгарях под това слънце. Реших да се гмурна в басейна. - - - Преди да легна включих лаптопа. Не се бе обаждал. Нито дума. Дали бе пристигнал? - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Пристигна ли? - __Дата:__ 2 юни 2011, 22:32 - __До:__ Крисчън Грей - „Сър, - Моля да ме уведомите дали сте пристигнали благополучно. Започвам да се тревожа. - Мисля за теб.“ - Твоя Ана - - Три минути по-късно пощенската кутия светна. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Съжалявам - __Дата:__ 2 юни 2011, 19:36 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Пристигнах и съм добре. Моля, приемете извиненията ми, че не Ви уведомих веднага. Не бих желал да съм причина за тревогата Ви. Толкова е хубаво да знам, че на някой му пука за мен. - Мисля за теб и както винаги с нетърпение очаквам да те видя утре.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Въздъхнах. Крисчън се бе върнал към официалния си тон. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Ситуацията - __Дата:__ 2 юни 2011, 22:40 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Мисля, че е повече от очевидно, че ми пука за Вас. Как изобщо може да се усъмните в това? Надявам се «ситуацията» да е под контрол.“ - Твоя Ана х - ПП: Ще ми кажеш ли какво казах насън? - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Пета молба - __Дата:__ 2 юни 2011, 19:45 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Харесва ми Вашата загриженост за мен. «Ситуацията» не е под контрол. - Във връзка с послеписа Ви отговорът ми е отрицателен.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Пледирам за невменяемост - __Дата:__ 2 юни 2011, 22:48 - __До:__ Крисчън Грей - „Предполагам е било много забавно. Но смятам за редно да отбележа, че не мога да нося отговорност за това, което излиза от устата ми, когато спя. Всъщност почти съм убедена, че не сте чули добре. - Човек на Вашата възраст със сигурност има проблеми със слуха.“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Признавам за виновна - __Дата:__ 2 юни 2011, 19:52 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Дали ще Ви е възможно да говорите малко по-високо? Не Ви чувам добре.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Пледирам за невменяем - __Дата:__ 2 юни 2011, 22:54 - __До:__ Крисчън Грей - „Побъркваш ме!“ - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Надявам се да е така… - __Дата:__ 2 юни 2011, 19:59 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Уважаема госпожице Стийл, - Точно това възнамерявам да направя този петък. - И го очаквам с огромно нетърпение.“ - ;) - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Ррррррр! - __Дата:__ 2 юни 2011, 23:02 - __До:__ Крисчън Грей - „Официално и окончателно съм вбесена. - Лека нощ.“ - Госпожица А. Р. Стийл - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Дива котка - __Дата:__ 2 юни 2011,20:05 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Ръмжите ли, госпожице Стийл? - Имам си собствена котка да ме предупреждава за хищници.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Котка? Не бях видяла котка в апартамента му. Не. Реших да не отговарям. О, понякога наистина можеше да ме побърка. Легнах и зазяпах тавана. И тогава чух сигнал от компютъра за новополучен мейл. „Няма да гледам! Твърдо не! Уф, каква съм глупачка!“ Не можех да устоя дори на имейлите му. - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Това, което каза в съня си - __Дата:__ 2 юни 2011, 22:20 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, - Предпочитам да чувам думите, които каза в съня си, пред думите, които не казваш, когато си будна. И това е причината да не ти кажа. Легни и се наспи. Искам да си отпочинала за това, което съм ти приготвил за утре.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „О! Какво съм казала?“ Вероятно това, от което се опасявах най-много. Вече бях сигурна. - - - 25. - - Мама ме стискаше силно в прегръдката си. - — Слушай сърцето си и, моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Ти си още твърде млада! Пред теб има толкова много живот, предстоят ти толкова много неща. Позволи им да ти се случат. Ти заслужаваш най-доброто от всичко — каза тихичко в ухото ми. Целуна косата ми, а топлите й думи ме успокоиха. - — О, мамо! — Неканени сълзи напълниха очите ми. Нямах за какво да се хвана. Беше само тя. - — Знаеш какво казват хората. Трябва да целунеш много жаби, преди да намериш своя принц. - Усмихнах се криво, горчиво, но някак ми стана смешно. - — Мисля, че съм целунала принц, мамо. Дано не се превърне в жаба. - И тя ми се усмихна с онази гальовна, майчинска, безусловна, абсолютна любов. Чудото на любовта. Любовта ми към тази жена. Прегърнах я пак. - — Ана, викат полета ти — каза притеснено Боб. - — Ще ми дойдеш ли на гости, мамо? - — Разбира се, детето ми. Скоро. Обичам те. - — И аз те обичам. - Очите й бяха почервенели от неотронени сълзи. Пусна ме. Не исках да я оставям. Прегърнах Боб и тръгнах към изхода за полета. Насилих се да не поглеждам назад. Но не успях. Боб държеше мама. По лицето й се стичаха сълзи. Не можах да удържа моите. Сведох глава и продължих към изхода. Гледах лъскавия бял под през треперещите в очите ми сълзи. - Свих се в удобната седалка на мястото си в първа класа и се опитах да се успокоя. Винаги ми е било трудно да се откъсна от мама. Тя е… разпиляна, няма никаква организация, но е мъдра, готина — и ме обича безусловно. Всяко дете трябва да получи това от родителите си. Извадих блакберито и се вторачих безнадеждно в него. - Дали Крисчън е разбрал, че има такава любов? Колко грубо са го лишили от любовта, която му е била нужна в детството, от любовта, която се полага по право на всяко дете. Сърцето ми се сви. Думите на майка ми прелетяха като лек зефир през съзнанието ми: „По дяволите, Ана! Какво повече искаш? Да ходи с табелка с неонови букви на главата ли?“. Тя мислеше, че Крисчън ме обича, и да, това беше нормално. Тя искаше най-доброто за мен. Тя вярваше, че заслужавам най-доброто. И тогава, в момент на просветление, разбрах. Беше съвсем просто. Исках неговата любов. Нуждаех се от любовта на Крисчън Грей. Ето защо бях толкова притеснена и объркана. Защото някъде дълбоко в мен, на някакво съвсем първично, фундаментално ниво, видях дълбоката си потребност да бъда обичана и грижовно защитавана. - А заради петдесетте му нюанса аз се дърпах. Доминантно-подчинената връзка беше само за отвличане на вниманието от основния проблем. Сексът беше върховен, той беше богат, красив, но всичко това нямаше никакъв смисъл без любовта му. А това, което най-много ме тревожеше, беше съмнението ми, че той е способен да обича. Та той не обичаше дори себе си. Спомних си как говореше за себе си с презрение. За нейната любов, която той намирал за единствената приемлива за него. Наказван, бит с камшици или каквото там е включвала връзката им… той е усещал, че не заслужава ничия любов. Защо се чувстваше така? Как беше възможно? Думите му ме преследваха. „Много е трудно да израснеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен.“ - Затворих очи и се опитах да си представя болката му. Не можех дори да се насиля да разбера. Изтръпнах, когато се сетих, че може да съм казала нещо повече в съня си. Каква тайна бях издала? Какво му бях признала насън? - Погледнах към блакберито с глупавата надежда, че то ще ми даде някакъв отговор. И съвсем според очакванията ми… нищо. Реших да изпратя имейл на моя господин Петдесет нюанса. И без това още не бяхме излетели. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ На път за дома - __Дата:__ 3 юни 2011, 12:53 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Грей, - Отново се радвам на първокласно обслужване, за което Ви благодаря. - Броя минутите да те видя тази вечер и евентуално да те изтормозя да ми кажеш какво съм казала насън.“ - Твоя Ана х - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ На път за дома - __Дата:__ 3 юни 2011, 09:58 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, очаквам с нетърпение да те видя.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - Отговорът му не ми хареса. Беше много орязано, стегнато, формално, нищо в неговия шеговит, остроумен стил. - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ На път за дома - __Дата:__ 3 юни 2011, 13:01 - __До:__ Крисчън Грей - „Скъпи мой господин Грей, - Дано нещата около «ситуацията» да се оправят. Тонът на имейла Ви ме безпокои.“ - Ана х - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ На път за дома - __Дата:__ 3 юни 2011, 10:04 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Анастейжа, - Ситуацията можеше да е много по-добра. Излетяхте ли? Ако да, не бива да пращаш повече имейли. Излагаш се на риск, което е в пълно противоречие с правилата, касаещи личната ти безопасност. Това, което казах за наказанията, го казах съвсем сериозно.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - „Майната му! Добре! Уф!“ - Какво ставаше? Нещо го ядеше. Сигурно заради „ситуацията“. Да не би Тейлър да бе изчезнал безследно? Или пък да е загубил няколко милиона на борсата? - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Преиграваш - __Дата:__ 3 юни 2011, 13:06 - __До:__ Крисчън Грей - „Уважаеми господин Мърморко, - Вратите на самолета са все още отворени. Закъсняваме с десет минути. Моето благополучие и здраве, както и тези на останалите пътници, са в пълна безопасност. Може да успокоите сърбящата Ви ръка засега.“ - Госпожица Стийл - - - - __От:__ Крисчън Грей - __Относно:__ Извинявай! Успокоих сърбящата ръка - __Дата:__ 3 юни 2011, 10:08 - __До:__ Анастейжа Стийл - „Липсваш ми. И ти, и многознайната ти уста. Искам те жива и здрава у дома.“ - Крисчън Грей - Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“ - - - - __От:__ Анастейжа Стийл - __Относно:__ Извинението е прието - __Дата:__ 3 юни 2011, 13:10 - __До:__ Крисчън Грей - „Затварят вратите. Няма да чуеш дори едно «бип» от мен. Особено с тази твоя старческа глухота. - До после.“ - Ана х - - Изключих блакберито. Не можех да се отърва от безпокойството. Нещо ставаше с Крисчън. Може би „ситуацията“ бе излязла извън контрол. Облегнах се и погледнах нагоре към всичките си торби и багажи. С помощта на майка ми бях успяла да избера малък подарък за Крисчън, за да му благодаря за билета в първа класа и за безмоторния полет. Усмихнах се при спомена за полета. Това беше нещо съвсем различно. Още не знаех дали да му дам подаръка. Можеше да му се види детински. И ако го заварех в някое от онези негови настроения, може би нямаше да му го дам. Очаквах кацането със смесени чувства — нетърпение и притеснение. И докато прехвърлях през ума си всички възможни сценарии за възникналата „ситуация“, забелязах, че седалката до мен е празна. Мина ми през ум, че Крисчън може да е купил и това място, за да не сяда никой до мен, за да не говоря с никого, но веднага отхвърлих идеята. Никой не може да е толкова ревнив и да иска да контролира живота ти чак до такава степен. Не, той не беше чак такъв. Затворих очи. Самолетът бавно се отправяше към пистата за излитане. - - - Тейлър ме чакаше. Държеше табелка „Г-ца Стийл“. Честно! Все едно не ме бе виждал никога! Но ми стана мило да го видя. - — Здравей, Тейлър! - — Здравейте, госпожице Стийл — поздрави ме той съвсем официално, но видях нещо като усмивка в кафявите му очи и острият му поглед омекна. Изглеждаше безупречен както винаги — хубаво черно сако, бяла риза и черна вратовръзка. - — Тейлър, знаеш как изглеждам, не ти е нужна табела и наистина бих искала да ми казваш Ана. - — Здравейте, Ана. Мога ли да взема багажа ви? - — Не, мисля, че ще се справя. Благодаря. - Със сигурност не очакваше такъв отговор. Реших да му го върна и минах на „вие“: - — Но… но… ако ще се чувствате по-добре, ако носите багажа ми, вземете го. - Той сграбчи сака ми и новия ми куфар на колелца за дрехите, които ми беше купила мама. - — Насам, мадам. - Въздъхнах. Беше толкова вежлив. И тогава се сетих как този мъж бе ходил да ми купува бельо. Трябваше да изтрия спомена за това. Всъщност той беше единственият мъж, който някога ми беше купувал бельо. Дори Рей не би могъл да издържи на такова свирепо изпитание. Вървяхме мълчешком към черното ауди SUV. Тейлър ми отвори вратата, аз се качих и се зачудих дали тази къса пола е подходяща за случая. В Джорджия вървеше, но тук се чувствах като чисто гола. Тейлър сложи чантите в багажника и тръгнахме към „Ескала“. - - - Пътувахме бавно. Беше пиков час. Тейлър гледаше право напред. Саможив би било най-слабото определение за него. - Не можех да издържа мълчанието. - — Как е Крисчън, Тейлър? - — Господин Грей е ужасно зает, госпожице Стийл. - О, вероятно със „ситуацията“. Чувствах се като златотърсач, попаднал на златна нишка. - — Ужасно зает? - — Да, госпожице Стийл. - И толкова. Погледна ме в огледалото за обратно виждане и очите ни се срещнаха, но не каза нищо повече. Господи! На този бе по-трудно да му се отвори устата, отколкото на самия Маниак по контрола. - — Той добре ли е? - — Предполагам, госпожице. - — По-добре ли се чувстваш, когато се обръщаш към мен с „госпожице Стийл“? - — Да, мадам. - — О, добре тогава. - Е, това беше краят на нашия… разговор. Продължихме в пълно мълчание. Сетих се, когато ми каза, че Крисчън бил като „дявол на колела“. Очевидно се бе изпуснал, да си позволи такава фриволност. Не беше нормално. Може би се чувстваше притеснен от това, което бе казал. Може би това го караше да се чувства нелоялен. Тишината започна да ме задушава. - — Ще пуснеш ли някаква музика, ако обичаш? - — Разбира се, госпожице Стийл. Какво ви се слуша? - — Нещо успокоително, ако може. - Видях на устните му лека усмивка и очите ни пак се срещнаха в огледалото. - — Разбира се, госпожице Стийл. - Натисна няколко копчета върху волана и нежните звучи на Канона на Пахелбел запълниха тишината. О, да… точно от това имах нужда. - — Благодаря — казах и се облегнах. Колата продължи да се движи бавно, но сигурно по магистрала 5 към Сиатъл. - - - След двайсет и пет минути той ме остави пред огромния вход на „Ескала“. - — Качвайте се, мадам — каза, докато ми отваряше вратата. — Аз ще кача багажа. - Гледаше ме меко, нежно, като мой… чичо. - „Ха! Страхотна идея! Чичо Тейлър!“ - — Благодаря, че ме посрещна. - — За мен беше удоволствие, госпожице Стийл. — Той се усмихна, а аз тръгнах към сградата. Портиерът ми кимна — вече ме познаваше. - Колкото повече наближавах тринайсети етаж, толкова повече стомахът ми се свиваше в нервно очакване. Защо бях така притеснена? Знаех, разбира се. Защото не знаех в какво настроение ще го сваря. Моето друго аз се надяваше само на едно, а аз и подсъзнанието ми се гънехме в догадки. - Беше странно, че Тейлър не ме посрещна този път, но нали паркираше колата. Крисчън беше във всекидневната и говореше по блакберито. Гласът му беше тих. Гледаше през огромната стъклена стена към падащия над Сиатъл здрач. Носеше сив костюм, сакото му беше разкопчано. Прокарваше ръце през косата си притеснено, напрегнато. Какво се случваше? Но притеснен или не, той беше така красив! Как е възможно външният вид на този мъж да действа като… белезници, като затвор. - — И никаква следа?… Добре… Да… — Обърна се и ме видя. Цялото му изражение се смени за секунди. Напрежението изчезна и отстъпи място на облекчение. Но този път беше и нещо друго. Очите му пламнаха, като на хищник, току-що забелязал плячката си. И този поглед се заби точно в слабините ми. - Устата ми пресъхна и усетих как тялото ми разцъфтява с цветовете на желанието. - — Дръж ме в течение — каза кратко той, затвори телефона и тръгна с бързи крачки към мен. Стоях парализирана под погледа му. Изяждаше ме с очи, докато разстоянието между нас намаляваше. Ставаше нещо… нередно може би. Напрежението в здраво стиснатите му зъби, очакването и дори тревогата в очите му… Докато вървеше към мен, той бързо свали сакото и развърза вратовръзката си. Хвърляше ги на пода след себе си. И в следващата секунда ръцете му бяха около мен. Притисна ме, грабна опашката ми и я дръпна назад, за да вдигне главата ми към лицето си, после започна да ме целува, все едно животът му зависеше от това. Какво ставаше, по дяволите? Изскубна ластика от косата ми, но аз дори не обърнах внимание на болката. Целуваше ме първично и отчаяно. Нуждаеше се от мен. Не знаех каква е причината, но никога не се бях чувствала толкова желана и нужна. Никога никой не бе изпитвал такъв силен копнеж към мен. Отвръщах на целувката му трескаво. Тъмно, опасно и толкова еротично чувство! Езиците ни се вплетоха, страстта ни един към друг изригваше катастрофално бързо. Дъхът му беше божествен, миризмата му… миризмата на Крисчън и неговия шампоан. Ново и зловещо. Някаква емоция, която не подлежеше на никакъв контрол. - — Какво има? — попитах задъхано. - — Толкова съм щастлив, че се върна. Нека се изкъпем заедно. Сега! - Не знаех дали е молба, или заповед. - — Добре — прошепнах и той сграбчи ръката ми и ме поведе към банята. - Пусна водата в грамадната душ кабина и бавно се обърна към мен. Очите му бяха полузатворени. - — Харесвам полата ти. Много е къса. Имаш страхотни крака. — Гласът му беше дрезгав. - Събу обувките си, наведе се да свали чорапите, без да откъсва очи от мен. Не можех да говоря. Гладният му поглед не само възбуждаше, но и озадачаваше. Да се чувствам така желана от този гръцки бог… Правех това, което правеше и той. Изух ниските си черни обувки. И тогава той скочи като котка и ме стисна до стената. Целуваше лицето ми, гърлото, устните, ръцете му бяха заровени в косата ми. Усещах хладината на плочките зад гърба си. Стисната между огъня на тялото му и хлада на стената. Сложих ръце върху мускулите под раменете му и стиснах. Той изстена. Стиснах по-здраво. - — Искам те сега, веднага. Бързо. Силно… — Ръцете му вече бяха на бедрата ми и вдигаха полата ми. — Кървиш ли още? - — Не. — Изчервих се. - — Добре. - Палците му се пъхнаха под белите ми памучни бикини. После той бързо коленичи и ги задърпа надолу. Полата ми беше на кръста, на практика бях гола от кръста надолу, задъхана, чакаща. Той сграбчи бедрата ми и ме бутна назад към стената. Целуваше бедрата ми. После рязко разтвори краката ми. Извиках силно, когато усетих езика му около клитора си. Не можех да спра стоновете си. Ръцете ми сляпо търсеха косата му. - Езикът му се въртеше неуморимо, безмилостно, настоятелно, неспирно. Силата на усещането бе почти близо до болка. Тялото ми затрепери и той ме пусна. _Не!_ Гледах го задъхано и умоляващо. Той стисна лицето ми с ръце и притисна силно устата си към моята. Езикът му се плъзна в устата ми. Усетих вкуса на соковете си. Чух как разкопчава ципа си. Хвана ме здраво за бедрата и ме вдигна. - — Увий крака около мен, бебчо. — Гласът му беше плашещо настоятелен. - Сложих крака около кръста му и ръце около врата му и той бързо и рязко ме изпълни. Извика. Ръцете му бяха впити в меката кожа на дупето ми. И тогава започна да се движи. В началото бавно, уверено, но скоро вече не можеше да се контролира и темпото ставаше все по-силно, по-твърдо и по-искащо. Отметнах глава и се оставих на завладяващото ме божествено усещане… което ме вдигаше все по-нагоре и… по-нагоре… и до ръба… и когато не можех повече да задържа на ръба, експлодирах. Помитащ, всепоглъщащ оргазъм. Той изръмжа като звяр, влезе силно в мен за последен път и тялото му застина. От гърлото му излизаха нечовешки оглушителни стонове. - Гледах невиждаща в очите му. Дишането му беше като свистене. Той ме целуна нежно, без да мърда, все още в мен. После много бавно излезе, държеше здраво тялото ми, докато стъпя на пода. Чак сега осъзнах, че в банята е станало много топло и че от парата не се вижда почти нищо. Бях прекалено навлечена за случая. - — Изглеждаш доста доволен от завръщането ми — казах със срамежлива усмивка. - — Да, госпожице Стийл. Мисля, че радостта ми от завръщането ви е повече от очевидна. Ела да те вкарам под душа. - Разкопча останалите три копчета на ризата си, смъкна я и я хвърли на пода. Смъкна и панталона и боксерките си и ги ритна настрани. Започна да разкопчава копчетата на блузата ми, а аз гледах с копнеж гърдите му. Едва се сдържах да не протегна ръка да го докосна. - — Как беше полетът? — попита меко той. Изглеждаше много по-спокоен. - — Добре, благодаря, че попита — казах все още задъхано. — И пак да ти благодаря за първата класа. Там се пътува много по-хубаво. — Усмихнах се виновно и добавих малко притеснено. — Имам новини. - — Да? — Той ме погледна, разкопча най-долното копче на блузата ми, плъзна я по ръцете ми и я запокити при останалите дрехи. - — Взеха ме на работа. - Той се усмихна с най-топлия си и нежен поглед. - — Поздравления, госпожице Стийл. И къде? — попита закачливо. - — Не знаеш ли? - Той поклати глава. - — Откъде да знам? - — С твоите детективски способи мислех, че може би… - Спрях. Лицето му потъмня. - — Анастейжа, никога не бих се намесил в кариерата ти, освен ако не ме помолиш. Как може да си помислиш такова нещо? — Изглеждаше наранен. - — Значи нямаш никаква представа? - — Не. Знам, че в Сиатъл има четири издателства. Вероятно е едно от тях. - — СИП. - — О, онова мъничкото? Браво! Умно момиче! — Наведе се и ме целуна. — Кога трябва да започнеш? - — В понеделник. - — Толкова скоро? По-добре да се възползвам от присъствието ти максимално, докато все още имам тази възможност. Обърни се! - Безцеремонната му заповед ме стресна, но се подчиних. Той разкопча сутиена ми и свали ципа на полата ми. Пусна я на пода, стисна дупето ми и ме целуна по рамото. Наведе се към мен, подуши косата ми и пак стисна дупето ми. - — Вие сте като наркотик, госпожице Стийл. Изпълвате ме с енергия и в същото време ме успокоявате. Това е много силна комбинация. - После грабна ръката ми и ме издърпа под душа. - — Ау! — изпищях. Водата беше вряла. Крисчън ме погледна и се засмя под обливащата го струя. - — Какво толкова? Малко гореща вода. - И всъщност беше прав. Усещането да отмиеш лепкавото утро на Джорджия и потта от секса беше божествено. - — Обърни се — изкомандва той и аз се обърнах с лице към стената. — Искам да те измия — каза той и взе лосиона за тяло. Изстиска малко в ръката си. - — Имам да ти казвам и нещо друго — обадих се тихо, докато той поставяше ръце на раменете ми. - — Да? Какво? - Поех дълбоко дъх. - — Във вторник откриват изложба с фотографии на моя приятел Хосе. В Портланд. - Той замръзна. Ръцете му застинаха върху гърдите ми. Бях наблегнала на думата „приятел“. - — Е, и? — попита сурово той. - — Казах, че ще отида. Искаш ли да дойдеш с мен? - Минаха… няколко столетия и той продължи да мие раменете ми. - — В колко часа е? - — В седем и половина вечерта. - Той целуна ухото ми. - — Добре. - Подсъзнанието ми въздъхна с облекчение, после колабира в някакъв стар потрошен фотьойл. - — Много ли се притесняваше да ми кажеш? - — Да. Как разбра? - — Анастейжа, току-що цялото ти тяло отдъхна с облекчение — каза простичко той. - — Да. Защото не може да се каже, че не си ревнив. - — Ревнив съм — каза той. — И няма да е зле да не го забравяш никога. Но благодаря, че ме покани. Ще идем с Чарли Танго. - О, да, как можах да забравя, че имаме хеликоптер? Но това означаваше, че пак ще летим! Супер! Усмихнах се. - — Може ли да те измия? — попитах. - — Не мисля, че е възможно — каза той и ме целуна нежно по врата, като да изсмуче отровата, която бе вкарал в тялото ми с отказа си. Облегнах се на стената и той продължи да гали гърба ми. - — Дали ще мога някога да те докосна? — попитах смело. - Той замръзна пак, ръката му остана върху дупето ми. - — Сложи ръце на стената, Анастейжа. Ще те чукам — каза в ухото ми, издърпа ханша ми към себе си и вече знаех, че дискусията е приключила. - - - Бяхме седнали на плота за закуска. И двамата бяхме увити в хавлии. Току-що бяхме излапали цялата паста але вонголе, която госпожа Джоунс бе приготвила за нас. - — Искаш ли още вино? — попита Крисчън. Сивите му очи грееха. - — Мъничко. - Виното беше сансер, много освежаващо и ароматно. Той ми наля малко, наля и на себе си. - — Какво става със ситуацията — попитах много предпазливо. - — Извън контрол — каза той горчиво. — Но не бива да се притесняваш, Анастейжа. Имам планове за теб тази вечер. - — О, така ли? - — Да. Искам те готова в Стаята след петнайсет минути. — Погледна ме настоятелно и добави: — Може да се приготвиш в твоята стая. По една случайност гардеробът ти е пълен с дрехи. За теб. И не искам да ми спориш! - Присви очи. Погледът му казваше: „Само се опитай се да кажеш нещо!“. И аз не казах нищо, а той тръгна към кабинета си. - „Аз? Да споря с господин Петдесет нюанса?“ Задникът ми не бе готов да плати подобна цена. Седях на стола и се опитвах да асимилирам информацията. Купил ми е дрехи. Врътнах очи, като добре съзнавах, че няма начин да ме види. Кола, телефон, компютър… дрехи. Следваше апартамент и вече окончателно щях да се превърна в добре платена любовница. - Хо-хо! Подсъзнанието ми гледаше с изражение на гладна акула, но го пренебрегнах. Тръгнах по стълбите към стаята си. Значи все още беше моя? Защо? Нали се бяхме разбрали да спим заедно. Сигурно не беше готов да дели с някого цялото си лично пространство. Но това важеше и за мен. Успокоих се, че поне има къде да избягам от него, ако се наложи. - Огледах вратата и забелязах, че има ключалка. Но не и ключ. Може би госпожа Джоунс имаше резервен. Реших да я питам, като я видя. Отворих вратата на дрешника и мигновено я затворих. Господи! Той бе изхарчил цяло състояние! Приличаше на дрешника на Кейт. Толкова много дрехи, окачени на закачалки. И знаех, че всяка ще ми е по мярка. Но нямах време да мисля сега. Трябваше да се подготвя за колениченето в Червената стая на… болката… на удоволствието. Надявах се да е второто. - - - На колене до вратата, гола, само по бикини, усещах как сърцето ми ще изскочи. Господи! Тоя мъж беше ненаситен! Мислех, че след банята ще се успокои. Или може би всички мъже бяха такива? Но нали нямах с кого да го сравня. Затворих очи и се опитах да се успокоя и да се свържа някак си с подсъзнанието си. Беше се скрило някъде, може би зад полите на моето друго аз. - Напрегнатото очакване и притеснение се надигаше във вените ми като мехурчета в чаша газирана вода. Какво бе намислил? Не мога да отрека, че бях развълнувана, възбудена и вече мокра. Исках да мисля, че това е нещо грешно, лошо, но всъщност не беше. Не и за Крисчън. Това беше… опитвах се да измисля дума, но не успях. И след последните няколко дни трябваше да събера куража си и да приема това, от което се нуждаеше той. Каквото и да беше то. - Спомних се как ме гледаше, когато пристигнах, копнежа на лицето му, как забързано крачеше към мен, все едно бях оазис в пустинята. Бях готова почти на всичко да видя това лице отново. Свих неволно бедрата си при сладкия спомен, но после се сетих, че сега е време да ги разтварям. Колко щеше да ме кара да чакам? Това чакане ме побъркваше. Побъркваше ме тъмното и блъскащо в органите ми желание. Огледах се бързо в слабо осветената стая. Кръстът, масата, креслото, пейката… леглото. Изглеждаше толкова грамадно. Беше покрито с червени сатенени чаршафи. Какъв уред бе решил да ползва днес? - Вратата се отвори и Крисчън влезе все едно ме нямаше. Бързо сведох поглед и загледах ръцете си, които бях сложила според указанията върху разтворените си бедра. Той сложи нещо върху големия кръст и започна да се разхожда из стаята, около леглото. Позволих си съвсем лекичко да надзърна и да го видя. Беше гол, само по онези раздърпани джинси с разкопчано копче. Щях да се побъркам само от гледката! Подсъзнанието ми си вееше френетично с ветрило, а моето друго аз танцуваше бавен стриптийз. Тя беше толкова готова! Инстинктивно облизах устните си. Усещах кръвта си във вените — гъста, натежала от сексуален глад. Какво щеше да ми прави? - Той тръгна бавно и спокойно към шкафа, отвори едно чекмедже и започна да вади някакви неща и да ги реди отгоре. Любопитството ме гореше, но успях да се сдържа да не гледам. Когато свърши с уредите, той дойде и застана пред мен. Можех да видя само краката му и… исках да целувам всеки сантиметър от тях. Да прокарам език по ходилото му, да изсмуча всеки един от пръстите му. Какво ставаше с мен? - — Прекрасна си — каза той задъхано. - Държах главата си сведена. Усещах погледа му върху почти голото си тяло. Топлина се разля по лицето ми. Той се наведе, хвана брадичката ми в ръце и вдигна лицето ми към своето. - — Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя. Стани! — изкомандва, но много меко, с непоносимо сексапилния си глас. Глас, пълен с обещания. - Изправих се. Олюлявах се. - — Погледни ме — каза той и аз погледнах в премрежените му димящи очи. Това беше погледът на Доминанта — хлад, сила, седем нюанса на греха, похот, надежда в един поглед. Устата ми пресъхна. Знаех, че ще направя всичко, което пожелае. Устните му бяха извити в усмивка, но това не беше усмивката на нежността, а на жестокостта. - — Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали? - Какво беше намислил, по дяволите? - Щяха ли да ми трябват? - — Какви са? — попита той като изпитващ учител. - Намръщих се при въпроса му и лицето му стана още по-сурово. - — Какви са думите, Анастейжа? — каза бавно, натъртваше на всяка дума. - — Жълто. - — И? — Устните му се свиха още повече. - — Червено. - — Помни ги! - Не се сдържах. Повдигнах вежди и тъкмо се канех да му напомня, че съм завършила университет и мога да помня, когато погледът му внезапно достигна температура под нулата и се спрях. - — Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме? - Преглътнах инстинктивно. Добре де. Мигах бързо, уплашено. Всъщност не ме плашеше самата закана, а гласът му. - — Е? - — Да, сър — отговорих много бързо. - — Добро момиче! Сега искам да използваш ключовите думи, но не защото ще изпитваш болка. Това, което ще правя, е нещо доста интензивно и трябва да ме водиш. Разбираш ли ме? - Не го разбирах. Интензивно? Какво значеше интензивно? - — Става дума за допир, Анастейжа. Няма да можеш да ме виждаш или чуваш. Но ще можеш да ме усещаш. - Как така да не го чувам? Как я мислеше тая работа? Той се обърна и върху шкафа видях плоска черна кутия. Той махна с ръка пред кутията и тя се отвори. Вътре имаше CD плейър и табло с копчета. Крисчън натисна няколко пъти едно от тях. Нищо не се чуваше. Беше доволен, а аз — все по-озадачена. Когато се обърна към мен, бе сложил на лицето си онази усмивка: „Имам-една-малка-тайна“. - — Ще те завържа на леглото, Анастейжа. Но първо ще ти вържа очите и след това — той показа айпода в ръката си — няма да можеш да чуваш нищо. Това, което ще чуваш, ще е само музиката, която ти пускам. - „Аха. Музикална интерлюдия. Неочаквано.“ Дали някога щеше да направи нещо, за което да съм поне малко от малко подготвена? „Дано не е рап.“ Отправих тиха молба към Господ. - — Ела. — Той ме поведе към леглото. На всеки ъгъл имаше кожени белезници, металните им части блещукаха върху сатена. - Мамо мила! Сърцето ми блъскаше бясно в ребрата. Топях се отвътре навън. Дали можеше да ме възбуди повече отколкото вече бях? - — Застани тук. - Бях с лице към леглото. Той се наведе и прошепна в ухото ми: - — Чакай тук и не откъсвай очи от леглото. Представи си как лежиш и си изцяло зависима от милостта ми. - Отдалечи се за минутка и чух как отиде към вратата и взе нещо. Всичките ми сетива бяха нащрек. Слухът ми беше доста изострен. Да, той взе нещо от закачалката за камшици до вратата. - Усетих го зад себе си. Той събра косата ми и започна да я сплита. - — Тъй като те харесвам прекалено много с две плитки, но искам да те чукам веднага, ще трябва да се задоволим само с една. — Гласът му беше спаднал, дрезгав. - Ловките му пръсти погалваха от време на време гърба ми, докато заплиташе плитката. Всяко случайно докосване беше като електрически удар по кожата ми. Завърза опашката с ластик и опъна косата ми така, че бях принудена да се облегна на него. Наведе главата ми на една страна и оголи врата ми, прокара нос по кожата, после леко захапваше и прокарваше език от ухото до рамото ми. И през цялото това време си тананикаше. Звукът резонираше през тялото до слабините ми. Неволно простенах. - — Шшш. Тихо — скара ми се той, протегна ръцете си напред и видях в едната онзи кожен камшик, с ресните, който ми бе направил впечатление първия път. - — Докосни го — прошепна той. Гласът му бе като на самия дявол. Тялото ми пламна. Прокарах ръка по дългите ресни. Бяха меки, велурени, с малки накрайници на всяка. - — Ще използвам това. Няма да боли, но ще вкара кръвта ти в повърхността на кожата и тя ще стане много чувствителна. - „О, и казва, че няма да боли!?“ - — Какви са кодовите думи, Анастейжа? - — Жълто и червено, сър — прошепнах. - — Добро момиче. И помни, страхът е в главата ти. - Пусна камшика на леглото и ръцете му хванаха кръста ми. - — Това няма да ти е нужно — каза и смъкна бикините ми. Измъкнах краката си от тях. Подпирах се само на рамката на леглото. - — Стой мирна — изкомандва той, целуна дупето ми — и после изненадващо ме ощипа. — Сега легни. По гръб. — И ме удари рязко по дупето. Подскочих. - Покатерих се бързо на леглото. Легнах и го погледнах. Матракът беше много твърд. Като дърво. Сатенът под кожата ми — мек и хладен. Лицето му беше безизразно, но не и очите. - — Ръцете над главата! — заповяда той. Изпълних веднага. - Тялото ми виеше от глад. За него. А дори не бяхме започнали. - Той се обърна и с крайчеца на окото си видях как отива до шкафа. Върна се с айпода и с маска за лице, подобна на тази, с която бях спала по време на полета до Атланта. Мисълта ме развесели, но не можех да накарам дори устните си да се движат. Лицето ми бе напълно сковано, очите — широко отворени. - Той седна на леглото и ми показа айпода. Имаше странна антена и слушалки. Опитах се да разбера какво става. - — Това е трансмитер и предава музиката, която върви на айпода, чрез уредбата в стаята — отговори той на незададения ми въпрос и почука по антената. — Мога да слушам това, което слушаш и ти, и имам дистанционно. — Онази негова си тайна шега пак заигра върху устните му. Показа ми нещо с форма на голям калкулатор. Наведе се, нежно сложи слушалките в ушите ми и остави айпода някъде над главата ми. - — Вдигни си главата! — каза и аз изпълних. - Той бавно пусна маската над очите ми и… ослепях. Ластикът на маската притисна слушалките в ушите ми. Все още го чувах, макар и слабо и приглушено. Усетих, че стана от леглото. Дишането ми, накъсано и плитко, заглушаваше почти всички други шумове. Крисчън хвана лявата ми ръка, опъна я нежно нагоре и вкара китката ми в кожения ръкав на белезницата. Дългите му пръсти погалиха ръката ми по цялата й дължина, след като я закопча. Докосването му беше като гъделичкащо леко електричество. Чух как бавно мина от другата страна на леглото. Хвана дясната ми ръка и закопча и нея. Прокара пръсти по цялата й дължина. Бях готова да експлодирам. Защо беше толкова еротично? - Той мина към долния край на леглото и ме хвана за глезените. - — Повдигни глава! - Изпълних, а той дръпна тялото ми надолу, така че ръцете ми се опънаха докрай. Не можех да ги помръдна. Смесено чувство на паника и възбудено очакване мина по тялото ми и усетих как се овлажнявам още повече. Простенах. Той закопча първо десния, после левия ми крак и аз бях просната, закована като на клада, изцяло подвластна и уязвима. Беше кошмарно, че не мога да го виждам. Напрягах слух да разбера какво прави, но не чувах нищо, само дишането си и ударите на сърцето си, пулсиращи в ушите ми. - И тогава, най-неочаквано, запя самотен ангелски глас, към него се присъедини друг, поле още, като спускащи се от небето ангели. Запяха акапелна музика в главата ми. Древна църковна мелодия. Милостиви боже, какво беше това? Никога не бях чувала такава музика. Нещо почти непоносимо меко мина по врата ми, бавно и мързеливо се спусна надолу по врата, още по-бавно по гърдите, галеше ме и закачаше меко зърната ми. Така ефирно се плъзгаше по кожата ми! Такова неочаквано прелестно усещане. Пух? Пухена ръкавица? - Крисчън прокара ръка съвсем бавно към пъпа ми, направи няколко кръгчета около него, после към едната страна на ханша и обратно към пъпа и после към другата страна на ханша. Опитах се да предвидя накъде ще тръгне после… но… музиката в главата ми… носеше ме на други места, люлееше ме някъде другаде. Пухеното нещо слезе към триъгълника ми, между краката, по бедрата, надолу по единия крак, нагоре по другия. Усещах нещо като гъдел, но не съвсем… още гласове се присъединиха… и всички пееха в различни тоналности, различни мелодии дори, и се наслагваха един върху друг, като образуваха една цялостна, извънземна хармония. Никога не бях чувала нещо дори приблизително такова. Улових думата deus и разбрах, че пеят на латински. А пухчето се движеше по ръцете ми, около талията ми, нагоре по гърдите ми. Зърната ми се втвърдиха под допира. Лежах в агонията на усещането и се мъчех да отгатна следващия му ход. И тогава пухчето изчезна и усетих как ресните на камшика се пръснаха по кожата ми и как тръгнаха по пътя, който бе изминало пухчето. Беше толкова трудно да се съсредоточа с музиката в главата ми. В съзнанието ми хиляди гласове плетяха с песента си дантела от фина коприна и злато и всичкото това примесено с усещането на мекия велур по кожата ми, галенето му… и изведнъж допирът изчезна и след секунди усетих как нещо се стовари и ужили кожата на корема ми. - Извиках. Повече от изненада, а не от болка — не болеше. После ме удари пак, по-силно. Извиках. - Исках да се мърдам, да извия тялото си, да избягам. И всеки удар… не знам… беше… всепоглъщаща емоция… не можех да дръпна ръцете си, краката ми бяха приковани… цялото ми тяло беше обездвижено… и пак удари, но през гърдите ми. Извиках. Сладка агония. Поносима. Почти приятна. Но удоволствието не дойде веднага. Докато кожата ми пееше след всеки удар, в пълно противоречие на музиката в главата ми, усетих как нещо ме повлече към някаква тъмна, мрачна стаичка на моята душа, където нямаше съзнание и подсъзнание, и душата ми се предаде на еротичното усещане. Той ме удари по коленете, после по-леко по триъгълника, по бедрата, по вътрешната част на бедрата и… се върна нагоре между бедрата… Продължаваше в тази последователност, а музиката стигна до апогея си и изведнъж спря, а с нея спря и той. После започна отново… все по-силно и по-силно, гласовете се наслагваха все по-интензивно един над друг, ударите му падаха като дъжд по тялото ми, стенех, опитах се да извия тялото си. Музиката пак спря. Беше тихо, чувах само полудялото си дишане и почти чувах желанието на обезумялото си копнеещо тяло. Възбудата беше почти непоносима. Бях влязла в някакъв много тъмен тунел на страстта и желанието. - Леглото помръдна и го усетих как се покатерва върху мен. Мелодията започна отначало. Явно я беше нагласил. Сега по тялото ми, там където беше минало пухчето, усещах носа и устните му. Надолу по врата, целуваше ме, засмукваше кожата към гърдите ми. Засмука поред зърната ми. Мисля, че виех шумно, но нали не чувах нищо. Бях изгубена в него… изгубена в астралните гласове… изгубена в усещането, от което не можех да избягам… оставена на милостта на неговия допир. - Той слезе към корема ми, езикът му обиколи пъпа ми, вървеше по пътечката на перцето и камшика. Целуваше, засмукваше, захапваше кожата ми и се движеше бавно надолу — и най-сетне езикът му беше там, между краката ми. Извих глава и изкрещях почти избухвайки в оргазъм. Бях на ръба, а той спря. Леглото се раздвижи и усетих, че е на колене. Наведе се и белезниците от единия ми глезен изчезнаха. Вдигнах крака си и го облегнах върху Крисчън да си почине. Той освободи и другия ми крак. Ръцете му бързо тръгнаха по краката ми, стискаха ги, мачкаха ги и връщаха живота в тях. После той ме повдигна така, че гърбът ми вече не беше на леглото. Бях извита нагоре и цялата ми тежест падаше върху раменете ми. Той бе пак на колене… и с едно рязко движение влезе в мен… Господи!… Виках. И когато първите трусове на нетърпящия отлагане оргазъм започнаха да ме раздират, той замръзна. Пак се пуснах надолу. О, не, той щеше да ме мъчи така… - — Моля те — скимтях. - Той ме стисна здраво… за да ми напомни да мълча. Не знам всъщност, но когато пръстите му се вкопчиха в кожата на дупето ми, аз застинах и се опитах да остана неподвижна. Той започна да се движи много бавно, мъчително, агонизиращо бавно. „Моля те, моля те, моля те…“ пищях наум. И колкото повече гласове се прибавяха към хора, толкова по-бързи ставаха движенията му — напълно контролирани и в ритъм с музиката. Не можех да търпя и секунда повече. - — Моля те — проплаках и с едно рязко движение той ме пусна на леглото, легна върху мен, с ръце опрени от двете страни на гърдите ми, и влезе рязко в мен в мига, в който музика стигна апогея си, и аз литнах или по-скоро започнах да падам в най-интензивния и агонизиращ оргазъм, който бях преживявала. Крисчън ме последва, влезе в мен три пъти, застина и падна върху мен. - Когато съзнанието ми се върна от… където и да бе ходило, той леко се отдръпна от мен. Музиката бе спряла. Той се пресегна и бързо разкопча белезниците от ръцете ми. После нежно свали маската от лицето ми и махна слушалките. Примигах в меката светлина и се взрях в напрегнатите му сиви очи. - — Как си? — каза той. - — А ти? — отвърнах. - Устните му се извиха в усмивка. Наведе се и ме целуна. - — Изненадващо добре! — прошепна — Обърни се. - О, боже! Какво искаше сега? Очите му бяха… неописуеми. - — Само ще размачкам раменете ти. - — О… добре. - Обърнах се по корем. Бях ужасно уморена. Крисчън започна да масажира раменете ми. Изстенах. Имаше толкова силни ръце. И знаеше какво прави с тях. Наведе се към мен и целуна косата ми. - — Каква е тази музика? — попитах изтощено. - — Spem in Alium. Мотет от Томас Талис. - — Беше… величествено. - — Винаги съм искал да чукам на това изпълнение. - — Още нещо, което правите за първи път, господин Грей? - — Така е, госпожице Стийл. - Мърках като котка, докато магическите му пръсти масажираха раменете ми. - — Е, и аз за първи път се чукам на фона на това изпълнение — казах сънено. - — Хм… доста нови неща си подаряваме един на друг — констатира той. - — Какво казах в съня си, Крис… опа… Сър? - Ръцете му за миг спряха. - — Каза доста неща, Анастейжа. Говореше за клетки и ягоди… че искаш повече… че ти липсвам. - „О, слава богу!“ - — Това ли е всичко? — попитах с облекчение. - Крисчън легна до мен и ме погледна сериозно. - — А ти какво мислеше, че си казала? - „Мамка му!“ - — Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата. - Сега вече не беше само сериозен. - — Е, да, всъщност аз съм точно това — всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл? - Мигах невинно и се правех на утрепана. - — Нищо не крия. - — Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш. - — Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре. - Усмихна се. - — Не мога да разказвам вицове. - — О, срамота, господин Грей! Значи, все пак има нещо, което не можете да правите. - И двамата се разсмяхме. - — Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове. - Изглеждаше толкова доволен от себе си. Не можех да спра да се смея. - — И аз не умея да разказвам вицове. - — Какъв прекрасен смях — каза той и се наведе да ме целуне. — И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила. - - - 26. - - Събудих се със скок в леглото. Беше ми се присънило, че падам по някакви стълби, и скочих да запазя равновесие. Нямах никаква представа какво става. Бях сама в леглото на Крисчън, а беше тъмно. Нещо ме беше събудило, някаква натрапчива мисъл. Погледнах будилника. Беше пет сутринта, но не ми се спеше повече. Защо ли? О, да, часовата разлика. Сега в Джорджия беше вече осем. По дяволите с това хапче! Трябваше да стана да го взема. Станах. Слава богу, че сънят ми, колкото и да бе кошмарен, бе успял да ме събуди навреме. Чух пианото. Плахи звуци. Обичах да гледам Крисчън да свири. Това си заслужаваше ставането. Увих голото си тяло в хавлията и тръгнах тихо по коридора. От голямата стая се носеше тъжна музика. - Загърнат в мрак, Крисчън седеше в едно мехурче светлина и свиреше. Медните крайчета на косата му блещукаха. Беше гол, до кръста, но знаех, че е обул долнището на пижамата си. Беше изцяло погълнат, свиреше красиво, изгубен в меланхолията на музиката. Поколебах се дали да вляза. Гледах го от тъмния коридор. Не исках да го прекъсвам. Изпитах силен порив да го прегърна. Изглеждаше хем изгубен, хем някак спокоен в самотата си. И тъжен. Болезнено сам. Или може би само музиката бе натежала от толкова много печал. Очевидно не искаше никой да го прекъсва. Мелодията свърши, той спря за миг, после започна отначало. Приближих се предпазливо. Като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Сравнението ме накара да се усмихна. Той погледна нагоре, смръщи се и погледът му се върна върху клавишите. - Дали го бях ядосала с присъствието си? - — Трябваше да си в леглото и да спиш — скара ми се меко той. - Бях сигурна, че нещо го тревожи. - — Ти също — отвърнах не чак толкова меко. - Той ме погледна и устните му се извиха в едва забележима усмивка. - — Карате ли ми се, госпожице Стийл? - — Да, господин Грей, карам ви се. - — Не мога да спя. - Раздразнение, дори гняв минаха като светкавица по лицето му. Едва ли беше ядосан на мен. - Реших да не обръщам внимание на изражението му и смело се наместих до него. Сложих глава на голото му рамо. Любувах се на дългите му пръсти и на начина, по който галеха клавишите. Той спря за секунда, после продължи до края на мелодията. - — Какво беше това? — попитах. - — Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува. - — Винаги се интересувам от това, което правиш. - Той нежно целуна косата ми. - — Не исках да те будя. - — Не ти ме събуди. Изсвири ми другата. - — Коя друга? - — Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук. - — О, Марчело! - Започна да свири бавно. Затворих очи. Тъгата на нотите се завъртя около нас, удари се в стените и отекна. Беше величествено, много красиво и много по-тъжно от Шопен. Усетих как пропадам в печалната мелодия. Всъщност се чувствах точно така. Този дълбок, болезнен копнеж да разбера един изключителен, един различен мъж, да проумея тъгата му, ме смазваше. - — Защо винаги свириш такива тъжни мелодии? - Надигнах се и го погледнах. Той само повдигна рамене. Това бе отговорът му на всеки мой въпрос. Гледаше ме уморено. - — Започнал си да свириш на шест, нали? - Кимна. Умореното му лице се изпъна от напрежение. После добави, без да питам нищо: - — Почнах да уча пиано, за да зарадвам новата си майка. - — За да паснеш в перфектното семейство? - — Може да се каже — каза войнствено той. — Защо стана? Не искаш ли да си починеш от вчерашното пътуване? - — За мен сега е осем. И трябва да си взема хапчето. - Той ме погледна учудено. - — Браво! — Но не личеше да е особено впечатлен. — Само ти можеш да започнеш да пиеш противозачатъчни в друга часова зона. Може би е добре да изчакаш половин час, утре още половин. И така постепенно ще започнеш да ги пиеш в разумно време. - — Планът е добър. И какво ще правим половин час? — Гледах го и мигах невинно. - — Сещам се за няколко неща — засмя се той. Вътрешностите ми се свиха от желание. Почнах леко да се топя под погледа му, а на него никога нищо не му убягваше. - — Или да си говорим? — предложих тихо. - Смръщи се. - — Предпочитам това, което вече съм си наумил — каза и ме сграбчи в скута си. - — Винаги предпочиташ да правим секс пред това да говорим — разсмях се аз. - — Вярно е. Особено с теб. — Напъха нос в косата ми, помириса я и започна ме целува от ухото, надолу, по шията. — Може би върху рояла? — прошепна той. - Тялото ми се скова. Върху рояла? - — Искам да изясним нещо — казах и пулсът ми се ускори рязко. Моето друго аз бе затворило очи и се наслаждаваше на устните му, които докосваха леко кожата ми. - Той спря. - — Винаги така нетърпелива за информация, госпожице Стийл! Какво има да изясняваме? — Дъхът му отново погали врата ми и той продължи с нежните целувки. - — Става дума за нас — казах и затворих очи. - — Хм. И какво за нас? — попита той и спря. - — За договора. — Отворих очи. - В очите му заигра весело пламъче. Той въздъхна облекчено и прокара пръсти по брадичката ми. - — Е, договорът е хипотетичен. И подлежи на обсъждане. — Гласът му бе дрезгав, прегракнал, очите меки. - — Хипотетичен? - — Да — усмихна се той. Гледах го и не разбирах. - — Но ти искаше да го подпишем. - — Това беше преди. Но Правилата остават. Те не подлежат на обсъждане. — Изражението му стана по-твърдо. - — Преди? Преди кое? - — Преди… — Той спря и тревожното изражение се върна на лицето му. — Преди… „повечето“ — каза и сви рамене. - — О! - — Освен това вече два пъти бяхме в Стаята и ти все още не си побягнала от ужас. - — Това ли се очаква от мен? - — Нищо от това, което правиш, Анастейжа, не може да бъде очаквано или предвидено. - — Нека си изясня. Искаш от мен да спазвам Правилата през цялото време, но можем да пренебрегнем останалата част от договора? - — Освен в Стаята. Искам в Стаята да следваш принципа на договора. И да, искам да спазваш Правилата. През цялото време. Така ще знам, че си в безопасност и че ще мога да те имам винаги, когато пожелая. - — А ако наруша някое правило? - — Ще те наказвам. - — Но няма да имаш нужда от разрешението ми? - — Не, ще имам нужда от разрешението ти. - — А ако откажа? - Той ме изгледа озадачено, като че ли не знаеше правилния отговор. - — Ако кажеш „не“, значи „не“. Ще се наложи да търся начин да те убедя. - Станах. Имах нужда от разстояние. Той се намръщи. Гледах го — учуден и отново разтревожен. - — Значи си сигурен, че елементът на наказание трябва да остане? - — Да, но само ако нарушиш Правилата. - — Трябва да ги прочета пак. - — Ще ти ги донеса — каза той. Някак изведнъж заговорихме все едно обсъждаме бизнес сделка. - Лошо. Това стана вече прекалено сериозно. Той се изправи и тръгна с присъщата си грация към кабинета. Мозъкът ми завря. Имах нужда от чай. Защо бъдещето на тази връзка трябваше да се дискутира сега? В 5:40, когато беше притеснен от нещо друго. Дали беше разумно? Тръгнах към кухнята. Беше тъмно. Зачудих се как да включа осветлението. Накрая намерих ключа, включих лампите и сложих вода в чайника. Хапчето! Започнах да ровя в чантата си. Бях я оставила на плота и лесно намерих опаковката. Крисчън се беше върнал и седеше на един от високите столове. Гледаше ме напрегнато. - — Ето ти ги — каза и ми подаде листовете. Забелязах, че някои изречения и части са зачеркнати. - - ПРАВИЛА - _Подчинение:_ - Подчинената ще изпълнява всички инструкции, дадени от Доминанта, незабавно, без колебание или възражение. Подчинената е съгласна да участва във всякакъв вид сексуален контакт, който Доминантът счете за подходящ за сексуалното си удовлетворение, с изключение на дейностите в Приложение 2 — Категорични ограничения. Тя ще участва в сексуалните дейности с желание и без колебание. - _Сън:_ - Подчинената ще спи поне осем седем часа през нощта, освен нощите, когато е с Доминанта. - _Храна:_ - Подчинената ще се храни редовно, с цел да поддържа добро здраве. Храната може да се избира от списък с препоръчани храни (Приложение 4). Подчинената няма да се храни между основните яденета, с изключение на плодове. (ОТХВЪРЛЕНО) - _Облекло:_ - За времето, за което се подписва този договор, Подчинената ще носи само дрехи, одобрени от Доминанта. Доминантът ще предоставя бюджет на Подчинената за облекло, като бюджетът трябва да бъде изразходван. Доминантът ще придружава Подчинената при закупуването на дрехи при случаи, в които намери намесата си за уместна. По желание на Доминанта, Подчинената ще носи всякакви накити, които Доминантът изиска от нея за срока на валидност на този договор, при присъствието на Доминанта или при случаи, които той намери за удачни. - _Спорт_ - Доминантът ще осигурява на подчинената личен треньор четири три пъти седмично за тренировки във време, уговорено между Подчинената и Доминанта. Личният треньор ще дава отчет пред Доминанта за прогреса на Подчинената. - _Лична хигиена/Външен вид:_ - Подчинената ще поддържа тялото си чисто и обезкосмено по всяко време. Подчинената ще посещава козметичен салон, избран от Доминанта и във време посочено от Доминанта, където ще й бъдат прилагани процедури, които Доминантът намери за удачни и правилни. - _Лична безопасност:_ - Подчинената няма да пие повече от допустимото, да пуши или да взема наркотици или да се поставя в ситуации, опасни за здравето и живота й. - _Лични качества:_ - Подчинената няма да влиза в сексуални връзки с никой друг, освен с Доминанта. Подчинената ще се държи скромно и с уважение по всяко време за срока на договора. - Тя трябва да приеме, че поведението й ще бъде преценявано от Доминанта и ще бъде държана отговорна за всички грешки, нарушения на правилата и лошо поведение в отсъствието и присъствието на Доминанта. - В случай на неизпълнение на горепосочените правила Подчинената ще бъде незабавно наказвана, като наказанието ще бъде определяно от Доминанта. - - — И това за подчинението си остава? - — О, да. - Поклатих глава. Изглеждаше ми забавно и в същото време нелепо — и без да искам, врътнах очи. - — Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа? — каза задъхано той. - Мамицата му! - — Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти. - — Каквато е била винаги — каза той, поклати глава и очите му грейнаха от вълнение. - Преглътнах инстинктивно и усетих как тялото ми веднага откликна събудено и възбудено. - — Е… - „Господи, какво да правя?“ - — Да? — Той облиза долната си устна. - — Искаш да ме пляскаш сега? - — Да. И ще го направя. - — Дали, господин Грей? — Засмях се. Предизвиках го. Тая игра се играе от двама. - — И мислиш ли, че ще ме спреш? - — Ако изобщо успееш да ме хванеш. - Очите му се разшириха, той се засмя и бавно започна да се изправя. - — Така ли мислите, госпожице Стийл? - Плотът беше между нас. Тази мебел, която винаги бе представлявала мъчение за мен, сега беше спасение. Бях благодарна, че я има. - — И си захапала устната си — каза той и тръгна бавно наляво, но аз също мръднах наляво. - — Не можеш да го направиш. Та ти самият си въртиш очите. — Опитах се да преговарям с него, но той продължи да настъпва отляво, а с всяка негова крачка се местех и аз. - — Така е, но с тази игра, която _ти_ започна, вдигна доста високо летвата на вълнението. - Очите му грееха. Цялото му тяло излъчваше лудо, животинско очакване. - — Аз съм доста бърза, знаеш, нали? — казах. - — Също и аз, знаеш, нали? — И добави: — Да свършим тихо и спокойно, а? Ела. - — Кога съм свършвала тихо и спокойно? - — Какво имате предвид, госпожице Стийл? — Той пак се засмя. — Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана. - — В случай че успеете да ме хванете, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ви позволя да ме хванете. - — Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест. - — Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей. - — Така е — каза той, замисли се и сбърчи вежди. - И внезапно скокна като звяр към мен, аз изпищях и хукнах към масата в трапезарията. Успях да блъсна масата между нас. Сърцето ми биеше, адреналинът блъскаше във вените ми… Господи… беше толкова вълнуващо! Бях като дете, което си играе с огъня. Гледах го как бавно върви към мен. Отстъпих крачка назад. - — Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа. - — Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво? - — От живота, от вселената… — И вяло махна с ръка. - — Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше. - Той спря и скръсти ръце. В очите му играеха весели пламъчета. - — Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо. - — Не, няма да ме хванеш. - Не, не биваше да звуча прекалено уверена. Повторих си го няколко пъти като мантра. Подсъзнанието ми бе обуло маратонките „Найк“ и беше готово за спринт. - — Да не би да не искаш да те хвана? - — Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти. - Цялото му изражение се промени за секунда. Веселият Крисчън изчезна. Гледаше ме все едно му бях зашила шамар. Беше като попарен, като изпепелен. - — Наистина ли се чувстваш така? — прошепна той. - Тези няколко думи говореха повече от цял роман изписани думи. Говореха толкова много за него, за начина, по който се чувства, за страха му, за омразата му към самия себе си. Не, не се чувствах чак толкова зле. _Или?_ Не бях сигурна. - — Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа — казах и го погледнах с безпокойство. - — Нима… - Изглеждаше напълно изгубен. Все едно бях издърпала килима изпод краката му. - Поех дълбоко дъх, заобиколих масата, застанах пред него и го погледнах в тревожните очи. - — Толкова много ли мразиш това? — попита той с ужас. - — Е, не чак толкова — казах меко, опитвах се да го успокоя. Господи, това беше ужасът, който той изпитваше от докосването! — Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много. - — Но снощи в стаята… ти… - — Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш. - Очите му притъмняха. Като бурно небе. Секундите минаваха, времето течеше — и най-сетне той каза: - — Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш. - „Еба си!“ - — Защо? - Той прокара пръсти през косата си и повдигна рамене. - — Имам нужда от това. — Погледна ме с огромна болка, затвори очи и поклати глава. — Не, не мога да ти кажа. - — Не можеш или не искаш? - — Не искам. - — Значи знаеш защо. - — Да. - — Но не искаш да ми кажеш? - — Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш — каза тревожно той. — Не мога да рискувам, Анастейжа. - — Значи искаш да остана. - — Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя. - „О, боже!“ - Той ме погледна в очите и изведнъж ме дръпна в ръцете си и започна да ме целува страстно. В целувките му усетих паниката и отчаяната му нужда от мен. - — Не ме оставяй. Каза, че няма да ме оставиш, и ме молеше никога да не те оставя. Това говореше в съня си — каза опрял устни в моите. - „О… моите признания в ноктюрно.“ - — Аз не искам да си отивам. — И сърцето ми се сви, обърна се в гърдите ми. - Този мъж имаше някаква огромна потребност. И страхът му — гол, видим. Беше изгубен някъде там, в тъмното. Очите му бяха широко отворени, трескави. Аз можех да го успокоя, да отида за кратко с него в мрака и да го изведа обратно навън, към светлината. - — Покажи ми — прошепнах. - — Да ти покажа? - — Покажи ми колко силно боли. - — Не те разбирам. - — Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е. - Крисчън направи крачка назад от мен, объркан, шокиран. - — Искаш да пробваш? - — Да, искам — казах, но имах съвсем други намерения. Ако направех за него това, щях да го накарам да ми позволи да го докосна. - — Ана, объркваш ме. - — Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти… — Не намирах думите. Очите му се разшириха и той разбра какво ще искам от него. За секунда погледна встрани, но после лицето му застина и ме погледна решително. Преценяваше алтернативите. - Изведнъж ме хвана за ръцете, обърна се и ме изведе от грамадната стая и нагоре по стълбите към Червената стая. Удоволствие и болка, награда и наказание. Думите, които ми беше казал преди толкова много време, кънтяха в главата ми. - — Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си — каза той пред вратата на стаята. — Готова ли си? - Кимнах. Бях твърдо решена. Главата ми се изпразни. Кръвта се източи от нея и за миг ми стана зле. - Той отвори вратата. Все още държеше ръката ми. Грабна нещо като колан от поставката до вратата и ме поведе към червената кожена пейка в дъното. - — Наведи се. - „Добре, мога да го направя.“ Опрях ръце върху гладката червена кожа. Не бе махнал халата ми. Някъде дълбоко в съзнанието ми се промъкна мисълта, че е оставил халата върху тялото ми, защото наистина ще боли. Бях сигурна, че ще боли. - — Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен. - „Защо не започне вече и да приключим с това?“ Винаги подхождаше толкова церемониално, когато искаше да ме накаже! Врътнах очи, но знаех, че не може да ме види. - Той повдигна края на хавлията ми и незнайно защо, но беше по-различно, отколкото ако бях гола. Нежно погали дупето ми и бедрата ми. - — Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен — прошепна той. - Иронията не ме бе напуснала. Та аз бягах, за да избегна това. Ако бе отворил обятията си за мен, аз бих бягала _към_ него, а не _от_ него. - — И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това. - И изведнъж нервният страх в гласа му изчезна. Крисчън се беше върнал в тялото си. Усещах го в гласа му, в начина, по който прокарваше пръстите си по гърба ми. Атмосферата в стаята се промени. - Затворих очи и се приготвих за удара. И той дойде — силен, хапещ, парещ. Ударът с колана беше това, от което най-много се бях страхувала. Извиках неволно и поех дълбоко дъх. - — Брой, Анастейжа — изкомандва той. - — Едно — успях да извикам. Прозвуча като стон. - Удари ме пак. „Боже, наистина боли!“ - — Две! - „Толкова е хубаво да можеш да викаш!“ - Той дишаше тежко, а аз почти не дишах. Отчаяно ровех из душата си за нещо, за което да се хвана. Коланът отново проряза плътта ми. - — Три. — Очите ми се напълниха със сълзи. Господи, болеше повече, отколкото бях очаквала. Беше много по-силно и болезнено от пляскането. Той изобщо не се опитваше да смекчи ударите. - — Четири — викнах и коланът се заби пак. Сълзите потекоха по лицето ми. „Не искам да плача!“ Ядосвах се на себе си, че си позволявам да плача. - — Пет! — Гласът ми се давеше в хълцане и в онзи миг си мислех, че го мразя. Задникът ми беше като подпален. - Оставаше още един път. - — Шест — прошепнах, когато болката ме порази отново. Чух го как пусна колана на земята. Седна и ме грабна в ръцете си. Беше останал без дъх и състраданието му… А аз не исках неговото състрадание. - — Пусни ме. Не… — И започнах да го бутам и да се боря да ме пусне. — Не ме докосвай! — изсъсках. Изправих се и го погледнах. Той ме гледаше озадачен, с широко отворени очи. Избърсах ядно сълзите си. - — Това ли харесваш? Това ли _наистина_ искаш? Мен в това състояние?! — Избърсах носа си с ръкава на хавлията. — Ти си абсолютно смахнат кучи син. - — Ана — умоляваше ме той в шок. - — Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар! - Обърнах се и излязох. - Облегнах се на вратата. _Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли?_ Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното. - Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. _Къде да ида?_ Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която _е_ моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него. - Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва. - В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата. - Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше. - Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен? - О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището: - „Слушай сърцето си и, моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко.“ - И какво направих? Последвах сърцето си и сега съм с подут задник и сломена душа. Трябваше да се махна. Това е. Трябваше да си тръгна. Той не беше за мен, аз не бях за него. Как е възможно това изобщо да проработи? Мисълта да не го видя никога повече буквално ме задуши. Моят господин Петдесет нюанса. - Чух, че вратата се отваря. Беше дошъл! Усетих, че оставя нещо на нощното шкафче до мен. После матракът се огъна под тежестта му и той легна зад мен. - — Тихо, бебчо — каза задъхано. Исках да се дръпна, да ида на другия край на леглото, но лежах като парализирана. Не можех да мръдна, цялото ми тяло беше сковано. — Не бягай от мен, Ана — прошепна той и нежно ме дръпна в прегръдката си, зарови нос в косата ми и ме целуна по врата. - — Не ме мрази — продължи нежно. Усещах дъха му по кожата си. Гласът му беше тъжен, агонизиращо печален. Сърцето ми се сви отново и заплаках тихо. Той продължи да ме целува гальовно, топло, а аз не помръдвах. - Лежахме така, без да си кажем нищо. Мина много време. Стори ми се години. Полека започнах да се отпускам и спрях да плача. Зората дойде, денят дойде и времето минаваше, а ние лежахме тихи. - — Донесох ти болкоуспокояващи и крем — каза след много време той. - Обърнах се бавно към него, все още в ръцете му, сложих ръка на рамото му и го погледнах. Очите му бяха като сив кремък. - Гледах красивото му лице. Не издаваше нищо, дори с очи, но гледаше в моите, без да мигне. „О, той е толкова безмилостно красив.“ За толкова кратко време бе станал едно от най-скъпите за мен неща в живота ми. Вдигнах ръка и го погалих по бузата, прокарах пръсти по четината му. Той затвори очи и издиша. - — Съжалявам — прошепнах. - Той отвори очи и ме изгледа озадачено. - — За какво? - — За това, което казах. - — Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех… — Очите му омекнаха от облекчение. — Съжалявам, че те нараних. - — Аз го пожелах. И сега знам… — Преглътнах. Ето, сега трябваше да го кажа. Да, трябваше. — Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен. - Очите му се разшириха и ужасът се върна. - — Ти си всичко, което искам да си. - „Какво?“ - — Не разбирам. Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза? - Той отново затвори очи. Виждах как хиляди емоции минават по лицето му. Когато отвори очи, те бяха празни. - — Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам. - Мозъкът ми завря, настръхнах цялата. Светът около мен се сви, остана само една бездънна яма, в която да падна. - — Не искам да си тръгвам — казах тихо. „Е, това е.“ Платих, за да видя картите на другия и да съм в играта. Очите ми се напълниха със сълзи. - — И аз не искам да си отиваш — каза той. Гласът му звучеше странно. Той вдигна ръка, нежно погали бузата ми и още по-нежно избърса сълзата ми с палец. — Откакто те видях, аз оживях. — Палецът му мина по долната ми устна. - — И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън. - Очите му отново се разшириха. Този път в тях имаше само страх. - — Не! — почти викна той. Думата излезе все едно току-що му бях изкарала въздуха с ритник. - — Не можеш да ме обичаш, Ана. Не… Това е грешка. - Беше ужасен. - — Грешка? Защо да е грешка? - — Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? — В гласа му имаше агония, скръб. - — Но ти ме правиш щастлива. - — Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя. - Господи! Това беше краят! Ето, дотук бе стигнал с онези петнайсет нещастни момичета. Несъвместимост. - — Никога няма да можем да преодолеем това, нали? — казах. Цялата треперех от страх. - Той поклати глава. Затворих очи. Не можех да гледам лицето му. - — Е, тогава да тръгвам — казах и седнах с мъка. - — Не, не, не си отивай! - Усетих паниката в гласа му. - — Какъв е смисълът да оставам? - Чувствах се изморена, чувствах се като пребито куче. И исках да си тръгна веднага. Станах от леглото. Той тръгна след мен. - — Бих искала да остана сама — казах с безизразен глас и излязох. Той остана в спалнята. - Тръгнах надолу. Огледах голямата стая и си помислих, че само преди няколко часа бях седяла до него, с глава на рамото му, и го слушах как свири. Колко много се бе случило само за няколко часа! Очите ми се бяха отворили и бях разбрала, че най-ужасните ми страхове са били истина. Той не беше способен да дава и да получава любов. И в един миг почувствах странно усещане на облекчение. Поне знаех. - Болката беше толкова нечовешка, че дори отказвах да я приема. Бях като глухоняма, лишена от всякакви сетива. Бях излязла от тялото си, за да не я усещам, и вървях като случаен наблюдател на трагедията, която се разиграваше пред очите ми. - Изкъпах се бързо, като мислех само секунди напред. Например как да изстискам шампоан в ръката си. Сега да сложа шампоана обратно на поставката. Сега изтривалката на лицето. Сега на раменете… прости, механични действия, които изискваха само механична мисъл. - Не си измих косата. Изсуших се бързо. Облякох се в банята. Извадих джинси и тениска от куфара. Джинсите раздразниха кожата ми, но честно казано, болката беше добре дошла. Съсредоточих се върху нея, за да не мисля за смъртоносната рана в кървящото ми сърце. - Наведох се да затворя куфара и погледът ми попадна на подаръка за Крисчън. Едно малко, дори миниатюрно самолетче Бланик L-23. Сълзите ми потекоха. Щастливи мигове. Когато имаше надежда за „повече“. Извадих го от куфара. Трябваше да му го дам. Скъсах един лист от бележника си и написах бележка. - - „Спомен за щастливите дни. - Благодаря ти.“ - Ана - - Погледнах се в огледалото. Към мен гледаше блед и изплашен призрак. Навих косата си на кок. Очите ми бяха подути от сълзите, но какво от това? Подсъзнанието ми ме гледаше с одобрение. Дори тя знаеше, че сега не е време да си показва зъбите. Не можех да повярвам, че целият ми свят се разпада, че всичките ми надежди са напълно изпепелени. „Не, не мисли за това. Не сега. Все още не.“ Поех дълбоко дъх, вдигнах куфара и тръгнах към голямата стая. - Крисчън говореше по телефона. Беше с черни джинси и тениска. Бос. - — Какво е казал! — извика толкова бясно, че аз подскочих. — Трябваше да ми каже шибаната истина. Какъв му е номерът? Трябва да му се обадя… Уелч, нещата са абсолютно прецакани. — Погледна към мен, нареди нещо по телефона и го изключи. - Пристъпих към дивана и си взех раницата. Опитвах се да не го гледам. Извадих макбука, отидох в кухнята и го оставих на плота за закуска, а до него оставих и блакберито и ключовете от колата. Когато се обърнах и го погледнах, очите му пищяха от ужас. - — Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. — Гласът ми беше спокоен, без никаква емоция. - — Ана, не искам тези неща, те са твои! — Отказваше да повярва. — Вземи ги. - — Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече. - — Ана, бъди разумна! — Дори _сега_ ми се караше. - — Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. — Гласът ми беше тих и монотонен. - — Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко? - — Не. — „Разбира се, че не искам, та аз те обичам!“ — Не искам. Опитвам се да защитя себе си — прошепнах. „Защото ти не ме искаш така, както те искам аз.“ - — Моля те, Ана, вземи тези неща. - — Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата. - Той присви очи, но вече не ми пукаше. Е, може би съвсем малко. Гледах го, без да мигам, без да отстъпвам нито крачка. - — Би ли приела чек? — попита той горчиво. - — Да. Мисля, че си добър в писането на чекове. - Не се усмихна. Обърна се и зашляпа с боси крака към кабинета си. Погледнах за последно картините, цялото това изкуство по стените — абстрактно, спокойно, студено. Съвсем подходящо за това място. Очите ми се спряха на рояла. Ако си бях държала устата затворена, можеше да се любим върху него. „Не, не да се любим, той щеше да чука, а аз да правя секс.“ Мисълта заседна тъжно в съзнанието ми и в парченцата от разбитото ми сърце. „Той никога не ме е любил истински, нали? За него винаги е било чукане.“ - Крисчън се върна и ми подаде плик. - — Тейлър взе добри пари за нея. Колата се оказа класическа. Можеш да го попиташ. Той ще те откара — каза и погледна някъде зад рамото ми. Обърнах се. Тейлър стоеше до вратата, облечен в безупречния си костюм. - — Няма нужда. Мога и сама. Благодаря. - Той едва сдържаше яростта си. - — За всяко нещо ли ще ми възразяваш? - — Защо да променяме традицията? — Вдигнах извинително рамене. - Той затвори очи за миг и прокара ръце през косата си. - — Ана, моля те, нека Тейлър те закара. - — Ще приготвя колата, госпожице Стийл — каза авторитетно Тейлър. Крисчън му кимна и когато се обърнах, той бе излязъл. - Обърнах се към Крисчън. Бяхме на метър един от друг. Той направи крачка напред, а аз инстинктивно отстъпих назад. Той спря, болката в горещите му очи пулсираше. - — Не си отивай — каза с копнеж. - — Не мога да остана. Зная какво искам, а ти не можеш да ми го дадеш. Знам и какво искаш ти, а аз не мога да ти го дам. - Той направи още една крачка. Вдигнах ръце да го спра. - — Не, не го прави, моля те. — Отстъпвах назад. Нямаше начин да понеса допира му точно сега. Това би ме убило. — Не мога да го понеса. - Грабнах куфара и раницата и тръгнах към фоайето. Той тръгна след мен, като спазваше желаното от мен разстояние. Натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и се качих. - — Довиждане, Крисчън. - — Довиждане, Ана — каза той. Изглеждаше напълно, изцяло смазан, сразен. Един мъж, умиращ в агонията на болката си. Точно както умирах аз. Откъснах очи от него, преди да променя решението си и да се опитам да го успокоя. - Вратите се затвориха и асансьорът ме дръпна надолу към гаража и към вратите на собствения ми ад. - - - Тейлър отвори вратата и аз седнах на задната седалка. Опитах се да не го гледам в очите. Бях се издънила. Пълен провал във всичко. Бях се надявала да изведа моя Петдесет нюанса към светлината, но това се оказа задача извън способностите ми. Отчаяно се мъчех да задържа сълзите си. Когато тръгнахме по Четвърто авеню, погледнах през прозореца. И тогава, чак тогава осъзнах какво всъщност бях направила. Бях го изоставила. Единствения мъж, когото бях обичала. Единствения мъж, с когото бях спала. И го бях изоставила. Болката раздра тялото ми. Сълзите потекоха по страните ми. Бършех ги бързо, търсех слънчевите си очила из чантата. Докато чакахме на един светофар, Тейлър ми подаде кърпичка. Без да ме поглежда, без да казва нищо. - — Благодаря — казах. Този негов мил жест ме довърши. Облегнах се в луксозната кожена седалка и заплаках с глас. - - - Апартаментът изглеждаше призрачно празен и непознат. Не бях живяла тук достатъчно, за да го усетя като мой дом. Тръгнах направо към стаята си. И там, на леглото, висеше почти спадналият балон. Чарли Танго изглеждаше точно като мен. Грабнах го и го притиснах към себе си. „Какво направих? Какво направих?“ - Хвърлих се на леглото с дрехите, с обувките, с всичко, и заридах. Болката се разрастваше. Дори костният ми мозък беше парализиран. Физически, психически, метафизично непоносима, унищожителна болка. Скръб. Сама си бях причинила тази скръб. - И тогава видях лицето на моето друго аз. И разбрах. Болката от ударите на колана беше нищо в сравнение с това самоунищожение. Свих се, като отчаяно стисках спадналия балон и кърпичката на Тейлър, и се предадох на скръбта. - - - $id = 7614 - $source = Моята библиотека - __Издание:__ - Е. Л. Джеймс. Петдесет нюанса сиво - Английска. Първо издание - ИК „Бард“, София, 2012 - Редактор: Иван Тотоманов - ISBN: 978-954-655-330-0 - diff --git a/plugins/bs/src/free_ebook.txt b/plugins/bs/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/ca/src/paulina_buxareu.txt b/plugins/ca/src/paulina_buxareu.txt deleted file mode 100644 index dd9cb9f4..00000000 --- a/plugins/ca/src/paulina_buxareu.txt +++ /dev/null @@ -1,6073 +0,0 @@ -The Project Gutenberg EBook of Paulina Buxareu, by Josep Maria Sagarra - -This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with -almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or -re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included -with this eBook or online at www.gutenberg.org - - -Title: Paulina Buxareu - -Author: Josep Maria Sagarra - -Release Date: March 2, 2008 [EBook #24729] - -Language: Catalan - - -*** START OF THIS PROJECT GUTENBERG EBOOK PAULINA BUXAREU *** - - - - - - - - - -PAULINA BUXAREU - Josep Maria de Sagarra - - - -PRIMERA PART - - - -I - -Jo vaig conèixer en Víctor Buxareu i Buxareu en un dolç poblet de -muntanya on em deixo caure gairebé tots els istius. - -En aquest poblet no hi tinc casa pròpia ni llogada, ni una -llenqueta de terra, ni una tomaquera tan sols; no m'hi lliga cap -interès material, per petit que sigui. Això és causa que el seu -record no faci trontollar el meu egoïsme: ni em treu la son el -presseguer exposat a la golafreria pública, ni el mestre de cases -que no fineix mai la paret del galliner. - -Aquest poble no és gaire lluny de Barcelona; permet l'anar i venir -cada dia; cosa que el fa assolible a molta gent de despatx. Però, -sigui pel que sigui, la concurrència hi és escassa; i no pas per -falta d'aigua, ni de verdor, ni de bones vistes. No vol dir tot -això que en el poblet deixi de formar-s'hi colònia. Ben al -contrari; hi ha una mena de colònia reduïda, ensopida; d'aquestes -colònies que, encara que siguin d'estar per casa i dispensin de -tot enfarfec sumptuari, tenen l'inconvenient gravíssim que les -trobes a cada moment i no t'és possible donar un pas si no és en -comunitat. - -Però jo confesso que es pot passar per això i molt més, perquè el -poblet s'ho val i ho fa perdonar tot. Com que és en una vall -pregona i els pendents li venen a sobre, per tot arreu se sent una -cançó d'aigua que no s'acaba mai. - -La seva gràcia no l'envileixen els pantalons de color de crema -guardadors d'arrogàncies abdominals, ni el castellà barroer -d'alguna dama, ni els paperots que hi ha vora les fonts, entre els -blauets i les campanetes, greixosos d'acariciar la xocolata i la -llonganissa. - -Per damunt de la trista deixalla dels homes, hi ha el meravellós -encantament de totes les coses vives; i jo, per part meva, servo -d'aquest poble els més amables records: ja sia la imatge del -dessagnament solar, de la fumarella de boira o de la nuca rosada -víctima del boll. - -En els llocs on el nombre d'estiuejants és reduït, té una -importància capital el saber (quan encara no apreta la calor) qui -són els novells, quina casta de gent anirà a raure a tal casa o a -tal altra; perquè, naturalment, en els poblets d'estiueig hi ha -sempre els emigrants i els ocells de pas; com que els que se'n van -per tornar l'any vinent ja es coneixen i ja s'ho han dit tot, els -ocells de pas vénen a ser en definitiva l'èxit o el fracàs de -l'istiu. - -No costarà gaire imaginar-nos els salts que fa el cor quan es -veuen venir per la carretera les tartanes que duen als nous -estiuejants. Entre les dues rodes plenes de pols, i sota la vela -decrèpita, bateguen les ànimes que han de posar una mica de -gràcia, ensopiment o lleugeresa dins d'aquest aire on deliren els -pollancres i es belluga un bé de Déu de coses entendridores. - -I no hi ha dubte que és la tafaneria més justificada la del -jovenet que, fendint les ombres vesprals amb una mirada violenta -(quan encara no s'ha descongestionat la càrrega humana del -vehicle) descobreix un ample barret i una lleu ombrel·la, i sent -el cascavell d'unes rialles molt fresques que delaten una joveneta -de divuit anys. - -Una noia inconeguda, en aquests casos, és el més torbador misteri -que pugui presentar-se: no et deixa aclucar l'ull en tota la nit. -¡Com es fa viva, aquella calma nocturna, amb els grills i les -aranyes, i algun lladruc estantís, si penses que no gaire lluny de -tu jeu una donzella que t'ha semblat divina a la migrada claror -dels fanals de la tartana, i t'imagines que demà, a plena llum, -esguardaràs la seva rosada finor, i sentiràs el to de la seva veu -en el repòs discret d'una pollancreda! - -Però, abandonem tals consideracions i anem al gra. Vull dir: no -oblidem el meu amic Víctor Buxareu. Aquest apreciable subjecte el -vaig conèixer, com ja he dit, en el poblet muntanyenc; i ara diré -que en qualitat d'ocell de pas. Efectivament, la família Buxareu -va venir un any, i després no ha tornat: sigui perquè es van -ensopir molt, sigui perquè no els varen provar les aigües. - -Era quan el juliol estava fent els darrers badalls que -comparegueren, en un auto llogat, en Víctor, la seva dona, quatre -brivalls deliciosos, i una germana que, si no hem de mirar gaire -prim, també diré que era deliciosa. - -L'arribada va ser cap al tard. Com que ningú els coneixia, no hi -hagueren xiscles, ni petons, ni encaixades. - -Varen instal·lar-se silenciosament en llur domicili estival: una -caseta horrible, pintada de rosa, amb una mica de jardí, però -situada en un recó agradable de verdor; encara que el senyor Prats -(un de la colònia) deia que a la nit no podrien dormir de mosquits -per estar massa prop de la Riera. - -Les minyones dels Buxareu varen comparèixer una mica més tard amb -la tartana del servei públic. I deixem-los estar la primera nit, -atrafegats amb la cuina que no tira, apaivagant la canalla i -cercant les claus dels baguls. - -És inútil contar la manera no gens complicada com jo vaig entrar -en relació amb la família Buxareu. Només puc dir que, al cap d'una -setmana de veure'ns, en Víctor em va invitar a fer una excursió -plegats; una excursió curta sense massa pujades ni baixades, -perquè els nens poguessin fruir força i no perillés l'estabilitat -de la senyora Buxareu. La senyora Buxareu no s'havia decidit -encara a calçar les espardenyes camperoles. - -En Víctor Buxareu és un home obert i franc. Posseeix els dots de -l'admiració i l'entusiasme: és d'aquells que van amb el cor a la -mà. Sense ser un xerraire excessiu, li agrada parlar, i parlar -d'ell, com totes les persones ben intencionades. - -Deu anar a la ratlla dels trenta quatre anys, i físicament és -d'una vulgaritat simpàtica: ni alt ni baix, ni gras ni prim, -tirant a bru, el cabell escàs, afaitat sempre d'una manera -impecable; es deixa un bigotet com un raspall; té uns ulls atacats -de miopia, i una gran boca, on es marca una certa energia viril. - -Vesteix discretament, no diu mai cap paraula grollera, és -extraordinàriament efusiu, i quan dóna la mà apreta ben fort. - -El rostre de la senyora Buxareu és una harmonia daurada, fina i -grassa, on es fonen les perles i les roses; i els seus ulls són -dues llenquetes de cel tremoladís. - -És una dona que ompliria de glòria la intimitat d'un burgès -capficat pel negoci, i vessaria tràgiques ombres a la capçalera -d'un adolescent inexpert. Però la senyora Buxareu és tranquila i -honesta: els seus ulls, d'una sinceritat diàfana, reflecteixen -sempre la cara bruna del seu marit, i tot el sant dia no fa sinó -repetir els noms dels seus infants, quatre galifardeus que no la -deixen viure. - -Aquesta dona, nascuda d'una mare troglodítica i d'un senyor -Ramonet qualsevol, engendrada amb les angúnies de la botigueta i -educada per unes monges incolores, tot de sobte es manifestà -meravellosa, enlluernant; i quan, per una puja de valors, el seu -pare es va engegar amb automòbil de trompeta ferotge per -l'esfaltat del Passeig de Gràcia, la senyora Buxareu arribà a ser -una donzella cobejable en tots els sentits. Aleshores vingué el -festeig amb en Víctor, després el casament, després quatre -infants; i, malgrat aquesta darrera circumstància, la gerdor no ha -emigrat del seu cos, i la senyora Buxareu és una bellesa digna de -tota honor. - -Deixem ara la senyora Buxareu, i diguem alguna cosa de la germana -d'en Víctor. En parlar d'aquesta donzella voldria que una absoluta -fredor guiés les meves paraules. Això ho dic per algunes coses que -més endavant han de ser comentades en aquesta història. - -La germana, que es diu Lluïseta, és bruna, petita, té una cara -simpàtica; no és bella, però és bufona, el cos ben proporcionat; -té la veu de noia viciada, però sap donar-li unes inflexions molt -dolces que a ella li escauen bé - -La seva animeta no es manifesta mai. És d'aquelles noies que, al -començament de tractar-la, un no sap ben bé amb qui se les heu. -Tan aviat diu una cosa atinada i graciosa, com es despenja amb una -lletania de consideracions enfavades i ridícoles. Tan aviat fa un -gest de flexible llibertat, com s'encongeix en una hipòcrita -virtut de col·legiala. Al punt de la nostra coneixença acabava de -complir divuit anys. - -Però ni la senyora Buxareu, que es diu Maria de la Mercè, ni la -Lluïseta, són les que omplen aquella casa ni les que donen -caràcter a la família Buxareu. S'aguanten totes dues dins d'un to -correcte, descolorit i vulgar. - -...Allí els que vibren de debò són en Víctor Buxareu i la canalla. -La descendència està constituïda per quatre nois: el més gran té -deu anys, i el més petit tres i mig. Llurs noms, per ordre de -grans a petits, són: Josep, Víctor, Lluís i Ramon. - -Des que arribaren es varen fer el amos de la situació. Quan encara -la família Buxareu es mantenia en la més absoluta reserva, i -només, de tant en tant, quan se'ls trobava en tombar un corriolet, -feien un -Bones tardes- discretíssim, els quatre xicots, amb les -consecutives reprensions i protestes de la seva mare, es ficaven -per tot arreu i se les emprenien amb el més pintat. El que -guanyava en ardidesa els seus germans era en Víctor, el segon: -l'endemà de l'arribada va anar ja a cops de puny amb un xicot veí -més gran que ell; i, amb una decisió extraordinària, va comprar -anissos en una tenda que venen de tot. - -Els quatre nens de la senyora Buxareu foren el primer lligam, els -qui trencaren el glaç. Per a ells no existia obstacle de cap mena: -passaren el llindar veí, jugaren amb altres nens i s'atiparen de -confitures d'altri. Després foren les dones les qui entraren en -moderada relació; i finalment en Víctor, que el segon diumenge, a -la sortida de missa, ja parlà del temps, de la política i del seu -negoci amb dos o tres senyors estiuejants. - -Desprès, els Buxareu foren el bo i millor de la colònia: totes les -senyores parlaven d'ells amb elogi desmesurat; els marits -assentien prudentment; la canalla demostraven un goig -extraordinari jugant amb els quatre petits Buxareu; i els nens de -cada casa tenien especial predilecció per un dels quatre germans. -La Lluïseta, encara que amb certa timidesa, va alternar amb -tothom, va ballar, i va dir coses plenes de salvatge joventut i de -blederia de pensionat. El que els homes adoraven més en la nova -família, era la portentosa cabellera de la senyora Buxareu, la -blancor de la seva pell, la finor deliciosa dels seus braços; -encara que tot això ho cloïen amb aquestes quatre paraules: -És -una dona espatarrant;- i, d'en Víctor, no sabien dir altra cosa -sinó que era molt simpàtic. - -Efectivament, la qualitat sobresortint d'en Víctor Buxareu era un -do per a fer-se simpàtic a tothom. Tenia el bon encert d'endevinar -la flaca de la gent; però era un bon encert instintiu. Ell no deia -mai res desagradable. La seva amabilitat era dolça sense ser -embafadora. - -La Maria de la Mercè n'estava enamoradíssima; la Lluïseta sentia -per ell una admiració profunda; i els seus fills li saltaven a -sobre d'una manera esbojarrada i brutal, jugaven amb ell com si -fos un xicot; però a la més lleugera advertència, al crit més -insignificant, l'obeïen amb una puntualitat esveradora. I aquest -estat cordialíssim de tota la família no passava desapercebut de -la gent, i refermava més encara les admiracions i les lloances. - -Jo he de confessar que aquesta simpatía centrífuga d'en Víctor -Buxareu em va agafar de ple, en el poc que pesava la meva opinió -dins les decisions i comentaris de la colònia: vaig convertir-me -en cantor absolut i entusiasta d'en Víctor. - -Però no havia arreplegat encara el _moment sentimental_ del meu -nou amic; i, si no l'havia arreplegat, el veia venir: jo estava -segur que en Víctor em tenia simpatía i confiança; que si no havia -trencat el glaç era per falta d'ocasió oportuna; i, en aquest -estat les coses, és molt natural que no triguéssim gaires dies a -trobar l'hora de les confidències. - -Fou en una d'aquelles sortides que fèiem a la caiguda de la tarda. -Endavant anaven els quatre nens, la Lluïseta, la Maria de la -Mercè, una mainadera, i altres persones grans i petites que no són -del cas. La cosa més natural hauria estat que jo donés conversa a -la Lluïseta. Doncs no era així (en aquestes sortides, moltes -vegades m'ha tocat carregar amb el neulers): jo anava endarrerit, -aclaparat totalment per la conversa càlida i pròdiga d'en Víctor -Buxareu. I perdoneu un petit incís: he dit que moltes vegades m'ha -tocat carregar amb els neulers, i això és la pura veritat: ara -recordo que, en un altre poble tan dolç com el que ens entreté, -una tarda d'istiu que anàvem de passejada amb altres amics i -amigues meves, mentre els meus companys cadascun fruïa del braç -d'una donzella, jo, darrera de tothom, com un conco avorrit, duia -repenjada una mena de senyora escardalenca, mare d'un feix de -bordegassos, que s'entretenia fent-me pessigolletes al clatell amb -una herba rasposa. Us torno a dir que em perdoneu aquest incís de -comprimida protesta, i tornem a seguir el fil d'aquesta història. - -En Víctor Buxareu, després de fer mil voltes de paraules, no -trobant encara el to, faltant-li l'embranzida, a la fi va -decidir-se; i, agafant-me el braç i esguardant la llunyania blava, -digué: - --Miri: això del casament, és qüestió d'ensopegar-ho. - -Jo he estat sempre un home d'una gran timidesa: potser li diré que -més d'una vegada aquesta timidesa m'ha fet quedar en ridícul. Com -vostè comprèn, amb aquest defecte no he tingut mai un èxit decidit -entre les dones. Més li diré: quan era jovenet, les dones em feien -una mena de por. Era un noi sorrut: d'aquests que no riuen ni es -diverteixen. Vagi a saber qui en tenia la culpa, de tot això: si -el meu propi natural o l'educació rígida que m'havia donat el meu -pare. - -Així és que, quan algun company o parent meu de la mateixa edat em -parlava d'amor o de festeig, jo contestava sempre amb una rialleta -d'esperit fort. I cregui que dintre meu patia terriblement: la -meva vida estava ben desgavellada, i la presència d'una dona, més -o menys jove i més o menys maca, em trasbalsava de cap a peus. Per -altra banda jo sentia una horror molt gran per certes coses: vull -dir que era un noi absolutament cast. Així vaig arribar fins a -vint-i-un anys. - -En aquesta edat va passar-me un fet decisiu. Vostè sap quina és la -indústria de casa nostra. El meu pare, al Cel sigui, era un esclau -de la seva fàbrica i el seu negoci: per a ell no hi havia al món -sinó allò i la família, i fins li semblava que la família i el -negoci eren la mateixa cosa. Tant al meu germà com a mi, en -sortint del col·legi, ens va col·locar l'un a la fàbrica, l'altre -al despatx: jo era aquest últim. I el meu pare no concebia que -nosaltres tinguéssim altres aspiracions, ni que veiéssim més enllà -d'aquell límit que ell ens havia marcat. Si jo li hagués proposat -de ser metge o advocat, o qualsevol altra carrera, crec que -m'hauria tret de casa. - -Com li he dit abans, arribà per a mi un fet extraordinari. El meu -pare, desitjós de completar la meva educació, de fer-me una mica -home, va decidir enviar-me a Anglaterra; però després es repensà, -i va enviar-me a Brussel·les. A mi això em féu molta il·lusió. -Vingueren els preparatius, em recomanaren a un senyor català, -resident a Bèlgica, molt amic de casa, i vaig fer el viatge amb -tota felicitat. Però, miri, jo sóc com els gats: vull dir que -m'enyoro. De primer escrivia a casa unes cartes plenes -d'entusiasme. Després el meu pare, que em coneixia bastant bé, va -notar un decaiment en mi. Si sorrut i esquerp era a Barcelona, -molt més ho era allà, entre les meves noves relacions. Tenia dos -companys, a la pensió on m'estava, que em semblaven intolerables. -En fi, que em vaig posar malalt, i em vingueren a cercar. La meva -malaltia era nerviosa, produïda per una debilitat general. Em -recomanaren repòs. Vaig deixar tot treball, i el meu pare em va -enviar a Sitges, a una casa on havíem passat algun istiu, amb -l'única missió de jeure sota els pins. Aleshores tenia vint-i-dos -anys. Vaig passar quatre mesos completament sol, i mai el cervell -m'ha donat tantes voltes com en aquell temps. - -Aquella por que m'havia fet tot el que podríem dir-ne relacions va -passar-me de mica en mica. Perquè... veurà... no és que jo cregués -que era una infelicitat estimar una dona: el que em passava és que -ho veia molt lluny de mi... què li diré!... no sabia com -embestir-ho... Per altra banda el treball me'n distreia, i no -sentia cap necessitat de tenir nòvia. Però tot aquell temps -d'estar sol, aquelles hores interminables! No es cregui, a mi la -naturalesa m'agrada molt: jo, al camp, hi frueixo, com ho haurà -pogut observar aquests dies; però la soletat, la absència de -treball! Se'm va fer una mena d'angúnia a dins, com un buit, i, -aleshores sí, vaig sentir, per primer cop en ma vida, d'una manera -irresistible, la necessitat d'estimar una dona. - -Jo he beneït moltes vegades la malaltia aquella. Va arribar el -temps de la calor, va venir el meu pare a fer-me un mes de -companyia, les torres i les cases d'estiuejants varen omplir-se... -allí la vaig veure per primera vegada. - -Aquí en Víctor Buxareu callà; una mena d'entendriment percudí el -seu cos, i s'adonà del to una mica massa vibrant de la seva veu. -Jo no vaig dir mitja paraula. Haviem perdut de vista els companys -de passeig, i apretàrem el pas en silenci. - -De seguida vàrem atrapar la colla. Una mica de sol estantís -s'havia posat damunt la cabellera de la senyora Buxareu, la seva -nuca rosada semblava més fresca que mai, i el seu cos rítmicament -avançava pel caminoi humit, gras d'herbes. Aleshores en Víctor -Buxareu no pogué contenir el torrent estroncat de la seva paraula, -que, més vibrant i més càlida digué aquestes coses: - --La meva timidesa em corsecava la sang. No sabia com fer-m'ho -perquè ella comprengués que jo l'estimava; només de veure-la -quedava desconcertat. Però, cregui'm, la meva dona, si vostè -l'hagués coneguda aleshores (no és per dir-ho, ni perquè sigui la -meva dona)... - - A mi em va venir a la punta de la llengua una oració laudatòria -de la senyora Buxareu, però vaig creure més convenient callar: el -meu elogi hauria desfet la sincera solemnitat del moment. En -Víctor continuà: - --Vosté no sap el que vaig patir. Però una tarda, fent esforços -sobrehumans, li vaig dir: «-Maria de la Mercè: l'estimo». I, miri, -jo em pensava que ella no se n'havia adonat, que aquestes paraules -la sorpendrien. Doncs tot al contrari escoltà la meva declaració, -muda, una mica vermella. Després em digué, per tota resposta: «-Ja -m'ho pensava: jo també l'estimo a vostè.» I els seus ulls -s'omplien de llàgrimes.- En Victor Buxareu va fer un gran sospir. -Erem en una pujada. Posà un moment la seva mà damunt de la meva -espatlla i exclamà, molt convençut: - --Ja li ho he dit, amic meu: això del matrimoni és qüestió -d'ensopegar-ho; i jo cregui que n'estic satisfet.- Per fi -arribàrem a la font desitjada. Ens vàrem barrejar amb els altres. -Jo vaig tenir ocasió de dir tres o quatre coses a la Lluïseta, de -complimentar la senyora Buxareu i de caçar un borinot per a la -canalla. - -La senyora Buxareu distribuí el berenar. En Víctor restava al meu -costat, una mica confós de les seves anteriors declaracions, una -mica trist d'haver interromput aquell moment de fina intimitat, -una mica penedit d'haver donat un trosset de la seva ànima, però -content en mig de tot, respirant una impertorbable satisfacció; i, -sense encomanar-se a Déu ni al diable, va recollir el pa i la -llonganissa que li oferia la seva dona, i, amb una voracitat -primitiva, hi va enfonsar les dents com si tal cosa. - - - -II - -No vacil·laré gens per a afirmar que en Víctor Buxareu era -superior a tots els individus de la colònia. Aquesta qualitat va -fer minvar els elogis, fins a arribar a una indiferència, fins a -arribar a una antipatia. Això sol passar per tot arreu, però en -les colònies estivals es perden i es guanyen els prestigis amb la -rapidesa màxima. - -Molt aviat el trobaren tivat, poc sincer. Li discutiren la -fortuna; descendiren al terreny de la compra, del forner, de la -dona que porta els ous i de la que porta el peix. De la senyora -Buxareu en digueren a l'alçada d'un campanar, i els nens els -trobaren impertinents, enganxosos i mal educats. Tot això, com és -natural, es deia en veu baixa, i la família Buxareu seguia -aparentment en un lloc d'honor. En Víctor va adonar-se'n, i -procurà tenir el mínimum de contacte amb la gent: a ell -l'interessava que els nens fessin salut, i anava poble enfora a -cercar la llibertat dels camins, i en les petites excursions es -reduí el nombre fins a arribar a l'estricta família. - -Tot això, a mi, no em va venir gens de nou, i vaig alegrar-me'n, -en el fons. La meva amistat amb els Buxareu no va decandir, sinó -molt al contrari. És clar que algú deia que jo hi anava per la -Lluïseta, i algú, més mal intencionat, afegia que el fi de les -meves ambicions era la senyora Buxareu. Però això, a mi, tant se -me'n donava; i en Víctor (que també una mica d'aquesta misèria li -arribà a les orelles) era prou noble per a fer-ne gens de cabal. - -En fer afirmacions i en explicar esdeveniments cal comptar sempre -amb la malícia de la gent, i procurar que les nostres paraules -restin invulnerables; i no seria aquesta la sort de la meva -història si no parlés clarament sobre la relació parcial que jo -tenia amb en Víctor Buxareu, la seva dona i la seva germana. - -No cal que insisteixi sobre la meva amistat amb en Víctor. En -parlar de la Maria de la Mercè, afirmo sincerament que sols una -justificada admiració de la seva bellesa va inspirar les nostres -cordials relacions. Aquí el punt més flac és el que fa referència -a la Lluïseta. - -Aquesta donzella no era pas despreciable per al que podriem dir-ne -una combinació matrimonial, i em sembla naturalíssim que algú -pensés de mi: -Aquest va directament. a apoderar-se del cor de la -Luïseta. - -Abans s'ha afirmat que la Lluïseta era una noia desconcertant, una -barreja de cosa viva i cosa dissecada. Això no és res -extraordinari. Si anem a mirar, la majoria de les donzelles que -coneixem, si fa o no fa pateixen d'aquest mal. - -Jo no tinc la pretensió d'endevinar en un moment la complicada -psicologia de les persones, i totes les coses que fins ara he dit -de la Lluïseta no són sinó primeres impressions: a mesura que -passaren els dies en el nostre comú sojorn estival, s'anà definint -el concepte que jo em formulava sobre aquesta noia, i, ara que han -passat els anys, puc parlar-ne amb tota imparcialitat. - -La Lluïseta no era una noia comunicativa: donava la impressió de -ser una persona callada, fins parada. Anava amb les altres -donzelles, i mai feia el primer paper, ni el segon: es tenia de -mirar molt, per veure-la, Però els ulls pacients i una mica fins -podien copsar un detall en el vestit, un graciós esborifament a la -cabellera o un tremolar indecís a les parpelles, que la feien -superior a totes les noies que la voltaven; i aleshores, encara -que un no volgués, solament veia la Lluïseta. - -D'això, estic segur que ella no se n'adonà mai, com no se -n'adonaren les senyores de la colònia; i, si alguna de les seves -amistats efímeres va adonar-se'n (em refereixo a les femenines), -suposo que s'ho callaria prudentment. - -Fora del que he dit abans, res extraordinari percudia en la seva -figura: tenia una mica de tot; no hi havia en ella cap contrast -violent; tot s'unia, es fonia i s'harmonitzava d'una manera -tranquila. - -Pel que fa referència a les nostres relacions, estic segur que no -vaig estimar-la mai. Ara bé: els més grans esdeveniments depenen a -vegades d'una casualitat, d'una circumstància insignificant. -Alguna d'aquestes circumstàncies insignificants, ¿es presentà -entre la Lluïseta i jo? Em guardaré prou de negar-ho. Ara recordo -un fet, i el contaré tan bé com sàpiga. - -Era un dia que jo, prudentment, i una mica apartat dels altres, -sentia relliscar per la meva sang aquella torbadora satisfacció i -aquella picor amable que produeix una companyia femenina. Aquesta -companyia femenina era la Lluïseta. En les nostres estones de -col·loqui, hi havia dies que jo no sabia què dir-li: ella tampoc -podia desplegar les paraules de cap manera. Altres cops ens -entreteniem dient coses sense cap substància, repetint -combinacions de paraules fetes, manifestant sentiments -completament falsos. Altres vegades, tant ella com jo, dèiem -purament i simple el que pensàvem. - -I vet aquí que aquest dia era d'aquells que les paraules fluïen -sense dificultats i sense afectació. Jo sé que vaig parlar molt i -d'una pila de coses: ella, per la seva part, xerrava com un ocell. -Érem a la caiguda de la tarda. Caminavem per un corriol una mica -pendent, la Lluïseta estava relativament cansada; i vàrem callar -una estona. Jo estic seguríssim que ella no va adonar-se de res, -que absolutament res de particular va veure en les meves paraules -d'abans, perquè de fet res de particular hi havia; però (el que -són les coses!) també estic seguríssim que aquella tarda jo havia -vist i havia sentit d'una manera diversa que les altres tardes. Si -em fessin dir per què, no podria precisar-ho justament. ¿M'havia -enamorat de la Lluïseta? Això no; però que el meu esperit estava -en una predisposició per a arribar-hi, això ja és més possible. En -fi, feia una estona que callàvem. Jo anava a dir alguna cosa; no -sé què anava a dir d'una manera concreta; però segurament anava a -_iniciar-me_. Però un esdeveniment insignificant, i extraordinari -al mateix temps, succeí aleshores. Jo vaig mirar a terra, i vaig -apreciar, a uns pocs mil·límetres de la meva espardenya, l'únic -ser que en aquell moment em podia fer perdre la serenitat: un -gripau. Instintivament, vaig fer un salt enrera, abandonant la -meva parella: una mena d'esgarrifor em va córrer de dalt a baix de -l'espinada, i vaig fer mil combinacions i mil escarafalls per no -veure una altra vegada aquell ésser humil que diuen que és tan -útil a l'agricultura. Això em va trasbalsar en absolut. La -Lluïseta, que havia apreciat finament la meva ridícula posició, va -riure per tot el succeït, i a mi no em quedà altre remei que -riure, també, i ponderar l'horror que em produïen aquesta mena de -bestioles. No cal dir que, després d'això, era ja inútil tota la -preparació d'abans. Quan vaig trobar-me sol vaig meditar una mica -sobre els fets d'aquella tarda, i em vaig esgarrifar pensant que -jo hauria pogut _iniciar-me_, és a dir, que, cedint a una lleu -emoció epidèrmica, hagués pogut jugar amb les nostres vides. -Perquè veia, aleshores, que allò no podia ser, que jo no estimava -la Lluïseta; que no podia estimar-la. El motiu d'aquesta -apreciació tampoc puc dir-lo. Són coses que no es raonen: se -senten com aquestes punxades que et sembla que et fiblen el cor, -que són molt vives, però que no saps com ni per què t'han vingut. -Tot això vaig pensar-ho ràpidament. Jo estava salvat, i dintre meu -beneïa el grotesc incident, i estava contentíssim de pensar que la -Lluïseta no s'havia informat de res. - -Després d'aquest dia no es cregui que jo m'apartés de la Lluïseta. -No n'hi havia cap necessitat: el perill havia desaparescut d'una -manera absoluta, i jo podia apreciar més que mai la nostra amistat -transparent i sereníssima. - -Tot el que succeí entre nosaltres està ja contat. Això fou el -màxim moment sentimental: després, una tranquil·litat agradable. -En Víctor dubtà, per un instant, de si jo estaria enamorat de la -seva germana; la Maria de la Mercè s'ho va arribar a creure; -encara que ben aviat s'esvaïren en ells aquests dubtes i aquestes -creences. - -Aclarit aquest punt, es veurà que la meva amistat amb els Buxareu -no amagava cap interès sentimental. Potser va refermar les meves -simpaties el fet que observava entre la gent de la colònia: -aquella mena de conjura infundada i ridícula contra les adorables -persones. Era fatal que succeís: pagaven ells, com haurien pogut -pagar uns altres. Són coses que passen a l'istiu, entre gent -desenfeinada, quan apreta la calor i s'enverinen totes les -misèries espirituals. Ja podies anar allà on volguessis, que -sempre senties el mateix: que si la senyora Buxareu anava massa -escotada; que si l'altre dia va egenollar-se a missa, i se li -varen veure les cames; que si la Lluïseta tenia una conversa massa -lliure; que si la deixaven anar massa sola. Aquest _massa_, que en -les boques de les bones dames burgeses adquireix unes proporcions -incommensurables i monstruoses, era repetit sense fi. Tals -converses m'indignaven, i més d'un cop vaig tenir paraules agres i -violentes amb algú que em va ferir amb la seva impertinència o la -seva grolleria. - -Varen passar, d'una bufada, els dolços dies de setembre. En -Víctor, des que s'adonà que era possible que jo estimés la seva -germana, em va mirar amb un posat d'home gran, com si hi hagués un -abisme d'anys entre ell i jo; i, encara que no minvés la seva -cordialitat, va desaparèixer una mica aquell to confidencial dels -primers temps. La conversa amb en Víctor no podia tenir per a mi -gaires atractius: es repetiren els temes; hi hagué dies que em -vaig avorrir extraordinàriament. Però, malgrat això, cada dia -l'apreciava més: em semblava un home d'una noblesa excepcional. - -La senyora Buxareu em tractava amb un aire proteccionista, com -solen fer totes les casades que encara tenen un peu en el verger -de les il·lusions. Era una gran conversadora. No em costà gaire -d'adonar-me que tota la seva aureola física obeïa a un miracle i -que la seva ànima, tan apreciable com es vulgui, era d'una -enternidora vulgaritat. A la senyora Buxareu li agradava molt -parlar de certs drames familiars, de certes relliscades femenines -i li agradava parlar-ne amb l'egoisme, una mica repugnant, -d'aquell que es plany dels qui es pelen de fred i s'està repapat a -la vora d'una estufa. Quan una dama, com la senyora Buxareu, està -segura del seu prestigi, s'entreté en aquests inofensius -refinaments. Li agradava també matisar les seves converses amb -alguna figura de les que estan a l'altra banda del pont: diguem -l'amiga de _fulano_, diguem la dansarina tal... La seva flaca era -parlar de vestits. Jo confesso (no és que m'en gloriegi) posseir -una dosi de tranquil·litat inexpugnable per a sostenir tots els -atacs sumptuaris: això m'ha fet ser simpàtic, sens dubte, a -algunes dames que quan no saben què dir es desboquen pel pendent -de la roba, i, si troben qui les escolti, es banyen en aigua de -roses. Quan la senyora Buxareu parlava de vestits, dubto que -trobés una víctima més pacient que jo. Era tan pacient, que no -semblava víctima i això, la senyora Buxareu, estic segur que m'ho -agraïa. Un dels seus temes predilectes era també parlar de la -canalla; però la senyora Buxareu no tenia gens de gràcia ni finor -a apreciar i judicar els seus nens. Raríssimes vegades parlava del -seu marit; i aquestes raríssimes vegades es manifestava tan -satisfeta, tan cofoia i tan intolerable, que venien ganes de -dir-li que en Víctor Buxareu era un criminal. - -Qui no podia veure, la Maria de la Mercè, era la seva cunyada, la -Lluïseta. Ella procurava dissimular-ho tant com podia; però era -una cosa més forta que totes les seves ficcions. - -Això era vell. En Víctor se n'adonà des d'un principi, però -procurà sempre conciliar-ho una mica. Ell estimava follament la -seva dona, però no podia ni volia abandonar la seva germana, i al -punt de morir el pare, en Víctor, com a germà gran que era, -procurà rodejar-la de tota llei d'atencions. - -Aquesta mútua antipatia era un corcó dins l'ànima d'en Víctor; -però, com que no tenia solució, ho trampejaven tots de la millor -manera possible. - -Quan la senyora Buxareu va adonar-se perfectament que les seves -suposicions sobre mí, pel que es referia a la Lluïseta, eren -infundades, no pogué fer-hi més: la satisfacció més viva se li -pintà a la cara. Això, a mi, em va molestar una mica, i vaig -procurar sempre fer veure que no me n'adonava, com si ignorés tot -el que s'havia pensat de mi. - -La senyora Buxareu parlava molt de la seva família, del seu pare i -la seva mare; i en contava coses tan prodigioses, que jo ja tenia -ganes de conèixer aquesta parella. A1guna vegada vaig fer-ne -al·lusions an en Víctor; i, pel que va dir-me'n, em va semblar que -els seus sogres el molestaven intensament. - -Els quatre nens m'agafaren una franquesa il·limitada: érem els -millors amics. Jo els vaig ensenyar una pila de coses sobre els -animals i sobre les plantes, i algunes cançonetes d'un grotesc -barroer que indignaven la seva mare i amb les quals ells es feien -uns tips de riure que refrescaven el cor. - -Així passà aquell istiu. Jo vaig tenir d'abandonar el poblet. Era -l'endemà de la Mercè. A casa els Buxareu s'havia fet una mica de -festa, i jo em trobava malament a conseqüencia d'un petit excés -d'alcohol. Recordo que el dia que me'n vaig anar feia una pluja -desagradable, i vaig sentir una gran recança de deixar aquella -efímera joia de l'istiu, i sobretot la blavor, tan fina, de la -muntanya una mica velada per la pluja. - - - -III - -Les amistats estivals solen durar com les papallones. La ciutat i -la rigidesa del vestit d'hivern modifiquen les ànimes. Adéu, -generoses i elàstiques llibertats! Aquella senyora de la bata lila -i les espardenyes, que vas veure venir, un dia, de cal forner, amb -un pa de barra sota l'aixella; aquella apreciab1e senyora que et -va explicar la confecció d'unes sopes i et va dir que el seu marit -estava trencat; ara passa per la teva vora i fa veure que no et -coneix. La simetria dels pisos i els carrers, la policia urbana, -han eixugat tot aquell doll d'afectes que corria per les fontetes -i les rieretes, i ja no queda res de l'intercanvi i la sol·licitud -mútua de les famílies. - -Jo em temia que amb els Buxareu passés una cosa semblant, encara -que, en despedir-nos, en Víctor va obrir-me el seu domicili -barceloní, que era a l'Avinguda de la República Argentina. No cal -dir que em pregaren molt, que hi anés; però els primers temps -d'estar instal·lat a Barcelona, tenia altres coses que em -distreien i m'interessaven més que el record d'unes hores -estivals. - -Un dia vaig trobar en Víctor Buxareu al tramvia. Va parlar-me amb -una amabilitat tan viva, que jo vaig prometre formalment anar a -casa seva. - -Però és allò que passa: un deixa les coses per a l'endemà, i mai -arriba el moment de fer-les; fins que vaig trobar una altra vegada -els Buxareu en unes funcions d'abonament organitzades per una -senyora molt lletja i on es feien comèdies castellanes d'aquelles -tan ensopides. Jo els vaig saludar una mica avergonyit, però amb -el ferm propòsit d'anar-los a veure el primer dia que pogués. - -Era un diumenge a la tarda. Feia una temperatura deliciosa: -estavem en ple estiuet de Sant Martí. Vaig agafar el tramvia de -l'Avinguda, i cap a cals Buxareu falta gent! - -Vaig baixar al peu mateix de la casa. Era una torreta de dos -pisos, amb reixat de ferro i un bon tros de jardí al darrera. Una -cambrereta em va obrir, em féu entrar i va abandonar-me en una -sala plena de discreció i bon sentit, amb comodíssimes butaques i -confortables catifes. Però aquella franquesa que jo sentia els -dies estivals se m'havia encongit de mala manera: em trobava sol -dins de l'habitació, i sentia unes ganes instintives d'anar-me'n; -tenia les mans engavanyades pel barret; no sabia com posar les -cames; i esperava els esdeveniments amb la respiració una mica -accelerada. - -La meva situació s'anava fent cada vegada més enutjosa; fins que -vaig sentir un grinyolar de portes, uns passos decidits, i la cara -de bonhomia i franquesa d'en Víctor Buxareu em tornà la -tranquil·litat perduda. - --Què tal!... Segui.- I no cal esmentar que entre nosaltres dos hi -hagueren aquelles encaixades, i tot allò que es diu i tot allò que -es fa. - --No és veritat que pendria una tassa de cafè? - -A tal pregunta d'en Víctor vaig respondre amb somriures; però eren -excuses que no sortien del cor, perquè a mi el cafè m'agrada molt. - -Tornà a comparèixer la cambrereta; i en Víctor degué donar unes -ordres tan extraordinàries, que la cambrereta per tercera vegada -es presentà davant meu, amb una safata on hi havia un servei de -cafè, una capsa d'havans i una botella de curaçao vermell. Perquè -a en Víctor li agrada viure bé, i jo, per la meva part, li havia -fet alguna confidència alcohólica. - -No cal dir que vàrem pendre el cafè amb tot el respecte degut, i -fruirem el cigar i el curaçao, coses que, totes plegades, -predisposen a la bona humor, a la cordialitat, i a sentir la joia -de viure en les puntes de tots els nervis. - -Jo, primerament, vaig preguntar per la família. No hi havia -novetat. Un dels nois, el petit, estava una mica malalt; però a mi -em vingué de nou que no sortissin a rebre'm ni la Maria de la -Mercè ni la Lluïseta. I dels altres nens no cal dir res, perquè -eren a casa els avis. Mentre durà la influència de les begudes, jo -vaig anar parlant sistemàticament de coses sense cap interès; però -havien passat tres quarts d'hora, i ja no sabia què dir. D'altra -banda no gosava preguntar més per la dona i la germana: potser no -em volien rebre, o no en tenien ganes; potser en aquells moments -els era enutjós i molest. Vaig decidir anar-me'n; però feia tan -poc temps que durava la visita... Es pot dir que tota l'estona -l'havia passada ingerint, i em semblava de molt poca delicadesa -anar a una casa per primera vegada, acceptar sense escrúpol el què -se m'oferia, i tocar el dos, com es diu vulgarment. Així és que -vaig fer esforços, i, encara que pàl·lidament i ensopida, vaig -continuar la conversa amb en Víctor. - -Ell es feu càrrec de tot: val a dir que, en qüestió de proposar -temes per a dialogar, encara hi tenia més poca traça que jo. -Havien passat cinc quarts d'hora, i llavors ja no vaig creure -prudent allargar la visita; i en Víctor, comprenent el meu -propòsit, digué: - --Pugi un moment a dalt. La meva dona tindrà molt de gust de -veure'l, i el _nano_ està ensopidet: fa dos dies que és al llit. -No gran cosa: una mica d'indisposició. - -Jo vaig agrair en silenci l'atenció i la franquesa fent una -lleugera inclinació de cap i un somriure una mica ruborós. - -En Víctor em féu passar per un _hall_; després pujàrem unes -escales, arribàrem al primer pis, s'obrí una porteta blanca, i jo -vaig entrar darrera d'ell en una habitació una mica fosca, -lleugerament perfumada de paper d'Armènia. - -Un cop avesat a la penombra, vaig distingir perfectament les -persones i les coses de l'habitació. En un llitet de metall daurat -hi havia en Ramon, el petit dels Buxareu, bastant pàl·lid i amb -una lluentor als ulls, conseqüència de la febre. Al seu costat, -respirant una fina negligència, hi havia la senyora Buxareu, que -em va semblar més bella que mai; i la Lluïseta conversava amb una -dama vestida de fosc, baixeta, bastant grassa, d'unes faccions ben -apreciables encara, i de pentinat pretensiós. Aquesta senyora em -mirà amb uns impertinents al moment d'entrar a l'habitació. - -El nen fou el primer de cridar-me pel meu nom. La Lluïseta em -saludà dolçament, i la Maria de la Mercè, molt amable, però amb -aquella hipòcrita confusió de la mestressa de casa quan el -foraster sorprèn una intimitat de la família. La senyora -inconeguda restà en silenci, fins que en Víctor digué: -No es -coneixen? La tia Paulina,- i de seguida hi afegí el meu nom. La -dama va fer un -Tantíssim gust- molt afectat, i jo vaig estrènyer -una mà petita, fresca i rabassuda com un porcellet. - -La tia Paulina va mirar-me de cap a peus. Jo estava decidit a -anar-me'n, però la Maria de la Mercè em pregà que segués una -estoneta; i, com que el seient que tenia més a prop estava al -costat de la senyora que m'acabaven de presentar, per cortesia, -per curiositat i per avinentesa vaig col·locar-me a tret de -conversa íntima amb la dama dels impertinents, a qui, en sentir el -meu nom, se li enrojolà la cara de satisfacció, i exclamà tot -seguit: -Ai, Víctor! Poc m'ho podia esperar!- Amb perdó sigui dit, -la tia Paulina era una admiradora meva. - -Ara veuran en què consistia la seva admiració. Quan jo anava al -col·legi dels Jesuïtes, vaig fer uns versos en castellà per a ser -llegits en presència d'un senyor bisbe que ja és mort. Recordo que -aquests versos varen fer plorar els meus companys de col·legi; i -un pare jesuïta, el nom del qual no està bé que retregui, tingué -la pensada de publicar-los a la _Revista Popular_. Aquells versos -duien una empenta formidable. Recordo que, entre altres coses -divertides, n'hi havia una que deia: - -«Oprobio vil, de que Satán blasona». Doncs bé: la tia Paulina, es -veu que, en aquella ocasió ja llunyana, va emocionar-se amb el -fruit de la meva musa infantil, i l'emoció fou tan forta, que, en -conèixer-me a mi en carn i ossos, no pogué menys de manifestar-ho -tot seguit. - -Quan jo vaig veure que l'admiració era purament i exclusiva per -aquest motiu, vaig tranquil·litzar-me. - -Després que la tia Paulina hagué ponderat els versos i la meva -persona, val a dir que la família es quedà un xic esverada; i en -Víctor fou l'únic que s'atreví a posar aquest comentari, amb una -mica de satisfacció i una goteta de dolça ironia: - --No li estranyi: la tia Paulina llegeix molt. - -Jo estava perplex. ¿Com, aquella bona dona, havia anat a retreure -els versos del bisbe? No hi havia dubte que jo estava en presència -d'un ésser essencialment pintoresc, de l'individu més curiós de la -família. A la tia Paulina, estic cert que l'havia pressentida, que -l'havia olorada en alguna paraula que en Víctor Buxareu em digué -el passat estiu: La tia Paulina necessàriament devia existir i jo -devia conèixer-la i l'instant de la presentació fou un moment -felicíssim, revelatori. Jo em trobava davant d'ella sense saber a -què atenir-me, completament desarmat. És clar que ella sentia per -mi una admiració sincera; però quina llei d'admiració! - -La tia Paulina ¿era un ésser despreciable? Ben segur que no: una -ràpida consulta a les mirades femenines i als ulls mateixos d'en -Víctor m'hauria fet veure que a la tia Paulina se la respectava, -se li donava una certa valor, se la tenia per alguna cosa. --Llegeix molt- és tot el que en Víctor havia dit d'ella, però prou -sabreu el que en certes ocasions i en certs llavis té de valuosa -una afirmació com aquesta. - -Tot el prestigi que es concedia a la tia Paulina era pel fet de -llegir, i llegir molt. I ¿què és el que llegia, aquella dolça -dama? Aquests i altres consideracions se'm rebolcaren pel cervell -durant el curt silenci que precedí el comentari d'en Víctor. - -S'ha de dir que no vaig encaparrar-me-hi gaire, i vaig decidir -guardar una prudent reserva i deixar la tia Paulina que -s'expansionés. La Lluïseta callà tota l'estona que durà la visita; -i la Maria de la Mercè, només de tant en tant digué alguna -d'aquelles coses buides per les quals ella es pensava tocar amb el -dit el cel. En Víctor, una mica resignat, però no absolutament -desproveït de respecte, va deixar que la tia Paulina s'engegués -amb tots els cavalls de la seva fantasia. - -La tia Paulina era una dona meravellosa i feia honor a les seves -lectures. Molt aviat va fer-me saber la seva indiscutible -competència en una mena de _psicologia experimental_ que ella -s'havia empescat i que atenyia solament el sexe femení. Ella, amb -els homes, no volia saber-hi res; però el que és el cor de la -dona, el coneixia pam a pam. Des del primer moment vaig veure que -la tia Paulina havia trobat en mi un interlocutor que ella -judicava a la seva altura, perquè semblava que no tenia temps per -a etzibar les oracions, i de tant en tant tenia de fer un sospir, -cosa que demostrava el gust i la necessitat que sentia de fer -paleses les gràcies del seu cervell. - -Tot això va motivar les protestes del pobre Ramonet, que adesiara -me'n deia una de les seves; i jo em veia amb grans treballs per a -conciliar la meva atenció a la tia Paulina i a la cridòria del -malalt. - -Aleshores jo me la vaig anar mirant amb detenció. No li feia més -que uns quaranta un o quaranta dos anys, i molt ben portats, -encara: ni un solt filet d'argent podia trobar-se per remei en la -frondosa selva de cabells negres que revelaven una experta però no -distingida pentinadora. Era molt blanca de pell, tenia uns ulls -negres bastant considerables, un nas rodonet i petitet, clots a -tot arreu de la cara i posats amb no poca gràcia, una barbeta -sortida, un sotabarba lleu, dolcíssim, ondulat, i una gorja -bastant escollada, on duia una cinteta de vellut negre amb un -camafeu antic. Les mans, que ja havia apreciat pel tacte, tenien -les ungles acurades, i els dits curtíssims i grassonets; els -braços nús fins al colze, i un d'ells afavorit amb un braçalet -d'or. No duia cap anell de boda, ni cap anell amb fastuós excés de -pedreria: solament una baga en l'índex esquerre amb uns petits -diamants de montura antiga, joia familiar sens dubte. - -En el seu vestit hi havia aquell no sé què una mica ranci, de les -solterones, que mai és antipàtic del tot, i sempre parla de coses -pretèrites que no hem vist però que ens imaginem. I la peça de -convicció de la seva indumentària eren els impertinents, que, si -obeïen en part a una malaltia dels ulls, no hi havia dubte que -obeïen quasi plenament a una idea que sobre ells es devia formar -la tia Paulina. - -La tia Paulina, com s'ha dit, xerrava per les butxaques, i no -abandonava per res el tema de l'ànima femenina. Tenia la pretensió -de ser el director espiritual de totes les noies, i en -notificar-me això va dirigir una mirada a mi i una altra a la -Lluïseta; cosa que no va molestar-me, però que em semblà d'una -grollera innocència. Naturalment que vaig fer veure que no me -n'adonava, i no vaig interrompre per res el seu discurs. - -No tardà gaire a manifestar clarament les seves fonts de cultura. -Eren aquestes, en bona part, les novel·les de Georges Ohnet i el -_Mensajero del Sagrado Corazón de Jesús_. Era una apassionada dels -versos, i confessà que plorava cada cop que llegia les poesies -d'En Cases i Amigó. - -Em preguntà, amb gran interès, què és el que feia i el què -escrivia, si estava enamorat; i, finalment, em digué que havia -estat molt amiga d'una parenta meva que és monja en un convent de -les Indies Orientals. - -Jo confesso que la tia Paulina em va desconcertar, de primer -moment: em semblà una mena de cacatua intolerable; però així -mateix he de confessar que vaig ser molt injust, perquè la seva -veu no era antipàtica, sinó tot al contrari, i ben aviat la -impressió de disgust va convertir-se en una muda joiositat. - -A mi, el que més gràcia em feia, eren les seves pretensions de -directora espiritual; i sobre aquest punt vaig fer-li alguna -objecció (no gens seriosa naturalment), que fou subratllada pels -somriures i els escarafalls, una mica excessius, de la Maria de la -Mercè. - -Aleshores, la tia Paulina, veient que jo podia dubtar del que ella -em deia, va escarrassar-se encisadorament. - -Digué que ella, entre la joventut, s'hi trobava com el peix a -l'aigua i que una donzella fresca i plena d'il·lusions li semblava -un àngel, i que era el que l'acostava més a una mena de glòria -celestial. Estava en la creença que els homes érem unes males -bèsties perquè destruiem aquestes ànimes lilials; cosa que -ocasionà la protesta sorollosa d'en Víctor. La tia Paulina es -calmà, i confessà que no volia dir tant. - -Segons les seves afirmacions, no hi havia donzella que al punt de -conèixer-la no li confiés tots els secrets; i moltes vegades, pels -seus prudentíssims consells i per la seva experiència, s'havia -decidit la sort d'una família. - -Jo, amb una ardidesa potser inconvenient, i segur, per les meves -observacions, del seu estat de solteria, vaig preguntar-li si mai -havia estat enamorada de cap home. - -Aquí la tia Paulina em contestà aquestes paraules: -Sóc dona i -tinc cor.- Naturalment que jo no vaig insistir més. - -Encara que aquest bé de Déu de coses varen ser dites en no gaires -minuts, jo temia pel pobre malalt i per la mateixa força expansiva -de la tia Paulina: vaig aprofitar un moment de calma per a -acomiadar-me. La tia Paulina es manifestà molt joiosa de haver -feta la meva coneixença. Jo, per part meva, vaig correspondre amb -tota la cortesia de què disposava. - -En Víctor Buxareu m'acompanyà fins a la porta el reixat, i mentre -baixàvem les escales jo li vaig dir: - --Caram, caram, Víctor! ¿Sap que té una parenta envejable? - -En Víctor somrigué, i contestà, amb resignació: - --Pobra tia Paulina! És la germana petita de la mamà (al cel -sigui). - --I viu amb vostès? - --No, encara que tot el dia se'l passa a casa nostra! - -I, després d'un silenci enutjós afegí: - --És una mica especial, com haurà pogut veure; però ens estima -molt. - - - -IV - -Paulina Buxareu era nada en una trista caseta del carrer de -Ripoll. El seu pare, don Carles Buxareu, modest corredor, havia -passat els goigs de Sant Prim; però a la fi es pogué veure una -mica les orelles, i d'aleshores ençà la seva vida fou una mena de -bassa d'oli. De molt jovenet festejà una noia fina com un -rossinyol i s'hi casà de seguida que va poder arreplegar quatre -quartets. La vida amb la seva muller li anava com una seda; però -vet aquí que la pobra morí de sobrepart, i va deixar-li una -mosseta espavilada la qual batejaren amb el nom d'Elisa. - -Passaren uns quants anys, en què el senyor Buxareu suportà la seva -viduesa d'una manera tranquila; però (el que són les coses!) el -trobar-se sol, i els consells d'un oncle beneficiat del Pi, i una -ocasió que se, li presentà, li feren contraure de nou el Sagrament -del matrimoni. - -L'agraciada era una noia d'aquelles que ja han festejat i que una -certa malenconia i una dolorosa desil·lusió condueixen en fer un -casament per interés. - -El fruit del nou matrimoni fou una altra nena, que no va fer gens -de gràcia al senyor Buxareu, perquè esperava un noi, però que, com -un rajolí de sol, va il·luminar l'ànima grisa de la seva pobre -mare, que suportava els enfonys casolans i les fredes carícies del -marit amb una santa resignació. - -A la nena li posaren els noms de Paulina, Leocàdia i Maria de la -Mercè: Paulina perquè l'àvia se'n deia, Leocàdia perquè la seva -mare era una mica romàntica, i Maria de la Mercè perquè va néixer -el 24 de setembre. - -La infantesa de Paulina no va ser molt regalada, que diguem. - -A deu anys es quedà gairebé sola, perquè la seva germana Elisa, -que aleshores en tenia divuit, va contreure matrimoni amb un tal -Buxareu, fabricant, que, encara que duia el mateix cognom que -elles, no els era parent ni hi tenia res que veure. - -Dos anys més tard Paulina perdé el seu pare; però aquesta dolor, -com que era molt criatura, no va trasvalsar-la gran cosa. - -La vida de col·legi li omplí els primers anys d'una manera -idíl·lica. Anava a unes monges de la Sagrada Família, que tenien -un convent amb un gran jardí, no gaire lluny de casa seva i al -bell mig de la Riera de Sant Joan. - -De bon matí ja la despertaven les campanes de Santa Marta, de Sant -Just, de Sant Sever, del Pi, de Santa Maria i de la Catedral. Es -vestia de pressa una mena d'uniforme morat que duien totes les -noies del col·legi. Feia bonic, amb les mítges ben estirades, la -cua de cabells a l'esquena, la boca com una cirereta i el nas -estarrufat, escorrent-se pel carreró de l'Infern amb una dona -vella que l'acompanyava. - -La Paulina era molt bona minyona, i les monges li tenien tota mena -d'atencions. Per això els matins anava escapada, i més eixerida -que un pèsol, a fi de no perdre el premi de puntualitat. Aquelles -monges de la Sagrada Família donaven fins classes d'ornament; però -no eren com aquestes monges d'ara, que ensenyen a totes les noies -a fer una lletra igual, a dir les mateixes coses i a pensar de la -mateixa estúpida manera: les monges que educaren Paulina, sense -donar-se'n compte, tenien una especialíssima gràcia a no ofegar -les qualitats individuals. - -El que ella estimava més que tot era el jardí del col·legi; perquè -el seu pis era tan menut i amb tan poca llum, que allò de -trobar-se entre arbres grans i de debò, i trepitjar la sorra, li -feia perdre el seny. Les monges també n'estaven cofoies del jardí, -i procuraven explotar-lo no sols per a les estones d'esbarjo de la -canalla, sinó per a unes classes on es barrejava l'oci i la -disciplina, i eren una mena de duels, combats i combinacions -estratègiques les més absurdes i divertides, que de vegades tenien -per objecte apendre les taules de multiplicar o els rius -d'Espanya, i altres vegades tenien una veritable importància -apologètica i eren matisades i amenitzades per cançonetes com -aquesta: - -«¡Fuera, fuera protestantes! -¡Fuera de nuestra nación, -que queremos ser amantes -del Sagrado Corazón!» - -Aquestes cançons, la Paulina les cantava. amb una indescriptible -fúria: la seva animeta apassionada hi posava tots els ets i uts, i -barrejava les sensacions del cant amb una sèrie de records -d'històries de santes, de martiris i accions heroiques: i, com més -bèl·lic era l'aire de la cançó, mès plena de foc es sentia, i -s'imaginava ser una petita Emerenciana o una blanca Agnès davant -de les rodes de ganivets i les calderes bullents. - -En aquell temps era tan dolça i tan innocentassa, que feia les -delícies de la seva mare. Pel seu natural decantat al -sentimentalisme, l'entendrien els éssers febles i les criatures de -bolquers. Mostrava una sol·licitud maternal a criar gafarrons i -lluerets. Els gossos li feien una por terrible. Però el que li -feia més por, de tot, eren els capellans. Quan tenia de -confessar-se, era tant el que patia, que una vegada es va desmaiar -abans que li donessin l'absolució. I això que el capellà del -col·legi era un santet: només li donava una avemaria de -penitència. - -Tots es pensaven que la Paulina tirava per monja; però, quan -arribà l'edat de fer el tomb, el seu misticisme fou greument -perjudicat, i la Paulina enyorava aleshores una felicitat -terrenal. Com que era tan tendra i tan sense malícia, no sabia ben -bé el que s'empescava; però a les nits ja no va somiar més -angelets i jardins celestials. Quan va abandonar el col·legi per a -sempre, hi hagueren plors; però els plors eren completament -fingits. El darrer any de ser-hi, a la Paulina tant se li'n -donaven les cançonetes; i, encara que per res del món hauria -deixat la seva fe arreladíssima, una ànima d'adolescent, ofegada i -encongida i àvida de tot, feia moure aquell cosset amable i -bellugadís. - -La seva germana, que ja feia temps que era casada, li dispensava -tota mena de proteccions, i els nens de l'Elisa desvetllaren en el -cor de Paulina un sentiment maternal, un desig d'una pila de coses -que, si ella no sabia ben bé de què anaven, les pressentia, en -aquella cambra petita del seu pis del carrer de Ripoll, després -d'haver fet les oracions del matí, quan es rentava i es pentinava, -i es posava un llaç ben eixerit. I el pressentiment i el desig -eren més vius després de la buidor del dia, quan li entrava una -son dolça i s'esmunyia, protegida per la tènue camisa de dormir, -entre els abrigalls del llit, on s'amagaven tots els dimonis -temptadors, aleshores Paulina passava un bracet sota el coixí, es -tapava ben bé, sentia a les galtes el frec de seda dels cabells i -la frescor de la tela blanca, se li enfonçava el cap dolçament, i, -quan aclucava els ulls, es despertaven i sortien de pertot arreu -de la cambra les larves rosades que besen a les donzelles quan -dormen i fan volar damunt de llur front puríssim la tempestat de -l'amor. - -Aquells somnis eren tan deliciosos, i el despertar tan fred i tan -amarg, sobretot els matins d'hivern, que amb prou feines s'atrevia -a treure el nas dels llençols i tenia una peresa terrible arrapada -al cos! Però no hi havia altre remei: la seva mare estava molt -delicada, i, com que només tenien una minyona, Paulina feia un -esforç, es llevava, es pentinava i corria a ajudar la seva mare. I -era tan trista, la cambra de Paulina! Una calaixera negra, un -paper horrible amb uns rams de flors de color de xocolata, i tot -petit, esquifidet, tronat, relíquies familiars, estampetes -carrinclones; i aquell fred i la llum que entrava per la -finestreta! I comparava aquell desori amb la casa de la seva -germana, on hi havia benestar i no hi faltava res, perquè al seu -cunyat li anava d'allò més bé la fàbrica, i es feien passar tots -els gustos; i ella i la seva mare tenien de fer la viu-viu, -aguantant-se amb la rendeta que els deixà el senyor Buxareu i -estalviant el que Déu sap per poder semblar alguna cosa i fer una -mica de bon paper el dia del sant de la tia Enriqueta o quan -s'obrien els salons de donya Montserrat amb motiu de veure passar -la processó de Corpus. - -Les diferències de fortuna entre la germana casada i Paulina eren -per a aquesta un neguit espantós, i li despertaven una mena -d'enveja involuntària. Per altra banda Elisa mai havia pogut -suportar a la madrastra; i, encara que les dues germanes -s'estimaven, aquella situació de l'una, tan diferent de la de -l'altra, tenia de posar, per força, una tivantor en llurs -relacions. Elisa procurava invitar la seva germana quan anaven al -teatre; la tenia a casa sempre que es presentava l'ocasió -oportuna; els nens d'Elisa se l'estimaven molt: tot el que -vulgueu; però Paulina es consumia d'un mal que no tenia cura, d'un -desig de ser com la seva germana. - -Arribà aquell any de l'Exposició Universal. Paulina n'havia -complert dinou. Era al bo de fer goig, i la seva mare procurà, per -tots els mitjans possibles, que no li faltessin emocions ni -diversions. Aquella febre que agità la ciutat de Barcelona, aquell -llençar diners i renovar fatxades, aquell daltabaix de festes i -vestits i enrenou de totes les famílies, i la forta alenada -cosmopolita que despertà els bons barcelonins, no deixà de -commoure també l'ànima de la vídua Buxareu i enlluernar la dolça -Paulina. - -Ella, que ja havia llegit un feix de novel·les d'amagat de la seva -mare, estava convençuda que aquell any seria el de la seva -alliberació, i el cor de Paulina no s'enganyava. Una nit que era -al teatre amb la seva germana, li presentaren l'heroi somiat. Feia -poc que havia acabat la carrera de medicina, i era metge d'un -transatlàntic. Estava colrat del sol i els aires de la mar, tenia -un bigoti negre i un aire de vulgaritat insuportable; però a -Paulina li semblà l'home més bell i més noble de la terra, i -aquella nit no pogué dormir. - -L'endemà, en sortir de missa, el subjecte meravellós, que -l'esperava en una cantonada, li donà una carteta, i la mirà tan -tendrament, que a Paulina de poc que li agafa un cobriment de cor; -però reaccionà, agafà la carta corrents, i fugí escapada cap a -casa seva. Paulina en mig de tot, era prudent, i no volia -exposar-se a les converses del veïnat. - -Aquella carta era per a incendiar una estàtua de marbre. El jove -doctor, que era de Múrcia i es sabia les _Leyendas_ de Zorrilla -com el parenostre, va fer-hi tanta filigrana i es va travessar el -cor tantes vegades, que la pobra Paulina estava com boja, no sabia -ben bé el què es feia. Es tancà en la seva cambra, caigué -bocaterrosa damunt del llit, i, no podent aguantar l'emoció que la -dominava, es posà a plorar com una magdalena. - -La seva mare sentí els plors. En trobar la porta tancada, s'esverà -molt. Paulina, més esverada encara, saltà del llit, amagà la carta -com va saber, obrí la porta, i digué a la seva mare, per excusa, -que li havia agafat un dolor terrible, i assenyalà l'indret de -sota el cor. La seva mare li dugué aiguanaf, que li va venir de -primera per als nervis; i, ja reposada i una mica refeta, tornà a -la seva habitació, llegí de nou la carta, la rellegí quatre, cinc, -sis vegades, i es lliurà a les més dolces fantasies. - -Si no sabeu què és l'amor, i si no sabeu què és una donzella de -dinou anys, és inútil que m'escarrassi ponderant i ponderant, -perquè allò de Paulina anava més enllà de tots els límits; però el -veritablement esglaiador era que Paulina no tenia cap amistat per -a confiar la seva situació volcànica. Això, encara que sembli -impossible en una noia com ella, desgraciadament era veritat: -Paulina no tenia amigues, i allò que la devorava s'hauria de dir, -no es podia aguantar dins, perquè si no, una mort fulminant -l'hauria calcigada per a sempre. - -El dia de la carta se'l va passar com Déu va voler. En ficar-se al -llit no podia dormir de cap manera; però després de donar-li el -cervell voltes i voltes, arrencà un son profund. - -L'endemà, com sempre, va anar a missa a Santa Marta. El seu novi -l'esperava; i ella, tirant el barret al foc (com es diu -vulgarment), creient-se l'heroïna de _El Collar de Perlas o El -Talismán del Pirata_, i desafiant la societat sense cor féu una -veritable bogeria; la bogeria consistí a tolerar que el doctor -dels bigotis l'acompanyés una estoneta pel carrer del Sant Crist, -després pel carrer de la Tapineria, i varen anar a treure el nas, -finalment, a la Plaça de l'Angel. Tot allò, que durà uns dotze -minuts, semblà a la Paulina la suprema emancipació; i el que es -digueren els dos enamorats no està bé que ho reprodueixi. La noia -arribà a casa. La seva mare era al menjadoret amb la xicra de -xocolata a punt d'estrenar. Paulina li saltà al coll com una boja, -i la besà moltes vegades dient: -Mamà! Mamà!- La pobra dama, que -ja no s'havia fiat gaire del mal de ventre anterior, es feia creus -de tot allò, i temia per la raó de la seva filla. Paulina decantà -la seva expansiva fúria; i, per molt que la seva mare li preguntés -i la recomanés, es mantingué en una reserva absoluta, pretextant -una alegria o unes ganes de bromejar. - -Com he dit abans, allò rebentava per tot arreu, i Paulina se n'anà -després a casa de l'Elisa; i, quan es veié sola amb la seva -germana, li ho digué tot, però tot. - -Al cap de dos dies ho sabé la mare, i al cap d'una setmana ho -sabia ja tothom. No cal dir que la vídua Buxareu va fer un sermó -terrible a la seva filla, recomanant-li prudència i prohibint-li -que anés pel carrer amb el seu novi; i no cal dir, també, que la -tempestat romàntica que bategava dins del cor de Paulina s'ho -escoltà tot com qui sent ploure. - -Paulina sentia una aversió per tota mesura burgesa, i es creia una -víctima de la gent sense cor, que no comprenien les passions -transcendentals i els sacrificis heroics. - -El marit d'Elisa, home pràctic i de gran rectitud moral, procurà -informar-se una mica sobre la conducta del nou pretendent. El -metge murcià es deia López Mantecón, tenia deu anys més que la -Paulina, i era un perfecte tarambana. Havia engalipat la pobra -donzella; però ell, en la passió de Paulina, no hi cercava res més -que allò que se'n diu passar l'estona. Se l'havia vist de nit, -molt ben acompanyat (com diuen les dames); i, dat i rebatut, era -un minyó que no feia per a la casa. - -Tot aixó, veladament, es digué a Paulina; però ella, en lloc de -creure i ajupir el cap, es rebel·là com si estigués boja: digué -que tot eren mentides i enveges i entrebancs criminals que -s'oposaven a la seva felicitat. La pobra vídua Buxareu no sabia -com calmar-la: havia adoptat el procediment del càstig i el -procediment de la dolçor, i tot havia estat inútil. Passaren els -dies, i Paulina s'aprimà com un clau, que feia llàstima de debò. - -En López Mantecón, per la seva banda, no deixà d'embolicar el -cabdell en l'ànima de Paulina totes les ocasions que d'una manera -secreta podien veure's. La cosa va anar tan amunt, que una nit la -vídua Buxareu sentí un sorollet i un trepig misteriós, es tirà -qualsevol cosa a sobre, sortí de la seva cambra i anà fins al -recibidor. Un xiscle es sentí en la fosca, i la vídua Buxareu -s'adonà del que passava: Paulina havia decidit fugir amb el seu -novi. Allò era esglaiador. La bona vídua entrà a la cambra de la -seva filla: la trobà vestida, tremolant com una fulla, groga, -esverada, sense saber què dir. - -El cas era seriós de debò. La mare apel·là a la seva màxima -autoritat; li féu veure el precipici d'ignomínia que -inconscientment havia vorejat; amb llàgrimes als ulls, li parlà de -la deshonra de la família, de l'irreparable pecat i de la seva -mort imminent. Paulina ho escoltà tot, plorant a estones, sense -descloure els llavis; s'anà despullant a poc a poc, i es ficà al -llit. La mare no es mogué del capçal fins que ja era de dia. - -Mossèn Pinyol era l'home de confiança de la vídua Buxareu, i no -cal dir que la seva intervenció venia aleshores com l'anell al -dit. Mossèn Pinyol ja tenia un ramat d'anys, era primet i baixetó, -i d'adobar consciències i apedaçar famílies en sabia un niu. -Revestint-se de la seva autoritat, va anar a trobar en López -Mantecón. - -Li fulminà el càrrec de seductor, i en Mantecón protestà amb tota -l'ànima: digué que Paulina l'havia regenerat, i que pel seu amor -escalaria la glòria. - -A mossèn Pinyol li agradava molt sentir parlar el castellà ben -parlat; i d'això en Mantecón en sabia, i a poc a poc guanyà el cor -de mossèn Pinyol. En fi, tots plegats varen fer un garbuix que -ningú s'hi entenia; i les coses haurien acabat Déu sap com, si un -esdeveniment no ho hagués solucionat tot. - -El vapor _El Cano_, en el qual estava de servei en Mantecón, se -n'anava a Cuba: en Mantecón era esclau dels seus deures. La -Paulina suplicà que se l'endugués amb ell, que sense ell no podria -viure. En Mantecón, que no deixava de calcular, li va treure del -cap com va saber. El comiat fou per a no ser descrit, i passaren -dies d'angúnia per a la pobra donzella. - -Al cap de poc temps la vídua Buxareu llegí una notícia, al diari, -que li féu fer un xiscle agudíssim. - -El vapor _El Cano_ se'n havia anat a fons, i no s'havia salvat -ningú. - -Va topar amb una d'aquestes monstruoses catedrals de glaç que es -passegen silenciosament pel Gran Oceà. La topada fou de nit i -entre boires, i l'enfonçament ràpid. - -D'aquesta manera tràgica finí el primer amor de Paulina Buxareu. - - - -V - -Paulina Buxareu envejava la glòria. És a dir, Paulina hauria -volgut passar per la Rambla i sentir a dreta i a esquerra: - --Mireu-vos-la: Aquesta és Paulina Buxareu! - -Per assolir això hauria fet qualsevol disbarat. Una temporada -l'entendrí la idea de ser cantant d'òpera; però tenia una trista -veueta que no arribava enlloc. - -Aquest afany de celebritat és cosa molt corrent entre les -jovenetes, però a Paulina se li donava més pujat de to: hauria -desitjat ser una víctima memorable, patir una gran tragèdia i en -fi, ser alguna cosa superior a les noies que la voltaven. - -En aquesta època de somnis, li arribà el seu enamorament: i ella -ultra lliurar-s'hi com una noia apassionada, va voler-ne treure -tot el suc, i no cal dir que la mort del seu novi, li va venir com -l'anell al dit per als seus plans de glòria. - -Quan es va informar de la desgràcia, va fer tota mena -d'escarafalls. La dolor i la desesperació la percudiren de cap a -peus, tant i tant, que semblava que fes comèdia. Acabava la -paciència de la gent. El metge de la família, que era tot un sucre -candi, ja no sabia per quin cantó girar-s'hi. Des d'aleshores -Paulina inicià la tanda dels atacs de nervis. I, quins atacs de -nervis! La tenien d'aguantar sis persones. - -Aquesta situació no podia durar gaire temps. A poc a poc s'anà -calmant, i aleshores adoptà la calculada posició de donzella -tràgica. - -Quan parlava amb les noies de la seva edat se les donava -d'escèptica en qüestions d'amor, deia que no valia la pena de -viure, i que ser dona era la més trista condició; i de tant en -tant feia uns sospirs estudiats, i una líquida perla se li -entretenia una estoneta pel blanc del ulls, i es precipitava, -finalment, i moria en la fina convexitat de les seves galtes. - -Ella no parlava mai de la seva desgràcia ni del seu amor, però de -tant en tant hi feia al·lusions simbòliques que deixaven la gent -amb la boca oberta sense entendre'n un borrull, i, quan li -presentaven una nova amiga, la tenia per informada del seu cas: es -creia que tothom era obligat a saber-ho, a compadir-la, a -admirar-la, perquè el que li havia passat no deixava de ser una -cosa extraordinària. - -La seva germana, dona eminentment pràctica i burgesa, procurà -domar-la tot el possible, treure-la de les parets de casa seva, -tan impregnades de pessimisme malaltís, i evitar-li aquells sopars -callats i tristos en companyia de la seva mare, que es resolien -amb quatre cullerades de sopa i amb un ou passat per aigua, -engolit amb mitja dotzena de sospirs i amb molt poca gana. Els -istius sobretot, la retenia una temporadeta al seu costat, i -Paulina s'anava distraient a poc a poc, i anava normalitzant la -seva ànima. - -Aquella mena de tivantor que hi havia abans entre les dues -germanes anà desapareixent; perquè, si abans Paulina es creia -inferior a la seva germana per la seva posició social, després de -la mort d'en Mantecón, encara que la posició era la mateixa -d'abans, la inferioritat de Paulina quedava compensada per la -tragèdia, i la desfeta del seu amor era una cosa cotitzable, i -espiritualment Paulina s'havia enriquit no poc, i ella gaudint del -balanç del marit d'Elisa, es creia posseir aquella superioritat -que senten els genis tronats quan alternen amb els milionaris. - -Paulina Buxareu tornà a ser una noia com totes; una mica trista, -perquè passaven els anys i l'amor no venia. Paulina feia uns grans -escarafalls dels homes: deia que mai més, mai més; però, per altra -banda, cap pretendent tantejà el cor endurit. I aneu a saber, si -tenien raó aquelles ànimes xafarderes que aplicaven a Paulina allò -de la guineu: que quan no les pot haver diu que són verdes! - -Naturalment que en aquestes coses no ens hi hem de ficar: tot el -que jo he pogut recollir sobre el passat de Paulina no revela sinó -que era una donzella dolça, piadosa, una mica esmorteïda, -senzillament amable, gran llegidora de literatura i excel·lent -dansarina de rigodons: no recordo ben bé si de rigodons o de -llanceros. - -Un matí del mes de febrer, que feia molt fred i hi havia a -Barcelona no sé quina mena de passa, la mare de Paulina Buxareu, -després d'una curta malaltia, morí, relativament jove encara. El -seu gendre es portà com un home: es cuidà de tot amb una -sol·licitud digna d'elogi. Per a l'enterrament i els funerals no -s'hi estalvià res, i la parentela quedà admirada i satisfeta. - -Encara que Paulina no s'havia estimat gran cosa la seva mare, -aquesta mort l'afectà molt, però molt. Com és natural, anà a viure -amb la seva germana, i les experiències que es varen fer per -animar-la i distreure-la no donaven un resultat plenament -satisfactori. Es reproduiren en els nervis de Paulina Buxareu -aquells fenòmens inquietants que l'alteraren per la mort del novi; -no tan aguts, naturalment, perquè Paulina ja no era cap criatura i -havia après a viure una mica. - -Si abans fou una dolor cridanera i irascible, ara era una dolor -reposada, i la color dramàtica que la informava era de donzella -abandonada i de verge solitària. Però es pogué veure prontament -que d'una gran part dels mals de Paulina en tenia la culpa aquell -carrer de Ripoll, i aquell pis, i aquella cambra amb les flors de -color de xocolata; perquè el domicili d'Elisa (aleshores vivien al -Portal de l'Angel) més que cap altra cosa, i la cambra que se li -destinà i se li empaperà de color blau cel, obraven com una -magnífica medicina sobre el seu sistema nerviós. Com que era d'un -natural diligent i tenia bastant de traça en tot això que saben -fer les dones, es dedicà a ajudar de ferm la seva germana, i no -parava en tot el dia, ja sia brodant mocadors, ja empescant-se un -camí de taula o fent el fistó a les calcetes de la canalla. -Paulina tenia vint-i-vuit anys. Una tranquil·litat incolora -l'endolcí a poc a poc, i li fugiren en part totes les cabòries; -perquè les petites feines immediates de la casa l'entretenien -tant, i ella hi posava tanta afició, que no li donaven lloc a -pensar sobre el passat i el futur de la seva ànima. - -Aquella nova vida va refer el seu cos una mica malaltís, i una -vermellor de poma acolorà les seves galtes fines, envellutades per -una mena de borrissol invisible. - -Aleshores semblava perfectament resignada i fins contenta, de ser -la tia Paulina; i els seus nebots la preferien a la mare per una -pila de coses. Tenia una il·limitada paciència per a aguantar -totes les trapaceries que li feien. Els dos petits, que eren un -nen i una nena, no paraven d'inventar entremaliadures: fins li -varen sucar dins d'un tinter el respallet de les dents, cosa que -va disgustar-la; però li passà de seguida el disgust. Un altra dia -varen fer entrar a l'habitació de Paulina un home que venia a -cobrar el gas, en el precís moment que la tia s'estava rissant els -cabells i no duia res més que un _refajo_ i un pentinador -descordat. Aquestes fetes eren severament castigades pel pare de -la canalla; els nens hi tornaven, perquè la tia Paulina era tan -bona que se li podia fer tot i no s'enfadava mai. - -Els éssers humans tenen de vegades una època, a la vida llur, que -podríem dir-ne _angèlica_. És l'època en què la forma corporal -adquireix el grau màxim de virtut expressiva; que els ulls són més -clarament el reflex de l'ànima; que en el gest s'hi harmonitza -tota la finor i tota l'energia, que la veu és matisada i -vibradora; que una secreta amargor vela totes les alegries, i una -gota de mel inefable llueix com una perla en mig de l'odi, de la -dolor i de l'enveja. És l'època que l'home s'ha superat a si -mateix, i el buf diví que hi ha dins de nosaltres s'ha endut, per -un instant només, la pols terrenal que ens alimenta. - -Paulina tingué el seu moment _angèlic_. Era a les nits d'hivern. -El marit d'Elisa, aclaparat per la feina, llegia el diari, i de -tant en tant aixecava els ulls i, amb una mirada només, restablia -la seva absoluta autoritat paternal. Els cinc nebots esperaven el -moment de seure a taula. El gran, en Víctor, ja tenia disset anys, -i volia fer l'home i ficar cullerada a les converses. La mare -seguia atentament tots els gestos del seu marit, sense dir res; i -la tia Paulina tenia a la falda la seva neboda petita, que només -s'estava quieta a la falda de la tia Paulina, i li agradava molt -reposar la seva cabellera rossa i estarrufada contra la casta -tebior del coll de Paulina, i imaginar l'enorme sopera blanca que -aviat vindria de la cuina, tota coronada de vapor; i, després de -sopar, pensava la menuda que la tia Paulina la ficaria al llit -(perque només volia que la despullés la tia Paulina), i abans de -dormir li contaria una rondalla ben dolça, que no fes gens de por -i li fes venir la son a poc a poquet. - -Paulina es cregué, un moment, que la seva via ja era signada; però -després de les nits angèliques vingueren les nits dels diables. -Paulina tenia de lluitar una mica: la seva joventut, que -agonitzava, volia fer el darrer cant i el dolorós esgarip abans de -restar per a sempre i no ser altra cosa que la tia Paulina, i -això, li arribà quan el rellotge de la seva vida marcà l'esclat -fatal dels trenta anys. - -Aquest drama s'inicià de la següent manera. Ella havia assolit el -màximum de felicitat, complia els anys per la Candelera, i el fet -de complir-los no la inquietà el més mínim. Potser res hauria -succeït, si un fet de caràcter purament fisiològic no hi hagués -contribuït. Paulina es posà malalta: una airada forta, rebuda en -sortir d'un concert, li perjudicà l'aparell respiratori, i va -jeure uns quants dies atacada greument per aquella malaltia que -els metges en dieuen una bronco-pneumònia. En sortir de la seva -malaltia li reconegueren un petit focus d'infecció al pulmó -esquerre. Això li donava una mica de temperatura; i, si el cas -s'hagués abandonat, hauria produït, sens dubte, fatals -conseqüencies. S'hi posà remei deseguida, li varen prescriure un -tractament, i a la vinguda de les primeres orenetes Paulina -Buxareu anà a passar una llarga convalescència en un lloc una mica -solitari i elevat, on l'aire puríssim li tornaria la salut -perduda. - -Encara que es procurà fer-li tota la companyia possible, Paulina -es sentí sola, i, més que sola, es sentí privada de les dolces i -petites feines que la distreien d'ella mateixa; i això, ajuntat -amb aquella certa malenconia i aquell egoisme de les persones -malaltes, produí dintre seu un descontentament de tot i un desig -d'allò que semblava haver renunciat per a sempre. Aquest -descontentament degenerà en enveja i en mala humor injustificada; -i, com que el desequilibri dels seus nervis era absolut, no sabia -dissimular aquells mals imaginaris i aquelles dolors absurdes que -la torturaven. - -La seva germana, que anava a la ratlla dels quaranta anys, i que -la condició de mare de família una mica egoista, també, i -interessada només pels seus, posava en una situació tan diferenta -de la de Paulina, no la pogué aconsolar com altres vegades. S'ha -de dir que les crisis anteriors que havia sofert Paulina eren per -ser més compadides. Aleshores ella era criatura, encara, i Elisa -vivia un estat de tendresa i desequilibri sentimental produït per -les gestacions i els infantaments: es comprèn, doncs, que els -corrents efusius entre les dues germanes fossin més naturals. Però -ara la cosa havia canviat molt, i (per què negar-ho?) el drama de -Paulina, als ulls d'un desinteressat, semblava una cosa grotesca: -en el cas d'aleshores Paulina no tenia ningú, ningú que la -comprengués, ultra ser la tia Paulina. Aquest qualificatiu portava -dintre seu el fred, la solitud i el desamor. - -Un cop curada completament del mal físic, tornà a la casa de la -seva germana. Però que diferent era, aleshores, Paulina, de quan -en va sortir! Els nebots l'amoïnaven i aquella dolça paciència es -convertí en sorruderia irascible. La pobra canalla, que no hi -tenia res que veure i sentien una alegria gran de tornar-la a -tenir a casa, repetiren les bromes i les impertinències com si tal -cosa; però els efectes que produïen en l'ànim de Paulina -desconcertaren els petits de mala manera. La seva germana se -n'adonà. Recomanà als petits que no la molestessin ni la -importunessin: que estava malalta, i per això tenia aquell mal -gènit; i els amenaçà amb càstigs severs si desobeïen aquestes -ordres. Paulina anà més endavant. En les converses era d'una -acritud estemordidora. La seva germana dissimulava i prenia tota -la paciència possible. Els nebots grans veien que a la tia Paulina -li passava una cosa molt grossa. Naturalment que no es podia -concretar què era ni a quin motiu obeïa; i ningú no comprengué que -la pobra Paulina Buxareu endevinava l'agonia de la seva joventut, -sense que pogués substituir-la per una cosa més alta. - -La tia Paulina s'omplí d'estranyeses. El seu vestir era ridícul; -el seu parlar afectat. Li vingué una febre per fer obres piadoses, -per anar a ensenyar la doctrina a la canalla, per visitar malalts, -per aconsolar vídues. Es confessava tres i quatre vegades al dia. -Li agafà una afició terrible per un cert frare agustí que -predicava molt bé i feia furor entre les devotes. Quan era l'hora -de dinar, exposava, a taula, les seves doctrines de fraternitat i -d'humilitat: era presa d'una filantropia malaltissa que no li -passava de la llengua, perquè tot allò ho tenia per fer alguna -cosa, i al fons cada dia es tornava més egoista. - -El cunyat de Paulina ja en començava a estar tip, i li gastava -bromes referents a les seves prèdiques, la contradeia, i procurava -fer-la botar, com es diu vulgarment. Aleshores es tornava roja, i -suava i cridava que era un gust. Els nebots es reien de les -estranyeses de Paulina, i entre les dues germanes hi havia un -abisme, i sols un corrent de cortesia freda lligava aquells cors -que s'havien estimat, un dia. - -La vida comuna de Paulina Buxareu amb els seus germans es feia -cada vegada més impossible. Paulina fruïa d'un petit capital que -li deixà la seva mare, i havia heretat, feia poc, d'un oncle -matern. Tots aquests béns els hi administrava el seu cunyat, i -ella en percebia puntualment la renda. No sé com fou que un dia la -mala humor de Paulina es decantà pel pendent dels interessos; i, -com que tenia molt poc tacte, digué algunes coses que molestaren -el seu cunyat. Aquest proferí alguna paraula dura, i, com a -conseqüencia, hi hagueren plors i un petit escàndol familiar, que -Elisa procurà finir de la millor manera. - -Allò fou el presagi de posteriors tempestes: es reproduïren tots -els dies les escenes desagradables, quasi sempre provocades per -una estranyesa de Paulina; fins que a la fi, Paulina, molt -seriosament, parlà al seu cunyat i li proposà la forma de sortir -de casa i anar a viure sola amb una minyona, sense que això -signifiqués renyina de cap mena: solament que una incompatibilitat -de caràcters i una diferent apreciació de la vida l'obligaven a -fer aquell pas, que ella creia que seria beneficiós per a tots. - -El seu cunyat, fredament, intentà dissuadir-la sense insistir -gaire, perquè no desitjava altra cosa. Elisa simulà un disgust. -Però al cap i a la fi, la separació es dugué a terme, i la tia -Paulina pogué respirar una somiada independència, mirant les -estrelles des del balcó d'un tercer pis del carrer del Bruch. - -Aleshores començaren uns nous treballs. Paulina entrà en la plena -administració dels seus béns. Ella no sabia el que era sumar ni -restar, ni sabia tampoc com es duia una casa, ni com es revisava -una compra, ni quanta estona tenia de bullir tal cosa o tal altra. -Perquè, encara que Paulina s'havia fet la víctima i s'havia -atribuït tot el pes de la casa quan encara vivia la seva mare, el -fet és que, fora de cuidar-se de la seva roba, Paulina no feia -res, ni entenia de res; i, mentre va viure a casa dels seus -germans, no cal dir que aquesta feina administrativa no li -pertocava. Però, en la situació que es trobà aleshores Paulina, -era més greu el seu paper: no es tractava solament de distribuir -la renda, sinó de vetllar pel capital. Paulina s'informà d'unes -coses que en deien accions i obligacions, de les quals no havia -sentit a parlar mai; i el que l'esverà més era que aquestes -accions i obligacions pujaven i baixaven. Tot això li va explicar -un felipó que n'estava informadíssim. Ella coneixia també un agent -de canvi, amic de la família, i un advocat mallorquí que no tenia -cap assumpte i es donava importància. I, entre el felipó, l'agent -i l'advocat, la posaren al corrent i en condicions de fer produir -d'una manera segura i honrada la seva petita fortuna. - -Després d'aquestes trifulgues vingueren les de l'ordre intern de -la casa, i el cavall de batalla eren sempre les minyones. Ella -volia una noia fiada que li servís per a tot, que no anés als -balls i no tingués novi; però això era demanar massa, i el servei -li durava una setmana a tot tirar. La preocupació de la minyona -arribà a ser el mal de cap més gran: com que no tenia cap feina, -es dedicava a torturar la pobra desgraciada que es llogava per a -servir-la. En passar el compte, li mirava fins un quart de cèntim; -s'empescava una sèrie de preguntes estranyes per fer-la cantar, la -minyona li deia haver esmerçat mitja pesseta en oli i ella -sospitava que fou aplicada a adquirir pastanagues. Els diumenges, -si retardava cinc minuts a tornar a casa, en el cervell de Paulina -ja s'hi havia format la imatge de vint-i-cinc drames passionals i -cinquanta violacions. - -Arribà a l'extrem d'espiar les minyones quan les enviava a casa la -cosidora, la planxadora; els escorcollava el farcell de la roba; -inquiria per entre els matalassos i en tots els recons que -poguessin servir d'amagatall. - -La tia Paulina es féu una dona impossible, i no cal dir que ningú -hi aguantava, a casa seva. - -Una de les víctimes de Paulina Buxareu fou l'advocat mallorquí. Es -deia Timoteu Rosselló, i, com s'ha anunciat abans, no tenia mai -cap assumpte d'importància. Anava a escalfar cadires a tots els -convents de monges, i les bones dones li confiaven de vegades un -assumptet que ell allargava infinitament. Perquè, encara que se -les donés de molt piadós, tenia esperit d'aranya; i, com que només -podia embolicar gent infeliç i desconeixedora del món, quan n'hi -venia un a les mans el deixava sense suc. Però amb la tia Paulina -li caigué un os dur de rosegar, perquè el que és ella no es -deixava estafar un cèntim, i les consultes no tenien altre objecte -que planyer-se de la vida amarga que li feien dur la Pepeta, la -Marieta i l'Anneta, i totes les desgracies que s'anaven succeint -en l'administració dels fregalls i la cassola. - -En aquests temps de neguit la tia Paulina es tractà molt poc amb -la seva germana. Hi anava sovint, però procurava ser diplomàtica. -Després, quan s'anà trobant bé, tot fent les seves cosetes i -vivint de les seves tristes preocupacions, la dolçor tornà a -confortar-li l'ànima. Aleshores les relacions foren més cordials; -i quan tenia un nebot malalt, o estaven amoïnats a casa la Elisa, -desinteressadament anava a prestar el seu concurs. - -Es pot dir que fins aleshores la tia Paulina no es preocupà d'una -manera seriosa en tot el que fes referència al seu enriquiment -espiritual. Ja desenganyada del tot, i convençuda que no seria res -més que la tia Paulina, procurà adornar i complicar aquesta -personalitat que li concedia el destí. - -D'aleshores datà la seva afició a la psicologia femenina. Els -primers assaigs els va fer en una pobra noia òrfena d'uns amics -seus, que protegí i volgué casar de totes passades. El casament -aquest fou una veritable desgràcia, però donà peu a la tia Paulina -per a creure's una autoritat en qüestió de matrimonis. - -Ultra el casament, cultivà la vocació religiosa. Es féu molt amiga -de la Superiora d'un convent de monges, no sé si de les Salesses. -A aquesta piadosa dama li donà unes llaunes considerables, i li -referí espantoses xafarderies. Una tarda fins li contà que li -havia aparegut el dimoni en una mena d'uniforme com de guàrdia -civil. - -Procurà també atreure gent a casa seva. A base de les seves -nebodes i d'unes tres o quatre noies més, organitzà una mena de -reunions on només es podia ballar d'una certa manera i es podien -dir tan sols determinades coses, sempre sota la inspecció i -vigilància de la tia Paulina. - -A poc a poc aconseguí que es parlés d'ella; que, dins un cercle de -relacions, fos la tia Paulina una cosa important; i arribà a ser -imprescindible per a certes coses: quan es tractava, per exemple, -de fer una suscripció per regalar una casulla o per pintar un -pendó destinat a una determinada confraria. - -La varen fer presidenta honorària de no sé quines filles de Maria. -Això li produí una gran satisfacció; perquè, amb motiu del -nomenament, va rebre no sé quantes visites, i fins el bisbe li -concedí audiència per tractar serioses reformes de l'associació. - -Els anys i els esdeveniments li modelaren el cos i l'ànima tan -bellament, tan característicament, que arribà a ser una dama -deliciosa. Perquè a Paulina Buxareu totes aquestes coses no li -entenebrien gens aquella bondat nítida i dolça que guardava dintre -seu, i no li llevaren una goteta tan sols d'aquella mel -d'innocència, que era ben bé la mateixa de quan tenia deu anys i -anava amb la trena penjant i les cames en l'aire. - -La tia Paulina havia cridat, havia patit, havia fet -extravagàncies, bogeries, incorreccions; l'havia encesa l'amor i -l'havia ennegrida la desgràcia; però en el fons, en el fons de -tot, era la tia Paulina, i això volia dir còmica gerdor i graciosa -infelicitat. - -Anaven passant hiverns i primaveres, i la tia Paulina veié -repetir-se les joies i les desgràcies. Contemplà com canviava la -fesomia de la família, i es prodigà, es multiplicà, cridà, plorà i -féu tot el que va saber per romandre sempre ella, colorida d'una -originalitat inconfusible. I, quan li arribaven a l'orella -aquestes dues paraules: «tia Paulina», tremolava tota d'una emoció -profunda, i sospirava tan deliciosament, convençuda que complia a -la terra un ministeri importantíssim que li havia confiat nostre -Senyor per premiar-la dignament més enllà de les estrelles i dels -móns visibles. - - - -VI - -Tots els sotracs de la vida passaven per la família Buxareu d'una -manera normal i pacífica. En els parteratges no hi havia tràgics -incidents i es batejava les criatures amb tots els ets i uts; -s'imposaven noms familiars; les malalties casolanes feien de les -seves; la mort venia plena de vulgaritats: es plorava el -suficient; les esqueles no cridaven l'atenció; en els funerals hi -anaven totes aquelles cares que després de vistes no es recorden. -El diumenge de Rams es comprava el palmó; per Nadal es rostia el -gall i s'adquirien torrons a l'Abella. Es cultivaven les coques de -llardons i les encasades al Forn de Sant Jaume. De tant en tant es -fruïen les nates del carrer de Petritxol. - -Tot això es feia amb generositat, amb una certa finor i amb -aquella amable gràcia que respiren les famílies barcelonines on no -hi ha pretensions però on no hi falta mai un duro per gastar. - -La tia Paulina, branca estèril de l'arbre dels Buxareus, feia -també totes aquelles coses, però en petit i donant-hi més -importància. - -El casament d'en Víctor, fou l'hora àlgida de felicitat de la -família: dinars i festes, convidats a l'estiu, joia dels primers -infants... Però passà aquella fumarella de glòria i no tardà gaire -a presentar-se la mort dels pares. - -Aleshores es remenaren testaments, es portà el dol reglamentari i -es féu la divisió de la família. - -En Víctor tenia dos germans i dues germanes. El germà segon -continuà treballant en el negoci juntament amb en Víctor, i el -petit anà a estudiar la carrera d'enginyer agrònom. - -Una de les germanes es maridà amb un tal Josep Claramunt. - -Resta consignar que la germana petita, ja coneguda amb el nom de -Lluïseta, visqué amb en Víctor i la seva dona, i fou la nina de -l'ull dret de la tia Paulina. - -Les relacions entre els germans eren inmillorables; però com que -cadascú anava per les seves, s'apartaren els uns dels altres, -units tan sols per les lleis de cortesia, com sol passar en -gairebé totes les famílies. - -La tia Paulina, després de la mort del seu cunyat i la seva -germana, mostrà una sol·licitud més intensa vers els seus nebots, -i el lloc d'acció predilecte per ella fou la casa d'en Víctor, que -per això era el més gran i el continuador del prestigi de la -família. - -La tia Paulina no simpatitzà mai amb la dona d'en Víctor. Ella ja -ho havia dit moltes vegades, entre les seves amigues, que el -casament del seu nebot era un desencert. Trobava els pares de la -Maria de la Mercè massa poc senyors i amb massa pretensions. Demés -estava segura que no tenien tants diners com feien veure. - -El veritable motiu del seu disgust era el no haver pogut -manifassejar en aquest casament; perquè s'ha de confessar que tot -es va fer a espatlles de la tia Paulina, i ella no se n'adonà fins -poc temps abans de demanar la noia. I el més trist per a la tia -Paulina és que ja es tenia mig empassada una altra neboda -política, i ja havia fet qui-sap-les combinacions per lligar el -destí d'en Víctor al d'una senyoreta no tan rica com la Mercè, -però d'una família més distingida i més apropiada al nom Buxareu. - -No cal dir que l'angelical tia Paulina, quan s'adonà que el seu -nebot anava trona avall, no pogué menys d'esterioritzar una -ganyota i fer una mica el paperot amb els seus germans; i digué al -seu nebot, mig seriosament, mig de per riure, que no li faria -present perquè havia estat tan mala persona. Però s'hi repensà -després, i acabà per comprar-li dos canalobres d'argent a can -Carreras del carrer de _Fernando_, que li costaren un ull de la -cara. - -Quan tenia de venir al món el primer fill del jove matrimoni, la -tia Paulina perdia les nits i s'espatllava la vista brodant una -capeta per a la cerimònia baptismal. - -I el dia del naixement es multiplicà i compartí la felicitat de la -seva germana, que allò de ser àvia la feia tornar boja. - -Després, quan anà passant el temps i esdevingué la mort d'Elisa, -la tia Paulina, a part del seu sentiment que la dominava, va -quedar rica en efectes teatrals; digué meravelloses sentències als -seus nebots, resà oracions, i volgué aguantar el pes de tot: -vetllar, rebre visites, avisar parents, i aconsolar tothom, però -fent esgarrips horribles i restant ella sola inconsolable. - -Per distreure els nens d'en Víctor (que, pobra canalla no es -donaven compte de la dissort), els amoïnava de mala manera, es -posava a plorar; i, quan jugaven a cavalls o a fet, els acoblava -al seu volt, els feia agenollar, i començava un rosari per l'ànima -de la difunta. Aquest rosari no s'acabava mai, perquè les -criatures finien la paciència i la deixaven amb les avemaries a la -boca. - -La víctima de debò fou la Lluïseta, que aleshores només tenia -catorze anys; i, com que la seva germana ja es distreia amb el -novi, la tia Paulina fou l'únic recurs. Però la tia Paulina només -estava per lo patètic, i la pobra criatura es feia uns tips de -plorar espantosos, i a la nit somiava ànimes i dimonis, i es -despertava cridant la seva mare. - -En Víctor, que ja era tot un home i tenia un natural excel·lent, -deixà fer la seva tia i la seva dona en tot el que fes referència -a les manifestacions externes del dol. Feia un any i mig que havia -mort el seu pare, i la mort sobtada d'Elisa va emocionar-lo encara -més; però com que no hi hagueren dificultats econòmiques, i tots -els assumptes pogueren solucionar-se i el negoci continuà de la -mateixa manera, a poc a poc en Víctor trobà un gust apreciable a -la vida, tot amoixant la cabellera rossa de la seva dona i fent -saltar la canalla damunt dels genolls. - -Com que no volia raons de cap mena i considerava la seva tia -inofensiva, la deixà ficar a casa tant com va voler, que, ben -mirat, el que feia Paulina era d'agrair, i no tenia preu la -sol·licitud que es prenia per la Lluïseta. Paulina Buxareu ja era -al bo del seu proteccionisme jovenívol. Totes les noies, en -general, l'emocionaven; però la Lluïseta especialment. Sempre que -veia un noi que no s'hagués dirigit encara a una donzella d'una -manera oficial, la tia Paulina li deia: -Vaja, home! Què pensa? -Sembla mentida! Miri que els anys passen!- Si veia un noi promès, -les seves paraules eren aquestes: -¿Ja sap què és, el cor d'una -noia? Ja està preparat, per al matrimoni? Ja sap com s'han de -tractar, aquests tresors? Si el veia distret un dia per la Rambla, -o bé mirant en un quiosc un periòdic d'aquests que duen retrats -d'artistes, ja feia mil escarafalls i embolics: anava a avisar la -família de la nòvia, i deia que la conducta del promès era dubtosa -i que vigilessin molt. Quant a les noies, si eren encara per -merèixer, els recomanava que no es fiessin dels nois, que -tinguessin compte amb la llibertat, sobretot en el ballar i que es -dominessin i els deia que tots els joves eren uns desvergonyits i -que es volien aprofitar de llur innocència. Si la noia era -promesa... Mare de Déu!... li omplia el cap de tenebres; i si era -casada jove, fins es volia ficar en les intimitats conjugals i en -una pila de coses que ella, pobra tia Paulina!, no sabia de què -anaven. - -I, amb tot i aquest tarannà, Paulina Buxareu no podia veure un -mascle i una famella que no li vingués l'idea del matrimoni, per -absurd que fos de vegades l'aparellament. - -Com s'ha dit abans, totes aquestes manifestacions de l'ingeni de -Paulina queien a l'hora sobre l'animeta blanca i esquifida de la -seva neboda. La Lluïseta no era pas noia de novis, ni d'aquestes -que de seguida ho saben tot i s'encenen repentinament: era una -innocentíssima col·legiala amb una sang tèbia i tranquila, que no -pensava en festeig ni cosa semblant; i la tia Paulina la voltava -de tantes precaucions i li administrava unes prèdiques tan -inadecuades, que la pobra noia anava a redossar-se en els seus -germans per fugir de la turbulenta i ascètica Paulina, que li -deixava veure de tant en tant, enmig de ciris i cucurulles, un cel -blau amb un amor infladet. - -En Víctor s'instal·là, amb la seva dona, les criatures i la -Lluïseta, en una torre de l'Avinguda de la República Argentina. -Tenien un jardinet bastant entretingut, amb gran profussió d'unes -flors que la sogra d'en Víctor en deia _Diegos de noche_. Al mig -del jardí hi havia un brollador amb una mena d'oca de pedra que -tenia el coll enravenat i treia pel bec una misèria d'aigua, però -aquell jardinet era excel·lent per a la canalla. La tia Paulina en -deia «el meu jardinet». Aquelles quatre flors, aquella mica de -sorra, el balancí o una cadira feta amb vímets i en forma de -confessionari, que en Víctor va comprar-li expressament, li -semblaven a Paulina un reconet de la glòria celestial on es fes la -més agradosa de les feines, que al seu entendre era xafardejar -infinitament, posar-se sentimental a estones i engolir orxata de -xufla, a la caiguda de la tarda, quan feia una mica de calor. - -La casa era de construcció moderna, no gaire estirada pels -cabells, en comparació de certs immobles veïns que poden -admirar-se encara. En Víctor la moblà decentment i amb discreció, -la dotà d'una higiene perfecta; els nens l'ompliren d'alegria i de -desordre, la Lluïseta de moderada dolçor, i la Maria de la Mercè -de tebiors i de fragàncies, quan, els matins, una mica ensunyada -encara, donava les ordres al servei, es preocupava del govern de -la cuina i dels vestits de la canalla, tremolant dins una bata de -seda, amb la cabellera d'or malgirbada i mig desfeta, tota plena -de misteris nocturns i tranquiles besades. - -La tia Paulina hi anava molts matins quan encara no s'havia llevat -només que en Víctor, de vegades per dur la notícia d'una mort, -d'un infantament o d'un prometatge; de vegades perquè havia anat a -missa als Josepets i per reposar una mica; i altres vegades, -simplement, per pendre cafè amb llet, perquè la seva minyona li -feia molt malament i a casa en Víctor tenien una cafetera russa -que no podia anar millor. - -La cambrera, quan la veia venir, ja tremolava. Solia anar de dret -a la cambra de la Lluïseta; la feia vestir de seguida; li -criticava la roba interior: deia que aquelles camises, amb tantes -cintes i amb l'escot quadrat d'aquella manera, en el seu temps no -es duien, i sobre les mitges exposava unes teories emocionants. La -Lluïseta la deixava dir i es vestia tranquilament, encara que la -molestava una mica aquella presència de la tia Paulina, i moltes -vegades no podia aguantar les impertinències del seu cervell de -majordona. - -Amb la Maria de la Mercè, Paulina no hi gastava tantes franqueses, -i els nens se li descaraven a lo millor o li deien rata, i li -exigien llaminedures d'una manera molt franca i molt poc delicada. -A ella això li feia gràcia, i quan les indirectes eren massa -seguides solia comparèixer amb un pa de pessic ben gros. Aleshores -els nens l'omplien de petons, i entre unes coses i unes altres -s'hi passava tot el matí, fins que venia en Víctor del despatx i -li oferia que es quedés a dinar. Ella deia que no i que no, però -sempre acabava sent que sí. - -A la tarda se'n duia la Lluïseta: anava a fer visites, a berenar, -a les Quaranta hores, i algun cop a la Sala Mercè. - -Després la Lluïseta es deseixí una mica de la tutela de la seva -tia, arribà el moment de posar-la de llarg, i l'any en què això -succeí fou el mateix en què jo vaig tenir el gust de fer -coneixença amb l'apreciable família Buxareu i de presenciar de ben -a prop una sèrie d'esdeveniments deliciosos que han de ser el pot -de la confitura d'aquesta història. - -FI DE LA PRIMERA PART - - - -SEGONA PART - - - -I - -En Víctor Buxareu havia estat i continuava sent un pintor -fracassat. Quan encara no sabia empatollar quatre paraules, ja -empastifava fulls de paper de barba amb aquells llapis que donen a -la canalla perquè s'entretinguin, i que fins se'ls poden ficar a -la boca. - -La Providència l'advertí a temps i comprengué que la pintura no -era el seu ofici, i en Víctor es resignà i es deixà de pinzells i -de romansos. Però l'art és una cosa que sempre furga: i li -proporcionà l'empescada següent: Els seus quatre nois eren de la -pell del diable. No hi havia manera de fer-los estar quiets: quan -deixaven una malifeta en rumiaven un altra. El seu pare, no gens -aficionat a col·legis, llogà un professor d'aquells que exploten -les famílies. Però, com que passaven moltes hores del dia sense -fer res, a en Víctor se li acudí que fóra da gran utilitat per a -la pau de la casa que els nois aprenguessin a dibuixar: així -seurien i prestarien atenció a alguna cosa que els distragués al -mateix temps. - -Els nois, maleïdes les ganes que en tenien, de fer semblant -provatura; però, sense que se'ls consultés, es portaren endavant -les diligències i es feren els passos necessaris per cercar un -professor de dibuix. En Víctor pensà que la manera més pràctica de -trobar un professor era posar un anunci a _La Vanguardia_ que -digués: «Es necessita un professor de dibuix, persona d'una certa -edat, honrada i amb molta paciència. Presentar-se... etc.» -L'anunci produí ràpids efectes; i un matí, quan en Víctor es -disposava a sortir de casa, li avisaren la visita d'un senyor que -desitjava veure'l. En Víctor, una mica contrariat, perquè feia -tard al despatx, mirà el rellotge, s'eixugà els bigotis (acabava -d'ingerir el cafè amb llet), i digué, amb veu seca, a la cambrera: --Faci'l entrar a la sala. - -El visitant era un home d'uns cinquanta anys, baixet, magre, -d'ulls verdosos, dolcíssims, sempre amb una rialleta a flor de -llavi, amb una barbeta curta, el cabell una mica llarg, escàs a la -cúpula i blanquinós als polsos. Vestia modestament, però anava net -i endreçat. En Víctor el saludà. Li digué que s'assegués i què -volia. El tal subjecte resultà dir-se Gaspar Melrosada, i era -professor de dibuix. - --Ah, caram! Professor de dibuix!- va fer en Víctor, oblidant -l'hora, el despatx i la mala humor. - --Sí, senyor. He llegit l'anunci a _La Vanguardia..._ - --Veurà, senyor Melrosada: jo tinc quatre nois que em sembla que -seran quatre _Murillus_ (vull dir que, encara que són molt petits, -tenen una gran disposició: se'ls veu); i per començar a -ensinistrar-los... - --Comprenc, comprenc. El senyor voldrà, sens dubte, referències -meves. Puc dir-li que dono classes al col·legi de Jesús Maria, al -col·legi de Loreto... - --Sí, és clar; no es tracta d'encarar-los amb el natural: primer -tenen de saber com s'agafa el llapis. Demés els meus nois són -entremaliats... - --Un servidor és molt criaturer: sé perfectament com s'ha de -tractar la canalla. Compti: fa més de vint anys que dono lliçons! -Perquè l'art solament no permet viure. He estat professor en molt -bones cases, i algun deixeble meu... - --Molt bé, senyor Melrosada. Però hem de parlar de tot: qüestió -d'honoraris? - --Classe diària, acostumo a cobrar cent pessetes; i classe alterna, -seixanta. - --Magnífic. Per començar podran fer classe alterna. - --I quin dia li convindria que comencem? - --Demà passat cap al vespre. Li ve bé? - --De set a vuit. - --Això mateix. I perdoni'm, que per avui no em puc entretenir -més... - --A les seves ordres. - --Passi-ho bé. He tingut molt gust. Fins demà passat. - -Quan en Víctor vingué a l'hora de dinar, va seure a taula. La -Maria de la Mercè i la Lluïseta ja estaven informades de -l'esdeveniment, però els nois no en sabien res. - -En Víctor, amb un to de cerimònia, però una mica rialler, preguntà -al gran: - --Escolta: que t'agradaria, apendre de pintar? - --Per què m'ho preguntes, papà? - --Bé, contesta. - --Ai! No ho sé! - --I a tu?- preguntà al segon. - --A mi, molt. - --Doncs escolteu: des de demà passat tindreu un professor de -dibuix. I ja cal que feu bondat i que us apliqueu força. Ja -veureu, que us agradarà! Podreu pintar un got, una flor, un -cavall... Tot lo que veureu ho sabreu copiar de seguida. - -Els nens es quedaren consternats, i començaren a menjar la sopa en -silenci; i en cadescun dels petits cervells es comentà la idea del -professor i de la pintura d'una manera més o menys graciosa. - -Al gran no li feia gaire goig, perquè era molt rutinari, i tota -cosa nova l'esverava; en Víctor s'imaginà pintant cavalls i -guerres i soldats; en Lluís només pensava en la cara del -professor; i el menut no les tenia totes, i s'imaginà que això -d'apendre de dibuix era com una mena de càstig, i que no el -deixarien estar tanta estona al jardí. - -El pare, veient les cares silencioses dels seus fills, els digué: --Bé, que no us agrada, això que us he dit? - -Tots respongueren: -Sí, papà. - --Doncs a menjar i callar; i al que s'apliqui més aviat i en sàpiga -més que els altres, li compraré una bicicleta. - -La idea de la bicicleta caigué com un raig de llum que els féu més -agradable l'entrant i els multiplicà la gana: llur somni era una -bicicleta. Sempre que l'havien sol·licitada, els dos grans -sobretot, havien trobat una negativa; i aquella promesa en ferm -els produí tanta joia, que varen començar a avalotar i a cridar, i -a demanar més carn i més patates, i més de tot, fins que en Víctor -digué: -Prou. Si no esteu quiets, res de bicicletes. - -La calma s'establí a la taula, es parlà de coses indiferents, i, -quan acabaven de pendre cafè, en Víctor, tot encenent el cigarret, -advertí als seus fills de la següent manera: -Prepareu-vos que -quan torni del despatx anirem a comprar les coses necessàries per -a fer la classe. - --Tots, hem de venir?- va fer el petit. - --No, només el dos grans. Vosaltres ja ho veureu després. - -Això contrarià molt els petits, i al mateix temps omplí de -satisfacció els grans; i se n'anaren al jardí, aguantant els uns -les dentetes dels altres. - -Els nens ja estaven a punt a mitja tarda, esperant que el seu pare -tornés del despatx. En Víctor arribà amb un taxis, els ficà -dintre, i feren cap a can Teixidor. Allí adquiriren dues gomes -d'esborrar d'aquelles de l'elefant (l'elefant els féu una il·lusió -extraordinària), unes carteres grans, paper, llapis bons, i res -més, perquè amb tot això ja n'hi havia prou per a començar. - -Vingué el dia de la presentació dels nois al nou professor. Ells -estaven emocionats, intrigats. Cada vegada que trucaven a la -porta, corrien al recibidor i s'amagaven darrera una cortina per -veure si era ell. Les hores es feien interminables. Per fi arribà -el professor; i aleshores sentiren una por estranya, una mena de -segament de cames, i es donaven una vergonya terrible d'anar-lo a -veure. - -El seu pare els portà com qui diu per l'orella. El professor els -esperava ja en la cambra d'estudi, on s'havia fet dissabte i -s'havien posat tots els útils del dibuix damunt de la taula; i -quan els nens varen veure que el professor tenia una veu molt -dolça i els tractava tan amablement, els passà una mica la por, -però va preocupar-los, a tots per un igual, aquella mena de paper -enrotllat i embolicat que el professor deixà. amb molt de compte -sobre la taula. - -La preocupació fou tan grossa que instintivament s'hi anaren -acostant, i un, més atrevit, hi posà la mà a sobre. Aleshores, el -professor, amb una rialleta, desembolicà el plec, i digué: -Això -són els models; són les làmines que vostès tenen de copiar. - -Tots els nens feren un -Ah!...- admiratiu. Allò que els mostrava -el professor era per a ells una cosa divertidíssima. En Víctor -s'ho mirà també. -Es tractava d'unes làmines, obra del senyor -Melrosada. En una hi havia ulls dibuixats; en l'altra, orelles; en -una altra, boques... La que els féu més gràcia era la dels nassos, -perquè el senyor Melrosada hi havia dibuixat algun bigoti adherit. - -El pare féu una mica de discurs: recomanà obediència als deixebles -i severitat al professor; advertí als seus fills que el -respectessin i li diguessin «don Gaspar»; i, després d'aquesta -preparació, els deixà sols i començà la classe. - -Aleshores vingueren els treballs! En Melrosada començà per -ensenyar com havien d'aguantar el llapis, i els ditets encarcarats -feien equilibris dolorosos damunt d'aquell prisma llargarut de -fusta envernissada. Patint i acostant molt el cap al paper, -començaren a copiar la primera làmina, que era la dels ulls. -Sortiren unes parpelles deformes com esquenes de camell. Les nines -els causaven gran diversió, i apretaven el llapis i bufaven perquè -sortissin ben rodones; i acabaven fent una cosa inflada com un -carbassó. No cal dir que els ulls que dibuixaren els nens Buxareu -eren per a anar en un àlbum de patologia. - -En Melrosada, quan hagueren passat tres quarts, agafà les làmines -d'una a una, es féu un tip d'esborrar, i amb quatre cops de llapis -va adobar una mica aquelles desgràcies; i al final de les làmines, -després de fer-les firmar per cada un dels nens, va posar: «V. B. --G. Melrosada». - -Després entrà el pare, contemplà les obres molt satisfet, en -Melrosada digué que els nens tenien aptituds extraordinàries, se -n'anà fent mil reverències, i els nens feren cap a la cuina, amb -gran escàndol i xivarri, a contar-ho tot a la cuinera. - -A l'hora del sopar no parlaren d'altra cosa que del dibuix. Cada -un es creia ser un artista fet i pastat, i, naturalment, criticava -els seus germans; i tots volien saber-ne més. El pare acabà les -discussions dient que llur deure era callar i aplicar-se, i que -allò no era més que el començament. - -Després se n'anaren a dormir; i en Ramonet, que era un golafre i -havia fet un excés de truita, somià que li ficaven un llapis -enorme per la boca i li dibuixaven un dimoni al païdor. Es -despertà ploriquejant, li feren una tassa de marialluïsa, i, per -fi, una son dolça va fer callar completament els quatre infants. - -Al principi això del dibuix els feia una gran il·lusió, i la -família n'anava plena. Un dels atractius que tenia aleshores la -casa dels Buxareu per a les senyores que anaven a fer visita a la -caiguda de la tarda, era contemplar la classe de dibuix. - -La Maria de la Mercè n'estava molt satisfeta, que els seus nois -fessin la carrera d'artistes; i es complaïa a acompanyar els -visitants a la cambra d'estudi. En Melrosada, ja acostumat a -aquests incidents, sabia fer el paper amb una certa dignitat. Els -nens es tornaven una mica vermells. Els visitants feien algunes -preguntes al professor per demostrar que també hi entenien, i la -cosa anava molt seriosament. - -Jo recordo que aleshores començava a intimar amb la família, i -vaig saber lo de la classe de dibuix. En Víctor me'n parlà i em -demanà la meva opinió; i jo, obeïnt a la sinceritat, me'n vaig -riure una mica. Em semblava que imposar el dibuix, com si es -tractés de l'Aritmètica o la Doctrina cristiana, no era del tot -convenient; i que la canalla potser perdien el temps i ell perdia -els diners. Què vaig haver dit! En Víctor no em comprengué, i fins -es molestà una mica. Aleshores vaig veure que a l'industrial -barceloní no se'l pot atacar de dret, perquè és inútil, i un -s'exposa a perdre els bous i les esquelles. Vaig fer una virada -ràpida desfent una mica el mal efecte de 1es meves declaracions, i -des d'aquell dia vaig ser un entusiasta dels professors de dibuix, -i dels ninots infames que perpetraven la canalla d'en Buxareu. - -En Gaspar Melrosada resultava ser un home d'una timidesa -llastimosa i d'una bondat il·limitada. Els nens li prengueren molt -aviat el número; i les classes, ja no gens freqüentades per en -Víctor i amb l'actualitat perduda, es convertiren en una orgia de -papers i de ninots, a empastifar-se els dits, i a molestar el -professor, que prou amenaçava, però no li servia de res. - -Com era natural que succeís, la persona que més seriosament es -prengué lo d'en Melrosada fou la tia Paulina. La seva primera -entrada a la classe fou èpica. Es mirà en Melrosada amb els -impertinents i amb una veritable impertinència; però, per -confessió immediata el trobà molt simpàtic i li semblà una persona -intel·ligentíssima. Quan s'informà que en Melrosada donava classes -a Jesús Maria, li preguntà tot seguit per _la Madre Angeles_ i la -_Madre Esperanza_, i per les nenes de la seva amiga Ventureta -Minguell, que pintaven unes flors precioses. En Melrosada s'inflà -de joia, i, una mica torbat, va fer l'apologia de les seves -deixebles; i aquell dia la classe es dissolgué en conversa, i els -nens estaven encantadíssims. - -A mesura que el fracàs artístic de la canalla es feia més -manifest, les simpaties de la família Buxareu per en Melrosada -anaven en augment. Al principi en Melrosada feia estrictament de -professor: quan tocava l'hora se n'anava sense deturar-se un -minut, i només donava compte a la Maria de la Mercè de l'estat -d'aplicació de la canalla. - -Un esdeveniment fou la causa de fer-se més íntimes les relacions -del mestre de dibuix i la família. - -Era al bo de l'hivern. La classe de dibuix es donava sense -incidents. En el penja-robes del recibidor romania el bolet que -aixoplugava el cap d'en Melrosada, i vet aquí que arribà el cunyat -d'en Buxareu, home distret i barroer, i abandonà el seu capell -(també bolet i del mateix color) al costat del capell d'en -Melrosada. Però el cunyat d'en Buxareu romangué un quart d'hora a -tot tirar; i, en anar-se'n, en lloc d'agafar el seu barret, -intentà enfonsar-se el del professor, de mida molt més petita, i -li quedà encastat no gaire amunt del clatell, com un solideu d'un -capellà. Però, com s'ha dit abans, el cunyat era distret i -barroer, i se n'anà escales avall com si tal cosa. - -Un cop finida la classe, el pobre Melrosada es posà el barret, i -va veure, amb desesperació, que li tapava els ulls i les orelles. -Els nens se'n rigueren no poc; i, com que no hi havia altre barret -per disposar, en Melrosada començà a doblegar diaris i -arreglar-se-les com va poder. - -Tot just havia passat un quart d'hora que tornà el cunyat d'en -Víctor amb l'esverament natural de la seva equivocació. Els -Buxareu ja sopaven i comentaven el fet. No hi havia altre remei: -qui la fa la paga; i en Claramunt s'informà de la direcció d'en -Melrosada, i a fer canvi de barrets falta gent. - -En Melrosada vivia al carrer de Salmeron, en una dispesa modesta, -però neta i honrada. Al moment d'arribar en Claramunt, estava -triturant un ensiam fresquíssim, i sostenia una conversa molt -animada amb dos capellans i un capità de la guàrdia civil. En -veure el cunyat d'en Víctor, en Melrosada s'esverà i es tornà -vermell, deixà el que menjava, i s'eixugà precipitadament el -bigoti, sense fer fugir de la seva barbeta un trosset de fulla -verda que lluïa com una maragda. -No s'esveri, senyor Melrosada- -feu en Claramunt: -es tracta d'una equivocació. Ens hem canviat -els barrets. Segueixi sopant. - -En Melrosada, confós, va somriure. Digué que sentia tant que -s'hagués molestat, i anant a la seva cambra, remeté el capell a -canvi del seu; i, molt amablement, prengueren comiat. - -Aquest fet, que si es mira bé no té cap importància, donà peu a la -tia Paulina per a parlar, esbrinar i xafardejar sobre la mena de -vida del professor de dibuix. - -L'endemà, quan en Melrosada vingué a donar la classe, la tia -Paulina ja estava a l'aguait. En Melrosada anà a la cambra -d'estudi; però la tia Paulina no s'aguantava, es posà nerviosa, i -per fi va dirigir-se a empendre el professor. - --Ai, senyor Melrosada, quina gràcia! M'han contat lo d'ahir nit. -Quina gràcia! No es pot pensar com he rigut! - -Aquesta entrada de la tia Paulina, al pobre Melrosada no n'hi va -fer gens, de gràcia; i, no sabent com pendre-s'ho, digué: - --Ah! sí? Li ho han contat?... Res! Una equivocació tothom la pot -tenir. - --Però fugi! El meu nebot, amb aquell cap tan gros! imagini's! - -Els nens es posaren a riure i començaren a fer disbarats. En -Melrosada estava violent, i la tia Paulina es rebentava per dir -una pila de coses. Hi hagué un silenci, i la tia Paulina, canviant -de veu, afegí: - --I doncs, crec que no té família, vosté? - --No, senyora. Visc tot sol. Aquí no tinc parents. - --Que no és de Barcelona, vostè? - --No, senyora: sóc del Vendrell. - --Ai! Del Vendrell? Escolti: com va ser, que vostè conegué les -_madres de Jesús María?_ - --Oh! Ja fa temps! Jo tinc un cosí jesuïta: el pare Tudó. - --El pare Tudó? - --Que potser el coneix? - --Conti! és el confés d'una amiga meva! - --Doncs sí: el pare Tudó va recomanar-me... - --I fa molt temps? - --Fa deu anys, ja. - --Ai, Melrosada! No es pot pensar quina alegria tinc! Cosí del pare -Tudó! - -En Melrosada corregí aleshores la làmina d'en Ramonet, que no hi -havia per on agafar-la, i la tia Paulina es retirà; i, veient a la -Maria de la Mercè, que anava cap a la cuina, amb una veu molt -afectada, començà a dir-li: - --Ai! Que no ho saps? En Melrosada és un home simpatiquíssim, i -d'una família molt distingida, i molt piadós, i molt religiós: és -una persona adorable! Imagina't: és cosí del pare Tudó! La Maria -de la Mercè quedà amb la boca oberta. I aneu a saber quina idea -estranya, quina combinació meravellosa, bullia en el cervell de la -tia Paulina amb tot allò d'en Melrosada, de la dispesa, del -barret, de l'ensiam i del pare Tudó! - - - -II - -L'estiu següent els Buxareu no anaren al poblet muntanyenc on jo -vaig tenir el gust de conèixer-los. Llur residència fou una mica -més amunt de Montgat, en una torre al peu d'un turonet i a la vora -de la platja. La tia Paulina hi passà unes tres setmanes amb la -pretensió de pendre banys de mar; però quan es va veure vestida -d'aquella manera, i que l'aigua li tocava els peus, ja li agafà -por de negar-se, i es limità a romandre a la platja sota una mena -de paraigua de lona, llegint els seus autors predilectes i cridant -els nebots, que sempre veia a la boca d'un delfí o de qualsevol -bestiassa marina. - -Ja s'ha dit que les relacions d'en Melrosada i els Buxareu anaven -adquirint un caràcter íntim. Els nens se l'estimaven molt, i ell -els ho aguantava tot. Abans d'abandonar Barcelona quedaren que en -Melrosada vindria a fer-los una visita; i el segon diumenge, a la -sortida de missa, s'envià una tartaneta a l'estació de Montgat -perquè anés a recollir en Melrosada. - -Els nens, quan el varen veure arribar, no cabien en pell: estaven -esbojarrats i contents que no s'aguantaven; i don Gaspar per quí, -i don Gaspar per allà; li estiraven les mànigues; el dugueren a -una mena de sortidor que tenia una aixeta d'engany, i l'arruixaren -de cap a peus. Li ensenyaren una capsa on tenien marietes de -menta, i una gàbia amb quatre gafarrons de niu i un gos, i una -pell de serp, i unes plantes dissecades. Li ho volien ensenyar -tot: fins una bata de la seva mare, que els hi feia molta gràcia -perquè tenia clapes vermelles. En fi, en Melrosada va ser -sacsejat, baquetejat, estiregassat. Va suar i va patir, sempre amb -aquella dolça rialleta i aquella santa paciència que el -caracteritzaven. - -Als nens els divertia l'indumentària estival d'en Melrosada: uns -pantalons de color canari i unes sabates de pell de foca, amb -aquella americaneta grisa que ja li coneixien, i una mena de -_jipijapa_ falsificat per a guardar-se del sol. - -Don Gaspar complimentà tota la família, i especialment la tia -Paulina, que li contà l'estat d'aplicació dels nois, i els -dibuixos que havien fet d'una fruitera, d'una regadora i d'un -conill mort. - -Arribà l'hora solemne d'anar a taula. En Melrosada no havia menjat -mai amb els Buxareu i estava lleugerament emocionat. Els nens, amb -un refinament cruel, no li treien els ulls de sobre: els feia -gràcia la manera com agafava la cullera, com es posava el tovalló, -com xarrupà la primera cullarada de sopa; els compliments que -feia, l'admiració que li produïa un entrant generós, i les -lluïsors de joia que observaren perfectament en les nines del seus -ulls quan la cambrera entrà una divina i opulentíssima plata de -crema. En Melrosada es tacà l'americana amb aquella fluïda grogor. -Això va confondre'l i va fer riure molt als nens. - -Després de dinar vingué el cafè a la glorieta. En Melrosada havia -menjat bé. Una tebior pesada, i encisadora al mateix temps, li -anava amunt i avall del cos i se li deturava al païdor. El vi -havia fet els seus efectes, i el nostre home es trobava confident, -sentimental, i un diàleg amable s'inicià entre ell i la tia -Paulina. - -* * * - --Aleshores tenia vint-i-cinc anys, donya Paulina. Des d'aleshores, -mai més. - --Un artista com vostè el devia sentir d'una manera tan dolça -l'amor! Quines coses devia dir! quines paraules! - --Oh pobre de mi! No ho cregui: sempre he estat d'una gran -timidesa. Quan em trobava davant d'ella se'm feia com un nus a la -gola. Li volia dir moltes coses! però les meves paraules eren tan -pobres! Demés, mai mai n'he sabut, de dir fineses. - --I com va ser que no tornà més a la casa? - --O donya Paulina! Perquè me'n varen treure. Em prohibiren que hi -tornés a posar els peus. - --Però... Melrosada! - --¿No veu que jo només tenia els pinzells, i al pare d'ella no li -convenien, aquestes coses? Jo crec que s'havien fet moltes -il·lusions sobre la meva persona; però quan es van convèncer de la -realitat... - --I vostè no la tornà a veure mai més? - --Va morir. - --Que és trista la vida! - -(Amb un sotrac del balancí que manté les formes de la tia Paulina, -la tasseta de cafè ha perdut l'equilibri: unes gotes criminals han -tacat els pantalons d'en Melrosada. En Melrosada s'ha esverat: una -mirada dolorosa, molt dolorosa, ha acariciat la grogor maculada... -La tia Paulina, ha fet un ai! Un tovalló oportuníssim, impregnat -d'aigua intenta esborrar la desgràcia. Les coses han quedat en son -lloc. En Melrosada sent una fredor desagradable a la cuixa...) - --I la soledat! la soledat! - --Un s'acostuma a tot, donya Paulina. Cregui que he tingut moltes -ocasions, i sempre he dit: «-Gaspar, no t'emboliquis!» - --Vostè ha sabut resignar-se! - --I vostè no, donya Paulina? - --Melrosada, com li diré? Em sembla que sí, però. - --No és molt agradable; però... veu?... a mi, el treball, les -lliçons, el tractar tota la vida amb criatures, ja em sembla que -em dóna una certa paternitat... Demés, donya Paulina, allunyant -els perills... - --Oh! Ja ho comprenc! Melrosada, digui'm: sense religió, ¿vostè -creu que es podrien aguantar, certes coses? ¿Vostè creu que si no -hi hagués aquest esperit de sacrifici, aquesta esperança en una -vida futura... - --És clar, donya Paulina!... - --Però digui, Melrosada: vostè no es decidiria? no faria un cop de -cap? - --Vol callar, donya Paulina!... - --La seva vida solitària, aquesta absència d'una mà amorosa... - --Vol callar, donya Paulina!... - --Però que no es veuria amb cor?... - --Fa tants anys, que ja no hi penso! - -La conversa s'ha anat allargant. Som a mitja tarda. Els crits de -la canalla desperten la lenta digestió d'en Melrosada. Els crits -són extraordinaris. Tots quatre entren estrepitosament dins de la -casa: reclamen a tothom. Val a dir que el que passa és meravellós. - -A la branca més alta d'un eucaliptus s'hi ha posat un ocellot -fantàstic, una bèstia que parla. Els nens l'han cridat, i l'animal -ha respost com si fos una persona. La tia Paulina s'ha pensat que -potser fóra el mal esperit. En Melrosada ha perdut la color. En -Víctor ha sortit a la finestra de la seva cambra en mànigues de -camisa, ha mirat fixament protegint la vista amb el palmell de la -mà, i ha exclamat, ple de joia: -És un lloro! - -Aquest esdeveniment, tan fora del vulgar, ha electritzat les -ànimes. Els nens volen agafar el lloro, costi el que costi. Tota -la família s'ha situat al peu de l'eucaliptus. L'ocell no té ganes -de moure's: sembla que s'hi trobi com el peix a l'aigua. Amb el -bec es frega les potes i les ales, i canta i crida com un -desesperat. - -El petit plora perquè el lloro no vol baixar, el gran l'insulta, i -en Melrosada admira la bella coloració de l'animal. La Maria de la -Mercè diu que no li fa cap gràcia. La tia Paulina creu que aquests -animals porten mala sort. En Víctor ha cridat al jardiner, i -s'està empescant el sistema per capturar la bèstia. - -Per fi al lloro li ha donat la gana de baixar a les primeres -branques. Aleshores, s'apuntala una escala al tronc de -l'eucaliptus. Però ¿qui és, el valent que hi puja? Els nens -criden: -Don Gaspar, don Gaspar, que ho farà amb més de compte!- -Els grans callen. El lloro se'ls mira amb amabilitat. Ningú es -decideix. - -En Melrosada, lívid, però heroic, ha agafat el tram de l'escala. -La tia Paulina diu: -Que se li tirarà a la cara!- En Melrosada -somriu, però no les té totes. Quan el lloro veu que li busquen el -cos, llança una mena de ronc terrible i es fa enrera. En Melrosada -li posa la mà al clatell. El lloro el pica horriblement amb el seu -bec poderós, però en Melrosada defensa l'honor: agafa el lloro com -si fos un conill casolà, i el baixa satisfet, amb tota la mà plena -de sang. - -Els nens deliren, salten i ballen, i emboliquen la bèstia amb un -davantal de les minyones. El lloro renega com un oriol; però, -tapat de tal faisó, ja no pot picar ningú i està completament -indefens. - -Després d'aquests incidents es procedeix a ficar el lloro dins -d'una gàbia. Amb tot això ha arribat l'hora de la partida de don -Gaspar. Però qui pensa en el professor? Els nens només estan per -l'ocell. En Melrosada els ha dit adéu d'una manera molt tendra; -però la canalla no deixa de mirar el lloro. - -* * * - -En Melrosada va seure a la taula rodona de la seva dispesa. Ja -tots havien sopat, i sols restava el fum dels cigars i unes -quantes pallarofes d'ametlla torrada, rapa de moscatell, els -tovallons desfets, la conversa pàl·lida, un aire calent que -entrava pels balcons, el soroll dels tramvies... En Melrosada -estava una mica marejat i no tenia gens de gana: el dinar dels -Buxareu l'omplí generosament, i encara no l'havia digerit del tot. -S'empassà quatre cullerades de sopa, una tristesa de verdura, i no -volgué menjar res més. El potet del bicarbonat va fer els seus -serveis; abandonà el menjador i s'entaforà a la seva cambra. - -Impossible ficar-se al llit, ni treballar, ni fer res. El bon home -agafà la clau del pis, i va sortir, carrer de Salmeron avall, -Passeig de Gràcia avall, fins a arribar a la Gran Via. Aleshores -va seure en una cadira d'aquelles que es paga deu cèntims, cargolà -una cigarreta, i s'abandonà als seus pensaments; i el passat -melodramàtic es presentà davant del seu esperit amb uns aires de -pel·lícula italiana. - -Ell tenia vint-i-dos anys. Vivia amb la seva mare a la Plaça de -les Beates. A la seva mare no li agradava gens que fos pintor. -Algun cop havia repassat els seus papers, i li trobava uns ninots -que l'esglaiaven: aquelles acadèmies que dibuixava en Gaspar a la -classe de natural... Li semblava impossible, a la seva mare, que -es pogués ser bona persona fent aquelles coses: l'ànima del seu -fill no podria salvar-se de cap manera. Ell prou deia: -Però, -mare, si ja està permès! si fins el Papa, a Roma, té figures -d'aquesta mena, i ens obliguen a copiar-ho. La pobra vella no -n'entenia res, de tot allò, i sempre acabava dient: -Fes, fes, -fill meu, si aquesta és la teva vocació. Per això hem vingut, els -pares, per sacrificar-nos pels fills... - -Aleshores en Melrosada somiava en París, però impossible guanyar -cap pensió: a finals de curs tenia les pitjors notes. S'havia -ficat a la barretina que tenia de ser pintor, però tots els -professors estaven convençuts que mai faria res. Els diumenges se -n'anava als afores amb els pinzells i les teles, i vinga -empastifar de verd i groc i blau; i li sortien uns cromets -tristíssims, que regalava a algun amic de la casa o els hi -comprava per quatre quartos un beneficiat de Sant Francisco molt -aficionat a la pintura. - -De tant en tant duia alguna tela a can Parés, que restava en un -recó i no la mirava mai ningú, o l'adquiria un comerciant de blat -que era de Balaguer i volia regalar-la al casino de la seva ciutat -natal. Una vegada, d'amagat de la seva mare, va pintar una figura -una mica atrevida, que ell titulà _Danae_. Aquesta pintura fou el -fruit d'una primavera turbulenta, i la va vendre, a bastant bon -preu, per decorar la casa sospitosa d'una tal senyora Ignasieta. - -La mare d'en Melrosada estava indignada amb ell, perquè volia que -li pintés la seva Santa per tenir-la a l'alcova. La bona dama es -deia Rufina, i en Melrosada no sabia com fer-s'ho. Després de molt -patir va trobar una estampeta francesa de Santa Rufina, i amb -aquell model produí una desgràcia de color blau i de color rosa -que fou l'admiració de tot el veïnat. - -Aleshores era el temps que estava de moda la pintura històrica. En -Melrosada, que era un entusiasta d'En Guimerà i d'En Picó i -Campamar, ideà una tela monstruosa: _l'Assassinat del Príncep de -Viana_. Va exposar-la no sé on, i va tenir un gran èxit. -Actualment és a les golfes d'una casa de Granollers. Aquella tela -li proporcionà la primera classe de dibuix. Després vingueren -altres classes, i en Melrosada pogué viure decentment i ajudar la -seva mare. - -Hores dolces de joventut!... les nits del taller on es recitava -_L'Atlàntida_; aquell cafè pres en companyia d'En Bonaplata, les -barbes d'En Rius i Taulet i la font màgica de l'Exposició! .En -Melrosada lluca aquestes coses, i veu en una estrella petita una -lluïssor dolorida, com si allí dalt, misteriosament, romangués -pura tota la història del seu amor. - -Era una mica grasseta. No era bella, que diguem, però s'apretava -la cintura amb una gràcia divina. La veia tots els matins -acompanyant la seva mare. Ella li mostrà la seva ànima, i ell la -gronxà dins l'onada tèbia de totes les seves il·lusions. Però el -pare governava una confiteria del carrer de Sant Pere més baix, i -no estava per a artistes. Ell li deia _la Fornarina_, i ella -s'apagà com un llumet el dia de Sant Esteve. ¿De quin any? Fa ja -tant de temps! En Melrosada va anar a l'enterrament, i en -acomiadar-se del dol, no s'atreví a donar la mà al pare de la -difunta. - -Després, la protecció del seu cosí jesuïta, el tractar amb -directors, rectors, prefectes, superiores i assistentes; les -impertinències dels burgesos, la dolenteria de la canalla, -l'agonia de les seves il·lusions; i la soletat, i l'anar fent la -viu-viu, i arreplegar els dinerets, i donar-se gustos de tant en -tant! - -Pobre don Gaspar Melrosada, vendrellenc resignat! La natura, els -nens, el dinar dels Buxareu, les picades del lloro, la conversa de -la tia Paulina li havien remogut les entranyes. Aquestes coses mai -serien per a ell. El seu art era gris com una secretaria -d'hospital. L'adaptar-se a la sensibilitat de les monges, i a les -flors absurdes que feia copiar a la canalla, li havien aigualit el -virus revolucionari que encengué la seva joventut. La pintura li -causava una trista indiferència: ja no sentia res. Els -rossinyolets i les roses de te que pintava maquinalment sobre un -setí de color de carbassa, eren per a ell el positiu, perquè li -proporcionaven la vida. - -A l'acostumar-se a viure sol, a acariciar les criatures dels -altres, i a mirar dolorosament la dona del proïsme sense tenir -esma de començar una petita aventura!... - --Però què hi fa?- pensa en Melrosada. -Què hi fa si es pot -aguantar damunt de les cames, una mica fluixes, aquest cos magre -que va fent i va tirant! ¡És tan bona de pendre, una tassa de cafè -al Suís o al Lion d'Or!... Així un s'estalvia mals de cap. Com -m'ho faria si tingués fills? Com els donaria carrera a tots? ¿Com -podria comprar tants parells de sabates i tants barrets, i la -incomoditat de la casa? Potser l'amor de la meva dona ja fóra -apagat; potser hauria vist la seva mort; potser m'hauria estat -infidel! Ara ningú em molesta, ningú em demana que comparteixi el -poquet que tinc... I, fet i fet, el poder fer el que un vol, i que -ningú es fiqui en les teves coses... - -En Melrosada va pensant, i es va fent petit, petit, dintre la -closca de nou del seu dolç i trist egoisme. A l'altra banda de -passeig s'hi veuen els llums de l'Orxateria Valenciana. Dues noies -rosades s'han ficat dins d'un auto, que se'n va Passeig de Gràcia -amunt. En Melrosada les ha vistes un moment, i l'ha molestat la -pudor de la benzina. - -En Melrosada decideix anar a dormir. S'ha enfilat en un imperial -de tramvia. L'imperial va ple de gent barroera. Entre les fulles -dels arbres del passeig es veuen les estrelles. En Melrosada sent -una frescor deliciosa, i s'entristeix pensant en la xafagor de la -seva cambra i els roncs d'un veí seu espiritista. - - - -III - -Era el març marçot, aquell que «tira la vella al sot i la jove si -pot». Sota un paraigua petitet, dues dames inútilment volien -lliurar-se de la pluja. Caminaven per la vorera del carrer de Casp -i acabaven de sortir de la església dels Jesuïtes. El rellotge de -Novetats marcava dos quarts de nou. Les dames venien dels -exercicis espirituals; i, encara que no sé de què tractava la -plàtica d'aquell matí, per fer bonic, suposarem que requeia sobre -la murmuració. - -De sobte, una de les dues persones, sortint del to baixet de la -conversa, engegà una rialla aguda i digué: - --Que ets boja! ¿Aquest és el partit que treus dels exercicis? - -L'altra dama continuà parlant baixet, sense que la immutessin ni -les rialles ni les consideracions de la seva acompanyant; i anava -tan capficada amb la conversa, que de poc no ensopega amb un ramat -de cabres. - -La dama de l'escarafall era baixeta, prima, lleugera, viva i -graciosa com una merla, cuidada, pentinada, endreçadeta. Tenia -l'aspecte d'aquelles persones nervioses que es lleven molt de -matí, que estan acostumades a cridar i a tenir-ho tot a punt, que -tot el que les rodeja és més net que una plata, que són -cumplidores, que per a tothom tenen una parauleta i saben fingir -admirablement; en fi, una d'aquestes precioses barcelonines que -són una perla o un tresor. - -L'altra dama, ja la coneixem prou: era la tia Paulina. - -Estemordides per la pluja i la fresca, una idea atrevida i -agradosa va omplir-les d'il·lusió. Aquesta idea era una calaverada -matinal: decidiren anar a pendre xocolata a l'Orxateria -Valenciana. - -Vet aquí que enfilaven pel carrer d'en Pau Clarís fins a arribar a -la Gran Via, i es deixaren caure en aquell amable establiment, -que, diguin el que vulguin, és el millor de Barcelona dintre del -seu ram. Allí les dues dames plegaren el paraigua; l'abandonaren, -juntament amb els rosaris i els llibres de devoció, en una cadira; -i, refetes de la inclemència del carrer i amb una goluderia -comprimida, demanaren dues xocolates a l'espanyola, amb ensaïmada. - --A mi no m'agrada, a la francesa: no és del nostre temps. - --Ai, sí! És massa dolç! Jo no sé acabar-m'ho. - --Doncs sí, Paulina: no sé què t'has cregut de mi... - --Isabel, no és cap disbarat, no és cap disbarat. Compta que des -del moment que te'n parlo... i ja saps que jo t'estimo, Isabel. - --Sí; però... què vols que et digui!... una persona que ni la -conec... Em ve tant de nou, tot el que em contes avui!... Mira, -Paulina: no és per a nosaltres, això. - --Però, Isabel, si ets una _polla_! No tens cap dret de parlar -d'aquesta manera, Isabel, filla meva. Et conec de tota la vida: jo -sé el que et convé. - --Et fas moltes il·lusions, Paulina... - --Oh, no ho creguis! Em penso complir amb el meu deure. Ja saps -que, com a tenir experiència, en tinc més que tu, com a conèixer -el cor, Isabel! I jo el teu cor l'endevino tan bé! sé que et fa -tanta falta, un maridet! - --No sé, no sé, Paulina: em sembla que somies. - --I calla, tonta! què tinc de somiar! Tu vols ser contemplada, vols -ser estimada. Tu no ets de les que es resignen, com jo. Tu vas -plorar molt la mort del teu Alexandre; però eres tan joveneta! No -tenies de quedar-te vídua; era un crim (Déu me perdoni!), era -massa dolorós per a tu, que et faltés el consol, l'amor, tan de -sobte! - --Sí, Paulina, sí; però Déu va voler-ho d'aquesta manera. - --I Déu no vol que et sacrifiquis més: ets jove, encara, Isabel! - --Però que t'has cregut, de mi, Paulina? - --No m'he cregut res, tonta; no m'he cregut res. Però la teva -Paulina no has d'enganyar-la. Estem soles, Isabel: em pots parlar -com al confessor. Creu-me, és per a tu; et resultarà que és el teu -marit que torna; et sentiràs tendra per a ell; semblarà que -comença de nou l'abril de la teva vida. - --Mira, Paulina: tu estàs informada del que em passà, fa ara quatre -anys, amb en Martínez, el coronel. - -En Martínez va cortejar-me, m'omplí de deferències i delicadeses. -Jo t'ho confesso: en Martínez m'era simpàtic; sentia una cosa que -m'atreia cap a ell; era cavaller, distingit; no tenia fills; -encara feia goig; la vida, al seu costat, potser m'hauria estat -dolça; però un respecte, una por, un no sé què dir-te Paulina, i -la gent, i el que pensarà la gent... Vaig consultar-ho amb el -doctor Mas: fins el doctor Mas ho veia amb bons ulls. Però no -podia, Paulina; i sempre, sempre (tu ho saps), vaig refusar totes -les proposicions, i no vaig donar ni així de motiu perquè ningú -enraonés de mi. ¿I ara, Paulina, em véns amb aquestes coses?... - --I fuig! L'una cosa no té res que veure amb l'altra. En Martínez -no et convenia per res. Estava destinat a Gijón. Imagina't! Aquell -clima potser no t'hauria provat, tenies de deixar totes les -relacions d'aquí; et segrestaves, Isabel. Demés, en Martínez! un -militar! i castellà!... Un home carregat de manies! Tu t'hauries -tingut de sacrificar als seus gustos, a la seva manera de viure... - --Però, Paulina, m'era simpàtic, i potser l'hauria estimat... - --Però si el coneguessis, en Melrosada! si el coneguessis! És tan -bo, tan carinyós, tan pacient!... tracta d'una manera als nens!... -Potser Déu us beneiria. Ves a saber, Isabel: potser... - --O Paulina! Això no! Aixó... - --Però, Isabel, per Déu! no hi ha res impossible; i tu ets jove, -encara; i ell... - --No, no, Paulina! Jo no sé per què em parles d'aquestes coses!... - -La xocolata estava al punt; l'ensaïmada calentona. L'últim trosset -va escurar completament la xicra de Paulina. Isabel havia finit ja -l'ensaïmada i romania una remica de xocolata al fons, que la dama -va ingerir amb una enèrgica inspiració, acariciant la xicra amb -els llavis molsudets. Després les dues dames fregaren l'índex i el -polze amb aquella misèria de paper fi que donen. La Paulina pagà -per totes dues, i sortiren, amb el paraigua estès, fent -saltironets per evadir els xifolls i amb molt de compte per a no -relliscar. - -* * * - -Feia molts dies que jo no havia vist els Buxareu. Aleshores al -_Cine Ideal_ hi havia un abonament de tres dijous per a no sé quin -fi benèfic. Unes parentes que tinc varen posar-me la pistola al -pit, i em feren acceptar un cartronet que em permetia l'entrada al -cinema. Com que jo no tenia cap interès a anar-hi, vaig deixar -passar els dos primers dijous; i el tercer recordo que s'esqueia -en un d'aquells dies que et mors de fàstic, i el cartronet -criminal va solucionar-me la tarda. - -Al punt d'arribar al cinema tot estava gairebé ple. Per remei vaig -trobar una cadira buida, i m'adoní que seia al costat de la -Lluïseta. Passem per alt allò de la canalla que et ve amb el -paquet de confits i, si no els en compres, quedes malament; passem -per alt les tonteries que la Lluïseta i jo vàrem dir de primer -moment, els compliments, etc.; i, per aguantar el caliu de la -conversa, tinguérem de dur-hi un element exòtic a les nostres -ànimes. - -La Lluïseta em digué que a la seva família passava alguna cosa -sensacional: naturalment es tractava de la tia Paulina. Aquesta -dama havia fet manifestacions públiques d'un projecte seu: el -casament d'en Melrosada. - -Ens trobàvem davant d'un cas que demostrava el poder de la tia -Paulina. La tia Paulina, obeïnt purament i exclusiva a la fantasia -seva, va imposar en Melrosada a la família Buxareu. Don Gaspar -Melrosada no era res més que un professor tímid, encara. La tia -Paulina va convertir-lo en amic, i després en ésser indispensable -a la família. En Víctor Buxareu sabia perfectament tots els punts -que calçava don Gaspar, però no vacil·là a fer-lo participant de -les intimitats de la casa. - -Tot fou obra de la tia Paulina. Ella, inclús, va desvirtuar-lo com -a professor i va desprestigiar els deixebles, fins a ser la classe -de dibuix una cosa que només existia de nom. I el bo és que en -Melrosada s'hi trobava divinament, entre els Buxareu; i als -Buxareu els semblava, en Melrosada, l'home més prudent i més -educat, ple de delicadeses i tresors amagats. - --És un senyor tan callat, tan discret! Fa companyia i no amoïna -mai.- Això es sentia dir cada dos per tres. Però fins aquí la tia -Paulina havia triomfat en una forma normal. Qui conegués una mica -la tia Paulina hauria vist que aquestes coses no la satisfeien -prou. Ella estava decidida a imposar als seus nebots una cosa més -complicada i més divertida: el casament de don Gaspar. - -S'ha de dir que la tia Paulina ja havia alçat la llebre, i el -pobre Melrosada n'era peix, de tot el que es combinava a base de -la seva persona; però no hi feia res: la tia Paulina estava -convençuda que en aquest cas en Melrosada era l'element més fàcil -de manejar. Li havia tantejat el cor, i el cor s'havia negat. --Millor- pensava la tia Paulina: -per alguna cosa sóc jo qui sóc. -Estaríem frescos! Que tota una Paulina Buxareu tingués -d'inquietar-se per les manifestacions del cor d'un Melrosada! -D'aquests cors se'n té el que es vol.- I tot el pla estratègic de -la tia Paulina estava perfectament pesat i meditat. - -La conversa que aquella tarda de cinema vaig tenir amb la Lluïseta -tenia per tema únic el casament d'en Melrosada. A la Lluïseta li -feia l'efecte d'un títol de comèdia de màgia, però que fa riure -molt. - -La tia Paulina no sabia per quins mars navegava, segons la -Lluïseta. Demés s'exposava terriblement, perquè en Víctor era molt -bona persona, però la tia Paulina anava sempre per un més difícil. - -Totes aquestes coses es desprenien de les paraules de la Lluïseta, -i quan arribà a lo del _més difícil_ es ruboritzà una mica i va -parar el discurs. Després, tímidament, inicià: -¿Ja se'n recorda -del que la tia Paulina pensà de nosaltres? - -Pobra tia Paulina! ¿No li sembla que es necessita veure-hi poc?... - -Feia molt temps que jo no pensava en la Lluïseta. La veia de tant -en tant, i lo d'aquell estiu estava esborrat per a sempre. La -Lluïseta era, per a mi, una de tantes donzelles que hom coneix i -procura estar-hi bé, com és natural. Però jo em feia creus en -veure que aquella noia, aprofitant lo d'en Melrosada (que no tenia -cap interès per ella), aprofitant les estravagàncies de la tia -Paulina, recordava una cosa que, encara que la tia Paulina s'ho -hagués imaginat, jo no vaig donar-me mai per al·ludit, i la -Lluïseta ella mateixa demostrà finament no enterar-se de res. -Aquestes paraules de la Lluïseta van desconcertar-me, i fins em -varen indignar: és que la Lluïseta volia riure's de mi? ¿Volia -venjar un il·lusió que jo li hagués defraudat? ¿Era, purament i -simple, un acte de tonteria, d'inconsciència? Jo no ho sé, però -recordo que, amb tota la fredor possible, vaig respondre: -Com vol -dir? No l'entenc, Lluïseta. No sé a què fa referència. - -Quan jo vaig acabar de dir això, s'encengueren els llums del -cinema i vaig veure que la cara de la Lluïseta s'havia tornat -bastant més vermella del que ella hauria volgut... i em digué, per -tota resposta. -¿què li deia?... estava distreta. A mi em va -semblar massa cruel insistir sobre el que acabava de passar, i -vaig fer un canvi de conversa. La Lluïseta s'anà calmant, i ens -despedírem amablement quan s'acabaren les pel·lícoles. Jo vaig dir -que un dia d'aquells aniria a pendre cafè amb els seus germans. - -A la sortida del cinema vaig veure un minyó desconegut per a mi, -que s'acostava a la Lluïseta i a la senyora francesa que -l'acompanyava. Tingueren una conversa ràpida. El minyó se n'anà -cap a la plaça de Catalunya, i la Lluïseta romangué al passeig de -Gràcia, esperant, sens dubte, el tramvia que la dugués a casa -seva. - -Què volia dir, tot allò? ¿Qui era, aquella persona desconeguda?... -A mi, no sé per què em semblava que les paraules que m'havia dit -la Lluïseta i aquell subjecte devien tenir alguna relació, i vaig -anar pensant; fins que, després de sopar, el meu amic T... em va -treure de dubtes. - --¿Que no saps- digué -que la Lluïseta Buxareu té novi? - -Jo vaig fer una mostra d'astorament, i el meu amic continuà. - --Però ¡que és estrany, amb la intimitat que tens amb els Buxareu, -que no ho sabessis! S'ha de dir una cosa: el novi no és conegut de -la casa. És company meu de col·legi: en R... No el coneixes?... - -Jo vaig respondre negativament: no el coneixia ni n'havia sentit -parlar mai. El meu amic continuà: -Sí, és cosa d'aquesta tardor. I -bé, ¿què em dius? Perquè a tu t'havia interessat molt, la -Lluïseta. Vaja! No facis el desentès. - -El meu amic T... és d'una infelicitat i d'una incomprensió fora de -mida, i no tenia per què desmentir les seves afirmacions respecte -al meu _interès_. La seva important revelació dels amors de la -Lluïseta m'havia tret un pes de sobre (no gaire gros: s'ha de -confessar). Així trobava jo una explicació a les paraules de la -Lluïseta... No era atreviment ni venjança: era satisfacció, pura -satisfacció, era una manera originalíssima de fer-me saber que -tenia novi. Jo afirmo la meva estupidesa; no ho vaig compendre ni -remotament. Si li ho hagués comprès, és clar que no m'hauria -indignat ni m'hauria desconcertat, ni hauria molt menys contestat -el que vaig contestar. La torbació de la Lluïseta va ser deguda a -la manera com jo vaig interpretar les seves paraules. - -Tot em sembla claríssim: és natural que ella, estimant un altre -home, es cregués amb el dret, una mica egoista, de dir-me el que -m'havia dit. Jo vaig alegrar-me que R... fos novi de la Lluïseta. -No sabia les condicions espirituals d'aquest R., però tant se -valia: estava seguríssim que la Lluïseta era feliç. - -* * * - -Com s'ha dit, en Melrosada no sabia res, i la tia Paulina ja havia -parlat set o vuit vegades amb la seva amiga Isabel i havia anat a -veure el pare Tudó. La tia Paulina sabia que la Lluïseta tenia -novi; però (mireu el que són les coses!) amb lo d'en Melrosada i -la vídua, no veia res, ni sentia res, ni s'interessava per res, -que no fos el negoci absurd que portava entre mans amb tanta -discreció, segons ella mateixa afirmava. - -A casa d'en Víctor tothom s'en reia. Després en Víctor se'n -començà a atipar, i digué seriosament a la tia Paulina que no es -posés més en ridícul ni es fiqués allí on no la demanaven. Però la -tia Paulina en lloc de callar i ofendre's, va defensar d'una -manera tan vehement l'acte meritori que feia procurant aquell -enllaç, que seria la salvació de dues ànimes i la felicitat de -dues vides, que en Víctor no tingué altre remei que deixar-se -convèncer i dir a la tia Paulina que feia molt ben fet. - -Amb qui trobava, la tia Paulina, un gust especial a dialogar sobre -el projectat matrimoni, era amb el sogre d'en Víctor. El sogre i -la tia Paulina no s'havien dit mai res, i, amb motiu d'aquestes -conspiracions matrimonials, arribaren fins a trobar-se simpàtics -mútuament. El sogre d'en Víctor era un homenet baixetó i prim amb -una barbeta blanca punxaguda i uns ulls vius. La seva -característica és que tant si era hivern com estiu sempre duia un -barret fort negre d'una moda ancestral. Se'l veia amb aquell fòtil -tenebrós que se li menjava el cap fins arran d'orella. - -Aquest bon senyor havia fet de viatjant de comerç abans de les -seves hores daurades, i coneixia una pila de coses inútils i sense -cap interès, de les quaranta nou províncies d'Espanya. Aquestes -coses les retreia sempre amb gran luxe de detalls. Per exemple: -deia que a Santillana del Mar, on dugué un mostrari de botons, hi -havia una casa que era la més vella de la població i que no tenia -altra particularitat que aquesta de ser la més vella. Quan es -parlava de formatges, sempre retreia un cèlebre formatge fruït a -Cartagena, i estava una hora contant que era tan bo que se'l va -menjar tot. - -Doncs a aquest cavaller, la tia Paulina li explicava les opinions -del pare Tudó i la necessitat que tenia en Melrosada de contraure -matrimoni. - --¿No ho veu que, sense una dona que li recordi les obligacions del -cristià, aquest home està perdut? - -Tal argument, al sogre d'en Víctor no li feia cap efecte; perquè -ell, encara que complia perquè no fos dit, les obligacions del -cristià les desconeixia totes; però opinava que un home tan -simpàtic i tan bo com en Melrosada no era fet per viure a dispesa -ni per privar-se d'una tassa de til·la ben remenadeta, ensucrada -amb tot amor i que estigui ben bé al punt de ser engolida. - -Jo, al cap de pocs dies d'haver vist la Lluïseta al cinema, em -vaig presentar a casa els Buxareu a primera hora de la tarda. Com -passava molts dies, en Melrosada s'havia quedat a dinar amb els -Buxareu. Jo vaig procurar estar a la vora de la Lluïseta i fer-li -al·lusions al seu amor. I la Lluïseta em parlà del seu novi, com -l'havia conegut, com es veien: m'ho digué tot amb una franquesa -amable. Ningú, ni la seva cunyada ni en Víctor, ni la gent que -frequentava la casa amb més assiduïtat, en sabien res, del seu -amor. I la tia Paulina ho sabia, però estava boja amb en -Melrosada. La Lluïseta era la primera vegada que parlava -confidencialment (segons ella em digué) de totes aquelles coses. - -Mentre durava la nostra conversa, arribà la tia Paulina amb un -paquet a la mà. El paquet era petit. Jo vaig poder llegir _carrer -de la Boqueria_. El número de la casa es perdia entre els doblecs. -La tia Paulina en féu ofrena a en Melrosada. Era una corbata de -color cirera amb unes ratlles negres. - -Tothom digué que era de molt bon gust, i ningú s'atreví a riure. -En Melrosada, consternat, manifestà que no se la sabia fer; i la -tia Paulina li digué: -Vingui, sant baró.- Li féu deixar la tassa -de cafè, li va treure un llacet escanyolit que duia al voltant del -coll, i començà a fer un nus magnífic, mentre en Melrosada, una -mica torbat, mantenia el cap en l'aire i aguantava l'alè per no -molestar la tia Paulina. - - - -IV - --Però, senyora meva, li prometo que pica en ferro fred. - --Què ferro fred! què ferro fred!... - --Sí, Paulina: cregui'm. Jo li agraeixo molt, però no em vingui amb -aquestes coses, pobre de mí! No veu que he fet tard? - --Miri, Melrosada: si no es posa més racional m'incomodaré. - --Però escolti: per què vol que em casi, jo? A veure! ¿Per què s'ha -ficat dins del cap una cosa tan impossible? - --Impossible!... - --Sí, senyora, sí. - --Miri, Melrosada: vostè no en sap res, de tot això. Deixi'm fer a -mi... - --Però, es pensa que tinc posició?... - --Posició? Ara em surt amb lo de la posició?... - --Miri, Paulina: si és qüestió de fer broma, tota la que vulgui; -però em sembla que ja dura massa dies. Els seus nebots ho saben, -veig somriures de malícia per tot arreu; I... demés, Paulina... -cregui'm (li ho tinc de confessar): vostè em fa més mal del que es -pensa. - --Bé, s'ha acabat: no n'hi parlaré més. - --Però no s'enfadi; Paulina! Mare de Déu! Jo no vull molestar-la. -Si li ho agraeixo molt, tot el que fa per mí! - --M'ho agraeix? ¿I em ve a suposar que jo li gasto bromes? - --Miri, Paulina: li prego que no s'ofengui, però escolti'm, que ara -li parlo sincerament. Jo, pobre de mi, he dut una vida limitada, -desgraciada: m'he resignat a ser un bon celibatari; he fugit de -les dones; a poc a poquet els meus sentiments s'han assecat; la -flama de la meva joventut és morta per a sempre! I duent aquesta -vida arregladeta, sense soroll, he acabat sent una mica feliç i a -no envejar res. El meu treball agradable, el tracte amb gent -educada i de bones costums, m'ha omplert aquests cinquanta anys de -vida. Ja ho sé, que no sóc vell; que, gràcies a la meva bona -conducta... però Paulina, tingui pietat de mi: les seves bromes, -les seves paraules, m'han despertat una pila d'il·lusions mortes, -que jo no puc realitzar; m'ha fet somiar en una vellesa tranquila -al costat d'un ésser estimat. I això, Paulina, vostè ja ho veu, -que és impossible... - --Miri, Melrosada: impossible no hi ha res, per a Déu Nostre -Senyor. - --Però... Paulina: ¿què té que veure Déu Nostre Senyor amb aquestes -coses? - --No digui heretgies, Melrosada; no digui heretgies!... - --Però... escolti: ¿per què em vol fer casar amb una persona que no -conec, amb una persona que... Pobre de mi! - --Què volen dir, aquestes paraules? - --Volen dir que ¿com vol que faci, per a conquistar una dona? Què -tinc jo? - --Melrosada, vostè té una ànima d'àngel, té una noblesa que -l'honora, té uns sentiments... - --Calli, calli, Paulina!... - --Demés, Melrosada, té un cosí jesuïta. - --I quin _pito_ hi toca, el meu cosí? - --Quin _pito_ hi toca? Doncs senzillament, que jo ja l'he vist dues -vegades, i li he parlat d'aquest matrimoni... - --Però... Paulina!... - --I que és el confés de la meva amiga... - --Però... per Déu!... - --Sí, senyor, sí; és el confés de la... - --Miri, Paulina: vosté em farà tornar boig! Apiadi's de mi!... ¿Com -vol que me'n surti d'aquestes inquietuds en què vostè em fica? - --Com vol sortir-se'n? ¿que no hi soc, jo, per a ajudar-lo? si -aquestes inquietuds són la seva salvació!... Miri, Melrosada: no -es doni aquests aires de persona caiguda: Ai! ¡quina ràbia! - --Què vol que hi faci?... - --Oh! No res, no farà, si és d'aquesta manera: Melrosada, no m'ho -agrairà mai! Miri que em fa lluitar en unes condicions que no sé, -no sé com me'n sortiré. Però té sort que ha anat a caure a les -meves mans!... - --Però, Paulina, si és vostè que... - --Prou, Melrosada, prou. - --Pero... Paulina!... - --Prou, li he dit. I no se m'esveri, ¡Mare de Déu!, no se -m'esveri!... - --No! si amb vostè és inútil! He perdut la voluntat... - --Vostè m'ha de creure a mi... i res més. Aquesta tarda, a dos -quarts de sis, al bar del «Siglo»; vostè farà veure que llegeix -diaris; però vigili, eh? I quan em vegi arribar recordi -puntualment totes les meves ordres. Ho té entès? - --Ho faré per dar-li gust. - -Aquesta conversa fou tinguda en el tramvia. Eren les quatre de la -tarda. Paulina Buxareu baixà al carrer de Provenza, i deixà el -pobre Melrosada més ple de dubtes que mai, més esverat que mai. -Dintre una hora i mitja alguna cosa sensacional vindrà a treure'l -d'aquella tranquil·litat migrada en què vivia. I tot, per què? --pensava en Melrosada.- Perquè a aquesta bona senyora se li ha -ficat al cap. I ¿que no era home, en Melrosada? que no sabia -espolsar-se les mosques? Potser sí, però... El tramvia arribà al -carrer de Casp, en Melrosada digué al conductor que parés, i -ràpidament, sense veure ningú, pres de la febre, s'encaminà al -convent dels Jesuïtes. - -En Melrosada pujà, suant, unes escales, fins que arribà al segon -pis. Es ficà pel corredor obscur on hi havia diverses cel·les amb -uns lletrerets enganxats a les portes que feien saber els noms -dels jesuïtes que les habitaven. Arribà davant de la cambra del -pare Tudó. Una mena de cordillet que duia una punta d'escuradents -a l'extrem servia d'indicador en un quadre on es llegien coses -així: _En la capilla, En la biblioteca, En el cuarto del P. -Rector, Fuera de casa_, etc. - -En aquells moments el palet indicador no assenyalava cap -d'aquestes coses: penjava del cordill simplement; i això volia dir -que el pare Tudó es trobava en la seva cambra. En Melrosada donà -un copet a la porta, i des de dins contestaren: -En davant! - -El pare Tudó era de Manresa. Devia tenir uns cinquanta anys; -llarg, prim, unes grans ulleres, uns pòmuls sortits; enraonador, -nerviós, sempre estava fredolic, estossegava i fregava de mans -contínuament. - -Quan va veure el seu cosí, amb la cara riallera li cridà: --Endavant, endavant, heretge! ¿Quins vents et porten? - --Mira, Ignasi- va fer en Melrosada, -perdona'm que et vingui a -molestar; però em passa una cosa... - --Què et passa? què et passa? Seu. Vina, sant cristià, vina. - --Escolta: tu conèixes Paulina Buxareu? - --Psè!... - --I una vídua que es diu Isabel Avellana? - --Psè!... Bones minyones, bones minyones! - --I no estàs enterat de res? - --Bé! què vols que et digui? Concreta una mica... - --Aquestes senyores t'han parlat de mi? - --Veuràs, Gaspar, veuràs. L'altre dia vingué la senyoreta Buxareu, -i em parlà de tu... - --I què? - --Gaspar, són coses que les has de tractar amb la teva consciència. -No ho sé: tu veuràs; tu diràs el que et convé. - --Mira, Ignasi: estic desesperat... - --Gaspar, un cristià no ha de dir mai aquestes coses. Que vols? -Vols un consell? - --Sí, un consell. Per això he vingut: per demanar-te consell. - --¿Tu saps ben bé què és, el sagrament del matrimoni? - --Home, em penso saber-ho. Ho suposo, vaja. - --¿Tu estàs decidit a ser un bon casat, a complir com a bon -cristià, la llei de Déu? - --Home, Ignasi, em penso que em coneixes! - --Són coses molt serioses, Gaspar; són coses molt serioses. -_Sancta, sancte tractanda_. - --Sí, sí; però aquesta tarda... aquesta tarda... - --Aquesta tarda... què? Digues, Gaspar. - --La tinc de veure, i ja... - --Però que no la coneixes? - --No! - --Però, Gaspar! ¿no la coneixes i véns a demanar-me consell? - --¿Que no t'ho ha contat tot, la senyoreta Buxareu? - --Fill meu, jo vaig deduir de les seves paraules que era cosa feta. -Jo fa tres anys que sóc el confés de la vídua Avellana: t'he de -dir que és una dona angelical; que s'està hores i hores al -confessionari contant-me històries inútils, i que no m'havia dit -res, absolutament res, d'aquest matrimoni. Però les paraules de la -senyoreta Buxareu... - --I quines són aquestes paraules? - --No t'atorrollis, Gaspar. La senyoreta Buxareu em digué que tu -havies mirat la vídua Avellana amb insistència; que la vídua -Avellana no era esquerpa als teus sentiments; que, sent jo el -confés de la vídua Avellana, procurés, amb el meu consell, que els -vostres desitjos es realitzessin santament... - --Mira, Ignasi: jo estic boig, estic malalt; no sé què em passa!... -No sé què fer. No sé si la senyoreta Buxareu és el dimoni que em -vol perdre, o és el meu àngel de la Guarda. No sé si estic -enamorat o no n'estic: aquesta vídua Avellana, que no conec, tan -aviat m'atrau d'una manera irresistible, com em sembla que no té -res que veure amb mi. - --Vaja, Gaspar, vaja: no n'hi ha per tant, no n'hi ha per tant; -calma... - --Mira: jo vaig entrar com a professor de dibuix a casa els -Buxareu... Oh! ¡Tant de bo que no hi hagués posat mai els peus! -Aquesta tia Paulina m'ha fet un desgraciat. I, per altra banda (no -ho sé, no ho sé! què vols que et digui), allí no em falta res: la -família m'estima, m'omplen d'atencions. A mi em sembla que abuso -d'ells, que no faig el paper que em pertoca. La tia Paulina s'ha -ficat dintre els meus secrets: no em deixa; m'ho fa dir tot. Jo no -sé per què s'ha entossudit a voler que jo em casi. Jo, que no tinc -un no per a ningú; que m'he deixat regalar i festejar; que -indignament he cobrat uns diners que no m'havia guanyat; que... -¡no sé què dir-te, Ignasi! Jo era un home tranquil, egoista: no -pensava ja en les dones... I ara, he canviat: ara em sembla que la -meva vida ha estat una equivocació; que hauria d'haver treballat -per una dona, per uns fills; i la idea del matrimoni encara em -tempta... Ai, Ignasi, ja ho veus! sóc un pobre home, amb la meva -falta de medis; un trist professor sense recursos. No tinc dret a -tenir aquestes pretensions de casar-me amb una vídua jove, una -dona d'una educació superior a la meva, que quan la vegi em -sentiré torbat, que no sabré què dir, i que la vida amb ella em -serà un turment; perquè jo, ja ho saps, no tinc tracte, no sé fer -certes coses, em torno vermell, sóc un desgraciat... - --Bé, no ploris, Gaspar, no ploris... Tot, tot es pot arreglar. - --Sí; però, veus?, em sembla que estic més serè; veus?, ara m'he -tret un pes de sobre... Necessitava dir-ho a tu... - --Mira, posa't tranquil: tu la veuràs, ella et veurà a tu, i Déu -farà el demés; i, si Déu vol i les coses van favorablement al -vostre matrimoni, tot això tindràs d'agrair a la senyoreta -Buxareu... - --Però tu, com a teòleg, com a persona entesa en aquestes coses, tu -creus que m'he de casar? - --Però ¿quin impediment hi ha perquè no puguis casar-te? - --¿No et sembla, Ignasi, que això... vaja, això és cosa de joves? -¿No et sembla que no hi tinc dret? - --Fill meu, això tu ho sabràs. ¿Tu et veus amb cor de fer feliç una -dona, de compartir amb ella les teves alegries i les teves penes, -de seguir aquelles lleis tan hermoses que donava Sant Pau als -Efesis? - --Sí, sí; però... - --Però què? - --La meva posició, els meus medis escassos... - --No fas un treball honrat? ¿No tens els teus estalvis, el teu -petit capital? ¿No cobres al cap del mes la teva feina? I ella -(has de comptar amb ella, també), la vídua Avellana està -arregladeta, segons tinc entès. No et faltarà el necessari per a -viure decentment. - --Així, tu m'aconselles... - --Gaspar, jo no puc aconsellar-te res: ets tu, tu, qui has de -decidir: tu i ella. Encara no us heu vist: no saps si us -agradareu, si ella consentirà. En fi, Gaspar, és una cosa llarga: -pensar, meditar, encomanar-ho a Déu... sobretot això, encomanar-ho -a Déu. Tu has rebut una educació piadosa. Jo, per part meva, les -oracions, el consell... - -Quan el pare Tudó digué aquestes paraules, una campaneta donà -certs tocs especials que reclamaven la presència immediata del -pare Tudó a la porteria. El professor no volgué ser més molest: -acompanyà el pare Tudó escales avall, i en acomiadar-se, el -jesuita va donar-li quatre copets a l'esquena, dient-li -nerviosament: - --Vaja, Gaspar: tot s'arreglarà, tot s'arreglarà. - -El pobre Melrosada s'havia esbravat una mica; però el que és -treure'n l'aigua clara, això, ni pensar-ho: el futur era més -tenebrós que mai. - -És veritat que el seu cosí va animar-lo; però aquesta animació -produïa encara un desgavell més gran. - -En Melrosada, en sortir del convent, es topà amb el mirall d'una -tenda, i s'hi va esguardar amb l'esguard més pessimista de la seva -vida. La cara, el posat, el vestit que duia, fins els ulls -vermellosos, una mica inflats per aquell plor tan sincer que -engegà davant del religiós; tot li semblava deplorable: al pobre -més ple de mals i més carregat de misèria, l'hauria pres per un -Don Joan al costat seu. I s'estava parat, amb un aire d'imbècil, -davant del mirall, sense gosar anar-se'n, sense atrevir-se a -respirar, a aixecar el cap, ni a fer un gest una mica viril. -Impossible! Impossible!- deia en Melrosada. Per fi, dos nois -atorrollats, que anaven conversant, li donaren una empenta -formidable, que de poc no el tiren a terra. En Melrosada tingué -una paraula d'ira, i se n'anà corrents allí on el duia la -fatalitat. El pobre professor recordava totes les lluites i -inquietuds de quan era jove; però allò que li passava era més fort -que tot. Arribà a la Rambla; ensopegava amb la gent; va estar a -punt que l'aixafés un tramvia. Per fi entrà al _Siglo_. No sabia -ben bé on queia el bar: ho preguntà una pila de vegades amb veu -tremolosa. Pujà i baixà escales. Unes noies que despatxaven -sabates es rigueren d'ell, i una altra de la secció de joguines el -prengué per un sàtir. Després de patir molt, anà a raure allà on -desitjava. Va agafar un diari, i es va estar a l'aguait, suant -tots els càlzers d'amargor i sentint un desig estrany, una mena -d'il·lusió infantil, i una febror que inflava les seves tristes -venes. Pobre Melrosada! - -Per fi arribà el moment. La tia Paulina anava endavant, i va -fer-li l'ullet de seguida. - --Ai, Melrosada! Vostè per aquí? Quina casualitat! No es -coneixen?... - -I Paulina féu la presentació. - -Isabel feia una mica de goig, anava molt ben arreglada i molt -estirada, es donava uns aires de persona distingida, i parlava amb -una afectació espantosa. A en Melrosada li semblà molt més que -acceptable; i de moment, oblidant la idea pessimista que havia -format de la seva pròpia persona, li lluïren els ulls d'amable -desig, i quedà tan dolçament ridícul, tan tendrament, -cumplimentós, que la Paulina pensà -Això és peix al cove. - -Isabel es mantingué en una discreta reserva, que desconcertà en -Melrosada, i de seguida una flama li encengué el rostre, i es -quedà amb la paraula a la boca. La tia Paulina s'esverà una mica; -però pensava :-Això ja sol passar, en aquests casos.- I procurà -parlar, i dir força coses, perquè en Melrosada s'anés refent a poc -a poc. - -Isabel mirava en Melrosada amb un ull esquerp. La tia Paulina no -sabia ben bé si aquesta actitud de la seva amiga era menyspreu o -desig de ser conquistada i oferint la resistència convenient. - -Paulina invità en Melrosada a seure a la taula d'elles. Isabel no -demostrà ni contentament ni disgust. En Melrosada tremolava -visiblement, i feia patir a Paulina cada cop que duia una cosa a -la boca. Un xic tranquil·litzat, En Melrosada parlà del temps. -Paulina lloà la bona qualitat del pernil que els servien. Isabel, -una mica més espiritual, volgué enraonar de belles arts, i digué -que ella havia pintat un paravent per regalar a una amiga seva -quan es va casar; d'això feia molt temps. I digué, demés, que -havia conegut bastant la Pepita Teixidor, encara que no li -agradava el seu estil. - -En Melrosada estava encisat amb la vídua, però cada vegada s'anava -posant més trist; la veia tan lluny, tan lluny! Per un moment -s'imaginava les coses més absurdes i més doloroses. Pensava que, -si per un miracle del cel s'arribés a casar amb ella, quan el -veuria en samarreta apretaria a córrer; era impossible que aquella -dona pogués estimar-lo. De pensar en la declaració se li entelava -el cervell i els ulls li feien pampallugues. De tant en tant -Isabel li dirigia una amable rialleta; i aleshores en Melrosada -pensava: -Potser sí! potser sí!- I volia quedar una mica arrogant, -i es tirava endarrera, i se li veia la corbata, que havia cedit un -poc, i el botonet de metall ennegrit que li aguantava el coll; i -en aquells moments en Melrosada era per a fer perdre totes les -il·lusions. - -El berenar aquell finí amb una conversa inaguantable. Els tres -personatges adoptaven actituds que era impossible conciliar; en -Melrosada no veia res; la tia Paulina estava satisfeta del primer -pas donat; la vídua era una esfinx. - -Quan en Melrosada s'acomiadà va retenir un instant la mà d'Isabel -dins de la seva, sentí una escalfor molt intensa, com si el cor li -anés a rebentar i els ulls li saltessin de les òrbites; i -l'esquifit professor va veure la dama com s'allunyava enduent-se -les perles de la felicitat i deixant-li només una goteta -d'esperança, amargada per totes les angúnies imaginables! - - - -V - -Isabel era una dona d'aquelles a qui un marit vulgar, quasi -bestial, egoista i sense gens d'esperit va assecar-li amb uns -quants mesos de matrimoni aquella floreta dels divuit anys. - -Eixuta per a sentir l'amor, s'havia encongit dins una viduesa -arreglada i honesta. Les pràctiques religioses, les regles de -societat, i sobretot el que dirà la gent, l'havien lliurada sempre -de qualsevol relliscada. Com que tenia una figureta graciosa, -procurava no descuidar el físic, i estava molt satisfeta que de -tant en tant li arribés una d'aquelles paraules que enllamineixen -les animetes femenines. - -Per la situació del seu marit, fins per la seva posició econòmica, -Isabel no havia pogut fer mai el paper que hauria desitjat, ni -havia alternat mai amb la gent que fóra del seu gust. Això era -causa que sempre volgués afectar una gran distinció, sobretot -davant de les porteres i de la gent humil. Encara que no tenia -l'edat de renunciar a les roses, Isabel estava una mica passadeta -i havia perdut l'humor; però com que era una dona insensible, i no -hi veia més enllà del vestit de la temporada que li feia una -modista anònima, i s'arreglava a casa, ajudada d'una Carmeta -qualsevol; com que no tenia altres idees, ni altres preocupacions -espirituals, que el quedar bé amb la cosina tal i el fer un paper -fred a la tia fulana, i la seva felicitat consistia que li -diguessin -Quin goig que fas!- Isabel no podia queixar-se de la -vida. Demés estava convençuda que era una elegant, i parlava amb -despreci de totes les dames que anaven en automòbil, -considerant-les unes pervingudes i unes ordinàries. - -Paulina, innocent i plena de bones intencions, estimava Isabel com -a la millor amiga. Isabel sentia per Paulina una absoluta -indiferència, però fingia una gran amistat, perquè Paulina estava -molt més ben relacionada que ella, i per mitjà de Paulina havia -arribat a formar part de la Junta d'alguna Gota de Llet, i havia -pogut menjar pastes (que ella sucava al te) en alguna d'aquelles -cases en què l'amo està ficat en Comanditeries i Anònimes. - -Per altra banda Paulina era una desenfeinada, i ella, que també -tenia totes les feines fetes, trobava gust xerrant, retallant i -comentant. - -La proposició matrimonial semblà. a Isabel una cosa absurda, no -impossible. No sentia necessitat d'estimar ningú ni de tenir un -home a la vora; però si el pretendent li hagués caigut en gràcia -potser s'hi hauria casat. En el cas del professor en Melrosada li -semblà indigne d'ella des del primer moment; però, com que Paulina -s'ho havia pres d'una manera tan seriosa, no volgué -desenganyar-la. I, en el fons de tot, una repulsió absoluta no la -sentia, tampoc: al que estava decidida, Isabel, era a no consentir -a casar-se, purament i exclusiva, per donar gust a Paulina. Aquell -senyor Melrosada li semblava una bona persona: fins no el trobà -gaire lleig; però no era per a ella: estava mancat de distinció, -no era una persona fina; i, al costat seu, no podia fer-hi un -paper que li millorés la situació present. - -De totes maneres, Isabel, quan abandonà en Melrosada, no volgué -defraudar les esperances de la seva amiga: i digué que l'havia -trobat simpàtic; i aquesta sola afirmació va ser prou perquè -Paulina anés a casa dels seus nebots dient que Isabel estava -follament enamorada de don Gaspar. - -Es lamentà, però, de la timidesa del professor i de la falta de -món que se li veia a cada moment. Tota la família va riure dels -fets de la tarda, i la tia Paulina estava molt indignada de la -poca serietat amb què els seus nebots es prenien coses de tanta -importància. - -Don Gaspar Melrosada, quan abandonà les dues dames, anà Rambla -avall, Rambla avall, fins a arribar al monument d'en Pitarra. I -¿quina en duia de cap? Ell sabia que al carrer del Gínjol hi havia -una casa que se'n deia _La Buena Sombra_. En Melrosada vivia un -moment tràgic de la seva vida, una hora de desballestament -absolut, de revolta terrible; en la seva ànima, tot el de dalt -anava a baix, i el de baix a dalt. De primer antuvi pensà atiar al -port i caure dins d'una barcassa de carbó, a veure si es trencava -una cama o li passava un fet sensacional. A tirar-se de cap a -l'aigua no hi estava ben decidit: duia altres plans més o menys -pintorescs; i transigí amb les seves decisions extremes, acordant -el següent: entraria en un lloc de corrupció, i esperaria, -esperaria... - -Tremolant i esveradíssim, va empènyer la porta del _cafè concert_. -Es sentia el polç a tot arreu del cos, i estava vermell com un -perdigot. Com que ell no hi era fet, a anar per aquestes bandes, -vacil·là, de primer moment, sense saber on es col·locaria. A les -llotges hi veia un sens fi de barrilaires, i algun vell ensopit o -potser que es divertia massa; allò no era per a ell. No s'atrevia -tampoc a seure en les cadires de primera fila: era comprometre's. -Per fi es determinà per instal·lar-se en una tauleta de cafè a la -vora de la porta d'entrada. - -De moment quedà incendiat per l'escenari. Lo que hi passava era -una barreja de soroll de talons i castanyoles, i una llum -projectada sobre uns braços i un escot, i una mica d'antiqüeles, i -un bé de déu de _mantón de Manila_. - -En Melrosada badà la boca i li brillaren els ulls. La dama de -l'escenari l'emocionava: i es feia la il·lusió que sentia una -febre satànica a tot el cos. Pensava en la cocaïna, en l'opi i -altres coses que havia sentit a dir, i en la mort de Petroni, tal -com la conta el _Quo Vadis_. En aquest èxtasi deliqüescent se li -presentà el cambrer, en Melrosada va mirar-lo amb un posat -completament d'idiota. El cambrer, veient que en Melrosada no -demanava res, li digué: - --Què pendrà, el senyor? - -El professor no contestava res, i el cambrer insistí. - --Què pendrà, el senyor? La consumació és obligatòria. - -Don Gaspar tornà al món dels vius. Aquell bon home que -l'interrogava tan servicial era un ésser vulgaríssim, i feia cara -de ser una persona excel·lent. En Melrosada guaità al seu volt i -veié vasos de cervesa, i digué que li duguessin cervesa. - -La dansarina es retirà, i sortí una altra senyora més provocativa. -En Melrosada estava intrigadíssim : amb un posat de mussol mirava -l'escenari, que no podia separar-ne els ulls. Una dona vella i mal -endreçada, que tenia parentiu o relació més o menys directa amb -alguna artista, va seure a la taula del professor. Com que en -Melrosada no protestà, i a la dona va semblar-li un disbauxat de -molt bona jeia, li digué tranquilament: - --Escolta: que em convides a cafè? - -En Melrosada no contestà; i quan comparegué el criat amb el doble -de cervesa, la intrusa li estirà el gec i digué: - --Tu, porta'm un cafè. - -El cambrer, sense dar resposta, portà el cafè; però aleshores, al -nostre home, li passà una cosa més que desgraciada. - -Molt a la seva vora bromejaven uns jovenets conegudíssims per ell. -Dos de la colla eren _lluïssos_. Tots estudiaven l'ampliació de -dret, i en Melrosada els havia donat lliçons de dibuix _in illo -tempore_. - -Els nois començaren a mirar-lo i a riure, i en Melrosada se -n'adonà; i, de moment, tota la seva magnífica tragèdia se n'anà a -rodar davant de la por còmica, de l'esverament miserable, que -l'agafà, com si fos un infant que l'atrapen de dits a la sucrera. -El professor s'arronçava com un conill. Amb la sufocació que va -rebre li vingué un atac de tos que no s'acabava mai: una tos tan -forta, tan comprometedora, que tothom es girà a mirar-se'l i algú -féu: -Xit... xiiiit... - -La dona que seia amb ell l'abandonà; com ofesa, i li digué, amb -aire despectiu: - --Ja em pagaràs aquest cafè. - -La tos s'anà calmant; però li entrà un fred, un tremolí, una -vergonya, que es pensava de debò que es moria. Va pagar la cervesa -i el cafè, i va fugir del local, acompanyat de les rialles de -tothom. - -En Melrosada continuà en el seu estat deliqüescent. En els -aparadors de les botigues s'imaginava veure-hi formes lúbriques i -horribles temptacions; les llums li cegaren la vista; el contacte -de la gent l'ofegava. Ell es creia un ésser petit, negre del carbó -de l'infern, degradat, desfet, indigne de presentar-se davant de -ningú. Els quatre estudiants li semblava, encara, que el seguien: -les llurs rialletes agudes li fiblaven a l'orella, i les sentia, -dins del cervell encès, com si fossin un airet desagradable i -agudíssim. De tant en tant es girava per mirar si de debò les -puntes dels peus persecutors li tocaven els seus talons, i en lloc -dels estudiants s'ensopegava a veure una revinguda dama o un home -trist i desolat com ell. Quan arribà a Canaletes ja li havia -passat l'emoció; la caminada i l'aire de la nit li posaren -l'enteniment en son lloc. Aleshores s'exclamà: -Què has fet, -Melrosada! On t'has ficat? Què has vist?- El pobre home no sabia -què respondre's a si mateix. Sentia com un horror de la seva pell, -dels seus ulls, de la seva boca, del seu vestit, impregnat del fum -i les olors del local; dels seus dits, que havien agafat el vas de -cervesa, aquell mateix vas on potser havia begut una donota; i com -una fúria infernal, veia al seu costat aquella desgraciada que -havia ingerit un cafè a les seves costelles. - -Anava pensant, pensant, i l'horror era encara més intensa. -Què -volies fer? Què era del teu esperit?- Aleshores recordava que la -idea del suïcidi li havia esbarriat el pensament: una suor freda -tornà a apoderar-se del seu cos. El suicidi! En Melrosada sentia -una por estranya, una por de morir: potser la terra que -l'aguantava no era prou ferma sota els peus. Però no; estava ben -lluny de la mort; i es preguntava: -¿Per què, per què, tot això?- -Aleshores veia el d'abans: l'estona del bar, les mirades de la -vídua, el que ell havia dit, el que havia fet, el seu torbament, -la seva falta de gràcia... No s'imaginava com d'una cosa n'havia -vingut l'altra: era tan absurd, tot el que li succeïa aquella -tarda! - -I, en mig de totes les coses tèrboles (des de la conversa del -tramvia, des del diàleg amb el seu cosí, fins a les rialletes dels -estudiants), en Melrosada veia la figura de la Isabel. - -El seu petit cervell incomprensiu, la seva mica de sensibilitat -eixarreïda, feien el màxim esforç i donaven tot el que de si els -era permès donar. El pensament d'en Melrosada era tot per a la -vídua: procurava recordar detalladament els cops de cap, les -girades d'ulls, els sospirs, les paraules, la manera d'agafar el -ganivet, la forma de mastegar, la gràcia a eixugar-se els llavis, -el límit d'enfonsament del capell, les clapetes de polvos de la -cara, la mica de pèl moixí, la posició exacta de les dents; tot -allò que en aquells moments en Melrosada (o sàtir deliciós!) -hauria omplert de besos. Però no: ell no n'era digne! Com a -contrast de la vídua, es veia ell, es recordava amb tots els pèls -i senyals, i encara es feia més petit i més ridícul davant -d'aquella dona fatal que es posava en mig del camí de la seva -vida. - -O Isabel! Perla amarga, diamant inassolible, lliri que tremoles en -el cim del penyal esquerp! En Melrosada et guaita com una trista -tortuga aclaparada per la closca de la seva indignitat i la seva -timidesa! - -En Melrosada sentia un goig a patir, a torturar-se per ella, a -fer-se il·lusions que el trasbalsava _una cosa_ que no volia -anomenar per por; en Melrosada s'engrescava amb aquestes idees de -pensar que ell, ell, en Gaspar Melrosada, podia fruir aquest -sentiment que dóna esgarrifances delicioses i omple la sang de la -més dolça angúnia. Ell, l'home tímid, l'home gris, estava en -possessió del que és etern com la divinitat que mou el sol i les -estrelles! - -Amb aquesta tamborinada de pensaments, el professor de dibuix. -assolí un tramvia de Gràcia-Rambles, i va seure, arraulit i -capficat, a la vora de una dolça velleta que duia un gran ram de -flors. I les idees d'en Melrosada eren encara més roses, més -blaves, més malves i més perles, i el perfum i la frescor del ram -l'anaven enterbolint deliciosament. Ja no pensava en la negror del -cafè concert, en els absurds esdeveniments i el desig de tràgica -disbauxa: era la vídua primeta, lleugera, endreçada i polida, que -el tenia tot feble i tot tremoladís com una gelatina. - -Arribà a la dispesa, i fou rebut pel seu amic i confident, un -empleat del Municipi. que es deia Salvador Puntí i era -espiritista. En Salvador Puntí, celibatari, escardalenc, tenia la -cambra al costat de la d'en Melrosada. Com que eren els vells de -la casa, els lligava una encisadora amistat, i tots els diumenges -anaven a pendre cafè. En Salvador Punti va veure signes, en el -rostre d'en Melrosada, que demostraven una interna excitació; i, -mentre posaven les estovalles i tothom feia senyals de gana, en -Melrosada dugué el seu amic a un recó del menjadoret, i, sota una -Venus de guix, pronuncià aquestes paraules: - --Puntí, estic enamorat!... - -* * * - -Eren quarts de deu de la nit. Paulina estava a les acaballes del -seu modest sopar. Sola en el menjador, s'entretenia paladajant, -amb veritable golafreria, unes miques de formatge d'Holanda que -havia tallat curosament amb el ganivet de postres. - -La minyona estava capficada perquè aquella nit Paulina no li havia -dit res: ni s'havia interessat pel preu dels ous, ni l'havia -torturada a preguntes. Paulina restava silenciosa, amb un aire de -satisfacció, com si un vol d'angelets invisibles li anessin a fer -petons al sotabarbes i a la nuca. - -Després que va plegar el tovalló i va engolir un glopet d'aigua, -sense dir res es retirà a la seva cambra. Aquella nit tenia de -llegir encara la _Lectura Dominical_. Intentà la lectura, però no -es feia càrrec de res: s'empassava les lletres maquinalment sense -copsar-ne el sentit. Va plegar la revista, i va abandonar-se en el -sofà on feia les migdiades. - -Paulina Buxareu, encara que seguríssima del seu èxit, no hi -acabava de veure clar, en tot allò que duia entre mans. Si no -perquè hauria estat una cosa poc convenient, Paulina va desitjar -una sentada amb el professor, per canviar impressions i esbrinar -l'efecte que la vídua havia produït en l'ànima de don Gaspar. Però -no, no podia ser: aquelles hores de la nit, i ella sola! No, no: -de cap manera. Paulina va resignar-se, i procurà aguantar la seva -impaciència. - -La seva manera d'apreciar el cas de la vídua i el professor era -ben absurda. Un dia, perquè sí, sense motiu que ho justifiqués, li -passà pel cap que en Melrosada i la Isabel havien de contraure -matrimoni. Això semblarà fantàstic al lector, però Paulina Buxareu -era d'aquella manera: totes les idees que tenia sobre les coses, i -tots els pensaments que presidien les seves accions, eren nats -sense raó ni motiu de cap mena. Paulina Buxareu vivia fora de la -vida, completament externa a la realitat, encara que aparentment -semblava una bona burgesa, una dona que obra d'una manera -determinada, segons la seva educació, la seva qualitat mental, els -prejudicis i el corrent de la vida que se l'emporta. Encara que -els que la coneguessin superficialment creguessin que Paulina era -així, el fet cert i positiu és que Paulina, mai, mai de la vida va -obrar com una dona relativament equilibrada. - -És que Paulina tenia una fantasia de baixa qualitat, però una -fantasia prodigiosa. Tota la literatura que s'havia empassat li -feia més mal que una pedregada seca; i la seva pietat -profundíssima, la seva religió gairebé fisiològica, l'havien -guardada no poques vegades. Perquè Paulina, llegís el que llegís, -o sentís contar el que sentís contar, mai, mai es veia externa del -tot al que li entrava pels ulls i per les orelles. Com que era poc -comprensiva o comprenia malament, fins les tonteries desgraciades -dels seus autors predilectes es feien més desgraciades encara en -el cervell de Paulina. A tota aquesta manera de ser s'hi ajuntava -un aplom esgarrifós, una fe absoluta en la seva superioritat sobre -les altres dones, i un do de proselitisme per a imposar tots el -seus acudits. - -Un temps, quan es creia apta per a les grans passions i els actes -sublims, volgué assajar sobre la seva pròpia persona, sense mirar -les conseqüencies del que es proposava fer. Després, quan es donà -aires de dona reposada, i lliure de les tempestats espirituals, -volgué fer servir la gent que la rodejava per forjar novel·les -vives amb la sang i amb l'ànima del pròxim. - -No vol dir que la tia Paulina fos una dona perillosa: duia, com -s'ha vist ja, tots els seus trucs pintats a la cara; però Déu ha -posat en el món éssers com en Gaspar Melrosada perquè les ties -Paulines, amb la més bona intenció, en facin víctimes expiatòries. - -Ella havia llegit algun idil·li entre un celibatari i una vídua; -ella sabia que els homes que viuen solters es tornen egoistes i -escèptics, i que llur mort és com la dels pardals sota la neu. -L'aspecte teatral que oferia per a ella el casament d'en Melrosada -i la Isabel, i la simpatia que li havia inspirat el professor, -juntament amb el desig de fer-li la felicitat, foren els elements -que engendraren la idea monstruosa. Paulina no pensà ni un sol -minut en les qualitats de l'un ni de l'altre, ni la inquietà per -un moment llur psicologia, perquè, per a Paulina Buxareu, les -ànimes de la vídua i en Melrosada no eren precisament les vives i -veritables que informaven llurs cossos, sinó que eren unes ànimes -completament falses, que havia creat la imaginació de Paulina; i -en Melrosada no era el professor tímid que viu a dispesa, i la -vídua no era aquella Isabel banal i egoista, sinó que eren dos -éssers humans que no tenien res que veure amb la realitat i vivien -solament en el cervell de Paulina Buxareu. - -Un cop se li acudí la idea de aquest casament, ja no va tornar a -meditar-hi; el que ella havia pensat era una cosa definitiva i -havia de succeir, perquè era bo, just, natural, per a ella; i -aleshores totes les seves forces tenien d'anar encaminades a -assolir-ho. No hi feia res, que topés amb dificultats terribles; -no l'esverava el ridícul ni la por d'un fracàs: ella estava -seguríssima que complia amb el seu deure. - -Vet aquí per què aquella nit la nostra adorable Paulina rumiava i -pensava i estava una mica intranquila. S'havia donat el primer -pas: el decisiu, potser. Ella estava seguríssima que Isabel no hi -venia malament. En Melrosada era una incògnita; però Paulina també -estava segura que de la voluntat del professor ella podia fer-ne -el que volgués. - -Quan la Paulina va jeure embolicada amb tots els atuells i -abrigalls del seu llit; quan reposava dolçament dins la castíssima -camisa de dormir, amb els cabells collits per una còfia nocturna; -després que hagué promès cinc pessetes a Sant Josep de la Muntanya -si tot allò sortia del gust d'ella; la nostra Paulina, ja una mica -ensonyada, es lliurà als més optimistes pensaments. S'imaginà la -llar dels seus amics. Ella hi anava de visita. Isabel li besava -les galtes amb emoció. En Melrosada li oprimia la mà efusivament. -Ella seia a la voreta del foc. En Melrosada parlava de pintura; -tossia una mica; deia que estava constipat. La seva muller se -n'anava un instant per dur-li una tassa de te. Aleshores en -Melrosada li deia confidencialment: - --Paulina: sóc feliç! - -Després tornava Isabel. Es posaven a parlar totes dues. Parlaven -de llurs coses: de vestits, de visites, de com es posava car el -servei, de l'excel·lència del conill amb pèsols; i després, -després, més baixet, Isabel, a cau d'orella, li deia aquestes -paraules: - --Paulina: saps?... Em sembla que sí! em sembla que sí!... Ahir -vàrem anar a casa el metge... - -I Paulina li besava les galtes, on lluïa una llàgrima d'emoció i -pensava fer una gorreta ben bufona amb unes puntes i uns llacets -de seda. - -I Paulina Buxareu, que pensava aquestes coses tan belles, es sentí -vençuda per la son, i començà una tanda de roncs tènues, -discretíssims, virginals. - - - -VI - -Isabel havia vist tres o quatre vegades en Melrosada, i el -comentari que feia sempre a la seva amiga era aquest: - --Però, Paulina, si és tan tímid! - -En Melrosada anava a aconsolar-se, amb la tia Paulina, de -l'esverament i del tremolor que li produïa la seva enamorada. - --Estic foll! estic foll! Me l'estimo... - -I Paulina contestava sempre: - --Doncs què espera, home! - -Paulina estava satisfeta, contenta de la seva obra. Veia amb -fruïció les reformes que en Melrosada havia fet en el seu vestit, -en el pentinat, en un cert aire arrogant que es donava: en -Melrosada, en pocs dies, havia millorat moltíssim; però estava com -avergonyit davant de la família Buxareu. No cal dir que les -classes de dibuix s'havien acabat feia temps i el professor només -hi anava de tant en tant a fer visita. En Víctor, que al principi -esbroncà la seva tia, acabà per inhibir-se, i fins prohibí a la -canalla que fessin broma de l'antic professor. Cada vegada que -parlava amb ell es trobava cohibit, perquè el pobre don Gaspar, -encara que dissimulés, era massa ingenu i no tenia recursos per -amagar l'estat de la seva ànima. - -Les entrevistes amb la vídua es feien en el bar del «Siglo»; però -la tia Paulina ja se n'havia empescat una de més seriosa en el seu -propi domicili. Aprofitant la diada del seu sant, per exemple, una -tarda de petita reunió, per a veure si donava una empenta a don -Gaspar i l'home es decidia a declarar-se. - -Isabel, que havia començat l'aventura de per riure, estava també -una mica esverada davant de l'assiduïtat del professor. Perquè -Isabel es deia: -Aquest home se'm declararà. I què faig -aleshores?- És positiu que en Melrosada no li feia gens de gràcia: -li semblava impossible poder-lo estimar. I, si venia el moment de -la declaració, què? Li donaria una carbassa rodona. I aleshores la -seva amiga es faria càrrec de la comèdia jugada. ¿S'evadiria sense -negar res ni prometre res? Demanaria temps per a pensar-s'hi? Li -diria que sí des del primer moment? - -Aquesta darrera pregunta l'omplia d'angúnia. No, de cap manera: -¿Què faria, ella, casada amb aquell home? És clar que ell -l'estimaria, la contemplaria; però qui era, ell? Un professor de -dibuix, un home humil, que estava arregladet, sí, però que no -podia satisfer de cap manera les seves ambicions. - -Isabel havia decidit, ja feia temps, una norma de vida. Ella no -tenia més enllà de trenta vuit anys, i els duia molt ben -portadets. La seva persona era cotitzable, encara que fos per una -petita quantitat, i estava resolta a no oferir-se en el mercat -matrimonial si ella no sortia guanyant-hi amb escreix; i el pobre -Melrosada, per bona persona que fos, no li oferia pas aquest -guany. I per tan poca cosa Isabel no volia provar, de cap manera, -una aventura matrimonial d'on potser sortiria amb les mans al cap. - -Però, malgrat aquesta resolució, Isabel dubtava i patia. La seva -amiga s'havia fet ja una falsa il·lusió. Aquesta il·lusió anava -creixent a mesura que passaven els dies, i Isabel no tenia cor per -a treure-la-hi d'un cop, per a dir-li que ella no estimava gens -don Gaspar, i que tot el que fes Paulina i el professor era -completament inútil. - -Isabel era hipòcrita i covarda, i estava segura que Paulina no li -perdonaria aquest engany. Li feia por de perdre una amiga com -aquella, i li feia por, també, que vingués el moment terrible de -decidir-se. I, en mig d'aquestes pors, sentia una mena de -confiança en si mateixa: esperava que arribés algun esdeveniment, -una cosa que justifiqués el seu refús, de manera que en Melrosada -fos carbassejat i Paulina restés convençuda. - -Els companys de dispesa d'en Melrosada notaren tot un canvi en el -professor; però ell estava reservadíssim, i només a en Salvador -Puntí feia les revelacions necessàries. - -Les minyones de la casa en patiren les conseqüencies d'aquell -canvi; perquè en Melrosada, home descuidat i pacífic, va tornar-se -exigent de mala manera i cada dia cridava dues hores si no li -havien enllustrat bé les sabates o no li havien cosit un botó dels -pantalons en la forma que encomanà la nit anterior; es feia -raspallar els vestits dues vegades el dia; i la minyona que li -arreglava la cambra notà amb estupefacció que en Melrosada havia -adquirit un raspallet de les dents i una mena de pasta que feia -olor de menta. Tot això es comentà a la cuina, i les dones deduïen -que el cast i innocent Melrosada tenia algun trafegot de -faldilles. - -En Salvador Puntí era el digne company d'en Melrosada; i, més que -el seu parent jesuïta i més que ningú, podia inspirar confiança al -professor enamorat. - -En Salvador Puntí era un espiritista serè i convençut. -Anticlerical terrible, no se li escapava, però, cap paraula -despectiva ni cap protesta contra els capellans: molt al contrari, -a la dispesa hi havia dos clergues, i ell els tractava amb el més -gran respecte i amabilitat. - -Segur de posseir la veritable doctrina, era condescendent amb -tothom i no es ficava amb ningú; i, si algun cop li feien broma de -les seves conviccions especials, somreia serenament, i en el fons -de la seva ànima perdonava l'indiscret. - -De jovenet havia estimat amb passió una cosidora eixelebrada. Un -dia va veure que la cosidora li era infidel: en Puntí va -resignar-se. I quan, després de molt temps, la malvestat va -oprimir aquella dona, ell va donar-li participació en els seus -estalvis; participació que encara continuava oferint amb veritable -filantropia. - -Després d'aquest desengany, havia estat cast i no havia pensat mai -en el matrimoni. Complia estrictament els seus deures d'empleat -municipal, i no tenia altres vicis que pendre cafè els diumenges, -anar a veure melodrames al Paral·lel, i, com a grans -extraordinaris, dinar al Petit Pelayo i sentir l'òpera des del -quint pis del Liceu. - -Un cop la setmana, sortia misteriosament després de sopar, i no -deia mai on encaminava els seus passos; encara que dos estudiants -de Balaguer, que feien la carrera de medicina, descobriren que en -Salvador Puntí anava a una sessió d'espiritisme o a _fer el bé_, -com diuen els iniciats. - -En Puntí era un home convençut de la seva valor limitada, i ho -fiava tot a la misericòrdia divina. Mai promovia cap discussió, ni -contradeia els seus companys, ni afirmava res amb aplom. Comprenia -fins a quin punt la gent estava distanciada de la seva manera de -pensar i de sentir. Algun cop inicià converses de proselitisme amb -en Melrosada; però veia clarament que el professor no hi volia -saber res, amb els esperits. - -Però aquella situació en que es trobava don Gaspar l'havia tret -del seu estat de fredor i d'equilibri mesquí: davant de les coses -del món, es veia desconcertat, i admirava el seu company de -dispesa, el qual trobava un sentit a la vida i tenia resolt el -problema futur. En Melrosada, com un malalt que prova tots els -remeis, sense saber quin li donarà la salut, es lliurà, aquells -dies, al diàleg confidencial amb en Salvador Puntí, i li féu -confessió plenària. En Puntí no creia en aquell amor. Opinava que, -en el cos d'en Melrosada, un esperit lúbric hi havia fet de les -seves: calia que en Melrosada s'humiliés i es purifiqués, i fes -esforços per desfer-se d'aquell esperit que el dominava. - -Al professor li semblava una mica absurd, tot allò: no s'ho -acabava de creure; i en Puntí, amb veu amarga, li deia sempre: - --Melrosada, faltant-li la fe són inútils les meves paraules; la fe -és essencial. - -En Melrosada vacil·là i dubtà fins al punt que tot allò que li -deia en Salvador Puntí li produïa un cert esverament. - -En Salvador Puntí intensificà les seves prèdiques; i en Melrosada, -que ja no es veia del tot extern a aquell món misteriós on vivia -el seu amic, sol·licità l'iniciament, i en Puntí, molt satisfet, -li va prometre que el duria a una sessió, on es faria perfecte -càrrec i quedaria convençut de tot allò que li semblava -impossible. - -Una nit anaren al lloc del misteri. Era un entresol miserable del -carrer de Mendizàbal. En aquell entresol hi vivia una certa dama -ex-amiga d'un aristòcrata. Els dos visitants trucaren a la porta i -penetraren immediatament al menjador; un menjador petit on hi -havia una vintena de persones segudes al volt de la taula. En -Melrosada fou presentat a la mestressa. Era una dona d'uns -cinquanta anys, passada, pintada, vestida amb una bata de seda -violeta, trofeu d'antigues grandeses, però que aleshores tenia les -puntes estripades i la color beguda. Aquesta dona els rebé amb -gran amabilitat, i els oferí dues cadires. La concurrència era -tota d'aspecte humil i deplorable: dones que venien de qui sap a -on amb la canalla que se'ls adormia a la falda; algun noiet -dependent de drogueria; algunes modistetes que anaven amb el pare -i la mare i tota la família; i en un recó es distingia, pel seu -aspecte encara més humil, un obrer monstruós com un goril·la, amb -les espatlles de descarregador del moll i una alçària de Sant Pau, -que anava amb samarreta i pantalons de vellut. En Melrosada i en -Puntí cridaven l'atenció per llur aire de senyors; i el professor -es meravellà de la manera com tota aquella gent tractava el seu -amic, i de la germanor que presidia aquell acte. - -Al moment que arribaren, un mèdium feia admirables revelacions. -Era, el tal subjecte, un xicot prim, fadrí llauner, que es sentia -posseït feia dues hores, i encara no havia acabat la feina. - -Es posava a gesticular en mig dels concurrents, cloïa els ulls, i -feia unes aspiracions estranyes amb el nas, com si volgués ensumar -rapè; i de sobte deia que la república era un fet, i es passava -els dits per la barba afaitada, i aleshores, un home gras i -vermell que se'l mirava amb uns ulls com unes taronges, deia, tot -convençut: - --És en Ruiz Zorrilla! - -Després del seu discurs republicà, el fadrí mèdium obria els ulls, -i els tornava a tancar de seguida. Es posava una mà damunt del -pit, i l'altra mà, amb el puny clos, la col·locava damunt dels -ronyons; aixecava el cap amb arrogància, i deia: - --_Voto a cien mil bombas!_ - -Aleshores el subjecte gras i vermell aclaria el personatge, i -insinuava, tímidament: - --És en Napoleó! - -En Melrosada, encara que no creia res de tot allò, s'estava quiet -com un pollet, i per res del món s'hauria atrevit a parlar, ni a -riure's del que veia. - -Per fi aquell xicot extraordinari s'assegué, demostrant una fatiga -enorme. La mestressa de la casa li dugué un vas d'aigua, i va -dir-li, maternalment: - --No s'_entregui_ més: per avui ja n'hi ha prou. - -I el xicot, quan sentí aquestes paraules, s'embolicà el coll amb -una bufanda, s'enfonsà la gorra, i fugí cap a la porta sense dir -res. - -Tot allò, a judici d'en Melrosada, era bastant especial. En -Salvador Puntí, completament oblidat del seu amic, s'entretenia -llegint les revelacions més importants que havien fet aquells dies -els esperits, i que la mestressa tenia copiades a màquina. - -No tardà gaire a arribar una dama menuda, embolicada amb una -manteleta de pells de conill i una mantellina tronada. Tenia el -nas com un cigró, uns ulls petits i lluents, i un aspecte de mala -persona. - -Aquella dona era una professional de l'espiritisme, i estava molt -carregada d'orgues. Tots la saludaren amb respecte. La mestressa -va dur-li una botella de vi i un vas; i, després de fer beguda, la -dama de les pells de conill començà un discurs sense cap ni peus, -amb una veueta de nas ensopidora. Deia un grapat d'heretgies -imponderables i tothom assentia amb el cap sense entendre'n un -borrall perquè aquella bona dona no sabia què s'empescava. - -Després del seu discurs preparatori vingué una oració per a -il·luminar les ànimes i allunyar els mals esperits. La mestressa -recomanà als presents que es concentressin, i tots acotaren el cap -i es posaren la mà al front; i de seguida la dama del discurs -inicià una mena d'atacs de nervis,i, sense gaire esforç, es trobà -posseïda per l'esperit d'un carreter de Teruel completament poca -solta. La mestressa i en Salvador Puntí tractaren de convèncer -l'aragonès incorrecte, que se'n va anar aviat, després de fer -constar els desigs que tenia de pegar a la seva dona. - -De l'altre cantó de la cambra s'oïren uns sospirs i uns bufecs, i -ja n'hi va haver una altra de posseïda. Era una noia vinguda de la -Barceloneta, molt blanca i rossa, amb la cara enfarinada i sense -gens d'expressió. Duia un collaret de perles falses, i la pobreta -feia un posat de passar molta gana. Es sentí trasbalsada per una -ànima deshonesta, una mena de cortesana del carrer de Trentaclaus -que deia veritables inconveniències. Costà moltes penes el -posar-la a to; i, pronunciant les oracions reglamentàries, la -varen fer fugir més que de pressa. - -Quan encara no se n'havia anat aquella larva pertorbadora, dues -noies més començaren a bufar i a estremir-se, i vinga esperits i -esperits, que la pobra mestressa ja no s'hi entenia; i, en mig del -desori, aquell home gras i vermell es posà a plorar i a grinyolar, -i una _indivídua_ que tenia al costat, que era la seva pròpia -muller, començà a bufar-li els ulls i a ventar-li el front. - -El pobre home no volia ser posseït, de cap manera, i els dimonis -el violentaven. - -Gràcies al buf poderós de la seva dona, els esperits el deixaren -en pau; aleshores l'obrer gegantí començà a roncar com un lleó, i -a posar els ulls en blanc, i a tremolar d'una manera espantosa. -Una de les noies posseïdes, amb l'aspecte de somnàmbula, anà al -seu encontre i s'agafaren les mans, i el tremolí era cada vegada -més intens i més esfereïdor. Els roncs del bastaix i els gemecs de -la noia arribaren a capficar en Melrosada, que ja es penedia -d'haver vingut i tenia por que d'un moment a l'altre seria posseït -per algun tarambana. - -La dona del nas de cigró començà a ventar el front de l'obrer, i -declarà que estava pres de l'esperit d'un frare dolent que era -molt orgullós i no podia parlar, i que la noia que l'agafava de -les mans estava posseïda per un altre dimoni també dolent i -orgullós. I el més trist és que aquells esperits no volien -anar-se'n de cap manera. - -Aquest espectacle grotesc i esgarrifós durà fins a la una de la -matinada ultra les oracions i les accions de gràcies. La -concurrència se n'anà dolçament, com si sortissin d'una funció de -puxinel·lis. La mestressa pregà als visitants que no descuidessin -aquelles pràctiques i no deixessin de venir les nits següents. - -En Salvador Puntí i en Melrosada caminaven agafats del braç. En -Melrosada estava intrigat i esverat per tot allò, i no gosava -obrir la boca; i en Salvador Puntí, després d'un llarg silenci, -digué aquestes paraules al seu amic: - --Vostè ha vist, Melrosada: són gent humil, i sense cultura; però -tenen fe, i Déu estima els pobres i les ànimes senzilles. Els -miracles mai són provocats pels orgullosos. - -L'obra que avui hem fet és una obra piadosa, una bona obra de -caritat. Ha de saber, amic meu, que les ànimes dels morts volen -per l'espai, sense que es coneguin a si mateixes, amb tots els -defectes i vicis que tingueren en vida; i aquest és el seu -purgatori fins que Déu els dóna el coneixement de la veritable -llum i assoleixen aleshores la felicitat eterna. Aquestes ànimes, -que purguen encara en la ignorància de la veritat, es serveixen -d'un cos viu per a manifestar-se. El mèdium és l'instrument de què -es valen per a parlar als vius i per a confessar la seva -desgràcia; i aleshores les nostres oracions i els nostres consells -les ajuden a cercar la llum, a humiliar-se i que puguin conèixer -la seva naturalesa d'esperits. - -L'obra d'ensenyament és la que hem celebrat avui. Nosaltres hem de -procurar fer el bé a les ànimes del purgatori i conduir totes les -nostres accions pel camí recte, perquè després de la mort el -nostre esperit no fugi com el d'aquests desgraciats. - --Li confesso, Puntí, que tot això és extraordinari- contestà en -Melrosada; -però també dec dir-li que no em soluciona res, que no -hi veig clar en lo que pugui referir-se al meu amor. - --Veurà, Melrosada: no totes les ànimes es manifesten clarament. -Aquell pobre obrer de l'atac epilèptic, fa vint anys que el domina -un esperit i no vol abandonar, de cap manera, el seu cos, i només -en circumstàncies de gran concentració l'esperit es manifesta a la -intel·ligència dels altres, però no pot parlar mai. Algun mal amic -que vostè ha tingut a la vida, alguna persona morta a qui vostè -agravià involuntàriament, es venja en aquesta forma: fent-li -creure que vostè sent una passió per una dona, donant-li les -inquietuds i les vacil·lacions que ara el dominen. - --Li confesso, Puntí, que tot això no m'acaba de convèncer. Em -sembla que el meu enamorament serà tan fora de lloc com vulgui, -però els esperits dels morts no hi tenen res que veure. - --Vostè podrà opinar així, però el que jo li he dit és la pura -veritat. No em ve de nou la seva poca fe: necessita altres -experiències; però cregui'm, Melrosada, humiliïs... - -Aquella nit el professor rebé una gran decepció: el seu company no -li podia aclarir l'estat de la seva ànima. No, no: de cap manera. -Havia patit terriblement: aquell espectacle del carrer de -Mendizàbal l'esborronava com l'escena del cafè concert. Mal per -mal, preferia la conversa del seu cosí jesuïta o els panorames -optimistes de la tia Paulina. - -Des d'aleshores comprengué que entre en Salvador Puntí i ell hi -havia un abisme espantós. Com podia ser veritat, aquella teoria -absurda? No era cap mal esperit, el que el dominava: era el cos -eixerit de la vídua, la seva conversa, les seves mans fines i les -seves ungles acurades. Oh! aquelles mans! - -El que no comprenia en Melrosada era per què el seu instint no -s'havia despertat fins aleshores; com havia passat tota una vida -sense pensar en la necessitat absoluta de cercar una dona honrada -que l'estimés. I la por era sempre la mateixa: creure que potser -havia fet tard, que era ja impossible que ell enamorés ningú. - -En Melrosada feia anys que menava una vida absolutament casta, i -una idea terrible li perforava el cervell com un filaberquí. Es -ruboritzava de confessar-s'ho a sí mateix; però era una cosa -essencial, una cosa imprescindible, per a assolir el que -desitjava. - -Aquesta temor tan íntima no s'atreví a manifestar-la a ningú: fins -es donava vergonya de consultar-ho a cap metge. En Melrosada era -excessivament pudorós; però la seva por era excessivament -inquietant. Aquella nit de l'espiritisme, quan en Melrosada -abandonà el seu amic, es sentí més que mai dominat pel dubte -corsecador. Es tancà a la seva cambra, i li vingué una idea -ardida, veritablement impròpia d'ell. No volia viure més amb -aquella intranquil·litat: decidí que l'endemà, a la caiguda de la -tarda, faria la prova. Organitzà tot un programa: aniria a tal -banda, beuria una mica, procuraria perdre el seny, i després... -després... Quan pensà en lo de després en Melrosada s'esverà més -que mai. Oh, no! De cap manera! No podia fer-ho, no havia de -fer-ho: el seu amor l'en guardaria! ¿Ell, cometre semblant -indignitat? Ni que fos a fi de bé. - -En Melrosada sentí unes esgarrifances de fred espantoses, i, sense -saber com, els ulls se li ompliren de llàgrimes; i, tremolant, -agafà la seva camisa de dormir i l'apretà contra el pit com si fos -un lliri puríssim. - - - -VII - -Som al jardí dels Buxareu. Fa un solet deliciós, i la família -acaba de dinar. La tia Paulina ha estat invitada. Truquen a la -porta del carrer, i apareix, al cap de pocs segons, l'ex-professor -de dibuix a interrompre les digestions. - -La tia Paulina s'està preparant per fer el salt del tigre, vull -dir, per precipitar la declaració d'en Melrosada. Fa una pila de -dies que ja té encarregats els melindros. - -En Melrosada va endreçadet i polit, però la tia Paulina ha reparat -una cosa que li clava una espina al cor: quan en Melrosada ha fet -ús d'un seient de palla i ha posat una cama damunt de l'altra, -impúdicament uns calçotets de tela gruixuda han tret el nas sota -els pantalons i han manifestat unes vetes indecoroses, renyides -amb l'elegància més elemental. La tia Paulina esguarda el fragment -d'indumentària interior amb un esglai progressiu. ¿Com, ella, tan -observadora, no se'n havia adonat abans, d'aquell detallet -imperdonable? - -¿Com, en Melrosada, volia empendre l'arriscada prova d'enamorar la -Isabel sense fer-se càrrec de la impropietat d'aquella peça -arcaica? - -La tia Paulina estava tan nerviosa, que els inofensius calçotets -li semblaven un obstacle invencible, una mena de falange -macedònica, que sortia brutalment a disputar-li la victòria. En -Melrosada era absent a les angúnies de la tia Paulina: ell duia -aquells calçotets perquè no li havien ensenyat a dur-ne d'altres; -i es lligava, les vetes d'aquella manera, quasi arran del cuiro de -la bota, perquè tota la vida se les havia lligades de tal faisó. - -Una iniciativa pròpia, una graciosa reforma sobre aquest punt, -hauria estat demanar massa al professor: prou feia amb el nus de -la corbata i amb el raspall de les dents. - -La tia Paulina no veia res ni podia articular paraules. En -Melrosada estava una mica torbat, sense saber a què obeïa -l'actitud de la seva amiga: procurava seguir una conversa general -amb en Víctor Buxareu i la seva dona. Els nens petits corrien pel -jardí, i els dos grans estaven molestíssims fent preguntes -geogràfiques. Estiraven l'americana de don Gaspar i li deien: - --A veure si sap on és el Bramaputra. - -En Melrosada s'indignava per minuts en veure com els nens -palesaven la seva ignorància i voltaven els fulls d'un atlas tot -dient-li: - --Ela, ela, que no ho sap! - -La tia Paulina, com si estigués hipnotitzada, mirava fixament els -calçotets: no podia separar-ne els ulls. Aquella tarda fou d'una -tristesa aclaparadora. - -Unes hores després, quan en Melrosada anà cap a casa sense haver -pogut veure la Isabel, fou sobtat per una visita. - -Quatre copets sonaren a la porta de l'habitació, i en Melrosada -obrí. Era la tia Paulina. - -En Melrosada quedà lívid d'emoció. Excusà el desordre de la -cambra, no sabé què dir; però la tia Paulina estava severa: una -implacable decisió lluïa en els seus ulls. En Melrosada volia -preguntar: no sabia el perquè d'aquella visita. Com era possible? -La tia Paulina a aquelles hores, i sola! Què devia haver passat? -Quina gran desgràcia venia a comunicar-li? - -La tia Paulina, com una deessa, despreciava totes les inquietuds -del professor. Obrí una capseta blanca, i va treure una mena de -tires flexibles armades de llaunes i gafets. Un cop les hagué -posades damunt la calaixera del professor, ordenà: - --Melrosada: posi un peu a la cadira i arremangui's els pantalons. - --Pa...pa...ulina... - --Obeeixi. - -En Melrosada té un peu a la cadira i s'ha arremangat el pantalon. -Està vermell i tremola visiblement. - --Melrosada: descordi's les vetes i lligui-se-les una mica més -amunt de manera que el mitjó quedi fora dels calçotets. - --Pau...pau...lina... - -En Melrosada fa el que li manen, amb una poca traça desconcertant: -es deslliga les vetes, i mostra una mica de carn groguenca com una -cuixa de gallina plomada, amb quatre pèls estantissos. - -Aleshores la tia Paulina, solemnement, com si fundés una nova orde -de la _Jarretière_, li posa la lligacama. Quan ha vist la -lligacama aguantant el mitjó de don Gàspar, fa un sospir -profundíssim, que li fa trontollar tot el pit de satisfacció. - -Després, amb un to imperatiu, encara li diu aquestes paraules: - --D'avui endavant es posarà lligacames. On va, home, amb aquelles -vetes! ¿No veu que no faríem res? - -En Melrosada encara no ha tornat en si de totes aquestes emocions, -però la tia Paulina ja ha abandonat la cambra i ja és al corredor, -don Gaspar li va al darrera cridant: - --Paulina!... Paulina!... - -Els companys de dispesa s'han informat del fet. Es comenta la cosa -de mil maneres. Una dama ha entrat a l'habitació del professor: en -Melrosada ha estat una estona sol amb ella. La remor arribà a -orelles de la mestressa. A l'hora de sopar s'insinuen rialles -burletes. - -A la mestressa no li fa gens de goig, tot allò. - -En Salvador Puntí, que sempre seu al costat de don Gaspar, es -troba, aquella nit, constipadíssim: resta a la seva cambra, perdut -entre les mantes i ensumant vapor d'eucaliptus. En Melrosada està -desarmat entre els seus companys; no gosa aixecar els ulls de la -vianda; menja amb les galtes vermelles i suant d'angúnia. - -Quan el sopar ha finit, la dispesera emprén en Melrosada -privadament. - --Don Gaspar, vostè sap que la meva casa és una casa seriosa: hi ha -dos sacerdots i hi ha la senyoreta Gertrudis, i... francament... -don Gaspar, una servidora no voldria molestar-lo (vostè és el més -vell de la casa... jo no més li dec que favor); però... don -Gaspar... vostè comprèn... - -En Melrosada està tan emocionat i tan fora de si, que no sap si -saltar al coll de la dispesera i estrangular-la com un gall -d'indi. Això ja és massa! Aquesta broma no es pot tolerar! -Imaginar-se semblant cosa d'ell! - -Per altra banda veu en Melrosada que tota protesta fóra inútil, i -adopta un aire de víctima sacrificada, i pensa: -Tot això ho -pateixo per la Isabel! per ella! Tot sigui per ella! - -Quan la dispesera ha finit el sermó, en Melrosada contesta, amb -gran humilitat: -Està bé, Teresina: ho tindré present. - --Per Déu, don Gaspar! Jo no voldria ofendre'l!... En Melrosada -entra a la cambra d'en Salvador Puntí. El seu amic té un bromerot -de mil dimonis dintre la closca: el constipat està en el període -àlgid. - -En Melrosada, caritativament, amablement, agafa una novel·la que -és damunt la tauleta de nit, i comença la lectura. - -En Salvador Puntí s'endormisca. En Melrosada sent una dolor viva a -les pantorrilles: les lligacames l'apreten que és un gust. - - - -VIII - -La tia Paulina ja en té prou d'indecisions i de timideses. -L'espectre dels calçotets ha desaparescut. En Melrosada ha promès -que faria un punt d'home, i sembla que anirem a raure a allò de -les primeres amonestacions. - -La tia Paulina ho ha preparat tot magníficament, amb una precisió -admirable. No ha volgut invitar gaires persones: vuit o deu a tot -tirar. - -Els invitats entraran a la sala. El menjador estarà a punt per a -quan arribi l'hora: hi ha xocolata amb melindros, tortells, -pastissos i vi ranci, flors per tot arreu, i un luxe de -tovallonets, estovalletes i camins de taula. - -La declaració s'ha de fer abans del berenar: en Melrosada -aprofitarà una ocasió favorable. El corredor, per exemple, li serà -d'una gran utilitat: tot caminant podrà arreglar la cosa. La tia -Paulina pensa que això és un ai! La qüestió és donar el primer -pas: tota la resta ja anirà venint. - -En Melrosada està decidit, encara que la visita que li ha fet la -tia Paulina la vetlla mateixa de l'esdeveniment, i l'aparició de -les lligacames, el tenen una mica desorientat. El matí, en -llevar-se, ha intentat posar-se-les, i ha notat que l'apretaven -molt. Les ha afluixades una mica, però l'home no s'hi sent prou a -gust. - -La tia Paulina voldria fer d'en Melrosada un home elegant i -gentil; i, com que ella no creu que res sigui impossible, treballa -sense parar. El casament d'en Melrosada i la vidua l'interessa com -si es tractés del casament d'ella mateixa: això justifica la -visible inquietud que la domina quan tot just apunten les primeres -hores de la tarda. - -En Melrosada arriba molt abans que els altres invitats. S'ha fet -tallar els cabells i duu un vestit nou. Està agraïdíssim a la tia -Paulina. La tia Paulina s'excusa per la conducta observada amb ell -a propòsit de les lligacames. En Melrosada somriu. - --Paulina, vostè és com la meva mare. - -Quan en Melrosada ha dit això, li sembla que pot ser ofensiu per a -la tia Paulina. - --Vostè és la meva germaneta. Per a vostè no tinc secrets. Com ho -faria, sense vostè? - -En Melrosada pondera la serietat dels moments. Fa constar que -aquest és potser el dia més important de la seva vida: si les -circumstàncies li són favorables, avui es decidirà la seva sort. - -La tia Paulina parla del caràcter una mica especial de la seva -amiga, del to reservat que adopta amb ella sempre que es tracta -del professor; però la tia Paulina està plena de confiança. - -En Melrosada, a conseqüencia de les contínues emocions, no s'ha -trobat gaire bé la nit passada i, al migdia, a penes ha dinat: -això fa que senti una mica de mal de cor. Però no s'atreveix a -demanar res: ha donat un cop d'ull a les llaminadures del -menjador, i pensa, íntimament, que molt aviat barrejarà la dolçor -dels tortells amb el sí de l'enamorada. - -Han arribat els invitats. Són tres cosines de Paulina: totes tres -solteres, intensament xerraires, primes i complimentadores. -Després ve el matrimoni Perearnau, que són veïns, no tenen -descèndencia, i sempre que veuen xocolata en perspectiva hi -acuden, encara que sigui a les portes de l'infern. Després han -vingut dues germanes bessones, amigues de Paulina. Aquestes -bessones són el plat fort de la reunió, perquè tenen -l'especialitat que l'una toca el piano i l'altra canta. Són filles -d'un asturià i una anglesa. Han estat molt desgraciades, i fan -l'ofici d'institutrius. Volen que se les tracti de _miss_, i tenen -pretensions de ser molt distingides. Van més encarquerades que un -lloro dissecat, duen perruques postisses, i es creuen ser les -úniques persones de Barcelona que saben donar un te. - -La tia Paulina les aprecia molt, per aquella debilitat que sent -per totes les coses inútils. Les dues bessones no l'abandonen mai, -perquè la tia Paulina és la sola persona que té paciència per a -escoltar la història d'un plet que conten. - -L'última a arribar és la Isabel. En Melrosada, que fa dies que no -l'ha vista, ha començat a sentir un moviment al cor que el -desconcerta. Intenta posar-se al costat de la Isabel, però per ara -és inútil: les dues bessones la tenen acaparada, contant-li una -malaltia plena de complicacions. El marit Perearnau, que és un -inconvenient i mai sap el que té de dir i el que té de callar, ha -fet una sèrie d'apreciacions sobre el cutis de Paulina que -mortifiquen la seva dona. Paulina vol girar la conversa, però en -Perearnau és d'aquells pesats que quan fiquen la banya no la saben -treure. Les tres cosines demanen amb gran insistència a en -Melrosada que doni la seva opinió sobre unes pintures d'en Joan -Llimona. - -En Melrosada, que no està per pintures, fa un paperot callat i -fred, i no es sap treure les paraules de la boca. Veient que la -situació s'allarga i que les bessones no deixen la Isabel, comença -a posar-se nerviós i a perdre la mica d'aplom que s'ha endut de -casa. Paulina se n'adona amb dolor; però, com que és tan hàbil, -parla de música i de seguida una de les bessones es disposa a -cantar no sé què d'en Borràs de Palau. - -La cançó que canta resulta ser allò de _Vora, voreta la mar_, i la -melodia del fill adoptiu de Mataró obra l'ànima d'en Melrosada, -que a la fi troba pretext per a col·locar-se al costat de la -vídua, que, amb un joc de parpelles criminals va fent a bocinets -l'ànima del professor enamorat. - -En Melrosada no diu res: està ben vist que el pobre home no ha -nascut per fer l'ofici de don Juan. Ell prou es pensava: -Avui sí, -avui sí, que li ho dic tot, tot...- Però quan arriba l'hora li és -impossible articular paraula. - -Quan ha finit la cançó, hi ha un moviment de cadires. La tia -Paulina parla de xocolata, i en Perearnau somriu i es torna -vermell de satisfacció. - -La Isabel ha abandonat la sala, i don Gaspar li va al darrera. La -tia Paulina, amb la vista, no els deixa un moment. - -Isabel s'entreté a mirar una estampa que hi ha penjada a la paret -del corredor. Aleshores en Melrosada, fent veritables esforços, li -insinua a l'orella: - --Isabel: ¿vostè creu que la felicitat de dues ànimes...? - -Però, en aquest precís moment, en Melrosada s'ha tornat groc com -la cera. Una de les lligacames, afluixada amb excés, ha anat -relliscant pels calçotets i s'ha desfet: Si en Melrosada dona un -pas, està perdut. La proximitat del ridícul, li nua la gola. -Isabel s'ha donat compte de l'estat d'en Melrosada, i avança tres -passes. En Melrosada no sap què fer. Amb pena arriba a aconseguir -la vídua i torna amb lo d'abans; però aleshores la seva veu és la -d'un moribund. - --Isabel: ¿vostè creu que la felicitat de dues ànimes...- I, tan -bon punt acaba de repetir això, es sent clar i terrible, damunt de -les rajoles del corredor un: clinc! metàl·lic, que proporciona una -rialleta a la Isabel. Aleshores, don Gaspar, que ha sentit el -clinc! i la rialleta, i ha vist una tira negra arrossegant-se, ja -no pot més: les seves forces han cedit, el cap li dóna voltes, els -ulls se li entelen, sent una opressió al pit, les seves cames -vacil·len, i, ja perdut el món de vista, s'abandona damunt de la -Isabel. - -La Isabel fa un xiscle, pensant que el professor és un -desvergonyit, i el pobre Melrosada cau a terra com un sac: tot -això ràpidament, en un obrir i tancar d'ulls. La Isabel demana -auxili, i tots els que restaven a la saleta surten al corredor, i, -esglaiats, veuen el professor estès i la vídua desesperada. - -El que passà en aquella reunió íntima de Paulina Buxareu no és -perquè jo ho descrigui. A Isabel li vingué un veritable atac de -nervis. Les bessones es feren càrrec de la vídua, li descordaren -el vestit, i la calmaren amb un sens fi de til·les. - -Paulina era transverberada per vint-i-cinc espases de malvestat. -Amb l'ajuda d'en Perearnau, diposità en Melrosada damunt del llit -on ella dormia. (No s'atreví a dipositar-lo en el llit de la -minyona.) Don Gaspar, al cap d'una estoneta, va tornar en si. Feia -uns gemecs de desesperació que partien l'ànima. Isabel havia pres -un cotxe. El matrimoni i les bessones i les cosines eren ja qui -sap a on. El professor només restava a la casa de Paulina, vençut, -afadigat. Amb una migranya terrible, amb el polç fluix, el coll -descordat i els ulls plens de llàgrimes; Paulina no sabia què dir. -Remenava una tassa de te; i en Melrosada, arrencant una veu tènue, -acompanyava el soroll de la cullereta amb aquestes lamentacions: - --Paulina! tot està perdut, tot està perdut! - --Qui sap!- deia Paulina. -Animi's. - --Contra el ridícul no es pot res, Paulina. Mai més, mai més la -tornaré a veure! És impossible que ella pugui estimar-me; és -impossible!... - -Al cap d'una estona en Melrosada es refeia de la desgràcia amb uns -melindros impregnats de xocolata i una copeta de vi ranci. Paulina -no es donava compte del que havia passat: els seus pensaments eren -deslligats encara. - -Isabel, quan arribà a casa seva, va escriure aquestes ratlles, amb -una gran satisfacció: - -«Senyoreta Paulina Buxareu. - --Estimada amiga: no puc explicar-me el que ha passat aquesta tarda -a casa teva. Lamento amb tota l'ànima els incidents desagradables. -Tu comprens, Paulina meva, que no puc casar-me amb aquell home. -Estic trista, molt trista... - -Adéu. T'abraça la teva amiga - -ISABEL,» - -I aquella bit sí que en Melrosada la passà ben negra. Quan es -despullava, tingué una bona estona les lligacames entre els seus -dits: se les mirava amb horror. Va llançar-les a terra -despectivament. Però quan era dintre els llençols pensà que la -culpa era seva, només que seva: li entrà un càndid remordiment, -encengué el llum, saltà del llit, recollí les lligacames, i va -deixar-les damunt del marbre de la calaixera. - -FI DE LA SEGONA PART - - - -TERCERA PART - - - -I - -En el cor de la Lluïseta hi florien les coses més rosades; els -seus pensaments eren un vol de colomes blanques. Lluïseta -ostentava ja l'anell de prometatge: un brillant com un cigró que -enlluernava tota la família. Els pares del novi volien demostrar -que no els venia de mil ni de dues mil pessetes: era l'únic noi -que tenien, i el fet de casar-lo era per a ells la més gran de les -felicitats. - -A la Lluïseta el matrimoni li feia molta il·lusió. Sabia que el -promès no allargava gaire: ben plantat, elegant, una mica tronera, -incapaç de guanyar-se la vida; però, malgrat aquestes qualitats, -no era generós excessivament per a deixar de pensar en el dia de -demà, ni per a tirar a perdre la fortuna que els seus pares li -tenien reservada. - -Encara que l'amor no la tingués folla, la Lluïseta s'estimava el -seu promès. Al principi que el noi va dedicar-s'hi, a la Lluïseta -no li feia ni fred ni calor. Després, amb el tracte, amb -l'assiduïtat per part d'ell, amb els petits sacrificis que -s'imposava per veure-la i per parlar-li, amb algun present de bon -gust, el cor de la Lluïseta s'anà amansint; i la primera vegada -que abandonà les seves mans dins de les mans del novi, sentí un -goig deliciós, un desig de lliurar-se amb reserves, i arribà a -creure que estava positivament enamorada. - -Els primers dies foren tot allò de perdre la gana i dir paraules -d'una tendresa infinita. Després el festeig es regularitzà, la -flama primera s'anà apagant, i el tenir novi era ja una cosa tan -sense emoció com menjar ostres o anar a missa. És clar que dins -del costum hi havia alts i baixos, petites topades, moments -fèrvids, passatgers entusiasmes. - -Entre la Lluïseta i el seu novi s'havia creat una mena de relació -falsa. Ella només pensava en ella i en ser agradable al seu -promès; i ell només pensava en ell i en ser agradable a la seva -promesa: ni l'un ni l'altre perderen cap estona meditant sobre la -complicada perspectiva del matrimoni, i el límit de llurs -preocupacions era la nit de nuvis. - -No es trencaren el cap a descobrir-se mútuament les ànimes: -passaven el temps badant i dient: «-M'estimes? -T'estimo!», -s'agafaven les mans, i es besaven d'amagat. - -Aixi transcorregué un curt prometatge, i la Lluïseta estava a punt -de lliurar-se en cos i ànima a un minyó brutalment vulgar, la -manera de ser i de sentir del qual desconeixia. - -És clar que foren vigilats amb prudència; que es feren les visites -de reglament; que el noi aparentà una conducta impecable, i, si de -tant en tant i hi havia una relliscada, es dissimulava i la -Lluïseta no en sabia res; es mesurà i es ponderà l'estat econòmic -de les dues famílies; i, per fi, arribà el moment que la Lluïseta, -tota blanca i perfumada, sortí de bracet amb el seu espòs, desprès -d'haver escoltat la prèdica castellana d'un frare caputxí. - -L'opinió dels concurrents a la festa fou unànime: tothom creia que -serien molt feliços. Estaven enternits per la cerimònia i per -l'àpat que els esperava. - -El nostre amic don Gaspar no fou invitat a la festa, però restà a -la porta de la Mercè per veure passar la comitiva. - -Feia ja dos mesos del tràgic incident de les lligacames, i el -professor no s'havia aconsolat encara, ni havia apagat aquell -encenall eròtic que li feia fer un seguit de papers ridículs. - -Paulina Buxareu, amb el casament de la seva neboda alleugerí el -feix de disgustos que la consumien des que fracassà tot allò que -duia de cap amb la Isabel i en Melrosada. - -La tia Paulina féu un paper importantíssim: el paper de mare de la -núvia; però com que no es resignava a semblar vella, exhibí un -vestit fabulós de poca solta, ensenyant els tresors de la seva -pell, encara sense arrugues. Moltes senyores invitades la varen -pendre per la germana gran de la núvia, i més d'un senyor li va -dir que estava seductora. - -La tia Paulina no tenia costum de beure xampany, però un dia és un -dia. En va beure, no gaire que diguem: el necessari per que dues -rosetes se li adormissin a les galtes molsudes i li -proporcionessin un estat ultra sentimental. Va esbravar-se amb el -pare del nuvi. El pobre senyor, que també estava tou amb allò del -casament del noi, va correspondre bestiesa per bestiesa; i entre -els dos en digueren a l'alçada d'un campanar. - -En aquell àpat, que va ser a la Maison Dorée, tothom va voler -col·locar dues paraules. El frare caputxí que actuà en la -cerimònia, i que seia en lloc preferent de la taula, féu una -segona edició de la _plàtica_, i a la tia Paulina li desgavellà -tot el parament de polvos d'arròs de la seva cara, a conseqüència -d'un plor torrencial. - -Un senyor gras, usurer, oncle valencià d'en Víctor, que formava -part del consell de família de la Lluïseta, engegà un discurs -inacabable. - -Amb un to patètic, evocà els pares de la noia, que des del cel -beneïen aquella unió ; recordà l'escena de la mort de la mare, amb -detalls de mal gust. A en Víctor i a molts concurrents els va -semblar excessiu i impropi. - -Els nuvis menjaven poc, perquè, és clar, no tenien gaire gana, i -en un dia com aquell s'havia d'evitar tota complicació gàstrica. - -La tia Paulina besava la seva neboda amb fúria, amb plors i amb -exclamacions. - -Els invitats ballaren, digueren inconveniències i lloaren el -menú; passaren la tarda plens de la joia animal i divina del -menjar i el beure, i a les set de la tarda començaren a desfilar -molt satisfets. - -La tia Paulina s'havia entendrit, i desitjà sopar amb els seus -nebots. Anà primer a casa seva a treure's el vestit i a posar-se -més discreta. Quan es trobà sola, sospirà; les llàgrimes no se li -estroncaven del tot: decididament aquelles noces l'havien -desconcertada. - -El sopar a casa d'en Víctor fou trist. Els nens no tenien gens de -gana: s'havien atipat com uns lladres a la Maison Dorée, i la seva -mare només els deixà pendre una sopa. Interpretaren a llur gust la -cerimònia del casament, el fet i les conseqüencies, i no ho -acabaven de veure clar. Els dolia molt que la tia Lluïseta se -n'hagués anat, però els feia molta gràcia tenir un oncle nou. - -En Víctor estava capficat: una cosa d'aquestes sempre desgavella -les famílies. La més serena era la Maria de la Mercè. - -La tia Paulina, tot sopant, volia fer el cor fort i dir paraules -optimistes; però, sense voler, afluïen els records a la seva -conversa: parlava dels morts, de la seva bona germana Elisa... - -Com que era tard, a en Víctor li va fer llàstima que la seva tia -se n'anés sola a casa, i li demanà que es quedés a dormir: la -cambra de la Lluïseta era buida. - -La tia Paulina no es féu pregar gaire. La bona dona se n'anà a -dormir després d'una conversa enutjosa. Pobra tia Paulina! - -Aquella nit sentí tota la fredor del seu viure. La cambra on -dormia accidentalment, el llit que aguantava el seu cos, el mirall -on la Lluïseta esguardà el seu coll de neu, el lavabo, la catifa, -totes les coses intimes que vetllaren la virginitat de la -neboda... li complicaven els pensaments i li enterbolien els -sentits. La tia Paulina s'ho mirava amb una amargor infinita, i -pensava en el que devia passar lluny d'ella, aquells moments -precisos. - -Es tornà vermella, s'esfereí, i acabà dient: - --Déu meu! Feu que ella sigui ben feliç! Feu-la una bona esposa i -una bona mare! - -En Víctor estava preocupat: la sort de la seva germana, el viatge -espiritual que acabava d'empendre, les sorpreses que el matrimoni -reservava per a ella... tot plegat eren coses que no podien -deixar-lo indiferent. - -La Maria de la Mercè el va treure de les preocupacions. - --Els nens ja dormen- va dir-li. - -La Maria de la Mercè s'havia desfet els cabells i duia una bata de -seda. Un perfum adorable fluïa de la seva pell. - -La Maria de la Mercè, ruboritzada, tímidament, evocà la seva -primera nit de nuvis; els records més dolços, els moments més -fèrvids de llur vida rodolaren per la imaginació del dos esposos; -i en Víctor, emocionat, va besar la seva dona. - - - -II - -En Melrosada guaitava la lluna. - -Aprofitant la nit primaveral, se n'havia anat fins a l'Avinguda -del Tibidabo. - -El professor respirava un aire ple d'olors optimistes, assegut a -una tauleta de la terrassa, contemplant l'or i l'escuma del seu -vas de cervesa. - -De tant en tant admirava l'estesa de llumets, i volia endevinar -les vies de la ciutat, i fins volia endevinar l'indret precís on -vivia ell. Completament oblidat de tot, i capficat en aquella -feina pueril, s'hi passava una bella estona, sense adonar-se de la -gent que el voltava. - -Després de beure i pagar la cervesa, donà un tomb, cada vegada més -satisfet del panorama nocturn ; i una mica allunyat de la gent, en -plena ginesta i aconsellat pels pins, engegà un cop d'ull per les -rutes dolorides del seu esperit. - -Des que abandonà la casa de Paulina, aquella tarda de la seva -desgràcia, havia romàs com un conill dins del cau, sense cara ni -pit per a presentar-se davant de la gent. Aquell desmai portà cua. -L'endemà del fracàs es sentí tot desballestat, amb una llengua -espessa i un mal de cap entorpidor. En Melrosada estava -positivament malalt, encara que sense gaire importància. Ell no -s'hauria atrevit, per res del món, a fer sabedora Paulina del seu -estat; però Paulina mateixa, sol·lícita i maternal, anà a -visitar-lo i a aconsolar-lo. - -Paulina fou sotragada pel desllorigament estúpid que el destí -havia donat a tots el seus plans; però els que la coneixien i els -que havien esmentat l'interès que l'atrafegava per assolir el -pintoresc casament, quedaren una mica meravellats en veure la -resignació de Paulina davant dels implacables manaments del destí. -Sabia ella perfectament que era ja inútil tot el seu esforç. -Conversà amb el pare Tudó, i va anar a veure la seva amiga una -pila de vegades. Isabel, amb la valentia que li donà l'incident de -la lligacama, es negava a tota solució de concòrdia; i, a cada -consideració que feia la seva amiga, hi afegia sempre: -Ja ho veus -tu mateixa, Paulina: en aquest cas, em sembla que obraries com jo: -ja te'n fas càrrec-, i altres paraules per l'estil, que, encara -que ferissin mortalment a Paulina, la feien impotent per a -imposar-se com abans. Paulina ho veia ben clar, que la Isabel no -era per al professor: Déu havia volgut la cosa d'aquesta manera, -i, desgraciadament, la seva bona amiga passaria les nits d'hivern -sense altre consol que l'escalfallits, i el digníssim Melrosada no -tindria al seu costat aquella veu per a dir-li, de tant en tant: --Mira, demà és dia de peix. - -El professor estigué una setmana sense sortir de casa. Mentre durà -la curta malaltia fou visitat dues vegades per Paulina. En -Melrosada patia de debò en presència de la seva amiga: era tan -ridícul el paper que havia fet, que no s'atrevia a aixecar els -ulls de terra. Estava molt, però molt avergonyit. Pensava que els -nebots de Paulina ho sabien tot, i que mai més tornaria a -veure'ls. ¿Amb quin dret es presentaria davant d'en Víctor -Buxareu, després d'haver-se desmaiat per una lligacama? I, el més -trist, per al pobre don Gaspar, era que seguia estimant la vídua, -que la seva passió no s'havia apagat, i el seu desig de matrimoni -era més intens que mai. - -Paulina Buxareu animà una mica don Gaspar. Li digué que el que li -havia passat era naturalíssim: un home del seu cor i dels seus -sentiments sempre està exposat a escenes així; i que tot plegat, -en lloc de rebaixar-lo, l'ennoblia. - -Però en Melrosada prou veia que Paulina era insincera, i -exclamava, ple d'amarga malenconia: - --Paulina, vostè és un àngel, vostè és una santa; però no vulgui -enganyar-me d'aquesta manera; no m'amagui la veritat; prou sap -vostè que ella no m'estima, que ella no pot estimar-me! - -I Paulina, amb una candidesa d'infant, afegia: - --I pensar que tot és per culpa meva! que jo sóc la causant de la -seva desgràcia!... - -En Melrosada, en mig del seu desesperat excepticisme, interrogava -Paulina: volia saber noves de la vidua, el que deia, el que -pensava; i Paulina ja no tingué cor per a mentir, i li digué la -veritat ben crua: la Isabel no seria per a ell! - -Hem fet notar pàl·lidament que en l'ànima de don Gaspar no havien -finit les aspiracions matrimonials: el fracàs no duia el -renunciament; el cor lacerat no volia colgar-se dins l'oblit. I -aquesta era la desgràcia més gran que patia en Melrosada. A -Paulina no volia confessar-li-ho Havia fet manifestacions de -resignació; davant dels ulls de la seva amiga don Gaspar era un -home fins penedit de tots els actes que inspiraren les trapaceries -de Paulina; però en el fons del fons en Melrosada estava més -malalt del que semblés a primer cop d'ull. - -Totes aquelles manifestacions que va fer al seu cosí jesuïta i a -la tia Paulina, la tarda mateixa que feu coneixença amb Isabel, -les podria fer ara molt més intenses; i ara, tristament, sense cap -esperança. - -Si en Melrosada fos un home conscient d'ell mateix, potser -destruïria la seva vida miserable; però en Melrosada estimava -sobre tot, aquells cinquanta quilos d'ossos i pelleringues que -constituïen la seva persona; i que ell preservava del fred i la -calor i nodria amb el queviure vulgar, però sa i digestiu, de la -seva dispesa. I estirava la seva closca deprimida, confortablement -coronada amb el barret de palla, guardadora d'aquell cervell de -canari que percebia les agradables sensacions i, anant fent la -viu-viu, li proporcionava mitjans per a dur una vida decenta i -sense entrabancs. - -Vet aquí per què en Melrosada, en mig de les seves desgràcies, -respirava l'aire dolç de la nit, i trencava una branqueta de -fonoll i se la posava a xuclar fent-se la il·lusió que prenia anís -del _Mono_. - -S'ha de dir, en favor del nostre Melrosada, que aquella nit era -tan i tan dolça, que qualsevol es pren les coses a la valenta; -però el corcó, malgrat el fonoll esfilagarsat entre les dents, -existia en l'ànima del professor, i es manifestava aleshores amb -un engrescament tebi que don Gaspar sentia per la lluna. - -Un poeta jaumí, que no recordo com es diu, ha dit que la lluna era -presó d'ànimes enamorades: ¿qui privava el professor de creure una -cosa semblant? - -No hi ha dubte que les nostres alegries i les nostres dissorts -augmenten i disminueixen segons la situació en què ens trobem en -rebre-les. Per exemple, és molt diferent rebre la notícia que has -tret la rifa quan pateixes un mal de caixal intens, o quan estàs -besant la nuca d'una veïna graciosa; i així mateix segons -l'ambient que et rodegi, la dolor de la teva ànima serà -irresistible situació o una mena d'enllepoliment amb la pena. - -El benestar que sent en Melrosada fa que la seva dolor li sigui -suportable, i s'esbravi tendrament amb la lluna; i això li passa -aquesta nit, per primera volta, després de l'incident fatal que va -malmenar els seus amors. - -No sé per què sembla que aquesta nit, el bon professor, després de -rumiar i entristir-se, entre tanta ginestera d'or, hagi collit un -brotet esquifit d'esperança. - -Esperança de què? Ara ens seria impossible dir-ho, però el -professor en porta una de cap. Es clar que serà empresa difícil, -perquè en un reconet del tramvia, ja passats els Josepets i molt a -la vora de casa seva, es veu el cos amable de don Gaspar com es -percudeix tot, per una mena de sospir nerviós. - - - -III - -El piset agençat amb mobiliari propi; la catifa vermella que ha -escollit després de comprar un ram de violetes i un parell -d'encasades tendríssimes, nevades de sucre; la trista ranera de la -gorja fracassada, acompassant-se amb un soroll de cullereta i amb -la blancor d'un tovallonet brodat; l'estrenyacaps que s'endormisca -vora una cabellera femenina sense pompa ni crepè, ni agulles -torturadores: tot això somnia don Gaspar; i aquest pensament -amable se li posa al coxí on dorm, i li fa pessigolles al nas com -un dimoniet temptador. Però don Gaspar pensa: -Com assolirem això? -De quina manera? - -Ell prou s'ha engrescat, en mig de dubtes i desenganys: en mig de -la seva celibatària foscor, prou ha obirat la cuca de llum, i la -cuca de llum es deia Isabel; però ara ja és impossible assolir-la. -Sí, sí, és impossible; però les ganes encara són més vives que -abans. Però en Melrosada es pregunta, cada matí, en despertar-se -una mica esverat pel somni turbulent que acaba d'abandonar-lo: --Com t'ho faràs, Gaspar?- I el positiu és que no sap com fer-s'ho. -I, amb una desesperació callada, per sobre dels calçotets de punt -es cenyeix les tràgiques lligacames. - -Un dia es llevà don Gaspar amb una gota d'optimisme a la punta de -la llengua, i el cafè i la torrada de tots els matins li varen -semblar més sabrosos que de costum. Era diumenge, feia molt temps -que no havia estat al Parc, i va pensar: -Anirem a veure les -bèsties.- Un artista com ell s'engrescava sempre amb els gestos i -els moviments d'aquells animals exòtics. - -El sol, meravellós, s'enganxava com una mel tèbia per tot aquell -bé de Déu d'arbres, i feia més suportable la humitat del lloc. Don -Gaspar caminava embadalit, contemplant les criatures verdes, -vermelles, grogues i violetes, menudes, grasses, saltadores, -rialleres i comprometedores, que rodaven d'un cantó a l'altre com -una mena de flora paradisíaca. - -A ell la canalla li tenia el cor robat: els instints paternals se -li exacervaben feia una temporadeta. -¡Que feliços són els homes -que tenen fills!- pensà don Gaspar. En aquest moment només en veu -la part dolça, dels pares de família: no l'esgarrifen les -malalties, les rareses i les sabatetes estripades; i allò de dir: --Moca't!-, i allò del riu filial sobre els pantalons. És clar que -ell no les ha passades, aquestes coses, ni sap el pa que hi donen: -ara només veu les cares vermelletes, els nassets estarrufats, les -trenes rosses i les mitges estirades. - -Tot caminant, don Gaspar ha anat a raure davant mateix de la gàbia -del tigre. La bestiassa ferotge ronca, ajaguda impúdicament, i -fent amb els llavis un moviment d'orgull instintiu. - --Que és bonic!- exclamava el professor. -¡Quina majestat! - -El tigre de Bengala suggereix a don Gaspar una carrera de -pensaments heroics: Les selves tropicals, les palmeres, els -elefants, els negres, els prínceps vestits de diamants; tot allò -que ell ha vist en aquells cromos que porten, a sota: _Caceria del -tigre_. Si aquesta bestiassa pogués parlar, ¡que en contaria, de -coses extraordinàries! - -El tigre s'ha despertat, i mira en Melrosada amb una gran -indiferència, esternuda, badalla, mostra les dents, i va d'un -cantó a l'altra fent amb l'os del rosari veritables prodigis de -flexibilitat. - -Al professor l'entusiasma cada cosa que fa el tigre. Pensa que és -una tonteria de no anar-lo a veure més sovint. Un divertiment que -costa tan poc i que la gent no se'n sap aprofitar! Tot mirant el -tigre li entra un pensament d'horror: aquella bèstia que sembla -tan pacífica, tan resignada, imagina't, si sortís de la gàbia, les -desgràcies que faria! A quatre passes hi ha tot un chor de -criatures, i al bon home se li posa la pell de gallina veient per -un instant, com el tigre s'empassa aquell vol d'angelets de Nostre -Senyor igual que si fossin fruites i cireres. - -Després del tigre ha anat a veure els lleons. Els lleons no li -semblen tan perillosos. En el país on viuen, el lleó ha arribat a -ser una bèstia casolana: s'ha abusat tant del lleó espanyol, que -fins sembla que ja no té de mossegar. Aquesta és la idea que té en -Melrosada del rei del desert. - -Demés en Melrosada sap aquella història d'un sant que va treure -una punxa de la pota d'un lleó, i troba natural aquesta història. -Ell, en un moment donat (un moment com aquell que va agafar el -lloro en el jardí dels Buxareu), s'atreviria a fer una cosa -semblant; però... amb un tigre!... ca! No hi ha sant, per sant que -sigui, que s'atreveixi a acostar-se a un tigre. Recorda una -vegada, don Gaspar, que va veure un domador de feres que se les -havia amb aquesta mena de bestiotes, i don Gaspar va patir molt -d'esperit i li fou precís anar-se'n del local i sortir a pendre -l'aire. Després va llegir en el _Brusi_ que el tal domador morí -víctima de les urpes d'un tigre. - -La visió dels animals de la selva li ha donat, aquest matí, una -concepció una mica estranva de la lluita per la vida. - --Ves si en són, de forts i poderosos, aquests animals! Imagina't -la calor del desert, amb una mena de plantes que totes tenen -punxes, com les atzavares i les figues de moro; imagina't, sense -una gota d'aigua, amb una fam tan espantosa, les hores que fan de -camí, saltant marges altíssims, sentint de lluny l'olor de la -carn, els perills que passen, els vols de mosquits que els punxen -els ulls! I ells, desafiant-ho tot, amb una valentia i agilitat -extraordinàries, saltant damunt de la presa, i empaiten els -caçadors, i es mengen els negres i els roben les criatures! - -¡Ves si ens ensenya coses el Creador, per medi dels animals sense -intel·ligència! ¡Ves si n'hem d'apendre, de lliçons, d'aquests -irracionals magnífics que aquí tenim empresonats dins d'una gàbia! - -¡I nosaltres, homes, que amb poca aigua ens ofeguem; i tu, Gaspar, -que vius limitat per la teva timidesa, i no ets altra cosa que un -conill casolà rosegant una fulla de col miserable! - -En Melrosada gasta amb ell mateix una terrible eloqüència. Sort -que ha anat tirant caminal amunt, i ja és davant de la gàbia de -les oques. - -Les oques, amb llur cridòria incivil i amb llur aspecte de -peixateres enfarinades han aigualit una mica la força del seu -soliloqui. - -Don Gaspar pensa: -Ella és com les oques; ella és barroera i sense -comprensió, com aquests vils animals! Però què dius, pecador? No, -no: la venjança mai! Ella no és com les oques! - -I guaita de seguida una grua de Numídia, lleugera i esbelta, tota -desdeny i distinció; i en Melrosada pensa que ella és com aquesta -au fina i flexible, i ell és un imprudent de sol·licitar-la. No -s'han fet, aquests éssers meravellosos, per als homes com en -Melrosada. Sí: ella és així, polida i saltadora, amb aquest tènue -plomall de la cua, que fa l'efecte d'una cascada de neu. - --Si jo tingués l'ànima del tigre, podria enamorar la Isabel!- diu -don Gaspar, tot convençut; -però jo tinc l'ànima del camell, i duc -el gep de la meva poca cosa a l'esquena: jo tinc d'inspirar -pietat. I qui s'apiadarà de mi? - -Més amunt ha vist els galls i els pavons i els faisans com criden -i encalcen les famelles, i en Melrosada diu: -Coratge, Gaspar -coratge! _Audaces fortuna juvat!_- exclama, tot satisfet d'haver -recordat la sentència llatina. - -Don Gaspar frueix la passejada i les meditacions perquè ja és hora -de dinar i se'n va cap a la dispesa. - -Després de dinar es pregunta: -Hi aniràs? No hi aniràs? Bah! -anem-hi! Amb quina cara et rebran? _Audaces fortuna juvat!_- torna -a dir, més engrescat encara. - -Feia dos mesos que no havia estat a casa els Buxareu. Hi va -arribar tremolant com la fulla a l'arbre. Va trucar feblement, -enretirant de seguida el dit del botó (com si hi haguessin posat -una punxa), i va esperar que la cambrera obrís. - -Ell pensava trobar una cara coneguda; però feia pocs dies que els -Buxareu havien canviat de minyona, i sortí a rebre'l una mossa -castellana que no havia vist mai. - -La noia tingué grans dificultats per a apendre el seu nom, i el -féu esperar al recibidor. Al cap d'un moment aparegué en Víctor -estossegant, amb una cara alegre, tot efusiu. Li dóna un cop a -l'esquena, dient-li: -Melrosada! ditxosos ulls! Ens pensàvem que -s'havia mort! Però què ha fet? Que ens té oblidats? Tot això ho -digué precipitadament, sense donar-li temps de contestar cap -excusa. Quan en Víctor va fer una petita pausa per respirar, en -Melrosada engegà una professó de compliments, i féu valer, com -atenuant de la seva absència, una malaltia que el tingué una -setmana al llit, i després la feina d'aquells últims dies. - --Entri, entri. Som encara al menjador. Pendrà una tassa de cafè: -no és veritat? - -En Melrosada, vermell i atrafegat, sense saber on deixar el -barret, va seguint l'amo de la casa, fins a arribar al menjador, -on és rebut amb una amabilitat corprenedora. - -Els nens són al jardí, cosa que tranquil·litza el professor, -perquè la sinceritat infantil el desconcerta. Hi ha la Maria de la -Mercè, la tia Paulina, i la Lluïseta i el seu marit, que fa pocs -dies que han arribat del viatge de nuvis. - -El marit de la Lluïseta està gras: és d'aquells nois que el -matrimoni els prova. Parlen de llur viatge: han estat a Itàlia. En -Víctor, que també hi anà amb la seva dona, vol discutir tot el que -diuen, i vol estar més informat que ells dels hotels, de la color -dels tramvies, de les tendes de macarrons, de les cerveseries, i -de l'abillament una mica estrafalari, que duen els guardes suïssos -del Papa. - -La Lluïseta parla de Venècia amb un tremolor emocionant. Al seu -marit, el que li agradà més, de la ciutat ducal, fou un plat de -petxinetes amb mostaça que els serviren a l'hotel, i aquells -grinyols incomprensibles que fan, a la nit, els gondolers. - -La tia Paulina, que no hi ha estat mai, diu, tota commoguda: - --Itàlia! Itàlia! - -I en Melrosada, que tampoc hi ha estat mai, repeteix, també -commogut: - --Itàlia! Itàlia! - -En Víctor diu, dolçament, a en Melrosada: -Allò és la terra per a -vostè! Com fruïria! - -I en Melrosada respon: - --No me'n parli, no me'n parli! Tantes coses volem, que no podrem -aconseguir mai! Itàlia és un dels meus somnis daurats; però què -s'hi ha de fer!... - -Aquest to elegíac d'en Melrosada ha entristit una mica la -conversa. La Lluïseta, amb la seva alegria animal, i passant la mà -per les galtes del seu marit, vol animar la concurrència. - -El marit, complagut per aquella pública expansió de la seva dona, -guaita la Lluïseta amb una estúpida tendresa; i la tia Paulina, -confidencialment, s'acosta a en Melrosada. - --Ja ho veu, Melrosada! Ells són feliços! - -Don Gaspar, amb estranyesa, s'adona que la seva presència a casa -dels Buxareu no desperta la situació enutjosa que ell esperava. -Està ben vist que ningú es recorda, en aquells moments, del seu -fracassat matrimoni, ni de la ridícula història de les lligacames: -una vegada ha pres la tassa de cafè, li fa l'efecte que totes -aquelles coses era ahir que les veia, i que res no ha passat des -de la darrera visita. Això li dóna tranquil·litat, i ràpidament en -Melrosada torna a pensar en les consideracions que feia el matí: -la imatge del tigre de la selva hindostànica, i la imatge del -conill rosegant la fulla de col, se li apareixen clares -esperonant-lo; i aleshores, una idea, que ja altres cops se li -presentà i va rebutjar-la com un mal pensament, se li presentà de -nou, i a en Melrosada no li semblà pas tan despreciable. - -És un pensament obscur que ja fa temps dorm en el fons de la seva -ànima; una cosa que ell mateix no s'ha atrevit a confessar-se, que -ha persistit abans i després de la seva aventura matrimonial, que -ha anat creixent i prenent forma sense que ell se'n donés compte. -I ara, escoltant les paraules de la tia Paulina el va encenent a -poc a poquet; i, el que li semblà un temps cosa impossible i -absurda, ara ho vol amanyagar com l'esperança única, coordinant -aquesta esperança amb el soliloqui suggerit pels animals de la -col·lecció zoològica. - -La tia Paulina parla: - --Ja ho veu, Melrosada! Ells són feliços! Si sabés l'alegria i la -tristesa que m'ha causat, el casament de la meva neboda! Ja em -començo a sentir vella! Ja ho veig: tota la vida he estat i seré -això: una germana de la caritat! - -En Melrosada sospira, tremola, es torna vermell, i, molt baixet, -perquè només el senti la tia Paulina, diu, emocionadíssim: - --Escolti, Paulina: i ¿no voldria ser també una germana de la -caritat, per a aquest pobre malalt, que l'estimaria amb tota -l'ànima? - - - -IV - -El menjadoret de Paulina és, aquesta nit, ple de batecs -invisibles. La llum malva deixa endevinar tot just els objectes. -El canari canta frisós dins la gàbia, i no vol adormir-se de cap -manera. Paulina ha deixat les plates gairebé intactes. La cambrera -ha insinuat tímidament: - --Senyoreta: que no es troba bé? - --No és res, no és res- ha contestat Paulina; -ja podeu anar a -sopar. - -Paulina ha pres una pera de confitura, i l'ha mastegada d'esma -sense trobar-li cap gust. Després ha plegat el tovalló i ha begut -un glopet d'aigua. - --Déu meu, Déu meu!- exclama Paulina. -Però és possible? Com s'ha -atrevit a dir-m'ho? I jo no he sabut contestar-li res? Però és que -ha perdut el seny? és que s'ha tornat boig? ¿De quina manera la -nostra amistat ha pogut convertir-se en una cosa que jo no -sospitava mai? - -El que passava a Paulina era verament per a preocupar-la una mica. -Des de la mort d'aquell poca pena d'en López Mantecón, ningú (el -que es diu ningú!) havia dirigit a Paulina una paraula d'amor. -Ella, malgrat el seu escepticisme matrimonial i malgrat les coses -que s'han contat en aquest llibre, havia mentit tota la vida, i, -sense voler, de vegades li sortia a flor de llavi el veritable -neguit de la seva ànima. Paulina no va renunciar mai a l'amor: si -aparentment s'hagués pogut creure en aquesta renúncia, eren els -fets, i només els fets, qui la imposaven. - -La persona que havia intimat més amb ella, encara que ens sembli -absurd, era en Melrosada. Paulina no sentia, pel professor, -solament un afany de manefleria i de fer el mestre-fanguet: alguna -cosa més lligava les dues ànimes. - -És segur que, si ella no hagués furgat l'esperit del professor i -no li hagués desenrotllat coses mortes, ell no hauria estat capaç -de sospitar, ni un moment, que el seu matrimoni amb Paulina -arribés a ser altra cosa que un somni. - -La figura de la Isabel havia estat una mena de pantalla: sense -saber-ho, Paulina, s'havia sacrificat ella mateixa: el que hauria -volgut per a ella mateixa i no hauria gosat mai a demanar-ho, va -intentar exigir-ho per a la seva amiga. - -Quan ella somiava en la figura del professor una mica idealitzada -al seu gust; quan el veia casat i feliç amb la Isabel, i -s'imaginava la seva pròpia persona al marge de la intimitat -d'aquell matrimoni; és seguríssim que el seu altruisme no era res -més que una mentida, i que per dignitat, per por, o pel que sigui, -ni a ella mateixa s'hauria confessat que el personatge que li -hauria plagut jugar en la comèdia d'aquell matrimoni no fos -precisament el de l'amiga, sinó el de l'esposa. - -Però és natural que aquestes coses no s'atrevís ni a pensar-les. -Encara que el professor li fos simpàtic i trobés un especial gust -a fer-lo confident del seu migrat sentimentalisme, no podia -oblidar, Paulina, la condició una mica inferior d'en Melrosada, el -prestigi que ella es pensava tenir dins la família Buxareu, la -seva posició social i les seves relacions: ella no podia ser altra -cosa que una protectora, una amiga si es vol, d'en Melrosada. Però -d'això a ser la seva esposa, a emparentar-lo amb els seus nebots, -hi havia un veritable abisme. Demés Paulina no podia sospitar mai -que en Melrosada arribés a enamorar-se d'ella, i fins sentia forts -remordiments d'haver desgavellat la vida d'aquell bon home amb -tots els equilibris que li va imposar per casar-lo amb la Isabel. -Decididament, la seva boda amb en Melrosada era una bogeria; i -podem estar seguríssims que Paulina Buxareu no havia pensat mai en -tal cosa. - -Però des d'aquella tarda els fets havien canviat. La tranquila -resignació de les dues ànimes havia sofert sotragades de revolta: -el que mai s'haurien confessat havia sortit a plena llum i havia -estat clarament dit per unes paraules plenes d'emoció. Tot això -potser era un disbarat molt gran; però ja estava fet, i calia -pendre una determinació o altra. - -De primer, Paulina Buxareu va fer amb l'imaginació un anàlisi -detingut del seu pretendent; el seu instint anà perdonant els -defectes físics, i anà ennoblint les qualitats espirituals. Aquest -anàlisi va durar una bella estona, i Paulina en va treure, com a -conseqüència, que, pel que feia referència a l'aspecte d'en -Melrosada, no hi havia cap inconvenient en acceptar-lo com a -espòs. - -Després va voler endinsar-se en tot el que feia referència a les -condicions conjugals, fins a despullar-les dels vels més íntims. -Aquí la pobra dona s'hi va perdre una mica. De joveneta l'havia -preocupada, tot això; però de seguida la seva consciència s'en -ressentia quan hi aturava massa els pensaments. Després passaren -els anys; i, encara que alguna amiga casada li havia fet certes -revelacions, eren coses aquestes que sempre li enrojolaven la -cara, i no n'havia vist mai el desllorigador. Després de donar-hi -voltes i voltes, va deduir que ella no era pas diferenta de les -altres dones; i, en fi, Déu sobre tot. Demés, a can Subirana venen -un llibret que ella només coneixia per les cobertes; però li -constava perfectament que una cosina seva en tenia un exemplar -guardat entre l'íntim embalum de la roba blanca. - -Una vegada resolt aquest punt, esguardà l'aspecte social del seu -matrimoni. Això és el que més la preocupava. ¿Quina cara farien -els seus nebots davant d'aquesta decisió? L'efecte tenia de ser -fatal: no calia dar-li voltes. Era impossible que els seus nebots -trobessin bé aquest matrimoni. Ella, la invulnerable, la -respectada tia Paulina, la consellera i la predicadora, la que -semblava que estigués per sobre de les contingències passionals, -¡amb quins ulls fora mirada, amb quines paraules comentada! quines -amargues ironies despertaria el seu casament amb el professor! - -Però Paulina pensa, de seguida: -Tota la vida t'has sacrificat per -ells; la teva persona no ha estat mai per a tu: ha estat per als -altres; les teves llàgrimes han plorat la dissort d'altri; les -teves paraules han aconhortat la tristesa dels altres! I t'ho -agraeixen? ¿Es recordaran de tu, quan et moris? És que que no tens -dret de respirar l'aire amb els teus pulmons? - -Paulina es va enfortint amb un egoisme eloqüent: val més la -felicitat d'ella que tot; la seva felicitat està per sobre del que -pugui dir la gent. Després de molts anys, Paulina recobra el gest -de romàntica rebel·lió. En definitiva, Paulina decideix dir que sí -a en Melrosada: un sí ple d'esperances. - -No cal afegir que Paulina ha passat la nit en blanc, i que -infinites vegades aquests temes van i vénen per llevar-li la son i -per donar-li un estat d'inquietud semblant a la febre. - -L'endemà, abans de llevar-se, la cambrera li anuncia una visita: -és don Gaspar. La presència d'aquest home, que mai l'havia -torbada, l'omple d'angúnia i d'esverament. Paulina es lleva. És -clar que no va arreglada per a rebre ningú; però pensa: -A ell no -vull enganyar-lo: vull ser sincera en tot.- I al cap d'un quart -d'hora surt a la saleta per rebre el seu promès. - -En Melrosada està més emocionat que ella. Paulina el saluda, i li -diu, tremolosament: - --Melrosada: què ha fet? - --Paulina, digui'm que sí: no allargui més la meva tortura! - --M'és impossible negar-li res. Sí: les nostres ànimes han nascut -per estimar-se... - -Després d'aquest diàleg curtíssim, els dos enamorats han quedat -sense paraula. En Melrosada voldria dir moltes coses, però no sap -per quina començar. Senten una gran vergonya l'un de l'altre. Don -Gaspar no s'atreveix a abraçar-la. Per fi s'insinua; i ella, sense -fer-se pregar gens, s'abandona a damunt l'americana del professor, -i es posa a plorar dolçament. Han passat alguns minuts, i els -sembla que per avui ja n'han fet prou. En Melrosada se'n va. Es -diuen que es veuran, que s'escriuran, que seran molt feliços... - -Paulina Buxareu, davant del mirall, una estoneta després, es mira -i es remira i, amb una llangor d'enamorada, es decideix a -rissar-se els cabells, encara abundants i negres. - -De seguida pensa Paulina que una situació com la seva no pot -aguantar-se gaire temps i que els fets s'han de precipitar per -força. I, una vegada vestida, se'n va a missa, i després al -despatx del seu nebot. - -En Víctor, en veure-la tant de matí, s'esvera una mica. La tia -Paulina, amb gran cerimònia, comença a engegar aquest discurs: - --Víctor: tu ets el més gran dels meus nebots i tu ets el cap de la -nostra família; a tu t'he estimat més que ningú, i el teu consell -ha sigut sempre escoltat per mi. Mira, Víctor: creuria faltar si -no comuniqués a tu primer que a tothom una nova que estic segura -que ha d'estranyar-te. - -En Víctor Buxareu resta amb la boca oberta. Encara que acostumat a -les extravagàncies de la seva tia, no les té totes en sentir -aquelles paraules i en veure-la excitada i tremolosa de cap a -peus. - --Víctor: he de fer-te saber que em caso. Em caso amb en Melrosada. - -En Víctor ha quedat perplexe. Ràpidament, hauria esclatat en una -rialla brutal; però en Víctor, encara que impulsiu, veu de seguida -que la cosa és una mica massa seriosa. - -Resta mut uns segons, es conté, dóna una forta pipada a la seva -cigarreta, i, mirant Paulina amb els ulls esveradíssims, contesta, -lacònicament: - --Expliqui's, tia Paulina; expliqui's. - - - -V - -La tia Paulina es va explicar. En Víctor ja va veure de primer -moment que tot era inútil: ell coneixia Paulina, i no fóra cosa -gens fàcil desviar la direcció impulsiva de la seva voluntat. -Naturalment que a en Víctor se li escapava el riure a estones, i -tenia de fer veritables esforços. Altres moments es mirava la seva -tia amb uns ulls de pietat profundíssima, com si volgués dir: - --Mare de Déu! Tot està perdut! - -La tia Paulina contà, amb tots els pèls i senyals, la gènesi de la -seva simpatia per don Gaspar. De tant en tant s'aturava per pendre -alè o per eixugar-se una llàgrima. - -Un cop hagué finit la seva confessió, en Víctor, amb una gran bona -fe, li va dir aquestes paraules: - --Miri, tia: el que vostè m'acaba d'exposar em ve tant de nou, que -no sé què aconsellar-li; però davant d'un cas com aquest, després -de tot el que vostè m'ha dit, em sembla que el millor conseller ha -de ser vostè mateixa. I què li diré, pobre de mi!... Altres -persones més autoritzades... Vostè té el seu director -espiritual... - -En Víctor no era home de directors espirituals; però va pensar que -a la tia Paulina, en aquells moments solemnes, un toquet religiós -li vindria com l'anell al dit. - -I la tia Paulina, aleshores, doctoralment, contestà: - --Víctor: pots creure que la primera cosa que he volgut escoltar ha -estat la paraula de Déu, i el director espiritual ja està al -corrent d'aquestes coses: a tu et parlo com a cap de família i res -més. - --Doncs, jo, tia Paulina, com a cap de família, no poso cap -inconvenient que vostè es casi: el senyor Melrosada és home de -totes les meves simpaties, i el crec persona honrada i decent. - --Prou, prou, Víctor, fill meu: tota la vida t'agrairé aquestes -paraules. - -La tia Paulina, amb gran torbament d'en Víctor, s'abraonà al coll -del seu nebot i plorà llàgrimes d'infinita tendresa. - -En Víctor no hi veia de cap ull; però, encara que es rebel·lés -contra el sentimentalisme, s'arribà a posar tou com una cera. - --Pobra tia Paulina!- pensava en Víctor. -Pobra tia Paulina! A quin -extrem de guilladura ha arribat! - -La tia Paulina impressionava l'ànima d'en Víctor de dues maneres -distintes: l'una manera era francament grotesca; l'altra manera -era francament sentimental. Ell, com tothom, veia en la tia -Paulina aquella color extraordinàriament còmica que la -caracteritzava tan bé; però en Víctor no podia oblidar tampoc la -tia Paulina de quan era petit: la que es sacrificava per tothom; -la què havia fet de mare a la seva germana; la que havia vetllat -els seus nens quan estaven malalts. - -Aquests dos aspectes es barrejaren tèrbolament i enutjosa: el plor -sincer de la seva tia li causava una certa indignació, i una -tendresa instintiva que li feia espurnar els ulls. - --Tia Paulina, calmi's, calmi's; calmi's; assereni's; deia en -Víctor, afadigat, col·locant la dolça Paulina, mig desmaiada, en -una butaca confortable. - -Paulina Buxareu es calmà. Aleshores cap d'ells dos no sabia què -dir. Ella inicià amb veu feble: - --Víctor... - --Digui, tia, digui. - --Tu comprens, Víctor, que les nostres relacions han de ser molt -curtes. Però... a casa meva... Jo no voldria que ningú pensés mal -de nosaltres. Si tu no hi tinguessis inconvenient... - --Vol callar, tia Paulina! Em faig càrrec de la seva situació; i a -l'hora que vulgui, a totes les hores que els sembli bé, ja sap que -a casa meva... - --Gràcies, fill meu, gràcies. Ja ho he dit sempre, que eres un -àngel. - --Per Déu, tia Paulina!... - --Sí, sí, Víctor: d'homes com tu no en corren. - -Paulina Buxareu, amb els ulls vermells i amb la respiració -afadigada, es despedí del seu nebot. En Víctor, quan es trobà sol, -tancà la porta del despatx i va estirar-se en un sofà, com si -estigués rendit per un esforç enorme. - --Però és possible? Ai carat de Melrosada! - -En Víctor no sabia ben bé si tot allò ho havia somiat. Després -rigué com un beneit. Després posà la cara seriosa i anava -repetint: - --Pobra tia Paulina! Pobra tia Paulina! - -Encengué una pila de cigarretes, i va llençar-les totes a mig -fumar. S'estirava els punys; s'agafava el nus de la corbata; -començava una carta i l'estripava tot seguit... En Víctor no podia -treballar ni estar quiet. Agafà els guants, el barret i el bastó, -i sortí disparat a pendre l'aire. - -Quan en Víctor arribà a casa, la Maria de la Mercè va dir-li: - --Què tens? Què et passa?... ¿Que no t'han escrit de Bilbao? - --Què Bilbao ni què romansos! Escolta, i et quedaràs sense sentit. - --Víctor! - --La tia Paulina es casa. - --No pot ser! - --Es casa: es casa amb en Melrosada! - --Però... Víctor!... avui no som als innocents! - --Desgraciadament no som als innocents; el que t'he dit és la pura -veritat. - -La dona d'en Víctor va fer uns escarafalls, unes rialles i uns -comentaris que el seu marit li tingué de dir prou. - -Més de pressa que la llum va córrer la notícia fins a les últimes -ramificacions familiars, fins a les relacions amicals més febles: -no es parlava d'altra cosa. - --Paulina Buxareu es casa. - --Paulina Buxareu es casa amb un professor de dibuix. - --Paulina Buxareu s'ha tornat boja. - -Quan la Isabel va saber-ho, no se sap ben bé per què, sentí un -despreci molt gran per la seva amiga. Tothom s'ho va pendre -malament: la pobra tia Paulina va ser retallada, estripada, -esmicolada, per tota mena de befes i paraules d'impietat. - -En Víctor fou l'únic a compadir-la, encara que no s'atreví a -defensar-la davant de ningú. El festeig s'inicià de seguida. A una -hora discreta, anava don Gaspar a veure la seva estimada. El -menjador dels Buxareu fou l'escenari d'aquell idil·li trist. - -Els nens, un dia s'amagaren darrera les cortines i escoltaren la -conversació dels nuvis. Després, a taula, la referen amb una barra -espantosa. La seva mare els volia fer callar, però ells estaven -esvalotadíssims; fins que en Víctor bramulà com un lleó i va -deixar-los sense postres. - -A la Maria de la Mercè li venia molt malament el festeig de -Paulina, i se'n queixava sempre al seu marit. En Víctor deia: - --Què vols fer-hi? No tinc altre remei. - -La tia Paulina trobava la seva situació la cosa més natural del -món. Com que ningú gosava riure-se-li'n a la cara, s'envalentonà -en el paper de núvia: es posà bruses clares i cintetes al coll; -volia fer postures, i la pobra dama cada dia agafava un aspecte -més deplorable. Estava radiant de satisfacció: si les gràcies -fugien del seu cos, la seva ànima era la mateixa que a divuit -anys. Aquest contrast produïa un efecte desagradable a en Víctor -Buxareu, que no sabia com fer-s'ho perquè la seva tia procedís -d'una manera més discreta. - -El pobre don Gaspar Melrosada oferia un espectacle encara més -trist: el seu amic Puntí li posava fre a les corbates, però ell no -en feia cabal. A la dispesa li prenien el pèl de mala manera, i -ell no se n'adonava: estava tan satisfet, tan satisfet, que fins -contava detalls del seu festeig a la dispesera. - -Aquelles relacions duraren un parell de mesos. En Víctor acabà -d'arreglar algunes qüestions d'interessos que hi havia pendents -entre ell i la seva tia. Després es tractà de solucionar-ho tot. -Moblaren la casa amb mobles de Paulina i alguna cosa -imprescindible que compraren a corre-cuita. Llur niu era una -torreta del Putget, amb una mica de jardí, molt ben orientada i -amb sol a bastament. - -Vinguè el dia desitjat. Es casaren a la parròquia de la Bonanova, -i el pare Tudó va beneir-los. Fou una boda íntima, celebrada de -matinet, sense dinar i sense invitats. - -En Melrosada anava de levita; la tia Paulina duia mantellina -negra. Actuaren de padrins en Víctor i un germà del pare Tudó. - -La nit de nuvis la passaren a Montserrat. Fou cantada una salve -expressament per a ells. La tia Paulina estava boja. A en -Melrosada l'havia estabornit l'emoció. Quan ja eren dins de la -cambra no s'atrevia a abandonar la finestra, encantat amb un bé de -Déu d'estrelles que coronaven els geps sinistres de la gloriosa -muntanya. - - - -VI - -Paulina sentia arreu del seu cor una benaurança veritable: el -matrimoni havia estat per a ella el que se'n diu posar oli en un -llum. El qui estava cohibidíssim, sobre tot davant de la gent, era -el pobre Melrosada. La seva dona l'omplia de manyagaries i -atencions, el presentava a les seves coneixences, molt satisfeta; -però ell era tan tímid de natural, que no sabia acostumar-se al -paper de marit. - -Ara, íntimament, era tot un altre home: menjava tan de gust, -dormia tan satisfet, es despertava amb el cor tan ple d'harmonies, -que tots els matins plorava com una criatura en contemplar els -preparatius que feia la seva dona per rentar-se i pentinar-se. - -La companyia femenina li anà polint una sèrie de detallets íntims: -Paulina el tractava com si fos un infant; però a estones li -agradava fer el paper de nena, i aleshores en Melrosada es veia -perdut. Feien tantes ximpleries i tantes postures, que la minyona -s'escandalitzava cada dos per tres. - --Ai Reina! Quines senyoretes! Tan grans, sembla que no els escau!- -deia la carnissera comentant els escarafalls de la minyona. - -Al barri arribaren a fer-se populars: tots els veïns parlaven -d'aquella dolça parella. Algun cop els miraven passejar-se pel -jardinet, agafats de bracet i partint-se una cirera. - -En Melrosada no sabia administrar els béns de la seva dona: ella -tenia de fer-ho tot; i el pobre home estava admiradíssim del seu -talent. - --Jo no sé per què Nostre Senyor ha volgut fer-me tan feliç, -Paulina! - -La seva dona somreia, i li posava les mans, grassonetes, damunt -dels ulls: - --Qui és, el reiet de casa? - -* * * - -Un dia vaig visitar la parella encisadora. Era pel mes de març. -Feia un sol agradable i una temperatura tèbia. Els dos esposos -acabaven de dinar. - -Jo no havia vist Paulina des d'abans del seu casament. La pobra -dona s'esverà una mica, i en Melrosada no sabia què dir-me. Em -tractaren com a una visita de pur compliment; però jo vaig cometre -diverses indiscrecions i vaig fer certes referències a llur -idil·li. Aleshores Paulina perdé la fredor, i es va desfer en un -torrent de confidències. - -Paulina m'ensenyà la casa: de primer el menjador; després -penetràrem a la cambra de dormir. Paulina estava visiblement -emocionada. Encara que tot ho tenien molt endreçat, no deixaven de -descobrir-se algunes coses íntimes. En Melrosada seguia sense dir -res: feia la cara satisfeta i repugnant d'aquell que totes li -ponen. - -Després anàrem al jardinet. Hi havia fruiters florits i algunes -roses. Estava tot molt ben cuidat. Al cap d'una estona tornàrem al -menjador. Paulina parlà de la seva neboda, casada recentment, d'en -Víctor... d'una pila d'incidents familiars... - -La Paulina volgué que prengués xocolata, i jo no em vaig fer -pregar. Des del menjador es dominava una bella vista. Paulina lloà -la situació de la seva casa: - --Diguin el que vulguin, això és sa: aquí es respira millor que en -un piset. Pots sortir a passejar amb el vestit de casa i ningú et -diu res. - -S'empal·lidí la conversa. Paulina reposava en un sofà. El seu -marit la guaitava abstret, com si no s'adonés de la meva -presència. Jo vaig acomiadar-me, i vaig adonar-me que la meva -visita els havia proporcionat una bona estona. Em varen pregar que -anés a dinar-hi un dia, i Paulina em digué moltes vegades que jo -era un amic de debò i que no tenia de fer cap compliment. - -Paulina havia perdut una mica del seu to doctoral i de la seva -conversa exaltada: s'havia endolcit no poc, i era tota una altra -dona. - -Confesso que en Melrosada em va repugnar, i, no sé perquè, em -semblà que el matrimoni havia idiotitzat la seva insignificança. -Després vaig rectificar aquesta opinió, i em semblà senzillament -la bona persona de sempre. En canvi Paulina Buxareu, em va donar -una tan pura sensació de joia limitada i honesta, que el seu -record em perdurà una pila de dies. Paulina Buxareu era, als meus -ulls, com una figa de coll de dama, tota de mel per dins, sense -malícia de cap mena; una mica emfàtica i pretensiosa, però -amorosida per un sol auster i velada per una finíssima boira -tardoral. - - - -EPÍLEG - -Per esdeveniments que no són del cas, he tingut de viure llarga -temporada lluny de Barcelona: això ha fet que deixés de freqüentar -algunes de les meves relacions. - -La família Buxareu ha estat una d'aquestes. Fa quatre o cinc anys -que no visito la seva casa. Darrerament vaig informar-me de la -mort de Paulina, víctima d'una recent epidèmia, quan finia -l'estiueig en un poble de la província de Girona. - -He sabut que en Melrosada ha renyit amb els parents de la seva -dona: Paulina morí sense haver fet testament, i el pobre don -Gaspar ha continuat sent professor de dibuix. Alguns dies el veig -al Continental. Està desmillorat i envellit que fa llàstima. -Guaita amb tristor el seu doble de cervesa, i no abandona mai una -punta de cigarreta que s'acaba. - -En Víctor Buxareu ha guanyat molts diners amb la guerra. Quan el -trobo em saluda rialler, fent grans demostracions d'afecte; però -no s'atura mai a parlar-me. - -A qui he deixat de saludar és a la Lluïseta: no sé si és que ja no -em coneix, o si ho fa veure. S'ha engreixat molt, i té tres -criatures. - -La mort de Paulina va revifar-me una sèrie de records, divertits -per a mi, còmics i sentimentals. Jo volia homenatjar d'alguna -manera aquella dolça vida femenina, que ja s'ha aclucat sense -deixar rastre de cap mena. Poc podia pensar Paulina Buxareu, quan -em feia víctima de la seva oratòria, que restés dins de la meva -ànima un tan agradable perfum de la seva persona. - -Perquè no es perdi del tot aquest perfum vaig decidir-me a -començar la història de Paulina Buxareu. M'ha sortit una història -desgavellada i desllorigada. - -L'ombra de Paulina em perdoni, i cregui que l'únic esperit que ha -inspirat aquestes ratlles és aquell esperit clar, rosat i tebi que -es diu _simpatia_. - - - -FI DE PAULINA BUXAREU - -juliol, 1918-gener, 1919 - - - - - - -End of the Project Gutenberg EBook of Paulina Buxareu, by Josep Maria Sagarra - -*** END OF THIS PROJECT GUTENBERG EBOOK PAULINA BUXAREU *** - -***** This file should be named 24729-8.txt or 24729-8.zip ***** -This and all associated files of various formats will be found in: - http://www.gutenberg.org/2/4/7/2/24729/ - - - -Updated editions will replace the previous one--the old editions -will be renamed. - -Creating the works from public domain print editions means that no -one owns a United States copyright in these works, so the Foundation -(and you!) can copy and distribute it in the United States without -permission and without paying copyright royalties. Special rules, -set forth in the General Terms of Use part of this license, apply to -copying and distributing Project Gutenberg-tm electronic works to -protect the PROJECT GUTENBERG-tm concept and trademark. Project -Gutenberg is a registered trademark, and may not be used if you -charge for the eBooks, unless you receive specific permission. If you -do not charge anything for copies of this eBook, complying with the -rules is very easy. You may use this eBook for nearly any purpose -such as creation of derivative works, reports, performances and -research. They may be modified and printed and given away--you may do -practically ANYTHING with public domain eBooks. Redistribution is -subject to the trademark license, especially commercial -redistribution. - - - -*** START: FULL LICENSE *** - -THE FULL PROJECT GUTENBERG LICENSE -PLEASE READ THIS BEFORE YOU DISTRIBUTE OR USE THIS WORK - -To protect the Project Gutenberg-tm mission of promoting the free -distribution of electronic works, by using or distributing this work -(or any other work associated in any way with the phrase "Project -Gutenberg"), you agree to comply with all the terms of the Full Project -Gutenberg-tm License (available with this file or online at -http://gutenberg.org/license). - - -Section 1. General Terms of Use and Redistributing Project Gutenberg-tm -electronic works - -1.A. By reading or using any part of this Project Gutenberg-tm -electronic work, you indicate that you have read, understand, agree to -and accept all the terms of this license and intellectual property -(trademark/copyright) agreement. If you do not agree to abide by all -the terms of this agreement, you must cease using and return or destroy -all copies of Project Gutenberg-tm electronic works in your possession. -If you paid a fee for obtaining a copy of or access to a Project -Gutenberg-tm electronic work and you do not agree to be bound by the -terms of this agreement, you may obtain a refund from the person or -entity to whom you paid the fee as set forth in paragraph 1.E.8. - -1.B. "Project Gutenberg" is a registered trademark. It may only be -used on or associated in any way with an electronic work by people who -agree to be bound by the terms of this agreement. There are a few -things that you can do with most Project Gutenberg-tm electronic works -even without complying with the full terms of this agreement. See -paragraph 1.C below. There are a lot of things you can do with Project -Gutenberg-tm electronic works if you follow the terms of this agreement -and help preserve free future access to Project Gutenberg-tm electronic -works. See paragraph 1.E below. - -1.C. The Project Gutenberg Literary Archive Foundation ("the Foundation" -or PGLAF), owns a compilation copyright in the collection of Project -Gutenberg-tm electronic works. Nearly all the individual works in the -collection are in the public domain in the United States. If an -individual work is in the public domain in the United States and you are -located in the United States, we do not claim a right to prevent you from -copying, distributing, performing, displaying or creating derivative -works based on the work as long as all references to Project Gutenberg -are removed. Of course, we hope that you will support the Project -Gutenberg-tm mission of promoting free access to electronic works by -freely sharing Project Gutenberg-tm works in compliance with the terms of -this agreement for keeping the Project Gutenberg-tm name associated with -the work. You can easily comply with the terms of this agreement by -keeping this work in the same format with its attached full Project -Gutenberg-tm License when you share it without charge with others. - -1.D. The copyright laws of the place where you are located also govern -what you can do with this work. Copyright laws in most countries are in -a constant state of change. If you are outside the United States, check -the laws of your country in addition to the terms of this agreement -before downloading, copying, displaying, performing, distributing or -creating derivative works based on this work or any other Project -Gutenberg-tm work. The Foundation makes no representations concerning -the copyright status of any work in any country outside the United -States. - -1.E. Unless you have removed all references to Project Gutenberg: - -1.E.1. The following sentence, with active links to, or other immediate -access to, the full Project Gutenberg-tm License must appear prominently -whenever any copy of a Project Gutenberg-tm work (any work on which the -phrase "Project Gutenberg" appears, or with which the phrase "Project -Gutenberg" is associated) is accessed, displayed, performed, viewed, -copied or distributed: - -This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with -almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or -re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included -with this eBook or online at www.gutenberg.org - -1.E.2. If an individual Project Gutenberg-tm electronic work is derived -from the public domain (does not contain a notice indicating that it is -posted with permission of the copyright holder), the work can be copied -and distributed to anyone in the United States without paying any fees -or charges. If you are redistributing or providing access to a work -with the phrase "Project Gutenberg" associated with or appearing on the -work, you must comply either with the requirements of paragraphs 1.E.1 -through 1.E.7 or obtain permission for the use of the work and the -Project Gutenberg-tm trademark as set forth in paragraphs 1.E.8 or -1.E.9. - -1.E.3. If an individual Project Gutenberg-tm electronic work is posted -with the permission of the copyright holder, your use and distribution -must comply with both paragraphs 1.E.1 through 1.E.7 and any additional -terms imposed by the copyright holder. Additional terms will be linked -to the Project Gutenberg-tm License for all works posted with the -permission of the copyright holder found at the beginning of this work. - -1.E.4. Do not unlink or detach or remove the full Project Gutenberg-tm -License terms from this work, or any files containing a part of this -work or any other work associated with Project Gutenberg-tm. - -1.E.5. Do not copy, display, perform, distribute or redistribute this -electronic work, or any part of this electronic work, without -prominently displaying the sentence set forth in paragraph 1.E.1 with -active links or immediate access to the full terms of the Project -Gutenberg-tm License. - -1.E.6. You may convert to and distribute this work in any binary, -compressed, marked up, nonproprietary or proprietary form, including any -word processing or hypertext form. However, if you provide access to or -distribute copies of a Project Gutenberg-tm work in a format other than -"Plain Vanilla ASCII" or other format used in the official version -posted on the official Project Gutenberg-tm web site (www.gutenberg.org), -you must, at no additional cost, fee or expense to the user, provide a -copy, a means of exporting a copy, or a means of obtaining a copy upon -request, of the work in its original "Plain Vanilla ASCII" or other -form. Any alternate format must include the full Project Gutenberg-tm -License as specified in paragraph 1.E.1. - -1.E.7. Do not charge a fee for access to, viewing, displaying, -performing, copying or distributing any Project Gutenberg-tm works -unless you comply with paragraph 1.E.8 or 1.E.9. - -1.E.8. You may charge a reasonable fee for copies of or providing -access to or distributing Project Gutenberg-tm electronic works provided -that - -- You pay a royalty fee of 20% of the gross profits you derive from - the use of Project Gutenberg-tm works calculated using the method - you already use to calculate your applicable taxes. The fee is - owed to the owner of the Project Gutenberg-tm trademark, but he - has agreed to donate royalties under this paragraph to the - Project Gutenberg Literary Archive Foundation. Royalty payments - must be paid within 60 days following each date on which you - prepare (or are legally required to prepare) your periodic tax - returns. Royalty payments should be clearly marked as such and - sent to the Project Gutenberg Literary Archive Foundation at the - address specified in Section 4, "Information about donations to - the Project Gutenberg Literary Archive Foundation." - -- You provide a full refund of any money paid by a user who notifies - you in writing (or by e-mail) within 30 days of receipt that s/he - does not agree to the terms of the full Project Gutenberg-tm - License. You must require such a user to return or - destroy all copies of the works possessed in a physical medium - and discontinue all use of and all access to other copies of - Project Gutenberg-tm works. - -- You provide, in accordance with paragraph 1.F.3, a full refund of any - money paid for a work or a replacement copy, if a defect in the - electronic work is discovered and reported to you within 90 days - of receipt of the work. - -- You comply with all other terms of this agreement for free - distribution of Project Gutenberg-tm works. - -1.E.9. If you wish to charge a fee or distribute a Project Gutenberg-tm -electronic work or group of works on different terms than are set -forth in this agreement, you must obtain permission in writing from -both the Project Gutenberg Literary Archive Foundation and Michael -Hart, the owner of the Project Gutenberg-tm trademark. Contact the -Foundation as set forth in Section 3 below. - -1.F. - -1.F.1. Project Gutenberg volunteers and employees expend considerable -effort to identify, do copyright research on, transcribe and proofread -public domain works in creating the Project Gutenberg-tm -collection. Despite these efforts, Project Gutenberg-tm electronic -works, and the medium on which they may be stored, may contain -"Defects," such as, but not limited to, incomplete, inaccurate or -corrupt data, transcription errors, a copyright or other intellectual -property infringement, a defective or damaged disk or other medium, a -computer virus, or computer codes that damage or cannot be read by -your equipment. - -1.F.2. LIMITED WARRANTY, DISCLAIMER OF DAMAGES - Except for the "Right -of Replacement or Refund" described in paragraph 1.F.3, the Project -Gutenberg Literary Archive Foundation, the owner of the Project -Gutenberg-tm trademark, and any other party distributing a Project -Gutenberg-tm electronic work under this agreement, disclaim all -liability to you for damages, costs and expenses, including legal -fees. YOU AGREE THAT YOU HAVE NO REMEDIES FOR NEGLIGENCE, STRICT -LIABILITY, BREACH OF WARRANTY OR BREACH OF CONTRACT EXCEPT THOSE -PROVIDED IN PARAGRAPH F3. YOU AGREE THAT THE FOUNDATION, THE -TRADEMARK OWNER, AND ANY DISTRIBUTOR UNDER THIS AGREEMENT WILL NOT BE -LIABLE TO YOU FOR ACTUAL, DIRECT, INDIRECT, CONSEQUENTIAL, PUNITIVE OR -INCIDENTAL DAMAGES EVEN IF YOU GIVE NOTICE OF THE POSSIBILITY OF SUCH -DAMAGE. - -1.F.3. LIMITED RIGHT OF REPLACEMENT OR REFUND - If you discover a -defect in this electronic work within 90 days of receiving it, you can -receive a refund of the money (if any) you paid for it by sending a -written explanation to the person you received the work from. If you -received the work on a physical medium, you must return the medium with -your written explanation. The person or entity that provided you with -the defective work may elect to provide a replacement copy in lieu of a -refund. If you received the work electronically, the person or entity -providing it to you may choose to give you a second opportunity to -receive the work electronically in lieu of a refund. If the second copy -is also defective, you may demand a refund in writing without further -opportunities to fix the problem. - -1.F.4. Except for the limited right of replacement or refund set forth -in paragraph 1.F.3, this work is provided to you 'AS-IS' WITH NO OTHER -WARRANTIES OF ANY KIND, EXPRESS OR IMPLIED, INCLUDING BUT NOT LIMITED TO -WARRANTIES OF MERCHANTIBILITY OR FITNESS FOR ANY PURPOSE. - -1.F.5. Some states do not allow disclaimers of certain implied -warranties or the exclusion or limitation of certain types of damages. -If any disclaimer or limitation set forth in this agreement violates the -law of the state applicable to this agreement, the agreement shall be -interpreted to make the maximum disclaimer or limitation permitted by -the applicable state law. The invalidity or unenforceability of any -provision of this agreement shall not void the remaining provisions. - -1.F.6. INDEMNITY - You agree to indemnify and hold the Foundation, the -trademark owner, any agent or employee of the Foundation, anyone -providing copies of Project Gutenberg-tm electronic works in accordance -with this agreement, and any volunteers associated with the production, -promotion and distribution of Project Gutenberg-tm electronic works, -harmless from all liability, costs and expenses, including legal fees, -that arise directly or indirectly from any of the following which you do -or cause to occur: (a) distribution of this or any Project Gutenberg-tm -work, (b) alteration, modification, or additions or deletions to any -Project Gutenberg-tm work, and (c) any Defect you cause. - - -Section 2. Information about the Mission of Project Gutenberg-tm - -Project Gutenberg-tm is synonymous with the free distribution of -electronic works in formats readable by the widest variety of computers -including obsolete, old, middle-aged and new computers. It exists -because of the efforts of hundreds of volunteers and donations from -people in all walks of life. - -Volunteers and financial support to provide volunteers with the -assistance they need, is critical to reaching Project Gutenberg-tm's -goals and ensuring that the Project Gutenberg-tm collection will -remain freely available for generations to come. In 2001, the Project -Gutenberg Literary Archive Foundation was created to provide a secure -and permanent future for Project Gutenberg-tm and future generations. -To learn more about the Project Gutenberg Literary Archive Foundation -and how your efforts and donations can help, see Sections 3 and 4 -and the Foundation web page at http://www.pglaf.org. - - -Section 3. Information about the Project Gutenberg Literary Archive -Foundation - -The Project Gutenberg Literary Archive Foundation is a non profit -501(c)(3) educational corporation organized under the laws of the -state of Mississippi and granted tax exempt status by the Internal -Revenue Service. The Foundation's EIN or federal tax identification -number is 64-6221541. Its 501(c)(3) letter is posted at -http://pglaf.org/fundraising. Contributions to the Project Gutenberg -Literary Archive Foundation are tax deductible to the full extent -permitted by U.S. federal laws and your state's laws. - -The Foundation's principal office is located at 4557 Melan Dr. S. -Fairbanks, AK, 99712., but its volunteers and employees are scattered -throughout numerous locations. Its business office is located at -809 North 1500 West, Salt Lake City, UT 84116, (801) 596-1887, email -business@pglaf.org. Email contact links and up to date contact -information can be found at the Foundation's web site and official -page at http://pglaf.org - -For additional contact information: - Dr. Gregory B. Newby - Chief Executive and Director - gbnewby@pglaf.org - - -Section 4. Information about Donations to the Project Gutenberg -Literary Archive Foundation - -Project Gutenberg-tm depends upon and cannot survive without wide -spread public support and donations to carry out its mission of -increasing the number of public domain and licensed works that can be -freely distributed in machine readable form accessible by the widest -array of equipment including outdated equipment. Many small donations -($1 to $5,000) are particularly important to maintaining tax exempt -status with the IRS. - -The Foundation is committed to complying with the laws regulating -charities and charitable donations in all 50 states of the United -States. Compliance requirements are not uniform and it takes a -considerable effort, much paperwork and many fees to meet and keep up -with these requirements. We do not solicit donations in locations -where we have not received written confirmation of compliance. To -SEND DONATIONS or determine the status of compliance for any -particular state visit http://pglaf.org - -While we cannot and do not solicit contributions from states where we -have not met the solicitation requirements, we know of no prohibition -against accepting unsolicited donations from donors in such states who -approach us with offers to donate. - -International donations are gratefully accepted, but we cannot make -any statements concerning tax treatment of donations received from -outside the United States. U.S. laws alone swamp our small staff. - -Please check the Project Gutenberg Web pages for current donation -methods and addresses. Donations are accepted in a number of other -ways including checks, online payments and credit card donations. -To donate, please visit: http://pglaf.org/donate - - -Section 5. General Information About Project Gutenberg-tm electronic -works. - -Professor Michael S. Hart is the originator of the Project Gutenberg-tm -concept of a library of electronic works that could be freely shared -with anyone. For thirty years, he produced and distributed Project -Gutenberg-tm eBooks with only a loose network of volunteer support. - - -Project Gutenberg-tm eBooks are often created from several printed -editions, all of which are confirmed as Public Domain in the U.S. -unless a copyright notice is included. Thus, we do not necessarily -keep eBooks in compliance with any particular paper edition. - - -Most people start at our Web site which has the main PG search facility: - - http://www.gutenberg.org - -This Web site includes information about Project Gutenberg-tm, -including how to make donations to the Project Gutenberg Literary -Archive Foundation, how to help produce our new eBooks, and how to -subscribe to our email newsletter to hear about new eBooks. diff --git a/plugins/cs/src/free_ebook.txt b/plugins/cs/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/da/src/free_ebook.txt b/plugins/da/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/de/src/buddenbrooks.txt b/plugins/de/src/buddenbrooks.txt deleted file mode 100644 index 9652ee8c..00000000 --- a/plugins/de/src/buddenbrooks.txt +++ /dev/null @@ -1,8131 +0,0 @@ -Erster Teil - - -Erstes Kapitel - -»Was ist das. -- Was -- ist das ...« - -»Je, den Düwel ook, _c'est la question, ma très chère demoiselle_!« - -Die Konsulin Buddenbrook, neben ihrer Schwiegermutter auf dem -geradlinigen, weiß lackierten und mit einem goldenen Löwenkopf -verzierten Sofa, dessen Polster hellgelb überzogen waren, warf einen -Blick auf ihren Gatten, der in einem Armsessel bei ihr saß, und kam -ihrer kleinen Tochter zu Hilfe, die der Großvater am Fenster auf den -Knien hielt. - -»Tony!« sagte sie, »ich glaube, daß mich Gott --« - -Und die kleine Antonie, achtjährig und zartgebaut, in einem Kleidchen -aus ganz leichter changierender Seide, den hübschen Blondkopf ein wenig -vom Gesichte des Großvaters abgewandt, blickte aus ihren graublauen -Augen angestrengt nachdenkend und ohne etwas zu sehen ins Zimmer hinein, -wiederholte noch einmal: »Was ist das«, sprach darauf langsam: »Ich -glaube, daß mich Gott«, fügte, während ihr Gesicht sich aufklärte, rasch -hinzu: »-- geschaffen hat samt allen Kreaturen«, war plötzlich auf -glatte Bahn geraten und schnurrte nun, glückstrahlend und unaufhaltsam, -den ganzen Artikel daher, getreu nach dem Katechismus, wie er soeben, -_anno_ 1835, unter Genehmigung eines hohen und wohlweisen Senates, neu -revidiert herausgegeben war. Wenn man im Gange war, dachte sie, war es -ein Gefühl, wie wenn man im Winter auf dem kleinen Handschlitten mit den -Brüdern den »Jerusalemsberg« hinunterfuhr: es vergingen einem geradezu -die Gedanken dabei, und man konnte nicht einhalten, wenn man auch -wollte. - -»Dazu Kleider und Schuhe«, sprach sie, »Essen und Trinken, Haus und Hof, -Weib und Kind, Acker und Vieh ...« Bei diesen Worten aber brach der -alte M. Johann Buddenbrook einfach in Gelächter aus, in sein helles, -verkniffenes Kichern, das er heimlich in Bereitschaft gehalten hatte. Er -lachte vor Vergnügen, sich über den Katechismus mokieren zu können, und -hatte wahrscheinlich nur zu diesem Zwecke das kleine Examen vorgenommen. -Er erkundigte sich nach Tonys Acker und Vieh, fragte, wieviel sie für -den Sack Weizen nähme und erbot sich, Geschäfte mit ihr zu machen. Sein -rundes, rosig überhauchtes und wohlmeinendes Gesicht, dem er beim besten -Willen keinen Ausdruck von Bosheit zu geben vermochte, wurde von -schneeweiß gepudertem Haar eingerahmt, und etwas wie ein ganz leise -angedeutetes Zöpflein fiel auf den breiten Kragen seines mausgrauen -Rockes hinab. Er war, mit seinen siebenzig Jahren, der Mode seiner -Jugend nicht untreu geworden; nur auf den Tressenbesatz zwischen den -Knöpfen und den großen Taschen hatte er verzichtet, aber niemals im -Leben hatte er lange Beinkleider getragen. Sein Kinn ruhte breit, -doppelt und mit einem Ausdruck von Behaglichkeit auf dem weißen -Spitzen-Jabot. - -Alle hatten in sein Lachen eingestimmt, hauptsächlich aus Ehrerbietung -gegen das Familienoberhaupt. Mme. Antoinette Buddenbrook, geborene -Duchamps, kicherte in genau derselben Weise wie ihr Gatte. Sie war eine -korpulente Dame mit dicken, weißen Locken über den Ohren, einem schwarz -und hellgrau gestreiften Kleide ohne Schmuck, das Einfachheit und -Bescheidenheit verriet, und mit noch immer schönen und weißen Händen, in -denen sie einen kleinen, sammetnen Pompadour auf dem Schoße hielt. Ihre -Gesichtszüge waren im Laufe der Jahre auf wunderliche Weise denjenigen -ihres Gatten ähnlich geworden. Nur der Schnitt und die lebhafte Dunkelheit -ihrer Augen redeten ein wenig von ihrer halb romanischen Herkunft; sie -stammte großväterlicherseits aus einer französisch-schweizerischen -Familie und war eine geborene Hamburgerin. - -Ihre Schwiegertochter, die Konsulin Elisabeth Buddenbrook, eine geborene -Kröger, lachte das Krögersche Lachen, das mit einem pruschenden -Lippenlaut begann, und bei dem sie das Kinn auf die Brust drückte. Sie -war, wie alle Krögers, eine äußerst elegante Erscheinung, und war sie -auch keine Schönheit zu nennen, so gab sie doch mit ihrer hellen und -besonnenen Stimme, ihren ruhigen, sicheren und sanften Bewegungen aller -Welt ein Gefühl von Klarheit und Vertrauen. Ihrem rötlichen Haar, das -auf der Höhe des Kopfes zu einer kleinen Krone gewunden und in breiten -künstlichen Locken über die Ohren frisiert war, entsprach ein -außerordentlich zartweißer Teint mit vereinzelten kleinen -Sommersprossen. Das Charakteristische an ihrem Gesicht mit der etwas zu -langen Nase und dem kleinen Munde war, daß zwischen Unterlippe und Kinn -sich durchaus keine Vertiefung befand. Ihr kurzes Mieder mit -hochgepufften Ärmeln, an das sich ein enger Rock aus duftiger, -hellgeblümter Seide schloß, ließ einen Hals von vollendeter Schönheit -frei, geschmückt mit einem Atlasband, an dem eine Komposition von großen -Brillanten flimmerte. - -Der Konsul beugte sich mit einer etwas nervösen Bewegung im Sessel -vornüber. Er trug einen zimmetfarbenen Rock mit breiten Aufschlägen und -keulenförmigen Ärmeln, die sich erst unterhalb des Gelenkes eng um die -Hand schlossen. Seine anschließenden Beinkleider bestanden aus einem -weißen, waschbaren Stoff und waren an den Außenseiten mit schwarzen -Streifen versehen. Um die steifen Vatermörder, in die sich sein Kinn -schmiegte, war die seidene Krawatte geschlungen, die dick und breit den -ganzen Ausschnitt der buntfarbigen Weste ausfüllte ... Er hatte die ein -wenig tief liegenden, blauen und aufmerksamen Augen seines Vaters, wenn -ihr Ausdruck auch vielleicht träumerischer war; aber seine Gesichtszüge -waren ernster und schärfer, seine Nase sprang stark und gebogen hervor, -und die Wangen, bis zu deren Mitte blonde, lockige Bartstreifen liefen, -waren viel weniger voll als die des Alten. - -Madame Buddenbrook wandte sich an ihre Schwiegertochter, drückte mit -einer Hand ihren Arm, sah ihr kichernd in den Schoß und sagte: - -»Immer der nämliche, _mon vieux_, Bethsy ...?« »Immer« sprach sie wie -»Ümmer« aus. - -Die Konsulin drohte nur schweigend mit ihrer zarten Hand, so daß ihr -goldenes Armband leise klirrte; und dann vollführte sie eine ihr -eigentümliche Handbewegung vom Mundwinkel zur Frisur hinauf, als ob sie -ein loses Haar zurückstriche, das sich dorthin verirrt hatte. - -Der Konsul aber sagte mit einem Gemisch von entgegenkommendem Lächeln -und Vorwurf in der Stimme: - -»Aber Vater, Sie belustigen sich wieder einmal über das Heiligste!...« - -Man saß im »Landschaftszimmer«, im ersten Stockwerk des weitläufigen -alten Hauses in der Mengstraße, das die Firma Johann Buddenbrook vor -einiger Zeit käuflich erworben hatte und das die Familie noch nicht -lange bewohnte. Die starken und elastischen Tapeten, die von den Mauern -durch einen leeren Raum getrennt waren, zeigten umfangreiche -Landschaften, zartfarbig wie der dünne Teppich, der den Fußboden -bedeckte, Idylle im Geschmack des 18. Jahrhunderts, mit fröhlichen -Winzern, emsigen Ackersleuten, nett bebänderten Schäferinnen, die -reinliche Lämmer am Rande spiegelnden Wassers im Schoße hielten oder -sich mit zärtlichen Schäfern küßten ... Ein gelblicher Sonnenuntergang -herrschte meistens auf diesen Bildern, mit dem der gelbe Überzug der -weiß lackierten Möbel und die gelbseidenen Gardinen vor den beiden -Fenstern übereinstimmten. - -Im Verhältnis zu der Größe des Zimmers waren die Möbel nicht zahlreich. -Der runde Tisch mit den dünnen, geraden und leicht mit Gold -ornamentierten Beinen stand nicht vor dem Sofa, sondern an der -entgegengesetzten Wand, dem kleinen Harmonium gegenüber, auf dessen -Deckel ein Flötenbehälter lag. Außer den regelmäßig an den Wänden -verteilten, steifen Armstühlen gab es nur noch einen kleinen Nähtisch am -Fenster, und, dem Sofa gegenüber, einen zerbrechlichen Luxus-Sekretär, -bedeckt mit Nippes. - -Durch eine Glastür, den Fenstern gegenüber, blickte man in das -Halbdunkel einer Säulenhalle hinaus, während sich linker Hand vom -Eintretenden die hohe, weiße Flügeltür zum Speisesaale befand. An der -anderen Wand aber knisterte, in einer halbkreisförmigen Nische und -hinter einer kunstvoll durchbrochenen Tür aus blankem Schmiedeeisen, der -Ofen. - -Denn es war frühzeitig kalt geworden. Draußen, jenseits der Straße, war -schon jetzt, um die Mitte des Oktober, das Laub der kleinen Linden -vergilbt, die den Marienkirchhof umstanden, um die mächtigen gotischen -Ecken und Winkel der Kirche pfiff der Wind, und ein feiner, kalter -Regen ging hernieder. Madame Buddenbrook, der Älteren, zuliebe hatte man -die doppelten Fenster schon eingesetzt. - -Es war Donnerstag, der Tag, an dem ordnungsmäßig jede zweite Woche die -Familie zusammenkam; heute aber hatte man, außer den in der Stadt -ansässigen Familiengliedern, auch ein paar gute Hausfreunde auf ein ganz -einfaches Mittagbrot gebeten, und man saß nun, gegen vier Uhr -nachmittags, in der sinkenden Dämmerung und erwartete die Gäste ... - -Die kleine Antonie hatte sich in ihrer Schlittenfahrt durch den -Großvater nicht stören lassen, sondern hatte nur schmollend die immer -ein bißchen hervorstehende Oberlippe noch weiter über die untere -geschoben. Jetzt war sie am Fuße des »Jerusalemsberges« angelangt; aber -unfähig, der glatten Fahrt plötzlich Einhalt zu tun, schoß sie noch ein -Stück über das Ziel hinaus ... - -»Amen«, sagte sie, »ich weiß was, Großvater!« - -»_Tiens!_ Sie weiß was!« rief der alte Herr und tat, als ob ihn die -Neugier im ganzen Körper plage. »Hast du gehört, Mama? Sie weiß was! -Kann mir denn niemand sagen ...« - -»Wenn es ein warmer Schlag ist«, sprach Tony und nickte bei jedem Wort -mit dem Kopfe, »so schlägt der Blitz ein. Wenn es aber ein kalter Schlag -ist, so schlägt der Donner ein!« - -Hierauf kreuzte sie die Arme und blickte in die lachenden Gesichter wie -jemand, der seines Erfolges sicher ist. Herr Buddenbrook aber war böse -auf diese Weisheit, er verlangte durchaus zu wissen, wer dem Kinde diese -Stupidität beigebracht habe, und als sich ergab, Ida Jungmann, die -kürzlich für die Kleinen engagierte Mamsell aus Marienwerder, sei es -gewesen, mußte der Konsul diese Ida in Schutz nehmen. - -»Sie sind zu streng, Papa. Warum sollte man in diesem Alter über -dergleichen Dinge nicht seine eigenen wunderlichen Vorstellungen haben -dürfen ...« - -»_Excusez, mon cher!... Mais c'est une folie!_ Du weißt, daß solche -Verdunkelung der Kinderköpfe mir verdrüßlich ist! Wat, de Dunner sleit -in? Da sall doch gliek de Dunner inslahn! Geht mir mit eurer -Preußin ...« - -Die Sache war die, daß der alte Herr auf Ida Jungmann nicht zum besten -zu sprechen war. Er war kein beschränkter Kopf. Er hatte ein Stück von -der Welt gesehen, war _anno_ 13 vierspännig nach Süddeutschland -gefahren, um als Heereslieferant für Preußen Getreide aufzukaufen, war -in Amsterdam und Paris gewesen und hielt, ein aufgeklärter Mann, bei -Gott nicht alles für verurteilenswürdig, was außerhalb der Tore seiner -giebeligen Vaterstadt lag. Abgesehen vom geschäftlichen Verkehr aber, in -gesellschaftlicher Beziehung, war er mehr als sein Sohn, der Konsul, -geneigt, strenge Grenzen zu ziehen und Fremden ablehnend zu begegnen. -Als daher eines Tages seine Kinder von einer Reise nach Westpreußen dies -junge Mädchen -- sie war erst jetzt zwanzig Jahre alt -- als eine Art -Jesuskind mit sich ins Haus gebracht hatten, eine Waise, die Tochter -eines unmittelbar vor Ankunft der Buddenbrooks in Marienwerder -verstorbenen Gasthofsbesitzers, da hatte der Konsul für diesen frommen -Streich einen Auftritt mit seinem Vater zu bestehen gehabt, bei dem der -alte Herr fast nur Französisch und Plattdeutsch sprach ... Übrigens -hatte Ida Jungmann sich als tüchtig im Hausstande und im Verkehr mit den -Kindern erwiesen und eignete sich mit ihrer Loyalität und ihren -preußischen Rangbegriffen im Grunde aufs beste für ihre Stellung in -diesem Hause. Sie war eine Person von aristokratischen Grundsätzen, die -haarscharf zwischen ersten und zweiten Kreisen, zwischen Mittelstand und -geringerem Mittelstand unterschied, sie war stolz darauf, als ergebene -Dienerin den ersten Kreisen anzugehören und sah es ungern, wenn Tony -sich etwa mit einer Schulkameradin befreundete, die nach Mamsell -Jungmanns Schätzung nur dem guten Mittelstande zuzurechnen war ... - -In diesem Augenblick ward die Preußin selbst in der Säulenhalle sichtbar -und trat durch die Glastür ein: ein ziemlich großes, knochig gebautes -Mädchen in schwarzem Kleide, mit glattem Haar und einem ehrlichen -Gesicht. Sie führte die kleine Klothilde an der Hand, ein -außerordentlich mageres Kind in geblümtem Kattunkleidchen, mit -glanzlosem, aschigem Haar und stiller Altjungfernmiene. Sie stammte aus -einer völlig besitzlosen Nebenlinie, war die Tochter eines bei Rostock -als Gutsinspektor ansässigen Neffen des alten Herrn Buddenbrook und -ward, weil sie gleichaltrig mit Antonie und ein williges Geschöpf war, -hier im Hause erzogen. - -»Es ist alles bereit«, sagte Mamsell Jungmann und schnurrte das _r_ in -der Kehle, denn sie hatte es ursprünglich überhaupt nicht aussprechen -können. »Klothildchen hat tücht'g geholfen in der Küche, Trina hat fast -nichts zu tun brauchen ...« - -M. Buddenbrook schmunzelte spöttisch in sein Jabot über Idas fremdartige -Aussprache; der Konsul aber streichelte seiner kleinen Nichte die Wange -und sagte: - -»So ist es recht, Thilda. Bete und arbeite, heißt es. Unsere Tony sollte -sich ein Beispiel daran nehmen. Sie neigt nur allzuoft zu Müßiggang und -Übermut ...« - -Tony ließ den Kopf hängen und blickte von unten herauf den Großvater an, -denn sie wußte wohl, daß er sie, wie gewöhnlich, verteidigen werde. - -»Nein, nein«, sagte er, »Kopf hoch, Tony, _courage_! Eines schickt sich -nicht für alle. Jeder nach seiner Art. Thilda ist brav, aber wir sind -auch nicht zu verachten. Spreche ich _raisonnable_, Bethsy?« - -Er wandte sich an seine Schwiegertochter, die seinem Geschmacke -beizupflichten pflegte, während Mme. Antoinette, mehr aus Klugheit wohl -denn aus Überzeugung, meistens die Partei des Konsuls nahm. So reichten -sich die beiden Generationen, im _chassez croisez_ gleichsam, die Hände. - -»Sie sind sehr gut, Papa«, sagte die Konsulin. »Tony wird sich bemühen, -eine kluge und tüchtige Frau zu werden ... Sind die Knaben aus der -Schule gekommen?« fragte sie Ida. - -Aber Tony, die vom Knie des Großvaters aus in den »Spion« durchs Fenster -sah, rief fast gleichzeitig: - -»Tom und Christian kommen die Johannisstraße herauf ... und Herr -Hoffstede ... und Onkel Doktor ...« - -Das Glockenspiel von St. Marien setzte mit einem Chorale ein: pang! -ping, ping -- pung! ziemlich taktlos, so daß man nicht recht zu erkennen -vermochte, was es eigentlich sein sollte, aber doch voll Feierlichkeit, -und während dann die kleine und die große Glocke fröhlich und würdevoll -erzählten, daß es vier Uhr sei, schallte auch drunten die Glocke der -Windfangtür gellend über die große Diele, worauf es in der Tat Tom und -Christian waren, die ankamen, zusammen mit den ersten Gästen, mit Jean -Jacques Hoffstede, dem Dichter, und Doktor Grabow, dem Hausarzt. - - -Zweites Kapitel - -Herr Jean Jacques Hoffstede, der Poet der Stadt, der sicherlich auch für -den heutigen Tag ein paar Reime in der Tasche hatte, war nicht viel -jünger als Johann Buddenbrook, der Ältere, und abgesehen von der grünen -Farbe seines Leibrockes, in demselben Geschmack gekleidet. Aber er war -dünner und beweglicher als sein alter Freund und besaß kleine, flinke, -grünliche Augen und eine lange, spitze Nase. - -»Besten Dank«, sagte er, nachdem er den Herren die Hände geschüttelt und -vor den Damen -- im besonderen vor der Konsulin, die er außerordentlich -verehrte -- ein paar seiner ausgesuchtesten _compliments_ vollführt -hatte, _compliments_, wie die neue Generation sie schlechterdings nicht -mehr zustande brachte, und die von einem angenehm stillen und -verbindlichen Lächeln begleitet waren. »Besten Dank für die freundliche -Einladung, meine Hochverehrten. Diese beiden jungen Leute«, und er wies -auf Tom und Christian, die in blauen Kitteln mit Ledergürteln bei ihm -standen, »haben wir in der Königstraße getroffen, der Doktor und ich, -als sie von ihren Studien kamen. Prächtige Bursche -- Frau Konsulin? -Thomas, das ist ein solider und ernster Kopf; er muß Kaufmann werden, -darüber besteht kein Zweifel. Christian dagegen scheint mir ein wenig -Tausendsassa zu sein, wie? ein wenig _Incroyable_ ... Allein ich -verhehle nicht mein _engouement_. Er wird studieren, dünkt mich; er ist -witzig und brillant veranlagt ...« - -Herr Buddenbrook bediente sich seiner goldenen Tabaksdose. - -»'n Aap is hei! Soll er nicht gleich Dichter werden, Hoffstede?« - -Mamsell Jungmann steckte die Fenstervorhänge übereinander, und bald lag -das Zimmer in dem etwas unruhigen, aber diskreten und angenehmen Licht -der Kerzen des Kristallkronleuchters und der Armleuchter, die auf dem -Sekretär standen. - -»Nun, Christian«, sagte die Konsulin, deren Haar goldig aufleuchtete, -»was hast du heute nachmittag gelernt?« Und es ergab sich, daß Christian -Schreiben, Rechnen und Singen gehabt hatte. - -Er war ein Bürschchen von sieben Jahren, das schon jetzt in beinahe -lächerlicher Weise seinem Vater ähnlich war. Es waren die gleichen, -ziemlich kleinen, runden und tiefliegenden Augen, die gleiche stark -hervorspringende und gebogene Nase war schon erkenntlich, und unterhalb -der Wangenknochen deuteten bereits ein paar Linien darauf hin, daß die -Gesichtsform nicht immer die jetzige kindliche Fülle behalten werde. - -»Wir haben furchtbar gelacht«, fing er an zu plappern, während seine -Augen im Zimmer von einem zum anderen gingen. »Paßt mal auf, was Herr -Stengel zu Siegmund Köstermann gesagt hat.« Er beugte sich vor, -schüttelte den Kopf und redete eindringlich in die Luft hinein: -»Äußerlich, mein gutes Kind, äußerlich bist du glatt und geleckt, ja, -aber innerlich, mein gutes Kind, da bist du schwarz ...« Und dies sagte -er unter Weglassung des »r« und indem er »schwarz« wie »swärz« aussprach --- mit einem Gesicht, in dem sich der Unwille über diese »äußeliche« -Glätte und Gelecktheit mit einer so überzeugenden Komik malte, daß alles -in Gelächter ausbrach. - -»'n Aap is hei!« wiederholte der alte Buddenbrook kichernd. Herr -Hoffstede aber war außer sich vor Entzücken. - -»Charmant!« rief er. »Unübertrefflich! Man muß Marcellus Stengel kennen! -Akkurat so! Nein, das ist gar zu köstlich!« - -Thomas, dem solche Begabung abging, stand neben seinem jüngeren Bruder -und lachte neidlos und herzlich. Seine Zähne waren nicht besonders -schön, sondern klein und gelblich. Aber seine Nase war auffallend fein -geschnitten, und er ähnelte in den Augen und in der Gesichtsform stark -seinem Großvater. - -Man hatte zum Teil auf den Stühlen und dem Sofa Platz genommen, man -plauderte mit den Kindern, sprach über die frühe Kälte, das Haus ... -Herr Hoffstede bewunderte am Sekretär ein prachtvolles Tintenfaß aus -Sevres-Porzellan in Gestalt eines schwarzgefleckten Jagdhundes. Doktor -Grabow aber, ein Mann vom Alter des Konsuls, zwischen dessen spärlichem -Backenbart ein langes, gutes und mildes Gesicht lächelte, betrachtete -die Kuchen, Korinthenbrote und verschiedenartigen gefüllten Salzfäßchen, -die auf dem Tische zur Schau gestellt waren. Es war das »Salz und Brot«, -das der Familie von Verwandten und Freunden zum Wohnungswechsel -übersandt worden war. Da man aber sehen sollte, daß die Gabe nicht aus -geringen Häusern komme, bestand das Brot in süßem, gewürztem und -schwerem Gebäck und war das Salz von massivem Golde umschlossen. - -»Ich werde wohl zu tun bekommen«, sagte der Doktor, indem er auf die -Süßigkeiten wies und den Kindern drohte. Dann hob er mit wiegendem Kopf -ein gediegenes Gerät für Salz, Pfeffer und Senf empor. - -»Von Lebrecht Kröger«, sagte M. Buddenbrook schmunzelnd. »Immer koulant, -mein lieber Herr Verwandter. Ich habe ihm dergleichen nicht spendiert, -als er sich sein Gartenhaus vorm Burgtor gebaut hatte. Aber so war er -immer ... nobel! spendabel! ein _à la mode_-Kavalier ...« - -Mehrmals hatte die Glocke durchs ganze Haus gegellt. Pastor Wunderlich -langte an, ein untersetzter alter Herr in langem, schwarzem Rock, mit -gepudertem Haar und einem weißen, behaglich lustigen Gesicht, in dem ein -Paar grauer, munterer Augen blinzelten. Er war seit vielen Jahren Witwer -und rechnete sich zu den Junggesellen aus der alten Zeit, wie der lange -Makler, Herr Grätjens, der mit ihm kam und beständig eine seiner hageren -Hände nach Art eines Fernrohrs zusammengerollt vors Auge hielt, als -prüfe er ein Gemälde; er war ein allgemein anerkannter Kunstkenner. - -Auch Senator Doktor Langhals nebst Frau kamen an, langjährige Freunde -des Hauses, -- nicht zu vergessen den Weinhändler Köppen mit dem großen, -dunkelroten Gesicht, das zwischen den hochgepolsterten Ärmeln saß, und -seine gleichfalls so sehr beleibte Gattin ... - -Es war schon nach halb fünf Uhr, als schließlich die Krögers eintrafen, -die Alten sowohl wie ihre Kinder, Konsul Krögers mit ihren Söhnen Jakob -und Jürgen, die im Alter von Tom und Christian standen. Und fast -gleichzeitig mit ihnen kamen auch die Eltern der Konsulin Kröger, -Holzgroßhändler Oeverdieck nebst Frau, ein altes, zärtliches Ehepaar, -das sich vor aller Ohren mit den bräutlichsten Kosenamen zu benennen -pflegte. - -»Feine Leute kommen spät«, sagte Konsul Buddenbrook und küßte seiner -Schwiegermutter die Hand. - -»Öwer denn ook gliek düchtig!« und Johann Buddenbrook machte eine weite -Armbewegung über die Krögersche Verwandtschaft hin, indem er dem Alten -die Hand schüttelte ... - -Lebrecht Kröger, der _à la mode_-Kavalier, eine große, distinguierte -Erscheinung, trug noch leicht gepudertes Haar, war aber modisch -gekleidet. An seiner Sammetweste blitzten zwei Reihen von -Edelsteinknöpfen. Justus, sein Sohn, mit kleinem Backenbart und spitz -emporgedrehtem Schnurrbart, ähnelte, was Figur und Benehmen anbetraf, -stark seinem Vater; auch über die nämlichen runden und eleganten -Handbewegungen verfügte er. - -Man setzte sich gar nicht erst, sondern stand, in Erwartung der -Hauptsache, in einem vorläufigen und nachlässigen Gespräch beieinander. -Und Johann Buddenbrook, der Ältere, bot auch schon Madame Köppen seinen -Arm, indem er mit vernehmlicher Stimme sagte: - -»Na, wenn wir alle Appetit haben, _mesdames et messieurs_ ...« - -Mamsell Jungmann und das Folgmädchen hatten die weiße Flügeltür zum -Speisesaal geöffnet, und langsam, in zuversichtlicher Gemächlichkeit, -bewegte sich die Gesellschaft hinüber; man konnte eines nahrhaften -Bissens gewärtig sein bei Buddenbrooks ... - - -Drittes Kapitel - -Der jüngere Hausherr hatte, als der allgemeine Aufbruch begann, mit der -Hand nach der linken Brustseite gegriffen, wo ein Papier knisterte, das -gesellschaftliche Lächeln war plötzlich von seinem Gesicht verschwunden, -um einem gespannten und besorgten Ausdruck Platz zu machen, und an -seinen Schläfen spielten, als ob er die Zähne aufeinander bisse, ein -paar Muskeln. Nur zum Schein machte er einige Schritte dem Speisesaale -zu, dann aber hielt er sich zurück und suchte mit den Augen seine -Mutter, die als eine der letzten, an der Seite Pastor Wunderlichs, die -Schwelle überschreiten wollte. - -»Pardon, lieber Herr Pastor ... Auf zwei Worte, Mama!« Und während der -Pastor ihm munter zunickte, nötigte Konsul Buddenbrook die alte Dame ins -Landschaftszimmer zurück und zum Fenster. - -»Es ist, um kurz zu sein, ein Brief von Gotthold gekommen«, sagte er -rasch und leise, indem er in ihre fragenden, dunklen Augen sah und das -gefaltete und versiegelte Papier aus der Tasche zog. »Das ist seine -Handschrift ... Es ist das dritte Schreiben, und nur das erste hat Papa -ihm beantwortet ... Was machen? Es ist schon um zwei Uhr angekommen, und -ich hätte es dem Vater längst einhändigen müssen, aber sollte ich ihm -heute die Stimmung verderben? Was sagen Sie? Es ist immer noch Zeit, ihn -herauszubitten ...« - -»Nein, du hast recht, Jean, warte damit!« sagte Madame Buddenbrook und -erfaßte nach ihrer Gewohnheit mit einer schnellen Bewegung den Arm ihres -Sohnes. »Was soll darin stehen!« fügte sie bekümmert hinzu. »Er gibt -nicht nach, der Junge. Er kapriziert sich auf diese Entschädigungssumme -für den Anteil am Hause ... Nein, nein, Jean, noch nicht jetzt ... Heute -abend vielleicht, vorm Zubettegehen ...« - -»Was tun?« wiederholte der Konsul, indem er den gesenkten Kopf -schüttelte. »Ich selbst habe Papa oft genug bitten wollen, nachzugeben -... Es soll nicht aussehen, als ob ich, der Stiefbruder, mich bei den -Eltern eingenistet hätte und gegen Gotthold intrigierte ... auch dem -Vater gegenüber muß ich den Anschein dieser Rolle vermeiden. Aber wenn -ich ehrlich sein soll ... ich bin schließlich Associé. Und dann bezahlen -Bethsy und ich vorläufig eine ganz normale Miete für den zweiten Stock -... Was meine Schwester in Frankfurt betrifft, nun, so ist die Sache -arrangiert. Ihr Mann bekommt schon jetzt, bei Papas Lebzeiten, eine -Abstandssumme, ein Viertel bloß von der Hauskaufsumme ... Das ist ein -vorteilhaftes Geschäft, das Papa sehr glatt und gut erledigt hat, und -das im Sinne der Firma höchst erfreulich ist. Und wenn Papa sich -Gotthold gegenüber so ganz abweisend verhält, so ist das ...« - -»Nein, Unsinn, Jean, dein Verhältnis zur Sache ist doch wohl klar. Aber -Gotthold glaubt, daß ich, seine Stiefmutter, nur für meine eigenen -Kinder sorge und ihm seinen Vater geflissentlich entfremde. Das ist das -Traurige ...« - -»Aber es ist seine Schuld!« rief der Konsul beinahe laut und mäßigte -dann seine Stimme mit einem Blick nach dem Speisesaal. »Es ist seine -Schuld, dies traurige Verhältnis! Urteilen Sie selbst! Warum konnte er -nicht vernünftig sein! Warum mußte er diese Demoiselle Stüwing heiraten -und den ... Laden ...« Der Konsul lachte ärgerlich und verlegen bei -diesem Worte. »Es ist eine Schwäche, Vaters Widerwille gegen den Laden; -aber Gotthold hätte diese kleine Eitelkeit respektieren müssen ...« - -»Ach, Jean, das beste wäre, Papa gäbe nach!« - -»Aber kann ich denn dazu raten?« flüsterte der Konsul mit einer erregten -Handbewegung nach der Stirn. »Ich bin persönlich interessiert, und -deshalb müßte ich sagen: Vater, bezahle. Aber ich bin auch Associé, ich -habe die Interessen der Firma zu vertreten, und wenn Papa nicht glaubt, -einem ungehorsamen und rebellischen Sohn gegenüber die Verpflichtung zu -haben, dem Betriebskapital die Summe zu entziehen ... Es handelt sich um -mehr als elftausend Kuranttaler. Das ist gutes Geld ... Nein, nein, ich -kann nicht zuraten ... aber auch nicht abraten. Ich will nichts davon -wissen. Nur die Szene mit Papa ist mir _désagréable_ ...« - -»Abends spät, Jean. Komm nun, man wartet ...« - -Der Konsul barg das Papier in der Brusttasche, bot seiner Mutter den -Arm, und nebeneinander überschritten sie die Schwelle zum -hellerleuchteten Speisesaal, wo die Gesellschaft mit der Placierung um -die lange Tafel soeben fertiggeworden war. - -Aus dem himmelblauen Hintergrund der Tapeten traten zwischen schlanken -Säulen weiße Götterbilder fast plastisch hervor. Die schweren roten -Fenstervorhänge waren geschlossen, und in jedem Winkel des Zimmers -brannten auf einem hohen, vergoldeten Kandelaber acht Kerzen, abgesehen -von denen, die in silbernen Armleuchtern auf der Tafel standen. Über -dem massigen Büfett, dem Landschaftszimmer gegenüber, hing ein -umfangreiches Gemälde, ein italienischer Golf, dessen blaudunstiger Ton -in dieser Beleuchtung außerordentlich wirksam war. Mächtige, -steiflehnige Sofas in rotem Damast standen an den Wänden. - -Es war jede Spur von Besorgnis und Unruhe aus dem Gesicht Madame -Buddenbrooks verschwunden, als sie sich, zwischen dem alten Kröger, der -an der Fensterseite präsidierte, und Pastor Wunderlich niederließ. - -»_Bon appétit!_« sagte sie mit ihrem kurzen, raschen, herzlichen -Kopfnicken, indem sie einen schnellen Blick über die ganze Tafel bis zu -den Kindern hinuntergleiten ließ ... - - -Viertes Kapitel - -»Wie gesagt, alle Achtung, Buddenbrook!« übertönte die wuchtige Stimme -des Herrn Köppen das allgemeine Gespräch, als das Folgmädchen mit den -nackten, roten Armen, dem dicken, gestreiften Rock, unter der kleinen -weißen Mütze auf dem Hinterkopf, unter Beihilfe Mamsell Jungmanns und -des Mädchens der Konsulin von oben, die heiße Kräutersuppe nebst -geröstetem Brot serviert hatte und man anfing, behutsam zu löffeln. - -»Alle Achtung! Diese Weitläufigkeit, diese Noblesse ... ich muß sagen, -hier läßt sich leben, muß ich sagen ...« Herr Köppen hatte bei den -früheren Besitzern des Hauses nicht verkehrt; er war noch nicht lange -reich, stammte nicht gerade aus einer Patrizierfamilie und konnte sich -einiger Dialektschwächen, wie die Wiederholung von »muß ich sagen«, -leider noch nicht entwöhnen. Außerdem sagte er »Achung« statt »Achtung«. - -»Hat auch gar kein Geld gekostet«, bemerkte trocken Herr Grätjens, der -es wissen mußte, und betrachtete durch die hohle Hand eingehend den -Golf. - -Man hatte so weit wie möglich bunte Reihe gemacht und die Kette der -Verwandten durch Hausfreunde unterbrochen. Streng aber war dies nicht -durchzuführen gewesen, und die alten Oeverdiecks saßen einander wie -gewöhnlich fast auf dem Schoße, sich innig zunickend. Der alte Kröger -aber thronte hoch und gerade zwischen der Senatorin Langhals und Madame -Antoinette und verteilte seine Handbewegungen und seine reservierten -Scherze an die beiden Damen. - -»Wann ist das Haus noch gebaut worden?« fragte Herr Hoffstede schräg -über den Tisch hinüber den alten Buddenbrook, der sich in jovialem und -etwas spöttischem Tone mit Madame Köppen unterhielt. - -»_Anno_ ... warte mal ... Um 1680, wenn ich nicht irre. Mein Sohn weiß -übrigens besser mit solchen Daten Bescheid ...« - -»Zweiundachtzig«, bestätigte, sich vorbeugend, der Konsul, der weiter -unten, ohne eine Tischdame, neben Senator Langhals seinen Platz hatte. -»1682, im Winter, ist es fertig geworden. Mit Ratenkamp & Komp. fing es -damals an, aufs glänzendste bergauf zu gehen ... Traurig, dieses Sinken -der Firma in den letzten zwanzig Jahren ...« - -Ein allgemeiner Stillstand des Gespräches trat ein und dauerte eine -halbe Minute. Man blickte in seinen Teller und gedachte dieser ehemals -so glänzenden Familie, die das Haus erbaut und bewohnt hatte und die -verarmt, heruntergekommen, davongezogen war ... - -»Tja, traurig«, sagte der Makler Grätjens; »wenn man bedenkt, welcher -Wahnsinn den Ruin herbeiführte ... Wenn Dietrich Ratenkamp damals nicht -diesen Geelmaack zum Kompagnon genommen hätte! Ich habe, weiß Gott, die -Hände über dem Kopf zusammengeschlagen, als der anfing zu wirtschaften. -Ich weiß es aus bester Quelle, meine Herrschaften, wie greulich der -hinter Ratenkamps Rücken spekuliert und Wechsel hier und Akzepte dort -auf Namen der Firma gegeben hat ... Schließlich war es aus ... Da waren -die Banken mißtrauisch, da fehlte die Deckung ... Sie haben keine -Vorstellung ... Wer hat auch nur das Lager kontrolliert? Geelmaack -vielleicht? Sie haben da wie die Ratten gehaust, jahraus, jahrein! Aber -Ratenkamp kümmerte sich um nichts ...« - -»Er war wie gelähmt«, sagte der Konsul. Sein Gesicht hatte einen -düsteren und verschlossenen Ausdruck angenommen. Er bewegte, -vornübergebeugt, den Löffel in seiner Suppe und ließ dann und wann -einen kurzen Blick seiner kleinen, runden, tiefliegenden Augen zum -oberen Tischende hinaufschweifen. - -»Er ging wie unter einem Drucke einher, und ich glaube, man kann diesen -Druck begreifen. Was veranlaßte ihn, sich mit Geelmaack zu verbinden, -der bitterwenig Kapital hinzubrachte, und dem niemand den besten Leumund -machte? Er muß das Bedürfnis empfunden haben, einen Teil der furchtbaren -Verantwortlichkeit auf irgend jemanden abzuwälzen, weil er fühlte, daß -es unaufhaltsam zu Ende ging ... Diese Firma hatte abgewirtschaftet, -diese alte Familie war _passée_. Wilhelm Geelmaack hat sicherlich nur -den letzten Anstoß zum Ruin gegeben ...« - -»Sie sind also der Ansicht, werter Herr Konsul«, sagte Pastor Wunderlich -mit bedächtigem Lächeln und schenkte seiner Dame und sich selbst Rotwein -ins Glas, »daß auch ohne den Hinzutritt des Geelmaack und seines wilden -Gebarens alles gekommen wäre, wie es gekommen ist?« - -»Das wohl nicht«, sagte der Konsul gedankenvoll und ohne sich an eine -bestimmte Person zu wenden. »Aber ich glaube, daß Dietrich Ratenkamp -sich notwendig und unvermeidlich mit Geelmaack verbinden mußte, damit -das Schicksal erfüllt würde ... Er muß unter dem Druck einer -unerbittlichen Notwendigkeit gehandelt haben ... Ach, ich bin überzeugt, -daß er das Treiben seines Associés halb und halb gekannt hat, daß er -auch über die Zustände in seinem Lager nicht so vollständig unwissend -war. Aber er war erstarrt ...« - -»Na, _assez_, Jean«, sagte der alte Buddenbrook und legte seinen Löffel -aus der Hand. »Das ist so eine von deinen _idées_ ...« - -Der Konsul hob mit einem zerstreuten Lächeln sein Glas seinem Vater -entgegen. Lebrecht Kröger aber sprach: - -»Nein, halten wir es nun mit der fröhlichen Gegenwart!« - -Er faßte dabei vorsichtig und elegant den Hals seiner Weißwein-Bouteille, -auf deren Pfropfen ein kleiner silberner Hirsch stand, legte sie ein -wenig auf die Seite und prüfte aufmerksam die Etikette. »C. F. Köppen«, -las er und nickte dem Weinhändler zu; »ach ja, was wären wir ohne Sie!« - -Die Meißener Teller mit Goldrand wurden gewechselt, wobei Madame -Antoinette die Bewegungen der Mädchen scharf beobachtete, und Mamsell -Jungmann rief Anordnungen in den Schalltrichter des Sprachrohres hinein, -das den Eßsaal mit der Küche verband. Es wurde der Fisch herumgereicht, -und während Pastor Wunderlich sich mit Vorsicht bediente, sagte er: - -»Diese fröhliche Gegenwart ist immerhin nicht so ganz selbstverständlich. -Die jungen Leute, die sich hier jetzt mit uns Alten freuen, denken wohl -nicht daran, daß es jemals anders gewesen sein könnte ... Ich darf -sagen, daß ich an den Schicksalen unserer Buddenbrooks nicht selten -persönlichen Anteil genommen habe ... Immer wenn ich diese Dinge vor -Augen habe« -- und er wandte sich an Madame Antoinette, indem er einen -der schweren silbernen Löffel vom Tische nahm --, »muß ich denken, ob -sie nicht zu den Stücken gehören, die _anno_ sechs unser Freund, der -Philosoph Lenoir, Sergeant Seiner Majestät des Kaisers Napoleon, in -Händen hatte ... und erinnere mich unserer Begegnung in der Alfstraße, -Madame ...« - -Madame Buddenbrook blickte mit einem halb verlegenen, halb -erinnerungsschweren Lächeln vor sich nieder. Tom und Tony, dort unten, -die keinen Fisch essen mochten und dem Gespräch der großen Leute -aufmerksam gefolgt waren, riefen beinahe einstimmig herauf: »Ach ja, -erzählen Sie, Großmama!« Aber der Pastor, der wußte, daß sie es nicht -liebte, von diesem für sie ein wenig peinlichen Vorfall selbst zu -berichten, begann statt ihrer noch einmal mit der alten kleinen -Geschichte, auf welche die Kinder gern zum hundertsten Male gehorcht -hätten, und die vielleicht einem oder dem anderen noch unbekannt war ... - -»Kurz und gut, man figuriere sich: Es ist ein Novembernachmittag, kalt -und regnicht, daß Gott erbarm', ich komme von einem Amtsgeschäft die -Alfstraße hinauf und denke der schlimmen Zeiten. Fürst Blücher war fort, -die Franzosen waren in der Stadt, aber von der herrschenden Erregung -merkte man wenig. Die Straßen lagen still, die Leute saßen in ihren -Häusern und hüteten sich. Schlachtermeister Prahl, der mit den Händen in -den Hosentaschen vor seiner Tür gestanden und mit seiner dröhnendsten -Stimme gesagt hatte: `Dat is je denn doch woll zu arg, is dat je denn -doch woll --!´ war einfach, bautz, vor den Kopf geknallt worden ... -Nun, ich denke: Du willst einmal zu Buddenbrooks hineinsehen, ein -Zuspruch könnte willkommen sein; der Mann liegt mit der Kopfrose, und -Madame wird mit der Einquartierung zu schaffen haben.« - -»Da, im nämlichen Moment, wen sehe ich mir entgegenkommen? Unsere -allverehrte Madame Buddenbrook. Allein in welcher Verfassung? Sie eilt -ohne Hut durch den Regen, sie hat kaum einen Schal um die Schultern -geworfen, sie stürzt mehr als sie geht, und ihre _coiffure_ ist eine -komplette Wirrnis ... Nein, das ist wahr, Madame! es war kaum noch die -Rede von einer _coiffure_.« - -»`Welch angenehme _surprise_!´ sage ich und erlaube mir, sie, die mich -gar nicht sieht, am Ärmel zu halten, denn mir schwant nichts Gutes ... -`Wohin doch so schnell, meine Liebe?´ Sie bemerkt mich, sie blickt mich -an, sie stößt hervor: `Sind Sie's ... leben Sie wohl! Alles ist zu Ende! -Ich gehe hinunter in die Trave!´« - -»`Behüte!´ sage ich und fühle, wie ich weiß werde. `Das ist der Ort -nicht für Sie, meine Liebe! Was ist aber passiert?´ Und ich halte sie so -fest, als der Respekt es zuläßt. `Was passiert ist?´ ruft sie und -zittert. `Sie sind über dem Silberzeug, Wunderlich! Das ist passiert! -Und Jean liegt mit der Kopfrose und kann mir nicht helfen! Und er könnte -auch nicht helfen, wäre er auf den Beinen! Sie stehlen meine Löffel, -meine silbernen Löffel, das ist passiert, Wunderlich, und ich gehe in -die Trave!´« - -»Nun, ich halte unsere Freundin, ich sage was man sagt in solchen -Fällen, `Courage´, sage ich, `Liebste!´ und `Alles wird gut werden!´ und -`Wir wollen reden mit den Leuten, fassen Sie sich, ich beschwöre Sie, -und gehen wir!´ Und ich führe sie die Straße hinauf in ihr Haus. Im -Eßzimmer droben finden wir die Miliz, wie Madame sie verlassen, an die -zwanzig Mann hoch, die sich mit der großen Truhe abgeben, wo das -Silberzeug liegt.« - -»`Mit wem von Ihnen kann ich Rücksprache nehmen´, frage ich höflich, -`meine Herren?´ Nun, man fängt an zu lachen und ruft: `Mit uns allen, -Papa!´ Dann aber tritt einer vor und präsentiert sich, ein Mensch, der -lang ist wie ein Baum, mit einem schwarz gewichsten Schnauzbart und -großen roten Händen, die aus den betreßten Aufschlägen heraussehen. -`Lenoir´, sagt er und salutiert mit der Linken, denn in der Rechten -hält er ein Bündel von fünf oder sechs silbernen Löffeln, `Lenoir, -Sergeant. Was wünscht der Herr?´« - -»`Herr Offizier!´ sage ich und ziele auf den _point d'honneur_. `Sollte -die Beschäftigung mit diesen Dingen sich mit Ihrer glänzenden Charge -vereinbaren?... Die Stadt hat sich dem Kaiser nicht verschlossen ...´ -- -`Was wollen Sie?´ antwortet er. `Das ist der Krieg! Die Leute benötigen -dergleichen Geschirr ...´« - -»`Sie sollten Rücksicht nehmen´, unterbrach ich ihn, denn mir kommt ein -Gedanke. `Diese Dame´, sage ich, denn was sagt man nicht in solcher -Lage, `die Herrin des Hauses, sie ist nicht etwa eine Deutsche, sie ist -beinahe Ihre Landsmännin, sie ist eine Französin ...´ -- `Wie, eine -Französin?´ wiederholt er. Und was glauben Sie, daß dieser lange -Haudegen hinzufügt? -- `Eine Emigrantin also?´ sagt er. `Aber dann ist -sie eine Feindin der Philosophie!´« - -»Ich bin baff, aber ich verschlucke mein Lachen. `Sie sind´, sage ich, -`ein Mann von Kopf, wie ich sehe. Ich wiederhole, daß es mir Ihrer nicht -würdig scheint, sich mit diesen Dingen zu befassen!´ -- Er schweigt -einen Augenblick; dann aber, plötzlich, wird er rot, er wirft seine -sechs Löffel in die Truhe und ruft: `Aber wer sagt Ihnen denn, daß ich -etwas anderes mit diesen Dingen beabsichtigte, als sie ein wenig zu -betrachten?! Hübsche Sachen, das! Wenn einer oder der andere der Leute -ein Stück als Souvenir mit sich nehmen sollte ...´« - -»Nun, sie haben immerhin noch genug Souvenirs mit sich genommen, da half -keine Berufung auf menschliche oder göttliche Gerechtigkeit ... Sie -kannten wohl keinen anderen Gott, als diesen fürchterlichen kleinen -Menschen ...« - - -Fünftes Kapitel - -»Sie haben ihn gesehen, Herr Pastor?« -- - -Die Teller wurden aufs neue gewechselt. Ein kolossaler, ziegelroter, -panierter Schinken erschien, geräuchert, gekocht, nebst brauner, -säuerlicher Chalottensauce, und solchen Mengen von Gemüsen, daß alle -aus einer einzigen Schüssel sich hätten sättigen können. Lebrecht Kröger -übernahm das Tranchieren. Die Ellenbogen in legerer Weise erhoben, die -langen Zeigefinger gerade auf den Rücken von Messer und Gabel -ausgestreckt, schnitt er mit Bedacht die saftigen Stücke hinunter. Auch -das Meisterwerk der Konsulin Buddenbrook, der »Russische Topf«, ein -prickelnd und spirituös schmeckendes Gemisch konservierter Früchte, -wurde gereicht. -- - -Nein, Pastor Wunderlich bedauerte, Bonaparte niemals zu Gesichte -bekommen zu haben. Der alte Buddenbrook aber sowohl wie Jean Jacques -Hoffstede hatten ihn von Angesicht zu Angesicht gesehen; ersterer zu -Paris, unmittelbar vor der russischen Kampagne, gelegentlich einer -Parade im Schloßhofe der Tuilerien, letzterer zu Danzig ... - -»Gott, nein, er sah nicht gemütlich aus«, sagte er, indem er einen -Bissen von Schinken, Rosenkohl und Kartoffel, den er auf seiner Gabel -komponiert, mit erhobenen Brauen in den Mund schob. »Übrigens soll er -sich ganz heiter benommen haben, in Danzig. Man erzählte sich damals -einen Scherz ... Er hasardierte den ganzen Tag mit den Deutschen, und -zwar nicht eben harmlos, abends aber spielte er mit seinen Generälen. -`_N'est-ce pas, Rapp_´, sagte er, und griff eine Handvoll Gold vom -Tische, `_les Allemands aiment beaucoup ces petits Napoléons?_´ -- -`_Oui, Sire, plus que le Grand!_´ antwortete Rapp ...« - -In der allgemeinen Heiterkeit, die laut wurde -- denn Hoffstede hatte -die Anekdote hübsch erzählt und sogar ein wenig das Mienenspiel des -Kaisers markiert --, sagte der alte Buddenbrook: - -»Na, ungescherzt, allen Respekt übrigens vor seiner persönlichen -Großheit ... Was für eine Natur!« - -Der Konsul schüttelte ernsthaft den Kopf. - -»Nein, nein, wir Jüngeren verstehen nicht mehr die Verehrungswürdigkeit -des Mannes, der den Herzog von Enghien ermordete, der in Ägypten die -achthundert Gefangenen niedermetzelte ...« - -»Das alles ist möglicherweise übertrieben und gefälscht«, sagte Pastor -Wunderlich. »Der Herzog mag ein leichtsinniger und aufrührerischer Herr -gewesen sein, und was die Gefangenen betrifft, so war ihre Exekution -wahrscheinlich der wohlerwogene und notwendige Beschluß eines korrekten -Kriegsrates ...« Und er erzählte von einem Buche, das vor einigen Jahren -erschienen war, und das er gelesen hatte, das Werk eines Sekretärs des -Kaisers, das volle Aufmerksamkeit verdiene ... - -»Gleichviel«, beharrte der Konsul, indem er eine Kerze putzte, die im -Armleuchter vor ihm flackerte. »Ich begreife es nicht, ich begreife -nicht die Bewunderung für diesen Unmenschen! Als christlicher Mann, als -Mensch von religiösem Empfinden finde ich in meinem Herzen keinen Raum -für ein solches Gefühl.« - -Sein Gesicht hatte einen stillen und schwärmerischen Ausdruck -angenommen, ja, er hatte sogar den Kopf ein wenig auf die Seite gelegt --- während es wahrhaftig aussah, als ob sein Vater und Pastor Wunderlich -einander ganz leise zulächelten. - -»Ja, ja«, schmunzelte Johann Buddenbrook, »aber die kleinen Napoléons -waren nicht übel, was? Mein Sohn schwärmt mehr für Louis Philipp«, fügte -er hinzu. - -»Schwärmt?« wiederholte Jean Jacques Hoffstede ein bißchen mokant ... -»Eine kuriose Zusammenstellung! Philipp Egalité und schwärmen ...« - -»Nun, mich dünkt, daß wir von der Juli-Monarchie bei Gott eine Menge zu -lernen haben ...« Der Konsul sprach ernst und eifrig. »Das freundliche -und hilfreiche Verhältnis des französischen Konstitutionalismus zu den -neuen praktischen Idealen und Interessen der Zeit ... ist etwas so -überaus Dankenswertes ...« - -»Praktische Ideale ... na, ja ...« Der alte Buddenbrook spielte während -einer Pause, die er seinen Kinnladen gönnte, mit seiner goldenen Dose. -»Praktische Ideale ... ne, ich bin da gar nich für!« Er verfiel vor -Verdruß in den Dialekt. »Da schießen nun die gewerblichen Anstalten und -die technischen Anstalten und die Handelsschulen aus der Erde, und das -Gymnasium und die klassische Bildung sind plötzlich Bêtisen, und alle -Welt denkt an nichts, als Bergwerke ... und Industrie ... und -Geldverdienen ... Brav, das alles, höchst brav! Aber ein bißchen -stüpide, von der anderen Seite, so auf die Dauer -- wie? Ich weiß nicht, -warum es mir ein Affront ist ... ich habe nichts gesagt, Jean ... die -Juli-Monarchie ist eine gute Sache ...« - -Senator Langhals aber sowohl wie Grätjens und Köppen standen dem Konsul -zur Seite ... Ja, wahrhaftig, vor der französischen Regierung und den -gleichartigen Bestrebungen in Deutschland müsse man die größte Achtung -haben ... Herr Köppen sagte wieder »Achung«. -- Er war noch viel röter -geworden während des Speisens und schnob vernehmlich; Pastor Wunderlichs -Gesicht aber blieb weiß, fein und aufgeweckt, obgleich er in aller -Behaglichkeit ein Glas nach dem anderen trank. - -Die Kerzen brannten langsam, langsam hinunter und ließen dann und wann, -wenn ihre Flammen im Luftzuge zur Seite flackerten, einen feinen -Wachsgeruch über die Tafel hinwehen. - -Man saß auf hochlehnigen, schweren Stühlen, speiste mit schwerem -Silbergerät schwere, gute Sachen, trank schwere, gute Weine dazu und -sagte seine Meinung. Man war bald bei den Geschäften und verfiel -unwillkürlich mehr und mehr dabei in den Dialekt, in diese behaglich -schwerfällige Ausdrucksweise, die kaufmännische Kürze sowohl wie -wohlhabende Nachlässigkeit an sich zu haben schien, und die hie und da -mit gutmütiger Selbstironie übertrieben wurde. Man sagte nicht: »an der -Börse«, man sagte ganz einfach: »an Börse« ..., wobei man zum Überfluß -das r wie ein kurzes ä aussprach und ein wohlgefälliges Gesicht dazu -machte. - -Die Damen waren dem Disput nicht lange gefolgt. Madame Kröger führte -ihnen das Wort, indem sie in der appetitlichsten Art die beste Manier -auseinandersetzte, Karpfen in Rotwein zu kochen ... »Wenn sie in -ordentliche Stücken zerschnitten sind, Liebe, dann mit Zwiebeln und -Nelken und Zwieback in die Kasserolle, und dann kriegen Sie sie mit -etwas Zucker und einem Löffel Butter zu Feuer ... Aber nicht waschen, -Liebste, alles Blut mitnehmen, um Gottes willen ...« - -Der alte Kröger ließ die angenehmsten Scherze einfließen. Konsul Justus, -sein Sohn, aber, der neben Doktor Grabow weiter unten in der Nähe der -Kinder saß, hatte mit Mamsell Jungmann ein neckisches Gespräch -angeknüpft; sie kniff ihre braunen Augen zusammen und hielt nach ihrer -Gewohnheit Messer und Gabel gerade empor, indem sie sie leicht hin und -her bewegte. Selbst Oeverdiecks waren ganz laut und lebendig geworden. -Die alte Konsulin hatte ein neues Kosewort für ihren Gatten erfunden: -»Du gutes Schnuckeltier!« sagte sie und schüttelte ihre Haube vor -Herzlichkeit. - -Das Gespräch floß in einen Gegenstand zusammen, als Jean Jacques -Hoffstede auf sein Lieblingsthema zu sprechen kam, auf die italienische -Reise, die er vor fünfzehn Jahren mit einem reichen Hamburger Verwandten -gemacht hatte. Er erzählte von Venedig, Rom und dem Vesuv, er sprach von -der Villa Borghese, wo der verstorbene Goethe einen Teil seines Faust -geschrieben habe, er schwärmte von Renaissance-Brunnen, die Kühlung -spendeten, von wohlbeschnittenen Alleen, in denen es sich so angenehm -lustwandeln lasse, und jemand erwähnte des großen, verwilderten Gartens, -den Buddenbrooks gleich hinter dem Burgtore besaßen ... - -»Ja, meiner Treu!« sagte der Alte. »Ich ärgere mich noch immer, daß ich -mich seinerzeit nicht resolvieren konnte, ihn ein bißchen menschlich -herrichten zu lassen! Ich bin kürzlich mal wieder hindurch gegangen -- -es ist eine Schande, dieser Urwald! Welch nett Besitztum, wenn das Gras -gepflegt, die Bäume hübsch kegel- und würfelförmig beschnitten -wären ...« - -Der Konsul aber protestierte mit Eifer. - -»Um Gottes willen, Papa --! Ich ergehe mich Sommers dort gern im -Gestrüpp; aber alles wäre mir verdorben, wenn die schöne, freie Natur so -kläglich zusammengeschnitten wäre ...« - -»Aber wenn die freie Natur doch mir gehört, habe ich da zum Kuckuck -nicht das Recht, sie nach meinem Belieben herzurichten ...« - -»Ach Vater, wenn ich dort im hohen Grase unter dem wuchernden Gebüsch -liege, ist es mir eher, als gehörte ich der Natur und als hätte ich -nicht das mindeste Recht über sie ...« - -»Krischan, freet mi nich tau veel«, rief plötzlich der alte Buddenbrook, -»Thilda, der schadt es nichts ... packt ein wie söben Drescher, die -Dirn ...« - -Und wahrhaftig, es war zum Erstaunen, welche Fähigkeiten dieses stille, -magere Kind mit dem langen, ältlichen Gesicht beim Essen entwickelte. -Sie hatte auf die Frage, ob sie zum zweiten Male Suppe wünsche, gedehnt -und demütig geantwortet: »J--a-- bit--te!« Sie hatte sich vom Fisch wie -vom Schinken zweimal je zwei der größten Stücke nebst starken Haufen -von Zutaten gewählt, sorgsam und kurzsichtig über den Teller gebeugt, -und sie verzehrte alles, ohne Überhastung, still und in großen Bissen. -Auf die Worte des alten Hausherrn antwortete sie nur langgezogen, -freundlich, verwundert und einfältig: »Gott -- On--k--el--?« Sie ließ -sich nicht einschüchtern, sie aß, ob es auch nicht anschlug und ob man -sie verspottete, mit dem instinktmäßig ausbeutenden Appetit der armen -Verwandten am reichen Freitische, lächelte unempfindlich und bedeckte -ihren Teller mit guten Dingen, geduldig, zäh, hungrig und mager. - - -Sechstes Kapitel - -Nun kam, in zwei großen Kristallschüsseln, der »Plettenpudding«, ein -schichtweises Gemisch aus Makronen, Himbeeren, Biskuits und Eiercreme; -am unteren Tischende aber begann es aufzuflammen, denn die Kinder hatten -ihren Lieblings-Nachtisch, den brennenden Plumpudding bekommen. - -»Thomas, mein Sohn, sei mal so gut«, sprach Johann Buddenbrook und zog -sein großes Schlüsselbund aus der Beinkleidtasche. »Im zweiten Keller -rechts, das zweite Fach, hinter dem roten Bordeaux, zwei Bouteillen, -du?« Und Thomas, der sich auf solche Aufträge verstand, lief fort und -kam wieder mit den ganz verstaubten und umsponnenen Flaschen. Kaum aber -war aus dieser unscheinbaren Hülle der goldgelbe, traubensüße alte -Malvasier in die kleinen Dessertweingläser geflossen, als der Augenblick -gekommen war, da Pastor Wunderlich sich erhob und, während das Gespräch -verstummte, das Glas in der Hand, in angenehmen Wendungen zu toasten -begann. Er sprach, den Kopf ein wenig zur Seite geneigt, ein feines und -spaßhaftes Lächeln auf seinem weißen Gesicht und die freie Hand in -zierlichen kleinen Gesten bewegend, in dem freien und behaglichen -Plauderton, den er auch auf der Kanzel innezuhalten liebte ... »Und -wohlan, so lassen Sie sich denn belieben, meine wackeren Freunde, ein -Glas dieses artigen Tropfens mit mir zu leeren auf die Wohlfahrt unserer -vielgeehrten Wirte in ihrem neuen, so prächtigen Heim, -- auf die -Wohlfahrt der Familie Buddenbrook, der anwesenden sowohl wie der -abwesenden Mitglieder ... vivant hoch!« - -»Die abwesenden Mitglieder?« dachte der Konsul, während er sich vor den -Gläsern verbeugte, die man ihm entgegenhob. »Sind damit nur die in -Frankfurt und vielleicht die Duchamps in Hamburg gemeint, oder hat der -alte Wunderlich seine Hintergedanken ...?« Er stand auf, um sein Glas an -das seines Vaters klingen zu lassen, indem er ihm herzlich in die Augen -blickte. - -Nun aber kam der Makler Grätjens von seinem Stuhle empor, und das nahm -Zeit in Anspruch; als er aber ein Ende genommen hatte, da widmete er mit -seiner etwas kreischenden Stimme ein Glas der Firma Johann Buddenbrook -und ihrem ferneren Wachsen, Blühen und Gedeihen, zur Ehre der Stadt. - -Und Johann Buddenbrook dankte für alle die freundlichen Worte, als -Oberhaupt der Familie zum ersten und als älterer Chef des Handelshauses -zum zweiten -- und schickte Thomas nach einer dritten Bouteille -Malvasier, denn die Berechnung hatte sich als falsch erwiesen, daß zwei -genügen würden. - -Auch Lebrecht Kröger sprach. Er erlaubte sich, sitzen zu bleiben dabei, -weil das einen noch kulanteren Eindruck machte, und nur aufs gefälligste -mit Kopf und Händen zu gestikulieren, während er seinen Trinkspruch den -beiden Damen des Hauses, Mme. Antoinette und der Konsulin, gelten ließ. - -Als er aber geendet, als der Plettenpudding schon beinahe verspeist war -und der Malvasier zur Neige ging, da erhob sich langsam, mit einem -Räuspern und unter einem allgemeinen »Ah!« Herr Jean Jacques Hoffstede -... die Kinder, da unten, applaudierten geradezu vor Freude. - -»Ja, _excusez_! ich konnte nicht umhin ...« sprach er, wobei er leicht -seine spitze Nase berührte und ein Papier aus der Rocktasche zog ... Ein -tiefes Stillschweigen verbreitete sich im Saale. - -Das Blatt, das er in Händen hielt, war allerliebst kunterbunt, und von -einem Oval, das auf der Außenseite von roten Blumen und vielen goldenen -Schnörkeln gebildet ward, verlas er die Worte: - - »Gelegentlich der freundschaftlichen Teilnahme an dem frohen - Einweihungsfeste des neuerworbenen Hauses mit der Familie - Buddenbrook. Oktober 1835.« - -Und dann wendete er und begann mit seiner schon etwas zitternden Stimme: - - Hochverehrte! -- Nicht versäumen - Darf es mein bescheiden Lied, - Euch zu nah'n in diesen Räumen, - Die der Himmel euch beschied. - - Dir soll's, Freund im Silberhaare, - Und der würd'gen Gattin dein, - Eurer Kinder trautem Paare, - Freudevoll gewidmet sein! - - Tüchtigkeit und zücht'ge Schöne - Sich vor unserem Blick verband, -- - Venus Anadyomene - Und Vulcani fleiß'ge Hand. - - Keine trübe Zukunft störe - Eures Lebens Fröhlichkeit, - Jeder neue Tag gewähre - Euch stets neue Seligkeit. - - Freuen, ja unendlich freuen - Wird mich euer künftig Glück. - Ob ich oft den Wunsch erneuen - Werde, sagt euch itzt mein Blick. - - Lebet wohl im prächt'gen Hause - Und behaltet wert und lieb - Den, der in geringer Klause - Heute diese Zeilen schrieb! -- - -Er verbeugte sich, und ein einmütiger, begeisterter Beifall brach los. - -»Charmant, Hoffstede!« rief der alte Buddenbrook. »Dein Wohl! Nein, das -war allerliebst!« - -Als aber die Konsulin mit dem Dichter trank, färbte ein ganz feines Rot -ihren zarten Teint, denn sie hatte wohl die artige Reverenz bemerkt, die -er bei der »Venus Anadyomene« nach ihrer Seite vollführt hatte ... - - -Siebentes Kapitel - -Die allgemeine Munterkeit hatte nun ihren Gipfel erreicht, und Herr -Köppen verspürte das deutliche Bedürfnis, ein paar Knöpfe seiner Weste -zu öffnen; aber das ging wohl leider nicht an, denn nicht einmal die -alten Herren erlaubten sich dergleichen. Lebrecht Kröger saß noch genau -so aufrecht an seinem Platze, wie zu Beginn der Mahlzeit, Pastor -Wunderlich blieb weiß und formgewandt, der alte Buddenbrook hatte sich -zwar ein bißchen zurückgelegt, wahrte aber den feinsten Anstand, und nur -Justus Kröger war ersichtlich ein wenig betrunken. - -Wo war Doktor Grabow? Die Konsulin erhob sich ganz unauffällig und ging -davon, denn dort unten waren die Plätze von Mamsell Jungmann, Doktor -Grabow und Christian freigeworden, und aus der Säulenhalle klang es -beinahe wie unterdrücktes Jammern. Sie verließ schnell hinter dem -Folgmädchen, das Butter, Käse und Früchte serviert hatte, den Saal -- -und wahrhaftig, dort im Halbdunkel, auf der runden Polsterbank, die sich -um die mittlere Säule zog, saß, lag oder kauerte der kleine Christian -und ächzte leise und herzbrechend. - -»Ach Gott, Madamchen!« sagte Ida, die mit dem Doktor bei ihm stand, -»Christian, dem Jungchen, ist gar so schlecht ...« - -»Mir ist übel, Mama, mir ist =verdammt= übel!« wimmerte Christian, -während seine runden tiefliegenden Augen über der allzugroßen Nase -unruhig hin und her gingen. Er hatte das »verdammt« nur aus übergroßer -Verzweiflung hervorgestoßen, die Konsulin aber sagte: - -»Wenn wir solche Worte gebrauchen, straft uns der liebe Gott mit noch -größerer Übelkeit!« - -Doktor Grabow fühlte den Puls; sein gutes Gesicht schien noch länger und -milder geworden zu sein. - -»Eine kleine Indigestion ... nichts von Bedeutung, -- Frau Konsulin!« -tröstete er. Und dann fuhr er in seinem langsamen, pedantischen Amtstone -fort: »Es dürfte das beste sein, ihn zu Bette zu bringen ... ein bißchen -Kinderpulver, vielleicht ein Täßchen Kamillentee zum Transpirieren ... -Und strenge Diät, -- Frau Konsulin? Wie gesagt, strenge Diät. Ein wenig -Taube, -- ein wenig Franzbrot ...« - -»Ich will keine Taube!« rief Christian außer sich. »Ich will nie--mals -wieder etwas essen! Mir ist übel, mir ist =verdammt= übel!« Das starke -Wort schien ihm geradezu Linderung zu bereiten, mit solcher Inbrunst -stieß er es hervor. - -Doktor Grabow lächelte vor sich hin, mit einem nachsichtigen und beinahe -etwas schwermütigem Lächeln. Oh, er würde schon wieder essen, der junge -Mann! Er würde leben wie alle Welt. Er würde, wie seine Väter, -Verwandten und Bekannten, seine Tage sitzend verbringen und viermal -inzwischen so ausgesucht schwere und gute Dinge verzehren ... Nun, Gott -befohlen! Er, Friedrich Grabow, war nicht derjenige, welcher die -Lebensgewohnheiten aller dieser braven, wohlhabenden und behaglichen -Kaufmannsfamilien umstürzen würde. Er würde kommen, wenn er gerufen -würde, und für einen oder zwei Tage strenge Diät empfehlen, -- ein wenig -Taube, ein Scheibchen Franzbrot ... ja, ja -- und mit gutem Gewissen -versichern, daß es für diesmal nichts zu bedeuten habe. Er hatte, so -jung er war, die Hand manches wackeren Bürgers in der seinen gehalten, -der seine letzte Keule Rauchfleisch, seinen letzten gefüllten Puter -verzehrt hatte und, sei es plötzlich und überrascht in seinem -Kontorsessel oder nach einigem Leiden in seinem soliden alten Bett, sich -Gott befahl. Ein Schlag, hieß es dann, eine Lähmung, ein plötzlicher und -unvorhergesehener Tod ... ja, ja, und er, Friedrich Grabow, hätte sie -ihnen vorrechnen können, alle die vielen Male, wo es »nichts auf sich -gehabt hatte«, wo er vielleicht nicht einmal gerufen war, wo nur -vielleicht nach Tische, wenn man ins Kontor zurückgekehrt war, ein -kleiner, merkwürdiger Schwindel sich gemeldet hatte ... Nun, Gott -befohlen! Er, Friedrich Grabow, war selbst nicht derjenige, der die -gefüllten Puter verschmähte. Dieser panierte Schinken mit -Chalottensauce heute war delikat gewesen, zum Teufel, und dann, als man -schon schwer atmete, der Plettenpudding -- Makronen, Himbeeren und -Eierschaum, ja, ja ... »Strenge Diät, wie gesagt, -- Frau Konsulin? Ein -wenig Taube, -- ein wenig Franzbrot ...« - - -Achtes Kapitel - -Drinnen im Eßsaale herrschte Aufbruch. - -»Wohl bekomm's, _mesdames et messieurs_, gesegnete Mahlzeit! Drüben -wartet für Liebhaber eine Zigarre und ein Schluck Kaffee für uns alle -und, wenn Madame spendabel ist, ein Likör ... Die Billards, hinten, sind -zu jedermanns Verfügung, wie sich versteht; Jean, du übernimmst wohl die -Führung ins Hinterhaus ... Madame Köppen, -- die Ehre ...« - -Plaudernd, befriedigt und in bester Laune Wünsche in betreff einer -gesegneten Mahlzeit austauschend, verfügte man sich durch die große -Flügeltür ins Landschaftszimmer zurück. Aber der Konsul ging nicht erst -hinüber, sondern versammelte sofort die billardlustigen Herren um sich. - -»Sie wollen keine Partie riskieren, Vater?« - -Nein, Lebrecht Kröger blieb bei den Damen, aber Justus könne ja nach -hinten gehen ... Auch Senator Langhals, Köppen, Grätjens und Doktor -Grabow hielten zum Konsul, während Jean Jacques Hoffstede nachkommen -wollte: »Später, später! Johann Buddenbrook will Flöte blasen, das muß -ich abwarten ... _Au revoir, messieurs ..._« - -Die sechs Herren hörten noch, als sie durch die Säulenhalle schritten, -im Landschaftszimmer die ersten Flötentöne aufklingen, von der Konsulin -auf dem Harmonium begleitet, eine kleine, helle, graziöse Melodie, die -sinnig durch die weiten Räume schwebte. Der Konsul lauschte, so lange -etwas zu hören war. Er wäre gar zu gern im Landschaftszimmer -zurückgeblieben, um in einem Lehnsessel bei diesen Klängen seinen -Träumen und Gefühlen nachzuhängen; allein die Wirtspflicht ... - -»Bringe ein paar Tassen Kaffee und Zigarren in den Billardsaal«, sagte -er zu dem Folgmädchen, das über den Vorplatz ging. - -»Ja, Line, Kaffee, du? Kaffee!« wiederholte Herr Köppen mit einer -Stimme, die aus vollem Magen kam, und versuchte, das Mädchen in den -roten Arm zu kneifen. Er sprach das K ganz hinten im Halse, als schlucke -und schmecke er bereits. - -»Ich bin überzeugt, daß Madame Köppen durch die Glasscheiben gesehen -hat«, bemerkte Konsul Kröger. - -Senator Langhals fragte: »Da oben wohnst du also, Buddenbrook?« - -Rechts führte die Treppe in den zweiten Stock hinauf, wo die -Schlafzimmer des Konsuls und seiner Familie lagen; aber auch an der -linken Seite des Vorplatzes befand sich noch eine Reihe von Räumen. Die -Herren schritten rauchend die breite Treppe mit dem weißlackierten, -durchbrochenen Holzgeländer hinunter. Auf dem Absatz blieb der Konsul -stehen. - -»Dies Zwischengeschoß ist noch drei Zimmer tief«, erklärte er; »das -Frühstückszimmer, das Schlafzimmer meiner Eltern und ein wenig benutzter -Raum nach dem Garten hinaus; ein schmaler Gang läuft als Korridor -nebenher ... Aber vorwärts! -- Ja, sehen Sie, die Diele wird von den -Transportwagen passiert, sie fahren dann durch das ganze Grundstück bis -zur Bäckergrube.« - -Die weite, hallende Diele drunten war mit großen, viereckigen -Steinfliesen gepflastert. Bei der Windfangtüre sowohl wie am anderen -Ende lagen Kontorräumlichkeiten, während die Küche, aus der noch immer -der säuerliche Geruch der Chalottensauce hervordrang, mit dem Weg zu den -Kellern links von der Treppe lag. Ihr gegenüber, in beträchtlicher Höhe, -sprangen seltsame, plumpe aber reinlich lackierte Holzgelasse aus der -Wand hervor: die Mädchenkammern, die nur durch eine Art freiliegender, -gerader Stiege von der Diele aus zu erreichen waren. Ein Paar ungeheurer -alter Schränke und eine geschnitzte Truhe standen daneben. - -Durch eine hohe Glastür trat man über einige ganz flache, befahrbare -Stufen auf den Hof hinaus, an dem linkerseits sich das kleine Waschhaus -befand. Man blickte von hier aus in den hübsch angelegten, jetzt aber -herbstlich grauen und feuchten Garten hinein, dessen Beete mit -Strohmatten gegen den Frost geschützt waren, und der dort hinten vom -»Portal« abgeschlossen ward, der Rokokofassade des Gartenhauses. Die -Herren aber schlugen vom Hofe aus den Weg zur Linken ein, der zwischen -zwei Mauern über einen zweiten Hof zum Rückgebäude führte. - -Dort führten schlüpfrige Stufen in ein kelleriges Gewölbe mit Lehmboden -hinab, das als Speicher benutzt wurde, und von dessen höchstem Boden ein -Tau zum Hinaufwinden der Kornsäcke herabhing. Aber man stieg zur Rechten -die reinlich gehaltene Treppe ins erste Stockwerk hinauf, woselbst der -Konsul seinen Gästen die weiße Türe zum Billardsaale öffnete. - -Herr Köppen warf sich erschöpft auf einen der steifen Stühle, die an den -Wänden des weiten, kahl und streng aussehenden Raumes standen. - -»Ich sehe fürs erste zu!« rief er und klopfte die feinen Regentropfen -von seinem Leibrock. »Hole mich der Teufel, was ist das für eine Reise -durch Euer Haus, Buddenbrook!« - -Ähnlich wie im Landschaftszimmer brannte hier hinter einem Messinggitter -der Ofen. Durch die drei hohen und schmalen Fenster blickte man über -feuchtrote Dächer, graue Höfe und Giebel ... - -»Eine Karambolage, Herr Senator?« fragte der Konsul, während er die -Queues aus den Gestellen nahm. Dann ging er umher und schloß die Löcher -der beiden Billards. »Wer will mit uns sein? Grätjens? Der Doktor? _All -right._ Grätjens und Justus, dann nehmen Sie das andere ... Köppen, du -=mußt= mitspielen.« - -Der Weinhändler stand auf und horchte, den Mund voll Zigarrenrauch, auf -einen starken Windstoß, der zwischen den Häusern pfiff, den Regen -prickelnd gegen die Scheiben trieb und sich heulend im Ofenrohr verfing. - -»Verflucht!« sagte er und stieß den Rauch von sich. »Glaubst du, daß der -`Wullenwewer´ zu Hafen kann, Buddenbrook? Was für ein Hundewetter ...« - -Ja, die Nachrichten aus Travemünde waren nicht die besten; dies -bestätigte auch Konsul Kröger, der das Leder seines Stockes kreidete. -Stürme in allen Küsten. _Anno_ 24 war es, weiß Gott, nicht viel -schlimmer, als in St. Petersburg die große Wasserflut war ... Na, da kam -der Kaffee. - -Man bediente sich, man trank einen Schluck und begann zu spielen. Dann -aber begann man vom Zollverein zu sprechen ... oh, Konsul Buddenbrook -war begeistert für den Zollverein! - -»Welche Schöpfung, meine Herren!« rief er, sich nach einem geführten -Stoße lebhaft umwendend, zum anderen Billard hinüber, wo das erste Wort -gefallen war. »Bei erster Gelegenheit sollten wir beitreten ...« - -Herr Köppen aber war nicht dieser Meinung, nein, er schnob geradezu vor -Opposition. - -»Und unsere Selbständigkeit? Und unsere Unabhängigkeit?« fragte er -beleidigt und sich kriegerisch auf sein Queue stützend. »Wie steht es -damit? Würde Hamburg es sich beifallen lassen, bei dieser -Preußenerfindung mitzutun? Wollen wir uns nicht gleich einverleiben -lassen, Buddenbrook? Gott bewahre uns, nein, was sollen wir mit dem -Zollverein, möchte ich wissen! Geht nicht alles gut?...« - -»Ja, du mit deinem Rotspohn, Köppen! Und dann vielleicht mit den -russischen Produkten, davon sage ich nichts. Aber weiter wird ja nichts -importiert! Und was den Export betrifft, nun ja, so schicken wir ein -bißchen Korn nach Holland und England, gewiß!... Ach nein, es geht -leider nicht alles gut. Es sind bei Gott hier ehemals andere Geschäfte -gemacht worden ... Aber im Zollverein würden uns die Mecklenburgs und -Schleswig-Holstein geöffnet werden ... Und es ist nicht auszurechnen, -wie das Propregeschäft sich aufnehmen würde ...« - -»Aber ich bitte Sie, Buddenbrook«, fing Grätjens an, indem er sich lang -über das Billard beugte und den Stock auf seiner knochigen Hand sorgsam -zielend hin und her bewegte, »dieser Zollverein ... ich verstehe das -nicht. Unser System ist doch so einfach und praktisch, wie? Die -Einklarierung auf Bürgereid ...« - -»Eine schöne alte Institution.« Dies mußte der Konsul zugeben. - -»Nein, wahrhaftig, Herr Konsul, -- wenn Sie etwas `schön´ finden!« -Senator Langhals war ein wenig entrüstet: »Ich bin ja kein Kaufmann ... -aber wenn ich ehrlich sein soll -- nein, das mit dem Bürgereid ist ein -Unfug, allmählich, das muß ich sagen! Es ist eine Formalität geworden, -über die man ziemlich schlank hinweggeht ... und der Staat hat das -Nachsehen. Man erzählt sich Dinge, die denn doch arg sind. Ich bin -überzeugt, daß der Eintritt in den Zollverein von seiten des -Senates ...« - -»Dann gibt es einen Konflikt --!« Herr Köppen stieß zornentbrannt das -Queue auf den Boden. Er sagte »Kongflick« und stellte jetzt alle -Vorsicht in betreff der Aussprache hintan. »Einen Kongflick, da versteh' -ich mich auf. Nee, alle schuldige Achung, Herr Senater, aber Sie sind ja -woll nich zu helfen, Gott bewahre!« Und er redete hitzig von -Entscheidungskommissionen und Staatswohl und Bürgereid und -Freistaaten ... - -Gottlob, daß Jean Jacques Hoffstede ankam! Arm in Arm mit Pastor -Wunderlich trat er herein, zwei unbefangene und muntere alte Herren aus -sorgloserer Zeit. - -»Nun, meine braven Freunde«, fing er an, »ich habe etwas für Sie; einen -Scherz, etwas Lustiges, ein Verslein nach dem Französischen ... passen -Sie auf!« - -Er ließ sich gemächlich auf einen Stuhl nieder, den Spielern gegenüber, -die, auf ihre Queues gestützt, an den Billards lehnten, zog ein -Blättchen aus der Tasche, legte den langen Zeigefinger mit dem -Siegelring an die spitze Nase und verlas mit einer fröhlichen und -naiv-epischen Betonung: - - »Als Sachsens Marschall einst die stolze Pompadour - Im goldnen Phaeton -- vergnügt spazieren fuhr, - Sah Frelon dieses Paar -- - oh, rief er, seht sie beide! - Des Königs Schwert -- und seine Scheide!« - -Herr Köppen stutzte einen Augenblick, ließ dann Kongflick und Staatswohl -dahinfahren und stimmte in das Gelächter der übrigen ein, daß der Saal -widerhallte. Pastor Wunderlich aber war an ein Fenster getreten und -kicherte, der Bewegung seiner Schultern nach zu urteilen, still vor sich -hin. - -Man blieb noch eine gute Weile beisammen, hier hinten im Billardsaal, -denn Hoffstede hatte noch mehr Scherze ähnlicher Art in Bereitschaft. -Herr Köppen hatte seine ganze Weste geöffnet und war bei bester Laune, -denn er befand sich besser hier als im Speisesaal bei Tische. Er machte -drollige plattdeutsche Redensarten bei jedem Stoß und rezitierte dann -und wann beglückt vor sich hin: - -»Als Sachsens Marschall einst ...« - -Das Verslein nahm sich wunderlich genug aus in seinem rauhen Baß ... - - -Neuntes Kapitel - -Es war ziemlich spät, gegen elf Uhr, als die Gesellschaft, die sich im -Landschaftszimmer noch einmal zusammengefunden hatte, beinahe -gleichzeitig aufzubrechen begann. Die Konsulin begab sich sofort, -nachdem sie die Handküsse aller in Empfang genommen, in ihre Zimmer -hinauf, um nach dem leidenden Christian zu sehen, indem sie die Aufsicht -über die Mägde beim Wegräumen des Geschirres an Mamsell Jungmann abtrat, -und Mme. Antoinette zog sich ins Zwischengeschoß zurück. Der Konsul aber -geleitete die Gäste die Treppe hinunter über die Diele und bis vor die -Haustür auf die Straße hinaus. - -Ein scharfer Wind trieb den Regen seitwärts herunter, und die alten -Krögers krochen, in dicke Pelzmäntel gewickelt, eiligst in ihre -majestätische Equipage, die schon lange wartete. Das gelbe Licht der -Öllampen, die vorm Hause auf Stangen brannten und weiter unten an -dicken, über die Straße gespannten Ketten hingen, flackerte unruhig. Hie -und da sprangen die Häuser mit Vorbauten in die Straße hinein, die -abschüssig zur Trave hinunterführte, und einige waren mit Beischlägen -oder Bänken versehen. Feuchtes Gras sproß zwischen dem schlechten -Pflaster empor. Die Marienkirche dort drüben lag ganz in Schatten, -Dunkelheit und Regen gehüllt. - -»_Merci_«, sagte Lebrecht Kröger und drückte dem Konsul, der am Wagen -stand, die Hand. »_Merci_, Jean, es war allerliebst!« Dann knallte der -Schlag, und die Equipage polterte davon. Auch Pastor Wunderlich und der -Makler Grätjens gingen mit Dank ihres Weges. Herr Köppen, in einem -Mantel mit fünffacher Pelerine, einen weitschweifigen grauen Zylinder -auf dem Kopf und seine beleibte Gattin am Arm, sagte in seinem -bittersten Baß: - -»'n Abend, Buddenbrook! Na, geh' 'rein, erkält' dich nicht. Vielen Dank --- du? Ich habe gegessen wie lange nicht ... und mein Roter zu vier -Kurantmark konveniert dir also? Gut' Nacht nochmal ...« - -Das Paar ging mit Konsul Kröger und seiner Familie gegen den Fluß -hinunter, während Senator Langhals, Doktor Grabow und Jean Jacques -Hoffstede die entgegengesetzte Richtung einschlugen ... - -Konsul Buddenbrook stand, die Hände in den Taschen seines hellen -Beinkleides vergraben, in seinem Tuchrock ein wenig fröstelnd, ein paar -Schritte vor der Haustür und lauschte den Schritten, die in den -menschenleeren, nassen und matt beleuchteten Straßen verhallten. Dann -wandte er sich und blickte an der grauen Giebelfassade des Hauses empor. -Seine Augen verweilten auf dem Spruch, der überm Eingang in -altertümlichen Lettern gemeißelt stand: -- »_Dominus providebit._« -Während er den Kopf ein wenig senkte, trat er ein und verschloß -sorgfältig die schwerfällig knarrende Haustür. Dann ließ er die -Windfangtüre ins Schloß schnappen und schritt langsam über die hallende -Diele. Die Köchin, die mit einem Teebrett voll Gläser klirrend die -Treppe herunterkam, fragte er: »Wo ist der Herr, Trina?« - -»Im Eßsaal, Herr Konsul ...« Ihr Gesicht wurde so rot wie ihre Arme, -denn sie war vom Lande und geriet leicht in Verwirrung. - -Er ging hinauf, und noch in der dunklen Säulenhalle machte seine Hand -eine Bewegung nach der Brusttasche, wo das Papier knisterte. Dann trat -er in den Saal, in dessen einem Winkel noch Kerzenreste auf einem der -Kandelaber brannten und die abgeräumte Tafel beleuchteten. Der -säuerliche Geruch der Chalottensauce lag beharrlich in der Luft. - -Dort hinten bei den Fenstern ging, die Hände auf dem Rücken, Johann -Buddenbrook gemächlich auf und ab. - - -Zehntes Kapitel - -»Na, min Söhn Johann! wo geiht di dat!« Er blieb stehen und streckte dem -Sohne die Hand entgegen, die weiße, ein wenig zu kurze, aber -feingegliederte Hand der Buddenbrooks. Seine rüstige Gestalt, an der nur -die gepuderte Perücke und das Spitzen-Jabot weiß aufleuchtete, hob sich -matt und unruhig beleuchtet von dem Dunkelrot der Fenstervorhänge ab. - -»Noch nicht müde? Ich gehe hier und horche auf den Wind ... verflixtes -Wetter! Kapitän Kloht ist von Riga unterwegs ...« - -»O Vater, mit Gottes Hilfe wird alles gut gehen!« - -»Kann ich mich darauf verlassen? Zugegeben, daß du mit dem Herrgott auf -du und du stehst ...« - -Dem Konsul ward wohler zumute angesichts dieser guten Laune. - -»Ja, um zur Sache zu kommen«, fing er an, »so wollte ich Ihnen nicht nur -gute Nacht sagen, Papa, sondern ... aber Sie dürfen nicht böse werden, -wie? Ich habe Sie mit diesem Briewe -- er ist heute Nachmittag gekommen --- bis jetzt nicht ennuyieren wollen ... an diesem heiteren Abend ...« - -»Monsieur Gotthold -- _voilà_!« Der Alte tat, als bliebe er ganz ruhig -angesichts des bläulichen, versiegelte Papieres, das er entgegennahm. -»Herrn Johann Buddenbrook _sen._ Persönlich ... Ein Mann von _conduite_, -dein Herr Stiefbruder, Jean! Habe ich seinen zweiten Brief neulich -überhaupt beantwortet? Allein er schreibt einen dritten ...« Während -sein rosiges Gesicht sich mehr und mehr verdüsterte, zerriß er mit einem -Finger das Siegel, entfaltete rasch das dünne Papier, wandte sich -schräge, daß die Schrift vom Kandelaber aus beleuchtet ward und führte -einen energischen Schlag mit dem Handrücken darauf. Selbst in dieser -Handschrift schien Abtrünnigkeit und Rebellion zu liegen, denn während -die Zeilen der Buddenbrooks sonst winzig, leicht und schräge über das -Papier eilten, waren diese Buchstaben hoch, steil und mit plötzlichem -Drucke versehen; viele Wörter waren mit einem raschen, gebogenen -Federzug unterstrichen. - -Der Konsul hatte sich ein wenig seitwärts bis zur Wand, wo die Stühle -standen, zurückgezogen; aber er setzte sich nicht, da sein Vater stand, -sondern erfaßte nur mit einer nervösen Bewegung eine der hohen Lehnen, -während er den Alten beobachtete, der, den Kopf zur Seite geneigt, mit -finsteren Brauen und schnell sich bewegenden Lippen las ... - -»Mein Vater! - -Wohl zu Unrecht verhoffe ich, daß Ihr Rechtssinn groß genug sein wird, -um die =Entrüstung= zu ästimieren, welche ich empfand, als mein zweiter, -so =dringlicher= Brief in betreff der wohl bewußten Angelegenheit ohne -Antwort verblieb, nachdem nur auf den ersten eine Entgegnung (ich -geschweige welcher Art!) zur Hand gekommen war. Ich muß Ihnen -aussprechen, daß die Art, in welcher Sie die Kluft, welche, dem Herrn -sei's geklagt, zwischen uns besteht, durch Ihre Hartnäckigkeit -vertiefen, eine =Sünde= ist, welche Sie einstmals vor Gottes -Richterstuhl aufs =schwerste= werden verantworten müssen. Es ist traurig -genug, daß Sie vor Jahr und Tag, als ich, auch gegen Ihren Willen, dem -Zuge meines Herzens folgend, meine nunmehrige Gattin ehelichte und durch -Übernahme eines Laden-Geschäftes Ihren =maßlosen= Stolz beleidigte, sich -so überaus grausam und völlig von mir wandten; allein die Weise, in -welcher Sie mich jetzt traktieren, schreit zum Himmel, und sollten Sie -vermeinen, daß ich mich angesichts Ihres Schweigens kontentiert und -still verhalten werde, so irren Sie =gröblichst=. -- Der Kaufpreis Ihres -neu erworbenen Hauses in der Mengstraße hat 100000 Kurantmark betragen -und ist mir ferner bekannt, daß Ihr Sohn aus zweiter Ehe und Associé, -=Johann=, bei Ihnen mietweise wohnhaft ist und nach Ihrem Tode mit -dem Geschäfte auch das Haus als alleiniger Besitzer übernehmen wird. -Mit meiner Stiefschwester in Frankfurt und ihrem Gatten haben Sie -Vereinbarungen getroffen, in die ich mich nicht zu mischen habe. -Was aber mich, Ihren ältesten Sohn, angeht, so treiben Sie Ihren -=unchristlichen= Zorn so weit, es schlanker Hand zu refüsieren, mir -irgendeine Entschädigungssumme für den Anteil am Hause zukommen zu -lassen! Ich habe es mit Stillschweigen übergangen, als Sie mir bei -meiner Verheiratung und Etablierung 100000 Kurantmark auszahlten und mir -testamentarisch ein für allemal nur ein Erbteil von 100000 zusprachen. -Ich war damals nicht einmal hinlänglich orientiert über Ihre -Vermögensverhältnisse. Jetzt jedoch sehe ich klarer, und da ich mich -nicht als prinzipiell enterbt zu betrachten brauche, so =beanspruche= -ich in diesem besonderen Falle eine Entschädigungssumme von 33335 -Kurantmark, will sagen ein Drittel der Kaufsumme. Ich will keine -Vermutungen darüber anstellen, welchen =verdammungswürdigen= Einflüssen -ich die Behandlung verdanke, welche ich bislang zu dulden genötigt war; -aber ich =protestiere= gegen dieselbe mit dem ganzen Rechtssinn des -=Christen= und des =Geschäftsmannes= und versichere Sie zum letzten -Male, daß, sollten Sie sich nicht entschließen können, meine gerechten -Ansprüche zu respektieren, ich Sie weder als =Christ= noch als =Vater= -noch als =Geschäftsmann= länger werde achten können. - - =Gotthold Buddenbrook.=« - -»Verzeih, wenn es mir kein Pläsier macht, dir diese Litanei noch einmal -vorzubeten. -- _Voilà!_« Und mit einer grimmigen Bewegung warf Joh. -Buddenbrook den Brief seinem Sohne zu. - -Der Konsul fing das Papier auf, als es in der Höhe seiner Knie -flatterte, und folgte mit verwirrten und traurigen Augen den Schritten -des Vaters. Der alte Herr ergriff den langen Kerzenlöscher, der beim -Fenster lehnte und ging stramm und erzürnt am Tische entlang in den -entgegengesetzten Winkel, zum Kandelaber. - -»_Assez!_ sage ich. _N'en parlons plus_, Punktum! Ins Bett! _En avant!_« -Eine Flamme nach der anderen verschwand ohne Auferstehen unter dem -kleinen Metalltrichter, der oben an der Stange befestigt war. Es -brannten nur noch zwei Kerzen, als der Alte sich wieder nach seinem -Sohne umwandte, den er dort hinten kaum zu erkennen vermochte. - -»_Eh bien_, was stehst du, was sagst du? Du mußt doch irgend etwas -sagen!« - -»Was soll ich sagen, Vater? -- Ich bin ratlos.« - -»Es passiert leicht, daß du ratlos bist!« warf Johann Buddenbrook mit -böser Betonung hin, obgleich er selbst wußte, daß diese Bemerkung nicht -viel Wahres enthielt, und daß sein Sohn und Associé ihm manches Mal im -entschlossenen Ergreifen des Vorteils überlegen gewesen war. - -»Schlechte und verdammungswürdige Einflüsse ...« fuhr der Konsul fort. -»Das ist die erste Zeile, die ich entziffere! Sie begreifen nicht, wie -mich das quält, Vater? Und er wirft uns Unchristlichkeit vor!« - -»Du wirst dich durch dieses miserable Geschreibsel einschüchtern lassen, --- ja?!« Johann Buddenbrook kam zornig herbei, den Kerzenlöscher hinter -sich her schleifend. »Unchristlichkeit! Ha! Geschmackvoll, muß ich -sagen, -- diese fromme Geldgier! Was seid ihr eigentlich für eine -Kompanei, ihr jungen Leute, -- wie? Den Kopf voll christlicher und -phantastischer Flausen ... und ... Idealismus! und wir Alten sind die -herzlosen Spötter ... und nebenbei die Juli-Monarchie und die -praktischen Ideale ... und lieber dem alten Vater die gröbsten Sottisen -ins Haus schicken, als auf ein paar tausend Taler verzichten!... Und als -Geschäftsmann wird er geruhen, mich zu verachten! Nun! als Geschäftsmann -weiß ich, was _faux-frais_ sind, -- _faux-frais_!« wiederholte er mit -grimmigem pariserischen Gurgel-r. »Ich mache mir diesen exaltierten -Schlingel von einem Sohn nicht ergebener, wenn ich mich demütigen sollte -und nachgeben ...« - -»Lieber Vater, was soll ich antworten! Ich will nicht, daß er recht hat -mit dem, was er von `Einflüssen´ sagt! Ich bin als Teilhaber -interessiert und gerade deshalb dürfte ich dir nicht raten, auf deinem -Standpunkt zu bestehen, jedoch ... Und ich bin ein so guter Christ als -Gotthold, jedoch ...« - -»Jedoch! Ja, du hast meiner Treu recht, `jedoch´ zu sagen, Jean! Wie -verhalten sich die Dinge denn eigentlich? Damals, als er für seine -Mamsell Stüwing inflammiert war, als er mir Szene für Szene machte und -am Ende, meinem strengen Verbot zum Trotz, diese Mesalliance einging, da -schrieb ich ihm: _Mon très cher fils_, du heiratest deinen Laden, -Punktum. Ich enterbe dich nicht, ich mache kein _spectacle_, aber mit -unserer Freundschaft ist es zu Ende. Hier hast du 100000 als Mitgift, -ich vermache dir andere 100000 im Testamente, aber damit basta, damit -bist du abgefertigt, es gibt keinen Schilling mehr. -- Dazu hat er -geschwiegen. Was geht es ihn an, wenn wir Geschäfte gemacht haben? Wenn -du und deine Schwester eine tüchtige Portion mehr bekommen werden? Wenn -von dem Erbteil, das euer ist, ein Haus gekauft wurde ...« - -»Wenn Sie verstünden, Vater, in welchem Dilemma ich mich befinde! Um der -Familieneintracht willen müßte ich raten ... aber ...« Der Konsul -seufzte leise auf, an seinen Stuhl gelehnt. Johann Buddenbrook spähte, -gestützt auf die Löschstange, aufmerksam in das unruhige Halbdunkel -hinein, um den Gesichtsausdruck des Sohnes zu erforschen. Die vorletzte -Kerze war heruntergebrannt und von selbst erloschen; nur eine flackerte -noch, dort hinten. Dann und wann trat eine hohe, weiße Figur ruhig -lächelnd aus der Tapete hervor und verschwand wieder. - -»Vater, -- dieses Verhältnis mit Gotthold bedrückt mich!« sagte der -Konsul leise. - -»Unsinn, Jean, keine Sentimentalität! Was bedrückt dich?« - -»Vater, ... wir haben hier heute so heiter beieinander gesessen, wir -haben einen schönen Tag gefeiert, wir waren stolz und glücklich in dem -Bewußtsein, etwas geleistet zu haben, etwas erreicht zu haben ... unsere -Firma, unsere Familie auf eine Höhe gebracht zu haben, wo ihr -Anerkennung und Ansehen im reichsten Maße zuteil wird ... Aber, Vater, -diese böse Feindschaft mit meinem Bruder, deinem ältesten Sohne ... Es -sollte kein heimlicher Riß durch das Gebäude laufen, das wir mit Gottes -gnädiger Hilfe errichtet haben ... Eine Familie muß einig sein, muß -zusammenhalten, Vater, sonst klopft das Übel an die Tür ...« - -»Flausen, Jean! Possen! Ein obstinater Junge ...« - -Es entstand eine Pause; die letzte Flamme senkte sich tiefer und tiefer. - -»Was machst du, Jean?« fragte Johann Buddenbrook. »Ich sehe dich gar -nicht mehr.« - -»Ich rechne«, sagte der Konsul trocken. Die Kerze flammte auf, und man -sah, wie er gerade aufgerichtet und mit Augen, so kalt und aufmerksam, -wie sie während des ganzen Nachmittags noch nicht darein geschaut -hatten, fest in die tanzende Flamme blickte. -- »Einerseits: Sie geben -33335 an Gotthold und 15000 an die in Frankfurt, und das macht 48335 in -Summa. Andererseits: Sie geben nur 25000 an die in Frankfurt, und das -bedeutet für die Firma einen Gewinn von 23335. Das ist aber nicht alles. -Gesetzt, Sie leisten an Gotthold eine Entschädigungssumme für den Anteil -am Hause, so ist das Prinzip durchbrochen, so ist er damals =nicht= -endgültig abgefunden worden, so kann er nach Ihrem Tode ein gleich -großes Erbe beanspruchen, wie meine Schwester und ich, und dann handelt -es sich für die Firma um einen Verlust von Hunderttausenden, mit dem sie -nicht rechnen kann, mit dem ich als künftiger alleiniger Inhaber nicht -rechnen kann ... Nein, Papa!« beschloß er mit einer energischen -Handbewegung und richtete sich noch höher auf. »Ich muß Ihnen abraten, -nachzugeben!« -- - -»Na also! Punktum! _N'en parlons plus! En avant!_ Ins Bett!« - -Das letzte Flämmchen verlosch unter dem Metallhütchen. In dichter -Finsternis schritten die beiden durch die Säulenhalle, und draußen, beim -Aufgang zum zweiten Stocke, schüttelten sie einander die Hand. - -»Gut' Nacht, Jean ... Courage, du? Das sind so Ärgerlichkeiten ... Auf -Wiedersehen morgen beim Frühstück!« - -Der Konsul stieg die Treppe hinauf in seine Wohnung, und der Alte -tastete sich am Geländer ins Zwischengeschoß hinunter. Dann lag das -weite, alte Haus wohlverschlossen in Dunkelheit und Schweigen. Stolz, -Hoffnungen und Befürchtungen ruhten, während draußen in den stillen -Straßen der Regen rieselte und der Herbstwind um Giebel und Ecken -pfiff. - - - - -Zweiter Teil - - -Erstes Kapitel - -Zweiundeinhalbes Jahr später, um die Mitte des April schon, war zeitiger -als jemals der Frühling gekommen, und zu gleicher Zeit war ein Ereignis -eingetreten, das den alten Johann Buddenbrook vor Vergnügen trällern -machte und seinen Sohn aufs freudigste bewegte. - -Um 9 Uhr, eines Sonntagmorgens, saß der Konsul im Frühstückszimmer vor -dem großen, braunen Sekretär, der am Fenster stand und dessen gewölbter -Deckel vermittelst eines witzigen Mechanismus zurückgeschoben war. Eine -dicke Ledermappe, gefüllt mit Papieren, lag vor ihm; aber er hatte ein -Heft mit gepreßtem Umschlage und Goldschnitt herausgenommen und schrieb, -eifrig darüber gebeugt, in seiner dünnen, winzig dahineilenden Schrift, --- emsig und ohne Aufenthalt, es sei denn, daß er die Gänsefeder in das -schwere Metalltintenfaß tauchte ... - -Die beiden Fenster standen offen, und vom Garten her, wo eine milde -Sonne die ersten Knospen beschien, und wo ein paar kleine Vogelstimmen -einander kecke Antworten gaben, wehte voll frischer und zarter Würze die -Frühlingsluft herein und trieb dann und wann sacht und geräuschlos die -Gardinen ein wenig empor. Drüben, auf dem Frühstückstische, ruhte die -Sonne blendend auf dem weißen, hie und da von Brosamen gesprenkelten -Leinen und spielte in kleinen, blitzenden Drehungen und Sprüngen auf der -Vergoldung der mörserförmigen Tassen ... - -Beide Flügel der Tür zum Schlafzimmer waren geöffnet, und von dorther -vernahm man die Stimme Johann Buddenbrooks, der ganz leise nach einer -alten drolligen Melodie vor sich hin summte: - - »Ein guter Mann, ein braver Mann, - Ein Mann von Complaisancen; - Er kocht die Supp' und wiegt das Kind - Und riecht nach Pomeranzen.« - -Er saß zur Seite der kleinen Wiege mit grünseidenen Vorhängen, die bei -dem hohen Himmelbett der Konsulin stand, und die er mit einer Hand in -gleichmäßiger Schwingung erhielt. Die Konsulin und ihr Gatte hatten -sich, der leichteren Bedienung halber, für einige Zeit hier unten -eingerichtet, während ihr Vater und Madame Antoinette, die, eine Schürze -über dem gestreiften Kleide und eine Spitzenhaube auf den dicken weißen -Locken, sich dort hinten am Tische mit Flanell und Linnen zu schaffen -machte, das dritte Zimmer des Zwischengeschosses zum Schlafen benutzten. - -Konsul Buddenbrook warf kaum einen Blick in das Nebenzimmer, so sehr war -er von seiner Arbeit in Anspruch genommen. Sein Gesicht trug einen -ernsten und vor Andacht beinahe leidenden Ausdruck. Sein Mund war leicht -geöffnet, er ließ das Kinn ein wenig hängen, und seine Augen -verschleierten sich dann und wann. Er schrieb: - -»Heute, d. 14. April 1838, morgens um 6 Uhr, ward meine liebe Frau -Elisabeth, geb. Kröger, mit Gottes gnädiger Hilfe aufs glücklichste von -einem Töchterchen entbunden, welches in der hl. Taufe den Namen Klara -empfangen soll. Ja, so gnädig half ihr der Herr, obgleich nach Aussage -des Doktors Grabow die Geburt um etwas zu früh eintrat und sich vordem -nicht alles zum besten verhielt und Bethsy große Schmerzen gelitten hat. -Ach, wo ist doch ein solcher Gott, wie du bist, du Herr Zebaoth, der du -hilfst in allen Nöten und Gefahren und uns lehrst deinen Willen recht zu -erkennen, damit wir dich fürchten und in deinem Willen und Geboten treu -mögen erfunden werden! Ach Herr, leite und führe uns alle, so lange wir -leben auf Erden ...« -- Die Feder eilte weiter, glatt, behende, und -indem sie hie und da einen kaufmännischen Schnörkel ausführte, und -redete Zeile für Zeile zu Gott. Zwei Seiten weiter hieß es: - -»Ich habe meiner jüngsten Tochter eine Police von 150 Kuranttalern -ausgeschrieben. Führe du sie, ach Herr! auf deinen Wegen, und schenke -du ihr ein reines Herz, auf daß sie einstmals eingehe in die Wohnungen -des ewigen Friedens. Denn wir wissen wohl, wie schwer es sei, von ganzer -Seele zu glauben, daß der ganze liebe süße Jesus mein sei, weil unser -irdisches kleines schwaches Herz ...« Nach drei Seiten schrieb der -Konsul ein »Amen«, allein die Feder glitt weiter, sie glitt mit feinem -Geräusch noch über manches Blatt, sie schrieb von der köstlichen Quelle, -die den müden Wandersmann labt, von des Seligmachers heiligen, -bluttriefenden Wunden, vom engen und vom breiten Wege und von Gottes -großer Herrlichkeit. Es kann nicht geleugnet werden, daß der Konsul nach -diesem oder jenem Satze die Neigung verspürte, es nun genug sein zu -lassen, die Feder fortzulegen, hinein zu seiner Gattin zu gehen oder -sich ins Kontor zu begeben. Wie aber! Wurde er es so bald müde, sich mit -seinem Schöpfer und Erhalter zu bereden? Welch ein Raub an Ihm, dem -Herrn, schon jetzt einzuhalten mit Schreiben ... Nein, nein, als -Züchtigung gerade für sein unfrommes Gelüste, zitierte er noch längere -Abschnitte aus den heiligen Schriften, betete für seine Eltern, seine -Frau, seine Kinder und sich selbst, betete auch für seinen Bruder -Gotthold, -- und endlich, nach einem letzten Bibelspruch und einem -letzten, dreimaligen Amen, streute er Goldsand auf die Schrift und -lehnte sich aufatmend zurück. - -Ein Bein über das andere geschlagen, blätterte er langsam in dem Hefte -zurück, um hie und da einen Abschnitt der Daten und Betrachtungen zu -lesen, die sich von seiner Hand dort vorfanden, und sich wieder einmal -dankbar der Erkenntnis zu freuen, wie immer und in aller Gefahr Gottes -Hand ihn sichtbar gesegnet. Er hatte die Pocken gehabt so stark, daß -alle Leute ihm das Leben absprachen, aber er war gerettet worden. Einmal --- er war noch ein Knabe -- hatte er den Vorbereitungen zu einer -Hochzeit beigewohnt, wobei viel Bier gebraut wurde (denn es bestand die -alte Sitte, das Bier im Hause zu brauen), und zu diesem Ende stand ein -großes Brauküben vor der Türe aufgerichtet. Nun, dasselbe schlug nieder -und die Bodenseite auf den Knaben, mit solchem Knall und solcher Gewalt, -daß die Nachbarn vor die Türe kamen und ihrer sechs genug zu tun hatten, -es wieder aufzurichten. Sein Kopf ward gequetscht, und das Blut rann -heftig über alle seine Gliedmaßen. Er wurde in einen Laden getragen, -und da noch ein wenig Leben in ihm war, ward zum Doktor und zum Wundarzt -geschickt. Dem Vater aber sprach man zu, er möge sich in Gottes Willen -schicken, es sei unmöglich, daß der Knabe am Leben bliebe ... Und nun -höre: Gott der Allmächtige segnete die Mittel und half ihm wieder zur -vollkommenen Gesundheit! -- Als der Konsul diesen Unglücksfall im Geiste -aufs neue erlebt hatte, ergriff er noch einmal die Feder und schrieb -hinter sein letztes Amen: »Ja, Herr, ich will dich loben ewiglich!« - -Ein anderes Mal, als er, ein ganz junger Mensch noch, nach Bergen -gekommen war, hatte Gott ihn aus großer Wassersgefahr errettet. »Indem -wir«, stand dort, »in der Stromzeit, wenn die Nordfahrer angekommen -sind, sehr viel arbeiten mußten, durch die Jagden zu kommen und zu -unserer Brücke zu gelangen, so ging es mir dabei so, daß ich auf dem -Rande der Schute stand, die Füße gegen die Dollen und den Rücken gegen -die Jagd gestützt, um die Schute immer näher zu bringen; zu meinem -Unglück brechen die eichnen Dollen, wogegen ich die Füße gesetzt hatte, -und ich falle über Kopf ins Wasser. Ich komme zum erstenmal auf, aber -niemand ist so nahe, daß er mich fassen kann; ich komme zum zweitenmal -auf, allein die Schute geht mir über den Kopf. Es waren Leute genug da, -die mich gerne retten wollten, allein sie mußten erst schieben, daß die -Jagd und Schute nicht über mich kämen, und all' ihr Schieben hätte doch -nichts geholfen, wenn nicht in diesem Augenblick ein Tau auf einer -Nordfahrerjagd von selbst gerissen wäre, wodurch die Jagd hinaustrieb, -und ich also durch Gottes Verhängnis Raum erhielt, und obwohl ich zum -drittenmal nicht weiter aufkam, als daß nur die Haare zur Sicht kamen, -so gelang es, weil alle die Köpfe, der eine hier, der andere dort, aus -der Schute über dem Wasser waren, daß einer, der nach vorne zu aus der -Schute lag, mich an den Haaren faßte, und ich griff ihn am Arm. Allein -da er sich selbst nicht halten konnte, schrie und brüllte er so -gewaltig, daß die anderen es hörten und ihn so geschwind an den Hüften -faßten und mit Macht festhielten, daß er standhalten konnte. Auch ich -hielt immer fest, wenngleich er mich in den Arm biß, und kam es dadurch -dahin, daß er auch mir helfen konnte ...« Und dann folgte ein sehr -langes Dankgebet, das der Konsul mit feuchten Augen überlas. - -»Ich könnte gar vieles anführen«, hieß es an anderer Stelle, »wenn ich -gewilligt wäre, meine Leidenschaften zu entdecken, allein ...« Nun, -hierüber ging der Konsul hinweg und begann hie und da ein paar Zeilen -aus der Zeit seiner Verheiratung und seiner ersten Vaterschaft zu lesen. -Diese Verbindung war, sollte er ehrlich sein, nicht gerade das gewesen, -was man eine Liebesheirat nennt. Sein Vater hatte ihm auf die Schulter -geklopft und ihn auf die Tochter des reichen Kröger, die der Firma eine -stattliche Mitgift zuführte, aufmerksam gemacht, er war von Herzen -einverstanden gewesen und hatte fortan seine Gattin verehrt, als die ihm -von Gott vertraute Gefährtin ... - -Mit der zweiten Heirat seines Vaters hatte es sich ja nicht anders -verhalten. - - »Ein guter Mann, ein braver Mann, - Ein Mann von Complaisancen« ... - -trällerte er leise im Schlafzimmer. Bedauerlich, wie wenig Sinn er für -alle diese alten Aufzeichnungen und Papiere besaß. Er stand mit beiden -Beinen in der Gegenwart und beschäftigte sich nicht viel mit der -Vergangenheit der Familie, wenngleich er ehemals dem dicken -Goldschnittheft immerhin ein paar Notizen in seiner etwas schnörkeligen -Handschrift hinzugefügt hatte, und zwar hauptsächlich in betreff seiner -ersten Ehe. - -Der Konsul schlug die Blätter auf, die stärker und rauher waren als das -Papier, das er selbst hineingeheftet, und die schon zu vergilben -begannen ... Ja, Johann Buddenbrook mußte diese erste Gattin, die -Tochter eines Bremer Kaufmannes, in rührender Weise geliebt haben, und -das eine, kurze Jahr, das er an ihrer Seite hatte verleben dürfen, -schien sein schönstes gewesen zu sein. »_L'année la plus heureuse de ma -vie_«, stand dort, mit einer krausen Wellenlinie unterstrichen, auf die -Gefahr hin, daß Madame Antoinette es las ... - -Dann aber war Gotthold gekommen, und das Kind hatte Josephinen zugrunde -gerichtet ... Wunderliche Bemerkungen standen, was dies betrifft, auf -dem rauhen Papier. Johann Buddenbrook schien dieses neue Wesen ehrlich -und bitterlich gehaßt zu haben, von dem Augenblick an, wo seine ersten -kecken Regungen der Mutter gräßliche Schmerzen bereitet hatten, -- -gehaßt zu haben, bis es gesund und lebhaft zur Welt kam, während -Josephine, den blutleeren Kopf in die Kissen gewühlt, verschied, -- und -niemals diesem skrupellosen Eindringling, der kräftig und sorglos -heranwuchs, den Mord der Mutter verziehen zu haben ... Der Konsul -verstand das nicht. Sie starb, dachte er, indem sie die hohe Pflicht des -Weibes erfüllte, und ich hätte die Liebe zu ihr zärtlich auf das Wesen -übertragen, dem sie das Leben schenkte, und das sie mir scheidend -hinterließ ... Er aber, der Vater, hat in seinem ältesten Sohne nie -etwas anderes als den ruchlosen Zerstörer seines Glückes erblickt. Dann, -später, hatte er sich mit Antoinette Duchamps, dem Kinde einer reichen -und hochangesehenen Hamburger Familie, vermählt und respektvoll und -aufmerksam hatten die beiden nebeneinander gelebt ... - -Der Konsul blätterte hin und her im Hefte. Er las, ganz hinten, die -kleinen Geschichten seiner eigenen Kinder, wann Tom die Masern und -Antonie die Gelbsucht gehabt und Christian die Windpocken überstanden -hatte; er las von den verschiedenen Reisen nach Paris, der Schweiz und -Marienbad, die er mit seiner Gattin unternommen, und schlug zurück bis -zu den pergamentartigen, eingerissenen, gelbgesprenkelten Blättern, die -der alte Johann Buddenbrook, der Vater des Vaters, mit blaßgrauer Tinte -in weitläufigen Schnörkeln beschrieben hatte. Diese Aufzeichnungen -begannen mit einer weitläufigen Genealogie, welche die Hauptlinie -verfolgte. Wie am Ende des 16. Jahrhunderts ein Buddenbrook, der -älteste, der bekannt, in Parchim gelebt, und sein Sohn zu Grabau -Ratsherr geworden sei. Wie ein fernerer Buddenbrook, Gewandschneider -seines Zeichens, zu Rostock geheiratet, »sich sehr gut gestanden« -- was -unterstrichen war -- und eine ungemeine Menge von Kindern gezeugt habe, -tote und lebendige, wie es gerade kam ... Wie wiederum einer, der schon -Johan geheißen, als Kaufmann zu Rostock verblieben, und wie schließlich, -am Ende und nach manchem Jahr, des Konsuls Großvater hierhergekommen sei -und die Getreidefirma gegründet habe. Von diesem Vorfahren waren schon -alle Daten bekannt: Wann er die Frieseln und wann die echten Blattern -gehabt, war treu verzeichnet; wann er vom dritten Boden auf die Darre -gestürzt und am Leben geblieben, obgleich eine Menge Balken im Wege -gewesen seien, und wann er in ein hitzig Fieber mit Raserei verfallen, -stand reinlich vermerkt. Und er hatte seinen Notizen manche gute -Ermahnung an seine Nachkommen hinzugefügt, von denen, sorgfältig in -hoher gotischer Schrift gemalt und umrahmt, der Satz hervorstach: »Mein -Sohn, sey mit Lust bey den Geschäften am Tage, aber mache nur solche, -daß wir bey Nacht ruhig schlafen können.« Und dann war umständlich -nachgewiesen, daß ihm die alte, zu Wittenberg gedruckte Bibel zugehöre, -und daß sie auf seinen Erstgeborenen und wiederum auf dessen Ältesten -übergehen solle ... - -Konsul Buddenbrook zog die Ledermappe zu sich heran, um dies oder jenes -der übrigen Papiere herauszugreifen und zu überlesen. Da waren uralte, -gelbe, zerrissene Briefe, welche sorgende Mütter an ihre in der Fremde -arbeitenden Söhne geschrieben hatten, und die vom Empfänger mit der -Bemerkung versehen waren: »Wohl empfangen und den Inhalt beherzigt.« Da -waren Bürgerbriefe mit Wappen und Siegel der freien und Hansestadt, -Policen, Gratulationspoeme und Patenbriefe. Da waren diese rührenden -Geschäftsbriefe, die etwa der Sohn an den Vater und Kompagnon aus -Stockholm oder Amsterdam geschrieben, die mit einer Beruhigung in -betreff des ziemlich gesicherten Weizens die dringende Bitte verbanden, -=sogleich= Frau und Kinder zu grüßen ... Da war ein besonderes Tagebuch -des Konsuls über seine Reise durch England und Brabant, ein Heft, auf -dessen Umschlag ein Kupfer das Edinburger Schloß mit dem Graßmarkte -darstellte. Da waren als traurige Dokumente die bösen Briefe Gottholds -an seinen Vater und schließlich, als heiterer Abschluß, das letzte -Festgedicht Jean Jacques Hoffstedes ... - -Ein feines, eiliges Klingeln ließ sich vernehmen. Der Kirchturm droben, -auf dem mattfarbigen Gemälde, das über dem Sekretär hing und einen -altertümlichen Marktplatz darstellte, besaß eine wirkliche Uhr, die nun -auf ihre Weise zehn schlug. Der Konsul verschloß die Familienmappe und -verwahrte sie sorgfältig in einem hinteren Fache des Sekretärs. Dann -ging er ins Schlafzimmer hinüber. - -Hier waren die Wände mit dunklem, großgeblümtem Tuche ausgeschlagen, dem -gleichen Stoffe, aus dem die hohen Gardinen des Wochenbettes bestanden. -Eine Stimmung von Erholung und Frieden nach überstandenen Ängsten und -Schmerzen lag in der Luft, die, vom Ofen noch leise erwärmt, mit einem -Mischgeruch von _Eau de Cologne_ und Medikamenten durchsetzt war. Die -geschlossenen Vorhänge ließen das Licht nur dämmernd herein. - -Über die Wiege gebeugt standen die beiden Alten nebeneinander und -betrachteten das schlafende Kind. Die Konsulin aber, in einer eleganten -Spitzenjacke, das rötliche Haar aufs beste frisiert, streckte, ein wenig -bleich noch, aber mit einem glücklichen Lächeln ihrem Gatten die schöne -Hand entgegen, an deren Gelenk auch jetzt ein goldenes Armband leise -klirrte. Sie wandte dabei, nach ihrer Gewohnheit, die Handfläche soweit -als möglich herum, was die Herzlichkeit der Bewegung zu erhöhen -schien ... - -»Nun, Bethsy, wie geht es?« - -»Vortrefflich, vortrefflich, mein lieber Jean!« - -Ihre Hand in der seinen, näherte er, den Eltern gegenüber, sein Gesicht -dem Kinde, das rasch und geräuschvoll Luft holte, und atmete während -einer Minute den warmen, gutmütigen und rührenden Duft ein, der von ihm -ausging. »Gott segne dich«, sagte er leise, indem er die Stirn des -kleinen Wesens küßte, dessen gelbe, runzlige Fingerchen eine -verzweifelte Ähnlichkeit mit Hühnerklauen besaßen. - -»Sie hat prächtig getrunken«, bemerkte Madame Antoinette. »Sieh nur, sie -hat stupende zugenommen ...« - -»Wollt ihr mir glauben, daß sie Netten ähnlich sieht?« Johann -Buddenbrooks Gesicht strahlte heute geradezu vor Glück und Stolz. -»Blitzschwarze Augen hat sie, hole mich der Teufel ...« - -Die alte Dame wehrte bescheiden ab. »Ach, wie kann man schon jetzt von -einer Ähnlichkeit sprechen ... Du willst zur Kirche, Jean?« - -»Ja, es ist zehn, -- hohe Zeit also, ich warte auf die Kinder ...« - -Und die Kinder ließen sich bereits hören. Sie lärmten ungebührlich auf -der Treppe, während man das beruhigende Zischen Klothildens vernahm; -dann aber traten sie in ihren Pelzmäntelchen -- denn in der Marienkirche -war es natürlich noch winterlich -- leise und vorsichtig herein, erstens -wegen der kleinen Schwester und zweitens, weil es nötig war, sich vor -dem Gottesdienste zu sammeln. Ihre Gesichter waren rot und erregt. Welch -ein Festtag heute! Der Storch, ein Storch mit braven Muskeln, -entschieden, hatte außer dem Schwesterchen noch allerlei Prachtvolles -mitgebracht: eine neue Schulmappe mit Seehundsfell für Thomas, eine -große Puppe mit wirklichem -- dies war das Außerordentliche -- mit -wirklichem Haar für Antonie, ein buntes Bilderbuch für die artige -Klothilde, die sich aber still und dankbar fast ausschließlich mit den -Zuckertüten beschäftigte, die gleichfalls eingetroffen waren, und für -Christian ein komplettes Kasperle-Theater mit Sultan, Tod und Teufel ... - -Sie küßten ihre Mutter und durften rasch noch einmal behutsam hinter die -grünseidne Gardine blicken, worauf sie mit dem Vater, der seinen -Pelerinenmantel übergeworfen und das Gesangbuch zur Hand genommen hatte, -schweigend und ruhigen Schrittes zur Kirche zogen, gefolgt von dem -durchdringenden Geschrei des neuen Familiengliedes, das plötzlich -erwacht war ... - - -Zweites Kapitel - -Zum Sommer, im Mai vielleicht schon, oder im Juni, zog Tony Buddenbrook -immer zu den Großeltern vors Burgtor hinaus, und zwar mit heller Freude. - -Es lebte sich gut dort draußen im Freien, in der luxuriös eingerichteten -Villa mit weitläufigen Nebengebäuden, Dienerschaftswohnungen und Remisen -und dem ungeheuren Obst-, Gemüse- und Blumengarten, der sich schräg -abfallend bis zur Trave hinunterzog. Die Krögers lebten auf großem Fuße, -und obgleich ein Unterschied bestand zwischen diesem blitzblanken -Reichtum und dem soliden, wenn auch ein wenig schwerfälligen Wohlstand -in Tonys Elternhause, so war es augenfällig, daß bei den Großeltern -alles immer noch um zwei Grade prächtiger war, als zu Hause; und das -machte Eindruck auf die junge Demoiselle Buddenbrook. - -An eine Tätigkeit im Hause oder gar in der Küche war hier niemals zu -denken, während in der Mengstraße der Großvater und die Mama wohl -gleichfalls nicht viel Gewicht darauf legten, der Vater aber und die -Großmama sie oft genug mahnten, den Staub zu wischen und ihr die -ergebene, fromme und fleißige Kusine Thilda als Muster vorhielten. Die -feudalen Neigungen der mütterlichen Familie regten sich in dem kleinen -Fräulein, wenn sie vom Schaukelstuhle aus der Zofe oder dem Diener einen -Befehl erteilte ... Zwei Mädchen und ein Kutscher gehörten außer ihnen -zum Personale der alten Herrschaften. - -Was man sagen mag, so ist es etwas Angenehmes, wenn beim Erwachen -morgens in dem großen, mit hellem Stoff tapezierten Schlafzimmer die -erste Bewegung der Hand eine schwere Atlassteppdecke trifft; und es ist -nennenswert, wenn zum ersten Frühstück vorn im Terrassenzimmer, während -durch die offene Glastür vom Garten die Morgenluft hereinstreicht, statt -des Kaffees oder des Tees eine Tasse Schokolade verabreicht wird, ja, -jeden Tag Geburtstagsschokolade mit einem dicken Stück feuchten -Napfkuchens. - -Dieses Frühstück freilich mußte Tony, abgesehen von den Sonntagen, ohne -Gesellschaft einnehmen, da die Großeltern lange nach Beginn der -Schulzeit herunterzukommen pflegten. Wenn sie ihren Kuchen zur -Schokolade verzehrt hatte, so ergriff sie die Büchermappe, trippelte die -Terrasse hinunter und schritt durch den wohlgepflegten Vorgarten. - -Sie war höchst niedlich, die kleine Tony Buddenbrook. Unter dem Strohhut -quoll ihr starkes Haar, dessen Blond mit den Jahren dunkler wurde, -natürlich gelockt hervor, und die ein wenig hervorstehende Oberlippe gab -dem frischen Gesichtchen mit den graublauen, munteren Augen einen -Ausdruck von Keckheit, der sich auch in ihrer graziösen kleinen Gestalt -wiederfand; sie setzte ihre schmalen Beinchen in den schneeweißen -Strümpfen mit einer wiegenden und elastischen Zuversichtlichkeit. Viele -Leute kannten und begrüßten die kleine Tochter des Konsuls Buddenbrook, -wenn sie durch die Gartenpforte in die Kastanienallee hinaustrat. Eine -Gemüsefrau vielleicht, die, ihre große Strohschute mit hellgrünen -Bändern auf dem Kopf, in ihrem Wägelchen vom Dorfe hereinkutschierte, -rief ihr ein freundliches »God'n Morgen ook, Mamselling!« zu, und der -große Kornträger Matthiesen, der in seinem schwarzen Habit mit -Pumphosen, weißen Strümpfen und Schnallenschuhen vorüberging, nahm vor -Ehrerbietung sogar seinen rauhen Zylinder ab ... - -Tony blieb ein bißchen stehen, um auf ihre Nachbarin Julchen Hagenström -zu warten, mit der sie den Schulweg zurückzulegen pflegte. Dies war ein -Kind mit etwas zu hohen Schultern und großen, blanken, schwarzen Augen, -das nebenan in der völlig von Weinlaub bewachsenen Villa wohnte. Ihr -Vater, Herr Hagenström, dessen Familie noch nicht lange am Orte ansässig -war, hatte eine junge Frankfurterin geheiratet, eine Dame mit -außerordentlich dickem schwarzen Haar und den größten Brillanten der -Stadt an den Ohren, die übrigens Semlinger hieß. Herr Hagenström, -welcher Teilhaber einer Exportfirma -- Strunck & Hagenström -- war, -entwickelte in städtischen Angelegenheiten viel Eifer und Ehrgeiz, hatte -jedoch bei Leuten mit strengeren Traditionen, den Möllendorpfs, -Langhals' und Buddenbrooks, mit seiner Heirat einiges Befremden erregt -und war, davon abgesehen, trotz seiner Rührigkeit als Mitglied von -Ausschüssen, Kollegien, Verwaltungsräten und dergleichen nicht -sonderlich beliebt. Er schien es darauf abgesehen zu haben, den -Angehörigen der alteingesessenen Familien bei jeder Gelegenheit zu -opponieren, ihre Meinungen auf schlaue Weise zu widerlegen, die seine -dagegen durchzusetzen und sich als weit tüchtiger und unentbehrlicher zu -erweisen als sie. Konsul Buddenbrook sagte von ihm: »Hinrich Hagenström -ist aufdringlich mit seinen Schwierigkeiten ... Er muß es geradezu auf -mich persönlich abgesehen haben; wo er kann, behindert er mich ... Heute -gab es eine Szene in der Sitzung der Zentral-Armen-Deputation, vor ein -paar Tagen im Finanz-Departement ...« Und Johann Buddenbrook fügte -hinzu: »Ein oller Stänker!« -- Ein anderes Mal kamen Vater und Sohn -zornig und deprimiert zu Tische ... Was passiert sei? Ach, nichts ... -Eine große Lieferung Roggen nach Holland sei ihnen verloren gegangen; -Strunck & Hagenström hätten sie ihnen vor der Nase weggeschnappt; ein -Fuchs, dieser Hinrich Hagenström ... - -Solche Äußerungen hatte Tony oft genug angehört, um gar nicht zum besten -gegen Julchen Hagenström gestimmt zu sein. Sie gingen gemeinsam, weil -sie einmal Nachbarinnen waren, aber meistens ärgerten sie einander. - -»Mein Vater hat tausend Taler!« sagte Julchen und glaubte entsetzlich zu -lügen. »Deiner vielleicht --?« - -Tony schwieg vor Neid und Demütigung. Dann sagte sie ganz ruhig und -beiläufig: - -»Meine Schokolade eben hat furchtbar gut geschmeckt ... Was trinkst du -eigentlich zum Frühstück, Julchen?« - -»Ja, ehe ich es vergesse«, antwortete Julchen; »möchtest du gern einen -von meinen Äpfeln haben? -- Ja päh! ich gebe dir aber keinen!« Und dabei -kniff sie ihre Lippen zusammen, und ihre schwarzen Augen wurden feucht -vor Vergnügen. -- - -Manchmal ging Julchens Bruder Hermann, ein paar Jahre älter als sie, -gleichzeitig zur Schule. Sie besaß noch einen zweiten Bruder namens -Moritz, aber dieser war kränklich und ward zu Hause unterrichtet. -Hermann war blond, aber seine Nase lag ein wenig platt auf der -Oberlippe. Auch schmatzte er beständig mit den Lippen, denn er atmete -nur durch den Mund. - -»Unsinn!« sagte er, »Papa hat viel mehr als tausend Taler.« Das -Interessante an ihm aber war, daß er als zweites Frühstück zur Schule -nicht Brot mitnahm, sondern Zitronensemmel: ein weiches, ovales -Milchgebäck, das Korinthen enthielt, und das er sich zum Überfluß mit -Zungenwurst oder Gänsebrust belegte ... Dies war so sein Geschmack. - -Für Tony Buddenbrook war das etwas Neues. Zitronensemmel mit Gänsebrust, --- übrigens mußte es gut schmecken! Und wenn er sie in seine Blechbüchse -blicken ließ, so verriet sie den Wunsch, ein Stück zu probieren. Eines -Morgens sagte Hermann: - -»Ich kann nichts entbehren, Tony, aber morgen werde ich ein Stück mehr -mitbringen, und das soll für dich sein, wenn du mir etwas dafür -wiedergeben willst.« - -Nun, am nächsten Morgen trat Tony in die Allee hinaus und wartete fünf -Minuten, ohne daß Julchen gekommen wäre. Sie wartete noch eine Minute, -und dann kam Hermann allein; er schwenkte seine Frühstücksdose am -Riemen hin und her und schmatzte leise. - -»Na«, sagte er, »hier ist eine Zitronensemmel mit Gänsebrust; es ist -nicht einmal Fett daran, -- das pure Fleisch ... Was gibst du mir -dafür?« - -»Ja, -- einen Schilling vielleicht?« fragte Tony. Sie standen mitten in -der Allee. - -»Einen Schilling ...« wiederholte Hermann; dann schluckte er hinunter -und sagte: - -»Nein, ich will etwas anderes haben.« - -»Was denn?« fragte Tony; sie war bereit, alles Mögliche für den -Leckerbissen zu geben ... - -»Einen Kuß!« rief Hermann Hagenström, schlang beide Arme um Tony und -küßte blindlings darauf los, ohne ihr Gesicht zu berühren, denn sie -hielt mit ungeheurer Gelenkigkeit den Kopf zurück, stemmte die linke -Hand mit der Büchermappe gegen seine Brust und klatschte mit der rechten -drei oder viermal aus allen Kräften in sein Gesicht ... Er taumelte -zurück; aber im selben Augenblick fuhr hinter einem Baume Schwester -Julchen wie ein schwarzes Teufelchen hervor, warf sich, zischend vor -Wut, auf Tony, riß ihr den Hut vom Kopf und zerkratzte ihr die Wangen -aufs jämmerlichste ... Seit diesem Ereignis war es beinahe zu Ende mit -der Kameradschaft. - -Übrigens hatte Tony sicherlich nicht aus Schüchternheit dem jungen -Hagenström den Kuß verweigert. Sie war ein ziemlich keckes Geschöpf, das -mit seiner Ausgelassenheit seinen Eltern, im besondern dem Konsul, -manche Sorge bereitete, und obgleich sie ein intelligentes Köpfchen -besaß, das flink in der Schule erlernte, was man begehrte, so war ihr -Betragen in so hohem Grade mangelhaft, daß schließlich sogar die -Schulvorsteherin, welche Fräulein Agathe Vermehren hieß, ein wenig -schwitzend vor Verlegenheit, in der Mengstraße erschien und der Konsulin -höflichst anheim gab, der jungen Tochter eine ernstliche Ermahnung -zuteil werden zu lassen -- denn dieselbe habe sich, trotz vieler -liebevoller Verwarnungen, auf der Straße aufs neue offenkundigen Unfugs -schuldig gemacht. - -Es war kein Schade, daß Tony auf ihren Gängen durch die Stadt alle Welt -kannte und mit aller Welt plauderte; der Konsul zumal war hiermit -einverstanden, weil es keinen Hochmut, sondern Gemeinsinn und -Nächstenliebe verriet. Sie kletterte, gemeinsam mit Thomas, in den -Speichern an der Trave zwischen den Mengen von Hafer und Weizen umher, -die auf den Böden ausgebreitet waren, sie schwatzte mit den Arbeitern -und den Schreibern, die dort in den kleinen dunklen Kontoren zu ebener -Erde saßen, ja, sie half sogar draußen beim Aufwinden der Säcke. Sie -kannte die Schlachter, die mit ihren weißen Schürzen und Mulden durch -die Breite Straße wanderten; sie kannte die Milchfrauen, die mit ihren -Blechkannen vom Lande hereinkamen und ließ sich manchmal ein Stück von -ihnen kutschieren; sie kannte die graubärtigen Meister in den kleinen, -hölzernen Goldschmiedebuden, die in die Marktarkaden hineingebaut waren, -die Fisch-, Obst- und Gemüsefrauen auf dem Markte, sowie die -Dienstmänner, die an den Straßenecken ihren Tabak kauten ... Gut und -schön! - -Aber ein bleicher, bartloser Mensch, dessen Alter nicht zu bestimmen ist -und der morgens mit einem traurigen Lächeln in der Breiten Straße zu -lustwandeln pflegt, kann nichts dafür, wenn er gezwungen ist, bei jedem -plötzlichen Laut, den man ausstößt -- zum Beispiel »Ha!« oder »Ho!« -- -auf einem Beine zu tanzen; und dennoch ließ Tony ihn tanzen, sobald sie -ihn zu Gesichte bekam. Es ist ferner nicht schön, eine ganz winzige -kleine Frau mit großem Kopfe, welche die Gewohnheit hat, bei jeder -Witterung einen ungeheuren, durchlöcherten Schirm über sich aufgespannt -zu halten, beständig durch Rufe wie »Schirmmadame!« oder »Champignon!« -zu betrüben; und es ist tadelnswert, wenn man mit zwei oder drei -gleichgesinnten Freundinnen vor dem Häuschen der alten Puppenliese -erscheint, die in einer engen Twiete bei der Johannisstraße mit wollenen -Puppen handelt und allerdings ganz merkwürdig rote Augen hat, -- dort -aus Leibeskräften die Glocke zieht und, wenn die Alte herauskommt, mit -falscher Freundlichkeit fragt, ob hier vielleicht Herr und Madame -Spucknapf wohnen, worauf man mit großem Gekreisch davonrennt ... Das -alles aber tat Tony Buddenbrook und zwar, wie es schien, mit völlig -gutem Gewissen. Denn wurde ihr von seiten irgendeines Gequälten eine -Drohung zuteil, so mußte man sehen, wie sie einen Schritt zurücktrat, -den hübschen Kopf mit der vorstehenden Oberlippe zurückwarf und ein halb -entrüstetes, halb mokantes »Pa!« hervorstieß, als wollte sie sagen: -»Wage es nur, mir etwas anhaben zu wollen! Ich bin Konsul Buddenbrooks -Tochter, wenn du es vielleicht nicht weißt ...« - -Sie ging in der Stadt wie eine kleine Königin umher, die sich das gute -Recht vorbehält, freundlich oder grausam zu sein, je nach Geschmack und -Laune. - - -Drittes Kapitel - -Jean Jacques Hoffstede hatte, was die beiden Söhne des Konsuls -Buddenbrook anging, sicherlich ein treffendes Urteil gefällt. - -Thomas, der seit seiner Geburt bereits zum Kaufmann und künftigen -Inhaber der Firma bestimmt war und die realwissenschaftliche Abteilung -der alten Schule mit den gotischen Gewölben besuchte, war ein kluger, -regsamer und verständiger Mensch, der sich übrigens aufs köstlichste -amüsierte, wenn Christian, welcher Gymnasiast war und nicht weniger -Begabung, aber weniger Ernsthaftigkeit zeigte, mit ungeheurem Geschick -die Lehrer nachahmte -- im besonderen den tüchtigen Herrn Marcellus -Stengel, der im Singen, Zeichnen und derartigen lustigen Fächern den -Unterricht erteilte. - -Herr Stengel, aus dessen Westentaschen stets ein halbes Dutzend -wundervoll gespitzter Bleistifte hervorstarrten, trug eine fuchsrote -Perücke und einen offenen, hellbraunen Rock, der ihm fast bis an die -Knöchel reichte, besaß Vatermörder, die sogar noch seine Schläfen -bedeckten, und war ein witziger Kopf, der philosophische -Unterscheidungen liebte, wie etwa: »Du sollst 'ne Linie machen, mein -gutes Kind, und was machst du? Du machst 'nen Strich!« -- Er sagte -»Line« statt »Linie«. Oder zu einem Faulen: »Du sitzest in Quarta nicht -Jahre, will ich dir sagen, sondern Jahren!« -- Wobei er »Quäta« statt -»Quarta« sagte und nicht »Jahre«, sondern beinahe »Schahre« aussprach -... Sein Lieblingsunterricht bestand darin, in der Gesangstunde das -schöne Lied »Der grüne Wald« üben zu lassen, wobei einige Schüler auf -den Korridor hinausgehen mußten, um, wenn der Chorus angestimmt hatte: -»Wir ziehen so fröhlich durch Feld und Wald ...« ganz leise und -vorsichtig das letzte Wort als Echo zu wiederholen. Waren jedoch -Christian Buddenbrook, sein Vetter Jürgen Kröger oder sein Freund -Andreas Giesecke, Sohn des Branddirektors, hiermit beamtet, so warfen -sie, statt das zarte Echo zu vollführen, den Kohlenkasten die Treppe -hinunter und mußten nachmittags um vier Uhr in der Wohnung des Herrn -Stengel nachsitzen. Hier ging es ziemlich behaglich zu. Herr Stengel -hatte alles vergessen und befahl seiner Haushälterin, den Schülern -Buddenbrook, Kröger und Giesecke »je« eine Tasse Kaffee zu verabreichen, -worauf er die jungen Herren wieder entließ ... - -In der Tat, die vortrefflichen Gelehrten, die unter der freundlichen -Herrschaft eines humanen, tabakschnupfenden, alten Direktors in den -Gewölben der alten Schule -- einer ehemaligen Klosterschule -- ihres -Amtes walteten, waren harmlose und gutmütige Leute, einig in der -Ansicht, daß Wissenschaft und Heiterkeit einander nicht ausschlössen, -und bestrebt, mit Wohlwollen und Behagen zu Werke zu gehen. Es war da in -den mittleren Klassen ein ehemaliger Prediger, der im Lateinischen -unterrichtete, ein gewisser Pastor Hirte, ein langer Herr mit braunem -Backenbart und munteren Augen, dessen Lebensglück geradezu in dieser -Übereinstimmung seines Namens mit seinem Titel bestand, und der nicht -oft genug die Vokabel _pastor_ sich übersetzen lassen konnte. Seine -Lieblingsredensart lautete »grenzenlos borniert!« und es ist niemals -aufgeklärt worden, ob dies ein bewußter Scherz war. Beabsichtigte er -aber, seine Schüler völlig zu verblüffen, so gebot er über die Kunst, -die Lippen in den Mund zu klemmen und sie wieder hinauszuschnellen, in -einer Art, daß es knallte wie ein springender Champagnerpfropfen. Er -liebte es, mit langen Schritten im Klassenzimmer umherzugehen und -einzelnen Schülern mit ungeheurer Lebhaftigkeit ihr ganzes zukünftiges -Leben zu erzählen, und zwar zu dem ausgesprochenen Zwecke, ihre -Phantasie ein bißchen anzuregen. Dann aber ging er ernstlich zur Arbeit -über, das heißt, er überhörte die Verse, die er über _genus_-Regeln -- -er sagte »Genußregeln« -- und allerhand schwierige Konstruktionen mit -wirklichem Geschick gedichtet hatte, Verse, die Pastor Hirte mit -unaussprechlich triumphierender Betonung des Rhythmus und der Reime -hervorbrachte ... - -Toms und Christians Jugendzeit ... es ist nichts Bedeutendes davon zu -melden. In jenen Tagen herrschte Sonnenschein im Hause Buddenbrook, wo -in den Kontoren die Geschäfte so ausgezeichnet gingen. Und manchmal gab -es ein Gewitter, ein kleines Unglück wie dieses: - -Herr Stuht in der Glockengießerstraße, ein Schneidermeister, dessen -Gattin alte Kleidungsstücke kaufte und darum in den ersten Kreisen -verkehrte, Herr Stuht, dessen Bauch von einem wollenen Hemd bekleidet -war und in erstaunlicher Rundung über das Beinkleid hinunterfiel ... -Herr Stuht hatte den jungen Herren Buddenbrook zwei Anzüge gefertigt, -die zusammen siebenzig Kurantmark kosteten; allein auf den Wunsch der -beiden hatte er sich bereit finden lassen, schlanker Hand achtzig auf -die Rechnung zu setzen und ihnen bar den Rest einzuhändigen. Das war ein -kleines Geschäft ... kein ganz säuberliches wohl, aber durchaus kein -ungewöhnliches. Das Unglück aber bestand darin, daß durch das Walten -irgendeines finsteren Schicksales das Ganze an den Tag kam, daß Herr -Stuht, einen schwarzen Rock über dem wollenen Hemd, im Privatkontor des -Konsuls erscheinen mußte und Tom und Christian in seiner Gegenwart einem -strengen Verhör unterzogen wurden. Herr Stuht, der breitbeinig, aber mit -seitwärts geneigtem Kopf und in achtungsvoller Haltung neben dem -Armsessel des Konsuls stand, hielt eine wohltönende Rede, des Inhaltes, -daß »dat nu so'n Saak« sei und daß er froh sein werde, die siebenzig -Kurantmark wiederzubekommen, »indem de Saak ja nu mal scheep gangen« -sei. Der Konsul war heftig aufgebracht über diesen Streich. Nach ernster -Überlegung aber auf seiner Seite war das Ergebnis, daß er das -Taschengeld seiner Söhne erhöhte; denn es hieß: Führe uns nicht in -Versuchung. - -Augenscheinlich waren auf Thomas Buddenbrook größere Hoffnungen zu -setzen als auf seinen Bruder. Sein Benehmen war gleichmäßig und von -verständiger Munterkeit; Christian dagegen erschien launenhaft, neigte -einerseits zu einer albernen Komik und konnte andererseits die gesamte -Familie auf die sonderbarste Weise erschrecken ... - -Man sitzt bei Tische, man ist beim Obste angelangt und speist unter -behaglichen Gesprächen. Plötzlich jedoch legt Christian einen -angebissenen Pfirsich auf den Teller zurück, sein Gesicht ist bleich, -und seine runden, tiefliegenden Augen über der allzu großen Nase haben -sich erweitert. - -»Ich esse nie wieder einen Pfirsich«, sagt er. - -»Warum nicht, Christian ... Was für ein Unsinn ... Was ist dir?« - -»Denkt euch, wenn ich aus Versehen ... diesen großen Kern verschluckte, -und wenn er mir im Halse steckte ... und ich nicht Luft bekommen könnte -... und ich spränge auf und würgte gräßlich, und ihr alle spränget auch -auf ...« Und plötzlich fügt er ein kurzes, stöhnendes »Oh!« hinzu, das -voll ist von Entsetzen, richtet sich unruhig auf seinem Stuhle empor und -wendet sich seitwärts, als wollte er fliehen. - -Die Konsulin und Mamsell Jungmann springen tatsächlich auf. - -»Gott im Himmel, -- Christian, du hast ihn doch nicht verschluckt?!« -Denn es hat vollkommen den Anschein, als sei es wirklich geschehen. - -»Nein, nein«, sagt Christian und beruhigt sich allmählich, »aber =wenn= -ich ihn verschluckte!« - -Der Konsul, der gleichfalls blaß vor Schrecken ist, beginnt nun zu -schelten, und auch der Großvater pocht indigniert auf den Tisch und -verbittet sich die Narrenspossen ... Allein Christian ißt wirklich -längere Zeit keinen Pfirsich mehr. -- - - -Viertes Kapitel - -Es war nicht bloß Altersschwäche, was die alte Madame Antoinette -Buddenbrook, sechs Jahre ungefähr nachdem die Familie das Haus in der -Mengstraße bezogen, an einem kalten Januartag endgültig auf ihr hohes -Himmelbett im Schlafzimmer des Zwischengeschosses darniederwarf. Die -alte Dame war rüstig gewesen bis zuletzt und hatte ihre dicken weißen -Seitenlocken mit aufrechter Würde getragen; sie hatte zusammen mit ihrem -Gatten und ihren Kindern die hauptsächlichsten Diners besucht, die in -der Stadt gegeben wurden, und bei den Gesellschaften, die Buddenbrooks -selbst veranstalteten, ihrer eleganten Schwiegertochter im -Repräsentieren nicht nachgestanden. Eines Tages aber, ganz plötzlich, -hatte sich ein halb unbestimmbares Leiden eingestellt, ein leichter -Darmkatarrh anfangs nur, gegen den Doktor Grabow ein wenig Taube und -Franzbrot verordnet hatte, eine mit Erbrechen verbundene Kolik, die mit -unbegreiflicher Schnelligkeit Entkräftung herbeiführte, einen sanften -und hinfälligen Zustand, der beängstigend war. - -Als dann Doktor Grabow mit dem Konsul eine kurze, ernste Unterredung -draußen auf der Treppe gehabt hatte, als ein zweiter, neu hinzugezogener -Arzt, ein untersetzter, schwarzbärtiger, düsterblickender Mann, neben -Grabow aus und ein zu gehen begann, da änderte sich gleichsam die -Physiognomie des Hauses. Man ging auf den Zehen umher, man flüsterte -ernst, und die Wagen durften nicht über die Diele rollen. Etwas Neues, -Fremdes, Außerordentliches schien eingekehrt, ein Geheimnis, das einer -in des anderen Augen las; der Gedanke an den Tod hatte sich Einlaß -geschafft und herrschte stumm in den weiten Räumen. - -Dabei durfte nicht gefeiert werden, denn es kam Besuch. Die Krankheit -währte vierzehn oder fünfzehn Tage, und nach einer Woche kam der alte -Senator Duchamps, ein Bruder der Sterbenden, nebst seiner Tochter von -Hamburg an, während ein paar Tage später des Konsuls Schwester mit ihrem -Gatten, dem Bankier aus Frankfurt eintraf. Die Herrschaften wohnten im -Hause, und Ida Jungmann hatte alle Hände voll zu tun, für die -verschiedenen Schlafzimmer zu sorgen und gute Frühstücke mit Krabben und -Portwein bereitzuhalten, während in der Küche gebraten und gebacken -ward ... - -Droben saß Johann Buddenbrook am Krankenbette und blickte, die matte -Hand seiner alten Nette in der seinen, mit erhobenen Brauen und ein -wenig hängender Unterlippe stumm vor sich hin. Die Wanduhr tickte dumpf -und mit langen Pausen, viel seltener aber noch atmete die Kranke einmal -kurz und oberflächlich auf ... Eine schwarze Schwester machte sich am -Tisch mit dem Beeftee zu schaffen, den man versuchsweise noch reichen -wollte; dann und wann trat geräuschlos ein Familienmitglied ein und -verschwand wieder. - -Der Alte mochte sich erinnern, wie er vor 46 Jahren zum erstenmal am -Sterbebette einer Gattin gesessen hatte, und er mochte der wilden -Verzweiflung, die damals in ihm aufbegehrt war, die nachdenkliche Wehmut -vergleichen, mit der er, nun selbst so alt, in das veränderte, -ausdruckslose und entsetzlich gleichgültige Gesicht der alten Frau -blickte, die ihm niemals ein großes Glück, niemals einen großen Schmerz -bereitet, die aber viele lange Jahre mit klugem Anstand bei ihm -ausgehalten und nun ebenfalls langsam davonging. - -Er dachte nicht viel, er sah nur unverwandt und mit einem leisen -Kopfschütteln auf sein Leben und das Leben im allgemeinen zurück, das -ihm plötzlich so fern und wunderlich erschien, dieses überflüssig -geräuschvolle Getümmel, in dessen Mitte er gestanden, das sich -unmerklich von ihm zurückgezogen hatte und nun vor seinem verwundert -aufhorchenden Ohr in der Ferne erhallte ... Manchmal sagte er mit halber -Stimme vor sich hin: - -»Kurios! Kurios!« - -Und als dann Madame Buddenbrook ihren letzten, ganz kurzen und -kampflosen Seufzer getan hatte, als im Eßsaal, woselbst die Einsegnung -stattfand, die Träger den blumenbedeckten Sarg aufgehoben hatten, um ihn -schwerfällig davonzuschaffen, -- da änderte sich seine Stimmung nicht, -da weinte er nicht einmal; aber dies leise, erstaunte Kopfschütteln -blieb ihm, und dies beinahe lächelnde »Kurios!« wurde sein Lieblingswort -... Kein Zweifel, daß es auch mit Johann Buddenbrook zu Ende ging. - -Er fing an, stumm und abwesend im Familienkreise zu sitzen, und wenn er -einmal die kleine Klara auf die Knie genommen hatte, um ihr vielleicht -eines seiner alten drolligen Lieder vorzusingen, zum Beispiel: - - »Der Omnibus fährt durch die Stadt ...« - -oder - - »Kiek, doa sitt'n Brummer an de Wand ...« - -so konnte er plötzlich stillschweigen, um dann die Enkelin, gleichsam -aus einem langen, halb unbewußten Gedankengange heraus, mit einem -kopfschüttelnden »Kurios!« zu Boden zu setzen und sich abzuwenden ... -Eines Tages sagte er: - -»Jean, -- _assez_, du?« - -Und alsbald begannen in der Stadt die reinlich gedruckten und mit zwei -Unterschriften versehenen Formulare zu zirkulieren, auf denen Johann -Buddenbrook _senior_ sich kundzutun erlaubte, daß sein zunehmendes Alter -ihn veranlasse, seine bisherige kaufmännische Wirksamkeit aufzugeben, -und daß er infolgedessen die von seinem seligen Vater _Anno_ 1768 -gegründete Handlung =Johann Buddenbrook= mit _Activis_ und _Passivis_ -unter gleicher Firma von heute an seinem Sohne und seitherigen Associé -Johann Buddenbrook als alleinigen Inhaber übertrage, mit der Bitte, das -ihm so vielseitig geschenkte Vertrauen seinem Sohne zu erhalten ... -Hochachtungsvoll -- Johann Buddenbrook _senior_, welcher aufhören wird -zu zeichnen. - -Als aber diese Kundgebung erfolgt war, als der Alte fortan sich -weigerte, noch einen Fuß ins Kontor zu setzen, da nahm seine -nachdenkliche Apathie in erschreckender Weise zu, da genügte, Mitte -März, ein paar Monate nur nach dem Tode seiner Frau, irgendein kleiner -Frühlingsschnupfen, um ihn bettlägerig zu machen, -- und dann, in einer -Nacht, kam die Stunde, wo die Familie auch sein Bett umstand, wo er zum -Konsul sagte: - -»Alles Glück, -- du? Jean? Und immer _courage_!« - -Und zu Thomas: - -»Hilf deinem Vater!« - -Und zu Christian: - -»Werde was Ordentliches!« - --- worauf er schwieg, alle anblickte und sich mit einem letzten -»Kurios!« nach der Wand kehrte ... - -Er hatte Gottholds bis zum Schluß nicht Erwähnung getan, und auf die -schriftliche Aufforderung des Konsuls, am Sterbebette des Vaters zu -erscheinen, hatte der älteste Sohn mit Schweigen geantwortet. Am nächsten -Morgen jedoch, ganz früh, als die Todesanzeigen noch nicht versandt waren -und der Konsul auf die Treppe hinaustrat, um im Kontor das Notwendigste -zu erledigen, geschah das Merkwürdige, daß Gotthold Buddenbrook, Inhaber -der Leinenhandlung Siegmund Stüwing & Komp. in der Breitenstraße, raschen -Schrittes über die Diele kam. Sechsundvierzigjährig, klein und beleibt, -besaß er starke, aschblonde, mit weißen Fäden durchsetzte Kotelettes. Er -war kurzbeinig und trug sackartig weite Hosen aus rauhem, kariertem -Stoff. Die Treppe hinauf schritt er dem Konsul entgegen, indem er die -Brauen hoch unter die Krempe seines grauen Hutes erhob und sie dennoch -zusammenzog. - -»Johann«, sagte er, ohne dem Bruder die Hand zu reichen, mit hoher, -angenehmer Stimme, »wie steht es?« - -»Heute nacht ist er heimgegangen!« sagte der Konsul bewegt und ergriff -die Hand des Bruders, die einen Regenschirm hielt. »Er, der beste -Vater!« - -Gotthold senkte die Brauen so tief, daß seine Lider sich schlossen. Nach -einem Schweigen sagte er nachdrücklich: - -»Es ist nichts geändert worden, bis zum Schlusse, Johann?« - -Und sofort ließ der Konsul seine Hand fahren, ja, er trat sogar eine -Stufe zurück, und während seine runden, tiefliegenden Augen klar wurden, -sagte er: - -»Nichts.« - -Gottholds Brauen wanderten wieder unter die Hutkrempe hinauf, und seine -Augen richteten sich mit Anstrengung auf den Bruder. - -»Und was habe ich von =deiner= Gerechtigkeit zu gewärtigen?« sagte er -mit gesenkter Stimme. - -Der Konsul seinerseits senkte nun den Blick; dann aber, ohne ihn wieder -zu erheben, machte er jene entschiedene Handbewegung von oben nach unten -und antwortete leise und fest: - -»Ich habe dir in diesem schweren und ernsten Augenblick meine Hand als -Bruder gereicht; was aber geschäftliche Dinge betrifft, so kann ich dir -immer nur als Chef der ehrwürdigen Firma gegenüberstehen, deren -alleiniger Inhaber ich heute geworden bin. Du kannst nichts von mir -gewärtigen, was den Verpflichtungen widerspricht, die mir =diese= -Eigenschaft auferlegt; meine sonstigen Gefühle müssen schweigen.« - -Gotthold ging ... Zum Begräbnis jedoch, als die Menge der Verwandten, -Bekannten, Geschäftsfreunde, der Deputationen, Kornträger, Kontoristen -und Speicherarbeiter Zimmer, Treppen und Korridore füllte und die -sämtlichen Mietkutschen der Stadt die ganze Mengstraße hinunterstanden, --- zum Begräbnis kam er zur aufrichtigen Freude des Konsuls aufs neue; -ja, er brachte sogar seine Gattin, die geborene Stüwing, und seine drei -schon erwachsenen Töchter mit: Friederike und Henriette, die beide sehr -lang und hager waren, und Pfiffi, die achtzehnjährige Jüngste, die allzu -klein und beleibt erschien. - -Und als dann am Grabe, am Buddenbrookschen Erbbegräbnis dort draußen -vorm Burgtore, am Rande des Friedhofgehölzes, Pastor Kölling von Sankt -Marien, ein robuster Mann mit dickem Kopf und derber Redeweise, das -maßvolle, gottgefällige Leben des Verstorbenen gepriesen hatte, im -Gegensatze zu dem der »Wollüstigen, Fresser und Säufer« -- dies war sein -Ausdruck, obgleich manche Leute, die sich der Diskretion des jüngst -verstorbenen alten Wunderlich erinnerten, die Köpfe schüttelten, -- als -die Feierlichkeiten und Formalitäten beendet waren und die 70 oder 80 -Mietkutschen in die Stadt zurückzurollen begannen ... da erbot sich -Gotthold Buddenbrook, den Konsul zu begleiten, weil er ihn unter vier -Augen zu sprechen wünsche. Und siehe da: hier, neben dem Stiefbruder auf -dem Rücksitz der hohen, weiten, plumpen Kutsche, eins seiner kurzen -Beine über das andere gelegt, zeigte er sich versöhnlich und sanft. Er -erkenne, sagte er, mehr und mehr, daß der Konsul handeln müsse, wie er -es tue, und das Andenken des Vaters solle für ihn kein böses sein. Er -verzichte auf seine Ansprüche, und zwar um so lieber, als er gesonnen -sei, sich von allen Geschäften zurückzuziehen und sich mit seinem Erbe -und dem, was ihm sonst erübrige, zur Ruhe zu setzen, denn das -Leinengeschäft mache ihm wenig Freude und gehe so mäßig, daß er sich -nicht entschließen werde, noch mehr hineinzustecken ... »Der Trotz gegen -den Vater hat ihm keinen Segen gebracht!« dachte der Konsul mit einem -inneren frommen Aufblick; und Gotthold dachte wahrscheinlich dasselbe. - -In der Mengstraße aber begleitete er den Bruder ins Frühstückszimmer -hinauf, woselbst die beiden Herren, nach dem langen Stehen in der -Frühlingsluft in ihren Fräcken fröstelnd, einen alten Kognak miteinander -tranken. Und als dann Gotthold ein paar höfliche und ernste Worte mit -seiner Schwägerin gewechselt und den Kindern die Köpfe gestreichelt -hatte, ging er davon, um am nächsten »Kindertag« bei Krögers draußen im -Gartenhause zu erscheinen ... Er begann schon zu liquidieren. - - -Fünftes Kapitel - -Eines schmerzte den Konsul: daß nämlich der Vater nicht mehr den -Eintritt seines ältesten Enkels ins Geschäft hatte erleben dürfen, der -schon um Ostern desselben Jahres erfolgte. - -Thomas war sechzehnjährig, als er die Schule verließ. Er war stark -gewachsen in letzter Zeit und trug seit seiner Konfirmation, bei der -Pastor Kölling ihm mit starken Ausdrücken Mäßigkeit! empfohlen hatte, -ganz herrenmäßige Kleidung, die ihn noch größer erscheinen ließ. Um -seinen Hals hing die lange goldene Uhrkette, die der Großvater ihm -zugesprochen hatte, und an der ein Medaillon mit dem Wappen der Familie -hing, diesem melancholischen Wappenschilde, das eine unregelmäßig -schraffierte Fläche, ein flaches Moorland mit einer einsamen und nackten -Weide am Ufer zeigte. Der noch ältere Siegelring mit grünem Stein, den -wahrscheinlich schon der sehr gut situierte Gewandschneider in Rostock -getragen hatte, war nebst der großen Bibel auf den Konsul übergegangen. - -Die Ähnlichkeit mit dem Großvater hatte sich bei Thomas so stark -entwickelt wie bei Christian diejenige mit dem Vater; besonders sein -rundes und festes Kinn und die feingeschnittene, gerade Nase waren die -des Alten. Sein seitwärts gescheiteltes Haar, das in zwei Einbuchtungen -von den schmalen und auffällig geäderten Schläfen zurücktrat, war -dunkelblond, und im Gegensatz dazu erschienen die langen Wimpern und die -Brauen, von denen er gern die eine ein wenig emporzog, ungewöhnlich hell -und farblos. Seine Bewegungen, seine Sprache, sowie sein Lachen, das -seine ziemlich mangelhaften Zähne sehen ließ, war ruhig und verständig. -Er blickte seinem Beruf mit Ernst und Eifer entgegen ... - -Es war ein äußerst feierlicher Tag, als der Konsul ihn nach dem ersten -Frühstück mit sich in die Kontore hinunternahm, um ihn Herrn Marcus, dem -Prokuristen, Herrn Havermann, dem Kassierer, sowie dem übrigen Personale -zu präsentieren, mit dem er eigentlich längst gut Freund war; als er zum -ersten Male auf seinem Drehsessel am Pulte saß, emsig mit Stempeln, -Ordnen, Kopieren beschäftigt, und als der Vater ihn nachmittags auch an -die Trave hinunter in die Speicher »Linde«, »Eiche«, »Löwe« und -»Walfisch« führte, wo Thomas eigentlich ebenfalls längst zu Hause war, -wo er aber nun als Mitarbeiter vorgestellt wurde ... - -Er war mit Hingebung bei der Sache und ahmte den stillen und zähen Fleiß -des Vaters nach, der mit zusammengebissenen Zähnen arbeitete und manches -Gebet um Beistand in sein Tagebuch schrieb; denn es galt, die -bedeutenden Mittel wieder einzubringen, die beim Tode des Alten der -»Firma«, diesem vergötterten Begriff, verlorengegangen waren ... Eines -Abends, sehr spät, im Landschaftszimmer, ließ er sich gegen die Konsulin -ziemlich eingehend über die Verhältnisse aus. - -Es war halb zwölf Uhr, und die Kinder sowie Mamsell Jungmann schliefen -draußen in den Zimmern am Korridor, denn der zweite Stock stand nun leer -und wurde nur dann und wann für Fremde gebraucht. Die Konsulin saß auf -dem gelben Sofa neben ihrem Gatten, der, eine Zigarre im Munde, die -Kursnotizen der städtischen Anzeigen überblickte. Sie beugte sich über -eine Seidenstickerei und bewegte leichthin die Lippen, während sie mit -der Nadel eine Reihe von Stichen zählte. Neben ihr, auf dem zierlichen -Nähtisch mit Goldornamenten, brannten die sechs Kerzen eines -Armleuchters; der Kronleuchter hing unbenutzt. - -Johann Buddenbrook, der sich allgemach der Mitte der Vierziger näherte, -hatte in den letzten Jahren ersichtlich gealtert. Seine kleinen, runden -Augen schienen noch tiefer zu liegen, die große, gebogene Nase sprang, -wie die Wangenknochen, noch schärfer hervor, und ein Puderquast schien -an den Schläfen ein paarmal ganz leicht sein aschblondes, sorgfältig -gescheiteltes Haar berührt zu haben. Die Konsulin ihrerseits stand am -Ende der Dreißiger, aber sie konservierte ihre nicht schöne und dennoch -glänzende Erscheinung aufs beste, und ihr mattweißer Teint mit den -vereinzelten Sommersprossen hatte an Zartheit nichts eingebüßt. Ihr -rötliches, kunstvoll frisiertes Haar war vom Schein der Kerzen -durchleuchtet. Während sie die ganz hellblauen Augen ein wenig beiseite -gleiten ließ, sagte sie: - -»Eines wollte ich dir zur Überlegung empfehlen, mein lieber Jean: ob es -nämlich nicht ratsam wäre, einen Bedienten zu engagieren ... Ich bin zu -dieser Überzeugung gekommen. Wenn ich an meine Eltern denke ...« - -Der Konsul ließ die Zeitung auf die Knie sinken, und während er die -Zigarre aus dem Munde nahm, wurden seine Augen aufmerksam, denn es -handelte sich um Geldausgeben. - -»Ja, meine liebe und verehrte Bethsy«, fing er an und zog die Anrede in -die Länge, denn er mußte seine Einwände ordnen. »Einen Bedienten? Wir -haben nach dem Tode der seligen Eltern alle drei Mädchen, von Mamsell -Jungmann abgesehen, im Hause behalten, und mich dünkt ...« - -»Ach, das Haus ist so groß, Jean, daß es beinahe fatal ist. Ich sage: -`Lina, mein Kind, im Hinterhaus ist schrecklich lange nicht abgestäubt -worden!´ aber ich mag die Leute nicht überanstrengen, denn sie müssen -schon pusten, wenn hier vorn alles nett und reinlich ist ... Ein Diener -wäre so angenehm für Kommissionen und dergleichen ... Man bekommt einen -braven und anspruchslosen Mann vom Lande ... Aber ehe ich es vergesse, -Jean: Louise Möllendorpf will ihren Anton gehen lassen; ich habe ihn mit -Sicherheit servieren sehen ...« - -»Ich muß gestehen«, sagte der Konsul und rückte ein wenig unbehaglich -hin und her, »daß dieser Gedanke mir fremd ist. Wir besuchen jetzt weder -Gesellschaften, noch geben wir selbst welche ...« - -»Nein, nein; aber Besuch haben wir trotzdem häufig genug, und das ist -nicht meine Schuld, lieber Jean, obgleich du weißt, daß ich mich -herzlich darüber freue. Es kommt ein auswärtiger Geschäftsfreund von -dir, du bittest ihn zum Essen, er hat noch kein Gasthauszimmer genommen -und übernachtet natürlich bei uns. Dann kommt ein Missionar, der -vielleicht acht Tage bei uns bleibt ... Für übernächste Woche erwarten -wir Pastor Mathias aus Kannstatt ... Nun, um kurz zu sein, die Salairs -sind so gering ...« - -»Aber sie häufen sich, Bethsy! Wir honorieren vier Leute im Hause, und -du vergissest die vielen Männer, die im Dienste der Firma stehen!« - -»Sollten wir wirklich einen Bedienten nicht erschwingen können?« fragte -die Konsulin lächelnd, indem sie ihren Gatten mit seitwärts geneigtem -Kopfe anblickte. »Wenn ich an das Personal meiner Eltern denke ...« - -»Deine Eltern, liebe Bethsy! Nein, nun muß ich dich fragen, ob du dir -eigentlich über unsere Verhältnisse klar bist?« - -»Nein, das ist wahr, Jean, ich habe wohl nicht die hinlängliche -Einsicht ...« - -»Nun, die ist leicht zu beschaffen«, sagte der Konsul. Er setzte sich im -Sofa zurecht, schlug ein Bein über das andere, tat einen Zug aus seiner -Zigarre und begann, während er die Augen ein wenig zusammenkniff, mit -außerordentlicher Geläufigkeit seine Zahlen hervorzubringen ... - -»Kurz und gut: Mein seliger Vater hat seinerzeit, vor meiner Schwester -Heirat, rund und nett 900000 Mark Kurant besessen, abgesehen, wie sich -versteht, von dem Grundbesitz und dem Werte der Firma. 80000 sind als -Mitgift nach Frankfurt und 100000 bei Gottholds Etablierung abgegangen: -macht 720000. Dann kam der Kauf dieses Hauses, das trotz der Einnahme -für das kleine in der Alfstraße mit Verbesserungen und Neuanschaffungen -volle 100000 gekostet hat: macht 620000. Nach Frankfurt wurden als -Entschädigungssumme 25000 gezahlt: macht 595000, und so hätten die Dinge -bei Vaters Tode gelegen, wären alle diese Spesen nicht im Laufe der -Jahre durch rund 200000 Kurantmark Verdienst korrigiert worden. Das -Gesamtvermögen betrug also 795000. Dann wurden ferner 100000 an Gotthold -ausgekehrt und noch 267000 nach Frankfurt; das macht, wenn ich noch ein -paar tausend Kurantmark kleinerer Vermächtnisse abrechne, die nach Vaters -Testament an das Heilige-Geist-Hospital, die Kaufleute-Witwenkasse usw. -gingen, etwa 420000, mit deiner Mitgift um 100000 mehr. Das sind, in -runden Summen und abgesehen von allerhand kleineren Schwankungen des -Vermögens, ungefähr die Verhältnisse. Wir sind nicht so ungemein reich, -meine liebe Bethsy, und bei alledem muß man bedenken, daß das Geschäft -zwar kleiner geworden ist, daß aber die Geschäftsspesen dieselben -geblieben sind, weil der Zuschnitt des Geschäftes es nicht gestattet, -die Unkosten herabzusetzen ... Hast du mir folgen können?« - -Die Konsulin nickte ein wenig zögernd, die Stickerei im Schoße. »Recht -gut, mein lieber Jean«, sagte sie, obgleich sie nicht alles verstanden -hatte und durchaus nicht begriff, warum alle diese großen Summen sie -hindern sollten, einen Bedienten zu engagieren. - -Der Konsul ließ seine Zigarre aufglimmen, stieß mit zurückgeneigtem -Kopfe den Rauch von sich und fuhr dann fort: - -»Du denkst, daß wir ja, wenn einmal deine lieben Eltern zu Gott gerufen -werden, noch etwas Beträchtliches zu erwarten haben, und das ist -richtig. Jedoch ... wir dürfen damit nicht allzu unvorsichtig rechnen. -Ich weiß, daß dein Vater ziemlich peinliche Verluste gehabt hat, und -zwar, wie bekannt ist, durch Justus. Justus ist ein äußerst -liebenswürdiger Mensch, aber er ist nicht eben ein starker Geschäftsmann -und hat auch unverschuldetes Unglück gehabt. Er hat bei mehreren Kunden -höchst störende Einbußen erlitten, die Folge seines geschwächten -Betriebskapitals war teures Geld, durch Transaktionen mit Bankiers, und -dein Vater hat mehrere Male mit bedeutenden Summen einspringen müssen, -damit kein Unglück geschah. Dergleichen kann sich wiederholen und wird -sich, fürchte ich, wiederholen, denn -- verzeih mir, Bethsy, wenn ich -aufrichtig rede -- die gewisse heitere Leichtlebigkeit, die bei deinem -Vater, der mit Geschäften nichts mehr zu tun hat, so angenehm wirkt, -kommt deinem Bruder, als Geschäftsmann, schlecht zustatten ... Du -verstehst mich ... er ist nicht sehr behutsam, wie? ein bißchen rasch -und obenhinaus ... Im übrigen lassen sich deine Eltern, was mich so -aufrichtig freut, nichts abgehen, sie führen ein herrschaftliches Leben, -wie es ... ihren Verhältnissen entspricht ...« - -Die Konsulin lächelte nachsichtig; sie kannte das Vorurteil ihres Gatten -gegen die eleganten Neigungen ihrer Familie. - -»Genug«, fuhr er fort und legte den Rest seiner Zigarre in den -Aschbecher, »ich meinesteils verlasse mich in der Hauptsache darauf, daß -der Herr mir meine Arbeitskraft erhalten wird, damit ich mit seiner -gnädigen Hilfe das Vermögen der Firma auf die ehemalige Höhe -zurückführen kann ... Ich hoffe, deine Einsicht ist nun eine klarere, -liebe Bethsy --?« - -»Vollkommen, Jean, vollkommen!« beeilte sich die Konsulin zu antworten, -denn sie gab für heute abend den Bedienten auf. »Aber laß uns zur Ruhe -gehn, wie? es ist allzu spät geworden ...« - -Übrigens wurde nach ein paar Tagen, als der Konsul gutgelaunt aus dem -Kontor zu Tische kam, dennoch der Beschluß gefaßt, Möllendorpfs Anton zu -engagieren. - - -Sechstes Kapitel - -»Tony geben wir in Pension, und zwar zu Fräulein Weichbrodt«, sagte -Konsul Buddenbrook, und er äußerte das so bestimmt, daß es dabei blieb. - -Weniger zufrieden nämlich, wie angedeutet, als mit Thomas, der sich mit -Talent in die Geschäfte einlebte, mit Klara, die munter heranwuchs, und -der armen Klothilde, deren Appetit jeden Menschen erfreuen mußte, konnte -man mit Tony und Christian sein. Was den letzteren anging, so war es das -wenigste, daß er beinahe jeden Nachmittag genötigt war, bei Herrn -Stengel Kaffee zu trinken, -- obgleich die Konsulin, der dies zu viel -wurde, eines Tages den Herrn Lehrer durch ein zierliches Handbillett zum -Zwecke einer Rücksprache zu sich in die Mengstraße entbot. Herr Stengel -erschien in seiner Sonntagsperücke, mit seinen höchsten Vatermördern, -die Weste von lanzenartig gespitzten Bleistiften starrend, und saß mit -der Konsulin im Landschaftszimmer, während Christian heimlich im Eßsaale -der Unterredung zuhörte. Der ausgezeichnete Erzieher legte beredt, wenn -auch ein wenig befangen, seine Ansichten dar, sprach von dem bedeutsamen -Unterschied zwischen »Line« und »Strich«, erwähnte des schönen grünen -Waldes sowie des Kohlenkastens und gebrauchte im übrigen während dieser -Visite beständig das Wort »infolgedessen«, das ihm wohl dieser vornehmen -Umgebung am besten zu entsprechen schien. Nach einer Viertelstunde -erschien der Konsul, jagte Christian davon und drückte Herrn Stengel -sein lebhaftes Bedauern darüber aus, daß sein Sohn ihm Ursache zur -Unzufriedenheit gegeben habe ... »Oh, behüte, Herr Konsul, ich bitte -ergebenst! Ein geweckter Kopf, ein munterer Patron, der Schüler -Buddenbrook. Und infolgedessen ... Allein ein wenig übermütig, wenn ich -mir erlauben darf, hm ... und infolgedessen ...« Der Konsul führte ihn -höflich im Hause umher, worauf Herr Stengel sich verabschiedete ... Das -alles aber war nicht das Schlimme. - -Das Schlimme bestand darin, daß folgendes bekannt wurde: Der Schüler -Christian Buddenbrook durfte eines Abends mit einem guten Freunde das -Stadttheater besuchen, woselbst »Wilhelm Tell« von Schiller gegeben -wurde; die Rolle von Tells Knaben Walter jedoch spielte eine junge Dame, -eine Demoiselle Meyer-de la Grange, mit der es eine eigne Bewandtnis -hatte. Sie pflegte nämlich, war es ihrer Rolle nun angemessen oder -nicht, auf der Bühne eine Brillantbrosche zu tragen, die notorisch echt -war, denn wie allgemein bekannt, war sie ein Geschenk des jungen Konsuls -Peter Döhlmann, Sohn des verstorbenen Holzgroßhändlers Döhlmann in der -Ersten Wallstraße vorm Holstentor. Konsul Peter gehörte zu den Herren, -die in der Stadt »Suitiers« genannt wurden -- wie zum Beispiel auch -Justus Kröger --, das heißt seine Lebensführung war ein wenig locker. Er -war verheiratet und besaß sogar eine kleine Tochter, befand sich aber -seit längerer Zeit mit seiner Gattin in Zwietracht und lebte ganz wie -ein Junggeselle. Das Vermögen, das sein Vater ihm hinterlassen hatte, -dessen Geschäft er sozusagen fortführte, war ziemlich bedeutend gewesen; -aber man sagte sich, daß er dennoch vom Kapitale zehre. Er hielt sich -meistens im »Klub« oder im Ratskeller auf, um zu frühstücken, ward jeden -Morgen um 4 Uhr irgendwo in den Straßen gesehen und unternahm häufig -Geschäftsreisen nach Hamburg. Vor allem jedoch war er ein eifriger -Theaterliebhaber, versäumte keine Vorstellung und nahm persönliches -Interesse an dem ausübenden Personal. Demoiselle Meyer-de la Grange war -die letzte der jungen Künstlerinnen, die er in den vergangenen Jahren -mit Brillanten ausgezeichnet hatte ... - -Um zur Sache zu kommen, so sah die junge Dame als Walter Tell -- sie -trug auch in dieser Rolle ihre Brillantbrosche -- ganz allerliebst aus -und spielte so rührend, daß dem Schüler Buddenbrook vor innerer -Begeisterung die Tränen in die Augen traten, ja daß er sich zu einer -Handlungsweise hinreißen ließ, wie sie nur aus einem allzu starken -Empfinden hervorgehen kann. In einer Pause nämlich erstand er im -gegenübergelegenen Blumenladen für 1 Mark 8½ Schilling ein Bukett, mit -welchem dieser vierzehnjährige Knirps mit seiner großen Nase und seinen -kleinen tiefliegenden Augen den Weg zum Bühnenraum marschierte und, da -niemand ihn aufhielt, vor einer Garderobentür auf Fräulein Meyer-de la -Grange stieß, die im Gespräche mit Konsul Peter Döhlmann stand. Der -Konsul wäre vor Lachen beinahe gegen die Wand gefallen, als er Christian -mit dem Bukett daherkommen sah; der neue Suitier aber machte ernsthaft -sein bestes Kompliment vor Walter Tell, überreichte ihm die Blumen, -schüttelte langsam den Kopf und sagte in einem Tone, der vor -Aufrichtigkeit beinahe bekümmert klang: - -»Fräulein, wie schön haben Sie gespielt!« - -»Nun seh' mal einer diesen Krischan Buddenbrook!« schrie Konsul Döhlmann -mit seiner breiten Aussprache. Fräulein Meyer-de la Grange aber zog die -hübschen Brauen empor und fragte: - -»Sohn von Konsul Buddenbrook?« Dann streichelte sie ihrem neuen Verehrer -mit vielem Wohlwollen die Wange. - -Dies war der Tatbestand, den Peter Döhlmann am selben Abend im »Klub« -zum besten gab, der mit ungeheurer Schnelligkeit in der Stadt bekannt -wurde und sogar dem Schuldirektor zu Ohren kam, der ihn wiederum zum -Gegenstande einer Unterredung mit Konsul Buddenbrook machte. Wie faßte -dieser die Sache auf? Er war weniger zornig als geradezu überwältigt und -geschlagen ... Als er der Konsulin Mitteilung machte, saß er beinahe -gebrochen im Landschaftszimmer. - -»Das ist unser Sohn, so entwickelt er sich ...« - -»Jean, mein Gott, dein Vater hätte gelacht darüber ... Und erzähle es -nur Donnerstag bei meinen Eltern, Papa wird sich köstlich amüsieren ...« - -Hier begehrte der Konsul auf. »Ha! Ja! ich bin überzeugt, daß er sich -amüsieren wird, Bethsy! Er wird sich freuen, daß sein leichtfertiges -Blut und seine unfrommen Neigungen nicht nur in Justus, dem ... Suitier, -sondern ersichtlich auch in einem seiner Enkel fortleben ... sapperlot, -du zwingst mich zu dieser Äußerung! Er geht zu dieser Person! Er gibt -sein Taschengeld aus für diese Lorette --! Er weiß es nicht, nein; aber -die Neigung zeigt sich! Die Neigung zeigt sich!...« - -Ja, das war ein schlimmer Fall; und der Konsul war um so entsetzter, als -auch Tony, wie gesagt, sich nicht zum besten betrug. Zwar verzichtete -sie mit den Jahren darauf, den bleichen Mann tanzen zu lassen und die -Puppenliese zu besuchen; aber sie zeigte eine immer keckere Art, den -Kopf in den Nacken zu werfen und äußerte, besonders wenn sie den Sommer -draußen bei den Großeltern verlebt hatte, einen argen Hang zu Hoffart -und Eitelkeit. - -Eines Tages überraschte der Konsul sie mit Verdruß dabei, daß sie -gemeinsam mit Mamsell Jungmann Claurens »Mimili« las; er blätterte in -dem Bändchen, schwieg und verschloß es auf immer. Kurz darauf kam es an -den Tag, daß Tony -- Antonie Buddenbrook -- ganz allein mit einem -Gymnasiasten, einem Freunde ihrer Brüder, vorm Tore spazieren gegangen -war. Frau Stuht, dieselbe, die in den ersten Kreisen verkehrte, hatte -die beiden erblickt, hatte sich, gelegentlich eines Kleiderankaufes bei -Möllendorpfs, darüber geäußert, daß nun wahrhaftig auch Mamsell -Buddenbrook schon in die Jahre komme, wo ... und Frau Senatorin -Möllendorpf hatte in heiterem Tone dem Konsul davon erzählt. Diese -Spaziergänge wurden verhindert. Dann aber erwies es sich, daß -Mademoiselle Tony aus jenen alten, hohlen Bäumen, gleich hinter dem -Burgtore, die nur lückenhaft mit Mörtelmasse gefüllt waren, kleine -Korrespondenzen abholte oder daselbst zurückließ, die von ebendemselben -Gymnasiasten herrührten oder an ihn gerichtet waren. Als dies am Lichte -war, erschien es geboten, die nun fünfzehnjährige Tony in strengere -Obhut zu geben, in eine Pension, in diejenige von Fräulein Weichbrodt, -am Mühlenbrink Numero 7. - - -Siebentes Kapitel - -Therese Weichbrodt war bucklig, sie war so bucklig, daß sie nicht viel -höher war als ein Tisch. Sie war 41 Jahre alt, aber da sie niemals -Gewicht auf äußere Wohlgefälligkeit gelegt hatte, so ging sie gekleidet -wie eine Dame von 60 bis 70 Jahren. Auf ihren grauen, gepolsterten -Ohrlocken saß eine Haube mit grünen Bändern, die über die schmalen -Kinderschultern hinabfielen, und nie war an ihrem kümmerlichen schwarzen -Kleidchen etwas wie Putz gesehen worden ... ausgenommen die große, ovale -Brosche, auf der in Porzellanmalerei das Bild ihrer Mutter prangte. - -Das kleine Fräulein Weichbrodt besaß kluge und scharfe braune Augen, -eine leichtgebogene Nase und schmale Lippen, die sie aufs entschiedenste -zusammenpressen konnte ... Überhaupt lag in ihrer geringen Figur und -allen ihren Bewegungen ein Nachdruck, der zwar possierlich, aber -durchaus respektgebietend wirkte. Dazu trug in hohem Grade auch ihre -Sprache bei. Sie sprach mit lebhafter und stoßweiser Bewegung des -Unterkiefers und einem schnellen, eindringlichen Kopfschütteln, exakt -und dialektfrei, klar, bestimmt und mit sorgfältiger Betonung jedes -Konsonanten. Den Klang der Vokale aber übertrieb sie sogar in einer -Weise, daß sie z. B. nicht »Butterkruke«, sondern »Botter«- oder gar -»Batterkruke« sprach und ihr eigensinnig kläffendes Hündchen nicht -»Bobby«, sondern »Babby« rief. Wenn sie zu einer Schülerin sagte: »Kind, -sei nich--t sa domm!« und zweimal dabei ganz kurz mit dem gekrümmten -Zeigefinger auf den Tisch pochte, so machte dies Eindruck, das ist -sicher; und wenn Mademoiselle Popinet, die Französin, sich beim Kaffee -mit allzuviel Zucker bediente, so hatte Fräulein Weichbrodt eine Art, -die Zimmerdecke zu betrachten, mit einer Hand auf dem Tischtuch Klavier -zu spielen und zu sagen: »Ich wörde die =ganze= Zockerböchse nehmen!« -daß Mademoiselle Popinet heftig errötete ... - -Als Kind -- mein Gott, wie winzig mußte sie als Kind gewesen sein! -- -hatte Therese Weichbrodt sich selber »Sesemi« genannt, und diese -Änderung ihres Vornamens hatte sie beibehalten, indem sie den besseren -und tüchtigeren Schülerinnen, Internen sowohl wie Externen, gestattete, -sie so zu nennen. »Nenne mich `Sesemi´, Kind«, sagte sie gleich am -ersten Tage zu Tony Buddenbrook, indem sie sie kurz und mit einem leicht -knallenden Geräusch auf die Stirn küßte ... »Ich höre es gern.« Ihre -ältere Schwester Madame Kethelsen aber hieß Nelly. - -Madame Kethelsen, die ungefähr 48 Jahre zählte, war von ihrem -verstorbenen Gatten mittellos im Leben zurückgelassen worden, bewohnte -bei ihrer Schwester im oberen Stockwerk eine kleine Stube und beteiligte -sich an der allgemeinen Tafel. Sie kleidete sich ähnlich wie Sesemi, war -aber im Gegensatz zu ihr außerordentlich lang; an ihren hageren -Handgelenken trug sie wollene Pulswärmer. Sie war nicht Lehrerin, sie -wußte nichts von Strenge, und in Harmlosigkeit und stillem Frohsinn -bestand ihr Wesen. Hatte ein Zögling Fräulein Weichbrodts einen Streich -vollführt, so stieß sie darüber ein gutmütiges und vor Herzlichkeit -beinahe klagendes Lachen aus, bis Sesemi auf den Tisch pochte und so -eindringlich »Nelly!« rief, daß es wie »Nally« klang; dann verstummte -sie eingeschüchtert. - -Madame Kethelsen gehorchte ihrer jüngeren Schwester, sie ließ sich von -ihr ausschelten wie ein Kind, und die Sache war die, daß Sesemi sie -herzlich verachtete. Therese Weichbrodt war ein belesenes, ja beinahe -gelehrtes Mädchen und hatte sich ihren Kinderglauben, ihre positive -Religiosität und die Zuversicht, dort drüben einst für ihr schwieriges -und glanzloses Leben entschädigt zu werden, in ernstlichen kleinen -Kämpfen bewahren müssen. Madame Kethelsen dagegen war ungelehrt, -unschuldig und einfältigen Gemütes. »Die gute Nelly!« sagte Sesemi. -»Mein Gott, sie ist ein Kind, sie ist niemals auf einen Zweifel -gestoßen, sie hat niemals einen Kampf zu bestehen gehabt, sie ist -glücklich ...« In solchen Worten lag ebensoviel Geringschätzung wie -Neid, und das war ein schwacher, wenn auch verzeihlicher Charakterzug -Sesemis. - -Das hochgelegene Erdgeschoß des ziegelroten Vorstadthäuschens, das von -einem nett gehaltenen Garten umgeben war, wurde von den -Unterrichtsräumen und dem Speisezimmer eingenommen, während sich im -oberen Stockwerk und auch im Bodenraum die Schlafzimmer befanden. Die -Zöglinge Fräulein Weichbrodts waren nicht zahlreich, denn die Pension -nahm nur größere Mädchen auf und besaß, auch für externe Schülerinnen, -nur die drei ersten Schulklassen; auch sah Sesemi mit Strenge darauf, -daß nur Töchter aus zweifellos vornehmen Familien in ihr Haus kamen ... -Tony Buddenbrook ward, wie angedeutet, mit Zärtlichkeit empfangen; ja, -zum Abendessen hatte Therese »Bischof« gemacht, einen roten und süßen -Punsch, der kalt getrunken ward, und auf den sie sich mit Meisterschaft -verstand ... »Noch ein bißchen Beschaf?« fragte sie mit herzlichem -Kopfschütteln ... und das klang so appetitlich, daß niemand widerstand. - -Fräulein Weichbrodt saß auf zwei Sofakissen am oberen Ende der Tafel und -beherrschte die Mahlzeit mit Tatkraft und Umsicht; sie richtete ihr -verwachsenes Körperchen ganz stramm empor, pochte wachsam auf den Tisch, -rief »Nally!« und »Babby!« und demütigte Mlle. Popinet mit einem Blicke, -wenn diese im Begriffe stand, sich alles Gelée des kalten Kalbsbratens -anzueignen. Tony hatte ihren Platz inmitten zweier anderer -Pensionärinnen erhalten. Zwischen Armgard von Schilling, einer blonden -und stämmigen Gutsbesitzerstochter aus Mecklenburg, und Gerda Arnoldsen, -die in Amsterdam zu Hause war, einer eleganten und fremdartigen -Erscheinung mit schwerem, dunkelrotem Haar, nahe beieinander liegenden -braunen Augen und einem weißen, schönen, ein wenig hochmütigen Gesicht. -Ihr gegenüber plapperte die Französin, die aussah wie eine Negerin und -ungeheure goldene Ohrringe trug. Am unteren Tischende saß mit -säuerlichem Lächeln die hagere Engländerin Miß Brown, die gleichfalls im -Hause wohnte. - -Man befreundete sich rasch mit Hilfe von Sesemis Bischof. Mlle. Popinet -hatte in der letzten Nacht wieder Alpdrücken gehabt, erzählte sie ... -_Ah, quelle horreur!_ Sie pflegte dann »Ülfen, Ülfen! Dieben, Dieben!« -zu rufen, daß alles aus dem Bette sprang. Ferner stellte sich heraus, -daß Gerda Arnoldsen nicht Klavier spielte, wie die anderen, sondern -Geige, und daß Papa -- ihre Mutter war nicht mehr am Leben -- ihr eine -echte Stradivari versprochen habe. Tony war unmusikalisch; die meisten -Buddenbrooks und alle Krögers waren es. Sie konnte nicht einmal die -Choräle erkennen, die in der Marienkirche gespielt wurden ... Oh, die -Orgel in der Nieuwe Kerk zu Amsterdam hatte eine _vox humana_, eine -Menschenstimme, die prachtvoll klang! -- Armgard von Schilling erzählte -von den Kühen zu Hause. - -Diese Armgard hatte vom ersten Augenblicke an den größten Eindruck auf -Tony gemacht, und zwar als das erste adelige Mädchen, mit dem sie in -Berührung kam. Von Schilling zu heißen, welch ein Glück! Die Eltern -hatten das schönste alte Haus der Stadt, und die Großeltern waren -vornehme Leute; aber sie hießen doch ganz einfach »Buddenbrook« und -»Kröger«, und das war außerordentlich schade. Die Enkelin des noblen -Lebrecht Kröger erglühte in Bewunderung für Armgards Adel, und im -geheimen dachte sie manchmal, daß für sie selbst dieses prächtige »von« -eigentlich viel besser gepaßt haben würde, -- denn Armgard, mein Gott, -sie wußte ihr Glück nicht einmal zu schätzen, sie ging umher mit ihrem -dicken Zopf, ihren gutmütigen blauen Augen und ihrer breiten -mecklenburgischen Aussprache und dachte gar nicht daran; sie war -durchaus nicht vornehm, sie machte nicht den geringsten Anspruch darauf, -sie hatte keinen Sinn für Vornehmheit. Dieses Wort »vornehm« saß -erstaunlich fest in Tonys Köpfchen, und sie wandte es mit anerkennendem -Nachdruck auf Gerda Arnoldsen an. - -Gerda war ein wenig apart und hatte etwas Fremdes und Ausländisches an -sich; sie liebte es, ihr prachtvolles rotes Haar trotz Sesemis Einspruch -etwas auffallend zu frisieren, und viele fanden es =albern=, daß sie die -Geige spiele -- wobei zu bemerken ist, daß »albern« einen sehr harten -Ausdruck der Verurteilung bedeutete. Darin jedoch mußte man mit Tony -übereinstimmen, daß Gerda Arnoldsen ein vornehmes Mädchen war. Ihre für -ihr Alter voll entwickelte Erscheinung, ihre Gewohnheiten, die Dinge, -die sie besaß, alles war vornehm: Zum Beispiel die elfenbeinerne -Toiletteneinrichtung aus Paris, die Tony besonders zu schätzen wußte, da -sich auch bei ihr zu Hause allerlei Gegenstände vorfanden, die ihre -Eltern oder Großeltern aus Paris mitgebracht hatten und sehr wert -hielten. - -Die drei jungen Mädchen schlossen rasch einen Freundschaftsbund, sie -gehörten der gleichen Unterrichtsklasse an und bewohnten gemeinsam den -größten der Schlafräume im oberen Stockwerke. Welche amüsanten und -behaglichen Stunden waren das, wenn man um zehn Uhr zur Ruhe ging und -beim Auskleiden plauderte -- mit halber Stimme nur, denn nebenan begann -Mlle. Popinet von Dieben zu träumen ... Sie schlief zusammen mit der -kleinen Eva Ewers, einer Hamburgerin, deren Vater, ein Kunstschwärmer -und Sammler, sich in München angesiedelt hatte. - -Die braungestreiften Rouleaus waren geschlossen, die niedrige, -rotverhüllte Lampe brannte auf dem Tische, ein leiser Duft nach Veilchen -und frischer Wäsche erfüllte das Zimmer und eine gemächliche, gedämpfte -Stimmung von Müdigkeit, Sorglosigkeit und Träumerei. - -»Mein Gott«, sagte Armgard, die halb ausgekleidet auf dem Rande ihres -Bettes saß, »wie geläufig Doktor Neumann spricht! Er kommt in die -Klasse, stellt sich an den Tisch und spricht von Racine ...« - -»Er hat eine schöne, hohe Stirn«, bemerkte Gerda, während sie sich vor -dem Spiegel zwischen den beiden Fenstern beim Schein zweier Kerzen die -Haare kämmte. - -»Ja!« sagte Armgard rasch. - -»Und du hast auch =nur= von ihm angefangen, um das zu hören zu bekommen, -Armgard, denn du blickst ihn beständig mit deinen blauen Augen an, als -ob ...« - -»Liebst du ihn?« fragte Tony. »Mein Schuhband geht einfach nicht auf, -=bitte= Gerda ... so! nun! Liebst du ihn, Armgard? Heirate ihn doch; es -ist eine sehr gute Partie, er wird Professor am Gymnasium werden.« - -»Gott, ihr seid scheußlich. Ich liebe ihn gar nicht. Ich werde -sicherlich keinen Lehrer heiraten, sondern einen Landmann ...« - -»Einen Adligen?« Tony ließ den Strumpf sinken, den sie in der Hand -hielt, und blickte gedankenvoll in Armgards Gesicht. - -»Das weiß ich noch nicht; aber ein großes Gut muß er haben ... Ach, wie -freue ich mich darauf, Kinder! Ich werde um fünf Uhr aufstehen und -wirtschaften ...« Sie zog die Bettdecke über sich und sah träumend zum -Plafond empor. - -»Vor ihrem geistigen Auge stehen fünfhundert Kühe«, sprach Gerda und -betrachtete ihre Freundin im Spiegel. - -Tony war noch nicht fertig; aber sie ließ ihren Kopf im voraus aufs -Kissen sinken, verschränkte die Hände im Nacken und betrachtete auch -ihrerseits sinnend die Zimmerdecke. - -»Ich werde natürlich einen Kaufmann heiraten«, sagte sie. »Er muß recht -viel Geld haben, damit wir uns vornehm einrichten können; das bin ich -meiner Familie und der Firma schuldig«, fügte sie ernsthaft hinzu. »Ja, -ihr sollt sehn, das werde ich schon machen.« - -Gerda hatte ihre Schlaffrisur beendet und putzte ihre breiten, weißen -Zähne, wobei sie sich ihres elfenbeinernen Handspiegels bediente. - -»Ich werde =wahrscheinlich= gar nicht heiraten«, sagte sie ein wenig -mühsam, denn das Pfefferminzpulver behinderte sie. »Ich sehe nicht ein, -warum. Ich habe gar keine Lust dazu. Ich gehe nach Amsterdam und spiele -Duos mit Papa und lebe später bei meiner verheirateten Schwester ...« - -»Wie schade!« rief Tony lebhaft. »Nein, wie schade, Gerda! Du solltest -dich hier verheiraten und immer hier bleiben ... Höre mal, du solltest -zum Beispiel einen von meinen Brüdern heiraten ...« - -»Den mit der großen Nase?« fragte Gerda und gähnte mit einem kleinen -zierlichen und nachlässigen Seufzer, wobei sie den Handspiegel vor den -Mund hielt. - -»Oder den anderen, das ist ja gleichgültig ... Gott, wie ihr euch -einrichten würdet! Jakobs müßte es machen, Tapezierer Jakobs in der -Fischstraße, er hat einen vornehmen Geschmack. Ich würde täglich zu -Besuch kommen ...« - -Aber dann ließ sich Mlle. Popinets Stimme vernehmen: - -»_Ah! voyons, mesdames!_ zu Bette, _s'il vous plaît_! Sie werden sich -heute abend nicht mehr verheiraten!« - -Die Sonntage aber und die Ferien verlebte Tony in der Mengstraße oder -draußen bei den Großeltern. Welch Glück, wenn am Ostersonntag gutes -Wetter war und man die Eier und Marzipanhasen in dem ungeheuren -Krögerschen Garten suchen konnte! Welche Sommerferien an der See, wenn -man im Kurhause wohnte, an der Table d'hote speiste, badete und Esel -ritt! Auch wurden in einigen Jahren, wenn der Konsul Geschäfte gemacht, -Reisen von größerer Ausdehnung unternommen. Aber welch Weihnachtsfest, -vor allem, mit drei Bescherungen: zu Hause, bei den Großeltern und bei -Sesemi, woselbst an diesem Abend der Bischof in Strömen floß ... Am -herrlichsten aber war dennoch der Weihnachtsabend zu Hause, denn der -Konsul hielt darauf, daß das heilige Christfest mit Weihe, Glanz und -Stimmung begangen ward. Wenn man in tiefer Feierlichkeit im -Landschaftszimmer versammelt war, während die Dienstboten und allerlei -alte und arme Leute, denen der Konsul die blauroten Hände drückte, sich -in der Säulenhalle drängten, dann erscholl dort draußen vierstimmiger -Gesang, den die Chorknaben der Marienkirche vollführten, und man bekam -Herzklopfen, so festlich war es. Dann, während schon durch die Spalten -der hohen, weißen Flügeltür der Tannenduft drang, verlas die Konsulin -aus der alten Familienbibel mit den ungeheuerlichen Buchstaben langsam -das Weihnachtskapitel, und war draußen noch ein Gesang verklungen, so -stimmte man »O Tannebaum« an, während man sich in feierlichem Umzuge -durch die Säulenhalle in den Saal begab, den weiten Saal mit den Statuen -in der Tapete, wo der mit weißen Lilien geschmückte Baum flimmernd, -leuchtend und duftend zur Decke ragte und die Geschenktafel von den -Fenstern bis zur Tür reichte. Aber draußen, auf dem hartgefrorenen -Schnee der Straßen musizierten die italienischen Drehorgelmänner, und -vom Marktplatz scholl der Trubel des Weihnachtsmarktes herüber. Außer -der kleinen Klara beteiligten sich auch die Kinder an dem späten -Abendessen in der Säulenhalle, bei dem es Karpfen und gefüllten Puter in -übergewaltigen Mengen gab ... - -Hier ist zu erwähnen, daß Tony Buddenbrook in diesen Jahren zwei -mecklenburgische Güter besuchte. Ein paar Sommerwochen verlebte sie mit -ihrer Freundin Armgard auf dem Besitztum des Herrn von Schilling, das -Travemünde gegenüber jenseits der Bucht an der Küste lag. Und ein -anderes Mal reiste sie mit Cousine Thilda dorthin, wo Herr Bernhard -Buddenbrook Inspektor war. Dieses Gut hieß »Ungnade« und brachte nicht -einen Heller ein; aber als Ferienaufenthalt war es trotzdem nicht zu -verachten. - -So wanderten die Jahre vorbei, und es war, alles in allem, eine -glückliche Jugendzeit, die Tony verlebte. - - - - -Dritter Teil - - -Erstes Kapitel - -Kurz nach fünf Uhr, eines Juni-Nachmittages, saß man vor dem »Portale« -im Garten, woselbst man Kaffee getrunken hatte. Drinnen in dem -weißgetünchten Raum des Gartenhauses mit dem hohen Wandspiegel, dessen -Fläche mit flatternden Vögeln bemalt war, und den beiden lackierten -Flügeltüren im Hintergrunde, die genau betrachtet gar keine Türen waren -und nur gemalte Klinken besaßen, war die Luft zu warm und dumpfig, und -man hatte die aus knorrigem, gebeiztem Holze leicht gearbeiteten Möbel -hinausgestellt. - -Im Halbkreise saßen der Konsul, seine Gattin, Tony, Tom und Klothilde um -den runden gedeckten Tisch, auf dem das benutzte Service schimmerte, -während Christian, ein wenig seitwärts, mit einem unglücklichen -Gesichtsausdruck Ciceros zweite Catilinarische Rede präparierte. Der -Konsul war mit seiner Zigarre und den »Anzeigen« beschäftigt. Die -Konsulin hatte ihre Seidenstickerei sinken lassen und sah lächelnd der -kleinen Klara zu, die mit Ida Jungmann auf dem Rasenplatze Veilchen -suchte, denn es gab zuweilen Veilchen dort. Tony hatte den Kopf in beide -Hände gestützt und las versunken in Hoffmanns »Serapionsbrüdern«, -während Tom sie mit einem Grashalm ganz vorsichtig im Nacken kitzelte, -was sie aus Klugheit aber durchaus nicht bemerkte. Und Klothilde, die -mager und ältlich in ihrem geblümten Kattunkleide dasaß, las eine -Erzählung, welche den Titel trug: »Blind, taub, stumm und dennoch -glückselig«; zwischendurch schabte sie die Biskuitreste auf dem -Tischtuche zusammen, worauf sie das Häufchen mit allen fünf Fingern -ergriff und behutsam verzehrte. - -Der Himmel, an dem unbeweglich ein paar weiße Wolken standen, begann -langsam blasser zu werden. Das Stadtgärtchen lag mit symmetrisch -angelegten Wegen und Beeten bunt und reinlich in der Nachmittagssonne. -Der Duft der Reseden, die die Beete umsäumten, kam dann und wann durch -die Luft daher. - -»Na, Tom«, sagte der Konsul gutgelaunt und nahm die Zigarre aus dem -Mund; »die Roggenangelegenheit mit van Henkdom & Comp., von der ich dir -erzählte, arrangiert sich.« - -»Was gibt er?« fragte Thomas interessiert und hörte auf, Tony zu plagen. - -»Sechzig Taler für tausend Kilo ... nicht übel, wie?« - -»Das ist vorzüglich!« Tom wußte, daß dies ein sehr gutes Geschäft war. - -»Tony, deine Haltung ist nicht _comme il faut_«, bemerkte die Konsulin, -worauf Tony, ohne die Augen von ihrem Buche zu erheben, einen Ellbogen -vom Tische nahm. - -»Das schadet nichts«, sagte Tom. »Sie kann sitzen, wie sie will, sie -bleibt immer Tony Buddenbrook. Thilda und sie sind unstreitig die -Schönsten in der Familie.« - -Klothilde war zum Sterben erstaunt. »Gott! Tom --?« machte sie, und es -war unbegreiflich, wie lang sie diese kurzen Silben zu ziehen vermochte. -Tony duldete schweigend, denn Tom war ihr überlegen, da half nichts; er -würde wieder eine Antwort finden und die Lacher auf seiner Seite haben. -Sie zog nur mit geöffneten Nasenflügeln heftig die Luft ein und hob die -Schultern empor. Als aber die Konsulin von dem bevorstehenden Ball bei -Konsul Huneus zu sprechen begann und etwas über neue Lackschuhe fallen -ließ, nahm Tony auch den anderen Ellenbogen vom Tisch und zeigte sich -lebhaft bei der Sache. - -»Ihr redet und redet«, rief Christian kläglich, »und dies ist so -fürchterlich schwer! Ich wollte, ich wäre auch Kaufmann --!« - -»Ja, du willst jeden Tag etwas anderes«, sagte Tom. -- Hierauf kam Anton -über den Hof; er kam mit einer Karte auf dem Teebrett, und man sah ihm -erwartungsvoll entgegen. - -»=Grünlich=, Agent«, las der Konsul. »Aus Hamburg. Ein angenehmer, gut -empfohlener Mann, ein Pastorssohn. Ich habe Geschäfte mit ihm. Es ist da -eine Sache ... Sage dem Herrn, Anton -- es ist dir recht Bethsy? -- er -möge sich hierher bemühen ...« - --- Durch den Garten kam, Hut und Stock in derselben Hand, mit ziemlich -kurzen Schritten und etwas vorgestrecktem Kopf, ein mittelgroßer Mann -von etwa 32 Jahren in einem grüngelben, wolligen und langschößigen Anzug -und grauen Zwirnhandschuhen. Sein Gesicht, unter dem hellblonden, -spärlichen Haupthaar war rosig und lächelte; neben dem einen Nasenflügel -aber befand sich eine auffällige Warze. Er trug Kinn und Oberlippe -glattrasiert und ließ den Backenbart nach englischer Mode lang -hinunterhängen; diese Favoris waren von ausgesprochen goldgelber Farbe. --- Schon von weitem vollführte er mit seinem großen, hellgrauen Hut eine -Gebärde der Ergebenheit ... - -Mit einem letzten, sehr langen Schritte trat er heran, indem er mit dem -Oberkörper einen Halbkreis beschrieb und sich auf diese Weise vor allen -verbeugte. - -»Ich störe, ich trete in einen Familienkreis«, sprach er mit weicher -Stimme und feiner Zurückhaltung. »Man hat gute Bücher zur Hand genommen, -man plaudert ... Ich muß um Verzeihung bitten!« - -»Sie sind willkommen, mein werter Herr Grünlich!« sagte der Konsul, der -sich, wie seine beiden Söhne, erhoben hatte und dem Gaste die Hand -drückte. »Ich freue mich, Sie auch außerhalb des Kontors und im Kreise -meiner Familie begrüßen zu können. Herr Grünlich, Bethsy, mein wackerer -Geschäftsfreund ... Meine Tochter Antonie ... Meine Nichte Klothilde ... -Sie kennen Thomas bereits ... Das ist mein zweiter Sohn, Christian, ein -Gymnasiast.« - -Herr Grünlich hatte wiederum auf jeden Namen mit einer Verbeugung -geantwortet. - -»Wie gesagt«, fuhr er fort, »ich habe nicht die Absicht, den -Eindringling zu spielen ... Ich komme in Geschäften, und wenn ich den -Herrn Konsul ersuchen dürfte, einen Gang mit mir durch den Garten zu -tun ...« - -Die Konsulin antwortete: - -»Sie erweisen uns eine Liebenswürdigkeit, wenn Sie nicht sofort mit -meinem Manne von Geschäften reden, sondern ein Weilchen mit unserer -Gesellschaft fürlieb nehmen wollten. Nehmen Sie Platz!« - -»Tausend Dank«, sagte Herr Grünlich bewegt. Hierauf ließ er sich auf dem -Rande des Stuhles nieder, den Tom herbeigebracht hatte, setzte sich, Hut -und Stock auf den Knien, zurecht, strich mit der Hand über seinen einen -Backenbart und ließ ein Hüsteln vernehmen, das ungefähr klang wie: -»Hä-ä-hm!« Dies alles machte den Eindruck, als wollte er sagen: »Das -wäre die Einleitung. Was nun?« - -Die Konsulin eröffnete den Hauptteil der Unterhaltung. - -»Sie sind in Hamburg zu Hause?« fragte sie, indem sie den Kopf zur Seite -neigte und ihre Arbeit im Schoße ruhen ließ. - -»Allerdings, Frau Konsulin«, entgegnete Herr Grünlich mit einer neuen -Verbeugung. »Ich habe meinen Wohnsitz in Hamburg, allein ich bin viel -unterwegs, ich bin stark beschäftigt, mein Geschäft ist ein -außerordentlich reges ... hä-ä-hm, ja, das darf ich sagen.« - -Die Konsulin zog die Brauen empor und machte eine Mundbewegung, als -sagte sie mit respektvoller Betonung: »So?« - -»Rastlose Tätigkeit ist für mich Lebensbedingung«, setzte Herr Grünlich -halb zum Konsul gewendet hinzu, und er hüstelte aufs neue, als er den -Blick bemerkte, den Fräulein Antonie auf ihm ruhen ließ, diesen kalten -und musternden Blick, mit dem junge Mädchen fremde junge Herren messen, -und dessen Ausdruck jeden Augenblick bereit scheint, in Verachtung -überzugehen. - -»Wir haben Verwandte in Hamburg«, bemerkte Tony, um etwas zu sagen. - -»Die Duchamps«, erklärte der Konsul, »die Familie meiner seligen -Mutter.« - -»Oh, ich bin vollkommen orientiert!« beeilte sich Herr Grünlich zu -erwidern. »Ich habe die Ehre, ein wenig bei den Herrschaften bekannt zu -sein. Es sind ausgezeichnete Menschen insgesamt, Menschen von Herz und -Geist, -- hä-ä-hm. In der Tat, wenn in allen Familien ein Geist -herrschte wie in dieser, so stünde es besser um die Welt. Hier findet -man Gottesglaube, Mildherzigkeit, innige Frömmigkeit, kurz die wahre -Christlichkeit, die mein Ideal ist; und damit verbinden diese -Herrschaften eine edle Weltläufigkeit, eine Vornehmheit, eine glänzende -Eleganz, Frau Konsulin, die mich persönlich nun einmal charmiert!« - -Tony dachte: Woher kennt er meine Eltern? Er sagt ihnen, was sie hören -wollen ... Der Konsul aber sprach beifällig: - -»Diese doppelte Geschmacksrichtung kleidet jeden Mann aufs beste.« - -Und die Konsulin konnte nicht umhin, dem Gaste mit einem leisen Klirren -des Armbandes die Hand zu reichen, deren Fläche sie in herzlicher Weise -ganz weit herumdrehte. - -»Sie reden mir aus der Seele, mein werter Herr Grünlich!« sagte sie. - -Hierauf verbeugte sich Herr Grünlich, setzte sich zurecht, strich über -seinen Backenbart und hüstelte, als wollte er sagen: »Fahren wir fort.« - -Die Konsulin ließ ein paar Worte fallen über die für Herrn Grünlichs -Vaterstadt so furchtbaren zweiundvierziger Maitage ... »In der Tat«, -bemerkte Herr Grünlich, »ein schweres Unglück, eine betrübende -Heimsuchung, dieser Brand. Ein Schade von 135 Millionen, ja, das ist -ziemlich genau berechnet. Übrigens bin ich meinerseits der Vorsehung zu -hohem Danke verpflichtet ... ich bin nicht im geringsten getroffen -worden. Das Feuer wütete hauptsächlich in den Kirchspielen Sankt Petri -und Nikolai ... Welch reizender Garten«, unterbrach er sich, während er -sich dankend mit einer Zigarre des Konsuls bediente, »-- doch, für einen -Stadtgarten ist er ungewöhnlich groß! Und welch farbiger Blumenflor ... -oh, mein Gott, ich gestehe meine Schwäche für Blumen und für die Natur -im allgemeinen! Diese Klatschrosen dort drüben putzen ganz ungemein ...« - -Herr Grünlich lobte die vornehme Anlage des Hauses, er lobte die ganze -Stadt überhaupt, er lobte auch die Zigarre des Konsuls und hatte für -jeden ein liebenswürdiges Wort. - -»Darf ich es wagen, mich nach Ihrer Lektüre zu erkundigen, Mademoiselle -Antonie?« fragte er lächelnd. - -Tony zog aus irgendeinem Grunde plötzlich die Brauen zusammen und -antwortete ohne Herrn Grünlich anzublicken: - -»Hoffmanns Serapionsbrüder.« - -»In der Tat! Dieser Schriftsteller hat Hervorragendes geleistet«, -bemerkte er. »Aber um Vergebung ... ich vergaß den Namen Ihres zweiten -Herrn Sohnes, Frau Konsulin.« - -»Christian.« - -»Ein schöner Name! Ich liebe, wenn ich das aussprechen darf« -- und Herr -Grünlich wandte sich wieder an den Hausherrn -- »die Namen, welche schon -an und für sich erkennen lassen, daß ihr Träger ein Christ ist. In Ihrer -Familie ist, wie ich weiß, der Name Johann erblich ... wer dächte dabei -nicht an den Lieblingsjünger des Herrn. Ich zum Beispiel, wenn ich mir -diese Bemerkung gestatten darf«, fuhr er mit Beredsamkeit fort, »heiße -wie die meisten meiner Vorfahren Bendix, -- ein Name, der ja nur als -eine mundartliche Zusammenziehung von Benedikt zu betrachten ist. Und -Sie lesen, Herr Buddenbrook? Ah, Cicero! Eine schwierige Lektüre, die -Werke dieses großen römischen Redners. _Quousque tandem, Catilina_ ... -hä-ä-hm, ja, ich habe mein Latein gleichfalls noch nicht völlig -vergessen!« - -Der Konsul sagte: - -»Ich habe, im Gegensatze zu meinem seligen Vater, immer meine Einwände -gehabt gegen diese fortwährende Beschäftigung der jungen Köpfe mit dem -Griechischen und Lateinischen. Es gibt so viele ernste und wichtige -Dinge, die zur Vorbereitung auf das praktische Leben nötig sind ...« - -»Sie sprechen meine Meinung aus, Herr Konsul«, beeilte sich Herr -Grünlich zu antworten, »bevor ich ihr Worte verleihen konnte! Eine -schwierige und, wie ich hinzuzufügen vergaß, =nicht unanfechtbare= -Lektüre. Von allem abgesehen, erinnere ich mich einiger direkt -anstößiger Stellen in diesen Reden ...« - -Als eine Pause entstand, dachte Tony: Jetzt komme ich an die Reihe. Denn -Herrn Grünlichs Blicke ruhten auf ihr. Und richtig, sie kam an die -Reihe. Herr Grünlich nämlich schnellte plötzlich ein wenig auf seinem -Sitze empor, machte eine kurze, krampfhafte und dennoch elegante -Handbewegung nach der Seite der Konsulin und flüsterte heftig: - -»Ich bitte Sie, Frau Konsulin, beachten Sie? -- Ich beschwöre Sie, mein -Fräulein«, unterbrach er sich laut, als ob Tony nur dies verstehen -sollte, »bleiben Sie noch einen Moment in dieser Stellung ...! -- -Beachten Sie«, fuhr er wieder flüsternd fort, »wie die Sonne in dem -Haare Ihres Fräulein Tochter spielt? -- Ich habe niemals schöneres Haar -gesehen!« sprach er plötzlich ernst vor Entzücken in die Luft hinein, -als ob er zu Gott oder seinem Herzen redete. - -Die Konsulin lächelte wohlgefällig, der Konsul sagte: »Setzen Sie der -Dirn keine Schwachheiten in den Kopf!« und Tony zog wiederum stumm die -Brauen zusammen. Einige Minuten darauf erhob sich Herr Grünlich. - -»Aber ich inkommodiere nicht länger, nein, bei Gott, Frau Konsulin, ich -inkommodiere nicht länger! Ich kam in Geschäften ... allein wer könnte -widerstehen ... Nun ruft die Tätigkeit! Wenn ich den Herrn Konsul -ersuchen dürfte ...« - -»Ich brauche Sie nicht zu versichern«, sagte die Konsulin, »wie sehr es -mich freuen würde, wenn Sie während der Dauer Ihres Aufenthaltes am Orte -in unserem Hause vorlieb nehmen möchten ...« - -Herr Grünlich blieb einen Augenblick stumm vor Dankbarkeit. »Ich bin -Ihnen von ganzer Seele verbunden, Frau Konsulin!« sagte er mit dem -Ausdruck der Rührung. »Aber ich darf Ihre Liebenswürdigkeit nicht -mißbrauchen. Ich bewohne ein paar Zimmer im Gasthause Stadt Hamburg ...« - -»Ein =paar= Zimmer«, dachte die Konsulin, und dies war es auch, was sie -nach Herrn Grünlichs Absicht denken sollte. - -»Jedenfalls«, beschloß sie, indem sie ihm noch einmal mit herzlicher -Bewegung die Hand bot, »hoffe ich, daß wir uns nicht zum letzten Male -gesehen haben.« - -Herr Grünlich küßte der Konsulin die Hand, wartete einen Augenblick, daß -auch Antonie ihm die ihrige reiche, was aber nicht geschah, beschrieb -einen Halbkreis mit dem Oberkörper, trat einen großen Schritt zurück, -verbeugte sich nochmals, setzte dann mit einem Schwunge und indem er das -Haupt zurückwarf, seinen grauen Hut auf und schritt mit dem Konsul -davon ... - -»Ein angenehmer Mann!« wiederholte der letztere, als er zu seiner -Familie zurückkehrte und seinen Platz wieder einnahm. - -»Ich finde ihn =albern=«, erlaubte sich Tony zu bemerken und zwar mit -Nachdruck. - -»Tony! Mein Gott! Was für ein Urteil!« rief die Konsulin ein wenig -entrüstet. »Ein so christlicher junger Mann!« - -»Ein so wohlerzogener und weltläufiger Mann!« ergänzte der Konsul. »Du -weißt nicht, was du sagst.« -- Es geschah manchmal, daß die Eltern in -dieser Weise aus Höflichkeit den Standpunkt wechselten; dann waren sie -desto sicherer, einig zu sein. - -Christian zog seine große Nase in Falten und sagte: - -»Wie wichtig er immer spricht!... Man plaudert! Wir plauderten gar -nicht. Und Klatschrosen putzen ungemein! Manchmal tut er, als ob er ganz -laut zu sich selbst spräche. Ich störe -- ich muß um Verzeihung -bitten!... Ich habe niemals schöneres Haar gesehen!...« Und Christian -ahmte Herrn Grünlich so vortrefflich nach, daß selbst der Konsul lachen -mußte. - -»Ja, er macht sich allzu wichtig!« fing Tony wieder an. »Er sprach -beständig von sich selbst! =Sein= Geschäft ist rege, =er= liebt die -Natur, =er= bevorzugt die und die Namen, =er= heißt Bendix ... Was geht -uns das an, möchte ich wissen ... Er sagt alles nur, um sich -herauszustreichen!« rief sie plötzlich ganz wütend. »Er sagte dir, Mama, -und dir, Papa, =nur=, was ihr gern hört, um sich bei euch -einzuschmeicheln!« - -»Das ist kein Vorwurf, Tony!« sagte der Konsul streng. »Man befindet -sich in fremder Gesellschaft, zeigt sich von seiner besten Seite, setzt -seine Worte und sucht zu gefallen -- das ist klar ...« - -»Ich finde, er ist ein guter Mensch«, sagte Klothilde sanft und gedehnt, -obgleich sie die einzige Person war, um die Herr Grünlich sich nicht im -geringsten bekümmert hatte. Thomas enthielt sich des Urteils. - -»Genug«, beschloß der Konsul, »er ist ein christlicher, tüchtiger, -tätiger und feingebildeter Mann, und du, Tony, ein großes Mädchen von 18 -oder nächstens 19 Jahren, gegen das er sich so artig und galant betragen -hat, du solltest deine Tadelsucht bezähmen. Wir alle sind schwache -Menschen, und du bist, verzeih mir, wahrlich die letzte, die einen Stein -aufheben dürfte ... Tom, an die Arbeit!« - -Tony aber murmelte vor sich hin: »Ein goldgelber Backenbart!« und dabei -zog sie die Brauen zusammen, wie sie es schon mehrere Male getan hatte. - - -Zweites Kapitel - -»Wie aufrichtig betrübt war ich, mein Fräulein, Sie zu verfehlen!« -sprach Herr Grünlich einige Tage später, als Tony, die von einem Ausgang -zurückkehrte, an der Ecke der Breiten- und Mengstraße mit ihm -zusammentraf. »Ich erlaubte mir, Ihrer Frau Mama meine Aufwartung zu -machen, und ich vermißte Sie schmerzlich ... Wie entzückt aber bin ich, -Sie nun doch noch zu treffen!« - -Fräulein Buddenbrook war stehengeblieben, da Herr Grünlich zu sprechen -begann; aber ihre Augen, die sie halb geschlossen hatte und die -plötzlich dunkel wurden, richteten sich nicht höher als auf Herrn -Grünlichs Brust, und um ihren Mund lag das spöttische und vollkommen -unbarmherzige Lächeln, mit dem ein junges Mädchen einen Mann mißt und -verwirft ... Ihre Lippen bewegten sich -- was sollte sie antworten? Ha! -es mußte ein Wort sein, das diesen Bendix Grünlich ein für allemal -zurückschleuderte, vernichtete ... aber es mußte ein gewandtes, -witziges, schlagendes Wort sein, das ihn zugleich spitzig verwundete und -ihm imponierte ... - -»Das ist nicht gegenseitig!« sagte sie, immer den Blick auf Herrn -Grünlichs Brust geheftet; und nachdem sie diesen fein vergifteten Pfeil -abgeschossen, ließ sie ihn stehen, legte den Kopf zurück und ging rot -vor Stolz über ihre sarkastische Redegewandtheit nach Hause, woselbst -sie erfuhr, daß Herr Grünlich zum nächsten Sonntag auf einen Kalbsbraten -gebeten sei ... - -Und er kam. Er kam in einem nicht ganz neumodischen, aber feinen, -glockenförmigen und faltigen Gehrock, der ihm einen Anstrich von Ernst -und Solidität verlieh, -- rosig übrigens und lächelnd, das spärliche -Haar sorgfältig gescheitelt und mit duftig frisierten Favoris. Er aß -Muschelragout, Juliennesuppe, gebackene Seezungen, Kalbsbraten mit -Rahmkartoffeln und Blumenkohl, Marasquino-Pudding und Pumpernickel mit -Roquefort und fand bei jedem Gerichte einen neuen Lobspruch, den er mit -Delikatesse vorzubringen verstand. Er hob zum Beispiel seinen -Dessertlöffel empor, blickte eine Statue der Tapete an und sprach laut -zu sich selbst: »Gott verzeihe mir, ich kann nicht anders; ich habe ein -großes Stück genossen, aber dieser Pudding ist gar zu prächtig gelungen; -ich =muß= die gütige Wirtin noch um ein Stückchen ersuchen!« Worauf er -der Konsulin schalkhaft zublinzelte. Er sprach mit dem Konsul über -Geschäfte und Politik, wobei er ernste und tüchtige Grundsätze an den -Tag legte, er plauderte mit der Konsulin über Theater, Gesellschaften -und Toiletten; er hatte auch für Tom, Christian und die arme Klothilde, -ja selbst für die kleine Klara und Mamsell Jungmann liebenswürdige Worte -... Tony verhielt sich schweigsam, und er seinerseits unternahm es -nicht, sich ihr zu nähern, sondern betrachtete sie nur dann und wann mit -seitwärts geneigtem Kopfe und einem Blick, in dem sowohl Betrübnis wie -Ermunterung lag. - -Als Herr Grünlich sich an diesem Abend verabschiedete, hatte er den -Eindruck verstärkt, den sein erster Besuch hervorgebracht. »Ein -vollkommen erzogener Mann«, sagte die Konsulin. »Ein christlicher und -achtbarer Mensch«, sagte der Konsul. Christian konnte seine Bewegungen -und Sprache nun noch besser nachahmen, und Tony sagte mit finsteren -Brauen gute Nacht, denn sie ahnte undeutlich, daß sie diesen Herrn, der -sich mit so ungewöhnlicher Schnelligkeit die Herzen ihrer Eltern erobert -hatte, nicht zum letztenmal gesehen habe. - -In der Tat, sie fand Herrn Grünlich, wenn sie nachmittags von einem -Besuche, einer Mädchengesellschaft zurückkehrte, eingenistet im -Landschaftszimmer, woselbst er der Konsulin aus Walter Scotts »Waverley« -vorlas -- und zwar mit mustergültiger Aussprache, denn die Reisen im -Dienste seines regen Geschäftes hatten ihn, wie er berichtete, auch nach -England geführt. Tony setzte sich seitab mit einem anderen Buche, und -Herr Grünlich fragte mit weicher Stimme: »Es entspricht wohl nicht Ihrem -Geschmacke, mein Fräulein, was ich lese?« Worauf sie mit -zurückgeworfenem Kopf etwas recht spitzig Sarkastisches erwiderte, wie -zum Beispiel: »Nicht im geringsten!« - -Aber er ließ sich nicht stören, er begann von seinen zu früh -verstorbenen Eltern zu erzählen und berichtete von seinem Vater, der ein -Prediger, ein Pastor, ein höchst christlicher und dabei in ebenso hohem -Grade weltläufiger Mann gewesen war ... Dann jedoch, ohne daß Tony -seiner Abschiedsvisite beigewohnt hätte, war Herr Grünlich nach Hamburg -abgereist. »Ida!« sagte sie zu Mamsell Jungmann, an der sie eine -vertraute Freundin besaß. »Der Mensch ist fort!« Ida Jungmann aber -antwortete: »Kindchen, wirst sehen ...« - -Acht Tage später ereignete sich jene Szene im Frühstückszimmer ... Tony -kam um neun Uhr herunter und war erstaunt, ihren Vater noch neben der -Konsulin am Kaffeetische zu finden. Nachdem sie sich die Stirn hatte -küssen lassen, setzte sie sich frisch, hungrig und mit schlafroten Augen -an ihren Platz, nahm Zucker und Butter und bediente sich mit grünem -Kräuterkäse. - -»Wie hübsch, Papa, daß ich dich einmal noch vorfinde!« sagte sie, -während sie mit der Serviette ihr heißes Ei erfaßte und es mit dem -Teelöffel öffnete. - -»Ich habe heute auf unsere Langschläferin gewartet«, sagte der Konsul, -der eine Zigarre rauchte und beharrlich mit dem zusammengefalteten -Zeitungsblatt leicht auf den Tisch schlug. Die Konsulin ihrerseits -beendete langsam und mit graziösen Bewegungen ihr Frühstück und lehnte -sich dann ins Sofa zurück. - -»Thilda ist schon in der Küche tätig«, fuhr der Konsul bedeutsam fort, -»und ich wäre ebenfalls bei meiner Arbeit, wenn deine Mutter und ich -nicht in einer ernsthaften Angelegenheit mit unserem Töchterchen zu -sprechen hätten.« - -Tony, den Mund voll Butterbrot, blickte ihrem Vater und dann ihrer -Mutter mit einem Gemisch von Neugier und Erschrockenheit ins Gesicht. - -»Iß nur zuvor, mein Kind«, sagte die Konsulin, und als Tony trotzdem ihr -Messer niederlegte und rief: »Nur gleich heraus damit, bitte, Papa!« -wiederholte der Konsul, der durchaus nicht aufhörte, mit der Zeitung zu -spielen: »Iß nur.« - -Während Tony unter Stillschweigen und appetitlos ihren Kaffee trank, ihr -Ei und ihren grünen Käse zum Brote verzehrte, fing sie zu ahnen an, um -was es sich handelte. Die Morgenfrische verschwand von ihrem Gesicht, -sie ward ein wenig bleich, sie dankte für Honig und erklärte bald mit -leiser Stimme, daß sie fertig sei ... - -»Mein liebes Kind«, sagte der Konsul, nachdem er noch einen Augenblick -geschwiegen hatte, »die Frage, über die wir mit dir zu reden haben, ist -in diesem Briewe enthalten.« Und er pochte nun, statt mit der Zeitung, -mit einem großen, bläulichen Kuvert auf den Tisch. »Um kurz zu sein: -Herr Bendix Grünlich, den wir alle als einen braven und liebenswürdigen -Mann kennengelernt haben, schreibt mir, daß er während seines hiesigen -Aufenthaltes eine tiefe Neigung zu unserer Tochter gefaßt habe, und -bittet in aller Form um ihre Hand. Was denkt unser gutes Kind darüber?« - -Tony saß mit gesenktem Kopfe zurückgelehnt, und ihre rechte Hand drehte -den silbernen Serviettenring langsam um sich selbst. Plötzlich aber -schlug sie die Augen auf, Augen, die ganz dunkel geworden waren und voll -von Tränen standen. Und mit bedrängter Stimme stieß sie hervor: - -»Was will dieser Mensch von mir --! Was habe ich ihm getan --?!« Worauf -sie in Weinen ausbrach. -- - -Der Konsul warf seiner Gattin einen Blick zu und betrachtete ein wenig -verlegen seine leere Tasse. - -»Liebe Tony«, sagte die Konsulin sanft, »wozu dies Echauffement! Du -kannst sicher sein, nicht wahr, daß deine Eltern nur dein Bestes im Auge -haben, und daß sie dir nicht raten können, die Lebensstellung -auszuschlagen, die man dir anbietet. Siehst du, ich nehme an, daß du -noch keine entscheidenden Empfindungen für Herrn Grünlich hegst, aber -das kommt, ich versichere dich, das kommt mit der Zeit ... Einem so -jungen Dinge, wie du, ist es niemals klar, was es eigentlich will ... Im -Kopfe sieht es so wirr aus wie im Herzen ... Man muß dem Herzen Zeit -lassen und den Kopf offen halten für die Zusprüche erfahrener Leute, die -planvoll für unser Glück sorgen ...« - -»Ich weiß gar nichts von ihm --« brachte Tony trostlos hervor und -drückte mit der kleinen weißen Batistserviette, in der sich Eiflecke -befanden, ihre Augen. »Ich weiß nur, daß er einen goldgelben Backenbart -hat und ein reges Geschäft ...« Ihre Oberlippe, die beim Weinen -zitterte, machte einen unaussprechlich rührenden Eindruck. - -Der Konsul rückte mit einer Bewegung plötzlicher Zärtlichkeit seinen -Stuhl an sie heran und strich lächelnd über ihr Haar. - -»Meine kleine Tony«, sagte er, »was solltest du auch von ihm wissen? Du -bist ein Kind, siehst du, du würdest nicht mehr von ihm wissen, wenn er -nicht vier Wochen, sondern deren zweiundfünfzig hier verlebt hätte ... -Du bist ein kleines Mädchen, das noch keine Augen hat für die Welt, und -das sich auf die Augen anderer Leute verlassen muß, die Gutes mit dir im -Sinne haben ...« - -»Ich verstehe es nicht ... ich verstehe es nicht ...« schluchzte Tony -fassungslos und schmiegte ihren Kopf wie ein Kätzchen unter die -streichelnde Hand. »Er kommt hierher ... sagt allen etwas Angenehmes ... -reist wieder ab ... und schreibt, daß er mich ... ich verstehe es nicht -... wie kommt er dazu ... was habe ich ihm getan?!...« - -Der Konsul lächelte wieder. »Das hast du schon einmal gesagt, Tony, und -es zeigt so recht deine kindliche Ratlosigkeit. Mein Töchterchen muß -durchaus nicht glauben, daß ich es drängen und quälen will ... Das alles -kann mit Ruhe erwogen werden, =muß= mit Ruhe erwogen werden, denn es ist -eine ernste Sache. Das werde ich auch Herrn Grünlich vorläufig antworten -und sein Gesuch weder abschlagen noch bewilligen ... Es gibt da viele -Dinge zu überlegen ... So ... sehen wir wohl? abgemacht! Nun geht Papa -an seine Arbeit ... Adieu, Bethsy ...« - -»Auf Wiedersehen, mein lieber Jean.« - --- »Du solltest immerhin noch ein wenig Honig nehmen, Tony«, sagte die -Konsulin, als sie mit ihrer Tochter allein geblieben war, die -unbeweglich und mit gesenktem Kopfe an ihrem Platze blieb. »Essen muß -man hinlänglich ...« - -Tonys Tränen versiegten allmählich. Ihr Kopf war heiß und voll von -Gedanken ... Gott! was für eine Angelegenheit! Sie hatte es ja gewußt, -daß sie eines Tages die Frau eines Kaufmannes werden, eine gute und -vorteilhafte Ehe eingehen werde, wie es der Würde der Familie und der -Firma entsprach ... Aber nun geschah es ihr plötzlich zum ersten Male, -daß jemand sie wirklich und allen Ernstes heiraten wollte! Wie sollte -man sich dabei benehmen? Für sie, Tony Buddenbrook, handelte es sich -plötzlich um alle diese furchtbar gewichtigen Ausdrücke, die sie -bislang nur gelesen hatte: um ihr »Jawort«, um ihre »Hand« ... »fürs -Leben« ... Gott! Was für eine gänzlich neue Lage auf einmal! - -»Und du, Mama?« sagte sie. »Du rätst mir also auch, mein ... Jawort zu -geben?« Sie zögerte einen Augenblick vor dem »Jawort«, weil es ihr allzu -hochtrabend und genant erschien; dann aber sprach sie es zum ersten Male -in ihrem Leben mit Würde aus. Sie begann, sich ihrer anfänglichen -Fassungslosigkeit ein wenig zu schämen. Es erschien ihr nicht weniger -unsinnig, als zehn Minuten früher, Herrn Grünlich zu heiraten, aber die -Wichtigkeit ihrer Stellung fing an, sie mit Wohlgefallen zu erfüllen. - -Die Konsulin sagte: - -»Zuraten, mein Kind? Hat Papa dir zugeraten? Er hat dir nicht abgeraten, -das ist alles. Und es wäre unverantwortlich, von ihm wie von mir, wenn -wir das tun wollten. Die Verbindung, die sich dir darbietet, ist -vollkommen das, was man eine gute Partie nennt, meine liebe Tony ... Du -kämest nach Hamburg in ausgezeichnete Verhältnisse und würdest auf -großem Fuße leben ...« - -Tony saß bewegungslos. Etwas wie seidene Portièren tauchte plötzlich vor -ihr auf, wie es deren im Salon der Großeltern gab ... Ob sie als Madame -Grünlich morgens Schokolade trinken würde? Es schickte sich nicht, -danach zu fragen. - -»Wie dein Vater dir sagte: du hast Zeit zur Überlegung«, fuhr die -Konsulin fort. »Aber wir müssen dir zu bedenken geben, daß sich eine -solche Gelegenheit, dein Glück zu machen, nicht alle Tage bietet, und -daß diese Heirat genau das ist, was Pflicht und Bestimmung dir -vorschreiben. Ja, mein Kind, auch das muß ich dir vorhalten. Der Weg, -der sich dir heute eröffnet, ist der dir vorgeschriebene, das weißt du -selbst recht wohl ...« - -»Ja«, sagte Tony gedankenvoll. »Gewiß.« Sie war sich ihrer -Verpflichtungen gegen die Familie und die Firma wohl bewußt, und sie war -stolz auf diese Verpflichtungen. Sie, Antonie Buddenbrook, vor der der -Träger Matthiesen tief seinen rauhen Zylinder abnahm, und die als -Tochter des Konsuls Buddenbrook in der Stadt wie eine kleine Herrscherin -umherging, war von der Geschichte ihrer Familie durchdrungen. Schon der -Gewandschneider zu Rostock hatte sich =sehr= gut gestanden, und seit -seiner Zeit war es immer glänzender bergauf gegangen. Sie hatte den -Beruf, auf ihre Art den Glanz der Familie und der Firma »Johann -Buddenbrook« zu fördern, indem sie eine reiche und vornehme Heirat -einging ... Tom arbeitete dafür im Kontor ... Ja, die Art dieser Partie -war sicherlich die richtige; aber ausgemacht Herr Grünlich ... Sie sah -ihn vor sich, seine goldgelben Favoris, sein rosiges, lächelndes Gesicht -mit der Warze am Nasenflügel, seine kurzen Schritte, sie glaubte seinen -wolligen Anzug zu fühlen und seine weiche Stimme zu hören ... - -»Ich wußte wohl«, sagte die Konsulin, »daß wir ruhigen Vorstellungen -zugänglich sind ... haben wir vielleicht schon einen Entschluß gefaßt?« - -»O bewahre!« rief Tony, und sie betonte das »O« mit plötzlicher -Entrüstung. »Was für ein Unsinn, Grünlich zu heiraten! Ich habe ihn -beständig mit spitzen Redensarten verhöhnt ... Ich begreife überhaupt -nicht, daß er mich noch leiden mag! Er müßte doch ein bißchen Stolz im -Leibe haben ...« - -Und damit fing sie an, sich Honig auf eine Scheibe Landbrot zu träufeln. - - -Drittes Kapitel - -In diesem Jahre unternahmen Buddenbrooks auch während der Schulferien -Christians und Klaras keine Erholungsreise. Der Konsul erklärte, -geschäftlich zu sehr in Anspruch genommen zu sein, und die schwebende -Frage in betreff Antoniens trug dazu bei, daß man abwartend in der -Mengstraße verblieb. An Herrn Grünlich war, von der Hand des Konsuls -geschrieben, ein überaus diplomatischer Brief abgegangen; aber der -Fortgang der Dinge ward durch Tonys in den kindischsten Formen geäußerte -Hartnäckigkeit behindert. »Bewahre, Mama!« sagte sie. »Ich kann ihn -nicht ausstehen!« wobei sie die zweite Silbe des letzten Wortes mit -höchstem Nachdruck betonte und das »st« ausnahmsweise nicht getrennt -sprach. Oder sie erklärte mit Feierlichkeit: »Vater!« -- sonst pflegte -Tony »Papa« zu sagen -- »Ich werde ihm mein Jawort niemals erteilen.« - -Auf diesem Punkte wäre die Angelegenheit sicherlich noch lange Zeit -stehengeblieben, wenn sich nicht, zehn Tage vielleicht nach jener -Unterredung im Frühstückszimmer -- man stand in der Mitte des Juli --, -das Folgende ereignet hätte ... - -Es war Nachmittag -- ein blauer, warmer Nachmittag; die Konsulin war -ausgegangen, und Tony saß mit einem Romane allein im Landschaftszimmer -am Fenster, als Anton ihr eine Visitkarte überbrachte. Bevor sie noch -Zeit gehabt, den Namen zu lesen, betrat ein Herr in glockenförmigem -Gehrock und erbsenfarbenem Beinkleid das Zimmer; es war, wie sich -versteht, Herr Grünlich, und auf seinem Gesicht lag ein Ausdruck -flehender Zärtlichkeit. - -Tony fuhr entsetzt auf ihrem Stuhle empor und machte eine Bewegung, als -wollte sie in den Eßsaal entfliehen ... Wie war es möglich, noch mit -einem Herrn zu sprechen, der um ihre Hand angehalten hatte? Das Herz -pochte ihr bis in den Hals hinauf, und sie war sehr bleich geworden. -Solange sie Herrn Grünlich weit entfernt wußte, hatten die ernsthaften -Verhandlungen mit den Eltern und die plötzliche Wichtigkeit ihrer Person -und Entscheidung ihr geradezu Spaß gemacht. Nun aber war er wieder da! -Er stand vor ihr! Was würde geschehen? Sie fühlte schon wieder, daß sie -weinen werde. - -Mit raschen Schritten, die Arme ausgebreitet und den Kopf zur Seite -geneigt, in der Haltung eines Mannes, welcher sagen will: Hier bin ich! -Töte mich, wenn du willst! kam Herr Grünlich auf sie zu. »Welch eine -Fügung!« rief er. »Ich finde =Sie=, Antonie!« Er sagte »Antonie«. - -Tony, die, ihren Roman in der Rechten, aufgerichtet an ihrem Stuhle -stand, schob die Lippen hervor, und indem sie bei jedem Worte eine -Kopfbewegung von unten nach oben machte und jedes dieser Worte mit einer -tiefen Entrüstung betonte, stieß sie hervor: - -»Was -- fällt -- Ihnen -- ein!« - -Trotzdem standen ihr die Tränen bereits in der Kehle. - -Herrn Grünlichs Bewegung war allzu groß, als daß er diesen Einwurf hätte -beachten können. - -»Konnte ich länger warten ... Mußte ich nicht hierher zurückkehren?« -fragte er eindringlich. »Ich habe vor einer Woche den Brief Ihres -=lieben= Herrn Vaters erhalten, diesen Brief, der mich mit Hoffnung -erfüllt hat! Konnte ich noch länger in halber Gewißheit verharren, -Fräulein Antonie? Ich hielt es nicht länger aus ... Ich habe mich in -einen Wagen geworfen ... Ich bin hierher geeilt ... Ich habe ein paar -Zimmer im Gasthofe Stadt Hamburg genommen ... und da bin ich, Antonie, -um von Ihren Lippen das letzte, entscheidende Wort in Empfang zu nehmen, -das mich glücklicher machen wird, als ich es zu sagen vermag!« - -Tony war erstarrt; ihre Tränen traten zurück vor Verblüffung. Das also -war die Wirkung des vorsichtigen väterlichen Briefes, der jede -Entscheidung auf unbestimmte Zeit hinausgeschoben hatte! -- Sie -stammelte drei- oder viermal: - -»Sie irren sich. -- Sie irren sich ...« - -Herr Grünlich hatte einen Armsessel ganz dicht an ihren Fenstersitz -herangezogen, er setzte sich, er nötigte auch sie selbst, sich wieder -niederzulassen, und während er, vornübergebeugt, ihre Hand, die schlaff -war vor Ratlosigkeit, in der seinen hielt, fuhr er mit bewegter Stimme -fort: - -»Fräulein Antonie ... Seit dem ersten Augenblicke, seit jenem -Nachmittage ... Sie erinnern sich jenes Nachmittages?... als ich Sie zum -ersten Male im Kreise der Ihrigen, eine so vornehme, so traumhaft -liebliche Erscheinung, erblickte ... ist Ihr Name mit unauslöschlichen -Buchstaben in mein Herz geschrieben ...« Er verbesserte sich und sagte: -»gegraben«. »Seit jenem Tage, Fräulein Antonie, ist es mein einziger, -mein heißer Wunsch, Ihre schöne Hand fürs Leben zu gewinnen, und was der -Brief Ihres =lieben= Herrn Vaters mich nur hoffen ließ, das werden Sie -mir nun zur glücklichen Gewißheit machen ... nicht wahr?! ich darf mit -Ihrer Gegenneigung rechnen ... Ihrer Gegenneigung sicher sein!« Hierbei -ergriff er auch mit der anderen Hand die ihre und blickte ihr tief in -die ängstlich geöffneten Augen. Er trug heute keine Zwirnhandschuhe; -seine Hände waren lang, weiß und von hohen, blauen Adern durchzogen. - -Tony starrte in sein rosiges Gesicht, auf die Warze an seiner Nase, und -in seine Augen, die so blau waren wie diejenigen einer Gans. - -»Nein, nein!« brachte sie rasch und angstvoll hervor. Hierauf sagte sie -noch: »Ich gebe Ihnen nicht mein Jawort!« Sie bemühte sich fest zu -sprechen, aber sie weinte schon. - -»Womit habe ich dieses Zweifeln und Zögern Ihrerseits verdient?« fragte -er mit tief gesenkter und fast vorwurfsvoller Stimme. »Sie sind ein von -liebender Sorgfalt behütetes und verwöhntes Mädchen ... aber ich schwöre -Ihnen, ja, ich verpfände Ihnen mein Manneswort, daß ich Sie auf Händen -tragen werde, daß Sie als meine Gattin nichts entbehren werden, daß Sie -in Hamburg ein Ihrer würdiges Leben führen werden ...« - -Tony sprang auf, sie befreite ihre Hand, und während ihre Tränen -hervorstürzten, rief sie völlig verzweifelt: - -»Nein ... nein! Ich habe ja =nein= gesagt! Ich gebe Ihnen einen Korb, -verstehen Sie das denn nicht, Gott im Himmel?!...« - -Allein auch Herr Grünlich erhob sich. Er trat einen Schritt zurück, er -breitete die Arme aus, indem er ihr beide Handflächen entgegenhielt, und -sprach mit dem Ernst eines Mannes von Ehre und Entschluß: - -»Wissen Sie, Mademoiselle Buddenbrook, daß ich mich nicht in dieser -Weise beleidigen lassen darf?« - -»Aber ich beleidige Sie nicht, Herr Grünlich«, sagte Tony, denn sie -bereute, so heftig gewesen zu sein. Mein Gott, mußte gerade ihr dies -begegnen! Sie hatte sich so eine Werbung nicht vorgestellt. Sie hatte -geglaubt, man brauche nur zu sagen: »Ihr Antrag ehrt mich, aber ich kann -ihn nicht annehmen«, damit alles erledigt sei ... - -»Ihr Antrag ehrt mich«, sagte sie so ruhig sie konnte; »aber ich kann -ihn nicht annehmen ... So, und ich muß Sie nun ... verlassen, -entschuldigen Sie, ich habe keine Zeit mehr.« - -Aber Herr Grünlich stand ihr im Wege. - -»Sie weisen mich zurück?« fragte er tonlos ... - -»Ja«, sagte Tony; und aus Vorsicht fügte sie hinzu: »Leider« ... - -Da atmete Herr Grünlich heftig auf, er machte zwei große Schritte -rückwärts, beugte den Oberkörper zur Seite, wies mit dem Zeigefinger auf -den Teppich und rief mit fürchterlicher Stimme: - -»Antonie --!« - -So standen sie sich während eines Augenblicks gegenüber; er in -aufrichtig erzürnter und gebietender Haltung, Tony blaß, verweint und -zitternd, das feuchte Taschentuch am Munde. Endlich wandte er sich ab -und durchmaß, die Hände auf dem Rücken, zweimal das Zimmer, als sei er -hier zu Hause. Dann blieb er am Fenster stehen und blickte durch die -Scheiben in die beginnende Dämmerung. - -Tony schritt langsam und mit einer gewissen Behutsamkeit auf die Glastür -zu; aber sie befand sich erst in der Mitte des Zimmers, als Herr -Grünlich aufs neue bei ihr stand. - -»Tony!« sagte er ganz leise, während er sanft ihre Hand erfaßte; und er -sank ... sank langsam bei ihr zu Boden auf die Knie. Seine beiden -goldgelben Favoris lagen auf ihrer Hand. - -»Tony ...«, wiederholte er, »sehen Sie mich hier ... Dahin haben Sie es -gebracht ... Haben Sie ein Herz, ein fühlendes Herz?... Hören Sie mich -an ... Sie sehen einen Mann vor sich, der vernichtet, zugrunde gerichtet -ist, wenn ... ja, der vor Kummer sterben wird«, unterbrach er sich mit -einer gewissen Hast, »wenn Sie seine Liebe verschmähen! Hier liege ich -... bringen Sie es über das Herz, mir zu sagen: Ich verabscheue Sie --?« - -»Nein, nein!« sagte Tony plötzlich in tröstendem Ton. Ihre Tränen waren -versiegt, Rührung und Mitleid stiegen in ihr auf. Mein Gott, wie sehr -mußte er sie lieben, daß er diese Sache, die ihr selbst innerlich ganz -fremd und gleichgültig war, so weit trieb! War es möglich, daß =sie= -dies erlebte? In Romanen las man dergleichen, und nun lag im -gewöhnlichen Leben ein Herr im Gehrock vor ihr auf den Knien und -flehte!... Ihr war der Gedanke, ihn zu heiraten, einfach unsinnig -erschienen, weil sie Herrn Grünlich albern gefunden hatte. Aber, bei -Gott, in diesem Augenblicke war er durchaus nicht albern! Aus seiner -Stimme und seinem Gesicht sprach eine so ehrliche Angst, eine so -aufrichtige und verzweifelte Bitte ... - -»Nein, nein«, wiederholte sie, indem sie sich ganz ergriffen über ihn -beugte, »ich verabscheue Sie nicht, Herr Grünlich, wie können Sie -dergleichen sagen!... Aber nun stehen Sie auf ... bitte ...« - -»Sie wollen mich nicht töten?« fragte er wieder, und sie sagte noch -einmal in einem beinahe mütterlich tröstenden Ton: - -»Nein -- nein ...« - -»Das ist ein Wort!« rief Herr Grünlich und sprang auf die Füße. Sofort -aber, als er Tonys erschrockene Bewegung sah, ließ er sich noch einmal -nieder und sagte ängstlich beschwichtigend: - -»Gut, gut ... sprechen Sie nun nichts mehr, Antonie! Genug für diesmal, -ich bitte Sie, von dieser Sache ... Wir reden weiter davon ... Ein -anderes Mal ... Ein anderes Mal ... Leben Sie wohl für heute ... Leben -Sie wohl ... Ich kehre zurück ... Leben Sie wohl! --« - -Er hatte sich rasch erhoben, er hatte seinen großen grauen Hut vom -Tische gerissen, hatte ihre Hand geküßt und war durch die Glastür -hinausgeeilt. - -Tony sah, wie er in der Säulenhalle seinen Stock ergriff und im Korridor -verschwand. Sie stand, völlig verwirrt und erschöpft, inmitten des -Zimmers, das feuchte Taschentuch in einer ihrer hinabhängenden Hände. - - -Viertes Kapitel - -Konsul Buddenbrook sagte zu seiner Gattin: - -»Wenn ich mir denken könnte, daß Tony irgendeinen delikaten Beweggrund -hat, sich für diese Verbindung nicht entschließen zu können! Aber sie -ist ein Kind, Bethsy, sie ist vergnügungslustig, tanzt auf Bällen, läßt -sich von den jungen Leuten bekuren, und zwar mit Pläsier, denn sie weiß, -daß sie hübsch und von Familie ist ... sie ist vielleicht im geheimen -und unbewußt auf der Suche, aber ich kenne sie, sie hat ihr Herz, wie -man zu sagen pflegt, noch gar nicht entdeckt ... Fragte man sie, so -würde sie den Kopf hin und her drehen und nachdenken ... aber sie würde -niemanden finden ... Sie ist ein Kind, ein Spatz, ein Springinsfeld ... -Sagt sie ja, so wird sie ihren Platz gefunden haben, sie wird sich nett -installieren können, wonach ihr der Sinn steht, und ihren Mann schon -nach ein paar Tagen lieben ... Er ist kein Beau, nein, mein Gott, nein, -er ist kein Beau ... aber er ist immerhin im höchsten Grade präsentabel, -und man kann am Ende nicht fünf Beine auf ein Schaf verlangen, wenn du -mir die kaufmännische Phrase zugut halten willst!... Wenn sie warten -will, bis jemand kommt, der eine Schönheit und außerdem eine gute Partie -ist -- nun, Gott befohlen! Tony Buddenbrook findet immer noch etwas. -Indessen andererseits ... es bleibt ein Risiko, und, um wieder -kaufmännisch zu reden, Fischzug ist alle Tage, aber nicht alle Tage -Fangetag!... Ich habe gestern vormittag in einer längeren Unterredung -mit Grünlich, der sich ja mit dem andauerndsten Ernste bewirbt, seine -Bücher gesehen ... er hat sie mir vorgelegt ... Bücher, Bethsy, zum -Einrahmen! Ich habe ihm mein höchstes Vergnügen ausgesprochen! Seine -Sachen stehen für ein so junges Geschäft recht gut, recht gut. Sein -Vermögen beläuft sich auf etwa 120000 Taler, was ersichtlich nur die -vorläufige Grundlage ist, denn er macht jährlich einen hübschen Schnitt -... Was Duchamps sagen, die ich befragte, klingt auch nicht übel: Seine -Verhältnisse seien ihnen zwar nicht bekannt, aber er lebe _gentleman -like_, verkehre in der besten Gesellschaft, und sein Geschäft sei ein -notorisch lebhaftes und weit verzweigtes ... Was ich bei einigen anderen -Hamburger Leuten, wie zum Beispiel bei einem Bankier Kesselmeyer, -erfahren, hat mich gleichfalls vollauf befriedigt. Kurz, wie du weißt, -Bethsy, ich kann nicht anders, als diese Heirat, die der Familie und der -Firma nur zum Vorteil gereichen würde, dringend erwünschen! -- Es tut -mir ja leid, mein Gott, daß das Kind sich in einer bedrängten Lage -befindet, daß sie von allen Seiten umlagert ist, bedrückt umhergeht und -kaum noch spricht; aber ich kann mich schlechterdings nicht -entschließen, Grünlich kurzerhand abzuweisen ... denn noch eines, -Bethsy, und das kann ich nicht oft genug wiederholen: Wir haben uns in -den letzten Jahren bei Gott nicht in allzu hocherfreulicher Weise -aufgenommen. Nicht als ob der Segen fehlte, behüte, nein, treue Arbeit -wird redlich belohnt. Die Geschäfte gehen ruhig ... ach, allzu ruhig, -und auch das nur, weil ich mit äußerster Vorsicht zu Werke gehe. Wir -sind nicht vorwärts gekommen, nicht wesentlich, seit Vater abgerufen -wurde. Die Zeiten jetzt sind wahrhaftig nicht gut für den Kaufmann ... -Kurz, es ist nicht viele Freude dabei. Unsere Tochter ist heiratsfähig -und in der Lage, eine Partie zu machen, die allen Leuten als vorteilhaft -und rühmlich in die Augen springt -- sie soll sie machen! Warten ist -nicht ratsam, nicht ratsam, Bethsy! Sprich noch einmal mit ihr; ich habe -ihr heute Nachmittag nach Kräften zugeredet ...« - --- Tony war in bedrängter Lage, darin hatte der Konsul recht. Sie sagte -nicht mehr »nein«, aber sie vermochte auch das »Ja« nicht über die -Lippen zu bringen -- Gott mochte ihr helfen! Sie begriff selbst nicht -recht, warum sie sich die Zusage nicht abgewinnen konnte. - -Unterdessen nahm sie hier der Vater beiseite und sprach ein ernstes -Wort, ließ dort die Mutter sie bei sich Platz nehmen, um eine endliche -Entschließung zu fordern ... Onkel Gotthold und seine Familie hatte man -in die Angelegenheit nicht eingeweiht, weil sie immer ein bißchen mokant -gegen die in der Mengstraße gestimmt waren. Aber sogar Sesemi Weichbrodt -hatte von der Sache erfahren und riet mit korrekter Aussprache zum -guten, selbst Mamsell Jungmann sagte: »Tonychen, mein Kindchen, brauchst -keine Sorge haben, bleibst in den ersten Kreisen ...« und Tony konnte -nicht den verehrten seidnen Salon draußen vorm Burgtore besuchen, ohne -daß die alte Madame Kröger anfing: »_A propos_, ich höre da von einer -Affäre, ich hoffe, du wirst Räson annehmen, Kleine ...« - -Eines Sonntags, als sie mit den Eltern und Geschwistern in der -Marienkirche saß, redete Pastor Kölling in starken Worten über den Text, -der da besagt, daß das Weib Vater und Mutter verlassen und dem Manne -nachfolgen soll -- wobei er plötzlich ausfallend wurde. Tony starrte -entsetzt zu ihm empor, ob er sie vielleicht sogar ansähe ... Nein, Gott -sei Dank, er hielt seinen dicken Kopf nach einer anderen Seite gewandt -und predigte nur im allgemeinen über die andächtige Menge hin; und -dennoch war es nur allzu klar, daß dies ein neuer Angriff auf sie war -und jedes Wort ihr galt. Ein jugendliches, ein noch kindliches Weib, -verkündete er, das noch keinen eigenen Willen und keine eigene Einsicht -besitze und dennoch den liebevollen Ratschlüssen der Eltern sich -widersetze, das sei strafbar, das wolle der Herr ausspeien aus seinem -Munde ... und bei dieser Wendung, welche zu denen gehörte, für die -Pastor Kölling schwärmte und die er mit Begeisterung hervorbrachte, traf -Tony dennoch ein durchdringender Blick aus seinen Augen, der von einer -furchtbaren Armbewegung begleitet war ... Tony sah, wie ihr Vater neben -ihr eine Hand erhob, als wollte er sagen: »So! nicht zu heftig ...« Aber -es war kein Zweifel, daß Pastor Kölling von ihm oder der Mutter ins -Einverständnis gezogen war. Rot und gebückt saß sie an ihrem Platze, mit -dem Gefühle, daß die Augen aller Welt auf ihr ruhten -- und am nächsten -Sonntage weigerte sie sich aufs bestimmteste, die Kirche zu besuchen. - -Sie ging schweigsam umher, sie lachte nicht mehr genug, sie verlor -geradezu den Appetit und seufzte manchmal so herzbrechend, als ringe sie -mit einem Entschlusse, um dann die Ihren kläglich anzusehen ... Man -mußte Mitleid mit ihr haben. Sie magerte wahrhaftig ab und büßte an -Frische ein. Schließlich sagte der Konsul: - -»Das geht nicht länger, Bethsy, wir dürfen das Kind nicht malträtieren. -Sie muß mal ein bißchen heraus, zur Ruhe kommen und sich besinnen; du -sollst sehen, dann nimmt sie Vernunft an. Ich kann mich nicht losmachen, -und die Ferien sind beinahe vorüber ... aber wir können auch alle ganz -gut zu Hause bleiben. Gestern war zufällig der alte Schwarzkopf von -Travemünde hier, Diederich Schwarzkopf, der Lotsenkommandeur. Ich ließ -ein paar Worte fallen, und er zeigte sich mit Vergnügen bereit, die Dirn -für einige Zeit bei sich aufzunehmen ... Ich gebe ihm eine kleine -Entschädigung ... Da hat sie eine behagliche Häuslichkeit, kann baden -und Luft schnappen und mit sich ins reine kommen. Tom fährt mit ihr, und -alles ist in Ordnung. Das geschieht besser morgen als später ...« - -Mit diesem Einfalle erklärte Tony sich freudig einverstanden. Sie bekam -Herrn Grünlich zwar kaum zu Gesicht, aber sie wußte, daß er in der Stadt -war, mit den Eltern verhandelte und wartete ... Mein Gott, er konnte -jeden Tag wieder vor ihr stehen, um zu schreien und zu flehen! In -Travemünde und in einem fremden Hause würde sie sicherer vor ihm sein -... So packte sie eilig und vergnügt ihren Koffer, und dann, an einem -der letzten Julitage, stieg sie mit Tom, der sie begleiten sollte, in -die majestätische Krögersche Equipage, sagte in bester Laune Adieu und -fuhr aufatmend zum Burgtor hinaus. - - -Fünftes Kapitel - -Nach Travemünde geht es immer geradeaus, mit der Fähre übers Wasser und -dann wieder geradeaus; der Weg war beiden wohlbekannt. Die graue -Chaussee glitt flink unter den hohl und taktmäßig aufschlagenden Hufen -von Lebrecht Krögers dicken Braunen aus Mecklenburg dahin, obgleich die -Sonne brannte und der Staub die spärliche Aussicht verhüllte. Man hatte -ausnahmsweise um 1 Uhr zu Mittag gegessen, und die Geschwister waren -punkt 2 Uhr abgefahren, so würden sie kurz nach 4 Uhr anlangen, denn -wenn eine Droschke drei Stunden gebraucht, so hatte der Krögersche -Jochen Ehrgeiz genug, den Weg in zweien zu machen. - -Tony nickte in träumerischem Halbschlaf unter ihrem großen, flachen -Strohhut und ihrem mit cremefarbenen Spitzen besetzten Sonnenschirm, der -bindfadengrau war, wie ihr schlicht gearbeitetes, schlankes Kleid, und -den sie gegen das Rückverdeck gelehnt hatte. Ihre Füße in Schuhen mit -Kreuzbändern und weißen Strümpfen hatte sie zierlich übereinander -gestellt; sie saß bequem und elegant zurückgelehnt, wie für die Equipage -geschaffen. - -Tom, schon zwanzigjährig, mit Akkuratesse in blaugraues Tuch gekleidet, -hatte den Strohhut zurückgeschoben und rauchte russische Zigaretten. Er -war nicht sehr groß geworden; aber sein Schnurrbart, dunkler als Haar -und Wimpern, begann kräftig zu wachsen. Indem er nach seiner Gewohnheit -eine Braue ein wenig emporzog, blickte er in die Staubwolken und auf die -vorüberziehenden Chausseebäume. - -Tony sagte: - -»Ich bin noch niemals so froh gewesen, nach Travemünde zu kommen, wie -diesmal, ... erstens aus allerhand Gründen, Tom, du brauchst dich -durchaus nicht zu mokieren; ich wollte, ich könnte ein gewisses Paar -goldgelber Kotelettes noch einige Meilen weiter zurücklassen ... Dann -aber wird es ein ganz neues Travemünde sein, da in der Vorderreihe bei -Schwarzkopfs ... Ich werde mich gar nicht um die Kurgesellschaft -bekümmern ... Das kenne ich zur Genüge ... Und ich bin gar nicht dazu -aufgelegt ... Überdies steht dem ... Menschen da draußen alles offen, er -geniert sich nicht, paß auf, er würde eines Tages hold lächelnd neben -mir auftauchen ...« - -Tom warf die Zigarette fort und nahm sich eine neue aus der Büchse, in -deren Deckel eine von Wölfen überfallene Troika kunstvoll eingelegt war: -das Geschenk irgendeines russischen Kunden an den Konsul. Die -Zigaretten, diese kleinen scharfen Dinger mit gelbem Mundstück waren -Toms Leidenschaft; er rauchte sie massenweise und hatte die schlimme -Gewohnheit, den Rauch tief in die Lunge zu atmen, so daß er beim -Sprechen langsam wieder hervorsprudelte. - -»Ja«, sagte er, »was das betrifft, im Kurgarten wimmelt es von -Hamburgern. Konsul Fritsche, der das ganze gekauft hat, ist ja selbst -einer ... Er soll augenblicklich glänzende Geschäfte machen, sagt Papa -... Übrigens läßt du dir doch manches entgehen, wenn du nicht ein -bißchen mittust ... Peter Döhlmann ist natürlich dort; um diese Zeit ist -er nie in der Stadt; sein Geschäft geht ja wohl von selbst im Hundetrab -... komisch! Na ... Und Onkel Justus kommt sicher Sonntags ein bißchen -hinaus und macht der Roulette einen Besuch ... Dann sind da Möllendorpfs -und Kistenmakers, glaube ich, vollzählig, und Hagenströms ...« - -»Ha! -- Natürlich! Wie wäre Sarah Semlinger wohl entbehrlich ...« - -»Sie heißt übrigens Laura, mein Kind, man muß gerecht sein.« - -»Mit Julchen natürlich ... Julchen =soll= sich diesen Sommer mit August -Möllendorpf verloben, und Julchen =wird= es tun! Dann gehören sie doch -endgültig dazu! Weißt du, Tom, es ist empörend! Diese hergelaufene -Familie ...« - -»Ja, lieber Gott ... Strunck & Hagenström machen sich geschäftlich -heraus; das ist die Hauptsache ...« - -»Selbstverständlich! und man weiß ja auch, wie sie's machen ... Mit den -Ellenbogen, weißt du ... ohne jede Kulanz und Vornehmheit ... Großvater -sagte von Hinrich Hagenström: `Dem kalbt der Ochse´, das waren seine -Worte ...« - -»Ja, ja, ja, das ist nun einerlei. Verdienen wird groß geschrieben. Und -was diese Verlobung betrifft, so ist das ein ganz korrektes Geschäft. -Julchen wird eine Möllendorpf, und August bekommt einen hübschen -Posten ...« - -»Ach ... du willst mich übrigens ärgern, Tom, das ist alles ... Ich -verachte diese Menschen ...« - -Tom fing an zu lachen. »Mein Gott ... man wird sich mit ihnen einrichten -müssen, weißt du. Wie Papa neulich sagte: Sie sind die Heraufkommenden -... Während zum Beispiel Möllendorpfs ... Und dann kann man den -Hagenströms die Tüchtigkeit nicht absprechen. Hermann ist schon sehr -nützlich im Geschäft und Moritz hat trotz seiner schwachen Brust die -Schule glänzend absolviert. Er soll sehr gescheut sein und studiert -Jura.« - -»Schön ... aber dann freut es mich wenigstens, Tom, daß es auch noch -andere Familien gibt, die sich vor ihnen nicht zu bücken brauchen, und -daß zum Beispiel wir Buddenbrooks denn doch ...« - -»So«, sagte Tom, »nun wollen wir nur nicht anfangen zu prahlen. Ihre -wunden Punkte hat jede Familie«, fuhr er mit einem Blick auf Jochens -breiten Rücken leiser fort. »Wie es zum Beispiel mit Onkel Justus steht, -weiß der liebe Gott. Papa schüttelt immer den Kopf, wenn er von ihm -spricht, und Großvater Kröger hat ein paarmal, glaube ich, mit großen -Summen aushelfen müssen ... Und mit den Vettern ist auch nicht alles in -Ordnung. Jürgen, der ja studieren will, kommt immer noch nicht zum -Abgangsexamen ... Und mit Jakob, bei Dalbeck & Comp. in Hamburg, soll -man gar nicht zufrieden sein. Er kommt niemals mit seinem Gelde aus, -obgleich er wohl versorgt wird; und was Onkel Justus ihm verweigert, das -schickt ihm Tante Rosalie ... Nein, ich finde, man soll keinen Stein -aufheben. Wenn du übrigens den Hagenströms die Waagschale halten willst, -so solltest du doch Grünlich heiraten!« - -»Sind wir in diesen Wagen gestiegen, um davon zu sprechen? Ja! Ja! ich -sollte es vielleicht! Aber ich will jetzt nicht daran denken. Ich will -es einfach vergessen. Nun fahren wir zu Schwarzkopfs. Ich habe sie -wissentlich nie gesehen ... Es sind wohl nette Leute?« - -»Oh! Diederich Swattkopp, dat is'n ganz passablen ollen Kierl ... Das -heißt, so spricht er nicht immer, sondern nur, wenn er mehr als fünf -Gläser Grog getrunken hat. Einmal, als er im Kontor gewesen war, gingen -wir zusammen in die Schiffergesellschaft ... Er trank wie ein Loch. Sein -Vater ist auf einem Norwegenfahrer geboren und nachher Kapitän auf -dieser Linie gewesen. Diederich hat einen guten Bildungsgang gemacht; -die Lotsenkommandantur ist eine verantwortliche und ziemlich gut -bezahlte Stellung. Er ist ein alter Seebär ... aber immer galant mit den -Damen. Paß auf, er wird dir die Kur machen ...« - -»Ha! -- Und die Frau?« - -»Seine Frau kenne ich selbst nicht. Sie wird schon gemütlich sein. -Übrigens ist da ein Sohn, der zu meiner Zeit in Sekunda oder Prima saß -und jetzt wohl studiert ... Sieh mal, da ist die See! Eine kleine -Viertelstunde noch ...« - -In einer Allee von jungen Buchen fuhren sie eine Strecke ganz dicht am -Meere entlang, das blau und friedlich in der Sonne lag. Der runde gelbe -Leuchtturm tauchte auf, sie übersahen eine Weile Bucht und Bollwerk, die -roten Dächer des Städtchens und den kleinen Hafen mit dem Segel- und -Tauwerk der Böte. Dann fuhren sie zwischen den ersten Häusern hindurch, -ließen die Kirche zurück und rollten die »Vorderreihe«, die sich am -Flusse hinzog, entlang bis zu einem hübschen kleinen Hause, dessen -Veranda dicht mit Weinlaub bewachsen war. - -Lotsenkommandeur Schwarzkopf stand vor seiner Tür und nahm beim -Herannahen der Kalesche die Schiffermütze ab. Es war ein untersetzter, -breiter Mann mit rotem Gesicht, wasserblauen Augen und einem eisgrauen, -stacheligen Bart, der fächerförmig von einem Ohr zum anderen lief. Sein -abwärts gezogener Mund, in dem er eine Holzpfeife hielt und dessen -rasierte Oberlippe hart, rot und gewölbt war, machte einen Eindruck von -Würde und Biederkeit. Eine weiße Pikeeweste leuchtete unter seinem -offenen mit Goldborten verzierten Rock. Breitbeinig und mit etwas -vorgestrecktem Bauche stand er da. - -»Ist wahrhaftig eine Ehre für mich, Mamsell, alles was recht ist, daß -Sie eine Zeitlang bei uns fürliebnehmen wollen ...« Er hob Tony mit -Behutsamkeit aus dem Wagen. »Kompliment, Herr Buddenbrook! Wohlauf, der -Herr Papa? Und die Frau Konsulin?... Ist mir ein aufrichtiges -Pläsier!... Na, treten die Herrschaften näher! Meine Frau hat wohl so -etwas wie einen kleinen Imbiß bereit. -- Fahr'n Se man to Gastwirt -Peddersen«, sagte er zum Kutscher, der den Koffer ins Haus getragen -hatte; »da sünd de Pierd ganz gaut unnerbracht ... Sie übernachten doch -bei uns, Herr Buddenbrook?... I, warum nicht gar! Die Pferde müssen doch -verschnaufen, und dann kämen Sie ja nicht vor Dunkelwerden zur -Stadt ...« - -»Wissen Sie, hier wohnt man mindestens so gut, wie draußen im Kurhaus«, -sagte Tony eine Viertelstunde später, als man in der Veranda um den -Kaffeetisch saß. »Was für prachtvolle Luft! Man riecht den Tang bis -hierher. Ich bin entsetzlich froh, wieder in Travemünde zu sein!« - -Zwischen den grünbewachsenen Pfeilern der Veranda hindurch blickte man -auf den breiten, in der Sonne glitzernden Fluß mit Kähnen und -Landungsbrücken und hinüber zum Fährhaus auf dem »Priwal«, der -vorgeschobenen Halbinsel Mecklenburgs. Die weiten, kummenartigen Tassen -mit blauem Rande waren ungewohnt plump im Vergleich mit dem zierlichen -alten Porzellan zu Hause; aber der Tisch, auf dem an Tonys Platz ein -Strauß von Wiesenblumen stand, war einladend, und die Fahrt hatte Hunger -gemacht. - -»Ja, Mamsell soll sehen, daß sie sich hier herausmacht«, sagte die -Hausfrau. »Sie sieht ein bißchen strap'ziert aus, wenn ich mich so -ausdrücken darf; das macht die Stadtluft, und dann sind da die vielen -Fêten ...« - -Frau Schwarzkopf, eine Pastorstochter aus Schlutup, schien ungefähr 50 -Jahre zu zählen, war einen Kopf kleiner als Tony und ziemlich -schmächtig. Ihr noch schwarzes, glatt und reinlich frisiertes Haar stak -in einem großmaschigen Netze. Sie trug ein dunkelbraunes Kleid mit einem -kleinen weißgehäkelten Kragen und ebensolchen Manschetten. Sie war -sauber, sanft und freundlich und empfahl eifrig ihr selbstgebackenes -Korinthenbrot, das, umgeben von Rahm, Zucker, Butter und Scheibenhonig, -in dem bootförmigen Brotkorb lag. Diesen Korb schmückte eine Borte von -Perlenstickerei, welche die kleine Meta gearbeitet hatte, ein -achtjähriges, artiges, kleines Mädchen, das in schottischem Kleidchen -und mit einem flachsblonden, steif abstehenden Zöpfchen neben seiner -Mutter saß. - -Frau Schwarzkopf entschuldigte sich wegen des Zimmers, das für Tony -bestimmt war, und in dem diese schon ein wenig Toilette gemacht hatte. -Es sei so einfach ... - -»Pah allerliebst!« sagte Tony. Es habe Aussicht auf die See, das sei die -Hauptsache. Und dabei tauchte sie die vierte Scheibe Korinthenbrot in -ihren Kaffee. Tom sprach mit dem Alten über den »Wullenwewer«, der jetzt -in der Stadt repariert wurde ... - -Plötzlich kam ein junger Mensch von etwa 20 Jahren mit einem Buch in die -Veranda, der seinen grauen Filzhut abnahm und sich errötend und etwas -linkisch verbeugte. - -»Na, min Söhn«, sagte der Lotsenkommandeur, »du kömmst spät ...« Dann -stellte er vor: »Das ist mein Sohn --«, er nannte einen Vornamen, den -Tony nicht verstand. »Studiert auf den Doktor ... bringt seine Ferien -bei uns zu ...« - -»Sehr angenehm«, sagte Tony, wie sie es gelernt hatte. Tom stand auf und -gab ihm die Hand. Der junge Schwarzkopf verbeugte sich nochmals, legte -sein Buch aus der Hand und nahm, aufs neue errötend, am Tische Platz. - -Er war von mittlerer Größe, ziemlich schmal und so blond wie möglich. -Sein beginnender Schnurrbart, so farblos wie das kurzgeschnittene Haar, -das seinen länglichen Kopf bedeckte, war kaum zu sehen; und dem -entsprach ein außerordentlich heller Teint, eine Haut wie poröses -Porzellan, die bei der geringsten Gelegenheit hellrot anlaufen konnte. -Seine Augen waren von etwas dunklerem Blau als die seines Vaters, und -hatten denselben, nicht sehr lebhaften, gutmütig prüfenden Ausdruck; -seine Gesichtszüge waren ebenmäßig und ziemlich angenehm. Als er anfing -zu essen, zeigte er ungewöhnlich gutgeformte, engstehende Zähne, die -spiegelnd blank waren, wie poliertes Elfenbein. Übrigens trug er eine -graue, geschlossene Joppe mit Klappen an den Taschen und einem Gummizug -im Rücken. - -»Ja, ich bitte um Entschuldigung, ich komme zu spät«, sagte er. Seine -Sprache war ein wenig schwerfällig und knarrend. »Ich habe ein bißchen -am Strande gelesen und nicht früh genug nach der Uhr gesehen.« Hierauf -kaute er schweigsam und musterte Tom und Tony nur dann und wann prüfend -von unten herauf. - -Später, als Tony wieder einmal von der Hausfrau genötigt wurde, -zuzulangen, sagte er: - -»Dem Scheibenhonig können Sie vertrauen, Fräulein Buddenbrook ... Das -ist reines Naturprodukt ... Da weiß man doch, was man verschluckt ... -Sie müssen ordentlich essen, wissen Sie! Diese Luft hier, die zehrt ... -die beschleunigt den Stoffwechsel. Wenn Sie nicht genug zu sich nehmen, -so fallen Sie ab ...« Er hatte eine naive und sympathische Art, sich -beim Sprechen vorzubeugen und manchmal eine andere Person dabei -anzublicken als die, an die er sich wandte. - -Seine Mutter hörte ihm zärtlich zu und forschte dann in Tonys Gesicht -nach dem Eindruck, den seine Worte hervorbrächten. Der alte Schwarzkopf -aber sagte: - -»Nu speel di man nich up, Herr Dokter, mit deinem Stoffwechsel ... Da -wollen wir gar nichts von wissen«, worauf der junge Mensch lachte und -wieder errötend auf Tonys Teller blickte. - -Ein paarmal nannte der Lotsenkommandeur den Vornamen seines Sohnes, aber -Tony konnte ihn durchaus nicht verstehen. Es war etwas wie »Moor« oder -»Mord« ... unmöglich, es in der breiten und platten Aussprache des Alten -zu erkennen. - -Als die Mahlzeit beendet war, als Diederich Schwarzkopf, der, mit weit -von der weißen Weste zurückgeschlagenem Rock, behaglich in die Sonne -blinzelte, und sein Sohn ihre kurzen Holzpfeifen zu rauchen begannen und -Tom sich wieder seinen Zigaretten widmete, waren die jungen Leute in ein -lebhaftes Gespräch über alte Schulgeschichten geraten, an dem Tony sich -munter beteiligte. Herr Stengel wurde zitiert ... »Du sollst 'ne Line -machen, und was machst du? Du machst 'n Strich!« Schade, daß Christian -nicht da war; er konnte das noch viel besser ... - -Einmal sagte Tom zu seiner Schwester, indem er auf die vor ihr stehenden -Blumen wies: - -»Herr Grünlich würde sagen: Das putzt ganz ungemein!« - -Worauf Tony ihn, rot vor Zorn, in die Seite stieß und einen scheuen -Blick zu dem jungen Schwarzkopf hinübergleiten ließ. - -Man hatte mit dem Kaffeetrinken heute ungewöhnlich lange gewartet, und -man saß lange beieinander. Es war schon halb sieben Uhr, und über den -»Priwal« drüben begann sich die Dämmerung zu senken, als der Kommandeur -sich erhob. - -»Na, die Herrschaften entschuldigen«, sagte er. »Ich habe nun noch -drüben im Lotsenhause zu tun ... Wir essen um achte, wenn's gefällig ist -... Oder heut' mal ein bißchen später, Meta, wie?... Und du --« hier -nannte er wieder den Vornamen, -- »nun sitz hier nur nicht herum ... Nun -geh nur hinaus und gib dich wieder mit deinen Knochen ab ... Mamsell -Buddenbrook wird wohl auspacken ... Oder wenn die Herrschaften an den -Strand gehen wollen ... Störe nur nicht!« - -»Diederich, mein Gott, warum soll er nicht noch sitzen bleiben«, sagte -Frau Schwarzkopf sanft und vorwurfsvoll. »Und wenn die Herrschaften an -den Strand gehen wollen, warum soll er nicht mitgehen? Er hat doch -Ferien, Diederich!... Und soll er denn gar nichts von unserem Besuche -haben?« - - -Sechstes Kapitel - -In ihrem kleinen, reinlichen Zimmer, dessen Möbel mit hellgeblümtem -Kattun überzogen waren, erwachte Tony am nächsten Morgen mit dem -angeregten und freudigen Gefühl, mit dem man in einer neuen Lebenslage -die Augen öffnet. - -Sie setzte sich empor, und indem sie die Arme um ihre Knie schlang und -den zerzausten Kopf zurücklegte, blinzelte sie in den schmalen und -blendenden Streifen vom Tageslicht, der zwischen den geschlossenen Läden -hindurch ins Zimmer fiel, und kramte mit Muße die gestrigen Erlebnisse -wieder hervor. - -Kaum ein Gedanke streifte Herrn Grünlichs Person. Die Stadt und der -gräßliche Auftritt im Landschaftszimmer und die Ermahnungen der Familie -und Pastor Köllings lagen weit zurück. Hier würde sie nun jeden Morgen -ganz sorglos erwachen ... Diese Schwarzkopfs waren prächtige Leute. -Gestern abend hatte es wahrhaftig eine Apfelsinenbowle gegeben, und man -hatte auf ein glückliches Zusammenleben angestoßen. Man war sehr -vergnügt gewesen. Der alte Schwarzkopf hatte Seegeschichten zum besten -gegeben und der junge von Göttingen berichtet, wo er studierte ... Aber -es war doch sonderbar, daß sie noch immer seinen Vornamen nicht wußte! -Sie hatte mit Spannung darauf geachtet, aber er war beim Abendessen -nicht mehr genannt worden, und es hätte sich wohl nicht geschickt, -danach zu fragen. Sie dachte angestrengt nach ... Mein Gott, wie hieß -der junge Mensch! Moor ... Mord ...? Übrigens hatte er ihr gut gefallen, -dieser Moor oder Mord. Er hatte ein so gutmütig verschmitztes Lachen, -wenn er um Wasser bat und statt dessen ein paar Buchstaben mit Zahlen -dahinter nannte, so daß der Alte ganz böse wurde. Ja, das sei aber die -wissenschaftliche Formel für Wasser ... allerdings nicht für =dieses= -Wasser, denn die Formel für =diese= Travemünder Flüssigkeit sei wohl -viel komplizierter. Jeden Augenblick könne man eine Qualle darin finden -... Die hohe Obrigkeit habe ihre eignen Begriffe von Süßwasser ... -Worauf ihm wieder ein väterlicher Verweis zuteil geworden war, weil er -in wegwerfendem Tone von der Obrigkeit gesprochen hatte. Frau -Schwarzkopf hatte immer in Tonys Gesicht nach Bewunderung gesucht, und -wahrhaftig, er sprach sehr amüsant, zugleich lustig und gelehrt ... Er -hatte sich ziemlich viel um sie gekümmert, der junge Herr. Sie hatte -geklagt, daß sie beim Essen einen heißen Kopf bekäme, sie glaube zu viel -Blut zu haben ... Was hatte er geantwortet? Er hatte sie gemustert und -gesagt: Ja, die Arterien an den Schläfen seien gefüllt, aber das -schließe nicht aus, daß nicht genug Blut oder genug rote Blutkörperchen -im Kopfe seien ... Sie sei vielleicht ein =bißchen= bleichsüchtig ... - -Der Kuckuck sprang aus der geschnitzten Wanduhr und gluckste viele Male -hell und hohl. »Sieben, acht, neun«, zählte Tony, »aufgestanden!« Und -damit sprang sie aus dem Bette und stieß die Fensterläden auf. Der -Himmel war ein wenig bedeckt, aber die Sonne schien. Man sah über das -Leuchtenfeld mit dem Turm weit über die krause See hinaus, die rechts im -Bogen von der mecklenburgischen Küste begrenzt war und sich in -grünlichen und blauen Streifen erstreckte, bis sie mit dem dunstigen -Horizont zusammenfloß. Nachher will ich baden, dachte Tony, aber vorher -ordentlich frühstücken, damit der Stoffwechsel nicht an mir zehrt ... -Und damit machte sie sich lächelnd und mit raschen, vergnügten -Bewegungen ans Waschen und Ankleiden. - -Es war kurz nach halb 10 Uhr, als sie die Stube verließ. Die Tür des -Zimmers, wo Tom geschlafen hatte, stand offen; er war in aller Frühe -wieder zur Stadt gefahren. Schon hier oben in dem ziemlich hoch -gelegenen Stockwerk, in dem nur Schlafzimmer lagen, roch es nach Kaffee. -Das schien der charakteristische Geruch des kleinen Hauses zu sein, und -er nahm zu, als Tony die mit einem schlichten, undurchbrochenen -Holzgeländer versehene Treppe hinunterstieg und drunten über den -Korridor ging, an dem Wohn- und Eßzimmer und das Büro des -Lotsenkommandeurs lagen. Frisch und in bester Laune betrat sie in ihrem -weißen Pikeekleide die Veranda. - -Frau Schwarzkopf saß mit ihrem Sohne allein am Kaffeetische, der schon -teilweise abgeräumt war. Sie trug eine blaukarierte Küchenschürze über -ihrem braunen Kleid. Ein Schlüsselkorb stand vor ihr. - -»Tausendmal um Vergebung«, sagte sie, indem sie aufstand, »daß wir nicht -gewartet haben, Mamsell Buddenbrook! Wir sind früh auf, wir einfachen -Leute. Da gibt es hunderterlei zu tun ... Schwarzkopf ist in seinem Büro -... Nicht wahr, Mamsell ist nicht böse?« - -Tony ihrerseits entschuldigte sich. »Sie müssen nicht glauben, daß ich -immer so lange schlafe. Ich habe ein sehr böses Gewissen. Aber die Bowle -von gestern abend ...« - -Hier fing der junge Sohn des Hauses an zu lachen. Er stand, seine kurze -Holzpfeife in der Hand, hinter dem Tische. Die Zeitung lag vor ihm. - -»Ja, Sie sind schuld«, sagte Tony; »guten Morgen!... Sie haben beständig -mit mir angestoßen ... Jetzt verdiene ich nur noch kalten Kaffee. Ich -müßte schon gefrühstückt und gebadet haben ...« - -»Nein, das wäre zu früh für eine junge Dame! Um sieben war das Wasser -noch ziemlich kalt, wissen Sie; 11 Grad ... das schneidet ein bißchen -nach der Bettwärme ...« - -»Woher wissen Sie denn, daß ich lauwarm baden will, _monsieur_?« Und -Tony nahm am Tische Platz. »Sie haben mir den Kaffee warm gehalten, Frau -Schwarzkopf!... Aber einschenken tue ich mir selbst ... vielen Dank!« - -Die Hausfrau sah zu, wie ihr Gast die ersten Bissen aß. - -»Und Mamsell hat gut geschlafen die erste Nacht? Ja, mein Gott, die -Matratze ist mit Seegras gefüllt ... wir sind einfache Leute ... Aber -nun wünsche ich guten Appetit und einen vergnügten Vormittag. Mamsell -wird sicher mancherlei Bekannte am Strande treffen ... Wenn es angenehm -ist, begleitet mein Sohn Sie hin. Um Verzeihung, daß ich nicht länger -Gesellschaft leiste, aber ich =muß= nach dem Essen sehen. Ich habe eine -Bratwurst ... Wir geben es so gut, wie wir können.« - -»Ich halte mich an den Scheibenhonig«, sagte Tony, als die beiden allein -waren. »Sehen Sie, da weiß man doch, was man verschluckt!« - -Der junge Schwarzkopf stand auf und legte seine Pfeife auf die Brüstung -der Veranda. - -»Aber rauchen Sie doch! Nein, das stört mich ganz und gar nicht. Wenn -ich zu Hause zum Frühstück komme, ist immer schon Papas Zigarrenrauch in -der Stube ... Sagen Sie mal«, fragte sie plötzlich, »ist es wahr, daß -ein Ei soviel wert ist wie ein Viertelpfund Fleisch?« - -Er wurde über und über rot. »Wollen Sie mich eigentlich zum besten -haben, Fräulein Buddenbrook?« fragte er zwischen Lachen und Ärger. »Ich -habe gestern abend noch einen Rüffel von Vater bekommen wegen meiner -Fachsimpelei und Wichtigtuerei, wie er sagte ...« - -»Aber ich habe ganz harmlos gefragt?!« Tony hörte vor Bestürzung einen -Augenblick auf zu essen. »Wichtigtuerei! Wie kann man dergleichen -sagen!... Ich möchte gern etwas erfahren ... Mein Gott, ich bin eine -Gans, sehen Sie! Bei Sesemi Weichbrodt war ich immer unter den -Faulsten. Und Sie wissen, glaube ich, so viel ...« Innerlich dachte sie: -Wichtigtuerei? Man befindet sich in fremder Gesellschaft, zeigt sich von -seiner besten Seite, setzt seine Worte und sucht zu gefallen -- das ist -doch klar ... - -»Nun ja, es deckt sich in gewisser Weise«, sagte er geschmeichelt. »Was -gewisse Nährstoffe betrifft ...« - -Hierauf, während Tony frühstückte und der junge Schwarzkopf fortfuhr, -seine Pfeife zu rauchen, fing man an, von Sesemi Weichbrodt zu -schwatzen, von Tonys Pensionszeit, von ihren Freundinnen, Gerda -Arnoldsen, die nun wieder in Amsterdam war, und Armgard von Schilling, -deren weißes Haus man vom Strande aus sehen konnte, wenigstens bei -klarem Wetter ... - -Später, als sie schon mit essen fertig war und sich den Mund wischte, -fragte Tony, indem sie auf die Zeitung deutete: - -»Steht etwas Neues darin?« - -Der junge Schwarzkopf lachte und schüttelte mit spöttischem Mitleid den -Kopf. - -»Ach nein ... Was soll wohl darin stehen?... Wissen Sie, diese -Städtischen Anzeigen sind ein klägliches Blättchen!« - -»Oh?... Aber Papa und Mama haben sie immer gehalten?« - -»Ja, nun!« sagte er und wurde rot ... »Ich lese sie ja auch, wie Sie -sehen, weil eben nichts anderes zur Hand ist. Aber daß der Großhändler -Konsul So und So seine silberne Hochzeit zu feiern gedenkt, ist nicht -allzu erschütternd ... Ja -- ja! Sie lachen ... Aber Sie sollten mal -andere Blätter lesen, die Königsberger Hartungsche Zeitung ... oder die -Rheinische Zeitung ... da würden Sie etwas anderes finden! Was der König -von Preußen auch sagen mag ...« - -»Was sagt er denn?« - -»Ja ... nein, das kann ich leider vor einer Dame nicht zitieren ...« Und -er wurde abermals rot. »Er hat sich ziemlich ungnädig über diese Presse -geäußert«, fuhr er mit einem etwas gewaltsam ironischen Lächeln fort, -das Tony einen Augenblick peinlich berührte. »Sie geht nicht sehr -glimpflich mit der Regierung um, wissen Sie, mit den Adligen, mit -Pfaffen und Junkern ... sie weiß allzu geschickt die Zensur an der Nase -zu führen ...« - -»Nun und Sie, gehen Sie auch nicht glimpflich mit den Adligen um?« - -»Ich?« fragte er und geriet in Verlegenheit ... Tony stand auf. - -»Na, darüber müssen wir ein anderes Mal reden. Wie wäre es, wenn ich nun -zum Strande ginge? Sehen Sie, es ist beinahe ganz blau geworden. Heute -wird es nicht mehr regnen. Ich habe die größte Lust, wieder einmal in -die See zu springen. Wollen Sie mich hinunter begleiten?...« - - -Siebentes Kapitel - -Sie hatte ihren großen Strohhut aufgesetzt und ihren Sonnenschirm -aufgespannt, denn es herrschte, obgleich ein kleiner Seewind ging, -heftige Hitze. Der junge Schwarzkopf schritt, in seinem grauen Filzhut, -sein Buch in der Hand, neben ihr her und betrachtete sie manchmal von -der Seite. Sie gingen die »Vorderreihe« entlang und spazierten durch den -Kurgarten, der stumm und schattenlos mit seinen Kieswegen und -Rosenanlagen dalag. Der Musiktempel, zwischen Nadelbäumen versteckt, -stand schweigend dem Kurhaus, der Konditorei und den beiden, durch ein -langes Zwischengebäude miteinander verbundenen Schweizerhäusern -gegenüber. Es war gegen halb 12 Uhr; die Badegäste mußten sich noch am -Strande befinden. - -Die beiden gingen über den Kinderspielplatz mit den Bänken und der -großen Schaukel; sie gingen nahe am Warmbadehause vorbei und wanderten -langsam über das Leuchtenfeld. Die Sonne brütete auf dem Grase und ließ -diesen heißen, würzigen Geruch von Klee und Kraut daraus aufsteigen, in -dem blaue Fliegen surrend standen und umherschossen. Ein monotones, -gedämpftes Rauschen kam vom Meere her, in dessen Ferne dann und wann -kleine Schaumköpfe aufblitzten. - -»Was lesen Sie da eigentlich?« fragte Tony. - -Der junge Mann nahm das Buch in beide Hände und blätterte es schnell von -hinten nach vorne durch. - -»Ach, das ist nichts für Sie, Fräulein Buddenbrook! Lauter Blut und -Gedärme und Elend ... Sehen Sie, hier ist gerade von Lungenödem die -Rede, auf deutsch: Stickfluß. Dabei sind nämlich die Lungenbläschen mit -einer so wässerigen Flüssigkeit angefüllt ... das ist hochgradig -gefährlich und kommt bei Lungenentzündung vor. Wenn es schlimm ist, kann -man nicht mehr atmen und stirbt ganz einfach. Und das alles ist ganz -kühl von oben herab behandelt ...« - -»Ja, pfui!... Aber wenn man Doktor werden will ... Ich werde dafür -sorgen, daß Sie bei uns Hausarzt werden, wenn Grabow sich später einmal -zur Ruhe setzt, passen Sie auf!« - -»Ha!... Und was lesen Sie denn, wenn ich fragen darf, Fräulein -Buddenbrook?« - -»Kennen Sie Hoffmann?« fragte Tony. - -»Den mit dem Kapellmeister und dem goldenen Topf? Ja, das ist sehr -hübsch ... Aber, wissen Sie, es ist doch wohl mehr für Damen. Männer -müssen heute etwas anderes lesen.« - -»Jetzt muß ich Sie =eines= fragen«, sagte Tony nach ein paar Schritten -und faßte einen Entschluß. »Nämlich, =wie= heißen Sie eigentlich mit -Vornamen! Ich habe ihn noch kein einziges Mal verstanden ... das macht -mich förmlich nervös! Ich habe geradezu darüber gegrübelt ...« - -»Sie haben darüber gegrübelt?« - -»Ach ja -- nun erschweren Sie mir die Sache nicht! Es schickt sich wohl -nicht, daß ich frage; aber ich bin natürlich neugierig ... Übrigens -brauche ich es ja, solange ich lebe, nicht zu erfahren.« - -»Na, ich heiße Morten«, sagte er und wurde so rot wie noch niemals. - -»Morten? Das ist hübsch!« - -»Nun! hübsch ...« - -»Ja, mein Gott ... es ist doch hübscher, als wenn Sie Hinz oder Kunz -hießen. Es ist etwas Besonderes, etwas Ausländisches ...« - -»Sie sind eine Romantikerin, Mademoiselle Buddenbrook; Sie haben zuviel -Hoffmann gelesen ... Ja, die Sache ist ganz einfach die: Mein Großvater -war ein halber Norweger und hieß Morten. Nach ihm bin ich getauft -worden. Das ist alles ...« - -Tony stieg behutsam durch das hohe, scharfe Schilfgras, das am Rande des -nackten Strandes stand. Die Reihe der hölzernen Strandpavillons mit -ihren kegelförmigen Dächern lag vor ihnen und ließ den Durchblick auf -die Strandkörbe frei, die näher am Wasser standen, und um die Familien -im warmen Sande lagerten: Damen mit blauen Schutzpincenez und -Leihbibliotheksbänden, Herren in hellen Anzügen, die müßig mit ihren -Spazierstöcken Figuren in den Sand zeichneten, gebräunte Kinder mit -großen Strohhüten auf den Köpfen, die schaufelten, sich wälzten, nach -Wasser gruben, mit Holzformen Kuchen buken, Tunnels bohrten, mit bloßen -Beinen in die niedrigen Wellen hineinwateten und Schiffe schwimmen -ließen ... Rechts ragte das Holzgebäude der Badeanstalt in die See -hinaus. - -»Nun marschieren wir geradeswegs auf den Möllendorpfschen Pavillon zu«, -sagte Tony. »Lassen Sie uns doch etwas abbiegen!« - -»Gern ... aber Sie werden sich nun ja wohl den Herrschaften anschließen -... Ich setze mich da hinten auf die Steine.« - -»Anschließen ... ja, ja, ich werde wohl guten Tag sagen müssen. Aber es -ist mir recht zuwider, müssen Sie wissen. Ich bin hierher gekommen, um -meinen Frieden zu haben ...« - -»Frieden? Vor wem?« - -»Nun! Vor wem ...« - -»Hören Sie, Fräulein Buddenbrook, ich muß Sie auch noch =eines= fragen -... aber bei Gelegenheit, später, wenn Zeit dazu ist. Nun erlauben Sie, -daß ich Ihnen Adieu sage. Ich setze mich dahinten auf die Steine ...« - -»Soll ich Sie nicht vorstellen, Herr Schwarzkopf?« fragte Tony mit -Wichtigkeit. - -»Nein, ach nein« ... sagte Morten eilig, »ich danke sehr. Ich gehöre -doch wohl kaum dazu, wissen Sie. Ich setze mich dahinten auf die -Steine ...« - -Es war eine größere Gesellschaft, auf die Tony zuschritt, während Morten -Schwarzkopf sich rechter Hand zu den großen Steinblöcken begab, die -neben der Badeanstalt vom Wasser bespült wurden, -- eine Gruppe, die vor -dem Möllendorpfschen Pavillon lagerte und von den Familien Möllendorpf, -Hagenström, Kistenmaker und Fritsche gebildet ward. Abgesehen von Konsul -Fritsche aus Hamburg, dem Besitzer des Ganzen, und Peter Döhlmann, dem -Suitier, bestand sie ausschließlich aus Damen und Kindern, denn es war -Alltag, und die meisten Herren befanden sich in der Stadt bei ihren -Geschäften. Konsul Fritsche, ein älterer Herr mit glattrasiertem, -distinguiertem Gesicht, beschäftigte sich droben im offenen Pavillon mit -einem Fernrohr, das er auf einen in der Ferne sichtbaren Segler -richtete. Peter Döhlmann, mit einem breitkrempigen Strohhut und -rundgeschnittenem Schifferbart, stand plaudernd bei den Damen, die auf -Plaids im Sande lagen oder auf kleinen Sesseln aus Segeltuch saßen: Frau -Senatorin Möllendorpf, geborene Langhals, die mit einer langgestielten -Lorgnette hantierte, und deren Haupt von grauem Haar unordentlich -umstanden war; Frau Hagenström nebst Julchen, die ziemlich klein -geblieben war, aber, wie ihre Mutter, bereits Brillanten in den Ohren -trug; Frau Konsul Kistenmaker nebst Töchtern und die Konsulin Fritsche, -eine runzelige kleine Dame, die eine Haube trug und im Bade -Wirtspflichten versah. Rot und ermattet sann sie auf nichts als -Reunions, Kinderbälle, Verlosungen und Segelpartien ... Ihre Vorleserin -saß in einiger Entfernung. Die Kinder spielten am Wasser. - -Kistenmaker & Sohn war die aufblühende Weinhandlung, die in den letzten -Jahren C. F. Köppen aus der Mode zu bringen begann. Die beiden Söhne, -Eduard und Stephan, arbeiteten bereits in dem väterlichen Geschäft. -- -Dem Konsul Döhlmann fehlten gänzlich die ausgesuchten Manieren, über die -etwa Justus Kröger verfügte; er war ein biederer Suitier, ein Suitier, -dessen Spezialität die gutmütige Grobheit war und der sich in der -Gesellschaft außerordentlich viel herausnehmen durfte, weil er wußte, -daß er besonders bei den Damen mit seinem behäbigen, dreisten und lauten -Gebaren als ein Original beliebt war. Als auf einem Diner bei -Buddenbrooks sich das Erscheinen eines Gerichtes lange Zeit verzögerte, -die Hausfrau in Verlegenheit und die beschäftigungslose Gesellschaft in -Mißstimmung geriet, stellte er die gute Laune wieder her, indem er mit -seiner breiten und lärmenden Stimme über die ganze Tafel brüllte: »Ick -bün so wied, Fru Konsulin!« - -Mit eben dieser schallenden und groben Stimme erzählte er augenblicklich -fragwürdige Anekdoten, die er mit plattdeutschen Wendungen würzte ... -Die Senatorin Möllendorpf rief, erschöpft und außer sich vor Lachen, -einmal über das andere: »Mein Gott, Herr Konsul, hören Sie einen -Augenblick auf!« - --- Tony Buddenbrook ward von den Hagenströms kalt, von der übrigen -Gesellschaft mit großer Herzlichkeit empfangen. Selbst Konsul Fritsche -kam eilfertig die Stufen des Pavillons herunter, denn er hoffte, daß -wenigstens im nächsten Jahre wieder die Buddenbrooks helfen würden, das -Bad zu bevölkern. - -»Der Ihrige, Mamsell!« sagte Konsul Döhlmann, mit möglichst feiner -Aussprache, denn er wußte, daß Fräulein Buddenbrook seine Manieren nicht -besonders bevorzugte. - -»Mademoiselle Buddenbrook!« - -»Sie hier?« - -»Wie reizend!« - -»Und seit wann?« - -»Und welch inzückende Toilette!« -- Man sagte »inzückend«. -- - -»Und Sie wohnen?« - -»Bei Schwarzkopfs?« - -»Beim Lotsenkommandeur?« - -»Wie originell!« - -»Wie =finde= ich das =forchtbar= originell!« -- Man sagte -»forchtbar«. -- - -»Sie wohnen in der Stadt?« wiederholte Konsul Fritsche, der Besitzer des -Kurhauses, ohne ahnen zu lassen, daß ihn dies peinlich berührte ... - -»Werden Sie uns nicht das Vergnügen machen bei der nächsten Reunion?« -fragte seine Gattin ... - -»Oh, nur für kurze Zeit in Travemünde?« antwortete eine andere Dame ... - -»Finden Sie nicht, Liebe, daß die Buddenbrooks ein bißchen allzu -exklusiv sind?« wandte sich Frau Hagenström ganz leise an die Senatorin -Möllendorpf ... - -»Und Sie haben noch nicht gebadet?« fragte jemand. »Wer von den jungen -Damen hat sonst heute noch nicht gebadet? Mariechen, Julchen, Luischen? -Selbstredend begleiten Ihre Freundinnen Sie, Fräulein Antonie ...« - -Einige junge Mädchen trennten sich von der Gesellschaft, um mit Tony zu -baden, und Peter Döhlmann ließ es sich nicht nehmen, die Damen den -Strand entlang zu geleiten. - -»Gott! erinnerst du dich noch unserer Schulgänge von damals?« fragte -Tony Julchen Hagenström. - -»J--ja! Sie spielten immer die Boshafte«, sagte Julchen mit mitleidigem -Lächeln. - -Man ging oberhalb des Strandes auf dem Steg von paarweise gelegten -Brettern der Badeanstalt zu; und als man an den Steinen vorüberkam, wo -Morten Schwarzkopf mit seinem Buche saß, nickte Tony ihm aus der Ferne -mehrmals mit rascher Kopfbewegung zu. Jemand erkundigte sich: »Wen -grüßtest du, Tony?« - -»Oh, das war der junge Schwarzkopf«, sagte Tony; »er hat mich -herunterbegleitet ...« - -»Der Sohn des Lotsenkommandeurs?« fragte Julchen Hagenström und blickte -mit ihren blanken schwarzen Augen scharf zu Morten hinüber, der -seinerseits mit einer gewissen Melancholie die elegante Gesellschaft -musterte. Tony aber sagte mit lauter Stimme: »Eines bedaure ich: -nämlich, daß zum Beispiel August Möllendorpf nicht hier ist ... Es muß -doch alltags recht langweilig am Strande sein!« - - -Achtes Kapitel - -Hiermit begannen schöne Sommerwochen für Tony Buddenbrook, kurzweiligere -und angenehmere, als sie jemals in Travemünde erlebt hatte. Sie blühte -auf, nichts lastete mehr auf ihr; in ihre Worte und Bewegungen kehrten -Keckheit und Sorglosigkeit zurück. Der Konsul betrachtete sie mit -Wohlgefallen, wenn er Sonntags mit Tom und Christian nach Travemünde -kam. Dann speiste man an der Table d'hote, trank bei der Kurmusik den -Kaffee unter dem Zeltdach der Konditorei und sah drinnen im Saale der -Roulette zu, um die lustige Leute, wie Justus Kröger und Peter Döhlmann, -sich drängten: Der Konsul spielte niemals. -- - -Tony sonnte sich, sie badete, aß Bratwurst mit Pfeffernußsauce und -machte weite Spaziergänge mit Morten: den Chausseeweg zum Nachbarort, -den Strand entlang zu dem hoch gelegenen »Seetempel«, der eine weite -Aussicht über See und Land beherrschte, oder in das Wäldchen hinauf, das -hinterm Kurhause lag und auf dessen Höhe die große Table d'hote-Glocke -hing ... Oder sie ruderten über die Trave zum »Priwal«, wo es Bernstein -zu finden gab ... - -Morten war ein unterhaltender Begleiter, wiewohl seine Meinungen ein -wenig hitzig und absprechend waren. Er führte über alle Dinge ein -strenges und gerechtes Urteil mit sich, das er mit Entschiedenheit -hervorbrachte, obgleich er rot dabei wurde. Tony ward betrübt und sie -schalt ihn, wenn er mit etwas ungeschickter aber zorniger Geste alle -Adeligen für Idioten und Elende erklärte; aber sie war sehr stolz -darauf, daß er ihr gegenüber offen und zutraulich seine Anschauungen -aussprach, die er den Eltern verschwieg ... Einmal sagte er: »Dies muß -ich Ihnen noch erzählen: Auf meiner Bude in Göttingen habe ich ein -vollkommenes Gerippe ... wissen Sie, so ein Knochengerippe, notdürftig -mit etwas Draht zusammengehalten. Na, diesem Gerippe habe ich eine alte -Polizistenuniform angezogen ... ha! Finden Sie das nicht ausgezeichnet? -Aber sagen Sie es um Gottes willen nicht meinem Vater!« -- - -Es konnte nicht fehlen, daß Tony oftmals mit ihrer städtischen -Bekanntschaft am Strande oder im Kurgarten verkehrte, daß sie zu dieser -oder jener Reunion und Segelpartie hinzugezogen wurde. Dann saß Morten -»auf den Steinen«. Diese Steine waren seit dem ersten Tage zwischen den -beiden zur stehenden Redewendung geworden. »Auf den Steinen sitzen«, das -bedeutete: »Vereinsamt sein und sich langweilen«. Kam ein Regentag, der -die See weit und breit in einen grauen Schleier hüllte, daß sie völlig -mit dem tiefen Himmel zusammenfloß, der den Strand durchweichte und die -Wege überschwemmte, dann sagte Tony: »Heute müssen wir beide auf den -Steinen sitzen ... das heißt in der Veranda oder im Wohnzimmer. Es -bleibt nichts übrig, als daß Sie mir Ihre Studentenlieder vorspielen, -Morten, obgleich es mich greulich langweilt.« - -»Ja«, sagte Morten, »setzen wir uns ... Aber wissen Sie, wenn Sie dabei -sind, so sind es keine Steine mehr!« ... Übrigens sagte er dergleichen -nicht, wenn sein Vater zugegen war; seine Mutter durfte es hören. - -»Was nun?« fragte der Lotsenkommandeur, wenn nach dem Mittagessen Tony -und Morten gleichzeitig aufstanden und sich anschickten, auf und davon -zu gehen ... »Wohin mit den jungen Herrschaften!« - -»Ja, ich darf Fräulein Antonie ein bißchen zum Seetempel begleiten.« - -»So, darfst du das? -- Sage mal, mein Sohn Filius, wäre es nicht am Ende -angebrachter, du setztest dich auf deine Stube und repetiertest deine -Nervenstränge? Du hast alles vergessen, bis du wieder nach Göttingen -kommst ...« - -Frau Schwarzkopf aber sprach sanft: »Diederich, mein Gott! warum soll er -nicht mitgehen? Laß ihn doch mitgehen! Er hat doch Ferien! Und soll er -denn gar nichts von unserem Besuche haben?« -- So gingen sie. - -Sie gingen den Strand entlang, ganz unten am Wasser, dort wo der Sand -von der Flut benetzt, geglättet und gehärtet ist, so daß man mühelos -gehen kann; wo kleine, gewöhnliche, weiße Muscheln verstreut liegen und -andere, längliche, große, opalisierende; dazwischen gelbgrünes, nasses -Seegras mit runden, hohlen Früchten, welche knallen, wenn man sie -zerdrückt; und Quallen, einfache, wasserfarbene sowohl wie rotgelbe, -giftige, welche das Bein verbrennen, wenn man sie beim Baden berührt ... - -»Wollen Sie wissen, wie dumm ich früher war?« sagte Tony. »Ich wollte -die bunten Sterne aus den Quallen heraus haben. Ich trug eine ganze -Menge Quallen im Taschentuche nach Hause und legte sie säuberlich auf -den Balkon in die Sonne, damit sie verdunsteten ... dann mußten die -Sterne doch übrigbleiben! Ja, schön ... Als ich nachsah, war da ein -ziemlich großer nasser Fleck. Es roch nur ein bißchen nach faulem -Seetang ...« - -Sie gingen, das rhythmische Rauschen der langgestreckten Wellen neben -sich, den frischen Salzwind im Gesicht, der frei und ohne Hindernis -daherkommt, die Ohren umhüllt und einen angenehmen Schwindel, eine -gedämpfte Betäubung hervorruft ... Sie gingen in diesem weiten, still -sausenden Frieden am Meere, der jedes kleine Geräusch, ob fern oder nah, -zu geheimnisvoller Bedeutung erhebt ... - -Links befanden sich zerklüftete Abhänge aus gelbem Lehm und Geröll, -gleichförmig, mit immer neu hervorspringenden Ecken, welche die -Biegungen der Küste verdeckten. Hier irgendwo, weil der Strand zu -steinig wurde, kletterten sie hinauf, um droben durch das Gehölz den -ansteigenden Weg zum Seetempel fortzusetzen. Der Seetempel, ein runder -Pavillon, war aus rohen Borkenstämmen und Brettern erbaut, deren -Innenseiten mit Inschriften, Initialen, Herzen, Gedichten bedeckt war -... Tony und Morten setzten sich in eine der kleinen abgeteilten -Kammern, die der See zugewandt waren, und in denen es nach Holz roch wie -in den Kabinen der Badeanstalt, auf die schmale, roh gezimmerte Bank im -Hintergrunde. - -Es war sehr still und feierlich hier oben um diese Nachmittagsstunde. -Ein paar Vögel schwatzten, und das leise Rauschen der Bäume vermischte -sich mit dem des Meeres, das sich dort tief unten ausbreitete und in -dessen Ferne das Takelwerk eines Schiffes zu sehen war. Geschützt vor -dem Winde, der bislang um ihre Ohren gespielt hatte, empfanden sie -plötzlich eine nachdenklich stimmende Stille. - -Tony erkundigte sich: »Kommt der oder geht er?« - -»Wie?« fragte Morten mit seiner schwerfälligen Stimme ... und als ob er -aus irgendeiner tiefen Abwesenheit erwachte, sagte er rasch: »Geht! Das -ist der `Bürgermeister Steenbock´, der nach Rußland fährt. -- Ich möchte -nicht mit«, setzte er nach einer Pause hinzu. »Dort muß es noch -empörender zugehen als bei uns!« - -»So!« sagte Tony. »Nun gedenken Sie wieder mit den Adligen anzufangen, -Morten, ich sehe es Ihrem Gesichte an. Es ist nicht schön von Ihnen ... -Haben Sie jemals einen gekannt?« - -»Nein!« rief Morten beinahe entrüstet. »Gott sei Dank!« - -»Ja! ja, sehen Sie wohl? Ich aber. Ein Mädchen allerdings, Armgard von -Schilling dort drüben, von der ich Ihnen schon erzählte. Nun, sie war -gutmütiger als Sie und ich, sie wußte kaum, daß sie `von´ hieß, sie aß -Mettwurst und sprach von ihren Kühen ...« - -»Sicherlich gibt es Ausnahmen, Fräulein Tony!« sagte er eifrig. »Aber -hören Sie ... Sie sind eine junge Dame, Sie sehen alles persönlich an. -Sie kennen einen Adligen und sagen: Aber er ist doch ein braver Mensch! -Gewiß ... aber man braucht gar keinen zu kennen, um sie alle zu -verurteilen! Denn es handelt sich um das Prinzip, wissen Sie, um die -Einrichtung! Ja, darauf müssen Sie schweigen ... Wie? Jemand braucht nur -geboren zu werden, um ein Auserlesener und Edler zu sein ... der -verächtlich auf uns anderen herabblicken darf, ... die wir mit allen -Verdiensten nicht auf seine Höhe gelangen können?...« Morten sprach mit -einer naiven und gutherzigen Entrüstung; er versuchte, Handbewegungen zu -machen, sah selbst, daß sie ungeschickt waren, und unterließ sie wieder. -Aber er redete fort. Er war in Stimmung. Er saß vorgebeugt, einen Daumen -zwischen den Knöpfen seiner Joppe, und gab seinen gutmütigen Augen einen -trotzigen Ausdruck ... »Wir, die Bourgeoisie, der dritte Stand, wie wir -bis jetzt genannt worden sind, wir wollen, daß nur noch ein Adel des -Verdienstes bestehe, wir erkennen den faulen Adel nicht mehr an, wir -leugnen die jetzige Rangordnung der Stände ... wir wollen, daß alle -Menschen frei und gleich sind, daß niemand einer Person unterworfen ist, -sondern alle nur den Gesetzen untertänig sind!... Es soll keine -Privilegien und keine Willkür mehr geben!... Alle sollen -gleichberechtigte Kinder des Staates sein, und wie keine Mittlerschaft -mehr existiert zwischen dem Laien und dem lieben Gott, so soll auch der -Bürger zum Staate in unmittelbarem Verhältnis stehen!... Wir wollen -Freiheit der Presse, der Gewerbe, des Handels ... Wir wollen, daß alle -Menschen ohne Vorrechte miteinander konkurrieren können und daß dem -Verdienste seine Krone wird!... Aber wir sind geknechtet, geknebelt ... -was wollte ich eben sagen? Ja, passen Sie auf: Vor vier Jahren sind die -Bundesgesetze über die Universitäten und die Presse erneuert worden -- -schöne Gesetze! Es darf keine Wahrheit niedergeschrieben oder gelehrt -werden, die vielleicht nicht mit der bestehenden Ordnung der Dinge -übereinstimmt ... Verstehen Sie? Die Wahrheit wird unterdrückt, sie -kommt nicht zum Worte ... und warum? einem idiotischen, veralteten, -hinfälligen Zustande zuliebe, der, wie jedermann weiß, früher oder -später ja dennoch abgeschafft werden wird ... Ich glaube, Sie begreifen -diese Gemeinheit gar nicht! Die Gewalt, die dumme, rohe, -augenblickliche Polizistengewalt, ganz ohne Verständnis für das Geistige -und Neue ... Nein, von allem abgesehen will ich nur noch eines sagen ... -Der König von Preußen hat ein großes Unrecht begangen! Damals, _anno_ -dreizehn, als die Franzosen im Lande waren, hat er uns gerufen und uns -die Konstitution versprochen ... wir sind gekommen, wir haben -Deutschland befreit ...« - -Tony, die ihn, das Kinn in die Hand gestützt, von der Seite betrachtete, -überlegte einen Augenblick ernstlich, ob er selbst wohl wirklich -geholfen haben könne, Napoleon zu vertreiben. - -»... aber meinen Sie, daß das Versprechen eingelöst worden ist? Ach -nein! -- Der jetzige König ist ein Schönredner, ein Träumer, ein -Romantiker, wie Sie, Fräulein Tony ... Denn eines müssen Sie beachten: -Wenn die Philosophen und Dichter eine Wahrheit, eine Anschauung, ein -Prinzip soeben wieder überwunden und abgetan haben, dann kommt -allmählich ein König, der nun gerade =da=bei angelangt ist, der nun -gerade =dies= für das Neueste und Beste hält und sich danach benehmen zu -müssen glaubt ... Ja, so ist es mit dem Königtum bestellt! Die Könige -sind nicht nur Menschen, sie sind sogar höchst mittelmäßige Menschen, -sie sind immer um mehrere Postmeilen zurück ... Ach, mit Deutschland ist -es gegangen, wie mit einem Burschenschafts-Studenten, der zur Zeit der -Freiheitskriege seine mutige und begeisterte Jugend hatte und nun zum -kläglichen Philister geworden ist ...« - -»Jaja«, sagte Tony. »Alles gut. Aber lassen Sie mich das eine fragen ... -Was geht Sie das eigentlich an? Sie sind ja gar kein Preuße ...« - -»Ach, das ist alles eins, Fräulein Buddenbrook! Ja, ich nenne Ihren -Familiennamen, und zwar mit Absicht ... und ich müßte eigentlich noch -`Demoiselle´ Buddenbrook sagen, damit Ihnen Ihr ganzes Recht wird! Sind -bei uns etwa die Menschen freier, gleicher, brüderlicher als in Preußen? -Schranken, Abstand, Aristokratie -- hier wie dort!... Sie haben -Sympathie für die Adligen ... soll ich Ihnen sagen warum? Weil Sie -selbst eine Adlige sind! Ja--ha, haben Sie das noch nicht gewußt?... Ihr -Vater ist ein großer Herr, und Sie sind eine Prinzeß. Ein Abgrund trennt -Sie von uns anderen, die wir nicht zu Ihrem Kreise von herrschenden -Familien gehören. Sie können wohl einmal mit einem von uns zur Erholung -ein bißchen an der See spazieren gehen, aber wenn Sie wieder in Ihren -Kreis der Bevorzugten und Auserwählten treten, dann kann man auf den -Steinen sitzen ...« Seine Stimme war ganz fremdartig erregt geworden. - -»Morten«, sagte Tony traurig. »Nun haben Sie sich =doch= geärgert, wenn -Sie auf den Steinen saßen! Ich habe Sie doch gebeten, sich vorstellen zu -lassen ...« - -»Oh, Sie nehmen die Sache wieder als junge Dame, zu persönlich, Fräulein -Tony! Ich spreche doch im Prinzip ... Ich sage, daß bei uns nicht mehr -brüderliche Menschlichkeit herrscht als in Preußen ... Und wenn ich -persönlich spräche«, fuhr er nach einer kleinen Pause mit leiserer -Stimme fort, aus der aber die eigentümliche Erregung nicht verschwunden -war, »so würde ich nicht die Gegenwart meinen, sondern eher vielleicht -die Zukunft, ... wenn Sie als eine Madame So und So einmal endgültig in -Ihrem vornehmen Bereich verschwinden werden und ... man Zeit seines -Lebens auf den Steinen sitzen kann ...« - -Er schwieg, und auch Tony schwieg. Sie blickte ihn nicht mehr an, -sondern nach der anderen Seite, auf die Bretterwand neben ihr. Es -herrschte ziemlich lange eine beklommene Stille. - -»Erinnern Sie sich«, fing Morten wieder an, »daß ich Ihnen einmal sagte, -ich hätte eine Frage an Sie zu richten? Ja, die beschäftigt mich seit -dem ersten Nachmittage, als Sie hier ankamen, müssen Sie wissen ... -Raten Sie nur nicht! Sie können unmöglich wissen, was ich meine. Ich -frage ein anderes Mal, bei Gelegenheit; es hat keine Eile, es geht mich -im Grunde gar nichts an, es ist bloß Neugierde ... Nein, heute will ich -Ihnen nur das eine verraten ... etwas anderes ... Sehen Sie mal.« - -Hierbei zog Morten aus einer Tasche seiner Joppe das Ende eines -schmalen, buntgestreiften Bandes hervor und sah mit einem Gemisch von -Erwartung und Triumph in Tonys Augen. - -»Wie hübsch«, sagte sie verständnislos. »Was bedeutet das?« - -Morten aber sprach feierlich: »Das bedeutet, daß ich in Göttingen einer -Burschenschaftsverbindung angehöre -- nun wissen Sie es! Ich habe auch -eine Mütze in diesen Farben, aber die habe ich für die Ferienzeit dem -Gerippe in der Polizistenuniform aufgesetzt ... denn hier dürfte ich -mich nicht damit sehen lassen, verstehen Sie ... Ich kann doch darauf -rechnen, daß Sie reinen Mund halten? Wenn mein Vater von der Sache -erführe, so gäbe es ein Unglück ...« - -»Kein Wort, Morten! Nein, auf mich können Sie zählen!... Aber ich weiß -gar nichts davon ... Sind Sie alle gegen die Adligen verschworen?... Was -wollen Sie?« - -»Wir wollen die Freiheit!« sagte Morten. - -»Die Freiheit?« fragte sie. - -»Nun ja, die Freiheit, wissen Sie, die Freiheit ...!« wiederholte er, -indem er eine vage, ein wenig linkische, aber begeisterte Armbewegung -hinaus, hinunter, über die See hin vollführte, und zwar nicht nach jener -Seite, wo die mecklenburgische Küste die Bucht beschränkte, sondern -dorthin, wo das Meer offen war, wo es sich in immer schmaler werdenden -grünen, blauen, gelben und grauen Streifen leicht gekräuselt, großartig -und unabsehbar dem verwischten Horizont entgegendehnte ... - -Tony folgte mit den Augen der Richtung seiner Hand; und während nicht -viel fehlte, daß beider Hände, die nebeneinander auf der rauhen Holzbank -lagen, sich vereinigten, blickten sie gemeinsam in dieselbe Ferne. Sie -schwiegen lange, indes das Meer ruhig und schwerfällig zu ihnen -heraufrauschte ... und Tony glaubte plötzlich einig zu sein mit Morten -in einem großen, unbestimmten, ahnungsvollen und sehnsüchtigen -Verständnis dessen, was »Freiheit« bedeutete. - - -Neuntes Kapitel - -»Es ist merkwürdig, daß man sich an der See nicht langweilen kann, -Morten. Liegen Sie einmal an einem anderen Orte drei oder vier Stunden -lang auf dem Rücken, ohne etwas zu tun, ohne auch nur einem Gedanken -nachzuhängen ...« - -»Ja, ja ... Übrigens muß ich gestehen, daß ich mich früher manchmal -gelangweilt habe, Fräulein Tony; aber das ist einige Wochen her ...« - -Der Herbst kam, der erste starke Wind hatte sich aufgemacht. Graue, -dünne und zerrissene Wolken flatterten eilig über den Himmel. Die trübe, -zerwühlte See war weit und breit mit Schaum bedeckt. Große, starke Wogen -wälzten sich mit einer unerbittlichen und furchteinflößenden Ruhe heran, -neigten sich majestätisch, indem sie eine dunkelgrüne, metallblanke -Rundung bildeten, und stürzten lärmend über den Sand. - -Die Saison war völlig zu Ende. Der Teil des Strandes, den sonst die -Menge der Badegäste bevölkerte und wo jetzt die Pavillons zum Teile -schon abgebrochen waren, lag mit wenigen Sitzkörben fast ausgestorben -da. Aber Tony und Morten lagerten nachmittags in einer entfernten -Gegend: dort, wo die gelben Lehmwände begannen, und wo die Wellen am -»Möwenstein« ihren Gischt hoch emporschleuderten. Morten hatte ihr einen -festgeklopften Sandberg getürmt: daran lehnte sie mit dem Rücken, die -Füße in Kreuzbandschuhen und weißen Strümpfen übereinandergelegt, in -ihrer weichen grauen Herbstjacke mit großen Knöpfen; Morten, ihr -zugewandt, lag, das Kinn in die Hand gestützt, auf der Seite. Eine Möwe -schoß dann und wann über die See und ließ ihren Raubvogelschrei -vernehmen. Sie sahen die grünen, mit Seegras durchwachsenen Wände der -Wellen an, die drohend daherkamen und an dem Steinblock zerbarsten, der -sich ihnen entgegenstellte ... in diesem irren, ewigen Getöse, das -betäubt, stumm macht und das Gefühl der Zeit ertötet. - -Endlich machte Morten eine Bewegung, als ob er sich selbst erweckte, und -fragte: »Nun werden Sie wohl bald abreisen, Fräulein Tony?« - -»Nein ... wieso?« sagte Tony abwesend und ohne Verständnis. - -»Ja, mein Gott, wir haben den zehnten September, ... meine Ferien sind -ohnehin bald zu Ende ... wie lange kann das noch dauern! Freuen Sie sich -auf die Gesellschaften in der Stadt ...? Sagen Sie mal: Es sind wohl -liebenswürdige Herren, mit denen Sie tanzen ... Nein, das wollte ich -auch nicht fragen! Jetzt müssen Sie mir eines beantworten«, sagte er, -indem er mit plötzlichem Entschlusse sein Kinn in der Hand zurechtrückte -und sie anblickte. »Es ist die Frage, die ich so lange aufgespart habe, -... wissen Sie? Nun! Wer ist Herr Grünlich?« - -Tony fuhr zusammen, sah ihm rasch ins Gesicht und ließ dann ihre Augen -umherschweifen wie jemand, der an einen fernen Traum erinnert wird. -Dabei wurde das Gefühl in ihr lebendig, das sie in der Zeit nach Herrn -Grünlichs Werbung erprobt hatte: Das Gefühl persönlicher Wichtigkeit. - -»=Das= wollen Sie wissen, Morten?« fragte sie ernst. »Nun, dann will ich -es Ihnen sagen. Es war mir zwar höchst peinlich, verstehen Sie, daß -Thomas den Namen am ersten Nachmittage erwähnte; aber da Sie ihn einmal -gehört haben ... genug: Herr Grünlich, Bendix Grünlich, das ist ein -Geschäftsfreund meines Vaters, ein wohlsituierter Kaufmann aus Hamburg, -der in der Stadt um meine Hand angehalten hat ... aber nein!« antwortete -sie rasch auf eine Bewegung Mortens, »ich habe ihn zurückgewiesen, ich -habe mich nicht entschließen können, ihm mein Jawort fürs Leben zu -erteilen.« - -»Und warum nicht ... wenn ich fragen darf?« sagte Morten ungeschickt. - -»Warum? O Gott, weil ich ihn nicht =ausstehen= konnte!« rief sie beinahe -entrüstet ... »Sie hätten ihn kennen sollen, wie er aussah und wie er -sich benahm! Unter anderem hatte er goldgelbe Favoris ... völlig -unnatürlich! Ich bin überzeugt, daß er sich mit dem Pulver frisierte, -mit dem man die Weihnachtsnüsse vergoldet ... Außerdem war er falsch. Er -schwänzelte um meine Eltern herum und sprach ihnen in schamloser Weise -nach dem Munde ...« - -Morten unterbrach sie. - -»Aber was heißt ... Sie müssen mir noch eines sagen ... was heißt: Das -putzt ganz ungemein?« - -Tony geriet in ein nervöses und kicherndes Lachen. - -»Ja ... so sprach er, Morten! Er sagte nicht: `Das nimmt sich gut aus´, -oder: `Das schmückt das Zimmer´, sondern: `Das putzt ganz ungemein´ ... -so albern war er, ich versichere Sie!... Dabei war er im höchsten Grade -aufdringlich; er ließ nicht von mir ab, obgleich ich ihn niemals anders -als mit Ironie behandelte. Einmal machte er mir eine Szene, bei der er -beinahe weinte ... ich bitte Sie: ein Mann, der weint ...« - -»Er muß Sie sehr verehrt haben«, sagte Morten leise. - -»Aber was ging das =mich= an!« rief sie erstaunt, indem sie sich an -ihrem Sandberg zur Seite wandte ... - -»Sie sind grausam, Fräulein Tony ... Sind Sie immer grausam? Sagen Sie -mir ... Sie haben diesen Herrn Grünlich nicht leiden können, aber sind -Sie jemals einem anderen zugetan gewesen?... Manchmal denke ich: Haben -Sie vielleicht ein kaltes Herz? Eines will ich Ihnen sagen ... es ist so -wahr, daß ich es Ihnen beschwören kann: Ein Mann ist nicht albern, weil -er darüber weint, daß Sie nichts von ihm wissen wollen ... das ist es. -Ich bin nicht sicher, durchaus nicht sicher, daß ich nicht ebenfalls ... -Sehen Sie, Sie sind ein verwöhntes, vornehmes Geschöpf ... Mokieren Sie -sich immer nur über die Leute, die zu Ihren Füßen liegen? Haben Sie -wirklich ein kaltes Herz?« - -Nach der kurzen Heiterkeit begann nun plötzlich Tonys Oberlippe zu -zittern. Sie richtete ein Paar großer und betrübter Augen auf ihn, die -langsam blank von Tränen wurden, und sagte leise: »Nein, Morten, glauben -Sie das von mir?... Das müssen Sie nicht von mir glauben.« - -»Ich glaube es ja auch nicht!« rief Morten mit einem Lachen, in dem -Ergriffenheit und mühsam unterdrückter Jubel zu hören war ... Er wälzte -sich völlig herum, so daß er nun auf dem Bauche neben ihr lag, ergriff, -indem er die Ellenbogen aufstützte, mit beiden Händen die ihre und sah -mit seinen stahlblauen, gutmütigen Augen entzückt und begeistert in ihr -Gesicht. - -»Und Sie ... Sie mokieren sich nicht über mich, wenn ich Ihnen sage, -daß ...« - -»Ich weiß, Morten«, unterbrach sie ihn leise, während sie seitwärts auf -ihre freie Hand blickte, die langsam den weichen, weißen Sand durch die -Finger gleiten ließ. - -»Sie wissen ...! Und Sie ... =Sie=, Fräulein Tony ...« - -»Ja, Morten. Ich halte große Stücke auf Sie. Ich habe Sie sehr gern. Ich -habe Sie lieber als alle, die ich kenne.« - -Er fuhr auf, er machte ein paar Armbewegungen und wußte nicht, was er -tun sollte. Er sprang auf die Füße, warf sich sofort wieder bei ihr -nieder und rief mit einer Stimme, die stockte, wankte, sich überschlug -und wieder tönend wurde vor Glück: »Ach, ich danke Ihnen, ich danke -Ihnen! Sehen Sie, nun bin ich so glücklich, wie noch niemals in meinem -Leben!...« Dann fing er an, ihre Hände zu küssen. - -Plötzlich sagte er leiser: »Sie werden nun bald nach der Stadt abreisen, -Tony, und meine Ferien sind in vierzehn Tagen zu Ende ... dann muß ich -wieder nach Göttingen. Aber wollen Sie mir versprechen, daß Sie diesen -Nachmittag hier am Strande nicht vergessen werden, bis ich zurückkomme -... und Doktor bin ... und bei Ihrem Vater für uns bitten kann, so -schwer es sein wird? Und daß Sie unterdessen keinen Herrn Grünlich -erhören werden?... Oh, es wird nicht lange dauern, passen Sie auf! Ich -werde arbeiten, wie ein ... und es ist gar nicht schwer ...« - -»Ja, Morten«, sagte sie glücklich und abwesend, indem sie seine Augen, -seinen Mund und seine Hände betrachtete, die die ihren hielten ... - -Er zog ihre Hand noch näher an seine Brust und fragte gedämpft und -bittend: »Wollen Sie mir daraufhin nicht ... Darf ich das nicht ... -bekräftigen ...?« - -Sie antwortete nicht, sie sah ihn nicht einmal an, sie schob nur ganz -leise ihren Oberkörper am Sandberg ein wenig näher zu ihm hin, und -Morten küßte sie langsam und umständlich auf den Mund. Dann sahen sie -nach verschiedenen Richtungen in den Sand und schämten sich über die -Maßen. - - -Zehntes Kapitel - -»Teuerste Demoiselle Buddenbrook! - -Wie lange ist es her, daß Unterzeichneter das Angesicht des reizendsten -Mädchens nicht mehr erblicken durfte? Diese so wenigen Zeilen sollen -Ihnen sagen, daß dieses Angesicht nicht aufgehört hat, vor seinem -geistigen Auge zu schweben, daß er während dieser hangenden und -bangenden Wochen unablässig eingedenk gewesen ist des köstlichen -Nachmittags in Ihrem elterlichen Salon, an dem Sie sich ein Versprechen, -ein halbes und verschämtes zwar noch, und doch so beseligendes -entschlüpfen ließen. Seitdem sind lange Wochen verflossen, während derer -Sie sich behufs Sammlung und Selbsterkenntnis von der Welt zurückgezogen -haben, so daß ich nun wohl hoffen darf, daß die Zeit der Prüfung vorüber -ist. Endesunterfertigter erlaubt sich, Ihnen, teuerste Demoiselle, -mitfolgendes Ringlein als Unterpfand seiner unsterblichen Zärtlichkeit -hochachtungsvollst zu übersenden. Mit den devotesten Komplimenten und -liebevollsten Handküssen zeichne als - - Dero Hochwohlgeboren ergebenster - =Grünlich=.« - -»Lieber Papa! - -O Gott, wie habe ich mich geärgert! Beifolgenden Brief und Ring erhielt -ich soeben von Gr., so daß ich Kopfweh vor Aufregung habe, und weiß ich -nichts Besseres zu tun, als beides an =Dich= zurückgehen zu lassen. Gr. -=will= mich nicht verstehen, und ist das, was er so poetisch von dem -`Versprechen´ schreibt, einfach nicht der Fall, und bitte ich Dich so -dringend, ihm nun doch kurzerhand plausibel zu machen, daß =ich jetzt -noch tausendmal weniger= als vor sechs Wochen in der Lage bin, ihm mein -Jawort fürs Leben zu erteilen und daß er mich endlich in Frieden lassen -soll, er =macht= sich ja =lächerlich=. Dir, dem besten Vater, kann ich -es ja sagen, daß ich anderweitig gebunden bin an jemanden, der mich -liebt, und den ich liebe, daß es sich gar nicht sagen läßt. O Papa! -Darüber könnte ich viele Bogen vollschreiben, ich spreche von Herrn -Morten Schwarzkopf, der Arzt werden will, und, sowie er Doktor ist, um -meine Hand anhalten will. Ich weiß ja, daß es Sitte ist, einen Kaufmann -zu heiraten, aber Morten gehört eben zu dem anderen Teil von angesehenen -Herren, den Gelehrten. Er ist nicht reich, was wohl für Dich und Mama -gewichtig ist, aber das muß ich Dir sagen, lieber Papa, so jung ich bin, -aber das wird das Leben manchen gelehrt haben, daß Reichtum allein nicht -immer jeden glücklich macht. Mit tausend Küssen verbleibe ich - - Deine gehorsame Tochter - =Antonie=. - -_PS._ Der Ring ist niedriges Gold und ziemlich schmal, wie ich sehe.« - -»Meine liebe Tony! - -Dein Schreiben ist mir richtig geworden. Auf seinen Gehalt eingehend, -teile ich Dir mit, daß ich pflichtgemäß nicht ermangelt habe, Herrn Gr. -über Deine Anschauung der Dinge in geziemender Form zu unterrichten; das -Resultat jedoch war derartig, daß es mich aufrichtig erschüttert hat. Du -bist ein erwachsenes Mädchen und befindest Dich in einer so ernsten -Lebenslage, daß ich nicht anstehen darf, Dir die Folgen namhaft zu -machen, die ein leichtfertiger Schritt Deinerseits nach sich ziehen -kann. Herr Gr. nämlich brach bei meinen Worten in Verzweiflung aus, -indem er rief, so sehr liebe er Dich und so wenig könne er Deinen -Verlust verschmerzen, daß er willens sei, sich das Leben zu nehmen, wenn -Du auf Deinem Entschlusse bestündest. Da ich das, was Du mir von einer -anderweitigen Neigung schreibst, nicht ernst nehmen kann, so bitte ich -Dich, Deine Erregung über den zugesandten Ring zu bemeistern und alles -noch einmal bei Dir selbst mit Ernst zu erwägen. Meiner christlichen -Überzeugung nach, liebe Tochter, ist es des Menschen Pflicht, die -Gefühle eines anderen zu achten, und wir wissen nicht, ob Du nicht einst -würdest von einem höchsten Richter dafür haftbar gemacht werden, daß der -Mann, dessen Gefühle Du hartnäckig und kalt verschmähtest, sich gegen -sein eigenes Leben versündigte. Das eine aber, welches ich Dir mündlich -schon oft zu verstehen gegeben, möchte ich Dir ins Gedächtnis -zurückrufen und freue ich mich, Gelegenheit zu haben, es Dir schriftlich -zu wiederholen. Denn obgleich die mündliche Rede lebendiger und -unmittelbarer wirken mag, so hat doch das geschriebene Wort den Vorzug, -daß es mit Muße gewählt und gesetzt werden konnte, daß es feststeht und -in dieser vom Schreibenden wohl erwogenen und berechneten Form und -Stellung wieder und wieder gelesen werden und gleichmäßig wirken kann. --- Wir sind, meine liebe Tochter, nicht =dafür= geboren, was wir mit -kurzsichtigen Augen für unser eigenes, kleines, persönliches Glück -halten, denn wir sind nicht lose, unabhängige und für sich bestehende -Einzelwesen, sondern wie Glieder in einer Kette, und wir wären, so wie -wir sind, nicht denkbar ohne die Reihe derjenigen, die uns vorangingen -und uns die Wege wiesen, indem sie ihrerseits mit Strenge und ohne nach -rechts oder links zu blicken, einer erprobten und ehrwürdigen -Überlieferung folgten. Dein Weg, wie mich dünkt, liegt seit längeren -Wochen klar und scharf abgegrenzt vor Dir, und du müßtest nicht meine -Tochter sein, nicht die Enkelin Deines in Gott ruhenden Großvaters und -überhaupt nicht ein würdig Glied unserer Familie, wenn Du ernstlich im -Sinne hättest, Du allein, mit Trotz und Flattersinn Deine eigenen, -unordentlichen Pfade zu gehen. Dies, meine liebe Antonie, bitte ich -Dich, in Deinem Herzen zu bewegen. -- - -Deine Mutter, Thomas, Christian, Klara und Klothilde (welch letztere -mehrere Wochen bei ihrem Vater auf Ungnade verlebt hat), auch Mamsell -Jungmann grüßen Dich von ganzem Herzen; wir freuen uns alle, Dich bald -wieder in unsere Arme schließen zu können. - - In treuer Liebe - =Dein Vater=.« - - -Elftes Kapitel - -Es regnete in Strömen. Himmel, Erde und Wasser verschwammen ineinander, -während der Stoßwind in den Regen fuhr und ihn gegen die Fensterscheiben -trieb, daß nicht Tropfen, sondern Bäche daran hinunterflossen und sie -undurchsichtig machten. Klagende und verzweifelnde Stimmen redeten in -den Ofenröhren ... - -Als Morten Schwarzkopf bald nach dem Mittagessen mit seiner Pfeife vor -die Veranda trat, um nachzusehen, wie es mit dem Himmel bestellt sei, -stand ein Herr in langem, engem, gelbkariertem Ülster und grauem Hute -vor ihm; eine geschlossene Droschke, deren Verdeck vor Nässe glänzte und -deren Räder so mit Kot besprengt waren, hielt vorm Hause. Morten starrte -fassungslos in das rosige Gesicht des Herrn. Er hatte Bartkotelettes, -die aussahen, als seien sie mit dem Pulver frisiert, mit dem man die -Weihnachtsnüsse vergoldet. - -Der Herr im Ülster sah Morten an, wie man einen Bedienten ansieht, -leicht blinzelnd, ohne ihn zu sehen, und fragte mit weicher Stimme: »Ist -der Herr Lotsenkommandeur zu sprechen?« - -»Allerdings ...« stammelte Morten, »ich glaube, daß mein Vater ...« - -Hier faßte ihn der Herr ins Auge; seine Augen waren so blau wie -diejenigen einer Gans. - -»Sind Sie Herr Morten Schwarzkopf?« fragte er ... - -»Ja, mein Herr«, antwortete Morten, indem er sich anstrengte, einen -festen Gesichtsausdruck zu gewinnen. - -»Sieh da! In der Tat ...« bemerkte der Herr im Ülster, und dann fuhr er -fort: »Haben Sie die Güte, mich Ihrem Herrn Vater zu melden, junger -Mann. Mein Name ist Grünlich.« - -Morten führte den Herrn durch die Veranda, öffnete ihm im Korridor -rechterhand die Tür zum Bureau, und kehrte ins Wohnzimmer zurück, um -seinen Vater zu benachrichtigen. Während Herr Schwarzkopf hinausging, -ließ der junge Mensch sich an dem runden Tische nieder, stützte die -Ellenbogen darauf und schien sich, ohne seine Mutter anzusehen, die am -trüben Fenster mit dem Stopfen von Strümpfen beschäftigt war, in das -»klägliche Blättchen« zu vertiefen, das von nichts anderem als der -silbernen Hochzeit des Konsuls So und So zu berichten wußte. -- Tony -befand sich droben in ihrem Zimmer, um auszuruhen. - -Der Lotsenkommandeur betrat sein Büro mit der Miene eines Mannes, der -mit dem Mittagessen zufrieden ist, das er zu sich genommen. Sein -Uniformrock, über der gewölbten weißen Weste, stand offen. Von seinem -roten Gesicht hob sich scharf der eisgraue Schifferbart ab. Seine Zunge -fuhr behaglich zwischen den Zähnen umher, wobei sein biederer Mund in -die abenteuerlichsten Stellungen geriet. Er verbeugte sich kurz, -ruckartig und mit einem Ausdruck, als wollte er sagen: So macht man es -ja wohl! - -»Gesegnete Mahlzeit«, sagte er; »dem Herrn zu Diensten!« - -Herr Grünlich, von seiner Seite, verneigte sich mit Bedacht, indem seine -Mundwinkel sich ein wenig abwärts zogen. Hierbei sagte er leise: -»Hä-ä-hm.« - -Das Bureau war eine ziemlich kleine Stube, deren Wände einige Fuß hoch -mit Holz bekleidet waren und im übrigen den untapezierten Kalk zeigten. -Vor dem Fenster, an welches unablässig der Regen trommelte, hingen -gelbgerauchte Gardinen. Rechterhand von der Tür befand sich ein langer, -roher, mit Papieren bedeckter Tisch, über welchem eine große Karte von -Europa und eine kleinere der Ostsee an der Wand befestigt war. Von der -Mitte der Zimmerdecke hing das sauber gearbeitete Modell eines Schiffes -unter vollen Segeln herab. - -Der Lotsenkommandeur nötigte seinen Gast auf das geschweifte, mit -schwarzem, zersprungenem Wachstuch bezogene Sofa, das der Tür -gegenüberstand, und machte es sich selbst mit über dem Bauch gefalteten -Händen in einem hölzernen Armstuhl bequem, während Herr Grünlich in fest -geschlossenem Ülster, den Hut auf den Knien, ohne die Rückenlehne zu -berühren, genau auf der Kante des Sofas saß. - -»Mein Name«, sagte er, »ist, wie ich wiederhole, =Grünlich=, Grünlich -von Hamburg. Um mich Ihnen zu empfehlen, erwähne ich, daß ich mich einen -nahen Geschäftsfreund des Großhändlers Konsul Buddenbrook nennen darf.« - -»Allabonöhr! Ist mir eine Ehre, Herr Grünlich! Aber wollen der Herr -sich's nicht ein bißchen bequemer machen? Einen Grog nach der Fahrt? Ich -rufe sofort in die Küche ...« - -»Ich erlaube mir, Ihnen zu bemerken«, sprach Herr Grünlich mit Ruhe, -»daß meine Zeit gemessen ist, daß mein Wagen mich erwartet, und daß ich -lediglich genötigt bin, Sie um eine Unterredung von zwei Worten zu -ersuchen.« - -»Dem Herrn zu Diensten«, wiederholte Herr Schwarzkopf ein wenig -eingeschüchtert. Es entstand eine Pause. - -»Herr Kommandeur!« begann Herr Grünlich, indem er den Kopf mit -Entschlossenheit schüttelte und ihn dabei ein wenig zurückwarf. Dann -schwieg er aufs neue, um die Wirkung dieser Anrede zu verstärken; er -schloß seinen Mund dabei so fest wie einen Geldbeutel, den man mit -Schnüren zusammenzieht. - -»Herr Kommandeur«, wiederholte er und sagte dann rasch: »Die -Angelegenheit, in der ich zu Ihnen komme, betrifft unmittelbar die -junge Dame, die seit einigen Wochen in Ihrem Hause wohnt.« - -»Mamsell Buddenbrook?« fragte Herr Schwarzkopf ... - -»Allerdings«, versetzte Herr Grünlich tonlos und mit gesenktem Kopfe; an -seinen Mundwinkeln bildeten sich straffe Fältchen. - -»Ich ... sehe mich veranlaßt, Ihnen zu eröffnen«, fuhr er mit leichthin -trällernder Betonung fort, indem seine Augen mit ungeheurer -Aufmerksamkeit von einem Punkt des Zimmers auf einen anderen und dann -zum Fenster sprangen, »daß ich vor einiger Zeit um die Hand eben dieser -Demoiselle Buddenbrook angehalten habe, daß ich mich im vollen Besitz -der beiderseitigen elterlichen Zustimmung befinde, und daß das Fräulein -selbst mir, ohne daß zwar die Verlobung bereits in aller Form -stattgefunden hätte, mit unzweideutigen Worten Anrechte auf ihre Hand -gegeben hat.« - -»Wahrhaftigen Gott?« fragte Herr Schwarzkopf lebhaft ... »Davon hab' ich -noch gar nichts gewußt! Gratuliere, Herr ... Grünlich! Gratuliere Ihnen -aufrichtig! Da haben Sie was Gutes, was Reelles ...« - -»Sehr obligiert«, sagte Herr Grünlich mit kaltem Nachdruck. »Was mich -jedoch«, fuhr er mit singend erhobener Stimme fort, »in dieser -Angelegenheit zu Ihnen führt, mein werter Herr Kommandeur, ist der -Umstand, daß sich dieser Verbindung ganz neuerdings =Schwierigkeiten= in -den Weg stellen, und daß diese Schwierigkeiten ... von Ihrem Hause -ausgehen --?« Die letzten Worte sprach er mit fragender Betonung, als -wollte er sagen: Kann es möglich sein, was mir zu Ohren gekommen ist? - -Herr Schwarzkopf antwortete ausschließlich dadurch, daß er seine -ergrauten Augenbrauen hoch in die Stirne zog und mit beiden Händen, -braunen, blondbehaarten Schifferhänden, die Armlehnen seines Stuhles -ergriff. - -»Ja. In der Tat. So höre ich«, sprach Herr Grünlich mit trauriger -Bestimmtheit. »Ich =höre=, daß Ihr Sohn, der Herr Studiosus Medicinä es -sich ... unwissentlich zwar ... gestattet hat, in meine Rechte -einzugreifen, ich =höre=, daß er die hiesige Anwesenheit des Fräuleins -dazu benutzt hat, ihr gewisse Versprechungen abzugewinnen ...« - -»Was?« rief der Lotsenkommandeur, indem er sich heftig auf die Armlehnen -stützte und emporsprang ... »Da soll doch gleich ... I, dat wier je denn -doch woll ...« Und mit zwei Schritten war er an der Tür, riß sie auf und -rief mit einer Stimme über den Korridor, welche die ärgste Brandung -übertönt hätte: »Meta! Morten! Tretet mal an! Tretet mal alle beide an!« - -»Ich würde lebhaft bedauern«, sprach Herr Grünlich mit einem feinen -Lächeln, »wenn ich durch die Geltendmachung meiner älteren Rechte Ihre -eigenen väterlichen Pläne durchkreuzen sollte, Herr Kommandeur ...« - -Diederich Schwarzkopf wandte sich um und starrte ihm mit seinen -scharfen, von kleinen Fältchen umgebenen blauen Augen ins Gesicht, als -bemühte er sich vergebens, seine Worte zu verstehen. - -»Herr!« sagte er dann mit einer Stimme, die klang, als hätte soeben ein -scharfer Schluck Grog seine Kehle verbrannt ... »Ich bin man'n einfachen -Mann und versteh mich schlecht auf Medisangsen und Finessen ... aber -wenn Sie vielleicht meinen sollten, daß ... na! denn lassen Sie sich -gesagt sein, daß Sie auf dem Holzwege sind, Herr, und daß Sie sich über -meine Grundsätze täuschen! Ich weiß, wer mein Sohn ist, und weiß, wer -Mamsell Buddenbrook ist, und ich habe zuviel Respekt und auch zuviel -Stolz im Leibe, Herr, um solche väterlichen Pläne zu machen! Und nun -redet mal, nun antwortet mir mal! Was ist das eigentlich, wie? Was höre -ich da eigentlich, was?...« - -Frau Schwarzkopf und ihr Sohn standen in der Tür; die erstere -ahnungslos, mit dem Ordnen ihrer Schürze beschäftigt, Morten mit der -Miene eines verstockten Sünders ... Herr Grünlich hatte sich bei ihrem -Eintritt keineswegs erhoben; er verharrte in gerader und ruhevoller -Haltung fest in seinen Ülster geknöpft auf der Sofakante. - -»Du hast dich also wie ein dummer Junge betragen?« fuhr der -Lotsenkommandeur Morten an. - -Der junge Mensch hielt einen Daumen zwischen den Knöpfen seiner Joppe; -er machte finstere Augen und hatte vor Trotz sogar seine Wangen -aufgeblasen. - -»Ja, Vater«, sagte er, »Fräulein Buddenbrook und ich ...« - -»So, na, denn will 'k di man vertellen, daß du 'n Döskopp büs', 'n -Hanswurst, 'n groten Dummerjahn! Und daß du morgen nach Göttingen -abkutschierst, hörst du wohl? morgenden Tages! Und daß das Ganze 'n -Kinderkram ist, ein nichtsnutziger Kinderkram und damit Punktum!« - -»Diederich, mein Gott«, sagte Frau Schwarzkopf, indem sie die Hände -faltete; »das kann man doch nicht so ohne weiteres sagen! Wer weiß ...« -Sie schwieg und man sah, wie eine schöne Hoffnung vor ihren Augen -zusammenstürzte. - -»Wünschen der Herr das Fräulein zu sprechen?« wandte sich der -Lotsenkommandeur mit rauher Stimme an Herrn Grünlich ... - -»Sie ist in ihrem Zimmer! Sie schläft!« erklärte Frau Schwarzkopf -mitleidig und gerührt. - -»Das bedaure ich«, sagte Herr Grünlich, obgleich er ein wenig aufatmete, -und erhob sich. »Übrigens wiederhole ich, daß meine Zeit gemessen ist -und daß mein Wagen mich erwartet. Ich gestatte mir«, fuhr er fort, indem -er vor Herrn Schwarzkopf mit dem Hute eine Bewegung von oben nach unten -beschrieb, »Ihnen, Herr Kommandeur, meine vollste Genugtuung und -Anerkennung angesichts Ihres männlichen und charaktervollen Benehmens -auszusprechen. Ich empfehle mich Ihnen. Ich habe die Ehre. Adieu.« - -Diederich Schwarzkopf reichte ihm keineswegs die Hand: Er ließ nur kurz -und ruckartig seinen schweren Oberkörper ein wenig nach vorne fallen, -als wollte er sagen: So macht man es ja wohl! - -Zwischen Morten und seiner Mutter hindurch ging Herr Grünlich gemessenen -Schrittes zur Tür hinaus. - - -Zwölftes Kapitel - -Thomas erschien mit der Krögerschen Kalesche. Der Tag war da. - -Der junge Herr kam um zehn Uhr des Vormittags und nahm einen kleinen -Imbiß mit der Familie in der Wohnstube. Man saß beieinander wie am -ersten Tage; nur daß der Sommer dahin war, daß es zu kalt und windig -war, in der Veranda zu sitzen und daß Morten fehlte ... Er war in -Göttingen. Tony und er hatten nicht einmal ordentlich Abschied -voneinander genommen. Der Lotsenkommandeur hatte dabeigestanden und -gesagt: »So, Punktum. Hü.« - -Um elf Uhr stiegen die Geschwister in den Wagen, an dessen hinterem -Teile Tonys großer Koffer festgeschnallt worden war. Sie war blaß und -fröstelte in ihrer weichen Herbstjacke vor Kälte, Müdigkeit, Reisefieber -und einer Wehmut, die dann und wann plötzlich in ihr aufstieg und ihre -Brust mit einem drängenden Schmerzgefühl erfüllte. Sie küßte die kleine -Meta, drückte der Hausfrau die Hand und nickte Herrn Schwarzkopf zu, als -er sagte: »Na, vergessen Sie uns nicht, Mamselling. Und nichts für -ungut, was?« - -»So, und glückliche Reise und beste Empfehlungen an den Herrn Papa und -die Frau Konsulin ...« Dann schnappte der Schlag ins Schloß, die dicken -Braunen zogen an, und die drei Schwarzkopfs schwenkten ihre Tücher ... - -Tony drückte den Kopf in die Wagenecke und sah zum Fenster hinaus. Der -Himmel war weißlich bedeckt, die Trave warf kleine Wellen, die schnell -vor dem Winde dahineilten. Dann und wann prickelten kleine Tropfen gegen -die Scheiben. Am Ausgang der »Vorderreihe« saßen die Leute vor ihren -Haustüren und flickten Netze; barfüßige Kinder kamen herbeigelaufen und -betrachteten neugierig den Wagen. =Die= blieben hier ... - -Als der Wagen die letzten Häuser zurückließ, beugte Tony sich vor, um -noch einmal den Leuchtturm zu sehen; dann lehnte sie sich zurück und -schloß die Augen, die müde und empfindlich waren. Sie hatte in der Nacht -fast nicht geschlafen vor Erregung, war früh aufgestanden, um ihren -Koffer in Ordnung zu bringen, und hatte nicht frühstücken mögen. In -ihrem ausgetrockneten Munde hatte sie einen faden Geschmack. Sie fühlte -sich so hinfällig, daß sie es nicht einmal versuchte, die Tränen -zurückzudrängen, die jeden Augenblick langsam und heiß in ihre Augen -emporstiegen. - -Kaum hatte sie ihre Lider geschlossen, als sie sich wieder in Travemünde -in der Veranda befand. Sie sah Morten Schwarzkopf leibhaftig vor sich, -wie er zu ihr sprach, sich nach seiner Art dabei vorbeugte und hie und -da einen anderen gutmütig forschend ansah; wie er lachend seine schönen -Zähne zeigte, von denen er ersichtlich gar nichts wußte ... und es wurde -ihr ganz ruhig und heiter dabei zu Sinn. Sie rief sich alles ins -Gedächtnis zurück, was sie in vielen Gesprächen von ihm gehört und -erfahren hatte, und es bereitete ihr eine beglückende Genugtuung, sich -feierlich zu versprechen, daß sie dies alles als etwas Heiliges und -Unantastbares in sich bewahren wollte. Daß der König von Preußen ein -großes Unrecht begangen, daß die Städtischen Anzeigen ein klägliches -Blättchen seien, ja selbst, daß vor vier Jahren die Bundesgesetze über -die Universitäten erneuert worden, das würden ihr fortan ehrwürdige und -tröstliche Wahrheiten sein, ein geheimer Schatz, den sie würde -betrachten können, wann sie wollte. Mitten auf der Straße, im -Familienkreise, beim Essen würde sie daran denken ... Wer weiß? -vielleicht würde sie ihren vorgezeichneten Weg gehen und Herrn Grünlich -heiraten, das war ganz gleichgültig; aber wenn er zu ihr sprach, würde -sie plötzlich denken: Ich weiß etwas, was du nicht weißt ... Die -Adeligen sind -- im =Prinzip= gesprochen -- verächtlich! - -Sie lächelte zufrieden vor sich hin ... Aber da, plötzlich, vernahm sie -in dem Geräusch der Räder mit vollkommener, mit unglaublich lebendiger -Deutlichkeit Mortens Sprache; sie unterschied jeden Laut seiner -gutmütigen, ein wenig schwerfällig knarrenden Stimme, sie hörte mit -leiblichem Ohr, wie er sagte: »Heute müssen wir beide auf den Steinen -sitzen, Fräulein Tony ...«, und diese kleine Erinnerung überwältigte -sie. Ihre Brust zog sich zusammen vor Wehmut und Schmerz, ohne Gegenwehr -ließ sie die Tränen hervorstürzen ... In ihren Winkel gedrückt, hielt -sie das Taschentuch mit beiden Händen vors Gesicht und weinte -bitterlich. - -Thomas, seine Zigarette im Munde, blickte ein wenig ratlos auf die -Chaussee hinaus. - -»Arme Tony!« sagte er schließlich, indem er ihre Jacke streichelte. »Du -tust mir herzlich leid ... ich verstehe dich so gut, siehst du! Aber was -ist da zu tun? Dergleichen muß durchgemacht werden. Glaube mir nur ... -ich kenne das auch ...« - -»Ach, du kennst gar nichts, Tom!« schluchzte Tony. - -»Na, sage das nicht. Jetzt steht es zum Beispiel fest, daß ich Anfang -nächsten Jahres nach Amsterdam gehe. Papa hat eine Stelle für mich ... -bei van der Kellen & Comp. ... Da werde ich Abschied nehmen müssen für -lange, lange Zeit ...« - -»Ach, Tom! Ein Abschied von Eltern und Geschwistern! Das ist gar -nichts!« - -»Ja --!« sagte er ziemlich langgedehnt. Er atmete auf, als ob er noch -mehr sagen wollte und schwieg dann. Indem er die Zigarette von einem -Mundwinkel in den anderen wandern ließ, zog er eine Braue empor und -wandte den Kopf zur Seite. - -»Und es dauert ja nicht lange«, fing er nach einer Weile wieder an. »Das -gibt sich. Man vergißt ...« - -»Aber ich will ja gerade nicht vergessen!« rief Tony ganz verzweifelt. -»Vergessen ... ist das denn ein Trost?!« -- - - -Dreizehntes Kapitel - -Dann kam die Fähre, es kam die Israelsdorfer Allee, der Jerusalemsberg, -das Burgfeld. Der Wagen passierte das Burgtor, neben dem zur Rechten die -Mauern des Gefängnisses aufragten, er rollte die Burgstraße entlang und -über den Koberg ... Tony betrachtete die grauen Giebelhäuser, die über -die Straße gespannten Öllampen, das Heilige-Geist-Hospital mit den schon -fast entblätterten Linden davor ... Mein Gott, alles das war geblieben, -wie es gewesen war! Es hatte hier gestanden, unabänderlich und -ehrwürdig, während sie sich daran als an einen alten, vergessenswerten -Traum erinnert hatte! Diese grauen Giebel waren das Alte, Gewohnte und -Überlieferte, das sie wieder aufgenommen und in dem sie nun wieder leben -sollte. Sie weinte nicht mehr; sie sah sich neugierig um. Das -Abschiedsleid war beinahe betäubt, angesichts dieser Straßen und dieser -altbekannten Gesichter darin. In diesem Augenblick -- der Wagen rasselte -durch die Breite Straße -- ging der Träger Matthiesen vorüber und nahm -tief seinen rauhen Zylinder ab mit einem so bärbeißigen Pflichtgesicht, -als dächte er: Ich wäre ja wohl ein Hundsfott ...! - -Die Equipage bog in die Mengstraße ein und die dicken Braunen standen -schnaubend und stampfend vorm Buddenbrookschen Hause. Tom war seiner -Schwester aufmerksam beim Aussteigen behilflich, während Anton und Line -herbeieilten, um den Koffer herunterzuschnallen. Aber man mußte warten, -bevor man ins Haus gelangte. Drei mächtige Transportwagen schoben sich -soeben dicht hintereinander durch die Haustür, hochbepackt mit vollen -Kornsäcken, auf denen in breiten schwarzen Buchstaben die Firma »Johann -Buddenbrook« zu lesen war. Mit schwerfällig widerhallendem Gepolter -schwankten sie über die große Diele und die flachen Stufen zum Hofe -hinunter. Ein Teil des Kornes sollte wohl im Hinterhause verladen werden -und der Rest in den »Walfisch«, den »Löwen« oder die »Eiche« wandern ... - -Der Konsul kam, die Feder hinterm Ohr, aus dem Kontor heraus, als die -Geschwister die Diele betraten, und streckte seiner Tochter die Arme -entgegen. - -»Willkommen zu Hause, meine liebe Tony!« - -Sie küßte ihn und sah ihn mit Augen an, die noch verweint waren und in -denen etwas wie Scham zu lesen war. Aber er war nicht böse, er erwähnte -kein Wort. Er sagte nur: »Es ist spät, aber wir haben mit dem zweiten -Frühstück gewartet.« - -Die Konsulin, Christian, Klothilde, Klara und Ida Jungmann standen zur -Begrüßung droben auf dem Treppenabsatz versammelt ... - - * * * * * - -Tony schlief fest und gut die erste Nacht in der Mengstraße, und sie -stieg am nächsten Morgen, den 22. September, erfrischt und ruhigen -Sinnes ins Frühstückszimmer hinunter. Es war noch ganz früh, kaum sieben -Uhr. Nur Mamsell Jungmann war schon anwesend und bereitete den -Morgenkaffee. - -»Ei, ei, Tonychen, mein Kindchen«, sagte sie und sah sich mit kleinen, -verschlafenen braunen Augen um; »schon so zeitig?« - -Tony setzte sich an den Sekretär, dessen Deckel zurückgeschoben war, -faltete die Hände hinter dem Kopf und blickte eine Weile auf das vor -Nässe schwarz glänzende Pflaster des Hofes und den vergilbten und -feuchten Garten hinaus. Dann fing sie an, neugierig unter den -Visitkarten und Briefschaften auf dem Sekretär zu kramen ... - -Dicht beim Tintenfaß lag das wohlbekannte große Schreibheft mit -gepreßtem Umschlag, goldenem Schnitt und verschiedenartigem Papier. Es -mußte noch gestern abend gebraucht worden sein, und ein Wunder nur, daß -Papa es nicht wie gewöhnlich in der Ledermappe und in der besonderen -Schublade dort hinten verschlossen hatte. - -Sie nahm es, blätterte darin, geriet ins Lesen und vertiefte sich. Was -sie las, waren meistens einfache und ihr vertraute Dinge; aber jeder der -Schreibenden hatte von seinem Vorgänger eine ohne Übertreibung -feierliche Vortragsweise übernommen, einen instinktiv und ungewollt -angedeuteten Chronikenstil, aus dem der diskrete und darum desto -würdevollere Respekt einer Familie vor sich selbst, vor Überlieferung -und Historie sprach. Für Tony war das nichts Neues; sie hatte sich -manchesmal mit diesen Blättern beschäftigen dürfen. Aber noch niemals -hatte ihr Inhalt einen Eindruck auf sie gemacht, wie diesen Morgen. Die -ehrerbietige Bedeutsamkeit, mit der hier auch die bescheidensten -Tatsachen behandelt waren, die der Familiengeschichte angehörten, stieg -ihr zu Kopf ... Sie stützte die Ellenbogen auf und las mit wachsender -Hingebung, mit Stolz und Ernst. - -Auch in ihrer eigenen kleinen Vergangenheit fehlte kein Punkt. Ihre -Geburt, ihre Kinderkrankheiten, ihr erster Schulgang, ihr Eintritt in -Mlle. Weichbrodts Pensionat, ihre Konfirmation ... Alles war in der -kleinen, fließenden Kaufmannsschrift des Konsuls sorgfältig und mit -einer fast religiösen Achtung vor Tatsachen überhaupt verzeichnet: Denn -war nicht der geringsten eine Gottes Wille und Werk, der die Geschicke -der Familie wunderbar gelenkt?... Was würde hier hinter ihrem Namen, den -sie von ihrer Großmutter Antoinette empfangen hatte, in Zukunft noch zu -berichten sein? Und alles würde von späteren Familiengliedern mit der -nämlichen Pietät gelesen werden, mit der jetzt sie die früheren -Begebnisse verfolgte. - -Sie lehnte sich aufatmend zurück, und ihr Herz pochte feierlich. -Ehrfurcht vor sich selbst erfüllte sie, und das Gefühl persönlicher -Wichtigkeit, das ihr vertraut war, durchrieselte sie, verstärkt durch -den Geist, den sie soeben hatte auf sich wirken lassen, wie ein -Schauer. »Wie ein Glied in einer Kette«, hatte Papa geschrieben ... ja, -ja! Gerade als Glied dieser Kette war sie von hoher und -verantwortungsvoller Bedeutung, -- berufen, mit Tat und Entschluß an der -Geschichte ihrer Familie mitzuarbeiten! - -Sie blätterte zurück bis ans Ende des großen Heftes, wo auf einem rauhen -Foliobogen die ganze Genealogie der Buddenbrooks mit Klammern und -Rubriken in übersichtlichen Daten von des Konsuls Hand resümiert worden -war: Von der Eheschließung des frühesten Stammhalters mit der -Predigerstochter Brigitta Schuren bis zu der Heirat des Konsuls Johann -Buddenbrook mit Elisabeth Kröger im Jahre 1825. Aus dieser Ehe, so hieß -es, entsprossen vier Kinder ... worauf mit den Geburtsjahren und -tagen -die Taufnamen untereinander aufgeführt waren; hinter demjenigen des -älteren Sohnes aber war bereits verzeichnet, daß er Ostern 1842 in das -väterliche Geschäft als Lehrling eingetreten sei. - -Tony blickte lange Zeit auf ihren Namen und auf den freien Raum -dahinter. Und dann, plötzlich, mit einem Ruck, mit einem nervösen und -eifrigen Mienenspiel -- sie schluckte hinunter, und ihre Lippen bewegten -sich einen Augenblick ganz schnell aneinander -- ergriff sie die Feder, -tauchte sie nicht, sondern stieß sie in das Tintenfaß und schrieb mit -gekrümmtem Zeigefinger und tief auf die Schulter geneigtem, hitzigem -Kopf, in ihrer ungelenken und schräg von links nach rechts -emporfliegenden Schrift: »... Verlobte sich am 22. September 1845 mit -Herrn Bendix Grünlich, Kaufmann zu Hamburg.« - - -Vierzehntes Kapitel - -»Ich bin vollkommen Ihrer Meinung, mein werter Freund. Diese Frage ist -von Wichtigkeit und muß erledigt werden. Kurz und gut: Die traditionelle -Barmitgift für ein junges Mädchen aus unserer Familie beträgt 70000 -Mark.« - -Herr Grünlich warf seinem zukünftigen Schwiegervater den kurzen und -prüfenden Seitenblick eines Geschäftsmannes zu. - -»In der Tat ...«, sagte er, und dieses In der Tat war genau so lang wie -sein linker goldgelber Backenbart, den er bedächtig durch die Finger -gleiten ließ ... Er ließ die Spitze los, als das In der Tat vollendet -war. - -»Sie kennen«, fuhr er fort, »verehrter Vater, die tiefe Hochachtung, die -ich ehrwürdigen Überlieferungen und Prinzipien entgegenbringe! Allein -... sollte im gegenwärtigen Falle diese schöne Rücksicht nicht eine -Übertreibung bedeuten?... Ein Geschäft vergrößert sich ... eine Familie -blüht empor ... kurzum die Bedingungen werden andere und bessere ...« - -»Mein werter Freund«, sprach der Konsul ... »Sie sehen in mir einen -Geschäftsmann von Kulanz! Mein Gott ... Sie haben mich nicht einmal -ausreden lassen, sonst wüßten Sie bereits, daß ich willig und bereit -bin, Ihnen den Umständen entsprechend entgegenzukommen, und daß ich den -70000 schlankerhand 10000 hinzufüge.« - -»80000 also ...«, sagte Herr Grünlich; und dann machte er eine -Mundbewegung, als wollte er sagen: Nicht zu viel; aber es genügt. - -Man einigte sich in der liebenswürdigsten Weise, und der Konsul -klapperte, als er sich erhob, zufrieden mit dem großen Schlüsselbund in -seiner Beinkleidtasche. Erst mit den 80000 hatte er die »traditionelle -Höhe der Barmitgift« erreicht. -- - -Hierauf empfahl sich Herr Grünlich und reiste nach Hamburg ab. Tony -verspürte wenig von ihrer neuen Lebenslage. Niemand hinderte sie, bei -Möllendorpfs, Langhals', Kistenmakers und im eignen Hause zu tanzen, auf -dem Burgfelde und den Travenwiesen Schlittschuh zu laufen und die -Huldigungen der jungen Herren entgegenzunehmen ... Mitte Oktober hatte -sie Gelegenheit, der Verlobungsgesellschaft beizuwohnen, die man bei -Möllendorpfs zu Ehren des ältesten Sohnes und Julchen Hagenströms -veranstaltete. »Tom!« sagte sie. »Ich gehe nicht hin. Es ist empörend!« -Aber sie ging dennoch hin und unterhielt sich aufs beste. - -Im übrigen hatte sie sich mit den Federstrichen, die sie der -Familiengeschichte hinzugefügt, die Erlaubnis erworben, mit der Konsulin -oder allein in allen Läden der Stadt Kommissionen größeren Stiles zu -machen und für ihre Aussteuer, eine =vornehme= Aussteuer, Sorge zu -tragen. Tagelang saßen im Frühstückszimmer am Fenster zwei Nähterinnen, -welche säumten, Monogramme stickten und eine Menge Landbrot mit grünem -Käse aßen ... - -»Ist das Leinenzeug von Lentföhr gekommen, Mama?« - -»Nein, mein Kind, aber hier sind zwei Dutzend Teeservietten.« - -»Schön. -- Und er hatte versprochen, es bis heute nachmittag zu -schicken. Mein Gott, die Laken müssen gesäumt werden!« - -»Mamsell Bitterlich fragt nach den Spitzen für die Kissenbühren, Ida.« - -»Im Leinenschrank auf der Diele rechts, Tonychen, mein Kindchen.« - -»Line -- --!« - -»Könntest auch gern mal selbst springen, mein Herzchen ...« - -»O Gott, wenn ich darum heirate, um selber die Treppen zu laufen ...« - -»Hast du an die Trauungstoilette gedacht, Tony?« - -»_Moirée antique_, Mama!... Ich lasse mich nicht trauen ohne _moirée -antique_!« - -So verging der Oktober, der November. Zur Weihnachtszeit erschien Herr -Grünlich, um den heiligen Abend im Kreise der Buddenbrookschen Familie -zu verleben, und auch die Einladung zur Feier bei den alten Krögers -schlug er nicht aus. Sein Benehmen gegenüber seiner Braut war erfüllt -von dem Zartgefühl, das man von ihm zu gewärtigen berechtigt war. Keine -unnötige Feierlichkeit! Keine gesellschaftliche Behinderung! Keine -taktlosen Zärtlichkeiten! Ein hingehaucht diskreter Kuß auf die Stirn in -Gegenwart der Eltern hatte das Verlöbnis besiegelt ... Zuweilen -verwunderte Tony sich ein wenig, daß sein Glück jetzt der Verzweiflung, -die er bei ihren Weigerungen an den Tag gelegt hatte, kaum zu -entsprechen schien. Er betrachtete sie lediglich mit einer heiteren -Besitzermiene ... Hie und da freilich, wenn er zufällig mit ihr allein -geblieben war, konnte eine scherzhafte, eine neckische Stimmung ihn -überkommen, konnte er den Versuch machen, sie auf seine Knie zu ziehen, -um seine Favoris ihrem Gesichte zu nähern, und sie mit vor Heiterkeit -zitternder Stimme zu fragen: »Habe ich dich doch erwischt? Habe ich dich -doch noch ergattert?...« Worauf Tony antwortete: »O Gott, Sie vergessen -sich!« und sich mit Geschicklichkeit befreite. - -Herr Grünlich kehrte bald nach dem Weihnachtsfeste nach Hamburg zurück, -denn sein reges Geschäft forderte unerbittlich seine persönliche -Gegenwart, und Buddenbrooks stimmten mit ihm stillschweigend darin -überein, daß Tony vor der Verlobung Zeit genug gehabt habe, seine -Bekanntschaft zu machen. - -Die Wohnungsfrage ward brieflich geordnet. Tony, die sich ganz -außerordentlich auf das Leben in einer Großstadt freute, gab dem Wunsche -Ausdruck, sich im Innern Hamburgs niederzulassen, wo ja auch -- und zwar -in der Spitalerstraße -- sich Herrn Grünlichs Kontore befanden. Allein -der Bräutigam erlangte mit männlicher Beharrlichkeit die Ermächtigung -zum Ankaufe einer Villa vor der Stadt, bei Eimsbüttel ... in -romantischer und weltentrückter Lage, als idyllisches Nestchen so recht -geeignet für ein junges Ehepaar -- »_procul negotiis_« -- nein, er hatte -sein Latein gleichfalls noch nicht völlig vergessen! - -Es verging der Dezember, und zu Beginn des Jahres sechsundvierzig ward -Hochzeit gemacht. Es gab einen prächtigen Polterabend, bei dem die halbe -Stadt anwesend war. Tonys Freundinnen -- darunter auch Armgard von -Schilling, die in einer turmhohen Kutsche zur Stadt gekommen war -- -tanzten mit Toms und Christians Freunden --, darunter auch Andreas -Gieseke, Sohn des Branddirektors und _studiosus iuris_, sowie Stephan -und Eduard Kistenmaker, von »Kistenmaker & Sohn« --, im Eßsaale und auf -dem Korridor, der zu diesem Behufe mit Talkum bestreut worden war ... -Für das Poltern sorgte in erster Linie Konsul Peter Döhlmann, der auf -den Steinfliesen der großen Diele alle irdenen Töpfe zerschlug, deren er -habhaft werden konnte. - -Frau Stuht aus der Glockengießerstraße hatte wieder einmal Gelegenheit, -in den ersten Kreisen zu verkehren, indem sie Mamsell Jungmann und die -Schneiderin am Hochzeitstage bei Tonys Toilette unterstützte. Sie hatte, -strafe sie Gott, niemals eine schönere Braut gesehen, lag, so dick sie -war, auf den Knien und befestigte mit bewundernd erhobenen Augen die -kleinen Myrtenzweiglein auf der weißen _moirée antique_ ... Dies geschah -im Frühstückszimmer. Herr Grünlich wartete in langschößigem Frack und -seidener Weste vor der Tür. Sein rosiges Gesicht zeigte einen ernsten -und korrekten Ausdruck; auf der Warze an seinem linken Nasenflügel -bemerkte man ein wenig Puder, und seine goldgelben Favoris waren mit -Sorgfalt frisiert. - -Droben in der Säulenhalle, denn dort sollte die Trauung stattfinden, -hatte sich die Familie versammelt -- eine stattliche Gesellschaft! Da -saßen die alten Krögers, ein wenig kümmerlich beide schon, aber wie -stets die distinguiertesten Erscheinungen. Da waren Konsul Krögers mit -ihren Söhnen Jürgen und Jakob, welch letzterer, wie die Verwandten -Duchamps, von Hamburg gekommen war. Da war Gotthold Buddenbrook und -seine Frau, die geborene Stüwing, mit Friederike, Henriette und Pfiffi, -die sich leider alle drei wohl nicht mehr verheiraten würden ... Da war -die mecklenburgische Nebenlinie durch Klothildens Vater, Herrn Bernhardt -Buddenbrook vertreten, der von »Ungnade« hereingekommen war und mit -großen Augen das unerhört herrschaftliche Haus seines reichen Verwandten -betrachtete. Die in Frankfurt hatten nur Geschenke geschickt, denn die -Reise war doch zu umständlich ... An ihrer Stelle aber waren, als -einzige, die nicht der Familie zugehörten, Doktor Grabow, der Hausarzt, -und Mamsell Weichbrodt, Tonys mütterliche Freundin, zugegen -- Sesemi -Weichbrodt mit ganz neuen grünen Haubenbändern über den Seitenlocken und -einem schwarzen Kleidchen. »Sei glöcklich, du =gutes= Kind!« sagte sie, -als Tony an Herrn Grünlichs Seite in der Säulenhalle erschien, reckte -sich empor und küßte sie mit leise knallendem Geräusch auf die Stirn. -- -Die Familie war zufrieden mit der Braut; Tony sah hübsch, unbefangen und -heiter aus, wenn auch ein wenig blaß vor Neugier und Reisefieber. - -Die Halle war mit Blumen geschmückt und ein Altar an ihrer rechten Seite -errichtet worden. Pastor Kölling von St. Marien hielt die Trauung, wobei -er mit starken Worten im besonderen zur =Mäßigkeit= ermahnte. Alles -verlief nach Ordnung und Brauch. Tony brachte ein naives und gutmütiges -»Ja« heraus, während Herr Grünlich zuvor »Hä-ä-hm!« sagte, um seine -Kehle zu reinigen. Dann ward ganz außerordentlich gut und viel -gegessen. - -... Während droben im Saale die Gäste, mit dem Pastor in ihrer Mitte, zu -speisen fortfuhren, geleiteten der Konsul und seine Gattin das junge -Paar, das sich reisefertig gemacht hatte, in die weißnebelige Schneeluft -hinaus. Der große Reisewagen hielt, mit Koffern und Taschen bepackt, vor -der Haustür. - -Nachdem Tony mehrere Male die Überzeugung ausgesprochen hatte, daß sie -sehr bald zu Besuch nach Hause kommen und daß auch der Besuch der Eltern -in Hamburg nicht lange auf sich warten lassen werde, stieg sie guten -Mutes in die Kutsche und ließ sich von der Konsulin sorgfältig in die -warme Pelzdecke hüllen. Auch ihr Gatte nahm Platz. - -»Und ... Grünlich«, sagte der Konsul, »die neuen Spitzen liegen in der -kleineren Handtasche zu oberst. Sie nehmen sie vor Hamburg ein bißchen -unter den Paletot, wie? Diese Akzise ... man muß das nach Möglichkeit -umgehen. Leben Sie wohl! Leb' wohl, noch einmal, meine liebe Tony! Gott -sei mit dir!« - -»Sie werden doch in Arensburg gute Unterkunft finden?« fragte die -Konsulin ... - -»Bestellt, teuerste Mama, alles bestellt!« antwortete Herr Grünlich. - -Anton, Line, Trine, Sophie verabschiedeten sich von »Ma'm Grünlich« ... - -Man war im Begriffe, den Schlag zu schließen, als Tony von einer -plötzlichen Bewegung überkommen ward. Trotz der Umstände, die es -verursachte, wickelte sie sich noch einmal aus der Reisedecke heraus, -stieg rücksichtslos über Herrn Grünlichs Knie hinweg, der zu murren -begann, und umarmte mit Leidenschaft ihren Vater. - -»Adieu, Papa ... Mein guter Papa!« Und dann flüsterte sie ganz leise: -»Bist du zufrieden mit mir?« - -Der Konsul preßte sie einen Augenblick wortlos an sich; dann schob er -sie ein wenig von sich und schüttelte mit innigem Nachdruck ihre beiden -Hände ... - -Hierauf war alles bereit. Der Schlag knallte, der Kutscher schnalzte, -die Pferde zogen an, daß die Scheiben klirrten, und die Konsulin ließ -ihr Batisttüchlein im Winde spielen, bis der Wagen, der rasselnd die -Straße hinunterfuhr, im Schneenebel zu verschwinden begann. - -Der Konsul stand gedankenvoll neben seiner Gattin, die ihre Pelzpelerine -mit graziöser Bewegung fester um die Schultern zog. - -»Da fährt sie hin, Bethsy.« - -»Ja, Jean, das Erste, das davongeht. -- Glaubst du, daß sie glücklich -ist mit ihm?« - -»Ach, Bethsy, sie ist zufrieden mit sich selbst; das ist das solideste -Glück, das wir auf Erden erlangen können.« - -Sie kehrten zu ihren Gästen zurück. - - -Fünfzehntes Kapitel - -Thomas Buddenbrook ging die Mengstraße hinunter bis zum »Fünfhausen«. Er -vermied es, oben herum durch die Breitestraße zu gehen, um nicht der -vielen Bekannten wegen den Hut beständig in der Hand tragen zu müssen. -Beide Hände in den weiten Taschen seines warmen, dunkelgrauen -Kragenmantels schritt er ziemlich in sich gekehrt über den -hartgefrorenen, kristallisch aufblitzenden Schnee, der unter seinen -Stiefeln knarrte. Er ging seinen eigenen Weg, von dem niemand wußte ... -Der Himmel leuchtete hell, blau und kalt; es war eine frische, herbe, -würzige Luft, ein windstilles, hartes, klares und reinliches Wetter von -fünf Grad Frost, ein Februartag sondergleichen. - -Thomas schritt den »Fünfhausen« hinunter, er durchquerte die Bäckergrube -und gelangte durch eine schmale Querstraße in die Fischergrube. Diese -Straße, die in gleicher Richtung mit der Mengstraße steil zur Trave hin -abfiel, verfolgte er ein paar Schritte weit abwärts, bis er vor einem -kleinen Hause stand, einem ganz bescheidenen Blumenladen mit schmaler -Tür und dürftigem Schaufensterchen, in dem ein paar Töpfe mit -Zwiebelgewächsen nebeneinander auf einer grünen Glasscheibe standen. - -Er trat ein, wobei die Blechglocke oben an der Tür zu kleffen begann wie -ein wachsames Hündchen. Drinnen vorm Ladentisch stand im Gespräch mit -der jungen Verkäuferin eine kleine, dicke, ältliche Dame in türkischem -Umhang. Sie wählte unter einigen Blumentöpfen, prüfte, roch, mäkelte und -schwatzte, daß sie beständig genötigt war, sich mit dem Schnupftuch den -Mund zu wischen. Thomas Buddenbrook grüßte sie höflich und trat zur -Seite ... Sie war eine unbegüterte Verwandte der Langhals', eine -gutmütige und schwatzhafte alte Jungfer, die den Namen einer Familie aus -der ersten Gesellschaft trug, ohne dieser Gesellschaft doch zuzugehören, -die nicht zu großen Diners und Bällen, sondern nur zu kleinen -Kaffeezirkeln gebeten ward und mit wenigen Ausnahmen von aller Welt -»Tante Lottchen« genannt wurde. Einen in Seidenpapier gewickelten -Blumentopf unter dem Arme, wandte sie sich zur Tür, und Thomas sagte, -nachdem er aufs neue gegrüßt hatte, mit lauter Stimme zum Ladenmädchen: -»Geben Sie mir ... ein paar Rosen, bitte ... Ja, gleichgültig. _La -France_ ...« - -Dann als Tante Lottchen die Tür hinter sich geschlossen hatte und -verschwunden war, sagte er leiser: »So, leg' nur wieder weg, Anna ... -Guten Tag, kleine Anna! Ja, heute bin ich recht schweren Herzens -gekommen.« - -Anna trug eine weiße Schürze über ihrem schwarzen, schlichten Kleide. -Sie war wunderbar hübsch. Sie war zart wie eine Gazelle und besaß einen -beinahe malaiischen Gesichtstypus: ein wenig hervorstehende -Wangenknochen, schmale, schwarze Augen voll eines weichen Schimmers und -einen mattgelblichen Teint, wie er weit und breit nicht ähnlich zu -finden war. Ihre Hände, von derselben Farbe, waren schmal und für ein -Ladenmädchen von außerordentlicher Schönheit. - -Sie ging hinter dem Verkaufstisch an das rechte Ende des kleinen Ladens, -wo man durchs Schaufenster nicht gesehen werden konnte. Thomas folgte -ihr diesseits des Tisches, beugte sich hinüber und küßte sie auf die -Lippen und die Augen. - -»Du bist ganz verfroren, du Ärmster!« sagte sie. - -»Fünf Grad!« sagte Tom ... »Ich habe nichts gemerkt, ich ging ziemlich -traurig hierher.« - -Er setzte sich auf den Ladentisch, behielt ihre Hand in der seinen und -fuhr fort: »Ja, hörst du, Anna?... heute müssen wir nun vernünftig sein. -Es ist so weit.« - -»Ach Gott ...!« sagte sie kläglich und erhob voll Furcht und Kummer ihre -Schürze ... - -»Einmal mußte es doch herankommen, Anna ... So! nicht weinen! Wir -wollten doch vernünftig sein, wie? -- Was ist da zu tun? Dergleichen muß -durchgemacht werden.« - -»Wann ...?« fragte Anna schluchzend. - -»Übermorgen.« - -»Ach Gott ... warum übermorgen? Eine Woche noch ... Bitte!... Fünf -Tage!...« - -»Das geht nicht, liebe kleine Anna. Alles ist bestimmt und in Ordnung -... Sie erwarten mich in Amsterdam ... Ich könnte auch nicht einen Tag -zulegen, wenn ich es noch so gerne wollte!« - -»Und das ist so fürchterlich weit fort ...!« - -»Amsterdam? Pah! gar nicht! Und =denken= kann man doch immer aneinander, -wie? Und ich schreibe! Paß auf, ich schreibe, sowie ich dort bin ...« - -»Weißt du noch ...«, sagte sie, »vor einundeinhalb Jahren? Beim -Schützenfest?...« - -Er unterbrach sie entzückt ... - -»Gott, ja, einundeinhalb Jahre!... Ich hielt dich für eine Italienerin -... Ich kaufte eine Nelke und steckte sie ins Knopfloch ... Ich habe sie -noch ... Ich nehme sie mit nach Amsterdam ... Was für ein Staub und eine -Hitze war auf der Wiese!...« - -»Ja, du holtest mir ein Glas Limonade aus der Bude nebenan ... Ich -erinnere das wie heute! Alles roch nach Schmalzgebäck und Menschen ...« - -»Aber schön war es doch! Sahen wir uns nicht gleich an den Augen an, was -für eine Bewandtnis es mit uns hatte?« - -»Und du wolltest mit mir Karussell fahren ... aber das ging nicht; ich -mußte doch verkaufen! Die Frau hätte gescholten ...« - -»Nein, es ging nicht, Anna, das sehe ich vollkommen ein.« - -Sie sagte leise: »Und es ist auch das Einzige geblieben, was ich dir -abgeschlagen habe.« - -Er küßte sie aufs neue, auf die Lippen und die Augen. - -»Adieu, meine liebe, gute, kleine Anna!... Ja, man muß anfangen, Adieu -zu sagen!« - -»Ach, du kommst doch morgen noch einmal wieder?« - -»Ja, sicher, um diese Zeit. Und auch übermorgen früh noch, wenn ich mich -irgend losmachen kann ... Aber jetzt will ich dir eines sagen, Anna ... -Ich gehe nun ziemlich weit fort, ja, es ist immerhin recht weit, -Amsterdam ... und du bleibst hier zurück. Aber wirf dich nicht weg, -hörst du, Anna?... Denn bis jetzt hast du dich =nicht= weggeworfen, das -sage ich dir!« - -Sie weinte in ihre Schürze, die sie mit ihrer freien Hand vors Gesicht -hielt. - -»Und du?... Und du?...« - -»Das weiß Gott, Anna, wie die Dinge gehen werden! Man bleibt nicht immer -jung ... du bist ein kluges Mädchen, du hast niemals etwas von heiraten -gesagt und dergleichen ...« - -»Nein, behüte!... daß ich das von dir verlange ...« - -»Man wird getragen, siehst du ... Wenn ich am Leben bin, werde ich das -Geschäft übernehmen, werde eine Partie machen ... ja, ich bin offen -gegen dich, beim Abschied ... Und auch du ... das wird so gehen ... Ich -wünsche dir alles Glück, meine liebe, gute, kleine Anna! Aber wirf dich -nicht weg, hörst du?... Denn bis jetzt hast du dich =nicht= weggeworfen, -das sage ich dir ...!« - -Hier drinnen war es warm. Ein feuchter Duft von Erde und Blumen lag in -dem kleinen Laden. Draußen schickte schon die Wintersonne sich an, -unterzugehen. Ein zartes, reines und wie auf Porzellan gemalt blasses -Abendrot schmückte jenseits des Flusses den Himmel. Das Kinn in die -aufgeschlagenen Kragen ihrer Überzieher versteckt, eilten die Leute am -Schaufenster vorüber und sahen nichts von den beiden, die in dem Winkel -des kleinen Blumenladens voneinander Abschied nahmen. - - - - -Vierter Teil - - -Erstes Kapitel - - Den 30. April 1846. - -Meine liebe Mama, - -tausend Dank für Deinen Brief, in welchem Du mir Armgard von Schillings -Verlobung mit Herrn von Maiboom auf Pöppenrade mitteiltest. Armgard -selbst hat mir ebenfalls eine Anzeige geschickt (sehr vornehm, Goldrand) -und dazu einen Brief geschrieben, in dem sie sich äußerst entzückt über -den Bräutigam ausläßt. Es soll ein bildschöner Mann sein und von -vornehmem Wesen. Wie glücklich sie sein muß! Alles heiratet; auch aus -München habe ich eine Anzeige von Eva Ewers. Sie bekömmt einen -Brauereidirektor. - -Aber nun muß ich Dich eines fragen, liebe Mama: warum nämlich noch immer -nichts über einen Besuch von Konsul Buddenbrooks hierselbst verlautet! -Wartet Ihr vielleicht auf eine offizielle Einladung Grünlichs? Das wäre -nicht nötig, denn er denkt, glaube ich, gar nicht daran, und wenn ich -ihn erinnere, so sagt er: Ja, ja, Kind, Dein Vater hat anderes zu tun. -Oder glaubt Ihr vielleicht, Ihr stört mich? Ach nein, nicht im -allergeringsten! Oder glaubt Ihr vielleicht, Ihr macht mir nur wieder -Heimweh? Du lieber Gott, ich bin doch eine verständige Frau, ich stehe -mitten im Leben und bin gereift. - -Soeben war ich zum Kaffee bei Madame Käselau, in der Nähe; es sind -angenehme Leute, und auch unsere Nachbarn linkerhand, namens Gußmann -(aber die Häuser liegen ziemlich weit voneinander), sind umgängliche -Menschen. Wir haben ein paar gute Hausfreunde, die beide ebenfalls hier -draußen wohnen: den Doktor Klaaßen (von welchem ich Dir nachher noch -werde erzählen müssen) und den Bankier Kesselmeyer, Grünlichs intimen -Freund. Du glaubst nicht, was für ein komischer alter Herr das ist! Er -hat einen weißen, geschorenen Backenbart und schwarz-weiße dünne Haare -auf dem Kopf, die aussehen wie Flaumfedern und in jedem Luftzuge -flattern. Da er auch so drollige Kopfbewegungen hat wie ein Vogel und -ziemlich geschwätzig ist, nenne ich ihn immer »die Elster«; aber -Grünlich verbietet mir dies, denn er sagt, die Elster stehle, Herr -Kesselmeyer aber sei ein Ehrenmann. Beim Gehen bückt er sich und rudert -mit den Armen. Seine Flaumfedern reichen nur bis zur Hälfte des -Hinterkopfes, und von da an ist sein Nacken ganz rot und rissig. Er hat -etwas so äußerst Fröhliches an sich! Manchmal klopft er mir auf die -Wange und sagt: Sie gute kleine Frau, welch Gottessegen für Grünlich, -daß er Sie bekommen hat! Dann sucht er einen Zwicker hervor (er hat -stets drei davon bei sich, an langen Schnüren, die sich beständig auf -seiner weißen Weste verwickeln), schlägt ihn sich auf die Nase, die er -ganz kraus dabei macht, und sieht mich mit offenem Munde so vergnüglich -an, daß ich ihm laut ins Gesicht lache. Aber das nimmt er gar nicht -übel. - -Grünlich selbst ist viel beschäftigt, fährt morgens mit unserem kleinen -gelben Wagen zur Stadt und kommt oft erst spät nach Hause. Manchmal -sitzt er bei mir und liest die Zeitung. - -Wenn wir in Gesellschaft fahren, zum Beispiel zu Kesselmeyer oder Konsul -Goudstikker am Alsterdamm oder Senator Bock in der Rathausstraße, so -müssen wir eine Mietkutsche nehmen. Ich habe Grünlich schon oft um -Anschaffung eines Coupés gebeten, denn das ist nötig hier draußen. Er -hat es mir auch halb und halb versprochen, aber er begibt sich -merkwürdigerweise überhaupt nicht gern mit mir in Gesellschaft und sieht -es augenscheinlich nicht gern, wenn ich mich mit den Leuten in der Stadt -unterhalte. Sollte er eifersüchtig sein? - -Unsere Villa, die ich Dir schon eingehend beschrieb, liebe Mama, ist -wirklich sehr hübsch und hat sich durch neuerliche Möbelanschaffungen -noch verschönert. Gegen den Salon im Hochparterre hättest Du nichts -einzuwenden: ganz in brauner Seide. Das Eßzimmer nebenan ist sehr hübsch -getäfelt; die Stühle haben 25 Kurant-Mark das Stück gekostet. Ich sitze -im Penseezimmer, das als Wohnstube dient. Dann ist da noch ein Rauch- -und Spielkabinett. Der Saal, der jenseits des Korridors die andere -Hälfte des Parterres einnimmt, hat jetzt noch gelbe Stores bekommen und -nimmt sich vornehm aus. Oben sind Schlaf-, Bade-, Ankleide- und -Dienerschaftszimmer. Für den gelben Wagen haben wir einen kleinen Groom. -Mit den beiden Mädchen bin ich ziemlich zufrieden. Ich weiß nicht, ob -sie ganz ehrlich sind; aber Gott sei Dank brauche ich ja nicht auf jeden -Dreier zu sehen! Kurz, es ist alles, wie es unserem Namen zukommt. - -Nun aber kommt etwas, liebe Mama, das Wichtigste, welches ich mir bis -zum Schlusse aufgehoben. Vor einiger Zeit nämlich fühlte ich mich ein -bißchen sonderbar, weißt Du, nicht ganz gesund und doch wieder noch -anders; bei Gelegenheit sagte ich es dem Doktor Klaaßen. Das ist ein -ganz kleiner Mensch mit einem großen Kopf und einem noch größeren -geschweiften Hut darauf. Immer drückt er sein spanisches Rohr, das als -Griff eine runde Knochenplatte hat, an seinen langen Kinnbart, der -beinahe hellgrün ist, weil er ihn lange Jahre schwarz gefärbt hat. Nun, -Du hättest ihn sehen sollen! Er antwortete gar nicht, rückte an seiner -Brille, zwinkerte mit seinen roten Äuglein, nickte mir mit seiner -Kartoffelnase zu, kicherte und musterte mich so impertinent, daß ich -nicht wußte, wo ich bleiben sollte. Dann untersuchte er mich und sagte, -alles lasse sich aufs prächtigste an, nur müsse ich Mineralwasser -trinken, denn ich sei vielleicht ein =bißchen= bleichsüchtig. -- O Mama, -vertraue es dem guten Papa ganz vorsichtig an, damit er es in die -Familienpapiere schreibt. Sobald als möglich hörst Du Weiteres! - -Grüße Papa, Christian, Klara, Thilda und Ida Jungmann innig von mir. An -Thomas, nach Amsterdam, habe ich kürzlich geschrieben. - - Deine treugehorsame Tochter - =Antonie=. - - Den 2. August 1846. - -Mein lieber Thomas, - -mit Vergnügen habe ich Deine Mitteilungen über Dein Zusammensein mit -Christian in Amsterdam empfangen; es mögen einige fröhliche Tage gewesen -sein. Ich habe über Deines Bruders Weiterreise über Ostende nach England -noch keine Nachrichten, hoffe jedoch zu Gott, daß sie glücklich -vonstatten gegangen sein wird. Möchte es doch, nachdem Christian sich -entschlossen, den wissenschaftlichen Beruf fahren zu lassen, noch nicht -zu spät für ihn sein, bei seinem Prinzipale Mr. Richardson etwas -Tüchtiges zu lernen, und möchte seine merkantile Laufbahn von Erfolg und -Segen begleitet sein! Mr. Richardson (Threedneedle Street) ist, wie Du -weißt, ein naher Geschäftsfreund meines Hauses. Ich schätze mich -glücklich, meine beiden Söhne in Firmen untergebracht zu haben, die mir -freundschaftlichst verbunden sind. Den Segen davon darfst Du jetzt schon -verspüren: Ich empfinde vollkommene Genugtuung, daß Herr van der Kellen -Dein Salair bereits in diesem Vierteljahr erhöht hat und Dir weiterhin -Nebenverdienste einräumen wird; ich bin überzeugt, daß Du durch ein -tüchtig Führen Dich dieses Entgegenkommens würdig gezeigt hast und -zeigen wirst. - -Bei alledem schmerzt es mich, daß Deine Gesundheit sich nicht völlig auf -der Höhe befindet. Was Du mir von Nervosität geschrieben, gemahnte mich -an meine eigene Jugend, als ich in Antwerpen arbeitete und von dort nach -Ems gehen mußte, um die Kur zu gebrauchen. Wenn etwas ähnliches sich für -Dich als nötig erweisen sollte, mein Sohn, so bin ich, versteht sich, -bereit, Dir mit Rat und Tat zur Seite zu stehen, wiewohl ich für uns -andere derartige Ausgaben in diesen politisch unruhigen Zeiten scheue. - -Immerhin haben Deine Mutter und ich um die Mitte des Junius eine Fahrt -nach Hamburg unternommen, um Deine Schwester Tony zu besuchen. Ihr Gatte -hatte uns nicht aufgefordert, empfing uns jedoch mit großer Herzlichkeit -und widmete sich uns während der zwei Tage, die wir bei ihm verbrachten, -so vollständig, daß er sein Geschäft vernachlässigte und mir kaum Zeit -zu einer Visite in der Stadt bei Duchamps' ließ. Antonie befand sich im -fünften Monat; ihr Arzt versicherte, daß alles in normaler und -erfreulicher Weise verlaufen werde. -- - -Noch möchte ich eines Briefes des Herrn van der Kellen erwähnen, dem ich -mit Freude entnahm, daß Du auch privatim in seinem Familienkreise ein -gern gesehener Gast bist. Du bist nun, mein Sohn, in dem Alter, wo Du -die Früchte der Erziehung zu ernten beginnst, die Deine Eltern Dir -zuteil werden ließen. Es möge Dir als Ratschlag dienen, daß ich in -Deinem Alter, sowohl in Bergen als in Antwerpen, es mir immer angelegen -sein ließ, mich meinen =Prinzipalinnen= dienstlich und angenehm zu -machen, was mir zum höchsten Vorteil gereicht hat. Abgesehen selbst von -der ehrenden Annehmlichkeit eines näheren Verkehrs mit der -Vorstandsfamilie, schafft man sich in der Prinzipalin eine fördernde -Fürsprecherin, wenn der allerdings möglichst zu vermeidende, -nichtsdestoweniger mögliche Fall eintreten sollte, daß ein Versehen im -Geschäft sich ereignete oder die Zufriedenheit des Prinzipals hie oder -da zu wünschen übrigließe. -- - -Was Deine geschäftlichen Zukunftspläne angeht, mein Sohn, so erfreuen -sie mich durch das lebhafte Interesse, das sich in ihnen ausspricht, -ohne zwar, daß ich ihnen vollkommen beizustimmen vermöchte. Du gehst von -der Ansicht aus, daß der Absatz derjenigen Produkte, welche die Umgegend -unserer Vaterstadt hervorbringe, als: Getreide, Rappsaat, Häute und -Felle, Wolle, Öl, Ölkuchen, Knochen usw. das natürlichste, nachhaltigste -Geschäft Deiner Vaterstadt sei und denkst Dich neben dem -Kommissionshandel vorzugsweise jener Branche zuzuwenden. Ich habe mich -zu einer Zeit, als die Konkurrenz in diesem Geschäftszweige noch sehr -gering war (während sie jetzt erheblich gewachsen), gleichfalls mit -diesem Gedanken beschäftigt und, soweit Raum und Gelegenheit dazu -vorlagen, auch einige Experimente gemacht. Meine Reise nach England -hatte hauptsächlich den Zweck, auch in diesem Lande Verbindungen für -meine Unternehmungen nachzusuchen. Ich ging zu diesem Ende bis -Schottland hinauf und machte manche nutzbringende Bekanntschaften, -erkannte aber alsbald auch den gefährlichen Charakter, welchen die -Exportgeschäfte dorthin an sich trugen, weshalb eine weitere -Kultivierung derselben in der Folge auch unterblieb, zumal ich immer des -Mahnwortes eingedenk gewesen bin, welches unser Vorfahr, der Gründer der -Firma, uns hinterlassen: »Mein Sohn, sey mit Lust bey den Geschäften am -Tage, aber mache nur solche, daß wir bey Nacht ruhig schlafen können!« - -Diesen Grundsatz gedenke ich heilig zu halten bis an mein Lebensende, -obgleich man ja hie und da in Zweifel geraten kann angesichts von -Leuten, die ohne solche Prinzipien scheinbar besser fahren. Ich denke an -Strunck & Hagenström, die eminent im Wachsen begriffen sind, während -unsere Angelegenheiten einen allzu ruhigen Gang gehen. Du weißt, daß das -Haus nach der Verkleinerung infolge des Todes Deines Großvaters nicht -mehr gewachsen ist, und ich bete zu Gott, daß ich Dir die Geschäfte -wenigstens in dem jetzigen Zustande werde hinterlassen können. An dem -Prokuristen Herrn Marcus habe ich ja einen erfahrenen und bedächtigen -Helfer. Wenn nur die Familie Deiner Mutter ihre Groschen ein wenig -besser beieinander halten wollte; die Erbschaft wird für uns von so -großer Wichtigkeit sein! - -Ich bin mit geschäftlichen und städtischen Arbeiten außerordentlich -überhäuft. Ich bin Ältermann des Bergenfahrer-Kollegiums, und hat man -mich sukzessive zum bürgerlichen Deputierten fürs Finanzdepartement, das -Kommerzkollegium, die Rechnungsrevisionsdeputation und das St. -Annen-Armenhaus gewählt. - -Deine Mutter, Klara und Klothilde grüßen Dich herzlich. Auch haben mir -mehrere Herren: die Senatoren Möllendorpf und Doktor Överdieck, Konsul -Kistenmaker, der Makler Gosch, C. F. Köppen sowie im Kontor Herr Marcus -und die Kapitäne Kloot und Klötermann Grüße an Dich aufgetragen. Gottes -Segen mit Dir, mein Sohn! Arbeite, bete und spare! - - In sorgender Liebe - Dein =Vater=. - - Den 8. Oktober 1846. - -Liebe und hochverehrte Eltern! - -Unterfertigter sieht sich in der angenehmen Lage, Sie von der vor einer -halben Stunde erfolgten, glücklichen Niederkunft Ihrer Tochter, meiner -innig geliebten Gattin Antonie zu benachrichtigen. Es ist nach Gottes -Willen ein Mädchen, und finde ich keine Worte, zu sagen, wie freudig -bewegt ich bin. Das Befinden der teuren Wöchnerin sowie des Kindes ist -ein ausgezeichnetes, und zeigte sich Doktor Klaaßen völligst vom -Verlaufe der Sache befriedigt. Auch Frau Großgeorgis, die Hebamme, sagt, -es wäre gar nichts gewesen. -- Die Erregung zwingt mich, die Feder -niederzulegen. Ich empfehle mich den würdigsten Eltern in -hochachtungsvoller Zärtlichkeit. - - =B. Grünlich.= - -Wenn es ein Junge wäre, so wüßte ich einen sehr hübschen Namen. Jetzt -möchte ich sie Meta nennen, aber Gr. ist für Erika. - - T. - - -Zweites Kapitel - -»Was fehlt dir, Bethsy?« sagte der Konsul, als er zu Tische kam und den -Teller erhob, mit dem man seine Suppe bedeckt hatte. »Fühlst du dich -unwohl? Was hast du? Mir scheint du siehst leidend aus?« - -Der runde Tisch in dem weitläufigen Speisesaal war sehr klein geworden. -Außer den Eltern saßen alltäglich nur Mamsell Jungmann, die zehnjährige -Klara und die hagere, demütige und still essende Klothilde daran. Der -Konsul blickte umher ... alle Gesichter waren lang und bekümmert. Was -war geschehen? Er selbst war nervös und sorgenvoll, denn die Börse ward -in Unruhe gehalten von dieser verzwickten schleswig-holsteinischen -Angelegenheit ... Und noch eine andere Unruhe lag in der Luft: Später, -als Anton hinausgegangen war, um das Fleischgericht zu holen, erfuhr der -Konsul, was im Hause vorgefallen war. Trina, die Köchin Trina, ein -Mädchen, das bislang nur Treue und Biedersinn an den Tag gelegt hatte, -war plötzlich zu unverhüllter Empörung übergegangen. Zum großen Verdrusse -der Konsulin unterhielt sie seit einiger Zeit eine Freundschaft, eine -Art von geistigem Bündnis mit einem Schlachtergesellen, und dieser ewig -blutige Mensch mußte die Entwicklung ihrer politischen Ansichten in der -nachteiligsten Weise beeinflußt haben. Als die Konsulin ihr wegen einer -mißratenen Chalottensauce einen Verweis hatte zuteil werden lassen, -hatte sie die nackten Arme in die Hüften gestemmt und sich wie folgt -geäußert: »Warten Sie man bloß, Fru Konsulin, dat duert nu nich mehr -lang, denn kommt ne annere Ordnung in de Saak; denn sitt =ick= doar -up'm Sofa in' sieden Kleed, un =Sei= bedeinen mich denn ...« -Selbstverständlich war ihr sofort gekündigt worden. - -Der Konsul schüttelte den Kopf. Er selbst hatte in letzter Zeit -allerhand Besorgniserregendes verspüren müssen. Freilich, die älteren -Träger und Speicherarbeiter waren bieder genug, sich nichts in den Kopf -setzen zu lassen; aber unter den jungen Leuten hatte dieser und jener -durch sein Benehmen Zeugnis davon gegeben, daß der neue Geist der -Empörung sich tückisch Einlaß zu verschaffen gewußt hatte ... Im -Frühjahr hatte ein Straßenkrawall stattgefunden, obgleich eine neue -Verfassung, die den Anforderungen der neuen Zeit entsprach, bereits im -Entwurf vorhanden war, welcher ein wenig später, trotz des Widerspruches -Lebrecht Krögers und einiger anderer störrischer alter Herren, durch -Senatsdekret zum Staatsgrundgesetz erhoben wurde. Volksvertreter wurden -gewählt, eine Bürgerschaft trat zusammen. Aber es gab keine Ruhe. Die -Welt war ganz in Unordnung. Jeder wollte die Verfassung und das -Wahlrecht revidieren, und die Bürger zankten sich. »Ständisches -Prinzip!« sagten die einen; auch Johann Buddenbrook, der Konsul, sagte -es. »Allgemeines Wahlrecht!« sagten die anderen; auch Hinrich Hagenström -sagte es. Noch andere schrien: »Allgemeine Ständewahl!« und vielleicht -wußten sie sogar, was darunter zu verstehen war. Dann schwirrten noch -solche Ideen in der Luft umher wie Aufhebung des Unterschiedes zwischen -Bürgern und Einwohnern, Ausdehnung der Möglichkeit, das Bürgerrecht zu -erlangen, auch auf Nichtchristen ... Kein Wunder, daß Buddenbrooks Trina -auf Gedanken verfiel, wie der mit dem Sofa und dem seidenen Kleid! Ach, -es sollte noch ärger kommen. Die Dinge drohten eine fürchterliche -Wendung zu nehmen ... - -Es war ein erster Oktobertag des Jahres achtundvierzig, ein blauer -Himmel mit einigen leichten, schwebenden Wolken daran, silberweiß -durchleuchtet von einer Sonne, deren Kraft freilich nicht mehr so groß -war, daß nicht hinter dem hohen, blanken Gitter im Landschaftszimmer -schon der Ofen geknistert hätte. - -Die kleine Klara, ein dunkelblondes Kind mit ziemlich strengen Augen, -saß mit einer Strickerei vorm Nähtische am Fenster, während Klothilde, -auf gleiche Weise beschäftigt, den Sofaplatz neben der Konsulin -innehatte. Obgleich Klothilde Buddenbrook nicht viel älter war als ihre -verheiratete Kusine, also erst einundzwanzig Jahre zählte, begann ihr -langes Gesicht bereits scharfe Linien zu zeigen, und ihr -glattgescheiteltes Haar, das niemals blond, sondern von jeher mattgrau -gewesen, trug dazu bei, daß das Bild der alten Jungfer schon fertig war. -Sie war zufrieden damit, sie tat nichts, um dem abzuhelfen. Vielleicht -war es ihr Bedürfnis, schnell alt zu werden, um schnell über alle -Zweifel und Hoffnungen hinauszugelangen. Da sie keinen Silbergroschen -besaß, so wußte sie, daß niemand in der weiten Welt sich finden würde, -sie zu heiraten, und mit Demut sah sie ihrer Zukunft entgegen, die darin -bestand, in irgendeiner kleinen Stube eine kleine Rente zu verzehren, -die ihr mächtiger Onkel ihr aus der Kasse irgendeiner wohltätigen -Anstalt für arme Mädchen aus angesehener Familie verschaffen würde. - -Die Konsulin ihrerseits war mit der Lektüre zweier Briefe beschäftigt. -Tony erzählte von dem glücklichen Gedeihen der kleinen Erika, und -Christian berichtete eifrig von dem Londoner Leben und Treiben, ohne -freilich seiner Tätigkeit bei Mr. Richardson eingehend zu erwähnen ... -Die Konsulin, die sich der Mitte der Vierziger näherte, beklagte sich -bitterlich über das Schicksal der blonden Frauen, so rasch zu altern. -Der zarte Teint, der einem rötlichen Haar entspricht, wird in diesen -Jahren trotz aller Erfrischungsmittel matt, und das Haar selbst würde -unerbittlich zu ergrauen beginnen, wenn man nicht Gott sei Dank das -Rezept einer Pariser Tinktur besäße, die das fürs erste verhütete. Die -Konsulin war entschlossen, niemals weiß zu werden. Wenn das Färbemittel -sich nicht mehr als tauglich erwiese, so würde sie eine Perücke von der -Farbe ihres jugendlichen Haares tragen ... Auf der Höhe ihrer noch immer -kunstvollen Coiffure war eine kleine, von weißen Spitzen umgebene -seidene Schleife angebracht: der Beginn, die erste Andeutung einer -Haube. Ihr seidener Kleiderrock umgab sie weit und bauschig; ihre -glockenförmigen Ärmel waren mit steifem Mull unterlegt. Wie stets -klirrten ein paar goldene Reifen leise an ihrem Handgelenk. -- Es war -drei Uhr nachmittags. - -Plötzlich wurde Rufen und Schreien, eine Art von übermütigem Johlen, -Pfeifen und das Gestampf vieler Schritte auf der Straße vernehmbar, ein -Lärm, der sich näherte und anwuchs ... - -»Mama, was ist das?« sagte Klara, die durchs Fenster und in den »Spion« -blickte. »All die Leute ... Was haben sie? Worüber freuen sie sich so?« - -»Mein Gott!« rief die Konsulin, indem sie die Briefe von sich warf, -angstvoll aufsprang und zum Fenster eilte. »Sollte es ... O mein Gott, -ja, die Revolution ... Es ist das Volk ...« - -Die Sache war die, daß während des ganzen Tages bereits Unruhen in der -Stadt geherrscht hatten. In der Breiten Straße war am Morgen die -Schaufensterscheibe des Tuchhändlers Benthien vermittels Steinwurfes -zertrümmert worden, wobei Gott allein wußte, was das Fenster des Herrn -Benthien mit der hohen Politik zu schaffen hatte. - -»Anton?!« rief die Konsulin mit bebender Stimme in den Eßsaal hinüber, -wo der Bediente mit dem Silberzeug hantierte ... »Anton, geh hinunter! -Schließe die Haustür! Mach' alles zu! Es ist das Volk ...« - -»Ja, Frau Konsulin!« sagte Anton. »Kann ich das auch wagen? Ich bin ein -Herrschaftsknecht ... Wenn sie meine Livree zu sehen kriegen ...« - -»Die bösen Menschen«, sagte Klothilde traurig und gedehnt, ohne ihrer -Handarbeit Einhalt zu tun. -- In diesem Augenblick kam der Konsul durch -die Säulenhalle und trat durch die Glastür ein. Er trug seinen Paletot -über dem Arm und den Hut in der Hand. - -»Du willst ausgehen, Jean?« fragte die Konsulin entsetzt ... - -»Ja, Liebe, ich muß in die Bürgerschaft ...« - -»Aber das Volk, Jean, die Revolution ...« - -»Ach, lieber Gott, das ist nicht so ernst, Bethsy ... Wir stehen in -Gottes Hand. Sie sind schon am Hause vorüber. Ich gehe durch das -Hinterhaus ...« - -»Jean, wenn du mich lieb hast ... Du willst dich dieser Gefahr -aussetzen, willst uns hier allein lassen ... Oh, ich ängstige mich, ich -ängstige mich!« - -»Liebste, ich bitte dich, du echauffierst dich auf eine Weise ... die -Leute werden vorm Rathaus oder auf dem Markt ein bißchen spektakeln ... -Vielleicht wird es dem Staat noch ein paar Fensterscheiben kosten, das -ist alles.« - -»=Wohin= willst du, Jean?« - -»In die Bürgerschaft ... Ich komme schon fast zu spät, die Geschäfte -haben mich aufgehalten. Es wäre eine Schande, da heute zu fehlen. Meinst -du, daß dein Vater sich abhalten läßt? So alt er ist ...« - -»Ja, dann geh mit Gott, Jean ... Aber sei vorsichtig, ich bitte dich, -nimm dich in acht! Und habe ein Auge auf meinen Vater! Wenn ihm etwas -zustieße ...« - -»Unbesorgt, meine Liebe ...« - -»Wann kommst du zurück?« rief die Konsulin ihm nach ... - -»Je nun, um halb fünf, um fünf Uhr ... je nachdem. Es steht Wichtiges -auf der Tagesordnung, es kommt darauf an ...« - -»Ach, ich ängstige mich, ich ängstige mich!« wiederholte die Konsulin, -indem sie mit ratlosen Seitenblicken sich im Zimmer auf und nieder -bewegte. - - -Drittes Kapitel - -Konsul Buddenbrook durchschritt eilig sein weitläufiges Grundstück. Als -er in die Bäckergrube hinaustrat, vernahm er hinter sich Schritte und -erblickte den Makler Gosch, welcher, malerisch in seinen langen Mantel -gehüllt, gleichfalls die schräge Straße hinauf zur Sitzung strebte. -Während er mit der einen seiner langen und mageren Hände den Jesuitenhut -lüftete und mit der anderen eine glatte Gebärde der Demut vollführte, -sprach er mit gepreßter und verbissener Stimme: »Herr Konsul ... ich -grüße Sie!« - -Dieser Makler Siegismund Gosch, ein Junggeselle von etwa vierzig Jahren, -war trotz seines Gebarens der ehrlichste und gutmütigste Mensch von der -Welt; nur war er ein Schöngeist, ein origineller Kopf. Sein -glattrasiertes Gesicht zeichnete sich aus durch eine gebogene Nase, ein -spitz hervorspringendes Kinn, scharfe Züge und einen breiten, abwärts -gezogenen Mund, dessen schmale Lippen er in verschlossener und -bösartiger Weise zusammenpreßte. Es war sein Bestreben - und es gelang -ihm nicht übel -- ein wildes, schönes und teuflisches Intrigantenhaupt -zur Schau zu stellen, eine böse, hämische, interessante und -furchtgebietende Charakterfigur zwischen Mephistopheles und Napoleon ... -Sein ergrautes Haar war tief und düster in die Stirn gestrichen. Er -bedauerte aufrichtig, nicht bucklig zu sein. -- Er war eine fremdartige -und liebenswürdige Erscheinung unter den Bewohnern der alten -Handelsstadt. Er gehörte zu ihnen, weil er in aller Bürgerlichkeit ein -kleines, solides und in seiner Bescheidenheit geachtetes -Vermittlungsgeschäft betrieb; in seinem engen, dunklen Kontor aber stand -ein großer Bücherschrank, der mit Dichtwerken in allen Sprachen gefüllt -war, und es ging das Gerücht, daß er seit seinem zwanzigsten Jahre an -einer Übersetzung von Lope de Vegas sämtlichen Dramen arbeite ... Einmal -jedoch hatte er bei einer Liebhaberaufführung von Schillers »Don Carlos« -den Domingo gespielt. Dies war der Höhepunkt seines Lebens. -- Niemals -war ein unedles Wort über seine Lippen gekommen, und selbst in -geschäftlichen Gesprächen brachte er die üblichen Redewendungen nur -zwischen den Zähnen und mit einem Mienenspiele hervor, als wollte er -sagen: »Schurke, ha! Im Grab verfluch' ich deine Ahnen!« Er war, in -mancher Beziehung, der Erbe und Nachfolger des seligen Jean Jacques -Hoffstede; nur daß sein Wesen düsterer und pathetischer war und daß ihm -nichts von der scherzhaften Heiterkeit eignete, die der Freund des -älteren Johann Buddenbrook aus dem vorigen Jahrhundert herübergerettet -hatte. -- Eines Tages verlor er an der Börse mit einem Schlage sechs und -einen halben Kuranttaler an zwei oder drei Papieren, die er -spekulativerweise gekauft hatte. Da riß sein dramatisches Empfinden ihn -mit sich fort, und er gab eine Vorstellung. Er ließ sich auf einer Bank -nieder in einer Haltung, als habe er die Schlacht bei Waterloo verloren, -preßte eine geballte Faust gegen die Stirn und wiederholte mehrere Male -mit einem gotteslästerlichen Augenaufschlag: »Ha, verflucht!« Da die -kleinen, ruhigen, sicheren Gewinste, die er beim Verkaufe dieses oder -jenes Grundstückes einstrich, ihn im Grunde langweilten, so war dieser -Verlust, dieser tragische Schlag, mit dem der Himmel ihn, den -Intriganten, getroffen, ein Genuß, ein Glück für ihn, an dem er -wochenlang zehrte. Auf die Anrede: »Ich höre, Sie haben Unglück gehabt, -Herr Gosch? Das tut mir leid ...«, pflegte er zu antworten: »Oh, mein -werter Freund! _Uomo non educato dal dolore riman sempre bambino!_« -Begreiflicherweise verstand das niemand. War es von Lope de Vega? Fest -stand, daß dieser Siegismund Gosch ein gelehrter und merkwürdiger Mensch -war. - -»Welche Zeiten, in denen wir leben!« sagte er zu Konsul Buddenbrook, -während er, in gebückter Haltung auf seinen Stock gestützt, neben ihm -die Straße hinaufschritt. »Zeiten des Sturmes und der Bewegung!« - -»Da haben Sie recht«, erwiderte der Konsul. Die Zeiten seien bewegt. Man -dürfe auf die heutige Sitzung gespannt sein. Das ständische Prinzip ... - -»Nein, hören Sie!« fuhr Herr Gosch zu sprechen fort. »Ich bin den ganzen -Tag unterwegs gewesen, ich habe den Pöbel beobachtet. Es waren herrliche -Bursche darunter, das Auge flammend von Haß und Begeisterung ...« - -Johann Buddenbrook fing an zu lachen. »Sie sind mir der Rechte, mein -Freund! Sie scheinen Gefallen daran zu finden? Nein, erlauben Sie mir -... eine Kinderei, das alles! Was wollen diese Menschen? Eine Anzahl -ungezogener junger Leute, die die Gelegenheit benützen, ein bißchen -Spektakel zu machen ...« - -»Gewiß! Allein man kann nicht leugnen ... Ich war dabei, als -Schlachtergeselle Berkemeyer Herrn Benthiens Fensterscheibe zerwarf ... -Er war wie ein Panther!« Das letzte Wort sprach Herr Gosch mit besonders -fest zusammengebissenen Zähnen und fuhr dann fort: »Oh, man kann nicht -leugnen, daß die Sache ihre erhabene Seite besitzt! Es ist endlich -einmal etwas anderes, wissen Sie, etwas Unalltägliches, Gewalttätiges, -Sturm, Wildheit ... ein Gewitter ... Ach, das Volk ist unwissend, ich -weiß es! Jedoch mein Herz, dieses mein Herz, es ist mit ihm ...« Sie -waren schon vor das einfache, mit gelber Ölfarbe gestrichene Haus -gelangt, in dessen Erdgeschoß sich der Sitzungssaal der Bürgerschaft -befand. - -Dieser Saal gehörte zu der Bier- und Tanzwirtschaft einer Witwe namens -Suerkringel, stand aber an gewissen Tagen den Herren von der -»Bürgerschaft« zur Verfügung. Von einem schmalen, gepflasterten Korridor -aus, an dessen rechter Seite sich Restaurationslokalitäten befanden, und -auf dem es nach Bier und Speisen roch, betrat man ihn linkerhand durch -eine aus grüngestrichenen Brettern gefertigte Tür, die weder Griff noch -Schloß besaß und so schmal und niedrig war, daß niemand hinter ihr einen -so großen Raum vermutet hätte. Der Saal war kalt, kahl, scheunenartig, -mit geweißter Decke, an der die Balken hervortraten, und geweißten -Wänden; seine drei ziemlich hohen Fenster hatten grüngemalte Kreuze und -waren ohne Gardinen. Ihnen gegenüber erhoben sich amphitheatralisch -aufsteigend die Sitzreihen, an deren Fuß ein grün gedeckter, mit einer -großen Glocke, Aktenstücken und Schreibutensilien geschmückter Tisch für -den Wortführer, den Protokollführer und die anwesenden Senatskommissare -bestimmt war. An der Wand, die den Türen gegenüberlag, waren mehrere -hohe Garderobehalter mit Mänteln und Hüten bedeckt. - -Stimmengewirr schlug dem Konsul und seinem Begleiter entgegen, als sie -hintereinander durch die schmale Tür den Saal betraten. Sie waren -ersichtlich die Letzten, die ankamen. Der Raum war gefüllt mit Bürgern, -welche, die Hände in den Hosentaschen, auf dem Rücken, in der Luft, in -Gruppen beieinander standen und disputierten. Von den 120 Mitgliedern -der Körperschaft waren sicherlich 100 versammelt. Eine Anzahl von -Abgeordneten der Landbezirke hatte es unter den obwaltenden Umständen -vorgezogen, zu Hause zu bleiben. - -Dem Eingang zunächst stand eine Gruppe, die aus kleineren Leuten, aus -zwei oder drei unbedeutenden Geschäftsinhabern, einem Gymnasiallehrer, -dem »Waisenvater« Herrn Mindermann und Herrn Wenzel, dem beliebten -Barbier, bestand. Herr Wenzel, ein kleiner, kräftiger Mann mit schwarzem -Schnurrbart, intelligentem Gesicht und roten Händen, hatte den Konsul -noch heute morgen rasiert; hier jedoch war er ihm gleichgestellt. Er -rasierte nur in den ersten Kreisen, er rasierte fast ausschließlich die -Möllendorpfs, Langhals', Buddenbrooks und Överdiecks, und seiner -Allwissenheit in städtischen Dingen, seiner Umgänglichkeit und -Gewandtheit, seinem bei aller Unterordnung merklichen Selbstbewußtsein -verdankte er seine Wahl in die Bürgerschaft. - -»Wissen Herr Konsul das Neueste?« rief er eifrig und mit ernsten Augen -seinem Gönner entgegen ... - -»Was soll ich wissen, mein lieber Wenzel?« - -»Man konnte es heute morgen noch nicht erfahren haben ... Herr Konsul -entschuldigen, es ist das Neueste! Das Volk zieht nicht vor das Rathaus -oder auf den Markt! Es kommt hierher und will die Bürgerschaft bedrohen! -Redakteur Rübsam hat es aufgewiegelt ...« - -»Ei, nicht möglich!« sagte der Konsul. Er drängte sich zwischen den -vorderen Gruppen hindurch nach der Mitte des Saales, wo er seinen -Schwiegervater zusammen mit den anwesenden Senatoren Doktor Langhals und -James Möllendorpf erblickte. »Ist es denn wahr, meine Herren?« fragte -er, indem er ihnen die Hände schüttelte ... - -In der Tat, die ganze Versammlung war voll davon; die Tumultuanten zogen -hierher, sie waren schon zu hören ... - -»Die Canaille!« sagte Lebrecht Kröger kalt und verächtlich. Er war in -seiner Equipage hierhergekommen. Die hohe, distinguierte Gestalt des -ehemaligen »_à la mode_-Kavaliers« begann, unter gewöhnlichen Umständen -von der Last seiner achtzig Jahre gebeugt zu werden; heute aber stand er -ganz aufrecht, mit halb geschlossenen Augen, die Mundwinkel, über denen -die kurzen Spitzen seines weißen Schnurrbartes senkrecht emporstarrten, -vornehm und geringschätzig gesenkt. An seiner schwarzen Sammetweste -blitzten zwei Reihen von Edelsteinknöpfen ... - -Unweit dieser Gruppe gewahrte man Hinrich Hagenström, einen -untersetzten, beleibten Herrn mit rötlichem, ergrautem Backenbart, einer -dicken Uhrkette auf der blau karierten Weste und offenem Leibrock. Er -stand zusammen mit seinem Kompagnon, Herrn Strunck, und grüßte den -Konsul durchaus nicht. - -Weiterhin hatte der Tuchhändler Benthien, ein wohlhabend aussehender -Mann, eine große Anzahl anderer Herren um sich versammelt, denen er -haarklein erzählte, wie es sich mit seiner Fensterscheibe begeben habe -... »Ein Ziegelstein, ein halber Ziegelstein, meine Herren! Krach ... -hindurch und dann auf eine Rolle grünen Rips ... Das Pack!... Nun, es -ist Sache des Staates ...« - -In irgendeinem Winkel vernahm man unaufhörlich die Stimme des Herrn -Stuht aus der Glockengießerstraße, welcher, einen schwarzen Rock über -dem wollenen Hemd, sich an der Auseinandersetzung beteiligte, indem er -mit entrüsteter Betonung beständig wiederholte: »Unerhörte Infamie!« -- -Übrigens sagte er »Infamje«. - -Johann Buddenbrook ging umher, um hier seinen alten Freund C. F. Köppen, -dort den Konkurrenten desselben, Konsul Kistenmaker, zu begrüßen. Er -drückte dem Doktor Grabow die Hand und wechselte ein paar Worte mit dem -Branddirektor Gieseke, dem Baumeister Voigt, dem Wortführer Doktor -Langhals, einem Bruder des Senators, mit Kaufleuten, Lehrern und -Advokaten ... - -Die Sitzung war nicht eröffnet, aber die Debatte war äußerst rege. Alle -Herren verfluchten diesen Skribifax, diesen Redakteur, diesen Rübsam, -von dem man wußte, daß er die Menge aufgewiegelt habe ... und zwar wozu? -Man war hier, um festzustellen, ob das ständische Prinzip in der -Volksvertretung beizubehalten oder das allgemeine und gleiche Wahlrecht -einzuführen sei. Der Senat hatte bereits das letztere beantragt. Was -aber wollte das Volk? Es wollte den Herren an den Kragen, das war alles. -Es war, zum Teufel, die faulste Lage, in der sich die Herren jemals -befunden hatten! Man umringte die Senatskommissare, um ihre Meinung zu -erfahren. Man umringte auch Konsul Buddenbrook, der wissen mußte, wie -Bürgermeister Överdieck sich zu der Sache verhielt; denn seitdem im -vorigen Jahre Senator Doktor Överdieck, ein Schwager Konsul Justus -Krögers, Senatspräsident geworden war, waren Buddenbrooks mit dem -Bürgermeister verwandt, was sie in der öffentlichen Achtung beträchtlich -hatte steigen lassen ... - -Plötzlich schwoll draußen das Getöse an ... Die Revolution war unter den -Fenstern des Sitzungssaales angelangt! Mit einem Schlage verstummten die -erregten Meinungsäußerungen hier drinnen. Man faltete, stumm vor -Entsetzen, die Hände auf dem Bauch und sah einander ins Gesicht oder auf -die Fenster, hinter denen sich Fäuste erhoben und ein ausgelassenes, -unsinniges und betäubendes Hoh- und Höhgeheul die Luft erfüllte. Dann -jedoch, ganz überraschend, als ob die Aufständischen selbst über ihr -Betragen erschrocken gewesen wären, ward es draußen ebenso still wie im -Saale, und in der tiefen Lautlosigkeit, die sich über das Ganze legte, -ward lediglich in der Gegend der untersten Sitzreihen, wo Lebrecht -Kröger sich niedergelassen hatte, ein Wort vernehmbar, das kalt, langsam -und nachdrücklich sich dem Schweigen entrang: »=Die Canaille!=« - -Gleich darauf tat in irgendeinem Winkel ein dumpfes und entrüstetes -Organ den Ausspruch: »Unerhörte Infamje!« - -Und dann flatterte plötzlich die eilige, zitternde und geheimnisvolle -Stimme des Tuchhändlers Benthien über die Versammlung hin ... - -»Meine Herren ... meine Herren ... hören Sie auf mich ... Ich kenne das -Haus ... Wenn man auf den Boden steigt, so gibt es da eine Dachluke ... -Ich habe schon als Junge Katzen dadurch geschossen ... Man kann ganz gut -aufs Nachbardach klettern und sich in Sicherheit bringen ...« - -»Nichtswürdige Feigheit!« zischte der Makler Gosch zwischen den Zähnen. -Er lehnte mit verschränkten Armen am Wortführertische und starrte, -gesenkten Hauptes, mit einem grauenerregenden Blick zu den Fenstern -hinüber. - -»Feigheit, Herr? Wieso? Gottesdunner ... Die Leute werfen mit -Ziegelsteinen! Ick heww da nu 'naug von ...« - -In diesem Augenblick wuchs draußen der Lärm von neuem an, aber ohne sich -wieder zu der anfänglichen stürmischen Höhe zu erheben, tönte er nun -ruhig und ununterbrochen fort, ein geduldiges, singendes und beinahe -vergnügt klingendes Gesumme, in welchem man hie und da Pfiffe sowie -einzelne Ausrufe wie »Prinzip!« und »Bürgerrecht!« unterschied ... Die -Bürgerschaft lauschte mit Andacht. - -»Meine Herren«, sprach nach einer Weile der Wortführer Herr Doktor -Langhals mit gedämpfter Stimme über die Versammlung hin. »Ich hoffe, -mich mit Ihnen im Einverständnis zu befinden, wenn ich nunmehr die -Sitzung eröffne ...« - -Das war ein unmaßgeblicher Vorschlag, dem aber weit und breit nicht die -geringste Unterstützung zuteil wurde. - -»Da bün ick nich für tau haben«, sagte jemand mit einer biederen -Entschlossenheit, die keinen Einwand gestattete. Es war ein bäuerlicher -Mann namens Pfahl, aus dem Ritzerauer Landbezirk, der Deputierte für das -Dorf Klein-Schretstaken. Niemand erinnerte sich, seine Stimme schon -einmal in den Verhandlungen vernommen zu haben; allein in der -gegenwärtigen Lage fiel die Meinung auch des schlichtesten Kopfes schwer -ins Gewicht ... Unerschrocken und mit sicherem politischen Instinkt -hatte Herr Pfahl der Anschauung der gesamten Bürgerschaft Ausdruck -verliehen. - -»Gott soll uns bewahren!« sagte Herr Benthien entrüstet. »Da oben auf -den Sitzen kann man von der Straße aus gesehen werden! Die Leute werfen -mit Ziegelsteinen! Nee, Gottesdunner, ick heww da nu 'naug von ...« - -»Daß auch die verfluchte Tür so eng ist!« stieß der Weinhändler Köppen -verzweifelt hervor. »Wenn wir hinaus wollen, drücken wir ja wol dot ... -drücken wir uns ja wol!« - -»Unerhörte Infamje«, sprach dumpf Herr Stuht. - -»Meine Herren!« begann der Wortführer eindringlich aufs neue. »Ich bitte -Sie, doch zu erwägen ... Ich habe binnen drei Tagen eine Ausfertigung -des heute zu führenden Protokolles dem regierenden Bürgermeister -zuzustellen ... Überdies erwartet die Stadt die Veröffentlichung durch -den Druck ... Ich möchte jedenfalls zur Abstimmung darüber schreiten, ob -die Sitzung eröffnet werden soll ...« - -Aber abgesehen von einigen wenigen Bürgern, die den Wortführer -unterstützten, fand sich niemand, der bereit gewesen wäre, zur -Tagesordnung überzugehen. Eine Abstimmung hätte sich als zwecklos -erwiesen. Man durfte das Volk nicht reizen. Niemand wußte, was es -wollte. Man durfte es nicht durch einen Beschluß nach irgendeiner -Richtung hin vor den Kopf stoßen. Man mußte abwarten und sich nicht -regen. Von der Marienkirche schlug es halb fünf ... - -Man bestärkte einander in dem Entschlusse, geduldig auszuharren. Man -begann, sich an das Geräusch zu gewöhnen, das dort draußen anschwoll, -abnahm, pausierte und wieder einsetzte. Man fing an, ruhiger zu werden, -sich's bequemer zu machen, sich auf den unteren Sitzreihen und den -Stühlen niederzulassen ... Die Betriebsamkeit all dieser tüchtigen -Bürger begann sich zu regen ... Man wagte hie und da, über Geschäfte zu -sprechen, hie und da sogar ein Geschäft zu machen ... Die Makler -näherten sich den Großkaufleuten ... Die eingeschlossenen Herren -plauderten miteinander wie Leute, die während eines heftigen Gewitters -beisammen sitzen, von anderen Dingen reden und manchmal mit ernsten und -respektvollen Gesichtern auf den Donner horchen. Es wurde fünf Uhr, halb -sechs Uhr, und die Dämmerung sank. Dann und wann seufzte jemand darüber, -daß seine Frau mit dem Kaffee warte, worauf Herr Benthien sich erlaubte, -die Dachluke in Erinnerung zu bringen. Aber die meisten dachten darüber -wie Herr Stuht, der mit einem fatalistischen Kopfschütteln erklärte: -»Ich bin ja doch zu dick dazu!« - -Johann Buddenbrook hatte sich, eingedenk der Mahnung der Konsulin, neben -seinem Schwiegervater gehalten, und er betrachtete ihn etwas besorgt, -als er ihn fragte: »Dies kleine Abenteuer geht Ihnen hoffentlich nicht -nahe, Vater?« - -Unter dem schneeweißen Toupet waren auf Lebrecht Krögers Stirn zwei -bläuliche Adern in besorgniserregender Weise geschwollen, und während -die eine seiner aristokratischen Greisenhände mit den opalisierenden -Knöpfen an seiner Weste spielte, zitterte die andere, mit einem großen -Brillanten geschmückt, auf seinen Knien. - -»Papperlapapp, Buddenbrook!« sagte er mit sonderbarer Müdigkeit. »Ich -bin ennuyiert, das ist das Ganze.« Aber er strafte sich selber Lügen, -indem er plötzlich hervorzischte: »_Parbleu_, Jean! man müßte diesen -infamen Schmierfinken den Respekt mit Pulver und Blei in den Leib -knallen ... Das Pack ...! Die Canaille ...!« - -Der Konsul summte begütigend. »So ... so ... Sie haben ja recht, es ist -eine ziemlich unwürdige Komödie ... Aber was soll man tun? Man muß gute -Miene machen. Es wird Abend. Die Leute werden schon abziehen ...« - -»Wo ist mein Wagen?... Ich befehle meinen Wagen!« kommandierte Lebrecht -Kröger gänzlich außer sich. Seine Wut explodierte, er bebte am ganzen -Leibe. »Ich habe ihn auf fünf Uhr bestellt!... Wo ist er?... Die Sitzung -wird nicht abgehalten ... Was soll ich hier?... Ich bin nicht gesonnen, -mich narren zu lassen!... Ich will meinen Wagen!... Insultiert man -meinen Kutscher? Sehen Sie nach, Buddenbrook!« - -»Lieber Schwiegervater, um Gottes willen, beruhigen Sie sich! Sie -alterieren sich ... das bekommt Ihnen nicht! Selbstverständlich ... ich -gehe nun, mich nach Ihrem Wagen umzusehen. Ich selbst bin dieser Lage -überdrüssig. Ich werde mit den Leuten sprechen, sie auffordern, nach -Hause zu gehen ...« - -Und obgleich Lebrecht Kröger protestierte, obgleich er mit plötzlich -ganz kalter und verächtlicher Betonung befahl: »Halt, hiergeblieben! Sie -vergeben sich nichts, Buddenbrook!« schritt der Konsul schnell durch den -Saal. - -Dicht bei der kleinen grünen Tür wurde er von Siegismund Gosch -eingeholt, der ihn mit knochiger Hand am Arm ergriff und mit gräßlicher -Flüsterstimme fragte: »Wohin, Herr Konsul?...« - -Das Gesicht des Maklers war in tausend tiefe Falten gelegt. Mit dem -Ausdruck wilder Entschlossenheit schob sich sein spitzes Kinn fast bis -zur Nase empor, sein graues Haar fiel düster in Schläfen und Stirn, und -er hielt seinen Kopf so tief zwischen den Schultern, daß es ihm -wahrhaftig gelang, das Aussehen eines Verwachsenen zu bieten, als er -hervorstieß: »Sie sehen mich gewillt, zum Volke zu reden!« - -Der Konsul sagte: »Nein, lassen Sie mich das lieber tun, Gosch ... Ich -habe wahrscheinlich mehr Bekannte unter den Leuten ...« - -»Es sei!« antwortete der Makler tonlos. »Sie sind ein größerer Mensch -als ich.« Und indem er seine Stimme erhob, fuhr er fort: »Aber ich werde -Sie begleiten, ich werde an Ihrer Seite stehen, Konsul Buddenbrook! Mag -die Wut der entfesselten Sklaven mich zerreißen ...« - -»Ach, welch ein Tag! Welch ein Abend!« sagte er, als sie hinausgingen -... Sicherlich hatte er sich noch niemals so glücklich gefühlt. »Ha, -Herr Konsul! Da ist das Volk!« - -Die beiden hatten den Korridor überschritten und traten vor die Haustür -hinaus, indem sie auf der oberen der drei schmalen Stufen stehen -blieben, die auf das Trottoir führten. Die Straße bot einen -befremdenden Anblick. Sie war ausgestorben, und an den offenen, schon -erleuchteten Fenstern der umliegenden Häuser gewahrte man Neugierige, -die auf die schwärzliche, sich vorm Bürgerschaftshause drängende Menge -der Aufrührer hinabblickten. Diese Menge war an Zahl nicht viel stärker -als die Versammlung im Saale und bestand aus jugendlichen Hafen- und -Lagerarbeitern, Dienstmännern, Volksschülern, einigen Matrosen von -Kauffahrteischiffen und anderen Leuten, die in den geringen -Stadtgegenden, in den »Twieten«, »Gängen«, »Wischen« und »Höfen« zu -Hause waren. Auch drei oder vier Frauen waren dabei, die sich von diesem -Unternehmen wohl ähnliche Erfolge versprachen, wie die Buddenbrooksche -Köchin. Einige Empörer, des Stehens müde, hatten sich, die Füße im -Rinnstein, auf den Bürgersteig gesetzt und aßen Butterbrot. - -Es war bald sechs Uhr, und obgleich die Dämmerung weit vorgeschritten -war, hingen die Öllampen unangezündet an ihren Ketten über der Straße. -Diese Tatsache, diese offenbare und unerhörte Unterbrechung der Ordnung, -war das erste, was den Konsul Buddenbrook aufrichtig erzürnte, und sie -war schuld daran, daß er in ziemlich kurzem und ärgerlichem Tone zu -sprechen begann: »Lüd, wat is dat nu bloß für dumm Tüg, wat Ji da -anstellt!« - -Die Vespernden waren vom Trottoir emporgesprungen. Die Hinteren, -jenseits des Fahrdammes, stellten sich auf die Zehenspitzen. Einige -Hafenarbeiter, die im Dienste des Konsuls standen, nahmen ihre Mützen -ab. Man machte sich aufmerksam, stieß sich in die Seiten und sagte -gedämpft: »Dat's Kunsel Buddenbrook! Kunsel Buddenbrook will 'ne Red' -hollen! Holl din Mul, Krischan, hei kann höllschen fuchtig warn!... -Dat's Makler Gosch ... kiek! Dat's son Aap!... Is hei 'n beeten -öwerspönig?« - -»Corl Smolt!« fing der Konsul wieder an, indem er seine kleinen, -tiefliegenden Augen auf einen etwa 22jährigen Lagerarbeiter mit krummen -Beinen richtete, der, die Mütze in der Hand und den Mund voll Brot, -unmittelbar vor den Stufen stand. »Nu red' mal, Corl Smolt! Nu is' Tiet! -Ji heww hier den leewen langen Namiddag bröllt ...« - -»Je, Herr Kunsel ...«, brachte Corl Smolt kauend hervor. »Dat's nu so 'n -Saak ... öäwer ... Dat is nu so wied ... Wi maaken nu Revolutschon.« - -»Wat's dat för Undög, Smolt!« - -»Je, Herr Kunsel, dat seggen Sei woll, öäwer dat is nu so wied ... wi -sünd nu nich mihr taufreeden mit de Saak ... Wie verlangen nu ne anner -Ordnung, un dat is ja ook gor nich mihr, daß dat =wat= is ...« - -»Hür mal, Smolt, un ihr annern Lüd! Wer nu 'n verstännigen Kierl is, der -geht naa Hus un scheert sich nich mihr um Revolution und stört hier nich -de Ordnung ...« - -»Die heilige Ordnung!« unterbrach Herr Gosch ihn zischend ... - -»De Ordnung, seg ick!« beschloß Konsul Buddenbrook. »Nicht mal die -Lampen sind angezündet ... Dat geiht denn doch tau wied mit de -Revolution!« - -Corl Smolt aber hatte nun seinen Bissen verschluckt und, die Menge im -Rücken, stand er breitbeinig da und hatte seine Einwände ... - -»Je, Herr Kunsel, dat seggen Sei woll! Öäwer dat is man bloß wegen das -allgemeine Prinzip von dat Wahlrecht ...« - -»Großer Gott, du Tropf!« rief der Konsul und vergaß, platt zu sprechen -vor Indignation ... »Du redest ja lauter Unsinn ...« - -»Je, Herr Kunsel«, sagte Corl Smolt ein bißchen eingeschüchtert; »dat is -nu allens so as dat is. Öäwer Revolutschon mütt sien, dat is tau gewiß. -Revolutschon is öwerall, in Berlin und in Poris ...« - -»Smolt, wat wull Ji nu eentlich! Nu seggen Sei dat mal!« - -»Je, Herr Kunsel, ick seg man bloß: wi wull nu 'ne Republike, seg ick -man bloß ...« - -»Öwer du Döskopp ... Ji =heww= ja schon een!« - -»Je, Herr Kunsel, denn wull wi noch een.« - -Einige der Umstehenden, die es besser wußten, begannen schwerfällig und -herzlich zu lachen, und obgleich die wenigsten die Antwort Corl Smolts -verstanden hatten, pflanzte diese Heiterkeit sich fort, bis die ganze -Menge der Republikaner in breitem und gutmütigem Gelächter stand. An den -Fenstern des Bürgerschaftssaales erschienen mit neugierigen Gesichtern -einige Herren mit Bierseideln in den Händen ... Der einzige, den diese -Wendung der Dinge enttäuschte und schmerzte, war Siegismund Gosch. - -»Na Lüd«, sagte schließlich Konsul Buddenbrook, »ick glöw, dat is nu dat -beste, wenn ihr alle naa Hus gaht!« - -Corl Smolt, gänzlich verdutzt über die Wirkung, die er hervorgebracht, -antwortete: »Je, Herr Kunsel, dat is nu so, un denn möht man de Saak je -woll up sick beruhn laten, un ick bün je ook man froh, dat Herr Kunsel -mi dat nich öwelnehmen daut, un adjüs denn ook, Herr Kunsel ...« - -Die Menge fing an, sich in der allerbesten Laune zu zerstreuen. - -»Smolt, töf mal 'n Oogenblick!« rief der Konsul. »Seg mal, hast du den -Krögerschen Wagen nich seihn, de Kalesch' vorm Burgtor?« - -»Jewoll, Herr Kunsel! De is kamen. De is doar unnerwarts upp Herr Kunsel -sin Hoff ruppfoahrn ...« - -»Schön; denn loop mal fixing hin, Smolt, un seg tau Jochen, hei sall mal -'n beeten rannerkommen; sin Herr will naa Hus.« - -»Jewoll, Herr Kunsel!« ... Und indem er seine Mütze auf den Kopf warf -und den Lederschirm ganz tief in die Augen zog, lief Corl Smolt mit -breitspurigen, wiegenden Schritten die Straße hinunter. - - -Viertes Kapitel - -Als Konsul Buddenbrook mit Siegismund Gosch in die Versammlung -zurückkehrte, bot der Saal ein behaglicheres Bild als vor einer -Viertelstunde. Er war von zwei großen Paraffinlampen erleuchtet, die auf -dem Wortführertisch standen, und in ihrem gelben Licht saßen und standen -die Herren beieinander, gossen sich Flaschenbier in blanke Seidel, -stießen an und plauderten geräuschvoll in fröhlichster Stimmung. Frau -Suerkringel, die Witwe Suerkringel war dagewesen, sie hatte sich -treuherzig ihrer eingeschlossenen Gäste angenommen, mit beredten Worten, -da die Belagerung ja noch lange dauern könne, eine kleine Stärkung in -Vorschlag gebracht und sich die erregten Zeiten zunutze gemacht, um eine -bedeutende Quantität ihres hellen und ziemlich spirituösen Bieres -abzusetzen. Soeben, beim Wiedereintritt der beiden Unterhändler, -schleppte der Hausknecht in Hemdärmeln und mit wohlmeinendem Lächeln -einen neuen Vorrat von Flaschen herbei, und obgleich der Abend -vorgeschritten, obgleich es zu spät war, der Verfassungsrevision noch -Aufmerksamkeit zu schenken, war niemand geneigt, schon jetzt dies -Beisammensein zu unterbrechen und nach Hause zu gehen. Mit dem Kaffee -war es in jedem Fall für heute vorbei ... - -Nachdem der Konsul mehrere Händedrücke entgegengenommen, die ihn zu -seinem Erfolge beglückwünschten, begab er sich ohne Verzug zu seinem -Schwiegervater. Lebrecht Kröger schien der einzige zu sein, dessen -Stimmung sich nicht verbessert hatte. Hoch, kalt und abweisend saß er an -seinem Platze und antwortete auf den Bericht, in diesem Augenblick fahre -der Wagen vor, mit höhnischer Stimme, die vor Erbitterung mehr als vor -Greisenalter zitterte: »Beliebt der Pöbel, mich in mein Haus -zurückkehren zu lassen?« - -Mit steifen Bewegungen, die nicht im entferntesten an die scharmanten -Gesten gemahnten, die man sonst an ihm kannte, ließ er sich den -Pelzmantel um die Schultern legen und schob, da der Konsul sich erbot, -ihn zu begleiten, mit einem nachlässigen »_merci_« seinen Arm unter den -seines Schwiegersohnes. - -Die majestätische Kalesche, mit zwei großen Laternen am Bock, hielt vor -der Tür, woselbst man nun zur herzlichen Genugtuung des Konsuls begann, -die Lampen in Brand zu setzen, und die beiden stiegen ein. Steil, stumm, -ohne sich zurückzulehnen, mit halb geschlossenen Augen saß Lebrecht -Kröger, die Wagendecke über den Knien, zur Rechten des Konsuls, während -der Wagen durch die Straßen rollte, und unter den kurzen Spitzen seines -weißen Schnurrbartes liefen seine abwärts gezogenen Mundwinkel in zwei -senkrechte Falten aus, die sich bis zum Kinn hinunterzogen. Der Grimm -über die erlittene Demütigung zehrte und nagte in ihm. Matt und kalt -blickte er auf das leere Polster ihm gegenüber. - -In den Straßen ging es lebhafter zu als an einem Sonntagabend. -Augenscheinlich herrschte Feststimmung. Das Volk, entzückt über den -glücklichen Verlauf der Revolution, zog wohlgelaunt umher. Es wurde -sogar gesungen. Hie und da schrien Jungen Hurra! wenn der Wagen -vorüberfuhr, und warfen ihre Mützen in die Luft. - -»Ich glaube wahrhaftig, Sie lassen sich die Sache zu nahegehn, Vater«, -sagte der Konsul. »Wenn man bedenkt, was für eine Narrensposse das Ganze -war ... Eine Farce ...« Und um irgendeine Antwort und Äußerung des Alten -zu erlangen, fing er an, lebhaft über die Revolution im allgemeinen zu -sprechen ... »Wenn die besitzlose Menge zu der Erkenntnis gelangte, wie -wenig sie in diesen Zeiten ihrer eigenen Sache dient ... Ach, mein Gott, -es ist überall das nämliche! Ich hatte heute nachmittag ein kurzes -Gespräch mit dem Makler Gosch, diesem wunderlichen Manne, der alles mit -den Augen eines Poeten und Stückeschreibers betrachtet ... Sehen Sie, -Schwiegervater, die Revolution ist in Berlin an ästhetischen Teetischen -vorbereitet worden ... Dann hat das Volk die Sache ausgefochten und -seine Haut zu Markte getragen ... Wird es auf seine Kosten kommen?« - -»Sie täten gut, das Fenster an Ihrer Seite zu öffnen«, sagte Herr -Kröger. - -Johann Buddenbrook warf ihm einen raschen Blick zu und ließ eilig die -Glasscheibe nieder. - -»Fühlen Sie sich nicht ganz wohl, lieber Vater?« fragte er besorgt ... - -»Nein. Durchaus nicht«, antwortete Lebrecht Kröger streng. - -»Sie haben einen Imbiß und Ruhe nötig«, sagte der Konsul, indem er, um -irgend etwas zu tun, die Felldecke fester um die Knie seines -Schwiegervaters zog. - -Plötzlich -- die Equipage rasselte durch die Burgstraße -- geschah etwas -Erschreckendes. Als nämlich der Wagen, fünfzehn Schritte etwa von dem in -Halbdunkel getauchten Gemäuer des Tores, eine Ansammlung lärmender und -vergnügter Gassenjungen passierte, flog durch das offene Fenster ein -Stein herein. Es war ein ganz harmloser Feldstein, kaum von der Größe -eines Hühnereies, der, zur Feier der Revolution von der Hand irgendeines -Krischan Snut oder Heine Voß geschleudert, sicherlich nicht böse gemeint -und wahrscheinlich gar nicht nach dem Wagen gezielt worden war. Lautlos -kam er durchs Fenster herein, prallte lautlos gegen Lebrecht Krögers von -dickem Pelze bedeckte Brust, rollte ebenso lautlos an der Felldecke -hinab und blieb am Boden liegen. - -»Täppische Flegelei!« sagte der Konsul ärgerlich. »Ist man denn heute -abend aus Rand und Band?... Aber er hat Sie nicht verletzt, wie, -Schwiegervater?« - -Der alte Kröger schwieg, er schwieg beängstigend. Es war zu dunkel im -Wagen, um den Ausdruck seines Gesichtes zu unterscheiden. Gerader, -höher, steifer noch, denn zuvor, saß er, ohne das Rückenpolster zu -berühren. Dann aber kam es ganz tief aus ihm heraus ... langsam, kalt -und schwer, ein einziges Wort: »=Die Canaille.=« - -Aus Besorgnis, ihn noch mehr zu reizen, antwortete der Konsul nicht. Der -Wagen rollte mit hallendem Geräusch durch das Tor und befand sich drei -Minuten später in der breiten Allee vor dem mit vergoldeten Spitzen -versehenen Gatter, welches das Krögersche Besitztum begrenzte. Zu beiden -Seiten der breiten Gartenpforte, die den Eingang zu einer mit Kastanien -besetzten Anfahrt zur Terrasse bildete, brannten hell zwei Laternen mit -vergoldeten Knöpfen auf ihren Deckeln. Der Konsul entsetzte sich, als er -hier in das Gesicht seines Schwiegervaters sah. Es war gelb und von -schlaffen Furchen zerrissen. Der kalte, feste und verächtliche Ausdruck, -den der Mund bis dahin bewahrt, hatte sich zu einer schwachen, schiefen, -hängenden und blöden Greisengrimasse verzerrt ... Der Wagen hielt an der -Terrasse. - -»Helfen Sie mir«, sagte Lebrecht Kröger, obgleich der Konsul, der zuerst -ausgestiegen war, schon die Felldecke zurückwarf und ihm Arm und -Schulter als Stütze darbot. Er führte ihn auf dem Kiesboden langsam die -wenigen Schritte bis zu der weißglänzenden Freitreppe, die zum -Speisezimmer emporführte. Am Fuße der Stufen knickte der Greis in die -Knie. Der Kopf fiel so schwer auf die Brust, daß der hängende -Unterkiefer mit klapperndem Geräusch gegen den oberen schlug. Die Augen -verdrehten sich und brachen ... - -Lebrecht Kröger, der _à la mode_-Kavalier, war bei seinen Vätern. - - -Fünftes Kapitel - -Ein Jahr und zwei Monate später, an einem schneedunstigen Januarmorgen -des Jahres 1850, saßen Herr und Madame Grünlich nebst ihrem kleinen -dreijährigen Töchterchen in dem mit hellbraunfarbigem Holze getäfelten -Speisezimmer auf Stühlen, von denen ein jeder 25 Kurantmark gekostet -hatte, beim ersten Frühstück. - -Die Scheiben der Fenster waren vor Nebel beinahe undurchsichtig; -verschwommen gewahrte man nackte Bäume und Sträucher dahinter. In dem -grünglasierten niedrigen Ofen, der in einem Winkel stand -- neben der -offenen Tür, die ins »Penseezimmer« führte, woselbst man Blattgewächse -erblickte -- knisterte die rote Glut und erfüllte den Raum mit einer -sanften, ein wenig riechenden Wärme. An der entgegengesetzten Seite -gestatteten halb zurückgeschlagene grüne Tuchportieren den Durchblick in -den braunseidenen Salon und auf eine hohe Glastür, deren Ritzen mit -wattierten Rollen verstopft waren und hinter der eine kleine Terrasse -sich in dem weißgrauen, undurchsichtigen Nebel verlor. Seitwärts führte -ein dritter Ausgang auf den Korridor. - -Der schneeweiße gewirkte Damast auf dem runden Tische war von einem -grüngestickten Tischläufer durchzogen und bedeckt mit goldgerändertem -und so durchsichtigem Porzellan, daß es hie und da wie Perlmutter -schimmerte. Eine Teemaschine summte. In einem dünnsilbernen, flachen -Brotkorb, der die Gestalt eines großen, gezackten, leicht gerollten -Blattes hatte, lagen Rundstücke und Schnitten von Milchgebäck. Unter -einer Kristallglocke türmten sich kleine, geriefelte Butterkugeln, unter -einer anderen waren verschiedene Arten von Käse, gelber, -grünmarmorierter und weißer sichtbar. Es fehlte nicht an einer Flasche -Rotwein, welche vor dem Hausherrn stand, denn Herr Grünlich frühstückte -warm. - -Mit frisch frisierten Favoris und einem Gesicht, das um diese -Morgenstunde besonders rosig erschien, saß er, den Rücken dem Salon -zugewandt, fertig angekleidet, in schwarzem Rock und hellen, -großkarierten Beinkleidern, und verspeiste nach englischer Sitte ein -leicht gebratenes Kotelett. Seine Gattin fand dies zwar vornehm, -außerdem aber auch in so hohem Grade widerlich, daß sie sich niemals -hatte entschließen können, ihr gewohntes Brot- und Eifrühstück dagegen -einzutauschen. - -Tony war im Schlafrock; sie schwärmte für Schlafröcke. Nichts erschien -ihr vornehmer als ein elegantes Negligé, und da sie sich im Elternhause -dieser Leidenschaft nicht hatte überlassen dürfen, frönte sie ihr nun -als verheiratete Frau desto eifriger. Sie besaß drei dieser schmiegsamen -und zarten Kleidungsstücke, bei deren Herstellung mehr Geschmack, -Raffinement und Phantasie entfaltet werden kann, als bei einer -Balltoilette. Heute aber trug sie das dunkelrote Morgenkleid, dessen -Farbe genau mit dem Tone der Tapete über der Holztäfelung übereinstimmte -und dessen großgeblümter Stoff, weicher als Watte, überall mit einem -Sprühregen ganz winziger Glasperlchen von derselben Färbung durchwirkt -war ... Eine gerade und dichte Reihe von roten Sammetschleifen lief vom -Halsverschluß bis zum Saume hinunter. - -Ihr starkes aschblondes Haar, mit einer dunkelroten Sammetschleife -geschmückt, war über der Stirn gelockt. Obgleich, wie sie selbst wohl -wußte, ihr Äußeres seinen Höhepunkt bereits erreicht hatte, war der -kindliche, naive und kecke Ausdruck ihrer etwas hervorstehenden -Oberlippe derselbe geblieben wie ehemals. Die Lider ihrer graublauen -Augen waren vom kalten Wasser gerötet. Ihre Hände, die weißen, ein wenig -kurzen, aber feingegliederten Hände der Buddenbrooks, deren zarte -Gelenke von den Sammetrevers der Ärmel weich umschlossen wurden, -handhabten Messer, Löffel und Tasse mit Bewegungen, die heute aus -irgendeinem Grunde ein wenig abrupt und hastig waren. - -Neben ihr, in einem turmartigen Kinderstuhl und bekleidet mit einem aus -dicker hellblauer Wolle gestrickten, formlosen und drolligen Röckchen, -saß die kleine Erika, ein wohlgenährtes Kind mit kurzen hellblonden -Locken. Sie hielt mit beiden Händchen eine große Tasse umklammert, in -der ihr Gesichtchen völlig verschwand, und schluckte ihre Milch, indem -sie hie und da kleine, hingebende Seufzer vernehmen ließ. - -Hierauf klingelte Frau Grünlich, und Thinka, das Folgmädchen, trat vom -Korridor ein, um das Kind aus dem Turm zu heben und es hinauf in die -Spielstube zu tragen. - -»Du kannst sie eine halbe Stunde draußen spazierenfahren, Thinka«, sagte -Tony. »Aber nicht länger, und in der dickeren Jacke, hörst du?... Es -nebelt.« -- Sie blieb mit ihrem Gatten allein. - -»Du machst dich ja lächerlich«, sagte sie nach einigem Stillschweigen, -indem sie ersichtlich ein unterbrochenes Gespräch wieder aufnahm ... -»Hast du Gegengründe? Gib doch Gegengründe an!... Ich =kann= mich nicht -immer um das Kind bekümmern ...« - -»Du bist nicht kinderlieb, Antonie.« - -»Kinderlieb ... kinderlieb ... Es fehlt mir an Zeit! Der Haushalt nimmt -mich in Anspruch! Ich wache mit zwanzig Gedanken auf, die tagsüber -auszuführen sind, und gehe mit vierzig zu Bett, die noch nicht -ausgeführt sind ...« - -»Es sind zwei Mädchen da. Eine so junge Frau ...« - -»Zwei Mädchen, gut. Thinka hat abzuwaschen, zu putzen, reinzumachen, zu -bedienen. Die Köchin ist über und über beschäftigt. Du ißt schon am -frühen Morgen Koteletts ... Denke doch nach, Grünlich! Erika muß über -kurz oder lang jedenfalls eine Bonne, eine Erzieherin haben ...« - -»Es entspricht nicht unseren Verhältnissen, ihr schon jetzt ein eigenes -Kindermädchen zu halten.« - -»Unseren Verhältnissen!... O Gott, du =machst= dich lächerlich! Sind wir -denn Bettler? Sind wir gezwungen, uns das Notwendigste abgehen zu -lassen? Meines Wissens habe ich dir achtzigtausend Mark in die Ehe -gebracht ...« - -»Ach, mit deinen achtzigtausend!« - -»Gewiß!... Du sprichst geringschätzig davon ... Es kam dir nicht darauf -an ... Du hast mich aus Liebe geheiratet ... Gut. Aber liebst du mich -überhaupt noch? Du gehst über meine berechtigten Wünsche hinweg. Das -Kind soll kein Mädchen haben ... Von dem Coupé, das uns nötig ist, wie -das tägliche Brot, ist überhaupt keine Rede mehr ... Warum läßt du uns -dann beständig auf dem Lande wohnen, wenn es unseren =Verhältnissen= -nicht =entspricht=, einen Wagen zu halten, in dem wir anständigerweise -in Gesellschaft fahren können? Warum siehst du es niemals gern, daß ich -in die Stadt komme?... Am liebsten möchtest du, daß wir uns hier ein für -alle Male vergrüben und daß ich keinen Menschen mehr zu Gesichte bekäme. -Du bist sauertöpfig!« - -Herr Grünlich goß sich Rotwein ins Glas, erhob die Kristallglocke und -ging zum Käse über. Er antwortete durchaus nicht. - -»Liebst du mich überhaupt noch?« wiederholte Tony ... »Dein Schweigen -ist so ungezogen, daß ich mir sehr wohl erlauben darf, dich an einen -gewissen Auftritt in unserem Landschaftszimmer zu erinnern ... Damals -machtest du eine andere Figur!... Vom ersten Tage an hast du nur abends -bei mir gesessen, und das nur, um die Zeitung zu lesen. Anfangs nahmst -du wenigstens einige Rücksicht auf meine Wünsche. Aber seit langer Zeit -ist es auch damit zu Ende. Du vernachlässigst mich!« - -»Und du? Du ruinierst mich.« - -»Ich?... Ich ruiniere dich ...« - -»Ja. Du ruinierst mich mit deiner Trägheit, deiner Sucht nach Bedienung -und Aufwand ...« - -»Oh! wirf mir nicht meine gute Erziehung vor! Ich habe bei meinen Eltern -nicht nötig gehabt, einen Finger zu rühren. Jetzt habe ich mich mühsam -in den Haushalt einleben müssen, aber ich kann verlangen, daß du mir -nicht die einfachsten Hilfsmittel verweigerst. Vater ist ein reicher -Mann; er konnte nicht erwarten, daß es mir jemals an Personal fehlen -würde ...« - -»Dann warte mit dem dritten Mädchen, bis dieser Reichtum uns etwas -nützt.« - -»Willst du etwa Vaters Tod wünschen?!... Ich sage, daß wir vermögende -Leute sind, daß ich nicht mit leeren Händen zu dir gekommen bin ...« - -Obgleich Herr Grünlich im Kauen begriffen war, lächelte er; er lächelte -überlegen, wehmütig und schweigend. Dies verwirrte Tony. - -»Grünlich«, sagte sie ruhiger ... »Du lächelst, du sprichst von unseren -Verhältnissen ... Täusche ich mich über die Lage? Hast du schlechte -Geschäfte gemacht? Hast du ...« - -In diesem Augenblicke geschah ein Klopfen, ein kurzer Trommelwirbel -gegen die Korridortür, und Herr Kesselmeyer trat ein. - - -Sechstes Kapitel - -Herr Kesselmeyer kam als Hausfreund unangemeldet, ohne Hut und Paletot -in die Stube und blieb an der Türe stehen. Sein Äußeres entsprach -durchaus der Beschreibung, die Tony in einem Briefe an ihre Mutter davon -gemacht hatte. Er war von leicht untersetzter Gestalt und weder dick -noch dünn. Er trug einen schwarzen und schon etwas blanken Rock, -ebensolche Beinkleider, die eng und kurz waren und eine weiße Weste, auf -der sich eine lange dünne Uhrkette mit zwei oder drei Kneiferschnüren -kreuzte. Von seinem roten Gesicht hob sich scharf der geschorene weiße -Backenbart ab, der die Wangen bedeckte und Kinn und Lippen frei ließ. -Sein Mund war klein, beweglich, drollig und enthielt lediglich im -Unterkiefer zwei Zähne. Während Herr Kesselmeyer, die Hände in seinen -senkrechten Hosentaschen vergraben, konfus, abwesend und nachdenklich -stehenblieb, setzte er diese beiden gelben, kegelförmigen Eckzähne auf -die Oberlippe. Die weißen und schwarzen Flaumfedern auf seinem Kopfe -flatterten leise, obgleich nicht der geringste Lufthauch fühlbar war. - -Endlich zog er die Hände hervor, bückte sich, ließ die Unterlippe hängen -und befreite mühselig ein Kneiferband aus der allgemeinen Verwicklung -auf seiner Brust. Dann hieb er sich das Pincenez mit einem Schlag auf -die Nase, wobei er die abenteuerlichste Grimasse schnitt, musterte das -Ehepaar und bemerkte: »Ahah.« - -Es ist, da er diese Redewendung außerordentlich oft gebrauchte, sofort -zu bemerken, daß er sie in sehr verschiedener und sehr eigenartiger -Weise hervorzubringen pflegte. Er konnte sie mit zurückgelegtem Kopf, -krausgezogener Nase, weit offenem Munde und in der Luft umherfuchtelnden -Händen mit einem langgezogenen, nasalen und metallischen Klange ertönen -lassen, der an den Gesang eines chinesischen Gongs erinnerte ... und er -konnte sie, andererseits und abgesehen von vielen Nuancen, ganz kurz, -beiläufig und sanft beiseite werfen, was sich vielleicht noch drolliger -ausnahm; denn er sprach ein sehr getrübtes und näselndes A. Heute ließ -er ein flüchtiges, heiteres und von einem kleinen krampfhaften -Kopfschütteln begleitetes »Ahah« verlauten, das aus einer ungeheuer -fröhlichen Gemütsstimmung hervorzugehen schien ... und doch durfte dem -nicht getraut werden, denn es bestand die Tatsache, daß der Bankier -Kesselmeyer sich desto lustiger benahm, in je gefährlicherer Laune er -sich befand. Wenn er mit tausend Ahahs umhersprang, den Kneifer auf die -Nase hieb und wieder fallen ließ, mit den Armen flatterte, schwatzte und -sich vor übermäßiger Albernheit ersichtlich nicht zu lassen wußte, so -konnte man sicher sein, daß die Bosheit an seinem Inneren zehrte ... -Herr Grünlich sah ihn blinzelnd und mit unverhohlenem Mißtrauen an. - -»Schon so früh?« fragte er ... - -»Jaha ...« antwortete Herr Kesselmeyer und schüttelte eine seiner -kleinen, roten, runzligen Hände in der Luft, als wollte er sagen: -Gedulde dich nur, es gibt eine Überraschung!... »Ich habe mit Ihnen zu -reden! Unverzüglich zu reden mit Ihnen, mein Lieber!« Er sprach höchst -lächerlich. Er wälzte jedes Wort im Munde umher und gab es mit -unsinnigem Kraftaufwand seines kleinen, zahnarmen, beweglichen Mundes -von sich. Das R rollte er in einer Weise, als sei sein Gaumen gefettet. -Herrn Grünlichs Blinzeln wurde noch mißtrauischer. - -»Kommen Sie her, Herr Kesselmeyer«, sagte Tony. »Setzen Sie sich hin. Es -ist hübsch, daß Sie kommen ... Passen Sie mal auf. Sie sollen -Schiedsrichter sein. Ich habe eben einen Streit mit Grünlich gehabt ... -Nun sagen Sie mal: Muß ein dreijähriges Kind ein Kindermädchen haben -oder nicht! Nun?...« - -Allein Herr Kesselmeyer schien gar nicht auf sie zu achten. Er hatte -Platz genommen, kraute, indem er seinen winzigen Mund so weit wie nur -immer möglich öffnete und die Nase in Falten legte, mit einem -Zeigefinger seinen geschorenen Backenbart, was ein nervös machendes -Geräusch ergab, und musterte über das Pincenez hinweg mit unsäglich -fröhlicher Miene den eleganten Frühstückstisch, den silbernen Brotkorb, -die Etikette der Rotweinflasche ... - -»Nämlich«, fuhr Tony fort, »Grünlich behauptet, ich ruiniere ihn!« - -Hier blickte Herr Kesselmeyer sie an ... und dann blickte er Herrn -Grünlich an ... und dann brach er in ein unerhörtes Gelächter aus! »Sie -ruinieren ihn ...?« rief er. »Sie ... ruin ... Sie ... Sie ruinieren ihn -also?... O Gott! Ach Gott! Du liebe Zeit!... Das ist spaßhaft!... Das -ist höchst, höchst, =höchst= spaßhaft!« Worauf er sich einer Flut von -unterschiedlichen Ahahs überließ. - -Herr Grünlich rückte sichtlich nervös auf seinem Stuhl hin und her. -Abwechselnd fuhr er mit seinem langen Zeigefinger zwischen Kragen und -Hals und ließ hastig seine goldgelben Favoris durch die Hände -gleiten ... - -»Kesselmeyer!« sagte er. »Fassen Sie sich doch! Sind Sie von Sinnen? -Hören Sie doch auf zu lachen! Wollen Sie Wein haben? Wollen Sie eine -Zigarre haben? Worüber lachen Sie eigentlich?« - -»Worüber ich lache?... Ja, geben Sie mir ein Glas Wein, geben Sie mir -eine Zigarre ... Worüber ich lache? Sie finden also, daß Ihre Frau -Gemahlin Sie ruiniert?« - -»Sie ist allzu luxuriös veranlagt«, sagte Herr Grünlich ärgerlich. - -Tony bestritt dies durchaus nicht. Ganz ruhig zurückgelehnt, die Hände -im Schoße, auf den Sammetschleifen ihres Schlafrockes, sagte sie mit -keck hervorgeschobener Oberlippe: »Ja ... So bin ich einmal. Das ist -klar. Ich habe es von Mama. Alle Krögers haben immer Hang zum Luxus -gehabt.« - -Sie würde mit der gleichen Ruhe erklärt haben, daß sie leichtsinnig, -jähzornig, rachsüchtig sei. Ihr ausgeprägter Familiensinn entfremdete -sie nahezu den Begriffen des freien Willens und der Selbstbestimmung und -machte, daß sie mit einem beinahe fatalistischen Gleichmut ihre -Eigenschaften feststellte und anerkannte ... ohne Unterschied und ohne -den Versuch, sie zu korrigieren. Sie war, ohne es selbst zu wissen, der -Meinung, daß jede Eigenschaft, gleichviel welcher Art, ein Erbstück, -eine Familientradition bedeute und folglich etwas Ehrwürdiges sei, wovor -man in jedem Falle Respekt haben müsse. - -Herr Grünlich hatte fertig gefrühstückt, und der Duft der beiden -Zigarren vermischte sich mit dem warmen Ofendunst. - -»Haben Sie Luft, Kesselmeyer?« fragte der Hausherr ... »Nehmen Sie eine -andere. Ich schenke Ihnen noch ein Glas Rotwein ein ... Sie wollen also -mit mir reden? Ist es eilig? Von Belang?... Finden Sie es vielleicht zu -warm hier?... Wir fahren nachher zusammen zur Stadt ... Im Rauchzimmer -ist es übrigens kühler ...« Aber zu allen diesen Bemühungen schüttelte -Herr Kesselmeyer lediglich eine Hand in der Luft, als wollte er sagen: -Das führt zu nichts, mein Lieber! - -Endlich erhob man sich, und während Tony im Speisezimmer verblieb, um -das Folgmädchen beim Abdecken zu überwachen, führte Herr Grünlich -seinen Geschäftsfreund durch das Penseezimmer. Indem er die Spitze -seines linken Backenbartes nachdenklich zwischen den Fingern drehte, -schritt er geneigten Hauptes voran; mit den Armen rudernd, verschwand -Herr Kesselmeyer hinter ihm im Rauchzimmer. - -Zehn Minuten verstrichen. Tony hatte sich auf einen Augenblick in den -Salon begeben, um persönlich mit einem bunten Federbüschel über die -glänzende Nußholzplatte des winzigen Sekretärs und die geschweiften -Beine des Tisches zu fahren, und ging nun langsam durch das Eßzimmer ins -Wohngemach hinüber. Sie schritt ruhig und mit unverkennbarer Würde. -Demoiselle Buddenbrook hatte als Madame Grünlich ersichtlich an -Selbstbewußtsein nichts eingebüßt. Sie hielt sich überaus aufrecht, -drückte das Kinn ein wenig auf die Brust und betrachtete die Dinge von -oben herab. In der einen Hand den zierlichen lackierten Schlüsselkorb, -die andere leichthin in die Seitentasche ihres dunkelroten Schlafrockes -geschoben, ließ sie sich ernsthaft von den langen, weichen Falten -umspielen, während doch der naive und unwissende Ausdruck ihres Mundes -verriet, daß diese ganze Würde etwas unendlich Kindliches, Harmloses und -Spielerisches war. - -Im Penseezimmer bewegte sie sich mit der kleinen messingnen Brause -umher, um die schwarze Erde der Blattgewächse zu tränken. Sie liebte -ihre Palmen sehr, die so prachtvoll zur Vornehmheit der Wohnung -beitrugen. Sie betastete behutsam einen jungen Trieb an einem der -dicken, runden Schäfte, prüfte zärtlich die majestätisch entfalteten -Fächer und entfernte hie und da eine gelbe Spitze mit der Schere ... -Plötzlich horchte sie auf. Die Unterredung im Rauchzimmer, die schon -seit mehreren Minuten einen lebhaften Klang angenommen hatte, ward jetzt -so laut, daß man hier drinnen jedes Wort verstand, obgleich die Türe -stark und die Portiere schwer war. - -»Schreien Sie doch nicht! Mäßigen Sie sich doch, Gott im Himmel!« hörte -man Herrn Grünlich rufen, dessen weiche Stimme die Überanstrengung nicht -vertragen konnte und sich daher quiekend überschlug ... »Nehmen Sie doch -noch eine Zigarre!« setzte er dann mit verzweifelter Milde hinzu. - -»Ja, mit dem größesten Vergnügen, danke sehr«, antwortete der Bankier, -worauf eine Pause eintrat, während derer Herr Kesselmeyer sich wohl -bediente. Hierauf sagte er: »Kurz und gut, wollen Sie nun oder wollen -Sie nicht, eins von beidem!« - -»Kesselmeyer, prolongieren Sie!« - -»Ahah? Na...hein, =nein=, mein Lieber, keineswegs, davon ist überhaupt -nicht die Rede ...« - -»Warum nicht? Was ficht Sie an? Seien Sie doch verständig um des Himmels -willen! Haben Sie so lange gewartet ...« - -»Keinen Tag länger, mein Lieber! Ja, sagen wir acht Tage, aber keine -Stunde länger! Verläßt sich denn noch irgend jemand auf ...« - -»Keinen Namen, Kesselmeyer!« - -»Keinen Namen ... schön. Verläßt sich noch irgend jemand auf Ihren -wohllöblichen Herrn Schw ...« - -»Keine Bezeichnung ...! Allmächtiger Gott, seien Sie doch nicht albern!« - -»Schön, keine Bezeichnung! Verläßt sich noch irgend jemand auf die -bewußte Firma, mit der Ihr Kredit steht und fällt, mein Lieber? Wieviel -hat sie verloren bei dem Bankerott in Bremen? Fünfzigtausend? -Siebzigtausend? Hunderttausend? Noch mehr? Daß sie engagiert war, ganz -ungeheuer engagiert war, das wissen die Spatzen auf den Dächern ... -Dergleichen ist Stimmungssache. Gestern war ... schön, keinen Namen! -Gestern war die bewußte Firma gut und schützte Sie unbewußt vollkommen -vor Bedrängnis ... Heute ist sie flau, und B. Grünlich ist -fläuer-am-fläuesten ... das ist doch klar? Merken Sie es denn nicht? Sie -sind doch der erste, der solche Schwankungen zu fühlen hat ... Wie -begegnet man Ihnen denn? Wie sieht man Sie denn an? Bock und Goudstikker -sind wohl ungeheuer zuvorkommend und vertrauensvoll? Wie benimmt sich -denn die Kreditbank?« - -»Sie prolongiert.« - -»Ahah? Sie lügen ja? Ich weiß ja, daß sie Ihnen schon gestern einen -Tritt versetzt hat? Einen höchst, höchst aufmunternden Tritt?... Nun -sehen Sie mal!... Aber schämen Sie sich nur nicht. Es liegt natürlich in -Ihrem Interesse, mir weiszumachen, daß die anderen nach wie vor ruhig -und sicher sind ... Na -- hein, mein Lieber! Schreiben Sie dem Konsul. -Ich warte eine Woche.« - -»Eine Abschlagssumme, Kesselmeyer!« - -»Abschlagssumme her und hin! Abschlagssummen läßt man sich erlegen, um -sich vorderhand von jemandes Zahlungsfähigkeit zu überzeugen! Habe ich -das Bedürfnis, =darüber= Experimente anzustellen? Ich weiß doch -wundervoll Bescheid, wie es mit =Ihrer= Zahlungsfähigkeit bestellt ist! -Ha-ahah ... Abschlagssumme finde ich höchst, höchst spaßhaft ...« - -»Mäßigen Sie doch Ihre Stimme, Kesselmeyer! Lachen Sie doch nicht -fortwährend so gottverflucht! Meine Lage ist so ernst ... ja, ich -gestehe, sie ist ernst; aber ich habe soundso viele Geschäfte in der -Schwebe ... Alles kann sich zum Guten wenden. Hören Sie, passen Sie auf: -Prolongieren Sie, und ich unterschreibe Ihnen 20 Prozent ...« - -»Nichtsda, nichtsda ... höchst lächerlich, mein Lieber! Na-hein, ich bin -ein Freund des Verkaufs zur rechten Zeit! Sie haben mir 8 Prozent -geboten, und ich habe prolongiert. Sie haben mir 12 und 16 Prozent -geboten, und ich habe jedesmal prolongiert. Jetzt könnten Sie mir 40 -bieten, und ich würde nicht denken an Prolongation, nicht einmal daran -denken, mein Lieber!... Seit Gebrüder Westfahl in Bremen auf die Nase -fielen, sucht für den Augenblick jeder seine Interessen von der bewußten -Firma abzuwickeln und sich sicherzustellen ... Wie gesagt, ich bin für -rechtzeitigen Verkauf. Ich habe Ihre Unterschriften behalten, solange -Johann Buddenbrook zweifellos gut war ... mittlerweile konnte ich ja die -rückständigen Zinsen zum Kapitale schlagen und Ihnen die Prozente -steigern! Aber man behält eine Sache doch nur so lange, als sie steigt -oder wenigstens solide feststeht ... wenn sie anfängt zu fallen, so -verkauft man ... will sagen, ich verlange mein Kapital.« - -»Kesselmeyer, Sie sind schamlos!« - -»A-aha, schamlos finde ich höchst spaßhaft!... Was wollen Sie überhaupt? -Sie müssen sich ja sowieso an Ihren Schwiegervater wenden! Die -Kreditbank tobt, und im übrigen sind Sie doch auch nicht grade -fleckenlos ...« - -»Nein, Kesselmeyer ... ich beschwöre Sie, hören Sie jetzt mal ruhig -zu!... Ja, ich bin offen, ich gestehe Ihnen unumwunden, meine Lage ist -ernst. Sie und die Kreditbank sind ja nicht die einzigen ... Es sind mir -Wechsel vorgelegt worden ... Alles scheint sich verabredet zu haben ...« - -»Selbstverständlich. Unter diesen Umständen ... Aber da ist es doch ein -Aufwaschen ...« - -»Nein, Kesselmeyer, hören Sie mich an!... Tun Sie mir doch die Liebe, -noch eine Zigarre zu nehmen ...« - -»Ich bin ja mit dieser noch nicht zur Hälfte fertig?! Lassen Sie mich -mit Ihren Zigarren in Ruhe! Bezahlen Sie ...« - -»Kesselmeyer, lassen Sie mich jetzt nicht fallen ... Sie sind mein -Freund, Sie haben an meinem Tische gesessen ...« - -»Sie vielleicht nicht an meinem, mein Lieber?« - -»Jaja ... aber kündigen Sie mir jetzt Ihren Kredit nicht, -Kesselmeyer ...!« - -»Kredit? =Kredit= auch noch? Sind Sie eigentlich bei Troste? Eine neue -Anleihe ...?« - -»Ja, Kesselmeyer, ich beschwöre Sie ... wenig, eine Kleinigkeit!... Ich -brauche nur nach rechts und links ein paar Aus- und Abschlagszahlungen -zu machen, um mir wieder Respekt und Geduld zu verschaffen ... Halten -Sie mich, und Sie werden ein großes Geschäft machen! Wie gesagt, eine -Menge Angelegenheiten befinden sich in der Schwebe ... Alles wird sich -zum Guten wenden ... Sie wissen, ich bin rege und findig ...« - -»Ja, ein Geck, ein Tapps sind Sie, mein Lieber! Wollen Sie nicht die -übergroße Güte haben, mir zu sagen, was Sie jetzt noch ausfindig machen -wollen?... Vielleicht irgendwo in der weiten Welt eine Bank, die Ihnen -auch nur einen Silbergroschen auf den Tisch legt? Oder noch einen -Schwiegervater?... Ach nein ... Ihren Hauptcoup haben Sie doch wohl -hinter sich! Dergleichen machen Sie nicht noch einmal! Alle Achtung! -Na-hein, meine höchste Anerkennung ...« - -»Sprechen Sie doch leiser in Teufels Namen ...« - -»Ein Geck sind Sie! Rege und findig ... ja, aber immer nur zugunsten -anderer Leute! Sie sind gar nicht skrupulös, und doch haben Sie noch -niemals Vorteile davon gehabt. Sie haben Spitzbübereien begangen, Sie -haben sich Kapital ergaunert, nur um mir statt 12 Prozent 16 zu zahlen. -Sie haben Ihre ganze Ehrlichkeit über Bord geworfen, ohne den geringsten -Nutzen davon zu haben. Sie haben ein Gewissen wie ein Schlachterhund und -sind doch ein Pechvogel, ein Tropf, ein armer Narr! Es gibt solche -Leute; sie sind höchst, höchst spaßhaft!... Warum haben Sie eigentlich -solche Angst, sich endgültig mit der ganzen Geschichte an den Bewußten -zu wenden? Weil Sie sich nicht ganz wohl dabei fühlen? Weil es damals -vor vier Jahren nicht alles in Ordnung war? nicht alles ganz säuberlich -zugegangen ist, wie? Fürchten Sie, daß gewisse Dinge ...« - -»Gut, Kesselmeyer, ich werde schreiben. Aber wenn er sich weigert? Wenn -er mich fallen läßt?...« - -»Oh ... aha! Dann machen wir einen kleinen Bankerott, ein höchst -spaßhaftes Bankeröttchen, mein Lieber! Das ficht mich gar nicht an, -nicht im allermindesten! Ich persönlich bin durch die Zinsen, die Sie -hie und da zusammengekratzt haben, schon ungefähr auf meine Kosten -gekommen ... und bei der Konkursmasse habe ich die Vorhand, mein Teurer -... Und passen Sie auf, ich werde nicht zu kurz kommen. Ich weiß hier -Bescheid bei Ihnen, mein Verehrter! Ich habe die Inventaraufnahme schon -zum voraus in der Tasche ... aha! ich werde schon dafür sorgen, daß auch -kein silbernes Brotkörbchen und kein Schlafrock beiseite geschafft -wird ...« - -»Kesselmeyer, Sie haben an meinem Tische gesessen ...« - -»Lassen Sie mich mit Ihrem Tische in Ruhe!... In acht Tagen hole ich mir -Antwort. Ich =gehe= zur Stadt; ein bißchen Bewegung wird mir ungeheuer -gut tun. Guten Morgen, mein Lieber! Fröhlichen guten Morgen ...« - -Und Herr Kesselmeyer schien aufzubrechen; ja, er ging. Man vernahm seine -sonderbaren, schlürfenden Schritte auf dem Korridor und sah ihn im -Geiste mit den Armen rudern ... - -Als Herr Grünlich ins Penseezimmer trat, stand Tony dort, die messingne -Brause in der Hand, und blickte ihm in die Augen. - -»Was stehst du ... was starrst du ...«, sagte er, indem er die Zähne -zeigte, mit den Händen vage Bewegungen in der Luft beschrieb und den -Oberkörper hin und her wiegte. Sein rosiges Gesicht besaß nicht die -Fähigkeit, völlig bleich zu werden. Es war rot gefleckt, wie das eines -Scharlachkranken. - - -Siebentes Kapitel - -Der Konsul Johann Buddenbrook traf nachmittags um 2 Uhr in der Villa -ein; im grauen Reisemantel betrat er den Salon der Grünlichs und umarmte -mit einer gewissen schmerzlichen Innigkeit seine Tochter. Er war bleich -und schien gealtert. Seine kleinen Augen lagen tief in den Höhlen, seine -Nase sprang scharf und groß zwischen den eingefallenen Wangen hervor, -seine Lippen schienen schmaler geworden zu sein, und sein Bart, den er -neuerdings nicht mehr als zwei gelockte Streifen trug, die von den -Schläfen bis zur Mitte der Wangen liefen, sondern der, halb verdeckt von -den steifen Vatermördern und der hohen Halsbinde, unterhalb des Kinnes -und der Kinnladen an seinem Halse wuchs, war so stark ergraut wie sein -Haupthaar. - -Der Konsul hatte schwere und aufreibende Tage hinter sich. Thomas war an -einer Lungenblutung erkrankt; durch einen Brief des Herrn van der Kellen -war der Vater von dem Unglücksfalle benachrichtigt worden. Er hatte die -Geschäfte in den bedächtigen Händen seines Prokuristen zurückgelassen -und war auf dem kürzesten Wege nach Amsterdam geeilt. Es hatte sich -erwiesen, daß die Erkrankung seines Sohnes keine unmittelbare Gefahr in -sich schließe, daß aber eine Luftkur im Süden, in Südfrankreich, -dringend ratsam sei, und da es sich günstig getroffen hatte, daß auch -für den jungen Sohn des Prinzipals eine Erholungsreise geplant worden -war, so hatte er die beiden jungen Leute, sobald Thomas reisefähig war, -gemeinsam nach Pau abreisen lassen. - -Kaum nach Hause zurückgekehrt, war er von diesem Schlage getroffen -worden, der sein Haus für einen Augenblick in seinen Grundfesten -erschüttert hatte: diesem Bankerotte in Bremen, bei welchem er »auf -einem Brett« achtzigtausend Mark verloren hatte ... wodurch? Die auf -»Gebr. Westfahl« gezogenen, diskontierten Wechsel waren, da die Käufer -ihre Zahlungen eingestellt hatten, auf die Firma zurückgekommen. Nicht -als ob Deckung gefehlt hätte; die Firma hatte gezeigt, was sie -vermochte, sofort, ohne Zögern und Verlegenheit vermochte. Dies aber war -kein Hindernis dafür gewesen, daß der Konsul all die plötzliche Kälte, -die Zurückhaltung, das Mißtrauen auszukosten bekommen hatte, welches ein -solcher Unglücksfall, eine solche Schwächung des Betriebskapitals bei -Banken, bei »Freunden«, bei Firmen im Auslande hervorzurufen pflegt ... - -Nun, er hatte sich aufgerichtet, hatte alles ins Auge gefaßt, beruhigt, -geregelt, die Stirne geboten ... Da aber, mitten im Kampf, mitten unter -Depeschen, Briefen, Berechnungen, war noch dies über ihn -hereingebrochen: Grünlich, B. Grünlich, der Mann seiner Tochter, war -zahlungsunfähig, und in einem langen, verwirrten und unendlich -kläglichen Brief erbat, erflehte, erjammerte er eine Aushilfe von -hundert- bis hundertzwanzigtausend Mark! Der Konsul hatte kurz, -oberflächlich und schonend seiner Gattin Mitteilung gemacht, hatte kalt -und unverbindlich geantwortet, er ersuche Herrn Grünlich in Gemeinschaft -mit dem erwähnten Bankier Kesselmeyer um eine Unterredung im Hause des -ersteren, und war abgereist. - -Tony empfing ihn im Salon. Sie schwärmte dafür, in dem braunseidenen -Salon Besuch zu empfangen, und da sie, ohne klar zu sehen, eine -durchdringende und feierliche Empfindung von der Wichtigkeit der -gegenwärtigen Lage hatte, so machte sie heute auch mit dem Vater keine -Ausnahme. Sie sah wohl, hübsch und ernsthaft aus und trug ein -hellgraues, auf der Brust und an den Handgelenken mit Spitzen besetztes -Kleid mit Glockenärmeln, stark geschweiftem Reifrock nach neuester Mode -und einer kleinen Brillantspange am Halsverschluß. - -»Guten Tag, Papa, =endlich= sieht man dich einmal wieder! Wie geht es -Mama?... Hast du gute Nachrichten von Tom?... Lege doch ab, setz' dich -doch, bitte, lieber Papa!... Willst du nicht ein bißchen Toilette -machen? Ich habe das Fremdenzimmer oben für dich herrichten lassen ... -Grünlich macht auch gerade Toilette ...« - -»Laß ihn nur, mein Kind; ich will ihn hier unten erwarten. Du weißt, ich -bin zu einer Unterredung mit deinem Mann gekommen ... zu einer sehr, -sehr ernsten Unterredung, meine liebe Tony. Ist Herr Kesselmeyer hier?« - -»Jawohl, Papa, er sitzt im Penseezimmer und besieht das Album ...« - -»Wo ist Erika?« - -»Oben, mit Thinka, im Kinderzimmer, es geht ihr gut. Sie badet ihre -Puppe ... natürlich nicht im Wasser ... eine Wachspuppe ... kurzum, sie -tut nur so ...« - -»Versteht sich.« Der Konsul atmete auf und fuhr fort: »Ich kann nicht -annehmen, liebes Kind, daß du über die Lage ... die Lage deines Mannes -unterrichtet bist?« - -Er hatte sich auf einem der Fauteuils niedergelassen, die den großen -Tisch umgaben, während Tony auf einem kleinen Sessel, der drei schräg -übereinander getürmte seidene Kissen darstellte, zu seinen Füßen saß. -Die Finger seiner Rechten spielten behutsam mit den Diamanten an ihrem -Halse. - -»Nein, Papa«, antwortete Tony; »das muß ich dir gestehen, ich weiß gar -nichts. Mein Gott, ich bin eine Gans, weißt du, ich habe gar keine -Einsicht! Neulich habe ich ein bißchen zugehört, als Kesselmeyer mit -Grünlich sprach ... Zum Schlusse schien es mir, als ob Herr Kesselmeyer -wieder nur Spaß machte ... er redet immer so lächerlich. Ein- oder -zweimal verstand ich deinen Namen ...« - -»Du verstandest meinen Namen? In welcher Beziehung?« - -»Nein, von der Beziehung weiß ich gar nichts, Papa!... Grünlich war seit -diesem Tage mürrisch ... ja, unausstehlich, das muß ich sagen!... Bis -gestern ... gestern war er sanft gestimmt und fragte zehn- oder -zwölfmal, ob ich ihn liebe, ob ich ein gutes Wort bei dir für ihn -einlegen würde, wenn er dich etwas zu bitten hätte ...« - -»Ah ...« - -»Ja ... er teilte mir mit, er habe dir geschrieben, du würdest kommen -... Gut, daß du da bist! Es ist ein bißchen unheimlich ... Grünlich hat -den grünen Spieltisch hergerichtet ... es liegen eine Menge Papiere und -Bleistifte darauf ... daran sollst du nachher mit ihm und Kesselmeyer -eine Beratung abhalten ...« - -»Höre, mein liebes Kind«, sagte der Konsul, indem er mit der Hand über -ihr Haar strich ... »Ich muß dich nun etwas fragen, etwas Ernstes! Sage -mir einmal ... du liebst doch deinen Mann von ganzem Herzen?« - -»Gewiß, Papa«, sagte Tony mit einem so kindisch heuchlerischen Gesicht, -wie sie es ehemals zustande gebracht, wenn man sie gefragt hatte: Du -wirst nun doch niemals wieder die Puppenliese ärgern, Tony?... Der -Konsul schwieg einen Augenblick. - -»Du liebst ihn doch so«, fragte er dann, »daß du nicht ohne ihn leben -könntest ... unter keinen Umständen, wie? auch wenn durch Gottes Willen -seine Lage sich ändern sollte, wenn er in Verhältnisse versetzt werden -würde, die es ihm nicht mehr erlaubten, dich fernerhin mit allen diesen -Dingen zu umgeben ...?« Und seine Hand beschrieb eine flüchtige Bewegung -über die Möbel und Portieren des Zimmers hin, über die vergoldete -Stutzuhr auf der Spiegeletagere und endlich über ihr Kleid hinunter. - -»Gewiß, Papa«, wiederholte Tony in dem tröstenden Ton, den sie beinahe -immer annahm, wenn jemand ernst zu ihr sprach. Sie blickte an ihres -Vaters Gesicht vorbei aufs Fenster, hinter dem lautlos ein zarter und -dichter Schleierregen sich hernieder bewegte. Ihre Augen waren voll von -einem Ausdruck, wie Kinder ihn annehmen, wenn man beim Märchenvorlesen -so taktlos ist, eine allgemeine Betrachtung über Moral und Pflichten -einfließen zu lassen ... einem Mischausdruck von Verlegenheit und -Ungeduld, Frömmigkeit und Verdrossenheit. - -Der Konsul betrachtete sie während einer Minute stumm und mit -nachdenklichem Blinzeln. War er mit ihrer Antwort zufrieden? Er hatte -daheim und unterwegs alles reiflich erwogen ... - -Jeder Mensch begreift, daß Johann Buddenbrooks erster und aufrichtigster -Beschluß dahin ging, eine Auszahlung irgendwelcher Höhe an seinen -Schwiegersohn nach Kräften zu vermeiden. Als er sich aber erinnerte, wie -dringend er, um ein gelindes Wort zu gebrauchen, diese Ehe befürwortet -hatte, als er sich den Blick ins Gedächtnis zurückrief, mit dem das -Kind nach der Hochzeitsfeier von ihm Abschied genommen und ihn gefragt -hatte: »Bist du mit mir zufrieden?«, da mußte er einem ziemlich -niederdrückenden Schuldbewußtsein seiner Tochter gegenüber Raum geben -und sich sagen, daß diese Sache ganz und gar durch ihren Willen -entschieden werden müsse. Er wußte wohl, daß sie in diese Verbindung -nicht aus Gründen der Liebe gewilligt hatte, aber er rechnete mit der -Möglichkeit, daß diese vier Jahre, die Gewöhnung und die Geburt des -Kindes vieles verändert haben konnten, daß Tony sich jetzt ihrem Manne -mit Leib und Seele verbunden fühlen und aus guten christlichen und -weltlichen Gründen jeden Gedanken an eine Trennung zurückweisen konnte. -In diesem Falle, überlegte der Konsul, müsse er sich zur Hergabe jeder -Geldsumme bequemen. Zwar verlangten Christenpflicht und Frauenwürde, daß -Tony ihrem angetrauten Gatten bedingungslos auch ins Unglück folgte; -wenn sie aber tatsächlich diesen Entschluß an den Tag legen würde, so -fühlte er sich nicht berechtigt, sie fortan alle die Verschönerungen und -Bequemlichkeiten des Lebens, an die sie von Kindesbeinen an gewöhnt war, -unverschuldet entbehren zu lassen ... so fühlte er sich verpflichtet, -eine Katastrophe zu verhüten und B. Grünlich um jeden Preis zu halten. -Kurz, das Ergebnis seiner Erwägungen war der Wunsch gewesen, seine -Tochter mitsamt ihrem Kinde zu sich zu nehmen und Herrn Grünlich seiner -Wege gehen zu lassen. Mochte Gott dies Äußerste verhüten! Für jeden Fall -bewegte er den Rechtsparagraphen bei sich, der bei bestehender -Unfähigkeit des Gatten, Frau und Kinder zu ernähren, zur Scheidung -berechtigte. Vor allem aber mußte er die Ansichten seiner Tochter -erforschen ... - -»Ich sehe«, sagte er, indem er fortfuhr, zärtlich ihr Haar zu -streicheln, »ich sehe, mein liebes Kind, daß du von guten und -lobenswerten Grundsätzen beseelt bist. Allein ... ich kann nicht -annehmen, daß du die Dinge betrachtest, wie sie, Gott sei's geklagt, -betrachtet werden müssen: nämlich als Tatsachen. Ich habe dich nicht -gefragt, was du in diesem oder jenem Falle vielleicht tun =würdest=, -sondern was du jetzt, heute, sogleich tun =wirst=. Ich weiß nicht, -inwiefern du die Verhältnisse kennst oder ahnst ... ich habe also die -traurige Pflicht, dir zu sagen, daß dein Mann sich genötigt sieht, -seine Zahlungen einzustellen, daß er sich geschäftlich nicht mehr halten -kann ... ich glaube, du verstehst mich ...« - -»Grünlich macht Bankerott ...?« fragte Tony leise, indem sie sich halb -von ihren Kissen erhob und rasch des Konsuls Hand ergriff ... - -»Ja, mein Kind«, sagte er ernst. »Du vermutetest das nicht?« - -»Ich habe nichts Bestimmtes vermutet ...«, stammelte sie. »Dann hat -Kesselmeyer also nicht Spaß gemacht ...?« fuhr sie fort, indem sie -schräg vor sich hin auf den braunen Teppich starrte ... »=O Gott!=« -stieß sie plötzlich hervor und sank auf ihren Sitz zurück. Erst in -diesem Augenblick ging alles vor ihr auf, was in dem Worte »Bankerott« -verschlossen lag, alles, was sie schon als kleines Kind dabei an Vagem -und Fürchterlichem empfunden hatte ... »Bankerott« ... das war etwas -Gräßlicheres als der Tod, das war Tumult, Zusammenbruch, Ruin, Schmach, -Schande, Verzweiflung und Elend ... »Er macht Bankerott!« wiederholte -sie. Sie war dermaßen geschlagen und niedergeschmettert von diesem -Schicksalswort, daß sie an keine Hilfe dachte, auch nicht an eine, die -von ihrem Vater kommen könnte. - -Er betrachtete sie mit emporgezogenen Brauen, mit seinen kleinen, -tiefliegenden Augen, die traurig und müde aussahen und dennoch eine ganz -außerordentliche Spannung verrieten. - -»Ich fragte dich also«, sagte er sanft, »meine liebe Tony, ob du dich -bereit hältst, deinem Manne auch in die Armut hinein zu folgen?...« -Gleich darauf gestand er sich, daß er das harte Wort »Armut« instinktiv -als Abschreckungsmittel gewählt habe, und fügte hinzu: »Er kann sich -wieder emporarbeiten ...« - -»Gewiß, Papa«, antwortete Tony. Aber das hinderte nicht, daß sie in -Tränen ausbrach. Sie schluchzte in ihr Batisttüchlein, das mit Spitzen -besetzt war und das Monogramm _AG_ trug. Sie hatte noch völlig ihr -Kinderweinen: ganz ungeniert und ohne Ziererei. Ihre Oberlippe machte -einen unaussprechlich rührenden Eindruck dabei. - -Ihr Vater fuhr fort, sie mit den Augen zu prüfen. »Das ist dein Ernst, -mein Kind?« fragte er. Er war genau so ratlos wie sie. - -»Muß ich nicht ...«, schluchzte sie. »Ich muß doch ...« - -»Durchaus nicht!« sagte er lebhaft; aber schuldbewußt verbesserte er -sich sofort: »Ich würde dich nicht unbedingt dazu zwingen, meine liebe -Tony. Gesetzt den Fall, daß deine Gefühle dich nicht unverbrüchlich an -deinen Mann fesselten ...« - -Sie sah ihn mit in Tränen schwimmenden und verständnislosen Augen an. - -»Wieso, Papa ...?« - -Der Konsul wand sich ein wenig hin und her und fand ein Auskunftsmittel. - -»Mein gutes Kind, du kannst glauben, daß ich es sehr schmerzhaft -empfinden würde, dich all den Unbilden und Peinlichkeiten aussetzen zu -müssen, die durch das Unglück deines Mannes, durch die Auflösung des -Geschäftes und deines Hausstandes unmittelbar werden herbeigeführt -werden ... Ich habe den Wunsch, dich diesen ersten Unannehmlichkeiten zu -entziehen und dich sowie unsere kleine Erika vorderhand zu uns nach -Hause zu nehmen. Ich glaube, daß du mir das danken wirst ...?« - -Tony schwieg einen Augenblick, während dessen sie ihre Tränen trocknete. -Sie hauchte umständlich auf ihr Taschentuch und drückte es gegen die -Augen, um die Entzündung zu verhüten. Hierauf fragte sie in -entschiedenem Tone, ohne die Stimme zu erheben: »Papa, =ist= Grünlich -schuldig! =kommt= er aus Leichtsinn und Unredlichkeit ins Unglück!« - -»Höchst wahrscheinlich!...« sagte der Konsul. »Das heißt ... nein, ich -weiß es nicht, mein Kind. Ich sagte dir, daß die Auseinandersetzung mit -ihm und seinem Bankier noch aussteht ...« - -Tony schien auf diese Antwort gar nicht geachtet zu haben. Gebückt auf -ihren drei seidenen Kissen stützte sie den Ellenbogen auf das Knie und -das Kinn in die Hand und blickte mit tiefgesenktem Kopfe versunken und -träumerisch von unten herauf ins Zimmer hinein. - -»Ach, Papa«, sagte sie leise und beinahe ohne die Lippen zu bewegen, -»wäre es damals nicht besser gewesen ...« - -Der Konsul konnte ihr Gesicht nicht sehen; aber es trug den Ausdruck, -der an manchem Sommerabend, wenn sie zu Travemünde an dem Fenster ihres -kleinen Zimmers lehnte, darauf gelegen hatte ... Ihr einer Arm ruhte -auf den Knien ihres Vaters, während die Hand schlaff und ohne Stütze -nach unten hing. Selbst diese Hand drückte eine unendlich wehmütige und -zärtliche Hingebung aus, eine erinnerungsvolle und süße Sehnsucht, die -in die Ferne schweifte. - -»Besser ...?« fragte Konsul Buddenbrook. »Wenn was nicht geschehen wäre, -mein Kind?« - -Er war von Herzen zu dem Geständnis bereit, daß es besser gewesen wäre, -diese Ehe nicht zu schließen; aber Tony sagte nur mit einem Seufzer: -»Ach, nichts!« - -Es schien, daß ihre Gedanken sie fesselten, daß sie weit abseits weilte -und den »Bankerott« beinahe vergessen hatte. Der Konsul sah sich -genötigt, selbst auszusprechen, was er lieber nur bestätigt hätte. - -»Ich glaube deine Gedanken zu erraten, liebe Tony«, sagte er, »und auch -ich meinerseits, ich zögere nicht, dir zu bekennen, daß ich den Schritt, -der mir vor vier Jahren als klug und heilsam erschien, in dieser Stunde -bereue ... aufrichtig bereue. Ich glaube, vor Gott nicht schuldig zu -sein. Ich glaube, meine Pflicht getan zu haben, indem ich mich bemühte, -dir eine deiner Herkunft angemessene Existenz zu schaffen ... Der Himmel -hat es anders gewollt ... du wirst von deinem Vater nicht glauben, daß -er damals, leichtfertig und unüberlegt, dein Glück aufs Spiel gesetzt -hat! Grünlich trat mit mir in Verbindung, versehen mit den besten -Empfehlungen, ein Pastorssohn, ein christlicher und weltläufiger Mann -... Später habe ich geschäftliche Erkundigungen über ihn eingezogen, die -so günstig lauteten als möglich. Ich habe die Verhältnisse geprüft ... -Das alles ist dunkel, dunkel und harrt noch der Aufklärung. Aber nicht -wahr, du klagst mich nicht an ...« - -»Nein, Papa! wie kannst du dergleichen sagen! Komm, laß es dir nicht zu -Herzen gehen, armer Papa ... Du siehst blaß aus, soll ich nicht ein paar -Magentropfen herunterholen?« Sie hatte ihre Arme um seinen Hals gelegt -und küßte ihn auf die Wangen. - -»Ich danke dir«, sagte er; »so, so ... laß nur, ich danke dir. Ja, ich -habe angreifende Tage hinter mir ... Was soll man tun? Ich habe viel -Ärgernis gehabt. Das sind Prüfungen von Gott. Aber das hindert nicht, -daß ich mich dir gegenüber nicht ganz ohne Schuld fühlen kann, mein -Kind. Alles kommt jetzt auf die Frage an, die ich dir schon vorgelegt -habe, die du mir aber noch nicht hinlänglich beantwortet hast. Sprich -offen zu mir, Tony ... hast du in diesen Jahren der Ehe deinen Mann -lieben gelernt?« - -Tony weinte aufs neue, und indem sie mit beiden Händen, in denen sie das -Batisttüchlein hielt, ihre Augen bedeckte, brachte sie unter Schluchzen -hervor: »Ach ... was fragst du, Papa!... Ich habe ihn niemals geliebt -... er war mir immer widerlich ... weißt du das denn nicht ...?« - -Es wäre schwer zu sagen, was auf dem Gesichte Johann Buddenbrooks sich -abspielte. Seine Augen blickten erschrocken und traurig, und dennoch -kniff er die Lippen zusammen, so daß Mundwinkel und Wangen sich -falteten, wie es zu geschehen pflegte, wenn er ein vorteilhaftes -Geschäft zum Abschluß gebracht hatte. Er sagte leise: »Vier Jahre ...« - -Tonys Tränen versiegten plötzlich. Das feuchte Taschentuch in der Hand, -richtete sie sich auf ihrem Sitze empor und sagte zornig: »Vier Jahre -... ha! manchmal hat er abends bei mir gesessen und die Zeitung gelesen -in diesen vier Jahren ...!« - -»Gott hat euch beiden ein Kind geschenkt ...«, sagte der Konsul bewegt. - -»Ja, Papa ... und ich habe Erika sehr lieb ... obgleich Grünlich -behauptet, ich sei nicht kinderlieb ... Ich würde mich nie von ihr -trennen, das sage ich dir ... aber Grünlich -- nein!... Grünlich -- -nein!... Nun macht er auch noch Bankerott!... Ach Papa, wenn du mich und -Erika nach Hause nehmen willst ... mit Freuden! Nun weißt du es!« - -Der Konsul kniff wiederum die Lippen zusammen; er war äußerst zufrieden. -Immerhin mußte der Hauptpunkt noch berührt werden, aber bei der -Entschlossenheit, die Tony an den Tag legte, riskierte man wenig damit. - -»Bei alledem«, sagte er, »scheinst du völlig zu vergessen, mein Kind, -daß ja Hilfe denkbar wäre ... und zwar durch mich. Dein Vater hat dir -bereits bekannt, daß er sich dir gegenüber nicht unbedingt schuldlos -fühlen kann, und in dem Falle ... nun, in dem Falle, daß du es von ihm -erhoffst ... erwartest ... würde er einspringen, würde er das Falliment -verhüten, würde er die Schulden deines Mannes wohl oder übel decken und -sein Geschäft flott erhalten ...« - -Er prüfte sie gespannt, und ihr Mienenspiel erfüllte ihn mit Genugtuung. -Es drückte Enttäuschung aus. - -»Um wieviel handelt es sich eigentlich?« fragte sie. - -»Was tut das zur Sache, mein Kind ... um eine große, große Summe!« Und -Konsul Buddenbrook nickte einigemal mit dem Kopfe, als ob die Wucht des -Gedankens an diese Summe ihn langsam hin und her schüttelte. »Dabei«, -fuhr er fort, »darf ich dir nicht verhehlen, daß die Firma, ganz -abgesehen von dieser Sache, Verluste erlitten hat, und daß die Hergabe -dieser Summe eine Schwächung für sie bedeuten würde, von der sie sich -schwer ... schwer wieder erholen könnte. Ich sage das keineswegs, -um ...« - -Er vollendete nicht. Tony war aufgesprungen, sie war sogar ein paar -Schritte zurückgetreten und, noch immer das nasse Spitzentüchlein in der -Hand, rief sie: »Gut! Genug! Nie!« - -Sie sah beinahe heroisch aus. Das Wort »Firma« hatte eingeschlagen. -Höchst wahrscheinlich wirkte es entscheidender als selbst ihre Abneigung -gegen Herrn Grünlich. - -»Das tust du =nicht=, Papa!« redete sie ganz außer sich fort. »Willst -auch du noch Bankerott machen? Genug! Niemals!« - -In diesem Augenblick öffnete sich die Korridortür ein wenig zögernd, und -Herr Grünlich trat ein. - -Johann Buddenbrook erhob sich mit einer Bewegung, welche ausdrückte: -Erledigt. - - -Achtes Kapitel - -Herrn Grünlichs Gesicht war rot gefleckt, aber er war aufs sorgfältigste -gekleidet. Er trug einen ähnlichen schwarzen, faltigen, soliden -Leibrock, ähnliche erbsenfarbene Beinkleider, wie diejenigen, in denen -er einstmals in der Mengstraße seine ersten Visiten gemacht. In einer -schlaffen Haltung blieb er stehen und sprach, den Blick zu Boden -gerichtet, mit weicher und matter Stimme: »Vater ...« - -Der Konsul verbeugte sich kalt und ordnete dann mit einigen energischen -Griffen seine Halsbinde. - -»Ich danke Ihnen, daß Sie gekommen sind«, setzte Herr Grünlich hinzu. - -»Das war meine Pflicht, mein Freund«, erwiderte der Konsul; »nur fürchte -ich, daß es das einzige bleiben wird, was ich in Ihrer Sache zu tun -vermag.« - -Sein Schwiegersohn warf ihm einen hastigen Blick zu und nahm dann eine -noch schlaffere Haltung an. - -»Ich höre«, fuhr der Konsul fort, »daß Ihr Bankier, Herr Kesselmeyer, -uns erwartet ... welchen Ort haben Sie für die Unterredung bestimmt? Ich -stehe zu Ihrer Verfügung ...« - -»Ich bitte Sie um die Güte, mir zu folgen«, murmelte Herr Grünlich. - -Konsul Buddenbrook küßte seine Tochter auf die Stirn und sagte: »Geh -hinauf zu deinem Kinde, Antonie!« - -Dann schritt er mit Herrn Grünlich, der sich bald vor ihm, bald hinter -ihm bewegte und die Portieren öffnete, durch das Speisezimmer ins -Wohngemach. - -Als Herr Kesselmeyer, der am Fenster stand, sich umwandte, richteten die -weißen und schwarzen Flaumfedern auf seinem Kopfe sich auf und sanken -dann sanft auf den Schädel zurück. - -»Herr Bankier Kesselmeyer ... Großhändler Konsul Buddenbrook, mein -Schwiegervater ...«, sagte Herr Grünlich ernst und bescheiden. Des -Konsuls Gesicht war bewegungslos. Herr Kesselmeyer bückte sich mit -hängenden Armen, indem er seine beiden gelben Eckzähne auf die Oberlippe -setzte und sagte: »Ihr Diener, Herr Konsul! Meine lebhafte Satisfaktion, -das Vergnügen zu haben!« - -»Verzeihen Sie gütigst, daß Sie haben warten müssen, Kesselmeyer«, sagte -Herr Grünlich. Er war voll Höflichkeit für den einen wie für den -anderen. - -»Kommen wir zur Sache?« bemerkte der Konsul, indem er sich suchend hin -und her wandte ... Der Hausherr beeilte sich zu antworten: »Ich bitte -die Herren ...« - -Während man ins Rauchkabinett hinüberging, sagte Herr Kesselmeyer -aufgeräumt: »Eine angenehme Reise gehabt, Herr Konsul?... Aha, Regen? -Ja, eine schlechte Jahreszeit, eine häßliche, schmutzige Jahreszeit! -Gäbe es ein bißchen Frost, ein bißchen Schnee ...! Aber nichts da! -Regen! Kot! Höchst, höchst widerwärtig ...« - -Was für ein sonderbarer Mensch, dachte der Konsul. - -In der Mitte des kleinen Zimmers, dessen Tapeten dunkel geblümt waren, -stand ein ziemlich umfangreicher, viereckiger, grünbezogener Tisch. Der -Regen draußen hatte zugenommen. Es war so finster, daß Herr Grünlich die -drei Kerzen, die in silbernen Leuchtern auf der Tafel standen, alsbald -entzündete. Bläuliche, mit Firmenstempeln versehene Geschäftsbriefe und -abgegriffene, hie und da eingerissene, mit Daten und Namenszügen -bedeckte Papiere lagen auf dem grünen Tuch. Außerdem bemerkte man ein -dickleibiges Hauptbuch und ein von wohlgeschärften Gänsefedern und -Bleistiften starrendes Tinten- und Streusandfaß aus Metall. - -Herr Grünlich machte die Honneurs mit den stillen, taktvollen und -zurückhaltenden Mienen und Bewegungen, mit denen man die Gäste bei einem -Begräbnis komplimentiert. - -»Lieber Vater, bitte, nehmen Sie den Armstuhl«, sagte er sanft. »Herr -Kesselmeyer, haben Sie die Freundlichkeit, sich =hier= zu setzen?...« - -Endlich war die Ordnung hergestellt. Der Bankier saß dem Hausherrn -gegenüber, während der Konsul im Armsessel an der Breitseite des Tisches -präsidierte. Die Rückenlehne seines Stuhles berührte die Korridortür. - -Herr Kesselmeyer bückte sich, ließ die Unterlippe hängen, entwirrte auf -seiner Weste einen Kneifer und hieb ihn sich auf die Nase, indem er -dieselbe krauste und den Mund aufriß. Dann kraute er sich mit einem -nervös machenden Geräusch den geschorenen Backenbart, stemmte die Hände -auf die Knie, nickte den Papieren zu und bemerkte kurz und fröhlich: -»Aha! Da haben wir die ganze Bescherung!« - -»Sie erlauben nun, daß ich mir einen genaueren Einblick in die Lage der -Dinge verschaffe«, sagte der Konsul und griff nach dem Hauptbuch. -Plötzlich jedoch streckte Herr Grünlich schirmend beide Hände über den -Tisch hin, lange, von hohen blauen Adern durchzogene Hände, die -ersichtlich zitterten, und rief mit bewegter Stimme: »Einen Augenblick! -Noch einen Augenblick, Vater! Oh, lassen Sie mich noch eine einleitende -Bemerkung vorausschicken!... Ja, Sie werden Einblick gewinnen, Ihrem -Blick wird nichts entgehen ... Aber glauben Sie mir: Sie werden Einblick -in die Lage eines Unglücklichen gewinnen, nicht eines Schuldigen! Sehen -Sie in mir einen Mann, Vater, der sich ohn' Ermatten gegen das Schicksal -gewehrt hat, der aber von ihm zu Boden geschlagen ist! In diesem -Sinne ...« - -»Ich werde sehen, mein Freund, ich werde sehen!« sagte der Konsul mit -sichtlicher Ungeduld; und Herr Grünlich zog seine Hände zurück, um dem -Geschicke seinen Lauf zu lassen. - -Es vergingen lange, furchtbare Minuten des Schweigens. In dem unruhigen -Kerzenlicht saßen die drei Herren, eingeschlossen von vier dunklen -Wänden, dicht beieinander. Man vernahm keine Bewegung als das Rascheln -des Papieres, mit dem der Konsul hantierte. Sonst war draußen der -fallende Regen das einzige Geräusch. - -Herr Kesselmeyer hatte seine Daumen in die Armlöcher der Weste -geschoben, spielte mit den übrigen Fingern an den Schultern Klavier und -sah mit unsäglicher Heiterkeit von einem zum anderen. Herr Grünlich saß -ohne sich zurückzulehnen, die Hände auf dem Tisch, starrte trüb vor sich -hin und ließ dann und wann einen ängstlichen Blick seitwärts zu seinem -Schwiegervater gleiten. Der Konsul blätterte im Hauptbuch, verfolgte mit -dem Fingernagel Kolonnen von Zahlen, verglich Daten und warf mit dem -Bleistift seine kleinen, unleserlichen Ziffern aufs Papier. Sein -abgespanntes Gesicht drückte Entsetzen vor den Verhältnissen aus, in die -er nun »Einblick gewann« ... Endlich legte er seine Linke auf Herrn -Grünlichs Arm und sagte erschüttert: »Sie armer Mann!« - -»Vater ...« brachte Herr Grünlich hervor. Dem bedauernswerten Menschen -liefen zwei große Tränen die Wangen hinab und in die goldgelben Favoris -hinein. Herr Kesselmeyer verfolgte den Weg dieser beiden Tropfen mit dem -größten Interesse; er stand sogar ein wenig auf, beugte sich vor und -starrte seinem Gegenüber mit offenem Munde ins Gesicht. Konsul -Buddenbrook war heftig bewegt. Weich gemacht durch das Unglück, das ihn -selbst betroffen, fühlte er, wie das Erbarmen ihn mit sich fortriß; aber -rasch wurde er wieder Herr seiner Gefühle. - -»Wie ist es möglich!« sagte er mit einem trostlosen Kopfschütteln ... -»In diesen wenigen Jahren!« - -»Kinderspiel!« antwortete Herr Kesselmeyer gut gelaunt. »In vier Jahren -kann man allerliebst vor die Hunde kommen! Wenn man bedenkt, wie munter -Gebrüder Westfahl in Bremen vor kurzer Zeit noch umhersprangen ...« - -Der Konsul sah ihn blinzelnd an, indem er ihn weder sah noch hörte. Er -hatte keineswegs seinem wirklichen Gedanken Ausdruck gegeben, über den -er grübelte ... Warum, fragte er sich argwöhnisch und dennoch -verständnislos, warum dies alles gerade jetzt? B. Grünlich hätte schon -vor zwei, vor drei Jahren stehen können, wo er jetzt stand; das übersah -man mit einem Blick. Aber sein Kredit war unerschöpflich gewesen, er -hatte von den Banken Kapital erhalten, er hatte die Unterschriften von -soliden Häusern wie Senator Bock und Konsul Goudstikker immer wieder für -seine Unternehmungen in Empfang genommen, und seine Wechsel hatten -kursiert wie Bargeld. Warum gerade jetzt, jetzt, jetzt -- und der Chef -der Firma Johann Buddenbrook wußte wohl, was er unter diesem Jetzt -verstand -- dieser Zusammenbruch auf allen Seiten, dieses totale -Zurückziehen alles Vertrauens wie auf Verabredung, dieses einmütige -Herfallen über B. Grünlich unter Hintansetzung jeder Rücksicht, ja jeder -Höflichkeitsform? Der Konsul wäre allzu naiv gewesen, hätte er nicht -gewußt, daß das Ansehen seines eignen Hauses nach der Verlobung -Grünlichs mit seiner Tochter auch seinem Schwiegersohne hatte zugute -kommen müssen. Aber hatte der Kredit des Letzteren so vollkommen, so -eklatant, so ausschließlich von dem seinen abgehangen? War Grünlich -selbst denn nichts gewesen? Und die Erkundigungen, die der Konsul -eingezogen, die Bücher, die er geprüft hatte?... Mochte es sich damit -verhalten, wie es wollte, so stand sein Entschluß, in dieser Sache auch -nicht das Glied eines Fingers zu regen, fester als jemals. Man sollte -sich verrechnet haben! Augenscheinlich hatte B. Grünlich die Anschauung -zu erwecken gewußt, als sei er mit Johann Buddenbrook solidarisch? -Diesem, wie es schien, entsetzlich weit verbreiteten Irrtum mußte ein -für alle Male vorgebeugt werden! Und auch dieser Kesselmeyer sollte sich -wundern! Besaß dieser Bajazz ein Gewissen? Es sprang in die Augen, wie -schamlos er ganz allein darauf spekuliert hatte, daß er, Johann -Buddenbrook, den Mann seiner Tochter nicht würde fallen lassen, wie er -dem längst vernichteten Grünlich zwar fort und fort Kredit gewährt, ihn -aber immer blutigere Wucherzinsen hatte unterschreiben lassen ... - -»Gleichviel«, sagte er kurz. »Kommen wir zur Sache. Wenn ich hier als -Kaufmann mein Gutachten abgeben soll, so bedauere ich, aussprechen zu -müssen, daß dies die Lage eines zwar unglücklichen, aber auch eines in -hohem Grade schuldigen Mannes ist.« - -»Vater ...« stammelte Herr Grünlich. - -»Diese Anrede klingt mir =schlecht= in die Ohren!« sagte der Konsul -rasch und hart. »Ihre Forderungen, mein Herr«, fuhr er fort, indem er -sich flüchtig dem Bankier zuwandte, »an Herrn Grünlich betragen -sechzigtausend Mark ...« - -»Mit den rückständigen und den zum Kapital geschlagenen Zinsen -achtundsechzigtausendsiebenhundertundfünfundfünfzig Mark und fünfzehn -Schillinge«, antwortete Herr Kesselmeyer behaglich. - -»Sehr wohl ... Und Sie wären unter keinen Umständen geneigt, Ihre Geduld -zu verlängern?« - -Herr Kesselmeyer begann einfach zu lachen. Er lachte mit offenem Munde, -stoßweise, ohne eine Spur von Hohn und sogar gutmütig, indem er dem -Konsul ins Gesicht sah, als wollte er ihn auffordern, gleichfalls -einzustimmen. - -Johann Buddenbrooks kleine, tiefliegende Augen trübten sich und umgaben -sich plötzlich mit roten Rändern, die sich bis zu den Wangenknochen -hinzogen. Er hatte nur der Form wegen gefragt und wußte sehr wohl, daß -ein Aufschub von seiten dieses einen Gläubigers die Sachlage ganz -unwesentlich verändert haben würde. Aber die Art, in der dieser Mensch -ihn zurückwies, beschämte und erbitterte ihn aufs äußerste. Mit einer -einzigen Handbewegung schob er alles weit von sich, was vor ihm lag, -legte mit einem Ruck den Bleistift auf den Tisch und sagte: »So erkläre -ich, daß ich nicht willens bin, mich länger in irgendeiner Weise mit -dieser Angelegenheit zu beschäftigen.« - -»Aha!« rief Herr Kesselmeyer, indem er seine Hände in der Luft -schüttelte ... »Das nenne ich ein Wort, das nenne ich würdig gesprochen. -Der Herr Konsul wird die Sache ganz einfach regeln! Ohne langes -Parlamentieren! Schlanker Hand!« - -Johann Buddenbrook sah ihn nicht einmal an. - -»Ich kann Ihnen nicht helfen, mein Freund«, wandte er sich ruhig an -Herrn Grünlich. »Die Dinge müssen den Weg nehmen, den sie eingeschlagen -haben ... Ich sehe mich nicht in der Lage, sie aufzuhalten. Fassen Sie -sich und suchen Sie Trost und Kraft bei Gott. Ich muß diese Unterredung -als geschlossen betrachten.« - -Überraschenderweise nahm Herrn Kesselmeyers Gesicht einen ernsten -Ausdruck an, was sich ganz wunderlich ausnahm; dann aber nickte er Herrn -Grünlich aufmunternd zu. Dieser saß bewegungslos und rang nur seine -langen Hände auf dem Tische so heftig, daß die Finger leise krachten. - -»Vater ... Herr Konsul ...« sagte er mit wankender Stimme, »Sie werden -... Sie können meinen Ruin, mein Elend nicht wollen! Hören Sie mich an! -Es handelt sich in Summa um ein Manko von hundertzwanzigtausend ... Sie -können mich retten! Sie sind ein reicher Mann! Betrachten Sie die Summe -wie Sie wollen ... als eine endgültige Abfindung, als das Erbteil Ihrer -Tochter, als ein verzinsbares Darlehen ... Ich werde arbeiten ... Sie -wissen, daß ich rege und findig bin ...« - -»Ich habe mein letztes Wort gesprochen«, sagte der Konsul. - -»Erlauben Sie nur ... =können= Sie nicht?« fragte Herr Kesselmeyer und -sah ihn durch seinen Kneifer mit krauser Nase an ... »Wenn ich dem Herrn -Konsul zu bedenken geben dürfte ... dies wäre eigentlich gerade jetzt -eine allerliebste Okkasion, die Stärke der Firma Johann Buddenbrook zu -beweisen ...« - -»Sie täten gut daran, mein Herr, die Sorge für das Ansehen meines Hauses -mir selbst zu überlassen. Um meine Zahlungsfähigkeit klarzustellen, -habe ich nicht nötig, mein Geld in die nächste Pfütze zu werfen ...« - -»Nicht doch, nicht doch! A-aha, `Pfütze´ ist höchst spaßhaft! Aber -meinen Herr Konsul nicht, daß der Konkurs Ihres Herrn Schwiegersohnes -auch Ihre Lage in eine falsche und schiefe Beleuchtung ... wie?... -bringen würde ... wie?... rücken würde?...« - -»Ich kann Ihnen nur noch einmal empfehlen, meinen Ruf in der -Geschäftswelt meine eigene Sache sein zu lassen«, sagte der Konsul. - -Herr Grünlich sah ratlos seinem Bankier ins Gesicht und begann von -neuem: »Vater ... ich flehe Sie an, bedenken Sie, was Sie tun!... Ist -denn von mir allein die Rede? Oh, ich ... mag ich immerhin zugrunde -gehen! Aber Ihre Tochter, mein Weib, sie, die ich so liebe, die ich mir -in so heißem Kampfe erworben ... und unser Kind, unser beider -unschuldiges Kind ... auch sie im Elend! Nein, Vater, ich würde es nicht -tragen! Ich würde mich töten! Ja, mit dieser meiner eigenen Hand würde -ich mich töten ... glauben Sie mir! Und möge der Himmel Sie dann von -jeder Schuld freisprechen!« - -Johann Buddenbrook lehnte bleich und mit pochendem Herzen in seinem -Armsessel. Zum zweiten Male stürmten die Empfindungen dieses Mannes auf -ihn ein, deren Äußerung durchaus das Gepräge der Echtheit trug, wieder -mußte er, wie damals, als er Herrn Grünlich den Travemünder Brief seiner -Tochter mitgeteilt hatte, dieselbe gräßliche Drohung vernehmen, und -wieder durchschauerte ihn die schwärmerische Ehrfurcht seiner Generation -vor menschlichen Gefühlen, die stets mit seinem nüchternen und -praktischen Geschäftssinn in Hader gelegen hatte. Dieser Anfall aber -währte nicht länger als eine Sekunde. Hundertundzwanzigtausend Mark ... -wiederholte er innerlich, und dann sagte er ruhig und fest: »Antonie ist -meine Tochter. Ich werde zu verhindern wissen, daß sie unschuldig -leidet.« - -»Was wollen Sie damit sagen ...?« fragte Herr Grünlich, indem er langsam -erstarrte ... - -»Das werden Sie erfahren«, antwortete der Konsul. »Für jetzt habe ich -meinen Worten nichts hinzuzufügen.« Und damit erhob er sich, stellte -seinen Stuhl fest auf den Boden und wandte sich zur Tür. - -Herr Grünlich saß stumm, steif, fassungslos, und sein Mund bewegte sich -ruckweise nach beiden Seiten, ohne daß sich ihm ein Wort zu entringen -vermochte. Herrn Kesselmeyers Munterkeit aber kehrte bei dieser -abschließenden und endgültigen Bewegung des Konsuls zurück ... ja, sie -nahm überhand, sie überschritt alle Grenzen und wurde fürchterlich! Das -Binokel fiel von seiner Nase, die sich zwischen die Augen hinaufzog, -während sein winziger Mund, in dem die beiden Eckzähne gelb und einsam -ragten, zu zerreißen drohte. Seine kleinen, roten Hände ruderten in der -Luft, seine Flaumfedern flatterten, sein gänzlich verschobenes und vor -übermäßiger Fröhlichkeit verzerrtes Gesicht mit dem weißen, geschorenen -Backenbart war zinnoberfarben ... diff --git a/plugins/el/src/grazia_deledda-christos_alexandridis.txt b/plugins/el/src/grazia_deledda-christos_alexandridis.txt deleted file mode 100644 index cf573cea..00000000 --- a/plugins/el/src/grazia_deledda-christos_alexandridis.txt +++ /dev/null @@ -1,4913 +0,0 @@ -Λίγα λόγια για τη συγγραφέα - -Η Γκράτσια Ντελέντα (Grazia Deledda) γεννήθηκε το 1871 στο -Νούορο της Σαρδηνίας. Αν και καταγόταν από ευκατάστατη -οικογένεια, οι σπουδές της υπήρξαν πολύ περιορισμένες και δεν -ξεπέρασαν εκείνες της τέταρτης τάξης της στοιχειώδους -εκπαίδευσης. Σε ένα περιβάλλον ασφυκτικό και εχθρικό για την -ανάπτυξη της γυναικείας προσωπικότητας, όπως ήταν γενικά η -ιταλική επαρχία και ειδικότερα η Σαρδηνία στα μέσα του 18ου -αιώνα, μόνη διέξοδος για τις ανησυχίες και τα ενδιαφέροντα -της νεαρής Ντελέντα ήταν η ανάγνωση λογοτεχνικών έργων. -Διάβαζε με πάθος ό, τι της έπεφτε στο χέρι: Μπαλζάκ, Δουμά, -Ουγκώ, Βύρωνα, Σκοτ κι έτσι άρχισε να εκδηλώνεται νωρίς η -έφεσή της στα γράμματα. - -Τα πρώτα της έργα υπήρξαν ποιήματα, αλλά σύντομα εγκατέλειψε -την ποίηση για να αφοσιωθεί οριστικά στην πεζογραφία. Το 1886 -δημοσιεύει το πρώτο της διήγημα σε μια εφημερίδα του Νούορο -και συνεχίζει να γράφει διηγήματα για τον τοπικό τύπο. - -Το 1896 δημοσιεύει το πρώτο της μυθιστόρημα με τίτλο Η οδός -του κακού (La via del male) και δέχεται ευμενείς κριτικές από -το λογοτέχνη και κριτικό Λουΐτζι Καπουάνα (Luigi Capuana). -Έτσι άρχισε να γίνεται γνωστή και έξω από τα στενα πλαίσια -του νησιού της. - -Στο μεταξύ οι αναγνώσεις της λογοτεχνικών έργων γίνονται τώρα -πιο συστηματικές και είναι πιο εμφανείς στο γράψιμό της οι -επιδράσεις των βεριστών (ιταλοί ρεαλιστές και νατουραλιστές -πεζογράφοι) αλλά και του Ντ’ Ανούντσιο, των Γάλλων ρεαλιστών -και νατουραλιστών καθώς και των Ρώσων Τολστόι και -Ντοστογιέφσκι. - -Το 1899 αφήνει για πρώτη φορά τη γενέθλια πόλη και μεταβαίνει -στο Καλίαρι, όπου γνωρίζεται με τον μέλλοντα σύζυγό της, τον -οποίο παντρεύεται τον επόμενο χρόνο και μετακομίζει μαζί του -οριστικά στη Ρώμη. Εκεί θα ζήσει μέχρι το θάνατό της (το -1936), αφοσιωμένη στο γράψιμο και στην οικογένειά της (το -σύζυγο και τα δυο παιδιά της), μακριά από τη δημοσιότητα και -την κοσμική ζωή της πόλης. Στη Ρώμη εξάλλου θα γράψει και τα -έργα τής ωριμότητάς της, τα σπουδαιότερα από τα οποία είναι -τα μυθιστορήματα: Ελίας Πορτούλου (Elias Portulu, 1900), -Στάχτη (Cenere, 1904), Ο κισσός (L’ edera, 1906), Καλαμιές -στον άνεμο (Canne al vento, 1913), Μαριάννα Σίρκα (Marianna -Sirca, 1915), Η πυρκαγιά του ελαιώνα (L’ incendio dell’ -uliveto, 1917), Η μητέρα (La madre, 1919), Η εκκλησία της -μοναξιάς (La chiesa della solitudine, 1936). Μετά το θάνατό -της κυκλοφόρησε το σχεδόν αυτοβιογραφικό μυθιστόρημά της -Κόζιμα (Cosima, 1937). Εκτός από τα παραπάνω έγραψε και -πληθος διηγημάτων καθώς και μερικά ακόμη μυθιστορήματα. - -Η δράση σε όλα σχεδόν τα έργα της τοποθετείται στη Σαρδηνία -και περιστρέφεται γύρω από την πάλη του νέου με το παλιό, της -ανερχόμενης αστικής τάξης με την αρχαϊκή, φεουδαρχική σχεδόν, -κοινωνία του νησιού, αλλά και σε ατομικό επίπεδο τη -συνειδησιακή πάλη του καλού με το κακό, το διαρκή αγώνα για -λύτρωση. - -Το 1926 έλαβε το βραβείο Νόμπελ για τη λογοτεχνία. - - -«Καλαμιές στον άνεμο» ή η πορεία προς τη λύτρωση. - -Πρόκειται ίσως για το γνωστότερο διεθνώς μυθιστόρημα της -Ντελέντα. Κι εδώ η υπόθεση εκτυλίσσεται στη Σαρδηνία. Το -κύριο πρόσωπο του έργου, ο Έφις, είναι ο ηλικιωμένος υπηρέτης -στο σπίτι της οικογένειας Πιντόρ. Από την ξεπεσμένη -οικογένεια ευγενών έχουν απομείνει μόνο τρεις αδελφές: δυο -γεροντοκόρες και μια νεότερη, ανύπαντρη κι εκείνη. Ο υπηρέτης -έταξε σκοπό στη ζωή του να υπηρετήσει με πλήρη αφοσίωση τις -τρεις γυναίκες που απόμειναν μόνες και απροστάτευτες, επειδή -πιστεύει πως έτσι θα εξιλεωθεί από μια παλιά κρυφή ενοχή που -τον βαραίνει: σκότωσε άθελά του το αφεντικό του, στην -προσπάθεια να φυγαδεύσει στη Ρώμη μαζί με τον εραστή της την -τέταρτη αδελφή, τη Λία, που αγαπούσε κρυφά χωρίς ανταπόκριση. - -Μέσα σ’ έναν κόσμο που αλλάζει, όπου η παράδοση και οι -αρχαϊκές κοινωνικές δομές αντιστέκονται όσο μπορούν στην -εισβολή των νέων οικονομικών σχέσεων και των αντιλήψεων που -τις συνοδεύουν -«Το παρελθόν κυριαρχούσε ακόμη στον τόπο» -«Οι ψυχές των γερόντων ξαναζούν μέσα στους νέους» -«Τώρα οι κύριοι είναι ακριβώς οι έμποροι» -Ο Έφις ζει το προσωπικό του δράμα σαν ντοστογιεφσκικός ήρωας, -ζητώντας τη λύτρωση μέσα από τον πόνο και την ταπείνωση. Δεν -καταλαβαίνει τις αλλαγές που συντελούνται γύρω του. Γνωρίζει -ποια είναι η κοινωνική του θέση και την αποδέχεται -αδιαμαρτύρητα∙ «είμαι ένας ταπεινός υπηρέτης», επαναλαμβάνει -συχνά και δέχεται χωρίς αντίδραση την ξιπασιά της νεαρής -κυράς του -«Εσύ δεν είσαι παρά ένας υπηρέτης! Δεν μας το συγχωρείς που -είμαστε από αρχοντική γενιά…» -Από αρχοντική γενιά, ναι, αλλά εάν δεν τις φρόντιζε ο γερο- -υπηρέτης, θα πέθαιναν και οι τρεις από την πείνα. -Αποκαλυπτικός είναι ο διάλογος μεταξύ του Έφις και του -Τζατσίντο, γιού της νεκρής πια Λία και ανεψιού των αδελφάδων -Πιντόρ, που ήρθε στο νησί από τη Ρώμη, άθλιος και -δυστυχισμένος, για να κάνει την τύχη του και που αποτελεί το -φορέα των νέων ιδεών και της «τεχνολογίας» (φέρνει μαζί του -το ποδήλατο, το τέρας της αποκαλύψεως για τους νησιώτες, -δέχεται να δουλέψει ως εργάτης, αν και είναι ευγενικής -καταγωγής κ.α.) -«… ξανάρχισε (ο Τζατσίντο) τις ιστορίες για τα μυθικά πλούτη -των Στεριανών Κυρίων, για τις κακές τους συνήθειες και τη -διαφθορά τους. -- Και αυτοί είναι άνθρωποι ευχαριστημένοι; ρώτησε ο Έφις -σχεδόν θυμωμένα. -- Κι εμείς είμαστε άνθρωποι ευχαριστημένοι; -- Εγώ ναι, κύριέ μου! είπε ο Έφις.» -Γιατί όμως είναι ευχαριστημένος; Γιατί ξέρει πως -«Γεννηθήκαμε για να υποφέρουμε, όπως Εκείνος και γι’ αυτό -πρέπει να κλαίμε και να σωπαίνουμε». - -Η ευτυχία είναι δώρο του Θεού, είναι η λύτρωση που την -κερδίζουμε παλεύοντας καθημερινά με το κακό, με τα πάθη μας, -προσφέροντας τους εαυτούς μας στους άλλους με αυταπάρνηση. -«Εσύ (Έφις) πού τη βρήκες την πραγματική σωτηρία;» -τον ρωτάει ο Τζατσίντο και απαντάει ο ίδιος -«Ζώντας για τους άλλους∙ αυτό θέλω να κάνω κι εγώ». - -Τη λύτρωση όμως την κερδίζουμε κυρίως περνώντας μέσα από την -αμαρτία και τον πόνο, ψυχικό και σωματικό, γιατί έτσι -αναδεικνύεται το θεϊκό μεγαλείο κι εμείς αγγίζουμε την -αιωνιότητα -«Κύριε, σ’ ευχαριστώ, πάρε τώρα την ψυχή μου. Είμαι -ευτυχισμένος που υπέφερα, που αμάρτησα, γιατί δοκιμάζω το -θεϊκό σου έλεος, τη συγχώρεσή σου, τη βοήθειά σου, την -απέραντη μεγαλοσύνη σου.» -προσεύχεται ο Έφις. - -Άλλη οδός σωτηρίας δεν υπάρχει, δεν υπάρχει άλλη διέξοδος -γιατί -«- Σαν τις καλαμιές στον άνεμο είμαστε. Εμείς είμαστε τα -καλάμια και η μοίρα είναι ο άνεμος. -- Γιατί όμως μια τέτοια μοίρα; -- Και ο άνεμος γιατί; Ο Θεός μόνο ξέρει. -- Γεννηθήτω, τότε, το θέλημά Του.» - -Εξάλλου, όπως λέει και μια από τις κυράδες του, -«Μπροστά στο Θεό δεν υπάρχουν ούτε υπηρέτες ούτε αφεντικά» -γιατί -«…μέσα μας βρίσκεται η γιατρειά. Καρδιά πρέπει να έχουμε, -τιποτ’ άλλο…» - -Έτσι, το υπαρξιακό πρόβλημα του Έφις λύνεται μέσα από τη -θρησκευτική πίστη. Όλη η ζωή του δεν είναι άλλο παρά η πορεία -μιας κολασμένης ψυχής που πρέπει να φτάσει στον αιώνιο -προορισμό της. - -Αν και η Ντελέντα επηρεάστηκε από το βερισμό, ο τρόπος γραφής -της βρίσκεται πιο κοντά στο ρομαντισμό. Από το βερισμό κρατά -τη ρεαλιστική του διάσταση, αλλά δεν αποστασιοποιείται -εντελώς από τα πρόσωπα και τα γεγονότα που περιγράφει. - -Το αφηγηματικό της ύφος δίνει έμφαση στον περιβάλλοντα χώρο -και τονίζει τις ψυχικές και συναισθηματικές καταστάσεις των -προσώπων. Ο λυρισμός, οι συχνές, μέχρις υπερβολής, -παρομοιώσεις και οι μεταφορές τοποθετούν τον αναγνώστη σ’ -έναν χώρο που μοιάζει να είναι κι αυτός ζωντανός και να -συμμετέχει στα δρώμενα, συμπάσχοντας με τους ανθρώπους. Έτσι, -τα φυσικά φαινόμενα προσωποποιούνται συχνά, προεκτείνοντας το -ανθρώπινο δράμα. -«Περνάει ο άνεμος και τα καλάμια τρέμουν και ψιθυρίζουν: Έφις -θυμάσαι, Έφις θυμάσαι; Έφυγες, ξαναγύρισες, είσαι πάλι -ανάμεσά μας σαν κάποιος της οικογένειας. Άλλος λυγίζει και -άλλος σπάει, άλλος αντέχει σήμερα, αλλά θα λυγίσει αύριο και -μεθαύριο θα σπάσει. Έφις θυμάσαι;» - -Οι διάλογοι, από την άλλη, είναι συχνοί και όλο ζωντάνια, με -κάποιες διαλεκτικές πινελιές εδώ κι εκεί. Ο τρόπος που -εκφράζονται τα πρόσωπα του μυθιστορήματος αντανακλά πολλές -φορές την κοινωνική τους θέση, αλλά και τις σχέσεις που έχουν -αναπτυχθεί μεταξύ τους. Έτσι, ο μεγαλοκτηματίας ευγενής, -ξάδελφος των αδελφάδων Πιντόρ βλέπει αφ’ υψηλού τους πάντες -και απευθύνεται με τρόπο περιφρονητικό και σχεδόν υβριστικό -στους κοινωνικά κατωτέρους του. Το ίδιο και η Νοέμι, η -νεώτερη αδελφή και θεματοφύλακας της παράδοσης και της τιμής -και αξιοπρέπειας της ξεπεσμένης της οικογένειας, μιλάει -πολλές φορές αλαζονικά και ειρωνικά προς τον υπηρέτη, ο -οποίος, αν και είναι ευγενικός και προσηνής προς τις κυράδες -του και δουλικός προς τον ξάδελφό τους, χρησιμοποιεί ωστόσο -σκληρή πολλές φορές γλώσσα προς την τοκογλύφο, που βρίσκεται -στην ίδια κοινωνική βαθμίδα με αυτόν. - -Συχνές είναι τέλος και οι φολκλορικές αναφορές στα ήθη, τα -έθιμα, στη μουσική και τους χορούς, στις τοπικές φορεσιές των -κατοίκων του νησιού, ακόμη και στην αρχιτεκτονική των -κατοικιών. - -Χρίστος Αλεξανδρίδης - - - - - - -ΚΑΛΑΜΙΕΣ ΣΤΟΝ ΑΝΕΜΟ - - - -Κεφάλαιο πρώτο - -Όλη τη μέρα ο Έφις, υπηρέτης στις κυρίες Πιντόρ, δούλευε για -να ενισχύσει το πρωτόγονο ανάχωμα που είχε κατασκευάσει ο -ίδιος σιγά σιγά με τα χρόνια και με κόπο, κάτω στο βάθος του -μικρού κτήματος, πλάι στο ποτάμι, και ενώ έπαιρνε να -βραδιάζει ατένιζε το έργο του από ψηλά, καθισμένος μπροστά -στην καλύβα, κάτω από το γλαυκό φρύδι που σχημάτιζαν τα -καλάμια στα μισά της πλαγιάς του λευκού Λόφου των -Περιστεριών. - -Να το ολόκληρο στα πόδια του, σιωπηλό κι εδώ κι εκεί να -γυαλίζει από τα νερά στο λιόγερμα, το κτηματάκι που ο Έφις -λογάριαζε περισσότερο δικό του παρά των κυράδων του. Τριάντα -χρόνια κατοχής και εργασίας το είχαν κάνει δικό του και οι -αιμασιές από φραγκοσυκιές που το κλείνουν από πάνω προς τα -κάτω σαν δυο γκρίζοι τοίχοι που σέρνονται από πεζούλα σε -πεζούλα, από το λόφο μέχρι το ποτάμι, του φαίνονται να είναι -τα σύνορα του κόσμου. - -Ο υπηρέτης δεν κοίταζε πέρα από το κτηματάκι και για το λόγο -ότι τα χωράφια που βρίσκονταν από τη μια μεριά και από την -άλλη ανήκαν κάποτε στις κυράδες του: γιατί να θυμάται τα -παλιά; Ανώφελη, θλιβερή θύμηση. Καλύτερα να σκέφτεται το -μέλλον και να ελπίζει στη βοήθεια του Θεού. - -Και ο Θεός υποσχόταν μια καλή χρονιά ή τουλάχιστον γέμιζε με -λουλούδια όλες τις αμυγδαλιές και τις ροδακινιές της κοιλάδας -που βρισκόταν ανάμεσα σε δυο σειρές λευκών λόφων, με τα -αχνογάλαζα βουνά στο βάθος προς τη δύση και με τη θάλασσα -στην ανατολή. Η κοιλάδα σκεπασμένη με την ανοιξιάτικη -βλάστηση, με νερά, με θάμνους, με λουλούδια, έδινε την -εντύπωση μιας κούνιας γεμάτης με πράσινα πέπλα και γαλάζιες -κορδέλες, με το μονότονο μουρμούρισμα του ποταμού σαν εκείνο -ενός μικρού παιδιού που αποκοιμιέται. - -Οι μέρες όμως ήταν κιόλας πολύ ζεστές και ο Έφις σκεφτόταν -και τις μπόρες που φουσκώνουν το ποτάμι χωρίς αναχώματα και -το κάνουν να τινάζεται σαν θεριό και να καταστρέφει τα πάντα. -Να ελπίζει κανείς, ναι, αλλά όχι και να έχει εμπιστοσύνη• ν’ -αγρυπνά σαν τις καλαμιές πάνω στο φρύδι του λόφου που σε κάθε -φύσημα του ανέμου χτυπά η μια τα φύλλα της άλλης σαν να -ειδοποιούνται μεταξύ τους για τον κίνδυνο. - -Γι’ αυτό είχε δουλέψει όλη τη μέρα και τώρα, περιμένοντας να -πέσει η νύχτα και για να μη μένει αργός, έπλεκε μια ψάθα από -βούρλα και παρακαλούσε το Θεό να πιάσει τόπο η δουλειά του. -Τι αξία έχει ένα μικρό ανάχωμα εάν ο Θεός δεν το κάνει, με τη -θέλησή του, δυνατό σαν βουνό; - -Εφτά βούρλα λοιπόν, πλεγμένα σ' ένα κλαδί λυγαριάς και μαζί -εφτά προσευχές στον Κύριο και στην Παναγία του Ριμέντιο, -μεγάλη η χάρη της. Να εκεί κάτω στο γαλάζιο ορίζοντα του -δειλινού το εκκλησάκι της και ο περίβολος από καλύβες ήρεμος -σαν προϊστορικό χωριό, εγκαταλειμμένο εκεί από αιώνες. Εκείνη -την ώρα, ενώ το φεγγάρι ξεπρόβαλε σαν μεγάλο τριαντάφυλλο -ανάμεσα στους θάμνους του λόφου και οι φλόμοι σκόρπιζαν τη -μυρωδιά τους στις όχθες του ποταμού, προσεύχονταν και οι -κυράδες του Έφις: η ντόνα Έστερ, η μεγαλύτερη, ας είναι -ευλογημένη, θα τον μνημόνευε σίγουρα κι αυτόν τον αμαρτωλό. -Αρκούσε αυτό για να νοιώθει ικανοποιημένος και αποζημιωμένος -για τους κόπους του. - -Κάποια βήματα που πλησίαζαν τον έκαναν να σηκώσει τα μάτια. -Νόμισε πως τα αναγνώρισε: ήταν τα γρήγορα και ελαφριά βήματα -ενός παιδιού, βήματα αγγέλου που τρέχει να αναγγείλει τα -χαρμόσυνα μηνύματα, και τα θλιβερά. Ας γίνει το θέλημα του -Θεού: εκείνος στέλνει τα καλά και τα κακά μαντάτα. Η καρδιά -του όμως άρχισε να τρέμει και τα μαύρα και σκασμένα δάχτυλά -του έτρεμαν κι αυτά με τα ασημί βούρλα που γυάλιζαν στο φως -του φεγγαριού σαν υδάτινες κλωστές. - -Τα βήματα δεν ακούγονταν πια. Ο Έφις όμως έμενε ακόμη εκεί -και περίμενε ακίνητος. - -Το φεγγάρι ανέβαινε μπροστά του και οι φωνές του απόβραδου -ειδοποιούσαν τους ανθρώπους ότι η μέρα τους είχε τελειώσει. -Ήταν η ρυθμική φωνή του κούκου, το τραγούδι των πρώιμων -τριζονιών, ο στεναγμός κάποιου πουλιού• ήταν ο αναστεναγμός -των καλαμιών και η φωνή, όλο και πιο καθάρια, του ποταμού. -Πάνω απ’ όλα όμως ήταν μια πνοή, ένα λαχάνιασμα όλο μυστήριο -που έμοιαζε να βγαίνει μέσα από την ίδια τη γη. Ναι, η μέρα -του δουλευτή είχε τελειώσει, άρχιζε όμως η φανταστική ζωή των -αερικών, των νεράιδων, των περιπλανώμενων ξωτικών. Τα -φαντάσματα των παλιών Βαρόνων κατέβαιναν από τα χαλάσματα του -κάστρου πάνω από το χωριό Γκάλτε, ψηλά, στον ορίζοντα στα -αριστερά του Έφις, και έτρεχαν στην ακροποταμιά κυνηγώντας -αγριογούρουνα και αλεπούδες. Τα όπλα τους γυάλιζαν ανάμεσα -στις σκλήθρες της όχθης και το ξεψυχισμένο γαύγισμα των -σκυλιών από μακριά φανέρωνε το πέρασμά τους. - -Ο Έφις άκουγε το θόρυβο που έκαναν πλένοντας τα ρούχα τους -κάτω στο ποτάμι οι πάνας, γυναίκες που είχαν πεθάνει στη -γέννα, χτυπώντας τα με τις κοκάλες των πεθαμένων και νόμιζε -ότι διέκρινε τον αματατόρε, ένα στοιχειό με εφτά σκουφιά που -μέσα τους έκρυβε έναν θησαυρό, να πηδά εδώ κι εκεί κάτω από -το δάσος με τις μυγδαλιές και να τρέχουν πίσω του βρικόλακες -με ατσάλινες ουρές. - -Το πέρασμά του έκανε τα κλαδιά και τις πέτρες να λάμπουν κάτω -από το φεγγάρι και με τα κακά πνεύματα ενώνονταν κι εκείνα -των αβάπτιστων παιδιών, πνεύματα λευκά που πετούσαν στον αέρα -και μεταμορφώνονταν σε ασημένια συννεφάκια πίσω από το -φεγγάρι. Και οι νάνοι και οι γιάνας, μικρές νεράιδες που τη -μέρα μένουν στο καμωμένο από βράχους σπίτι τους να υφαίνουν -χρυσό πανί σε χρυσούς αργαλειούς, χόρευαν στον ίσκιο των -μεγάλων θάμνων της αγριελιάς, ενώ οι γίγαντες πρόβαλαν -ανάμεσα από τους φεγγαρολουσμένους βράχους των βουνών, -κρατώντας από τα χαλινάρια τα τεράστια πράσινα άλογά τους που -μόνο εκείνοι μπορούν να καβαλικέψουν και κατασκόπευαν εάν -εκεί κάτω, ανάμεσα στις εκτάσεις του βλαβερού φλόμου κρυβόταν -κανείς δράκος ή εάν το μυθικό φίδι κανανέα, που ζούσε από τα -χρόνια του Χριστού ακόμη, σερνόταν πάνω στην άμμο γύρω από το -βάλτο. - -Τις νύχτες με φεγγάρι ιδιαίτερα, όλο εκείνο το μυστηριώδες -πλήθος δίνει ζωή στους λόφους και στις κοιλάδες. Ο άνθρωπος -δεν έχει δικαίωμα να το ενοχλήσει με την παρουσία του, έτσι -όπως τα πνεύματα τον σεβάστηκαν όσο κρατούσε η πορεία του -ήλιου. Είναι ώρα λοιπόν ν’ αποσυρθεί κανείς και να κλείσει τα -μάτια κάτω από την προστασία του φύλακα αγγέλου. - -Ο Έφις σταυροκοπήθηκε και σηκώθηκε, αλλά περίμενε ακόμη μήπως -έρθει κανείς. Έσπρωξε όμως τη σανίδα που χρησίμευε για πόρτα -και ακούμπησε επάνω της ένα μεγάλο σταυρό από καλάμια για να -εμποδίσει τα αερικά και τους πειρασμούς να μπουν στην καλύβα. - -Το φως του φεγγαριού φώτιζε μέσα από τις χαραμάδες το στενό -δωμάτιο που χαμήλωνε στις γωνίες, ήταν όμως αρκετά μεγάλο γι’ -αυτόν που ήταν μικροκαμωμένος και αδύνατος σαν έφηβος. Από -την κωνική σκεπή, φτιαγμένη από καλάμια και βούρλα, που -σκέπαζε τους τοίχους από ξερολιθιά και είχε μια τρύπα στη -μέση για να βγαίνει ο καπνός, κρέμονταν αρμαθιές κρεμμύδια -και μάτσα από αποξεραμένα βότανα, σταυροί από φοινικόφυλλα -και κλαδιά από αγιασμένα βάγια, ένα ζωγραφισμένο κερί, ένα -δρεπάνι για να διώχνει τους βρικόλακες και ένα σακουλάκι -κριθάρι ενάντια στις πάνας. Στο φύσημα του ανέμου έτρεμε όλο -το καλύβι και η αραχνιές γυάλιζαν στο φεγγαρόφωτο. Καταγής -αναπαυόταν η στάμνα με τα χερούλια στα πλευρά και η χύτρα -αναποδογυρισμένη κοιμόταν πλάι της. - -Ο Έφις ετοίμασε την ψάθα, αλλά δεν ξάπλωσε. Του φαινόταν -πάντα ότι άκουγε θόρυβο από παιδικά βήματα. Σίγουρα κάποιος -ερχότανε∙ και πραγματικά τα σκυλιά άρχισαν ξαφνικά να -γαβγίζουν στα κοντινά κτήματα και όλο το τοπίο που λίγο πριν -έμοιαζε να κοιμάται μέσα στον ψίθυρο της προσευχής των -βραδινών ήχων, γέμισε από αντίλαλους και βοή, σαν να -ξυπνούσε απότομα. - -Ο Έφις άνοιξε πάλι. Μια μαύρη φιγούρα ανέβαινε τον ανήφορο -όπου τα χαμηλά κουκιά κυμάτιζαν κιόλας ασημένια στο -φεγγαρόφωτο, κι εκείνος, που τη νύχτα ακόμη και οι ανθρώπινες -μορφές του φαίνονταν μυστηριώδεις, ξανάκανε το σταυρό του. -Τον φώναξε όμως μια γνώριμη φωνή: ήταν η νεανική φωνή, λίγο -λαχανιασμένη όμως, ενός αγοριού που κατοικούσε πλάι στο σπίτι -των Πιντόρ. -«Μπαρμπα- Εφισέ, μπαρμπα- Εφισέ!» -«Τι τρέχει, Τζουαναντό; Είναι καλά οι κυράδες μου;» -«Ναι, είναι καλά, μου φαίνεται. Με στέλνουν μόνο για να σας -πω να γυρίσετε αύριο νωρίς στο χωριό, γιατί θέλουν να σας -μιλήσουν. Μπορεί να είναι για κάποιο κίτρινο γράμμα που είδα -στο χέρι της ντόνας Νοέμι. Η ντόνα Νοέμι το διάβαζε και η -ντόνα Ρουθ με άσπρο μαντίλι στο κεφάλι σαν καλόγρια, που -σκούπιζε την αυλή, στεκόταν ακίνητη ακουμπώντας στη σκούπα -και άκουγε». -«Ένα γράμμα; Δεν ξέρεις από ποιόν είναι;» -«Όχι, δεν ξέρω να διαβάζω. Η γιαγιά μου όμως λέει ότι μπορεί -να είναι από τον κυρ Τζατσίντο, τον ανιψιό που έχουν οι -κυράδες σας». - -Ναι, ο Έφις το ένοιωθε• έτσι πρέπει να ήταν. Έξυνε ωστόσο -σκεφτικός το μάγουλο, με χαμηλωμένο το κεφάλι, και έλπιζε -αλλά και φοβόταν μήπως κάνει λάθος. - -Το αγόρι κάθισε κουρασμένο στην πέτρα μπροστά στο καλύβι και -έλυνε τα κορδόνια του ενώ ρωτούσε μήπως βρισκόταν τίποτε για -να φάει. -«Έτρεξα σαν ελαφάκι επειδή φοβόμουν τ’ αερικά......» - -Ο Έφις σήκωσε το χαλκοπράσινο πρόσωπό του, σκληρό σαν -μπρούντζινη μάσκα, και κοίταξε το αγόρι με τα μικρά γαλαζωπά -του μάτια, χωμένα μες στις κόγχες και περιτριγυρισμένα από -ρυτίδες: κι εκείνα τα μάτια, ζωντανά και λαμπερά, φανέρωναν -μια παιδική αγωνία. -«Σου είπαν εάν πρέπει να γυρίσω αύριο ή απόψε;» -«Αύριο, σας είπα! Όσο θα λείπετε στο χωριό εγώ θα είμαι εδώ -να φυλάω το κτήμα». - -Ο υπηρέτης ήταν συνηθισμένος να υπακούει στις κυράδες του και -δε ζήτησε άλλες εξηγήσει. Τράβηξε ένα κρεμμύδι από την -αρμαθιά, ένα κομμάτι ψωμί από το δισάκι και ενώ το παιδί -έτρωγε γελώντας και κλαίγοντας από τη μυρωδιά του καυτερού -κολατσιού, ξανάρχισαν την κουβέντα. Τα σημαντικότερα πρόσωπα -του χωριού μπερδεύονταν στην κουβέντα τους. Πρώτος στη σειρά -ο Ρετόρος [1], μετά η αδελφή του, έπειτα ο Μιλέζος που είχε -παντρευτεί την κόρη εκείνης και που είχε γίνει, από πλανόδιος -πωλητής πορτοκαλιών και κανατιών, ο πλουσιότερος έμπορος του -χωριού. Ακολουθούσε ο ντον Πρέντου, ο Πρόεδρος του χωριού, -που ήταν ξάδελφος των κυράδων του Έφις. Ο ντον Πρέντου ήταν -πλούσιος, όχι όμως σαν τον Μιλέζο. Μετά ερχόταν η Καλίνα, η -τοκογλύφος, πλούσια κι εκείνη, αλλά με μυστηριώδη τρόπο. - -«Οι κλέφτες προσπάθησαν ν’ ανοίξουν πέρασμα στον τοίχο της. -Άδικος κόπος∙ είναι στοιχειωμένος. Κι εκείνη γελούσε, σήμερα -το πρωί, στην αυλή της και έλεγε ότι κι αν μπουν θα βρουν -μόνο στάχτες και καρφιά, γιατί είναι φτωχή σαν το Χριστό. Η -γιαγιά μου όμως λέει ότι η θεια-Καλίνα έχει ένα σακουλάκι -γεμάτο χρυσάφι, κρυμμένο μες στον τοίχο». - -Κατά βάθος όμως λίγο ενδιέφεραν στον Έφις εκείνες οι -ιστορίες. Ξαπλωμένος πάνω στο ψαθί, με το ένα χέρι κάτω από -τη μασχάλη και το άλλο κάτω από το μάγουλο, ένοιωθε την -καρδιά του να χτυπά και το θρόισμα των καλαμιών πάνω στο -φρύδι του λόφου του φαινόταν να είναι ο αναστεναγμός κάποιου -κακού πνεύματος. - -Το κίτρινο γράμμα! Κίτρινο, άσχημο χρώμα. Ποιος ξέρει τι -έμελλε ακόμη να συμβεί στις κυράδες του. Εδώ και είκοσι -χρόνια, όταν κάποιο γεγονός έσπαγε τη μονοτονία της ζωής στο -σπίτι των Πιντόρ, ήταν πάντα μια συμφορά. - -Ξάπλωσε και το παιδί, αλλά δεν είχε όρεξη για ύπνο. - «Μπαρμπα-Έφις, και σήμερα η γιαγιά μου έλεγε ότι οι κυράδες -σας ήταν πλούσιες, όπως ο ντον Πρέντου. Είναι αλήθεια ή όχι;» -«Αλήθεια είναι,» είπε ο υπηρέτης αναστενάζοντας. «Δεν είναι -όμως ώρα να θυμόμαστε τέτοια πράγματα. Κοιμήσου». - -Το παιδί χασμουρήθηκε. -«Η γιαγιά μου όμως λέει ότι όταν πέθανε η ντόνα Μαρία -Κριστίνα, η παλιά, καλή κυρά σας, σαν να έπεσε ανάθεμα στο -σπίτι σας. Είναι αλήθεια ή όχι;» -«Κοιμήσου, σου λέω, δεν είναι ώρα .....». - «Ε, αφήστε με να μιλήσω! Και γιατί το’ σκασε η ντόνα Λία, η -μικρή σας κυρά; Η γιαγιά μου λέει ότι εσείς το ξέρετε, ότι -τη βοηθήσατε να το σκάσει, τη ντόνα Λία. Τη συνοδέψατε μέχρι -τη γέφυρα, όπου κρύφτηκε, μέχρι που πέρασε ένα κάρο που την -πήρε και την πήγε μέχρι τη θάλασσα. Εκεί μπαρκάρισε. Και ο -ντον Τζάμε, ο πατέρας της, το αφεντικό σας, την έψαχνε, την -έψαχνε, μέχρι που πέθανε. Πέθανε εκεί, πλάι στη γέφυρα. Ποιος -τον σκότωσε; Η γιαγιά μου λέει ότι το γνωρίζετε......» -«Η γιαγιά σου είναι μια στρίγκλα! Εκείνη κι εσύ, εσύ κι -εκείνη αφήστε ήσυχους τους νεκρούς!» φώναξε ο Έφις, αλλά η -φωνή του ήταν βραχνή και το παιδί γέλασε με αυθάδεια. -«Μη θυμώνετε, γιατί σας κάνει κακό, μπαρμπα-Έφις! Η γιαγιά -μου λέει ότι ήταν ένα στοιχειό που σκότωσε τον ντον Τζάμε. -Είναι αλήθεια ή όχι;» - -Ο Έφις δεν απάντησε∙ έκλεισε τα μάτια, έκλεισε με το χέρι το -αυτί, αλλά η φωνή του παιδιού βούιζε μες στο σκοτάδι και του -φαινόταν να είναι εκείνη η ίδια η φωνή των πνευμάτων του -παρελθόντος. - -Και να που σιγά σιγά όλα μαζεύονται τριγύρω, περνούν μέσα από -τις σχισμές, όπως οι αχτίδες του φεγγαριού: είναι η ντόνα -Μαρία Κριστίνα, όμορφη και ήρεμη σαν αγία, είναι ο ντον -Τζάμε, κόκκινος και βίαιος σαν το διάβολο, είναι οι τέσσερις -θυγατέρες που στο χλωμό τους πρόσωπο έχουν την ηρεμία της -μητέρας τους και βαθιά μες στα μάτια τους τη φλόγα του -πατέρα, είναι οι υπηρέτες, οι υπηρέτριες, οι συγγενείς, οι -φίλοι, όλος εκείνος ο κόσμος που πλημμυρίζει το πλούσιο σπίτι -των απογόνων των Βαρόνων της περιοχής. Περνάει όμως ο άνεμος -της δυστυχίας και ο κόσμος σκορπάει, όπως τα σύννεφα στον -ουρανό γύρω από το φεγγάρι, όταν φυσάει η τραμουντάνα. - -Η ντόνα Κριστίνα πέθανε• το χλωμό πρόσωπο των θυγατέρων -χάνει κάτι από την ηρεμία του και η φλόγα στο βάθος των -ματιών μεγαλώνει: μεγαλώνει όσο ο ντον Τζάμε, μετά το θάνατο -της γυναίκας του, παίρνει όλο και περισσότερο το αυταρχικό -ύφος των προγόνων του Βαρόνων και, όπως εκείνοι, κρατάει -κλειστά μέσα στο σπίτι, σαν να ήταν σκλάβες, τα τέσσερα -κορίτσια, περιμένοντας αντάξιούς τους γαμπρούς. Και σαν -σκλάβες εκείνες έπρεπε να δουλεύουν, να ζυμώνουν, να -υφαίνουν, να ράβουν, να μαγειρεύουν, να μάθουν να φυλάνε το -έχει τους και πάνω απ’ όλα δεν έπρεπε να σηκώνουν τα μάτια -τους στους άντρες, ούτε να επιτρέπουν στον εαυτό τους να -σκεφτεί κάποιον που δε θα προοριζόταν να γίνει άντρας τους. -Τα χρόνια όμως περνούσαν και γαμπρός πουθενά. Και όσο -γερνούσαν τα κορίτσια του, τόσο περισσότερο ο ντον Τζάμε -απαιτούσε από εκείνες μεγαλύτερη αυστηρότητα στο ήθος. -Αλίμονο αν τις έβλεπε να προβάλουν στα παράθυρα που έβλεπαν -στο σοκάκι πίσω από το σπίτι, ή αν έβγαιναν χωρίς την άδειά -του. Τις χαστούκιζε λούζοντάς τες με βρισιές και απειλούσε με -θάνατο τους νεαρούς που περνούσαν δυο συνεχόμενες φορές απ’ -το σοκάκι. - -Ο ίδιος, ωστόσο, περνούσε τις μέρες του τριγυρνώντας στο -χωριό ή καθόταν στον πέτρινο πάγκο μπροστά στο μαγαζί της -αδελφής του Ρετόρου. Οι άνθρωποι έστριβαν τη γωνία μόλις τον -έβλεπαν, τόσο πολύ φοβόνταν την κακογλωσσιά του. Τσακωνόταν -με όλους, και ζήλευε τόσο τα καλά των άλλων, που όταν -περνούσε πλάι από ένα όμορφο κτήμα έλεγε: «που να σας το φάνε -τα δικαστήρια». Τα δικαστήρια όμως στο τέλος έτρωγαν τα δικά -του χωράφια και μια πρωτάκουστη συμφορά τον βρήκε ξαφνικά σαν -θεϊκή τιμωρία για την έπαρση και τις προκαταλήψεις του. Η -ντόνα Λία , η τρίτη από τις θυγατέρες του, εξαφανίστηκε μια -νύχτα από το πατρικό σπίτι και για πολύ καιρό δεν ήξερε -κανείς τίποτε για την τύχη της. Η σκιά του θανάτου έπεσε πάνω -στο σπίτι. Δεν είχε ξαναγίνει ποτέ στο χωριό ένα τέτοιο -σκάνδαλο• ποτέ ένα κορίτσι ευγενικής καταγωγής και με καλή -ανατροφή, όπως η Λία, δεν το είχε σκάσει μ’ αυτόν τον τρόπο. -Ο ντον Τζάμπε κόντεψε να τρελαθεί• έτρεξε από εδώ και από -εκεί, σ’ όλα τα γύρω χωριά και στα παράλια ψάχνοντας τη Λία, -κανείς όμως δεν ήξερε να του δώσει νέα της. Στο τέλος εκείνη -έγραψε στις αδελφές της λέγοντάς τες ότι βρισκόταν σε σίγουρο -μέρος και ότι ήταν ευχαριστημένη που έσπασε τις αλυσίδες της. -Οι αδελφές της όμως δεν τη συγχώρεσαν, δεν της απάντησαν. Ο -ντον Τζάμε έγινε πιο τυραννικός μαζί τους. Πουλούσε τα -απομεινάρια της περιουσίας του, κακομεταχειριζόταν τον -υπηρέτη, ενοχλούσε όλον τον κόσμο με τους καυγάδες του, -ταξίδευε πάντα με την ελπίδα να ανταμώσει την κόρη του και να -την ξαναφέρει στο σπίτι. Η σκιά της ατίμωσης που έπεφτε πάνω -του και σ’ όλη του την οικογένεια, εξ αιτίας της απόδρασης -της Λία, τον βάραινε σαν μαρτύριο κατάδικου. Ένα πρωί βρέθηκε -νεκρός στη δημοσιά, πάνω στη γέφυρα, μετά το χωριό. Πρέπει να -είχε πεθάνει από συγκοπή, επειδή δεν είχε κανένα ίχνος βίας -επάνω του, μόνο μια μικρή πράσινη κηλίδα στο λαιμό, κάτω από -το σβέρκο. - -Ο κόσμος είπε πως μπορεί ο ντον Τζάμε να είχε τσακωθεί με -κάποιον που τον σκότωσε χτυπώντας τον με ξύλο, αλλά με τον -καιρό αυτή η φήμη έπαψε και υπερίσχυσε η βεβαιότητα ότι -πέθανε από συγκοπή εξ αιτίας της φυγής της κόρης του. - -Η Λία στο μεταξύ, ενώ οι ατιμασμένες από τη φυγή της αδελφές -της δεν έβρισκαν γαμπρό, έγραψε αναγγέλλοντας το γάμο της. Ο -γαμπρός ήταν ένας ζωέμπορος που τον είχε συναντήσει τυχαία -στο ταξίδι της φυγής της. Ζούσαν στην Τσιβιταβέκια, σχετικά -άνετα και σύντομα θα αποκτούσαν παιδί. - -Οι αδελφές της δεν της συγχώρεσαν το καινούργιο της σφάλμα: -το γάμο της με έναν πληβείο που τον συνάντησε κάτω από -εκείνες τις θλιβερές συνθήκες, και δεν της απάντησαν. - -Λίγο καιρό μετά η Λία ξαναέγραψε αναγγέλλοντας τη γέννηση του -Τζατσίντο. Εκείνες έστειλαν ένα δωράκι στον μικρό τους -ανιψιό, αλλά δεν έγραψαν στη μητέρα. - -Και τα χρόνια πέρασαν. Ο Τζατσίντο μεγάλωνε και κάθε χρόνο το -Πάσχα και τα Χριστούγεννα έγραφε στις θείες του και οι θείες -του έστελναν ένα δώρο. Μια φορά έγραψε ότι σπούδαζε, μια άλλη -φορά ότι ήθελε να πάει στο ναυτικό, και μια φορά ακόμη ότι -είχε βρει δουλειά. Μετά ανήγγειλε το θάνατο του πατέρα του, -μετά το θάνατο της μητέρας του και στο τέλος εξέφρασε την -επιθυμία να τις επισκεφθεί και να μείνει μαζί τους, εάν -εύρισκε δουλειά στο χωριό. Η μικροαπασχόλησή του στο Τελωνείο -δεν του άρεσε• ήταν μια ταπεινή και κοπιαστική δουλειά, του -έτρωγε τα νιάτα. Εκείνος αγαπούσε τη φιλόπονη ζωή, βέβαια, -αλλά την απλή ζωή, στον καθαρό αέρα. Όλοι τον συμβούλευαν να -πάει στο νησί της μητέρας του, για να δοκιμάσει την τύχη του -με μια τίμια δουλειά. - -Οι θείες άρχισαν να το συζητούν και όσο περισσότερο το -συζητούσαν, τόσο λιγότερο συμφωνούσαν. -«Να δουλέψει;», έλεγε η ντόνα Ρουθ, η πιο ήρεμη. Αφού το -χωριουδάκι τους δεν μπορούσε να θρέψει ούτε εκείνους που -είχαν γεννηθεί εκεί. - -Η ντόνα Έστερ, αντίθετα, ευνοούσε τα σχέδια του ανεψιού, ενώ -η ντόνα Νοέμι, η νεότερη από τις τρεις, χαμογελούσε ψυχρά και -κοροϊδευτικά. -«Μπορεί να πιστεύει ότι θα έλθει εδώ να κάνει τον κύριο. Ας -έλθει, ας έλθει! Θα πάει για ψάρεμα στο ποτάμι......» -«Ο ίδιος λέει ότι θέλει να δουλέψει, Νοέμι, αδελφούλα μου! Θα -δουλέψει επομένως: θα κάνει τον έμπορο, όπως ο πατέρας του». -«Τότε θα έπρεπε να το είχε κάνει προηγουμένως. Οι συγγενείς -μας δεν αγόρασαν ποτέ βόδια». -«Άλλοι καιροί, Νοέμι, αδελφούλα μου! Εξ άλλου, τώρα οι κύριοι -είναι ακριβώς οι έμποροι. Βλέπεις τον Μιλέζο; Λέει: ο Βαρόνος -του Γκάλτε τώρα είμαι εγώ». - -Η Νοέμι γελούσε, με κακία στο βλέμμα των βαθιών της ματιών, -και το γέλιο της αποθάρρυνε την ντόνα Έστερ περισσότερο απ’ -όλα τα επιχειρήματα της άλλης της αδελφής. - -Κάθε μέρα η ίδια ιστορία: το όνομα του Τζατσίντο αντηχούσε σ’ -όλο το σπίτι, και όταν οι τρεις αδελφές σώπαιναν εκείνος -βρισκόταν ανάμεσά τους, όπως συνέβαινε, εξ άλλου, πάντα από -την ημέρα της γέννησής του, και η άγνωστη μορφή του γέμιζε -ζωντάνια το κατεστραμμένο σπίτι. - -Ο Έφις δε θυμόταν να είχε ποτέ πάρει άμεσα μέρος στις -συζητήσεις των κυράδων του. Δεν τολμούσε, κυρίως επειδή δε -ζητούσαν τη γνώμη του, έπειτα γιατί δεν ήθελε να έχει ενοχές∙ -επιθυμούσε όμως να έλθει το παιδί. - -Τον αγαπούσε, τον είχε από την αρχή αγαπήσει σαν μέλος της -οικογένειας. - -Μετά το θάνατο του ντον Τζάμε είχε μείνει με τις τρεις κυρίες -για να τις βοηθήσει να τα βγάλουν πέρα με τις μπερδεμένες -τους υποθέσεις. Οι συγγενείς δε νοιάζονταν για εκείνες, -αντίθετα, τις υποτιμούσαν και τις απέφευγαν. Δεν τα -κατάφερναν παρά μόνο στις δουλειές του σπιτιού και ούτε που -γνώριζαν το κτηματάκι, τελευταίο απομεινάρι της περιουσίας -τους. -«Θα μείνω άλλον ένα χρόνο στην υπηρεσία τους», είχε πει ο -Έφις, παρακινούμενος από συμπόνια για την εγκατάλειψή τους -από όλους. Και έμεινε είκοσι χρόνια. - -Οι τρεις γυναίκες ζούσαν από τα εισοδήματα του κτήματος που -εκείνος καλλιεργούσε. Τις δύσκολες χρονιές η ντόνα Έστερ -έλεγε στον υπηρέτη, μόλις έφτανε η ώρα να τον πληρώσει -(τριάντα σκούδα το χρόνο κι ένα ζευγάρι άρβυλα): -«Κάνε υπομονή, για το Θεό. Δε θα χάσεις αυτό που δικαιούσαι». - -Κι εκείνος έκανε υπομονή, και η πίστωσή του μεγάλωνε χρόνο το -χρόνο, τόσο που η ντόνα Έστερ, μισοαστεία, μισοσοβαρά, του -υποσχόταν να τον αφήσει κληρονόμο του κτήματος και του -σπιτιού, παρ’ όλο που ήταν πιο γέρος από εκείνες. - -Γέρος πια και αδύναμος• δεν έπαυε όμως να είναι άντρας και -αρκούσε η σκιά του για να προστατεύει ακόμη τις τρεις -γυναίκες. - -Τώρα ήταν εκείνος που ονειρευόταν για λόγου τους μια καλή -τύχη: τουλάχιστον η Νοέμι να εύρισκε σύζυγο! Εάν το κίτρινο -γράμμα, ύστερα από όλα αυτά, έφερνε μια καλή είδηση; Εάν -ανήγγειλε κάποια κληρονομιά; Εάν ζητούσαν τη Νοέμι σε γάμο; -Οι κυρίες Πιντόρ εξακολουθούσαν να έχουν πλούσιους συγγενείς -στο Σάσαρι και στο Νούορο: γιατί δε θα μπορούσε κάποιος από -εκείνους να ζητήσει σε γάμο τη Νοέμι; Θα μπορούσε το κίτρινο -γράμμα να το είχε γράψει και ο ίδιος ο ντον Πρέντου… - -Και να που μες στην κουρασμένη φαντασία του υπηρέτη τα -πράγματα αλλάζουν ξαφνικά όψη, όπως από τη νύχτα στη μέρα. -Όλα είναι φως, μια γλύκα: οι ευγενικές του κυράδες -ξανανιώνουν, ξανασηκώνονται και πετούν σαν τους αετούς που -ξανάβγαλαν φτερά. Το σπίτι τους ξαναγεννιέται από τα ερείπιά -του και όλα τριγύρω ξανανθίζουν όπως η κοιλάδα την άνοιξη. - -Και σ’ εκείνον, τον κακόμοιρο υπηρέτη, δε μένει παρά να -αποσυρθεί για το υπόλοιπο της ζωής του στο κτηματάκι, ν’ -απλώσει την ψάθα του και ν’ αναπαυθεί με τη βοήθεια του Θεού, -ενώ μες στη σιγαλιά της νύχτας οι καλαμιές ψιθυρίζουν την -προσευχή της γης που αποκοιμιέται. - -Κεφάλαιο δεύτερο - -Την αυγή έφυγε αφήνοντας πίσω του το αγόρι να φυλάει το -κτήμα. - -Η δημοσιά μέχρι το χωριό ήταν ανηφορική κι εκείνος περπατούσε -αργά επειδή τον προηγούμενο χρόνο τον είχαν εύρει οι θέρμες -της μαλάριας και τα πόδια του δεν τον βαστούσαν πια. Κάθε -τόσο σταματούσε και γύριζε να κοιτάξει το κτηματάκι που ήταν -καταπράσινο ανάμεσα στους δυο τοίχους που σχημάτιζαν οι -φραγκοσυκιές και το καλύβι εκεί πάνω, μαύρο ανάμεσα στο -γλαυκό των καλαμιών και στο λευκό του βράχου, του φαινόταν να -μοιάζει με φωλιά, μια πραγματική φωλιά. Κάθε φορά που έφευγε -από εκεί το κοίταζε έτσι, τρυφερά και μελαγχολικά, σαν ένα -πουλί που μεταναστεύει. Ένοιωθε ν’ αφήνει εκεί πάνω το -καλύτερο κομμάτι του εαυτού του, τη δύναμη που δίνει η -μοναξιά, το ξεμονάχιασμα από τον κόσμο, και ανηφορίζοντας τη -δημοσιά που περνούσε ανάμεσα από ρείκια, βούρλα και χαμηλές -σκλήθρες στο μήκος του ποταμού, του φαινόταν πως είναι -προσκυνητής, με το μικρό μάλλινο δισάκι στον ώμο και με ένα -μπαστούνι από κουφοξυλιά στο χέρι, να κατευθύνεται σ’ έναν -τόπο μετάνοιας: στον κόσμο. - -Ας γίνει όμως το θέλημα του Θεού και ας προχωρήσουμε. Να που -ανοίγει ξαφνικά η κοιλάδα και στην απότομη κορυφή ενός λόφου, -όμοιου με έναν τεράστιο σωρό από χαλάσματα, εμφανίζονται τα -ερείπια του Κάστρου. Από ένα μαύρο τείχος ένα γαλάζιο -παράθυρο ανοιχτό, όμοιο με το μάτι του παρελθόντος, κοιτάζει -το μελαγχολικό τριανταφυλλί πανόραμα του ήλιου που ανατέλλει, -την κυματιστή πεδιάδα με τα γκρίζα στίγματα της άμμου και τα -κιτρινωπά βουρλοτόπια, την πρασινωπή φλέβα του ποταμού, τα -λευκά χωριουδάκια με το καμπαναριό στη μέση σαν το στύλο μες -στο άνθος, τα βουναλάκια πάνω από τα μικρά χωριά και στο -βάθος το σύννεφο βαμμένο μαβί και χρυσό στα βουνά του Νούορο. - -Ο Έφις περπατάει, μικροκαμωμένος και μελαψός, μέσα σ’ αυτό -το φωτεινό μεγαλείο. Ο ήλιος από το πλάι κάνει ν’ αστράφτει -όλη η πεδιάδα∙ σε κάθε βούρλο και από μια ασημένια κλωστή, -από τον θάμνο κάθε φλόμου ξεχύνεται το τιττύβισμα κάποιου -πουλιού∙ και να ο λευκοπράσινος κώνος του βουνού Γκάλτε με -λωρίδες σκιάς και φωτός, και στoυς πρόποδές του το χωριό που -μοιάζει ν’ αποτελείται μόνο από τα ερείπια της αρχαίας -ρωμαϊκής πόλης. - -Μακριοί μαντρότοιχοι κατεστραμμένοι, χαμόσπιτα χωρίς σκεπή, -τοίχοι γδαρμένοι, απομεινάρια από αυλές και φράχτες, τρώγλες -άθικτες πιο μελαγχολικές και από τα ίδια τα ερείπια -συνοδεύουν τους ανηφορικούς δρόμους, στρωμένους καταμεσής με -μεγάλους λίθους. Σκόρπιες εδώ κι εκεί πέτρες ηφαιστείου -μαρτυρούν για την καταστροφή που χτύπησε την αρχαία πόλη και -σκόρπισε τους κατοίκους της. Μερικά καινούργια σπίτια κάνουν -δειλά την εμφάνισή τους μέσα σε όλη αυτή την κατάπτωση και -ροδιές, χαρουπιές, συστάδες από φραγκοσυκιές και φοινικιές -δίνουν μια ποιητική νότα στο θλιβερό τοπίο. - -Όσο όμως ο Έφις ανέβαινε, η θλίψη αυτή μεγάλωνε, για να -φτάσει στο αποκορύφωμά της με τα απομεινάρια του παλιού -νεκροταφείου και των ερειπίων της εκκλησίας που απλώνονταν -στην καταραχιά, στη σκιά του Βουνού, ανάμεσα σε βάτα και -φλόμους. Τα σοκάκια ήταν έρημα και τα κάθετα βράχια του -Βουνού έμοιαζαν τώρα με μαρμάρινους πύργους. - -Ο Έφις σταμάτησε μπροστά σε μιαν εξώπορτα πλάι στην είσοδο -του παλιού νεκροταφείου. Ήταν σχεδόν ίδιες οι δυο είσοδοι με -τρία σπασμένα, χορταριασμένα σκαλοπάτια η κάθε μία, ενώ όμως -η είσοδος του παλιού νεκροταφείου έφερε ένα ξύλινο διαβρωμένο -υπέρθυρο, εκείνη των τριών γυναικών είχε ένα χτιστό αψιδωτό -υπέρθυρο και επάνω στη δοκό του υπήρχαν τα ίχνη ενός -οικόσημου: ένα κεφάλι πολεμιστή με κράνος και ένα χέρι -οπλισμένο με σπαθί∙ το μότο έγραφε: quis resistit hujas? - -Ο Έφις διέσχισε τη μεγάλη τετράγωνη αυλή που ήταν λιθόστρωτη -στο κέντρο, όπως οι δρόμοι, με ένα αυλάκι για τα νερά της -βροχής και έβγαλε το δισάκι από τον ώμο κοιτάζοντας μήπως -πρόβαλε καμία από τις κυράδες του. Το σπίτι, ισόγειο και ένας -όροφος μόνο, βρισκόταν στο βάθος της αυλής, και αμέσως από -πίσω υψωνόταν το Βουνό λες και κρεμόταν από πάνω του σαν -τεράστιος λευκοπράσινος σκούφος. - -Τρεις μικρές πόρτες βρίσκονταν κάτω από ένα ξύλινο μπαλκόνι -που περιέβαλλε όλο το επάνω πάτωμα του σπιτιού και όπου -ανέβαινε κανείς από μια εξωτερική σκάλα σε κακή κατάσταση. -Μια μαυρισμένη τριχιά, δεμένη και στερεωμένη σε πασσάλους -καρφωμένους στις γωνίες των σκαλοπατιών, είχε πάρει τη θέση -της κατεστραμμένης κουπαστής της σκάλας. Οι πόρτες, τα -υποστυλώματα και το κάγκελο του μπαλκονιού ήταν φτιαγμένα από -ξύλο λεπτοσκαλισμένο. Όλα όμως ήταν ετοιμόρροπα και το ξύλο -σαρακοφαγωμένο, μαυρισμένο, λες και θα γινόταν σκόνη με το -παραμικρό χτύπημα, σαν να το κομμάτιασε αόρατο τρυπάνι. - -Εδώ κι εκεί όμως, στα κάγκελα του μπαλκονιού, εκτός από τα -κομψά κολονάκια που ήταν άθικτα ακόμη, φαίνονταν τα -υπολείμματα μιας κορνίζας στολισμένης με ανάγλυφα φύλλα, -λουλούδια και φρούτα και ο Έφις θυμόταν ότι από μικρό παιδί -ακόμη εκείνο το μπαλκόνι είχε ξυπνήσει μέσα του έναν -θρησκευτικό σεβασμό, όπως ο άμβωνας και το κάγκελο του ιερού -της εκκλησίας. - -Μια κοντόχοντρη γυναίκα, μαυροντυμένη, με ένα λευκό μαντίλι -γύρο από το σκληρό, μαυριδερό πρόσωπο, εμφανίστηκε στο -μπαλκόνι. Έσκυψε, είδε τον υπηρέτη και τα μαύρα, αμυγδαλωτά -μάτια της άστραψαν από χαρά. -«Ντόνα Ρουθ, καλημέρα, κυρά μου!» - -Η ντόνα Ρουθ κατέβηκε γρήγορα, αφήνοντας να φανούν οι χοντρές -της γάμπες με τις τιρκουάζ κάλτσες. Του χαμογελούσε και -φαίνονταν τα γερά της δόντια κάτω από το σκούρο, τριχωτό -χείλος της. -« Και η ντόνα Έστερ; Και η ντόνα Νοέμι;» -«Η Έστερ πήγε στην εκκλησία, η Νοέμι σηκώνεται τώρα. Καλός ο -καιρός, Έφις! Πώς πάει εκεί κάτω;» -«Καλά, καλά, δόξα τω Θεώ, όλα καλά.» - -Ακόμη και η κουζίνα ήταν παμπάλαια: ευρύχωρη, χαμηλοτάβανη με -σταυρωτά δοκάρια στο ταβάνι μαυρισμένα από την καπνιά. Πάγκοι -από δουλεμένο ξύλο ακουμπούσαν στον τοίχο στις δυο πλευρές -του μεγάλου τζακιού. Πίσω από τα κάγκελα του παραθυριού -πρασίνιζε στο βάθος το βουνό. Πάνω στους γυμνούς κοκκινωπούς -τοίχους φαίνονταν ακόμη τα ίχνη από τις χάλκινες κατσαρόλες -που δεν υπήρχαν πια και τα λεία και γυαλιστερά κρεμαστάρια -όπου κάποτε κρεμούσαν τις σέλλες, τα δισάκια, τα όπλα, -έμοιαζε να είχαν απομείνει εκεί σαν ενθύμια. -«Λοιπόν, ντόνα Ρουθ;…..», ρώτησε ο Έφις, τη στιγμή που η -γυναίκα έβαζε στη φωτιά μια μικρή χάλκινη καφετιέρα. Εκείνη -όμως έστρεψε το πλατύ, μελαχρινό πρόσωπό της, που το -περιέβαλε η άσπρη μαντήλα, και του έκανε νόημα να έχει -υπομονή. -«Πήγαινε να μου φέρεις λίγο νερό, ώσπου να κατέβει η Νοέμι.» - -Ο Έφις πήρε τον κουβά κάτω από το κάθισμα και ξεκίνησε, αλλά -όταν έφτασε στην πόρτα έστρεψε δειλά, κοιτάζοντας τον κουβά -που κουνιόταν. -«Το γράμμα είναι από τον ντον Τζατσιντίνο;» -«Το γράμμα; Τηλεγράφημα είναι……» -« Χριστέ μου! Δεν πιστεύω να έπαθε τίποτα κακό;» -«Τίποτα, τίποτα! Πήγαινε…..» - -Δεν είχε νόημα να επιμένει πριν κατέβει η ντόνα Νοέμι. Η -ντόνα Ρουθ, παρ’ όλο που ήταν η μεγαλύτερη από τις τρεις -αδελφές και κρατούσε τα κλειδιά του σπιτιού (δεν υπήρχε δα -και τίποτε να ασφαλίσει) δεν έπαιρνε ποτέ καμία πρωτοβουλία -και καμία ευθύνη. - -Πήγε στο πηγάδι που έμοιαζε με νουράγκε [2] σκαμμένο σε μια -γωνιά της αυλής και ήταν προστατευμένο από έναν πέτρινο -φράχτη που πάνω του άνθιζαν, μέσα σε παλιά σπασμένα λαγήνια, -βιόλες και γιασεμιά. Ένα από αυτά σκαρφάλωνε στον τοίχο και -από εκεί πρόβαλε προς τα έξω, λες και ήθελε να δει τι υπήρχε -πέρα, στον κόσμο. - -Πόσες αναμνήσεις δεν ξυπνούσε στην καρδιά του υπηρέτη αυτή η -γωνιά της αυλής, θλιβερή με τα μούσκλια της, χαρούμενη με το -σκούρο χρυσαφί από τις βιόλες και με το ανοιχτοπράσινο των -γιασεμιών της! - - Σαν να έβλεπε ακόμη την ντόνα Λία, χλωμή και λεπτή σαν -κυπαρίσσι, να προβάλλει στο μπαλκόνι με το βλέμμα καρφωμένο -μακριά, να προσπαθεί να διακρίνει κι εκείνη τι υπήρχε πέρα, -στον κόσμο. Έτσι την είχε δει την μέρα της φυγής, ακίνητη -εκεί πάνω, όμοια με καπετάνιο που εξερευνά με το βλέμμα το -μυστήριο της θάλασσας… - -Πόσο βαραίνουν αυτές οι αναμνήσεις! Βαραίνουν σαν τον κουβά -γεμάτο με νερό που τραβάει προς τα κάτω, προς το πηγάδι. - -Σηκώνοντας όμως τα μάτια ο Έφις είδε ότι δεν ήταν η Λία -εκείνη η ψηλή γυναίκα που πρόβαλε ευκίνητη στο μπαλκόνι και -κούμπωνε τα μανίκια από το μακρύ, μαύρο πανωφόρι της. -«Ντόνα Νοέμι, καλημέρα, κυρά μου! Δεν θα κατεβείτε;» - -Εκείνη έσκυψε λίγο το κεφάλι με τα πυκνά, χρυσόμαυρα μαλλιά, -που έλαμπαν γύρω από το χλωμό πρόσωπο σαν δυο λωρίδες σατέν. -Απάντησε στο χαιρετισμό με τα μάτια, μαύρα χρυσαφί κι εκείνα -κάτω από μακριά ματόκλαδα, αλλά δεν μίλησε και δεν κατέβηκε. - -Άνοιξε διάπλατα πόρτες και παράθυρα – δεν υπήρχε κίνδυνος το -ρεύμα του αέρα να χτυπήσει και να σπάσει τα τζάμια (έλλειπαν -εδώ και χρόνια!) – και έφερε έξω, να την απλώσει στον ήλιο, -μια κίτρινη κουβέρτα. -«Δεν θα κατεβείτε, ντόνα Νοέμι;», ξανάπε ο Έφις με το κεφάλι -στραμμένο ψηλά, κάτω από το μπαλκόνι. -«Τώρα, τώρα.» - -Συνέχιζε όμως ν’ απλώνει την κουβέρτα και σαν να σταματούσε -λίγο για να παρατηρήσει το τοπίο στα δεξιά και το τοπίο στα -αριστερά, και τα δυο μελαγχολικά όμορφα, με την αμμώδη -πεδιάδα να την διασχίζει το ποτάμι, με σειρές από λεύκες, με -χαμηλές σκλήθρες, με βουρλοτόπια και φλόμους, με την εκκλησία -μαυρισμένη από τα βάτα, το παλιό νεκροταφείο χορταριασμένο -και μέσα στο πράσινο να ασπρίζουν σαν μαργαρίτες τα κόκαλα -των νεκρών, και στο βάθος ο λόφος με τα ερείπια του Κάστρου. - -Χρυσά σύννεφα στεφάνωναν τον λόφο και τα ερείπια και η -γλυκύτητα και η ησυχία του πρωινού έδιναν σ’ όλο το τοπίο μια -ηρεμία νεκροταφείου. Το παρελθόν κυριαρχούσε ακόμη στον τόπο. -Τα ίδια τα κόκαλα των νεκρών έμοιαζαν να είναι τα λουλούδια -του, τα σύννεφα το διάδημά του. - -Αυτό δεν έκανε καμία εντύπωση στη Νοέμι. Από κοριτσάκι είχε -συνηθίσει να βλέπει τα κόκαλα που τον χειμώνα ζεσταίνονταν -λες στον ήλιο και την άνοιξη άστραφταν με τις δροσοσταλίδες. -Κανείς δεν σκέφτηκε να τα πάρει από εκεί∙ γιατί να το σκεφτεί -εκείνη; Η ντόνα Έστερ όμως, κάθε φορά που ανηφορίζει με αργό -και ήρεμο βήμα το καλντερίμι από την καινούργια εκκλησία του -χωριού (όταν είναι σπίτι πάντα βιάζεται, έξω όμως τα κάνει -όλα με ηρεμία, επειδή μια γυναίκα από ευγενική γενιά πρέπει -να είναι αποφασιστική και ήρεμη) όταν φτάνει μπροστά στο -παλιό νεκροταφείο σταυροκοπιέται και προσεύχεται για την ψυχή -των νεκρών.... - -Η ντόνα Έστερ δεν ξεχνά ποτέ τίποτα και δεν παύει να -παρατηρεί∙ έτσι, μόλις μπήκε στην αυλή, κατάλαβε ότι κάποιος -τράβηξε νερό από το πηγάδι. Έβαλε στη θέση του τον κουβά, -έβγαλε ένα πετραδάκι από μια γλάστρα με βιόλες και μόλις -μπήκε στην κουζίνα χαιρέτησε τον Έφις και τον ρώτησε εάν του -είχαν φτιάξει καφέ. -«Μου έφτιαξαν, μου έφτιαξαν, ντόνα Έστερ, κυρά μου!» - -Στο αναμεταξύ η ντόνα Νοέμι είχε κατέβει με το τηλεγράφημα -στο χέρι, αλλά δεν αποφάσιζε να το διαβάσει, λες και της -άρεσε να μεγαλώνει την αγωνία και την περιέργεια του υπηρέτη. -«Έστερ», είπε, ενώ καθόταν στον πάγκο πλάι στο τζάκι, «γιατί -δεν βγάζεις το σάλι;» -«Έχει λειτουργία στην εκκλησία σήμερα το πρωί∙ θα ξαναβγώ. -Διάβασε.» - -Κάθισε κι εκείνη στον πάγκο και η ντόνα Ρουθ την μιμήθηκε. -Καθισμένες έτσι οι τρεις αδελφές έμοιαζαν καταπληκτικά∙ μόνο -που αντιπροσώπευαν τρεις διαφορετικές ηλικίες: η ντόνα Νοέμι -ήταν ακόμη νέα, η ντόνα Έστερ ηλικιωμένη και η ντόνα Ρουθ ήδη -γριά, αλλά κοτσονάτη, ευγενική, γαλήνια. Τα μάτια της ντόνας -Έστερ, λίγο πιο ανοιχτόχρωμα από εκείνα των αδερφάδων της, μ’ -ένα χρώμα καστανό χρυσαφί, είχαν μια λάμψη παιδική και πονηρή -ταυτόχρονα. - -Ο υπηρέτης κάθισε απέναντί τους και περίμενε. Η ντόνα Νοέμι -όμως, αφού ξεδίπλωσε το κίτρινο χαρτί, το κοίταζε με βλέμμα -προσηλωμένο σαν να μην μπορούσε να ξεχωρίσει τις λέξεις και -τελικά το ανέμισε οργισμένη. -«Λοιπόν, λέει πως φτάνει σε λίγες μέρες. Αυτό είναι όλο!» - -Σήκωσε τα μάτια και κοκκίνισε κοιτάζοντας αυστηρά κατά -πρόσωπο τον Έφις∙ και οι άλλες δυο τον κοίταζαν. -«Το καταλαβαίνεις; Έτσι, απλά, σαν να έρχεται στο σπίτι του!» -«Τι λες;», ρώτησε η ντόνα Έστερ, βγάζοντας ένα δάχτυλο μέσα -από τον κόμπο που έκανε το σάλι. - -Ο Έφις είχε μια μακάρια όψη: οι πυκνές ρυτίδες γύρο από τα -ζωηρά του μάτια έμοιαζαν με ακτίνες, και ο ίδιος δεν -προσπαθούσε να κρύψει την χαρά του. -«Είμαι ένας ταπεινός υπηρέτης, λέω όμως ότι η Θεία Πρόνοια -ξέρει τι κάνει!» -«Θεέ μου, σ’ ευχαριστώ! Υπάρχει κάποιος τουλάχιστον που -καταλαβαίνει τον λόγο», είπε η ντόνα Έστερ. - -Η Νοέμι όμως χλόμιασε πάλι. Λόγια διαμαρτυρίας της έρχονταν -στα χείλη και παρ’ όλο που κατόρθωνε πάντα να συγκρατιέται -μπροστά στον υπηρέτη, που φαίνεται πως δεν του έδινε και πολύ -σημασία, αυτή τη φορά δεν μπόρεσε να μην τον αντικρούσει. -«Δεν έχει καμιά δουλειά εδώ η Θεία Πρόνοια και δεν πρόκειται -γι’ αυτό. Πρόκειται για......», και πρόσθεσε μετά από μια -στιγμή δισταγμού, «πρόκειται για μια ξεκάθαρη απάντηση που -πρέπει να του δώσουμε, ότι στο σπίτι μας δεν υπάρχει θέση για -εκείνον!» - -Τότε ο Έφις άνοιξε τα χέρια και έκλινε λίγο το κεφάλι σαν να -ήθελε να πει: τότε γιατί θέλετε τη συμβουλή μου; - αλλά η -ντόνα Έστερ έβαλε τα γέλια και σήκωσε, χτυπώντας τες νευρικά, -τις δυο μαύρες άκρες από το σάλι της. -«Και πού θα ’θελες να πάει, λοιπόν; Στο σπίτι του Ρετόρου σαν -τους ξένους που δεν βρίσκουν πού να μείνουν;» -«Εγώ δεν θα του έδινα καμία απάντηση», πρότεινε η ντόνα Ρουθ -παίρνοντας από τα χέρια της Νοέμι το τηλεγράφημα που εκείνη -δίπλωνε και ξεδίπλωνε νευρικά. «Εάν έλθει, καλώς να ορίσει. -Θα μπορούσαμε να τον υποδεχτούμε σαν να ήταν ξένος. Καλώς τον -τον ξένο!», είπε σαν να χαιρετούσε κάποιον που έμπαινε εκείνη -τη στιγμή από την πόρτα. «Εντάξει. Και εάν συμπεριφερθεί -άσχημα, θα τα μαζέψει και θα φύγει όσο είναι καιρός.» - -Η ντόνα Έστερ όμως χαμογελούσε κοιτάζοντας την αδελφή της που -ήταν η πιο δειλή και η πιο αναποφάσιστη από τις τρεις και -σκύβοντας της χτύπησε με το χέρι το γόνατο. -«Να τον διώξουμε, θέλεις να πεις; Σπουδαία εντύπωση θα -κάνουμε! Και θα έχεις το θάρρος να το κάνεις εσύ, Ρουθ;» - -Ο Έφις σκεφτόταν. Ξαφνικά σήκωσε το κεφάλι και ακούμπησε το -χέρι στο στήθος του. -«Αυτό θα το αναλάβω εγώ!», υποσχέθηκε με αποφασιστικότητα. - -Το βλέμμα του διασταυρώθηκε μ’ εκείνο της Νοέμι κι εκείνος -που πάντα φοβόταν τα υγρά και ψυχρά της μάτια σαν θάλασσα -βαθιά, κατάλαβε πως η νεαρή κυρά του έπαιρνε στα σοβαρά την -υπόσχεσή του. - -Δεν μετάνιωσε όμως που την έδωσε. Πολλές άλλες ευθύνες είχε -αναλάβει στη ζωή του. - -Έμεινε στο χωριό όλη την μέρα. - -Ανησυχούσε για το κτήμα – αν και την εποχή εκείνη λίγα -πράγματα ήταν εκείνα που θα μπορούσε να κλέψει κανείς – αλλά -του φαινόταν ότι μια κρυφή διχόνοια ταλάνιζε τις κυράδες του -και δεν ήθελε να φύγει εάν προηγουμένως δεν τις έβλεπε -φιλιωμένες. - -Η ντόνα Έστερ, αφού έβαλε λίγη τάξη, ξαναβγήκε για να πάει -στην εκκλησία. Ο Έφις της υποσχέθηκε να την συναντήσει στην -εκκλησία, αλλά την ώρα που η ντόνα Νοέμι ανέβαινε πάλι επάνω, -εκείνος ξαναμπήκε στην κουζίνα και παρακάλεσε χαμηλόφωνα την -ντόνα Ρουθ, που είχε γονατίσει στο πάτωμα και ζύμωνε επάνω σε -μια χαμηλή τάβλα, να του δώσει το τηλεγράφημα. Η γυναίκα -σήκωσε το κεφάλι και με το χέρι της μέσα στο αλεύρι τράβηξε -πίσω τη μαντίλα της. -«Την άκουσες;», είπε χαμηλόφωνα υπονοώντας την Νοέμι. «Πάντα -η ίδια! Η περηφάνια την κουμαντάρει......» -«Δίκιο έχει!» είπε ο Έφις σκεφτικός. «Όταν είναι κανείς -ευγενής είναι ευγενής, ντόνα Ρουθ. Βρίσκεις ένα νόμισμα -χωμένο μέσα στη γη. Νομίζεις ότι είναι σιδερένιο επειδή είναι -μαυρισμένο, εάν όμως το καθαρίσεις βλέπεις ότι είναι χρυσό. -Το χρυσάφι είναι πάντα χρυσάφι.....» - -Η ντόνα Ρουθ κατάλαβε ότι ήταν ανώφελο να δικαιολογήσει στον -Έφις την αδικαιολόγητη περηφάνια της Νοέμι και, έτοιμη πάντα -να ακολουθήσει την γνώμη των άλλων, χάρηκε γι’ αυτό. -«Θυμάσαι πόσο υπεροπτικός ήταν ο πατέρας μου;», είπε, -χώνοντας μέσα στη χλωμή ζύμη τα κόκκινα χέρια της με τις -γαλάζιες φλέβες. «Κι εκείνος έτσι μιλούσε. Εκείνος βέβαια δεν -θα επέτρεπε στον Τζατσιντίνο ούτε καν να ξεμπαρκάρει. Τι λες, -Έφις;» -«Εγώ; Εγώ είμαι ένας ταπεινός υπηρέτης, αλλά λέω πως ο ντον -Τζατσιντίνο θα ξεμπαρκάριζε οπωσδήποτε.» -«Γιός της μάνας του, θέλεις να πεις;» αναστέναξε η ντόνα Ρουθ -και ο υπηρέτης αναστέναξε κι εκείνος. Η σκιά του παρελθόντος -ήταν πάντα εκεί, γύρω τους. - -Ο άντρας όμως έκανε μια χειρονομία σαν να ήθελε να διώξει τη -σκιά εκείνη και παρατηρώντας τις κινήσεις των κόκκινων χεριών -που τραβούσαν, δίπλωναν και χτυπούσαν τη λευκή ζύμη, συνέχισε -ήρεμα. -«Είναι καλό παιδί και η Θεία Πρόνοια θα το βοηθήσει. Πρέπει -να προσέξουμε όμως μην το πιάσουν οι πυρετοί της μαλάριας. -Πρέπει να του αγοράσουμε και ένα άλογο, επειδή οι στεριανοί -δεν συνηθίζουν να πηγαίνουν με τα πόδια. Θα το φροντίσω εγώ. -Αυτό που έχει σημασία είναι οι αφεντιές σας να συμφωνήσουν.» - -Εκείνη όμως απάντησε αμέσως αγέρωχα. -«Γιατί; Δεν συμφωνούμε, λες; Μας άκουσες μήπως να μαλώνουμε; -Δεν θα πας στη εκκλησία, Έφις;» - -Κατάλαβε ότι τον έδιωχνε και βγήκε στην αυλή, κοίταξε όμως -μήπως μπορούσε να μιλήσει και με την ντόνα Νοέμι. Να την που -βγήκε στο μπαλκόνι να μαζέψει την κουβέρτα. Χαμένος κόπος να -την παρακαλέσει να κατέβει, έπρεπε ν’ ανέβει εκείνος. -«Ντόνα Νοέμι, μου επιτρέπετε μια ερώτηση; Είστε -ευχαριστημένη;» - -Η Νοέμι τον κοίταξε έκπληκτη κρατώντας την κουβέρτα στην -αγκαλιά. -«Για ποιο πράγμα;» -«Που θα έρθει ο ντον Τζατσιντίνο. Θα δείτε, είναι καλό -παιδί.» -«Εσύ πού τον γνώρισες;» -«Φαίνεται από το γράψιμο. Μπορεί να κάνει πολλά. Πρέπει όμως -να του αγοράσουμε ένα άλογο…..» -«Και σπιρούνια τότε!» -«…. Σημασία έχει να συμφωνήσουν οι εξοχότητές σας. Αυτό είναι -το σημαντικό.» - -Εκείνη τράβηξε μια κλωστή από την κουβέρτα και την πέταξε -στην αυλή. Το πρόσωπό της σκοτείνιασε. -«Πότε δεν συμφωνήσαμε; Μέχρι τώρα, πάντα.» -«Ναι… όμως φαίνεται ότι δεν είστε ευχαριστημένη από τον -ερχομό του Τζατσίντο.» -«Πρέπει ν’ αρχίσω να τραγουδάω; Δεν είναι δα και ο Μεσσίας!», -είπε μπαίνοντας πλάγια στο πορτάκι απ’ όπου φαινόταν το -εσωτερικό ενός λευκού δωματίου με ένα παλιό κρεβάτι, μια -παλιά κασέλα, ένα παραθυράκι χωρίς τζάμια, ανοιχτό με φόντο -το πράσινο του Βουνού. - -Ο Έφις κατέβηκε, έκοψε μια μικρή ροζ βιολέτα και κρατώντας -την ανάμεσα στα δάχτυλα, που είχε σταυρωμένα πίσω στην πλάτη, -κατευθύνθηκε προς την εκκλησία. - -Η ησυχία και η δροσιά του απότομου Βουνού κυριαρχούσαν -τριγύρω. Μόνο οι τρίλιες των μελισσοφάγων μέσα στα βάτα -έδιναν ζωντάνια στον τόπο και συνόδευαν την μονότονη προσευχή -των γυναικών στην εκκλησία. Ο Έφις μπήκε ακροπατώντας, με τη -βιολέτα στο χέρι και γονάτισε πίσω από την κολόνα του άμβωνα. - -Η εκκλησία ερειπωνόταν. Όλα εκεί μέσα ήταν γκρίζα, υγρά και -σκονισμένα. Από τις τρύπες της ξύλινης οροφής έμπαιναν λοξά -φωτεινές ακτίνες ασημί σκόνης που κατέληγαν επάνω στα κεφάλια -των γονατισμένων καταγής γυναικών, και οι κιτρινισμένες -φιγούρες που ξεπηδούσαν από το μαυρισμένο φόντο των -ραγισμένων τοιχογραφιών, που ακόμη κοσμούσαν τους τοίχους, -έμοιαζαν μ’ αυτές τις γυναίκες, ντυμένες στα μαύρα και τα -βιολετιά, όλες χλωμές σαν το φίλντισι, ακόμη και οι πιο -ωραίες, οι πιο λεπτές, με στήθος άσαρκο και την κοιλιά -πρησμένη από της θέρμες της μαλάριας. Και η προσευχή ηχούσε -αργόσυρτη και μονότονη και έμοιαζε να πάλλεται μακριά, πέρα -από τον χρόνο. Η λειτουργία ήταν για τα σαράντα κάποιου και -ένα μαύρο ύφασμα με χρυσές φράντζες σκέπαζε το κάγκελο του -ιερού. Ο παπάς ντυμένος στα άσπρα και μαύρα έστρεφε αργά με -υψωμένα τα χέρια, με δυο ακτίνες φωτός να τον περιβάλλουν, -που λες και ξεπηδούσαν από το κεφάλι του, όμοιο μ’ εκείνο -ενός προφήτη. Αν δεν υπήρχε ο ήχος από το καμπανάκι του -μικρού νεωκόρου που λες και έδιωχνε από τριγύρω τα πνεύματα, -ο Έφις, παρά το φως και το κελάηδα των πουλιών, θα πίστευε -ότι παίρνει μέρος σε μια λειτουργία φαντασμάτων. Να, όλοι -είναι εδώ: ο ντον Τζάμε γονατισμένος στο προσευχητάρι της -οικογένειας και λίγο πιο πέρα η ντόνα Λία χλωμή μέσα στο -μαύρο της σάλι, όπως η φιγούρα ψηλά στην παλιά ζωγραφιά που -όλες οι γυναίκες κοιτάζουν κάθε τόσο και που μοιάζει να -προβάλλει πράγματι σε ένα μαύρο, ετοιμόρροπο μπαλκόνι. Είναι -η φιγούρα της Μαγδαληνής που, όπως λένε, έγινε εκ του -φυσικού: η αγάπη, η θλίψη, οι τύψεις και η ελπίδα γελούν και -κλαίνε μέσα στα βαθειά της μάτια και στο πικραμένο στόμα της… - -Ο Έφις την κοιτά και νοιώθει, όπως πάντα μπροστά σ’ αυτή την -φιγούρα που ξεπροβάλλει απ’ τα σκοτάδια ενός παρελθόντος -χωρίς όρια, ζάλη σαν να ήταν εκείνος που αιωρείται σ’ ένα -μαύρο κενό όλο μυστήριο... Σαν να θυμάται μια προηγούμενη -ζωή, παμπάλαια. Του φαίνεται πως ζωντανεύει το κάθε τι γύρω -του, με μια ζωή όμως φανταστική, μυθική. Οι νεκροί -ανασταίνονται, ο Χριστός που βρίσκεται πίσω από το κιτρινωπό -παραπέτασμα του ιερού και δυο φορές το χρόνο μόνο τον -δείχνουν στο λαό, κατεβαίνει από την κρυψώνα του και -περπατάει. Κι Αυτός είναι αδύνατος, χλωμός, σιωπηλός. -Περπατάει και ο λαός τον ακολουθεί και στη μέση του κόσμου -είναι αυτός, ο Έφις, που προχωρά, προχωρά, με το λουλούδι στο -χέρι, με την καρδιά του να σκιρτά από τρυφερότητα… Οι -γυναίκες ψάλλουν, τα πουλιά κελαηδούν. Η ντόνα Έστερ -περπατάει πλάι στον υπηρέτη με γρήγορα μικρά βήματα, με το -δάχτυλο έξω από τον κόμπο που κάνει το σάλι. Η λιτανεία -βγαίνει από το χωριό και το χωριό είναι ολάνθιστο από τις -ροδιές και την αγράμπελη. Τα σπίτια είναι καινούργια, η -εξώπορτα της οικογένειας Πιντόρ είναι καινούργια, από -καρυδιά, γυαλίζει και το μπαλκόνι είναι ανέπαφο….. Όλα είναι -καινούργια, όλα είναι όμορφα. Η ντόνα Μαρία Κριστίνα είναι -ζωντανή και προβάλλει στο μπαλκόνι όπου είναι απλωμένες οι -κουβέρτες από μετάξι. Η ντόνα Νοέμι είναι κοπελίτσα, -αρραβωνιασμένη με τον ντον Πρέντου και ο ντον Τζάμε, που -ακολουθεί κι αυτός την λιτανεία, κάνει, όπως πάντα, τον -θυμωμένο, αλλά είναι πολύ ευχαριστημένος….. - -Όμως η ψαλμωδία των γυναικών σταμάτησε και μερικές σηκώθηκαν -για να φύγουν. Ο Έφις, που είχε ακουμπήσει το κεφάλι στην -κολόνα του άμβωνα, τινάχτηκε από τ’ όνειρό του και ακολούθησε -την ντόνα Έστερ που έβγαινε από την εκκλησία για να γυρίσει -σπίτι. - -Ο ήλιος από ψηλά χτυπούσε τώρα αλύπητα το χωριουδάκι που ήταν -περισσότερο από κάθε άλλη φορά έρημο μέσα στο εκτυφλωτικό φως -του ζεστού ήδη πρωινού. Οι γυναίκες μόλις βγήκαν από την -εκκλησία σκόρπισαν εδώ κι εκεί, σιωπηλές σαν φαντάσματα, και -απλώθηκε πάλι η μοναξιά και η σιωπή γύρω από το σπίτι των -Πιντόρ. Η ντόνα Έστερ πλησίασε στο πηγάδι για να στηρίξει μ’ -ένα ξύλο μια γαριφαλιά, ανέβηκε γρήγορα τις σκάλες και -έκλεισε τα πορτοπαράθυρα. Στο πέρασμά της το ξώστεγο έτριζε -και από τον τοίχο και το φθαρμένο ξύλο έπεφτε μια γκρίζα -σκόνη σαν στάχτη. - -Ο Έφις την περίμενε να κατέβει. Καθισμένος στα σκαλοπάτια -κάτω από τον ήλιο, με τον σκούφο του γερμένο για να του κάνει -λίγο ίσκιο στο πρόσωπο, πελεκούσε με το σουγιά του ένα μικρό -κομμάτι ξύλο που η ντόνα Ρουθ ήθελε να βάλει κάτω από την -εξώπορτα, αλλά η ανταύγεια της λάμας στον ήλιο τον ενοχλούσε -στα μάτια και η βιόλα, που είχε κιόλας μαραθεί, έτρεμε πάνω -στο γόνατό του. Μπερδεμένες σκέψεις του περνούσαν από το -μυαλό και σκεφτόταν τις θέρμες της μαλάριας που τον είχαν -ταλαιπωρήσει την προηγούμενη χρονιά. -«Ξαναγυρίζουν οι διαολεμένες;» - -Η ντόνα Έστερ ξανακατέβηκε με ένα βαζάκι από φελλό στο χέρι. -Τραβήχτηκε στην άκρη για να την αφήσει να περάσει και σήκωσε -το πρόσωπο που το σκίαζε ο σκούφος. -«Κυρά μου, δεν θα ξαναβγείτε;» -«Πού να πάω τέτοια ώρα; Δεν με κάλεσε κανείς για τραπέζι!» -« Θα ’θελα να σας πω κάτι. Είστε ευχαριστημένη;» -«Για ποιο πράγμα, ψυχή μου;» - -Τον συμπεριφερόταν σαν μάνα, χωρίς όμως οικειότητα. Τον -θεωρούσε πάντα απλοϊκό άνθρωπο. -«Που…. που συμφωνείτε όλες για τον ερχομό του Τζατσιντίνο;» -«Ναι, είμαι ευχαριστημένη. Έτσι έπρεπε να γίνει.» -«Είναι καλό παιδί. Θα πλουτίσει. Πρέπει να του αγοράσουμε ένα -άλογο. Όμως…..» -«Όμως;» -«Δεν πρέπει να τον αφήσουμε πολύ ελεύθερο, στην αρχή. Τα -παιδιά είναι πάντα παιδιά… Θυμάμαι όταν ήμουν παιδί. Εάν -κάποιος μου επέτρεπε να του σφίξω το μικρό του δαχτυλάκι εγώ -του έστριβα όλο το χέρι. Και έπειτα οι άντρες της ράτσας -Πιντόρ, το ξέρετε δα ντόνα Έστερ, είναι υπερήφανοι….» -«Εάν έρθει ο ανεψιός μου, Έφις, θα του πω όπως στους ξένους: -κάθισε, είσαι σαν στο σπίτι σου. Θα καταλάβει όμως πως εδώ θα -είναι φιλοξενούμενος….» - -Τότε ο Έφις σηκώθηκε τινάζοντας από το παντελόνι του τις -σχίζες του ξύλου. Όλα πήγαιναν καλά, και όμως κάποια ανησυχία -τον τυραννούσε∙ κάτι ακόμη ήθελε να πει αλλά δεν τολμούσε. - -Ακολούθησε βήμα βήμα τη γυναίκα, έβγαλε τον σκούφο για να -τοποθετήσει με δύναμη το κομμάτι το ξύλο κάτω από την πόρτα -και περίμενε πάλι με υπομονή να επιστρέψει η ντόνα Έστερ στο -πηγάδι για νερό. -«Δώστε, δώστε σ’ εμένα», είπε παίρνοντάς της τον κουβά από το -χέρι και ενώ ανέβαζε το νερό κοίταζε μέσα στο πηγάδι, για να -μην κοιτάζει κατά πρόσωπο την κυρά του, επειδή ντρεπόταν να -της ζητήσει τα λεφτά που του χρωστούσε. -«Ντόνα Έστερ, δεν βλέπω πια τα δεμάτια με τα καλάμια. Τα -πουλήσατε;» -«Ναι, άλλα πούλησα σε κάποιον από το Νούορο και άλλα τα -χρησιμοποίησα για να επισκευάσω την σκεπή και έτσι πλήρωσα -και τον χτίστη. Ξέρεις ότι την τελευταία μέρα της σαρακοστής -ο αέρας πέταξε τα κεραμίδια.» - -Κι έτσι εκείνος δεν επέμενε. Υπάρχουν πολλοί τρόποι να -διορθώσει κανείς τα πράγματα, χωρίς να ταπεινώνει τους -ανθρώπους που αγαπά! Γι’ αυτό πήγε στην Καλίνα, την -τοκογλύφο, σταματώντας να πει μια καλημέρα στην γιαγιά του -αγοριού που του φύλαγε το κτήμα. Ψηλή και λιπόσαρκη, με -πρόσωπο αρχαίας αιγύπτιας πλαισιωμένο από μια μαύρη μαντίλα -που οι άκρες της ήταν δεμένες πάνω στο κεφάλι, η γριά έγνεθε -καθισμένη στο σκαλάκι του χαμόσπιτού της από μαυρισμένες -πέτρες. Είχε μια σειρά κοραλλιών γύρω από τον μακρύ, -κιτρινωπό και ρυτιδιασμένο λαιμό της. Δυο χρυσά σκουλαρίκια -κρέμονταν στ’ αυτιά της σαν λαμπερές σταγόνες που δεν έλεγαν -να πέσουν. Έμοιαζε να έχει ξεχάσει, γερνώντας, να βγάλει από -πάνω της τα κοσμήματα αυτά της νιότης της. -«Η Παναγιά μαζί σου θεια-Ποτόι. Πώς τα περνάτε; Το αγόρι -έμεινε εκεί πάνω, αλλά απόψε θα γυρίσει.» - -Τον κοίταζε με τα γυάλινα μάτια της. -«Α, είσαι ο Έφις; Ο Θεός μαζί σου. Λοιπόν, από ποιόν ήταν το -γράμμα; Από τον ντον Τζατσιντίνο; Εάν έρθει, να τον -υποδεχτείτε καλά. Στο κάτω κάτω γυρίζει στο σπίτι του. Είναι -η ψυχή του ντον Τζάμε, επειδή οι ψυχές των γερόντων ξαναζούν -μέσα στους νέους. Κοίτα την Γκριζέντα, την εγγονή μου! -Γεννήθηκε πριν δέκα έξι χρόνια, στη γιορτή του Χριστού, την -ώρα που πέθαινε η μάνα της. Λοιπόν, κοίτα την καλά: δεν είναι -η μάνα της ξαναγεννημένη; Να την….» - -Και πράγματι η Γκριζέντα ανέβαινε από το ποτάμι με ένα πανέρι -ρούχα στο κεφάλι, ψηλή, με το μεσοφόρι σηκωμένο πάνω από τις -γάμπες της που γυάλιζαν και ήταν ίσιες σαν της ελαφίνας. Και -τα μάτια της ήταν σαν της ελαφίνας λοξά και υγρά σ’ ένα χλωμό -πρόσωπο σαν παλιό μετάλλιο. Μια κόκκινη κορδέλα στόλιζε το -στήθος της, από την μια άκρη στην άλλη του μικρού κορσέ που -ήταν ανοιχτός πάνω από το πουκάμισο και υποβάσταζε τα άγουρα -στήθη της. -«Μπαρπα- Έφις!», φώναξε, χαδιάρικα και αυστηρά, βάζοντας το -πανέρι πάνω στο κεφάλι του και ψαχουλεύοντας τις τσέπες του. -«Εγώ πάντα σας σκέφτομαι, καλέ μου, κι εσείς δεν έχετε τίποτε -να μου δώσετε…. Ούτε ένα αμύγδαλο!» - -Ο Έφις την άφηνε να τον ψαχουλεύει και χαιρόταν τη χάρη της. -Η γριά όμως με ανέκφραστο το πρόσωπο και τα μάτια γυάλινα -είπε με γλύκα: -«Ο μακαρίτης ντον Τζάμε γυρίζει πίσω.» - -Η Γκριζέντα κοκάλωσε και το όμορφο πρόσωπο και τα όμορφα -μάτια της πήραν αμυδρά την όψη της γιαγιάς της. -«Γυρίζει πίσω;» -«Αφήστε τα τώρα αυτά!» είπε ο Έφις απιθώνοντας το πανέρι στα -πόδια του κοριτσιού, αλλά εκείνη άκουγε σαν μαγεμένη τα λόγια -της γιαγιάς, και εκείνος κατεβαίνοντας το σοκάκι νόμιζε πως -ξανάβλεπε το παρελθόν σε κάθε γωνιά. Να, εκεί κάτω, -καθισμένος στο πέτρινο παγκάκι που ακουμπά στο γκρίζο σπίτι -του Μιλέζου, ένας μεγαλόσωμος άντρας ντυμένος στα βελούδα. Το -καφέ χρώμα της φορεσιάς του τονίζει το κόκκινο του προσώπου -του και το μαύρο του γενιού του. - -Δεν είναι ο ντον Τζάμε; Σαν κι εκείνον προτάσσει το στήθος -του και έχει τους αντίχειρες μέσα στα τσεπάκια του γιλέκου -του. Τα άλλα δάχτυλά του, κόκκινα, συμπλέκονται με τη χρυσή -αλυσίδα του ρολογιού. Κάθεται εκεί όλη την ημέρα για να -κοιτάζει τους περαστικούς και να τους κοροϊδεύει. Πολλοί -αλλάζουν δρόμο επειδή τον φοβούνται και το ίδιο κάνει και ο -Έφις, για να φτάσει στο σπίτι της τοκογλύφου χωρίς να γίνει -αντιληπτός. - -Μια αιμασιά από φραγκοσυκιές έζωνε σαν τοίχος βαρύς την αυλή -της θεια Καλίνα. Εκείνη έγνεθε επίσης, ήταν μικροκαμωμένη και -φορούσε κεντητές παντόφλες, χωρίς κάλτσες. Το μικρό της -πρόσωπο ήταν πανιασμένο και τα μάτια της, μάτια αρπαχτικού, -χρύσιζαν και γυάλιζαν στη σκιά της μαντίλας που φορούσε στο -κεφάλι. -«Έφις, καρδούλα μου, πώς είσαι; Και οι κυράδες σου πώς είναι; -Πώς και με θυμήθηκες;. Κάτσε, κάτσε, ξεκουράσου.» - -Νωθρές κότες που τσιμπιόντουσαν κάτω από τα φτερά τους, ζωηρά -γατάκια που κυνηγούσαν ροδαλά γουρουνάκια, περιστέρια λευκά -και γλαυκά, ένα γαϊδούρι δεμένο σ’ έναν πάσαλο και τα -χελιδόνια στον αέρα έδιναν στην αυλή την όψη της Κιβωτού του -Νώε. Το σπιτάκι είχε για φόντο το παλιό, ανακαινισμένο σπίτι -του Μιλέζου που ήταν ψηλό, με καινούργια σκεπή, αλλά με τους -τοίχους εδώ κι εκεί φαγωμένους και γδαρμένους λες από τον -χρόνο που πεισματώνει σε όσους θέλουν να του αρπάξουν τη -λεία. -«Το κτήμα;», είπε ο Έφις ακουμπώντας στον τοίχο πλάι στη -γυναίκα. «Καλά πάει. Φέτος θα έχουμε περισσότερα αμύγδαλα -παρά φύλλα. Έτσι θα σε ξεχρεώσω, Καλί! Μην ανησυχείς….» - -Εκείνη ζάρωσε τα άτριχα φρύδια της, ενώ παρακολουθούσε το -νήμα από το αδράχτι. -«Δεν ανησυχώ, ξέρεις! Μακάρι να ’ταν όλοι σαν κι εσένα και τα -εφτά σκούδα που μου χρωστάς να ήταν εκατό!» -«Ο διάολος να σε πάρει», σκαφτόταν ο Έφις. «Μου δάνεισες -τέσσερα σκούδα τα Χριστούγεννα και τώρα τα έκανες κιόλας -εφτά!» -«Λοιπόν, Καλί», πρόσθεσε χαμηλόφωνα με σκυμμένο το κεφάλι σαν -να μιλούσε στα γουρουνάκια που μυρίζονταν με επιμονή τα πόδια -του. «Καλί, δώσε μου άλλο ένα σκούδο! Έτσι θα γίνουν οχτώ, -και τον Ιούλιο, μα την αλήθεια, θα σου τα επιστρέψω μέχρι την -τελευταία δεκάρα…..» - -Η τοκογλύφος δεν απάντησε αλλά τον κοίταξε για πολλή ώρα από -πάνω μέχρι κάτω, σήκωσε το χέρι και τον μούντζωσε. - -Ο Έφις τινάχτηκε και της έπιασε το χέρι, ενώ τα γουρουνάκια -το έσκαγαν τρομαγμένα και από πίσω τους τα γατάκια και μέσα -σ’ αυτή την αναμπουμπούλα οι κότες φτερούγιζαν. -«Καλί, που να σε πάρει ο διάολος, εάν δεν ήταν κάποιοι σαν κι -εμένα, εσύ αντί να κάνεις την τοκογλύφο θα πήγαινες να -μαζέψεις βδέλλες…» -«Καλύτερα να μαζεύω βδέλλες, παρά να μου πίνουν το αίμα -κάποιοι σαν κι εσένα, συφοριασμένε! Ναι, βλάκα, θα σου το -δώσω το σκούδο∙ και δέκα και εκατό θα σου δώσω, εάν θέλεις, -όπως δίνω σε πιο καθωσπρέπει ανθρώπους από σένα, στις κυράδες -σου, στους ευγενείς και τους συγγενείς των Βαρόνων, αλλά τις -μούντζες θα σου τις δίνω πάντα, όσο θα είσαι ηλίθιος, δηλαδή -μέχρι που να πεθάνεις…. Πάντα θα σου τις δίνω….» - -Και πήγε να πάρει πέντε ασημένιες λίρες. - -Ο Έφις έφυγε, με τα λεφτά στο χέρι, ενώ τον ακολουθούσαν οι -ειρωνικοί αποχαιρετισμοί της γυναίκας. -«Πες στις κυράδες σου να φυλάγονται καλά.» - -Εκείνος όμως ήταν αποφασισμένος να υποφέρει τα πάντα, αρκεί -να κάνει καλή εντύπωση στον Τζατσιντίνο όταν φτάσει. Ήθελε ν’ -αγοράσει έναν καινούργιο σκούφο για να τον υποδεχτεί και έτσι -κατέβηκε στο μαγαζί του Μιλέζου, συμβιβασμένος ακόμη και με -την ιδέα να χαιρετήσει τον άνθρωπο που καθόταν στο παγκάκι. -Ήταν ο ντον Πρέντου, ο πλούσιος συγγενής των κυριών του. - -Ο ντον Πρέντου απάντησε με ένα περιφρονητικό νεύμα της -κεφαλής, από κάτω προς τα επάνω, καταδέχτηκε όμως να στήσει -αυτί για ν’ ακούσει τι αγόραζε ο υπηρέτης. -«Δώσε μου ένα σκούφο, Αντόνι Φραντσί, αλλά να είναι μακρύς -και όχι σκοροφαγωμένος….» -«Δεν τον πήρα δα και από το σπίτι των κυράδων σου», απάντησε -ο κακόγλωσσος Μιλέζος. Και απ’ έξω ο ντον Πρέντου ξερόβηξε, -σημάδι επιδοκιμασίας, ενώ ο μαγαζάτορας σκαρφάλωνε πάνω σε -μια ξύλινη μικρή σκάλα. -«Όλα γερνούν και όλα μπορούν να ξανανιώσουν, σαν τον χρόνο», -αντέτεινε ο Έφις, παρακολουθώντας με τα μάτια τη λεπτή -φιγούρα του Μιλέζου που φορούσε ακόμη το μακρύ τριχωτό -πανωφόρι του χωριού του. - -Το μαγαζάκι ήταν μικρό αλλά γεμάτο έως απάνω. Στα ράφια -κοκκίνιζαν τα τόπια με το σκαρλάτο και πλάι έλαμπε το πράσινο -των μπουκαλιών με τη μέντα. Τα σακιά με το αλεύρι πρότασσαν -τις άσπρες τους κοιλιές ενάντια στις μαύρες καμπούρες των -βαρελιών με τις ρέγκες και στη μικρή βιτρίνα οι γυμνές -γυναίκες των εικονογραφημένων καρτών χαμογελούσαν στα βάζα με -τα μπαγιάτικα ζαχαρωτά και στα ρολά με τις ξεθωριασμένες -κορδέλες. - -Ενώ ο Μιλέζος έβγαζε από ένα κουτί τους μακριούς σκούφους από -μαύρο πανί και ο Έφις μετρούσε με ανοιχτή την παλάμη την -περίμετρό τους, κάποιος άνοιξε την μικρή πόρτα που έβγαζε -στην αυλή και στο βάθος, με φόντο γιρλάντες από αμπέλι, -φάνηκε, καθισμένη επάνω σε μια μεγάλη πολυθρόνα, μια -επιβλητική γυναίκα που έγνεθε ήρεμη σαν βασίλισσα του παλιού -καιρού. -«Να η πεθερά μου∙ ρώτησέ την να σου πει εάν αυτά τα σκουφιά -δεν μου κοστίζουν εννιά πέζα», είπε ο Μιλέζος, ενώ ο Έφις -δοκίμαζε ένα τραβώντας επάνω στο μέτωπό του το άνοιγμα του -σκούφου και διπλώνοντας την κορυφή επάνω στο κεφάλι του. -«Διάλεξες τον καλύτερο, δεν είσαι αφελής, όπως λένε! Δεν -βλέπεις ότι είναι ένας γαμπριάτικος σκούφος;» -«Μου είναι στενός.» -«Επειδή είναι καινούργιος, άνθρωπέ μου, παρ’ τον. Εννιά πέζα∙ -τζάμπα είναι.» - -Ο Έφις τον έβγαλε και τον χάιδεψε σκεφτικός. Στο τέλος έβαλε -πάνω στον πάγκο το νόμισμα που του έδωσε η τοκογλύφος. - -Ο ντον Πρέντου έσκυψε να κοιτάξει από την πόρτα. Το γεγονός -ότι ο Έφις αγόραζε ένα τόσο πολυτελή σκούφο τράβηξε την -προσοχή και της πεθεράς του Μιλέζου. Κάλεσε τον υπηρέτη μ’ -ένα νεύμα της κεφαλής και τον ρώτησε με μεγαλοπρεπές ύφος πώς -ήταν οι κυράδες του. Στο κάτω κάτω ήταν γυναίκες ευγενικής -καταγωγής και άξιζαν τον σεβασμό του καθωσπρέπει κόσμου. Μόνο -οι τυχοδιώκτες νεόπλουτοι, σαν τον Μιλέζο τον γαμπρό της, -μπορούσαν να μην τις έδειχναν τον πρεπούμενο σεβασμό. -«Δώσε τους τα χαιρετίσματά μου και πες στην ντόνα Ρουθ ότι -σύντομα θα πάω να την επισκεφτώ. Ήμασταν πάντα καλές φίλες με -την ντόνα Ρουθ, αν και εγώ δεν είμαι από ευγενική γενιά.» -«Εσείς έχετε την ευγένεια στην ψυχή», απάντησε γαλαντόμος ο -Έφις, εκείνη όμως έστριψε ελαφρά το αδράχτι σαν να ήθελε να -πει «δεν βαριέσαι!» -«Και ο αδελφός μου ο Ρετόρος εκτιμάει πολύ τις κυράδες σου. -Με ρωτάει πάντα: “πότε θα ξαναπάμε μαζί με τις κυρίες στο -πανηγύρι της Παναγίας του Ριμέντιο;” » -«Ναι», συνέχισε με ένα τόνο νοσταλγίας, «στα νιάτα μας -πηγαίναμε όλοι μαζί στο πανηγύρι. Διασκεδάζαμε με το τίποτα. -Τώρα ο κόσμος φαίνεται ότι ντρέπεται να γελάει.» - -Ο Έφις δίπλωνε προσεχτικά τον σκούφο του. -«Πρώτα ο Θεός, φέτος οι κυράδες μου θα πάνε στο πανηγύρι…. -για να προσευχηθούν και όχι για να διασκεδάσουν….» -«Χαίρομαι που τ’ ακούω. Πες μου κάτι, εάν επιτρέπεται: είναι -αλήθεια ότι έρχεται ο γιος της Λία; Το λέγανε σήμερα εδώ, στο -μαγαζί.» - -Καθώς ο Μιλέζος πλησίασε στην πόρτα και γελούσε με κάτι που -ο ντον Πρέντου του έλεγε χαμηλόφωνα, ο Έφις αναφώνησε με -αξιοπρέπεια. -«Αλήθεια είναι! Βρίσκομαι εδώ, στο χωριό, γιατί πρέπει να του -αγοράσω ένα άλογο.» -«Ένα άλογο από καλάμι;» ρώτησε τότε ο ντον Πρέντου, γελώντας -ηλίθια. «Α, να γιατί σε είδα να βγαίνεις από τη φωλιά της -Καλίνα.» -«Κι εσάς τι σας νοιάζει; Από εσάς δεν ζητήσαμε ποτέ τίποτα!» -«Φυσικά, ανόητε! Δεν θα σας έδινα ποτέ τίποτε! Μια καλή -συμβουλή μόνο, αυτή ναι! Αφήστε αυτό το παλικάρι εκεί που -βρίσκεται!» - -Αλλά ο Έφις βγήκε από το μαγαζί με το κεφάλι ψηλά, με το -σκούφο στη μασχάλη, και απομακρυνόταν δίχως να απαντήσει. - -Κεφάλαιο τρίτο - -Άδικα όμως τις μέρες που ακολούθησαν και για εβδομάδες οι -αδελφές Πιντόρ περίμεναν τον ανιψιό. - -Η ντόνα Έστερ ζύμωσε για την περίσταση ψωμί, ένα ψωμί άσπρο -και λεπτό σαν την όστια, όπως συνηθίζεται μόνο στις γιορτές, -και κρυφά από τις αδελφές της αγόρασε και ένα κουτί μπισκότα. -Στο κάτω κάτω ήταν ένας επισκέπτης εκείνος που θα ερχότανε -και η φιλοξενία είναι πράγμα ιερό. Η ντόνα Ρουθ από τη μεριά -της ονειρευόταν κάθε βράδυ τον ερχομό του ανιψιού και κάθε -μέρα κατά τις τρεις, την ώρα που έφτανε η ταχυδρομική άμαξα, -κρυφοκοίταζε από την εξώπορτα. Η ώρα όμως περνούσε και όλα -παρέμεναν ακίνητα τριγύρω. - -Στις αρχές του Μάη η ντόνα Νοέμι έμεινε μόνη στο σπίτι επειδή -οι αδελφές της είχαν πάει στο πανηγύρι της Παναγίας του -Ριμέντιο, όπως συνήθιζαν πάντα εδώ και πάρα πολλά χρόνια, για -να προσκυνήσουν – όπως έλεγαν – αλλά και για να διασκεδάσουν -λιγάκι. - -Της Νοέμι δεν της άρεσε ούτε το ένα ούτε το άλλο, και όμως, -την ώρα που καθόταν στη ζεστή σκιά του σπιτιού, εκείνο το -μακρόσυρτο, φωτεινό απομεσήμερο, παρακολουθούσε με τη σκέψη -νοσταλγικά το ταξίδι των αδερφάδων της. Ξανάβλεπε την γκρίζα -και στρογγυλή εκκλησούλα όμοια με μεγάλη αναποδογυρισμένη -φωλιά στη μέση της χλόης που σκέπαζε τη μεγάλη αυλή, τις -πέτρινες καλύβες γύρω γύρω όπου στριμωχνόταν ένα πολύχρωμο -και γραφικό πλήθος, σαν τσιγγάνοι, το κακοφτιαγμένο μπαλκόνι -με κολόνες πάνω από την καλύβα του ιερέα και το γαλάζιο βάθος -του τοπίου, τα δέντρα που θρόιζαν και τη θάλασσα που γυάλιζε -εκεί κάτω ανάμεσα στις ασημένιες θίνες. Φέρνοντας στη μνήμη -της όλα αυτά τα ευχάριστα πράγματα της ερχόταν να κλάψει, -αλλά δάγκωνε τα χείλη της γιατί ένοιωθε ντροπή απέναντι στον -εαυτό της για την αδυναμία της. - -Κάθε χρόνο η άνοιξη την αναστάτωνε: τα όνειρα της ζωής -ξανάνθιζαν μέσα της, όπως τα ρόδα ανάμεσα στις πέτρες του -παλιού νεκροταφείου, αλλά καταλάβαινε ότι ήταν μια περίοδος -κρίσης, μια αδυναμία που θα περνούσε με τις πρώτες ζέστες του -καλοκαιριού και άφηνε τη φαντασία της να ταξιδεύει σπρωγμένη -από τη νυσταλέα ηρεμία που λίμναζε ολόγυρα, στην κόκκινη από -της παπαρούνες αυλή, στο σκιερό από κάποιο περαστικό σύννεφο -Βουνό, σε όλο το χωριό που οι μισοί του κάτοικοι ήταν στο -πανηγύρι. - -Να την λοιπόν με την σκέψη της εκεί κάτω. - -Της φαίνεται πως είναι ακόμη κοριτσάκι, επάνω στο μπαλκόνι -του ιερέα, μια βραδιά του Μάη. Ολόγιομο το χάλκινο φεγγάρι -βγαίνει από τη θάλασσα και όλος ο κόσμος μοιάζει να είναι από -χρυσάφι και μαργαριτάρια. Το ακορντεόν με τους -παραπονιάρικους ήχους του γεμίζει την αυλή που την φωτίζει η -φωτιά από τα κιτρινόξυλα με την κοκκινωπή της λάμψη και -προβάλλει επάνω στο γκρίζο του τοίχου την ευκίνητη και -μελαχρινή φιγούρα του μουζικάντη, τα βιολετί πρόσωπα των -γυναικών και των αγοριών που χορεύουν χορούς της Σαρδηνίας. -Οι σκιές κινούνται αλλόκοτες πάνω στην ποδοπατημένη χλόη και -στους τοίχους της εκκλησίας. Λάμπουν τα χρυσά κουμπιά, τα -ασημένια σιρίτια από τις στολές, τα τάστα του ακορντεόν. Όλα -τα άλλα χάνονται μέσα στο μαργαριταρένιο μισοσκόταδο της -φεγγαρόφωτης νύχτας. Η Νοέμι δεν θυμόταν να είχε πάρει ποτέ -ενεργό μέρος στο πανηγύρι, ενώ οι μεγαλύτερες αδελφές της -γελούσαν και διασκέδαζαν. Όσο για τη Λία, εκείνη καθόταν -μαζεμένη σαν το λαγό σε μια χλοερή γωνιά της αυλής∙ ίσως από -τότε σχεδίαζε τη φυγή της. - -Το πανηγύρι διαρκούσε εννιά μέρες και οι τρεις τελευταίες -ήταν όλο κυκλικούς χορούς με μουσικές και τραγούδια. Η Νοέμι -στεκόταν πάντα στο μπαλκόνι, ανάμεσα στα απομεινάρια από το -φαγοπότι, γύρω της γυάλιζαν τα άδεια μπουΚαλία, τα σπασμένα -πιάτα, κανένα μήλο με το ψυχρό του πράσινο χρώμα, ένας δίσκος -και ένα κουταλάκι ξεχασμένα. Και τ’ αστέρια ακόμα έλαμπαν -πάνω από την αυλή σαν να τα είχε συνεπάρει ο ρυθμός του -χορού. Όχι, εκείνη δε χόρευε, δε γελούσε, της ήταν αρκετό -όμως να βλέπει τους άλλους να διασκεδάζουν επειδή είχε την -ελπίδα ότι θα μπορούσε κι εκείνη να πάρει μέρος στο πανηγύρι -της ζωής. - -Τα χρόνια όμως περνούσαν και το πανηγύρι της ζωής γινόταν -μακριά από το χωριουδάκι, κι έτσι η αδελφή της η Λία, για να -μπορέσει να πάρει μέρος σ’ αυτό, το ’σκασε από το σπίτι... - -Εκείνη, η Νοέμι, είχε απομείνει στο ερειπωμένο μπαλκόνι του -παλιού σπιτιού, όπως κάποτε στο μπαλκόνι του ιερέα. - -Την ώρα που έγερνε ο ήλιος στη δύση κάποιος χτύπησε στην -εξώπορτα που εκείνη την είχε πάντα κλειστή. - -Ήταν η γριά Ποτόι που είχε έρθει να τη ρωτήσει αν χρειαζότανε -τις υπηρεσίες της. Αν και η Νοέμι δεν της ζήτησε να μείνει, -εκείνη κάθισε καταγής, με τους ώμους της στον τοίχο. Έλυσε -την μαντίλα από τον στολισμένο της λαιμό και άρχισε να μιλάει -με νοσταλγία για το πανηγύρι. -«Όλοι είναι εκεί, και τα εγγόνια μου, η Παναγιά μαζί τους. -Όλοι εκεί είναι και δροσίζονται, επειδή βλέπουν τη θάλασσα….» -«Γιατί δεν πήγατε κι εσείς;» -«Και το σπίτι, κυρά μου; Όσο φτωχικό κι αν είναι ένα σπίτι -δεν πρέπει να το αφήνει κανείς μόνο, αλλιώς θα μπει το -στοιχειό. Οι γέροι μένουν, οι νέοι φεύγουν!» - -Αναστέναξε και έσκυψε για να δει και να διορθώσει τα κοράλλια -στο στήθος της. Διηγήθηκε για τον καιρό που κι εκείνη πήγαινε -στο πανηγύρι με τον άντρα της, την κόρη της και τις καλές της -γειτόνισσες. Έπειτα σήκωσε το βλέμμα και κοίταξε προς το -παλιό νεκροταφείο. -«Αυτές τις μέρες μου φαίνεται πως βλέπω αναστημένους όλους -τους πεθαμένους. Όλοι πήγαιναν να διασκεδάσουν εκεί πέρα. Σα -να βλέπω τη μητέρα σας, τη ντόνα Μαρία Κριστίνα, καθισμένη -στον πάγκο στη γωνιά της μεγάλης αυλής. Έμοιαζε βασίλισσα με -την κίτρινη φούστα της και το μαύρο, κεντητό της σάλι. Και οι -γυναίκες από πολλά χωριά κάθονταν γύρω της σαν να ήταν -υπηρέτριές της….. Μου έλεγε: Ποτόι, έλα, δοκίμασε αυτόν τον -καφέ, πώς σου φαίνεται, είναι καλός; - Ναι, τόσο καταδεχτική -ήτανε. Α, γι’ αυτό δεν μ’ αρέσει να ξαναπάω εκεί πέρα. Μου -φαίνεται ότι έχω αφήσει κάτι εκεί και δεν θα το ξαναβρώ -πια….» - -Η Νοέμι επιδοκίμασε ζωηρά, με το κεφάλι σκυμμένο στο -εργόχειρό της. Η φωνή της γριάς της φαινόταν να είναι η ηχώ -από το δικό της παρελθόν. -«Και ο ντον Τζάμε, κυρά μου; Ήταν η ψυχή του πανηγυριού. Όλο -φώναζε, έμοιαζε με θύελλα, αλλά κατά βάθος ήταν καλός. Το -ουράνιο τόξο έρχεται πάντα μετά την καταιγίδα. Α, ναι, αυτές -τις μέρες ακριβώς, όταν κάθομαι να γνέσω, μου φαίνεται ότι -ακούω ποδοβολητά αλόγου… Να τος, είναι εκείνος, που πάει στο -πανηγύρι, καβάλα στο μαύρο του άτι, με τα δισάκια γεμάτα…. -Περνάει και με χαιρετά: Ποτόι, έρχεσαι καβάλα; Εμπρός, -ξελογιάστρα!» - -Συγκινημένη μιμούνταν τη φωνή του ευγενούς νεκρού. Έπειτα, -ξαφνικά, συνεχίζοντας τις σκέψεις της, ρώτησε: -«Και ο ντον Τζατσιντίνο δεν θα έρθει;» - -Η Νοέμι πήρε αυστηρό ύφος, επειδή δεν επέτρεπε σε κανένα να -ανακατεύεται στα πράγματα του σπιτιού της. -«Εάν έρθει, καλώς να ορίσει», απάντησε ψυχρά, αλλά μόλις -έφυγε η γριά ξανάπιασε το μίτο των συλλογισμών της. Ζούσε -τόσο έντονα το παρελθόν, που το παρόν δεν την ενδιέφερε πια -σχεδόν καθόλου. - -Όσο η ζεστή σκιά του σπιτιού σκέπαζε την αυλή κι η μυρωδιά -του φλόμου έφτανε από τον κάμπο, τόσο πιο έντονα θυμόταν την -φυγή της Λία. Να, είναι ένα δειλινό σαν κι αυτό∙ το -λευκοπράσινο Βουνό γέρνει πάνω από το σπίτι, όλος ο ουρανός -χρυσίζει. Η Λία είναι στις επάνω κάμαρες και πηγαινοέρχεται -σιωπηλή. Προβάλλει στο μπαλκόνι χλωμή, μαυροντυμένη με μαύρα -μαλλιά που λες και παίρνουν κάποιες γαλαζόχρυσες ανταύγειες -από τον ουρανό. Κοιτάζει κάτω προς το κάστρο, έπειτα σηκώνει -ξαφνικά τα βαριά βλέφαρα και τινάζεται ολόκληρη κουνώντας τα -χέρια. Μοιάζει με χελιδόνα που ετοιμάζεται να πετάξει. -Κατεβαίνει, πηγαίνει στο πηγάδι, ποτίζει τα λουλούδια και ενώ -το γλυκό άρωμα από τις βιόλες ανακατεύεται με την αψιά -μυρωδιά του φλόμου, τα πρώτα αστέρια ανεβαίνουν πάνω από το -Βουνό. - -Η Λία πάει να καθίσει ψηλά στη σκάλα, με το χέρι στην τριχιά -και τα μάτια καρφωμένα στο μισοσκόταδο. - -Η Νοέμι την θυμόταν πάντοτε έτσι, όπως την είδε την τελευταία -φορά περνώντας πλάι της για να πάει για ύπνο. Κοιμόντουσαν -μαζί στο ίδιο κρεβάτι, αλλά το βράδυ εκείνο άδικα την -περίμενε. Αποκοιμήθηκε περιμένοντάς την και ακόμη την -περιμένει... - -Τα υπόλοιπα μπερδεύονταν στη μνήμη της: ώρες και μέρες -αγωνίας και μυστηριώδους τρόμου όπως όταν έχει κανείς υψηλό -πυρετό…. Ξανάβλεπε μόνο το χλωμό και συσταλμένο πρόσωπο του -Έφις που έσκυβε για να κοιτάξει καταγής σαν να έψαχνε κάτι -χαμένο. -« Κυράδες μου, σιωπή, σιωπή!», μουρμούριζε, αλλά ο ίδιος -έτρεχε εδώ κι εκεί στο χωριό και ρωτούσε σε όλους εάν είχαν -δει τη Λία και έσκυβε να κοιτάξει μέσα στα πηγάδια και -κατασκόπευε στις ερημιές. - -Κατόπιν γύρισε ο ντον Τζάμε….. - -Όταν το θυμόταν αυτό μια αντάρα σαν από καταιγίδα αχολογούσε -μες στο μυαλό της Νοέμι και κάθε φορά ένοιωθε την ανάγκη ν’ -αλλάζει θέση, σαν να ήθελε ν’ απαλλαγεί από έναν εφιάλτη. - -Έτσι, σηκώθηκε και ανέβηκε στην κάμαρά της, στην ίδια όπου -κάποτε κοιμόταν με τη Λία. Το ίδιο κρεβάτι από σκουριασμένο -σίδερο στολισμένο με ξεθωριασμένα φύλλα χρυσού, με τσαμπιά -από σταφύλι που κάποια ρόγα εδώ κι εκεί διατηρούσε, όπως στα -αληθινά, άγουρα τσαμπιά, λίγο κόκκινο και βιολετί χρώμα. Οι -ίδιοι τοίχοι ασβεστωμένοι, τα καδράκια με τις μαύρες κορνίζες -και τις παλιές λιθογραφίες που κανείς μες στο σπίτι δεν ήξερε -την αξία τους. Η ίδια σκοροφαγωμένη ντουλάπα που επάνω της -ήταν τοποθετημένα στη σειρά πορτοΚαλία και λεμόνια και -γυάλιζαν με το φως του δειλινού σαν χρυσαφένιοι καρποί. - -Η Νοέμι άνοιξε την ντουλάπα για να ξαναβάλει εκεί το -εργόχειρό της και οι μεντεσέδες έτριξαν μες στη σιωπή σαν -χορδή βιολιού, ενώ ο ήλιος, τώρα πια χωρίς ακτίνες, έριχνε -μια ροζ αναλαμπή στα ασπρόρουχα που ήταν τοποθετημένα επάνω -σε ράφια ντυμένα με χαρτί τιρκουάζ. - -Όλα ήταν σε τάξη εκεί μέσα: επάνω μερικά φθαρμένα παπλώματα, -μεταξωτά χαλιά, μάλλινες κουβέρτες που από την πολλή χρήση -είχαν πάρει το κίτρινο χρώμα του κρόκου, πιο κάτω τα -ασπρόρουχα που μύριζαν κυδώνι και κάνιστρα φτιαγμένα από -ασφόδελο και βούρλα που στο κιτρινωπό τους φόντο διαγράφονταν -σχέδια σε μαύρο χρώμα βάζων, ψαριών και ειδωλίων της -πρωτόγονης τέχνης της Σαρδηνίας. - -Η Νοέμι ξανάβαλε το εργόχειρό της μέσα σε ένα από αυτά τα -κάνιστρα και ανασήκωσε ένα άλλο. Από κάτω ήταν ένα πάκο -χαρτιά, τα χαρτιά της οικογένειας: τα συμβόλαια, οι διαθήκες, -τα πρακτικά μιας δικαστικής διένεξης, όλα δεμένα σφιχτά με -ένα κίτρινο κορδελάκι για το κακό μάτι. Το κίτρινο κορδελάκι, -που δεν εμπόδισε να περάσει η γη τους σε άλλα χέρια και τη -διένεξη να την κερδίσουν οι αντίπαλοι, έδενε με τα άλλα νεκρά -χαρτιά και ένα γράμμα που η Νοέμι, κάθε φορά που σήκωνε το -μικρό πανέρι, το κοίταζε, όπως κοιτάζει κανείς από την ακτή -το πτώμα ενός ναυαγού που το σπρώχνει ελαφρά το κύμα. - -Ήταν το γράμμα της Λία μετά την φυγή της. - -Εκείνη τη μέρα οι αναμνήσεις τής έκαναν κακό. Η απομάκρυνση -των αδερφάδων της και ένας ενστικτώδης φόβος μοναξιάς την -έφερναν πίσω στο παρελθόν. Το πορτοΚαλί φως του δειλινού, το -Βουνό σκεπασμένο με μαβιά πέπλα, η μυρωδιά του απογεύματος, -όλα οδηγούσαν την ψυχή της είκοσι χρόνια πριν. Σιωπηλή, -σκουρόχρωμη φιγούρα μπροστά στο διάχυτο φως ανάμεσα στο -παραθυράκι και στην ντουλάπα, έμοιαζε η ίδια μια μορφή του -παρελθόντος που βγήκε από το παλιό νεκροταφείο για να -επισκεφτεί το εγκαταλειμμένο σπίτι. Έβαλε πάλι σε τάξη τα -παπλώματα και τα πανέρια, έκλεισε, ξανάνοιξε∙ το ντουλάπι -έτριζε και έμοιαζε να είναι το μόνο ζωντανό πράγμα μέσα στο -σπίτι. - -Τελικά το αποφάσισε και τράβηξε το γράμμα από το πάκο των -χαρτιών. Ήταν λευκό ακόμα μέσα στο λευκό φάκελο, σαν να το -είχαν γράψει χθες και να μην το είχε διαβάσει κανείς ακόμη. - -Η Νοέμι κάθισε στο κρεβάτι, αλλά μόλις ξεδίπλωσε το χαρτί και -ακούμπησε το χέρι στην μπρούτζινη σφαίρα του κρεβατιού, -κάποιος χτύπησε στην εξώπορτα: στην αρχή ένα χτύπημα, έπειτα -τρία, και μετά συνεχόμενα. - -Σήκωσε το κεφάλι και κοίταξε προς την αυλή με τρομαγμένα -μάτια. -«Δεν μπορεί να είναι ο ταχυδρόμος∙ πέρασε ήδη….» - -Τα χτυπήματα αντηχούσαν μέσα στη σιωπηλή αυλή. Έτσι χτυπούσε -ο πατέρας της όταν αργούσαν να του ανοίξουν….. - -Άφησε το γράμμα και έτρεξε κάτω, αλλά όταν έφτασε στην -εξώπορτα σταμάτησε για ν’ ακούσει. Η καρδιά της χτυπούσε, σαν -να έπεφταν τα χτυπήματα στο στήθος της. -«Θεέ μου! Θεέ μου! Δεν μπορεί να είναι αυτός….» - -Τελικά ρώτησε λίγο απότομα: -«Ποιος είναι;» -«Φίλος», απάντησε μια ξένη φωνή. - -Η Νοέμι όμως δεν κατάφερνε να ανοίξει, τόσο πολύ έτρεμαν τα -χέρια της. - -Ένας νέος άντρας που έμοιαζε με εργάτη, ψηλός και χλωμός, -ντυμένος στα πράσινα, με κίτρινα σκονισμένα παπούτσια και -μικρό μουστάκι στο χρώμα των παπουτσιών, στεκόταν μπροστά -στην εξώπορτα στηριζόμενος σε ένα ποδήλατο. Μόλις είδε την -Νοέμι έβγαλε το σκούφο του που άφησε τα χνάρια του πάνω στα -πυκνά του μαλλιά που χρύσιζαν και της χαμογέλασε αφήνοντας να -φανούν τα όμορφα δόντια του ανάμεσα στα σαρκώδη χείλη. - -Εκείνη τον γνώρισε αμέσως από τα μάτια, μάτια μεγάλα, -αμυγδαλωτά με γαλαζοπράσινο χρώμα∙ ήταν τα μάτια των Πιντόρ, -αλλά η αναστάτωσή της μεγάλωσε όταν ο ξένος πήδησε επάνω στα -σκαλιά της εξώπορτας και την έσφιξε στα δυνατά του μπράτσα. -«Θεία Έστερ! Εγώ είμαι…. Οι άλλες θείες;» -«Είμαι η Νοέμι….», είπε λίγο προσβεβλημένη, αλλά αμέσως -σκλήρυνε τη στάση της. «Δεν σε περιμέναμε. Η Έστερ και η Ρουθ -είναι στο πανηγύρι….» -«Έχει πανηγύρι;», είπε σηκώνοντας το ποδήλατο που επάνω του -ήταν δεμένη μια σκονισμένη βαλίτσα. «Α, ναι, θυμάμαι: το -πανηγύρι της Παναγίας του Ριμέντιο. Α, μάλιστα…..» - -Του φαινόταν να αναγνωρίζει το μέρος που βρισκόταν. Να το -υπόστεγο της αυλής που τόσες φορές έφερνε στο νου της η -μητέρα του. Έβαλε εκεί το ποδήλατό του και άρχισε να λύνει -την βαλίτσα χτυπώντας την με ένα μαντήλι για αν διώξει τη -σκόνη. - -Η Νοέμι σκεφτόταν: -«Πρέπει να φωνάξω την θεια-Ποτόι, να την στείλω στον Έφις…. -Πώς να κάνω μόνη μου; Α, εκείνες ήξεραν ότι θα ερχόταν και με -άφησαν μόνη….» - -Το αγΚαλίασμα εκείνου του άγνωστου άντρα που ήρθε ποιος ξέρει -από πού, από τους δρόμους του κόσμου, της προκαλούσε έναν -αόριστο φόβο, γνώριζε όμως καλά τις υποχρεώσεις της -φιλοξενίας και δεν μπορούσε να τις παραβεί. -«Μπες μέσα. Θέλεις να πλυθείς; Θα ανεβάσουμε μετά επάνω την -βαλίτσα. Θα φωνάξω μια γυναίκα που μας υπηρετεί….. Τώρα είμαι -μόνη στο σπίτι….. και δεν σε περίμενα…..» - -Προσπαθούσε να κρύψει την φτώχια τους, αλλά φαίνεται πως -εκείνος γνώριζε και γι’ αυτήν, επειδή χωρίς να περιμένει να -τον εξυπηρετήσουν, αφού κουβάλησε την βαλίτσα στο δωμάτιο που -η θεία Έστερ είχε ήδη προετοιμάσει γι’ αυτόν – το παλιό -δωμάτιο των ξένων, στο βάθος του μπαλκονιού – ξανακατέβηκε -άνετος και πήγε να πλυθεί στο πηγάδι σαν τον υπηρέτη. - -Η Νοέμι τον ακολούθησε με την πετσέτα στο χέρι. -«Ναι, ήρθα από την Τερανόβα. Τι δρόμος! Πετάει κανείς! Ναι, -πρέπει να πέρασα μπροστά από την εκκλησία, αλλά δεν πήρα -είδηση για το πανηγύρι. Ναι, το χωριό μοιάζει ερημικό. Είναι -πολύ ξεπεσμένο, ναι….» - -Απαντούσε ναι σε όλες τις ερωτήσεις της Νοέμι, αλλά έδειχνε -πολύ αφηρημένος. -«Γιατί δεν έγραψα; Μετά το γράμμα της θείας Έστερ ήμουν -αβέβαιος. Έπειτα αρρώστησα κιόλας και…. δεν ήξερα…. Για να -σας πω την αλήθεια το αποφάσισα προχθές∙ ήταν και ένας φίλος -που έφευγε… Χθες, λοιπόν, μιας και η θάλασσα ήταν ήρεμη, -αναχώρησα….» - -Ενώ σκουπιζόταν κατευθυνόταν προς την κουζίνα. Η Νοέμι τον -ακολουθούσε. -«Η Έστερ του έγραψε! Κι αυτός αναχώρησε, έτσι, σα να πάει σε -γιορτή!» - -Εκείνος κάθισε στον παλιό πάγκο, απέναντι από το Βουνό που -έριχνε την βιολετί του σκιά μέσα στην κουζίνα, έβαλε τα -μακριά του πόδια το ένα επάνω στο άλλο, σταύρωσε τα μακριά -του μπράτσα στο στήθος ψαύοντάς τα με τα λευκά του χέρια. Η -Νοέμι παρατήρησε ότι οι κάλτσες του ήταν πράσινες, ένα -πραγματικά περίεργο χρώμα για αντρικές κάλτσες, και άναψε τη -φωτιά μονολογώντας πάλι: -«Ώστε η Έστερ του έγραψε κρυφά; Ας τον περιποιηθεί εκείνη -τώρα!» - -Και ένοιωθε έναν αδιόρατο φόβο να στρέψει, να κοιτάξει εκείνη -την αντρική φιγούρα που ήταν κάπως παράξενη, πράσινη και -κίτρινη, ακίνητη πάνω στον πάγκο απ’ όπου λες και δεν θα -ξανασηκωνόταν πια. - -Εκείνος όμως ξανάρχισε να μιλά για το ταξίδι, για το μοναχικό -δρόμο και ρώτησε πόση ώρα χρειάζεται για να φτάσει στο -Νούορο. Ήθελε να πάει στο Νούορο όπου υπήρχε ένας -διαχειριστής ενός ατμοκίνητου μύλου, φίλος του πατέρα του, -που του είχε υποσχεθεί μια θέση. - -Η Νοέμι σηκώθηκε χαμογελώντας. -«Πόση ώρα; Δεν ξέρω να σου πω πόση ώρα είναι με το ποδήλατο. -Λίγη ώρα. Εγώ πήγα στο Νούορο πριν πολλά χρόνια με το άλογο. -Ο δρόμος είναι όμορφος και η πόλη είναι όμορφη, βέβαια. Ο -αέρας είναι καλός και ο κόσμος είναι καλός. Εκεί δεν έχει -πυρετούς μαλάριας, όπως εδώ, και όλοι μπορούν να δουλεύουν -και να κερδίζουν χρήματα. Όλοι οι ξένοι πλούτισαν εκεί πέρα, -ενώ εδώ λες και είμαστε σε τόπο νεκρών…» -«Ναι, ναι, αυτό είναι αλήθεια!» - -Πήγε να πάρει αυγά για να του κάνει μια ομελέτα. -«Βλέπεις, εδώ ούτε κρέας δεν έχουμε κάθε μέρα. Κρασί δεν -βρίσκει πια κανείς…. Και αυτός ο διαχειριστής του μύλου πώς -ονομάζεται; Τον γνωρίζεις;» - -Όχι, δεν τον γνώριζε, αλλά ήταν σίγουρος πως όταν πήγαινε στο -Νούορο θα την έπαιρνε τη θέση. - -Η Νοέμι χαμογελούσε με μνησικακία και ειρωνεία, σκυμμένη πάνω -από την ομελέτα: έτσι εύκολα βρίσκεται μια θέση! Τόσοι -ψάχνουν μια θέση! -«Μα εσύ εγκατέλειψες την δουλειά που είχες;», ρώτησε βιαστικά -χωρίς να ανασηκώσει τα μάτια. - -Ο Τζατσίντο δεν απάντησε αμέσως. Φαινόταν ν’ ανησυχεί για την -κατάληξη που θα είχε η ομελέτα που εκείνη γύριζε προσεχτικά -μες στο τηγάνι. - -Μερικές σταγόνες λάδι έπεσαν επάνω στην πυροστιά, γεμίζοντας -την κουζίνα με τσίκνα. Έπειτα το τηγάνισμα συνεχίστηκε ήρεμα -και ο Τζατσίντο είπε: -«Ήταν μια παλιοδουλειά! Και δεν ήταν και σίγουρη…. Με τόσες -ευθύνες!.....» - -Δεν είπε τίποτε άλλο και η Νοέμι δεν τον ξαναρώτησε. Η ελπίδα -να φύγει αυτός γρήγορα για το Νούορο την έκανε καλή και -υπομονετική. Έστρωσε το τραπέζι στην τραπεζαρία που ήταν -δίπλα, εγκαταλειμμένη και υγρή σαν καντίνα, και άρχισε να τον -σερβίρει ζητώντας συγνώμη που δεν μπορούσε να του προσφέρει -τίποτα άλλο. -«Σ’ αυτό το χωριό πρέπει να ικανοποιείται κανείς με ό, τι -βρίσκει…..» - -Ο Τζατσίντο έσπαζε τα καρύδια με τα δυνατά του χέρια και -έστηνε το αυτί στα κουδουνίσματα των κοπαδιών που περνούσαν -πίσω από το σπίτι. Είχε σχεδόν νυχτώσει. Το Βουνό σκοτείνιασε -και εκεί, μέσα στο υγρό δωμάτιο με τους πράσινους από την -υγρασία τοίχους, ήταν σαν να βρισκόταν κανείς μέσα σε σπηλιά, -μακριά από τον κόσμο. Η περιγραφή του πανηγυριού που έκανε η -Νοέμι τον εντυπωσίαζε. Την κοίταζε λίγο κουρασμένος και -νυσταγμένος, κι εκείνη, μαύρη φιγούρα με φόντο το λαμπερό -ακόμη παράθυρο, με τα πυκνά μαλλιά και τα μικρά χέρια -ακουμπισμένα στο φτωχικό τραπέζι, πρέπει να του θύμιζε τις -νοσταλγικές διηγήσεις της μητέρας του, επειδή άρχισε να -ρωτάει για πρόσωπα του χωριού που είχαν πεθάνει ή που δεν -ενδιέφεραν καθόλου την Νοέμι. -«Ο θείος Πιέτρο; Πώς είναι αυτός ο θείος Πιέτρο; Είναι ο -πλουσιότερος, ε; Πόσα μπορεί να έχει;» -«Είναι πλούσιος, βέβαια, αλλά είναι ένας στριμμένος! -Ξιπασμένος και τσιγκούνης σαν Εβραίος.» -«Δανείζει λεφτά σαν τοκογλύφος;» - -Η Νοέμι κοκκίνισε επειδή, παρ’ όλο που οι σχέσεις της με τον -εξάδελφο ήταν τεταμένες, της φαινόταν να την βρίζουν -προσωπικά όταν αποκαλούσαν τοκογλύφο έναν ευγενή Πιντόρ. -«Ποιος σου το είπε αυτό; Μην το ξαναπείς ούτε για αστείο….» -«Ο Ρετόρος και η αδελφή του όμως είναι πραγματικοί -τοκογλύφοι. Είναι πλούσιοι; Πόσα έχουν;» -«Ούτε αυτοί, τι κάθεσαι και λες τώρα; Ίσως ο Μιλέζος, αλλά με -δίκαιο διάφορο∙ τριάντα τοις εκατό, όχι παραπάνω….» -«Και αυτό είναι δίκαιο διάφορο; Τότε τι είναι τα άλλα;» - -Τότε η Νοέμι έσκυψε στο τραπέζι και ψιθύρισε: -«Και χίλια τα εκατό… Και καμιά φορά περισσότερο». - -Ο Τζατσίντο όχι μόνο δεν εντυπωσιάστηκε αλλά έβαλε να πιεί -και είπε σκεφτικός: -«Ναι, και σ’ εμάς η τοκογλυφία έχει πάρει μεγάλες -διαστάσεις….. Ο ανιψιός του καρδινάλιου Ραμπόλα έτσι -καταστράφηκε!....» - -Μετά το δείπνο θέλησε να βγει. Ρώτησε πού ήταν το ταχυδρομείο -και η Νοέμι τον οδήγησε μέχρι τον δρόμο και του έδειξε την -μικρή πλατεία στο βάθος προς το σπίτι του Μιλέζου. - -Μόλις εκείνος απομακρύνθηκε, κοίταξε τριγύρω της και κατέβηκε -μέχρι το σπιτάκι της γριάς Ποτόι. Η μικρή πόρτα ήταν ανοιχτή, -αλλά στο εσωτερικό ήταν σκοτάδι και μόνο μετά το δειλό -κάλεσμα της Νοέμι η γριά έκανε την εμφάνισή της μέσα από το -πυκνό σκοτάδι της τρώγλης κρατώντας ένα δαυλί αναμμένο. Το -κοκκινωπό αμυδρό φως έκανε να σπιθοβολούν τα κοσμήματά της. -«Θεια-Ποτόι, εγώ είμαι. Πρέπει να στείλετε εξάπαντος κάποιον -να φωνάξει τον Έφις. Ήρθε ο Τζατσίντο. Μετά να έρθετε να -κοιμηθείτε μαζί μου. Φοβάμαι να μείνω μόνη…. με έναν ξένο…» -«Θα πάω να φωνάξω κάποιον για να τον στείλω στο κτήμα. Εγώ -όμως στο σπίτι σας δεν έρχομαι, όχι. Το σπίτι δεν το αφήνω -στα χέρια του στοιχειού….» - -Και για να μην μπει το στοιχειό όσο θα έλειπε, άφησε αναμμένο -το δαυλί στο κατώφλι της πόρτας. - - -Κεφάλαιο τέταρτο - -Μια μεγάλη φωτιά από αναμμένα σχίνα, όπως την είχε δει μικρή -η Νοέμι, άναβε στην αυλή της Παναγίας του Ριμέντιο, -φωτίζοντας τους μαυρισμένους τοίχους του ναού και των -καλυβιών τριγύρω. - -Ένα αγόρι έπαιζε το ακορντεόν, αλλά οι πιστοί, που μόλις -είχαν βγει από την παράκληση και προετοίμαζαν το δείπνο ή -έτρωγαν ήδη μέσα στις καλύβες, δεν το αποφάσιζαν ν’ αρχίσουν -το χορό. - -Ήταν ακόμη νωρίς∙ στον φωτεινό ουρανό του δειλινού ξεχώριζαν -τα πρώτα αστέρια και πίσω από τον πυργίσκο του μπαλκονιού το -λιόγερμα κοκκίνιζε σβήνοντας λίγο λίγο. - -Γαλήνη βασίλευε στο αυτοσχέδιο χωριό και οι νότες του -ακορντεόν, οι φωνές και τα γέλια μέσα στις καλύβες των -προσκυνητών έμοιαζε να έρχονται από μακριά. - -Εδώ κι εκεί μπροστά σε μικρές φωτιές αναμμένες κατά μήκος των -τοίχων έσκυβε η μαύρη φιγούρα καμιάς γυναίκας που μαγείρευε. - -Οι άντρες, που είχαν έρθει την παραμονή για να μεταφέρουν τις -οικοσκευές, είχαν κιόλας φύγει με τα κάρα και τα άλογά τους. -Έμειναν οι γυναίκες, οι γέροι, τα μικρά και μερικοί έφηβοι -και όλοι αυτοί, παρ’ όλο που πίστευαν πως ήταν εκεί για -μετάνοια, προσπαθούσαν να διασκεδάσουν όσο το δυνατόν -καλύτερα. - -Οι κυρίες Πιντόρ είχαν στη διάθεσή τους δυο καλύβες από τις -παλιότερες (κάθε χρόνο κατασκευάζονταν νέες) που ονομάζονταν -επί τούτου sas muristenes de sas damas, επειδή είχαν γίνει -σχεδόν ιδιοκτησία τους σαν αποτέλεσμα δώρων και δωρεών που -έκαναν στην εκκλησία οι πρόγονοί τους από τον καιρό ακόμα που -οι αρχιεπίσκοποι της Πίζας στη διάρκεια επισκέψεων του -ποιμνίου τους στη Σαρδηνία ξεμπάρκαραν στο πιο κοντινό λιμάνι -και έκαναν λειτουργίες στον ιερό τόπο. - -Να ακόμη, ανάμεσα στις δυο καλύβες, στη γωνία της αυλής το -πέτρινο κάθισμα ακουμπισμένο στον τοίχο όπου η θεια-Ποτόι -είχε δει την ντόνα Μαρία Κριστίνα περιτριγυρισμένη σαν -Βαρόνη από όλες τις γυναίκες των υποταχτικών που πήγαιναν να -προσκυνήσουν στην εκκλησία. - -Τώρα η ντόνα Έστερ και η ντόνα Ρουθ κάθονταν ταπεινές και -ντυμένες στα μαύρα σαν δυο καλόγριες, με τη λευκή μαντίλα στο -κεφάλι και τα χέρια σταυρωμένα κάτω από τις ποδιές τους, -έχοντας στο νου τους τη Νοέμι που βρισκόταν μακριά και τον -Τζατσίντο που κι αυτός ήταν μακριά. - -Το δείπνο τους ήταν λιτό: χυλός από γάλα που δεν φούσκωνε το -στομάχι και άφηνε διαυγή και φωτεινή τη σκέψη σαν το μεγάλο -ανοιξιάτικο ουρανό. Και όμως, πότε πότε την ντόνα Έστερ την -κυρίευαν οι τύψεις και από το μυαλό της περνούσε μια κρυφή, -ένοχη σχεδόν, σκέψη. Ο Τζατσιντίνο….. το γράμμα που του -έγραψε κρυφά…. Πλάι τους, καθισμένη καταγής με την πλάτη στον -τοίχο και τα χέρια γύρω από τα γόνατα, η Γκριζέντα γελούσε -κοιτάζοντας το αγόρι που έπαιζε το ακορντεόν. Στη διπλανή -καλύβα οι συγγένισσές της, μαζί με τις οποίες είχε έρθει στο -πανηγύρι, δειπνούσαν καθισμένες καταγής γύρω από ένα δισάκι -απλωμένο αντί για τραπεζομάντιλο και ενώ μια από αυτές -νανούριζε ένα μωρό που αποκοιμιόταν κουνώντας τα χεράκια του, -η άλλη καλούσε το κορίτσι. -«Γκριζέντα, καλή μου, έλα, πάρε τουλάχιστον ένα κομμάτι -τηγανίτα! Τι θα πει η γιαγιά σου; Ότι σ’ αφήσαμε να πεθάνεις -από την πείνα;» -«Γκριζέντα, δεν ακούς που σε φωνάζουν; Κάνε αυτό που σου -λένε», είπε η ντόνα Έστερ. -«Α, ντόνα Έστερ μου! Πεινάω μόνο… για χορό!» -«Τζουαναντό! Έλα να φας! Δεν βλέπεις πως η μουσική σου είναι -σαν τον άνεμο; Έδιωξε όλον τον κόσμο.» -«Περίμενε να γεμίσουν τ’ ασκιά και θα δεις!», είπε η -τοκογλύφος, βγαίνοντας στο πορτάκι δεξιά από τις κυρίες -Πιντόρ και καθαρίζοντας τα δόντια με το νύχι της. - -Και εκείνη είχε τελειώσει το δείπνο και για να μην χάνει τον -καιρό της άρχισε να γνέθει στο φως της φωτιάς. - -Τότε ανάμεσα σ’ αυτή, στις Πιντόρ, στο κορίτσι και στις -γυναίκες μέσα άρχισε η συνηθισμένη κουβέντα: όπως στο χωριό -όλο το χρόνο μιλούσαν για το πανηγύρι, τώρα που βρίσκονταν -στο πανηγύρι μιλούσαν για το χωριό. -«Δεν καταλαβαίνω πώς αφήσατε μόνο το σπίτι κυρά Καλί, πώς το -αφήσατε μόνο;», είπε ένα ψηλό κορίτσι που κουβαλούσε κάτω από -την ποδιά ένα δοχείο με πηγμένο γάλα, δώρο του παπά στις -κυρίες Πιντόρ. -«Νατόλια, καρδούλα μου! Εγώ δεν άφησα στο σπίτι τους -θησαυρούς που άφησε στο δικό του το αφεντικό σου ο Ρετόρος!» -«Δεν το πιστεύω! Δώστε μου τότε το κλειδί. Θα πάω να ψάξω στο -σπίτι σας και μετά θα το σκάσω για τις μεγάλες πόλεις!» -«Νομίζεις πως στις μεγάλες πόλεις καλοπερνάνε;», ρώτησε η -ντόνα Ρουθ με ύφος σοβαρό και η ντόνα Έστερ, που είχε -αδειάσει στο μεταξύ το γάλα και επέστρεφε το δοχείο στη -Νατόλια με ένα νόμισμα μισής πέζας μέσα για φιλοδώρημα, -σταυροκοπήθηκε: -«Ο Θεός να μας φυλάει!» - -Και οι δυο το ίδιο πράγμα σκεφτόντουσαν, τη φυγή της Λία, τον -ερχομό του Τζατσίντο και έκπληκτες άκουσαν την Γκριζέντα να -ψιθυρίζει: -«Μα αφού εκείνοι που μένουν στις μεγάλες πόλεις θέλουν να -έρθουν εδώ!» - -Ο κόσμος άρχισε να βγαίνει στην αυλή. Στις μικρές πόρτες -πρόβαλαν οι γυναίκες που σκούπιζαν το στόμα με τις ποδιές -τους και έπειτα κυνηγούσαν τα μικρά παιδιά για να τα πιάσουν -και να τα βάλουν για ύπνο. - -Μια από τις συγγένισσες της Γκριζέντα πήγε στον οργανοπαίχτη -και του έδωσε μια τηγανίτα διπλωμένη στα τέσσερα. -«Φάε, αγόρι μου! Τι θα πει η γιαγιά σου; Ότι δεν σε ταΐζω;» - -Το αγόρι πρότεινε το πρόσωπο, δάγκωσε μια μπουκιά από την -τηγανίτα και συνέχισε να παίζει. - -Κανείς όμως δεν αποφάσιζε ν’ αρχίσει το χορό έτσι που η -Γκριζέντα και η Νατόλια, εκνευρισμένες από την αδιαφορία των -γυναικών, είπαν με αυθάδεια: -«Το ξέρουμε δα! Εάν δεν έχει άντρες δεν διασκεδάζετε!» -«Να ’ταν εδώ τουλάχιστον ο Έφις, ο υπηρέτης της ντόνας Ρουθ! -Ακόμη και αυτός θα σας ήταν αρκετός!» -«Είναι γέρος σαν τις πέτρες! Τι να τον κάνω τον Έφις; -Καλύτερα να χορέψω μ’ ένα κλαδί σκίνου!» - -Αλλά ξαφνικά το σκυλί του παπά, αφού γαύγισε επάνω στο -μπαλκόνι, έτρεξε αλυχτώντας έξω από την αυλή και οι γυναίκες -σταμάτησαν να πειράζονται μεταξύ τους και πήγαν να δουν. Δυο -άντρες ανέβαιναν από τη δημοσιά και ενώ ο ένας καθόταν επάνω -σε μια μικρή καμήλα, ο άλλος ήταν σκυμμένος επάνω σε μια -μεγάλη ακρίδα που τα φτερά της έμοιαζε να ανεβοκατεβάζουν τα -μακριά πόδια του καβαλάρη. Η λάμψη της φωτιάς φώτιζε τις -μυστηριώδεις μορφές τους όσο πλησίαζαν ανεβαίνοντας. Η πρώτη -ήταν εκείνη του Έφις επάνω σ’ ένα άλογο φορτωμένο με δισάκια -και μαξιλάρια και η άλλη ήταν ενός ξένου επάνω σε ένα -ποδήλατο που άστραφτε κόκκινο διασχίζοντας σαν βέλος την -αυλή. - -Η Γκριζέντα πετάχτηκε όρθια ακουμπώντας στον τοίχο, τόσο πολύ -είχε ταραχτεί. Και το ακορντεόν σταμάτησε να παίζει. -«Ντόνα Έστερ μου! Ο ανιψιός σας.» - -Οι αδελφές σηκώθηκαν τρέμοντας και η ντόνα Έστερ μίλησε -χαμηλόφωνα με μια φωνή που έμοιαζε το βέλασμα μικρού -κατσικιού. -«Τζατσιντίνο!....... Τζατσιντίνο!........ Ανιψιέ μου….. Δεν -είναι όραμα αυτό; Εσύ είσαι;…..» - -Κατέβηκε από το ποδήλατο μπροστά τους και κοίταζε τριγύρω -σαστισμένος. Ένοιωσε μέσα στα χέρια του τα στεγνά χέρια της -θείας και με φόντο τον μαύρο τοίχο είδε το χλωμό πρόσωπο και -τα μάτια σαν μαργαριτάρια της Γκριζέντα. - -Έπειτα όλες οι γυναίκες τον περικύκλωσαν, τον κοίταζαν, τον -άγγιζαν, τον ρωτούσαν. Η ζεστασιά από τα σώματά τους σαν να -τον διέγειρε∙ χαμογέλασε, του φάνηκε ότι βρισκόταν στο μέσο -μιας μεγάλης οικογένειας και άρχισε να τους αγκαλιάζει όλους. -Κάποιες γυναίκες πετάχτηκαν προς τα πίσω, μερικές έβαλαν τα -γέλια σηκώνοντας το πρόσωπο για να τον δουν. -«Το συνηθίζουν στον τόπο σου; Μας μπέρδεψε με την ντόνα Έστερ -και την ντόνα Ρουθ! Νομίζει πως είμαστε όλες θείες του!»¨ - -Ο Έφις, στο μεταξύ, αφού κατέβασε τα μαξιλάρια, τα κουβάλησε -μέσα στην άδεια καλύβα περνώντας λοξά από το στενό πορτάκι. Η -Γκριζέντα τον βοήθησε να τ’ απλώσει επάνω στο χτιστό πάγκο, -κατά μήκος του τοίχου, και σκούπισε η ίδια το δωματιάκι και -έστρωσε το μικρό κρεβάτι, την ώρα που στο διπλανό καλύβι -ακουγόταν ο Τζατσιντίνο να απαντά με σεβασμό και σχεδόν με -δειλία στις ερωτήσεις που του έκαναν οι θείες του. -«Μάλιστα κυρία, από την Τερανόβα με το ποδήλατο. Σιγά την -απόσταση! Ένα πήδημα είναι! Με έναν δρόμο τόσο επίπεδο και -ήσυχο μπορεί κανείς να γυρίσει τον κόσμο σε μια μέρα. Ναι, η -θεία Νοέμι έμεινε με το στόμα ανοιχτό όταν με είδε. Σίγουρα -δεν με περίμενε και ίσως πίστευε ότι λάθεψα πόρτα!» - -Κάθε λέξη του και η ξενική του προφορά έκαναν την καρδιά της -Γκριζέντα να σκιρτάει. Δεν είχε διακρίνει καλά το πρόσωπο του -νέου που ήρθε από τόπο μακρινό, αλλά πρόσεξε την ψηλή του -κορμοστασιά και τα πυκνά μαλλιά του που χρύσιζαν σαν τη -φλόγα. Και ένοιωθε ήδη κάτι σαν ζήλια επειδή η Νατόλια, η -υπηρέτρια του παπά, χώθηκε μέσα στο καλύβι των Πιντόρ και -μιλούσε μαζί του. - -Τι ξεδιάντροπη που ήταν η Νατόλια! Για να αρέσει στον ξένο -κορόιδευε ακόμη και τις καλύβες, που στο κάτω κάτω ήταν -ιερές, επειδή τις κατοικούσαν οι πιστοί και ανήκαν στην -εκκλησία. -«Ούτε στη Ρώμη δεν έχει μέγαρα σαν κι αυτά! Κοιτάξτε τι -κουρτίνες! Τις έβαλαν οι αράχνες τζάμπα, με τη θέληση του -Θεού.» -«Και άντε να μετρήσετε τα ποντίκια! Εάν το βράδυ ακούσετε να -σέρνονται πόδια, μην νομίσετε ότι είμαι εγώ, ντον Τζατσί!» - -Η Γκριζέντα δάγκωσε τα χείλη και χτύπησε στον τοίχο για να -σωπάσει η Νατόλια. -«Υπάρχουν και τα πνεύματα. Τα ακούτε;» -«Ω, κάποια γυναίκα χτυπάει!», είπε απλά η ντόνα Ρουθ. -«Πνεύματα, ποντίκια και γυναίκες για μένα είναι το ίδιο -πράγμα», απάντησε ήρεμα ο Τζατσίντο. - -Και η Γκριζέντα από την άλλη μεριά, ακουμπισμένη στη -μεσοτοιχία, άρχισε να γελά δυνατά. Άκουγε τη φωνή του νέου -όπως πριν λίγο άκουγε τον ήχο του ακορντεόν, και γελούσε από -ευχαρίστηση, και όμως κατά βάθος ήθελε να κλάψει. - -Εξ άλλου όλοι ήταν ευτυχισμένοι, αλλά σοβαροί, μέσα στη -φτωχική καλύβα των Πιντόρ. -«Μου φαίνεται πως ονειρεύομαι», έλεγε η ντόνα Έστερ, -σερβίροντας το δείπνο στον ανιψιό, ενώ η ντόνα Ρουθ τον -κοίταζε επίμονα με μάτια λαμπερά και ο Έφις έβγαζε από το -δισάκι ένα βαρελάκι κρασί και έτσι όπως ήταν σκυμμένος -έστρεφε για να χαμογελάσει στα αφεντικά του. - -Ο Τζατσίντο έτρωγε καθισμένος στο χτιστό πάγκο που είχε -διάφορες χρήσεις: τραπεζιού και κρεβατιού. Και εκείνος επίσης -πίστευε πως ονειρευόταν. - -Μετά την ψυχρή υποδοχή που του έκανε η Νοέμι ένοιωσε εκείνο -που πραγματικά ήταν, ξένος ανάμεσα σε κόσμο διαφορετικό από -εκείνον. Τώρα όμως έβλεπε τις θείες του να τον σερβίρουν όλο -φροντίδα, τον υπηρέτη να του χαμογελά σαν να ήταν μωρό, τα -κορίτσια να τον κοιτάζουν με τρυφεράδα και λαιμαργία, άκουγε -τη μονότονη μουσική του ακορντεόν, διέκρινε τις σκιές που -χόρευαν μες στη λάμψη της φωτιάς και σκεφτόταν ότι η ζωή του -θα έπρεπε να περνά έτσι πάντα, φανταστική και χαρούμενη. -«Χρειάζεται προσαρμογή», είπε ο Έφις προσφέροντάς του να -πιεί. -«Κοίτα το νερό. Γιατί λένε πως είναι σοφό; Επειδή παίρνει τη -μορφή του δοχείου όπου το χύνουμε.» -«Και το κρασί, μου φαίνεται!» -«Και το κρασί, ναι! Μόνο που το κρασί καμιά φορά αφρίζει και -χύνεται, το νερό όχι.» -«Και το νερό, όταν το βάζουμε στη φωτιά να βράσει», είπε η -Νατόλια. - -Τότε η Γκριζέντα έτρεξε εκεί μέσα, άρπαξε από το χέρι την -υπηρέτρια και την έσυρε έξω. -«Άσε με! Τι έπαθες;» -«Επειδή δε σέβεσαι τον ξένο!» -«Γκριζέ! Μύγα σε τσίμπησε και σου ’στριψε;» -«Ναι, και γι’ αυτό θέλω να χορέψω.» - -Μερικές γυναίκες είχαν κιόλας μαζευτεί γύρω από τον -οργανοπαίχτη, απλώνοντας τα χέρια για ν’ αρχίσουν το χορό. Τα -κουμπιά των κορσέδων τους σπίθιζαν στη λάμψη της φωτιάς, οι -σκιές τους διασταυρώνονταν πάνω στο γκριζωπό έδαφος. Σιγά -σιγά μπήκαν στη σειρά πιασμένες από τα χέρια και σήκωσαν τα -πόδια ξεκινώντας τα πρώτα βήματα του χορού. Ήταν όμως -άκαμπτες και δισταχτικές και έμοιαζε να υποβαστάζουν η μια -την άλλη. -«Είναι φανερό πως λείπει το βαστάγι! Λείπει ο άντρας. Φωνάξτε -τουλάχιστον τον Έφις!», φώναξε η Νατόλια και, μιας και η -Γκριζέντα την τσιμπούσε στο μπράτσο, πρόσθεσε: «Α, που να σε -τσιμπήσει η σφίγγα! Και αυτόν θέλεις να σεβαστώ;» - -Αλλά μόλις άκουσε τις φωνές ο Έφις βγήκε έξω και άρχισε να -προχωράει χτυπώντας τα πόδια στο ρυθμό και κουνώντας τα χέρια -σαν πραγματικός χορευτής. Τραγουδούσε συνοδεύοντας το χορό: - -Στη γιορτή πήγα….. στη γιορτή…. - -Όταν έφτασε κοντά στην Γκριζέντα της έπιασε το μπράτσο, μπήκε -στη σειρά με τις γυναίκες που χόρευαν και φάνηκε να -ζωντανεύει πραγματικά το χορό με την παρουσία του. Τα πόδια -των γυναικών κινιόντουσαν ζωηρότερα, ενώνονταν, σέρνονταν, -σηκώνονταν∙ τα σώματα είχαν γίνει πιο ευκίνητα, τα πρόσωπα -έλαμπαν από χαρά. -«Να το βαστάγι. Εμπρός, κουράγιο!» -«Όπα! Όπα!» - -Μια μαγική κλωστή έμοιαζε να συνδέει τις γυναίκες -διεγείροντάς τες με τρόπο κόσμιο και φλογερό. Η σειρά των -γυναικών άρχισε να διπλώνεται σχηματίζοντας αργά έναν κύκλο. -Κάθε τόσο μια γυναίκα έμπαινε στο χορό∙ έλυνε τα χέρια από -δυο διπλανές και τα ένωνε με τα δικά της και έτσι μεγάλωνε η -κόκκινη και μαύρη γιρλάντα πίσω από την οποία κινιόταν το -κρόσσι των σκιών. Και τα πόδια σηκώνονταν όλο και πιο -γρήγορα, χτυπούσαν το ένα το άλλο και ταρακουνούσαν τη γη λες -και ήθελαν να την βγάλουν από την ακινησία της. -«Όπα! Όπα!» - -Και το ακορντεόν έπαιζε πιο χαρούμενα και πιο ζωηρά. Φωνές -χαράς αντηχούσαν, άγριες σχεδόν, σαν να ζητούσαν από τη -μουσική του χορού περισσότερη ζωντάνια, περισσότερη ηδονή. -«Ούι! Ούιιι!» - -Όλοι έτρεξαν να δούνε και εκεί στο βάθος, στη γωνία της αυλής -η Γκριζέντα διέκρινε τα χρυσαφένια μαλλιά του Τζατσίντο -ανάμεσα στις δυο λευκές μαντίλες από τις θείες του. -«Μπαρμπα-Έφις κάντε να χορέψει το βαφτιστήρι σας!», είπε η -Νατόλια. -«Αυτός κι αν είναι ένα βαστάγι!» -«Βάλε τον πλάι στην εκκλησία και θα νομίζεις ότι είναι το -καμπαναριό.» -«Πάψε, Νατόλια, γλωσσού.» -«Τα μάτια σου μιλάνε πιο πολύ από τη γλώσσα μου, Γκριζέ.» -«Φωτιά να σε κάψει!» -«Πάψτε γυναίκες και μπείτε στο χορό.» - -Στη γιορτή πήγα….. στη γιορτή…. - -«Ούι! Ούιιι!» - -Η φωνή τρεμούλιαζε σαν χλιμίντρισμα, και οι γάμπες των -γυναικών διαγράφονταν ανάγλυφες κάτω από τις σκουρόχρωμες -φούστες και τα κοντά τους πόδια προεξείχαν από τον κόκκινο -ποδόγυρο που κυμάτιζε και κινούνταν όλο και πιο ζωηρά, -παίρνοντας φωτιά από την ευχαρίστηση του χορού. -«Ντον Τζατσίντο! Ελάτε!» -«Όπα! Όπα!» -«Ελάτε επιτέλους! Ελάτε!» - -Όλες οι γυναίκες κοίταζαν προς τα εκεί χαμογελώντας. Τα -δόντια γυάλιζαν στην άκρη από το στόμα τους. - -Εκείνος σηκώθηκε σαν να δραπέτευε από τη φυλακή των δυο -γηραιών κυριών, αλλά όταν έφτασε στη μέση της αυλής σταμάτησε -αναποφάσιστος. Τότε ο κύκλος των γυναικών ξανάνοιξε, έγινε -πάλι μια σειρά, προχώρησε να συναντήσει τον ξένο, όπως στα -παιδικά παιχνίδια, τον περικύκλωσε, τον πήρε και τον έκλεισε -μέσα του. - -Ανάμεσα στη Γκριζέντα και στη Νατόλια, ψηλός, διαφορετικός -από όλους έμοιαζε να είναι το μαργαριτάρι στο δαχτυλίδι του -χορού και ένοιωθε το χέρι της Γκριζέντα να εγκαταλείπεται -τρέμοντας λιγάκι μέσα στο δικό του, ενώ τα σκληρά και ζεστά -δάχτυλα της Νατόλια μπλέκονταν δυνατά με τα δικά του σαν να -ήταν εραστές. - -Και ο παπάς ακόμη βγήκε από την καλύβα του, κοίταξε τριγύρω, -ήρεμος και κόκκινος σαν μωρό φαλακρό ακόμη και στη συνέχεια -πήγε να καθίσει πλάι στις κυρίες Πιντόρ. -«Ωραίο παλικάρι ο ανιψιός σας, ντόνα Ρουθ!» - -Έβγαλε την ασημένια ταμπακιέρα, την κούνησε, την άνοιξε και -την πρόσφερε πρώτα στην ντόνα Έστερ, έπειτα στην ντόνα Ρουθ -και τέλος στην ίδια την Καλίνα. -«Ωραίο παλικάρι, ντόνα Έστερ, αλλά προσοχή.» - -Σήκωσε το ράσο για να ξαναβάλει στην τσέπη την ταμπακιέρα και -ξαναδίπλωσε και έστριψε το τιρκουάζ μαντήλι του χτυπώντας τις -άκρες του στο στήθος. -«Ντόνα Έστερ, προσοχή. Κι εμείς χορέψαμε όταν είχαμε φτερά -στα πόδια. Και τώρα τι κάνετε, κυρά μου;» - -Η ντόνα Έστερ έκλαιγε από χαρά, αλλά προσποιήθηκε ότι -φταρνιζόταν. -«Σαν πιπέρι είναι το ταμπάκο σας, παπα-Πασκά!» - -Ο πιο ευτυχισμένος από όλους ήταν ο Έφις. Ξαπλωμένος πάνω σ’ -ένα σωρό χόρτα, μέσα σε ένα από τα άδεια κελιά, του φαινόταν -ακόμη πως χόρευε και θαύμαζε τον Τζατσίντο. Και του -χαμογελούσε όπως του χαμογελούσαν οι γυναίκες. Να, η φιγούρα -του «παλικαριού» είχε ήδη πάρει μέσα στη ζωή του την καλύτερη -θέση, όπως στον κύκλο του χορού. - -Και με τη σκέψη ξαναγύριζε στη στιγμή που έτρεξε στο σπίτι -των αφεντικών του για να δει το γιο της Λία: τι στιγμή! Ήταν -τόσο μεγάλη η χαρά του που δεν θυμόταν τι είχε πει, τι είχε -κάνει. Ξανάβλεπε μόνο την παγερή αλλά ανήσυχη μορφή της Νοέμι -να τον παρακολουθεί και να του λέει σαν να ήταν μυστικό: -«Πηγαίνετε, άντε, πηγαίνετε στο πανηγύρι…. Πηγαίνετε, σας -περιμένουν». - -Τους έδιωξε και το πρόσωπό της φωτίστηκε μόνο την ώρα του -αποχαιρετισμού στην εξώπορτα που την έκλεισε μπροστά της. - -Όταν περνούσαν κάτω από το κτηματάκι σταμάτησαν για λίγο και -ο Έφις έδειξε με την τρυφερότητα ενός εραστή τον λόφο του, το -φρύδι του λόφου όπου τα καλάμια τρεμούλιαζαν βαμμένα ροζ από -το ηλιοβασίλεμα, το καλύβι κρυμμένο μέσα στις πρασινάδες να -τον περιμένει. -«Εδώ μένω όλο το χρόνο. Εσείς θα έρθετε όταν θα είναι έτοιμα -τα λαχανικά και τα φρούτα για να τα πάτε στο χωριό… Το άλογό -σας όμως δεν αντέχει το δισάκι!», πρόσθεσε μισοκλείνοντας τα -μάτια μπροστά στη λάμψη του ποδηλάτου. -«Θα φύγω για το Νούορο!», είπε ο Τζατσιντίνο κοιτάζοντας -ωστόσο το κτήμα από κάτω προς τα επάνω, όπως κοιτάζουμε έναν -άνθρωπο. -«Θα έρθετε καμιά φορά! Πριν πιάσουν οι ζέστες, και έπειτα το -φθινόπωρο είναι ωραία στη σκιά εκεί πάνω! Και τη νύχτα; Το -φεγγάρι μας κρατά συντροφιά σαν νύφη και τα καρπούζια εδώ -κάτω στο περιβόλι μοιάζουν τότε σαν κρυστάλλινες φούσκες.» -«Ναι, καμιά φορά θα έρθω», υποσχέθηκε ο Τζατσίντο -κατεβαίνοντας με σβελτάδα από το ποδήλατο σαν πουλί. - -Ήταν εκείνος που πρότεινε να επισκεφτούν το κτηματάκι, -παρασυρμένος σχεδόν από τις περιγραφές του συντρόφου του. - -Και το επισκέφτηκαν αφήνοντας χαμηλά το άλογο για να βοσκήσει -κανένα κλαδί από την αιμασιά του φράχτη. - -Ο Έφις έδειξε στο καινούργιο του νεαρό αφεντικό τα αναχώματα -που κατασκεύασε ο ίδιος με πρωτόγονες μεθόδους και ο νέος -παρατηρούσε με θαυμασμό τις ογκώδεις πέτρες που μάζεψε -εκείνος ο μικροκαμωμένος άνθρωπος και στη συνέχεια κοίταζε -τον ίδιο σαν να ήθελε να υπολογίσει καλύτερα το μεγαλειώδες -της κατασκευής. -«Όλα μόνος; Τι δύναμη! Θα πρέπει να ήσουν δυνατός στα νιάτα -σου!» -«Ναι, ήμουν δυνατός! Και το μονοπάτι, εγώ δεν το ’φτιαξα κι -αυτό;» - -Το μονοπάτι σκαρφάλωνε προς τα επάνω, ενισχυμένο και αυτό από -τοιχία ξερολιθιάς. Με αναχώματα υποστηρίζονταν το φρύδι της -πλαγιάς και τα υψώματα του κτήματος. Ήταν ένα έργο υπομονής, -γερό που θύμιζε εκείνα των αρχαίων προγόνων που έχτισαν τα -νουράγκε. - -Και ανεβαίνοντας ψηλά σταματούσαν σε κάθε πλατύσκαλο και -έστρεφαν για να θαυμάσουν το έργο του μικροκαμωμένου -ανθρώπου, και ο ξένος είχε απορίες μικρού παιδιού που -διασκέδαζαν τον υπηρέτη. -«Το ποτάμι ξεχειλίζει το χειμώνα;» -«Τι είναι αυτό;» ρωτούσε τραβώντας προς το μέρος του κανένα -κλαδί λεύκας. - -Δεν γνώριζε ούτε τα δέντρα ούτε τα χόρτα∙ δεν ήξερε ότι τα -ποτάμια ξεχειλίζουν την άνοιξη! Να η γραμμή σπαρμένη με -ρεβίθια που κιτρίνιζαν ήδη μέσα στον αιχμηρό τους λοβό. Να οι -ντοματιές που σχηματίζουν φράχτη κατά μήκος της υγρής -αυλακιάς, να ένα χωραφάκι από νάρκισσους λες, αλλά είναι από -πατάτες, να τα κρεμμυδάκια που σαλεύουν με το αεράκι σαν να -είναι ασφόδελοι, να και τα λάχανα αυλακωμένα από πράσινες, -φωτεινές κάμπιες. Σύννεφα από άσπρες και κιτρινωπές -πεταλούδες πέταγαν εδώ κι εκεί, κάθονταν και μπερδεύονταν στα -λουλούδια των μπιζελιών, οι ακρίδες πετιόντουσαν και -ξανάπεφταν σαν να τις παρέσερνε ο αγέρας, οι μέλισσες βούιζαν -γύρω από τις ξερολιθιές και έμοιαζαν χρυσές από τη γύρη των -λουλουδιών όπου κάθονταν. Μια σειρά παπαρούνες φλέγονταν -ανάμεσα στο μονότονο πράσινο του χωραφιού με τα κουκιά. - -Και μια βαθιά σιγαλιά όλο μυρωδιές έπεφτε με τις σκιές από -τους φράχτες, και όλα ήταν ζεστά και γεμάτα λησμονιά σ’ -εκείνη τη γωνιά του κόσμου, περιφραγμένη από τις φραγκοσυκιές -σαν από τείχος βλάστησης, τόσο που ο ξένος, μόλις έφτασε -μπροστά στο καλύβι έπεσε πάνω στη χλόη και επιθυμούσε να μη -συνεχίσει το ταξίδι. - -Από το ένα καλάμι στο άλλο επάνω στο λόφο τα σύννεφα του Μάη -περνούσαν λευκά και απαλά σαν γυναικεία πέπλα. Εκείνος -κοίταζε τον καταγάλανο ουρανό και του φαινόταν πως ήταν -ξαπλωμένος σ’ ένα όμορφο κρεβάτι με μεταξωτά σκεπάσματα. - -Έβλεπε τον Έφις ν’ ανοίγει το καλύβι, να στρέφει και να τον -καλεί με μια πονηρή χειρονομία, έπειτα να επιστρέφει -κουβαλώντας κάτι κρυμμένο πίσω από την πλάτη και να γονατίζει -κλείνοντάς του το μάτι. Ονειρευόταν; - -Ανασηκώθηκε και κάθισε αγκαλιάζοντας τα γόνατα με τα μπράτσα -του κάνοντας τον ακατάδεχτο στην αρχή και παίρνοντας στη -συνέχεια τη ζωγραφισμένη νεροκολοκύθα γεμάτη κίτρινο κρασί -που του πρόσφερε ο υπηρέτης. Τελικά ήπιε: ήταν γλυκό κρασί -και αρωματικό όπως το κεχριμπάρι και πίνοντάς το έτσι, από το -στενό στόμιο της νεροκολοκύθας, του έδινε σχεδόν μια αίσθηση -ηδονής. - -Ο Έφις κοίταζε, γονατιστός σαν να προσκυνούσε. Ήπιε κι -εκείνος και του ήρθε να κλάψει. - -Οι μέλισσες κάθισαν επάνω στη νεροκολοκύθα. Ο Τζατσίντο έκοψε -το βλαστό μιας βρώμης που βρισκόταν ανάμεσα στα διπλωμένα του -πόδια και κοιτάζοντας καταγής ρώτησε: -«Πώς ζούνε οι θείες μου;» - -Είχε φτάσει η στιγμή των αποκαλύψεων. Ο Έφις κούνησε τη -νεροκολοκύθα εδώ κι εκεί, δεξιά και αριστερά. -«Κοιτάξτε, κύριε, μέχρι εκεί που φτάνει το μάτι η κοιλάδα -ήταν της οικογένειάς σας. Ήταν άνθρωποι ισχυροί! Τώρα πια -έχει απομείνει μόνο αυτό το κτηματάκι, αλλά είναι σαν την -καρδιά που χτυπά και στο στήθος των ηλικιωμένων. Ζούμε από -αυτό». -«Μα τι αγύριστο κεφάλι ο παππούς μου! Εκείνος κατέστρεψε την -οικογένεια…..» -«Εάν δεν υπήρχε εκείνος, η αφεντιά σας δεν θα είχε γεννηθεί!» - -Ο Τζατσίντο σήκωσε τα μάτια και τα χαμήλωσε πάλι. Μάτια -γεμάτα απελπισία. -«Και γιατί γεννιόμαστε;» -«Καλό και αυτό! Επειδή είναι θέλημα Θεού!» - -Ο Τζατσίντο δεν απάντησε∙ κοίταζε πάντα καταγής και τα -βλέφαρά του ανοιγόκλειναν σαν να ήταν έτοιμος να κλάψει. Ήπιε -όμως πάλι, υποχωρητικός, κλείνοντας τα μάτια, ενώ ο Έφις -κάθισε οκλαδόν κρατώντας ένα από τα πέλματα του στα χέρια. -«Δεν είστε ευχαριστημένος που ήρθατε, ντον Τζατσιντί;» -«Μην με λες έτσι», είπε τότε ο νέος. «Εγώ δεν είμαι ευγενής, -δεν είμαι τίποτε! Να μου μιλάς στον ενικό, όπως κάνω εγώ. Εάν -είμαι ευχαριστημένος; Όχι. Ήρθα εδώ γιατί δεν ήξερα πού να -πάω…. Εκεί υπάρχει πολύς κόσμος… Εκεί πρέπει να είναι κανείς -κακός για να κάνει την τύχη του. Δεν μπορείς να καταλάβεις! -Υπάρχουν πολλοί πλούσιοι….. Υπάρχει όμως και πολύς κόσμος…..» - -Κουνούσε τα δάχτυλα και είχε το χέρι απλωμένο, σαν να έδειχνε -το πλήθος και ο Έφις κοίταζε το πόδι του και ψιθύριζε με -τρυφερότητα και λύπηση: -«Ψυχή μου!» - -Και θα επιθυμούσε να σκύψει επάνω στο απελπισμένο «παλικάρι» -και να του πει: εδώ είμαι εγώ, δεν θα σου λείψει τίποτε! – -αλλά δεν κατάφερε άλλο παρά να του προσφέρει πάλι τη -νεροκολοκύθα όπως η μητέρα προσφέρει το στήθος στο μωρό της -που κλαίει. -«Το ξέρουμε δα τι παλιόκοσμος είναι εκεί! Εδώ όμως είναι -διαφορετικά, μπορεί κανείς να κάνει και την τύχη του ακόμη. -Θα σας διηγηθώ πώς έκαμε ο Μιλέζος….. Ήρθε εδώ μια μέρα σαν -το πουλί που δεν έχει φωλιά….» - -Αλλά ο Τζατσίντο άκουγε απογοητευμένος με χαμηλωμένο το -κεφάλι, στραβώνοντας λίγο το στόμα από αηδία, και ξαφνικά -ανάγειρε με τον αγκώνα να στηρίζεται στη χλόη και το κεφάλι -να ακουμπά στο χέρι του, ενώ μασούσε με θυμό το βλαστό της -βρώμης. -«Εάν ήξερες! Τι μπορείς να ξέρεις όμως εσύ; Στη Ρώμη υπάρχει -ένας πρίγκιπας που έχει εκτάσεις όσο είναι όλη η Σαρδηνία και -ένας άλλος, ένας αυτοδημιούργητος, που όταν συμβαίνουν -εθνικές συμφορές προσφέρει περισσότερα χρήματα και από τον -βασιλιά.» -«Και στη Σαρδηνία υπάρχει ένας καλόγερος που έχει τριακόσια -σκούδα εισόδημα την ημέρα», είπε ο Έφις ταπεινά, αλλά μετά -ύψωσε τη φωνή: «Τριακόσια σκούδα, καταλαβαίνετε, κύριε;» - -Ο κύριος όμως δεν φάνηκε να εκπλήσσεται. Ύστερα από λίγο όμως -ρώτησε. -«Πού βρίσκεται; Μπορώ να τον γνωρίσω;» -«Βρίσκεται στο Καλαντζάνους, στην Γκαλούρα.» - -Πολύ μακριά. Και ο Τζατσίντο, με αφηρημένο βλέμμα, ξανάρχισε -τις ιστορίες για τα μυθικά πλούτη των Στεριανών Κυρίων, για -τις κακές τους συνήθειες και τη διαφθορά τους. -«Και αυτοί είναι άνθρωποι ευχαριστημένοι;» ρώτησε ο Έφις, -σχεδόν θυμωμένα. -«Κι εμείς είμαστε άνθρωποι ευχαριστημένοι;» -«Εγώ ναι, κύριε μου! Πιείτε, πιείτε και κάντε κουράγιο!» - -Ο Τζατσίντο ήπιε και ο Έφις έχυσε έπειτα τις τελευταίες -σταγόνες καταγής. Οι μέλισσες πλησίασαν και τριγύρω -σχηματίστηκε ένας γλυκός βόμβος. - -Μόλις όμως φτάσανε στο Ριμέντιο το αγόρι φάνηκε να είναι -ευχαριστημένο. Είχε αγκαλιάσει τις θείες του και τις άλλες -γυναίκες, είχε φάει καλά και είχε χορέψει σαν βοσκός στο -πανηγύρι. Τώρα κοιμόταν και ροχάλιζε. Ο Έφις τον είχε δει -λίγο πριν πάνω στο μικρό κρεβάτι κατά μήκος του τοίχου, με τα -βλέφαρα κλειστά, τόσο λεπτά που έμοιαζε να τα διαπερνά το -γαλάζιο των ματιών, με τα πυρόξανθα μαλλιά του πάνω στο λευκό -του μαξιλαριού και τις γροθιές σφιχτές σαν μωρό που -ονειρεύεται. Είχε ξεχάσει καταγής αναμμένο το φως. Ο Έφις -έσκυψε να το σβήσει ενώ σκεφτόταν ότι όλοι οι Πιντόρ τέτοιοι -ήταν: αδιάφοροι για την οικονομία και τον κίνδυνο! - -Μπορεί όμως να είναι καλύτερα έτσι στη ζωή! Γύρισε κι εκείνος -ανάσκελα και έκλεισε τις γροθιές. Μέσα από τις τρύπες της -σκεπής πάλλονταν τ’ αστέρια και το τρεμούλιασμά τους καθώς -και τα ασταμάτητο τρεμούλιασμα των γρύλων έμοιαζε το ίδιο -πράγμα. - -Μύριζαν οι σκλήθρες και οι μέντες. Όλα είχαν πέσει μέσα σε -μια τρεμάμενη σιωπή όπως μέσα σε τρεχούμενο νερό. Και ο Έφις -θυμόταν τα μακρινά βράδια, τον χορό, τα νυχτερινά τραγούδια, -την ντόνα Λία καθισμένη επάνω στην πέτρα στη γωνιά της αυλής, -αναδιπλωμένη σαν νεαρή φυλακισμένη που ροκανίζει τα δεσμά της -και σιγά σιγά προετοιμάζει την δραπέτευσή της. - - -Κεφάλαιο πέμπτο - -Την άλλη μέρα με την αυγή ο Έφις έφερε πάλι το άλογο στο -χωριό και διηγήθηκε στη νεαρή κυρά του πώς είχαν διασκεδάσει -το προηγούμενο βράδυ. Η Νοέμι φαινόταν ήρεμη∙ μόνο, όταν -εκείνος έφευγε πάλι για το κτηματάκι, έτρεξε στην εξώπορτα -και του ζήτησε να γυρίσει σε τρεις μέρες φέρνοντας προμήθειες -στις αδελφές. - -Τρεις μέρες μετά ο Έφις γύρισε και για να μην πληρώσει το -ναύλο για το άλογο φορτώθηκε στην πλάτη το δισάκι και -ξεκίνησε με τα πόδια. - -Ο καιρός είχε δροσίσει: από τα βουνά του Νούορο κατέβαινε το -αεράκι των δασών και έτρεχε έτρεχε πάνω στη χλόη κατά μήκος -του ποταμού και έμοιαζε να θέλει να κατέβει μαζί του στη -θάλασσα. - -Ο Έφις σταμάτησε στο κτηματάκι, κοντά στη σκλήθρα στο αμμώδες -όριο του χωραφιού με τα καρπούζια και κοιτάζοντας τους -σαρκώδεις βλαστούς που απλώνονταν μπλεγμένοι εδώ κι εκεί σαν -φίδια κάτω από τα φύλλα, του φαίνονταν ότι είχαν, όπως εξ -άλλου όλοι οι θάμνοι που θρόιζαν τριγύρω, κάτι το ζωντανό, το -ζωώδες. Και τους μιλούσε, λες και τον καταλάβαιναν, και τους -έλεγε να προσέχουν μην σπάσουν, μην ξεραθούν, να μεγαλώσουν -καλά και να δώσουν πολλά φρούτα, όπως ήταν το χρέος τους, -αλλά κάποιος θόρυβος στο δρόμο τράβηξε την προσοχή του. - -Ο ντον Πρέντου, περήφανος και βαρύς πάνω στο μαύρο, παχύ -άλογό του, περνούσε πίσω από την αιμασιά. Πράγμα ασυνήθιστο, -βλέποντας τον Έφις σταμάτησε.. -«Τι κάνεις φορτωμένος μ’ αυτό το δισάκι; Κουκιά έκλεβες;» - -Ο Έφις σηκώθηκε με σεβασμό. -«Είναι οι προμήθειες για τις κυράδες μου. Κι εσείς πού πάτε;» - -Και ο ντον Πρέντου εκεί κάτω πήγαινε. Από το κεντημένο με -λουλούδια δισάκι του αναδυόταν η μυρωδιά του γκατό [3], που -πήγαινε πεσκέσι στον φίλο του τον Ρέτορα, και πρόβαλε ακόμη ο -βιολετής λαιμός μιας νταμιτζάνας με κρασί. -«Κι εσύ, βλάκα, πας με τα πόδια; Ακόμα και το άλογο σε βάλανε -να κάνεις τώρα; Δώσε μου το δισάκι, θα σου το κουβαλήσω εγώ. -Δεν θα τον σκάσω, μην φοβάσαι! Εάν θέλεις να είσαι πιο -σίγουρος ανέβα στα καπούλια κι εσύ, βλάκα!» - -Έκπληκτος ο Έφις, μετά από κάποια παραΚαλία και απειλές, -φόρτωσε το δισάκι του στο άλογο που έμοιαζε να κοιμάται, -έπειτα σκαρφάλωσε στα καπούλια, πίσω από τον ντον Πρέντου, -προσπαθώντας να μην του γίνεται βάρος. -«Τώρα θα ιδρώσει το άλογό σας!» -«Ο διάολος να με πάρει, είναι το πιο γερό άλογο της περιοχής. -Μπορείς να το φορτώσεις με ένα βουνό και θα το κουβαλήσει. Το -βλέπεις; Πηγαίνει σαν να μην ήταν σελωμένο. Για πες μου τώρα -εσύ, τι ήρθε να σΚαλίσει εδώ πέρα ο αλήτης ο ανεψιός μου;» - -Ο Έφις του έκανε μια γκριμάτσα πίσω από την πλάτη. Α, να -λοιπόν γιατί τον πήρε καβάλα στο άλογο! -«Γιατί αλήτης; Υπάλληλος ήτανε.» -«Τι έκανε; Έξυνε τα νύχια του;» -«Και όμως, είχε μια πολύ καλή δουλειά! Στο Τελωνείο. Για να -ζήσει όμως κανείς σ’ εκείνα τα μέρη του χρειάζονται πολλά -χρήματα. Εκεί υπάρχουν άρχοντες που έχουν κτήματα όση είναι η -Σαρδηνία και κάποιοι δίνουν μεγαλύτερες ελεημοσύνες και από -τον βασιλιά.» - -Ο ντον Πρέντου έσκασε στα γέλια. Ένα σιωπηλό γέλιο, άγριο. -«Α, μάλιστα! Να που έχουν πάρει τα μυαλά σου αέρα!» -«Γιατί μιλάτε έτσι, ντον Πρέντου;» είπε ο Έφις με -αξιοπρέπεια. «Το παλικάρι είναι ντόμπρο και καλό: δεν έχει -ελαττώματα, δεν καπνίζει, δεν πίνει, δεν αγαπά τις γυναίκες. -Θα κάνει περιουσία. Εάν το θελήσει μπορεί να βρει αμέσως -δουλειά στο Νούορο. Έπειτα έχει και λεφτά στην τράπεζα.» -«Τα μέτρησες εσύ, βλάκα; Α, Έφις, μα την πίστη μου σε ταΐζουν -κουτόχορτο, αντί για ψωμί. Πες μου, πόσα σου χρωστάνε τώρα οι -ευγενικές σου κυράδες;» -«Τίποτα δεν μου χρωστάνε. Εγώ χρωστάω τα πάντα σ’ αυτές.» -«Πάψε, γιατί θα σε ρίξω στο ποτάμι. Άκου, τώρα θα συνεχίσετε -να κάνετε χρέη, για να συντηρείτε το νεαρό. Θα πάρετε λεφτά -από την Καλίνα, που να την πάρει ο δαίμονας. Θα πουλήσετε το -κτήμα. Μην ξεχνάς πως το θέλω εγώ. Εάν δεν με ειδοποιήσεις -εγκαίρως, εάν πράξετε όπως τις άλλες φορές που αντί να -πουλήσετε σ’ εμένα στη σωστή τιμή πουλήσατε μισοτιμής σε -άλλους, πρόσεχε, σε προειδοποιώ, Εφισέ, θα σου κόψω το -λαρύγγι. Σε προειδοποίησα.» - -Και εκείνος, καθισμένος πίσω, λαχάνιαζε γιατί τον πλάκωνε ένα -βάρος μεγαλύτερο από το δισάκι από το οποίο ο ντον Πρέντου -ήθελε να τον απαλλάξει. -«Θεέ μου! Γιατί μιλάτε έτσι, ντον Πρέντου, σαν εχθρός των -καημένων των ξαδερφάδων σας;» -«Στο διάβολο να πάνε οι ξαδέρφες που έχουν πάρει τα μυαλά -τους αέρα! Εκείνες είναι που με μεταχειρίστηκαν πάντα σαν -εχθρό. Ας γίνει το θέλημά τους. Εσύ όμως να θυμάσαι, Έφις: το -κτηματάκι το θέλω εγώ….» - -Το μαρτύριο κράτησε σ’ όλο τον δρόμο, μέχρι που ο Έφις, -περισσότερο κουρασμένος από το αν είχε πάει με τα πόδια, -γλίστρησε από τα καπούλια και τράβηξε κάτω το δισάκι. - -Μπαίνοντας στον περίβολο είδε ξανά τη συνηθισμένη σκηνή: οι -κυράδες του κάθονταν στο παγκάκι με τα χέρια σταυρωμένα, η -Καλίνα έγνεθε, με τα πόδια γυμνά μέσα στα πέδιλα∙ μέσα στις -καλύβες οι γυναίκες καθισμένες καταγής έπιναν τον καφέ, -κουνούσαν τα μωρά και πάνω στο μπαλκόνι, με φόντο τον ουρανό -που χρύσιζε, η μαύρη φιγούρα του παπα Πασκάλε χαιρετούσε με -το τιρκουάζ μαντήλι του. -«Διασκεδάζετε;», ρώτησε ο Έφις ακουμπώντας το δισάκι κοντά -στα πόδια των κυράδων του. «Κι εκείνος;» -«Συνέχεια χορεύουμε», είπε η ντόνα Έστερ και η ντόνα Ρουθ -σηκώθηκε για να τακτοποιήσει τα πράγματα. - -Για τον Τζατσίντο μίλησε συγκινημένη η τοκογλύφος. -«Τι καταδεχτικό παλικάρι! Είναι λιγομίλητος, αλλά καλός σαν -το μέλι. Διασκεδάζει σαν παιδάκι και έρχεται εδώ για να φάει -το κριθαρένιο ψωμί μου. Νατος που έρχεται με την Γκριζέντα -από τη βρύση.» - -Τους διέκριναν πράγματι από μακριά, ανάμεσα στο πράσινο των -θάμνων, εκείνος ψηλός και ωχρός, εκείνη μικρόσωμη και -μελαχρινή, και οι δυο να κουβαλάνε τους κουβάδες που -άστραφταν και πότε πότε χτυπούσαν ο ένας στον άλλο και το -νερό ξεχειλίζοντας ανακατευόταν και έσταζε. Φαίνεται πως τους -ευχαριστούσε εκείνη η επαφή επειδή κοίταζαν τους κουβάδες και -γελούσαν. - -Ο Έφις είχε ένα προαίσθημα. Ανέβηκε στο μπαλκόνι για να δώσει -στον ιερέα ένα καλαθάκι με μπισκότα, δώρο από μια χωριάτισσα, -και από εκεί πάνω είδε τον ντον Πρέντου, που είχε σταματήσει -στη βρύση να ποτίσει το άλογό του, να πλησιάζει τον Τζατσίντο -και την Γκριζέντα και να σκύβει να τους πει κάτι. Γελούσαν -και οι τρεις, το κορίτσι με κατεβασμένο το κεφάλι, ο -Τζατσίντο αγγίζοντας το λαιμό του αλόγου. -«Έφις», είπε ο ιερέας, τινάζοντας με το μαντήλι το ταμπάκο -από το στήθος του, «να ο ντον Πρέντου. Καλύτερα, θα έχουμε -και λίγη κακογλωσσιά. Και ο δικός σας ο Τζατσίντο είναι καλό -παιδί∙ έρχεται στη λειτουργία και στις παρακλήσεις. Έχει καλή -ανατροφή και είναι καταδεχτικός. Χρειάζεται προσοχή όμως, -προσοχή!» - -Οι υπηρέτριες του ιερέα έτρεξαν έξω για να βοηθήσουν τον -ντον Πρέντου να ξεφορτώσει τα δισάκια, ενώ οι άλλες γυναίκες -πρόβαλαν τα χλωμά τους πρόσωπα στις πόρτες και το σκυλί, αφού -γάβγισε λιγάκι, πηδούσε ψηλά μπροστά στο άλογο σαν να ήθελε -να το φιλήσει. -«Σιγά, γυναίκες!», είπε ο ντον Πρέντου. «Μέσα στα δισάκια -υπάρχει κάτι που σπάει μόλις το αγγίξεις, όπως εσείς….» -«Η σαϊτιά να σας πάρει, ντον Πρέντου!» τον καταράστηκε η -Νατόλια, με βλέμμα ωστόσο λιγωμένο, προσπαθώντας να τον -κατακτήσει. - -Α, αν τα κατάφερνε! Θα εκδικούνταν έτσι την Γκριζέντα, που -ήθελε τον ξένο όλον για τον εαυτό της. - -Η Γκριζέντα με τη σειρά της φαινόταν αναστατωμένη από την -άφιξη του ντον Πρέντου. -«Αυτός, θα δείτε», είπε χαμηλόφωνα στον Τζατσίντο την ώρα που -διέσχιζαν την αυλή, «αυτός, ο θείος σας, είναι από τους -ανθρώπους που γλεντάνε και ξοδεύουν στα πανηγύρια. Δε -μελαγχολεί όπως εσείς! Εκατό λιρέτες έχει; Τις ξοδεύει και -τις εκατό, για το τίποτα!» - -Έβρεξε τα δάχτυλά της με λίγο νερό και του το πέταξε στο -πρόσωπο, δίχως εκείνος να πάψει να χαμογελάει με τα γλυκά του -μάτια γεμάτα από επιθυμία, αφήνοντας να φανούν ανάμεσα από τα -κόκκινα χείλη τα άσπρα δόντια του λες και ήθελε να τη -δαγκώσει. -«Τι αξία έχουν εκατό λιρέτες; Εγώ ξόδεψα χίλιες μέσα σε μια -νύχτα και όμως δεν διασκέδασα….» - -Η Γκριζέντα ακούμπησε τον κουβά στο κάθισμα και έπεσε επάνω -στο μωρό που της χαμογελούσε από το στρώμα κουνώντας τα -ποδαράκια του στον αέρα και προσπαθώντας να τα πιάσει με -βρώμικα χεράκια του. Του φίλησε τον ποπό, βυθίζοντας τα χείλη -της στην τρυφερή σάρκα στα σημεία όπου οι αυλακιές σχημάτιζαν -ροζ και βιολετί γραμμές. Το σήκωσε ψηλά, το χαμήλωσε ως τη -γη, το ξανασήκωσε, το έκανε να γελάει, το έφερε έξω -σφίγγοντάς το δυνατά στο στήθος της. - -Ο Τζατσίντο κάθισε έξω έχοντας ανοιχτά τα πόδια και -ταλαντεύοντας τα χέρια του ανάμεσά τους, ενώ άκουγε την -Καλίνα που τον προσκαλούσε να φάει μαζί της κουκιά -μαγειρεμένα με γάλα. Μιλούσαν χαμηλόφωνα, σαν να ήταν κάτι -σοβαρό, αλλά η ντόνα Ρουθ εμφανίστηκε στη μικρή πόρτα -κρατώντας στο χέρι ένα αρνίσιο μπούτι λευκό από το λίπος με -την βιολετί νεφραμιά σκεπασμένη από τη μπόλια και διέκοψε τη -συζήτηση. -«Πρέπει να φωνάξουμε τον Έφις για να κάνει μια ξύλινη σούβλα. -Πήγαινε Τζατσίντο!» - -Η Γκριζέντα έτρεξε εκείνη να φωνάξει τον υπηρέτη, τρίφτηκε -επάνω του σαν γατάκι και του έδωσε να φιλήσει το μωρό. -«Πόσο χαρούμενη είμαι, μπαρμπα Έφις! Απόψε θα ξαναχορέψουμε! -Κοιτάξτε όμως το μικρό σας αφεντικό. Λες και κάνει κόρτε στην -Καλίνα!» - -Ο Έφις την κοίταζε τρυφερά. Είδε τον Τζατσίντο να σηκώνει τα -μάτια γεμάτα έρωτα και επιθυμία και μέσα από την καρδιά του -ευλόγησε τους δυο νέους. Ναι, διασκεδάστε, ερωτευτείτε. Γι’ -αυτό είναι τα πανηγύρια και τα πανηγύρια περνάνε γρήγορα…… - -Καθισμένος στη σκιά του τοίχου άρχισε να φτιάχνει τη σούβλα. -Οι γυναίκες γελούσανε γύρω του, ο Τζατσιντίνο όπως πάντα ήταν -σιωπηλός και φαινόταν να προσέχει στον ήχο του ακορντεόν που -γέμιζε με παράπονο και φωνές την αυλή. Ήρθε όμως κουνάμενη η -Νατόλια. -«Το αφεντικό μου και ο ντον Πρέντου προσκαλούν τον ντον -Τζατσιντίνο σε γεύμα.» - -Κι εκείνος σηκώθηκε αφού τίναξε καλά τα μπατζάκια του. Η -ντόνα Έστερ τον ακολούθησε με τα μάτια και έμεινε να κοιτάζει -προς το μπαλκόνι, σαν μαγεμένη από τη λάμψη των ποτηριών και -του ασημένιου δίσκου που η Νατόλια κουνούσε εκεί πάνω σαν να -ήταν καθρέφτης. Η ιδέα ότι ο πλούσιος ξάδελφος έδωσε σημασία -στον φτωχό ξάδελφο ήταν αρκετή για να την κάνει ευτυχισμένη. - -Οι γυναίκες επαινούσαν τον Τζατσίντο και η τοκογλύφος, -τραβώντας το νήμα ανάμεσα στον αντίχειρα και στον δείχτη και -γυρίζοντας το αδράχτι πάνω στο γόνατο, έλεγε με ασυνήθιστη -γλυκύτητα: -«Δεν γνώρισα ποτέ ένα αγόρι τόσο φρόνιμο. Είναι και όμορφο! -Μοιάζει με τον μακαρίτη Βαρόνο….» -«Με ποιόν; Με τον πεθαμένο Βαρόνο που ζει ακόμη μέσα στο -κάστρο;» - -Η ντόνα Ρουθ όμως έφερε το δείχτη στο στόμα: δεν έπρεπε να -μιλούν για πεθαμένους στο πανηγύρι. -«Ποιο φάντασμα! Είναι ζωντανός και τα χέρια του δεν βρίσκουν -ησυχία, έτσι δεν είναι, Γκριζέντα; Ποιος; Μα ο ντον -Τζατσίντο!» - -Η Γκριζέντα όμως, ακουμπισμένη στον τοίχο, με το μωρό να της -βυζαίνει τα κουμπιά της μπλούζας, κοίταζε κι εκείνη το δίσκο -που έλαμπε στο μπαλκόνι και τα μάτια της έμοιαζαν μαγεμένα, -όπως εκείνα της προγιαγιάς της όταν τις νύχτες με φεγγάρι -κατασκόπευαν τα στοιχειά που κατέβαιναν στο ποτάμι. - -Ο Έφις ξαναγύρισε μετά τρεις μέρες. Αυτή τη φορά δεν ήταν -μόνος. Όλοι σχεδόν οι χωριανοί κατέβαιναν στο πανηγύρι και οι -γυναίκες κουβαλούσαν στο κεφάλι δίσκους με γλυκίσματα και -καλάθια γεμάτα με κότες δεμένες με κόκκινες κορδέλες. - -Τα δεντράκια τριγύρω ήταν γεμάτα με άγουρα φρούτα και το -πανηγύρι έμοιαζε να απλώνεται σε όλη την κοιλάδα. - -Όταν έφτασε ο Έφις βρήκε τον φράχτη που περιέβαλε τις καλύβες -γεμάτο από κάρα που έφεραν τέντες από λινάτσα ή σεντόνια και -τους πωλητές γλυκισμάτων και κρασιού να στέκονται πλάι στους -μικρούς πάγκους τους στη σκιά της εκκλησίας. - -Οι ζητιάνοι σε παράταξη στις άκριες του δρόμου. Φιγούρες -καθισμένες ανακούρκουδα, ωχρόφαιες και μαβιές, μερικές με -φοβερά μάτια λευκά, άλλες με κόκκινες πληγές και μελανά -αποστήματα, με γυμνά τα στήθη σαν γδαρμένα, με τα μπράτσα και -τα ψαχουλευτά δάχτυλα μαυρισμένα σαν καμένα κλαδιά, -διαγράφονταν μεταξύ των θάμνων με φόντο τη γαλάζια και λευκή -γραμμή του ορίζοντα. Πέρα όμως, μακριά, το μάτι ξάνοιγε στο -πράσινο και οι ομάδες των αλόγων και των πουλαριών έδιναν -μεγαλύτερη μεγαλοπρέπεια στο τοπίο. - -Ο ήχος του ακορντεόν έφτανε μέχρι εκεί πάνω. Η μουσική, -χαρούμενη και αισθησιακή, καλούσε στο χορό, μερικές φορές -όμως άλλαζε στο παράπονο, σαν να την κούραζε η χαρά, σαν να -ανακαλούσε με νοσταλγία την απόλαυση που περνά και να -θρηνούσε για τη ματαιότητα όλων των πραγμάτων. Τότε και τα -μελαγχολικά μάτια των φοράδων ακόμη έμοιαζε να τα πλημμυρίζει -μια νοσταλγική γλυκύτητα. - -Ο Έφις σταμάτησε για μια στιγμή στο μέσο μιας ομάδας χωρικών -από την περιοχή του Νούορο. Οι γυναίκες κάθονταν στη σειρά -εμπρός από τις καλύβες, περιμένοντας ν’ αρχίσει η λειτουργία -και οι άλικοι κορσέδες τους έδιναν μια κόκκινη απόχρωση στη -σκιά του τοίχου. - Η λειτουργία όμως αργούσε. Πάνω στο μπαλκόνι οι ιερείς -γελούσαν και ο δίσκος της Νατόλια πηγαινοερχόταν λάμποντας -ανάμεσα στο γαλάζιο και το μαύρο. -Ο Έφις βρήκε έρημη την καλύβα. Οι κυράδες του ήταν στην -εκκλησία και πήγε να τις βρει, αλλά βρέθηκε χωρίς να το θέλει -ανάμεσα στον ντον Πρέντου, τον Μιλέζο και τον Τζατσίντο, -μπροστά σε κάποιον που πουλούσε κρασί και ξαφνικά είδε τρία -κίτρινα ποτήρια μπροστά στο πρόσωπό του. -«Πιες, βλάκα!» -«Για μένα είναι νωρίς.» -«Ποτέ δεν είναι νωρίς για έναν άντρα γερό. Ή μήπως είσαι -άρρωστος;» - -Ο ντον Πρέντου τον χτύπησε τόσο δυνατά στην πλάτη που τον -έκανε να τιναχτεί μπροστά και το κρασί από τα ποτήρια χύθηκε -επάνω του. Σε καλό να του βγει! Σκούπισε τα ρούχα του με το -χέρι και ήπιε∙ και με έκπληξη και ικανοποίηση είδε τον -Τζατσίντο να βγάζει το πορτοφόλι και να δίνει στον πωλητή ένα -χαρτονόμισμα των πενήντα λιρετών. Δόξα να’ χει ο Θεός, αυτό -σημαίνει πως το παιδί έχει πράγματι λεφτά. - -Κατά τα άλλα η μέρα κύλησε μες στη χαρά: χαρά αυστηρή και -σχεδόν μελαγχολική για τις γυναίκες προς τις οποίες οι -άντρες, διασκεδάζοντας με θόρυβο μεταξύ τους, έδειχναν κάποια -αδιαφορία. - -Όλη την ημέρα έπαιζε το ακορντεόν συνοδευόμενο από τις φωνές -των μικροπωλητών, από τις κραυγές των παιχτών της μόρα [4], -από τα τραγούδια της παρέας ή από στίχους αυτοσχέδιων -ποιητών. - -Συγκεντρωμένοι μέσα σε μια καλύβα, καθισμένοι καταγής -σταυροπόδι γύρω από μια νταμιτζάνα προς την οποία έστρεφαν -σαν σε είδωλο, οι ποιητές αυτοσχεδίαζαν οκτάστιχα υπέρ ή κατά -του πολέμου στη Λιβύη. Ήταν αρκετοί και έπαιρναν μέρος με τη -σειρά και τριγύρω τους στριμώχνονταν άντρες και παιδιά. Πότε -πότε κάποιος έσκυβε για να πάρει από το έδαφος ένα ποτήρι -κρασί. -«Πιες, διάολε!» -«Γεια μας!» -«Να ζήσουμε εκατό χρόνια και να’ μαστε καλά για να το -θυμόμαστε αυτό το πανηγύρι.» -«Πιες, που να σε πάρει ο διάολος!» - -Ο ποιητής Σεραφίνο Μασάλα από το Μπουλτέι, με ελληνικό προφίλ -και ντυμένος σαν ομηρικός ήρωας, τραγουδούσε: - -Ο Τούρκος δε θέλει να παραδοθεί -Για πόλεμο η καρδιά του φτερουγίζει. -Γενναίος ο άγριος Άραβας σπαθίζει -Έτοιμος να ορμήσει, δε λυποτακτεί…. - -Τα ποτήρια περνούσαν από το ένα χέρι στο άλλο. Πότε πότε -κάποια γυναίκα πρόβαλε δειλά στην πόρτα. -Και ο Γκρεγκόριο Τζορντάνο από το Ντουάλκι, όμορφος νέος -κοκκινομάλλης ντυμένος σαν τροβαδούρος ίσιωνε τα μακριά -μαλλιά του και με τα δυο χέρια, τα τραβούσε πίσω στο σβέρκο -και τραγουδούσε θρηνολογώντας σχεδόν σαν μια μοιρολογίστρα: - -Φτάνει, δεν μπορώ πια να σας ανιστορήσω, -Για ό, τι θυμάμαι θα σας μιλήσω. -Μακάρι οι Ιταλοί πάντα να νικούν, -Και όλη την Αφρική να κατακτούν. -Ήσυχοι και γεροί μακάρι να γυρίσουν, -Βοηθούς τους Αγίους της Νίκης να γνωρίσουν, -Και με καλές αναμνήσεις και αρετή -Να γυρίσουν όλοι σπίτια τους γεροί. - -Χειροκροτήματα και γέλια αντηχούσαν. Όλοι γελούσαν, αλλά ήταν -συγκινημένοι. - -Στην σκιά της εκκλησίας όμως ο Έφις άκουγε άλλες παρέες από -χωριάτες να μιλούν για την Αμερική και τους μετανάστες. -«Η Αμερική; Όποιος δεν την δοκίμασε δεν ξέρει τι πράγμα -είναι. Την βλέπεις από μακριά και νομίζεις ότι είναι αρνί για -κούρεμα. Πας κοντά και σε δαγκώνει σαν σκύλος.» -«Ναι, αδέρφια μου, εγώ πήγα με το δισάκι μου μισογεμάτο και -πίστευα ότι θα το έφερνα πίσω γεμάτο. Το ξανάφερα άδειο!» - -Ένας Μπαρονιέζος λεπτός, ψηλός και μελαχρινός σαν Άραβας, -έβαλε στον Έφις να πιει και του διηγήθηκε επεισόδια του -πολέμου όπου πήρε μέρος. -«Ναι», έλεγε κοιτάζοντας τα χέρια του, «ξερίζωσα τη φούντα -ενός Σιρδούσου, ενός που προσκυνούσε το διάβολο. Ορκίστηκα να -του την πάρω ολόκληρη μαζί με το δέρμα και με όλα τα άλλα. -Και του την πήρα . Να μη σώσω, αν σας λέω ψέματα! Την πήγα -στον αρχηγό μου κρατώντας την σαν ένα τσαμπί. Έσταζε μαύρο -αίμα όπως οι ρόγες από το μαύρο σταφύλι. Ο αρχηγός μού είπε: -μπράβο Κοντσίνου!» - -Ο Έφις άκουγε κρατώντας ένα αγριοτριαντάφυλλο. Σταυροκοπήθηκε -με το κοτσάνι του λουλουδιού και είπε: -«Να εξομολογηθείς, Κοντζί! Σκότωσες άνθρωπο!» -«Στον πόλεμο, αυτό δεν είναι αμαρτία. Μήπως το έκανα κρυφά; -Όχι.» - -Άρχισαν τότε να κουβεντιάζουν και ο Έφις κοίταζε το -αγριοτριαντάφυλλο σαν να μιλούσε μόνο σ’ αυτό. -«Ο Θεός μόνο μπορεί να σκοτώνει.» - -Σταμάτησε όμως την κουβέντα επειδή από μακριά η ντόνα Έστερ -του έκανε νόημα να πλησιάσει. Ήταν ώρα για φαγητό. Τον -Τζατσίντο τον είχε καλέσει ο παπάς και όλοι, άλλος -περισσότερο, άλλος λιγότερο, έτρωγαν με καλή συντροφιά. Από -τις καλύβες έβγαινε καπνός η τσίκνα. - -Η πιο ήσυχη γωνιά ήταν εκείνη των Πιντόρ. Καθισμένες μέσα -στην καλύβα τους έτρωγαν με τον Έφις ψητό αρνί και μιλούσαν -για τη Νοέμι που βρισκόταν μακριά και για τον Τζατσίντο, για -τον παπά και τον Μιλέζο, χαμογελώντας χωρίς κακία. -«Τις πρώτες μέρες», είπε η ντόνα Ρουθ κόβοντας ένα μικρό -γλύκισμα σε τρία ίσα μέρη, «ο Τζατσίντο έλεγε συνέχεια ότι -ήθελε να φύγει για το Νούορο, όπου τον περίμενε μια θέση στο -μύλο. Τώρα, εδώ και δυο μέρες ούτε που το αναφέρει.» -«Αλλά εδώ και δυο μέρες δεν τον βλέπουμε σχεδόν καθόλου. -Βρίσκεται πάντα με τον Πρέντου και την παρέα.» -«Ας τον αφήσουμε να διασκεδάσει», είπε ο Έφις. - -Έξω από την πόρτα φαινόταν η Καλίνα που καθόταν ασυνήθιστα -άπραγη στην πέτρα της και η Γκριζέντα με το μωρό στην -αγκαλιά, χλωμή και θλιμμένη κοίταζε το μπαλκόνι του παπά. - -Α, ο Τζατσίντο διασκέδαζε εκεί πάνω και την είχε ξεχάσει και -εκείνης της φαινόταν να κάθεται μαζεμένη στην άκρη μιας -ερήμου, μπροστά σε έναν αντικατοπτρισμό. - -Ο Έφις βγήκε και της είπε: -«Γιατί δεν διασκεδάζεις;» - -Εκείνη ταχτοποίησε πάνω στη σκούφια του μωρού την κίτρινη -κορδελίτσα για το μάτι και τα μάτια της γέμισαν δάκρυα. -«Για μένα όλα έχουν τελειώσει!» - -Οι συγγένισσές της την καλούσαν από τις καλύβες: -«Γκριζέντα, έλα! Τι θα πει η γιαγιά σου όταν σε δει τόσο -αδύνατη; Ότι δεν σε ταΐσαμε;» -«Ε, δεν της φτάνουν μόνο οι μπουκιές», είπε η Καλίνα στον -Έφις κλείνοντάς του το μάτι. «Έλα, Έφις, πιες ένα ποτήρι -κρασί. Ξέρεις ποιος μου το χάρησε; Το μικρό σου αφεντικό. -Καλός κι ευγενικός, αλλά άκουσέ με: πρέπει να του πεις πως η -Γκριζέντα δεν του ταιριάζει!» -«Αφήστε τα παιδιά να διασκεδάσουν! Βρισκόμαστε στο πανηγύρι!» -« Εδώ ερχόμαστε για να προσκυνήσουμε και όχι για να -αμαρτήσουμε. Βέβαια οι συγγενείς δίνουν φαΐ στην Γκριζέντα, -αλλά δεν ξέρουν πού ξημεροβραδιάζεται με τον ντον Τζατσίντο.» -«Και οι κυράδες μου; Δεν το πήραν είδηση;» -«Αυτές; Είναι σαν τους ξύλινους αγίους μέσα στις εκκλησίες. -Κοιτάζουν, αλλά δεν βλέπουν. Γι’ αυτές δεν υπάρχει κακό.» -«Αυτό είναι αλήθεια!», παραδέχτηκε ο Έφις. Ήπιε, αλλά ένοιωσε -λυπημένος και πήγε να ξαπλώσει κάτω από ένα σκίνο του -ερεικώνα. - -Από εκεί έβλεπε την ψηλή χλόη να κυματίζει σαν να ακολουθούσε -το μονότονο μοτίβο του ακορντεόν, και τα άλογα ακίνητα στον -ήλιο σαν ζωγραφισμένα επάνω στο γαλάζιο σμάλτο του ορίζοντα. - -Οι φωνές χάνονταν μέσα στη σιωπή, οι μορφές έσβηναν μες στο -φως. Να όμως μια γυναικεία πλάι σ’ ένα θάμνο και μια άλλη, -αντρική, που την πλησιάζει τόσο πολύ που σχηματίζουν μια σκιά -μόνο. - -Ο Έφις ένοιωσε ένα ρίγος στη ραχοκοκαλιά, έκοψε όμως μια -μικρή μαργαρίτα, μάσησε το κοτσάνι και είδε χωρίς φθόνο την -Γκριζέντα και τον Τζατσιντίνο να αγκαλιάζονται. Ο Θεός να -τους ευλογεί και να τους περιβάλλει πάντα έτσι, με ήλιο και -με φως. - -Το απόγευμα το πανηγύρι ζωήρεψε περισσότερο. Οι άντρες ήταν -πιο εκδηλωτικοί με τις γυναίκες παρασύροντάς τες στο χορό, -και ο ήλιος που έριχνε λοξά τις ακτίνες του χρωμάτιζε ροζ το -προαύλιο που βούιζε σαν κυψέλη. - -Με το λιόγερμα ο κόσμος συγκεντρώθηκε στην εκκλησία και -χιλιάδες φωνές συγχωνεύθηκαν σε μια, όπως έξω συγχωνευόταν το -άρωμα των θάμνων. Ο Έφις, γονατιστός σε μια γωνιά, είχε -βυθιστεί στη συνηθισμένη πονεμένη έκσταση και πλάι του η -Γκριζέντα, γονατιστή κι αυτή, άκαμπτη σαν ξύλινος άγγελος -έψελνε στενάζοντας από αγάπη. - -Το πορφυρό φως του δειλινού, πιο απαλό προς την Αγία Τράπεζα -εξ αιτίας της λάμψης των κεριών, σκέπαζε τους πιστούς σαν -αιμάτινο πέπλο, αλλά σιγά σιγά το πέπλο έγινε μαύρο, -ξανοίγοντας μόλις από το χρυσάφι των κεριών. Ο κόσμος δεν -έλεγε να βγει, παρόλο που ο παπάς είχε τελειώσει τις -προσευχές του, και συνέχιζε να ψάλει ιερούς ύμνους. Ήταν σαν -το μακρινό μουρμούρισμα της θάλασσας, σαν το θρόισμα του -δάσους το δειλινό. Ήταν ένας λαός αρχαίος που προχωρούσε, -προχωρούσε ψέλνοντας απλοϊκούς ύμνους των πρώτων χριστιανών, -προχωρούσε, προχωρούσε, μεθυσμένος από πόνο και ελπίδα, σε -ένα δρόμο σκοτεινό που έβγαζε σε τόπο φωτεινό αλλά μακρινό, -απλησίαστο. - -Ο Έφις, με το κεφάλι μες στα χέρια έψελνε και έκλαιγε. Η -Γκριζέντα κοίταζε μπροστά της με μάτια υγρά που αντανακλούσαν -τη φλόγα των κεριών∙ έψελνε και έκλαιγε κι εκείνη. Και ο -πόνος τού ενός ήταν όμοιος με τον πόνο της άλλης, ήταν ο -πόνος ενός ολόκληρου λαού που έφερνε στο νου του, σαν τον -υπηρέτη, ένα σκοτεινό παρελθόν και ονειρευόταν, σαν το -κορίτσι, ένα φωτεινό μέλλον με τα βάσανα της αγάπης. - -Έπειτα έπεσε σιγή. - -Ο Τσουαναντόνι, ανυπόμονος να ξαναρχίσει το ακορντεόν, ήταν ο -πρώτος που πετάχτηκε έξω με το σκούφο του στο χέρι. Σταμάτησε -όμως στην είσοδο της εκκλησίας, κοίταξε προς τα επάνω και -έβαλε μια φωνή. Όλοι έτρεξαν να δουν. Ήταν το καινούργιο -φεγγάρι που γλιστρούσε πάνω στον τοίχο της αυλής σαν να ήθελε -να κατέβει εκεί μέσα. - -Μετά το δείπνο ξανάρχισαν τα τραγούδια και οι φωνές γύρω από -τις φωτιές. Ακόμη και ο ντον Πρέντου χόρευε κάνοντας -ευτυχισμένες όλες τις γυναίκες που έλπιζαν να τις διαλέξει. - -Μόνο ο Τζατσίντο δεν χόρευε. Καθισμένος πλάι στην τοκογλύφο -κουνούσε τα χέρια ανάμεσα στα γόνατά του, χλωμός και -κουρασμένος. Ο Έφις στ μεταξύ άκουγε τις γυναίκες να φλυαρούν -για το ποιος ξόδεψε εκείνη την ημέρα περισσότερα χρήματα και -διασκέδασε περισσότερο και κάποια είπε: -«Ο ντον Πρέντου». -«Όχι, ο ντον Τζατσίντο. Ξόδεψε περισσότερες από τριακόσιες -λιρέτες. Είναι πλούσιος. Λένε πως έχει ορυχείο ασημιού. Πόσο -διασκέδασε!» -«Κερνούσε όλους, ακόμη κι εκείνους που δεν γνώριζε.» -«Γιατί το κάνει;» -«Καλή είσαι κι εσύ! Όποιος έχει, ξοδεύει.» - -Ο Έφις ένοιωθε ικανοποίηση, αλλά και ανησυχία. Κάθισε πλάι -στον Τζατσίντο και του μετέφερε τα όσα λέγανε οι γυναίκες. -«Ορυχείο ασημιού; Ναι, αποδίδει, όχι όμως όσο μια -πετρελαιοπηγή. Μια κυρία που γνωρίζω ονειρεύτηκε ότι σε -κάποιο μέρος υπήρχε μια, μέσα στην ιδιοκτησία ενός ξεπεσμένου -κυρίου. Αυτός ήταν τόσο απελπισμένος που αποφάσισε να -αυτοκτονήσει, αλλά έσκαψε εκεί που η κυρία είχε ονειρευτεί -και τώρα είναι τόσο πλούσιος που μπορεί να δίνει είκοσι -χιλιάδες λιρέτες σε μα γυναίκα….» -«Γιατί δεν παντρεύτηκε εκείνη που ονειρεύτηκε την -πετρελαιοπηγή; Μήπως ήταν κιόλας παντρεμένη;», ρώτησε -σκεφτικός ο Έφις. - -Οι γυναίκες χόρευαν και ανάμεσά τους η Γκριζέντα με το -πρόσωπο ξαναμμένο γελούσε σαν να ήταν η τρελή του πανηγυριού -και ο Έφις ψιθύρισε αγγίζοντας το γόνατο του Τζατσίντο: -«Αφεντικό… λέω… κοίταξε εκείνο το κορίτσι… Είναι καλό, αλλά -φτωχό και έπειτα είναι και ορφανό….» -«Θα την παντρευτώ», είπε ο Τζατσίντο, αλλά κοίταζε καταγής -και έμοιαζε να ονειρεύεται. - - -Κεφάλαιο έκτο - -Τον καιρό της έλλειψης, λίγες εβδομάδες δηλαδή πριν το -θερισμό του κριθαριού, ο κόσμος, έχοντας εξαντλήσει και τα -αποθέματα σιταριού, προσφεύγει στην τοκογλυφία, η γριά Ποτόι -πήγαινε τότε να μαζέψει βδέλλες. Το αγαπημένο της μέρος ήταν -ένας κολπίσκος που σχημάτιζε το ποτάμι κάτω από το Λόφο των -Περιστεριών κοντά στο κτηματάκι των Πιντόρ. - -Καθόταν εκεί με τις ώρες ακίνητη στη σκιά ενός σκλήθρου, με -τα πόδια γυμνά μέσα στο διαφανές, πρασινωπό νερό που χρύσιζε -και ενώ με το ένα χέρι κρατούσε σταθερά πάνω στην άμμο μια -μποτίλια, με το άλλο χάιδευε το κολιέ της. - -Πότε πότε έσκυβε λίγο, έβλεπε τα πόδια της, μεγάλα και ωχρά, -να κινούνται μες στο νερό, έβγαζε πότε το ένα και πότε το -άλλο και ξεκολλούσε πάνω από το βρεγμένο πόδι ένα μαύρο, -γυαλιστερό βώλο που είχε κολλήσει εκεί και τον έβαζε μέσα -στην μποτίλια σπρώχνοντάς τον με ένα βούρλο. Ο βώλος -ξεδιπλωνόταν, στένευε, έπαιρνε τη μορφή μαύρου δαχτυλιδιού: -ήταν μια βδέλλα. - -Μια μέρα, στα μέσα Ιουνίου, ανέβηκε μέχρι το καλύβι του Έφις. -Έκανε πολύ ζέστη και η κοιλάδα ήταν όλη κίτρινη κάτω από έναν -ξεθωριασμένο γαλάζιο ουρανό. - -Ο υπηρέτης έπλεκε μια ψάθα στη σκιά των καλαμιών με δάχτυλα -που έτρεμαν από τον πυρετό της μαλάριας. Βλέποντας τη γριά -που καθόταν κοντά στα πόδια του με την μποτίλια στην ποδιά -της, σήκωσε μόλις τα θολά του μάτια και περίμενε με υπομονή, -σαν να ήξερε κιόλας τι ήθελε να του πει. -«Έφις, είσαι άνθρωπος του Θεού και μπορείς να μου μιλήσεις -ειλικρινά. Ποιός είναι ο σκοπός του μικρού σου αφεντικού; -Έρχεται σπίτι μου, στρογγυλοκάθεται, λέει στο μικρό: παίξε το -ακορντεόν (εκείνος του το δώρισε) και έπειτα λέει σ’ εμένα: -θα στείλω τη θεία Έστερ να σας ζητήσει το χέρι της Γκριζέντα. -Η ντόνα Έστερ όμως δεν φαίνεται πουθενά και μια μέρα που πήγα -σπίτι τους η ντόνα Νοέμι μου τα έψαλε για τα καλά∙ άκουσα ένα -σωρό βρισιές. Όταν γύρισα σπίτι μού έβγαλε γλώσσα και η -Γκριζέντα, επειδή δεν θέλει να πηγαίνω στις κυράδες σου. Δεν -ξέρω που να τα πω, Έφις. Δεν είμαστε εμείς που φωνάξαμε το -παλικάρι από το δρόμο∙ ήρθε από μόνος του. Η Καλίνα μου λέει: -διώξτε τον. Εκείνη όμως τον διώχνει όταν πάει σπίτι της;» - -Ο Έφις χαμογέλασε. -«Εκεί βέβαια δεν πάει για ερωτοδουλειές!....» - -Η γριά σήκωσε εκνευρισμένη το κεφάλι και ο λαιμός της, όλο -νεύρα, φάνηκε να μακραίνει περισσότερο από το συνηθισμένο. -«Και μήπως στο σπίτι μου έρχεται για ερωτοδουλειές; Όχι, -είναι τίμιο παλικάρι. Ούτε το χέρι δεν αγγίζει της Γκριζέντα. -Αγαπιούνται σαν καλοί χριστιανοί που περιμένουν να -παντρευτούν. Μίλησέ μου με τη συνείδησή σου, Έφις, τι σκοπό -έχει; Κάνε μου αυτή τη χάρη. Στο ζητώ στην ψυχή του αφεντικού -σου.» - -Ο Έφις έγινε σκεφτικός. -«Ναι, ένα βράδυ, στο πανηγύρι, μου είπε: θα την παντρευτώ…. -Για να σου μιλήσω ευσυνείδητα όμως πιστεύω ότι δεν μπορεί να -το κάνει.» -«Γιατί; Αυτός δεν είναι ευγενής.» -«Επαναλαμβάνω, γυναίκα. Δεν μπορεί!», είπε ο Έφις εντονότερα. -«Όσο για λεφτά, έχει∙ αυτό δα φαίνεται. Ξοδεύει ασυλλόγιστα. -Και το συχωρεμένο το αφεντικό σου έλεγε, θυμάμαι, όταν κι -εκείνος ερχόταν σπίτι μας και ήταν νέος και ζούσε η γιαγιά -μου: ο έρωτας δένει τον άντρα με τη γυναίκα και το χρήμα -δένει τη γυναίκα με τον άντρα.» -«Εκείνος; Έτσι έλεγε; Σε ποιόν;» -«Σ’ εμένα, κουφός είσαι; Ναι, σ’ εμένα. Εγώ όμως τότε ήμουν -δεκαπέντε χρονών και απονήρευτη. Η γιαγιά μου έδιωξε από το -σπίτι μας τον ντον Τζάμε και με πάντρεψε με τον Πριάμου -Πίρας. Και ο Πριάμου μου ήταν ένας λεβέντης. Είχε μια -βουκέντρα μ’ ένα σουβλί στην άκρη και μου έλεγε φέρνοντάς το -μπροστά στα μάτια μου: βλέπεις; θα σου τα βγάλω τα μάτια εάν -κοιτάξεις τον ντον Τζάμε όταν σε κοιτά. Κι έτσι πέρασε ο -καιρός. Οι πεθαμένοι όμως γυρίζουν: νατοι, όταν ο ντον -Τζατσιντίνο κάθεται στο σκαμνί και η Γκριζέντα στο κατώφλι, -μου φαίνεται πως είμαι εγώ και ο συγχωρεμένος….» - -Όταν άρχιζε εκείνες τις περιπλανήσεις στο παρελθόν δεν -τελείωνε ποτέ και ο Έφις, που το ήξερε, την έδιωξε -ενοχλημένος. -«Πηγαίνετε στο καλό! Ψάξτε κι εσείς έναν καλό γαμπρό με -βουκέντρα για την εγγονή σας!» - -Και η γριά, ευχαριστημένη που έμαθε ότι το παλικάρι ένα βράδυ -στο πανηγύρι είπε: «θα την παντρευτώ», έφυγε χωρίς άλλη -κουβέντα. Ο Έφις έμεινε μόνος απέναντι στο κόκκινο φεγγάρι -που ανέβαινε στον ουρανό ανάμεσα στους γκρίζους ατμούς του -απόβραδου, αλλά ήταν ανήσυχος. Μέσα στη χαύνωση που είχε -βυθιστεί όλη η κοιλάδα, ο ψίθυρος του νερού του φαινόταν να -είναι το μουρμουρητό του πυρετού και το τραγούδι των γρύλλων -ένα ατέλειωτο μοιρολόι. - -Όχι, η ζωή που έκανε ο Τζατσίντο δεν ήταν εκείνη που αρμόζει -σε έναν έντιμο άνθρωπο που έχει το φόβο του Θεού. Κάθε μέρα -και περισσότερο οι μεγάλες προσδοκίες που έτρεφε γι’ αυτόν -εξαφανίζονταν και τη θέση τους έπαιρναν σοβαρές ανησυχίες. -Ξόδευε χωρίς να κερδίζει, και από το πιο βαθύ πηγάδι, -σκεφτόταν ο Έφις, όταν τραβάει κανείς πολύ νερό, ξηραίνεται. - -Κάποια απογεύματα ο Τζατσίντο κατέβαινε στο κτηματάκι για να -μεταφέρει στο χωριό φρούτα και λαχανικά που οι θείες τα -πουλούσαν στο σπίτι κρυφά λες και ήταν κλεμμένα, αφού δεν -ταιριάζει σε γυναίκες ευγενικής καταγωγής να κάνουν τις -μανάβισσες, και αυτό ήταν το πιο χρήσιμο πράγμα που έκανε. -Τον υπόλοιπο καιρό τον περνούσε τεμπελιάζοντας εδώ κι εκεί -στο χωριό. Να τος όμως που ανεβαίνει το μονοπάτι σέρνοντας -στο πλάι, σαν να ήταν σκυλί, το σκονισμένο του ποδήλατο. -Φτάνει λαχανιάζοντας λες και έρχεται από την άλλη άκρη του -κόσμου και αφού πέταξε από μακριά μια σακούλα στον υπηρέτη -ξαπλώνει στη γη φαρδύς πλατύς σαν πεθαμένος. - -Και το πρόσωπό του πράγματι ήταν χλωμό σαν πεθαμένου, τα -χείλη του γκρίζα και ένα τρέμουλο συντάραζε τον αριστερό του -ώμο, έτσι που ο Έφις τρομαγμένος έβγαλε από την τσέπη ένα -γυάλινο σωληνάριο, άδειασε στην παλάμη του δυο χάπια κινίνου -και του τα έβαλε στο στόμα. -«Κατάπιε τα. Έχεις μαλάρια!» - -Ο Τζατσίντο κατάπιε τα χάπια και χωρίς να ανασηκωθεί έσφιξε -το κεφάλι με τα χέρια του. -«Πόσο είμαι κουρασμένος, Έφις! Ναι, έχω μαλάρια: την άρπαξα -κι εγώ, ναι! Πώς να μην την αρπάξω σ’ αυτό το κωλοχώρι; Τι -χωριό, Θεέ μου!», πρόσθεσε σαν να μιλούσε στον εαυτό του, -κουρασμένος. «Εδώ παθαίνει κανείς, εδώ παθαίνει….» -«Σήκω», είπε ο Έφις σκυμμένος επάνω του. «Μην μένεις εκεί -ξαπλωμένος. Ο απογευματινός αέρας κάνει κακό.» -«Άσε με να ψοφήσω, Έφις! Άσε με! Τι ζέστη! Δεν ξαναείδα -τέτοια ζέστη. Εκεί που ζούσα τουλάχιστον πηγαίναμε στη -θάλασσα….» - -Τι να του πει κανείς για να τον παρηγορήσει; «Γιατί δεν -έμεινες εκεί;» Ο Έφις ένοιωθε πολλή λύπηση για όλη αυτή τη -μιζέρια και τον εξευτελισμό που αντίκριζε, για να μιλήσει μ’ -αυτόν τον τρόπο. -«Τι έκανες σήμερα;», ρώτησε χαμηλόφωνα. -«Τι ήθελες να κάνω; Δεν έχω τίποτα να κάνω! Έρχομαι εδώ να -σου φέρω ψωμί και γυρίζω πίσω κουβαλώντας τα λαχανικά! Κι -εκείνες που ζουν σαν τρεις μούμιες! Η θεία Νοέμι όμως -ανησύχησε λίγο σήμερα, επειδή η θεία Έστερ μου έλεγε ότι δεν -μπορεί να μαζέψει τα λεφτά για τους φόρους. Έτσι είναι! -Ξοδεύουν για μένα και από μένα δεν θέλουν τίποτα! Εγώ είπα -στη θεία Έστερ: μην ανησυχείτε, θα πάω εγώ στον -φοροεισπράκτορα…- Πόσο θύμωσε η θεία Νοέμι! Τα μάτια ήταν σαν -λυσσασμένης γάτας. Δεν τη φανταζόμουν τόσο ευέξαπτη. Έφτασε -να μου πει: με τα λεφτά σου, εάν έχεις, αγόρασε άλλο ένα -ακορντεόν στην Γκριζέντα. Είναι κακό, Έφις, που πηγαίνω στο -σπίτι εκείνης της κοπέλας; Πού αλλού να πάω; Ο θείος Πιέτρο -με πηγαίνει στο καπηλειό, αλλά εμένα δεν μου αρέσει το κρασί, -το ξέρεις. Ο Μιλέζος θέλει να παίζω (έτσι έκανε περιουσία -εκείνος!) κι εμένα δεν μου αρέσει το παιχνίδι. Πάω εκεί, στο -σπίτι της κοπέλας, επειδή είναι καλή και η γριά λέει -διασκεδαστικά πράγματα. Πού είναι το κακό; Πες μου, πες μου!» - -Τον κοίταζε από κάτω προς τα επάνω, ικετευτικά, με τα γλυκά -του μάτια που γυάλιζαν στο φεγγαρόφωτο. Ο Έφις πήρε τη -σακούλα με το ψωμί, αλλά δεν μπορούσε να φάει. Ένοιωθε μια -βαθειά αγωνία να του σφίγγει το λαιμό. -«Κανένα κακό! Η κοπέλα όμως, παρ’ όλο που είναι καλή, είναι -φτωχιά και δεν σου αξίζει.» -«Η αγάπη δεν ξέρει από φτώχια και ευγενική καταγωγή. Πόσοι -άρχοντες δεν παντρεύτηκαν φτωχά κορίτσια; Πού να ξέρεις εσύ -από αυτά. Πόσοι λόρδοι εγγλέζοι και πόσοι εκατομμυριούχοι -αμερικάνοι δεν έχουν παντρευτεί υπηρέτριες, δασκάλες, -τραγουδίστριες….. γιατί; Γιατί αγαπούσαν. Κι εκείνοι είναι -πλούσιοι: είναι οι βασιλιάδες του πετρελαίου, του χαλκού, της -κονσέρβας! Ποιος είμαι εγώ σε σύγκριση μαζί τους; Αλλά και οι -γυναίκες; Οι ρωσίδες πριγκίπισσες, οι αμερικάνες, ποιους -παντρεύονται; Δεν ερωτεύονται φτωχούς καλλιτέχνες και ακόμη -τους αμαξάδες ή τους υπηρέτες τους; Εσύ όμως τι μπορεί να -ξέρεις από αυτά;» - -Ο Έφις έσφιγγε στα χέρια του ένα κομμάτι ψωμί και του -φαινόταν πως έσφιγγε την ίδια του την καρδιά ταραγμένη από -τις αναμνήσεις. -«Και λένε πως πιστεύουν στο Θεό, αυτές! Γιατί δεν μ’ αφήνουν -να παντρευτώ την γυναίκα που αγαπώ;» -«Πάψε, Τζατσίντο! Μη μιλάς έτσι γι’ αυτές! Το καλό σου -θέλουν.» -«Να μ’ αφήσουν τότε να κάνω κι εγώ την οικογένειά μου. Εγώ -μπορεί να φέρω την Γκριζέντα στο σπίτι τους κι εκείνη θα τις -βοηθάει. Είναι πλέον γριές. Εγώ θα δουλεύω. Θα πάω στο -Νούορο, θα αγοράσω τυρί, ζώα, μαλλί, κρασί, ακόμη και ξύλα, -ναι, επειδή τώρα, με τον πόλεμο, όλα τα πράγματα έχουν αξία. -Θα πάω στη Ρώμη και θα πουλήσω το εμπόρευμα στο Υπουργείο -Πολέμου. Ξέρεις πόσα θα κερδίσω;» -«Ναι, αλλά το κεφάλαιο;» -«Μην το σκέφτεσαι, το έχω. Αρκεί να μ’ αφήσουν ήσυχο, -εκείνες. Εγώ δεν ήρθα για να τις εκμεταλλευτώ, ούτε να ζήσω -εις βάρος τους. Α, η θεία Νοέμι είναι φοβερή!», αναστέναξε -ξαφνικά κρύβοντας το πρόσωπο μέσα στα χέρια του. «Α, Έφις, -είμαι τόσο πικραμένος! Και έπειτα ντρέπομαι τόσο να τις βλέπω -μες στη μιζέρια, να τις βλέπω να πουλάνε κρυφά τις πατάτες, -τ’ αχλάδια, τα μήλα στα παιδιά που μπαίνουν κρυφά στην αυλή, -με τα χρήματα στο χέρι και ζητούν χαμηλόφωνα να ψωνίσουν, λες -και είναι πράγματα κλεμμένα! Ντρέπομαι, ναι! Αυτά πρέπει να -σταματήσουν. Εκείνες θα ξαναγίνουν εκείνο που ήταν κάποτε, -εάν μ’ αφήσουν να κάνω ό, τι πρέπει. Εάν η θεία Νοέμι ήξερε -πόσο την αγαπώ, δεν θα έκανε έτσι….» -«Τζατσίντο! Δώσε μου το χέρι σου. Είσαι καλό παιδί!», είπε ο -Έφις συγκινημένος. - -Σώπασαν∙ έπειτα ο Τζατσίντο άρχισε πάλι να μιλάει με φωνή -απαλή, γλυκιά που παλλόταν μέσα στη φεγγαρόφωτη ησυχία σαν -παιδική φωνή. -«Έφις, εσύ είσαι καλός. Θέλω να σου διηγηθώ μια ιστορία που -συνέβη σ’ έναν φίλο μου. Ήταν υπάλληλος, όπως εγώ, στο -Τελωνείο. Μια μέρα ένας πλούσιος συνταξιούχος λιμενάρχης, -ένας καλός κύριος, σωματώδης αλλά απλοϊκός σαν παιδί, ήρθε να -πληρώσει κάτι. Ο φίλος μου του είπε: Αφήστε τα χρήματα και -περάστε αργότερα να πάρετε την απόδειξη που πρέπει να -υπογραφεί από τον προϊστάμενο. Ο λιμενάρχης άφησε τα χρήματα, -ο φίλος μου τα πήρε, βγήκε έξω, τα έπαιξε και έχασε. Και όταν -ο λιμενάρχης επέστρεψε, ο φίλος μου είπε πως δεν έλαβε -τίποτα! Εκείνος διαμαρτυρήθηκε, πήγε στους ανωτέρους, αλλά -δεν είχε την απόδειξη και όλοι τον κορόιδευαν. Και όμως τον -φίλο μου τον απέλυσαν… ναι, εδώ και τέσσερεις μήνες…. ναι, -θυμάμαι, ήταν απόκριες. Πήγε στο χορό. Το έριξε έξω, ήπιε∙ -δεν του έμεινε δεκάρα τσακιστή. Βγαίνοντας από την αίθουσα -του χορού άρπαξε μια πνευμονία και έπεσε επάνω σε ένα παγκάκι -της λεωφόρου. Τον πήγαν στο νοσοκομείο. Όταν βγήκε, αδύνατος -και εξαντλημένος, δεν είχε πού να μείνει ούτε τι να φάει…. -Κοιμόταν κάτω από τις καμάρες του λιμανιού, έβηχε και είχε -εφιάλτες. Ονειρευόταν πάντα τον λιμενάρχη που τον -ακολουθούσε, τον ακολουθούσε….. όπως στις σκηνές του -κινηματογράφου. Και να που ένα βράδυ, αυτός ο ίδιος ο -λιμενάρχης πήγε να τον βρει κάτω στις καμάρες του λιμανιού. Ο -φίλος μου νόμιζε ότι ακόμη ονειρευόταν, ο άλλος όμως του -είπε: ξέρετε, εδώ και καιρό σας ψάχνω. Ξέρω ότι σας απέλυσαν -εξ αιτίας των χρημάτων, εμένα όμως μ’ ενδιαφέρει να μάθουν οι -ανώτεροί σας και όλοι οι άλλοι την αλήθεια. Αυτό θα είναι το -καλύτερο και για εσάς. Πείτε, με το χέρι στην καρδιά, σας τα -έδωσα εκείνα τα χρήματα ή όχι; - Ο φίλος μου απάντησε: ναι. – -Τότε ο λιμενάρχης είπε: - Ας προσπαθήσουμε να διορθώσουμε την -κατάσταση. Εγώ δεν θέλω την καταστροφή σας. Ελάτε σπίτι μου, -να η διεύθυνσή μου. Ελάτε αύριο και μαζί θα πάμε στους -ανωτέρους σας. –Εντάξει! Την άλλη μέρα όμως ο φίλος μου δεν -πήγε. Φοβήθηκε. Φοβήθηκε. Κι έπειτα ο καιρός ήταν φοβερός και -δεν μετακινήθηκε από τον τόπο του. Έβηχε, και ένας χαμάλης -του έφερνε πότε πότε λίγο ζεστό γάλα. Τι καιρός ήταν; Τι -καιρός!» επανέλαβε ο Τζατσίντο και σήκωσε το κεφάλι για να -δει γύρω, σαν να ήθελε να βεβαιωθεί ότι η νύχτα ήταν όμορφη. - -Ο Έφις άκουγε με τον αγκώνα ακουμπισμένο στο γόνατο και το -πρόσωπο στην παλάμη, όπως τα μικρά παιδιά όταν ακούνε -παραμύθια. -«Μια μέρα όμως το αποφάσισα και πήγα…» - -Σιωπή. Το πρόσωπο των δυο αντρών το σκέπασε η σκιά και -χαμήλωσαν και οι δυο τα μάτια. Ο ώμος του Τζατσίντο έτρεμε με -σπασμούς, εκείνος όμως τον ανασήκωσε και τον τίναξε, σαν να -ήθελε να απελευθερωθεί από το τρέμουλο και ξανάρχισε με πιο -σκληρή φωνή: -«Ναι, εγώ ήμουν εκείνος, το κατάλαβες. Πήγα στο σπίτι του -λιμενάρχη. Δεν ήταν εκεί, αλλά η υπηρέτρια, ένα χλωμό κορίτσι -που μιλούσε χαμηλόφωνα, μ’ έβαλε νε περιμένω στον προθάλαμο. -Το δωμάτιο ήταν σχεδόν σκοτεινό, αλλά θυμάμαι ότι, μόλις -κάποια πόρτα άνοιγε, το κόκκινο πάτωμα γυάλιζε σαν να το -είχαν πλύνει με αίμα. Περίμενα ώρα πολλή. Επιτέλους ο -λιμενάρχης επέστρεψε. Ήταν με τη σύζυγό του, σωματώδη όπως -εκείνος, καλόκαρδη όπως εκείνος. Έμοιαζαν με δυο τεράστια -μωρά∙ γελούσαν δυνατά. Η κυρία άνοιξε τις πόρτες για να με -δει καλύτερα. Εγώ έβηχα και χασμουριόμουν. Κατάλαβαν ότι -πεινούσα και με κάλεσαν να περάσω στην τραπεζαρία. Εγώ, -θυμάμαι, σηκώθηκα, αλλά ξαναέπεσα στο κάθισμα χτυπώντας το -κεφάλι στη ράχη της πολυθρόνας. Δεν θυμάμαι τίποτα άλλο. Όταν -συνήλθα ήμουν στο κρεβάτι, στο σπίτι τους. Η υπηρέτρια μου -έφερνε μια κούπα με ζωμό πάνω σε έναν ασημένιο δίσκο και μου -μιλούσε με μεγάλο σεβασμό. Έμεινα εκεί περισσότερο από ένα -μήνα, Έφις, καταλαβαίνεις: σαράντα μέρες. Με γιάτρεψαν, -προσπάθησαν να με ξαναβάλουν στη δουλεία, αλλά ήταν δύσκολο -επειδή όλοι ήξεραν πια την ιστορία μου. Έπειτα κι εγώ ήθελα -να φύγω μακριά, πέρα από τη θάλασσα. Το τι τράβηξα όλον -εκείνο τον καιρό κανείς δεν μπορεί να το ξέρει. Πάντα βλέπω -στον ύπνο μου το λιμενάρχη, τη γυναίκα του, την υπηρέτρια, -τους βλέπω και ξύπνιος, ακόμη και τώρα, εκεί, μπροστά μου. -Ήταν καλοί άνθρωποι, αλλά εγώ ήθελα να βυθιστώ για να μην -τους ξαναντικρίσω. Και το χειρότερο ήταν πως δεν μπορούσα να -φύγω από το σπίτι τους. Έμενα εκεί, αποβλακωμένος, καθισμένος -ακίνητος να ακούω την κυρία να μιλάει, να μιλάει, να μιλάει ή -παρέα με την υπηρέτρια που σιωπούσε. Καθόμουν στο τραπέζι -μαζί τους, τους άκουγα να αστειεύονται, να κάνουν σχέδια για -μένα, σαν να ήμουν γιός τους, και όλη αυτή η κατάσταση που -προξενούσε λύπη, με ταπείνωνε, και όμως δεν μπορούσα να φύγω. -Επιτέλους μια μέρα η κυρία, όταν είδε ότι είχα γίνει τελείως -καλά, με ρώτησε ποιες ήταν οι προθέσεις μου. Της είπα ότι -ήθελα να έρθω εδώ, στις θείες μου τις οποίες είχα παρουσιάσει -σαν ευκατάστατες. Τότε μου αγόρασαν το εισιτήριο για το -ταξίδι και μου χάρισαν και ένα ποδήλατο. Κατάλαβα ότι ήταν -καιρός να φύγω και αναχώρησα. Έτσι ήρθα εδώ. Πόσο ένοιωσα -ελεύθερος στην αρχή! Τώρα όμως, στο σπίτι με τις θείες, είμαι -όπως εκεί…. και δεν ξέρω….» - -Μια φωνή που είχε κάτι το κοροϊδευτικό διέσχισε τη σιωπή της -πλαγιάς, πάνω από τους δυο άντρες, και ο Τζατσίντο πετάχτηκε -επάνω έκπληκτος νομίζοντας ότι κάποιος είχε ακούσει την -ιστορία του και τον περιγελούσε. Είδε όμως μια μικρή φιγούρα, -γκρίζα και μακρουλή, ακολουθούμενη από μια άλλη σκουρότερη -και κοντύτερη να πηδούν, σαν να πετούσαν, από τον ένα θάμνο -στον άλλο γύρω από την καλύβα και να εξαφανίζονται χωρίς να -τους δίνουν το χρόνο ν’ αρπάξουν καμιά πέτρα για να τις -χτυπήσουν. - -Σηκώθηκε και ο Έφις. -«Είναι οι αλεπούδες», είπε χαμηλόφωνα. «Άστες να φύγουν. -Κάνουν έρωτα. Μερικές φορές μοιάζουν με στοιχειά» ξαναείπε, -ενώ ο Τζατσίντο ξάπλωνε πάλι καταγής σιωπηλός. «Είδες τι -μακρουλές που ήταν; Τρώνε τα άγουρα σταφύλια σαν διαβόλοι….» - -Ο Τζατσίντο όμως δεν μιλούσε πια. Και ο Έφις δεν ήξερε τι να -πει: να τον παρακαλέσει να συνεχίσει την εξιστόρηση, να τον -παρηγορήσει, να κάνει καλά ή κακά σχόλια σ’ αυτά που είπε; Να -λοιπόν γιατί ήταν λυπημένος όλη την ημέρα, να πώς έχουν τα -πράγματα της ζωής! Τι να πει όμως; Κατά βάθος ήταν -ικανοποιημένος που το πέρασμα των αλεπούδων έκανε τον -Τζατσίντο να σωπάσει, ωστόσο κάτι έπρεπε να πει. -«Λοιπόν…. εκείνος ο λιμενάρχης; Είναι φανερό πως ήταν -φρόνιμος άνθρωπος. Καταλάβαινε πως τα νιάτα… τα νιάτα….. -κάνουν λάθη…. Όταν μάλιστα είναι κανείς και ορφανός! Εμπρός, -σήκω! Θέλεις να φας;» - -Μπήκε στο καλύβι και βγήκε ξεφλουδίζοντας ένα κρεμμύδι. Ο -Τζατσίντο έμενε ακίνητος, καταβεβλημένος, ίσως μετανοιωμένος -για την εξομολόγησή του, κι εκείνος δεν τόλμησε πλέον να -ξαναμιλήσει. - -Η μυρωδιά του κρεμμυδιού ανακατευόταν με το άρωμα των φυτών -τριγύρω, με του αμπελιού και του σμίλακα. Οι αλεπούδες -ξαναπέρασαν. Ο Έφις δείπνησε, αλλά το ψωμί του φάνηκε πικρό. -Και δυο – τρεις φορές προσπάθησε να πει κάτι, αλλά δεν -μπορούσε, δεν μπορούσε∙ του φαινόταν ένα όνειρο. Τελικά -κούνησε τον Τζατσίντο, προσπάθησε να τον ανασηκώσει, του είπε -γλυκά: -«Άντε, έλα μέσα! Η μαλάρια παραφυλάει….» - -Το σώμα όμως του νεαρού έμοιαζε να είναι από σίδερο, -ξαπλωμένο βαρύ, κολλημένο επάνω στη γη από όπου φαινόταν ότι -δεν ήθελε πια να ξεκολλήσει. - -Ο Έφις ξαναμπήκε στην καλύβα, αλλά άργησε να κλείσει τα -μάτια, και στον ύπνο ακόμη τον βασάνιζε η ιδέα ότι έπρεπε να -σχολιάσει την ιστορία του Τζατσίντο, αλλά δεν ήξερε πώς: καλά -ή άσχημα. -«Πρέπει να του πω: θάρρος, λοιπόν, θα γυρίσεις στο σωστό -δρόμο! Στο κάτω κάτω παιδί ήσουν ακόμη, ένα ορφανό….» - -Ονειρεύτηκε όμως τη Νοέμι που τον κοίταζε με κακία και του -έλεγε ψιθυριστά, μέσα από τα δόντια: -«Τον βλέπεις; Τον βλέπεις τι άνθρωπος είναι;» - -Ξύπνησε με ένα βάρος στην καρδιά. Αν και ήταν ακόμη νύχτα -σηκώθηκε, αλλά ο Τζατσίντο είχε κιόλας φύγει. - -Δεν ξαναφάνηκε για πολλές μέρες και ο Έφις άρχισε ν’ ανησυχεί -και για τον λόγο ότι τα λαχανικά και τα φρούτα στοιβάζονταν -στη σκιά της καλύβας και δεν ερχόταν κανείς να τα πάρει. - -Κάθε απόβραδο ο ντον Πρέντου, που κατείχε μεγάλες εκτάσεις -γης προς τη θάλασσα, περνούσε επιστρέφοντας στο χωριό και -όταν έβλεπε τον υπηρέτη, άπλωνε το δείκτη του χεριού του προς -τη γη των εξαδέλφων του κι έπειτα τον έφερνε στο στήθος του -σαν να ήθελε να πει ότι περίμενε την απαλλοτρίωση και την -κατοχή από αυτόν του μικρού κτήματος, αλλά ο Έφις, -συνηθισμένος σ’ εκείνη τη μιμητική, τον χαιρετούσε και με τη -σειρά του έκανε νόημα με το χέρι και με το κεφάλι πώς «όχι, -όχι». - -Μετά την εξομολόγηση του Τζατσίντο ανησυχούσε όταν έβλεπε τον -ντον Πρέντου∙ του φαινόταν πιο ειρωνικός από το συνηθισμένο. - -Ένα απόβραδο τον περίμενε πλάι στην αιμασιά, και του είπε: -«Ντον Πρέντου, πείτε μου, είδατε το μικρό μου αφεντικό; Ένα -βράδυ ήρθε εδώ και είχε πυρετό και τώρα ανησυχώ για κείνον». - -Ο ντον Πρέντου γέλασε πάνω από το άλογό του, με εκείνο το -βεβιασμένο γέλιο του με το στόμα κλειστό και τα μάγουλα -φουσκωμένα. -«Χθες βράδυ τον είδα να παίζει στου Μιλέζου∙ έχανε μάλιστα!» -«Έχανε!», επανέλαβε ο Έφις χαμένος. -«Όπως το λες! Θέλεις πάντα να κερδίζει;» -«Εμένα μου είπε πως δεν έπαιζε ποτέ….» -«Και τον πιστεύεις; Ακόμη και να τον πυροβολήσεις δεν λέει -την αλήθεια. Δεν είναι όμως κακός: λέει ψέματα, έτσι, επειδή -του φαίνονται αλήθειες, όπως κάνουν τα μικρά παιδιά.» -«Πράγματι, σαν μικρό παιδί….» -«Ένα μικρό παιδί με όλα του τα δόντια όμως! Και πώς μασάει! -Θα σας φάει και το κτηματάκι. Έφις, θυμήσου: εδώ είμαι εγώ! -Διαφορετικά, θα τις φας….» - -Ο Έφις τον κοίταζε από κάτω, φοβισμένος κι εκείνος ο ογκώδης -καβαλάρης του φαινόταν, μέσα στο πορφυρό δειλινό, σαν ένα -πουλί της συμφοράς, ένα από τα τόσα νυχτερινά τέρατα που τον -φόβιζαν. -«Χριστέ μου, σώσε μας. Παναγιά μου του Ριμέντιο, φύλαξέ μας…» - -Ο ντον Πρέντου είχε κιόλας απομακρυνθεί όταν ο Έφις τον -πρόφτασε στη μεγάλη στράτα προσφέροντάς του με τα δυο του -χέρια ένα καλάθι γεμάτο φρούτα και λαχανικά. -«Ντον Πρέντου, στείλτε αυτό με την υπηρέτριά σας στις κυράδες -μου. Εγώ δεν μπορώ να εγκαταλείψω το κτηματάκι…. και ο ντον -Τζατσίντο δεν έρχεται…» - -Στην αρχή εκείνος τον κοίταξε έκπληκτος, έπειτα ένα -καλοσυνάτο χαμόγελο χάραξε στα σαρκώδη του χείλη. Ανασήκωσε -το ένα του πόδι και είπε: -«Κοίτα εκεί, έχει τόπο.» - -Ο Έφις έβαλε το καλάθι μέσα στο δισάκι και ενώ ο ντον Πρέντου -απομακρυνόταν χωρίς να πει τίποτε άλλο, επέστρεψε επάνω, στην -καλύβα του. Φοβόταν μήπως οι κυράδες του τού βάλουν τις -φωνές. ΄Ηξερε ότι αυτό που έκανε ήταν σοβαρό, ίσως λάθος, -αλλά δεν μετάνιωνε. Ένα μυστηριώδες χέρι λες και τον έσπρωξε -κι εκείνος ήξερε πως όλα όσα γίνονταν έτσι, κάτω από μια -υπερφυσική δύναμη, ήταν πράξεις καλές. - -Περίμενε τον Τζατσίντο μέχρι αργά. Τ’ ολόγιομο φεγγάρι -φώτιζε την κοιλάδα και η νύχτα ήταν τόσο φωτεινή που ξεχώριζε -η σκιά κάθε βλαστού. Ακόμη και τα φαντάσματα εκείνη τη νύχτα -δεν τολμούσαν να βγούνε, τόσο φως υπήρχε τριγύρω. Και το νερό -μουρμούριζε μοναχικό, χωρίς να το συντροφεύουν τα χτυπήματα -από το πλύσιμο των ρούχων των πάνας. Και τα φαντάσματα ήταν -γαλήνια εκείνη τη νύχτα. Ο υπηρέτης μόνο δεν μπορούσε να -κοιμηθεί. Σκεφτόταν την ιστορία του Τζατσίντο και του -λιμενάρχη και δοκίμαζε μιαν ατέλειωτη γλύκα, μιαν ατέλειωτη -θλίψη. - -Όλοι σ’ αυτόν τον κόσμο σφάλλουμε, άλλος πιο πολύ, άλλος πιο -λίγο, σήμερα ή αργά ή γρήγορα: τι πάει να πει αυτό; Μήπως ο -λιμενάρχης δεν είχε συγχωρήσει; Γιατί δε θα έπρεπε να -συγχωρήσουν και οι άλλοι; Α, εάν όλοι συγχωρούσαμε ο ένας τον -άλλο! Ειρήνη θα βασίλευε στον κόσμο: όλα θα ήταν καθαρά και -ήρεμα, όπως εκείνη τη φεγγαρόφωτη νύχτα. - -Σηκώθηκε και πήγε να κάνει μια βόλτα στο κτηματάκι. Ναι, στο -φωτεινό μονοπάτι διαγραφόταν ακόμη και η σκιά των λουλουδιών. -Τα φύλλα από τις φραγκοσυκιές είχαν τ’ αγκάθια τους στη σκιά, -και όπου το νερό ήταν στάσιμο, κάτω στο ποτάμι, -αντικαθρεφτίζονταν τ’ αστέρια. - -Να όμως μια σκιά που κινείται πίσω από την αιμασιά, ανάμεσα -στα σκλήθρα. Είναι ένα ασουλούπωτο ζώο, μαύρο, με ασημένια -πόδια: τρίζει επάνω στην άμμο, σταματά. - -Ο Έφις έτρεξε κάτω∙ νόμιζε ότι πετούσε. -«Είσαι εσύ! Είσαι εσύ; Με τρόμαξες.» - -Ο Τζατσίντο έφερε στο πλάι του το ποδήλατο και τον ακολούθησε -σιωπηλός. Για άλλη μια φορά όμως, μόλις φτάσανε μπροστά στην -καλύβα, έπεσε καταγής αναστενάζοντας. -«Έφις, Έφις, δεν αντέχω άλλο…. Τι έκανες! Τι έκανες!» -«Τι έκανα;» -«Ούτε εγώ ξέρω καλά καλά. Ήρθε η υπηρέτρια του θείου Πιέτρο -και έφερε ένα καλάθι. Είπε ότι το έδωσες εσύ στο αφεντικό -της. Στο σπίτι ήταν η θεία Ρουθ και η θεία Νοέμι, ενώ η θεία -Έστερ είχε πάει στις παρακλήσεις. Πήραν το καλάθι, -ευχαρίστησαν την υπηρέτρια και της έδωσαν και φιλοδώρημα. -Μετά όμως η θεία Νοέμι λιποθύμησε. Η θεία Ρουθ όμως την -πέρασε για νεκρή και έβαλε φωνή. Τρέξανε να φωνάξουν την θεία -Έστερ που ήρθε τρομαγμένη και για πρώτη φορά κι εκείνη με -κοίταξε άγρια και μου είπε ότι ήρθα για να τις ξεκάνω. Θεέ -μου, Θεέ μου! Εγώ έβρεχα το πρόσωπο της θείας Νοέμι με ξύδι -και έκλαιγα, σου το ορκίζομαι στη μάνα μου, έκλαιγα χωρίς να -ξέρω το γιατί. Τελικά η θεία Νοέμι συνήλθε και με απομάκρυνε -με το χέρι της, ενώ έλεγε: καλύτερα να είχα πεθάνει πριν -έρθει αυτή η μέρα. Εγώ τη ρωτούσα: γιατί; γιατί; θεία Νοέμι, -γιατί; Κι εκείνη με το ένα χέρι με απομάκρυνε και με το άλλο -έκρυβε τα μάτια. Τι βάσανο! Γιατί ήρθα, Έφις; Γιατί;» - -Ο υπηρέτης δεν ήξερε τι να πει. Τώρα έβλεπε, ναι, το λάθος -που έκανε δίνοντας το καλάθι στον ντον Πρέντου και σκεφτόταν -πώς να επανορθώσει, αλλά δεν έβρισκε τον τρόπο, δεν ήξερε -γιατί και για άλλη μια φορά αισθανόταν όλο το βάρος των -συμφορών των αφεντικών του να πέφτει επάνω του. -«Ησύχασε», είπε τελικά. «Θα πάω εγώ αύριο στο χωριό και θα τα -ταχτοποιήσω όλα.» - -Τότε ο Τζατσίντο ξαναπήρε κουράγιο. -«Πρέπει να πεις στις θείες ότι δεν ήμουν εγώ εκείνος που σε -συμβούλεψε να αναθέσεις στο θείο Πιέτρο να παραδώσει το -καλάθι με τις προμήθειες. Εκείνες αυτό πιστεύουν. Πιστεύουν, -και κυρίως η θεία Νοέμι, ότι εγώ γυρεύω τη φιλία του θείου -Πιέτρο για να τις πάω κόντρα. Εγώ είμαι φίλος με όλους, γιατί -να μην είμαι και με το θείο Πιέτρο; Οι θείες όμως ξέρουν ότι -εκείνος θέλει ν’ αγοράσει το κτηματάκι. Τι φταίω εγώ; Μήπως -εγώ θέλω να το πουλήσω;» -«Κανείς δεν θέλει να το πουλήσει. Γιατί να μιλάμε γι’ αυτά τα -πράγματα; Εσύ όμως, ψυχή μου, εσύ…. εσύ προχθές το βράδυ -έλεγες το ένα, έλεγες το άλλο: έταζες τον ουρανό με τ’ άστρα, -για να κάνεις ευτυχισμένες τις θείες σου. Χθες βράδυ όμως -πήγες να παίξεις….» -«Με το πολύ παιχνίδι κερδίζει κανείς. Θέλω να κερδίσω για -εκείνες, ακριβώς. Όχι, δεν θέλω πια να τους γίνομαι βάρος. -Θέλω να πεθάνω… Βλέπεις,» πρόσθεσε χαμηλόφωνα «τώρα, μετά τη -σημερινή σκηνή, μου φαίνεται πως είμαι ακόμη στο σπίτι του -λιμενάρχη…. Ο Θεός να με βοηθήσει, Έφις!» - -Ο Έφις άκουγε με τρόμο: ένοιωθε να βρίσκεται πάλι μπροστά στο -τραγικό πεπρωμένο της οικογένειας με την οποία βρισκόταν -δεμένος όπως είναι κολλημένο το βρύο στην πέτρα, και δεν -ήξερε τι να πει, δεν ήξερε τι να κάνει. -«Ωχ», αναστέναξε βαθειά ο Τζατσίντο. «Σίγουρα όμως θα φύγω -από δω. Δε θα περιμένω να με διώξουν! Δεν έχουν έλεος οι -θείες μου, και κυρίως η θεία Νοέμι. Δε με νοιάζει όμως. Αυτή -δε συγχώρεσε τη μητέρα μου, πώς μπορεί να συγχωρέσει εμένα; -Εγώ όμως, εγώ όμως….» - -Χαμήλωσε το κεφάλι και έβγαλε από την τσέπη ένα γράμμα. -«Βλέπεις, Έφις; Τα ξέρω όλα. Εάν η θεία Νοέμι δεν συγχώρεσε -τη μητέρα μου ύστερα απ’ αυτό το γράμμα, πώς μπορεί να έχει -καλή ψυχή; Ξέρεις τι γράφει αυτό το γράμμα, εσύ το έφερες στη -θεία Νοέμι. Κι εγώ της το πήρα: ήταν πάνω στο κρεβάτι την -μέρα που έφτασα. Διάβασα μερικές αράδες, μετά το πήρα από το -ντουλάπι, σήμερα…. Είναι δικό μου, είναι της μητέρας μου, -είναι δικό μου… Δεν αξίζει σ’ αυτό το γράμμα να βρίσκεται -εκεί…» -«Τζατσίντο! Δώστο μου!» είπε ο Έφις απλώνοντας τα χέρια. «Δεν -είναι δικό σου! Δώστο μου: θα το επιστρέψω εγώ στις κυράδες -μου.» - -Ο Τζατσίντο όμως έσφιγγε το γράμμα μέσα στα χέρια του και -κουνούσε το κεφάλι. Ο Έφις προσπάθησε να του το πάρει. -Παρακαλούσε, λες και ζητιάνευε. -«Τζατσίντο, δώστο μου. Θα το επιστρέψω εγώ, θα το ξαναβάλω -στο ντουλάπι. Εγώ θα μιλήσω μαζί τους, θα τις ηρεμήσω. Εσύ -περίμενέ με εδώ, αλλά δώσε μου το γράμμα.» - -Ο Τζατσίντο τον κοίταξε. Ο ώμος του έτρεμε, αλλά τα μάτια του -ήταν ψυχρά, σχεδόν άσπλαχνα. Τότε ο Έφις πετάχτηκε επάνω, τον -έπιασε από τους ώμους και του ψιθύρισε στο αυτί: -«Κλέφτη!» - -Ο Τζατσίντο είχε την αίσθηση ότι τον άρπαξε ένα όρνιο∙ άνοιξε -τα χέρια και το γράμμα έπεσε καταγής. - - -Κεφάλαιο έβδομο - -Με το ξημέρωμα ο Έφις ξεκίνησε για το χωριό. - -Τα αηδόνια τραγουδούσαν και όλη η κοιλάδα είχε πάρει ένα -χρυσαφί χρώμα – ένα γαλάζιο χρυσαφί από την αντανάκλαση του -φωτεινού ουρανού. Κάποια φιγούρα ψαρά διαγραφόταν ακίνητη σαν -να ήταν διπλή ζωγραφιά: μια επάνω στο πράσινο της όχθης και -μια άλλη επάνω στο πράσινο του νερού που λίμναζε ανάμεσα στις -άσπρες κροκάλες. - -Αν και ήταν νωρίς όταν έφτασε στο χωριό, ο Έφις είδε την -τοκογλύφο να γνέθει στην αυλή της, ανάμεσα στα παχιά -γουρουνάκια και στα ερωτευμένα περιστέρια και τη χαιρέτησε -κάνοντας της νόημα ότι θα περνούσε αργότερα. Εκείνη απάντησε -κουνώντας το αδράχτι: μπορούσε να περιμένει, δεν βιαζόταν. - -Πιο πάνω, να η θεια-Ποτόι, με μια γαβάθα γάλα για τα παιδιά. -Ο Έφις προσπάθησε να την προσπεράσει, αλλά η γριά άρχισε να -μιλάει δυνατά και αναγκάστηκε να σταματήσει για να την -ακούσει. -«Λοιπόν, τι σου έκανα; Επειδή τα παιδιά αγαπιούνται, εμείς -οι γέροι πρέπει να μισούμε ο ένας τον άλλο;» -«Βιάζομαι, κυρά Ποτόι.» -«Το ξέρω, έχετε φασαρίες στο σπίτι. Δεν φταίω όμως εγώ. Εγώ -είμαι η χαμένη σ’ αυτή την περίπτωση. Το μικρό σου αφεντικό -θέλει να μένει η Γκριζέντα στο σπίτι, να μην περπατάει πια -ξυπόλητη, να μην πάει πια στο ποτάμι να πλένει. Εγώ πρέπει να -κάνω την υπηρέτρια, αλλά το κάνω με ευχαρίστηση επειδή είναι -για την ευτυχία των παιδιών….» -«Κύριε ελέησον!» αναστέναξε ο Έφις. «Αφήστε με κυρά Ποτόι. -Προσευχηθείτε στο Χριστό, προσευχηθείτε στην Παναγιά μας του -Ριμέντιο…» -«Μέσα μας βρίσκεται η γιατρειά» αποφάνθηκε η γριά. «Καρδιά -πρέπει να έχουμε, τίποτ’ άλλο….» -«Καρδιά πρέπει να έχουμε», μονολογούσε ο Έφις μπαίνοντας στο -σπίτι των κυράδων του. - -Στην αυλή ησυχία παντού και ήλιος. Άνθιζαν τα γιασεμιά πάνω -από το πηγάδι και τα κόκαλα των πεθαμένων ανάμεσα στη χρυσή -χλόη του παλιού νεκροταφείου. Το Βουνό περικύκλωνε με τη -λευκοπράσινη κορυφή του το σπίτι. Ένα σκαλιστό κολονάκι είχε -πέσει από το μπαλκόνι και βρισκόταν ανάμεσα στα χαλίκια σαν -το απομεινάρι ενός βλήματος. Παντού ησυχία. - -Ο Έφις μπήκε και είδε ότι το καλάθι που είχε στείλει με τον -ντον Πρέντου ήταν σχεδόν άδειο επάνω στο κάθισμα, σημάδι πως -τα κηπευτικά είχαν κιόλας πουληθεί. Είχαν απομείνει μόνο τα -μικρά κίτρινα μήλα του Σαν Τζοβάνι. Του φάνηκε πως -ονειρεύεται. Κάθισε και ρώτησε: -«Πού είναι οι άλλες; Τι έγινε;» -«Η Έστερ είναι στην εκκλησία, η Νοέμι είναι επάνω», είπε η -ντόνα Ρουθ, σκυμμένη επάνω από τον καφέ. - -Και δεν είπε τίποτε άλλο μέχρι να έρθουν οι αδελφές της, η -ντόνα Έστερ με το δάχτυλο έξω από τον κόμπο που έκανε το -σάλι, η Νοέμι χλωμή και σιωπηλή με τα μενεξεδιά της βλέφαρα -χαμηλωμένα. - -Ο Έφις δεν είχε το θάρρος να τις κοιτάξει. Σηκώθηκε με -σεβασμό μπροστά τους την ώρα που κάθονταν στον πάγκο και μόνο -όταν η ντόνα Έστερ ρώτησε: -«Έφις, ξέρεις τι συμβαίνει;» εκείνος σήκωσε τα μάτια και είδε -την Νοέμι να τον καρφώνει με το βλέμμα, όπως ο δικαστής τον -κατηγορούμενο. -«Ξέρω. Εγώ φταίω. Για καλό όμως το έκανα.» -«Όλα για καλό τα κάνεις εσύ! Φαντάσου να τα έκανες και για -κακό! Στο μεταξύ όμως….» -«Δεν είναι δα και εχθρός! Συγγενής είναι, στο κάτω κάτω!» -«Από συγγενή θα το’βρεις, Έφις!» -«Λοιπόν, δεν θα ξαναγίνει πια!» -«Έφυγε;» ρώτησε τότε η ντόνα Έστερ, ανήσυχη. -«Έφυγε; Ο ντον Πρέντου; Πού πήγε;» -«Ποιος μιλάει για τον Πρέντου; Εγώ μιλούσα για εκείνο τον -άθλιο.» - -Ο Έφις κοίταξε το καλάθι. -«Εγώ εννοούσα τον ντον Πρέντου…. για εκείνο που έκανα χθες.» - -Η Νοέμι χαμογέλασε με ένα χαμόγελο όμως στραβό που έφερε το -στόμα και το μάτι της προς το αριστερό της αυτί. -«Έφις», είπε με ύφος αυστηρό, «μιλάμε για τον Τζατσίντο. Εσύ, -όταν ήταν να έρθει, είπες: «Εάν η συμπεριφορά του είναι -άσχημη, εγώ θα τον ξαποστείλω». Το είπες ή όχι;» -«Το είπα.» -«Τότε να κρατήσεις τον λόγο σου. Ο Τζατσίντο είναι η -καταστροφή μας.» - -Ο Έφις χαμήλωσε για μια στιγμή το κεφάλι. Κοκκίνισε και -ντρεπόταν που κοκκίνιζε, αλλά αμέσως πήρε θάρρος και ρώτησε. -«Μπορώ να πω κάτι; Εάν είναι λάθος, σαν να μην το είπα.» -«Μίλησε.» -«Το παιδί δεν μου φαίνεται κακό. Ανατράφηκε άσχημα μέχρι -τώρα. Έχασε τους γονείς του τη χειρότερη στιγμή γι’ αυτόν και -απόμεινε σαν ένα ολομόναχο παιδί μέσα στους πέντε δρόμους και -έτσι χάθηκε. Πρέπει να τον ξαναφέρουμε στο σωστό δρόμο. Εδώ -τώρα, στο χωριό, δεν ξέρει τι να κάνει. Έχει μαλάρια, πλήττει -και γι’ αυτό πάει να παίξει και να ερωτευτεί. Έχει όμως καλές -ιδέες, είναι ευγενικό. Έδειξε ποτέ να μην σας σέβεται;… » -«Όχι, αυτό όχι…», βιάστηκε ν’ απαντήσει η ντόνα Έστερ, αλλά -και η ντόνα Ρουθ ένευσε αρνητικά. Η Νοέμι όμως είπε με πίκρα, -σφίγγοντας λίγο τις γροθιές και απλώνοντάς τες προς τον Έφις: -«Από τη στιγμή που ήρθε δεν κάνει άλλο από το να μην μας -σέβεται. Μάλιστα, ήρθε χωρίς να μας πει τίποτα… Μόλις έφτασε -άνοιξε παρτίδες με όλους εκείνους που μας περιφρονούν. Έπειτα -άρχισε τους έρωτες με ένα κορίτσι από το χειρότερο σόι του -χωριού. Μια που πάει ξυπόλυτη στο ποτάμι! Είναι και τεμπέλης -και έχει και κακές συνήθειες, εσύ ο ίδιος το είπες. Εάν όλα -αυτά δεν είναι έλλειψη σεβασμού προς εμάς, προς το σπίτι μας, -τότε τι είναι; Πες μου εσύ, με το χέρι στην καρδιά….» -«Είναι αλήθεια», παραδέχτηκε ο Έφις. «Είναι όμως ακόμη παιδί, -το ξαναλέω. Θα πρέπει να τον βοηθήσουμε, να του βρούμε μια -δουλειά. Θέλω όμως να πω και κάτι άλλο….» -«Μίλησε λοιπόν!», είπε η Νοέμι, αλλά με τέτοια περιφρόνηση -που εκείνος πάγωσε. Παρ’ όλα αυτά τόλμησε: -«Πιστεύω ότι θα του έκανε καλό εάν είχε δική του οικογένεια. -Εάν αγαπάει πραγματικά εκείνο το κορίτσι….. γιατί να μην τον -αφήσετε να την πάρει;….» - -Η Νοέμι πετάχτηκε επάνω, ακουμπώντας τα πόδια της που έτρεμαν -στον πάγκο. -«Σε πλήρωσε για να τα λες αυτά;» - -Τότε εκείνος πήρε το θάρρος να την κοιτάξει μέσα στα μάτια -και μια απάντηση μόνο: «δεν είμαι από εκείνους που -πληρώνονται» γέμισε το στόμα του με πικρό σάλιο, αλλά κατάπιε -τις λέξεις και το σάλιο, επειδή είδε την ντόνα Έστερ να -τραβάει το πανωφόρι της Νοέμι και την ντόνα Ρουθ, χλωμή, να -τον κοιτάζει ικετευτικά και κατάλαβε ότι όλες μάντεψαν την -απάντησή του επειδή ήξεραν ότι δεν ήταν ένας υπηρέτης εκείνος -που μπορούσε να χρηματισθεί ή καλύτερα ήταν, ναι, ένας -υπηρέτης που τίποτε στον κόσμο δεν μπορούσε να τον -ανταμείψει. -«Ντόνα Νοέμι! Λέτε πράγματα χωρίς να σκέφτεστε, ντόνα Νοέμι! -Ο ανιψιός σας δεν έχει χρήματα για να μπορέσει να με -πληρώσει, αλλά και αν ακόμη είχε, δε θα του έφταναν!», είπε -ωστόσο, τρέμοντας από μνησικακία, και η Νοέμι ξανακάθισε -ακουμπώντας τα χέρια επάνω στα γόνατα για να κρύψει το -τρέμουλο. -«Όσο για λεφτά, έχει! Όχι δικά του, αλλά έχει.» -«Και ποιος του τα δίνει;» - -Έξι μάτια τον κοίταζαν έκπληκτα. Η Νοέμι ξανάρχισε να -ειρωνεύεται, αλλά η ντόνα Έστερ ακούμπησε το χέρι της στο -χέρι εκείνης και είπε με ήπιο τόνο. -«Του δίνει λεφτά η Καλίνα. Νομίζαμε ότι το ξέρεις, Έφις! -Παίρνει από την Καλίνα με τόκο και ο Πρέντου του υπόγραψε -κάποιες συναλλαγματικές, επειδή ελπίζει έτσι να μας πάρει το -κτηματάκι. Καταλαβαίνεις!» - -Καταλάβαινε. Με σκυμμένο το κεφάλι, με τα μάτια κλειστά, -χλωμός, ανοιγόκλεινε τις γροθιές τρομαγμένος και δεν -κατάφερνε να απαντήσει. -«Κι εσείς πιστεύατε ότι εγώ το ήξερα; Πώς και γιατί;», -διερωτόταν. -«Ναι», είπε η Νοέμι σκληρά. «Πιστεύαμε ότι το ήξερες, και όχι -μόνο, αλλά ακόμη ότι εγγυήθηκες γι’ αυτόν στη φίλη σου -Καλίνα….» -«Φίλη μου;», φώναξε με ορθάνοιχτα τα μάτια από τον φόβο. Και -θόλωσε το μυαλό του. Φώναξε ακόμη μερικές λέξεις, χωρίς να -ξέρει τι λέει και έφυγε τρεχάτος ανεμίζοντας το σκούφο του, -σαν να πήγαινε να σβήσει πυρκαγιά. - -Βρέθηκε μέσα στην στη μικρή αυλή της τοκογλύφου. - -Ηρεμία επικρατούσε εκεί μέσα, όπως στην Κιβωτό του Νώε. Τα -άσπρα περιστέρια γουργούριζαν, με τα κοραλλένια πόδια τους να -ακουμπούν στο υπέρθυρο της μικρής πόρτας, κάτω από μια -κληματίδα που σχημάτιζε μια χρυσή γιρλάντα πάνω από το -σκοτεινό άνοιγμα της πόρτας. Και μέσα σ’ αυτό το σκηνικό η -τοκογλύφος έγνεθε, με τα μικρά, γυμνά της πόδια μέσα στις -κεντητές παντόφλες και τη μαντίλα διπλωμένη στο κεφάλι. - -Η οργή του Έφις τάραξε την ηρεμία του τόπου. -«Πες μου αμέσως πώς πάνε τα πράγματα με τον ντον Τζατσίντο.» - -Η τοκογλύφος ανασήκωσε τα άτριχα φρύδια της και τον κοίταξε -ήρεμα. -«Εκείνος σε στέλνει;» -«Ο δήμιος που θα σε κρεμάσει με στέλνει! Μίλα, και γρήγορα -μάλιστα.» - -Με μια απειλητική χειρονομία της σταμάτησε το αδράχτι κι -εκείνη φοβήθηκε, αλλά δεν το έδειξε. -«Οι κυράδες σου σε στέλνουν τότε; Να τους πεις, λοιπόν, να -μην ανησυχούν. Υπάρχει καιρός για την πληρωμή, δεν βιάζομαι. -Συνολικά έδωσα τετρακόσια σκούδα στο παλικάρι. Άρχισε να μου -ζητάει λεφτά όταν ήμασταν στο πανηγύρι. Ήθελε να κάνει -εντύπωση. Έλεγε πως περίμενε λεφτά από τη Ρώμη. Μου έδωσε μια -συναλλαγματική υπογραμμένη από τον ντον Πρέντου. Πώς μπορούσα -να πω όχι; Έπειτα γύρισε εδώ. Μου είπε ότι τα λεφτά από τη -Ρώμη τα έπαιξε με τον Μιλέζο και έχασε. Εγώ του είπα ότι θα -πήγαινα την συναλλαγματική στον ντον Πρέντου. Τότε φοβήθηκε -και μου έφερε μιαν άλλη με την υπογραφή της ντόνας Έστερ. Κι -έτσι του έδωσα και άλλα χρήματα. Πώς μπορούσα να πω όχι; Εσύ -δεν ήξερες τίποτα;» κατέληξε ξαναρχίζοντας το γνέσιμο. - -Ο Έφις ένοιωσε ταπεινωμένος. Θυμόταν ότι η ντόνα Έστερ είχε -γράψει κρυφά στον Τζατσίντο να έρθει∙ κρυφά μπορούσε να -υπογράψει και τη συναλλαγματική. Πώς θα πλήρωναν; Του -φαινόταν ότι δεν μπορούσε πια να κινηθεί, ότι τα πόδια του -ήταν πρησμένα, βαριά από το αίμα που κατέβαινε προς τα κάτω -αφήνοντας άδεια την καρδιά και το κεφάλι του και τα χέρια του -άπραγα. Πώς θα πλήρωναν; - -Και η τοκογλύφος έγνεθε και τα περιστέρια γουργούριζαν και οι -κότες τσιμπούσαν τις μύγες που κάθονταν επάνω στη ροδαλή -κοιλιά από τα γουρουνάκια ξαπλωμένα στον ήλιο: ο κόσμος όλος -ήταν ήρεμος. Εκείνος μόνο αγωνιούσε. -«Α, ώστε δεν το ήξερες; Πίστευα πως ένα μέρος από τα χρήματα -το κράτησαν οι κυράδες σου για να σε πληρώσουν. Ήθελα να -προτείνω στον ντον Τζατσίντο να βγάλει και να μου δώσει τα -δέκα σκούδα που μου χρωστάς, αλλά, μα την πίστη μου, σκέφτηκα -μετά πως δεν ήταν σωστό. Εάν όμως, όταν ανανεώσουμε τη -συναλλαγματική, κάνουμε το λογαριασμό…..» - -Ο Έφις κατέβαλε προσπάθεια για να μετακινηθεί. Ξανατράβηξε το -σκούφο από το κεφάλι του και άρχισε να τον χτυπάει στο -πρόσωπό της, τρελός από απελπισία. -«Α, καταραμένη να ’σαι….. α, που να σε δω κρεμασμένη…. α, τι -έκανες;» - -Στη μικρή αυλή όλα γίνανε άνω κάτω: τα περιστέρια πέταξαν στη -στέγη, οι γάτες σκαρφάλωσαν στους τοίχους, μόνο η γυναίκα -σιωπούσε για να μην τραβήξει την προσοχή του κόσμου και -έσκυβε για ν’ αποφύγει τα χτυπήματα προστατεύοντας τον εαυτό -της με το αδράχτι. Πετάχτηκε επάνω, έκανε μερικά βήματα πίσω -και όταν βρέθηκε μέσα στην κουζίνα πήγε στη γωνιά πίσω από -την πόρτα, άρπαξε με τα δυο της χέρια ένα σιδερένιο λοστό και -ορθώθηκε με την πλάτη κολλημένη στον τοίχο, τρομερή σαν -Νέμεση με το ρόπαλο. - -Και ήταν εκείνη τώρα πού έκανε τον άντρα να υποχωρήσει, -λέγοντάς του χαμηλόφωνα, με ύφος απειλητικό: -«Φύγε, φονιά! Φύγε….» - -Εκείνος υποχωρούσε. -«Φύγε! Τι γυρεύεις από μένα, εσύ; Μήπως έρχομαι εγώ να σε -βρω; Όλοι εσείς σ’ εμένα έρχεστε, όταν η πείνα ή το βίτσιο -σας σπρώχνουν. Ήρθε ο ντον Τζάμε, ήρθαν οι κόρες του, ήρθε ο -εγγονός του. Ήρθες κι εσύ, φονιά! Και όταν έχετε ανάγκη είστε -καλοί, μετά όμως γίνεστε άγριοι σαν λυσσασμένοι λύκοι. -Φύγε….» - -Ο Έφις στεκόταν στην πόρτα∙ εκείνη συνέχιζε να τον διώχνει. -«Πρέπει να σου πω ότι δεν μπορώ να κάνω πια υπομονή, έτσι που -με μεταχειρίζεστε. Ή θα με πληρώσετε μόλις λήξη η -συναλλαγματική, τον Σεπτέμβρη, ή θα τη διαμαρτυρήσω. Και εάν -η υπογραφή είναι ψεύτικη, θα το βάλω στη φυλακή το παλικάρι. -Φύγε!» - -Έφυγε. Δεν επέστρεψε όμως στο σπίτι, περιπλανιόταν στο έρημο -χωριουδάκι κάτω από τον ήλιο. Σκόνταφτε στις ηφαιστειακές -πέτρες, σκόρπιες εδώ κι εκεί, και του φαινόταν πως ο σεισμός -που ανέφερε η παράδοση έγινε εκείνο το πρωί. - -Γυρόφερνε ανάμεσα στα χαλάσματα και είχε την εντύπωση ότι -χρέος του ήταν να σκάψει, να βγάλει τα πτώματα κάτω από τα -ερείπια, τους θησαυρούς του υπεδάφους, αλλά να μην μπορεί, -έτσι μόνος που ήταν, τόσο αδύναμος, τόσο αβέβαιος από το πού -ν’ αρχίσει. - -Περνώντας εμπρός από την εκκλησία είδε ότι ήταν ανοιχτή και -μπήκε. Δεν είχε λειτουργία, αλλά η νεωκόρισσα καθάριζε την -εκκλησία και ακουγόταν το θρόισμα της σκούπας στη σιωπή του -μισοσκόταδου, λες και οι αρχαίες πυργοδέσποινες περνούσαν από -εκεί με τα φορέματά τους από μπροκάρ να σέρνονται στο πάτωμα. - -Ο Έφις γονάτισε στο συνηθισμένο μέρος κάτω από τον άμβωνα, -ακούμπησε το κεφάλι στην κολώνα και προσευχήθηκε. Το αίμα -άρχισε πάλι να κυκλοφορεί στις φλέβες του, αλλά ζεστό και -βαρύ σαν τη λάβα. Ο πυρετός τον κατάτρωγε, οι λοξές ακτίνες -από ασημί λεπτή σκόνη που έπεφταν από την κατεστραμμένη στέγη -του φαίνονταν να σχηματίζουν άσπρες τρύπες επάνω στο μαύρο -πάτωμα και οι χλωμές φιγούρες των εικόνων κοίταζαν όλες προς -τα κάτω, έσκυβαν, ήταν έτοιμες να ξεκολλήσουν και να πέσουν. - -Η Μαγδαληνή προχωράει εμπρός, προβάλλει από το μαύρο της -κάδρο στα όρια του άγνωστου. Η αγάπη, η θλίψη, η τύψη και η -ελπίδα γελούν και κλαίνε μέσα στα βαθειά της μάτια και στο -πικρό της στόμα. - -Ο Έφις την κοιτά, την κοιτά και σαν να θυμάται μια -προηγούμενη ζωή, πολύ παλιά και του φαίνεται ότι τον καλεί να -πλησιάσει, να την βοηθήσει να κατέβει, να την ακολουθήσει….. - -Έκλεισε τα μάτια. Το κεφάλι του έτρεμε. Του φαινόταν πως -περπατούσε μαζί της επάνω στην άμμο κατά μήκος του ποταμού, -κάτω από το φεγγάρι: πήγαιναν, πήγαιναν σιωπηλοί, φρόνιμοι. -Έφτασαν στη δημοσιά πλάι στο γεφύρι. Εκεί κάτω το όραμα -μπερδευόταν. Υπήρχε ένα κάρο και επάνω του καθόταν η Λία, -κρυμμένη ανάμεσα σε σάκους. Το κάρο εξαφανιζόταν μέσα στη -νύχτα, αλλά επάνω στη γέφυρα, κάτω από το φεγγάρι, έμενε ο -ντον Τζάμε νεκρός, ξαπλωμένος στη σκόνη, με ένα μελανό -εξόγκωμα σαν ρώγα σταφυλιού στο σβέρκο. Ο Έφις γονάτιζε πλάι -στο νεκρό και τον ταρακουνούσε. -«Ντον Τζάμε, αφέντη μου, έλα, έλα! Οι κόρες σου σε -περιμένουν.» - -Ο ντον Τζάμε έμενε ακίνητος. - -Και ο λυγμός του ήταν τόσο δυνατός που η νεωκόρισσα τον -πλησίασε με τη σκούπα. -«Έφις, τι έχεις; Είσαι άρρωστος;» - -Γούρλωσε τα τρομαγμένα του μάτια και νόμισε ότι βλέπει ακόμη -την Καλίνα με το λοστό να του φωνάζει: «Φονιά!». -«Έχω πυρετό….. Μου φαίνεται θα πεθάνω. Θα ήθελα να -εξομολογηθώ…» -«Κι εδώ στην κολώνα βρήκες να το κάνεις; Στο Χριστό να -εξομολογηθείς!», ψιθύρισε η νεωκόρισσα χαμογελώντας ειρωνικά, -αλλά ο Έφις ακούμπησε πάλι το κεφάλι στην κολώνα του άμβωνα -και με τα μάτια στραμμένα προς την Αγία Τράπεζα άρχισε να -ψελλίζει μπερδεμένα λόγια. Χοντρά δάκρυα κυλούσαν στο πρόσωπό -του, κατέβαιναν στο πηγούνι του που έτρεμε και σταγόνα -σταγόνα έπεφταν στη γη. - -Ο Τζατσίντο τον περίμενε ξαπλωμένος μπροστά στην καλύβα. - -Μόλις τον είδε να ανεβαίνει με το καλάθι στο χέρι που -φαινόταν να τον τραβάει προς τα κάτω παρόλο που ήταν άδειο, -κατάλαβε πως τα ήξερε όλα. Τόσο το καλύτερο! Έτσι μπορούσε να -απελευθερωθεί από το πιο αισχρό μέρος του βάρους που τον -πλάκωνε: από τη σιωπή. -«Λέγε μου», είπε, ενώ ο Έφις πήγαινε να καθίσει στη -συνηθισμένη θέση χωρίς ν’ αφήσει το καλάθι από το χέρι του. -«Λέγε!», επανέλαβε δυνατότερα όταν είδε τον άλλο να σιωπά. -«Τώρα;» ο Έφις αναστέναξε. -«Και τώρα; Οι κυράδες μου ηρέμησαν κάπως επειδή τους -υποσχέθηκα να σε διώξω, καταλαβαίνεις; Πιστεύουν ότι τις -συναλλαγματικές τις υπόγραψε πράγματι ο ντον Πρέντου κι εγώ -δεν είχα το θάρρος να τους πω την αλήθεια επειδή οι υπογραφές -είναι ψεύτικες, έτσι δεν είναι; Λοιπόν, έτσι δεν είναι; Α, -Τζατσίντο, ψυχή μου, τι έκανες! Και τώρα; Θα πας στο Νούορο; -Θα δουλέψεις; Θα ξεχρεώσεις;» -«Πολλά… είναι πολλά τα λεφτά, Έφις… Πώς θα τα καταφέρω;» - -Αλλά ο Έφις του μιλούσε χαμηλόφωνα, σκυμμένος επάνω του, -παραληρώντας: -«Φύγε, άνθρωπε του Θεού, φύγε! Θα ήθελα να μη φύγεις, αλλά -εάν εγώ ο ίδιος σου το λέω είναι γιατί δεν υπάρχει άλλη -σωτηρία. Θυμήσου τα ωραία λόγια που έλεγες εκείνο το βράδυ. -Έλεγες: θέλω να είναι καλά οι θείες μου, θέλω ν’ αναστηθεί το -σπίτι… Αυτά σκεφτόμουν κι εγώ, όταν ήταν να έρθεις. Και όμως! -Εάν δεν πληρώσεις, η τοκογλύφος θα βγάλει στο σφυρί το -κτηματάκι ή θα σε κλείσει φυλακή για τις ψεύτικες υπογραφές -κι εκείνες θα πρέπει να βγουν στη ζητιανιά. Αυτά είναι τα -κατορθώματά σου, αυτά! Ξέρω ότι δεν το έκανες από κακία. Εσύ, -που εκείνο το βράδυ υποσχόσουν τόσα ωραία πράγματα, εσύ, -άνθρωπε του Θεού….» - -Ο ώμος του Τζατσίντο άρχισε πάλι να τρέμει. Ανασήκωσε το -πρόσωπο κάτω από το σκυμμένο πρόσωπο του Έφις και κοιτάζονταν -απελπισμένα. -«Δεν το έκανα για κακό. Ήθελα να κερδίσω χρήματα. Πώς γίνεται -όμως σ’ αυτό το χωριό να κερδίζει κανείς; Εσύ το ξέρεις, εσύ -που απόμεινες έτσι… έτσι… φουκαράς….» -«Οι θείες δεν θα δώσουν ούτε μια δεκάρα», συνέχισε ύστερα από -μια μικρή παύση όλο αγωνία. «Υπάρχει βέβαια και η υπογραφή -της θείας Έστερ. Αναγκάστηκα να την πλαστογραφήσω επειδή… η -τοκογλύφος δεν με δάνειζε. Θα πληρώσω όμως, θα δεις∙ και αν -δεν τα καταφέρω θα πάω φυλακή. Δεν πειράζει.» -«Φυλακή; Όχι, αυτό δε θα το επιτρέψω, όχι.» -«Εσύ, λοιπόν, Έφις, έχεις λεφτά;» -«Εάν είχα δεν θα ήμουν τώρα εδώ έτσι τσακισμένος! Θα είχα -κιόλας εξοφλήσει τις συναλλαγματικές….». -«Τι κάνουμε τότε, Έφις; Τι κάνουμε;» -«Άκου λοιπόν. Θα πας πάλι στην τοκογλύφο και θα της ζητήσεις -να σου δανείσει εκατό λιρέτες για να πας στο Νούορο. Εκεί θα -ψάξεις δουλειά. Αυτό που έχει σημασία είναι ν’ αλλάξεις -πορεία, τώρα. Να σταθείς στα πόδια σου επιτέλους. -Καταλαβαίνεις;» - -Ο Τζατσίντο όμως, που μέχρι την τελευταία στιγμή ήλπιζε στη -βοήθεια του υπηρέτη, δεν απάντησε, δεν ξαναμίλησε. -Κουβαριασμένος σαν άρρωστο ζώο, άκουγε τις ακρίδες να πετούν -θροΐζοντας ανάμεσα στα ξερά φύλλα και παρακολουθούσε με -ηλίθιο βλέμμα το χτύπημα των φτερών τους που ιρίδιζαν. Δυο -ενωμένες έπεσαν στο χέρι του, πράσινες και σκληρές σαν από -μέταλλο. Ανατρίχιασε. Το μυαλό του πήγε στην Γκριζέντα: -σκέφτηκε ότι θα έφευγε χωρίς να την ξαναδεί, έτσι φτωχός που -ήταν θα έπρεπε να απαρνηθεί ακόμη και ένα κορίτσι φτωχό σαν -κι εκείνον. Και έχωσε το πρόσωπο μέσα στη χλόη με αναφιλητά -χωρίς να κλαίει ενώ οι ώμοι του ταράσσονταν από ένα έντονο -τρέμουλο. - - -Κεφάλαιο όγδοο - -Ήταν μια Πέμπτη βράδυ και η τοκογλύφος δεν έγνεθε από το φόβο -της Τζομπιάνα, της γυναίκας της Πέμπτης, που εμφανίζεται σε -όσες γνέθουν το βράδυ και μπορεί να τις βλάψει. - -Προσευχόταν όμως, καθισμένη στο σκαλάκι της πόρτας κάτω από -την ασημί και μαύρη γιρλάντα της κληματαριάς στο φεγγαρόφωτο -και κάθε φορά που κοίταζε γύρω τής φαινόταν ακόμη σαν να -έβλεπε, εδώ κι εκεί επάνω στο φράχτη από τις φραγκοσυκιές, τα -μάτια του Έφις πράσινα να πετάνε σπίθες από οργή. Ήταν οι -πυγολαμπίδες. - -Ήταν οι πυγολαμπίδες, κι εκείνη όμως πίστευε στα αερικά, στην -υπερφυσική ζωή των νυχτερινών πλασμάτων και θυμόταν τα -παιδικά της χρόνια, όταν ήταν φτωχή και πήγαινε να ζητιανέψει -και να μαζέψει ξερόκλαδα κάτω από τα ερείπια του κάστρου, ενώ -την κυνηγούσαν σαν λυσσασμένα σκυλιά η πείνα και ο πυρετός -της μαλάριας. Μια φορά, την ώρα που κατέβαινε ανάμεσα από τις -πέτρες, κοφτερές σαν μαχαίρια, έχοντας απέναντί της έναν ήλιο -κρεμεζί καρφωμένο πάνω από τα βιολετιά βουνά του ΝτοργΚαλί, -ένας κύριος την έφτασε, σιωπηλός, αγγίζοντάς τη στον ώμο. -Ήταν ντυμένος στα χρώματα του ήλιου και των βουνών και στην -όψη έμοιαζε με έναν γιό του ντον Τζάμε Πιντόρ που πέθανε -νέος. - -Τον αναγνώρισε αμέσως: ήταν ο Βαρόνος, ένας από τους τόσους -αρχαίους Βαρόνους που τα φαντάσματά τους ζούσαν ακόμη ανάμεσα -στα χαλάσματα του Κάστρου, μέσα στα υπόγεια που ήταν σκαμμένα -κάτω από τον λόφο και κατέληγαν στη θάλασσα. -«Κορίτσι μου», της είπε με ξενική προφορά, «τρέξε στην Κυρία -της γέννας και παρακάλεσέ την ν’ ανέβει απόψε το βράδυ στο -Κάστρο, επειδή η γυναίκα μου, η Βαρόνη, κοιλοπονά. Τρέξε, -σώσε μια ψυχή. Κράτα το μυστικό. Πάρε αυτό.» - -Η Καλίνα όμως έτρεμε στηριζόμενη στο δεμάτι της από ξύλα που -απέναντι από τον κρεμεζί ήλιο της φαινόταν μαύρο σύννεφο. Δεν -μπόρεσε έτσι ν’ απλώσει το χεράκι της και τα χρυσά νομίσματα -που της έδινε εκείνη τη στιγμή ο Βαρόνος έπεσαν καταγής. - -Εκείνος εξαφανίστηκε. Εκείνη πέταξε το δεμάτι, μάζεψε τα -χρήματα τρομαγμένη σαν το πουλάκι που τσιμπάει τα ψίχουλα και -το ’σκασε πηδώντας ευκίνητη. Αλλά η Κυρία της γέννας, αν και -είδε τα ζεστά, υγρά νομίσματα μέσα στη χούφτα του κοριτσιού -που έκαιγε, την έφτυσε στο πρόσωπο για να της φύγει ο φόβος -και της είπε γελώντας: -«Πήγαινε, γιατί έχεις πυρετό και παραισθήσεις. Τα νομίσματα -θα πρέπει να τα βρήκες. Ακόμα βρίσκει κανείς εδώ κι εκεί κάτω -από το Κάστρο. Δώστα μου κι εγώ θα σου τα κάνω ν’ -αυγατίσουν». - -Η Καλίνα της τα έδωσε. Κράτησε μόνο ένα με μια τρύπα και το -κρέμασε στο λαιμό της περασμένο σ’ ένα δερμάτινο κορδόνι, -κόκκινο. -«Πηγαίνετε», είπε στη γυναίκα. «Σώστε μια ψυχή. Κάνετε πως -δεν με πιστεύετε για να κρατήσω το μυστικό. Εγώ όμως θα το -κρατήσω έτσι κι αλλιώς.» - -Και έπεσε καταγής σαν νεκρή. - -Η μαμή επέμενε όσο ζούσε ότι ήταν παραίσθηση του πυρετού∙ -όπως είναι γνωστό όμως, τα έλεγε όλα αυτά για να κρατήσει η -Καλίνα το μυστικό. - -Τα νομίσματα στο μεταξύ αυγάτιζαν: αυγάτιζαν κάθε χρόνο και -περισσότερο όπως τα ρόδια που έβλεπε εκείνη πράσινα και -κόκκινα εκεί κάτω, τριγύρω στην αυλή του ντον Πρέντου Πιντόρ. - -Έπειτα ένα βράδυ είχε δοκιμάσει, όταν ήταν γριά πλέον, το -ίδιο συναίσθημα χαράς και τρόμου ταυτόχρονα, όπως την πρώτη -φορά. Φάνηκε μπροστά της ένας νεαρός κύριος, ίδιος ο Βαρόνος. -Ήταν ο Τζατσίντο. - -Και κάθε φορά που τον έβλεπε, ξαναγεννιόταν μέσα της εκείνη η -αίσθηση σκοτοδίνης, η θολή ανάμνηση μιας προηγούμενης ζωής, -αρχαίας και υπόγειας όπως εκείνη των Βαρόνων στο Κάστρο. - -Να τος που έρχεται. Ψηλός, μελαχρινός, με το πρόσωπο χλωμό -στο φεγγαρόφωτο, μπαίνει και κάθεται πλάι της στο κατώφλι. -«Θεια-Καλίνα», είπε με ξενική προφορά, «γιατί μιλήσατε για -τις υποθέσεις μου στον υπηρέτη;» -«Εκείνος το θέλησε. Μου επιτέθηκε και ήθελε να με σκοτώσει.» -«Να σας σκοτώσει; Για το τίποτα; Αχ, αυτός ο άνθρωπος και οι -θείες μου κάνουν τόση φασαρία για μικροπράγματα, ενώ εκεί -πέρα υπάρχει κόσμος που κάνει χρέη εκατομμυρίων και κανείς -δεν το ξέρει!» - -Τη γριά όμως δεν την ένοιαζε καθόλου ο κόσμος εκεί πέρα. -«Αναγκάστηκα να πάρω το λοστό για να τον εμποδίσω! -Καταλαβαίνετε, κύριέ μου; Ο υπηρέτης είναι άγριος, μην του -έχετε εμπιστοσύνη!» - -Ο Τζατσίντο έμεινε για μια στιγμή ακίνητος κοιτάζοντας τα -χέρια του που επάνω τους τρεμόπαιζε η σκιά μιας κληματίδας. -Έπειτα ανασκίρτησε. -«Δεν θα του έχω εμπιστοσύνη. Θέλω μάλιστα να φύγω. Δεν μπορώ -πια να ζήσω, εδώ….. Θα κερδίσω όμως χρήματα και σε σαράντα -μέρες θα σας τα επιστρέψω όλα, μέχρι την τελευταία δεκάρα. -Τώρα όμως πρέπει να μου δώσετε τα χρήματα για το ταξίδι. Θα -σας δώσω μια άλλη συναλλαγματική.» -«Ποιος την υπογράφει;» -«Εγώ!», είπε με θάρρος. «Εγώ! Έχετέ μου εμπιστοσύνη. Σώστε -μια ψυχή. Ελάτε, γρήγορα! Και φυλάξτε το μυστικό.» - -Της έπιασε τον ώμο, όπως ο Βαρόνος, κι εκείνη σηκώθηκε και -πήγε να πάρει τα χρήματα από το σεντούκι: δυο χαρτονομίσματα -των πενήντα λιρετών που τα ψηλάφισε για πολύ, κοιτάζοντάς τα -στο φεγγαρόφωτο, ενώ σκεφτόταν ότι για το ταξίδι του -Τζατσίντο αρκούσε το ένα. Έτσι το άλλο το έβαλε στη θέση του. -Το φεγγάρι ψηλά από το μικρό παράθυρο πάνω από το σεντούκι -έριχνε μια ασημένια λωρίδα φωτός που έφτανε μέχρι το -ξερακιανό της στήθος και από το άνοιγμα του πουκαμίσου -φαινόταν το χρυσό νόμισμα περασμένο στο δερμάτινο κορδόνι που -είχε πια μαυρίσει. - -Ο Τζατσίντο όμως δεν έμεινε ικανοποιημένος. Τι ήταν εκείνο το -λεπτό φύλλο χαρτιού σε σύγκριση με τους θησαυρούς των μεγάλων -της Ρώμης; Καθώς όμως η τοκογλύφος του έλεγε ότι δεν ήθελε τη -συναλλαγματική, κατάλαβε ότι εκείνη του έκανε ελεημοσύνη και -τον κυρίεψε ένα αβάσταχτο άγχος. Του φάνηκε ότι βρισκόταν -ακόμη στον προθάλαμο του σπιτιού του λιμενάρχη, ακίνητος, να -περιμένει. -«Λοιπόν, θα σας τα επιστρέψω το αργότερο αύριο», υποσχέθηκε -ενώ σηκωνόταν. - -Και πήγε στου Μιλέζου να του πει ότι την επόμενη μέρα θα -έφευγε. - -Κι εκεί, στο άνοιγμα της πόρτας φαινόταν η αυλή: λευκή, όπου -την έλουζε το φεγγαρόφωτο, και σκοτεινή, όπου την σκίαζε η -πέργολα. Η πεθερά του Μιλέζου, καθισμένη στην ψηλή της -καρέκλα σαν πρωτόγονη βασίλισσα, δεν έγνεθε από το φόβο της -Τζομπιάνα, φλυαρώντας με την κόρη της που είχε πυρετό και με -τις χλωμές υπηρέτριες που κάθονταν καταγής ακουμπώντας στον -τοίχο. -«Ο γαμπρός μου βγήκε πριν λίγο. Πρέπει να πήγε στον ντον -Πρέντου», είπε στον Τζατσίντο. «Οι θείες σας είναι καλά; Να -τους δώσετε πολλά χαιρετίσματα και να τις ευχαριστήσετε για -το δώρο που έστειλαν στον αδελφό μου το Ρετόρο.» -«Τα μαύρα δαμάσκηνα!», είπε μια λαίμαργη υπηρέτρια. «Η -Νατόλια, ξύλο που της χρειάζεται, τα έφαγε όλα κρυφά.» -«Εάν μου δώσετε και άλλα, ντον Τζατσί, θα κατέβω μαζί σας στο -κτήμα» είπε η Νατόλια προκλητικά. -«Και δεν έρχεσαι….», απάντησε εκείνος, η φωνή του όμως ήταν -λυπημένη και, παρ’ όλο που η ηλικιωμένη κυρά νουθετούσε: -«Καθένας με τους όμοιούς του πρέπει να κάνει συντροφιά, -Νατόλια!», όταν βγήκε στο δρόμο άκουσε τις γυναίκες να γελούν -μιλώντας γι’ αυτόν και την Γκριζέντα. - -Ναι, έπρεπε να φύγει, να πάει να βρει την τύχη του. - -Για να μην ξαναπεράσει μπροστά από το σπίτι της καλής του, -κατέβηκε ένα στενό, έπειτα ένα άλλο, μέχρι που έφτασε σ’ ένα -πλάτωμα όπου πρόβαλαν τα ερείπια μιας εκκλησίας. - -Ο φλόμος μύριζε τριγύρω, το γαλαζωπό φεγγάρι έλαμπε πάνω στα -ερείπια του πύργου σαν φλόγα σε μαύρο κηροπήγιο και έμοιαζε -να μη θέλει να προβάλει ξανά η μέρα σ’ εκείνη τη νεκρή γωνιά -του κόσμου. Αμέσως όμως μετά το πλάτωμα άσπριζε ανάμεσα στις -ροδιές και τους φοίνικες το σπίτι του ντον Πρέντου, όμοιο με -κατοικία Βερβερίνων: με τις αψιδωτές του πόρτες, τις χτιστές -του στοές, τα παράθυρά του σε σχήμα μισοφέγγαρου. - -Διασχίζοντας τη μεγάλη αυλή, όπου έλαμπαν κάτω από το φεγγάρι -φαρδιές κρεβατίνες από καλάμια πάνω στις οποίες την ημέρα -ξέραιναν τα όσπρια και τώρα ήταν σκεπασμένες από ψάθες -καμωμένες με βούρλα, ο Τζατσίντο διέκρινε την ογκώδη φιγούρα -του θείου του και την λεπτή του Μιλέζου, ακίνητες εμπρός στο -χρυσαφί φόντο μιας πόρτας με στοά μπροστά. Έπιναν, καθισμένοι -στο ήσυχο δωμάτιο του ισογείου, με τα πόδια σταυρωμένα και -τον αγκώνα στην άκρη του τραπεζιού. Και οι δυο, ο χοντρός και -ο λεπτός, έμοιαζαν ικανοποιημένοι από τη ζωή. -«Πιες, πιες!», είπαν και οι δυο προσφέροντας στον Τζατσίντο -το κρασί τους, αλλά εκείνος αποποιήθηκε και τα δυο ποτήρια. -«Άρρωστος είσαι; Γιατί δεν πίνεις;» -«Άρρωστος είμαι, ναι» - -Δεν είπε όμως από τι υπέφερε, έτσι κι αλλιώς δεν θα τον -καταλάβαιναν. -«Σου τις έβρεξε η θεία σου Νοέμι;» -«Δε σε φίλησε αρκετά η Γκριζέντα; Ξύλο που της χρειάζεται!», -είπε ο Μιλέζος, επαναλαμβάνοντας την κακογλωσσιά της -λαίμαργης υπηρέτριας. -«Ουφ!» ξεφύσησε ο Τζατσίντο ακουμπώντας τους αγκώνες στο -τραπέζι για να κρατήσει το κεφάλι με τα δυο του χέρια και -καθώς ο ώμος του έτρεμε ο ντον Πρέντου το πρόσεξε και -χλόμιασε ελαφρά. Εκείνο το τρέμουλο φαίνεται ότι τον ενόχλησε -τόσο που σηκώθηκε, ακούμπησε το χέρι του στον ώμο λέγοντας: -«Ας βγούμε, πάμε να πάρουμε λίγη δροσιά.» - -Πήγαν να δροσιστούν∙ τα βήματά τους αντηχούσαν μέσα στη σιωπή -όπως εκείνα της νυχτερινής περιπόλου. Με τη βόλτα, η κάπως -πικρή ευθυμία των συντρόφων του πέρασε και στον Τζατσίντο. -«Πάμε στο θέατρο, θείε Πιέτρο; Αυτή την ώρα στις πόλεις της -Ιταλίας αρχίζει η ζωή και η διασκέδαση. Μπροστά από τα θέατρα -περνούν πολλές άμαξες, σαν μαύρο ποτάμι. Βλέπει κανείς ακόμη -και κυρίες να κάνουν βόλτα με τα σκυλάκια τους….» - -Ο Μιλέζος γέλασε τόσο που τον έπιασε λόξιγκας. Ο ντον Πρέντου -ήταν πιο συγκρατημένος, αλλά το χαμόγελό του, αν το πρόσεχε -κανείς, έκοβε σαν το μαχαίρι. -«Γύρνα τότε εκεί! Και να κουβαλήσεις μαζί σου και την -Γκριζέντα σαν να ήταν σκυλάκι.» -«Ουφ! Τι ανόητοι που είστε σ’ αυτό το χωριό.» -«Όχι όμως τόσο, όσο στο δικό σου.» - -Εκείνος έπαψε, αλλά ύστερα συνέχισε: -«Γιατί με λέτε ανόητο; Επειδή είμαι καλόκαρδος; Επειδή θέλω -να γλεντήσω τα νιάτα μου; Κι εσείς τι κάνετε; Ζωή είναι αυτή, -η δική σας; Τη ζωή κάνεις εσύ; Δεν αγαπάς ούτε τη γυναίκα σου -την άρρωστη. Κι εσείς, θείε Πιέτρο; Τι ζωή είναι η δική σας; -Μαζεύετε χρήματα, όπως τα κουκιά πάνω στην ψάθα, για να τα -δώσετε έπειτα στα γουρούνια. Δεν αγαπάτε κανένα, ούτε τον -ίδιο σας τον εαυτό.» - -Οι δυο φίλοι σκουντούσαν ο ένας τον άλλο χαμογελώντας. -«Είσαι πραγματικά άρρωστος απόψε∙ άδειο το πουγγί, βλέπεις.» -«Το δικό μου το πουγγί είναι πιο γεμάτο από το δικό σας! Πάμε -στο καπηλειό και θα δείτε», είπε κοκκινίζοντας μες στο -σκοτάδι. -«Δεν θέλησες να πιείς μαζί μας! Και πεθαμένο να σε δω, δε -δέχομαι το κρασί σου!» - -Κατέληξαν, ωστόσο, στο καπηλειό που ήταν σχεδόν έρημο. Δυο -άντρες μόνο έπαιζαν σιωπηλοί και ένας τρίτος κοίταζε τη μια -τα χαρτιά του ενός, την άλλη του άλλου, όμως με ένα νεύμα τού -ντον Πρέντου πλησίασε τους νεοφερμένους και κάθισαν και οι -τέσσερεις γύρω από ένα άλλο τραπέζι. - -Ο κάπελας, ένας μικρόσωμος χωριάτης που έμοιαζε με Εβραίο της -Βίβλου, με τη μαρσίνα του ξεκούμπωτη πάνω από τις βράκες, -έφερε κρασί μέσα σ’ ένα μπουΚαλί ανατολίτικο και ακούμπησε -ένα μαύρο σιδερένιο λυχνάρι στο μέσο του τραπεζιού. Ο Μιλέζος -με το κεφάλι γερμένο δεξιά ανακάτεψε σκεφτικός τα χαρτιά -κοιτάζοντας πότε τον ένα πότε τον άλλο από τους συντρόφους -του. -«Στα πόσα η μίζα;» -«Πενήντα λιρέτες», απάντησε ο Τζατσίντο. - -Έβγαλε το χαρτονόμισμα της τοκογλύφου. - - Έχασε. - -Πάνω στο μαύρο λυχνάρι η μικρή γαλαζωπή φλόγα, ακίνητη -έμοιαζε με το φεγγάρι πάνω από τα ερείπια του πύργου. - - -Κεφάλαιο ένατο - -Ένα βράδυ, τον Ιούλιο, η Νοέμι καθόταν στο συνηθισμένο μέρος -στην αυλή και έραβε. Η μέρα ήταν πολύ ζεστή και ο ουρανός, με -ένα γκριζωπό γαλάζιο, έμοιαζε να είναι ακόμη σκεπασμένος από -τη στάχτη μιας πυρκαγιάς της οποίας οι τελευταίες φλόγες -έσβηναν στη δύση. Οι φραγκοσυκιές, ανθισμένες τώρα, έδιναν -μια χρυσή νότα στο γκρίζο των περιβολιών και εκεί κάτω, πίσω -από τον πύργο της ερειπωμένης εκκλησίας, οι ροδιές του ντον -Πρέντου έμοιαζαν λεκιασμένες με αίμα. - -Η Νοέμι ένοιωθε μέσα της όλο εκείνο το γκρίζο και το κόκκινο. -Η ανοιξιάτικη αναστάτωσή της κάθε χρόνο δεν έπαυε με τον -ερχομό του καλοκαιριού, αντίθετα κάθε μέρα και περισσότερο -μια έντονη ανάγκη μοναξιάς την έσπρωχνε να κρύβεται για να -παραδίνεται καλύτερα στο βάσανό της, όπως ένας άρρωστος που -δεν ελπίζει πια να θεραπευθεί. - -Εκείνη την ημέρα ήταν μόνη. Η ντόνα Έστερ και η ντόνα Ρούθ -είχαν αποδεχθεί την πρόσκληση του Ρέτορα να πάρουν μέρος στην -επιτροπή μιας γιορτής και ο Τζατσίντο είχε πάει στην Ολιένα -για ν’ αγοράσει κρασί για λογαριασμό του Μιλέζου. Μάλιστα, -εκεί κατέληξε: να κάνει τον υπηρέτη ενός που ήταν πλανόδιος -έμπορος. Η Νοέμι τον περιφρονούσε, δεν του απηύθυνε το λόγο, -όταν όμως ήταν μόνη τον ξανάβλεπε, σκυμμένο επάνω της, να της -βρέχει το πρόσωπο με το ξύδι και τα δάκρυά του, και ξανάκουγε -την τρεμάμενη φωνή του και τα λόγια του. -«Θεία Νοέμι, θεία μου, θεία μου! Γιατί, γιατί έγινε αυτό;», -και τα μάτια του, θλιμμένα και φλογερά όπως εκείνος ο -καλοκαιρινός ουρανός, δεν έφευγαν από το μυαλό της. - -Νόμιζε πως ένοιωθε επάνω στα χείλη της τη γεύση από τα δάκριά -του – και ήταν η γεύση όλης της θλίψης, όλης της ανθρώπινης -αδυναμίας. Τέτοιες στιγμές η συνηθισμένη εικόνα του με τις -διάφορες καθημερινές της όψεις, εικόνα ενός νέου -βαριεστημένου, απροσάρμοστου, αποθαρρυμένου με τον οποίο δεν -μπορούσε να τα βάλει κανείς επειδή έδινε την εντύπωση ενός -βράχου που έπεσε από το βουνό για να καταστρέψει το σπίτι -τους, εξαφανιζόταν για να πάρει τη θέση της η εικόνα ενός -νέου καλού, μετανιωμένου, παθιασμένου. - -Αυτήν την εικόνα, μάλιστα, η Νοέμι την αγαπούσε και μερικές -φορές την αισθανόταν τόσο ζωντανή και αληθινή πλάι της που -κοκκίνιζε και έκλαιγε λες και δέχτηκε την επίθεση ενός εραστή -που είχε τρυπώσει κρυφά μες στην αυλή της. - -Τότε η ψυχή της έπαλλε ολόκληρη από πάθος∙ ένας στρόβιλος -επιθυμίας την κυρίευε διώχνοντας όλες τις θλιβερές της -σκέψεις, όπως ο άνεμος περνά και γυμνώνει το δέντρο από όλα -τα νεκρά φύλλα του. - -Της φαινόταν σαν να λιγοθυμούσε, όπως εκείνη την ημέρα, και -πως τα δάκρυά της ήταν εκείνα του Τζατσίντο και τα ρουφούσε, -σαν το χυμό ενός ξινού φρούτου, με τα τρεμάμενα χείλη της, -διψασμένα από όλα εκείνα τα φιλιά που δεν έδωσαν ούτε πήραν. -Τα νιάτα, το πάθος, ο πόνος του Τζατσίντο μεταγγίζονταν σ’ -εκείνη. Ξεχνούσε την ηλικία της, τη μορφή της, την ουσία της∙ -της φαινόταν πως ήταν ξαπλωμένη κάτω από καθάρια νερά σ’ ένα -πυκνό δάσος και πως έβλεπε μια φιγούρα να σκύβει για να πιει, -να πιεί πάνω από το στόμα της: ήταν ο Τζατσίντο, αλλά ήταν κι -εκείνη, η Νοέμι ζωντανή, διψασμένη για αγάπη: ήταν ένα -μυστηριώδες πνεύμα που ρουφούσε όλο το νερό της πηγής, όλη τη -ζωή από το στόμα της, τόσο άσβεστη ήταν η δίψα του∙ και -ύστερα ξάπλωνε στην κοιλότητα της κρήνης, μες στο πυκνό -δάσος, και σχημάτιζε μαζί της ένα ενιαίο ον. - -Ένα χτύπημα στην εξώπορτα την επανέφερε στην πραγματικότητα. -Πήγε να ανοίξει πιστεύοντας ότι ήταν οι αδελφές της ή ο ίδιος -ο Τζατσίντο, που η παρουσία του δεν τη φόβιζε γιατί ήταν -αρκετή για να διώξει τη μαγεία, αντίκρισε όμως τη θεια-Ποτόι -και ξαναέκλεισε ενστικτωδώς την εξώπορτα για να την -απομακρύνει. Η γριά έσπρωχνε κι εκείνη από έξω. -«Θέλετε να με λιώσετε σαν αράχνη, ντόνα Νοέ! Δεν έρχομαι για -να σας κάνω κακό.» - -Η Νοέμι αποτραβήχτηκε ψυχρή και με περιφρόνηση, κοιτάζοντας -το πανί που κρατούσε στα χέρια της. -«Τι θέλετε;» -«Θέλω να μιλήσω με την αφεντιά σας, αλλά ήρεμα, όπως μια -χριστιανή σε άλλη», είπε η γριά ταχτοποιώντας τα κοράλλια -στον ηλιοκαμένο της λαιμό και έτρεμε, λιπόσαρκη και θλιμμένη -σαν σκελετός. -«Ντόνα Νοέμι, κοιτάξτε με! Μη χαμηλώνετε τα μάτια. Ήρθα να -ζητήσω βοήθεια από σας.» -«Από μένα;» -«Ναι, από σας, από την αφεντιά σας. Τρεις μήνες τώρα οι -αφεντιές σας δεν μ’ αφήνουν να πατήσω το πόδι μου εδώ. Έχετε -δίκιο. Σήμερα το βράδυ, όμως, ονειρεύτηκα την ντόνα Μαρία -Κριστίνα. Την είδα πλάι στο κρεβάτι μου, όπως τότε που είχε -έρθει όταν ήμουν άρρωστη και έλαβα το άγιο μύρο. Ήταν όμορφη -η ντόνα Μαρία Κριστίνα, φορούσε μια μαντίλα άσπρη σαν το -κρίνο. Πήγαινε στη Νοέμι – μου είπε – η Νοέμι έχει την καρδιά -τη δική μου, επειδή η καρδιά των νεκρών μένει στους -ζωντανούς. Πήγαινε, Ποτόι, - μου είπε – θα δεις που η Νοέμι -θα σε βοηθήσει. Αυτά τα λόγια μου είπε.» - -Ακίνητη πλάι στην εξώπορτα, η Νοέμι προσπαθούσε πάντα να -ράψει, με το κεφάλι σκυμμένο πάνω από το πανί που -αντανακλούσε το κόκκινο του ουρανού πάνω από το βουνό. -«Τι θέλετε, λοιπόν;» -«Θα σας πω. Εσείς τα ξέρετε όλα. Τα παιδιά αγαπιούνται. Εγώ -λέω: εάν αγαπιούνται, γιατί να τα εμποδίσουμε; Μήπως δεν -αγαπήσαμε κι εμείς όταν ήμασταν νέες; Ο καιρός όμως περνά, -κυρά μου, και το παλικάρι παραξενεύει. Η Γκριζέντα μου έχει -ρέψει. Εκείνος δεν την θέλει να βγαίνει από το σπίτι, να πάει -να δουλέψει, και αν την δει να κάθεται στο κατώφλι της λέει -να μπει μέσα, και όταν η Γκριζέντα παραπονιέται της λέει: -«Για χάρη σου θα κάνω να πεθάνουν οι θείες μου από λύπη και -κυρίως η θεία Νοέμι». Δεν λέει τίποτε άλλο επειδή είναι καλός -και έχει καλή ανατροφή, αλλά τα λόγια αυτά είναι σαν το -φαρμάκι που τρώει τα σωθικά αθόρυβα.» - -Αναστέναξε βαθιά και πήρε την άκρη της ποδιάς της Νοέμι -τυλίγοντας το στρίφωμα με τα σκουρόχρωμα δάχτυλά της. -«Ντόνα Νοέμι, κυρά μου, έχετε την καρδιά της μητέρας σας. Σ’ -εσάς μπορώ να το πω. Όταν ο πατέρας μου με προειδοποίησε: εάν -ξανασηκώσεις τα μάτια σου στον ντον Τζάμε θα σου τα βγάλω με -τη βουκέντρα, εγώ τα έκλεισα και ο ντον Τζάμε από εκείνη τη -στιγμή και έπειτα ήταν νεκρός για μένα. Με την Γκριζέντα όμως -δεν είναι το ίδιο. Η Γκριζέντα δεν μπορεί να κλείσει τα -μάτια.» - -Η Νοέμι παρά τη θέλησή της αισθανόταν αναστατωμένη. Λυπόταν -πολύ τη γριά, που τύλιγε, λες και ήταν μωρό, την άκρη από την -ποδιά της. -«Εσείς φταίτε», είπε σοβαρά. «Ξέρατε, σαν ηλικιωμένη γυναίκα -που είστε, πώς καταλήγουν αυτά τα πράγματα.» -«Ξέρουμε, ξέρουμε…. και ποτέ δεν ξέρουμε τίποτε, κυρά μου! Η -καρδιά δε γερνάει ποτέ.» -«Αυτό είναι αλήθεια», παραδέχτηκε η Νοέμι, αλλά με μια φωνή -που έμοιαζε να βγαίνει άθελά της από το στόμα, αλλά αμέσως -συνοφρυώθηκε και ανασήκωσε τα ψυχρά, ειρωνικά της μάτια και -τα κάρφωσε σε εκείνα της γριάς. -«Τι θέλετε λοιπόν από εμένα;» -«Να μιλήσετε στον ντον Τζατσίντο. Ναι, πείτε του: άφησε ήσυχη -την Γκριζέντα ή παντρέψου την.» -«Εγώ πρέπει να του το πω; Και γιατί εγώ ειδικά;», ρώτησε η -Νοέμι και αφού η άλλη με τη σειρά της την κάρφωνε με το -βλέμμα χωρίς να απαντά, της δημιουργήθηκε μια οδυνηρή -εντύπωση: της φάνηκε ότι η γριά ήξερε. Χαμήλωσε το βλέμμα και -συνέχισε με ύφος ψυχρό και απότομο: «Δεν θα του πω τίποτα! -Βάλτε το καλά στο μυαλό σας: ξέρατε ποιος ήταν και -αποδειχτήκατε κακή γιαγιά γιατί επιτρέψατε στην Γκριζέντα να -στρέψει την προσοχή της σε κάποιον που δεν της ταιριάζει.» -«Και γιατί δεν της ταιριάζει; Ένας ελεύθερος άντρας ταιριάζει -πάντα σε μια ελεύθερη γυναίκα, αρκεί να υπάρχει αγάπη. Κι -εσείς, κυρά μου, ναι, θα μου κάνετε αυτή τη χάρη να του -μιλήσετε. Δε σας ζητώ ψωμί∙ εδώ είναι κάτι παραπάνω από το -ψωμί: είναι η σωτηρία μιας γυναίκας. Και το παλικάρι θα σας -ακούσει, επειδή είναι καλό και λέει: δεν με στενοχωρεί τίποτε -άλλο παρά μόνο η θεία Νοέμι που υποφέρει για μένα…. Λοιπόν, -θα σας το πω: εκείνος μιλάει πάντα για την αφεντιά σας, και -σας αγαπά. Η Γκριζέντα έφτασε στο σημείο να σας ζηλεύει.» - -Τότε η Νοέμι άρχισε να γελά, αλλά αισθάνθηκε να της τρέμουν -τα γόνατα και μες στην καρδιά ένοιωσε τη φωτεινή ομορφιά του -δειλινού: ήταν μια θάλασσα από φως διάσπαρτη με χρυσά νησιά, -με έναν αντικατοπτρισμό στο βάθος. Δεν είχε ξαναδοκιμάσει -ποτέ μια παρόμοια στιγμή μέθης. - -Για μια στιγμή μονάχα ο κόσμος είχε αλλάξει όψη. Η γριά την -κοίταζε και μέσα στα γυάλινα μάτια της η μοχθηρία έλαμπε όπως -το νεανικό της κολιέ γύρω από τον σκελετωμένο της λαιμό. -«Λοιπό, τι λέτε ντόνα Νοέμι; Να φύγω ήσυχη κάπως; Θα με -βοηθήσετε, έτσι δεν είναι;» -«Πηγαίνετε», είπε η Νοέμι με ύφος αλλαγμένο, αλλά η γριά δεν -έφευγε γιατί το είχε ρίξει ταπεινά σε ευχαριστίες. -«Το φτωχικό μας ήταν πάντα πλάι στο σπίτι σας, όπως η δούλα -πλάι στην κυρά. Δεν μπορούσε να κρατήσει η έχθρα μας! Ο -Τσουαναντόνι μου κλαίει κάθε φορά που γυρίζω από το κτήμα, -κλαίει και λέει: γιατί οι κυρίες με έδιωξαν; Και παίρνει το -ακορντεόν και έρχεται να παίξει εδώ, πίσω από τον τοίχο. Λέει -πως κάνει σερενάτα στην ντόνα Νοέμι. Τον άκουσε η αφεντιά -σας; Τώρα όλα θα πάνε καλά.» -«Ας το ελπίσουμε∙ όλα θα πάνε καλά», είπε η Νοέμι, αλλά δεν -ήξερε και η ίδια τι θα πήγανε καλά. Αισθανόταν μια ξαφνική -αγάπη για όλους. «Πείτε στον Τσουαναντόνι να έρθει απόψε. Θα -του δώσω κόκκινα αχλάδια.» - -Η γριά της άρπαξε το χέρι, το φίλησε και έφυγε κλαίγοντας. Η -Νοέμι γύρισε στη θέση της. Ο ξεθωριασμένος ουρανός στην -ανατολή, πάνω από το βουνό, φλεγόταν ακόμη, λες και όλη η -λάμψη της ημέρας είχε συγκεντρωθεί εκεί πάνω. Επέμενε να -ράβει, αλλά δεν έβλεπε ούτε το πανί , ούτε το βελόνι, μόνο -εκείνη την μεγάλη αναλαμπή, εκείνο τον αντικατοπτρισμό χωρίς -όρια, βαθύ, απέραντο. Νόμιζε ότι ακούει τη σερενάτα του -αγοριού και τραγούδια αγάπης πετούσαν μες στη φλεγόμενη -ατμόσφαιρα του δειλινού. Έβλεπε πάλι τον εαυτό της επάνω στο -χοντροκαμωμένο μπαλκόνι του παπά, εκεί κάτω στην εκκλησία του -Ριμέντιο. Στην αυλή θέριευε η φλόγα και το πανηγύρι οργίαζε. -Κάποια στιγμή όμως κατέβαινε κι εκείνη για να μπει στο χορό -μαζί με τις άλλες γυναίκες, κι εκείνη έπαιρνε μέρος στη -γιορτή και ήταν η πιο τρελή απ’ όλες, σαν την Γκριζέντα και -σαν τη Νατόλια, και αισθανόταν στην καρδιά της τη φλόγα, τη -γλύκα, το πάθος όλων εκείνων των γυναικών μαζί. Ο Τζατσίντο -της έσφιγγε το χέρι και το πανηγύρι τριγύρω, μες στην αυλή, -στον κόσμο ολόκληρο, ήταν γι’ αυτούς…. - -Σιγά σιγά όμως γύρισε στην πραγματικότητα. Της φάνηκε ότι -έσβησε η φλόγα και το αίμα σταμάτησε να χτυπά με βία μέσα -στις φλέβες της. Ντράπηκε για την ονειροφαντασιά της. -Θυμήθηκε την υπόσχεση που έδωσε στη γριά: «όλα θα πάνε καλά». -Προσπάθησε να βρει τις λέξεις που έπρεπε να πει στον ανιψιό -της για να τον πείσει να μπει στο σωστό δρόμο και να -παντρευτεί την Γκριζέντα. Μακάρι να ζήσουν ευτυχισμένοι! Τώρα -τους αγαπούσε και τους δυο, τη γυναίκα επειδή με την αγάπη -της αποτελούσε ένα κομμάτι του άντρα. Μακάρι να ζήσουν -ευτυχισμένοι μες στη φτώχια και στην αγάπη τους, στο ταξίδι -τους προς τη γη της επαγγελίας. Τους αγαπούσε , γιατί ένοιωθε -τον εαυτό της ανάμεσά τους, κομμάτι δικό τους, ενωμένη με τον -άντρα μέσα από την αγάπης της, ενωμένη με τη γυναίκα μέσα από -τον πόνο της. Τους ευλογούσε, σαν μια γριά μάνα, αλλά -αισθανόταν να την παρασέρνουν μαζί τους, μέσα στη ζωή όλο -μυστήριο, όπως ο Ιησούς ανάμεσα στους γονείς του κατά τη φυγή -προς την Αίγυπτο….. - -Και όπως τα μικρά παιδιά και οι γέροι άρχισε να κλαίει χωρίς -να ξέρει το γιατί - από πόνο που ήταν χαρά, και από χαρά που -ήταν πόνος. - -Κάποιος όμως χτύπησε πάλι στην εξώπορτα κι εκείνη σκούπισε τα -μάτια της με το πανί και πήγε ν’ ανοίξει. Ένας άντρας μπήκε -κλείνοντας ξωπίσω του την εξώπορτα. - -Ήταν ο δικαστικός κλητήρας, ένας αστός αδύνατος με μαυριδερό -πρόσωπο από τα γένια του που δεν τα είχε ξυρίσει εδώ και οχτώ -μέρες. Κρατούσε ένα μακρύ χαρτί διπλωμένο στα δυο. Ανασήκωσε -το πρασινωπό σκληρό καπέλο του από το φαλακρό του κεφάλι, -κοίταξε τη Νοέμι και είπε διστακτικά: -«Δεν είναι εδώ η ντόνα Έστερ;» -«Όχι» -«Θα ήθελα…. θα ήθελα να της εγχειρίσω αυτό. Μπορώ όμως να το -δώσω σ’ εσάς», πρόσθεσε γρήγορα, γράφοντας κάτι με το μολύβι -του στο κάτω μέρος του χαρτιού και συλλαβίζοντας τις λέξεις -που έγραφε. -«Εγ-χει-ρι- εγχειρίζεται εις χει- εις χείρας της αξιοτίμου -αδελφής ντόνας, ντόνας Νο-έ-μι Νοέμι Πιντόρ.» - -Εκείνη κοίταξε ψυχρά, τρέμοντας μέσα της. Ένα σωρό ερωτήσεις -έφταναν ως τα χείλη της, αλλά δεν ήθελε να φανεί περίεργη και -αδύναμη μπροστά σ’ εκείνο τον άνθρωπο που όλοι στο χωριό τον -φοβόντουσαν και τον περιφρονούσαν. - -Ο κλητήρας με τη σειρά του δίσταζε να της δώσει το χαρτί, -τελικά πήρε την απόφαση να της το δώσει και έφυγε γρήγορα. - -Άρχισε να το διαβάζει, με το πανί κρεμασμένο στο μπράτσο και -τα μάτια ακόμη υγρά από τα δάκρια της αγάπης. -«Εν ονόματι της Μεγαλειότητός του Βασιλέως ….» Το χαρτί είχε -κάτι το μυστηριώδες και φοβερό: έμοιαζε να προέρχεται από -κάποια δύναμη του κακού. - -Σιγά σιγά, όσο διάβαζε και καταλάβαινε, η Νοέμι νόμιζε ότι -ονειρεύεται. Πήγε πάλι να καθίσει και ξαναδιάβασε καλύτερα. Η -Κατερίνα Κάρτα, επάγγελμα οικιακά, ζητούσε από την ευγένειά -της την Έστερ Πιντόρ, μέσα σε πέντε μέρες από την κοινοποίηση -της πράξης της διαμαρτύρησης της συναλλαγματικής -υπογεγραμμένης υπό της ιδίας, την επιστροφή δυο χιλιάδων -εξακοσίων λιρετών συμπεριλαμβανομένων των εξόδων. - -Στην αρχή και η Νοέμι πίστεψε, όπως ο Έφις, σε κάποια -απερίσκεπτη ενέργεια της Έστερ. Κοκκίνισε φευγαλέα το μέτωπό -της∙ σαν μια φλόγα που λάμπει για μια στιγμή μονάχα κι έπειτα -σβήνει μακριά μέσα στο σκοτάδι της νύχτας, ανέβηκε από τα -βάθη της συνείδησής της η βεβαιότητα ότι κι αυτή θα έκανε, -λίγα λεπτά πριν, οποιαδήποτε τρέλα για τον Τζατσίντο. Έπειτα -σιωπή, σκοτάδι. Εκείνη ναι, λίγα λεπτά πριν, αλλά η Έστερ; Η -Έστερ δεν μπορούσε να είχε νοιώσει την ίδια τρέλα μ’ εκείνη, -η Έστερ δεν μπορούσε να καταστρέψει την οικογένεια από αγάπη -για εκείνον τον τυχοδιώκτη. - -Η αλήθεια πέρασε τότε σαν αστραπή από το μυαλό της, την έκανε -να πεταχτεί επάνω, να τρέξει εδώ κι εκεί σκοντάφτοντας, -τρεκλίζοντας, σαν να την είχε χτυπήσει ένας σωματικός πόνος. - -Οι αδελφές της την βρήκαν σ’ αυτή την κατάσταση. - -Η ντόνα Έστερ πήρε το χαρτί, με το χέρι έξω από το σάλι∙ η -ντόνα Ρουθ άναψε το λυχνάρι επειδή είχε κιόλας νυχτώσει. - -Κάθισαν και οι τρεις στον πάγκο και η Νοέμι, ήρεμη και ψυχρή, -ξαναδιάβασε με δυνατή φωνή το χαρτί. Τα πρόσωπα των -αδελφάδων, σκυμμένα επάνω στο χαρτί, γυάλιζαν από τον ιδρώτα -της αγωνίας, αλλά η Νοέμι σήκωσε το βλέμμα και είπε: -«Εάν εσύ Έστερ, δεν έχεις υπογράψει τίποτε, δεν οφείλουμε να -πληρώσουμε τίποτε. Είναι σαφές, γιατί να απελπιζόμαστε;» -«Εκείνος θα πάει φυλακή.» -«Τόσο το χειρότερο για εκείνον!» -«Εσύ, Νοέμι, εσύ μιλάς έτσι; Μπορούμε να στείλουμε στη φυλακή -έναν άνθρωπο του Θεού;» -«Τι λες να κάνεις τότε;» -«Να πληρώσουμε.» -«Και μετά να πάμε να ζητάμε ελεημοσύνη;» -«Και ο Χριστός ζήτησε ελεημοσύνη.» -«Ο Χριστός, όμως, τιμωρεί κιόλας, τιμωρεί τους αμαρτωλούς, -τους δόλιους, τους πλαστογράφους….» -«Στον άλλο κόσμο, Νοέμι!» - -Η ντόνα Ρουθ σιωπούσε την ώρα που κουβέντιαζαν οι αδελφές -της, ίδρωνε όμως ακουμπισμένη στη ράχη της καρέκλας. με τα -χέρια να κρέμονται σαν νεκρά στα πλευρά της. Πρώτη φορά στη -ζωή της δοκίμαζε ένα παράξενο συναίσθημα: την ανάγκη να -κινηθεί, να κάνει κάτι για να βοηθήσει την οικογένεια. -«Α!» είπε η ντόνα Έστερ και σηκώθηκε, διπλώνοντας το σάλι -επάνω στο στήθος της, «πρέπει να έχουμε υπομονή και φρόνηση. -Θα πάω στης Καλίνα και θα την παρακαλέσω να κάνει υπομονή.» -«Εσύ, αδελφή μου; Εσύ στο σπίτι της τοκογλύφου; Εσύ, η ντόνα -Έστερ Πιντόρ;» - -Η Νοέμι την τραβούσε από το σάλι, αλλά η ντόνα Έστερ, παρ’ -όλο που συμβούλευε υπομονή και φρόνηση, ξέσπασε. -«Ντόνα Έστερ και κουραφέξαλα! Η ανάγκη, το ξέρεις δα αδελφή -μου, μας κάνει όλους ίσους.» - -Και έφυγε. - -Τότε ένα έντονο αίσθημα ταπείνωσης και αγανάκτησης κατέλαβε -πάλι τη Νοέμι. Η μορφή του Έφις ξεπήδησε μπροστά της σαν -πρόβατο επί σφαγήν και έτρεξε στην αυλή και βγήκε στην -εξώπορτα περιμένοντας να περάσει κάποιος για να τον -παρακαλέσει να πάει να φωνάξει τον υπηρέτη. -«Εκείνος, εκείνος φταίει για όλα! Εκείνος είχε υποσχεθεί να -προσέχει τον Τζατσίντο και να μας προστατέψει από αυτόν…» - -Δεν περνούσε κανείς∙ τριγύρω βασίλευε σιωπή και μέσα στο -σπίτι η ντόνα Ρουθ ήταν σαν νεκρή. Η Νοέμι δεν ξέχασε ποτέ -εκείνη τη στιγμή της αναμονής την ώρα του δειλινού που της -φαινόταν να είναι το δειλινό της ίδιας της της ζωής. Όρθια -επάνω στις σπασμένες πέτρες του κατωφλιού πρόβαλε προς τα έξω -και νόμιζε πως περίμενε ένα μυστηριώδες ον, σωτήρα και τιμωρό -ταυτόχρονα. - -Ακούστηκαν βήματα, κάπως αργόσυρτα, κάπως βαριά. Μια μορφή -εμφανίστηκε κάτω στο δρόμο. Ανέβαινε και μεγάλωνε, πρόβαλε -γιγαντιαία στο άχρωμο φόντο του ορίζοντα. Ήταν μαύρη, αλλά -μια φλόγινη κλωστή άστραφτε στο στήθος του, στο μέρος της -καρδιάς. - -Έφτασε μπροστά στη Νοέμι και βλέποντάς την αναστατωμένη -σταμάτησε, ενώ εκείνη ακουμπούσε βαριά με το ανοιχτό της χέρι -στον τοίχο για να μην πέσει, τόσο πολύ την είχαν ταράξει η -επιθυμία και ο τρόμος να μιλήσει στον διαβάτη. - -Εκείνος όμως ρώτησε. -«Τι συμβαίνει, Νοέμι;» - -Κι εκείνη ένιωσε να λιγοψυχά, να θέλει να φωνάξει βοήθεια. -«Πρέντου, κάνε μου μια χάρη. Βρες κάποιον που να μπορεί να -πάει να φωνάξει τον Έφις στο κτήμα.» -«Θα πάω εγώ, Νοέμι» -«Εσύ; Εσύ; Εσύ… όχι.» -«Γιατί όχι;», γρύλλισε. «Φοβάσαι μήπως σου κλέψω τα -καρπούζια;» - -Εκείνη συνέχισε να τραυλίζει ασυνείδητα: «Εσύ όχι… εσύ όχι… -εσύ όχι…» - -Ο ντον Πρέντου μάντευε το δράμα που παιζόταν εκεί μέσα. - -Δεν ήξερε γιατί, εδώ και λίγο καιρό, από το βράδυ εκείνο που -είχε κουβαλήσει το καλάθι, από τότε που ο Τζατσίντο του είπε: -«εσύ μαζεύεις λεφτά σαν να είναι κουκιά που θα τα δώσεις στα -γουρούνια», ένοιωθε μέσα του ένα κενό, έναν περίεργο πόνο, -σαν να του μετέδωσε ο ξένος το δικό του και όταν σκεφτόταν -τις ξαδέλφες του αισθανόταν μια λύπηση ασυνήθιστη. Είδε τη -Νοέμι που έτρεμε και ακούμπησε κι εκείνος το χέρι του στον -τοίχο, πλάι στο δικό της. Τα πρόσωπά τους πλησίασαν, το δικό -του είχε μιαν αρσενικιά μυρωδιά από ιδρώτα, από επιδερμίδα -καμένη από τον ήλιο, από κρασί και ταμπάκο, το δικό της ένα -άρωμα κλεισούρας, λεβάντας και δακρύων. -«Νοέμι», είπε δειλά κα με τρόπο τραχύ, βγάζοντας το καπέλο -και ξαναφορώντας το, «εάν με χρειάζεστε να μου το πείτε. Τι -έγινε;» - -Η Νοέμι δεν απάντησε, δεν μπορούσε να μιλήσει. -«Τι έγινε;», επανέλαβε δυνατά. -«Καταστραφήκαμε, Πρέντου…», είπε τελικά και της φάνηκε ότι -μιλούσε παρά τη θέλησή της. -«Ξοφλήσαμε. Ο Τζατσίντο πλαστογράφησε την υπογραφή της -Έστερ….. Και η τοκογλύφος διαμαρτύρησε τη συναλλαγματική…» -«Α, να πάρει ο διάολος!», φώναξε ο ντον Πρέντου, δίνοντας μια -γροθιά στον τοίχο. - -Η Νοέμι φοβήθηκε εκείνη τη φωνή και το αίσθημα αξιοπρέπειας -την επανέφερε στην τάξη. Της φάνηκε ότι οι γείτονες βγήκαν -για ν’ ακούσουν το χάλι της. -«Έλα μέσα, Πρέντου. Θα σου τα πω όλα.» - -Κι εκείνος μπήκε στο σπίτι που το κατώφλι του είχε να το -περάσει είκοσι χρόνια. - -Το λυχνάρι άναβε επάνω στο παλιό κάθισμα και έμοιαζε η μικρή -του φλόγα να κρατά θλιμμένη συντροφιά στην ντόνα Ρουθ που -καθόταν ακόμη ακίνητη με το κεφάλι ακουμπισμένο στη ράχη της -καρέκλας και τα χέρια εγκαταλειμμένα, το ένα από εδώ και το -άλλο από εκεί, και τις αρθρώσεις τους επάνω στο ξύλο. Το μισό -της πρόσωπο ήταν φωτισμένο, χλωμό και το άλλο μισό ήταν στη -σκιά, σκοτεινό. Τα μισόκλειστα μάτια κοίταζαν, ωστόσο, προς -τα επάνω, αλλήθωρα, όπως συμβαίνει στην προσπάθεια να -συγκεντρωθούν σε ένα μόνο μακρινό σημείο. - -Μόλις την είδε ο ντον Πρέντου, αναρίγησε και κοντοστάθηκε. -Από την κίνησή του η Νοέμι κατάλαβε την αλήθεια. Τον κοίταξε -τρομαγμένη, έπειτα κοίταξε την αδελφή της και έτρεξε κοντά -της. -«Ρουθ, Ρουθ;», την φώναξε χαμηλόφωνα, σκυμμένη επάνω της και -σφίγγοντάς της τα μπράτσα. - -Το κεφάλι της ντόνας Ρούθ έγειρε πρώτα από τη μια μεριά, -ύστερα από την άλλη, έπειτα όλο το σώμα της φάνηκε να -προβάλλει προς τα εμπρός και να σκύβει για ν’ ακούσει τη φωνή -της γης, που την καλούσε κοντά της. - -Το παράπονο από το ακορντεόν του Τσουαναντόνι έφτασε βαθειά -στο χάος του πόνου της Νοέμι, σαν ένα μακρινό φως. - -Το αγόρι τραγουδούσε, συνοδεύοντας τη μουσική του, και η φωνή -του θλιμμένη από μια ανέκφραστη μελαγχολία γέμιζε τη νύχτα με -γλυκύτητα και λάμψη. Η Νοέμι, γονατιστή ακόμη κοντά στο -κάθισμα όπου βρισκόταν το ξόδι της ντόνας Ρουθ, ανασήκωσε το -βλέμμα και κοίταξε τριγύρω. Ήταν μόνη. Ο ντον Πρέντου έτρεξε -να φωνάξει την ντόνα Έστερ. Θυμήθηκε τα λόγια της γριάς: «ο -Τσουαναντόνι θα έρθει να σας κάνει σερενάτα» και ένα πονεμένο -ουρλιαχτό βγήκε από τα χλωμά της χείλη: ήταν φωνές, βογγητά, -θρήνος που ανακατεύονταν με τις νότες του ακορντεόν και με το -τραγούδι του αγοριού, όπως το αγκομαχητό ενός λαβωμένου στο -δάσος ανακατεμένο με τις τρίλιες ενός αηδονιού. - -Ξαφνικά όμως όλα έπαψαν. Έπειτα ακούστηκαν βήματα, φωνές. Η -αυλή γέμισε κόσμο. Η Νοέμι είδε πλάι της το αγόρι με το -πρόσωπό του χλωμό και ορθάνοιχτα τα μεγάλα του μάτια. Έσφιγγε -στο στήθος το ακορντεόν σαν να ήθελε να προφυλαχτεί από -κάποια επίθεση και του είπε στο αυτί: -«Τρέξε. Πήγαινε να φωνάξεις τον Έφις». - - -Κεφάλαιο δέκατο - -Η ντόνα Ρούθ έφυγε και σκιές και σιωπή τύλιξαν πάλι το σπίτι. - -Ο Έφις, καθισμένος στο σκαλάκι, με ένα γιασεμί στο χέρι και -το κεφάλι ακουμπισμένο στον τοίχο, περίμενε να γυρίσει ο -Τζατσίντο με ένα ακαθόριστο αίσθημα φόβου. - -Ο Τζατσίντο δεν γύριζε. Είχε μάθει, το δίχως άλλο, τη συμφορά -και δίσταζε να γυρίσει. Πού ήταν; Ακόμη στην Ολιένα ή στο -Νούορο ή πιο μακριά; - -Ο Έφις προσπαθούσε να βάλει σε τάξη τις σκέψεις του, τις -αναμνήσεις του, τις εντυπώσεις του από εκείνες τις τρεις -τρομαχτικές μέρες. Να, του φαινόταν ότι καθόταν ακόμη μπροστά -στο καλύβι του και άκουγε το αηδόνι που τραγουδούσε εκεί -κάτω, ανάμεσα στα σκλήθρα: ήταν λες η φωνή του ποταμού εκείνο -το κύμα αρμονίας που ξεχύνονταν για να δροσίσει τη νύχτα, και -ήταν τόσο μελωδικό και σπαραξικάρδιο που και τα πνεύματα της -νύχτας ακόμη μαζεύτηκαν στο φρύδι του λόφου και ξεπρόβαλαν -ακίνητα για να το ακούσουν. Ο Έφις ένοιωθε να τον παίρνει -μακριά κάτι που έμοιαζε με ορμή του ανέμου: αναμνήσεις και -ελπίδες τον ανύψωναν. Περίμενε τον Τζατσίντο, και ο Τζατσίντο -ερχόταν τάχα να του φέρει φανταστικά νέα: ότι βρήκε δουλειά, -ότι κράτησε την υπόσχεσή του να είναι η παρηγοριά για τις -ηλικιωμένες θείες του. Και ότι τάχα ο ντον Πρέντου είχε -ζητήσει τη Νοέμι να γίνει γυναίκα του… - -Αντί για τον Τζατσίντο όμως ήρθε ο Τσουαναντόνι με κάτι που -μαύριζε επάνω στο στήθος του, σαν ψόφιο όρνιο. Από εκείνη τη -στιγμή ο Έφις είχε την εντύπωση ότι έπεσε σ’ ένα παραλήρημα -πυρετού. Τι εφιάλτης, η δημοσιά ν’ ασπρίζει μέσα στη νύχτα -και ο ήχος του ακορντεόν να κατεβαίνει από το λόφο και να -κάνει να πάψει το αηδόνι! Όλα τα στοιχειά και τα τέρατα -τινάχτηκαν από τον ύπνο και χόρευαν μες στο σκοτάδι, -παίρνοντάς τον στο κατόπι και περιτριγυρίζοντάς τον. - -Και να τον πάλι να περιμένει, αλλά ο Τζατσίντο είχε κι -εκείνος πάρει τη μορφή ενός τέρατος, λες και τα πνεύματα της -νύχτας τον είχαν πάρει μαζί τους στο μυστηριώδες βασίλειό -τους κι εκείνος γύριζε από εκεί φρικτά παραμορφωμένος. - -Καλύτερα να μη γύριζε ποτέ. - -Απ’ την κουζίνα έβγαινε λίγο αμυδρό φως που φώτιζε ένα μέρος -της αυλής. Μέσα ακουγόταν ένας ανεπαίσθητος θόρυβος: η Νοέμι -και η ντόνα Έστερ μετακινιόντουσαν , αλλά φαινόταν να -φοβούνται κι εκείνες, να φοβούνται μην γίνουν αντιληπτές ότι -ζούσαν. - -Κάποιος όμως έσπρωξε την πόρτα, και οι τρεις, οι γυναίκες και -ο υπηρέτης, πετάχτηκαν σαν να ξυπνούσαν από έναν ύπνο του -θανάτου. - -Ήταν πάλι η γριά Ποτόι που ερχόταν να μάθει νέα του -Τζατσίντο. Προχώρησε σαν σκιά, αλλά θα πρέπει να είχε αφήσει -κάποιον έξω επειδή έστρεψε να κοιτάξει, ενώ οι κυρίες -αποσύρονταν αγανακτισμένες. -«Εδώ και πέντε μέρες το παλικάρι λείπει και κανείς δεν ξέρει -πού βρίσκεται! Πες μου, ψυχούλα μου Έφις, πού είναι.» -«Πώς μπορώ να σας το πω, αφού ούτε εγώ το ξέρω;» -«Πες το μου, πες το μου», επέμενε, σκύβοντας επάνω από το -Έφις, ενώ έπιανε τα κολιέ της λες και ήθελε να τα βγάλει και -να του τα προσφέρει. «Τον διώξατε; Τον έδιωξε η ντόνα -Νοέμι;….. Πες το μου, εσύ το ξέρεις. Η Γκριζέντα μου θα -πεθάνει….» - -Έσκυβε, έσκυβε κι επάνω στο μαύρο της προφίλ, όπως σ΄ εκείνο -ενός βουνού, ο Έφις έβλεπε να λάμπει ένα αστέρι. -«Τι μπορώ να σου πω, ψυχούλα μου;» -«Τίποτε, γριά!» της είπε φωναχτά. «Σας ορκίζομαι ότι δεν -ξέρω! Όταν όμως έρθει, θα σας ειδοποιήσω…..» -«Εσύ είσαι καλός, Έφις! Ο Θεός θα σε ανταμείψει. Έλα εδώ, -έξω…. Παρηγόρησέ την…» - -Του άρπαξε τα χέρια και τον τράβηξε έξω. Η Γκριζέντα -ακουμπούσε στον τοίχο και έκλαιγε, λες και ήταν έξω από μια -φυλακή που περιέκλειε όλα της τα καλά και όπου εκείνη δεν -μπορούσε να μπει. -«Λοιπόν, τι έχεις; Θα γυρίσει, σίγουρα.» -«Το άκουσες, ψυχή μου;» είπε η γριά τραβώντας το κορίτσι από -τον τοίχο. «Θα γυρίσει! Δεν έφυγε για πάντα, όχι!» -«Θα γυρίσει, ναι, κορίτσι μου!» - -Η Γκριζέντα του πήρε το χέρι και το φίλησε με αναφιλητά. -Ένοιωσε επάνω στα δάχτυλά του τα χείλη της βρεγμένα από -δάκρυα σαν να ήταν ένα λουλούδι υγρό από τις σταγόνες της -δροσιάς και ανατρίχιασε. Του φάνηκε ν’ απομακρύνεται ο -εφιάλτης που τον τυραννούσε τρεις μέρες. -«Θα γυρίσει», είπε δυνατά. «Και όλα θα πάνε καλά. Θα βάλει -μυαλό, θα μετανιώσει, θα είστε ευχαριστημένοι και όλα θα πάνε -καλά….» - -Οι δυο γυναίκες έφυγαν καθησυχασμένες. Ξαναμπήκε στο σπίτι -και είδε τη Νοέμι να ορθώνεται μπροστά του σαν μια ακίνητη, -μαύρη σκιά, απτή. -«Έφις, τα άκουσα όλα. Έφις, μην σου περνάει από το μυαλό ότι -θα μας πεθάνεις κι εμάς. Ο Τζατσίντο δεν πρέπει να ξαναμπεί -σ’ αυτό εδώ το σπίτι.» - -Ο Έφις κρατούσε ακόμη το γιασεμί στο χέρι και το λουλουδάκι -τρεμούλιασε μες στο σκοτάδι, σαν να ένοιωσε το ίδιο πόνο. -«Να σας πεθάνω… εγώ! Και γιατί;» -«Έφις, άκουσα!», επανέλαβε με μονότονη φωνή, αλλά ξαφνικά η -φιγούρα της τινάχτηκε, η σκιά ψήλωσε λες, έγινε τεράστια. Ο -Έφις την αισθάνθηκε επάνω του σαν τίγρη. -«Έφις, κατάλαβες; Εκείνος δεν πρέπει να ξαναπατήσει το πόδι -του εδώ, ούτε στο χωριό! Εσύ, εσύ φταις για όλα. Εσύ τον -άφησες να έρθει, εσύ είπες ότι θα μας προστάτευες από -εκείνον… Εσύ….» - -Έβγαλε το σκούφο του όπως κάνει ο μετανοών. -«Ντόνα Νοέμι, συγχωρείστε με! Πίστευα ότι έκανα το καλό… -σκεφτόμουν: όταν δεν θα υπάρχω εγώ, εκείνες θα έχουν -τουλάχιστον κάποιον να τις υποστηρίζει….» -«Εσύ; Εσύ; Εσύ δεν είσαι παρά ένας υπηρέτης! Δεν μας το -συγχωρείς που είμαστε από αρχοντική γενιά και θέλεις να μας -δεις να ζητιανεύουμε με το δισάκι σου. Να ξέρεις όμως πως τα -κοράκια θα σου βγάλουν πρώτα τα μάτια. Δυο από εμάς τις είδες -να φεύγουν από εδώ….. τις άλλες όμως δεν θα τις δεις. Κι εσύ -θα είσαι πάντα ο υπηρέτης κι εμείς τ’ αφεντικά σου….» - -Εκείνος σταυροκοπήθηκε σαν να βρισκόταν μπροστά σε μια -δαιμονισμένη και πήγε να πάρει το δισάκι του για να το βάλει -στα πόδια, να πάει στην άκρη του κόσμου. Η ντόνα Έστερ όμως -τον άρπαξε από το χέρι και η Νοέμι, που πήγαινε από πίσω του, -έπεσε βαριά επάνω στον πάγκο, όπως η ντόνα Ρουθ, με τα μάτια -κλειστά και το πρόσωπο μελανό. - -Εκείνος πήγε έξω, κάθισε στο σκαλοπάτι και έμεινε όλη τη -νύχτα ακίνητος με το κεφάλι μέσα στα χέρια. - -Πριν την αυγή έφυγε για να πάει να βρει τον Τζατσίντο. Και -ανέβαινε και ανέβαινε τη δημοσιά, γκρίζα στην αρχή, έπειτα -λευκή, έπειτα ρόδινη. Η αυγή έμοιαζε να αναδύεται από την -κοιλάδα σαν ένας κόκκινος καπνός που σκέπαζε τις φανταστικές -βουνοκορφές στον ορίζοντα. Το βουνό Κοράσι, το βουνό Ουντέ, η -Μπέλα Βίστα, η Σα Μπαρντία, ο Σάντου Γιουάνε Μόντε Νου -υψώνονταν με τις κορυφές τους φωτεινές σαν να ήταν πέταλα -ενός τεράστιου λουλουδιού ανοιχτού στο πρωινό και ο ουρανός ο -ίδιος φαινόταν να σκύβει χλωμός και συγκινημένος επάνω σε -τόση ομορφιά. - -Μόλις πρόβαλε ο ήλιος όμως η μαγεία χάθηκε. Τα γεράκια, με τα -αστραφτερά σαν το μαχαίρι φτερά τους, περνούσαν κρώζοντας, η -Ορτομπένε, πόλη χτισμένη από νουράγκι, απλωνόταν απέναντι από -τις λευκές επάλξεις της Ολιένα κι ανάμεσα στη μια και στην -άλλη έκανε την εμφάνισή του στον ορίζοντα ο καθεδρικός ναός -του Νούορο. - -Ο Έφις περπατούσε και ο πυρετός του θόλωνε τα μάτια. Του -φαινόταν πως ήταν νεκρός και πήγαινε, πήγαινε σαν μια -κολασμένη ψυχή που πρέπει να φτάσει στην αιώνια μοίρα της. -Στιγμές στιγμές όμως μια αίσθηση ανταρσίας τον ανάγκαζε να -σταματά, να κάθεται στην άκρη του δρόμου και να κοιτάει -μακριά. Ο δρόμος ανηφορικός ανάμεσα στην κοιλάδα και το -βουνό, ανάμεσα σε βράχους, ελαιόδεντρα και φραγκοσυκιές, όλα -ένα γκρίζο, του φαινόταν, ναι, ότι ήταν ο Γολγοθάς του αλλά -ταυτόχρονα και ένας δρόμος που μπορούσε να τον οδηγήσει σε -έναν τόπο ελευθερίας. Να, σκεφτόταν κοιτάζοντας την -Ορτομπένε, εκεί πάνω είναι μια πόλη από γρανίτη με δυνατά, -σιωπηλά κάστρα. Γιατί να μην βρω καταφύγιο εκεί επάνω μόνος -και να τρέφομαι με χόρτα , με κλεμμένο κρέας, ελεύθερος σαν -τους ληστές; - -Αλλά από ένα άνοιγμα της κοιλάδας είδε το Λυτρωτή επάνω στο -βράχο με έναν μεγάλο σταυρό που ένωνε το γαλάζιο ουρανό με τη -γκρίζα γη και γονάτισε με κατεβασμένο το κεφάλι, όλος ντροπή -για τις φαντασιώσεις του. - - -Ο Τζατσίντο ήταν στην Ολιένα. Ήξερε για τη συμφορά και για το -θάνατο της θείας Ρουθ και γι’ αυτό φοβόταν να γυρίσει στο -χωριό. Ζούσε με τις λίγες λιρέτες που είχε κερδίσει από τη -μεσιτεία της αγοράς του κρασιού για λογαριασμό του Μιλέζου, -δεν ήξερε όμως τι θα έκανε μετά. Κι εκείνος ατένιζε μακριά, -από το παραθυράκι του μικρού του δωματίου, πάνω από μια -κατηφορική αυλίτσα που στο βάθος της, σαν μέσα από μια τρύπα, -φαινόταν η μεγάλη κοιλάδα της Ισποροσίλε με τον καθεδρικό ναό -του Νούορο να προβάλλει ανάμεσα σε δυο βουνά, ψηλά, στον -τριανταφυλλί ουρανό. - -Ούτε στο Νούορο όμως αποφάσιζε να πάει. Σαν κάτι να περίμενε, -κάτι που έμελε να γίνει και στο αναμεταξύ γυρόφερνε στο -χωριό, μεθούσε από τον ήλιο μπροστά στην πόρτα της εκκλησίας. -Το χωριό, λευκό κάτω από τα γαλάζια βουνά τα ολοκάθαρα σαν -φτιαγμένα από μάρμαρο και αέρα, φλέγονταν σαν να ήταν -ασβεσταριά. Κάθε τόσο όμως ένα ρεύμα αέρα το δρόσιζε και οι -καρυδιές και ο ροδακινιές μέσα στα περιβόλια ψιθύριζαν -ανάμεσα στο κελάρυσμα του νερού και στο κελάιδισμα των -πουλιών. - -Ο Τζατσίντο κοίταζε τις γυναίκες που πήγαιναν στη λειτουργία, -αυστηρές, αλύγιστες, με τετράγωνα, χλωμά πρόσωπα πλαισιωμένα -από γυαλιστερά μαλλιά σαν μαύρο σατέν, με τα σφυρά γυμνά σαν -της ελαφίνας, με όμορφα πασούμια στολισμένα με άνθη. -Καθισμένες στο πάτωμα της εκκλησίας, με τους κόκκινους -κορσέδες τους, σκεπασμένους με κεντημένα μαντήλια, έδιναν την -εντύπωση ενός ανθισμένου κάμπου. Όλη η εκκλησία ήταν γεμάτη -με κορδέλες και είδωλα∙ άγιοι μικροί και μαυριδεροί με μάτια -μαργαριταρένια, άγιοι μεγάλοι και ασουλούπωτοι που έμοιαζαν -περισσότερο με τέρατα παρά με είδωλα. - -Μετά τη λειτουργία ο κόσμος πήγαινε σπίτι και ο Τζατσίντο -επέστρεφε στο καταφύγιό του περνώντας μπροστά από μια -ερειπωμένη εκκλησία που του θύμιζε εκεί κάτω το σπίτι από τις -θείες του. Σκεφτόταν περισσότερο τη θεία του Νοέμι παρά την -Γκριζέντα και του ερχόταν να κλάψει, να γυρίσει εκεί κάτω, να -καθίσει πλάι της την ώρα που έραβε μες στην αυλή και ν’ -ακουμπήσει το κεφάλι του στα γόνατά της, κάτω από το πανί που -έραβε. Έπειτα όμως ντρεπόταν για το όνειρό του, και γύριζε -στο παραθυράκι της μικρής, μοναχικής του κάμαρης για να δει -τη μητρόπολη του Νούορο. Εκεί πέρα βρισκόταν ίσως η σωτηρία -του. - -Χελιδονοφωλιές, που με τον καιρό είχαν πάρει το χρώμα της -πέτρας, βρίσκονταν σε παράταξη, σαν διακόσμηση, ανάμεσα στη -σκεπή και στα παραθυράκια του μικρού σπιτιού. Σε κάθε φωλιά -και μερικά πουλάκια∙ κάθε τόσο ένα γυαλιστερό και σφαιρικό -κεφαλάκι σαν πίνα πρόβαλε έξω, ξεγλιστρούσε ένα χελιδόνι, -έπειτα ένα άλλο, δέκα, είκοσι και ο ουρανός γύρω από το -παραθυράκι του Τζατσίντο γέμιζε από το πέταγμα μικρών μαύρων -σταυρών και από ένα μελαγχολικό τετέρισμα. - -Έκανε να πιάσει κανένα, τόσο κοντά πετούσαν στο πρόσωπό του, -και έμενε ακίνητος παραφυλώντας∙ έτσι περνούσε η ώρα. Μια -μέρα όμως είδε ν’ ανεβαίνει, διασχίζοντας την μικρή αυλή, η -κουρασμένη φιγούρα του Έφις και τότε κατάλαβε ότι εκείνον -περίμενε. - -Μόλις έφτασε κάτω από το παραθυράκι ο υπηρέτης κοίταξε προς -τα επάνω χωρίς να μιλήσει. Δεν μπορούσε σχεδόν ν’ ανοίξει το -στόμα του, αλλά με το κεφάλι έδειξε το δρόμο, κάνοντας νεύμα -στον Τζατσίντο να τον ακολουθήσει και ο Τζατσίντο τον -ακολούθησε. - -Πήγαν πίσω από την εκκλησία, ακούμπησαν στον ερειπωμένο -τοίχο, μπροστά στο μεγάλο τοπίο πλημμυρισμένο από φως. -«Λοιπόν;» ρώτησε ο Έφις με φωνή που έτρεμε. - -Η λέξη αυτή έκανε τον Τζατσίντο να γελάσει. Δεν ήξερε το -γιατί, αλλά μπροστά στη μιζέρια του υπηρέτη ένοιωσε ξαφνικά -δυνατός και μοχθηρός. -«Σ’ εμένα ρωτάς το «λοιπόν;». Εγώ σου το ρωτάω. Τι καινούργιο -υπάρχει που σε σπρώχνει να με ακολουθήσεις; Ήρθες ν’ -αγοράσεις κρασί για το γάμο της θείας Νοέμι;» -«Να σέβεσαι τις θείες σου! Δε θα τις ξαναδείς πια. Η ντόνα -Ρουθ πέθανε.» - -Ο Τζατσίντο τότε κατέβασε το κεφάλι και κοίταξε τα χέρια του. -«Βλέπεις; Βλέπεις; Ούτε μια λέξη πόνου δεν βγάζεις από το -στόμα σου! Ούτε ένα δάκρυ! Και να σκεφτείς ότι πέθανε για -σένα, άθλιε! Πέθανε από τον πόνο της για σένα.» - -Ο ώμος του Τζατσίντο άρχισε να τρέμει. Έτρεμε και το κάτω -χείλος του, αλλά το δάγκωσε με λύσσα, και έσφιξε τις γροθιές -του κι έπειτα τις άνοιξε, σαν να ήθελε να αρπάξει κάτι και να -το πετάξει. -«Τι έκανα;» ρώτησε με αναίδεια. - -Τότε ο Έφις τον κοίταξε από κάτω προς τα επάνω με πόνο και -περιφρόνηση. -«Έχεις μούτρα και το ρωτάς; Και γιατί βρίσκεσαι τότε ακόμη -εδώ εάν δεν ξέρεις τι έχεις κάνει; Εγώ δεν θα σου πω τίποτα, -δεν θα σου ζητήσω τίποτα γιατί δεν έχεις τίποτα. Ούτε καρδιά -δεν έχεις! Ήρθα μόνο να σου πω ότι δεν πρέπει να ξαναπατήσεις -το πόδι σου στο σπίτι τους!» -«Δεν χρειαζόταν να κάνεις τον κόπο! Ποιος σου είπε ότι -σκέφτομαι να ξαναγυρίσω εκεί;» -«Έτσι απαντάς; Πες μου τουλάχιστον τι σκοπεύεις να κάνεις. -Τις έχεις φέρει στο σημείο να ζητούν ελεημοσύνη, τις -κακομοίρες τις θείες σου. Τι σκοπεύεις να κάνεις, λοιπόν;» -«Θα τα πληρώσω όλα εγώ» -«Εσύ; Πώς; Με υποσχέσεις! Α, φτάνει πια, για το Θεό! Τώρα δεν -μπορείς να κοροϊδέψεις κανέναν, ξέρεις! Είναι καιρός να -σταματήσεις. Και πάψε να υποκρίνεσαι, γιατί δεν έχουμε πια -τίποτα να σου δώσουμε. Κατάλαβες, άθλιε;» - -Τότε ο Τζατσίντο τον κοίταξε κι αυτός με τη σειρά του από -κάτω προς τα επάνω, με κακία και έκπληξη συνάμα, σήκωσε πάλι -τα χέρια και φάνηκε σαν να ανυψώνεται από τη γη ορμώντας -ολόκληρος κατά του Έφις, σαν τον αετό στη λεία του. Τα μάτια -του και τα δόντια του άστραφταν στο φως του δειλινού και το -πρόσωπό του έγινε άγριο. -«Πες μου, δεν ντρέπεσαι;», ρώτησε χαμηλόφωνα, αρπάζοντάς του -τα μπράτσα και καρφώνοντάς τον μες στα μάτια. - -Και ο Έφις ένοιωσε εκείνο το βλέμμα να του καίει τις κόρες -των ματιών. Ένας βρόντος ήχησε μέσα στ’ αυτιά του. -«Δεν ντρέπεσαι; Άθλιε, εσύ! Εγώ μπορεί να έχω σφάλει, αλλά -είμαι νέος και μπορώ να διδαχτώ από αυτό. Γιατί έρχεσαι να με -βασανίσεις; Το ήξερα πως θα’ ρθεις και σε περίμενα. Εσύ, εσύ -τουλάχιστον πρέπει να καταλάβεις και να μη με καταδικάζεις. -Κατάλαβες; Δεν απαντάς τώρα; Α, τρέμεις τώρα, φονιά; Φύγε, -γιατί ντρέπομαι που σε άγγιξα.» - -Τον έσπρωξε βίαια και ξεκίνησε να φύγει. Ο Έφις έτρεξε ξωπίσω -του και του άρπαξε το χέρι. -«Περίμενε!» - -Έμειναν μια στιγμή σιωπηλοί, σαν ν’ άκουγαν μια μακρινή φωνή. -«Τζατσίντο! Ένα πράγμα μόνο πρέπει να μου πεις. Τζατσίντο! -Σου μιλάω σαν ετοιμοθάνατος. Τζατσί! Πες το μου, στην ψυχή -της μάνας σου! Πώς το έμαθες;» -«Τι σε μέλει;» -«Πες το μου, πες το μου, Τζατσί! Στην ψυχή της μάνας σου.» - -Ο Τζατσίντο δεν ξέχασε ποτέ τα μάτια του Έφις εκείνη τη -στιγμή: μάτια που έμοιαζαν να ικετεύουν από το βάθος μιας -αβύσσου, ενώ το χέρι που έσφιγγε το δικό του τον τραβούσε -προς τα κάτω, προς τη γη, και το σώμα του υπηρέτη διπλωνόταν -και σιγά σιγά κατέρρεε. - -Εκείνος όμως σιωπούσε. - -Ο Έφις του άφησε το χέρι, διπλώθηκε και έπεσε. Ψαχούλευε τη -γη και άρχισε να βήχει και να ξερνάει αίμα∙ το πρόσωπό του -ήταν μπλάβο, αλλοιωμένο. Ο Τζατσίντο νόμισε ότι πέθαινε. Τον -ανασήκωσε, τον ακούμπησε με τις πλάτες στον τοίχο, στάθηκε -από πάνω του και τον κοίταζε. -«Πες το μου! Πες το μου!», ρέγχαζε ο Έφις ανασηκώνοντας τις -ματωμένες του παλάμες. «Η μάνα σου σου το είπε; Πες μου -τουλάχιστον ότι δεν ήταν εκείνη.» - -Ο Τζατσίντο ένευσε όχι. - -Τότε ο Έφις φάνηκε να ηρεμεί. -«Αλήθεια είναι», είπε χαμηλόφωνα. «Εγώ σκότωσα τον παππού -σου, ναι. Χίλιες φορές θα το είχα φωνάξει στο δρόμο, στην -εκκλησία, δεν το έκανα όμως, για χάρη τους. Εάν έλειπα εγώ, -ποιος θα τις φρόντιζε; Η κακιά ώρα όμως το’ φερε, Τζατσί! Σου -τ’ ορκίζομαι. Ήξερα ότι η μάνα σου ήθελε να το σκάσει και εγώ -την συμπονούσα, γιατί την αγαπούσα. Αυτό ήταν το πρώτο μου -έγκλημα. Σήκωσα τα μάτια επάνω της, εγώ το σκουλήκι, εγώ ο -υπηρέτης. Εκείνη τότε εκμεταλλεύτηκε την συμπάθια που της -είχα, με χρησιμοποίησε για να το σκάσει…. Κι εκείνος, ο -πατέρας, τα μάντεψε όλα. Κι ένα βράδυ θέλησε να με σκοτώσει. -Αντιστάθηκα και με μια πέτρα τον χτύπησα στο κεφάλι. -Στριφογύρισε λίγο σαν σβούρα με το χέρι στο σβέρκο και έπεσε -μακριά από το μέρος όπου μου είχε επιτεθεί…. Πίστεψα πως το -έκανε επίτηδες…. Περίμενα…. περίμενα… να σηκωθεί…. Έπειτα μ’ -έλουσε κρύος ιδρώτας….. αλλά δεν μπορούσα να το κουνήσω από -τη θέση μου…. Νόμιζα πάντα πως το έκανε στα ψέματα….. Και -κοίταζα… κοίταζα… Έτσι πέρασε πολλή ώρα. Στο τέλος τον -πλησίασα… Τζατσί; Τζατσί;» επανέλαβε δυο φορές ο Έφις -ασθμαίνοντας και με βαριά φωνή, σαν να καλούσε ακόμη το θύμα -του «τον φώναξα….. Δεν απαντούσε. Και δεν άντεξα να τον -αγγίξω…. Και το έσκασα, και μετά γύρισα πίσω…. Τρεις φορές το -έκανα∙ δεν άντεχα όμως να τον αγγίξω. Φοβόμουν…» - -Ο Τζατσίντο άκουγε προβάλλοντας ψηλός και μελαψός στον -πορφυρό ουρανό∙ ο ώμος του έτρεμε και ο Έφις, από κάτω, -θαρρούσε πως έβλεπε να τρέμει όλος ο ορίζοντας. - -Ξαφνικά όμως ο Τζατσίντο έφυγε χωρίς να πει τίποτα και ο Έφις -είδε μπροστά του το χώρο ελεύθερο, την κοιλάδα τριανταφυλλί -αυλακωμένη από σκιές, ψηλά, ψηλά, μέχρι τους λόφους του -Νούορο που διαγράφονταν μαύροι μέσα στο ηλιοβασίλεμα. - -Απέραντη σιωπή βασίλευε. Μόνο το τετέρισμα κάποιου χελιδονιού -έμοιαζε να βγαίνει μέσα από τα ερείπια των τοίχων και ο -καλπασμός ενός αλόγου αντήχησε μακριά, όλο κι πιο μακριά. -«Είναι ο Τζατσίντο», σκέφτηκε ο Έφις, «πήρε ένα άλογο και -γυρίζει εκεί κάτω, θα τα πει όλα στις θείες του και θα τις -βασανίζει.» - -Έστησε αυτί. Του φάνηκε πως το βήμα του αλόγου αντηχούσε -επάνω στον τοίχο, από πάνω του, κι έπειτα χαμηλότερα, επάνω -στο κορμί του, επάνω στην καρδιά του. -«Έφυγε χωρίς να μου πει τίποτε! Εγώ όμως, όταν μου είπε την -ιστορία του με το λιμενάρχη, δεν έκανα το ίδιο!» - -Ξαφνικά πετάχτηκε επάνω, σαν κάτι να τον τσίμπησε. Τίναξε τη -σκόνη από τα ρούχα του και έφυγε τρέχοντας πίσω από την -εκκλησία, κάτω στη δημοσιά με την σκέψη να τον καταδιώκει ότι -ο Τζατσίντο θα γύριζε στο σπίτι και θα βασάνιζε τις θείες -του. - -Όταν όμως έφτασε στο χωριό, βρήκε στο σπίτι να βασιλεύει πάλι -η ηρεμία του θανάτου. - -Η ντόνα Έστερ έπλενε το στάρι πριν το στείλει στη μυλόπετρα. -Το έβαζε στο κόσκινο κι έπειτα το βύθιζε στο νερό ενός -καζανιού∙ οι πετρούλες μαζεύονταν όλες σε μιαν άκρη κι εκείνη -τίναζε το κόσκινο για να τις απομακρύνει. Το στάρι ήταν όλο -σκόνες και πετραδάκια, ήταν το κατακάθι στο σακί που τους -είχε απομείνει. - -Αυτό όμως που έκανε εντύπωση στον Έφις ήταν η ντόνα Νοέμι που -φορούσε το άσπρο μαντήλι της ντόνας Ρουθ, σε ένδειξη πένθους. - -Είχε γεράσει ξαφνικά και ήταν άσπρο το πρόσωπό της σαν το -μπαλωμένο σεντόνι που το μπάλωνε ακόμη. - -Κάθισε στον πάγκο απέναντί τους. Φαίνονταν και οι τρεις -ήρεμοι, σαν να μην είχε συμβεί τίποτε. -«Θα φύγει ή όχι;», ρώτησε η Νοέμι. -«Θα φύγει.» - -Τον κοίταξε έντονα. Τον είδε τόσο μελαγχολικό και αδύνατο που -τον λυπήθηκε και δεν ξαναμίλησε. - -Και επί οχτώ μέρες ζούσαν και οι τρεις με την αγωνιώδη ελπίδα -να γυρίσει ο Τζατσίντο και να επανορθώσει κι έπειτα να φύγει -χωρίς να ξαναδώσει σημεία ζωής! diff --git a/plugins/en/src/englishplugin.h b/plugins/en/src/englishplugin.h index b8c35dd7..6f3e0e27 100644 --- a/plugins/en/src/englishplugin.h +++ b/plugins/en/src/englishplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class EnglishPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/en/src/the_picture_of_dorian_gray.txt b/plugins/en/src/the_picture_of_dorian_gray.txt deleted file mode 100644 index cb052108..00000000 --- a/plugins/en/src/the_picture_of_dorian_gray.txt +++ /dev/null @@ -1,8498 +0,0 @@ -The Picture of Dorian Gray - -by - -Oscar Wilde - - - - -THE PREFACE - -The artist is the creator of beautiful things. To reveal art and -conceal the artist is art's aim. The critic is he who can translate -into another manner or a new material his impression of beautiful -things. - -The highest as the lowest form of criticism is a mode of autobiography. -Those who find ugly meanings in beautiful things are corrupt without -being charming. This is a fault. - -Those who find beautiful meanings in beautiful things are the -cultivated. For these there is hope. They are the elect to whom -beautiful things mean only beauty. - -There is no such thing as a moral or an immoral book. Books are well -written, or badly written. That is all. - -The nineteenth century dislike of realism is the rage of Caliban seeing -his own face in a glass. - -The nineteenth century dislike of romanticism is the rage of Caliban -not seeing his own face in a glass. The moral life of man forms part -of the subject-matter of the artist, but the morality of art consists -in the perfect use of an imperfect medium. No artist desires to prove -anything. Even things that are true can be proved. No artist has -ethical sympathies. An ethical sympathy in an artist is an -unpardonable mannerism of style. No artist is ever morbid. The artist -can express everything. Thought and language are to the artist -instruments of an art. Vice and virtue are to the artist materials for -an art. From the point of view of form, the type of all the arts is -the art of the musician. From the point of view of feeling, the -actor's craft is the type. All art is at once surface and symbol. -Those who go beneath the surface do so at their peril. Those who read -the symbol do so at their peril. It is the spectator, and not life, -that art really mirrors. Diversity of opinion about a work of art -shows that the work is new, complex, and vital. When critics disagree, -the artist is in accord with himself. We can forgive a man for making -a useful thing as long as he does not admire it. The only excuse for -making a useless thing is that one admires it intensely. - - All art is quite useless. - - OSCAR WILDE - - - - -CHAPTER 1 - -The studio was filled with the rich odour of roses, and when the light -summer wind stirred amidst the trees of the garden, there came through -the open door the heavy scent of the lilac, or the more delicate -perfume of the pink-flowering thorn. - -From the corner of the divan of Persian saddle-bags on which he was -lying, smoking, as was his custom, innumerable cigarettes, Lord Henry -Wotton could just catch the gleam of the honey-sweet and honey-coloured -blossoms of a laburnum, whose tremulous branches seemed hardly able to -bear the burden of a beauty so flamelike as theirs; and now and then -the fantastic shadows of birds in flight flitted across the long -tussore-silk curtains that were stretched in front of the huge window, -producing a kind of momentary Japanese effect, and making him think of -those pallid, jade-faced painters of Tokyo who, through the medium of -an art that is necessarily immobile, seek to convey the sense of -swiftness and motion. The sullen murmur of the bees shouldering their -way through the long unmown grass, or circling with monotonous -insistence round the dusty gilt horns of the straggling woodbine, -seemed to make the stillness more oppressive. The dim roar of London -was like the bourdon note of a distant organ. - -In the centre of the room, clamped to an upright easel, stood the -full-length portrait of a young man of extraordinary personal beauty, -and in front of it, some little distance away, was sitting the artist -himself, Basil Hallward, whose sudden disappearance some years ago -caused, at the time, such public excitement and gave rise to so many -strange conjectures. - -As the painter looked at the gracious and comely form he had so -skilfully mirrored in his art, a smile of pleasure passed across his -face, and seemed about to linger there. But he suddenly started up, -and closing his eyes, placed his fingers upon the lids, as though he -sought to imprison within his brain some curious dream from which he -feared he might awake. - -"It is your best work, Basil, the best thing you have ever done," said -Lord Henry languidly. "You must certainly send it next year to the -Grosvenor. The Academy is too large and too vulgar. Whenever I have -gone there, there have been either so many people that I have not been -able to see the pictures, which was dreadful, or so many pictures that -I have not been able to see the people, which was worse. The Grosvenor -is really the only place." - -"I don't think I shall send it anywhere," he answered, tossing his head -back in that odd way that used to make his friends laugh at him at -Oxford. "No, I won't send it anywhere." - -Lord Henry elevated his eyebrows and looked at him in amazement through -the thin blue wreaths of smoke that curled up in such fanciful whorls -from his heavy, opium-tainted cigarette. "Not send it anywhere? My -dear fellow, why? Have you any reason? What odd chaps you painters -are! You do anything in the world to gain a reputation. As soon as -you have one, you seem to want to throw it away. It is silly of you, -for there is only one thing in the world worse than being talked about, -and that is not being talked about. A portrait like this would set you -far above all the young men in England, and make the old men quite -jealous, if old men are ever capable of any emotion." - -"I know you will laugh at me," he replied, "but I really can't exhibit -it. I have put too much of myself into it." - -Lord Henry stretched himself out on the divan and laughed. - -"Yes, I knew you would; but it is quite true, all the same." - -"Too much of yourself in it! Upon my word, Basil, I didn't know you -were so vain; and I really can't see any resemblance between you, with -your rugged strong face and your coal-black hair, and this young -Adonis, who looks as if he was made out of ivory and rose-leaves. Why, -my dear Basil, he is a Narcissus, and you--well, of course you have an -intellectual expression and all that. But beauty, real beauty, ends -where an intellectual expression begins. Intellect is in itself a mode -of exaggeration, and destroys the harmony of any face. The moment one -sits down to think, one becomes all nose, or all forehead, or something -horrid. Look at the successful men in any of the learned professions. -How perfectly hideous they are! Except, of course, in the Church. But -then in the Church they don't think. A bishop keeps on saying at the -age of eighty what he was told to say when he was a boy of eighteen, -and as a natural consequence he always looks absolutely delightful. -Your mysterious young friend, whose name you have never told me, but -whose picture really fascinates me, never thinks. I feel quite sure of -that. He is some brainless beautiful creature who should be always -here in winter when we have no flowers to look at, and always here in -summer when we want something to chill our intelligence. Don't flatter -yourself, Basil: you are not in the least like him." - -"You don't understand me, Harry," answered the artist. "Of course I am -not like him. I know that perfectly well. Indeed, I should be sorry -to look like him. You shrug your shoulders? I am telling you the -truth. There is a fatality about all physical and intellectual -distinction, the sort of fatality that seems to dog through history the -faltering steps of kings. It is better not to be different from one's -fellows. The ugly and the stupid have the best of it in this world. -They can sit at their ease and gape at the play. If they know nothing -of victory, they are at least spared the knowledge of defeat. They -live as we all should live--undisturbed, indifferent, and without -disquiet. They neither bring ruin upon others, nor ever receive it -from alien hands. Your rank and wealth, Harry; my brains, such as they -are--my art, whatever it may be worth; Dorian Gray's good looks--we -shall all suffer for what the gods have given us, suffer terribly." - -"Dorian Gray? Is that his name?" asked Lord Henry, walking across the -studio towards Basil Hallward. - -"Yes, that is his name. I didn't intend to tell it to you." - -"But why not?" - -"Oh, I can't explain. When I like people immensely, I never tell their -names to any one. It is like surrendering a part of them. I have -grown to love secrecy. It seems to be the one thing that can make -modern life mysterious or marvellous to us. The commonest thing is -delightful if one only hides it. When I leave town now I never tell my -people where I am going. If I did, I would lose all my pleasure. It -is a silly habit, I dare say, but somehow it seems to bring a great -deal of romance into one's life. I suppose you think me awfully -foolish about it?" - -"Not at all," answered Lord Henry, "not at all, my dear Basil. You -seem to forget that I am married, and the one charm of marriage is that -it makes a life of deception absolutely necessary for both parties. I -never know where my wife is, and my wife never knows what I am doing. -When we meet--we do meet occasionally, when we dine out together, or go -down to the Duke's--we tell each other the most absurd stories with the -most serious faces. My wife is very good at it--much better, in fact, -than I am. She never gets confused over her dates, and I always do. -But when she does find me out, she makes no row at all. I sometimes -wish she would; but she merely laughs at me." - -"I hate the way you talk about your married life, Harry," said Basil -Hallward, strolling towards the door that led into the garden. "I -believe that you are really a very good husband, but that you are -thoroughly ashamed of your own virtues. You are an extraordinary -fellow. You never say a moral thing, and you never do a wrong thing. -Your cynicism is simply a pose." - -"Being natural is simply a pose, and the most irritating pose I know," -cried Lord Henry, laughing; and the two young men went out into the -garden together and ensconced themselves on a long bamboo seat that -stood in the shade of a tall laurel bush. The sunlight slipped over -the polished leaves. In the grass, white daisies were tremulous. - -After a pause, Lord Henry pulled out his watch. "I am afraid I must be -going, Basil," he murmured, "and before I go, I insist on your -answering a question I put to you some time ago." - -"What is that?" said the painter, keeping his eyes fixed on the ground. - -"You know quite well." - -"I do not, Harry." - -"Well, I will tell you what it is. I want you to explain to me why you -won't exhibit Dorian Gray's picture. I want the real reason." - -"I told you the real reason." - -"No, you did not. You said it was because there was too much of -yourself in it. Now, that is childish." - -"Harry," said Basil Hallward, looking him straight in the face, "every -portrait that is painted with feeling is a portrait of the artist, not -of the sitter. The sitter is merely the accident, the occasion. It is -not he who is revealed by the painter; it is rather the painter who, on -the coloured canvas, reveals himself. The reason I will not exhibit -this picture is that I am afraid that I have shown in it the secret of -my own soul." - -Lord Henry laughed. "And what is that?" he asked. - -"I will tell you," said Hallward; but an expression of perplexity came -over his face. - -"I am all expectation, Basil," continued his companion, glancing at him. - -"Oh, there is really very little to tell, Harry," answered the painter; -"and I am afraid you will hardly understand it. Perhaps you will -hardly believe it." - -Lord Henry smiled, and leaning down, plucked a pink-petalled daisy from -the grass and examined it. "I am quite sure I shall understand it," he -replied, gazing intently at the little golden, white-feathered disk, -"and as for believing things, I can believe anything, provided that it -is quite incredible." - -The wind shook some blossoms from the trees, and the heavy -lilac-blooms, with their clustering stars, moved to and fro in the -languid air. A grasshopper began to chirrup by the wall, and like a -blue thread a long thin dragon-fly floated past on its brown gauze -wings. Lord Henry felt as if he could hear Basil Hallward's heart -beating, and wondered what was coming. - -"The story is simply this," said the painter after some time. "Two -months ago I went to a crush at Lady Brandon's. You know we poor -artists have to show ourselves in society from time to time, just to -remind the public that we are not savages. With an evening coat and a -white tie, as you told me once, anybody, even a stock-broker, can gain -a reputation for being civilized. Well, after I had been in the room -about ten minutes, talking to huge overdressed dowagers and tedious -academicians, I suddenly became conscious that some one was looking at -me. I turned half-way round and saw Dorian Gray for the first time. -When our eyes met, I felt that I was growing pale. A curious sensation -of terror came over me. I knew that I had come face to face with some -one whose mere personality was so fascinating that, if I allowed it to -do so, it would absorb my whole nature, my whole soul, my very art -itself. I did not want any external influence in my life. You know -yourself, Harry, how independent I am by nature. I have always been my -own master; had at least always been so, till I met Dorian Gray. -Then--but I don't know how to explain it to you. Something seemed to -tell me that I was on the verge of a terrible crisis in my life. I had -a strange feeling that fate had in store for me exquisite joys and -exquisite sorrows. I grew afraid and turned to quit the room. It was -not conscience that made me do so: it was a sort of cowardice. I take -no credit to myself for trying to escape." - -"Conscience and cowardice are really the same things, Basil. -Conscience is the trade-name of the firm. That is all." - -"I don't believe that, Harry, and I don't believe you do either. -However, whatever was my motive--and it may have been pride, for I used -to be very proud--I certainly struggled to the door. There, of course, -I stumbled against Lady Brandon. 'You are not going to run away so -soon, Mr. Hallward?' she screamed out. You know her curiously shrill -voice?" - -"Yes; she is a peacock in everything but beauty," said Lord Henry, -pulling the daisy to bits with his long nervous fingers. - -"I could not get rid of her. She brought me up to royalties, and -people with stars and garters, and elderly ladies with gigantic tiaras -and parrot noses. She spoke of me as her dearest friend. I had only -met her once before, but she took it into her head to lionize me. I -believe some picture of mine had made a great success at the time, at -least had been chattered about in the penny newspapers, which is the -nineteenth-century standard of immortality. Suddenly I found myself -face to face with the young man whose personality had so strangely -stirred me. We were quite close, almost touching. Our eyes met again. -It was reckless of me, but I asked Lady Brandon to introduce me to him. -Perhaps it was not so reckless, after all. It was simply inevitable. -We would have spoken to each other without any introduction. I am sure -of that. Dorian told me so afterwards. He, too, felt that we were -destined to know each other." - -"And how did Lady Brandon describe this wonderful young man?" asked his -companion. "I know she goes in for giving a rapid precis of all her -guests. I remember her bringing me up to a truculent and red-faced old -gentleman covered all over with orders and ribbons, and hissing into my -ear, in a tragic whisper which must have been perfectly audible to -everybody in the room, the most astounding details. I simply fled. I -like to find out people for myself. But Lady Brandon treats her guests -exactly as an auctioneer treats his goods. She either explains them -entirely away, or tells one everything about them except what one wants -to know." - -"Poor Lady Brandon! You are hard on her, Harry!" said Hallward -listlessly. - -"My dear fellow, she tried to found a salon, and only succeeded in -opening a restaurant. How could I admire her? But tell me, what did -she say about Mr. Dorian Gray?" - -"Oh, something like, 'Charming boy--poor dear mother and I absolutely -inseparable. Quite forget what he does--afraid he--doesn't do -anything--oh, yes, plays the piano--or is it the violin, dear Mr. -Gray?' Neither of us could help laughing, and we became friends at -once." - -"Laughter is not at all a bad beginning for a friendship, and it is far -the best ending for one," said the young lord, plucking another daisy. - -Hallward shook his head. "You don't understand what friendship is, -Harry," he murmured--"or what enmity is, for that matter. You like -every one; that is to say, you are indifferent to every one." - -"How horribly unjust of you!" cried Lord Henry, tilting his hat back -and looking up at the little clouds that, like ravelled skeins of -glossy white silk, were drifting across the hollowed turquoise of the -summer sky. "Yes; horribly unjust of you. I make a great difference -between people. I choose my friends for their good looks, my -acquaintances for their good characters, and my enemies for their good -intellects. A man cannot be too careful in the choice of his enemies. -I have not got one who is a fool. They are all men of some -intellectual power, and consequently they all appreciate me. Is that -very vain of me? I think it is rather vain." - -"I should think it was, Harry. But according to your category I must -be merely an acquaintance." - -"My dear old Basil, you are much more than an acquaintance." - -"And much less than a friend. A sort of brother, I suppose?" - -"Oh, brothers! I don't care for brothers. My elder brother won't die, -and my younger brothers seem never to do anything else." - -"Harry!" exclaimed Hallward, frowning. - -"My dear fellow, I am not quite serious. But I can't help detesting my -relations. I suppose it comes from the fact that none of us can stand -other people having the same faults as ourselves. I quite sympathize -with the rage of the English democracy against what they call the vices -of the upper orders. The masses feel that drunkenness, stupidity, and -immorality should be their own special property, and that if any one of -us makes an ass of himself, he is poaching on their preserves. When -poor Southwark got into the divorce court, their indignation was quite -magnificent. And yet I don't suppose that ten per cent of the -proletariat live correctly." - -"I don't agree with a single word that you have said, and, what is -more, Harry, I feel sure you don't either." - -Lord Henry stroked his pointed brown beard and tapped the toe of his -patent-leather boot with a tasselled ebony cane. "How English you are -Basil! That is the second time you have made that observation. If one -puts forward an idea to a true Englishman--always a rash thing to -do--he never dreams of considering whether the idea is right or wrong. -The only thing he considers of any importance is whether one believes -it oneself. Now, the value of an idea has nothing whatsoever to do -with the sincerity of the man who expresses it. Indeed, the -probabilities are that the more insincere the man is, the more purely -intellectual will the idea be, as in that case it will not be coloured -by either his wants, his desires, or his prejudices. However, I don't -propose to discuss politics, sociology, or metaphysics with you. I -like persons better than principles, and I like persons with no -principles better than anything else in the world. Tell me more about -Mr. Dorian Gray. How often do you see him?" - -"Every day. I couldn't be happy if I didn't see him every day. He is -absolutely necessary to me." - -"How extraordinary! I thought you would never care for anything but -your art." - -"He is all my art to me now," said the painter gravely. "I sometimes -think, Harry, that there are only two eras of any importance in the -world's history. The first is the appearance of a new medium for art, -and the second is the appearance of a new personality for art also. -What the invention of oil-painting was to the Venetians, the face of -Antinous was to late Greek sculpture, and the face of Dorian Gray will -some day be to me. It is not merely that I paint from him, draw from -him, sketch from him. Of course, I have done all that. But he is much -more to me than a model or a sitter. I won't tell you that I am -dissatisfied with what I have done of him, or that his beauty is such -that art cannot express it. There is nothing that art cannot express, -and I know that the work I have done, since I met Dorian Gray, is good -work, is the best work of my life. But in some curious way--I wonder -will you understand me?--his personality has suggested to me an -entirely new manner in art, an entirely new mode of style. I see -things differently, I think of them differently. I can now recreate -life in a way that was hidden from me before. 'A dream of form in days -of thought'--who is it who says that? I forget; but it is what Dorian -Gray has been to me. The merely visible presence of this lad--for he -seems to me little more than a lad, though he is really over -twenty--his merely visible presence--ah! I wonder can you realize all -that that means? Unconsciously he defines for me the lines of a fresh -school, a school that is to have in it all the passion of the romantic -spirit, all the perfection of the spirit that is Greek. The harmony of -soul and body--how much that is! We in our madness have separated the -two, and have invented a realism that is vulgar, an ideality that is -void. Harry! if you only knew what Dorian Gray is to me! You remember -that landscape of mine, for which Agnew offered me such a huge price -but which I would not part with? It is one of the best things I have -ever done. And why is it so? Because, while I was painting it, Dorian -Gray sat beside me. Some subtle influence passed from him to me, and -for the first time in my life I saw in the plain woodland the wonder I -had always looked for and always missed." - -"Basil, this is extraordinary! I must see Dorian Gray." - -Hallward got up from the seat and walked up and down the garden. After -some time he came back. "Harry," he said, "Dorian Gray is to me simply -a motive in art. You might see nothing in him. I see everything in -him. He is never more present in my work than when no image of him is -there. He is a suggestion, as I have said, of a new manner. I find -him in the curves of certain lines, in the loveliness and subtleties of -certain colours. That is all." - -"Then why won't you exhibit his portrait?" asked Lord Henry. - -"Because, without intending it, I have put into it some expression of -all this curious artistic idolatry, of which, of course, I have never -cared to speak to him. He knows nothing about it. He shall never know -anything about it. But the world might guess it, and I will not bare -my soul to their shallow prying eyes. My heart shall never be put -under their microscope. There is too much of myself in the thing, -Harry--too much of myself!" - -"Poets are not so scrupulous as you are. They know how useful passion -is for publication. Nowadays a broken heart will run to many editions." - -"I hate them for it," cried Hallward. "An artist should create -beautiful things, but should put nothing of his own life into them. We -live in an age when men treat art as if it were meant to be a form of -autobiography. We have lost the abstract sense of beauty. Some day I -will show the world what it is; and for that reason the world shall -never see my portrait of Dorian Gray." - -"I think you are wrong, Basil, but I won't argue with you. It is only -the intellectually lost who ever argue. Tell me, is Dorian Gray very -fond of you?" - -The painter considered for a few moments. "He likes me," he answered -after a pause; "I know he likes me. Of course I flatter him -dreadfully. I find a strange pleasure in saying things to him that I -know I shall be sorry for having said. As a rule, he is charming to -me, and we sit in the studio and talk of a thousand things. Now and -then, however, he is horribly thoughtless, and seems to take a real -delight in giving me pain. Then I feel, Harry, that I have given away -my whole soul to some one who treats it as if it were a flower to put -in his coat, a bit of decoration to charm his vanity, an ornament for a -summer's day." - -"Days in summer, Basil, are apt to linger," murmured Lord Henry. -"Perhaps you will tire sooner than he will. It is a sad thing to think -of, but there is no doubt that genius lasts longer than beauty. That -accounts for the fact that we all take such pains to over-educate -ourselves. In the wild struggle for existence, we want to have -something that endures, and so we fill our minds with rubbish and -facts, in the silly hope of keeping our place. The thoroughly -well-informed man--that is the modern ideal. And the mind of the -thoroughly well-informed man is a dreadful thing. It is like a -bric-a-brac shop, all monsters and dust, with everything priced above -its proper value. I think you will tire first, all the same. Some day -you will look at your friend, and he will seem to you to be a little -out of drawing, or you won't like his tone of colour, or something. -You will bitterly reproach him in your own heart, and seriously think -that he has behaved very badly to you. The next time he calls, you -will be perfectly cold and indifferent. It will be a great pity, for -it will alter you. What you have told me is quite a romance, a romance -of art one might call it, and the worst of having a romance of any kind -is that it leaves one so unromantic." - -"Harry, don't talk like that. As long as I live, the personality of -Dorian Gray will dominate me. You can't feel what I feel. You change -too often." - -"Ah, my dear Basil, that is exactly why I can feel it. Those who are -faithful know only the trivial side of love: it is the faithless who -know love's tragedies." And Lord Henry struck a light on a dainty -silver case and began to smoke a cigarette with a self-conscious and -satisfied air, as if he had summed up the world in a phrase. There was -a rustle of chirruping sparrows in the green lacquer leaves of the ivy, -and the blue cloud-shadows chased themselves across the grass like -swallows. How pleasant it was in the garden! And how delightful other -people's emotions were!--much more delightful than their ideas, it -seemed to him. One's own soul, and the passions of one's -friends--those were the fascinating things in life. He pictured to -himself with silent amusement the tedious luncheon that he had missed -by staying so long with Basil Hallward. Had he gone to his aunt's, he -would have been sure to have met Lord Goodbody there, and the whole -conversation would have been about the feeding of the poor and the -necessity for model lodging-houses. Each class would have preached the -importance of those virtues, for whose exercise there was no necessity -in their own lives. The rich would have spoken on the value of thrift, -and the idle grown eloquent over the dignity of labour. It was -charming to have escaped all that! As he thought of his aunt, an idea -seemed to strike him. He turned to Hallward and said, "My dear fellow, -I have just remembered." - -"Remembered what, Harry?" - -"Where I heard the name of Dorian Gray." - -"Where was it?" asked Hallward, with a slight frown. - -"Don't look so angry, Basil. It was at my aunt, Lady Agatha's. She -told me she had discovered a wonderful young man who was going to help -her in the East End, and that his name was Dorian Gray. I am bound to -state that she never told me he was good-looking. Women have no -appreciation of good looks; at least, good women have not. She said -that he was very earnest and had a beautiful nature. I at once -pictured to myself a creature with spectacles and lank hair, horribly -freckled, and tramping about on huge feet. I wish I had known it was -your friend." - -"I am very glad you didn't, Harry." - -"Why?" - -"I don't want you to meet him." - -"You don't want me to meet him?" - -"No." - -"Mr. Dorian Gray is in the studio, sir," said the butler, coming into -the garden. - -"You must introduce me now," cried Lord Henry, laughing. - -The painter turned to his servant, who stood blinking in the sunlight. -"Ask Mr. Gray to wait, Parker: I shall be in in a few moments." The -man bowed and went up the walk. - -Then he looked at Lord Henry. "Dorian Gray is my dearest friend," he -said. "He has a simple and a beautiful nature. Your aunt was quite -right in what she said of him. Don't spoil him. Don't try to -influence him. Your influence would be bad. The world is wide, and -has many marvellous people in it. Don't take away from me the one -person who gives to my art whatever charm it possesses: my life as an -artist depends on him. Mind, Harry, I trust you." He spoke very -slowly, and the words seemed wrung out of him almost against his will. - -"What nonsense you talk!" said Lord Henry, smiling, and taking Hallward -by the arm, he almost led him into the house. - - - -CHAPTER 2 - -As they entered they saw Dorian Gray. He was seated at the piano, with -his back to them, turning over the pages of a volume of Schumann's -"Forest Scenes." "You must lend me these, Basil," he cried. "I want -to learn them. They are perfectly charming." - -"That entirely depends on how you sit to-day, Dorian." - -"Oh, I am tired of sitting, and I don't want a life-sized portrait of -myself," answered the lad, swinging round on the music-stool in a -wilful, petulant manner. When he caught sight of Lord Henry, a faint -blush coloured his cheeks for a moment, and he started up. "I beg your -pardon, Basil, but I didn't know you had any one with you." - -"This is Lord Henry Wotton, Dorian, an old Oxford friend of mine. I -have just been telling him what a capital sitter you were, and now you -have spoiled everything." - -"You have not spoiled my pleasure in meeting you, Mr. Gray," said Lord -Henry, stepping forward and extending his hand. "My aunt has often -spoken to me about you. You are one of her favourites, and, I am -afraid, one of her victims also." - -"I am in Lady Agatha's black books at present," answered Dorian with a -funny look of penitence. "I promised to go to a club in Whitechapel -with her last Tuesday, and I really forgot all about it. We were to -have played a duet together--three duets, I believe. I don't know what -she will say to me. I am far too frightened to call." - -"Oh, I will make your peace with my aunt. She is quite devoted to you. -And I don't think it really matters about your not being there. The -audience probably thought it was a duet. When Aunt Agatha sits down to -the piano, she makes quite enough noise for two people." - -"That is very horrid to her, and not very nice to me," answered Dorian, -laughing. - -Lord Henry looked at him. Yes, he was certainly wonderfully handsome, -with his finely curved scarlet lips, his frank blue eyes, his crisp -gold hair. There was something in his face that made one trust him at -once. All the candour of youth was there, as well as all youth's -passionate purity. One felt that he had kept himself unspotted from -the world. No wonder Basil Hallward worshipped him. - -"You are too charming to go in for philanthropy, Mr. Gray--far too -charming." And Lord Henry flung himself down on the divan and opened -his cigarette-case. - -The painter had been busy mixing his colours and getting his brushes -ready. He was looking worried, and when he heard Lord Henry's last -remark, he glanced at him, hesitated for a moment, and then said, -"Harry, I want to finish this picture to-day. Would you think it -awfully rude of me if I asked you to go away?" - -Lord Henry smiled and looked at Dorian Gray. "Am I to go, Mr. Gray?" -he asked. - -"Oh, please don't, Lord Henry. I see that Basil is in one of his sulky -moods, and I can't bear him when he sulks. Besides, I want you to tell -me why I should not go in for philanthropy." - -"I don't know that I shall tell you that, Mr. Gray. It is so tedious a -subject that one would have to talk seriously about it. But I -certainly shall not run away, now that you have asked me to stop. You -don't really mind, Basil, do you? You have often told me that you -liked your sitters to have some one to chat to." - -Hallward bit his lip. "If Dorian wishes it, of course you must stay. -Dorian's whims are laws to everybody, except himself." - -Lord Henry took up his hat and gloves. "You are very pressing, Basil, -but I am afraid I must go. I have promised to meet a man at the -Orleans. Good-bye, Mr. Gray. Come and see me some afternoon in Curzon -Street. I am nearly always at home at five o'clock. Write to me when -you are coming. I should be sorry to miss you." - -"Basil," cried Dorian Gray, "if Lord Henry Wotton goes, I shall go, -too. You never open your lips while you are painting, and it is -horribly dull standing on a platform and trying to look pleasant. Ask -him to stay. I insist upon it." - -"Stay, Harry, to oblige Dorian, and to oblige me," said Hallward, -gazing intently at his picture. "It is quite true, I never talk when I -am working, and never listen either, and it must be dreadfully tedious -for my unfortunate sitters. I beg you to stay." - -"But what about my man at the Orleans?" - -The painter laughed. "I don't think there will be any difficulty about -that. Sit down again, Harry. And now, Dorian, get up on the platform, -and don't move about too much, or pay any attention to what Lord Henry -says. He has a very bad influence over all his friends, with the -single exception of myself." - -Dorian Gray stepped up on the dais with the air of a young Greek -martyr, and made a little moue of discontent to Lord Henry, to whom he -had rather taken a fancy. He was so unlike Basil. They made a -delightful contrast. And he had such a beautiful voice. After a few -moments he said to him, "Have you really a very bad influence, Lord -Henry? As bad as Basil says?" - -"There is no such thing as a good influence, Mr. Gray. All influence -is immoral--immoral from the scientific point of view." - -"Why?" - -"Because to influence a person is to give him one's own soul. He does -not think his natural thoughts, or burn with his natural passions. His -virtues are not real to him. His sins, if there are such things as -sins, are borrowed. He becomes an echo of some one else's music, an -actor of a part that has not been written for him. The aim of life is -self-development. To realize one's nature perfectly--that is what each -of us is here for. People are afraid of themselves, nowadays. They -have forgotten the highest of all duties, the duty that one owes to -one's self. Of course, they are charitable. They feed the hungry and -clothe the beggar. But their own souls starve, and are naked. Courage -has gone out of our race. Perhaps we never really had it. The terror -of society, which is the basis of morals, the terror of God, which is -the secret of religion--these are the two things that govern us. And -yet--" - -"Just turn your head a little more to the right, Dorian, like a good -boy," said the painter, deep in his work and conscious only that a look -had come into the lad's face that he had never seen there before. - -"And yet," continued Lord Henry, in his low, musical voice, and with -that graceful wave of the hand that was always so characteristic of -him, and that he had even in his Eton days, "I believe that if one man -were to live out his life fully and completely, were to give form to -every feeling, expression to every thought, reality to every dream--I -believe that the world would gain such a fresh impulse of joy that we -would forget all the maladies of mediaevalism, and return to the -Hellenic ideal--to something finer, richer than the Hellenic ideal, it -may be. But the bravest man amongst us is afraid of himself. The -mutilation of the savage has its tragic survival in the self-denial -that mars our lives. We are punished for our refusals. Every impulse -that we strive to strangle broods in the mind and poisons us. The body -sins once, and has done with its sin, for action is a mode of -purification. Nothing remains then but the recollection of a pleasure, -or the luxury of a regret. The only way to get rid of a temptation is -to yield to it. Resist it, and your soul grows sick with longing for -the things it has forbidden to itself, with desire for what its -monstrous laws have made monstrous and unlawful. It has been said that -the great events of the world take place in the brain. It is in the -brain, and the brain only, that the great sins of the world take place -also. You, Mr. Gray, you yourself, with your rose-red youth and your -rose-white boyhood, you have had passions that have made you afraid, -thoughts that have filled you with terror, day-dreams and sleeping -dreams whose mere memory might stain your cheek with shame--" - -"Stop!" faltered Dorian Gray, "stop! you bewilder me. I don't know -what to say. There is some answer to you, but I cannot find it. Don't -speak. Let me think. Or, rather, let me try not to think." - -For nearly ten minutes he stood there, motionless, with parted lips and -eyes strangely bright. He was dimly conscious that entirely fresh -influences were at work within him. Yet they seemed to him to have -come really from himself. The few words that Basil's friend had said -to him--words spoken by chance, no doubt, and with wilful paradox in -them--had touched some secret chord that had never been touched before, -but that he felt was now vibrating and throbbing to curious pulses. - -Music had stirred him like that. Music had troubled him many times. -But music was not articulate. It was not a new world, but rather -another chaos, that it created in us. Words! Mere words! How -terrible they were! How clear, and vivid, and cruel! One could not -escape from them. And yet what a subtle magic there was in them! They -seemed to be able to give a plastic form to formless things, and to -have a music of their own as sweet as that of viol or of lute. Mere -words! Was there anything so real as words? - -Yes; there had been things in his boyhood that he had not understood. -He understood them now. Life suddenly became fiery-coloured to him. -It seemed to him that he had been walking in fire. Why had he not -known it? - -With his subtle smile, Lord Henry watched him. He knew the precise -psychological moment when to say nothing. He felt intensely -interested. He was amazed at the sudden impression that his words had -produced, and, remembering a book that he had read when he was sixteen, -a book which had revealed to him much that he had not known before, he -wondered whether Dorian Gray was passing through a similar experience. -He had merely shot an arrow into the air. Had it hit the mark? How -fascinating the lad was! - -Hallward painted away with that marvellous bold touch of his, that had -the true refinement and perfect delicacy that in art, at any rate comes -only from strength. He was unconscious of the silence. - -"Basil, I am tired of standing," cried Dorian Gray suddenly. "I must -go out and sit in the garden. The air is stifling here." - -"My dear fellow, I am so sorry. When I am painting, I can't think of -anything else. But you never sat better. You were perfectly still. -And I have caught the effect I wanted--the half-parted lips and the -bright look in the eyes. I don't know what Harry has been saying to -you, but he has certainly made you have the most wonderful expression. -I suppose he has been paying you compliments. You mustn't believe a -word that he says." - -"He has certainly not been paying me compliments. Perhaps that is the -reason that I don't believe anything he has told me." - -"You know you believe it all," said Lord Henry, looking at him with his -dreamy languorous eyes. "I will go out to the garden with you. It is -horribly hot in the studio. Basil, let us have something iced to -drink, something with strawberries in it." - -"Certainly, Harry. Just touch the bell, and when Parker comes I will -tell him what you want. I have got to work up this background, so I -will join you later on. Don't keep Dorian too long. I have never been -in better form for painting than I am to-day. This is going to be my -masterpiece. It is my masterpiece as it stands." - -Lord Henry went out to the garden and found Dorian Gray burying his -face in the great cool lilac-blossoms, feverishly drinking in their -perfume as if it had been wine. He came close to him and put his hand -upon his shoulder. "You are quite right to do that," he murmured. -"Nothing can cure the soul but the senses, just as nothing can cure the -senses but the soul." - -The lad started and drew back. He was bareheaded, and the leaves had -tossed his rebellious curls and tangled all their gilded threads. -There was a look of fear in his eyes, such as people have when they are -suddenly awakened. His finely chiselled nostrils quivered, and some -hidden nerve shook the scarlet of his lips and left them trembling. - -"Yes," continued Lord Henry, "that is one of the great secrets of -life--to cure the soul by means of the senses, and the senses by means -of the soul. You are a wonderful creation. You know more than you -think you know, just as you know less than you want to know." - -Dorian Gray frowned and turned his head away. He could not help liking -the tall, graceful young man who was standing by him. His romantic, -olive-coloured face and worn expression interested him. There was -something in his low languid voice that was absolutely fascinating. -His cool, white, flowerlike hands, even, had a curious charm. They -moved, as he spoke, like music, and seemed to have a language of their -own. But he felt afraid of him, and ashamed of being afraid. Why had -it been left for a stranger to reveal him to himself? He had known -Basil Hallward for months, but the friendship between them had never -altered him. Suddenly there had come some one across his life who -seemed to have disclosed to him life's mystery. And, yet, what was -there to be afraid of? He was not a schoolboy or a girl. It was -absurd to be frightened. - -"Let us go and sit in the shade," said Lord Henry. "Parker has brought -out the drinks, and if you stay any longer in this glare, you will be -quite spoiled, and Basil will never paint you again. You really must -not allow yourself to become sunburnt. It would be unbecoming." - -"What can it matter?" cried Dorian Gray, laughing, as he sat down on -the seat at the end of the garden. - -"It should matter everything to you, Mr. Gray." - -"Why?" - -"Because you have the most marvellous youth, and youth is the one thing -worth having." - -"I don't feel that, Lord Henry." - -"No, you don't feel it now. Some day, when you are old and wrinkled -and ugly, when thought has seared your forehead with its lines, and -passion branded your lips with its hideous fires, you will feel it, you -will feel it terribly. Now, wherever you go, you charm the world. -Will it always be so? ... You have a wonderfully beautiful face, Mr. -Gray. Don't frown. You have. And beauty is a form of genius--is -higher, indeed, than genius, as it needs no explanation. It is of the -great facts of the world, like sunlight, or spring-time, or the -reflection in dark waters of that silver shell we call the moon. It -cannot be questioned. It has its divine right of sovereignty. It -makes princes of those who have it. You smile? Ah! when you have lost -it you won't smile.... People say sometimes that beauty is only -superficial. That may be so, but at least it is not so superficial as -thought is. To me, beauty is the wonder of wonders. It is only -shallow people who do not judge by appearances. The true mystery of -the world is the visible, not the invisible.... Yes, Mr. Gray, the -gods have been good to you. But what the gods give they quickly take -away. You have only a few years in which to live really, perfectly, -and fully. When your youth goes, your beauty will go with it, and then -you will suddenly discover that there are no triumphs left for you, or -have to content yourself with those mean triumphs that the memory of -your past will make more bitter than defeats. Every month as it wanes -brings you nearer to something dreadful. Time is jealous of you, and -wars against your lilies and your roses. You will become sallow, and -hollow-cheeked, and dull-eyed. You will suffer horribly.... Ah! -realize your youth while you have it. Don't squander the gold of your -days, listening to the tedious, trying to improve the hopeless failure, -or giving away your life to the ignorant, the common, and the vulgar. -These are the sickly aims, the false ideals, of our age. Live! Live -the wonderful life that is in you! Let nothing be lost upon you. Be -always searching for new sensations. Be afraid of nothing.... A new -Hedonism--that is what our century wants. You might be its visible -symbol. With your personality there is nothing you could not do. The -world belongs to you for a season.... The moment I met you I saw that -you were quite unconscious of what you really are, of what you really -might be. There was so much in you that charmed me that I felt I must -tell you something about yourself. I thought how tragic it would be if -you were wasted. For there is such a little time that your youth will -last--such a little time. The common hill-flowers wither, but they -blossom again. The laburnum will be as yellow next June as it is now. -In a month there will be purple stars on the clematis, and year after -year the green night of its leaves will hold its purple stars. But we -never get back our youth. The pulse of joy that beats in us at twenty -becomes sluggish. Our limbs fail, our senses rot. We degenerate into -hideous puppets, haunted by the memory of the passions of which we were -too much afraid, and the exquisite temptations that we had not the -courage to yield to. Youth! Youth! There is absolutely nothing in -the world but youth!" - -Dorian Gray listened, open-eyed and wondering. The spray of lilac fell -from his hand upon the gravel. A furry bee came and buzzed round it -for a moment. Then it began to scramble all over the oval stellated -globe of the tiny blossoms. He watched it with that strange interest -in trivial things that we try to develop when things of high import -make us afraid, or when we are stirred by some new emotion for which we -cannot find expression, or when some thought that terrifies us lays -sudden siege to the brain and calls on us to yield. After a time the -bee flew away. He saw it creeping into the stained trumpet of a Tyrian -convolvulus. The flower seemed to quiver, and then swayed gently to -and fro. - -Suddenly the painter appeared at the door of the studio and made -staccato signs for them to come in. They turned to each other and -smiled. - -"I am waiting," he cried. "Do come in. The light is quite perfect, -and you can bring your drinks." - -They rose up and sauntered down the walk together. Two green-and-white -butterflies fluttered past them, and in the pear-tree at the corner of -the garden a thrush began to sing. - -"You are glad you have met me, Mr. Gray," said Lord Henry, looking at -him. - -"Yes, I am glad now. I wonder shall I always be glad?" - -"Always! That is a dreadful word. It makes me shudder when I hear it. -Women are so fond of using it. They spoil every romance by trying to -make it last for ever. It is a meaningless word, too. The only -difference between a caprice and a lifelong passion is that the caprice -lasts a little longer." - -As they entered the studio, Dorian Gray put his hand upon Lord Henry's -arm. "In that case, let our friendship be a caprice," he murmured, -flushing at his own boldness, then stepped up on the platform and -resumed his pose. - -Lord Henry flung himself into a large wicker arm-chair and watched him. -The sweep and dash of the brush on the canvas made the only sound that -broke the stillness, except when, now and then, Hallward stepped back -to look at his work from a distance. In the slanting beams that -streamed through the open doorway the dust danced and was golden. The -heavy scent of the roses seemed to brood over everything. - -After about a quarter of an hour Hallward stopped painting, looked for -a long time at Dorian Gray, and then for a long time at the picture, -biting the end of one of his huge brushes and frowning. "It is quite -finished," he cried at last, and stooping down he wrote his name in -long vermilion letters on the left-hand corner of the canvas. - -Lord Henry came over and examined the picture. It was certainly a -wonderful work of art, and a wonderful likeness as well. - -"My dear fellow, I congratulate you most warmly," he said. "It is the -finest portrait of modern times. Mr. Gray, come over and look at -yourself." - -The lad started, as if awakened from some dream. - -"Is it really finished?" he murmured, stepping down from the platform. - -"Quite finished," said the painter. "And you have sat splendidly -to-day. I am awfully obliged to you." - -"That is entirely due to me," broke in Lord Henry. "Isn't it, Mr. -Gray?" - -Dorian made no answer, but passed listlessly in front of his picture -and turned towards it. When he saw it he drew back, and his cheeks -flushed for a moment with pleasure. A look of joy came into his eyes, -as if he had recognized himself for the first time. He stood there -motionless and in wonder, dimly conscious that Hallward was speaking to -him, but not catching the meaning of his words. The sense of his own -beauty came on him like a revelation. He had never felt it before. -Basil Hallward's compliments had seemed to him to be merely the -charming exaggeration of friendship. He had listened to them, laughed -at them, forgotten them. They had not influenced his nature. Then had -come Lord Henry Wotton with his strange panegyric on youth, his -terrible warning of its brevity. That had stirred him at the time, and -now, as he stood gazing at the shadow of his own loveliness, the full -reality of the description flashed across him. Yes, there would be a -day when his face would be wrinkled and wizen, his eyes dim and -colourless, the grace of his figure broken and deformed. The scarlet -would pass away from his lips and the gold steal from his hair. The -life that was to make his soul would mar his body. He would become -dreadful, hideous, and uncouth. - -As he thought of it, a sharp pang of pain struck through him like a -knife and made each delicate fibre of his nature quiver. His eyes -deepened into amethyst, and across them came a mist of tears. He felt -as if a hand of ice had been laid upon his heart. - -"Don't you like it?" cried Hallward at last, stung a little by the -lad's silence, not understanding what it meant. - -"Of course he likes it," said Lord Henry. "Who wouldn't like it? It -is one of the greatest things in modern art. I will give you anything -you like to ask for it. I must have it." - -"It is not my property, Harry." - -"Whose property is it?" - -"Dorian's, of course," answered the painter. - -"He is a very lucky fellow." - -"How sad it is!" murmured Dorian Gray with his eyes still fixed upon -his own portrait. "How sad it is! I shall grow old, and horrible, and -dreadful. But this picture will remain always young. It will never be -older than this particular day of June.... If it were only the other -way! If it were I who was to be always young, and the picture that was -to grow old! For that--for that--I would give everything! Yes, there -is nothing in the whole world I would not give! I would give my soul -for that!" - -"You would hardly care for such an arrangement, Basil," cried Lord -Henry, laughing. "It would be rather hard lines on your work." - -"I should object very strongly, Harry," said Hallward. - -Dorian Gray turned and looked at him. "I believe you would, Basil. -You like your art better than your friends. I am no more to you than a -green bronze figure. Hardly as much, I dare say." - -The painter stared in amazement. It was so unlike Dorian to speak like -that. What had happened? He seemed quite angry. His face was flushed -and his cheeks burning. - -"Yes," he continued, "I am less to you than your ivory Hermes or your -silver Faun. You will like them always. How long will you like me? -Till I have my first wrinkle, I suppose. I know, now, that when one -loses one's good looks, whatever they may be, one loses everything. -Your picture has taught me that. Lord Henry Wotton is perfectly right. -Youth is the only thing worth having. When I find that I am growing -old, I shall kill myself." - -Hallward turned pale and caught his hand. "Dorian! Dorian!" he cried, -"don't talk like that. I have never had such a friend as you, and I -shall never have such another. You are not jealous of material things, -are you?--you who are finer than any of them!" - -"I am jealous of everything whose beauty does not die. I am jealous of -the portrait you have painted of me. Why should it keep what I must -lose? Every moment that passes takes something from me and gives -something to it. Oh, if it were only the other way! If the picture -could change, and I could be always what I am now! Why did you paint -it? It will mock me some day--mock me horribly!" The hot tears welled -into his eyes; he tore his hand away and, flinging himself on the -divan, he buried his face in the cushions, as though he was praying. - -"This is your doing, Harry," said the painter bitterly. - -Lord Henry shrugged his shoulders. "It is the real Dorian Gray--that -is all." - -"It is not." - -"If it is not, what have I to do with it?" - -"You should have gone away when I asked you," he muttered. - -"I stayed when you asked me," was Lord Henry's answer. - -"Harry, I can't quarrel with my two best friends at once, but between -you both you have made me hate the finest piece of work I have ever -done, and I will destroy it. What is it but canvas and colour? I will -not let it come across our three lives and mar them." - -Dorian Gray lifted his golden head from the pillow, and with pallid -face and tear-stained eyes, looked at him as he walked over to the deal -painting-table that was set beneath the high curtained window. What -was he doing there? His fingers were straying about among the litter -of tin tubes and dry brushes, seeking for something. Yes, it was for -the long palette-knife, with its thin blade of lithe steel. He had -found it at last. He was going to rip up the canvas. - -With a stifled sob the lad leaped from the couch, and, rushing over to -Hallward, tore the knife out of his hand, and flung it to the end of -the studio. "Don't, Basil, don't!" he cried. "It would be murder!" - -"I am glad you appreciate my work at last, Dorian," said the painter -coldly when he had recovered from his surprise. "I never thought you -would." - -"Appreciate it? I am in love with it, Basil. It is part of myself. I -feel that." - -"Well, as soon as you are dry, you shall be varnished, and framed, and -sent home. Then you can do what you like with yourself." And he walked -across the room and rang the bell for tea. "You will have tea, of -course, Dorian? And so will you, Harry? Or do you object to such -simple pleasures?" - -"I adore simple pleasures," said Lord Henry. "They are the last refuge -of the complex. But I don't like scenes, except on the stage. What -absurd fellows you are, both of you! I wonder who it was defined man -as a rational animal. It was the most premature definition ever given. -Man is many things, but he is not rational. I am glad he is not, after -all--though I wish you chaps would not squabble over the picture. You -had much better let me have it, Basil. This silly boy doesn't really -want it, and I really do." - -"If you let any one have it but me, Basil, I shall never forgive you!" -cried Dorian Gray; "and I don't allow people to call me a silly boy." - -"You know the picture is yours, Dorian. I gave it to you before it -existed." - -"And you know you have been a little silly, Mr. Gray, and that you -don't really object to being reminded that you are extremely young." - -"I should have objected very strongly this morning, Lord Henry." - -"Ah! this morning! You have lived since then." - -There came a knock at the door, and the butler entered with a laden -tea-tray and set it down upon a small Japanese table. There was a -rattle of cups and saucers and the hissing of a fluted Georgian urn. -Two globe-shaped china dishes were brought in by a page. Dorian Gray -went over and poured out the tea. The two men sauntered languidly to -the table and examined what was under the covers. - -"Let us go to the theatre to-night," said Lord Henry. "There is sure -to be something on, somewhere. I have promised to dine at White's, but -it is only with an old friend, so I can send him a wire to say that I -am ill, or that I am prevented from coming in consequence of a -subsequent engagement. I think that would be a rather nice excuse: it -would have all the surprise of candour." - -"It is such a bore putting on one's dress-clothes," muttered Hallward. -"And, when one has them on, they are so horrid." - -"Yes," answered Lord Henry dreamily, "the costume of the nineteenth -century is detestable. It is so sombre, so depressing. Sin is the -only real colour-element left in modern life." - -"You really must not say things like that before Dorian, Harry." - -"Before which Dorian? The one who is pouring out tea for us, or the -one in the picture?" - -"Before either." - -"I should like to come to the theatre with you, Lord Henry," said the -lad. - -"Then you shall come; and you will come, too, Basil, won't you?" - -"I can't, really. I would sooner not. I have a lot of work to do." - -"Well, then, you and I will go alone, Mr. Gray." - -"I should like that awfully." - -The painter bit his lip and walked over, cup in hand, to the picture. -"I shall stay with the real Dorian," he said, sadly. - -"Is it the real Dorian?" cried the original of the portrait, strolling -across to him. "Am I really like that?" - -"Yes; you are just like that." - -"How wonderful, Basil!" - -"At least you are like it in appearance. But it will never alter," -sighed Hallward. "That is something." - -"What a fuss people make about fidelity!" exclaimed Lord Henry. "Why, -even in love it is purely a question for physiology. It has nothing to -do with our own will. Young men want to be faithful, and are not; old -men want to be faithless, and cannot: that is all one can say." - -"Don't go to the theatre to-night, Dorian," said Hallward. "Stop and -dine with me." - -"I can't, Basil." - -"Why?" - -"Because I have promised Lord Henry Wotton to go with him." - -"He won't like you the better for keeping your promises. He always -breaks his own. I beg you not to go." - -Dorian Gray laughed and shook his head. - -"I entreat you." - -The lad hesitated, and looked over at Lord Henry, who was watching them -from the tea-table with an amused smile. - -"I must go, Basil," he answered. - -"Very well," said Hallward, and he went over and laid down his cup on -the tray. "It is rather late, and, as you have to dress, you had -better lose no time. Good-bye, Harry. Good-bye, Dorian. Come and see -me soon. Come to-morrow." - -"Certainly." - -"You won't forget?" - -"No, of course not," cried Dorian. - -"And ... Harry!" - -"Yes, Basil?" - -"Remember what I asked you, when we were in the garden this morning." - -"I have forgotten it." - -"I trust you." - -"I wish I could trust myself," said Lord Henry, laughing. "Come, Mr. -Gray, my hansom is outside, and I can drop you at your own place. -Good-bye, Basil. It has been a most interesting afternoon." - -As the door closed behind them, the painter flung himself down on a -sofa, and a look of pain came into his face. - - - -CHAPTER 3 - -At half-past twelve next day Lord Henry Wotton strolled from Curzon -Street over to the Albany to call on his uncle, Lord Fermor, a genial -if somewhat rough-mannered old bachelor, whom the outside world called -selfish because it derived no particular benefit from him, but who was -considered generous by Society as he fed the people who amused him. -His father had been our ambassador at Madrid when Isabella was young -and Prim unthought of, but had retired from the diplomatic service in a -capricious moment of annoyance on not being offered the Embassy at -Paris, a post to which he considered that he was fully entitled by -reason of his birth, his indolence, the good English of his dispatches, -and his inordinate passion for pleasure. The son, who had been his -father's secretary, had resigned along with his chief, somewhat -foolishly as was thought at the time, and on succeeding some months -later to the title, had set himself to the serious study of the great -aristocratic art of doing absolutely nothing. He had two large town -houses, but preferred to live in chambers as it was less trouble, and -took most of his meals at his club. He paid some attention to the -management of his collieries in the Midland counties, excusing himself -for this taint of industry on the ground that the one advantage of -having coal was that it enabled a gentleman to afford the decency of -burning wood on his own hearth. In politics he was a Tory, except when -the Tories were in office, during which period he roundly abused them -for being a pack of Radicals. He was a hero to his valet, who bullied -him, and a terror to most of his relations, whom he bullied in turn. -Only England could have produced him, and he always said that the -country was going to the dogs. His principles were out of date, but -there was a good deal to be said for his prejudices. - -When Lord Henry entered the room, he found his uncle sitting in a rough -shooting-coat, smoking a cheroot and grumbling over The Times. "Well, -Harry," said the old gentleman, "what brings you out so early? I -thought you dandies never got up till two, and were not visible till -five." - -"Pure family affection, I assure you, Uncle George. I want to get -something out of you." - -"Money, I suppose," said Lord Fermor, making a wry face. "Well, sit -down and tell me all about it. Young people, nowadays, imagine that -money is everything." - -"Yes," murmured Lord Henry, settling his button-hole in his coat; "and -when they grow older they know it. But I don't want money. It is only -people who pay their bills who want that, Uncle George, and I never pay -mine. Credit is the capital of a younger son, and one lives charmingly -upon it. Besides, I always deal with Dartmoor's tradesmen, and -consequently they never bother me. What I want is information: not -useful information, of course; useless information." - -"Well, I can tell you anything that is in an English Blue Book, Harry, -although those fellows nowadays write a lot of nonsense. When I was in -the Diplomatic, things were much better. But I hear they let them in -now by examination. What can you expect? Examinations, sir, are pure -humbug from beginning to end. If a man is a gentleman, he knows quite -enough, and if he is not a gentleman, whatever he knows is bad for him." - -"Mr. Dorian Gray does not belong to Blue Books, Uncle George," said -Lord Henry languidly. - -"Mr. Dorian Gray? Who is he?" asked Lord Fermor, knitting his bushy -white eyebrows. - -"That is what I have come to learn, Uncle George. Or rather, I know -who he is. He is the last Lord Kelso's grandson. His mother was a -Devereux, Lady Margaret Devereux. I want you to tell me about his -mother. What was she like? Whom did she marry? You have known nearly -everybody in your time, so you might have known her. I am very much -interested in Mr. Gray at present. I have only just met him." - -"Kelso's grandson!" echoed the old gentleman. "Kelso's grandson! ... -Of course.... I knew his mother intimately. I believe I was at her -christening. She was an extraordinarily beautiful girl, Margaret -Devereux, and made all the men frantic by running away with a penniless -young fellow--a mere nobody, sir, a subaltern in a foot regiment, or -something of that kind. Certainly. I remember the whole thing as if -it happened yesterday. The poor chap was killed in a duel at Spa a few -months after the marriage. There was an ugly story about it. They -said Kelso got some rascally adventurer, some Belgian brute, to insult -his son-in-law in public--paid him, sir, to do it, paid him--and that -the fellow spitted his man as if he had been a pigeon. The thing was -hushed up, but, egad, Kelso ate his chop alone at the club for some -time afterwards. He brought his daughter back with him, I was told, -and she never spoke to him again. Oh, yes; it was a bad business. The -girl died, too, died within a year. So she left a son, did she? I had -forgotten that. What sort of boy is he? If he is like his mother, he -must be a good-looking chap." - -"He is very good-looking," assented Lord Henry. - -"I hope he will fall into proper hands," continued the old man. "He -should have a pot of money waiting for him if Kelso did the right thing -by him. His mother had money, too. All the Selby property came to -her, through her grandfather. Her grandfather hated Kelso, thought him -a mean dog. He was, too. Came to Madrid once when I was there. Egad, -I was ashamed of him. The Queen used to ask me about the English noble -who was always quarrelling with the cabmen about their fares. They -made quite a story of it. I didn't dare show my face at Court for a -month. I hope he treated his grandson better than he did the jarvies." - -"I don't know," answered Lord Henry. "I fancy that the boy will be -well off. He is not of age yet. He has Selby, I know. He told me so. -And ... his mother was very beautiful?" - -"Margaret Devereux was one of the loveliest creatures I ever saw, -Harry. What on earth induced her to behave as she did, I never could -understand. She could have married anybody she chose. Carlington was -mad after her. She was romantic, though. All the women of that family -were. The men were a poor lot, but, egad! the women were wonderful. -Carlington went on his knees to her. Told me so himself. She laughed -at him, and there wasn't a girl in London at the time who wasn't after -him. And by the way, Harry, talking about silly marriages, what is -this humbug your father tells me about Dartmoor wanting to marry an -American? Ain't English girls good enough for him?" - -"It is rather fashionable to marry Americans just now, Uncle George." - -"I'll back English women against the world, Harry," said Lord Fermor, -striking the table with his fist. - -"The betting is on the Americans." - -"They don't last, I am told," muttered his uncle. - -"A long engagement exhausts them, but they are capital at a -steeplechase. They take things flying. I don't think Dartmoor has a -chance." - -"Who are her people?" grumbled the old gentleman. "Has she got any?" - -Lord Henry shook his head. "American girls are as clever at concealing -their parents, as English women are at concealing their past," he said, -rising to go. - -"They are pork-packers, I suppose?" - -"I hope so, Uncle George, for Dartmoor's sake. I am told that -pork-packing is the most lucrative profession in America, after -politics." - -"Is she pretty?" - -"She behaves as if she was beautiful. Most American women do. It is -the secret of their charm." - -"Why can't these American women stay in their own country? They are -always telling us that it is the paradise for women." - -"It is. That is the reason why, like Eve, they are so excessively -anxious to get out of it," said Lord Henry. "Good-bye, Uncle George. -I shall be late for lunch, if I stop any longer. Thanks for giving me -the information I wanted. I always like to know everything about my -new friends, and nothing about my old ones." - -"Where are you lunching, Harry?" - -"At Aunt Agatha's. I have asked myself and Mr. Gray. He is her latest -protege." - -"Humph! tell your Aunt Agatha, Harry, not to bother me any more with -her charity appeals. I am sick of them. Why, the good woman thinks -that I have nothing to do but to write cheques for her silly fads." - -"All right, Uncle George, I'll tell her, but it won't have any effect. -Philanthropic people lose all sense of humanity. It is their -distinguishing characteristic." - -The old gentleman growled approvingly and rang the bell for his -servant. Lord Henry passed up the low arcade into Burlington Street -and turned his steps in the direction of Berkeley Square. - -So that was the story of Dorian Gray's parentage. Crudely as it had -been told to him, it had yet stirred him by its suggestion of a -strange, almost modern romance. A beautiful woman risking everything -for a mad passion. A few wild weeks of happiness cut short by a -hideous, treacherous crime. Months of voiceless agony, and then a -child born in pain. The mother snatched away by death, the boy left to -solitude and the tyranny of an old and loveless man. Yes; it was an -interesting background. It posed the lad, made him more perfect, as it -were. Behind every exquisite thing that existed, there was something -tragic. Worlds had to be in travail, that the meanest flower might -blow.... And how charming he had been at dinner the night before, as -with startled eyes and lips parted in frightened pleasure he had sat -opposite to him at the club, the red candleshades staining to a richer -rose the wakening wonder of his face. Talking to him was like playing -upon an exquisite violin. He answered to every touch and thrill of the -bow.... There was something terribly enthralling in the exercise of -influence. No other activity was like it. To project one's soul into -some gracious form, and let it tarry there for a moment; to hear one's -own intellectual views echoed back to one with all the added music of -passion and youth; to convey one's temperament into another as though -it were a subtle fluid or a strange perfume: there was a real joy in -that--perhaps the most satisfying joy left to us in an age so limited -and vulgar as our own, an age grossly carnal in its pleasures, and -grossly common in its aims.... He was a marvellous type, too, this lad, -whom by so curious a chance he had met in Basil's studio, or could be -fashioned into a marvellous type, at any rate. Grace was his, and the -white purity of boyhood, and beauty such as old Greek marbles kept for -us. There was nothing that one could not do with him. He could be -made a Titan or a toy. What a pity it was that such beauty was -destined to fade! ... And Basil? From a psychological point of view, -how interesting he was! The new manner in art, the fresh mode of -looking at life, suggested so strangely by the merely visible presence -of one who was unconscious of it all; the silent spirit that dwelt in -dim woodland, and walked unseen in open field, suddenly showing -herself, Dryadlike and not afraid, because in his soul who sought for -her there had been wakened that wonderful vision to which alone are -wonderful things revealed; the mere shapes and patterns of things -becoming, as it were, refined, and gaining a kind of symbolical value, -as though they were themselves patterns of some other and more perfect -form whose shadow they made real: how strange it all was! He -remembered something like it in history. Was it not Plato, that artist -in thought, who had first analyzed it? Was it not Buonarotti who had -carved it in the coloured marbles of a sonnet-sequence? But in our own -century it was strange.... Yes; he would try to be to Dorian Gray -what, without knowing it, the lad was to the painter who had fashioned -the wonderful portrait. He would seek to dominate him--had already, -indeed, half done so. He would make that wonderful spirit his own. -There was something fascinating in this son of love and death. - -Suddenly he stopped and glanced up at the houses. He found that he had -passed his aunt's some distance, and, smiling to himself, turned back. -When he entered the somewhat sombre hall, the butler told him that they -had gone in to lunch. He gave one of the footmen his hat and stick and -passed into the dining-room. - -"Late as usual, Harry," cried his aunt, shaking her head at him. - -He invented a facile excuse, and having taken the vacant seat next to -her, looked round to see who was there. Dorian bowed to him shyly from -the end of the table, a flush of pleasure stealing into his cheek. -Opposite was the Duchess of Harley, a lady of admirable good-nature and -good temper, much liked by every one who knew her, and of those ample -architectural proportions that in women who are not duchesses are -described by contemporary historians as stoutness. Next to her sat, on -her right, Sir Thomas Burdon, a Radical member of Parliament, who -followed his leader in public life and in private life followed the -best cooks, dining with the Tories and thinking with the Liberals, in -accordance with a wise and well-known rule. The post on her left was -occupied by Mr. Erskine of Treadley, an old gentleman of considerable -charm and culture, who had fallen, however, into bad habits of silence, -having, as he explained once to Lady Agatha, said everything that he -had to say before he was thirty. His own neighbour was Mrs. Vandeleur, -one of his aunt's oldest friends, a perfect saint amongst women, but so -dreadfully dowdy that she reminded one of a badly bound hymn-book. -Fortunately for him she had on the other side Lord Faudel, a most -intelligent middle-aged mediocrity, as bald as a ministerial statement -in the House of Commons, with whom she was conversing in that intensely -earnest manner which is the one unpardonable error, as he remarked once -himself, that all really good people fall into, and from which none of -them ever quite escape. - -"We are talking about poor Dartmoor, Lord Henry," cried the duchess, -nodding pleasantly to him across the table. "Do you think he will -really marry this fascinating young person?" - -"I believe she has made up her mind to propose to him, Duchess." - -"How dreadful!" exclaimed Lady Agatha. "Really, some one should -interfere." - -"I am told, on excellent authority, that her father keeps an American -dry-goods store," said Sir Thomas Burdon, looking supercilious. - -"My uncle has already suggested pork-packing, Sir Thomas." - -"Dry-goods! What are American dry-goods?" asked the duchess, raising -her large hands in wonder and accentuating the verb. - -"American novels," answered Lord Henry, helping himself to some quail. - -The duchess looked puzzled. - -"Don't mind him, my dear," whispered Lady Agatha. "He never means -anything that he says." - -"When America was discovered," said the Radical member--and he began to -give some wearisome facts. Like all people who try to exhaust a -subject, he exhausted his listeners. The duchess sighed and exercised -her privilege of interruption. "I wish to goodness it never had been -discovered at all!" she exclaimed. "Really, our girls have no chance -nowadays. It is most unfair." - -"Perhaps, after all, America never has been discovered," said Mr. -Erskine; "I myself would say that it had merely been detected." - -"Oh! but I have seen specimens of the inhabitants," answered the -duchess vaguely. "I must confess that most of them are extremely -pretty. And they dress well, too. They get all their dresses in -Paris. I wish I could afford to do the same." - -"They say that when good Americans die they go to Paris," chuckled Sir -Thomas, who had a large wardrobe of Humour's cast-off clothes. - -"Really! And where do bad Americans go to when they die?" inquired the -duchess. - -"They go to America," murmured Lord Henry. - -Sir Thomas frowned. "I am afraid that your nephew is prejudiced -against that great country," he said to Lady Agatha. "I have travelled -all over it in cars provided by the directors, who, in such matters, -are extremely civil. I assure you that it is an education to visit it." - -"But must we really see Chicago in order to be educated?" asked Mr. -Erskine plaintively. "I don't feel up to the journey." - -Sir Thomas waved his hand. "Mr. Erskine of Treadley has the world on -his shelves. We practical men like to see things, not to read about -them. The Americans are an extremely interesting people. They are -absolutely reasonable. I think that is their distinguishing -characteristic. Yes, Mr. Erskine, an absolutely reasonable people. I -assure you there is no nonsense about the Americans." - -"How dreadful!" cried Lord Henry. "I can stand brute force, but brute -reason is quite unbearable. There is something unfair about its use. -It is hitting below the intellect." - -"I do not understand you," said Sir Thomas, growing rather red. - -"I do, Lord Henry," murmured Mr. Erskine, with a smile. - -"Paradoxes are all very well in their way...." rejoined the baronet. - -"Was that a paradox?" asked Mr. Erskine. "I did not think so. Perhaps -it was. Well, the way of paradoxes is the way of truth. To test -reality we must see it on the tight rope. When the verities become -acrobats, we can judge them." - -"Dear me!" said Lady Agatha, "how you men argue! I am sure I never can -make out what you are talking about. Oh! Harry, I am quite vexed with -you. Why do you try to persuade our nice Mr. Dorian Gray to give up -the East End? I assure you he would be quite invaluable. They would -love his playing." - -"I want him to play to me," cried Lord Henry, smiling, and he looked -down the table and caught a bright answering glance. - -"But they are so unhappy in Whitechapel," continued Lady Agatha. - -"I can sympathize with everything except suffering," said Lord Henry, -shrugging his shoulders. "I cannot sympathize with that. It is too -ugly, too horrible, too distressing. There is something terribly -morbid in the modern sympathy with pain. One should sympathize with -the colour, the beauty, the joy of life. The less said about life's -sores, the better." - -"Still, the East End is a very important problem," remarked Sir Thomas -with a grave shake of the head. - -"Quite so," answered the young lord. "It is the problem of slavery, -and we try to solve it by amusing the slaves." - -The politician looked at him keenly. "What change do you propose, -then?" he asked. - -Lord Henry laughed. "I don't desire to change anything in England -except the weather," he answered. "I am quite content with philosophic -contemplation. But, as the nineteenth century has gone bankrupt -through an over-expenditure of sympathy, I would suggest that we should -appeal to science to put us straight. The advantage of the emotions is -that they lead us astray, and the advantage of science is that it is -not emotional." - -"But we have such grave responsibilities," ventured Mrs. Vandeleur -timidly. - -"Terribly grave," echoed Lady Agatha. - -Lord Henry looked over at Mr. Erskine. "Humanity takes itself too -seriously. It is the world's original sin. If the caveman had known -how to laugh, history would have been different." - -"You are really very comforting," warbled the duchess. "I have always -felt rather guilty when I came to see your dear aunt, for I take no -interest at all in the East End. For the future I shall be able to -look her in the face without a blush." - -"A blush is very becoming, Duchess," remarked Lord Henry. - -"Only when one is young," she answered. "When an old woman like myself -blushes, it is a very bad sign. Ah! Lord Henry, I wish you would tell -me how to become young again." - -He thought for a moment. "Can you remember any great error that you -committed in your early days, Duchess?" he asked, looking at her across -the table. - -"A great many, I fear," she cried. - -"Then commit them over again," he said gravely. "To get back one's -youth, one has merely to repeat one's follies." - -"A delightful theory!" she exclaimed. "I must put it into practice." - -"A dangerous theory!" came from Sir Thomas's tight lips. Lady Agatha -shook her head, but could not help being amused. Mr. Erskine listened. - -"Yes," he continued, "that is one of the great secrets of life. -Nowadays most people die of a sort of creeping common sense, and -discover when it is too late that the only things one never regrets are -one's mistakes." - -A laugh ran round the table. - -He played with the idea and grew wilful; tossed it into the air and -transformed it; let it escape and recaptured it; made it iridescent -with fancy and winged it with paradox. The praise of folly, as he went -on, soared into a philosophy, and philosophy herself became young, and -catching the mad music of pleasure, wearing, one might fancy, her -wine-stained robe and wreath of ivy, danced like a Bacchante over the -hills of life, and mocked the slow Silenus for being sober. Facts fled -before her like frightened forest things. Her white feet trod the huge -press at which wise Omar sits, till the seething grape-juice rose round -her bare limbs in waves of purple bubbles, or crawled in red foam over -the vat's black, dripping, sloping sides. It was an extraordinary -improvisation. He felt that the eyes of Dorian Gray were fixed on him, -and the consciousness that amongst his audience there was one whose -temperament he wished to fascinate seemed to give his wit keenness and -to lend colour to his imagination. He was brilliant, fantastic, -irresponsible. He charmed his listeners out of themselves, and they -followed his pipe, laughing. Dorian Gray never took his gaze off him, -but sat like one under a spell, smiles chasing each other over his lips -and wonder growing grave in his darkening eyes. - -At last, liveried in the costume of the age, reality entered the room -in the shape of a servant to tell the duchess that her carriage was -waiting. She wrung her hands in mock despair. "How annoying!" she -cried. "I must go. I have to call for my husband at the club, to take -him to some absurd meeting at Willis's Rooms, where he is going to be -in the chair. If I am late he is sure to be furious, and I couldn't -have a scene in this bonnet. It is far too fragile. A harsh word -would ruin it. No, I must go, dear Agatha. Good-bye, Lord Henry, you -are quite delightful and dreadfully demoralizing. I am sure I don't -know what to say about your views. You must come and dine with us some -night. Tuesday? Are you disengaged Tuesday?" - -"For you I would throw over anybody, Duchess," said Lord Henry with a -bow. - -"Ah! that is very nice, and very wrong of you," she cried; "so mind you -come"; and she swept out of the room, followed by Lady Agatha and the -other ladies. - -When Lord Henry had sat down again, Mr. Erskine moved round, and taking -a chair close to him, placed his hand upon his arm. - -"You talk books away," he said; "why don't you write one?" - -"I am too fond of reading books to care to write them, Mr. Erskine. I -should like to write a novel certainly, a novel that would be as lovely -as a Persian carpet and as unreal. But there is no literary public in -England for anything except newspapers, primers, and encyclopaedias. -Of all people in the world the English have the least sense of the -beauty of literature." - -"I fear you are right," answered Mr. Erskine. "I myself used to have -literary ambitions, but I gave them up long ago. And now, my dear -young friend, if you will allow me to call you so, may I ask if you -really meant all that you said to us at lunch?" - -"I quite forget what I said," smiled Lord Henry. "Was it all very bad?" - -"Very bad indeed. In fact I consider you extremely dangerous, and if -anything happens to our good duchess, we shall all look on you as being -primarily responsible. But I should like to talk to you about life. -The generation into which I was born was tedious. Some day, when you -are tired of London, come down to Treadley and expound to me your -philosophy of pleasure over some admirable Burgundy I am fortunate -enough to possess." - -"I shall be charmed. A visit to Treadley would be a great privilege. -It has a perfect host, and a perfect library." - -"You will complete it," answered the old gentleman with a courteous -bow. "And now I must bid good-bye to your excellent aunt. I am due at -the Athenaeum. It is the hour when we sleep there." - -"All of you, Mr. Erskine?" - -"Forty of us, in forty arm-chairs. We are practising for an English -Academy of Letters." - -Lord Henry laughed and rose. "I am going to the park," he cried. - -As he was passing out of the door, Dorian Gray touched him on the arm. -"Let me come with you," he murmured. - -"But I thought you had promised Basil Hallward to go and see him," -answered Lord Henry. - -"I would sooner come with you; yes, I feel I must come with you. Do -let me. And you will promise to talk to me all the time? No one talks -so wonderfully as you do." - -"Ah! I have talked quite enough for to-day," said Lord Henry, smiling. -"All I want now is to look at life. You may come and look at it with -me, if you care to." - - - -CHAPTER 4 - -One afternoon, a month later, Dorian Gray was reclining in a luxurious -arm-chair, in the little library of Lord Henry's house in Mayfair. It -was, in its way, a very charming room, with its high panelled -wainscoting of olive-stained oak, its cream-coloured frieze and ceiling -of raised plasterwork, and its brickdust felt carpet strewn with silk, -long-fringed Persian rugs. On a tiny satinwood table stood a statuette -by Clodion, and beside it lay a copy of Les Cent Nouvelles, bound for -Margaret of Valois by Clovis Eve and powdered with the gilt daisies -that Queen had selected for her device. Some large blue china jars and -parrot-tulips were ranged on the mantelshelf, and through the small -leaded panes of the window streamed the apricot-coloured light of a -summer day in London. - -Lord Henry had not yet come in. He was always late on principle, his -principle being that punctuality is the thief of time. So the lad was -looking rather sulky, as with listless fingers he turned over the pages -of an elaborately illustrated edition of Manon Lescaut that he had -found in one of the book-cases. The formal monotonous ticking of the -Louis Quatorze clock annoyed him. Once or twice he thought of going -away. - -At last he heard a step outside, and the door opened. "How late you -are, Harry!" he murmured. - -"I am afraid it is not Harry, Mr. Gray," answered a shrill voice. - -He glanced quickly round and rose to his feet. "I beg your pardon. I -thought--" - -"You thought it was my husband. It is only his wife. You must let me -introduce myself. I know you quite well by your photographs. I think -my husband has got seventeen of them." - -"Not seventeen, Lady Henry?" - -"Well, eighteen, then. And I saw you with him the other night at the -opera." She laughed nervously as she spoke, and watched him with her -vague forget-me-not eyes. She was a curious woman, whose dresses -always looked as if they had been designed in a rage and put on in a -tempest. She was usually in love with somebody, and, as her passion -was never returned, she had kept all her illusions. She tried to look -picturesque, but only succeeded in being untidy. Her name was -Victoria, and she had a perfect mania for going to church. - -"That was at Lohengrin, Lady Henry, I think?" - -"Yes; it was at dear Lohengrin. I like Wagner's music better than -anybody's. It is so loud that one can talk the whole time without other -people hearing what one says. That is a great advantage, don't you -think so, Mr. Gray?" - -The same nervous staccato laugh broke from her thin lips, and her -fingers began to play with a long tortoise-shell paper-knife. - -Dorian smiled and shook his head: "I am afraid I don't think so, Lady -Henry. I never talk during music--at least, during good music. If one -hears bad music, it is one's duty to drown it in conversation." - -"Ah! that is one of Harry's views, isn't it, Mr. Gray? I always hear -Harry's views from his friends. It is the only way I get to know of -them. But you must not think I don't like good music. I adore it, but -I am afraid of it. It makes me too romantic. I have simply worshipped -pianists--two at a time, sometimes, Harry tells me. I don't know what -it is about them. Perhaps it is that they are foreigners. They all -are, ain't they? Even those that are born in England become foreigners -after a time, don't they? It is so clever of them, and such a -compliment to art. Makes it quite cosmopolitan, doesn't it? You have -never been to any of my parties, have you, Mr. Gray? You must come. I -can't afford orchids, but I spare no expense in foreigners. They make -one's rooms look so picturesque. But here is Harry! Harry, I came in -to look for you, to ask you something--I forget what it was--and I -found Mr. Gray here. We have had such a pleasant chat about music. We -have quite the same ideas. No; I think our ideas are quite different. -But he has been most pleasant. I am so glad I've seen him." - -"I am charmed, my love, quite charmed," said Lord Henry, elevating his -dark, crescent-shaped eyebrows and looking at them both with an amused -smile. "So sorry I am late, Dorian. I went to look after a piece of -old brocade in Wardour Street and had to bargain for hours for it. -Nowadays people know the price of everything and the value of nothing." - -"I am afraid I must be going," exclaimed Lady Henry, breaking an -awkward silence with her silly sudden laugh. "I have promised to drive -with the duchess. Good-bye, Mr. Gray. Good-bye, Harry. You are -dining out, I suppose? So am I. Perhaps I shall see you at Lady -Thornbury's." - -"I dare say, my dear," said Lord Henry, shutting the door behind her -as, looking like a bird of paradise that had been out all night in the -rain, she flitted out of the room, leaving a faint odour of -frangipanni. Then he lit a cigarette and flung himself down on the -sofa. - -"Never marry a woman with straw-coloured hair, Dorian," he said after a -few puffs. - -"Why, Harry?" - -"Because they are so sentimental." - -"But I like sentimental people." - -"Never marry at all, Dorian. Men marry because they are tired; women, -because they are curious: both are disappointed." - -"I don't think I am likely to marry, Harry. I am too much in love. -That is one of your aphorisms. I am putting it into practice, as I do -everything that you say." - -"Who are you in love with?" asked Lord Henry after a pause. - -"With an actress," said Dorian Gray, blushing. - -Lord Henry shrugged his shoulders. "That is a rather commonplace -debut." - -"You would not say so if you saw her, Harry." - -"Who is she?" - -"Her name is Sibyl Vane." - -"Never heard of her." - -"No one has. People will some day, however. She is a genius." - -"My dear boy, no woman is a genius. Women are a decorative sex. They -never have anything to say, but they say it charmingly. Women -represent the triumph of matter over mind, just as men represent the -triumph of mind over morals." - -"Harry, how can you?" - -"My dear Dorian, it is quite true. I am analysing women at present, so -I ought to know. The subject is not so abstruse as I thought it was. -I find that, ultimately, there are only two kinds of women, the plain -and the coloured. The plain women are very useful. If you want to -gain a reputation for respectability, you have merely to take them down -to supper. The other women are very charming. They commit one -mistake, however. They paint in order to try and look young. Our -grandmothers painted in order to try and talk brilliantly. Rouge and -esprit used to go together. That is all over now. As long as a woman -can look ten years younger than her own daughter, she is perfectly -satisfied. As for conversation, there are only five women in London -worth talking to, and two of these can't be admitted into decent -society. However, tell me about your genius. How long have you known -her?" - -"Ah! Harry, your views terrify me." - -"Never mind that. How long have you known her?" - -"About three weeks." - -"And where did you come across her?" - -"I will tell you, Harry, but you mustn't be unsympathetic about it. -After all, it never would have happened if I had not met you. You -filled me with a wild desire to know everything about life. For days -after I met you, something seemed to throb in my veins. As I lounged -in the park, or strolled down Piccadilly, I used to look at every one -who passed me and wonder, with a mad curiosity, what sort of lives they -led. Some of them fascinated me. Others filled me with terror. There -was an exquisite poison in the air. I had a passion for sensations.... -Well, one evening about seven o'clock, I determined to go out in search -of some adventure. I felt that this grey monstrous London of ours, -with its myriads of people, its sordid sinners, and its splendid sins, -as you once phrased it, must have something in store for me. I fancied -a thousand things. The mere danger gave me a sense of delight. I -remembered what you had said to me on that wonderful evening when we -first dined together, about the search for beauty being the real secret -of life. I don't know what I expected, but I went out and wandered -eastward, soon losing my way in a labyrinth of grimy streets and black -grassless squares. About half-past eight I passed by an absurd little -theatre, with great flaring gas-jets and gaudy play-bills. A hideous -Jew, in the most amazing waistcoat I ever beheld in my life, was -standing at the entrance, smoking a vile cigar. He had greasy -ringlets, and an enormous diamond blazed in the centre of a soiled -shirt. 'Have a box, my Lord?' he said, when he saw me, and he took off -his hat with an air of gorgeous servility. There was something about -him, Harry, that amused me. He was such a monster. You will laugh at -me, I know, but I really went in and paid a whole guinea for the -stage-box. To the present day I can't make out why I did so; and yet if -I hadn't--my dear Harry, if I hadn't--I should have missed the greatest -romance of my life. I see you are laughing. It is horrid of you!" - -"I am not laughing, Dorian; at least I am not laughing at you. But you -should not say the greatest romance of your life. You should say the -first romance of your life. You will always be loved, and you will -always be in love with love. A grande passion is the privilege of -people who have nothing to do. That is the one use of the idle classes -of a country. Don't be afraid. There are exquisite things in store -for you. This is merely the beginning." - -"Do you think my nature so shallow?" cried Dorian Gray angrily. - -"No; I think your nature so deep." - -"How do you mean?" - -"My dear boy, the people who love only once in their lives are really -the shallow people. What they call their loyalty, and their fidelity, -I call either the lethargy of custom or their lack of imagination. -Faithfulness is to the emotional life what consistency is to the life -of the intellect--simply a confession of failure. Faithfulness! I -must analyse it some day. The passion for property is in it. There -are many things that we would throw away if we were not afraid that -others might pick them up. But I don't want to interrupt you. Go on -with your story." - -"Well, I found myself seated in a horrid little private box, with a -vulgar drop-scene staring me in the face. I looked out from behind the -curtain and surveyed the house. It was a tawdry affair, all Cupids and -cornucopias, like a third-rate wedding-cake. The gallery and pit were -fairly full, but the two rows of dingy stalls were quite empty, and -there was hardly a person in what I suppose they called the -dress-circle. Women went about with oranges and ginger-beer, and there -was a terrible consumption of nuts going on." - -"It must have been just like the palmy days of the British drama." - -"Just like, I should fancy, and very depressing. I began to wonder -what on earth I should do when I caught sight of the play-bill. What -do you think the play was, Harry?" - -"I should think 'The Idiot Boy', or 'Dumb but Innocent'. Our fathers -used to like that sort of piece, I believe. The longer I live, Dorian, -the more keenly I feel that whatever was good enough for our fathers is -not good enough for us. In art, as in politics, les grandperes ont -toujours tort." - -"This play was good enough for us, Harry. It was Romeo and Juliet. I -must admit that I was rather annoyed at the idea of seeing Shakespeare -done in such a wretched hole of a place. Still, I felt interested, in -a sort of way. At any rate, I determined to wait for the first act. -There was a dreadful orchestra, presided over by a young Hebrew who sat -at a cracked piano, that nearly drove me away, but at last the -drop-scene was drawn up and the play began. Romeo was a stout elderly -gentleman, with corked eyebrows, a husky tragedy voice, and a figure -like a beer-barrel. Mercutio was almost as bad. He was played by the -low-comedian, who had introduced gags of his own and was on most -friendly terms with the pit. They were both as grotesque as the -scenery, and that looked as if it had come out of a country-booth. But -Juliet! Harry, imagine a girl, hardly seventeen years of age, with a -little, flowerlike face, a small Greek head with plaited coils of -dark-brown hair, eyes that were violet wells of passion, lips that were -like the petals of a rose. She was the loveliest thing I had ever seen -in my life. You said to me once that pathos left you unmoved, but that -beauty, mere beauty, could fill your eyes with tears. I tell you, -Harry, I could hardly see this girl for the mist of tears that came -across me. And her voice--I never heard such a voice. It was very low -at first, with deep mellow notes that seemed to fall singly upon one's -ear. Then it became a little louder, and sounded like a flute or a -distant hautboy. In the garden-scene it had all the tremulous ecstasy -that one hears just before dawn when nightingales are singing. There -were moments, later on, when it had the wild passion of violins. You -know how a voice can stir one. Your voice and the voice of Sibyl Vane -are two things that I shall never forget. When I close my eyes, I hear -them, and each of them says something different. I don't know which to -follow. Why should I not love her? Harry, I do love her. She is -everything to me in life. Night after night I go to see her play. One -evening she is Rosalind, and the next evening she is Imogen. I have -seen her die in the gloom of an Italian tomb, sucking the poison from -her lover's lips. I have watched her wandering through the forest of -Arden, disguised as a pretty boy in hose and doublet and dainty cap. -She has been mad, and has come into the presence of a guilty king, and -given him rue to wear and bitter herbs to taste of. She has been -innocent, and the black hands of jealousy have crushed her reedlike -throat. I have seen her in every age and in every costume. Ordinary -women never appeal to one's imagination. They are limited to their -century. No glamour ever transfigures them. One knows their minds as -easily as one knows their bonnets. One can always find them. There is -no mystery in any of them. They ride in the park in the morning and -chatter at tea-parties in the afternoon. They have their stereotyped -smile and their fashionable manner. They are quite obvious. But an -actress! How different an actress is! Harry! why didn't you tell me -that the only thing worth loving is an actress?" - -"Because I have loved so many of them, Dorian." - -"Oh, yes, horrid people with dyed hair and painted faces." - -"Don't run down dyed hair and painted faces. There is an extraordinary -charm in them, sometimes," said Lord Henry. - -"I wish now I had not told you about Sibyl Vane." - -"You could not have helped telling me, Dorian. All through your life -you will tell me everything you do." - -"Yes, Harry, I believe that is true. I cannot help telling you things. -You have a curious influence over me. If I ever did a crime, I would -come and confess it to you. You would understand me." - -"People like you--the wilful sunbeams of life--don't commit crimes, -Dorian. But I am much obliged for the compliment, all the same. And -now tell me--reach me the matches, like a good boy--thanks--what are -your actual relations with Sibyl Vane?" - -Dorian Gray leaped to his feet, with flushed cheeks and burning eyes. -"Harry! Sibyl Vane is sacred!" - -"It is only the sacred things that are worth touching, Dorian," said -Lord Henry, with a strange touch of pathos in his voice. "But why -should you be annoyed? I suppose she will belong to you some day. -When one is in love, one always begins by deceiving one's self, and one -always ends by deceiving others. That is what the world calls a -romance. You know her, at any rate, I suppose?" - -"Of course I know her. On the first night I was at the theatre, the -horrid old Jew came round to the box after the performance was over and -offered to take me behind the scenes and introduce me to her. I was -furious with him, and told him that Juliet had been dead for hundreds -of years and that her body was lying in a marble tomb in Verona. I -think, from his blank look of amazement, that he was under the -impression that I had taken too much champagne, or something." - -"I am not surprised." - -"Then he asked me if I wrote for any of the newspapers. I told him I -never even read them. He seemed terribly disappointed at that, and -confided to me that all the dramatic critics were in a conspiracy -against him, and that they were every one of them to be bought." - -"I should not wonder if he was quite right there. But, on the other -hand, judging from their appearance, most of them cannot be at all -expensive." - -"Well, he seemed to think they were beyond his means," laughed Dorian. -"By this time, however, the lights were being put out in the theatre, -and I had to go. He wanted me to try some cigars that he strongly -recommended. I declined. The next night, of course, I arrived at the -place again. When he saw me, he made me a low bow and assured me that -I was a munificent patron of art. He was a most offensive brute, -though he had an extraordinary passion for Shakespeare. He told me -once, with an air of pride, that his five bankruptcies were entirely -due to 'The Bard,' as he insisted on calling him. He seemed to think -it a distinction." - -"It was a distinction, my dear Dorian--a great distinction. Most -people become bankrupt through having invested too heavily in the prose -of life. To have ruined one's self over poetry is an honour. But when -did you first speak to Miss Sibyl Vane?" - -"The third night. She had been playing Rosalind. I could not help -going round. I had thrown her some flowers, and she had looked at -me--at least I fancied that she had. The old Jew was persistent. He -seemed determined to take me behind, so I consented. It was curious my -not wanting to know her, wasn't it?" - -"No; I don't think so." - -"My dear Harry, why?" - -"I will tell you some other time. Now I want to know about the girl." - -"Sibyl? Oh, she was so shy and so gentle. There is something of a -child about her. Her eyes opened wide in exquisite wonder when I told -her what I thought of her performance, and she seemed quite unconscious -of her power. I think we were both rather nervous. The old Jew stood -grinning at the doorway of the dusty greenroom, making elaborate -speeches about us both, while we stood looking at each other like -children. He would insist on calling me 'My Lord,' so I had to assure -Sibyl that I was not anything of the kind. She said quite simply to -me, 'You look more like a prince. I must call you Prince Charming.'" - -"Upon my word, Dorian, Miss Sibyl knows how to pay compliments." - -"You don't understand her, Harry. She regarded me merely as a person -in a play. She knows nothing of life. She lives with her mother, a -faded tired woman who played Lady Capulet in a sort of magenta -dressing-wrapper on the first night, and looks as if she had seen -better days." - -"I know that look. It depresses me," murmured Lord Henry, examining -his rings. - -"The Jew wanted to tell me her history, but I said it did not interest -me." - -"You were quite right. There is always something infinitely mean about -other people's tragedies." - -"Sibyl is the only thing I care about. What is it to me where she came -from? From her little head to her little feet, she is absolutely and -entirely divine. Every night of my life I go to see her act, and every -night she is more marvellous." - -"That is the reason, I suppose, that you never dine with me now. I -thought you must have some curious romance on hand. You have; but it -is not quite what I expected." - -"My dear Harry, we either lunch or sup together every day, and I have -been to the opera with you several times," said Dorian, opening his -blue eyes in wonder. - -"You always come dreadfully late." - -"Well, I can't help going to see Sibyl play," he cried, "even if it is -only for a single act. I get hungry for her presence; and when I think -of the wonderful soul that is hidden away in that little ivory body, I -am filled with awe." - -"You can dine with me to-night, Dorian, can't you?" - -He shook his head. "To-night she is Imogen," he answered, "and -to-morrow night she will be Juliet." - -"When is she Sibyl Vane?" - -"Never." - -"I congratulate you." - -"How horrid you are! She is all the great heroines of the world in -one. She is more than an individual. You laugh, but I tell you she -has genius. I love her, and I must make her love me. You, who know -all the secrets of life, tell me how to charm Sibyl Vane to love me! I -want to make Romeo jealous. I want the dead lovers of the world to -hear our laughter and grow sad. I want a breath of our passion to stir -their dust into consciousness, to wake their ashes into pain. My God, -Harry, how I worship her!" He was walking up and down the room as he -spoke. Hectic spots of red burned on his cheeks. He was terribly -excited. - -Lord Henry watched him with a subtle sense of pleasure. How different -he was now from the shy frightened boy he had met in Basil Hallward's -studio! His nature had developed like a flower, had borne blossoms of -scarlet flame. Out of its secret hiding-place had crept his soul, and -desire had come to meet it on the way. - -"And what do you propose to do?" said Lord Henry at last. - -"I want you and Basil to come with me some night and see her act. I -have not the slightest fear of the result. You are certain to -acknowledge her genius. Then we must get her out of the Jew's hands. -She is bound to him for three years--at least for two years and eight -months--from the present time. I shall have to pay him something, of -course. When all that is settled, I shall take a West End theatre and -bring her out properly. She will make the world as mad as she has made -me." - -"That would be impossible, my dear boy." - -"Yes, she will. She has not merely art, consummate art-instinct, in -her, but she has personality also; and you have often told me that it -is personalities, not principles, that move the age." - -"Well, what night shall we go?" - -"Let me see. To-day is Tuesday. Let us fix to-morrow. She plays -Juliet to-morrow." - -"All right. The Bristol at eight o'clock; and I will get Basil." - -"Not eight, Harry, please. Half-past six. We must be there before the -curtain rises. You must see her in the first act, where she meets -Romeo." - -"Half-past six! What an hour! It will be like having a meat-tea, or -reading an English novel. It must be seven. No gentleman dines before -seven. Shall you see Basil between this and then? Or shall I write to -him?" - -"Dear Basil! I have not laid eyes on him for a week. It is rather -horrid of me, as he has sent me my portrait in the most wonderful -frame, specially designed by himself, and, though I am a little jealous -of the picture for being a whole month younger than I am, I must admit -that I delight in it. Perhaps you had better write to him. I don't -want to see him alone. He says things that annoy me. He gives me good -advice." - -Lord Henry smiled. "People are very fond of giving away what they need -most themselves. It is what I call the depth of generosity." - -"Oh, Basil is the best of fellows, but he seems to me to be just a bit -of a Philistine. Since I have known you, Harry, I have discovered -that." - -"Basil, my dear boy, puts everything that is charming in him into his -work. The consequence is that he has nothing left for life but his -prejudices, his principles, and his common sense. The only artists I -have ever known who are personally delightful are bad artists. Good -artists exist simply in what they make, and consequently are perfectly -uninteresting in what they are. A great poet, a really great poet, is -the most unpoetical of all creatures. But inferior poets are -absolutely fascinating. The worse their rhymes are, the more -picturesque they look. The mere fact of having published a book of -second-rate sonnets makes a man quite irresistible. He lives the -poetry that he cannot write. The others write the poetry that they -dare not realize." - -"I wonder is that really so, Harry?" said Dorian Gray, putting some -perfume on his handkerchief out of a large, gold-topped bottle that -stood on the table. "It must be, if you say it. And now I am off. -Imogen is waiting for me. Don't forget about to-morrow. Good-bye." - -As he left the room, Lord Henry's heavy eyelids drooped, and he began -to think. Certainly few people had ever interested him so much as -Dorian Gray, and yet the lad's mad adoration of some one else caused -him not the slightest pang of annoyance or jealousy. He was pleased by -it. It made him a more interesting study. He had been always -enthralled by the methods of natural science, but the ordinary -subject-matter of that science had seemed to him trivial and of no -import. And so he had begun by vivisecting himself, as he had ended by -vivisecting others. Human life--that appeared to him the one thing -worth investigating. Compared to it there was nothing else of any -value. It was true that as one watched life in its curious crucible of -pain and pleasure, one could not wear over one's face a mask of glass, -nor keep the sulphurous fumes from troubling the brain and making the -imagination turbid with monstrous fancies and misshapen dreams. There -were poisons so subtle that to know their properties one had to sicken -of them. There were maladies so strange that one had to pass through -them if one sought to understand their nature. And, yet, what a great -reward one received! How wonderful the whole world became to one! To -note the curious hard logic of passion, and the emotional coloured life -of the intellect--to observe where they met, and where they separated, -at what point they were in unison, and at what point they were at -discord--there was a delight in that! What matter what the cost was? -One could never pay too high a price for any sensation. - -He was conscious--and the thought brought a gleam of pleasure into his -brown agate eyes--that it was through certain words of his, musical -words said with musical utterance, that Dorian Gray's soul had turned -to this white girl and bowed in worship before her. To a large extent -the lad was his own creation. He had made him premature. That was -something. Ordinary people waited till life disclosed to them its -secrets, but to the few, to the elect, the mysteries of life were -revealed before the veil was drawn away. Sometimes this was the effect -of art, and chiefly of the art of literature, which dealt immediately -with the passions and the intellect. But now and then a complex -personality took the place and assumed the office of art, was indeed, -in its way, a real work of art, life having its elaborate masterpieces, -just as poetry has, or sculpture, or painting. - -Yes, the lad was premature. He was gathering his harvest while it was -yet spring. The pulse and passion of youth were in him, but he was -becoming self-conscious. It was delightful to watch him. With his -beautiful face, and his beautiful soul, he was a thing to wonder at. -It was no matter how it all ended, or was destined to end. He was like -one of those gracious figures in a pageant or a play, whose joys seem -to be remote from one, but whose sorrows stir one's sense of beauty, -and whose wounds are like red roses. - -Soul and body, body and soul--how mysterious they were! There was -animalism in the soul, and the body had its moments of spirituality. -The senses could refine, and the intellect could degrade. Who could -say where the fleshly impulse ceased, or the psychical impulse began? -How shallow were the arbitrary definitions of ordinary psychologists! -And yet how difficult to decide between the claims of the various -schools! Was the soul a shadow seated in the house of sin? Or was the -body really in the soul, as Giordano Bruno thought? The separation of -spirit from matter was a mystery, and the union of spirit with matter -was a mystery also. - -He began to wonder whether we could ever make psychology so absolute a -science that each little spring of life would be revealed to us. As it -was, we always misunderstood ourselves and rarely understood others. -Experience was of no ethical value. It was merely the name men gave to -their mistakes. Moralists had, as a rule, regarded it as a mode of -warning, had claimed for it a certain ethical efficacy in the formation -of character, had praised it as something that taught us what to follow -and showed us what to avoid. But there was no motive power in -experience. It was as little of an active cause as conscience itself. -All that it really demonstrated was that our future would be the same -as our past, and that the sin we had done once, and with loathing, we -would do many times, and with joy. - -It was clear to him that the experimental method was the only method by -which one could arrive at any scientific analysis of the passions; and -certainly Dorian Gray was a subject made to his hand, and seemed to -promise rich and fruitful results. His sudden mad love for Sibyl Vane -was a psychological phenomenon of no small interest. There was no -doubt that curiosity had much to do with it, curiosity and the desire -for new experiences, yet it was not a simple, but rather a very complex -passion. What there was in it of the purely sensuous instinct of -boyhood had been transformed by the workings of the imagination, -changed into something that seemed to the lad himself to be remote from -sense, and was for that very reason all the more dangerous. It was the -passions about whose origin we deceived ourselves that tyrannized most -strongly over us. Our weakest motives were those of whose nature we -were conscious. It often happened that when we thought we were -experimenting on others we were really experimenting on ourselves. - -While Lord Henry sat dreaming on these things, a knock came to the -door, and his valet entered and reminded him it was time to dress for -dinner. He got up and looked out into the street. The sunset had -smitten into scarlet gold the upper windows of the houses opposite. -The panes glowed like plates of heated metal. The sky above was like a -faded rose. He thought of his friend's young fiery-coloured life and -wondered how it was all going to end. - -When he arrived home, about half-past twelve o'clock, he saw a telegram -lying on the hall table. He opened it and found it was from Dorian -Gray. It was to tell him that he was engaged to be married to Sibyl -Vane. - - - -CHAPTER 5 - -"Mother, Mother, I am so happy!" whispered the girl, burying her face -in the lap of the faded, tired-looking woman who, with back turned to -the shrill intrusive light, was sitting in the one arm-chair that their -dingy sitting-room contained. "I am so happy!" she repeated, "and you -must be happy, too!" - -Mrs. Vane winced and put her thin, bismuth-whitened hands on her -daughter's head. "Happy!" she echoed, "I am only happy, Sibyl, when I -see you act. You must not think of anything but your acting. Mr. -Isaacs has been very good to us, and we owe him money." - -The girl looked up and pouted. "Money, Mother?" she cried, "what does -money matter? Love is more than money." - -"Mr. Isaacs has advanced us fifty pounds to pay off our debts and to -get a proper outfit for James. You must not forget that, Sibyl. Fifty -pounds is a very large sum. Mr. Isaacs has been most considerate." - -"He is not a gentleman, Mother, and I hate the way he talks to me," -said the girl, rising to her feet and going over to the window. - -"I don't know how we could manage without him," answered the elder -woman querulously. - -Sibyl Vane tossed her head and laughed. "We don't want him any more, -Mother. Prince Charming rules life for us now." Then she paused. A -rose shook in her blood and shadowed her cheeks. Quick breath parted -the petals of her lips. They trembled. Some southern wind of passion -swept over her and stirred the dainty folds of her dress. "I love -him," she said simply. - -"Foolish child! foolish child!" was the parrot-phrase flung in answer. -The waving of crooked, false-jewelled fingers gave grotesqueness to the -words. - -The girl laughed again. The joy of a caged bird was in her voice. Her -eyes caught the melody and echoed it in radiance, then closed for a -moment, as though to hide their secret. When they opened, the mist of -a dream had passed across them. - -Thin-lipped wisdom spoke at her from the worn chair, hinted at -prudence, quoted from that book of cowardice whose author apes the name -of common sense. She did not listen. She was free in her prison of -passion. Her prince, Prince Charming, was with her. She had called on -memory to remake him. She had sent her soul to search for him, and it -had brought him back. His kiss burned again upon her mouth. Her -eyelids were warm with his breath. - -Then wisdom altered its method and spoke of espial and discovery. This -young man might be rich. If so, marriage should be thought of. -Against the shell of her ear broke the waves of worldly cunning. The -arrows of craft shot by her. She saw the thin lips moving, and smiled. - -Suddenly she felt the need to speak. The wordy silence troubled her. -"Mother, Mother," she cried, "why does he love me so much? I know why -I love him. I love him because he is like what love himself should be. -But what does he see in me? I am not worthy of him. And yet--why, I -cannot tell--though I feel so much beneath him, I don't feel humble. I -feel proud, terribly proud. Mother, did you love my father as I love -Prince Charming?" - -The elder woman grew pale beneath the coarse powder that daubed her -cheeks, and her dry lips twitched with a spasm of pain. Sybil rushed -to her, flung her arms round her neck, and kissed her. "Forgive me, -Mother. I know it pains you to talk about our father. But it only -pains you because you loved him so much. Don't look so sad. I am as -happy to-day as you were twenty years ago. Ah! let me be happy for -ever!" - -"My child, you are far too young to think of falling in love. Besides, -what do you know of this young man? You don't even know his name. The -whole thing is most inconvenient, and really, when James is going away -to Australia, and I have so much to think of, I must say that you -should have shown more consideration. However, as I said before, if he -is rich ..." - -"Ah! Mother, Mother, let me be happy!" - -Mrs. Vane glanced at her, and with one of those false theatrical -gestures that so often become a mode of second nature to a -stage-player, clasped her in her arms. At this moment, the door opened -and a young lad with rough brown hair came into the room. He was -thick-set of figure, and his hands and feet were large and somewhat -clumsy in movement. He was not so finely bred as his sister. One -would hardly have guessed the close relationship that existed between -them. Mrs. Vane fixed her eyes on him and intensified her smile. She -mentally elevated her son to the dignity of an audience. She felt sure -that the tableau was interesting. - -"You might keep some of your kisses for me, Sibyl, I think," said the -lad with a good-natured grumble. - -"Ah! but you don't like being kissed, Jim," she cried. "You are a -dreadful old bear." And she ran across the room and hugged him. - -James Vane looked into his sister's face with tenderness. "I want you -to come out with me for a walk, Sibyl. I don't suppose I shall ever -see this horrid London again. I am sure I don't want to." - -"My son, don't say such dreadful things," murmured Mrs. Vane, taking up -a tawdry theatrical dress, with a sigh, and beginning to patch it. She -felt a little disappointed that he had not joined the group. It would -have increased the theatrical picturesqueness of the situation. - -"Why not, Mother? I mean it." - -"You pain me, my son. I trust you will return from Australia in a -position of affluence. I believe there is no society of any kind in -the Colonies--nothing that I would call society--so when you have made -your fortune, you must come back and assert yourself in London." - -"Society!" muttered the lad. "I don't want to know anything about -that. I should like to make some money to take you and Sibyl off the -stage. I hate it." - -"Oh, Jim!" said Sibyl, laughing, "how unkind of you! But are you -really going for a walk with me? That will be nice! I was afraid you -were going to say good-bye to some of your friends--to Tom Hardy, who -gave you that hideous pipe, or Ned Langton, who makes fun of you for -smoking it. It is very sweet of you to let me have your last -afternoon. Where shall we go? Let us go to the park." - -"I am too shabby," he answered, frowning. "Only swell people go to the -park." - -"Nonsense, Jim," she whispered, stroking the sleeve of his coat. - -He hesitated for a moment. "Very well," he said at last, "but don't be -too long dressing." She danced out of the door. One could hear her -singing as she ran upstairs. Her little feet pattered overhead. - -He walked up and down the room two or three times. Then he turned to -the still figure in the chair. "Mother, are my things ready?" he asked. - -"Quite ready, James," she answered, keeping her eyes on her work. For -some months past she had felt ill at ease when she was alone with this -rough stern son of hers. Her shallow secret nature was troubled when -their eyes met. She used to wonder if he suspected anything. The -silence, for he made no other observation, became intolerable to her. -She began to complain. Women defend themselves by attacking, just as -they attack by sudden and strange surrenders. "I hope you will be -contented, James, with your sea-faring life," she said. "You must -remember that it is your own choice. You might have entered a -solicitor's office. Solicitors are a very respectable class, and in -the country often dine with the best families." - -"I hate offices, and I hate clerks," he replied. "But you are quite -right. I have chosen my own life. All I say is, watch over Sibyl. -Don't let her come to any harm. Mother, you must watch over her." - -"James, you really talk very strangely. Of course I watch over Sibyl." - -"I hear a gentleman comes every night to the theatre and goes behind to -talk to her. Is that right? What about that?" - -"You are speaking about things you don't understand, James. In the -profession we are accustomed to receive a great deal of most gratifying -attention. I myself used to receive many bouquets at one time. That -was when acting was really understood. As for Sibyl, I do not know at -present whether her attachment is serious or not. But there is no -doubt that the young man in question is a perfect gentleman. He is -always most polite to me. Besides, he has the appearance of being -rich, and the flowers he sends are lovely." - -"You don't know his name, though," said the lad harshly. - -"No," answered his mother with a placid expression in her face. "He -has not yet revealed his real name. I think it is quite romantic of -him. He is probably a member of the aristocracy." - -James Vane bit his lip. "Watch over Sibyl, Mother," he cried, "watch -over her." - -"My son, you distress me very much. Sibyl is always under my special -care. Of course, if this gentleman is wealthy, there is no reason why -she should not contract an alliance with him. I trust he is one of the -aristocracy. He has all the appearance of it, I must say. It might be -a most brilliant marriage for Sibyl. They would make a charming -couple. His good looks are really quite remarkable; everybody notices -them." - -The lad muttered something to himself and drummed on the window-pane -with his coarse fingers. He had just turned round to say something -when the door opened and Sibyl ran in. - -"How serious you both are!" she cried. "What is the matter?" - -"Nothing," he answered. "I suppose one must be serious sometimes. -Good-bye, Mother; I will have my dinner at five o'clock. Everything is -packed, except my shirts, so you need not trouble." - -"Good-bye, my son," she answered with a bow of strained stateliness. - -She was extremely annoyed at the tone he had adopted with her, and -there was something in his look that had made her feel afraid. - -"Kiss me, Mother," said the girl. Her flowerlike lips touched the -withered cheek and warmed its frost. - -"My child! my child!" cried Mrs. Vane, looking up to the ceiling in -search of an imaginary gallery. - -"Come, Sibyl," said her brother impatiently. He hated his mother's -affectations. - -They went out into the flickering, wind-blown sunlight and strolled -down the dreary Euston Road. The passersby glanced in wonder at the -sullen heavy youth who, in coarse, ill-fitting clothes, was in the -company of such a graceful, refined-looking girl. He was like a common -gardener walking with a rose. - -Jim frowned from time to time when he caught the inquisitive glance of -some stranger. He had that dislike of being stared at, which comes on -geniuses late in life and never leaves the commonplace. Sibyl, -however, was quite unconscious of the effect she was producing. Her -love was trembling in laughter on her lips. She was thinking of Prince -Charming, and, that she might think of him all the more, she did not -talk of him, but prattled on about the ship in which Jim was going to -sail, about the gold he was certain to find, about the wonderful -heiress whose life he was to save from the wicked, red-shirted -bushrangers. For he was not to remain a sailor, or a supercargo, or -whatever he was going to be. Oh, no! A sailor's existence was -dreadful. Fancy being cooped up in a horrid ship, with the hoarse, -hump-backed waves trying to get in, and a black wind blowing the masts -down and tearing the sails into long screaming ribands! He was to -leave the vessel at Melbourne, bid a polite good-bye to the captain, -and go off at once to the gold-fields. Before a week was over he was to -come across a large nugget of pure gold, the largest nugget that had -ever been discovered, and bring it down to the coast in a waggon -guarded by six mounted policemen. The bushrangers were to attack them -three times, and be defeated with immense slaughter. Or, no. He was -not to go to the gold-fields at all. They were horrid places, where -men got intoxicated, and shot each other in bar-rooms, and used bad -language. He was to be a nice sheep-farmer, and one evening, as he was -riding home, he was to see the beautiful heiress being carried off by a -robber on a black horse, and give chase, and rescue her. Of course, -she would fall in love with him, and he with her, and they would get -married, and come home, and live in an immense house in London. Yes, -there were delightful things in store for him. But he must be very -good, and not lose his temper, or spend his money foolishly. She was -only a year older than he was, but she knew so much more of life. He -must be sure, also, to write to her by every mail, and to say his -prayers each night before he went to sleep. God was very good, and -would watch over him. She would pray for him, too, and in a few years -he would come back quite rich and happy. - -The lad listened sulkily to her and made no answer. He was heart-sick -at leaving home. - -Yet it was not this alone that made him gloomy and morose. -Inexperienced though he was, he had still a strong sense of the danger -of Sibyl's position. This young dandy who was making love to her could -mean her no good. He was a gentleman, and he hated him for that, hated -him through some curious race-instinct for which he could not account, -and which for that reason was all the more dominant within him. He was -conscious also of the shallowness and vanity of his mother's nature, -and in that saw infinite peril for Sibyl and Sibyl's happiness. -Children begin by loving their parents; as they grow older they judge -them; sometimes they forgive them. - -His mother! He had something on his mind to ask of her, something that -he had brooded on for many months of silence. A chance phrase that he -had heard at the theatre, a whispered sneer that had reached his ears -one night as he waited at the stage-door, had set loose a train of -horrible thoughts. He remembered it as if it had been the lash of a -hunting-crop across his face. His brows knit together into a wedge-like -furrow, and with a twitch of pain he bit his underlip. - -"You are not listening to a word I am saying, Jim," cried Sibyl, "and I -am making the most delightful plans for your future. Do say something." - -"What do you want me to say?" - -"Oh! that you will be a good boy and not forget us," she answered, -smiling at him. - -He shrugged his shoulders. "You are more likely to forget me than I am -to forget you, Sibyl." - -She flushed. "What do you mean, Jim?" she asked. - -"You have a new friend, I hear. Who is he? Why have you not told me -about him? He means you no good." - -"Stop, Jim!" she exclaimed. "You must not say anything against him. I -love him." - -"Why, you don't even know his name," answered the lad. "Who is he? I -have a right to know." - -"He is called Prince Charming. Don't you like the name. Oh! you silly -boy! you should never forget it. If you only saw him, you would think -him the most wonderful person in the world. Some day you will meet -him--when you come back from Australia. You will like him so much. -Everybody likes him, and I ... love him. I wish you could come to the -theatre to-night. He is going to be there, and I am to play Juliet. -Oh! how I shall play it! Fancy, Jim, to be in love and play Juliet! -To have him sitting there! To play for his delight! I am afraid I may -frighten the company, frighten or enthrall them. To be in love is to -surpass one's self. Poor dreadful Mr. Isaacs will be shouting 'genius' -to his loafers at the bar. He has preached me as a dogma; to-night he -will announce me as a revelation. I feel it. And it is all his, his -only, Prince Charming, my wonderful lover, my god of graces. But I am -poor beside him. Poor? What does that matter? When poverty creeps in -at the door, love flies in through the window. Our proverbs want -rewriting. They were made in winter, and it is summer now; spring-time -for me, I think, a very dance of blossoms in blue skies." - -"He is a gentleman," said the lad sullenly. - -"A prince!" she cried musically. "What more do you want?" - -"He wants to enslave you." - -"I shudder at the thought of being free." - -"I want you to beware of him." - -"To see him is to worship him; to know him is to trust him." - -"Sibyl, you are mad about him." - -She laughed and took his arm. "You dear old Jim, you talk as if you -were a hundred. Some day you will be in love yourself. Then you will -know what it is. Don't look so sulky. Surely you should be glad to -think that, though you are going away, you leave me happier than I have -ever been before. Life has been hard for us both, terribly hard and -difficult. But it will be different now. You are going to a new -world, and I have found one. Here are two chairs; let us sit down and -see the smart people go by." - -They took their seats amidst a crowd of watchers. The tulip-beds -across the road flamed like throbbing rings of fire. A white -dust--tremulous cloud of orris-root it seemed--hung in the panting air. -The brightly coloured parasols danced and dipped like monstrous -butterflies. - -She made her brother talk of himself, his hopes, his prospects. He -spoke slowly and with effort. They passed words to each other as -players at a game pass counters. Sibyl felt oppressed. She could not -communicate her joy. A faint smile curving that sullen mouth was all -the echo she could win. After some time she became silent. Suddenly -she caught a glimpse of golden hair and laughing lips, and in an open -carriage with two ladies Dorian Gray drove past. - -She started to her feet. "There he is!" she cried. - -"Who?" said Jim Vane. - -"Prince Charming," she answered, looking after the victoria. - -He jumped up and seized her roughly by the arm. "Show him to me. -Which is he? Point him out. I must see him!" he exclaimed; but at -that moment the Duke of Berwick's four-in-hand came between, and when -it had left the space clear, the carriage had swept out of the park. - -"He is gone," murmured Sibyl sadly. "I wish you had seen him." - -"I wish I had, for as sure as there is a God in heaven, if he ever does -you any wrong, I shall kill him." - -She looked at him in horror. He repeated his words. They cut the air -like a dagger. The people round began to gape. A lady standing close -to her tittered. - -"Come away, Jim; come away," she whispered. He followed her doggedly -as she passed through the crowd. He felt glad at what he had said. - -When they reached the Achilles Statue, she turned round. There was -pity in her eyes that became laughter on her lips. She shook her head -at him. "You are foolish, Jim, utterly foolish; a bad-tempered boy, -that is all. How can you say such horrible things? You don't know -what you are talking about. You are simply jealous and unkind. Ah! I -wish you would fall in love. Love makes people good, and what you said -was wicked." - -"I am sixteen," he answered, "and I know what I am about. Mother is no -help to you. She doesn't understand how to look after you. I wish now -that I was not going to Australia at all. I have a great mind to chuck -the whole thing up. I would, if my articles hadn't been signed." - -"Oh, don't be so serious, Jim. You are like one of the heroes of those -silly melodramas Mother used to be so fond of acting in. I am not -going to quarrel with you. I have seen him, and oh! to see him is -perfect happiness. We won't quarrel. I know you would never harm any -one I love, would you?" - -"Not as long as you love him, I suppose," was the sullen answer. - -"I shall love him for ever!" she cried. - -"And he?" - -"For ever, too!" - -"He had better." - -She shrank from him. Then she laughed and put her hand on his arm. He -was merely a boy. - -At the Marble Arch they hailed an omnibus, which left them close to -their shabby home in the Euston Road. It was after five o'clock, and -Sibyl had to lie down for a couple of hours before acting. Jim -insisted that she should do so. He said that he would sooner part with -her when their mother was not present. She would be sure to make a -scene, and he detested scenes of every kind. - -In Sybil's own room they parted. There was jealousy in the lad's -heart, and a fierce murderous hatred of the stranger who, as it seemed -to him, had come between them. Yet, when her arms were flung round his -neck, and her fingers strayed through his hair, he softened and kissed -her with real affection. There were tears in his eyes as he went -downstairs. - -His mother was waiting for him below. She grumbled at his -unpunctuality, as he entered. He made no answer, but sat down to his -meagre meal. The flies buzzed round the table and crawled over the -stained cloth. Through the rumble of omnibuses, and the clatter of -street-cabs, he could hear the droning voice devouring each minute that -was left to him. - -After some time, he thrust away his plate and put his head in his -hands. He felt that he had a right to know. It should have been told -to him before, if it was as he suspected. Leaden with fear, his mother -watched him. Words dropped mechanically from her lips. A tattered -lace handkerchief twitched in her fingers. When the clock struck six, -he got up and went to the door. Then he turned back and looked at her. -Their eyes met. In hers he saw a wild appeal for mercy. It enraged -him. - -"Mother, I have something to ask you," he said. Her eyes wandered -vaguely about the room. She made no answer. "Tell me the truth. I -have a right to know. Were you married to my father?" - -She heaved a deep sigh. It was a sigh of relief. The terrible moment, -the moment that night and day, for weeks and months, she had dreaded, -had come at last, and yet she felt no terror. Indeed, in some measure -it was a disappointment to her. The vulgar directness of the question -called for a direct answer. The situation had not been gradually led -up to. It was crude. It reminded her of a bad rehearsal. - -"No," she answered, wondering at the harsh simplicity of life. - -"My father was a scoundrel then!" cried the lad, clenching his fists. - -She shook her head. "I knew he was not free. We loved each other very -much. If he had lived, he would have made provision for us. Don't -speak against him, my son. He was your father, and a gentleman. -Indeed, he was highly connected." - -An oath broke from his lips. "I don't care for myself," he exclaimed, -"but don't let Sibyl.... It is a gentleman, isn't it, who is in love -with her, or says he is? Highly connected, too, I suppose." - -For a moment a hideous sense of humiliation came over the woman. Her -head drooped. She wiped her eyes with shaking hands. "Sibyl has a -mother," she murmured; "I had none." - -The lad was touched. He went towards her, and stooping down, he kissed -her. "I am sorry if I have pained you by asking about my father," he -said, "but I could not help it. I must go now. Good-bye. Don't forget -that you will have only one child now to look after, and believe me -that if this man wrongs my sister, I will find out who he is, track him -down, and kill him like a dog. I swear it." - -The exaggerated folly of the threat, the passionate gesture that -accompanied it, the mad melodramatic words, made life seem more vivid -to her. She was familiar with the atmosphere. She breathed more -freely, and for the first time for many months she really admired her -son. She would have liked to have continued the scene on the same -emotional scale, but he cut her short. Trunks had to be carried down -and mufflers looked for. The lodging-house drudge bustled in and out. -There was the bargaining with the cabman. The moment was lost in -vulgar details. It was with a renewed feeling of disappointment that -she waved the tattered lace handkerchief from the window, as her son -drove away. She was conscious that a great opportunity had been -wasted. She consoled herself by telling Sibyl how desolate she felt -her life would be, now that she had only one child to look after. She -remembered the phrase. It had pleased her. Of the threat she said -nothing. It was vividly and dramatically expressed. She felt that -they would all laugh at it some day. - - - -CHAPTER 6 - -"I suppose you have heard the news, Basil?" said Lord Henry that -evening as Hallward was shown into a little private room at the Bristol -where dinner had been laid for three. - -"No, Harry," answered the artist, giving his hat and coat to the bowing -waiter. "What is it? Nothing about politics, I hope! They don't -interest me. There is hardly a single person in the House of Commons -worth painting, though many of them would be the better for a little -whitewashing." - -"Dorian Gray is engaged to be married," said Lord Henry, watching him -as he spoke. - -Hallward started and then frowned. "Dorian engaged to be married!" he -cried. "Impossible!" - -"It is perfectly true." - -"To whom?" - -"To some little actress or other." - -"I can't believe it. Dorian is far too sensible." - -"Dorian is far too wise not to do foolish things now and then, my dear -Basil." - -"Marriage is hardly a thing that one can do now and then, Harry." - -"Except in America," rejoined Lord Henry languidly. "But I didn't say -he was married. I said he was engaged to be married. There is a great -difference. I have a distinct remembrance of being married, but I have -no recollection at all of being engaged. I am inclined to think that I -never was engaged." - -"But think of Dorian's birth, and position, and wealth. It would be -absurd for him to marry so much beneath him." - -"If you want to make him marry this girl, tell him that, Basil. He is -sure to do it, then. Whenever a man does a thoroughly stupid thing, it -is always from the noblest motives." - -"I hope the girl is good, Harry. I don't want to see Dorian tied to -some vile creature, who might degrade his nature and ruin his -intellect." - -"Oh, she is better than good--she is beautiful," murmured Lord Henry, -sipping a glass of vermouth and orange-bitters. "Dorian says she is -beautiful, and he is not often wrong about things of that kind. Your -portrait of him has quickened his appreciation of the personal -appearance of other people. It has had that excellent effect, amongst -others. We are to see her to-night, if that boy doesn't forget his -appointment." - -"Are you serious?" - -"Quite serious, Basil. I should be miserable if I thought I should -ever be more serious than I am at the present moment." - -"But do you approve of it, Harry?" asked the painter, walking up and -down the room and biting his lip. "You can't approve of it, possibly. -It is some silly infatuation." - -"I never approve, or disapprove, of anything now. It is an absurd -attitude to take towards life. We are not sent into the world to air -our moral prejudices. I never take any notice of what common people -say, and I never interfere with what charming people do. If a -personality fascinates me, whatever mode of expression that personality -selects is absolutely delightful to me. Dorian Gray falls in love with -a beautiful girl who acts Juliet, and proposes to marry her. Why not? -If he wedded Messalina, he would be none the less interesting. You -know I am not a champion of marriage. The real drawback to marriage is -that it makes one unselfish. And unselfish people are colourless. -They lack individuality. Still, there are certain temperaments that -marriage makes more complex. They retain their egotism, and add to it -many other egos. They are forced to have more than one life. They -become more highly organized, and to be highly organized is, I should -fancy, the object of man's existence. Besides, every experience is of -value, and whatever one may say against marriage, it is certainly an -experience. I hope that Dorian Gray will make this girl his wife, -passionately adore her for six months, and then suddenly become -fascinated by some one else. He would be a wonderful study." - -"You don't mean a single word of all that, Harry; you know you don't. -If Dorian Gray's life were spoiled, no one would be sorrier than -yourself. You are much better than you pretend to be." - -Lord Henry laughed. "The reason we all like to think so well of others -is that we are all afraid for ourselves. The basis of optimism is -sheer terror. We think that we are generous because we credit our -neighbour with the possession of those virtues that are likely to be a -benefit to us. We praise the banker that we may overdraw our account, -and find good qualities in the highwayman in the hope that he may spare -our pockets. I mean everything that I have said. I have the greatest -contempt for optimism. As for a spoiled life, no life is spoiled but -one whose growth is arrested. If you want to mar a nature, you have -merely to reform it. As for marriage, of course that would be silly, -but there are other and more interesting bonds between men and women. -I will certainly encourage them. They have the charm of being -fashionable. But here is Dorian himself. He will tell you more than I -can." - -"My dear Harry, my dear Basil, you must both congratulate me!" said the -lad, throwing off his evening cape with its satin-lined wings and -shaking each of his friends by the hand in turn. "I have never been so -happy. Of course, it is sudden--all really delightful things are. And -yet it seems to me to be the one thing I have been looking for all my -life." He was flushed with excitement and pleasure, and looked -extraordinarily handsome. - -"I hope you will always be very happy, Dorian," said Hallward, "but I -don't quite forgive you for not having let me know of your engagement. -You let Harry know." - -"And I don't forgive you for being late for dinner," broke in Lord -Henry, putting his hand on the lad's shoulder and smiling as he spoke. -"Come, let us sit down and try what the new chef here is like, and then -you will tell us how it all came about." - -"There is really not much to tell," cried Dorian as they took their -seats at the small round table. "What happened was simply this. After -I left you yesterday evening, Harry, I dressed, had some dinner at that -little Italian restaurant in Rupert Street you introduced me to, and -went down at eight o'clock to the theatre. Sibyl was playing Rosalind. -Of course, the scenery was dreadful and the Orlando absurd. But Sibyl! -You should have seen her! When she came on in her boy's clothes, she -was perfectly wonderful. She wore a moss-coloured velvet jerkin with -cinnamon sleeves, slim, brown, cross-gartered hose, a dainty little -green cap with a hawk's feather caught in a jewel, and a hooded cloak -lined with dull red. She had never seemed to me more exquisite. She -had all the delicate grace of that Tanagra figurine that you have in -your studio, Basil. Her hair clustered round her face like dark leaves -round a pale rose. As for her acting--well, you shall see her -to-night. She is simply a born artist. I sat in the dingy box -absolutely enthralled. I forgot that I was in London and in the -nineteenth century. I was away with my love in a forest that no man -had ever seen. After the performance was over, I went behind and spoke -to her. As we were sitting together, suddenly there came into her eyes -a look that I had never seen there before. My lips moved towards hers. -We kissed each other. I can't describe to you what I felt at that -moment. It seemed to me that all my life had been narrowed to one -perfect point of rose-coloured joy. She trembled all over and shook -like a white narcissus. Then she flung herself on her knees and kissed -my hands. I feel that I should not tell you all this, but I can't help -it. Of course, our engagement is a dead secret. She has not even told -her own mother. I don't know what my guardians will say. Lord Radley -is sure to be furious. I don't care. I shall be of age in less than a -year, and then I can do what I like. I have been right, Basil, haven't -I, to take my love out of poetry and to find my wife in Shakespeare's -plays? Lips that Shakespeare taught to speak have whispered their -secret in my ear. I have had the arms of Rosalind around me, and -kissed Juliet on the mouth." - -"Yes, Dorian, I suppose you were right," said Hallward slowly. - -"Have you seen her to-day?" asked Lord Henry. - -Dorian Gray shook his head. "I left her in the forest of Arden; I -shall find her in an orchard in Verona." - -Lord Henry sipped his champagne in a meditative manner. "At what -particular point did you mention the word marriage, Dorian? And what -did she say in answer? Perhaps you forgot all about it." - -"My dear Harry, I did not treat it as a business transaction, and I did -not make any formal proposal. I told her that I loved her, and she -said she was not worthy to be my wife. Not worthy! Why, the whole -world is nothing to me compared with her." - -"Women are wonderfully practical," murmured Lord Henry, "much more -practical than we are. In situations of that kind we often forget to -say anything about marriage, and they always remind us." - -Hallward laid his hand upon his arm. "Don't, Harry. You have annoyed -Dorian. He is not like other men. He would never bring misery upon -any one. His nature is too fine for that." - -Lord Henry looked across the table. "Dorian is never annoyed with me," -he answered. "I asked the question for the best reason possible, for -the only reason, indeed, that excuses one for asking any -question--simple curiosity. I have a theory that it is always the -women who propose to us, and not we who propose to the women. Except, -of course, in middle-class life. But then the middle classes are not -modern." - -Dorian Gray laughed, and tossed his head. "You are quite incorrigible, -Harry; but I don't mind. It is impossible to be angry with you. When -you see Sibyl Vane, you will feel that the man who could wrong her -would be a beast, a beast without a heart. I cannot understand how any -one can wish to shame the thing he loves. I love Sibyl Vane. I want -to place her on a pedestal of gold and to see the world worship the -woman who is mine. What is marriage? An irrevocable vow. You mock at -it for that. Ah! don't mock. It is an irrevocable vow that I want to -take. Her trust makes me faithful, her belief makes me good. When I -am with her, I regret all that you have taught me. I become different -from what you have known me to be. I am changed, and the mere touch of -Sibyl Vane's hand makes me forget you and all your wrong, fascinating, -poisonous, delightful theories." - -"And those are ...?" asked Lord Henry, helping himself to some salad. - -"Oh, your theories about life, your theories about love, your theories -about pleasure. All your theories, in fact, Harry." - -"Pleasure is the only thing worth having a theory about," he answered -in his slow melodious voice. "But I am afraid I cannot claim my theory -as my own. It belongs to Nature, not to me. Pleasure is Nature's -test, her sign of approval. When we are happy, we are always good, but -when we are good, we are not always happy." - -"Ah! but what do you mean by good?" cried Basil Hallward. - -"Yes," echoed Dorian, leaning back in his chair and looking at Lord -Henry over the heavy clusters of purple-lipped irises that stood in the -centre of the table, "what do you mean by good, Harry?" - -"To be good is to be in harmony with one's self," he replied, touching -the thin stem of his glass with his pale, fine-pointed fingers. -"Discord is to be forced to be in harmony with others. One's own -life--that is the important thing. As for the lives of one's -neighbours, if one wishes to be a prig or a Puritan, one can flaunt -one's moral views about them, but they are not one's concern. Besides, -individualism has really the higher aim. Modern morality consists in -accepting the standard of one's age. I consider that for any man of -culture to accept the standard of his age is a form of the grossest -immorality." - -"But, surely, if one lives merely for one's self, Harry, one pays a -terrible price for doing so?" suggested the painter. - -"Yes, we are overcharged for everything nowadays. I should fancy that -the real tragedy of the poor is that they can afford nothing but -self-denial. Beautiful sins, like beautiful things, are the privilege -of the rich." - -"One has to pay in other ways but money." - -"What sort of ways, Basil?" - -"Oh! I should fancy in remorse, in suffering, in ... well, in the -consciousness of degradation." - -Lord Henry shrugged his shoulders. "My dear fellow, mediaeval art is -charming, but mediaeval emotions are out of date. One can use them in -fiction, of course. But then the only things that one can use in -fiction are the things that one has ceased to use in fact. Believe me, -no civilized man ever regrets a pleasure, and no uncivilized man ever -knows what a pleasure is." - -"I know what pleasure is," cried Dorian Gray. "It is to adore some -one." - -"That is certainly better than being adored," he answered, toying with -some fruits. "Being adored is a nuisance. Women treat us just as -humanity treats its gods. They worship us, and are always bothering us -to do something for them." - -"I should have said that whatever they ask for they had first given to -us," murmured the lad gravely. "They create love in our natures. They -have a right to demand it back." - -"That is quite true, Dorian," cried Hallward. - -"Nothing is ever quite true," said Lord Henry. - -"This is," interrupted Dorian. "You must admit, Harry, that women give -to men the very gold of their lives." - -"Possibly," he sighed, "but they invariably want it back in such very -small change. That is the worry. Women, as some witty Frenchman once -put it, inspire us with the desire to do masterpieces and always -prevent us from carrying them out." - -"Harry, you are dreadful! I don't know why I like you so much." - -"You will always like me, Dorian," he replied. "Will you have some -coffee, you fellows? Waiter, bring coffee, and fine-champagne, and -some cigarettes. No, don't mind the cigarettes--I have some. Basil, I -can't allow you to smoke cigars. You must have a cigarette. A -cigarette is the perfect type of a perfect pleasure. It is exquisite, -and it leaves one unsatisfied. What more can one want? Yes, Dorian, -you will always be fond of me. I represent to you all the sins you -have never had the courage to commit." - -"What nonsense you talk, Harry!" cried the lad, taking a light from a -fire-breathing silver dragon that the waiter had placed on the table. -"Let us go down to the theatre. When Sibyl comes on the stage you will -have a new ideal of life. She will represent something to you that you -have never known." - -"I have known everything," said Lord Henry, with a tired look in his -eyes, "but I am always ready for a new emotion. I am afraid, however, -that, for me at any rate, there is no such thing. Still, your -wonderful girl may thrill me. I love acting. It is so much more real -than life. Let us go. Dorian, you will come with me. I am so sorry, -Basil, but there is only room for two in the brougham. You must follow -us in a hansom." - -They got up and put on their coats, sipping their coffee standing. The -painter was silent and preoccupied. There was a gloom over him. He -could not bear this marriage, and yet it seemed to him to be better -than many other things that might have happened. After a few minutes, -they all passed downstairs. He drove off by himself, as had been -arranged, and watched the flashing lights of the little brougham in -front of him. A strange sense of loss came over him. He felt that -Dorian Gray would never again be to him all that he had been in the -past. Life had come between them.... His eyes darkened, and the -crowded flaring streets became blurred to his eyes. When the cab drew -up at the theatre, it seemed to him that he had grown years older. - - - -CHAPTER 7 - -For some reason or other, the house was crowded that night, and the fat -Jew manager who met them at the door was beaming from ear to ear with -an oily tremulous smile. He escorted them to their box with a sort of -pompous humility, waving his fat jewelled hands and talking at the top -of his voice. Dorian Gray loathed him more than ever. He felt as if -he had come to look for Miranda and had been met by Caliban. Lord -Henry, upon the other hand, rather liked him. At least he declared he -did, and insisted on shaking him by the hand and assuring him that he -was proud to meet a man who had discovered a real genius and gone -bankrupt over a poet. Hallward amused himself with watching the faces -in the pit. The heat was terribly oppressive, and the huge sunlight -flamed like a monstrous dahlia with petals of yellow fire. The youths -in the gallery had taken off their coats and waistcoats and hung them -over the side. They talked to each other across the theatre and shared -their oranges with the tawdry girls who sat beside them. Some women -were laughing in the pit. Their voices were horribly shrill and -discordant. The sound of the popping of corks came from the bar. - -"What a place to find one's divinity in!" said Lord Henry. - -"Yes!" answered Dorian Gray. "It was here I found her, and she is -divine beyond all living things. When she acts, you will forget -everything. These common rough people, with their coarse faces and -brutal gestures, become quite different when she is on the stage. They -sit silently and watch her. They weep and laugh as she wills them to -do. She makes them as responsive as a violin. She spiritualizes them, -and one feels that they are of the same flesh and blood as one's self." - -"The same flesh and blood as one's self! Oh, I hope not!" exclaimed -Lord Henry, who was scanning the occupants of the gallery through his -opera-glass. - -"Don't pay any attention to him, Dorian," said the painter. "I -understand what you mean, and I believe in this girl. Any one you love -must be marvellous, and any girl who has the effect you describe must -be fine and noble. To spiritualize one's age--that is something worth -doing. If this girl can give a soul to those who have lived without -one, if she can create the sense of beauty in people whose lives have -been sordid and ugly, if she can strip them of their selfishness and -lend them tears for sorrows that are not their own, she is worthy of -all your adoration, worthy of the adoration of the world. This -marriage is quite right. I did not think so at first, but I admit it -now. The gods made Sibyl Vane for you. Without her you would have -been incomplete." - -"Thanks, Basil," answered Dorian Gray, pressing his hand. "I knew that -you would understand me. Harry is so cynical, he terrifies me. But -here is the orchestra. It is quite dreadful, but it only lasts for -about five minutes. Then the curtain rises, and you will see the girl -to whom I am going to give all my life, to whom I have given everything -that is good in me." - -A quarter of an hour afterwards, amidst an extraordinary turmoil of -applause, Sibyl Vane stepped on to the stage. Yes, she was certainly -lovely to look at--one of the loveliest creatures, Lord Henry thought, -that he had ever seen. There was something of the fawn in her shy -grace and startled eyes. A faint blush, like the shadow of a rose in a -mirror of silver, came to her cheeks as she glanced at the crowded -enthusiastic house. She stepped back a few paces and her lips seemed -to tremble. Basil Hallward leaped to his feet and began to applaud. -Motionless, and as one in a dream, sat Dorian Gray, gazing at her. -Lord Henry peered through his glasses, murmuring, "Charming! charming!" - -The scene was the hall of Capulet's house, and Romeo in his pilgrim's -dress had entered with Mercutio and his other friends. The band, such -as it was, struck up a few bars of music, and the dance began. Through -the crowd of ungainly, shabbily dressed actors, Sibyl Vane moved like a -creature from a finer world. Her body swayed, while she danced, as a -plant sways in the water. The curves of her throat were the curves of -a white lily. Her hands seemed to be made of cool ivory. - -Yet she was curiously listless. She showed no sign of joy when her -eyes rested on Romeo. The few words she had to speak-- - - Good pilgrim, you do wrong your hand too much, - Which mannerly devotion shows in this; - For saints have hands that pilgrims' hands do touch, - And palm to palm is holy palmers' kiss-- - -with the brief dialogue that follows, were spoken in a thoroughly -artificial manner. The voice was exquisite, but from the point of view -of tone it was absolutely false. It was wrong in colour. It took away -all the life from the verse. It made the passion unreal. - -Dorian Gray grew pale as he watched her. He was puzzled and anxious. -Neither of his friends dared to say anything to him. She seemed to -them to be absolutely incompetent. They were horribly disappointed. - -Yet they felt that the true test of any Juliet is the balcony scene of -the second act. They waited for that. If she failed there, there was -nothing in her. - -She looked charming as she came out in the moonlight. That could not -be denied. But the staginess of her acting was unbearable, and grew -worse as she went on. Her gestures became absurdly artificial. She -overemphasized everything that she had to say. The beautiful passage-- - - Thou knowest the mask of night is on my face, - Else would a maiden blush bepaint my cheek - For that which thou hast heard me speak to-night-- - -was declaimed with the painful precision of a schoolgirl who has been -taught to recite by some second-rate professor of elocution. When she -leaned over the balcony and came to those wonderful lines-- - - Although I joy in thee, - I have no joy of this contract to-night: - It is too rash, too unadvised, too sudden; - Too like the lightning, which doth cease to be - Ere one can say, "It lightens." Sweet, good-night! - This bud of love by summer's ripening breath - May prove a beauteous flower when next we meet-- - -she spoke the words as though they conveyed no meaning to her. It was -not nervousness. Indeed, so far from being nervous, she was absolutely -self-contained. It was simply bad art. She was a complete failure. - -Even the common uneducated audience of the pit and gallery lost their -interest in the play. They got restless, and began to talk loudly and -to whistle. The Jew manager, who was standing at the back of the -dress-circle, stamped and swore with rage. The only person unmoved was -the girl herself. - -When the second act was over, there came a storm of hisses, and Lord -Henry got up from his chair and put on his coat. "She is quite -beautiful, Dorian," he said, "but she can't act. Let us go." - -"I am going to see the play through," answered the lad, in a hard -bitter voice. "I am awfully sorry that I have made you waste an -evening, Harry. I apologize to you both." - -"My dear Dorian, I should think Miss Vane was ill," interrupted -Hallward. "We will come some other night." - -"I wish she were ill," he rejoined. "But she seems to me to be simply -callous and cold. She has entirely altered. Last night she was a -great artist. This evening she is merely a commonplace mediocre -actress." - -"Don't talk like that about any one you love, Dorian. Love is a more -wonderful thing than art." - -"They are both simply forms of imitation," remarked Lord Henry. "But -do let us go. Dorian, you must not stay here any longer. It is not -good for one's morals to see bad acting. Besides, I don't suppose you -will want your wife to act, so what does it matter if she plays Juliet -like a wooden doll? She is very lovely, and if she knows as little -about life as she does about acting, she will be a delightful -experience. There are only two kinds of people who are really -fascinating--people who know absolutely everything, and people who know -absolutely nothing. Good heavens, my dear boy, don't look so tragic! -The secret of remaining young is never to have an emotion that is -unbecoming. Come to the club with Basil and myself. We will smoke -cigarettes and drink to the beauty of Sibyl Vane. She is beautiful. -What more can you want?" - -"Go away, Harry," cried the lad. "I want to be alone. Basil, you must -go. Ah! can't you see that my heart is breaking?" The hot tears came -to his eyes. His lips trembled, and rushing to the back of the box, he -leaned up against the wall, hiding his face in his hands. - -"Let us go, Basil," said Lord Henry with a strange tenderness in his -voice, and the two young men passed out together. - -A few moments afterwards the footlights flared up and the curtain rose -on the third act. Dorian Gray went back to his seat. He looked pale, -and proud, and indifferent. The play dragged on, and seemed -interminable. Half of the audience went out, tramping in heavy boots -and laughing. The whole thing was a fiasco. The last act was played -to almost empty benches. The curtain went down on a titter and some -groans. - -As soon as it was over, Dorian Gray rushed behind the scenes into the -greenroom. The girl was standing there alone, with a look of triumph -on her face. Her eyes were lit with an exquisite fire. There was a -radiance about her. Her parted lips were smiling over some secret of -their own. - -When he entered, she looked at him, and an expression of infinite joy -came over her. "How badly I acted to-night, Dorian!" she cried. - -"Horribly!" he answered, gazing at her in amazement. "Horribly! It -was dreadful. Are you ill? You have no idea what it was. You have no -idea what I suffered." - -The girl smiled. "Dorian," she answered, lingering over his name with -long-drawn music in her voice, as though it were sweeter than honey to -the red petals of her mouth. "Dorian, you should have understood. But -you understand now, don't you?" - -"Understand what?" he asked, angrily. - -"Why I was so bad to-night. Why I shall always be bad. Why I shall -never act well again." - -He shrugged his shoulders. "You are ill, I suppose. When you are ill -you shouldn't act. You make yourself ridiculous. My friends were -bored. I was bored." - -She seemed not to listen to him. She was transfigured with joy. An -ecstasy of happiness dominated her. - -"Dorian, Dorian," she cried, "before I knew you, acting was the one -reality of my life. It was only in the theatre that I lived. I -thought that it was all true. I was Rosalind one night and Portia the -other. The joy of Beatrice was my joy, and the sorrows of Cordelia -were mine also. I believed in everything. The common people who acted -with me seemed to me to be godlike. The painted scenes were my world. -I knew nothing but shadows, and I thought them real. You came--oh, my -beautiful love!--and you freed my soul from prison. You taught me what -reality really is. To-night, for the first time in my life, I saw -through the hollowness, the sham, the silliness of the empty pageant in -which I had always played. To-night, for the first time, I became -conscious that the Romeo was hideous, and old, and painted, that the -moonlight in the orchard was false, that the scenery was vulgar, and -that the words I had to speak were unreal, were not my words, were not -what I wanted to say. You had brought me something higher, something -of which all art is but a reflection. You had made me understand what -love really is. My love! My love! Prince Charming! Prince of life! -I have grown sick of shadows. You are more to me than all art can ever -be. What have I to do with the puppets of a play? When I came on -to-night, I could not understand how it was that everything had gone -from me. I thought that I was going to be wonderful. I found that I -could do nothing. Suddenly it dawned on my soul what it all meant. -The knowledge was exquisite to me. I heard them hissing, and I smiled. -What could they know of love such as ours? Take me away, Dorian--take -me away with you, where we can be quite alone. I hate the stage. I -might mimic a passion that I do not feel, but I cannot mimic one that -burns me like fire. Oh, Dorian, Dorian, you understand now what it -signifies? Even if I could do it, it would be profanation for me to -play at being in love. You have made me see that." - -He flung himself down on the sofa and turned away his face. "You have -killed my love," he muttered. - -She looked at him in wonder and laughed. He made no answer. She came -across to him, and with her little fingers stroked his hair. She knelt -down and pressed his hands to her lips. He drew them away, and a -shudder ran through him. - -Then he leaped up and went to the door. "Yes," he cried, "you have -killed my love. You used to stir my imagination. Now you don't even -stir my curiosity. You simply produce no effect. I loved you because -you were marvellous, because you had genius and intellect, because you -realized the dreams of great poets and gave shape and substance to the -shadows of art. You have thrown it all away. You are shallow and -stupid. My God! how mad I was to love you! What a fool I have been! -You are nothing to me now. I will never see you again. I will never -think of you. I will never mention your name. You don't know what you -were to me, once. Why, once ... Oh, I can't bear to think of it! I -wish I had never laid eyes upon you! You have spoiled the romance of -my life. How little you can know of love, if you say it mars your art! -Without your art, you are nothing. I would have made you famous, -splendid, magnificent. The world would have worshipped you, and you -would have borne my name. What are you now? A third-rate actress with -a pretty face." - -The girl grew white, and trembled. She clenched her hands together, -and her voice seemed to catch in her throat. "You are not serious, -Dorian?" she murmured. "You are acting." - -"Acting! I leave that to you. You do it so well," he answered -bitterly. - -She rose from her knees and, with a piteous expression of pain in her -face, came across the room to him. She put her hand upon his arm and -looked into his eyes. He thrust her back. "Don't touch me!" he cried. - -A low moan broke from her, and she flung herself at his feet and lay -there like a trampled flower. "Dorian, Dorian, don't leave me!" she -whispered. "I am so sorry I didn't act well. I was thinking of you -all the time. But I will try--indeed, I will try. It came so suddenly -across me, my love for you. I think I should never have known it if -you had not kissed me--if we had not kissed each other. Kiss me again, -my love. Don't go away from me. I couldn't bear it. Oh! don't go -away from me. My brother ... No; never mind. He didn't mean it. He -was in jest.... But you, oh! can't you forgive me for to-night? I will -work so hard and try to improve. Don't be cruel to me, because I love -you better than anything in the world. After all, it is only once that -I have not pleased you. But you are quite right, Dorian. I should -have shown myself more of an artist. It was foolish of me, and yet I -couldn't help it. Oh, don't leave me, don't leave me." A fit of -passionate sobbing choked her. She crouched on the floor like a -wounded thing, and Dorian Gray, with his beautiful eyes, looked down at -her, and his chiselled lips curled in exquisite disdain. There is -always something ridiculous about the emotions of people whom one has -ceased to love. Sibyl Vane seemed to him to be absurdly melodramatic. -Her tears and sobs annoyed him. - -"I am going," he said at last in his calm clear voice. "I don't wish -to be unkind, but I can't see you again. You have disappointed me." - -She wept silently, and made no answer, but crept nearer. Her little -hands stretched blindly out, and appeared to be seeking for him. He -turned on his heel and left the room. In a few moments he was out of -the theatre. - -Where he went to he hardly knew. He remembered wandering through dimly -lit streets, past gaunt, black-shadowed archways and evil-looking -houses. Women with hoarse voices and harsh laughter had called after -him. Drunkards had reeled by, cursing and chattering to themselves -like monstrous apes. He had seen grotesque children huddled upon -door-steps, and heard shrieks and oaths from gloomy courts. - -As the dawn was just breaking, he found himself close to Covent Garden. -The darkness lifted, and, flushed with faint fires, the sky hollowed -itself into a perfect pearl. Huge carts filled with nodding lilies -rumbled slowly down the polished empty street. The air was heavy with -the perfume of the flowers, and their beauty seemed to bring him an -anodyne for his pain. He followed into the market and watched the men -unloading their waggons. A white-smocked carter offered him some -cherries. He thanked him, wondered why he refused to accept any money -for them, and began to eat them listlessly. They had been plucked at -midnight, and the coldness of the moon had entered into them. A long -line of boys carrying crates of striped tulips, and of yellow and red -roses, defiled in front of him, threading their way through the huge, -jade-green piles of vegetables. Under the portico, with its grey, -sun-bleached pillars, loitered a troop of draggled bareheaded girls, -waiting for the auction to be over. Others crowded round the swinging -doors of the coffee-house in the piazza. The heavy cart-horses slipped -and stamped upon the rough stones, shaking their bells and trappings. -Some of the drivers were lying asleep on a pile of sacks. Iris-necked -and pink-footed, the pigeons ran about picking up seeds. - -After a little while, he hailed a hansom and drove home. For a few -moments he loitered upon the doorstep, looking round at the silent -square, with its blank, close-shuttered windows and its staring blinds. -The sky was pure opal now, and the roofs of the houses glistened like -silver against it. From some chimney opposite a thin wreath of smoke -was rising. It curled, a violet riband, through the nacre-coloured air. - -In the huge gilt Venetian lantern, spoil of some Doge's barge, that -hung from the ceiling of the great, oak-panelled hall of entrance, -lights were still burning from three flickering jets: thin blue petals -of flame they seemed, rimmed with white fire. He turned them out and, -having thrown his hat and cape on the table, passed through the library -towards the door of his bedroom, a large octagonal chamber on the -ground floor that, in his new-born feeling for luxury, he had just had -decorated for himself and hung with some curious Renaissance tapestries -that had been discovered stored in a disused attic at Selby Royal. As -he was turning the handle of the door, his eye fell upon the portrait -Basil Hallward had painted of him. He started back as if in surprise. -Then he went on into his own room, looking somewhat puzzled. After he -had taken the button-hole out of his coat, he seemed to hesitate. -Finally, he came back, went over to the picture, and examined it. In -the dim arrested light that struggled through the cream-coloured silk -blinds, the face appeared to him to be a little changed. The -expression looked different. One would have said that there was a -touch of cruelty in the mouth. It was certainly strange. - -He turned round and, walking to the window, drew up the blind. The -bright dawn flooded the room and swept the fantastic shadows into dusky -corners, where they lay shuddering. But the strange expression that he -had noticed in the face of the portrait seemed to linger there, to be -more intensified even. The quivering ardent sunlight showed him the -lines of cruelty round the mouth as clearly as if he had been looking -into a mirror after he had done some dreadful thing. - -He winced and, taking up from the table an oval glass framed in ivory -Cupids, one of Lord Henry's many presents to him, glanced hurriedly -into its polished depths. No line like that warped his red lips. What -did it mean? - -He rubbed his eyes, and came close to the picture, and examined it -again. There were no signs of any change when he looked into the -actual painting, and yet there was no doubt that the whole expression -had altered. It was not a mere fancy of his own. The thing was -horribly apparent. - -He threw himself into a chair and began to think. Suddenly there -flashed across his mind what he had said in Basil Hallward's studio the -day the picture had been finished. Yes, he remembered it perfectly. -He had uttered a mad wish that he himself might remain young, and the -portrait grow old; that his own beauty might be untarnished, and the -face on the canvas bear the burden of his passions and his sins; that -the painted image might be seared with the lines of suffering and -thought, and that he might keep all the delicate bloom and loveliness -of his then just conscious boyhood. Surely his wish had not been -fulfilled? Such things were impossible. It seemed monstrous even to -think of them. And, yet, there was the picture before him, with the -touch of cruelty in the mouth. - -Cruelty! Had he been cruel? It was the girl's fault, not his. He had -dreamed of her as a great artist, had given his love to her because he -had thought her great. Then she had disappointed him. She had been -shallow and unworthy. And, yet, a feeling of infinite regret came over -him, as he thought of her lying at his feet sobbing like a little -child. He remembered with what callousness he had watched her. Why -had he been made like that? Why had such a soul been given to him? -But he had suffered also. During the three terrible hours that the -play had lasted, he had lived centuries of pain, aeon upon aeon of -torture. His life was well worth hers. She had marred him for a -moment, if he had wounded her for an age. Besides, women were better -suited to bear sorrow than men. They lived on their emotions. They -only thought of their emotions. When they took lovers, it was merely -to have some one with whom they could have scenes. Lord Henry had told -him that, and Lord Henry knew what women were. Why should he trouble -about Sibyl Vane? She was nothing to him now. - -But the picture? What was he to say of that? It held the secret of -his life, and told his story. It had taught him to love his own -beauty. Would it teach him to loathe his own soul? Would he ever look -at it again? - -No; it was merely an illusion wrought on the troubled senses. The -horrible night that he had passed had left phantoms behind it. -Suddenly there had fallen upon his brain that tiny scarlet speck that -makes men mad. The picture had not changed. It was folly to think so. - -Yet it was watching him, with its beautiful marred face and its cruel -smile. Its bright hair gleamed in the early sunlight. Its blue eyes -met his own. A sense of infinite pity, not for himself, but for the -painted image of himself, came over him. It had altered already, and -would alter more. Its gold would wither into grey. Its red and white -roses would die. For every sin that he committed, a stain would fleck -and wreck its fairness. But he would not sin. The picture, changed or -unchanged, would be to him the visible emblem of conscience. He would -resist temptation. He would not see Lord Henry any more--would not, at -any rate, listen to those subtle poisonous theories that in Basil -Hallward's garden had first stirred within him the passion for -impossible things. He would go back to Sibyl Vane, make her amends, -marry her, try to love her again. Yes, it was his duty to do so. She -must have suffered more than he had. Poor child! He had been selfish -and cruel to her. The fascination that she had exercised over him -would return. They would be happy together. His life with her would -be beautiful and pure. - -He got up from his chair and drew a large screen right in front of the -portrait, shuddering as he glanced at it. "How horrible!" he murmured -to himself, and he walked across to the window and opened it. When he -stepped out on to the grass, he drew a deep breath. The fresh morning -air seemed to drive away all his sombre passions. He thought only of -Sibyl. A faint echo of his love came back to him. He repeated her -name over and over again. The birds that were singing in the -dew-drenched garden seemed to be telling the flowers about her. - - - -CHAPTER 8 - -It was long past noon when he awoke. His valet had crept several times -on tiptoe into the room to see if he was stirring, and had wondered -what made his young master sleep so late. Finally his bell sounded, -and Victor came in softly with a cup of tea, and a pile of letters, on -a small tray of old Sevres china, and drew back the olive-satin -curtains, with their shimmering blue lining, that hung in front of the -three tall windows. - -"Monsieur has well slept this morning," he said, smiling. - -"What o'clock is it, Victor?" asked Dorian Gray drowsily. - -"One hour and a quarter, Monsieur." - -How late it was! He sat up, and having sipped some tea, turned over -his letters. One of them was from Lord Henry, and had been brought by -hand that morning. He hesitated for a moment, and then put it aside. -The others he opened listlessly. They contained the usual collection -of cards, invitations to dinner, tickets for private views, programmes -of charity concerts, and the like that are showered on fashionable -young men every morning during the season. There was a rather heavy -bill for a chased silver Louis-Quinze toilet-set that he had not yet -had the courage to send on to his guardians, who were extremely -old-fashioned people and did not realize that we live in an age when -unnecessary things are our only necessities; and there were several -very courteously worded communications from Jermyn Street money-lenders -offering to advance any sum of money at a moment's notice and at the -most reasonable rates of interest. - -After about ten minutes he got up, and throwing on an elaborate -dressing-gown of silk-embroidered cashmere wool, passed into the -onyx-paved bathroom. The cool water refreshed him after his long -sleep. He seemed to have forgotten all that he had gone through. A -dim sense of having taken part in some strange tragedy came to him once -or twice, but there was the unreality of a dream about it. - -As soon as he was dressed, he went into the library and sat down to a -light French breakfast that had been laid out for him on a small round -table close to the open window. It was an exquisite day. The warm air -seemed laden with spices. A bee flew in and buzzed round the -blue-dragon bowl that, filled with sulphur-yellow roses, stood before -him. He felt perfectly happy. - -Suddenly his eye fell on the screen that he had placed in front of the -portrait, and he started. - -"Too cold for Monsieur?" asked his valet, putting an omelette on the -table. "I shut the window?" - -Dorian shook his head. "I am not cold," he murmured. - -Was it all true? Had the portrait really changed? Or had it been -simply his own imagination that had made him see a look of evil where -there had been a look of joy? Surely a painted canvas could not alter? -The thing was absurd. It would serve as a tale to tell Basil some day. -It would make him smile. - -And, yet, how vivid was his recollection of the whole thing! First in -the dim twilight, and then in the bright dawn, he had seen the touch of -cruelty round the warped lips. He almost dreaded his valet leaving the -room. He knew that when he was alone he would have to examine the -portrait. He was afraid of certainty. When the coffee and cigarettes -had been brought and the man turned to go, he felt a wild desire to -tell him to remain. As the door was closing behind him, he called him -back. The man stood waiting for his orders. Dorian looked at him for -a moment. "I am not at home to any one, Victor," he said with a sigh. -The man bowed and retired. - -Then he rose from the table, lit a cigarette, and flung himself down on -a luxuriously cushioned couch that stood facing the screen. The screen -was an old one, of gilt Spanish leather, stamped and wrought with a -rather florid Louis-Quatorze pattern. He scanned it curiously, -wondering if ever before it had concealed the secret of a man's life. - -Should he move it aside, after all? Why not let it stay there? What -was the use of knowing? If the thing was true, it was terrible. If it -was not true, why trouble about it? But what if, by some fate or -deadlier chance, eyes other than his spied behind and saw the horrible -change? What should he do if Basil Hallward came and asked to look at -his own picture? Basil would be sure to do that. No; the thing had to -be examined, and at once. Anything would be better than this dreadful -state of doubt. - -He got up and locked both doors. At least he would be alone when he -looked upon the mask of his shame. Then he drew the screen aside and -saw himself face to face. It was perfectly true. The portrait had -altered. - -As he often remembered afterwards, and always with no small wonder, he -found himself at first gazing at the portrait with a feeling of almost -scientific interest. That such a change should have taken place was -incredible to him. And yet it was a fact. Was there some subtle -affinity between the chemical atoms that shaped themselves into form -and colour on the canvas and the soul that was within him? Could it be -that what that soul thought, they realized?--that what it dreamed, they -made true? Or was there some other, more terrible reason? He -shuddered, and felt afraid, and, going back to the couch, lay there, -gazing at the picture in sickened horror. - -One thing, however, he felt that it had done for him. It had made him -conscious how unjust, how cruel, he had been to Sibyl Vane. It was not -too late to make reparation for that. She could still be his wife. -His unreal and selfish love would yield to some higher influence, would -be transformed into some nobler passion, and the portrait that Basil -Hallward had painted of him would be a guide to him through life, would -be to him what holiness is to some, and conscience to others, and the -fear of God to us all. There were opiates for remorse, drugs that -could lull the moral sense to sleep. But here was a visible symbol of -the degradation of sin. Here was an ever-present sign of the ruin men -brought upon their souls. - -Three o'clock struck, and four, and the half-hour rang its double -chime, but Dorian Gray did not stir. He was trying to gather up the -scarlet threads of life and to weave them into a pattern; to find his -way through the sanguine labyrinth of passion through which he was -wandering. He did not know what to do, or what to think. Finally, he -went over to the table and wrote a passionate letter to the girl he had -loved, imploring her forgiveness and accusing himself of madness. He -covered page after page with wild words of sorrow and wilder words of -pain. There is a luxury in self-reproach. When we blame ourselves, we -feel that no one else has a right to blame us. It is the confession, -not the priest, that gives us absolution. When Dorian had finished the -letter, he felt that he had been forgiven. - -Suddenly there came a knock to the door, and he heard Lord Henry's -voice outside. "My dear boy, I must see you. Let me in at once. I -can't bear your shutting yourself up like this." - -He made no answer at first, but remained quite still. The knocking -still continued and grew louder. Yes, it was better to let Lord Henry -in, and to explain to him the new life he was going to lead, to quarrel -with him if it became necessary to quarrel, to part if parting was -inevitable. He jumped up, drew the screen hastily across the picture, -and unlocked the door. - -"I am so sorry for it all, Dorian," said Lord Henry as he entered. -"But you must not think too much about it." - -"Do you mean about Sibyl Vane?" asked the lad. - -"Yes, of course," answered Lord Henry, sinking into a chair and slowly -pulling off his yellow gloves. "It is dreadful, from one point of -view, but it was not your fault. Tell me, did you go behind and see -her, after the play was over?" - -"Yes." - -"I felt sure you had. Did you make a scene with her?" - -"I was brutal, Harry--perfectly brutal. But it is all right now. I am -not sorry for anything that has happened. It has taught me to know -myself better." - -"Ah, Dorian, I am so glad you take it in that way! I was afraid I -would find you plunged in remorse and tearing that nice curly hair of -yours." - -"I have got through all that," said Dorian, shaking his head and -smiling. "I am perfectly happy now. I know what conscience is, to -begin with. It is not what you told me it was. It is the divinest -thing in us. Don't sneer at it, Harry, any more--at least not before -me. I want to be good. I can't bear the idea of my soul being -hideous." - -"A very charming artistic basis for ethics, Dorian! I congratulate you -on it. But how are you going to begin?" - -"By marrying Sibyl Vane." - -"Marrying Sibyl Vane!" cried Lord Henry, standing up and looking at him -in perplexed amazement. "But, my dear Dorian--" - -"Yes, Harry, I know what you are going to say. Something dreadful -about marriage. Don't say it. Don't ever say things of that kind to -me again. Two days ago I asked Sibyl to marry me. I am not going to -break my word to her. She is to be my wife." - -"Your wife! Dorian! ... Didn't you get my letter? I wrote to you this -morning, and sent the note down by my own man." - -"Your letter? Oh, yes, I remember. I have not read it yet, Harry. I -was afraid there might be something in it that I wouldn't like. You -cut life to pieces with your epigrams." - -"You know nothing then?" - -"What do you mean?" - -Lord Henry walked across the room, and sitting down by Dorian Gray, -took both his hands in his own and held them tightly. "Dorian," he -said, "my letter--don't be frightened--was to tell you that Sibyl Vane -is dead." - -A cry of pain broke from the lad's lips, and he leaped to his feet, -tearing his hands away from Lord Henry's grasp. "Dead! Sibyl dead! -It is not true! It is a horrible lie! How dare you say it?" - -"It is quite true, Dorian," said Lord Henry, gravely. "It is in all -the morning papers. I wrote down to you to ask you not to see any one -till I came. There will have to be an inquest, of course, and you must -not be mixed up in it. Things like that make a man fashionable in -Paris. But in London people are so prejudiced. Here, one should never -make one's debut with a scandal. One should reserve that to give an -interest to one's old age. I suppose they don't know your name at the -theatre? If they don't, it is all right. Did any one see you going -round to her room? That is an important point." - -Dorian did not answer for a few moments. He was dazed with horror. -Finally he stammered, in a stifled voice, "Harry, did you say an -inquest? What did you mean by that? Did Sibyl--? Oh, Harry, I can't -bear it! But be quick. Tell me everything at once." - -"I have no doubt it was not an accident, Dorian, though it must be put -in that way to the public. It seems that as she was leaving the -theatre with her mother, about half-past twelve or so, she said she had -forgotten something upstairs. They waited some time for her, but she -did not come down again. They ultimately found her lying dead on the -floor of her dressing-room. She had swallowed something by mistake, -some dreadful thing they use at theatres. I don't know what it was, -but it had either prussic acid or white lead in it. I should fancy it -was prussic acid, as she seems to have died instantaneously." - -"Harry, Harry, it is terrible!" cried the lad. - -"Yes; it is very tragic, of course, but you must not get yourself mixed -up in it. I see by The Standard that she was seventeen. I should have -thought she was almost younger than that. She looked such a child, and -seemed to know so little about acting. Dorian, you mustn't let this -thing get on your nerves. You must come and dine with me, and -afterwards we will look in at the opera. It is a Patti night, and -everybody will be there. You can come to my sister's box. She has got -some smart women with her." - -"So I have murdered Sibyl Vane," said Dorian Gray, half to himself, -"murdered her as surely as if I had cut her little throat with a knife. -Yet the roses are not less lovely for all that. The birds sing just as -happily in my garden. And to-night I am to dine with you, and then go -on to the opera, and sup somewhere, I suppose, afterwards. How -extraordinarily dramatic life is! If I had read all this in a book, -Harry, I think I would have wept over it. Somehow, now that it has -happened actually, and to me, it seems far too wonderful for tears. -Here is the first passionate love-letter I have ever written in my -life. Strange, that my first passionate love-letter should have been -addressed to a dead girl. Can they feel, I wonder, those white silent -people we call the dead? Sibyl! Can she feel, or know, or listen? -Oh, Harry, how I loved her once! It seems years ago to me now. She -was everything to me. Then came that dreadful night--was it really -only last night?--when she played so badly, and my heart almost broke. -She explained it all to me. It was terribly pathetic. But I was not -moved a bit. I thought her shallow. Suddenly something happened that -made me afraid. I can't tell you what it was, but it was terrible. I -said I would go back to her. I felt I had done wrong. And now she is -dead. My God! My God! Harry, what shall I do? You don't know the -danger I am in, and there is nothing to keep me straight. She would -have done that for me. She had no right to kill herself. It was -selfish of her." - -"My dear Dorian," answered Lord Henry, taking a cigarette from his case -and producing a gold-latten matchbox, "the only way a woman can ever -reform a man is by boring him so completely that he loses all possible -interest in life. If you had married this girl, you would have been -wretched. Of course, you would have treated her kindly. One can -always be kind to people about whom one cares nothing. But she would -have soon found out that you were absolutely indifferent to her. And -when a woman finds that out about her husband, she either becomes -dreadfully dowdy, or wears very smart bonnets that some other woman's -husband has to pay for. I say nothing about the social mistake, which -would have been abject--which, of course, I would not have allowed--but -I assure you that in any case the whole thing would have been an -absolute failure." - -"I suppose it would," muttered the lad, walking up and down the room -and looking horribly pale. "But I thought it was my duty. It is not -my fault that this terrible tragedy has prevented my doing what was -right. I remember your saying once that there is a fatality about good -resolutions--that they are always made too late. Mine certainly were." - -"Good resolutions are useless attempts to interfere with scientific -laws. Their origin is pure vanity. Their result is absolutely nil. -They give us, now and then, some of those luxurious sterile emotions -that have a certain charm for the weak. That is all that can be said -for them. They are simply cheques that men draw on a bank where they -have no account." - -"Harry," cried Dorian Gray, coming over and sitting down beside him, -"why is it that I cannot feel this tragedy as much as I want to? I -don't think I am heartless. Do you?" - -"You have done too many foolish things during the last fortnight to be -entitled to give yourself that name, Dorian," answered Lord Henry with -his sweet melancholy smile. - -The lad frowned. "I don't like that explanation, Harry," he rejoined, -"but I am glad you don't think I am heartless. I am nothing of the -kind. I know I am not. And yet I must admit that this thing that has -happened does not affect me as it should. It seems to me to be simply -like a wonderful ending to a wonderful play. It has all the terrible -beauty of a Greek tragedy, a tragedy in which I took a great part, but -by which I have not been wounded." - -"It is an interesting question," said Lord Henry, who found an -exquisite pleasure in playing on the lad's unconscious egotism, "an -extremely interesting question. I fancy that the true explanation is -this: It often happens that the real tragedies of life occur in such -an inartistic manner that they hurt us by their crude violence, their -absolute incoherence, their absurd want of meaning, their entire lack -of style. They affect us just as vulgarity affects us. They give us -an impression of sheer brute force, and we revolt against that. -Sometimes, however, a tragedy that possesses artistic elements of -beauty crosses our lives. If these elements of beauty are real, the -whole thing simply appeals to our sense of dramatic effect. Suddenly -we find that we are no longer the actors, but the spectators of the -play. Or rather we are both. We watch ourselves, and the mere wonder -of the spectacle enthralls us. In the present case, what is it that -has really happened? Some one has killed herself for love of you. I -wish that I had ever had such an experience. It would have made me in -love with love for the rest of my life. The people who have adored -me--there have not been very many, but there have been some--have -always insisted on living on, long after I had ceased to care for them, -or they to care for me. They have become stout and tedious, and when I -meet them, they go in at once for reminiscences. That awful memory of -woman! What a fearful thing it is! And what an utter intellectual -stagnation it reveals! One should absorb the colour of life, but one -should never remember its details. Details are always vulgar." - -"I must sow poppies in my garden," sighed Dorian. - -"There is no necessity," rejoined his companion. "Life has always -poppies in her hands. Of course, now and then things linger. I once -wore nothing but violets all through one season, as a form of artistic -mourning for a romance that would not die. Ultimately, however, it did -die. I forget what killed it. I think it was her proposing to -sacrifice the whole world for me. That is always a dreadful moment. -It fills one with the terror of eternity. Well--would you believe -it?--a week ago, at Lady Hampshire's, I found myself seated at dinner -next the lady in question, and she insisted on going over the whole -thing again, and digging up the past, and raking up the future. I had -buried my romance in a bed of asphodel. She dragged it out again and -assured me that I had spoiled her life. I am bound to state that she -ate an enormous dinner, so I did not feel any anxiety. But what a lack -of taste she showed! The one charm of the past is that it is the past. -But women never know when the curtain has fallen. They always want a -sixth act, and as soon as the interest of the play is entirely over, -they propose to continue it. If they were allowed their own way, every -comedy would have a tragic ending, and every tragedy would culminate in -a farce. They are charmingly artificial, but they have no sense of -art. You are more fortunate than I am. I assure you, Dorian, that not -one of the women I have known would have done for me what Sibyl Vane -did for you. Ordinary women always console themselves. Some of them -do it by going in for sentimental colours. Never trust a woman who -wears mauve, whatever her age may be, or a woman over thirty-five who -is fond of pink ribbons. It always means that they have a history. -Others find a great consolation in suddenly discovering the good -qualities of their husbands. They flaunt their conjugal felicity in -one's face, as if it were the most fascinating of sins. Religion -consoles some. Its mysteries have all the charm of a flirtation, a -woman once told me, and I can quite understand it. Besides, nothing -makes one so vain as being told that one is a sinner. Conscience makes -egotists of us all. Yes; there is really no end to the consolations -that women find in modern life. Indeed, I have not mentioned the most -important one." - -"What is that, Harry?" said the lad listlessly. - -"Oh, the obvious consolation. Taking some one else's admirer when one -loses one's own. In good society that always whitewashes a woman. But -really, Dorian, how different Sibyl Vane must have been from all the -women one meets! There is something to me quite beautiful about her -death. I am glad I am living in a century when such wonders happen. -They make one believe in the reality of the things we all play with, -such as romance, passion, and love." - -"I was terribly cruel to her. You forget that." - -"I am afraid that women appreciate cruelty, downright cruelty, more -than anything else. They have wonderfully primitive instincts. We -have emancipated them, but they remain slaves looking for their -masters, all the same. They love being dominated. I am sure you were -splendid. I have never seen you really and absolutely angry, but I can -fancy how delightful you looked. And, after all, you said something to -me the day before yesterday that seemed to me at the time to be merely -fanciful, but that I see now was absolutely true, and it holds the key -to everything." - -"What was that, Harry?" - -"You said to me that Sibyl Vane represented to you all the heroines of -romance--that she was Desdemona one night, and Ophelia the other; that -if she died as Juliet, she came to life as Imogen." - -"She will never come to life again now," muttered the lad, burying his -face in his hands. - -"No, she will never come to life. She has played her last part. But -you must think of that lonely death in the tawdry dressing-room simply -as a strange lurid fragment from some Jacobean tragedy, as a wonderful -scene from Webster, or Ford, or Cyril Tourneur. The girl never really -lived, and so she has never really died. To you at least she was -always a dream, a phantom that flitted through Shakespeare's plays and -left them lovelier for its presence, a reed through which Shakespeare's -music sounded richer and more full of joy. The moment she touched -actual life, she marred it, and it marred her, and so she passed away. -Mourn for Ophelia, if you like. Put ashes on your head because -Cordelia was strangled. Cry out against Heaven because the daughter of -Brabantio died. But don't waste your tears over Sibyl Vane. She was -less real than they are." - -There was a silence. The evening darkened in the room. Noiselessly, -and with silver feet, the shadows crept in from the garden. The -colours faded wearily out of things. - -After some time Dorian Gray looked up. "You have explained me to -myself, Harry," he murmured with something of a sigh of relief. "I -felt all that you have said, but somehow I was afraid of it, and I -could not express it to myself. How well you know me! But we will not -talk again of what has happened. It has been a marvellous experience. -That is all. I wonder if life has still in store for me anything as -marvellous." - -"Life has everything in store for you, Dorian. There is nothing that -you, with your extraordinary good looks, will not be able to do." - -"But suppose, Harry, I became haggard, and old, and wrinkled? What -then?" - -"Ah, then," said Lord Henry, rising to go, "then, my dear Dorian, you -would have to fight for your victories. As it is, they are brought to -you. No, you must keep your good looks. We live in an age that reads -too much to be wise, and that thinks too much to be beautiful. We -cannot spare you. And now you had better dress and drive down to the -club. We are rather late, as it is." - -"I think I shall join you at the opera, Harry. I feel too tired to eat -anything. What is the number of your sister's box?" - -"Twenty-seven, I believe. It is on the grand tier. You will see her -name on the door. But I am sorry you won't come and dine." - -"I don't feel up to it," said Dorian listlessly. "But I am awfully -obliged to you for all that you have said to me. You are certainly my -best friend. No one has ever understood me as you have." - -"We are only at the beginning of our friendship, Dorian," answered Lord -Henry, shaking him by the hand. "Good-bye. I shall see you before -nine-thirty, I hope. Remember, Patti is singing." - -As he closed the door behind him, Dorian Gray touched the bell, and in -a few minutes Victor appeared with the lamps and drew the blinds down. -He waited impatiently for him to go. The man seemed to take an -interminable time over everything. - -As soon as he had left, he rushed to the screen and drew it back. No; -there was no further change in the picture. It had received the news -of Sibyl Vane's death before he had known of it himself. It was -conscious of the events of life as they occurred. The vicious cruelty -that marred the fine lines of the mouth had, no doubt, appeared at the -very moment that the girl had drunk the poison, whatever it was. Or -was it indifferent to results? Did it merely take cognizance of what -passed within the soul? He wondered, and hoped that some day he would -see the change taking place before his very eyes, shuddering as he -hoped it. - -Poor Sibyl! What a romance it had all been! She had often mimicked -death on the stage. Then Death himself had touched her and taken her -with him. How had she played that dreadful last scene? Had she cursed -him, as she died? No; she had died for love of him, and love would -always be a sacrament to him now. She had atoned for everything by the -sacrifice she had made of her life. He would not think any more of -what she had made him go through, on that horrible night at the -theatre. When he thought of her, it would be as a wonderful tragic -figure sent on to the world's stage to show the supreme reality of -love. A wonderful tragic figure? Tears came to his eyes as he -remembered her childlike look, and winsome fanciful ways, and shy -tremulous grace. He brushed them away hastily and looked again at the -picture. - -He felt that the time had really come for making his choice. Or had -his choice already been made? Yes, life had decided that for -him--life, and his own infinite curiosity about life. Eternal youth, -infinite passion, pleasures subtle and secret, wild joys and wilder -sins--he was to have all these things. The portrait was to bear the -burden of his shame: that was all. - -A feeling of pain crept over him as he thought of the desecration that -was in store for the fair face on the canvas. Once, in boyish mockery -of Narcissus, he had kissed, or feigned to kiss, those painted lips -that now smiled so cruelly at him. Morning after morning he had sat -before the portrait wondering at its beauty, almost enamoured of it, as -it seemed to him at times. Was it to alter now with every mood to -which he yielded? Was it to become a monstrous and loathsome thing, to -be hidden away in a locked room, to be shut out from the sunlight that -had so often touched to brighter gold the waving wonder of its hair? -The pity of it! the pity of it! - -For a moment, he thought of praying that the horrible sympathy that -existed between him and the picture might cease. It had changed in -answer to a prayer; perhaps in answer to a prayer it might remain -unchanged. And yet, who, that knew anything about life, would -surrender the chance of remaining always young, however fantastic that -chance might be, or with what fateful consequences it might be fraught? -Besides, was it really under his control? Had it indeed been prayer -that had produced the substitution? Might there not be some curious -scientific reason for it all? If thought could exercise its influence -upon a living organism, might not thought exercise an influence upon -dead and inorganic things? Nay, without thought or conscious desire, -might not things external to ourselves vibrate in unison with our moods -and passions, atom calling to atom in secret love or strange affinity? -But the reason was of no importance. He would never again tempt by a -prayer any terrible power. If the picture was to alter, it was to -alter. That was all. Why inquire too closely into it? - -For there would be a real pleasure in watching it. He would be able to -follow his mind into its secret places. This portrait would be to him -the most magical of mirrors. As it had revealed to him his own body, -so it would reveal to him his own soul. And when winter came upon it, -he would still be standing where spring trembles on the verge of -summer. When the blood crept from its face, and left behind a pallid -mask of chalk with leaden eyes, he would keep the glamour of boyhood. -Not one blossom of his loveliness would ever fade. Not one pulse of -his life would ever weaken. Like the gods of the Greeks, he would be -strong, and fleet, and joyous. What did it matter what happened to the -coloured image on the canvas? He would be safe. That was everything. - -He drew the screen back into its former place in front of the picture, -smiling as he did so, and passed into his bedroom, where his valet was -already waiting for him. An hour later he was at the opera, and Lord -Henry was leaning over his chair. - - - -CHAPTER 9 - -As he was sitting at breakfast next morning, Basil Hallward was shown -into the room. - -"I am so glad I have found you, Dorian," he said gravely. "I called -last night, and they told me you were at the opera. Of course, I knew -that was impossible. But I wish you had left word where you had really -gone to. I passed a dreadful evening, half afraid that one tragedy -might be followed by another. I think you might have telegraphed for -me when you heard of it first. I read of it quite by chance in a late -edition of The Globe that I picked up at the club. I came here at once -and was miserable at not finding you. I can't tell you how -heart-broken I am about the whole thing. I know what you must suffer. -But where were you? Did you go down and see the girl's mother? For a -moment I thought of following you there. They gave the address in the -paper. Somewhere in the Euston Road, isn't it? But I was afraid of -intruding upon a sorrow that I could not lighten. Poor woman! What a -state she must be in! And her only child, too! What did she say about -it all?" - -"My dear Basil, how do I know?" murmured Dorian Gray, sipping some -pale-yellow wine from a delicate, gold-beaded bubble of Venetian glass -and looking dreadfully bored. "I was at the opera. You should have -come on there. I met Lady Gwendolen, Harry's sister, for the first -time. We were in her box. She is perfectly charming; and Patti sang -divinely. Don't talk about horrid subjects. If one doesn't talk about -a thing, it has never happened. It is simply expression, as Harry -says, that gives reality to things. I may mention that she was not the -woman's only child. There is a son, a charming fellow, I believe. But -he is not on the stage. He is a sailor, or something. And now, tell -me about yourself and what you are painting." - -"You went to the opera?" said Hallward, speaking very slowly and with a -strained touch of pain in his voice. "You went to the opera while -Sibyl Vane was lying dead in some sordid lodging? You can talk to me -of other women being charming, and of Patti singing divinely, before -the girl you loved has even the quiet of a grave to sleep in? Why, -man, there are horrors in store for that little white body of hers!" - -"Stop, Basil! I won't hear it!" cried Dorian, leaping to his feet. -"You must not tell me about things. What is done is done. What is -past is past." - -"You call yesterday the past?" - -"What has the actual lapse of time got to do with it? It is only -shallow people who require years to get rid of an emotion. A man who -is master of himself can end a sorrow as easily as he can invent a -pleasure. I don't want to be at the mercy of my emotions. I want to -use them, to enjoy them, and to dominate them." - -"Dorian, this is horrible! Something has changed you completely. You -look exactly the same wonderful boy who, day after day, used to come -down to my studio to sit for his picture. But you were simple, -natural, and affectionate then. You were the most unspoiled creature -in the whole world. Now, I don't know what has come over you. You -talk as if you had no heart, no pity in you. It is all Harry's -influence. I see that." - -The lad flushed up and, going to the window, looked out for a few -moments on the green, flickering, sun-lashed garden. "I owe a great -deal to Harry, Basil," he said at last, "more than I owe to you. You -only taught me to be vain." - -"Well, I am punished for that, Dorian--or shall be some day." - -"I don't know what you mean, Basil," he exclaimed, turning round. "I -don't know what you want. What do you want?" - -"I want the Dorian Gray I used to paint," said the artist sadly. - -"Basil," said the lad, going over to him and putting his hand on his -shoulder, "you have come too late. Yesterday, when I heard that Sibyl -Vane had killed herself--" - -"Killed herself! Good heavens! is there no doubt about that?" cried -Hallward, looking up at him with an expression of horror. - -"My dear Basil! Surely you don't think it was a vulgar accident? Of -course she killed herself." - -The elder man buried his face in his hands. "How fearful," he -muttered, and a shudder ran through him. - -"No," said Dorian Gray, "there is nothing fearful about it. It is one -of the great romantic tragedies of the age. As a rule, people who act -lead the most commonplace lives. They are good husbands, or faithful -wives, or something tedious. You know what I mean--middle-class virtue -and all that kind of thing. How different Sibyl was! She lived her -finest tragedy. She was always a heroine. The last night she -played--the night you saw her--she acted badly because she had known -the reality of love. When she knew its unreality, she died, as Juliet -might have died. She passed again into the sphere of art. There is -something of the martyr about her. Her death has all the pathetic -uselessness of martyrdom, all its wasted beauty. But, as I was saying, -you must not think I have not suffered. If you had come in yesterday -at a particular moment--about half-past five, perhaps, or a quarter to -six--you would have found me in tears. Even Harry, who was here, who -brought me the news, in fact, had no idea what I was going through. I -suffered immensely. Then it passed away. I cannot repeat an emotion. -No one can, except sentimentalists. And you are awfully unjust, Basil. -You come down here to console me. That is charming of you. You find -me consoled, and you are furious. How like a sympathetic person! You -remind me of a story Harry told me about a certain philanthropist who -spent twenty years of his life in trying to get some grievance -redressed, or some unjust law altered--I forget exactly what it was. -Finally he succeeded, and nothing could exceed his disappointment. He -had absolutely nothing to do, almost died of ennui, and became a -confirmed misanthrope. And besides, my dear old Basil, if you really -want to console me, teach me rather to forget what has happened, or to -see it from a proper artistic point of view. Was it not Gautier who -used to write about la consolation des arts? I remember picking up a -little vellum-covered book in your studio one day and chancing on that -delightful phrase. Well, I am not like that young man you told me of -when we were down at Marlow together, the young man who used to say -that yellow satin could console one for all the miseries of life. I -love beautiful things that one can touch and handle. Old brocades, -green bronzes, lacquer-work, carved ivories, exquisite surroundings, -luxury, pomp--there is much to be got from all these. But the artistic -temperament that they create, or at any rate reveal, is still more to -me. To become the spectator of one's own life, as Harry says, is to -escape the suffering of life. I know you are surprised at my talking -to you like this. You have not realized how I have developed. I was a -schoolboy when you knew me. I am a man now. I have new passions, new -thoughts, new ideas. I am different, but you must not like me less. I -am changed, but you must always be my friend. Of course, I am very -fond of Harry. But I know that you are better than he is. You are not -stronger--you are too much afraid of life--but you are better. And how -happy we used to be together! Don't leave me, Basil, and don't quarrel -with me. I am what I am. There is nothing more to be said." - -The painter felt strangely moved. The lad was infinitely dear to him, -and his personality had been the great turning point in his art. He -could not bear the idea of reproaching him any more. After all, his -indifference was probably merely a mood that would pass away. There -was so much in him that was good, so much in him that was noble. - -"Well, Dorian," he said at length, with a sad smile, "I won't speak to -you again about this horrible thing, after to-day. I only trust your -name won't be mentioned in connection with it. The inquest is to take -place this afternoon. Have they summoned you?" - -Dorian shook his head, and a look of annoyance passed over his face at -the mention of the word "inquest." There was something so crude and -vulgar about everything of the kind. "They don't know my name," he -answered. - -"But surely she did?" - -"Only my Christian name, and that I am quite sure she never mentioned -to any one. She told me once that they were all rather curious to -learn who I was, and that she invariably told them my name was Prince -Charming. It was pretty of her. You must do me a drawing of Sibyl, -Basil. I should like to have something more of her than the memory of -a few kisses and some broken pathetic words." - -"I will try and do something, Dorian, if it would please you. But you -must come and sit to me yourself again. I can't get on without you." - -"I can never sit to you again, Basil. It is impossible!" he exclaimed, -starting back. - -The painter stared at him. "My dear boy, what nonsense!" he cried. -"Do you mean to say you don't like what I did of you? Where is it? -Why have you pulled the screen in front of it? Let me look at it. It -is the best thing I have ever done. Do take the screen away, Dorian. -It is simply disgraceful of your servant hiding my work like that. I -felt the room looked different as I came in." - -"My servant has nothing to do with it, Basil. You don't imagine I let -him arrange my room for me? He settles my flowers for me -sometimes--that is all. No; I did it myself. The light was too strong -on the portrait." - -"Too strong! Surely not, my dear fellow? It is an admirable place for -it. Let me see it." And Hallward walked towards the corner of the -room. - -A cry of terror broke from Dorian Gray's lips, and he rushed between -the painter and the screen. "Basil," he said, looking very pale, "you -must not look at it. I don't wish you to." - -"Not look at my own work! You are not serious. Why shouldn't I look -at it?" exclaimed Hallward, laughing. - -"If you try to look at it, Basil, on my word of honour I will never -speak to you again as long as I live. I am quite serious. I don't -offer any explanation, and you are not to ask for any. But, remember, -if you touch this screen, everything is over between us." - -Hallward was thunderstruck. He looked at Dorian Gray in absolute -amazement. He had never seen him like this before. The lad was -actually pallid with rage. His hands were clenched, and the pupils of -his eyes were like disks of blue fire. He was trembling all over. - -"Dorian!" - -"Don't speak!" - -"But what is the matter? Of course I won't look at it if you don't -want me to," he said, rather coldly, turning on his heel and going over -towards the window. "But, really, it seems rather absurd that I -shouldn't see my own work, especially as I am going to exhibit it in -Paris in the autumn. I shall probably have to give it another coat of -varnish before that, so I must see it some day, and why not to-day?" - -"To exhibit it! You want to exhibit it?" exclaimed Dorian Gray, a -strange sense of terror creeping over him. Was the world going to be -shown his secret? Were people to gape at the mystery of his life? -That was impossible. Something--he did not know what--had to be done -at once. - -"Yes; I don't suppose you will object to that. Georges Petit is going -to collect all my best pictures for a special exhibition in the Rue de -Seze, which will open the first week in October. The portrait will -only be away a month. I should think you could easily spare it for -that time. In fact, you are sure to be out of town. And if you keep -it always behind a screen, you can't care much about it." - -Dorian Gray passed his hand over his forehead. There were beads of -perspiration there. He felt that he was on the brink of a horrible -danger. "You told me a month ago that you would never exhibit it," he -cried. "Why have you changed your mind? You people who go in for -being consistent have just as many moods as others have. The only -difference is that your moods are rather meaningless. You can't have -forgotten that you assured me most solemnly that nothing in the world -would induce you to send it to any exhibition. You told Harry exactly -the same thing." He stopped suddenly, and a gleam of light came into -his eyes. He remembered that Lord Henry had said to him once, half -seriously and half in jest, "If you want to have a strange quarter of -an hour, get Basil to tell you why he won't exhibit your picture. He -told me why he wouldn't, and it was a revelation to me." Yes, perhaps -Basil, too, had his secret. He would ask him and try. - -"Basil," he said, coming over quite close and looking him straight in -the face, "we have each of us a secret. Let me know yours, and I shall -tell you mine. What was your reason for refusing to exhibit my -picture?" - -The painter shuddered in spite of himself. "Dorian, if I told you, you -might like me less than you do, and you would certainly laugh at me. I -could not bear your doing either of those two things. If you wish me -never to look at your picture again, I am content. I have always you -to look at. If you wish the best work I have ever done to be hidden -from the world, I am satisfied. Your friendship is dearer to me than -any fame or reputation." - -"No, Basil, you must tell me," insisted Dorian Gray. "I think I have a -right to know." His feeling of terror had passed away, and curiosity -had taken its place. He was determined to find out Basil Hallward's -mystery. - -"Let us sit down, Dorian," said the painter, looking troubled. "Let us -sit down. And just answer me one question. Have you noticed in the -picture something curious?--something that probably at first did not -strike you, but that revealed itself to you suddenly?" - -"Basil!" cried the lad, clutching the arms of his chair with trembling -hands and gazing at him with wild startled eyes. - -"I see you did. Don't speak. Wait till you hear what I have to say. -Dorian, from the moment I met you, your personality had the most -extraordinary influence over me. I was dominated, soul, brain, and -power, by you. You became to me the visible incarnation of that unseen -ideal whose memory haunts us artists like an exquisite dream. I -worshipped you. I grew jealous of every one to whom you spoke. I -wanted to have you all to myself. I was only happy when I was with -you. When you were away from me, you were still present in my art.... -Of course, I never let you know anything about this. It would have -been impossible. You would not have understood it. I hardly -understood it myself. I only knew that I had seen perfection face to -face, and that the world had become wonderful to my eyes--too -wonderful, perhaps, for in such mad worships there is peril, the peril -of losing them, no less than the peril of keeping them.... Weeks and -weeks went on, and I grew more and more absorbed in you. Then came a -new development. I had drawn you as Paris in dainty armour, and as -Adonis with huntsman's cloak and polished boar-spear. Crowned with -heavy lotus-blossoms you had sat on the prow of Adrian's barge, gazing -across the green turbid Nile. You had leaned over the still pool of -some Greek woodland and seen in the water's silent silver the marvel of -your own face. And it had all been what art should be--unconscious, -ideal, and remote. One day, a fatal day I sometimes think, I -determined to paint a wonderful portrait of you as you actually are, -not in the costume of dead ages, but in your own dress and in your own -time. Whether it was the realism of the method, or the mere wonder of -your own personality, thus directly presented to me without mist or -veil, I cannot tell. But I know that as I worked at it, every flake -and film of colour seemed to me to reveal my secret. I grew afraid -that others would know of my idolatry. I felt, Dorian, that I had told -too much, that I had put too much of myself into it. Then it was that -I resolved never to allow the picture to be exhibited. You were a -little annoyed; but then you did not realize all that it meant to me. -Harry, to whom I talked about it, laughed at me. But I did not mind -that. When the picture was finished, and I sat alone with it, I felt -that I was right.... Well, after a few days the thing left my studio, -and as soon as I had got rid of the intolerable fascination of its -presence, it seemed to me that I had been foolish in imagining that I -had seen anything in it, more than that you were extremely good-looking -and that I could paint. Even now I cannot help feeling that it is a -mistake to think that the passion one feels in creation is ever really -shown in the work one creates. Art is always more abstract than we -fancy. Form and colour tell us of form and colour--that is all. It -often seems to me that art conceals the artist far more completely than -it ever reveals him. And so when I got this offer from Paris, I -determined to make your portrait the principal thing in my exhibition. -It never occurred to me that you would refuse. I see now that you were -right. The picture cannot be shown. You must not be angry with me, -Dorian, for what I have told you. As I said to Harry, once, you are -made to be worshipped." - -Dorian Gray drew a long breath. The colour came back to his cheeks, -and a smile played about his lips. The peril was over. He was safe -for the time. Yet he could not help feeling infinite pity for the -painter who had just made this strange confession to him, and wondered -if he himself would ever be so dominated by the personality of a -friend. Lord Henry had the charm of being very dangerous. But that -was all. He was too clever and too cynical to be really fond of. -Would there ever be some one who would fill him with a strange -idolatry? Was that one of the things that life had in store? - -"It is extraordinary to me, Dorian," said Hallward, "that you should -have seen this in the portrait. Did you really see it?" - -"I saw something in it," he answered, "something that seemed to me very -curious." - -"Well, you don't mind my looking at the thing now?" - -Dorian shook his head. "You must not ask me that, Basil. I could not -possibly let you stand in front of that picture." - -"You will some day, surely?" - -"Never." - -"Well, perhaps you are right. And now good-bye, Dorian. You have been -the one person in my life who has really influenced my art. Whatever I -have done that is good, I owe to you. Ah! you don't know what it cost -me to tell you all that I have told you." - -"My dear Basil," said Dorian, "what have you told me? Simply that you -felt that you admired me too much. That is not even a compliment." - -"It was not intended as a compliment. It was a confession. Now that I -have made it, something seems to have gone out of me. Perhaps one -should never put one's worship into words." - -"It was a very disappointing confession." - -"Why, what did you expect, Dorian? You didn't see anything else in the -picture, did you? There was nothing else to see?" - -"No; there was nothing else to see. Why do you ask? But you mustn't -talk about worship. It is foolish. You and I are friends, Basil, and -we must always remain so." - -"You have got Harry," said the painter sadly. - -"Oh, Harry!" cried the lad, with a ripple of laughter. "Harry spends -his days in saying what is incredible and his evenings in doing what is -improbable. Just the sort of life I would like to lead. But still I -don't think I would go to Harry if I were in trouble. I would sooner -go to you, Basil." - -"You will sit to me again?" - -"Impossible!" - -"You spoil my life as an artist by refusing, Dorian. No man comes -across two ideal things. Few come across one." - -"I can't explain it to you, Basil, but I must never sit to you again. -There is something fatal about a portrait. It has a life of its own. -I will come and have tea with you. That will be just as pleasant." - -"Pleasanter for you, I am afraid," murmured Hallward regretfully. "And -now good-bye. I am sorry you won't let me look at the picture once -again. But that can't be helped. I quite understand what you feel -about it." - -As he left the room, Dorian Gray smiled to himself. Poor Basil! How -little he knew of the true reason! And how strange it was that, -instead of having been forced to reveal his own secret, he had -succeeded, almost by chance, in wresting a secret from his friend! How -much that strange confession explained to him! The painter's absurd -fits of jealousy, his wild devotion, his extravagant panegyrics, his -curious reticences--he understood them all now, and he felt sorry. -There seemed to him to be something tragic in a friendship so coloured -by romance. - -He sighed and touched the bell. The portrait must be hidden away at -all costs. He could not run such a risk of discovery again. It had -been mad of him to have allowed the thing to remain, even for an hour, -in a room to which any of his friends had access. - - - -CHAPTER 10 - -When his servant entered, he looked at him steadfastly and wondered if -he had thought of peering behind the screen. The man was quite -impassive and waited for his orders. Dorian lit a cigarette and walked -over to the glass and glanced into it. He could see the reflection of -Victor's face perfectly. It was like a placid mask of servility. -There was nothing to be afraid of, there. Yet he thought it best to be -on his guard. - -Speaking very slowly, he told him to tell the house-keeper that he -wanted to see her, and then to go to the frame-maker and ask him to -send two of his men round at once. It seemed to him that as the man -left the room his eyes wandered in the direction of the screen. Or was -that merely his own fancy? - -After a few moments, in her black silk dress, with old-fashioned thread -mittens on her wrinkled hands, Mrs. Leaf bustled into the library. He -asked her for the key of the schoolroom. - -"The old schoolroom, Mr. Dorian?" she exclaimed. "Why, it is full of -dust. I must get it arranged and put straight before you go into it. -It is not fit for you to see, sir. It is not, indeed." - -"I don't want it put straight, Leaf. I only want the key." - -"Well, sir, you'll be covered with cobwebs if you go into it. Why, it -hasn't been opened for nearly five years--not since his lordship died." - -He winced at the mention of his grandfather. He had hateful memories -of him. "That does not matter," he answered. "I simply want to see -the place--that is all. Give me the key." - -"And here is the key, sir," said the old lady, going over the contents -of her bunch with tremulously uncertain hands. "Here is the key. I'll -have it off the bunch in a moment. But you don't think of living up -there, sir, and you so comfortable here?" - -"No, no," he cried petulantly. "Thank you, Leaf. That will do." - -She lingered for a few moments, and was garrulous over some detail of -the household. He sighed and told her to manage things as she thought -best. She left the room, wreathed in smiles. - -As the door closed, Dorian put the key in his pocket and looked round -the room. His eye fell on a large, purple satin coverlet heavily -embroidered with gold, a splendid piece of late seventeenth-century -Venetian work that his grandfather had found in a convent near Bologna. -Yes, that would serve to wrap the dreadful thing in. It had perhaps -served often as a pall for the dead. Now it was to hide something that -had a corruption of its own, worse than the corruption of death -itself--something that would breed horrors and yet would never die. -What the worm was to the corpse, his sins would be to the painted image -on the canvas. They would mar its beauty and eat away its grace. They -would defile it and make it shameful. And yet the thing would still -live on. It would be always alive. - -He shuddered, and for a moment he regretted that he had not told Basil -the true reason why he had wished to hide the picture away. Basil -would have helped him to resist Lord Henry's influence, and the still -more poisonous influences that came from his own temperament. The love -that he bore him--for it was really love--had nothing in it that was -not noble and intellectual. It was not that mere physical admiration -of beauty that is born of the senses and that dies when the senses -tire. It was such love as Michelangelo had known, and Montaigne, and -Winckelmann, and Shakespeare himself. Yes, Basil could have saved him. -But it was too late now. The past could always be annihilated. -Regret, denial, or forgetfulness could do that. But the future was -inevitable. There were passions in him that would find their terrible -outlet, dreams that would make the shadow of their evil real. - -He took up from the couch the great purple-and-gold texture that -covered it, and, holding it in his hands, passed behind the screen. -Was the face on the canvas viler than before? It seemed to him that it -was unchanged, and yet his loathing of it was intensified. Gold hair, -blue eyes, and rose-red lips--they all were there. It was simply the -expression that had altered. That was horrible in its cruelty. -Compared to what he saw in it of censure or rebuke, how shallow Basil's -reproaches about Sibyl Vane had been!--how shallow, and of what little -account! His own soul was looking out at him from the canvas and -calling him to judgement. A look of pain came across him, and he flung -the rich pall over the picture. As he did so, a knock came to the -door. He passed out as his servant entered. - -"The persons are here, Monsieur." - -He felt that the man must be got rid of at once. He must not be -allowed to know where the picture was being taken to. There was -something sly about him, and he had thoughtful, treacherous eyes. -Sitting down at the writing-table he scribbled a note to Lord Henry, -asking him to send him round something to read and reminding him that -they were to meet at eight-fifteen that evening. - -"Wait for an answer," he said, handing it to him, "and show the men in -here." - -In two or three minutes there was another knock, and Mr. Hubbard -himself, the celebrated frame-maker of South Audley Street, came in -with a somewhat rough-looking young assistant. Mr. Hubbard was a -florid, red-whiskered little man, whose admiration for art was -considerably tempered by the inveterate impecuniosity of most of the -artists who dealt with him. As a rule, he never left his shop. He -waited for people to come to him. But he always made an exception in -favour of Dorian Gray. There was something about Dorian that charmed -everybody. It was a pleasure even to see him. - -"What can I do for you, Mr. Gray?" he said, rubbing his fat freckled -hands. "I thought I would do myself the honour of coming round in -person. I have just got a beauty of a frame, sir. Picked it up at a -sale. Old Florentine. Came from Fonthill, I believe. Admirably -suited for a religious subject, Mr. Gray." - -"I am so sorry you have given yourself the trouble of coming round, Mr. -Hubbard. I shall certainly drop in and look at the frame--though I -don't go in much at present for religious art--but to-day I only want a -picture carried to the top of the house for me. It is rather heavy, so -I thought I would ask you to lend me a couple of your men." - -"No trouble at all, Mr. Gray. I am delighted to be of any service to -you. Which is the work of art, sir?" - -"This," replied Dorian, moving the screen back. "Can you move it, -covering and all, just as it is? I don't want it to get scratched -going upstairs." - -"There will be no difficulty, sir," said the genial frame-maker, -beginning, with the aid of his assistant, to unhook the picture from -the long brass chains by which it was suspended. "And, now, where -shall we carry it to, Mr. Gray?" - -"I will show you the way, Mr. Hubbard, if you will kindly follow me. -Or perhaps you had better go in front. I am afraid it is right at the -top of the house. We will go up by the front staircase, as it is -wider." - -He held the door open for them, and they passed out into the hall and -began the ascent. The elaborate character of the frame had made the -picture extremely bulky, and now and then, in spite of the obsequious -protests of Mr. Hubbard, who had the true tradesman's spirited dislike -of seeing a gentleman doing anything useful, Dorian put his hand to it -so as to help them. - -"Something of a load to carry, sir," gasped the little man when they -reached the top landing. And he wiped his shiny forehead. - -"I am afraid it is rather heavy," murmured Dorian as he unlocked the -door that opened into the room that was to keep for him the curious -secret of his life and hide his soul from the eyes of men. - -He had not entered the place for more than four years--not, indeed, -since he had used it first as a play-room when he was a child, and then -as a study when he grew somewhat older. It was a large, -well-proportioned room, which had been specially built by the last Lord -Kelso for the use of the little grandson whom, for his strange likeness -to his mother, and also for other reasons, he had always hated and -desired to keep at a distance. It appeared to Dorian to have but -little changed. There was the huge Italian cassone, with its -fantastically painted panels and its tarnished gilt mouldings, in which -he had so often hidden himself as a boy. There the satinwood book-case -filled with his dog-eared schoolbooks. On the wall behind it was -hanging the same ragged Flemish tapestry where a faded king and queen -were playing chess in a garden, while a company of hawkers rode by, -carrying hooded birds on their gauntleted wrists. How well he -remembered it all! Every moment of his lonely childhood came back to -him as he looked round. He recalled the stainless purity of his boyish -life, and it seemed horrible to him that it was here the fatal portrait -was to be hidden away. How little he had thought, in those dead days, -of all that was in store for him! - -But there was no other place in the house so secure from prying eyes as -this. He had the key, and no one else could enter it. Beneath its -purple pall, the face painted on the canvas could grow bestial, sodden, -and unclean. What did it matter? No one could see it. He himself -would not see it. Why should he watch the hideous corruption of his -soul? He kept his youth--that was enough. And, besides, might not -his nature grow finer, after all? There was no reason that the future -should be so full of shame. Some love might come across his life, and -purify him, and shield him from those sins that seemed to be already -stirring in spirit and in flesh--those curious unpictured sins whose -very mystery lent them their subtlety and their charm. Perhaps, some -day, the cruel look would have passed away from the scarlet sensitive -mouth, and he might show to the world Basil Hallward's masterpiece. - -No; that was impossible. Hour by hour, and week by week, the thing -upon the canvas was growing old. It might escape the hideousness of -sin, but the hideousness of age was in store for it. The cheeks would -become hollow or flaccid. Yellow crow's feet would creep round the -fading eyes and make them horrible. The hair would lose its -brightness, the mouth would gape or droop, would be foolish or gross, -as the mouths of old men are. There would be the wrinkled throat, the -cold, blue-veined hands, the twisted body, that he remembered in the -grandfather who had been so stern to him in his boyhood. The picture -had to be concealed. There was no help for it. - -"Bring it in, Mr. Hubbard, please," he said, wearily, turning round. -"I am sorry I kept you so long. I was thinking of something else." - -"Always glad to have a rest, Mr. Gray," answered the frame-maker, who -was still gasping for breath. "Where shall we put it, sir?" - -"Oh, anywhere. Here: this will do. I don't want to have it hung up. -Just lean it against the wall. Thanks." - -"Might one look at the work of art, sir?" - -Dorian started. "It would not interest you, Mr. Hubbard," he said, -keeping his eye on the man. He felt ready to leap upon him and fling -him to the ground if he dared to lift the gorgeous hanging that -concealed the secret of his life. "I shan't trouble you any more now. -I am much obliged for your kindness in coming round." - -"Not at all, not at all, Mr. Gray. Ever ready to do anything for you, -sir." And Mr. Hubbard tramped downstairs, followed by the assistant, -who glanced back at Dorian with a look of shy wonder in his rough -uncomely face. He had never seen any one so marvellous. - -When the sound of their footsteps had died away, Dorian locked the door -and put the key in his pocket. He felt safe now. No one would ever -look upon the horrible thing. No eye but his would ever see his shame. - -On reaching the library, he found that it was just after five o'clock -and that the tea had been already brought up. On a little table of -dark perfumed wood thickly incrusted with nacre, a present from Lady -Radley, his guardian's wife, a pretty professional invalid who had -spent the preceding winter in Cairo, was lying a note from Lord Henry, -and beside it was a book bound in yellow paper, the cover slightly torn -and the edges soiled. A copy of the third edition of The St. James's -Gazette had been placed on the tea-tray. It was evident that Victor had -returned. He wondered if he had met the men in the hall as they were -leaving the house and had wormed out of them what they had been doing. -He would be sure to miss the picture--had no doubt missed it already, -while he had been laying the tea-things. The screen had not been set -back, and a blank space was visible on the wall. Perhaps some night he -might find him creeping upstairs and trying to force the door of the -room. It was a horrible thing to have a spy in one's house. He had -heard of rich men who had been blackmailed all their lives by some -servant who had read a letter, or overheard a conversation, or picked -up a card with an address, or found beneath a pillow a withered flower -or a shred of crumpled lace. - -He sighed, and having poured himself out some tea, opened Lord Henry's -note. It was simply to say that he sent him round the evening paper, -and a book that might interest him, and that he would be at the club at -eight-fifteen. He opened The St. James's languidly, and looked through -it. A red pencil-mark on the fifth page caught his eye. It drew -attention to the following paragraph: - - -INQUEST ON AN ACTRESS.--An inquest was held this morning at the Bell -Tavern, Hoxton Road, by Mr. Danby, the District Coroner, on the body of -Sibyl Vane, a young actress recently engaged at the Royal Theatre, -Holborn. A verdict of death by misadventure was returned. -Considerable sympathy was expressed for the mother of the deceased, who -was greatly affected during the giving of her own evidence, and that of -Dr. Birrell, who had made the post-mortem examination of the deceased. - - -He frowned, and tearing the paper in two, went across the room and -flung the pieces away. How ugly it all was! And how horribly real -ugliness made things! He felt a little annoyed with Lord Henry for -having sent him the report. And it was certainly stupid of him to have -marked it with red pencil. Victor might have read it. The man knew -more than enough English for that. - -Perhaps he had read it and had begun to suspect something. And, yet, -what did it matter? What had Dorian Gray to do with Sibyl Vane's -death? There was nothing to fear. Dorian Gray had not killed her. - -His eye fell on the yellow book that Lord Henry had sent him. What was -it, he wondered. He went towards the little, pearl-coloured octagonal -stand that had always looked to him like the work of some strange -Egyptian bees that wrought in silver, and taking up the volume, flung -himself into an arm-chair and began to turn over the leaves. After a -few minutes he became absorbed. It was the strangest book that he had -ever read. It seemed to him that in exquisite raiment, and to the -delicate sound of flutes, the sins of the world were passing in dumb -show before him. Things that he had dimly dreamed of were suddenly -made real to him. Things of which he had never dreamed were gradually -revealed. - -It was a novel without a plot and with only one character, being, -indeed, simply a psychological study of a certain young Parisian who -spent his life trying to realize in the nineteenth century all the -passions and modes of thought that belonged to every century except his -own, and to sum up, as it were, in himself the various moods through -which the world-spirit had ever passed, loving for their mere -artificiality those renunciations that men have unwisely called virtue, -as much as those natural rebellions that wise men still call sin. The -style in which it was written was that curious jewelled style, vivid -and obscure at once, full of argot and of archaisms, of technical -expressions and of elaborate paraphrases, that characterizes the work -of some of the finest artists of the French school of Symbolistes. -There were in it metaphors as monstrous as orchids and as subtle in -colour. The life of the senses was described in the terms of mystical -philosophy. One hardly knew at times whether one was reading the -spiritual ecstasies of some mediaeval saint or the morbid confessions -of a modern sinner. It was a poisonous book. The heavy odour of -incense seemed to cling about its pages and to trouble the brain. The -mere cadence of the sentences, the subtle monotony of their music, so -full as it was of complex refrains and movements elaborately repeated, -produced in the mind of the lad, as he passed from chapter to chapter, -a form of reverie, a malady of dreaming, that made him unconscious of -the falling day and creeping shadows. - -Cloudless, and pierced by one solitary star, a copper-green sky gleamed -through the windows. He read on by its wan light till he could read no -more. Then, after his valet had reminded him several times of the -lateness of the hour, he got up, and going into the next room, placed -the book on the little Florentine table that always stood at his -bedside and began to dress for dinner. - -It was almost nine o'clock before he reached the club, where he found -Lord Henry sitting alone, in the morning-room, looking very much bored. - -"I am so sorry, Harry," he cried, "but really it is entirely your -fault. That book you sent me so fascinated me that I forgot how the -time was going." - -"Yes, I thought you would like it," replied his host, rising from his -chair. - -"I didn't say I liked it, Harry. I said it fascinated me. There is a -great difference." - -"Ah, you have discovered that?" murmured Lord Henry. And they passed -into the dining-room. - - - -CHAPTER 11 - -For years, Dorian Gray could not free himself from the influence of -this book. Or perhaps it would be more accurate to say that he never -sought to free himself from it. He procured from Paris no less than -nine large-paper copies of the first edition, and had them bound in -different colours, so that they might suit his various moods and the -changing fancies of a nature over which he seemed, at times, to have -almost entirely lost control. The hero, the wonderful young Parisian -in whom the romantic and the scientific temperaments were so strangely -blended, became to him a kind of prefiguring type of himself. And, -indeed, the whole book seemed to him to contain the story of his own -life, written before he had lived it. - -In one point he was more fortunate than the novel's fantastic hero. He -never knew--never, indeed, had any cause to know--that somewhat -grotesque dread of mirrors, and polished metal surfaces, and still -water which came upon the young Parisian so early in his life, and was -occasioned by the sudden decay of a beau that had once, apparently, -been so remarkable. It was with an almost cruel joy--and perhaps in -nearly every joy, as certainly in every pleasure, cruelty has its -place--that he used to read the latter part of the book, with its -really tragic, if somewhat overemphasized, account of the sorrow and -despair of one who had himself lost what in others, and the world, he -had most dearly valued. - -For the wonderful beauty that had so fascinated Basil Hallward, and -many others besides him, seemed never to leave him. Even those who had -heard the most evil things against him--and from time to time strange -rumours about his mode of life crept through London and became the -chatter of the clubs--could not believe anything to his dishonour when -they saw him. He had always the look of one who had kept himself -unspotted from the world. Men who talked grossly became silent when -Dorian Gray entered the room. There was something in the purity of his -face that rebuked them. His mere presence seemed to recall to them the -memory of the innocence that they had tarnished. They wondered how one -so charming and graceful as he was could have escaped the stain of an -age that was at once sordid and sensual. - -Often, on returning home from one of those mysterious and prolonged -absences that gave rise to such strange conjecture among those who were -his friends, or thought that they were so, he himself would creep -upstairs to the locked room, open the door with the key that never left -him now, and stand, with a mirror, in front of the portrait that Basil -Hallward had painted of him, looking now at the evil and aging face on -the canvas, and now at the fair young face that laughed back at him -from the polished glass. The very sharpness of the contrast used to -quicken his sense of pleasure. He grew more and more enamoured of his -own beauty, more and more interested in the corruption of his own soul. -He would examine with minute care, and sometimes with a monstrous and -terrible delight, the hideous lines that seared the wrinkling forehead -or crawled around the heavy sensual mouth, wondering sometimes which -were the more horrible, the signs of sin or the signs of age. He would -place his white hands beside the coarse bloated hands of the picture, -and smile. He mocked the misshapen body and the failing limbs. - -There were moments, indeed, at night, when, lying sleepless in his own -delicately scented chamber, or in the sordid room of the little -ill-famed tavern near the docks which, under an assumed name and in -disguise, it was his habit to frequent, he would think of the ruin he -had brought upon his soul with a pity that was all the more poignant -because it was purely selfish. But moments such as these were rare. -That curiosity about life which Lord Henry had first stirred in him, as -they sat together in the garden of their friend, seemed to increase -with gratification. The more he knew, the more he desired to know. He -had mad hungers that grew more ravenous as he fed them. - -Yet he was not really reckless, at any rate in his relations to -society. Once or twice every month during the winter, and on each -Wednesday evening while the season lasted, he would throw open to the -world his beautiful house and have the most celebrated musicians of the -day to charm his guests with the wonders of their art. His little -dinners, in the settling of which Lord Henry always assisted him, were -noted as much for the careful selection and placing of those invited, -as for the exquisite taste shown in the decoration of the table, with -its subtle symphonic arrangements of exotic flowers, and embroidered -cloths, and antique plate of gold and silver. Indeed, there were many, -especially among the very young men, who saw, or fancied that they saw, -in Dorian Gray the true realization of a type of which they had often -dreamed in Eton or Oxford days, a type that was to combine something of -the real culture of the scholar with all the grace and distinction and -perfect manner of a citizen of the world. To them he seemed to be of -the company of those whom Dante describes as having sought to "make -themselves perfect by the worship of beauty." Like Gautier, he was one -for whom "the visible world existed." - -And, certainly, to him life itself was the first, the greatest, of the -arts, and for it all the other arts seemed to be but a preparation. -Fashion, by which what is really fantastic becomes for a moment -universal, and dandyism, which, in its own way, is an attempt to assert -the absolute modernity of beauty, had, of course, their fascination for -him. His mode of dressing, and the particular styles that from time to -time he affected, had their marked influence on the young exquisites of -the Mayfair balls and Pall Mall club windows, who copied him in -everything that he did, and tried to reproduce the accidental charm of -his graceful, though to him only half-serious, fopperies. - -For, while he was but too ready to accept the position that was almost -immediately offered to him on his coming of age, and found, indeed, a -subtle pleasure in the thought that he might really become to the -London of his own day what to imperial Neronian Rome the author of the -Satyricon once had been, yet in his inmost heart he desired to be -something more than a mere arbiter elegantiarum, to be consulted on the -wearing of a jewel, or the knotting of a necktie, or the conduct of a -cane. He sought to elaborate some new scheme of life that would have -its reasoned philosophy and its ordered principles, and find in the -spiritualizing of the senses its highest realization. - -The worship of the senses has often, and with much justice, been -decried, men feeling a natural instinct of terror about passions and -sensations that seem stronger than themselves, and that they are -conscious of sharing with the less highly organized forms of existence. -But it appeared to Dorian Gray that the true nature of the senses had -never been understood, and that they had remained savage and animal -merely because the world had sought to starve them into submission or -to kill them by pain, instead of aiming at making them elements of a -new spirituality, of which a fine instinct for beauty was to be the -dominant characteristic. As he looked back upon man moving through -history, he was haunted by a feeling of loss. So much had been -surrendered! and to such little purpose! There had been mad wilful -rejections, monstrous forms of self-torture and self-denial, whose -origin was fear and whose result was a degradation infinitely more -terrible than that fancied degradation from which, in their ignorance, -they had sought to escape; Nature, in her wonderful irony, driving out -the anchorite to feed with the wild animals of the desert and giving to -the hermit the beasts of the field as his companions. - -Yes: there was to be, as Lord Henry had prophesied, a new Hedonism -that was to recreate life and to save it from that harsh uncomely -puritanism that is having, in our own day, its curious revival. It was -to have its service of the intellect, certainly, yet it was never to -accept any theory or system that would involve the sacrifice of any -mode of passionate experience. Its aim, indeed, was to be experience -itself, and not the fruits of experience, sweet or bitter as they might -be. Of the asceticism that deadens the senses, as of the vulgar -profligacy that dulls them, it was to know nothing. But it was to -teach man to concentrate himself upon the moments of a life that is -itself but a moment. - -There are few of us who have not sometimes wakened before dawn, either -after one of those dreamless nights that make us almost enamoured of -death, or one of those nights of horror and misshapen joy, when through -the chambers of the brain sweep phantoms more terrible than reality -itself, and instinct with that vivid life that lurks in all grotesques, -and that lends to Gothic art its enduring vitality, this art being, one -might fancy, especially the art of those whose minds have been troubled -with the malady of reverie. Gradually white fingers creep through the -curtains, and they appear to tremble. In black fantastic shapes, dumb -shadows crawl into the corners of the room and crouch there. Outside, -there is the stirring of birds among the leaves, or the sound of men -going forth to their work, or the sigh and sob of the wind coming down -from the hills and wandering round the silent house, as though it -feared to wake the sleepers and yet must needs call forth sleep from -her purple cave. Veil after veil of thin dusky gauze is lifted, and by -degrees the forms and colours of things are restored to them, and we -watch the dawn remaking the world in its antique pattern. The wan -mirrors get back their mimic life. The flameless tapers stand where we -had left them, and beside them lies the half-cut book that we had been -studying, or the wired flower that we had worn at the ball, or the -letter that we had been afraid to read, or that we had read too often. -Nothing seems to us changed. Out of the unreal shadows of the night -comes back the real life that we had known. We have to resume it where -we had left off, and there steals over us a terrible sense of the -necessity for the continuance of energy in the same wearisome round of -stereotyped habits, or a wild longing, it may be, that our eyelids -might open some morning upon a world that had been refashioned anew in -the darkness for our pleasure, a world in which things would have fresh -shapes and colours, and be changed, or have other secrets, a world in -which the past would have little or no place, or survive, at any rate, -in no conscious form of obligation or regret, the remembrance even of -joy having its bitterness and the memories of pleasure their pain. - -It was the creation of such worlds as these that seemed to Dorian Gray -to be the true object, or amongst the true objects, of life; and in his -search for sensations that would be at once new and delightful, and -possess that element of strangeness that is so essential to romance, he -would often adopt certain modes of thought that he knew to be really -alien to his nature, abandon himself to their subtle influences, and -then, having, as it were, caught their colour and satisfied his -intellectual curiosity, leave them with that curious indifference that -is not incompatible with a real ardour of temperament, and that, -indeed, according to certain modern psychologists, is often a condition -of it. - -It was rumoured of him once that he was about to join the Roman -Catholic communion, and certainly the Roman ritual had always a great -attraction for him. The daily sacrifice, more awful really than all -the sacrifices of the antique world, stirred him as much by its superb -rejection of the evidence of the senses as by the primitive simplicity -of its elements and the eternal pathos of the human tragedy that it -sought to symbolize. He loved to kneel down on the cold marble -pavement and watch the priest, in his stiff flowered dalmatic, slowly -and with white hands moving aside the veil of the tabernacle, or -raising aloft the jewelled, lantern-shaped monstrance with that pallid -wafer that at times, one would fain think, is indeed the "panis -caelestis," the bread of angels, or, robed in the garments of the -Passion of Christ, breaking the Host into the chalice and smiting his -breast for his sins. The fuming censers that the grave boys, in their -lace and scarlet, tossed into the air like great gilt flowers had their -subtle fascination for him. As he passed out, he used to look with -wonder at the black confessionals and long to sit in the dim shadow of -one of them and listen to men and women whispering through the worn -grating the true story of their lives. - -But he never fell into the error of arresting his intellectual -development by any formal acceptance of creed or system, or of -mistaking, for a house in which to live, an inn that is but suitable -for the sojourn of a night, or for a few hours of a night in which -there are no stars and the moon is in travail. Mysticism, with its -marvellous power of making common things strange to us, and the subtle -antinomianism that always seems to accompany it, moved him for a -season; and for a season he inclined to the materialistic doctrines of -the Darwinismus movement in Germany, and found a curious pleasure in -tracing the thoughts and passions of men to some pearly cell in the -brain, or some white nerve in the body, delighting in the conception of -the absolute dependence of the spirit on certain physical conditions, -morbid or healthy, normal or diseased. Yet, as has been said of him -before, no theory of life seemed to him to be of any importance -compared with life itself. He felt keenly conscious of how barren all -intellectual speculation is when separated from action and experiment. -He knew that the senses, no less than the soul, have their spiritual -mysteries to reveal. - -And so he would now study perfumes and the secrets of their -manufacture, distilling heavily scented oils and burning odorous gums -from the East. He saw that there was no mood of the mind that had not -its counterpart in the sensuous life, and set himself to discover their -true relations, wondering what there was in frankincense that made one -mystical, and in ambergris that stirred one's passions, and in violets -that woke the memory of dead romances, and in musk that troubled the -brain, and in champak that stained the imagination; and seeking often -to elaborate a real psychology of perfumes, and to estimate the several -influences of sweet-smelling roots and scented, pollen-laden flowers; -of aromatic balms and of dark and fragrant woods; of spikenard, that -sickens; of hovenia, that makes men mad; and of aloes, that are said to -be able to expel melancholy from the soul. - -At another time he devoted himself entirely to music, and in a long -latticed room, with a vermilion-and-gold ceiling and walls of -olive-green lacquer, he used to give curious concerts in which mad -gipsies tore wild music from little zithers, or grave, yellow-shawled -Tunisians plucked at the strained strings of monstrous lutes, while -grinning Negroes beat monotonously upon copper drums and, crouching -upon scarlet mats, slim turbaned Indians blew through long pipes of -reed or brass and charmed--or feigned to charm--great hooded snakes and -horrible horned adders. The harsh intervals and shrill discords of -barbaric music stirred him at times when Schubert's grace, and Chopin's -beautiful sorrows, and the mighty harmonies of Beethoven himself, fell -unheeded on his ear. He collected together from all parts of the world -the strangest instruments that could be found, either in the tombs of -dead nations or among the few savage tribes that have survived contact -with Western civilizations, and loved to touch and try them. He had -the mysterious juruparis of the Rio Negro Indians, that women are not -allowed to look at and that even youths may not see till they have been -subjected to fasting and scourging, and the earthen jars of the -Peruvians that have the shrill cries of birds, and flutes of human -bones such as Alfonso de Ovalle heard in Chile, and the sonorous green -jaspers that are found near Cuzco and give forth a note of singular -sweetness. He had painted gourds filled with pebbles that rattled when -they were shaken; the long clarin of the Mexicans, into which the -performer does not blow, but through which he inhales the air; the -harsh ture of the Amazon tribes, that is sounded by the sentinels who -sit all day long in high trees, and can be heard, it is said, at a -distance of three leagues; the teponaztli, that has two vibrating -tongues of wood and is beaten with sticks that are smeared with an -elastic gum obtained from the milky juice of plants; the yotl-bells of -the Aztecs, that are hung in clusters like grapes; and a huge -cylindrical drum, covered with the skins of great serpents, like the -one that Bernal Diaz saw when he went with Cortes into the Mexican -temple, and of whose doleful sound he has left us so vivid a -description. The fantastic character of these instruments fascinated -him, and he felt a curious delight in the thought that art, like -Nature, has her monsters, things of bestial shape and with hideous -voices. Yet, after some time, he wearied of them, and would sit in his -box at the opera, either alone or with Lord Henry, listening in rapt -pleasure to "Tannhauser" and seeing in the prelude to that great work -of art a presentation of the tragedy of his own soul. - -On one occasion he took up the study of jewels, and appeared at a -costume ball as Anne de Joyeuse, Admiral of France, in a dress covered -with five hundred and sixty pearls. This taste enthralled him for -years, and, indeed, may be said never to have left him. He would often -spend a whole day settling and resettling in their cases the various -stones that he had collected, such as the olive-green chrysoberyl that -turns red by lamplight, the cymophane with its wirelike line of silver, -the pistachio-coloured peridot, rose-pink and wine-yellow topazes, -carbuncles of fiery scarlet with tremulous, four-rayed stars, flame-red -cinnamon-stones, orange and violet spinels, and amethysts with their -alternate layers of ruby and sapphire. He loved the red gold of the -sunstone, and the moonstone's pearly whiteness, and the broken rainbow -of the milky opal. He procured from Amsterdam three emeralds of -extraordinary size and richness of colour, and had a turquoise de la -vieille roche that was the envy of all the connoisseurs. - -He discovered wonderful stories, also, about jewels. In Alphonso's -Clericalis Disciplina a serpent was mentioned with eyes of real -jacinth, and in the romantic history of Alexander, the Conqueror of -Emathia was said to have found in the vale of Jordan snakes "with -collars of real emeralds growing on their backs." There was a gem in -the brain of the dragon, Philostratus told us, and "by the exhibition -of golden letters and a scarlet robe" the monster could be thrown into -a magical sleep and slain. According to the great alchemist, Pierre de -Boniface, the diamond rendered a man invisible, and the agate of India -made him eloquent. The cornelian appeased anger, and the hyacinth -provoked sleep, and the amethyst drove away the fumes of wine. The -garnet cast out demons, and the hydropicus deprived the moon of her -colour. The selenite waxed and waned with the moon, and the meloceus, -that discovers thieves, could be affected only by the blood of kids. -Leonardus Camillus had seen a white stone taken from the brain of a -newly killed toad, that was a certain antidote against poison. The -bezoar, that was found in the heart of the Arabian deer, was a charm -that could cure the plague. In the nests of Arabian birds was the -aspilates, that, according to Democritus, kept the wearer from any -danger by fire. - -The King of Ceilan rode through his city with a large ruby in his hand, -as the ceremony of his coronation. The gates of the palace of John the -Priest were "made of sardius, with the horn of the horned snake -inwrought, so that no man might bring poison within." Over the gable -were "two golden apples, in which were two carbuncles," so that the -gold might shine by day and the carbuncles by night. In Lodge's -strange romance 'A Margarite of America', it was stated that in the -chamber of the queen one could behold "all the chaste ladies of the -world, inchased out of silver, looking through fair mirrours of -chrysolites, carbuncles, sapphires, and greene emeraults." Marco Polo -had seen the inhabitants of Zipangu place rose-coloured pearls in the -mouths of the dead. A sea-monster had been enamoured of the pearl that -the diver brought to King Perozes, and had slain the thief, and mourned -for seven moons over its loss. When the Huns lured the king into the -great pit, he flung it away--Procopius tells the story--nor was it ever -found again, though the Emperor Anastasius offered five hundred-weight -of gold pieces for it. The King of Malabar had shown to a certain -Venetian a rosary of three hundred and four pearls, one for every god -that he worshipped. - -When the Duke de Valentinois, son of Alexander VI, visited Louis XII of -France, his horse was loaded with gold leaves, according to Brantome, -and his cap had double rows of rubies that threw out a great light. -Charles of England had ridden in stirrups hung with four hundred and -twenty-one diamonds. Richard II had a coat, valued at thirty thousand -marks, which was covered with balas rubies. Hall described Henry VIII, -on his way to the Tower previous to his coronation, as wearing "a -jacket of raised gold, the placard embroidered with diamonds and other -rich stones, and a great bauderike about his neck of large balasses." -The favourites of James I wore ear-rings of emeralds set in gold -filigrane. Edward II gave to Piers Gaveston a suit of red-gold armour -studded with jacinths, a collar of gold roses set with -turquoise-stones, and a skull-cap parseme with pearls. Henry II wore -jewelled gloves reaching to the elbow, and had a hawk-glove sewn with -twelve rubies and fifty-two great orients. The ducal hat of Charles -the Rash, the last Duke of Burgundy of his race, was hung with -pear-shaped pearls and studded with sapphires. - -How exquisite life had once been! How gorgeous in its pomp and -decoration! Even to read of the luxury of the dead was wonderful. - -Then he turned his attention to embroideries and to the tapestries that -performed the office of frescoes in the chill rooms of the northern -nations of Europe. As he investigated the subject--and he always had -an extraordinary faculty of becoming absolutely absorbed for the moment -in whatever he took up--he was almost saddened by the reflection of the -ruin that time brought on beautiful and wonderful things. He, at any -rate, had escaped that. Summer followed summer, and the yellow -jonquils bloomed and died many times, and nights of horror repeated the -story of their shame, but he was unchanged. No winter marred his face -or stained his flowerlike bloom. How different it was with material -things! Where had they passed to? Where was the great crocus-coloured -robe, on which the gods fought against the giants, that had been worked -by brown girls for the pleasure of Athena? Where the huge velarium -that Nero had stretched across the Colosseum at Rome, that Titan sail -of purple on which was represented the starry sky, and Apollo driving a -chariot drawn by white, gilt-reined steeds? He longed to see the -curious table-napkins wrought for the Priest of the Sun, on which were -displayed all the dainties and viands that could be wanted for a feast; -the mortuary cloth of King Chilperic, with its three hundred golden -bees; the fantastic robes that excited the indignation of the Bishop of -Pontus and were figured with "lions, panthers, bears, dogs, forests, -rocks, hunters--all, in fact, that a painter can copy from nature"; and -the coat that Charles of Orleans once wore, on the sleeves of which -were embroidered the verses of a song beginning "Madame, je suis tout -joyeux," the musical accompaniment of the words being wrought in gold -thread, and each note, of square shape in those days, formed with four -pearls. He read of the room that was prepared at the palace at Rheims -for the use of Queen Joan of Burgundy and was decorated with "thirteen -hundred and twenty-one parrots, made in broidery, and blazoned with the -king's arms, and five hundred and sixty-one butterflies, whose wings -were similarly ornamented with the arms of the queen, the whole worked -in gold." Catherine de Medicis had a mourning-bed made for her of -black velvet powdered with crescents and suns. Its curtains were of -damask, with leafy wreaths and garlands, figured upon a gold and silver -ground, and fringed along the edges with broideries of pearls, and it -stood in a room hung with rows of the queen's devices in cut black -velvet upon cloth of silver. Louis XIV had gold embroidered caryatides -fifteen feet high in his apartment. The state bed of Sobieski, King of -Poland, was made of Smyrna gold brocade embroidered in turquoises with -verses from the Koran. Its supports were of silver gilt, beautifully -chased, and profusely set with enamelled and jewelled medallions. It -had been taken from the Turkish camp before Vienna, and the standard of -Mohammed had stood beneath the tremulous gilt of its canopy. - -And so, for a whole year, he sought to accumulate the most exquisite -specimens that he could find of textile and embroidered work, getting -the dainty Delhi muslins, finely wrought with gold-thread palmates and -stitched over with iridescent beetles' wings; the Dacca gauzes, that -from their transparency are known in the East as "woven air," and -"running water," and "evening dew"; strange figured cloths from Java; -elaborate yellow Chinese hangings; books bound in tawny satins or fair -blue silks and wrought with fleurs-de-lis, birds and images; veils of -lacis worked in Hungary point; Sicilian brocades and stiff Spanish -velvets; Georgian work, with its gilt coins, and Japanese Foukousas, -with their green-toned golds and their marvellously plumaged birds. - -He had a special passion, also, for ecclesiastical vestments, as indeed -he had for everything connected with the service of the Church. In the -long cedar chests that lined the west gallery of his house, he had -stored away many rare and beautiful specimens of what is really the -raiment of the Bride of Christ, who must wear purple and jewels and -fine linen that she may hide the pallid macerated body that is worn by -the suffering that she seeks for and wounded by self-inflicted pain. -He possessed a gorgeous cope of crimson silk and gold-thread damask, -figured with a repeating pattern of golden pomegranates set in -six-petalled formal blossoms, beyond which on either side was the -pine-apple device wrought in seed-pearls. The orphreys were divided -into panels representing scenes from the life of the Virgin, and the -coronation of the Virgin was figured in coloured silks upon the hood. -This was Italian work of the fifteenth century. Another cope was of -green velvet, embroidered with heart-shaped groups of acanthus-leaves, -from which spread long-stemmed white blossoms, the details of which -were picked out with silver thread and coloured crystals. The morse -bore a seraph's head in gold-thread raised work. The orphreys were -woven in a diaper of red and gold silk, and were starred with -medallions of many saints and martyrs, among whom was St. Sebastian. -He had chasubles, also, of amber-coloured silk, and blue silk and gold -brocade, and yellow silk damask and cloth of gold, figured with -representations of the Passion and Crucifixion of Christ, and -embroidered with lions and peacocks and other emblems; dalmatics of -white satin and pink silk damask, decorated with tulips and dolphins -and fleurs-de-lis; altar frontals of crimson velvet and blue linen; and -many corporals, chalice-veils, and sudaria. In the mystic offices to -which such things were put, there was something that quickened his -imagination. - -For these treasures, and everything that he collected in his lovely -house, were to be to him means of forgetfulness, modes by which he -could escape, for a season, from the fear that seemed to him at times -to be almost too great to be borne. Upon the walls of the lonely -locked room where he had spent so much of his boyhood, he had hung with -his own hands the terrible portrait whose changing features showed him -the real degradation of his life, and in front of it had draped the -purple-and-gold pall as a curtain. For weeks he would not go there, -would forget the hideous painted thing, and get back his light heart, -his wonderful joyousness, his passionate absorption in mere existence. -Then, suddenly, some night he would creep out of the house, go down to -dreadful places near Blue Gate Fields, and stay there, day after day, -until he was driven away. On his return he would sit in front of the -picture, sometimes loathing it and himself, but filled, at other -times, with that pride of individualism that is half the -fascination of sin, and smiling with secret pleasure at the misshapen -shadow that had to bear the burden that should have been his own. - -After a few years he could not endure to be long out of England, and -gave up the villa that he had shared at Trouville with Lord Henry, as -well as the little white walled-in house at Algiers where they had more -than once spent the winter. He hated to be separated from the picture -that was such a part of his life, and was also afraid that during his -absence some one might gain access to the room, in spite of the -elaborate bars that he had caused to be placed upon the door. - -He was quite conscious that this would tell them nothing. It was true -that the portrait still preserved, under all the foulness and ugliness -of the face, its marked likeness to himself; but what could they learn -from that? He would laugh at any one who tried to taunt him. He had -not painted it. What was it to him how vile and full of shame it -looked? Even if he told them, would they believe it? - -Yet he was afraid. Sometimes when he was down at his great house in -Nottinghamshire, entertaining the fashionable young men of his own rank -who were his chief companions, and astounding the county by the wanton -luxury and gorgeous splendour of his mode of life, he would suddenly -leave his guests and rush back to town to see that the door had not -been tampered with and that the picture was still there. What if it -should be stolen? The mere thought made him cold with horror. Surely -the world would know his secret then. Perhaps the world already -suspected it. - -For, while he fascinated many, there were not a few who distrusted him. -He was very nearly blackballed at a West End club of which his birth -and social position fully entitled him to become a member, and it was -said that on one occasion, when he was brought by a friend into the -smoking-room of the Churchill, the Duke of Berwick and another -gentleman got up in a marked manner and went out. Curious stories -became current about him after he had passed his twenty-fifth year. It -was rumoured that he had been seen brawling with foreign sailors in a -low den in the distant parts of Whitechapel, and that he consorted with -thieves and coiners and knew the mysteries of their trade. His -extraordinary absences became notorious, and, when he used to reappear -again in society, men would whisper to each other in corners, or pass -him with a sneer, or look at him with cold searching eyes, as though -they were determined to discover his secret. - -Of such insolences and attempted slights he, of course, took no notice, -and in the opinion of most people his frank debonair manner, his -charming boyish smile, and the infinite grace of that wonderful youth -that seemed never to leave him, were in themselves a sufficient answer -to the calumnies, for so they termed them, that were circulated about -him. It was remarked, however, that some of those who had been most -intimate with him appeared, after a time, to shun him. Women who had -wildly adored him, and for his sake had braved all social censure and -set convention at defiance, were seen to grow pallid with shame or -horror if Dorian Gray entered the room. - -Yet these whispered scandals only increased in the eyes of many his -strange and dangerous charm. His great wealth was a certain element of -security. Society--civilized society, at least--is never very ready to -believe anything to the detriment of those who are both rich and -fascinating. It feels instinctively that manners are of more -importance than morals, and, in its opinion, the highest respectability -is of much less value than the possession of a good chef. And, after -all, it is a very poor consolation to be told that the man who has -given one a bad dinner, or poor wine, is irreproachable in his private -life. Even the cardinal virtues cannot atone for half-cold entrees, as -Lord Henry remarked once, in a discussion on the subject, and there is -possibly a good deal to be said for his view. For the canons of good -society are, or should be, the same as the canons of art. Form is -absolutely essential to it. It should have the dignity of a ceremony, -as well as its unreality, and should combine the insincere character of -a romantic play with the wit and beauty that make such plays delightful -to us. Is insincerity such a terrible thing? I think not. It is -merely a method by which we can multiply our personalities. - -Such, at any rate, was Dorian Gray's opinion. He used to wonder at the -shallow psychology of those who conceive the ego in man as a thing -simple, permanent, reliable, and of one essence. To him, man was a -being with myriad lives and myriad sensations, a complex multiform -creature that bore within itself strange legacies of thought and -passion, and whose very flesh was tainted with the monstrous maladies -of the dead. He loved to stroll through the gaunt cold picture-gallery -of his country house and look at the various portraits of those whose -blood flowed in his veins. Here was Philip Herbert, described by -Francis Osborne, in his Memoires on the Reigns of Queen Elizabeth and -King James, as one who was "caressed by the Court for his handsome -face, which kept him not long company." Was it young Herbert's life -that he sometimes led? Had some strange poisonous germ crept from body -to body till it had reached his own? Was it some dim sense of that -ruined grace that had made him so suddenly, and almost without cause, -give utterance, in Basil Hallward's studio, to the mad prayer that had -so changed his life? Here, in gold-embroidered red doublet, jewelled -surcoat, and gilt-edged ruff and wristbands, stood Sir Anthony Sherard, -with his silver-and-black armour piled at his feet. What had this -man's legacy been? Had the lover of Giovanna of Naples bequeathed him -some inheritance of sin and shame? Were his own actions merely the -dreams that the dead man had not dared to realize? Here, from the -fading canvas, smiled Lady Elizabeth Devereux, in her gauze hood, pearl -stomacher, and pink slashed sleeves. A flower was in her right hand, -and her left clasped an enamelled collar of white and damask roses. On -a table by her side lay a mandolin and an apple. There were large -green rosettes upon her little pointed shoes. He knew her life, and -the strange stories that were told about her lovers. Had he something -of her temperament in him? These oval, heavy-lidded eyes seemed to -look curiously at him. What of George Willoughby, with his powdered -hair and fantastic patches? How evil he looked! The face was -saturnine and swarthy, and the sensual lips seemed to be twisted with -disdain. Delicate lace ruffles fell over the lean yellow hands that -were so overladen with rings. He had been a macaroni of the eighteenth -century, and the friend, in his youth, of Lord Ferrars. What of the -second Lord Beckenham, the companion of the Prince Regent in his -wildest days, and one of the witnesses at the secret marriage with Mrs. -Fitzherbert? How proud and handsome he was, with his chestnut curls -and insolent pose! What passions had he bequeathed? The world had -looked upon him as infamous. He had led the orgies at Carlton House. -The star of the Garter glittered upon his breast. Beside him hung the -portrait of his wife, a pallid, thin-lipped woman in black. Her blood, -also, stirred within him. How curious it all seemed! And his mother -with her Lady Hamilton face and her moist, wine-dashed lips--he knew -what he had got from her. He had got from her his beauty, and his -passion for the beauty of others. She laughed at him in her loose -Bacchante dress. There were vine leaves in her hair. The purple -spilled from the cup she was holding. The carnations of the painting -had withered, but the eyes were still wonderful in their depth and -brilliancy of colour. They seemed to follow him wherever he went. - -Yet one had ancestors in literature as well as in one's own race, -nearer perhaps in type and temperament, many of them, and certainly -with an influence of which one was more absolutely conscious. There -were times when it appeared to Dorian Gray that the whole of history -was merely the record of his own life, not as he had lived it in act -and circumstance, but as his imagination had created it for him, as it -had been in his brain and in his passions. He felt that he had known -them all, those strange terrible figures that had passed across the -stage of the world and made sin so marvellous and evil so full of -subtlety. It seemed to him that in some mysterious way their lives had -been his own. - -The hero of the wonderful novel that had so influenced his life had -himself known this curious fancy. In the seventh chapter he tells how, -crowned with laurel, lest lightning might strike him, he had sat, as -Tiberius, in a garden at Capri, reading the shameful books of -Elephantis, while dwarfs and peacocks strutted round him and the -flute-player mocked the swinger of the censer; and, as Caligula, had -caroused with the green-shirted jockeys in their stables and supped in -an ivory manger with a jewel-frontleted horse; and, as Domitian, had -wandered through a corridor lined with marble mirrors, looking round -with haggard eyes for the reflection of the dagger that was to end his -days, and sick with that ennui, that terrible taedium vitae, that comes -on those to whom life denies nothing; and had peered through a clear -emerald at the red shambles of the circus and then, in a litter of -pearl and purple drawn by silver-shod mules, been carried through the -Street of Pomegranates to a House of Gold and heard men cry on Nero -Caesar as he passed by; and, as Elagabalus, had painted his face with -colours, and plied the distaff among the women, and brought the Moon -from Carthage and given her in mystic marriage to the Sun. - -Over and over again Dorian used to read this fantastic chapter, and the -two chapters immediately following, in which, as in some curious -tapestries or cunningly wrought enamels, were pictured the awful and -beautiful forms of those whom vice and blood and weariness had made -monstrous or mad: Filippo, Duke of Milan, who slew his wife and -painted her lips with a scarlet poison that her lover might suck death -from the dead thing he fondled; Pietro Barbi, the Venetian, known as -Paul the Second, who sought in his vanity to assume the title of -Formosus, and whose tiara, valued at two hundred thousand florins, was -bought at the price of a terrible sin; Gian Maria Visconti, who used -hounds to chase living men and whose murdered body was covered with -roses by a harlot who had loved him; the Borgia on his white horse, -with Fratricide riding beside him and his mantle stained with the blood -of Perotto; Pietro Riario, the young Cardinal Archbishop of Florence, -child and minion of Sixtus IV, whose beauty was equalled only by his -debauchery, and who received Leonora of Aragon in a pavilion of white -and crimson silk, filled with nymphs and centaurs, and gilded a boy -that he might serve at the feast as Ganymede or Hylas; Ezzelin, whose -melancholy could be cured only by the spectacle of death, and who had a -passion for red blood, as other men have for red wine--the son of the -Fiend, as was reported, and one who had cheated his father at dice when -gambling with him for his own soul; Giambattista Cibo, who in mockery -took the name of Innocent and into whose torpid veins the blood of -three lads was infused by a Jewish doctor; Sigismondo Malatesta, the -lover of Isotta and the lord of Rimini, whose effigy was burned at Rome -as the enemy of God and man, who strangled Polyssena with a napkin, and -gave poison to Ginevra d'Este in a cup of emerald, and in honour of a -shameful passion built a pagan church for Christian worship; Charles -VI, who had so wildly adored his brother's wife that a leper had warned -him of the insanity that was coming on him, and who, when his brain had -sickened and grown strange, could only be soothed by Saracen cards -painted with the images of love and death and madness; and, in his -trimmed jerkin and jewelled cap and acanthuslike curls, Grifonetto -Baglioni, who slew Astorre with his bride, and Simonetto with his page, -and whose comeliness was such that, as he lay dying in the yellow -piazza of Perugia, those who had hated him could not choose but weep, -and Atalanta, who had cursed him, blessed him. - -There was a horrible fascination in them all. He saw them at night, -and they troubled his imagination in the day. The Renaissance knew of -strange manners of poisoning--poisoning by a helmet and a lighted -torch, by an embroidered glove and a jewelled fan, by a gilded pomander -and by an amber chain. Dorian Gray had been poisoned by a book. There -were moments when he looked on evil simply as a mode through which he -could realize his conception of the beautiful. - - - -CHAPTER 12 - -It was on the ninth of November, the eve of his own thirty-eighth -birthday, as he often remembered afterwards. - -He was walking home about eleven o'clock from Lord Henry's, where he -had been dining, and was wrapped in heavy furs, as the night was cold -and foggy. At the corner of Grosvenor Square and South Audley Street, -a man passed him in the mist, walking very fast and with the collar of -his grey ulster turned up. He had a bag in his hand. Dorian -recognized him. It was Basil Hallward. A strange sense of fear, for -which he could not account, came over him. He made no sign of -recognition and went on quickly in the direction of his own house. - -But Hallward had seen him. Dorian heard him first stopping on the -pavement and then hurrying after him. In a few moments, his hand was -on his arm. - -"Dorian! What an extraordinary piece of luck! I have been waiting for -you in your library ever since nine o'clock. Finally I took pity on -your tired servant and told him to go to bed, as he let me out. I am -off to Paris by the midnight train, and I particularly wanted to see -you before I left. I thought it was you, or rather your fur coat, as -you passed me. But I wasn't quite sure. Didn't you recognize me?" - -"In this fog, my dear Basil? Why, I can't even recognize Grosvenor -Square. I believe my house is somewhere about here, but I don't feel -at all certain about it. I am sorry you are going away, as I have not -seen you for ages. But I suppose you will be back soon?" - -"No: I am going to be out of England for six months. I intend to take -a studio in Paris and shut myself up till I have finished a great -picture I have in my head. However, it wasn't about myself I wanted to -talk. Here we are at your door. Let me come in for a moment. I have -something to say to you." - -"I shall be charmed. But won't you miss your train?" said Dorian Gray -languidly as he passed up the steps and opened the door with his -latch-key. - -The lamplight struggled out through the fog, and Hallward looked at his -watch. "I have heaps of time," he answered. "The train doesn't go -till twelve-fifteen, and it is only just eleven. In fact, I was on my -way to the club to look for you, when I met you. You see, I shan't -have any delay about luggage, as I have sent on my heavy things. All I -have with me is in this bag, and I can easily get to Victoria in twenty -minutes." - -Dorian looked at him and smiled. "What a way for a fashionable painter -to travel! A Gladstone bag and an ulster! Come in, or the fog will -get into the house. And mind you don't talk about anything serious. -Nothing is serious nowadays. At least nothing should be." - -Hallward shook his head, as he entered, and followed Dorian into the -library. There was a bright wood fire blazing in the large open -hearth. The lamps were lit, and an open Dutch silver spirit-case -stood, with some siphons of soda-water and large cut-glass tumblers, on -a little marqueterie table. - -"You see your servant made me quite at home, Dorian. He gave me -everything I wanted, including your best gold-tipped cigarettes. He is -a most hospitable creature. I like him much better than the Frenchman -you used to have. What has become of the Frenchman, by the bye?" - -Dorian shrugged his shoulders. "I believe he married Lady Radley's -maid, and has established her in Paris as an English dressmaker. -Anglomania is very fashionable over there now, I hear. It seems silly -of the French, doesn't it? But--do you know?--he was not at all a bad -servant. I never liked him, but I had nothing to complain about. One -often imagines things that are quite absurd. He was really very -devoted to me and seemed quite sorry when he went away. Have another -brandy-and-soda? Or would you like hock-and-seltzer? I always take -hock-and-seltzer myself. There is sure to be some in the next room." - -"Thanks, I won't have anything more," said the painter, taking his cap -and coat off and throwing them on the bag that he had placed in the -corner. "And now, my dear fellow, I want to speak to you seriously. -Don't frown like that. You make it so much more difficult for me." - -"What is it all about?" cried Dorian in his petulant way, flinging -himself down on the sofa. "I hope it is not about myself. I am tired -of myself to-night. I should like to be somebody else." - -"It is about yourself," answered Hallward in his grave deep voice, "and -I must say it to you. I shall only keep you half an hour." - -Dorian sighed and lit a cigarette. "Half an hour!" he murmured. - -"It is not much to ask of you, Dorian, and it is entirely for your own -sake that I am speaking. I think it right that you should know that -the most dreadful things are being said against you in London." - -"I don't wish to know anything about them. I love scandals about other -people, but scandals about myself don't interest me. They have not got -the charm of novelty." - -"They must interest you, Dorian. Every gentleman is interested in his -good name. You don't want people to talk of you as something vile and -degraded. Of course, you have your position, and your wealth, and all -that kind of thing. But position and wealth are not everything. Mind -you, I don't believe these rumours at all. At least, I can't believe -them when I see you. Sin is a thing that writes itself across a man's -face. It cannot be concealed. People talk sometimes of secret vices. -There are no such things. If a wretched man has a vice, it shows -itself in the lines of his mouth, the droop of his eyelids, the -moulding of his hands even. Somebody--I won't mention his name, but -you know him--came to me last year to have his portrait done. I had -never seen him before, and had never heard anything about him at the -time, though I have heard a good deal since. He offered an extravagant -price. I refused him. There was something in the shape of his fingers -that I hated. I know now that I was quite right in what I fancied -about him. His life is dreadful. But you, Dorian, with your pure, -bright, innocent face, and your marvellous untroubled youth--I can't -believe anything against you. And yet I see you very seldom, and you -never come down to the studio now, and when I am away from you, and I -hear all these hideous things that people are whispering about you, I -don't know what to say. Why is it, Dorian, that a man like the Duke of -Berwick leaves the room of a club when you enter it? Why is it that so -many gentlemen in London will neither go to your house or invite you to -theirs? You used to be a friend of Lord Staveley. I met him at dinner -last week. Your name happened to come up in conversation, in -connection with the miniatures you have lent to the exhibition at the -Dudley. Staveley curled his lip and said that you might have the most -artistic tastes, but that you were a man whom no pure-minded girl -should be allowed to know, and whom no chaste woman should sit in the -same room with. I reminded him that I was a friend of yours, and asked -him what he meant. He told me. He told me right out before everybody. -It was horrible! Why is your friendship so fatal to young men? There -was that wretched boy in the Guards who committed suicide. You were -his great friend. There was Sir Henry Ashton, who had to leave England -with a tarnished name. You and he were inseparable. What about Adrian -Singleton and his dreadful end? What about Lord Kent's only son and -his career? I met his father yesterday in St. James's Street. He -seemed broken with shame and sorrow. What about the young Duke of -Perth? What sort of life has he got now? What gentleman would -associate with him?" - -"Stop, Basil. You are talking about things of which you know nothing," -said Dorian Gray, biting his lip, and with a note of infinite contempt -in his voice. "You ask me why Berwick leaves a room when I enter it. -It is because I know everything about his life, not because he knows -anything about mine. With such blood as he has in his veins, how could -his record be clean? You ask me about Henry Ashton and young Perth. -Did I teach the one his vices, and the other his debauchery? If Kent's -silly son takes his wife from the streets, what is that to me? If -Adrian Singleton writes his friend's name across a bill, am I his -keeper? I know how people chatter in England. The middle classes air -their moral prejudices over their gross dinner-tables, and whisper -about what they call the profligacies of their betters in order to try -and pretend that they are in smart society and on intimate terms with -the people they slander. In this country, it is enough for a man to -have distinction and brains for every common tongue to wag against him. -And what sort of lives do these people, who pose as being moral, lead -themselves? My dear fellow, you forget that we are in the native land -of the hypocrite." - -"Dorian," cried Hallward, "that is not the question. England is bad -enough I know, and English society is all wrong. That is the reason -why I want you to be fine. You have not been fine. One has a right to -judge of a man by the effect he has over his friends. Yours seem to -lose all sense of honour, of goodness, of purity. You have filled them -with a madness for pleasure. They have gone down into the depths. You -led them there. Yes: you led them there, and yet you can smile, as -you are smiling now. And there is worse behind. I know you and Harry -are inseparable. Surely for that reason, if for none other, you should -not have made his sister's name a by-word." - -"Take care, Basil. You go too far." - -"I must speak, and you must listen. You shall listen. When you met -Lady Gwendolen, not a breath of scandal had ever touched her. Is there -a single decent woman in London now who would drive with her in the -park? Why, even her children are not allowed to live with her. Then -there are other stories--stories that you have been seen creeping at -dawn out of dreadful houses and slinking in disguise into the foulest -dens in London. Are they true? Can they be true? When I first heard -them, I laughed. I hear them now, and they make me shudder. What -about your country-house and the life that is led there? Dorian, you -don't know what is said about you. I won't tell you that I don't want -to preach to you. I remember Harry saying once that every man who -turned himself into an amateur curate for the moment always began by -saying that, and then proceeded to break his word. I do want to preach -to you. I want you to lead such a life as will make the world respect -you. I want you to have a clean name and a fair record. I want you to -get rid of the dreadful people you associate with. Don't shrug your -shoulders like that. Don't be so indifferent. You have a wonderful -influence. Let it be for good, not for evil. They say that you -corrupt every one with whom you become intimate, and that it is quite -sufficient for you to enter a house for shame of some kind to follow -after. I don't know whether it is so or not. How should I know? But -it is said of you. I am told things that it seems impossible to doubt. -Lord Gloucester was one of my greatest friends at Oxford. He showed me -a letter that his wife had written to him when she was dying alone in -her villa at Mentone. Your name was implicated in the most terrible -confession I ever read. I told him that it was absurd--that I knew you -thoroughly and that you were incapable of anything of the kind. Know -you? I wonder do I know you? Before I could answer that, I should -have to see your soul." - -"To see my soul!" muttered Dorian Gray, starting up from the sofa and -turning almost white from fear. - -"Yes," answered Hallward gravely, and with deep-toned sorrow in his -voice, "to see your soul. But only God can do that." - -A bitter laugh of mockery broke from the lips of the younger man. "You -shall see it yourself, to-night!" he cried, seizing a lamp from the -table. "Come: it is your own handiwork. Why shouldn't you look at -it? You can tell the world all about it afterwards, if you choose. -Nobody would believe you. If they did believe you, they would like me -all the better for it. I know the age better than you do, though you -will prate about it so tediously. Come, I tell you. You have -chattered enough about corruption. Now you shall look on it face to -face." - -There was the madness of pride in every word he uttered. He stamped -his foot upon the ground in his boyish insolent manner. He felt a -terrible joy at the thought that some one else was to share his secret, -and that the man who had painted the portrait that was the origin of -all his shame was to be burdened for the rest of his life with the -hideous memory of what he had done. - -"Yes," he continued, coming closer to him and looking steadfastly into -his stern eyes, "I shall show you my soul. You shall see the thing -that you fancy only God can see." - -Hallward started back. "This is blasphemy, Dorian!" he cried. "You -must not say things like that. They are horrible, and they don't mean -anything." - -"You think so?" He laughed again. - -"I know so. As for what I said to you to-night, I said it for your -good. You know I have been always a stanch friend to you." - -"Don't touch me. Finish what you have to say." - -A twisted flash of pain shot across the painter's face. He paused for -a moment, and a wild feeling of pity came over him. After all, what -right had he to pry into the life of Dorian Gray? If he had done a -tithe of what was rumoured about him, how much he must have suffered! -Then he straightened himself up, and walked over to the fire-place, and -stood there, looking at the burning logs with their frostlike ashes and -their throbbing cores of flame. - -"I am waiting, Basil," said the young man in a hard clear voice. - -He turned round. "What I have to say is this," he cried. "You must -give me some answer to these horrible charges that are made against -you. If you tell me that they are absolutely untrue from beginning to -end, I shall believe you. Deny them, Dorian, deny them! Can't you see -what I am going through? My God! don't tell me that you are bad, and -corrupt, and shameful." - -Dorian Gray smiled. There was a curl of contempt in his lips. "Come -upstairs, Basil," he said quietly. "I keep a diary of my life from day -to day, and it never leaves the room in which it is written. I shall -show it to you if you come with me." - -"I shall come with you, Dorian, if you wish it. I see I have missed my -train. That makes no matter. I can go to-morrow. But don't ask me to -read anything to-night. All I want is a plain answer to my question." - -"That shall be given to you upstairs. I could not give it here. You -will not have to read long." - - - -CHAPTER 13 - -He passed out of the room and began the ascent, Basil Hallward -following close behind. They walked softly, as men do instinctively at -night. The lamp cast fantastic shadows on the wall and staircase. A -rising wind made some of the windows rattle. - -When they reached the top landing, Dorian set the lamp down on the -floor, and taking out the key, turned it in the lock. "You insist on -knowing, Basil?" he asked in a low voice. - -"Yes." - -"I am delighted," he answered, smiling. Then he added, somewhat -harshly, "You are the one man in the world who is entitled to know -everything about me. You have had more to do with my life than you -think"; and, taking up the lamp, he opened the door and went in. A -cold current of air passed them, and the light shot up for a moment in -a flame of murky orange. He shuddered. "Shut the door behind you," he -whispered, as he placed the lamp on the table. - -Hallward glanced round him with a puzzled expression. The room looked -as if it had not been lived in for years. A faded Flemish tapestry, a -curtained picture, an old Italian cassone, and an almost empty -book-case--that was all that it seemed to contain, besides a chair and -a table. As Dorian Gray was lighting a half-burned candle that was -standing on the mantelshelf, he saw that the whole place was covered -with dust and that the carpet was in holes. A mouse ran scuffling -behind the wainscoting. There was a damp odour of mildew. - -"So you think that it is only God who sees the soul, Basil? Draw that -curtain back, and you will see mine." - -The voice that spoke was cold and cruel. "You are mad, Dorian, or -playing a part," muttered Hallward, frowning. - -"You won't? Then I must do it myself," said the young man, and he tore -the curtain from its rod and flung it on the ground. - -An exclamation of horror broke from the painter's lips as he saw in the -dim light the hideous face on the canvas grinning at him. There was -something in its expression that filled him with disgust and loathing. -Good heavens! it was Dorian Gray's own face that he was looking at! -The horror, whatever it was, had not yet entirely spoiled that -marvellous beauty. There was still some gold in the thinning hair and -some scarlet on the sensual mouth. The sodden eyes had kept something -of the loveliness of their blue, the noble curves had not yet -completely passed away from chiselled nostrils and from plastic throat. -Yes, it was Dorian himself. But who had done it? He seemed to -recognize his own brushwork, and the frame was his own design. The -idea was monstrous, yet he felt afraid. He seized the lighted candle, -and held it to the picture. In the left-hand corner was his own name, -traced in long letters of bright vermilion. - -It was some foul parody, some infamous ignoble satire. He had never -done that. Still, it was his own picture. He knew it, and he felt as -if his blood had changed in a moment from fire to sluggish ice. His -own picture! What did it mean? Why had it altered? He turned and -looked at Dorian Gray with the eyes of a sick man. His mouth twitched, -and his parched tongue seemed unable to articulate. He passed his hand -across his forehead. It was dank with clammy sweat. - -The young man was leaning against the mantelshelf, watching him with -that strange expression that one sees on the faces of those who are -absorbed in a play when some great artist is acting. There was neither -real sorrow in it nor real joy. There was simply the passion of the -spectator, with perhaps a flicker of triumph in his eyes. He had taken -the flower out of his coat, and was smelling it, or pretending to do so. - -"What does this mean?" cried Hallward, at last. His own voice sounded -shrill and curious in his ears. - -"Years ago, when I was a boy," said Dorian Gray, crushing the flower in -his hand, "you met me, flattered me, and taught me to be vain of my -good looks. One day you introduced me to a friend of yours, who -explained to me the wonder of youth, and you finished a portrait of me -that revealed to me the wonder of beauty. In a mad moment that, even -now, I don't know whether I regret or not, I made a wish, perhaps you -would call it a prayer...." - -"I remember it! Oh, how well I remember it! No! the thing is -impossible. The room is damp. Mildew has got into the canvas. The -paints I used had some wretched mineral poison in them. I tell you the -thing is impossible." - -"Ah, what is impossible?" murmured the young man, going over to the -window and leaning his forehead against the cold, mist-stained glass. - -"You told me you had destroyed it." - -"I was wrong. It has destroyed me." - -"I don't believe it is my picture." - -"Can't you see your ideal in it?" said Dorian bitterly. - -"My ideal, as you call it..." - -"As you called it." - -"There was nothing evil in it, nothing shameful. You were to me such -an ideal as I shall never meet again. This is the face of a satyr." - -"It is the face of my soul." - -"Christ! what a thing I must have worshipped! It has the eyes of a -devil." - -"Each of us has heaven and hell in him, Basil," cried Dorian with a -wild gesture of despair. - -Hallward turned again to the portrait and gazed at it. "My God! If it -is true," he exclaimed, "and this is what you have done with your life, -why, you must be worse even than those who talk against you fancy you -to be!" He held the light up again to the canvas and examined it. The -surface seemed to be quite undisturbed and as he had left it. It was -from within, apparently, that the foulness and horror had come. -Through some strange quickening of inner life the leprosies of sin were -slowly eating the thing away. The rotting of a corpse in a watery -grave was not so fearful. - -His hand shook, and the candle fell from its socket on the floor and -lay there sputtering. He placed his foot on it and put it out. Then -he flung himself into the rickety chair that was standing by the table -and buried his face in his hands. - -"Good God, Dorian, what a lesson! What an awful lesson!" There was no -answer, but he could hear the young man sobbing at the window. "Pray, -Dorian, pray," he murmured. "What is it that one was taught to say in -one's boyhood? 'Lead us not into temptation. Forgive us our sins. -Wash away our iniquities.' Let us say that together. The prayer of -your pride has been answered. The prayer of your repentance will be -answered also. I worshipped you too much. I am punished for it. You -worshipped yourself too much. We are both punished." - -Dorian Gray turned slowly around and looked at him with tear-dimmed -eyes. "It is too late, Basil," he faltered. - -"It is never too late, Dorian. Let us kneel down and try if we cannot -remember a prayer. Isn't there a verse somewhere, 'Though your sins be -as scarlet, yet I will make them as white as snow'?" - -"Those words mean nothing to me now." - -"Hush! Don't say that. You have done enough evil in your life. My -God! Don't you see that accursed thing leering at us?" - -Dorian Gray glanced at the picture, and suddenly an uncontrollable -feeling of hatred for Basil Hallward came over him, as though it had -been suggested to him by the image on the canvas, whispered into his -ear by those grinning lips. The mad passions of a hunted animal -stirred within him, and he loathed the man who was seated at the table, -more than in his whole life he had ever loathed anything. He glanced -wildly around. Something glimmered on the top of the painted chest -that faced him. His eye fell on it. He knew what it was. It was a -knife that he had brought up, some days before, to cut a piece of cord, -and had forgotten to take away with him. He moved slowly towards it, -passing Hallward as he did so. As soon as he got behind him, he seized -it and turned round. Hallward stirred in his chair as if he was going -to rise. He rushed at him and dug the knife into the great vein that -is behind the ear, crushing the man's head down on the table and -stabbing again and again. - -There was a stifled groan and the horrible sound of some one choking -with blood. Three times the outstretched arms shot up convulsively, -waving grotesque, stiff-fingered hands in the air. He stabbed him -twice more, but the man did not move. Something began to trickle on -the floor. He waited for a moment, still pressing the head down. Then -he threw the knife on the table, and listened. - -He could hear nothing, but the drip, drip on the threadbare carpet. He -opened the door and went out on the landing. The house was absolutely -quiet. No one was about. For a few seconds he stood bending over the -balustrade and peering down into the black seething well of darkness. -Then he took out the key and returned to the room, locking himself in -as he did so. - -The thing was still seated in the chair, straining over the table with -bowed head, and humped back, and long fantastic arms. Had it not been -for the red jagged tear in the neck and the clotted black pool that was -slowly widening on the table, one would have said that the man was -simply asleep. - -How quickly it had all been done! He felt strangely calm, and walking -over to the window, opened it and stepped out on the balcony. The wind -had blown the fog away, and the sky was like a monstrous peacock's -tail, starred with myriads of golden eyes. He looked down and saw the -policeman going his rounds and flashing the long beam of his lantern on -the doors of the silent houses. The crimson spot of a prowling hansom -gleamed at the corner and then vanished. A woman in a fluttering shawl -was creeping slowly by the railings, staggering as she went. Now and -then she stopped and peered back. Once, she began to sing in a hoarse -voice. The policeman strolled over and said something to her. She -stumbled away, laughing. A bitter blast swept across the square. The -gas-lamps flickered and became blue, and the leafless trees shook their -black iron branches to and fro. He shivered and went back, closing the -window behind him. - -Having reached the door, he turned the key and opened it. He did not -even glance at the murdered man. He felt that the secret of the whole -thing was not to realize the situation. The friend who had painted the -fatal portrait to which all his misery had been due had gone out of his -life. That was enough. - -Then he remembered the lamp. It was a rather curious one of Moorish -workmanship, made of dull silver inlaid with arabesques of burnished -steel, and studded with coarse turquoises. Perhaps it might be missed -by his servant, and questions would be asked. He hesitated for a -moment, then he turned back and took it from the table. He could not -help seeing the dead thing. How still it was! How horribly white the -long hands looked! It was like a dreadful wax image. - -Having locked the door behind him, he crept quietly downstairs. The -woodwork creaked and seemed to cry out as if in pain. He stopped -several times and waited. No: everything was still. It was merely -the sound of his own footsteps. - -When he reached the library, he saw the bag and coat in the corner. -They must be hidden away somewhere. He unlocked a secret press that -was in the wainscoting, a press in which he kept his own curious -disguises, and put them into it. He could easily burn them afterwards. -Then he pulled out his watch. It was twenty minutes to two. - -He sat down and began to think. Every year--every month, almost--men -were strangled in England for what he had done. There had been a -madness of murder in the air. Some red star had come too close to the -earth.... And yet, what evidence was there against him? Basil Hallward -had left the house at eleven. No one had seen him come in again. Most -of the servants were at Selby Royal. His valet had gone to bed.... -Paris! Yes. It was to Paris that Basil had gone, and by the midnight -train, as he had intended. With his curious reserved habits, it would -be months before any suspicions would be roused. Months! Everything -could be destroyed long before then. - -A sudden thought struck him. He put on his fur coat and hat and went -out into the hall. There he paused, hearing the slow heavy tread of -the policeman on the pavement outside and seeing the flash of the -bull's-eye reflected in the window. He waited and held his breath. - -After a few moments he drew back the latch and slipped out, shutting -the door very gently behind him. Then he began ringing the bell. In -about five minutes his valet appeared, half-dressed and looking very -drowsy. - -"I am sorry to have had to wake you up, Francis," he said, stepping in; -"but I had forgotten my latch-key. What time is it?" - -"Ten minutes past two, sir," answered the man, looking at the clock and -blinking. - -"Ten minutes past two? How horribly late! You must wake me at nine -to-morrow. I have some work to do." - -"All right, sir." - -"Did any one call this evening?" - -"Mr. Hallward, sir. He stayed here till eleven, and then he went away -to catch his train." - -"Oh! I am sorry I didn't see him. Did he leave any message?" - -"No, sir, except that he would write to you from Paris, if he did not -find you at the club." - -"That will do, Francis. Don't forget to call me at nine to-morrow." - -"No, sir." - -The man shambled down the passage in his slippers. - -Dorian Gray threw his hat and coat upon the table and passed into the -library. For a quarter of an hour he walked up and down the room, -biting his lip and thinking. Then he took down the Blue Book from one -of the shelves and began to turn over the leaves. "Alan Campbell, 152, -Hertford Street, Mayfair." Yes; that was the man he wanted. - - - -CHAPTER 14 - -At nine o'clock the next morning his servant came in with a cup of -chocolate on a tray and opened the shutters. Dorian was sleeping quite -peacefully, lying on his right side, with one hand underneath his -cheek. He looked like a boy who had been tired out with play, or study. - -The man had to touch him twice on the shoulder before he woke, and as -he opened his eyes a faint smile passed across his lips, as though he -had been lost in some delightful dream. Yet he had not dreamed at all. -His night had been untroubled by any images of pleasure or of pain. -But youth smiles without any reason. It is one of its chiefest charms. - -He turned round, and leaning upon his elbow, began to sip his -chocolate. The mellow November sun came streaming into the room. The -sky was bright, and there was a genial warmth in the air. It was -almost like a morning in May. - -Gradually the events of the preceding night crept with silent, -blood-stained feet into his brain and reconstructed themselves there -with terrible distinctness. He winced at the memory of all that he had -suffered, and for a moment the same curious feeling of loathing for -Basil Hallward that had made him kill him as he sat in the chair came -back to him, and he grew cold with passion. The dead man was still -sitting there, too, and in the sunlight now. How horrible that was! -Such hideous things were for the darkness, not for the day. - -He felt that if he brooded on what he had gone through he would sicken -or grow mad. There were sins whose fascination was more in the memory -than in the doing of them, strange triumphs that gratified the pride -more than the passions, and gave to the intellect a quickened sense of -joy, greater than any joy they brought, or could ever bring, to the -senses. But this was not one of them. It was a thing to be driven out -of the mind, to be drugged with poppies, to be strangled lest it might -strangle one itself. - -When the half-hour struck, he passed his hand across his forehead, and -then got up hastily and dressed himself with even more than his usual -care, giving a good deal of attention to the choice of his necktie and -scarf-pin and changing his rings more than once. He spent a long time -also over breakfast, tasting the various dishes, talking to his valet -about some new liveries that he was thinking of getting made for the -servants at Selby, and going through his correspondence. At some of -the letters, he smiled. Three of them bored him. One he read several -times over and then tore up with a slight look of annoyance in his -face. "That awful thing, a woman's memory!" as Lord Henry had once -said. - -After he had drunk his cup of black coffee, he wiped his lips slowly -with a napkin, motioned to his servant to wait, and going over to the -table, sat down and wrote two letters. One he put in his pocket, the -other he handed to the valet. - -"Take this round to 152, Hertford Street, Francis, and if Mr. Campbell -is out of town, get his address." - -As soon as he was alone, he lit a cigarette and began sketching upon a -piece of paper, drawing first flowers and bits of architecture, and -then human faces. Suddenly he remarked that every face that he drew -seemed to have a fantastic likeness to Basil Hallward. He frowned, and -getting up, went over to the book-case and took out a volume at hazard. -He was determined that he would not think about what had happened until -it became absolutely necessary that he should do so. - -When he had stretched himself on the sofa, he looked at the title-page -of the book. It was Gautier's Emaux et Camees, Charpentier's -Japanese-paper edition, with the Jacquemart etching. The binding was -of citron-green leather, with a design of gilt trellis-work and dotted -pomegranates. It had been given to him by Adrian Singleton. As he -turned over the pages, his eye fell on the poem about the hand of -Lacenaire, the cold yellow hand "du supplice encore mal lavee," with -its downy red hairs and its "doigts de faune." He glanced at his own -white taper fingers, shuddering slightly in spite of himself, and -passed on, till he came to those lovely stanzas upon Venice: - - Sur une gamme chromatique, - Le sein de peries ruisselant, - La Venus de l'Adriatique - Sort de l'eau son corps rose et blanc. - - Les domes, sur l'azur des ondes - Suivant la phrase au pur contour, - S'enflent comme des gorges rondes - Que souleve un soupir d'amour. - - L'esquif aborde et me depose, - Jetant son amarre au pilier, - Devant une facade rose, - Sur le marbre d'un escalier. - - -How exquisite they were! As one read them, one seemed to be floating -down the green water-ways of the pink and pearl city, seated in a black -gondola with silver prow and trailing curtains. The mere lines looked -to him like those straight lines of turquoise-blue that follow one as -one pushes out to the Lido. The sudden flashes of colour reminded him -of the gleam of the opal-and-iris-throated birds that flutter round the -tall honeycombed Campanile, or stalk, with such stately grace, through -the dim, dust-stained arcades. Leaning back with half-closed eyes, he -kept saying over and over to himself: - - "Devant une facade rose, - Sur le marbre d'un escalier." - -The whole of Venice was in those two lines. He remembered the autumn -that he had passed there, and a wonderful love that had stirred him to -mad delightful follies. There was romance in every place. But Venice, -like Oxford, had kept the background for romance, and, to the true -romantic, background was everything, or almost everything. Basil had -been with him part of the time, and had gone wild over Tintoret. Poor -Basil! What a horrible way for a man to die! - -He sighed, and took up the volume again, and tried to forget. He read -of the swallows that fly in and out of the little cafe at Smyrna where -the Hadjis sit counting their amber beads and the turbaned merchants -smoke their long tasselled pipes and talk gravely to each other; he -read of the Obelisk in the Place de la Concorde that weeps tears of -granite in its lonely sunless exile and longs to be back by the hot, -lotus-covered Nile, where there are Sphinxes, and rose-red ibises, and -white vultures with gilded claws, and crocodiles with small beryl eyes -that crawl over the green steaming mud; he began to brood over those -verses which, drawing music from kiss-stained marble, tell of that -curious statue that Gautier compares to a contralto voice, the "monstre -charmant" that couches in the porphyry-room of the Louvre. But after a -time the book fell from his hand. He grew nervous, and a horrible fit -of terror came over him. What if Alan Campbell should be out of -England? Days would elapse before he could come back. Perhaps he -might refuse to come. What could he do then? Every moment was of -vital importance. - -They had been great friends once, five years before--almost -inseparable, indeed. Then the intimacy had come suddenly to an end. -When they met in society now, it was only Dorian Gray who smiled: Alan -Campbell never did. - -He was an extremely clever young man, though he had no real -appreciation of the visible arts, and whatever little sense of the -beauty of poetry he possessed he had gained entirely from Dorian. His -dominant intellectual passion was for science. At Cambridge he had -spent a great deal of his time working in the laboratory, and had taken -a good class in the Natural Science Tripos of his year. Indeed, he was -still devoted to the study of chemistry, and had a laboratory of his -own in which he used to shut himself up all day long, greatly to the -annoyance of his mother, who had set her heart on his standing for -Parliament and had a vague idea that a chemist was a person who made up -prescriptions. He was an excellent musician, however, as well, and -played both the violin and the piano better than most amateurs. In -fact, it was music that had first brought him and Dorian Gray -together--music and that indefinable attraction that Dorian seemed to -be able to exercise whenever he wished--and, indeed, exercised often -without being conscious of it. They had met at Lady Berkshire's the -night that Rubinstein played there, and after that used to be always -seen together at the opera and wherever good music was going on. For -eighteen months their intimacy lasted. Campbell was always either at -Selby Royal or in Grosvenor Square. To him, as to many others, Dorian -Gray was the type of everything that is wonderful and fascinating in -life. Whether or not a quarrel had taken place between them no one -ever knew. But suddenly people remarked that they scarcely spoke when -they met and that Campbell seemed always to go away early from any -party at which Dorian Gray was present. He had changed, too--was -strangely melancholy at times, appeared almost to dislike hearing -music, and would never himself play, giving as his excuse, when he was -called upon, that he was so absorbed in science that he had no time -left in which to practise. And this was certainly true. Every day he -seemed to become more interested in biology, and his name appeared once -or twice in some of the scientific reviews in connection with certain -curious experiments. - -This was the man Dorian Gray was waiting for. Every second he kept -glancing at the clock. As the minutes went by he became horribly -agitated. At last he got up and began to pace up and down the room, -looking like a beautiful caged thing. He took long stealthy strides. -His hands were curiously cold. - -The suspense became unbearable. Time seemed to him to be crawling with -feet of lead, while he by monstrous winds was being swept towards the -jagged edge of some black cleft of precipice. He knew what was waiting -for him there; saw it, indeed, and, shuddering, crushed with dank hands -his burning lids as though he would have robbed the very brain of sight -and driven the eyeballs back into their cave. It was useless. The -brain had its own food on which it battened, and the imagination, made -grotesque by terror, twisted and distorted as a living thing by pain, -danced like some foul puppet on a stand and grinned through moving -masks. Then, suddenly, time stopped for him. Yes: that blind, -slow-breathing thing crawled no more, and horrible thoughts, time being -dead, raced nimbly on in front, and dragged a hideous future from its -grave, and showed it to him. He stared at it. Its very horror made -him stone. - -At last the door opened and his servant entered. He turned glazed eyes -upon him. - -"Mr. Campbell, sir," said the man. - -A sigh of relief broke from his parched lips, and the colour came back -to his cheeks. - -"Ask him to come in at once, Francis." He felt that he was himself -again. His mood of cowardice had passed away. - -The man bowed and retired. In a few moments, Alan Campbell walked in, -looking very stern and rather pale, his pallor being intensified by his -coal-black hair and dark eyebrows. - -"Alan! This is kind of you. I thank you for coming." - -"I had intended never to enter your house again, Gray. But you said it -was a matter of life and death." His voice was hard and cold. He -spoke with slow deliberation. There was a look of contempt in the -steady searching gaze that he turned on Dorian. He kept his hands in -the pockets of his Astrakhan coat, and seemed not to have noticed the -gesture with which he had been greeted. - -"Yes: it is a matter of life and death, Alan, and to more than one -person. Sit down." - -Campbell took a chair by the table, and Dorian sat opposite to him. -The two men's eyes met. In Dorian's there was infinite pity. He knew -that what he was going to do was dreadful. - -After a strained moment of silence, he leaned across and said, very -quietly, but watching the effect of each word upon the face of him he -had sent for, "Alan, in a locked room at the top of this house, a room -to which nobody but myself has access, a dead man is seated at a table. -He has been dead ten hours now. Don't stir, and don't look at me like -that. Who the man is, why he died, how he died, are matters that do -not concern you. What you have to do is this--" - -"Stop, Gray. I don't want to know anything further. Whether what you -have told me is true or not true doesn't concern me. I entirely -decline to be mixed up in your life. Keep your horrible secrets to -yourself. They don't interest me any more." - -"Alan, they will have to interest you. This one will have to interest -you. I am awfully sorry for you, Alan. But I can't help myself. You -are the one man who is able to save me. I am forced to bring you into -the matter. I have no option. Alan, you are scientific. You know -about chemistry and things of that kind. You have made experiments. -What you have got to do is to destroy the thing that is upstairs--to -destroy it so that not a vestige of it will be left. Nobody saw this -person come into the house. Indeed, at the present moment he is -supposed to be in Paris. He will not be missed for months. When he is -missed, there must be no trace of him found here. You, Alan, you must -change him, and everything that belongs to him, into a handful of ashes -that I may scatter in the air." - -"You are mad, Dorian." - -"Ah! I was waiting for you to call me Dorian." - -"You are mad, I tell you--mad to imagine that I would raise a finger to -help you, mad to make this monstrous confession. I will have nothing -to do with this matter, whatever it is. Do you think I am going to -peril my reputation for you? What is it to me what devil's work you -are up to?" - -"It was suicide, Alan." - -"I am glad of that. But who drove him to it? You, I should fancy." - -"Do you still refuse to do this for me?" - -"Of course I refuse. I will have absolutely nothing to do with it. I -don't care what shame comes on you. You deserve it all. I should not -be sorry to see you disgraced, publicly disgraced. How dare you ask -me, of all men in the world, to mix myself up in this horror? I should -have thought you knew more about people's characters. Your friend Lord -Henry Wotton can't have taught you much about psychology, whatever else -he has taught you. Nothing will induce me to stir a step to help you. -You have come to the wrong man. Go to some of your friends. Don't -come to me." - -"Alan, it was murder. I killed him. You don't know what he had made -me suffer. Whatever my life is, he had more to do with the making or -the marring of it than poor Harry has had. He may not have intended -it, the result was the same." - -"Murder! Good God, Dorian, is that what you have come to? I shall not -inform upon you. It is not my business. Besides, without my stirring -in the matter, you are certain to be arrested. Nobody ever commits a -crime without doing something stupid. But I will have nothing to do -with it." - -"You must have something to do with it. Wait, wait a moment; listen to -me. Only listen, Alan. All I ask of you is to perform a certain -scientific experiment. You go to hospitals and dead-houses, and the -horrors that you do there don't affect you. If in some hideous -dissecting-room or fetid laboratory you found this man lying on a -leaden table with red gutters scooped out in it for the blood to flow -through, you would simply look upon him as an admirable subject. You -would not turn a hair. You would not believe that you were doing -anything wrong. On the contrary, you would probably feel that you were -benefiting the human race, or increasing the sum of knowledge in the -world, or gratifying intellectual curiosity, or something of that kind. -What I want you to do is merely what you have often done before. -Indeed, to destroy a body must be far less horrible than what you are -accustomed to work at. And, remember, it is the only piece of evidence -against me. If it is discovered, I am lost; and it is sure to be -discovered unless you help me." - -"I have no desire to help you. You forget that. I am simply -indifferent to the whole thing. It has nothing to do with me." - -"Alan, I entreat you. Think of the position I am in. Just before you -came I almost fainted with terror. You may know terror yourself some -day. No! don't think of that. Look at the matter purely from the -scientific point of view. You don't inquire where the dead things on -which you experiment come from. Don't inquire now. I have told you -too much as it is. But I beg of you to do this. We were friends once, -Alan." - -"Don't speak about those days, Dorian--they are dead." - -"The dead linger sometimes. The man upstairs will not go away. He is -sitting at the table with bowed head and outstretched arms. Alan! -Alan! If you don't come to my assistance, I am ruined. Why, they will -hang me, Alan! Don't you understand? They will hang me for what I -have done." - -"There is no good in prolonging this scene. I absolutely refuse to do -anything in the matter. It is insane of you to ask me." - -"You refuse?" - -"Yes." - -"I entreat you, Alan." - -"It is useless." - -The same look of pity came into Dorian Gray's eyes. Then he stretched -out his hand, took a piece of paper, and wrote something on it. He -read it over twice, folded it carefully, and pushed it across the -table. Having done this, he got up and went over to the window. - -Campbell looked at him in surprise, and then took up the paper, and -opened it. As he read it, his face became ghastly pale and he fell -back in his chair. A horrible sense of sickness came over him. He -felt as if his heart was beating itself to death in some empty hollow. - -After two or three minutes of terrible silence, Dorian turned round and -came and stood behind him, putting his hand upon his shoulder. - -"I am so sorry for you, Alan," he murmured, "but you leave me no -alternative. I have a letter written already. Here it is. You see -the address. If you don't help me, I must send it. If you don't help -me, I will send it. You know what the result will be. But you are -going to help me. It is impossible for you to refuse now. I tried to -spare you. You will do me the justice to admit that. You were stern, -harsh, offensive. You treated me as no man has ever dared to treat -me--no living man, at any rate. I bore it all. Now it is for me to -dictate terms." - -Campbell buried his face in his hands, and a shudder passed through him. - -"Yes, it is my turn to dictate terms, Alan. You know what they are. -The thing is quite simple. Come, don't work yourself into this fever. -The thing has to be done. Face it, and do it." - -A groan broke from Campbell's lips and he shivered all over. The -ticking of the clock on the mantelpiece seemed to him to be dividing -time into separate atoms of agony, each of which was too terrible to be -borne. He felt as if an iron ring was being slowly tightened round his -forehead, as if the disgrace with which he was threatened had already -come upon him. The hand upon his shoulder weighed like a hand of lead. -It was intolerable. It seemed to crush him. - -"Come, Alan, you must decide at once." - -"I cannot do it," he said, mechanically, as though words could alter -things. - -"You must. You have no choice. Don't delay." - -He hesitated a moment. "Is there a fire in the room upstairs?" - -"Yes, there is a gas-fire with asbestos." - -"I shall have to go home and get some things from the laboratory." - -"No, Alan, you must not leave the house. Write out on a sheet of -notepaper what you want and my servant will take a cab and bring the -things back to you." - -Campbell scrawled a few lines, blotted them, and addressed an envelope -to his assistant. Dorian took the note up and read it carefully. Then -he rang the bell and gave it to his valet, with orders to return as -soon as possible and to bring the things with him. - -As the hall door shut, Campbell started nervously, and having got up -from the chair, went over to the chimney-piece. He was shivering with a -kind of ague. For nearly twenty minutes, neither of the men spoke. A -fly buzzed noisily about the room, and the ticking of the clock was -like the beat of a hammer. - -As the chime struck one, Campbell turned round, and looking at Dorian -Gray, saw that his eyes were filled with tears. There was something in -the purity and refinement of that sad face that seemed to enrage him. -"You are infamous, absolutely infamous!" he muttered. - -"Hush, Alan. You have saved my life," said Dorian. - -"Your life? Good heavens! what a life that is! You have gone from -corruption to corruption, and now you have culminated in crime. In -doing what I am going to do--what you force me to do--it is not of your -life that I am thinking." - -"Ah, Alan," murmured Dorian with a sigh, "I wish you had a thousandth -part of the pity for me that I have for you." He turned away as he -spoke and stood looking out at the garden. Campbell made no answer. - -After about ten minutes a knock came to the door, and the servant -entered, carrying a large mahogany chest of chemicals, with a long coil -of steel and platinum wire and two rather curiously shaped iron clamps. - -"Shall I leave the things here, sir?" he asked Campbell. - -"Yes," said Dorian. "And I am afraid, Francis, that I have another -errand for you. What is the name of the man at Richmond who supplies -Selby with orchids?" - -"Harden, sir." - -"Yes--Harden. You must go down to Richmond at once, see Harden -personally, and tell him to send twice as many orchids as I ordered, -and to have as few white ones as possible. In fact, I don't want any -white ones. It is a lovely day, Francis, and Richmond is a very pretty -place--otherwise I wouldn't bother you about it." - -"No trouble, sir. At what time shall I be back?" - -Dorian looked at Campbell. "How long will your experiment take, Alan?" -he said in a calm indifferent voice. The presence of a third person in -the room seemed to give him extraordinary courage. - -Campbell frowned and bit his lip. "It will take about five hours," he -answered. - -"It will be time enough, then, if you are back at half-past seven, -Francis. Or stay: just leave my things out for dressing. You can -have the evening to yourself. I am not dining at home, so I shall not -want you." - -"Thank you, sir," said the man, leaving the room. - -"Now, Alan, there is not a moment to be lost. How heavy this chest is! -I'll take it for you. You bring the other things." He spoke rapidly -and in an authoritative manner. Campbell felt dominated by him. They -left the room together. - -When they reached the top landing, Dorian took out the key and turned -it in the lock. Then he stopped, and a troubled look came into his -eyes. He shuddered. "I don't think I can go in, Alan," he murmured. - -"It is nothing to me. I don't require you," said Campbell coldly. - -Dorian half opened the door. As he did so, he saw the face of his -portrait leering in the sunlight. On the floor in front of it the torn -curtain was lying. He remembered that the night before he had -forgotten, for the first time in his life, to hide the fatal canvas, -and was about to rush forward, when he drew back with a shudder. - -What was that loathsome red dew that gleamed, wet and glistening, on -one of the hands, as though the canvas had sweated blood? How horrible -it was!--more horrible, it seemed to him for the moment, than the -silent thing that he knew was stretched across the table, the thing -whose grotesque misshapen shadow on the spotted carpet showed him that -it had not stirred, but was still there, as he had left it. - -He heaved a deep breath, opened the door a little wider, and with -half-closed eyes and averted head, walked quickly in, determined that -he would not look even once upon the dead man. Then, stooping down and -taking up the gold-and-purple hanging, he flung it right over the -picture. - -There he stopped, feeling afraid to turn round, and his eyes fixed -themselves on the intricacies of the pattern before him. He heard -Campbell bringing in the heavy chest, and the irons, and the other -things that he had required for his dreadful work. He began to wonder -if he and Basil Hallward had ever met, and, if so, what they had -thought of each other. - -"Leave me now," said a stern voice behind him. - -He turned and hurried out, just conscious that the dead man had been -thrust back into the chair and that Campbell was gazing into a -glistening yellow face. As he was going downstairs, he heard the key -being turned in the lock. - -It was long after seven when Campbell came back into the library. He -was pale, but absolutely calm. "I have done what you asked me to do," -he muttered "And now, good-bye. Let us never see each other again." - -"You have saved me from ruin, Alan. I cannot forget that," said Dorian -simply. - -As soon as Campbell had left, he went upstairs. There was a horrible -smell of nitric acid in the room. But the thing that had been sitting -at the table was gone. - - - -CHAPTER 15 - -That evening, at eight-thirty, exquisitely dressed and wearing a large -button-hole of Parma violets, Dorian Gray was ushered into Lady -Narborough's drawing-room by bowing servants. His forehead was -throbbing with maddened nerves, and he felt wildly excited, but his -manner as he bent over his hostess's hand was as easy and graceful as -ever. Perhaps one never seems so much at one's ease as when one has to -play a part. Certainly no one looking at Dorian Gray that night could -have believed that he had passed through a tragedy as horrible as any -tragedy of our age. Those finely shaped fingers could never have -clutched a knife for sin, nor those smiling lips have cried out on God -and goodness. He himself could not help wondering at the calm of his -demeanour, and for a moment felt keenly the terrible pleasure of a -double life. - -It was a small party, got up rather in a hurry by Lady Narborough, who -was a very clever woman with what Lord Henry used to describe as the -remains of really remarkable ugliness. She had proved an excellent -wife to one of our most tedious ambassadors, and having buried her -husband properly in a marble mausoleum, which she had herself designed, -and married off her daughters to some rich, rather elderly men, she -devoted herself now to the pleasures of French fiction, French cookery, -and French esprit when she could get it. - -Dorian was one of her especial favourites, and she always told him that -she was extremely glad she had not met him in early life. "I know, my -dear, I should have fallen madly in love with you," she used to say, -"and thrown my bonnet right over the mills for your sake. It is most -fortunate that you were not thought of at the time. As it was, our -bonnets were so unbecoming, and the mills were so occupied in trying to -raise the wind, that I never had even a flirtation with anybody. -However, that was all Narborough's fault. He was dreadfully -short-sighted, and there is no pleasure in taking in a husband who -never sees anything." - -Her guests this evening were rather tedious. The fact was, as she -explained to Dorian, behind a very shabby fan, one of her married -daughters had come up quite suddenly to stay with her, and, to make -matters worse, had actually brought her husband with her. "I think it -is most unkind of her, my dear," she whispered. "Of course I go and -stay with them every summer after I come from Homburg, but then an old -woman like me must have fresh air sometimes, and besides, I really wake -them up. You don't know what an existence they lead down there. It is -pure unadulterated country life. They get up early, because they have -so much to do, and go to bed early, because they have so little to -think about. There has not been a scandal in the neighbourhood since -the time of Queen Elizabeth, and consequently they all fall asleep -after dinner. You shan't sit next either of them. You shall sit by me -and amuse me." - -Dorian murmured a graceful compliment and looked round the room. Yes: -it was certainly a tedious party. Two of the people he had never seen -before, and the others consisted of Ernest Harrowden, one of those -middle-aged mediocrities so common in London clubs who have no enemies, -but are thoroughly disliked by their friends; Lady Ruxton, an -overdressed woman of forty-seven, with a hooked nose, who was always -trying to get herself compromised, but was so peculiarly plain that to -her great disappointment no one would ever believe anything against -her; Mrs. Erlynne, a pushing nobody, with a delightful lisp and -Venetian-red hair; Lady Alice Chapman, his hostess's daughter, a dowdy -dull girl, with one of those characteristic British faces that, once -seen, are never remembered; and her husband, a red-cheeked, -white-whiskered creature who, like so many of his class, was under the -impression that inordinate joviality can atone for an entire lack of -ideas. - -He was rather sorry he had come, till Lady Narborough, looking at the -great ormolu gilt clock that sprawled in gaudy curves on the -mauve-draped mantelshelf, exclaimed: "How horrid of Henry Wotton to be -so late! I sent round to him this morning on chance and he promised -faithfully not to disappoint me." - -It was some consolation that Harry was to be there, and when the door -opened and he heard his slow musical voice lending charm to some -insincere apology, he ceased to feel bored. - -But at dinner he could not eat anything. Plate after plate went away -untasted. Lady Narborough kept scolding him for what she called "an -insult to poor Adolphe, who invented the menu specially for you," and -now and then Lord Henry looked across at him, wondering at his silence -and abstracted manner. From time to time the butler filled his glass -with champagne. He drank eagerly, and his thirst seemed to increase. - -"Dorian," said Lord Henry at last, as the chaud-froid was being handed -round, "what is the matter with you to-night? You are quite out of -sorts." - -"I believe he is in love," cried Lady Narborough, "and that he is -afraid to tell me for fear I should be jealous. He is quite right. I -certainly should." - -"Dear Lady Narborough," murmured Dorian, smiling, "I have not been in -love for a whole week--not, in fact, since Madame de Ferrol left town." - -"How you men can fall in love with that woman!" exclaimed the old lady. -"I really cannot understand it." - -"It is simply because she remembers you when you were a little girl, -Lady Narborough," said Lord Henry. "She is the one link between us and -your short frocks." - -"She does not remember my short frocks at all, Lord Henry. But I -remember her very well at Vienna thirty years ago, and how decolletee -she was then." - -"She is still decolletee," he answered, taking an olive in his long -fingers; "and when she is in a very smart gown she looks like an -edition de luxe of a bad French novel. She is really wonderful, and -full of surprises. Her capacity for family affection is extraordinary. -When her third husband died, her hair turned quite gold from grief." - -"How can you, Harry!" cried Dorian. - -"It is a most romantic explanation," laughed the hostess. "But her -third husband, Lord Henry! You don't mean to say Ferrol is the fourth?" - -"Certainly, Lady Narborough." - -"I don't believe a word of it." - -"Well, ask Mr. Gray. He is one of her most intimate friends." - -"Is it true, Mr. Gray?" - -"She assures me so, Lady Narborough," said Dorian. "I asked her -whether, like Marguerite de Navarre, she had their hearts embalmed and -hung at her girdle. She told me she didn't, because none of them had -had any hearts at all." - -"Four husbands! Upon my word that is trop de zele." - -"Trop d'audace, I tell her," said Dorian. - -"Oh! she is audacious enough for anything, my dear. And what is Ferrol -like? I don't know him." - -"The husbands of very beautiful women belong to the criminal classes," -said Lord Henry, sipping his wine. - -Lady Narborough hit him with her fan. "Lord Henry, I am not at all -surprised that the world says that you are extremely wicked." - -"But what world says that?" asked Lord Henry, elevating his eyebrows. -"It can only be the next world. This world and I are on excellent -terms." - -"Everybody I know says you are very wicked," cried the old lady, -shaking her head. - -Lord Henry looked serious for some moments. "It is perfectly -monstrous," he said, at last, "the way people go about nowadays saying -things against one behind one's back that are absolutely and entirely -true." - -"Isn't he incorrigible?" cried Dorian, leaning forward in his chair. - -"I hope so," said his hostess, laughing. "But really, if you all -worship Madame de Ferrol in this ridiculous way, I shall have to marry -again so as to be in the fashion." - -"You will never marry again, Lady Narborough," broke in Lord Henry. -"You were far too happy. When a woman marries again, it is because she -detested her first husband. When a man marries again, it is because he -adored his first wife. Women try their luck; men risk theirs." - -"Narborough wasn't perfect," cried the old lady. - -"If he had been, you would not have loved him, my dear lady," was the -rejoinder. "Women love us for our defects. If we have enough of them, -they will forgive us everything, even our intellects. You will never -ask me to dinner again after saying this, I am afraid, Lady Narborough, -but it is quite true." - -"Of course it is true, Lord Henry. If we women did not love you for -your defects, where would you all be? Not one of you would ever be -married. You would be a set of unfortunate bachelors. Not, however, -that that would alter you much. Nowadays all the married men live like -bachelors, and all the bachelors like married men." - -"Fin de siecle," murmured Lord Henry. - -"Fin du globe," answered his hostess. - -"I wish it were fin du globe," said Dorian with a sigh. "Life is a -great disappointment." - -"Ah, my dear," cried Lady Narborough, putting on her gloves, "don't -tell me that you have exhausted life. When a man says that one knows -that life has exhausted him. Lord Henry is very wicked, and I -sometimes wish that I had been; but you are made to be good--you look -so good. I must find you a nice wife. Lord Henry, don't you think -that Mr. Gray should get married?" - -"I am always telling him so, Lady Narborough," said Lord Henry with a -bow. - -"Well, we must look out for a suitable match for him. I shall go -through Debrett carefully to-night and draw out a list of all the -eligible young ladies." - -"With their ages, Lady Narborough?" asked Dorian. - -"Of course, with their ages, slightly edited. But nothing must be done -in a hurry. I want it to be what The Morning Post calls a suitable -alliance, and I want you both to be happy." - -"What nonsense people talk about happy marriages!" exclaimed Lord -Henry. "A man can be happy with any woman, as long as he does not love -her." - -"Ah! what a cynic you are!" cried the old lady, pushing back her chair -and nodding to Lady Ruxton. "You must come and dine with me soon -again. You are really an admirable tonic, much better than what Sir -Andrew prescribes for me. You must tell me what people you would like -to meet, though. I want it to be a delightful gathering." - -"I like men who have a future and women who have a past," he answered. -"Or do you think that would make it a petticoat party?" - -"I fear so," she said, laughing, as she stood up. "A thousand pardons, -my dear Lady Ruxton," she added, "I didn't see you hadn't finished your -cigarette." - -"Never mind, Lady Narborough. I smoke a great deal too much. I am -going to limit myself, for the future." - -"Pray don't, Lady Ruxton," said Lord Henry. "Moderation is a fatal -thing. Enough is as bad as a meal. More than enough is as good as a -feast." - -Lady Ruxton glanced at him curiously. "You must come and explain that -to me some afternoon, Lord Henry. It sounds a fascinating theory," she -murmured, as she swept out of the room. - -"Now, mind you don't stay too long over your politics and scandal," -cried Lady Narborough from the door. "If you do, we are sure to -squabble upstairs." - -The men laughed, and Mr. Chapman got up solemnly from the foot of the -table and came up to the top. Dorian Gray changed his seat and went -and sat by Lord Henry. Mr. Chapman began to talk in a loud voice about -the situation in the House of Commons. He guffawed at his adversaries. -The word doctrinaire--word full of terror to the British -mind--reappeared from time to time between his explosions. An -alliterative prefix served as an ornament of oratory. He hoisted the -Union Jack on the pinnacles of thought. The inherited stupidity of the -race--sound English common sense he jovially termed it--was shown to be -the proper bulwark for society. - -A smile curved Lord Henry's lips, and he turned round and looked at -Dorian. - -"Are you better, my dear fellow?" he asked. "You seemed rather out of -sorts at dinner." - -"I am quite well, Harry. I am tired. That is all." - -"You were charming last night. The little duchess is quite devoted to -you. She tells me she is going down to Selby." - -"She has promised to come on the twentieth." - -"Is Monmouth to be there, too?" - -"Oh, yes, Harry." - -"He bores me dreadfully, almost as much as he bores her. She is very -clever, too clever for a woman. She lacks the indefinable charm of -weakness. It is the feet of clay that make the gold of the image -precious. Her feet are very pretty, but they are not feet of clay. -White porcelain feet, if you like. They have been through the fire, -and what fire does not destroy, it hardens. She has had experiences." - -"How long has she been married?" asked Dorian. - -"An eternity, she tells me. I believe, according to the peerage, it is -ten years, but ten years with Monmouth must have been like eternity, -with time thrown in. Who else is coming?" - -"Oh, the Willoughbys, Lord Rugby and his wife, our hostess, Geoffrey -Clouston, the usual set. I have asked Lord Grotrian." - -"I like him," said Lord Henry. "A great many people don't, but I find -him charming. He atones for being occasionally somewhat overdressed by -being always absolutely over-educated. He is a very modern type." - -"I don't know if he will be able to come, Harry. He may have to go to -Monte Carlo with his father." - -"Ah! what a nuisance people's people are! Try and make him come. By -the way, Dorian, you ran off very early last night. You left before -eleven. What did you do afterwards? Did you go straight home?" - -Dorian glanced at him hurriedly and frowned. - -"No, Harry," he said at last, "I did not get home till nearly three." - -"Did you go to the club?" - -"Yes," he answered. Then he bit his lip. "No, I don't mean that. I -didn't go to the club. I walked about. I forget what I did.... How -inquisitive you are, Harry! You always want to know what one has been -doing. I always want to forget what I have been doing. I came in at -half-past two, if you wish to know the exact time. I had left my -latch-key at home, and my servant had to let me in. If you want any -corroborative evidence on the subject, you can ask him." - -Lord Henry shrugged his shoulders. "My dear fellow, as if I cared! -Let us go up to the drawing-room. No sherry, thank you, Mr. Chapman. -Something has happened to you, Dorian. Tell me what it is. You are -not yourself to-night." - -"Don't mind me, Harry. I am irritable, and out of temper. I shall -come round and see you to-morrow, or next day. Make my excuses to Lady -Narborough. I shan't go upstairs. I shall go home. I must go home." - -"All right, Dorian. I dare say I shall see you to-morrow at tea-time. -The duchess is coming." - -"I will try to be there, Harry," he said, leaving the room. As he -drove back to his own house, he was conscious that the sense of terror -he thought he had strangled had come back to him. Lord Henry's casual -questioning had made him lose his nerve for the moment, and he wanted -his nerve still. Things that were dangerous had to be destroyed. He -winced. He hated the idea of even touching them. - -Yet it had to be done. He realized that, and when he had locked the -door of his library, he opened the secret press into which he had -thrust Basil Hallward's coat and bag. A huge fire was blazing. He -piled another log on it. The smell of the singeing clothes and burning -leather was horrible. It took him three-quarters of an hour to consume -everything. At the end he felt faint and sick, and having lit some -Algerian pastilles in a pierced copper brazier, he bathed his hands and -forehead with a cool musk-scented vinegar. - -Suddenly he started. His eyes grew strangely bright, and he gnawed -nervously at his underlip. Between two of the windows stood a large -Florentine cabinet, made out of ebony and inlaid with ivory and blue -lapis. He watched it as though it were a thing that could fascinate -and make afraid, as though it held something that he longed for and yet -almost loathed. His breath quickened. A mad craving came over him. -He lit a cigarette and then threw it away. His eyelids drooped till -the long fringed lashes almost touched his cheek. But he still watched -the cabinet. At last he got up from the sofa on which he had been -lying, went over to it, and having unlocked it, touched some hidden -spring. A triangular drawer passed slowly out. His fingers moved -instinctively towards it, dipped in, and closed on something. It was a -small Chinese box of black and gold-dust lacquer, elaborately wrought, -the sides patterned with curved waves, and the silken cords hung with -round crystals and tasselled in plaited metal threads. He opened it. -Inside was a green paste, waxy in lustre, the odour curiously heavy and -persistent. - -He hesitated for some moments, with a strangely immobile smile upon his -face. Then shivering, though the atmosphere of the room was terribly -hot, he drew himself up and glanced at the clock. It was twenty -minutes to twelve. He put the box back, shutting the cabinet doors as -he did so, and went into his bedroom. - -As midnight was striking bronze blows upon the dusky air, Dorian Gray, -dressed commonly, and with a muffler wrapped round his throat, crept -quietly out of his house. In Bond Street he found a hansom with a good -horse. He hailed it and in a low voice gave the driver an address. - -The man shook his head. "It is too far for me," he muttered. - -"Here is a sovereign for you," said Dorian. "You shall have another if -you drive fast." - -"All right, sir," answered the man, "you will be there in an hour," and -after his fare had got in he turned his horse round and drove rapidly -towards the river. - - - -CHAPTER 16 - -A cold rain began to fall, and the blurred street-lamps looked ghastly -in the dripping mist. The public-houses were just closing, and dim men -and women were clustering in broken groups round their doors. From -some of the bars came the sound of horrible laughter. In others, -drunkards brawled and screamed. - -Lying back in the hansom, with his hat pulled over his forehead, Dorian -Gray watched with listless eyes the sordid shame of the great city, and -now and then he repeated to himself the words that Lord Henry had said -to him on the first day they had met, "To cure the soul by means of the -senses, and the senses by means of the soul." Yes, that was the -secret. He had often tried it, and would try it again now. There were -opium dens where one could buy oblivion, dens of horror where the -memory of old sins could be destroyed by the madness of sins that were -new. - -The moon hung low in the sky like a yellow skull. From time to time a -huge misshapen cloud stretched a long arm across and hid it. The -gas-lamps grew fewer, and the streets more narrow and gloomy. Once the -man lost his way and had to drive back half a mile. A steam rose from -the horse as it splashed up the puddles. The sidewindows of the hansom -were clogged with a grey-flannel mist. - -"To cure the soul by means of the senses, and the senses by means of -the soul!" How the words rang in his ears! His soul, certainly, was -sick to death. Was it true that the senses could cure it? Innocent -blood had been spilled. What could atone for that? Ah! for that there -was no atonement; but though forgiveness was impossible, forgetfulness -was possible still, and he was determined to forget, to stamp the thing -out, to crush it as one would crush the adder that had stung one. -Indeed, what right had Basil to have spoken to him as he had done? Who -had made him a judge over others? He had said things that were -dreadful, horrible, not to be endured. - -On and on plodded the hansom, going slower, it seemed to him, at each -step. He thrust up the trap and called to the man to drive faster. -The hideous hunger for opium began to gnaw at him. His throat burned -and his delicate hands twitched nervously together. He struck at the -horse madly with his stick. The driver laughed and whipped up. He -laughed in answer, and the man was silent. - -The way seemed interminable, and the streets like the black web of some -sprawling spider. The monotony became unbearable, and as the mist -thickened, he felt afraid. - -Then they passed by lonely brickfields. The fog was lighter here, and -he could see the strange, bottle-shaped kilns with their orange, -fanlike tongues of fire. A dog barked as they went by, and far away in -the darkness some wandering sea-gull screamed. The horse stumbled in a -rut, then swerved aside and broke into a gallop. - -After some time they left the clay road and rattled again over -rough-paven streets. Most of the windows were dark, but now and then -fantastic shadows were silhouetted against some lamplit blind. He -watched them curiously. They moved like monstrous marionettes and made -gestures like live things. He hated them. A dull rage was in his -heart. As they turned a corner, a woman yelled something at them from -an open door, and two men ran after the hansom for about a hundred -yards. The driver beat at them with his whip. - -It is said that passion makes one think in a circle. Certainly with -hideous iteration the bitten lips of Dorian Gray shaped and reshaped -those subtle words that dealt with soul and sense, till he had found in -them the full expression, as it were, of his mood, and justified, by -intellectual approval, passions that without such justification would -still have dominated his temper. From cell to cell of his brain crept -the one thought; and the wild desire to live, most terrible of all -man's appetites, quickened into force each trembling nerve and fibre. -Ugliness that had once been hateful to him because it made things real, -became dear to him now for that very reason. Ugliness was the one -reality. The coarse brawl, the loathsome den, the crude violence of -disordered life, the very vileness of thief and outcast, were more -vivid, in their intense actuality of impression, than all the gracious -shapes of art, the dreamy shadows of song. They were what he needed -for forgetfulness. In three days he would be free. - -Suddenly the man drew up with a jerk at the top of a dark lane. Over -the low roofs and jagged chimney-stacks of the houses rose the black -masts of ships. Wreaths of white mist clung like ghostly sails to the -yards. - -"Somewhere about here, sir, ain't it?" he asked huskily through the -trap. - -Dorian started and peered round. "This will do," he answered, and -having got out hastily and given the driver the extra fare he had -promised him, he walked quickly in the direction of the quay. Here and -there a lantern gleamed at the stern of some huge merchantman. The -light shook and splintered in the puddles. A red glare came from an -outward-bound steamer that was coaling. The slimy pavement looked like -a wet mackintosh. - -He hurried on towards the left, glancing back now and then to see if he -was being followed. In about seven or eight minutes he reached a small -shabby house that was wedged in between two gaunt factories. In one of -the top-windows stood a lamp. He stopped and gave a peculiar knock. - -After a little time he heard steps in the passage and the chain being -unhooked. The door opened quietly, and he went in without saying a -word to the squat misshapen figure that flattened itself into the -shadow as he passed. At the end of the hall hung a tattered green -curtain that swayed and shook in the gusty wind which had followed him -in from the street. He dragged it aside and entered a long low room -which looked as if it had once been a third-rate dancing-saloon. Shrill -flaring gas-jets, dulled and distorted in the fly-blown mirrors that -faced them, were ranged round the walls. Greasy reflectors of ribbed -tin backed them, making quivering disks of light. The floor was -covered with ochre-coloured sawdust, trampled here and there into mud, -and stained with dark rings of spilled liquor. Some Malays were -crouching by a little charcoal stove, playing with bone counters and -showing their white teeth as they chattered. In one corner, with his -head buried in his arms, a sailor sprawled over a table, and by the -tawdrily painted bar that ran across one complete side stood two -haggard women, mocking an old man who was brushing the sleeves of his -coat with an expression of disgust. "He thinks he's got red ants on -him," laughed one of them, as Dorian passed by. The man looked at her -in terror and began to whimper. - -At the end of the room there was a little staircase, leading to a -darkened chamber. As Dorian hurried up its three rickety steps, the -heavy odour of opium met him. He heaved a deep breath, and his -nostrils quivered with pleasure. When he entered, a young man with -smooth yellow hair, who was bending over a lamp lighting a long thin -pipe, looked up at him and nodded in a hesitating manner. - -"You here, Adrian?" muttered Dorian. - -"Where else should I be?" he answered, listlessly. "None of the chaps -will speak to me now." - -"I thought you had left England." - -"Darlington is not going to do anything. My brother paid the bill at -last. George doesn't speak to me either.... I don't care," he added -with a sigh. "As long as one has this stuff, one doesn't want friends. -I think I have had too many friends." - -Dorian winced and looked round at the grotesque things that lay in such -fantastic postures on the ragged mattresses. The twisted limbs, the -gaping mouths, the staring lustreless eyes, fascinated him. He knew in -what strange heavens they were suffering, and what dull hells were -teaching them the secret of some new joy. They were better off than he -was. He was prisoned in thought. Memory, like a horrible malady, was -eating his soul away. From time to time he seemed to see the eyes of -Basil Hallward looking at him. Yet he felt he could not stay. The -presence of Adrian Singleton troubled him. He wanted to be where no -one would know who he was. He wanted to escape from himself. - -"I am going on to the other place," he said after a pause. - -"On the wharf?" - -"Yes." - -"That mad-cat is sure to be there. They won't have her in this place -now." - -Dorian shrugged his shoulders. "I am sick of women who love one. -Women who hate one are much more interesting. Besides, the stuff is -better." - -"Much the same." - -"I like it better. Come and have something to drink. I must have -something." - -"I don't want anything," murmured the young man. - -"Never mind." - -Adrian Singleton rose up wearily and followed Dorian to the bar. A -half-caste, in a ragged turban and a shabby ulster, grinned a hideous -greeting as he thrust a bottle of brandy and two tumblers in front of -them. The women sidled up and began to chatter. Dorian turned his -back on them and said something in a low voice to Adrian Singleton. - -A crooked smile, like a Malay crease, writhed across the face of one of -the women. "We are very proud to-night," she sneered. - -"For God's sake don't talk to me," cried Dorian, stamping his foot on -the ground. "What do you want? Money? Here it is. Don't ever talk -to me again." - -Two red sparks flashed for a moment in the woman's sodden eyes, then -flickered out and left them dull and glazed. She tossed her head and -raked the coins off the counter with greedy fingers. Her companion -watched her enviously. - -"It's no use," sighed Adrian Singleton. "I don't care to go back. -What does it matter? I am quite happy here." - -"You will write to me if you want anything, won't you?" said Dorian, -after a pause. - -"Perhaps." - -"Good night, then." - -"Good night," answered the young man, passing up the steps and wiping -his parched mouth with a handkerchief. - -Dorian walked to the door with a look of pain in his face. As he drew -the curtain aside, a hideous laugh broke from the painted lips of the -woman who had taken his money. "There goes the devil's bargain!" she -hiccoughed, in a hoarse voice. - -"Curse you!" he answered, "don't call me that." - -She snapped her fingers. "Prince Charming is what you like to be -called, ain't it?" she yelled after him. - -The drowsy sailor leaped to his feet as she spoke, and looked wildly -round. The sound of the shutting of the hall door fell on his ear. He -rushed out as if in pursuit. - -Dorian Gray hurried along the quay through the drizzling rain. His -meeting with Adrian Singleton had strangely moved him, and he wondered -if the ruin of that young life was really to be laid at his door, as -Basil Hallward had said to him with such infamy of insult. He bit his -lip, and for a few seconds his eyes grew sad. Yet, after all, what did -it matter to him? One's days were too brief to take the burden of -another's errors on one's shoulders. Each man lived his own life and -paid his own price for living it. The only pity was one had to pay so -often for a single fault. One had to pay over and over again, indeed. -In her dealings with man, destiny never closed her accounts. - -There are moments, psychologists tell us, when the passion for sin, or -for what the world calls sin, so dominates a nature that every fibre of -the body, as every cell of the brain, seems to be instinct with fearful -impulses. Men and women at such moments lose the freedom of their -will. They move to their terrible end as automatons move. Choice is -taken from them, and conscience is either killed, or, if it lives at -all, lives but to give rebellion its fascination and disobedience its -charm. For all sins, as theologians weary not of reminding us, are -sins of disobedience. When that high spirit, that morning star of -evil, fell from heaven, it was as a rebel that he fell. - -Callous, concentrated on evil, with stained mind, and soul hungry for -rebellion, Dorian Gray hastened on, quickening his step as he went, but -as he darted aside into a dim archway, that had served him often as a -short cut to the ill-famed place where he was going, he felt himself -suddenly seized from behind, and before he had time to defend himself, -he was thrust back against the wall, with a brutal hand round his -throat. - -He struggled madly for life, and by a terrible effort wrenched the -tightening fingers away. In a second he heard the click of a revolver, -and saw the gleam of a polished barrel, pointing straight at his head, -and the dusky form of a short, thick-set man facing him. - -"What do you want?" he gasped. - -"Keep quiet," said the man. "If you stir, I shoot you." - -"You are mad. What have I done to you?" - -"You wrecked the life of Sibyl Vane," was the answer, "and Sibyl Vane -was my sister. She killed herself. I know it. Her death is at your -door. I swore I would kill you in return. For years I have sought -you. I had no clue, no trace. The two people who could have described -you were dead. I knew nothing of you but the pet name she used to call -you. I heard it to-night by chance. Make your peace with God, for -to-night you are going to die." - -Dorian Gray grew sick with fear. "I never knew her," he stammered. "I -never heard of her. You are mad." - -"You had better confess your sin, for as sure as I am James Vane, you -are going to die." There was a horrible moment. Dorian did not know -what to say or do. "Down on your knees!" growled the man. "I give you -one minute to make your peace--no more. I go on board to-night for -India, and I must do my job first. One minute. That's all." - -Dorian's arms fell to his side. Paralysed with terror, he did not know -what to do. Suddenly a wild hope flashed across his brain. "Stop," he -cried. "How long ago is it since your sister died? Quick, tell me!" - -"Eighteen years," said the man. "Why do you ask me? What do years -matter?" - -"Eighteen years," laughed Dorian Gray, with a touch of triumph in his -voice. "Eighteen years! Set me under the lamp and look at my face!" - -James Vane hesitated for a moment, not understanding what was meant. -Then he seized Dorian Gray and dragged him from the archway. - -Dim and wavering as was the wind-blown light, yet it served to show him -the hideous error, as it seemed, into which he had fallen, for the face -of the man he had sought to kill had all the bloom of boyhood, all the -unstained purity of youth. He seemed little more than a lad of twenty -summers, hardly older, if older indeed at all, than his sister had been -when they had parted so many years ago. It was obvious that this was -not the man who had destroyed her life. - -He loosened his hold and reeled back. "My God! my God!" he cried, "and -I would have murdered you!" - -Dorian Gray drew a long breath. "You have been on the brink of -committing a terrible crime, my man," he said, looking at him sternly. -"Let this be a warning to you not to take vengeance into your own -hands." - -"Forgive me, sir," muttered James Vane. "I was deceived. A chance -word I heard in that damned den set me on the wrong track." - -"You had better go home and put that pistol away, or you may get into -trouble," said Dorian, turning on his heel and going slowly down the -street. - -James Vane stood on the pavement in horror. He was trembling from head -to foot. After a little while, a black shadow that had been creeping -along the dripping wall moved out into the light and came close to him -with stealthy footsteps. He felt a hand laid on his arm and looked -round with a start. It was one of the women who had been drinking at -the bar. - -"Why didn't you kill him?" she hissed out, putting haggard face quite -close to his. "I knew you were following him when you rushed out from -Daly's. You fool! You should have killed him. He has lots of money, -and he's as bad as bad." - -"He is not the man I am looking for," he answered, "and I want no man's -money. I want a man's life. The man whose life I want must be nearly -forty now. This one is little more than a boy. Thank God, I have not -got his blood upon my hands." - -The woman gave a bitter laugh. "Little more than a boy!" she sneered. -"Why, man, it's nigh on eighteen years since Prince Charming made me -what I am." - -"You lie!" cried James Vane. - -She raised her hand up to heaven. "Before God I am telling the truth," -she cried. - -"Before God?" - -"Strike me dumb if it ain't so. He is the worst one that comes here. -They say he has sold himself to the devil for a pretty face. It's nigh -on eighteen years since I met him. He hasn't changed much since then. -I have, though," she added, with a sickly leer. - -"You swear this?" - -"I swear it," came in hoarse echo from her flat mouth. "But don't give -me away to him," she whined; "I am afraid of him. Let me have some -money for my night's lodging." - -He broke from her with an oath and rushed to the corner of the street, -but Dorian Gray had disappeared. When he looked back, the woman had -vanished also. - - - -CHAPTER 17 - -A week later Dorian Gray was sitting in the conservatory at Selby -Royal, talking to the pretty Duchess of Monmouth, who with her husband, -a jaded-looking man of sixty, was amongst his guests. It was tea-time, -and the mellow light of the huge, lace-covered lamp that stood on the -table lit up the delicate china and hammered silver of the service at -which the duchess was presiding. Her white hands were moving daintily -among the cups, and her full red lips were smiling at something that -Dorian had whispered to her. Lord Henry was lying back in a -silk-draped wicker chair, looking at them. On a peach-coloured divan -sat Lady Narborough, pretending to listen to the duke's description of -the last Brazilian beetle that he had added to his collection. Three -young men in elaborate smoking-suits were handing tea-cakes to some of -the women. The house-party consisted of twelve people, and there were -more expected to arrive on the next day. - -"What are you two talking about?" said Lord Henry, strolling over to -the table and putting his cup down. "I hope Dorian has told you about -my plan for rechristening everything, Gladys. It is a delightful idea." - -"But I don't want to be rechristened, Harry," rejoined the duchess, -looking up at him with her wonderful eyes. "I am quite satisfied with -my own name, and I am sure Mr. Gray should be satisfied with his." - -"My dear Gladys, I would not alter either name for the world. They are -both perfect. I was thinking chiefly of flowers. Yesterday I cut an -orchid, for my button-hole. It was a marvellous spotted thing, as -effective as the seven deadly sins. In a thoughtless moment I asked -one of the gardeners what it was called. He told me it was a fine -specimen of Robinsoniana, or something dreadful of that kind. It is a -sad truth, but we have lost the faculty of giving lovely names to -things. Names are everything. I never quarrel with actions. My one -quarrel is with words. That is the reason I hate vulgar realism in -literature. The man who could call a spade a spade should be compelled -to use one. It is the only thing he is fit for." - -"Then what should we call you, Harry?" she asked. - -"His name is Prince Paradox," said Dorian. - -"I recognize him in a flash," exclaimed the duchess. - -"I won't hear of it," laughed Lord Henry, sinking into a chair. "From -a label there is no escape! I refuse the title." - -"Royalties may not abdicate," fell as a warning from pretty lips. - -"You wish me to defend my throne, then?" - -"Yes." - -"I give the truths of to-morrow." - -"I prefer the mistakes of to-day," she answered. - -"You disarm me, Gladys," he cried, catching the wilfulness of her mood. - -"Of your shield, Harry, not of your spear." - -"I never tilt against beauty," he said, with a wave of his hand. - -"That is your error, Harry, believe me. You value beauty far too much." - -"How can you say that? I admit that I think that it is better to be -beautiful than to be good. But on the other hand, no one is more ready -than I am to acknowledge that it is better to be good than to be ugly." - -"Ugliness is one of the seven deadly sins, then?" cried the duchess. -"What becomes of your simile about the orchid?" - -"Ugliness is one of the seven deadly virtues, Gladys. You, as a good -Tory, must not underrate them. Beer, the Bible, and the seven deadly -virtues have made our England what she is." - -"You don't like your country, then?" she asked. - -"I live in it." - -"That you may censure it the better." - -"Would you have me take the verdict of Europe on it?" he inquired. - -"What do they say of us?" - -"That Tartuffe has emigrated to England and opened a shop." - -"Is that yours, Harry?" - -"I give it to you." - -"I could not use it. It is too true." - -"You need not be afraid. Our countrymen never recognize a description." - -"They are practical." - -"They are more cunning than practical. When they make up their ledger, -they balance stupidity by wealth, and vice by hypocrisy." - -"Still, we have done great things." - -"Great things have been thrust on us, Gladys." - -"We have carried their burden." - -"Only as far as the Stock Exchange." - -She shook her head. "I believe in the race," she cried. - -"It represents the survival of the pushing." - -"It has development." - -"Decay fascinates me more." - -"What of art?" she asked. - -"It is a malady." - -"Love?" - -"An illusion." - -"Religion?" - -"The fashionable substitute for belief." - -"You are a sceptic." - -"Never! Scepticism is the beginning of faith." - -"What are you?" - -"To define is to limit." - -"Give me a clue." - -"Threads snap. You would lose your way in the labyrinth." - -"You bewilder me. Let us talk of some one else." - -"Our host is a delightful topic. Years ago he was christened Prince -Charming." - -"Ah! don't remind me of that," cried Dorian Gray. - -"Our host is rather horrid this evening," answered the duchess, -colouring. "I believe he thinks that Monmouth married me on purely -scientific principles as the best specimen he could find of a modern -butterfly." - -"Well, I hope he won't stick pins into you, Duchess," laughed Dorian. - -"Oh! my maid does that already, Mr. Gray, when she is annoyed with me." - -"And what does she get annoyed with you about, Duchess?" - -"For the most trivial things, Mr. Gray, I assure you. Usually because -I come in at ten minutes to nine and tell her that I must be dressed by -half-past eight." - -"How unreasonable of her! You should give her warning." - -"I daren't, Mr. Gray. Why, she invents hats for me. You remember the -one I wore at Lady Hilstone's garden-party? You don't, but it is nice -of you to pretend that you do. Well, she made it out of nothing. All -good hats are made out of nothing." - -"Like all good reputations, Gladys," interrupted Lord Henry. "Every -effect that one produces gives one an enemy. To be popular one must be -a mediocrity." - -"Not with women," said the duchess, shaking her head; "and women rule -the world. I assure you we can't bear mediocrities. We women, as some -one says, love with our ears, just as you men love with your eyes, if -you ever love at all." - -"It seems to me that we never do anything else," murmured Dorian. - -"Ah! then, you never really love, Mr. Gray," answered the duchess with -mock sadness. - -"My dear Gladys!" cried Lord Henry. "How can you say that? Romance -lives by repetition, and repetition converts an appetite into an art. -Besides, each time that one loves is the only time one has ever loved. -Difference of object does not alter singleness of passion. It merely -intensifies it. We can have in life but one great experience at best, -and the secret of life is to reproduce that experience as often as -possible." - -"Even when one has been wounded by it, Harry?" asked the duchess after -a pause. - -"Especially when one has been wounded by it," answered Lord Henry. - -The duchess turned and looked at Dorian Gray with a curious expression -in her eyes. "What do you say to that, Mr. Gray?" she inquired. - -Dorian hesitated for a moment. Then he threw his head back and -laughed. "I always agree with Harry, Duchess." - -"Even when he is wrong?" - -"Harry is never wrong, Duchess." - -"And does his philosophy make you happy?" - -"I have never searched for happiness. Who wants happiness? I have -searched for pleasure." - -"And found it, Mr. Gray?" - -"Often. Too often." - -The duchess sighed. "I am searching for peace," she said, "and if I -don't go and dress, I shall have none this evening." - -"Let me get you some orchids, Duchess," cried Dorian, starting to his -feet and walking down the conservatory. - -"You are flirting disgracefully with him," said Lord Henry to his -cousin. "You had better take care. He is very fascinating." - -"If he were not, there would be no battle." - -"Greek meets Greek, then?" - -"I am on the side of the Trojans. They fought for a woman." - -"They were defeated." - -"There are worse things than capture," she answered. - -"You gallop with a loose rein." - -"Pace gives life," was the riposte. - -"I shall write it in my diary to-night." - -"What?" - -"That a burnt child loves the fire." - -"I am not even singed. My wings are untouched." - -"You use them for everything, except flight." - -"Courage has passed from men to women. It is a new experience for us." - -"You have a rival." - -"Who?" - -He laughed. "Lady Narborough," he whispered. "She perfectly adores -him." - -"You fill me with apprehension. The appeal to antiquity is fatal to us -who are romanticists." - -"Romanticists! You have all the methods of science." - -"Men have educated us." - -"But not explained you." - -"Describe us as a sex," was her challenge. - -"Sphinxes without secrets." - -She looked at him, smiling. "How long Mr. Gray is!" she said. "Let us -go and help him. I have not yet told him the colour of my frock." - -"Ah! you must suit your frock to his flowers, Gladys." - -"That would be a premature surrender." - -"Romantic art begins with its climax." - -"I must keep an opportunity for retreat." - -"In the Parthian manner?" - -"They found safety in the desert. I could not do that." - -"Women are not always allowed a choice," he answered, but hardly had he -finished the sentence before from the far end of the conservatory came -a stifled groan, followed by the dull sound of a heavy fall. Everybody -started up. The duchess stood motionless in horror. And with fear in -his eyes, Lord Henry rushed through the flapping palms to find Dorian -Gray lying face downwards on the tiled floor in a deathlike swoon. - -He was carried at once into the blue drawing-room and laid upon one of -the sofas. After a short time, he came to himself and looked round -with a dazed expression. - -"What has happened?" he asked. "Oh! I remember. Am I safe here, -Harry?" He began to tremble. - -"My dear Dorian," answered Lord Henry, "you merely fainted. That was -all. You must have overtired yourself. You had better not come down -to dinner. I will take your place." - -"No, I will come down," he said, struggling to his feet. "I would -rather come down. I must not be alone." - -He went to his room and dressed. There was a wild recklessness of -gaiety in his manner as he sat at table, but now and then a thrill of -terror ran through him when he remembered that, pressed against the -window of the conservatory, like a white handkerchief, he had seen the -face of James Vane watching him. - - - -CHAPTER 18 - -The next day he did not leave the house, and, indeed, spent most of the -time in his own room, sick with a wild terror of dying, and yet -indifferent to life itself. The consciousness of being hunted, snared, -tracked down, had begun to dominate him. If the tapestry did but -tremble in the wind, he shook. The dead leaves that were blown against -the leaded panes seemed to him like his own wasted resolutions and wild -regrets. When he closed his eyes, he saw again the sailor's face -peering through the mist-stained glass, and horror seemed once more to -lay its hand upon his heart. - -But perhaps it had been only his fancy that had called vengeance out of -the night and set the hideous shapes of punishment before him. Actual -life was chaos, but there was something terribly logical in the -imagination. It was the imagination that set remorse to dog the feet -of sin. It was the imagination that made each crime bear its misshapen -brood. In the common world of fact the wicked were not punished, nor -the good rewarded. Success was given to the strong, failure thrust -upon the weak. That was all. Besides, had any stranger been prowling -round the house, he would have been seen by the servants or the -keepers. Had any foot-marks been found on the flower-beds, the -gardeners would have reported it. Yes, it had been merely fancy. -Sibyl Vane's brother had not come back to kill him. He had sailed away -in his ship to founder in some winter sea. From him, at any rate, he -was safe. Why, the man did not know who he was, could not know who he -was. The mask of youth had saved him. - -And yet if it had been merely an illusion, how terrible it was to think -that conscience could raise such fearful phantoms, and give them -visible form, and make them move before one! What sort of life would -his be if, day and night, shadows of his crime were to peer at him from -silent corners, to mock him from secret places, to whisper in his ear -as he sat at the feast, to wake him with icy fingers as he lay asleep! -As the thought crept through his brain, he grew pale with terror, and -the air seemed to him to have become suddenly colder. Oh! in what a -wild hour of madness he had killed his friend! How ghastly the mere -memory of the scene! He saw it all again. Each hideous detail came -back to him with added horror. Out of the black cave of time, terrible -and swathed in scarlet, rose the image of his sin. When Lord Henry -came in at six o'clock, he found him crying as one whose heart will -break. - -It was not till the third day that he ventured to go out. There was -something in the clear, pine-scented air of that winter morning that -seemed to bring him back his joyousness and his ardour for life. But -it was not merely the physical conditions of environment that had -caused the change. His own nature had revolted against the excess of -anguish that had sought to maim and mar the perfection of its calm. -With subtle and finely wrought temperaments it is always so. Their -strong passions must either bruise or bend. They either slay the man, -or themselves die. Shallow sorrows and shallow loves live on. The -loves and sorrows that are great are destroyed by their own plenitude. -Besides, he had convinced himself that he had been the victim of a -terror-stricken imagination, and looked back now on his fears with -something of pity and not a little of contempt. - -After breakfast, he walked with the duchess for an hour in the garden -and then drove across the park to join the shooting-party. The crisp -frost lay like salt upon the grass. The sky was an inverted cup of -blue metal. A thin film of ice bordered the flat, reed-grown lake. - -At the corner of the pine-wood he caught sight of Sir Geoffrey -Clouston, the duchess's brother, jerking two spent cartridges out of -his gun. He jumped from the cart, and having told the groom to take -the mare home, made his way towards his guest through the withered -bracken and rough undergrowth. - -"Have you had good sport, Geoffrey?" he asked. - -"Not very good, Dorian. I think most of the birds have gone to the -open. I dare say it will be better after lunch, when we get to new -ground." - -Dorian strolled along by his side. The keen aromatic air, the brown -and red lights that glimmered in the wood, the hoarse cries of the -beaters ringing out from time to time, and the sharp snaps of the guns -that followed, fascinated him and filled him with a sense of delightful -freedom. He was dominated by the carelessness of happiness, by the -high indifference of joy. - -Suddenly from a lumpy tussock of old grass some twenty yards in front -of them, with black-tipped ears erect and long hinder limbs throwing it -forward, started a hare. It bolted for a thicket of alders. Sir -Geoffrey put his gun to his shoulder, but there was something in the -animal's grace of movement that strangely charmed Dorian Gray, and he -cried out at once, "Don't shoot it, Geoffrey. Let it live." - -"What nonsense, Dorian!" laughed his companion, and as the hare bounded -into the thicket, he fired. There were two cries heard, the cry of a -hare in pain, which is dreadful, the cry of a man in agony, which is -worse. - -"Good heavens! I have hit a beater!" exclaimed Sir Geoffrey. "What an -ass the man was to get in front of the guns! Stop shooting there!" he -called out at the top of his voice. "A man is hurt." - -The head-keeper came running up with a stick in his hand. - -"Where, sir? Where is he?" he shouted. At the same time, the firing -ceased along the line. - -"Here," answered Sir Geoffrey angrily, hurrying towards the thicket. -"Why on earth don't you keep your men back? Spoiled my shooting for -the day." - -Dorian watched them as they plunged into the alder-clump, brushing the -lithe swinging branches aside. In a few moments they emerged, dragging -a body after them into the sunlight. He turned away in horror. It -seemed to him that misfortune followed wherever he went. He heard Sir -Geoffrey ask if the man was really dead, and the affirmative answer of -the keeper. The wood seemed to him to have become suddenly alive with -faces. There was the trampling of myriad feet and the low buzz of -voices. A great copper-breasted pheasant came beating through the -boughs overhead. - -After a few moments--that were to him, in his perturbed state, like -endless hours of pain--he felt a hand laid on his shoulder. He started -and looked round. - -"Dorian," said Lord Henry, "I had better tell them that the shooting is -stopped for to-day. It would not look well to go on." - -"I wish it were stopped for ever, Harry," he answered bitterly. "The -whole thing is hideous and cruel. Is the man ...?" - -He could not finish the sentence. - -"I am afraid so," rejoined Lord Henry. "He got the whole charge of -shot in his chest. He must have died almost instantaneously. Come; -let us go home." - -They walked side by side in the direction of the avenue for nearly -fifty yards without speaking. Then Dorian looked at Lord Henry and -said, with a heavy sigh, "It is a bad omen, Harry, a very bad omen." - -"What is?" asked Lord Henry. "Oh! this accident, I suppose. My dear -fellow, it can't be helped. It was the man's own fault. Why did he -get in front of the guns? Besides, it is nothing to us. It is rather -awkward for Geoffrey, of course. It does not do to pepper beaters. It -makes people think that one is a wild shot. And Geoffrey is not; he -shoots very straight. But there is no use talking about the matter." - -Dorian shook his head. "It is a bad omen, Harry. I feel as if -something horrible were going to happen to some of us. To myself, -perhaps," he added, passing his hand over his eyes, with a gesture of -pain. - -The elder man laughed. "The only horrible thing in the world is ennui, -Dorian. That is the one sin for which there is no forgiveness. But we -are not likely to suffer from it unless these fellows keep chattering -about this thing at dinner. I must tell them that the subject is to be -tabooed. As for omens, there is no such thing as an omen. Destiny -does not send us heralds. She is too wise or too cruel for that. -Besides, what on earth could happen to you, Dorian? You have -everything in the world that a man can want. There is no one who would -not be delighted to change places with you." - -"There is no one with whom I would not change places, Harry. Don't -laugh like that. I am telling you the truth. The wretched peasant who -has just died is better off than I am. I have no terror of death. It -is the coming of death that terrifies me. Its monstrous wings seem to -wheel in the leaden air around me. Good heavens! don't you see a man -moving behind the trees there, watching me, waiting for me?" - -Lord Henry looked in the direction in which the trembling gloved hand -was pointing. "Yes," he said, smiling, "I see the gardener waiting for -you. I suppose he wants to ask you what flowers you wish to have on -the table to-night. How absurdly nervous you are, my dear fellow! You -must come and see my doctor, when we get back to town." - -Dorian heaved a sigh of relief as he saw the gardener approaching. The -man touched his hat, glanced for a moment at Lord Henry in a hesitating -manner, and then produced a letter, which he handed to his master. -"Her Grace told me to wait for an answer," he murmured. - -Dorian put the letter into his pocket. "Tell her Grace that I am -coming in," he said, coldly. The man turned round and went rapidly in -the direction of the house. - -"How fond women are of doing dangerous things!" laughed Lord Henry. -"It is one of the qualities in them that I admire most. A woman will -flirt with anybody in the world as long as other people are looking on." - -"How fond you are of saying dangerous things, Harry! In the present -instance, you are quite astray. I like the duchess very much, but I -don't love her." - -"And the duchess loves you very much, but she likes you less, so you -are excellently matched." - -"You are talking scandal, Harry, and there is never any basis for -scandal." - -"The basis of every scandal is an immoral certainty," said Lord Henry, -lighting a cigarette. - -"You would sacrifice anybody, Harry, for the sake of an epigram." - -"The world goes to the altar of its own accord," was the answer. - -"I wish I could love," cried Dorian Gray with a deep note of pathos in -his voice. "But I seem to have lost the passion and forgotten the -desire. I am too much concentrated on myself. My own personality has -become a burden to me. I want to escape, to go away, to forget. It -was silly of me to come down here at all. I think I shall send a wire -to Harvey to have the yacht got ready. On a yacht one is safe." - -"Safe from what, Dorian? You are in some trouble. Why not tell me -what it is? You know I would help you." - -"I can't tell you, Harry," he answered sadly. "And I dare say it is -only a fancy of mine. This unfortunate accident has upset me. I have -a horrible presentiment that something of the kind may happen to me." - -"What nonsense!" - -"I hope it is, but I can't help feeling it. Ah! here is the duchess, -looking like Artemis in a tailor-made gown. You see we have come back, -Duchess." - -"I have heard all about it, Mr. Gray," she answered. "Poor Geoffrey is -terribly upset. And it seems that you asked him not to shoot the hare. -How curious!" - -"Yes, it was very curious. I don't know what made me say it. Some -whim, I suppose. It looked the loveliest of little live things. But I -am sorry they told you about the man. It is a hideous subject." - -"It is an annoying subject," broke in Lord Henry. "It has no -psychological value at all. Now if Geoffrey had done the thing on -purpose, how interesting he would be! I should like to know some one -who had committed a real murder." - -"How horrid of you, Harry!" cried the duchess. "Isn't it, Mr. Gray? -Harry, Mr. Gray is ill again. He is going to faint." - -Dorian drew himself up with an effort and smiled. "It is nothing, -Duchess," he murmured; "my nerves are dreadfully out of order. That is -all. I am afraid I walked too far this morning. I didn't hear what -Harry said. Was it very bad? You must tell me some other time. I -think I must go and lie down. You will excuse me, won't you?" - -They had reached the great flight of steps that led from the -conservatory on to the terrace. As the glass door closed behind -Dorian, Lord Henry turned and looked at the duchess with his slumberous -eyes. "Are you very much in love with him?" he asked. - -She did not answer for some time, but stood gazing at the landscape. -"I wish I knew," she said at last. - -He shook his head. "Knowledge would be fatal. It is the uncertainty -that charms one. A mist makes things wonderful." - -"One may lose one's way." - -"All ways end at the same point, my dear Gladys." - -"What is that?" - -"Disillusion." - -"It was my debut in life," she sighed. - -"It came to you crowned." - -"I am tired of strawberry leaves." - -"They become you." - -"Only in public." - -"You would miss them," said Lord Henry. - -"I will not part with a petal." - -"Monmouth has ears." - -"Old age is dull of hearing." - -"Has he never been jealous?" - -"I wish he had been." - -He glanced about as if in search of something. "What are you looking -for?" she inquired. - -"The button from your foil," he answered. "You have dropped it." - -She laughed. "I have still the mask." - -"It makes your eyes lovelier," was his reply. - -She laughed again. Her teeth showed like white seeds in a scarlet -fruit. - -Upstairs, in his own room, Dorian Gray was lying on a sofa, with terror -in every tingling fibre of his body. Life had suddenly become too -hideous a burden for him to bear. The dreadful death of the unlucky -beater, shot in the thicket like a wild animal, had seemed to him to -pre-figure death for himself also. He had nearly swooned at what Lord -Henry had said in a chance mood of cynical jesting. - -At five o'clock he rang his bell for his servant and gave him orders to -pack his things for the night-express to town, and to have the brougham -at the door by eight-thirty. He was determined not to sleep another -night at Selby Royal. It was an ill-omened place. Death walked there -in the sunlight. The grass of the forest had been spotted with blood. - -Then he wrote a note to Lord Henry, telling him that he was going up to -town to consult his doctor and asking him to entertain his guests in -his absence. As he was putting it into the envelope, a knock came to -the door, and his valet informed him that the head-keeper wished to see -him. He frowned and bit his lip. "Send him in," he muttered, after -some moments' hesitation. - -As soon as the man entered, Dorian pulled his chequebook out of a -drawer and spread it out before him. - -"I suppose you have come about the unfortunate accident of this -morning, Thornton?" he said, taking up a pen. - -"Yes, sir," answered the gamekeeper. - -"Was the poor fellow married? Had he any people dependent on him?" -asked Dorian, looking bored. "If so, I should not like them to be left -in want, and will send them any sum of money you may think necessary." - -"We don't know who he is, sir. That is what I took the liberty of -coming to you about." - -"Don't know who he is?" said Dorian, listlessly. "What do you mean? -Wasn't he one of your men?" - -"No, sir. Never saw him before. Seems like a sailor, sir." - -The pen dropped from Dorian Gray's hand, and he felt as if his heart -had suddenly stopped beating. "A sailor?" he cried out. "Did you say -a sailor?" - -"Yes, sir. He looks as if he had been a sort of sailor; tattooed on -both arms, and that kind of thing." - -"Was there anything found on him?" said Dorian, leaning forward and -looking at the man with startled eyes. "Anything that would tell his -name?" - -"Some money, sir--not much, and a six-shooter. There was no name of any -kind. A decent-looking man, sir, but rough-like. A sort of sailor we -think." - -Dorian started to his feet. A terrible hope fluttered past him. He -clutched at it madly. "Where is the body?" he exclaimed. "Quick! I -must see it at once." - -"It is in an empty stable in the Home Farm, sir. The folk don't like -to have that sort of thing in their houses. They say a corpse brings -bad luck." - -"The Home Farm! Go there at once and meet me. Tell one of the grooms -to bring my horse round. No. Never mind. I'll go to the stables -myself. It will save time." - -In less than a quarter of an hour, Dorian Gray was galloping down the -long avenue as hard as he could go. The trees seemed to sweep past him -in spectral procession, and wild shadows to fling themselves across his -path. Once the mare swerved at a white gate-post and nearly threw him. -He lashed her across the neck with his crop. She cleft the dusky air -like an arrow. The stones flew from her hoofs. - -At last he reached the Home Farm. Two men were loitering in the yard. -He leaped from the saddle and threw the reins to one of them. In the -farthest stable a light was glimmering. Something seemed to tell him -that the body was there, and he hurried to the door and put his hand -upon the latch. - -There he paused for a moment, feeling that he was on the brink of a -discovery that would either make or mar his life. Then he thrust the -door open and entered. - -On a heap of sacking in the far corner was lying the dead body of a man -dressed in a coarse shirt and a pair of blue trousers. A spotted -handkerchief had been placed over the face. A coarse candle, stuck in -a bottle, sputtered beside it. - -Dorian Gray shuddered. He felt that his could not be the hand to take -the handkerchief away, and called out to one of the farm-servants to -come to him. - -"Take that thing off the face. I wish to see it," he said, clutching -at the door-post for support. - -When the farm-servant had done so, he stepped forward. A cry of joy -broke from his lips. The man who had been shot in the thicket was -James Vane. - -He stood there for some minutes looking at the dead body. As he rode -home, his eyes were full of tears, for he knew he was safe. - - - -CHAPTER 19 - -"There is no use your telling me that you are going to be good," cried -Lord Henry, dipping his white fingers into a red copper bowl filled -with rose-water. "You are quite perfect. Pray, don't change." - -Dorian Gray shook his head. "No, Harry, I have done too many dreadful -things in my life. I am not going to do any more. I began my good -actions yesterday." - -"Where were you yesterday?" - -"In the country, Harry. I was staying at a little inn by myself." - -"My dear boy," said Lord Henry, smiling, "anybody can be good in the -country. There are no temptations there. That is the reason why -people who live out of town are so absolutely uncivilized. -Civilization is not by any means an easy thing to attain to. There are -only two ways by which man can reach it. One is by being cultured, the -other by being corrupt. Country people have no opportunity of being -either, so they stagnate." - -"Culture and corruption," echoed Dorian. "I have known something of -both. It seems terrible to me now that they should ever be found -together. For I have a new ideal, Harry. I am going to alter. I -think I have altered." - -"You have not yet told me what your good action was. Or did you say -you had done more than one?" asked his companion as he spilled into his -plate a little crimson pyramid of seeded strawberries and, through a -perforated, shell-shaped spoon, snowed white sugar upon them. - -"I can tell you, Harry. It is not a story I could tell to any one -else. I spared somebody. It sounds vain, but you understand what I -mean. She was quite beautiful and wonderfully like Sibyl Vane. I -think it was that which first attracted me to her. You remember Sibyl, -don't you? How long ago that seems! Well, Hetty was not one of our -own class, of course. She was simply a girl in a village. But I -really loved her. I am quite sure that I loved her. All during this -wonderful May that we have been having, I used to run down and see her -two or three times a week. Yesterday she met me in a little orchard. -The apple-blossoms kept tumbling down on her hair, and she was -laughing. We were to have gone away together this morning at dawn. -Suddenly I determined to leave her as flowerlike as I had found her." - -"I should think the novelty of the emotion must have given you a thrill -of real pleasure, Dorian," interrupted Lord Henry. "But I can finish -your idyll for you. You gave her good advice and broke her heart. -That was the beginning of your reformation." - -"Harry, you are horrible! You mustn't say these dreadful things. -Hetty's heart is not broken. Of course, she cried and all that. But -there is no disgrace upon her. She can live, like Perdita, in her -garden of mint and marigold." - -"And weep over a faithless Florizel," said Lord Henry, laughing, as he -leaned back in his chair. "My dear Dorian, you have the most curiously -boyish moods. Do you think this girl will ever be really content now -with any one of her own rank? I suppose she will be married some day -to a rough carter or a grinning ploughman. Well, the fact of having -met you, and loved you, will teach her to despise her husband, and she -will be wretched. From a moral point of view, I cannot say that I -think much of your great renunciation. Even as a beginning, it is -poor. Besides, how do you know that Hetty isn't floating at the -present moment in some starlit mill-pond, with lovely water-lilies -round her, like Ophelia?" - -"I can't bear this, Harry! You mock at everything, and then suggest -the most serious tragedies. I am sorry I told you now. I don't care -what you say to me. I know I was right in acting as I did. Poor -Hetty! As I rode past the farm this morning, I saw her white face at -the window, like a spray of jasmine. Don't let us talk about it any -more, and don't try to persuade me that the first good action I have -done for years, the first little bit of self-sacrifice I have ever -known, is really a sort of sin. I want to be better. I am going to be -better. Tell me something about yourself. What is going on in town? -I have not been to the club for days." - -"The people are still discussing poor Basil's disappearance." - -"I should have thought they had got tired of that by this time," said -Dorian, pouring himself out some wine and frowning slightly. - -"My dear boy, they have only been talking about it for six weeks, and -the British public are really not equal to the mental strain of having -more than one topic every three months. They have been very fortunate -lately, however. They have had my own divorce-case and Alan Campbell's -suicide. Now they have got the mysterious disappearance of an artist. -Scotland Yard still insists that the man in the grey ulster who left -for Paris by the midnight train on the ninth of November was poor -Basil, and the French police declare that Basil never arrived in Paris -at all. I suppose in about a fortnight we shall be told that he has -been seen in San Francisco. It is an odd thing, but every one who -disappears is said to be seen at San Francisco. It must be a -delightful city, and possess all the attractions of the next world." - -"What do you think has happened to Basil?" asked Dorian, holding up his -Burgundy against the light and wondering how it was that he could -discuss the matter so calmly. - -"I have not the slightest idea. If Basil chooses to hide himself, it -is no business of mine. If he is dead, I don't want to think about -him. Death is the only thing that ever terrifies me. I hate it." - -"Why?" said the younger man wearily. - -"Because," said Lord Henry, passing beneath his nostrils the gilt -trellis of an open vinaigrette box, "one can survive everything -nowadays except that. Death and vulgarity are the only two facts in -the nineteenth century that one cannot explain away. Let us have our -coffee in the music-room, Dorian. You must play Chopin to me. The man -with whom my wife ran away played Chopin exquisitely. Poor Victoria! -I was very fond of her. The house is rather lonely without her. Of -course, married life is merely a habit, a bad habit. But then one -regrets the loss even of one's worst habits. Perhaps one regrets them -the most. They are such an essential part of one's personality." - -Dorian said nothing, but rose from the table, and passing into the next -room, sat down to the piano and let his fingers stray across the white -and black ivory of the keys. After the coffee had been brought in, he -stopped, and looking over at Lord Henry, said, "Harry, did it ever -occur to you that Basil was murdered?" - -Lord Henry yawned. "Basil was very popular, and always wore a -Waterbury watch. Why should he have been murdered? He was not clever -enough to have enemies. Of course, he had a wonderful genius for -painting. But a man can paint like Velasquez and yet be as dull as -possible. Basil was really rather dull. He only interested me once, -and that was when he told me, years ago, that he had a wild adoration -for you and that you were the dominant motive of his art." - -"I was very fond of Basil," said Dorian with a note of sadness in his -voice. "But don't people say that he was murdered?" - -"Oh, some of the papers do. It does not seem to me to be at all -probable. I know there are dreadful places in Paris, but Basil was not -the sort of man to have gone to them. He had no curiosity. It was his -chief defect." - -"What would you say, Harry, if I told you that I had murdered Basil?" -said the younger man. He watched him intently after he had spoken. - -"I would say, my dear fellow, that you were posing for a character that -doesn't suit you. All crime is vulgar, just as all vulgarity is crime. -It is not in you, Dorian, to commit a murder. I am sorry if I hurt -your vanity by saying so, but I assure you it is true. Crime belongs -exclusively to the lower orders. I don't blame them in the smallest -degree. I should fancy that crime was to them what art is to us, -simply a method of procuring extraordinary sensations." - -"A method of procuring sensations? Do you think, then, that a man who -has once committed a murder could possibly do the same crime again? -Don't tell me that." - -"Oh! anything becomes a pleasure if one does it too often," cried Lord -Henry, laughing. "That is one of the most important secrets of life. -I should fancy, however, that murder is always a mistake. One should -never do anything that one cannot talk about after dinner. But let us -pass from poor Basil. I wish I could believe that he had come to such -a really romantic end as you suggest, but I can't. I dare say he fell -into the Seine off an omnibus and that the conductor hushed up the -scandal. Yes: I should fancy that was his end. I see him lying now -on his back under those dull-green waters, with the heavy barges -floating over him and long weeds catching in his hair. Do you know, I -don't think he would have done much more good work. During the last -ten years his painting had gone off very much." - -Dorian heaved a sigh, and Lord Henry strolled across the room and began -to stroke the head of a curious Java parrot, a large, grey-plumaged -bird with pink crest and tail, that was balancing itself upon a bamboo -perch. As his pointed fingers touched it, it dropped the white scurf -of crinkled lids over black, glasslike eyes and began to sway backwards -and forwards. - -"Yes," he continued, turning round and taking his handkerchief out of -his pocket; "his painting had quite gone off. It seemed to me to have -lost something. It had lost an ideal. When you and he ceased to be -great friends, he ceased to be a great artist. What was it separated -you? I suppose he bored you. If so, he never forgave you. It's a -habit bores have. By the way, what has become of that wonderful -portrait he did of you? I don't think I have ever seen it since he -finished it. Oh! I remember your telling me years ago that you had -sent it down to Selby, and that it had got mislaid or stolen on the -way. You never got it back? What a pity! it was really a -masterpiece. I remember I wanted to buy it. I wish I had now. It -belonged to Basil's best period. Since then, his work was that curious -mixture of bad painting and good intentions that always entitles a man -to be called a representative British artist. Did you advertise for -it? You should." - -"I forget," said Dorian. "I suppose I did. But I never really liked -it. I am sorry I sat for it. The memory of the thing is hateful to -me. Why do you talk of it? It used to remind me of those curious -lines in some play--Hamlet, I think--how do they run?-- - - "Like the painting of a sorrow, - A face without a heart." - -Yes: that is what it was like." - -Lord Henry laughed. "If a man treats life artistically, his brain is -his heart," he answered, sinking into an arm-chair. - -Dorian Gray shook his head and struck some soft chords on the piano. -"'Like the painting of a sorrow,'" he repeated, "'a face without a -heart.'" - -The elder man lay back and looked at him with half-closed eyes. "By -the way, Dorian," he said after a pause, "'what does it profit a man if -he gain the whole world and lose--how does the quotation run?--his own -soul'?" - -The music jarred, and Dorian Gray started and stared at his friend. -"Why do you ask me that, Harry?" - -"My dear fellow," said Lord Henry, elevating his eyebrows in surprise, -"I asked you because I thought you might be able to give me an answer. -That is all. I was going through the park last Sunday, and close by -the Marble Arch there stood a little crowd of shabby-looking people -listening to some vulgar street-preacher. As I passed by, I heard the -man yelling out that question to his audience. It struck me as being -rather dramatic. London is very rich in curious effects of that kind. -A wet Sunday, an uncouth Christian in a mackintosh, a ring of sickly -white faces under a broken roof of dripping umbrellas, and a wonderful -phrase flung into the air by shrill hysterical lips--it was really very -good in its way, quite a suggestion. I thought of telling the prophet -that art had a soul, but that man had not. I am afraid, however, he -would not have understood me." - -"Don't, Harry. The soul is a terrible reality. It can be bought, and -sold, and bartered away. It can be poisoned, or made perfect. There -is a soul in each one of us. I know it." - -"Do you feel quite sure of that, Dorian?" - -"Quite sure." - -"Ah! then it must be an illusion. The things one feels absolutely -certain about are never true. That is the fatality of faith, and the -lesson of romance. How grave you are! Don't be so serious. What have -you or I to do with the superstitions of our age? No: we have given -up our belief in the soul. Play me something. Play me a nocturne, -Dorian, and, as you play, tell me, in a low voice, how you have kept -your youth. You must have some secret. I am only ten years older than -you are, and I am wrinkled, and worn, and yellow. You are really -wonderful, Dorian. You have never looked more charming than you do -to-night. You remind me of the day I saw you first. You were rather -cheeky, very shy, and absolutely extraordinary. You have changed, of -course, but not in appearance. I wish you would tell me your secret. -To get back my youth I would do anything in the world, except take -exercise, get up early, or be respectable. Youth! There is nothing -like it. It's absurd to talk of the ignorance of youth. The only -people to whose opinions I listen now with any respect are people much -younger than myself. They seem in front of me. Life has revealed to -them her latest wonder. As for the aged, I always contradict the aged. -I do it on principle. If you ask them their opinion on something that -happened yesterday, they solemnly give you the opinions current in -1820, when people wore high stocks, believed in everything, and knew -absolutely nothing. How lovely that thing you are playing is! I -wonder, did Chopin write it at Majorca, with the sea weeping round the -villa and the salt spray dashing against the panes? It is marvellously -romantic. What a blessing it is that there is one art left to us that -is not imitative! Don't stop. I want music to-night. It seems to me -that you are the young Apollo and that I am Marsyas listening to you. -I have sorrows, Dorian, of my own, that even you know nothing of. The -tragedy of old age is not that one is old, but that one is young. I am -amazed sometimes at my own sincerity. Ah, Dorian, how happy you are! -What an exquisite life you have had! You have drunk deeply of -everything. You have crushed the grapes against your palate. Nothing -has been hidden from you. And it has all been to you no more than the -sound of music. It has not marred you. You are still the same." - -"I am not the same, Harry." - -"Yes, you are the same. I wonder what the rest of your life will be. -Don't spoil it by renunciations. At present you are a perfect type. -Don't make yourself incomplete. You are quite flawless now. You need -not shake your head: you know you are. Besides, Dorian, don't deceive -yourself. Life is not governed by will or intention. Life is a -question of nerves, and fibres, and slowly built-up cells in which -thought hides itself and passion has its dreams. You may fancy -yourself safe and think yourself strong. But a chance tone of colour -in a room or a morning sky, a particular perfume that you had once -loved and that brings subtle memories with it, a line from a forgotten -poem that you had come across again, a cadence from a piece of music -that you had ceased to play--I tell you, Dorian, that it is on things -like these that our lives depend. Browning writes about that -somewhere; but our own senses will imagine them for us. There are -moments when the odour of lilas blanc passes suddenly across me, and I -have to live the strangest month of my life over again. I wish I could -change places with you, Dorian. The world has cried out against us -both, but it has always worshipped you. It always will worship you. -You are the type of what the age is searching for, and what it is -afraid it has found. I am so glad that you have never done anything, -never carved a statue, or painted a picture, or produced anything -outside of yourself! Life has been your art. You have set yourself to -music. Your days are your sonnets." - -Dorian rose up from the piano and passed his hand through his hair. -"Yes, life has been exquisite," he murmured, "but I am not going to -have the same life, Harry. And you must not say these extravagant -things to me. You don't know everything about me. I think that if you -did, even you would turn from me. You laugh. Don't laugh." - -"Why have you stopped playing, Dorian? Go back and give me the -nocturne over again. Look at that great, honey-coloured moon that -hangs in the dusky air. She is waiting for you to charm her, and if -you play she will come closer to the earth. You won't? Let us go to -the club, then. It has been a charming evening, and we must end it -charmingly. There is some one at White's who wants immensely to know -you--young Lord Poole, Bournemouth's eldest son. He has already copied -your neckties, and has begged me to introduce him to you. He is quite -delightful and rather reminds me of you." - -"I hope not," said Dorian with a sad look in his eyes. "But I am tired -to-night, Harry. I shan't go to the club. It is nearly eleven, and I -want to go to bed early." - -"Do stay. You have never played so well as to-night. There was -something in your touch that was wonderful. It had more expression -than I had ever heard from it before." - -"It is because I am going to be good," he answered, smiling. "I am a -little changed already." - -"You cannot change to me, Dorian," said Lord Henry. "You and I will -always be friends." - -"Yet you poisoned me with a book once. I should not forgive that. -Harry, promise me that you will never lend that book to any one. It -does harm." - -"My dear boy, you are really beginning to moralize. You will soon be -going about like the converted, and the revivalist, warning people -against all the sins of which you have grown tired. You are much too -delightful to do that. Besides, it is no use. You and I are what we -are, and will be what we will be. As for being poisoned by a book, -there is no such thing as that. Art has no influence upon action. It -annihilates the desire to act. It is superbly sterile. The books that -the world calls immoral are books that show the world its own shame. -That is all. But we won't discuss literature. Come round to-morrow. I -am going to ride at eleven. We might go together, and I will take you -to lunch afterwards with Lady Branksome. She is a charming woman, and -wants to consult you about some tapestries she is thinking of buying. -Mind you come. Or shall we lunch with our little duchess? She says -she never sees you now. Perhaps you are tired of Gladys? I thought -you would be. Her clever tongue gets on one's nerves. Well, in any -case, be here at eleven." - -"Must I really come, Harry?" - -"Certainly. The park is quite lovely now. I don't think there have -been such lilacs since the year I met you." - -"Very well. I shall be here at eleven," said Dorian. "Good night, -Harry." As he reached the door, he hesitated for a moment, as if he -had something more to say. Then he sighed and went out. - - - -CHAPTER 20 - -It was a lovely night, so warm that he threw his coat over his arm and -did not even put his silk scarf round his throat. As he strolled home, -smoking his cigarette, two young men in evening dress passed him. He -heard one of them whisper to the other, "That is Dorian Gray." He -remembered how pleased he used to be when he was pointed out, or stared -at, or talked about. He was tired of hearing his own name now. Half -the charm of the little village where he had been so often lately was -that no one knew who he was. He had often told the girl whom he had -lured to love him that he was poor, and she had believed him. He had -told her once that he was wicked, and she had laughed at him and -answered that wicked people were always very old and very ugly. What a -laugh she had!--just like a thrush singing. And how pretty she had -been in her cotton dresses and her large hats! She knew nothing, but -she had everything that he had lost. - -When he reached home, he found his servant waiting up for him. He sent -him to bed, and threw himself down on the sofa in the library, and -began to think over some of the things that Lord Henry had said to him. - -Was it really true that one could never change? He felt a wild longing -for the unstained purity of his boyhood--his rose-white boyhood, as -Lord Henry had once called it. He knew that he had tarnished himself, -filled his mind with corruption and given horror to his fancy; that he -had been an evil influence to others, and had experienced a terrible -joy in being so; and that of the lives that had crossed his own, it had -been the fairest and the most full of promise that he had brought to -shame. But was it all irretrievable? Was there no hope for him? - -Ah! in what a monstrous moment of pride and passion he had prayed that -the portrait should bear the burden of his days, and he keep the -unsullied splendour of eternal youth! All his failure had been due to -that. Better for him that each sin of his life had brought its sure -swift penalty along with it. There was purification in punishment. -Not "Forgive us our sins" but "Smite us for our iniquities" should be -the prayer of man to a most just God. - -The curiously carved mirror that Lord Henry had given to him, so many -years ago now, was standing on the table, and the white-limbed Cupids -laughed round it as of old. He took it up, as he had done on that -night of horror when he had first noted the change in the fatal -picture, and with wild, tear-dimmed eyes looked into its polished -shield. Once, some one who had terribly loved him had written to him a -mad letter, ending with these idolatrous words: "The world is changed -because you are made of ivory and gold. The curves of your lips -rewrite history." The phrases came back to his memory, and he repeated -them over and over to himself. Then he loathed his own beauty, and -flinging the mirror on the floor, crushed it into silver splinters -beneath his heel. It was his beauty that had ruined him, his beauty -and the youth that he had prayed for. But for those two things, his -life might have been free from stain. His beauty had been to him but a -mask, his youth but a mockery. What was youth at best? A green, an -unripe time, a time of shallow moods, and sickly thoughts. Why had he -worn its livery? Youth had spoiled him. - -It was better not to think of the past. Nothing could alter that. It -was of himself, and of his own future, that he had to think. James -Vane was hidden in a nameless grave in Selby churchyard. Alan Campbell -had shot himself one night in his laboratory, but had not revealed the -secret that he had been forced to know. The excitement, such as it -was, over Basil Hallward's disappearance would soon pass away. It was -already waning. He was perfectly safe there. Nor, indeed, was it the -death of Basil Hallward that weighed most upon his mind. It was the -living death of his own soul that troubled him. Basil had painted the -portrait that had marred his life. He could not forgive him that. It -was the portrait that had done everything. Basil had said things to -him that were unbearable, and that he had yet borne with patience. The -murder had been simply the madness of a moment. As for Alan Campbell, -his suicide had been his own act. He had chosen to do it. It was -nothing to him. - -A new life! That was what he wanted. That was what he was waiting -for. Surely he had begun it already. He had spared one innocent -thing, at any rate. He would never again tempt innocence. He would be -good. - -As he thought of Hetty Merton, he began to wonder if the portrait in -the locked room had changed. Surely it was not still so horrible as it -had been? Perhaps if his life became pure, he would be able to expel -every sign of evil passion from the face. Perhaps the signs of evil -had already gone away. He would go and look. - -He took the lamp from the table and crept upstairs. As he unbarred the -door, a smile of joy flitted across his strangely young-looking face -and lingered for a moment about his lips. Yes, he would be good, and -the hideous thing that he had hidden away would no longer be a terror -to him. He felt as if the load had been lifted from him already. - -He went in quietly, locking the door behind him, as was his custom, and -dragged the purple hanging from the portrait. A cry of pain and -indignation broke from him. He could see no change, save that in the -eyes there was a look of cunning and in the mouth the curved wrinkle of -the hypocrite. The thing was still loathsome--more loathsome, if -possible, than before--and the scarlet dew that spotted the hand seemed -brighter, and more like blood newly spilled. Then he trembled. Had it -been merely vanity that had made him do his one good deed? Or the -desire for a new sensation, as Lord Henry had hinted, with his mocking -laugh? Or that passion to act a part that sometimes makes us do things -finer than we are ourselves? Or, perhaps, all these? And why was the -red stain larger than it had been? It seemed to have crept like a -horrible disease over the wrinkled fingers. There was blood on the -painted feet, as though the thing had dripped--blood even on the hand -that had not held the knife. Confess? Did it mean that he was to -confess? To give himself up and be put to death? He laughed. He felt -that the idea was monstrous. Besides, even if he did confess, who -would believe him? There was no trace of the murdered man anywhere. -Everything belonging to him had been destroyed. He himself had burned -what had been below-stairs. The world would simply say that he was mad. -They would shut him up if he persisted in his story.... Yet it was -his duty to confess, to suffer public shame, and to make public -atonement. There was a God who called upon men to tell their sins to -earth as well as to heaven. Nothing that he could do would cleanse him -till he had told his own sin. His sin? He shrugged his shoulders. -The death of Basil Hallward seemed very little to him. He was thinking -of Hetty Merton. For it was an unjust mirror, this mirror of his soul -that he was looking at. Vanity? Curiosity? Hypocrisy? Had there -been nothing more in his renunciation than that? There had been -something more. At least he thought so. But who could tell? ... No. -There had been nothing more. Through vanity he had spared her. In -hypocrisy he had worn the mask of goodness. For curiosity's sake he -had tried the denial of self. He recognized that now. - -But this murder--was it to dog him all his life? Was he always to be -burdened by his past? Was he really to confess? Never. There was -only one bit of evidence left against him. The picture itself--that -was evidence. He would destroy it. Why had he kept it so long? Once -it had given him pleasure to watch it changing and growing old. Of -late he had felt no such pleasure. It had kept him awake at night. -When he had been away, he had been filled with terror lest other eyes -should look upon it. It had brought melancholy across his passions. -Its mere memory had marred many moments of joy. It had been like -conscience to him. Yes, it had been conscience. He would destroy it. - -He looked round and saw the knife that had stabbed Basil Hallward. He -had cleaned it many times, till there was no stain left upon it. It -was bright, and glistened. As it had killed the painter, so it would -kill the painter's work, and all that that meant. It would kill the -past, and when that was dead, he would be free. It would kill this -monstrous soul-life, and without its hideous warnings, he would be at -peace. He seized the thing, and stabbed the picture with it. - -There was a cry heard, and a crash. The cry was so horrible in its -agony that the frightened servants woke and crept out of their rooms. -Two gentlemen, who were passing in the square below, stopped and looked -up at the great house. They walked on till they met a policeman and -brought him back. The man rang the bell several times, but there was -no answer. Except for a light in one of the top windows, the house was -all dark. After a time, he went away and stood in an adjoining portico -and watched. - -"Whose house is that, Constable?" asked the elder of the two gentlemen. - -"Mr. Dorian Gray's, sir," answered the policeman. - -They looked at each other, as they walked away, and sneered. One of -them was Sir Henry Ashton's uncle. - -Inside, in the servants' part of the house, the half-clad domestics -were talking in low whispers to each other. Old Mrs. Leaf was crying -and wringing her hands. Francis was as pale as death. - -After about a quarter of an hour, he got the coachman and one of the -footmen and crept upstairs. They knocked, but there was no reply. -They called out. Everything was still. Finally, after vainly trying -to force the door, they got on the roof and dropped down on to the -balcony. The windows yielded easily--their bolts were old. - -When they entered, they found hanging upon the wall a splendid portrait -of their master as they had last seen him, in all the wonder of his -exquisite youth and beauty. Lying on the floor was a dead man, in -evening dress, with a knife in his heart. He was withered, wrinkled, -and loathsome of visage. It was not till they had examined the rings -that they recognized who it was. diff --git a/plugins/en@dv/src/englishdvorakplugin.h b/plugins/en@dv/src/englishdvorakplugin.h index 7b7ecb38..10cad352 100644 --- a/plugins/en@dv/src/englishdvorakplugin.h +++ b/plugins/en@dv/src/englishdvorakplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class EnglishDvorakPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/eo/src/alicio_en_mirlando.txt b/plugins/eo/src/alicio_en_mirlando.txt deleted file mode 100644 index f0d1c1c3..00000000 --- a/plugins/eo/src/alicio_en_mirlando.txt +++ /dev/null @@ -1,4352 +0,0 @@ -Project Gutenberg's La Aventuroj de Alicio en Mirlando, by Lewis Carroll - -This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with -almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or -re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included -with this eBook or online at www.gutenberg.org - - -Title: La Aventuroj de Alicio en Mirlando - -Author: Lewis Carroll - -Illustrator: Brinsley Le Fanu - -Translator: E. L. Kearney - -Release Date: January 9, 2006 [EBook #17482] - -Language: Esperanto - -Character set encoding: UTF-8 - -*** START OF THIS PROJECT GUTENBERG EBOOK LA AVENTUROJ DE ALICIO EN MIRLANDO *** - - - - -Produced by David Starner, William Patterson and the Online -Distributed Proofreading Team at http://www.pgdp.net - - - - - - - - - - LA AVENTUROJ DE ALICIO EN MIRLANDO - - DE - LEWIS CARROLL - - - TRADUKITA DE - E.L. KEARNEY, M.A. - - - ILUSTRITA (LAŬ AFABLA PERMESO DE L' ELDONISTO DE - _STEAD'S PROSE CLASSICS_) PER DEK BILDOJ DE - BRINSLEY LE FANU - - - BRITISH ESPERANTO ASSOCIATION - (INCORPORATED) - MUSEUM STATION BUILDINGS - 133-136 HIGH HOLBORN, LONDON - 1910 - - - - - ANTAŬPAROLO DE L' TRADUKINTO - - -De ĉi tiu humoraĵo, unue aperinta en la jaro 1865a, vendiĝis ĝis -nun pli ol ses cent mil ekzempleroj en la angla lingvo krom kelkaj -miloj en la tradukoj franca, germana, kaj itala. Ĉi tiu verko havas -tre altan rangon, eble la plej altan rangon inter la literaturaj -trezoroj de la angla infanaro. - -Sesjara infano volas avide aŭskulti ĝin, vigle proponas demandojn -kaj kritikojn pri la diversaj Aventuroj. Sed la intereso ĉiam kreskas -laŭ la kresko de la posedanto: ĉe ĉiu denova tralego la junaj -legantoj pli komprenas, pli kunligas, kaj pli retenas en la memoro. -Mi konis infanojn kiuj fine posedis la tutan libron tiel ke ili povus -parkere citi ĉiun agon kaj diron de Alicio, de la Muso, la _Ĉeŝŝr_ -Kato, efektive de ĉiuj partoprenantoj en la stranga historio. Sed oni -ne supozu ke la libro taŭgas _nur_ por la vartejo kaj infanlernejo: -ĉar la kapablo ĉe ĉiu tralego trovi pli da signifo daŭras eĉ dum -la maturaĝaj jaroj. Inter la fervoraj amikoj de _Alicio_ troviĝas -eĉ sesdekjaraj profesoroj kiuj de tempo al tempo volas klarigi iun -profundan principon kiun ili ĵus eligis el la diroj ekzemple de la -Raŭpo aŭ la Falsa Kelonio. - -Sed ni lasu la parolon al la Sonĝbestoj mem. - -Prezentante ĉi tiun libron al la Esperantistoj, mi volas esprimi mian -danksenton al ĉiuj miaj helpintoj. Apartajn dankojn mi ŝuldas al -Kapitano C.P. Cubitt, kiu zorge tralegis kaj detale korektis por mi -ĉiujn presprovaĵojn. Kaj al l' eldonisto de Stead's 'Prose Classics' -mi dankas la permeson uzi kelkajn ilustraĵojn de Brinsley de Fanu -unue aperintajn en ilia konata 'Books for the Bairns' (infanlibra) -eldono de 'Alicio en Mirlando.' - -Tiu eldono enhavas pli ol kvindek bildojn kaj kostas nur tri pencojn -(12.5 sd.). Do, komparante la tradukon kun la originalo, ne-anglaj -esperantistoj povos je tre malkara prezo pliperfektigi sin en la angla -lingvo; angloj ne-esperantistaj povos facile lerni la komunan lingvon -de la homaro; kaj ĉiu, kiu bone konas ambaŭ lingvojn, povos tre -facile fari siajn kritikojn, kaj plendi pri eraroj de - - La Tradukinto. - - - - ENHAVO - - - ĈAPITRO PAĜO - - I. MIRINDA FALEGO! . . . . . . 1 - - II. LAGETO FARITA EL LARMOJ . . . . . 11 - - III. POST STRANGA VETKURO SEKVAS STRANGA MUS-TEJLO 20 - - IV. ĈEFE PRI UNU LACERTO NOMATA BIL . . . 29 - - V. ALICIO RICEVAS ADMONON DE LA RAŬPO . . 40 - - VI. PRI LA PORKINFANO . . . . . . 50 - - VII. TETRINKADO ĈE FRENEZULOJ . . . . 63 - - VIII. KROKETLUDO ĈE LA KERA DAMO . . . . 76 - - IX. VIV-HISTORIO DE LA FALSA KELONIO . . . 88 - - X. LA OMARA KVADRILO . . . . . . 101 - - XI. KIU FORŜTELIS LA TORTOJN? . . . . 112 - - XII. ALICIO ATESTANTO . . . . . . 122 - - - - - ILUSTRAĴOJ - - - PAĜO - - DE UNU EL LA BRETOJ, ALICIO, FALANTE TRA - LA ŜAKTO, DEPRENIS MARMELADUJON . . . 3 - - LA DODO SOLENE PREZENTAS AL ALICIO ŜIAN - PROPRAN FINGROINGON . . . . . 24 - - LA KUNIKLO FALAS EN SIAN KUKUMEJON . . . 33 - - LA DUKINA KUIREJO . . . . . . 53 - - DOMO DE LA MARTLEPORO . . . . . . 62 - - LA GLIRO ESTAS ENIGATA EN LA TEKRUĈON . . 74 - - LA VITRA TABLO . . . . . . . 78 - - LA GEREĜOJ ARGUMENTAS KUN LA EKZEKUTISTO - PRI EKZEKUTO DE LA SENKORPA KATKAPO . . 86 - - LA GRIFO PROFUNDE DORMIS . . . . . 94 - - LA KUIRISTINO RIFUZAS ATESTI . . . . 120 - - - - - ANTAŬPAROLO DE LA AŬTORO. - - - I - - En somerbril' ni glitas kvar: - Du fuŝe uzas remon, - Fuŝregas tria knabinet' - Boatan la vagemon. - La kvara (nejunulo) celas - Indulgi la revemon. - - - II - - "Kruela Tri'! Ĉu volas vi - En tia hor'—rakonton? - Se pri la astmo scius vi, - Vi eble sentus honton!" - —Protesto senutila! Venkas - Trivoĉa kri', "Rakonton!" - - - III - - _Unua_ per komanda voĉo - Ordonas ekrakonti, - Kaj pli ĝentile _Dua_ petas - "Jes, nepre _mir_-rakonti." - Rakonton petolrompas _Tria_ - (Ne scias _ŝi_ ja honti!) - - - IV - - Silento falas! De nun ĉiu - Aŭskultas plenkredulo - Pri l' _Sonĝinfano_ kiu vivas - Kun bird' kaj best' kunulo, - Kunul', jen kiel arbo alta, - Jen eta kiel kulo. - - - V - - Tre ofte volus la laculo - La Sonĝon maldaŭrigi, - Promesas je sekvanta fojo - Ĝin iom plilongigi. - "Jam venis la sekvanta fojo, - Nin volu kontentigi!" - - - VI - - Do kreskis plu la Mirlandaĵoj - Iom post iom, grade: - Naskiĝis ĉiuj en boato - Dum vagis ni remade. - —Subiras sun', do hejmen gaje - Ni remas babilade. - - - VII - - Jen _Alici'_. Akceptu ŝin - Kaj gardu en memoro: - Al pilgrimint' ja kara estas - El malproksim' la floro; - Velkinte ĝi memorojn vekas - Valorajn pli ol oro. - - - - - LA AVENTUROJ DE ALICIO EN MIRLANDO - - - - - ĈAPITRO I - - MIRINDA FALEGO! - - -Alicio, jam longan tempon sidinte apud sia fratino sur la deklivo, -tre enuiĝis pro senokupo. Unu, du foje ŝi prove rigardis en la -libron kiun la fratino legas, sed povis vidi en ĝi nek desegnojn nek -konversaciojn, kaj "por kio utilas libro," pensis ŝi, "enhavanta nek -desegnojn nek konversaciojn?" Ŝi do ekpripensis—ne tre vigle ĉar -la tago estis varma, kaj ŝi sentis sin tre dormema—ĉu la plezuro -fari ĉenon el lekantetoj valorus la laboron sin levi kaj kolekti -lekantetojn, kiam tutapude preterkuris Blanka kuniklo kun paleruĝaj -okuloj. - -Tio ja ne estis _tre_ mirinda, ankaŭ ne ŝajnis al Alicio _tre_ -eksterordinare aŭdi la kuniklon diranta al si:— - -"Ho, ve! mi malfruos!" - -(Kiam poste ŝi pripensadis la aferon, ŝajnis al ŝi, ke tio estis -efektive mirinda, sed en la momento mem, ĝi ŝajnis al ŝi tute -ordinara.) - -Tamen, kiam la kuniklo el sia veŝta poŝo eligis poŝhorloĝon, kaj, -rigardinte ĝin, tuj plirapidis, Alicio eksaltis sur la piedojn, ĉar -subite frapis ŝin la ideo, ke neniam antaŭe ŝi vidis kuniklon kiu -havas veŝtpoŝon kaj poŝhorloĝon. La scivolemo en ŝi ekflamiĝis! -Tuj ŝi ekkuris post ĝi trans la kampon, kaj alvenis al tuneleto sub -la kreskaĵa barilo ĝustatempe por vidi la kuniklon malaperi en ĝin. - -Ne konsiderinte eĉ unu momenton, kiamaniere ŝi reeliĝos, Alicio -postkuris ĝin en la tuneleton. - -La tunelo, ĉe la unuaj paŝoj, kondukis rekte antaŭen, same kiel -fervoja tunelo, sed poste dekliniĝis malsupren kaj fariĝis kruta. -Tio okazis tiel subite ke Alicio, ne havinte tempon por malakceliĝi, -trovis sin vole nevole defalanta tre profundan ŝakton. - -Mi ĵus diris "tre profundan." Nu, aŭ la ŝakto estis efektive tre -profunda, aŭ ŝi falis tre malrapide; ĉar dum la daŭro de tiu -stranga defalo, ne mankis al ŝi tempo por trankvile ĉirkaŭrigardi -kaj por konjekti pri kio estas okazonta. Unue, ŝi klopodis rigardi -malsupren por esplori al kio ŝi alvenas; sed klopodis vane, ĉar -estis tie tro mallume. Tiam ŝi ekobservis la murojn de la ŝakto, -kaj rimarkis ke ili estas plenaj de ŝrankoj kaj librobretoj; ankaŭ, -tie ĉi kaj tie, ŝi preterfalis landkartojn kaj bildojn pendigitajn -de najloj. Poste ŝi, preterpasante, deprenis de apuda breto unu -fruktaĵujon; sur ĝi per grandaj literoj estas skribita MARMELADO. -Sed jen por ŝi granda ĉagreno; ĉar, enrigardante, la avidaj okuloj -vidis—nur blankan malplenon! Ŝi ne volis lasi fali la fajencaĵon, -pro la timo mortigi per ĝi iun subulon, sed sukcesis post kelkaj -momentoj remeti ĝin, preterpasante, en ŝrankon. - - [Ilustraĵo: DE UNU EL LA BRETOJ, ALICIO, - FALANTE TRA LA ŜAKTO, DEPRENIS MARMELADUJON.] - -"Nu," pensis Alicio, "kiam mi rakontos en la hejmo pri ĉi tiu falego, -ĉiuj admiros mian maltimon; kaj, estonte, eĉ pri falo de l' supro -ĝis malsupro de l' ŝtuparo mi nezorge ridos; kaj se mi falos eĉ de -la tegmento, mi kredeble ne multe priparolos la falon." (_Tion_ oni -povas kredi.) - -Malsupren, ankoraŭ malsupren! Ĉu _neniam_ la falo finiĝos? "Mi -volus scii," diris ŝi laŭte, "kiom da kilometroj mi jam falis. Mi -nepre alproksimiĝas la ter-centron. Tio estus, laŭ mi, preskaŭ -ses kaj duono miloj da kilometroj." (Alicio jam antaŭe lernis en la -lernĉambro kelkajn tiuspecajn faktojn, kaj kvankam la nuna tempo -ne estis—pro manko da aŭskultantoj—oportuna por elmontri sian -klerecon, tamen estis por ŝi bona praktiko tradiri la faktojn.) -"Jes, tio estas certe la ĝusta interspaco, sed en kian latitudon aŭ -longitudon mi penetris?" (Pri kio estas latitudo kaj longitudo Alicio -havis nenian ideon, sed nur elparoli tiajn belege majestajn vortojn -kvazaŭ donis al ŝi agrablajn sentojn.) - -Post ne longe ŝi rekomencis:—"Eble mi trafalos tra la tuta terglobo! -kaj estos tre, tre strange elfali inter la homoj kiuj marŝas -kapmalsupre! mi kredas ke oni nomas ilin la _Antipatioj_." (Ĉe eksono -de tiu strangaĵo ŝi certe _ne_ sopiris aŭskultantojn); "mi ja devos -demandi al ili en kiun landon mi enfalis, dirante 'Bonvolu, Sinjorino, -diri al mi ĉu tiu ĉi lando estas Nov-Zelando aŭ Aŭstralio?'" (Ŝi -penis klinsaluti! Imagu al vi, karaj legantoj, kiel oni povus klinsaluti -falante tra l' aero. Ĉu _vi_ povus tion fari?) "Sed ŝi nepre nomus min -malklera bubino. Do, nur malutilus demandi tion! Pli bone estus serĉi -la nomon ie sur la muroj surskribitan." - -Malsupren, ankoraŭ malsupren! Krom babili ja estis nenio por fari, -sekve Alicio baldaŭ denove ekparolis: "Hodiaŭ vespere _Dajna_ -tre sopiros min." (_Dajna_ estas ŝia kato.) "Mi esperas ke ĉe la -temanĝo oni ne forgesos ŝian subtason da lakto. _Dajna_, vi karul', -ho se vi nur estus tie ĉi kun mi! Ne estas musoj en la aero, sed -vesperton vi eble povus kapti, kaj vesperto ja tre similas al muso. -Sed ĉu katoj manĝas vespertojn?" Alicio okaze nun fariĝis dormema, -kaj dorme ripetadis:—"Ĉu katoj manĝas vespertojn? Ĉu katoj -manĝas vespertojn?" kaj iafoje ŝi ĉuis anstataŭe "Ĉu katojn -manĝas vespertoj?" (Ĉar ŝi kapablis respondi nek unu nek alian el -la du demandoj, ne tre grave estis kiun "ĉuon" ŝi esprimis.) Ŝi -sentis sin ekdormanta, kaj ĵus komencis sonĝi ke ŝi marŝas mano en -mano kun _Dajna_ kaj diras al ŝi tre solene:—"_Dajna_, vi diru al -mi la veron; ĉu iam vi manĝis vesperton?" kiam (ho, la surprizego!) -subite ŝi falis _plomp_! sur amason da sekaj folioj. La falego -efektive finiĝis! - -Pro la folioj ŝi ricevis nenian vundon. Do, stariginte sin sur la -piedojn ŝi rigardis supren. Super la kapo ĉio estis malluma, sed -rekte antaŭ ŝi vidiĝis longa koridoro, kaj jen forkuras tra ĝi la -Blanka Kuniklo. Ne perdinte eĉ unu momenton, Alicio rapide postsekvis -kaj aŭdis ke ĝi diras, malaperante post murangulo, "se mi malfruos, -ĉielo savu miajn orelojn!" - -En tiu momento ŝi estis preskaŭ apuda; tamen, kiam ŝi preterpasis -la angulon, la kuniklo jam malaperis. Kaj ŝi trovis sin sola en ia -longa malalta halo lumigita per serio de lampoj kiuj pendas de la -plafono. Ĉirkaŭ la halo estis pordoj; sed ĉiuj estis fermitaj. -Alicio do marŝis laŭ unu flanko kaj remarŝis laŭ la alia penante -malfermi la pordojn; sed ĉiu el ili estis ŝlosita, kaj Alicio -malĝoje marŝis laŭ la mezo kaj demandis al si, ĉu ŝi jam neniam -povos eliri la halon. - -Subite ŝi rimarkis antaŭ si tripiedan tableton faritan el vitro, kaj -jen! kuŝis sur ĝi unu ora ŝlosileto. Tuj la ideo frapis ŝin ke -ĝi nepre apartenas al iu el la halpordoj. Sed ho, ve! aŭ la seruroj -estis tro grandaj, aŭ la ŝlosileto tro eta, ĉar neniun el ili ĝi -malfermis. Tamen, ĉirkaŭirante la duan fojon, ŝi venis al malalta -kurteno, kiun ŝi antaŭe ne rimarkis, kaj malantaŭ la kurteno, jen -malgranda pordo alta je kvardek kelke da centimetroj; ŝi enŝovis la -oran ŝlosileton, kaj (ho, la ĝojo!) ĝi taŭgis. - -Malferminte la pordeton, Alicio trovis ke ĝi kondukas en koridoreton -ne multe pli ampleksan ol ordinara rat-tunelo. Starigante sin sur la -genuoj, ŝi direktis la rigardojn,—tra la koridoreto—en—la plej -belan ĝardenon, kiun oni povas imagi. Ho! kiel ŝi sopiris eliĝi -tiun malluman halon, kaj ĉirkaŭvagadi inter jenaj helfloraj bedoj -kaj dolĉaj fontanoj! Sed tra tiu pordeto ŝi ne povus trairigi eĉ -la kapon! "Kaj eĉ se la kapo bone trairus," ekpensis nia kompatinda -Alicio, "tre malmulte utilus _tio_ sen la ŝultroj! Ho, se mi nur -havus la kapablon _teleskopiĝi_. Eble mi povus, se nur mi scius kiel -oni komencas la klopodon?" Ĉar tiom da eksterordinaraj aferoj jam -en tiu tago okazis ĉe ŝi, Alicio ja komencis kredi ke neebla estas -preskaŭ nenio. Kompreneble neniel utilus staradi ĉe la pordeto, -sekve ŝi reiris al la tablo kun la ekespero trovi sur ĝi alian -ŝlosilon, aŭ eble libreton pri la arto teleskopiĝi; ĉi tiun fojon -ŝi trovis sur ĝi boteleton ("kiu certege ne kuŝis tie antaŭe," -diris Alicio) kun surskribaĵo, ligita ĉirkaŭ la kolo, havanta la -vortojn TRINKU MIN per belegaj grandaj literoj surskribitajn. - -"Tre facile estas diri 'Trinku min'" pensis la saĝulineto, "sed -mi ne faros tion krom post plena esploro. Mi unue rigardu por vidi -ĉu oni surskribis ĝin per 'veneno.'" Ĉar ŝi ja antaŭe legis -kelke da bonmoralaj rakontoj pri infanoj kiuj aŭ mortbruliĝis, aŭ -estis englutitaj de sovaĝaj bestoj, aŭ suferis diversajn aliajn -malagrablaĵojn nur simple pro tio, ke ili ne volis atenti ian facilan -regulon de la amikoj ofte instruitan, tian ekzemple kia estas la -regulo ke brilvarmega fajrilo povas brulvundi la manon, se oni ĝin -tenas tro longe; ankaŭ tio ĉi, ke se oni tre profunde tranĉos -la fingron, ĝi kredeble sangos; kaj neniam ŝi forgesis ke se oni -trinkos multe el botelo markita per 'veneno,' preskaŭ certe estas ke -pli malpli frue ĝi malordigos la internaĵon. - -Do, certiĝinte ke ĉi tiun botelon oni _ne_ markis per 'veneno', -Alicio kuraĝis gustumi la enhavon. "Ja, tre bongusta ĝi estas," -diris ŝi. (Ŝajnis al ŝi esti rava miksaĵo farita el ĉeriztorto, -sukerita ovaĵo, ananaso, butersukeraĵo kaj rostita buterpano. Do ne -mirinde estas ke tre baldaŭ la boteleto malpleniĝis!) - - - * * * * * - - -"Ho, kian strangan senton! mi ja nepre teleskopiĝas!" Kaj fakte -ĝuste tio okazis. Ŝi havis jam malpli ol tridek centimetrojn da -alteco. Ŝia vizaĝo heliĝis, ĉar nun ŝi havas altecon ĝuste -taŭgan por transiri la pordeton en tiun belegan ĝardenon. Tamen -ŝi decidis atendi ankoraŭ kelkajn momentojn por sciiĝi ĉu ŝi -malkreskos plue. Ŝi sentis pri tio kelkan timon, "ĉar"—diris -ŝi—"povas okazi ke mi malkreskos ĝis nulo, same kiel kandelo. Kian -aspekton mi havus en tiu okazo?" Kaj ŝi penis imagi al si la aspekton -kiun kandelflamo havas post kiam oni estingis ĝin! - -Post iom da tempo, rimarkinte ke nenio plu okazas, ŝi decidis tuj iri -en la ĝardenon. Sed ho ve! alveninte al la pordo, ŝi eltrovis ke -ŝi ne havas la oran ŝlosileton; kaj irinte returne al la tablo por -reposedi ĝin, (jen alia eltrovo!) ŝi tute ne povis atingi ĝin. Vidi -ĝin tra la vitro ŝi povis tre bone, kaj penegis grimpi sur unu el la -tri piedoj; sed ĝi estis tro glitiga; kaj fine, ellaciĝinte per la -vana klopodado, la kompatinduleto sidiĝis sur la planko kaj ekploris. - -"Nu, do, tute ne utilas konduti tiamaniere," diris al si Alicio tre -severe. "Mi ordonas al vi tuj ĉesi la ploron." Ŝi havis la kutimon -sin tre bone konsili (sed tre malofte agis laŭ la konsilo!) kaj -kelkfoje riproĉis sin tiel forte, ke ŝi efektive devis plori; -kaj ŝi unu fojon punfrapis sin sur la vango pro la ofendo ke ŝi -trompis sin dum iu vetludo kiun ŝi ludis kontraŭ si mem. (Nia -Alicio ja estis neordinara infano kaj tre ŝatis ŝajnigi ke ŝi -estas du personoj.) "Sed tiu ŝajnigo ne utilus nun"—ŝi malĝoje -ekpensis—"ĉar ja restas da mi apenaŭ sufiĉe por fari eĉ unu -respektindan personon!" - -Baldaŭ tamen ŝia rigardo falis sur vitran skatoleton, kiu kuŝas sub -la tablo: malferminte ĝin, ŝi trovis interne tre malgrandan kukon, -sur kiu oni markis (per korintoj) la vortojn: "Manĝu Min." - -"Nu," diris Alicio, "mi vin manĝos! Se vi igos min kreski, mi povos -atingi la ŝlosilon; kaj, se male okazos, mi povos rampi sub la pordo. -Ambaŭokaze mi eniĝos la ĝardenon, kaj se nur okazos _tio_, ne tre -gravas la kielo." Sekve ŝi manĝis peceton de la kuko dirante al si -"Laŭ kiu direkto, laŭ kiu do?" kaj tenante la manon sur la verto por -palpe sciiĝi ĉu ĝi plialtiĝas aŭ male; kaj tre surprizis ŝin -la konstato ke ŝi restas konstante samalta. Kiam oni manĝas kukon, -tio ja okazas ordinare, sed Alicio jam tiom alkutimis atendi ke nenio -okazos krom la neordinara, ke estis por ŝi tede kaj malinterese kiam -okazis nur ordinaraĵoj. Do, por _ion_ okazigi, ŝi laboradis per la -dentoj ĝis de la kuko neniom restis. - - - - - ĈAPITRO II - - LA LAGETO FARITA EL LARMOJ - - -"Neniam mi spertis tiaĵo," ekkriis Alicio, (pro eksciteco ŝi eĉ -forgesis la akuzativon). "Jen mi plilongiĝas teleskope, kiel la plej -granda teleskopo en la tuta mondo. Adiaŭ, piedetoj miaj!" (Kiam -ŝi direktis la rigardojn al la piedoj, pro la plilongiĝo ili jam -fariĝis tute malproksimaj, kaj apenaŭ ŝi povis vidi ilin.) - -"Ho, vi kompatinduloj! kiu morgaŭ vestos al vi la ŝtrumpojn kaj -ŝuojn? Kompreneble ne _mi_; mi estos tro malproksime por okupi min -pri vi; vi devos klopodi por vi mem. Tamen estas necese komplezi ilin; -ĉar se ili ofendiĝos, ili eble rifuzos marŝi laŭ mia volo. Mi do -en la kristnaska tempo donacos al ili paron da novaj botoj." - -Ŝi eĉ elpensadis detale kiel ŝi faros la necesajn aranĝojn. "Mi -pagos al la portisto por liveri ilin, kaj kiel stranga tio ŝajnos, -sendi donacon al siaj piedoj! Ankaŭ la adreso estos tre stranga: - - _Al lia Moŝto la Dekstra Piedo Alicia, - sur la Tapiŝeto - apud Fajrgardilo - (Kun amsalut' de Alicio)._ - -Ho, kian sensencaĵon mi parolas!" - -En tiu momento ŝia kapo ekpremis la plafonon. Do, sen plua prokrasto -ŝi levis la oran ŝlosileton kaj rapidis al la ĝardenpordeto. Sed -havante la altecon de tri metroj, ŝi apenaŭ povis, kuŝante sur la -planko, rigardi per unu okulo en la ĝardenon, kaj la tasko eniĝi en -ĝin fariĝis ja pli ol iam utopia. Ŝi sidiĝis kaj denove ekploris. - -"Vi devas honti," ŝi diris al si, "vi granda bubino!" (ŝi certe -ne eraris pri la lastaj du vortoj) "multe tro granda vi estas por -plorkrii, vi tuj ĉesu!" Malgraŭ tiu akra sinriproĉo, ŝi ne ĉesis -la ploradon, ĝis ŝi faligis kelkajn hektolitrojn da larmegoj, kaj -etendis sin ĉirkaŭ ŝi larmlageto profunda je dek centimetroj kaj -kovranta preskaŭ la tutan plankon de la halo. - -Post ne longa tempo ŝi aŭdis ian piedfrapetadon, kaj vigle forviŝis -la larmojn por esplori kiu venas. Jen reaperis la Blanka Kuniklo lukse -vestita, havante en unu mano paron da blankaj gantoj, kaj en la alia -grandan ventumilon. Jen li alvenis, trotrapide, kaj murmuris al si: -"Ho, la Dukino! Se mi igos ŝin atendi, ŝi tute furioziĝos!" - -Ĉar Alicio jam fariĝis preskaŭ senespera, ŝi estis preta peti -helpon de kiu ajn. Do, kiam la Kuniklo sufiĉe apudiĝis, ŝi -ekparolis per tre mallaŭta timplena voĉo: "Se al vi plaĉos, -Sinjoro:—" - -La Kuniklo forte eksaltis, lasis fali gantojn kaj ventumilon, kaj per -ĉiuj fortoj ekforkuregis en la mallumon! - -Alicio levis la gantojn kaj ventumilon, kaj ĉar estis en la halo tre -varme, ŝi longadaŭre ventumadis sin kaj samtempe babiladis:— - -"Hieraŭ ĉio okazis laŭrutine, sed hodiaŭ ja ĉio estas stranga! -Ĉu dum la nokto mi ŝanĝiĝis? mi esploru tion. Ĉu vere mi estis -sama kiam mi leviĝis hodiaŭ matene? Mi kvazaŭ memoras ke mi sentis -min _iom_ ŝanĝiĝinta. Sed se mi ne estas sama, jen alia demando; -_kiu_ mi estas? Jen granda enigmo!" Kaj ŝi kategorie pripensis -ĉiujn samaĝajn knabinetojn kiujn ŝi konas, por certiĝi ĉu ŝi -ŝanĝiĝis en iun el ili. - -"Mi certe ne estas Ado, ĉar ŝia hararo falas sur la ŝultroj per -longaj bukloj, kaj la mia estas tute ne bukla. Ankaŭ mi ne estas -Mabelo, ĉar mi scias multe da lernaĵoj, kaj ŝi scias ja tre, tre -malmulte. Ankaŭ ŝi estas _si_, kaj mi _mi_, kaj... ho, mi tute -konfuziĝas! Mi provu ĉu mi ankoraŭ scias la jam longe konitajn -faktojn. Por komenci: kvaroble kvin faras dekdu, kvaroble ses faras -dektri, kvaroble sep faras.... Ho, tiamaniere neniam mi atingus dudek! -Tamen la Multiplika Tabelo estas por mi indiferenta; mi ekzamenu min -geografie. Londono estas ĉefurbo de Parizo, Parizo ĉefurbo de Romo, -kaj Romo.... Ne, denove mi eraras, certege. Mi nepre ŝanĝiĝis en -Mabelon. Mi penos deklami 'Rigardu! Jen abelo vigla.'" - -Kaj kruciginte la manojn sur la genuoj same kiel en la lernejo kiam -ŝi ripetas parkeraĵojn, ŝi komencis tiun konatan poemon. Sed ŝia -voĉo sonis raŭka kaj nepropra, kaj eĉ la vortoj ne tute similis la -originalajn. - - _Rigardu! Jen la krokodil'! - La voston li netigas; - Ŝprucante akvon el la Nil' - La skvamojn li briligas._ - - _Senmova restas la buŝeg', - Li ungojn kaŝas ruze; - Jen fiŝoj naĝas tra l' kaveg' - Frapfermas li amuze._ - -"Jen certe ne la ĝustaj vortoj," diris Alicio malĝoje, kaj denove -la okuloj pleniĝis de larmoj, dum ŝi daŭrigis: "Do, mi nepre estas -Mabelo malgraŭ ĉio; sekve mi devos loĝi en tiu ŝia mallarĝa -maloportuna domaĉeto; mi havos neniun ŝatindan ludilon, kaj devos -lerni sennombrajn lecionojn. Ne! Pri tio mi decidiĝis. Se mi estos -Mabelo, mi restos ĉi tie, kaj neniom utilos ke oni demetu la kapon -ĉe la enirejo al la tunelo kaj diru per karesa voĉo 'Resupreniru, -karulo.' Mi nur rigardos supren kaj demandos 'Kiu do mi estas? Vi -certigu tion, kaj _poste, se mi ŝatos esti tiu persono_, mi konsentos -supreniri. Se ne, mi restos ĉi tie, ĝis mi fariĝos iu alia.' Sed ho -ve! mi tre, tre volas ke oni venu. Jam tro longan tempon mi restas tie -ĉi tutsola, kaj mi sopiras la hejmon." - -Dirante tion ŝi okaze rigardis la manojn kaj rimarkis mirigite ke ŝi -vestis—dum ŝi babilas—unu el la blankaj kapridfelaj gantoj de la -Kuniklo. - -"Kiel ajn mi faris _tion_?" pensis ŝi. "Mi ja denove malkreskas." - -Ŝi stariĝis, kaj irinte al la tablo por kompare mezuri sin, -eltrovis ke nun ŝi havas proksimume sesdek centimetrojn da alteco, -kaj ankoraŭ rapide malkreskas. Certiĝinte ke tion kaŭzas la -ventumilo, ŝi tuj lasis ĝin fali, kaj per tio apenaŭ ŝi evitis la -malagrablaĵon malkreski ĝis nulo. - -"Jen evito vere mirakla! Ĉar preskaŭ mi nuliĝis!" diris Alicio, -iom timigita per la subita ŝanĝo, "tamen estas bona afero trovi sin -ankoraŭ ekzistanta; kaj jam nun mi povas eniri la ĝardenon." Ŝi do -kuris avide al la pordeto; sed ho ve! ĝi refermiĝis, kaj jen la ora -ŝlosileto kuŝis, kiel antaŭe, sur la tablo; kaj "la afero staras -pli malprospere ol ĉiam," ŝi plordiris, "ĉar neniam mi estis tiel -absurde malgranda, estas ja ne tolereble." - -En la momento kiam ŝi diris tion, ŝia piedo glitis, kaj ŝi trovis -sin plaŭde enfalinta en salan akvon. Subakviĝinte ĝis la mentono, -ŝi unue supozis ke ŝi estas falinta en la maron, kaj ekpensis -"en tiu okazo mi povos hejmiĝi vagonare." (Alicio nur unufoje en -la vivo forrestadis ĉe la marbordo, kaj el tiu sperto formis al -si la konkludon ke, kien ajn oni irus sur la angla marbordo, oni -trovus longan serion de banmaŝinoj en la maro, post ili kelke da -infanoj kiuj per lignaj fosiloj fosas la sablon; malantaŭe, serion -de apartamentaj domoj, kun, malantaŭ ĉio, stacidomo.) Tamen post -nelonge ŝi sciiĝis ke ŝi estas en la lageto farita de la larmoj -kiujn ŝi ploris estante trimetrulo. "Ho, se nur mi ne tiom plorus!" -diris ŝi, ĉirkaŭnaĝante por trovi la bordon. "Pro tiuj larmoj mi -nun eble suferos la punon droni en la larmoj mem. Tio estos tre, tre -stranga, sed hodiaŭ _ĉio_ ja estas stranga." - -En tiu momento ŝi ekaŭdis ke io ne tre malproksime de ŝi -ĉirkaŭbaraktas en la lageto, kaj ŝi naĝis en la direkto de la -plaŭdado por esplori kio ĝi estas: unue ŝi supozis ke la besto -nepre estos aŭ rosmaro aŭ hipopotamo; sed rememorante ke ŝi mem -nun estas tre malgranda, ŝi fine konstatis ke ĝi estas nur muso -englitinta en la akvon same kiel ŝi mem. - -"Ĉu eble utilus," pensis Alicio, "alparoli ĉi tiun muson? Ĉio -estas tiel neordinara ĉi tie, ke kredeble ĝi havas la kapablon -paroli, kaj almenaŭ ne malutilos provi ĝin." Do ŝi ekparolis -per: "Ho muso, ĉu vi konas la elirejon el tiu ĉi lageto? Mi tre -laciĝas, ho Muso, ĉirkaŭnaĝante en ĝi." (Alicio kredis ke "Ho -Muso" estas nepre prava formo por alparoli muson; ŝi neniam ĝis tiu -tago alparolis muson, sed ŝi memoris el la latina lernolibro de sia -frato la deklinacion: "Muso—de muso—al muso—muson—ho muso!") - -La Muso rigardis ŝin scivole, tamen diris nenion, sed faris signon al -ŝi palpebrumante per unu okuleto. - -"Ĝi eble estas franca muso alveninta Anglujon kun Vilhelmo la -Venkanto; sekve ĝi povas ne kompreni la anglan lingvon." (Malgraŭ -la fakto ke ŝi bone konis multe da historiaj nomoj kaj epizodoj, -Alicio ne havis tre klarajn ideojn pri _datoj_!) Ŝi do rekomencis -france, dirante "_où est ma chatte?_" (la unua frazo en ŝia -lernolibro). - -La Muso tuj eksaltis el la akvo, kaj ĝia tuta korpo timskuiĝis. - -"Ho, pardonu! mi petegas," ekkriis Alicio, timante ke ŝi vundis la -sentojn al la kompatinda besto, "mi tute forgesis ke vi ne amas la -katojn." - -"Ne—amas—katojn," diris ripete la Muso per pasia sibla voĉo. "Ĉu -_vi_, se vi estus mi, amus la katojn?" - -"Nu, eble ne," Alicio respondis per paciga tono, "sed ne koleriĝu. -Malgraŭ ĉio, mi tre ŝatus montri al vi nian katon _Dajna_; vi nepre -ekamus la katojn, se nur vi povus vidi _ŝin_. Ŝi estas la plej kara -dorlotaĵo en tuta la mondo,"—Alicio malvigle sencele naĝetis dum -ŝi parolis—"kaj tiel komforte ŝi murmuras apud la fajro lekante -la piedojn kaj viŝante la vizaĝon; ankaŭ tiel bela molaĵo por -dorloti sur la genuoj, ankaŭ tiel lerta muskaptisto—ho, pardonu," -denove ekkriis Alicio, ĉar la Muso elstarigis erinace la tutan felon; -sekve ŝi estis certa ke ĝi tre profunde ofendiĝis, kaj ŝi rapidis -aldoni: "Se estas al vi malagrable, ni ne plu parolu pri _Dajna_." - -"_Ni_ ne plu!" ekkriis la Muso, kiu tremis ĝis la lasta vostharo. -"Ĉu vi imagas ke _mi_ volus priparoli tian temon? Ĉiam nia familio -malamis la katojn kaj nun malamas, malamindaj malĝentilaj bestoj! -Estonte vi jam neniam aŭdigu antaŭ mi eĉ la nomon kato!" - -"Tion mi promesas tre volonte," diris Alicio, kaj dume klopodis trovi -alian paroltemon. "Ĉu vi... ĉu vi ŝatas... la hundojn?" - -La Muso ne respondis. Sekve Alicio avide daŭrigis:— - -"Proksime de nia domo loĝas bela, ĉarma, hundeto, kiun mi tre -ŝatus ke vi vidu. Ĝi estas malgranda, helokula rathundo kun longa -bukla brunhararo. Ĝi kapablas realporti la aĵojn forĵetitajn; ĝi -petas manĝaĵon sidante sur la vosto, kaj havas aliajn ĉiuspecajn -kapablojn; mi ne povas memori eĉ la duonon da ili. Ĝi apartenas -al iu farmisto kiu diras ke pro ĝiaj kapabloj ĝi valoras mil -spesmilojn. Li certigas ke ĝi mortigas ĉiujn ratojn kaj... Ho, -ve! ve! Denove mi ofendis ĝin." Ĉar jen! la Muso naĝas for, for -per ĉiuj fortoj, kun tia rapideco ke li faras irante tra la akvo -grandan plaŭdbruon. - -Ŝi realvokis ĝin per sia plej dolĉa tono. "Vi _kara_ Muso, revenu! -mi petegas; nek katojn nek hundojn ni priparolos, se al vi ne -plaĉos." Aŭdinte tion, la Muso turnis sin malrapide kaj renaĝis al -ŝi. Ĝia vizaĝo estis tre pala (pro kolero, pensis en si Alicio), -kaj per mallaŭta tremanta voĉo ĝi diris: "Ni naĝu al la bordo, -kaj poste mi rakontos al vi mian historion, por komprenigi pro kio -mi malamas la katojn kaj hundojn." Kaj certe estus malprudente plu -prokrasti la elnaĝon, ĉar en la lageton jam enfalis tiom da birdoj -kaj bestoj ke ili komencis premi sin reciproke. Jen Anaso naĝis -kun Dodo, jen Loro kun Agleto, jen multe da aliaj strangaĵoj, -birdbestoj kaj bestbirdoj. Unua naĝis Alicio; post ŝi sekvis la tuta -birdbestaro. Post kelka tempo ĉiuj atingis la bordon kaj staris kune -sur la tero, tre malsekaj. - - - - - ĈAPITRO III - - POST STRANGA VETKURO SEKVAS STRANGA MUS-TEJLO.[1] - - -La kunvenintoj sur la bordo prezentis tre strangan aspekton. Jen -birdoj kun plumoj malordigitaj, jen bestoj kun felo algluiĝinta -al la korpo: ĉiuj estis akvogutantaj, malkomfortaj, malagrablaj. -Kompreneble la unua demando estis: kiamaniere resekiĝi? Ili -interkonsiliĝis pri tio, kaj post kelke da minutoj ŝajnis al Alicio -tute ordinara afero trovi sin babilanta kun ili kvazaŭ al personoj -jam longe konataj. Ŝi havis longan argumentadon kun la Loro, kiu en -la fino fariĝis malagrabla kaj volis diri nenion krom "mi estas la -pli aĝa, kaj pro tio mi scias pli." Ĉar Alicio rifuzis konsenti al -tio, ne sciante kiom da jaroj li havas, kaj ĉar la Loro absolute -rifuzis doni tiun sciigon, restis nenio plu direbla. - -Fine la Muso, kiu ŝajne estis aŭtoritatulo, ekkriis: "Vi sidiĝu -ĉiuj, kaj aŭskultu _min_. Mi tre baldaŭ igos vin sufiĉe sekaj!" - -Ili do sidiĝis, ĉiuj en unu granda rondo, kun la Muso en la centro. - -Alicio fikse kaj atente rigardadis la Muson, ĉar ŝi havis fortan -antaŭsenton, ke ŝi nepre suferos malvarmumon, se ŝi ne baldaŭ -resekiĝos. - -"Hm," komencis la Muso kun tre impona mieno "ĉu ĉiuj estas pretaj? -Jen la plej bona sekigaĵo kiun mi konas. Silentu ĉiuj, mi petas! -'Vilhelmo Venkinto, kies aferon la papo subtenis, baldaŭ subigis la -anglan popolon, kiu pro manko de probatalantoj alkutimiĝis dum la -lastaj jaroj al uzurpado kaj venkiĝo. Edvino kaj Morkaro, grafoj de -Mercio kaj Nortumbrio—'" - -"Ho, ve!" ĝemis la Loro, frosttremante. - -"Pardonu," diris la Muso tre ĝentile (kvankam li tre sulkigis la -brovojn), "ĉu vi parolis?" - -"Ne mi," la Loro rapide respondis. - -"Mi kredis ke jes," diris la Muso. "Sed mi daŭrigu. 'Edvino kaj -Morkaro grafoj de Mercio kaj Nortumbrio fariĝis liaj partianoj, kaj -eĉ Stigando la patrujama ĉefepiskopo de _Canterbury_ trovis ĝin[2] -konsilinda—" - -"Trovis _kion?_" diris la Anaso. - -"Trovis _ĝin_," la Muso respondis iom malafable. "Ĉu vi ne komprenas -kion signifas 'ĝi'?" - -"Nu, mi tre bone komprenas kion 'ĝi' signifas, kiam mi trovas ion. -Plej ofte 'ĝi' estas rano aŭ vermo. Tamen la demando estas: kion -trovis la ĉefepiskopo?" - -"Tiun demandon la Muso ne atentis sed daŭrigis rapide: 'trovis ĝin -konsilinda iri kun _Edgar Atheling_ por renkonti Vilhelmon kaj proponi -al li la kronon. Sed la insulta fiero de liaj Normanoj—' kiel vi -sentas vin nun, mia kara?" ĝi diris abrupte, alparolante Alicion. - -"Malseka, same malseka kiel en la komenco," Alicio respondis iom -melankolie. "Via rakonto ne sekigas min." - -"Kon-sid-er-ad-inte la ĵus anonc-itan rezult-at-on," ekdiris solene -la Dodo, "mi proponas ke ĉi tiu kunsido tuj fermiĝu por ke oni -el-kon-sid-er-adu kaj senprokraste ef-ekt-iv-ig-u pli energiajn -ri-med-ojn." - -"Kian lingvon vi parolas?" demandis la Agleto. "De tiuj longaj vortoj -mi ne scias la signifon, kaj plue mi kredas ke vi ne scias mem." - -La Agleto deklinis la kapon por kaŝi sian mokridon, sed kelkaj el la -birdoj sibleridis aŭdeble. La Dodo per voĉo ofendita reparolis pli -simple: "Jen kion mi intencis diri: la plej bona rimedo por sekigi nin -estus la 'Kaŭko'-vetkuro." - -"Kio do estas Kaŭko?" diris Alicio. Tiun demandon ŝi faris, ne -dezirante la informon, sed nur ĉar ŝi rimarkis ke la Dodo paŭzas -kaj ŝajne opinias ke _iu_ devas paroli, kaj ĉar neniu alia montris -la inklinon paroli. - -La Dodo respondis ke: "La plej bona rimedo por klarigi ĝin estas -per la ago mem." (Kaj ĉar ian vintran tagon vi eble volos mem -eksperimenti la ludon, mi klarigos kiamaniere la Dodo aranĝis ĝin.) - -Unue, ĝi markis per kreto rondforman kurejon (la preciza formo ne -gravas). Due, ĝi starigis ĉiujn partoprenontojn ĉe diversaj punktoj -de la kretstreko. Oni ne diris, laŭ angla kutimo, "unu, du, tri, -FOR!" sed ĉiu devis komenci kaj ĉesi la kuradon laŭ sia propra -inklino, kaj pro tio ne estis facile kompreni kiam la afero finiĝis. -Tamen post longa kurado, eble duonhora, ĉiuj tute resekiĝis, kaj la -Dodo subite ekkriis: "La Kaŭko finiĝis." - -Ĉiuj amasiĝis ĉirkaŭ la Dodo, spiregante kaj demandante: "Sed kiu -venkis?" - -Tiun demandon la Dodo en la unua momento ne povis respondi. - -Ĝi sidis longan tempon kun unu fingro premata sur la frunto (en tiu -sama sintenado kiun ordinare havas Ŝejkspir en niaj bildoj). En la -fino la Dodo diris:—"Ĉiuj venkis, kaj ĉiu devas ricevi premion." - -Plena ĥoro da voĉoj demandis samtempe: "Sed kiu la premiojn -disdonos?" - -"Ja _ŝi_ kompreneble," diris la Dodo, kaj montris per unu fingro sur -Alicion. Sekve, la tuta aro amasiĝis ĉirkaŭ ŝi kaj kriis konfuze -"La premiojn, la premiojn." Kion fari? La kompatinda Alicio havanta -alian ideon neniun, enŝovis la manon en sian poŝon kaj feliĉe -trovis tie pakaĵeton da sukeraĵoj (kiujn per bonŝanco la sala akvo -ne difektis) kaj ilin ŝi disdonacis kiel premiojn. Sufiĉis ĝuste -por donaci al ĉiuj po unu. - -"Sed ŝi mem nepre rajtas ricevi premion," diris la Muso. - -"Certe," tre serioze respondis la Dodo, kaj turnis sin al Alicio -dirante: - -"Kion alian vi havas en la poŝo?" Alicio respondis malĝoje ke "nur -fingroingon." "Ĝin transdonu al mi," diris la Dodo. - -Denove ĉiuj amasiĝis ĉirkaŭ ŝi, dum la Dodo solene prezentis -la fingroingon dirante: "Ni petas ke vi bonvolu akcepti ĉi tiun -elegantan fingroingon." Ĉe la fino de tiu mallonga parolo ĉiuj -aplaŭdis. - - [Ilustraĵo: LA DODO SOLENE PREZENTAS - AL ALICIO ŜIAN PROPRAN FINGROINGON.] - -Alicio pensis interne ke la tuta afero estas absurda, sed ĉiuj -tenadis sin tiel serioze ke ŝi ne kuraĝis ridi. Ankaŭ ĉar ŝi ne -povis elpensi ion dirindan, ŝi nur simple klinis respekte la kapon -akceptante la ingon, kaj tenadis sin kiel eble plej serioze. - -Kaj nun sekvis la manĝado de la sukeraĵoj. Tio kaŭzis ne malmulte -da bruo kaj konfuzo. Grandaj birdoj plendis ke ili ne povas gustumi -siajn; malgrandaj aliflanke sufokiĝis, kaj estis necese kuraci ilin -per la dorsfrapada kuraco. Tamen ĉio fine elfariĝis. Ili sidigis sin -denove en la rondo kaj petis al la Muso ke ĝi rakontu al ili ion plu. - -"Vi ja promesis rakonti al mi vian historion," diris Alicio, "kaj -la kaŭzon pro kiu vi malamas la... la... la... Ko kaj Ho." Tiujn -komencajn literojn ŝi aldonis per tre mallaŭta flustro, ektimante ke -ĝi ree ofendiĝos. - -"Mia tejlo,"[3] diris la Muso, "estas tre longa kaj tre malĝoja." - -"Mi vidas ke ĝi estas longa," diris Alicio rigardante kun miro ĝian -voston, "sed kial vi ĝin nomas malĝoja?" Kaj dum la daŭro de la -rakonto ŝi tiel konfuzis sin pri tiu enigmo ke ŝia koncepto pri ĝi -enhavis kune la ideojn de ambaŭ tejlaĵoj. Jen la vostrakonto aŭ -rakontvosto: - - - Furi' diris al - Mus', kiun - trafis - li ĵus, - 'Ni havu - proceson, - procesos mi - vin! Ne ekpenu - rifuzi; tio, - nur por amuzi - min, estas - necesa; defendu - do vin!' - 'Ne utilus, - sinjor'; - diris mus' kun - fervor'— - 'Sen juĝistoj - procesi - tempperdo - ja estas.' - 'Mi vin - juĝos - tutsole' - —diris li - ruzparole. - Li muson - kondamnis; - nun - sola - li - restas. - - -"Vi ne atentas," diris la Muso al Alicio kun severa mieno. "Pri kio vi -pensas?" - -"Pardonu," respondis ŝi tre humile, "vi jam alvenis ĉe la kvina -vostkurbo, ĉu ne?" - -"Mi ne!" ekkriis la Muso. - -"Mine', mine'," ripetis Alicio "do vi certe estas franca Muso; sed -kial vi, katmalamanto, nun alvokas katon?" - -La kolerema Muso tuj levis sin kaj ekforiris, ĵetante post si la -riproĉon: - -"Ne tolereble estas ke vi insultu min per tia sensencaĵo." - -"Mi ne intencis ofendi, vere ne!" ekkriis Alicio per petega voĉo "kaj -vi ja estas tre ofendema." Anstataŭ respondi, la Muso nur graŭlis -kolere. - -"Revenu, mi petegas, kaj finu la rakonton," Alicio laŭte kriis al la -foriranta Muso. Poste ĉiuj kriis ĥore: "Jes, revenu, revenu." Tamen -la Muso nur skuis malpacience la kapon, plirapidigis la paŝojn, kaj -malaperis. - -La Loro malkontente diris: "Estas domaĝo ke ĝi ne volis reveni," -unu maljuna krabino profitis la okazon por diri al la filino: "Ha, -mia kara, tio estu por vi solena averto por ke neniam _vi_ perdu la -bonhumoron," kaj la malrespekta krabido akre respondis: "Vi fermu la -buŝon, panjo; vi ja difektus la paciencon eĉ al ostro." - -"Ho, kiel mi volus ke nia _Dajna_ estu tie ĉi," Alicio diris tion al -neniu aparte sed kvazaŭ ŝi volis mem aŭdi siajn pensojn, "ŝi ja -kapablus tuj reporti ĝin." - -"Kiu do estas _Dajna_, se estas permesite tion demandi," diris -ĝentile la Loro. Alicio respondis avide, ĉar ĉiam ŝi estis preta -paroli pri sia kara katinjo. "_Dajna_ estas mia kato. Ŝi estas la -plej bona muskaptisto kiun vi povus eĉ imagi; kaj se vi vidus ŝin -_bird_kaptanta,..." - -Tiuj vortoj kaŭzis inter la ĉeestantoj vere rimarkindajn sentojn. -Kelkaj el la birdoj tuj forportis sin. Unu maljuna pigo tre zorge -enfaldis sin per la vestoj kaj anoncis ke, ĉar la noktaj vaporoj -malbone efikas sur la gorĝo, ŝi devas hejmeniĝi. La kanario kriis -per trempepanta voĉo al siaj idoj: "Forvenu, karuletoj, la horo jam -pasis, je kiu vi devis kuŝiĝi." - -Pro diversaj tiaj pretekstoj ĉiuj foriris unu post alia, ĝis Alicio -restis tute sola. "Se nur mi ne estus nominta _Dajna'n_!" ŝi diris -melankolie. "Supre en la hejmo ĉiuj ŝatas ŝin, ĉi tie funde, -neniu. Tamen, laŭ mi, ŝi estas la plej bona kato en la tuta mondo. -Ho, _Dajna_, vi kara _Dajna_, ĉu jam neniam mi revidos vin?" Kaj nun -sentante sin tre sola kaj tre malĝoja, ŝi denove ekploris. - -Post iom da tempo, ekaŭdante kelkajn piedpaŝetaĵojn, ŝi avide -direktis la rigardojn al ili, en la espero ke eble la Muso regajnis la -bonhumoron kaj nun revenas por fini sian rakonton. - - - - - ĈAPITRO IV - - ĈEFE PRI UNU LACERTO NOMATA BIL[4] - - -Alvenis ne la Muso, sed la Blanka Kuniklo, Ĝi trotis malrapide, -kaj ĉirkaŭrigardadis, kvazaŭ ĝi serĉas ion. Ŝi aŭdis ĝin -murmuri al si: "Ho, la Dukino, ho, miaj karaj piedoj, ho miaj felo kaj -vangharoj! Ŝi ekzekutigos min. Tio estas same certa kiel la fakto ke -mi ne amas la ĉasputorojn! Kie en la tuta mondo mi lasis ilin fali?" - -Alicio tuj divenis ke ĝi serĉas la ventumilon kaj la paron da -blankaj gantoj kapridfelaj, kaj ŝi bonkore komencis ĉirkaŭserĉi -ilin. Sed ne prosperis al ŝi trovi ilin, ĉar de kiam ŝi naĝadis -en la lageto, ĉio absolute ŝanĝiĝis; malaperis la vitra -tablo, la pordeto, kaj eĉ la granda halo mem. Baldaŭ dum Alicio -ĉirkaŭserĉas, la Kuniklo rimarkis ŝin, kaj per kolera voĉo -ekkriis al ŝi: "Nu, Mariano, kion do _vi_ faras ĉi tie ekstere? -Vi tuj kuru en la domon kaj alportu paron da gantoj kaj ventumilon. -Rapidu, for!" - -Alicio tuj ekkuris en la direkto al kiu ĝi montris. Pro timo de ĝia -kolero ŝi eĉ ne provis klarigi ke ŝi ne estas Mariano. - -"Li ja kredas ke mi estas lia ĉambristino," ŝi al si diris, kurante. -"Kia surprizego estos por li eltrovi kiu mi estas! Sed bone estos -alporti al li la ventumilon kaj gantojn, t.e. se prosperos al mi trovi -ilin." - -Dirante tion, ŝi trovis sin staranta antaŭ ĉarma malgranda dometo -kun sur la pordo neta nom-tabulo kaj gravurita sur ĝi la nomo Sro. -B. Kuniklo. Ŝi eniris, ne frapinte la pordon, kaj rapidis supren per -ŝtuparo timante ke ŝi renkontiĝos kun la efektiva Mariano, kaj -estos forigita el la domo antaŭ ol ŝi povos trovi la ventumilon kaj -gantojn. - -"Kiel strange estas," diris Alicio al si, "esti ĉirkaŭsendata de -Kuniklo! Eble ankaŭ _Dajna_ igos min porti por ŝi depeŝojn. Jen kio -povus okazi. 'Fraŭlino Alicio, venu, pretigu vin por la promeno.' -'Post unu momento, varnjo; tamen ĝis _Dajna_ revenos, mi devas gardi -la mustruon, por ke la muso ne eliru.' Sed mi kredas ke, se _Dajna_ -komencus tiamaniere estri la domanojn, oni ne permesus al ŝi resti en -la domo." - -Dum ŝi parolis, ŝi trovis sin en neta ĉambreto kiu havis tablon -apud la fenestro, kaj jen sur la tablo (kion ŝi esperis trovi) -ventumilo kaj kelkaj paroj da blankaj gantetoj. Preninte la ventumilon -kaj unu paron da gantoj, ŝi estis tuj forlasonta la ĉambron kiam -okaze ŝi rimarkis, starantan apud la spegulo, boteleton. Tiu boteleto -_ne_ havis surskribon kun la invito TRINKU MIN, tamen ŝi malŝtopis -kaj almetis ĝin al la lipoj. "Kiam ajn mi aŭ manĝas aŭ trinkas ĉi -tie funde, nepre okazas _io_ stranga, do mi volas provi kian efikon -havos ĉi tiu boteleto. Mi tre esperas ke ĝi denove grandigos min, -ĉar mi vere enuas esti tia malgrandaĵeto kia nun mi estas." - -Kaj tian efikon ĝi fakte havis, efikon preskaŭ tujan; ĉar antaŭ -ol ŝi eltrinkis duonon de la enhavo, ŝi sentis la kapon premata -kontraŭ la plafono, kaj devis klini la dorson por ke ŝi ne rompu -al si la kolon. Si tuj demetis la boteleton dirante: "Sufiĉas! mi -esperas ke mi ne kreskos plu. Jam mi ne povas eliri tra la pordo. Ho, -mi tre volas ke mi ne tiom trinkis." - -Ho, ve! Jam tro malfrue estis por voli tion. La kresko tute _ne_ -ĉesis, sed daŭradis ĝis ŝi devis stari sur la genuoj, kaj plu -daŭradis ĝis eĉ por tio mankis spaco. Ŝi klopodis kuŝi sur la -planko havante unu kubuton kontraŭ la pordo kaj la alian klinitan -ĉirkaŭ la kapo. Sed ankoraŭ plu ŝi kreskis, kaj—jen, ŝia lasta -rimedo—ŝi ŝovis unu brakon el la fenestro kaj unu piedon en la -kamentubon, dirante: - -"Nu, kio ajn okazos, jam nenion plu _mi_ povas fari. Kio al mi okazos? -Kio?" Tre feliĉe por Alicio la sorĉboteleto jam plene efikis; ŝi ne -plu kreskis, tamen ŝia nuna amplekso estis por ŝi tre malkomforta, -kaj ĉar ŝajne ekzistis nenia eblo iam eliri tiun ĉambron, ni ne -miru ke ŝi nun fariĝis tre malgaja. - -"Estis multe pli agrable en la hejmo," pensis la kompatindulo, "ĉar -tie ne okazis ke oni ĉiam alterne kreskis kaj malkreskis, kaj -ĉirkaŭ-ordoniĝis de musoj kaj kunikloj. Preskaŭ mi volas ke mi ne -estus enirinta tiun tuneleton; tamen, malgraŭ ĉio, la ĉitiea vivo -estas certe kurioza kaj interesa. Ho, mi tre miras _kio_ okazis al mi. -En la pasinto, kiam mi legis la fefabelojn, mi ĉiam supozis ke en -la reala mondo tute ne okazas tiaj aferoj; sed jen mi mem trovas min -en la mezo de ia vera fefabelo! Oni devos, oni certege devos, verki -libron pri mi. Mi mem verkos ĝin, tuj kiam mi estos plenkreskinta. -Sed mi ja estas plene kreskinta jam nun"—diris ŝi per malgaja voĉo -"almenaŭ tie ĉi ne estas spaco por kreski plu. Ĉu sekvas do (pensis -ŝi) ke mi neniam fariĝos pli _aĝa_ ol nun? Tio ja estus unuflanke -tre agrabla: neniam fariĝi maljunulino! Sed aliflanke, devi ĉiam -lerni la lecionojn, ho, mi ne ŝatus _tion_!" - -"Vi stulta Alicio," ŝi respondis al si, "Kiel vi povus lerni -lecionojn _tie ĉi_? Apenaŭ estas spaco por _vi_, kie do lokiĝus -lernolibroj?" Kaj tiamaniere ŝi daŭrigis la konversacion, diskutante -kaj argumentante kontraŭ si. - - [Ilustraĵo: LA KUNIKLO FALAS EN SIAN KUKUMEJON.] - -Post kelkaj momentoj ŝi ĉesis paroli kaj aŭskultis, ĉar ŝi aŭdis -ekster la ĉambro ies voĉon diranta: "Mariano, Mariano! se vi ne tuj -alportos al mi la gantojn—" Sekvis la sonoj de piedtrotetado supren -laŭ la ŝtuparo. Alicio komprenis ke la Kuniklo venas por serĉi -Marianon. Pro timo al li, ŝi tiel forte tremis ke la tuta dometo -skuiĝis. Ŝi ja forgesis ke nun ŝi estas preskaŭ miloble pli granda -ol la Kuniklo, kaj tute ne bezonas timi ĝin. - -Laŭ la aŭdataj sonoj la Kuniklo alvenis ĝis la pordo, kaj -klopodadas malfermi ĝin. Sed, ĉar la pordo estis malfermebla -nur internen, kaj ĉar Alicio forte premas ĝin per la kubuto, -tiu klopodado malsukcesis. Ŝi aŭdis ĝin diri al si: "Do, mi -ĉirkaŭiros kaj eniĝos tra la fenestro." - -"Vi ne faros _tion_" pensis Alicio. Atendinte ĝis ŝi aŭdas la -Kuniklon apude sub la fenestro, ŝi subite eletendis la manon kaj -faris provkapton en la aero. En la manon ŝi ricevis nenion, sed -aŭdis subitan timekkrion, la falon de ia korpo, kaj samtempe la sonon -de frakasata vitro. El tio ŝi konkludis ke ĝi falis en kukumejon, -aŭ en ion tiuspecan. - -Post unu momenton ŝi aŭdis tre koleran voĉon (certe la voĉon de -l' Kuniklo) diranta: "Pat, Pat, kie vi estas, kanajlo?" kaj responde -(de malproksime) jen alia voĉo de ŝi nekonata: "Se plaĉas, Moŝto, -jen mi tie ĉi. Mi fosas pomojn." - -"Fosas _pomojn_? Ĉi tien, sencerbulo, kaj eligu min el _ĉi tio_." -(Denove aŭdiĝas sonoj de frakasata vitro.) - -"Nun, vi diru al mi, Pat, kio tio estas en la fenestro?" - -"Brako, Ekscelenco." (Laŭ la akcento per kiu li parolis li certe -estis irlandano.) - -"Ĉu 'brako' vi diris, stultulo? Kiu en la tuta mondo iam vidis brakon -tiel grandan? Ĝi ja ŝtopas la tutan fenestron." - -"Estas vero, Ekscelenco; sed, malgraŭ ĉio, ĝi estas brako." - -"Nu, ĝi ne devas esti tie, kio ajn ĝi estas. Vi iru tuj kaj forprenu -ĝin." - -Post tio sekvis longa silento; nur malofte Alicio aŭdis flustraĵojn: -ekze., - -"Mi ne ŝatas ĝin, Moŝto, tut' ne, tut' ne!" kaj "Vi obeu, -malkuraĝulo." - -En la fino ŝi la duan fojon eletendis la manon kaj faris provkapton -en la aero. Ĉi tiun fojon ŝi aŭdis _du_ timkriojn, kaj ankaŭ -duobliĝis la sonoj de frakasata vitro. "Tiu kukumejo nepre havas -multe da kadroj," pensis Alicio. "Kion oni projektos nun? Pri la -projekto eltiri min el la fenestro, se nur ili povus, mi estus tute -kontenta, ĉar mi ja ne volas resti tie ĉi eterne." - -Pasis kelka tempo en plena silento. Poste rompis la silenton rulbruo -de malgrandaj vagonradoj, kaj voĉoj ne malmultaj ekparolis ĉiuj -kune. Ŝi elaŭdis nur la sekvantajn: - - "Kie la alia ŝtupetaro?—Mi ja devis alporti nur unu, la - alian Bil alportas—Bilĉo, ĝin starigu tie ĉi—Jen en - ĉi tiu angulo ni starigu ilin—Ne, ne! antaŭ ĉio necesas - kunligi ilin, alie ni ne atingos la fenestron—Vi ne ĝenu - vin, ili jam sufiĉe taŭgas—Vi, Bil, ekkaptu ĉi tiun - ŝnuron—Ĉu la tegmento subtenos la premon?—Gardu vin, - jen malfiksiĝinta ardezaĵo—Ho, ĝi jam falas, gardu la - kapojn sube—(Laŭta frakaso)—Nu, kiu fuŝis tion?—Mi - kredas ke Bil—Kiu devas derampi la kamentubon?—Ne, mi - ne volas, vi rampu mem—Tion ne _mi_, Bil devas—Bil, la - mastro ordonas ke vi derampu." - -"Do, Bil devas derampi la kamentubon," pensis Alicio. "Ĉiujn -malagrablaĵojn oni trudas al Bil. Mi ne volus esti en la situacio -de Sro. Bil. La fajrujo estas tre mallarĝa, sed malgraŭ ĉio mi -nepre sukcesos trafi lin per la piedo." Ŝi eltiris la piedon kiel -eble pleje el la tubo kaj atendis ĝis ŝi aŭdis tutapude en la tubo -ĉirkaŭgratadon kaj rampadon de iu besteto (kiaspeca ĝi estis, ŝi -el la sonoj ne povis diveni). Tiam dirante al si 'Tio nepre estas Bil' -ŝi provfrapis per la piedo en la tubon, kaj atende aŭskultis. - -Unue ŝi aŭdis laŭtan ĥoron: - - "Jen Bil tie supre! Pafiĝis el tubo!! Falas teren!!!" - -Poste la voĉo de l' Kuniklo diranta tutsole: "_Kaptu lin, vi ĉe la -barilo._" Sekvis unumomenta silento kaj fine alia konfuza voĉaro: - - "Subtenu la kapon—Brandon. Ne sufoku lin—Kio al vi - okazis, kunulo—Diru al ni—" - -Aŭdiĝis responde tre malforta sibla voĉo ("jen la voĉo de Bil," -pensis Alicio). - - "Nu, apenaŭ mi scias—ne pli, dankojn—jam - mi refortiĝas—mi estas tro konfuzita por - rakonti—io—kvazaŭ risorte—atakis min—kaj - mi pafiĝis supren kiel raketo—jen ĉio." - - "Tute vere, ni ja vidis vin," diris la aliaj. - -"Ni devas ekbruligi la domon," diris la voĉo de l' Kuniklo. Alicio tuj -ekkriis kiel eble plej laŭte "se vi tion atencos, mi instigos kontraŭ -vi _Dajna'n_." - -Sekvis tuja kaj plena silento. "Kion nun ili faros?" pensis Alicio. -Laŭ ŝi la plej prudenta rimedo estus forpreni la tegmenton. - -Post unu, du momentoj denove komencis ĉirkaŭmoviĝo, kaj la Kuniklo -aŭdigis sin dirante: "Sufiĉos por komenco unu plena puŝĉaro." - -"Plena puŝĉaro da kio?" pensis Alicio. Tiu dubo ne daŭris -longe, ĉar en tiu sama momento, enŝutiĝis tra la fenestro, kun -kvazaŭ-hajla bruo, amaso da ŝtonetoj, kaj kelkaj el ili eĉ frapis -al ŝi la vizaĝon. Ŝi diris al si: "Tion mi tuj ĉesigos," kaj -aldonis laŭte: "Se vi ree faros tion, mi _Dajna'n_...." - -Denove la tuja kaj plena silento! - -Alicio surprize rimarkis ke la ŝtonetoj kuŝantaj sur la planko -ĉiuj ŝanĝiĝas en kuketojn, kaj venis en sian kapon la feliĉa -ideo "Se mi manĝos unu el tiuj kuketoj, nepre okazos al mi _iuspeca_ -korpŝanĝo, kaj ĉar nun tia ŝanĝo neniel povas kreskigi min, -sekvas ke la efiko estos malkreskiga." - -Ŝi do englutis unu, kaj kun granda ĝojo konstatis ke ŝi tuj -komencas malkreski. Tuj kiam ŝi estis sufiĉe malalta por trairi -la pordon, ŝi forkuris el la domo, kaj trovis ke granda aro da -malgrandaj birdoj kaj bestoj staras ekstere atendante ŝin. La -kompatinda lacerto Bil sidis en la mezo subtenate de du kobajoj kiuj -donas al li trinkaĵon el boteleto. Ĉiuj sin ĵetis al Alicio, sed -ŝi forkuris kiel eble plej rapide kaj baldaŭ trovis sin staranta -sekure en densa arbaro. - -"Kaj nun," diris al si Alicio ĉirkaŭvaganta en la arbaro, "la unua -celo kompreneble estas rekreski ĝis la ordinara grandeco, kaj la dua -estas trovi la vojon en tiun belan ĝardenon." - -Sendube tre bona plano! sed, bedaŭrinde, ŝi ne havis eĉ la plej -malgrandan ideon kiamaniere ŝi devos plenumi ĝin. Dum ŝi serĉe -esploris inter la arboj, akra hundbojo altiris ŝian atenton. - -Jen grandega hundido de alte rigardis sur ŝin el grandaj rondaj -okuloj, kaj malvigle etendis unu piedon por tuŝi ŝin. "Ho, vi -dorlotaĵeto," diris ŝi en sia plej dorlota voĉo, kaj penis fajfi al -ĝi. Sed interne ŝi tre timis pensante ke ĝi eble estas malsata, kaj -en tiu okazo povas formanĝi ŝin, malgraŭ la dorloto. - -Apenaŭ konsciante kion ŝi faras, ŝi levis malgrandan branĉeton kaj -tenis ĝin antaŭ la hundido, kiu tuj saltis en la aeron kun laŭta -ĝojbojo, kaj ĵetinte sin sur la branĉeto ŝajnigis mortskui ĝin. - -Por eviti esti piedpremata, Alicio gardis sin malantaŭ granda -kardo. Tuj kiam ŝi reaperis sur la alia flanko, branĉeto en mano, -la hundido denove atakis, kaj pro ĝia arda deziro ĝin kapti, -tute renversiĝis. Alicio, pensante en si ke tio estas kvazaŭ oni -ludus kun tirĉevalo, kaj en ĉiu momento atendante ke ŝi estos -piedpremata, ree ĉirkaŭkuris la kardon. La hundido, siaparte, -komencis fari rapide tutan serion da sinĵetoj; ĉiufoje ĝi nur -malmulte antaŭen kuris, sed multe kuris malantaŭen. Senĉese ĝi -raŭke bojadis, ĝis fine ĝi sidiĝis malproksime, kaj spiregadis, -kun lango elpendiĝanta kaj la grandaj okuloj duonfermitaj. - -Tiu momento ŝajnis al Alicio oportuna por forkuro. Ŝi tuj ekkuris, -kaj ne ĉesis kuradi ĝis ŝi sentis sin laca kaj spireganta, kaj (pro -la longa interspaco) la bojado fariĝis apenaŭ aŭdebla. - -"Tamen ĝi estis tre bela hundeto," diris Alicio apogante sin kontraŭ -ranunkuleto por ripozi; kaj ventumante sin per unu el ĝiaj folioj -ŝi daŭrigis: "Mi tre volus instrui al ĝi lertfaraĵojn, se nur mi -estus... taŭgegranda. Ho, preskaŭ mi forgesis ke mi devas rekreski! -Mi konsideru kion fari; mi kredas ke nepre estos necese ke mi trinku -aŭ manĝu _ion_. Sed jen la ĉefa demando: kion trinki aŭ manĝi." - -Alicio ĉirkaŭrigardis sur ĉiujn florojn kaj herbtrunketojn, sed -nenion ŝi vidis kiu havis la aspekton esti la taŭga manĝaĵo. Sed -jen, apud ŝi, staris granda fungo, egale alta kun ŝi mem. Esplorinte -ĝin, sube kaj ĉirkaŭe, ŝi decidiĝis esplori ankaŭ la supron. -Levinte sin sur la piedpintojn, ŝi havis la okulojn ĝuste super la -rando. Sidantan sur la supro, kun la brakoj falditaj, ŝi ekvidis -grandan bluhaŭtan raŭpon kiu serene fumas longan turkan pipon. - - - - - ĈAPITRO V - - ALICIO RICEVAS ADMONON DE LA RAŬPO - - -Tre longan tempon Alicio kaj la Raŭpo silente rigardis unu la alian; -fine la Raŭpo elprenis la pipon el la buŝo kaj alparolis ŝin per -malvigla dormema voĉo: - -"Kiu _vi_ estas?" ĝi diris. - -Jen ne tre kuraĝiga komenco! Alicio respondis malsinfide: - -"Apenaŭ mi scias, Sinjoro, en la nuna momento. Mi bone scias kiu -mi est_is_, kiam mi leviĝis hodiaŭ matene, sed mi kredas ke mi -ŝanĝiĝis multfoje dum la tago." - -"Kion vi volas kredigi per tio?" diris tre severe la Raŭpo. "Klarigu -vin." - -"Bedaŭrinde, Sinjoro, mi ne povas klarigi _min_" diris Alicio, "ĉar -mi ja ne estas mi mem." - -—"Ne komprenas," diris la Raŭpo. - -"Tamen mi ne povas igi ĝin pli klara," Alicio tre ĝentile respondis, -"ĉar mi mem ne komprenas. Kaj, ke la korpalteco ofte malsamiĝas dum -la daŭro de unu tago estas tre konfuzige." - -—"_Ne_ estas," diris la Raŭpo. - -"Nu, eble vi ne ankoraŭ spertis ĝin," diris Alicio, "sed kiam vi -devas ŝanĝiĝi en krizalidon—tio ja nepre okazos ian tagon—kaj -poste en papilion, vi sentos vin _iom_ konfuzata, ĉu ne?" - -"Tute _ne_," diris la Raŭpo. - -"Nu, kredeble viaj sentoj ne similas la miajn," diris Alicio, "tamen -tio estus certe tre konfuziga por _mi_!" - -"Vi!" diris la Raŭpo malestime, "kiu _vi_ estas?" - -Tio ja rekondukis ilin al la komenciĝo. Alicio, sentante sin ĝenata -per la tre mallongaj diroj de la Raŭpo, tenadis sin iom fiere, kaj -diris tre serioze, "Laŭ mia opinio, vi devas unue diri al mi, kiu -_vi_ estas." - -"Kial?" diris la Raŭpo. - -Jen alia konfuziga demando! Ĉar ŝi ne povis elpensi ian kialon, kaj -ĉar la Raŭpo ŝajnis esti malagrablulo, Alicio ekforiris. - -La Raŭpo laŭte kriis post ŝi. "Revenu! mi havas por vi gravan -konsilon." - -Tio sonis al ŝi bonpromesa: ŝi do revenis. - -"_Ne koleriĝu_," diris la Raŭpo, kaj tuj silentis. - -"Ĉu nenion plu?" diris Alicio, subpremante kiel eble plej bone sian -koleron. - -"Jes," diris la Raŭpo. - -Ĉar ŝi havis nenion alian por fari kaj ĉar la Raŭpo _eble_ diros -ion atentindan, ŝi decidis resti. Dum kelkaj minutoj ĝi silente -fumadis, sed en la fino malfaldis la brakojn, elprenis la pipon el la -buŝo, kaj diris:— - -"Vi do kredas ke vi estas ŝanĝita?" - -"Mi timas ke jes, Sinjoro," diris Alicio. "Mi hodiaŭ ne povas memori -la aferojn kiel kutime, kaj mi ne restas samalta dum eĉ dek minutoj." - -—"Ne povas memori _kiajn_ aferojn?" diris la Raŭpo. - -"Nu, ekzemple, mi penis diri '_Rigardu! Jen abel' klopoda_' sed ĉio -elvenis malsame," Alicio respondis per tre melankolia voĉo. - -"Deklamu 'Patro Vilhelmo'" diris la Raŭpo. - -Alicio kunfaldis la manojn kaj komencis:— - - Patro Vilĉ'! Patro Vilĉ'! (alparolas la filo) - Blankhara vi kaj maljunulo, - Staras _vi_ sur la kap' kiel korpbalancilo? - Ĉu ĝi taŭgas por okdekjarulo? - - "Dum junec'," Patro Vilĉo respondis al filo, - Mi ja timis difekton al cerbo. - Da cerbo nun havas mi malpli ol grilo, - Do tre ofte kapstaras sur herbo. - - Maljunulo vi—tion denove mi diras, - Ankaŭ grasa ĝis plena sfereco, - Tamen elrenversite la ĉambron eniras! - Ho! de kie al vi l' elasteco? - - Mi ja igis la korpon tre bone fleksebla, - (Li respondis tre vigle al filo) - Per jena ŝmiraĵo—por _vi_ aĉetebla - Pobotele per unu spesmilo. - - Maljunul'! (la demandon la filo nun ŝanĝis) - Ja sendenta al vi la makzelo, - Sed anseron kun ostoj, eĉ bek' vi formanĝis! - Jen vere mirinda muelo! - - Dum juneco min logis la leĝoscienco - Je l' edzino mi havis procesojn: - Eĉ sur feron mi nun (dank' al tiu parenco) - Povus fari la makzelimpresojn! - - Tre maljuna vi estas! pro tiu okazo - Senpoviĝas, ĉu ne, la okulo? - Tamen jen balanciĝas angil' sur la nazo! - Ho, klarigu, mirinda lertulo! - - Tri klarigojn vi havis (kolera l' ekkrio) - Vi forkuru, vi—fosu tomatojn! - Mi ne plu da instruo... sufiĉas ja tio! - Forpermeson ricevu aŭ—batojn. - -—"Ne prave!" diris la Raŭpo. - -"Mi timas ke ne _tute_" diris Alicio hontante; "kelkaj el la vortoj -ŝanĝiĝis." - -"Malprave, de komenco ĝis fino," diris decide la Raŭpo. Sekvis -kelkminuta silento. - -Unue parolis la Raŭpo. "Kiun grandecon vi deziras havi?" ĝi diris. - -"Ho, pri grandeco, mi ne estas tre postulema," rapide Alicio -respondis, "sed vi scias ke oni ne ŝatas tiel ofte ŝanĝiĝi." - -—"Ne scias," diris la Raŭpo. - -Alicio nenion respondis. Neniam en la vivo oni tiom kontraŭdiris al -ŝi, kaj ŝi konsciis ke rapide ŝi perdas la paciencon. "Do vi estas -jam nun kontenta?" diris la Raŭpo. - -"Ne, sinjoro," diris Alicio; "mi ŝatus esti iomete pli granda, se al -vi ne malplaĉas, ĉar ok centimetroj estas ja alteco tute bizara." - -"Tre _bona_ alteco," interrompis kolere la Raŭpo, kaj ĉe la diro -starigis sin vertikale. (Ĝi havis precize ok centimetrojn!) - -—"Sed por mi ja ne kutima," plendis la kompatinda etulino. - -Kaj ŝi pensis en si: "Se nur la bestoj kaj birdoj ne estus tiel -ofendiĝemaj!" - -"Vi alkutimiĝos post kelka tempo," diris la Raŭpo, kaj enbuŝiginte -la pipon, ĝi denove ekfumis. - -Ĉi tiun fojon Alicio pacience atendis ĝis ĝi reparolos memvole. -Post unu, du minutoj la Raŭpo demetis la pipon kaj skuis sin. Tiam, -derampinte de la fungo, ĝi rampis for en la herbon, kaj, rampante, -ĵetis post si la rimarkon: - -"Unu flanko igos vin kreski, la alia malkreskigos." - -Ĉi tion kaj nenion plu! "Unu flanko de _kio_? Alia flanko de _kio_?" -pensis en si Alicio. - -La Raŭpo tuj respondis al ŝia _penso_, dirante "De la fungo," kaj -post unu momento malaperis. - -Alicio restis senmova kaj zorge rigardis la fungon, penante eltrovi -kie estas ĝiaj du "flankoj," kaj ĉar ĝi estis plenronda, ŝi trovis -tiun problemon tre malfacila. Fine, ŝi streĉis la brakojn ĉirkaŭ -la fungon, kaj per ĉiu mano forrompis unu peceton. - -"Kaj nun kiu estas 'unu' kaj kiu 'alia'?" diris ŝi mordetante la -dekstran peceton por provi la efikon. - -En sama momento ŝi sentis fortan frapon sub la mentono. (Ĝi frapis -la piedojn!) - -Tiu subita ŝanĝo tre timigis ŝin. Sed kredante ke ŝi nepre ne -devas perdi tempon, ŝi tuj klopodis por manĝi iom de la maldekstra -peceto. La mentono kaj la piedoj tiel forte kunpremiĝis, ke apenaŭ -ŝi povis malfermi la buŝon, sed fine prosperis al ŝi enigi kelkajn -erojn de la maldekstra peceto. - - - * * * * * - - -"Bone! Jam mia kapo liberiĝis," diris Alicio, ĝojigite. Sed la ĝojo -tuj ŝanĝiĝis en timon, kiam ŝi rimarkis ke la ŝultroj malaperis. -Derigardante, ŝi povis vidi nur grandegan longon da kolo, kiu ŝajne -kreskas el ia maro de verdaj folioj tre malproksime de ŝiaj okuloj. - -"Kio en la tuta mondo estas jena verdaĵo?" diris Alicio, "kaj kien -malaperis la ŝultroj? Kaj vi, ho, kompatindaj manoj, pro kio mi -ne povas vidi _vin_?" Ŝi dume ĉirkaŭmovis ilin sed sekvis nenia -rezulto krom ke la malproksima foliaro iom ondiĝis. - -Ĉar tute ne sukcesis la klopodoj levi la manojn ĝis la kapo, ŝi -penis mallevi al ili la kapon, kaj tre ĝojis eltrovante ke ŝia kolo -estas en ĉiu direkto tre fleksebla, same kiel serpento. Jam kurbinte -ĝin en gracian zigzagon ŝi celis enigi ĝin inter la foliaron, kaj -eltrovis ke tiu malproksima verda maro estas nur suproj de la arboj -sub kiuj ŝi ĉirkaŭvagis kaj parolis kun la Raŭpo. - -Sed en tiu momento ŝi aŭdis akran siblokrion, kaj rapide retiris la -kapon, ĉar jen granda Kolombo flugas kontraŭ ŝia vizaĝo kaj forte -frapas ŝin per la flugiloj. - -"Vi _serpento_!" kriegis la Kolombo. - -"Mi _ne_ estas serpento," indignis Alicio, "vi ne ataku min!" - -"Serpento, mi ĝin rediras," ripetis la Kolombo, sed malpli ekscitite, -kaj kun ĝemo aldonis la informon: "Ĉiujn rimedojn mi provis, sed -kontraŭ ili, nenio taŭgas."— - -"Mi ne havas eĉ la plej malgrandan ideon pri kio vi parolas," diris -Alicio. - -—"Mi provis la arbradikojn, la deklivojn, kaj kreskaĵajn barilojn," -daŭrigis la Kolombo, tute ne atentante ŝin, "sed eviti la -serpentojn, neeble." - -Alicio pli kaj pli konfuziĝis, sed ŝi decidis ke ne utilos diri ion -ĝis la Kolombo finos. - -"Sufiĉe ĝenis min la tasko elkovi la ovojn," diris la Kolombo, "sed -ankaŭ mi devis nokte kaj tage gardi kontraŭ la serpentoj. Mi ja dum -la lastaj tri semajnoj ne povis dormi unu momenton." - -"Mi tre bedaŭras ke oni ĉagrenis vin," diris Alicio, ekkomprenante -la situacion. - -"Kaj ĵus kiam mi elektis la plej altan arbon en la tuta arbaro," -daŭrigis la Kolombo per voĉo absolute kriega, "por ke mi fine -liberiĝu de ili, ili venas tordegante sin el la ĉielo mem. Fju! -Serpento!" - -"Tamen mi _ne_ estas serpento, ree mi ĝin diras," protestis Alicio. -"Mi estas... estas...." - -"Nu, _kio_ vi estas?" diris la Kolombo. "Vi ja evidente penas trovi -taŭgan malveraĵon." - -"Mi estas... knabineto," iom dube diris Alicio, rememorante kiom da -ŝanĝoj ŝi en tiu tago jam spertis. - -"Vere tre kredinda aserto!" la Kolombo respondis tre sarkasme, "mi dum -la pasinta vivo vidis multe da knabinetoj sed eĉ ne unu kiu havis -tian kolon kian vi. Ne, ne! Serpento vi estas, kaj ne utilas ĝin nei. -Kredeble vi diros al mi ke neniam vi gustumis ovon?" - -"Ovojn mi certe gustumis," diris Alicio, (ŝi estis ja tre verdira -infano) "sed la knabinetoj egale kun la serpentoj ofte manĝas ovojn." - -"Tion mi ne kredas," diris la Kolombo, "sed, se tiel estas, ĉiu -knabineto sekve estas iuspeca serpento. Jen ĉio!" - -Tio ĉi estis por Alicio tute nova ideo; do ŝi unu, du momentojn -staris silente, kaj la Kolombo profitis la okazon por aldiri: - -"Mi tre bone scias ke vi nuntempe serĉas ovojn, do al mi ne grave -estas ĉu knabineto vi estas aŭ serpento!" - -"Tamen al _mi_ estas tre grave," respondis Alicio rapide. "Fakte, mi -_ne_ serĉas ovojn; kaj se mi serĉus, mi ne volus la viajn, ĉar nur -la kuiritajn ovojn mi ŝatas." - -"Nu, do, vi iru for!" diris la Kolombo malafable, kaj retrankviliĝis -sur sia nesto. - -Alicio kurbigis sin kiel eble plej bone inter la arboj, sed ŝia kolo -ofte implikiĝis inter la branĉoj kaj kelkfoje ŝi devis malligi -ĝin. Post kelka tempo memorante ke ŝi ankoraŭ havas en la manoj la -fungopecetojn, ŝi klopodadis tre zorge, mordetante jen unu jen la -alian, kaj pro tio proporcie kreskis kaj malkreskis, ĝis fine ŝi -sukcesis rehavi la propran kutiman al ŝi altecon. - -Jam tiel longe ŝi havis diversajn neproprajn altecojn ke unue ŝi -sentis sin stranga, rehavante la propran. Tamen post kelkaj minutoj -ŝi alkutimiĝis ĝin, kaj komencis kunparoli kun si jene:— - -"Nu, jam la duonon de mia projekto mi elfaris. Kiel konfuzigaj estis -tiuj ŝanĝiĝoj. Mi eĉ ne povis esti certa en ĉiu momento kio mi -fariĝos en la sekvanta. Sed nun mi havas la propran altecon, kaj -restas nur—eniĝi en tiun belan ĝardenon. Kiamaniere mi devas -klopodi pri tio?" - -Dirante tion, ŝi alvenis, neatendante, al ebena senarba terpeco, kun -(en la mezo) unu malgranda dometo, kies alteco estis iom pli ol unu -metro. - -"Kiuj ajn loĝas tie," pensis Alicio, "tute ne konvenas ke mi renkontu -ilin havante la nunan grandecon, mi ja morttimigus ilin." - -Do ŝi denove mordetis la dekstran fungopecon, kaj ne kuraĝis -alproksimiĝi la dometon ĝis ŝi estis nur dudek kelke da centimetroj -alta. - - - - - ĈAPITRO VI - - PRI LA PORKINFANO - - -Kelkan tempon ŝi staris senmove, fikse rigardante la dometon kaj -konsiderante kion ŝi faros. Dum ŝi ankoraŭ staris dubante, -subite el la arbaro alkuris livrevestita lakeo (nur pro la livreo -ŝi konkludis ke li estas lakeo, el la vizaĝo ŝi estus nominta -lin fiŝo). La noveveninto laŭte frapis sur la pordon per siaj -manartikoj, kaj malfermis al li alia livrevestita lakeo, havanta -rondan vizaĝon kaj grandajn ranokulojn. Alicio ankaŭ rimarkis ke -ambaŭ lakeoj havas la harojn pudritajn kaj buklitajn ĉirkaŭ la tuta -kapo. - -Ĉar ŝi tre volis scii kio okazos inter ili, ŝi ŝtelmarŝis el la -arbaro por subaŭskulti ilin. - -Komencis la Fiŝ-Lakeo; liverante el sub la brako grandegan leteron -preskaŭ egale grandan kun si mem, li diris per solena voĉo:—"Por -la Dukino, La Kera Damo invitas ŝin por kroketludo." - -La Ran-Lakeo ripetis per same solena voĉo, nur iom ŝanĝante la -vortordon:—"De la Kera Damo, kiu invitas por kroketludi la Dukinon." - -Tiam ambaŭ profunde klinis sin, kaj iliaj buklaroj interligiĝis. Ĉe -tio Alicio tiel laŭte ekridis, ke ŝi devis rekaŝi sin en la arbaron -pro la timo ke ili aŭdos ŝin. Kiam ŝi denove ŝtelrigardis al la -dometo, la Fiŝ-Lakeo jam antaŭe malaperis, kaj la alia sidas sur la -grundo antaŭ la pordo kaj rigardas malinteligente la ĉielon. - -Alicio paŝis antaŭen kaj frapis malkuraĝe sur la pordo. - -"Tute ne utilas frapi," diris la Lakeo, "kaj jen du kaŭzoj; unue -ĉar mi staras ĉe la sama flanko kiel vi; kaj due, ĉar tie interne -oni tiom bruas ke neniu povus aŭdi la frapon," (kaj certege, dum -li parolas, okazas interne tre eksterordinara bruo—oni konstante -plorkriegas kaj ternas, kaj je mallongaj intertempoj okazas ankaŭ -granda krakado kvazaŭ plado aŭ kaldrono estas dispecigata). - -"Bonvolu do diri kiel mi povos eniĝi," diris Alicio. - -"Eble iom utilus ke vi frapu," la Lakeo diris, tute ne atentante ŝian -demandon, "se la pordo starus inter ni; ekzemple, se vi estus interne, -vi povus frapi, kaj mi ja povus eligi vin." Dum li parolis tiujn -vortojn, li rigardis senĉese la ĉielon, kaj pro tio Alicio opiniis -ke li estas tre malĝentila: "Sed eble li ne povas ne," ŝi pensis -en si, "ĉar jen liaj okuloj staras preskaŭ ĉe la verto. Tamen, -malgraŭ tio li devas respondi demandojn,"; kaj ŝi ripetis laŭte: - -"Kiel mi povos eniĝi?" - -"Mi sidados tie ĉi," la Lakeo diris, "ĝis morgaŭ—" - -En ĉi tiu momento la dompordo malfermiĝis, kaj oni ĵetis for -grandan teleron celante lian kapon; ĝi nur ektuŝis al li la nazon, -kaj dispeciĝis kontraŭ la plej apuda arbo. - -—"aŭ eble postmorgaŭ," la Lakeo daŭrigis per sama tono, kvazaŭ -nenio okazis. - -"Kiel mi povos eniĝi?" Alicio jam la trian fojon kaj preskaŭ kolere -demandis. - -"Ĉu _iam_ vi eniĝos?" diris la Lakeo. "Tio ja estas la unua -demando." - -Sendube! Tamen Alicio ne ŝatis ke oni tion diru. Ŝi kolere diris al -si:— - -"La ĉitieaj kreitaĵoj ja argumentas netolereble, frenezige." - -Al la Lakeo ŝia silenta indigno prezentis bonan okazon por ripeti -kun variaĵoj la antaŭan diron:—"Mi sidos tie ĉi," li diris, -"interrompe aŭ seninterrompe dum multaj tagoj." - -"Sed kion _mi_ devas fari?" diris Alicio. - -"Ĉion, kion ajn vi volas!" diris la Lakeo, kaj komencis fajfi. Alicio -perdis la paciencon. - - [Ilustraĵo: LA DUKINA KUIREJO.] - -"Ho, tute ne utilas paroli al _li_," diris ŝi, "li ja estas -sencerbulo." - -Dirinte tion, ŝi malfermis mem la pordon kaj—eniris. - -La pordo kondukis rekte en grandan kuirejon, kiu estis laŭ ĝia tuta -longo plena je fumo. Jen en la mezo, sur tripieda skabelo sidas la -Dukino vartante infaneton: la kuiristino kurbiĝas super la fajro, -kaj ĉirkaŭmovas per granda ferkulero la enhavon—kredeble ian -supaĵon—de unu granda kaldrono. - -"Tiu supo certege enhavas tro da pipro," diris al si Alicio; pro -konstantaj terneksplodoj apenaŭ ŝi povis eligi la vortojn. Eĉ -la Dukino ternis ne malofte; la infano senĉese aŭ ternis aŭ -plorkriegis, kaj en la kuirejo _ne_ ternadis nur la kuiristino kaj -unu granda kato kiu sidas apud la fajrujo kaj grimacas kun la buŝo -etendita de unu orelo ĝis la alia. - -"Bonvolu, mi petas, klarigi al mi," Alicio komencis timeme (ĉar ŝi -iom dubis ĉu estas laŭ bonmoroj ke ŝi parolu unue), "pro kio via -kato grimacas tiamaniere?" - -"Ĝi estas _Cheshire_[5] kato, kaj jen kial!" diris la Dukino. "Vi -Porko!" - -Ŝi parolis la lastajn vortojn kun tia subita forto ke Alicio -eksaltis; sed ŝi tuj komprenis ke la Dukino alparolas ne ŝin sed la -infanon: do ŝi refariĝis kuraĝa kaj daŭrigis:—"Gis nun mi ne -sciis ke la _Ĉeŝŝa_ katoj ĉiam grimacas; mi eĉ ne sciis ke ili -havas tian kapablon." - -"Ĉiuj havas la kapablon," diris la Dukino kaj la plimulto, "praktikas -ĝin." - -"Mi mem ne konas eĉ unu praktikantan," diris Alicio, eksentante kun -ĝojo ke jam fine komencas por ŝi vere interesa konversacio. - -"En tiu okazo, oni povas certiĝi ke vi tre malmulte konas," akre -respondis la Dukino. - -Ĉi tiun diron Alicio tute ne ŝatis, kaj tuj eksentis fortan deziron -proponi alian temon. Dum ŝi penis trovi ion taŭgan, la kuiristino -levis la kaldronon for de la fajro kaj komencis vigle ataki la Dukinon -kaj la infanon; komencante per la fajriloj, ŝi ĵetis sur ilin ĉion -atingeblan, ĉion ĵeteblan. Flugis tra la aero unu kaserolo, kaj -kelkaj pladoj, kaj kvazaŭ hajlis per teleroj. - -Tiujn eksterordinarajn ĵetaĵojn la Dukino ne atentis, eĉ kiam ili -frapis ŝin, kaj la infano jam antaŭe tiel forte kriegis ke oni ne -povis sciiĝi ĉu ĝi ricevas vundojn aŭ ne. - -"Ho, rigardu, zorgu,—mi petegas—la infanon!" Alicio ekkriis. - -Ŝi saltadis agonie. "Ho, ve! oni fortranĉos la amindan -nazeton"—ĉar en tiu momento granda kaserolo preterflugante minacis -forporti ĝin. - -"Se ĉiu volus atenti nur _siajn_ aferojn," diris la Dukino per raŭka -malagrabla voĉo, "la mondo rondirus multe pli rapide." - -"Kaj tio ja estus nur _mal_utilo," diris avide Alicio, profitante -la okazon montri sian astronomian instruitecon. "Ni konsideru kiel -terure tio efikus sur la tagdaŭro. La Tero turniĝas en la daŭro de -dudekkvar horoj; se do ĉirkaŭ la akso[6]—" - -"Ŝi parolis pri akso," diris interrompante la Dukino, "do per akso -dehaku al ŝi la kapon." - -Alicio ne sen timo observis la kuiristinon por sciiĝi ĉu ŝi volos -plenumi la dukinan ordonon. Sed la kuiristino klopodadis pri la supo -kaj ŝajne ne aŭskultis. Sekve Alicio kuraĝis daŭrigi: "La daŭro -estas dudekkvar horoj, mi _kredas_, aŭ ĉu eble dekdu? Mi—" - -"Ho, pri tio vi ne enuigu _min_" diris la Dukino "ĉar neniam mi povis -toleri la ciferaĉojn." Kaj ŝi rekomencis varti la infanon, kantante -al ĝi strangaspecan lulkanton, kaj ĉe ĉiu linifino ŝi forte skuis -la kompatindan etaĵon:— - - _Vi forte skuu la infanon, - Ne traktu kondolence! - Vidigas ĝi, ternante, planon - Ĉagreni vin intence!_ - - Ĥoro. - (en kiu partoprenis la kuiristino kaj la bebo mem) - _Ŭaŭ, Ŭaŭ, Ŭaŭ!_ - -Dum la Dukino kantis la duan verson ŝi forte kaj daŭre ĵetadis la -infanon supren kaj rekaptis ĝin, kaj la kompatinduleto tiel forte -kriegis ke Alicio apenaŭ povis aŭdi la vortojn:— - - _Mi devas la infanon skui - Kaj bati kiam ternas; - Ĉar li la pipron povas ĝui, - Jam longe li ĝin lernas._ - - Ĥoro. - _Ŭaŭ, Ŭaŭ, Ŭaŭ!_ - -"Jen! Se al vi plaĉas, _vi_ povas varti ĝin!" diris la Dukino al -Alicio kvazaŭ ĵetante la infanon al ŝi. "Mi devas pretigi min por -la kroketludo ĉe la Damo," kaj ŝi eliris rapide la ĉambron. La -kuiristino en la ĝusta elira momento ĵetis kontraŭ ŝi grandan -kaserolon, sed ĝi maltrafis. - -La infano estis strangforma kreaĵeto, kiu etendis la brakojn kaj -krurojn en ĉiu direkto (kiel marstelo, pensis Alicio). Do apenaŭ -al ŝi prosperis kapti ĝin. Tuj post la kapto ŝi rimarkis ke ĝi -_puf-puf_—as kiel lokomotivo kaj alterne duobligas kaj rektigas sin. -Sekve dum la unuaj minutoj Alicio apenaŭ povis teni ĝin. Baldaŭ -tamen ŝi eltrovis ke la unu nura metodo taŭge varti ĝin estas tordi -la korpon en bantformon, kaj premteni dekstran orelon kaj maldekstran -piedon, por ke ĝi ne malligu sin. - -Tion farinte ŝi forportis ĝin for de la domo. "Se mi ne forportos -ĉi tiun infanon, oni certe mortigos ĝin post nemultaj tagoj. Do, se -mi ne forprenus ĝin, mi estus mem kulpa je la mortigo." - -La lastajn vortojn Alicio diris laŭte, kaj la etaĵo (ĝi jam de -longe ĉesis terni) responde—porkblekis! "Ci ne devas grunti," diris -Alicio; "tio ja estas tute maltaŭga rimedo por esprimi la sentojn!" - -Sed denove la infano gruntis. Sekve Alicio tre serioze observis la -vizaĝon, por vidi kio estas al ĝi. Sendube ĝi havis tre porkan -nazon, kiu pli similis al porka nazego ol al hombeba nazeto; ankaŭ la -okuloj fariĝis tre malgrandaj, kaj entute Alicio ne ŝatis la nunan -ŝajnon. - -"Eble ĝi nur plorkrietis," ŝi pensis kaj denove rigardis en la -okulojn por vidi ĉu enestas larmoj. - -Larmoj ne enestis. - -"Se vi intencas fariĝi porketo," diris ŝi serioze, "mi tuj ĉesos -prizorgi vin; vi atentu tion!" La porkinfano denove plorkriis aŭ -plorblekis (neeble estas paroli precize) kaj dum kelka tempo ili iris -silente. - -Alicio ĵus komencis pensi en si "Do, kion fari pri tiu ĉi kreitaĵo, -kiam mi rehejmiĝos," kiam denove ĝi gruntis, gruntis tiel forte kaj -tiel _porke_, ke ŝi derigardis, mirigite, eĉ timigite, en ĝian -vizaĝon. Oni jam ne povus dubi plu: jen porkido, vera porkido. Ŝi -tuj sentis ke estus absurde porti ĝin plu. - -Do ŝi mallevis la besteton, kaj vidis ĝin, tuj post la mallevo, -fortroti trankvile en la arbaron. Kaj jen por Alicio granda -senzorgigo, "ĉar," diris ŝi, "kiam ĝi estos plukreskinta ĝi -fariĝos terure malbela infano, kvankam nun, se oni nomos ĝin porko, -ĝi tre bone aspektas." - -Ŝi komencis pripensi aliajn infanojn de ŝi konatajn, kiuj pli bone -taŭgus kiel porkoj kaj ĵus diras al si "se nur oni scius la metodon -ŝanĝi ilin"—kiam subite ŝi eksaltas mirigite; jen, tutapude, -sidas sur arbobranĉo la _Ĉeŝŝa_ kato. - -"Sinjoro _Ĉeŝŝa_ kato"—Ŝi komencis malkuraĝe, ĉar ŝi ne povis -konjekti ĉu ĝi ŝatus tiun formon, aŭ preferus "Via kata moŝto." - -Tamen, ĉar ĝi nur grimacis pliamplekse, Alicio konkludis ke ĝis nun -ĝi ne ofendiĝis. Ŝi do daŭrigis:— - -"Ĉu vi afable diros al mi, mi petas, laŭ kiu direkto mi devas iri de -tie ĉi?" - -"Tio _iom_ dependas de la loko kiun vi celas," diris la Kato. - -"Ne tre grave al mi kien—" komencis Alicio. - -"Sekve, ne tre grave en kiu direkto vi iros," interrompis la Kato. - -"Se nur _iun_ lokon mi atingos," Alicio daŭrigis. - -"Ho, iun aŭ alian vi nepre atingos," respondis la Kato, "se nur -sufiĉe longe vi marŝos." - -Alicio konfesis en si ke _tion_ oni ne povas nei. Do ŝi eksperimentis -alian demandon:—"Kiaj personoj loĝas proksime de tie ĉi?" - -"En tiu direkto," diris la Kato, ĉirkaŭsvingante la dekstran -antaŭpiedon, "Ĉapelisto loĝas, kaj en jena (montrante per la alia) -loĝas Martleporo.[7] Vi vizitu kiun ajn; ambaŭ estas frenezaj." - -"Sed mi ne volas renkonti frenezulojn," diris Alicio. - -"Ho, tion vi ne povas eviti," respondis la Kato, "ĉe ni ĉiu estas -freneza, senescepte. Mi estas freneza; ankaŭ vi!" - -"Kiel vi scias ke mi estas freneza?" Alicio demandis. - -"Nepre," diris la Kato, "ĉar alie vi ne venus tien ĉi." - -Ŝajnis al Alicio ke tio tute ne estas pruvo; tamen, preterlasante -sin, ŝi demandis "kaj kiel vi scias ke vi estas mem freneza?" - -"Por komenci," la Kato respondis, "vi konsentas ke hundoj ne estas -frenezaj?" - -"Jes, mi povas konsenti al tio," diris Alicio. - -"Nu do," la Kato daŭrigis, "la hundoj graŭlas kiam ili estas -kolerigitaj, kaj svingas la voston, kiam ĝojigitaj. Mi, kontraste, -graŭlas ĝojigite kaj kolerante svingas la voston. Ĉu do mi ne estas -freneza?" - -"Al tio mi ne konsentas," Alicio tuj respondis, "ĉar ne per graŭlo -la katoj esprimas plezuron; laŭ mi, ilia maniero esprimi plezuron -estas tre dolĉa _murmuro_." - -"Vi ĝin nomu laŭ via prefero," diris la Kato. "Ĉu hodiaŭ vi -kroketludos ĉe la Damo?" - -"Tion mi tre ŝatus," Alicio respondis avide, "sed ĝis nun mi ne -ricevis inviton." - -"Vi tie vidos min," diris la Kato kaj—malaperis! - -Tio ne multe surprizis Alicion; ŝi ja jam alkutimiĝis al strangaj -okazoj. Dum ŝi rigardas la lokon, kie antaŭe sidis la Kato, ĝi -subite reaperis. "Pardonu," ĝi diris, "kio okazis je la bebo? -Preskaŭ mi forgesis demandi!" - -"Fariĝis porketo," Alicio respondis tre trankvile, kvazaŭ la Kato -revenis laŭ la ordinara venmaniero. - -"Mi kredis ke tio okazos," diris la Kato kaj denove malaperis. - -Iom da tempo Alicio staris atende, kredante ke ŝi eble revidos ĝin. -Poste ŝi komencis iri en la direkto de la loko kie, laŭ la Kato, -loĝas la Martleporo. "Ĉapelistojn," ŝi diris al si, "mi jam konas; -do la Martleporo estos por mi multe pli interesa: kaj ĉar ni jam -havas Majon, ĝi eble ne estos furioza; aŭ almenaŭ malpli furioza ol -en Marto." - -Dirante tion, ŝi suprenrigardis. Jen denove la Kato sidis sur -arbobranĉo. - -"Ĉu vi diris porkon, aŭ forkon?" diris la Kato. - -"Porkon," respondis Alicio, "kaj mi multe preferus, se ĉe sekvantaj -alvenoj vi bonvolus aperi kaj malaperi malpli subite: tiu subiteco via -estas por mi vere kapturniga." - -"Laŭ via plaĉo," diris la Kato, kaj tuj ekmalaperis tutmalrapide, -komencante per la vostpinto kaj finante per la grimaco, kiu restis -kelkajn momentojn post kiam la cetera korpo malaperis. - -"Nu," pensis Alicio, "tre ofte mi vidis katon sen grimaco; sed -_grimaco sen kato_! jen la plej kurioza objekto kiun mi iam vidis en -la tuta vivo." - -Irinte antaŭen kelkajn paŝojn plu, ŝi ekvidis la domon de la -Martleporo. Ŝi kredis ke tio ĉi certe estas _lia_ domo, ĉar la -du kamentuboj havis la suprojn en formo de longaj oreloj, kaj la -tegmento estis kovrita per felo. La domo estis multe pli granda ol -la dukina; sekve ŝi ne kuraĝis alproksimiĝi ĝis ŝi mordetis iom -de la maldekstra fungopeco, kaj altigis sin ĝis proksimume sepdek -centimetroj. Havante tiun altecon ŝi marŝis rekte al la domo, sed -ŝi ankoraŭ iom timis dirante al si:—"Malgraŭ ĉio ĝi povas esti -furioze freneza. Preskaŭ mi volus esti irinta ĉe la Ĉapeliston." - - [Ilustraĵo: DOMO DE LA MARTLEPORO.] - - - - - ĈAPITRO VII - - TETRINKADO ĈE FRENEZULOJ - - -Jen sub arbo antaŭ la domo ŝi vidis tablon; ĉe la tablo sidis, -tetrinkante, la Martleporo kaj la Ĉapelisto; ankaŭ inter ili sidis -Gliro, kiu dormas profunde. La du aliaj apogis sur ĝi la kubutojn, -kaj babiladis ĉirkaŭ ĝia kapo. "Tre malkomforte por la Gliro," -pensis Alicio, "tamen, ĉar ĝi dormas profunde, ĝi kredeble ne -sentas la malkomforton." - -Kvankam la tablo estis granda, la ĵus priskribita trio amasiĝis en -unu angulo. Ekvidinte Alicion, ili tuj kriis unuvoĉe. "Ne pli da -sidlokoj, ne pli!" - -"Jen _kelkaj_" diris Alicio indignante, kaj sidigis sin en granda -apogseĝo ĉe unu fino de la tablo. - -"Prenu da vino," per mokafabla voĉo alparolis ŝin la Martleporo. - -Alicio per vigla serĉrigardo esploris la tutan tablon, kaj vidis sur -ĝi—krom teaĵoj—nenion. - -"Mi ne vidas vinon," ŝi diris. - -"Nek mi," diris la Martleporo. - -"Do vi kondutis neĝentile, proponante ĝin," kolere Alicio respondis. - -"Ankaŭ vi, sidante ĉe ni sen invito," akre respondis la Martleporo. - -"Neniu sciigis ke la tablo apartenas al _vi_" diris Alicio "oni ja -surmetis manĝilarojn por multe pli ol tri personoj." - -"Vi tranĉigu la hararon," subite intermetis la Ĉapelisto. De -l' komenco li estis rigardeginta Alicion kun evidenta scivolemo, -kaj nun la unuan fojon alparolis ŝin. - -"Ne decas kritiki la personaĵojn; tio ja estas tre malĝentila." -Alicio diris tion tre severe. - -La Ĉapelisto tre larĝe malfermis la okulojn, aŭdinte tion. -Anstataŭ respondi, li subite proponis la enigmon: "Je kio la korvo -similas skribotablon?" - -"Bone, oni komencas proponi enigmojn: jam nun ni amuziĝos," pensis -Alicio, kaj ŝi diris laŭte: "Mi kredas ke mi sukcesos mem solvi -tion." - -"Ĉu per 'solvi' vi intencas diri ke vi povos trovi la respondon?" -diris la Martleporo. - -"Ĝuste tion," respondis Alicio. - -"Tamen, vi devas ĉiam diri kion vi intencas," diris la Martleporo. - -"Tion mi ĉiam faras," Alicio komencis vigle, "almenaŭ... (per voĉo -pli duba)... mi ĉiam intencas kion mi diras, kaj jen la sama afero, -ĉu ne?" - -"Tute ne sama," kontraŭdiris la Ĉapelisto. "Laŭ tiu logiko, oni -povus diri, ke samaj estas 'Mi vidas kion mi manĝas' kaj 'Mi manĝas -kion mi vidas.'" - -..."Laŭ tiu logiko, oni povus diri," intermetis siavice la -Martleporo, "ke samaj estas 'Mi ŝatas kion mi ricevas' kaj 'Mi -ricevas kion mi ŝatas.'" - -La Gliro certe ne vekiĝis, li certe dormparolis; jen lia diro: - -"Laŭ tiu principo, oni povus diri, ke samaj estas 'Mi spiras dum mi -dormas' kaj 'Mi dormas dum mi spiras.'" - -"Por _vi_, ili fakte estas samaj," diris la Ĉapelisto. - -Sekvis kelkminuta silento, kiun Alicio profitis por rememori al ĉiuj -faktoj de si konataj pri korvoj kaj skribotabloj. - -La Ĉapelisto unue rompis la silenton. Alicio rimarkis en la lastaj -momentoj, ke li prenas la horloĝon el sia poŝo kaj maltrankvile -observas ĝin, ke fine li skuis ĝin kaj tenis apud la orelo. Tiam -turnante sin al Alicio li demandis: "Kiun daton ni havas?" - -Post iom da pripenso Alicio respondis: la kvaran Majo. - -"Sekve, ĝi eraras je du tagoj! Ĉu mi ne diris al vi, ke butero ne -taŭgos por la radaro?" Dirante tion li turnis tre indignan rigardon -sur la Martleporon. - -"Nur la plej bonkvalitan mi uzis," protestis la Martleporo. - -"Jes, sed kune kun la butero kelkaj paneroj nepre eniĝis," la alia -riproĉe diris, "vi ne devis enigi ĝin per la pantranĉilo." - -La Martleporo prenis la horloĝon, kaj malĝoje observis ĝin; poste -li trempis ĝin en sian tason, kaj denove observis. Tamen li ne povis -elpensi ion pli dirindan ol la antaŭa diro:— - -"Nur la plej bonan buteron mi uzis." - -Alicio scivole rigardis la poŝhorloĝon trans lia ŝultro. "Jen tre -kurioza horloĝo," ŝi ekkriis, "ĝi ja indikas la monatdatojn, kaj la -horojn ĝi ne indikas." - -"Pro kio ĝi devas?" la Ĉapelisto demandis. "Ĉu via poŝhorloĝo -montras por vi la jarojn?" - -"Kompreneble ne!" Alicio tre flue respondis. "Ĉar se ĝi montrus la -jarojn, ĝi devus indiki dum tre longa tempo la saman ciferon." - -"Kaj ĝuste tiun fakton vi povus konstati pri la mia," diris la -Ĉapelisto. - -Alicio tute konfuziĝis. La lasta diro de l' Ĉapelisto, kvankam ne -malbona Esperantaĵo, ŝajnis al ŝi konduki nenien. Ŝi nur diris -ĝentile: "Mi ne komprenas." - -"La Gliro ree endormiĝis," diris la Ĉapelisto, kaj verŝis sur ĝian -nazon iom da varma teo. Ĉe tio, la Gliro malpacience skuis la kapon, -kaj diris, ne malferminte la okulojn:— - -"Ja, kompreneble! Ĝuste tion mi mem intencis diri." - -"Ĉu vi jam solvis la enigmon?" demandis la Ĉapelisto, denove -turnante sin al Alicio. - -"Ne, mi fordonas la solvon," diris Alicio. "Diru al mi la solvon." - -"Mi ne havas pri la solvo eĉ la plej malklaran ideon," li respondis. - -—"Ne ekzistas solvo," diris la Martleporo. - -Alicio ekĝemis enue. "Mi opinias," ŝi diris, "ke vi devas pli bone -uzi la tempon ol malŝpari ĝin proponante ne solveblajn enigmojn." - -"Se vi konus la Tempon tiel bone kiel mi," diris la Ĉapelisto, "vi ne -uzus 'ĝi' priparolante '_lin_.'" - -"Mi ne komprenas," diris Alicio. - -"Verŝajne ne," diris la Ĉapelisto, balancante la kapon malestime. -"Mi kuraĝus diri ke neniam vi eĉ parolis al Tempo?"[8] - -"Eble ne," Alicio respondis iom singarde, "tamen, lernante la -muzikon, mi ĉiam devas tempbati."[9] - -"Ha, jen la kaŭzo," diris la Ĉapelisto. "Li ja ne ŝatas tiun -batadon. Se vi nur volus esti pli agrabla, li preskaŭ ĉion farus -pri la horloĝoj laŭ viaj preferoj. Ekzemple, ĉe la naŭa matene, -kiam vi devas komenci la lecionojn, vi nur devus murmuri al li vian -deziron, kaj jen la indikiloj tuj montrus la unuan horon kaj vi havus -la tagmanĝon." - -"Tio estus agrabla, certege," diris Alicio. Tamen, profundiĝinte en -pensojn, ŝi poste aldonis: - -"Sed en tiu okazo, mi ja ne estus preta por la manĝo, mi ne estus -malsata!" - -"En la komenco, eble ne," diris la Ĉapelisto, "sed vi povus teni la -horloĝon ĉe la unua, ĝis vi _fariĝus_ malsata." - -"Ĉu vi tiel mastrumas ĝin?" Alicio demandis. - -La Ĉapelisto malĝoje svingis la kapon. "Tion ne mi," li respondis, -"ĉar li kaj mi malpacis en la pasinta Marto, ĵus antaŭ kiam _tiu_ -freneziĝis (montrante per sia tekulero al la Martleporo). Ĝi okazis -ĉe la granda koncerto kiun organizis la Kera Damo. Mi devis kanti: - - _Tvink'l,[10] Tvink'l! Vesperteto - Kia via afereto?_ - -Vi kredeble konas tiun kanton?" - -"Mi certe aŭdis ion similan," diris Alicio. - -"La daŭrigo," diris la Ĉapelisto, "estas jena." - - _Tra l' aer' vi ŝovas vin - Majeste, kiel anasin'. - Tvink'l, Tvink'l!_... - -En tiu momento la Gliro skuis sin kaj komencis dormkanti: - -"_Tvink'l, tvink'l, tvink'l._"... Ĉar laŭŝajne ĝi havis la -intencon daŭrigi sen fino tian tvink'ladon, oni pinĉis al ĝi la -orelojn por ĉesigi ĝin.— - -—"Nu, apenaŭ mi finis la unuan verson," diris la Ĉapelisto, "la -Kera Damo eksaltis kaj laŭte kriegis: 'Li mortigas la Tempon; oni -senkapigu lin.'" - -"Ho, la kruela sovaĝulino," ekkriis Alicio. - -"Kaj de post tiu tago ĝis nun," la Ĉapelisto malgaje daŭrigis, "la -Tempo ĉion rifuzas al mi. Ĉiam konstante li nun donas al mi la sesan -posttagmeze." - -Vere frapanta ideo venis al Alicio. "Jen la kaŭzo, ĉu ne, pro kiu mi -vidas sur la tablo tiom da temanĝiloj?" - -"Precize," respondis la Ĉapelisto, ekĝemante. "Ĉiam la tehoro, kaj -neniam ni havas intertempon eĉ por viŝi la ilojn." - -"Do, vi ĉirkaŭmovas vin?" demandis Alicio. - -"Precize," diris la Ĉapelisto, "laŭ eluzo de la manĝiloj." - -"Sed kio okazas," Alicio kuraĝis demandi, "kiam vi denove revenas -antaŭ la unue uzitaj?" - -—"Ni ŝanĝu la paroltemon," la Martleporo interrompis, oscedante. -"Ĉi tio enuigas min! Mi proponas ke la Fraŭlineto rakontu al ni -fabelon." - -"Bedaŭrinde, mi eĉ ne unu povas memori," diris Alicio. La propono ja -timigis ŝin. - -"Do, la Gliro devas," ambaŭ kriis unuvoĉe. "Vekiĝu, Gliro!" Ili -pinĉis ĝin sur ambaŭ oreloj samtempe. - -La Gliro malrapide malfermis la okulojn, kaj diris per raŭka, -malforta voĉo: "Mi ne dormis; la vortojn, kiujn vi ambaŭ diris, mi -aŭdis ĉiujn, ĉiujn senescepte." - -"Vi rakontu al ni fabelon," diris la Martleporo. - -"Jes, bonvolu, mi petas," Alicio diris petege. - -"Ankaŭ ne prokrastu," aldonis la Ĉapelisto, "ĉar, se vi prokrastos, -vi nepre re-endormiĝos antaŭ ol fini." - -La Gliro tuj komencis, tre rapidante:—"Estis iam tri fratinetoj, -kiujn oni nomis Elnjo, Lanjo, kaj Tinjo. Ili loĝis ĉe la fundo de -tre profunda puto." - -"Kion do ili manĝis?" diris Alicio. (La demandoj pri manĝaj kaj -trinkaj aĵoj ĉiam havis por ŝi specialan intereson.) - -Post du minuta konsiderado la Gliro respondis: "Ili nutris sin per -melaso." - -"Tion ja ili ne povus," Alicio protestis tre ĝentile, "ĉar ili -fariĝus malsanaj." - -"Kaj fakte _estis_" diris la Gliro "tre malsanaj." - -Alicio penis imagi al si, kiaspeca estus la vivo, se ŝi loĝus en -putfundo kaj nutrus sin per melaso; sed la peno estis tro konfuziga, -sekve ŝi demandis: "Kial ili loĝis en la putfundo?" - -—"Prenu pli da teo," diris al ŝi la Martleporo, kun tre serioza -mieno. - -"Ĝis nun mi havis neniom," respondis Alicio, ofendite, "sekve mi ne -povas preni _pli_." - -"Denove vi malpravas," intermetis la Ĉapelisto. "Ĉu vi ne devis -diri ke vi ne povus preni _malpli_? Tre facile ja estas preni pli ol -neniom." - -"Neniu petis _vian_ opinion," diris Alicio indignante. - -"Ho, ho!" triumfe kriis la Ĉapelisto. "Kiu _nun_ rompas la regulon -pri personaĵoj?" - -Al tio Alicio ne povis trovi taŭgan respondon. Sekve ŝi servis al -si teon kaj buterpanon, kaj poste turnis sin denove al la Gliro kaj -ripetis la demandon: - -"Pro kio ili loĝis en la putfundo?" - -Jam la duan fojon la Gliro bezonis duminutan konsideradon; fine li -diris: "La puto estis melasa puto." - -"Neeble, ne ekzistas tiaĵo," Alicio komencis tre indigne. Sed la -Ĉapelisto kaj la Martleporo ambaŭ sible admonis ŝin per Ŝ—! -Ŝ—! kaj la Gliro mem per ofendita voĉo minacis ŝin, dirante: - -"Se vi ne kapablas konduti ĝentile, vi devas mem fini la fabelon." - -"Ho, volu daŭrigi, mi petegas," Alicio ekkriis. "Mi ne ree -interrompos vin; eble ekzistas _unu_." - -"Vi kredas ke nur unu?" la Gliro indigne ekkriis. Tamen li konsentis -daŭrigi. - -"Do, tiuj tri fratinetoj—ili ja lernis la desegnarton—" - -"Kion ili desegnis?" diris Alicio, jam forgesinte sian promeson. - -Ĉi tiun fojon eĉ ne unu momenton la Gliro konsideris. - -"Melason," li diris. - -—"Mi bezonas puran tason," interrompis la Ĉapelisto. "Ni ĉiuj movu -nin maldekstren je unu sidloko." - -Li movis sin laŭ la diro; lin sekvis la Gliro, kaj la Martleporo -translokigis sin en la seĝon de la Gliro. Alicio, ne tre volonte, -prenis la antaŭan lokon de la Martleporo. El la ŝanĝoj ja -profitis nur la Ĉapelisto, kaj ĉar la Martleporo ĵus antaŭ la -translokiĝo renversis la laktokruĉon en sian teleron, Alicio certe -malprofitis.— - -Ĉar ŝi ne volis reofendi la Gliron, ŝi komencis tre singarde: - -"Mi ne komprenas. De kie ili desegnis[11] la melason?" - -"Oni povas ĉerpi[12] akvon el akvoputo," la Ĉapelisto klarigis, "do -egalfacile estas ĉerpi (t.e. desegni) melason el melasoputo, ĉu ne? -vi malklera bubineto?" - -Alicio pro lia malĝentileco tute ne atentis la Ĉapeliston: al la -Gliro ŝi diris:— - -"Sed ili ja vivis en la puto." - -"Vivis en la puto? Certege! Sed _vi, vi sen la puto_ ja malsukcesus -desegni la melason el ĝi!" La Gliro, dirante tion, tre longigis la -vokalojn, kaj iom kunligis apartajn vortojn laŭ la parolmaniero de -kelkaj angloj kiuj eklernis la lingvon en tre malmoderna epoko. - -Alicio tiel konfuziĝis per tiu respondo ke, dum kelka tempo, ŝi -lasis al la Gliro seninterrompe daŭrigi la rakonton. - -"Ili lernis la arton desegni," diris la Gliro, oscedante kaj frotante -la okulojn (ĉar ĝi jam refariĝis dormema) "kaj desegnis aĵojn -ĉiuspecajn, ĉion komenciĝantan per la litero M——" - -"Kial per M?" diris Alicio. - -"Kial _ne_ per M?" diris la Martleporo. Alicio silentiĝis. - -La Gliro, jam ferminte la okulojn, ekdormetis, sed pro la fortaj -pinĉoj de la Ĉapelisto, ĝi revekiĝis kun subita ekkrieto, kaj -daŭrigis: - -—"Komencigantan per M, ekzemple Muskaptilojn, Memoron, -Multecon—ĉu iam vi vidis desegnaĵon kiu reprezentas Multecon?" - -Alicio, tre konfuzite, respondis: "Nu, se efektive mi devas respondi -tiun demandon, mi ne _pensas_—" - -"Se vi ne _pensas_, vi ne rajtas paroli," diris la Ĉapelisto. - -Tiun lastan malĝentilaĵon Alicio ne povis toleri. Ŝi levis sin kaj -kun tre ofendita mieno marŝis for de la tablo. - -La Gliro tuj endormiĝis; kaj nek la Ĉapelisto nek la Martleporo -atentis ŝian foriron, kvankam kelkfoje ŝi rigardis malantaŭen en -la espero ke ili revokos ŝin. La lastan fojon kiam ŝi vidis ilin, -ambaŭ staris super la Gliro, klopodante per ĉiuj fortoj prempaki -ĝin en la tekruĉon! - -"Neniam mi volos reviziti _ilin_" diris Alicio. - - [Ilustraĵo: LA GLIRO ESTAS ENIGATA EN LA TEKRUĈON.] - -"Neniam en la tuta vivo mi ĉeestis pli tedan pli enuigan tetrinkadon -ol ĉe ili." - -Dume ŝi iris tra la arbaro, zorge elektante la piedlokojn. Post iom -da marŝado, ŝi rimarkis unu arbon kiu havas pordeton en la trunko -kondukantan internen. "Jen tre kurioza arbo," pensis ŝi. "Tamen -hodiaŭ ĉio estas kurioza. Kredeble estus bona afero eniri"—kaj -eniris. - -Denove ŝi trovis sin en la longa halo apud la vitra tableto. "Nu, ĉi -tiun fojon mi klopodos pli lerte," ŝi diris al si. - -Preninte la oran ŝlosileton, ŝi unue malŝlosis la pordon kiu -kondukas en la ĝardenon. Tiam, ŝi mordetis la fungopecon (kiun -ŝi ankoraŭ havis en la poŝo) ĝis ŝi estis tridek centimetrojn -alta, kaj _fine_—post tiom da malsukcesoj—trovis sin en la belega -ĝardeno inter la helkoloraj florbedoj kaj ĉarmaj fontanoj. - - - - - ĈAPITRO VIII - - KROKETLUDO ĈE LA KERA DAMO - - -Ne malproksime de l' enirejo staris granda rozarbo; kreskis sur ĝi -blankaj rozoj, sed jen tri ĝardenistoj okupis sin pentrante ilin -ruĝaj. Ĉar tio ŝajnis al Alicio tre stranga ago, ŝi alproksimigis -sin por observi ilin. Ĵus alvenante, ŝi aŭdis unu el ili diranta: -"Kvin, vi gardu vin, vi jam ne ŝprucu sur min la kolorilon." - -"Mi ne povis ne," diris Kvin malafable. "Sep ŝancelis al mi la -kubuton." Sep rigardis supren kaj diris: "Jen ĝuste vi, Kvin; ĉiam -vi kulpigas la kunulojn." - -"_Vi_, Sep, _vi_ ne kuraĝu paroli!" rediris Kvin. "Nur hieraŭ mi -aŭdis la Damon diranta ke vi meritas esti senkapigita." - -"Pro kia kulpo do?" demandis la unue parolinta. - -"Tio ne estas _via_ afero, Du," diris Sep. - -"Ĝi nepre estas lia," asertis Kvin, "kaj mi volonte sciigas al li: -la kulpo estas ke Sep alportis al la kuiristo tuliptuberojn anstataŭ -bulboj." - -Sep pasie deĵetis sian broson, kaj komencis. "Nu, el ĉiuj maljustaj -aferoj—" - -Sed en tiu momento li okaze ekvidis Alicion, kiu staras apude -observante ilin. Li rapide subigis lian koleron, la aliaj -ĉirkaŭrigardis serĉante la kaŭzon de lia ekhalto, kaj ĉiuj humile -salutis ŝin. - -"Ĉu vi afable volus diri al mi," Alicio demandis iom timeme, "kial vi -kolorigas tiujn rozojn?" - -Kvin kaj Sep diris nenion, sed direktis la rigardojn sur Du, kiu per -tre mallaŭta voĉo komencis: "Nu, Fraŭlino, la fakto estas ke jena -arbo devis esti ruĝroza, kaj ni erare plantis blankrozan. Se la Damo -eltrovus tion, ŝi ja ekzekutigus nin ĉiujn. Sekve, ni nun klopodas -laŭeble por ke, antaŭ ol ŝi alvenos,—" - -En tiu momento Kvin, kiu kun zorgplena vizaĝo konstante rigardadis -trans la ĝardenon, ekkriis; "Jen la Damo, jen la Damo!" - -La tri ĝardenistoj tuj ĵetis sin teren kaj kuŝis sur la ventroj. -Alicio ekaŭdis la sonojn de multaj piedpaŝoj, kaj alrigardis. Ŝi -sentis fortan ekscitecon kaj fortan deziron vidi la Damon. - -Unue marŝis dek soldatoj, kiuj portas trefojn; tiuj soldatoj havis -platajn rektangulajn korpformojn—same kiel la tri ĝardenistoj—kun -la manoj kaj piedoj apud la kvar anguloj. Sekvis dek korteganoj; tiuj -ĉi estis ornamitaj super la tuta korpo per karooj, kaj marŝis duope, -kiel ankaŭ la soldatoj. Post la korteganoj sekvis duope la reĝaj -infanoj; ili marŝis mano en mano kaj ĝoje saltadis. Post ili sekvis -la gastoj; la plimulto el ili estis gereĝoj, kaj inter ili Alicio -rimarkis la Blankan Kuniklon. Ĝi parolas rapide kaj eksciteme, kaj -ridetas ĉe ĉiu diro de la aliaj. Post la gastoj solene marŝis la -Kera Lakeo, kiu portas sur velura kuseno la reĝan kronon; kaj en la -fino de ĉi tiu majesta procesio jen la REĜO kaj DAMO KERAJ! - -Alicio iom dubis ĉu ŝi ni devas—same kiel la tri -ĝardenistoj—kuŝi horizontale sur la ventro. Sed ŝi ne povis -memori ke ekzistas tia regulo pri procesioj "kaj krome," pensis ŝi, -"por kio utilus la procesioj, se la ĉeestantoj devus kuŝi sur la -ventro, kaj sekve ne povus vidi ilin?" - -Do, ŝi staris serene, kaj atendis. - -Kiam la eminentuloj alvenis apud Alicion, ĉiuj haltis kaj rigardis -ŝin. - -La Damo, turnante sin al la Lakeo, demandis severe: "Kiu _ŝi_ estas?" - -La Lakeo nur klinis sin riverence kaj ridetis. - -"Vi idioto!" diris la Damo, kaj skuis malpacience la kapon. Poste ŝi -turnis sin rekte al Alicio, dirante: "Kiel oni nomas vin, infano?" - - [Ilustraĵo: LA VITRA TABLO.] - -"Mia nomo estas Alicio, se plaĉas al via Dama Moŝtino," ŝi -respondis tre ĝentile, sed ŝi aldiris al si aparte: "Ili ja estas -nur aro da ludkartoj; mi certe ne devas timi ludkartojn." - -"Kaj kiuj jenaj estas?" diris la Damo, montrante al la tri -ĝardenistoj, kiuj kuŝas ĉirkaŭ la rozarbo. Ĉar ili kuŝis sur la -ventro, kaj la desegno sur la dorsoj estis identa por la tuta aro, -pro tio la Damo ne povis diveni ĉu ili estas ĝardenistoj, soldatoj, -korteganoj, aŭ eĉ tri el siaj propraj infanoj. - -"Kiel ajn _mi_ povas sciigi tion?" diris Alicio, "ĝi tute ne estas -mia afero." - -(Sed malgraŭ la ekstera kuraĝo, ŝi interne iom tremis.) - -La vizaĝo de l' Damo purpuriĝis pro kolero; fikse rigardeginte Alicion -dum unu momento, same kiel rigardegas la sovaĝaj bestoj, ŝi kriegis: -"Oni senkapigu ŝin, oni sen—" - -"_Oni sen_-sencaĵon parolas!" diris Alicio tre laŭte kaj tre firme; -kaj la Damo silentiĝis! - -La Reĝo metis la manon sur ŝian brakon, dirante per tre malkuraĝa -voĉo. "Konsideru, karulino, ke ŝi estas nur infanino." - -La Damo malestime turnis sin for de li, kaj ordonis al la Lakeo, ke li -turnu ilin supren. La Lakeo zorge aliflankigis ilin laŭ la ordono, -levante ilin per la piedo. - -"Levu vin," diris la Damo per laŭta, sibla voĉo. La tri ĝardenistoj -tuj levis sin sur la piedojn, kaj komencis klinsaluti la Reĝon, la -Damon, la reĝajn infanojn, k.c. - -"Ĉesu tion," kriegis la Damo, "vi donas al mi la kapturniĝon!" -Ekvidante la rozarbon, ŝi daŭrigis: "Kion ajn vi tie ĉi faris?" - -"Se plaĉas al via Dama Moŝtino," diris Du per tre humila voĉo, -starigante sin sur unu genuo: "Ni estas penintaj—" - -"Mi komprenas," diris la Damo, kiu intertempe estis apude rigardinta -la pentritajn rozojn: "Oni senkapigu ilin!" - -La procesio marŝis for, escepte nur tri soldatojn, kiuj restis por -ekzekuti la malfeliĉajn ĝardenistojn. Tiuj ĉi kuris al Alicio por -ke ŝi protektu ilin. - -"Mi ne permesos al ili ekzekuti vin," diris Alicio, kaj ŝi tuj -kaŝmetis ilin en grandan florpoton, kiu staris apude. La tri -soldatoj, ĉirkaŭvagadinte kelkajn minutojn por serĉi ilin, fine -marŝis for por rekuniĝi kun la ceteraj. - -"Ĉu iliaj kapoj estas jam for de la ŝultroj?" ekkriis la Damo, -revidante ilin. - -"Iliaj kapoj jam estas _for_" laŭte kriis la soldatoj "se plaĉas al -via Dama Moŝtino." - -"Bone," diris la Damo.—"Ĉu vi povas kroketludi?" - -La soldatoj ne respondis, sed rigardis Alicion, ĉar por ŝi la Damo -evidente intencis la lastan demandon. - -"Jes," kriis Alicio avide. - -"Venu do," respondis la Damo. - -Alicio aligis sin al la procesio inter la gastoj, kaj treege ŝi volis -scii kio estas okazonta. - -"Estas... estas tre bela tago," diris ĉe ŝia flanko iu malforta -voĉo. - -Turnante la kapon, ŝi vidis ke la Blanka Kuniklo marŝas duope kun -ŝi kaj time rigardas en ŝian vizaĝon. - -"Tre bela," konsentis Alicio. "Kie la Dukino?" - -"Ŝ! Ŝ!" la Kuniklo tuj flustris en ŝian orelon, kaj ĵetis -zorgoplenan rigardon trans sia ŝultro. Tiam, levinte sin sur la -piedpintoj, li metis la buŝon al ŝia orelo kaj diris en ĝin: "Oni -mortkondamnis ŝin." - -"Pro kio?" Alicio demandis. - -"Ĉu vi diris 'Domaĝe'?" diris la Kuniklo. - -"Ne, certe ne!" respondis Alicio. "Laŭ mi tute ne estas domaĝe. Mi -diris 'Pro kio.'" - -"Ŝi ja survangis la Damon—" la Kuniklo komencis. - -Alicio preskaŭ sufokis sin, penante ne tro laŭte ridegi. - -"Ŝ—!" la Kuniklo murmuris denove "la Damo aŭdos vin. Ŝi ja -alvenis iom malfrue, kaj la Damo diris—" - -"Ĉeiĝu la ludlokojn," ektondris la Damo. - -Oni tuj komencis ĉirkaŭkuri en ĉiu direkto, kaj pro la klopodoj -ĉeiĝi, faligis sin reciproke. Tamen en la fino (post kelke da -minutoj) ĉiuj trovis la proprajn lokojn, kaj la ludo komenciĝis. -Neniam en la tuta vivo Alicio vidis tian strangan kroketludejon. -Ĉie sur la grundo alterniĝis paralelaj ondlinioj; anstataŭ -lignopilkoj oni uzis erinacojn; por frapi ilin, anstataŭ la ordinara -lignomartelaĵo, oni havis vivantan fenikopteron; kaj la arkojn oni -anstataŭis per soldatoj, kiuj devis kurbigi sin kaj staradi senmove -sur la manoj kaj piedoj egale. - -Por Alicio la ĉefa malfacilo estis la malfacilo elregi la -fenikopteron. Prosperis al ŝi komforte formeti la korpon sub -sia brako kun la kruroj pendantaj post ŝi. Sed plej ofte kiam -ŝi jam bone rektigis la kolon, kaj estis preta frapi per ĝia -kapo la erinacon, ĝi persistis ĉirkaŭtordi sin kaj rigardi en -ŝian vizaĝon kun ridinde konfuzita mieno. Ĉe ĉiu revido de tiu -konfuzita birdvizaĝo ŝi ne povis ne ekridegi; ankaŭ, kiam ŝi -sukcesis malsuprenigi la kapon, kaj denove volis fari la frapon, jen -la erinaco, malvolvinte sin dum ŝi penis mastrumi la birdon, jam -rampas for. Krom ĉio ĉi, en la direkto kien ŝi volas frapsendi la -erinacon, plej ofte malhelpis la tre onda grundsurfaco; kaj fine la -arkoj ofte rektigis sin kaj marŝis for por alparoli aliajn arkojn. -Alicio baldaŭ konvinkiĝis ke la kroketludo, kiel oni ludas ĝin ĉe -la Kera Damo, estas tre malfacila. - -La partoprenantoj, ne atendante la vicon, ludis ĉiuj samtempe. Oni -ĉiam diskutadis, kies estas la diversaj erinacoj; oni malpacis, -kaj eĉ batalis por posedi ilin. Post ne longa tempo, la Damo tute -furioziĝis, ĉirkaŭ marŝegante kaj kriegante ĉiuminute, "Oni -senkapigu lin, oni senkapigu ŝin!" - -Tio estis por Alicio tre maltrankviliga. Estas vero, ke ĝis nun ŝi -ne havis disputon kun la Damo, sed ŝi tre bone sciis ke tio facile -povas okazi, "kaj se mi ofendos ŝin," pensis ŝi, "kio okazos al mi? -Tie ĉi oni tiel ofte ordonas senkapigojn, ke mirinde estas ke eĉ unu -individuo restas vivanta." - -"Ŝi ĉirkaŭrigardis, serĉante rimedojn por forkuri," kaj dubante -ĉu ŝi povos retiri sin nerimarkite. Dum tiu ĉirkaŭrigardado ŝi -rimarkis strangan aperon en la aero. Unue ŝi ne povis imagi kio ĝi -estas; sed observinte ĝin kelke da momentoj, ŝi konstatis ke ĝi -estas grimaco. "Do, la _Ĉeŝŝa_ Kato venas," ŝi konkludis, "nun mi -havos kunparolanton." - -"Ĉu vi bone progresas en la ludo?" diris la Kato, kiam aperis nur -la buŝo kaj la cetera parolilaro. Tuj kiam aperis la okuloj, Alicio -amike salutis. "Sed ne utilas alparoli ĝin," pensis ŝi, "ĝis la -oreloj aperos, aŭ almenaŭ unu el ili." - -Post unu minuto jam aperis la tuta kapo. Alicio demetis sian -fenikopteron, kaj komencis doni plenan raporton pri la ludado, -ĝojante, ke nun ŝi havas atentan aŭskultanton. La Kato ŝajne -opiniis, ke jam estas videbla sufiĉe da lia korpo, kaj li aperigis -nenion plu. - -"Laŭ mi, oni ludas tre maljuste," diris Alicio per iom plenda voĉo, -"kaj ĉiuj tiel laŭte malpacas, ke mi ne povas aŭdi mian propran -voĉon; oni ne havas definitivajn regulojn, aŭ se ekzistas tiaj, oni -ne atentas ilin. Ankaŭ vi ne povas imagi kiel konfuzige estas ke -ĉiuj ludiloj—pilkoj, arkoj, k.t.p. estas vivaj. Ekzemple, jen la -arko kiun mi devas celi promenas ĉe la alia bordo de la ludejo; kaj -ĵus kiam mi volis martelumi la pilkon de la Damo, ĝi forkuris de la -mia!" - -"Ĉu vi trovas la Damon agrabla?" diris la Kato per mallaŭta voĉo. - -"Tute ne," respondis Alicio. "Ŝi ja estas tiel ekstreme—" - -En tiu momento ŝi rimarkis ke la Damo staras malantaŭ ŝi kaj -aŭskultas, do ŝi daŭrigis: "—lerta kaj trafema, ke neniu alia -havas eĉ la plej malgrandan venkŝancon." - -La Damo ridetis afable kaj preterpasis! - -"Kiun ajn vi alparolas?" diris la Reĝo, alvenante antaŭ Alicion, kaj -rigardante el larĝe malfermitaj okuloj la Katkapon. - -"Unu mian amikon," Alicio ĝentile respondis. "Permesu ke mi prezentu -al vi—la _Ĉeŝŝa_ Katon." - -"Mi tute ne aprobas ĝian aspekton," diris la Reĝo, "tamen se al ĝi -plaĉos, mi permesos al ĝi kisi mian manon." - -"Tio _ne_ plaĉas," diris la Kato. - -La Reĝo metis sian reĝan korpon por protekto malantaŭ Alicion. - -"Vi ne insultu," diris li el tiu rifuĝejo, "kaj—ne rigardu min." - -"La Kato ja _rajtas_ rigardi vin,"[13] diris Alicio. "Tion mi certe -legis en iu libro kvankam mi ne povas rememori la titolon." - -"Tamen ĝi devas esti formovita," diris la Reĝo fortemfaze. Kaj -alvokinte la Damon, kiu en tiu momento preterpasas, "Mi tre volas," -diris li, "ke vi, karulino, formovigu tiun katon." - -Por forigi ĉiujn malagrablaĵojn, ĉu gravaj, ĉu trivialaj, la Damo -ja havis ĉiam la saman rimedon. "Senkapigu ĝin," ŝi diris, eĉ ne -turnante la kapon por rigardi. - -"Do, mi venigos mem la ekzekutiston," diris la Reĝo, kaj tiucele li -tuj rapidis for. - -En tiu momento Alicio ekaŭdis la voĉon de la Damo, kiu malproksime -kriegas furioze. Jam tri ludantojn la Damo mortkondamnis nur pro -neĉeesto en siaj vicoj. La ludado fariĝis tiel miksita, ke Alicio -neniel povis certiĝi kiam ŝi havas la vicon. Do, ŝi prudente -decidiĝis reiri por eltrovi, se eble, la nunan staton de la ludo, kaj -serĉi sian erinacon. Sian erinacon ŝi trovis batalanta kontraŭ alia -erinaco. Jen tre oportuna momento por martelumi ilin unu per alia, sed -unu cirkonstanco malhelpis; ŝia fenikoptero forestis en alia parto de -la ĝardeno, kie (laŭ la informo de ŝiaj okuloj) ĝi klopodadas per -tre mallertaj flugpenoj levi sin sur arbon. - -Ŝi rekaptis la fenikopteron kaj reportis al sia ludloko; sed la -batalo jam finiĝis kaj neniu el la erinacoj restis videbla. - -"Tio tamen ne estas tre grava," pensis Alicio, "ĉar ankaŭ malaperis -ĉiuj arkoj." Do, pakinte la fenikopteron sub la brako, por ke ĝi ne -ree foriĝu, ŝi reiris al la Kato, en la espero iom pli babiladi kun -ĝi. - -Ĉirkaŭ la Kato la gastoj grandamase kolektiĝis, kaj forta disputado -okazas inter la ekzekutisto kaj la gereĝoj. Ĉiuj ĉi parolas -samtempe; la ceteraj silente ĉirkaŭstaras, kaj ekscitite aŭskultas. - -Tuj kiam Alicio aperis, ĉiuj disputantoj alvokis ŝin por decidi la -aferon. - -Sed ĉar ĉiuj parolis samtempe, estis por ŝi tre malfacile bone -aŭdi la diratajn vortojn. - - [Ilustraĵo: LA GEREĜOJ ARGUMENTAS KUN LA - EKZEKUTISTO PRI EKZEKUTO DE LA SENKORPA KATKAPO.] - -La ekzekutisto argumentis ke oni ne povas detranĉi kapon, se ne -ekzistas korpo de kiu oni povas apartigi ĝin. Neniam en la tuta vivo -li devis trakti tian aferon, kaj li jam estas tro aĝa por komenci -tute novan metion. - -La Reĝo argumentis: "Oni ja povas senkapigi ĉion, kio nur havas -kapon; oni do ne parolu sensencaĵon." - -Kaj jen fine la dama argumento: "Se _iel_ la afero ne estos dece -konsentita jam nun, mi ĉiujn senescepte ekzekutigos." - -(Tio ĉi ja iom klarigas la kaŭzon de la jam aludita eksciteco de la -gastoj!) - -Alicio ne povis elpensi ion pli dirindan ol: - -"Ĝi apartenas al la Dukino; mi konsilas ke vi turnu vin al ŝi." - -"Ŝi estas en la kondamnitejo, vi venigu ŝin," diris la Damo. - -La ekzekutisto tuj ekrapidis for, kiel sago el pafarko. - -Tuj post lia foriro la Katkapo komencis esti kvazaŭ nebula; kiam li -revenis kun la Dukino, ĝi jam tute malaperis. Sekve la Reĝo kaj la -ekzekutisto ĉirkaŭkuris kiel frenezuloj serĉante ĝin, kaj la aliaj -iris returne al la ludejo. - - - - - ĈAPITRO IX - - LA VIV-HISTORIO DE LA FALSA KELONIO[14] - - -"Vi ne povas imagi," diris la Dukino, "kiel ĝojige estas por mi -revidi _vin_, mia kara." Dirante tion, ŝi ligis sin al Alicio -per la brako en tre bonkamarada maniero, kaj ili ekmarŝis kune. - -Tre plaĉis al Alicio trovi, ke la Dukino estas nun bonhumora, kaj ŝi -interne pensis ke antaŭe, kiam ili renkontiĝis en la kuirejo, eble -igis ŝin malagrabla nur la pipro. - -"Kiam _mi_ estos Dukino," pensis ŝi, "da pipro mi havos en mia -kuirejo ĝuste neniom. Supo povas esti tre bona sen pipro. Eble pipro -estas ĉiam la kaŭzo kiu igas la homojn koleraj." Kaj ŝi daŭrigis -tre fiere, kvazaŭ konsciante ke nun ŝi eldonas novan principon, -tre gravan por la homoj:—"Nur vinagro acidigas ilin, nur kamomilo -maldolĉigas, kaj—(lasta kaj plej grava principo)—nur sukeraĵoj -dolĉigas la infanojn. Se nur la plenaĝuloj _tion_ scius, ili estus -ja malpli ŝparemaj—" - -Ŝi jam tute forgesis la Dukinon, kaj eksaltis surprize, aŭdante -ŝian voĉon diranta:— - -"Vi ion pripensas, mia kara, kaj pro tio forgesas paroli. Mi ne povas -en la nuna momento citi la moralon de tio, sed kredeble mi rememoros -ĝin poste." - -"Eble ĝi ne havas moralon," Alicio kuraĝis diri. - -"_Tut! Tut!_ Vi bubino," diris la Dukino, "ĉio ja havas moralon, se -nur oni povas trovi ĝin." Dum ŝi parolis, la Dukino premis sin pli -forte kontraŭ Alicio. - -Alicio ne tre ŝatis tiun ĉi troproksimiĝon; unue, ĉar la Dukino -estas (de proksime) tre malbela; kaj due, ĉar ŝi havas ĝuste la -taŭgan altecon por apogi sian akran mentonon sur la ŝultro de -Alicio. Tamen, ĉar ŝi ne volis esti malagrabla, ŝi laŭeble toleris -ĉion. - -"La kroketludo ŝajnas nun progresi pli bone," diris ŝi. - -"Mi konsentas," diris la Dukino, "kaj de tio la moralo estas: 'Ho, nur -la amo, nur la amo igas la mondon rondiri.'" - -"Ĉu ne _iu_," preskaŭ sarkasme demandis Alicio, "antaŭe diris en la -kuirejo ke la kondiĉo de tiu rondiro estas ke ĉiu atentu nur sian -aferon?" - -"Nu, la signifo ja estas preskaŭ sama," diris la Dukino, ŝultrumante -Alicion per sia mentonego, "kaj de tio la moralo estas: 'Se vi -prizorgas la sencon, la sonoj prizorgos sin mem.'" - -"Ĉe ĉiu afero ŝi ja volas trovi moralon," pensis Alicio. - -"Vi eble miras, kial mi ne ĉirkaŭprenas al vi la talion," diris iom -poste la Dukino. "La kaŭzo estas, ke mi dubas pri la bonhumoro de via -fenikoptero. Ĉu mi faros la provon?" - -"Ne, li eble mordus vin." Alicio diris tion pro singardaj motivoj; ŝi -tute ne deziris la provon. - -"Estas vero," respondis la Dukino. "Fenikopteroj kaj mustardo ambaŭ -mordas; kaj jen la moralo: 'Samspecaj birdoj flugas kune.'" - -"Tamen mustardo ne estas birdo," Alicio kritikis. - -"Vi estas prava, kiel ĉiam," afable konsentis la Dukino. "Mi tre -admiras vian spritecon; per viaj paroloj vi ja igas ĉion klara." - -"Mi kredas ke mustardo estas mineralo, ĉu ne?" diris Alicio. - -"Jes, kompreneble," diris la Dukino. (Ŝi ŝajne estis preta konsenti -al ĉio ajn de Alicio dirota.) "Ne malproksime de tie ĉi mi mem havas -grandan mustardminejon, kaj la moralo: 'Da tio kion mi jam havas _en -min'_, vi ne tro enigu _en min_.'" - -Alicio dume profundiĝis en pensojn, kaj pro tio ne atentis—eĉ ne -aŭdis—pri la dukina minejo. Post unu minuto ŝi ekkriis: - -"Ho jam fine mi bone memoras: Mustardo estas legomo, kvankam ĝi ne -havas la aspekton esti tia." - -"Mi tute konsentas," denove diris la konsentema Dukino, "kaj jen -la moralo:—'Vi ĉiam estu laŭ la aspekto'—aŭ se vi volas ke -mi esprimu ĝin pli klare:—'Vi neniam imagu al vi ke vi ne estas -aliaspekta ol tio, kio al aliaj ŝajnus ke kio vi aŭ estis aŭ -aspektus esti, ne estas aliaspekta ol kio vi antaŭe estis, estus -ŝajninta al ili esti aliaspekta.'" - -"Mi kredas ke _tion_ mi povus pli bone kompreni," diris Alicio -tre ĝentile, "se mi havus ĝin skribitan antaŭ la okuloj; sed, -bedaŭrinde mi ne tute sukcesis kapti la signifon dum vi parolis." - -"Tio ja," diris la Dukino per tre memkontenta voĉo, "estas nur -nulaĵo kompare kun la diroj kiujn mi povus eldiri." - -"Tamen ne ĝenu vin, mi petas," Alicio rapide respondis, "donante -plilongan klarigon; mi timas ke vi tro lacigus vin per tia laboro." - -"Ho, ne parolu pri la laboro, mi petas," diris la Dukino, "mi ja -oferas al vi donace ĉion, kion mi diris ĝis nun." - -"Jen donaco efektive nulkosta!" pensis Alicio. "Mi tute ne ŝatus, ke -la naskotagaj donacoj estu tiaspecaj." Sed tion ŝi ne kuraĝis diri -laŭte. - -"Ĉu ree vi pensas?" diris la Dukino, kaj Alicio denove sentis sur la -ŝultro speciale fortan ekpremon de la dukina mentono. - -"Mi ja rajtas pensi," iom akre respondis Alicio, ĉar ŝi komencis -senti sin ĝenata. - -"Vi rajtas certe," konsentis la Dukino, "sed ne pli ol porkoj rajtas -flugi; kaj la M—" - -Sed en tiu momento Alicio forte surpriziĝis, ĉar eĉ en la komenco -de tiu tre ŝatata vorto, la dukina voĉo ekvelkis, kaj la dukina -brako, ligita kun la ŝia, forte tremis. Jen, rekte kontraŭ ili, -vizaĝo kontraŭ vizaĝo, staris la Kera Damo, kun la brakoj falditaj. -Ŝi sulkigas fulmotondre la brovojn. - -"Estas bela tago, via Dama Moŝtino," la Dukino komencis per tre -humila kaj malforta voĉo. - -"Jam nun mi admonas vin," la Damo pasie interrompis ŝin, piedfrapante -la grundon, "aŭ vi aŭ via kapo jam nun devas esti for, vi elektu!" - -La Dukino elektis, kaj—malaperis! - -"Ni daŭrigu la ludadon," la Damo diris al Alicio; kaj Alicio, tro -timigite por eligi eĉ unu vorton, per malvolantaj paŝoj sekvis ŝin -al la ludejo. La aliaj gastoj, profitante la foreston de la Damo jam -sidiĝis sub la arboj por ripozi. Sed ekvidinte la Damon, ili tuj -levis sin kaj enue ekludis. Por instigi ilin la Damo anoncis ke eĉ -unumomenta prokrasto kostos al la prokrastanto—la vivon. Dum la -tuta ludtempo, tra la tuta ludkampo, la Damo ne ĉesis malpaci kun la -aliaj ludantoj kaj ĉiumomente kriegis "Senkapigu lin," aŭ "Senkapigu -ŝin." La soldatoj devis gardi la ĉiuminute mortkondamnatojn; por -plenumi tiun devon, estis necese ke ili forlasu la luddevon, t.e. la -devon esti arkoj; kaj konsekvence restis post duonhoro eĉ ne unu -arko; ĉiuj partoprenintoj (krom la Reĝo, la Damo, kaj Alicio) estis -jam mortkondamnitaj kaj soldate gardataj. - -La Damo—pro manko da senkapigebla materialo—ĉesis labori, kaj per -spireganta voĉo demandis al Alicio: - -"Ĉu vi jam vidis la Falsan Kelonion?" - -"Ne," respondis ŝi, "eĉ mi ne scias kio estas Falsa Kelonio." - -"Ĝi estas," la Damo respondis, "la kreitaĵo, el kiu oni faras la -falskelonian supon." - -"Mi neniam vidis tian beston," diris Alicio, "aŭ eĉ aŭdis pri ĝi." - -"Vi venu, do," diris la Damo, "kaj li mem diros al vi sian -vivhistorion." - -En la momento kiam ŝi ekiris kun la Damo, ŝi aŭdis la Reĝon -diranta (per tre mallaŭta voĉo) al la tuta ĉeestantaro: "Oni vin -pardonas—ĉiujn." - -"Jen tre bona afero," ŝi pensis. "Do, malgraŭ ĉio, tiuj teruraj -ekzekutoj ne efektiviĝos. Mi tre, tre ĝojas pri tio." - -Baldaŭ ili alvenis al Grifo kuŝanta en la sunlumo kaj profunde -dormanta. (Se vi ne scias kio estas Grifo, rigardu la ilustraĵon.) - -"Levu vin, dormemulo," ordonis la Damo, "kaj konduku ĉi tiun -fraŭlinon al la Falsa Kelonio, por ke ŝi aŭskultu lian -vivhistorion." Tiam por ekskuzi sin al Alicio ŝi aldonis: "Mi mem -devas iri returne por aranĝi kelkajn ekzekutojn kiujn mi ordonis." - -Kaj ŝi foriris lasante Alicion sola kun la Grifo. - -La Grifo, levinte sin kaj frotinte la okulojn, atendis ĝis la Damo -malaperis kaj tuj—tuj mokridis ŝin. "Jen bona ŝerco," li diris, -duone al si, duone al Alicio. - -"Ho, ĝin diru al mi, mi petas," Alicio diris. - - [Ilustraĵo: LA GRIFO PROFUNDE DORMIS.] - -"Nu, la ŝerco estas _ŝi_ mem," diris la Grifo. "Ĉio tio pri la -ekzekutoj estas nur ŝia fantazio; oni ja fakte neniun ekzekutas! -Tamen, vi rapidiĝu!" - -"Tie ĉi ĉiu ja ordonas rapidiĝi," pensis Alicio, dum ŝi malrapide -sekvas ĝin. "Neniam en la tuta vivo oni tiom ĉirkaŭordonis min, -neniam!" - -Ne multe progresinte, ili jam ekvidis malproksime la Falsan Kelonion. -Li sidis tutsola sur iu rokrando, kaj havis tre tristan mienon. Kiam -ili pli proksimiĝis, Alicio povis aŭdi, ke li ĝemas tiel profunde -ke li riskas rompi al si la koron. Ŝi eksentis por li tre fortan -kompaton, kaj demandis al la Grifo: - -"Kiaspeca estas lia doloro?" - -Sed la Grifo respondis per preskaŭ tiaj samaj vortoj, kiajn li ĵus -uzis pri la Damo: - -"Ĉio tio pri la doloro estas nur lia fantazio; li ja ne havas realajn -dolorojn.—Tamen, vi rapidiĝu." - -Do, ili marŝis kune rekte al la Falsa Kelonio. Tiu rigardis ilin el -grandaj larmplenaj okuloj, sed diris nenion. - -"Tiu ĉi fraŭlino tre deziras scii vian historion," diris la Grifo. - -"Mi volonte diros ĝin al ŝi," diris la Falsa Kelonio per profunda, -kvazaŭ kaverna voĉo. "Vi ambaŭ sidiĝu, mi petas. Kaj eĉ ne unu -vorton parolu, ĝis mi finos." - -Ili do sidiĝis, kaj dum kelkaj minutoj _neniu_ parolis. Alicio pensis -interne, "Kiamaniere li povos fini, se neniam li komencos, _tion_ mi -ne povas kompreni." Tamen ŝi pacience atendis. - -"Iam en la pasinto," diris fine la Falsa Kelonio kun profunda ekĝemo, -"mi estis _vera_ Kelonio." - -Sekvis tiujn vortojn tre longa silento, kiun interrompis nur la -okazaj interjekcioj (_Hjckrrh, Hjckrrh_) de la Grifo kaj la konstanta -plorĝemado de la Falsa Kelonio. Alicio preskaŭ decidiĝis levi sin -kaj peti forpermeson, dirante 'Mi tre dankas vin, sinjoro, por via -interesa rakonto.' Tamen, ĉar ŝi supozis, ke li nepre diros iom pli, -ŝi restis trankvile, kaj nenion diris. - -"Kiam mi estis malgrandulo," fine la Falsa Kelonio daŭrigis iom pli -trankvile (kvankam eĉ nun li plorĝemis ne malofte), "la gepatroj -sendis min al lernejo en la maro. La instruisto estis iu maljuna -kelonio—ni kutime nomis lin Testud'—" - -"Pro kio vi nomis lin Testud' ĉar li ne estis Testudo?" interrompis -Alicio. - -"Ni ja nomis lin Testud', ĉar li estis fame konata _te-studento_, kaj -tre ŝatis paroli pri la te-kulturo. Ĉu vi ne povis konkludi tion, ne -demandinte?" - -La Falsa Kelonio evidente indignis, ke pro ŝia malspriteco li devis -doni tiun klarigon. - -Kaj la Grifo aldonis: "Vi devas honti, demandinte pri tia simpla -afero." - -Tiam, por doni pli fortan emfazon al la riproĉo, ambaŭ sidis silente -kaj rigardegis Alicion, ĝis pro konfuzo ŝi estus tre kontenta ke -la tero malfermiĝu kaj kovru ŝin. Fine, la Grifo diris al la Falsa -Kelonio: - -"Vi rapidu, malrapidulo! oni ne povas tie ĉi atendi la tutan tagon." - -La Falsa Kelonio daŭrigis per jenaj vortoj:— - -"Jes, ni iris al la lernejo en la maro, kvankam vi eble ne kredas -tion—" - -"Mi ne diris ke mi ne kredas," interrompis Alicio. - -"Vi ja ofte diris tion," diris la Falsa Kelonio, "almenaŭ se vi -similas aliajn hominfanojn." - -Kaj antaŭ ol Alicio povis ree ekparoli, la Grifo ekkriis al ŝi -severe: "Vi fermu la buŝon!" - -La Falsa Kelonio daŭrigis: "Tre bonan instruadon ni havis; fakte, ni -iris lernejon ĉiutage—" - -"Pri tio vi ne devas fanfaroni," diris Alicio, "ankaŭ mi iras en -ĉiutagan lernejon." - -"Ĉu vi lernas _ekstraĵojn_?" demandis la Falsa Kelonio. - -"Jes," respondis Alicio, "la francan lingvon kaj la muzikon." - -"Ankaŭ la vestlavadon?" demandis plue la Falsa Kelonio. - -"Certege ne!" indignis Alicio. - -"Do, malgraŭ ĉio, la via ne estis efektive altranga, bonstila -lernejo," diris triumfe la Falsa Kelonio. "En la nia, oni ja presigis -ĉe la kontfino: - -'La franca lingvo, la muziko, kaj la _vestlavado_—ekstraj.'" - -"Laŭ mi, vi ne multe bezonis la vestlavadon," diris Alicio "ĉar vi -vivis sur la marfundo." - -"Miaj gepatroj povis pagi nek por tiu ekstraĵo, nek por la aliaj," -la Falsa Kelonio diris ĝemante. "Ili pagis nur la ordinarajn -kurspagojn." - -"Kiajn temojn la ordinara kurso enhavis?" Alicio demandis. - -"Por komenci," respondis la Falsa Kelonio, "La Libro-lekado kaj la -Plumskrapado; ankaŭ la diversaj fakoj de Aritmetiko—Ambicio, -Korpremo, Multimpliko, kaj Diveno." - -"Pri Multimpliko," Alicio kuraĝis diri, "mi neniam aŭdis. Kio ĝi -estas?" - -La Grifo levis surprize ambaŭ birdpiedojn. (Li ankaŭ havis en la -posta parto du bestpiedojn—vidu la ilustraĵon.) - -"Kion?" Ĝi ekkriis "neniam aŭdis pri Multimpliko kaj tamen scias -pri la Divenarto? Nu tiu arto kaj la arto multimpliki estas reciproke -konversaj; kaj nur postkiam oni _multe_ praktikis implikon, estas -permesate eĉ komenci la arton diveni. Diveno sen antaŭa impliko -estas ja tute senvalora. Tamen vi, ne konante Multimplikon, pretendas -bone koni la Divenon. Eĉ idioto ne kredus tion." - -Alicio jam ne havis la kuraĝon por demandi plu al la Grifo pri la -marlerneja Aritmetiko. Turnante sin for de li, ŝi demandis al la -Falsa Kelonio: - -"Kion alian vi devis lerni?" - -"En la unua loko, la Misterojn," respondis la Falsa Kelonio kalkulante -la temojn per siaj piedaĵoj, nome Mistero Antikva kaj Mistero -Moderna: ankaŭ la Disigarto. La Disigarta instruisto estis maljuna -angilo kiu venis nur unufojon en ĉiu semajno; li instruis al ni -disigi ĉiujn objektojn, ĉu ebenaj, ĉu solidaj kaj _Kolerigi -florbildojn_. - -"Kiamaniere oni faris tion?" demandis Alicio. - -"Nu, la detala klarigo estus ja tre teda," diris la Falsa Kelonio, -"tamen mi certigas al vi ke niaj lernejanoj, se ili bezonus, ekzemple, -ruĝigi blankajn rozojn (kiel hodiaŭ la ĝardenistoj de la Damo) -tre hontus uzi ilian kolorilon; kaj eĉ por ruĝigi la Damon mem, la -koleriga metodo estus multe pli bonartista ol la koloriga. Eble la -Grifo volos aldoni pluan klarigon." - -"Mi ne povas," diris la Grifo, "ĉar pro manko da tempo mi neniam -lernis la kolerigarton. La klasika profesoro tre okupis mian tempon; -li ja estis vera kankro." - -"Mi ne lernis de li," diris ĝemante la Falsa Kelonio. "Oni diris ke -li instruis la Ratinan kaj Blekan lingvojn. Ĉu mi estas prava?" - -"Tute prava," diris la Grifo, ankaŭ ĝemante, kaj pro la dolorigaj -memoraĵoj ili ambaŭ kovris la vizaĝojn per la piedaĵoj. - -"Kaj kiom da horoj ĉiutage vi studis en la lernejo?" Alicio faris -tiun demandon en la celo kiel eble plej rapide enkonduki novan -paroltemon. - -"Dek horojn," respondis la Falsa Kelonio, "en la unua tago, naŭ en la -dua kaj tiel plu." - -"Jen tre kurioza aranĝo," diris Alicio. - -"_Nu, ligiĝis_ kun tiu 'kurioza' aranĝo," aldiris la Grifo, "unu -tre ŝatata konsekvenco; ĉar en la dekunua tago _nuligiĝis_ ĉiuj -lecionoj." - -"Ĉu vi volas komprenigi," diris Alicio tre mirigite "ke en la dekunua -tago la lernejanoj havis la tempon tute libera?" - -"Certe," diris la Falsturto. - -"Kaj kio okazis en la dekdua tago," Alicio vigle demandis. - -"Jen sufiĉe pri la lecionoj," la Grifo interrompis ŝin tre firme. -"La Falsa Kelonio nun rakontos al vi ion pri la ludoj." - - - - - ĈAPITRO X - - LA OMARA KVADRILO - - -La Falsa Kelonio profunde ekĝemis, kaj tiris la postan flankon de unu -piedaĵo trans la okuloj. Li fikse rigardis Alicion kaj forte penis -paroli, sed liaj plorĝemoj dum kelkaj minutoj neebligis la parolojn. - -"Li kondutas same kvazaŭ li havas oston en la gorĝo," diris la Grifo -kaj tuj klopodis (per fortaj skuoj kaj manfrapoj sur la dorson) eligi -la oston. Fine la Falsa Kelonio regajnis la voĉpovon, kaj kun larmoj -glitfalantaj sur siaj vangoj komencis: - -"Eble vi ne loĝis longan tempon sub la maro (Alicio intermetis 'Mi -neniam') eble ankaŭ vi neniam estas prezentita al Omaro—(Alicio -komencis diri 'Mi unufojon gustumis—' sed rapide haltigis sin kaj -diris anstataŭe 'Mi neniam')—do vi eĉ ne povas imagi, kia rava -afero estas la Omara Kvadrilo." - -"Mi devas konfesi ke ne," diris Alicio. "Kiaspeca ĝi estas?" - -"Nu," la Grifo respondis, "oni komence formiĝas en unu rangon laŭ la -marbordo—" - -"En du rangojn," interrompis la Falsa Kelonio, "da fokoj, kelonioj, -k.c. Poste, kiam oni formovis ĉiujn meduzojn—" - -—"Kio ordinare konsumas multe da tempo," intermetis la Grifo. - -—"Oni du fojojn antaŭen iras—" - -—"ĉiu kun sia kundancanta omaro,"—ree interrompis la Grifo. - -—"Kompreneble," konsentis la Falsa Kelonio—"du fojojn antaŭen -iras, turniĝas kun la kunulo—" - -—"Ŝanĝas la kunulon kaj reiras samvice," diris la Grifo. - -—"Poste," la Falsa Kelonio rekomencis, "oni ja ĵetas la—" - -—"la omarojn," ekkriis ekscitite la Grifo, kaj saltis en la aeron. - -—"Kiel eble plej malproksimen en la maron—" - -—"Naĝsekvas ilin," la Grifo kriis, ankoraŭ pli ekscitite. - -—"Renversas sin en la maro—" dirante tion eĉ la Falsa Kelonio -saltis furioze sur la piedpintoj. - -—"Denove ŝanĝas la kunulon—" Ĉi tiun fojon la Grifo tiel forte -kriegis, ke ŝajnis al Alicio ke ŝiaj oreloj krevas. - -—"Renaĝas al tero, kaj—jen la fino de l' unua movado," diris la -Falsa Kelonio. En tiu momento li subite mallaŭtigis la voĉon, kaj -ambaŭ bestoj kiuj ĵus freneze ĉirkaŭsaltis, ree sidiĝis, kaj -rigardis Alicion trankvile kaj tre melankolie. - -"Ĝi nepre estus tre plezuriga danco por alrigardi," diris Alicio. - -"Ĉu vi volus vidi iometon da ĝi?" demandis la Falsa Kelonio. - -"Ho, mi tre ŝatus ĝin," respondis Alicio. - -"Ni do tradancu kune la unuan parton," diris la Falsa Kelonio al la -Grifo, "la omarojn ni ja povos imagi. Kiu el ni kantos la muzikon?" - -"Ho, _vi_ kantu," diris la Grifo, "ĉar mi forgesis la vortojn." - -Ili do komencis danci ĉirkaŭ Alicio. Ne malofte, pro tro apudaj -paŝoj, ili piedpremis al ŝi la piedfingrojn. Ambaŭ markis la -taktojn svingante la dekstran antaŭpiedaĵon; kaj tre malrapide, tre -triste la Falsa Kelonio kantis:— - - _"Ho, Limak', vi plirapidu!" la merlango plende ĝemas; - "Ĉar fokeno post ni sekvas, kaj la voston al mi premas! - Kelonioj kaj omaroj je fervoro ĉiuj bolas, - Kaj atendas vin sur sablo! Ĉu vi ankaŭ danci volas? - Vi konsentas, ĉu ne vere? Vi konsentas partopreni? - Vi konsentas. Ĉu ne vere? Ho, konsentu partopreni._ - - _Ho, imagu vi la ravon esti supren altlevita! - Esti kun omar' kunulo for en maron forĵetita!" - "Ne! Tro longen!" diris la limak', skuante sin timeme, - "Mi ne volas." Al merlango do rifuzis li dankeme. - Ja konsenti li ne volis, li ne povis partopreni, - Ja konsenti li ne povis, li ne volis partopreni._ - - _Fiŝamiko al li diris "Ne tre gravas la distancoj; - Aliborde estas ja alia lando kaj la Francoj! - Ju pli longen de Anglujo, pli apude al Francujo! - Do, ne timu! Ĉar sur ambaŭ bordoj jen por vi patrujo. - Vi konsentas, ĉu ne vere? Vi konsentas partopreni? - Vi konsentas, ĉu ne vere? Ho, konsentu partopreni!"_ - -Kiam la dancado finiĝis, Alicio interne sentis ke ĝi estas teda kaj -eĉ ne sendanĝera por ŝi; tamen ŝi diris ĝentile:— - -"Mi tre dankas; mi tre interesiĝis vidante la dancadon; kaj speciale -plaĉis al mi tiu kurioza kanto pri la merlango." - -"Ho, pri la merlangoj," diris la Falsa Kelonio, "vi kompreneble vidis -ilin?" - -"Jes," Alicio respondis, "tre ofte mi vidis ilin en _la frit_—" - -"Pri _Lafrito_, mi ne scias kie sidas tiu urbo," diris la Falsa -Kelonio, "sed se vi tre ofte vidis ilin, vi kompreneble konas kian -aspekton ili havas?" - -"Mi kredas ke jes," diris Alicio, konsiderante. "Ili havas la vostojn -en la buŝoj; ankaŭ ili estas kovritaj per paneroj." - -"Pri la paneroj vi eraras," diris la Falsa Kelonio, "ili ne povas pro -la marviŝo teni panerojn sur la korpo. Sed pri la vostoj vi _ne_ -eraras, kaj la kaŭzo ja estas—" - -En tiu momento la Falsa Kelonio oscedis kaj fermis la okulojn, dirante -al la Grifo: "_Vi_ diru al ŝi pri la kaŭzo kaj ĉion tion." - -"La kaŭzo estas," diris la Grifo, "ke ili persistis iri danci kun -omaroj; do, oni ĵetis ilin malproksimen en la maro; do ili havis tre -longan falon; do, la vostoj fiksiĝis en la buŝoj, kaj oni ne povis -malfiksi ilin; do—jen ĉio." - -"Mi dankas," diris Alicio, "tio estas por mi tre interesa. Ĝis -hodiaŭ mi sciis tre malmulte pri merlangoj." - -"Mi povas diri al vi pli ol tio, se al vi plaĉos," diris la Grifo. -"Ĉu vi scias kial oni nomas tiun fiŝon merlango?" - -"Mi neniam pripensis tiun demandon," diris Alicio. "Kial do?" - -"Ĉar ĝia lango estas ĉiam en la maro," klarigis la Grifo, "kaj -la maron ĝi prefere silabas per 'e' nur pro ĝia partianeco por la -Francoj; vi kredeble rimarkis per kia sopira voĉo ĝi kantis '_pli -apude al Francujo_.'" - -(En la angla teksto li tute alie klarigis la nomon. Por ekkompreni -ĝin, oni devas identigi en la pensoj la vortojn "merlango" kaj -"blankigilo" kiuj en angla lingvo havas saman sonon _ŭhajting_. Jen -la teksta dialogo:— - -"Ĉu vi scias kial oni nomas ĝin merlango?" diris la Grifo. - -"Mi neniam pripensis tiun demandon," diris Alicio. "Kial do?" - -"Ĝi poluras la bot-kaj ŝuojn," diris tre solene la Grifo. - -"Pol-ur-as la bot-kaj ŝu-ojn," Alicio ripetis tre malrapide, -dispecigante la vortojn en la celo eligi la nepre kaŝitan signifon. - -"Per kio oni poluras viajn ŝuojn?" demandis la Grifo. - -Alicio rigardis sur ilin kaj iom konsideris antaŭ ol respondi: - -"Mi kredas ke oni traktas ilin per ciro aŭ iu alia nigrigilo." - -"Tie ĉi, sub la maro," diris la Grifo per tre profunda voĉo, "oni -poluras botojn per _blankigilo_. Do, vi nun komprenas.") - -"Kaj el kio oni fabrikas viajn piedirilojn?" Alicio demandis scivole. - -"Ho, pri la piediriloj," respondis la Grifo, "unue mi konsilas al vi -ne uzi tiajn longajn kombinaĵojn, kiujn nur la plej lertaj maranoj -povas uzi sen la danĝero esti malkomprenataj. Due, por respondi -la demandon, jen la iloj kiujn ni uzas por igi la submaranojn _pie -diri_ la veron—ni metas sub la piedoj algojn, efektive ĉion -_verdan_, ĉar, bedaŭrinde, ne ĉiuj niaj gejunuloj estas instinkte -_verd-iremaj_." - -"Se mi estus la merlango," diris Alicio ankoraŭ pripensante la -kanton, "mi dirus al la fokeno: 'Malantaŭen Sinjoro! oni ne bezonas -_vin_.'" - -"La Merlangoj ja ĉiam volas kunhavi fokenon," diris la Falsa Kelonio -"kaj sen fokeno neniu prudenta merlango volus vojaĝi ien en la maro." - -"Ĉu vere ne?" Alicio demandis tre mirigite. - -"Kompreneble ne," respondis la Falsa Kelonio, "ĉar dum la vojaĝo li -eble bezonos reklami siajn komercaĵojn en la vizitataj havenoj, kaj -kunhavante fokenon li povos respondi senĝene al la demando: 'Ĉu vi -havas afiŝon?' nur montrante al ĝi kaj dirante 'Jen, sidante sur la -pakaĵoj, _jena fiŝo_!'" - -Ĉar Alicio ne tuj komprenis lian klarigon pri la fiŝa afiŝo, la -Falsa Kelonio ofendiĝis kaj la Grifo profitis la silenton por proponi -ke nun Alicio rakontu al ili _sian_ historion. - -"Mi nur povus rakonti miajn aventurojn komencante per la hodiaŭa -mateno," diris Alicio naive, "ĉar ne utilus priparoli la antaŭajn -tagojn, eĉ la hieraŭan, pro tio ke mi ne estis la sama persono." - -"Ĉion tion vi devas klarigi," diris la Falsa Kelonio. - -"Ne, ne! la aventurojn antaŭ ĉio alia," diris malpacience la Grifo, -"per klarigoj oni ja terure perdas la tempon." - -Sekve, Alicio komencis rakonti al ili siajn aventurojn de la tempo -kiam ŝi ekvidis la Blankan Kuniklon. En la komenco ŝi sentis sin tre -timema, pro la fakto ke ambaŭ bestoj tre alproksimiĝis al ŝi—ĉe -ĉiu flanko po unu—kaj tre larĝe malfermis la okulojn kaj buŝojn. -Tamen dum la rakontado ŝi iom post iom fariĝis pli sinfida. - -La aŭskultantoj restis tute trankvilaj ĝis ŝi rakontis pri la -deklamo (antaŭ la Raŭpo) de la poemo "_Patro Vilĉo_." Kiam ŝi -diris al ili ke la vortoj elvenis el la buŝo tute malpravaj, la Falsa -Kelonio profunde enspiregis kaj diris "Jen tre kurioza fakto." - -"Apenaŭ povus esti io pli kurioza," aldonis la Grifo. - -"La vortoj elvenis malpravaj," ripetis la Falsa Kelonio, kaj profunde -pensis. - -Post kelkaj momentoj ĝi diris:— - -"Mi do tre ŝatus aŭskulti, se la Fraŭlino volus nun deklami ian -versaĵon. Vi ordonu ke ŝi komencu." - -Li rigardis la Grifon kvazaŭ li kredas ke ĝi havas la rajton ordoni -ŝin. - -"Vi stariĝu," diris la Grifo al Alicio, "kaj deklamu '_la -Dormemulo_.'" - -"La kreitaĵoj ja terure ordonadas min," pensis Alicio, "kaj igas min -deklami la parkeraĵojn same kiel se mi estus en la lernejo." - -Tamen ŝi leviĝis kaj komencis la deklamon, sed ŝia kapo pleniĝis -de la Omara Kvadrilo en tia grado ke apenaŭ ŝi konsciis kion ŝi -diras, kaj la vortoj venis tre, tre kurioze:— - - _Jen la voĉ' de l' Omar'! mi aŭdis la krion, - "Vi min bakis tro brune, vi iru Azion!" - La hararon netigas en ĉiu okazo - La anas' per l' okuloj, sed li per la nazo. - Kiam seka la sablo, li kvazaŭ monarĥo - Malestime parolas eĉ pri la ŝarko. - Kiam tajdo kun ŝarkoj amase enfluas - Malfiera la voĉo per kiu li bruas._ - -"Tiuj certe ne estas la vortoj kiujn _mi_ lernis en la infaneco," -diris la Grifo. - -"Tiujn vortojn mi neniam aŭdis ĝis la nuna momento," diris la Falsa -Kelonio, "ĝi ja estas nur sensencaĵo." - -Alicio diris nenion. Fininte la verson, ŝi sidiĝis, metis la manojn -al la kapo, kaj ekmiris ĉu iam ŝia vivo refariĝos ordinara. - -"Mi tre volus scii la klarigon de ĉio tio," diris la Falsa Kelonio. - -"Ŝi ne povas klarigi," la Grifo vigle intermetis. "Eldiru la duan -verson." - -"Sed pri lia hararo," persistis la Falsa Kelonio, "li fakte ne povus -netigi ĝin per la nazo." - -Alicio havis nenion por diri; ŝi nur rigardis ilin senhelpe. - -"Vi eldiru la duan verson," ripetis la Grifo, "ĝi komenciĝas per la -vortoj '_Lian domon pasante_—'" - -Alicio ne kuraĝis malobei, kvankam ŝi estis certa ke ĉio nepre -elvenos malprave. Per tremanta voĉo ŝi eldiris:— - - _Lian domon pasante, per unu okulo - Mi ekvidis panteron kun guf' por kunulo. - La pantero englutis ja ĉion gluteblan, - Al la gufo lasante nenion manĝeblan. - La festeno finiĝis: al la guf' li permesis - La kuleron enpoŝi; li mem ne forgesis - La tranĉilon enpaki virinan en mufon - Kaj per tio li ankaŭ distranĉis la—!_ - -En tiu momento la Falsa Kelonio malpacience interrompis ŝin:— - -"Por kio utilas," li diris, "ke vi eldiru tiajn versaĉojn, ne dume -klarigante ilin? Ĝi estas ja la plej konfuziga lingvaĵo kiun iam en -la vivo mi aŭskultis." - -"Jes," konsente diris la Grifo, "ankaŭ mi opinias ke estos bone ne -plu daŭrigi tiun deklamaĵon." Ankaŭ Alicio tre ĝoje konsentis. - -"Ĉu vi volas ke ni tradancu la duan parton de la Omara Danco?" -proponis la Grifo "aŭ ĉu vi eble preferus ke la Falsa Kelonio kantu -al vi?" - -"Ho, mi certe preferus la kanton, se la Falsa Kelonio komplezos." -Alicio respondis tiel fervore ke la Grifo diris, ofendite: - -"H'm! Pri gustoj ne utilas diskuti. Do, se agrable al vi, karulo, vi -kantu por ŝi '_Kelonia Supo_.'" - -La Falsa Kelonio ekĝemis profunde, kaj kantis per voĉo iafoje -plorsufokita: - - _Supo alloga de verda kolor' - Preta je la sepa hor'! - De la vespero la ĉefa glor'! - Supo vespera, bela vi Sup'! - Supo vespera, bela vi Sup'! - Su-upo ve-espera, Su-upo ve-espera - Bela, ho bela vi Sup'!_ - - _Ho, bela Supo! pli bona ol truf', - Ol supo el bovida huf'! - Ĉion fordonus mi por suf— - —iĉe da vi, ho bela vi Sup'! - —iĉe da vi, ho, bela vi Sup'! - Su-upo ve-espera, Su-upo ve-espera! - Bela, ho bela vi Sup'! - —VI SUP'!_ - -"Denove la ĥoron," ekkriis la Grifo. Sed kiam la Falsa Kelonio -nur komencis rekanti ĝin, de iu malproksima loko aŭdiĝis laŭta -ekkrio:— - -"_La proceso komenciĝas!_" - -"Vi rapidu do," kriis la Grifo al Alicio, kaj preninte ŝin per la -mano, ĝi rapidis for, ne atendante la finon de la ĥoro. - -"Pri—kio—oni—pro—cesas?" Alicio dum la kurado demandis spiregante; -sed la Grifo nur kuris pli rapide. Dume sekvis ilin—pli kaj pli -mallaŭte—la voĉo de la Falsa Kelonio finanta per tre melankoliaj -tonoj la rekantaĵon: - - _Su-upo ve-espera! Supo ve-espera! - Bela, ho bela vi Sup'!_ - - - - - ĈAPITRO XI - - KIU FORŜTELIS LA TORTOJN? - - -Kiam ili alvenis, la Keraj Gereĝoj jam sidis sur sia trono, -ĉirkaŭite de granda amaso da bestetoj kaj birdetoj, ankaŭ la tuta -aro da ludkartoj. - -Jen antaŭ la trono staris la Lakeo; li havis la manojn kunligitajn -per granda ferĉeno, kaj gardis lin du soldatoj, ĉiuflanke po unu. -Apud la Reĝo staris la Blanka Kuniklo; en la dekstra mano tiu ĉi -havis trumpeton, kaj en la maldekstra li portis grandan rulaĵon -pergamenan. En la mezo de la juĝejo estis tablo, kaj sur la tablo -Alicio ekvidis grandan pladon plenan je tortoj. Tian allogan aspekton -ili havis, ke nur surrigardi ilin funkciigis la salivglandojn. "Mi -tre volas," pensis ŝi, "ke oni tuj finu la proceson kaj disdonu la -tortojn." - -Tamen, konkludinte el la mienoj de la ĉeestantoj ke tio _ne_ okazos, -ŝi—por pasigi la tempon—komencis ĉirkaŭrigardi. - -Ĝis la nuna momento neniam en la tuta vivo ŝi ĉeestis juĝejon; -tamen ŝi estis _iom_ leginta pri tiaj aferoj, kaj tre kontente ŝi -konstatis ke ŝi povas facile identigi preskaŭ ĉion en la ĉambro. - -"Jen," ŝi komencis, "sub la granda peruko, jen la juĝisto." - -Sendube! Sed li estis ankaŭ la Reĝo, kaj ĉar li portis la kronon -super la peruko (se vi volas vidi _kiel_, vidu la ilustraĵon sur -paĝo 120 [LA KUIRISTINO RIFUZAS ATESTI.]) li havis la aspekton esti -tre malkomforta; ankaŭ la krono certe ne sidis konvene. - -"Kaj jen," pensis Alicio daŭrigante la klasifikon, "la -_ĵurintarejo_, kaj jenaj dekdu kreitaĵoj—ŝi nepre devis uzi tiun -vorton, ĉar unuj ja estis bestoj, kaj aliaj estis birdoj—supozeble -estas la _ĵurintoj_." - -Ŝi du, tri fojojn ripetis la vortojn "ĵurintoj, ĵurintarejo," ĉar -ŝi kredis, kaj ja rajtis kredi, ke nur tre malmultaj knabinetoj ŝiaj -samaĝuloj havas pri tiuj vortoj ian ajn ideon. - -La dekdu ĵurintoj skribadis (ĉiuj senescepte) sur ardezaĵoj. - -"Kion ili faras?" ŝi flustris al la Grifo, "ja antaŭ komenco de la -proceso, ili nepre nenion povas havi por skribi." - -"Ili skribas ĉiu sian propran nomon," la Grifo mallaŭte respondis, -"pro la timo ke antaŭ la finiĝo de l' proceso ili forgesos ĝin." - -"La stultuloj!" Alicio komencis per laŭta indigna voĉo, sed tuj -ĉesis pro la fakto ke la Blanka Kuniklo ordonis: "Silenton en la -juĝejo," kaj la Reĝo, almetinte la okulvitrojn, ĉirkaŭrigardis por -sciiĝi kiu parolas. - -Alicio povis certiĝi, same kvazaŭ ŝi rigardus la ardezojn de -malantaŭ iliaj ŝultroj, ke ĉiuj ĵurintoj skribas sur la ardezoj -"Stultuloj," kaj eĉ ŝi povis rimarki ke unu el ili, ne sciante mem -per kiaj literoj silabi la vorton, devas peti la informon de sia -najbaro. "Kiam la proceso finiĝos," pensis Alicio, "oni havos sur -tiuj ardezoj vere vidindan miksaĵon!" - -La grifelo de unu ĵurinto komencis grinci. _Tion_ kompreneble -Alicio ne povis toleri. Do, ĉirkaŭirinte la juĝejon, kaj preninte -oportunan starlokon malantaŭ li, ŝi tre baldaŭ sukcesis forŝteli -nerimarkite la grifelon. Tiel lerte ŝi klopodis ke la ĵurinteto (ĝi -estas ja Bil Lacerto!) tute ne povis kompreni kien ĝi malaperis. Li -do, post longa ĉirkaŭserĉado, fine klopodadis kiel eble plej bone -skribi per unu fingro. Sed ne multe utilis _tio_, ĉar la fingro faris -sur la ardezo nenian postsignon. - -"La Heroldo legu la kulpigon," diris subite la Reĝo. - -Laŭ tiu ordono, la Blanka Kuniklo trifoje ludblovis la trumpeton, kaj -poste malvolvis la pergamenan rulaĵon, kaj legis laŭte: - - _La Kera Damo bakis tortojn - En iu somertago! - Lakeo ŝtelis tiujn tortojn - Kaj kaŝis sub kratago!_ - -"Vi tuj konsideru la verdikton," ordonis la Reĝo, direktante siajn -rigardojn al la ĵurintoj. - -"Ne, ne ankoraŭ," vigle intermetis la Kuniklo. "Antaŭ tio estas multe -da procedoj." - -"Alvoku la unuan atestanton," diris suflorite la Reĝo. - -La Blanka Kuniklo tuj blovis trifoje la trumpeton, kaj laŭte -kriis:—"Unua atestanto!" - -La unua atestanto estis la Ĉapelisto. Li venis en la ĉambron tra -flanka pordo, havante en unu mano tetason kaj en la alia pecon da -buterpano. - -"Pardonu, via Reĝa Moŝto," li komencis, "ke mi kunportas ĉi -tiujn teaĵojn; kiam mi ricevis la alvokon, mi ne ankoraŭ finis la -temanĝadon." - -"Vi devis esti fininta," diris la Rego, "Kiam vi komencis?" - -La Ĉapelisto rigardis al la Martleporo kaj la Gliro, kiuj jam sekvis -lin en la juĝejon kaj stariĝis kune, brako en brako. - -"Je la dekkvara de Marto, mi kredas," li prove diris. - -"Dekkvina," "Deksesa," korektis la Martleporo kaj la Gliro, preskaŭ -sammomente. - -"Elskribu tion," diris la Reĝo al la ĵurintaro. - -Laŭ tiu ordono, la ĵurintaro elskribis ĉiujn tri datojn sur la -ardezoj; poste kalkulis la sumon, kaj eligis solvon en spesmiloj kaj -spesdekoj! - -"Demetu vian ĉapelon," diris la Reĝo al la atestanto. - -"Ĝi ne estas mia," kontraŭdiris la Ĉapelisto. - -"Do, _ŝtelita_!" ekkriis la Reĝo, turnante sin al la ĵurintoj: -ĉiuj notis ke la ĉapelo estas ŝtelita. - -"Mi tenas provizon da ili por vendi," la Ĉapelisto klarigis. "Propran -ĉapelon mi havas neniun. Mi estas ja Ĉapelisto." - -Kaj nun la Damo almetis la okulvitrojn kaj severe rigardegis la -Ĉapeliston. Sub ŝia rigardego tiu paliĝis kaj tremis. - -"Vi diru vian evidencon," diris la Reĝo. "Se vi persistos konduti en -tia ridinde timigita maniero, mi tuj ekzekutigos vin." - -Tiu minaco ja ne kuraĝigis la atestanton. Li senĉese ŝanĝis la -sintenadon, apogante la korpon jen sur unu piedo, jen sur la alia. Kun -tre maltrankvila mieno li konstante rigardis la Damon; kaj, pro lia -konfuziĝo, li eĉ elmordis grandan pecon el la tetaso anstataŭ el la -buterpano! - -En tiu momento Alicio havis tre kuriozan korpsenton. Kio povus esti la -kaŭzo? Post ne longe ŝi konstatis ke ankoraŭ unu fojon ŝi komencas -_kreski_. Unue ŝi preskaŭ decidiĝis stariĝi kaj eliri la juĝejon. -Tamen post plua pripenso, ŝi opiniis ke estos pli bone resti kie ŝi -nun sidas, ĝis manko da spaco devigos la eliron. - -"Bonvolu ne tiel forte premi min," diris la Gliro, kiu nun troviĝis -sidanta apud ŝi. "Apenaŭ mi povas spiri." - -"Pardonu, sed mi ne povas ne," Alicio respondis humile. "Mi ja -kreskas." - -"Vi ne rajtas kreski tie ĉi," diris la Gliro. - -"Sensencaĵo," rediris Alicio pli kuraĝe. "Ankaŭ _vi_ kreskas." - -"Jes," respondis la Gliro. "Sed mi kreskas laŭ normala rapideco, kaj -vi malnormale, ridinde!" Kaj kun tre malagrabla mieno li eligis sin el -sia sidloko, kaj transiris al la alia flanko de l' juĝejo. La Damo dume -eĉ ne unu momenton ĉesis rigardegi la Ĉapeliston, kaj, en la momento -kiam la Gliro transiras la juĝejon, ŝi diris al unu el la ĉambelanoj: -"Alportu al mi la liston de la kantintoj en la lasta koncerto." Aŭdinte -tiun ordonon la Ĉapelisto tremis tra la tuta korpo tiel forte, ke -ambaŭ ŝuoj fortremiĝis de la piedoj. - -"Vi nur eldiru vian evidencon," ripetis kolere la Reĝo; "se ne, mi -nepre ekzekutigos vin, ĉu vi estas nerve afliktata, aŭ ne." - -"Se plaĉas al via Reĝa Moŝto," la Ĉapelisto tuj komencis per -tremanta voĉo—"mi estas malriĉulo—kaj apenaŭ mi komencis mian -temanĝon—t.e. komencis antaŭ nur kelkaj tagoj—kaj pro la fakto -ke la buterpano fariĝis tiel maldika—kaj ke la teo tvinklis tiel -forte—" - -"Kio tio estas pri _tvinklo_?" la Reĝo demandis. - -"Ĝi komenciĝis per la Te—" diris la Ĉapelisto. - -"Kompreneble '_tvinklo_' komenciĝas per T" diris vigle la Reĝo. "Ĉu -vi volas insulti min kredigante ke mi estas neklerulo?—vi daŭrigu!" - -—"Mi estas malriĉulo," la Ĉapelisto rekomencis "kaj preskaŭ ĉio -pli malpli _tvinklis_ post la teo, sed la Martleporo diris—" - -"Mi _ne_ diris," la Martleporo rapide intermetis. - -"Vi _diris_—" insistis la Ĉapelisto. - -"Mi tion neas," diris la Martleporo. - -"Li neas 'tion'" diris la Reĝo, "do ellasu 'tion' el la evidenco." - -"Nu, se ne la Martleporo, certe la Gliro diris—" kaj la Ĉapelisto -ĉirkaŭregardis por vidi ĉu ankaŭ li neos—sed la Gliro nenion -neis, ĉar li profunde endormiĝis. - -"Kaj poste," la Ĉapelisto daŭrigis, "mi tranĉis pli da -buterpano—" - -"Sed kion la Gliro diris?" demandis unu ĵurinto. - -"Tion mi ne povas memori," respondis la Ĉapelisto. - -"Se vi ne memoros," minacis la Reĝo, "mi ekzekutigos vin." - -La kompatinda Ĉapelisto lasis fali la tetason kaj buterpanon, kaj -humile surgenuis. Denove jam la trian fojon, li komencis:— - -"Mi—se plaĉas al via Reĝa Moŝto—estas tre malriĉa—" - -"Konsente, tre malriĉa vi estas je la parolarto," diris la Reĝo, -"ĝin vi certe ne posedas." - -Ĉe tiu reĝa ŝerco, unu kobajo aplaŭdis, kaj estis tuj subpremita -de la oficistoj. (Ĉar 'subpremita' estas iom malfacila vorto, -mi volas klarigi la agmanieron. Oni havis en la juĝejo grandan -kanvassakon, kunligeblan ĉe la buŝo per ŝnuretoj. En tiun sakon oni -ŝovis la kobajon, kaj poste sidis sur la sako.) - -"Estas bona afero ke mi vidis tion," pensis Alicio. "Tre ofte mi -legas en la ĵurnaloj ke ĉe la fino de iu proceso 'kelkaj personoj -ekaplaŭdis, sed la aplaŭdantoj estis tuj subpremitaj de la oficistoj -de la juĝejo.' Kaj ĝis nun neniam mi povis kompreni kion precize tio -signifas." - -"Se nenion plu vi povas diri pri la afero," diris la Reĝo, "estas -permesite al vi deiri." - -"Mi ja ne povas," kontraŭdiris la Ĉapelisto, "deiri pli malsupren, -ĉar jam mi staras sur la planko." - -"Tamen vi povas _decidi desidi_ tie," respondis la Reĝo. - -Ĉe tio la alia kobajo aplaŭdis kaj—estis subpremita. - -"Nu," pensis Alicio, "eble nun, foriginte la kobajojn, oni povos pli -bone progresi." - -"Mi preferus hejmeniĝi por daŭrigi la temanĝadon," diris la -Ĉapelisto, kaj tre time li observis la Damon, kiu legas la liston de -kantintoj. - -"Vi havas la forpermeson," diris la Reĝo, kaj la Ĉapelisto tuj -eliĝis la juĝejon, eĉ ne revestinte la ŝuojn. - -—"Kaj vi senkapigu lin ekstere," la Damo aldonis al unu el la -oficistoj. Sed antaŭ ol la oficisto atingis la pordon, jam la -Ĉapelisto tute malaperis. - -"Alvoku la duan atestanton," ordonis la Reĝo. - -La dua atestanto estis la Dukina kuiristino. Ŝi portis en la mano -la piprujon, kaj Alicio facile divenis kiu envenos, jam antaŭ la -enveno; ĉar ŝi rimarkis ke inter la starantoj apud la pordo subite -komenciĝis forta kaj konstanta ternado. - -"Vi eldiru vian evidenc—" la Reĝo nur komencis. - -"Rifuzas!" diris la kuiristino. - -La Reĝo, konsternite, rigardis la Blankan Kuniklon, kiu per mallaŭta -voĉo diris:— - -"Ĉi tiun atestanton via Reĝa Moŝto devas _kros_-ekzameni." - -"Nu, se tio estas nepre necesa," la Reĝo diris rezignacie, "mi faros -ĝin laŭ mia eblo." - - [Ilustraĵo: LA KUIRISTINO RIFUZAS ATESTI.] - -Do, faldinte la brakojn kaj sulkiginte la brovojn kontraŭ la -kuiristino, ĝis liaj okuloj preskaŭ tute fermiĝis, li demandis per -tre profunda voĉo:—"El kio oni faras tortojn?" - -"Plejparte el pipro," respondis la kuiristino. - -"El melaso," korektis iu dorma voĉo malantaŭ ŝi. - -"Kaptu tiun Gliron," furioze kriis la Damo. "Senkapigu tiun Gliron! -Eligu lin el la juĝejo! Subpremu lin! Pinĉu lin! Ŝiru al li la -vangharojn!" - -Dum kelkaj momentoj la tuta juĝantaro konfuziĝis, klopodadante -eligi la Gliron. Kiam fine ĉio retrankviliĝis, la kuiristino jam -malaperis. - -"Ne grave estas," diris la Reĝo. Interne, li ja estis tre kontenta. -"Alvoku la trian atestanton," li rapide daŭrigis, kaj aldonis per -mallaŭta voĉo al la Damo: - -"Bonvolu, mia karulino, _mem_ krosekzameni la venontan. Pro tiu laboro -la kapo al mi preskaŭ krevas." - -Alicio observis la Blankan Kuniklon, dum li manfuŝas la liston, kaj -ŝi tre miris kian ŝajnon havos la venonta atestanto; "ĉar," ŝi -diris al si, "oni ĝis nun ricevis tre malmulte da evidenco." - -Imagu al vi ŝian surprizon kiam ŝi aŭdis la kuniklon per la plej -alta tono de sia kunikla voĉeto ellegi la nomon "Alicio." - - - - - ĈAPITRO XII - - ALICIO ATESTANTO - - -"Jen mi" ekkriis Alicio. Pro la eksciteco sin trovi alvokata, ŝi -tute forgesis ke dum la lastaj minutoj ŝi tre multe kreskis; kaj -tiel subite ŝi eksaltis supren, ke ŝi renversis per la jupo la -ĵurintarujon, kaj faligis ĉiujn ĵurintojn sur la kapojn de la sube -starantoj. - -Jen ili kuŝis sur la planko kaj senhelpe baraktadis, rememorigante -al ŝi kio okazis en la hejmo antaŭ unu semajno, kiam ŝi akcidente -renversis el globo aron da ruĝaj fiŝoj. - -"Ho, pardonu, mi petegas," ŝi ekkriis tre ĉagrenite, kaj komencis -kiel eble plej rapide relevi ilin. La ĵus aludita akcidento ja -venigis en ŝian kapon la ideon ke, se ŝi ne sukcesos tuj kolekti kaj -residigi ilin, ili nepre mortos. - -"La proceson oni ne povas daŭrigi," diris la Reĝo per tre serioza -voĉo, "ĝis ĉiuj ĵurintoj residiĝos—_ĉiuj_." Ripetante la -lastan vorton, li fikse rigardis Alicion. - -Alicio do rerigardis al la ĵurintarujo, kaj vidis, ke pro sia -eksciteco ŝi remetis la Lacerton kun la kapo malsupren. Pro tio la -kompatinda besteto melankolie svingadis la voston, sed tute ne povis -rektigi sin. Elpreninte ĝin, ŝi restarigis ĝin konvene. Tamen -_private_ ŝi opiniis ke Sro. "Bil" havus egale saman valoron en la -proceso, ĉu li sidus renversite aŭ kapsupre. - -Kiam la ĵurintoj iom retrankviliĝis post la renversiĝo, kaj oni -trovis kaj redonis al ili la ardezojn kaj grifelojn, ili tuj komencis -elskribi plenan historion de la akcidento, escepte nur la Lacerton, -kiu pro la terura ŝoko sidis kun la buŝo malfermita kaj rigardis la -plafonon. - -—"Kion vi scias pri ĉi tiu afero?" la Reĝo demandis al Alicio. - -"Nenion," ŝi respondis. - -"Nenion ajn?" persistis la Reĝo. - -"Nenion ajn." - -"Tio estas tre grava," diris la Reĝo turnante sin al la ĵurintoj. - -Tiuj ĵus komencis skribi tion sur la ardezoj. Sed la Blanka Kuniklo -tre sulkigis la brovojn, kaj faris al la Reĝo malaproban geston, -dirante per tre respekta voĉo: "Kompreneble via Reĝa Moŝto intencis -diri _mal_grava?" - -"Malgrava, kompreneble," la Reĝo diris laŭte. Tamen, mallaŭtvoĉe -li daŭre diradis al si: "grava, malgrava, malgrava, grava" kvazaŭ li -eksperimentas kiu vorto havas la pli bonan sonon. - -Kelkaj ĵurintoj skribis "grava," aliaj skribis "malgrava." Alicio -povis mem vidi tion, ĉar ŝi staris sufiĉe proksime por rigardi sur -la ardezojn. "Tamen tio ne esta grava," ŝi pensis. - -En tiu momento la Reĝo subite ordonis "Silenton!"—Li ja en la -lastaj minutoj diligente skribis en sia notlibro—kaj nun li legis el -tiu libro: "'Regulo Kvardekdua' '_Neniu persono, kies alteco superas -unu kilometron, rajtas resti en la juĝejo._'" - -"_Mi_ ne havas tian altecon," protestis Alicio. - -"Vi havas," diris la Reĝo. - -"Preskaŭ _du_ kilometrojn," aldonis la Damo. - -"Nu, ĉiuokaze mi ne volas iri," diris Alicio. "Plue, tio ne estas -vera regulo; vi ja ĵus nun elpensis ĝin." - -"Kiel vi kuraĝas tion diri?" diris la Reĝo. "Ne estas en la libro -eĉ unu regulo pli malnova!" - -"En tiu okazo, ĝi devis esti la unua," kritikis Alicio. - -La Reĝo paliĝis kaj tuj fermis la notlibron. "Konsideru la -verdikton," li diris al la ĵurintoj per mallaŭta trema voĉo. - -La Blanka Kuniklo eksaltis ekscitite. - -"Se plaĉas al via Reĝa Moŝto," diris li, "ni ankoraŭ havas pli da -evidenco por aŭskulti. Oni ĵus trovis tiun ĉi paperon." - -"Kion ĝi enhavas?" demandis la Damo. - -"Ne ankoraŭ mi malfermis ĝin," diris la Kuniklo; "sed ĝi ŝajnas -esti letero skribita de la juĝato al—al iu." - -"Nepre al _iu_" diris la Reĝo "escepte se ĝi estas skribita al -Neniu, kaj ordinare oni ne skribas al _li_." - -"Al kiu ĝi estas adresita?" demandis unu ĵurinto. - -"Ĝi tute ne estas adresita," diris la Blanka Kuniklo. "Fakte, nenio -estas skribita sur la eksteraĵo." - -Dirante tion li malfaldis la paperon, kaj aldonis:— - -"Post ĉio dirita, ĝi ne estas letero; ĝi estas versaĵoj." - -"Ĉu ili estas skribitaj per la manskribo de la juĝato?" demandis -alia ĵurinto. - -"Ne," respondis la Blanka Kuniklo, "kaj jen la plej nekomprenebla -afero." - -Ĉe tio la mienoj de la tuta ĵurintaro proklamis plenan konfuziĝon. - -"Do, li nepre imitis _ies_ manskribon," diris la Reĝo. (La mienoj de -la ĵurintoj reheliĝis.) - -"Se plaĉas al via Reĝa Moŝto," diris la juĝato mem, "mi ne skribis -ĝin, kaj neniu povas pruvi ke mi skribis ĝin. Ĝi ja ne estas -subskribita ĉe la fino." - -"Se vi ne subskribis," diris la Reĝo, "tio nur pligravigas la -ofendon. Vi nepre _intencis_ ian friponaĵon, ĉar alie vi certe estus -subskribinta la paperon kiel honestulo." - -Sekvis universala aklamado. Oni ja sentis ke tio estas la unua vere -sprita diro, kiun la Reĝo diris dum la tuta tago. - -"Tio pruvas ke li estas kulpa," diris la Damo. - -"Ĝi pruvas nenion," diris Alicio. "Vi ja ankoraŭ ne scias ĉu la -versaĵoj eĉ rilatas la nunan aferon." - -"Legu ilin," la Reĝo ordonis. - -La Blanka Kuniklo almetis siajn okulvitrojn. - -"Kie vi volas ke mi komencu?" li demandis. - -"Komencu ĉe la komenco," diris la Reĝo solene, "kaj daŭrigu ĝis vi -venos al la fino; kaj ĉe la fino ĉesu legi." - -Jen la versaĵoj kiujn la Blanka Kuniklo legis: - - _Li diris ke vi vidis ŝin - Kaj nomis min ĉe li, ho! - Ŝi laŭdis min (atentu ĝin) - Sed ne pri la talio._ - - _Anoncis li ke restos mi - Ĉi tie—ni ĝin sciis. - "Se la aferon puŝos ŝi, - Ho ve al mi," vi kriis._ - - _Al ŝi nur unu, du al li, - Tri, kvar al ni li donis! - Sed ĉiuj venis re al vi - Li tion ne oponis._ - - _Se mi aŭ ŝi en tio ĉi - Kulpiĝus, li tre fida - Ke igos nin liberaj vi - Kiel nin vi nun vidas._ - - _Supozis mi ke estis vi - Malhelpo al la planoj - (Dolor' vi for! ekkriis ŝi) - De ni kaj ĝi—pri ranoj._ - - _Ne sciu li pri ŝia ŝat'; - Ĉar tiu devas esti - Sekreta—kiel diplomat'! - Ĉu vi ne volas resti?_ - -"Jen la plej grava evidencaĵo kiun ni ĝis nun aŭskultis," diris -kontente la Reĝo, kaj frotis al si la manojn. "Nun do la ĵurintoj -konsid..." - -"Se iu el ili povos klarigi ĝin," diris Alicio—ŝi en la lastaj -minutoj tiom grandiĝis ke ŝi jam ne timis interrompi eĉ la Reĝon -mem—"mi donacos al li ses pencojn (250sd.); mi mem kredas ke enestas -en ĝi eĉ ne unu ero da racia signifo." - -Ĉiuj ĵurintoj elskribis sur la ardezoj ke "_Ŝi_ kredas ke enestas -eĉ ne unu ero da signifo," sed neniu el ili, malgraŭ la oferita -premio, penis klarigi la versojn. - -"Se enestas nenia signifo," diris la Reĝo, "tio ja ŝparos al ni -multe da ĝeno, ĉar signifojn ni ne bezonas serĉi. Tamen, mi ne -estas certa," li daŭrigis, etendante la versojn sur la genuo kaj -kritike per unu okulo rigardante ilin; "Mi malgraŭ ĉio komencas -trovi en ili ian signifon. '_Sed ne pri la talio._' Nur rigardante la -juĝaton, oni tuj komprenas, kial ŝi ne laŭdis _lian_ talion." - -"Do jam ni faras progreson," li daŭrigis sinkontente. "'_Ni ĝin -sciis_' tio kompreneble aludas la ĵurintojn. '_Al ŝi nur unu, du -al li, Tri, kvar al ni li donis_' jen kion li faris disdonacante la -tortojn." - -"Sed," kontraŭdiris Alicio, "la daŭrigo montras ke '_ĉiuj venis re -al vi_.'" - -"Kaj jen ili," triumfis la Reĝo, montrante sur la tablon. "Nenio -povas esti pli klara pruvo ol tio. Ankaŭ tion ĉi atentu: '_Dolor' -vi for, ekkriis ŝi._' Ĉu vi, mia kara, (turnante sin al la Damo) ne -ordonis ke la Loro estu for? Tamen, jen li sidas!" - -"Certege," kriis la Damo, kaj furioze ĵetis kontraŭ la Loron grandan -inkujon. - -La inkujo trafis—ne la Loron—sed Bil Lacerton. Tiu jam de longe -ĉesis skribi per la fingro, ĉar li ne sukcesis fari per ĝi markojn; -sed nun la kompatinda besteto laboreme rekomencis la fingroskribon, -uzante la inkon, kiu gutfalis de lia vizaĝo. - -La Loro tute ne atentis la inkujon; li nur ĝentile klinis sin antaŭ -la trono kaj majeste marŝis for. - -"_Doloro for!_ Do, Loro, for!" la Reĝo ripetis per speciale atentiga -voĉo, kaj ĉirkaŭrigardis la ĉeestantaron kun afabla rideto. - -Sekvis tre embarasa silento. Fine la Reĝo devis anonci "Mi faris -ŝercon," kaj—tuj la korteganoj aplaŭdis amase. - -"La ĵurintoj konsideru la verdikton," diris la Reĝo, jam la dudekan -fojon! - -Ĉi tiun fojon la Damo interrompis. "Ne, ne," ŝi diris, "ni havu unue -la juĝon, kaj nur poste la verdikton." - -"Vi parolas sensencaĵon," laŭte diris Alicio. - -"Senkapigu ŝin," kriegis la Damo per ŝia plej alta voĉtono. - -Tamen neniu ekmovis sin! - -"Mi ne timas _vin_" diris Alicio (ŝi jam kreskis ĝis sia normala -alteco). "Vi ja estas nenio,—nenio krom ludkartaro!" - -La tuta kartaro tuj suprenleviĝis en la aeron kaj ree flugfalis sur -ŝin. Ŝi eligis krieton, krieton duone timan kaj duone koleran, penis -forfrapi ilin kaj— - - - - -—trovis sin kuŝanta sur la deklivo. Jen la fratino vartis ŝian -kapon sur la genuoj kaj forbrosas kelke da sekaj folioj falintaj de la -arboj sur ŝian vizaĝon. - -"Vi vekiĝu, Anjo, vi vekiĝu, kara," diris la fratino. "Vi ja tre, -tre longe dormis." - -"Ho, mi estas sonĝinta tian kuriozan sonĝon," diris Alicio. - -Kaj ŝi rakontis al la fratino laŭeble ĉiujn ĉi strangajn -Aventurojn, kiujn vi ĵus tralegis. - -Kiam ŝi finis la rakonton, la fratino kisis ŝin, dirante:— - -"Jen tre kurioza sonĝo certege, Anjo. Sed jam malfruiĝas; vi do kuru -en la domon por la temanĝo." - -Alicio tuj levis sin kaj rajte pensis—dum ŝi kuras—kian mirindan -sonĝon ŝi sonĝis! - - - * * * * * - - -Sed la fratino ankoraŭ sidis sur la deklivo, apogante la kapon per -la mano, kaj rigardante la sunsubiron. Ŝi komencis pripensi la -fratineton kaj ĉiujn ŝiajn aventurojn, ĝis ankaŭ ŝi falis en -revon. - -Jen ŝia revo:— - -Unue pri Alicio mem ŝi revis. En ŝia fantazio denove la manetoj de -Alicio kunligiĝis sur ŝiaj genuoj, denove tiuj klarbluaj okuloj -de Alicio rigardas supren en ŝiajn. Ŝi kvazaŭ aŭdis la verajn -voĉtonojn, kvazaŭ vidis tiun nur-Alician kapskuon (por postenigi la -vageman buklon, kiu ĉiam malgraŭ ĉio volas fali antaŭ la okuloj); -kaj dum ŝi aŭskultas—aŭ ŝajnas aŭskulti—la tuta ĉirkaŭaĵo -fariĝis plene posedata de tiuj strangaj sonĝvivaĵoj. - -Jen la longa herbaĵo murmuris ĉe ŝiaj piedoj ĉar la Blanka Kuniklo -preterpasas—jen la timigita Muso plaŭde naĝas tra la tutapuda al ŝi -akvo—Jen ŝi ekaŭdis la tintadon de la tetasoj, dum la Martleporo -kun siaj kunuloj partoprenas la neniam finiĝantan manĝadon, kaj -la altvoĉajn kriojn de la Damo ordonanta la malfeliĉajn gastojn -for, for al la ekzekutisto! Ankaŭ, jen la porkinfano ternadas sur -la dukinaj genuoj, dum frakasiĝas ĉirkaŭe la teleroj kaj pladoj. -Denove plenigis la aeron tiu stranga krio de la Grifo, tiuj gratoj -de l' Lacerta grifelo, la sufokaj blekoj de la subpremataj kobajoj; -kaj malproksime, aŭdiĝas la plorĝemoj de la Falsa Kelonio. - -Tre longe ŝi sidadis, kun okuloj fermitaj, kaj preskaŭ kredis ke -ŝi mem vagas en tiu stranga Mirlando, kvankam ŝi bone konsciis ke, -se nur ŝi malfermos la okulojn, la fantazioj malaperos, kaj ĉio -refariĝos ordinara. - -Se ŝi malfermos la okulojn, jam ne murmurigos la herbon Blanka -Kuniklo, sed nur la vento; la akvoplaŭdojn kaŭzos ne la Muso, -sed nur ŝanceliĝantaj kanoj; la tintadantaj tetasoj refariĝos -ŝafsonoriloj; tuj mortos la altvoĉaj krioj de la furioza Damo, -renaskiĝante kiel krioj de la ŝafpaŝtisto; la infana ternado kaj -ĉiuj aliaj strangaj bruoj fariĝos—nur konfuzita bruaro de la -farmkorto; kaj, anstataŭ la profundaj ĝemoj de la Falsa Kelonio, -ŝi aŭdos de malproksime la blekadon de la bovinoj. - -Fine, ŝi imagis al si kiel ĉi tiu sama fratineto en la venontaj -jaroj estos mem plenaĝa virino; kiel ŝi kredeble gardos, dum la -maturaj jaroj, la simplan kaj ameman koron kiu karakterizas la nunan -infanecon; kiel ŝi kredeble kolektos ĉirkaŭ si aliajn infanojn, kaj -al _ili_ briligos la okulojn per multe da strangaj rakontoj, eble -eĉ per tiu ĉi stranga Sonĝo; kiel ŝi kredeble simpatie partoprenos -ĉiujn iliajn simplajn ĝojojn kaj malĝojojn, rememorante siajn -infanjarojn kaj la belajn somertagojn. - - - * * * * * - - -[En la libro mem, la piednotoj troviĝas plejparte ĉe la piedoj de -la koncernaj paĝoj. Por ne interrompi la fluon de la rakonto en tiu -ĉi unupaĝa versio preparita de Distributed Proofreaders, la piednotoj -estas kolektitaj ĉi tie, ĉe la fino de la unu (longa!) paĝo.] - -[1] [3] La vorto "tejl" prezentas al anglolingvanoj du diversajn - ideojn, la ideon "vosto" kaj la ideon "rakonto." - -[2] La aŭtoro tie ĉi kritikas (per la buŝo de l' Anaso) la - anglan kutimon enmeti sen bezono la vortojn "ĝi" "ĝin" por - turni la atenton al longa subjekta aŭ objekta frazeto, kiu - sekvas: en la teksto "ĝin" = "iri kun E.A..... por proponi - al li la kronon." - -[4] Angla mallongaĵo, inter familianoj, por Vilhelmo. - -[5] _Cheshire_ (Ĉeŝŝa) estas la angla graflando en kiu sidas - la urbo _Chester_ (Ĉesta); ekzistas popoldiro ke nur en - tiu graflando la katoj havas la kapablon grimaci. - -[6] En angla lingvo, "akso" havas ankaŭ la signifon "hakilo." - -[7] "Same freneza kiel leporo en Marto" estas angla popoldiro. - -[8] La angla frazeto kiun uzis la Ĉapelisto estas dusencaĵo kies - ordinara signifo estas "paroli ĝis fiksita templimo ekze 10 - minutojn"; ĝi povas ankaŭ signifi "alparoli Tempon." - -[9] Jen alia dusencaĵo: Alicio intencis esprimi "laŭtkalkuli la - taktojn," sed la Ĉapelisto komprenis aŭ ŝajnigis kompreni - "bati Tempon." - -[10] Angla vorto kiu signifas "lumi kiel steloj lumas," "brili - intermite." - -[11] [12] La sama angla vorto "_draw_" havas la signifojn "desegni" - kaj "ĉerpi." - -[13] "Eĉ Kato rajtas rigardi Reĝon" estas angla popoldiro. - -[14] Krom multaj aliaj supoj, la anglaj havas du, kiujn oni nomas - "kelonia" kaj "falskelonia." La unua, kompreneble, estas - farata el kelonia viando. La alia estas je gusto tre simila; - kaj oni konkludas ke se kelonia supo estas farata el la vera - kelonio, la falskelonia nur povas esti farata el la Falsa - Kelonio. - - - * * * * * - - - TURNBULL AND SPEARS, PRINTERS, EDINBURGH - - - - - - -End of the Project Gutenberg EBook of La Aventuroj de Alicio en Mirlando, by -Lewis Carroll - -*** END OF THIS PROJECT GUTENBERG EBOOK LA AVENTUROJ DE ALICIO EN MIRLANDO *** - -***** This file should be named 17482-0.txt or 17482-0.zip ***** -This and all associated files of various formats will be found in: - http://www.gutenberg.org/1/7/4/8/17482/ - -Produced by David Starner, William Patterson and the Online -Distributed Proofreading Team at http://www.pgdp.net - - -Updated editions will replace the previous one--the old editions -will be renamed. - -Creating the works from public domain print editions means that no -one owns a United States copyright in these works, so the Foundation -(and you!) can copy and distribute it in the United States without -permission and without paying copyright royalties. Special rules, -set forth in the General Terms of Use part of this license, apply to -copying and distributing Project Gutenberg-tm electronic works to -protect the PROJECT GUTENBERG-tm concept and trademark. Project -Gutenberg is a registered trademark, and may not be used if you -charge for the eBooks, unless you receive specific permission. If you -do not charge anything for copies of this eBook, complying with the -rules is very easy. You may use this eBook for nearly any purpose -such as creation of derivative works, reports, performances and -research. They may be modified and printed and given away--you may do -practically ANYTHING with public domain eBooks. Redistribution is -subject to the trademark license, especially commercial -redistribution. - - - -*** START: FULL LICENSE *** - -THE FULL PROJECT GUTENBERG LICENSE -PLEASE READ THIS BEFORE YOU DISTRIBUTE OR USE THIS WORK - -To protect the Project Gutenberg-tm mission of promoting the free -distribution of electronic works, by using or distributing this work -(or any other work associated in any way with the phrase "Project -Gutenberg"), you agree to comply with all the terms of the Full Project -Gutenberg-tm License (available with this file or online at -http://gutenberg.org/license). - - -Section 1. General Terms of Use and Redistributing Project Gutenberg-tm -electronic works - -1.A. By reading or using any part of this Project Gutenberg-tm -electronic work, you indicate that you have read, understand, agree to -and accept all the terms of this license and intellectual property -(trademark/copyright) agreement. If you do not agree to abide by all -the terms of this agreement, you must cease using and return or destroy -all copies of Project Gutenberg-tm electronic works in your possession. -If you paid a fee for obtaining a copy of or access to a Project -Gutenberg-tm electronic work and you do not agree to be bound by the -terms of this agreement, you may obtain a refund from the person or -entity to whom you paid the fee as set forth in paragraph 1.E.8. - -1.B. "Project Gutenberg" is a registered trademark. It may only be -used on or associated in any way with an electronic work by people who -agree to be bound by the terms of this agreement. There are a few -things that you can do with most Project Gutenberg-tm electronic works -even without complying with the full terms of this agreement. See -paragraph 1.C below. There are a lot of things you can do with Project -Gutenberg-tm electronic works if you follow the terms of this agreement -and help preserve free future access to Project Gutenberg-tm electronic -works. See paragraph 1.E below. - -1.C. The Project Gutenberg Literary Archive Foundation ("the Foundation" -or PGLAF), owns a compilation copyright in the collection of Project -Gutenberg-tm electronic works. Nearly all the individual works in the -collection are in the public domain in the United States. If an -individual work is in the public domain in the United States and you are -located in the United States, we do not claim a right to prevent you from -copying, distributing, performing, displaying or creating derivative -works based on the work as long as all references to Project Gutenberg -are removed. Of course, we hope that you will support the Project -Gutenberg-tm mission of promoting free access to electronic works by -freely sharing Project Gutenberg-tm works in compliance with the terms of -this agreement for keeping the Project Gutenberg-tm name associated with -the work. You can easily comply with the terms of this agreement by -keeping this work in the same format with its attached full Project -Gutenberg-tm License when you share it without charge with others. - -1.D. The copyright laws of the place where you are located also govern -what you can do with this work. Copyright laws in most countries are in -a constant state of change. If you are outside the United States, check -the laws of your country in addition to the terms of this agreement -before downloading, copying, displaying, performing, distributing or -creating derivative works based on this work or any other Project -Gutenberg-tm work. The Foundation makes no representations concerning -the copyright status of any work in any country outside the United -States. - -1.E. Unless you have removed all references to Project Gutenberg: - -1.E.1. The following sentence, with active links to, or other immediate -access to, the full Project Gutenberg-tm License must appear prominently -whenever any copy of a Project Gutenberg-tm work (any work on which the -phrase "Project Gutenberg" appears, or with which the phrase "Project -Gutenberg" is associated) is accessed, displayed, performed, viewed, -copied or distributed: - -This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with -almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or -re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included -with this eBook or online at www.gutenberg.org - -1.E.2. If an individual Project Gutenberg-tm electronic work is derived -from the public domain (does not contain a notice indicating that it is -posted with permission of the copyright holder), the work can be copied -and distributed to anyone in the United States without paying any fees -or charges. If you are redistributing or providing access to a work -with the phrase "Project Gutenberg" associated with or appearing on the -work, you must comply either with the requirements of paragraphs 1.E.1 -through 1.E.7 or obtain permission for the use of the work and the -Project Gutenberg-tm trademark as set forth in paragraphs 1.E.8 or -1.E.9. - -1.E.3. If an individual Project Gutenberg-tm electronic work is posted -with the permission of the copyright holder, your use and distribution -must comply with both paragraphs 1.E.1 through 1.E.7 and any additional -terms imposed by the copyright holder. Additional terms will be linked -to the Project Gutenberg-tm License for all works posted with the -permission of the copyright holder found at the beginning of this work. - -1.E.4. Do not unlink or detach or remove the full Project Gutenberg-tm -License terms from this work, or any files containing a part of this -work or any other work associated with Project Gutenberg-tm. - -1.E.5. Do not copy, display, perform, distribute or redistribute this -electronic work, or any part of this electronic work, without -prominently displaying the sentence set forth in paragraph 1.E.1 with -active links or immediate access to the full terms of the Project -Gutenberg-tm License. - -1.E.6. You may convert to and distribute this work in any binary, -compressed, marked up, nonproprietary or proprietary form, including any -word processing or hypertext form. However, if you provide access to or -distribute copies of a Project Gutenberg-tm work in a format other than -"Plain Vanilla ASCII" or other format used in the official version -posted on the official Project Gutenberg-tm web site (www.gutenberg.org), -you must, at no additional cost, fee or expense to the user, provide a -copy, a means of exporting a copy, or a means of obtaining a copy upon -request, of the work in its original "Plain Vanilla ASCII" or other -form. Any alternate format must include the full Project Gutenberg-tm -License as specified in paragraph 1.E.1. - -1.E.7. Do not charge a fee for access to, viewing, displaying, -performing, copying or distributing any Project Gutenberg-tm works -unless you comply with paragraph 1.E.8 or 1.E.9. - -1.E.8. You may charge a reasonable fee for copies of or providing -access to or distributing Project Gutenberg-tm electronic works provided -that - -- You pay a royalty fee of 20% of the gross profits you derive from - the use of Project Gutenberg-tm works calculated using the method - you already use to calculate your applicable taxes. The fee is - owed to the owner of the Project Gutenberg-tm trademark, but he - has agreed to donate royalties under this paragraph to the - Project Gutenberg Literary Archive Foundation. Royalty payments - must be paid within 60 days following each date on which you - prepare (or are legally required to prepare) your periodic tax - returns. Royalty payments should be clearly marked as such and - sent to the Project Gutenberg Literary Archive Foundation at the - address specified in Section 4, "Information about donations to - the Project Gutenberg Literary Archive Foundation." - -- You provide a full refund of any money paid by a user who notifies - you in writing (or by e-mail) within 30 days of receipt that s/he - does not agree to the terms of the full Project Gutenberg-tm - License. You must require such a user to return or - destroy all copies of the works possessed in a physical medium - and discontinue all use of and all access to other copies of - Project Gutenberg-tm works. - -- You provide, in accordance with paragraph 1.F.3, a full refund of any - money paid for a work or a replacement copy, if a defect in the - electronic work is discovered and reported to you within 90 days - of receipt of the work. - -- You comply with all other terms of this agreement for free - distribution of Project Gutenberg-tm works. - -1.E.9. If you wish to charge a fee or distribute a Project Gutenberg-tm -electronic work or group of works on different terms than are set -forth in this agreement, you must obtain permission in writing from -both the Project Gutenberg Literary Archive Foundation and Michael -Hart, the owner of the Project Gutenberg-tm trademark. Contact the -Foundation as set forth in Section 3 below. - -1.F. - -1.F.1. Project Gutenberg volunteers and employees expend considerable -effort to identify, do copyright research on, transcribe and proofread -public domain works in creating the Project Gutenberg-tm -collection. Despite these efforts, Project Gutenberg-tm electronic -works, and the medium on which they may be stored, may contain -"Defects," such as, but not limited to, incomplete, inaccurate or -corrupt data, transcription errors, a copyright or other intellectual -property infringement, a defective or damaged disk or other medium, a -computer virus, or computer codes that damage or cannot be read by -your equipment. - -1.F.2. LIMITED WARRANTY, DISCLAIMER OF DAMAGES - Except for the "Right -of Replacement or Refund" described in paragraph 1.F.3, the Project -Gutenberg Literary Archive Foundation, the owner of the Project -Gutenberg-tm trademark, and any other party distributing a Project -Gutenberg-tm electronic work under this agreement, disclaim all -liability to you for damages, costs and expenses, including legal -fees. YOU AGREE THAT YOU HAVE NO REMEDIES FOR NEGLIGENCE, STRICT -LIABILITY, BREACH OF WARRANTY OR BREACH OF CONTRACT EXCEPT THOSE -PROVIDED IN PARAGRAPH F3. YOU AGREE THAT THE FOUNDATION, THE -TRADEMARK OWNER, AND ANY DISTRIBUTOR UNDER THIS AGREEMENT WILL NOT BE -LIABLE TO YOU FOR ACTUAL, DIRECT, INDIRECT, CONSEQUENTIAL, PUNITIVE OR -INCIDENTAL DAMAGES EVEN IF YOU GIVE NOTICE OF THE POSSIBILITY OF SUCH -DAMAGE. - -1.F.3. LIMITED RIGHT OF REPLACEMENT OR REFUND - If you discover a -defect in this electronic work within 90 days of receiving it, you can -receive a refund of the money (if any) you paid for it by sending a -written explanation to the person you received the work from. If you -received the work on a physical medium, you must return the medium with -your written explanation. The person or entity that provided you with -the defective work may elect to provide a replacement copy in lieu of a -refund. If you received the work electronically, the person or entity -providing it to you may choose to give you a second opportunity to -receive the work electronically in lieu of a refund. If the second copy -is also defective, you may demand a refund in writing without further -opportunities to fix the problem. - -1.F.4. Except for the limited right of replacement or refund set forth -in paragraph 1.F.3, this work is provided to you 'AS-IS' WITH NO OTHER -WARRANTIES OF ANY KIND, EXPRESS OR IMPLIED, INCLUDING BUT NOT LIMITED TO -WARRANTIES OF MERCHANTIBILITY OR FITNESS FOR ANY PURPOSE. - -1.F.5. Some states do not allow disclaimers of certain implied -warranties or the exclusion or limitation of certain types of damages. -If any disclaimer or limitation set forth in this agreement violates the -law of the state applicable to this agreement, the agreement shall be -interpreted to make the maximum disclaimer or limitation permitted by -the applicable state law. The invalidity or unenforceability of any -provision of this agreement shall not void the remaining provisions. - -1.F.6. INDEMNITY - You agree to indemnify and hold the Foundation, the -trademark owner, any agent or employee of the Foundation, anyone -providing copies of Project Gutenberg-tm electronic works in accordance -with this agreement, and any volunteers associated with the production, -promotion and distribution of Project Gutenberg-tm electronic works, -harmless from all liability, costs and expenses, including legal fees, -that arise directly or indirectly from any of the following which you do -or cause to occur: (a) distribution of this or any Project Gutenberg-tm -work, (b) alteration, modification, or additions or deletions to any -Project Gutenberg-tm work, and (c) any Defect you cause. - - -Section 2. Information about the Mission of Project Gutenberg-tm - -Project Gutenberg-tm is synonymous with the free distribution of -electronic works in formats readable by the widest variety of computers -including obsolete, old, middle-aged and new computers. It exists -because of the efforts of hundreds of volunteers and donations from -people in all walks of life. - -Volunteers and financial support to provide volunteers with the -assistance they need, is critical to reaching Project Gutenberg-tm's -goals and ensuring that the Project Gutenberg-tm collection will -remain freely available for generations to come. In 2001, the Project -Gutenberg Literary Archive Foundation was created to provide a secure -and permanent future for Project Gutenberg-tm and future generations. -To learn more about the Project Gutenberg Literary Archive Foundation -and how your efforts and donations can help, see Sections 3 and 4 -and the Foundation web page at http://www.pglaf.org. - - -Section 3. Information about the Project Gutenberg Literary Archive -Foundation - -The Project Gutenberg Literary Archive Foundation is a non profit -501(c)(3) educational corporation organized under the laws of the -state of Mississippi and granted tax exempt status by the Internal -Revenue Service. The Foundation's EIN or federal tax identification -number is 64-6221541. Its 501(c)(3) letter is posted at -http://pglaf.org/fundraising. Contributions to the Project Gutenberg -Literary Archive Foundation are tax deductible to the full extent -permitted by U.S. federal laws and your state's laws. - -The Foundation's principal office is located at 4557 Melan Dr. S. -Fairbanks, AK, 99712., but its volunteers and employees are scattered -throughout numerous locations. Its business office is located at -809 North 1500 West, Salt Lake City, UT 84116, (801) 596-1887, email -business@pglaf.org. Email contact links and up to date contact -information can be found at the Foundation's web site and official -page at http://pglaf.org - -For additional contact information: - Dr. Gregory B. Newby - Chief Executive and Director - gbnewby@pglaf.org - - -Section 4. Information about Donations to the Project Gutenberg -Literary Archive Foundation - -Project Gutenberg-tm depends upon and cannot survive without wide -spread public support and donations to carry out its mission of -increasing the number of public domain and licensed works that can be -freely distributed in machine readable form accessible by the widest -array of equipment including outdated equipment. Many small donations -($1 to $5,000) are particularly important to maintaining tax exempt -status with the IRS. - -The Foundation is committed to complying with the laws regulating -charities and charitable donations in all 50 states of the United -States. Compliance requirements are not uniform and it takes a -considerable effort, much paperwork and many fees to meet and keep up -with these requirements. We do not solicit donations in locations -where we have not received written confirmation of compliance. To -SEND DONATIONS or determine the status of compliance for any -particular state visit http://pglaf.org - -While we cannot and do not solicit contributions from states where we -have not met the solicitation requirements, we know of no prohibition -against accepting unsolicited donations from donors in such states who -approach us with offers to donate. - -International donations are gratefully accepted, but we cannot make -any statements concerning tax treatment of donations received from -outside the United States. U.S. laws alone swamp our small staff. - -Please check the Project Gutenberg Web pages for current donation -methods and addresses. Donations are accepted in a number of other -ways including checks, online payments and credit card donations. -To donate, please visit: http://pglaf.org/donate - - -Section 5. General Information About Project Gutenberg-tm electronic -works. - -Professor Michael S. Hart is the originator of the Project Gutenberg-tm -concept of a library of electronic works that could be freely shared -with anyone. For thirty years, he produced and distributed Project -Gutenberg-tm eBooks with only a loose network of volunteer support. - - -Project Gutenberg-tm eBooks are often created from several printed -editions, all of which are confirmed as Public Domain in the U.S. -unless a copyright notice is included. Thus, we do not necessarily -keep eBooks in compliance with any particular paper edition. - - -Most people start at our Web site which has the main PG search facility: - - http://www.gutenberg.org - -This Web site includes information about Project Gutenberg-tm, -including how to make donations to the Project Gutenberg Literary -Archive Foundation, how to help produce our new eBooks, and how to -subscribe to our email newsletter to hear about new eBooks. diff --git a/plugins/es/src/el_quijote.txt b/plugins/es/src/el_quijote.txt deleted file mode 100644 index 11eb1088..00000000 --- a/plugins/es/src/el_quijote.txt +++ /dev/null @@ -1,9429 +0,0 @@ -El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha - - -TASA - -Yo, Juan Gallo de Andrada, escribano de Cámara del Rey nuestro señor, de -los que residen en su Consejo, certifico y doy fe que, habiendo visto por -los señores dél un libro intitulado El ingenioso hidalgo de la Mancha, -compuesto por Miguel de Cervantes Saavedra, tasaron cada pliego del dicho -libro a tres maravedís y medio; el cual tiene ochenta y tres pliegos, que -al dicho precio monta el dicho libro docientos y noventa maravedís y medio, -en que se ha de vender en papel; y dieron licencia para que a este precio -se pueda vender, y mandaron que esta tasa se ponga al principio del dicho -libro, y no se pueda vender sin ella. Y, para que dello conste, di la -presente en Valladolid, a veinte días del mes de deciembre de mil y -seiscientos y cuatro años. - -Juan Gallo de Andrada. - -TESTIMONIO DE LAS ERRATAS - -Este libro no tiene cosa digna que no corresponda a su original; en -testimonio de lo haber correcto, di esta fee. En el Colegio de la Madre de -Dios de los Teólogos de la , en primero de diciembre - -de 1604 años. - -El licenciado Francisco Murcia de la Llana. - -EL REY - -Por cuanto por parte de vos, Miguel de Cervantes, nos fue fecha relación -que habíades compuesto un libro intitulado El ingenioso hidalgo de la -Mancha, el cual os había costado mucho trabajo y era muy útil y provechoso, -nos pedistes y suplicastes os mandásemos dar licencia y facultad para le -poder imprimir, y previlegio por el tiempo que fuésemos servidos, o como la -nuestra merced fuese; lo cual visto por los del nuestro Consejo, por cuanto -en el dicho libro se hicieron las diligencias que la premática últimamente -por nos fecha sobre la impresión de los libros dispone, fue acordado que -debíamos mandar dar esta nuestra cédula para vos, en la dicha razón; y nos -tuvímoslo por bien. Por la cual, por os hacer bien y merced, os damos -licencia y facultad para que vos, o la persona que vuestro poder hubiere, y -no otra alguna, podáis imprimir el dicho libro, intitulado El ingenioso -hidalgo de la Mancha, que desuso se hace mención, en todos estos nuestros -reinos de Castilla, por tiempo y espacio de diez años, que corran y se -cuenten desde el dicho día de la data desta nuestra cédula; so pena que la -persona o personas que, sin tener vuestro poder, lo imprimiere o vendiere, -o hiciere imprimir o vender, por el mesmo caso pierda la impresión que -hiciere, con los moldes y aparejos della; y más, incurra en pena de -cincuenta mil maravedís cada vez que lo contrario hiciere. La cual dicha -pena sea la tercia parte para la persona que lo acusare, y la otra tercia -parte para nuestra Cámara, y la otra tercia parte para el juez que lo -sentenciare. Con tanto que todas las veces que hubiéredes de hacer imprimir -el dicho libro, durante el tiempo de los dichos diez años, le traigáis al -nuestro Consejo, juntamente con el original que en él fue visto, que va -rubricado cada plana y firmado al fin dél de Juan Gallo de Andrada, nuestro -Escribano de Cámara, de los que en él residen, para saber si la dicha -impresión está conforme el original; o traigáis fe en pública forma de cómo -por corretor nombrado por nuestro mandado, se vio y corrigió la dicha -impresión por el original, y se imprimió conforme a él, y quedan impresas -las erratas por él apuntadas, para cada un libro de los que así fueren -impresos, para que se tase el precio que por cada volume hubiéredes de -haber. Y mandamos al impresor que así imprimiere el dicho libro, no imprima -el principio ni el primer pliego dél, ni entregue más de un solo libro con -el original al autor, o persona a cuya costa lo imprimiere, ni otro alguno, -para efeto de la dicha correción y tasa, hasta que antes y primero el dicho -libro esté corregido y tasado por los del nuestro Consejo; y, estando -hecho, y no de otra manera, pueda imprimir el dicho principio y primer -pliego, y sucesivamente ponga esta nuestra cédula y la aprobación, tasa y -erratas, so pena de caer e incurrir en las penas contenidas en las leyes y -premáticas destos nuestros reinos. Y mandamos a los del nuestro Consejo, y -a otras cualesquier justicias dellos, guarden y cumplan esta nuestra cédula -y lo en ella contenido. Fecha en Valladolid, a veinte y seis días del mes -de setiembre de mil y seiscientos y cuatro años. - -YO, EL REY. - -Por mandado del Rey nuestro señor: - -Juan de Amezqueta. - -AL DUQUE DE BÉJAR, - -marqués de Gibraleón, conde de Benalcázar y Bañares, vizconde de La Puebla de -Alcocer, señor de las villas de Capilla, Curiel y Burguillos - -En fe del buen acogimiento y honra que hace Vuestra Excelencia a toda -suerte de libros, como príncipe tan inclinado a favorecer las buenas artes, -mayormente las que por su nobleza no se abaten al servicio y granjerías del -vulgo, he determinado de sacar a luz al Ingenioso hidalgo don Quijote de la -Mancha, al abrigo del clarísimo nombre de Vuestra Excelencia, a quien, con -el acatamiento que debo a tanta grandeza, suplico le reciba agradablemente -en su protección, para que a su sombra, aunque desnudo de aquel precioso -ornamento de elegancia y erudición de que suelen andar vestidas las obras -que se componen en las casas de los hombres que saben, ose parecer -seguramente en el juicio de algunos que, continiéndose en los límites de su -ignorancia, suelen condenar con más rigor y menos justicia los trabajos -ajenos; que, poniendo los ojos la prudencia de Vuestra Excelencia en mi -buen deseo, fío que no desdeñará la cortedad de tan humilde servicio. - -Miguel de Cervantes Saavedra. - -PRÓLOGO - -Desocupado lector: sin juramento me podrás creer que quisiera que este -libro, como hijo del entendimiento, fuera el más hermoso, el más gallardo y -más discreto que pudiera imaginarse. Pero no he podido yo contravenir al -orden de naturaleza; que en ella cada cosa engendra su semejante. Y así, -¿qué podrá engendrar el estéril y mal cultivado ingenio mío, sino la -historia de un hijo seco, avellanado, antojadizo y lleno de pensamientos -varios y nunca imaginados de otro alguno, bien como quien se engendró en -una cárcel, donde toda incomodidad tiene su asiento y donde todo triste -ruido hace su habitación? El sosiego, el lugar apacible, la amenidad de los -campos, la serenidad de los cielos, el murmurar de las fuentes, la quietud -del espíritu son grande parte para que las musas más estériles se muestren -fecundas y ofrezcan partos al mundo que le colmen de maravilla y de -contento. Acontece tener un padre un hijo feo y sin gracia alguna, y el -amor que le tiene le pone una venda en los ojos para que no vea sus faltas, -antes las juzga por discreciones y lindezas y las cuenta a sus amigos por -agudezas y donaires. Pero yo, que, aunque parezco padre, soy padrastro de -Don Quijote, no quiero irme con la corriente del uso, ni suplicarte, casi -con las lágrimas en los ojos, como otros hacen, lector carísimo, que -perdones o disimules las faltas que en este mi hijo vieres; y ni eres su -pariente ni su amigo, y tienes tu alma en tu cuerpo y tu libre albedrío -como el más pintado, y estás en tu casa, donde eres señor della, como el -rey de sus alcabalas, y sabes lo que comúnmente se dice: que debajo de mi -manto, al rey mato. Todo lo cual te esenta y hace libre de todo respecto y -obligación; y así, puedes decir de la historia todo aquello que te -pareciere, sin temor que te calunien por el mal ni te premien por el bien -que dijeres della. - -Sólo quisiera dártela monda y desnuda, sin el ornato de prólogo, ni de la -inumerabilidad y catálogo de los acostumbrados sonetos, epigramas y elogios -que al principio de los libros suelen ponerse. Porque te sé decir que, -aunque me costó algún trabajo componerla, ninguno tuve por mayor que hacer -esta prefación que vas leyendo. Muchas veces tomé la pluma para escribille, -y muchas la dejé, por no saber lo que escribiría; y, estando una suspenso, -con el papel delante, la pluma en la oreja, el codo en el bufete y la mano -en la mejilla, pensando lo que diría, entró a deshora un amigo mío, -gracioso y bien entendido, el cual, viéndome tan imaginativo, me preguntó -la causa; y, no encubriéndosela yo, le dije que pensaba en el prólogo que -había de hacer a la historia de don Quijote, y que me tenía de suerte que -ni quería hacerle, ni menos sacar a luz las hazañas de tan noble caballero. - --Porque, ¿cómo queréis vos que no me tenga confuso el qué dirá el antiguo -legislador que llaman vulgo cuando vea que, al cabo de tantos años como ha -que duermo en el silencio del olvido, salgo ahora, con todos mis años a -cuestas, con una leyenda seca como un esparto, ajena de invención, menguada -de estilo, pobre de concetos y falta de toda erudición y doctrina; sin -acotaciones en las márgenes y sin anotaciones en el fin del libro, como veo -que están otros libros, aunque sean fabulosos y profanos, tan llenos de -sentencias de Aristóteles, de Platón y de toda la caterva de filósofos, que -admiran a los leyentes y tienen a sus autores por hombres leídos, eruditos -y elocuentes? ¡Pues qué, cuando citan la Divina Escritura! No dirán sino -que son unos santos Tomases y otros doctores de la Iglesia; guardando en -esto un decoro tan ingenioso, que en un renglón han pintado un enamorado -destraído y en otro hacen un sermoncico cristiano, que es un contento y un -regalo oílle o leelle. De todo esto ha de carecer mi libro, porque ni tengo -qué acotar en el margen, ni qué anotar en el fin, ni menos sé qué autores -sigo en él, para ponerlos al principio, como hacen todos, por las letras -del A.B.C., comenzando en Aristóteles y acabando en Xenofonte y en Zoílo o -Zeuxis, aunque fue maldiciente el uno y pintor el otro. También ha de -carecer mi libro de sonetos al principio, a lo menos de sonetos cuyos -autores sean duques, marqueses, condes, obispos, damas o poetas -celebérrimos; aunque, si yo los pidiese a dos o tres oficiales amigos, yo -sé que me los darían, y tales, que no les igualasen los de aquellos que -tienen más nombre en nuestra España. En fin, señor y amigo mío -proseguí-, -yo determino que el señor don Quijote se quede sepultado en sus archivos en -la Mancha, hasta que el cielo depare quien le adorne de tantas cosas como -le faltan; porque yo me hallo incapaz de remediarlas, por mi insuficiencia -y pocas letras, y porque naturalmente soy poltrón y perezoso de andarme -buscando autores que digan lo que yo me sé decir sin ellos. De aquí nace la -suspensión y elevamiento, amigo, en que me hallastes; bastante causa para -ponerme en ella la que de mí habéis oído. - -Oyendo lo cual mi amigo, dándose una palmada en la frente y disparando en -una carga de risa, me dijo: - --Por Dios, hermano, que agora me acabo de desengañar de un engaño en que he -estado todo el mucho tiempo que ha que os conozco, en el cual siempre os he -tenido por discreto y prudente en todas vuestras aciones. Pero agora veo -que estáis tan lejos de serlo como lo está el cielo de la tierra. ¿Cómo que -es posible que cosas de tan poco momento y tan fáciles de remediar puedan -tener fuerzas de suspender y absortar un ingenio tan maduro como el -vuestro, y tan hecho a romper y atropellar por otras dificultades mayores? -A la fe, esto no nace de falta de habilidad, sino de sobra de pereza y -penuria de discurso. ¿Queréis ver si es verdad lo que digo? Pues estadme -atento y veréis cómo, en un abrir y cerrar de ojos, confundo todas vuestras -dificultades y remedio todas las faltas que decís que os suspenden y -acobardan para dejar de sacar a la luz del mundo la historia de vuestro -famoso don Quijote, luz y espejo de toda la caballería andante. - --Decid -le repliqué yo, oyendo lo que me decía-: ¿de qué modo pensáis -llenar el vacío de mi temor y reducir a claridad el caos de mi confusión? - -A lo cual él dijo: - --Lo primero en que reparáis de los sonetos, epigramas o elogios que os -faltan para el principio, y que sean de personajes graves y de título, se -puede remediar en que vos mesmo toméis algún trabajo en hacerlos, y después -los podéis bautizar y poner el nombre que quisiéredes, ahijándolos al -Preste Juan de las Indias o al Emperador de Trapisonda, de quien yo sé que -hay noticia que fueron famosos poetas; y cuando no lo hayan sido y hubiere -algunos pedantes y bachilleres que por detrás os muerdan y murmuren desta -verdad, no se os dé dos maravedís; porque, ya que os averigüen la mentira, -no os han de cortar la mano con que lo escribistes. - -»En lo de citar en las márgenes los libros y autores de donde sacáredes las -sentencias y dichos que pusiéredes en vuestra historia, no hay más sino -hacer, de manera que venga a pelo, algunas sentencias o latines que vos -sepáis de memoria, o, a lo menos, que os cuesten poco trabajo el buscalle; -como será poner, tratando de libertad y cautiverio: - - Non bene pro toto libertas venditur auro. - -Y luego, en el margen, citar a Horacio, o a quien lo dijo. Si tratáredes -del poder de la muerte, acudir luego con: - - Pallida mors aequo pulsat pede pauperum tabernas, - Regumque turres. - -Si de la amistad y amor que Dios manda que se tenga al enemigo, entraros -luego al punto por la Escritura Divina, que lo podéis hacer con tantico de -curiosidad, y decir las palabras, por lo menos, del mismo Dios: Ego autem -dico vobis: diligite inimicos vestros. Si tratáredes de malos pensamientos, -acudid con el Evangelio: De corde exeunt cogitationes malae. Si de la -instabilidad de los amigos, ahí está Catón, que os dará su dístico: - - Donec eris felix, multos numerabis amicos, - tempora si fuerint nubila, solus eris. - -Y con estos latinicos y otros tales os tendrán siquiera por gramático, que -el serlo no es de poca honra y provecho el día de hoy. - -»En lo que toca el poner anotaciones al fin del libro, seguramente lo -podéis hacer desta manera: si nombráis algún gigante en vuestro libro, -hacelde que sea el gigante Golías, y con sólo esto, que os costará casi -nada, tenéis una grande anotación, pues podéis poner: El gigante Golías, o -Goliat, fue un filisteo a quien el pastor David mató de una gran pedrada en -el valle de Terebinto, según se cuenta en el Libro de los Reyes, en el -capítulo que vos halláredes que se escribe. Tras esto, para mostraros -hombre erudito en letras humanas y cosmógrafo, haced de modo como en -vuestra historia se nombre el río Tajo, y veréisos luego con otra famosa -anotación, poniendo: El río Tajo fue así dicho por un rey de las Españas; -tiene su nacimiento en tal lugar y muere en el mar océano, besando los -muros de la famosa ciudad de Lisboa; y es opinión que tiene las arenas de -oro, etc. Si tratáredes de ladrones, yo os diré la historia de Caco, que la -sé de coro; si de mujeres rameras, ahí está el obispo de Mondoñedo, que os -prestará a Lamia, Laida y Flora, cuya anotación os dará gran crédito; si de -crueles, Ovidio os entregará a Medea; si de encantadores y hechiceras, -Homero tiene a Calipso, y Virgilio a Circe; si de capitanes valerosos, el -mesmo Julio César os prestará a sí mismo en sus Comentarios, y Plutarco os -dará mil Alejandros. Si tratáredes de amores, con dos onzas que sepáis de -la lengua toscana, toparéis con León Hebreo, que os hincha las medidas. Y -si no queréis andaros por tierras extrañas, en vuestra casa tenéis a -Fonseca, Del amor de Dios, donde se cifra todo lo que vos y el más -ingenioso acertare a desear en tal materia. En resolución, no hay más sino -que vos procuréis nombrar estos nombres, o tocar estas historias en la -vuestra, que aquí he dicho, y dejadme a mí el cargo de poner las -anotaciones y acotaciones; que yo os voto a tal de llenaros las márgenes y -de gastar cuatro pliegos en el fin del libro. - -»Vengamos ahora a la citación de los autores que los otros libros tienen, -que en el vuestro os faltan. El remedio que esto tiene es muy fácil, porque -no habéis de hacer otra cosa que buscar un libro que los acote todos, desde -la A hasta la Z, como vos decís. Pues ese mismo abecedario pondréis vos en -vuestro libro; que, puesto que a la clara se vea la mentira, por la poca -necesidad que vos teníades de aprovecharos dellos, no importa nada; y quizá -alguno habrá tan simple, que crea que de todos os habéis aprovechado en la -simple y sencilla historia vuestra; y, cuando no sirva de otra cosa, por lo -menos servirá aquel largo catálogo de autores a dar de improviso autoridad -al libro. Y más, que no habrá quien se ponga a averiguar si los seguistes o -no los seguistes, no yéndole nada en ello. Cuanto más que, si bien caigo en -la cuenta, este vuestro libro no tiene necesidad de ninguna cosa de -aquellas que vos decís que le falta, porque todo él es una invectiva contra -los libros de caballerías, de quien nunca se acordó Aristóteles, ni dijo -nada San Basilio, ni alcanzó Cicerón; ni caen debajo de la cuenta de sus -fabulosos disparates las puntualidades de la verdad, ni las observaciones -de la astrología; ni le son de importancia las medidas geométricas, ni la -confutación de los argumentos de quien se sirve la retórica; ni tiene para -qué predicar a ninguno, mezclando lo humano con lo divino, que es un género -de mezcla de quien no se ha de vestir ningún cristiano entendimiento. Sólo -tiene que aprovecharse de la imitación en lo que fuere escribiendo; que, -cuanto ella fuere más perfecta, tanto mejor será lo que se escribiere. Y, -pues esta vuestra escritura no mira a más que a deshacer la autoridad y -cabida que en el mundo y en el vulgo tienen los libros de caballerías, no -hay para qué andéis mendigando sentencias de filósofos, consejos de la -Divina Escritura, fábulas de poetas, oraciones de retóricos, milagros de -santos, sino procurar que a la llana, con palabras significantes, honestas -y bien colocadas, salga vuestra oración y período sonoro y festivo; -pintando, en todo lo que alcanzáredes y fuere posible, vuestra intención, -dando a entender vuestros conceptos sin intricarlos y escurecerlos. -Procurad también que, leyendo vuestra historia, el melancólico se mueva a -risa, el risueño la acreciente, el simple no se enfade, el discreto se -admire de la invención, el grave no la desprecie, ni el prudente deje de -alabarla. En efecto, llevad la mira puesta a derribar la máquina mal -fundada destos caballerescos libros, aborrecidos de tantos y alabados de -muchos más; que si esto alcanzásedes, no habríades alcanzado poco. - -Con silencio grande estuve escuchando lo que mi amigo me decía, y de tal -manera se imprimieron en mí sus razones que, sin ponerlas en disputa, las -aprobé por buenas y de ellas mismas quise hacer este prólogo; en el cual -verás, lector suave, la discreción de mi amigo, la buena ventura mía en -hallar en tiempo tan necesitado tal consejero, y el alivio tuyo en hallar -tan sincera y tan sin revueltas la historia del famoso don Quijote de la -Mancha, de quien hay opinión, por todos los habitadores del distrito del -campo de Montiel, que fue el más casto enamorado y el más valiente -caballero que de muchos años a esta parte se vio en aquellos contornos. Yo -no quiero encarecerte el servicio que te hago en darte a conocer tan noble -y tan honrado caballero, pero quiero que me agradezcas el conocimiento que -tendrás del famoso Sancho Panza, su escudero, en quien, a mi parecer, te -doy cifradas todas las gracias escuderiles que en la caterva de los libros -vanos de caballerías están esparcidas. - -Y con esto, Dios te dé salud, y a mí no olvide. Vale. - -AL LIBRO DE DON QUIJOTE DE LA MANCHA - - Urganda la desconocida - Si de llegarte a los bue-, - libro, fueres con letu-, - no te dirá el boquirru- - que no pones bien los de-. - Mas si el pan no se te cue- - por ir a manos de idio-, - verás de manos a bo-, - aun no dar una en el cla-, - si bien se comen las ma- - por mostrar que son curio-. - Y, pues la expiriencia ense- - que el que a buen árbol se arri- - buena sombra le cobi-, - en Béjar tu buena estre- - un árbol real te ofre- - que da príncipes por fru-, - en el cual floreció un du- - que es nuevo Alejandro Ma-: - llega a su sombra, que a osa- - favorece la fortu-. - De un noble hidalgo manche- - contarás las aventu-, - a quien ociosas letu-, - trastornaron la cabe-: - damas, armas, caballe-, - le provocaron de mo-, - que, cual Orlando furio-, - templado a lo enamora-, - alcanzó a fuerza de bra- - a Dulcinea del Tobo-. - No indiscretos hieroglí- - estampes en el escu-, - que, cuando es todo figu-, - con ruines puntos se envi-. - Si en la dirección te humi-, - - no dirá, mofante, algu-: - ''¡Qué don Álvaro de Lu-, - qué Anibal el de Carta-, - qué rey Francisco en Espa- - se queja de la Fortu-!'' - Pues al cielo no le plu- - que salieses tan ladi- - como el negro Juan Lati-, - hablar latines rehú-. - No me despuntes de agu-, - ni me alegues con filó-, - porque, torciendo la bo-, - dirá el que entiende la le-, - no un palmo de las ore-: - ''¿Para qué conmigo flo-?'' - No te metas en dibu-, - ni en saber vidas aje-, - que, en lo que no va ni vie-, - - pasar de largo es cordu-. - Que suelen en caperu- - darles a los que grace-; - mas tú quémate las ce- - sólo en cobrar buena fa-; - que el que imprime neceda- - dalas a censo perpe-. - Advierte que es desati-, - siendo de vidrio el teja-, - tomar piedras en las ma- - para tirar al veci-. - Deja que el hombre de jui-, - en las obras que compo-, - se vaya con pies de plo-; - que el que saca a luz pape- - para entretener donce- - escribe a tontas y a lo-. - -AMADÍS DE GAULA A DON QUIJOTE DE LA MANCHA - -Soneto - - Tú, que imitaste la llorosa vida - que tuve, ausente y desdeñado sobre - el gran ribazo de la Peña Pobre, - de alegre a penitencia reducida; - tú, a quien los ojos dieron la bebida - de abundante licor, aunque salobre, - y alzándote la plata, estaño y cobre, - te dio la tierra en tierra la comida, - vive seguro de que eternamente, - en tanto, al menos, que en la cuarta esfera, - sus caballos aguije el rubio Apolo, - tendrás claro renombre de valiente; - tu patria será en todas la primera; - tu sabio autor, al mundo único y solo. - -DON BELIANÍS DE GRECIA A DON QUIJOTE DE LA MANCHA - -Soneto - - Rompí, corté, abollé, y dije y hice - más que en el orbe caballero andante; - fui diestro, fui valiente, fui arrogante; - mil agravios vengué, cien mil deshice. - Hazañas di a la Fama que eternice; - fui comedido y regalado amante; - fue enano para mí todo gigante, - y al duelo en cualquier punto satisfice. - Tuve a mis pies postrada la Fortuna, - y trajo del copete mi cordura - a la calva Ocasión al estricote. - Más, aunque sobre el cuerno de la luna - siempre se vio encumbrada mi ventura, - tus proezas envidio, ¡oh gran Quijote! - -LA SEÑORA ORIANA A DULCINEA DEL TOBOSO - -Soneto - - ¡Oh, quién tuviera, hermosa Dulcinea, - por más comodidad y más reposo, - a Miraflores puesto en el Toboso, - y trocara sus Londres con tu aldea! - ¡Oh, quién de tus deseos y librea - alma y cuerpo adornara, y del famoso - caballero que hiciste venturoso - mirara alguna desigual pelea! - ¡Oh, quién tan castamente se escapara - del señor Amadís como tú hiciste - del comedido hidalgo don Quijote! - Que así envidiada fuera, y no envidiara, - y fuera alegre el tiempo que fue triste, - y gozara los gustos sin escote. - -GANDALÍN, ESCUDERO DE AMADÍS DE GAULA, A SANCHO PANZA, ESCUDERO DE DON QUIJOTE - -Soneto - - Salve, varón famoso, a quien Fortuna, - cuando en el trato escuderil te puso, - tan blanda y cuerdamente lo dispuso, - que lo pasaste sin desgracia alguna. - Ya la azada o la hoz poco repugna - al andante ejercicio; ya está en uso - la llaneza escudera, con que acuso - al soberbio que intenta hollar la luna. - Envidio a tu jumento y a tu nombre, - y a tus alforjas igualmente invidio, - que mostraron tu cuerda providencia. - Salve otra vez, ¡oh Sancho!, tan buen hombre, - que a solo tú nuestro español Ovidio - con buzcorona te hace reverencia. - -DEL DONOSO, POETA ENTREVERADO, A SANCHO PANZA Y ROCINANTE - - Soy Sancho Panza, escude- - del manchego don Quijo-. - Puse pies en polvoro-, - por vivir a lo discre-; - que el tácito Villadie- - toda su razón de esta- - cifró en una retira-, - según siente Celesti-, - libro, en mi opinión, divi- - si encubriera más lo huma-. - A Rocinante - Soy Rocinante, el famo- - bisnieto del gran Babie-. - Por pecados de flaque-, - fui a poder de un don Quijo-. - Parejas corrí a lo flo-; - mas, por uña de caba-, - no se me escapó ceba-; - que esto saqué a Lazari- - cuando, para hurtar el vi- - al ciego, le di la pa-. - -ORLANDO FURIOSO A DON QUIJOTE DE LA MANCHA - -Soneto - - Si no eres par, tampoco le has tenido: - que par pudieras ser entre mil pares; - ni puede haberle donde tú te hallares, - invito vencedor, jamás vencido. - Orlando soy, Quijote, que, perdido - por Angélica, vi remotos mares, - ofreciendo a la Fama en sus altares - aquel valor que respetó el olvido. - No puedo ser tu igual; que este decoro - se debe a tus proezas y a tu fama, - puesto que, como yo, perdiste el seso. - Mas serlo has mío, si al soberbio moro - y cita fiero domas, que hoy nos llama - iguales en amor con mal suceso. - -EL CABALLERO DEL FEBO A DON QUIJOTE DE LA MANCHA - -Soneto - - A vuestra espada no igualó la mía, - Febo español, curioso cortesano, - ni a la alta gloria de valor mi mano, - que rayo fue do nace y muere el día. - Imperios desprecié; la monarquía - que me ofreció el Oriente rojo en vano - dejé, por ver el rostro soberano - de Claridiana, aurora hermosa mía. - Améla por milagro único y raro, - y, ausente en su desgracia, el propio infierno - temió mi brazo, que domó su rabia. - Mas vos, godo Quijote, ilustre y claro, - por Dulcinea sois al mundo eterno, - y ella, por vos, famosa, honesta y sabia. - -DE SOLISDÁN A DON QUIJOTE DE LA MANCHA - -Soneto - - Maguer, señor Quijote, que sandeces - vos tengan el cerbelo derrumbado, - nunca seréis de alguno reprochado - por home de obras viles y soeces. - Serán vuesas fazañas los joeces, - pues tuertos desfaciendo habéis andado, - siendo vegadas mil apaleado - por follones cautivos y raheces. - Y si la vuesa linda Dulcinea - desaguisado contra vos comete, - ni a vuesas cuitas muestra buen talante, - en tal desmán, vueso conorte sea - que Sancho Panza fue mal alcagüete, - necio él, dura ella, y vos no amante. - -DIÁLOGO ENTRE BABIECA Y ROCINANTE - -Soneto - - B. ¿Cómo estáis, Rocinante, tan delgado? - R. Porque nunca se come, y se trabaja. - B. Pues, ¿qué es de la cebada y de la paja? - R. No me deja mi amo ni un bocado. - B. Andá, señor, que estáis muy mal criado, - pues vuestra lengua de asno al amo ultraja. - R. Asno se es de la cuna a la mortaja. - ¿Queréislo ver? Miraldo enamorado. - B. ¿Es necedad amar? R. No es gran prudencia. - B. Metafísico estáis. R. Es que no como. - B. Quejaos del escudero. R. No es bastante. - ¿Cómo me he de quejar en mi dolencia, - si el amo y escudero o mayordomo - son tan rocines como Rocinante? - -Primera parte del ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha - - - - - -Capítulo primero. Que trata de la condición y ejercicio del famoso hidalgo -don Quijote de la Mancha - - -En un lugar de la Mancha, de cuyo nombre no quiero acordarme, no ha mucho -tiempo que vivía un hidalgo de los de lanza en astillero, adarga antigua, -rocín flaco y galgo corredor. Una olla de algo más vaca que carnero, -salpicón las más noches, duelos y quebrantos los sábados, lantejas los -viernes, algún palomino de añadidura los domingos, consumían las tres -partes de su hacienda. El resto della concluían sayo de velarte, calzas de -velludo para las fiestas, con sus pantuflos de lo mesmo, y los días de -entresemana se honraba con su vellorí de lo más fino. Tenía en su casa una -ama que pasaba de los cuarenta, y una sobrina que no llegaba a los veinte, -y un mozo de campo y plaza, que así ensillaba el rocín como tomaba la -podadera. Frisaba la edad de nuestro hidalgo con los cincuenta años; era de -complexión recia, seco de carnes, enjuto de rostro, gran madrugador y amigo -de la caza. Quieren decir que tenía el sobrenombre de Quijada, o Quesada, -que en esto hay alguna diferencia en los autores que deste caso escriben; -aunque, por conjeturas verosímiles, se deja entender que se llamaba -Quejana. Pero esto importa poco a nuestro cuento; basta que en la narración -dél no se salga un punto de la verdad. - -Es, pues, de saber que este sobredicho hidalgo, los ratos que estaba -ocioso, que eran los más del año, se daba a leer libros de caballerías, con -tanta afición y gusto, que olvidó casi de todo punto el ejercicio de la -caza, y aun la administración de su hacienda. Y llegó a tanto su curiosidad -y desatino en esto, que vendió muchas hanegas de tierra de sembradura para -comprar libros de caballerías en que leer, y así, llevó a su casa todos -cuantos pudo haber dellos; y de todos, ningunos le parecían tan bien como -los que compuso el famoso Feliciano de Silva, porque la claridad de su -prosa y aquellas entricadas razones suyas le parecían de perlas, y más -cuando llegaba a leer aquellos requiebros y cartas de desafíos, donde en -muchas partes hallaba escrito: La razón de la sinrazón que a mi razón se -hace, de tal manera mi razón enflaquece, que con razón me quejo de la -vuestra fermosura. Y también cuando leía: ...los altos cielos que de -vuestra divinidad divinamente con las estrellas os fortifican, y os hacen -merecedora del merecimiento que merece la vuestra grandeza. - -Con estas razones perdía el pobre caballero el juicio, y desvelábase por -entenderlas y desentrañarles el sentido, que no se lo sacara ni las -entendiera el mesmo Aristóteles, si resucitara para sólo ello. No estaba -muy bien con las heridas que don Belianís daba y recebía, porque se -imaginaba que, por grandes maestros que le hubiesen curado, no dejaría de -tener el rostro y todo el cuerpo lleno de cicatrices y señales. Pero, con -todo, alababa en su autor aquel acabar su libro con la promesa de aquella -inacabable aventura, y muchas veces le vino deseo de tomar la pluma y dalle -fin al pie de la letra, como allí se promete; y sin duda alguna lo hiciera, -y aun saliera con ello, si otros mayores y continuos pensamientos no se lo -estorbaran. Tuvo muchas veces competencia con el cura de su lugar -que era -hombre docto, graduado en Sigüenza-, sobre cuál había sido mejor caballero: -Palmerín de Ingalaterra o Amadís de Gaula; mas maese Nicolás, barbero del -mesmo pueblo, decía que ninguno llegaba al Caballero del Febo, y que si -alguno se le podía comparar, era don Galaor, hermano de Amadís de Gaula, -porque tenía muy acomodada condición para todo; que no era caballero -melindroso, ni tan llorón como su hermano, y que en lo de la valentía no le -iba en zaga. - -En resolución, él se enfrascó tanto en su letura, que se le pasaban las -noches leyendo de claro en claro, y los días de turbio en turbio; y así, -del poco dormir y del mucho leer, se le secó el celebro, de manera que vino -a perder el juicio. Llenósele la fantasía de todo aquello que leía en los -libros, así de encantamentos como de pendencias, batallas, desafíos, -heridas, requiebros, amores, tormentas y disparates imposibles; y -asentósele de tal modo en la imaginación que era verdad toda aquella -máquina de aquellas sonadas soñadas invenciones que leía, que para él no -había otra historia más cierta en el mundo. Decía él que el Cid Ruy Díaz -había sido muy buen caballero, pero que no tenía que ver con el Caballero -de la Ardiente Espada, que de sólo un revés había partido por medio dos -fieros y descomunales gigantes. Mejor estaba con Bernardo del Carpio, -porque en Roncesvalles había muerto a Roldán el encantado, valiéndose de la -industria de Hércules, cuando ahogó a Anteo, el hijo de la Tierra, entre -los brazos. Decía mucho bien del gigante Morgante, porque, con ser de -aquella generación gigantea, que todos son soberbios y descomedidos, él -solo era afable y bien criado. Pero, sobre todos, estaba bien con Reinaldos -de Montalbán, y más cuando le veía salir de su castillo y robar cuantos -topaba, y cuando en allende robó aquel ídolo de Mahoma que era todo de oro, -según dice su historia. Diera él, por dar una mano de coces al traidor de -Galalón, al ama que tenía, y aun a su sobrina de añadidura. - -En efeto, rematado ya su juicio, vino a dar en el más estraño pensamiento -que jamás dio loco en el mundo; y fue que le pareció convenible y -necesario, así para el aumento de su honra como para el servicio de su -república, hacerse caballero andante, y irse por todo el mundo con sus -armas y caballo a buscar las aventuras y a ejercitarse en todo aquello que -él había leído que los caballeros andantes se ejercitaban, deshaciendo todo -género de agravio, y poniéndose en ocasiones y peligros donde, acabándolos, -cobrase eterno nombre y fama. Imaginábase el pobre ya coronado por el valor -de su brazo, por lo menos, del imperio de Trapisonda; y así, con estos tan -agradables pensamientos, llevado del estraño gusto que en ellos sentía, se -dio priesa a poner en efeto lo que deseaba. - -Y lo primero que hizo fue limpiar unas armas que habían sido de sus -bisabuelos, que, tomadas de orín y llenas de moho, luengos siglos había que -estaban puestas y olvidadas en un rincón. Limpiólas y aderezólas lo mejor -que pudo, pero vio que tenían una gran falta, y era que no tenían celada de -encaje, sino morrión simple; mas a esto suplió su industria, porque de -cartones hizo un modo de media celada, que, encajada con el morrión, hacían -una apariencia de celada entera. Es verdad que para probar si era fuerte y -podía estar al riesgo de una cuchillada, sacó su espada y le dio dos -golpes, y con el primero y en un punto deshizo lo que había hecho en una -semana; y no dejó de parecerle mal la facilidad con que la había hecho -pedazos, y, por asegurarse deste peligro, la tornó a hacer de nuevo, -poniéndole unas barras de hierro por de dentro, de tal manera que él quedó -satisfecho de su fortaleza; y, sin querer hacer nueva experiencia della, la -diputó y tuvo por celada finísima de encaje. - -Fue luego a ver su rocín, y, aunque tenía más cuartos que un real y más -tachas que el caballo de Gonela, que tantum pellis et ossa fuit, le pareció -que ni el Bucéfalo de Alejandro ni Babieca el del Cid con él se igualaban. -Cuatro días se le pasaron en imaginar qué nombre le pondría; porque, según -se decía él a sí mesmo, no era razón que caballo de caballero tan famoso, y -tan bueno él por sí, estuviese sin nombre conocido; y ansí, procuraba -acomodársele de manera que declarase quién había sido, antes que fuese de -caballero andante, y lo que era entonces; pues estaba muy puesto en razón -que, mudando su señor estado, mudase él también el nombre, y le cobrase -famoso y de estruendo, como convenía a la nueva orden y al nuevo ejercicio -que ya profesaba. Y así, después de muchos nombres que formó, borró y -quitó, añadió, deshizo y tornó a hacer en su memoria e imaginación, al fin -le vino a llamar Rocinante: nombre, a su parecer, alto, sonoro y -significativo de lo que había sido cuando fue rocín, antes de lo que ahora -era, que era antes y primero de todos los rocines del mundo. - -Puesto nombre, y tan a su gusto, a su caballo, quiso ponérsele a sí mismo, -y en este pensamiento duró otros ocho días, y al cabo se vino a llamar don -Quijote; de donde -como queda dicho- tomaron ocasión los autores desta tan -verdadera historia que, sin duda, se debía de llamar Quijada, y no Quesada, -como otros quisieron decir. Pero, acordándose que el valeroso Amadís no -sólo se había contentado con llamarse Amadís a secas, sino que añadió el -nombre de su reino y patria, por Hepila famosa, y se llamó Amadís de Gaula, -así quiso, como buen caballero, añadir al suyo el nombre de la suya y -llamarse don Quijote de la Mancha, con que, a su parecer, declaraba muy al -vivo su linaje y patria, y la honraba con tomar el sobrenombre della. - -Limpias, pues, sus armas, hecho del morrión celada, puesto nombre a su -rocín y confirmándose a sí mismo, se dio a entender que no le faltaba otra -cosa sino buscar una dama de quien enamorarse; porque el caballero andante -sin amores era árbol sin hojas y sin fruto y cuerpo sin alma. Decíase él -a sí: - --Si yo, por malos de mis pecados, o por mi buena suerte, me encuentro por -ahí con algún gigante, como de ordinario les acontece a los caballeros -andantes, y le derribo de un encuentro, o le parto por mitad del cuerpo, o, -finalmente, le venzo y le rindo, ¿no será bien tener a quien enviarle -presentado y que entre y se hinque de rodillas ante mi dulce señora, y diga -con voz humilde y rendido: ''Yo, señora, soy el gigante Caraculiambro, -señor de la ínsula Malindrania, a quien venció en singular batalla el -jamás como se debe alabado caballero don Quijote de la Mancha, el cual me -mandó que me presentase ante vuestra merced, para que la vuestra grandeza -disponga de mí a su talante''? - -¡Oh, cómo se holgó nuestro buen caballero cuando hubo hecho este discurso, -y más cuando halló a quien dar nombre de su dama! Y fue, a lo que se cree, -que en un lugar cerca del suyo había una moza labradora de muy buen -parecer, de quien él un tiempo anduvo enamorado, aunque, según se entiende, -ella jamás lo supo, ni le dio cata dello. Llamábase Aldonza Lorenzo, y a -ésta le pareció ser bien darle título de señora de sus pensamientos; y, -buscándole nombre que no desdijese mucho del suyo, y que tirase y se -encaminase al de princesa y gran señora, vino a llamarla Dulcinea del -Toboso, porque era natural del Toboso; nombre, a su parecer, músico y -peregrino y significativo, como todos los demás que a él y a sus cosas -había puesto. - - - - - -Capítulo II. Que trata de la primera salida que de su tierra hizo el -ingenioso don Quijote - - -Hechas, pues, estas prevenciones, no quiso aguardar más tiempo a poner en -efeto su pensamiento, apretándole a ello la falta que él pensaba que hacía -en el mundo su tardanza, según eran los agravios que pensaba deshacer, -tuertos que enderezar, sinrazones que emendar, y abusos que mejorar y -deudas que satisfacer. Y así, sin dar parte a persona alguna de su -intención, y sin que nadie le viese, una mañana, antes del día, que era uno -de los calurosos del mes de julio, se armó de todas sus armas, subió sobre -Rocinante, puesta su mal compuesta celada, embrazó su adarga, tomó su -lanza, y, por la puerta falsa de un corral, salió al campo con grandísimo -contento y alborozo de ver con cuánta facilidad había dado principio a su -buen deseo. Mas, apenas se vio en el campo, cuando le asaltó un pensamiento -terrible, y tal, que por poco le hiciera dejar la comenzada empresa; y fue -que le vino a la memoria que no era armado caballero, y que, conforme a ley -de caballería, ni podía ni debía tomar armas con ningún caballero; y, -puesto que lo fuera, había de llevar armas blancas, como novel caballero, -sin empresa en el escudo, hasta que por su esfuerzo la ganase. Estos -pensamientos le hicieron titubear en su propósito; mas, pudiendo más su -locura que otra razón alguna, propuso de hacerse armar caballero del -primero que topase, a imitación de otros muchos que así lo hicieron, según -él había leído en los libros que tal le tenían. En lo de las armas blancas, -pensaba limpiarlas de manera, en teniendo lugar, que lo fuesen más que un -armiño; y con esto se quietó y prosiguió su camino, sin llevar otro que -aquel que su caballo quería, creyendo que en aquello consistía la fuerza de -las aventuras. - -Yendo, pues, caminando nuestro flamante aventurero, iba hablando consigo -mesmo y diciendo: - --¿Quién duda sino que en los venideros tiempos, cuando salga a luz la -verdadera historia de mis famosos hechos, que el sabio que los escribiere -no ponga, cuando llegue a contar esta mi primera salidad tan de mañana, -desta manera?: «Apenas había el rubicundo Apolo tendido por la faz de la -ancha y espaciosa tierra las doradas hebras de sus hermosos cabellos, y -apenas los pequeños y pintados pajarillos con sus arpadas lenguas habían -saludado con dulce y meliflua armonía la venida de la rosada aurora, que, -dejando la blanda cama del celoso marido, por las puertas y balcones del -manchego horizonte a los mortales se mostraba, cuando el famoso caballero -don Quijote de la Mancha, dejando las ociosas plumas, subió sobre su famoso -caballo Rocinante, y comenzó a caminar por el antiguo y conocido campo de -Montiel». - -Y era la verdad que por él caminaba. Y añadió diciendo: - --Dichosa edad, y siglo dichoso aquel adonde saldrán a luz las famosas -hazañas mías, dignas de entallarse en bronces, esculpirse en mármoles y -pintarse en tablas para memoria en lo futuro. ¡Oh tú, sabio encantador, -quienquiera que seas, a quien ha de tocar el ser coronista desta peregrina -historia, ruégote que no te olvides de mi buen Rocinante, compañero eterno -mío en todos mis caminos y carreras! - -Luego volvía diciendo, como si verdaderamente fuera enamorado: - --¡Oh princesa Dulcinea, señora deste cautivo corazón!, mucho agravio me -habedes fecho en despedirme y reprocharme con el riguroso afincamiento de -mandarme no parecer ante la vuestra fermosura. Plégaos, señora, de -membraros deste vuestro sujeto corazón, que tantas cuitas por vuestro amor -padece. - -Con éstos iba ensartando otros disparates, todos al modo de los que sus -libros le habían enseñado, imitando en cuanto podía su lenguaje. Con esto, -caminaba tan despacio, y el sol entraba tan apriesa y con tanto ardor, que -fuera bastante a derretirle los sesos, si algunos tuviera. - -Casi todo aquel día caminó sin acontecerle cosa que de contar fuese, de lo -cual se desesperaba, porque quisiera topar luego luego con quien hacer -experiencia del valor de su fuerte brazo. Autores hay que dicen que la -primera aventura que le avino fue la del Puerto Lápice; otros dicen que la -de los molinos de viento; pero, lo que yo he podido averiguar en este caso, -y lo que he hallado escrito en los Anales de la Mancha, es que él anduvo -todo aquel día, y, al anochecer, su rocín y él se hallaron cansados y -muertos de hambre; y que, mirando a todas partes por ver si descubriría -algún castillo o alguna majada de pastores donde recogerse y adonde pudiese -remediar su mucha hambre y necesidad, vio, no lejos del camino por donde -iba, una venta, que fue como si viera una estrella que, no a los portales, -sino a los alcázares de su redención le encaminaba. Diose priesa a caminar, -y llegó a ella a tiempo que anochecía. - -Estaban acaso a la puerta dos mujeres mozas, destas que llaman del partido, -las cuales iban a Sevilla con unos arrieros que en la venta aquella noche -acertaron a hacer jornada; y, como a nuestro aventurero todo cuanto -pensaba, veía o imaginaba le parecía ser hecho y pasar al modo de lo que -había leído, luego que vio la venta, se le representó que era un castillo -con sus cuatro torres y chapiteles de luciente plata, sin faltarle su -puente levadiza y honda cava, con todos aquellos adherentes que semejantes -castillos se pintan. Fuese llegando a la venta, que a él le parecía -castillo, y a poco trecho della detuvo las riendas a Rocinante, esperando -que algún enano se pusiese entre las almenas a dar señal con alguna -trompeta de que llegaba caballero al castillo. Pero, como vio que se -tardaban y que Rocinante se daba priesa por llegar a la caballeriza, se -llegó a la puerta de la venta, y vio a las dos destraídas mozas que allí -estaban, que a él le parecieron dos hermosas doncellas o dos graciosas -damas que delante de la puerta del castillo se estaban solazando. En esto, -sucedió acaso que un porquero que andaba recogiendo de unos rastrojos una -manada de puercos -que, sin perdón, así se llaman- tocó un cuerno, a cuya -señal ellos se recogen, y al instante se le representó a don Quijote lo que -deseaba, que era que algún enano hacía señal de su venida; y así, con -estraño contento, llegó a la venta y a las damas, las cuales, como vieron -venir un hombre de aquella suerte, armado y con lanza y adarga, llenas de -miedo, se iban a entrar en la venta; pero don Quijote, coligiendo por su -huida su miedo, alzándose la visera de papelón y descubriendo su seco y -polvoroso rostro, con gentil talante y voz reposada, les dijo: - --No fuyan las vuestras mercedes ni teman desaguisado alguno; ca a la orden -de caballería que profeso non toca ni atañe facerle a ninguno, cuanto más a -tan altas doncellas como vuestras presencias demuestran. - -Mirábanle las mozas, y andaban con los ojos buscándole el rostro, que la -mala visera le encubría; mas, como se oyeron llamar doncellas, cosa tan -fuera de su profesión, no pudieron tener la risa, y fue de manera que don -Quijote vino a correrse y a decirles: - --Bien parece la mesura en las fermosas, y es mucha sandez además la risa -que de leve causa procede; pero no vos lo digo porque os acuitedes ni -mostredes mal talante; que el mío non es de ál que de serviros. - -El lenguaje, no entendido de las señoras, y el mal talle de nuestro -caballero acrecentaba en ellas la risa y en él el enojo; y pasara muy -adelante si a aquel punto no saliera el ventero, hombre que, por ser muy -gordo, era muy pacífico, el cual, viendo aquella figura contrahecha, armada -de armas tan desiguales como eran la brida, lanza, adarga y coselete, no -estuvo en nada en acompañar a las doncellas en las muestras de su contento. -Mas, en efeto, temiendo la máquina de tantos pertrechos, determinó de -hablarle comedidamente; y así, le dijo: - --Si vuestra merced, señor caballero, busca posada, amén del lecho (porque -en esta venta no hay ninguno), todo lo demás se hallará en ella en mucha -abundancia. - -Viendo don Quijote la humildad del alcaide de la fortaleza, que tal le -pareció a él el ventero y la venta, respondió: - - -Para mí, señor castellano, cualquiera cosa basta, porque - mis arreos son las armas, - mi descanso el pelear, etc. - -Pensó el huésped que el haberle llamado castellano había sido por haberle -parecido de los sanos de Castilla, aunque él era andaluz, y de los de la -playa de Sanlúcar, no menos ladrón que Caco, ni menos maleante que -estudiantado paje; y así, le respondió: - --Según eso, las camas de vuestra merced serán duras peñas, y su dormir, -siempre velar; y siendo así, bien se puede apear, con seguridad de hallar -en esta choza ocasión y ocasiones para no dormir en todo un año, cuanto más -en una noche. - -Y, diciendo esto, fue a tener el estribo a don Quijote, el cual se apeó con -mucha dificultad y trabajo, como aquel que en todo aquel día no se había -desayunado. - -Dijo luego al huésped que le tuviese mucho cuidado de su caballo, porque -era la mejor pieza que comía pan en el mundo. Miróle el ventero, y no le -pareció tan bueno como don Quijote decía, ni aun la mitad; y, acomodándole -en la caballeriza, volvió a ver lo que su huésped mandaba, al cual estaban -desarmando las doncellas, que ya se habían reconciliado con él; las cuales, -aunque le habían quitado el peto y el espaldar, jamás supieron ni pudieron -desencajarle la gola, ni quitalle la contrahecha celada, que traía atada -con unas cintas verdes, y era menester cortarlas, por no poderse quitar los -ñudos; mas él no lo quiso consentir en ninguna manera, y así, se quedó toda -aquella noche con la celada puesta, que era la más graciosa y estraña -figura que se pudiera pensar; y, al desarmarle, como él se imaginaba que -aquellas traídas y llevadas que le desarmaban eran algunas principales -señoras y damas de aquel castillo, les dijo con mucho donaire: - - -Nunca fuera caballero - de damas tan bien servido - como fuera don Quijote - cuando de su aldea vino: - doncellas curaban dél; - princesas, del su rocino, - -o Rocinante, que éste es el nombre, señoras mías, de mi caballo, y don -Quijote de la Mancha el mío; que, puesto que no quisiera descubrirme fasta -que las fazañas fechas en vuestro servicio y pro me descubrieran, la fuerza -de acomodar al propósito presente este romance viejo de Lanzarote ha sido -causa que sepáis mi nombre antes de toda sazón; pero, tiempo vendrá en que -las vuestras señorías me manden y yo obedezca, y el valor de mi brazo -descubra el deseo que tengo de serviros. - -Las mozas, que no estaban hechas a oír semejantes retóricas, no respondían -palabra; sólo le preguntaron si quería comer alguna cosa. - --Cualquiera yantaría yo -respondió don Quijote-, porque, a lo que entiendo, -me haría mucho al caso. - -A dicha, acertó a ser viernes aquel día, y no había en toda la venta sino -unas raciones de un pescado que en Castilla llaman abadejo, y en Andalucía -bacallao, y en otras partes curadillo, y en otras truchuela. Preguntáronle -si por ventura comería su merced truchuela, que no había otro pescado que -dalle a comer. - --Como haya muchas truchuelas -respondió don Quijote-, podrán servir de una -trucha, porque eso se me da que me den ocho reales en sencillos que en una -pieza de a ocho. Cuanto más, que podría ser que fuesen estas truchuelas -como la ternera, que es mejor que la vaca, y el cabrito que el cabrón. -Pero, sea lo que fuere, venga luego, que el trabajo y peso de las armas no -se puede llevar sin el gobierno de las tripas. - -Pusiéronle la mesa a la puerta de la venta, por el fresco, y trújole el -huésped una porción del mal remojado y peor cocido bacallao, y un pan tan -negro y mugriento como sus armas; pero era materia de grande risa verle -comer, porque, como tenía puesta la celada y alzada la visera, no podía -poner nada en la boca con sus manos si otro no se lo daba y ponía; y ansí, -una de aquellas señoras servía deste menester. Mas, al darle de beber, no -fue posible, ni lo fuera si el ventero no horadara una caña, y puesto el un -cabo en la boca, por el otro le iba echando el vino; y todo esto lo recebía -en paciencia, a trueco de no romper las cintas de la celada. - -Estando en esto, llegó acaso a la venta un castrador de puercos; y, así -como llegó, sonó su silbato de cañas cuatro o cinco veces, con lo cual -acabó de confirmar don Quijote que estaba en algún famoso castillo, y que -le servían con música, y que el abadejo eran truchas; el pan, candeal; y -las rameras, damas; y el ventero, castellano del castillo, y con esto daba -por bien empleada su determinación y salida. Mas lo que más le fatigaba era -el no verse armado caballero, por parecerle que no se podría poner -legítimamente en aventura alguna sin recebir la orden de caballería. - - - - - -Capítulo III. Donde se cuenta la graciosa manera que tuvo don Quijote en -armarse caballero - - -Y así, fatigado deste pensamiento, abrevió su venteril y limitada cena; la -cual acabada, llamó al ventero, y, encerrándose con él en la caballeriza, -se hincó de rodillas ante él, diciéndole: - --No me levantaré jamás de donde estoy, valeroso caballero, fasta que la -vuestra cortesía me otorgue un don que pedirle quiero, el cual redundará en -alabanza vuestra y en pro del género humano. - -El ventero, que vio a su huésped a sus pies y oyó semejantes razones, -estaba confuso mirándole, sin saber qué hacerse ni decirle, y porfiaba con -él que se levantase, y jamás quiso, hasta que le hubo de decir que él le -otorgaba el don que le pedía. - --No esperaba yo menos de la gran magnificencia vuestra, señor mío --respondió don Quijote-; y así, os digo que el don que os he pedido, y de -vuestra liberalidad me ha sido otorgado, es que mañana en aquel día me -habéis de armar caballero, y esta noche en la capilla deste vuestro -castillo velaré las armas; y mañana, como tengo dicho, se cumplirá lo que -tanto deseo, para poder, como se debe, ir por todas las cuatro partes del -mundo buscando las aventuras, en pro de los menesterosos, como está a cargo -de la caballería y de los caballeros andantes, como yo soy, cuyo deseo a -semejantes fazañas es inclinado. - -El ventero, que, como está dicho, era un poco socarrón y ya tenía algunos -barruntos de la falta de juicio de su huésped, acabó de creerlo cuando -acabó de oírle semejantes razones, y, por tener qué reír aquella noche, -determinó de seguirle el humor; y así, le dijo que andaba muy acertado en -lo que deseaba y pedía, y que tal prosupuesto era propio y natural de los -caballeros tan principales como él parecía y como su gallarda presencia -mostraba; y que él, ansimesmo, en los años de su mocedad, se había dado a -aquel honroso ejercicio, andando por diversas partes del mundo buscando sus -aventuras, sin que hubiese dejado los Percheles de Málaga, Islas de Riarán, -Compás de Sevilla, Azoguejo de Segovia, la Olivera de Valencia, Rondilla de -Granada, Playa de Sanlúcar, Potro de Córdoba y las Ventillas de Toledo y -otras diversas partes, donde había ejercitado la ligereza de sus pies, -sutileza de sus manos, haciendo muchos tuertos, recuestando muchas viudas, -deshaciendo algunas doncellas y engañando a algunos pupilos, y, finalmente, -dándose a conocer por cuantas audiencias y tribunales hay casi en toda -España; y que, a lo último, se había venido a recoger a aquel su castillo, -donde vivía con su hacienda y con las ajenas, recogiendo en él a todos los -caballeros andantes, de cualquiera calidad y condición que fuesen, sólo por -la mucha afición que les tenía y porque partiesen con él de sus haberes, en -pago de su buen deseo. - -Díjole también que en aquel su castillo no había capilla alguna donde poder -velar las armas, porque estaba derribada para hacerla de nuevo; pero que, -en caso de necesidad, él sabía que se podían velar dondequiera, y que -aquella noche las podría velar en un patio del castillo; que a la mañana, -siendo Dios servido, se harían las debidas ceremonias, de manera que él -quedase armado caballero, y tan caballero que no pudiese ser más en el -mundo. - -Preguntóle si traía dineros; respondió don Quijote que no traía blanca, -porque él nunca había leído en las historias de los caballeros andantes que -ninguno los hubiese traído. A esto dijo el ventero que se engañaba; que, -puesto caso que en las historias no se escribía, por haberles parecido a -los autores dellas que no era menester escrebir una cosa tan clara y tan -necesaria de traerse como eran dineros y camisas limpias, no por eso se -había de creer que no los trujeron; y así, tuviese por cierto y averiguado -que todos los caballeros andantes, de que tantos libros están llenos y -atestados, llevaban bien herradas las bolsas, por lo que pudiese -sucederles; y que asimismo llevaban camisas y una arqueta pequeña llena de -ungüentos para curar las heridas que recebían, porque no todas veces en los -campos y desiertos donde se combatían y salían heridos había quien los -curase, si ya no era que tenían algún sabio encantador por amigo, que luego -los socorría, trayendo por el aire, en alguna nube, alguna doncella o enano -con alguna redoma de agua de tal virtud que, en gustando alguna gota della, -luego al punto quedaban sanos de sus llagas y heridas, como si mal alguno -hubiesen tenido. Mas que, en tanto que esto no hubiese, tuvieron los -pasados caballeros por cosa acertada que sus escuderos fuesen proveídos de -dineros y de otras cosas necesarias, como eran hilas y ungüentos para -curarse; y, cuando sucedía que los tales caballeros no tenían escuderos, -que eran pocas y raras veces, ellos mesmos lo llevaban todo en unas -alforjas muy sutiles, que casi no se parecían, a las ancas del caballo, -como que era otra cosa de más importancia; porque, no siendo por ocasión -semejante, esto de llevar alforjas no fue muy admitido entre los caballeros -andantes; y por esto le daba por consejo, pues aún se lo podía mandar como -a su ahijado, que tan presto lo había de ser, que no caminase de allí -adelante sin dineros y sin las prevenciones referidas, y que vería cuán -bien se hallaba con ellas cuando menos se pensase. - -Prometióle don Quijote de hacer lo que se le aconsejaba con toda -puntualidad; y así, se dio luego orden como velase las armas en un corral -grande que a un lado de la venta estaba; y, recogiéndolas don Quijote -todas, las puso sobre una pila que junto a un pozo estaba, y, embrazando su -adarga, asió de su lanza y con gentil continente se comenzó a pasear -delante de la pila; y cuando comenzó el paseo comenzaba a cerrar la noche. - -Contó el ventero a todos cuantos estaban en la venta la locura de su -huésped, la vela de las armas y la armazón de caballería que esperaba. -Admiráronse de tan estraño género de locura y fuéronselo a mirar desde -lejos, y vieron que, con sosegado ademán, unas veces se paseaba; otras, -arrimado a su lanza, ponía los ojos en las armas, sin quitarlos por un buen -espacio dellas. Acabó de cerrar la noche, pero con tanta claridad de la -luna, que podía competir con el que se la prestaba, de manera que cuanto el -novel caballero hacía era bien visto de todos. Antojósele en esto a uno de -los arrieros que estaban en la venta ir a dar agua a su recua, y fue -menester quitar las armas de don Quijote, que estaban sobre la pila; el -cual, viéndole llegar, en voz alta le dijo: - --¡Oh tú, quienquiera que seas, atrevido caballero, que llegas a tocar las -armas del más valeroso andante que jamás se ciñó espada!, mira lo que haces -y no las toques, si no quieres dejar la vida en pago de tu atrevimiento. - -No se curó el arriero destas razones (y fuera mejor que se curara, porque -fuera curarse en salud); antes, trabando de las correas, las arrojó gran -trecho de sí. Lo cual visto por don Quijote, alzó los ojos al cielo, y, -puesto el pensamiento -a lo que pareció- en su señora Dulcinea, dijo: - --Acorredme, señora mía, en esta primera afrenta que a este vuestro -avasallado pecho se le ofrece; no me desfallezca en este primero trance -vuestro favor y amparo. - -Y, diciendo estas y otras semejantes razones, soltando la adarga, alzó la -lanza a dos manos y dio con ella tan gran golpe al arriero en la cabeza, -que le derribó en el suelo, tan maltrecho que, si segundara con otro, no -tuviera necesidad de maestro que le curara. Hecho esto, recogió sus armas y -tornó a pasearse con el mismo reposo que primero. Desde allí a poco, sin -saberse lo que había pasado (porque aún estaba aturdido el arriero), llegó -otro con la mesma intención de dar agua a sus mulos; y, llegando a quitar -las armas para desembarazar la pila, sin hablar don Quijote palabra y sin -pedir favor a nadie, soltó otra vez la adarga y alzó otra vez la lanza, y, -sin hacerla pedazos, hizo más de tres la cabeza del segundo arriero, porque -se la abrió por cuatro. Al ruido acudió toda la gente de la venta, y entre -ellos el ventero. Viendo esto don Quijote, embrazó su adarga, y, puesta -mano a su espada, dijo: - --¡Oh señora de la fermosura, esfuerzo y vigor del debilitado corazón mío! -Ahora es tiempo que vuelvas los ojos de tu grandeza a este tu cautivo -caballero, que tamaña aventura está atendiendo. - -Con esto cobró, a su parecer, tanto ánimo, que si le acometieran todos los -arrieros del mundo, no volviera el pie atrás. Los compañeros de los -heridos, que tales los vieron, comenzaron desde lejos a llover piedras -sobre don Quijote, el cual, lo mejor que podía, se reparaba con su adarga, -y no se osaba apartar de la pila por no desamparar las armas. El ventero -daba voces que le dejasen, porque ya les había dicho como era loco, y que -por loco se libraría, aunque los matase a todos. También don Quijote las -daba, mayores, llamándolos de alevosos y traidores, y que el señor del -castillo era un follón y mal nacido caballero, pues de tal manera consentía -que se tratasen los andantes caballeros; y que si él hubiera recebido la -orden de caballería, que él le diera a entender su alevosía: - --Pero de vosotros, soez y baja canalla, no hago caso alguno: tirad, llegad, -venid y ofendedme en cuanto pudiéredes, que vosotros veréis el pago que -lleváis de vuestra sandez y demasía. - -Decía esto con tanto brío y denuedo, que infundió un terrible temor en los -que le acometían; y, así por esto como por las persuasiones del ventero, le -dejaron de tirar, y él dejó retirar a los heridos y tornó a la vela de sus -armas con la misma quietud y sosiego que primero. - -No le parecieron bien al ventero las burlas de su huésped, y determinó -abreviar y darle la negra orden de caballería luego, antes que otra -desgracia sucediese. Y así, llegándose a él, se desculpó de la insolencia -que aquella gente baja con él había usado, sin que él supiese cosa alguna; -pero que bien castigados quedaban de su atrevimiento. Díjole como ya le -había dicho que en aquel castillo no había capilla, y para lo que restaba -de hacer tampoco era necesaria; que todo el toque de quedar armado -caballero consistía en la pescozada y en el espaldarazo, según él tenía -noticia del ceremonial de la orden, y que aquello en mitad de un campo se -podía hacer, y que ya había cumplido con lo que tocaba al velar de las -armas, que con solas dos horas de vela se cumplía, cuanto más, que él había -estado más de cuatro. Todo se lo creyó don Quijote, y dijo que él estaba -allí pronto para obedecerle, y que concluyese con la mayor brevedad que -pudiese; porque si fuese otra vez acometido y se viese armado caballero, no -pensaba dejar persona viva en el castillo, eceto aquellas que él le -mandase, a quien por su respeto dejaría. - -Advertido y medroso desto el castellano, trujo luego un libro donde -asentaba la paja y cebada que daba a los arrieros, y con un cabo de vela -que le traía un muchacho, y con las dos ya dichas doncellas, se vino adonde -don Quijote estaba, al cual mandó hincar de rodillas; y, leyendo en su -manual, como que decía alguna devota oración, en mitad de la leyenda alzó -la mano y diole sobre el cuello un buen golpe, y tras él, con su mesma -espada, un gentil espaldazaro, siempre murmurando entre dientes, como que -rezaba. Hecho esto, mandó a una de aquellas damas que le ciñese la espada, -la cual lo hizo con mucha desenvoltura y discreción, porque no fue menester -poca para no reventar de risa a cada punto de las ceremonias; pero las -proezas que ya habían visto del novel caballero les tenía la risa a raya. -Al ceñirle la espada, dijo la buena señora: - --Dios haga a vuestra merced muy venturoso caballero y le dé ventura en -lides. - -Don Quijote le preguntó cómo se llamaba, porque él supiese de allí adelante -a quién quedaba obligado por la merced recebida; porque pensaba darle -alguna parte de la honra que alcanzase por el valor de su brazo. Ella -respondió con mucha humildad que se llamaba la Tolosa, y que era hija de un -remendón natural de Toledo que vivía a las tendillas de Sancho Bienaya, y -que dondequiera que ella estuviese le serviría y le tendría por señor. Don -Quijote le replicó que, por su amor, le hiciese merced que de allí adelante -se pusiese don y se llamase doña Tolosa. Ella se lo prometió, y la otra le -calzó la espuela, con la cual le pasó casi el mismo coloquio que con la de -la espada: preguntóle su nombre, y dijo que se llamaba la Molinera, y que -era hija de un honrado molinero de Antequera; a la cual también rogó don -Quijote que se pusiese don y se llamase doña Molinera, ofreciéndole nuevos -servicios y mercedes. - -Hechas, pues, de galope y aprisa las hasta allí nunca vistas ceremonias, no -vio la hora don Quijote de verse a caballo y salir buscando las aventuras; -y, ensillando luego a Rocinante, subió en él, y, abrazando a su huésped, le -dijo cosas tan estrañas, agradeciéndole la merced de haberle armado -caballero, que no es posible acertar a referirlas. El ventero, por verle ya -fuera de la venta, con no menos retóricas, aunque con más breves palabras, -respondió a las suyas, y, sin pedirle la costa de la posada, le dejó ir a -la buen hora. - - - - - -Capítulo IV. De lo que le sucedió a nuestro caballero cuando salió de la -venta - - -La del alba sería cuando don Quijote salió de la venta, tan contento, tan -gallardo, tan alborozado por verse ya armado caballero, que el gozo le -reventaba por las cinchas del caballo. Mas, viniéndole a la memoria los -consejos de su huésped cerca de las prevenciones tan necesarias que había -de llevar consigo, especial la de los dineros y camisas, determinó volver a -su casa y acomodarse de todo, y de un escudero, haciendo cuenta de recebir -a un labrador vecino suyo, que era pobre y con hijos, pero muy a propósito -para el oficio escuderil de la caballería. Con este pensamiento guió a -Rocinante hacia su aldea, el cual, casi conociendo la querencia, con tanta -gana comenzó a caminar, que parecía que no ponía los pies en el suelo. - -No había andado mucho, cuando le pareció que a su diestra mano, de la -espesura de un bosque que allí estaba, salían unas voces delicadas, como de -persona que se quejaba; y apenas las hubo oído, cuando dijo: - --Gracias doy al cielo por la merced que me hace, pues tan presto me pone -ocasiones delante donde yo pueda cumplir con lo que debo a mi profesión, y -donde pueda coger el fruto de mis buenos deseos. Estas voces, sin duda, son -de algún menesteroso o menesterosa, que ha menester mi favor y ayuda. - -Y, volviendo las riendas, encaminó a Rocinante hacia donde le pareció que -las voces salían. Y, a pocos pasos que entró por el bosque, vio atada una -yegua a una encina, y atado en otra a un muchacho, desnudo de medio cuerpo -arriba, hasta de edad de quince años, que era el que las voces daba; y no -sin causa, porque le estaba dando con una pretina muchos azotes un labrador -de buen talle, y cada azote le acompañaba con una reprehensión y consejo. -Porque decía: - --La lengua queda y los ojos listos. - -Y el muchacho respondía: - --No lo haré otra vez, señor mío; por la pasión de Dios, que no lo haré otra -vez; y yo prometo de tener de aquí adelante más cuidado con el hato. - -Y, viendo don Quijote lo que pasaba, con voz airada dijo: - --Descortés caballero, mal parece tomaros con quien defender no se puede; -subid sobre vuestro caballo y tomad vuestra lanza -que también tenía una -lanza arrimada a la encima adonde estaba arrendada la yegua-, que yo os -haré conocer ser de cobardes lo que estáis haciendo. - -El labrador, que vio sobre sí aquella figura llena de armas blandiendo la -lanza sobre su rostro, túvose por muerto, y con buenas palabras respondió: - --Señor caballero, este muchacho que estoy castigando es un mi criado, que -me sirve de guardar una manada de ovejas que tengo en estos contornos, el -cual es tan descuidado, que cada día me falta una; y, porque castigo su -descuido, o bellaquería, dice que lo hago de miserable, por no pagalle la -soldada que le debo, y en Dios y en mi ánima que miente. - --¿"Miente", delante de mí, ruin villano? -dijo don Quijote-. Por el sol que -nos alumbra, que estoy por pasaros de parte a parte con esta lanza. Pagadle -luego sin más réplica; si no, por el Dios que nos rige, que os concluya y -aniquile en este punto. Desatadlo luego. - -El labrador bajó la cabeza y, sin responder palabra, desató a su criado, al -cual preguntó don Quijote que cuánto le debía su amo. Él dijo que nueve -meses, a siete reales cada mes. Hizo la cuenta don Quijote y halló que -montaban setenta y tres reales, y díjole al labrador que al momento los -desembolsase, si no quería morir por ello. Respondió el medroso villano que -para el paso en que estaba y juramento que había hecho -y aún no había -jurado nada-, que no eran tantos, porque se le habían de descontar y -recebir en cuenta tres pares de zapatos que le había dado y un real de dos -sangrías que le habían hecho estando enfermo. - --Bien está todo eso -replicó don Quijote-, pero quédense los zapatos y las -sangrías por los azotes que sin culpa le habéis dado; que si él rompió el -cuero de los zapatos que vos pagastes, vos le habéis rompido el de su -cuerpo; y si le sacó el barbero sangre estando enfermo, vos en sanidad se -la habéis sacado; ansí que, por esta parte, no os debe nada. - --El daño está, señor caballero, en que no tengo aquí dineros: véngase -Andrés conmigo a mi casa, que yo se los pagaré un real sobre otro. - --¿Irme yo con él? -dijo el muchacho-. Mas, ¡mal año! No, señor, ni por -pienso; porque, en viéndose solo, me desuelle como a un San Bartolomé. - --No hará tal -replicó don Quijote-: basta que yo se lo mande para que me -tenga respeto; y con que él me lo jure por la ley de caballería que ha -recebido, le dejaré ir libre y aseguraré la paga. - --Mire vuestra merced, señor, lo que dice -dijo el muchacho-, que este mi -amo no es caballero ni ha recebido orden de caballería alguna; que es Juan -Haldudo el rico, el vecino del Quintanar. - --Importa eso poco -respondió don Quijote-, que Haldudos puede haber -caballeros; cuanto más, que cada uno es hijo de sus obras. - --Así es verdad -dijo Andrés-; pero este mi amo, ¿de qué obras es hijo, pues -me niega mi soldada y mi sudor y trabajo? - --No niego, hermano Andrés -respondió el labrador-; y hacedme placer de -veniros conmigo, que yo juro por todas las órdenes que de caballerías hay -en el mundo de pagaros, como tengo dicho, un real sobre otro, y aun -sahumados. - --Del sahumerio os hago gracia -dijo don Quijote-; dádselos en reales, que -con eso me contento; y mirad que lo cumpláis como lo habéis jurado; si no, -por el mismo juramento os juro de volver a buscaros y a castigaros, y que -os tengo de hallar, aunque os escondáis más que una lagartija. Y si queréis -saber quién os manda esto, para quedar con más veras obligado a cumplirlo, -sabed que yo soy el valeroso don Quijote de la Mancha, el desfacedor de -agravios y sinrazones; y a Dios quedad, y no se os parta de las mientes lo -prometido y jurado, so pena de la pena pronunciada. - -Y, en diciendo esto, picó a su Rocinante, y en breve espacio se apartó -dellos. Siguióle el labrador con los ojos, y, cuando vio que había -traspuesto del bosque y que ya no parecía, volvióse a su criado Andrés y -díjole: - --Venid acá, hijo mío, que os quiero pagar lo que os debo, como aquel -deshacedor de agravios me dejó mandado. - --Eso juro yo -dijo Andrés-; y ¡cómo que andará vuestra merced acertado en -cumplir el mandamiento de aquel buen caballero, que mil años viva; que, -según es de valeroso y de buen juez, vive Roque, que si no me paga, que -vuelva y ejecute lo que dijo! - --También lo juro yo -dijo el labrador-; pero, por lo mucho que os quiero, -quiero acrecentar la deuda por acrecentar la paga. - -Y, asiéndole del brazo, le tornó a atar a la encina, donde le dio tantos -azotes, que le dejó por muerto. - --Llamad, señor Andrés, ahora -decía el labrador- al desfacedor de agravios, -veréis cómo no desface aquéste; aunque creo que no está acabado de hacer, -porque me viene gana de desollaros vivo, como vos temíades. - -Pero, al fin, le desató y le dio licencia que fuese a buscar su juez, para -que ejecutase la pronunciada sentencia. Andrés se partió algo mohíno, -jurando de ir a buscar al valeroso don Quijote de la Mancha y contalle -punto por punto lo que había pasado, y que se lo había de pagar con las -setenas. Pero, con todo esto, él se partió llorando y su amo se quedó -riendo. - -Y desta manera deshizo el agravio el valeroso don Quijote; el cual, -contentísimo de lo sucedido, pareciéndole que había dado felicísimo y alto -principio a sus caballerías, con gran satisfación de sí mismo iba caminando -hacia su aldea, diciendo a media voz: - --Bien te puedes llamar dichosa sobre cuantas hoy viven en la tierra, ¡oh -sobre las bellas bella Dulcinea del Toboso!, pues te cupo en suerte tener -sujeto y rendido a toda tu voluntad e talante a un tan valiente y tan -nombrado caballero como lo es y será don Quijote de la Mancha, el cual, -como todo el mundo sabe, ayer rescibió la orden de caballería, y hoy ha -desfecho el mayor tuerto y agravio que formó la sinrazón y cometió la -crueldad: hoy quitó el látigo de la mano a aquel despiadado enemigo que tan -sin ocasión vapulaba a aquel delicado infante. - -En esto, llegó a un camino que en cuatro se dividía, y luego se le vino a -la imaginación las encrucejadas donde los caballeros andantes se ponían a -pensar cuál camino de aquéllos tomarían, y, por imitarlos, estuvo un rato -quedo; y, al cabo de haberlo muy bien pensado, soltó la rienda a Rocinante, -dejando a la voluntad del rocín la suya, el cual siguió su primer intento, -que fue el irse camino de su caballeriza. - -Y, habiendo andado como dos millas, descubrió don Quijote un grande tropel -de gente, que, como después se supo, eran unos mercaderes toledanos que -iban a comprar seda a Murcia. Eran seis, y venían con sus quitasoles, con -otros cuatro criados a caballo y tres mozos de mulas a pie. Apenas los -divisó don Quijote, cuando se imaginó ser cosa de nueva aventura; y, por -imitar en todo cuanto a él le parecía posible los pasos que había leído en -sus libros, le pareció venir allí de molde uno que pensaba hacer. Y así, -con gentil continente y denuedo, se afirmó bien en los estribos, apretó la -lanza, llegó la adarga al pecho, y, puesto en la mitad del camino, estuvo -esperando que aquellos caballeros andantes llegasen, que ya él por tales -los tenía y juzgaba; y, cuando llegaron a trecho que se pudieron ver y oír, -levantó don Quijote la voz, y con ademán arrogante dijo: - --Todo el mundo se tenga, si todo el mundo no confiesa que no hay en el -mundo todo doncella más hermosa que la emperatriz de la Mancha, la sin par -Dulcinea del Toboso. - -Paráronse los mercaderes al son destas razones, y a ver la estraña figura -del que las decía; y, por la figura y por las razones, luego echaron de ver -la locura de su dueño; mas quisieron ver despacio en qué paraba aquella -confesión que se les pedía, y uno dellos, que era un poco burlón y muy -mucho discreto, le dijo: - --Señor caballero, nosotros no conocemos quién sea esa buena señora que -decís; mostrádnosla: que si ella fuere de tanta hermosura como significáis, -de buena gana y sin apremio alguno confesaremos la verdad que por parte -vuestra nos es pedida. - --Si os la mostrara -replicó don Quijote-, ¿qué hiciérades vosotros en -confesar una verdad tan notoria? La importancia está en que sin verla lo -habéis de creer, confesar, afirmar, jurar y defender; donde no, conmigo -sois en batalla, gente descomunal y soberbia. Que, ahora vengáis uno a uno, -como pide la orden de caballería, ora todos juntos, como es costumbre y -mala usanza de los de vuestra ralea, aquí os aguardo y espero, confiado en -la razón que de mi parte tengo. - --Señor caballero -replicó el mercader-, suplico a vuestra merced, en nombre -de todos estos príncipes que aquí estamos, que, porque no encarguemos -nuestras conciencias confesando una cosa por nosotros jamás vista ni oída, -y más siendo tan en perjuicio de las emperatrices y reinas del Alcarria y -Estremadura, que vuestra merced sea servido de mostrarnos algún retrato de -esa señora, aunque sea tamaño como un grano de trigo; que por el hilo se -sacará el ovillo, y quedaremos con esto satisfechos y seguros, y vuestra -merced quedará contento y pagado; y aun creo que estamos ya tan de su parte -que, aunque su retrato nos muestre que es tuerta de un ojo y que del otro -le mana bermellón y piedra azufre, con todo eso, por complacer a vuestra -merced, diremos en su favor todo lo que quisiere. - --No le mana, canalla infame -respondió don Quijote, encendido en cólera-; -no le mana, digo, eso que decís, sino ámbar y algalia entre algodones; y no -es tuerta ni corcovada, sino más derecha que un huso de Guadarrama. Pero -vosotros pagaréis la grande blasfemia que habéis dicho contra tamaña beldad -como es la de mi señora. - -Y, en diciendo esto, arremetió con la lanza baja contra el que lo había -dicho, con tanta furia y enojo que, si la buena suerte no hiciera que en la -mitad del camino tropezara y cayera Rocinante, lo pasara mal el atrevido -mercader. Cayó Rocinante, y fue rodando su amo una buena pieza por el -campo; y, queriéndose levantar, jamás pudo: tal embarazo le causaban la -lanza, adarga, espuelas y celada, con el peso de las antiguas armas. Y, -entretanto que pugnaba por levantarse y no podía, estaba diciendo: - --¡Non fuyáis, gente cobarde; gente cautiva, atended!; que no por culpa mía, -sino de mi caballo, estoy aquí tendido. - -Un mozo de mulas de los que allí venían, que no debía de ser muy bien -intencionado, oyendo decir al pobre caído tantas arrogancias, no lo pudo -sufrir sin darle la respuesta en las costillas. Y, llegándose a él, tomó la -lanza, y, después de haberla hecho pedazos, con uno dellos comenzó a dar a -nuestro don Quijote tantos palos que, a despecho y pesar de sus armas, le -molió como cibera. Dábanle voces sus amos que no le diese tanto y que le -dejase, pero estaba ya el mozo picado y no quiso dejar el juego hasta -envidar todo el resto de su cólera; y, acudiendo por los demás trozos de la -lanza, los acabó de deshacer sobre el miserable caído, que, con toda -aquella tempestad de palos que sobre él vía, no cerraba la boca, amenazando -al cielo y a la tierra, y a los malandrines, que tal le parecían. - -Cansóse el mozo, y los mercaderes siguieron su camino, llevando qué contar -en todo él del pobre apaleado. El cual, después que se vio solo, tornó a -probar si podía levantarse; pero si no lo pudo hacer cuando sano y bueno, -¿cómo lo haría molido y casi deshecho? Y aún se tenía por dichoso, -pareciéndole que aquélla era propia desgracia de caballeros andantes, y -toda la atribuía a la falta de su caballo, y no era posible levantarse, -según tenía brumado todo el cuerpo. - - - - - -Capítulo V. Donde se prosigue la narración de la desgracia de nuestro -caballero - - -Viendo, pues, que, en efeto, no podía menearse, acordó de acogerse a su -ordinario remedio, que era pensar en algún paso de sus libros; y trújole su -locura a la memoria aquel de Valdovinos y del marqués de Mantua, cuando -Carloto le dejó herido en la montiña, historia sabida de los niños, no -ignorada de los mozos, celebrada y aun creída de los viejos; y, con todo -esto, no más verdadera que los milagros de Mahoma. Ésta, pues, le pareció a -él que le venía de molde para el paso en que se hallaba; y así, con -muestras de grande sentimiento, se comenzó a volcar por la tierra y a decir -con debilitado aliento lo mesmo que dicen decía el herido caballero del -bosque: - - -¿Donde estás, señora mía, - que no te duele mi mal? - O no lo sabes, señora, - o eres falsa y desleal. - -Y, desta manera, fue prosiguiendo el romance hasta aquellos versos que -dicen: - - -¡Oh noble marqués de Mantua, - mi tío y señor carnal! - -Y quiso la suerte que, cuando llegó a este verso, acertó a pasar por allí -un labrador de su mesmo lugar y vecino suyo, que venía de llevar una carga -de trigo al molino; el cual, viendo aquel hombre allí tendido, se llegó a -él y le preguntó que quién era y qué mal sentía que tan tristemente se -quejaba. Don Quijote creyó, sin duda, que aquél era el marqués de Mantua, -su tío; y así, no le respondió otra cosa si no fue proseguir en su romance, -donde le daba cuenta de su desgracia y de los amores del hijo del Emperante -con su esposa, todo de la mesma manera que el romance lo canta. - -El labrador estaba admirado oyendo aquellos disparates; y, quitándole la -visera, que ya estaba hecha pedazos de los palos, le limpió el rostro, que -le tenía cubierto de polvo; y apenas le hubo limpiado, cuando le conoció y -le dijo: - --Señor Quijana -que así se debía de llamar cuando él tenía juicio y no -había pasado de hidalgo sosegado a caballero andante-, ¿quién ha puesto a -vuestra merced desta suerte? - -Pero él seguía con su romance a cuanto le preguntaba. Viendo esto el buen -hombre, lo mejor que pudo le quitó el peto y espaldar, para ver si tenía -alguna herida; pero no vio sangre ni señal alguna. Procuró levantarle del -suelo, y no con poco trabajo le subió sobre su jumento, por parecer -caballería más sosegada. Recogió las armas, hasta las astillas de la lanza, -y liólas sobre Rocinante, al cual tomó de la rienda, y del cabestro al -asno, y se encaminó hacia su pueblo, bien pensativo de oír los disparates -que don Quijote decía; y no menos iba don Quijote, que, de puro molido y -quebrantado, no se podía tener sobre el borrico, y de cuando en cuando daba -unos suspiros que los ponía en el cielo; de modo que de nuevo obligó a que -el labrador le preguntase le dijese qué mal sentía; y no parece sino que el -diablo le traía a la memoria los cuentos acomodados a sus sucesos, porque, -en aquel punto, olvidándose de Valdovinos, se acordó del moro Abindarráez, -cuando el alcaide de Antequera, Rodrigo de Narváez, le prendió y llevó -cautivo a su alcaidía. De suerte que, cuando el labrador le volvió a -preguntar que cómo estaba y qué sentía, le respondió las mesmas palabras y -razones que el cautivo Abencerraje respondía a Rodrigo de Narváez, del -mesmo modo que él había leído la historia en La Diana, de Jorge de -Montemayor, donde se escribe; aprovechándose della tan a propósito, que el -labrador se iba dando al diablo de oír tanta máquina de necedades; por -donde conoció que su vecino estaba loco, y dábale priesa a llegar al -pueblo, por escusar el enfado que don Quijote le causaba con su larga -arenga. Al cabo de lo cual, dijo: - --Sepa vuestra merced, señor don Rodrigo de Narváez, que esta hermosa Jarifa -que he dicho es ahora la linda Dulcinea del Toboso, por quien yo he hecho, -hago y haré los más famosos hechos de caballerías que se han visto, vean ni -verán en el mundo. - -A esto respondió el labrador: - --Mire vuestra merced, señor, pecador de mí, que yo no soy don Rodrigo de -Narváez, ni el marqués de Mantua, sino Pedro Alonso, su vecino; ni vuestra -merced es Valdovinos, ni Abindarráez, sino el honrado hidalgo del señor -Quijana. - --Yo sé quién soy -respondió don Quijote-; y sé que puedo ser no sólo los -que he dicho, sino todos los Doce Pares de Francia, y aun todos los Nueve -de la Fama, pues a todas las hazañas que ellos todos juntos y cada uno por -sí hicieron, se aventajarán las mías. - -En estas pláticas y en otras semejantes, llegaron al lugar a la hora que -anochecía, pero el labrador aguardó a que fuese algo más noche, porque no -viesen al molido hidalgo tan mal caballero. Llegada, pues, la hora que le -pareció, entró en el pueblo, y en la casa de don Quijote, la cual halló -toda alborotada; y estaban en ella el cura y el barbero del lugar, que eran -grandes amigos de don Quijote, que estaba diciéndoles su ama a voces: - --¿Qué le parece a vuestra merced, señor licenciado Pero Pérez -que así se -llamaba el cura-, de la desgracia de mi señor? Tres días ha que no parecen -él, ni el rocín, ni la adarga, ni la lanza ni las armas. ¡Desventurada de -mí!, que me doy a entender, y así es ello la verdad como nací para morir, -que estos malditos libros de caballerías que él tiene y suele leer tan de -ordinario le han vuelto el juicio; que ahora me acuerdo haberle oído decir -muchas veces, hablando entre sí, que quería hacerse caballero andante e -irse a buscar las aventuras por esos mundos. Encomendados sean a Satanás y -a Barrabás tales libros, que así han echado a perder el más delicado -entendimiento que había en toda la Mancha. - -La sobrina decía lo mesmo, y aun decía más: - --Sepa, señor maese Nicolás -que éste era el nombre del barbero-, que muchas -veces le aconteció a mi señor tío estarse leyendo en estos desalmados -libros de desventuras dos días con sus noches, al cabo de los cuales, -arrojaba el libro de las manos, y ponía mano a la espada y andaba a -cuchilladas con las paredes; y cuando estaba muy cansado, decía que había -muerto a cuatro gigantes como cuatro torres, y el sudor que sudaba del -cansancio decía que era sangre de las feridas que había recebido en la -batalla; y bebíase luego un gran jarro de agua fría, y quedaba sano y -sosegado, diciendo que aquella agua era una preciosísima bebida que le -había traído el sabio Esquife, un grande encantador y amigo suyo. Mas yo me -tengo la culpa de todo, que no avisé a vuestras mercedes de los disparates -de mi señor tío, para que lo remediaran antes de llegar a lo que ha -llegado, y quemaran todos estos descomulgados libros, que tiene muchos, que -bien merecen ser abrasados, como si fuesen de herejes. - --Esto digo yo también -dijo el cura-, y a fee que no se pase el día de -mañana sin que dellos no se haga acto público y sean condenados al fuego, -porque no den ocasión a quien los leyere de hacer lo que mi buen amigo debe -de haber hecho. - -Todo esto estaban oyendo el labrador y don Quijote, con que acabó de -entender el labrador la enfermedad de su vecino; y así, comenzó a decir a -voces: - --Abran vuestras mercedes al señor Valdovinos y al señor marqués de Mantua, -que viene malferido, y al señor moro Abindarráez, que trae cautivo el -valeroso Rodrigo de Narváez, alcaide de Antequera. - -A estas voces salieron todos, y, como conocieron los unos a su amigo, las -otras a su amo y tío, que aún no se había apeado del jumento, porque no -podía, corrieron a abrazarle. Él dijo: - --Ténganse todos, que vengo malferido por la culpa de mi caballo. Llévenme a -mi lecho y llámese, si fuere posible, a la sabia Urganda, que cure y cate -de mis feridas. - --¡Mirá, en hora maza -dijo a este punto el ama-, si me decía a mí bien mi -corazón del pie que cojeaba mi señor! Suba vuestra merced en buen hora, -que, sin que venga esa Hurgada, le sabremos aquí curar. ¡Malditos, digo, -sean otra vez y otras ciento estos libros de caballerías, que tal han -parado a vuestra merced! - -Lleváronle luego a la cama, y, catándole las feridas, no le hallaron -ninguna; y él dijo que todo era molimiento, por haber dado una gran caída -con Rocinante, su caballo, combatiéndose con diez jayanes, los más -desaforados y atrevidos que se pudieran fallar en gran parte de la tierra. - --¡Ta, ta! -dijo el cura-. ¿Jayanes hay en la danza? Para mi santiguada, que -yo los queme mañana antes que llegue la noche. - -Hiciéronle a don Quijote mil preguntas, y a ninguna quiso responder otra -cosa sino que le diesen de comer y le dejasen dormir, que era lo que más le -importaba. Hízose así, y el cura se informó muy a la larga del labrador del -modo que había hallado a don Quijote. Él se lo contó todo, con los -disparates que al hallarle y al traerle había dicho; que fue poner más -deseo en el licenciado de hacer lo que otro día hizo, que fue llamar a su -amigo el barbero maese Nicolás, con el cual se vino a casa de don Quijote, - - - - - -Capítulo VI. Del donoso y grande escrutinio que el cura y el barbero -hicieron en la librería de nuestro ingenioso hidalgo - - -el cual aún todavía dormía. Pidió las llaves, a la sobrina, del aposento -donde estaban los libros, autores del daño, y ella se las dio de muy buena -gana. Entraron dentro todos, y la ama con ellos, y hallaron más de cien -cuerpos de libros grandes, muy bien encuadernados, y otros pequeños; y, así -como el ama los vio, volvióse a salir del aposento con gran priesa, y tornó -luego con una escudilla de agua bendita y un hisopo, y dijo: - --Tome vuestra merced, señor licenciado: rocíe este aposento, no esté aquí -algún encantador de los muchos que tienen estos libros, y nos encanten, en -pena de las que les queremos dar echándolos del mundo. - -Causó risa al licenciado la simplicidad del ama, y mandó al barbero que le -fuese dando de aquellos libros uno a uno, para ver de qué trataban, pues -podía ser hallar algunos que no mereciesen castigo de fuego. - --No -dijo la sobrina-, no hay para qué perdonar a ninguno, porque todos han -sido los dañadores; mejor será arrojarlos por las ventanas al patio, y -hacer un rimero dellos y pegarles fuego; y si no, llevarlos al corral, y -allí se hará la hoguera, y no ofenderá el humo. - -Lo mismo dijo el ama: tal era la gana que las dos tenían de la muerte de -aquellos inocentes; mas el cura no vino en ello sin primero leer siquiera -los títulos. Y el primero que maese Nicolás le dio en las manos fue Los -cuatro de Amadís de Gaula, y dijo el cura: - --Parece cosa de misterio ésta; porque, según he oído decir, este libro fue -el primero de caballerías que se imprimió en España, y todos los demás han -tomado principio y origen déste; y así, me parece que, como a dogmatizador -de una secta tan mala, le debemos, sin escusa alguna, condenar al fuego. - --No, señor -dijo el barbero-, que también he oído decir que es el mejor de -todos los libros que de este género se han compuesto; y así, como a único -en su arte, se debe perdonar. - --Así es verdad -dijo el cura-, y por esa razón se le otorga la vida por -ahora. Veamos esotro que está junto a él. - --Es -dijo el barbero- las Sergas de Esplandián, hijo legítimo de Amadís de -Gaula. - --Pues, en verdad -dijo el cura- que no le ha de valer al hijo la bondad del -padre. Tomad, señora ama: abrid esa ventana y echadle al corral, y dé -principio al montón de la hoguera que se ha de hacer. - -Hízolo así el ama con mucho contento, y el bueno de Esplandián fue volando -al corral, esperando con toda paciencia el fuego que le amenazaba. - --Adelante -dijo el cura. - --Este que viene -dijo el barbero- es Amadís de Grecia; y aun todos los -deste lado, a lo que creo, son del mesmo linaje de Amadís. - --Pues vayan todos al corral -dijo el cura-; que, a trueco de quemar a la -reina Pintiquiniestra, y al pastor Darinel, y a sus églogas, y a las -endiabladas y revueltas razones de su autor, quemaré con ellos al padre que -me engendró, si anduviera en figura de caballero andante. - --De ese parecer soy yo -dijo el barbero. - --Y aun yo -añadió la sobrina. - --Pues así es -dijo el ama-, vengan, y al corral con ellos. - -Diéronselos, que eran muchos, y ella ahorró la escalera y dio con ellos por -la ventana abajo. - --¿Quién es ese tonel? -dijo el cura. - --Éste es -respondió el barbero- Don Olivante de Laura. - --El autor de ese libro -dijo el cura- fue el mesmo que compuso a Jardín de -flores; y en verdad que no sepa determinar cuál de los dos libros es más -verdadero, o, por decir mejor, menos mentiroso; sólo sé decir que éste irá -al corral por disparatado y arrogante. - --Éste que se sigue es Florimorte de Hircania -dijo el barbero. - --¿Ahí está el señor Florimorte? -replicó el cura-. Pues a fe que ha de -parar presto en el corral, a pesar de su estraño nacimiento y sonadas -aventuras; que no da lugar a otra cosa la dureza y sequedad de su estilo. -Al corral con él y con esotro, señora ama. - --Que me place, señor mío -respondía ella; y con mucha alegría ejecutaba lo -que le era mandado. - --Éste es El Caballero Platir -dijo el barbero. - --Antiguo libro es éste -dijo el cura-, y no hallo en él cosa que merezca -venia. Acompañe a los demás sin réplica. - -Y así fue hecho. Abrióse otro libro y vieron que tenía por título El -Caballero de la Cruz. - --Por nombre tan santo como este libro tiene, se podía perdonar su -ignorancia; mas también se suele decir: "tras la cruz está el diablo"; vaya -al fuego. - -Tomando el barbero otro libro, dijo: - --Éste es Espejo de caballerías. - --Ya conozco a su merced -dijo el cura-. Ahí anda el señor Reinaldos de -Montalbán con sus amigos y compañeros, más ladrones que Caco, y los doce -Pares, con el verdadero historiador Turpín; y en verdad que estoy por -condenarlos no más que a destierro perpetuo, siquiera porque tienen parte -de la invención del famoso Mateo Boyardo, de donde también tejió su tela el -cristiano poeta Ludovico Ariosto; al cual, si aquí le hallo, y que habla en -otra lengua que la suya, no le guardaré respeto alguno; pero si habla en su -idioma, le pondré sobre mi cabeza. - --Pues yo le tengo en italiano -dijo el barbero-, mas no le entiendo. - --Ni aun fuera bien que vos le entendiérades -respondió el cura-, y aquí le -perdonáramos al señor capitán que no le hubiera traído a España y hecho -castellano; que le quitó mucho de su natural valor, y lo mesmo harán todos -aquellos que los libros de verso quisieren volver en otra lengua: que, por -mucho cuidado que pongan y habilidad que muestren, jamás llegarán al punto -que ellos tienen en su primer nacimiento. Digo, en efeto, que este libro, y -todos los que se hallaren que tratan destas cosas de Francia, se echen y -depositen en un pozo seco, hasta que con más acuerdo se vea lo que se ha de -hacer dellos, ecetuando a un Bernardo del Carpio que anda por ahí y a otro -llamado Roncesvalles; que éstos, en llegando a mis manos, han de estar en -las del ama, y dellas en las del fuego, sin remisión alguna. - -Todo lo confirmó el barbero, y lo tuvo por bien y por cosa muy acertada, -por entender que era el cura tan buen cristiano y tan amigo de la verdad, -que no diría otra cosa por todas las del mundo. Y, abriendo otro libro, vio -que era Palmerín de Oliva, y junto a él estaba otro que se llamaba Palmerín -de Ingalaterra; lo cual visto por el licenciado, dijo: - --Esa oliva se haga luego rajas y se queme, que aun no queden della las -cenizas; y esa palma de Ingalaterra se guarde y se conserve como a cosa -única, y se haga para ello otra caja como la que halló Alejandro en los -despojos de Dario, que la diputó para guardar en ella las obras del poeta -Homero. Este libro, señor compadre, tiene autoridad por dos cosas: la una, -porque él por sí es muy bueno, y la otra, porque es fama que le compuso un -discreto rey de Portugal. Todas las aventuras del castillo de Miraguarda -son bonísimas y de grande artificio; las razones, cortesanas y claras, que -guardan y miran el decoro del que habla con mucha propriedad y -entendimiento. Digo, pues, salvo vuestro buen parecer, señor maese Nicolás, -que éste y Amadís de Gaula queden libres del fuego, y todos los demás, sin -hacer más cala y cata, perezcan. - --No, señor compadre -replicó el barbero-; que éste que aquí tengo es el -afamado Don Belianís. - --Pues ése -replicó el cura-, con la segunda, tercera y cuarta parte, tienen -necesidad de un poco de ruibarbo para purgar la demasiada cólera suya, y es -menester quitarles todo aquello del castillo de la Fama y otras -impertinencias de más importancia, para lo cual se les da término -ultramarino, y como se enmendaren, así se usará con ellos de misericordia o -de justicia; y en tanto, tenedlos vos, compadre, en vuestra casa, mas no -los dejéis leer a ninguno. - --Que me place -respondió el barbero. - -Y, sin querer cansarse más en leer libros de caballerías, mandó al ama que -tomase todos los grandes y diese con ellos en el corral. No se dijo a tonta -ni a sorda, sino a quien tenía más gana de quemallos que de echar una tela, -por grande y delgada que fuera; y, asiendo casi ocho de una vez, los arrojó -por la ventana. Por tomar muchos juntos, se le cayó uno a los pies del -barbero, que le tomó gana de ver de quién era, y vio que decía: Historia -del famoso caballero Tirante el Blanco. - --¡Válame Dios! -dijo el cura, dando una gran voz-. ¡Que aquí esté Tirante -el Blanco! Dádmele acá, compadre; que hago cuenta que he hallado en él un -tesoro de contento y una mina de pasatiempos. Aquí está don Quirieleisón de -Montalbán, valeroso caballero, y su hermano Tomás de Montalbán, y el -caballero Fonseca, con la batalla que el valiente de Tirante hizo con el -alano, y las agudezas de la doncella Placerdemivida, con los amores y -embustes de la viuda Reposada, y la señora Emperatriz, enamorada de -Hipólito, su escudero. Dígoos verdad, señor compadre, que, por su estilo, -es éste el mejor libro del mundo: aquí comen los caballeros, y duermen, y -mueren en sus camas, y hacen testamento antes de su muerte, con estas cosas -de que todos los demás libros deste género carecen. Con todo eso, os digo -que merecía el que le compuso, pues no hizo tantas necedades de industria, -que le echaran a galeras por todos los días de su vida. Llevadle a casa y -leedle, y veréis que es verdad cuanto dél os he dicho. - --Así será -respondió el barbero-; pero, ¿qué haremos destos pequeños libros -que quedan? - --Éstos -dijo el cura- no deben de ser de caballerías, sino de poesía. - -Y abriendo uno, vio que era La Diana, de Jorge de Montemayor, y dijo, -creyendo que todos los demás eran del mesmo género: - --Éstos no merecen ser quemados, como los demás, porque no hacen ni harán el -daño que los de caballerías han hecho; que son libros de entendimiento, sin -perjuicio de tercero. - --¡Ay señor! -dijo la sobrina-, bien los puede vuestra merced mandar quemar, -como a los demás, porque no sería mucho que, habiendo sanado mi señor tío -de la enfermedad caballeresca, leyendo éstos, se le antojase de hacerse -pastor y andarse por los bosques y prados cantando y tañendo; y, lo que -sería peor, hacerse poeta; que, según dicen, es enfermedad incurable y -pegadiza. - --Verdad dice esta doncella -dijo el cura-, y será bien quitarle a nuestro -amigo este tropiezo y ocasión delante. Y, pues comenzamos por La Diana de -Montemayor, soy de parecer que no se queme, sino que se le quite todo -aquello que trata de la sabia Felicia y de la agua encantada, y casi todos -los versos mayores, y quédesele en hora buena la prosa, y la honra de ser -primero en semejantes libros. - --Éste que se sigue -dijo el barbero- es La Diana llamada segunda del -Salmantino; y éste, otro que tiene el mesmo nombre, cuyo autor es Gil Polo. - --Pues la del Salmantino -respondió el cura-, acompañe y acreciente el -número de los condenados al corral, y la de Gil Polo se guarde como si -fuera del mesmo Apolo; y pase adelante, señor compadre, y démonos prisa, -que se va haciendo tarde. - --Este libro es -dijo el barbero, abriendo otro- Los diez libros de Fortuna -de Amor, compuestos por Antonio de Lofraso, poeta sardo. - --Por las órdenes que recebí -dijo el cura-, que, desde que Apolo fue Apolo, -y las musas musas, y los poetas poetas, tan gracioso ni tan disparatado -libro como ése no se ha compuesto, y que, por su camino, es el mejor y el -más único de cuantos deste género han salido a la luz del mundo; y el que -no le ha leído puede hacer cuenta que no ha leído jamás cosa de gusto. -Dádmele acá, compadre, que precio más haberle hallado que si me dieran una -sotana de raja de Florencia. - -Púsole aparte con grandísimo gusto, y el barbero prosiguió diciendo: - --Estos que se siguen son El Pastor de Iberia, Ninfas de Henares y -Desengaños de celos. - --Pues no hay más que hacer -dijo el cura-, sino entregarlos al brazo seglar -del ama; y no se me pregunte el porqué, que sería nunca acabar. - --Este que viene es El Pastor de Fílida. - --No es ése pastor -dijo el cura-, sino muy discreto cortesano; guárdese -como joya preciosa. - --Este grande que aquí viene se intitula -dijo el barbero- Tesoro de varias -poesías. - --Como ellas no fueran tantas -dijo el cura-, fueran más estimadas; menester -es que este libro se escarde y limpie de algunas bajezas que entre sus -grandezas tiene. Guárdese, porque su autor es amigo mío, y por respeto de -otras más heroicas y levantadas obras que ha escrito. - --Éste es -siguió el barbero- El Cancionero de López Maldonado. - --También el autor de ese libro -replicó el cura- es grande amigo mío, y sus -versos en su boca admiran a quien los oye; y tal es la suavidad de la voz -con que los canta, que encanta. Algo largo es en las églogas, pero nunca lo -bueno fue mucho: guárdese con los escogidos. Pero, ¿qué libro es ese que -está junto a él? - --La Galatea, de Miguel de Cervantes -dijo el barbero. - --Muchos años ha que es grande amigo mío ese Cervantes, y sé que es más -versado en desdichas que en versos. Su libro tiene algo de buena invención; -propone algo, y no concluye nada: es menester esperar la segunda parte que -promete; quizá con la emienda alcanzará del todo la misericordia que ahora -se le niega; y, entre tanto que esto se ve, tenedle recluso en vuestra -posada, señor compadre. - --Que me place -respondió el barbero-. Y aquí vienen tres, todos juntos: La -Araucana, de don Alonso de Ercilla; La Austríada, de Juan Rufo, jurado de -Córdoba, y El Monserrato, de Cristóbal de Virués, poeta valenciano. - --Todos esos tres libros -dijo el cura- son los mejores que, en verso -heroico, en lengua castellana están escritos, y pueden competir con los más -famosos de Italia: guárdense como las más ricas prendas de poesía que tiene -España. - -Cansóse el cura de ver más libros; y así, a carga cerrada, quiso que todos -los demás se quemasen; pero ya tenía abierto uno el barbero, que se llamaba -Las lágrimas de Angélica. - --Lloráralas yo -dijo el cura en oyendo el nombre- si tal libro hubiera -mandado quemar; porque su autor fue uno de los famosos poetas del mundo, no -sólo de España, y fue felicísimo en la tradución de algunas fábulas de -Ovidio. - - - - - -Capítulo VII. De la segunda salida de nuestro buen caballero don Quijote de -la Mancha - - -Estando en esto, comenzó a dar voces don Quijote, diciendo: - --Aquí, aquí, valerosos caballeros; aquí es menester mostrar la fuerza de -vuestros valerosos brazos, que los cortesanos llevan lo mejor del torneo. - -Por acudir a este ruido y estruendo, no se pasó adelante con el escrutinio -de los demás libros que quedaban; y así, se cree que fueron al fuego, sin -ser vistos ni oídos, La Carolea y León de España, con Los Hechos del -Emperador, compuestos por don Luis de Ávila, que, sin duda, debían de estar -entre los que quedaban; y quizá, si el cura los viera, no pasaran por tan -rigurosa sentencia. - -Cuando llegaron a don Quijote, ya él estaba levantado de la cama, y -proseguía en sus voces y en sus desatinos, dando cuchilladas y reveses a -todas partes, estando tan despierto como si nunca hubiera dormido. -Abrazáronse con él, y por fuerza le volvieron al lecho; y, después que hubo -sosegado un poco, volviéndose a hablar con el cura, le dijo: - --Por cierto, señor arzobispo Turpín, que es gran mengua de los que nos -llamamos doce Pares dejar, tan sin más ni más, llevar la vitoria deste -torneo a los caballeros cortesanos, habiendo nosotros los aventureros -ganado el prez en los tres días antecedentes. - --Calle vuestra merced, señor compadre -dijo el cura-, que Dios será servido -que la suerte se mude, y que lo que hoy se pierde se gane mañana; y atienda -vuestra merced a su salud por agora, que me parece que debe de estar -demasiadamente cansado, si ya no es que está malferido. - --Ferido no -dijo don Quijote-, pero molido y quebrantado, no hay duda en -ello; porque aquel bastardo de don Roldán me ha molido a palos con el -tronco de una encina, y todo de envidia, porque ve que yo solo soy el -opuesto de sus valentías. Mas no me llamaría yo Reinaldos de Montalbán si, -en levantándome deste lecho, no me lo pagare, a pesar de todos sus -encantamentos; y, por agora, tráiganme de yantar, que sé que es lo que más -me hará al caso, y quédese lo del vengarme a mi cargo. - -Hiciéronlo ansí: diéronle de comer, y quedóse otra vez dormido, y ellos, -admirados de su locura. - -Aquella noche quemó y abrasó el ama cuantos libros había en el corral y en -toda la casa, y tales debieron de arder que merecían guardarse en perpetuos -archivos; mas no lo permitió su suerte y la pereza del escrutiñador; y así, -se cumplió el refrán en ellos de que pagan a las veces justos por -pecadores. - -Uno de los remedios que el cura y el barbero dieron, por entonces, para el -mal de su amigo, fue que le murasen y tapiasen el aposento de los libros, -porque cuando se levantase no los hallase -quizá quitando la causa, cesaría -el efeto-, y que dijesen que un encantador se los había llevado, y el -aposento y todo; y así fue hecho con mucha presteza. De allí a dos días se -levantó don Quijote, y lo primero que hizo fue ir a - -ver sus libros; y, como no hallaba el aposento donde le había dejado, -andaba de una en otra parte buscándole. Llegaba adonde solía tener la -puerta, y tentábala con las manos, y volvía y revolvía los ojos por todo, -sin decir palabra; pero, al cabo de una buena pieza, preguntó a su ama que -hacia qué parte estaba el aposento de sus libros. El ama, que ya estaba -bien advertida de lo que había de responder, le dijo: - --¿Qué aposento, o qué nada, busca vuestra merced? Ya no hay aposento ni -libros en esta casa, porque todo se lo llevó el mesmo diablo. - --No era diablo -replicó la sobrina-, sino un encantador que vino sobre una -nube una noche, después del día que vuestra merced de aquí se partió, y, -apeándose de una sierpe en que venía caballero, entró en el aposento, y no -sé lo que se hizo dentro, que a cabo de poca pieza salió volando por el -tejado, y dejó la casa llena de humo; y, cuando acordamos a mirar lo que -dejaba hecho, no vimos libro ni aposento alguno; sólo se nos acuerda muy -bien a mí y al ama que, al tiempo del partirse aquel mal viejo, dijo en -altas voces que, por enemistad secreta que tenía al dueño de aquellos -libros y aposento, dejaba hecho el daño en aquella casa que después se -vería. Dijo también que se llamaba el sabio Muñatón. - --Frestón diría -dijo don Quijote. - --No sé -respondió el ama- si se llamaba Frestón o Fritón; sólo sé que acabó -en tón su nombre. - --Así es -dijo don Quijote-; que ése es un sabio encantador, grande enemigo -mío, que me tiene ojeriza, porque sabe por sus artes y letras que tengo de -venir, andando los tiempos, a pelear en singular batalla con un caballero a -quien él favorece, y le tengo de vencer, sin que él lo pueda estorbar, y -por esto procura hacerme todos los sinsabores que puede; y mándole yo que -mal podrá él contradecir ni evitar lo que por el cielo está ordenado. - --¿Quién duda de eso? -dijo la sobrina-. Pero, ¿quién le mete a vuestra -merced, señor tío, en esas pendencias? ¿No será mejor estarse pacífico en -su casa y no irse por el mundo a buscar pan de trastrigo, sin considerar -que muchos van por lana y vuelven tresquilados? - --¡Oh sobrina mía -respondió don Quijote-, y cuán mal que estás en la -cuenta! Primero que a mí me tresquilen, tendré peladas y quitadas las -barbas a cuantos imaginaren tocarme en la punta de un solo cabello. - -No quisieron las dos replicarle más, porque vieron que se le encendía la -cólera. - -Es, pues, el caso que él estuvo quince días en casa muy sosegado, sin dar -muestras de querer segundar sus primeros devaneos, en los cuales días pasó -graciosísimos cuentos con sus dos compadres el cura y el barbero, sobre que -él decía que la cosa de que más necesidad tenía el mundo era de caballeros -andantes y de que en él se resucitase la caballería andantesca. El cura -algunas veces le contradecía y otras concedía, porque si no guardaba este -artificio, no había poder averiguarse con él. - -En este tiempo, solicitó don Quijote a un labrador vecino suyo, hombre de -bien -si es que este título se puede dar al que es pobre-, pero de muy poca -sal en la mollera. En resolución, tanto le dijo, tanto le persuadió y -prometió, que el pobre villano se determinó de salirse con él y servirle de -escudero. Decíale, entre otras cosas, don Quijote que se dispusiese a ir -con él de buena gana, porque tal vez le podía suceder aventura que ganase, -en quítame allá esas pajas, alguna ínsula, y le dejase a él por gobernador -della. Con estas promesas y otras tales, Sancho Panza, que así se llamaba -el labrador, dejó su mujer y hijos y asentó por escudero de su vecino. - -Dio luego don Quijote orden en buscar dineros; y, vendiendo una cosa y -empeñando otra, y malbaratándolas todas, llegó una razonable cantidad. -Acomodóse asimesmo de una rodela, que pidió prestada a un su amigo, y, -pertrechando su rota celada lo mejor que pudo, avisó a su escudero Sancho -del día y la hora que pensaba ponerse en camino, para que él se acomodase -de lo que viese que más le era menester. Sobre todo le encargó que llevase -alforjas; e dijo que sí llevaría, y que ansimesmo pensaba llevar un asno -que tenía muy bueno, porque él no estaba duecho a andar mucho a pie. En lo -del asno reparó un poco don Quijote, imaginando si se le acordaba si algún -caballero andante había traído escudero caballero asnalmente, pero nunca le -vino alguno a la memoria; mas, con todo esto, determinó que le llevase, con -presupuesto de acomodarle de más honrada caballería en habiendo ocasión -para ello, quitándole el caballo al primer descortés caballero que topase. -Proveyóse de camisas y de las demás cosas que él pudo, conforme al consejo -que el ventero le había dado; todo lo cual hecho y cumplido, sin despedirse -Panza de sus hijos y mujer, ni don Quijote de su ama y sobrina, una noche -se salieron del lugar sin que persona los viese; en la cual caminaron -tanto, que al amanecer se tuvieron por seguros de que no los hallarían -aunque los buscasen. - -Iba Sancho Panza sobre su jumento como un patriarca, con sus alforjas y su -bota, y con mucho deseo de verse ya gobernador de la ínsula que su amo le -había prometido. Acertó don Quijote a tomar la misma derrota y camino que -el que él había tomado en su primer viaje, que fue por el campo de Montiel, -por el cual caminaba con menos pesadumbre que la vez pasada, porque, por -ser la hora de la mañana y herirles a soslayo los rayos del sol, no les -fatigaban. Dijo en esto Sancho Panza a su amo: - --Mire vuestra merced, señor caballero andante, que no se le olvide lo que -de la ínsula me tiene prometido; que yo la sabré gobernar, por grande que -sea. - -A lo cual le respondió don Quijote: - --Has de saber, amigo Sancho Panza, que fue costumbre muy usada de los -caballeros andantes antiguos hacer gobernadores a sus escuderos de las -ínsulas o reinos que ganaban, y yo tengo determinado de que por mí no falte -tan agradecida usanza; antes, pienso aventajarme en ella: porque ellos -algunas veces, y quizá las más, esperaban a que sus escuderos fuesen -viejos; y, ya después de hartos de servir y de llevar malos días y peores -noches, les daban algún título de conde, o, por lo mucho, de marqués, de -algún valle o provincia de poco más a menos; pero, si tú vives y yo vivo, -bien podría ser que antes de seis días ganase yo tal reino que tuviese -otros a él adherentes, que viniesen de molde para coronarte por rey de uno -dellos. Y no lo tengas a mucho, que cosas y casos acontecen a los tales -caballeros, por modos tan nunca vistos ni pensados, que con facilidad te -podría dar aún más de lo que te prometo. - --De esa manera -respondió Sancho Panza-, si yo fuese rey por algún milagro -de los que vuestra merced dice, por lo menos, Juana Gutiérrez, mi oíslo, -vendría a ser reina, y mis hijos infantes. - --Pues, ¿quién lo duda? -respondió don Quijote. - --Yo lo dudo -replicó Sancho Panza-; porque tengo para mí que, aunque -lloviese Dios reinos sobre la tierra, ninguno asentaría bien sobre la -cabeza de Mari Gutiérrez. Sepa, señor, que no vale dos maravedís para -reina; condesa le caerá mejor, y aun Dios y ayuda. - --Encomiéndalo tú a Dios, Sancho -respondió don Quijote-, que Él dará lo que -más le convenga, pero no apoques tu ánimo tanto, que te vengas a contentar -con menos que con ser adelantado. - --No lo haré, señor mío -respondió Sancho-; y más teniendo tan principal amo -en vuestra merced, que me sabrá dar todo aquello que me esté bien y yo -pueda llevar. - - - - - -Capítulo VIII. Del buen suceso que el valeroso don Quijote tuvo en la -espantable y jamás imaginada aventura de los molinos de viento, con otros -sucesos dignos de felice recordación - - -En esto, descubrieron treinta o cuarenta molinos de viento que hay en aquel -campo; y, así como don Quijote los vio, dijo a su escudero: - --La ventura va guiando nuestras cosas mejor de lo que acertáramos a desear, -porque ves allí, amigo Sancho Panza, donde se descubren treinta, o pocos -más, desaforados gigantes, con quien pienso hacer batalla y quitarles a -todos las vidas, con cuyos despojos comenzaremos a enriquecer; que ésta es -buena guerra, y es gran servicio de Dios quitar tan mala simiente de sobre -la faz de la tierra. - --¿Qué gigantes? -dijo Sancho Panza. - --Aquellos que allí ves -respondió su amo- de los brazos largos, que los -suelen tener algunos de casi dos leguas. - --Mire vuestra merced -respondió Sancho- que aquellos que allí se parecen no -son gigantes, sino molinos de viento, y lo que en ellos parecen brazos son -las aspas, que, volteadas del viento, hacen andar la piedra del molino. - --Bien parece -respondió don Quijote- que no estás cursado en esto de las -aventuras: ellos son gigantes; y si tienes miedo, quítate de ahí, y ponte -en oración en el espacio que yo voy a entrar con ellos en fiera y desigual -batalla. - -Y, diciendo esto, dio de espuelas a su caballo Rocinante, sin atender a las -voces que su escudero Sancho le daba, advirtiéndole que, sin duda alguna, -eran molinos de viento, y no gigantes, aquellos que iba a acometer. Pero él -iba tan puesto en que eran gigantes, que ni oía las voces de su escudero -Sancho ni echaba de ver, aunque estaba ya bien cerca, lo que eran; antes, -iba diciendo en voces altas: - --Non fuyades, cobardes y viles criaturas, que un solo caballero es el que -os acomete. - -Levantóse en esto un poco de viento y las grandes aspas comenzaron a -moverse, lo cual visto por don Quijote, dijo: - --Pues, aunque mováis más brazos que los del gigante Briareo, me lo habéis -de pagar. - -Y, en diciendo esto, y encomendándose de todo corazón a su señora Dulcinea, -pidiéndole que en tal trance le socorriese, bien cubierto de su rodela, con -la lanza en el ristre, arremetió a todo el galope de Rocinante y embistió -con el primero molino que estaba delante; y, dándole una lanzada en el -aspa, la volvió el viento con tanta furia que hizo la lanza pedazos, -llevándose tras sí al caballo y al caballero, que fue rodando muy maltrecho -por el campo. Acudió Sancho Panza a socorrerle, a todo el correr de su -asno, y cuando llegó halló que no se podía menear: tal fue el golpe que dio -con él Rocinante. - --¡Válame Dios! -dijo Sancho-. ¿No le dije yo a vuestra merced que mirase -bien lo que hacía, que no eran sino molinos de viento, y no lo podía -ignorar sino quien llevase otros tales en la cabeza? - --Calla, amigo Sancho -respondió don Quijote-, que las cosas de la guerra, -más que otras, están sujetas a continua mudanza; cuanto más, que yo pienso, -y es así verdad, que aquel sabio Frestón que me robó el aposento y los -libros ha vuelto estos gigantes en molinos por quitarme la gloria de su -vencimiento: tal es la enemistad que me tiene; mas, al cabo al cabo, han de -poder poco sus malas artes contra la bondad de mi espada. - --Dios lo haga como puede -respondió Sancho Panza. - -Y, ayudándole a levantar, tornó a subir sobre Rocinante, que medio -despaldado estaba. Y, hablando en la pasada aventura, siguieron el camino -del Puerto Lápice, porque allí decía don Quijote que no era posible dejar -de hallarse muchas y diversas aventuras, por ser lugar muy pasajero; sino -que iba muy pesaroso por haberle faltado la lanza; y, diciéndoselo a su -escudero, le dijo: - --Yo me acuerdo haber leído que un caballero español, llamado Diego Pérez de -Vargas, habiéndosele en una batalla roto la espada, desgajó de una encina -un pesado ramo o tronco, y con él hizo tales cosas aquel día, y machacó -tantos moros, que le quedó por sobrenombre Machuca, y así él como sus -decendientes se llamaron, desde aquel día en adelante, Vargas y Machuca. -Hete dicho esto, porque de la primera encina o roble que se me depare -pienso desgajar otro tronco tal y tan bueno como aquél, que me imagino y -pienso hacer con él tales hazañas, que tú te tengas por bien afortunado de -haber merecido venir a vellas y a ser testigo de cosas que apenas podrán -ser creídas. - --A la mano de Dios -dijo Sancho-; yo lo creo todo así como vuestra merced -lo dice; pero enderécese un poco, que parece que va de medio lado, y debe -de ser del molimiento de la caída. - --Así es la verdad -respondió don Quijote-; y si no me quejo del dolor, es -porque no es dado a los caballeros andantes quejarse de herida alguna, -aunque se le salgan las tripas por ella. - --Si eso es así, no tengo yo qué replicar -respondió Sancho-, pero sabe Dios -si yo me holgara que vuestra merced se quejara cuando alguna cosa le -doliera. De mí sé decir que me he de quejar del más pequeño dolor que -tenga, si ya no se entiende también con los escuderos de los caballeros -andantes eso del no quejarse. - -No se dejó de reír don Quijote de la simplicidad de su escudero; y así, le -declaró que podía muy bien quejarse, como y cuando quisiese, sin gana o con -ella; que hasta entonces no había leído cosa en contrario en la orden de -caballería. Díjole Sancho que mirase que era hora de comer. Respondióle su -amo que por entonces no le hacía menester; que comiese él cuando se le -antojase. Con esta licencia, se acomodó Sancho lo mejor que pudo sobre su -jumento, y, sacando de las alforjas lo que en ellas había puesto, iba -caminando y comiendo detrás de su amo muy de su espacio, y de cuando en -cuando empinaba la bota, con tanto gusto, que le pudiera envidiar el más -regalado bodegonero de Málaga. Y, en tanto que él iba de aquella manera -menudeando tragos, no se le acordaba de ninguna promesa que su amo le -hubiese hecho, ni tenía por ningún trabajo, sino por mucho descanso, andar -buscando las aventuras, por peligrosas que fuesen. - -En resolución, aquella noche la pasaron entre unos árboles, y del uno -dellos desgajó don Quijote un ramo seco que casi le podía servir de lanza, -y puso en él el hierro que quitó de la que se le había quebrado. Toda -aquella noche no durmió don Quijote, pensando en su señora Dulcinea, por -acomodarse a lo que había leído en sus libros, cuando los caballeros -pasaban sin dormir muchas noches en las florestas y despoblados, -entretenidos con las memorias de sus señoras. No la pasó ansí Sancho Panza, -que, como tenía el estómago lleno, y no de agua de chicoria, de un sueño se -la llevó toda; y no fueran parte para despertarle, si su amo no lo llamara, -los rayos del sol, que le daban en el rostro, ni el canto de las aves, que, -muchas y muy regocijadamente, la venida del nuevo día saludaban. Al -levantarse dio un tiento a la bota, y hallóla algo más flaca que la noche -antes; y afligiósele el corazón, por parecerle que no llevaban camino de -remediar tan presto su falta. No quiso desayunarse don Quijote, porque, -como está dicho, dio en sustentarse de sabrosas memorias. Tornaron a su -comenzado camino del Puerto Lápice, y a obra de las tres del día le -descubrieron. - --Aquí -dijo, en viéndole, don Quijote- podemos, hermano Sancho Panza, meter -las manos hasta los codos en esto que llaman aventuras. Mas advierte que, -aunque me veas en los mayores peligros del mundo, no has de poner mano a tu -espada para defenderme, si ya no vieres que los que me ofenden es canalla y -gente baja, que en tal caso bien puedes ayudarme; pero si fueren -caballeros, en ninguna manera te es lícito ni concedido por las leyes de -caballería que me ayudes, hasta que seas armado caballero. - --Por cierto, señor -respondió Sancho-, que vuestra merced sea muy bien -obedicido en esto; y más, que yo de mío me soy pacífico y enemigo de -meterme en ruidos ni pendencias. Bien es verdad que, en lo que tocare a -defender mi persona, no tendré mucha cuenta con esas leyes, pues las -divinas y humanas permiten que cada uno se defienda de quien quisiere -agraviarle. - --No digo yo menos -respondió don Quijote-; pero, en esto de ayudarme contra -caballeros, has de tener a raya tus naturales ímpetus. - --Digo que así lo haré -respondió Sancho-, y que guardaré ese preceto tan -bien como el día del domingo. - -Estando en estas razones, asomaron por el camino dos frailes de la orden de -San Benito, caballeros sobre dos dromedarios: que no eran más pequeñas dos -mulas en que venían. Traían sus antojos de camino y sus quitasoles. Detrás -dellos venía un coche, con cuatro o cinco de a caballo que le acompañaban y -dos mozos de mulas a pie. Venía en el coche, como después se supo, una -señora vizcaína, que iba a Sevilla, donde estaba su marido, que pasaba a -las Indias con un muy honroso cargo. No venían los frailes con ella, aunque -iban el mesmo camino; mas, apenas los divisó don Quijote, cuando dijo a su -escudero: - --O yo me engaño, o ésta ha de ser la más famosa aventura que se haya visto; -porque aquellos bultos negros que allí parecen deben de ser, y son sin -duda, algunos encantadores que llevan hurtada alguna princesa en aquel -coche, y es menester deshacer este tuerto a todo mi poderío. - --Peor será esto que los molinos de viento -dijo Sancho-. Mire, señor, que -aquéllos son frailes de San Benito, y el coche debe de ser de alguna gente -pasajera. Mire que digo que mire bien lo que hace, no sea el diablo que le -engañe. - --Ya te he dicho, Sancho -respondió don Quijote-, que sabes poco de achaque -de aventuras; lo que yo digo es verdad, y ahora lo verás. - -Y, diciendo esto, se adelantó y se puso en la mitad del camino por donde -los frailes venían, y, en llegando tan cerca que a él le pareció que le -podrían oír lo que dijese, en alta voz dijo: - --Gente endiablada y descomunal, dejad luego al punto las altas princesas -que en ese coche lleváis forzadas; si no, aparejaos a recebir presta -muerte, por justo castigo de vuestras malas obras. - -Detuvieron los frailes las riendas, y quedaron admirados, así de la figura -de don Quijote como de sus razones, a las cuales respondieron: - --Señor caballero, nosotros no somos endiablados ni descomunales, sino dos -religiosos de San Benito que vamos nuestro camino, y no sabemos si en este -coche vienen, o no, ningunas forzadas princesas. - --Para conmigo no hay palabras blandas, que ya yo os conozco, fementida -canalla -dijo don Quijote. - -Y, sin esperar más respuesta, picó a Rocinante y, la lanza baja, arremetió -contra el primero fraile, con tanta furia y denuedo que, si el fraile no se -dejara caer de la mula, él le hiciera venir al suelo mal de su grado, y aun -malferido, si no cayera muerto. El segundo religioso, que vio del modo que -trataban a su compañero, puso piernas al castillo de su buena mula, y -comenzó a correr por aquella campaña, más ligero que el mesmo viento. - -Sancho Panza, que vio en el suelo al fraile, apeándose ligeramente de su -asno, arremetió a él y le comenzó a quitar los hábitos. Llegaron en esto -dos mozos de los frailes y preguntáronle que por qué le desnudaba. -Respondióles Sancho que aquello le tocaba a él ligítimamente, como despojos -de la batalla que su señor don Quijote había ganado. Los mozos, que no -sabían de burlas, ni entendían aquello de despojos ni batallas, viendo que -ya don Quijote estaba desviado de allí, hablando con las que en el coche -venían, arremetieron con Sancho y dieron con él en el suelo; y, sin dejarle -pelo en las barbas, le molieron a coces y le dejaron tendido en el suelo -sin aliento ni sentido. Y, sin detenerse un punto, tornó a subir el fraile, -todo temeroso y acobardado y sin color en el rostro; y, cuando se vio a -caballo, picó tras su compañero, que un buen espacio de allí le estaba -aguardando, y esperando en qué paraba aquel sobresalto; y, sin querer -aguardar el fin de todo aquel comenzado suceso, siguieron su camino, -haciéndose más cruces que si llevaran al diablo a las espaldas. - -Don Quijote estaba, como se ha dicho, hablando con la señora del coche, -diciéndole: - --La vuestra fermosura, señora mía, puede facer de su persona lo que más le -viniere en talante, porque ya la soberbia de vuestros robadores yace por el -suelo, derribada por este mi fuerte brazo; y, porque no penéis por saber el -nombre de vuestro libertador, sabed que yo me llamo don Quijote de la -Mancha, caballero andante y aventurero, y cautivo de la sin par y hermosa -doña Dulcinea del Toboso; y, en pago del beneficio que de mí habéis -recebido, no quiero otra cosa sino que volváis al Toboso, y que de mi parte -os presentéis ante esta señora y le digáis lo que por vuestra libertad he -fecho. - -Todo esto que don Quijote decía escuchaba un escudero de los que el coche -acompañaban, que era vizcaíno; el cual, viendo que no quería dejar pasar el -coche adelante, sino que decía que luego había de dar la vuelta al Toboso, -se fue para don Quijote y, asiéndole de la lanza, le dijo, en mala lengua -castellana y peor vizcaína, desta manera: - --Anda, caballero que mal andes; por el Dios que crióme, que, si no dejas -coche, así te matas como estás ahí vizcaíno. - -Entendióle muy bien don Quijote, y con mucho sosiego le respondió: - --Si fueras caballero, como no lo eres, ya yo hubiera castigado tu sandez y -atrevimiento, cautiva criatura. - -A lo cual replicó el vizcaíno: - --¿Yo no caballero? Juro a Dios tan mientes como cristiano. Si lanza -arrojas y espada sacas, ¡el agua cuán presto verás que al gato llevas! -Vizcaíno por tierra, hidalgo por mar, hidalgo por el diablo; y mientes que -mira si otra dices cosa. - --¡Ahora lo veredes, dijo Agrajes! -respondió don Quijote. - -Y, arrojando la lanza en el suelo, sacó su espada y embrazó su rodela, y -arremetió al vizcaíno con determinación de quitarle la vida. El vizcaíno, -que así le vio venir, aunque quisiera apearse de la mula, que, por ser de -las malas de alquiler, no había que fiar en ella, no pudo hacer otra cosa -sino sacar su espada; pero avínole bien que se halló junto al coche, de -donde pudo tomar una almohada que le sirvió de escudo, y luego se fueron el -uno para el otro, como si fueran dos mortales enemigos. La demás gente -quisiera ponerlos en paz, mas no pudo, porque decía el vizcaíno en sus mal -trabadas razones que si no le dejaban acabar su batalla, que él mismo había -de matar a su ama y a toda la gente que se lo estorbase. La señora del -coche, admirada y temerosa de lo que veía, hizo al cochero que se desviase -de allí algún poco, y desde lejos se puso a mirar la rigurosa contienda, en -el discurso de la cual dio el vizcaíno una gran cuchillada a don Quijote -encima de un hombro, por encima de la rodela, que, a dársela sin defensa, -le abriera hasta la cintura. Don Quijote, que sintió la pesadumbre de aquel -desaforado golpe, dio una gran voz, diciendo: - --¡Oh señora de mi alma, Dulcinea, flor de la fermosura, socorred a este -vuestro caballero, que, por satisfacer a la vuestra mucha bondad, en este -riguroso trance se halla! - -El decir esto, y el apretar la espada, y el cubrirse bien de su rodela, y -el arremeter al vizcaíno, todo fue en un tiempo, llevando determinación de -aventurarlo todo a la de un golpe solo. - -El vizcaíno, que así le vio venir contra él, bien entendió por su denuedo -su coraje, y determinó de hacer lo mesmo que don Quijote; y así, le aguardó -bien cubierto de su almohada, sin poder rodear la mula a una ni a otra -parte; que ya, de puro cansada y no hecha a semejantes niñerías, no podía -dar un paso. - -Venía, pues, como se ha dicho, don Quijote contra el cauto vizcaíno, con la -espada en alto, con determinación de abrirle por medio, y el vizcaíno le -aguardaba ansimesmo levantada la espada y aforrado con su almohada, y todos -los circunstantes estaban temerosos y colgados de lo que había de suceder -de aquellos tamaños golpes con que se amenazaban; y la señora del coche y -las demás criadas suyas estaban haciendo mil votos y ofrecimientos a todas -las imágenes y casas de devoción de España, porque Dios librase a su -escudero y a ellas de aquel tan grande peligro en que se hallaban. - -Pero está el daño de todo esto que en este punto y término deja pendiente -el autor desta historia esta batalla, disculpándose que no halló más -escrito destas hazañas de don Quijote de las que deja referidas. Bien es -verdad que el segundo autor desta obra no quiso creer que tan curiosa -historia estuviese entregada a las leyes del olvido, ni que hubiesen sido -tan poco curiosos los ingenios de la Mancha que no tuviesen en sus archivos -o en sus escritorios algunos papeles que deste famoso caballero tratasen; y -así, con esta imaginación, no se desesperó de hallar el fin desta apacible -historia, el cual, siéndole el cielo favorable, le halló del modo que se -contará en la segunda parte. - -Segunda parte del ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha - - - - - -Capítulo IX. Donde se concluye y da fin a la estupenda batalla que el -gallardo vizcaíno y el valiente manchego tuvieron - - -Dejamos en la primera parte desta historia al valeroso vizcaíno y al famoso -don Quijote con las espadas altas y desnudas, en guisa de descargar dos -furibundos fendientes, tales que, si en lleno se acertaban, por lo menos -se dividirían y fenderían de arriba abajo y abrirían como una granada; y -que en aquel punto tan dudoso paró y quedó destroncada tan sabrosa -historia, sin que nos diese noticia su autor dónde se podría hallar lo que -della faltaba. - -Causóme esto mucha pesadumbre, porque el gusto de haber leído tan poco se -volvía en disgusto, de pensar el mal camino que se ofrecía para hallar lo -mucho que, a mi parecer, faltaba de tan sabroso cuento. Parecióme cosa -imposible y fuera de toda buena costumbre que a tan buen caballero le -hubiese faltado algún sabio que tomara a cargo el escrebir sus nunca vistas -hazañas, cosa que no faltó a ninguno de los caballeros andantes, - - de los que dicen las gentes - que van a sus aventuras, - -porque cada uno dellos tenía uno o dos sabios, como de molde, que no -solamente escribían sus hechos, sino que pintaban sus más mínimos -pensamientos y niñerías, por más escondidas que fuesen; y no había de ser -tan desdichado tan buen caballero, que le faltase a él lo que sobró a -Platir y a otros semejantes. Y así, no podía inclinarme a creer que tan -gallarda historia hubiese quedado manca y estropeada; y echaba la culpa a -la malignidad del tiempo, devorador y consumidor de todas las cosas, el -cual, o la tenía oculta o consumida. - -Por otra parte, me parecía que, pues entre sus libros se habían hallado tan -modernos como Desengaño de celos y Ninfas y Pastores de Henares, que -también su historia debía de ser moderna; y que, ya que no estuviese -escrita, estaría en la memoria de la gente de su aldea y de las a ella -circunvecinas. Esta imaginación me traía confuso y deseoso de saber, real y -verdaderamente, toda la vida y milagros de nuestro famoso español don -Quijote de la Mancha, luz y espejo de la caballería manchega, y el primero -que en nuestra edad y en estos tan calamitosos tiempos se puso al trabajo y -ejercicio de las andantes armas, y al desfacer agravios, socorrer viudas, -amparar doncellas, de aquellas que andaban con sus azotes y palafrenes, y -con toda su virginidad a cuestas, de monte en monte y de valle en valle; -que, si no era que algún follón, o algún villano de hacha y capellina, o -algún descomunal gigante las forzaba, doncella hubo en los pasados tiempos -que, al cabo de ochenta años, que en todos ellos no durmió un día debajo de -tejado, y se fue tan entera a la sepultura como la madre que la había -parido. Digo, pues, que, por estos y otros muchos respetos, es digno -nuestro gallardo Quijote de continuas y memorables alabanzas; y aun a mí no -se me deben negar, por el trabajo y diligencia que puse en buscar el fin -desta agradable historia; aunque bien sé que si el cielo, el caso y la -fortuna no me ayudan, el mundo quedará falto y sin el pasatiempo y gusto -que bien casi dos horas podrá tener el que con atención la leyere. Pasó, -pues, el hallarla en esta manera: - -Estando yo un día en el Alcaná de Toledo, llegó un muchacho a vender unos -cartapacios y papeles viejos a un sedero; y, como yo soy aficionado a leer, -aunque sean los papeles rotos de las calles, llevado desta mi natural -inclinación, tomé un cartapacio de los que el muchacho vendía, y vile con -caracteres que conocí ser arábigos. Y, puesto que, aunque los conocía, no -los sabía leer, anduve mirando si parecía por allí algún morisco aljamiado -que los leyese; y no fue muy dificultoso hallar intérprete semejante, pues, -aunque le buscara de otra mejor y más antigua lengua, le hallara. En fin, -la suerte me deparó uno, que, diciéndole mi deseo y poniéndole el libro en -las manos, le abrió por medio, y, leyendo un poco en él, se comenzó a reír. - -Preguntéle yo que de qué se reía, y respondióme que de una cosa que tenía -aquel libro escrita en el margen por anotación. Díjele que me la dijese; y -él, sin dejar la risa, dijo: - --Está, como he dicho, aquí en el margen escrito esto: "Esta Dulcinea del -Toboso, tantas veces en esta historia referida, dicen que tuvo la mejor -mano para salar puercos que otra mujer de toda la Mancha". - -Cuando yo oí decir "Dulcinea del Toboso", quedé atónito y suspenso, porque -luego se me representó que aquellos cartapacios contenían la historia de -don Quijote. Con esta imaginación, le di priesa que leyese el principio, y, -haciéndolo ansí, volviendo de improviso el arábigo en castellano, dijo que -decía: Historia de don Quijote de la Mancha, escrita por Cide Hamete -Benengeli, historiador arábigo. Mucha discreción fue menester para -disimular el contento que recebí cuando llegó a mis oídos el título del -libro; y, salteándosele al sedero, compré al muchacho todos los papeles y -cartapacios por medio real; que, si él tuviera discreción y supiera lo que -yo los deseaba, bien se pudiera prometer y llevar más de seis reales de la -compra. Apartéme luego con el morisco por el claustro de la iglesia mayor, -y roguéle me volviese aquellos cartapacios, todos los que trataban de don -Quijote, en lengua castellana, sin quitarles ni añadirles nada, -ofreciéndole la paga que él quisiese. Contentóse con dos arrobas de pasas y -dos fanegas de trigo, y prometió de traducirlos bien y fielmente y con -mucha brevedad. Pero yo, por facilitar más el negocio y por no dejar de la -mano tan buen hallazgo, le truje a mi casa, donde en poco más de mes y -medio la tradujo toda, del mesmo modo que aquí se refiere. - -Estaba en el primero cartapacio, pintada muy al natural, la batalla de don -Quijote con el vizcaíno, puestos en la mesma postura que la historia -cuenta, levantadas las espadas, el uno cubierto de su rodela, el otro de la -almohada, y la mula del vizcaíno tan al vivo, que estaba mostrando ser de -alquiler a tiro de ballesta. Tenía a los pies escrito el vizcaíno un título -que decía: Don Sancho de Azpetia, que, sin duda, debía de ser su nombre, y -a los pies de Rocinante estaba otro que decía: Don Quijote. Estaba -Rocinante maravillosamente pintado, tan largo y tendido, tan atenuado y -flaco, con tanto espinazo, tan hético confirmado, que mostraba bien al -descubierto con cuánta advertencia y propriedad se le había puesto el -nombre de Rocinante. Junto a él estaba Sancho Panza, que tenía del cabestro -a su asno, a los pies del cual estaba otro rétulo que decía: Sancho Zancas, -y debía de ser que tenía, a lo que mostraba la pintura, la barriga grande, -el talle corto y las zancas largas; y por esto se le debió de poner nombre -de Panza y de Zancas, que con estos dos sobrenombres le llama algunas veces -la historia. Otras algunas menudencias había que advertir, pero todas son -de poca importancia y que no hacen al caso a la verdadera relación de la -historia; que ninguna es mala como sea verdadera. - -Si a ésta se le puede poner alguna objeción cerca de su verdad, no podrá -ser otra sino haber sido su autor arábigo, siendo muy propio de los de -aquella nación ser mentirosos; aunque, por ser tan nuestros enemigos, antes -se puede entender haber quedado falto en ella que demasiado. Y ansí me -parece a mí, pues, cuando pudiera y debiera estender la pluma en las -alabanzas de tan buen caballero, parece que de industria las pasa en -silencio: cosa mal hecha y peor pensada, habiendo y debiendo ser los -historiadores puntuales, verdaderos y no nada apasionados, y que ni el -interés ni el miedo, el rancor ni la afición, no les hagan torcer del -camino de la verdad, cuya madre es la historia, émula del tiempo, depósito -de las acciones, testigo de lo pasado, ejemplo y aviso de lo presente, -advertencia de lo por venir. En ésta sé que se hallará todo lo que se -acertare a desear en la más apacible; y si algo bueno en ella faltare, para -mí tengo que fue por culpa del galgo de su autor, antes que por falta del -sujeto. En fin, su segunda parte, siguiendo la tradución, comenzaba desta -manera: - -Puestas y levantadas en alto las cortadoras espadas de los dos valerosos y -enojados combatientes, no parecía sino que estaban amenazando al cielo, a -la tierra y al abismo: tal era el denuedo y continente que tenían. Y el -primero que fue a descargar el golpe fue el colérico vizcaíno, el cual fue -dado con tanta fuerza y tanta furia que, a no volvérsele la espada en el -camino, aquel solo golpe fuera bastante para dar fin a su rigurosa -contienda y a todas las aventuras de nuestro caballero; mas la buena -suerte, que para mayores cosas le tenía guardado, torció la espada de su -contrario, de modo que, aunque le acertó en el hombro izquierdo, no le hizo -otro daño que desarmarle todo aquel lado, llevándole de camino gran parte -de la celada, con la mitad de la oreja; que todo ello con espantosa ruina -vino al suelo, dejándole muy maltrecho. - -¡Válame Dios, y quién será aquel que buenamente pueda contar ahora la rabia -que entró en el corazón de nuestro manchego, viéndose parar de aquella -manera! No se diga más, sino que fue de manera que se alzó de nuevo en los -estribos, y, apretando más la espada en las dos manos, con tal furia -descargó sobre el vizcaíno, acertándole de lleno sobre la almohada y sobre -la cabeza, que, sin ser parte tan buena defensa, como si cayera sobre él -una montaña, comenzó a echar sangre por las narices, y por la boca y por -los oídos, y a dar muestras de caer de la mula abajo, de donde cayera, sin -duda, si no se abrazara con el cuello; pero, con todo eso, sacó los pies de -los estribos y luego soltó los brazos; y la mula, espantada del terrible -golpe, dio a correr por el campo, y a pocos corcovos dio con su dueño en -tierra. - -Estábaselo con mucho sosiego mirando don Quijote, y, como lo vio caer, -saltó de su caballo y con mucha ligereza se llegó a él, y, poniéndole la -punta de la espada en los ojos, le dijo que se rindiese; si no, que le -cortaría la cabeza. Estaba el vizcaíno tan turbado que no podía responder -palabra, y él lo pasara mal, según estaba ciego don Quijote, si las señoras -del coche, que hasta entonces con gran desmayo habían mirado la pendencia, -no fueran adonde estaba y le pidieran con mucho encarecimiento les hiciese -tan gran merced y favor de perdonar la vida a aquel su escudero. A lo cual -don Quijote respondió, con mucho entono y gravedad: - --Por cierto, fermosas señoras, yo soy muy contento de hacer lo que me -pedís; mas ha de ser con una condición y concierto, y es que este caballero -me ha de prometer de ir al lugar del Toboso y presentarse de mi parte ante -la sin par doña Dulcinea, para que ella haga dél lo que más fuere de su -voluntad. - -La temerosa y desconsolada señora, sin entrar en cuenta de lo que don -Quijote pedía, y sin preguntar quién Dulcinea fuese, le prometió que el -escudero haría todo aquello que de su parte le fuese mandado. - --Pues en fe de esa palabra, yo no le haré más daño, puesto que me lo tenía -bien merecido. - - - - - -Capítulo X. De lo que más le avino a don Quijote con el vizcaíno, y del -peligro en que se vio con una turba de yangüeses - - -Ya en este tiempo se había levantado Sancho Panza, algo maltratado de los -mozos de los frailes, y había estado atento a la batalla de su señor don -Quijote, y rogaba a Dios en su corazón fuese servido de darle vitoria y que -en ella ganase alguna ínsula de donde le hiciese gobernador, como se lo -había prometido. Viendo, pues, ya acabada la pendencia, y que su amo volvía -a subir sobre Rocinante, llegó a tenerle el estribo; y antes que subiese se -hincó de rodillas delante dél, y, asiéndole de la mano, se la besó y le -dijo: - --Sea vuestra merced servido, señor don Quijote mío, de darme el gobierno de -la ínsula que en esta rigurosa pendencia se ha ganado; que, por grande que -sea, yo me siento con fuerzas de saberla gobernar tal y tan bien como otro -que haya gobernado ínsulas en el mundo. - -A lo cual respondió don Quijote: - --Advertid, hermano Sancho, que esta aventura y las a ésta semejantes no -son aventuras de ínsulas, sino de encrucijadas, en las cuales no se gana -otra cosa que sacar rota la cabeza o una oreja menos. Tened paciencia, que -aventuras se ofrecerán donde no solamente os pueda hacer gobernador, sino -más adelante. - -Agradecióselo mucho Sancho, y, besándole otra vez la mano y la falda de la -loriga, le ayudó a subir sobre Rocinante; y él subió sobre su asno y -comenzó a seguir a su señor, que, a paso tirado, sin despedirse ni hablar -más con las del coche, se entró por un bosque que allí junto estaba. -Seguíale Sancho a todo el trote de su jumento, pero caminaba tanto -Rocinante que, viéndose quedar atrás, le fue forzoso dar voces a su amo que -se aguardase. Hízolo así don Quijote, teniendo las riendas a Rocinante -hasta que llegase su cansado escudero, el cual, en llegando, le dijo: - --Paréceme, señor, que sería acertado irnos a retraer a alguna iglesia; que, -según quedó maltrecho aquel con quien os combatistes, no será mucho que den -noticia del caso a la Santa Hermandad y nos prendan; y a fe que si lo -hacen, que primero que salgamos de la cárcel que nos ha de sudar el hopo. - --Calla -dijo don Quijote-. Y ¿dónde has visto tú, o leído jamás, que -caballero andante haya sido puesto ante la justicia, por más homicidios que -hubiese cometido? - --Yo no sé nada de omecillos -respondió Sancho-, ni en mi vida le caté a -ninguno; sólo sé que la Santa Hermandad tiene que ver con los que pelean en -el campo, y en esotro no me entremeto. - --Pues no tengas pena, amigo -respondió don Quijote-, que yo te sacaré de -las manos de los caldeos, cuanto más de las de la Hermandad. Pero dime, por -tu vida: ¿has visto más valeroso caballero que yo en todo lo descubierto de -la tierra? ¿Has leído en historias otro que tenga ni haya tenido más brío -en acometer, más aliento en el perseverar, más destreza en el herir, ni más -maña en el derribar? - --La verdad sea -respondió Sancho- que yo no he leído ninguna historia -jamás, porque ni sé leer ni escrebir; mas lo que osaré apostar es que más -atrevido amo que vuestra merced yo no le he servido en todos los días de mi -vida, y quiera Dios que estos atrevimientos no se paguen donde tengo -dicho. Lo que le ruego a vuestra merced es que se cure, que le va mucha -sangre de esa oreja; que aquí traigo hilas y un poco de ungüento blanco en -las alforjas. - --Todo eso fuera bien escusado -respondió don Quijote- si a mí se me -acordara de hacer una redoma del bálsamo de Fierabrás, que con sola una -gota se ahorraran tiempo y medicinas. - --¿Qué redoma y qué bálsamo es ése? -dijo Sancho Panza. - --Es un bálsamo -respondió don Quijote- de quien tengo la receta en la -memoria, con el cual no hay que tener temor a la muerte, ni hay pensar -morir de ferida alguna. Y ansí, cuando yo le haga y te le dé, no tienes más -que hacer sino que, cuando vieres que en alguna batalla me han partido por -medio del cuerpo (como muchas veces suele acontecer), bonitamente la parte -del cuerpo que hubiere caído en el suelo, y con mucha sotileza, antes que -la sangre se yele, la pondrás sobre la otra mitad que quedare en la silla, -advirtiendo de encajallo igualmente y al justo; luego me darás a beber -solos dos tragos del bálsamo que he dicho, y verásme quedar más sano que -una manzana. - --Si eso hay -dijo Panza-, yo renuncio desde aquí el gobierno de la -prometida ínsula, y no quiero otra cosa, en pago de mis muchos y buenos -servicios, sino que vuestra merced me dé la receta de ese estremado licor; -que para mí tengo que valdrá la onza adondequiera más de a dos reales, y no -he menester yo más para pasar esta vida honrada y descansadamente. Pero es -de saber agora si tiene mucha costa el hacelle. - --Con menos de tres reales se pueden hacer tres azumbres -respondió don -Quijote. - --¡Pecador de mí! -replicó Sancho-. ¿Pues a qué aguarda vuestra merced a -hacelle y a enseñármele? - --Calla, amigo -respondió don Quijote-, que mayores secretos pienso -enseñarte y mayores mercedes hacerte; y, por agora, curémonos, que la oreja -me duele más de lo que yo quisiera. - -Sacó Sancho de las alforjas hilas y ungüento. Mas, cuando don Quijote llegó -a ver rota su celada, pensó perder el juicio, y, puesta la mano en la -espada y alzando los ojos al cielo, dijo: - --Yo hago juramento al Criador de todas las cosas y a los santos cuatro -Evangelios, donde más largamente están escritos, de hacer la vida que hizo -el grande marqués de Mantua cuando juró de vengar la muerte de su sobrino -Valdovinos, que fue de no comer pan a manteles, ni con su mujer folgar, y -otras cosas que, aunque dellas no me acuerdo, las doy aquí por expresadas, -hasta tomar entera venganza del que tal desaguisado me fizo. - -Oyendo esto Sancho, le dijo: - --Advierta vuestra merced, señor don Quijote, que si el caballero cumplió lo -que se le dejó ordenado de irse a presentar ante mi señora Dulcinea del -Toboso, ya habrá cumplido con lo que debía, y no merece otra pena si no -comete nuevo delito. - --Has hablado y apuntado muy bien -respondió don Quijote-; y así, anulo el -juramento en cuanto lo que toca a tomar dél nueva venganza; pero hágole y -confírmole de nuevo de hacer la vida que he dicho, hasta tanto que quite -por fuerza otra celada tal y tan buena como ésta a algún caballero. Y no -pienses, Sancho, que así a humo de pajas hago esto, que bien tengo a quien -imitar en ello; que esto mesmo pasó, al pie de la letra, sobre el yelmo de -Mambrino, que tan caro le costó a Sacripante. - --Que dé al diablo vuestra merced tales juramentos, señor mío -replicó -Sancho-; que son muy en daño de la salud y muy en perjuicio de la -conciencia. Si no, dígame ahora: si acaso en muchos días no topamos hombre -armado con celada, ¿qué hemos de hacer? ¿Hase de cumplir el juramento, a -despecho de tantos inconvenientes e incomodidades, como será el dormir -vestido, y el no dormir en poblado, y otras mil penitencias que contenía el -juramento de aquel loco viejo del marqués de Mantua, que vuestra merced -quiere revalidar ahora? Mire vuestra merced bien, que por todos estos -caminos no andan hombres armados, sino arrieros y carreteros, que no sólo -no traen celadas, pero quizá no las han oído nombrar en todos los días de -su vida. - --Engáñaste en eso -dijo don Quijote-, porque no habremos estado dos horas -por estas encrucijadas, cuando veamos más armados que los que vinieron -sobre Albraca a la conquista de Angélica la Bella. - --Alto, pues; sea ansí -dijo Sancho-, y a Dios prazga que nos suceda bien, y -que se llegue ya el tiempo de ganar esta ínsula que tan cara me cuesta, y -muérame yo luego. - --Ya te he dicho, Sancho, que no te dé eso cuidado alguno; que, cuando -faltare ínsula, ahí está el reino de Dinamarca o el de Soliadisa, que te -vendrán como anillo al dedo; y más, que, por ser en tierra firme, te debes -más alegrar. Pero dejemos esto para su tiempo, y mira si traes algo en esas -alforjas que comamos, porque vamos luego en busca de algún castillo donde -alojemos esta noche y hagamos el bálsamo que te he dicho; porque yo te voto -a Dios que me va doliendo mucho la oreja. - --Aquí trayo una cebolla, y un poco de queso y no sé cuántos mendrugos de -pan -dijo Sancho-, pero no son manjares que pertenecen a tan valiente -caballero como vuestra merced. - --¡Qué mal lo entiendes! -respondió don Quijote-. Hágote saber, Sancho, que -es honra de los caballeros andantes no comer en un mes; y, ya que coman, -sea de aquello que hallaren más a mano; y esto se te hiciera cierto si -hubieras leído tantas historias como yo; que, aunque han sido muchas, en -todas ellas no he hallado hecha relación de que los caballeros andantes -comiesen, si no era acaso y en algunos suntuosos banquetes que les hacían, -y los demás días se los pasaban en flores. Y, aunque se deja entender que -no podían pasar sin comer y sin hacer todos los otros menesteres naturales, -porque, en efeto, eran hombres como nosotros, hase de entender también que, -andando lo más del tiempo de su vida por las florestas y despoblados, y sin -cocinero, que su más ordinaria comida sería de viandas rústicas, tales como -las que tú ahora me ofreces. Así que, Sancho amigo, no te congoje lo que a -mí me da gusto. Ni querrás tú hacer mundo nuevo, ni sacar la caballería -andante de sus quicios. - --Perdóneme vuestra merced -dijo Sancho-; que, como yo no sé leer ni -escrebir, como otra vez he dicho, no sé ni he caído en las reglas de la -profesión caballeresca; y, de aquí adelante, yo proveeré las alforjas de -todo género de fruta seca para vuestra merced, que es caballero, y para mí -las proveeré, pues no lo soy, de otras cosas volátiles y de más sustancia. - --No digo yo, Sancho -replicó don Quijote-, que sea forzoso a los caballeros -andantes no comer otra cosa sino esas frutas que dices, sino que su más -ordinario sustento debía de ser dellas, y de algunas yerbas que hallaban -por los campos, que ellos conocían y yo también conozco. - --Virtud es -respondió Sancho- conocer esas yerbas; que, según yo me voy -imaginando, algún día será menester usar de ese conocimiento. - -Y, sacando, en esto, lo que dijo que traía, comieron los dos en buena paz y -compaña. Pero, deseosos de buscar donde alojar aquella noche, acabaron con -mucha brevedad su pobre y seca comida. Subieron luego a caballo, y diéronse -priesa por llegar a poblado antes que anocheciese; pero faltóles el sol, y -la esperanza de alcanzar lo que deseaban, junto a unas chozas de unos -cabreros, y así, determinaron de pasarla allí; que cuanto fue de pesadumbre -para Sancho no llegar a poblado, fue de contento para su amo dormirla al -cielo descubierto, por parecerle que cada vez que esto le sucedía era hacer -un acto posesivo que facilitaba la prueba de su caballería. - - - - - -Capítulo XI. De lo que le sucedió a don Quijote con unos cabreros - - -Fue recogido de los cabreros con buen ánimo; y, habiendo Sancho, lo mejor -que pudo, acomodado a Rocinante y a su jumento, se fue tras el olor que -despedían de sí ciertos tasajos de cabra que hirviendo al fuego en un -caldero estaban; y, aunque él quisiera en aquel mesmo punto ver si estaban -en sazón de trasladarlos del caldero al estómago, lo dejó de hacer, porque -los cabreros los quitaron del fuego, y, tendiendo por el suelo unas pieles -de ovejas, aderezaron con mucha priesa su rústica mesa y convidaron a los -dos, con muestras de muy buena voluntad, con lo que tenían. Sentáronse a la -redonda de las pieles seis dellos, que eran los que en la majada había, -habiendo primero con groseras ceremonias rogado a don Quijote que se -sentase sobre un dornajo que vuelto del revés le pusieron. Sentóse don -Quijote, y quedábase Sancho en pie para servirle la copa, que era hecha de -cuerno. Viéndole en pie su amo, le dijo: - --Porque veas, Sancho, el bien que en sí encierra la andante caballería, y -cuán a pique están los que en cualquiera ministerio della se ejercitan de -venir brevemente a ser honrados y estimados del mundo, quiero que aquí a mi -lado y en compañía desta buena gente te sientes, y que seas una mesma cosa -conmigo, que soy tu amo y natural señor; que comas en mi plato y bebas por -donde yo bebiere; porque de la caballería andante se puede decir lo mesmo -que del amor se dice: que todas las cosas iguala. - --¡Gran merced! -dijo Sancho-; pero sé decir a vuestra merced que, como yo -tuviese bien de comer, tan bien y mejor me lo comería en pie y a mis solas -como sentado a par de un emperador. Y aun, si va a decir verdad, mucho -mejor me sabe lo que como en mi rincón, sin melindres ni respetos, aunque -sea pan y cebolla, que los gallipavos de otras mesas donde me sea forzoso -mascar despacio, beber poco, limpiarme a menudo, no estornudar ni toser si -me viene gana, ni hacer otras cosas que la soledad y la libertad traen -consigo. Ansí que, señor mío, estas honras que vuestra merced quiere darme -por ser ministro y adherente de la caballería andante, como lo soy siendo -escudero de vuestra merced, conviértalas en otras cosas que me sean de más -cómodo y provecho; que éstas, aunque las doy por bien recebidas, las -renuncio para desde aquí al fin del mundo. - --Con todo eso, te has de sentar; porque a quien se humilla, Dios le -ensalza. - -Y, asiéndole por el brazo, le forzó a que junto dél se sentase. - -No entendían los cabreros aquella jerigonza de escuderos y de caballeros -andantes, y no hacían otra cosa que comer y callar, y mirar a sus -huéspedes, que, con mucho donaire y gana, embaulaban tasajo como el puño. -Acabado el servicio de carne, tendieron sobre las zaleas gran cantidad de -bellotas avellanadas, y juntamente pusieron un medio queso, más duro que si -fuera hecho de argamasa. No estaba, en esto, ocioso el cuerno, porque -andaba a la redonda tan a menudo (ya lleno, ya vacío, como arcaduz de -noria) que con facilidad vació un zaque de dos que estaban de manifiesto. -Después que don Quijote hubo bien satisfecho su estómago, tomó un puño de -bellotas en la mano, y, mirándolas atentamente, soltó la voz a semejantes -razones: - --Dichosa edad y siglos dichosos aquéllos a quien los antiguos pusieron -nombre de dorados, y no porque en ellos el oro, que en esta nuestra edad de -hierro tanto se estima, se alcanzase en aquella venturosa sin fatiga -alguna, sino porque entonces los que en ella vivían ignoraban estas dos -palabras de tuyo y mío. Eran en aquella santa edad todas las cosas comunes; -a nadie le era necesario, para alcanzar su ordinario sustento, tomar otro -trabajo que alzar la mano y alcanzarle de las robustas encinas, que -liberalmente les estaban convidando con su dulce y sazonado fruto. Las -claras fuentes y corrientes ríos, en magnífica abundancia, sabrosas y -transparentes aguas les ofrecían. En las quiebras de las peñas y en lo -hueco de los árboles formaban su república las solícitas y discretas -abejas, ofreciendo a cualquiera mano, sin interés alguno, la fértil cosecha -de su dulcísimo trabajo. Los valientes alcornoques despedían de sí, sin -otro artificio que el de su cortesía, sus anchas y livianas cortezas, con -que se comenzaron a cubrir las casas, sobre rústicas estacas sustentadas, -no más que para defensa de las inclemencias del cielo. Todo era paz -entonces, todo amistad, todo concordia; aún no se había atrevido la pesada -reja del corvo arado a abrir ni visitar las entrañas piadosas de nuestra -primera madre, que ella, sin ser forzada, ofrecía, por todas las partes de -su fértil y espacioso seno, lo que pudiese hartar, sustentar y deleitar a -los hijos que entonces la poseían. Entonces sí que andaban las simples y -hermosas zagalejas de valle en valle y de otero en otero, en trenza y en -cabello, sin más vestidos de aquellos que eran menester para cubrir -honestamente lo que la honestidad quiere y ha querido siempre que se cubra; -y no eran sus adornos de los que ahora se usan, a quien la púrpura de Tiro -y la por tantos modos martirizada seda encarecen, sino de algunas hojas -verdes de lampazos y yedra entretejidas, con lo que quizá iban tan pomposas -y compuestas como van agora nuestras cortesanas con las raras y peregrinas -invenciones que la curiosidad ociosa les ha mostrado. Entonces se decoraban -los concetos amorosos del alma simple y sencillamente, del mesmo modo y -manera que ella los concebía, sin buscar artificioso rodeo de palabras para -encarecerlos. No había la fraude, el engaño ni la malicia mezcládose con la -verdad y llaneza. La justicia se estaba en sus proprios términos, sin que -la osasen turbar ni ofender los del favor y los del interese, que tanto -ahora la menoscaban, turban y persiguen. La ley del encaje aún no se había -sentado en el entendimiento del juez, porque entonces no había qué juzgar, -ni quién fuese juzgado. Las doncellas y la honestidad andaban, como tengo -dicho, por dondequiera, sola y señora, sin temor que la ajena desenvoltura -y lascivo intento le menoscabasen, y su perdición nacía de su gusto y -propria voluntad. Y agora, en estos nuestros detestables siglos, no está -segura ninguna, aunque la oculte y cierre otro nuevo laberinto como el de -Creta; porque allí, por los resquicios o por el aire, con el celo de la -maldita solicitud, se les entra la amorosa pestilencia y les hace dar con -todo su recogimiento al traste. Para cuya seguridad, andando más los -tiempos y creciendo más la malicia, se instituyó la orden de los caballeros -andantes, para defender las doncellas, amparar las viudas y socorrer a los -huérfanos y a los menesterosos. Desta orden soy yo, hermanos cabreros, a -quien agradezco el gasaje y buen acogimiento que hacéis a mí y a mi -escudero; que, aunque por ley natural están todos los que viven obligados a -favorecer a los caballeros andantes, todavía, por saber que sin saber -vosotros esta obligación me acogistes y regalastes, es razón que, con la -voluntad a mí posible, os agradezca la vuestra. - -Toda esta larga arenga -que se pudiera muy bien escusar- dijo nuestro -caballero porque las bellotas que le dieron le trujeron a la memoria la -edad dorada y antojósele hacer aquel inútil razonamiento a los cabreros, -que, sin respondelle palabra, embobados y suspensos, le estuvieron -escuchando. Sancho, asimesmo, callaba y comía bellotas, y visitaba muy a -menudo el segundo zaque, que, porque se enfriase el vino, le tenían colgado -de un alcornoque. - -Más tardó en hablar don Quijote que en acabarse la cena; al fin de la cual, -uno de los cabreros dijo: - --Para que con más veras pueda vuestra merced decir, señor caballero -andante, que le agasajamos con prompta y buena voluntad, queremos darle -solaz y contento con hacer que cante un compañero nuestro que no tardará -mucho en estar aquí; el cual es un zagal muy entendido y muy enamorado, y -que, sobre todo, sabe leer y escrebir y es músico de un rabel, que no hay -más que desear. - -Apenas había el cabrero acabado de decir esto, cuando llegó a sus oídos el -son del rabel, y de allí a poco llegó el que le tañía, que era un mozo de -hasta veinte y dos años, de muy buena gracia. Preguntáronle sus compañeros -si había cenado, y, respondiendo que sí, el que había hecho los -ofrecimientos le dijo: - --De esa manera, Antonio, bien podrás hacernos placer de cantar un poco, -porque vea este señor huésped que tenemos quien; también por los montes y -selvas hay quien sepa de música. Hémosle dicho tus buenas habilidades, y -deseamos que las muestres y nos saques verdaderos; y así, te ruego por tu -vida que te sientes y cantes el romance de tus amores que te compuso el -beneficiado tu tío, que en el pueblo ha parecido muy bien. - --Que me place -respondió el mozo. - -Y, sin hacerse más de rogar, se sentó en el tronco de una desmochada -encina, y, templando su rabel, de allí a poco, con muy buena gracia, -comenzó a cantar, diciendo desta manera: - -Antonio - - -Yo sé, Olalla, que me adoras, - puesto que no me lo has dicho - ni aun con los ojos siquiera, - mudas lenguas de amoríos. - Porque sé que eres sabida, - en que me quieres me afirmo; - que nunca fue desdichado - amor que fue conocido. - Bien es verdad que tal vez, - Olalla, me has dado indicio - que tienes de bronce el alma - y el blanco pecho de risco. - Mas allá entre tus reproches - y honestísimos desvíos, - tal vez la esperanza muestra - la orilla de su vestido. - Abalánzase al señuelo - mi fe, que nunca ha podido, - ni menguar por no llamado, - ni crecer por escogido. - Si el amor es cortesía, - de la que tienes colijo - que el fin de mis esperanzas - ha de ser cual imagino. - Y si son servicios parte - de hacer un pecho benigno, - algunos de los que he hecho - fortalecen mi partido. - Porque si has mirado en ello, - más de una vez habrás visto - que me he vestido en los lunes - lo que me honraba el domingo. - Como el amor y la gala - andan un mesmo camino, - en todo tiempo a tus ojos - quise mostrarme polido. - Dejo el bailar por tu causa, - ni las músicas te pinto - que has escuchado a deshoras - y al canto del gallo primo. - No cuento las alabanzas - que de tu belleza he dicho; - que, aunque verdaderas, hacen - ser yo de algunas malquisto. - Teresa del Berrocal, - yo alabándote, me dijo: - ''Tal piensa que adora a un ángel, - y viene a adorar a un jimio; - merced a los muchos dijes - y a los cabellos postizos, - y a hipócritas hermosuras, - que engañan al Amor mismo''. - Desmentíla y enojóse; - volvió por ella su primo: - desafióme, y ya sabes - lo que yo hice y él hizo. - No te quiero yo a montón, - ni te pretendo y te sirvo - por lo de barraganía; - que más bueno es mi designio. - Coyundas tiene la Iglesia - que son lazadas de sirgo; - pon tú el cuello en la gamella; - verás como pongo el mío. - Donde no, desde aquí juro, - por el santo más bendito, - de no salir destas sierras - sino para capuchino. - -Con esto dio el cabrero fin a su canto; y, aunque don Quijote le rogó que -algo más cantase, no lo consintió Sancho Panza, porque estaba más para -dormir que para oír canciones. Y ansí, dijo a su amo: - --Bien puede vuestra merced acomodarse desde luego adonde ha de posar esta -noche, que el trabajo que estos buenos hombres tienen todo el día no -permite que pasen las noches cantando. - --Ya te entiendo, Sancho -le respondió don Quijote-; que bien se me trasluce -que las visitas del zaque piden más recompensa de sueño que de música. - --A todos nos sabe bien, bendito sea Dios -respondió Sancho. - --No lo niego -replicó don Quijote-, pero acomódate tú donde quisieres, que -los de mi profesión mejor parecen velando que durmiendo. Pero, con todo -esto, sería bien, Sancho, que me vuelvas a curar esta oreja, que me va -doliendo más de lo que es menester. - -Hizo Sancho lo que se le mandaba; y, viendo uno de los cabreros la herida, -le dijo que no tuviese pena, que él pondría remedio con que fácilmente se -sanase. Y, tomando algunas hojas de romero, de mucho que por allí había, -las mascó y las mezcló con un poco de sal, y, aplicándoselas a la oreja, se -la vendó muy bien, asegurándole que no había menester otra medicina; y así -fue la verdad. - - - - - -Capítulo XII. De lo que contó un cabrero a los que estaban con don Quijote - - -Estando en esto, llegó otro mozo de los que les traían del aldea el -bastimento, y dijo: - --¿Sabéis lo que pasa en el lugar, compañeros? - --¿Cómo lo podemos saber? -respondió uno dellos. - --Pues sabed -prosiguió el mozo- que murió esta mañana aquel famoso pastor -estudiante llamado Grisóstomo, y se murmura que ha muerto de amores de -aquella endiablada moza de Marcela, la hija de Guillermo el rico, aquélla -que se anda en hábito de pastora por esos andurriales. - --Por Marcela dirás -dijo uno. - --Por ésa digo -respondió el cabrero-. Y es lo bueno, que mandó en su -testamento que le enterrasen en el campo, como si fuera moro, y que sea al -pie de la peña donde está la fuente del alcornoque; porque, según es fama, -y él dicen que lo dijo, aquel lugar es adonde él la vio la vez primera. Y -también mandó otras cosas, tales, que los abades del pueblo dicen que no se -han de cumplir, ni es bien que se cumplan, porque parecen de gentiles. A -todo lo cual responde aquel gran su amigo Ambrosio, el estudiante, que -también se vistió de pastor con él, que se ha de cumplir todo, sin faltar -nada, como lo dejó mandado Grisóstomo, y sobre esto anda el pueblo -alborotado; mas, a lo que se dice, en fin se hará lo que Ambrosio y todos -los pastores sus amigos quieren; y mañana le vienen a enterrar con gran -pompa adonde tengo dicho. Y tengo para mí que ha de ser cosa muy de ver; a -lo menos, yo no dejaré de ir a verla, si supiese no volver mañana al lugar. - --Todos haremos lo mesmo -respondieron los cabreros-; y echaremos suertes a -quién ha de quedar a guardar las cabras de todos. - --Bien dices, Pedro -dijo uno-; aunque no será menester usar de esa -diligencia, que yo me quedaré por todos. Y no lo atribuyas a virtud y a -poca curiosidad mía, sino a que no me deja andar el garrancho que el otro -día me pasó este pie. - --Con todo eso, te lo agradecemos -respondió Pedro. - -Y don Quijote rogó a Pedro le dijese qué muerto era aquél y qué pastora -aquélla; a lo cual Pedro respondió que lo que sabía era que el muerto era -un hijodalgo rico, vecino de un lugar que estaba en aquellas sierras, el -cual había sido estudiante muchos años en Salamanca, al cabo de los cuales -había vuelto a su lugar, con opinión de muy sabio y muy leído. - --«Principalmente, decían que sabía la ciencia de las estrellas, y de lo que -pasan, allá en el cielo, el sol y la luna; porque puntualmente nos decía el -cris del sol y de la luna.» - --Eclipse se llama, amigo, que no cris, el escurecerse esos dos luminares -mayores -dijo don Quijote. - -Mas Pedro, no reparando en niñerías, prosiguió su cuento diciendo: - --«Asimesmo adevinaba cuándo había de ser el año abundante o estil.» - --Estéril queréis decir, amigo -dijo don Quijote. - --Estéril o estil -respondió Pedro-, todo se sale allá. «Y digo que con esto -que decía se hicieron su padre y sus amigos, que le daban crédito, muy -ricos, porque hacían lo que él les aconsejaba, diciéndoles: ''Sembrad este -año cebada, no trigo; en éste podéis sembrar garbanzos y no cebada; el que -viene será de guilla de aceite; los tres siguientes no se cogerá gota''.» - --Esa ciencia se llama astrología -dijo don Quijote. - --No sé yo cómo se llama -replicó Pedro-, mas sé que todo esto sabía, y aún -más. «Finalmente, no pasaron muchos meses, después que vino de Salamanca, -cuando un día remaneció vestido de pastor, con su cayado y pellico, -habiéndose quitado los hábitos largos que como escolar traía; y juntamente -se vistió con él de pastor otro su grande amigo, llamado Ambrosio, que -había sido su compañero en los estudios. Olvidábaseme de decir como -Grisóstomo, el difunto, fue grande hombre de componer coplas; tanto, que él -hacía los villancicos para la noche del Nacimiento del Señor, y los autos -para el día de Dios, que los representaban los mozos de nuestro pueblo, y -todos decían que eran por el cabo. Cuando los del lugar vieron tan de -improviso vestidos de pastores a los dos escolares, quedaron admirados, y -no podían adivinar la causa que les había movido a hacer aquella tan -estraña mudanza. Ya en este tiempo era muerto el padre de nuestro -Grisóstomo, y él quedó heredado en mucha cantidad de hacienda, ansí en -muebles como en raíces, y en no pequeña cantidad de ganado, mayor y menor, -y en gran cantidad de dineros; de todo lo cual quedó el mozo señor -desoluto, y en verdad que todo lo merecía, que era muy buen compañero y -caritativo y amigo de los buenos, y tenía una cara como una bendición. -Después se vino a entender que el haberse mudado de traje no había sido por -otra cosa que por andarse por estos despoblados en pos de aquella pastora -Marcela que nuestro zagal nombró denantes, de la cual se había enamorado el -pobre difunto de Grisóstomo.» Y quiéroos decir agora, porque es bien que lo -sepáis, quién es esta rapaza; quizá, y aun sin quizá, no habréis oído -semejante cosa en todos los días de vuestra vida, aunque viváis más años -que sarna. - --Decid Sarra -replicó don Quijote, no pudiendo sufrir el trocar de los -vocablos del cabrero. - --Harto vive la sarna -respondió Pedro-; y si es, señor, que me habéis de -andar zaheriendo a cada paso los vocablos, no acabaremos en un año. - --Perdonad, amigo -dijo don Quijote-; que por haber tanta diferencia de -sarna a Sarra os lo dije; pero vos respondistes muy bien, porque vive más -sarna que Sarra; y proseguid vuestra historia, que no os replicaré más en -nada. - --«Digo, pues, señor mío de mi alma -dijo el cabrero-, que en nuestra aldea -hubo un labrador aún más rico que el padre de Grisóstomo, el cual se -llamaba Guillermo, y al cual dio Dios, amén de las muchas y grandes -riquezas, una hija, de cuyo parto murió su madre, que fue la más honrada -mujer que hubo en todos estos contornos. No parece sino que ahora la veo, -con aquella cara que del un cabo tenía el sol y del otro la luna; y, sobre -todo, hacendosa y amiga de los pobres, por lo que creo que debe de estar su -ánima a la hora de ahora gozando de Dios en el otro mundo. De pesar de la -muerte de tan buena mujer murió su marido Guillermo, dejando a su hija -Marcela, muchacha y rica, en poder de un tío suyo sacerdote y beneficiado -en nuestro lugar. Creció la niña con tanta belleza, que nos hacía acordar -de la de su madre, que la tuvo muy grande; y, con todo esto, se juzgaba que -le había de pasar la de la hija. Y así fue, que, cuando llegó a edad de -catorce a quince años, nadie la miraba que no bendecía a Dios, que tan -hermosa la había criado, y los más quedaban enamorados y perdidos por ella. -Guardábala su tío con mucho recato y con mucho encerramiento; pero, con -todo esto, la fama de su mucha hermosura se estendió de manera que, así por -ella como por sus muchas riquezas, no solamente de los de nuestro pueblo, -sino de los de muchas leguas a la redonda, y de los mejores dellos, era -rogado, solicitado e importunado su tío se la diese por mujer. Mas él, que -a las derechas es buen cristiano, aunque quisiera casarla luego, así como -la vía de edad, no quiso hacerlo sin su consentimiento, sin tener ojo a la -ganancia y granjería que le ofrecía el tener la hacienda de la moza, -dilatando su casamiento. Y a fe que se dijo esto en más de un corrillo en -el pueblo, en alabanza del buen sacerdote.» Que quiero que sepa, señor -andante, que en estos lugares cortos de todo se trata y de todo se murmura; -y tened para vos, como yo tengo para mí, que debía de ser demasiadamente -bueno el clérigo que obliga a sus feligreses a que digan bien dél, -especialmente en las aldeas. - --Así es la verdad -dijo don Quijote-, y proseguid adelante, que el cuento -es muy bueno, y vos, buen Pedro, le contáis con muy buena gracia. - --La del Señor no me falte, que es la que hace al caso. «Y en lo demás -sabréis que, aunque el tío proponía a la sobrina y le decía las calidades -de cada uno en particular, de los muchos que por mujer la pedían, rogándole -que se casase y escogiese a su gusto, jamás ella respondió otra cosa sino -que por entonces no quería casarse, y que, por ser tan muchacha, no se -sentía hábil para poder llevar la carga del matrimonio. Con estas que daba, -al parecer justas escusas, dejaba el tío de importunarla, y esperaba a que -entrase algo más en edad y ella supiese escoger compañía a su gusto. Porque -decía él, y decía muy bien, que no habían de dar los padres a sus hijos -estado contra su voluntad. Pero hételo aquí, cuando no me cato, que -remanece un día la melindrosa Marcela hecha pastora; y, sin ser parte su -tío ni todos los del pueblo, que se lo desaconsejaban, dio en irse al campo -con las demás zagalas del lugar, y dio en guardar su mesmo ganado. Y, así -como ella salió en público y su hermosura se vio al descubierto, no os -sabré buenamente decir cuántos ricos mancebos, hidalgos y labradores han -tomado el traje de Grisóstomo y la andan requebrando por esos campos. Uno -de los cuales, como ya está dicho, fue nuestro difunto, del cual decían que -la dejaba de querer, y la adoraba. Y no se piense que porque Marcela se -puso en aquella libertad y vida tan suelta y de tan poco o de ningún -recogimiento, que por eso ha dado indicio, ni por semejas, que venga en -menoscabo de su honestidad y recato; antes es tanta y tal la vigilancia con -que mira por su honra, que de cuantos la sirven y solicitan ninguno se ha -alabado, ni con verdad se podrá alabar, que le haya dado alguna pequeña -esperanza de alcanzar su deseo. Que, puesto que no huye ni se esquiva de la -compañía y conversación de los pastores, y los trata cortés y -amigablemente, en llegando a descubrirle su intención cualquiera dellos, -aunque sea tan justa y santa como la del matrimonio, los arroja de sí como -con un trabuco. Y con esta manera de condición hace más daño en esta tierra -que si por ella entrara la pestilencia; porque su afabilidad y hermosura -atrae los corazones de los que la tratan a servirla y a amarla, pero su -desdén y desengaño los conduce a términos de desesperarse; y así, no saben -qué decirle, sino llamarla a voces cruel y desagradecida, con otros títulos -a éste semejantes, que bien la calidad de su condición manifiestan. Y si -aquí estuviésedes, señor, algún día, veríades resonar estas sierras y estos -valles con los lamentos de los desengañados que la siguen. No está muy -lejos de aquí un sitio donde hay casi dos docenas de altas hayas, y no hay -ninguna que en su lisa corteza no tenga grabado y escrito el nombre de -Marcela; y encima de alguna, una corona grabada en el mesmo árbol, como si -más claramente dijera su amante que Marcela la lleva y la merece de toda la -hermosura humana. Aquí sospira un pastor, allí se queja otro; acullá se -oyen amorosas canciones, acá desesperadas endechas. Cuál hay que pasa todas -las horas de la noche sentado al pie de alguna encina o peñasco, y allí, -sin plegar los llorosos ojos, embebecido y transportado en sus -pensamientos, le halló el sol a la mañana; y cuál hay que, sin dar vado ni -tregua a sus suspiros, en mitad del ardor de la más enfadosa siesta del -verano, tendido sobre la ardiente arena, envía sus quejas al piadoso cielo. -Y déste y de aquél, y de aquéllos y de éstos, libre y desenfadadamente -triunfa la hermosa Marcela; y todos los que la conocemos estamos esperando -en qué ha de parar su altivez y quién ha de ser el dichoso que ha de venir -a domeñar condición tan terrible y gozar de hermosura tan estremada.» Por -ser todo lo que he contado tan averiguada verdad, me doy a entender que -también lo es la que nuestro zagal dijo que se decía de la causa de la -muerte de Grisóstomo. Y así, os aconsejo, señor, que no dejéis de hallaros -mañana a su entierro, que será muy de ver, porque Grisóstomo tiene muchos -amigos, y no está de este lugar a aquél donde manda enterrarse media legua. - --En cuidado me lo tengo -dijo don Quijote-, y agradézcoos el gusto que me -habéis dado con la narración de tan sabroso cuento. - --¡Oh! -replicó el cabrero-, aún no sé yo la mitad de los casos sucedidos a -los amantes de Marcela, mas podría ser que mañana topásemos en el camino -algún pastor que nos los dijese. Y, por ahora, bien será que os vais a -dormir debajo de techado, porque el sereno os podría dañar la herida, -puesto que es tal la medicina que se os ha puesto, que no hay que temer de -contrario acidente. - -Sancho Panza, que ya daba al diablo el tanto hablar del cabrero, solicitó, -por su parte, que su amo se entrase a dormir en la choza de Pedro. Hízolo -así, y todo lo más de la noche se le pasó en memorias de su señora -Dulcinea, a imitación de los amantes de Marcela. Sancho Panza se acomodó -entre Rocinante y su jumento, y durmió, no como enamorado desfavorecido, -sino como hombre molido a coces. - - - - - -Capítulo XIII. Donde se da fin al cuento de la pastora Marcela, con otros -sucesos - - -Mas, apenas comenzó a descubrirse el día por los balcones del oriente, -cuando los cinco de los seis cabreros se levantaron y fueron a despertar a -don Quijote, y a decille si estaba todavía con propósito de ir a ver el -famoso entierro de Grisóstomo, y que ellos le harían compañía. Don Quijote, -que otra cosa no deseaba, se levantó y mandó a Sancho que ensillase y -enalbardase al momento, lo cual él hizo con mucha diligencia, y con la -mesma se pusieron luego todos en camino. Y no hubieron andado un cuarto de -legua, cuando, al cruzar de una senda, vieron venir hacia ellos hasta seis -pastores, vestidos con pellicos negros y coronadas las cabezas con -guirnaldas de ciprés y de amarga adelfa. Traía cada uno un grueso bastón de -acebo en la mano. Venían con ellos, asimesmo, dos gentiles hombres de a -caballo, muy bien aderezados de camino, con otros tres mozos de a pie que -los acompañaban. En llegándose a juntar, se saludaron cortésmente, y, -preguntándose los unos a los otros dónde iban, supieron que todos se -encaminaban al lugar del entierro; y así, comenzaron a caminar todos -juntos. - -Uno de los de a caballo, hablando con su compañero, le dijo: - --Paréceme, señor Vivaldo, que habemos de dar por bien empleada la tardanza -que hiciéremos en ver este famoso entierro, que no podrá dejar de ser -famoso, según estos pastores nos han contado estrañezas, ansí del muerto -pastor como de la pastora homicida. - --Así me lo parece a mí -respondió Vivaldo-; y no digo yo hacer tardanza de -un día, pero de cuatro la hiciera a trueco de verle. - -Preguntóles don Quijote qué era lo que habían oído de Marcela y de -Grisóstomo. El caminante dijo que aquella madrugada habían encontrado con -aquellos pastores, y que, por haberles visto en aquel tan triste traje, les -habían preguntado la ocasión por que iban de aquella manera; que uno dellos -se lo contó, contando la estrañeza y hermosura de una pastora llamada -Marcela, y los amores de muchos que la recuestaban, con la muerte de aquel -Grisóstomo a cuyo entierro iban. Finalmente, él contó todo lo que Pedro a -don Quijote había contado. - -Cesó esta plática y comenzóse otra, preguntando el que se llamaba Vivaldo a -don Quijote qué era la ocasión que le movía a andar armado de aquella -manera por tierra tan pacífica. A lo cual respondió don Quijote: - --La profesión de mi ejercicio no consiente ni permite que yo ande de otra -manera. El buen paso, el regalo y el reposo, allá se inventó para los -blandos cortesanos; mas el trabajo, la inquietud y las armas sólo se -inventaron e hicieron para aquellos que el mundo llama caballeros andantes, -de los cuales yo, aunque indigno, soy el menor de todos. - -Apenas le oyeron esto, cuando todos le tuvieron por loco; y, por -averiguarlo más y ver qué género de locura era el suyo, le tornó a -preguntar Vivaldo que qué quería decir "caballeros andantes". - --¿No han vuestras mercedes leído -respondió don Quijote- los anales e -historias de Ingalaterra, donde se tratan las famosas fazañas del rey -Arturo, que continuamente en nuestro romance castellano llamamos el rey -Artús, de quien es tradición antigua y común en todo aquel reino de la Gran -Bretaña que este rey no murió, sino que, por arte de encantamento, se -convirtió en cuervo, y que, andando los tiempos, ha de volver a reinar y a -cobrar su reino y cetro; a cuya causa no se probará que desde aquel tiempo -a éste haya ningún inglés muerto cuervo alguno? Pues en tiempo de este buen -rey fue instituida aquella famosa orden de caballería de los caballeros de -la Tabla Redonda, y pasaron, sin faltar un punto, los amores que allí se -cuentan de don Lanzarote del Lago con la reina Ginebra, siendo medianera -dellos y sabidora aquella tan honrada dueña Quintañona, de donde nació -aquel tan sabido romance, y tan decantado en nuestra España, de: - - Nunca fuera caballero - de damas tan bien servido - como fuera Lanzarote - cuando de Bretaña vino; - -con aquel progreso tan dulce y tan suave de sus amorosos y fuertes fechos. -Pues desde entonces, de mano en mano, fue aquella orden de caballería -estendiéndose y dilatándose por muchas y diversas partes del mundo; y en -ella fueron famosos y conocidos por sus fechos el valiente Amadís de Gaula, -con todos sus hijos y nietos, hasta la quinta generación, y el valeroso -Felixmarte de Hircania, y el nunca como se debe alabado Tirante el Blanco, -y casi que en nuestros días vimos y comunicamos y oímos al invencible y -valeroso caballero don Belianís de Grecia. Esto, pues, señores, es ser -caballero andante, y la que he dicho es la orden de su caballería; en la -cual, como otra vez he dicho, yo, aunque pecador, he hecho profesión, y lo -mesmo que profesaron los caballeros referidos profeso yo. Y así, me voy por -estas soledades y despoblados buscando las aventuras, con ánimo deliberado -de ofrecer mi brazo y mi persona a la más peligrosa que la suerte me -deparare, en ayuda de los flacos y menesterosos. - -Por estas razones que dijo, acabaron de enterarse los caminantes que era -don Quijote falto de juicio, y del género de locura que lo señoreaba, de lo -cual recibieron la mesma admiración que recibían todos aquellos que de -nuevo venían en conocimiento della. Y Vivaldo, que era persona muy discreta -y de alegre condición, por pasar sin pesadumbre el poco camino que decían -que les faltaba, al llegar a la sierra del entierro, quiso darle ocasión a -que pasase más adelante con sus disparates. Y así, le dijo: - --Paréceme, señor caballero andante, que vuestra merced ha profesado una de -las más estrechas profesiones que hay en la tierra, y tengo para mí que aun -la de los frailes cartujos no es tan estrecha. - --Tan estrecha bien podía ser -respondió nuestro don Quijote-, pero tan -necesaria en el mundo no estoy en dos dedos de ponello en duda. Porque, si -va a decir verdad, no hace menos el soldado que pone en ejecución lo que su -capitán le manda que el mesmo capitán que se lo ordena. Quiero decir que -los religiosos, con toda paz y sosiego, piden al cielo el bien de la -tierra; pero los soldados y caballeros ponemos en ejecución lo que ellos -piden, defendiéndola con el valor de nuestros brazos y filos de nuestras -espadas; no debajo de cubierta, sino al cielo abierto, puestos por blanco -de los insufribles rayos del sol en verano y de los erizados yelos del -invierno. Así que, somos ministros de Dios en la tierra, y brazos por quien -se ejecuta en ella su justicia. Y, como las cosas de la guerra y las a -ellas tocantes y concernientes no se pueden poner en ejecución sino -sudando, afanando y trabajando, síguese que aquellos que la profesan -tienen, sin duda, mayor trabajo que aquellos que en sosegada paz y reposo -están rogando a Dios favorezca a los que poco pueden. No quiero yo decir, -ni me pasa por pensamiento, que es tan buen estado el de caballero andante -como el del encerrado religioso; sólo quiero inferir, por lo que yo -padezco, que, sin duda, es más trabajoso y más aporreado, y más hambriento -y sediento, miserable, roto y piojoso; porque no hay duda sino que los -caballeros andantes pasados pasaron mucha malaventura en el discurso de su -vida. Y si algunos subieron a ser emperadores por el valor de su brazo, a -fe que les costó buen porqué de su sangre y de su sudor; y que si a los que -a tal grado subieron les faltaran encantadores y sabios que los ayudaran, -que ellos quedaran bien defraudados de sus deseos y bien engañados de sus -esperanzas. - --De ese parecer estoy yo -replicó el caminante-; pero una cosa, entre otras -muchas, me parece muy mal de los caballeros andantes, y es que, cuando se -ven en ocasión de acometer una grande y peligrosa aventura, en que se vee -manifiesto peligro de perder la vida, nunca en aquel instante de acometella -se acuerdan de encomendarse a Dios, como cada cristiano está obligado a -hacer en peligros semejantes; antes, se encomiendan a sus damas, con tanta -gana y devoción como si ellas fueran su Dios: cosa que me parece que huele -algo a gentilidad. - --Señor -respondió don Quijote-, eso no puede ser menos en ninguna manera, y -caería en mal caso el caballero andante que otra cosa hiciese; que ya está -en uso y costumbre en la caballería andantesca que el caballero andante -que, al acometer algún gran fecho de armas, tuviese su señora -delante,vuelva a ella los ojos blanda y amorosamente, como que le pide con -ellos le favorezca y ampare en el dudoso trance que acomete; y aun si nadie -le oye, está obligado a decir algunas palabras entre dientes, en que de -todo corazón se le encomiende; y desto tenemos innumerables ejemplos en las -historias. Y no se ha de entender por esto que han de dejar de encomendarse -a Dios; que tiempo y lugar les queda para hacerlo en el discurso de la -obra. - --Con todo eso -replicó el caminante-, me queda un escrúpulo, y es que -muchas veces he leído que se traban palabras entre dos andantes caballeros, -y, de una en otra, se les viene a encender la cólera, y a volver los -caballos y tomar una buena pieza del campo, y luego, sin más ni más, a todo -el correr dellos, se vuelven a encontrar; y, en mitad de la corrida, se -encomiendan a sus damas; y lo que suele suceder del encuentro es que el uno -cae por las ancas del caballo, pasado con la lanza del contrario de parte a -parte, y al otro le viene también que, a no tenerse a las crines del suyo, -no pudiera dejar de venir al suelo. Y no sé yo cómo el muerto tuvo lugar -para encomendarse a Dios en el discurso de esta tan acelerada obra. Mejor -fuera que las palabras que en la carrera gastó encomendándose a su dama las -gastara en lo que debía y estaba obligado como cristiano. Cuanto más, que -yo tengo para mí que no todos los caballeros andantes tienen damas a quien -encomendarse, porque no todos son enamorados. - --Eso no puede ser -respondió don Quijote-: digo que no puede ser que haya -caballero andante sin dama, porque tan proprio y tan natural les es a los -tales ser enamorados como al cielo tener estrellas, y a buen seguro que no -se haya visto historia donde se halle caballero andante sin amores; y por -el mesmo caso que estuviese sin ellos, no sería tenido por legítimo -caballero, sino por bastardo, y que entró en la fortaleza de la caballería -dicha, no por la puerta, sino por las bardas, como salteador y ladrón. - --Con todo eso -dijo el caminante-, me parece, si mal no me acuerdo, haber -leído que don Galaor, hermano del valeroso Amadís de Gaula, nunca tuvo dama -señalada a quien pudiese encomendarse; y, con todo esto, no fue tenido en -menos, y fue un muy valiente y famoso caballero. - -A lo cual respondió nuestro don Quijote: - --Señor, una golondrina sola no hace verano. Cuanto más, que yo sé que de -secreto estaba ese caballero muy bien enamorado; fuera que, aquello de -querer a todas bien cuantas bien le parecían era condición natural, a quien -no podía ir a la mano. Pero, en resolución, averiguado está muy bien que él -tenía una sola a quien él había hecho señora de su voluntad, a la cual se -encomendaba muy a menudo y muy secretamente, porque se preció de secreto -caballero. - --Luego, si es de esencia que todo caballero andante haya de ser enamorado --dijo el caminante-, bien se puede creer que vuestra merced lo es, pues es -de la profesión. Y si es que vuestra merced no se precia de ser tan secreto -como don Galaor, con las veras que puedo le suplico, en nombre de toda esta -compañía y en el mío, nos diga el nombre, patria, calidad y hermosura de su -dama; que ella se tendría por dichosa de que todo el mundo sepa que es -querida y servida de un tal caballero como vuestra merced parece. - -Aquí dio un gran suspiro don Quijote, y dijo: - --Yo no podré afirmar si la dulce mi enemiga gusta, o no, de que el mundo -sepa que yo la sirvo; sólo sé decir, respondiendo a lo que con tanto -comedimiento se me pide, que su nombre es Dulcinea; su patria, el Toboso, -un lugar de la Mancha; su calidad, por lo menos, ha de ser de princesa, -pues es reina y señora mía; su hermosura, sobrehumana, pues en ella se -vienen a hacer verdaderos todos los imposibles y quiméricos atributos de -belleza que los poetas dan a sus damas: que sus cabellos son oro, su frente -campos elíseos, sus cejas arcos del cielo, sus ojos soles, sus mejillas -rosas, sus labios corales, perlas sus dientes, alabastro su cuello, mármol -su pecho, marfil sus manos, su blancura nieve, y las partes que a la vista -humana encubrió la honestidad son tales, según yo pienso y entiendo, que -sólo la discreta consideración puede encarecerlas, y no compararlas. - --El linaje, prosapia y alcurnia querríamos saber -replicó Vivaldo. - -A lo cual respondió don Quijote: - --No es de los antiguos Curcios, Gayos y Cipiones romanos, ni de los -modernos Colonas y Ursinos; ni de los Moncadas y Requesenes de Cataluña, ni -menos de los Rebellas y Villanovas de Valencia; Palafoxes, Nuzas, -Rocabertis, Corellas, Lunas, Alagones, Urreas, Foces y Gurreas de Aragón; -Cerdas, Manriques, Mendozas y Guzmanes de Castilla; Alencastros, Pallas y -Meneses de Portogal; pero es de los del Toboso de la Mancha, linaje, aunque -moderno, tal, que puede dar generoso principio a las más ilustres familias -de los venideros siglos. Y no se me replique en esto, si no fuere con las -condiciones que puso Cervino al pie del trofeo de las armas de Orlando, que -decía: - - nadie las mueva - que estar no pueda con Roldán a prueba. - --Aunque el mío es de los Cachopines de Laredo -respondió el caminante-, no -le osaré yo poner con el del Toboso de la Mancha, puesto que, para decir -verdad, semejante apellido hasta ahora no ha llegado a mis oídos. - --¡Como eso no habrá llegado! -replicó don Quijote. - -Con gran atención iban escuchando todos los demás la plática de los dos, y -aun hasta los mesmos cabreros y pastores conocieron la demasiada falta de -juicio de nuestro don Quijote. Sólo Sancho Panza pensaba que cuanto su amo -decía era verdad, sabiendo él quién era y habiéndole conocido desde su -nacimiento; y en lo que dudaba algo era en creer aquello de la linda -Dulcinea del Toboso, porque nunca tal nombre ni tal princesa había llegado -jamás a su noticia, aunque vivía tan cerca del Toboso. - -En estas pláticas iban, cuando vieron que, por la quiebra que dos altas -montañas hacían, bajaban hasta veinte pastores, todos con pellicos de negra -lana vestidos y coronados con guirnaldas, que, a lo que después pareció, -eran cuál de tejo y cuál de ciprés. Entre seis dellos traían unas andas, -cubiertas de mucha diversidad de flores y de ramos. Lo cual visto por uno -de los cabreros, dijo: - --Aquellos que allí vienen son los que traen el cuerpo de Grisóstomo, y el -pie de aquella montaña es el lugar donde él mandó que le enterrasen. -Por esto se dieron priesa a llegar, y fue a tiempo que ya los que venían -habían puesto las andas en el suelo; y cuatro dellos con agudos picos -estaban cavando la sepultura a un lado de una dura peña. - -Recibiéronse los unos y los otros cortésmente; y luego don Quijote y los -que con él venían se pusieron a mirar las andas, y en ellas vieron cubierto -de flores un cuerpo muerto, vestido como pastor, de edad, al parecer, de -treinta años; y, aunque muerto, mostraba que vivo había sido de rostro -hermoso y de disposición gallarda. Alrededor dél tenía en las mesmas -andas algunos libros y muchos papeles, abiertos y cerrados. Y así los que -esto miraban, como los que abrían la sepultura, y todos los demás que allí -había, guardaban un maravilloso silencio, hasta que uno de los que al -muerto trujeron dijo a otro: - --Mirá bien, Ambrosio, si es éste el lugar que Grisóstomo dijo, ya que -queréis que tan puntualmente se cumpla lo que dejó mandado en su -testamento. - --Éste es -respondió Ambrosio-; que muchas veces en él me contó mi -desdichado amigo la historia de su desventura. Allí me dijo él que vio la -vez primera a aquella enemiga mortal del linaje humano, y allí fue también -donde la primera vez le declaró su pensamiento, tan honesto como enamorado, -y allí fue la última vez donde Marcela le acabó de desengañar y desdeñar, -de suerte que puso fin a la tragedia de su miserable vida. Y aquí, en -memoria de tantas desdichas, quiso él que le depositasen en las entrañas -del eterno olvido. - -Y, volviéndose a don Quijote y a los caminantes, prosiguió diciendo: - --Ese cuerpo, señores, que con piadosos ojos estáis mirando, fue depositario -de un alma en quien el cielo puso infinita parte de sus riquezas. Ése es el -cuerpo de Grisóstomo, que fue único en el ingenio, solo en la cortesía, -estremo en la gentileza, fénix en la amistad, magnífico sin tasa, grave sin -presunción, alegre sin bajeza, y, finalmente, primero en todo lo que es ser -bueno, y sin segundo en todo lo que fue ser desdichado. Quiso bien, fue -aborrecido; adoró, fue desdeñado; rogó a una fiera, importunó a un mármol, -corrió tras el viento, dio voces a la soledad, sirvió a la ingratitud, de -quien alcanzó por premio ser despojos de la muerte en la mitad de la -carrera de su vida, a la cual dio fin una pastora a quien él procuraba -eternizar para que viviera en la memoria de las gentes, cual lo pudieran -mostrar bien esos papeles que estáis mirando, si él no me hubiera mandado -que los entregara al fuego en habiendo entregado su cuerpo a la tierra. --De mayor rigor y crueldad usaréis vos con ellos -dijo Vivaldo- que su -mesmo dueño, pues no es justo ni acertado que se cumpla la voluntad de -quien lo que ordena va fuera de todo razonable discurso. Y no le tuviera -bueno Augusto César si consintiera que se pusiera en ejecución lo que el -divino Mantuano dejó en su testamento mandado. Ansí que, señor Ambrosio, ya -que deis el cuerpo de vuestro amigo a la tierra, no queráis dar sus -escritos al olvido; que si él ordenó como agraviado, no es bien que vos -cumpláis como indiscreto. Antes haced, dando la vida a estos papeles, que -la tenga siempre la crueldad de Marcela, para que sirva de ejemplo, en los -tiempos que están por venir, a los vivientes, para que se aparten y huyan -de caer en semejantes despeñaderos; que ya sé yo, y los que aquí venimos, -la historia deste vuestro enamorado y desesperado amigo, y sabemos la -amistad vuestra, y la ocasión de su muerte, y lo que dejó mandado al acabar -de la vida; de la cual lamentable historia se puede sacar cuánto haya sido -la crueldad de Marcela, el amor de Grisóstomo, la fe de la amistad vuestra, -con el paradero que tienen los que a rienda suelta corren por la senda que -el desvariado amor delante de los ojos les pone. Anoche supimos la muerte -de Grisóstomo, y que en este lugar había de ser enterrado; y así, de -curiosidad y de lástima, dejamos nuestro derecho viaje, y acordamos de -venir a ver con los ojos lo que tanto nos había lastimado en oíllo. Y, en -pago desta lástima y del deseo que en nosotros nació de remedialla si -pudiéramos, te rogamos, ¡oh discreto Ambrosio! (a lo menos, yo te lo -suplico de mi parte), que, dejando de abrasar estos papeles, me dejes -llevar algunos dellos. - -Y, sin aguardar que el pastor respondiese, alargó la mano y tomó algunos de -los que más cerca estaban; viendo lo cual Ambrosio, dijo: - --Por cortesía consentiré que os quedéis, señor, con los que ya habéis -tomado; pero pensar que dejaré de abrasar los que quedan es pensamiento -vano. - -Vivaldo, que deseaba ver lo que los papeles decían, abrió luego el uno -dellos y vio que tenía por título: Canción desesperada. Oyólo Ambrosio y -dijo: - --Ése es el último papel que escribió el desdichado; y, porque veáis, señor, -en el término que le tenían sus desventuras, leelde de modo que seáis oído; -que bien os dará lugar a ello el que se tardare en abrir la sepultura. - --Eso haré yo de muy buena gana -dijo Vivaldo. - -Y, como todos los circunstantes tenían el mesmo deseo, se le pusieron a la -redonda; y él, leyendo en voz clara, vio que así decía: - - - - - -Capítulo XIV. Donde se ponen los versos desesperados del difunto pastor, -con otros no esperados sucesos - - -Canción de Grisóstomo - - Ya que quieres, cruel, que se publique, - de lengua en lengua y de una en otra gente, - del áspero rigor tuyo la fuerza, - haré que el mesmo infierno comunique - al triste pecho mío un son doliente, - con que el uso común de mi voz tuerza. - Y al par de mi deseo, que se esfuerza - a decir mi dolor y tus hazañas, - de la espantable voz irá el acento, - y en él mezcladas, por mayor tormento, - pedazos de las míseras entrañas. - Escucha, pues, y presta atento oído, - no al concertado son, sino al rüido - que de lo hondo de mi amargo pecho, - llevado de un forzoso desvarío, - por gusto mío sale y tu despecho. - - El rugir del león, del lobo fiero - el temeroso aullido, el silbo horrendo - de escamosa serpiente, el espantable - baladro de algún monstruo, el agorero - graznar de la corneja, y el estruendo - del viento contrastado en mar instable; - del ya vencido toro el implacable - bramido, y de la viuda tortolilla - el sentible arrullar; el triste canto - del envidiado búho, con el llanto - de toda la infernal negra cuadrilla, - salgan con la doliente ánima fuera, - mezclados en un son, de tal manera - que se confundan los sentidos todos, - pues la pena cruel que en mí se halla - para contalla pide nuevos modos. - - De tanta confusión no las arenas - del padre Tajo oirán los tristes ecos, - ni del famoso Betis las olivas: - que allí se esparcirán mis duras penas - en altos riscos y en profundos huecos, - con muerta lengua y con palabras vivas; - o ya en escuros valles, o en esquivas - playas, desnudas de contrato humano, - o adonde el sol jamás mostró su lumbre, - o entre la venenosa muchedumbre - de fieras que alimenta el libio llano; - que, puesto que en los páramos desiertos - los ecos roncos de mi mal, inciertos, - suenen con tu rigor tan sin segundo, - por privilegio de mis cortos hados, - serán llevados por el ancho mundo. - - Mata un desdén, atierra la paciencia, - o verdadera o falsa, una sospecha; - matan los celos con rigor más fuerte; - desconcierta la vida larga ausencia; - contra un temor de olvido no aprovecha - firme esperanza de dichosa suerte. - En todo hay cierta, inevitable muerte; - mas yo, ¡milagro nunca visto!, vivo - celoso, ausente, desdeñado y cierto - de las sospechas que me tienen muerto; - y en el olvido en quien mi fuego avivo, - y, entre tantos tormentos, nunca alcanza - mi vista a ver en sombra a la esperanza, - ni yo, desesperado, la procuro; - antes, por estremarme en mi querella, - estar sin ella eternamente juro. - - ¿Puédese, por ventura, en un instante - esperar y temer, o es bien hacello, - siendo las causas del temor más ciertas? - ¿Tengo, si el duro celo está delante, - de cerrar estos ojos, si he de vello - por mil heridas en el alma abiertas? - ¿Quién no abrirá de par en par las puertas - a la desconfianza, cuando mira - descubierto el desdén, y las sospechas, - ¡oh amarga conversión!, verdades hechas, - y la limpia verdad vuelta en mentira? - ¡Oh, en el reino de amor fieros tiranos - celos, ponedme un hierro en estas manos! - Dame, desdén, una torcida soga. - Mas, ¡ay de mí!, que, con cruel vitoria, - vuestra memoria el sufrimiento ahoga. - - Yo muero, en fin; y, porque nunca espere - buen suceso en la muerte ni en la vida, - pertinaz estaré en mi fantasía. - Diré que va acertado el que bien quiere, - y que es más libre el alma más rendida - a la de amor antigua tiranía. - Diré que la enemiga siempre mía - hermosa el alma como el cuerpo tiene, - y que su olvido de mi culpa nace, - y que, en fe de los males que nos hace, - amor su imperio en justa paz mantiene. - Y, con esta opinión y un duro lazo, - acelerando el miserable plazo - a que me han conducido sus desdenes, - ofreceré a los vientos cuerpo y alma, - sin lauro o palma de futuros bienes. - - Tú, que con tantas sinrazones muestras - la razón que me fuerza a que la haga - a la cansada vida que aborrezco, - pues ya ves que te da notorias muestras - esta del corazón profunda llaga, - de cómo, alegre, a tu rigor me ofrezco, - si, por dicha, conoces que merezco - que el cielo claro de tus bellos ojos - en mi muerte se turbe, no lo hagas; - que no quiero que en nada satisfagas, - al darte de mi alma los despojos. - Antes, con risa en la ocasión funesta, - descubre que el fin mío fue tu fiesta; - mas gran simpleza es avisarte desto, - pues sé que está tu gloria conocida - en que mi vida llegue al fin tan presto. - - Venga, que es tiempo ya, del hondo abismo - Tántalo con su sed; Sísifo venga - con el peso terrible de su canto; - Ticio traya su buitre, y ansimismo - con su rueda Egïón no se detenga, - ni las hermanas que trabajan tanto; - y todos juntos su mortal quebranto - trasladen en mi pecho, y en voz baja - -si ya a un desesperado son debidas- - canten obsequias tristes, doloridas, - al cuerpo a quien se niegue aun la mortaja. - Y el portero infernal de los tres rostros, - con otras mil quimeras y mil monstros, - lleven el doloroso contrapunto; - que otra pompa mejor no me parece - que la merece un amador difunto. - - Canción desesperada, no te quejes - cuando mi triste compañía dejes; - antes, pues que la causa do naciste - con mi desdicha augmenta su ventura, - aun en la sepultura no estés triste. - -Bien les pareció, a los que escuchado habían, la canción de Grisóstomo, -puesto que el que la leyó dijo que no le parecía que conformaba con la -relación que él había oído del recato y bondad de Marcela, porque en ella -se quejaba Grisóstomo de celos, sospechas y de ausencia, todo en perjuicio -del buen crédito y buena fama de Marcela. A lo cual respondió Ambrosio, -como aquel que sabía bien los más escondidos pensamientos de su amigo: --Para que, señor, os satisfagáis desa duda, es bien que sepáis que cuando -este desdichado escribió esta canción estaba ausente de Marcela, de quien -él se había ausentado por su voluntad, por ver si usaba con él la ausencia -de sus ordinarios fueros. Y, como al enamorado ausente no hay cosa que no -le fatigue ni temor que no le dé alcance, así le fatigaban a Grisóstomo los -celos imaginados y las sospechas temidas como si fueran verdaderas. Y con -esto queda en su punto la verdad que la fama pregona de la bondad de -Marcela; la cual, fuera de ser cruel, y un poco arrogante y un mucho -desdeñosa, la mesma envidia ni debe ni puede ponerle falta alguna. - --Así es la verdad -respondió Vivaldo. - -Y, queriendo leer otro papel de los que había reservado del fuego, lo -estorbó una maravillosa visión -que tal parecía ella- que improvisamente se -les ofreció a los ojos; y fue que, por cima de la peña donde se cavaba la -sepultura, pareció la pastora Marcela, tan hermosa que pasaba a su fama su -hermosura. Los que hasta entonces no la habían visto la miraban con -admiración y silencio, y los que ya estaban acostumbrados a verla no -quedaron menos suspensos que los que nunca la habían visto. Mas, apenas la -hubo visto Ambrosio, cuando, con muestras de ánimo indignado, le dijo: - --¿Vienes a ver, por ventura, ¡oh fiero basilisco destas montañas!, si con -tu presencia vierten sangre las heridas deste miserable a quien tu crueldad -quitó la vida? ¿O vienes a ufanarte en las crueles hazañas de tu condición, -o a ver desde esa altura, como otro despiadado Nero, el incendio de su -abrasada Roma, o a pisar, arrogante, este desdichado cadáver, como la -ingrata hija al de su padre Tarquino? Dinos presto a lo que vienes, o qué -es aquello de que más gustas; que, por saber yo que los pensamientos de -Grisóstomo jamás dejaron de obedecerte en vida, haré que, aun él muerto, te -obedezcan los de todos aquellos que se llamaron sus amigos. - --No vengo, ¡oh Ambrosio!, a ninguna cosa de las que has dicho -respondió -Marcela-, sino a volver por mí misma, y a dar a entender cuán fuera de -razón van todos aquellos que de sus penas y de la muerte de Grisóstomo me -culpan; y así, ruego a todos los que aquí estáis me estéis atentos, que no -será menester mucho tiempo ni gastar muchas palabras para persuadir una -verdad a los discretos. - -»Hízome el cielo, según vosotros decís, hermosa, y de tal manera que, sin -ser poderosos a otra cosa, a que me améis os mueve mi hermosura; y, por el -amor que me mostráis, decís, y aun queréis, que esté yo obligada a amaros. -Yo conozco, con el natural entendimiento que Dios me ha dado, que todo lo -hermoso es amable; mas no alcanzo que, por razón de ser amado, esté -obligado lo que es amado por hermoso a amar a quien le ama. Y más, que -podría acontecer que el amador de lo hermoso fuese feo, y, siendo lo feo -digno de ser aborrecido, cae muy mal el decir ''Quiérote por hermosa; hasme -de amar aunque sea feo''. Pero, puesto caso que corran igualmente las -hermosuras, no por eso han de correr iguales los deseos, que no todas -hermosuras enamoran; que algunas alegran la vista y no rinden la voluntad; -que si todas las bellezas enamorasen y rindiesen, sería un andar las -voluntades confusas y descaminadas, sin saber en cuál habían de parar; -porque, siendo infinitos los sujetos hermosos, infinitos habían de ser los -deseos. Y, según yo he oído decir, el verdadero amor no se divide, y ha de -ser voluntario, y no forzoso. Siendo esto así, como yo creo que lo es, ¿por -qué queréis que rinda mi voluntad por fuerza, obligada no más de que decís -que me queréis bien? Si no, decidme: si como el cielo me hizo hermosa me -hiciera fea, ¿fuera justo que me quejara de vosotros porque no me amábades? -Cuanto más, que habéis de considerar que yo no escogí la hermosura que -tengo; que, tal cual es, el cielo me la dio de gracia, sin yo pedilla ni -escogella. Y, así como la víbora no merece ser culpada por la ponzoña que -tiene, puesto que con ella mata, por habérsela dado naturaleza, tampoco yo -merezco ser reprehendida por ser hermosa; que la hermosura en la mujer -honesta es como el fuego apartado o como la espada aguda, que ni él quema -ni ella corta a quien a ellos no se acerca. La honra y las virtudes son -adornos del alma, sin las cuales el cuerpo, aunque lo sea, no debe de -parecer hermoso. Pues si la honestidad es una de las virtudes que al cuerpo -y al alma más adornan y hermosean, ¿por qué la ha de perder la que es amada -por hermosa, por corresponder a la intención de aquel que, por sólo su -gusto, con todas sus fuerzas e industrias procura que la pierda? - -»Yo nací libre, y para poder vivir libre escogí la soledad de los campos. -Los árboles destas montañas son mi compañía, las claras aguas destos -arroyos mis espejos; con los árboles y con las aguas comunico mis -pensamientos y hermosura. Fuego soy apartado y espada puesta lejos. A los -que he enamorado con la vista he desengañado con las palabras. Y si los -deseos se sustentan con esperanzas, no habiendo yo dado alguna a Grisóstomo -ni a otro alguno, el fin de ninguno dellos bien se puede decir que antes le -mató su porfía que mi crueldad. Y si se me hace cargo que eran honestos sus -pensamientos, y que por esto estaba obligada a corresponder a ellos, digo -que, cuando en ese mismo lugar donde ahora se cava su sepultura me -descubrió la bondad de su intención, le dije yo que la mía era vivir en -perpetua soledad, y de que sola la tierra gozase el fruto de mi -recogimiento y los despojos de mi hermosura; y si él, con todo este -desengaño, quiso porfiar contra la esperanza y navegar contra el viento, -¿qué mucho que se anegase en la mitad del golfo de su desatino? Si yo le -entretuviera, fuera falsa; si le contentara, hiciera contra mi mejor -intención y prosupuesto. Porfió desengañado, desesperó sin ser aborrecido: -¡mirad ahora si será razón que de su pena se me dé a mí la culpa! Quéjese -el engañado, desespérese aquel a quien le faltaron las prometidas -esperanzas, confíese el que yo llamare, ufánese el que yo admitiere; pero -no me llame cruel ni homicida aquel a quien yo no prometo, engaño, llamo ni -admito. - -»El cielo aún hasta ahora no ha querido que yo ame por destino, y el pensar -que tengo de amar por elección es escusado. Este general desengaño sirva a -cada uno de los que me solicitan de su particular provecho; y entiéndase, -de aquí adelante, que si alguno por mí muriere, no muere de celoso ni -desdichado, porque quien a nadie quiere, a ninguno debe dar celos; que los -desengaños no se han de tomar en cuenta de desdenes. El que me llama fiera -y basilisco, déjeme como cosa perjudicial y mala; el que me llama ingrata, -no me sirva; el que desconocida, no me conozca; quien cruel, no me siga; -que esta fiera, este basilisco, esta ingrata, esta cruel y esta -desconocida, ni los buscará, servirá, conocerá ni seguirá en ninguna -manera. Que si a Grisóstomo mató su impaciencia y arrojado deseo, ¿por qué -se ha de culpar mi honesto proceder y recato? Si yo conservo mi limpieza -con la compañía de los árboles, ¿por qué ha de querer que la pierda el que -quiere que la tenga con los hombres? Yo, como sabéis, tengo riquezas -propias y no codicio las ajenas; tengo libre condición y no gusto de -sujetarme: ni quiero ni aborrezco a nadie. No engaño a éste ni solicito -aquél, ni burlo con uno ni me entretengo con el otro. La conversación -honesta de las zagalas destas aldeas y el cuidado de mis cabras me -entretiene. Tienen mis deseos por término estas montañas, y si de aquí -salen, es a contemplar la hermosura del cielo, pasos con que camina el alma -a su morada primera. - -Y, en diciendo esto, sin querer oír respuesta alguna, volvió las espaldas y -se entró por lo más cerrado de un monte que allí cerca estaba, dejando -admirados, tanto de su discreción como de su hermosura, a todos los que -allí estaban. Y algunos dieron muestras -de aquellos que de la poderosa -flecha de los rayos de sus bellos ojos estaban heridos- de quererla seguir, -sin aprovecharse del manifiesto desengaño que habían oído. Lo cual visto -por don Quijote, pareciéndole que allí venía bien usar de su caballería, -socorriendo a las doncellas menesterosas, puesta la mano en el puño de su -espada, en altas e inteligibles voces, dijo: - --Ninguna persona, de cualquier estado y condición que sea, se atreva a -seguir a la hermosa Marcela, so pena de caer en la furiosa indignación mía. -Ella ha mostrado con claras y suficientes razones la poca o ninguna culpa -que ha tenido en la muerte de Grisóstomo, y cuán ajena vive de condescender -con los deseos de ninguno de sus amantes, a cuya causa es justo que, en -lugar de ser seguida y perseguida, sea honrada y estimada de todos los -buenos del mundo, pues muestra que en él ella es sola la que con tan -honesta intención vive. - -O ya que fuese por las amenazas de don Quijote, o porque Ambrosio les dijo -que concluyesen con lo que a su buen amigo debían, ninguno de los pastores -se movió ni apartó de allí hasta que, acabada la sepultura y abrasados los -papeles de Grisóstomo, pusieron su cuerpo en ella, no sin muchas lágrimas -de los circunstantes. Cerraron la sepultura con una gruesa peña, en tanto -que se acababa una losa que, según Ambrosio dijo, pensaba mandar hacer, con -un epitafio que había de decir desta manera: - - Yace aquí de un amador - el mísero cuerpo helado, - que fue pastor de ganado, - perdido por desamor. - Murió a manos del rigor - de una esquiva hermosa ingrata, - con quien su imperio dilata - la tiranía de su amor. - -Luego esparcieron por cima de la sepultura muchas flores y ramos, y, dando -todos el pésame a su amigo Ambrosio, se despidieron dél. Lo mesmo hicieron -Vivaldo y su compañero, y don Quijote se despidió de sus huéspedes y de los -caminantes, los cuales le rogaron se viniese con ellos a Sevilla, por ser -lugar tan acomodado a hallar aventuras, que en cada calle y tras cada -esquina se ofrecen más que en otro alguno. Don Quijote les agradeció el -aviso y el ánimo que mostraban de hacerle merced, y dijo que por entonces -no quería ni debía ir a Sevilla, hasta que hubiese despojado todas aquellas -sierras de ladrones malandrines, de quien era fama que todas estaban -llenas. Viendo su buena determinación, no quisieron los caminantes -importunarle más, sino, tornándose a despedir de nuevo, le dejaron y -prosiguieron su camino, en el cual no les faltó de qué tratar, así de la -historia de Marcela y Grisóstomo como de las locuras de don Quijote. El -cual determinó de ir a buscar a la pastora Marcela y ofrecerle todo lo que -él podía en su servicio. Mas no le avino como él pensaba, según se cuenta -en el discurso desta verdadera historia, dando aquí fin la segunda parte. - -Tercera parte del ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha - - - - - -Capítulo XV. Donde se cuenta la desgraciada aventura que se topó don -Quijote en topar con unos desalmados yangüeses - - -Cuenta el sabio Cide Hamete Benengeli que, así como don Quijote se despidió -de sus huéspedes y de todos los que se hallaron al entierro del pastor -Grisóstomo, él y su escudero se entraron por el mesmo bosque donde vieron -que se había entrado la pastora Marcela; y, habiendo andado más de dos -horas por él, buscándola por todas partes sin poder hallarla, vinieron a -parar a un prado lleno de fresca yerba, junto del cual corría un arroyo -apacible y fresco; tanto, que convidó y forzó a pasar allí las horas de la -siesta, que rigurosamente comenzaba ya a entrar. - -Apeáronse don Quijote y Sancho, y, dejando al jumento y a Rocinante a sus -anchuras pacer de la mucha yerba que allí había, dieron saco a las -alforjas, y, sin cerimonia alguna, en buena paz y compañía, amo y mozo -comieron lo que en ellas hallaron. - -No se había curado Sancho de echar sueltas a Rocinante, seguro de que le -conocía por tan manso y tan poco rijoso que todas las yeguas de la dehesa -de Córdoba no le hicieran tomar mal siniestro. Ordenó, pues, la suerte, y -el diablo, que no todas veces duerme, que andaban por aquel valle paciendo -una manada de hacas galicianas de unos arrieros gallegos, de los cuales es -costumbre sestear con su recua en lugares y sitios de yerba y agua; y aquel -donde acertó a hallarse don Quijote era muy a propósito de los gallegos. -Sucedió, pues, que a Rocinante le vino en deseo de refocilarse con las -señoras facas; y saliendo, así como las olió, de su natural paso y -costumbre, sin pedir licencia a su dueño, tomó un trotico algo picadillo -y se fue a comunicar su necesidad con ellas. Mas ellas, que, a lo que -pareció, debían de tener más gana de pacer que de ál, recibiéronle con las -herraduras y con los dientes, de tal manera que, a poco espacio, se le -rompieron las cinchas y quedó, sin silla, en pelota. Pero lo que él debió -más de sentir fue que, viendo los arrieros la fuerza que a sus yeguas se -les hacía, acudieron con estacas, y tantos palos le dieron que le -derribaron malparado en el suelo. - -Ya en esto don Quijote y Sancho, que la paliza de Rocinante habían visto, -llegaban ijadeando; y dijo don Quijote a Sancho: - --A lo que yo veo, amigo Sancho, éstos no son caballeros, sino gente soez y -de baja ralea. Dígolo porque bien me puedes ayudar a tomar la debida -venganza del agravio que delante de nuestros ojos se le ha hecho a -Rocinante. - --¿Qué diablos de venganza hemos de tomar -respondió Sancho-, si éstos son -más de veinte y nosotros no más de dos, y aun, quizá, nosotros sino uno y -medio? - --Yo valgo por ciento -replicó don Quijote. - -Y, sin hacer más discursos, echó mano a su espada y arremetió a los -gallegos, y lo mesmo hizo Sancho Panza, incitado y movido del ejemplo de su -amo. Y, a las primeras, dio don Quijote una cuchillada a uno, que le abrió -un sayo de cuero de que venía vestido, con gran parte de la espalda. -Los gallegos, que se vieron maltratar de aquellos dos hombres solos, siendo -ellos tantos, acudieron a sus estacas, y, cogiendo a los dos en medio, -comenzaron a menudear sobre ellos con grande ahínco y vehemencia. Verdad es -que al segundo toque dieron con Sancho en el suelo, y lo mesmo le avino a -don Quijote, sin que le valiese su destreza y buen ánimo; y quiso su -ventura que viniese a caer a los pies de Rocinante, que aún no se había -levantado; donde se echa de ver la furia con que machacan estacas puestas -en manos rústicas y enojadas. - -Viendo, pues, los gallegos el mal recado que habían hecho, con la mayor -presteza que pudieron, cargaron su recua y siguieron su camino, dejando a -los dos aventureros de mala traza y de peor talante. - -El primero que se resintió fue Sancho Panza; y, hallándose junto a su -señor, con voz enferma y lastimada, dijo: - --¡Señor don Quijote! ¡Ah, señor don Quijote! - --¿Qué quieres, Sancho hermano? -respondió don Quijote con el mesmo tono -afeminado y doliente que Sancho. - --Querría, si fuese posible -respondió Sancho Panza-, que vuestra merced me -diese dos tragos de aquella bebida del feo Blas, si es que la tiene vuestra -merced ahí a mano. Quizá será de provecho para los quebrantamientos de -huesos como lo es para las feridas. - --Pues, a tenerla yo aquí, desgraciado yo, ¿qué nos faltaba? -respondió don -Quijote-. Mas yo te juro, Sancho Panza, a fe de caballero andante, que -antes que pasen dos días, si la fortuna no ordena otra cosa, la tengo de -tener en mi poder, o mal me han de andar las manos. - --Pues, ¿en cuántos le parece a vuestra merced que podremos mover los pies? --replicó Sancho Panza. - --De mí sé decir -dijo el molido caballero don Quijote- que no sabré poner -término a esos días. Mas yo me tengo la culpa de todo, que no había de -poner mano a la espada contra hombres que no fuesen armados caballeros como -yo; y así, creo que, en pena de haber pasado las leyes de la caballería, ha -permitido el dios de las batallas que se me diese este castigo. Por lo -cual, Sancho Panza, conviene que estés advertido en esto que ahora te diré, -porque importa mucho a la salud de entrambos; y es que, cuando veas que -semejante canalla nos hace algún agravio, no aguardes a que yo ponga mano -al espada para ellos, porque no lo haré en ninguna manera, sino pon tú mano -a tu espada y castígalos muy a tu sabor; que si en su ayuda y defensa -acudieren caballeros, yo te sabré defender y ofendellos con todo mi poder; -que ya habrás visto por mil señales y experiencias hasta adónde se estiende -el valor de este mi fuerte brazo. - -Tal quedó de arrogante el pobre señor con el vencimiento del valiente -vizcaíno. Mas no le pareció tan bien a Sancho Panza el aviso de su amo que -dejase de responder, diciendo: - --Señor, yo soy hombre pacífico, manso, sosegado, y sé disimilar cualquiera -injuria, porque tengo mujer y hijos que sustentar y criar. Así que, séale a -vuestra merced también aviso, pues no puede ser mandato, que en ninguna -manera pondré mano a la espada, ni contra villano ni contra caballero; y -que, desde aquí para delante de Dios, perdono cuantos agravios me han hecho -y han de hacer: ora me los haya hecho, o haga o haya de hacer, persona alta -o baja, rico o pobre, hidalgo o pechero, sin eceptar estado ni condición -alguna. - -Lo cual oído por su amo, le respondió: - --Quisiera tener aliento para poder hablar un poco descansado, y que el -dolor que tengo en esta costilla se aplacara tanto cuanto, para darte a -entender, Panza, en el error en que estás. Ven acá, pecador; si el viento -de la fortuna, hasta ahora tan contrario, en nuestro favor se vuelve, -llevándonos las velas del deseo para que seguramente y sin contraste alguno -tomemos puerto en alguna de las ínsulas que te tengo prometida, ¿qué sería -de ti si, ganándola yo, te hiciese señor della? Pues ¿lo vendrás a -imposibilitar por no ser caballero, ni quererlo ser, ni tener valor ni -intención de vengar tus injurias y defender tu señorío? Porque has de saber -que en los reinos y provincias nuevamente conquistados nunca están tan -quietos los ánimos de sus naturales, ni tan de parte del nuevo señor que no -se tengan temor de que han de hacer alguna novedad para alterar de nuevo -las cosas, y volver, como dicen, a probar ventura; y así, es menester que -el nuevo posesor tenga entendimiento para saberse gobernar, y valor para -ofender y defenderse en cualquiera acontecimiento. - --En este que ahora nos ha acontecido -respondió Sancho-, quisiera yo tener -ese entendimiento y ese valor que vuestra merced dice; mas yo le juro, a fe -de pobre hombre, que más estoy para bizmas que para pláticas. Mire vuestra -merced si se puede levantar, y ayudaremos a Rocinante, aunque no lo merece, -porque él fue la causa principal de todo este molimiento. Jamás tal creí de -Rocinante, que le tenía por persona casta y tan pacífica como yo. En fin, -bien dicen que es menester mucho tiempo para venir a conocer las personas, -y que no hay cosa segura en esta vida. ¿Quién dijera que tras de aquellas -tan grandes cuchilladas como vuestra merced dio a aquel desdichado -caballero andante, había de venir, por la posta y en seguimiento suyo, esta -tan grande tempestad de palos que ha descargado sobre nuestras espaldas? --Aun las tuyas, Sancho -replicó don Quijote-, deben de estar hechas a -semejantes nublados; pero las mías, criadas entre sinabafas y holandas, -claro está que sentirán más el dolor desta desgracia. Y si no fuese porque -imagino..., ¿qué digo imagino?, sé muy cierto, que todas estas -incomodidades son muy anejas al ejercicio de las armas, aquí me dejaría -morir de puro enojo. - -A esto replicó el escudero: - --Señor, ya que estas desgracias son de la cosecha de la caballería, dígame -vuestra merced si suceden muy a menudo, o si tienen sus tiempos limitados -en que acaecen; porque me parece a mí que a dos cosechas quedaremos -inútiles para la tercera, si Dios, por su infinita misericordia, no nos -socorre. - --Sábete, amigo Sancho -respondió don Quijote-, que la vida de los -caballeros andantes está sujeta a mil peligros y desventuras; y, ni más ni -menos, está en potencia propincua de ser los caballeros andantes reyes y -emperadores, como lo ha mostrado la experiencia en muchos y diversos -caballeros, de cuyas historias yo tengo entera noticia. Y pudiérate contar -agora, si el dolor me diera lugar, de algunos que, sólo por el valor de su -brazo, han subido a los altos grados que he contado; y estos mesmos se -vieron antes y después en diversas calamidades y miserias. Porque el -valeroso Amadís de Gaula se vio en poder de su mortal enemigo Arcaláus el -encantador, de quien se tiene por averiguado que le dio, teniéndole -preso, más de docientos azotes con las riendas de su caballo, atado a una -coluna de un patio. Y aun hay un autor secreto, y de no poco crédito, que -dice que, habiendo cogido al Caballero del Febo con una cierta trampa que -se le hundió debajo de los pies, en un cierto castillo, y al caer, se halló -en una honda sima debajo de tierra, atado de pies y manos, y allí le -echaron una destas que llaman melecinas, de agua de nieve y arena, de lo -que llegó muy al cabo; y si no fuera socorrido en aquella gran cuita de un -sabio grande amigo suyo, lo pasara muy mal el pobre caballero. Ansí que, -bien puedo yo pasar entre tanta buena gente; que mayores afrentas son las -que éstos pasaron, que no las que ahora nosotros pasamos. Porque quiero -hacerte sabidor, Sancho, que no afrentan las heridas que se dan con los -instrumentos que acaso se hallan en las manos; y esto está en la ley del -duelo, escrito por palabras expresas: que si el zapatero da a otro con la -horma que tiene en la mano, puesto que verdaderamente es de palo, no por -eso se dirá que queda apaleado aquel a quien dio con ella. Digo esto porque -no pienses que, puesto que quedamos desta pendencia molidos, quedamos -afrentados; porque las armas que aquellos hombres traían, con que nos -machacaron, no eran otras que sus estacas, y ninguno dellos, a lo que se me -acuerda, tenía estoque, espada ni puñal. - --No me dieron a mí lugar -respondió Sancho- a que mirase en tanto; porque, -apenas puse mano a mi tizona, cuando me santiguaron los hombros con sus -pinos, de manera que me quitaron la vista de los ojos y la fuerza de los -pies, dando conmigo adonde ahora yago, y adonde no me da pena alguna el -pensar si fue afrenta o no lo de los estacazos, como me la da el dolor de -los golpes, que me han de quedar tan impresos en la memoria como en las -espaldas. - --Con todo eso, te hago saber, hermano Panza -replicó don Quijote-, que no -hay memoria a quien el tiempo no acabe, ni dolor que muerte no le consuma. - --Pues, ¿qué mayor desdicha puede ser -replicó Panza- de aquella que aguarda -al tiempo que la consuma y a la muerte que la acabe? Si esta nuestra -desgracia fuera de aquellas que con un par de bizmas se curan, aun no tan -malo; pero voy viendo que no han de bastar todos los emplastos de un -hospital para ponerlas en buen término siquiera. - --Déjate deso y saca fuerzas de flaqueza, Sancho -respondió don Quijote-, -que así haré yo, y veamos cómo está Rocinante; que, a lo que me parece, no -le ha cabido al pobre la menor parte desta desgracia. - --No hay de qué maravillarse deso -respondió Sancho-, siendo él tan buen -caballero andante; de lo que yo me maravillo es de que mi jumento haya -quedado libre y sin costas donde nosotros salimos sin costillas. - --Siempre deja la ventura una puerta abierta en las desdichas, para dar -remedio a ellas -dijo don Quijote-. Dígolo porque esa bestezuela podrá -suplir ahora la falta de Rocinante, llevándome a mí desde aquí a algún -castillo donde sea curado de mis feridas. Y más, que no tendré a deshonra -la tal caballería, porque me acuerdo haber leído que aquel buen viejo -Sileno, ayo y pedagogo del alegre dios de la risa, cuando entró en la -ciudad de las cien puertas iba, muy a su placer, caballero sobre un muy -hermoso asno. - --Verdad será que él debía de ir caballero, como vuestra merced dice --respondió Sancho-, pero hay grande diferencia del ir caballero al ir -atravesado como costal de basura. - -A lo cual respondió don Quijote: - --Las feridas que se reciben en las batallas, antes dan honra que la quitan. -Así que, Panza amigo, no me repliques más, sino, como ya te he dicho, -levántate lo mejor que pudieres y ponme de la manera que más te agradare -encima de tu jumento, y vamos de aquí antes que la noche venga y nos saltee -en este despoblado. - --Pues yo he oído decir a vuestra merced -dijo Panza- que es muy de -caballeros andantes el dormir en los páramos y desiertos lo más del año, y -que lo tienen a mucha ventura. - --Eso es -dijo don Quijote- cuando no pueden más, o cuando están enamorados; -y es tan verdad esto, que ha habido caballero que se ha estado sobre una -peña, al sol y a la sombra, y a las inclemencias del cielo, dos años, sin -que lo supiese su señora. Y uno déstos fue Amadís, cuando, llamándose -Beltenebros, se alojó en la Peña Pobre, ni sé si ocho años o ocho meses, -que no estoy muy bien en la cuenta: basta que él estuvo allí haciendo -penitencia, por no sé qué sinsabor que le hizo la señora Oriana. Pero -dejemos ya esto, Sancho, y acaba, antes que suceda otra desgracia al -jumento, como a Rocinante. - --Aun ahí sería el diablo -dijo Sancho. - -Y, despidiendo treinta ayes, y sesenta sospiros, y ciento y veinte pésetes -y reniegos de quien allí le había traído, se levantó, quedándose agobiado -en la mitad del camino, como arco turquesco, sin poder acabar de -enderezarse; y con todo este trabajo aparejó su asno, que también había -andado algo destraído con la demasiada libertad de aquel día. Levantó luego -a Rocinante, el cual, si tuviera lengua con que quejarse, a buen seguro que -Sancho ni su amo no le fueran en zaga. - -En resolución, Sancho acomodó a don Quijote sobre el asno y puso de reata a -Rocinante; y, llevando al asno de cabestro, se encaminó, poco más a menos, -hacia donde le pareció que podía estar el camino real. Y la suerte, que sus -cosas de bien en mejor iba guiando, aún no hubo andado una pequeña legua, -cuando le deparó el camino, en el cual descubrió una venta que, a pesar -suyo y gusto de don Quijote, había de ser castillo. Porfiaba Sancho que era -venta, y su amo que no, sino castillo; y tanto duró la porfía, que tuvieron -lugar, sin acabarla, de llegar a ella, en la cual Sancho se entró, sin más -averiguación, con toda su recua. - - - - - -Capítulo XVI. De lo que le sucedió al ingenioso hidalgo en la venta que él -imaginaba ser castillo - - -El ventero, que vio a don Quijote atravesado en el asno, preguntó a Sancho -qué mal traía. Sancho le respondió que no era nada, sino que había dado una -caída de una peña abajo, y que venía algo brumadas las costillas. Tenía el -ventero por mujer a una, no de la condición que suelen tener las de -semejante trato, porque naturalmente era caritativa y se dolía de las -calamidades de sus prójimos; y así, acudió luego a curar a don Quijote y -hizo que una hija suya, doncella, muchacha y de muy buen parecer, la -ayudase a curar a su huésped. Servía en la venta, asimesmo, una moza -asturiana, ancha de cara, llana de cogote, de nariz roma, del un ojo tuerta -y del otro no muy sana. Verdad es que la gallardía del cuerpo suplía las -demás faltas: no tenía siete palmos de los pies a la cabeza, y las -espaldas, que algún tanto le cargaban, la hacían mirar al suelo más de lo -que ella quisiera. Esta gentil moza, pues, ayudó a la doncella, y las dos -hicieron una muy mala cama a don Quijote en un camaranchón que, en otros -tiempos, daba manifiestos indicios que había servido de pajar muchos años. -En la cual también alojaba un arriero, que tenía su cama hecha un poco más -allá de la de nuestro don Quijote. Y, aunque era de las enjalmas y mantas -de sus machos, hacía mucha ventaja a la de don Quijote, que sólo contenía -cuatro mal lisas tablas, sobre dos no muy iguales bancos, y un colchón que -en lo sutil parecía colcha, lleno de bodoques, que, a no mostrar que eran -de lana por algunas roturas, al tiento, en la dureza, semejaban de -guijarro, y dos sábanas hechas de cuero de adarga, y una frazada, cuyos -hilos, si se quisieran contar, no se perdiera uno solo de la cuenta. -En esta maldita cama se acostó don Quijote, y luego la ventera y su hija le -emplastaron de arriba abajo, alumbrándoles Maritornes, que así se llamaba -la asturiana; y, como al bizmalle viese la ventera tan acardenalado a -partes a don Quijote, dijo que aquello más parecían golpes que caída. - --No fueron golpes -dijo Sancho-, sino que la peña tenía muchos picos y -tropezones. - -Y que cada uno había hecho su cardenal. Y también le dijo: - --Haga vuestra merced, señora, de manera que queden algunas estopas, que no -faltará quien las haya menester; que también me duelen a mí un poco los -lomos. - --Desa manera -respondió la ventera-, también debistes vos de caer. - --No caí -dijo Sancho Panza-, sino que del sobresalto que tomé de ver caer a -mi amo, de tal manera me duele a mí el cuerpo que me parece que me han dado -mil palos. - --Bien podrá ser eso -dijo la doncella-; que a mí me ha acontecido muchas -veces soñar que caía de una torre abajo y que nunca acababa de llegar al -suelo, y, cuando despertaba del sueño, hallarme tan molida y quebrantada -como si verdaderamente hubiera caído. - --Ahí está el toque, señora -respondió Sancho Panza-: que yo, sin soñar -nada, sino estando más despierto que ahora estoy, me hallo con pocos menos -cardenales que mi señor don Quijote. - --¿Cómo se llama este caballero? -preguntó la asturiana Maritornes. - --Don Quijote de la Mancha -respondió Sancho Panza-, y es caballero -aventurero, y de los mejores y más fuertes que de luengos tiempos acá se -han visto en el mundo. - --¿Qué es caballero aventurero? -replicó la moza. - --¿Tan nueva sois en el mundo que no lo sabéis vos? -respondió Sancho -Panza-. Pues sabed, hermana mía, que caballero aventurero es una cosa que -en dos palabras se ve apaleado y emperador. Hoy está la más desdichada -criatura del mundo y la más menesterosa, y mañana tendría dos o tres -coronas de reinos que dar a su escudero. - --Pues, ¿cómo vos, siéndolo deste tan buen señor -dijo la ventera-, no -tenéis, a lo que parece, siquiera algún condado? - --Aún es temprano -respondió Sancho-, porque no ha sino un mes que andamos -buscando las aventuras, y hasta ahora no hemos topado con ninguna que lo -sea. Y tal vez hay que se busca una cosa y se halla otra. Verdad es que, si -mi señor don Quijote sana desta herida o caída y yo no quedo contrecho -della, no trocaría mis esperanzas con el mejor título de España. - -Todas estas pláticas estaba escuchando, muy atento, don Quijote, y, -sentándose en el lecho como pudo, tomando de la mano a la ventera, le dijo: - --Creedme, fermosa señora, que os podéis llamar venturosa por haber alojado -en este vuestro castillo a mi persona, que es tal, que si yo no la alabo, -es por lo que suele decirse que la alabanza propria envilece; pero mi -escudero os dirá quién soy. Sólo os digo que tendré eternamente escrito en -mi memoria el servicio que me habedes fecho, para agradecéroslo mientras la -vida me durare; y pluguiera a los altos cielos que el amor no me tuviera -tan rendido y tan sujeto a sus leyes, y los ojos de aquella hermosa ingrata -que digo entre mis dientes; que los desta fermosa doncella fueran señores -de mi libertad. - -Confusas estaban la ventera y su hija y la buena de Maritornes oyendo las -razones del andante caballero, que así las entendían como si hablara en -griego, aunque bien alcanzaron que todas se encaminaban a ofrecimiento y -requiebros; y, como no usadas a semejante lenguaje, mirábanle y -admirábanse, y parecíales otro hombre de los que se usaban; y, -agradeciéndole con venteriles razones sus ofrecimientos, le dejaron; y la -asturiana Maritornes curó a Sancho, que no menos lo había menester que su -amo. - -Había el arriero concertado con ella que aquella noche se refocilarían -juntos, y ella le había dado su palabra de que, en estando sosegados los -huéspedes y durmiendo sus amos, le iría a buscar y satisfacerle el gusto en -cuanto le mandase. Y cuéntase desta buena moza que jamás dio semejantes -palabras que no las cumpliese, aunque las diese en un monte y sin testigo -alguno; porque presumía muy de hidalga, y no tenía por afrenta estar en -aquel ejercicio de servir en la venta, porque decía ella que desgracias y -malos sucesos la habían traído a aquel estado. - -El duro, estrecho, apocado y fementido lecho de don Quijote estaba primero -en mitad de aquel estrellado establo, y luego, junto a él, hizo el suyo -Sancho, que sólo contenía una estera de enea y una manta, que antes -mostraba ser de anjeo tundido que de lana. Sucedía a estos dos lechos el -del arriero, fabricado, como se ha dicho, de las enjalmas y todo el adorno -de los dos mejores mulos que traía, aunque eran doce, lucios, gordos y -famosos, porque era uno de los ricos arrieros de Arévalo, según lo dice el -autor desta historia, que deste arriero hace particular mención, porque le -conocía muy bien, y aun quieren decir que era algo pariente suyo. Fuera de -que Cide Mahamate Benengeli fue historiador muy curioso y muy puntual en -todas las cosas; y échase bien de ver, pues las que quedan referidas, con -ser tan mínimas y tan rateras, no las quiso pasar en silencio; de donde -podrán tomar ejemplo los historiadores graves, que nos cuentan las acciones -tan corta y sucintamente que apenas nos llegan a los labios, dejándose en -el tintero, ya por descuido, por malicia o ignorancia, lo más sustancial de -la obra. ¡Bien haya mil veces el autor de Tablante de Ricamonte, y aquel -del otro libro donde se cuenta los hechos del conde Tomillas; y con qué -puntualidad lo describen todo! - -Digo, pues, que después de haber visitado el arriero a su recua y dádole el -segundo pienso, se tendió en sus enjalmas y se dio a esperar a su -puntualísima Maritornes. Ya estaba Sancho bizmado y acostado, y, aunque -procuraba dormir, no lo consentía el dolor de sus costillas; y don Quijote, -con el dolor de las suyas, tenía los ojos abiertos como liebre. Toda la -venta estaba en silencio, y en toda ella no había otra luz que la que daba -una lámpara que colgada en medio del portal ardía. - -Esta maravillosa quietud, y los pensamientos que siempre nuestro caballero -traía de los sucesos que a cada paso se cuentan en los libros autores de su -desgracia, le trujo a la imaginación una de las estrañas locuras que -buenamente imaginarse pueden. Y fue que él se imaginó haber llegado a un -famoso castillo -que, como se ha dicho, castillos eran a su parecer todas -las ventas donde alojaba-, y que la hija del ventero lo era del señor del -castillo, la cual, vencida de su gentileza, se había enamorado dél y -prometido que aquella noche, a furto de sus padres, vendría a yacer con él -una buena pieza; y, teniendo toda esta quimera, que él se había fabricado, -por firme y valedera, se comenzó a acuitar y a pensar en el peligroso -trance en que su honestidad se había de ver, y propuso en su corazón de no -cometer alevosía a su señora Dulcinea del Toboso, aunque la mesma reina -Ginebra con su dama Quintañona se le pusiesen delante. - -Pensando, pues, en estos disparates, se llegó el tiempo y la hora -que para -él fue menguada- de la venida de la asturiana, la cual, en camisa y -descalza, cogidos los cabellos en una albanega de fustán, con tácitos y -atentados pasos, entró en el aposento donde los tres alojaban en busca del -arriero. Pero, apenas llegó a la puerta, cuando don Quijote la sintió, y, -sentándose en la cama, a pesar de sus bizmas y con dolor de sus costillas, -tendió los brazos para recebir a su fermosa doncella. La asturiana, que, -toda recogida y callando, iba con las manos delante buscando a su querido, -topó con los brazos de don Quijote, el cual la asió fuertemente de una -muñeca y, tirándola hacía sí, sin que ella osase hablar palabra, la hizo -sentar sobre la cama. Tentóle luego la camisa, y, aunque ella era de -harpillera, a él le pareció ser de finísimo y delgado cendal. Traía en las -muñecas unas cuentas de vidro, pero a él le dieron vislumbres de preciosas -perlas orientales. Los cabellos, que en alguna manera tiraban a crines, él -los marcó por hebras de lucidísimo oro de Arabia, cuyo resplandor al del -mesmo sol escurecía. Y el aliento, que, sin duda alguna, olía a ensalada -fiambre y trasnochada, a él le pareció que arrojaba de su boca un olor -suave y aromático; y, finalmente, él la pintó en su imaginación de la misma -traza y modo que lo había leído en sus libros de la otra princesa que vino -a ver el mal ferido caballero, vencida de sus amores, con todos los adornos -que aquí van puestos. Y era tanta la ceguedad del pobre hidalgo, que el -tacto, ni el aliento, ni otras cosas que traía en sí la buena doncella, no -le desengañaban, las cuales pudieran hacer vomitar a otro que no fuera -arriero; antes, le parecía que tenía entre sus brazos a la diosa de la -hermosura. Y, teniéndola bien asida, con voz amorosa y baja le comenzó a -decir: - --Quisiera hallarme en términos, fermosa y alta señora, de poder pagar -tamaña merced como la que con la vista de vuestra gran fermosura me habedes -fecho, pero ha querido la fortuna, que no se cansa de perseguir a los -buenos, ponerme en este lecho, donde yago tan molido y quebrantado que, -aunque de mi voluntad quisiera satisfacer a la vuestra, fuera imposible. Y -más, que se añade a esta imposibilidad otra mayor, que es la prometida fe -que tengo dada a la sin par Dulcinea del Toboso, única señora de mis más -escondidos pensamientos; que si esto no hubiera de por medio, no fuera yo -tan sandio caballero que dejara pasar en blanco la venturosa ocasión en que -vuestra gran bondad me ha puesto. - -Maritornes estaba congojadísima y trasudando, de verse tan asida de don -Quijote, y, sin entender ni estar atenta a las razones que le decía, -procuraba, sin hablar palabra, desasirse. El bueno del arriero, a quien -tenían despierto sus malos deseos, desde el punto que entró su coima por la -puerta, la sintió; estuvo atentamente escuchando todo lo que don Quijote -decía, y, celoso de que la asturiana le hubiese faltado la palabra por -otro, se fue llegando más al lecho de don Quijote, y estúvose quedo hasta -ver en qué paraban aquellas razones, que él no podía entender. Pero, como -vio que la moza forcejaba por desasirse y don Quijote trabajaba por -tenella, pareciéndole mal la burla, enarboló el brazo en alto y descargó -tan terrible puñada sobre las estrechas quijadas del enamorado caballero, -que le bañó toda la boca en sangre; y, no contento con esto, se le subió -encima de las costillas, y con los pies más que de trote, se las paseó -todas de cabo a cabo. - -El lecho, que era un poco endeble y de no firmes fundamentos, no pudiendo -sufrir la añadidura del arriero, dio consigo en el suelo, a cuyo gran ruido -despertó el ventero, y luego imaginó que debían de ser pendencias de -Maritornes, porque, habiéndola llamado a voces, no respondía. Con esta -sospecha se levantó, y, encendiendo un candil, se fue hacia donde había -sentido la pelaza. La moza, viendo que su amo venía, y que era de condición -terrible, toda medrosica y alborotada, se acogió a la cama de Sancho Panza, -que aún dormía, y allí se acorrucó y se hizo un ovillo. El ventero entró -diciendo: - --¿Adónde estás, puta? A buen seguro que son tus cosas éstas. - -En esto, despertó Sancho, y, sintiendo aquel bulto casi encima de sí, pensó -que tenía la pesadilla, y comenzó a dar puñadas a una y otra parte, y entre -otras alcanzó con no sé cuántas a Maritornes, la cual, sentida del dolor, -echando a rodar la honestidad, dio el retorno a Sancho con tantas que, a su -despecho, le quitó el sueño; el cual, viéndose tratar de aquella manera y -sin saber de quién, alzándose como pudo, se abrazó con Maritornes, y -comenzaron entre los dos la más reñida y graciosa escaramuza del mundo. -Viendo, pues, el arriero, a la lumbre del candil del ventero, cuál andaba -su dama, dejando a don Quijote, acudió a dalle el socorro necesario. Lo -mismo hizo el ventero, pero con intención diferente, porque fue a castigar -a la moza, creyendo sin duda que ella sola era la ocasión de toda aquella -armonía. Y así como suele decirse: el gato al rato, el rato a la cuerda, la -cuerda al palo, daba el arriero a Sancho, Sancho a la moza, la moza a él, -el ventero a la moza, y todos menudeaban con tanta priesa que no se daban -punto de reposo; y fue lo bueno que al ventero se le apagó el candil, y, -como quedaron ascuras, dábanse tan sin compasión todos a bulto que, a -doquiera que ponían la mano, no dejaban cosa sana. - -Alojaba acaso aquella noche en la venta un cuadrillero de los que llaman de -la Santa Hermandad Vieja de Toledo, el cual, oyendo ansimesmo el estraño -estruendo de la pelea, asió de su media vara y de la caja de lata de sus -títulos, y entró ascuras en el aposento, diciendo: - --¡Ténganse a la justicia! ¡Ténganse a la Santa Hermandad! - -Y el primero con quien topó fue con el apuñeado de don Quijote, que estaba -en su derribado lecho, tendido boca arriba, sin sentido alguno, y, -echándole a tiento mano a las barbas, no cesaba de decir: - --¡Favor a la justicia! - -Pero, viendo que el que tenía asido no se bullía ni meneaba, se dio a -entender que estaba muerto, y que los que allí dentro estaban eran sus -matadores; y con esta sospecha reforzó la voz, diciendo: - --¡Ciérrese la puerta de la venta! ¡Miren no se vaya nadie, que han muerto -aquí a un hombre! - -Esta voz sobresaltó a todos, y cada cual dejó la pendencia en el grado que -le tomó la voz. Retiróse el ventero a su aposento, el arriero a sus -enjalmas, la moza a su rancho; solos los desventurados don Quijote y Sancho -no se pudieron mover de donde estaban. Soltó en esto el cuadrillero la -barba de don Quijote, y salió a buscar luz para buscar y prender los -delincuentes; mas no la halló, porque el ventero, de industria, había -muerto la lámpara cuando se retiró a su estancia, y fuele forzoso acudir a -la chimenea, donde, con mucho trabajo y tiempo, encendió el cuadrillero -otro candil. - - - - - -Capítulo XVII. Donde se prosiguen los innumerables trabajos que el bravo -don Quijote y su buen escudero Sancho Panza pasaron en la venta que, por su -mal, pensó que era castillo - - -Había ya vuelto en este tiempo de su parasismo don Quijote, y, con el mesmo -tono de voz con que el día antes había llamado a su escudero, cuando estaba -tendido en el val de las estacas, le comenzó a llamar, diciendo: - --Sancho amigo, ¿duermes? ¿Duermes, amigo Sancho? - --¿Qué tengo de dormir, pesia a mí -respondió Sancho, lleno de pesadumbre y -de despecho-; que no parece sino que todos los diablos han andado conmigo -esta noche? - --Puédeslo creer ansí, sin duda -respondió don Quijote-, porque, o yo sé -poco, o este castillo es encantado. Porque has de saber... Mas, esto que -ahora quiero decirte hasme de jurar que lo tendrás secreto hasta después de -mi muerte. - --Sí juro -respondió Sancho. - --Dígolo -replicó don Quijote-, porque soy enemigo de que se quite la honra -a nadie. - --Digo que sí juro -tornó a decir Sancho- que lo callaré hasta después de -los días de vuestra merced, y plega a Dios que lo pueda descubrir mañana. --¿Tan malas obras te hago, Sancho -respondió don Quijote-, que me querrías -ver muerto con tanta brevedad? - --No es por eso -respondió Sancho-, sino porque soy enemigo de guardar mucho -las cosas, y no querría que se me pudriesen de guardadas. - --Sea por lo que fuere -dijo don Quijote-; que más fío de tu amor y de tu -cortesía; y así, has de saber que esta noche me ha sucedido una de las más -estrañas aventuras que yo sabré encarecer; y, por contártela en breve, -sabrás que poco ha que a mí vino la hija del señor deste castillo, que es -la más apuesta y fermosa doncella que en gran parte de la tierra se puede -hallar. ¿Qué te podría decir del adorno de su persona? ¿Qué de su gallardo -entendimiento? ¿Qué de otras cosas ocultas, que, por guardar la fe que debo -a mi señora Dulcinea del Toboso, dejaré pasar intactas y en silencio? Sólo -te quiero decir que, envidioso el cielo de tanto bien como la ventura me -había puesto en las manos, o quizá, y esto es lo más cierto, que, como -tengo dicho, es encantado este castillo, al tiempo que yo estaba con ella -en dulcísimos y amorosísimos coloquios, sin que yo la viese ni supiese por -dónde venía, vino una mano pegada a algún brazo de algún descomunal gigante -y asentóme una puñada en las quijadas, tal, que las tengo todas bañadas en -sangre; y después me molió de tal suerte que estoy peor que ayer cuando los -gallegos, que, por demasías de Rocinante, nos hicieron el agravio que -sabes. Por donde conjeturo que el tesoro de la fermosura desta doncella le -debe de guardar algún encantado moro, y no debe de ser para mí. - --Ni para mí tampoco -respondió Sancho-, porque más de cuatrocientos moros -me han aporreado a mí, de manera que el molimiento de las estacas fue -tortas y pan pintado. Pero dígame, señor, ¿cómo llama a ésta buena y rara -aventura, habiendo quedado della cual quedamos? Aun vuestra merced menos -mal, pues tuvo en sus manos aquella incomparable fermosura que ha dicho, -pero yo, ¿qué tuve sino los mayores porrazos que pienso recebir en toda mi -vida? ¡Desdichado de mí y de la madre que me parió, que ni soy caballero -andante, ni lo pienso ser jamás, y de todas las malandanzas me cabe la -mayor parte! - --Luego, ¿también estás tú aporreado? -respondió don Quijote. - --¿No le he dicho que sí, pesia a mi linaje? -dijo Sancho. - --No tengas pena, amigo -dijo don Quijote-, que yo haré agora el bálsamo -precioso con que sanaremos en un abrir y cerrar de ojos. - -Acabó en esto de encender el candil el cuadrillero, y entró a ver el que -pensaba que era muerto; y, así como le vio entrar Sancho, viéndole venir en -camisa y con su paño de cabeza y candil en la mano, y con una muy mala -cara, preguntó a su amo: - --Señor, ¿si será éste, a dicha, el moro encantado, que nos vuelve a -castigar, si se dejó algo en el tintero? - --No puede ser el moro -respondió don Quijote-, porque los encantados no se -dejan ver de nadie. - --Si no se dejan ver, déjanse sentir -dijo Sancho-; si no, díganlo mis -espaldas. - --También lo podrían decir las mías -respondió don Quijote-, pero no es -bastante indicio ése para creer que este que se vee sea el encantado moro. -Llegó el cuadrillero, y, como los halló hablando en tan sosegada -conversación, quedó suspenso. Bien es verdad que aún don Quijote se estaba -boca arriba, sin poderse menear, de puro molido y emplastado. Llegóse a él -el cuadrillero y díjole: - --Pues, ¿cómo va, buen hombre? - --Hablara yo más bien criado -respondió don Quijote-, si fuera que vos. -¿Úsase en esta tierra hablar desa suerte a los caballeros andantes, -majadero? - -El cuadrillero, que se vio tratar tan mal de un hombre de tan mal parecer, -no lo pudo sufrir, y, alzando el candil con todo su aceite, dio a don -Quijote con él en la cabeza, de suerte que le dejó muy bien descalabrado; -y, como todo quedó ascuras, salióse luego; y Sancho Panza dijo: - --Sin duda, señor, que éste es el moro encantado, y debe de guardar el -tesoro para otros, y para nosotros sólo guarda las puñadas y los -candilazos. - --Así es -respondió don Quijote-, y no hay que hacer caso destas cosas de -encantamentos, ni hay para qué tomar cólera ni enojo con ellas; que, como -son invisibles y fantásticas, no hallaremos de quién vengarnos, aunque más -lo procuremos. Levántate, Sancho, si puedes, y llama al alcaide desta -fortaleza, y procura que se me dé un poco de aceite, vino, sal y romero -para hacer el salutífero bálsamo; que en verdad que creo que lo he bien -menester ahora, porque se me va mucha sangre de la herida que esta fantasma -me ha dado. - -Levántose Sancho con harto dolor de sus huesos, y fue ascuras donde estaba -el ventero; y, encontrándose con el cuadrillero, que estaba escuchando en -qué paraba su enemigo, le dijo: - --Señor, quien quiera que seáis, hacednos merced y beneficio de darnos un -poco de romero, aceite, sal y vino, que es menester para curar uno de los -mejores caballeros andantes que hay en la tierra, el cual yace en aquella -cama, malferido por las manos del encantado moro que está en esta venta. -Cuando el cuadrillero tal oyó, túvole por hombre falto de seso; y, porque -ya comenzaba a amanecer, abrió la puerta de la venta, y, llamando al -ventero, le dijo lo que aquel buen hombre quería. El ventero le proveyó de -cuanto quiso, y Sancho se lo llevó a don Quijote, que estaba con las manos -en la cabeza, quejándose del dolor del candilazo, que no le había hecho más -mal que levantarle dos chichones algo crecidos, y lo que él pensaba que era -sangre no era sino sudor que sudaba con la congoja de la pasada tormenta. -En resolución, él tomó sus simples, de los cuales hizo un compuesto, -mezclándolos todos y cociéndolos un buen espacio, hasta que le pareció que -estaban en su punto. Pidió luego alguna redoma para echallo, y, como no la -hubo en la venta, se resolvió de ponello en una alcuza o aceitera de hoja -de lata, de quien el ventero le hizo grata donación. Y luego dijo sobre la -alcuza más de ochenta paternostres y otras tantas avemarías, salves y -credos, y a cada palabra acompañaba una cruz, a modo de bendición; a todo -lo cual se hallaron presentes Sancho, el ventero y cuadrillero; que ya el -arriero sosegadamente andaba entendiendo en el beneficio de sus machos. -Hecho esto, quiso él mesmo hacer luego la esperiencia de la virtud de aquel -precioso bálsamo que él se imaginaba; y así, se bebió, de lo que no pudo -caber en la alcuza y quedaba en la olla donde se había cocido, casi media -azumbre; y apenas lo acabó de beber, cuando comenzó a vomitar de manera que -no le quedó cosa en el estómago; y con las ansias y agitación del vómito le -dio un sudor copiosísimo, por lo cual mandó que le arropasen y le dejasen -solo. Hiciéronlo ansí, y quedóse dormido más de tres horas, al cabo de las -cuales despertó y se sintió aliviadísimo del cuerpo, y en tal manera mejor -de su quebrantamiento que se tuvo por sano; y verdaderamente creyó que -había acertado con el bálsamo de Fierabrás, y que con aquel remedio podía -acometer desde allí adelante, sin temor alguno, cualesquiera ruinas, -batallas y pendencias, por peligrosas que fuesen. - -Sancho Panza, que también tuvo a milagro la mejoría de su amo, le rogó que -le diese a él lo que quedaba en la olla, que no era poca cantidad. -Concedióselo don Quijote, y él, tomándola a dos manos, con buena fe y mejor -talante, se la echó a pechos, y envasó bien poco menos que su amo. Es, -pues, el caso que el estómago del pobre Sancho no debía de ser tan delicado -como el de su amo, y así, primero que vomitase, le dieron tantas ansias y -bascas, con tantos trasudores y desmayos que él pensó bien y verdaderamente -que era llegada su última hora; y, viéndose tan afligido y congojado, -maldecía el bálsamo y al ladrón que se lo había dado. Viéndole así don -Quijote, le dijo: - --Yo creo, Sancho, que todo este mal te viene de no ser armado caballero, -porque tengo para mí que este licor no debe de aprovechar a los que no lo -son. - --Si eso sabía vuestra merced -replicó Sancho-, ¡mal haya yo y toda mi -parentela!, ¿para qué consintió que lo gustase? - -En esto, hizo su operación el brebaje, y comenzó el pobre escudero a -desaguarse por entrambas canales, con tanta priesa que la estera de enea, -sobre quien se había vuelto a echar, ni la manta de anjeo con que se -cubría, fueron más de provecho. Sudaba y trasudaba con tales parasismos y -accidentes, que no solamente él, sino todos pensaron que se le acababa la -vida. Duróle esta borrasca y mala andanza casi dos horas, al cabo de las -cuales no quedó como su amo, sino tan molido y quebrantado que no se podía -tener. - -Pero don Quijote, que, como se ha dicho, se sintió aliviado y sano, quiso -partirse luego a buscar aventuras, pareciéndole que todo el tiempo que allí -se tardaba era quitársele al mundo y a los en él menesterosos de su favor y -amparo; y más con la seguridad y confianza que llevaba en su bálsamo. Y -así, forzado deste deseo, él mismo ensilló a Rocinante y enalbardó al -jumento de su escudero, a quien también ayudó a vestir y a subir en el -asno. Púsose luego a caballo, y, llegándose a un rincón de la venta, asió -de un lanzón que allí estaba, para que le sirviese de lanza. - -Estábanle mirando todos cuantos había en la venta, que pasaban de más de -veinte personas; mirábale también la hija del ventero, y él también no -quitaba los ojos della, y de cuando en cuando arrojaba un sospiro que -parecía que le arrancaba de lo profundo de sus entrañas, y todos pensaban -que debía de ser del dolor que sentía en las costillas; a lo menos, -pensábanlo aquellos que la noche antes le habían visto bizmar. - -Ya que estuvieron los dos a caballo, puesto a la puerta de la venta, llamó -al ventero, y con voz muy reposada y grave le dijo: - --Muchas y muy grandes son las mercedes, señor alcaide, que en este vuestro -castillo he recebido, y quedo obligadísimo a agradecéroslas todos los días -de mi vida. Si os las puedo pagar en haceros vengado de algún soberbio que -os haya fecho algún agravio, sabed que mi oficio no es otro sino valer a -los que poco pueden, y vengar a los que reciben tuertos, y castigar -alevosías. Recorred vuestra memoria, y si halláis alguna cosa deste jaez -que encomendarme, no hay sino decilla; que yo os prometo, por la orden de -caballero que recebí, de faceros satisfecho y pagado a toda vuestra -voluntad. - -El ventero le respondió con el mesmo sosiego: - --Señor caballero, yo no tengo necesidad de que vuestra merced me vengue -ningún agravio, porque yo sé tomar la venganza que me parece, cuando se me -hacen. Sólo he menester que vuestra merced me pague el gasto que esta noche -ha hecho en la venta, así de la paja y cebada de sus dos bestias, como de -la cena y camas. - --Luego, ¿venta es ésta? -replicó don Quijote. - --Y muy honrada -respondió el ventero. - --Engañado he vivido hasta aquí -respondió don Quijote-, que en verdad que -pensé que era castillo, y no malo; pero, pues es ansí que no es castillo -sino venta, lo que se podrá hacer por agora es que perdonéis por la paga, -que yo no puedo contravenir a la orden de los caballeros andantes, de los -cuales sé cierto, sin que hasta ahora haya leído cosa en contrario, que -jamás pagaron posada ni otra cosa en venta donde estuviesen, porque se les -debe de fuero y de derecho cualquier buen acogimiento que se les hiciere, -en pago del insufrible trabajo que padecen buscando las aventuras de noche -y de día, en invierno y en verano, a pie y a caballo, con sed y con hambre, -con calor y con frío, sujetos a todas las inclemencias del cielo y a todos -los incómodos de la tierra. - --Poco tengo yo que ver en eso -respondió el ventero-; págueseme lo que se -me debe, y dejémonos de cuentos ni de caballerías, que yo no tengo cuenta -con otra cosa que con cobrar mi hacienda. - --Vos sois un sandio y mal hostalero -respondió don Quijote. - -Y, poniendo piernas al Rocinante y terciando su lanzón, se salió de la -venta sin que nadie le detuviese, y él, sin mirar si le seguía su escudero, -se alongó un buen trecho. - -El ventero, que le vio ir y que no le pagaba, acudió a cobrar de Sancho -Panza, el cual dijo que, pues su señor no había querido pagar, que tampoco -él pagaría; porque, siendo él escudero de caballero andante, como era, la -mesma regla y razón corría por él como por su amo en no pagar cosa alguna -en los mesones y ventas. Amohinóse mucho desto el ventero, y amenazóle que -si no le pagaba, que lo cobraría de modo que le pesase. A lo cual Sancho -respondió que, por la ley de caballería que su amo había recebido, no -pagaría un solo cornado, aunque le costase la vida; porque no había de -perder por él la buena y antigua usanza de los caballeros andantes, ni se -habían de quejar dél los escuderos de los tales que estaban por venir al -mundo, reprochándole el quebrantamiento de tan justo fuero. - -Quiso la mala suerte del desdichado Sancho que, entre la gente que estaba -en la venta, se hallasen cuatro perailes de Segovia, tres agujeros del -Potro de Córdoba y dos vecinos de la Heria de Sevilla, gente alegre, bien -intencionada, maleante y juguetona, los cuales, casi como instigados y -movidos de un mesmo espíritu, se llegaron a Sancho, y, apeándole del asno, -uno dellos entró por la manta de la cama del huésped, y, echándole en ella, -alzaron los ojos y vieron que el techo era algo más bajo de lo que habían -menester para su obra, y determinaron salirse al corral, que tenía por -límite el cielo. Y allí, puesto Sancho en mitad de la manta, comenzaron a -levantarle en alto y a holgarse con él como con perro por carnestolendas. -Las voces que el mísero manteado daba fueron tantas, que llegaron a los -oídos de su amo; el cual, determinándose a escuchar atentamente, creyó que -alguna nueva aventura le venía, hasta que claramente conoció que el que -gritaba era su escudero; y, volviendo las riendas, con un penado galope -llegó a la venta, y, hallándola cerrada, la rodeó por ver si hallaba por -donde entrar; pero no hubo llegado a las paredes del corral, que no eran -muy altas, cuando vio el mal juego que se le hacía a su escudero. Viole -bajar y subir por el aire, con tanta gracia y presteza que, si la cólera le -dejara, tengo para mí que se riera. Probó a subir desde el caballo a las -bardas, pero estaba tan molido y quebrantado que aun apearse no pudo; y -así, desde encima del caballo, comenzó a decir tantos denuestos y baldones -a los que a Sancho manteaban, que no es posible acertar a escribillos; mas -no por esto cesaban ellos de su risa y de su obra, ni el volador Sancho -dejaba sus quejas, mezcladas ya con amenazas, ya con ruegos; mas todo -aprovechaba poco, ni aprovechó, hasta que de puro cansados le dejaron. -Trujéronle allí su asno, y, subiéndole encima, le arroparon con su gabán. Y -la compasiva de Maritornes, viéndole tan fatigado, le pareció ser bien -socorrelle con un jarro de agua, y así, se le trujo del pozo, por ser más -frío. Tomóle Sancho, y llevándole a la boca, se paró a las voces que su amo -le daba, diciendo: - --¡Hijo Sancho, no bebas agua! ¡Hijo, no la bebas, que te matará! ¿Ves? Aquí -tengo el santísimo bálsamo -y enseñábale la alcuza del brebaje-, que con -dos gotas que dél bebas sanarás sin duda. - -A estas voces volvió Sancho los ojos, como de través, y dijo con otras -mayores: - --¿Por dicha hásele olvidado a vuestra merced como yo no soy caballero, o -quiere que acabe de vomitar las entrañas que me quedaron de anoche? -Guárdese su licor con todos los diablos y déjeme a mí. - -Y el acabar de decir esto y el comenzar a beber todo fue uno; mas, como al -primer trago vio que era agua, no quiso pasar adelante, y rogó a Maritornes -que se le trujese de vino, y así lo hizo ella de muy buena voluntad, y lo -pagó de su mesmo dinero; porque, en efecto, se dice della que, aunque -estaba en aquel trato, tenía unas sombras y lejos de cristiana. - -Así como bebió Sancho, dio de los carcaños a su asno, y, abriéndole la -puerta de la venta de par en par, se salió della, muy contento de no haber -pagado nada y de haber salido con su intención, aunque había sido a costa -de sus acostumbrados fiadores, que eran sus espaldas. Verdad es que el -ventero se quedó con sus alforjas en pago de lo que se le debía; mas Sancho -no las echó menos, según salió turbado. Quiso el ventero atrancar bien la -puerta así como le vio fuera, mas no lo consintieron los manteadores, que -eran gente que, aunque don Quijote fuera verdaderamente de los caballeros -andantes de la Tabla Redonda, no le estimaran en dos ardites. - - - - - -Capítulo XVIII. Donde se cuentan las razones que pasó Sancho Panza con su -señor Don Quijote, con otras aventuras dignas de ser contadas - - -Llegó Sancho a su amo marchito y desmayado; tanto, que no podía arrear a su -jumento. Cuando así le vio don Quijote, le dijo: - --Ahora acabo de creer, Sancho bueno, que aquel castillo o venta, de que es -encantado sin duda; porque aquellos que tan atrozmente tomaron pasatiempo -contigo, ¿qué podían ser sino fantasmas y gente del otro mundo? Y confirmo -esto por haber visto que, cuando estaba por las bardas del corral mirando -los actos de tu triste tragedia, no me fue posible subir por ellas, ni -menos pude apearme de Rocinante, porque me debían de tener encantado; que -te juro, por la fe de quien soy, que si pudiera subir o apearme, que yo te -hiciera vengado de manera que aquellos follones y malandrines se acordaran -de la burla para siempre, aunque en ello supiera contravenir a las leyes de -la caballería, que, como ya muchas veces te he dicho, no consienten que -caballero ponga mano contra quien no lo sea, si no fuere en defensa de su -propria vida y persona, en caso de urgente y gran necesidad. - --También me vengara yo si pudiera, fuera o no fuera armado caballero, pero -no pude; aunque tengo para mí que aquellos que se holgaron conmigo no eran -fantasmas ni hombres encantados, como vuestra merced dice, sino hombres de -carne y hueso como nosotros; y todos, según los oí nombrar cuando me -volteaban, tenían sus nombres: que el uno se llamaba Pedro Martínez, y el -otro Tenorio Hernández, y el ventero oí que se llamaba Juan Palomeque el -Zurdo. Así que, señor, el no poder saltar las bardas del corral, ni apearse -del caballo, en ál estuvo que en encantamentos. Y lo que yo saco en limpio -de todo esto es que estas aventuras que andamos buscando, al cabo al cabo, -nos han de traer a tantas desventuras que no sepamos cuál es nuestro pie -derecho. Y lo que sería mejor y más acertado, según mi poco entendimiento, -fuera el volvernos a nuestro lugar, ahora que es tiempo de la siega y de -entender en la hacienda, dejándonos de andar de Ceca en Meca y de zoca en -colodra, como dicen. - --¡Qué poco sabes, Sancho -respondió don Quijote-, de achaque de caballería! -Calla y ten paciencia, que día vendrá donde veas por vista de ojos cuán -honrosa cosa es andar en este ejercicio. Si no, dime: ¿qué mayor contento -puede haber en el mundo, o qué gusto puede igualarse al de vencer una -batalla y al de triunfar de su enemigo? Ninguno, sin duda alguna. - --Así debe de ser -respondió Sancho-, puesto que yo no lo sé; sólo sé que, -después que somos caballeros andantes, o vuestra merced lo es (que yo no -hay para qué me cuente en tan honroso número), jamás hemos vencido batalla -alguna, si no fue la del vizcaíno, y aun de aquélla salió vuestra merced -con media oreja y media celada menos; que, después acá, todo ha sido palos -y más palos, puñadas y más puñadas, llevando yo de ventaja el manteamiento -y haberme sucedido por personas encantadas, de quien no puedo vengarme, -para saber hasta dónde llega el gusto del vencimiento del enemigo, como -vuestra merced dice. - --Ésa es la pena que yo tengo y la que tú debes tener, Sancho -respondió don -Quijote-; pero, de aquí adelante, yo procuraré haber a las manos alguna -espada hecha por tal maestría, que al que la trujere consigo no le puedan -hacer ningún género de encantamentos; y aun podría ser que me deparase la -ventura aquella de Amadís, cuando se llamaba el Caballero de la Ardiente -Espada, que fue una de las mejores espadas que tuvo caballero en el mundo, -porque, fuera que tenía la virtud dicha, cortaba como una navaja, y no -había armadura, por fuerte y encantada que fuese, que se le parase delante. --Yo soy tan venturoso -dijo Sancho- que, cuando eso fuese y vuestra merced -viniese a hallar espada semejante, sólo vendría a servir y aprovechar a los -armados caballeros, como el bálsamo; y los escuderos, que se los papen -duelos. - --No temas eso, Sancho -dijo don Quijote-, que mejor lo hará el cielo -contigo. - -Es estos coloquios iban don Quijote y su escudero, cuando vio don Quijote -que por el camino que iban venía hacia ellos una grande y espesa polvareda; -y, en viéndola, se volvió a Sancho y le dijo: - --Éste es el día, ¡oh Sancho!, en el cual se ha de ver el bien que me tiene -guardado mi suerte; éste es el día, digo, en que se ha de mostrar, tanto -como en otro alguno, el valor de mi brazo, y en el que tengo de hacer obras -que queden escritas en el libro de la Fama por todos los venideros siglos. -¿Ves aquella polvareda que allí se levanta, Sancho? Pues toda es cuajada de -un copiosísimo ejército que de diversas e innumerables gentes por allí -viene marchando. - --A esa cuenta, dos deben de ser -dijo Sancho-, porque desta parte contraria -se levanta asimesmo otra semejante polvareda. - -Volvió a mirarlo don Quijote, y vio que así era la verdad; y, alegrándose -sobremanera, pensó, sin duda alguna, que eran dos ejércitos que venían a -embestirse y a encontrarse en mitad de aquella espaciosa llanura; porque -tenía a todas horas y momentos llena la fantasía de aquellas batallas, -encantamentos, sucesos, desatinos, amores, desafíos, que en los libros de -caballerías se cuentan, y todo cuanto hablaba, pensaba o hacía era -encaminado a cosas semejantes. Y la polvareda que había visto la levantaban -dos grandes manadas de ovejas y carneros que, por aquel mesmo camino, de -dos diferentes partes venían, las cuales, con el polvo, no se echaron de -ver hasta que llegaron cerca. Y con tanto ahínco afirmaba don Quijote que -eran ejércitos, que Sancho lo vino a creer y a decirle: - --Señor, ¿pues qué hemos de hacer nosotros? - --¿Qué? -dijo don Quijote-: favorecer y ayudar a los menesterosos y -desvalidos. Y has de saber, Sancho, que este que viene por nuestra frente -le conduce y guía el grande emperador Alifanfarón, señor de la grande isla -Trapobana; este otro que a mis espaldas marcha es el de su enemigo, el rey -de los garamantas, Pentapolén del Arremangado Brazo, porque siempre entra -en las batallas con el brazo derecho desnudo. - --Pues, ¿por qué se quieren tan mal estos dos señores? -preguntó Sancho. --Quierénse mal -respondió don Quijote- porque este Alefanfarón es un -foribundo pagano y está enamorado de la hija de Pentapolín, que es una muy -fermosa y además agraciada señora, y es cristiana, y su padre no se la -quiere entregar al rey pagano si no deja primero la ley de su falso profeta -Mahoma y se vuelve a la suya. - --¡Para mis barbas -dijo Sancho-, si no hace muy bien Pentapolín, y que le -tengo de ayudar en cuanto pudiere! - --En eso harás lo que debes, Sancho -dijo don Quijote-, porque, para entrar -en batallas semejantes, no se requiere ser armado caballero. - --Bien se me alcanza eso -respondió Sancho-, pero, ¿dónde pondremos a este -asno que estemos ciertos de hallarle después de pasada la refriega? Porque -el entrar en ella en semejante caballería no creo que está en uso hasta -agora. - --Así es verdad -dijo don Quijote-. Lo que puedes hacer dél es dejarle a sus -aventuras, ora se pierda o no, porque serán tantos los caballos que -tendremos, después que salgamos vencedores, que aun corre peligro Rocinante -no le trueque por otro. Pero estáme atento y mira, que te quiero dar cuenta -de los caballeros más principales que en estos dos ejércitos vienen. Y, -para que mejor los veas y notes, retirémonos a aquel altillo que allí se -hace, de donde se deben de descubrir los dos ejércitos. - -Hiciéronlo ansí, y pusierónse sobre una loma, desde la cual se vieran bien -las dos manadas que a don Quijote se le hicieron ejército, si las nubes del -polvo que levantaban no les turbara y cegara la vista; pero, con todo esto, -viendo en su imaginación lo que no veía ni había, con voz levantada comenzó -a decir: - --Aquel caballero que allí ves de las armas jaldes, que trae en el escudo un -león coronado, rendido a los pies de una doncella, es el valeroso -Laurcalco, señor de la Puente de Plata; el otro de las armas de las flores -de oro, que trae en el escudo tres coronas de plata en campo azul, es el -temido Micocolembo, gran duque de Quirocia; el otro de los miembros -giganteos, que está a su derecha mano, es el nunca medroso Brandabarbarán -de Boliche, señor de las tres Arabias, que viene armado de aquel cuero de -serpiente, y tiene por escudo una puerta que, según es fama, es una de las -del templo que derribó Sansón, cuando con su muerte se vengó de sus -enemigos. Pero vuelve los ojos a estotra parte y verás delante y en la -frente destotro ejército al siempre vencedor y jamás vencido Timonel de -Carcajona, príncipe de la Nueva Vizcaya, que viene armado con las armas -partidas a cuarteles, azules, verdes, blancas y amarillas, y trae en el -escudo un gato de oro en campo leonado, con una letra que dice: Miau, que -es el principio del nombre de su dama, que, según se dice, es la sin par -Miulina, hija del duque Alfeñiquén del Algarbe; el otro, que carga y oprime -los lomos de aquella poderosa alfana, que trae las armas como nieve blancas -y el escudo blanco y sin empresa alguna, es un caballero novel, de nación -francés, llamado Pierres Papín, señor de las baronías de Utrique; el otro, -que bate las ijadas con los herrados carcaños a aquella pintada y ligera -cebra, y trae las armas de los veros azules, es el poderoso duque de -Nerbia, Espartafilardo del Bosque, que trae por empresa en el escudo una -esparraguera, con una letra en castellano que dice así: Rastrea mi suerte. -Y desta manera fue nombrando muchos caballeros del uno y del otro -escuadrón, que él se imaginaba, y a todos les dio sus armas, colores, -empresas y motes de improviso, llevado de la imaginación de su nunca vista -locura; y, sin parar, prosiguió diciendo: - --A este escuadrón frontero forman y hacen gentes de diversas naciones: aquí -están los que bebían las dulces aguas del famoso Janto; los montuosos que -pisan los masílicos campos; los que criban el finísimo y menudo oro en la -felice Arabia; los que gozan las famosas y frescas riberas del claro -Termodonte; los que sangran por muchas y diversas vías al dorado Pactolo; -los númidas, dudosos en sus promesas; los persas, arcos y flechas famosos; -los partos, los medos, que pelean huyendo; los árabes, de mudables casas; -los citas, tan crueles como blancos; los etiopes, de horadados labios, y -otras infinitas naciones, cuyos rostros conozco y veo, aunque de los -nombres no me acuerdo. En estotro escuadrón vienen los que beben las -corrientes cristalinas del olivífero Betis; los que tersan y pulen sus -rostros con el licor del siempre rico y dorado Tajo; los que gozan las -provechosas aguas del divino Genil; los que pisan los tartesios campos, de -pastos abundantes; los que se alegran en los elíseos jerezanos prados; los -manchegos, ricos y coronados de rubias espigas; los de hierro vestidos, -reliquias antiguas de la sangre goda; los que en Pisuerga se bañan, famoso -por la mansedumbre de su corriente; los que su ganado apacientan en las -estendidas dehesas del tortuoso Guadiana, celebrado por su escondido curso; -los que tiemblan con el frío del silvoso Pirineo y con los blancos copos -del levantado Apenino; finalmente, cuantos toda la Europa en sí contiene y -encierra. - -¡Válame Dios, y cuántas provincias dijo, cuántas naciones nombró, dándole a -cada una, con maravillosa presteza, los atributos que le pertenecían, todo -absorto y empapado en lo que había leído en sus libros mentirosos! -Estaba Sancho Panza colgado de sus palabras, sin hablar ninguna, y, de -cuando en cuando, volvía la cabeza a ver si veía los caballeros y gigantes -que su amo nombraba; y, como no descubría a ninguno, le dijo: - --Señor, encomiendo al diablo hombre, ni gigante, ni caballero de cuantos -vuestra merced dice parece por todo esto; a lo menos, yo no los veo; quizá -todo debe ser encantamento, como las fantasmas de anoche. - --¿Cómo dices eso? -respondió don Quijote-. ¿No oyes el relinchar de los -caballos, el tocar de los clarines, el ruido de los atambores? - --No oigo otra cosa -respondió Sancho- sino muchos balidos de ovejas y -carneros. - -Y así era la verdad, porque ya llegaban cerca los dos rebaños. - --El miedo que tienes -dijo don Quijote- te hace, Sancho, que ni veas ni -oyas a derechas; porque uno de los efectos del miedo es turbar los sentidos -y hacer que las cosas no parezcan lo que son; y si es que tanto temes, -retírate a una parte y déjame solo, que solo basto a dar la victoria a la -parte a quien yo diere mi ayuda. - -Y, diciendo esto, puso las espuelas a Rocinante, y, puesta la lanza en el -ristre, bajó de la costezuela como un rayo. Diole voces Sancho, diciéndole: --¡Vuélvase vuestra merced, señor don Quijote, que voto a Dios que son -carneros y ovejas las que va a embestir! ¡Vuélvase, desdichado del padre -que me engendró! ¿Qué locura es ésta? Mire que no hay gigante ni caballero -alguno, ni gatos, ni armas, ni escudos partidos ni enteros, ni veros azules -ni endiablados. ¿Qué es lo que hace? ¡Pecador soy yo a Dios! - -Ni por ésas volvió don Quijote; antes, en altas voces, iba diciendo: --¡Ea, caballeros, los que seguís y militáis debajo de las banderas del -valeroso emperador Pentapolín del Arremangado Brazo, seguidme todos: veréis -cuán fácilmente le doy venganza de su enemigo Alefanfarón de la Trapobana! -Esto diciendo, se entró por medio del escuadrón de las ovejas, y comenzó de -alanceallas con tanto coraje y denuedo como si de veras alanceara a sus -mortales enemigos. Los pastores y ganaderos que con la manada venían -dábanle voces que no hiciese aquello; pero, viendo que no aprovechaban, -desciñéronse las hondas y comenzaron a saludalle los oídos con piedras como -el puño. Don Quijote no se curaba de las piedras; antes, discurriendo a -todas partes, decía: - --¿Adónde estás, soberbio Alifanfuón? Vente a mí; que un caballero solo soy, -que desea, de solo a solo, probar tus fuerzas y quitarte la vida, en pena -de la que das al valeroso Pentapolín Garamanta. - -Llegó en esto una peladilla de arroyo, y, dándole en un lado, le sepultó -dos costillas en el cuerpo. Viéndose tan maltrecho, creyó sin duda que -estaba muerto o malferido, y, acordándose de su licor, sacó su alcuza y -púsosela a la boca, y comenzó a echar licor en el estómago; mas, antes que -acabase de envasar lo que a él le parecía que era bastante, llegó otra -almendra y diole en la mano y en el alcuza tan de lleno que se la hizo -pedazos, llevándole de camino tres o cuatro dientes y muelas de la boca, y -machucándole malamente dos dedos de la mano. - -Tal fue el golpe primero, y tal el segundo, que le fue forzoso al pobre -caballero dar consigo del caballo abajo. Llegáronse a él los pastores y -creyeron que le habían muerto; y así, con mucha priesa, recogieron su -ganado, y cargaron de las reses muertas, que pasaban de siete, y, sin -averiguar otra cosa, se fueron. - -Estábase todo este tiempo Sancho sobre la cuesta, mirando las locuras que -su amo hacía, y arrancábase las barbas, maldiciendo la hora y el punto en -que la fortuna se le había dado a conocer. Viéndole, pues, caído en el -suelo, y que ya los pastores se habían ido, bajó de la cuesta y llegóse a -él, y hallóle de muy mal arte, aunque no había perdido el sentido, y -díjole: - --¿No le decía yo, señor don Quijote, que se volviese, que los que iba a -acometer no eran ejércitos, sino manadas de carneros? - --Como eso puede desparecer y contrahacer aquel ladrón del sabio mi enemigo. -Sábete, Sancho, que es muy fácil cosa a los tales hacernos parecer lo que -quieren, y este maligno que me persigue, envidioso de la gloria que vio que -yo había de alcanzar desta batalla, ha vuelto los escuadrones de enemigos -en manadas de ovejas. Si no, haz una cosa, Sancho, por mi vida, porque te -desengañes y veas ser verdad lo que te digo: sube en tu asno y síguelos -bonitamente, y verás cómo, en alejándose de aquí algún poco, se vuelven en -su ser primero, y, dejando de ser carneros, son hombres hechos y derechos, -como yo te los pinté primero... Pero no vayas agora, que he menester tu -favor y ayuda; llégate a mí y mira cuántas muelas y dientes me faltan, que -me parece que no me ha quedado ninguno en la boca. - -Llegóse Sancho tan cerca que casi le metía los ojos en la boca, y fue a -tiempo que ya había obrado el bálsamo en el estómago de don Quijote; y, al -tiempo que Sancho llegó a mirarle la boca, arrojó de sí, más recio que una -escopeta, cuanto dentro tenía, y dio con todo ello en las barbas del -compasivo escudero. - --¡Santa María! -dijo Sancho-, ¿y qué es esto que me ha sucedido? Sin duda, -este pecador está herido de muerte, pues vomita sangre por la boca. -Pero, reparando un poco más en ello, echó de ver en la color, sabor y olor, -que no era sangre, sino el bálsamo de la alcuza que él le había visto -beber; y fue tanto el asco que tomó que, revolviéndosele el estómago, -vomitó las tripas sobre su mismo señor, y quedaron entrambos como de -perlas. Acudió Sancho a su asno para sacar de las alforjas con qué -limpiarse y con qué curar a su amo; y, como no las halló, estuvo a punto de -perder el juicio. Maldíjose de nuevo, y propuso en su corazón de dejar a su -amo y volverse a su tierra, aunque perdiese el salario de lo servido y las -esperanzas del gobierno de la prometida ínsula. - -Levantóse en esto don Quijote, y, puesta la mano izquierda en la boca, -porque no se le acabasen de salir los dientes, asió con la otra las riendas -de Rocinante, que nunca se había movido de junto a su amo -tal era de leal -y bien acondicionado-, y fuese adonde su escudero estaba, de pechos sobre -su asno, con la mano en la mejilla, en guisa de hombre pensativo además. Y, -viéndole don Quijote de aquella manera, con muestras de tanta tristeza, le -dijo: - --Sábete, Sancho, que no es un hombre más que otro si no hace más que otro. -Todas estas borrascas que nos suceden son señales de que presto ha de -serenar el tiempo y han de sucedernos bien las cosas; porque no es posible -que el mal ni el bien sean durables, y de aquí se sigue que, habiendo -durado mucho el mal, el bien está ya cerca. Así que, no debes congojarte -por las desgracias que a mí me suceden, pues a ti no te cabe parte dellas. --¿Cómo no? -respondió Sancho-. Por ventura, el que ayer mantearon, ¿era -otro que el hijo de mi padre? Y las alforjas que hoy me faltan, con todas -mis alhajas, ¿son de otro que del mismo? - --¿Que te faltan las alforjas, Sancho? -dijo don Quijote. - --Sí que me faltan -respondió Sancho. - --Dese modo, no tenemos qué comer hoy -replicó don Quijote. - --Eso fuera -respondió Sancho- cuando faltaran por estos prados las yerbas -que vuestra merced dice que conoce, con que suelen suplir semejantes faltas -los tan malaventurados andantes caballeros como vuestra merced es. --Con todo eso -respondió don Quijote-, tomara yo ahora más aína un cuartal -de pan, o una hogaza y dos cabezas de sardinas arenques, que cuantas yerbas -describe Dioscórides, aunque fuera el ilustrado por el doctor Laguna. Mas, -con todo esto, sube en tu jumento, Sancho el bueno, y vente tras mí; que -Dios, que es proveedor de todas las cosas, no nos ha de faltar, y más -andando tan en su servicio como andamos, pues no falta a los mosquitos del -aire, ni a los gusanillos de la tierra, ni a los renacuajos del agua; y es -tan piadoso que hace salir su sol sobre los buenos y los malos, y llueve -sobre los injustos y justos. - --Más bueno era vuestra merced -dijo Sancho- para predicador que para -caballero andante. - --De todo sabían y han de saber los caballeros andantes, Sancho -dijo don -Quijote-, porque caballero andante hubo en los pasados siglos que así se -paraba a hacer un sermón o plática, en mitad de un campo real, como si -fuera graduado por la Universidad de París; de donde se infiere que nunca -la lanza embotó la pluma, ni la pluma la lanza. - --Ahora bien, sea así como vuestra merced dice -respondió Sancho-, vamos -ahora de aquí, y procuremos donde alojar esta noche, y quiera Dios que sea -en parte donde no haya mantas, ni manteadores, ni fantasmas, ni moros -encantados; que si los hay, daré al diablo el hato y el garabato. --Pídeselo tú a Dios, hijo -dijo don Quijote-, y guía tú por donde -quisieres, que esta vez quiero dejar a tu eleción el alojarnos. Pero dame -acá la mano y atiéntame con el dedo, y mira bien cuántos dientes y muelas -me faltan deste lado derecho de la quijada alta, que allí siento el dolor. -Metió Sancho los dedos, y, estándole tentando, le dijo: - --¿Cuántas muelas solía vuestra merced tener en esta parte? - --Cuatro -respondió don Quijote-, fuera de la cordal, todas enteras y muy -sanas. - --Mire vuestra merced bien lo que dice, señor -respondió Sancho. - --Digo cuatro, si no eran cinco -respondió don Quijote-, porque en toda mi -vida me han sacado diente ni muela de la boca, ni se me ha caído ni comido -de neguijón ni de reuma alguna. - --Pues en esta parte de abajo -dijo Sancho- no tiene vuestra merced más de -dos muelas y media, y en la de arriba, ni media ni ninguna, que toda está -rasa como la palma de la mano. - --¡Sin ventura yo! -dijo don Quijote, oyendo las tristes nuevas que su -escudero le daba-, que más quisiera que me hubieran derribado un brazo, -como no fuera el de la espada; porque te hago saber, Sancho, que la boca -sin muelas es como molino sin piedra, y en mucho más se ha de estimar un -diente que un diamante. Mas a todo esto estamos sujetos los que profesamos -la estrecha orden de la caballería. Sube, amigo, y guía, que yo te seguiré -al paso que quisieres. - -Hízolo así Sancho, y encaminóse hacia donde le pareció que podía hallar -acogimiento, sin salir del camino real, que por allí iba muy seguido. -Yéndose, pues, poco a poco, porque el dolor de las quijadas de don Quijote -no le dejaba sosegar ni atender a darse priesa, quiso Sancho entretenelle y -divertille diciéndole alguna cosa; y, entre otras que le dijo, fue lo que -se dirá en el siguiente capítulo. - - - - - -Capítulo XIX. De las discretas razones que Sancho pasaba con su amo, y de -la aventura que le sucedió con un cuerpo muerto, con otros acontecimientos -famosos - - --Paréceme, señor mío, que todas estas desventuras que estos días nos han -sucedido, sin duda alguna han sido pena del pecado cometido por vuestra -merced contra la orden de su caballería, no habiendo cumplido el juramento -que hizo de no comer pan a manteles ni con la reina folgar, con todo -aquello que a esto se sigue y vuestra merced juró de cumplir, hasta quitar -aquel almete de Malandrino, o como se llama el moro, que no me acuerdo -bien. - --Tienes mucha razón, Sancho -dijo don Quijote-; mas, para decirte verdad, -ello se me había pasado de la memoria; y también puedes tener por cierto -que por la culpa de no habérmelo tú acordado en tiempo te sucedió aquello -de la manta; pero yo haré la enmienda, que modos hay de composición en la -orden de la caballería para todo. - --Pues, ¿juré yo algo, por dicha? -respondió Sancho. - --No importa que no hayas jurado -dijo don Quijote-: basta que yo entiendo -que de participantes no estás muy seguro, y, por sí o por no, no será malo -proveernos de remedio. - --Pues si ello es así -dijo Sancho-, mire vuestra merced no se le torne a -olvidar esto, como lo del juramento; quizá les volverá la gana a las -fantasmas de solazarse otra vez conmigo, y aun con vuestra merced si le ven -tan pertinaz. - -En estas y otras pláticas les tomó la noche en mitad del camino, sin tener -ni descubrir donde aquella noche se recogiesen; y lo que no había de bueno -en ello era que perecían de hambre; que, con la falta de las alforjas, les -faltó toda la despensa y matalotaje. Y, para acabar de confirmar esta -desgracia, les sucedió una aventura que, sin artificio alguno, -verdaderamente lo parecía. Y fue que la noche cerró con alguna escuridad; -pero, con todo esto, caminaban, creyendo Sancho que, pues aquel camino era -real, a una o dos leguas, de buena razón, hallaría en él alguna venta. -Yendo, pues, desta manera, la noche escura, el escudero hambriento y el amo -con gana de comer, vieron que por el mesmo camino que iban venían hacia -ellos gran multitud de lumbres, que no parecían sino estrellas que se -movían. Pasmóse Sancho en viéndolas, y don Quijote no las tuvo todas -consigo; tiró el uno del cabestro a su asno, y el otro de las riendas a su -rocino, y estuvieron quedos, mirando atentamente lo que podía ser aquello, -y vieron que las lumbres se iban acercando a ellos, y mientras más se -llegaban, mayores parecían; a cuya vista Sancho comenzó a temblar como un -azogado, y los cabellos de la cabeza se le erizaron a don Quijote; el cual, -animándose un poco, dijo: - --Ésta, sin duda, Sancho, debe de ser grandísima y peligrosísima aventura, -donde será necesario que yo muestre todo mi valor y esfuerzo. --¡Desdichado de mí! -respondió Sancho-; si acaso esta aventura fuese de -fantasmas, como me lo va pareciendo, ¿adónde habrá costillas que la sufran? --Por más fantasmas que sean -dijo don Quijote-, no consentiré yo que te -toque en el pelo de la ropa; que si la otra vez se burlaron contigo, fue -porque no pude yo saltar las paredes del corral, pero ahora estamos en -campo raso, donde podré yo como quisiere esgremir mi espada. - --Y si le encantan y entomecen, como la otra vez lo hicieron -dijo Sancho-, -¿qué aprovechará estar en campo abierto o no? - --Con todo eso -replicó don Quijote-, te ruego, Sancho, que tengas buen -ánimo, que la experiencia te dará a entender el que yo tengo. - --Sí tendré, si a Dios place -respondió Sancho. - -Y, apartándose los dos a un lado del camino, tornaron a mirar atentamente -lo que aquello de aquellas lumbres que caminaban podía ser; y de allí a muy -poco descubrieron muchos encamisados, cuya temerosa visión de todo punto -remató el ánimo de Sancho Panza, el cual comenzó a dar diente con diente, -como quien tiene frío de cuartana; y creció más el batir y dentellear -cuando distintamente vieron lo que era, porque descubrieron hasta veinte -encamisados, todos a caballo, con sus hachas encendidas en las manos; -detrás de los cuales venía una litera cubierta de luto, a la cual seguían -otros seis de a caballo, enlutados hasta los pies de las mulas; que bien -vieron que no eran caballos en el sosiego con que caminaban. Iban los -encamisados murmurando entre sí, con una voz baja y compasiva. Esta estraña -visión, a tales horas y en tal despoblado, bien bastaba para poner miedo en -el corazón de Sancho, y aun en el de su amo; y así fuera en cuanto a don -Quijote, que ya Sancho había dado al través con todo su esfuerzo. Lo -contrario le avino a su amo, al cual en aquel punto se le representó en su -imaginación al vivo que aquélla era una de las aventuras de sus libros. -Figurósele que la litera eran andas donde debía de ir algún mal ferido o -muerto caballero, cuya venganza a él solo estaba reservada; y, sin hacer -otro discurso, enristró su lanzón, púsose bien en la silla, y con gentil -brío y continente se puso en la mitad del camino por donde los encamisados -forzosamente habían de pasar, y cuando los vio cerca alzó la voz y dijo: --Deteneos, caballeros, o quienquiera que seáis, y dadme cuenta de quién -sois, de dónde venís, adónde vais, qué es lo que en aquellas andas lleváis; -que, según las muestras, o vosotros habéis fecho, o vos han fecho, algún -desaguisado, y conviene y es menester que yo lo sepa, o bien para -castigaros del mal que fecistes, o bien para vengaros del tuerto que vos -ficieron. - --Vamos de priesa -respondió uno de los encamisados- y está la venta lejos, -y no nos podemos detener a dar tanta cuenta como pedís. - -Y, picando la mula, pasó adelante. Sintióse desta respuesta grandemente don -Quijote, y, trabando del freno, dijo: - --Deteneos y sed más bien criado, y dadme cuenta de lo que os he preguntado; -si no, conmigo sois todos en batalla. - -Era la mula asombradiza, y al tomarla del freno se espantó de manera que, -alzándose en los pies, dio con su dueño por las ancas en el suelo. Un mozo -que iba a pie, viendo caer al encamisado, comenzó a denostar a don Quijote, -el cual, ya encolerizado, sin esperar más, enristrando su lanzón, arremetió -a uno de los enlutados, y, mal ferido, dio con él en tierra; y, -revolviéndose por los demás, era cosa de ver con la presteza que los -acometía y desbarataba; que no parecía sino que en aquel instante le habían -nacido alas a Rocinante, según andaba de ligero y orgulloso. - -Todos los encamisados era gente medrosa y sin armas, y así, con facilidad, -en un momento dejaron la refriega y comenzaron a correr por aquel campo con -las hachas encendidas, que no parecían sino a los de las máscaras que en -noche de regocijo y fiesta corren. Los enlutados, asimesmo, revueltos y -envueltos en sus faldamentos y lobas, no se podían mover; así que, muy a su -salvo, don Quijote los apaleó a todos y les hizo dejar el sitio mal de su -grado, porque todos pensaron que aquél no era hombre, sino diablo del -infierno que les salía a quitar el cuerpo muerto que en la litera llevaban. -Todo lo miraba Sancho, admirado del ardimiento de su señor, y decía entre -sí: - --Sin duda este mi amo es tan valiente y esforzado como él dice. - -Estaba una hacha ardiendo en el suelo, junto al primero que derribó la -mula, a cuya luz le pudo ver don Quijote; y, llegándose a él, le puso la -punta del lanzón en el rostro, diciéndole que se rindiese; si no, que le -mataría. A lo cual respondió el caído: - --Harto rendido estoy, pues no me puedo mover, que tengo una pierna -quebrada; suplico a vuestra merced, si es caballero cristiano, que no me -mate; que cometerá un gran sacrilegio, que soy licenciado y tengo las -primeras órdenes. - --Pues, ¿quién diablos os ha traído aquí -dijo don Quijote-, siendo hombre -de Iglesia? - --¿Quién, señor? -replicó el caído-: mi desventura. - --Pues otra mayor os amenaza -dijo don Quijote-, si no me satisfacéis a todo -cuanto primero os pregunté. - --Con facilidad será vuestra merced satisfecho -respondió el licenciado-; y -así, sabrá vuestra merced que, aunque denantes dije que yo era licenciado, -no soy sino bachiller, y llámome Alonso López; soy natural de Alcobendas; -vengo de la ciudad de Baeza con otros once sacerdotes, que son los que -huyeron con las hachas; vamos a la ciudad de Segovia acompañando un cuerpo -muerto, que va en aquella litera, que es de un caballero que murió en -Baeza, donde fue depositado; y ahora, como digo, llevábamos sus huesos a su -sepultura, que está en Segovia, de donde es natural. - --¿Y quién le mató? -preguntó don Quijote. - --Dios, por medio de unas calenturas pestilentes que le dieron -respondió el -bachiller. - --Desa suerte -dijo don Quijote-, quitado me ha Nuestro Señor del trabajo -que había de tomar en vengar su muerte si otro alguno le hubiera muerto; -pero, habiéndole muerto quien le mató, no hay sino callar y encoger los -hombros, porque lo mesmo hiciera si a mí mismo me matara. Y quiero que sepa -vuestra reverencia que yo soy un caballero de la Mancha, llamado don -Quijote, y es mi oficio y ejercicio andar por el mundo enderezando tuertos -y desfaciendo agravios. - --No sé cómo pueda ser eso de enderezar tuertos -dijo el bachiller-, pues a -mí de derecho me habéis vuelto tuerto, dejándome una pierna quebrada, la -cual no se verá derecha en todos los días de su vida; y el agravio que en -mí habéis deshecho ha sido dejarme agraviado de manera que me quedaré -agraviado para siempre; y harta desventura ha sido topar con vos, que vais -buscando aventuras. - --No todas las cosas -respondió don Quijote- suceden de un mismo modo. El -daño estuvo, señor bachiller Alonso López, en venir, como veníades, de -noche, vestidos con aquellas sobrepellices, con las hachas encendidas, -rezando, cubiertos de luto, que propiamente semejábades cosa mala y del -otro mundo; y así, yo no pude dejar de cumplir con mi obligación -acometiéndoos, y os acometiera aunque verdaderamente supiera que érades los -memos satanases del infierno, que por tales os juzgué y tuve siempre. --Ya que así lo ha querido mi suerte -dijo el bachiller-, suplico a vuestra -merced, señor caballero andante (que tan mala andanza me ha dado), me ayude -a salir de debajo desta mula, que me tiene tomada una pierna entre el -estribo y la silla. - --¡Hablara yo para mañana! -dijo don Quijote-. Y ¿hasta cuándo aguardábades -a decirme vuestro afán? - -Dio luego voces a Sancho Panza que viniese; pero él no se curó de venir, -porque andaba ocupado desvalijando una acémila de repuesto que traían -aquellos buenos señores, bien bastecida de cosas de comer. Hizo Sancho -costal de su gabán, y, recogiendo todo lo que pudo y cupo en el talego, -cargó su jumento, y luego acudió a las voces de su amo y ayudó a sacar al -señor bachiller de la opresión de la mula; y, poniéndole encima della, le -dio la hacha, y don Quijote le dijo que siguiese la derrota de sus -compañeros, a quien de su parte pidiese perdón del agravio, que no había -sido en su mano dejar de haberle hecho. Díjole también Sancho: - --Si acaso quisieren saber esos señores quién ha sido el valeroso que tales -los puso, diráles vuestra merced que es el famoso don Quijote de la Mancha, -que por otro nombre se llama el Caballero de la Triste Figura. - -Con esto, se fue el bachiller; y don Quijote preguntó a Sancho que qué le -había movido a llamarle el Caballero de la Triste Figura, más entonces que -nunca. - --Yo se lo diré -respondió Sancho-: porque le he estado mirando un rato a la -luz de aquella hacha que lleva aquel malandante, y verdaderamente tiene -vuestra merced la más mala figura, de poco acá, que jamás he visto; y -débelo de haber causado, o ya el cansancio deste combate, o ya la falta de -las muelas y dientes. - --No es eso -respondió don Quijote-, sino que el sabio, a cuyo cargo debe de -estar el escribir la historia de mis hazañas, le habrá parecido que será -bien que yo tome algún nombre apelativo, como lo tomaban todos los -caballeros pasados: cuál se llamaba el de la Ardiente Espada; cuál, el del -Unicornio; aquel, de las Doncellas; aquéste, el del Ave Fénix; el otro, el -Caballero del Grifo; estotro, el de la Muerte; y por estos nombres e -insignias eran conocidos por toda la redondez de la tierra. Y así, digo que -el sabio ya dicho te habrá puesto en la lengua y en el pensamiento ahora -que me llamases el Caballero de la Triste Figura, como pienso llamarme -desde hoy en adelante; y, para que mejor me cuadre tal nombre, determino de -hacer pintar, cuando haya lugar, en mi escudo una muy triste figura. --No hay para qué gastar tiempo y dineros en hacer esa figura -dijo Sancho-, -sino lo que se ha de hacer es que vuestra merced descubra la suya y dé -rostro a los que le miraren; que, sin más ni más, y sin otra imagen ni -escudo, le llamarán el de la Triste Figura; y créame que le digo verdad, -porque le prometo a vuestra merced, señor, y esto sea dicho en burlas, que -le hace tan mala cara la hambre y la falta de las muelas, que, como ya -tengo dicho, se podrá muy bien escusar la triste pintura. - -Rióse don Quijote del donaire de Sancho, pero, con todo, propuso de -llamarse de aquel nombre en pudiendo pintar su escudo, o rodela, como había -imaginado. - -En esto volvió el bachiller y le dijo a don Quijote: - --Olvidábaseme de decir que advierta vuestra merced que queda descomulgado -por haber puesto las manos violentamente en cosa sagrada: juxta illud: Si -quis suadente diabolo, etc. - --No entiendo ese latín -respondió don Quijote-, mas yo sé bien que no puse -las manos, sino este lanzón; cuanto más, que yo no pensé que ofendía a -sacerdotes ni a cosas de la Iglesia, a quien respeto y adoro como católico -y fiel cristiano que soy, sino a fantasmas y a vestiglos del otro mundo; y, -cuando eso así fuese, en la memoria tengo lo que le pasó al Cid Ruy Díaz, -cuando quebró la silla del embajador de aquel rey delante de Su Santidad -del Papa, por lo cual lo descomulgó, y anduvo aquel día el buen Rodrigo de -Vivar como muy honrado y valiente caballero. - -En oyendo esto el bachiller, se fue, como queda dicho, sin replicarle -palabra. Quisiera don Quijote mirar si el cuerpo que venía en la litera -eran huesos o no, pero no lo consintió Sancho, diciéndole: - --Señor, vuestra merced ha acabado esta peligrosa aventura lo más a su salvo -de todas las que yo he visto; esta gente, aunque vencida y desbaratada, -podría ser que cayese en la cuenta de que los venció sola una persona, y, -corridos y avergonzados desto, volviesen a rehacerse y a buscarnos, y nos -diesen en qué entender. El jumento está como conviene, la montaña cerca, la -hambre carga, no hay que hacer sino retirarnos con gentil compás de pies, -y, como dicen, váyase el muerto a la sepultura y el vivo a la hogaza. -Y, antecogiendo su asno, rogó a su señor que le siguiese; el cual, -pareciéndole que Sancho tenía razón, sin volverle a replicar, le siguió. Y, -a poco trecho que caminaban por entre dos montañuelas, se hallaron en un -espacioso y escondido valle, donde se apearon; y Sancho alivió el jumento, -y, tendidos sobre la verde yerba, con la salsa de su hambre, almorzaron, -comieron, merendaron y cenaron a un mesmo punto, satisfaciendo sus -estómagos con más de una fiambrera que los señores clérigos del difunto --que pocas veces se dejan mal pasar- en la acémila de su repuesto traían. -Mas sucedióles otra desgracia, que Sancho la tuvo por la peor de todas, y -fue que no tenían vino que beber, ni aun agua que llegar a la boca; y, -acosados de la sed, dijo Sancho, viendo que el prado donde estaban estaba -colmado de verde y menuda yerba, lo que se dirá en el siguiente capítulo. - - - - - -Capítulo XX. De la jamás vista ni oída aventura que con más poco peligro -fue acabada de famoso caballero en el mundo, como la que acabó el valeroso -don Quijote de la Mancha - - --No es posible, señor mío, sino que estas yerbas dan testimonio de que por -aquí cerca debe de estar alguna fuente o arroyo que estas yerbas humedece; -y así, será bien que vamos un poco más adelante, que ya toparemos donde -podamos mitigar esta terrible sed que nos fatiga, que, sin duda, causa -mayor pena que la hambre. - -Parecióle bien el consejo a don Quijote, y, tomando de la rienda a -Rocinante, y Sancho del cabestro a su asno, después de haber puesto sobre -él los relieves que de la cena quedaron, comenzaron a caminar por el prado -arriba a tiento, porque la escuridad de la noche no les dejaba ver cosa -alguna; mas, no hubieron andado docientos pasos, cuando llegó a sus oídos -un grande ruido de agua, como que de algunos grandes y levantados riscos se -despeñaba. Alegróles el ruido en gran manera, y, parándose a escuchar hacia -qué parte sonaba, oyeron a deshora otro estruendo que les aguó el contento -del agua, especialmente a Sancho, que naturalmente era medroso y de poco -ánimo. Digo que oyeron que daban unos golpes a compás, con un cierto crujir -de hierros y cadenas, que, acompañados del furioso estruendo del agua, que -pusieran pavor a cualquier otro corazón que no fuera el de don Quijote. -Era la noche, como se ha dicho, escura, y ellos acertaron a entrar entre -unos árboles altos, cuyas hojas, movidas del blando viento, hacían un -temeroso y manso ruido; de manera que la soledad, el sitio, la escuridad, -el ruido del agua con el susurro de las hojas, todo causaba horror y -espanto, y más cuando vieron que ni los golpes cesaban, ni el viento -dormía, ni la mañana llegaba; añadiéndose a todo esto el ignorar el lugar -donde se hallaban. Pero don Quijote, acompañado de su intrépido corazón, -saltó sobre Rocinante, y, embrazando su rodela, terció su lanzón y dijo: --Sancho amigo, has de saber que yo nací, por querer del cielo, en esta -nuestra edad de hierro, para resucitar en ella la de oro, o la dorada, como -suele llamarse. Yo soy aquél para quien están guardados los peligros, las -grandes hazañas, los valerosos hechos. Yo soy, digo otra vez, quien ha de -resucitar los de la Tabla Redonda, los Doce de Francia y los Nueve de la -Fama, y el que ha de poner en olvido los Platires, los Tablantes, Olivantes -y Tirantes, los Febos y Belianises, con toda la caterva de los famosos -caballeros andantes del pasado tiempo, haciendo en este en que me hallo -tales grandezas, estrañezas y fechos de armas, que escurezcan las más -claras que ellos ficieron. Bien notas, escudero fiel y legal, las tinieblas -desta noche, su estraño silencio, el sordo y confuso estruendo destos -árboles, el temeroso ruido de aquella agua en cuya busca venimos, que -parece que se despeña y derrumba desde los altos montes de la luna, y -aquel incesable golpear que nos hiere y lastima los oídos; las cuales -cosas, todas juntas y cada una por sí, son bastantes a infundir miedo, -temor y espanto en el pecho del mesmo Marte, cuanto más en aquel que no -está acostumbrado a semejantes acontecimientos y aventuras. Pues todo esto -que yo te pinto son incentivos y despertadores de mi ánimo, que ya hace que -el corazón me reviente en el pecho, con el deseo que tiene de acometer esta -aventura, por más dificultosa que se muestra. Así que, aprieta un poco las -cinchas a Rocinante y quédate a Dios, y espérame aquí hasta tres días no -más, en los cuales, si no volviere, puedes tú volverte a nuestra aldea, y -desde allí, por hacerme merced y buena obra, irás al Toboso, donde dirás a -la incomparable señora mía Dulcinea que su cautivo caballero murió por -acometer cosas que le hiciesen digno de poder llamarse suyo. - -Cuando Sancho oyó las palabras de su amo, comenzó a llorar con la mayor -ternura del mundo y a decille: - --Señor, yo no sé por qué quiere vuestra merced acometer esta tan temerosa -aventura: ahora es de noche, aquí no nos vee nadie, bien podemos torcer el -camino y desviarnos del peligro, aunque no bebamos en tres días; y, pues no -hay quien nos vea, menos habrá quien nos note de cobardes; cuanto más, que -yo he oído predicar al cura de nuestro lugar, que vuestra merced bien -conoce, que quien busca el peligro perece en él; así que, no es bien tentar -a Dios acometiendo tan desaforado hecho, donde no se puede escapar sino por -milagro; y basta los que ha hecho el cielo con vuestra merced en librarle -de ser manteado, como yo lo fui, y en sacarle vencedor, libre y salvo de -entre tantos enemigos como acompañaban al difunto. Y, cuando todo esto no -mueva ni ablande ese duro corazón, muévale el pensar y creer que apenas se -habrá vuestra merced apartado de aquí, cuando yo, de miedo, dé mi ánima a -quien quisiere llevarla. Yo salí de mi tierra y dejé hijos y mujer por -venir a servir a vuestra merced, creyendo valer más y no menos; pero, como -la cudicia rompe el saco, a mí me ha rasgado mis esperanzas, pues cuando -más vivas las tenía de alcanzar aquella negra y malhadada ínsula que tantas -veces vuestra merced me ha prometido, veo que, en pago y trueco della, me -quiere ahora dejar en un lugar tan apartado del trato humano. Por un solo -Dios, señor mío, que non se me faga tal desaguisado; y ya que del todo no -quiera vuestra merced desistir de acometer este fecho, dilátelo, a lo -menos, hasta la mañana; que, a lo que a mí me muestra la ciencia que -aprendí cuando era pastor, no debe de haber desde aquí al alba tres horas, -porque la boca de la Bocina está encima de la cabeza, y hace la media noche -en la línea del brazo izquierdo. - --¿Cómo puedes tú, Sancho -dijo don Quijote-, ver dónde hace esa línea, ni -dónde está esa boca o ese colodrillo que dices, si hace la noche tan escura -que no parece en todo el cielo estrella alguna? - --Así es -dijo Sancho-, pero tiene el miedo muchos ojos y vee las cosas -debajo de tierra, cuanto más encima en el cielo; puesto que, por buen -discurso, bien se puede entender que hay poco de aquí al día. - --Falte lo que faltare -respondió don Quijote-; que no se ha de decir por -mí, ahora ni en ningún tiempo, que lágrimas y ruegos me apartaron de hacer -lo que debía a estilo de caballero; y así, te ruego, Sancho, que calles; -que Dios, que me ha puesto en corazón de acometer ahora esta tan no vista y -tan temerosa aventura, tendrá cuidado de mirar por mi salud y de consolar -tu tristeza. Lo que has de hacer es apretar bien las cinchas a Rocinante y -quedarte aquí, que yo daré la vuelta presto, o vivo o muerto. - -Viendo, pues, Sancho la última resolución de su amo y cuán poco valían con -él sus lágrimas, consejos y ruegos, determinó de aprovecharse de su -industria y hacerle esperar hasta el día, si pudiese; y así, cuando -apretaba las cinchas al caballo, bonitamente y sin ser sentido, ató con el -cabestro de su asno ambos pies a Rocinante, de manera que cuando don -Quijote se quiso partir, no pudo, porque el caballo no se podía mover sino -a saltos. Viendo Sancho Panza el buen suceso de su embuste, dijo: - --Ea, señor, que el cielo, conmovido de mis lágrimas y plegarias, ha -ordenado que no se pueda mover Rocinante; y si vos queréis porfiar, y -espolear, y dalle, será enojar a la fortuna y dar coces, como dicen, contra -el aguijón. - -Desesperábase con esto don Quijote, y, por más que ponía las piernas al -caballo, menos le podía mover; y, sin caer en la cuenta de la ligadura, -tuvo por bien de sosegarse y esperar, o a que amaneciese, o a que Rocinante -se menease, creyendo, sin duda, que aquello venía de otra parte que de la -industria de Sancho; y así, le dijo: - --Pues así es, Sancho, que Rocinante no puede moverse, yo soy contento de -esperar a que ría el alba, aunque yo llore lo que ella tardare en venir. --No hay que llorar -respondió Sancho-, que yo entretendré a vuestra merced -contando cuentos desde aquí al día, si ya no es que se quiere apear y -echarse a dormir un poco sobre la verde yerba, a uso de caballeros -andantes, para hallarse más descansado cuando llegue el día y punto de -acometer esta tan desemejable aventura que le espera. - --¿A qué llamas apear o a qué dormir? -dijo don Quijote-. ¿Soy yo, por -ventura, de aquellos caballeros que toman reposo en los peligros? Duerme -tú, que naciste para dormir, o haz lo que quisieres, que yo haré lo que -viere que más viene con mi pretensión. - -No se enoje vuestra merced, señor mío -respondió Sancho-, que no lo dije -por tanto. - -Y, llegándose a él, puso la una mano en el arzón delantero y la otra en el -otro, de modo que quedó abrazado con el muslo izquierdo de su amo, sin -osarse apartar dél un dedo: tal era el miedo que tenía a los golpes, que -todavía alternativamente sonaban. Díjole don Quijote que contase algún -cuento para entretenerle, como se lo había prometido, a lo que Sancho dijo -que sí hiciera si le dejara el temor de lo que oía. - --Pero, con todo eso, yo me esforzaré a decir una historia que, si la -acierto a contar y no me van a la mano, es la mejor de las historias; y -estéme vuestra merced atento, que ya comienzo. «Érase que se era, el bien -que viniere para todos sea, y el mal, para quien lo fuere a buscar...» Y -advierta vuestra merced, señor mío, que el principio que los antiguos -dieron a sus consejas no fue así comoquiera, que fue una sentencia de Catón -Zonzorino, romano, que dice: "Y el mal, para quien le fuere a buscar", que -viene aquí como anillo al dedo, para que vuestra merced se esté quedo y no -vaya a buscar el mal a ninguna parte, sino que nos volvamos por otro -camino, pues nadie nos fuerza a que sigamos éste, donde tantos miedos nos -sobresaltan. - --Sigue tu cuento, Sancho -dijo don Quijote-, y del camino que hemos de -seguir déjame a mí el cuidado. - --«Digo, pues -prosiguió Sancho-, que en un lugar de Estremadura había un -pastor cabrerizo (quiero decir que guardaba cabras), el cual pastor o -cabrerizo, como digo, de mi cuento, se llamaba Lope Ruiz; y este Lope Ruiz -andaba enamorado de una pastora que se llamaba Torralba, la cual pastora -llamada Torralba era hija de un ganadero rico, y este ganadero rico...» --Si desa manera cuentas tu cuento, Sancho -dijo don Quijote-, repitiendo -dos veces lo que vas diciendo, no acabarás en dos días; dilo seguidamente y -cuéntalo como hombre de entendimiento, y si no, no digas nada. - --De la misma manera que yo lo cuento -respondió Sancho-, se cuentan en mi -tierra todas las consejas, y yo no sé contarlo de otra, ni es bien que -vuestra merced me pida que haga usos nuevos. - --Di como quisieres -respondió don Quijote-; que, pues la suerte quiere que -no pueda dejar de escucharte, prosigue. - --«Así que, señor mío de mi ánima -prosiguió Sancho-, que, como ya tengo -dicho, este pastor andaba enamorado de Torralba, la pastora, que era una -moza rolliza, zahareña y tiraba algo a hombruna, porque tenía unos pocos de -bigotes, que parece que ahora la veo.» - --Luego, ¿conocístela tú? -dijo don Quijote. - --No la conocí yo -respondió Sancho-, pero quien me contó este cuento me -dijo que era tan cierto y verdadero que podía bien, cuando lo contase a -otro, afirmar y jurar que lo había visto todo. «Así que, yendo días y -viniendo días, el diablo, que no duerme y que todo lo añasca, hizo de -manera que el amor que el pastor tenía a la pastora se volviese en omecillo -y mala voluntad; y la causa fue, según malas lenguas, una cierta cantidad -de celillos que ella le dio, tales que pasaban de la raya y llegaban a lo -vedado; y fue tanto lo que el pastor la aborreció de allí adelante que, por -no verla, se quiso ausentar de aquella tierra e irse donde sus ojos no la -viesen jamás. La Torralba, que se vio desdeñada del Lope, luego le quiso -bien, mas que nunca le había querido.» - --Ésa es natural condición de mujeres -dijo don Quijote-: desdeñar a quien -las quiere y amar a quien las aborrece. Pasa adelante, Sancho. --«Sucedió -dijo Sancho- que el pastor puso por obra su determinación, y, -antecogiendo sus cabras, se encaminó por los campos de Estremadura, para -pasarse a los reinos de Portugal. La Torralba, que lo supo, se fue tras él, -y seguíale a pie y descalza desde lejos, con un bordón en la mano y con -unas alforjas al cuello, donde llevaba, según es fama, un pedazo de espejo -y otro de un peine, y no sé qué botecillo de mudas para la cara; mas, -llevase lo que llevase, que yo no me quiero meter ahora en averiguallo, -sólo diré que dicen que el pastor llegó con su ganado a pasar el río -Guadiana, y en aquella sazón iba crecido y casi fuera de madre, y por la -parte que llegó no había barca ni barco, ni quien le pasase a él ni a su -ganado de la otra parte, de lo que se congojó mucho, porque veía que la -Torralba venía ya muy cerca y le había de dar mucha pesadumbre con sus -ruegos y lágrimas; mas, tanto anduvo mirando, que vio un pescador que tenía -junto a sí un barco, tan pequeño que solamente podían caber en él una -persona y una cabra; y, con todo esto, le habló y concertó con él que le -pasase a él y a trecientas cabras que llevaba. Entró el pescador en el -barco, y pasó una cabra; volvió, y pasó otra; tornó a volver, y tornó a -pasar otra.» Tenga vuestra merced cuenta en las cabras que el pescador va -pasando, porque si se pierde una de la memoria, se acabará el cuento y no -será posible contar más palabra dél. «Sigo, pues, y digo que el -desembarcadero de la otra parte estaba lleno de cieno y resbaloso, y -tardaba el pescador mucho tiempo en ir y volver. Con todo esto, volvió por -otra cabra, y otra, y otra...» - --Haz cuenta que las pasó todas -dijo don Quijote-: no andes yendo y -viniendo desa manera, que no acabarás de pasarlas en un año. - --¿Cuántas han pasado hasta agora? -dijo Sancho. - --¡Yo qué diablos sé! -respondió don Quijote-. - --He ahí lo que yo dije: que tuviese buena cuenta. Pues, por Dios, que se ha -acabado el cuento, que no hay pasar adelante. - --¿Cómo puede ser eso? -respondió don Quijote-. ¿Tan de esencia de la -historia es saber las cabras que han pasado, por estenso, que si se yerra -una del número no puedes seguir adelante con la historia? - --No señor, en ninguna manera -respondió Sancho-; porque, así como yo -pregunté a vuestra merced que me dijese cuántas cabras habían pasado y me -respondió que no sabía, en aquel mesmo instante se me fue a mí de la -memoria cuanto me quedaba por decir, y a fe que era de mucha virtud y -contento. - --¿De modo -dijo don Quijote- que ya la historia es acabada? - --Tan acabada es como mi madre -dijo Sancho. - --Dígote de verdad -respondió don Quijote- que tú has contado una de las más -nuevas consejas, cuento o historia, que nadie pudo pensar en el mundo; y -que tal modo de contarla ni dejarla, jamás se podrá ver ni habrá visto en -toda la vida, aunque no esperaba yo otra cosa de tu buen discurso; mas no -me maravillo, pues quizá estos golpes, que no cesan, te deben de tener -turbado el entendimiento. - --Todo puede ser -respondió Sancho-, mas yo sé que en lo de mi cuento no hay -más que decir: que allí se acaba do comienza el yerro de la cuenta del -pasaje de las cabras. - --Acabe norabuena donde quisiere -dijo don Quijote-, y veamos si se puede -mover Rocinante. - -Tornóle a poner las piernas, y él tornó a dar saltos y a estarse quedo: -tanto estaba de bien atado. - -En esto, parece ser, o que el frío de la mañana, que ya venía, o que Sancho -hubiese cenado algunas cosas lenitivas, o que fuese cosa natural -que es lo -que más se debe creer-, a él le vino en voluntad y deseo de hacer lo que -otro no pudiera hacer por él; mas era tanto el miedo que había entrado en -su corazón, que no osaba apartarse un negro de uña de su amo. Pues pensar -de no hacer lo que tenía gana, tampoco era posible; y así, lo que hizo, por -bien de paz, fue soltar la mano derecha, que tenía asida al arzón trasero, -con la cual, bonitamente y sin rumor alguno, se soltó la lazada corrediza -con que los calzones se sostenían, sin ayuda de otra alguna, y, en -quitándosela, dieron luego abajo y se le quedaron como grillos. Tras esto, -alzó la camisa lo mejor que pudo y echó al aire entrambas posaderas, que no -eran muy pequeñas. Hecho esto -que él pensó que era lo más que tenía que -hacer para salir de aquel terrible aprieto y angustia-, le sobrevino otra -mayor, que fue que le pareció que no podía mudarse sin hacer estrépito y -ruido, y comenzó a apretar los dientes y a encoger los hombros, recogiendo -en sí el aliento todo cuanto podía; pero, con todas estas diligencias, fue -tan desdichado que, al cabo al cabo, vino a hacer un poco de ruido, bien -diferente de aquel que a él le ponía tanto miedo. Oyólo don Quijote y dijo: --¿Qué rumor es ése, Sancho? - --No sé, señor -respondió él-. Alguna cosa nueva debe de ser, que las -aventuras y desventuras nunca comienzan por poco. - -Tornó otra vez a probar ventura, y sucedióle tan bien que, sin más ruido ni -alboroto que el pasado, se halló libre de la carga que tanta pesadumbre le -había dado. Mas, como don Quijote tenía el sentido del olfato tan vivo como -el de los oídos, y Sancho estaba tan junto y cosido con él que casi por -línea recta subían los vapores hacia arriba, no se pudo escusar de que -algunos no llegasen a sus narices; y, apenas hubieron llegado, cuando él -fue al socorro, apretándolas entre los dos dedos; y, con tono algo gangoso, -dijo: - --Paréceme, Sancho, que tienes mucho miedo. - --Sí tengo -respondió Sancho-; mas, ¿en qué lo echa de ver vuestra merced -ahora más que nunca? - --En que ahora más que nunca hueles, y no a ámbar -respondió don Quijote. --Bien podrá ser -dijo Sancho-, mas yo no tengo la culpa, sino vuestra -merced, que me trae a deshoras y por estos no acostumbrados pasos. --Retírate tres o cuatro allá, amigo -dijo don Quijote (todo esto sin -quitarse los dedos de las narices)-, y desde aquí adelante ten más cuenta -con tu persona y con lo que debes a la mía; que la mucha conversación que -tengo contigo ha engendrado este menosprecio. - --Apostaré -replicó Sancho- que piensa vuestra merced que yo he hecho de mi -persona alguna cosa que no deba. - --Peor es meneallo, amigo Sancho -respondió don Quijote. - -En estos coloquios y otros semejantes pasaron la noche amo y mozo. Mas, -viendo Sancho que a más andar se venía la mañana, con mucho tiento desligó -a Rocinante y se ató los calzones. Como Rocinante se vio libre, aunque él -de suyo no era nada brioso, parece que se resintió, y comenzó a dar -manotadas; porque corvetas -con perdón suyo- no las sabía hacer. Viendo, -pues, don Quijote que ya Rocinante se movía, lo tuvo a buena señal, y creyó -que lo era de que acometiese aquella temerosa aventura. - -Acabó en esto de descubrirse el alba y de parecer distintamente las cosas, -y vio don Quijote que estaba entre unos árboles altos, que ellos eran -castaños, que hacen la sombra muy escura. Sintió también que el golpear no -cesaba, pero no vio quién lo podía causar; y así, sin más detenerse, hizo -sentir las espuelas a Rocinante, y, tornando a despedirse de Sancho, le -mandó que allí le aguardase tres días, a lo más largo, como ya otra vez se -lo había dicho; y que, si al cabo dellos no hubiese vuelto, tuviese por -cierto que Dios había sido servido de que en aquella peligrosa aventura se -le acabasen sus días. Tornóle a referir el recado y embajada que había de -llevar de su parte a su señora Dulcinea, y que, en lo que tocaba a la paga -de sus servicios, no tuviese pena, porque él había dejado hecho su -testamento antes que saliera de su lugar, donde se hallaría gratificado de -todo lo tocante a su salario, rata por cantidad, del tiempo que hubiese -servido; pero que si Dios le sacaba de aquel peligro sano y salvo y sin -cautela, se podía tener por muy más que cierta la prometida ínsula. - -De nuevo tornó a llorar Sancho, oyendo de nuevo las lastimeras razones de -su buen señor, y determinó de no dejarle hasta el último tránsito y fin de -aquel negocio. - -Destas lágrimas y determinación tan honrada de Sancho Panza saca el autor -desta historia que debía de ser bien nacido, y, por lo menos, cristiano -viejo. Cuyo sentimiento enterneció algo a su amo, pero no tanto que -mostrase flaqueza alguna; antes, disimulando lo mejor que pudo, comenzó a -caminar hacia la parte por donde le pareció que el ruido del agua y del -golpear venía. - -Seguíale Sancho a pie, llevando, como tenía de costumbre, del cabestro a su -jumento, perpetuo compañero de sus prósperas y adversas fortunas; y, -habiendo andado una buena pieza por entre aquellos castaños y árboles -sombríos, dieron en un pradecillo que al pie de unas altas peñas se hacía, -de las cuales se precipitaba un grandísimo golpe de agua. Al pie de las -peñas, estaban unas casas mal hechas, que más parecían ruinas de edificios -que casas, de entre las cuales advirtieron que salía el ruido y estruendo -de aquel golpear, que aún no cesaba. - -Alborotóse Rocinante con el estruendo del agua y de los golpes, y, -sosegándole don Quijote, se fue llegando poco a poco a las casas, -encomendándose de todo corazón a su señora, suplicándole que en aquella -temerosa jornada y empresa le favoreciese, y de camino se encomendaba -también a Dios, que no le olvidase. No se le quitaba Sancho del lado, el -cual alargaba cuanto podía el cuello y la vista por entre las piernas de -Rocinante, por ver si vería ya lo que tan suspenso y medroso le tenía. -Otros cien pasos serían los que anduvieron, cuando, al doblar de una punta, -pareció descubierta y patente la misma causa, sin que pudiese ser otra, de -aquel horrísono y para ellos espantable ruido, que tan suspensos y medrosos -toda la noche los había tenido. Y eran -si no lo has, ¡oh lector!, por -pesadumbre y enojo- seis mazos de batán, que con sus alternativos golpes -aquel estruendo formaban. - -Cuando don Quijote vio lo que era, enmudeció y pasmóse de arriba abajo. -Miróle Sancho, y vio que tenía la cabeza inclinada sobre el pecho, con -muestras de estar corrido. Miró también don Quijote a Sancho, y viole que -tenía los carrillos hinchados y la boca llena de risa, con evidentes -señales de querer reventar con ella, y no pudo su melanconía tanto con él -que, a la vista de Sancho, pudiese dejar de reírse; y, como vio Sancho que -su amo había comenzado, soltó la presa de manera que tuvo necesidad de -apretarse las ijadas con los puños, por no reventar riendo. Cuatro veces -sosegó, y otras tantas volvió a su risa con el mismo ímpetu que primero; de -lo cual ya se daba al diablo don Quijote, y más cuando le oyó decir, como -por modo de fisga: - --«Has de saber, ¡oh Sancho amigo!, que yo nací, por querer del cielo, en -esta nuestra edad de hierro, para resucitar en ella la dorada, o de oro. Yo -soy aquél para quien están guardados los peligros, las hazañas grandes, los -valerosos fechos...» - -Y por aquí fue repitiendo todas o las más razones que don Quijote dijo la -vez primera que oyeron los temerosos golpes. - -Viendo, pues, don Quijote que Sancho hacía burla dél, se corrió y enojó en -tanta manera, que alzó el lanzón y le asentó dos palos, tales que, si, como -los recibió en las espaldas, los recibiera en la cabeza, quedara libre de -pagarle el salario, si no fuera a sus herederos. Viendo Sancho que sacaba -tan malas veras de sus burlas, con temor de que su amo no pasase adelante -en ellas, con mucha humildad le dijo: - --Sosiéguese vuestra merced; que, por Dios, que me burlo. - --Pues, porque os burláis, no me burlo yo -respondió don Quijote-. Venid -acá, señor alegre: ¿paréceos a vos que, si como éstos fueron mazos de -batán, fueran otra peligrosa aventura, no había yo mostrado el ánimo que -convenía para emprendella y acaballa? ¿Estoy yo obligado, a dicha, siendo, -como soy, caballero, a conocer y destinguir los sones y saber cuáles son de -batán o no? Y más, que podría ser, como es verdad, que no los he visto en -mi vida, como vos los habréis visto, como villano ruin que sois, criado y -nacido entre ellos. Si no, haced vos que estos seis mazos se vuelvan en -seis jayanes, y echádmelos a las barbas uno a uno, o todos juntos, y, -cuando yo no diere con todos patas arriba, haced de mí la burla que -quisiéredes. - --No haya más, señor mío -replicó Sancho-, que yo confieso que he andado -algo risueño en demasía. Pero dígame vuestra merced, ahora que estamos en -paz (así Dios le saque de todas las aventuras que le sucedieren tan sano y -salvo como le ha sacado désta), ¿no ha sido cosa de reír, y lo es de -contar, el gran miedo que hemos tenido? A lo menos, el que yo tuve; que de -vuestra merced ya yo sé que no le conoce, ni sabe qué es temor ni espanto. --No niego yo -respondió don Quijote- que lo que nos ha sucedido no sea cosa -digna de risa, pero no es digna de contarse; que no son todas las personas -tan discretas que sepan poner en su punto las cosas. - --A lo menos -respondió Sancho-, supo vuestra merced poner en su punto el -lanzón, apuntándome a la cabeza, y dándome en las espaldas, gracias a Dios -y a la diligencia que puse en ladearme. Pero vaya, que todo saldrá en la -colada; que yo he oído decir: "Ése te quiere bien, que te hace llorar"; y -más, que suelen los principales señores, tras una mala palabra que dicen a -un criado, darle luego unas calzas; aunque no sé lo que le suelen dar tras -haberle dado de palos, si ya no es que los caballeros andantes dan tras -palos ínsulas o reinos en tierra firme. - --Tal podría correr el dado -dijo don Quijote- que todo lo que dices viniese -a ser verdad; y perdona lo pasado, pues eres discreto y sabes que los -primeros movimientos no son en mano del hombre, y está advertido de aquí -adelante en una cosa, para que te abstengas y reportes en el hablar -demasiado conmigo; que en cuantos libros de caballerías he leído, que son -infinitos, jamás he hallado que ningún escudero hablase tanto con su señor -como tú con el tuyo. Y en verdad que lo tengo a gran falta, tuya y mía: -tuya, en que me estimas en poco; mía, en que no me dejo estimar en más. Sí, -que Gandalín, escudero de Amadís de Gaula, conde fue de la ínsula Firme; y -se lee dél que siempre hablaba a su señor con la gorra en la mano, -inclinada la cabeza y doblado el cuerpo more turquesco. Pues, ¿qué diremos -de Gasabal, escudero de don Galaor, que fue tan callado que, para -declararnos la excelencia de su maravilloso silencio, sola una vez se -nombra su nombre en toda aquella tan grande como verdadera historia? De -todo lo que he dicho has de inferir, Sancho, que es menester hacer -diferencia de amo a mozo, de señor a criado y de caballero a escudero. Así -que, desde hoy en adelante, nos hemos de tratar con más respeto, sin darnos -cordelejo, porque, de cualquiera manera que yo me enoje con vos, ha de ser -mal para el cántaro. Las mercedes y beneficios que yo os he prometido -llegarán a su tiempo; y si no llegaren, el salario, a lo menos, no se ha de -perder, como ya os he dicho. - --Está bien cuanto vuestra merced dice -dijo Sancho-, pero querría yo saber, -por si acaso no llegase el tiempo de las mercedes y fuese necesario acudir -al de los salarios, cuánto ganaba un escudero de un caballero andante en -aquellos tiempos, y si se concertaban por meses, o por días, como peones de -albañir. - --No creo yo -respondió don Quijote- que jamás los tales escuderos -estuvieron a salario, sino a merced. Y si yo ahora te le he señalado a ti -en el testamento cerrado que dejé en mi casa, fue por lo que podía suceder; -que aún no sé cómo prueba en estos tan calamitosos tiempos nuestros la -caballería, y no querría que por pocas cosas penase mi ánima en el otro -mundo. Porque quiero que sepas, Sancho, que en él no hay estado más -peligroso que el de los aventureros. - --Así es verdad -dijo Sancho-, pues sólo el ruido de los mazos de un batán -pudo alborotar y desasosegar el corazón de un tan valeroso andante -aventurero como es vuestra merced. Mas, bien puede estar seguro que, de -aquí adelante, no despliegue mis labios para hacer donaire de las cosas de -vuestra merced, si no fuere para honrarle, como a mi amo y señor natural. --Desa manera -replicó don Quijote-, vivirás sobre la haz de la tierra; -porque, después de a los padres, a los amos se ha de respetar como si lo -fuesen. - - - - - -Capítulo XXI. Que trata de la alta aventura y rica ganancia del yelmo de -Mambrino, con otras cosas sucedidas a nuestro invencible caballero - - -En esto, comenzó a llover un poco, y quisiera Sancho que se entraran en el -molino de los batanes; mas habíales cobrado tal aborrecimiento don Quijote, -por la pesada burla, que en ninguna manera quiso entrar dentro; y así, -torciendo el camino a la derecha mano, dieron en otro como el que habían -llevado el día de antes. - -De allí a poco, descubrió don Quijote un hombre a caballo, que traía en la -cabeza una cosa que relumbraba como si fuera de oro, y aún él apenas le -hubo visto, cuando se volvió a Sancho y le dijo: - --Paréceme, Sancho, que no hay refrán que no sea verdadero, porque todos son -sentencias sacadas de la mesma experiencia, madre de las ciencias todas, -especialmente aquel que dice: "Donde una puerta se cierra, otra se abre". -Dígolo porque si anoche nos cerró la ventura la puerta de la que -buscábamos, engañándonos con los batanes, ahora nos abre de par en par -otra, para otra mejor y más cierta aventura; que si yo no acertare a entrar -por ella, mía será la culpa, sin que la pueda dar a la poca noticia de -batanes ni a la escuridad de la noche. Digo esto porque, si no me engaño, -hacia nosotros viene uno que trae en su cabeza puesto el yelmo de Mambrino, -sobre que yo hice el juramento que sabes. - --Mire vuestra merced bien lo que dice, y mejor lo que hace -dijo Sancho-, -que no querría que fuesen otros batanes que nos acabasen de abatanar y -aporrear el sentido. - --¡Válate el diablo por hombre! -replicó don Quijote-. ¿Qué va de yelmo a -batanes? - --No sé nada -respondió Sancho-; mas, a fe que si yo pudiera hablar tanto -como solía, que quizá diera tales razones que vuestra merced viera que se -engañaba en lo que dice. - --¿Cómo me puedo engañar en lo que digo, traidor escrupuloso? -dijo don -Quijote-. Dime, ¿no ves aquel caballero que hacia nosotros viene, sobre un -caballo rucio rodado, que trae puesto en la cabeza un yelmo de oro? --Lo que yo veo y columbro -respondió Sancho- no es sino un hombre sobre un -asno pardo, como el mío, que trae sobre la cabeza una cosa que relumbra. --Pues ése es el yelmo de Mambrino -dijo don Quijote-. Apártate a una parte -y déjame con él a solas: verás cuán sin hablar palabra, por ahorrar del -tiempo, concluyo esta aventura y queda por mío el yelmo que tanto he -deseado. - --Yo me tengo en cuidado el apartarme -replicó Sancho-, mas quiera Dios, -torno a decir, que orégano sea, y no batanes. - --Ya os he dicho, hermano, que no me mentéis, ni por pienso, más eso de los -batanes -dijo don Quijote-; que voto..., y no digo más, que os batanee el -alma. - -Calló Sancho, con temor que su amo no cumpliese el voto que le había -echado, redondo como una bola. - -Es, pues, el caso que el yelmo, y el caballo y caballero que don Quijote -veía, era esto: que en aquel contorno había dos lugares, el uno tan pequeño -que ni tenía botica ni barbero, y el otro, que estaba junto, sí; y -así, el barbero del mayor servía al menor, en el cual tuvo necesidad un -enfermo de sangrarse y otro de hacerse la barba, para lo cual venía el -barbero, y traía una bacía de azófar; y quiso la suerte que, al tiempo que -venía, comenzó a llover, y, porque no se le manchase el sombrero, que debía -de ser nuevo, se puso la bacía sobre la cabeza; y, como estaba limpia, -desde media legua relumbraba. Venía sobre un asno pardo, como Sancho dijo, -y ésta fue la ocasión que a don Quijote le pareció caballo rucio rodado, y -caballero, y yelmo de oro; que todas las cosas que veía, con mucha -facilidad las acomodaba a sus desvariadas caballerías y malandantes -pensamientos. Y cuando él vio que el pobre caballero llegaba cerca, sin -ponerse con él en razones, a todo correr de Rocinante le enristró con el -lanzón bajo, llevando intención de pasarle de parte a parte; mas cuando a -él llegaba, sin detener la furia de su carrera, le dijo: - --¡Defiéndete, cautiva criatura, o entriégame de tu voluntad lo que con -tanta razón se me debe! - -El barbero, que, tan sin pensarlo ni temerlo, vio venir aquella fantasma -sobre sí, no tuvo otro remedio, para poder guardarse del golpe de la lanza, -si no fue el dejarse caer del asno abajo; y no hubo tocado al suelo, cuando -se levantó más ligero que un gamo y comenzó a correr por aquel llano, que -no le alcanzara el viento. Dejóse la bacía en el suelo, con la cual se -contentó don Quijote, y dijo que el pagano había andado discreto y que -había imitado al castor, el cual, viéndose acosado de los cazadores, se -taraza y arpa con los dientes aquéllo por lo que él, por distinto natural, -sabe que es perseguido. Mandó a Sancho que alzase el yelmo, el cual, -tomándola en las manos, dijo: - --Por Dios, que la bacía es buena y que vale un real de a ocho como un -maravedí. - -Y, dándosela a su amo, se la puso luego en la cabeza, rodeándola a una -parte y a otra, buscándole el encaje; y, como no se le hallaba, dijo: --Sin duda que el pagano, a cuya medida se forjó primero esta famosa celada, -debía de tener grandísima cabeza, y lo peor dello es que le falta la mitad. -Cuando Sancho oyó llamar a la bacía celada, no pudo tener la risa; mas -vínosele a las mientes la cólera de su amo, y calló en la mitad della. --¿De qué te ríes, Sancho? -dijo don Quijote. - --Ríome -respondió él- de considerar la gran cabeza que tenía el pagano -dueño deste almete, que no semeja sino una bacía de barbero pintiparada. --¿Sabes qué imagino, Sancho? Que esta famosa pieza deste encantado yelmo, -por algún estraño acidente, debió de venir a manos de quien no supo conocer -ni estimar su valor, y, sin saber lo que hacía, viéndola de oro purísimo, -debió de fundir la otra mitad para aprovecharse del precio, y de la otra -mitad hizo ésta, que parece bacía de barbero, como tú dices. Pero, sea lo -que fuere; que para mí que la conozco no hace al caso su trasmutación; que -yo la aderezaré en el primer lugar donde haya herrero, y de suerte que no -le haga ventaja, ni aun le llegue, la que hizo y forjó el dios de las -herrerías para el dios de las batallas; y, en este entretanto, la traeré -como pudiere, que más vale algo que no nada; cuanto más, que bien será -bastante para defenderme de alguna pedrada. - --Eso será -dijo Sancho- si no se tira con honda, como se tiraron en la -pelea de los dos ejércitos, cuando le santiguaron a vuestra merced las -muelas y le rompieron el alcuza donde venía aquel benditísimo brebaje que -me hizo vomitar las asaduras.along - --No me da mucha pena el haberle perdido, que ya sabes tú, Sancho -dijo don -Quijote-, que yo tengo la receta en la memoria. - --También la tengo yo -respondió Sancho-, pero si yo le hiciere ni le -probare más en mi vida, aquí sea mi hora. Cuanto más, que no pienso ponerme -en ocasión de haberle menester, porque pienso guardarme con todos mis cinco -sentidos de ser ferido ni de ferir a nadie. De lo del ser otra vez -manteado, no digo nada, que semejantes desgracias mal se pueden prevenir, y -si vienen, no hay que hacer otra cosa sino encoger los hombros, detener el -aliento, cerrar los ojos y dejarse ir por donde la suerte y la manta nos -llevare. - --Mal cristiano eres, Sancho -dijo, oyendo esto, don Quijote-, porque nunca -olvidas la injuria que una vez te han hecho; pues sábete que es de pechos -nobles y generosos no hacer caso de niñerías. ¿Qué pie sacaste cojo, qué -costilla quebrada, qué cabeza rota, para que no se te olvide aquella burla? -Que, bien apurada la cosa, burla fue y pasatiempo; que, a no entenderlo yo -ansí, ya yo hubiera vuelto allá y hubiera hecho en tu venganza más daño que -el que hicieron los griegos por la robada Elena. La cual, si fuera en este -tiempo, o mi Dulcinea fuera en aquél, pudiera estar segura que no tuviera -tanta fama de hermosa como tiene. - -Y aquí dio un sospiro, y le puso en las nubes. Y dijo Sancho: - --Pase por burlas, pues la venganza no puede pasar en veras; pero yo sé de -qué calidad fueron las veras y las burlas, y sé también que no se me caerán -de la memoria, como nunca se quitarán de las espaldas. Pero, dejando esto -aparte, dígame vuestra merced qué haremos deste caballo rucio rodado, que -parece asno pardo, que dejó aquí desamparado aquel Martino que vuestra -merced derribó; que, según él puso los pies en polvorosa y cogió las de -Villadiego, no lleva pergenio de volver por él jamás; y ¡para mis barbas, -si no es bueno el rucio! - --Nunca yo acostumbro -dijo don Quijote- despojar a los que venzo, ni es uso -de caballería quitarles los caballos y dejarlos a pie, si ya no fuese que -el vencedor hubiese perdido en la pendencia el suyo; que, en tal caso, -lícito es tomar el del vencido, como ganado en guerra lícita. Así que, -Sancho, deja ese caballo, o asno, o lo que tú quisieres que sea, que, como -su dueño nos vea alongados de aquí, volverá por él. - --Dios sabe si quisiera llevarle -replicó Sancho-, o, por lo menos, trocalle -con este mío, que no me parece tan bueno. Verdaderamente que son estrechas -las leyes de caballería, pues no se estienden a dejar trocar un asno por -otro; y querría saber si podría trocar los aparejos siquiera. - --En eso no estoy muy cierto -respondió don Quijote-; y, en caso de duda, -hasta estar mejor informado, digo que los trueques, si es que tienes dellos -necesidad estrema. - --Tan estrema es -respondió Sancho- que si fueran para mi misma persona, no -los hubiera menester más. - -Y luego, habilitado con aquella licencia, hizo mutatio caparum y puso su -jumento a las mil lindezas, dejándole mejorado en tercio y quinto. -Hecho esto, almorzaron de las sobras del real que del acémila despojaron, -bebieron del agua del arroyo de los batanes, sin volver la cara a mirallos: -tal era el aborrecimiento que les tenían por el miedo en que les habían -puesto. - -Cortada, pues, la cólera, y aun la malenconía, subieron a caballo, y, sin -tomar determinado camino, por ser muy de caballeros andantes el no tomar -ninguno cierto, se pusieron a caminar por donde la voluntad de Rocinante -quiso, que se llevaba tras sí la de su amo, y aun la del asno, que siempre -le seguía por dondequiera que guiaba, en buen amor y compañía. Con todo -esto, volvieron al camino real y siguieron por él a la ventura, sin otro -disignio alguno. - -Yendo, pues, así caminando, dijo Sancho a su amo: - --Señor, ¿quiere vuestra merced darme licencia que departa un poco con él? -Que, después que me puso aquel áspero mandamiento del silencio, se me han -podrido más de cuatro cosas en el estómago, y una sola que ahora tengo en -el pico de la lengua no querría que se mal lograse. - --Dila -dijo don Quijote-, y sé breve en tus razonamientos, que ninguno hay -gustoso si es largo. - --Digo, pues, señor -respondió Sancho-, que, de algunos días a esta parte, -he considerado cuán poco se gana y granjea de andar buscando estas -aventuras que vuestra merced busca por estos desiertos y encrucijadas de -caminos, donde, ya que se venzan y acaben las más eligrosas, no hay quien -las vea ni sepa; y así, se han de quedar en perpetuo silencio, y en -perjuicio de la intención de vuestra merced y de lo que ellas merecen. Y -así, me parece que sería mejor, salvo el mejor parecer de vuestra merced, -que nos fuésemos a servir a algún emperador, o a otro príncipe grande que -tenga alguna guerra, en cuyo servicio vuestra merced muestre el valor de su -persona, sus grandes fuerzas y mayor entendimiento; que, visto esto del -señor a quien sirviéremos, por fuerza nos ha de remunerar, a cada cual -según sus méritos, y allí no faltará quien ponga en escrito las hazañas de -vuestra merced, para perpetua memoria. De las mías no digo nada, pues no -han de salir de los límites escuderiles; aunque sé decir que, si se usa en -la caballería escribir hazañas de escuderos, que no pienso que se han de -quedar las mías entre renglones. - --No dices mal, Sancho -respondió don Quijote-; mas, antes que se llegue a -ese término, es menester andar por el mundo, como en aprobación, buscando -las aventuras, para que, acabando algunas, se cobre nombre y fama tal que, -cuando se fuere a la corte de algún gran monarca, ya sea el caballero -conocido por sus obras; y que, apenas le hayan visto entrar los muchachos -por la puerta de la ciudad, cuando todos le sigan y rodeen, dando voces, -diciendo: ''Éste es el Caballero del Sol'', o de la Sierpe, o de otra -insignia alguna, debajo de la cual hubiere acabado grandes hazañas. ''Éste -es -dirán- el que venció en singular batalla al gigantazo Brocabruno de la -Gran Fuerza; el que desencantó al Gran Mameluco de Persia del largo -encantamento en que había estado casi novecientos años''. Así que, de mano -en mano, irán pregonando tus hechos, y luego, al alboroto de los muchachos -y de la demás gente, se parará a las fenestras de su real palacio el rey de -aquel reino, y así como vea al caballero, conociéndole por las armas o por -la empresa del escudo, forzosamente ha de decir: ''¡Ea, sus! ¡Salgan mis -caballeros, cuantos en mi corte están, a recebir a la flor de la -caballería, que allí viene!'' A cuyo mandamiento saldrán todos, y él -llegará hasta la mitad de la escalera, y le abrazará estrechísimamente, y -le dará paz besándole en el rostro; y luego le llevará por la mano al -aposento de la señora reina, adonde el caballero la hallará con la infanta, -su hija, que ha de ser una de las más fermosas y acabadas doncellas que, en -gran parte de lo descubierto de la tierra, a duras penas se pueda hallar. -Sucederá tras esto, luego en continente, que ella ponga los ojos en el -caballero y él en los della, y cada uno parezca a otro cosa más divina que -humana; y, sin saber cómo ni cómo no, han de quedar presos y enlazados en -la intricable red amorosa, y con gran cuita en sus corazones por no saber -cómo se han de fablar para descubrir sus ansias y sentimientos. Desde allí -le llevarán, sin duda, a algún cuarto del palacio, ricamente aderezado, -donde, habiéndole quitado las armas, le traerán un rico manto de escarlata -con que se cubra; y si bien pareció armado, tan bien y mejor ha de parecer -en farseto. Venida la noche, cenará con el rey, reina e infanta, donde -nunca quitará los ojos della, mirándola a furto de los circustantes, y ella -hará lo mesmo con la mesma sagacidad, porque, como tengo dicho, es muy -discreta doncella. Levantarse han las tablas, y entrará a deshora por la -puerta de la sala un feo y pequeño enano con una fermosa dueña, que, entre -dos gigantes, detrás del enano viene, con cierta aventura, hecha por un -antiquísimo sabio, que el que la acabare será tenido por el mejor caballero -del mundo. Mandará luego el rey que todos los que están presentes la -prueben, y ninguno le dará fin y cima sino el caballero huésped, en mucho -pro de su fama, de lo cual quedará contentísima la infanta, y se tendrá por -contenta y pagada además, por haber puesto y colocado sus pensamientos en -tan alta parte. Y lo bueno es que este rey, o príncipe, o lo que es, tiene -una muy reñida guerra con otro tan poderoso como él, y el caballero huésped -le pide (al cabo de algunos días que ha estado en su corte) licencia para -ir a servirle en aquella guerra dicha. Darásela el rey de muy buen talante, -y el caballero le besará cortésmente las manos por la merced que le face. Y -aquella noche se despedirá de su señora la infanta por las rejas de un -jardín, que cae en el aposento donde ella duerme, por las cuales ya otras -muchas veces la había fablado, siendo medianera y sabidora de todo una -doncella de quien la infanta mucho se fiaba. Sospirará él, desmayaráse -ella, traerá agua la doncella, acuitaráse mucho porque viene la mañana, y -no querría que fuesen descubiertos, por la honra de su señora. Finalmente, -la infanta volverá en sí y dará sus blancas manos por la reja al caballero, -el cual se las besará mil y mil veces y se las bañará en lágrimas. Quedará -concertado entre los dos del modo que se han de hacer saber sus buenos o -malos sucesos, y rogarále la princesa que se detenga lo menos que pudiere; -prometérselo ha él con muchos juramentos; tórnale a besar las manos, y -despídese con tanto sentimiento que estará poco por acabar la vida. Vase -desde allí a su aposento, échase sobre su lecho, no puede dormir del dolor -de la partida, madruga muy de mañana, vase a despedir del rey y de la reina -y de la infanta; dícenle, habiéndose despedido de los dos, que la señora -infanta está mal dispuesta y que no puede recebir visita; piensa el -caballero que es de pena de su partida, traspásasele el corazón, y falta -poco de no dar indicio manifiesto de su pena. Está la doncella medianera -delante, halo de notar todo, váselo a decir a su señora, la cual la recibe -con lágrimas y le dice que una de las mayores penas que tiene es no saber -quién sea su caballero, y si es de linaje de reyes o no; asegúrala la -doncella que no puede caber tanta cortesía, gentileza y valentía como la de -su caballero sino en subjeto real y grave; consuélase con esto la cuitada; -procura consolarse, por no dar mal indicio de sí a sus padres, y, a cabo de -dos días, sale en público. Ya se es ido el caballero: pelea en la guerra, -vence al enemigo del rey, gana muchas ciudades, triunfa de muchas batallas, -vuelve a la corte, ve a su señora por donde suele, conciértase que la pida -a su padre por mujer en pago de sus servicios. No se la quiere dar el rey, -porque no sabe quién es; pero, con todo esto, o robada o de otra cualquier -suerte que sea, la infanta viene a ser su esposa y su padre lo viene a -tener a gran ventura, porque se vino a averiguar que el tal caballero es -hijo de un valeroso rey de no sé qué reino, porque creo que no debe de -estar en el mapa. Muérese el padre, hereda la infanta, queda rey el -caballero en dos palabras. Aquí entra luego el hacer mercedes a su escudero -y a todos aquellos que le ayudaron a subir a tan alto estado: casa a su -escudero con una doncella de la infanta, que será, sin duda, la que fue -tercera en sus amores, que es hija de un duque muy principal. - --Eso pido, y barras derechas -dijo Sancho-; a eso me atengo, porque todo, -al pie de la letra, ha de suceder por vuestra merced, llamándose el -Caballero de la Triste Figura. - --No lo dudes, Sancho -replicó don Quijote-, porque del mesmo y por los -mesmos pasos que esto he contado suben y han subido los caballeros andantes -a ser reyes y emperadores. Sólo falta agora mirar qué rey de los cristianos -o de los paganos tenga guerra y tenga hija hermosa; pero tiempo habrá para -pensar esto, pues, como te tengo dicho, primero se ha de cobrar fama por -otras partes que se acuda a la corte. También me falta otra cosa; que, -puesto caso que se halle rey con guerra y con hija hermosa, y que yo haya -cobrado fama increíble por todo el universo, no sé yo cómo se podía hallar -que yo sea de linaje de reyes, o, por lo menos, primo segundo de emperador; -porque no me querrá el rey dar a su hija por mujer si no está primero muy -enterado en esto, aunque más lo merezcan mis famosos hechos. Así que, por -esta falta, temo perder lo que mi brazo tiene bien merecido. Bien es verdad -que yo soy hijodalgo de solar conocido, de posesión y propriedad y de -devengar quinientos sueldos; y podría ser que el sabio que escribiese mi -historia deslindase de tal manera mi parentela y decendencia, que me -hallase quinto o sesto nieto de rey. Porque te hago saber, Sancho, que hay -dos maneras de linajes en el mundo: unos que traen y derriban su -decendencia de príncipes y monarcas, a quien poco a poco el tiempo ha -deshecho, y han acabado en punta, como pirámide puesta al revés; otros -tuvieron principio de gente baja, y van subiendo de grado en grado, hasta -llegar a ser grandes señores. De manera que está la diferencia en que unos -fueron, que ya no son, y otros son, que ya no fueron; y podría ser yo -déstos que, después de averiguado, hubiese sido mi principio grande y -famoso, con lo cual se debía de contentar el rey, mi suegro, que hubiere de -ser. Y cuando no, la infanta me ha de querer de manera que, a pesar de su -padre, aunque claramente sepa que soy hijo de un azacán, me ha de admitir -por señor y por esposo; y si no, aquí entra el roballa y llevalla donde más -gusto me diere; que el tiempo o la muerte ha de acabar el enojo de sus -padres. - --Ahí entra bien también -dijo Sancho- lo que algunos desalmados dicen: "No -pidas de grado lo que puedes tomar por fuerza"; aunque mejor cuadra decir: -"Más vale salto de mata que ruego de hombres buenos". Dígolo porque si el -señor rey, suegro de vuestra merced, no se quisiere domeñar a entregalle a -mi señora la infanta, no hay sino, como vuestra merced dice, roballa y -trasponella. Pero está el daño que, en tanto que se hagan las paces y se -goce pacíficamente el reino, el pobre escudero se podrá estar a diente en -esto de las mercedes. Si ya no es que la doncella tercera, que ha de ser su -mujer, se sale con la infanta, y él pasa con ella su mala ventura, hasta -que el cielo ordene otra cosa; porque bien podrá, creo yo, desde luego -dársela su señor por ligítima esposa. - --Eso no hay quien la quite -dijo don Quijote. - --Pues, como eso sea -respondió Sancho-, no hay sino encomendarnos a Dios, y -dejar correr la suerte por donde mejor lo encaminare. - --Hágalo Dios -respondió don Quijote- como yo deseo y tú, Sancho, has -menester; y ruin sea quien por ruin se tiene. - --Sea par Dios -dijo Sancho-, que yo cristiano viejo soy, y para ser conde -esto me basta. - --Y aun te sobra -dijo don Quijote-; y cuando no lo fueras, no hacía nada al -caso, porque, siendo yo el rey, bien te puedo dar nobleza, sin que la -compres ni me sirvas con nada. Porque, en haciéndote conde, cátate ahí -caballero, y digan lo que dijeren; que a buena fe que te han de llamar -señoría, mal que les pese. - --Y ¡montas que no sabría yo autorizar el litado! -dijo Sancho. --Dictado has de decir, que no litado -dijo su amo. - --Sea ansí -respondió Sancho Panza-. Digo que le sabría bien acomodar, -porque, por vida mía, que un tiempo fui muñidor de una cofradía, y que me -asentaba tan bien la ropa de muñidor, que decían todos que tenía presencia -para poder ser prioste de la mesma cofradía. Pues, ¿qué será cuando me -ponga un ropón ducal a cuestas, o me vista de oro y de perlas, a uso de -conde estranjero? Para mí tengo que me han de venir a ver de cien leguas. --Bien parecerás -dijo don Quijote-, pero será menester que te rapes las -barbas a menudo; que, según las tienes de espesas, aborrascadas y mal -puestas, si no te las rapas a navaja, cada dos días por lo menos, a tiro de -escopeta se echará de ver lo que eres. - --¿Qué hay más -dijo Sancho-, sino tomar un barbero y tenelle asalariado en -casa? Y aun, si fuere menester, le haré que ande tras mí, como caballerizo -de grande. - --Pues, ¿cómo sabes tú -preguntó don Quijote- que los grandes llevan detrás -de sí a sus caballerizos? - --Yo se lo diré -respondió Sancho-: los años pasados estuve un mes en la -corte, y allí vi que, paseándose un señor muy pequeño, que decían que era -muy grande, un hombre le seguía a caballo a todas las vueltas que daba, que -no parecía sino que era su rabo. Pregunté que cómo aquel hombre no se -juntaba con el otro, sino que siempre andaba tras dél. Respondiéronme que -era su caballerizo y que era uso de los grandes llevar tras sí a los tales. -Desde entonces lo sé tan bien que nunca se me ha olvidado. - --Digo que tienes razón -dijo don Quijote-, y que así puedes tú llevar a tu -barbero; que los usos no vinieron todos juntos, ni se inventaron a una, y -puedes ser tú el primero conde que lleve tras sí su barbero; y aun es de -más confianza el hacer la barba que ensillar un caballo. - --Quédese eso del barbero a mi cargo -dijo Sancho-, y al de vuestra merced -se quede el procurar venir a ser rey y el hacerme conde. - --Así será -respondió don Quijote. - -Y, alzando los ojos, vio lo que se dirá en el siguiente capítulo. - - - - - -Capítulo XXII. De la libertad que dio don Quijote a muchos desdichados que, -mal de su grado, los llevaban donde no quisieran ir - - -Cuenta Cide Hamete Benengeli, autor arábigo y manchego, en esta gravísima, -altisonante, mínima, dulce e imaginada historia que, después que entre el -famoso don Quijote de la Mancha y Sancho Panza, su escudero, pasaron -aquellas razones que en el fin del capítulo veinte y uno quedan referidas, -que don Quijote alzó los ojos y vio que por el camino que llevaba venían -hasta doce hombres a pie, ensartados, como cuentas, en una gran cadena de -hierro por los cuellos, y todos con esposas a las manos. Venían ansimismo -con ellos dos hombres de a caballo y dos de a pie; los de a caballo, con -escopetas de rueda, y los de a pie, con dardos y espadas; y que así como -Sancho Panza los vido, dijo: - --Ésta es cadena de galeotes, gente forzada del rey, que va a las galeras. --¿Cómo gente forzada? -preguntó don Quijote-. ¿Es posible que el rey haga -fuerza a ninguna gente? - --No digo eso -respondió Sancho-, sino que es gente que, por sus delitos, va -condenada a servir al rey en las galeras de por fuerza. - --En resolución -replicó don Quijote-, comoquiera que ello sea, esta gente, -aunque los llevan, van de por fuerza, y no de su voluntad. - --Así es -dijo Sancho. - --Pues desa manera -dijo su amo-, aquí encaja la ejecución de mi oficio: -desfacer fuerzas y socorrer y acudir a los miserables. - --Advierta vuestra merced -dijo Sancho- que la justicia, que es el mesmo -rey, no hace fuerza ni agravio a semejante gente, sino que los castiga en -pena de sus delitos. - -Llegó, en esto, la cadena de los galeotes, y don Quijote, con muy corteses -razones, pidió a los que iban en su guarda fuesen servidos de informalle y -decille la causa, o causas, por que llevan aquella gente de aquella manera. -Una de las guardas de a caballo respondió que eran galeotes, gente de Su -Majestad que iba a galeras, y que no había más que decir, ni él tenía más -que saber. - --Con todo eso -replicó don Quijote-, querría saber de cada uno dellos en -particular la causa de su desgracia. - -Añadió a éstas otras tales y tan comedidas razones, para moverlos a que -dijesen lo que deseaba, que la otra guarda de a caballo le dijo: --Aunque llevamos aquí el registro y la fe de las sentencias de cada uno -destos malaventurados, no es tiempo éste de detenerles a sacarlas ni a -leellas; vuestra merced llegue y se lo pregunte a ellos mesmos, que ellos -lo dirán si quisieren, que sí querrán, porque es gente que recibe gusto de -hacer y decir bellaquerías. - -Con esta licencia, que don Quijote se tomara aunque no se la dieran, se -llegó a la cadena, y al primero le preguntó que por qué pecados iba de tan -mala guisa. Él le respondió que por enamorado iba de aquella manera. --¿Por eso no más? -replicó don Quijote-. Pues, si por enamorados echan a -galeras, días ha que pudiera yo estar bogando en ellas. - --No son los amores como los que vuestra merced piensa -dijo el galeote-; -que los míos fueron que quise tanto a una canasta de colar, atestada de -ropa blanca, que la abracé conmigo tan fuertemente que, a no quitármela la -justicia por fuerza, aún hasta agora no la hubiera dejado de mi voluntad. -Fue en fragante, no hubo lugar de tormento; concluyóse la causa, -acomodáronme las espaldas con ciento, y por añadidura tres precisos de -gurapas, y acabóse la obra. - --¿Qué son gurapas? -preguntó don Quijote. - --Gurapas son galeras -respondió el galeote. - -El cual era un mozo de hasta edad de veinte y cuatro años, y dijo que era -natural de Piedrahíta. Lo mesmo preguntó don Quijote al segundo, el cual no -respondió palabra, según iba de triste y malencónico; mas respondió por él -el primero, y dijo: - --Éste, señor, va por canario; digo, por músico y cantor. - --Pues, ¿cómo -repitió don Quijote-, por músicos y cantores van también a -galeras? - --Sí, señor -respondió el galeote-, que no hay peor cosa que cantar en el -ansia. - --Antes, he yo oído decir -dijo don Quijote- que quien canta sus males -espanta. - --Acá es al revés -dijo el galeote-, que quien canta una vez llora toda la -vida. - --No lo entiendo -dijo don Quijote. - -Mas una de las guardas le dijo: - --Señor caballero, cantar en el ansia se dice, entre esta gente non santa, -confesar en el tormento. A este pecador le dieron tormento y confesó su -delito, que era ser cuatrero, que es ser ladrón de bestias, y, por haber -confesado, le condenaron por seis años a galeras, amén de docientos azotes -que ya lleva en las espaldas. Y va siempre pensativo y triste, porque los -demás ladrones que allá quedan y aquí van le maltratan y aniquilan, y -escarnecen y tienen en poco, porque confesó y no tuvo ánimo de decir nones. -Porque dicen ellos que tantas letras tiene un no como un sí, y que harta -ventura tiene un delincuente, que está en su lengua su vida o su muerte, y -no en la de los testigos y probanzas; y para mí tengo que no van muy fuera -de camino. - --Y yo lo entiendo así -respondió don Quijote. - -El cual, pasando al tercero, preguntó lo que a los otros; el cual, de -presto y con mucho desenfado, respondió y dijo: - --Yo voy por cinco años a las señoras gurapas por faltarme diez ducados. --Yo daré veinte de muy buena gana -dijo don Quijote- por libraros desa -pesadumbre. - --Eso me parece -respondió el galeote- como quien tiene dineros en mitad del -golfo y se está muriendo de hambre, sin tener adonde comprar lo que ha -menester. Dígolo porque si a su tiempo tuviera yo esos veinte ducados que -vuestra merced ahora me ofrece, hubiera untado con ellos la péndola del -escribano y avivado el ingenio del procurador, de manera que hoy me viera -en mitad de la plaza de Zocodover, de Toledo, y no en este camino, -atraillado como galgo; pero Dios es grande: paciencia y basta. - -Pasó don Quijote al cuarto, que era un hombre de venerable rostro con una -barba blanca que le pasaba del pecho; el cual, oyéndose preguntar la causa -por que allí venía, comenzó a llorar y no respondió palabra; mas el quinto -condenado le sirvió de lengua, y dijo: - --Este hombre honrado va por cuatro años a galeras, habiendo paseado las -acostumbradas vestido en pompa y a caballo. - --Eso es -dijo Sancho Panza-, a lo que a mí me parece, haber salido a la -vergüenza. - --Así es -replicó el galeote-; y la culpa por que le dieron esta pena es por -haber sido corredor de oreja, y aun de todo el cuerpo. En efecto, quiero -decir que este caballero va por alcahuete, y por tener asimesmo sus puntas -y collar de hechicero. - --A no haberle añadido esas puntas y collar -dijo don Quijote-, por -solamente el alcahuete limpio, no merecía él ir a bogar en las galeras, -sino a mandallas y a ser general dellas; porque no es así comoquiera el -oficio de alcahuete, que es oficio de discretos y necesarísimo en la -república bien ordenada, y que no le debía ejercer sino gente muy bien -nacida; y aun había de haber veedor y examinador de los tales, como le hay -de los demás oficios, con número deputado y conocido, como corredores de -lonja; y desta manera se escusarían muchos males que se causan por andar -este oficio y ejercicio entre gente idiota y de poco entendimiento, como -son mujercillas de poco más a menos, pajecillos y truhanes de pocos años y -de poca experiencia, que, a la más necesaria ocasión y cuando es menester -dar una traza que importe, se les yelan las migas entre la boca y la mano y -no saben cuál es su mano derecha. Quisiera pasar adelante y dar las razones -por que convenía hacer elección de los que en la república habían de tener -tan necesario oficio, pero no es el lugar acomodado para ello: algún día lo -diré a quien lo pueda proveer y remediar. Sólo digo ahora que la pena que -me ha causado ver estas blancas canas y este rostro venerable en tanta -fatiga, por alcahuete, me la ha quitado el adjunto de ser hechicero; aunque -bien sé que no hay hechizos en el mundo que puedan mover y forzar la -voluntad, como algunos simples piensan; que es libre nuestro albedrío, y no -hay yerba ni encanto que le fuerce. Lo que suelen hacer algunas mujercillas -simples y algunos embusteros bellacos es algunas misturas y venenos con que -vuelven locos a los hombres, dando a entender que tienen fuerza para hacer -querer bien, siendo, como digo, cosa imposible forzar la voluntad. --Así es -dijo el buen viejo-, y, en verdad, señor, que en lo de hechicero -que no tuve culpa; en lo de alcahuete, no lo pude negar. Pero nunca pensé -que hacía mal en ello: que toda mi intención era que todo el mundo se -holgase y viviese en paz y quietud, sin pendencias ni penas; pero no me -aprovechó nada este buen deseo para dejar de ir adonde no espero volver, -según me cargan los años y un mal de orina que llevo, que no me deja -reposar un rato. - -Y aquí tornó a su llanto, como de primero; y túvole Sancho tanta compasión, -que sacó un real de a cuatro del seno y se le dio de limosna. - -Pasó adelante don Quijote, y preguntó a otro su delito, el cual respondió -con no menos, sino con mucha más gallardía que el pasado: - --Yo voy aquí porque me burlé demasiadamente con dos primas hermanas mías, y -con otras dos hermanas que no lo eran mías; finalmente, tanto me burlé con -todas, que resultó de la burla crecer la parentela, tan intricadamente que -no hay diablo que la declare. Probóseme todo, faltó favor, no tuve dineros, -víame a pique de perder los tragaderos, sentenciáronme a galeras por seis -años, consentí: castigo es de mi culpa; mozo soy: dure la vida, que con -ella todo se alcanza. Si vuestra merced, señor caballero, lleva alguna cosa -con que socorrer a estos pobretes, Dios se lo pagará en el cielo, y -nosotros tendremos en la tierra cuidado de rogar a Dios en nuestras -oraciones por la vida y salud de vuestra merced, que sea tan larga y tan -buena como su buena presencia merece. - -Éste iba en hábito de estudiante, y dijo una de las guardas que era muy -grande hablador y muy gentil latino. - -Tras todos éstos, venía un hombre de muy buen parecer, de edad de treinta -años, sino que al mirar metía el un ojo en el otro un poco. Venía -diferentemente atado que los demás, porque traía una cadena al pie, tan -grande que se la liaba por todo el cuerpo, y dos argollas a la garganta, la -una en la cadena, y la otra de las que llaman guardaamigo o piedeamigo, de -la cual decendían dos hierros que llegaban a la cintura, en los cuales se -asían dos esposas, donde llevaba las manos, cerradas con un grueso candado, -de manera que ni con las manos podía llegar a la boca, ni podía bajar la -cabeza a llegar a las manos. Preguntó don Quijote que cómo iba aquel hombre -con tantas prisiones más que los otros. Respondióle la guarda porque tenía -aquel solo más delitos que todos los otros juntos, y que era tan atrevido y -tan grande bellaco que, aunque le llevaban de aquella manera, no iban -seguros dél, sino que temían que se les había de huir. - --¿Qué delitos puede tener -dijo don Quijote-, si no han merecido más pena -que echalle a las galeras? - --Va por diez años -replicó la guarda-, que es como muerte cevil. No se -quiera saber más, sino que este buen hombre es el famoso Ginés de -Pasamonte, que por otro nombre llaman Ginesillo de Parapilla. - --Señor comisario -dijo entonces el galeote-, váyase poco a poco, y no -andemos ahora a deslindar nombres y sobrenombres. Ginés me llamo y no -Ginesillo, y Pasamonte es mi alcurnia, y no Parapilla, como voacé dice; y -cada uno se dé una vuelta a la redonda, y no hará poco. - --Hable con menos tono -replicó el comisario-, señor ladrón de más de la -marca, si no quiere que le haga callar, mal que le pese. - --Bien parece -respondió el galeote- que va el hombre como Dios es servido, -pero algún día sabrá alguno si me llamo Ginesillo de Parapilla o no. --Pues, ¿no te llaman ansí, embustero? -dijo la guarda. - --Sí llaman -respondió Ginés-, mas yo haré que no me lo llamen, o me las -pelaría donde yo digo entre mis dientes. Señor caballero, si tiene algo que -darnos, dénoslo ya, y vaya con Dios, que ya enfada con tanto querer saber -vidas ajenas; y si la mía quiere saber, sepa que yo soy Ginés de Pasamonte, -cuya vida está escrita por estos pulgares. - --Dice verdad -dijo el comisario-: que él mesmo ha escrito su historia, que -no hay más, y deja empeñado el libro en la cárcel en docientos reales. --Y le pienso quitar -dijo Ginés-, si quedara en docientos ducados. --¿Tan bueno es? -dijo don Quijote. - --Es tan bueno -respondió Ginés- que mal año para Lazarillo de Tormes y para -todos cuantos de aquel género se han escrito o escribieren. Lo que le sé -decir a voacé es que trata verdades, y que son verdades tan lindas y tan -donosas que no pueden haber mentiras que se le igualen. - --¿Y cómo se intitula el libro? -preguntó don Quijote. - --La vida de Ginés de Pasamonte -respondió el mismo. - --¿Y está acabado? -preguntó don Quijote. - --¿Cómo puede estar acabado -respondió él-, si aún no está acabada mi vida? -Lo que está escrito es desde mi nacimiento hasta el punto que esta última -vez me han echado en galeras. - --Luego, ¿otra vez habéis estado en ellas? -dijo don Quijote. - --Para servir a Dios y al rey, otra vez he estado cuatro años, y ya sé a qué -sabe el bizcocho y el corbacho -respondió Ginés-; y no me pesa mucho de ir -a ellas, porque allí tendré lugar de acabar mi libro, que me quedan muchas -cosas que decir, y en las galeras de España hay mas sosiego de aquel que -sería menester, aunque no es menester mucho más para lo que yo tengo de -escribir, porque me lo sé de coro. - --Hábil pareces -dijo don Quijote. - --Y desdichado -respondió Ginés-; porque siempre las desdichas persiguen al -buen ingenio. - --Persiguen a los bellacos -dijo el comisario. - --Ya le he dicho, señor comisario -respondió Pasamonte-, que se vaya poco a -poco, que aquellos señores no le dieron esa vara para que maltratase a los -pobretes que aquí vamos, sino para que nos guiase y llevase adonde Su -Majestad manda. Si no, ¡por vida de...! ¡Basta!, que podría ser que -saliesen algún día en la colada las manchas que se hicieron en la venta; y -todo el mundo calle, y viva bien, y hable mejor y caminemos, que ya es -mucho regodeo éste. - -Alzó la vara en alto el comisario para dar a Pasamonte en respuesta de sus -amenazas, mas don Quijote se puso en medio y le rogó que no le maltratase, -pues no era mucho que quien llevaba tan atadas las manos tuviese algún -tanto suelta la lengua. Y, volviéndose a todos los de la cadena, dijo: --De todo cuanto me habéis dicho, hermanos carísimos, he sacado en limpio -que, aunque os han castigado por vuestras culpas, las penas que vais a -padecer no os dan mucho gusto, y que vais a ellas muy de mala gana y muy -contra vuestra voluntad; y que podría ser que el poco ánimo que aquél tuvo -en el tormento, la falta de dineros déste, el poco favor del otro y, -finalmente, el torcido juicio del juez, hubiese sido causa de vuestra -perdición y de no haber salido con la justicia que de vuestra parte -teníades. Todo lo cual se me representa a mí ahora en la memoria de manera -que me está diciendo, persuadiendo y aun forzando que muestre con vosotros -el efeto para que el cielo me arrojó al mundo, y me hizo profesar en él la -orden de caballería que profeso, y el voto que en ella hice de favorecer a -los menesterosos y opresos de los mayores. Pero, porque sé que una de las -partes de la prudencia es que lo que se puede hacer por bien no se haga por -mal, quiero rogar a estos señores guardianes y comisario sean servidos de -desataros y dejaros ir en paz, que no faltarán otros que sirvan al rey en -mejores ocasiones; porque me parece duro caso hacer esclavos a los que Dios -y naturaleza hizo libres. Cuanto más, señores guardas -añadió don Quijote-, -que estos pobres no han cometido nada contra vosotros. Allá se lo haya cada -uno con su pecado; Dios hay en el cielo, que no se descuida de castigar al -malo ni de premiar al bueno, y no es bien que los hombres honrados sean -verdugos de los otros hombres, no yéndoles nada en ello. Pido esto con esta -mansedumbre y sosiego, porque tenga, si lo cumplís, algo que agradeceros; -y, cuando de grado no lo hagáis, esta lanza y esta espada, con el valor de -mi brazo, harán que lo hagáis por fuerza. - --¡Donosa majadería! -respondió el comisario- ¡Bueno está el donaire con que -ha salido a cabo de rato! ¡Los forzados del rey quiere que le dejemos, como -si tuviéramos autoridad para soltarlos o él la tuviera para mandárnoslo! -Váyase vuestra merced, señor, norabuena, su camino adelante, y enderécese -ese bacín que trae en la cabeza, y no ande buscando tres pies al gato. --¡Vos sois el gato, y el rato, y el bellaco! -respondió don Quijote. -Y, diciendo y haciendo, arremetió con él tan presto que, sin que tuviese -lugar de ponerse en defensa, dio con él en el suelo, malherido de una -lanzada; y avínole bien, que éste era el de la escopeta. Las demás guardas -quedaron atónitas y suspensas del no esperado acontecimiento; pero, -volviendo sobre sí, pusieron mano a sus espadas los de a caballo, y los de -a pie a sus dardos, y arremetieron a don Quijote, que con mucho sosiego los -aguardaba; y, sin duda, lo pasara mal si los galeotes, viendo la ocasión -que se les ofrecía de alcanzar libertad, no la procuraran, procurando -romper la cadena donde venían ensartados. Fue la revuelta de manera que las -guardas, ya por acudir a los galeotes, que se desataban, ya por acometer a -don Quijote, que los acometía, no hicieron cosa que fuese de provecho. -Ayudó Sancho, por su parte, a la soltura de Ginés de Pasamonte, que fue el -primero que saltó en la campaña libre y desembarazado, y, arremetiendo al -comisario caído, le quitó la espada y la escopeta, con la cual, apuntando -al uno y señalando al otro, sin disparalla jamás, no quedó guarda en todo -el campo, porque se fueron huyendo, así de la escopeta de Pasamonte como de -las muchas pedradas que los ya sueltos galeotes les tiraban. -Entristecióse mucho Sancho deste suceso, porque se le representó que los -que iban huyendo habían de dar noticia del caso a la Santa Hermandad, la -cual, a campana herida, saldría a buscar los delincuentes, y así se lo dijo -a su amo, y le rogó que luego de allí se partiesen y se emboscasen en la -sierra, que estaba cerca. - --Bien está eso -dijo don Quijote-, pero yo sé lo que ahora conviene que se -haga. - -Y, llamando a todos los galeotes, que andaban alborotados y habían -despojado al comisario hasta dejarle en cueros, se le pusieron todos a la -redonda para ver lo que les mandaba, y así les dijo: - --De gente bien nacida es agradecer los beneficios que reciben, y uno de los -pecados que más a Dios ofende es la ingratitud. Dígolo porque ya habéis -visto, señores, con manifiesta experiencia, el que de mí habéis recebido; -en pago del cual querría, y es mi voluntad, que, cargados de esa cadena que -quité de vuestros cuellos, luego os pongáis en camino y vais a la ciudad -del Toboso, y allí os presentéis ante la señora Dulcinea del Toboso y le -digáis que su caballero, el de la Triste Figura, se le envía a encomendar, -y le contéis, punto por punto, todos los que ha tenido esta famosa aventura -hasta poneros en la deseada libertad; y, hecho esto, os podréis ir donde -quisiéredes a la buena ventura. - -Respondió por todos Ginés de Pasamonte, y dijo: - --Lo que vuestra merced nos manda, señor y libertador nuestro, es imposible -de toda imposibilidad cumplirlo, porque no podemos ir juntos por los -caminos, sino solos y divididos, y cada uno por su parte, procurando -meterse en las entrañas de la tierra, por no ser hallado de la Santa -Hermandad, que, sin duda alguna, ha de salir en nuestra busca. Lo que -vuestra merced puede hacer, y es justo que haga, es mudar ese servicio y -montazgo de la señora Dulcinea del Toboso en alguna cantidad de avemarías y -credos, que nosotros diremos por la intención de vuestra merced; y ésta es -cosa que se podrá cumplir de noche y de día, huyendo o reposando, en paz o -en guerra; pero pensar que hemos de volver ahora a las ollas de Egipto, -digo, a tomar nuestra cadena y a ponernos en camino del Toboso, es pensar -que es ahora de noche, que aún no son las diez del día, y es pedir a -nosotros eso como pedir peras al olmo. - --Pues ¡voto a tal! -dijo don Quijote, ya puesto en cólera-, don hijo de la -puta, don Ginesillo de Paropillo, o como os llamáis, que habéis de ir vos -solo, rabo entre piernas, con toda la cadena a cuestas. - -Pasamonte, que no era nada bien sufrido, estando ya enterado que don -Quijote no era muy cuerdo, pues tal disparate había cometido como el de -querer darles libertad, viéndose tratar de aquella manera, hizo del ojo a -los compañeros, y, apartándose aparte, comenzaron a llover tantas piedras -sobre don Quijote, que no se daba manos a cubrirse con la rodela; y el -pobre de Rocinante no hacía más caso de la espuela que si fuera hecho de -bronce. Sancho se puso tras su asno, y con él se defendía de la nube y -pedrisco que sobre entrambos llovía. No se pudo escudar tan bien don -Quijote que no le acertasen no sé cuántos guijarros en el cuerpo, con tanta -fuerza que dieron con él en el suelo; y apenas hubo caído, cuando fue sobre -él el estudiante y le quitó la bacía de la cabeza, y diole con ella tres o -cuatro golpes en las espaldas y otros tantos en la tierra, con que la hizo -pedazos. Quitáronle una ropilla que traía sobre las armas, y las medias -calzas le querían quitar si las grebas no lo estorbaran. A Sancho le -quitaron el gabán, y, dejándole en pelota, repartiendo entre sí los demás -despojos de la batalla, se fueron cada uno por su parte, con más cuidado de -escaparse de la Hermandad, que temían, que de cargarse de la cadena e ir a -presentarse ante la señora Dulcinea del Toboso. - -Solos quedaron jumento y Rocinante, Sancho y Don Quijote; el jumento, -cabizbajo y pensativo, sacudiendo de cuando en cuando las orejas, pensando -que aún no había cesado la borrasca de las piedras, que le perseguían los -oídos; Rocinante, tendido junto a su amo, que también vino al suelo de otra -pedrada; Sancho, en pelota y temeroso de la Santa Hermandad; don Quijote, -mohinísimo de verse tan malparado por los mismos a quien tanto bien había -hecho. - - - - - -Capítulo XXIII. De lo que le aconteció al famoso don Quijote en Sierra -Morena, que fue una de las más raras aventuras que en esta verdadera -historia se cuentan - - -Viéndose tan malparado don Quijote, dijo a su escudero: - --Siempre, Sancho, lo he oído decir, que el hacer bien a villanos es echar -agua en la mar. Si yo hubiera creído lo que me dijiste, yo hubiera escusado -esta pesadumbre; pero ya está hecho: paciencia, y escarmentar para desde -aquí adelante. - --Así escarmentará vuestra merced -respondió Sancho- como yo soy turco; -pero, pues dice que si me hubiera creído se hubiera escusado este daño, -créame ahora y escusará otro mayor; porque le hago saber que con la Santa -Hermandad no hay usar de caballerías, que no se le da a ella por cuantos -caballeros andantes hay dos maravedís; y sepa que ya me parece que sus -saetas me zumban por los oídos. - --Naturalmente eres cobarde, Sancho -dijo don Quijote-, pero, porque no -digas que soy contumaz y que jamás hago lo que me aconsejas, por esta vez -quiero tomar tu consejo y apartarme de la furia que tanto temes; mas ha de -ser con una condición: que jamás, en vida ni en muerte, has de decir a -nadie que yo me retiré y aparté deste peligro de miedo, sino por complacer -a tus ruegos; que si otra cosa dijeres, mentirás en ello, y desde ahora -para entonces, y desde entonces para ahora, te desmiento, y digo que -mientes y mentirás todas las veces que lo pensares o lo dijeres. Y no me -repliques más, que en sólo pensar que me aparto y retiro de algún peligro, -especialmente déste, que parece que lleva algún es no es de sombra de -miedo, estoy ya para quedarme, y para aguardar aquí solo, no solamente a la -Santa Hermandad que dices y temes, sino a los hermanos de los doce tribus -de Israel, y a los siete Macabeos, y a Cástor y a Pólux, y aun a todos los -hermanos y hermandades que hay en el mundo. - --Señor -respondió Sancho-, que el retirar no es huir, ni el esperar es -cordura, cuando el peligro sobrepuja a la esperanza, y de sabios es -guardarse hoy para mañana y no aventurarse todo en un día. Y sepa que, -aunque zafio y villano, todavía se me alcanza algo desto que llaman buen -gobierno; así que, no se arrepienta de haber tomado mi consejo, sino suba -en Rocinante, si puede, o si no yo le ayudaré, y sígame, que el caletre me -dice que hemos menester ahora más los pies que las manos. - -Subió don Quijote, sin replicarle más palabra, y, guiando Sancho sobre su -asno, se entraron por una parte de Sierra Morena, que allí junto estaba, -llevando Sancho intención de atravesarla toda e ir a salir al Viso, o a -Almodóvar del Campo, y esconderse algunos días por aquellas asperezas, por -no ser hallados si la Hermandad los buscase. Animóle a esto haber visto que -de la refriega de los galeotes se había escapado libre la despensa que -sobre su asno venía, cosa que la juzgó a milagro, según fue lo que llevaron -y buscaron los galeotes. - -Así como don Quijote entró por aquellas montañas, se le alegró el corazón, -pareciéndole aquellos lugares acomodados para las aventuras que buscaba. -Reducíansele a la memoria los maravillosos acaecimientos que en semejantes -soledades y asperezas habían sucedido a caballeros andantes. Iba pensando -en estas cosas, tan embebecido y trasportado en ellas que de ninguna otra -se acordaba. Ni Sancho llevaba otro cuidado -después que le pareció que -caminaba por parte segura- sino de satisfacer su estómago con los relieves -que del despojo clerical habían quedado; y así, iba tras su amo sentado a -la mujeriega sobre su jumento, sacando de un costal y embaulando en su -panza; y no se le diera por hallar otra ventura, entretanto que iba de -aquella manera, un ardite. - -En esto, alzó los ojos y vio que su amo estaba parado, procurando con la -punta del lanzón alzar no sé qué bulto que estaba caído en el suelo, por lo -cual se dio priesa a llegar a ayudarle si fuese menester; y cuando llegó -fue a tiempo que alzaba con la punta del lanzón un cojín y una maleta asida -a él, medio podridos, o podridos del todo, y deshechos; mas, pesaba tanto, -que fue necesario que Sancho se apease a tomarlos, y mandóle su amo que -viese lo que en la maleta venía. - -Hízolo con mucha presteza Sancho, y, aunque la maleta venía cerrada con una -cadena y su candado, por lo roto y podrido della vio lo que en ella había, -que eran cuatro camisas de delgada holanda y otras cosas de lienzo, no -menos curiosas que limpias, y en un pañizuelo halló un buen montoncillo de -escudos de oro; y, así como los vio, dijo: - --¡Bendito sea todo el cielo, que nos ha deparado una aventura que sea de -provecho! - -Y buscando más, halló un librillo de memoria, ricamente guarnecido. Éste le -pidió don Quijote, y mandóle que guardase el dinero y lo tomase para él. -Besóle las manos Sancho por la merced, y, desvalijando a la valija de su -lencería, la puso en el costal de la despensa. Todo lo cual visto por don -Quijote, dijo: - --Paréceme, Sancho, y no es posible que sea otra cosa, que algún caminante -descaminado debió de pasar por esta sierra, y, salteándole malandrines, le -debieron de matar, y le trujeron a enterrar en esta tan escondida parte. --No puede ser eso -respondió Sancho-, porque si fueran ladrones, no se -dejaran aquí este dinero. - --Verdad dices -dijo don Quijote-, y así, no adivino ni doy en lo que esto -pueda ser; mas, espérate: veremos si en este librillo de memoria hay alguna -cosa escrita por donde podamos rastrear y venir en conocimiento de lo que -deseamos. - -Abrióle, y lo primero que halló en él escrito, como en borrador, aunque de -muy buena letra, fue un soneto, que, leyéndole alto porque Sancho también -lo oyese, vio que decía desta manera: - -O le falta al Amor conocimiento, - -o le sobra crueldad, o no es mi pena - -igual a la ocasión que me condena - -al género más duro de tormento. - -Pero si Amor es dios, es argumento - -que nada ignora, y es razón muy buena - -que un dios no sea cruel. Pues, ¿quién ordena - -el terrible dolor que adoro y siento? - -Si digo que sois vos, Fili, no acierto; - -que tanto mal en tanto bien no cabe, - -ni me viene del cielo esta rüina. - -Presto habré de morir, que es lo más cierto; - -que al mal de quien la causa no se sabe - -milagro es acertar la medicina. - --Por esa trova -dijo Sancho- no se puede saber nada, si ya no es que por -ese hilo que está ahí se saque el ovillo de todo. - --¿Qué hilo está aquí? -dijo don Quijote. - --Paréceme -dijo Sancho- que vuestra merced nombró ahí hilo. - --No dije sino Fili -respondió don Quijote-, y éste, sin duda, es el nombre -de la dama de quien se queja el autor deste soneto; y a fe que debe de ser -razonable poeta, o yo sé poco del arte. - --Luego, ¿también -dijo Sancho- se le entiende a vuestra merced de trovas? --Y más de lo que tú piensas -respondió don Quijote-, y veráslo cuando -lleves una carta, escrita en verso de arriba abajo, a mi señora Dulcinea -del Toboso. Porque quiero que sepas, Sancho, que todos o los más caballeros -andantes de la edad pasada eran grandes trovadores y grandes músicos; que -estas dos habilidades, o gracias, por mejor decir, son anexas a los -enamorados andantes. Verdad es que las coplas de los pasados caballeros -tienen más de espíritu que de primor. - --Lea más vuestra merced -dijo Sancho-, que ya hallará algo que nos -satisfaga. - -Volvió la hoja don Quijote y dijo: - --Esto es prosa, y parece carta. - --¿Carta misiva, señor? -preguntó Sancho. - --En el principio no parece sino de amores -respondió don Quijote. --Pues lea vuestra merced alto -dijo Sancho-, que gusto mucho destas cosas -de amores. - --Que me place -dijo don Quijote. - -Y, leyéndola alto, como Sancho se lo había rogado, vio que decía desta -manera: - -Tu falsa promesa y mi cierta desventura me llevan a parte donde antes -volverán a tus oídos las nuevas de mi muerte que las razones de mis quejas. -Desechásteme, ¡oh ingrata!, por quien tiene más, no por quien vale más que -yo; mas si la virtud fuera riqueza que se estimara, no envidiara yo dichas -ajenas ni llorara desdichas propias. Lo que levantó tu hermosura han -derribado tus obras: por ella entendí que eras ángel, y por ellas conozco -que eres mujer. Quédate en paz, causadora de mi guerra, y haga el cielo que -los engaños de tu esposo estén siempre encubiertos, porque tú no quedes -arrepentida de lo que heciste y yo no tome venganza de lo que no deseo. -Acabando de leer la carta, dijo don Quijote: - --Menos por ésta que por los versos se puede sacar más de que quien la -escribió es algún desdeñado amante. - -Y, hojeando casi todo el librillo, halló otros versos y cartas, que algunos -pudo leer y otros no; pero lo que todos contenían eran quejas, lamentos, -desconfianzas, sabores y sinsabores, favores y desdenes, solenizados los -unos y llorados los otros. - -En tanto que don Quijote pasaba el libro, pasaba Sancho la maleta, sin -dejar rincón en toda ella, ni en el cojín, que no buscase, escudriñase e -inquiriese, ni costura que no deshiciese, ni vedija de lana que no -escarmenase, porque no se quedase nada por diligencia ni mal recado: tal -golosina habían despertado en él los hallados escudos, que pasaban de -ciento. Y, aunque no halló mas de lo hallado, dio por bien empleados los -vuelos de la manta, el vomitar del brebaje, las bendiciones de las estacas, -las puñadas del arriero, la falta de las alforjas, el robo del gabán y toda -la hambre, sed y cansancio que había pasado en servicio de su buen señor, -pareciéndole que estaba más que rebién pagado con la merced recebida de la -entrega del hallazgo. - -Con gran deseo quedó el Caballero de la Triste Figura de saber quién fuese -el dueño de la maleta, conjeturando, por el soneto y carta, por el dinero -en oro y por las tan buenas camisas, que debía de ser de algún principal -enamorado, a quien desdenes y malos tratamientos de su dama debían de haber -conducido a algún desesperado término. Pero, como por aquel lugar -inhabitable y escabroso no parecía persona alguna de quien poder -informarse, no se curó de más que de pasar adelante, sin llevar otro camino -que aquel que Rocinante quería, que era por donde él podía caminar, siempre -con imaginación que no podía faltar por aquellas malezas alguna estraña -aventura. - -Yendo, pues, con este pensamiento, vio que, por cima de una montañuela que -delante de los ojos se le ofrecía, iba saltando un hombre, de risco en -risco y de mata en mata, con estraña ligereza. Figurósele que iba desnudo, -la barba negra y espesa, los cabellos muchos y rabultados, los pies -descalzos y las piernas sin cosa alguna; los muslos cubrían unos calzones, -al parecer de terciopelo leonado, mas tan hechos pedazos que por muchas -partes se le descubrían las carnes. Traía la cabeza descubierta, y, aunque -pasó con la ligereza que se ha dicho, todas estas menudencias miró y notó -el Caballero de la Triste Figura; y, aunque lo procuró, no pudo seguille, -porque no era dado a la debilidad de Rocinante andar por aquellas -asperezas, y más siendo él de suyo pisacorto y flemático. Luego imaginó don -Quijote que aquél era el dueño del cojín y de la maleta, y propuso en sí de -buscalle, aunque supiese andar un año por aquellas montañas hasta hallarle; -y así, mandó a Sancho que se apease del asno y atajase por la una parte de -la montaña, que él iría por la otra y podría ser que topasen, con esta -diligencia, con aquel hombre que con tanta priesa se les había quitado de -delante. - --No podré hacer eso -respondió Sancho-, porque, en apartándome de vuestra -merced, luego es conmigo el miedo, que me asalta con mil géneros de -sobresaltos y visiones. Y sírvale esto que digo de aviso, para que de aquí -adelante no me aparte un dedo de su presencia. - --Así será -dijo el de la Triste Figura-, y yo estoy muy contento de que te -quieras valer de mi ánimo, el cual no te ha de faltar, aunque te falte el -ánima del cuerpo. Y vente ahora tras mí poco a poco, o como pudieres, y haz -de los ojos lanternas; rodearemos esta serrezuela: quizá toparemos con -aquel hombre que vimos, el cual, sin duda alguna, no es otro que el dueño -de nuestro hallazgo. - -A lo que Sancho respondió: - --Harto mejor sería no buscalle, porque si le hallamos y acaso fuese el -dueño del dinero, claro está que lo tengo de restituir; y así, fuera mejor, -sin hacer esta inútil diligencia, poseerlo yo con buena fe hasta que, por -otra vía menos curiosa y diligente, pareciera su verdadero señor; y quizá -fuera a tiempo que lo hubiera gastado, y entonces el rey me hacía franco. --Engáñaste en eso, Sancho -respondió don Quijote-; que, ya que hemos caído -en sospecha de quién es el dueño, cuasi delante, estamos obligados a -buscarle y volvérselos; y, cuando no le buscásemos, la vehemente sospecha -que tenemos de que él lo sea nos pone ya en tanta culpa como si lo fuese. -Así que, Sancho amigo, no te dé pena el buscalle, por la que a mí se me -quitará si le hallo. - -Y así, picó a Rocinante, y siguióle Sancho con su acostumbrado jumento; y, -habiendo rodeado parte de la montaña, hallaron en un arroyo, caída, muerta -y medio comida de perros y picada de grajos, una mula ensillada y -enfrenada; todo lo cual confirmó en ellos más la sospecha de que aquel que -huía era el dueño de la mula y del cojín. - -Estándola mirando, oyeron un silbo como de pastor que guardaba ganado, y a -deshora, a su siniestra mano, parecieron una buena cantidad de cabras, y -tras ellas, por cima de la montaña, pareció el cabrero que las guardaba, -que era un hombre anciano. Diole voces don Quijote, y rogóle que bajase -donde estaban. Él respondió a gritos que quién les había traído por aquel -lugar, pocas o ningunas veces pisado sino de pies de cabras o de lobos y -otras fieras que por allí andaban. Respondióle Sancho que bajase, que de -todo le darían buena cuenta. Bajó el cabrero, y, en llegando adonde don -Quijote estaba, dijo: - --Apostaré que está mirando la mula de alquiler que está muerta en esa -hondonada. Pues a buena fe que ha ya seis meses que está en ese lugar. -Díganme: ¿han topado por ahí a su dueño? - --No hemos topado a nadie -respondió don Quijote-, sino a un cojín y a una -maletilla que no lejos deste lugar hallamos. - --También la hallé yo -respondió el cabrero-, mas nunca la quise alzar ni -llegar a ella, temeroso de algún desmán y de que no me la pidiesen por de -hurto; que es el diablo sotil, y debajo de los pies se levanta allombre -cosa donde tropiece y caya, sin saber cómo ni cómo no. - --Eso mesmo es lo que yo digo -respondió Sancho-: que también la hallé yo, y -no quise llegar a ella con un tiro de piedra; allí la dejé y allí se queda -como se estaba, que no quiero perro con cencerro. - --Decidme, buen hombre -dijo don Quijote-, ¿sabéis vos quién sea el dueño -destas prendas? - --Lo que sabré yo decir -dijo el cabrero- es que «habrá al pie de seis -meses, poco más a menos, que llegó a una majada de pastores, que estará -como tres leguas deste lugar, un mancebo de gentil talle y apostura, -caballero sobre esa mesma mula que ahí está muerta, y con el mesmo cojín y -maleta que decís que hallastes y no tocastes. Preguntónos que cuál parte -desta sierra era la más áspera y escondida; dijímosle que era esta donde -ahora estamos; y es ansí la verdad, porque si entráis media legua más -adentro, quizá no acertaréis a salir; y estoy maravillado de cómo habéis -podido llegar aquí, porque no hay camino ni senda que a este lugar -encamine. Digo, pues, que, en oyendo nuestra respuesta el mancebo, volvió -las riendas y encaminó hacia el lugar donde le señalamos, dejándonos a -todos contentos de su buen talle, y admirados de su demanda y de la priesa -con que le víamos caminar y volverse hacia la sierra; y desde entonces -nunca más le vimos, hasta que desde allí a algunos días salió al camino a -uno de nuestros pastores, y, sin decille nada, se llegó a él y le dio -muchas puñadas y coces, y luego se fue a la borrica del hato y le quitó -cuanto pan y queso en ella traía; y, con estraña ligereza, hecho esto, se -volvió a emboscar en la sierra. Como esto supimos algunos cabreros, le -anduvimos a buscar casi dos días por lo más cerrado desta sierra, al cabo -de los cuales le hallamos metido en el hueco de un grueso y valiente -alcornoque. Salió a nosotros con mucha mansedumbre, ya roto el vestido, y -el rostro disfigurado y tostado del sol, de tal suerte que apenas le -conocíamos, sino que los vestidos, aunque rotos, con la noticia que dellos -teníamos, nos dieron a entender que era el que buscábamos. Saludónos -cortésmente, y en pocas y muy buenas razones nos dijo que no nos -maravillásemos de verle andar de aquella suerte, porque así le convenía -para cumplir cierta penitencia que por sus muchos pecados le había sido -impuesta. Rogámosle que nos dijese quién era, mas nunca lo pudimos acabar -con él. Pedímosle también que, cuando hubiese menester el sustento, sin el -cual no podía pasar, nos dijese dónde le hallaríamos, porque con mucho amor -y cuidado se lo llevaríamos; y que si esto tampoco fuese de su gusto, que, -a lo menos, saliese a pedirlo, y no a quitarlo a los pastores. Agradeció -nuestro ofrecimiento, pidió perdón de los asaltos pasados, y ofreció de -pedillo de allí adelante por amor de Dios, sin dar molestia alguna a nadie. -En cuanto lo que tocaba a la estancia de su habitación, dijo que no tenía -otra que aquella que le ofrecía la ocasión donde le tomaba la noche; y -acabó su plática con un tan tierno llanto, que bien fuéramos de piedra los -que escuchado le habíamos, si en él no le acompañáramos, considerándole -cómo le habíamos visto la vez primera, y cuál le veíamos entonces. Porque, -como tengo dicho, era un muy gentil y agraciado mancebo, y en sus corteses -y concertadas razones mostraba ser bien nacido y muy cortesana persona; -que, puesto que éramos rústicos los que le escuchábamos, su gentileza era -tanta, que bastaba a darse a conocer a la mesma rusticidad. Y, estando en -lo mejor de su plática, paró y enmudecióse; clavó los ojos en el suelo por -un buen espacio, en el cual todos estuvimos quedos y suspensos, esperando -en qué había de parar aquel embelesamiento, con no poca lástima de verlo; -porque, por lo que hacía de abrir los ojos, estar fijo mirando al suelo sin -mover pestaña gran rato, y otras veces cerrarlos, apretando los labios y -enarcando las cejas, fácilmente conocimos que algún accidente de locura le -había sobrevenido. Mas él nos dio a entender presto ser verdad lo que -pensábamos, porque se levantó con gran furia del suelo, donde se había -echado, y arremetió con el primero que halló junto a sí, con tal denuedo y -rabia que, si no se le quitáramos, le matara a puñadas y a bocados; y todo -esto hacía, diciendo: ''¡Ah, fementido Fernando! ¡Aquí, aquí me pagarás la -sinrazón que me heciste: estas manos te sacarán el corazón, donde albergan -y tienen manida todas las maldades juntas, principalmente la fraude y el -engaño!'' Y a éstas añadía otras razones, que todas se encaminaban a decir -mal de aquel Fernando y a tacharle de traidor y fementido. Quitámossele, -pues, con no poca pesadumbre, y él, sin decir más palabra, se apartó de -nosotros y se emboscó corriendo por entre estos jarales y malezas, de modo -que nos imposibilitó el seguille. Por esto conjeturamos que la locura le -venía a tiempos, y que alguno que se llamaba Fernando le debía de haber -hecho alguna mala obra, tan pesada cuanto lo mostraba el término a que le -había conducido. Todo lo cual se ha confirmado después acá con las veces, -que han sido muchas, que él ha salido al camino, unas a pedir a los -pastores le den de lo que llevan para comer y otras a quitárselo por -fuerza; porque cuando está con el accidente de la locura, aunque los -pastores se lo ofrezcan de buen grado, no lo admite, sino que lo toma a -puñadas; y cuando está en su seso, lo pide por amor de Dios, cortés y -comedidamente, y rinde por ello muchas gracias, y no con falta de lágrimas. -Y en verdad os digo, señores -prosiguió el cabrero-, que ayer determinamos -yo y cuatro zagales, los dos criados y los dos amigos míos, de buscarle -hasta tanto que le hallemos, y, después de hallado, ya por fuerza ya por -grado, le hemos de llevar a la villa de Almodóvar, que está de aquí ocho -leguas, y allí le curaremos, si es que su mal tiene cura, o sabremos quién -es cuando esté en sus seso, y si tiene parientes a quien dar noticia de su -desgracia». Esto es, señores, lo que sabré deciros de lo que me habéis -preguntado; y entended que el dueño de las prendas que hallastes es el -mesmo que vistes pasar con tanta ligereza como desnudez -que ya le había -dicho don Quijote cómo había visto pasar aquel hombre saltando por la -sierra. - -El cual quedó admirado de lo que al cabrero había oído, y quedó con más -deseo de saber quién era el desdichado loco; y propuso en sí lo mesmo que -ya tenía pensado: de buscalle por toda la montaña, sin dejar rincón ni -cueva en ella que no mirase, hasta hallarle. Pero hízolo mejor la suerte de -lo que él pensaba ni esperaba, porque en aquel mesmo instante pareció, por -entre una quebrada de una sierra que salía donde ellos estaban, el mancebo -que buscaba, el cual venía hablando entre sí cosas que no podían ser -entendidas de cerca, cuanto más de lejos. Su traje era cual se ha pintado, -sólo que, llegando cerca, vio don Quijote que un coleto hecho pedazos que -sobre sí traía era de ámbar; por donde acabó de entender que persona que -tales hábitos traía no debía de ser de ínfima calidad. - -En llegando el mancebo a ellos, les saludó con una voz desentonada y -bronca, pero con mucha cortesía. Don Quijote le volvió las saludes con no -menos comedimiento, y, apeándose de Rocinante, con gentil continente y -donaire, le fue a abrazar y le tuvo un buen espacio estrechamente entre sus -brazos, como si de luengos tiempos le hubiera conocido. El otro, a quien -podemos llamar el Roto de la Mala Figura -como a don Quijote el de la -Triste-, después de haberse dejado abrazar, le apartó un poco de sí, y, -puestas sus manos en los hombros de don Quijote, le estuvo mirando, como -que quería ver si le conocía; no menos admirado quizá de ver la figura, -talle y armas de don Quijote, que don Quijote lo estaba de verle a él. En -resolución, el primero que habló después del abrazamiento fue el Roto, y -dijo lo que se dirá adelante. - - - - - -Capítulo XXIV. Donde se prosigue la aventura de la Sierra Morena - - -Dice la historia que era grandísima la atención con que don Quijote -escuchaba al astroso Caballero de la Sierra, el cual, prosiguiendo su -plática, dijo: - --Por cierto, señor, quienquiera que seáis, que yo no os conozco, yo os -agradezco las muestras y la cortesía que conmigo habéis usado; y quisiera -yo hallarme en términos que con más que la voluntad pudiera servir la que -habéis mostrado tenerme en el buen acogimiento que me habéis hecho, mas no -quiere mi suerte darme otra cosa con que corresponda a las buenas obras que -me hacen, que buenos deseos de satisfacerlas. - --Los que yo tengo -respondió don Quijote- son de serviros; tanto, que tenía -determinado de no salir destas sierras hasta hallaros y saber de vos si el -dolor que en la estrañeza de vuestra vida mostráis tener se podía hallar -algún género de remedio; y si fuera menester buscarle, buscarle con la -diligencia posible. Y, cuando vuestra desventura fuera de aquellas que -tienen cerradas las puertas a todo género de consuelo, pensaba ayudaros a -llorarla y plañirla como mejor pudiera, que todavía es consuelo en las -desgracias hallar quien se duela dellas. Y, si es que mi buen intento -merece ser agradecido con algún género de cortesía, yo os suplico, señor, -por la mucha que veo que en vos se encierra, y juntamente os conjuro por la -cosa que en esta vida más habéis amado o amáis, que me digáis quién sois y -la causa que os ha traído a vivir y a morir entre estas soledades como -bruto animal, pues moráis entre ellos tan ajeno de vos mismo cual lo -muestra vuestro traje y persona. Y juro -añadió don Quijote-, por la orden -de caballería que recebí, aunque indigno y pecador, y por la profesión de -caballero andante, que si en esto, señor, me complacéis, de serviros con -las veras a que me obliga el ser quien soy: ora remediando vuestra -desgracia, si tiene remedio, ora ayudándoos a llorarla, como os lo he -prometido. - -El Caballero del Bosque, que de tal manera oyó hablar al de la Triste -Figura, no hacía sino mirarle, y remirarle y tornarle a mirar de arriba -abajo; y, después que le hubo bien mirado, le dijo: - --Si tienen algo que darme a comer, por amor de Dios que me lo den; que, -después de haber comido, yo haré todo lo que se me manda, en agradecimiento -de tan buenos deseos como aquí se me han mostrado. - -Luego sacaron, Sancho de su costal y el cabrero de su zurrón, con que -satisfizo el Roto su hambre, comiendo lo que le dieron como persona -atontada, tan apriesa que no daba espacio de un bocado al otro, pues antes -los engullía que tragaba; y, en tanto que comía, ni él ni los que le -miraban hablaban palabra. Como acabó de comer, les hizo de señas que le -siguiesen, como lo hicieron, y él los llevó a un verde pradecillo que a la -vuelta de una peña poco desviada de allí estaba. En llegando a él se tendió -en el suelo, encima de la yerba, y los demás hicieron lo mismo; y todo esto -sin que ninguno hablase, hasta que el Roto, después de haberse acomodado en -su asiento, dijo: - --Si gustáis, señores, que os diga en breves razones la inmensidad de mis -desventuras, habéisme de prometer de que con ninguna pregunta, ni otra -cosa, no interromperéis el hilo de mi triste historia; porque en el punto -que lo hagáis, en ése se quedará lo que fuere contando. - -Estas razones del Roto trujeron a la memoria a don Quijote el cuento que le -había contado su escudero, cuando no acertó el número de las cabras que -habían pasado el río y se quedó la historia pendiente. Pero, volviendo al -Roto, prosiguió diciendo: - --Esta prevención que hago es porque querría pasar brevemente por el cuento -de mis desgracias; que el traerlas a la memoria no me sirve de otra cosa -que añadir otras de nuevo, y, mientras menos me preguntáredes, más presto -acabaré yo de decillas, puesto que no dejaré por contar cosa alguna que sea -de importancia para no satisfacer del todo a vuestro deseo. - -Don Quijote se lo prometió, en nombre de los demás, y él, con este seguro, -comenzó desta manera: - --«Mi nombre es Cardenio; mi patria, una ciudad de las mejores desta -Andalucía; mi linaje, noble; mis padres, ricos; mi desventura, tanta que la -deben de haber llorado mis padres y sentido mi linaje, sin poderla aliviar -con su riqueza; que para remediar desdichas del cielo poco suelen valer los -bienes de fortuna. Vivía en esta mesma tierra un cielo, donde puso el amor -toda la gloria que yo acertara a desearme: tal es la hermosura de Luscinda, -doncella tan noble y tan rica como yo, pero de más ventura y de menos -firmeza de la que a mis honrados pensamientos se debía. A esta Luscinda -amé, quise y adoré desde mis tiernos y primeros años, y ella me quiso a mí -con aquella sencillez y buen ánimo que su poca edad permitía. Sabían -nuestros padres nuestros intentos, y no les pesaba dello, porque bien veían -que, cuando pasaran adelante, no podían tener otro fin que el de casarnos, -cosa que casi la concertaba la igualdad de nuestro linaje y riquezas. -Creció la edad, y con ella el amor de entrambos, que al padre de Luscinda -le pareció que por buenos respetos estaba obligado a negarme la entrada de -su casa, casi imitando en esto a los padres de aquella Tisbe tan decantada -de los poetas. Y fue esta negación añadir llama a llama y deseo a deseo, -porque, aunque pusieron silencio a las lenguas, no le pudieron poner a las -plumas, las cuales, con más libertad que las lenguas, suelen dar a entender -a quien quieren lo que en el alma está encerrado; que muchas veces la -presencia de la cosa amada turba y enmudece la intención más determinada y -la lengua más atrevida. ¡Ay cielos, y cuántos billetes le escribí! ¡Cuán -regaladas y honestas respuestas tuve! ¡Cuántas canciones compuse y cuántos -enamorados versos, donde el alma declaraba y trasladaba sus sentimientos, -pintaba sus encendidos deseos, entretenía sus memorias y recreaba su -voluntad! - -»En efeto, viéndome apurado, y que mi alma se consumía con el deseo de -verla, determiné poner por obra y acabar en un punto lo que me pareció que -más convenía para salir con mi deseado y merecido premio; y fue el -pedírsela a su padre por legítima esposa, como lo hice; a lo que él me -respondió que me agradecía la voluntad que mostraba de honralle, y de -querer honrarme con prendas suyas, pero que, siendo mi padre vivo, a él -tocaba de justo derecho hacer aquella demanda; porque, si no fuese con -mucha voluntad y gusto suyo, no era Luscinda mujer para tomarse ni darse a -hurto. - -»Yo le agradecí su buen intento, pareciéndome que llevaba razón en lo que -decía, y que mi padre vendría en ello como yo se lo dijese; y con este -intento, luego en aquel mismo instante, fui a decirle a mi padre lo que -deseaba. Y, al tiempo que entré en un aposento donde estaba, le hallé con -una carta abierta en la mano, la cual, antes que yo le dijese palabra, me -la dio y me dijo: ''Por esa carta verás, Cardenio, la voluntad que el duque -Ricardo tiene de hacerte merced''.» Este duque Ricardo, como ya vosotros, -señores, debéis de saber, es un grande de España que tiene su estado en lo -mejor desta Andalucía. «Tomé y leí la carta, la cual venía tan encarecida -que a mí mesmo me pareció mal si mi padre dejaba de cumplir lo que en ella -se le pedía, que era que me enviase luego donde él estaba; que quería que -fuese compañero, no criado, de su hijo el mayor, y que él tomaba a cargo el -ponerme en estado que correspondiese a la estimación en que me tenía. Leí -la carta y enmudecí leyéndola, y más cuando oí que mi padre me decía: ''De -aquí a dos días te partirás, Cardenio, a hacer la voluntad del duque; y da -gracias a Dios que te va abriendo camino por donde alcances lo que yo sé -que mereces''. Añadió a éstas otras razones de padre consejero. -»Llegóse el término de mi partida, hablé una noche a Luscinda, díjele todo -lo que pasaba, y lo mesmo hice a su padre, suplicándole se entretuviese -algunos días y dilatase el darle estado hasta que yo viese lo que Ricardo -me quería. Él me lo prometió y ella me lo confirmó con mil juramentos y mil -desmayos. Vine, en fin, donde el duque Ricardo estaba. Fui dél tan bien -recebido y tratado, que desde luego comenzó la envidia a hacer su oficio, -teniéndomela los criados antiguos, pareciéndoles que las muestras que el -duque daba de hacerme merced habían de ser en perjuicio suyo. Pero el que -más se holgó con mi ida fue un hijo segundo del duque, llamado Fernando, -mozo gallardo, gentilhombre, liberal y enamorado, el cual, en poco tiempo, -quiso que fuese tan su amigo, que daba que decir a todos; y, aunque el -mayor me quería bien y me hacía merced, no llegó al estremo con que don -Fernando me quería y trataba. - -»Es, pues, el caso que, como entre los amigos no hay cosa secreta que no se -comunique, y la privanza que yo tenía con don Fernando dejada de serlo por -ser amistad, todos sus pensamientos me declaraba, especialmente uno -enamorado, que le traía con un poco de desasosiego. Quería bien a una -labradora, vasalla de su padre (y ella los tenía muy ricos), y era tan -hermosa, recatada, discreta y honesta que nadie que la conocía se -determinaba en cuál destas cosas tuviese más excelencia ni más se -aventajase. Estas tan buenas partes de la hermosa labradora redujeron a tal -término los deseos de don Fernando, que se determinó, para poder alcanzarlo -y conquistar la entereza de la labradora, darle palabra de ser su esposo, -porque de otra manera era procurar lo imposible. Yo, obligado de su -amistad, con las mejores razones que supe y con los más vivos ejemplos que -pude, procuré estorbarle y apartarle de tal propósito. Pero, viendo que no -aprovechaba, determiné de decirle el caso al duque Ricardo, su padre. Mas -don Fernando, como astuto y discreto, se receló y temió desto, por -parecerle que estaba yo obligado, en vez de buen criado, no tener -encubierta cosa que tan en perjuicio de la honra de mi señor el duque -venía; y así, por divertirme y engañarme, me dijo que no hallaba otro mejor -remedio para poder apartar de la memoria la hermosura que tan sujeto le -tenía, que el ausentarse por algunos meses; y que quería que el ausencia -fuese que los dos nos viniésemos en casa de mi padre, con ocasión que -darían al duque que venía a ver y a feriar unos muy buenos caballos que en -mi ciudad había, que es madre de los mejores del mundo. - -»Apenas le oí yo decir esto, cuando, movido de mi afición, aunque su -determinación no fuera tan buena, la aprobara yo por una de las más -acertadas que se podían imaginar, por ver cuán buena ocasión y coyuntura se -me ofrecía de volver a ver a mi Luscinda. Con este pensamiento y deseo, -aprobé su parecer y esforcé su propósito, diciéndole que lo pusiese por -obra con la brevedad posible, porque, en efeto, la ausencia hacía su -oficio, a pesar de los más firmes pensamientos. Ya cuando él me vino a -decir esto, según después se supo, había gozado a la labradora con título -de esposo, y esperaba ocasión de descubrirse a su salvo, temeroso de lo que -el duque su padre haría cuando supiese su disparate. - -»Sucedió, pues, que, como el amor en los mozos, por la mayor parte, no lo -es, sino apetito, el cual, como tiene por último fin el deleite, en -llegando a alcanzarle se acaba y ha de volver atrás aquello que parecía -amor, porque no puede pasar adelante del término que le puso naturaleza, el -cual término no le puso a lo que es verdadero amor...; quiero decir que, -así como don Fernando gozó a la labradora, se le aplacaron sus deseos y se -resfriaron sus ahíncos; y si primero fingía quererse ausentar, por -remediarlos, ahora de veras procuraba irse, por no ponerlos en ejecución. -Diole el duque licencia, y mandóme que le acompañase. Venimos a mi ciudad, -recibióle mi padre como quien era; vi yo luego a Luscinda, tornaron a -vivir, aunque no habían estado muertos ni amortiguados, mis deseos, de los -cuales di cuenta, por mi mal, a don Fernando, por parecerme que, en la ley -de la mucha amistad que mostraba, no le debía encubrir nada. Alabéle la -hermosura, donaire y discreción de Luscinda de tal manera, que mis -alabanzas movieron en él los deseos de querer ver doncella de tantas buenas -partes adornada. Cumplíselos yo, por mi corta suerte, enseñándosela una -noche, a la luz de una vela, por una ventana por donde los dos solíamos -hablarnos. Viola en sayo, tal, que todas las bellezas hasta entonces por él -vistas las puso en olvido. Enmudeció, perdió el sentido, quedó absorto y, -finalmente, tan enamorado cual lo veréis en el discurso del cuento de mi -desventura. Y, para encenderle más el deseo, que a mí me celaba y al cielo -a solas descubría, quiso la fortuna que hallase un día un billete suyo -pidiéndome que la pidiese a su padre por esposa, tan discreto, tan honesto -y tan enamorado que, en leyéndolo, me dijo que en sola Luscinda se -encerraban todas las gracias de hermosura y de entendimiento que en las -demás mujeres del mundo estaban repartidas. - -»Bien es verdad que quiero confesar ahora que, puesto que yo veía con cuán -justas causas don Fernando a Luscinda alababa, me pesaba de oír aquellas -alabanzas de su boca, y comencé a temer y a recelarme dél, porque no se -pasaba momento donde no quisiese que tratásemos de Luscinda, y él movía la -plática, aunque la trujese por los cabellos; cosa que despertaba en mí un -no sé qué de celos, no porque yo temiese revés alguno de la bondad y de la -fe de Luscinda, pero, con todo eso, me hacía temer mi suerte lo mesmo que -ella me aseguraba. Procuraba siempre don Fernando leer los papeles que yo a -Luscinda enviaba y los que ella me respondía, a título que de la discreción -de los dos gustaba mucho. Acaeció, pues, que, habiéndome pedido Luscinda un -libro de caballerías en que leer, de quien era ella muy aficionada, que era -el de Amadís de Gaula...» - -No hubo bien oído don Quijote nombrar libro de caballerías, cuando dijo: --Con que me dijera vuestra merced, al principio de su historia, que su -merced de la señora Luscinda era aficionada a libros de caballerías, no -fuera menester otra exageración para darme a entender la alteza de su -entendimiento, porque no le tuviera tan bueno como vos, señor, le habéis -pintado, si careciera del gusto de tan sabrosa leyenda: así que, para -conmigo, no es menester gastar más palabras en declararme su hermosura, -valor y entendimiento; que, con sólo haber entendido su afición, la -confirmo por la más hermosa y más discreta mujer del mundo. Y quisiera yo, -señor, que vuestra merced le hubiera enviado junto con Amadís de Gaula al -bueno de Don Rugel de Grecia, que yo sé que gustara la señora Luscinda -mucho de Daraida y Geraya, y de las discreciones del pastor Darinel y de -aquellos admirables versos de sus bucólicas, cantadas y representadas por -él con todo donaire, discreción y desenvoltura. Pero tiempo podrá venir en -que se enmiende esa falta, y no dura más en hacerse la enmienda de cuanto -quiera vuestra merced ser servido de venirse conmigo a mi aldea, que allí -le podré dar más de trecientos libros, que son el regalo de mi alma y el -entretenimiento de mi vida; aunque tengo para mí que ya no tengo ninguno, -merced a la malicia de malos y envidiosos encantadores. Y perdóneme vuestra -merced el haber contravenido a lo que prometimos de no interromper su -plática, pues, en oyendo cosas de caballerías y de caballeros andantes, así -es en mi mano dejar de hablar en ellos, como lo es en la de los rayos del -sol dejar de calentar, ni humedecer en los de la luna. Así que, perdón y -proseguir, que es lo que ahora hace más al caso. - -En tanto que don Quijote estaba diciendo lo que queda dicho, se le había -caído a Cardenio la cabeza sobre el pecho, dando muestras de estar -profundamente pensativo. Y, puesto que dos veces le dijo don Quijote que -prosiguiese su historia, ni alzaba la cabeza ni respondía palabra; pero, al -cabo de un buen espacio, la levantó y dijo: - --No se me puede quitar del pensamiento, ni habrá quien me lo quite en el -mundo, ni quien me dé a entender otra cosa (y sería un majadero el que lo -contrario entendiese o creyese), sino que aquel bellaconazo del maestro -Elisabat estaba amancebado con la reina Madésima. - --Eso no, ¡voto a tal! -respondió con mucha cólera don Quijote (y arrojóle, -como tenía de costumbre)-; y ésa es una muy gran malicia, o bellaquería, -por mejor decir: la reina Madásima fue muy principal señora, y no se ha de -presumir que tan alta princesa se había de amancebar con un sacapotras; y -quien lo contrario entendiere, miente como muy gran bellaco. Y yo se lo -daré a entender, a pie o a caballo, armado o desarmado, de noche o de día, -o como más gusto le diere. - -Estábale mirando Cardenio muy atentamente, al cual ya había venido el -accidente de su locura y no estaba para proseguir su historia; ni tampoco -don Quijote se la oyera, según le había disgustado lo que de Madásima le -había oído. ¡Estraño caso; que así volvió por ella como si verdaderamente -fuera su verdadera y natural señora: tal le tenían sus descomulgados -libros! Digo, pues, que, como ya Cardenio estaba loco y se oyó tratar de -mentís y de bellaco, con otros denuestos semejantes, parecióle mal la -burla, y alzó un guijarro que halló junto a sí, y dio con él en los pechos -tal golpe a don Quijote que le hizo caer de espaldas. Sancho Panza, que de -tal modo vio parar a su señor, arremetió al loco con el puño cerrado; y el -Roto le recibió de tal suerte que con una puñada dio con él a sus pies, y -luego se subió sobre él y le brumó las costillas muy a su sabor. El -cabrero, que le quiso defender, corrió el mesmo peligro. Y, después que los -tuvo a todos rendidos y molidos, los dejó y se fue, con gentil sosiego, a -emboscarse en la montaña. - -Levantóse Sancho, y, con la rabia que tenía de verse aporreado tan sin -merecerlo, acudió a tomar la venganza del cabrero, diciéndole que él tenía -la culpa de no haberles avisado que a aquel hombre le tomaba a tiempos la -locura; que, si esto supieran, hubieran estado sobre aviso para poderse -guardar. Respondió el cabrero que ya lo había dicho, y que si él no lo -había oído, que no era suya la culpa. Replicó Sancho Panza, y tornó a -replicar el cabrero, y fue el fin de las réplicas asirse de las barbas y -darse tales puñadas que, si don Quijote no los pusiera en paz, se hicieran -pedazos. Decía Sancho, asido con el cabrero: - --Déjeme vuestra merced, señor Caballero de la Triste Figura, que en éste, -que es villano como yo y no está armado caballero, bien puedo a mi salvo -satisfacerme del agravio que me ha hecho, peleando con él mano a mano, como -hombre honrado. - --Así es -dijo don Quijote-, pero yo sé que él no tiene ninguna culpa de lo -sucedido. - -Con esto los apaciguó, y don Quijote volvió a preguntar al cabrero si sería -posible hallar a Cardenio, porque quedaba con grandísimo deseo de saber el -fin de su historia. Díjole el cabrero lo que primero le había dicho, que -era no saber de cierto su manida; pero que, si anduviese mucho por aquellos -contornos, no dejaría de hallarle, o cuerdo o loco. - - - - - -Capítulo XXV. Que trata de las estrañas cosas que en Sierra Morena -sucedieron al valiente caballero de la Mancha, y de la imitación que hizo a -la penitencia de Beltenebros - - -Despidióse del cabrero don Quijote, y, subiendo otra vez sobre Rocinante, -mandó a Sancho que le siguiese, el cual lo hizo, con su jumento, de muy -mala gana. Íbanse poco a poco entrando en lo más áspero de la montaña, y -Sancho iba muerto por razonar con su amo, y deseaba que él comenzase la -plática, por no contravenir a lo que le tenía mandado; mas, no pudiendo -sufrir tanto silencio, le dijo: - --Señor don Quijote, vuestra merced me eche su bendición y me dé licencia; -que desde aquí me quiero volver a mi casa, y a mi mujer y a mis hijos, con -los cuales, por lo menos, hablaré y departiré todo lo que quisiere; porque -querer vuestra merced que vaya con él por estas soledades, de día y de -noche, y que no le hable cuando me diere gusto es enterrarme en vida. Si ya -quisiera la suerte que los animales hablaran, como hablaban en tiempos de -Guisopete, fuera menos mal, porque departiera yo con mi jumento lo que me -viniera en gana, y con esto pasara mi mala ventura; que es recia cosa, y -que no se puede llevar en paciencia, andar buscando aventuras toda la vida -y no hallar sino coces y manteamientos, ladrillazos y puñadas, y, con todo -esto, nos hemos de coser la boca, sin osar decir lo que el hombre tiene en -su corazón, como si fuera mudo. - --Ya te entiendo, Sancho -respondió don Quijote-: tú mueres porque te alce -el entredicho que te tengo puesto en la lengua. Dale por alzado y di lo que -quisieres, con condición que no ha de durar este alzamiento más de en -cuanto anduviéremos por estas sierras. - --Sea ansí -dijo Sancho-: hable yo ahora, que después Dios sabe lo que será; -y, comenzando a gozar de ese salvoconduto, digo que ¿qué le iba a vuestra -merced en volver tanto por aquella reina Magimasa, o como se llama? O, ¿qué -hacía al caso que aquel abad fuese su amigo o no? Que, si vuestra merced -pasara con ello, pues no era su juez, bien creo yo que el loco pasara -adelante con su historia, y se hubieran ahorrado el golpe del guijarro, y -las coces, y aun más de seis torniscones. - --A fe, Sancho -respondió don Quijote-, que si tú supieras, como yo lo sé, -cuán honrada y cuán principal señora era la reina Madásima, yo sé que -dijeras que tuve mucha paciencia, pues no quebré la boca por donde tales -blasfemias salieron; porque es muy gran blasfemia decir ni pensar que una -reina esté amancebada con un cirujano. La verdad del cuento es que aquel -maestro Elisabat, que el loco dijo, fue un hombre muy prudente y de muy -sanos consejos, y sirvió de ayo y de médico a la reina; pero pensar que -ella era su amiga es disparate digno de muy gran castigo. Y, porque veas -que Cardenio no supo lo que dijo, has de advertir que cuando lo dijo ya -estaba sin juicio. - --Eso digo yo -dijo Sancho-: que no había para qué hacer cuenta de las -palabras de un loco, porque si la buena suerte no ayudara a vuestra merced -y encaminara el guijarro a la cabeza, como le encaminó al pecho, buenos -quedáramos por haber vuelto por aquella mi señora, que Dios cohonda. Pues, -¡montas que no se librara Cardenio por loco! - --Contra cuerdos y contra locos está obligado cualquier caballero andante a -volver por la honra de las mujeres, cualesquiera que sean, cuanto más por -las reinas de tan alta guisa y pro como fue la reina Madásima, a quien yo -tengo particular afición por sus buenas partes; porque, fuera de haber sido -fermosa, además fue muy prudente y muy sufrida en sus calamidades, que las -tuvo muchas; y los consejos y compañía del maestro Elisabat le fue y le -fueron de mucho provecho y alivio para poder llevar sus trabajos con -prudencia y paciencia. Y de aquí tomó ocasión el vulgo ignorante y mal -intencionado de decir y pensar que ella era su manceba; y mienten, digo -otra vez, y mentirán otras docientas, todos los que tal pensaren y dijeren. --Ni yo lo digo ni lo pienso -respondió Sancho-: allá se lo hayan; con su -pan se lo coman. Si fueron amancebados, o no, a Dios habrán dado la cuenta. -De mis viñas vengo, no sé nada; no soy amigo de saber vidas ajenas; que el -que compra y miente, en su bolsa lo siente. Cuanto más, que desnudo nací, -desnudo me hallo: ni pierdo ni gano; mas que lo fuesen, ¿qué me va a mí? Y -muchos piensan que hay tocinos y no hay estacas. Mas, ¿quién puede poner -puertas al campo? Cuanto más, que de Dios dijeron. - --¡Válame Dios -dijo don Quijote-, y qué de necedades vas, Sancho, -ensartando! ¿Qué va de lo que tratamos a los refranes que enhilas? Por tu -vida, Sancho, que calles; y de aquí adelante, entremétete en espolear a tu -asno, y deja de hacello en lo que no te importa. Y entiende con todos tus -cinco sentidos que todo cuanto yo he hecho, hago e hiciere, va muy puesto -en razón y muy conforme a las reglas de caballería, que las sé mejor que -cuantos caballeros las profesaron en el mundo. - --Señor -respondió Sancho-, y ¿es buena regla de caballería que andemos -perdidos por estas montañas, sin senda ni camino, buscando a un loco, el -cual, después de hallado, quizá le vendrá en voluntad de acabar lo que dejó -comenzado, no de su cuento, sino de la cabeza de vuestra merced y de mis -costillas, acabándonoslas de romper de todo punto? - --Calla, te digo otra vez, Sancho -dijo don Quijote-; porque te hago saber -que no sólo me trae por estas partes el deseo de hallar al loco, cuanto el -que tengo de hacer en ellas una hazaña con que he de ganar perpetuo nombre -y fama en todo lo descubierto de la tierra; y será tal, que he de echar con -ella el sello a todo aquello que puede hacer perfecto y famoso a un andante -caballero. - --Y ¿es de muy gran peligro esa hazaña? -preguntó Sancho Panza. - --No -respondió el de la Triste Figura-, puesto que de tal manera podía -correr el dado, que echásemos azar en lugar de encuentro; pero todo ha de -estar en tu diligencia. - --¿En mi diligencia? -dijo Sancho. - --Sí -dijo don Quijote-, porque si vuelves presto de adonde pienso enviarte, -presto se acabará mi pena y presto comenzará mi gloria. Y, porque no es -bien que te tenga más suspenso, esperando en lo que han de parar mis -razones, quiero, Sancho, que sepas que el famoso Amadís de Gaula fue uno de -los más perfectos caballeros andantes. No he dicho bien fue uno: fue el -solo, el primero, el único, el señor de todos cuantos hubo en su tiempo en -el mundo. Mal año y mal mes para don Belianís y para todos aquellos que -dijeren que se le igualó en algo, porque se engañan, juro cierto. Digo -asimismo que, cuando algún pintor quiere salir famoso en su arte, procura -imitar los originales de los más únicos pintores que sabe; y esta mesma -regla corre por todos los más oficios o ejercicios de cuenta que sirven -para adorno de las repúblicas. Y así lo ha de hacer y hace el que quiere -alcanzar nombre de prudente y sufrido, imitando a Ulises, en cuya persona y -trabajos nos pinta Homero un retrato vivo de prudencia y de sufrimiento; -como también nos mostró Virgilio, en persona de Eneas, el valor de un hijo -piadoso y la sagacidad de un valiente y entendido capitán, no pintándolo ni -descubriéndolo como ellos fueron, sino como habían de ser, para quedar -ejemplo a los venideros hombres de sus virtudes. Desta mesma suerte, Amadís -fue el norte, el lucero, el sol de los valientes y enamorados caballeros, a -quien debemos de imitar todos aquellos que debajo de la bandera de amor y -de la caballería militamos. Siendo, pues, esto ansí, como lo es, hallo yo, -Sancho amigo, que el caballero andante que más le imitare estará más cerca -de alcanzar la perfeción de la caballería. Y una de las cosas en que más -este caballero mostró su prudencia, valor, valentía, sufrimiento, firmeza y -amor, fue cuando se retiró, desdeñado de la señora Oriana, a hacer -penitencia en la Peña Pobre, mudado su nombre en el de Beltenebros, nombre, -por cierto, significativo y proprio para la vida que él de su voluntad -había escogido. Ansí que, me es a mí más fácil imitarle en esto que no en -hender gigantes, descabezar serpientes, matar endriagos, desbaratar -ejércitos, fracasar armadas y deshacer encantamentos. Y, pues estos lugares -son tan acomodados para semejantes efectos, no hay para qué se deje pasar -la ocasión, que ahora con tanta comodidad me ofrece sus guedejas. - --En efecto -dijo Sancho-, ¿qué es lo que vuestra merced quiere hacer en -este tan remoto lugar? - --¿Ya no te he dicho -respondió don Quijote- que quiero imitar a Amadís, -haciendo aquí del desesperado, del sandio y del furioso, por imitar -juntamente al valiente don Roldán, cuando halló en una fuente las señales -de que Angélica la Bella había cometido vileza con Medoro, de cuya -pesadumbre se volvió loco y arrancó los árboles, enturbió las aguas de las -claras fuentes, mató pastores, destruyó ganados, abrasó chozas, derribó -casas, arrastró yeguas y hizo otras cien mil insolencias, dignas de eterno -nombre y escritura? Y, puesto que yo no pienso imitar a Roldán, o Orlando, -o Rotolando (que todos estos tres nombres tenía), parte por parte en todas -las locuras que hizo, dijo y pensó, haré el bosquejo, como mejor pudiere, -en las que me pareciere ser más esenciales. Y podrá ser que viniese a -contentarme con sola la imitación de Amadís, que sin hacer locuras de daño, -sino de lloros y sentimientos, alcanzó tanta fama como el que más. --Paréceme a mí -dijo Sancho- que los caballeros que lo tal ficieron fueron -provocados y tuvieron causa para hacer esas necedades y penitencias, pero -vuestra merced, ¿qué causa tiene para volverse loco? ¿Qué dama le ha -desdeñado, o qué señales ha hallado que le den a entender que la señora -Dulcinea del Toboso ha hecho alguna niñería con moro o cristiano? - --Ahí esta el punto -respondió don Quijote- y ésa es la fineza de mi -negocio; que volverse loco un caballero andante con causa, ni grado ni -gracias: el toque está desatinar sin ocasión y dar a entender a mi dama que -si en seco hago esto, ¿qué hiciera en mojado? Cuanto más, que harta ocasión -tengo en la larga ausencia que he hecho de la siempre señora mía Dulcinea -del Toboso; que, como ya oíste decir a aquel pastor de marras, Ambrosio: -quien está ausente todos los males tiene y teme. Así que, Sancho amigo, no -gastes tiempo en aconsejarme que deje tan rara, tan felice y tan no vista -imitación. Loco soy, loco he de ser hasta tanto que tú vuelvas con la -respuesta de una carta que contigo pienso enviar a mi señora Dulcinea; y si -fuere tal cual a mi fe se le debe, acabarse ha mi sandez y mi penitencia; y -si fuere al contrario, seré loco de veras, y, siéndolo, no sentiré nada. -Ansí que, de cualquiera manera que responda, saldré del conflito y trabajo -en que me dejares, gozando el bien que me trujeres, por cuerdo, o no -sintiendo el mal que me aportares, por loco. Pero dime, Sancho, ¿traes bien -guardado el yelmo de Mambrino?; que ya vi que le alzaste del suelo cuando -aquel desagradecido le quiso hacer pedazos. Pero no pudo, donde se puede -echar de ver la fineza de su temple. - -A lo cual respondió Sancho: - --Vive Dios, señor Caballero de la Triste Figura, que no puedo sufrir ni -llevar en paciencia algunas cosas que vuestra merced dice, y que por ellas -vengo a imaginar que todo cuanto me dice de caballerías y de alcanzar -reinos e imperios, de dar ínsulas y de hacer otras mercedes y grandezas, -como es uso de caballeros andantes, que todo debe de ser cosa de viento y -mentira, y todo pastraña, o patraña, o como lo llamáremos. Porque quien -oyere decir a vuestra merced que una bacía de barbero es el yelmo de -Mambrino, y que no salga de este error en más de cuatro días, ¿qué ha de -pensar, sino que quien tal dice y afirma debe de tener güero el juicio? La -bacía yo la llevo en el costal, toda abollada, y llévola para aderezarla en -mi casa y hacerme la barba en ella, si Dios me diere tanta gracia que algún -día me vea con mi mujer y hijos. - --Mira, Sancho, por el mismo que denantes juraste, te juro -dijo don -Quijote- que tienes el más corto entendimiento que tiene ni tuvo escudero -en el mundo. ¿Que es posible que en cuanto ha que andas conmigo no has -echado de ver que todas las cosas de los caballeros andantes parecen -quimeras, necedades y desatinos, y que son todas hechas al revés? Y no -porque sea ello ansí, sino porque andan entre nosotros siempre una caterva -de encantadores que todas nuestras cosas mudan y truecan y les vuelven -según su gusto, y según tienen la gana de favorecernos o destruirnos; y -así, eso que a ti te parece bacía de barbero, me parece a mí el yelmo de -Mambrino, y a otro le parecerá otra cosa. Y fue rara providencia del sabio -que es de mi parte hacer que parezca bacía a todos lo que real y -verdaderamente es yelmo de Mambrino, a causa que, siendo él de tanta -estima, todo el mundo me perseguirá por quitármele; pero, como ven que no -es más de un bacín de barbero, no se curan de procuralle, como se mostró -bien en el que quiso rompelle y le dejó en el suelo sin llevarle; que a fe -que si le conociera, que nunca él le dejara. Guárdale, amigo, que por ahora -no le he menester; que antes me tengo de quitar todas estas armas y quedar -desnudo como cuando nací, si es que me da en voluntad de seguir en mi -penitencia más a Roldán que a Amadís. - -Llegaron, en estas pláticas, al pie de una alta montaña que, casi como -peñón tajado, estaba sola entre otras muchas que la rodeaban. Corría por su -falda un manso arroyuelo, y hacíase por toda su redondez un prado tan verde -y vicioso, que daba contento a los ojos que le miraban. Había por allí -muchos árboles silvestres y algunas plantas y flores, que hacían el lugar -apacible. Este sitio escogió el Caballero de la Triste Figura para hacer su -penitencia; y así, en viéndole, comenzó a decir en voz alta, como si -estuviera sin juicio: - --Éste es el lugar, ¡oh cielos!, que diputo y escojo para llorar la -desventura en que vosotros mesmos me habéis puesto. Éste es el sitio donde -el humor de mis ojos acrecentará las aguas deste pequeño arroyo, y mis -continos y profundos sospiros moverán a la contina las hojas destos -montaraces árboles, en testimonio y señal de la pena que mi asendereado -corazón padece. ¡Oh vosotros, quienquiera que seáis, rústicos dioses que en -este inhabitable lugar tenéis vuestra morada, oíd las quejas deste -desdichado amante, a quien una luenga ausencia y unos imaginados celos han -traído a lamentarse entre estas asperezas, y a quejarse de la dura -condición de aquella ingrata y bella, término y fin de toda humana -hermosura! ¡Oh vosotras, napeas y dríadas, que tenéis por costumbre de -habitar en las espesuras de los montes, así los ligeros y lascivos sátiros, -de quien sois, aunque en vano, amadas, no perturben jamás vuestro dulce -sosiego, que me ayudéis a lamentar mi desventura, o, a lo menos, no os -canséis de oílla! ¡Oh Dulcinea del Toboso, día de mi noche, gloria de mi -pena, norte de mis caminos, estrella de mi ventura, así el cielo te la dé -buena en cuanto acertares a pedirle, que consideres el lugar y el estado a -que tu ausencia me ha conducido, y que con buen término correspondas al que -a mi fe se le debe! ¡Oh solitarios árboles, que desde hoy en adelante -habéis de hacer compañía a mi soledad, dad indicio, con el blando -movimiento de vuestras ramas, que no os desagrade mi presencia! ¡Oh tú, -escudero mío, agradable compañero en más prósperos y adversos sucesos, toma -bien en la memoria lo que aquí me verás hacer, para que lo cuentes y -recetes a la causa total de todo ello! - -Y, diciendo esto, se apeó de Rocinante, y en un momento le quitó el freno y -la silla; y, dándole una palmada en las ancas, le dijo: - --Libertad te da el que sin ella queda, ¡oh caballo tan estremado por tus -obras cuan desdichado por tu suerte! Vete por do quisieres, que en la -frente llevas escrito que no te igualó en ligereza el Hipogrifo de Astolfo, -ni el nombrado Frontino, que tan caro le costó a Bradamante. - -Viendo esto Sancho, dijo: - --Bien haya quien nos quitó ahora del trabajo de desenalbardar al rucio; que -a fe que no faltaran palmadicas que dalle, ni cosas que decille en su -alabanza; pero si él aquí estuviera, no consintiera yo que nadie le -desalbardara, pues no había para qué, que a él no le tocaban las generales -de enamorado ni de desesperado, pues no lo estaba su amo, que era yo, -cuando Dios quería. Y en verdad, señor Caballero de la Triste Figura, que -si es que mi partida y su locura de vuestra merced va de veras, que será -bien tornar a ensillar a Rocinante, para que supla la falta del rucio, -porque será ahorrar tiempo a mi ida y vuelta; que si la hago a pie, no sé -cuándo llegaré ni cuándo volveré, porque, en resolución, soy mal caminante. --Digo, Sancho -respondió don Quijote-, que sea como tú quisieres, que no me -parece mal tu designio; y digo que de aquí a tres días te partirás, porque -quiero que en este tiempo veas lo que por ella hago y digo, para que se lo -digas. - --Pues, ¿qué más tengo de ver -dijo Sancho- que lo que he visto? - --¡Bien estás en el cuento! -respondió don Quijote-. Ahora me falta rasgar -las vestiduras, esparcir las armas y darme de calabazadas por estas peñas, -con otras cosas deste jaez que te han de admirar. - --Por amor de Dios -dijo Sancho-, que mire vuestra merced cómo se da esas -calabazadas; que a tal peña podrá llegar, y en tal punto, que con la -primera se acabase la máquina desta penitencia; y sería yo de parecer que, -ya que vuestra merced le parece que son aquí necesarias calabazadas y que -no se puede hacer esta obra sin ellas, se contentase, pues todo esto es -fingido y cosa contrahecha y de burla, se contentase, digo, con dárselas en -el agua, o en alguna cosa blanda, como algodón; y déjeme a mí el cargo, que -yo diré a mi señora que vuestra merced se las daba en una punta de peña más -dura que la de un diamante. - --Yo agradezco tu buena intención, amigo Sancho -respondió don Quijote-, mas -quiérote hacer sabidor de que todas estas cosas que hago no son de burlas, -sino muy de veras; porque de otra manera, sería contravenir a las órdenes -de caballería, que nos mandan que no digamos mentira alguna, pena de -relasos, y el hacer una cosa por otra lo mesmo es que mentir. Ansí que, mis -calabazadas han de ser verdaderas, firmes y valederas, sin que lleven nada -del sofístico ni del fantástico. Y será necesario que me dejes algunas -hilas para curarme, pues que la ventura quiso que nos faltase el bálsamo -que perdimos. - --Más fue perder el asno -respondió Sancho-, pues se perdieron en él las -hilas y todo. Y ruégole a vuestra merced que no se acuerde más de aquel -maldito brebaje; que en sólo oírle mentar se me revuelve el alma, no que el -estómago. Y más le ruego: que haga cuenta que son ya pasados los tres días -que me ha dado de término para ver las locuras que hace, que ya las doy por -vistas y por pasadas en cosa juzgada, y diré maravillas a mi señora; y -escriba la carta y despácheme luego, porque tengo gran deseo de volver a -sacar a vuestra merced deste purgatorio donde le dejo. - --¿Purgatorio le llamas, Sancho? -dijo don Quijote-. Mejor hicieras de -llamarle infierno, y aun peor, si hay otra cosa que lo sea. - --Quien ha infierno -respondió Sancho-, nula es retencio, según he oído -decir. - --No entiendo qué quiere decir retencio -dijo don Quijote. - --Retencio es -respondió Sancho- que quien está en el infierno nunca sale -dél, ni puede. Lo cual será al revés en vuestra merced, o a mí me andarán -mal los pies, si es que llevo espuelas para avivar a Rocinante; y póngame -yo una por una en el Toboso, y delante de mi señora Dulcinea, que yo le -diré tales cosas de las necedades y locuras, que todo es uno, que vuestra -merced ha hecho y queda haciendo, que la venga a poner más blanda que un -guante, aunque la halle más dura que un alcornoque; con cuya respuesta -dulce y melificada volveré por los aires, como brujo, y sacaré a vuestra -merced deste purgatorio, que parece infierno y no lo es, pues hay esperanza -de salir dél, la cual, como tengo dicho, no la tienen de salir los que -están en el infierno, ni creo que vuestra merced dirá otra cosa. - --Así es la verdad -dijo el de la Triste Figura-; pero, ¿qué haremos para -escribir la carta? - --Y la libranza pollinesca también -añadió Sancho. - --Todo irá inserto -dijo don Quijote-; y sería bueno, ya que no hay papel, -que la escribiésemos, como hacían los antiguos, en hojas de árboles, o en -unas tablitas de cera; aunque tan dificultoso será hallarse eso ahora como -el papel. Mas ya me ha venido a la memoria dónde será bien, y aun más que -bien, escribilla: que es en el librillo de memoria que fue de Cardenio; y -tú tendrás cuidado de hacerla trasladar en papel, de buena letra, en el -primer lugar que hallares, donde haya maestro de escuela de muchachos, o si -no, cualquiera sacristán te la trasladará; y no se la des a trasladar a -ningún escribano, que hacen letra procesada, que no la entenderá Satanás. --Pues, ¿qué se ha de hacer de la firma? -dijo Sancho. - --Nunca las cartas de Amadís se firman -respondió don Quijote. - --Está bien -respondió Sancho-, pero la libranza forzosamente se ha de -firmar, y ésa, si se traslada, dirán que la firma es falsa y quedaréme sin -pollinos. - --La libranza irá en el mesmo librillo firmada; que, en viéndola, mi sobrina -no pondrá dificultad en cumplilla. Y, en lo que toca a la carta de amores, -pondrás por firma: "Vuestro hasta la muerte, el Caballero de la Triste -Figura". Y hará poco al caso que vaya de mano ajena, porque, a lo que yo me -sé acordar, Dulcinea no sabe escribir ni leer, y en toda su vida ha visto -letra mía ni carta mía, porque mis amores y los suyos han sido siempre -platónicos, sin estenderse a más que a un honesto mirar. Y aun esto tan de -cuando en cuando, que osaré jurar con verdad que en doce años que ha que la -quiero más que a la lumbre destos ojos que han de comer la tierra, no la he -visto cuatro veces; y aun podrá ser que destas cuatro veces no hubiese ella -echado de ver la una que la miraba: tal es el recato y encerramiento con -que sus padres, Lorenzo Corchuelo, y su madre, Aldonza Nogales, la han -criado. - --¡Ta, ta! -dijo Sancho-. ¿Que la hija de Lorenzo Corchuelo es la señora -Dulcinea del Toboso, llamada por otro nombre Aldonza Lorenzo? - --Ésa es -dijo don Quijote-, y es la que merece ser señora de todo el -universo. - --Bien la conozco -dijo Sancho-, y sé decir que tira tan bien una barra como -el más forzudo zagal de todo el pueblo. ¡Vive el Dador, que es moza de -chapa, hecha y derecha y de pelo en pecho, y que puede sacar la barba del -lodo a cualquier caballero andante, o por andar, que la tuviere por señora! -¡Oh hideputa, qué rejo que tiene, y qué voz! Sé decir que se puso un día -encima del campanario del aldea a llamar unos zagales suyos que andaban en -un barbecho de su padre, y, aunque estaban de allí más de media legua, así -la oyeron como si estuvieran al pie de la torre. Y lo mejor que tiene es -que no es nada melindrosa, porque tiene mucho de cortesana: con todos se -burla y de todo hace mueca y donaire. Ahora digo, señor Caballero de la -Triste Figura, que no solamente puede y debe vuestra merced hacer locuras -por ella, sino que, con justo título, puede desesperarse y ahorcarse; que -nadie habrá que lo sepa que no diga que hizo demasiado de bien, puesto que -le lleve el diablo. Y querría ya verme en camino, sólo por vella; que ha -muchos días que no la veo, y debe de estar ya trocada, porque gasta mucho -la faz de las mujeres andar siempre al campo, al sol y al aire. Y confieso -a vuestra merced una verdad, señor don Quijote: que hasta aquí he estado en -una grande ignorancia; que pensaba bien y fielmente que la señora Dulcinea -debía de ser alguna princesa de quien vuestra merced estaba enamorado, o -alguna persona tal, que mereciese los ricos presentes que vuestra merced le -ha enviado: así el del vizcaíno como el de los galeotes, y otros muchos que -deben ser, según deben de ser muchas las vitorias que vuestra merced ha -ganado y ganó en el tiempo que yo aún no era su escudero. Pero, bien -considerado, ¿qué se le ha de dar a la señora Aldonza Lorenzo, digo, a la -señora Dulcinea del Toboso, de que se le vayan a hincar de rodillas delante -della los vencidos que vuestra merced le envía y ha de enviar? Porque -podría ser que, al tiempo que ellos llegasen, estuviese ella rastrillando -lino, o trillando en las eras, y ellos se corriesen de verla, y ella se -riese y enfadase del presente. - --Ya te tengo dicho antes de agora muchas veces, Sancho -dijo don Quijote-, -que eres muy grande hablador, y que, aunque de ingenio boto, muchas veces -despuntas de agudo. Mas, para que veas cuán necio eres tú y cuán discreto -soy yo, quiero que me oyas un breve cuento. «Has de saber que una viuda -hermosa, moza, libre y rica, y, sobre todo, desenfadada, se enamoró de un -mozo motilón, rollizo y de buen tomo. Alcanzólo a saber su mayor, y un día -dijo a la buena viuda, por vía de fraternal reprehensión: ''Maravillado -estoy, señora, y no sin mucha causa, de que una mujer tan principal, tan -hermosa y tan rica como vuestra merced, se haya enamorado de un hombre tan -soez, tan bajo y tan idiota como fulano, habiendo en esta casa tantos -maestros, tantos presentados y tantos teólogos, en quien vuestra merced -pudiera escoger como entre peras, y decir: "Éste quiero, aquéste no -quiero"''. Mas ella le respondió, con mucho donaire y desenvoltura: -''Vuestra merced, señor mío, está muy engañado, y piensa muy a lo antiguo -si piensa que yo he escogido mal en fulano, por idiota que le parece, pues, -para lo que yo le quiero, tanta filosofía sabe, y más, que Aristóteles''». -Así que, Sancho, por lo que yo quiero a Dulcinea del Toboso, tanto vale -como la más alta princesa de la tierra. Sí, que no todos los poetas que -alaban damas, debajo de un nombre que ellos a su albedrío les ponen, es -verdad que las tienen. ¿Piensas tú que las Amariles, las Filis, las -Silvias, las Dianas, las Galateas, las Alidas y otras tales de que los -libros, los romances, las tiendas de los barberos, los teatros de las -comedias, están llenos, fueron verdaderamente damas de carne y hueso, y de -aquéllos que las celebran y celebraron? No, por cierto, sino que las más se -las fingen, por dar subjeto a sus versos y porque los tengan por enamorados -y por hombres que tienen valor para serlo. Y así, bástame a mí pensar y -creer que la buena de Aldonza Lorenzo es hermosa y honesta; y en lo del -linaje importa poco, que no han de ir a hacer la información dél para darle -algún hábito, y yo me hago cuenta que es la más alta princesa del mundo. -Porque has de saber, Sancho, si no lo sabes, que dos cosas solas incitan a -amar más que otras, que son la mucha hermosura y la buena fama; y estas dos -cosas se hallan consumadamente en Dulcinea, porque en ser hermosa ninguna -le iguala, y en la buena fama, pocas le llegan. Y para concluir con todo, -yo imagino que todo lo que digo es así, sin que sobre ni falte nada; y -píntola en mi imaginación como la deseo, así en la belleza como en la -principalidad, y ni la llega Elena, ni la alcanza Lucrecia, ni otra alguna -de las famosas mujeres de las edades pretéritas, griega, bárbara o latina. -Y diga cada uno lo que quisiere; que si por esto fuere reprehendido de los -ignorantes, no seré castigado de los rigurosos. - --Digo que en todo tiene vuestra merced razón -respondió Sancho-, y que yo -soy un asno. Mas no sé yo para qué nombro asno en mi boca, pues no se ha de -mentar la soga en casa del ahorcado. Pero venga la carta, y a Dios, que me -mudo. - -Sacó el libro de memoria don Quijote, y, apartándose a una parte, con mucho -sosiego comenzó a escribir la carta; y, en acabándola, llamó a Sancho y le -dijo que se la quería leer, porque la tomase de memoria, si acaso se le -perdiese por el camino, porque de su desdicha todo se podía temer. A lo -cual respondió Sancho: - --Escríbala vuestra merced dos o tres veces ahí en el libro y démele, que yo -le llevaré bien guardado, porque pensar que yo la he de tomar en la memoria -es disparate: que la tengo tan mala que muchas veces se me olvida cómo me -llamo. Pero, con todo eso, dígamela vuestra merced, que me holgaré mucho de -oílla, que debe de ir como de molde. - --Escucha, que así dice -dijo don Quijote: - -Carta de don Quijote a Dulcinea del Toboso - -Soberana y alta señora: - -El ferido de punta de ausencia y el llagado de las telas del corazón, -dulcísima Dulcinea del Toboso, te envía la salud que él no tiene. Si tu -fermosura me desprecia, si tu valor no es en mi pro, si tus desdenes son en -mi afincamiento, maguer que yo sea asaz de sufrido, mal podré sostenerme en -esta cuita, que, además de ser fuerte, es muy duradera. Mi buen escudero -Sancho te dará entera relación, ¡oh bella ingrata, amada enemiga mía!, del -modo que por tu causa quedo. Si gustares de acorrerme, tuyo soy; y si no, -haz lo que te viniere en gusto; que, con acabar mi vida, habré satisfecho a -tu crueldad y a mi deseo. - -Tuyo hasta la muerte, - -El Caballero de la Triste Figura. - --Por vida de mi padre -dijo Sancho en oyendo la carta-, que es la más alta -cosa que jamás he oído. ¡Pesia a mí, y cómo que le dice vuestra merced ahí -todo cuanto quiere, y qué bien que encaja en la firma El Caballero de la -Triste Figura! Digo de verdad que es vuestra merced el mesmo diablo, y que -no haya cosa que no sepa. - --Todo es menester -respondió don Quijote- para el oficio que trayo. --Ea, pues -dijo Sancho-, ponga vuestra merced en esotra vuelta la cédula de -los tres pollinos y fírmela con mucha claridad, porque la conozcan en -viéndola. - --Que me place -dijo don Quijote. - -Y, habiéndola escrito,se la leyó; que decía ansí: - -Mandará vuestra merced, por esta primera de pollinos, señora sobrina, dar a -Sancho Panza, mi escudero, tres de los cinco que dejé en casa y están a -cargo de vuestra merced. Los cuales tres pollinos se los mando librar y -pagar por otros tantos aquí recebidos de contado, que consta, y con su -carta de pago serán bien dados. Fecha en las entrañas de Sierra Morena, a -veinte y dos de agosto deste presente año. - --Buena está -dijo Sancho-; fírmela vuestra merced. - --No es menester firmarla -dijo don Quijote-, sino solamente poner mi -rúbrica, que es lo mesmo que firma, y para tres asnos, y aun para -trecientos, fuera bastante. - --Yo me confío de vuestra merced -respondió Sancho-. Déjeme, iré a ensillar -a Rocinante, y aparéjese vuestra merced a echarme su bendición, que luego -pienso partirme, sin ver las sandeces que vuestra merced ha de hacer, que -yo diré que le vi hacer tantas que no quiera más. - --Por lo menos quiero, Sancho, y porque es menester ansí, quiero, digo, que -me veas en cueros, y hacer una o dos docenas de locuras, que las haré en -menos de media hora, porque, habiéndolas tú visto por tus ojos, puedas -jurar a tu salvo en las demás que quisieres añadir; y asegúrote que no -dirás tú tantas cuantas yo pienso hacer. - --Por amor de Dios, señor mío, que no vea yo en cueros a vuestra merced, que -me dará mucha lástima y no podré dejar de llorar; y tengo tal la cabeza, -del llanto que anoche hice por el rucio, que no estoy para meterme en -nuevos lloros; y si es que vuestra merced gusta de que yo vea algunas -locuras, hágalas vestido, breves y las que le vinieren más a cuento. Cuanto -más, que para mí no era menester nada deso, y, como ya tengo dicho, fuera -ahorrar el camino de mi vuelta, que ha de ser con las nuevas que vuestra -merced desea y merece. Y si no, aparéjese la señora Dulcinea; que si no -responde como es razón, voto hago solene a quien puedo que le tengo de -sacar la buena respuesta del estómago a coces y a bofetones. Porque, ¿dónde -se ha de sufrir que un caballero andante, tan famoso como vuestra merced, -se vuelva loco, sin qué ni para qué, por una...? No me lo haga decir la -señora, porque por Dios que despotrique y lo eche todo a doce, aunque nunca -se venda. ¡Bonico soy yo para eso! ¡Mal me conoce! ¡Pues, a fe que si me -conociese, que me ayunase! - --A fe, Sancho -dijo don Quijote-, que, a lo que parece, que no estás tú más -cuerdo que yo. - --No estoy tan loco -respondió Sancho-, mas estoy más colérico. Pero, -dejando esto aparte, ¿qué es lo que ha de comer vuestra merced en tanto que -yo vuelvo? ¿Ha de salir al camino, como Cardenio, a quitárselo a los -pastores? - --No te dé pena ese cuidado -respondió don Quijote-, porque, aunque tuviera, -no comiera otra cosa que las yerbas y frutos que este prado y estos árboles -me dieren, que la fineza de mi negocio está en no comer y en hacer otras -asperezas equivalentes. - --A Dios, pues. Pero, ¿sabe vuestra merced qué temo? Que no tengo de acertar -a volver a este lugar donde agora le dejo, según está de escondido. --Toma bien las señas, que yo procuraré no apartarme destos contornos -dijo -don Quijote-, y aun tendré cuidado de subirme por estos más altos riscos, -por ver si te descubro cuando vuelvas. Cuanto más, que lo más acertado -será, para que no me yerres y te pierdas, que cortes algunas retamas de las -muchas que por aquí hay y las vayas poniendo de trecho a trecho, hasta -salir a lo raso, las cuales te servirán de mojones y señales para que me -halles cuando vuelvas, a imitación del hilo del laberinto de Teseo. --Así lo haré -respondió Sancho Panza. - -Y, cortando algunos, pidió la bendición a su señor, y, no sin muchas -lágrimas de entrambos, se despidió dél. Y, subiendo sobre Rocinante, a -quien don Quijote encomendó mucho, y que mirase por él como por su propria -persona, se puso en camino del llano, esparciendo de trecho a trecho los -ramos de la retama, como su amo se lo había aconsejado. Y así, se fue, -aunque todavía le importunaba don Quijote que le viese siquiera hacer dos -locuras. Mas no hubo andado cien pasos, cuando volvió y dijo: - --Digo, señor, que vuestra merced ha dicho muy bien: que, para que pueda -jurar sin cargo de conciencia que le he visto hacer locuras, será bien que -vea siquiera una, aunque bien grande la he visto en la quedada de vuestra -merced. - --¿No te lo decía yo? -dijo don Quijote-. Espérate, Sancho, que en un credo -las haré. - -Y, desnudándose con toda priesa las calzones, quedó en carnes y en pañales, -y luego, sin más ni más, dio dos zapatetas en el aire y dos tumbas, la -cabeza abajo y los pies en alto, descubriendo cosas que, por no verlas otra -vez, volvió Sancho la rienda a Rocinante y se dio por contento y satisfecho -de que podía jurar que su amo quedaba loco. Y así, le dejaremos ir su -camino, hasta la vuelta, que fue breve. - - - - - -Capítulo XXVI. Donde se prosiguen las finezas que de enamorado hizo don -Quijote en Sierra Morena - - -Y, volviendo a contar lo que hizo el de la Triste Figura después que se vio -solo, dice la historia que, así como don Quijote acabó de dar las tumbas o -vueltas, de medio abajo desnudo y de medio arriba vestido, y que vio que -Sancho se había ido sin querer aguardar a ver más sandeces, se subió sobre -una punta de una alta peña y allí tornó a pensar lo que otras muchas veces -había pensado, sin haberse jamás resuelto en ello. Y era que cuál sería -mejor y le estaría más a cuento: imitar a Roldán en las locuras desaforadas -que hizo, o Amadís en las malencónicas. Y, hablando entre sí mesmo, decía: --Si Roldán fue tan buen caballero y tan valiente como todos dicen, ¿qué -maravilla?, pues, al fin, era encantado y no le podía matar nadie si no era -metiéndole un alfiler de a blanca por la planta del pie, y él traía siempre -los zapatos con siete suelas de hierro. Aunque no le valieron tretas contra -Bernardo del Carpio, que se las entendió y le ahogó entre los brazos, en -Roncesvalles. Pero, dejando en él lo de la valentía a una parte, vengamos a -lo de perder el juicio, que es cierto que le perdió, por las señales que -halló en la fontana y por las nuevas que le dio el pastor de que Angélica -había dormido más de dos siestas con Medoro, un morillo de cabellos -enrizados y paje de Agramante; y si él entendió que esto era verdad y que -su dama le había cometido desaguisado, no hizo mucho en volverse loco. Pero -yo, ¿cómo puedo imitalle en las locuras, si no le imito en la ocasión -dellas? Porque mi Dulcinea del Toboso osaré yo jurar que no ha visto en -todos los días de su vida moro alguno, ansí como él es, en su mismo traje, -y que se está hoy como la madre que la parió; y haríale agravio manifiesto -si, imaginando otra cosa della, me volviese loco de aquel género de locura -de Roldán el furioso. Por otra parte, veo que Amadís de Gaula, sin perder -el juicio y sin hacer locuras, alcanzó tanta fama de enamorado como el que -más; porque lo que hizo, según su historia, no fue más de que, por verse -desdeñado de su señora Oriana, que le había mandado que no pareciese ante -su presencia hasta que fuese su voluntad, de que se retiró a la Peña Pobre -en compañía de un ermitaño, y allí se hartó de llorar y de encomendarse a -Dios, hasta que el cielo le acorrió, en medio de su mayor cuita y -necesidad. Y si esto es verdad, como lo es, ¿para qué quiero yo tomar -trabajo agora de desnudarme del todo, ni dar pesadumbre a estos árboles, -que no me han hecho mal alguno? Ni tengo para qué enturbiar el agua clara -destos arroyos, los cuales me han de dar de beber cuando tenga gana. Viva -la memoria de Amadís, y sea imitado de don Quijote de la Mancha en todo lo -que pudiere; del cual se dirá lo que del otro se dijo: que si no acabó -grandes cosas, murió por acometellas; y si yo no soy desechado ni desdeñado -de Dulcinea del Toboso, bástame, como ya he dicho, estar ausente della. Ea, -pues, manos a la obra: venid a mi memoria, cosas de Amadís, y enseñadme por -dónde tengo de comenzar a imitaros. Mas ya sé que lo más que él hizo fue -rezar y encomendarse a Dios; pero, ¿qué haré de rosario, que no le tengo? -En esto le vino al pensamiento cómo le haría, y fue que rasgó una gran tira -de las faldas de la camisa, que andaban colgando, y diole once ñudos, el -uno más gordo que los demás, y esto le sirvió de rosario el tiempo que allí -estuvo, donde rezó un millón de avemarías. Y lo que le fatigaba mucho era -no hallar por allí otro ermitaño que le confesase y con quien consolarse. Y -así, se entretenía paseándose por el pradecillo, escribiendo y grabando por -las cortezas de los árboles y por la menuda arena muchos versos, todos -acomodados a su tristeza, y algunos en alabanza de Dulcinea. Mas los que se -pudieron hallar enteros y que se pudiesen leer, después que a él allí le -hallaron, no fueron más que estos que aquí se siguen: - - Árboles, yerbas y plantas - que en aqueste sitio estáis, - tan altos, verdes y tantas, - si de mi mal no os holgáis, - escuchad mis quejas santas. - Mi dolor no os alborote, - aunque más terrible sea, - pues, por pagaros escote, - aquí lloró don Quijote - ausencias de Dulcinea - del Toboso. - - Es aquí el lugar adonde - el amador más leal - de su señora se esconde, - y ha venido a tanto mal - sin saber cómo o por dónde. - Tráele amor al estricote, - que es de muy mala ralea; - y así, hasta henchir un pipote, - aquí lloró don Quijote - ausencias de Dulcinea - del Toboso. - - Buscando las aventuras - por entre las duras peñas, - maldiciendo entrañas duras, - que entre riscos y entre breñas - halla el triste desventuras, - hirióle amor con su azote, - no con su blanda correa; - y, en tocándole el cogote, - aquí lloró don Quijote - ausencias de Dulcinea - del Toboso. - -No causó poca risa en los que hallaron los versos referidos el añadidura -del Toboso al nombre de Dulcinea, porque imaginaron que debió de imaginar -don Quijote que si, en nombrando a Dulcinea, no decía también del Toboso, -no se podría entender la copla; y así fue la verdad, como él después -confesó. Otros muchos escribió, pero, como se ha dicho, no se pudieron -sacar en limpio, ni enteros, más destas tres coplas. En esto, y en suspirar -y en llamar a los faunos y silvanos de aquellos bosques, a las ninfas de -los ríos, a la dolorosa y húmida Eco, que le respondiese, consolasen y -escuchasen, se entretenía, y en buscar algunas yerbas con que sustentarse -en tanto que Sancho volvía; que, si como tardó tres días, tardara tres -semanas, el Caballero de la Triste Figura quedara tan desfigurado que no le -conociera la madre que lo parió. - -Y será bien dejalle, envuelto entre sus suspiros y versos, por contar lo -que le avino a Sancho Panza en su mandadería. Y fue que, en saliendo al -camino real, se puso en busca del Toboso, y otro día llegó a la venta donde -le había sucedido la desgracia de la manta; y no la hubo bien visto, cuando -le pareció que otra vez andaba en los aires, y no quiso entrar dentro, -aunque llegó a hora que lo pudiera y debiera hacer, por ser la del comer y -llevar en deseo de gustar algo caliente; que había grandes días que todo -era fiambre. - -Esta necesidad le forzó a que llegase junto a la venta, todavía dudoso si -entraría o no. Y, estando en esto, salieron de la venta dos personas que -luego le conocieron; y dijo el uno al otro: - --Dígame, señor licenciado, aquel del caballo, ¿no es Sancho Panza, el que -dijo el ama de nuestro aventurero que había salido con su señor por -escudero? - --Sí es -dijo el licenciado-; y aquél es el caballo de nuestro don Quijote. -Y conociéronle tan bien como aquellos que eran el cura y el barbero de su -mismo lugar, y los que hicieron el escrutinio y acto general de los libros. -Los cuales, así como acabaron de conocer a Sancho Panza y a Rocinante, -deseosos de saber de don Quijote, se fueron a él; y el cura le llamó por su -nombre, diciéndole: - --Amigo Sancho Panza, ¿adónde queda vuestro amo? - -Conociólos luego Sancho Panza, y determinó de encubrir el lugar y la suerte -donde y como su amo quedaba; y así, les respondió que su amo quedaba -ocupado en cierta parte y en cierta cosa que le era de mucha importancia, -la cual él no podía descubrir, por los ojos que en la cara tenía. - --No, no -dijo el barbero-, Sancho Panza; si vos no nos decís dónde queda, -imaginaremos, como ya imaginamos, que vos le habéis muerto y robado, pues -venís encima de su caballo. En verdad que nos habéis de dar el dueño del -rocín, o sobre eso, morena. - --No hay para qué conmigo amenazas, que yo no soy hombre que robo ni mato a -nadie: a cada uno mate su ventura, o Dios, que le hizo. Mi amo queda -haciendo penitencia en la mitad desta montaña, muy a su sabor. - -Y luego, de corrida y sin parar, les contó de la suerte que quedaba, las -aventuras que le habían sucedido y cómo llevaba la carta a la señora -Dulcinea del Toboso, que era la hija de Lorenzo Corchuelo, de quien estaba -enamorado hasta los hígados. - -Quedaron admirados los dos de lo que Sancho Panza les contaba; y, aunque ya -sabían la locura de don Quijote y el género della, siempre que la oían se -admiraban de nuevo. Pidiéronle a Sancho Panza que les enseñase la carta que -llevaba a la señora Dulcinea del Toboso. Él dijo que iba escrita en un -libro de memoria y que era orden de su señor que la hiciese trasladar en -papel en el primer lugar que llegase; a lo cual dijo el cura que se la -mostrase, que él la trasladaría de muy buena letra. Metió la mano en el -seno Sancho Panza, buscando el librillo, pero no le halló, ni le podía -hallar si le buscara hasta agora, porque se había quedado don Quijote con -él y no se le había dado, ni a él se le acordó de pedírsele. - -Cuando Sancho vio que no hallaba el libro, fuésele parando mortal el -rostro; y, tornándose a tentar todo el cuerpo muy apriesa, tornó a echar de -ver que no le hallaba; y, sin más ni más, se echó entrambos puños a las -barbas y se arrancó la mitad de ellas, y luego, apriesa y sin cesar, se dio -media docena de puñadas en el rostro y en las narices, que se las bañó -todas en sangre. Visto lo cual por el cura y el barbero, le dijeron que qué -le había sucedido, que tan mal se paraba. - --¿Qué me ha de suceder -respondió Sancho-, sino el haber perdido de una -mano a otra, en un estante, tres pollinos, que cada uno era como un -castillo? - --¿Cómo es eso? -replicó el barbero. - --He perdido el libro de memoria -respondió Sancho-, donde venía carta para -Dulcinea y una cédula firmada de su señor, por la cual mandaba que su -sobrina me diese tres pollinos, de cuatro o cinco que estaban en casa. -Y, con esto, les contó la pérdida del rucio. Consolóle el cura, y díjole -que, en hallando a su señor, él le haría revalidar la manda y que tornase a -hacer la libranza en papel, como era uso y costumbre, porque las que se -hacían en libros de memoria jamás se acetaban ni cumplían. - -Con esto se consoló Sancho, y dijo que, como aquello fuese ansí, que no le -daba mucha pena la pérdida de la carta de Dulcinea, porque él la sabía casi -de memoria, de la cual se podría trasladar donde y cuando quisiesen. --Decildo, Sancho, pues -dijo el barbero-, que después la trasladaremos. -Paróse Sancho Panza a rascar la cabeza para traer a la memoria la carta, y -ya se ponía sobre un pie, y ya sobre otro; unas veces miraba al suelo, -otras al cielo; y, al cabo de haberse roído la mitad de la yema de un dedo, -teniendo suspensos a los que esperaban que ya la dijese, dijo al cabo de -grandísimo rato: - --Por Dios, señor licenciado, que los diablos lleven la cosa que de la carta -se me acuerda; aunque en el principio decía: «Alta y sobajada señora». --No diría -dijo el barbero- sobajada, sino sobrehumana o soberana señora. --Así es -dijo Sancho-. Luego, si mal no me acuerdo, proseguía..., si mal no -me acuerdo: «el llego y falto de sueño, y el ferido besa a vuestra merced -las manos, ingrata y muy desconocida hermosa», y no sé qué decía de salud y -de enfermedad que le enviaba, y por aquí iba escurriendo, hasta que acababa -en «Vuestro hasta la muerte, el Caballero de la Triste Figura». - -No poco gustaron los dos de ver la buena memoria de Sancho Panza, y -alabáronsela mucho, y le pidieron que dijese la carta otras dos veces, para -que ellos, ansimesmo, la tomasen de memoria para trasladalla a su tiempo. -Tornóla a decir Sancho otras tres veces, y otras tantas volvió a decir -otros tres mil disparates. Tras esto, contó asimesmo las cosas de su amo, -pero no habló palabra acerca del manteamiento que le había sucedido en -aquella venta, en la cual rehusaba entrar. Dijo también como su señor, en -trayendo que le trujese buen despacho de la señora Dulcinea del Toboso, se -había de poner en camino a procurar cómo ser emperador, o, por lo menos, -monarca; que así lo tenían concertado entre los dos, y era cosa muy fácil -venir a serlo, según era el valor de su persona y la fuerza de su brazo; y -que, en siéndolo, le había de casar a él, porque ya sería viudo, que no -podía ser menos, y le había de dar por mujer a una doncella de la -emperatriz, heredera de un rico y grande estado de tierra firme, sin -ínsulos ni ínsulas, que ya no las quería. - -Decía esto Sancho con tanto reposo, limpiándose de cuando en cuando las -narices, y con tan poco juicio, que los dos se admiraron de nuevo, -considerando cuán vehemente había sido la locura de don Quijote, pues había -llevado tras sí el juicio de aquel pobre hombre. No quisieron cansarse en -sacarle del error en que estaba, pareciéndoles que, pues no le dañaba nada -la conciencia, mejor era dejarle en él, y a ellos les sería de más gusto -oír sus necedades. Y así, le dijeron que rogase a Dios por la salud de su -señor, que cosa contingente y muy agible era venir, con el discurso del -tiempo, a ser emperador, como él decía, o, por lo menos, arzobispo, o otra -dignidad equivalente. A lo cual respondió Sancho: - --Señores, si la fortuna rodease las cosas de manera que a mi amo le viniese -en voluntad de no ser emperador, sino de ser arzobispo, querría yo saber -agora qué suelen dar los arzobispos andantes a sus escuderos. --Suélenles dar -respondió el cura- algún beneficio, simple o curado, o -alguna sacristanía, que les vale mucho de renta rentada, amén del pie de -altar, que se suele estimar en otro tanto. - --Para eso será menester -replicó Sancho- que el escudero no sea casado y -que sepa ayudar a misa, por lo menos; y si esto es así, ¡desdichado de yo, -que soy casado y no sé la primera letra del ABC! ¿Qué será de mí si a mi -amo le da antojo de ser arzobispo, y no emperador, como es uso y costumbre -de los caballeros andantes? - --No tengáis pena, Sancho amigo -dijo el barbero-, que aquí rogaremos a -vuestro amo y se lo aconsejaremos, y aun se lo pondremos en caso de -conciencia, que sea emperador y no arzobispo, porque le será más fácil, a -causa de que él es más valiente que estudiante. - --Así me ha parecido a mí -respondió Sancho-, aunque sé decir que para todo -tiene habilidad. Lo que yo pienso hacer de mi parte es rogarle a Nuestro -Señor que le eche a aquellas partes donde él más se sirva y adonde a mí más -mercedes me haga. - --Vos lo decís como discreto -dijo el cura- y lo haréis como buen cristiano. -Mas lo que ahora se ha de hacer es dar orden como sacar a vuestro amo de -aquella inútil penitencia que decís que queda haciendo; y, para pensar el -modo que hemos de tener, y para comer, que ya es hora, será bien nos -entremos en esta venta. - -Sancho dijo que entrasen ellos, que él esperaría allí fuera y que después -les diría la causa por que no entraba ni le convenía entrar en ella; mas -que les rogaba que le sacasen allí algo de comer que fuese cosa caliente, -y, ansimismo, cebada para Rocinante. Ellos se entraron y le dejaron, y, de -allí a poco, el barbero le sacó de comer. Después, habiendo bien pensado -entre los dos el modo que tendrían para conseguir lo que deseaban, vino el -cura en un pensamiento muy acomodado al gusto de don Quijote y para lo que -ellos querían. Y fue que dijo al barbero que lo que había pensado era que -él se vestiría en hábito de doncella andante, y que él procurase ponerse lo -mejor que pudiese como escudero, y que así irían adonde don Quijote estaba, -fingiendo ser ella una doncella afligida y menesterosa, y le pediría un -don, el cual él no podría dejársele de otorgar, como valeroso caballero -andante. Y que el don que le pensaba pedir era que se viniese con ella -donde ella le llevase, a desfacelle un agravio que un mal caballero le -tenía fecho; y que le suplicaba, ansimesmo, que no la mandase quitar su -antifaz, ni la demandase cosa de su facienda, fasta que la hubiese fecho -derecho de aquel mal caballero; y que creyese, sin duda, que don Quijote -vendría en todo cuanto le pidiese por este término; y que desta manera le -sacarían de allí y le llevarían a su lugar, donde procurarían ver si tenía -algún remedio su estraña locura. - - - - - -Capítulo XXVII. De cómo salieron con su intención el cura y el barbero, con -otras cosas dignas de que se cuenten en esta grande historia - - -No le pareció mal al barbero la invención del cura, sino tan bien, que -luego la pusieron por obra. Pidiéronle a la ventera una saya y unas tocas, -dejándole en prendas una sotana nueva del cura. El barbero hizo una gran -barba de una cola rucia o roja de buey, donde el ventero tenía colgado el -peine. Preguntóles la ventera que para qué le pedían aquellas cosas. El -cura le contó en breves razones la locura de don Quijote, y cómo convenía -aquel disfraz para sacarle de la montaña, donde a la sazón estaba. Cayeron -luego el ventero y la ventera en que el loco era su huésped, el del -bálsamo, y el amo del manteado escudero, y contaron al cura todo lo que con -él les había pasado, sin callar lo que tanto callaba Sancho. En resolución, -la ventera vistió al cura de modo que no había más que ver: púsole una saya -de paño, llena de fajas de terciopelo negro de un palmo en ancho, todas -acuchilladas, y unos corpiños de terciopelo verde, guarnecidos con unos -ribetes de raso blanco, que se debieron de hacer, ellos y la saya, en -tiempo del rey Wamba. No consintió el cura que le tocasen, sino púsose en -la cabeza un birretillo de lienzo colchado que llevaba para dormir de -noche, y ciñóse por la frente una liga de tafetán negro, y con otra liga -hizo un antifaz, con que se cubrió muy bien las barbas y el rostro; -encasquetóse su sombrero, que era tan grande que le podía servir de -quitasol, y, cubriéndose su herreruelo, subió en su mula a mujeriegas, y el -barbero en la suya, con su barba que le llegaba a la cintura, entre roja y -blanca, como aquella que, como se ha dicho, era hecha de la cola de un buey -barroso. - -Despidiéronse de todos, y de la buena de Maritornes, que prometió de rezar -un rosario, aunque pecadora, porque Dios les diese buen suceso en tan arduo -y tan cristiano negocio como era el que habían emprendido. - -Mas, apenas hubo salido de la venta, cuando le vino al cura un pensamiento: -que hacía mal en haberse puesto de aquella manera, por ser cosa indecente -que un sacerdote se pusiese así, aunque le fuese mucho en ello; y, -diciéndoselo al barbero, le rogó que trocasen trajes, pues era más justo -que él fuese la doncella menesterosa, y que él haría el escudero, y que así -se profanaba menos su dignidad; y que si no lo quería hacer, determinaba de -no pasar adelante, aunque a don Quijote se le llevase el diablo. - -En esto, llegó Sancho, y de ver a los dos en aquel traje no pudo tener la -risa. En efeto, el barbero vino en todo aquello que el cura quiso, y, -trocando la invención, el cura le fue informando el modo que había de tener -y las palabras que había de decir a don Quijote para moverle y forzarle a -que con él se viniese, y dejase la querencia del lugar que había escogido -para su vana penitencia. El barbero respondió que, sin que se le diese -lición, él lo pondría bien en su punto. No quiso vestirse por entonces, -hasta que estuviesen junto de donde don Quijote estaba; y así, dobló sus -vestidos, y el cura acomodó su barba, y siguieron su camino, guiándolos -Sancho Panza; el cual les fue contando lo que les aconteció con el loco que -hallaron en la sierra, encubriendo, empero, el hallazgo de la maleta y de -cuanto en ella venía; que, maguer que tonto, era un poco codicioso el -mancebo. - -Otro día llegaron al lugar donde Sancho había dejado puestas las señales de -las ramas para acertar el lugar donde había dejado a su señor; y, en -reconociéndole, les dijo como aquélla era la entrada, y que bien se podían -vestir, si era que aquello hacía al caso para la libertad de su señor; -porque ellos le habían dicho antes que el ir de aquella suerte y vestirse -de aquel modo era toda la importancia para sacar a su amo de aquella mala -vida que había escogido, y que le encargaban mucho que no dijese a su amo -quien ellos eran, ni que los conocía; y que si le preguntase, como se lo -había de preguntar, si dio la carta a Dulcinea, dijese que sí, y que, por -no saber leer, le había respondido de palabra, diciéndole que le mandaba, -so pena de la su desgracia, que luego al momento se viniese a ver con ella, -que era cosa que le importaba mucho; porque con esto y con lo que ellos -pensaban decirle tenían por cosa cierta reducirle a mejor vida, y hacer con -él que luego se pusiese en camino para ir a ser emperador o monarca; que en -lo de ser arzobispo no había de qué temer. - -Todo lo escuchó Sancho, y lo tomó muy bien en la memoria, y les agradeció -mucho la intención que tenían de aconsejar a su señor fuese emperador y no -arzobispo, porque él tenía para sí que, para hacer mercedes a sus -escuderos, más podían los emperadores que los arzobispos andantes. También -les dijo que sería bien que él fuese delante a buscarle y darle la -respuesta de su señora, que ya sería ella bastante a sacarle de aquel -lugar, sin que ellos se pusiesen en tanto trabajo. Parecióles bien lo que -Sancho Panza decía, y así, determinaron de aguardarle hasta que volviese -con las nuevas del hallazgo de su amo. - -Entróse Sancho por aquellas quebradas de la sierra, dejando a los dos en -una por donde corría un pequeño y manso arroyo, a quien hacían sombra -agradable y fresca otras peñas y algunos árboles que por allí estaban. El -calor, y el día que allí llegaron, era de los del mes de agosto, que por -aquellas partes suele ser el ardor muy grande; la hora, las tres de la -tarde: todo lo cual hacía al sitio más agradable, y que convidase a que en -él esperasen la vuelta de Sancho, como lo hicieron. - -Estando, pues, los dos allí, sosegados y a la sombra, llegó a sus oídos una -voz que, sin acompañarla son de algún otro instrumento, dulce y -regaladamente sonaba, de que no poco se admiraron, por parecerles que aquél -no era lugar donde pudiese haber quien tan bien cantase. Porque, aunque -suele decirse que por las selvas y campos se hallan pastores de voces -estremadas, más son encarecimientos de poetas que verdades; y más, cuando -advirtieron que lo que oían cantar eran versos, no de rústicos ganaderos, -sino de discretos cortesanos. Y confirmó esta verdad haber sido los versos -que oyeron éstos: - - ¿Quién menoscaba mis bienes? - Desdenes. - Y ¿quién aumenta mis duelos? - Los celos. - Y ¿quién prueba mi paciencia? - Ausencia. - De ese modo, en mi dolencia - ningún remedio se alcanza, - pues me matan la esperanza - desdenes, celos y ausencia. - ¿Quién me causa este dolor? - Amor. - Y ¿quién mi gloria repugna? - Fortuna. - Y ¿quién consiente en mi duelo? - El cielo - De ese modo, yo recelo - morir deste mal estraño, - pues se aumentan en mi daño, - amor, fortuna y el cielo. - ¿Quién mejorará mi suerte? - La muerte. - Y el bien de amor, ¿quién le alcanza? - Mudanza. - Y sus males, ¿quién los cura? - Locura. - De ese modo, no es cordura - querer curar la pasión - cuando los remedios son - muerte, mudanza y locura. - -La hora, el tiempo, la soledad, la voz y la destreza del que cantaba causó -admiración y contento en los dos oyentes, los cuales se estuvieron quedos, -esperando si otra alguna cosa oían; pero, viendo que duraba algún tanto el -silencio, determinaron de salir a buscar el músico que con tan buena voz -cantaba. Y, queriéndolo poner en efeto, hizo la mesma voz que no se -moviesen, la cual llegó de nuevo a sus oídos, cantando este soneto: - -Soneto - - Santa amistad, que con ligeras alas, - tu apariencia quedándose en el suelo, - entre benditas almas, en el cielo, - subiste alegre a las impíreas salas, - desde allá, cuando quieres, nos señalas - la justa paz cubierta con un velo, - por quien a veces se trasluce el celo - de buenas obras que, a la fin, son malas. - Deja el cielo, ¡oh amistad!, o no permitas - que el engaño se vista tu librea, - con que destruye a la intención sincera; - que si tus apariencias no le quitas, - presto ha de verse el mundo en la pelea - de la discorde confusión primera. - -El canto se acabó con un profundo suspiro, y los dos, con atención, -volvieron a esperar si más se cantaba; pero, viendo que la música se había -vuelto en sollozos y en lastimeros ayes, acordaron de saber quién era el -triste, tan estremado en la voz como doloroso en los gemidos; y no -anduvieron mucho, cuando, al volver de una punta de una peña, vieron a un -hombre del mismo talle y figura que Sancho Panza les había pintado cuando -les contó el cuento de Cardenio; el cual hombre, cuando los vio, sin -sobresaltarse, estuvo quedo, con la cabeza inclinada sobre el pecho a guisa -de hombre pensativo, sin alzar los ojos a mirarlos más de la vez primera, -cuando de improviso llegaron. - -El cura, que era hombre bien hablado (como el que ya tenía noticia de su -desgracia, pues por las señas le había conocido), se llegó a él, y con -breves aunque muy discretas razones le rogó y persuadió que aquella tan -miserable vida dejase, porque allí no la perdiese, que era la desdicha -mayor de las desdichas. Estaba Cardenio entonces en su entero juicio, libre -de aquel furioso accidente que tan a menudo le sacaba de sí mismo; y así, -viendo a los dos en traje tan no usado de los que por aquellas soledades -andaban, no dejó de admirarse algún tanto, y más cuando oyó que le habían -hablado en su negocio como en cosa sabida -porque las razones que el cura -le dijo así lo dieron a entender-; y así, respondió desta manera: --Bien veo yo, señores, quienquiera que seáis, que el cielo, que tiene -cuidado de socorrer a los buenos, y aun a los malos muchas veces, sin yo -merecerlo, me envía, en estos tan remotos y apartados lugares del trato -común de las gentes, algunas personas que, poniéndome delante de los ojos -con vivas y varias razones cuán sin ella ando en hacer la vida que hago, -han procurado sacarme désta a mejor parte; pero, como no saben que sé yo -que en saliendo deste daño he de caer en otro mayor, quizá me deben de -tener por hombre de flacos discursos, y aun, lo que peor sería, por de -ningún juicio. Y no sería maravilla que así fuese, porque a mí se me -trasluce que la fuerza de la imaginación de mis desgracias es tan intensa y -puede tanto en mi perdición que, sin que yo pueda ser parte a estobarlo, -vengo a quedar como piedra, falto de todo buen sentido y conocimiento; y -vengo a caer en la cuenta desta verdad, cuando algunos me dicen y muestran -señales de las cosas que he hecho en tanto que aquel terrible accidente me -señorea, y no sé más que dolerme en vano y maldecir sin provecho mi -ventura, y dar por disculpa de mis locuras el decir la causa dellas a -cuantos oírla quieren; porque, viendo los cuerdos cuál es la causa, no se -maravillarán de los efetos, y si no me dieren remedio, a lo menos no me -darán culpa, convirtiéndoseles el enojo de mi desenvoltura en lástima de -mis desgracias. Y si es que vosotros, señores, venís con la mesma intención -que otros han venido, antes que paséis adelante en vuestras discretas -persuasiones, os ruego que escuchéis el cuento, que no le tiene, de mis -desventuras; porque quizá, después de entendido, ahorraréis del trabajo que -tomaréis en consolar un mal que de todo consuelo es incapaz. - -Los dos, que no deseaban otra cosa que saber de su mesma boca la causa de -su daño, le rogaron se la contase, ofreciéndole de no hacer otra cosa de la -que él quisiese, en su remedio o consuelo; y con esto, el triste caballero -comenzó su lastimera historia, casi por las mesmas palabras y pasos que la -había contado a don Quijote y al cabrero pocos días atrás, cuando, por -ocasión del maestro Elisabat y puntualidad de don Quijote en guardar el -decoro a la caballería, se quedó el cuento imperfeto, como la historia lo -deja contado. Pero ahora quiso la buena suerte que se detuvo el accidente -de la locura y le dio lugar de contarlo hasta el fin; y así, llegando al -paso del billete que había hallado don Fernando entre el libro de Amadís de -Gaula, dijo Cardenio que le tenía bien en la memoria, y que decía desta -manera: - -«Luscinda a Cardenio - -Cada día descubro en vos valores que me obligan y fuerzan a que en más os -estime; y así, si quisiéredes sacarme desta deuda sin ejecutarme en la -honra, lo podréis muy bien hacer. Padre tengo, que os conoce y que me -quiere bien, el cual, sin forzar mi voluntad, cumplirá la que será justo -que vos tengáis, si es que me estimáis como decís y como yo creo. --»Por este billete me moví a pedir a Luscinda por esposa, como ya os he -contado, y éste fue por quien quedó Luscinda en la opinión de don Fernando -por una de las más discretas y avisadas mujeres de su tiempo; y este -billete fue el que le puso en deseo de destruirme, antes que el mío se -efetuase. Díjele yo a don Fernando en lo que reparaba el padre de Luscinda, -que era en que mi padre se la pidiese, lo cual yo no le osaba decir, -temeroso que no vendría en ello, no porque no tuviese bien conocida la -calidad, bondad, virtud y hermosura de Luscinda, y que tenía partes -bastantes para enoblecer cualquier otro linaje de España, sino porque yo -entendía dél que deseaba que no me casase tan presto, hasta ver lo que el -duque Ricardo hacía conmigo. En resolución, le dije que no me aventuraba a -decírselo a mi padre, así por aquel inconveniente como por otros muchos que -me acobardaban, sin saber cuáles eran, sino que me parecía que lo que yo -desease jamás había de tener efeto. - -»A todo esto me respondió don Fernando que él se encargaba de hablar a mi -padre y hacer con él que hablase al de Luscinda. ¡Oh Mario ambicioso, oh -Catilina cruel, oh Sila facinoroso, oh Galalón embustero, oh Vellido -traidor, oh Julián vengativo, oh Judas codicioso! Traidor, cruel, vengativo -y embustero, ¿qué deservicios te había hecho este triste, que con tanta -llaneza te descubrió los secretos y contentos de su corazón? ¿Qué ofensa te -hice? ¿Qué palabras te dije, o qué consejos te di, que no fuesen todos -encaminados a acrecentar tu honra y tu provecho? Mas, ¿de qué me quejo?, -¡desventurado de mí!, pues es cosa cierta que cuando traen las desgracias -la corriente de las estrellas, como vienen de alto a bajo, despeñándose con -furor y con violencia, no hay fuerza en la tierra que las detenga, ni -industria humana que prevenirlas pueda. ¿Quién pudiera imaginar que don -Fernando, caballero ilustre, discreto, obligado de mis servicios, poderoso -para alcanzar lo que el deseo amoroso le pidiese dondequiera que le -ocupase, se había de enconar, como suele decirse, en tomarme a mí una sola -oveja, que aún no poseía? Pero quédense estas consideraciones aparte, como -inútiles y sin provecho, y añudemos el roto hilo de mi desdichada historia. - -»Digo, pues, que, pareciéndole a don Fernando que mi presencia le era -inconveniente para poner en ejecución su falso y mal pensamiento, determinó -de enviarme a su hermano mayor, con ocasión de pedirle unos dineros para -pagar seis caballos, que de industria, y sólo para este efeto de que me -ausentase (para poder mejor salir con su dañado intento), el mesmo día que -se ofreció hablar a mi padre los compró, y quiso que yo viniese por el -dinero. ¿Pude yo prevenir esta traición? ¿Pude, por ventura, caer en -imaginarla? No, por cierto; antes, con grandísimo gusto, me ofrecí a partir -luego, contento de la buena compra hecha. Aquella noche hablé con Luscinda, -y le dije lo que con don Fernando quedaba concertado, y que tuviese firme -esperanza de que tendrían efeto nuestros buenos y justos deseos. Ella me -dijo, tan segura como yo de la traición de don Fernando, que procurase -volver presto, porque creía que no tardaría más la conclusión de nuestras -voluntades que tardase mi padre de hablar al suyo. No sé qué se fue, que, -en acabando de decirme esto, se le llenaron los ojos de lágrimas y un nudo -se le atravesó en la garganta, que no le dejaba hablar palabra de otras -muchas que me pareció que procuraba decirme. - -»Quedé admirado deste nuevo accidente, hasta allí jamás en ella visto, -porque siempre nos hablábamos, las veces que la buena fortuna y mi -diligencia lo concedía, con todo regocijo y contento, sin mezclar en -nuestras pláticas lágrimas, suspiros, celos, sospechas o temores. Todo era -engrandecer yo mi ventura, por habérmela dado el cielo por señora: -exageraba su belleza, admirábame de su valor y entendimiento. Volvíame ella -el recambio, alabando en mí lo que, como enamorada, le parecía digno de -alabanza. Con esto, nos contábamos cien mil niñerías y acaecimientos de -nuestros vecinos y conocidos, y a lo que más se entendía mi desenvoltura -era a tomarle, casi por fuerza, una de sus bellas y blancas manos, y -llegarla a mi boca, según daba lugar la estrecheza de una baja reja que nos -dividía. Pero la noche que precedió al triste día de mi partida, ella -lloró, gimió y suspiró, y se fue, y me dejó lleno de confusión y -sobresalto, espantado de haber visto tan nuevas y tan tristes muestras de -dolor y sentimiento en Luscinda. Pero, por no destruir mis esperanzas, todo -lo atribuí a la fuerza del amor que me tenía y al dolor que suele causar la -ausencia en los que bien se quieren. - -»En fin, yo me partí triste y pensativo, llena el alma de imaginaciones y -sospechas, sin saber lo que sospechaba ni imaginaba: claros indicios que me -mostraban el triste suceso y desventura que me estaba guardada. Llegué al -lugar donde era enviado. Di las cartas al hermano de don Fernando. Fui bien -recebido, pero no bien despachado, porque me mandó aguardar, bien a mi -disgusto, ocho días, y en parte donde el duque, su padre, no me viese, -porque su hermano le escribía que le enviase cierto dinero sin su -sabiduría. Y todo fue invención del falso don Fernando, pues no le faltaban -a su hermano dineros para despacharme luego. Orden y mandato fue éste que -me puso en condición de no obedecerle, por parecerme imposible sustentar -tantos días la vida en el ausencia de Luscinda, y más, habiéndola dejado -con la tristeza que os he contado; pero, con todo esto, obedecí, como buen -criado, aunque veía que había de ser a costa de mi salud. - -»Pero, a los cuatro días que allí llegué, llegó un hombre en mi busca con -una carta, que me dio, que en el sobrescrito conocí ser de Luscinda, porque -la letra dél era suya. Abríla, temeroso y con sobresalto, creyendo que cosa -grande debía de ser la que la había movido a escribirme estando ausente, -pues presente pocas veces lo hacía. Preguntéle al hombre, antes de leerla, -quién se la había dado y el tiempo que había tardado en el camino. Díjome -que acaso, pasando por una calle de la ciudad a la hora de medio día, una -señora muy hermosa le llamó desde una ventana, los ojos llenos de lágrimas, -y que con mucha priesa le dijo: ''Hermano: si sois cristiano, como -parecéis, por amor de Dios os ruego que encaminéis luego luego esta carta -al lugar y a la persona que dice el sobrescrito, que todo es bien conocido, -y en ello haréis un gran servicio a nuestro Señor; y, para que no os falte -comodidad de poderlo hacer, tomad lo que va en este pañuelo''. ''Y, -diciendo esto, me arrojó por la ventana un pañuelo, donde venían atados -cien reales y esta sortija de oro que aquí traigo, con esa carta que os he -dado. Y luego, sin aguardar respuesta mía, se quitó de la ventana; aunque -primero vio cómo yo tomé la carta y el pañuelo, y, por señas, le dije que -haría lo que me mandaba. Y así, viéndome tan bien pagado del trabajo que -podía tomar en traérosla y conociendo por el sobrescrito que érades vos a -quien se enviaba, porque yo, señor, os conozco muy bien, y obligado -asimesmo de las lágrimas de aquella hermosa señora, determiné de no fiarme -de otra persona, sino venir yo mesmo a dárosla; y en diez y seis horas que -ha que se me dio, he hecho el camino, que sabéis que es de diez y ocho -leguas''. - -»En tanto que el agradecido y nuevo correo esto me decía, estaba yo colgado -de sus palabras, temblándome las piernas de manera que apenas podía -sostenerme. En efeto, abrí la carta y vi que contenía estas razones: -La palabra que don Fernando os dio de hablar a vuestro padre para que -hablase al mío, la ha cumplido más en su gusto que en vuestro provecho. -Sabed, señor, que él me ha pedido por esposa, y mi padre, llevado de la -ventaja que él piensa que don Fernando os hace, ha venido en lo que quiere, -con tantas veras que de aquí a dos días se ha de hacer el desposorio, tan -secreto y tan a solas, que sólo han de ser testigos los cielos y alguna -gente de casa. Cual yo quedo, imaginaldo; si os cumple venir, veldo; y si -os quiero bien o no, el suceso deste negocio os lo dará a entender. A Dios -plega que ésta llegue a vuestras manos antes que la mía se vea en condición -de juntarse con la de quien tan mal sabe guardar la fe que promete. -»Éstas, en suma, fueron las razones que la carta contenía y las que me -hicieron poner luego en camino, sin esperar otra respuesta ni otros -dineros; que bien claro conocí entonces que no la compra de los caballos, -sino la de su gusto, había movido a don Fernando a enviarme a su hermano. -El enojo que contra don Fernando concebí, junto con el temor de perder la -prenda que con tantos años de servicios y deseos tenía granjeada, me -pusieron alas, pues, casi como en vuelo, otro día me puse en mi lugar, al -punto y hora que convenía para ir a hablar a Luscinda. Entré secreto, y -dejé una mula en que venía en casa del buen hombre que me había llevado la -carta; y quiso la suerte que entonces la tuviese tan buena que hallé a -Luscinda puesta a la reja, testigo de nuestros amores. Conocióme Luscinda -luego, y conocíla yo; mas no como debía ella conocerme y yo conocerla. -Pero, ¿quién hay en el mundo que se pueda alabar que ha penetrado y sabido -el confuso pensamiento y condición mudable de una mujer? Ninguno, por -cierto. - -»Digo, pues, que, así como Luscinda me vio, me dijo: ''Cardenio, de boda -estoy vestida; ya me están aguardando en la sala don Fernando el traidor y -mi padre el codicioso, con otros testigos, que antes lo serán de mi muerte -que de mi desposorio. No te turbes, amigo, sino procura hallarte presente a -este sacrificio, el cual si no pudiere ser estorbado de mis razones, una -daga llevo escondida que podrá estorbar más determinadas fuerzas, dando fin -a mi vida y principio a que conozcas la voluntad que te he tenido y -tengo''. Yo le respondí turbado y apriesa, temeroso no me faltase lugar -para responderla: ''Hagan, señora, tus obras verdaderas tus palabras; que -si tú llevas daga para acreditarte, aquí llevo yo espada para defenderte -con ella o para matarme si la suerte nos fuere contraria''. No creo que -pudo oír todas estas razones, porque sentí que la llamaban apriesa, porque -el desposado aguardaba. Cerróse con esto la noche de mi tristeza, púsoseme -el sol de mi alegría: quedé sin luz en los ojos y sin discurso en el -entendimiento. No acertaba a entrar en su casa, ni podía moverme a parte -alguna; pero, considerando cuánto importaba mi presencia para lo que -suceder pudiese en aquel caso, me animé lo más que pude y entré en su casa. -Y, como ya sabía muy bien todas sus entradas y salidas, y más con el -alboroto que de secreto en ella andaba, nadie me echó de ver. Así que, sin -ser visto, tuve lugar de ponerme en el hueco que hacía una ventana de la -mesma sala, que con las puntas y remates de dos tapices se cubría, por -entre las cuales podía yo ver, sin ser visto, todo cuanto en la sala se -hacía. - -»¿Quién pudiera decir ahora los sobresaltos que me dio el corazón mientras -allí estuve, los pensamientos que me ocurrieron, las consideraciones que -hice?, que fueron tantas y tales, que ni se pueden decir ni aun es bien que -se digan. Basta que sepáis que el desposado entró en la sala sin otro -adorno que los mesmos vestidos ordinarios que solía. Traía por padrino a un -primo hermano de Luscinda, y en toda la sala no había persona de fuera, -sino los criados de casa. De allí a un poco, salió de una recámara -Luscinda, acompañada de su madre y de dos doncellas suyas, tan bien -aderezada y compuesta como su calidad y hermosura merecían, y como quien -era la perfeción de la gala y bizarría cortesana. No me dio lugar mi -suspensión y arrobamiento para que mirase y notase en particular lo que -traía vestido; sólo pude advertir a las colores, que eran encarnado y -blanco, y en las vislumbres que las piedras y joyas del tocado y de todo el -vestido hacían, a todo lo cual se aventajaba la belleza singular de sus -hermosos y rubios cabellos; tales que, en competencia de las preciosas -piedras y de las luces de cuatro hachas que en la sala estaban, la suya con -más resplandor a los ojos ofrecían. ¡Oh memoria, enemiga mortal de mi -descanso! ¿De qué sirve representarme ahora la incomparable belleza de -aquella adorada enemiga mía? ¿No será mejor, cruel memoria, que me acuerdes -y representes lo que entonces hizo, para que, movido de tan manifiesto -agravio, procure, ya que no la venganza, a lo menos perder la vida?» No os -canséis, señores, de oír estas digresiones que hago; que no es mi pena de -aquellas que puedan ni deban contarse sucintamente y de paso, pues cada -circunstancia suya me parece a mí que es digna de un largo discurso. - -A esto le respondió el cura que no sólo no se cansaban en oírle, sino que -les daba mucho gusto las menudencias que contaba, por ser tales, que -merecían no pasarse en silencio, y la mesma atención que lo principal del -cuento. - --«Digo, pues -prosiguió Cardenio-, que, estando todos en la sala, entró el -cura de la perroquia, y, tomando a los dos por la mano para hacer lo que en -tal acto se requiere, al decir: ''¿Queréis, señora Luscinda, al señor don -Fernando, que está presente, por vuestro legítimo esposo, como lo manda la -Santa Madre Iglesia?'', yo saqué toda la cabeza y cuello de entre los -tapices, y con atentísimos oídos y alma turbada me puse a escuchar lo que -Luscinda respondía, esperando de su respuesta la sentencia de mi muerte o -la confirmación de mi vida. ¡Oh, quién se atreviera a salir entonces, -diciendo a voces!: ''¡Ah Luscinda, Luscinda, mira lo que haces, considera -lo que me debes, mira que eres mía y que no puedes ser de otro! Advierte -que el decir tú sí y el acabárseme la vida ha de ser todo a un punto. ¡Ah -traidor don Fernando, robador de mi gloria, muerte de mi vida! ¿Qué -quieres? ¿Qué pretendes? Considera que no puedes cristianamente llegar al -fin de tus deseos, porque Luscinda es mi esposa y yo soy su marido''. ¡Ah, -loco de mí, ahora que estoy ausente y lejos del peligro, digo que había de -hacer lo que no hice! ¡Ahora que dejé robar mi cara prenda, maldigo al -robador, de quien pudiera vengarme si tuviera corazón para ello como le -tengo para quejarme! En fin, pues fui entonces cobarde y necio, no es mucho -que muera ahora corrido, arrepentido y loco. - -»Estaba esperando el cura la respuesta de Luscinda, que se detuvo un buen -espacio en darla, y, cuando yo pensé que sacaba la daga para acreditarse, o -desataba la lengua para decir alguna verdad o desengaño que en mi provecho -redundase, oigo que dijo con voz desmayada y flaca: ''Sí quiero''; y lo -mesmo dijo don Fernando; y, dándole el anillo, quedaron en disoluble nudo -ligados. Llegó el desposado a abrazar a su esposa, y ella, poniéndose la -mano sobre el corazón, cayó desmayada en los brazos de su madre. Resta -ahora decir cuál quedé yo viendo, en el sí que había oído, burladas mis -esperanzas, falsas las palabras y promesas de Luscinda: imposibilitado de -cobrar en algún tiempo el bien que en aquel instante había perdido. Quedé -falto de consejo, desamparado, a mi parecer, de todo el cielo, hecho -enemigo de la tierra que me sustentaba, negándome el aire aliento para mis -suspiros y el agua humor para mis ojos; sólo el fuego se acrecentó de -manera que todo ardía de rabia y de celos. - -»Alborotáronse todos con el desmayo de Luscinda, y, desabrochándole su -madre el pecho para que le diese el aire, se descubrió en él un papel -cerrado, que don Fernando tomó luego y se le puso a leer a la luz de una de -las hachas; y, en acabando de leerle, se sentó en una silla y se puso la -mano en la mejilla, con muestras de hombre muy pensativo, sin acudir a los -remedios que a su esposa se hacían para que del desmayo volviese. Yo, -viendo alborotada toda la gente de casa, me aventuré a salir, ora fuese -visto o no, con determinación que si me viesen, de hacer un desatino tal, -que todo el mundo viniera a entender la justa indignación de mi pecho en el -castigo del falso don Fernando, y aun en el mudable de la desmayada -traidora. Pero mi suerte, que para mayores males, si es posible que los -haya, me debe tener guardado, ordenó que en aquel punto me sobrase el -entendimiento que después acá me ha faltado; y así, sin querer tomar -venganza de mis mayores enemigos (que, por estar tan sin pensamiento mío, -fuera fácil tomarla), quise tomarla de mi mano y ejecutar en mí la pena que -ellos merecían; y aun quizá con más rigor del que con ellos se usara si -entonces les diera muerte, pues la que se recibe repentina presto acaba la -pena; mas la que se dilata con tormentos siempre mata, sin acabar la vida. -»En fin, yo salí de aquella casa y vine a la de aquél donde había dejado la -mula; hice que me la ensillase, sin despedirme dél subí en ella, y salí de -la ciudad, sin osar, como otro Lot, volver el rostro a miralla; y cuando me -vi en el campo solo, y que la escuridad de la noche me encubría y su -silencio convidaba a quejarme, sin respeto o miedo de ser escuchado ni -conocido, solté la voz y desaté la lengua en tantas maldiciones de Luscinda -y de don Fernando, como si con ellas satisficiera el agravio que me habían -hecho. Dile títulos de cruel, de ingrata, de falsa y desagradecida; pero, -sobre todos, de codiciosa, pues la riqueza de mi enemigo la había cerrado -los ojos de la voluntad, para quitármela a mí y entregarla a aquél con -quien más liberal y franca la fortuna se había mostrado; y, en mitad de la -fuga destas maldiciones y vituperios, la desculpaba, diciendo que no era -mucho que una doncella recogida en casa de sus padres, hecha y acostumbrada -siempre a obedecerlos, hubiese querido condecender con su gusto, pues le -daban por esposo a un caballero tan principal, tan rico y tan gentil hombre -que, a no querer recebirle, se podía pensar, o que no tenía juicio, o que -en otra parte tenía la voluntad: cosa que redundaba tan en perjuicio de su -buena opinión y fama. Luego volvía diciendo que, puesto que ella dijera que -yo era su esposo, vieran ellos que no había hecho en escogerme tan mala -elección, que no la disculparan, pues antes de ofrecérseles don Fernando no -pudieran ellos mesmos acertar a desear, si con razón midiesen su deseo, -otro mejor que yo para esposo de su hija; y que bien pudiera ella, antes de -ponerse en el trance forzoso y último de dar la mano, decir que ya yo le -había dado la mía; que yo viniera y concediera con todo cuanto ella -acertara a fingir en este caso. - -»En fin, me resolví en que poco amor, poco juicio, mucha ambición y deseos -de grandezas hicieron que se olvidase de las palabras con que me había -engañado, entretenido y sustentado en mis firmes esperanzas y honestos -deseos. Con estas voces y con esta inquietud caminé lo que quedaba de -aquella noche, y di al amanecer en una entrada destas sierras, por las -cuales caminé otros tres días, sin senda ni camino alguno, hasta que vine a -parar a unos prados, que no sé a qué mano destas montañas caen, y allí -pregunté a unos ganaderos que hacia dónde era lo más áspero destas sierras. -Dijéronme que hacia esta parte. Luego me encaminé a ella, con intención de -acabar aquí la vida, y, en entrando por estas asperezas, del cansancio y de -la hambre se cayó mi mula muerta, o, lo que yo más creo, por desechar de sí -tan inútil carga como en mí llevaba. Yo quedé a pie, rendido de la -naturaleza, traspasado de hambre, sin tener, ni pensar buscar, quien me -socorriese. - -»De aquella manera estuve no sé qué tiempo, tendido en el suelo, al cabo -del cual me levanté sin hambre, y hallé junto a mí a unos cabreros, que, -sin duda, debieron ser los que mi necesidad remediaron, porque ellos me -dijeron de la manera que me habían hallado, y cómo estaba diciendo tantos -disparates y desatinos, que daba indicios claros de haber perdido el -juicio; y yo he sentido en mí, después acá, que no todas veces le tengo -cabal, sino tan desmedrado y flaco que hago mil locuras, rasgándome los -vestidos, dando voces por estas soledades, maldiciendo mi ventura y -repitiendo en vano el nombre amado de mi enemiga, sin tener otro discurso -ni intento entonces que procurar acabar la vida voceando; y cuando en mí -vuelvo, me hallo tan cansado y molido, que apenas puedo moverme. Mi más -común habitación es en el hueco de un alcornoque, capaz de cubrir este -miserable cuerpo. Los vaqueros y cabreros que andan por estas montañas, -movidos de caridad, me sustentan, poniéndome el manjar por los caminos y -por las peñas por donde entienden que acaso podré pasar y hallarlo; y así, -aunque entonces me falte el juicio, la necesidad natural me da a conocer el -mantenimiento, y despierta en mí el deseo de apetecerlo y la voluntad de -tomarlo. Otras veces me dicen ellos, cuando me encuentran con juicio, que -yo salgo a los caminos y que se lo quito por fuerza, aunque me lo den de -grado, a los pastores que vienen con ello del lugar a las majadas. -»Desta manera paso mi miserable y estrema vida, hasta que el cielo sea -servido de conducirle a su último fin, o de ponerle en mi memoria, para que -no me acuerde de la hermosura y de la traición de Luscinda y del agravio de -don Fernando; que si esto él hace sin quitarme la vida, yo volveré a mejor -discurso mis pensamientos; donde no, no hay sino rogarle que absolutamente -tenga misericordia de mi alma, que yo no siento en mí valor ni fuerzas para -sacar el cuerpo desta estrecheza en que por mi gusto he querido ponerle». -Ésta es, ¡oh señores!, la amarga historia de mi desgracia: decidme si es -tal, que pueda celebrarse con menos sentimientos que los que en mí habéis -visto; y no os canséis en persuadirme ni aconsejarme lo que la razón os -dijere que puede ser bueno para mi remedio, porque ha de aprovechar conmigo -lo que aprovecha la medicina recetada de famoso médico al enfermo que -recebir no la quiere. Yo no quiero salud sin Luscinda; y, pues ella gustó -de ser ajena, siendo, o debiendo ser, mía, guste yo de ser de la -desventura, pudiendo haber sido de la buena dicha. Ella quiso, con su -mudanza, hacer estable mi perdición; yo querré, con procurar perderme, -hacer contenta su voluntad, y será ejemplo a los por venir de que a mí solo -faltó lo que a todos los desdichados sobra, a los cuales suele ser consuelo -la imposibilidad de tenerle, y en mí es causa de mayores sentimientos y -males, porque aun pienso que no se han de acabar con la muerte. - -Aquí dio fin Cardenio a su larga plática y tan desdichada como amorosa -historia. Y, al tiempo que el cura se prevenía para decirle algunas razones -de consuelo, le suspendió una voz que llegó a sus oídos, que en lastimados -acentos oyeron que decía lo que se dirá en la cuarta parte desta narración, -que en este punto dio fin a la tercera el sabio y atentado historiador Cide -Hamete Benengeli. - -Cuarta parte del ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha - - - - - -Capítulo XXVIII. Que trata de la nueva y agradable aventura que al cura y -barbero sucedió en la mesma sierra - - -Felicísimos y venturosos fueron los tiempos donde se echó al mundo el -audacísimo caballero don Quijote de la Mancha, pues por haber tenido tan -honrosa determinación como fue el querer resucitar y volver al mundo la ya -perdida y casi muerta orden de la andante caballería, gozamos ahora, en -esta nuestra edad, necesitada de alegres entretenimientos, no sólo de la -dulzura de su verdadera historia, sino de los cuentos y episodios della, -que, en parte, no son menos agradables y artificiosos y verdaderos que la -misma historia; la cual, prosiguiendo su rastrillado, torcido y aspado -hilo, cuenta que, así como el cura comenzó a prevenirse para consolar a -Cardenio, lo impidió una voz que llegó a sus oídos, que, con tristes -acentos, decía desta manera: - --¡Ay Dios! ¿Si será posible que he ya hallado lugar que pueda servir de -escondida sepultura a la carga pesada deste cuerpo, que tan contra mi -voluntad sostengo? Sí será, si la soledad que prometen estas sierras no me -miente. ¡Ay, desdichada, y cuán más agradable compañía harán estos riscos y -malezas a mi intención, pues me darán lugar para que con quejas comunique -mi desgracia al cielo, que no la de ningún hombre humano, pues no hay -ninguno en la tierra de quien se pueda esperar consejo en las dudas, alivio -en las quejas, ni remedio en los males! - -Todas estas razones oyeron y percibieron el cura y los que con él estaban, -y por parecerles, como ello era, que allí junto las decían, se levantaron a -buscar el dueño, y no hubieron andado veinte pasos, cuando detrás de un -peñasco vieron, sentado al pie de un fresno, a un mozo vestido como -labrador, al cual, por tener inclinado el rostro, a causa de que se lavaba -los pies en el arroyo que por allí corría, no se le pudieron ver por -entonces. Y ellos llegaron con tanto silencio que dél no fueron sentidos, -ni él estaba a otra cosa atento que a lavarse los pies, que eran tales, que -no parecían sino dos pedazos de blanco cristal que entre las otras piedras -del arroyo se habían nacido. Suspendióles la blancura y belleza de los -pies, pareciéndoles que no estaban hechos a pisar terrones, ni a andar tras -el arado y los bueyes, como mostraba el hábito de su dueño; y así, viendo -que no habían sido sentidos, el cura, que iba delante, hizo señas a los -otros dos que se agazapasen o escondiesen detrás de unos pedazos de peña -que allí había, y así lo hicieron todos, mirando con atención lo que el -mozo hacía; el cual traía puesto un capotillo pardo de dos haldas, muy -ceñido al cuerpo con una toalla blanca. Traía, ansimesmo, unos calzones y -polainas de paño pardo, y en la cabeza una montera parda. Tenía las -polainas levantadas hasta la mitad de la pierna, que, sin duda alguna, de -blanco alabastro parecía. Acabóse de lavar los hermosos pies, y luego, con -un paño de tocar, que sacó debajo de la montera, se los limpió; y, al -querer quitársele, alzó el rostro, y tuvieron lugar los que mirándole -estaban de ver una hermosura incomparable; tal, que Cardenio dijo al cura, -con voz baja: - --Ésta, ya que no es Luscinda, no es persona humana, sino divina. - -El mozo se quitó la montera, y, sacudiendo la cabeza a una y a otra parte, -se comenzaron a descoger y desparcir unos cabellos, que pudieran los del -sol tenerles envidia. Con esto conocieron que el que parecía labrador era -mujer, y delicada, y aun la más hermosa que hasta entonces los ojos de los -dos habían visto, y aun los de Cardenio, si no hubieran mirado y conocido a -Luscinda; que después afirmó que sola la belleza de Luscinda podía -contender con aquélla. Los luengos y rubios cabellos no sólo le cubrieron -las espaldas, mas toda en torno la escondieron debajo de ellos; que si no -eran los pies, ninguna otra cosa de su cuerpo se parecía: tales y tantos -eran. En esto, les sirvió de peine unas manos, que si los pies en el agua -habían parecido pedazos de cristal, las manos en los cabellos semejaban -pedazos de apretada nieve; todo lo cual, en más admiración y en más deseo -de saber quién era ponía a los tres que la miraban. - -Por esto determinaron de mostrarse, y, al movimiento que hicieron de -ponerse en pie, la hermosa moza alzó la cabeza, y, apartándose los cabellos -de delante de los ojos con entrambas manos, miró los que el ruido hacían; y -apenas los hubo visto, cuando se levantó en pie, y, sin aguardar a calzarse -ni a recoger los cabellos, asió con mucha presteza un bulto, como de ropa, -que junto a sí tenía, y quiso ponerse en huida, llena de turbación y -sobresalto; mas no hubo dado seis pasos cuando, no pudiendo sufrir los -delicados pies la aspereza de las piedras, dio consigo en el suelo. Lo cual -visto por los tres, salieron a ella, y el cura fue el primero que le dijo: --Deteneos, señora, quienquiera que seáis, que los que aquí veis sólo tienen -intención de serviros. No hay para qué os pongáis en tan impertinente -huida, porque ni vuestros pies lo podrán sufrir ni nosotros consentir. -A todo esto, ella no respondía palabra, atónita y confusa. Llegaron, pues, -a ella, y, asiéndola por la mano el cura, prosiguió diciendo: - --Lo que vuestro traje, señora, nos niega, vuestros cabellos nos descubren: -señales claras que no deben de ser de poco momento las causas que han -disfrazado vuestra belleza en hábito tan indigno, y traídola a tanta -soledad como es ésta, en la cual ha sido ventura el hallaros, si no para -dar remedio a vuestros males, a lo menos para darles consejo, pues ningún -mal puede fatigar tanto, ni llegar tan al estremo de serlo, mientras no -acaba la vida, que rehúya de no escuchar siquiera el consejo que con buena -intención se le da al que lo padece. Así que, señora mía, o señor mío, o lo -que vos quisierdes ser, perded el sobresalto que nuestra vista os ha -causado y contadnos vuestra buena o mala suerte; que en nosotros juntos, o -en cada uno, hallaréis quien os ayude a sentir vuestras desgracias. - -En tanto que el cura decía estas razones, estaba la disfrazada moza como -embelesada, mirándolos a todos, sin mover labio ni decir palabra alguna: -bien así como rústico aldeano que de improviso se le muestran cosas raras y -dél jamás vistas. Mas, volviendo el cura a decirle otras razones al mesmo -efeto encaminadas, dando ella un profundo suspiro, rompió el silencio y -dijo: - --Pues que la soledad destas sierras no ha sido parte para encubrirme, ni la -soltura de mis descompuestos cabellos no ha permitido que sea mentirosa mi -lengua, en balde sería fingir yo de nuevo ahora lo que, si se me creyese, -sería más por cortesía que por otra razón alguna. Presupuesto esto, digo, -señores, que os agradezco el ofrecimiento que me habéis hecho, el cual me -ha puesto en obligación de satisfaceros en todo lo que me habéis pedido, -puesto que temo que la relación que os hiciere de mis desdichas os ha de -causar, al par de la compasión, la pesadumbre, porque no habéis de hallar -remedio para remediarlas ni consuelo para entretenerlas. Pero, con todo -esto, porque no ande vacilando mi honra en vuestras intenciones, habiéndome -ya conocido por mujer y viéndome moza, sola y en este traje, cosas todas -juntas, y cada una por sí, que pueden echar por tierra cualquier honesto -crédito, os habré de decir lo que quisiera callar si pudiera. - -Todo esto dijo sin parar la que tan hermosa mujer parecía, con tan suelta -lengua, con voz tan suave, que no menos les admiró su discreción que su -hermosura. Y, tornándole a hacer nuevos ofrecimientos y nuevos ruegos para -que lo prometido cumpliese, ella, sin hacerse más de rogar, calzándose con -toda honestidad y recogiendo sus cabellos, se acomodó en el asiento de una -piedra, y, puestos los tres alrededor della, haciéndose fuerza por detener -algunas lágrimas que a los ojos se le venían, con voz reposada y clara, -comenzó la historia de su vida desta manera: - --«En esta Andalucía hay un lugar de quien toma título un duque, que le hace -uno de los que llaman grandes en España. Éste tiene dos hijos: el mayor, -heredero de su estado, y, al parecer, de sus buenas costumbres; y el menor, -no sé yo de qué sea heredero, sino de las traiciones de Vellido y de los -embustes de Galalón. Deste señor son vasallos mis padres, humildes en -linaje, pero tan ricos que si los bienes de su naturaleza igualaran a los -de su fortuna, ni ellos tuvieran más que desear ni yo temiera verme en la -desdicha en que me veo; porque quizá nace mi poca ventura de la que no -tuvieron ellos en no haber nacido ilustres. Bien es verdad que no son tan -bajos que puedan afrentarse de su estado, ni tan altos que a mí me quiten -la imaginación que tengo de que de su humildad viene mi desgracia. Ellos, -en fin, son labradores, gente llana, sin mezcla de alguna raza mal sonante, -y, como suele decirse, cristianos viejos ranciosos; pero tan ricos que su -riqueza y magnífico trato les va poco a poco adquiriendo nombre de -hidalgos, y aun de caballeros. Puesto que de la mayor riqueza y nobleza que -ellos se preciaban era de tenerme a mí por hija; y, así por no tener otra -ni otro que los heredase como por ser padres, y aficionados, yo era una de -las más regaladas hijas que padres jamás regalaron. Era el espejo en que se -miraban, el báculo de su vejez, y el sujeto a quien encaminaban, -midiéndolos con el cielo, todos sus deseos; de los cuales, por ser ellos -tan buenos, los míos no salían un punto. Y del mismo modo que yo era señora -de sus ánimos, ansí lo era de su hacienda: por mí se recebían y despedían -los criados; la razón y cuenta de lo que se sembraba y cogía pasaba por mi -mano; los molinos de aceite, los lagares de vino, el número del ganado -mayor y menor, el de las colmenas. Finalmente, de todo aquello que un tan -rico labrador como mi padre puede tener y tiene, tenía yo la cuenta, y era -la mayordoma y señora, con tanta solicitud mía y con tanto gusto suyo, que -buenamente no acertaré a encarecerlo. Los ratos que del día me quedaban, -después de haber dado lo que convenía a los mayorales, a capataces y a -otros jornaleros, los entretenía en ejercicios que son a las doncellas tan -lícitos como necesarios, como son los que ofrece la aguja y la almohadilla, -y la rueca muchas veces; y si alguna, por recrear el ánimo, estos -ejercicios dejaba, me acogía al entretenimiento de leer algún libro devoto, -o a tocar una arpa, porque la experiencia me mostraba que la música compone -los ánimos descompuestos y alivia los trabajos que nacen del espíritu. -»Ésta, pues, era la vida que yo tenía en casa de mis padres, la cual, si -tan particularmente he contado, no ha sido por ostentación ni por dar a -entender que soy rica, sino porque se advierta cuán sin culpa me he venido -de aquel buen estado que he dicho al infelice en que ahora me hallo. Es, -pues, el caso que, pasando mi vida en tantas ocupaciones y en un -encerramiento tal que al de un monesterio pudiera compararse, sin ser -vista, a mi parecer, de otra persona alguna que de los criados de casa, -porque los días que iba a misa era tan de mañana, y tan acompañada de mi -madre y de otras criadas, y yo tan cubierta y recatada que apenas vían mis -ojos más tierra de aquella donde ponía los pies; y, con todo esto, los del -amor, o los de la ociosidad, por mejor decir, a quien los de lince no -pueden igualarse, me vieron, puestos en la solicitud de don Fernando, que -éste es el nombre del hijo menor del duque que os he contado». - -No hubo bien nombrado a don Fernando la que el cuento contaba, cuando a -Cardenio se le mudó la color del rostro, y comenzó a trasudar, con tan -grande alteración que el cura y el barbero, que miraron en ello, temieron -que le venía aquel accidente de locura que habían oído decir que de cuando -en cuando le venía. Mas Cardenio no hizo otra cosa que trasudar y estarse -quedo, mirando de hito en hito a la labradora, imaginando quién ella era; -la cual, sin advertir en los movimientos de Cardenio, prosiguió su -historia, diciendo: - --«Y no me hubieron bien visto cuando, según él dijo después, quedó tan -preso de mis amores cuanto lo dieron bien a entender sus demostraciones. -Mas, por acabar presto con el cuento, que no le tiene, de mis desdichas, -quiero pasar en silencio las diligencias que don Fernando hizo para -declararme su voluntad. Sobornó toda la gente de mi casa, dio y ofreció -dádivas y mercedes a mis parientes. Los días eran todos de fiesta y de -regocijo en mi calle; las noches no dejaban dormir a nadie las músicas. Los -billetes que, sin saber cómo, a mis manos venían, eran infinitos, llenos de -enamoradas razones y ofrecimientos, con menos letras que promesas y -juramentos. Todo lo cual no sólo no me ablandaba, pero me endurecía de -manera como si fuera mi mortal enemigo, y que todas las obras que para -reducirme a su voluntad hacía, las hiciera para el efeto contrario; no -porque a mí me pareciese mal la gentileza de don Fernando, ni que tuviese a -demasía sus solicitudes; porque me daba un no sé qué de contento verme tan -querida y estimada de un tan principal caballero, y no me pesaba ver en sus -papeles mis alabanzas: que en esto, por feas que seamos las mujeres, me -parece a mí que siempre nos da gusto el oír que nos llaman hermosas. -»Pero a todo esto se opone mi honestidad y los consejos continuos que mis -padres me daban, que ya muy al descubierto sabían la voluntad de don -Fernando, porque ya a él no se le daba nada de que todo el mundo la -supiese. Decíanme mis padres que en sola mi virtud y bondad dejaban y -depositaban su honra y fama, y que considerase la desigualdad que había -entre mí y don Fernando, y que por aquí echaría de ver que sus -pensamientos, aunque él dijese otra cosa, mas se encaminaban a su gusto que -a mi provecho; y que si yo quisiese poner en alguna manera algún -inconveniente para que él se dejase de su injusta pretensión, que ellos me -casarían luego con quien yo más gustase: así de los más principales de -nuestro lugar como de todos los circunvecinos, pues todo se podía esperar -de su mucha hacienda y de mi buena fama. Con estos ciertos prometimientos, -y con la verdad que ellos me decían, fortificaba yo mi entereza, y jamás -quise responder a don Fernando palabra que le pudiese mostrar, aunque de -muy lejos, esperanza de alcanzar su deseo. - -»Todos estos recatos míos, que él debía de tener por desdenes, debieron de -ser causa de avivar más su lascivo apetito, que este nombre quiero dar a la -voluntad que me mostraba; la cual, si ella fuera como debía, no la -supiérades vosotros ahora, porque hubiera faltado la ocasión de decírosla. -Finalmente, don Fernando supo que mis padres andaban por darme estado, por -quitalle a él la esperanza de poseerme, o, a lo menos, porque yo tuviese -más guardas para guardarme; y esta nueva o sospecha fue causa para que -hiciese lo que ahora oiréis. Y fue que una noche, estando yo en mi aposento -con sola la compañía de una doncella que me servía, teniendo bien cerradas -las puertas, por temor que, por descuido, mi honestidad no se viese en -peligro, sin saber ni imaginar cómo, en medio destos recatos y -prevenciones, y en la soledad deste silencio y encierro, me le hallé -delante, cuya vista me turbó de manera que me quitó la de mis ojos y me -enmudeció la lengua; y así, no fui poderosa de dar voces, ni aun él creo -que me las dejara dar, porque luego se llegó a mí, y, tomándome entre sus -brazos (porque yo, como digo, no tuve fuerzas para defenderme, según estaba -turbada), comenzó a decirme tales razones, que no sé cómo es posible que -tenga tanta habilidad la mentira que las sepa componer de modo que parezcan -tan verdaderas. Hacía el traidor que sus lágrimas acreditasen sus palabras -y los suspiros su intención. Yo, pobrecilla, sola entre los míos, mal -ejercitada en casos semejantes, comencé, no sé en qué modo, a tener por -verdaderas tantas falsedades, pero no de suerte que me moviesen a compasión -menos que buena sus lágrimas y suspiros. - -»Y así, pasándoseme aquel sobresalto primero, torné algún tanto a cobrar -mis perdidos espíritus, y con más ánimo del que pensé que pudiera tener, le -dije: ''Si como estoy, señor, en tus brazos, estuviera entre los de un león -fiero y el librarme dellos se me asegurara con que hiciera, o dijera, cosa -que fuera en perjuicio de mi honestidad, así fuera posible hacella o -decilla como es posible dejar de haber sido lo que fue. Así que, si tú -tienes ceñido mi cuerpo con tus brazos, yo tengo atada mi alma con mis -buenos deseos, que son tan diferentes de los tuyos como lo verás si con -hacerme fuerza quisieres pasar adelante en ellos. Tu vasalla soy, pero no -tu esclava; ni tiene ni debe tener imperio la nobleza de tu sangre para -deshonrar y tener en poco la humildad de la mía; y en tanto me estimo yo, -villana y labradora, como tú, señor y caballero. Conmigo no han de ser de -ningún efecto tus fuerzas, ni han de tener valor tus riquezas, ni tus -palabras han de poder engañarme, ni tus suspiros y lágrimas enternecerme. -Si alguna de todas estas cosas que he dicho viera yo en el que mis padres -me dieran por esposo, a su voluntad se ajustara la mía, y mi voluntad de la -suya no saliera; de modo que, como quedara con honra, aunque quedara sin -gusto, de grado te entregara lo que tú, señor, ahora con tanta fuerza -procuras. Todo esto he dicho porque no es pensar que de mí alcance cosa -alguna el que no fuere mi ligítimo esposo''. ''Si no reparas más que en -eso, bellísima Dorotea -(que éste es el nombre desta desdichada), dijo el -desleal caballero-, ves: aquí te doy la mano de serlo tuyo, y sean testigos -desta verdad los cielos, a quien ninguna cosa se asconde, y esta imagen de -Nuestra Señora que aquí tienes''.» - -Cuando Cardenio le oyó decir que se llamaba Dorotea, tornó de nuevo a sus -sobresaltos y acabó de confirmar por verdadera su primera opinión; pero no -quiso interromper el cuento, por ver en qué venía a parar lo que él ya casi -sabía; sólo dijo: - --¿Que Dorotea es tu nombre, señora? Otra he oído yo decir del mesmo, que -quizá corre parejas con tus desdichas. Pasa adelante, que tiempo vendrá en -que te diga cosas que te espanten en el mesmo grado que te lastimen. -Reparó Dorotea en las razones de Cardenio y en su estraño y desastrado -traje, y rogóle que si alguna cosa de su hacienda sabía, se la dijese -luego; porque si algo le había dejado bueno la fortuna, era el ánimo que -tenía para sufrir cualquier desastre que le sobreviniese, segura de que, a -su parecer, ninguno podía llegar que el que tenía acrecentase un punto. --No le perdiera yo, señora -respondió Cardenio-, en decirte lo que pienso, -si fuera verdad lo que imagino; y hasta ahora no se pierde coyuntura, ni a -ti te importa nada el saberlo. - --Sea lo que fuere -respondió Dorotea-, «lo que en mi cuento pasa fue que, -tomando don Fernando una imagen que en aquel aposento estaba, la puso por -testigo de nuestro desposorio. Con palabras eficacísimas y juramentos -estraordinarios, me dio la palabra de ser mi marido, puesto que, antes que -acabase de decirlas, le dije que mirase bien lo que hacía y que considerase -el enojo que su padre había de recebir de verle casado con una villana -vasalla suya; que no le cegase mi hermosura, tal cual era, pues no era -bastante para hallar en ella disculpa de su yerro, y que si algún bien me -quería hacer, por el amor que me tenía, fuese dejar correr mi suerte a lo -igual de lo que mi calidad podía, porque nunca los tan desiguales -casamientos se gozan ni duran mucho en aquel gusto con que se comienzan. -»Todas estas razones que aquí he dicho le dije, y otras muchas de que no me -acuerdo, pero no fueron parte para que él dejase de seguir su intento, bien -ansí como el que no piensa pagar, que, al concertar de la barata, no repara -en inconvenientes. Yo, a esta sazón, hice un breve discurso conmigo, y me -dije a mí mesma: ''Sí, que no seré yo la primera que por vía de matrimonio -haya subido de humilde a grande estado, ni será don Fernando el primero a -quien hermosura, o ciega afición, que es lo más cierto, haya hecho tomar -compañía desigual a su grandeza. Pues si no hago ni mundo ni uso nuevo, -bien es acudir a esta honra que la suerte me ofrece, puesto que en éste no -dure más la voluntad que me muestra de cuanto dure el cumplimiento de su -deseo; que, en fin, para con Dios seré su esposa. Y si quiero con desdenes -despedille, en término le veo que, no usando el que debe, usará el de la -fuerza y vendré a quedar deshonrada y sin disculpa de la culpa que me podía -dar el que no supiere cuán sin ella he venido a este punto. Porque, ¿qué -razones serán bastantes para persuadir a mis padres, y a otros, que este -caballero entró en mi aposento sin consentimiento mío?'' - -»Todas estas demandas y respuestas revolví yo en un instante en la -imaginación; y, sobre todo, me comenzaron a hacer fuerza y a inclinarme a -lo que fue, sin yo pensarlo, mi perdición: los juramentos de don Fernando, -los testigos que ponía, las lágrimas que derramaba, y, finalmente, su -dispusición y gentileza, que, acompañada con tantas muestras de verdadero -amor, pudieran rendir a otro tan libre y recatado corazón como el mío. -Llamé a mi criada, para que en la tierra acompañase a los testigos del -cielo; tornó don Fernando a reiterar y confirmar sus juramentos; añadió a -los primeros nuevos santos por testigos; echóse mil futuras maldiciones, si -no cumpliese lo que me prometía; volvió a humedecer sus ojos y a acrecentar -sus suspiros; apretóme más entre sus brazos, de los cuales jamás me había -dejado; y con esto, y con volverse a salir del aposento mi doncella, yo -dejé de serlo y él acabó de ser traidor y fementido. - -»El día que sucedió a la noche de mi desgracia se venía aun no tan apriesa -como yo pienso que don Fernando deseaba, porque, después de cumplido -aquello que el apetito pide, el mayor gusto que puede venir es apartarse de -donde le alcanzaron. Digo esto porque don Fernando dio priesa por partirse -de mí, y, por industria de mi doncella, que era la misma que allí le había -traído, antes que amaneciese se vio en la calle. Y, al despedirse de mí, -aunque no con tanto ahínco y vehemencia como cuando vino, me dijo que -estuviese segura de su fe y de ser firmes y verdaderos sus juramentos; y, -para más confirmación de su palabra, sacó un rico anillo del dedo y lo puso -en el mío. En efecto, él se fue y yo quedé ni sé si triste o alegre; esto -sé bien decir: que quedé confusa y pensativa, y casi fuera de mí con el -nuevo acaecimiento, y no tuve ánimo, o no se me acordó, de reñir a mi -doncella por la traición cometida de encerrar a don Fernando en mi mismo -aposento, porque aún no me determinaba si era bien o mal el que me había -sucedido. Díjele, al partir, a don Fernando que por el mesmo camino de -aquélla podía verme otras noches, pues ya era suya, hasta que, cuando él -quisiese, aquel hecho se publicase. Pero no vino otra alguna, si no fue la -siguiente, ni yo pude verle en la calle ni en la iglesia en más de un mes; -que en vano me cansé en solicitallo, puesto que supe que estaba en la villa -y que los más días iba a caza, ejercicio de que él era muy aficionado. -»Estos días y estas horas bien sé yo que para mí fueron aciagos y -menguadas, y bien sé que comencé a dudar en ellos, y aun a descreer de la -fe de don Fernando; y sé también que mi doncella oyó entonces las palabras -que en reprehensión de su atrevimiento antes no había oído; y sé que me fue -forzoso tener cuenta con mis lágrimas y con la compostura de mi rostro, por -no dar ocasión a que mis padres me preguntasen que de qué andaba -descontenta y me obligasen a buscar mentiras que decilles. Pero todo esto -se acabó en un punto, llegándose uno donde se atropellaron respectos y se -acabaron los honrados discursos, y adonde se perdió la paciencia y salieron -a plaza mis secretos pensamientos. Y esto fue porque, de allí a pocos días, -se dijo en el lugar como en una ciudad allí cerca se había casado don -Fernando con una doncella hermosísima en todo estremo, y de muy principales -padres, aunque no tan rica que, por la dote, pudiera aspirar a tan noble -casamiento. Díjose que se llamaba Luscinda, con otras cosas que en sus -desposorios sucedieron dignas de admiración.» - -Oyó Cardenio el nombre de Luscinda, y no hizo otra cosa que encoger los -hombros, morderse los labios, enarcar las cejas y dejar de allí a poco caer -por sus ojos dos fuentes de lágrimas. Mas no por esto dejó Dorotea de -seguir su cuento, diciendo: - --«Llegó esta triste nueva a mis oídos, y, en lugar de helárseme el corazón -en oílla, fue tanta la cólera y rabia que se encendió en él, que faltó poco -para no salirme por las calles dando voces, publicando la alevosía y -traición que se me había hecho. Mas templóse esta furia por entonces con -pensar de poner aquella mesma noche por obra lo que puse: que fue ponerme -en este hábito, que me dio uno de los que llaman zagales en casa de los -labradores, que era criado de mi padre, al cual descubrí toda mi -desventura, y le rogué me acompañase hasta la ciudad donde entendí que mi -enemigo estaba. Él, después que hubo reprehendido mi atrevimiento y afeado -mi determinación, viéndome resuelta en mi parecer, se ofreció a tenerme -compañía, como él dijo, hasta el cabo del mundo. Luego, al momento, encerré -en una almohada de lienzo un vestido de mujer, y algunas joyas y dineros, -por lo que podía suceder. Y en el silencio de aquella noche, sin dar cuenta -a mi traidora doncella, salí de mi casa, acompañada de mi criado y de -muchas imaginaciones, y me puse en camino de la ciudad a pie, llevada en -vuelo del deseo de llegar, ya que no a estorbar lo que tenía por hecho, a -lo menos a decir a don Fernando me dijese con qué alma lo había hecho. -»Llegué en dos días y medio donde quería, y, en entrando por la ciudad, -pregunté por la casa de los padres de Luscinda, y al primero a quien hice -la pregunta me respondió más de lo que yo quisiera oír. Díjome la casa y -todo lo que había sucedido en el desposorio de su hija, cosa tan pública en -la ciudad, que se hace en corrillos para contarla por toda ella. Díjome que -la noche que don Fernando se desposó con Luscinda, después de haber ella -dado el sí de ser su esposa, le había tomado un recio desmayo, y que, -llegando su esposo a desabrocharle el pecho para que le diese el aire, le -halló un papel escrito de la misma letra de Luscinda, en que decía y -declaraba que ella no podía ser esposa de don Fernando, porque lo era de -Cardenio, que, a lo que el hombre me dijo, era un caballero muy principal -de la mesma ciudad; y que si había dado el sí a don Fernando, fue por no -salir de la obediencia de sus padres. En resolución, tales razones dijo que -contenía el papel, que daba a entender que ella había tenido intención de -matarse en acabándose de desposar, y daba allí las razones por que se había -quitado la vida. Todo lo cual dicen que confirmó una daga que le hallaron -no sé en qué parte de sus vestidos. Todo lo cual visto por don Fernando, -pareciéndole que Luscinda le había burlado y escarnecido y tenido en poco, -arremetió a ella, antes que de su desmayo volviese, y con la misma daga que -le hallaron la quiso dar de puñaladas; y lo hiciera si sus padres y los que -se hallaron presentes no se lo estorbaran. Dijeron más: que luego se -ausentó don Fernando, y que Luscinda no había vuelto de su parasismo hasta -otro día, que contó a sus padres cómo ella era verdadera esposa de aquel -Cardenio que he dicho. Supe más: que el Cardenio, según decían, se halló -presente en los desposorios, y que, en viéndola desposada, lo cual él jamás -pensó, se salió de la ciudad desesperado, dejándole primero escrita una -carta, donde daba a entender el agravio que Luscinda le había hecho, y de -cómo él se iba adonde gentes no le viesen. - -»Esto todo era público y notorio en toda la ciudad, y todos hablaban dello; -y más hablaron cuando supieron que Luscinda había faltado de casa de sus -padres y de la ciudad, pues no la hallaron en toda ella, de que perdían el -juicio sus padres y no sabían qué medio se tomar para hallarla. Esto que -supe puso en bando mis esperanzas, y tuve por mejor no haber hallado a don -Fernando, que no hallarle casado, pareciéndome que aún no estaba del todo -cerrada la puerta a mi remedio, dándome yo a entender que podría ser que el -cielo hubiese puesto aquel impedimento en el segundo matrimonio, por -atraerle a conocer lo que al primero debía, y a caer en la cuenta de que -era cristiano y que estaba más obligado a su alma que a los respetos -humanos. Todas estas cosas revolvía en mi fantasía, y me consolaba sin -tener consuelo, fingiendo unas esperanzas largas y desmayadas, para -entretener la vida, que ya aborrezco. - -»Estando, pues, en la ciudad, sin saber qué hacerme, pues a don Fernando no -hallaba, llegó a mis oídos un público pregón, donde se prometía grande -hallazgo a quien me hallase, dando las señas de la edad y del mesmo traje -que traía; y oí decir que se decía que me había sacado de casa de mis -padres el mozo que conmigo vino, cosa que me llegó al alma, por ver cuán de -caída andaba mi crédito, pues no bastaba perderle con mi venida, sino -añadir el con quién, siendo subjeto tan bajo y tan indigno de mis buenos -pensamientos. Al punto que oí el pregón, me salí de la ciudad con mi -criado, que ya comenzaba a dar muestras de titubear en la fe que de -fidelidad me tenía prometida, y aquella noche nos entramos por lo espeso -desta montaña, con el miedo de no ser hallados. Pero, como suele decirse -que un mal llama a otro, y que el fin de una desgracia suele ser principio -de otra mayor, así me sucedió a mí, porque mi buen criado, hasta entonces -fiel y seguro, así como me vio en esta soledad, incitado de su mesma -bellaquería antes que de mi hermosura, quiso aprovecharse de la ocasión -que, a su parecer, estos yermos le ofrecían; y, con poca vergüenza y menos -temor de Dios ni respeto mío, me requirió de amores; y, viendo que yo con -feas y justas palabras respondía a las desvergüenzas de sus propósitos, -dejó aparte los ruegos, de quien primero pensó aprovecharse, y comenzó a -usar de la fuerza. Pero el justo cielo, que pocas o ningunas veces deja de -mirar y favorecer a las justas intenciones, favoreció las mías, de manera -que con mis pocas fuerzas, y con poco trabajo, di con él por un -derrumbadero, donde le dejé, ni sé si muerto o si vivo; y luego, con más -ligereza que mi sobresalto y cansancio pedían, me entré por estas montañas, -sin llevar otro pensamiento ni otro disignio que esconderme en ellas y huir -de mi padre y de aquellos que de su parte me andaban buscando. - -»Con este deseo, ha no sé cuántos meses que entré en ellas, donde hallé un -ganadero que me llevó por su criado a un lugar que está en las entrañas -desta sierra, al cual he servido de zagal todo este tiempo, procurando -estar siempre en el campo por encubrir estos cabellos que ahora, tan si -pensarlo, me han descubierto. Pero toda mi industria y toda mi solicitud -fue y ha sido de ningún provecho, pues mi amo vino en conocimiento de que -yo no era varón, y nació en él el mesmo mal pensamiento que en mi criado; -y, como no siempre la fortuna con los trabajos da los remedios, no hallé -derrumbadero ni barranco de donde despeñar y despenar al amo, como le hallé -para el criado; y así, tuve por menor inconveniente dejalle y asconderme de -nuevo entre estas asperezas que probar con él mis fuerzas o mis disculpas. -Digo, pues, que me torné a emboscar, y a buscar donde sin impedimento -alguno pudiese con suspiros y lágrimas rogar al cielo se duela de mi -desventura y me dé industria y favor para salir della, o para dejar la vida -entre estas soledades, sin que quede memoria desta triste, que tan sin -culpa suya habrá dado materia para que de ella se hable y murmure en la -suya y en las ajenas tierras.» - - - - - -Capítulo XXIX. Que trata de la discreción de la hermosa Dorotea, con otras -cosas de mucho gusto y pasatiempo - - --Esta es, señores, la verdadera historia de mi tragedia: mirad y juzgad -ahora si los suspiros que escuchastes, las palabras que oístes y las -lágrimas que de mis ojos salían, tenían ocasión bastante para mostrarse en -mayor abundancia; y, considerada la calidad de mi desgracia, veréis que -será en vano el consuelo, pues es imposible el remedio della. Sólo os ruego -(lo que con facilidad podréis y debéis hacer) que me aconsejéis dónde podré -pasar la vida sin que me acabe el temor y sobresalto que tengo de ser -hallada de los que me buscan; que, aunque sé que el mucho amor que mis -padres me tienen me asegura que seré dellos bien recebida, es tanta la -vergüenza que me ocupa sólo el pensar que, no como ellos pensaban, tengo de -parecer a su presencia, que tengo por mejor desterrarme para siempre de ser -vista que no verles el rostro, con pensamiento que ellos miran el mío ajeno -de la honestidad que de mí se debían de tener prometida. - -Calló en diciendo esto, y el rostro se le cubrió de un color que mostró -bien claro el sentimiento y vergüenza del alma. En las suyas sintieron los -que escuchado la habían tanta lástima como admiración de su desgracia; y, -aunque luego quisiera el cura consolarla y aconsejarla, tomó primero la -mano Cardenio, diciendo: - --En fin, señora, que tú eres la hermosa Dorotea, la hija única del rico -Clenardo. - -Admirada quedó Dorotea cuando oyó el nombre de su padre, y de ver cuán de -poco era el que le nombraba, porque ya se ha dicho de la mala manera que -Cardenio estaba vestido; y así, le dijo: - --Y ¿quién sois vos, hermano, que así sabéis el nombre de mi padre? Porque -yo, hasta ahora, si mal no me acuerdo, en todo el discurso del cuento de mi -desdicha no le he nombrado. - --Soy -respondió Cardenio- aquel sin ventura que, según vos, señora, habéis -dicho, Luscinda dijo que era su esposa. Soy el desdichado Cardenio, a quien -el mal término de aquel que a vos os ha puesto en el que estáis me ha -traído a que me veáis cual me veis: roto, desnudo, falto de todo humano -consuelo y, lo que es peor de todo, falto de juicio, pues no le tengo sino -cuando al cielo se le antoja dármele por algún breve espacio. Yo, Teodora, -soy el que me hallé presente a las sinrazones de don Fernando, y el que -aguardó oír el sí que de ser su esposa pronunció Luscinda. Yo soy el que no -tuvo ánimo para ver en qué paraba su desmayo, ni lo que resultaba del papel -que le fue hallado en el pecho, porque no tuvo el alma sufrimiento para ver -tantas desventuras juntas; y así, dejé la casa y la paciencia, y una carta -que dejé a un huésped mío, a quien rogué que en manos de Luscinda la -pusiese, y víneme a estas soledades, con intención de acabar en ellas la -vida, que desde aquel punto aborrecí como mortal enemiga mía. Mas no ha -querido la suerte quitármela, contentándose con quitarme el juicio, quizá -por guardarme para la buena ventura que he tenido en hallaros; pues, siendo -verdad, como creo que lo es, lo que aquí habéis contado, aún podría ser que -a entrambos nos tuviese el cielo guardado mejor suceso en nuestros -desastres que nosotros pensamos. Porque, presupuesto que Luscinda no puede -casarse con don Fernando, por ser mía, ni don Fernando con ella, por ser -vuestro, y haberlo ella tan manifiestamente declarado, bien podemos esperar -que el cielo nos restituya lo que es nuestro, pues está todavía en ser, y -no se ha enajenado ni deshecho. Y, pues este consuelo tenemos, nacido no de -muy remota esperanza, ni fundado en desvariadas imaginaciones, suplícoos, -señora, que toméis otra resolución en vuestros honrados pensamientos, pues -yo la pienso tomar en los míos, acomodándoos a esperar mejor fortuna; que -yo os juro, por la fe de caballero y de cristiano, de no desampararos hasta -veros en poder de don Fernando, y que, cuando con razones no le pudiere -atraer a que conozca lo que os debe, de usar entonces la libertad que me -concede el ser caballero, y poder con justo título desafialle, en razón de -la sinrazón que os hace, sin acordarme de mis agravios, cuya venganza -dejaré al cielo por acudir en la tierra a los vuestros. - -Con lo que Cardenio dijo se acabó de admirar Dorotea, y, por no saber qué -gracias volver a tan grandes ofrecimientos, quiso tomarle los pies para -besárselos; mas no lo consintió Cardenio, y el licenciado respondió por -entrambos, y aprobó el buen discurso de Cardenio, y, sobre todo, les rogó, -aconsejó y persuadió que se fuesen con él a su aldea, donde se podrían -reparar de las cosas que les faltaban, y que allí se daría orden cómo -buscar a don Fernando, o cómo llevar a Dorotea a sus padres, o hacer lo que -más les pareciese conveniente. Cardenio y Dorotea se lo agradecieron, y -acetaron la merced que se les ofrecía. El barbero, que a todo había estado -suspenso y callado, hizo también su buena plática y se ofreció con no menos -voluntad que el cura a todo aquello que fuese bueno para servirles. -Contó asimesmo con brevedad la causa que allí los había traído, con la -estrañeza de la locura de don Quijote, y cómo aguardaban a su escudero, que -había ido a buscalle. Vínosele a la memoria a Cardenio, como por sueños, la -pendencia que con don Quijote había tenido y contóla a los demás, mas no -supo decir por qué causa fue su quistión. - -En esto, oyeron voces, y conocieron que el que las daba era Sancho Panza, -que, por no haberlos hallado en el lugar donde los dejó, los llamaba a -voces. Saliéronle al encuentro, y, preguntándole por don Quijote, les dijo -cómo le había hallado desnudo en camisa, flaco, amarillo y muerto de -hambre, y suspirando por su señora Dulcinea; y que, puesto que le había -dicho que ella le mandaba que saliese de aquel lugar y se fuese al del -Toboso, donde le quedaba esperando, había respondido que estaba determinado -de no parecer ante su fermosura fasta que hobiese fecho fazañas que le -ficiesen digno de su gracia. Y que si aquello pasaba adelante, corría -peligro de no venir a ser emperador, como estaba obligado, ni aun -arzobispo, que era lo menos que podía ser. Por eso, que mirasen lo que se -había de hacer para sacarle de allí. - -El licenciado le respondió que no tuviese pena, que ellos le sacarían de -allí, mal que le pesase. Contó luego a Cardenio y a Dorotea lo que tenían -pensado para remedio de don Quijote, a lo menos para llevarle a su casa. A -lo cual dijo Dorotea que ella haría la doncella menesterosa mejor que el -barbero, y más, que tenía allí vestidos con que hacerlo al natural, y que -la dejasen el cargo de saber representar todo aquello que fuese menester -para llevar adelante su intento, porque ella había leído muchos libros de -caballerías y sabía bien el estilo que tenían las doncellas cuitadas cuando -pedían sus dones a los andantes caballeros. - --Pues no es menester más -dijo el cura- sino que luego se ponga por obra; -que, sin duda, la buena suerte se muestra en favor nuestro, pues, tan sin -pensarlo, a vosotros, señores, se os ha comenzado a abrir puerta para -vuestro remedio y a nosotros se nos ha facilitado la que habíamos menester. -Sacó luego Dorotea de su almohada una saya entera de cierta telilla rica y -una mantellina de otra vistosa tela verde, y de una cajita un collar y -otras joyas, con que en un instante se adornó de manera que una rica y gran -señora parecía. Todo aquello, y más, dijo que había sacado de su casa para -lo que se ofreciese, y que hasta entonces no se le había ofrecido ocasión -de habello menester. A todos contentó en estremo su mucha gracia, donaire y -hermosura, y confirmaron a don Fernando por de poco conocimiento, pues -tanta belleza desechaba. - -Pero el que más se admiró fue Sancho Panza, por parecerle -como era así -verdad- que en todos los días de su vida había visto tan hermosa criatura; -y así, preguntó al cura con grande ahínco le dijese quién era aquella tan -fermosa señora, y qué era lo que buscaba por aquellos andurriales. --Esta hermosa señora -respondió el cura-, Sancho hermano, es, como quien no -dice nada, es la heredera por línea recta de varón del gran reino de -Micomicón, la cual viene en busca de vuestro amo a pedirle un don, el cual -es que le desfaga un tuerto o agravio que un mal gigante le tiene fecho; y, -a la fama que de buen caballero vuestro amo tiene por todo lo descubierto, -de Guinea ha venido a buscarle esta princesa. - --Dichosa buscada y dichoso hallazgo -dijo a esta sazón Sancho Panza-, y más -si mi amo es tan venturoso que desfaga ese agravio y enderece ese tuerto, -matando a ese hideputa dese gigante que vuestra merced dice; que sí matará -si él le encuentra, si ya no fuese fantasma, que contra las fantasmas no -tiene mi señor poder alguno. Pero una cosa quiero suplicar a vuestra -merced, entre otras, señor licenciado, y es que, porque a mi amo no le tome -gana de ser arzobispo, que es lo que yo temo, que vuestra merced le -aconseje que se case luego con esta princesa, y así quedará imposibilitado -de recebir órdenes arzobispales y vendrá con facilidad a su imperio y yo al -fin de mis deseos; que yo he mirado bien en ello y hallo por mi cuenta que -no me está bien que mi amo sea arzobispo, porque yo soy inútil para la -Iglesia, pues soy casado, y andarme ahora a traer dispensaciones para poder -tener renta por la Iglesia, teniendo, como tengo, mujer y hijos, sería -nunca acabar. Así que, señor, todo el toque está en que mi amo se case -luego con esta señora, que hasta ahora no sé su gracia, y así, no la llamo -por su nombre. diff --git a/plugins/fa/src/free_ebook.txt b/plugins/fa/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/fi/src/free_ebook.txt b/plugins/fi/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/fr-ch/src/frenchplugin.h b/plugins/fr-ch/src/frenchplugin.h index 0bf122f6..81d19ca8 100644 --- a/plugins/fr-ch/src/frenchplugin.h +++ b/plugins/fr-ch/src/frenchplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class FrenchPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/fr/src/frenchplugin.h b/plugins/fr/src/frenchplugin.h index 66d9fe7f..210d4a8f 100644 --- a/plugins/fr/src/frenchplugin.h +++ b/plugins/fr/src/frenchplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class FrenchPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/fr/src/les_trois_mousquetaires.txt b/plugins/fr/src/les_trois_mousquetaires.txt deleted file mode 100644 index 825109a6..00000000 --- a/plugins/fr/src/les_trois_mousquetaires.txt +++ /dev/null @@ -1,10071 +0,0 @@ -Il y a un an à peu près, qu'en faisant à la Bibliothèque royale -des recherches pour mon histoire de Louis XIV, je tombai par -hasard sur les Mémoires de M. d'Artagnan, imprimés -- comme la -plus grande partie des ouvrages de cette époque, où les auteurs -tenaient à dire la vérité sans aller faire un tour plus ou moins -long à la Bastille -- à Amsterdam, chez Pierre Rouge. Le titre me -séduisit: je les emportai chez moi, avec la permission de M. le -conservateur; bien entendu, je les dévorai. - -Mon intention n'est pas de faire ici une analyse de ce curieux -ouvrage, et je me contenterai d'y renvoyer ceux de mes lecteurs -qui apprécient les tableaux d'époques. Ils y trouveront des -portraits crayonnés de main de maître; et, quoique les esquisses -soient, pour la plupart du temps, tracées sur des portes de -caserne et sur des murs de cabaret, ils n'y reconnaîtront pas -moins, aussi ressemblantes que dans l'histoire de M. Anquetil, les -images de Louis XIII, d'Anne d'Autriche, de Richelieu, de Mazarin -et de la plupart des courtisans de l'époque. - -Mais, comme on le sait, ce qui frappe l'esprit capricieux du poète -n'est pas toujours ce qui impressionne la masse des lecteurs. Or, -tout en admirant, comme les autres admireront sans doute, les -détails que nous avons signalés, la chose qui nous préoccupa le -plus est une chose à laquelle bien certainement personne avant -nous n'avait fait la moindre attention. - -D'Artagnan raconte qu'à sa première visite à M. de Tréville, le -capitaine des mousquetaires du roi, il rencontra dans son -antichambre trois jeunes gens servant dans l'illustre corps où il -sollicitait l'honneur d'être reçu, et ayant nom Athos, Porthos et -Aramis. - -Nous l'avouons, ces trois noms étrangers nous frappèrent, et il -nous vint aussitôt à l'esprit qu'ils n'étaient que des pseudonymes -à l'aide desquels d'Artagnan avait déguisé des noms peut-être -illustres, si toutefois les porteurs de ces noms d'emprunt ne les -avaient pas choisis eux-mêmes le jour où, par caprice, par -mécontentement ou par défaut de fortune, ils avaient endossé la -simple casaque de mousquetaire. - -Dès lors nous n'eûmes plus de repos que nous n'eussions retrouvé, -dans les ouvrages contemporains, une trace quelconque de ces noms -extraordinaires qui avaient fort éveillé notre curiosité. - -Le seul catalogue des livres que nous lûmes pour arriver à ce but -remplirait un feuilleton tout entier, ce qui serait peut-être fort -instructif, mais à coups sûr peu amusant pour nos lecteurs. Nous -nous contenterons donc de leur dire qu'au moment où, découragé de -tant d'investigations infructueuses, nous allions abandonner notre -recherche, nous trouvâmes enfin, guidé par les conseils de notre -illustre et savant ami Paulin Paris, un manuscrit in-folio, coté -le n° 4772 ou 4773, nous ne nous le rappelons plus bien, ayant -pour titre: - -«Mémoires de M. le comte de La Fère, concernant quelques-uns des -événements qui se passèrent en France vers la fin du règne du roi -Louis XIII et le commencement du règne du roi Louis XIV.» - -On devine si notre joie fut grande, lorsqu'en feuilletant ce -manuscrit, notre dernier espoir, nous trouvâmes à la vingtième -page le nom d'Athos, à la vingt-septième le nom de Porthos, et à -la trente et unième le nom d'Aramis. - -La découverte d'un manuscrit complètement inconnu, dans une époque -où la science historique est poussée à un si haut degré, nous -parut presque miraculeuse. Aussi nous hâtâmes-nous de solliciter -la permission de le faire imprimer, dans le but de nous présenter -un jour avec le bagage des autres à l'Académie des inscriptions et -belles-lettres, si nous n'arrivions, chose fort probable, à entrer -à l'Académie française avec notre propre bagage. Cette permission, -nous devons le dire, nous fut gracieusement accordée; ce que nous -consignons ici pour donner un démenti public aux malveillants qui -prétendent que nous vivons sous un gouvernement assez médiocrement -disposé à l'endroit des gens de lettres. - -Or, c'est la première partie de ce précieux manuscrit que nous -offrons aujourd'hui à nos lecteurs, en lui restituant le titre qui -lui convient, prenant l'engagement, si, comme nous n'en doutons -pas, cette première partie obtient le succès qu'elle mérite, de -publier incessamment la seconde. - -En attendant, comme le parrain est un second père, nous invitons -le lecteur à s'en prendre à nous, et non au comte de La Fère, de -son plaisir ou de son ennui. - -Cela posé, passons à notre histoire. - - -CHAPITRE PREMIER -LES TROIS PRÉSENTS DE M. D'ARTAGNAN PÈRE - -Le premier lundi du mois d'avril 1625, le bourg de Meung, où -naquit l'auteur du Roman de la Rose, semblait être dans une -révolution aussi entière que si les huguenots en fussent venus -faire une seconde Rochelle. Plusieurs bourgeois, voyant s'enfuir -les femmes du côté de la Grande-Rue, entendant les enfants crier -sur le seuil des portes, se hâtaient d'endosser la cuirasse et, -appuyant leur contenance quelque peu incertaine d'un mousquet ou -d'une pertuisane, se dirigeaient vers l'hôtellerie du Franc -Meunier, devant laquelle s'empressait, en grossissant de minute en -minute, un groupe compact, bruyant et plein de curiosité. - -En ce temps-là les paniques étaient fréquentes, et peu de jours se -passaient sans qu'une ville ou l'autre enregistrât sur ses -archives quelque événement de ce genre. Il y avait les seigneurs -qui guerroyaient entre eux; il y avait le roi qui faisait la -guerre au cardinal; il y avait l'Espagnol qui faisait la guerre au -roi. Puis, outre ces guerres sourdes ou publiques, secrètes ou -patentes, il y avait encore les voleurs, les mendiants, les -huguenots, les loups et les laquais, qui faisaient la guerre à -tout le monde. Les bourgeois s'armaient toujours contre les -voleurs, contre les loups, contre les laquais, -- souvent contre -les seigneurs et les huguenots, -- quelquefois contre le roi, -- - mais jamais contre le cardinal et l'Espagnol. Il résulta donc de -cette habitude prise, que, ce susdit premier lundi du mois d'avril -1625, les bourgeois, entendant du bruit, et ne voyant ni le guidon -jaune et rouge, ni la livrée du duc de Richelieu, se précipitèrent -du côté de l'hôtel du Franc Meunier. - -Arrivé là, chacun put voir et reconnaître la cause de cette -rumeur. - -Un jeune homme... -- traçons son portrait d'un seul trait de -plume: figurez-vous don Quichotte à dix-huit ans, don Quichotte -décorcelé, sans haubert et sans cuissards, don Quichotte revêtu -d'un pourpoint de laine dont la couleur bleue s'était transformée -en une nuance insaisissable de lie-de-vin et d'azur céleste. -Visage long et brun; la pommette des joues saillante, signe -d'astuce; les muscles maxillaires énormément développés, indice -infaillible auquel on reconnaît le Gascon, même sans béret, et -notre jeune homme portait un béret orné d'une espèce de plume; -l'oeil ouvert et intelligent; le nez crochu, mais finement -dessiné; trop grand pour un adolescent, trop petit pour un homme -fait, et qu'un oeil peu exercé eût pris pour un fils de fermier en -voyage, sans sa longue épée qui, pendue à un baudrier de peau, -battait les mollets de son propriétaire quand il était à pied, et -le poil hérissé de sa monture quand il était à cheval. - -Car notre jeune homme avait une monture, et cette monture était -même si remarquable, qu'elle fut remarquée: c'était un bidet du -Béarn, âgé de douze ou quatorze ans, jaune de robe, sans crins à -la queue, mais non pas sans javarts aux jambes, et qui, tout en -marchant la tête plus bas que les genoux, ce qui rendait inutile -l'application de la martingale, faisait encore également ses huit -lieues par jour. Malheureusement les qualités de ce cheval étaient -si bien cachées sous son poil étrange et son allure incongrue, que -dans un temps où tout le monde se connaissait en chevaux, -l'apparition du susdit bidet à Meung, où il était entré il y avait -un quart d'heure à peu près par la porte de Beaugency, produisit -une sensation dont la défaveur rejaillit jusqu'à son cavalier. - -Et cette sensation avait été d'autant plus pénible au jeune -d'Artagnan (ainsi s'appelait le don Quichotte de cette autre -Rossinante), qu'il ne se cachait pas le côté ridicule que lui -donnait, si bon cavalier qu'il fût, une pareille monture; aussi -avait-il fort soupiré en acceptant le don que lui en avait fait -M. d'Artagnan père. Il n'ignorait pas qu'une pareille bête valait -au moins vingt livres: il est vrai que les paroles dont le présent -avait été accompagné n'avaient pas de prix. - -«Mon fils, avait dit le gentilhomme gascon -- dans ce pur patois -de Béarn dont Henri IV n'avait jamais pu parvenir à se défaire --, -mon fils, ce cheval est né dans la maison de votre père, il y a -tantôt treize ans, et y est resté depuis ce temps-là, ce qui doit -vous porter à l'aimer. Ne le vendez jamais, laissez-le mourir -tranquillement et honorablement de vieillesse, et si vous faites -campagne avec lui, ménagez-le comme vous ménageriez un vieux -serviteur. À la cour, continua M. d'Artagnan père, si toutefois -vous avez l'honneur d'y aller, honneur auquel, du reste, votre -vieille noblesse vous donne des droits, soutenez dignement votre -nom de gentilhomme, qui a été porté dignement par vos ancêtres -depuis plus de cinq cents ans. Pour vous et pour les vôtres -- par -les vôtres, j'entends vos parents et vos amis --, ne supportez -jamais rien que de M. le cardinal et du roi. C'est par son -courage, entendez-vous bien, par son courage seul, qu'un -gentilhomme fait son chemin aujourd'hui. Quiconque tremble une -seconde laisse peut-être échapper l'appât que, pendant cette -seconde justement, la fortune lui tendait. Vous êtes jeune, vous -devez être brave par deux raisons: la première, c'est que vous -êtes Gascon, et la seconde, c'est que vous êtes mon fils. Ne -craignez pas les occasions et cherchez les aventures. Je vous ai -fait apprendre à manier l'épée; vous avez un jarret de fer, un -poignet d'acier; battez-vous à tout propos; battez-vous d'autant -plus que les duels sont défendus, et que, par conséquent, il y a -deux fois du courage à se battre. Je n'ai, mon fils, à vous donner -que quinze écus, mon cheval et les conseils que vous venez -d'entendre. Votre mère y ajoutera la recette d'un certain baume -qu'elle tient d'une bohémienne, et qui a une vertu miraculeuse -pour guérir toute blessure qui n'atteint pas le coeur. Faites -votre profit du tout, et vivez heureusement et longtemps. -- Je -n'ai plus qu'un mot à ajouter, et c'est un exemple que je vous -propose, non pas le mien, car je n'ai, moi, jamais paru à la cour -et n'ai fait que les guerres de religion en volontaire; je veux -parler de M. de Tréville, qui était mon voisin autrefois, et qui a -eu l'honneur de jouer tout enfant avec notre roi Louis treizième, -que Dieu conserve! Quelquefois leurs jeux dégénéraient en bataille -et dans ces batailles le roi n'était pas toujours le plus fort. -Les coups qu'il en reçut lui donnèrent beaucoup d'estime et -d'amitié pour M. de Tréville. Plus tard, M. de Tréville se battit -contre d'autres dans son premier voyage à Paris, cinq fois; depuis -la mort du feu roi jusqu'à la majorité du jeune sans compter les -guerres et les sièges, sept fois; et depuis cette majorité -jusqu'aujourd'hui, cent fois peut-être! -- Aussi, malgré les -édits, les ordonnances et les arrêts, le voilà capitaine des -mousquetaires, c'est-à-dire chef d'une légion de Césars, dont le -roi fait un très grand cas, et que M. le cardinal redoute, lui qui -ne redoute pas grand-chose, comme chacun sait. De plus, -M. de Tréville gagne dix mille écus par an; c'est donc un fort -grand seigneur. -- Il a commencé comme vous, allez le voir avec -cette lettre, et réglez-vous sur lui, afin de faire comme lui.» - -Sur quoi, M. d'Artagnan père ceignit à son fils sa propre épée, -l'embrassa tendrement sur les deux joues et lui donna sa -bénédiction. - -En sortant de la chambre paternelle, le jeune homme trouva sa mère -qui l'attendait avec la fameuse recette dont les conseils que nous -venons de rapporter devaient nécessiter un assez fréquent emploi. -Les adieux furent de ce côté plus longs et plus tendres qu'ils ne -l'avaient été de l'autre, non pas que M. d'Artagnan n'aimât son -fils, qui était sa seule progéniture, mais M. d'Artagnan était un -homme, et il eût regardé comme indigne d'un homme de se laisser -aller à son émotion, tandis que Mme d'Artagnan était femme et, de -plus, était mère. -- Elle pleura abondamment, et, disons-le à la -louange de M. d'Artagnan fils, quelques efforts qu'il tentât pour -rester ferme comme le devait être un futur mousquetaire, la nature -l'emporta et il versa force larmes, dont il parvint à grand-peine -à cacher la moitié. - -Le même jour le jeune homme se mit en route, muni des trois -présents paternels et qui se composaient, comme nous l'avons dit, -de quinze écus, du cheval et de la lettre pour M. de Tréville; -comme on le pense bien, les conseils avaient été donnés par-dessus -le marché. - -Avec un pareil _vade-mecum_, d'Artagnan se trouva, au moral comme -au physique, une copie exacte du héros de Cervantes, auquel nous -l'avons si heureusement comparé lorsque nos devoirs d'historien -nous ont fait une nécessité de tracer son portrait. Don Quichotte -prenait les moulins à vent pour des géants et les moutons pour des -armées, d'Artagnan prit chaque sourire pour une insulte et chaque -regard pour une provocation. Il en résulta qu'il eut toujours le -poing fermé depuis Tarbes jusqu'à Meung, et que l'un dans l'autre -il porta la main au pommeau de son épée dix fois par jour; -toutefois le poing ne descendit sur aucune mâchoire, et l'épée ne -sortit point de son fourreau. Ce n'est pas que la vue du -malencontreux bidet jaune n'épanouît bien des sourires sur les -visages des passants; mais, comme au-dessus du bidet sonnait une -épée de taille respectable et qu'au-dessus de cette épée brillait -un oeil plutôt féroce que fier, les passants réprimaient leur -hilarité, ou, si l'hilarité l'emportait sur la prudence, ils -tâchaient au moins de ne rire que d'un seul côté, comme les -masques antiques. D'Artagnan demeura donc majestueux et intact -dans sa susceptibilité jusqu'à cette malheureuse ville de Meung. - -Mais là, comme il descendait de cheval à la porte du Franc Meunier -sans que personne, hôte, garçon ou palefrenier, fût venu prendre -l'étrier au montoir, d'Artagnan avisa à une fenêtre entrouverte du -rez-de-chaussée un gentilhomme de belle taille et de haute mine, -quoique au visage légèrement renfrogné, lequel causait avec deux -personnes qui paraissaient l'écouter avec déférence. D'Artagnan -crut tout naturellement, selon son habitude, être l'objet de la -conversation et écouta. Cette fois, d'Artagnan ne s'était trompé -qu'à moitié: ce n'était pas de lui qu'il était question, mais de -son cheval. Le gentilhomme paraissait énumérer à ses auditeurs -toutes ses qualités, et comme, ainsi que je l'ai dit, les -auditeurs paraissaient avoir une grande déférence pour le -narrateur, ils éclataient de rire à tout moment. Or, comme un -demi-sourire suffisait pour éveiller l'irascibilité du jeune -homme, on comprend quel effet produisit sur lui tant de bruyante -hilarité. - -Cependant d'Artagnan voulut d'abord se rendre compte de la -physionomie de l'impertinent qui se moquait de lui. Il fixa son -regard fier sur l'étranger et reconnut un homme de quarante à -quarante-cinq ans, aux yeux noirs et perçants, au teint pâle, au -nez fortement accentué, à la moustache noire et parfaitement -taillée; il était vêtu d'un pourpoint et d'un haut-de-chausses -violet avec des aiguillettes de même couleur, sans aucun ornement -que les crevés habituels par lesquels passait la chemise. Ce haut- -de-chausses et ce pourpoint, quoique neufs, paraissaient froissés -comme des habits de voyage longtemps renfermés dans un -portemanteau. D'Artagnan fit toutes ces remarques avec la rapidité -de l'observateur le plus minutieux, et sans doute par un sentiment -instinctif qui lui disait que cet inconnu devait avoir une grande -influence sur sa vie à venir. - -Or, comme au moment où d'Artagnan fixait son regard sur le -gentilhomme au pourpoint violet, le gentilhomme faisait à -l'endroit du bidet béarnais une de ses plus savantes et de ses -plus profondes démonstrations, ses deux auditeurs éclatèrent de -rire, et lui-même laissa visiblement, contre son habitude, errer, -si l'on peut parler ainsi, un pâle sourire sur son visage. Cette -fois, il n'y avait plus de doute, d'Artagnan était réellement -insulté. Aussi, plein de cette conviction, enfonça-t-il son béret -sur ses yeux, et, tâchant de copier quelques-uns des airs de cour -qu'il avait surpris en Gascogne chez des seigneurs en voyage, il -s'avança, une main sur la garde de son épée et l'autre appuyée sur -la hanche. Malheureusement, au fur et à mesure qu'il avançait, la -colère l'aveuglant de plus en plus, au lieu du discours digne et -hautain qu'il avait préparé pour formuler sa provocation, il ne -trouva plus au bout de sa langue qu'une personnalité grossière -qu'il accompagna d'un geste furieux. - -«Eh! Monsieur, s'écria-t-il, monsieur, qui vous cachez derrière ce -volet! oui, vous, dites-moi donc un peu de quoi vous riez, et nous -rirons ensemble.» - -Le gentilhomme ramena lentement les yeux de la monture au -cavalier, comme s'il lui eût fallu un certain temps pour -comprendre que c'était à lui que s'adressaient de si étranges -reproches; puis, lorsqu'il ne put plus conserver aucun doute, ses -sourcils se froncèrent légèrement, et après une assez longue -pause, avec un accent d'ironie et d'insolence impossible à -décrire, il répondit à d'Artagnan: - -«Je ne vous parle pas, monsieur. - --- Mais je vous parle, moi!» s'écria le jeune homme exaspéré de ce -mélange d'insolence et de bonnes manières, de convenances et de -dédains. - -L'inconnu le regarda encore un instant avec son léger sourire, et, -se retirant de la fenêtre, sortit lentement de l'hôtellerie pour -venir à deux pas de d'Artagnan se planter en face du cheval. Sa -contenance tranquille et sa physionomie railleuse avaient redoublé -l'hilarité de ceux avec lesquels il causait et qui, eux, étaient -restés à la fenêtre. - -D'Artagnan, le voyant arriver, tira son épée d'un pied hors du -fourreau. - -«Ce cheval est décidément ou plutôt a été dans sa jeunesse bouton -d'or, reprit l'inconnu continuant les investigations commencées et -s'adressant à ses auditeurs de la fenêtre, sans paraître -aucunement remarquer l'exaspération de d'Artagnan, qui cependant -se redressait entre lui et eux. C'est une couleur fort connue en -botanique, mais jusqu'à présent fort rare chez les chevaux. - --- Tel rit du cheval qui n'oserait pas rire du maître! s'écria -l'émule de Tréville, furieux. - --- Je ne ris pas souvent, monsieur, reprit l'inconnu, ainsi que -vous pouvez le voir vous-même à l'air de mon visage; mais je tiens -cependant à conserver le privilège de rire quand il me plaît. - --- Et moi, s'écria d'Artagnan, je ne veux pas qu'on rie quand il -me déplaît! - --- En vérité, monsieur? continua l'inconnu plus calme que jamais, -eh bien, c'est parfaitement juste.» Et tournant sur ses talons, il -s'apprêta à rentrer dans l'hôtellerie par la grande porte, sous -laquelle d'Artagnan en arrivant avait remarqué un cheval tout -sellé. - -Mais d'Artagnan n'était pas de caractère à lâcher ainsi un homme -qui avait eu l'insolence de se moquer de lui. Il tira son épée -entièrement du fourreau et se mit à sa poursuite en criant: - -«Tournez, tournez donc, monsieur le railleur, que je ne vous -frappe point par-derrière. - --- Me frapper, moi! dit l'autre en pivotant sur ses talons et en -regardant le jeune homme avec autant d'étonnement que de mépris. -Allons, allons donc, mon cher, vous êtes fou!» - -Puis, à demi-voix, et comme s'il se fût parlé à lui-même: - -«C'est fâcheux, continua-t-il, quelle trouvaille pour Sa Majesté, -qui cherche des braves de tous côtés pour recruter ses -mousquetaires!» - -Il achevait à peine, que d'Artagnan lui allongea un si furieux -coup de pointe, que, s'il n'eût fait vivement un bond en arrière, -il est probable qu'il eût plaisanté pour la dernière fois. -L'inconnu vit alors que la chose passait la raillerie, tira son -épée, salua son adversaire et se mit gravement en garde. Mais au -même moment ses deux auditeurs, accompagnés de l'hôte, tombèrent -sur d'Artagnan à grands coups de bâtons, de pelles et de -pincettes. Cela fit une diversion si rapide et si complète à -l'attaque, que l'adversaire de d'Artagnan, pendant que celui-ci se -retournait pour faire face à cette grêle de coups, rengainait avec -la même précision, et, d'acteur qu'il avait manqué d'être, -redevenait spectateur du combat, rôle dont il s'acquitta avec son -impassibilité ordinaire, tout en marmottant néanmoins: - -«La peste soit des Gascons! Remettez-le sur son cheval orange, et -qu'il s'en aille! - --- Pas avant de t'avoir tué, lâche!» criait d'Artagnan tout en -faisant face du mieux qu'il pouvait et sans reculer d'un pas à ses -trois ennemis, qui le moulaient de coups. - -«Encore une gasconnade, murmura le gentilhomme. Sur mon honneur, -ces Gascons sont incorrigibles! Continuez donc la danse, puisqu'il -le veut absolument. Quand il sera las, il dira qu'il en a assez.» - -Mais l'inconnu ne savait pas encore à quel genre d'entêté il avait -affaire; d'Artagnan n'était pas homme à jamais demander merci. Le -combat continua donc quelques secondes encore; enfin d'Artagnan, -épuisé, laissa échapper son épée qu'un coup de bâton brisa en deux -morceaux. Un autre coup, qui lui entama le front, le renversa -presque en même temps tout sanglant et presque évanoui. - -C'est à ce moment que de tous côtés on accourut sur le lieu de la -scène. L'hôte, craignant du scandale, emporta, avec l'aide de ses -garçons, le blessé dans la cuisine où quelques soins lui furent -accordés. - -Quant au gentilhomme, il était revenu prendre sa place à la -fenêtre et regardait avec une certaine impatience toute cette -foule, qui semblait en demeurant là lui causer une vive -contrariété. - -«Eh bien, comment va cet enragé? reprit-il en se retournant au -bruit de la porte qui s'ouvrit et en s'adressant à l'hôte qui -venait s'informer de sa santé. - --- Votre Excellence est saine et sauve? demanda l'hôte. - --- Oui, parfaitement saine et sauve, mon cher hôtelier, et c'est -moi qui vous demande ce qu'est devenu notre jeune homme. - --- Il va mieux, dit l'hôte: il s'est évanoui tout à fait. - --- Vraiment? fit le gentilhomme. - --- Mais avant de s'évanouir il a rassemblé toutes ses forces pour -vous appeler et vous défier en vous appelant. - --- Mais c'est donc le diable en personne que ce gaillard-là! -s'écria l'inconnu. - --- Oh! non, Votre Excellence, ce n'est pas le diable, reprit -l'hôte avec une grimace de mépris, car pendant son évanouissement -nous l'avons fouillé, et il n'a dans son paquet qu'une chemise et -dans sa bourse que onze écus, ce qui ne l'a pas empêché de dire en -s'évanouissant que si pareille chose était arrivée à Paris, vous -vous en repentiriez tout de suite, tandis qu'ici vous ne vous en -repentirez que plus tard. - --- Alors, dit froidement l'inconnu, c'est quelque prince du sang -déguisé. - --- Je vous dis cela, mon gentilhomme, reprit l'hôte, afin que vous -vous teniez sur vos gardes. - --- Et il n'a nommé personne dans sa colère? - --- Si fait, il frappait sur sa poche, et il disait: «Nous verrons -ce que M. de Tréville pensera de cette insulte faite à son -protégé. - --- M. de Tréville? dit l'inconnu en devenant attentif; il frappait -sur sa poche en prononçant le nom de M. de Tréville?... Voyons, -mon cher hôte, pendant que votre jeune homme était évanoui, vous -n'avez pas été, j'en suis bien sûr, sans regarder aussi cette -poche-là. Qu'y avait-il? - --- Une lettre adressée à M. de Tréville, capitaine des -mousquetaires. - --- En vérité! - --- C'est comme j'ai l'honneur de vous le dire, Excellence.» - -L'hôte, qui n'était pas doué d'une grande perspicacité, ne -remarqua point l'expression que ses paroles avaient donnée à la -physionomie de l'inconnu. Celui-ci quitta le rebord de la croisée -sur lequel il était toujours resté appuyé du bout du coude, et -fronça le sourcil en homme inquiet. - -«Diable! murmura-t-il entre ses dents, Tréville m'aurait-il envoyé -ce Gascon? il est bien jeune! Mais un coup d'épée est un coup -d'épée, quel que soit l'âge de celui qui le donne, et l'on se -défie moins d'un enfant que de tout autre; il suffit parfois d'un -faible obstacle pour contrarier un grand dessein.» - -Et l'inconnu tomba dans une réflexion qui dura quelques minutes. - -«Voyons, l'hôte, dit-il, est-ce que vous ne me débarrasserez pas -de ce frénétique? En conscience, je ne puis le tuer, et cependant, -ajouta-t-il avec une expression froidement menaçante, cependant il -me gêne. Où est-il? - --- Dans la chambre de ma femme, où on le panse, au premier étage. - --- Ses hardes et son sac sont avec lui? il n'a pas quitté son -pourpoint? - --- Tout cela, au contraire, est en bas dans la cuisine. Mais -puisqu'il vous gêne, ce jeune fou... - --- Sans doute. Il cause dans votre hôtellerie un scandale auquel -d'honnêtes gens ne sauraient résister. Montez chez vous, faites -mon compte et avertissez mon laquais. - --- Quoi! Monsieur nous quitte déjà? - --- Vous le savez bien, puisque je vous avais donné l'ordre de -seller mon cheval. Ne m'a-t-on point obéi? - --- Si fait, et comme Votre Excellence a pu le voir, son cheval est -sous la grande porte, tout appareillé pour partir. - --- C'est bien, faites ce que je vous ai dit alors.» - -«Ouais! se dit l'hôte, aurait-il peur du petit garçon?» - -Mais un coup d'oeil impératif de l'inconnu vint l'arrêter court. -Il salua humblement et sortit. - -«Il ne faut pas que Milady soit aperçue de ce drôle, continua -l'étranger: elle ne doit pas tarder à passer: déjà même elle est -en retard. Décidément, mieux vaut que je monte à cheval et que -j'aille au-devant d'elle... Si seulement je pouvais savoir ce que -contient cette lettre adressée à Tréville!» - -Et l'inconnu, tout en marmottant, se dirigea vers la cuisine. - -Pendant ce temps, l'hôte, qui ne doutait pas que ce ne fût la -présence du jeune garçon qui chassât l'inconnu de son hôtellerie, -était remonté chez sa femme et avait trouvé d'Artagnan maître -enfin de ses esprits. Alors, tout en lui faisant comprendre que la -police pourrait bien lui faire un mauvais parti pour avoir été -chercher querelle à un grand seigneur -- car, à l'avis de l'hôte, -l'inconnu ne pouvait être qu'un grand seigneur --, il le -détermina, malgré sa faiblesse, à se lever et à continuer son -chemin. D'Artagnan à moitié abasourdi, sans pourpoint et la tête -tout emmaillotée de linges, se leva donc et, poussé par l'hôte, -commença de descendre; mais, en arrivant à la cuisine, la première -chose qu'il aperçut fut son provocateur qui causait tranquillement -au marchepied d'un lourd carrosse attelé de deux gros chevaux -normands. - -Son interlocutrice, dont la tête apparaissait encadrée par la -portière, était une femme de vingt à vingt-deux ans. Nous avons -déjà dit avec quelle rapidité d'investigation d'Artagnan -embrassait toute une physionomie; il vit donc du premier coup -d'oeil que la femme était jeune et belle. Or cette beauté le -frappa d'autant plus qu'elle était parfaitement étrangère aux pays -méridionaux que jusque-là d'Artagnan avait habités. C'était une -pâle et blonde personne, aux longs cheveux bouclés tombant sur ses -épaules, aux grands yeux bleus languissants, aux lèvres rosées et -aux mains d'albâtre. Elle causait très vivement avec l'inconnu. - -«Ainsi, Son Éminence m'ordonne..., disait la dame. - --- De retourner à l'instant même en Angleterre, et de la prévenir -directement si le duc quittait Londres. - --- Et quant à mes autres instructions? demanda la belle voyageuse. - --- Elles sont renfermées dans cette boîte, que vous n'ouvrirez que -de l'autre côté de la Manche. - --- Très bien; et vous, que faites-vous? - --- Moi, je retourne à Paris. - --- Sans châtier cet insolent petit garçon?» demanda la dame. - -L'inconnu allait répondre: mais, au moment où il ouvrait la -bouche, d'Artagnan, qui avait tout entendu, s'élança sur le seuil -de la porte. - -«C'est cet insolent petit garçon qui châtie les autres, s'écria-t- -il, et j'espère bien que cette fois-ci celui qu'il doit châtier ne -lui échappera pas comme la première. - --- Ne lui échappera pas? reprit l'inconnu en fronçant le sourcil. - --- Non, devant une femme, vous n'oseriez pas fuir, je présume. - --- Songez, s'écria Milady en voyant le gentilhomme porter la main -à son épée, songez que le moindre retard peut tout perdre. - --- Vous avez raison, s'écria le gentilhomme; partez donc de votre -côté, moi, je pars du mien.» - -Et, saluant la dame d'un signe de tête, il s'élança sur son -cheval, tandis que le cocher du carrosse fouettait vigoureusement -son attelage. Les deux interlocuteurs partirent donc au galop, -s'éloignant chacun par un côté opposé de la rue. - -«Eh! votre dépense», vociféra l'hôte, dont l'affection pour son -voyageur se changeait en un profond dédain en voyant qu'il -s'éloignait sans solder ses comptes. - -«Paie, maroufle», s'écria le voyageur toujours galopant à son -laquais, lequel jeta aux pieds de l'hôte deux ou trois pièces -d'argent et se mit à galoper après son maître. - -«Ah! lâche, ah! misérable, ah! faux gentilhomme!» cria d'Artagnan -s'élançant à son tour après le laquais. - -Mais le blessé était trop faible encore pour supporter une -pareille secousse. À peine eut-il fait dix pas, que ses oreilles -tintèrent, qu'un éblouissement le prit, qu'un nuage de sang passa -sur ses yeux et qu'il tomba au milieu de la rue, en criant encore: - -«Lâche! lâche! lâche! - --- Il est en effet bien lâche», murmura l'hôte en s'approchant de -d'Artagnan, et essayant par cette flatterie de se raccommoder avec -le pauvre garçon, comme le héron de la fable avec son limaçon du -soir. - -«Oui, bien lâche, murmura d'Artagnan; mais elle, bien belle! - --- Qui, elle? demanda l'hôte. - --- Milady», balbutia d'Artagnan. - -Et il s'évanouit une seconde fois. - -«C'est égal, dit l'hôte, j'en perds deux, mais il me reste celui- -là, que je suis sûr de conserver au moins quelques jours. C'est -toujours onze écus de gagnés.» - -On sait que onze écus faisaient juste la somme qui restait dans la -bourse de d'Artagnan. - -L'hôte avait compté sur onze jours de maladie à un écu par jour; -mais il avait compté sans son voyageur. Le lendemain, dès cinq -heures du matin, d'Artagnan se leva, descendit lui-même à la -cuisine, demanda, outre quelques autres ingrédients dont la liste -n'est pas parvenue jusqu'à nous, du vin, de l'huile, du romarin, -et, la recette de sa mère à la main, se composa un baume dont il -oignit ses nombreuses blessures, renouvelant ses compresses lui- -même et ne voulant admettre l'adjonction d'aucun médecin. Grâce -sans doute à l'efficacité du baume de Bohême, et peut-être aussi -grâce à l'absence de tout docteur, d'Artagnan se trouva sur pied -dès le soir même, et à peu près guéri le lendemain. - -Mais, au moment de payer ce romarin, cette huile et ce vin, seule -dépense du maître qui avait gardé une diète absolue, tandis qu'au -contraire le cheval jaune, au dire de l'hôtelier du moins, avait -mangé trois fois plus qu'on n'eût raisonnablement pu le supposer -pour sa taille, d'Artagnan ne trouva dans sa poche que sa petite -bourse de velours râpé ainsi que les onze écus qu'elle contenait; -mais quant à la lettre adressée à M. de Tréville, elle avait -disparu. - -Le jeune homme commença par chercher cette lettre avec une grande -patience, tournant et retournant vingt fois ses poches et ses -goussets, fouillant et refouillant dans son sac, ouvrant et -refermant sa bourse; mais lorsqu'il eut acquis la conviction que -la lettre était introuvable, il entra dans un troisième accès de -rage, qui faillit lui occasionner une nouvelle consommation de vin -et d'huile aromatisés: car, en voyant cette jeune mauvaise tête -s'échauffer et menacer de tout casser dans l'établissement si l'on -ne retrouvait pas sa lettre, l'hôte s'était déjà saisi d'un épieu, -sa femme d'un manche à balai, et ses garçons des mêmes bâtons qui -avaient servi la surveille. - -«Ma lettre de recommandation! s'écria d'Artagnan, ma lettre de -recommandation, sangdieu! ou je vous embroche tous comme des -ortolans!» - -Malheureusement une circonstance s'opposait à ce que le jeune -homme accomplît sa menace: c'est que, comme nous l'avons dit, son -épée avait été, dans sa première lutte, brisée en deux morceaux, -ce qu'il avait parfaitement oublié. Il en résulta que, lorsque -d'Artagnan voulut en effet dégainer, il se trouva purement et -simplement armé d'un tronçon d'épée de huit ou dix pouces à peu -près, que l'hôte avait soigneusement renfoncé dans le fourreau. -Quant au reste de la lame, le chef l'avait adroitement détourné -pour s'en faire une lardoire. - -Cependant cette déception n'eût probablement pas arrêté notre -fougueux jeune homme, si l'hôte n'avait réfléchi que la -réclamation que lui adressait son voyageur était parfaitement -juste. - -«Mais, au fait, dit-il en abaissant son épieu, où est cette -lettre? - --- Oui, où est cette lettre? cria d'Artagnan. D'abord, je vous en -préviens, cette lettre est pour M. de Tréville, et il faut qu'elle -se retrouve; ou si elle ne se retrouve pas, il saura bien la faire -retrouver, lui!» - -Cette menace acheva d'intimider l'hôte. Après le roi et M. le -cardinal, M. de Tréville était l'homme dont le nom peut-être était -le plus souvent répété par les militaires et même par les -bourgeois. Il y avait bien le père Joseph, c'est vrai; mais son -nom à lui n'était jamais prononcé que tout bas, tant était grande -la terreur qu'inspirait l'Éminence grise, comme on appelait le -familier du cardinal. - -Aussi, jetant son épieu loin de lui, et ordonnant à sa femme d'en -faire autant de son manche à balai et à ses valets de leurs -bâtons, il donna le premier l'exemple en se mettant lui-même à la -recherche de la lettre perdue. - -«Est-ce que cette lettre renfermait quelque chose de précieux? -demanda l'hôte au bout d'un instant d'investigations inutiles. - --- Sandis! je le crois bien! s'écria le Gascon qui comptait sur -cette lettre pour faire son chemin à la cour; elle contenait ma -fortune. - --- Des bons sur l'épargne? demanda l'hôte inquiet. - --- Des bons sur la trésorerie particulière de Sa Majesté», -répondit d'Artagnan, qui, comptant entrer au service du roi grâce -à cette recommandation, croyait pouvoir faire sans mentir cette -réponse quelque peu hasardée. - -«Diable! fit l'hôte tout à fait désespéré. - --- Mais il n'importe, continua d'Artagnan avec l'aplomb national, -il n'importe, et l'argent n'est rien: -- cette lettre était tout. -J'eusse mieux aimé perdre mille pistoles que de la perdre.» - -Il ne risquait pas davantage à dire vingt mille, mais une certaine -pudeur juvénile le retint. - -Un trait de lumière frappa tout à coup l'esprit de l'hôte qui se -donnait au diable en ne trouvant rien. - -«Cette lettre n'est point perdue, s'écria-t-il. - --- Ah! fit d'Artagnan. - --- Non; elle vous a été prise. - --- Prise! et par qui? - --- Par le gentilhomme d'hier. Il est descendu à la cuisine, où -était votre pourpoint. Il y est resté seul. Je gagerais que c'est -lui qui l'a volée. - --- Vous croyez?» répondit d'Artagnan peu convaincu; car il savait -mieux que personne l'importance toute personnelle de cette lettre, -et n'y voyait rien qui pût tenter la cupidité. Le fait est -qu'aucun des valets, aucun des voyageurs présents n'eût rien gagné -à posséder ce papier. - -«Vous dites donc, reprit d'Artagnan, que vous soupçonnez cet -impertinent gentilhomme. - --- Je vous dis que j'en suis sûr, continua l'hôte; lorsque je lui -ai annoncé que Votre Seigneurie était le protégé de -M. de Tréville, et que vous aviez même une lettre pour cet -illustre gentilhomme, il a paru fort inquiet, m'a demandé où était -cette lettre, et est descendu immédiatement à la cuisine où il -savait qu'était votre pourpoint. - --- Alors c'est mon voleur, répondit d'Artagnan; je m'en plaindrai -à M. de Tréville, et M. de Tréville s'en plaindra au roi.» Puis il -tira majestueusement deux écus de sa poche, les donna à l'hôte, -qui l'accompagna, le chapeau à la main, jusqu'à la porte, remonta -sur son cheval jaune, qui le conduisit sans autre incident jusqu'à -la porte Saint-Antoine à Paris, où son propriétaire le vendit -trois écus, ce qui était fort bien payé, attendu que d'Artagnan -l'avait fort surmené pendant la dernière étape. Aussi le maquignon -auquel d'Artagnan le céda moyennant les neuf livres susdites ne -cacha-t-il point au jeune homme qu'il n'en donnait cette somme -exorbitante qu'à cause de l'originalité de sa couleur. - -D'Artagnan entra donc dans Paris à pied, portant son petit paquet -sous son bras, et marcha tant qu'il trouvât à louer une chambre -qui convînt à l'exiguïté de ses ressources. Cette chambre fut une -espèce de mansarde, sise rue des Fossoyeurs, près du Luxembourg. - -Aussitôt le denier à Dieu donné, d'Artagnan prit possession de son -logement, passa le reste de la journée à coudre à son pourpoint et -à ses chausses des passementeries que sa mère avait détachées d'un -pourpoint presque neuf de M. d'Artagnan père, et qu'elle lui avait -données en cachette; puis il alla quai de la Ferraille, faire -remettre une lame à son épée; puis il revint au Louvre s'informer, -au premier mousquetaire qu'il rencontra, de la situation de -l'hôtel de M. de Tréville, lequel était situé rue du Vieux- -Colombier, c'est-à-dire justement dans le voisinage de la chambre -arrêtée par d'Artagnan: circonstance qui lui parut d'un heureux -augure pour le succès de son voyage. - -Après quoi, content de la façon dont il s'était conduit à Meung, -sans remords dans le passé, confiant dans le présent et plein -d'espérance dans l'avenir, il se coucha et s'endormit du sommeil -du brave. - -Ce sommeil, tout provincial encore, le conduisit jusqu'à neuf -heures du matin, heure à laquelle il se leva pour se rendre chez -ce fameux M. de Tréville, le troisième personnage du royaume -d'après l'estimation paternelle. - - -CHAPITRE II -L'ANTICHAMBRE DE M. DE TRÉVILLE - -M. de Troisvilles, comme s'appelait encore sa famille en Gascogne, -ou M. de Tréville, comme il avait fini par s'appeler lui-même à -Paris, avait réellement commencé comme d'Artagnan, c'est-à-dire -sans un sou vaillant, mais avec ce fonds d'audace, d'esprit et -d'entendement qui fait que le plus pauvre gentillâtre gascon -reçoit souvent plus en ses espérances de l'héritage paternel que -le plus riche gentilhomme périgourdin ou berrichon ne reçoit en -réalité. Sa bravoure insolente, son bonheur plus insolent encore -dans un temps où les coups pleuvaient comme grêle, l'avaient hissé -au sommet de cette échelle difficile qu'on appelle la faveur de -cour, et dont il avait escaladé quatre à quatre les échelons. - -Il était l'ami du roi, lequel honorait fort, comme chacun sait, la -mémoire de son père Henri IV. Le père de M. de Tréville l'avait si -fidèlement servi dans ses guerres contre la Ligue, qu'à défaut -d'argent comptant -- chose qui toute la vie manqua au Béarnais, -lequel paya constamment ses dettes avec la seule chose qu'il n'eût -jamais besoin d'emprunter, c'est-à-dire avec de l'esprit --, qu'à -défaut d'argent comptant, disons-nous, il l'avait autorisé, après -la reddition de Paris, à prendre pour armes un lion d'or passant -sur gueules avec cette devise: _Fidelis et fortis_. C'était -beaucoup pour l'honneur, mais c'était médiocre pour le bien-être. -Aussi, quand l'illustre compagnon du grand Henri mourut, il laissa -pour seul héritage à monsieur son fils son épée et sa devise. -Grâce à ce double don et au nom sans tache qui l'accompagnait, -M. de Tréville fut admis dans la maison du jeune prince, où il -servit si bien de son épée et fut si fidèle à sa devise, que -Louis XIII, une des bonnes lames du royaume, avait l'habitude de -dire que, s'il avait un ami qui se battît, il lui donnerait le -conseil de prendre pour second, lui d'abord, et Tréville après, et -peut-être même avant lui. - -Aussi Louis XIII avait-il un attachement réel pour Tréville, -attachement royal, attachement égoïste, c'est vrai, mais qui n'en -était pas moins un attachement. C'est que, dans ces temps -malheureux, on cherchait fort à s'entourer d'hommes de la trempe -de Tréville. Beaucoup pouvaient prendre pour devise l'épithète de -fort, qui faisait la seconde partie de son exergue; mais peu de -gentilshommes pouvaient réclamer l'épithète de fidèle, qui en -formait la première. Tréville était un de ces derniers; c'était -une de ces rares organisations, à l'intelligence obéissante comme -celle du dogue, à la valeur aveugle, à l'oeil rapide, à la main -prompte, à qui l'oeil n'avait été donné que pour voir si le roi -était mécontent de quelqu'un et la main que pour frapper ce -déplaisant quelqu'un, un Besme, un Maurevers, un Poltrot de Méré, -un Vitry. Enfin à Tréville, il n'avait manqué jusque-là que -l'occasion; mais il la guettait, et il se promettait bien de la -saisir par ses trois cheveux si jamais elle passait à la portée de -sa main. Aussi Louis XIII fit-il de Tréville le capitaine de ses -mousquetaires, lesquels étaient à Louis XIII, pour le dévouement -ou plutôt pour le fanatisme, ce que ses ordinaires étaient à -Henri III et ce que sa garde écossaise était à Louis XI. - -De son côté, et sous ce rapport, le cardinal n'était pas en reste -avec le roi. Quand il avait vu la formidable élite dont Louis XIII -s'entourait, ce second ou plutôt ce premier roi de France avait -voulu, lui aussi, avoir sa garde. Il eut donc ses mousquetaires -comme Louis XIII avait les siens et l'on voyait ces deux -puissances rivales trier pour leur service, dans toutes les -provinces de France et même dans tous les États étrangers, les -hommes célèbres pour les grands coups d'épée. Aussi Richelieu et -Louis XIII se disputaient souvent, en faisant leur partie -d'échecs, le soir, au sujet du mérite de leurs serviteurs. Chacun -vantait la tenue et le courage des siens, et tout en se prononçant -tout haut contre les duels et contre les rixes, ils les excitaient -tout bas à en venir aux mains, et concevaient un véritable chagrin -ou une joie immodérée de la défaite ou de la victoire des leurs. -Ainsi, du moins, le disent les mémoires d'un homme qui fut dans -quelques-unes de ces défaites et dans beaucoup de ces victoires. - -Tréville avait pris le côté faible de son maître, et c'est à cette -adresse qu'il devait la longue et constante faveur d'un roi qui -n'a pas laissé la réputation d'avoir été très fidèle à ses -amitiés. Il faisait parader ses mousquetaires devant le cardinal -Armand Duplessis avec un air narquois qui hérissait de colère la -moustache grise de Son Éminence. Tréville entendait admirablement -bien la guerre de cette époque, où, quand on ne vivait pas aux -dépens de l'ennemi, on vivait aux dépens de ses compatriotes: ses -soldats formaient une légion de diables à quatre, indisciplinée -pour tout autre que pour lui. - -Débraillés, avinés, écorchés, les mousquetaires du roi, ou plutôt -ceux de M. de Tréville, s'épandaient dans les cabarets, dans les -promenades, dans les jeux publics, criant fort et retroussant -leurs moustaches, faisant sonner leurs épées, heurtant avec -volupté les gardes de M. le cardinal quand ils les rencontraient; -puis dégainant en pleine rue, avec mille plaisanteries; tués -quelquefois, mais sûrs en ce cas d'être pleurés et vengés; tuant -souvent, et sûrs alors de ne pas moisir en prison, M. de Tréville -étant là pour les réclamer. Aussi M. de Tréville était-il loué sur -tous les tons, chanté sur toutes les gammes par ces hommes qui -l'adoraient, et qui, tout gens de sac et de corde qu'ils étaient, -tremblaient devant lui comme des écoliers devant leur maître, -obéissant au moindre mot, et prêts à se faire tuer pour laver le -moindre reproche. - -M. de Tréville avait usé de ce levier puissant, pour le roi -d'abord et les amis du roi, -- puis pour lui-même et pour ses -amis. Au reste, dans aucun des mémoires de ce temps, qui a laissé -tant de mémoires, on ne voit que ce digne gentilhomme ait été -accusé, même par ses ennemis -- et il en avait autant parmi les -gens de plume que chez les gens d'épée --, nulle part on ne voit, -disons-nous, que ce digne gentilhomme ait été accusé de se faire -payer la coopération de ses séides. Avec un rare génie d'intrigue, -qui le rendait l'égal des plus forts intrigants, il était resté -honnête homme. Bien plus, en dépit des grandes estocades qui -déhanchent et des exercices pénibles qui fatiguent, il était -devenu un des plus galants coureurs de ruelles, un des plus fins -damerets, un des plus alambiqués diseurs de Phébus de son époque; -on parlait des bonnes fortunes de Tréville comme on avait parlé -vingt ans auparavant de celles de Bassompierre -- et ce n'était -pas peu dire. Le capitaine des mousquetaires était donc admiré, -craint et aimé, ce qui constitue l'apogée des fortunes humaines. - -Louis XIV absorba tous les petits astres de sa cour dans son vaste -rayonnement; mais son père, soleil _pluribus impar_, laissa sa -splendeur personnelle à chacun de ses favoris, sa valeur -individuelle à chacun de ses courtisans. Outre le lever du roi et -celui du cardinal, on comptait alors à Paris plus de deux cents -petits levers, un peu recherchés. Parmi les deux cents petits -levers celui de Tréville était un des plus courus. - -La cour de son hôtel, situé rue du Vieux-Colombier, ressemblait à -un camp, et cela dès six heures du matin en été et dès huit heures -en hiver. Cinquante à soixante mousquetaires, qui semblaient s'y -relayer pour présenter un nombre toujours imposant, s'y -promenaient sans cesse, armés en guerre et prêts à tout. Le long -d'un de ses grands escaliers sur l'emplacement desquels notre -civilisation bâtirait une maison tout entière, montaient et -descendaient les solliciteurs de Paris qui couraient après une -faveur quelconque, les gentilshommes de province avides d'être -enrôlés, et les laquais chamarrés de toutes couleurs, qui venaient -apporter à M. de Tréville les messages de leurs maîtres. Dans -l'antichambre, sur de longues banquettes circulaires, reposaient -les élus, c'est-à-dire ceux qui étaient convoqués. Un -bourdonnement durait là depuis le matin jusqu'au soir, tandis que -M. de Tréville, dans son cabinet contigu à cette antichambre, -recevait les visites, écoutait les plaintes, donnait ses ordres -et, comme le roi à son balcon du Louvre, n'avait qu'à se mettre à -sa fenêtre pour passer la revue des hommes et des armes. - -Le jour où d'Artagnan se présenta, l'assemblée était imposante, -surtout pour un provincial arrivant de sa province: il est vrai -que ce provincial était Gascon, et que surtout à cette époque les -compatriotes de d'Artagnan avaient la réputation de ne point -facilement se laisser intimider. En effet, une fois qu'on avait -franchi la porte massive, chevillée de longs clous à tête -quadrangulaire, on tombait au milieu d'une troupe de gens d'épée -qui se croisaient dans la cour, s'interpellant, se querellant et -jouant entre eux. Pour se frayer un passage au milieu de toutes -ces vagues tourbillonnantes, il eût fallu être officier, grand -seigneur ou jolie femme. - -Ce fut donc au milieu de cette cohue et de ce désordre que notre -jeune homme s'avança, le coeur palpitant, rangeant sa longue -rapière le long de ses jambes maigres, et tenant une main au -rebord de son feutre avec ce demi-sourire du provincial embarrassé -qui veut faire bonne contenance. Avait-il dépassé un groupe, alors -il respirait plus librement, mais il comprenait qu'on se -retournait pour le regarder, et pour la première fois de sa vie, -d'Artagnan, qui jusqu'à ce jour avait une assez bonne opinion de -lui-même, se trouva ridicule. - -Arrivé à l'escalier, ce fut pis encore: il y avait sur les -premières marches quatre mousquetaires qui se divertissaient à -l'exercice suivant, tandis que dix ou douze de leurs camarades -attendaient sur le palier que leur tour vînt de prendre place à la -partie. - -Un d'eux, placé sur le degré supérieur, l'épée nue à la main, -empêchait ou du moins s'efforçait d'empêcher les trois autres de -monter. - -Ces trois autres s'escrimaient contre lui de leurs épées fort -agiles. D'Artagnan prit d'abord ces fers pour des fleurets -d'escrime, il les crut boutonnés: mais il reconnut bientôt à -certaines égratignures que chaque arme, au contraire, était -affilée et aiguisée à souhait, et à chacune de ces égratignures, -non seulement les spectateurs, mais encore les acteurs riaient -comme des fous. - -Celui qui occupait le degré en ce moment tenait merveilleusement -ses adversaires en respect. On faisait cercle autour d'eux: la -condition portait qu'à chaque coup le touché quitterait la partie, -en perdant son tour d'audience au profit du toucheur. En cinq -minutes trois furent effleurés, l'un au poignet, l'autre au -menton, l'autre à l'oreille par le défenseur du degré, qui lui- -même ne fut pas atteint: adresse qui lui valut, selon les -conventions arrêtées, trois tours de faveur. - -Si difficile non pas qu'il fût, mais qu'il voulût être à étonner, -ce passe-temps étonna notre jeune voyageur; il avait vu dans sa -province, cette terre où s'échauffent cependant si promptement les -têtes, un peu plus de préliminaires aux duels, et la gasconnade de -ces quatre joueurs lui parut la plus forte de toutes celles qu'il -avait ouïes jusqu'alors, même en Gascogne. Il se crut transporté -dans ce fameux pays des géants où Gulliver alla depuis et eut si -grand-peur; et cependant il n'était pas au bout: restaient le -palier et l'antichambre. - -Sur le palier on ne se battait plus, on racontait des histoires de -femmes, et dans l'antichambre des histoires de cour. Sur le -palier, d'Artagnan rougit; dans l'antichambre, il frissonna. Son -imagination éveillée et vagabonde, qui en Gascogne le rendait -redoutable aux jeunes femmes de chambre et même quelquefois aux -jeunes maîtresses, n'avait jamais rêvé, même dans ces moments de -délire, la moitié de ces merveilles amoureuses et le quart de ces -prouesses galantes, rehaussées des noms les plus connus et des -détails les moins voilés. Mais si son amour pour les bonnes moeurs -fut choqué sur le palier, son respect pour le cardinal fut -scandalisé dans l'antichambre. Là, à son grand étonnement, -d'Artagnan entendait critiquer tout haut la politique qui faisait -trembler l'Europe, et la vie privée du cardinal, que tant de hauts -et puissants seigneurs avaient été punis d'avoir tenté -d'approfondir: ce grand homme, révéré par M. d'Artagnan père, -servait de risée aux mousquetaires de M. de Tréville, qui -raillaient ses jambes cagneuses et son dos voûté; quelques-uns -chantaient des Noëls sur Mme d'Aiguillon, sa maîtresse, et -Mme de Combalet, sa nièce, tandis que les autres liaient des -parties contre les pages et les gardes du cardinal-duc, toutes -choses qui paraissaient à d'Artagnan de monstrueuses -impossibilités. - -Cependant, quand le nom du roi intervenait parfois tout à coup à -l'improviste au milieu de tous ces quolibets cardinalesques, une -espèce de bâillon calfeutrait pour un moment toutes ces bouches -moqueuses; on regardait avec hésitation autour de soi, et l'on -semblait craindre l'indiscrétion de la cloison du cabinet de -M. de Tréville; mais bientôt une allusion ramenait la conversation -sur Son Éminence, et alors les éclats reprenaient de plus belle, -et la lumière n'était ménagée sur aucune de ses actions. - -«Certes, voilà des gens qui vont être embastillés et pendus, pensa -d'Artagnan avec terreur, et moi sans aucun doute avec eux, car du -moment où je les ai écoutés et entendus, je serai tenu pour leur -complice. Que dirait monsieur mon père, qui m'a si fort recommandé -le respect du cardinal, s'il me savait dans la société de pareils -païens?» - -Aussi comme on s'en doute sans que je le dise, d'Artagnan n'osait -se livrer à la conversation; seulement il regardait de tous ses -yeux, écoutant de toutes ses oreilles, tendant avidement ses cinq -sens pour ne rien perdre, et malgré sa confiance dans les -recommandations paternelles, il se sentait porté par ses goûts et -entraîné par ses instincts à louer plutôt qu'à blâmer les choses -inouïes qui se passaient là. - -Cependant, comme il était absolument étranger à la foule des -courtisans de M. de Tréville, et que c'était la première fois -qu'on l'apercevait en ce lieu, on vint lui demander ce qu'il -désirait. À cette demande, d'Artagnan se nomma fort humblement, -s'appuya du titre de compatriote, et pria le valet de chambre qui -était venu lui faire cette question de demander pour lui à -M. de Tréville un moment d'audience, demande que celui-ci promit -d'un ton protecteur de transmettre en temps et lieu. - -D'Artagnan, un peu revenu de sa surprise première, eut donc le -loisir d'étudier un peu les costumes et les physionomies. - -Au centre du groupe le plus animé était un mousquetaire de grande -taille, d'une figure hautaine et d'une bizarrerie de costume qui -attirait sur lui l'attention générale. Il ne portait pas, pour le -moment, la casaque d'uniforme, qui, au reste, n'était pas -absolument obligatoire dans cette époque de liberté moindre mais -d'indépendance plus grande, mais un justaucorps bleu de ciel, tant -soit peu fané et râpé, et sur cet habit un baudrier magnifique, en -broderies d'or, et qui reluisait comme les écailles dont l'eau se -couvre au grand soleil. Un manteau long de velours cramoisi -tombait avec grâce sur ses épaules découvrant par-devant seulement -le splendide baudrier auquel pendait une gigantesque rapière. - -Ce mousquetaire venait de descendre de garde à l'instant même, se -plaignait d'être enrhumé et toussait de temps en temps avec -affectation. Aussi avait-il pris le manteau, à ce qu'il disait -autour de lui, et tandis qu'il parlait du haut de sa tête, en -frisant dédaigneusement sa moustache, on admirait avec -enthousiasme le baudrier brodé, et d'Artagnan plus que tout autre. - -«Que voulez-vous, disait le mousquetaire, la mode en vient; c'est -une folie, je le sais bien, mais c'est la mode. D'ailleurs, il -faut bien employer à quelque chose l'argent de sa légitime. - --- Ah! Porthos! s'écria un des assistants, n'essaie pas de nous -faire croire que ce baudrier te vient de la générosité paternelle: -il t'aura été donné par la dame voilée avec laquelle je t'ai -rencontré l'autre dimanche vers la porte Saint-Honoré. - --- Non, sur mon honneur et foi de gentilhomme, je l'ai acheté moi- -même, et de mes propres deniers, répondit celui qu'on venait de -désigner sous le nom de Porthos. - --- Oui, comme j'ai acheté, moi, dit un autre mousquetaire, cette -bourse neuve, avec ce que ma maîtresse avait mis dans la vieille. - --- Vrai, dit Porthos, et la preuve c'est que je l'ai payé douze -pistoles.» - -L'admiration redoubla, quoique le doute continuât d'exister. - -«N'est-ce pas, Aramis?» dit Porthos se tournant vers un autre -mousquetaire. - -Cet autre mousquetaire formait un contraste parfait avec celui qui -l'interrogeait et qui venait de le désigner sous le nom d'Aramis: -c'était un jeune homme de vingt-deux à vingt-trois ans à peine, à -la figure naïve et doucereuse, à l'oeil noir et doux et aux joues -roses et veloutées comme une pêche en automne; sa moustache fine -dessinait sur sa lèvre supérieure une ligne d'une rectitude -parfaite; ses mains semblaient craindre de s'abaisser, de peur que -leurs veines ne se gonflassent, et de temps en temps il se pinçait -le bout des oreilles pour les maintenir d'un incarnat tendre et -transparent. D'habitude il parlait peu et lentement, saluait -beaucoup, riait sans bruit en montrant ses dents, qu'il avait -belles et dont, comme du reste de sa personne, il semblait prendre -le plus grand soin. Il répondit par un signe de tête affirmatif à -l'interpellation de son ami. - -Cette affirmation parut avoir fixé tous les doutes à l'endroit du -baudrier; on continua donc de l'admirer, mais on n'en parla plus; -et par un de ces revirements rapides de la pensée, la conversation -passa tout à coup à un autre sujet. - -«Que pensez-vous de ce que raconte l'écuyer de Chalais?» demanda -un autre mousquetaire sans interpeller directement personne, mais -s'adressant au contraire à tout le monde. - -«Et que raconte-t-il? demanda Porthos d'un ton suffisant. - --- Il raconte qu'il a trouvé à Bruxelles Rochefort, l'âme damnée -du cardinal, déguisé en capucin; ce Rochefort maudit, grâce à ce -déguisement, avait joué M. de Laigues comme un niais qu'il est. - --- Comme un vrai niais, dit Porthos; mais la chose est-elle sûre? - --- Je la tiens d'Aramis, répondit le mousquetaire. - --- Vraiment? - --- Eh! vous le savez bien, Porthos, dit Aramis; je vous l'ai -racontée à vous-même hier, n'en parlons donc plus. - --- N'en parlons plus, voilà votre opinion à vous, reprit Porthos. -N'en parlons plus! peste! comme vous concluez vite. Comment! le -cardinal fait espionner un gentilhomme, fait voler sa -correspondance par un traître, un brigand, un pendard; fait, avec -l'aide de cet espion et grâce à cette correspondance, couper le -cou à Chalais, sous le stupide prétexte qu'il a voulu tuer le roi -et marier Monsieur avec la reine! Personne ne savait un mot de -cette énigme, vous nous l'apprenez hier, à la grande satisfaction -de tous, et quand nous sommes encore tout ébahis de cette -nouvelle, vous venez nous dire aujourd'hui: N'en parlons plus! - --- Parlons-en donc, voyons, puisque vous le désirez, reprit Aramis -avec patience. - --- Ce Rochefort, s'écria Porthos, si j'étais l'écuyer du pauvre -Chalais, passerait avec moi un vilain moment. - --- Et vous, vous passeriez un triste quart d'heure avec le duc -Rouge, reprit Aramis. - --- Ah! le duc Rouge! bravo, bravo, le duc Rouge! répondit Porthos -en battant des mains et en approuvant de la tête. Le «duc Rouge» -est charmant. Je répandrai le mot, mon cher, soyez tranquille. A- -t-il de l'esprit, cet Aramis! Quel malheur que vous n'ayez pas pu -suivre votre vocation, mon cher! quel délicieux abbé vous eussiez -fait! - --- Oh! ce n'est qu'un retard momentané, reprit Aramis; un jour, je -le serai. Vous savez bien, Porthos, que je continue d'étudier la -théologie pour cela. - --- Il le fera comme il le dit, reprit Porthos, il le fera tôt ou -tard. - --- Tôt, dit Aramis. - --- Il n'attend qu'une chose pour le décider tout à fait et pour -reprendre sa soutane, qui est pendue derrière son uniforme, reprit -un mousquetaire. - --- Et quelle chose attend-il? demanda un autre. - --- Il attend que la reine ait donné un héritier à la couronne de -France. - --- Ne plaisantons pas là-dessus, messieurs, dit Porthos; grâce à -Dieu, la reine est encore d'âge à le donner. - --- On dit que M. de Buckingham est en France, reprit Aramis avec -un rire narquois qui donnait à cette phrase, si simple en -apparence, une signification passablement scandaleuse. - --- Aramis, mon ami, pour cette fois vous avez tort, interrompit -Porthos, et votre manie d'esprit vous entraîne toujours au-delà -des bornes; si M. de Tréville vous entendait, vous seriez mal venu -de parler ainsi. - --- Allez-vous me faire la leçon, Porthos? s'écria Aramis, dans -l'oeil doux duquel on vit passer comme un éclair. - --- Mon cher, soyez mousquetaire ou abbé. Soyez l'un ou l'autre, -mais pas l'un et l'autre, reprit Porthos. Tenez, Athos vous l'a -dit encore l'autre jour: vous mangez à tous les râteliers. Ah! ne -nous fâchons pas, je vous prie, ce serait inutile, vous savez bien -ce qui est convenu entre vous, Athos et moi. Vous allez chez -Mme d'Aiguillon, et vous lui faites la cour; vous allez chez -Mme de Bois-Tracy, la cousine de Mme de Chevreuse, et vous passez -pour être fort en avant dans les bonnes grâces de la dame. Oh! mon -Dieu, n'avouez pas votre bonheur, on ne vous demande pas votre -secret, on connaît votre discrétion. Mais puisque vous possédez -cette vertu, que diable! Faites-en usage à l'endroit de -Sa Majesté. S'occupe qui voudra et comme on voudra du roi et du -cardinal; mais la reine est sacrée, et si l'on en parle, que ce -soit en bien. - --- Porthos, vous êtes prétentieux comme Narcisse, je vous en -préviens, répondit Aramis; vous savez que je hais la morale, -excepté quand elle est faite par Athos. Quant à vous, mon cher, -vous avez un trop magnifique baudrier pour être bien fort là- -dessus. Je serai abbé s'il me convient; en attendant, je suis -mousquetaire: en cette qualité, je dis ce qu'il me plaît, et en ce -moment il me plaît de vous dire que vous m'impatientez. - --- Aramis! - --- Porthos! - --- Eh! messieurs! messieurs! s'écria-t-on autour d'eux. - --- M. de Tréville attend M. d'Artagnan», interrompit le laquais en -ouvrant la porte du cabinet. - -À cette annonce, pendant laquelle la porte demeurait ouverte, -chacun se tut, et au milieu du silence général le jeune Gascon -traversa l'antichambre dans une partie de sa longueur et entra -chez le capitaine des mousquetaires, se félicitant de tout son -coeur d'échapper aussi à point à la fin de cette bizarre querelle. - - -CHAPITRE III -L'AUDIENCE - -M. de Tréville était pour le moment de fort méchante humeur; -néanmoins il salua poliment le jeune homme, qui s'inclina jusqu'à -terre, et il sourit en recevant son compliment, dont l'accent -béarnais lui rappela à la fois sa jeunesse et son pays, double -souvenir qui fait sourire l'homme à tous les âges. Mais, se -rapprochant presque aussitôt de l'antichambre et faisant à -d'Artagnan un signe de la main, comme pour lui demander la -permission d'en finir avec les autres avant de commencer avec lui, -il appela trois fois, en grossissant la voix à chaque fois, de -sorte qu'il parcourut tous les tons intervallaires entre l'accent -impératif et l'accent irrité: - -«Athos! Porthos! Aramis!» - -Les deux mousquetaires avec lesquels nous avons déjà fait -connaissance, et qui répondaient aux deux derniers de ces trois -noms, quittèrent aussitôt les groupes dont ils faisaient partie et -s'avancèrent vers le cabinet, dont la porte se referma derrière -eux dès qu'ils en eurent franchi le seuil. Leur contenance, bien -qu'elle ne fût pas tout à fait tranquille, excita cependant par -son laisser-aller à la fois plein de dignité et de soumission, -l'admiration de d'Artagnan, qui voyait dans ces hommes des demi- -dieux, et dans leur chef un Jupiter olympien armé de tous ses -foudres. - -Quand les deux mousquetaires furent entrés, quand la porte fut -refermée derrière eux, quand le murmure bourdonnant de -l'antichambre, auquel l'appel qui venait d'être fait avait sans -doute donné un nouvel aliment eut recommencé; quand enfin -M. de Tréville eut trois ou quatre fois arpenté, silencieux et le -sourcil froncé, toute la longueur de son cabinet, passant chaque -fois devant Porthos et Aramis, roides et muets comme à la parade, -il s'arrêta tout à coup en face d'eux, et les couvrant des pieds à -la tête d'un regard irrité: - -«Savez-vous ce que m'a dit le roi, s'écria-t-il, et cela pas plus -tard qu'hier au soir? le savez-vous, messieurs? - --- Non, répondirent après un instant de silence les deux -mousquetaires; non, monsieur, nous l'ignorons. - --- Mais j'espère que vous nous ferez l'honneur de nous le dire, -ajouta Aramis de son ton le plus poli et avec la plus gracieuse -révérence. - --- Il m'a dit qu'il recruterait désormais ses mousquetaires parmi -les gardes de M. le cardinal! - --- Parmi les gardes de M. le cardinal! et pourquoi cela? demanda -vivement Porthos. - --- Parce qu'il voyait bien que sa piquette avait besoin d'être -ragaillardie par un mélange de bon vin.» - -Les deux mousquetaires rougirent jusqu'au blanc des yeux. -D'Artagnan ne savait où il en était et eût voulu être à cent pieds -sous terre. - -«Oui, oui, continua M. de Tréville en s'animant, oui, et -Sa Majesté avait raison, car, sur mon honneur, il est vrai que les -mousquetaires font triste figure à la cour. M. le cardinal -racontait hier au jeu du roi, avec un air de condoléance qui me -déplut fort, qu'avant-hier ces damnés mousquetaires, ces diables à -quatre -- il appuyait sur ces mots avec un accent ironique qui me -déplut encore davantage --, ces pourfendeurs, ajoutait-il en me -regardant de son oeil de chat-tigre, s'étaient attardés rue Férou, -dans un cabaret, et qu'une ronde de ses gardes -- j'ai cru qu'il -allait me rire au nez -- avait été forcée d'arrêter les -perturbateurs. Morbleu! vous devez en savoir quelque chose! -Arrêter des mousquetaires! Vous en étiez, vous autres, ne vous en -défendez pas, on vous a reconnus, et le cardinal vous a nommés. -Voilà bien ma faute, oui, ma faute, puisque c'est moi qui choisis -mes hommes. Voyons, vous, Aramis, pourquoi diable m'avez-vous -demandé la casaque quand vous alliez être si bien sous la soutane? -Voyons, vous, Porthos, n'avez-vous un si beau baudrier d'or que -pour y suspendre une épée de paille? Et Athos! je ne vois pas -Athos. Où est-il? - --- Monsieur, répondit tristement Aramis, il est malade, fort -malade. - --- Malade, fort malade, dites-vous? et de quelle maladie? - --- On craint que ce ne soit de la petite vérole, monsieur, -répondit Porthos voulant mêler à son tour un mot à la -conversation, et ce qui serait fâcheux en ce que très certainement -cela gâterait son visage. - --- De la petite vérole! Voilà encore une glorieuse histoire que -vous me contez là, Porthos!... Malade de la petite vérole, à son -âge?... Non pas!... mais blessé sans doute, tué peut-être... Ah! -si je le savais!... Sangdieu! messieurs les mousquetaires, je -n'entends pas que l'on hante ainsi les mauvais lieux, qu'on se -prenne de querelle dans la rue et qu'on joue de l'épée dans les -carrefours. Je ne veux pas enfin qu'on prête à rire aux gardes de -M. le cardinal, qui sont de braves gens, tranquilles, adroits, qui -ne se mettent jamais dans le cas d'être arrêtés, et qui d'ailleurs -ne se laisseraient pas arrêter, eux!... j'en suis sûr... Ils -aimeraient mieux mourir sur la place que de faire un pas en -arrière... Se sauver, détaler, fuir, c'est bon pour les -mousquetaires du roi, cela!» - -Porthos et Aramis frémissaient de rage. Ils auraient volontiers -étranglé M. de Tréville, si au fond de tout cela ils n'avaient pas -senti que c'était le grand amour qu'il leur portait qui le faisait -leur parler ainsi. Ils frappaient le tapis du pied, se mordaient -les lèvres jusqu'au sang et serraient de toute leur force la garde -de leur épée. Au-dehors on avait entendu appeler, comme nous -l'avons dit, Athos, Porthos et Aramis, et l'on avait deviné, à -l'accent de la voix de M. de Tréville, qu'il était parfaitement en -colère. Dix têtes curieuses étaient appuyées à la tapisserie et -pâlissaient de fureur, car leurs oreilles collées à la porte ne -perdaient pas une syllabe de ce qui se disait, tandis que leurs -bouches répétaient au fur et à mesure les paroles insultantes du -capitaine à toute la population de l'antichambre. En un instant -depuis la porte du cabinet jusqu'à la porte de la rue, tout -l'hôtel fut en ébullition. - -«Ah! les mousquetaires du roi se font arrêter par les gardes de -M. le cardinal», continua M. de Tréville aussi furieux à -l'intérieur que ses soldats, mais saccadant ses paroles et les -plongeant une à une pour ainsi dire et comme autant de coups de -stylet dans la poitrine de ses auditeurs. «Ah! six gardes de Son -Éminence arrêtent six mousquetaires de Sa Majesté! Morbleu! j'ai -pris mon parti. Je vais de ce pas au Louvre; je donne ma démission -de capitaine des mousquetaires du roi pour demander une -lieutenance dans les gardes du cardinal, et s'il me refuse, -morbleu! je me fais abbé.» - -À ces paroles, le murmure de l'extérieur devint une explosion: -partout on n'entendait que jurons et blasphèmes. Les morbleu! les -sangdieu! les morts de tous les diables! se croisaient dans l'air. -D'Artagnan cherchait une tapisserie derrière laquelle se cacher, -et se sentait une envie démesurée de se fourrer sous la table. - -«Eh bien, mon capitaine, dit Porthos hors de lui, la vérité est -que nous étions six contre six, mais nous avons été pris en -traître, et avant que nous eussions eu le temps de tirer nos -épées, deux d'entre nous étaient tombés morts, et Athos, blessé -grièvement, ne valait guère mieux. Car vous le connaissez, Athos; -eh bien, capitaine, il a essayé de se relever deux fois, et il est -retombé deux fois. Cependant nous ne nous sommes pas rendus, non! -l'on nous a entraînés de force. En chemin, nous nous sommes -sauvés. Quant à Athos, on l'avait cru mort, et on l'a laissé bien -tranquillement sur le champ de bataille, ne pensant pas qu'il -valût la peine d'être emporté. Voilà l'histoire. Que diable, -capitaine! on ne gagne pas toutes les batailles. Le grand Pompée a -perdu celle de Pharsale, et le roi François Ier, qui, à ce que -j'ai entendu dire, en valait bien un autre, a perdu cependant -celle de Pavie. - --- Et j'ai l'honneur de vous assurer que j'en ai tué un avec sa -propre épée, dit Aramis, car la mienne s'est brisée à la première -parade... Tué ou poignardé, monsieur, comme il vous sera agréable. - --- Je ne savais pas cela, reprit M. de Tréville d'un ton un peu -radouci. M. le cardinal avait exagéré, à ce que je vois. - --- Mais de grâce, monsieur, continua Aramis, qui, voyant son -capitaine s'apaiser, osait hasarder une prière, de grâce, -monsieur, ne dites pas qu'Athos lui-même est blessé: il serait au -désespoir que cela parvint aux oreilles du roi, et comme la -blessure est des plus graves, attendu qu'après avoir traversé -l'épaule elle pénètre dans la poitrine, il serait à craindre...» - -Au même instant la portière se souleva, et une tête noble et -belle, mais affreusement pâle, parut sous la frange. - -«Athos! s'écrièrent les deux mousquetaires. - --- Athos! répéta M. de Tréville lui-même. - --- Vous m'avez mandé, monsieur, dit Athos à M. de Tréville d'une -voix affaiblie mais parfaitement calme, vous m'avez demandé, à ce -que m'ont dit nos camarades, et je m'empresse de me rendre à vos -ordres; voilà, monsieur, que me voulez-vous?» - -Et à ces mots le mousquetaire, en tenue irréprochable, sanglé -comme de coutume, entra d'un pas ferme dans le cabinet. -M. de Tréville, ému jusqu'au fond du coeur de cette preuve de -courage, se précipita vers lui. - -«J'étais en train de dire à ces messieurs, ajouta-t-il, que je -défends à mes mousquetaires d'exposer leurs jours sans nécessité, -car les braves gens sont bien chers au roi, et le roi sait que ses -mousquetaires sont les plus braves gens de la terre. Votre main, -Athos.» - -Et sans attendre que le nouveau venu répondît de lui-même à cette -preuve d'affection, M. de Tréville saisissait sa main droite et la -lui serrait de toutes ses forces, sans s'apercevoir qu'Athos, quel -que fût son empire sur lui-même, laissait échapper un mouvement de -douleur et pâlissait encore, ce que l'on aurait pu croire -impossible. - -La porte était restée entrouverte, tant l'arrivée d'Athos, dont, -malgré le secret gardé, la blessure était connue de tous, avait -produit de sensation. Un brouhaha de satisfaction accueillit les -derniers mots du capitaine et deux ou trois têtes, entraînées par -l'enthousiasme, apparurent par les ouvertures de la tapisserie. -Sans doute, M. de Tréville allait réprimer par de vives paroles -cette infraction aux lois de l'étiquette, lorsqu'il sentit tout à -coup la main d'Athos se crisper dans la sienne, et qu'en portant -les yeux sur lui il s'aperçut qu'il allait s'évanouir. Au même -instant Athos, qui avait rassemblé toutes ses forces pour lutter -contre la douleur, vaincu enfin par elle, tomba sur le parquet -comme s'il fût mort. - -«Un chirurgien! cria M. de Tréville. Le mien, celui du roi, le -meilleur! Un chirurgien! ou, sangdieu! mon brave Athos va -trépasser.» - -Aux cris de M. de Tréville, tout le monde se précipita dans son -cabinet sans qu'il songeât à en fermer la porte à personne, chacun -s'empressant autour du blessé. Mais tout cet empressement eût été -inutile, si le docteur demandé ne se fût trouvé dans l'hôtel même; -il fendit la foule, s'approcha d'Athos toujours évanoui, et, comme -tout ce bruit et tout ce mouvement le gênait fort, il demanda -comme première chose et comme la plus urgente que le mousquetaire -fût emporté dans une chambre voisine. Aussitôt M. de Tréville -ouvrit une porte et montra le chemin à Porthos et à Aramis, qui -emportèrent leur camarade dans leurs bras. Derrière ce groupe -marchait le chirurgien, et derrière le chirurgien, la porte se -referma. - -Alors le cabinet de M. de Tréville, ce lieu ordinairement si -respecté, devint momentanément une succursale de l'antichambre. -Chacun discourait, pérorait, parlait haut, jurant, sacrant, -donnant le cardinal et ses gardes à tous les diables. - -Un instant après, Porthos et Aramis rentrèrent; le chirurgien et -M. de Tréville seuls étaient restés près du blessé. - -Enfin M. de Tréville rentra à son tour. Le blessé avait repris -connaissance; le chirurgien déclarait que l'état du mousquetaire -n'avait rien qui pût inquiéter ses amis, sa faiblesse ayant été -purement et simplement occasionnée par la perte de son sang. - -Puis M. de Tréville fit un signe de la main, et chacun se retira, -excepté d'Artagnan, qui n'oubliait point qu'il avait audience et -qui, avec sa ténacité de Gascon, était demeuré à la même place. - -Lorsque tout le monde fut sorti et que la porte fut refermée, -M. de Tréville se retourna et se trouva seul avec le jeune homme. -L'événement qui venait d'arriver lui avait quelque peu fait perdre -le fil de ses idées. Il s'informa de ce que lui voulait l'obstiné -solliciteur. D'Artagnan alors se nomma, et M. de Tréville, se -rappelant d'un seul coup tous ses souvenirs du présent et du -passé, se trouva au courant de sa situation. - -«Pardon lui dit-il en souriant, pardon, mon cher compatriote, mais -je vous avais parfaitement oublié. Que voulez-vous! un capitaine -n'est rien qu'un père de famille chargé d'une plus grande -responsabilité qu'un père de famille ordinaire. Les soldats sont -de grands enfants; mais comme je tiens à ce que les ordres du roi, -et surtout ceux de M. le cardinal, soient exécutés...» - -D'Artagnan ne put dissimuler un sourire. À ce sourire, -M. de Tréville jugea qu'il n'avait point affaire à un sot, et -venant droit au fait, tout en changeant de conversation: - -«J'ai beaucoup aimé monsieur votre père, dit-il. Que puis-je faire -pour son fils? hâtez-vous, mon temps n'est pas à moi. - --- Monsieur, dit d'Artagnan, en quittant Tarbes et en venant ici, -je me proposais de vous demander, en souvenir de cette amitié dont -vous n'avez pas perdu mémoire, une casaque de mousquetaire; mais, -après tout ce que je vois depuis deux heures, je comprends qu'une -telle faveur serait énorme, et je tremble de ne point la mériter. - --- C'est une faveur en effet, jeune homme, répondit -M. de Tréville; mais elle peut ne pas être si fort au-dessus de -vous que vous le croyez ou que vous avez l'air de le croire. -Toutefois une décision de Sa Majesté a prévu ce cas, et je vous -annonce avec regret qu'on ne reçoit personne mousquetaire avant -l'épreuve préalable de quelques campagnes, de certaines actions -d'éclat, ou d'un service de deux ans dans quelque autre régiment -moins favorisé que le nôtre.» - -D'Artagnan s'inclina sans rien répondre. Il se sentait encore plus -avide d'endosser l'uniforme de mousquetaire depuis qu'il y avait -de si grandes difficultés à l'obtenir. - -«Mais, continua Tréville en fixant sur son compatriote un regard -si perçant qu'on eût dit qu'il voulait lire jusqu'au fond de son -coeur, mais, en faveur de votre père, mon ancien compagnon, comme -je vous l'ai dit, je veux faire quelque chose pour vous, jeune -homme. Nos cadets de Béarn ne sont ordinairement pas riches, et je -doute que les choses aient fort changé de face depuis mon départ -de la province. Vous ne devez donc pas avoir de trop, pour vivre, -de l'argent que vous avez apporté avec vous.» - -D'Artagnan se redressa d'un air fier qui voulait dire qu'il ne -demandait l'aumône à personne. - -«C'est bien, jeune homme, c'est bien, continua Tréville, je -connais ces airs-là, je suis venu à Paris avec quatre écus dans ma -poche, et je me serais battu avec quiconque m'aurait dit que je -n'étais pas en état d'acheter le Louvre.» - -D'Artagnan se redressa de plus en plus; grâce à la vente de son -cheval, il commençait sa carrière avec quatre écus de plus que -M. de Tréville n'avait commencé la sienne. - -«Vous devez donc, disais-je, avoir besoin de conserver ce que vous -avez, si forte que soit cette somme; mais vous devez avoir besoin -aussi de vous perfectionner dans les exercices qui conviennent à -un gentilhomme. J'écrirai dès aujourd'hui une lettre au directeur -de l'académie royale, et dès demain il vous recevra sans -rétribution aucune. Ne refusez pas cette petite douceur. Nos -gentilshommes les mieux nés et les plus riches la sollicitent -quelquefois, sans pouvoir l'obtenir. Vous apprendrez le manège du -cheval, l'escrime et la danse; vous y ferez de bonnes -connaissances, et de temps en temps vous reviendrez me voir pour -me dire où vous en êtes et si je puis faire quelque chose pour -vous.» - -D'Artagnan, tout étranger qu'il fût encore aux façons de cour, -s'aperçut de la froideur de cet accueil. - -«Hélas, monsieur, dit-il, je vois combien la lettre de -recommandation que mon père m'avait remise pour vous me fait -défaut aujourd'hui! - --- En effet, répondit M. de Tréville, je m'étonne que vous ayez -entrepris un aussi long voyage sans ce viatique obligé, notre -seule ressource à nous autres Béarnais. - --- Je l'avais, monsieur, et, Dieu merci, en bonne forme, s'écria -d'Artagnan; mais on me l'a perfidement dérobé.» - -Et il raconta toute la scène de Meung, dépeignit le gentilhomme -inconnu dans ses moindres détails, le tout avec une chaleur, une -vérité qui charmèrent M. de Tréville. - -«Voilà qui est étrange, dit ce dernier en méditant; vous aviez -donc parlé de moi tout haut? - --- Oui, monsieur, sans doute j'avais commis cette imprudence; que -voulez-vous, un nom comme le vôtre devait me servir de bouclier en -route: jugez si je me suis mis souvent à couvert!» - -La flatterie était fort de mise alors, et M. de Tréville aimait -l'encens comme un roi ou comme un cardinal. Il ne put donc -s'empêcher de sourire avec une visible satisfaction, mais ce -sourire s'effaça bientôt, et revenant de lui-même à l'aventure de -Meung: - -«Dites-moi, continua-t-il, ce gentilhomme n'avait-il pas une -légère cicatrice à la tempe? - --- Oui, comme le ferait l'éraflure d'une balle. - --- N'était-ce pas un homme de belle mine? - --- Oui. - --- De haute taille? - --- Oui. - --- Pâle de teint et brun de poil? - --- Oui, oui, c'est cela. Comment se fait-il, monsieur, que vous -connaissiez cet homme? Ah! si jamais je le retrouve, et je le -retrouverai, je vous le jure, fût-ce en enfer... - --- Il attendait une femme? continua Tréville. - --- Il est du moins parti après avoir causé un instant avec celle -qu'il attendait. - --- Vous ne savez pas quel était le sujet de leur conversation? - --- Il lui remettait une boîte, lui disait que cette boîte -contenait ses instructions, et lui recommandait de ne l'ouvrir -qu'à Londres. - --- Cette femme était anglaise? - --- Il l'appelait Milady. - --- C'est lui! murmura Tréville, c'est lui! je le croyais encore à -Bruxelles! - --- Oh! monsieur, si vous savez quel est cet homme, s'écria -d'Artagnan, indiquez-moi qui il est et d'où il est, puis je vous -tiens quitte de tout, même de votre promesse de me faire entrer -dans les mousquetaires; car avant toute chose je veux me venger. - --- Gardez-vous-en bien, jeune homme, s'écria Tréville; si vous le -voyez venir, au contraire, d'un côté de la rue, passez de l'autre! -Ne vous heurtez pas à un pareil rocher: il vous briserait comme un -verre. - --- Cela n'empêche pas, dit d'Artagnan, que si jamais je le -retrouve... - --- En attendant, reprit Tréville, ne le cherchez pas, si j'ai un -conseil à vous donner.» - -Tout à coup Tréville s'arrêta, frappé d'un soupçon subit. Cette -grande haine que manifestait si hautement le jeune voyageur pour -cet homme, qui, chose assez peu vraisemblable, lui avait dérobé la -lettre de son père, cette haine ne cachait-elle pas quelque -perfidie? ce jeune homme n'était-il pas envoyé par Son Éminence? -ne venait-il pas pour lui tendre quelque piège? ce prétendu -d'Artagnan n'était-il pas un émissaire du cardinal qu'on cherchait -à introduire dans sa maison, et qu'on avait placé près de lui pour -surprendre sa confiance et pour le perdre plus tard, comme cela -s'était mille fois pratiqué? Il regarda d'Artagnan plus fixement -encore cette seconde fois que la première. Il fut médiocrement -rassuré par l'aspect de cette physionomie pétillante d'esprit -astucieux et d'humilité affectée. - -«Je sais bien qu'il est Gascon, pensa-t-il; mais il peut l'être -aussi bien pour le cardinal que pour moi. Voyons, éprouvons-le.» - -«Mon ami, lui dit-il lentement, je veux, comme au fils de mon -ancien ami, car je tiens pour vraie l'histoire de cette lettre -perdue, je veux, dis-je, pour réparer la froideur que vous avez -d'abord remarquée dans mon accueil, vous découvrir les secrets de -notre politique. Le roi et le cardinal sont les meilleurs amis; -leurs apparents démêlés ne sont que pour tromper les sots. Je ne -prétends pas qu'un compatriote, un joli cavalier, un brave garçon, -fait pour avancer, soit la dupe de toutes ces feintises et donne -comme un niais dans le panneau, à la suite de tant d'autres qui -s'y sont perdus. Songez bien que je suis dévoué à ces deux maîtres -tout-puissants, et que jamais mes démarches sérieuses n'auront -d'autre but que le service du roi et celui de M. le cardinal, un -des plus illustres génies que la France ait produits. Maintenant, -jeune homme, réglez-vous là-dessus, et si vous avez, soit de -famille, soit par relations, soit d'instinct même, quelqu'une de -ces inimitiés contre le cardinal telles que nous les voyons -éclater chez les gentilshommes, dites-moi adieu, et quittons-nous. -Je vous aiderai en mille circonstances, mais sans vous attacher à -ma personne. J'espère que ma franchise, en tout cas, vous fera mon -ami; car vous êtes jusqu'à présent le seul jeune homme à qui j'aie -parlé comme je le fais.» - -Tréville se disait à part lui: - -«Si le cardinal m'a dépêché ce jeune renard, il n'aura certes pas -manqué, lui qui sait à quel point je l'exècre, de dire à son -espion que le meilleur moyen de me faire la cour est de me dire -pis que pendre de lui; aussi, malgré mes protestations, le rusé -compère va-t-il me répondre bien certainement qu'il a l'Éminence -en horreur.» - -Il en fut tout autrement que s'y attendait Tréville; d'Artagnan -répondit avec la plus grande simplicité: - -«Monsieur, j'arrive à Paris avec des intentions toutes semblables. -Mon père m'a recommandé de ne souffrir rien du roi, de M. le -cardinal et de vous, qu'il tient pour les trois premiers de -France.» - -D'Artagnan ajoutait M. de Tréville aux deux autres, comme on peut -s'en apercevoir, mais il pensait que cette adjonction ne devait -rien gâter. - -«J'ai donc la plus grande vénération pour M. le cardinal, -continua-t-il, et le plus profond respect pour ses actes. Tant -mieux pour moi, monsieur, si vous me parlez, comme vous le dites, -avec franchise; car alors vous me ferez l'honneur d'estimer cette -ressemblance de goût; mais si vous avez eu quelque défiance, bien -naturelle d'ailleurs, je sens que je me perds en disant la vérité; -mais, tant pis, vous ne laisserez pas que de m'estimer, et c'est à -quoi je tiens plus qu'à toute chose au monde.» - -M. de Tréville fut surpris au dernier point. Tant de pénétration, -tant de franchise enfin, lui causait de l'admiration, mais ne -levait pas entièrement ses doutes: plus ce jeune homme était -supérieur aux autres jeunes gens, plus il était à redouter s'il se -trompait. Néanmoins il serra la main à d'Artagnan, et lui dit: - -«Vous êtes un honnête garçon, mais dans ce moment je ne puis faire -que ce que je vous ai offert tout à l'heure. Mon hôtel vous sera -toujours ouvert. Plus tard, pouvant me demander à toute heure et -par conséquent saisir toutes les occasions, vous obtiendrez -probablement ce que vous désirez obtenir. - --- C'est-à-dire, monsieur, reprit d'Artagnan, que vous attendez -que je m'en sois rendu digne. Eh bien, soyez tranquille, ajouta-t- -il avec la familiarité du Gascon, vous n'attendrez pas longtemps.» - -Et il salua pour se retirer, comme si désormais le reste le -regardait. - -«Mais attendez donc, dit M. de Tréville en l'arrêtant, je vous ai -promis une lettre pour le directeur de l'académie. Êtes-vous trop -fier pour l'accepter, mon jeune gentilhomme? - --- Non, monsieur, dit d'Artagnan; je vous réponds qu'il n'en sera -pas de celle-ci comme de l'autre. Je la garderai si bien qu'elle -arrivera, je vous le jure, à son adresse, et malheur à celui qui -tenterait de me l'enlever!» - -M. de Tréville sourit à cette fanfaronnade, et, laissant son jeune -compatriote dans l'embrasure de la fenêtre où ils se trouvaient et -où ils avaient causé ensemble, il alla s'asseoir à une table et se -mit à écrire la lettre de recommandation promise. Pendant ce -temps, d'Artagnan, qui n'avait rien de mieux à faire, se mit à -battre une marche contre les carreaux, regardant les mousquetaires -qui s'en allaient les uns après les autres, et les suivant du -regard jusqu'à ce qu'ils eussent disparu au tournant de la rue. - -M. de Tréville, après avoir écrit la lettre, la cacheta et, se -levant, s'approcha du jeune homme pour la lui donner; mais au -moment même où d'Artagnan étendait la main pour la recevoir, -M. de Tréville fut bien étonné de voir son protégé faire un -soubresaut, rougir de colère et s'élancer hors du cabinet en -criant: - -«Ah! sangdieu! il ne m'échappera pas, cette fois. - --- Et qui cela? demanda M. de Tréville. - --- Lui, mon voleur! répondit d'Artagnan. Ah! traître!» - -Et il disparut. - -«Diable de fou! murmura M. de Tréville. À moins toutefois, ajouta- -t-il, que ce ne soit une manière adroite de s'esquiver, en voyant -qu'il a manqué son coup.» - - -CHAPITRE IV -L'ÉPAULE D'ATHOS, LE BAUDRIER DE PORTHOS ET LE MOUCHOIR D'ARAMIS - -D'Artagnan, furieux, avait traversé l'antichambre en trois bonds -et s'élançait sur l'escalier, dont il comptait descendre les -degrés quatre à quatre, lorsque, emporté par sa course, il alla -donner tête baissée dans un mousquetaire qui sortait de chez -M. de Tréville par une porte de dégagement, et, le heurtant du -front à l'épaule, lui fit pousser un cri ou plutôt un hurlement. - -«Excusez-moi, dit d'Artagnan, essayant de reprendre sa course, -excusez-moi, mais je suis pressé.» - -À peine avait-il descendu le premier escalier, qu'un poignet de -fer le saisit par son écharpe et l'arrêta. - -«Vous êtes pressé! s'écria le mousquetaire, pâle comme un linceul; -sous ce prétexte, vous me heurtez, vous dites: "Excusez-moi", et -vous croyez que cela suffit? Pas tout à fait, mon jeune homme. -Croyez-vous, parce que vous avez entendu M. de Tréville nous -parler un peu cavalièrement aujourd'hui, que l'on peut nous -traiter comme il nous parle? Détrompez-vous, compagnon, vous -n'êtes pas M. de Tréville, vous. - --- Ma foi, répliqua d'Artagnan, qui reconnut Athos, lequel, après -le pansement opéré par le docteur, regagnait son appartement, ma -foi, je ne l'ai pas fait exprès, j'ai dit: "Excusez-moi." Il me -semble donc que c'est assez. Je vous répète cependant, et cette -fois c'est trop peut-être, parole d'honneur! je suis pressé, très -pressé. Lâchez-moi donc, je vous prie, et laissez-moi aller où -j'ai affaire. - --- Monsieur, dit Athos en le lâchant, vous n'êtes pas poli. On -voit que vous venez de loin.» - -D'Artagnan avait déjà enjambé trois ou quatre degrés, mais à la -remarque d'Athos il s'arrêta court. - -«Morbleu, monsieur! dit-il, de si loin que je vienne, ce n'est pas -vous qui me donnerez une leçon de belles manières, je vous -préviens. - --- Peut-être, dit Athos. - --- Ah! si je n'étais pas si pressé, s'écria d'Artagnan, et si je -ne courais pas après quelqu'un... - --- Monsieur l'homme pressé, vous me trouverez sans courir, moi, -entendez-vous? - --- Et où cela, s'il vous plaît? - --- Près des Carmes-Deschaux. - --- À quelle heure? - --- Vers midi. - --- Vers midi, c'est bien, j'y serai. - --- Tâchez de ne pas me faire attendre, car à midi un quart je vous -préviens que c'est moi qui courrai après vous et vous couperai les -oreilles à la course. - --- Bon! lui cria d'Artagnan; on y sera à midi moins dix minutes.» - -Et il se mit à courir comme si le diable l'emportait, espérant -retrouver encore son inconnu, que son pas tranquille ne devait pas -avoir conduit bien loin. - -Mais, à la porte de la rue, causait Porthos avec un soldat aux -gardes. Entre les deux causeurs, il y avait juste l'espace d'un -homme. D'Artagnan crut que cet espace lui suffirait, et il -s'élança pour passer comme une flèche entre eux deux. Mais -d'Artagnan avait compté sans le vent. Comme il allait passer, le -vent s'engouffra dans le long manteau de Porthos, et d'Artagnan -vint donner droit dans le manteau. Sans doute, Porthos avait des -raisons de ne pas abandonner cette partie essentielle de son -vêtement car, au lieu de laisser aller le pan qu'il tenait, il -tira à lui, de sorte que d'Artagnan s'enroula dans le velours par -un mouvement de rotation qu'explique la résistance de l'obstiné -Porthos. - -D'Artagnan, entendant jurer le mousquetaire, voulut sortir de -dessous le manteau qui l'aveuglait, et chercha son chemin dans le -pli. Il redoutait surtout d'avoir porté atteinte à la fraîcheur du -magnifique baudrier que nous connaissons; mais, en ouvrant -timidement les yeux, il se trouva le nez collé entre les deux -épaules de Porthos c'est-à-dire précisément sur le baudrier. - -Hélas! comme la plupart des choses de ce monde qui n'ont pour -elles que l'apparence, le baudrier était d'or par-devant et de -simple buffle par-derrière. Porthos, en vrai glorieux qu'il était, -ne pouvant avoir un baudrier d'or tout entier, en avait au moins -la moitié: on comprenait dès lors la nécessité du rhume et -l'urgence du manteau. - -«Vertubleu! cria Porthos faisant tous ses efforts pour se -débarrasser de d'Artagnan qui lui grouillait dans le dos, vous -êtes donc enragé de vous jeter comme cela sur les gens! - --- Excusez-moi, dit d'Artagnan reparaissant sous l'épaule du -géant, mais je suis très pressé, je cours après quelqu'un, et... - --- Est-ce que vous oubliez vos yeux quand vous courez, par hasard? -demanda Porthos. - --- Non, répondit d'Artagnan piqué, non, et grâce à mes yeux je -vois même ce que ne voient pas les autres.» - -Porthos comprit ou ne comprit pas, toujours est-il que, se -laissant aller à sa colère: - -«Monsieur, dit-il, vous vous ferez étriller, je vous en préviens, -si vous vous frottez ainsi aux mousquetaires. - --- Étriller, monsieur! dit d'Artagnan, le mot est dur. - --- C'est celui qui convient à un homme habitué à regarder en face -ses ennemis. - --- Ah! pardieu! je sais bien que vous ne tournez pas le dos aux -vôtres, vous.» - -Et le jeune homme, enchanté de son espièglerie, s'éloigna en riant -à gorge déployée. - -Porthos écuma de rage et fit un mouvement pour se précipiter sur -d'Artagnan. - -«Plus tard, plus tard, lui cria celui-ci, quand vous n'aurez plus -votre manteau. - --- À une heure donc, derrière le Luxembourg. - --- Très bien, à une heure», répondit d'Artagnan en tournant -l'angle de la rue. - -Mais ni dans la rue qu'il venait de parcourir, ni dans celle qu'il -embrassait maintenant du regard, il ne vit personne. Si doucement -qu'eût marché l'inconnu, il avait gagné du chemin; peut-être aussi -était-il entré dans quelque maison. D'Artagnan s'informa de lui à -tous ceux qu'il rencontra, descendit jusqu'au bac, remonta par la -rue de Seine et la Croix-Rouge; mais rien, absolument rien. -Cependant cette course lui fut profitable en ce sens qu'à mesure -que la sueur inondait son front, son coeur se refroidissait. - -Il se mit alors à réfléchir sur les événements qui venaient de se -passer; ils étaient nombreux et néfastes: il était onze heures du -matin à peine, et déjà la matinée lui avait apporté la disgrâce de -M. de Tréville, qui ne pouvait manquer de trouver un peu cavalière -la façon dont d'Artagnan l'avait quitté. - -En outre, il avait ramassé deux bons duels avec deux hommes -capables de tuer chacun trois d'Artagnan, avec deux mousquetaires -enfin, c'est-à-dire avec deux de ces êtres qu'il estimait si fort -qu'il les mettait, dans sa pensée et dans son coeur, au-dessus de -tous les autres hommes. - -La conjecture était triste. Sûr d'être tué par Athos, on comprend -que le jeune homme ne s'inquiétait pas beaucoup de Porthos. -Pourtant, comme l'espérance est la dernière chose qui s'éteint -dans le coeur de l'homme, il en arriva à espérer qu'il pourrait -survivre, avec des blessures terribles, bien entendu, à ces deux -duels, et, en cas de survivance, il se fit pour l'avenir les -réprimandes suivantes: - -«Quel écervelé je fais, et quel butor je suis! Ce brave et -malheureux Athos était blessé juste à l'épaule contre laquelle je -m'en vais, moi, donner de la tête comme un bélier. La seule chose -qui m'étonne, c'est qu'il ne m'ait pas tué roide; il en avait le -droit, et la douleur que je lui ai causée a dû être atroce. Quant -à Porthos! Oh! quant à Porthos, ma foi, c'est plus drôle.» - -Et malgré lui le jeune homme se mit à rire, tout en regardant -néanmoins si ce rire isolé, et sans cause aux yeux de ceux qui le -voyaient rire, n'allait pas blesser quelque passant. - -«Quant à Porthos, c'est plus drôle; mais je n'en suis pas moins un -misérable étourdi. Se jette-t-on ainsi sur les gens sans dire -gare! non! et va-t-on leur regarder sous le manteau pour y voir ce -qui n'y est pas! Il m'eût pardonné bien certainement; il m'eût -pardonné si je n'eusse pas été lui parler de ce maudit baudrier, à -mots couverts, c'est vrai; oui, couverts joliment! Ah! maudit -Gascon que je suis, je ferais de l'esprit dans la poêle à frire. -Allons, d'Artagnan mon ami, continua-t-il, se parlant à lui-même -avec toute l'aménité qu'il croyait se devoir, si tu en réchappes, -ce qui n'est pas probable, il s'agit d'être à l'avenir d'une -politesse parfaite. Désormais il faut qu'on t'admire, qu'on te -cite comme modèle. Être prévenant et poli, ce n'est pas être -lâche. Regardez plutôt Aramis: Aramis, c'est la douceur, c'est la -grâce en personne. Eh bien, personne s'est-il jamais avisé de dire -qu'Aramis était un lâche? Non, bien certainement, et désormais je -veux en tout point me modeler sur lui. Ah! justement le voici.» - -D'Artagnan, tout en marchant et en monologuant, était arrivé à -quelques pas de l'hôtel d'Aiguillon, et devant cet hôtel il avait -aperçu Aramis causant gaiement avec trois gentilshommes des gardes -du roi. De son côté, Aramis aperçut d'Artagnan; mais comme il -n'oubliait point que c'était devant ce jeune homme que -M. de Tréville s'était si fort emporté le matin, et qu'un témoin -des reproches que les mousquetaires avaient reçus ne lui était -d'aucune façon agréable, il fit semblant de ne pas le voir. -D'Artagnan, tout entier au contraire à ses plans de conciliation -et de courtoisie, s'approcha des quatre jeunes gens en leur -faisant un grand salut accompagné du plus gracieux sourire. Aramis -inclina légèrement la tête, mais ne sourit point. Tous quatre, au -reste, interrompirent à l'instant même leur conversation. - -D'Artagnan n'était pas assez niais pour ne point s'apercevoir -qu'il était de trop; mais il n'était pas encore assez rompu aux -façons du beau monde pour se tirer galamment d'une situation -fausse comme l'est, en général, celle d'un homme qui est venu se -mêler à des gens qu'il connaît à peine et à une conversation qui -ne le regarde pas. Il cherchait donc en lui-même un moyen de faire -sa retraite le moins gauchement possible, lorsqu'il remarqua -qu'Aramis avait laissé tomber son mouchoir et, par mégarde sans -doute, avait mis le pied dessus; le moment lui parut arrivé de -réparer son inconvenance: il se baissa, et de l'air le plus -gracieux qu'il pût trouver, il tira le mouchoir de dessous le pied -du mousquetaire, quelques efforts que celui-ci fît pour le -retenir, et lui dit en le lui remettant: - -«Je crois, monsieur que voici un mouchoir que vous seriez fâché de -perdre.» - -Le mouchoir était en effet richement brodé et portait une couronne -et des armes à l'un de ses coins. Aramis rougit excessivement et -arracha plutôt qu'il ne prit le mouchoir des mains du Gascon. - -«Ah! Ah! s'écria un des gardes, diras-tu encore, discret Aramis, -que tu es mal avec Mme de Bois-Tracy, quand cette gracieuse dame a -l'obligeance de te prêter ses mouchoirs?» - -Aramis lança à d'Artagnan un de ces regards qui font comprendre à -un homme qu'il vient de s'acquérir un ennemi mortel; puis, -reprenant son air doucereux: - -«Vous vous trompez, messieurs, dit-il, ce mouchoir n'est pas à -moi, et je ne sais pourquoi monsieur a eu la fantaisie de me le -remettre plutôt qu'à l'un de vous, et la preuve de ce que je dis, -c'est que voici le mien dans ma poche.» - -À ces mots, il tira son propre mouchoir, mouchoir fort élégant -aussi, et de fine batiste, quoique la batiste fût chère à cette -époque, mais mouchoir sans broderie, sans armes et orné d'un seul -chiffre, celui de son propriétaire. - -Cette fois, d'Artagnan ne souffla pas mot, il avait reconnu sa -bévue; mais les amis d'Aramis ne se laissèrent pas convaincre par -ses dénégations, et l'un d'eux, s'adressant au jeune mousquetaire -avec un sérieux affecté: - -«Si cela était, dit-il, ainsi que tu le prétends, je serais forcé, -mon cher Aramis, de te le redemander; car, comme tu le sais, Bois- -Tracy est de mes intimes, et je ne veux pas qu'on fasse trophée -des effets de sa femme. - --- Tu demandes cela mal, répondit Aramis, et tout en reconnaissant -la justesse de ta réclamation quant au fond, je refuserais à cause -de la forme. - --- Le fait est, hasarda timidement d'Artagnan, que je n'ai pas vu -sortir le mouchoir de la poche de M. Aramis. Il avait le pied -dessus, voilà tout, et j'ai pensé que, puisqu'il avait le pied -dessus, le mouchoir était à lui. - --- Et vous vous êtes trompé, mon cher monsieur», répondit -froidement Aramis, peu sensible à la réparation. - -Puis, se retournant vers celui des gardes qui s'était déclaré -l'ami de Bois-Tracy: - -«D'ailleurs, continua-t-il, je réfléchis, mon cher intime de Bois- -Tracy, que je suis son ami non moins tendre que tu peux l'être -toi-même; de sorte qu'à la rigueur ce mouchoir peut aussi bien -être sorti de ta poche que de la mienne. - --- Non, sur mon honneur! s'écria le garde de Sa Majesté. - --- Tu vas jurer sur ton honneur et moi sur ma parole et alors il y -aura évidemment un de nous deux qui mentira. Tiens, faisons mieux, -Montaran, prenons-en chacun la moitié. - --- Du mouchoir? - --- Oui. - --- Parfaitement, s'écrièrent les deux autres gardes, le jugement -du roi Salomon. Décidément, Aramis, tu es plein de sagesse.» - -Les jeunes gens éclatèrent de rire, et comme on le pense bien, -l'affaire n'eut pas d'autre suite. Au bout d'un instant, la -conversation cessa, et les trois gardes et le mousquetaire, après -s'être cordialement serré la main, tirèrent, les trois gardes de -leur côté et Aramis du sien. - -«Voilà le moment de faire ma paix avec ce galant homme», se dit à -part lui d'Artagnan, qui s'était tenu un peu à l'écart pendant -toute la dernière partie de cette conversation. Et, sur ce bon -sentiment, se rapprochant d'Aramis, qui s'éloignait sans faire -autrement attention à lui: - -«Monsieur, lui dit-il, vous m'excuserez, je l'espère. - --- Ah! monsieur, interrompit Aramis, permettez-moi de vous faire -observer que vous n'avez point agi en cette circonstance comme un -galant homme le devait faire. - --- Quoi, monsieur! s'écria d'Artagnan, vous supposez... - --- Je suppose, monsieur, que vous n'êtes pas un sot, et que vous -savez bien, quoique arrivant de Gascogne, qu'on ne marche pas sans -cause sur les mouchoirs de poche. Que diable! Paris n'est point -pavé en batiste. - --- Monsieur, vous avez tort de chercher à m'humilier, dit -d'Artagnan, chez qui le naturel querelleur commençait à parler -plus haut que les résolutions pacifiques. Je suis de Gascogne, -c'est vrai, et puisque vous le savez, je n'aurai pas besoin de -vous dire que les Gascons sont peu endurants; de sorte que, -lorsqu'ils se sont excusés une fois, fût-ce d'une sottise, ils -sont convaincus qu'ils ont déjà fait moitié plus qu'ils ne -devaient faire. - --- Monsieur, ce que je vous en dis, répondit Aramis, n'est point -pour vous chercher une querelle. Dieu merci! je ne suis pas un -spadassin, et n'étant mousquetaire que par intérim, je ne me bats -que lorsque j'y suis forcé, et toujours avec une grande -répugnance; mais cette fois l'affaire est grave, car voici une -dame compromise par vous. - --- Par nous, c'est-à-dire, s'écria d'Artagnan. - --- Pourquoi avez-vous eu la maladresse de me rendre le mouchoir? - --- Pourquoi avez-vous eu celle de le laisser tomber? - --- J'ai dit et je répète, monsieur, que ce mouchoir n'est point -sorti de ma poche. - --- Eh bien, vous en avez menti deux fois, monsieur, car je l'en ai -vu sortir, moi! - --- Ah! vous le prenez sur ce ton, monsieur le Gascon! eh bien, je -vous apprendrai à vivre. - --- Et moi je vous renverrai à votre messe, monsieur l'abbé! -Dégainez, s'il vous plaît, et à l'instant même. - --- Non pas, s'il vous plaît, mon bel ami; non, pas ici, du moins. -Ne voyez-vous pas que nous sommes en face de l'hôtel d'Aiguillon, -lequel est plein de créatures du cardinal? Qui me dit que ce n'est -pas Son Éminence qui vous a chargé de lui procurer ma tête? Or j'y -tiens ridiculement, à ma tête, attendu qu'elle me semble aller -assez correctement à mes épaules. Je veux donc vous tuer, soyez -tranquille, mais vous tuer tout doucement, dans un endroit clos et -couvert, là où vous ne puissiez vous vanter de votre mort à -personne. - --- Je le veux bien, mais ne vous y fiez pas, et emportez votre -mouchoir, qu'il vous appartienne ou non; peut-être aurez-vous -l'occasion de vous en servir. - --- Monsieur est Gascon? demanda Aramis. - --- Oui. Monsieur ne remet pas un rendez-vous par prudence? - --- La prudence, monsieur, est une vertu assez inutile aux -mousquetaires, je le sais, mais indispensable aux gens d'Église, -et comme je ne suis mousquetaire que provisoirement, je tiens à -rester prudent. À deux heures, j'aurai l'honneur de vous attendre -à l'hôtel de M. de Tréville. Là je vous indiquerai les bons -endroits.» - -Les deux jeunes gens se saluèrent, puis Aramis s'éloigna en -remontant la rue qui remontait au Luxembourg, tandis que -d'Artagnan, voyant que l'heure s'avançait, prenait le chemin des -Carmes-Deschaux, tout en disant à part soi: - -«Décidément, je n'en puis pas revenir; mais au moins, si je suis -tué, je serai tué par un mousquetaire.» - - -CHAPITRE V -LES MOUSQUETAIRES DU ROI ET LES GARDES DE M. LE CARDINAL - -D'Artagnan ne connaissait personne à Paris. Il alla donc au -rendez-vous d'Athos sans amener de second, résolu de se contenter -de ceux qu'aurait choisis son adversaire. D'ailleurs son intention -était formelle de faire au brave mousquetaire toutes les excuses -convenables, mais sans faiblesse, craignant qu'il ne résultât de -ce duel ce qui résulte toujours de fâcheux, dans une affaire de ce -genre, quand un homme jeune et vigoureux se bat contre un -adversaire blessé et affaibli: vaincu, il double le triomphe de -son antagoniste; vainqueur, il est accusé de forfaiture et de -facile audace. - -Au reste, ou nous avons mal exposé le caractère de notre chercheur -d'aventures, ou notre lecteur a déjà dû remarquer que d'Artagnan -n'était point un homme ordinaire. Aussi, tout en se répétant à -lui-même que sa mort était inévitable, il ne se résigna point à -mourir tout doucettement, comme un autre moins courageux et moins -modéré que lui eût fait à sa place. Il réfléchit aux différents -caractères de ceux avec lesquels il allait se battre, et commença -à voir plus clair dans sa situation. Il espérait, grâce aux -excuses loyales qu'il lui réservait, se faire un ami d'Athos, dont -l'air grand seigneur et la mine austère lui agréaient fort. Il se -flattait de faire peur à Porthos avec l'aventure du baudrier, -qu'il pouvait, s'il n'était pas tué sur le coup, raconter à tout -le monde, récit qui, poussé adroitement à l'effet, devait couvrir -Porthos de ridicule; enfin, quant au sournois Aramis, il n'en -avait pas très grand-peur, et en supposant qu'il arrivât jusqu'à -lui, il se chargeait de l'expédier bel et bien, ou du moins en le -frappant au visage, comme César avait recommandé de faire aux -soldats de Pompée, d'endommager à tout jamais cette beauté dont il -était si fier. - -Ensuite il y avait chez d'Artagnan ce fonds inébranlable de -résolution qu'avaient déposé dans son coeur les conseils de son -père, conseils dont la substance était: «Ne rien souffrir de -personne que du roi, du cardinal et de M. de Tréville.» Il vola -donc plutôt qu'il ne marcha vers le couvent des Carmes Déchaussés, -ou plutôt Deschaux, comme on disait à cette époque, sorte de -bâtiment sans fenêtres, bordé de prés arides, succursale du Pré- -aux-Clercs, et qui servait d'ordinaire aux rencontres des gens qui -n'avaient pas de temps à perdre. - -Lorsque d'Artagnan arriva en vue du petit terrain vague qui -s'étendait au pied de ce monastère, Athos attendait depuis cinq -minutes seulement, et midi sonnait. Il était donc ponctuel comme -la Samaritaine, et le plus rigoureux casuiste à l'égard des duels -n'avait rien a dire. - -Athos, qui souffrait toujours cruellement de sa blessure, -quoiqu'elle eût été pansée à neuf par le chirurgien de -M. de Tréville, s'était assis sur une borne et attendait son -adversaire avec cette contenance paisible et cet air digne qui ne -l'abandonnaient jamais. À l'aspect de d'Artagnan, il se leva et -fit poliment quelques pas au-devant de lui. Celui-ci, de son côté, -n'aborda son adversaire que le chapeau à la main et sa plume -traînant jusqu'à terre. - -«Monsieur, dit Athos, j'ai fait prévenir deux de mes amis qui me -serviront de seconds, mais ces deux amis ne sont point encore -arrivés. Je m'étonne qu'ils tardent: ce n'est pas leur habitude. - --- Je n'ai pas de seconds, moi, monsieur, dit d'Artagnan, car -arrivé d'hier seulement à Paris, je n'y connais encore personne -que M. de Tréville, auquel j'ai été recommandé par mon père qui a -l'honneur d'être quelque peu de ses amis.» - -Athos réfléchit un instant. - -«Vous ne connaissez que M. de Tréville? demanda-t-il. - --- Oui, monsieur, je ne connais que lui. - --- Ah çà, mais..., continua Athos parlant moitié à lui-même, -moitié à d'Artagnan, ah... çà, mais si je vous tue, j'aurai l'air -d'un mangeur d'enfants, moi! - --- Pas trop, monsieur, répondit d'Artagnan avec un salut qui ne -manquait pas de dignité; pas trop, puisque vous me faites -l'honneur de tirer l'épée contre moi avec une blessure dont vous -devez être fort incommodé. - --- Très incommodé, sur ma parole, et vous m'avez fait un mal du -diable, je dois le dire; mais je prendrai la main gauche, c'est -mon habitude en pareille circonstance. Ne croyez donc pas que je -vous fasse une grâce, je tire proprement des deux mains; et il y -aura même désavantage pour vous: un gaucher est très gênant pour -les gens qui ne sont pas prévenus. Je regrette de ne pas vous -avoir fait part plus tôt de cette circonstance. - --- Vous êtes vraiment, monsieur, dit d'Artagnan en s'inclinant de -nouveau, d'une courtoisie dont je vous suis on ne peut plus -reconnaissant. - --- Vous me rendez confus, répondit Athos avec son air de -gentilhomme; causons donc d'autre chose, je vous prie, à moins que -cela ne vous soit désagréable. Ah! sangbleu! que vous m'avez fait -mal! l'épaule me brûle. - --- Si vous vouliez permettre..., dit d'Artagnan avec timidité. - --- Quoi, monsieur? - --- J'ai un baume miraculeux pour les blessures, un baume qui me -vient de ma mère, et dont j'ai fait l'épreuve sur moi-même. - --- Eh bien? - --- Eh bien, je suis sûr qu'en moins de trois jours ce baume vous -guérirait, et au bout de trois jours, quand vous seriez guéri: eh -bien, monsieur, ce me serait toujours un grand honneur d'être -votre homme.» - -D'Artagnan dit ces mots avec une simplicité qui faisait honneur à -sa courtoisie, sans porter aucunement atteinte à son courage. - -«Pardieu, monsieur, dit Athos, voici une proposition qui me plaît, -non pas que je l'accepte, mais elle sent son gentilhomme d'une -lieue. C'est ainsi que parlaient et faisaient ces preux du temps -de Charlemagne, sur lesquels tout cavalier doit chercher à se -modeler. Malheureusement, nous ne sommes plus au temps du grand -empereur. Nous sommes au temps de M. le cardinal, et d'ici à trois -jours on saurait, si bien gardé que soit le secret, on saurait, -dis-je, que nous devons nous battre, et l'on s'opposerait à notre -combat. Ah çà, mais! ces flâneurs ne viendront donc pas? - --- Si vous êtes pressé, monsieur, dit d'Artagnan à Athos avec la -même simplicité qu'un instant auparavant il lui avait proposé de -remettre le duel à trois jours, si vous êtes pressé et qu'il vous -plaise de m'expédier tout de suite, ne vous gênez pas, je vous en -prie. - --- Voilà encore un mot qui me plaît, dit Athos en faisant un -gracieux signe de tête à d'Artagnan, il n'est point d'un homme -sans cervelle, et il est à coup sûr d'un homme de coeur. Monsieur, -j'aime les hommes de votre trempe, et je vois que si nous ne nous -tuons pas l'un l'autre, j'aurai plus tard un vrai plaisir dans -votre conversation. Attendons ces messieurs, je vous prie, j'ai -tout le temps, et cela sera plus correct. Ah! en voici un, je -crois.» - -En effet, au bout de la rue de Vaugirard commençait à apparaître -le gigantesque Porthos. - -«Quoi! s'écria d'Artagnan, votre premier témoin est M. Porthos? - --- Oui, cela vous contrarie-t-il? - --- Non, aucunement. - --- Et voici le second.» - -D'Artagnan se retourna du côté indiqué par Athos, et reconnut -Aramis. - -«Quoi! s'écria-t-il d'un accent plus étonné que la première fois, -votre second témoin est M. Aramis? - --- Sans doute, ne savez-vous pas qu'on ne nous voit jamais l'un -sans l'autre, et qu'on nous appelle, dans les mousquetaires et -dans les gardes, à la cour et à la ville, Athos, Porthos et Aramis -ou les trois inséparables? Après cela, comme vous arrivez de Dax -ou de Pau... - --- De Tarbes, dit d'Artagnan. - ---... Il vous est permis d'ignorer ce détail, dit Athos. - --- Ma foi, dit d'Artagnan, vous êtes bien nommés, messieurs, et -mon aventure, si elle fait quelque bruit, prouvera du moins que -votre union n'est point fondée sur les contrastes.» - -Pendant ce temps, Porthos s'était rapproché, avait salué de la -main Athos; puis, se retournant vers d'Artagnan, il était resté -tout étonné. - -Disons, en passant, qu'il avait changé de baudrier et quitté son -manteau. - -«Ah! ah! fit-il, qu'est-ce que cela? - --- C'est avec monsieur que je me bats, dit Athos en montrant de la -main d'Artagnan, et en le saluant du même geste. - --- C'est avec lui que je me bats aussi, dit Porthos. - --- Mais à une heure seulement, répondit d'Artagnan. - --- Et moi aussi, c'est avec monsieur que je me bats, dit Aramis en -arrivant à son tour sur le terrain. - --- Mais à deux heures seulement, fit d'Artagnan avec le même -calme. - --- Mais à propos de quoi te bats-tu, toi, Athos? demanda Aramis. - --- Ma foi, je ne sais pas trop, il m'a fait mal à l'épaule; et -toi, Porthos? - --- Ma foi, je me bats parce que je me bats», répondit Porthos en -rougissant. - -Athos, qui ne perdait rien, vit passer un fin sourire sur les -lèvres du Gascon. - -«Nous avons eu une discussion sur la toilette, dit le jeune homme. - --- Et toi, Aramis? demanda Athos. - --- Moi, je me bats pour cause de théologie», répondit Aramis tout -en faisant signe à d'Artagnan qu'il le priait de tenir secrète la -cause de son duel. - -Athos vit passer un second sourire sur les lèvres de d'Artagnan. - -«Vraiment, dit Athos. - --- Oui, un point de saint Augustin sur lequel nous ne sommes pas -d'accord, dit le Gascon. - --- Décidément c'est un homme d'esprit, murmura Athos. - --- Et maintenant que vous êtes rassemblés, messieurs, dit -d'Artagnan, permettez-moi de vous faire mes excuses.» - -À ce mot d'excuses, un nuage passa sur le front d'Athos, un -sourire hautain glissa sur les lèvres de Porthos, et un signe -négatif fut la réponse d'Aramis. - -«Vous ne me comprenez pas, messieurs, dit d'Artagnan en relevant -sa tête, sur laquelle jouait en ce moment un rayon de soleil qui -en dorait les lignes fines et hardies: je vous demande excuse dans -le cas où je ne pourrais vous payer ma dette à tous trois, car -M. Athos a le droit de me tuer le premier, ce qui ôte beaucoup de -sa valeur à votre créance, monsieur Porthos, et ce qui rend la -vôtre à peu près nulle, monsieur Aramis. Et maintenant, messieurs, -je vous le répète, excusez-moi, mais de cela seulement, et en -garde!» - -À ces mots, du geste le plus cavalier qui se puisse voir, -d'Artagnan tira son épée. - -Le sang était monté à la tête de d'Artagnan, et dans ce moment il -eût tiré son épée contre tous les mousquetaires du royaume, comme -il venait de faire contre Athos, Porthos et Aramis. - -Il était midi et un quart. Le soleil était à son zénith et -l'emplacement choisi pour être le théâtre du duel se trouvait -exposé à toute son ardeur. - -«Il fait très chaud, dit Athos en tirant son épée à son tour, et -cependant je ne saurais ôter mon pourpoint; car, tout à l'heure -encore, j'ai senti que ma blessure saignait, et je craindrais de -gêner monsieur en lui montrant du sang qu'il ne m'aurait pas tiré -lui-même. - --- C'est vrai, monsieur, dit d'Artagnan, et tiré par un autre ou -par moi, je vous assure que je verrai toujours avec bien du regret -le sang d'un aussi brave gentilhomme; je me battrai donc en -pourpoint comme vous. - --- Voyons, voyons, dit Porthos, assez de compliments comme cela, -et songez que nous attendons notre tour. - --- Parlez pour vous seul, Porthos, quand vous aurez à dire de -pareilles incongruités, interrompit Aramis. Quant à moi, je trouve -les choses que ces messieurs se disent fort bien dites et tout à -fait dignes de deux gentilshommes. - --- Quand vous voudrez, monsieur, dit Athos en se mettant en garde. - --- J'attendais vos ordres», dit d'Artagnan en croisant le fer. - -Mais les deux rapières avaient à peine résonné en se touchant, -qu'une escouade des gardes de Son Éminence, commandée par -M. de Jussac, se montra à l'angle du couvent. - -«Les gardes du cardinal! s'écrièrent à la fois Porthos et Aramis. -L'épée au fourreau, messieurs! l'épée au fourreau! - -Mais il était trop tard. Les deux combattants avaient été vus dans -une pose qui ne permettait pas de douter de leurs intentions. - -«Holà! cria Jussac en s'avançant vers eux et en faisant signe à -ses hommes d'en faire autant, holà! mousquetaires, on se bat donc -ici? Et les édits, qu'en faisons-nous? - --- Vous êtes bien généreux, messieurs les gardes, dit Athos plein -de rancune, car Jussac était l'un des agresseurs de l'avant- -veille. Si nous vous voyions battre, je vous réponds, moi, que -nous nous garderions bien de vous en empêcher. Laissez-nous donc -faire, et vous allez avoir du plaisir sans prendre aucune peine. - --- Messieurs, dit Jussac, c'est avec grand regret que je vous -déclare que la chose est impossible. Notre devoir avant tout. -Rengainez donc, s'il vous plaît, et nous suivez. - --- Monsieur, dit Aramis parodiant Jussac, ce serait avec un grand -plaisir que nous obéirions à votre gracieuse invitation, si cela -dépendait de nous; mais malheureusement la chose est impossible: -M. de Tréville nous l'a défendu. Passez donc votre chemin, c'est -ce que vous avez de mieux à faire.» - -Cette raillerie exaspéra Jussac. - -«Nous vous chargerons donc, dit-il, si vous désobéissez. - --- Ils sont cinq, dit Athos à demi-voix, et nous ne sommes que -trois; nous serons encore battus, et il nous faudra mourir ici, -car je le déclare, je ne reparais pas vaincu devant le capitaine.» - -Alors Porthos et Aramis se rapprochèrent à l'instant les uns des -autres, pendant que Jussac alignait ses soldats. - -Ce seul moment suffit à d'Artagnan pour prendre son parti: c'était -là un de ces événements qui décident de la vie d'un homme, c'était -un choix à faire entre le roi et le cardinal; ce choix fait, il -allait y persévérer. Se battre, c'est-à-dire désobéir à la loi, -c'est-à-dire risquer sa tête, c'est-à-dire se faire d'un seul coup -l'ennemi d'un ministre plus puissant que le roi lui-même: voilà ce -qu'entrevit le jeune homme, et, disons-le à sa louange, il -n'hésita point une seconde. Se tournant donc vers Athos et ses -amis: - -«Messieurs, dit-il, je reprendrai, s'il vous plaît, quelque chose -à vos paroles. Vous avez dit que vous n'étiez que trois, mais il -me semble, à moi, que nous sommes quatre. - --- Mais vous n'êtes pas des nôtres, dit Porthos. - --- C'est vrai, répondit d'Artagnan; je n'ai pas l'habit, mais j'ai -l'âme. Mon coeur est mousquetaire, je le sens bien, monsieur, et -cela m'entraîne. - --- Écartez-vous, jeune homme, cria Jussac, qui sans doute à ses -gestes et à l'expression de son visage avait deviné le dessein de -d'Artagnan. Vous pouvez vous retirer, nous y consentons. Sauvez -votre peau; allez vite.» - -D'Artagnan ne bougea point. - -«Décidément vous êtes un joli garçon, dit Athos en serrant la main -du jeune homme. - --- Allons! allons! prenons un parti, reprit Jussac. - --- Voyons, dirent Porthos et Aramis, faisons quelque chose. - --- Monsieur est plein de générosité», dit Athos. - -Mais tous trois pensaient à la jeunesse de d'Artagnan et -redoutaient son inexpérience. - -«Nous ne serons que trois, dont un blessé, plus un enfant, reprit -Athos, et l'on n'en dira pas moins que nous étions quatre hommes. - --- Oui, mais reculer! dit Porthos. - --- C'est difficile», reprit Athos. - -D'Artagnan comprit leur irrésolution. - -«Messieurs, essayez-moi toujours, dit-il, et je vous jure sur -l'honneur que je ne veux pas m'en aller d'ici si nous sommes -vaincus. - --- Comment vous appelle-t-on, mon brave? dit Athos. - --- D'Artagnan, monsieur. - --- Eh bien, Athos, Porthos, Aramis et d'Artagnan, en avant! cria -Athos. - --- Eh bien, voyons, messieurs, vous décidez-vous à vous décider? -cria pour la troisième fois Jussac. - --- C'est fait, messieurs, dit Athos. - --- Et quel parti prenez-vous? demanda Jussac. - -Nous allons avoir l'honneur de vous charger, répondit Aramis en -levant son chapeau d'une main et tirant son épée de l'autre. - --- Ah! vous résistez! s'écria Jussac. - --- Sangdieu! cela vous étonne?» - -Et les neuf combattants se précipitèrent les uns sur les autres -avec une furie qui n'excluait pas une certaine méthode. - -Athos prit un certain Cahusac, favori du cardinal; Porthos eut -Biscarat, et Aramis se vit en face de deux adversaires. - -Quant à d'Artagnan, il se trouva lancé contre Jussac lui-même. - -Le coeur du jeune Gascon battait à lui briser la poitrine, non pas -de peur, Dieu merci! il n'en avait pas l'ombre, mais d'émulation; -il se battait comme un tigre en fureur, tournant dix fois autour -de son adversaire, changeant vingt fois ses gardes et son terrain. -Jussac était, comme on le disait alors, friand de la lame, et -avait fort pratiqué; cependant il avait toutes les peines du monde -à se défendre contre un adversaire qui, agile et bondissant, -s'écartait à tout moment des règles reçues, attaquant de tous -côtés à la fois, et tout cela en parant en homme qui a le plus -grand respect pour son épiderme. - -Enfin cette lutte finit par faire perdre patience à Jussac. -Furieux d'être tenu en échec par celui qu'il avait regardé comme -un enfant, il s'échauffa et commença à faire des fautes. -D'Artagnan, qui, à défaut de la pratique, avait une profonde -théorie, redoubla d'agilité. Jussac, voulant en finir, porta un -coup terrible à son adversaire en se fendant à fond; mais celui-ci -para prime, et tandis que Jussac se relevait, se glissant comme un -serpent sous son fer, il lui passa son épée au travers du corps. -Jussac tomba comme une masse. - -D'Artagnan jeta alors un coup d'oeil inquiet et rapide sur le -champ de bataille. - -Aramis avait déjà tué un de ses adversaires; mais l'autre le -pressait vivement. Cependant Aramis était en bonne situation et -pouvait encore se défendre. - -Biscarat et Porthos venaient de faire coup fourré: Porthos avait -reçu un coup d'épée au travers du bras, et Biscarat au travers de -la cuisse. Mais comme ni l'une ni l'autre des deux blessures -n'était grave, ils ne s'en escrimaient qu'avec plus d'acharnement. - -Athos, blessé de nouveau par Cahusac, pâlissait à vue d'oeil, mais -il ne reculait pas d'une semelle: il avait seulement changé son -épée de main, et se battait de la main gauche. - -D'Artagnan, selon les lois du duel de cette époque, pouvait -secourir quelqu'un; pendant qu'il cherchait du regard celui de ses -compagnons qui avait besoin de son aide, il surprit un coup d'oeil -d'Athos. Ce coup d'oeil était d'une éloquence sublime. Athos -serait mort plutôt que d'appeler au secours; mais il pouvait -regarder, et du regard demander un appui. D'Artagnan le devina, -fit un bond terrible et tomba sur le flanc de Cahusac en criant: - -«À moi, monsieur le garde, je vous tue!» - -Cahusac se retourna; il était temps. Athos, que son extrême -courage soutenait seul, tomba sur un genou. - -«Sangdieu! criait-il à d'Artagnan, ne le tuez pas, jeune homme, je -vous en prie; j'ai une vieille affaire à terminer avec lui, quand -je serai guéri et bien portant. Désarmez-le seulement, liez-lui -l'épée. C'est cela. Bien! très bien!» - -Cette exclamation était arrachée à Athos par l'épée de Cahusac qui -sautait à vingt pas de lui. D'Artagnan et Cahusac s'élancèrent -ensemble, l'un pour la ressaisir, l'autre pour s'en emparer; mais -d'Artagnan, plus leste, arriva le premier et mit le pied dessus. - -Cahusac courut à celui des gardes qu'avait tué Aramis, s'empara de -sa rapière, et voulut revenir à d'Artagnan; mais sur son chemin il -rencontra Athos, qui, pendant cette pause d'un instant que lui -avait procurée d'Artagnan, avait repris haleine, et qui, de -crainte que d'Artagnan ne lui tuât son ennemi, voulait recommencer -le combat. - -D'Artagnan comprit que ce serait désobliger Athos que de ne pas le -laisser faire. En effet, quelques secondes après, Cahusac tomba la -gorge traversée d'un coup d'épée. - -Au même instant, Aramis appuyait son épée contre la poitrine de -son adversaire renversé, et le forçait à demander merci. - -Restaient Porthos et Biscarat. Porthos faisait mille -fanfaronnades, demandant à Biscarat quelle heure il pouvait bien -être, et lui faisait ses compliments sur la compagnie que venait -d'obtenir son frère dans le régiment de Navarre; mais tout en -raillant, il ne gagnait rien. Biscarat était un de ces hommes de -fer qui ne tombent que morts. - -Cependant il fallait en finir. Le guet pouvait arriver et prendre -tous les combattants, blessés ou non, royalistes ou cardinalistes. -Athos, Aramis et d'Artagnan entourèrent Biscarat et le sommèrent -de se rendre. Quoique seul contre tous, et avec un coup d'épée qui -lui traversait la cuisse, Biscarat voulait tenir; mais Jussac, qui -s'était élevé sur son coude, lui cria de se rendre. Biscarat était -un Gascon comme d'Artagnan; il fit la sourde oreille et se -contenta de rire, et entre deux parades, trouvant le temps de -désigner, du bout de son épée, une place à terre: - -«Ici, dit-il, parodiant un verset de la Bible, ici mourra -Biscarat, seul de ceux qui sont avec lui. - --- Mais ils sont quatre contre toi; finis-en, je te l'ordonne. - --- Ah! si tu l'ordonnes, c'est autre chose, dit Biscarat, comme tu -es mon brigadier, je dois obéir.» - -Et, faisant un bond en arrière, il cassa son épée sur son genou -pour ne pas la rendre, en jeta les morceaux pardessus le mur du -couvent et se croisa les bras en sifflant un air cardinaliste. - -La bravoure est toujours respectée, même dans un ennemi. Les -mousquetaires saluèrent Biscarat de leurs épées et les remirent au -fourreau. D'Artagnan en fit autant, puis, aidé de Biscarat, le -seul qui fut resté debout, il porta sous le porche du couvent -Jussac, Cahusac et celui des adversaires d'Aramis qui n'était que -blessé. Le quatrième, comme nous l'avons dit, était mort. Puis ils -sonnèrent la cloche, et, emportant quatre épées sur cinq, ils -s'acheminèrent ivres de joie vers l'hôtel de M. de Tréville. On -les voyait entrelacés, tenant toute la largeur de la rue, et -accostant chaque mousquetaire qu'ils rencontraient, si bien qu'à -la fin ce fut une marche triomphale. Le coeur de d'Artagnan -nageait dans l'ivresse, il marchait entre Athos et Porthos en les -étreignant tendrement. - -«Si je ne suis pas encore mousquetaire, dit-il à ses nouveaux amis -en franchissant la porte de l'hôtel de M. de Tréville, au moins me -voilà reçu apprenti, n'est-ce pas?» - - -CHAPITRE VI -SA MAJESTÉ LE ROI LOUIS TREIZIÈME - -L'affaire fit grand bruit. M. de Tréville gronda beaucoup tout -haut contre ses mousquetaires, et les félicita tout bas; mais -comme il n'y avait pas de temps à perdre pour prévenir le roi, -M. de Tréville s'empressa de se rendre au Louvre. Il était déjà -trop tard, le roi était enfermé avec le cardinal, et l'on dit à -M. de Tréville que le roi travaillait et ne pouvait recevoir en ce -moment. Le soir, M. de Tréville vint au jeu du roi. Le roi -gagnait, et comme Sa Majesté était fort avare, elle était -d'excellente humeur; aussi, du plus loin que le roi aperçut -Tréville: - -«Venez ici, monsieur le capitaine, dit-il, venez que je vous -gronde; savez-vous que Son Éminence est venue me faire des -plaintes sur vos mousquetaires, et cela avec une telle émotion, -que ce soir Son Éminence en est malade? Ah çà, mais ce sont des -diables à quatre, des gens à pendre, que vos mousquetaires! - --- Non, Sire, répondit Tréville, qui vit du premier coup d'oeil -comment la chose allait tourner; non, tout au contraire, ce sont -de bonnes créatures, douces comme des agneaux, et qui n'ont qu'un -désir, je m'en ferais garant: c'est que leur épée ne sorte du -fourreau que pour le service de Votre Majesté. Mais, que voulez- -vous, les gardes de M. le cardinal sont sans cesse à leur chercher -querelle, et, pour l'honneur même du corps, les pauvres jeunes -gens sont obligés de se défendre. - --- Écoutez M. de Tréville! dit le roi, écoutez-le! ne dirait-on -pas qu'il parle d'une communauté religieuse! En vérité, mon cher -capitaine, j'ai envie de vous ôter votre brevet et de le donner à -Mlle de Chémerault, à laquelle j'ai promis une abbaye. Mais ne -pensez pas que je vous croirai ainsi sur parole. On m'appelle -Louis le Juste, monsieur de Tréville, et tout à l'heure, tout à -l'heure nous verrons. - --- Ah! c'est parce que je me fie à cette justice, Sire, que -j'attendrai patiemment et tranquillement le bon plaisir de -Votre Majesté. - --- Attendez donc, monsieur, attendez donc, dit le roi, je ne vous -ferai pas longtemps attendre.» - -En effet, la chance tournait, et comme le roi commençait à perdre -ce qu'il avait gagné, il n'était pas fâché de trouver un prétexte -pour faire -- qu'on nous passe cette expression de joueur, dont, -nous l'avouons, nous ne connaissons pas l'origine --, pour faire -charlemagne. Le roi se leva donc au bout d'un instant, et mettant -dans sa poche l'argent qui était devant lui et dont la majeure -partie venait de son gain: - -«La Vieuville, dit-il, prenez ma place, il faut que je parle à -M. de Tréville pour affaire d'importance. Ah!... j'avais quatre- -vingts louis devant moi; mettez la même somme, afin que ceux qui -ont perdu n'aient point à se plaindre. La justice avant tout.» - -Puis, se retournant vers M. de Tréville et marchant avec lui vers -l'embrasure d'une fenêtre: - -«Eh bien, monsieur, continua-t-il, vous dites que ce sont les -gardes de l'Éminentissime qui ont été chercher querelle à vos -mousquetaires? - --- Oui, Sire, comme toujours. - --- Et comment la chose est-elle venue, voyons? car, vous le savez, -mon cher capitaine, il faut qu'un juge écoute les deux parties. - --- Ah! mon Dieu! de la façon la plus simple et la plus naturelle. -Trois de mes meilleurs soldats, que Votre Majesté connaît de nom -et dont elle a plus d'une fois apprécié le dévouement, et qui ont, -je puis l'affirmer au roi, son service fort à coeur; -- trois de -mes meilleurs soldats, dis-je, MM. Athos, Porthos et Aramis, -avaient fait une partie de plaisir avec un jeune cadet de Gascogne -que je leur avais recommandé le matin même. La partie allait avoir -lieu à Saint-Germain, je crois, et ils s'étaient donné rendez-vous -aux Carmes-Deschaux, lorsqu'elle fut troublée par M. de Jussac et -MM. Cahusac, Biscarat, et deux autres gardes qui ne venaient -certes pas là en si nombreuse compagnie sans mauvaise intention -contre les édits. - --- Ah! ah! vous m'y faites penser, dit le roi: sans doute, ils -venaient pour se battre eux-mêmes. - --- Je ne les accuse pas, Sire, mais je laisse Votre Majesté -apprécier ce que peuvent aller faire cinq hommes armés dans un -lieu aussi désert que le sont les environs du couvent des Carmes. - --- Oui, vous avez raison, Tréville, vous avez raison. - --- Alors, quand ils ont vu mes mousquetaires, ils ont changé -d'idée et ils ont oublié leur haine particulière pour la haine de -corps; car Votre Majesté n'ignore pas que les mousquetaires, qui -sont au roi et rien qu'au roi, sont les ennemis naturels des -gardes, qui sont à M. le cardinal. - --- Oui, Tréville, oui, dit le roi mélancoliquement, et c'est bien -triste, croyez-moi, de voir ainsi deux partis en France, deux -têtes à la royauté; mais tout cela finira, Tréville, tout cela -finira. Vous dites donc que les gardes ont cherché querelle aux -mousquetaires? - --- Je dis qu'il est probable que les choses se sont passées ainsi, -mais je n'en jure pas, Sire. Vous savez combien la vérité est -difficile à connaître, et à moins d'être doué de cet instinct -admirable qui a fait nommer Louis XIII le Juste... - --- Et vous avez raison, Tréville; mais ils n'étaient pas seuls, -vos mousquetaires, il y avait avec eux un enfant? - --- Oui, Sire, et un homme blessé, de sorte que trois mousquetaires -du roi, dont un blessé, et un enfant, non seulement ont tenu tête -à cinq des plus terribles gardes de M. le cardinal, mais encore en -ont porté quatre à terre. - --- Mais c'est une victoire, cela! s'écria le roi tout rayonnant; -une victoire complète! - --- Oui, Sire, aussi complète que celle du pont de Cé. - --- Quatre hommes, dont un blessé, et un enfant, dites-vous? - --- Un jeune homme à peine; lequel s'est même si parfaitement -conduit en cette occasion, que je prendrai la liberté de le -recommander à Votre Majesté. - --- Comment s'appelle-t-il? - --- D'Artagnan, Sire. C'est le fils d'un de mes plus anciens amis; -le fils d'un homme qui a fait avec le roi votre père, de glorieuse -mémoire, la guerre de partisan. - --- Et vous dites qu'il s'est bien conduit, ce jeune homme? -Racontez-moi cela, Tréville; vous savez que j'aime les récits de -guerre et de combat.» - -Et le roi Louis XIII releva fièrement sa moustache en se posant -sur la hanche. - -«Sire, reprit Tréville, comme je vous l'ai dit M. d'Artagnan est -presque un enfant, et comme il n'a pas l'honneur d'être -mousquetaire, il était en habit bourgeois; les gardes de M. le -cardinal, reconnaissant sa grande jeunesse et, de plus, qu'il -était étranger au corps, l'invitèrent donc à se retirer avant -qu'ils attaquassent. - --- Alors, vous voyez bien, Tréville, interrompit le roi, que ce -sont eux qui ont attaqué. - --- C'est juste, Sire: ainsi, plus de doute; ils le sommèrent donc -de se retirer; mais il répondit qu'il était mousquetaire de coeur -et tout à Sa Majesté, qu'ainsi donc il resterait avec messieurs -les mousquetaires. - --- Brave jeune homme! murmura le roi. - --- En effet, il demeura avec eux; et Votre Majesté a là un si -ferme champion, que ce fut lui qui donna à Jussac ce terrible coup -d'épée qui met si fort en colère M. le cardinal. - --- C'est lui qui a blessé Jussac? s'écria le roi; lui, un enfant! -Ceci, Tréville, c'est impossible. - --- C'est comme j'ai l'honneur de le dire à Votre Majesté. - --- Jussac, une des premières lames du royaume! - --- Eh bien, Sire! il a trouvé son maître. - --- Je veux voir ce jeune homme, Tréville, je veux le voir, et si -l'on peut faire quelque chose, eh bien, nous nous en occuperons. - --- Quand Votre Majesté daignera-t-elle le recevoir? - --- Demain à midi, Tréville. - --- L'amènerai-je seul? - --- Non, amenez-les-moi tous les quatre ensemble. Je veux les -remercier tous à la fois; les hommes dévoués sont rares, Tréville, -et il faut récompenser le dévouement. - --- À midi, Sire, nous serons au Louvre. - --- Ah! par le petit escalier, Tréville, par le petit escalier. Il -est inutile que le cardinal sache... - --- Oui, Sire. - --- Vous comprenez, Tréville, un édit est toujours un édit; il est -défendu de se battre, au bout du compte. - --- Mais cette rencontre, Sire, sort tout à fait des conditions -ordinaires d'un duel: c'est une rixe, et la preuve, c'est qu'ils -étaient cinq gardes du cardinal contre mes trois mousquetaires et -M. d'Artagnan. - --- C'est juste, dit le roi; mais n'importe, Tréville, venez -toujours par le petit escalier.» - -Tréville sourit. Mais comme c'était déjà beaucoup pour lui d'avoir -obtenu de cet enfant qu'il se révoltât contre son maître, il salua -respectueusement le roi, et avec son agrément prit congé de lui. - -Dès le soir même, les trois mousquetaires furent prévenus de -l'honneur qui leur était accordé. Comme ils connaissaient depuis -longtemps le roi, ils n'en furent pas trop échauffés: mais -d'Artagnan, avec son imagination gasconne, y vit sa fortune à -venir, et passa la nuit à faire des rêves d'or. Aussi, dès huit -heures du matin, était-il chez Athos. - -D'Artagnan trouva le mousquetaire tout habillé et prêt à sortir. -Comme on n'avait rendez-vous chez le roi qu'à midi, il avait formé -le projet, avec Porthos et Aramis, d'aller faire une partie de -paume dans un tripot situé tout près des écuries du Luxembourg. -Athos invita d'Artagnan à les suivre, et malgré son ignorance de -ce jeu, auquel il n'avait jamais joué, celui-ci accepta, ne -sachant que faire de son temps, depuis neuf heures du matin qu'il -était à peine jusqu'à midi. - -Les deux mousquetaires étaient déjà arrivés et pelotaient -ensemble. Athos, qui était très fort à tous les exercices du -corps, passa avec d'Artagnan du côté opposé, et leur fit défi. -Mais au premier mouvement qu'il essaya, quoiqu'il jouât de la main -gauche, il comprit que sa blessure était encore trop récente pour -lui permettre un pareil exercice. D'Artagnan resta donc seul, et -comme il déclara qu'il était trop maladroit pour soutenir une -partie en règle, on continua seulement à s'envoyer des balles sans -compter le jeu. Mais une de ces balles, lancée par le poignet -herculéen de Porthos, passa si près du visage de d'Artagnan, qu'il -pensa que si, au lieu de passer à côté, elle eût donné dedans, son -audience était probablement perdue, attendu qu'il lui eût été de -toute impossibilité de se présenter chez le roi. Or, comme -de cette audience, dans son imagination gasconne, dépendait tout -son avenir, il salua poliment Porthos et Aramis, déclarant qu'il -ne reprendrait la partie que lorsqu'il serait en état de leur -tenir tête, et il s'en revint prendre place près de la corde et -dans la galerie. - -Malheureusement pour d'Artagnan, parmi les spectateurs se trouvait -un garde de Son Éminence, lequel, tout échauffé encore de la -défaite de ses compagnons, arrivée la veille seulement, s'était -promis de saisir la première occasion de la venger. Il crut donc -que cette occasion était venue, et s'adressant à son voisin: - -«Il n'est pas étonnant, dit-il, que ce jeune homme ait eu peur -d'une balle, c'est sans doute un apprenti mousquetaire.» - -D'Artagnan se retourna comme si un serpent l'eût mordu, et regarda -fixement le garde qui venait de tenir cet insolent propos. - -«Pardieu! reprit celui-ci en frisant insolemment, sa moustache, -regardez-moi tant que vous voudrez, mon petit monsieur, j'ai dit -ce que j'ai dit. - --- Et comme ce que vous avez dit est trop clair pour que vos -paroles aient besoin d'explication, répondit d'Artagnan à voix -basse, je vous prierai de me suivre. - --- Et quand cela? demanda le garde avec le même air railleur. - --- Tout de suite, s'il vous plaît. - --- Et vous savez qui je suis, sans doute? - ---Moi, je l'ignore complètement, et je ne m'en inquiète guère. - --- Et vous avez tort, car, si vous saviez mon nom, peut-être -seriez-vous moins pressé. - --- Comment vous appelez-vous? - --- Bernajoux, pour vous servir. - --- Eh bien, monsieur Bernajoux, dit tranquillement d'Artagnan, je -vais vous attendre sur la porte. - --- Allez, monsieur, je vous suis. - --- Ne vous pressez pas trop, monsieur, qu'on ne s'aperçoive pas -que nous sortons ensemble; vous comprenez que pour ce que nous -allons faire, trop de monde nous gênerait. - --- C'est bien», répondit le garde, étonné que son nom n'eût pas -produit plus d'effet sur le jeune homme. - -En effet, le nom de Bernajoux était connu de tout le monde, de -d'Artagnan seul excepté, peut-être; car c'était un de ceux qui -figuraient le plus souvent dans les rixes journalières que tous -les édits du roi et du cardinal n'avaient pu réprimer. - -Porthos et Aramis étaient si occupés de leur partie, et Athos les -regardait avec tant d'attention, qu'ils ne virent pas même sortir -leur jeune compagnon, lequel, ainsi qu'il l'avait dit au garde de -Son Éminence, s'arrêta sur la porte; un instant après, celui-ci -descendit à son tour. Comme d'Artagnan n'avait pas de temps à -perdre, vu l'audience du roi qui était fixée à midi, il jeta les -yeux autour de lui, et voyant que la rue était déserte: - -«Ma foi, dit-il à son adversaire, il est bien heureux pour vous, -quoique vous vous appeliez Bernajoux, de n'avoir affaire qu'à un -apprenti mousquetaire; cependant, soyez tranquille, je ferai de -mon mieux. En garde! - --- Mais, dit celui que d'Artagnan provoquait ainsi, il me semble -que le lieu est assez mal choisi, et que nous serions mieux -derrière l'abbaye de Saint-Germain ou dans le Pré-aux-Clercs. - --- Ce que vous dites est plein de sens, répondit d'Artagnan; -malheureusement j'ai peu de temps à moi, ayant un rendez-vous à -midi juste. En garde donc, monsieur, en garde!» - -Bernajoux n'était pas homme à se faire répéter deux fois un pareil -compliment. Au même instant son épée brilla à sa main, et il -fondit sur son adversaire que, grâce à sa grande jeunesse, il -espérait intimider. - -Mais d'Artagnan avait fait la veille son apprentissage, et tout -frais émoulu de sa victoire, tout gonflé de sa future faveur, il -était résolu à ne pas reculer d'un pas: aussi les deux fers se -trouvèrent-ils engagés jusqu'à la garde, et comme d'Artagnan -tenait ferme à sa place, ce fut son adversaire qui fit un pas de -retraite. Mais d'Artagnan saisit le moment où, dans ce mouvement, -le fer de Bernajoux déviait de la ligne, il dégagea, se fendit et -toucha son adversaire à l'épaule. Aussitôt d'Artagnan, à son tour, -fit un pas de retraite et releva son épée; mais Bernajoux lui cria -que ce n'était rien, et se fendant aveuglément sur lui, il -s'enferra de lui-même. Cependant, comme il ne tombait pas, comme -il ne se déclarait pas vaincu, mais que seulement il rompait du -côté de l'hôtel de M. de La Trémouille au service duquel il avait -un parent, d'Artagnan, ignorant lui-même la gravité de la dernière -blessure que son adversaire avait reçue, le pressait vivement, et -sans doute allait l'achever d'un troisième coup, lorsque la rumeur -qui s'élevait de la rue s'étant étendue jusqu'au jeu de paume, -deux des amis du garde, qui l'avaient entendu échanger quelques -paroles avec d'Artagnan et qui l'avaient vu sortir à la suite de -ces paroles, se précipitèrent l'épée à la main hors du tripot et -tombèrent sur le vainqueur. Mais aussitôt Athos, Porthos et Aramis -parurent à leur tour et au moment où les deux gardes attaquaient -leur jeune camarade, les forcèrent à se retourner. En ce moment -Bernajoux tomba; et comme les gardes étaient seulement deux contre -quatre, ils se mirent à crier: «À nous, l'hôtel de La Trémouille!» -À ces cris, tout ce qui était dans l'hôtel sortit, se ruant sur -les quatre compagnons, qui de leur côté se mirent à crier: «À -nous, mousquetaires!» - -Ce cri était ordinairement entendu; car on savait les -mousquetaires ennemis de Son Éminence, et on les aimait pour la -haine qu'ils portaient au cardinal. Aussi les gardes des autres -compagnies que celles appartenant au duc Rouge, comme l'avait -appelé Aramis, prenaient-ils en général parti dans ces sortes de -querelles pour les mousquetaires du roi. De trois gardes de la -compagnie de M. des Essarts qui passaient, deux vinrent donc en -aide aux quatre compagnons, tandis que l'autre courait à l'hôtel -de M. de Tréville, criant: «À nous, mousquetaires, à nous!» Comme -d'habitude, l'hôtel de M. de Tréville était plein de soldats de -cette arme, qui accoururent au secours de leurs camarades; la -mêlée devint générale, mais la force était aux mousquetaires: les -gardes du cardinal et les gens de M. de La Trémouille se -retirèrent dans l'hôtel, dont ils fermèrent les portes assez à -temps pour empêcher que leurs ennemis n'y fissent irruption en -même temps qu'eux. Quant au blessé, il y avait été tout d'abord -transporté et, comme nous l'avons dit, en fort mauvais état. - -L'agitation était à son comble parmi les mousquetaires et leurs -alliés, et l'on délibérait déjà si, pour punir l'insolence -qu'avaient eue les domestiques de M. de La Trémouille de faire une -sortie sur les mousquetaires du roi, on ne mettrait pas le feu à -son hôtel. La proposition en avait été faite et accueillie avec -enthousiasme, lorsque heureusement onze heures sonnèrent; -d'Artagnan et ses compagnons se souvinrent de leur audience, et -comme ils eussent regretté que l'on fît un si beau coup sans eux, -ils parvinrent à calmer les têtes. On se contenta donc de jeter -quelques pavés dans les portes, mais les portes résistèrent: alors -on se lassa; d'ailleurs ceux qui devaient être regardés comme les -chefs de l'entreprise avaient depuis un instant quitté le groupe -et s'acheminaient vers l'hôtel de M. de Tréville, qui les -attendait, déjà au courant de cette algarade. - -«Vite, au Louvre, dit-il, au Louvre sans perdre un instant, et -tâchons de voir le roi avant qu'il soit prévenu par le cardinal; -nous lui raconterons la chose comme une suite de l'affaire d'hier, -et les deux passeront ensemble.» - -M. de Tréville, accompagné des quatre jeunes gens, s'achemina donc -vers le Louvre; mais, au grand étonnement du capitaine des -mousquetaires, on lui annonça que le roi était allé courre le cerf -dans la forêt de Saint-Germain. M. de Tréville se fit répéter deux -fois cette nouvelle, et à chaque fois ses compagnons virent son -visage se rembrunir. - -«Est-ce que Sa Majesté, demanda-t-il, avait dès hier le projet de -faire cette chasse? - --- Non, Votre Excellence, répondit le valet de chambre, c'est le -grand veneur qui est venu lui annoncer ce matin qu'on avait -détourné cette nuit un cerf à son intention. Il a d'abord répondu -qu'il n'irait pas, puis il n'a pas su résister au plaisir que lui -promettait cette chasse, et après le dîner il est parti. - --- Et le roi a-t-il vu le cardinal? demanda M. de Tréville. - --- Selon toute probabilité, répondit le valet de chambre, car j'ai -vu ce matin les chevaux au carrosse de Son Éminence, j'ai demandé -où elle allait, et l'on m'a répondu: "À Saint-Germain." - --- Nous sommes prévenus, dit M. de Tréville, messieurs, je verrai -le roi ce soir; mais quant à vous, je ne vous conseille pas de -vous y hasarder.» - -L'avis était trop raisonnable et surtout venait d'un homme qui -connaissait trop bien le roi, pour que les quatre jeunes gens -essayassent de le combattre. M. de Tréville les invita donc à -rentrer chacun chez eux et à attendre de ses nouvelles. - -En entrant à son hôtel, M. de Tréville songea qu'il fallait -prendre date en portant plainte le premier. Il envoya un de ses -domestiques chez M. de La Trémouille avec une lettre dans laquelle -il le priait de mettre hors de chez lui le garde de M. le -cardinal, et de réprimander ses gens de l'audace qu'ils avaient -eue de faire leur sortie contre les mousquetaires. Mais -M. de La Trémouille, déjà prévenu par son écuyer dont, comme on le -sait, Bernajoux était le parent, lui fit répondre que ce n'était -ni à M. de Tréville, ni à ses mousquetaires de se plaindre, mais -bien au contraire à lui dont les mousquetaires avaient chargé les -gens et voulu brûler l'hôtel. Or, comme le débat entre ces deux -seigneurs eût pu durer longtemps, chacun devant naturellement -s'entêter dans son opinion, M. de Tréville avisa un expédient qui -avait pour but de tout terminer: c'était d'aller trouver lui-même -M. de La Trémouille. - -Il se rendit donc aussitôt à son hôtel et se fit annoncer. - -Les deux seigneurs se saluèrent poliment, car, s'il n'y avait pas -amitié entre eux, il y avait du moins estime. Tous deux étaient -gens de coeur et d'honneur; et comme M. de La Trémouille, -protestant, et voyant rarement le roi, n'était d'aucun parti, il -n'apportait en général dans ses relations sociales aucune -prévention. Cette fois, néanmoins, son accueil quoique poli fut -plus froid que d'habitude. - -«Monsieur, dit M. de Tréville, nous croyons avoir à nous plaindre -chacun l'un de l'autre, et je suis venu moi-même pour que nous -tirions de compagnie cette affaire au clair. - --- Volontiers, répondit M. de La Trémouille; mais je vous préviens -que je suis bien renseigné, et tout le tort est à vos -mousquetaires. - --- Vous êtes un homme trop juste et trop raisonnable, monsieur, -dit M. de Tréville, pour ne pas accepter la proposition que je -vais faire. - --- Faites, monsieur, j'écoute. - --- Comment se trouve M. Bernajoux, le parent de votre écuyer? - --- Mais, monsieur, fort mal. Outre le coup d'épée qu'il a reçu -dans le bras, et qui n'est pas autrement dangereux, il en a encore -ramassé un autre qui lui a traversé le poumon, de sorte que le -médecin en dit de pauvres choses. - --- Mais le blessé a-t-il conservé sa connaissance? - --- Parfaitement. - --- Parle-t-il? - --- Avec difficulté, mais il parle. - --- Eh bien, monsieur! rendons-nous près de lui; adjurons-le, au -nom du Dieu devant lequel il va être appelé peut-être, de dire la -vérité. Je le prends pour juge dans sa propre cause, monsieur, et -ce qu'il dira je le croirai.» - -M. de La Trémouille réfléchit un instant, puis, comme il était -difficile de faire une proposition plus raisonnable, il accepta. - -Tous deux descendirent dans la chambre où était le blessé. Celui- -ci, en voyant entrer ces deux nobles seigneurs qui venaient lui -faire visite, essaya de se relever sur son lit, mais il était trop -faible, et, épuisé par l'effort qu'il avait fait, il retomba -presque sans connaissance. - -M. de La Trémouille s'approcha de lui et lui fit respirer des sels -qui le rappelèrent à la vie. Alors M. de Tréville, ne voulant pas -qu'on pût l'accuser d'avoir influencé le malade, invita -M. de La Trémouille à l'interroger lui-même. - -Ce qu'avait prévu M. de Tréville arriva. Placé entre la vie et la -mort comme l'était Bernajoux, il n'eut pas même l'idée de taire un -instant la vérité, et il raconta aux deux seigneurs les choses -exactement, telles qu'elles s'étaient passées. - -C'était tout ce que voulait M. de Tréville; il souhaita à -Bernajoux une prompte convalescence, prit congé de -M. de La Trémouille, rentra à son hôtel et fit aussitôt prévenir -les quatre amis qu'il les attendait à dîner. - -M. de Tréville recevait fort bonne compagnie, toute -anticardinaliste d'ailleurs. On comprend donc que la conversation -roula pendant tout le dîner sur les deux échecs que venaient -d'éprouver les gardes de Son Éminence. Or, comme d'Artagnan avait -été le héros de ces deux journées, ce fut sur lui que tombèrent -toutes les félicitations, qu'Athos, Porthos et Aramis lui -abandonnèrent non seulement en bons camarades, mais en hommes qui -avaient eu assez souvent leur tour pour qu'ils lui laissassent le -sien. - -Vers six heures, M. de Tréville annonça qu'il était tenu d'aller -au Louvre; mais comme l'heure de l'audience accordée par -Sa Majesté était passée, au lieu de réclamer l'entrée par le petit -escalier, il se plaça avec les quatre jeunes gens dans -l'antichambre. Le roi n'était pas encore revenu de la chasse. Nos -jeunes gens attendaient depuis une demi-heure à peine, mêlés à la -foule des courtisans, lorsque toutes les portes s'ouvrirent et -qu'on annonça Sa Majesté. - -À cette annonce, d'Artagnan se sentit frémir jusqu'à la moelle des -os. L'instant qui allait suivre devait, selon toute probabilité, -décider du reste de sa vie. Aussi ses yeux se fixèrent-ils avec -angoisse sur la porte par laquelle devait entrer le roi. - -Louis XIII parut, marchant le premier; il était en costume de -chasse, encore tout poudreux, ayant de grandes bottes et tenant un -fouet à la main. Au premier coup d'oeil, d'Artagnan jugea que -l'esprit du roi était à l'orage. - -Cette disposition, toute visible qu'elle était chez Sa Majesté, -n'empêcha pas les courtisans de se ranger sur son passage: dans -les antichambres royales, mieux vaut encore être vu d'un oeil -irrité que de n'être pas vu du tout. Les trois mousquetaires -n'hésitèrent donc pas, et firent un pas en avant, tandis que -d'Artagnan au contraire restait caché derrière eux; mais quoique -le roi connût personnellement Athos, Porthos et Aramis, il passa -devant eux sans les regarder, sans leur parler et comme s'il ne -les avait jamais vus. Quant à M. de Tréville, lorsque les yeux du -roi s'arrêtèrent un instant sur lui, il soutint ce regard avec -tant de fermeté, que ce fut le roi qui détourna la vue; après -quoi, tout en grommelant, Sa Majesté rentra dans son appartement. - -«Les affaires vont mal, dit Athos en souriant, et nous ne serons -pas encore fait chevaliers de l'ordre cette fois-ci. - --- Attendez ici dix minutes, dit M. de Tréville; et si au bout de -dix minutes vous ne me voyez pas sortir, retournez à mon hôtel: -car il sera inutile que vous m'attendiez plus longtemps.» - -Les quatre jeunes gens attendirent dix minutes, un quart d'heure, -vingt minutes; et voyant que M. de Tréville ne reparaissait point, -ils sortirent fort inquiets de ce qui allait arriver. - -M. de Tréville était entré hardiment dans le cabinet du roi, et -avait trouvé Sa Majesté de très méchante humeur, assise sur un -fauteuil et battant ses bottes du manche de son fouet, ce qui ne -l'avait pas empêché de lui demander avec le plus grand flegme des -nouvelles de sa santé. - -«Mauvaise, monsieur, mauvaise, répondit le roi, je m'ennuie.» - -C'était en effet la pire maladie de Louis XIII, qui souvent -prenait un de ses courtisans, l'attirait à une fenêtre et lui -disait: «Monsieur un tel, ennuyons-nous ensemble.» - -«Comment! Votre Majesté s'ennuie! dit M. de Tréville. N'a-t-elle -donc pas pris aujourd'hui le plaisir de la chasse? - --- Beau plaisir, monsieur! Tout dégénère, sur mon âme, et je ne -sais si c'est le gibier qui n'a plus de voie ou les chiens qui -n'ont plus de nez. Nous lançons un cerf dix cors, nous le courons -six heures, et quand il est prêt à tenir, quand Saint-Simon met -déjà le cor à sa bouche pour sonner l'hallali, crac! toute la -meute prend le change et s'emporte sur un daguet. Vous verrez que -je serai obligé de renoncer à la chasse à courre comme j'ai -renoncé à la chasse au vol. Ah! je suis un roi bien malheureux, -monsieur de Tréville! je n'avais plus qu'un gerfaut, et il est -mort avant-hier. - --- En effet, Sire, je comprends votre désespoir, et le malheur est -grand; mais il vous reste encore, ce me semble, bon nombre de -faucons, d'éperviers et de tiercelets. - --- Et pas un homme pour les instruire, les fauconniers s'en vont, -il n'y a plus que moi qui connaisse l'art de la vénerie. Après moi -tout sera dit, et l'on chassera avec des traquenards, des pièges, -des trappes. Si j'avais le temps encore de former des élèves! mais -oui, M. le cardinal est là qui ne me laisse pas un instant de -repos, qui me parle de l'Espagne, qui me parle de l'Autriche, qui -me parle de l'Angleterre! Ah! à propos de M. le cardinal, monsieur -de Tréville, je suis mécontent de vous.» - -M. de Tréville attendait le roi à cette chute. Il connaissait le -roi de longue main; il avait compris que toutes ses plaintes -n'étaient qu'une préface, une espèce d'excitation pour -s'encourager lui-même, et que c'était où il était arrivé enfin -qu'il en voulait venir. - -«Et en quoi ai-je été assez malheureux pour déplaire à -Votre Majesté? demanda M. de Tréville en feignant le plus profond -étonnement. - --- Est-ce ainsi que vous faites votre charge, monsieur? continua -le roi sans répondre directement à la question de M. de Tréville; -est-ce pour cela que je vous ai nommé capitaine de mes -mousquetaires, que ceux-ci assassinent un homme, émeuvent tout un -quartier et veulent brûler Paris sans que vous en disiez un mot? -Mais, au reste, continua le roi, sans doute que je me hâte de vous -accuser, sans doute que les perturbateurs sont en prison et que -vous venez m'annoncer que justice est faite. - --- Sire, répondit tranquillement M. de Tréville, je viens vous la -demander au contraire. - --- Et contre qui? s'écria le roi. - --- Contre les calomniateurs, dit M. de Tréville. - --- Ah! voilà qui est nouveau, reprit le roi. N'allez-vous pas dire -que vos trois mousquetaires damnés, Athos, Porthos et Aramis et -votre cadet de Béarn, ne se sont pas jetés comme des furieux sur -le pauvre Bernajoux, et ne l'ont pas maltraité de telle façon -qu'il est probable qu'il est en train de trépasser à cette heure! -N'allez-vous pas dire qu'ensuite ils n'ont pas fait le siège de -l'hôtel du duc de La Trémouille, et qu'ils n'ont point voulu le -brûler! ce qui n'aurait peut-être pas été un très grand malheur en -temps de guerre, vu que c'est un nid de huguenots, mais ce qui, en -temps de paix, est un fâcheux exemple. Dites, n'allez-vous pas -nier tout cela? - --- Et qui vous a fait ce beau récit, Sire? demanda tranquillement -M. de Tréville. - --- Qui m'a fait ce beau récit, monsieur! et qui voulez-vous que ce -soit, si ce n'est celui qui veille quand je dors, qui travaille -quand je m'amuse, qui mène tout au-dedans et au-dehors du royaume, -en France comme en Europe? - --- Sa Majesté veut parler de Dieu, sans doute, dit M. de Tréville, -car je ne connais que Dieu qui soit si fort au-dessus de -Sa Majesté. - --- Non monsieur; je veux parler du soutien de l'État, de mon seul -serviteur, de mon seul ami, de M. le cardinal. - --- Son Éminence n'est pas Sa Sainteté, Sire. - --- Qu'entendez-vous par là, monsieur? - --- Qu'il n'y a que le pape qui soit infaillible, et que cette -infaillibilité ne s'étend pas aux cardinaux. - --- Vous voulez dire qu'il me trompe, vous voulez dire qu'il me -trahit. Vous l'accusez alors. Voyons, dites, avouez franchement -que vous l'accusez. - --- Non, Sire; mais je dis qu'il se trompe lui-même, je dis qu'il a -été mal renseigné; je dis qu'il a eu hâte d'accuser les -mousquetaires de Votre Majesté, pour lesquels il est injuste, et -qu'il n'a pas été puiser ses renseignements aux bonnes sources. - --- L'accusation vient de M. de La Trémouille, du duc lui-même. Que -répondrez-vous à cela? - --- Je pourrais répondre, Sire, qu'il est trop intéressé dans la -question pour être un témoin bien impartial; mais loin de là, -Sire, je connais le duc pour un loyal gentilhomme, et je m'en -rapporterai à lui, mais à une condition, Sire. - --- Laquelle? - --- C'est que Votre Majesté le fera venir, l'interrogera, mais -elle-même, en tête-à-tête, sans témoins, et que je reverrai -Votre Majesté aussitôt qu'elle aura reçu le duc. - --- Oui-da! fit le roi, et vous vous en rapporterez à ce que dira -M. de La Trémouille? - --- Oui, Sire. - --- Vous accepterez son jugement? - --- Sans doute. - --- Et vous vous soumettrez aux réparations qu'il exigera? - --- Parfaitement. - --- La Chesnaye! fit le roi. La Chesnaye!» - -Le valet de chambre de confiance de Louis XIII, qui se tenait -toujours à la porte, entra. - -«La Chesnaye, dit le roi, qu'on aille à l'instant même me quérir -M. de La Trémouille; je veux lui parler ce soir. - --- Votre Majesté me donne sa parole qu'elle ne verra personne -entre M. de La Trémouille et moi? - --- Personne, foi de gentilhomme. - --- À demain, Sire, alors. - --- À demain, monsieur. - --- À quelle heure, s'il plaît à Votre Majesté? - --- À l'heure que vous voudrez. - --- Mais, en venant par trop matin, je crains de réveiller votre -Majesté. - --- Me réveiller? Est-ce que je dors? Je ne dors plus, monsieur; je -rêve quelquefois, voilà tout. Venez donc d'aussi bon matin que -vous voudrez, à sept heures; mais gare à vous, si vos -mousquetaires sont coupables! - --- Si mes mousquetaires sont coupables, Sire, les coupables seront -remis aux mains de Votre Majesté, qui ordonnera d'eux selon son -bon plaisir. Votre Majesté exige-t-elle quelque chose de plus? -qu'elle parle, je suis prêt à lui obéir. - --- Non, monsieur, non, et ce n'est pas sans raison qu'on m'a -appelé Louis le Juste. À demain donc, monsieur, à demain. - --- Dieu garde jusque-là Votre Majesté!» - -Si peu que dormit le roi, M. de Tréville dormit plus mal encore; -il avait fait prévenir dès le soir même ses trois mousquetaires et -leur compagnon de se trouver chez lui à six heures et demie du -matin. Il les emmena avec lui sans rien leur affirmer, sans leur -rien promettre, et ne leur cachant pas que leur faveur et même la -sienne tenaient à un coup de dés. - -Arrivé au bas du petit escalier, il les fit attendre. Si le roi -était toujours irrité contre eux, ils s'éloigneraient sans être -vus; si le roi consentait à les recevoir, on n'aurait qu'à les -faire appeler. - -En arrivant dans l'antichambre particulière du roi, M. de Tréville -trouva La Chesnaye, qui lui apprit qu'on n'avait pas rencontré le -duc de La Trémouille la veille au soir à son hôtel, qu'il était -rentré trop tard pour se présenter au Louvre, qu'il venait -seulement d'arriver, et qu'il était à cette heure chez le roi. - -Cette circonstance plut beaucoup à M. de Tréville, qui, de cette -façon, fut certain qu'aucune suggestion étrangère ne se glisserait -entre la déposition de M. de La Trémouille et lui. - -En effet, dix minutes s'étaient à peine écoulées, que la porte du -cabinet s'ouvrit et que M. de Tréville en vit sortir le duc de -La Trémouille, lequel vint à lui et lui dit: - -«Monsieur de Tréville, Sa Majesté vient de m'envoyer quérir pour -savoir comment les choses s'étaient passées hier matin à mon -hôtel. Je lui ai dit la vérité, c'est-à-dire que la faute était à -mes gens, et que j'étais prêt à vous en faire mes excuses. Puisque -je vous rencontre, veuillez les recevoir, et me tenir toujours -pour un de vos amis. - --- Monsieur le duc, dit M. de Tréville, j'étais si plein de -confiance dans votre loyauté, que je n'avais pas voulu près de -Sa Majesté d'autre défenseur que vous-même. Je vois que je ne -m'étais pas abusé, et je vous remercie de ce qu'il y a encore en -France un homme de qui on puisse dire sans se tromper ce que j'ai -dit de vous. - --- C'est bien, c'est bien! dit le roi qui avait écouté tous ces -compliments entre les deux portes; seulement, dites-lui, Tréville, -puisqu'il se prétend un de vos amis, que moi aussi je voudrais -être des siens, mais qu'il me néglige; qu'il y a tantôt trois ans -que je ne l'ai vu, et que je ne le vois que quand je l'envoie -chercher. Dites-lui tout cela de ma part, car ce sont de ces -choses qu'un roi ne peut dire lui-même. - --- Merci, Sire, merci, dit le duc; mais que Votre Majesté croie -bien que ce ne sont pas ceux, je ne dis point cela pour -M. de Tréville, que ce ne sont point ceux qu'elle voit à toute -heure du jour qui lui sont le plus dévoués. - --- Ah! vous avez entendu ce que j'ai dit; tant mieux, duc, tant -mieux, dit le roi en s'avançant jusque sur la porte. Ah! c'est -vous, Tréville! où sont vos mousquetaires? Je vous avais dit -avant-hier de me les amener, pourquoi ne l'avez-vous pas fait? - --- Ils sont en bas, Sire, et avec votre congé La Chesnaye va leur -dire de monter. - --- Oui, oui, qu'ils viennent tout de suite; il va être huit -heures, et à neuf heures j'attends une visite. Allez, monsieur le -duc, et revenez surtout. Entrez, Tréville.» - -Le duc salua et sortit. Au moment où il ouvrait la porte, les -trois mousquetaires et d'Artagnan, conduits par La Chesnaye, -apparaissaient au haut de l'escalier. - -«Venez, mes braves, dit le roi, venez; j'ai à vous gronder.» - -Les mousquetaires s'approchèrent en s'inclinant; d'Artagnan les -suivait par-derrière. - -«Comment diable! continua le roi; à vous quatre, sept gardes de -Son Éminence mis hors de combat en deux jours! C'est trop, -messieurs, c'est trop. À ce compte-là, Son Éminence serait forcée -de renouveler sa compagnie dans trois semaines, et moi de faire -appliquer les édits dans toute leur rigueur. Un par hasard, je ne -dis pas; mais sept en deux jours, je le répète, c'est trop, c'est -beaucoup trop. - --- Aussi, Sire, Votre Majesté voit qu'ils viennent tout contrits -et tout repentants lui faire leurs excuses. - --- Tout contrits et tout repentants! Hum! fit le roi, je ne me fie -point à leurs faces hypocrites; il y a surtout là-bas une figure -de Gascon. Venez ici, monsieur.» - -D'Artagnan, qui comprit que c'était à lui que le compliment -s'adressait, s'approcha en prenant son air le plus désespéré. - -«Eh bien, que me disiez-vous donc que c'était un jeune homme? -c'est un enfant, monsieur de Tréville, un véritable enfant! Et -c'est celui-là qui a donné ce rude coup d'épée à Jussac? - --- Et ces deux beaux coups d'épée à Bernajoux. - --- Véritablement! - --- Sans compter, dit Athos, que s'il ne m'avait pas tiré des mains -de Biscarat, je n'aurais très certainement pas l'honneur de faire -en ce moment-ci ma très humble révérence à Votre Majesté. - --- Mais c'est donc un véritable démon que ce Béarnais, ventre- -saint-gris! monsieur de Tréville comme eût dit le roi mon père. À -ce métier-là, on doit trouer force pourpoints et briser force -épées. Or les Gascons sont toujours pauvres, n'est-ce pas? - --- Sire, je dois dire qu'on n'a pas encore trouvé des mines d'or -dans leurs montagnes, quoique le Seigneur dût bien ce miracle en -récompense de la manière dont ils ont soutenu les prétentions du -roi votre père. - --- Ce qui veut dire que ce sont les Gascons qui m'ont fait roi -moi-même, n'est-ce pas, Tréville, puisque je suis le fils de mon -père? Eh bien, à la bonne heure, je ne dis pas non. La Chesnaye, -allez voir si, en fouillant dans toutes mes poches, vous trouverez -quarante pistoles; et si vous les trouvez, apportez-les-moi. Et -maintenant, voyons, jeune homme, la main sur la conscience, -comment cela s'est-il passé?» - -D'Artagnan raconta l'aventure de la veille dans tous ses détails: -comment, n'ayant pas pu dormir de la joie qu'il éprouvait à voir -Sa Majesté, il était arrivé chez ses amis trois heures avant -l'heure de l'audience; comment ils étaient allés ensemble au -tripot, et comment, sur la crainte qu'il avait manifestée de -recevoir une balle au visage, il avait été raillé par Bernajoux, -lequel avait failli payer cette raillerie de la perte de la vie, -et M. de La Trémouille, qui n'y était pour rien, de la perte de -son hôtel. - -«C'est bien cela, murmurait le roi; oui, c'est ainsi que le duc -m'a raconté la chose. Pauvre cardinal! sept hommes en deux jours, -et de ses plus chers; mais c'est assez comme cela, messieurs, -entendez-vous! c'est assez: vous avez pris votre revanche de la -rue Férou, et au-delà; vous devez être satisfaits. - --- Si Votre Majesté l'est, dit Tréville, nous le sommes. - --- Oui, je le suis, ajouta le roi en prenant une poignée d'or de -la main de La Chesnaye, et la mettant dans celle de d'Artagnan. -Voici, dit-il, une preuve de ma satisfaction.» - -À cette époque, les idées de fierté qui sont de mise de nos jours -n'étaient point encore de mode. Un gentilhomme recevait de la main -à la main de l'argent du roi, et n'en était pas le moins du monde -humilié. D'Artagnan mit donc les quarante pistoles dans sa poche -sans faire aucune façon, et en remerciant tout au contraire -grandement Sa Majesté. - -«Là, dit le roi en regardant sa pendule, là, et maintenant qu'il -est huit heures et demie, retirez-vous; car, je vous l'ai dit, -j'attends quelqu'un à neuf heures. Merci de votre dévouement, -messieurs. J'y puis compter, n'est-ce pas? - --- Oh! Sire, s'écrièrent d'une même voix les quatre compagnons, -nous nous ferions couper en morceaux pour Votre Majesté. - --- Bien, bien; mais restez entiers: cela vaut mieux, et vous me -serez plus utiles. Tréville, ajouta le roi à demi-voix pendant que -les autres se retiraient, comme vous n'avez pas de place dans les -mousquetaires et que d'ailleurs pour entrer dans ce corps nous -avons décidé qu'il fallait faire un noviciat, placez ce jeune -homme dans la compagnie des gardes de M. des Essarts, votre beau- -frère. Ah! pardieu! Tréville, je me réjouis de la grimace que va -faire le cardinal: il sera furieux, mais cela m'est égal; je suis -dans mon droit.» - -Et le roi salua de la main Tréville, qui sortit et s'en vint -rejoindre ses mousquetaires, qu'il trouva partageant avec -d'Artagnan les quarante pistoles. - -Et le cardinal, comme l'avait dit Sa Majesté, fut effectivement -furieux, si furieux que pendant huit jours il abandonna le jeu du -roi, ce qui n'empêchait pas le roi de lui faire la plus charmante -mine du monde, et toutes les fois qu'il le rencontrait de lui -demander de sa voix la plus caressante: - -«Eh bien, monsieur le cardinal, comment vont ce pauvre Bernajoux -et ce pauvre Jussac, qui sont à vous?» - - -CHAPITRE VII -L'INTÉRIEUR DES MOUSQUETAIRES - -Lorsque d'Artagnan fut hors du Louvre, et qu'il consulta ses amis -sur l'emploi qu'il devait faire de sa part des quarante pistoles, -Athos lui conseilla de commander un bon repas à la Pomme de Pin, -Porthos de prendre un laquais, et Aramis de se faire une maîtresse -convenable. - -Le repas fut exécuté le jour même, et le laquais y servit à table. -Le repas avait été commandé par Athos, et le laquais fourni par -Porthos. C'était un Picard que le glorieux mousquetaire avait -embauché le jour même et à cette occasion sur le pont de la -Tournelle, pendant qu'il faisait des ronds en crachant dans l'eau. - -Porthos avait prétendu que cette occupation était la preuve d'une -organisation réfléchie et contemplative, et il l'avait emmené sans -autre recommandation. La grande mine de ce gentilhomme, pour le -compte duquel il se crut engagé, avait séduit Planchet -- c'était -le nom du Picard --; il y eut chez lui un léger désappointement -lorsqu'il vit que la place était déjà prise par un confrère nommé -Mousqueton, et lorsque Porthos lui eut signifié que son état de -maison, quoi que grand, ne comportait pas deux domestiques, et -qu'il lui fallait entrer au service de d'Artagnan. Cependant, -lorsqu'il assista au dîner que donnait son maître et qu'il vit -celui-ci tirer en payant une poignée d'or de sa poche, il crut sa -fortune faite et remercia le Ciel d'être tombé en la possession -d'un pareil Crésus; il persévéra dans cette opinion jusqu'après le -festin, des reliefs duquel il répara de longues abstinences. Mais -en faisant, le soir, le lit de son maître, les chimères de -Planchet s'évanouirent. Le lit était le seul de l'appartement, qui -se composait d'une antichambre et d'une chambre à coucher. -Planchet coucha dans l'antichambre sur une couverture tirée du lit -de d'Artagnan, et dont d'Artagnan se passa depuis. - -Athos, de son côté, avait un valet qu'il avait dressé à son -service d'une façon toute particulière, et que l'on appelait -Grimaud. Il était fort silencieux, ce digne seigneur. Nous parlons -d'Athos, bien entendu. Depuis cinq ou six ans qu'il vivait dans la -plus profonde intimité avec ses compagnons Porthos et Aramis, -ceux-ci se rappelaient l'avoir vu sourire souvent, mais jamais ils -ne l'avaient entendu rire. Ses paroles étaient brèves et -expressives, disant toujours ce qu'elles voulaient dire, rien de -plus: pas d'enjolivements, pas de broderies, pas d'arabesques. Sa -conversation était un fait sans aucun épisode. - -Quoique Athos eût à peine trente ans et fût d'une grande beauté de -corps et d'esprit, personne ne lui connaissait de maîtresse. -Jamais il ne parlait de femmes. Seulement il n'empêchait pas qu'on -en parlât devant lui, quoiqu'il fût facile de voir que ce genre de -conversation, auquel il ne se mêlait que par des mots amers et des -aperçus misanthropiques, lui était parfaitement désagréable. Sa -réserve, sa sauvagerie et son mutisme en faisaient presque un -vieillard; il avait donc, pour ne point déroger à ses habitudes, -habitué Grimaud à lui obéir sur un simple geste ou sur un simple -mouvement des lèvres. Il ne lui parlait que dans des circonstances -suprêmes. - -Quelquefois Grimaud, qui craignait son maître comme le feu, tout -en ayant pour sa personne un grand attachement et pour son génie -une grande vénération, croyait avoir parfaitement compris ce qu'il -désirait, s'élançait pour exécuter l'ordre reçu, et faisait -précisément le contraire. Alors Athos haussait les épaules et, -sans se mettre en colère, rossait Grimaud. Ces jours-là, il -parlait un peu. - -Porthos, comme on a pu le voir, avait un caractère tout opposé à -celui d'Athos: non seulement il parlait beaucoup, mais il parlait -haut; peu lui importait au reste, il faut lui rendre cette -justice, qu'on l'écoutât ou non; il parlait pour le plaisir de -parler et pour le plaisir de s'entendre; il parlait de toutes -choses excepté de sciences, excipant à cet endroit de la haine -invétérée que depuis son enfance il portait, disait-il, aux -savants. Il avait moins grand air qu'Athos, et le sentiment de son -infériorité à ce sujet l'avait, dans le commencement de leur -liaison, rendu souvent injuste pour ce gentilhomme, qu'il s'était -alors efforcé de dépasser par ses splendides toilettes. Mais, avec -sa simple casaque de mousquetaire et rien que par la façon dont il -rejetait la tête en arrière et avançait le pied, Athos prenait à -l'instant même la place qui lui était due et reléguait le fastueux -Porthos au second rang. Porthos s'en consolait en remplissant -l'antichambre de M. de Tréville et les corps de garde du Louvre du -bruit de ses bonnes fortunes, dont Athos ne parlait jamais, et -pour le moment, après avoir passé de la noblesse de robe à la -noblesse d'épée, de la robine à la baronne, il n'était question de -rien de moins pour Porthos que d'une princesse étrangère qui lui -voulait un bien énorme. - -Un vieux proverbe dit: «Tel maître, tel valet.» Passons donc du -valet d'Athos au valet de Porthos, de Grimaud à Mousqueton. - -Mousqueton était un Normand dont son maître avait changé le nom -pacifique de Boniface en celui infiniment plus sonore et plus -belliqueux de Mousqueton. Il était entré au service de Porthos à -la condition qu'il serait habillé et logé seulement, mais d'une -façon magnifique; il ne réclamait que deux heures par jour pour -les consacrer à une industrie qui devait suffire à pourvoir à ses -autres besoins. Porthos avait accepté le marché; la chose lui -allait à merveille. Il faisait tailler à Mousqueton des pourpoints -dans ses vieux habits et dans ses manteaux de rechange, et, grâce -à un tailleur fort intelligent qui lui remettait ses hardes à neuf -en les retournant, et dont la femme était soupçonnée de vouloir -faire descendre Porthos de ses habitudes aristocratiques, -Mousqueton faisait à la suite de son maître fort bonne figure. - -Quant à Aramis, dont nous croyons avoir suffisamment exposé le -caractère, caractère du reste que, comme celui de ses compagnons, -nous pourrons suivre dans son développement, son laquais -s'appelait Bazin. Grâce à l'espérance qu'avait son maître d'entrer -un jour dans les ordres, il était toujours vêtu de noir, comme -doit l'être le serviteur d'un homme d'Église. C'était un Berrichon -de trente-cinq à quarante ans, doux, paisible, grassouillet, -occupant à lire de pieux ouvrages les loisirs que lui laissait son -maître, faisant à la rigueur pour deux un dîner de peu de plats, -mais excellent. Au reste, muet, aveugle, sourd et d'une fidélité à -toute épreuve. - -Maintenant que nous connaissons, superficiellement du moins, les -maîtres et les valets, passons aux demeures occupées par chacun -d'eux. - -Athos habitait rue Férou, à deux pas du Luxembourg; son -appartement se composait de deux petites chambres, fort proprement -meublées, dans une maison garnie dont l'hôtesse encore jeune et -véritablement encore belle lui faisait inutilement les doux yeux. -Quelques fragments d'une grande splendeur passée éclataient çà et -là aux murailles de ce modeste logement: c'était une épée, par -exemple, richement damasquinée, qui remontait pour la façon à -l'époque de François Ier, et dont la poignée seule, incrustée de -pierres précieuses, pouvait valoir deux cents pistoles, et que -cependant, dans ses moments de plus grande détresse, Athos n'avait -jamais consenti à engager ni à vendre. Cette épée avait longtemps -fait l'ambition de Porthos. Porthos aurait donné dix années de sa -vie pour posséder cette épée. - -Un jour qu'il avait rendez-vous avec une duchesse, il essaya même -de l'emprunter à Athos. Athos, sans rien dire, vida ses poches, -ramassa tous ses bijoux: bourses, aiguillettes et chaînes d'or, il -offrit tout à Porthos; mais quant à l'épée, lui dit-il, elle était -scellée à sa place et ne devait la quitter que lorsque son maître -quitterait lui-même son logement. Outre son épée, il y avait -encore un portrait représentant un seigneur du temps de Henri III -vêtu avec la plus grande élégance, et qui portait l'ordre du -Saint-Esprit, et ce portrait avait avec Athos certaines -ressemblances de lignes, certaines similitudes de famille, qui -indiquaient que ce grand seigneur, chevalier des ordres du roi, -était son ancêtre. - -Enfin, un coffre de magnifique orfèvrerie, aux mêmes armes que -l'épée et le portrait, faisait un milieu de cheminée qui jurait -effroyablement avec le reste de la garniture. Athos portait -toujours la clef de ce coffre sur lui. Mais un jour il l'avait -ouvert devant Porthos, et Porthos avait pu s'assurer que ce coffre -ne contenait que des lettres et des papiers: des lettres d'amour -et des papiers de famille, sans doute. - -Porthos habitait un appartement très vaste et d'une très -somptueuse apparence, rue du Vieux-Colombier. Chaque fois qu'il -passait avec quelque ami devant ses fenêtres, à l'une desquelles -Mousqueton se tenait toujours en grande livrée, Porthos levait la -tête et la main, et disait: Voilà ma demeure! Mais jamais on ne le -trouvait chez lui, jamais il n'invitait personne à y monter, et -nul ne pouvait se faire une idée de ce que cette somptueuse -apparence renfermait de richesses réelles. - -Quant à Aramis, il habitait un petit logement composé d'un -boudoir, d'une salle à manger et d'une chambre à coucher, laquelle -chambre, située comme le reste de l'appartement au rez-de- -chaussée, donnait sur un petit jardin frais, vert, ombreux et -impénétrable aux yeux du voisinage. - -Quant à d'Artagnan, nous savons comment il était logé, et nous -avons déjà fait connaissance avec son laquais, maître Planchet. - -D'Artagnan, qui était fort curieux de sa nature, comme sont les -gens, du reste, qui ont le génie de l'intrigue, fit tous ses -efforts pour savoir ce qu'étaient au juste Athos, Porthos et -Aramis; car, sous ces noms de guerre, chacun des jeunes gens -cachait son nom de gentilhomme, Athos surtout, qui sentait son -grand seigneur d'une lieue. Il s'adressa donc à Porthos pour avoir -des renseignements sur Athos et Aramis, et à Aramis pour connaître -Porthos. - -Malheureusement, Porthos lui-même ne savait de la vie de son -silencieux camarade que ce qui en avait transpiré. On disait qu'il -avait eu de grands malheurs dans ses affaires amoureuses, et -qu'une affreuse trahison avait empoisonné à jamais la vie de ce -galant homme. Quelle était cette trahison? Tout le monde -l'ignorait. - -Quant à Porthos, excepté son véritable nom, que M. de Tréville -savait seul, ainsi que celui de ses deux camarades, sa vie était -facile à connaître. Vaniteux et indiscret, on voyait à travers lui -comme à travers un cristal. La seule chose qui eût pu égarer -l'investigateur eût été que l'on eût cru tout le bien qu'il disait -de lui. - -Quant à Aramis, tout en ayant l'air de n'avoir aucun secret, -c'était un garçon tout confit de mystères, répondant peu aux -questions qu'on lui faisait sur les autres, et éludant celles que -l'on faisait sur lui-même. Un jour, d'Artagnan, après l'avoir -longtemps interrogé sur Porthos et en avoir appris ce bruit qui -courait de la bonne fortune du mousquetaire avec une princesse, -voulut savoir aussi à quoi s'en tenir sur les aventures amoureuses -de son interlocuteur. - -«Et vous, mon cher compagnon, lui dit-il, vous qui parlez des -baronnes, des comtesses et des princesses des autres? - --- Pardon, interrompit Aramis, j'ai parlé parce que Porthos en -parle lui-même, parce qu'il a crié toutes ces belles choses devant -moi. Mais croyez bien, mon cher monsieur d'Artagnan, que si je les -tenais d'une autre source ou qu'il me les eût confiées, il n'y -aurait pas eu de confesseur plus discret que moi. - --- Je n'en doute pas, reprit d'Artagnan; mais enfin, il me semble -que vous-même vous êtes assez familier avec les armoiries, témoin -certain mouchoir brodé auquel je dois l'honneur de votre -connaissance.» - -Aramis, cette fois, ne se fâcha point, mais il prit son air le -plus modeste et répondit affectueusement: - -«Mon cher, n'oubliez pas que je veux être Église, et que je fuis -toutes les occasions mondaines. Ce mouchoir que vous avez vu ne -m'avait point été confié, mais il avait été oublié chez moi par un -de mes amis. J'ai dû le recueillir pour ne pas les compromettre, -lui et la dame qu'il aime. Quant à moi, je n'ai point et ne veux -point avoir de maîtresse, suivant en cela l'exemple très judicieux -d'Athos, qui n'en a pas plus que moi. - --- Mais, que diable! vous n'êtes pas abbé, puisque vous êtes -mousquetaire. - --- Mousquetaire par intérim, mon cher, comme dit le cardinal, -mousquetaire contre mon gré, mais homme Église dans le coeur, -croyez-moi. Athos et Porthos m'ont fourré là-dedans pour -m'occuper: j'ai eu, au moment d'être ordonné, une petite -difficulté avec... Mais cela ne vous intéresse guère, et je vous -prends un temps précieux. - --- Point du tout, cela m'intéresse fort, s'écria d'Artagnan, et je -n'ai pour le moment absolument rien à faire. - --- Oui, mais moi j'ai mon bréviaire à dire, répondit Aramis, puis -quelques vers à composer que m'a demandés Mme d'Aiguillon; ensuite -je dois passer rue Saint-Honoré afin d'acheter du rouge pour -Mme de Chevreuse. Vous voyez, mon cher ami, que si rien ne vous -presse, je suis très pressé, moi.» - -Et Aramis tendit affectueusement la main à son compagnon, et prit -congé de lui. - -D'Artagnan ne put, quelque peine qu'il se donnât, en savoir -davantage sur ses trois nouveaux amis. Il prit donc son parti de -croire dans le présent tout ce qu'on disait de leur passé, -espérant des révélations plus sûres et plus étendues de l'avenir. -En attendant, il considéra Athos comme un Achille, Porthos comme -un Ajax, et Aramis comme un Joseph. - -Au reste, la vie des quatre jeunes gens était joyeuse: Athos -jouait, et toujours malheureusement. Cependant il n'empruntait -jamais un sou à ses amis, quoique sa bourse fût sans cesse à leur -service, et lorsqu'il avait joué sur parole, il faisait toujours -réveiller son créancier à six heures du matin pour lui payer sa -dette de la veille. - -Porthos avait des fougues: ces jours-là, s'il gagnait, on le -voyait insolent et splendide; s'il perdait, il disparaissait -complètement pendant quelques jours, après lesquels il -reparaissait le visage blême et la mine allongée, mais avec de -l'argent dans ses poches. - -Quant à Aramis, il ne jouait jamais. C'était bien le plus mauvais -mousquetaire et le plus méchant convive qui se pût voir... Il -avait toujours besoin de travailler. Quelquefois au milieu d'un -dîner, quand chacun, dans l'entraînement du vin et dans la chaleur -de la conversation, croyait que l'on en avait encore pour deux ou -trois heures à rester à table, Aramis regardait sa montre, se -levait avec un gracieux sourire et prenait congé de la société, -pour aller, disait-il, consulter un casuiste avec lequel il avait -rendez-vous. D'autres fois, il retournait à son logis pour écrire -une thèse, et priait ses amis de ne pas le distraire. - -Cependant Athos souriait de ce charmant sourire mélancolique, si -bien séant à sa noble figure, et Porthos buvait en jurant -qu'Aramis ne serait jamais qu'un curé de village. - -Planchet, le valet de d'Artagnan, supporta noblement la bonne -fortune; il recevait trente sous par jour, et pendant un mois il -revenait au logis gai comme pinson et affable envers son maître. -Quand le vent de l'adversité commença à souffler sur le ménage de -la rue des Fossoyeurs, c'est-à-dire quand les quarante pistoles du -roi Louis XIII furent mangées ou à peu près, il commença des -plaintes qu'Athos trouva nauséabondes, Porthos indécentes, et -Aramis ridicules. Athos conseilla donc à d'Artagnan de congédier -le drôle, Porthos voulait qu'on le bâtonnât auparavant, et Aramis -prétendit qu'un maître ne devait entendre que les compliments -qu'on fait de lui. - -«Cela vous est bien aisé à dire, reprit d'Artagnan: à vous, Athos, -qui vivez muet avec Grimaud, qui lui défendez de parler, et qui, -par conséquent, n'avez jamais de mauvaises paroles avec lui; à -vous, Porthos, qui menez un train magnifique et qui êtes un dieu -pour votre valet Mousqueton; à vous enfin, Aramis, qui, toujours -distrait par vos études théologiques, inspirez un profond respect -à votre serviteur Bazin, homme doux et religieux; mais moi qui -suis sans consistance et sans ressources, moi qui ne suis pas -mousquetaire ni même garde, moi, que ferai-je pour inspirer de -l'affection, de la terreur ou du respect à Planchet? - --- La chose est grave, répondirent les trois amis, c'est une -affaire d'intérieur; il en est des valets comme des femmes, il -faut les mettre tout de suite sur le pied où l'on désire qu'ils -restent. Réfléchissez donc.» - -D'Artagnan réfléchit et se résolut à rouer Planchet par provision, -ce qui fut exécuté avec la conscience que d'Artagnan mettait en -toutes choses; puis, après l'avoir bien rossé, il lui défendit de -quitter son service sans sa permission. «Car, ajouta-t-il, -l'avenir ne peut me faire faute; j'attends inévitablement des -temps meilleurs. Ta fortune est donc faite si tu restes près de -moi, et je suis trop bon maître pour te faire manquer ta fortune -en t'accordant le congé que tu me demandes.» - -Cette manière d'agir donna beaucoup de respect aux mousquetaires -pour la politique de d'Artagnan. Planchet fut également saisi -d'admiration et ne parla plus de s'en aller. - -La vie des quatre jeunes gens était devenue commune; d'Artagnan, -qui n'avait aucune habitude, puisqu'il arrivait de sa province et -tombait au milieu d'un monde tout nouveau pour lui, prit aussitôt -les habitudes de ses amis. - -On se levait vers huit heures en hiver, vers six heures en été, et -l'on allait prendre le mot d'ordre et l'air des affaires chez -M. de Tréville. D'Artagnan, bien qu'il ne fût pas mousquetaire, en -faisait le service avec une ponctualité touchante: il était -toujours de garde, parce qu'il tenait toujours compagnie à celui -de ses trois amis qui montait la sienne. On le connaissait à -l'hôtel des mousquetaires, et chacun le tenait pour un bon -camarade; M. de Tréville, qui l'avait apprécié du premier coup -d'oeil, et qui lui portait une véritable affection, ne cessait de -le recommander au roi. - -De leur côté, les trois mousquetaires aimaient fort leur jeune -camarade. L'amitié qui unissait ces quatre hommes, et le besoin de -se voir trois ou quatre fois par jour, soit pour duel, soit pour -affaires, soit pour plaisir, les faisaient sans cesse courir l'un -après l'autre comme des ombres; et l'on rencontrait toujours les -inséparables se cherchant du Luxembourg à la place Saint-Sulpice, -ou de la rue du Vieux-Colombier au Luxembourg. - -En attendant, les promesses de M. de Tréville allaient leur train. -Un beau jour, le roi commanda à M. le chevalier des Essarts de -prendre d'Artagnan comme cadet dans sa compagnie des gardes. -D'Artagnan endossa en soupirant cet habit, qu'il eût voulu, au -prix de dix années de son existence, troquer contre la casaque de -mousquetaire. Mais M. de Tréville promit cette faveur après un -noviciat de deux ans, noviciat qui pouvait être abrégé au reste, -si l'occasion se présentait pour d'Artagnan de rendre quelque -service au roi ou de faire quelque action d'éclat. D'Artagnan se -retira sur cette promesse et, dès le lendemain, commença son -service. - -Alors ce fut le tour d'Athos, de Porthos et d'Aramis de monter la -garde avec d'Artagnan quand il était de garde. La compagnie de -M. le chevalier des Essarts prit ainsi quatre hommes au lieu d'un, -le jour où elle prit d'Artagnan. - - -CHAPITRE VIII -UNE INTRIGUE DE COEUR - -Cependant les quarante pistoles du roi Louis XIII, ainsi que -toutes les choses de ce monde, après avoir eu un commencement -avaient eu une fin, et depuis cette fin nos quatre compagnons -étaient tombés dans la gêne. D'abord Athos avait soutenu pendant -quelque temps l'association de ses propres deniers. Porthos lui -avait succédé, et, grâce à une de ces disparitions auxquelles on -était habitué, il avait pendant près de quinze jours encore -subvenu aux besoins de tout le monde; enfin était arrivé le tour -d'Aramis, qui s'était exécuté de bonne grâce, et qui était -parvenu, disait-il, en vendant ses livres de théologie, à se -procurer quelques pistoles. - -On eut alors, comme d'habitude, recours à M. de Tréville, qui fit -quelques avances sur la solde; mais ces avances ne pouvaient -conduire bien loin trois mousquetaires qui avaient déjà force -comptes arriérés, et un garde qui n'en avait pas encore. - -Enfin, quand on vit qu'on allait manquer tout à fait, on rassembla -par un dernier effort huit ou dix pistoles que Porthos joua. -Malheureusement, il était dans une mauvaise veine: il perdit tout, -plus vingt-cinq pistoles sur parole. - -Alors la gêne devint de la détresse, on vit les affamés suivis de -leurs laquais courir les quais et les corps de garde, ramassant -chez leurs amis du dehors tous les dîners qu'ils purent trouver; -car, suivant l'avis d'Aramis, on devait dans la prospérité semer -des repas à droite et à gauche pour en récolter quelques-uns dans -la disgrâce. - -Athos fut invité quatre fois et mena chaque fois ses amis avec -leurs laquais. Porthos eut six occasions et en fit également jouir -ses camarades; Aramis en eut huit. C'était un homme, comme on a -déjà pu s'en apercevoir, qui faisait peu de bruit et beaucoup de -besogne. - -Quant à d'Artagnan, qui ne connaissait encore personne dans la -capitale, il ne trouva qu'un déjeuner de chocolat chez un prêtre -de son pays, et un dîner chez un cornette des gardes. Il mena son -armée chez le prêtre, auquel on dévora sa provision de deux mois, -et chez le cornette, qui fit des merveilles; mais, comme le disait -Planchet, on ne mange toujours qu'une fois, même quand on mange -beaucoup. - -D'Artagnan se trouva donc assez humilié de n'avoir eu qu'un repas -et demi, car le déjeuner chez le prêtre ne pouvait compter que -pour un demi-repas, à offrir à ses compagnons en échange des -festins que s'étaient procurés Athos, Porthos et Aramis. Il se -croyait à charge à la société, oubliant dans sa bonne foi toute -juvénile qu'il avait nourri cette société pendant un mois, et son -esprit préoccupé se mit à travailler activement. Il réfléchit que -cette coalition de quatre hommes jeunes, braves, entreprenants et -actifs devait avoir un autre but que des promenades déhanchées, -des leçons d'escrime et des lazzi plus ou moins spirituels. - -En effet, quatre hommes comme eux, quatre hommes dévoués les uns -aux autres depuis la bourse jusqu'à la vie, quatre hommes se -soutenant toujours, ne reculant jamais, exécutant isolément ou -ensemble les résolutions prises en commun; quatre bras menaçant -les quatre points cardinaux ou se tournant vers un seul point, -devaient inévitablement, soit souterrainement, soit au jour, soit -par la mine, soit par la tranchée, soit par la ruse, soit par la -force, s'ouvrir un chemin vers le but qu'ils voulaient atteindre, -si bien défendu ou si éloigné qu'il fût. La seule chose qui -étonnât d'Artagnan, c'est que ses compagnons n'eussent point songé -à cela. - -Il y songeait, lui, et sérieusement même, se creusant la cervelle -pour trouver une direction à cette force unique quatre fois -multipliée avec laquelle il ne doutait pas que, comme avec le -levier que cherchait Archimède, on ne parvînt à soulever le monde, --- lorsque l'on frappa doucement à la porte. D'Artagnan réveilla -Planchet et lui ordonna d'aller ouvrir. - -Que de cette phrase: d'Artagnan réveilla Planchet, le lecteur -n'aille pas augurer qu'il faisait nuit ou que le jour n'était -point encore venu. Non! quatre heures venaient de sonner. -Planchet, deux heures auparavant, était venu demander à dîner à -son maître, lequel lui avait répondu par le proverbe: «Qui dort -dîne.» Et Planchet dînait en dormant. - -Un homme fut introduit, de mine assez simple et qui avait l'air -d'un bourgeois. - -Planchet, pour son dessert, eût bien voulu entendre la -conversation; mais le bourgeois déclara à d'Artagnan que ce qu'il -avait à lui dire étant important et confidentiel, il désirait -demeurer en tête-à-tête avec lui. - -D'Artagnan congédia Planchet et fit asseoir son visiteur. - -Il y eut un moment de silence pendant lequel les deux hommes se -regardèrent comme pour faire une connaissance préalable, après -quoi d'Artagnan s'inclina en signe qu'il écoutait. - -«J'ai entendu parler de M. d'Artagnan comme d'un jeune homme fort -brave, dit le bourgeois, et cette réputation dont il jouit à juste -titre m'a décidé à lui confier un secret. - --- Parlez, monsieur, parlez», dit d'Artagnan, qui d'instinct -flaira quelque chose d'avantageux. - -Le bourgeois fit une nouvelle pause et continua: - -«J'ai ma femme qui est lingère chez la reine, monsieur, et qui ne -manque ni de sagesse, ni de beauté. On me l'a fait épouser voilà -bientôt trois ans, quoiqu'elle n'eût qu'un petit avoir, parce que -M. de La Porte, le portemanteau de la reine, est son parrain et la -protège... - --- Eh bien, monsieur? demanda d'Artagnan. - --- Eh bien, reprit le bourgeois, eh bien, monsieur, ma femme a été -enlevée hier matin, comme elle sortait de sa chambre de travail. - --- Et par qui votre femme a-t-elle été enlevée? - --- Je n'en sais rien sûrement, monsieur, mais je soupçonne -quelqu'un. - --- Et quelle est cette personne que vous soupçonnez? - --- Un homme qui la poursuivait depuis longtemps. - --- Diable! - --- Mais voulez-vous que je vous dise, monsieur, continua le -bourgeois, je suis convaincu, moi, qu'il y a moins d'amour que de -politique dans tout cela. - --- Moins d'amour que de politique, reprit d'Artagnan d'un air fort -réfléchi, et que soupçonnez-vous? - --- Je ne sais pas si je devrais vous dire ce que je soupçonne... - --- Monsieur, je vous ferai observer que je ne vous demande -absolument rien, moi. C'est vous qui êtes venu. C'est vous qui -m'avez dit que vous aviez un secret à me confier. Faites donc à -votre guise, il est encore temps de vous retirer. - --- Non, monsieur, non; vous m'avez l'air d'un honnête jeune homme, -et j'aurai confiance en vous. Je crois donc que ce n'est pas à -cause de ses amours que ma femme a été arrêtée, mais à cause de -celles d'une plus grande dame qu'elle. - --- Ah! ah! serait-ce à cause des amours de Mme de Bois-Tracy? fit -d'Artagnan, qui voulut avoir l'air, vis-à-vis de son bourgeois, -d'être au courant des affaires de la cour. - --- Plus haut, monsieur, plus haut. - --- De Mme d'Aiguillon? - --- Plus haut encore. - --- De Mme de Chevreuse? - --- Plus haut, beaucoup plus haut! - --- De la... d'Artagnan s'arrêta. - --- Oui, monsieur, répondit si bas, qu'à peine si on put -l'entendre, le bourgeois épouvanté. - --- Et avec qui? - --- Avec qui cela peut-il être, si ce n'est avec le duc de... - --- Le duc de... - --- Oui, monsieur! répondit le bourgeois, en donnant à sa voix une -intonation plus sourde encore. - --- Mais comment savez-vous tout cela, vous? - --- Ah! comment je le sais? - --- Oui, comment le savez-vous? Pas de demi-confidence, ou... vous -comprenez. - --- Je le sais par ma femme, monsieur, par ma femme elle-même. - --- Qui le sait, elle, par qui? - --- Par M. de La Porte. Ne vous ai-je pas dit qu'elle était la -filleule de M. de La Porte, l'homme de confiance de la reine? Eh -bien, M. de La Porte l'avait mise près de Sa Majesté pour que -notre pauvre reine au moins eût quelqu'un à qui se fier, -abandonnée comme elle l'est par le roi, espionnée comme elle l'est -par le cardinal, trahie comme elle l'est par tous. - --- Ah! ah! voilà qui se dessine, dit d'Artagnan. - --- Or ma femme est venue il y a quatre jours, monsieur; une de ses -conditions était qu'elle devait me venir voir deux fois la -semaine; car, ainsi que j'ai eu l'honneur de vous le dire, ma -femme m'aime beaucoup; ma femme est donc venue, et m'a confié que -la reine, en ce moment-ci, avait de grandes craintes. - --- Vraiment? - --- Oui, M. le cardinal, à ce qu'il paraît, la poursuit et la -persécute plus que jamais. Il ne peut pas lui pardonner l'histoire -de la sarabande. Vous savez l'histoire de la sarabande? - --- Pardieu, si je la sais! répondit d'Artagnan, qui ne savait rien -du tout, mais qui voulait avoir l'air d'être au courant. - --- De sorte que, maintenant, ce n'est plus de la haine, c'est de -la vengeance. - --- Vraiment? - --- Et la reine croit... - --- Eh bien, que croit la reine? - --- Elle croit qu'on a écrit à M. le duc de Buckingham en son nom. - --- Au nom de la reine? - --- Oui, pour le faire venir à Paris, et une fois venu à Paris, -pour l'attirer dans quelque piège. - --- Diable! mais votre femme, mon cher monsieur, qu'a-t-elle à -faire dans tout cela? - --- On connaît son dévouement pour la reine, et l'on veut ou -l'éloigner de sa maîtresse, ou l'intimider pour avoir les secrets -de Sa Majesté, ou la séduire pour se servir d'elle comme d'un -espion. - --- C'est probable, dit d'Artagnan; mais l'homme qui l'a enlevée, -le connaissez-vous? - --- Je vous ai dit que je croyais le connaître. - --- Son nom? - --- Je ne le sais pas; ce que je sais seulement, c'est que c'est -une créature du cardinal, son âme damnée. - --- Mais vous l'avez vu? - --- Oui, ma femme me l'a montré un jour. - --- A-t-il un signalement auquel on puisse le reconnaître? - --- Oh! certainement, c'est un seigneur de haute mine, poil noir, -teint basané, oeil perçant, dents blanches et une cicatrice à la -tempe. - --- Une cicatrice à la tempe! s'écria d'Artagnan, et avec cela -dents blanches, oeil perçant, teint basané, poil noir, et haute -mine; c'est mon homme de Meung! - --- C'est votre homme, dites-vous? - --- Oui, oui; mais cela ne fait rien à la chose. Non, je me trompe, -cela la simplifie beaucoup, au contraire: si votre homme est le -mien, je ferai d'un coup deux vengeances, voilà tout; mais où -rejoindre cet homme? - --- Je n'en sais rien. - --- Vous n'avez aucun renseignement sur sa demeure? - --- Aucun; un jour que je reconduisais ma femme au Louvre, il en -sortait comme elle allait y entrer, et elle me l'a fait voir. - --- Diable! diable! murmura d'Artagnan, tout ceci est bien vague; -par qui avez-vous su l'enlèvement de votre femme? - --- Par M. de La Porte. - --- Vous a-t-il donné quelque détail? - --- Il n'en avait aucun. - --- Et vous n'avez rien appris d'un autre côté? - --- Si fait, j'ai reçu... - --- Quoi? - --- Mais je ne sais pas si je ne commets pas une grande imprudence? - --- Vous revenez encore là-dessus; cependant je vous ferai observer -que, cette fois, il est un peu tard pour reculer. - --- Aussi je ne recule pas, mordieu! s'écria le bourgeois en jurant -pour se monter la tête. D'ailleurs, foi de Bonacieux... - --- Vous vous appelez Bonacieux? interrompit d'Artagnan. - --- Oui, c'est mon nom. - --- Vous disiez donc: foi de Bonacieux! pardon si je vous ai -interrompu; mais il me semblait que ce nom ne m'était pas inconnu. - --- C'est possible, monsieur. Je suis votre propriétaire. - --- Ah! ah! fit d'Artagnan en se soulevant à demi et en saluant, -vous êtes mon propriétaire? - --- Oui, monsieur, oui. Et comme depuis trois mois que vous êtes -chez moi, et que distrait sans doute par vos grandes occupations -vous avez oublié de me payer mon loyer; comme, dis-je, je ne vous -ai pas tourmenté un seul instant, j'ai pensé que vous auriez égard -à ma délicatesse. - --- Comment donc! mon cher monsieur Bonacieux, reprit d'Artagnan, -croyez que je suis plein de reconnaissance pour un pareil procédé, -et que, comme je vous l'ai dit, si je puis vous être bon à quelque -chose... - --- Je vous crois, monsieur, je vous crois, et comme j'allais vous -le dire, foi de Bonacieux, j'ai confiance en vous. - --- Achevez donc ce que vous avez commencé à me dire.» - -Le bourgeois tira un papier de sa poche, et le présenta à -d'Artagnan. - -«Une lettre! fit le jeune homme. - --- Que j'ai reçue ce matin.» - -D'Artagnan l'ouvrit, et comme le jour commençait à baisser, il -s'approcha de la fenêtre. Le bourgeois le suivit. - -«Ne cherchez pas votre femme, lut d'Artagnan, elle vous sera -rendue quand on n'aura plus besoin d'elle. Si vous faites une -seule démarche pour la retrouver, vous êtes perdu.» - -«Voilà qui est positif, continua d'Artagnan; mais après tout, ce -n'est qu'une menace. - --- Oui, mais cette menace m'épouvante; moi, monsieur, je ne suis -pas homme d'épée du tout, et j'ai peur de la Bastille. - --- Hum! fit d'Artagnan; mais c'est que je ne me soucie pas plus de -la Bastille que vous, moi. S'il ne s'agissait que d'un coup -d'épée, passe encore. - --- Cependant, monsieur, j'avais bien compté sur vous dans cette -occasion. - --- Oui? - --- Vous voyant sans cesse entouré de mousquetaires à l'air fort -superbe, et reconnaissant que ces mousquetaires étaient ceux de -M. de Tréville, et par conséquent des ennemis du cardinal, j'avais -pensé que vous et vos amis, tout en rendant justice à notre pauvre -reine, seriez enchantés de jouer un mauvais tour à Son Éminence. - --- Sans doute. - --- Et puis j'avais pensé que, me devant trois mois de loyer dont -je ne vous ai jamais parlé... - --- Oui, oui, vous m'avez déjà donné cette raison, et je la trouve -excellente. - --- Comptant de plus, tant que vous me ferez l'honneur de rester -chez moi, ne jamais vous parler de votre loyer à venir... - --- Très bien. - --- Et ajoutez à cela, si besoin est, comptant vous offrir une -cinquantaine de pistoles si, contre toute probabilité, vous vous -trouviez gêné en ce moment. - --- À merveille; mais vous êtes donc riche, mon cher monsieur -Bonacieux? - --- Je suis à mon aise, monsieur, c'est le mot; j'ai amassé quelque -chose comme deux ou trois mille écus de rente dans le commerce de -la mercerie, et surtout en plaçant quelques fonds sur le dernier -voyage du célèbre navigateur Jean Mocquet; de sorte que, vous -comprenez, monsieur... Ah! mais... s'écria le bourgeois. - --- Quoi? demanda d'Artagnan. - --- Que vois-je là? - --- Où? - --- Dans la rue, en face de vos fenêtres, dans l'embrasure de cette -porte: un homme enveloppé dans un manteau. - --- C'est lui! s'écrièrent à la fois d'Artagnan et le bourgeois, -chacun d'eux en même temps ayant reconnu son homme. - --- Ah! cette fois-ci, s'écria d'Artagnan en sautant sur son épée, -cette fois-ci, il ne m'échappera pas.» - -Et tirant son épée du fourreau, il se précipita hors de -l'appartement. - -Sur l'escalier, il rencontra Athos et Porthos qui le venaient -voir. Ils s'écartèrent, d'Artagnan passa entre eux comme un trait. - -«Ah çà, où cours-tu ainsi? lui crièrent à la fois les deux -mousquetaires. - --- L'homme de Meung!» répondit d'Artagnan, et il disparut. - -D'Artagnan avait plus d'une fois raconté à ses amis son aventure -avec l'inconnu, ainsi que l'apparition de la belle voyageuse à -laquelle cet homme avait paru confier une si importante missive. - -L'avis d'Athos avait été que d'Artagnan avait perdu sa lettre dans -la bagarre. Un gentilhomme, selon lui -- et, au portrait que -d'Artagnan avait fait de l'inconnu, ce ne pouvait être qu'un -gentilhomme --, un gentilhomme devait être incapable de cette -bassesse, de voler une lettre. - -Porthos n'avait vu dans tout cela qu'un rendez-vous amoureux donné -par une dame à un cavalier ou par un cavalier à une dame, et -qu'était venu troubler la présence de d'Artagnan et de son cheval -jaune. - -Aramis avait dit que ces sortes de choses étant mystérieuses, -mieux valait ne les point approfondir. - -Ils comprirent donc, sur les quelques mots échappés à d'Artagnan, -de quelle affaire il était question, et comme ils pensèrent -qu'après avoir rejoint son homme ou l'avoir perdu de vue, -d'Artagnan finirait toujours par remonter chez lui, ils -continuèrent leur chemin. - -Lorsqu'ils entrèrent dans la chambre de d'Artagnan, la chambre -était vide: le propriétaire, craignant les suites de la rencontre -qui allait sans doute avoir lieu entre le jeune homme et -l'inconnu, avait, par suite de l'exposition qu'il avait faite lui- -même de son caractère, jugé qu'il était prudent de décamper. - - -CHAPITRE IX -D'ARTAGNAN SE DESSINE - -Comme l'avaient prévu Athos et Porthos, au bout d'une demi-heure -d'Artagnan rentra. Cette fois encore il avait manqué son homme, -qui avait disparu comme par enchantement. D'Artagnan avait couru, -l'épée à la main, toutes les rues environnantes, mais il n'avait -rien trouvé qui ressemblât à celui qu'il cherchait, puis enfin il -en était revenu à la chose par laquelle il aurait dû commencer -peut-être, et qui était de frapper à la porte contre laquelle -l'inconnu était appuyé; mais c'était inutilement qu'il avait dix -ou douze fois de suite fait résonner le marteau, personne n'avait -répondu, et des voisins qui, attirés par le bruit, étaient -accourus sur le seuil de leur porte ou avaient mis le nez à leurs -fenêtres, lui avaient assuré que cette maison, dont au reste -toutes les ouvertures étaient closes, était depuis six mois -complètement inhabitée. - -Pendant que d'Artagnan courait les rues et frappait aux portes, -Aramis avait rejoint ses deux compagnons, de sorte qu'en revenant -chez lui, d'Artagnan trouva la réunion au grand complet. - -«Eh bien? dirent ensemble les trois mousquetaires en voyant entrer -d'Artagnan, la sueur sur le front et la figure bouleversée par la -colère. - --- Eh bien, s'écria celui-ci en jetant son épée sur le lit, il -faut que cet homme soit le diable en personne; il a disparu comme -un fantôme, comme une ombre, comme un spectre. - --- Croyez-vous aux apparitions? demanda Athos à Porthos. - --- Moi, je ne crois que ce que j'ai vu, et comme je n'ai jamais vu -d'apparitions, je n'y crois pas. - --- La Bible, dit Aramis, nous fait une loi d'y croire: l'ombre de -Samuel apparut à Saül, et c'est un article de foi que je serais -fâché de voir mettre en doute, Porthos. - --- Dans tous les cas, homme ou diable, corps ou ombre, illusion ou -réalité, cet homme est né pour ma damnation, car sa fuite nous -fait manquer une affaire superbe, messieurs, une affaire dans -laquelle il y avait cent pistoles et peut-être plus à gagner. - --- Comment cela?» dirent à la fois Porthos et Aramis. - -Quant à Athos, fidèle à son système de mutisme, il se contenta -d'interroger d'Artagnan du regard. - -«Planchet, dit d'Artagnan à son domestique, qui passait en ce -moment la tête par la porte entrebâillée pour tâcher de surprendre -quelques bribes de la conversation, descendez chez mon -propriétaire, M. Bonacieux, et dites-lui de nous envoyer une demi- -douzaine de bouteilles de vin de Beaugency: c'est celui que je -préfère. - --- Ah çà, mais vous avez donc crédit ouvert chez votre -propriétaire? demanda Porthos. - --- Oui, répondit d'Artagnan, à compter d'aujourd'hui, et soyez -tranquilles, si son vin est mauvais, nous lui en enverrons quérir -d'autre. - --- Il faut user et non abuser, dit sentencieusement Aramis. - --- J'ai toujours dit que d'Artagnan était la forte tête de nous -quatre, fit Athos, qui, après avoir émis cette opinion à laquelle -d'Artagnan répondit par un salut, retomba aussitôt dans son -silence accoutumé. - --- Mais enfin, voyons, qu'y a-t-il? demanda Porthos. - --- Oui, dit Aramis, confiez-nous cela, mon cher ami, à moins que -l'honneur de quelque dame ne se trouve intéressé à cette -confidence, à ce quel cas vous feriez mieux de la garder pour -vous. - --- Soyez tranquilles, répondit d'Artagnan, l'honneur de personne -n'aura à se plaindre de ce que j'ai à vous dire.» - -Et alors il raconta mot à mot à ses amis ce qui venait de se -passer entre lui et son hôte, et comment l'homme qui avait enlevé -la femme du digne propriétaire était le même avec lequel il avait -eu maille à partir à l'hôtellerie du Franc Meunier. - -«Votre affaire n'est pas mauvaise, dit Athos après avoir goûté le -vin en connaisseur et indiqué d'un signe de tête qu'il le trouvait -bon, et l'on pourra tirer de ce brave homme cinquante à soixante -pistoles. Maintenant, reste à savoir si cinquante à soixante -pistoles valent la peine de risquer quatre têtes. - --- Mais faites attention, s'écria d'Artagnan qu'il y a une femme -dans cette affaire, une femme enlevée, une femme qu'on menace sans -doute, qu'on torture peut-être, et tout cela parce qu'elle est -fidèle à sa maîtresse! - --- Prenez garde, d'Artagnan, prenez garde, dit Aramis, vous vous -échauffez un peu trop, à mon avis, sur le sort de Mme Bonacieux. -La femme a été créée pour notre perte, et c'est d'elle que nous -viennent toutes nos misères.» - -Athos, à cette sentence d'Aramis, fronça le sourcil et se mordit -les lèvres. - -«Ce n'est point de Mme Bonacieux que je m'inquiète, s'écria -d'Artagnan, mais de la reine, que le roi abandonne, que le -cardinal persécute, et qui voit tomber, les unes après les autres, -les têtes de tous ses amis. - --- Pourquoi aime-t-elle ce que nous détestons le plus au monde, -les Espagnols et les Anglais? - --- L'Espagne est sa patrie, répondit d'Artagnan, et il est tout -simple qu'elle aime les Espagnols, qui sont enfants de la même -terre qu'elle. Quant au second reproche que vous lui faites, j'ai -entendu dire qu'elle aimait non pas les Anglais, mais un Anglais. - --- Eh! ma foi, dit Athos, il faut avouer que cet Anglais était -bien digne d'être aimé. Je n'ai jamais vu un plus grand air que le -sien. - --- Sans compter qu'il s'habille comme personne, dit Porthos. -J'étais au Louvre le jour où il a semé ses perles, et pardieu! -j'en ai ramassé deux que j'ai bien vendues dix pistoles pièce. Et -toi, Aramis, le connais-tu? - --- Aussi bien que vous, messieurs, car j'étais de ceux qui l'ont -arrêté dans le jardin d'Amiens, où m'avait introduit -M. de Putange, l'écuyer de la reine. J'étais au séminaire à cette -époque, et l'aventure me parut cruelle pour le roi. - --- Ce qui ne m'empêcherait pas, dit d'Artagnan, si je savais où -est le duc de Buckingham, de le prendre par la main et de le -conduire près de la reine, ne fût-ce que pour faire engager M. le -cardinal; car notre véritable, notre seul, notre éternel ennemi, -messieurs, c'est le cardinal, et si nous pouvions trouver moyen de -lui jouer quelque tour bien cruel, j'avoue que j'y engagerais -volontiers ma tête. - --- Et, reprit Athos, le mercier vous a dit, d'Artagnan, que la -reine pensait qu'on avait fait venir Buckingham sur un faux avis? - --- Elle en a peur. - --- Attendez donc, dit Aramis. - --- Quoi? demanda Porthos. - --- Allez toujours, je cherche à me rappeler des circonstances. - --- Et maintenant je suis convaincu, dit d'Artagnan, que -l'enlèvement de cette femme de la reine se rattache aux événements -dont nous parlons, et peut-être à la présence de M. de Buckingham -à Paris. - --- Le Gascon est plein d'idées, dit Porthos avec admiration. - --- J'aime beaucoup l'entendre parler, dit Athos, son patois -m'amuse. - --- Messieurs, reprit Aramis, écoutez ceci. - --- Écoutons Aramis, dirent les trois amis. - --- Hier je me trouvais chez un savant docteur en théologie que je -consulte quelquefois pour mes études...» - -Athos sourit. - -«Il habite un quartier désert, continua Aramis: ses goûts, sa -profession l'exigent. Or, au moment où je sortais de chez lui...» - -Ici Aramis s'arrêta. - -«Eh bien? demandèrent ses auditeurs, au moment où vous sortiez de -chez lui?» - -Aramis parut faire un effort sur lui-même, comme un homme qui, en -plein courant de mensonge, se voit arrêter par quelque obstacle -imprévu; mais les yeux de ses trois compagnons étaient fixés sur -lui, leurs oreilles attendaient béantes, il n'y avait pas moyen de -reculer. - -«Ce docteur a une nièce, continua Aramis. - --- Ah! il a une nièce! interrompit Porthos. - --- Dame fort respectable», dit Aramis. - -Les trois amis se mirent à rire. - -«Ah! si vous riez ou si vous doutez, reprit Aramis, vous ne saurez -rien. - --- Nous sommes croyants comme des mahométistes et muets comme des -catafalques, dit Athos. - --- Je continue donc, reprit Aramis. Cette nièce vient quelquefois -voir son oncle; or elle s'y trouvait hier en même temps que moi, -par hasard, et je dus m'offrir pour la conduire à son carrosse. - --- Ah! elle a un carrosse, la nièce du docteur? interrompit -Porthos, dont un des défauts était une grande incontinence de -langue; belle connaissance, mon ami. - --- Porthos, reprit Aramis, je vous ai déjà fait observer plus -d'une fois que vous êtes fort indiscret, et que cela vous nuit -près des femmes. - --- Messieurs, messieurs, s'écria d'Artagnan, qui entrevoyait le -fond de l'aventure, la chose est sérieuse; tâchons donc de ne pas -plaisanter si nous pouvons. Allez, Aramis, allez. - --- Tout à coup, un homme grand, brun, aux manières de -gentilhomme..., tenez, dans le genre du vôtre, d'Artagnan. - --- Le même peut-être, dit celui-ci. - --- C'est possible, continua Aramis,... s'approcha de moi, -accompagné de cinq ou six hommes qui le suivaient à dix pas en -arrière, et du ton le plus poli: "Monsieur le duc, me dit-il, et -vous, madame", continua-t-il en s'adressant à la dame que j'avais -sous le bras... - --- À la nièce du docteur? - --- Silence donc, Porthos! dit Athos, vous êtes insupportable. - --- Veuillez monter dans ce carrosse, et cela sans essayer la -moindre résistance, sans faire le moindre bruit.» - --- Il vous avait pris pour Buckingham! s'écria d'Artagnan. - --- Je le crois, répondit Aramis. - --- Mais cette dame? demanda Porthos. - --- Il l'avait prise pour la reine! dit d'Artagnan. - --- Justement, répondit Aramis. - --- Le Gascon est le diable! s'écria Athos, rien ne lui échappe. - --- Le fait est, dit Porthos, qu'Aramis est de la taille et a -quelque chose de la tournure du beau duc; mais cependant, il me -semble que l'habit de mousquetaire... - --- J'avais un manteau énorme, dit Aramis. - --- Au mois de juillet, diable! fit Porthos, est-ce que le docteur -craint que tu ne sois reconnu? - --- Je comprends encore, dit Athos, que l'espion se soit laissé -prendre par la tournure; mais le visage... - --- J'avais un grand chapeau, dit Aramis. - --- Oh! mon Dieu, s'écria Porthos, que de précautions pour étudier -la théologie! - --- Messieurs, messieurs, dit d'Artagnan, ne perdons pas notre -temps à badiner; éparpillons-nous et cherchons la femme du -mercier, c'est la clef de l'intrigue. - --- Une femme de condition si inférieure! vous croyez, d'Artagnan? -fit Porthos en allongeant les lèvres avec mépris. - --- C'est la filleule de La Porte, le valet de confiance de la -reine. Ne vous l'ai-je pas dit, messieurs? Et d'ailleurs, c'est -peut-être un calcul de Sa Majesté d'avoir été, cette fois, -chercher ses appuis si bas. Les hautes têtes se voient de loin, et -le cardinal a bonne vue. - --- Eh bien, dit Porthos, faites d'abord prix avec le mercier, et -bon prix. - --- C'est inutile, dit d'Artagnan, car je crois que s'il ne nous -paie pas, nous serons assez payés d'un autre côté.» - -En ce moment, un bruit précipité de pas retentit dans l'escalier, -la porte s'ouvrit avec fracas, et le malheureux mercier s'élança -dans la chambre où se tenait le conseil. - -«Ah! messieurs, s'écria-t-il, sauvez-moi, au nom du Ciel, sauvez- -moi! Il y a quatre hommes qui viennent pour m'arrêter; sauvez-moi, -sauvez-moi!» - -Porthos et Aramis se levèrent. - -«Un moment, s'écria d'Artagnan en leur faisant signe de repousser -au fourreau leurs épées à demi tirées; un moment, ce n'est pas du -courage qu'il faut ici, c'est de la prudence. - --- Cependant, s'écria Porthos, nous ne laisserons pas... - --- Vous laisserez faire d'Artagnan, dit Athos, c'est, je le -répète, la forte tête de nous tous, et moi, pour mon compte, je -déclare que je lui obéis. Fais ce que tu voudras, d'Artagnan.» - -En ce moment, les quatre gardes apparurent à la porte de -l'antichambre, et voyant quatre mousquetaires debout et l'épée au -côté, hésitèrent à aller plus loin. - -«Entrez, messieurs, entrez, cria d'Artagnan; vous êtes ici chez -moi, et nous sommes tous de fidèles serviteurs du roi et de M. le -cardinal. - --- Alors, messieurs, vous ne vous opposerez pas à ce que nous -exécutions les ordres que nous avons reçus? demanda celui qui -paraissait le chef de l'escouade. - --- Au contraire, messieurs, et nous vous prêterions main-forte, si -besoin était. - --- Mais que dit-il donc? marmotta Porthos. - --- Tu es un niais, dit Athos, silence! - --- Mais vous m'avez promis..., dit tout bas le pauvre mercier. - --- Nous ne pouvons vous sauver qu'en restant libres, répondit -rapidement et tout bas d'Artagnan, et si nous faisons mine de vous -défendre, on nous arrête avec vous. - --- Il me semble, cependant... - --- Venez, messieurs, venez, dit tout haut d'Artagnan; je n'ai -aucun motif de défendre monsieur. Je l'ai vu aujourd'hui pour la -première fois, et encore à quelle occasion, il vous le dira lui- -même, pour me venir réclamer le prix de mon loyer. Est-ce vrai, -monsieur Bonacieux? Répondez! - --- C'est la vérité pure, s'écria le mercier, mais monsieur ne vous -dit pas... - --- Silence sur moi, silence sur mes amis, silence sur la reine -surtout, ou vous perdriez tout le monde sans vous sauver. Allez, -allez, messieurs, emmenez cet homme!» - -Et d'Artagnan poussa le mercier tout étourdi aux mains des gardes, -en lui disant: - -«Vous êtes un maraud, mon cher; vous venez me demander de -l'argent, à moi! à un mousquetaire! En prison, messieurs, encore -une fois, emmenez-le en prison et gardez-le sous clef le plus -longtemps possible, cela me donnera du temps pour payer.» - -Les sbires se confondirent en remerciements et emmenèrent leur -proie. - -Au moment où ils descendaient, d'Artagnan frappa sur l'épaule du -chef: - -«Ne boirai-je pas à votre santé et vous à la mienne? dit-il, en -remplissant deux verres du vin de Beaugency qu'il tenait de la -libéralité de M. Bonacieux. - --- Ce sera bien de l'honneur pour moi, dit le chef des sbires, et -j'accepte avec reconnaissance. - --- Donc, à la vôtre, monsieur... comment vous nommez-vous? - --- Boisrenard. - --- Monsieur Boisrenard! - --- À la vôtre, mon gentilhomme: comment vous nommez-vous, à votre -tour, s'il vous plaît? - --- D'Artagnan. - --- À la vôtre, monsieur d'Artagnan! - --- Et par-dessus toutes celles-là, s'écria d'Artagnan comme -emporté par son enthousiasme, à celle du roi et du cardinal.» - -Le chef des sbires eût peut-être douté de la sincérité de -d'Artagnan, si le vin eût été mauvais; mais le vin était bon, il -fut convaincu. - -«Mais quelle diable de vilenie avez-vous donc faite là? dit -Porthos lorsque l'alguazil en chef eut rejoint ses compagnons, et -que les quatre amis se retrouvèrent seuls. Fi donc! quatre -mousquetaires laisser arrêter au milieu d'eux un malheureux qui -crie à l'aide! Un gentilhomme trinquer avec un recors! - --- Porthos, dit Aramis, Athos t'a déjà prévenu que tu étais un -niais, et je me range de son avis. D'Artagnan, tu es un grand -homme, et quand tu seras à la place de M. de Tréville, je te -demande ta protection pour me faire avoir une abbaye. - --- Ah çà, je m'y perds, dit Porthos, vous approuvez ce que -d'Artagnan vient de faire? - --- Je le crois parbleu bien, dit Athos; non seulement j'approuve -ce qu'il vient de faire, mais encore je l'en félicite. - --- Et maintenant, messieurs, dit d'Artagnan sans se donner la -peine d'expliquer sa conduite à Porthos, tous pour un, un pour -tous, c'est notre devise, n'est-ce pas? - --- Cependant... dit Porthos. - --- Étends la main et jure!» s'écrièrent à la fois Athos et Aramis. - -Vaincu par l'exemple, maugréant tout bas, Porthos étendit la main, -et les quatre amis répétèrent d'une seule voix la formule dictée -par d'Artagnan: - -«Tous pour un, un pour tous.» - -«C'est bien, que chacun se retire maintenant chez soi, dit -d'Artagnan comme s'il n'avait fait autre chose que de commander -toute sa vie, et attention, car à partir de ce moment, nous voilà -aux prises avec le cardinal.» - - -CHAPITRE X -UNE SOURICIÈRE AU XVIIe SIÈCLE - -L'invention de la souricière ne date pas de nos jours; dès que les -sociétés, en se formant, eurent inventé une police quelconque, -cette police, à son tour, inventa les souricières. - -Comme peut-être nos lecteurs ne sont pas familiarisés encore avec -l'argot de la rue de Jérusalem, et que c'est, depuis que nous -écrivons -- et il y a quelque quinze ans de cela --, la première -fois que nous employons ce mot appliqué à cette chose, expliquons- -leur ce que c'est qu'une souricière. - -Quand, dans une maison quelle qu'elle soit, on a arrêté un -individu soupçonné d'un crime quelconque, on tient secrète -l'arrestation; on place quatre ou cinq hommes en embuscade dans la -première pièce, on ouvre la porte à tous ceux qui frappent, on la -referme sur eux et on les arrête; de cette façon, au bout de deux -ou trois jours, on tient à peu près tous les familiers de -l'établissement. - -Voilà ce que c'est qu'une souricière. - -On fit donc une souricière de l'appartement de maître Bonacieux, -et quiconque y apparut fut pris et interrogé par les gens de M. le -cardinal. Il va sans dire que, comme une allée particulière -conduisait au premier étage qu'habitait d'Artagnan, ceux qui -venaient chez lui étaient exemptés de toutes visites. - -D'ailleurs les trois mousquetaires y venaient seuls; ils s'étaient -mis en quête chacun de son côté, et n'avaient rien trouvé, rien -découvert. Athos avait été même jusqu'à questionner -M. de Tréville, chose qui, vu le mutisme habituel du digne -mousquetaire, avait fort étonné son capitaine. Mais M. de Tréville -ne savait rien, sinon que, la dernière fois qu'il avait vu le -cardinal, le roi et la reine, le cardinal avait l'air fort -soucieux, que le roi était inquiet, et que les yeux rouges de la -reine indiquaient qu'elle avait veillé ou pleuré. Mais cette -dernière circonstance l'avait peu frappé, la reine, depuis son -mariage, veillant et pleurant beaucoup. - -M. de Tréville recommanda en tout cas à Athos le service du roi et -surtout celui de la reine, le priant de faire la même -recommandation à ses camarades. - -Quant à d'Artagnan, il ne bougeait pas de chez lui. Il avait -converti sa chambre en observatoire. Des fenêtres il voyait -arriver ceux qui venaient se faire prendre; puis, comme il avait -ôté les carreaux du plancher, qu'il avait creusé le parquet et -qu'un simple plafond le séparait de la chambre au-dessous, où se -faisaient les interrogatoires, il entendait tout ce qui se passait -entre les inquisiteurs et les accusés. - -Les interrogatoires, précédés d'une perquisition minutieuse opérée -sur la personne arrêtée, étaient presque toujours ainsi conçus: - -«Mme Bonacieux vous a-t-elle remis quelque chose pour son mari ou -pour quelque autre personne? - --- M. Bonacieux vous a-t-il remis quelque chose pour sa femme ou -pour quelque autre personne? - --- L'un et l'autre vous ont-ils fait quelque confidence de vive -voix?» - -«S'ils savaient quelque chose, ils ne questionneraient pas ainsi, -se dit à lui-même d'Artagnan. Maintenant, que cherchent-ils à -savoir? Si le duc de Buckingham ne se trouve point à Paris et s'il -n'a pas eu ou s'il ne doit point avoir quelque entrevue avec la -reine.» - -D'Artagnan s'arrêta à cette idée, qui, d'après tout ce qu'il avait -entendu, ne manquait pas de probabilité. - -En attendant, la souricière était en permanence, et la vigilance -de d'Artagnan aussi. - -Le soir du lendemain de l'arrestation du pauvre Bonacieux, comme -Athos venait de quitter d'Artagnan pour se rendre chez -M. de Tréville, comme neuf heures venaient de sonner, et comme -Planchet, qui n'avait pas encore fait le lit, commençait sa -besogne, on entendit frapper à la porte de la rue; aussitôt cette -porte s'ouvrit et se referma: quelqu'un venait de se prendre à la -souricière. - -D'Artagnan s'élança vers l'endroit décarrelé, se coucha ventre à -terre et écouta. - -Des cris retentirent bientôt, puis des gémissements qu'on -cherchait à étouffer. D'interrogatoire, il n'en était pas -question. - -«Diable! se dit d'Artagnan, il me semble que c'est une femme: on -la fouille, elle résiste, -- on la violente, -- les misérables!» - -Et d'Artagnan, malgré sa prudence, se tenait à quatre pour ne pas -se mêler à la scène qui se passait au-dessous de lui. - -«Mais je vous dis que je suis la maîtresse de la maison, -messieurs; je vous dis que je suis Mme Bonacieux, je vous dis que -j'appartiens à la reine!» s'écriait la malheureuse femme. - -«Mme Bonacieux! murmura d'Artagnan; serais-je assez heureux pour -avoir trouvé ce que tout le monde cherche?» - -«C'est justement vous que nous attendions», reprirent les -interrogateurs. - -La voix devint de plus en plus étouffée: un mouvement tumultueux -fit retentir les boiseries. La victime résistait autant qu'une -femme peut résister à quatre hommes. - -«Pardon, messieurs, par...», murmura la voix, qui ne fit plus -entendre que des sons inarticulés. - -«Ils la bâillonnent, ils vont l'entraîner, s'écria d'Artagnan en -se redressant comme par un ressort. Mon épée; bon, elle est à mon -côté. Planchet! - --- Monsieur? - --- Cours chercher Athos, Porthos et Aramis. L'un des trois sera -sûrement chez lui, peut-être tous les trois seront-ils rentrés. -Qu'ils prennent des armes, qu'ils viennent, qu'ils accourent. Ah! -je me souviens, Athos est chez M. de Tréville. - --- Mais où allez-vous, monsieur, où allez-vous? - --- Je descends par la fenêtre, s'écria d'Artagnan, afin d'être -plus tôt arrivé; toi, remets les carreaux, balaie le plancher, -sors par la porte et cours où je te dis. - --- Oh! monsieur, monsieur, vous allez vous tuer, s'écria Planchet. - --- Tais-toi, imbécile», dit d'Artagnan. Et s'accrochant de la main -au rebord de sa fenêtre, il se laissa tomber du premier étage, qui -heureusement n'était pas élevé, sans se faire une écorchure. - -Puis il alla aussitôt frapper à la porte en murmurant: - -«Je vais me faire prendre à mon tour dans la souricière, et -malheur aux chats qui se frotteront à pareille souris.» - -À peine le marteau eut-il résonné sous la main du jeune homme, que -le tumulte cessa, que des pas s'approchèrent, que la porte -s'ouvrit, et que d'Artagnan, l'épée nue, s'élança dans -l'appartement de maître Bonacieux, dont la porte, sans doute mue -par un ressort, se referma d'elle-même sur lui. - -Alors ceux qui habitaient encore la malheureuse maison de -Bonacieux et les voisins les plus proches entendirent de grands -cris, des trépignements, un cliquetis d'épées et un bruit prolongé -de meubles. Puis, un moment après, ceux qui, surpris par ce bruit, -s'étaient mis aux fenêtres pour en connaître la cause, purent voir -la porte se rouvrir et quatre hommes vêtus de noir non pas en -sortir, mais s'envoler comme des corbeaux effarouchés, laissant -par terre et aux angles des tables des plumes de leurs ailes, -c'est-à-dire des loques de leurs habits et des bribes de leurs -manteaux. - -D'Artagnan était vainqueur sans beaucoup de peine, il faut le -dire, car un seul des alguazils était armé, encore se défendit-il -pour la forme. Il est vrai que les trois autres avaient essayé -d'assommer le jeune homme avec les chaises, les tabourets et les -poteries; mais deux ou trois égratignures faites par la flamberge -du Gascon les avaient épouvantés. Dix minutes avaient suffi à leur -défaite et d'Artagnan était resté maître du champ de bataille. - -Les voisins, qui avaient ouvert leurs fenêtres avec le sang-froid -particulier aux habitants de Paris dans ces temps d'émeutes et de -rixes perpétuelles, les refermèrent dès qu'ils eurent vu s'enfuir -les quatre hommes noirs: leur instinct leur disait que, pour le -moment, tout était fini. - -D'ailleurs il se faisait tard, et alors comme aujourd'hui on se -couchait de bonne heure dans le quartier du Luxembourg. - -D'Artagnan, resté seul avec Mme Bonacieux, se retourna vers elle: -la pauvre femme était renversée sur un fauteuil et à demi -évanouie. D'Artagnan l'examina d'un coup d'oeil rapide. - -C'était une charmante femme de vingt-cinq à vingt-six ans, brune -avec des yeux bleus, ayant un nez légèrement retroussé, des dents -admirables, un teint marbré de rose et d'opale. Là cependant -s'arrêtaient les signes qui pouvaient la faire confondre avec une -grande dame. Les mains étaient blanches, mais sans finesse: les -pieds n'annonçaient pas la femme de qualité. Heureusement -d'Artagnan n'en était pas encore à se préoccuper de ces détails. - -Tandis que d'Artagnan examinait Mme Bonacieux, et en était aux -pieds, comme nous l'avons dit, il vit à terre un fin mouchoir de -batiste, qu'il ramassa selon son habitude, et au coin duquel il -reconnut le même chiffre qu'il avait vu au mouchoir qui avait -failli lui faire couper la gorge avec Aramis. - -Depuis ce temps, d'Artagnan se méfiait des mouchoirs armoriés; il -remit donc sans rien dire celui qu'il avait ramassé dans la poche -de Mme Bonacieux. En ce moment, Mme Bonacieux reprenait ses sens. -Elle ouvrit les yeux, regarda avec terreur autour d'elle, vit que -l'appartement était vide, et qu'elle était seule avec son -libérateur. Elle lui tendit aussitôt les mains en souriant. -Mme Bonacieux avait le plus charmant sourire du monde. - -«Ah! monsieur! dit-elle, c'est vous qui m'avez sauvée; permettez- -moi que je vous remercie. - --- Madame, dit d'Artagnan, je n'ai fait que ce que tout -gentilhomme eût fait à ma place, vous ne me devez donc aucun -remerciement. - --- Si fait, monsieur, si fait, et j'espère vous prouver que vous -n'avez pas rendu service à une ingrate. Mais que me voulaient donc -ces hommes, que j'ai pris d'abord pour des voleurs, et pourquoi -M. Bonacieux n'est-il point ici? - --- Madame, ces hommes étaient bien autrement dangereux que ne -pourraient être des voleurs, car ce sont des agents de M. le -cardinal, et quant à votre mari, M. Bonacieux, il n'est point ici -parce qu'hier on est venu le prendre pour le conduire à la -Bastille. - --- Mon mari à la Bastille! s'écria Mme Bonacieux, oh! mon Dieu! -qu'a-t-il donc fait? pauvre cher homme! lui, l'innocence même!» - -Et quelque chose comme un sourire perçait sur la figure encore -tout effrayée de la jeune femme. - -«Ce qu'il a fait, madame? dit d'Artagnan. Je crois que son seul -crime est d'avoir à la fois le bonheur et le malheur d'être votre -mari. - --- Mais, monsieur, vous savez donc... - --- Je sais que vous avez été enlevée, madame. - --- Et par qui? Le savez-vous? Oh! si vous le savez, dites-le-moi. - --- Par un homme de quarante à quarante-cinq ans, aux cheveux -noirs, au teint basané, avec une cicatrice à la tempe gauche. - --- C'est cela, c'est cela; mais son nom? - --- Ah! son nom? c'est ce que j'ignore. - --- Et mon mari savait-il que j'avais été enlevée? - --- Il en avait été prévenu par une lettre que lui avait écrite le -ravisseur lui-même. - --- Et soupçonne-t-il, demanda Mme Bonacieux avec embarras, la -cause de cet événement? - --- Il l'attribuait, je crois, à une cause politique. - --- J'en ai douté d'abord, et maintenant je le pense comme lui. -Ainsi donc, ce cher M. Bonacieux ne m'a pas soupçonnée un seul -instant...? - --- Ah! loin de là, madame, il était trop fier de votre sagesse et -surtout de votre amour.» - -Un second sourire presque imperceptible effleura les lèvres rosées -de la belle jeune femme. - -«Mais, continua d'Artagnan, comment vous êtes-vous enfuie? - --- J'ai profité d'un moment où l'on m'a laissée seule, et comme je -savais depuis ce matin à quoi m'en tenir sur mon enlèvement, à -l'aide de mes draps je suis descendue par la fenêtre; alors, comme -je croyais mon mari ici, je suis accourue. - --- Pour vous mettre sous sa protection? - --- Oh! non, pauvre cher homme, je savais bien qu'il était -incapable de me défendre; mais comme il pouvait nous servir à -autre chose, je voulais le prévenir. - --- De quoi? - --- Oh! ceci n'est pas mon secret, je ne puis donc pas vous le -dire. - --- D'ailleurs, dit d'Artagnan (pardon, madame, si, tout garde que -je suis, je vous rappelle à la prudence), d'ailleurs je crois que -nous ne sommes pas ici en lieu opportun pour faire des -confidences. Les hommes que j'ai mis en fuite vont revenir avec -main-forte; s'ils nous retrouvent ici nous sommes perdus. J'ai -bien fait prévenir trois de mes amis, mais qui sait si on les aura -trouvés chez eux! - --- Oui, oui, vous avez raison, s'écria Mme Bonacieux effrayée; -fuyons, sauvons-nous.» - -À ces mots, elle passa son bras sous celui de d'Artagnan et -l'entraîna vivement. - -«Mais où fuir? dit d'Artagnan, où nous sauver? - --- Éloignons-nous d'abord de cette maison, puis après nous -verrons.» - -Et la jeune femme et le jeune homme, sans se donner la peine de -refermer la porte, descendirent rapidement la rue des Fossoyeurs, -s'engagèrent dans la rue des Fossés-Monsieur-le-Prince et ne -s'arrêtèrent qu'à la place Saint-Sulpice. - -«Et maintenant, qu'allons-nous faire, demanda d'Artagnan, et où -voulez-vous que je vous conduise? - --- Je suis fort embarrassée de vous répondre, je vous l'avoue, dit -Mme Bonacieux; mon intention était de faire prévenir M. de La -Porte par mon mari, afin que M. de La Porte pût nous dire -précisément ce qui s'était passé au Louvre depuis trois jours, et -s'il n'y avait pas danger pour moi de m'y présenter. - --- Mais moi, dit d'Artagnan, je puis aller prévenir M. de La -Porte. - --- Sans doute; seulement il n'y a qu'un malheur: c'est qu'on -connaît M. Bonacieux au Louvre et qu'on le laisserait passer, lui, -tandis qu'on ne vous connaît pas, vous, et que l'on vous fermera -la porte. - --- Ah! bah, dit d'Artagnan, vous avez bien à quelque guichet du -Louvre un concierge qui vous est dévoué, et qui grâce à un mot -d'ordre...» - -Mme Bonacieux regarda fixement le jeune homme. - -«Et si je vous donnais ce mot d'ordre, dit-elle, l'oublieriez-vous -aussitôt que vous vous en seriez servi? - --- Parole d'honneur, foi de gentilhomme! dit d'Artagnan avec un -accent à la vérité duquel il n'y avait pas à se tromper. - --- Tenez, je vous crois; vous avez l'air d'un brave jeune homme, -d'ailleurs votre fortune est peut-être au bout de votre -dévouement. - --- Je ferai sans promesse et de conscience tout ce que je pourrai -pour servir le roi et être agréable à la reine, dit d'Artagnan; -disposez donc de moi comme d'un ami. - --- Mais moi, où me mettrez-vous pendant ce temps-là? - --- N'avez-vous pas une personne chez laquelle M. de La Porte -puisse revenir vous prendre? - --- Non, je ne veux me fier à personne. - --- Attendez, dit d'Artagnan; nous sommes à la porte d'Athos. Oui, -c'est cela. - --- Qu'est-ce qu'Athos? - --- Un de mes amis. - --- Mais s'il est chez lui et qu'il me voie? - --- Il n'y est pas, et j'emporterai la clef après vous avoir fait -entrer dans son appartement. - --- Mais s'il revient? - --- Il ne reviendra pas; d'ailleurs on lui dirait que j'ai amené -une femme, et que cette femme est chez lui. - --- Mais cela me compromettra très fort, savez-vous! - --- Que vous importe! on ne vous connaît pas; d'ailleurs nous -sommes dans une situation à passer par-dessus quelques -convenances! - --- Allons donc chez votre ami. Où demeure-t-il? - --- Rue Férou, à deux pas d'ici. - --- Allons.» - -Et tous deux reprirent leur course. Comme l'avait prévu -d'Artagnan, Athos n'était pas chez lui: il prit la clef, qu'on -avait l'habitude de lui donner comme à un ami de la maison, monta -l'escalier et introduisit Mme Bonacieux dans le petit appartement -dont nous avons déjà fait la description. - -«Vous êtes chez vous, dit-il; attendez, fermez la porte en dedans -et n'ouvrez à personne, à moins que vous n'entendiez frapper trois -coups ainsi: tenez; et il frappa trois fois: deux coups rapprochés -l'un de l'autre et assez forts, un coup plus distant et plus -léger. - --- C'est bien, dit Mme Bonacieux; maintenant, à mon tour de vous -donner mes instructions. - --- J'écoute. - --- Présentez-vous au guichet du Louvre, du côté de la rue de -l'Échelle, et demandez Germain. - --- C'est bien. Après? - --- Il vous demandera ce que vous voulez, et alors vous lui -répondrez par ces deux mots: Tours et Bruxelles. Aussitôt il se -mettra à vos ordres. - --- Et que lui ordonnerai-je? - --- D'aller chercher M. de La Porte, le valet de chambre de la -reine. - --- Et quand il l'aura été chercher et que M. de La Porte sera -venu? - --- Vous me l'enverrez. - --- C'est bien, mais où et comment vous reverrai-je? - --- Y tenez-vous beaucoup à me revoir? - --- Certainement. - --- Eh bien, reposez-vous sur moi de ce soin, et soyez tranquille. - --- Je compte sur votre parole. - --- Comptez-y.» - -D'Artagnan salua Mme Bonacieux en lui lançant le coup d'oeil le -plus amoureux qu'il lui fût possible de concentrer sur sa -charmante petite personne, et tandis qu'il descendait l'escalier, -il entendit la porte se fermer derrière lui à double tour. En deux -bonds il fut au Louvre: comme il entrait au guichet de Échelle, -dix heures sonnaient. Tous les événements que nous venons de -raconter s'étaient succédé en une demi-heure. - -Tout s'exécuta comme l'avait annoncé Mme Bonacieux. Au mot d'ordre -convenu, Germain s'inclina; dix minutes après, La Porte était dans -la loge; en deux mots, d'Artagnan le mit au fait et lui indiqua où -était Mme Bonacieux. La Porte s'assura par deux fois de -l'exactitude de l'adresse, et partit en courant. Cependant, à -peine eut-il fait dix pas, qu'il revint. - -«Jeune homme, dit-il à d'Artagnan, un conseil. - --- Lequel? - --- Vous pourriez être inquiété pour ce qui vient de se passer. - --- Vous croyez? - --- Oui. Avez-vous quelque ami dont la pendule retarde? - --- Eh bien? - --- Allez le voir pour qu'il puisse témoigner que vous étiez chez -lui à neuf heures et demie. En justice, cela s'appelle un alibi.» - -D'Artagnan trouva le conseil prudent; il prit ses jambes à son -cou, il arriva chez M. de Tréville, mais, au lieu de passer au -salon avec tout le monde, il demanda à entrer dans son cabinet. -Comme d'Artagnan était un des habitués de l'hôtel, on ne fit -aucune difficulté d'accéder à sa demande; et l'on alla prévenir -M. de Tréville que son jeune compatriote, ayant quelque chose -d'important à lui dire, sollicitait une audience particulière. -Cinq minutes après, M. de Tréville demandait à d'Artagnan ce qu'il -pouvait faire pour son service et ce qui lui valait sa visite à -une heure si avancée. - -«Pardon, monsieur! dit d'Artagnan, qui avait profité du moment où -il était resté seul pour retarder l'horloge de trois quarts -d'heure; j'ai pensé que, comme il n'était que neuf heures vingt- -cinq minutes, il était encore temps de me présenter chez vous. - --- Neuf heures vingt-cinq minutes! s'écria M. de Tréville en -regardant sa pendule; mais c'est impossible! - --- Voyez plutôt, monsieur, dit d'Artagnan, voilà qui fait foi. - --- C'est juste, dit M. de Tréville, j'aurais cru qu'il était plus -tard. Mais voyons, que me voulez-vous?» - -Alors d'Artagnan fit à M. de Tréville une longue histoire sur la -reine. Il lui exposa les craintes qu'il avait conçues à l'égard de -Sa Majesté; il lui raconta ce qu'il avait entendu dire des projets -du cardinal à l'endroit de Buckingham, et tout cela avec une -tranquillité et un aplomb dont M. de Tréville fut d'autant mieux -la dupe, que lui-même, comme nous l'avons dit, avait remarqué -quelque chose de nouveau entre le cardinal, le roi et la reine. - -À dix heures sonnant, d'Artagnan quitta M. de Tréville, qui le -remercia de ses renseignements, lui recommanda d'avoir toujours à -coeur le service du roi et de la reine, et qui rentra dans le -salon. Mais, au bas de l'escalier, d'Artagnan se souvint qu'il -avait oublié sa canne: en conséquence, il remonta précipitamment, -rentra dans le cabinet, d'un tour de doigt remit la pendule à son -heure, pour qu'on ne pût pas s'apercevoir, le lendemain, qu'elle -avait été dérangée, et sûr désormais qu'il y avait un témoin pour -prouver son alibi, il descendit l'escalier et se trouva bientôt -dans la rue. - - -CHAPITRE XI -L'INTRIGUE SE NOUE - -Sa visite faite à M. de Tréville, d'Artagnan prit, tout pensif, le -plus long pour rentrer chez lui. - -À quoi pensait d'Artagnan, qu'il s'écartait ainsi de sa route, -regardant les étoiles du ciel, et tantôt soupirant tantôt -souriant? - -Il pensait à Mme Bonacieux. Pour un apprenti mousquetaire, la -jeune femme était presque une idéalité amoureuse. Jolie, -mystérieuse, initiée à presque tous les secrets de cour, qui -reflétaient tant de charmante gravité sur ses traits gracieux, -elle était soupçonnée de n'être pas insensible, ce qui est un -attrait irrésistible pour les amants novices; de plus, d'Artagnan -l'avait délivrée des mains de ces démons qui voulaient la fouiller -et la maltraiter, et cet important service avait établi entre elle -et lui un de ces sentiments de reconnaissance qui prennent si -facilement un plus tendre caractère. - -D'Artagnan se voyait déjà, tant les rêves marchent vite sur les -ailes de l'imagination, accosté par un messager de la jeune femme -qui lui remettait quelque billet de rendez-vous, une chaîne d'or -ou un diamant. Nous avons dit que les jeunes cavaliers recevaient -sans honte de leur roi; ajoutons qu'en ce temps de facile morale, -ils n'avaient pas plus de vergogne à l'endroit de leurs -maîtresses, et que celles-ci leur laissaient presque toujours de -précieux et durables souvenirs, comme si elles eussent essayé de -conquérir la fragilité de leurs sentiments par la solidité de -leurs dons. - -On faisait alors son chemin par les femmes, sans en rougir. Celles -qui n'étaient que belles donnaient leur beauté, et de là vient -sans doute le proverbe, que la plus belle fille du monde ne peut -donner que ce qu'elle a. Celles qui étaient riches donnaient en -outre une partie de leur argent, et l'on pourrait citer bon nombre -de héros de cette galante époque qui n'eussent gagné ni leurs -éperons d'abord, ni leurs batailles ensuite, sans la bourse plus -ou moins garnie que leur maîtresse attachait à l'arçon de leur -selle. - -D'Artagnan ne possédait rien; l'hésitation du provincial, vernis -léger, fleur éphémère, duvet de la pêche, s'était évaporée au vent -des conseils peu orthodoxes que les trois mousquetaires donnaient -à leur ami. D'Artagnan, suivant l'étrange coutume du temps, se -regardait à Paris comme en campagne, et cela ni plus ni moins que -dans les Flandres: l'Espagnol là-bas, la femme ici. C'était -partout un ennemi à combattre, des contributions à frapper. - -Mais, disons-le, pour le moment d'Artagnan était mû d'un sentiment -plus noble et plus désintéressé. Le mercier lui avait dit qu'il -était riche; le jeune homme avait pu deviner qu'avec un niais -comme l'était M. Bonacieux, ce devait être la femme qui tenait la -clef de la bourse. Mais tout cela n'avait influé en rien sur le -sentiment produit par la vue de Mme Bonacieux, et l'intérêt était -resté à peu près étranger à ce commencement d'amour qui en avait -été la suite. Nous disons: à peu près, car l'idée qu'une jeune -femme, belle, gracieuse, spirituelle, est riche en même temps, -n'ôte rien à ce commencement d'amour, et tout au contraire le -corrobore. - -Il y a dans l'aisance une foule de soins et de caprices -aristocratiques qui vont bien à la beauté. Un bas fin et blanc, -une robe de soie, une guimpe de dentelle, un joli soulier au pied, -un frais ruban sur la tête, ne font point jolie une femme laide, -mais font belle une femme jolie, sans compter les mains qui -gagnent à tout cela; les mains, chez les femmes surtout, ont -besoin de rester oisives pour rester belles. - -Puis d'Artagnan, comme le sait bien le lecteur, auquel nous -n'avons pas caché l'état de sa fortune, d'Artagnan n'était pas un -millionnaire; il espérait bien le devenir un jour, mais le temps -qu'il se fixait lui-même pour cet heureux changement était assez -éloigné. En attendant, quel désespoir que de voir une femme qu'on -aime désirer ces mille riens dont les femmes composent leur -bonheur, et de ne pouvoir lui donner ces mille riens! Au moins, -quand la femme est riche et que l'amant ne l'est pas, ce qu'il ne -peut lui offrir elle se l'offre elle-même; et quoique ce soit -ordinairement avec l'argent du mari qu'elle se passe cette -jouissance, il est rare que ce soit à lui qu'en revienne la -reconnaissance. - -Puis d'Artagnan, disposé à être l'amant le plus tendre, était en -attendant un ami très dévoué. Au milieu de ses projets amoureux -sur la femme du mercier, il n'oubliait pas les siens. La jolie -Mme Bonacieux était femme à promener dans la plaine Saint-Denis ou -dans la foire Saint-Germain en compagnie d'Athos, de Porthos et -d'Aramis, auxquels d'Artagnan serait fier de montrer une telle -conquête. Puis, quand on a marché longtemps, la faim arrive; -d'Artagnan depuis quelque temps avait remarqué cela. On ferait de -ces petits dîners charmants où l'on touche d'un côté la main d'un -ami, et de l'autre le pied d'une maîtresse. Enfin, dans les -moments pressants, dans les positions extrêmes, d'Artagnan serait -le sauveur de ses amis. - -Et M. Bonacieux, que d'Artagnan avait poussé dans les mains des -sbires en le reniant bien haut et à qui il avait promis tout bas -de le sauver? Nous devons avouer à nos lecteurs que d'Artagnan n'y -songeait en aucune façon, ou que, s'il y songeait, c'était pour se -dire qu'il était bien où il était, quelque part qu'il fût. L'amour -est la plus égoïste de toutes les passions. - -Cependant, que nos lecteurs se rassurent: si d'Artagnan oublie son -hôte ou fait semblant de l'oublier, sous prétexte qu'il ne sait -pas où on l'a conduit, nous ne l'oublions pas, nous, et nous -savons où il est. Mais pour le moment faisons comme le Gascon -amoureux. Quant au digne mercier, nous reviendrons à lui plus -tard. - -D'Artagnan, tout en réfléchissant à ses futures amours, tout en -parlant à la nuit, tout en souriant aux étoiles, remontait la rue -du Cherche-Midi ou Chasse-Midi, ainsi qu'on l'appelait alors. -Comme il se trouvait dans le quartier d'Aramis, l'idée lui était -venue d'aller faire une visite à son ami, pour lui donner quelques -explications sur les motifs qui lui avaient fait envoyer Planchet -avec invitation de se rendre immédiatement à la souricière. Or, si -Aramis s'était trouvé chez lui lorsque Planchet y était venu, il -avait sans aucun doute couru rue des Fossoyeurs, et n'y trouvant -personne que ses deux autres compagnons peut-être, ils n'avaient -dû savoir, ni les uns ni les autres, ce que cela voulait dire. Ce -dérangement méritait donc une explication, voilà ce que disait -tout haut d'Artagnan. - -Puis, tout bas, il pensait que c'était pour lui une occasion de -parler de la jolie petite Mme Bonacieux, dont son esprit, sinon -son coeur, était déjà tout plein. Ce n'est pas à propos d'un -premier amour qu'il faut demander de la discrétion. Ce premier -amour est accompagné d'une si grande joie, qu'il faut que cette -joie déborde, sans cela elle vous étoufferait. - -Paris depuis deux heures était sombre et commençait à se faire -désert. Onze heures sonnaient à toutes les horloges du faubourg -Saint-Germain, il faisait un temps doux. D'Artagnan suivait une -ruelle située sur l'emplacement où passe aujourd'hui la rue -d'Assas, respirant les émanations embaumées qui venaient avec le -vent de la rue de Vaugirard et qu'envoyaient les jardins -rafraîchis par la rosée du soir et par la brise de la nuit. Au -loin résonnaient, assourdis cependant par de bons volets, les -chants des buveurs dans quelques cabarets perdus dans la plaine. -Arrivé au bout de la ruelle, d'Artagnan tourna à gauche. La maison -qu'habitait Aramis se trouvait située entre la rue Cassette et la -rue Servandoni. - -D'Artagnan venait de dépasser la rue Cassette et reconnaissait -déjà la porte de la maison de son ami, enfouie sous un massif de -sycomores et de clématites qui formaient un vaste bourrelet au- -dessus d'elle lorsqu'il aperçut quelque chose comme une ombre qui -sortait de la rue Servandoni. Ce quelque chose était enveloppé -d'un manteau, et d'Artagnan crut d'abord que c'était un homme; -mais, à la petitesse de la taille, à l'incertitude de la démarche, -à l'embarras du pas, il reconnut bientôt une femme. De plus, cette -femme, comme si elle n'eût pas été bien sûre de la maison qu'elle -cherchait, levait les yeux pour se reconnaître, s'arrêtait, -retournait en arrière, puis revenait encore. D'Artagnan fut -intrigué. - -«Si j'allais lui offrir mes services! pensa-t-il. À son allure, on -voit qu'elle est jeune; peut-être jolie. Oh! oui. Mais une femme -qui court les rues à cette heure ne sort guère que pour aller -rejoindre son amant. Peste! si j'allais troubler les rendez-vous, -ce serait une mauvaise porte pour entrer en relations.» - -Cependant, la jeune femme s'avançait toujours, comptant les -maisons et les fenêtres. Ce n'était, au reste, chose ni longue, ni -difficile. Il n'y avait que trois hôtels dans cette partie de la -rue, et deux fenêtres ayant vue sur cette rue; l'une était celle -d'un pavillon parallèle à celui qu'occupait Aramis, l'autre était -celle d'Aramis lui-même. - -«Pardieu! se dit d'Artagnan, auquel la nièce du théologien -revenait à l'esprit; pardieu! il serait drôle que cette colombe -attardée cherchât la maison de notre ami. Mais sur mon âme, cela y -ressemble fort. Ah! mon cher Aramis, pour cette fois, j'en veux -avoir le coeur net.» - -Et d'Artagnan, se faisant le plus mince qu'il put, s'abrita dans -le côté le plus obscur de la rue, près d'un banc de pierre situé -au fond d'une niche. - -La jeune femme continua de s'avancer, car outre la légèreté de son -allure, qui l'avait trahie, elle venait de faire entendre une -petite toux qui dénonçait une voix des plus fraîches. D'Artagnan -pensa que cette toux était un signal. - -Cependant, soit qu'on eût répondu à cette toux par un signe -équivalent qui avait fixé les irrésolutions de la nocturne -chercheuse, soit que sans secours étranger elle eût reconnu -qu'elle était arrivée au bout de sa course, elle s'approcha -résolument du volet d'Aramis et frappa à trois intervalles égaux -avec son doigt recourbé. - -«C'est bien chez Aramis, murmura d'Artagnan. Ah! monsieur -l'hypocrite! je vous y prends à faire de la théologie!» - -Les trois coups étaient à peine frappés, que la croisée intérieure -s'ouvrit et qu'une lumière parut à travers les vitres du volet. - -«Ah! ah! fit l'écouteur non pas aux portes, mais aux fenêtres, ah! -la visite était attendue. Allons, le volet va s'ouvrir et la dame -entrera par escalade. Très bien!» - -Mais, au grand étonnement de d'Artagnan, le volet resta fermé. De -plus, la lumière qui avait flamboyé un instant, disparut, et tout -rentra dans l'obscurité. - -D'Artagnan pensa que cela ne pouvait durer ainsi, et continua de -regarder de tous ses yeux et d'écouter de toutes ses oreilles. - -Il avait raison: au bout de quelques secondes, deux coups secs -retentirent dans l'intérieur. - -La jeune femme de la rue répondit par un seul coup, et le volet -s'entrouvrit. - -On juge si d'Artagnan regardait et écoutait avec avidité. - -Malheureusement, la lumière avait été transportée dans un autre -appartement. Mais les yeux du jeune homme s'étaient habitués à la -nuit. D'ailleurs les yeux des Gascons ont, à ce qu'on assure, -comme ceux des chats, la propriété de voir pendant la nuit. - -D'Artagnan vit donc que la jeune femme tirait de sa poche un objet -blanc qu'elle déploya vivement et qui prit la forme d'un mouchoir. -Cet objet déployé, elle en fit remarquer le coin à son -interlocuteur. - -Cela rappela à d'Artagnan ce mouchoir qu'il avait trouvé aux pieds -de Mme Bonacieux, lequel lui avait rappelé celui qu'il avait -trouvé aux pieds d'Aramis. - -«Que diable pouvait donc signifier ce mouchoir?» - -Placé où il était, d'Artagnan ne pouvait voir le visage d'Aramis, -nous disons d'Aramis, parce que le jeune homme ne faisait aucun -doute que ce fût son ami qui dialoguât de l'intérieur avec la dame -de l'extérieur; la curiosité l'emporta donc sur la prudence, et, -profitant de la préoccupation dans laquelle la vue du mouchoir -paraissait plonger les deux personnages que nous avons mis en -scène, il sortit de sa cachette, et prompt comme l'éclair, mais -étouffant le bruit de ses pas, il alla se coller à un angle de la -muraille, d'où son oeil pouvait parfaitement plonger dans -l'intérieur de l'appartement d'Aramis. - -Arrivé là, d'Artagnan pensa jeter un cri de surprise: ce n'était -pas Aramis qui causait avec la nocturne visiteuse, c'était une -femme. Seulement, d'Artagnan y voyait assez pour reconnaître la -forme de ses vêtements, mais pas assez pour distinguer ses traits. - -Au même instant, la femme de l'appartement tira un second mouchoir -de sa poche, et l'échangea avec celui qu'on venait de lui montrer. -Puis, quelques mots furent prononcés entre les deux femmes. Enfin -le volet se referma; la femme qui se trouvait à l'extérieur de la -fenêtre se retourna, et vint passer à quatre pas de d'Artagnan en -abaissant la coiffe de sa mante; mais la précaution avait été -prise trop tard, d'Artagnan avait déjà reconnu Mme Bonacieux. - -Mme Bonacieux! Le soupçon que c'était elle lui avait déjà traversé -l'esprit quand elle avait tiré le mouchoir de sa poche; mais -quelle probabilité que Mme Bonacieux qui avait envoyé chercher -M. de La Porte pour se faire reconduire par lui au Louvre, courût -les rues de Paris seule à onze heures et demie du soir, au risque -de se faire enlever une seconde fois? - -Il fallait donc que ce fût pour une affaire bien importante; et -quelle est l'affaire importante d'une femme de vingt-cinq ans? -L'amour. - -Mais était-ce pour son compte ou pour le compte d'une autre -personne qu'elle s'exposait à de semblables hasards? Voilà ce que -se demandait à lui-même le jeune homme, que le démon de la -jalousie mordait au coeur ni plus ni moins qu'un amant en titre. - -Il y avait, au reste, un moyen bien simple de s'assurer où allait -Mme Bonacieux: c'était de la suivre. Ce moyen était si simple, que -d'Artagnan l'employa tout naturellement et d'instinct. - -Mais, à la vue du jeune homme qui se détachait de la muraille -comme une statue de sa niche, et au bruit des pas qu'elle entendit -retentir derrière elle, Mme Bonacieux jeta un petit cri et -s'enfuit. - -D'Artagnan courut après elle. Ce n'était pas une chose difficile -pour lui que de rejoindre une femme embarrassée dans son manteau. -Il la rejoignit donc au tiers de la rue dans laquelle elle s'était -engagée. La malheureuse était épuisée, non pas de fatigue, mais de -terreur, et quand d'Artagnan lui posa la main sur l'épaule, elle -tomba sur un genou en criant d'une voix étranglée: - -«Tuez-moi si vous voulez, mais vous ne saurez rien.» - -D'Artagnan la releva en lui passant le bras autour de la taille; -mais comme il sentait à son poids qu'elle était sur le point de se -trouver mal, il s'empressa de la rassurer par des protestations de -dévouement. Ces protestations n'étaient rien pour Mme Bonacieux; -car de pareilles protestations peuvent se faire avec les plus -mauvaises intentions du monde; mais la voix était tout. La jeune -femme crut reconnaître le son de cette voix: elle rouvrit les -yeux, jeta un regard sur l'homme qui lui avait fait si grand-peur, -et, reconnaissant d'Artagnan, elle poussa un cri de joie. - -«Oh! c'est vous, c'est vous! dit-elle; merci, mon Dieu! - --- Oui, c'est moi, dit d'Artagnan, moi que Dieu a envoyé pour -veiller sur vous. - --- Était-ce dans cette intention que vous me suiviez?» demanda -avec un sourire plein de coquetterie la jeune femme, dont le -caractère un peu railleur reprenait le dessus, et chez laquelle -toute crainte avait disparu du moment où elle avait reconnu un ami -dans celui qu'elle avait pris pour un ennemi. - -«Non, dit d'Artagnan, non, je l'avoue; c'est le hasard qui m'a mis -sur votre route; j'ai vu une femme frapper à la fenêtre d'un de -mes amis... - --- D'un de vos amis? interrompit Mme Bonacieux. - --- Sans doute; Aramis est de mes meilleurs amis. - --- Aramis! qu'est-ce que cela? - --- Allons donc! allez-vous me dire que vous ne connaissez pas -Aramis? - --- C'est la première fois que j'entends prononcer ce nom. - --- C'est donc la première fois que vous venez à cette maison? - --- Sans doute. - --- Et vous ne saviez pas qu'elle fût habitée par un jeune homme? - --- Non. - --- Par un mousquetaire? - --- Nullement. - --- Ce n'est donc pas lui que vous veniez chercher? - --- Pas le moins du monde. D'ailleurs, vous l'avez bien vu, la -personne à qui j'ai parlé est une femme. - --- C'est vrai; mais cette femme est des amies d'Aramis. - --- Je n'en sais rien. - --- Puisqu'elle loge chez lui. - --- Cela ne me regarde pas. - --- Mais qui est-elle? - --- Oh! cela n'est point mon secret. - --- Chère madame Bonacieux, vous êtes charmante; mais en même temps -vous êtes la femme la plus mystérieuse... - --- Est-ce que je perds à cela? - --- Non; vous êtes, au contraire, adorable. Alors, donnez-moi le -bras. - --- Bien volontiers. Et maintenant? - --- Maintenant, conduisez-moi. - --- Où cela? - --- Où je vais. - --- Mais où allez-vous? - --- Vous le verrez, puisque vous me laisserez à la porte. - --- Faudra-t-il vous attendre? - --- Ce sera inutile. - --- Vous reviendrez donc seule? Peut-être oui, peut-être non. - --- Mais la personne qui vous accompagnera ensuite sera-t-elle un -homme, sera-t-elle une femme? - --- Je n'en sais rien encore. - --- Je le saurai bien, moi! - --- Comment cela? - --- Je vous attendrai pour vous voir sortir. - --- En ce cas, adieu! - --- Comment cela? - --- Je n'ai pas besoin de vous. - --- Mais vous aviez réclamé... - --- L'aide d'un gentilhomme, et non la surveillance d'un espion. - --- Le mot est un peu dur! - --- Comment appelle-t-on ceux qui suivent les gens malgré eux? - --- Des indiscrets. - --- Le mot est trop doux. - --- Allons, madame, je vois bien qu'il faut faire tout ce que vous -voulez. - --- Pourquoi vous être privé du mérite de le faire tout de suite? - --- N'y en a-t-il donc aucun à se repentir? - --- Et vous repentez-vous réellement? - --- Je n'en sais rien moi-même. Mais ce que je sais, c'est que je -vous promets de faire tout ce que vous voudrez si vous me laissez -vous accompagner jusqu'où vous allez. - --- Et vous me quitterez après? - --- Oui. - --- Sans m'épier à ma sortie? - --- Non. - --- Parole d'honneur? - --- Foi de gentilhomme! - --- Prenez mon bras et marchons alors.» - -D'Artagnan offrit son bras à Mme Bonacieux, qui s'y suspendit, -moitié rieuse, moitié tremblante, et tous deux gagnèrent le haut -de la rue de La Harpe. Arrivée là, la jeune femme parut hésiter, -comme elle avait déjà fait dans la rue de Vaugirard. Cependant, à -de certains signes, elle sembla reconnaître une porte; et -s'approchant de cette porte: - -«Et maintenant, monsieur, dit-elle, c'est ici que j'ai affaire; -mille fois merci de votre honorable compagnie, qui m'a sauvée de -tous les dangers auxquels, seule, j'eusse été exposée. Mais le -moment est venu de tenir votre parole: je suis arrivée à ma -destination. - --- Et vous n'aurez plus rien à craindre en revenant? - --- Je n'aurai à craindre que les voleurs. - --- N'est-ce donc rien? - --- Que pourraient-ils me prendre? je n'ai pas un denier sur moi. - --- Vous oubliez ce beau mouchoir brodé, armorié. - --- Lequel? - --- Celui que j'ai trouvé à vos pieds et que j'ai remis dans votre -poche. - --- Taisez-vous, taisez-vous, malheureux! s'écria la jeune femme, -voulez-vous me perdre? - --- Vous voyez bien qu'il y a encore du danger pour vous, puisqu'un -seul mot vous fait trembler, et que vous avouez que, si on -entendait ce mot, vous seriez perdue. Ah! tenez, madame, s'écria -d'Artagnan en lui saisissant la main et la couvrant d'un ardent -regard, tenez! soyez plus généreuse, confiez-vous à moi; n'avez- -vous donc pas lu dans mes yeux qu'il n'y a que dévouement et -sympathie dans mon coeur? - --- Si fait, répondit Mme Bonacieux; aussi demandez-moi mes -secrets, et je vous les dirai; mais ceux des autres, c'est autre -chose. - --- C'est bien, dit d'Artagnan, je les découvrirai; puisque ces -secrets peuvent avoir une influence sur votre vie, il faut que ces -secrets deviennent les miens. - --- Gardez-vous-en bien, s'écria la jeune femme avec un sérieux qui -fit frissonner d'Artagnan malgré lui. Oh! ne vous mêlez en rien de -ce qui me regarde, ne cherchez point à m'aider dans ce que -j'accomplis; et cela, je vous le demande au nom de l'intérêt que -je vous inspire, au nom du service que vous m'avez rendu! et que -je n'oublierai de ma vie. Croyez bien plutôt à ce que je vous dis. -Ne vous occupez plus de moi, je n'existe plus pour vous, que ce -soit comme si vous ne m'aviez jamais vue. - --- Aramis doit-il en faire autant que moi, madame? dit d'Artagnan -piqué. - --- Voilà deux ou trois fois que vous avez prononcé ce nom, -monsieur, et cependant je vous ai dit que je ne le connaissais -pas. - --- Vous ne connaissez pas l'homme au volet duquel vous avez été -frapper. Allons donc, madame! vous me croyez par trop crédule, -aussi! - --- Avouez que c'est pour me faire parler que vous inventez cette -histoire, et que vous créez ce personnage. - --- Je n'invente rien, madame, je ne crée rien, je dis l'exacte -vérité. - --- Et vous dites qu'un de vos amis demeure dans cette maison? - --- Je le dis et je le répète pour la troisième fois, cette maison -est celle qu'habite mon ami, et cet ami est Aramis. - --- Tout cela s'éclaircira plus tard, murmura la jeune femme: -maintenant, monsieur, taisez-vous. - --- Si vous pouviez voir mon coeur tout à découvert, dit -d'Artagnan, vous y liriez tant de curiosité, que vous auriez pitié -de moi, et tant d'amour, que vous satisferiez à l'instant même ma -curiosité. On n'a rien à craindre de ceux qui vous aiment. - --- Vous parlez bien vite d'amour, monsieur! dit la jeune femme en -secouant la tête. - --- C'est que l'amour m'est venu vite et pour la première fois, et -que je n'ai pas vingt ans.» - -La jeune femme le regarda à la dérobée. - -«Écoutez, je suis déjà sur la trace, dit d'Artagnan. Il y a trois -mois, j'ai manqué avoir un duel avec Aramis pour un mouchoir -pareil à celui que vous avez montré à cette femme qui était chez -lui, pour un mouchoir marqué de la même manière, j'en suis sûr. - --- Monsieur, dit la jeune femme, vous me fatiguez fort, je vous le -jure, avec ces questions. - --- Mais vous, si prudente, madame, songez-y, si vous étiez arrêtée -avec ce mouchoir, et que ce mouchoir fût saisi, ne seriez-vous pas -compromise? - --- Pourquoi cela, les initiales ne sont-elles pas les miennes: -C.B., Constance Bonacieux? - --- Ou Camille de Bois-Tracy. - --- Silence, monsieur, encore une fois silence! Ah! puisque les -dangers que je cours pour moi-même ne vous arrêtent pas, songez à -ceux que vous pouvez courir, vous! - --- Moi? - --- Oui, vous. Il y a danger de la prison, il y a danger de la vie -à me connaître. - --- Alors, je ne vous quitte plus. - --- Monsieur, dit la jeune femme suppliant et joignant les mains, -monsieur, au nom du Ciel, au nom de l'honneur d'un militaire, au -nom de la courtoisie d'un gentilhomme, éloignez-vous; tenez, voilà -minuit qui sonne, c'est l'heure où l'on m'attend. - --- Madame, dit le jeune homme en s'inclinant, je ne sais rien -refuser à qui me demande ainsi; soyez contente, je m'éloigne. - --- Mais vous ne me suivrez pas, vous ne m'épierez pas? - --- Je rentre chez moi à l'instant. - --- Ah! je le savais bien, que vous étiez un brave jeune homme!» -s'écria Mme Bonacieux en lui tendant une main et en posant l'autre -sur le marteau d'une petite porte presque perdue dans la muraille. - --- D'Artagnan saisit la main qu'on lui tendait et la baisa -ardemment. - -«Ah! j'aimerais mieux ne vous avoir jamais vue, s'écria d'Artagnan -avec cette brutalité naïve que les femmes préfèrent souvent aux -afféteries de la politesse, parce qu'elle découvre le fond de la -pensée et qu'elle prouve que le sentiment l'emporte sur la raison. - --- Eh bien, reprit Mme Bonacieux d'une voix presque caressante, et -en serrant la main de d'Artagnan qui n'avait pas abandonné la -sienne; eh bien, je n'en dirai pas autant que vous: ce qui est -perdu pour aujourd'hui n'est pas perdu pour l'avenir. Qui sait, si -lorsque je serai déliée un jour, je ne satisferai pas votre -curiosité? - --- Et faites-vous la même promesse à mon amour? s'écria d'Artagnan -au comble de la joie. - --- Oh! de ce côté, je ne veux point m'engager, cela dépendra des -sentiments que vous saurez m'inspirer. - --- Ainsi, aujourd'hui, madame... - --- Aujourd'hui, monsieur, je n'en suis encore qu'à la -reconnaissance. - --- Ah! vous êtes trop charmante, dit d'Artagnan avec tristesse, et -vous abusez de mon amour. - --- Non, j'use de votre générosité, voilà tout. Mais croyez-le -bien, avec certaines gens tout se retrouve. - --- Oh! vous me rendez le plus heureux des hommes. N'oubliez pas -cette soirée, n'oubliez pas cette promesse. - --- Soyez tranquille, en temps et lieu je me souviendrai de tout. -Eh bien, partez donc, partez, au nom du Ciel! On m'attendait à -minuit juste, et je suis en retard. - --- De cinq minutes. - --- Oui; mais dans certaines circonstances, cinq minutes sont cinq -siècles. - --- Quand on aime. - --- Eh bien, qui vous dit que je n'ai pas affaire à un amoureux? - --- C'est un homme qui vous attend? s'écria d'Artagnan, un homme! - --- Allons, voilà la discussion qui va recommencer, fit -Mme Bonacieux avec un demi-sourire qui n'était pas exempt d'une -certaine teinte d'impatience. - --- Non, non, je m'en vais, je pars; je crois en vous, je veux -avoir tout le mérite de mon dévouement, ce dévouement dût-il être -une stupidité. Adieu, madame, adieu!» - -Et comme s'il ne se fût senti la force de se détacher de la main -qu'il tenait que par une secousse, il s'éloigna tout courant, -tandis que Mme Bonacieux frappait, comme au volet, trois coups -lents et réguliers; puis, arrivé à l'angle de la rue, il se -retourna: la porte s'était ouverte et refermée, la jolie mercière -avait disparu. - -D'Artagnan continua son chemin, il avait donné sa parole de ne pas -épier Mme Bonacieux, et sa vie eût-elle dépendu de l'endroit où -elle allait se rendre, ou de la personne qui devait l'accompagner, -d'Artagnan serait rentré chez lui, puisqu'il avait dit qu'il y -rentrait. Cinq minutes après, il était dans la rue des Fossoyeurs. - -«Pauvre Athos, disait-il, il ne saura pas ce que cela veut dire. -Il se sera endormi en m'attendant, ou il sera retourné chez lui, -et en rentrant il aura appris qu'une femme y était venue. Une -femme chez Athos! Après tout, continua d'Artagnan, il y en avait -bien une chez Aramis. Tout cela est fort étrange, et je serais -bien curieux de savoir comment cela finira. - --- Mal, monsieur, mal», répondit une voix que le jeune homme -reconnut pour celle de Planchet; car tout en monologuant tout -haut, à la manière des gens très préoccupés, il s'était engagé -dans l'allée au fond de laquelle était l'escalier qui conduisait à -sa chambre. - -«Comment, mal? que veux-tu dire, imbécile? demanda d'Artagnan, -qu'est-il donc arrivé? - --- Toutes sortes de malheurs. - --- Lesquels? - --- D'abord M. Athos est arrêté. - --- Arrêté! Athos! arrêté! pourquoi? - --- On l'a trouvé chez vous; on l'a pris pour vous. - --- Et par qui a-t-il été arrêté? - --- Par la garde qu'ont été chercher les hommes noirs que vous avez -mis en fuite. - --- Pourquoi ne s'est-il pas nommé? pourquoi n'a-t-il pas dit qu'il -était étranger à cette affaire? - --- Il s'en est bien gardé, monsieur; il s'est au contraire -approché de moi et m'a dit: «C'est ton maître qui a besoin de sa -liberté en ce moment, et non pas moi, puisqu'il sait tout et que -je ne sais rien. On le croira arrêté, et cela lui donnera du -temps; dans trois jours je dirai qui je suis, et il faudra bien -qu'on me fasse sortir.» - --- Bravo, Athos! noble coeur, murmura d'Artagnan, je le reconnais -bien là! Et qu'ont fait les sbires? - --- Quatre l'ont emmené je ne sais où, à la Bastille ou au For- -l'Évêque; deux sont restés avec les hommes noirs, qui ont fouillé -partout et qui ont pris tous les papiers. Enfin les deux derniers, -pendant cette expédition, montaient la garde à la porte; puis, -quand tout a été fini, ils sont partis, laissant la maison vide et -tout ouvert. - --- Et Porthos et Aramis? - --- Je ne les avais pas trouvés, ils ne sont pas venus. - --- Mais ils peuvent venir d'un moment à l'autre, car tu leur as -fait dire que je les attendais? - --- Oui, monsieur. - --- Eh bien, ne bouge pas d'ici; s'ils viennent, préviens-les de ce -qui m'est arrivé, qu'ils m'attendent au cabaret de la Pomme de -Pin; ici il y aurait danger, la maison peut être espionnée. Je -cours chez M. de Tréville pour lui annoncer tout cela, et je les y -rejoins. - --- C'est bien, monsieur, dit Planchet. - --- Mais tu resteras, tu n'auras pas peur! dit d'Artagnan en -revenant sur ses pas pour recommander le courage à son laquais. - --- Soyez tranquille, monsieur, dit Planchet, vous ne me connaissez -pas encore; je suis brave quand je m'y mets, allez; c'est le tout -de m'y mettre; d'ailleurs je suis Picard. - --- Alors, c'est convenu, dit d'Artagnan, tu te fais tuer plutôt -que de quitter ton poste. - --- Oui, monsieur, et il n'y a rien que je ne fasse pour prouver à -monsieur que je lui suis attaché.» - -«Bon, dit en lui-même d'Artagnan, il paraît que la méthode que -j'ai employée à l'égard de ce garçon est décidément la bonne: j'en -userai dans l'occasion.» - -Et de toute la vitesse de ses jambes, déjà quelque peu fatiguées -cependant par les courses de la journée, d'Artagnan se dirigea -vers la rue du Colombier. - -M. de Tréville n'était point à son hôtel; sa compagnie était de -garde au Louvre; il était au Louvre avec sa compagnie. - -Il fallait arriver jusqu'à M. de Tréville; il était important -qu'il fût prévenu de ce qui se passait. D'Artagnan résolut -d'essayer d'entrer au Louvre. Son costume de garde dans la -compagnie de M. des Essarts lui devait être un passeport. - -Il descendit donc la rue des Petits-Augustins, et remonta le quai -pour prendre le Pont-Neuf. Il avait eu un instant l'idée de passer -le bac; mais en arrivant au bord de l'eau, il avait machinalement -introduit sa main dans sa poche et s'était aperçu qu'il n'avait -pas de quoi payer le passeur. - -Comme il arrivait à la hauteur de la rue Guénégaud, il vit -déboucher de la rue Dauphine un groupe composé de deux personnes -et dont l'allure le frappa. - -Les deux personnes qui composaient le groupe étaient: l'un, un -homme; l'autre, une femme. - -La femme avait la tournure de Mme Bonacieux, et l'homme -ressemblait à s'y méprendre à Aramis. - -En outre, la femme avait cette mante noire que d'Artagnan voyait -encore se dessiner sur le volet de la rue de Vaugirard et sur la -porte de la rue de La Harpe. - -De plus, l'homme portait l'uniforme des mousquetaires. - -Le capuchon de la femme était rabattu, l'homme tenait son mouchoir -sur son visage; tous deux, cette double précaution l'indiquait, -tous deux avaient donc intérêt à n'être point reconnus. - -Ils prirent le pont: c'était le chemin de d'Artagnan, puisque -d'Artagnan se rendait au Louvre; d'Artagnan les suivit. - -D'Artagnan n'avait pas fait vingt pas, qu'il fut convaincu que -cette femme, c'était Mme Bonacieux, et que cet homme, c'était -Aramis. - -Il sentit à l'instant même tous les soupçons de la jalousie qui -s'agitaient dans son coeur. - -Il était doublement trahi et par son ami et par celle qu'il aimait -déjà comme une maîtresse. Mme Bonacieux lui avait juré ses grands -dieux qu'elle ne connaissait pas Aramis, et un quart d'heure après -qu'elle lui avait fait ce serment, il la retrouvait au bras -d'Aramis. - -D'Artagnan ne réfléchit pas seulement qu'il connaissait la jolie -mercière depuis trois heures seulement, qu'elle ne lui devait rien -qu'un peu de reconnaissance pour l'avoir délivrée des hommes noirs -qui voulaient l'enlever, et qu'elle ne lui avait rien promis. Il -se regarda comme un amant outragé, trahi, bafoué; le sang et la -colère lui montèrent au visage, il résolut de tout éclaircir. - -La jeune femme et le jeune homme s'étaient aperçus qu'ils étaient -suivis, et ils avaient doublé le pas. D'Artagnan prit sa course, -les dépassa, puis revint sur eux au moment où ils se trouvaient -devant la Samaritaine, éclairée par un réverbère qui projetait sa -lueur sur toute cette partie du pont. - -D'Artagnan s'arrêta devant eux, et ils s'arrêtèrent devant lui. - -«Que voulez-vous, monsieur? demanda le mousquetaire en reculant -d'un pas et avec un accent étranger qui prouvait à d'Artagnan -qu'il s'était trompé dans une partie de ses conjectures. - --- Ce n'est pas Aramis! s'écria-t-il. - --- Non, monsieur, ce n'est point Aramis, et à votre exclamation je -vois que vous m'avez pris pour un autre, et je vous pardonne. - --- Vous me pardonnez! s'écria d'Artagnan. - --- Oui, répondit l'inconnu. Laissez-moi donc passer, puisque ce -n'est pas à moi que vous avez affaire. - --- Vous avez raison, monsieur, dit d'Artagnan, ce n'est pas à vous -que j'ai affaire, c'est à madame. - --- À madame! vous ne la connaissez pas, dit l'étranger. - --- Vous vous trompez, monsieur, je la connais. - --- Ah! fit Mme Bonacieux d'un ton de reproche, ah monsieur! -j'avais votre parole de militaire et votre foi de gentilhomme; -j'espérais pouvoir compter dessus. - --- Et moi, madame, dit d'Artagnan embarrassé, vous m'aviez -promis... - --- Prenez mon bras, madame, dit l'étranger, et continuons notre -chemin.» - -Cependant d'Artagnan, étourdi, atterré, anéanti par tout ce qui -lui arrivait, restait debout et les bras croisés devant le -mousquetaire et Mme Bonacieux. - -Le mousquetaire fit deux pas en avant et écarta d'Artagnan avec la -main. - -D'Artagnan fit un bond en arrière et tira son épée. - -En même temps et avec la rapidité de l'éclair, l'inconnu tira la -sienne. - -«Au nom du Ciel, Milord! s'écria Mme Bonacieux en se jetant entre -les combattants et prenant les épées à pleines mains. - --- Milord! s'écria d'Artagnan illuminé d'une idée subite, Milord! -pardon, monsieur; mais est-ce que vous seriez... - --- Milord duc de Buckingham, dit Mme Bonacieux à demi-voix; et -maintenant vous pouvez nous perdre tous. - --- Milord, madame, pardon, cent fois pardon; mais je l'aimais, -Milord, et j'étais jaloux; vous savez ce que c'est que d'aimer, -Milord; pardonnez-moi, et dites-moi comment je puis me faire tuer -pour Votre Grâce. - --- Vous êtes un brave jeune homme, dit Buckingham en tendant à -d'Artagnan une main que celui-ci serra respectueusement; vous -m'offrez vos services, je les accepte; suivez-nous à vingt pas -jusqu'au Louvre; et si quelqu'un nous épie, tuez-le!» - -D'Artagnan mit son épée nue sous son bras, laissa prendre à -Mme Bonacieux et au duc vingt pas d'avance et les suivit, prêt à -exécuter à la lettre les instructions du noble et élégant ministre -de Charles Ier. - -Mais heureusement le jeune séide n'eut aucune occasion de donner -au duc cette preuve de son dévouement, et la jeune femme et le -beau mousquetaire rentrèrent au Louvre par le guichet de l'Échelle -sans avoir été inquiétés... - -Quant à d'Artagnan, il se rendit aussitôt au cabaret de la Pomme -de Pin, où il trouva Porthos et Aramis qui l'attendaient. - -Mais, sans leur donner d'autre explication sur le dérangement -qu'il leur avait causé, il leur dit qu'il avait terminé seul -l'affaire pour laquelle il avait cru un instant avoir besoin de -leur intervention. Et maintenant, emportés que nous sommes par -notre récit, laissons nos trois amis rentrer chacun chez soi, et -suivons, dans les détours du Louvre, le duc de Buckingham et son -guide. - - -CHAPITRE XII -GEORGES VILLIERS, DUC DE BUCKINGHAM - -Madame Bonacieux et le duc entrèrent au Louvre sans difficulté; -Mme Bonacieux était connue pour appartenir à la reine; le duc -portait l'uniforme des mousquetaires de M. de Tréville, qui, comme -nous l'avons dit, était de garde ce soir-là. D'ailleurs Germain -était dans les intérêts de la reine, et si quelque chose arrivait, -Mme Bonacieux serait accusée d'avoir introduit son amant au -Louvre, voilà tout; elle prenait sur elle le crime: sa réputation -était perdue, il est vrai, mais de quelle valeur était dans le -monde la réputation d'une petite mercière? - -Une fois entrés dans l'intérieur de la cour, le duc et la jeune -femme suivirent le pied de la muraille pendant l'espace d'environ -vingt-cinq pas; cet espace parcouru, Mme Bonacieux poussa une -petite porte de service, ouverte le jour, mais ordinairement -fermée la nuit; la porte céda; tous deux entrèrent et se -trouvèrent dans l'obscurité, mais Mme Bonacieux connaissait tous -les tours et détours de cette partie du Louvre, destinée aux gens -de la suite. Elle referma les portes derrière elle, prit le duc -par la main, fit quelques pas en tâtonnant, saisit une rampe, -toucha du pied un degré, et commença de monter un escalier: le duc -compta deux étages. Alors elle prit à droite, suivit un long -corridor, redescendit un étage, fit quelques pas encore, -introduisit une clef dans une serrure, ouvrit une porte et poussa -le duc dans un appartement éclairé seulement par une lampe de -nuit, en disant: «Restez ici, Milord duc, on va venir.» Puis elle -sortit par la même porte, qu'elle ferma à la clef, de sorte que le -duc se trouva littéralement prisonnier. - -Cependant, tout isolé qu'il se trouvait, il faut le dire, le duc -de Buckingham n'éprouva pas un instant de crainte; un des côtés -saillants de son caractère était la recherche de l'aventure et -l'amour du romanesque. Brave, hardi, entreprenant, ce n'était pas -la première fois qu'il risquait sa vie dans de pareilles -tentatives; il avait appris que ce prétendu message d'Anne -d'Autriche, sur la foi duquel il était venu à Paris, était un -piège, et au lieu de regagner l'Angleterre, il avait, abusant de -la position qu'on lui avait faite, déclaré à la reine qu'il ne -partirait pas sans l'avoir vue. La reine avait positivement refusé -d'abord, puis enfin elle avait craint que le duc, exaspéré, ne fît -quelque folie. Déjà elle était décidée à le recevoir et à le -supplier de partir aussitôt, lorsque, le soir même de cette -décision, Mme Bonacieux, qui était chargée d'aller chercher le duc -et de le conduire au Louvre, fut enlevée. Pendant deux jours on -ignora complètement ce qu'elle était devenue, et tout resta en -suspens. Mais une fois libre, une fois remise en rapport avec La -Porte, les choses avaient repris leur cours, et elle venait -d'accomplir la périlleuse entreprise que, sans son arrestation, -elle eût exécutée trois jours plus tôt. - -Buckingham, resté seul, s'approcha d'une glace. Cet habit de -mousquetaire lui allait à merveille. - -À trente-cinq ans qu'il avait alors, il passait à juste titre pour -le plus beau gentilhomme et pour le plus élégant cavalier de -France et d'Angleterre. - -Favori de deux rois, riche à millions, tout-puissant dans un -royaume qu'il bouleversait à sa fantaisie et calmait à son -caprice, Georges Villiers, duc de Buckingham, avait entrepris une -de ces existences fabuleuses qui restent dans le cours des siècles -comme un étonnement pour la postérité. - -Aussi, sûr de lui-même, convaincu de sa puissance, certain que les -lois qui régissent les autres hommes ne pouvaient l'atteindre, -allait-il droit au but qu'il s'était fixé, ce but fût-il si élevé -et si éblouissant que c'eût été folie pour un autre que de -l'envisager seulement. C'est ainsi qu'il était arrivé à -s'approcher plusieurs fois de la belle et fière Anne d'Autriche et -à s'en faire aimer, à force d'éblouissement. - -Georges Villiers se plaça donc devant une glace, comme nous -l'avons dit, rendit à sa belle chevelure blonde les ondulations -que le poids de son chapeau lui avait fait perdre, retroussa sa -moustache, et le coeur tout gonflé de joie, heureux et fier de -toucher au moment qu'il avait si longtemps désiré, se sourit à -lui-même d'orgueil et d'espoir. - -En ce moment, une porte cachée dans la tapisserie s'ouvrit et une -femme apparut. Buckingham vit cette apparition dans la glace; il -jeta un cri, c'était la reine! - -Anne d'Autriche avait alors vingt-six ou vingt-sept ans, c'est-à- -dire qu'elle se trouvait dans tout l'éclat de sa beauté. - -Sa démarche était celle d'une reine ou d'une déesse; ses yeux, qui -jetaient des reflets d'émeraude, étaient parfaitement beaux, et -tout à la fois pleins de douceur et de majesté. - -Sa bouche était petite et vermeille, et quoique sa lèvre -inférieure, comme celle des princes de la maison d'Autriche, -avançât légèrement sur l'autre, elle était éminemment gracieuse -dans le sourire, mais aussi profondément dédaigneuse dans le -mépris. - -Sa peau était citée pour sa douceur et son velouté, sa main et ses -bras étaient d'une beauté surprenante, et tous les poètes du temps -les chantaient comme incomparables. - -Enfin ses cheveux, qui, de blonds qu'ils étaient dans sa jeunesse, -étaient devenus châtains, et qu'elle portait frisés très clair et -avec beaucoup de poudre, encadraient admirablement son visage, -auquel le censeur le plus rigide n'eût pu souhaiter qu'un peu -moins de rouge, et le statuaire le plus exigeant qu'un peu plus de -finesse dans le nez. - -Buckingham resta un instant ébloui; jamais Anne d'Autriche ne lui -était apparue aussi belle, au milieu des bals, des fêtes, des -carrousels, qu'elle lui apparut en ce moment, vêtue d'une simple -robe de satin blanc et accompagnée de doña Estefania, la seule de -ses femmes espagnoles qui n'eût pas été chassée par la jalousie du -roi et par les persécutions de Richelieu. - -Anne d'Autriche fit deux pas en avant; Buckingham se précipita à -ses genoux, et avant que la reine eût pu l'en empêcher, il baisa -le bas de sa robe. - -«Duc, vous savez déjà que ce n'est pas moi qui vous ai fait -écrire. - --- Oh! oui, madame, oui, Votre Majesté, s'écria le duc; je sais -que j'ai été un fou, un insensé de croire que la neige -s'animerait, que le marbre s'échaufferait; mais, que voulez-vous, -quand on aime, on croit facilement à l'amour; d'ailleurs je n'ai -pas tout perdu à ce voyage, puisque je vous vois. - --- Oui, répondit Anne, mais vous savez pourquoi et comment je vous -vois, Milord. Je vous vois par pitié pour vous-même; je vous vois -parce qu'insensible à toutes mes peines, vous vous êtes obstiné à -rester dans une ville où, en restant, vous courez risque de la vie -et me faites courir risque de mon honneur; je vous vois pour vous -dire que tout nous sépare, les profondeurs de la mer, l'inimitié -des royaumes, la sainteté des serments. Il est sacrilège de lutter -contre tant de choses, Milord. Je vous vois enfin pour vous dire -qu'il ne faut plus nous voir. - --- Parlez, madame; parlez, reine, dit Buckingham; la douceur de -votre voix couvre la dureté de vos paroles. Vous parlez de -sacrilège! mais le sacrilège est dans la séparation des coeurs que -Dieu avait formés l'un pour l'autre. - --- Milord, s'écria la reine, vous oubliez que je ne vous ai jamais -dit que je vous aimais. - --- Mais vous ne m'avez jamais dit non plus que vous ne m'aimiez -point; et vraiment, me dire de semblables paroles, ce serait de la -part de Votre Majesté une trop grande ingratitude. Car, dites-moi, -où trouvez-vous un amour pareil au mien, un amour que ni le temps, -ni l'absence, ni le désespoir ne peuvent éteindre; un amour qui se -contente d'un ruban égaré, d'un regard perdu, d'une parole -échappée? - -«Il y a trois ans, madame, que je vous ai vue pour la première -fois, et depuis trois ans je vous aime ainsi. - -«Voulez-vous que je vous dise comment vous étiez vêtue la première -fois que je vous vis? voulez-vous que je détaille chacun des -ornements de votre toilette? Tenez, je vous vois encore: vous -étiez assise sur des carreaux, à la mode d'Espagne; vous aviez une -robe de satin vert avec des broderies d'or et d'argent; des -manches pendantes et renouées sur vos beaux bras, sur ces bras -admirables, avec de gros diamants; vous aviez une fraise fermée, -un petit bonnet sur votre tête, de la couleur de votre robe, et -sur ce bonnet une plume de héron. - -«Oh! tenez, tenez, je ferme les yeux, et je vous vois telle que -vous étiez alors; je les rouvre, et je vous vois telle que vous -êtes maintenant, c'est-à-dire cent fois plus belle encore! - --- Quelle folie! murmura Anne d'Autriche, qui n'avait pas le -courage d'en vouloir au duc d'avoir si bien conservé son portrait -dans son coeur; quelle folie de nourrir une passion inutile avec -de pareils souvenirs! - --- Et avec quoi voulez-vous donc que je vive? je n'ai que des -souvenirs, moi. C'est mon bonheur, mon trésor, mon espérance. -Chaque fois que je vous vois, c'est un diamant de plus que je -renferme dans l'écrin de mon coeur. Celui-ci est le quatrième que -vous laissez tomber et que je ramasse; car en trois ans, madame, -je ne vous ai vue que quatre fois: cette première que je viens de -vous dire, la seconde chez Mme de Chevreuse, la troisième dans les -jardins d'Amiens. - --- Duc, dit la reine en rougissant, ne parlez pas de cette soirée. - --- Oh! parlons-en, au contraire, madame, parlons-en: c'est la -soirée heureuse et rayonnante de ma vie. Vous rappelez-vous la -belle nuit qu'il faisait? Comme l'air était doux et parfumé, comme -le ciel était bleu et tout émaillé d'étoiles! Ah! cette fois, -madame, j'avais pu être un instant seul avec vous; cette fois, -vous étiez prête à tout me dire, l'isolement de votre vie, les -chagrins de votre coeur. Vous étiez appuyée à mon bras, tenez, à -celui-ci. Je sentais, en inclinant ma tête à votre côté, vos beaux -cheveux effleurer mon visage, et chaque fois qu'ils l'effleuraient -je frissonnais de la tête aux pieds. Oh! reine, reine! oh! vous ne -savez pas tout ce qu'il y a de félicités du ciel, de joies du -paradis enfermées dans un moment pareil. Tenez, mes biens, ma -fortune, ma gloire, tout ce qu'il me reste de jours à vivre, pour -un pareil instant et pour une semblable nuit! car cette nuit-là, -madame, cette nuit-là vous m'aimiez, je vous le jure. - --- Milord, il est possible, oui, que l'influence du lieu, que le -charme de cette belle soirée, que la fascination de votre regard, -que ces mille circonstances enfin qui se réunissent parfois pour -perdre une femme se soient groupées autour de moi dans cette -fatale soirée; mais vous l'avez vu, Milord, la reine est venue au -secours de la femme qui faiblissait: au premier mot que vous avez -osé dire, à la première hardiesse à laquelle j'ai eu à répondre, -j'ai appelé. - --- Oh! oui, oui, cela est vrai, et un autre amour que le mien -aurait succombé à cette épreuve; mais mon amour, à moi, en est -sorti plus ardent et plus éternel. Vous avez cru me fuir en -revenant à Paris, vous avez cru que je n'oserais quitter le trésor -sur lequel mon maître m'avait chargé de veiller. Ah! que -m'importent à moi tous les trésors du monde et tous les rois de la -terre! Huit jours après, j'étais de retour, madame. Cette fois, -vous n'avez rien eu à me dire: j'avais risqué ma faveur, ma vie, -pour vous voir une seconde, je n'ai pas même touché votre main, et -vous m'avez pardonné en me voyant si soumis et si repentant. - --- Oui, mais la calomnie s'est emparée de toutes ces folies dans -lesquelles je n'étais pour rien, vous le savez bien, Milord. Le -roi, excité par M. le cardinal, a fait un éclat terrible: -Mme de Vernet a été chassée, Putange exilé, Mme de Chevreuse est -tombée en défaveur, et lorsque vous avez voulu revenir comme -ambassadeur en France, le roi lui-même, souvenez-vous-en, Milord, -le roi lui-même s'y est opposé. - --- Oui, et la France va payer d'une guerre le refus de son roi. Je -ne puis plus vous voir, madame; eh bien, je veux chaque jour que -vous entendiez parler de moi. - -«Quel but pensez-vous qu'aient eu cette expédition de Ré et cette -ligue avec les protestants de La Rochelle que je projette? Le -plaisir de vous voir! - -«Je n'ai pas l'espoir de pénétrer à main armée jusqu'à Paris, je -le sais bien: mais cette guerre pourra amener une paix, cette paix -nécessitera un négociateur, ce négociateur ce sera moi. On n'osera -plus me refuser alors, et je reviendrai à Paris, et je vous -reverrai, et je serai heureux un instant. Des milliers d'hommes, -il est vrai, auront payé mon bonheur de leur vie; mais que -m'importera, à moi, pourvu que je vous revoie! Tout cela est peut- -être bien fou, peut-être bien insensé; mais, dites-moi, quelle -femme a un amant plus amoureux? quelle reine a eu un serviteur -plus ardent? - --- Milord, Milord, vous invoquez pour votre défense des choses qui -vous accusent encore; Milord, toutes ces preuves d'amour que vous -voulez me donner sont presque des crimes. - --- Parce que vous ne m'aimez pas, madame: si vous m'aimiez, vous -verriez tout cela autrement, si vous m'aimiez, oh! mais, si vous -m'aimiez, ce serait trop de bonheur et je deviendrais fou. Ah! -Mme de Chevreuse dont vous parliez tout à l'heure, -Mme de Chevreuse a été moins cruelle que vous; Holland l'a aimée, -et elle a répondu à son amour. - --- Mme de Chevreuse n'était pas reine, murmura Anne d'Autriche, -vaincue malgré elle par l'expression d'un amour si profond. - --- Vous m'aimeriez donc si vous ne l'étiez pas, vous, madame, -dites, vous m'aimeriez donc? Je puis donc croire que c'est la -dignité seule de votre rang qui vous fait cruelle pour moi; je -puis donc croire que si vous eussiez été Mme de Chevreuse, le -pauvre Buckingham aurait pu espérer? Merci de ces douces paroles, -ô ma belle Majesté, cent fois merci. - --- Ah! Milord, vous avez mal entendu, mal interprété; je n'ai pas -voulu dire... - --- Silence! Silence! dit le duc, si je suis heureux d'une erreur, -n'ayez pas la cruauté de me l'enlever. Vous l'avez dit vous-même, -on m'a attiré dans un piège, j'y laisserai ma vie peut-être, car, -tenez, c'est étrange, depuis quelque temps j'ai des pressentiments -que je vais mourir.» Et le duc sourit d'un sourire triste et -charmant à la fois. - -«Oh! mon Dieu! s'écria Anne d'Autriche avec un accent d'effroi qui -prouvait quel intérêt plus grand qu'elle ne le voulait dire elle -prenait au duc. - --- Je ne vous dis point cela pour vous effrayer, madame, non; -c'est même ridicule ce que je vous dis, et croyez que je ne me -préoccupe point de pareils rêves. Mais ce mot que vous venez de -dire, cette espérance que vous m'avez presque donnée, aura tout -payé, fût-ce même ma vie. - --- Eh bien, dit Anne d'Autriche, moi aussi, duc, moi, j'ai des -pressentiments, moi aussi j'ai des rêves. J'ai songé que je vous -voyais couché sanglant, frappé d'une blessure. - --- Au côté gauche, n'est-ce pas, avec un couteau? interrompit -Buckingham. - --- Oui, c'est cela, Milord, c'est cela, au côté gauche avec un -couteau. Qui a pu vous dire que j'avais fait ce rêve? Je ne l'ai -confié qu'à Dieu, et encore dans mes prières. - --- Je n'en veux pas davantage, et vous m'aimez, madame, c'est -bien. - --- Je vous aime, moi? - --- Oui, vous. Dieu vous enverrait-il les mêmes rêves qu'à moi, si -vous ne m'aimiez pas? Aurions-nous les mêmes pressentiments, si -nos deux existences ne se touchaient pas par le coeur? Vous -m'aimez, ô reine, et vous me pleurerez? - --- Oh! mon Dieu! mon Dieu! s'écria Anne d'Autriche, c'est plus que -je n'en puis supporter. Tenez, duc, au nom du Ciel, partez, -retirez-vous; je ne sais si je vous aime, ou si je ne vous aime -pas; mais ce que je sais, c'est que je ne serai point parjure. -Prenez donc pitié de moi, et partez. Oh! si vous êtes frappé en -France, si vous mourez en France, si je pouvais supposer que votre -amour pour moi fût cause de votre mort, je ne me consolerais -jamais, j'en deviendrais folle. Partez donc, partez, je vous en -supplie. - --- Oh! que vous êtes belle ainsi! Oh! que je vous aime! dit -Buckingham. - --- Partez! partez! je vous en supplie, et revenez plus tard; -revenez comme ambassadeur, revenez comme ministre, revenez entouré -de gardes qui vous défendront, de serviteurs qui veilleront sur -vous, et alors je ne craindrai plus pour vos jours, et j'aurai du -bonheur à vous revoir. - --- Oh! est-ce bien vrai ce que vous me dites? - --- Oui... - --- Eh bien, un gage de votre indulgence, un objet qui vienne de -vous et qui me rappelle que je n'ai point fait un rêve; quelque -chose que vous ayez porté et que je puisse porter à mon tour, une -bague, un collier, une chaîne. - --- Et partirez-vous, partirez-vous, si je vous donne ce que vous -me demandez? - --- Oui. - --- À l'instant même? - --- Oui. - --- Vous quitterez la France, vous retournerez en Angleterre? - --- Oui, je vous le jure! - --- Attendez, alors, attendez.» - -Et Anne d'Autriche rentra dans son appartement et en sortit -presque aussitôt, tenant à la main un petit coffret en bois de -rose à son chiffre, tout incrusté d'or. - -«Tenez, Milord duc, tenez, dit-elle, gardez cela en mémoire de -moi.» - -Buckingham prit le coffret et tomba une seconde fois à genoux. - -«Vous m'avez promis de partir, dit la reine. - --- Et je tiens ma parole. Votre main, votre main, madame, et je -pars.» - -Anne d'Autriche tendit sa main en fermant les yeux et en -s'appuyant de l'autre sur Estefania, car elle sentait que les -forces allaient lui manquer. - -Buckingham appuya avec passion ses lèvres sur cette belle main, -puis se relevant: - -«Avant six mois, dit-il, si je ne suis pas mort, je vous aurai -revue, madame, dussé-je bouleverser le monde pour cela.» - -Et, fidèle à la promesse qu'il avait faite, il s'élança hors de -l'appartement. - -Dans le corridor, il rencontra Mme Bonacieux qui l'attendait, et -qui, avec les mêmes précautions et le même bonheur, le reconduisit -hors du Louvre. - - -CHAPITRE XIII -MONSIEUR BONACIEUX - -Il y avait dans tout cela, comme on a pu le remarquer, un -personnage dont, malgré sa position précaire, on n'avait paru -s'inquiéter que fort médiocrement; ce personnage était -M. Bonacieux, respectable martyr des intrigues politiques et -amoureuses qui s'enchevêtraient si bien les unes aux autres, dans -cette époque à la fois si chevaleresque et si galante. - -Heureusement -- le lecteur se le rappelle ou ne se le rappelle -pas -- heureusement que nous avons promis de ne pas le perdre de -vue. - -Les estafiers qui l'avaient arrêté le conduisirent droit à la -Bastille, où on le fit passer tout tremblant devant un peloton de -soldats qui chargeaient leurs mousquets. - -De là, introduit dans une galerie demi-souterraine, il fut, de la -part de ceux qui l'avaient amené, l'objet des plus grossières -injures et des plus farouches traitements. Les sbires voyaient -qu'ils n'avaient pas affaire à un gentilhomme, et ils le -traitaient en véritable croquant. - -Au bout d'une demi-heure à peu près, un greffier vint mettre fin à -ses tortures, mais non pas à ses inquiétudes, en donnant l'ordre -de conduire M. Bonacieux dans la chambre des interrogatoires. -Ordinairement on interrogeait les prisonniers chez eux, mais avec -M. Bonacieux on n'y faisait pas tant de façons. - -Deux gardes s'emparèrent du mercier, lui firent traverser une -cour, le firent entrer dans un corridor où il y avait trois -sentinelles, ouvrirent une porte et le poussèrent dans une chambre -basse, où il n'y avait pour tous meubles qu'une table, une chaise -et un commissaire. Le commissaire était assis sur la chaise et -occupé à écrire sur la table. - -Les deux gardes conduisirent le prisonnier devant la table et, sur -un signe du commissaire, s'éloignèrent hors de la portée de la -voix. - -Le commissaire, qui jusque-là avait tenu sa tête baissée sur ses -papiers, la releva pour voir à qui il avait affaire. Ce -commissaire était un homme à la mine rébarbative, au nez pointu, -aux pommettes jaunes et saillantes, aux yeux petits mais -investigateurs et vifs, à la physionomie tenant à la fois de la -fouine et du renard. Sa tête, supportée par un cou long et mobile, -sortait de sa large robe noire en se balançant avec un mouvement à -peu près pareil à celui de la tortue tirant sa tête hors de sa -carapace. - -Il commença par demander à M. Bonacieux ses nom et prénoms, son -âge, son état et son domicile. - -L'accusé répondit qu'il s'appelait Jacques-Michel Bonacieux, qu'il -était âgé de cinquante et un ans, mercier retiré et qu'il -demeurait rue des Fossoyeurs, n° 11. - -Le commissaire alors, au lieu de continuer à l'interroger, lui fit -un grand discours sur le danger qu'il y a pour un bourgeois obscur -à se mêler des choses publiques. - -Il compliqua cet exorde d'une exposition dans laquelle il raconta -la puissance et les actes de M. le cardinal, ce ministre -incomparable, ce vainqueur des ministres passés, cet exemple des -ministres à venir: actes et puissance que nul ne contrecarrait -impunément. - -Après cette deuxième partie de son discours, fixant son regard -d'épervier sur le pauvre Bonacieux, il l'invita à réfléchir à la -gravité de sa situation. - -Les réflexions du mercier étaient toutes faites: il donnait au -diable l'instant où M. de La Porte avait eu l'idée de le marier -avec sa filleule, et l'instant surtout où cette filleule avait été -reçue dame de la lingerie chez la reine. - -Le fond du caractère de maître Bonacieux était un profond égoïsme -mêlé à une avarice sordide, le tout assaisonné d'une poltronnerie -extrême. L'amour que lui avait inspiré sa jeune femme, étant un -sentiment tout secondaire, ne pouvait lutter avec les sentiments -primitifs que nous venons d'énumérer. - -Bonacieux réfléchit, en effet, sur ce qu'on venait de lui dire. - -«Mais, monsieur le commissaire, dit-il timidement, croyez bien que -je connais et que j'apprécie plus que personne le mérite de -l'incomparable Éminence par laquelle nous avons l'honneur d'être -gouvernés. - --- Vraiment? demanda le commissaire d'un air de doute; mais s'il -en était véritablement ainsi, comment seriez-vous à la Bastille? - --- Comment j'y suis, ou plutôt pourquoi j'y suis, répliqua -M. Bonacieux, voilà ce qu'il m'est parfaitement impossible de vous -dire, vu que je l'ignore moi-même; mais, à coup sûr, ce n'est pas -pour avoir désobligé, sciemment du moins, M. le cardinal. - --- Il faut cependant que vous ayez commis un crime, puisque vous -êtes ici accusé de haute trahison. - --- De haute trahison! s'écria Bonacieux épouvanté, de haute -trahison! et comment voulez-vous qu'un pauvre mercier qui déteste -les huguenots et qui abhorre les Espagnols soit accusé de haute -trahison? Réfléchissez, monsieur, la chose est matériellement -impossible. - --- Monsieur Bonacieux, dit le commissaire en regardant l'accusé -comme si ses petits yeux avaient la faculté de lire jusqu'au plus -profond des coeurs, monsieur Bonacieux, vous avez une femme? - --- Oui, monsieur, répondit le mercier tout tremblant, sentant que -c'était là où les affaires allaient s'embrouiller; c'est-à-dire, -j'en avais une. - --- Comment? vous en aviez une! qu'en avez-vous fait, si vous ne -l'avez plus? - --- On me l'a enlevée, monsieur. - --- On vous l'a enlevée? dit le commissaire. Ah!» - -Bonacieux sentit à ce «ah!» que l'affaire s'embrouillait de plus -en plus. - -«On vous l'a enlevée! reprit le commissaire, et savez-vous quel -est l'homme qui a commis ce rapt? - --- Je crois le connaître. - --- Quel est-il? - --- Songez que je n'affirme rien, monsieur le commissaire, et que -je soupçonne seulement. - --- Qui soupçonnez-vous? Voyons, répondez franchement.» - -M. Bonacieux était dans la plus grande perplexité: devait-il tout -nier ou tout dire? En niant tout, on pouvait croire qu'il en -savait trop long pour avouer; en disant tout, il faisait preuve de -bonne volonté. Il se décida donc à tout dire. - -«Je soupçonne, dit-il, un grand brun, de haute mine, lequel a tout -à fait l'air d'un grand seigneur; il nous a suivis plusieurs fois, -à ce qu'il m'a semblé, quand j'attendais ma femme devant le -guichet du Louvre pour la ramener chez moi.» - -Le commissaire parut éprouver quelque inquiétude. - -«Et son nom? dit-il. - --- Oh! quant à son nom, je n'en sais rien, mais si je le rencontre -jamais, je le reconnaîtrai à l'instant même, je vous en réponds, -fût-il entre mille personnes.» - -Le front du commissaire se rembrunit. - -«Vous le reconnaîtriez entre mille, dites-vous? continua-t-il... - --- C'est-à-dire, reprit Bonacieux, qui vit qu'il avait fait fausse -route, c'est-à-dire... - --- Vous avez répondu que vous le reconnaîtriez, dit le -commissaire; c'est bien, en voici assez pour aujourd'hui; il faut, -avant que nous allions plus loin, que quelqu'un soit prévenu que -vous connaissez le ravisseur de votre femme. - --- Mais je ne vous ai pas dit que je le connaissais! s'écria -Bonacieux au désespoir. Je vous ai dit au contraire... - --- Emmenez le prisonnier, dit le commissaire aux deux gardes. - --- Et où faut-il le conduire? demanda le greffier. - --- Dans un cachot. - --- Dans lequel? - --- Oh! mon Dieu, dans le premier venu, pourvu qu'il ferme bien», -répondit le commissaire avec une indifférence qui pénétra -d'horreur le pauvre Bonacieux. - -«Hélas! hélas! se dit-il, le malheur est sur ma tête; ma femme -aura commis quelque crime effroyable; on me croit son complice, et -l'on me punira avec elle: elle en aura parlé, elle aura avoué -qu'elle m'avait tout dit; une femme, c'est si faible! Un cachot, -le premier venu! c'est cela! une nuit est bientôt passée; et -demain, à la roue, à la potence! Oh! mon Dieu! mon Dieu! ayez -pitié de moi!» - -Sans écouter le moins du monde les lamentations de maître -Bonacieux, lamentations auxquelles d'ailleurs ils devaient être -habitués, les deux gardes prirent le prisonnier par un bras, et -l'emmenèrent, tandis que le commissaire écrivait en hâte une -lettre que son greffier attendait. - -Bonacieux ne ferma pas l'oeil, non pas que son cachot fût par trop -désagréable, mais parce que ses inquiétudes étaient trop grandes. -Il resta toute la nuit sur son escabeau, tressaillant au moindre -bruit; et quand les premiers rayons du jour se glissèrent dans sa -chambre, l'aurore lui parut avoir pris des teintes funèbres. - -Tout à coup, il entendit tirer les verrous, et il fit un -soubresaut terrible. Il croyait qu'on venait le chercher pour le -conduire à l'échafaud; aussi, lorsqu'il vit purement et simplement -paraître, au lieu de l'exécuteur qu'il attendait, son commissaire -et son greffier de la veille, il fut tout près de leur sauter au -cou. - -«Votre affaire s'est fort compliquée depuis hier au soir, mon -brave homme, lui dit le commissaire, et je vous conseille de dire -toute la vérité; car votre repentir peut seul conjurer la colère -du cardinal. - --- Mais je suis prêt à tout dire, s'écria Bonacieux, du moins tout -ce que je sais. Interrogez, je vous prie. - --- Où est votre femme, d'abord? - --- Mais puisque je vous ai dit qu'on me l'avait enlevée. - --- Oui, mais depuis hier cinq heures de l'après-midi, grâce à -vous, elle s'est échappée. - --- Ma femme s'est échappée! s'écria Bonacieux. Oh! la malheureuse! -monsieur, si elle s'est échappée, ce n'est pas ma faute, je vous -le jure. - --- Qu'alliez-vous donc alors faire chez M. d'Artagnan votre -voisin, avec lequel vous avez eu une longue conférence dans la -journée? - --- Ah! oui, monsieur le commissaire, oui, cela est vrai, et -j'avoue que j'ai eu tort. J'ai été chez M. d'Artagnan. - --- Quel était le but de cette visite? - --- De le prier de m'aider à retrouver ma femme. Je croyais que -j'avais droit de la réclamer; je me trompais, à ce qu'il paraît, -et je vous en demande bien pardon. - --- Et qu'a répondu M. d'Artagnan? - --- M. d'Artagnan m'a promis son aide; mais je me suis bientôt -aperçu qu'il me trahissait. - --- Vous en imposez à la justice! M. d'Artagnan a fait un pacte -avec vous, et en vertu de ce pacte il a mis en fuite les hommes de -police qui avaient arrêté votre femme, et l'a soustraite à toutes -les recherches. - --- M. d'Artagnan a enlevé ma femme! Ah çà, mais que me dites-vous -là? - --- Heureusement M. d'Artagnan est entre nos mains, et vous allez -lui être confronté. - --- Ah! ma foi, je ne demande pas mieux, s'écria Bonacieux; je ne -serais pas fâché de voir une figure de connaissance. - --- Faites entrer M. d'Artagnan», dit le commissaire aux deux -gardes. - -Les deux gardes firent entrer Athos. - -«Monsieur d'Artagnan, dit le commissaire en s'adressant à Athos, -déclarez ce qui s'est passé entre vous et monsieur. - --- Mais! s'écria Bonacieux, ce n'est pas M. d'Artagnan que vous me -montrez là! - --- Comment! ce n'est pas M. d'Artagnan? s'écria le commissaire. - --- Pas le moins du monde, répondit Bonacieux. - --- Comment se nomme monsieur? demanda le commissaire. - --- Je ne puis vous le dire, je ne le connais pas. - --- Comment! vous ne le connaissez pas? - --- Non. - --- Vous ne l'avez jamais vu? - --- Si fait; mais je ne sais comment il s'appelle. - --- Votre nom? demanda le commissaire. - --- Athos, répondit le mousquetaire. - --- Mais ce n'est pas un nom d'homme, ça, c'est un nom de montagne! -s'écria le pauvre interrogateur qui commençait à perdre la tête. - --- C'est mon nom, dit tranquillement Athos. - --- Mais vous avez dit que vous vous nommiez d'Artagnan. - --- Moi? - --- Oui, vous. - --- C'est-à-dire que c'est à moi qu'on a dit: «Vous êtes -M. d'Artagnan?» J'ai répondu: «Vous croyez?» Mes gardes se sont -écriés qu'ils en étaient sûrs. Je n'ai pas voulu les contrarier. -D'ailleurs je pouvais me tromper. - --- Monsieur, vous insultez à la majesté de la justice. - --- Aucunement, fit tranquillement Athos. - --- Vous êtes M. d'Artagnan. - --- Vous voyez bien que vous me le dites encore. - --- Mais, s'écria à son tour M. Bonacieux, je vous dis, monsieur le -commissaire, qu'il n'y a pas un instant de doute à avoir. -M. d'Artagnan est mon hôte, et par conséquent, quoiqu'il ne me -paie pas mes loyers, et justement même à cause de cela, je dois le -connaître. M. d'Artagnan est un jeune homme de dix-neuf à vingt -ans à peine, et monsieur en a trente au moins. M. d'Artagnan est -dans les gardes de M. des Essarts, et monsieur est dans la -compagnie des mousquetaires de M. de Tréville: regardez -l'uniforme, monsieur le commissaire, regardez l'uniforme. - --- C'est vrai, murmura le commissaire; c'est pardieu vrai.» - -En ce moment la porte s'ouvrit vivement, et un messager, introduit -par un des guichetiers de la Bastille, remit une lettre au -commissaire. - -«Oh! la malheureuse! s'écria le commissaire. - --- Comment? que dites-vous? de qui parlez-vous? Ce n'est pas de ma -femme, j'espère! - --- Au contraire, c'est d'elle. Votre affaire est bonne, allez. - --- Ah çà, s'écria le mercier exaspéré, faites-moi le plaisir de me -dire, monsieur, comment mon affaire à moi peut s'empirer de ce que -fait ma femme pendant que je suis en prison! - --- Parce que ce qu'elle fait est la suite d'un plan arrêté entre -vous, plan infernal! - --- Je vous jure, monsieur le commissaire, que vous êtes dans la -plus profonde erreur, que je ne sais rien au monde de ce que -devait faire ma femme, que je suis entièrement étranger à ce -qu'elle a fait, et que, si elle a fait des sottises, je la renie, -je la démens, je la maudis. - --- Ah çà, dit Athos au commissaire, si vous n'avez plus besoin de -moi ici, renvoyez-moi quelque part, il est très ennuyeux, votre -monsieur Bonacieux. - --- Reconduisez les prisonniers dans leurs cachots, dit le -commissaire en désignant d'un même geste Athos et Bonacieux, et -qu'ils soient gardés plus sévèrement que jamais. - --- Cependant, dit Athos avec son calme habituel, si c'est à -M. d'Artagnan que vous avez affaire, je ne vois pas trop en quoi -je puis le remplacer. - --- Faites ce que j'ai dit! s'écria le commissaire, et le secret le -plus absolu! Vous entendez!» - -Athos suivit ses gardes en levant les épaules, et M. Bonacieux en -poussant des lamentations à fendre le coeur d'un tigre. - -On ramena le mercier dans le même cachot où il avait passé la -nuit, et l'on l'y laissa toute la journée. Toute la journée -Bonacieux pleura comme un véritable mercier, n'étant pas du tout -homme d'épée, il nous l'a dit lui-même. - -Le soir, vers les neuf heures, au moment où il allait se décider à -se mettre au lit, il entendit des pas dans son corridor. Ces pas -se rapprochèrent de son cachot, sa porte s'ouvrit, des gardes -parurent. - -«Suivez-moi, dit un exempt qui venait à la suite des gardes. - --- Vous suivre! s'écria Bonacieux; vous suivre à cette heure-ci! -et où cela, mon Dieu? - --- Où nous avons l'ordre de vous conduire. - --- Mais ce n'est pas une réponse, cela. - --- C'est cependant la seule que nous puissions vous faire. - --- Ah! mon Dieu, mon Dieu, murmura le pauvre mercier, pour cette -fois je suis perdu!» - -Et il suivit machinalement et sans résistance les gardes qui -venaient le quérir. - -Il prit le même corridor qu'il avait déjà pris, traversa une -première cour, puis un second corps de logis; enfin, à la porte de -la cour d'entrée, il trouva une voiture entourée de quatre gardes -à cheval. On le fit monter dans cette voiture, l'exempt se plaça -près de lui, on ferma la portière à clef, et tous deux se -trouvèrent dans une prison roulante. - -La voiture se mit en mouvement, lente comme un char funèbre. À -travers la grille cadenassée, le prisonnier apercevait les maisons -et le pavé, voilà tout; mais, en véritable Parisien qu'il était, -Bonacieux reconnaissait chaque rue aux bornes, aux enseignes, aux -réverbères. Au moment d'arriver à Saint-Paul, lieu où l'on -exécutait les condamnés de la Bastille, il faillit s'évanouir et -se signa deux fois. Il avait cru que la voiture devait s'arrêter -là. La voiture passa cependant. - -Plus loin, une grande terreur le prit encore, ce fut en côtoyant -le cimetière Saint-Jean où on enterrait les criminels d'État. Une -seule chose le rassura un peu, c'est qu'avant de les enterrer on -leur coupait généralement la tête, et que sa tête à lui était -encore sur ses épaules. Mais lorsqu'il vit que la voiture prenait -la route de la Grève, qu'il aperçut les toits aigus de l'hôtel de -ville, que la voiture s'engagea sous l'arcade, il crut que tout -était fini pour lui, voulut se confesser à l'exempt, et, sur son -refus, poussa des cris si pitoyables que l'exempt annonça que, -s'il continuait à l'assourdir ainsi, il lui mettrait un bâillon. - -Cette menace rassura quelque peu Bonacieux: si l'on eût dû -l'exécuter en Grève, ce n'était pas la peine de le bâillonner, -puisqu'on était presque arrivé au lieu de l'exécution. En effet, -la voiture traversa la place fatale sans s'arrêter. Il ne restait -plus à craindre que la Croix-du-Trahoir: la voiture en prit -justement le chemin. - -Cette fois, il n'y avait plus de doute, c'était à la Croix-du- -Trahoir qu'on exécutait les criminels subalternes. Bonacieux -s'était flatté en se croyant digne de Saint-Paul ou de la place de -Grève: c'était à la Croix-du-Trahoir qu'allaient finir son voyage -et sa destinée! Il ne pouvait voir encore cette malheureuse croix, -mais il la sentait en quelque sorte venir au-devant de lui. -Lorsqu'il n'en fut plus qu'à une vingtaine de pas, il entendit une -rumeur, et la voiture s'arrêta. C'était plus que n'en pouvait -supporter le pauvre Bonacieux, déjà écrasé par les émotions -successives qu'il avait éprouvées; il poussa un faible -gémissement, qu'on eût pu prendre pour le dernier soupir d'un -moribond, et il s'évanouit. - - -CHAPITRE XIV -L'HOMME DE MEUNG - -Ce rassemblement était produit non point par l'attente d'un homme -qu'on devait pendre, mais par la contemplation d'un pendu. - -La voiture, arrêtée un instant, reprit donc sa marche, traversa la -foule, continua son chemin, enfila la rue Saint-Honoré, tourna la -rue des Bons-Enfants et s'arrêta devant une porte basse. - -La porte s'ouvrit, deux gardes reçurent dans leurs bras Bonacieux, -soutenu par l'exempt; on le poussa dans une allée, on lui fit -monter un escalier, et on le déposa dans une antichambre. - -Tous ces mouvements s'étaient opérés pour lui d'une façon -machinale. - -Il avait marché comme on marche en rêve; il avait entrevu les -objets à travers un brouillard; ses oreilles avaient perçu des -sons sans les comprendre; on eût pu l'exécuter dans ce moment -qu'il n'eût pas fait un geste pour entreprendre sa défense, qu'il -n'eût pas poussé un cri pour implorer la pitié. - -Il resta donc ainsi sur la banquette, le dos appuyé au mur et les -bras pendants, à l'endroit même où les gardes l'avaient déposé. - -Cependant, comme, en regardant autour de lui, il ne voyait aucun -objet menaçant, comme rien n'indiquait qu'il courût un danger -réel, comme la banquette était convenablement rembourrée, comme la -muraille était recouverte d'un beau cuir de Cordoue, comme -de grands rideaux de damas rouge flottaient devant la fenêtre, -retenus par des embrasses d'or, il comprit peu à peu que sa -frayeur était exagérée, et il commença de remuer la tête à droite -et à gauche et de bas en haut. - -À ce mouvement, auquel personne ne s'opposa, il reprit un peu de -courage et se risqua à ramener une jambe, puis l'autre; enfin, en -s'aidant de ses deux mains, il se souleva sur sa banquette et se -trouva sur ses pieds. - -En ce moment, un officier de bonne mine ouvrit une portière, -continua d'échanger encore quelques paroles avec une personne qui -se trouvait dans la pièce voisine, et se retournant vers le -prisonnier: - -«C'est vous qui vous nommez Bonacieux? dit-il. - --- Oui, monsieur l'officier, balbutia le mercier, plus mort que -vif, pour vous servir. - --- Entrez», dit l'officier. - -Et il s'effaça pour que le mercier pût passer. Celui-ci obéit sans -réplique, et entra dans la chambre où il paraissait être attendu. - -C'était un grand cabinet, aux murailles garnies d'armes offensives -et défensives, clos et étouffé, et dans lequel il y avait déjà du -feu, quoique l'on fût à peine à la fin du mois de septembre. Une -table carrée, couverte de livres et de papiers sur lesquels était -déroulé un plan immense de la ville de La Rochelle, tenait le -milieu de l'appartement. - -Debout devant la cheminée était un homme de moyenne taille, à la -mine haute et fière, aux yeux perçants, au front large, à la -figure amaigrie qu'allongeait encore une royale surmontée d'une -paire de moustaches. Quoique cet homme eût trente-six à trente- -sept ans à peine, cheveux, moustache et royale s'en allaient -grisonnant. Cet homme, moins l'épée, avait toute la mine d'un -homme de guerre, et ses bottes de buffle encore légèrement -couvertes de poussière indiquaient qu'il avait monté à cheval dans -la journée. - -Cet homme, c'était Armand-Jean Duplessis, cardinal de Richelieu, -non point tel qu'on nous le représente, cassé comme un vieillard, -souffrant comme un martyr, le corps brisé, la voix éteinte, -enterré dans un grand fauteuil comme dans une tombe anticipée, ne -vivant plus que par la force de son génie, et ne soutenant plus la -lutte avec l'Europe que par l'éternelle application de sa pensée, -mais tel qu'il était réellement à cette époque, c'est-à-dire -adroit et galant cavalier, faible de corps déjà, mais soutenu par -cette puissance morale qui a fait de lui un des hommes les plus -extraordinaires qui aient existé; se préparant enfin, après avoir -soutenu le duc de Nevers dans son duché de Mantoue, après avoir -pris Nîmes, Castres et Uzès, à chasser les Anglais de l'île de Ré -et à faire le siège de La Rochelle. - -À la première vue, rien ne dénotait donc le cardinal, et il était -impossible à ceux-là qui ne connaissaient point son visage de -deviner devant qui ils se trouvaient. - -Le pauvre mercier demeura debout à la porte, tandis que les yeux -du personnage que nous venons de décrire se fixaient sur lui, et -semblaient vouloir pénétrer jusqu'au fond du passé. - -«C'est là ce Bonacieux? demanda-t-il après un moment de silence. - --- Oui, Monseigneur, reprit l'officier. - --- C'est bien, donnez-moi ces papiers et laissez-nous.» - -L'officier prit sur la table les papiers désignés, les remit à -celui qui les demandait, s'inclina jusqu'à terre, et sortit. - -Bonacieux reconnut dans ces papiers ses interrogatoires de la -Bastille. De temps en temps, l'homme de la cheminée levait les -yeux de dessus les écritures, et les plongeait comme deux -poignards jusqu'au fond du coeur du pauvre mercier. - -Au bout de dix minutes de lecture et dix secondes d'examen, le -cardinal était fixé. - -«Cette tête-là n'a jamais conspiré», murmura-t-il; mais n'importe, -voyons toujours. - --- Vous êtes accusé de haute trahison, dit lentement le cardinal. - --- C'est ce qu'on m'a déjà appris, Monseigneur, s'écria Bonacieux, -donnant à son interrogateur le titre qu'il avait entendu -l'officier lui donner; mais je vous jure que je n'en savais rien.» - -Le cardinal réprima un sourire. - -«Vous avez conspiré avec votre femme, avec Mme de Chevreuse et -avec Milord duc de Buckingham. - --- En effet, Monseigneur, répondit le mercier, je l'ai entendue -prononcer tous ces noms-là. - --- Et à quelle occasion? - --- Elle disait que le cardinal de Richelieu avait attiré le duc de -Buckingham à Paris pour le perdre et pour perdre la reine avec -lui. - --- Elle disait cela? s'écria le cardinal avec violence. - --- Oui, Monseigneur; mais moi je lui ai dit qu'elle avait tort de -tenir de pareils propos, et que Son Éminence était incapable... - --- Taisez-vous, vous êtes un imbécile, reprit le cardinal. - --- C'est justement ce que ma femme m'a répondu, Monseigneur. - --- Savez-vous qui a enlevé votre femme? - --- Non, Monseigneur. - --- Vous avez des soupçons, cependant? - --- Oui, Monseigneur; mais ces soupçons ont paru contrarier M. le -commissaire, et je ne les ai plus. - --- Votre femme s'est échappée, le saviez-vous? - --- Non, Monseigneur, je l'ai appris depuis que je suis en prison, -et toujours par l'entremise de M. le commissaire, un homme bien -aimable!» - -Le cardinal réprima un second sourire. - -«Alors vous ignorez ce que votre femme est devenue depuis sa -fuite? - --- Absolument, Monseigneur; mais elle a dû rentrer au Louvre. - --- À une heure du matin elle n'y était pas rentrée encore. - --- Ah! mon Dieu! mais qu'est-elle devenue alors? - --- On le saura, soyez tranquille; on ne cache rien au cardinal; le -cardinal sait tout. - --- En ce cas, Monseigneur, est-ce que vous croyez que le cardinal -consentira à me dire ce qu'est devenue ma femme? - --- Peut-être; mais il faut d'abord que vous avouiez tout ce que -vous savez relativement aux relations de votre femme avec -Mme de Chevreuse. - --- Mais, Monseigneur, je n'en sais rien; je ne l'ai jamais vue. - --- Quand vous alliez chercher votre femme au Louvre, revenait-elle -directement chez vous? - --- Presque jamais: elle avait affaire à des marchands de toile, -chez lesquels je la conduisais. - --- Et combien y en avait-il de marchands de toile? - --- Deux, Monseigneur. - --- Où demeurent-ils? - --- Un, rue de Vaugirard; l'autre, rue de La Harpe. - --- Entriez-vous chez eux avec elle? - --- Jamais, Monseigneur; je l'attendais à la porte. - --- Et quel prétexte vous donnait-elle pour entrer ainsi toute -seule? - --- Elle ne m'en donnait pas; elle me disait d'attendre, et -j'attendais. - --- Vous êtes un mari complaisant, mon cher monsieur Bonacieux!» -dit le cardinal. - -«Il m'appelle son cher monsieur! dit en lui-même le mercier. -Peste! les affaires vont bien!» - -«Reconnaîtriez-vous ces portes? - --- Oui. - --- Savez-vous les numéros? - --- Oui. - --- Quels sont-ils? - --- N° 25, dans la rue de Vaugirard; n° 75, dans la rue de La -Harpe. - --- C'est bien», dit le cardinal. - -À ces mots, il prit une sonnette d'argent, et sonna; l'officier -rentra. - -«Allez, dit-il à demi-voix, me chercher Rochefort; et qu'il vienne -à l'instant même, s'il est rentré. - --- Le comte est là, dit l'officier, il demande instamment à parler -à Votre Éminence!» - -«À Votre Éminence! murmura Bonacieux, qui savait que tel était le -titre qu'on donnait d'ordinaire à M. le cardinal;... à Votre -Éminence!» - -«Qu'il vienne alors, qu'il vienne!» dit vivement Richelieu. - -L'officier s'élança hors de l'appartement, avec cette rapidité que -mettaient d'ordinaire tous les serviteurs du cardinal à lui obéir. - -«À Votre Éminence!» murmurait Bonacieux en roulant des yeux -égarés. - -Cinq secondes ne s'étaient pas écoulées depuis la disparition de -l'officier, que la porte s'ouvrit et qu'un nouveau personnage -entra. - -«C'est lui, s'écria Bonacieux. - --- Qui lui? demanda le cardinal. - --- Celui qui m'a enlevé ma femme.» - -Le cardinal sonna une seconde fois. L'officier reparut. - -«Remettez cet homme aux mains de ses deux gardes, et qu'il attende -que je le rappelle devant moi. - --- Non, Monseigneur! non, ce n'est pas lui! s'écria Bonacieux; -non, je m'étais trompé: c'est un autre qui ne lui ressemble pas du -tout! Monsieur est un honnête homme. - --- Emmenez cet imbécile!» dit le cardinal. - -L'officier prit Bonacieux sous le bras, et le reconduisit dans -l'antichambre où il trouva ses deux gardes. - -Le nouveau personnage qu'on venait d'introduire suivit des yeux -avec impatience Bonacieux jusqu'à ce qu'il fût sorti, et dès que -la porte se fut refermée sur lui: - -«Ils se sont vus, dit-il en s'approchant vivement du cardinal. - --- Qui? demanda Son Éminence. - --- Elle et lui. - --- La reine et le duc? s'écria Richelieu. - --- Oui. - --- Et où cela? - --- Au Louvre. - --- Vous en êtes sûr? - --- Parfaitement sûr. - --- Qui vous l'a dit? - --- Mme de Lannoy, qui est toute à Votre Éminence, comme vous le -savez. - --- Pourquoi ne l'a-t-elle pas dit plus tôt? - --- Soit hasard, soit défiance, la reine a fait coucher -Mme de Fargis dans sa chambre, et l'a gardée toute la journée. - --- C'est bien, nous sommes battus. Tâchons de prendre notre -revanche. - --- Je vous y aiderai de toute mon âme, Monseigneur, soyez -tranquille. - --- Comment cela s'est-il passé? - --- À minuit et demi, la reine était avec ses femmes... - --- Où cela? - --- Dans sa chambre à coucher... - --- Bien. - --- Lorsqu'on est venu lui remettre un mouchoir de la part de sa -dame de lingerie... - --- Après? - --- Aussitôt la reine a manifesté une grande émotion, et, malgré le -rouge dont elle avait le visage couvert, elle a pâli. - --- Après! après! - --- Cependant, elle s'est levée, et d'une voix altérée: «Mesdames, -a-t-elle dit, attendez-moi dix minutes, puis je reviens.» Et elle -a ouvert la porte de son alcôve, puis elle est sortie. - --- Pourquoi Mme de Lannoy n'est-elle pas venue vous prévenir à -l'instant même? - --- Rien n'était bien certain encore; d'ailleurs, la reine avait -dit: «Mesdames, attendez-moi»; et elle n'osait désobéir à la -reine. - --- Et combien de temps la reine est-elle restée hors de la -chambre? - --- Trois quarts d'heure. - --- Aucune de ses femmes ne l'accompagnait? - --- Doña Estefania seulement. - --- Et elle est rentrée ensuite? - --- Oui, mais pour prendre un petit coffret de bois de rose à son -chiffre, et sortir aussitôt. - --- Et quand elle est rentrée, plus tard, a-t-elle rapporté le -coffret? - --- Non. - --- Mme de Lannoy savait-elle ce qu'il y avait dans ce coffret? - --- Oui: les ferrets en diamants que Sa Majesté a donnés à la -reine. - --- Et elle est rentrée sans ce coffret? - --- Oui. - --- L'opinion de Mme de Lannoy est qu'elle les a remis alors à -Buckingham? - --- Elle en est sûre. - --- Comment cela? - --- Pendant la journée, Mme de Lannoy, en sa qualité de dame -d'atour de la reine, a cherché ce coffret, a paru inquiète de ne -pas le trouver et a fini par en demander des nouvelles à la reine. - --- Et alors, la reine...? - --- La reine est devenue fort rouge et a répondu qu'ayant brisé la -veille un de ses ferrets, elle l'avait envoyé raccommoder chez son -orfèvre. - --- Il faut y passer et s'assurer si la chose est vraie ou non. - --- J'y suis passé. - --- Eh bien, l'orfèvre? - --- L'orfèvre n'a entendu parler de rien. - --- Bien! bien! Rochefort, tout n'est pas perdu, et peut-être... -peut-être tout est-il pour le mieux! - --- Le fait est que je ne doute pas que le génie de Votre -Éminence... - --- Ne répare les bêtises de mon agent, n'est-ce pas? - --- C'est justement ce que j'allais dire, si Votre Éminence m'avait -laissé achever ma phrase. - --- Maintenant, savez-vous où se cachaient la duchesse de Chevreuse -et le duc de Buckingham? - --- Non, Monseigneur, mes gens n'ont pu rien me dire de positif là- -dessus. - --- Je le sais, moi. - --- Vous, Monseigneur? - --- Oui, ou du moins je m'en doute. Ils se tenaient, l'un rue de -Vaugirard, n° 25, et l'autre rue de La Harpe, n° 75. - --- Votre Éminence veut-elle que je les fasse arrêter tous deux? - --- Il sera trop tard, ils seront partis. - --- N'importe, on peut s'en assurer. - --- Prenez dix hommes de mes gardes, et fouillez les deux maisons. - --- J'y vais, Monseigneur.» - -Et Rochefort s'élança hors de l'appartement. - -Le cardinal, resté seul, réfléchit un instant et sonna une -troisième fois. - -Le même officier reparut. - -«Faites entrer le prisonnier», dit le cardinal. - -Maître Bonacieux fut introduit de nouveau, et, sur un signe du -cardinal, l'officier se retira. - -«Vous m'avez trompé, dit sévèrement le cardinal. - --- Moi, s'écria Bonacieux, moi, tromper Votre Éminence! - --- Votre femme, en allant rue de Vaugirard et rue de La Harpe, -n'allait pas chez des marchands de toile. - --- Et où allait-elle, juste Dieu? - --- Elle allait chez la duchesse de Chevreuse et chez le duc de -Buckingham. - --- Oui, dit Bonacieux rappelant tous ses souvenirs; oui, c'est -cela, Votre Éminence a raison. J'ai dit plusieurs fois à ma femme -qu'il était étonnant que des marchands de toile demeurassent dans -des maisons pareilles, dans des maisons qui n'avaient pas -d'enseignes, et chaque fois ma femme s'est mise à rire. Ah! -Monseigneur, continua Bonacieux en se jetant aux pieds de -l'Éminence, ah! que vous êtes bien le cardinal, le grand cardinal, -l'homme de génie que tout le monde révère.» - -Le cardinal, tout médiocre qu'était le triomphe remporté sur un -être aussi vulgaire que l'était Bonacieux, n'en jouit pas moins un -instant; puis, presque aussitôt, comme si une nouvelle pensée se -présentait à son esprit, un sourire plissa ses lèvres, et tendant -la main au mercier: - -«Relevez-vous, mon ami, lui dit-il, vous êtes un brave homme. - --- Le cardinal m'a touché la main! j'ai touché la main du grand -homme! s'écria Bonacieux; le grand homme m'a appelé son ami! - --- Oui, mon ami; oui! dit le cardinal avec ce ton paterne qu'il -savait prendre quelquefois, mais qui ne trompait que les gens qui -ne le connaissaient pas; et comme on vous a soupçonné injustement, -eh bien, il vous faut une indemnité: tenez! prenez ce sac de cent -pistoles, et pardonnez-moi. - --- Que je vous pardonne, Monseigneur! dit Bonacieux hésitant à -prendre le sac, craignant sans doute que ce prétendu don ne fût -qu'une plaisanterie. Mais vous étiez bien libre de me faire -arrêter, vous êtes bien libre de me faire torturer, vous êtes bien -libre de me faire pendre: vous êtes le maître, et je n'aurais pas -eu le plus petit mot à dire. Vous pardonner, Monseigneur! Allons -donc, vous n'y pensez pas! - --- Ah! mon cher monsieur Bonacieux! vous y mettez de la -générosité, je le vois, et je vous en remercie. Ainsi donc, vous -prenez ce sac, et vous vous en allez sans être trop mécontent? - --- Je m'en vais enchanté, Monseigneur. - --- Adieu donc, ou plutôt à revoir, car j'espère que nous nous -reverrons. - --- Tant que Monseigneur voudra, et je suis bien aux ordres de Son -Éminence. - --- Ce sera souvent, soyez tranquille, car j'ai trouvé un charme -extrême à votre conversation. - --- Oh! Monseigneur! - --- Au revoir, monsieur Bonacieux, au revoir. - -Et le cardinal lui fit un signe de la main, auquel Bonacieux -répondit en s'inclinant jusqu'à terre; puis il sortit à reculons, -et quand il fut dans l'antichambre, le cardinal l'entendit qui, -dans son enthousiasme, criait à tue-tête: «Vive Monseigneur! vive -Son Éminence! vive le grand cardinal!» Le cardinal écouta en -souriant cette brillante manifestation des sentiments -enthousiastes de maître Bonacieux; puis, quand les cris de -Bonacieux se furent perdus dans l'éloignement: - -«Bien, dit-il, voici désormais un homme qui se fera tuer pour -moi.» - -Et le cardinal se mit à examiner avec la plus grande attention la -carte de La Rochelle qui, ainsi que nous l'avons dit, était -étendue sur son bureau, traçant avec un crayon la ligne où devait -passer la fameuse digue qui, dix-huit mois plus tard, fermait le -port de la cité assiégée. - -Comme il en était au plus profond de ses méditations stratégiques, -la porte se rouvrit, et Rochefort rentra. - -«Eh bien? dit vivement le cardinal en se levant avec une -promptitude qui prouvait le degré d'importance qu'il attachait à -la commission dont il avait chargé le comte. - --- Eh bien, dit celui-ci, une jeune femme de vingt-six à vingt- -huit ans et un homme de trente-cinq à quarante ans ont logé -effectivement, l'un quatre jours et l'autre cinq, dans les maisons -indiquées par Votre Éminence: mais la femme est partie cette nuit, -et l'homme ce matin. - --- C'étaient eux! s'écria le cardinal, qui regardait à la pendule; -et maintenant, continua-t-il, il est trop tard pour faire courir -après: la duchesse est à Tours, et le duc à Boulogne. C'est à -Londres qu'il faut les rejoindre. - --- Quels sont les ordres de Votre Éminence? - --- Pas un mot de ce qui s'est passé; que la reine reste dans une -sécurité parfaite; qu'elle ignore que nous savons son secret; -qu'elle croie que nous sommes à la recherche d'une conspiration -quelconque. Envoyez-moi le garde des sceaux Séguier. - --- Et cet homme, qu'en a fait Votre Éminence? - --- Quel homme? demanda le cardinal. - --- Ce Bonacieux? - --- J'en ai fait tout ce qu'on pouvait en faire. J'en ai fait -l'espion de sa femme.» - -Le comte de Rochefort s'inclina en homme qui reconnaît la grande -supériorité du maître, et se retira. - -Resté seul, le cardinal s'assit de nouveau, écrivit une lettre -qu'il cacheta de son sceau particulier, puis il sonna. L'officier -entra pour la quatrième fois. - -«Faites-moi venir Vitray, dit-il, et dites-lui de s'apprêter pour -un voyage.» - -Un instant après, l'homme qu'il avait demandé était debout devant -lui, tout botté et tout éperonné. - -«Vitray, dit-il, vous allez partir tout courant pour Londres. Vous -ne vous arrêterez pas un instant en route. Vous remettrez cette -lettre à Milady. Voici un bon de deux cents pistoles, passez chez -mon trésorier et faites-vous payer. Il y en a autant à toucher si -vous êtes ici de retour dans six jours et si vous avez bien fait -ma commission.» - -Le messager, sans répondre un seul mot, s'inclina, prit la lettre, -le bon de deux cents pistoles, et sortit. - -Voici ce que contenait la lettre: - -«Milady, - -«Trouvez-vous au premier bal où se trouvera le duc de Buckingham. -Il aura à son pourpoint douze ferrets de diamants, approchez-vous -de lui et coupez-en deux. - -«Aussitôt que ces ferrets seront en votre possession, prévenez- -moi.» - - -CHAPITRE XV -GENS DE ROBE ET GENS D'ÉPÉE - -Le lendemain du jour où ces événements étaient arrivés, Athos -n'ayant point reparu, M. de Tréville avait été prévenu par -d'Artagnan et par Porthos de sa disparition. - -Quant à Aramis, il avait demandé un congé de cinq jours, et il -était à Rouen, disait-on, pour affaires de famille. - -M. de Tréville était le père de ses soldats. Le moindre et le plus -inconnu d'entre eux, dès qu'il portait l'uniforme de la compagnie, -était aussi certain de son aide et de son appui qu'aurait pu -l'être son frère lui-même. - -Il se rendit donc à l'instant chez le lieutenant criminel. On fit -venir l'officier qui commandait le poste de la Croix-Rouge, et les -renseignements successifs apprirent qu'Athos était momentanément -logé au For-l'Évêque. - -Athos avait passé par toutes les épreuves que nous avons vu -Bonacieux subir. - -Nous avons assisté à la scène de confrontation entre les deux -captifs. Athos, qui n'avait rien dit jusque-là de peur que -d'Artagnan, inquiété à son tour, n'eût point le temps qu'il lui -fallait, Athos déclara, à partir de ce moment, qu'il se nommait -Athos et non d'Artagnan. - -Il ajouta qu'il ne connaissait ni monsieur, ni madame Bonacieux, -qu'il n'avait jamais parlé ni à l'un, ni à l'autre; qu'il était -venu vers les dix heures du soir pour faire visite à -M. d'Artagnan, son ami, mais que jusqu'à cette heure il était -resté chez M. de Tréville, où il avait dîné; vingt témoins, -ajouta-t-il, pouvaient attester le fait, et il nomma plusieurs -gentilshommes distingués, entre autres M. le duc de La Trémouille. - -Le second commissaire fut aussi étourdi que le premier de la -déclaration simple et ferme de ce mousquetaire, sur lequel il -aurait bien voulu prendre la revanche que les gens de robe aiment -tant à gagner sur les gens d'épée; mais le nom de M. de Tréville -et celui de M. le duc de La Trémouille méritaient réflexion. - -Athos fut aussi envoyé au cardinal, mais malheureusement le -cardinal était au Louvre chez le roi. - -C'était précisément le moment où M. de Tréville, sortant de chez -le lieutenant criminel et de chez le gouverneur du For-l'Évêque, -sans avoir pu trouver Athos, arriva chez Sa Majesté. - -Comme capitaine des mousquetaires, M. de Tréville avait à toute -heure ses entrées chez le roi. - -On sait quelles étaient les préventions du roi contre la reine, -préventions habilement entretenues par le cardinal, qui, en fait -d'intrigues, se défiait infiniment plus des femmes que des hommes. -Une des grandes causes surtout de cette prévention était l'amitié -d'Anne d'Autriche pour Mme de Chevreuse. Ces deux femmes -l'inquiétaient plus que les guerres avec l'Espagne, les démêlés -avec l'Angleterre et l'embarras des finances. À ses yeux et dans -sa conviction, Mme de Chevreuse servait la reine non seulement -dans ses intrigues politiques, mais, ce qui le tourmentait bien -plus encore, dans ses intrigues amoureuses. - -Au premier mot de ce qu'avait dit M. le cardinal, que -Mme de Chevreuse, exilée à Tours et qu'on croyait dans cette -ville, était venue à Paris et, pendant cinq jours qu'elle y était -restée, avait dépisté la police, le roi était entré dans une -furieuse colère. Capricieux et infidèle, le roi voulait être -appelé Louis le Juste et Louis le Chaste. La postérité comprendra -difficilement ce caractère, que l'histoire n'explique que par des -faits et jamais par des raisonnements. - -Mais lorsque le cardinal ajouta que non seulement Mme de Chevreuse -était venue à Paris, mais encore que la reine avait renoué avec -elle à l'aide d'une de ces correspondances mystérieuses qu'à cette -époque on nommait une cabale; lorsqu'il affirma que lui, le -cardinal, allait démêler les fils les plus obscurs de cette -intrigue, quand, au moment d'arrêter sur le fait, en flagrant -délit, nanti de toutes les preuves, l'émissaire de la reine près -de l'exilée, un mousquetaire avait osé interrompre violemment le -cours de la justice en tombant, l'épée à la main, sur d'honnêtes -gens de loi chargés d'examiner avec impartialité toute l'affaire -pour la mettre sous les yeux du roi, -- Louis XIII ne se contint -plus, il fit un pas vers l'appartement de la reine avec cette pâle -et muette indignation qui, lorsqu'elle éclatait, conduisait ce -prince jusqu'à la plus froide cruauté. - -Et cependant, dans tout cela, le cardinal n'avait pas encore dit -un mot du duc de Buckingham. - -Ce fut alors que M. de Tréville entra, froid, poli et dans une -tenue irréprochable. - -Averti de ce qui venait de se passer par la présence du cardinal -et par l'altération de la figure du roi, M. de Tréville se sentit -fort comme Samson devant les Philistins. - -Louis XIII mettait déjà la main sur le bouton de la porte; au -bruit que fit M. de Tréville en entrant, il se retourna. - -«Vous arrivez bien, monsieur, dit le roi, qui, lorsque ses -passions étaient montées à un certain point, ne savait pas -dissimuler, et j'en apprends de belles sur le compte de vos -mousquetaires. - --- Et moi, dit froidement M. de Tréville, j'en ai de belles à -apprendre à Votre Majesté sur ses gens de robe. - --- Plaît-il? dit le roi avec hauteur. - --- J'ai l'honneur d'apprendre à Votre Majesté, continua -M. de Tréville du même ton, qu'un parti de procureurs, de -commissaires et de gens de police, gens fort estimables mais fort -acharnés, à ce qu'il paraît, contre l'uniforme, s'est permis -d'arrêter dans une maison, d'emmener en pleine rue et de jeter au -For-l'Évêque, tout cela sur un ordre que l'on a refusé de me -représenter, un de mes mousquetaires, ou plutôt des vôtres, Sire, -d'une conduite irréprochable, d'une réputation presque illustre, -et que Votre Majesté connaît favorablement, M. Athos. - --- Athos, dit le roi machinalement; oui, au fait, je connais ce -nom. - --- Que Votre Majesté se le rappelle, dit M. de Tréville; M. Athos -est ce mousquetaire qui, dans le fâcheux duel que vous savez, a eu -le malheur de blesser grièvement M. de Cahusac. -- à propos, -Monseigneur, continua Tréville en s'adressant au cardinal, -M. de Cahusac est tout à fait rétabli, n'est-ce pas? - --- Merci! dit le cardinal en se pinçant les lèvres de colère. - --- M. Athos était donc allé rendre visite à l'un de ses amis alors -absent, continua M. de Tréville, à un jeune Béarnais, cadet aux -gardes de Sa Majesté, compagnie des Essarts; mais à peine venait- -il de s'installer chez son ami et de prendre un livre en -l'attendant, qu'une nuée de recors et de soldats mêlés ensemble -vint faire le siège de la maison, enfonça plusieurs portes...» - -Le cardinal fit au roi un signe qui signifiait: «C'est pour -l'affaire dont je vous ai parlé.» - -«Nous savons tout cela, répliqua le roi, car tout cela s'est fait -pour notre service. - --- Alors, dit Tréville, c'est aussi pour le service de -Votre Majesté qu'on a saisi un de mes mousquetaires innocent, -qu'on l'a placé entre deux gardes comme un malfaiteur, et qu'on a -promené au milieu d'une populace insolente ce galant homme, qui a -versé dix fois son sang pour le service de Votre Majesté et qui -est prêt à le répandre encore. - --- Bah! dit le roi ébranlé, les choses se sont passées ainsi? - --- M. de Tréville ne dit pas, reprit le cardinal avec le plus -grand flegme, que ce mousquetaire innocent, que ce galant homme -venait, une heure auparavant, de frapper à coups d'épée quatre -commissaires instructeurs délégués par moi afin d'instruire une -affaire de la plus haute importance. - --- Je défie Votre Éminence de le prouver, s'écria M. de Tréville -avec sa franchise toute gasconne et sa rudesse toute militaire, -car, une heure auparavant M. Athos, qui, je le confierai à -Votre Majesté, est un homme de la plus haute qualité, me faisait -l'honneur, après avoir dîné chez moi, de causer dans le salon de -mon hôtel avec M. le duc de La Trémouille et M. le comte de -Châlus, qui s'y trouvaient.» - -Le roi regarda le cardinal. - -«Un procès-verbal fait foi, dit le cardinal répondant tout haut à -l'interrogation muette de Sa Majesté, et les gens maltraités ont -dressé le suivant, que j'ai l'honneur de présenter à -Votre Majesté. - --- Procès-verbal de gens de robe vaut-il la parole d'honneur, -répondit fièrement Tréville, d'homme d'épée? - --- Allons, allons, Tréville, taisez-vous, dit le roi. - --- Si Son Éminence a quelque soupçon contre un de mes -mousquetaires, dit Tréville, la justice de M. le cardinal est -assez connue pour que je demande moi-même une enquête. - --- Dans la maison où cette descente de justice a été faite, -continua le cardinal impassible, loge, je crois, un Béarnais ami -du mousquetaire. - --- Votre Éminence veut parler de M. d'Artagnan? - --- Je veux parler d'un jeune homme que vous protégez, Monsieur de -Tréville. - --- Oui, Votre Éminence, c'est cela même. - --- Ne soupçonnez-vous pas ce jeune homme d'avoir donné de mauvais -conseils... - --- À M. Athos, à un homme qui a le double de son âge? interrompit -M. de Tréville; non, Monseigneur. D'ailleurs, M. d'Artagnan a -passé la soirée chez moi. - --- Ah çà, dit le cardinal, tout le monde a donc passé la soirée -chez vous? - --- Son Éminence douterait-elle de ma parole? dit Tréville, le -rouge de la colère au front. - --- Non, Dieu m'en garde! dit le cardinal; mais, seulement, à -quelle heure était-il chez vous? - --- Oh! cela je puis le dire sciemment à Votre Éminence, car, comme -il entrait, je remarquai qu'il était neuf heures et demie à la -pendule, quoique j'eusse cru qu'il était plus tard. - --- Et à quelle heure est-il sorti de votre hôtel? - --- À dix heures et demie: une heure après l'événement. - --- Mais, enfin, répondit le cardinal, qui ne soupçonnait pas un -instant la loyauté de Tréville, et qui sentait que la victoire lui -échappait, mais, enfin, Athos a été pris dans cette maison de la -rue des Fossoyeurs. - --- Est-il défendu à un ami de visiter un ami? à un mousquetaire de -ma compagnie de fraterniser avec un garde de la compagnie de -M. des Essarts? - --- Oui, quand la maison où il fraternise avec cet ami est -suspecte. - --- C'est que cette maison est suspecte, Tréville, dit le roi; -peut-être ne le saviez-vous pas? - --- En effet, Sire, je l'ignorais. En tout cas, elle peut être -suspecte partout; mais je nie qu'elle le soit dans la partie -qu'habite M. d'Artagnan; car je puis vous affirmer, Sire, que, si -j'en crois ce qu'il a dit, il n'existe pas un plus dévoué -serviteur de Sa Majesté, un admirateur plus profond de M. le -cardinal. - --- N'est-ce pas ce d'Artagnan qui a blessé un jour Jussac dans -cette malheureuse rencontre qui a eu lieu près du couvent des -Carmes-Déchaussés? demanda le roi en regardant le cardinal, qui -rougit de dépit. - --- Et le lendemain, Bernajoux. Oui Sire, oui, c'est bien cela, et -Votre Majesté a bonne mémoire. - --- Allons, que résolvons-nous? dit le roi. - --- Cela regarde Votre Majesté plus que moi, dit le cardinal. -J'affirmerais la culpabilité. - --- Et moi je la nie, dit Tréville. Mais Sa Majesté a des juges, et -ses juges décideront. - --- C'est cela, dit le roi, renvoyons la cause devant les juges: -c'est leur affaire de juger, et ils jugeront. - --- Seulement, reprit Tréville, il est bien triste qu'en ce temps -malheureux où nous sommes, la vie la plus pure, la vertu la plus -incontestable n'exemptent pas un homme de l'infamie et de la -persécution. Aussi l'armée sera-t-elle peu contente, je puis en -répondre, d'être en butte à des traitements rigoureux à propos -d'affaires de police.» - -Le mot était imprudent; mais M. de Tréville l'avait lancé avec -connaissance de cause. Il voulait une explosion, parce qu'en cela -la mine fait du feu, et que le feu éclaire. - -«Affaires de police! s'écria le roi, relevant les paroles de -M. de Tréville: affaires de police! et qu'en savez-vous, monsieur? -Mêlez-vous de vos mousquetaires, et ne me rompez pas la tête. Il -semble, à vous entendre, que, si par malheur on arrête un -mousquetaire, la France est en danger. Eh! que de bruit pour un -mousquetaire! j'en ferai arrêter dix, ventrebleu! cent, même; -toute la compagnie! et je ne veux pas que l'on souffle mot. - --- Du moment où ils sont suspects à Votre Majesté, dit Tréville, -les mousquetaires sont coupables; aussi, me voyez-vous, Sire, prêt -à vous rendre mon épée; car après avoir accusé mes soldats, M. le -cardinal, je n'en doute pas, finira par m'accuser moi-même; ainsi -mieux vaut que je me constitue prisonnier avec M. Athos, qui est -arrêté déjà, et M. d'Artagnan, qu'on va arrêter sans doute. - --- Tête gasconne, en finirez-vous? dit le roi. - --- Sire, répondit Tréville sans baisser le moindrement la voix, -ordonnez qu'on me rende mon mousquetaire, ou qu'il soit jugé. - --- On le jugera, dit le cardinal. - --- Eh bien, tant mieux; car, dans ce cas, je demanderai à -Sa Majesté la permission de plaider pour lui.» - -Le roi craignit un éclat. - -«Si Son Éminence, dit-il, n'avait pas personnellement des -motifs...» - -Le cardinal vit venir le roi, et alla au-devant de lui: - -«Pardon, dit-il, mais du moment où Votre Majesté voit en moi un -juge prévenu, je me retire. - --- Voyons, dit le roi, me jurez-vous, par mon père, que M. Athos -était chez vous pendant l'événement, et qu'il n'y a point pris -part? - --- Par votre glorieux père et par vous-même, qui êtes ce que -j'aime et ce que je vénère le plus au monde, je le jure! - --- Veuillez réfléchir, Sire, dit le cardinal. Si nous relâchons -ainsi le prisonnier, on ne pourra plus connaître la vérité. - --- M. Athos sera toujours là, reprit M. de Tréville, prêt à -répondre quand il plaira aux gens de robe de l'interroger. Il ne -désertera pas, monsieur le cardinal; soyez tranquille, je réponds -de lui, moi. - --- Au fait, il ne désertera pas, dit le roi; on le retrouvera -toujours, comme dit M. de Tréville. D'ailleurs, ajouta-t-il en -baissant la voix et en regardant d'un air suppliant Son Éminence, -donnons-leur de la sécurité: cela est politique.» - -Cette politique de Louis XIII fit sourire Richelieu. - -«Ordonnez, Sire, dit-il, vous avez le droit de grâce. - --- Le droit de grâce ne s'applique qu'aux coupables, dit Tréville, -qui voulait avoir le dernier mot, et mon mousquetaire est -innocent. Ce n'est donc pas grâce que vous allez faire, Sire, -c'est justice. - --- Et il est au For-l'Évêque? dit le roi. - --- Oui, Sire, et au secret, dans un cachot, comme le dernier des -criminels. - --- Diable! diable! murmura le roi, que faut-il faire? - --- Signer l'ordre de mise en liberté, et tout sera dit, reprit le -cardinal; je crois, comme Votre Majesté, que la garantie de -M. de Tréville est plus que suffisante.» - -Tréville s'inclina respectueusement avec une joie qui n'était pas -sans mélange de crainte; il eût préféré une résistance opiniâtre -du cardinal à cette soudaine facilité. - -Le roi signa l'ordre d'élargissement, et Tréville l'emporta sans -retard. - -Au moment où il allait sortir, le cardinal lui fit un sourire -amical, et dit au roi: - -«Une bonne harmonie règne entre les chefs et les soldats, dans vos -mousquetaires, Sire; voilà qui est bien profitable au service et -bien honorable pour tous.» - -«Il me jouera quelque mauvais tour incessamment, se disait -Tréville; on n'a jamais le dernier mot avec un pareil homme. Mais -hâtons-nous, car le roi peut changer d'avis tout à l'heure; et au -bout du compte, il est plus difficile de remettre à la Bastille ou -au For-l'Évêque un homme qui en est sorti, que d'y garder un -prisonnier qu'on y tient.» - -M. de Tréville fit triomphalement son entrée au For-l'Évêque, où -il délivra le mousquetaire, que sa paisible indifférence n'avait -pas abandonné. - -Puis, la première fois qu'il revit d'Artagnan: - -«Vous l'échappez belle, lui dit-il; voilà votre coup d'épée à -Jussac payé. Reste bien encore celui de Bernajoux, mais il ne -faudrait pas trop vous y fier.» - -Au reste, M. de Tréville avait raison de se défier du cardinal et -de penser que tout n'était pas fini, car à peine le capitaine des -mousquetaires eut-il fermé la porte derrière lui, que Son Éminence -dit au roi: - -«Maintenant que nous ne sommes plus que nous deux, nous allons -causer sérieusement, s'il plaît à Votre Majesté. Sire, -M. de Buckingham était à Paris depuis cinq jours et n'en est parti -que ce matin.» - - -CHAPITRE XVI -OÙ M. LE GARDE DES SCEAUX SÉGUIER CHERCHA PLUS D'UNE FOIS LA -CLOCHE POUR LA SONNER, COMME IL LE FAISAIT AUTREFOIS - -Il est impossible de se faire une idée de l'impression que ces -quelques mots produisirent sur Louis XIII. Il rougit et pâlit -successivement; et le cardinal vit tout d'abord qu'il venait de -conquérir d'un seul coup tout le terrain qu'il avait perdu. - -«M. de Buckingham à Paris! s'écria-t-il, et qu'y vient-il faire? - --- Sans doute conspirer avec nos ennemis les huguenots et les -Espagnols. - --- Non, pardieu, non! conspirer contre mon honneur avec -Mme de Chevreuse, Mme de Longueville et les Condé! - --- Oh! Sire, quelle idée! La reine est trop sage, et surtout aime -trop Votre Majesté. - --- La femme est faible, monsieur le cardinal, dit le roi; et quant -à m'aimer beaucoup, j'ai mon opinion faite sur cet amour. - --- Je n'en maintiens pas moins, dit le cardinal, que le duc de -Buckingham est venu à Paris pour un projet tout politique. - --- Et moi je suis sûr qu'il est venu pour autre chose, monsieur le -cardinal; mais si la reine est coupable, qu'elle tremble! - --- Au fait, dit le cardinal, quelque répugnance que j'aie à -arrêter mon esprit sur une pareille trahison, Votre Majesté m'y -fait penser: Mme de Lannoy, que, d'après l'ordre de Votre Majesté, -j'ai interrogée plusieurs fois, m'a dit ce matin que la nuit avant -celle-ci Sa Majesté avait veillé fort tard, que ce matin elle -avait beaucoup pleuré et que toute la journée elle avait écrit. - --- C'est cela, dit le roi; à lui sans doute, Cardinal, il me faut -les papiers de la reine. - --- Mais comment les prendre, Sire? Il me semble que ce n'est ni -moi, ni Votre Majesté qui pouvons nous charger d'une pareille -mission. - --- Comment s'y est-on pris pour la maréchale d'Ancre? s'écria le -roi au plus haut degré de la colère; on a fouillé ses armoires, et -enfin on l'a fouillée elle-même. - --- La maréchale d'Ancre n'était que la maréchale d'Ancre, une -aventurière florentine, Sire, voilà tout; tandis que l'auguste -épouse de Votre Majesté est Anne d'Autriche, reine de France, -c'est-à-dire une des plus grandes princesses du monde. - --- Elle n'en est que plus coupable, monsieur le duc! Plus elle a -oublié la haute position où elle était placée, plus elle est bas -descendue. Il y a longtemps d'ailleurs que je suis décidé à en -finir avec toutes ces petites intrigues de politique et d'amour. -Elle a aussi près d'elle un certain La Porte... - --- Que je crois la cheville ouvrière de tout cela, je l'avoue, dit -le cardinal. - --- Vous pensez donc, comme moi, qu'elle me trompe? dit le roi. - --- Je crois, et je le répète à Votre Majesté, que la reine -conspire contre la puissance de son roi, mais je n'ai point dit -contre son honneur. - --- Et moi je vous dis contre tous deux; moi je vous dis que la -reine ne m'aime pas; je vous dis qu'elle en aime un autre; je vous -dis qu'elle aime cet infâme duc de Buckingham! Pourquoi ne l'avez- -vous pas fait arrêter pendant qu'il était à Paris? - --- Arrêter le duc! arrêter le premier ministre du roi Charles Ier! -Y pensez-vous, Sire? Quel éclat! et si alors les soupçons de -Votre Majesté, ce dont je continue à douter, avaient quelque -consistance, quel éclat terrible! quel scandale désespérant! - --- Mais puisqu'il s'exposait comme un vagabond et un larronneur, -il fallait...» - -Louis XIII s'arrêta lui-même, effrayé de ce qu'il allait dire, -tandis que Richelieu, allongeant le cou, attendait inutilement la -parole qui était restée sur les lèvres du roi. - -«Il fallait? - --- Rien, dit le roi, rien. Mais, pendant tout le temps qu'il a été -à Paris, vous ne l'avez pas perdu de vue? - --- Non, Sire. - --- Où logeait-il? - --- Rue de La Harpe, n° 75. - --- Où est-ce, cela? - --- Du côté du Luxembourg. - --- Et vous êtes sûr que la reine et lui ne se sont pas vus? - --- Je crois la reine trop attachée à ses devoirs, Sire. - --- Mais ils ont correspondu, c'est à lui que la reine a écrit -toute la journée; monsieur le duc, il me faut ces lettres! - --- Sire, cependant... - --- Monsieur le duc, à quelque prix que ce soit, je les veux. - --- Je ferai pourtant observer à Votre Majesté... - --- Me trahissez-vous donc aussi, monsieur le cardinal, pour vous -opposer toujours ainsi à mes volontés? êtes-vous aussi d'accord -avec l'Espagnol et avec l'Anglais, avec Mme de Chevreuse et avec -la reine? - --- Sire, répondit en soupirant le cardinal, je croyais être à -l'abri d'un pareil soupçon. - --- Monsieur le cardinal, vous m'avez entendu; je veux ces lettres. - --- Il n'y aurait qu'un moyen. - --- Lequel? - --- Ce serait de charger de cette mission M. le garde des sceaux -Séguier. La chose rentre complètement dans les devoirs de sa -charge. - --- Qu'on l'envoie chercher à l'instant même! - --- Il doit être chez moi, Sire; je l'avais fait prier de passer, -et lorsque je suis venu au Louvre, j'ai laissé l'ordre, s'il se -présentait, de le faire attendre. - --- Qu'on aille le chercher à l'instant même! - --- Les ordres de Votre Majesté seront exécutés; mais... - --- Mais quoi? - --- Mais la reine se refusera peut-être à obéir. - --- À mes ordres? - --- Oui, si elle ignore que ces ordres viennent du roi. - --- Eh bien, pour qu'elle n'en doute pas, je vais la prévenir moi- -même. - --- Votre Majesté n'oubliera pas que j'ai fait tout ce que j'ai pu -pour prévenir une rupture. - --- Oui, duc, je sais que vous êtes fort indulgent pour la reine, -trop indulgent peut-être; et nous aurons, je vous en préviens, à -parler plus tard de cela. - --- Quand il plaira à Votre Majesté; mais je serai toujours heureux -et fier, Sire, de me sacrifier à la bonne harmonie que je désire -voir régner entre vous et la reine de France. - --- Bien, cardinal, bien; mais en attendant envoyez chercher M. le -garde des sceaux; moi, j'entre chez la reine. - -Et Louis XIII, ouvrant la porte de communication, s'engagea dans -le corridor qui conduisait de chez lui chez Anne d'Autriche. - -La reine était au milieu de ses femmes, Mme de Guitaut, -Mme de Sablé, Mme de Montbazon et Mme de Guéménée. Dans un coin -était cette camériste espagnole doña Estefania, qui l'avait suivie -de Madrid. Mme de Guéménée faisait la lecture, et tout le monde -écoutait avec attention la lectrice, à l'exception de la reine, -qui, au contraire, avait provoqué cette lecture afin de pouvoir, -tout en feignant d'écouter, suivre le fil de ses propres pensées. - -Ces pensées, toutes dorées qu'elles étaient par un dernier reflet -d'amour, n'en étaient pas moins tristes. Anne d'Autriche, privée -de la confiance de son mari, poursuivie par la haine du cardinal, -qui ne pouvait lui pardonner d'avoir repoussé un sentiment plus -doux, ayant sous les yeux l'exemple de la reine mère, que cette -haine avait tourmentée toute sa vie -- quoique Marie de Médicis, -s'il faut en croire les mémoires du temps, eût commencé par -accorder au cardinal le sentiment qu'Anne d'Autriche finit -toujours par lui refuser --, Anne d'Autriche avait vu tomber -autour d'elle ses serviteurs les plus dévoués, ses confidents les -plus intimes, ses favoris les plus chers. Comme ces malheureux -doués d'un don funeste, elle portait malheur à tout ce qu'elle -touchait, son amitié était un signe fatal qui appelait la -persécution. Mme de Chevreuse et Mme de Vernel étaient exilées; -enfin La Porte ne cachait pas à sa maîtresse qu'il s'attendait à -être arrêté d'un instant à l'autre. - -C'est au moment où elle était plongée au plus profond et au plus -sombre de ces réflexions, que la porte de la chambre s'ouvrit et -que le roi entra. - -La lectrice se tut à l'instant même, toutes les dames se levèrent, -et il se fit un profond silence. - -Quant au roi, il ne fit aucune démonstration de politesse; -seulement, s'arrêtant devant la reine: - -«Madame, dit-il d'une voix altérée, vous allez recevoir la visite -de M. le chancelier, qui vous communiquera certaines affaires dont -je l'ai chargé.» - -La malheureuse reine, qu'on menaçait sans cesse de divorce, d'exil -et de jugement même, pâlit sous son rouge et ne put s'empêcher de -dire: - -«Mais pourquoi cette visite, Sire? Que me dira M. le chancelier -que Votre Majesté ne puisse me dire elle-même?» - -Le roi tourna sur ses talons sans répondre, et presque au même -instant le capitaine des gardes, M. de Guitaut, annonça la visite -de M. le chancelier. - -Lorsque le chancelier parut, le roi était déjà sorti par une autre -porte. - -Le chancelier entra demi-souriant, demi-rougissant. Comme nous le -retrouverons probablement dans le cours de cette histoire, il n'y -a pas de mal à ce que nos lecteurs fassent dès à présent -connaissance avec lui. - -Ce chancelier était un plaisant homme. Ce fut Des Roches le Masle, -chanoine à Notre-Dame, et qui avait été autrefois valet de chambre -du cardinal, qui le proposa à Son Éminence comme un homme tout -dévoué. Le cardinal s'y fia et s'en trouva bien. - -On racontait de lui certaines histoires, entre autres celle-ci: - -Après une jeunesse orageuse, il s'était retiré dans un couvent -pour y expier au moins pendant quelque temps les folies de -l'adolescence. - -Mais, en entrant dans ce saint lieu, le pauvre pénitent n'avait pu -refermer si vite la porte, que les passions qu'il fuyait n'y -entrassent avec lui. Il en était obsédé sans relâche, et le -supérieur, auquel il avait confié cette disgrâce, voulant autant -qu'il était en lui l'en garantir, lui avait recommandé pour -conjurer le démon tentateur de recourir à la corde de la cloche et -de sonner à toute volée. Au bruit dénonciateur, les moines -seraient prévenus que la tentation assiégeait un frère, et toute -la communauté se mettrait en prières. - -Le conseil parut bon au futur chancelier. Il conjura l'esprit -malin à grand renfort de prières faites par les moines; mais le -diable ne se laisse pas déposséder facilement d'une place où il a -mis garnison; à mesure qu'on redoublait les exorcismes, il -redoublait les tentations, de sorte que jour et nuit la cloche -sonnait à toute volée, annonçant l'extrême désir de mortification -qu'éprouvait le pénitent. - -Les moines n'avaient plus un instant de repos. Le jour, ils ne -faisaient que monter et descendre les escaliers qui conduisaient à -la chapelle; la nuit, outre complies et matines, ils étaient -encore obligés de sauter vingt fois à bas de leurs lits et de se -prosterner sur le carreau de leurs cellules. - -On ignore si ce fut le diable qui lâcha prise ou les moines qui se -lassèrent; mais, au bout de trois mois, le pénitent reparut dans -le monde avec la réputation du plus terrible possédé qui eût -jamais existé. - -En sortant du couvent, il entra dans la magistrature, devint -président à mortier à la place de son oncle, embrassa le parti du -cardinal, ce qui ne prouvait pas peu de sagacité; devint -chancelier, servit Son Éminence avec zèle dans sa haine contre la -reine mère et sa vengeance contre Anne d'Autriche; stimula les -juges dans l'affaire de Chalais, encouragea les essais de -M. de Laffemas, grand gibecier de France; puis enfin, investi de -toute la confiance du cardinal, confiance qu'il avait si bien -gagnée, il en vint à recevoir la singulière commission pour -l'exécution de laquelle il se présentait chez la reine. - -La reine était encore debout quand il entra, mais à peine l'eut- -elle aperçu, qu'elle se rassit sur son fauteuil et fit signe à ses -femmes de se rasseoir sur leurs coussins et leurs tabourets, et, -d'un ton de suprême hauteur: - -«Que désirez-vous, monsieur, demanda Anne d'Autriche, et dans quel -but vous présentez-vous ici? - --- Pour y faire au nom du roi, madame, et sauf tout le respect que -j'ai l'honneur de devoir à Votre Majesté, une perquisition exacte -dans vos papiers. - --- Comment, monsieur! une perquisition dans mes papiers... à moi! -mais voilà une chose indigne! - --- Veuillez me le pardonner, madame, mais, dans cette -circonstance, je ne suis que l'instrument dont le roi se sert. -Sa Majesté ne sort-elle pas d'ici, et ne vous a-t-elle pas invitée -elle-même à vous préparer à cette visite? - --- Fouillez donc, monsieur; je suis une criminelle, à ce qu'il -paraît: Estefania, donnez les clefs de mes tables et de mes -secrétaires.» - -Le chancelier fit pour la forme une visite dans les meubles, mais -il savait bien que ce n'était pas dans un meuble que la reine -avait dû serrer la lettre importante qu'elle avait écrite dans la -journée. - -Quand le chancelier eut rouvert et refermé vingt fois les tiroirs -du secrétaire, il fallut bien, quelque hésitation qu'il éprouvât, -il fallut bien, dis-je, en venir à la conclusion de l'affaire, -c'est-à-dire à fouiller la reine elle-même. Le chancelier s'avança -donc vers Anne d'Autriche, et d'un ton très perplexe et d'un air -fort embarrassé: - -«Et maintenant, dit-il, il me reste à faire la perquisition -principale. - --- Laquelle? demanda la reine, qui ne comprenait pas ou plutôt qui -ne voulait pas comprendre. - --- Sa Majesté est certaine qu'une lettre a été écrite par vous -dans la journée; elle sait qu'elle n'a pas encore été envoyée à -son adresse. Cette lettre ne se trouve ni dans votre table, ni -dans votre secrétaire, et cependant cette lettre est quelque part. - --- Oserez-vous porter la main sur votre reine? dit Anne d'Autriche -en se dressant de toute sa hauteur et en fixant sur le chancelier -ses yeux, dont l'expression était devenue presque menaçante. - --- Je suis un fidèle sujet du roi, madame; et tout ce que -Sa Majesté ordonnera, je le ferai. - --- Eh bien, c'est vrai, dit Anne d'Autriche, et les espions de -M. le cardinal l'ont bien servi. J'ai écrit aujourd'hui une -lettre, cette lettre n'est point partie. La lettre est là.» - -Et la reine ramena sa belle main à son corsage. - -«Alors donnez-moi cette lettre, madame, dit le chancelier. - --- Je ne la donnerai qu'au roi, monsieur, dit Anne. - --- Si le roi eût voulu que cette lettre lui fût remise, madame, il -vous l'eût demandée lui-même. Mais, je vous le répète, c'est moi -qu'il a chargé de vous la réclamer, et si vous ne la rendiez -pas... - --- Eh bien? - --- C'est encore moi qu'il a chargé de vous la prendre. - --- Comment, que voulez-vous dire? - --- Que mes ordres vont loin, madame, et que je suis autorisé à -chercher le papier suspect sur la personne même de Votre Majesté. - --- Quelle horreur! s'écria la reine. - --- Veuillez donc, madame, agir plus facilement. - --- Cette conduite est d'une violence infâme; savez-vous cela, -monsieur? - --- Le roi commande, madame, excusez-moi. - --- Je ne le souffrirai pas; non, non, plutôt mourir!» s'écria la -reine, chez laquelle se révoltait le sang impérieux de l'Espagnole -et de l'Autrichienne. - -Le chancelier fit une profonde révérence, puis avec l'intention -bien patente de ne pas reculer d'une semelle dans -l'accomplissement de la commission dont il s'était chargé, et -comme eût pu le faire un valet de bourreau dans la chambre de la -question, il s'approcha d'Anne d'Autriche des yeux de laquelle on -vit à l'instant même jaillir des pleurs de rage. - -La reine était, comme nous l'avons dit, d'une grande beauté. - -La commission pouvait donc passer pour délicate, et le roi en -était arrivé, à force de jalousie contre Buckingham, à n'être plus -jaloux de personne. - -Sans doute le chancelier Séguier chercha des yeux à ce moment le -cordon de la fameuse cloche; mais, ne le trouvant pas, il en prit -son parti et tendit la main vers l'endroit où la reine avait avoué -que se trouvait le papier. - -Anne d'Autriche fit un pas en arrière, si pâle qu'on eût dit -qu'elle allait mourir; et, s'appuyant de la main gauche, pour ne -pas tomber, à une table qui se trouvait derrière elle, elle tira -de la droite un papier de sa poitrine et le tendit au garde des -sceaux. - -«Tenez, monsieur, la voilà, cette lettre, s'écria la reine d'une -voix entrecoupée et frémissante, prenez-la, et me délivrez de -votre odieuse présence.» - -Le chancelier, qui de son côté tremblait d'une émotion facile à -concevoir, prit la lettre, salua jusqu'à terre et se retira. - -À peine la porte se fut-elle refermée sur lui, que la reine tomba -à demi évanouie dans les bras de ses femmes. - -Le chancelier alla porter la lettre au roi sans en avoir lu un -seul mot. Le roi la prit d'une main tremblante, chercha l'adresse, -qui manquait, devint très pâle, l'ouvrit lentement, puis, voyant -par les premiers mots qu'elle était adressée au roi d'Espagne, il -lut très rapidement. - -C'était tout un plan d'attaque contre le cardinal. La reine -invitait son frère et l'empereur d'Autriche à faire semblant, -blessés qu'ils étaient par la politique de Richelieu, dont -l'éternelle préoccupation fut l'abaissement de la maison -d'Autriche, de déclarer la guerre à la France et d'imposer comme -condition de la paix le renvoi du cardinal: mais d'amour, il n'y -en avait pas un seul mot dans toute cette lettre. - -Le roi, tout joyeux, s'informa si le cardinal était encore au -Louvre. On lui dit que Son Éminence attendait, dans le cabinet de -travail, les ordres de Sa Majesté. - -Le roi se rendit aussitôt près de lui. - -«Tenez, duc, lui dit-il, vous aviez raison, et c'est moi qui avais -tort; toute l'intrigue est politique, et il n'était aucunement -question d'amour dans cette lettre, que voici. En échange, il y -est fort question de vous.» - -Le cardinal prit la lettre et la lut avec la plus grande -attention; puis, lorsqu'il fut arrivé au bout, il la relut une -seconde fois. - -«Eh bien, Votre Majesté, dit-il, vous voyez jusqu'où vont mes -ennemis: on vous menace de deux guerres, si vous ne me renvoyez -pas. À votre place, en vérité, Sire, je céderais à de si -puissantes instances, et ce serait de mon côté avec un véritable -bonheur que je me retirerais des affaires. - --- Que dites-vous là, duc? - --- Je dis, Sire, que ma santé se perd dans ces luttes excessives -et dans ces travaux éternels. Je dis que, selon toute probabilité, -je ne pourrai pas soutenir les fatigues du siège de La Rochelle, -et que mieux vaut que vous nommiez là ou M. de Condé, ou -M. de Bassompierre, ou enfin quelque vaillant homme dont c'est -l'état de mener la guerre, et non pas moi qui suis homme d'Église -et qu'on détourne sans cesse de ma vocation pour m'appliquer à des -choses auxquelles je n'ai aucune aptitude. Vous en serez plus -heureux à l'intérieur, Sire, et je ne doute pas que vous n'en -soyez plus grand à l'étranger. - --- Monsieur le duc, dit le roi, je comprends, soyez tranquille; -tous ceux qui sont nommés dans cette lettre seront punis comme ils -le méritent, et la reine elle-même. - --- Que dites-vous là, Sire? Dieu me garde que, pour moi, la reine -éprouve la moindre contrariété! elle m'a toujours cru son ennemi, -Sire, quoique Votre Majesté puisse attester que j'ai toujours pris -chaudement son parti, même contre vous. Oh! si elle trahissait -Votre Majesté à l'endroit de son honneur, ce serait autre chose, -et je serais le premier à dire: «Pas de grâce, Sire, pas de grâce -pour la coupable!» Heureusement il n'en est rien, et Votre Majesté -vient d'en acquérir une nouvelle preuve. - --- C'est vrai, monsieur le cardinal, dit le roi, et vous aviez -raison, comme toujours; mais la reine n'en mérite pas moins toute -ma colère. - --- C'est vous, Sire, qui avez encouru la sienne; et véritablement, -quand elle bouderait sérieusement Votre Majesté, je le -comprendrais; Votre Majesté l'a traitée avec une sévérité!... - --- C'est ainsi que je traiterai toujours mes ennemis et les -vôtres, duc, si haut placés qu'ils soient et quelque péril que je -coure à agir sévèrement avec eux. - --- La reine est mon ennemie, mais n'est pas la vôtre, Sire; au -contraire, elle est épouse dévouée, soumise et irréprochable; -laissez-moi donc, Sire, intercéder pour elle près de -Votre Majesté. - --- Qu'elle s'humilie alors, et qu'elle revienne à moi la première! - --- Au contraire, Sire, donnez l'exemple; vous avez eu le premier -tort, puisque c'est vous qui avez soupçonné la reine. - --- Moi, revenir le premier? dit le roi; jamais! - --- Sire, je vous en supplie. - --- D'ailleurs, comment reviendrais-je le premier? - --- En faisant une chose que vous sauriez lui être agréable. - --- Laquelle? - --- Donnez un bal; vous savez combien la reine aime la danse; je -vous réponds que sa rancune ne tiendra point à une pareille -attention. - --- Monsieur le cardinal, vous savez que je n'aime pas tous les -plaisirs mondains. - --- La reine ne vous en sera que plus reconnaissante, puisqu'elle -sait votre antipathie pour ce plaisir; d'ailleurs ce sera une -occasion pour elle de mettre ces beaux ferrets de diamants que -vous lui avez donnés l'autre jour à sa fête, et dont elle n'a pas -encore eu le temps de se parer. - --- Nous verrons, monsieur le cardinal, nous verrons, dit le roi, -qui, dans sa joie de trouver la reine coupable d'un crime dont il -se souciait peu, et innocente d'une faute qu'il redoutait fort, -était tout prêt à se raccommoder avec elle; nous verrons, mais, -sur mon honneur, vous êtes trop indulgent. - --- Sire, dit le cardinal, laissez la sévérité aux ministres, -l'indulgence est la vertu royale; usez-en, et vous verrez que vous -vous en trouverez bien.» - -Sur quoi le cardinal, entendant la pendule sonner onze heures, -s'inclina profondément, demandant congé au roi pour se retirer, et -le suppliant de se raccommoder avec la reine. - -Anne d'Autriche, qui, à la suite de la saisie de sa lettre, -s'attendait à quelque reproche, fut fort étonnée de voir le -lendemain le roi faire près d'elle des tentatives de -rapprochement. Son premier mouvement fut répulsif, son orgueil de -femme et sa dignité de reine avaient été tous deux si cruellement -offensés, qu'elle ne pouvait revenir ainsi du premier coup; mais, -vaincue par le conseil de ses femmes, elle eut enfin l'air de -commencer à oublier. Le roi profita de ce premier moment de retour -pour lui dire qu'incessamment il comptait donner une fête. - -C'était une chose si rare qu'une fête pour la pauvre Anne -d'Autriche, qu'à cette annonce, ainsi que l'avait pensé le -cardinal, la dernière trace de ses ressentiments disparut sinon -dans son coeur, du moins sur son visage. Elle demanda quel jour -cette fête devait avoir lieu, mais le roi répondit qu'il fallait -qu'il s'entendît sur ce point avec le cardinal. - -En effet, chaque jour le roi demandait au cardinal à quelle époque -cette fête aurait lieu, et chaque jour le cardinal, sous un -prétexte quelconque, différait de la fixer. - -Dix jours s'écoulèrent ainsi. - -Le huitième jour après la scène que nous avons racontée, le -cardinal reçut une lettre, au timbre de Londres, qui contenait -seulement ces quelques lignes: - -«Je les ai; mais je ne puis quitter Londres, attendu que je manque -d'argent; envoyez-moi cinq cents pistoles, et quatre ou cinq jours -après les avoir reçues, je serai à Paris.» - -Le jour même où le cardinal avait reçu cette lettre, le roi lui -adressa sa question habituelle. - -Richelieu compta sur ses doigts et se dit tout bas: - -«Elle arrivera, dit-elle, quatre ou cinq jours après avoir reçu -l'argent; il faut quatre ou cinq jours à l'argent pour aller, -quatre ou cinq jours à elle pour revenir, cela fait dix jours; -maintenant faisons la part des vents contraires, des mauvais -hasards, des faiblesses de femme, et mettons cela à douze jours. - --- Eh bien, monsieur le duc, dit le roi, vous avez calculé? - --- Oui, Sire: nous sommes aujourd'hui le 20 septembre; les -échevins de la ville donnent une fête le 3 octobre. Cela -s'arrangera à merveille, car vous n'aurez pas l'air de faire un -retour vers la reine.» - -Puis le cardinal ajouta: - -«À propos, Sire, n'oubliez pas de dire à Sa Majesté, la veille de -cette fête, que vous désirez voir comment lui vont ses ferrets de -diamants.» - - -CHAPITRE XVII -LE MÉNAGE BONACIEUX - -C'était la seconde fois que le cardinal revenait sur ce point des -ferrets de diamants avec le roi. Louis XIII fut donc frappé de -cette insistance, et pensa que cette recommandation cachait un -mystère. - -Plus d'une fois le roi avait été humilié que le cardinal, dont la -police, sans avoir atteint encore la perfection de la police -moderne, était excellente, fût mieux instruit que lui-même de ce -qui se passait dans son propre ménage. Il espéra donc, dans une -conversation avec Anne d'Autriche, tirer quelque lumière de cette -conversation et revenir ensuite près de Son Éminence avec quelque -secret que le cardinal sût ou ne sût pas, ce qui, dans l'un ou -l'autre cas, le rehaussait infiniment aux yeux de son ministre. - -Il alla donc trouver la reine, et, selon son habitude, l'aborda -avec de nouvelles menaces contre ceux qui l'entouraient. Anne -d'Autriche baissa la tête, laissa s'écouler le torrent sans -répondre et espérant qu'il finirait par s'arrêter; mais ce n'était -pas cela que voulait Louis XIII; Louis XIII voulait une discussion -de laquelle jaillît une lumière quelconque, convaincu qu'il était -que le cardinal avait quelque arrière-pensée et lui machinait une -surprise terrible comme en savait faire Son Éminence. Il arriva à -ce but par sa persistance à accuser. - -«Mais, s'écria Anne d'Autriche, lassée de ces vagues attaques; -mais, Sire, vous ne me dites pas tout ce que vous avez dans le -coeur. Qu'ai-je donc fait? Voyons, quel crime ai-je donc commis? Il -est impossible que Votre Majesté fasse tout ce bruit pour une -lettre écrite à mon frère.» - -Le roi, attaqué à son tour d'une manière si directe, ne sut que -répondre; il pensa que c'était là le moment de placer la -recommandation qu'il ne devait faire que la veille de la fête. - -«Madame, dit-il avec majesté, il y aura incessamment bal à l'hôtel -de ville; j'entends que, pour faire honneur à nos braves échevins, -vous y paraissiez en habit de cérémonie, et surtout parée des -ferrets de diamants que je vous ai donnés pour votre fête. Voici -ma réponse.» - -La réponse était terrible. Anne d'Autriche crut que Louis XIII -savait tout, et que le cardinal avait obtenu de lui cette longue -dissimulation de sept ou huit jours, qui était au reste dans son -caractère. Elle devint excessivement pâle, appuya sur une console -sa main d'une admirable beauté, et qui semblait alors une main de -cire, et regardant le roi avec des yeux épouvantés, elle ne -répondit pas une seule syllabe. - -«Vous entendez, madame, dit le roi, qui jouissait de cet embarras -dans toute son étendue, mais sans en deviner la cause, vous -entendez? - --- Oui, Sire, j'entends, balbutia la reine. - --- Vous paraîtrez à ce bal? - --- Oui. - --- Avec vos ferrets? - --- Oui.» - -La pâleur de la reine augmenta encore, s'il était possible; le roi -s'en aperçut, et en jouit avec cette froide cruauté qui était un -des mauvais côtés de son caractère. - -«Alors, c'est convenu, dit le roi, et voilà tout ce que j'avais à -vous dire. - --- Mais quel jour ce bal aura-t-il lieu?» demanda Anne d'Autriche. - -Louis XIII sentit instinctivement qu'il ne devait pas répondre à -cette question, la reine l'ayant faite d'une voix presque -mourante. - -«Mais très incessamment, madame, dit-il; mais je ne me rappelle -plus précisément la date du jour, je la demanderai au cardinal. - --- C'est donc le cardinal qui vous a annoncé cette fête? s'écria -la reine. - --- Oui, madame, répondit le roi étonné; mais pourquoi cela? - --- C'est lui, qui vous a dit de m'inviter à y paraître avec ces -ferrets? - --- C'est-à-dire, madame... - --- C'est lui, Sire, c'est lui! - --- Eh bien qu'importe que ce soit lui ou moi? y a-t-il un crime à -cette invitation? - --- Non, Sire. - --- Alors vous paraîtrez? - --- Oui, Sire. - --- C'est bien, dit le roi en se retirant, c'est bien, j'y compte.» - -La reine fit une révérence, moins par étiquette que parce que ses -genoux se dérobaient sous elle. - -Le roi partit enchanté. - -«Je suis perdue, murmura la reine, perdue, car le cardinal sait -tout, et c'est lui qui pousse le roi, qui ne sait rien encore, -mais qui saura tout bientôt. Je suis perdue! Mon Dieu! mon Dieu! -mon Dieu!» - -Elle s'agenouilla sur un coussin et pria, la tête enfoncée entre -ses bras palpitants. - -En effet, la position était terrible. Buckingham était retourné à -Londres, Mme de Chevreuse était à Tours. Plus surveillée que -jamais, la reine sentait sourdement qu'une de ses femmes la -trahissait, sans savoir dire laquelle. La Porte ne pouvait pas -quitter le Louvre. Elle n'avait pas une âme au monde à qui se -fier. - -Aussi, en présence du malheur qui la menaçait et de l'abandon qui -était le sien, éclata-t-elle en sanglots. - -«Ne puis-je donc être bonne à rien à Votre Majesté?» dit tout à -coup une voix pleine de douceur et de pitié. - -La reine se retourna vivement, car il n'y avait pas à se tromper à -l'expression de cette voix: c'était une amie qui parlait ainsi. - -En effet, à l'une des portes qui donnaient dans l'appartement de -la reine apparut la jolie Mme Bonacieux; elle était occupée à -ranger les robes et le linge dans un cabinet, lorsque le roi était -entré; elle n'avait pas pu sortir, et avait tout entendu. - -La reine poussa un cri perçant en se voyant surprise, car dans son -trouble elle ne reconnut pas d'abord la jeune femme qui lui avait -été donnée par La Porte. - -«Oh! ne craignez rien, madame, dit la jeune femme en joignant les -mains et en pleurant elle-même des angoisses de la reine; je suis -à Votre Majesté corps et âme, et si loin que je sois d'elle, si -inférieure que soit ma position, je crois que j'ai trouvé un moyen -de tirer Votre Majesté de peine. - --- Vous! ô Ciel! vous! s'écria la reine; mais voyons regardez-moi -en face. Je suis trahie de tous côtés, puis-je me fier à vous? - --- Oh! madame! s'écria la jeune femme en tombant à genoux: sur mon -âme, je suis prête à mourir pour Votre Majesté!» - -Ce cri était sorti du plus profond du coeur, et, comme le premier, -il n'y avait pas à se tromper. - -«Oui, continua Mme Bonacieux, oui, il y a des traîtres ici; mais, -par le saint nom de la Vierge, je vous jure que personne n'est -plus dévoué que moi à Votre Majesté. Ces ferrets que le roi -redemande, vous les avez donnés au duc de Buckingham, n'est-ce -pas? Ces ferrets étaient enfermés dans une petite boîte en bois de -rose qu'il tenait sous son bras? Est-ce que je me trompe? Est-ce -que ce n'est pas cela? - --- Oh! mon Dieu! mon Dieu! murmura la reine dont les dents -claquaient d'effroi. - --- Eh bien, ces ferrets, continua Mme Bonacieux, il faut les -ravoir. - --- Oui, sans doute, il le faut, s'écria la reine; mais comment -faire, comment y arriver? - --- Il faut envoyer quelqu'un au duc. - --- Mais qui?... qui?... à qui me fier? - --- Ayez confiance en moi, madame; faites-moi cet honneur, ma -reine, et je trouverai le messager, moi! - --- Mais il faudra écrire! - --- Oh! oui. C'est indispensable. Deux mots de la main de -Votre Majesté et votre cachet particulier. - --- Mais ces deux mots, c'est ma condamnation. C'est le divorce, -l'exil! - --- Oui, s'ils tombent entre des mains infâmes! Mais je réponds que -ces deux mots seront remis à leur adresse. - --- Oh! mon Dieu! il faut donc que je remette ma vie, mon honneur, -ma réputation entre vos mains! - --- Oui! oui, madame, il le faut, et je sauverai tout cela, moi! - --- Mais comment? dites-le-moi au moins. - --- Mon mari a été remis en liberté il y a deux ou trois jours; je -n'ai pas encore eu le temps de le revoir. C'est un brave et -honnête homme qui n'a ni haine, ni amour pour personne. Il fera ce -que je voudrai: il partira sur un ordre de moi, sans savoir ce -qu'il porte, et il remettra la lettre de Votre Majesté, sans même -savoir qu'elle est de Votre Majesté, à l'adresse qu'elle -indiquera.» - -La reine prit les deux mains de la jeune femme avec un élan -passionné, la regarda comme pour lire au fond de son coeur, et ne -voyant que sincérité dans ses beaux yeux, elle l'embrassa -tendrement. - -«Fais cela, s'écria-t-elle, et tu m'auras sauvé la vie, tu m'auras -sauvé l'honneur! - --- Oh! n'exagérez pas le service que j'ai le bonheur de vous -rendre; je n'ai rien à sauver à Votre Majesté, qui est seulement -victime de perfides complots. - --- C'est vrai, c'est vrai, mon enfant, dit la reine, et tu as -raison. - --- Donnez-moi donc cette lettre, madame, le temps presse.» - -La reine courut à une petite table sur laquelle se trouvaient -encre, papier et plumes: elle écrivit deux lignes, cacheta la -lettre de son cachet et la remit à Mme Bonacieux. - -«Et maintenant, dit la reine, nous oublions une chose nécessaire. - --- Laquelle? - --- L'argent.» - -Mme Bonacieux rougit. - -«Oui, c'est vrai, dit-elle, et j'avouerai à Votre Majesté que mon -mari... - --- Ton mari n'en a pas, c'est cela que tu veux dire. - --- Si fait, il en a, mais il est fort avare, c'est là son défaut. -Cependant, que Votre Majesté ne s'inquiète pas, nous trouverons -moyen... - --- C'est que je n'en ai pas non plus, dit la reine (ceux qui -liront les Mémoires de Mme de Motteville ne s'étonneront pas de -cette réponse); mais, attends.» - -Anne d'Autriche courut à son écrin. - -«Tiens, dit-elle, voici une bague d'un grand prix à ce qu'on -assure; elle vient de mon frère le roi d'Espagne, elle est à moi -et j'en puis disposer. Prends cette bague et fais-en de l'argent, -et que ton mari parte. - --- Dans une heure vous serez obéie. - --- Tu vois l'adresse, ajouta la reine, parlant si bas qu'à peine -pouvait-on entendre ce qu'elle disait: à Milord duc de Buckingham, -à Londres. - --- La lettre sera remise à lui-même. - --- Généreuse enfant!» s'écria Anne d'Autriche. - -Mme Bonacieux baisa les mains de la reine, cacha le papier dans -son corsage et disparut avec la légèreté d'un oiseau. - -Dix minutes après, elle était chez elle; comme elle l'avait dit à -la reine, elle n'avait pas revu son mari depuis sa mise en -liberté; elle ignorait donc le changement qui s'était fait en lui -à l'endroit du cardinal, changement qu'avaient opéré la flatterie -et l'argent de Son Éminence et qu'avaient corroboré, depuis, deux -ou trois visites du comte de Rochefort, devenu le meilleur ami de -Bonacieux, auquel il avait fait croire sans beaucoup de peine -qu'aucun sentiment coupable n'avait amené l'enlèvement de sa -femme, mais que c'était seulement une précaution politique. - -Elle trouva M. Bonacieux seul: le pauvre homme remettait à grand- -peine de l'ordre dans la maison, dont il avait trouvé les meubles -à peu près brisés et les armoires à peu près vides, la justice -n'étant pas une des trois choses que le roi Salomon indique comme -ne laissant point de traces de leur passage. Quant à la servante, -elle s'était enfuie lors de l'arrestation de son maître. La -terreur avait gagné la pauvre fille au point qu'elle n'avait cessé -de marcher de Paris jusqu'en Bourgogne, son pays natal. - -Le digne mercier avait, aussitôt sa rentrée dans sa maison, fait -part à sa femme de son heureux retour, et sa femme lui avait -répondu pour le féliciter et pour lui dire que le premier moment -qu'elle pourrait dérober à ses devoirs serait consacré tout entier -à lui rendre visite. - -Ce premier moment s'était fait attendre cinq jours, ce qui, dans -toute autre circonstance, eût paru un peu bien long à maître -Bonacieux; mais il avait, dans la visite qu'il avait faite au -cardinal et dans les visites que lui faisait Rochefort, ample -sujet à réflexion, et, comme on sait, rien ne fait passer le temps -comme de réfléchir. - -D'autant plus que les réflexions de Bonacieux étaient toutes -couleur de rose. Rochefort l'appelait son ami, son cher Bonacieux, -et ne cessait de lui dire que le cardinal faisait le plus grand -cas de lui. Le mercier se voyait déjà sur le chemin des honneurs -et de la fortune. - -De son côté, Mme Bonacieux avait réfléchi, mais, il faut le dire, -à tout autre chose que l'ambition; malgré elle, ses pensées -avaient eu pour mobile constant ce beau jeune homme si brave et -qui paraissait si amoureux. Mariée à dix-huit ans à M. Bonacieux, -ayant toujours vécu au milieu des amis de son mari, peu -susceptibles d'inspirer un sentiment quelconque à une jeune femme -dont le coeur était plus élevé que sa position, Mme Bonacieux -était restée insensible aux séductions vulgaires; mais, à cette -époque surtout, le titre de gentilhomme avait une grande influence -sur la bourgeoisie, et d'Artagnan était gentilhomme; de plus, il -portait l'uniforme des gardes, qui, après l'uniforme des -mousquetaires, était le plus apprécié des dames. Il était, nous le -répétons, beau, jeune, aventureux; il parlait d'amour en homme qui -aime et qui a soif d'être aimé; il y en avait là plus qu'il n'en -fallait pour tourner une tête de vingt-trois ans, et Mme Bonacieux -en était arrivée juste à cet âge heureux de la vie. - -Les deux époux, quoiqu'ils ne se fussent pas vus depuis plus de -huit jours, et que pendant cette semaine de graves événements -eussent passé entre eux, s'abordèrent donc avec une certaine -préoccupation; néanmoins, M. Bonacieux manifesta une joie réelle -et s'avança vers sa femme à bras ouverts. - -Mme Bonacieux lui présenta le front. - -«Causons un peu, dit-elle. - --- Comment? dit Bonacieux étonné. - --- Oui, sans doute, j'ai une chose de la plus haute importance à -vous dire. - --- Au fait, et moi aussi, j'ai quelques questions assez sérieuses -à vous adresser. Expliquez-moi un peu votre enlèvement, je vous -prie. - --- Il ne s'agit point de cela pour le moment, dit Mme Bonacieux. - --- Et de quoi s'agit-il donc? de ma captivité? - --- Je l'ai apprise le jour même; mais comme vous n'étiez coupable -d'aucun crime, comme vous n'étiez complice d'aucune intrigue, -comme vous ne saviez rien enfin qui pût vous compromettre, ni -vous, ni personne, je n'ai attaché à cet événement que -l'importance qu'il méritait. - --- Vous en parlez bien à votre aise, madame! reprit Bonacieux -blessé du peu d'intérêt que lui témoignait sa femme; savez-vous -que j'ai été plongé un jour et une nuit dans un cachot de la -Bastille? - --- Un jour et une nuit sont bientôt passés; laissons donc votre -captivité, et revenons à ce qui m'amène près de vous. - --- Comment? ce qui vous amène près de moi! N'est-ce donc pas le -désir de revoir un mari dont vous êtes séparée depuis huit jours? -demanda le mercier piqué au vif. - --- C'est cela d'abord, et autre chose ensuite. - --- Parlez! - --- Une chose du plus haut intérêt et de laquelle dépend notre -fortune à venir peut-être. - --- Notre fortune a fort changé de face depuis que je vous ai vue, -madame Bonacieux, et je ne serais pas étonné que d'ici à quelques -mois elle ne fît envie à beaucoup de gens. - --- Oui, surtout si vous voulez suivre les instructions que je vais -vous donner. - --- À moi? - --- Oui, à vous. Il y a une bonne et sainte action à faire, -monsieur, et beaucoup d'argent à gagner en même temps.» - -Mme Bonacieux savait qu'en parlant d'argent à son mari, elle le -prenait par son faible. - -Mais un homme, fût-ce un mercier, lorsqu'il a causé dix minutes -avec le cardinal de Richelieu, n'est plus le même homme. - -«Beaucoup d'argent à gagner! dit Bonacieux en allongeant les -lèvres. - --- Oui, beaucoup. - --- Combien, à peu près? - --- Mille pistoles peut-être. - --- Ce que vous avez à me demander est donc bien grave? - --- Oui. - --- Que faut-il faire? - --- Vous partirez sur-le-champ, je vous remettrai un papier dont -vous ne vous dessaisirez sous aucun prétexte, et que vous -remettrez en main propre. - --- Et pour où partirai-je? - --- Pour Londres. - --- Moi, pour Londres! Allons donc, vous raillez, je n'ai pas -affaire à Londres. - --- Mais d'autres ont besoin que vous y alliez. - --- Quels sont ces autres? Je vous avertis, je ne fais plus rien en -aveugle, et je veux savoir non seulement à quoi je m'expose, mais -encore pour qui je m'expose. - --- Une personne illustre vous envoie, une personne illustre vous -attend: la récompense dépassera vos désirs, voilà tout ce que je -puis vous promettre. - --- Des intrigues encore, toujours des intrigues! merci, je m'en -défie maintenant, et M. le cardinal m'a éclairé là-dessus. - --- Le cardinal! s'écria Mme Bonacieux, vous avez vu le cardinal? - --- Il m'a fait appeler, répondit fièrement le mercier. - --- Et vous vous êtes rendu à son invitation, imprudent que vous -êtes. - --- Je dois dire que je n'avais pas le choix de m'y rendre ou de ne -pas m'y rendre, car j'étais entre deux gardes. Il est vrai encore -de dire que, comme alors je ne connaissais pas Son Éminence, si -j'avais pu me dispenser de cette visite, j'en eusse été fort -enchanté. - --- Il vous a donc maltraité? il vous a donc fait des menaces? - --- Il m'a tendu la main et m'a appelé son ami, -- son ami! -entendez-vous, madame? -- je suis l'ami du grand cardinal! - --- Du grand cardinal! - --- Lui contesteriez-vous ce titre, par hasard, madame? - --- Je ne lui conteste rien, mais je vous dis que la faveur d'un -ministre est éphémère, et qu'il faut être fou pour s'attacher à un -ministre; il est des pouvoirs au-dessus du sien, qui ne reposent -pas sur le caprice d'un homme ou l'issue d'un événement; c'est à -ces pouvoirs qu'il faut se rallier. - --- J'en suis fâché, madame, mais je ne connais pas d'autre pouvoir -que celui du grand homme que j'ai l'honneur de servir. - --- Vous servez le cardinal? - --- Oui, madame, et comme son serviteur je ne permettrai pas que -vous vous livriez à des complots contre la sûreté de l'État, et -que vous serviez, vous, les intrigues d'une femme qui n'est pas -française et qui a le coeur espagnol. Heureusement, le grand -cardinal est là, son regard vigilant surveille et pénètre jusqu'au -fond du coeur.» - -Bonacieux répétait mot pour mot une phrase qu'il avait entendu -dire au comte de Rochefort; mais la pauvre femme, qui avait compté -sur son mari et qui, dans cet espoir, avait répondu de lui à la -reine, n'en frémit pas moins, et du danger dans lequel elle avait -failli se jeter, et de l'impuissance dans laquelle elle se -trouvait. Cependant connaissant la faiblesse et surtout la -cupidité de son mari elle ne désespérait pas de l'amener à ses -fins. - -«Ah! vous êtes cardinaliste, monsieur, s'écria-t-elle ah! vous -servez le parti de ceux qui maltraitent votre femme et qui -insultent votre reine! - --- Les intérêts particuliers ne sont rien devant les intérêts de -tous. Je suis pour ceux qui sauvent l'État», dit avec emphase -Bonacieux. - -C'était une autre phrase du comte de Rochefort, qu'il avait -retenue et qu'il trouvait l'occasion de placer. - -«Et savez-vous ce que c'est que l'État dont vous parlez? dit -Mme Bonacieux en haussant les épaules. Contentez-vous d'être un -bourgeois sans finesse aucune, et tournez-vous du côté qui vous -offre le plus d'avantages. - --- Eh! eh! dit Bonacieux en frappant sur un sac à la panse -arrondie et qui rendit un son argentin; que dites-vous de ceci, -madame la prêcheuse? - --- D'où vient cet argent? - --- Vous ne devinez pas? - --- Du cardinal? - --- De lui et de mon ami le comte de Rochefort. - --- Le comte de Rochefort! mais c'est lui qui m'a enlevée! - --- Cela se peut, madame. - --- Et vous recevez de l'argent de cet homme? - --- Ne m'avez-vous pas dit que cet enlèvement était tout politique? - --- Oui; mais cet enlèvement avait pour but de me faire trahir ma -maîtresse, de m'arracher par des tortures des aveux qui pussent -compromettre l'honneur et peut-être la vie de mon auguste -maîtresse. - --- Madame, reprit Bonacieux, votre auguste maîtresse est une -perfide Espagnole, et ce que le cardinal fait est bien fait. - --- Monsieur, dit la jeune femme, je vous savais lâche, avare et -imbécile, mais je ne vous savais pas infâme! - --- Madame, dit Bonacieux, qui n'avait jamais vu sa femme en -colère, et qui reculait devant le courroux conjugal; madame, que -dites-vous donc? - --- Je dis que vous êtes un misérable! continua Mme Bonacieux, qui -vit qu'elle reprenait quelque influence sur son mari. Ah! vous -faites de la politique, vous! et de la politique cardinaliste -encore! Ah! vous vous vendez, corps et âme, au démon pour de -l'argent. - --- Non, mais au cardinal. - --- C'est la même chose! s'écria la jeune femme. Qui dit Richelieu, -dit Satan. - --- Taisez-vous, madame, taisez-vous, on pourrait vous entendre! - --- Oui, vous avez raison, et je serais honteuse pour vous de votre -lâcheté. - --- Mais qu'exigez-vous donc de moi? voyons! - --- Je vous l'ai dit: que vous partiez à l'instant même, monsieur, -que vous accomplissiez loyalement la commission dont je daigne -vous charger, et à cette condition j'oublie tout, je pardonne, et -il y a plus -- elle lui tendit la main -- je vous rends mon amitié.» - -Bonacieux était poltron et avare; mais il aimait sa femme: il fut -attendri. Un homme de cinquante ans ne tient pas longtemps rancune -à une femme de vingt-trois. Mme Bonacieux vit qu'il hésitait: - -«Allons, êtes-vous décidé? dit-elle. - --- Mais, ma chère amie, réfléchissez donc un peu à ce que vous -exigez de moi; Londres est loin de Paris, fort loin, et peut-être -la commission dont vous me chargez n'est-elle pas sans dangers. - --- Qu'importe, si vous les évitez! - --- Tenez, madame Bonacieux, dit le mercier, tenez, décidément, je -refuse: les intrigues me font peur. J'ai vu la Bastille, moi. -Brrrrou! c'est affreux, la Bastille! Rien que d'y penser, j'en ai -la chair de poule. On m'a menacé de la torture. Savez-vous ce que -c'est que la torture? Des coins de bois qu'on vous enfonce entre -les jambes jusqu'à ce que les os éclatent! Non, décidément, je -n'irai pas. Et morbleu! que n'y allez-vous vous-même? car, en -vérité, je crois que je me suis trompé sur votre compte jusqu'à -présent: je crois que vous êtes un homme, et des plus enragés -encore! - --- Et vous, vous êtes une femme, une misérable femme, stupide et -abrutie. Ah! vous avez peur! Eh bien, si vous ne partez pas à -l'instant même, je vous fais arrêter par l'ordre de la reine, et -je vous fais mettre à cette Bastille que vous craignez tant.» - -Bonacieux tomba dans une réflexion profonde, il pesa mûrement les -deux colères dans son cerveau, celle du cardinal et celle de la -reine: celle du cardinal l'emporta énormément. - -«Faites-moi arrêter de la part de la reine, dit-il, et moi je me -réclamerai de Son Éminence.» - -Pour le coup, Mme Bonacieux vit qu'elle avait été trop loin, et -elle fut épouvantée de s'être si fort avancée. Elle contempla un -instant avec effroi cette figure stupide, d'une résolution -invincible, comme celle des sots qui ont peur. - -«Eh bien, soit! dit-elle. Peut-être, au bout du compte, avez-vous -raison: un homme en sait plus long que les femmes en politique, et -vous surtout, monsieur Bonacieux, qui avez causé avec le cardinal. -Et cependant, il est bien dur, ajouta-t-elle, que mon mari, un -homme sur l'affection duquel je croyais pouvoir compter, me traite -aussi disgracieusement et ne satisfasse point à ma fantaisie. - --- C'est que vos fantaisies peuvent mener trop loin, reprit -Bonacieux triomphant, et je m'en défie. - --- J'y renoncerai donc, dit la jeune femme en soupirant; c'est -bien, n'en parlons plus. - --- Si, au moins, vous me disiez quelle chose je vais faire à -Londres, reprit Bonacieux, qui se rappelait un peu tard que -Rochefort lui avait recommandé d'essayer de surprendre les secrets -de sa femme. - --- Il est inutile que vous le sachiez, dit la jeune femme, qu'une -défiance instinctive repoussait maintenant en arrière: il -s'agissait d'une bagatelle comme en désirent les femmes, d'une -emplette sur laquelle il y avait beaucoup à gagner.» - -Mais plus la jeune femme se défendait, plus au contraire Bonacieux -pensa que le secret qu'elle refusait de lui confier était -important. Il résolut donc de courir à l'instant même chez le -comte de Rochefort, et de lui dire que la reine cherchait un -messager pour l'envoyer à Londres. - -«Pardon, si je vous quitte, ma chère madame Bonacieux, dit-il; -mais, ne sachant pas que vous me viendriez voir, j'avais pris -rendez-vous avec un de mes amis, je reviens à l'instant même, et -si vous voulez m'attendre seulement une demi-minute, aussitôt que -j'en aurai fini avec cet ami, je reviens vous prendre, et, comme -il commence à se faire tard, je vous reconduis au Louvre. - --- Merci, monsieur, répondit Mme Bonacieux: vous n'êtes point -assez brave pour m'être d'une utilité quelconque, et je m'en -retournerai bien au Louvre toute seule. - --- Comme il vous plaira, madame Bonacieux, reprit l'ex-mercier. -Vous reverrai-je bientôt? - --- Sans doute; la semaine prochaine, je l'espère, mon service me -laissera quelque liberté, et j'en profiterai pour revenir mettre -de l'ordre dans nos affaires, qui doivent être quelque peu -dérangées. - --- C'est bien; je vous attendrai. Vous ne m'en voulez pas? - --- Moi! pas le moins du monde. - --- À bientôt, alors? - --- À bientôt.» - -Bonacieux baisa la main de sa femme, et s'éloigna rapidement. - -«Allons, dit Mme Bonacieux, lorsque son mari eut refermé la porte -de la rue, et qu'elle se trouva seule, il ne manquait plus à cet -imbécile que d'être cardinaliste! Et moi qui avais répondu à la -reine, moi qui avais promis à ma pauvre maîtresse... Ah! mon Dieu, -mon Dieu! elle va me prendre pour quelqu'une de ces misérables -dont fourmille le palais, et qu'on a placées près d'elle pour -l'espionner! Ah! monsieur Bonacieux! je ne vous ai jamais beaucoup -aimé; maintenant, c'est bien pis: je vous hais! et, sur ma parole, -vous me le paierez!» - -Au moment où elle disait ces mots, un coup frappé au plafond lui -fit lever la tête, et une voix, qui parvint à elle à travers le -plancher, lui cria: - -«Chère madame Bonacieux, ouvrez-moi la petite porte de l'allée, et -je vais descendre près de vous.» - - -CHAPITRE XVIII -L'AMANT ET LE MARI - -«Ah! madame, dit d'Artagnan en entrant par la porte que lui -ouvrait la jeune femme, permettez-moi de vous le dire, vous avez -là un triste mari. - --- Vous avez donc entendu notre conversation? demanda vivement -Mme Bonacieux en regardant d'Artagnan avec inquiétude. - --- Tout entière. - --- Mais comment cela? mon Dieu! - --- Par un procédé à moi connu, et par lequel j'ai entendu aussi la -conversation plus animée que vous avez eue avec les sbires du -cardinal. - --- Et qu'avez-vous compris dans ce que nous disions? - --- Mille choses: d'abord, que votre mari est un niais et un sot, -heureusement; puis, que vous étiez embarrassée, ce dont j'ai été -fort aise, et que cela me donne une occasion de me mettre à votre -service, et Dieu sait si je suis prêt à me jeter dans le feu pour -vous; enfin que la reine a besoin qu'un homme brave, intelligent -et dévoué fasse pour elle un voyage à Londres. J'ai au moins deux -des trois qualités qu'il vous faut, et me voilà.» - -Mme Bonacieux ne répondit pas, mais son coeur battait de joie, et -une secrète espérance brilla à ses yeux. - -«Et quelle garantie me donnerez-vous, demanda-t-elle, si je -consens à vous confier cette mission? - --- Mon amour pour vous. Voyons, dites, ordonnez: que faut-il -faire? - --- Mon Dieu! mon Dieu! murmura la jeune femme, dois-je vous -confier un pareil secret, monsieur? Vous êtes presque un enfant! - --- Allons, je vois qu'il vous faut quelqu'un qui vous réponde de -moi. - --- J'avoue que cela me rassurerait fort. - --- Connaissez-vous Athos? - --- Non. - --- Porthos? - --- Non. - --- Aramis? - --- Non. Quels sont ces messieurs? - --- Des mousquetaires du roi. Connaissez-vous M. de Tréville, leur -capitaine? - --- Oh! oui, celui-là, je le connais, non pas personnellement, mais -pour en avoir entendu plus d'une fois parler à la reine comme d'un -brave et loyal gentilhomme. - --- Vous ne craignez pas que lui vous trahisse pour le cardinal, -n'est-ce pas? - --- Oh! non, certainement. - --- Eh bien, révélez-lui votre secret, et demandez-lui, si -important, si précieux, si terrible qu'il soit, si vous pouvez me -le confier. - --- Mais ce secret ne m'appartient pas, et je ne puis le révéler -ainsi. - --- Vous l'alliez bien confier à M. Bonacieux, dit d'Artagnan avec -dépit. - --- Comme on confie une lettre au creux d'un arbre, à l'aile d'un -pigeon, au collier d'un chien. - --- Et cependant, moi, vous voyez bien que je vous aime. - --- Vous le dites. - --- Je suis un galant homme! - --- Je le crois. - --- Je suis brave! - --- Oh! cela, j'en suis sûre. - --- Alors, mettez-moi donc à l'épreuve.» - -Mme Bonacieux regarda le jeune homme, retenue par une dernière -hésitation. Mais il y avait une telle ardeur dans ses yeux, une -telle persuasion dans sa voix, qu'elle se sentit entraînée à se -fier à lui. D'ailleurs elle se trouvait dans une de ces -circonstances où il faut risquer le tout pour le tout. La reine -était aussi bien perdue par une trop grande retenue que par une -trop grande confiance. Puis, avouons-le, le sentiment involontaire -qu'elle éprouvait pour ce jeune protecteur la décida à parler. - -«Écoutez, lui dit-elle, je me rends à vos protestations et je cède -à vos assurances. Mais je vous jure devant Dieu qui nous entend, -que si vous me trahissez et que mes ennemis me pardonnent, je me -tuerai en vous accusant de ma mort. - --- Et moi, je vous jure devant Dieu, madame, dit d'Artagnan, que -si je suis pris en accomplissant les ordres que vous me donnez, je -mourrai avant de rien faire ou dire qui compromette quelqu'un.» - -Alors la jeune femme lui confia le terrible secret dont le hasard -lui avait déjà révélé une partie en face de la Samaritaine. Ce fut -leur mutuelle déclaration d'amour. - -D'Artagnan rayonnait de joie et d'orgueil. Ce secret qu'il -possédait, cette femme qu'il aimait, la confiance et l'amour, -faisaient de lui un géant. - -«Je pars, dit-il, je pars sur-le-champ. - --- Comment! vous partez! s'écria Mme Bonacieux, et votre régiment, -votre capitaine? - --- Sur mon âme, vous m'aviez fait oublier tout cela, chère -Constance! oui, vous avez raison, il me faut un congé. - --- Encore un obstacle, murmura Mme Bonacieux avec douleur. - --- Oh! celui-là, s'écria d'Artagnan après un moment de réflexion, -je le surmonterai, soyez tranquille. - --- Comment cela? - --- J'irai trouver ce soir même M. de Tréville, que je chargerai de -demander pour moi cette faveur à son beau-frère, M. des Essarts. - --- Maintenant, autre chose. - --- Quoi? demanda d'Artagnan, voyant que Mme Bonacieux hésitait à -continuer. - --- Vous n'avez peut-être pas d'argent? - --- Peut-être est de trop, dit d'Artagnan en souriant. - --- Alors, reprit Mme Bonacieux en ouvrant une armoire et en tirant -de cette armoire le sac qu'une demi-heure auparavant caressait si -amoureusement son mari, prenez ce sac. - --- Celui du cardinal! s'écria en éclatant de rire d'Artagnan qui, -comme on s'en souvient, grâce à ses carreaux enlevés, n'avait pas -perdu une syllabe de la conversation du mercier et de sa femme. - --- Celui du cardinal, répondit Mme Bonacieux; vous voyez qu'il se -présente sous un aspect assez respectable. - --- Pardieu! s'écria d'Artagnan, ce sera une chose doublement -divertissante que de sauver la reine avec l'argent de Son -Éminence! - --- Vous êtes un aimable et charmant jeune homme, dit -Mme Bonacieux. Croyez que Sa Majesté ne sera point ingrate. - --- Oh! je suis déjà grandement récompensé! s'écria d'Artagnan. Je -vous aime, vous me permettez de vous le dire; c'est déjà plus de -bonheur que je n'en osais espérer. - --- Silence! dit Mme Bonacieux en tressaillant. - --- Quoi? - --- On parle dans la rue. - --- C'est la voix... - --- De mon mari. Oui, je l'ai reconnue!» - -D'Artagnan courut à la porte et poussa le verrou. - -«Il n'entrera pas que je ne sois parti, dit-il, et quand je serai -parti, vous lui ouvrirez. - --- Mais je devrais être partie aussi, moi. Et la disparition de -cet argent, comment la justifier si je suis là? - --- Vous avez raison, il faut sortir. - --- Sortir, comment? On nous verra si nous sortons. - --- Alors il faut monter chez moi. - --- Ah! s'écria Mme Bonacieux, vous me dites cela d'un ton qui me -fait peur.» - -Mme Bonacieux prononça ces paroles avec une larme dans les yeux. -D'Artagnan vit cette larme, et, troublé, attendri, il se jeta à -ses genoux. - -«Chez moi, dit-il, vous serez en sûreté comme dans un temple, je -vous en donne ma parole de gentilhomme. - --- Partons, dit-elle, je me fie à vous, mon ami.» - -D'Artagnan rouvrit avec précaution le verrou, et tous deux, légers -comme des ombres, se glissèrent par la porte intérieure dans -l'allée, montèrent sans bruit l'escalier et rentrèrent dans la -chambre de d'Artagnan. - -Une fois chez lui, pour plus de sûreté, le jeune homme barricada -la porte; ils s'approchèrent tous deux de la fenêtre, et par une -fente du volet ils virent M. Bonacieux qui causait avec un homme -en manteau. - -À la vue de l'homme en manteau, d'Artagnan bondit, et, tirant son -épée à demi, s'élança vers la porte. - -C'était l'homme de Meung. - -«Qu'allez-vous faire? s'écria Mme Bonacieux; vous nous perdez. - --- Mais j'ai juré de tuer cet homme! dit d'Artagnan. - --- Votre vie est vouée en ce moment et ne vous appartient pas. Au -nom de la reine, je vous défends de vous jeter dans aucun péril -étranger à celui du voyage. - --- Et en votre nom, n'ordonnez-vous rien? - --- En mon nom, dit Mme Bonacieux avec une vive émotion; en mon -nom, je vous en prie. Mais écoutons, il me semble qu'ils parlent -de moi.» - -D'Artagnan se rapprocha de la fenêtre et prêta l'oreille. - -M. Bonacieux avait rouvert sa porte, et voyant l'appartement vide, -il était revenu à l'homme au manteau qu'un instant il avait laissé -seul. - -«Elle est partie, dit-il, elle sera retournée au Louvre. - --- Vous êtes sûr, répondit l'étranger, qu'elle ne s'est pas doutée -dans quelles intentions vous êtes sorti? - --- Non, répondit Bonacieux avec suffisance; c'est une femme trop -superficielle. - --- Le cadet aux gardes est-il chez lui? - --- Je ne le crois pas; comme vous le voyez, son volet est fermé, -et l'on ne voit aucune lumière briller à travers les fentes. - --- C'est égal, il faudrait s'en assurer. - --- Comment cela? - --- En allant frapper à sa porte. - --- Je demanderai à son valet. - --- Allez.» - -Bonacieux rentra chez lui, passa par la même porte qui venait de -donner passage aux deux fugitifs, monta jusqu'au palier de -d'Artagnan et frappa. - -Personne ne répondit. Porthos, pour faire plus grande figure, -avait emprunté ce soir-là Planchet. Quant à d'Artagnan, il n'avait -garde de donner signe d'existence. - -Au moment où le doigt de Bonacieux résonna sur la porte, les deux -jeunes gens sentirent bondir leurs coeurs. - -«Il n'y a personne chez lui, dit Bonacieux. - --- N'importe, rentrons toujours chez vous, nous serons plus en -sûreté que sur le seuil d'une porte. - --- Ah! mon Dieu! murmura Mme Bonacieux, nous n'allons plus rien -entendre. - --- Au contraire, dit d'Artagnan, nous n'entendrons que mieux.» - -D'Artagnan enleva les trois ou quatre carreaux qui faisaient de sa -chambre une autre oreille de Denys, étendit un tapis à terre, se -mit à genoux, et fit signe à Mme Bonacieux de se pencher, comme il -le faisait vers l'ouverture. - -«Vous êtes sûr qu'il n'y a personne? dit l'inconnu. - --- J'en réponds, dit Bonacieux. - --- Et vous pensez que votre femme?... - --- Est retournée au Louvre. - --- Sans parler à aucune personne qu'à vous? - --- J'en suis sûr. - --- C'est un point important, comprenez-vous? - --- Ainsi, la nouvelle que je vous ai apportée a donc une -valeur...? - --- Très grande, mon cher Bonacieux, je ne vous le cache pas. - --- Alors le cardinal sera content de moi? - --- Je n'en doute pas. - --- Le grand cardinal! - --- Vous êtes sûr que, dans sa conversation avec vous, votre femme -n'a pas prononcé de noms propres? - --- Je ne crois pas. - --- Elle n'a nommé ni Mme de Chevreuse, ni M. de Buckingham, ni -Mme de Vernet? - --- Non, elle m'a dit seulement qu'elle voulait m'envoyer à Londres -pour servir les intérêts d'une personne illustre.» - -«Le traître! murmura Mme Bonacieux. - --- Silence!» dit d'Artagnan en lui prenant une main qu'elle lui -abandonna sans y penser. - -«N'importe, continua l'homme au manteau, vous êtes un niais de -n'avoir pas feint d'accepter la commission, vous auriez la lettre -à présent; État qu'on menace était sauvé, et vous... - --- Et moi? - --- Eh bien, vous! le cardinal vous donnait des lettres de -noblesse... - --- Il vous l'a dit? - --- Oui, je sais qu'il voulait vous faire cette surprise. - --- Soyez tranquille, reprit Bonacieux; ma femme m'adore, et il est -encore temps.» - -«Le niais! murmura Mme Bonacieux. - --- Silence!» dit d'Artagnan en lui serrant plus fortement la main. - -«Comment est-il encore temps? reprit l'homme au manteau. - --- Je retourne au Louvre, je demande Mme Bonacieux, je dis que -j'ai réfléchi, je renoue l'affaire, j'obtiens la lettre, et je -cours chez le cardinal. - --- Eh bien, allez vite; je reviendrai bientôt savoir le résultat -de votre démarche.» - -L'inconnu sortit. - -«L'infâme! dit Mme Bonacieux en adressant encore cette épithète à -son mari. - --- Silence!» répéta d'Artagnan en lui serrant la main plus -fortement encore. - -Un hurlement terrible interrompit alors les réflexions de -d'Artagnan et de Mme Bonacieux. C'était son mari, qui s'était -aperçu de la disparition de son sac et qui criait au voleur. - -«Oh! mon Dieu! s'écria Mme Bonacieux, il va ameuter tout le -quartier.» - -Bonacieux cria longtemps; mais comme de pareils cris, attendu leur -fréquence, n'attiraient personne dans la rue des Fossoyeurs, et -que d'ailleurs la maison du mercier était depuis quelque temps -assez mal famée, voyant que personne ne venait, il sortit en -continuant de crier, et l'on entendit sa voix qui s'éloignait dans -la direction de la rue du Bac. - -«Et maintenant qu'il est parti, à votre tour de vous éloigner, dit -Mme Bonacieux; du courage, mais surtout de la prudence, et songez -que vous vous devez à la reine. - --- À elle et à vous! s'écria d'Artagnan. Soyez tranquille, belle -Constance, je reviendrai digne de sa reconnaissance; mais -reviendrai-je aussi digne de votre amour?» - -La jeune femme ne répondit que par la vive rougeur qui colora ses -joues. Quelques instants après, d'Artagnan sortit à son tour, -enveloppé, lui aussi, d'un grand manteau que retroussait -cavalièrement le fourreau d'une longue épée. - -Mme Bonacieux le suivit des yeux avec ce long regard d'amour dont -la femme accompagne l'homme qu'elle se sent aimer; mais lorsqu'il -eut disparu à l'angle de la rue, elle tomba à genoux, et joignant -les mains: - -«O mon Dieu! s'écria-t-elle, protégez la reine, protégez-moi!» - - -CHAPITRE XIX -PLAN DE CAMPAGNE - -D'Artagnan se rendit droit chez M. de Tréville. Il avait réfléchi -que, dans quelques minutes, le cardinal serait averti par ce damné -inconnu, qui paraissait être son agent, et il pensait avec raison -qu'il n'y avait pas un instant à perdre. - -Le coeur du jeune homme débordait de joie. Une occasion où il y -avait à la fois gloire à acquérir et argent à gagner se présentait -à lui, et, comme premier encouragement, venait de le rapprocher -d'une femme qu'il adorait. Ce hasard faisait donc presque du -premier coup, pour lui, plus qu'il n'eût osé demander à la -Providence. - -M. de Tréville était dans son salon avec sa cour habituelle de -gentilshommes. D'Artagnan, que l'on connaissait comme un familier -de la maison, alla droit à son cabinet et le fit prévenir qu'il -l'attendait pour chose d'importance. - -D'Artagnan était là depuis cinq minutes à peine, lorsque -M. de Tréville entra. Au premier coup d'oeil et à la joie qui se -peignait sur son visage, le digne capitaine comprit qu'il se -passait effectivement quelque chose de nouveau. - -Tout le long de la route, d'Artagnan s'était demandé s'il se -confierait à M. de Tréville, ou si seulement il lui demanderait de -lui accorder carte blanche pour une affaire secrète. Mais -M. de Tréville avait toujours été si parfait pour lui, il était si -fort dévoué au roi et à la reine, il haïssait si cordialement le -cardinal, que le jeune homme résolut de tout lui dire. - -«Vous m'avez fait demander, mon jeune ami? dit M. de Tréville. - --- Oui, monsieur, dit d'Artagnan, et vous me pardonnerez, je -l'espère, de vous avoir dérangé, quand vous saurez de quelle chose -importante il est question. - --- Dites alors, je vous écoute. - --- Il ne s'agit de rien de moins, dit d'Artagnan, en baissant la -voix, que de l'honneur et peut-être de la vie de la reine. - --- Que dites-vous là? demanda M. de Tréville en regardant tout -autour de lui s'ils étaient bien seuls, et en ramenant son regard -interrogateur sur d'Artagnan. - --- Je dis, monsieur, que le hasard m'a rendu maître d'un secret... - --- Que vous garderez, j'espère, jeune homme, sur votre vie. - --- Mais que je dois vous confier, à vous, Monsieur, car vous seul -pouvez m'aider dans la mission que je viens de recevoir de -Sa Majesté. - --- Ce secret est-il à vous? - --- Non, monsieur, c'est celui de la reine. - --- Êtes-vous autorisé par Sa Majesté à me le confier? - --- Non, monsieur, car au contraire le plus profond mystère m'est -recommandé. - --- Et pourquoi donc allez-vous le trahir vis-à-vis de moi? - --- Parce que, je vous le dis, sans vous je ne puis rien, et que -j'ai peur que vous ne me refusiez la grâce que je viens vous -demander, si vous ne savez pas dans quel but je vous la demande. - --- Gardez votre secret, jeune homme, et dites-moi ce que vous -désirez. - --- Je désire que vous obteniez pour moi, de M. des Essarts, un -congé de quinze jours. - --- Quand cela? - --- Cette nuit même. - --- Vous quittez Paris? - --- Je vais en mission. - --- Pouvez-vous me dire où? - --- À Londres. - --- Quelqu'un a-t-il intérêt à ce que vous n'arriviez pas à votre -but? - --- Le cardinal, je le crois, donnerait tout au monde pour -m'empêcher de réussir. - --- Et vous partez seul? - --- Je pars seul. - --- En ce cas, vous ne passerez pas Bondy; c'est moi qui vous le -dis, foi de Tréville. - --- Comment cela? - --- On vous fera assassiner. - --- Je serai mort en faisant mon devoir. - --- Mais votre mission ne sera pas remplie. - --- C'est vrai, dit d'Artagnan. - --- Croyez-moi, continua Tréville, dans les entreprises de ce -genre, il faut être quatre pour arriver un. - --- Ah! vous avez raison, Monsieur, dit d'Artagnan; mais vous -connaissez Athos, Porthos et Aramis, et vous savez si je puis -disposer d'eux. - --- Sans leur confier le secret que je n'ai pas voulu savoir? - --- Nous nous sommes juré, une fois pour toutes, confiance aveugle -et dévouement à toute épreuve; d'ailleurs vous pouvez leur dire -que vous avez toute confiance en moi, et ils ne seront pas plus -incrédules que vous. - --- Je puis leur envoyer à chacun un congé de quinze jours, voilà -tout: à Athos, que sa blessure fait toujours souffrir, pour aller -aux eaux de Forges! à Porthos et à Aramis, pour suivre leur ami, -qu'ils ne veulent pas abandonner dans une si douloureuse position. -L'envoi de leur congé sera la preuve que j'autorise leur voyage. - --- Merci, monsieur, et vous êtes cent fois bon. - --- Allez donc les trouver à l'instant même, et que tout s'exécute -cette nuit. Ah! et d'abord écrivez-moi votre requête à M. des -Essarts. Peut-être aviez-vous un espion à vos trousses, et votre -visite, qui dans ce cas est déjà connue du cardinal, sera -légitimée ainsi.» - -D'Artagnan formula cette demande, et M. de Tréville, en la -recevant de ses mains, assura qu'avant deux heures du matin les -quatre congés seraient au domicile respectif des voyageurs. - -«Ayez la bonté d'envoyer le mien chez Athos, dit d'Artagnan. Je -craindrais, en rentrant chez moi, d'y faire quelque mauvaise -rencontre. - --- Soyez tranquille. Adieu et bon voyage! À propos!» dit -M. de Tréville en le rappelant. - -D'Artagnan revint sur ses pas. - -«Avez-vous de l'argent?» - -D'Artagnan fit sonner le sac qu'il avait dans sa poche. - -«Assez? demanda M. de Tréville. - --- Trois cents pistoles. - --- C'est bien, on va au bout du monde avec cela; allez donc.» - -D'Artagnan salua M. de Tréville, qui lui tendit la main; -d'Artagnan la lui serra avec un respect mêlé de reconnaissance. -Depuis qu'il était arrivé à Paris, il n'avait eu qu'à se louer de -cet excellent homme, qu'il avait toujours trouvé digne, loyal et -grand. - -Sa première visite fut pour Aramis; il n'était pas revenu chez son -ami depuis la fameuse soirée où il avait suivi Mme Bonacieux. Il y -a plus: à peine avait-il vu le jeune mousquetaire, et à chaque -fois qu'il l'avait revu, il avait cru remarquer une profonde -tristesse empreinte sur son visage. - -Ce soir encore, Aramis veillait sombre et rêveur; d'Artagnan lui -fit quelques questions sur cette mélancolie profonde; Aramis -s'excusa sur un commentaire du dix-huitième chapitre de saint -Augustin qu'il était forcé d'écrire en latin pour la semaine -suivante, et qui le préoccupait beaucoup. - -Comme les deux amis causaient depuis quelques instants, un -serviteur de M. de Tréville entra porteur d'un paquet cacheté. - -«Qu'est-ce là? demanda Aramis. - --- Le congé que monsieur a demandé, répondit le laquais. - --- Moi, je n'ai pas demandé de congé. - --- Taisez-vous et prenez, dit d'Artagnan. Et vous, mon ami, voici -une demi-pistole pour votre peine; vous direz à M. de Tréville que -M. Aramis le remercie bien sincèrement. Allez.» - -Le laquais salua jusqu'à terre et sortit. - -«Que signifie cela? demanda Aramis. - --- Prenez ce qu'il vous faut pour un voyage de quinze jours, et -suivez-moi. - --- Mais je ne puis quitter Paris en ce moment, sans savoir...» - -Aramis s'arrêta. - -«Ce qu'elle est devenue, n'est-ce pas? continua d'Artagnan. - --- Qui? reprit Aramis. - --- La femme qui était ici, la femme au mouchoir brodé. - --- Qui vous a dit qu'il y avait une femme ici? répliqua Aramis en -devenant pâle comme la mort. - --- Je l'ai vue. - --- Et vous savez qui elle est? - --- Je crois m'en douter, du moins. - --- Écoutez, dit Aramis, puisque vous savez tant de choses, savez- -vous ce qu'est devenue cette femme? - --- Je présume qu'elle est retournée à Tours. - --- À Tours? oui, c'est bien cela, vous la connaissez. Mais comment -est-elle retournée à Tours sans me rien dire? - --- Parce qu'elle a craint d'être arrêtée. - --- Comment ne m'a-t-elle pas écrit? - --- Parce qu'elle craint de vous compromettre. - --- D'Artagnan, vous me rendez la vie! s'écria Aramis. Je me -croyais méprisé, trahi. J'étais si heureux de la revoir! Je ne -pouvais croire qu'elle risquât sa liberté pour moi, et cependant -pour quelle cause serait-elle revenue à Paris? - --- Pour la cause qui aujourd'hui nous fait aller en Angleterre. - --- Et quelle est cette cause? demanda Aramis. - --- Vous le saurez un jour, Aramis; mais, pour le moment, -j'imiterai la retenue de la nièce du docteur.» - -Aramis sourit, car il se rappelait le conte qu'il avait fait -certain soir à ses amis. - -«Eh bien, donc, puisqu'elle a quitté Paris et que vous en êtes -sûr, d'Artagnan, rien ne m'y arrête plus, et je suis prêt à vous -suivre. Vous dites que nous allons?... - --- Chez Athos, pour le moment, et si vous voulez venir, je vous -invite même à vous hâter, car nous avons déjà perdu beaucoup de -temps. À propos, prévenez Bazin. - --- Bazin vient avec nous? demanda Aramis. - --- Peut-être. En tout cas, il est bon qu'il nous suive pour le -moment chez Athos.» - -Aramis appela Bazin, et après lui avoir ordonné de le venir -joindre chez Athos: - -«Partons donc», dit-il en prenant son manteau, son épée et ses -trois pistolets, et en ouvrant inutilement trois ou quatre tiroirs -pour voir s'il n'y trouverait pas quelque pistole égarée. Puis, -quand il se fut bien assuré que cette recherche était superflue, -il suivit d'Artagnan en se demandant comment il se faisait que le -jeune cadet aux gardes sût aussi bien que lui quelle était la -femme à laquelle il avait donné l'hospitalité, et sût mieux que -lui ce qu'elle était devenue. - -Seulement, en sortant, Aramis posa sa main sur le bras de -d'Artagnan, et le regardant fixement: - -«Vous n'avez parlé de cette femme à personne? dit-il. - --- À personne au monde. - --- Pas même à Athos et à Porthos? - --- Je ne leur en ai pas soufflé le moindre mot. - --- À la bonne heure.» - -Et, tranquille sur ce point important, Aramis continua son chemin -avec d'Artagnan, et tous deux arrivèrent bien tôt chez Athos. - -Ils le trouvèrent tenant son congé d'une main et la lettre de -M. de Tréville de l'autre. - -«Pouvez-vous m'expliquer ce que signifient ce congé et cette -lettre que je viens de recevoir?» dit Athos étonné. - -«Mon cher Athos, je veux bien, puisque votre santé l'exige -absolument, que vous vous reposiez quinze jours. Allez donc -prendre les eaux de Forges ou telles autres qui vous conviendront, -et rétablissez-vous promptement. - -«Votre affectionné - -«Tréville» - -«Eh bien, ce congé et cette lettre signifient qu'il faut me -suivre, Athos. - --- Aux eaux de Forges? - --- Là ou ailleurs. - --- Pour le service du roi? - --- Du roi ou de la reine: ne sommes-nous pas serviteurs de Leurs -Majestés?» - -En ce moment, Porthos entra. - -«Pardieu, dit-il, voici une chose étrange: depuis quand, dans les -mousquetaires, accorde-t-on aux gens des congés sans qu'ils les -demandent? - --- Depuis, dit d'Artagnan, qu'ils ont des amis qui les demandent -pour eux. - --- Ah! ah! dit Porthos, il paraît qu'il y a du nouveau ici? - --- Oui, nous partons, dit Aramis. - --- Pour quel pays? demanda Porthos. - --- Ma foi, je n'en sais trop rien, dit Athos; demande cela à -d'Artagnan. - --- Pour Londres, messieurs, dit d'Artagnan. - --- Pour Londres! s'écria Porthos; et qu'allons-nous faire à -Londres? - --- Voilà ce que je ne puis vous dire, messieurs, et il faut vous -fier à moi. - --- Mais pour aller à Londres, ajouta Porthos, il faut de l'argent, -et je n'en ai pas. - --- Ni moi, dit Aramis. - --- Ni moi, dit Athos. - --- J'en ai, moi, reprit d'Artagnan en tirant son trésor de sa -poche et en le posant sur la table. Il y a dans ce sac trois cents -pistoles; prenons-en chacun soixante-quinze; c'est autant qu'il en -faut pour aller à Londres et pour en revenir. D'ailleurs, soyez -tranquilles, nous n'y arriverons pas tous, à Londres. - --- Et pourquoi cela? - --- Parce que, selon toute probabilité, il y en aura quelques-uns -d'entre nous qui resteront en route. - --- Mais est-ce donc une campagne que nous entreprenons? - --- Et des plus dangereuses, je vous en avertis. - --- Ah çà, mais, puisque nous risquons de nous faire tuer, dit -Porthos, je voudrais bien savoir pourquoi, au moins? - --- Tu en seras bien plus avancé! dit Athos. - --- Cependant, dit Aramis, je suis de l'avis de Porthos. - --- Le roi a-t-il l'habitude de vous rendre des comptes? Non; il -vous dit tout bonnement: "Messieurs, on se bat en Gascogne ou dans -les Flandres; allez vous battre", et vous y allez. Pourquoi? vous -ne vous en inquiétez même pas. - --- D'Artagnan a raison, dit Athos, voilà nos trois congés qui -viennent de M. de Tréville, et voilà trois cents pistoles qui -viennent je ne sais d'où. Allons nous faire tuer où l'on nous dit -d'aller. La vie vaut-elle la peine de faire autant de questions? -D'Artagnan, je suis prêt à te suivre. - --- Et moi aussi, dit Porthos. - --- Et moi aussi, dit Aramis. Aussi bien, je ne suis pas fâché de -quitter Paris. J'ai besoin de distractions. - --- Eh bien, vous en aurez, des distractions, messieurs, soyez -tranquilles, dit d'Artagnan. - --- Et maintenant, quand partons-nous? dit Athos. - --- Tout de suite, répondit d'Artagnan, il n'y a pas une minute à -perdre. - --- Holà! Grimaud, Planchet, Mousqueton, Bazin! crièrent les quatre -jeunes gens appelant leurs laquais, graissez nos bottes et ramenez -les chevaux de l'hôtel.» - -En effet, chaque mousquetaire laissait à l'hôtel général comme à -une caserne son cheval et celui de son laquais. - -Planchet, Grimaud, Mousqueton et Bazin partirent en toute hâte. - -«Maintenant, dressons le plan de campagne, dit Porthos. Où allons- -nous d'abord? - --- À Calais, dit d'Artagnan; c'est la ligne la plus directe pour -arriver à Londres. - --- Eh bien, dit Porthos, voici mon avis. - --- Parle. - --- Quatre hommes voyageant ensemble seraient suspects: d'Artagnan -nous donnera à chacun ses instructions, je partirai en avant par -la route de Boulogne pour éclairer le chemin; Athos partira deux -heures après par celle d'Amiens; Aramis nous suivra par celle de -Noyon; quant à d'Artagnan, il partira par celle qu'il voudra, avec -les habits de Planchet, tandis que Planchet nous suivra en -d'Artagnan et avec l'uniforme des gardes. diff --git a/plugins/gd/src/gaelicplugin.h b/plugins/gd/src/gaelicplugin.h index ba724453..85fa979a 100644 --- a/plugins/gd/src/gaelicplugin.h +++ b/plugins/gd/src/gaelicplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class GaelicPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/gd/src/teacsa.txt b/plugins/gd/src/teacsa.txt deleted file mode 100644 index 37d51fe1..00000000 --- a/plugins/gd/src/teacsa.txt +++ /dev/null @@ -1,13410 +0,0 @@ -AE -Aaron -Abar -Aden -Adhamhnan -Afganastan -Afraga -Ailean -Ailein -Ailig -Ailleart -Aimearaga -Aimearagaidh -Aimeireaganach -Airchill -Alaidh -Alanais -Alasca -Alasdair -Alasga -Alaska -Alastair -Alba -Albainn -Albann -Albannaich -Albert -Ameireaga -Ameireaganach -Amsterdam -Anna -Annag -Anndra -Anndrais -Aoireann -Aonachain -Aonghais -Aonghas -Aora -Ara -Arabais -Arcach -Armadal -Art -Artair -Asaint -Asainte -Astràilia -Astràilianach -Athall -BBC -BM -BPA -Baghasdail -Banrighinn -Barcelona -Barraigh -Basgaich -Bealltainn -Bearaig -Beathag -Beckham -Beijing -Berlin -Bern -Beurla -Beàrnaraigh -Bhailteas -Bhaltair -Bhaltois -Bhaltos -Bhanbhaidh -Bharraich -Bharraigh -Bhatarnais -Bhealltainn -Bhearaig -Bheathaig -Bheilg -Bheiniseala -Bheurla -Bhictorianach -Bhiocair -Bhraonaidh -Bhreatainn -Bhreatannach -Bhreatannaich -Bhreatnais -Bhriuthainn -Bhràgair -Bhrìghde -Bhàideanach -Bhàlaigh -Bhàtair -Bhì -Bhòrnais -Bliadhn -Bochanan -Bogh -Braisil -Breatainn -Breatann -Breatannach -Breatannaich -Brian -Broch -Brus -Bràgar -Bràthann -Brìghde -Bròlas -Brùra -Bàideanach -Bànath -Bìoball -Bòd -C -CD -CNSA -Caerdydd -Caileabost -Cailein -Caimbeul -Caimbeulach -Cain -Cairistìona -Caitligich -Caitlin -Caitrìona -Calabost -Caluim -Calum -Camshron -Camshronach -Camshronaich -Canada -Canaigh -Canna -Canèideanach -Carbost -Carrainn -Carrann -Catalanais -Catrìona -Ceana -Ceannadach -Cearrara -Ceilteach -Ceiltich -Ceiltis -Ceit -Ceiteag -Ceiteirein -Ceitidh -Ceòlas -Chailein -Chailleann -Chaimbeul -Chairistìona -Chaitligeach -Chaladair -Challainn -Challdainn -Chaluim -Chalum -Chamshroin -Chamshron -Chamshronaich -Chanada -Chanaigh -Chatain -Chatalanaich -Chatrìona -Cheasaig -Cheilteach -Cheiltich -Cheith -Chi -Chiarain -Chile -Chliamhain -Chloichridh -Chluaidh -Chnòideart -Cho-fhlaitheis -Choineagain -Choineagan -Choingheal -Choinneach -Cholla -Choloimbia -Chonain -Chonnacht -Chormaic -Chorpaich -Chromba -Chrombaidh -Chrombaigh -Chrombail -Chruithneach -Chruithnich -Chrìosd -Chrìosda -Chrìosdachd -Chrìosdaidh -Chrìosdaidheachd -Chrìosdail -Chrìostaidh -Chrìsdean -Chrìsdein -Chrìstein -Chuiltheann -Chuilthinn -Chuimein -Chuimrigh -Chuimris -Chuinnidh -Churstaidh -Chàirinis -Chàrlabhaigh -Chèitean -Chèitein -Ciaran -Ciorstag -Ciorstaidh -Cluaidh -Cnòideart -Coineagan -Coinneach -Colbhasa -Colla -Coloimbia -Comhainn -Comhann -Conan -Cook -Cormac -Cormaig -Craig -Craigie -Criosaidh -Cromba -Crombail -Cruithneach -Cruithnich -Crìosd -Crìosda -Crìosdaidh -Crìosdaidheachd -Crìosdaidhean -Crìosdail -Crìstean -Cuiltheann -Cuilthionn -Cuimrich -Cuimrigh -Cuimris -Cumantan -Cunndainn -Càisge -Càrlabhagh -Cèit -Cèitean -Còrnaig -Còrnais -Cùdainn -DC -DVD -Dalabrog -Danmhairg -Dealgadaidh -Delhi -Deòrsa -Dhaibhidh -Dhalabroig -Dheathain -Dhiardaoin -Dhiciadain -Dhihaoine -Dhiluain -Dhisathairne -Dhiùra -Dhonaidh -Dhonnachaidh -Dhonnchadh -Dhonnchaidh -Dhubhthaich -Dhuitseach -Dhàibhidh -Dhòmhnaill -Dhòmhnall -Dhòmhnallach -Dhòmhnallaich -Dhòrnach -Dhòrnaich -Dhùghaill -Dhùghlais -Dhùghlas -Diabaig -Diardaoin -Diarmaid -Diciadain -Dickie -Dihaoine -Diluain -Dimàirt -Disathairne -Disathuirne -Diùra -Diùranais -Dolag -Donaidh -Donnain -Donnchadh -Dr -Drinisiadar -Druiseach -Dubhghlas -Dubhras -Dubhthaich -Duitsich -Duitsis -Dunain -Dàibhidh -Dàl -Dàmhair -Dèagh -Dòmhnaill -Dòmhnall -Dòmhnallach -Dòmhnallaich -Dòmhnull -Dòrnach -Dòrnaidh -Dùghall -Dùghlas -Dùine -Eabhra -Eachainn -Eachann -Eacuador -Eadailt -Eadailteach -Eadailtich -Eadailtis -Eairdsidh -Ealaghol -Ealasaid -Earbasaig -Eathain -Eideard -Eideird -Eighre -Eilbh -Eilbheis -Eilg -Eilginn -Eilidh -Eliah -Esperanto -Eubha -Eurabol -Eàrradal -Eòghainn -Eòghann -Eòrpach -Eòrpaich -Eòsaiph -F -Fachabair -Fainich -Fanaich -Faoghla -Faoilleach -Faoilteach -Fartairchill -Fearchair -Fearchar -Fearghas -Fearghasdan -Fearghastan -Feirste -Fhaoilleach -Fhaoillich -Fhearghais -Fhearghastan -Fhionghain -Fhionnaghail -Fhionnghail -Fhionnlagh -Fhionnlaigh -Fhionnsbhagh -Fhoirthe -Fhraing -Fhrainge -Fhraingis -Fhrangaich -Fhriseal -Fhriseil -Fhìonain -Fionnghail -Fionnghal -Fionnlagh -Fionnlaigh -Fionnphort -Fionnsbhagh -Firefox -Fleòid -Flòraidh -Focal -Foirthe -Fraing -Frainge -Fraingis -Frangach -Frangaich -Frangan -Friseal -Frisealaich -Friù -Fàro -Fèinn -Fèinne -Féinn -Féinne -Fìne -Fìobha -GMT -Gaeilge -Gaelg -Gaeltachta -Gaidheal -Gaidhealach -Gaidhealtachd -Gaidheil -Gaill -Gairbheach -Galltachd -Garrabost -Gearmailt -Gearmailte -Gearmailteach -Gearmailtich -Gearmailtis -Geàrrloch -Ghaidheal -Ghaidhealach -Ghaidhealaich -Ghaidhealtachd -Ghaidheil -Ghalldachd -Ghalltachd -Ghearmailt -Ghearmailteach -Ghearmailtis -Ghearrloch -Gheàrrloch -Ghiblean -Ghiblein -Ghiuthsaich -Ghlaschu -Ghrabhair -Ghrainnse -Ghrannd -Ghreugach -Ghreugaich -Ghreumach -Ghrianaig -Ghrèig -Ghrèigeach -Ghàidheal -Ghàidhealach -Ghàidhealaibh -Ghàidhealaich -Ghàidhealtachd -Ghàidheil -Ghàidhlig -Ghàsa -Ghòrdain -Giblean -Gilb -Gilleasbaig -Gilleasbuig -Gillebrìde -Giogha -Glaschu -Glàmaig -Goillspidh -Got -Gotach -Grabhair -Grannd -Granndach -Greatna -Greumach -Greòsabhagh -Grianaig -Grèigis -Guireag -Gunnach -Gàidheal -Gàidhealach -Gàidhealtachd -Gàidheil -Gàidhlig -Gòrdain -Gòrdan -Gòrdanach -Hamilton -Hearach -Hearadh -Hearaich -Henderson -Himalaya -Hiort -Hiortach -Hiortaich -Hoghagearraidh -Hudson -Hunndaidh -Iain -Iapain -Iapan -Iapanais -Iarach -Iarmain -Idhe -Ilein -Ilidh -Ille -Innseanach -Iosraeleach -Iosua -Iseabail -Islamabad -Israeil -Israel -Iubhair -Iucha -Iuchar -Iòrdain -Iòsaph -Iù -Iùbh -Iùdhach -Iùdhaich -Jan -Jarvis -José -Kyoto -Lachainn -Lachlainn -Lachlann -Laideann -Laidinn -Lanndaidh -Lannraig -Laomainn -Latharna -Leacsaidh -Leargaidh -Leòdaich -Leòdhais -Leòdhas -Leòdhasach -Leòdhasaich -Liam -Liathach -Lingreabhagh -Liùrbost -Locarbaidh -Lochlainn -Lochlann -Lochlannach -Lochlannacha -Lochlannaich -Lochlannais -Lodainn -Lodair -Luain -Luimnich -Lunnainn -Lunndaidh -Làbarach -Làbaraich -Lì -Lìobhann -Lìonail -Lìte -Lòchaidh -Lòsaidh -Lùnasdal -Lùnastail -Lùnastal -MAC -Madrid -Maighread -Maircnidh -Mairearad -Malaig -Malvinas -Manchester -Maoilios -Marc -Mars -Mata -Meaghrath -Mealasta -Mghr -Mgr -Mhairearad -Mhalaig -Mhanainn -Mhata -Mhealaboist -Mhealabost -Mheàrnaig -Mhgr -Mhiabhaig -Mhicrosoft -Mhinistreil -Mhoire -Mhoireach -Mhoireasdain -Mhoireasdan -Mhoireastan -Mhoireibh -Mhoireil -Mhorbhairne -Mhosgo -Mhuile -Mhuirich -Mhurchadh -Mhurchaidh -Mhurchais -Mhàigh -Mhàillidh -Mhàiri -Mhàirt -Mhàrt -Mhàrtainn -Mhèanais -Mhìcheil -Mhòigh -Mhòrag -Mhòraig -Mhórag -Moire -Moireabh -Moireach -Moireasdan -Moireastan -Moireibh -Mosgo -Muile -Murchadh -Murchaidh -Murchan -Muslamaich -Màigh -Màighe -Màiri -Màirt -Màrt -Màrtainn -Mìcheal -Mìcheil -Mìogharraidh -Mòrachd -Mòrag -Mùideart -Narainn -Narann -Neacail -Neig -Niall -Nibheis -Nic -Niocaragua -Nirribheach -Nirribhidh -Nirribhis -Niseach -Noah -Nollaig -Nollaige -Nèill -Néill -OGE -Oifigeir-riaghlaidh -Oighrig -Oliver -Oll -Omhain -Omhanaich -Orain -Orasaigh -Ostaig -Ottawa -Pabaigh -Pabail -Panama -Partaig -Peadair -Peadar -Peairt -Pearsach -Peigi -Phartaig -Pheadair -Pheadar -Pheairt -Pheallaidh -Phearsain -Pheigi -Pheofhair -Pheofharain -Phortair -Phàdraig -Phàislig -Phàrlain -Phì -Phòil -Phòlainn -Phùir -Portagailis -Preastabhaig -Pròstanach -Pàdraig -Pàdruig -Pàislig -Pòl -Pòlainnis -Pùballan -Quito -RA -RSS -Radio -Raghnaill -Raghnall -Raibeart -Raibeirt -Raonaid -Raonasa -Rathais -Ratharsaigh -Ratharsair -Reykjavík -Riada -Ridseard -Roazhon -Rob -Robain -Robasdan -Robastan -Rollaidh -Rosach -Rosain -Rothach -Ruadhainn -Ruairidh -Ruaraidh -Ruigh -Ruiseal -Ruiseanaich -Ruiseil -Ruisis -Ruma -Rìmhinn -Ròid -Ròimh -Ròmanach -Ròmanaich -Rònaigh -SA -SAA -SMO -SNS -Saint -Samaritanaich -Samhain -Samhainn -Samhna -Samuel -Sanna -Sannda -Sanndraigh -Sasainn -Sasannach -Sasannaich -Sasuinn -Sealainn -Sealtainn -Seannduaig -Seapain -Seapaine -Seiceach -Seoc -Seonag -Seonaidh -Seula -Seumas -Seumasach -Seumasaich -Seòna -Seònaid -Seòras -Sgairde -Sgairinis -Sgalpaigh -Sgiathanach -Sgine -Sgiotaig -Sgitheanach -Sgitheanaich -Sgobhairigh -Sgoirebreac -Shamhna -Shamuel -Shanna -Shasainn -Shasannach -Shealtainn -Sheasaidh -Sheonaidh -Sheumais -Sheumas -Sheumasaich -Sheònaid -Sheòrais -Sheòras -Shiaboist -Shiadair -Shlèite -Shlèiteach -Shomhairle -Shruighlea -Shàtain -Shìleas -Shìlis -Shìm -Shìona -Shìophort -Shòdhaigh -Siabost -Siadar -Siosalach -Siosalaich -Siùdaig -Siùsaidh -Slèite -Slèiteadail -Sléite -Somhairle -Spideal -Spàinn -Spàinne -Spàinnis -Spàinnteach -Spàinntich -Spàinntis -Sruighlea -Stafa -Stafainn -Staoinebrig -Steafan -Steaphain -Steòrnabhagh -Steòrnabhaigh -Stiùbhairt -Stiùbhart -Stiùbhartaich -Stòrlann -Suainis -Sudàn -Sultaine -Sutharlanach -Sàr-mhaitheis -Sàra -Sìdh -Sìleas -Sìlis -Sìm -Sìona -Sìonach -Sìonais -Sìophortaich -TF -TFC -TV -Taibh -Tatha -Teimheil -Teàrlach -Tharasaigh -Tharracail -Theàrlach -Theàrlaich -Theòrsa -Thiriodh -Thoirbheartan -Tholastaidh -Thoraigh -Thormaid -Thormod -Thormoid -Thròndairnis -Thunga -Thòmais -Thòmas -Tianabhaig -Timsgearraidh -Tiriodh -Toirbheartain -Toirbheartan -Tokyo -Tolastadh -Tormod -Tormoid -Tromaidh -Tròndairnis -Tuaidh -Tunga -Turcais -Twa -Tìle -Tòmas -Tòraidh -Tòraidheach -Tòraidhean -Uairce -Uais -Uallas -Uibhist -Uibhistich -Uilleam -Uilleim -Ulapul -Ulbha -Ullapul -Ungair -Uraidh -Urchadain -Urchaidh -Urr -Wade -Washington -Wellington -Westminster -Zulu -a'm -a's -ab -aba -abachadh -abaich -abaichead -abaid -abair -abairt -abairtean -abhainn -abhainn-deighe -abradh -abraibh -abrar -abstoil -abstol -aca -aca-san -acadaimh -acadaimigeach -acadamaidh -acain -acainn -acair -acarsaid -acasan -acfhainn -ach -achadh -achaidh -achaidhean -achd -achdan -achlais -acrachadh -acras -actair -actairean -ad -adag -adagan -adha -adhair -adhaircean -adhairt -adhar -adharc -adhart -adhartach -adhartachadh -adhartachaidh -adhartaich -adhartaiche -adhartaichean -adhartais -adhartas -adhbhair -adhbhar -adhbharachadh -adhbharan -adhbrannan -adhlacadh -adhlacaidh -adhlaic -adhradh -adhraidh -aerobics -ag -agad -agad-sa -agadsa -agaibh -agaibh-se -agaibhse -againn -againne -agairt -agallamh -agallamhan -agam -agam-sa -agamsa -aghaidh -aghaidhean -agus -aibhne -aibhnean -aibhnichean -aibidil -aice -aicese -aid -aideachadh -aidmheil -aig -aige -aige-san -aigeann -aigesan -aigh -aighe -aighear -aighearach -aigne -ailbhein -aileag -ailis -ailisean -aill -aille -aillse -ailseabra -ailseabrach -ailtire -ailtireachd -ailtirean -aimhreit -aimsir -aimsire -aindeoin -aindeonaiche -aineoil -aineol -aineolach -aineolais -aineolas -aingeal -aingidh -aingidheachd -ainglean -ainm -ainm-cleachdaidh -ainm-àite -ainmeachadh -ainmeachaidh -ainmeachaidhean -ainmean -ainmean-àite -ainmeannan -ainmear -ainmearan -ainmeil -ainmeile -ainmhidh -ainmhidhean -ainmich -ainmichidh -ainmichte -ainmig -ainneamh -ainneart -ainnir -ainteas -air -air-loidhne -airc -aird -aire -airgead -airgead-dìolaidh -airgid -airgiod -airidh -airidheachd -airm -airson -ais -aiseag -aiseagan -aiseal -aiseig -aiseirigh -aisig -aisling -aislingean -aisne -aiste -aistean -aistidhean -ait -aite -aiteamh -aiteann -aiteas -aiteis -aitheamh -aithghearr -aithghearrachd -aithisg -aithisge -aithisgean -aithne -aithneachadh -aithneachaidh -aithnich -aithnichear -aithnichidh -aithnichte -aithreachais -aithreachas -aithris -aithriseach -aithrisean -aithrisean-àichidh -aithrisear -aitinn -aitreabh -aitreabhan -al -alascach -albannach -alcoil -allaban -alladh -allaidh -allail -allt -alltain -alltan -almain -alt -altachadh -altaibh -altair -altan -altramas -am -am-bliadhna -am-measg -ama -amadain -amadan -amadana -amaideach -amaideas -amair -amalaichte -amall -amannan -amar -amas -amasan -amen -amh -amhach -amhaich -amhainn -amhairc -amharas -amharasach -amharasan -amharc -amharus -amhrain -amhuil -an -an-abaich -an-asgaidh -an-còmhnaidh -an-diugh -an-dràsda -an-dràsta -an-dà -an-dè -an-dèidh -an-fhoisneach -an-iochdmhor -an-raoir -an-seo -an-shocair -an-sin -an-siud -an-sàs -an-uair -an-uiridh -an-àird -an-àirde -ana-caitheimh -ana-ceartas -ana-cheartas -ana-cleachdadh -ana-cleachdaidh -anabarrach -anabharr -anail -anailis -anairt -anam -anama -anmoch -anmoiche -ann -ann-san -annad -annainn -annam -annam-sa -annamsa -annas -annasach -annasan -anns -annsa -annsachd -annsan -annta -anshocair -antaidh -ao-coltach -aobh -aobhar -aobharan -aobrann -aodach -aodaich -aodaichean -aodainn -aodann -aoghairean -aoibhinn -aoibhneach -aoibhneas -aoibhneis -aoidh -aoidheil -aoigh -aoigheachd -aoighean -aoin -aoir -aoirean -aois -aoisean -aol -aom -aomadh -aon -aon-neach -aon-uaidneach -aona -aonach -aonachd -aonad -aonadan -aonadh -aonaich -aonaichte -aonaid -aonaidh -aonaidhean -aonair -aonais -aonamh -aonan -aonar -aonaranach -aonranach -aonta -aontach -aontachadh -aontaich -aontaicheadh -aontaichibh -aoradh -aoraidh -aosda -aosmhor -aost -aosta -aotrom -aotromachadh -aotruime -apainn -ar -ar-a-mach -arain -arainn -aramach -aran -aran-choirce -aran-coirce -aran-sòda -araon -arbhair -arbhar -arcaibh -ard -argamaid -argamaidean -argumaidean -arm -armachd -armaibh -armaichte -armailt -armailteach -ars -arsa -artaigealan -as -asad -asaidean -asalaibh -asam-sa -asgaidh -asgair -asgairean -asta -astair -astar -astaran -at -ath -ath-aithris -ath-bhliadhna -ath-bhreith -ath-bhreithneachadh -ath-bhreithneachaidh -ath-chleachdadh -ath-chluich -ath-chluiche -ath-chosnadh -ath-chraoladh -ath-chuairteachadh -ath-chuairteachaidh -ath-chuairtichte -ath-chur -ath-dhìoladh -ath-eagrachadh -ath-eagrachaidh -ath-ghluasad -ath-ionnsachadh -ath-leasachadh -ath-leasachaidh -ath-leasachaidhean -ath-leasaichte -ath-mhìneachadh -ath-mhìos -ath-nuadhachadh -ath-nuadhachaidh -ath-nuadhachail -ath-oidhche -ath-rèiteachadh -ath-sgrìobh -ath-sgrìobhadh -ath-sgrìobhaidhean -ath-sgrùdadh -ath-sgrùdaidh -ath-sgrùdaidhean -ath-sheachdain -ath-shuidheachadh -ath-stiùireadh -ath-stiùirte -ath-thagraidh -ath-thionndadh -ath-thuras -ath-thòiseachadh -ath-thòiseachaidh -athair -athar -atharrachadh -atharrachaidh -atharrachaidhean -atharraich -atharraicheadh -atharraichean -atharraichidh -atharraichte -atharrais -athchuinge -athchuingean -atlas -bac -bacach -bacadh -bacaidh -bacaidhean -bachlach -bachlaiche -bad -badan -baga -bagaichean -bagairt -bagrach -bagradh -bagraidh -baidhsagail -baidhsagal -baidhsagalan -baile -baileat -bailiùn -bailtean -bailteil -bainne -bainnse -bainnsean -baiste -baistidh -balach -balaich -balbh -balgaibh -balgam -ball -ball-airm -ball-basgaid -ball-coise -balla -ballachan -ballrachd -ban -ban-actair -ban-actairean -ban-dia -ban-diùc -ban-iarla -ban-teagaisg -ban-tighearna -bana-bhàrd -bana-phrionnsa -banacharaidean -banais -banaltram -banbh -banca -bancaichean -banchaig -bangaid -bann -bannal -bannan -banntrach -banntraichean -banrigh -baoith -baoth -bara -barail -baraile -barailean -baraill -baran -barantas -bardachd -barr -barra -barrachd -barraichte -barraid -barraill -barrantaichte -bas -basan -basgaid -basgaidean -bata -bataichean -batail -bataraidhean -bath -bathair -bathair-bhuig -bathair-bog -bathar -bathar-bog -be -beach -beachd -beachd-sa -beachd-san -beachd-smuain -beachdachadh -beachdachaidh -beachdaich -beachdaicheadh -beachdaichidh -beachdail -beachdan -beag -beaga -beagan -beairt -beairteach -beairteas -bealach -bealaich -bean -beann -beannach -beannachadh -beannachd -beannachdan -beannag -beannaich -beannaichear -beannaichte -beanntan -beantainn -bearradaireachd -bearraidhean -beart -beartach -beartaiche -beartais -beartas -beat -beath-eachdraidh -beatha -beathach -beathachadh -beathaichean -beathaichidh -beathannan -beil -being -beinn -beinn-theine -beinne -beir -beireachdainn -beireadh -beiribh -beirinn -beirm -beirme -beithe -beucach -beul -beul-aithris -beulaibh -beum -beuman -beur -beus -beusail -beusan -beàrn -beàrnan -beàrnan-brìde -beò -beò-shlàint -beòil -beòshlaint -beòthach -beòthail -bha -bhac -bhacadh -bhacaidh -bhacaidhean -bhacan -bhad -bhaga -bhagaichean -bhagairt -bhagannan -bhaidhsagal -bhaile -bhaileat -bhailiùin -bhailtean -bhainne -bhaist -bhaisteadh -bhaistear -bhalach -bhalaich -bhalbha -bhalg -bhall -bhall-coise -bhall-pàrlamaid -bhalla -bhallaibh -bhallain -bhallrachd -bhan -bhan-tighearna -bhana -bhana-bhàrd -bhana-charaid -bhanaichean -bhanail -bhanais -bhanaltram -bhanarach -bhanca -bhancaireachd -bhancairean -bhanna -bhannag -bhannan -bhanntraichean -bhanrigh -bharail -bharantaich -bharbrag -bharbraig -bhardachd -bharr -bharrachd -bharraibh -bharraid -bharran -bhas -bhasan -bhasgaidean -bhata -bhatail -bhataraidhean -bhathar -bhathar-bhog -bhathas -bhbc -bheach -bheachd -bheachd-sa -bheachdachadh -bheachdachaidh -bheachdaich -bheachdaicheas -bheachdail -bheachdan -bheadaidh -bheag -bheaga -bheagain -bheagan -bheairt -bheairteach -bhealach -bhealaich -bhealaidh -bhean -bhean-phòsta -bheanas -bheann -bheannachadh -bheannachaidh -bheannachd -bheannachdan -bheannaich -bheannaichte -bheanntan -bheart -bheartaiche -bheartas -bheatha -bheathach -bheathaich -bheathaichean -bheil -bheilear -bheileas -bheinn -bheinne -bheir -bheireadh -bheirear -bheireas -bheirinn -bheith -bheithe -bheothail -bheud -bheul -bheul-aithris -bheulaibh -bheum -bheumadh -bheus -bheàirn -bheàrn -bheàrnan -bheò -bheò-bhith -bheòil -bheòthaichte -bhi -bhiadh -bhiadhadh -bhial -bhideo -bhideothan -bhidhe -bhidio -bhidiothan -bhig -bhile -bhileag -bhileagan -bhilean -bhileig -bhilibh -bhinid -bhinn -bhinne -bhinnean -bhiodh -bhiomaid -bhiorach -bhioradh -bhioraich -bhios -bhirlinn -bhite -bhith -bhith-bhuan -bhith-thomad -bhitheadh -bhitheamaid -bhitheanta -bhithear -bhitheas -bhithinn -bhithist -bhithte -bhiùro -bhlais -bhlas -bhlasad -bhleith -bhleoghainn -bhliadhna -bhliadhnachan -bhliadhnaichean -bhliadhnail -bhloca -bhlocaichean -bhlog -bhlogaichean -bhlàir -bhlàr -bhlàran -bhlàth -bhlàthaich -bhlàthan -bhlàths -bhlòg -bho -bho'n -bhobhla -bhochd -bhochdainn -bhocsa -bhod -bhodach -bhodachain -bhodaich -bhog -bhogadh -bhogaidh -bhogha -bhogha-fhrois -bhogha-froise -bhoglach -bhogsa -bhogsaichean -bhoil -bhoin -bhoinne -bhoireannach -bhoireannaich -bholadh -bholcànach -bhon -bhonaid -bhonn -bhonnach -bhonnaibh -bhonnaich -bhonntachadh -bhonntaichte -bhorb -bhorgh -bhos -bhot -bhotaichean -bhotail -bhotal -bhothaig -bhothain -bhothan -bhpa -bhracaist -bhradain -bhradan -bhrag -bhranndaidh -bhraoin -bhraon -bhrat -bhratach -bhrath -bhrathainn -bhrathan -bhrathas -bhreab -bhreac -bhreacadh -bhreacaidh -bhreacain -bhreacan -bhreisleach -bhreith -bhreitheachd -bhreitheamh -bhreitheanais -bhreitheimh -bhreug -bhreugan -bhreun -bhriathar -bhriathrachas -bhriathran -bhric -bhriogadh -bhriogais -bhriosgaidean -bhris -bhriseadh -bhriseas -bhrist -bhristeadh -bhritheamhan -bhrochan -bhrod -bhrog -bhroilleach -bhroillich -bhroinn -bhrosnachadh -bhrosnachail -bhrosnaich -bhrosnaicheas -bhruadair -bhruadar -bhruadaran -bhruaich -bhruich -bhruidhinn -bhruidhne -bhruidhneas -bhruthach -bhruthaich -bhruthainn -bhruthaist -bhrà -bhràghad -bhràid -bhràigh -bhràighe -bhràist -bhràiste -bhràithrean -bhràmair -bhràthair -bhràthar -bhrèagha -bhrèige -bhréidean -bhrìgh -bhrìoghmhor -bhròg -bhrògan -bhròig -bhròin -bhròn -bhrònach -bhrù -bhrùchd -bhrùchdadh -bhrùid -bhrùideil -bhuachaille -bhuadhaich -bhuadhaiche -bhuadhairean -bhuaibh -bhuaidh -bhuaidhe -bhuail -bhuaile -bhuaileas -bhuailteach -bhuain -bhuaineadh -bhuaineamaid -bhuaineas -bhuaininn -bhuainn -bhuaipe -bhuaireadh -bhuaireas -bhuaithe -bhualadh -bhuam -bhuam-sa -bhuamsa -bhuan -bhuannachadh -bhuannachas -bhuannachd -bhuannachdail -bhuannachdan -bhuannaich -bhuannaicheadh -bhuannaicheas -bhuapa -bhuapasan -bhuarach -bhuat -bhuatha -bhuic -bhuidhe -bhuidheach -bhuidheann -bhuidheann-obrach -bhuidheann-stiùiridh -bhuidhinn -bhuidhinn-obrach -bhuidhinn-stiùiridh -bhuidhne -bhuidhnean -bhuidseach -bhuidseat -bhuidseit -bhuil -bhuileachadh -bhuileachaidh -bhuilich -bhuill -bhuineadh -bhuineas -bhuinig -bhuinn -bhuinnig -bhun -bhun-phuing -bhun-reachd -bhun-sgoil -bhun-sgoile -bhun-sgoiltean -bhun-stèidh -bhunait -bhunaiteach -bhunaitich -bhuntàta -bhur -bhurraidh -bhursaraidhean -bhus -bhusaichean -bhutan -bhà -bhàdhadh -bhàgh -bhàidh -bhàigh -bhàillidh -bhàin -bhàinidh -bhàir -bhàird -bhàire -bhàirneach -bhàis -bhàlaichean -bhàn -bhàna -bhànrigh -bhàr -bhàrd -bhàrdachd -bhàrr -bhàs -bhàsaich -bhàsaicheas -bhàsmhor -bhàt-aiseig -bhàta -bhàtaichean -bhàth -bhàthadh -bhàthte -bhìdh -bhìoballach -bhìobhairean -bhìrlinn -bhò -bhòid -bhòideachadh -bhòidhche -bhòidhchead -bhòidheach -bhòidhich -bhòrd -bhòrd-bhrath -bhòrd-stiùiridh -bhòrdaibh -bhòt -bhòtadh -bhòtaichean -bhòtaidh -bhó -bhùidsear -bhùird -bhùithtean -bhùrach -bhùth -bhùth-obrach -bhùthan -bhùthan-obrach -bi -biadh -biadh-nòin -biadhadh -biadhchar -bial-ne -bian -biast -biastagan -biastan -biathadh -biathaidh -bidh -bidhe -big -bige -bigean -bil -bile -bileag -bileagan -bilean -bileig -bilibh -billean -binid -binn -binn-bhàis -binne -binnean -binneas -biodagaibh -biodh -biolaire -biomaid -biorach -birlinnean -bite -bith -bith-eòlas -bith-eòlasach -bith-thomad -bith-thomaid -bitheadh -bitheamaid -bitheanta -bitheantas -bithear -bithidh -bithinn -biùg -biùgan -biùro -blas -blasad -blasan -blasda -blasta -bleith -bleithte -bleoghann -bliadhna -bliadhna-sa -bliadhnachain -bliadhnachan -bliadhnaichean -bliadhnail -bliain -blocaichean -blog -blogachadh -blogadh -blogaichean -blogair -bloigh -bloighdibh -bloighean -blàir -blàithe -blàr -blàraig -blàth -blàthach -blàthachadh -blàthachadh-cruinne -blàthan -blàths -blòg -blògaichean -bo -bobain -boban -bobhla -bochd -bochda -bochdainn -bochduinn -bocsa -bocsair -bod -bodach -bodach-sneachda -bodaich -bodhaig -bodhaigean -bodhair -bodhar -bog -bogadh -bogaidh -bogha -boglach -boglaichean -bogsa -bogsa-innealan -bogsaichean -boillsgeadh -boinne -boireann -boireannach -boireannaich -boireannta -boirionnach -boisean -boladh -bomaichean -bomair -bonaid -bonn -bonnach -bonnaich -bonntachadh -borb -borbair -borgh -bot -botaichean -botail -botal -botal-teth -both -bothagan -bothan -bracaist -bracaiste -brach -bradain -bradan -braiche -branndaidh -braonan -bras -brasa -brat -brat-spèilidh -brat-ùrlair -brat-ùrlar -bratach -brataich -brataichean -brath -brath-naidheachd -brath-ullachaidh -brathadair -brathan -brathar -breab -breabadair -breabadh -breaban -breac -breacachadh -breacagan -breacan -breath -breisleach -breith -breitheadh -breitheamh -breitheamhan -breitheanais -breitheanas -breitheimh -breithneachadh -breithneachaidh -breug -breugach -breugan -breugnachadh -briagh -briagha -briathar -briathrach -briathrachais -briathrachas -briathran -bric -brice -briodachadh -briog -briogaibh -briogais -briogais-ghlùine -briosgaid -briosgaidean -briseadh -briseadh-dùil -briste -bristeadh -brith -britheamh -britheamhan -broc -brochain -brochan -brod -broilleach -broinn -bronn -brosnachadh -brosnachaidh -brosnachail -brosnaich -brosnaichibh -brosnaichidh -brosnaichte -brot -bruach -bruachan -bruadair -bruadar -bruadaran -bruaich -bruaichean -bruich -bruichibh -bruidheann -bruidhinn -bruidhinnibh -bruidhneadh -bruidhnear -bruidhnibh -bruidhnidh -bruisean -bruthach -bruthaich -bruthaichean -bruthaist -brà -bràghad -bràigh -bràighdean -bràighe -bràiste -bràithrean -bràth -bràthair -bràthan -bràthar -brèagh -brèagha -brèige -bréid -brìgh -brìgheil -brìodal -brìoghmhor -bròg -brògan -bròig -bròige -bròin -bròn -brònach -brù -brùchdadh -brùchdaidh -brùchdaidhean -brùid -brùideil -brùite -brùth -bu -buachaille -buachaillean -buadh -buadhach -buadhaiche -buadhairean -buadhan -buaidh -buaidhe -buaidhean -buaile -buailibh -buailidh -buailteach -buailteachd -buailtiche -buain -buaine -buainear -buainidh -buainte -buaireadh -buaireas -bualadh -buan -buannachadh -buannachaidh -buannachail -buannachd -buannachdail -buannachdan -buannaicheadh -buannaichidh -buannaichte -buarach -bucas -buideal -buidhe -buidheachais -buidheachas -buidheagan -buidheann -buidheann-gnìomha -buidheann-iomairt -buidheann-obrach -buidheann-stiùiridh -buidheannan -buidhinn -buidhne -buidhnean -buidhnean-obrach -buidseach -buidseat -buidseit -buil -buileach -buileachadh -buileachaidh -builean -builg -builgean -builgeanan -buill -buill-choise -buille -buillean -buin -buineadh -buinibh -buinidh -buinig -buinn -buinneag -buinteanas -buirgh -bun -bun-bheachd -bun-bheachdan -bun-os-cionn -bun-phuing -bun-reachd -bun-reachdail -bun-sgoil -bun-sgoile -bun-sgoiltean -bun-structair -bun-structar -bun-stèidh -bun-stòir -bunait -bunaiteach -bunaitean -bunan -bunasach -buntainn -buntainneach -buntàta -burraidheachd -bursaraidhean -bus -busaichean -but -bà -bàgh -bàidh -bàidheil -bàigh -bàillidh -bàillidhean -bàir -bàird -bàire -bàirean -bàirneach -bàirnich -bàis -bàithte -bàl -bàla -bàlaichean -bàn -bàna -bànrigh -bànrighe -bàr -bàraichean -bàrd -bàrdachd -bàrr -bàs -bàsachadh -bàsan -bàsmhor -bàt'-aiseig -bàt-aiseig -bàta -bàta-aiseig -bàta-smùide -bàta-teasairginn -bàtaichean -bàtaichean-aiseig -bàtan -bàthadh -bàthaich -bàthaidh -bèibidhean -bèicearan -bèilichean -béin -bìdeach -bìdeag -bìdh -bìog -bìogadh -bìrlinn -bò -bòcain -bòcan -bòdhradh -bòid -bòidhche -bòidhchead -bòidheach -bòrd -bòrd-stiùiridh -bòsd -bòstadh -bòtannan -bó -bùidsear -bùidsearan -bùil -bùird -bùirich -bùirn -bùithtean -bùrach -bùrn -bùth -bùth-chungaidhean -bùth-obrach -bùtha -bùthan -bùthan-obrach -c'àit -cabadaich -cabair -cabar -cabhag -cabhagach -cabhaig -cabhlach -cabhsair -cabhsairean -cac -cadag -cadail -cadal -cadalach -cadalan -cafaidh -cafaidhean -cagailte -cagair -cagnadh -cagnaidh -caibeal -caibideil -caibideilean -caibineat -caibineit -caidil -caidlibh -caidreabh -caidreachas -cailc -caileag -caileagan -cailean -cailin -caill -cailleach -cailleachan -cailleadh -caillear -caillich -caillidh -caillte -cailltear -cainbe -caineal -cainnt -cainnte -cainte -caiptean -caiptein -cairgean -cairidh -cairt -cairt-iùil -cairt-phuist -cairt-puist -cairteadh -cairteal -cairtealan -cairtean -caiseid -caisg -caisge -caismeachd -caismeachdan -caisteal -caistealan -caisteil -cait -caiteachais -caiteachas -caitheadh -caitheamh -caitheimh -caithreim -caitligeach -cala -caladh -calg-dìreach -call -calla -callaidean -calma -calman -cam -cama -camain -camanachd -camara -camarathan -camas -camhanach -campa -campaichean -camus -can -canadh -canaibh -canaidh -canan -cananaich -canar -cantail -cantainn -cante -cantuinn -canyon -caob -caoban -caochladh -caochlaidhean -caogad -caoidh -caoil -caoin -caoineachadh -caoineadh -caoirich -caol -caola -caolain -caolais -caolan -caolas -caomh -caomhnadh -caor -caora -caorach -caoraich -caorann -capair -capall -capall-coille -car -carabhaidhean -carabhan -carabhanaichean -carach -carachadh -caractair -caractar -caractaran -caraid -caraidean -caran -carbad -carbad-adhair -carbadan -carbadan-eiridinn -carboin -carbon -carra -carrach -carragh -carraideach -carraig -carraighean -carraighean-cuimhne -carson -cartadh -carthannach -carthannais -carthannas -cartùnaichean -cas -cas-chrom -casadaich -casaid -casaidean -casan -casg -casga -casgradh -cat -cat-fiadhaich -cataibh -catalog -cath -catha -cathadh -cathaidh -cathair -cathair-bhaile -cathair-chuibhle -cathair-eaglais -catharra -cathrach -cathraiche -cathraichean -cead -cead-siubhail -ceadachadh -ceadachaidh -ceadachail -ceadachd -ceadaicheadh -ceadaichte -ceala-deug -cealgaireachd -cealgairean -ceanalta -ceangail -ceangailean -ceangailte -ceangal -ceangalan -ceanglaichean -ceann -ceann-bliadhna -ceann-cinnidh -ceann-feachd -ceann-feadhna -ceann-latha -ceann-là -ceann-seachdain -ceann-suidhe -ceann-uidhe -ceannach -ceannachd -ceannaibh -ceannaich -ceannaiche -ceannaicheadh -ceannaichidh -ceannaichte -ceannairc -ceannairceach -ceannairceas -ceannard -ceannardan -ceannardas -ceannas -ceap -ceap-tuislidh -ceapaich -cearb -cearbach -cearban -cearc -cearcaill -cearcall -cearcan -cearclach -cearr -ceart -ceart-cheàrnach -cearta -ceartachadh -ceartais -ceartas -ceasnachadh -ceasnachail -ceathaich -ceatharnaich -ceathrad -ceathramh -ceathrar -ceil -ceilidh -ceilinn -ceilp -ceimiceachd -ceimig -ceimigeach -ceimigeachd -ceimigean -ceimigich -ceist -ceiste -ceisteachain -ceisteachan -ceistean -ceithir -ceithirean -ceud -ceudameatairean -ceudan -ceudna -ceum -ceuma -ceuman -ceumannan -ceumnach -ceumnachadh -ceumnachaidh -ceumnaiche -ceus -ceutach -ceàird -ceàirdean -ceàrdaich -ceàrn -ceàrnach -ceàrnag -ceàrnagach -ceàrnagan -ceàrnaidh -ceàrnaidhean -ceàrnaig -ceàrr -ceò -ceòl -ceòladair -ceòlmhor -ceòlraidh -cha -chabair -chabar -chabhaig -chabhlach -chabhlaich -chabraich -chac -chachaileith -chadal -chadalach -chafaidh -chagailt -chaibeal -chaibideil -chaibineat -chaibineit -chaidh -chaidil -chaidreabh -chaidreachais -chaidreachas -chaigeann -chailc -chaile -chailin -chailis -chaill -chailleach -chailleach-oidhche -chailleachan -chailleadh -chaillear -chaillinn -chaineil -chainnt -chainntean -chaiptean -chaiptein -chairt -chairteal -chairtealan -chairtean -chaisg -chaismeachd -chaisteal -chaisteil -chait -chait-fhiadhaich -chaith -chaitheadh -chaitheamh -chaithris -chala -chalaidh -chalgaibh -chall -challaidean -challtainn -chalma -chalmain -chalpachais -chamais -chamanachd -chamara -chamas -chamhanaich -champa -chan -chanadh -chanainn -chanan -chananaich -chanar -chanas -chanastairean -chante -chaochail -chaochladh -chaochlaidh -chaogainn -chaoidh -chaoil -chaoimh -chaoin -chaoineadh -chaol -chaol-shràid -chaola -chaolain -chaolais -chaolas -chaomh -chaomhnadh -chaora -chaorach -chaoraich -chaoran -char -charabhanaichean -charach -charactair -charactar -charaicheas -charaid -charaidean -charaidh -charbadan -charboin -charr -charra -charraid -charraig -charraighean -charrain -charthannas -chas -chas-chrom -chasaibh -chasaid -chasan -chasg -chat -chataibh -chath -chatha -chathaidh -chathair -chatharra -chathraiche -chathraichean -chead -chead-siubhail -cheadachadh -cheadaich -cheadaicheadh -cheadaicheas -chealg -cheana -cheangail -cheangailte -cheangal -cheanglaichean -cheanglas -cheann -cheann-cinnidh -cheann-latha -cheann-sa -cheann-suidhe -cheann-uidhe -cheannach -cheannachd -cheannaich -cheannaiche -cheannaichean -cheannaicheas -cheannaichinn -cheannairc -cheannairceis -cheannaird -cheannard -cheannardaibh -cheannardan -cheannas -cheap -cheapaich -chearb -chearbach -chearc -chearcaill -chearcall -chearclach -cheart -cheart-cheàrnach -cheartachadh -cheartachaidh -cheartais -cheartas -cheasnachadh -cheasnaich -cheathach -cheatharnaich -cheathramh -cheathramhan -cheathrar -cheileadh -cheilg -cheilidh -cheimigeir -cheimigich -cheirt -cheist -cheisteachan -cheistean -cheithir -cheithir-cheàrnach -cheud -cheudameatair -cheudan -cheudna -cheum -cheumaibh -cheuman -cheumnachadh -cheumnachd -cheumnaich -cheusadh -cheusaidh -cheutaich -cheàird -cheàrn -cheàrnag -cheàrnaidh -cheàrnaidhean -cheàrnaig -cheàrr -cheò -cheòl -cheòlmhor -cheòlraidh -chiabhan -chiad -chiall -chiallachadh -chiallaiche -chian -chianail -chianalas -chiar -chidhe -chidsin -chileagram -chilemeatair -chill -chille -chinn -chinn-latha -chinn-suidhe -chinn-tìre -chinneadail -chinneadh -chinneas -chinneis -chinnidh -chinnidhean -chinnteach -chinntich -chinntinn -chion -chionn -chiorraim -chiorramach -chiste -chitheadh -chithear -chithinn -chiùil -chiùin -chiùrr -chlach -chlachair -chlachaireachd -chlachan -chladach -chladaich -chladaichean -chladh -chladhach -chlaidheamh -chlaidheamhan -chlaidheimh -chlaigeann -chlainn -chlais -chlamhain -chlann -chlann-sa -chlaoidh -chlaon -chlaon-bhreith -chlaon-bhàigh -chlaonadh -chlas -chlasaichean -chlasaigeach -chlasaigich -chlasruim -chlasrum -chleachd -chleachdadh -chleachdaiche -chleachdaidh -chleachdaidhean -chleachdainn -chleachdar -chleachdas -chleachdte -chleasachd -chleasaiche -chleasaichean -chleasan -chleòc -chliabh -chliathaichean -chlisg -chlisgeadh -chliù -chliùiteach -chliùitiche -chlobhsa -chloich -chloiche -chloinn -chloinne -chluain -chluais -chluaran -chluas -chluasach -chluasaibh -chluasaig -chluasan -chlub -chluba -chluich -chluiche -chluicheadair -chluicheadairean -chluicheadh -chluicheas -chluig -chluinn -chluinneadh -chluinnear -chluinneas -chluinninn -chluinnteil -chluinntinn -chlàir -chlàr -chlàr-ama -chlàr-ghnothaich -chlàr-innse -chlàrachadh -chlàradh -chlàraidh -chlàraidhean -chlàran -chlàran-ama -chlàrc -chlàrsaich -chlàs -chlèir -chlèireach -chlèirich -chléibh -chlì -chlò -chlò-bhualadh -chlò-bhualaidhean -chlòimh -chlòitean -chnag -chnapach -chnapan-starra -chnoc -chnocain -chnuic -chnuimh -chnàimh -chnàmh -chnàmhaidh -chnàmhan -chnò -chnòthan -cho -cho-aimsireil -cho-aoisean -cho-aonaich -cho-aontar -cho-bhanntachd -cho-bhanntachdan -cho-cheangal -cho-chomhairle -cho-chomhairleachadh -cho-chomharran -cho-chruinneachadh -cho-chruinneachaidh -cho-dhùin -cho-dhùineas -cho-dhùnadh -cho-dhùnaidh -cho-dhùnaidhean -cho-fhaireachdainn -cho-fharpais -cho-fhillte -cho-fhreagairt -cho-iomlaideach -cho-ionnan -cho-labhairt -cho-labhairtean -cho-luadair -cho-obrachadh -cho-obrachaidh -cho-obrachail -cho-roinn -cho-theacsa -cho-òrdanachadh -cho-òrdanaiche -chobhair -chobhan -chofaidh -chofhurtail -chogadh -chogaidh -chogais -choguis -choibhneas -choibhneil -choigrich -choilean -choileanadh -choileanaidh -choileanas -choileanta -choilich -choilionadh -choill -choille -choilleagan -choilltean -choimeas -choimeasan -choimhead -choimhearsnachd -choimhearsnachdan -choimhlionadh -choimhthionail -choimisean -choimiseanadh -choimiseanair -choimisein -choimpiutair -choimpiutaireachd -choin -choinneachadh -choinneamh -choinneamhan -choinneimh -choinnich -choinnicheas -choinnlean -choir -choirce -choire -choireach -choireachadh -choireigin -chois -choiseachd -choisich -choisicheadh -choisinn -choisrigeadh -choitcheann -choitchinn -choitearan -choitheanal -choithional -chol -chola-deug -cholainn -cholaisde -cholaiste -cholaistean -cholbh -choltach -choltaiche -choltair -choltais -choltas -choluinn -chom -chom-pàirteach -chom-pàirteachadh -chom-pàirteachas -chom-pàirtiche -chom-pàirtichean -choma -chomainn -chomann -chomas -chomasach -chomasaiche -chomataidh -chomataidhean -chombaist -chomhair -chomhairle -chomhairleach -chomhairleachadh -chomhairleachaidh -chomhairlean -chomhairlich -chomhairliche -chomhairlichean -chomharra -chomharrachadh -chomharradh -chomharraich -chomharraicheas -chomharraidh -chomharran -chompanach -chompanaich -chompanaidh -chompanaidhean -chomraich -chomuinn -chomunn -chon -chonail -chonaltradh -chonaltraidh -chonnadh -chonnaidh -chonnaidhean -chonnspaideach -chonnstabal -chonsalachd -chopaigeadh -chopan -chor -choreigin -chorp -chorporra -chorr -chorra -chorragan -chorrain -chosg -chosgadh -chosgail -chosgais -chosgaisean -chosgas -choslas -chosnadh -chosnaidh -chost -chosta -chotain -chothroim -chothrom -chothromach -chothromachadh -chothromachaidh -chothromaich -chothroman -chraic -chraiceann -chraicte -chrainn -chrann -chrannag -chrannchuir -chrannchur -chraobh -chraobh-sgaoileadh -chraobhach -chraobhan -chraoibh -chraoladair -chraoladh -chraolaidh -chrathadh -chreach -chreach-sa -chreachadh -chreachainn -chreag -chreagach -chreagain -chreagan -chreamh -chreathail -chreiche -chreid -chreideamh -chreideas -chreideasan -chreidimh -chreidsinn -chreig -chreubhach -chreuchdaibh -chreuchdan -chreutair -chreutairean -chridh -chridhe -chridheachan -chridheil -chriogaid -chriostail -chrith -chritheann -chriutha -chrochadh -chrochta -chrochte -chrodh -chroinn -chrois -chroit -chroitean -chroitear -chroitearachd -chroitearan -chroiteir -chrolaidh -chrom -chromadh -chron -chronaich -chros -chrosgag -chrosgaig -chruach -chruachan -chruadail -chruadhachadh -chruadhaich -chruadhaicheadh -chruadhtain -chruadhtan -chruaidh -chruaidh-chàs -chruaidhe -chruas -chruidh -chruidheadh -chruinn -chruinn-eòlas -chruinne -chruinneachadh -chruinneachaidh -chruinneachaidhean -chruinneil -chruinnich -chruinnichear -chruinnicheas -chruinnichte -chruithneachd -chruth -chruthachadh -chruthachaidh -chruthachail -chruthaich -chruthaicheas -chràbhach -chràbhadh -chràbhaich -chràdh -chràidh -chrìch -chrìoch -chrìochaibh -chrìochan -chrìochnachadh -chrìochnaich -chrìon -chrò -chròig -chròileagain -chròileagan -chrùb -chrùbag -chrùban -chrùin -chrùn -chrùnadh -chuach -chuachagan -chuailean -chuaileanan -chuailein -chuain -chuaintean -chuairt -chuairt-litir -chuairteachadh -chuairtean -chuairtearan -chuairteil -chual -chuala -chualadh -chualas -chuan -chuantan -chuaraidhean -chubhaidh -chudromach -chudromaich -chudromaiche -chudthromach -chudthromaiche -chudthruim -chudtromaich -chugaibh -chuibheas -chuibhreannan -chuibhrig -chuid -chuideachadh -chuideachaidh -chuideachail -chuideachd -chuideam -chuideaman -chuideigin -chuidich -chuidicheas -chuige -chuigeil -chuilbh -chuilc -chuile -chuilean -chuileanan -chuilein -chuimhne -chuimhne-se -chuimhneachadh -chuimhneachaidh -chuimhneachan -chuimhnich -chuimsean -chuing -chuingealachadh -chuir -chuireadh -chuirear -chuireas -chuirinn -chuirm -chuirm-chiùil -chuirmean -chuirp -chuirte -chuis -chuislean -chulaidh -chultair -chultar -chultarach -chultaraich -chultarail -chultuir -chultur -chum -chumadh -chumail -chumanta -chumantas -chumas -chumha -chumhachan -chumhachd -chumhachdaiche -chumhachdan -chumhang -chun -chunbhalach -chungadair -chungaidh -chungaidhear -chunna -chunnacadh -chunnacas -chunnaic -chunnairt -chunnart -chunnartach -chunnartan -chunnradairean -chunnradh -chunnraidh -chunnraidhean -chunnt -chunntadh -chunntais -chunntais-shluaigh -chunntas -chunntas-sluaigh -chunntasach -chunntasan -chupa -chupan -chur -chur-seachad -chur-seachadan -churach -churaidh -churanta -churracag -churraicealaim -churraicealam -chuspair -chuspairean -chuspaireil -chuthag -chàch -chàich -chàil -chàin -chàineadh -chàirdean -chàirdeas -chàirdeil -chàirdeis -chàirich -chàirn -chàis -chànain -chànainean -chànan -chànanach -chànanachas -chànanaich -chànanan -chàr -chàradh -chàraich -chàraichean -chàraid -chàrdadh -chàrdainn -chàrn -chàrnadh -chàrr -chàs -chè -chèic -chèil -chèile -chèilidh -chèill -chèin -chèis -chéile -chéilidh -chéill -chéille -chì -chìobair -chìochag -chìochan -chìreadh -chìrean -chìs -chìsean -chìthear -chòcaire -chòcairean -chòd -chòig -chòigeamh -chòignear -chòir -chòire -chòirichean -chòirneal -chòis -chòisir -chòisirean -chòmhdach -chòmhdachadh -chòmhdaich -chòmhdaicheas -chòmhdhail -chòmhlachadh -chòmhlain -chòmhlan -chòmhlan-chiùil -chòmhlan-ciùil -chòmhlanan -chòmhnadh -chòmhnaidh -chòmhnard -chòmhnuidh -chòmhradh -chòmhraidh -chòraichean -chòrd -chòrdadh -chòrdas -chòrr -chòta -chóigeamh -chù -chùbaid -chùbhraidh -chùil -chùilteach -chùinneadh -chùirn -chùirt -chùirtean -chùis -chùisean -chùl -chùl-bheingear -chùlaibh -chùm -chùmhnant -chùmhnantan -chùnntas -chùraim -chùram -chùramaich -chùrs -chùrsa -chùrsaichean -cia -ciad -ciad-fhuasgladh -ciadna -ciall -ciallach -ciallachadh -ciallaich -ciallaiche -ciamar -cian -cianail -cianalas -ciar -ciaradh -ciatach -cidhe -cidheachan -cidsinean -cileagram -cileagraman -cilemeatair -cill -cille -cineal -cinn -cinn-latha -cinn-là -cinneadail -cinneadh -cinnich -cinnidh -cinnidhean -cinnt -cinnte -cinnteach -cinntiche -cinntinn -ciod -cion -cionn -ciont -cionta -ciontach -ciorraim -ciorram -ciorramach -ciorramachd -ciorramaich -circe -ciste -cisteachan -cithean -ciùbaidean -ciùil -ciùin -ciùine -ciùird -clach -clach-ghainmhich -clach-ghràin -clach-mhìle -clachach -clachair -clachaireachd -clachairean -clachan -cladach -cladaich -cladaichean -cladh -cladhach -cladhaich -cladhan -clag -clagan -claidheamh -claidheamhan -claidhean -claidhnean -claiginn -clainne -clais -clais-uisge -claisean -claistinn -claistneachd -clann -clann-nighean -claoidheadh -claoidhear -claon -claon-bhàigh -claona -clas -clasaichean -clasaigeach -cleachd -cleachdach -cleachdadh -cleachdadh-fearainn -cleachdaibh -cleachdaidh -cleachdaidhean -cleachdainn -cleachdar -cleachdte -cleamhnas -cleas -cleasachd -cleasaiche -cleasaichean -cleasaichte -cleasan -cleith -cleoc -cleòca -cliabh -cliar -cliath -cliathaichean -cliathan -cliog -cliogaibh -clionaigeach -clis -clisgeadh -cliù -cliùiteach -cliùitiche -clobhd -clobhsa -clogaid -cloich -cloiche -cloinn -cloinne -cloinneadh -clos -closaichean -cluain -cluaintean -cluais -cluan -cluaran -cluas -cluasaig -cluasan -club -cluba -clubaichean -cluich -cluiche -cluicheadair -cluicheadairean -cluichibh -cluichidh -cluinn -cluinneadh -cluinneamaid -cluinnear -cluinnidh -cluinnte -cluinntear -cluinnteil -cluinntinn -clàir -clàr -clàr-ama -clàr-amais -clàr-bìdh -clàr-fhiacail -clàr-gnothaich -clàr-innse -clàr-iùil -clàr-obrach -clàr-oideachaidh -clàradair -clàradh -clàraibh -clàraich -clàraichibh -clàraichte -clàraidh -clàraidhean -clàran -clàran-ama -clàran-gnothaich -clàrc -clàrcan -clàrsach -clàrsaich -clàs -clèibh -clèir -clèireach -clèireachail -clèirich -cléire -clì -clìomaid -clò -clò-bhuail -clò-bhuailidh -clò-bhuailte -clò-bhualadh -clò-bhualaidh -clò-mòr -clò-sgrìobhte -clòimh -clòimhe -clòitean -clòtha -cnag -cnagan -cnap -cnapan -cnapan-starra -cnatan -cniadachadh -cnoc -cnocach -cnocaireachd -cnuasachadh -cnuasachaidh -cnuic -cnàimh -cnàimhean -cnàmh-sgeul -cnàmhan -cnòthan -co -co-aimsireil -co-aonta -co-aontar -co-bhanntachd -co-bhuinn -co-cheangail -co-cheangailte -co-cheangal -co-chomhairle -co-chomhairleachadh -co-chomhairleachaidh -co-chomhairlean -co-chomharran -co-chothromach -co-chruinneachadh -co-chòrdadh -co-dhiubh -co-dhiù -co-dhùnadh -co-dhùnaidh -co-dhùnaidhean -co-fhaclair -co-fhaireachdainn -co-fharpais -co-fharpaisean -co-fhillte -co-fhreagairt -co-fhulangais -co-iomairtean -co-ionann -co-ionannachd -co-ionnan -co-ionnanachd -co-labhairt -co-labhairtean -co-luadar -co-là -co-là-breith -co-mhaoineach -co-mheas -co-obrachadh -co-obrachaidh -co-obrachail -co-obraichean -co-ogha -co-phàirteach -co-roinn -co-rèir -co-rèiteachadh -co-sheasmhach -co-sheòrsach -co-sheòrsachd -co-sheòrsaich -co-thaiceil -co-theacs -co-theacsa -co-èigneachadh -co-òrdanachadh -co-òrdanachaidh -co-òrdanaiche -cobhair -cobhan -cofaidh -cofhurtachd -cofhurtail -cogadh -cogaidh -cogaidhean -cogais -coguis -coguisean -coibhneas -coibhneil -coigreach -coileach -coilean -coileanadh -coileanaidh -coileanaidhean -coileanta -coilionadh -coille -coilleag -coillidh -coilltean -coilltearachd -coimeas -coimeasan -coimeirsealta -coimheach -coimhead -coimheadaibh -coimhearsnach -coimhearsnachd -coimhearsnachdan -coimhlionadh -coimhlionaidh -coimhthional -coimisean -coimiseanadh -coimiseanair -coimiseanairean -coimiseanan -coimpiutair -coimpiutaireachd -coimpiutaran -coin -coineanach -coinneachadh -coinneachaidh -coinneamh -coinneamhan -coinneimh -coinnich -coinnicheadh -coinnichidh -coinnlean -coinnlearan -coirce -coire -coire-san -coireach -coireachan -coireannan -cois -cois-cheum -coise -coiseachd -coisich -coisiche -coisichidh -coisinn -coisrigeadh -coisrigte -coitcheann -coiteachadh -coiteachaidh -coitear -coitearan -coitheanal -coithional -col -cola -cola-deug -colainn -colaisde -colaisdean -colaiste -colaistean -colbh -colbhan -colg -coltach -coltaich -coltaiche -coltais -coltas -coltasan -coluadar -coluinnean -com -com-pàirt -com-pàirteach -com-pàirteachadh -com-pàirteachaidh -com-pàirteachais -com-pàirteachas -com-pàirteachasan -com-pàirtean -com-pàirtiche -com-pàirtichean -coma -comadaidh -comain -comainn -comais -comann -comannach -comar -comas -comasach -comasan -comataidh -comataidhean -comhair -comhairle -comhairleach -comhairleachadh -comhairleachaidh -comhairlean -comhairliche -comhairlichean -comharra -comharra-cluaise -comharrachadh -comharrachaidh -comharradh -comharraich -comharraichte -comharraidh -comharraidhean -comharran -comharran-stiùiridh -comhartaich -comhfhurtail -companach -companaich -companaidh -companaidhean -comraich -comunn -con -conaltradh -conaltraidh -conas -connadh -connaidh -connlach -connsachadh -connspaid -connspaideach -connstabalan -consairt -consalachd -cop -copaidh -copair -copan -copanan -cor -corc -corp -corpais -corparaid -corpas -corporra -corr -corra -corragan -corraich -corrain -corran -correigin -cosail -cosg -cosgaidh -cosgail -cosgais -cosgaisean -cosmhail -cosmhuil -cosnadh -cosnaidh -cosnaidhean -cost -costa -cotan -cothachadh -cothlamadh -cothraman -cothroim -cothrom -cothromach -cothromachadh -cothromachd -cothroman -cothruim -crac -cracte -craic -craiceann -craicinn -craicte -crainn -craiteachan -crann -crann-ola -crann-sneachda -crann-treabhaidh -crannachan -crannagan -crannaibh -crannchur -craobh -craobh-sgaoileadh -craobhan -craoibh -craoibhe -craoladair -craoladairean -craoladh -craolaidh -crathadh -crathamaid -creach -creachadair -creachadh -creachain -creachainn -creachan -creag -creagach -creagain -creagan -creamh -creic -creiche -creid -creideamh -creideamhan -creideas -creideasan -creideimh -creideis -creidibh -creididh -creidimh -creidsinn -creige -creuchd -creutair -creutairean -creutairibh -criathraich -cridhe -cridheachaibh -cridheachan -cridheil -criogaid -criomadh -criomag -criomagan -crios -criothnachadh -crith -crith-thalmhainn -crithe -criutha -crochadh -crodh -crogain -croiche -croin -croinn -crois -croise -croisean -croit -croite -croitean -croitear -croitearachd -croitearan -croiteir -crolaidh -crom -croma -cromadh -cromagan -cron -cros -crosgag -crotach -crotal -cruach -cruachan -cruadail -cruadal -cruadalach -cruadhachadh -cruaiche -cruaidh -cruaidh-chàs -cruaidhe -cruas -crudha -cruidh -cruidheadh -cruinn -cruinn-eòlas -cruinne -cruinne-cè -cruinneachadh -cruinneachaidhean -cruinneadaireachd -cruinneil -cruinnich -cruinnichibh -cruit -cruitheachd -cruithneachd -cruth -cruth-tìre -cruthachadh -cruthachail -cruthadair -cruthaich -cruthaichibh -cruthaichidh -cruthaichte -cruthan -cràbhach -cràbhachd -cràdh -cràic -cràiteach -crèadh -crìch -crìche -crìoch -crìochaibh -crìochan -crìochnachadh -crìochnachaidh -crìochnaich -crìochnaichte -crìon -crìonadh -crò -cròc -cròic -cròice -cròileagain -cròileagan -crònan -crùb -crùbadh -crùbag -crùbagan -crùin -crùn -crùnadh -cuach -cuachag -cuachaig -cuaich -cuaiche -cuailein -cuaine -cuairt -cuairt-litir -cuairteachadh -cuairteachaidh -cuairtean -cuairtichte -cual -cuala -cuallach -cuan -cuantan -cuaraidh -cuaraidhean -cuartachadh -cuartaichte -cucair -cudaigean -cudroim -cudrom -cudromach -cudromaich -cudromaiche -cudthrom -cudthromach -cudthromachd -cudthromaiche -cudtromach -cudtromaiche -cuibheas -cuibheasach -cuibhle -cuibhleach -cuibhlichean -cuibhreachaidh -cuibhreann -cuibhreannan -cuibhrichte -cuibhrig -cuibhrinn -cuibhrionn -cuid -cuide -cuideachadh -cuideachaidh -cuideachail -cuideachd -cuideam -cuideigin -cuideim -cuidich -cuidicheadh -cuidichibh -cuidichidh -cuilbhear -cuilc -cuileagan -cuilean -cuileann -cuim -cuime -cuimhne -cuimhneach -cuimhneachadh -cuimhneachaidh -cuimhneachain -cuimhneachan -cuimhnich -cuimhnicheadh -cuimhnichibh -cuimhnichidh -cuimir -cuimreach -cuimse -cuimseach -cuimseachadh -cuin -cuine -cuing -cuingealachaidh -cuingealaichte -cuinneig -cuir -cuir-sa -cuireadh -cuirear -cuiribh -cuiridh -cuiridhean -cuirinn -cuirm -cuirm-chiùil -cuirm-chnuic -cuirmean -cuirmean-ciùil -cuirp -cuirte -cuis -cuislean -culaidh-mhagaidh -cultair -cultar -cultarach -cultarail -cultaran -cultur -cum -cumadh -cumadh-tìre -cumaibh -cumaidh -cumaidhean -cumail -cumanta -cumar -cumha -cumhachan -cumhachd -cumhachdach -cumhachdaiche -cumhachdan -cumhaichean -cumhang -cumhnant -cunbhalach -cungaidh -cunnairt -cunnart -cunnartach -cunnartaiche -cunnartan -cunnradh -cunnraidh -cunnraidhean -cunnt -cunntachail -cunntadh -cunntais -cunntaisean -cunntas -cunntas-beachd -cunntas-bheachd -cunntas-sluaigh -cunntasachd -cunntasan -cuota -cupa -cupail -cupan -cupanan -cupannan -cur -cur-ris -cur-seachad -cur-seachadan -curaidh -curanta -curracag -curraicealam -currain -curran -cus -cuspair -cuspairean -cuspaireil -cuthach -cuthag -cuthaich -cuthaig -cuthaige -cà -càball -càbhruich -càch -càil -càileachd -càin -càineadh -càintean -càirdeach -càirdean -càirdeas -càirdeasan -càirdeil -càirdeis -càirich -càiridh -càirn -càirt -càis -càise -càit -càite -càl -cànain -cànainean -cànan -cànanach -cànanachas -cànanaiche -cànanaichean -cànanan -càr -càradh -càraich -càraichean -càraid -càraidean -càraidh -càrdadh -càrdan -càrn -càrn-cuimhne -càs -cè -cèidse -cèidsichean -cèile -cèilidh -cèilidhean -cèill -cèille -cèin -cèine -cèir -cèis -cèisean -céic -céile -céilidh -céill -céin -céir -cìche -cìobair -cìoch -cìochan -cìr -cìr-mheala -cìrean -cìs -cìse -cìsean -cò -còc -còcaire -còcaireachd -còcairean -còcairichidh -còd -còd-puist -còdaichean -còdan -còig -còigeamh -còigich -còignear -còinneach -còinnich -còir -còire -còirichean -còis -còisir -còisirean -còmh -còmhdach -còmhdachadh -còmhdachaidh -còmhdaich -còmhdaichte -còmhdhail -còmhla -còmhladh -còmhlaichean -còmhlain -còmhlan -còmhlan-ciùil -còmhnadh -còmhnaidh -còmhnard -còmhnardan -còmhnuidh -còmhradh -còmhrag -còmhraidh -còmhraig -còmhstri -còmhstritheach -còn -cònaichean -còrach -còraichean -còrd -còrdadh -còrdaidh -còrr -còs -còsan -còta -có -cóig -cù -cùbhraidh -cùil -cùilteach -cùiltean -cùinneadh -cùirn -cùirt -cùirte -cùirtean -cùirtear -cùis -cùis-lagha -cùis-uamhais -cùise -cùisean -cùl -cùlaibh -cùm -cùmhnadh -cùmhnaidh -cùmhnant -cùmhnantan -cùnnt -cùnntas -cùraim -cùram -cùram-cloinne -cùramach -cùrs -cùrsa -cùrsaichean -d'fhuair -d'fhuaradh -d'fhuaras -d'thuirt -d'thàinig -da -da-rìreabh -da-rìreadh -da-rìribh -dabhach -dabhaich -dachaidh -dachaigh -dachaighean -dachannan -dad -daga -daibhidh -dail -daimh -daingean -daingeann -daingneach -daingneachadh -daingneachaidh -daingneachd -daingnich -dall -dallag -dallagan -dalma -damh -danarra -danns -dannsa -dannsa-dùthcha -dannsadh -dannsaidh -dannsairean -dannsamaid -daoimein -daoine -daoine-uasal -daoire -daoiread -daolagan -daonna -daonnan -daor -daoraich -daorsa -dar -dara -darach -darag -daraich -dath -dathach -dathan -dathte -de -de'n -deach -deachaidh -deadhain -deadhan -deagh -deagh-dhùrachd -deaghan -dealachadh -dealachaidh -dealaich -dealaichte -dealain -dealan -dealan-dè -dealanach -dealanachd -dealanaich -dealanairean -dealas -dealasach -dealbh -dealbh-camara -dealbh-chamara -dealbh-chluich -dealbh-tìre -dealbhach -dealbhachadh -dealbhachaidh -dealbhadair -dealbhadaireachd -dealbhadairean -dealbhadh -dealbhag -dealbhaiche -dealbhaichte -dealbhaidh -dealbhan -dealbhan-camara -dealbhannan -dealbhte -dealradh -dealt -deamhain -deamhais -deamhaisean -deamhnaidh -deamocrasaidh -deamocratach -deann -deannan -deanntagan -dearbh -dearbh-aithne -dearbha -dearbhachadh -dearbhadh -dearbhaidh -dearbhair -dearbhta -dearbhte -dearcan -dearg -dearga -deargta -dearmad -dearrs -dearrsach -dearrsadh -deas -deas-ghnàth -deas-labhrach -deasach -deasachadh -deasaich -deasaiche -deasaicheadh -deasaichibh -deasaichte -deasail -deasbad -deasbadan -deasbaid -deasbaireachd -deasg -deasgaichean -deatamach -deathach -deich -deicheamh -deichnear -deidh -deidheadh -deidhinn -deigh -deighe -deigheadh -deilbh -deilbh-chamara -deilbheadh -deilbhidh -deimhinn -deimhinne -deimhinneach -deir -deireadh -deireadh-seachdain -deireannach -deirg -deirge -deiridh -deis -deise -deisealachadh -deiseil -deit -dem -den -deoch -deoch-slàinte -deth -deuchainn -deuchainnean -deud -deug -deugairean -deugamh -deur -deurach -deuraibh -deàlrach -deàrrsadh -deò -deò-ghrèine -deòin -deòir -deònach -deònaich -deònaicheadh -dh'adhartachadh -dh'adhbharaich -dh'ailtirean -dh'aimhreit -dh'aindeoin -dh'aineolas -dh'ainmean -dh'airgead -dh'aithghearr -dh'aithisg -dh'aithne -dh'aithnichear -dh'aithnichte -dh'aithris -dh'aithrisichean -dh'alba -dh'albannaich -dh'altaich -dh'altraim -dh'amharc -dh'aois -dh'aon -dh'aona -dh'aonadan -dh'aontaich -dh'astràilia -dh'ath-leasachadh -dh'atharrachaidhean -dh'atharraich -dh'atharraicheadh -dh'eachdraidh -dh'eaconamaidh -dh'eadar-theangaich -dh'earb -dh'eilthirich -dh'eug -dh'fhaclan -dh'fhaicinn -dh'fhaid -dh'fhaighnich -dh'fhaireachdainn -dh'fhairich -dh'fhairtlich -dh'fhalbh -dh'fhalbhadh -dh'fhalbhainn -dh'fhalbhas -dh'fhan -dh'fhanas -dh'fhaodadh -dh'fhaodamaid -dh'fhaodar -dh'fhaodas -dh'fhaodte -dh'fhaoidte -dh'fhaoite -dh'fhearann -dh'fheuch -dh'fheuchainn -dh'fheudadh -dh'fheum -dh'fheumadh -dh'fheumamaid -dh'fheumar -dh'fheumas -dh'fheòraich -dh'fheòraicheadh -dh'fhichead -dh'fhileantaich -dh'fhilm -dh'fhilmeadh -dh'fhiodh -dh'fhios -dh'fhiosrachadh -dh'fhiosraich -dh'fhir -dh'fhoghlam -dh'fhoighneachd -dh'fhoillsich -dh'fhoillsicheadh -dh'fhosgail -dh'fhuadaich -dh'fhuarachadh -dh'fhuaraich -dh'fhuasgladh -dh'fhuiling -dh'fhuireach -dh'fhuirich -dh'fhulaing -dh'fhàg -dh'fhàgadh -dh'fhàgas -dh'fhàillig -dh'fhàilnich -dh'fhàs -dh'fhàsadh -dh'fhàsar -dh'fhàsas -dh'fhògair -dh'fhòghnas -dh'fhòn -dh'iarr -dh'iarradh -dh'iarraidh -dh'iarrainn -dh'iarrainn-sa -dh'iarramaid -dh'iarrar -dh'iasg -dh'iasgach -dh'ifrinn -dh'imich -dh'imicheas -dh'imrich -dh'inbhich -dh'inbhir -dh'innis -dh'innse -dh'innseadh -dh'innseas -dh'inntinnean -dh'iomadh -dh'iompaich -dh'iompaicheadh -dh'ionadan -dh'ionaltradh -dh'ionnsachadh -dh'ionnsaich -dh'ionnsaigh -dh'irisean -dh'ith -dh'itheas -dh'obair -dh'obraich -dh'obraichear -dh'obraicheas -dh'ochd -dh'oibricheas -dh'oideachadh -dh'oidhche -dh'oighreachdan -dh'oileanaich -dh'oilthigh -dh'ola -dh'olc -dh'ospadalan -dh'uallach -dh'uibhist -dh'uidheamachd -dh'ullaich -dh'urras -dh'àirde -dh'àirighean -dh'àiteachan -dh'àitean -dh'àraicheadh -dh'èigheadh -dh'èireas -dh'èirich -dh'èisdeachd -dh'èist -dh'èisteachd -dh'èisteas -dh'éigh -dh'éiginn -dh'éireadh -dh'éireas -dh'éirich -dh'éisdeachd -dh'éisteadh -dh'ìomhaigh -dh'ìomhaighean -dh'ìre -dh'òigridh -dh'òl -dh'òladh -dh'òlas -dh'òrain -dh'òtrach -dh'ùine -dh'ùraich -dh'ùrnuigh -dha -dha'n -dha-rìreabh -dha-rìribh -dha-san -dhabhach -dhachaidh -dhachaigh -dhachaighean -dhad -dhaibh -dhaibh-san -dhaibhsan -dhail -dhaingean -dhaingeann -dhainginn -dhaingneach -dhaingneachadh -dhaingnich -dhall -dhalta -dham -dhan -dhanns -dhannsa -dhannsairean -dhaoine -dhaonna -dhar -dharach -dharaich -dhasan -dhath -dhathan -dhathte -dhe -dhe'n -dheachdadh -dheadh -dheagh -dheaghaidh -dhealachadh -dhealaicheadh -dhealain -dhealan -dhealanach -dhealanachadh -dhealanaich -dhealas -dhealasaich -dhealbh -dhealbh-chluich -dhealbh-sa -dhealbhachadh -dhealbhachaidh -dhealbhadairean -dhealbhadh -dhealbhaich -dhealbhan -dhealbhan-camara -dhealbhannan -dhealt -dheamocratach -dheamocrataich -dheann -dhearbh -dhearbhadh -dhearbhaich -dhearbhaidh -dhearbhas -dhearbhta -dhearcaig -dhearg -dhearmad -dheas -dheasach -dheasachadh -dheasaich -dheasbad -dheasbadan -dheasbaid -dheich -dheichnear -dheidheadh -dheidhinn -dheigh -dheigheadh -dheilbh -dheilbh-chamara -dheimhinneach -dheire -dheireadh -dheireannach -dheireannaich -dheirg -dheis -dheise -dhen -dheth -dheuchainn -dheuchainnean -dheud -dheug -dheugaire -dheugairean -dheòidh -dheòin -dheòir -dheònach -dhi -dhia -dhiabhal -dhiadhachd -dhiadhaidh -dhianamh -dhias -dhiathan -dhibh -dhidseatach -dhigiteach -dhinn -dhiofar -dhiot -dhith -dhithis -dhiubh -dhiùc -dhiùlt -dhiùltadh -dhiùltas -dhiùraidh -dhleastanas -dhleastanasan -dhlighe -dhlùth -dhobhrain -dhoca -dhoilgheas -dhoimhneachd -dhoirbh -dhoire -dhol -dholaidh -dhomh -dhomh-sa -dhomhain -dhomhainn -dhomhsa -dhona -dhonn -dhonna -dhoras -dhorcha -dhorn -dhorsan -dhotair -dhragh -dhraghan -dhraibh -dhraibheadh -dhraibhearan -dhraibhidh -dhreach -dhreachd -dhreuchd -dhreuchdan -dhroch -dhrochaid -dhrochaidean -dhrugaichean -dhruideadh -dhruideig -dhruim -dhrumairean -dhràma -dhròbhairean -dhrùidh -dhuain -dhuais -dhuaisean -dhual-chainntean -dhualach -dhualchais -dhualchas -dhualchasach -dhuanag -dhubh -dhubh-chàineadh -dhubha -dhubhadh -dhubhar -dhuib -dhuibh -dhuibhse -dhuilgheadas -dhuilgheadasan -dhuilich -dhuilleach -dhuilleag -dhuilleagan -dhuilleig -dhuilleige -dhuine -dhuinn -dhuinne -dhuircein -dhuit -dhul -dhumpadh -dhur -dhusan -dhut -dhut-sa -dhutsa -dhà -dhà-chànanach -dhà-chànanachas -dhàimh -dhàimhean -dhàin -dhàn -dhàna -dhàrna -dhè -dhèanadas -dhèanadh -dhèanainn -dhèanamaid -dhèanamh -dhèideagan -dhèidh -dhèidheil -dhèidhinn -dhèiligeas -dhèine -dhé -dhéidh -dhìcheall -dhìcheallach -dhìle -dhìleab -dhìlseachd -dhìobair -dhìobhail -dhìobradh -dhìochuimhneachadh -dhìochuimhnich -dhìoghaltais -dhìol -dhìom -dhìomhain -dhìomhair -dhìomhaireachd -dhìomsa -dhìon -dhìonach -dhìot -dhìreach -dhìreadh -dhìrich -dhìt -dhìteadh -dhìth -dhìthean -dhìtheanan -dhòchas -dhòigh -dhòigh-beatha -dhòighean -dhòighean-beatha -dhòigheil -dhòirt -dhòmhsa -dhòrn -dhòrtadh -dhùbailte -dhùbhlain -dhùbhlan -dhùil -dhùil-sa -dhùin -dhùineadh -dhùisg -dhùisgeadh -dhùn -dhùnadh -dhùrachd -dhùrachdach -dhùrachdaich -dhùrachdan -dhùsal -dhùsgadh -dhùthaich -dhùthcha -dhùthchail -dhùthchais -dhùthchannan -dhùthchas -dhùthchasail -di-beathte -di-sathairne -dia -diadhachd -diadhaidh -diamhair -dian -diana -dianamh -diathad -diathadan -diathan -dibhe -dibhearsain -didseatach -difir -dighe -digiteach -diluain -dinneir -diofair -diofar -diofaraichte -diofraichte -diog -diogan -diombach -dioplòma -dith -dithis -dithist -diubh -diugh -diù -diùc -diùid -diùlt -diùltadh -diùraidh -dleasdanais -dleasdanas -dleasdanasan -dleastanais -dleastanas -dleastanasan -dlighe-sgrìobhaidh -dlò -dlùithe -dlùth -dlùth-cheangal -dlùth-phàirteachas -dlùthachadh -dlùths -do -do'n -do-dhèanta -do-sheachanta -dobhar-choin -doca -docair -docha -doilgheas -doilleir -doimhneachd -doirbh -doirbhe -doire -doirean -doirtear -dol -dol-a-mach -dol-fodha -dolaidh -dolar -dom -domh -domhain -domhainn -domhan -domhan-fhad -domhan-leud -don -dona -donais -donn -donna -donnan -dorais -doras -dorch -dorcha -dorchadas -dorra -dorsan -dorus -dotair -dotairean -dragh -draghail -draghan -draibh -draibheadh -draibhearan -draibhidh -draoidheil -dreach -dreachan -dreachd -dreachdan -dream -dreasa -dreathan -dreathan-donn -dreuchd -dreuchdail -dreuchdan -dripeil -dris -driùchd -droch -drochaid -drochaide -drochaidean -drogaichean -droighneach -droma -druideadh -druidean -druim -druma -drumaichean -drumair -drumairean -dràgon -dràma -dràmathan -dràsda -dràsta -drèanadh -dròbh -dròbhaireachd -dròbhairean -drùidhteach -duais -duais-roinn -duaise -duaisean -dual -dual-chainnt -dualach -dualachais -dualachas -dualchainnt -dualchainntean -dualchais -dualchas -dualchasach -dualchasan -dualtach -duan -duanaire -dubadh -dubh -dubha -dubhadh -dubhailceach -dubhairt -dug -duibh -duibhe -duileasg -duilghe -duilgheadas -duilgheadasan -duilich -duilisg -duilleach -duilleag -duilleag-dhachaidh -duilleag-dhachaigh -duilleagan -duilleig -duilleige -duillich -duine -duinn -duircein -duit -dul -dumpadh -dusan -duslach -dust -dà -dà-chànanach -dà-ghnèithich -dà-phàirtidh -dà-theangachas -dàil -dàimh -dàimhean -dàimheil -dàin -dàm -dàma -dàn -dàna -dànadas -dàra -dàrna -dàta -dè -dèan -dèanadach -dèanadas -dèanadh -dèanaibh -dèanainn -dèanamaid -dèanamh -dèanar -dèanta -dèante -dèid -dèideagan -dèidh -dèidheil -dèilig -dèiligeadh -dèiligidh -dèine -dèistinneach -dé -déidh -déigh -déirceach -dì-dhaoineachadh -dìcheall -dìcheallach -dìdein -dìle -dìleab -dìleas -dìlseachd -dìmeas -dìnnear -dìobradh -dìochuimhne -dìochuimhneachadh -dìochuimhnich -dìochuimhnichinn -dìoghaltais -dìoladh -dìolaidh -dìomhain -dìomhair -dìomhaireachd -dìomhanais -dìon -dìona -dìonach -dìonadh -dìorrasach -dìosg -dìosgan -dìreach -dìreadh -dìrich -dìriche -dìsnean -dìteadh -dìth -dìthean -dìtheanan -dìtidh -dòcha -dòchais -dòchas -dòchasach -dòigh -dòigh-beatha -dòigh-bheatha -dòigh-labhairt -dòigh-obrach -dòighean -dòigheil -dòrainn -dòrainneach -dòrlach -dòrn -dòrtadh -dòruinn -dùbailte -dùbhlachd -dùbhlain -dùbhlan -dùbhlanach -dùbhlanaich -dùblachadh -dùdach -dùdaichean -dùil -dùileachadh -dùin -dùinte -dùintean -dùisg -dùisgeadh -dùmhlachadh -dùmhlachd-sluaigh -dùn -dùnadh -dùnaidh -dùrachd -dùrachdach -dùrachdaich -dùrachdan -dùraigeadh -dùrdan -dùsgadh -dùth -dùthaich -dùthcha -dùthcha-sa -dùthchadh -dùthchail -dùthchais -dùthchannan -dùthchas -dùthchasach -eabar -eabarach -eacarsaich -each -each-uisge -eachaibh -eachdraidh -eachdraidh-beatha -eachdraidh-bheatha -eachdraidheil -eaconamach -eaconamachd -eaconamaidh -eaconamaidhean -eaconomach -eaconomachd -eaconomaidh -eaconomaigeach -eadar -eadar-aghaidh -eadar-ama -eadar-amail -eadar-chreideamh -eadar-dhealachadh -eadar-dhealachaidhean -eadar-dhealaichte -eadar-ghnìomhach -eadar-ghuidh -eadar-ghuidhe -eadar-lìn -eadar-lìon -eadar-mheadhan -eadar-mheadhanach -eadar-mhìneachadh -eadar-mhìneachaidh -eadar-nàiseanta -eadar-obrachadh -eadar-obrachail -eadar-theangachadh -eadar-theangachaidh -eadar-theangachaidhean -eadar-theangaich -eadar-theangaiche -eadar-theangaicheamaid -eadar-theangaichte -eadar-theangairean -eadaraibh -eadarail -eadarainn -eadh -eadhan -eadhon -eadraiginn -eagail -eagal -eagalach -eagalaich -eagalaiche -eaglais -eaglaise -eaglaisean -eagrachadh -eagrachaidh -eagrachaidhean -eagraich -eagraiche -eagraichte -eala -ealachan -ealaidh -ealain -ealan -ealanta -ealchainn -eallach -ealtainn -eanchainn -eang -eanraich -ear -ear-dheas -ear-thuath -earalais -earball -earbsa -earbsach -earbsadh -earr -earra -earra-ghàidheal -earra-ghàidhealach -earrach -earraich -earrainn -earrainnean -earrann -earrannan -earranta -earras -eas -easan -easbaig -easbaigeach -easbaigean -easbhaidhean -easgainn -easgann -eatarra -eathair -eathar -eathraichean -eatorra -eibhir -eich -eich-uisge -eidheann -eige -eigh -eighe -eil -eile -eileadh -eileagtronaigeach -eileamaid -eilean -eileanach -eileanan -eilear -eileas -eilein -eilid -eilthireach -eilthireachd -eilthirich -einnsean -einnseanan -eireachdail -eireachdaile -eireachdas -eiridinn -eirmseach -eisimeil -eisimeileach -eisimpleir -eisimpleirean -eisirean -end -esan -eu-coltach -eu-comasach -eu-dòchasach -euchd -euchdach -euchdan -eucoir -eucoireach -eucoirean -eucoirich -eucorach -eucoraich -eudach -eudaich -eudail -eudar -eudmhor -eug -eugmhais -eun -eunlaith -euslaint -euslainteach -euslaintich -eàrlais -eàrlas -eàrr -eòin -eòin-mhara -eòl -eòlach -eòlaich -eòlaiche -eòlaichean -eòlais -eòlas -eòlas-leighis -eòlas-sluaigh -eòrna -fa -fa-leth -fa-near -faca -facail -facal -facal-faire -facal-toisich -facas -faclair -faclairean -faclan -facs -factaraidh -factaraidhean -factaran -fad -fad-ùine -fada -fadachd -fadalach -fadan -fagasachd -fagus -faic -faiceadh -faiceall -faiceallach -faicear -faiche -faicibh -faicilleach -faicinn -faicsinneach -faid -faidhir -faidhle -faidhlichean -faigh -faigheadh -faighear -faighibh -faighinn -faighinn-sa -faighneach -faighneachd -faighnich -faighnichibh -faighnichidh -faighte -fail-chuach -faileas -faileasan -fainear -faing -fainne -fair -faire -faireachadh -faireachdainn -faireachdainnean -fairge -fairis -fairrge -fairtleachadh -faisg -faisge -fala -falach -falach-fead -falachadh -falaich -falaichte -falamh -falamhachadh -falbh -falbhadh -falbhaibh -falbhaidh -falbhamaid -fallain -fallas -falt -famh -fan -fanadh -fanaibh -fanaid -fann -fannachadh -fantail -fantalach -faobhair -faobhar -faochadh -faochag -faochagan -faochaig -faod -faodadh -faodaidh -faodainn -faodamaid -faodar -faodte -faoidte -faoighe -faoileag -faoileagan -faoin -faoineag -faoineas -faoineis -faondradh -faotainn -faothachadh -far -far-ainm -faradh -faraidhean -faram -farmad -farpais -farpaise -farpaiseach -farpaisean -farpaisich -farsaing -farsaingeachd -farsainn -farspaich -farsuing -farsuinn -farumach -fasan -fasanan -fasanta -fasdadh -fasdaidh -fasgach -fasgadh -fasgaidh -fasgnadh -fastadh -fastaichte -fastaidh -fastaidhear -feabhas -feachd -feachdan -feadaraileachd -feadh -feadhainn -feairrde -fealla-dhà -feallsanachail -feallsanachd -feamad -feamainn -feamnach -feannagan -feansa -fear -fear-labhairt -fear-lagha -fearaibh -fearail -fearainn -fearann -fearg -feargach -fearr -feart -feartan -feasgair -feasgar -feasta -feirge -feise -feitheamh -feitheimh -feuch -feuchadh -feuchaibh -feuchaidh -feuchainn -feudadh -feudail -feudainn -feudar -feum -feuma -feumach -feumadh -feumaidh -feumail -feumainn -feumalachdan -feuman -feumar -feumas -feumte -feur -feurach -feuran -feusag -feusgain -feusgan -feàrr -feòil -feòir -feòla -feòrag -feòraich -fhaca -fhacail -fhacal -fhacal-faire -fhacas -fhaclair -fhaclan -fhad -fhada -fhadhail -fhaic -fhaiceallach -fhaiceallaiche -fhaicear -fhaicill -fhaicillich -fhaicinn -fhaid -fhaide -fhaidhir -fhaidhle -fhaidhlichean -fhaigh -fhaigheadh -fhaighear -fhaighinn -fhaighneachd -fhaighnich -fhailceadh -fhaireachdainn -fhaireachdainne -fhaireachdainnean -fhairge -fhairich -fhairicheadh -fhairtlich -fhaisg -fhaisge -fhalamhachadh -fhalbh -fhalbhadh -fhallain -fhalt -fhamhair -fhan -fhantail -fhaod -fhaodadh -fhaodainn -fhaodar -fhaoidte -fhaoilinn -fhaoineas -fhaotainn -fharaidhean -fharpais -fharpaiseach -fharpaisean -fharraid -fharsaing -fharsainge -fharsaingeachd -fharsuing -fharsuinge -fhasa -fhasdadh -fhasgadh -fhastadh -fhastaich -fhathast -fheabhas -fheadain -fheadan -fheadh -fheadhainn -fhealla-dhà -fheallsanachd -fheamainn -fheannagan -fheanntaig -fheansa -fhear -fhearaibh -fhearainn -fhearann -fheargach -fhearr -fheart -fheasgair -fheasgar -fheitheamh -fheithinn -fheuch -fheuchadh -fheuchainn -fheudar -fheum -fheumach -fheumadh -fheumail -fheumalachd -fheumalachdan -fheuman -fheumar -fheur -fheurach -fheusaig -fheàirrde -fheàrna -fheàrr -fheòil -fheòir -fhiabhras -fhiach -fhiachaibh -fhiachan -fhiaclan -fhiadh -fhiadh-bheathach -fhiadhaich -fhiamh -fhianais -fhianaisean -fhianuis -fhiaradh -fhichead -fhicheadamh -fhileantachd -fhileantas -fhilm -fhilmeadh -fhilmichean -fhine -fhinn -fhiodh -fhiodha -fhiolmaichean -fhionnairidh -fhios -fhiosrachadh -fhiosrachaidh -fhiosrachaidhean -fhiosta -fhir -fhireach -fhireann -fhireannach -fhirich -fhirinn -fhitheach -fhiù -fhiùdalach -fhiùranaibh -fhlathail -fhleadh -fhleasgach -fhleasgaich -fhliuch -fhlùir -fhlùr -fhlùraichean -fhlùran -fho-reachdais -fho-reachdas -fhodar -fhoghair -fhoghar -fhogharaidh -fhoghlaim -fhoghlam -fhoghluim -fhoill -fhoillseachadh -fhoillseachaidh -fhoillsich -fhoillsicheadh -fhoillsichte -fhoirmeil -fhoirmeile -fhollaiseach -fhollaisiche -fhonn -fhorsa -fhortan -fhosgail -fhosgailte -fhosgladh -fhosglaidh -fhosglaidhean -fhosglan -fhradharc -fhraoch -fhraoich -fhras -fhrasan -fhreagair -fhreagairt -fhreagairtean -fhreagarrach -fhreagarraich -fhreagarraiche -fhreagradh -fhreagras -fhreasdail -fhreasdal -fhreiceadain -fhreiceadan -fhreumhaich -fhreumhaichean -fhriamh -fhrithealadh -fhritheil -fhrois -fhroiseadh -fhrèam -fhrìth -fhuachd -fhuadach -fhuadachadh -fhuaghail -fhuaim -fhuaimean -fhuaimneachadh -fhuair -fhuaire -fhuaireadh -fhuamhaire -fhuar -fhuaradh -fhuaras -fhuasgladh -fhuigheall -fhuil -fhuil-sa -fhuilear -fhuiling -fhuilingeadh -fhuilt -fhuine -fhuineadh -fhuinn -fhuireach -fhuirich -fhulaing -fhulang -fhulangach -fhulangais -fhulangas -fhuran -fhurasda -fhurasta -fhàg -fhàgail -fhàidh -fhàidheadaireachd -fhàile -fhàilidhean -fhàilligeadh -fhàillinn -fhàilte -fhàinne -fhànais -fhànas -fhàraidhean -fhàrdaich -fhàs -fhàsach -fhàsachadh -fhàsachaidh -fhàsadh -fhàsaich -fhàsgadh -fhàth -fhèidh -fhèilidh -fhèill -fhèin -fhèin-thoileil -fhèis -fhéidh -fhéilidh -fhéill -fhéin -fhìdeag -fhìdheall -fhìdhlear -fhìdhleireachd -fhìn -fhìnealta -fhìon -fhìor -fhìor-ghlan -fhìorghlan -fhìrean -fhìreantachd -fhìrein -fhìrinn -fhìrinneach -fhòcas -fhògarrach -fhògarraich -fhòghnadh -fhògradh -fhòid -fhòirneirt -fhòn -fhòraim -fhòram -fhùdair -fhùdar -fiacail -fiacaill -fiach -fiachail -fiachan -fiaclair -fiaclaireachd -fiaclan -fiadh -fiadh-bheatha -fiadhach -fiadhaich -fiadhain -fialaidh -fiamh -fiamh-ghàire -fianais -fianaisean -fianuis -fianuisean -fiaradh -fiathachadh -fichead -ficheadan -ficsean -figearail -figearan -fighe -figheadaireachd -fileanta -fileantach -fileantachd -fileantaich -fileantas -filidh -fill -filleadh -fillidh -fillte -film -filmeadh -filmg -filmichean -filmidh -fine -fineachan -finn -finne -fiodh -fiodha -fiolm -fiolman -fionn -fionn-sgeul -fionnairidh -fionnar -fionnarachadh -fionnaradair -fios -fiosachd -fiosaiche -fiosaig -fiosaigeach -fiosan -fiosgail -fiosrach -fiosrachadh -fiosrachaidh -fiosrachail -fiosraichte -fir -fire -fireann -fireannach -fireannaich -fireannta -firinn -fitheach -fithich -fiu -fiughair -fiughar -fiù -fiùdalach -fiùdalachd -fiùghantach -fiùrain -fiùran -flath -flathail -fleadh -fleasgach -fleòdradh -fliuch -flùir -flùr -flùr-èirigh -flùraichean -flùran -fo -fo'n -fo-chomataidh -fo-chomataidhean -fo-dhearg -fo-ghnè -fo-reachdais -fo-reachdas -fo-sgrìobh -fo-sgrìobhadh -fo-sgrìobhaidh -fo-thiotalan -fochaid -fochaideach -fodha -foghainteach -foghair -foghar -fogharach -foghlaim -foghlam -foghlamaichte -foghluim -foghnaidh -foidhe -foidhle -foidhpe -foighidinn -foighidneach -foill -foille -foillseachadh -foillseachaidh -foillseachaidhean -foillseachan -foillsichear -foillsichidh -foillsichte -foinneachan -foirm -foirmeil -foirmeile -foirmichean -fois -fola -follais -follaiseach -follaiseachd -fon -fonn -fonnmhor -for -forc -forsa -fortan -fortanach -fosadh -fosaidh -fosail -fosgail -fosgailte -fosgarra -fosgarrachd -fosgladh -fosglaidh -fosglaidhean -fosglan -fradhairc -fradharc -fraoch -fraoich -fraoidhneas -fras -frasach -frasair -frasan -freagair -freagairt -freagairtean -freagarrach -freagarraiche -freagradh -freagraidh -freasdail -freasdal -freiceadan -freumh -freumhaichean -freumhan -frionas -frionasach -frith-ainm -frith-rathad -frithealadh -frogail -frogaile -froilig -froiseadh -frèam -frèam-obrach -frèama -frìth -frìthe -frìthean -fròg -fròig -fuachd -fuadach -fuadachadh -fuadaichean -fuadain -fuaim -fuaimean -fuaimneach -fuaimneachadh -fuair -fuaire -fuamhaire -fuar -fuara -fuarachadh -fuaradh -fuarag -fuarain -fuaran -fuasgladh -fuasglaidhean -fuath -fuathas -fuigheall -fuil -fuilteach -fuin -fuine -fuinn -fuireach -fuireachd -fuireann -fuirich -fuiricheadh -fuirichibh -fuirichidh -fulaing -fulaingidh -fulang -fulangaichean -fulangas -furan -furasda -furasta -fàbhar -fàg -fàgaidh -fàgail -fàgamaid -fàgar -fàidheadaireachdan -fàidhean -fàileadh -fàilligeadh -fàilte -fàilteach -fàinne -fàinneach -fàire -fàirean -fàis -fàisg -fàisneachd -fànas -fàraidhean -fàrdach -fàs -fàs-bheartaich -fàsach -fàsachadh -fàsaich -fàsaichean -fàsaidh -fàsail -fàsainn -fàsmhorachd -fàth -fèath -fèidh -fèileadh -fèill -fèill-reic -fèille -fèillean -fèilltean -fèin -fèin-fhiosrachadh -fèin-fhiosrachaidh -fèin-ghluasadach -fèin-mheas -fèin-mhìneachail -fèin-riaghladh -fèin-riaghlaidh -fèin-spèis -fèis -fèise -fèisean -fèist -fèistean -fèisteas -fèith -féidh -féillean -féilltean -féin -fìdeag -fìdeig -fìdheall -fìdhle -fìdhlear -fìdhlearan -fìnealta -fìon -fìona -fìor -fìor-ghlan -fìor-àireamhan -fìorachais -fìrean -fìreantachd -fìrinn -fìrinneach -fìrinnean -fìrinnich -fòcas -fògairt -fògarrach -fògarraich -fòghnadh -fògradh -fòirneart -fòirneartach -fòirneirt -fòn -fòn-làimh -fòn-làimhe -fònadh -fònaichean -fòraim -fòram -fòraman -fòs -fón -ga -gabh -gabhadh -gabhaibh -gabhaidh -gabhail -gabhaltach -gabhaltais -gabhaltas -gabhar -gabhta -gach -gad -gail -gailbheach -gailearaidh -gailearaidhean -gaileiridh -gailleann -gainmheach -gainmhich -gainmhiche -gainne -gainnead -gairbh -gairge -gairm -gairmean -gais -gaiseadh -gaisge -gaisgeach -gaisgeachd -gaisgeanta -gaisgeil -gaisgich -gal -galair -galar -galaran -gall -gall-ghàidhealaibh -gallaibh -gallda -gam -gamhlas -gan -gann -gaoid -gaoil -gaoirsinn -gaoith -gaoithe -gaol -gaolach -gaoth -gaothach -gaothairean -gaothan -gar -garadh -garaids -garbh -garbhaig -garbhlaich -garg -gart -gartain -gas -gasan -gasda -gasta -gath -gathan -gathannan -ge -ge-tà -geadagan -geal -geala -gealach -gealaich -geall -gealladh -gealladh-pòsaidh -geallaidh -gealltainn -gealltanach -gealltanas -gealtach -geama -geamachan -geamaichean -geamannan -geamhrachail -geamhradail -geamhradh -geamhraidh -geansaidh -gearain -gearainean -gearan -gearanaichean -gearanan -gearasdan -gearr -gearradh -gearradh-arm -gearraibh -gearraidh -gearraidhean -gearrain -gearran -geasagan -geata -geatachan -geataichean -ged -ged-tha -ged-thà -ged-tà -geilt -geimhlean -geir -geug -geugaibh -geugan -geumnaich -geur -geur-leanmhainn -geura -geàrr -geàrr-chunntais -geàrr-chunntas -geàrr-chunntasan -geàrrte -geòidh -geòire -geòlas -ghabh -ghabhadh -ghabhail -ghabhainn -ghabhar -ghabhas -ghailearaidh -ghaileiridh -ghaillinn -ghainmheach -ghainmhich -ghainne -ghainnead -ghairbh -ghairm -ghairmeadh -ghairmean -ghaiseadh -ghaisge -ghaisgeach -ghaisgeachd -ghaisgeil -ghaisgich -ghal -ghalair -ghalar -ghalaran -ghall-ghàidhealaibh -ghallaibh -ghallda -ghallta -ghamhlas -ghaoil -ghaoil-sa -ghaoilein -ghaoith -ghaoithe -ghaol -ghaol-sa -ghaolach -ghaoth -ghaotharain -gharadh -gharaidh -gharbh -ghas -ghasa -ghasda -ghathan -gheal -ghealach -ghealaich -ghealbhain -gheall -ghealladh -gheallaidh -gheallaidhean -ghealtaich -ghealtair -gheama -gheamachan -gheamaichean -gheamair -gheamannan -gheamhradh -gheamhraidh -ghean -ghearain -ghearan -ghearanaiche -ghearanan -ghearasdain -ghearasdan -ghearastan -ghearr -ghearradh -ghearraidh -ghearraidhean -ghearrain -ghearran -ghearrar -ghearras -gheat -gheata -gheibh -gheibheadh -gheibhear -gheibhinn -gheibhte -gheobhadh -gheumnaich -gheur -gheur-leanmhainn -gheàrr -gheàrr-chunntas -gheòidh -ghibht -ghibhte -ghil -ghile -ghill -ghille -ghillean -ghineadh -ghineal -ghinealach -ghinealaich -ghiomach -ghiomaich -ghiorra -ghiotàr -ghiuthais -ghiuthas -ghiùlain -ghiùlan -ghiùthsaich -ghlac -ghlacadh -ghlacar -ghlacas -ghlaic -ghlaine -ghlainne -ghlais -ghlan -ghlanadh -ghlaodh -ghlaodhas -ghlaoidh -ghlas -ghlasa -ghlasadh -ghlasraich -ghleann -ghleanna -ghleannach -ghleannan -ghleoc -ghleus -ghleusta -ghlic -ghlinn -ghlinne -ghliocais -ghloinne -ghluais -ghluaiseas -ghluaiste -ghluasad -ghluasadach -ghluasadan -ghluasaid -ghlèidh -ghlèidheadh -ghlèidheil -ghlèidhteachais -ghlèidhteachas -ghlé -ghléidheadh -ghléidhinn -ghlòir -ghlòrmhor -ghlùin -ghlùn -ghnothach -ghnothachas -ghnothachasan -ghnothaich -ghnothaichean -ghnothuch -ghnothuich -ghnothuichean -ghnàth -ghnàth-fhaclan -ghnàthachadh -ghnàthasan-cainnt -ghnè -ghnìomh -ghnìomhach -ghnìomhachais -ghnìomhachas -ghnìomhachasan -ghnìomhachd -ghnìomhachdan -ghnìomhan -ghnùis -ghob -ghobha -ghobhainn -ghoid -ghoil -ghoileach -ghoilf -ghoill -ghoir -ghoireas -ghoireasach -ghoireasan -ghoireis -ghoirid -ghoirt -ghoirteachadh -ghoirtein -ghoirtich -ghorm -ghort -ghrad -ghraf -ghranaidh -ghreann -ghreannmhor -ghreasad -ghreideal -ghreis -ghreiseag -ghrian -ghrianach -ghrinne -ghrinnicheadh -ghrod -ghruag -ghruagach -ghruagaich -ghruaidh -ghruaidhean -ghruaig -ghruaim -ghruamach -ghruaman -ghrunn -ghrunnan -ghrunnd -ghrunnda -ghràbhaladh -ghràdh -ghràdh-sa -ghràdhach -ghràdhachadh -ghràdhaich -ghràidh -ghràin -ghràisg -ghràmair -ghràmar -ghràn -ghrànda -ghràs -ghrèin -ghrèis -ghréin -ghrìob -ghròt -ghrùdaireachd -ghuaillean -ghuailnean -ghualain -ghuanach -ghuidh -ghuidhe -ghuidhinn -ghuil -ghuirm -ghunna -ghuth -ghàbhadh -ghàig -ghàir -ghàirdean -ghàirdeanan -ghàire -ghàireachdainn -ghàirich -ghàradh -ghàrlaich -ghàrradh -ghàrraidh -ghèam -ghèile -ghèill -ghèilleadh -ghèir -ghò -ghòrach -ghùn -gibht -gibhtean -gidheadh -gile -gill -gille -gillean -gin -gine -gineadach -ginealach -ginealaich -ginealaichean -ginean -ginideach -gintinneachd -giodar -giollachd -giomach -giomaich -giorra -giorrachadh -giotàr -giuthais -giuthas -giùlain -giùlaineadh -giùlainidh -giùlan -glac -glacadh -glacadh-sùla -glacaibh -glacar -glacte -glag -glagan -glaic -glaice -glaine -glainne -glainneachan -glaisein -glaiste -glan -glana -glanadh -glaodh -glaodhaibh -glaodhaich -glas -glas-ghuib -glasa -glasraich -gleac -gleacadh -gleachd -gleadhrach -gleadhraich -gleann -gleanna -gleannain -gleannan -gleanntan -gleansach -gleoc -gleus -gleusa -glic -glinn -glinne -gliocais -gliocas -gliog -gliogadh -gloic -gloinne -gluais -gluaiseadh -gluaisidh -gluasad -gluasadach -gluasadan -gluasaid -glè -glèidheadh -glèidhte -glèidhteachais -glèidhteachas -glé -glòir -glòire -glòrmhor -glùin -glùn -gneiss -gnothach -gnothachas -gnothachasan -gnothaich -gnothaichean -gnothuch -gnothuich -gnàth -gnàth-fhacal -gnàth-shìde -gnàthach -gnàthachadh -gnàthaichte -gnàthasan -gnàths -gnàthsan-cainnte -gnè -gnèithean -gnìomh -gnìomha -gnìomhach -gnìomhachais -gnìomhachas -gnìomhachasan -gnìomhachd -gnìomhaiche -gnìomhaichte -gnìomhairean -gnìomhan -gnùis -gob -gobha -gobhair -gobhal -gobhar -goc -gocaireachd -goibhnean -goid -goidear -goil -goile -goileach -goilf -goilidh -goill -goille -goir -goireas -goireasach -goireasan -goirid -goirt -goirteachadh -goirtean -goirteas -goirtein -gorm -gorma -gort -gortan -goth -grad -graf -granaidh -greann -greannach -greas -greasad -greasaibh -greideal -greim -greis -greis-gnìomhachais -greiseag -greisean -greiseig -greusadh -greusaichean -grian -grianach -grinn -grinne -grod -grodadh -gruagach -gruagaich -gruagaichean -gruaidh -gruaidhean -gruaige -gruaim -gruamach -gruaman -grunn -grunnan -grunnd -gruth -gràbhaladh -gràdh -gràdhach -gràdhachadh -gràidh -gràin -gràineag -gràineig -gràineil -gràinne -gràis -gràisg -gràmair -gràmar -gràn -grànda -gràp -gràs -gràsan -gràsmhor -grèidhte -grèige -grèim -grèine -grèis -gréin -gréine -gròbach -gròt -grùnn -gu -gu'm -gu'n -gu-tà -guail -guailnean -gual -guala -gualainn -gualann -guamach -guanach -guga -guidhe -guidheadh -guidheam -guilbnich -guineach -gul -gum -guma -gun -gunna -gunnachan -gunnaichean -gur -gura -gus -gut -guth -gutha -guthan -gàbhadh -gàbhaidh -gàg -gàir -gàirdeachas -gàirdean -gàirdeanan -gàire -gàireachdainn -gàirich -gàradh -gàraidh -gàraidhean -gàrradh -gàrraidhean -gèam -gèama -gèidh -gèill -gèilleadh -gèillidh -gèiltean -géig -géill -géilleadh -géire -gòrach -gùintean -gùn -ha -halò -heactair -headhra -heileacoptair -hi -ho -hogaidh -hì -hò -hó -hù -iad -iadh -iadhadh -iadhairean -iadsan -iall -iallan -iapanach -iar -iar-chathraiche -iar-chuairt -iar-dheas -iar-thuath -iarainn -iarann -iargain -iargalta -iarla -iarlan -iarmailt -iarr -iarradh -iarraibh -iarraidh -iarraidh-san -iarrainn -iarramaid -iarrar -iarrtais -iarrtas -iarrtasan -iaruinn -iasad -iasadach -iasadan -iasaid -iasg -iasgach -iasgaich -iasgair -iasgairean -idir -ifrinn -imcheist -imeachdan -imirean -impidh -impidheach -impireil -impis -imrich -imriche -in-ghabhail -in-imrich -in-mhalairt -in-sheirbheis -inbhe -inbheach -inbheachd -inbhean -inbhich -inbhir -inbhirean -inc -inghean -inilt -inneal -innealan -innear -inneas -inneil -innidh -innis -innisibh -innleachd -innleachdach -innleachdaibh -innleachdair -innleachdan -innleadair -innleadaireachd -innleadairean -innse -innseachan -innseadh -innsean -innsear -innsibh -innsidh -innsinn -innte -inntinn -inntinn-sa -inntinn-se -inntinne -inntinneach -inntinnean -inntinneil -inntinnich -inntinniche -inntrigeadh -inntrigidh -institiud -ioghnadh -iolach -iolair -iolaire -iolairean -iolra -ioma-chultarach -ioma-mheadhanach -ioma-shlighe -ioma-shruth -iomadach -iomadachadh -iomadachaidh -iomadachd -iomadan -iomadh -iomagain -iomagaineach -iomain -iomair -iomairt -iomairtean -iomairtiche -iomall -iomallach -iomallaich -iomallaiche -iomanach -iomchaidh -iomchaidheachd -iomchuidh -iomlaid -iomlaidean -iomlan -iompachadh -iompachaidh -iompaichear -iomradair -iomradh -iomraidh -iomraidhean -iomraiteach -iomrall -iomramh -ion -ion-mhiannaichte -ionad -ionad-fhàilte -ionad-rannsachaidh -ionad-spòrs -ionadach -ionadaibh -ionadail -ionadan -ionaid -ionaltradh -ionann -ionannachd -iongantach -iongarach -ionghnaidh -iongnadh -ionmhais -ionmhas -ionmhasail -ionmhasair -ionmhasan -ionmholta -ionnan -ionnanachd -ionnannachd -ionndrainn -ionndrainn-sa -ionnlad -ionnsachadh -ionnsachaidh -ionnsaich -ionnsaicheadh -ionnsaichidh -ionnsaigh -ionnsaighean -ionnstramaid -ionnstramaidean -ionracas -ionraic -iriosal -irioslachd -iris -irisean -is -isbeanan -ise -isean -iseanan -isein -ist -ite -iteach -itealain -itealan -itean -iteig -ith -ithe -itheadh -ithibh -ithidh -iuchair -iuchraichean -iutharna -iùbhrach -iùbhraich -iùil -iùl -la -labhair -labhairt -labhradh -labhraiche -labhraidh -labhras -lach -lachaidh -ladhar -ladhran -lag -lagachadh -lagain -lagan -lagh -lagha -laghach -laghail -laghan -laghannan -laigh -laighe -laigheadh -laigheas -laigse -laigsean -lann -lann-cluiche -lannan -lannsaireachd -lanntair -lanntairean -laoch -laogh -laoich -laoidh -laoidhean -laoigh -lapach -lapachadh -las -lasachadh -lasachaidh -lasadh -lasaich -lasair -lasan -lasraichean -lath -latha -lathaichean -le -leaba -leabadh -leabaidh -leabhair -leabhar -leabhar-iùil -leabhar-latha -leabharlainn -leabharlann -leabharlannaiche -leabharlannaichean -leabharlannan -leabhrachadh -leabhrachaidh -leabhraichean -leabhraichean-latha -leabhrain -leabhran -leac -leacach -leacaibh -leacan -leacann -leag -leagadh -leagaidh -leagail -leagh -leaghadh -leaghte -leagte -leam -leam-sa -leamhan -leamsa -lean -leanabachd -leanabain -leanabanaibh -leanabas -leanabh -leanadh -leanaibh -leanaidh -leanas -leanmhainn -leanmhuinn -leann -leannain -leannan -leannanachd -leantainn -leantainneach -leantainneachd -leantalach -leantuinn -learag -leas -leas-mhanaidsear -leas-rèitirean -leas-rùnaire -leas-stiùiriche -leas-stiùirichean -leasachadh -leasachaidh -leasachaidhean -leasachain -leasachan -leasaich -leasaiche -leasaichear -leasaicheas -leasaichte -leasain -leasan -leasanan -leasbaich -leasradh -leat -leatha -leathachais -leathad -leathainn -leathair -leathanach -leathann -leatsa -led -leibh -leid -leig -leigeadh -leigear -leigeas -leigeil -leigheas -leigheis -leighis -leigibh -leigidh -leiginn -leigis -leigte -leinibh -leinn -leis -leis-san -leisg -leisgeul -leisgeulan -leithid -lem -len -leotha -leothasan -leth -leth-bhreac -leth-bhreacan -leth-bhreith -leth-cheud -leth-eilean -leth-uair -lethbhreac -lethbhreacan -lethbhric -lethean -leud -leudachadh -leudachaidh -leudaich -leudaicheas -leudaichte -leug -leugh -leughadair -leughadairean -leughadh -leughaibh -leughaidh -leughainn -leughas -leum -leumadh -leumas -leus -leòbag -leòbagan -leòdach -leòid -leòir -leòmach -leòmhann -leòn -leònadh -leòr -liagan -liagh -lianag -liath -liathanach -libearalach -libearalaich -libhrigeadh -lic -lice -lighe -lighiche -lighiche-sprèidh -lighichean -linn -linne -linnidh -linntean -lioft -liomaid -lionn -lionn-sgaoilidh -lionn-ubhal -lios -liosa -liosan -liosta -liostadh -liostaichean -liostaig -lite -litir -litreach -litreachadh -litreachaidh -litreachail -litreachais -litreachas -litrichean -liubhairt -liubhrar -liuthad -liùghagan -lobaidh -lobhar -loc -loch -locha -lochain -lochan -lochannan -lochd -locradh -lof -log -logadh -logaichean -loidhne -loidhneachan -loidhnichean -loidse -loingeas -loingeis -loinid -loinn -loisg -loisgidh -lom -loma-làn -lomadh -lomhainn -lon -lonach -long -long-bhriseadh -lorg -lorgadh -lorgaidh -lorgaidhean -lorgar -lorgas -los -losgadh -losgann -lot -lotadh -lotan -luach -luachadh -luachair -luachan -luachmhoire -luachmhor -luadh -luaidh -luaidh-sa -luaidhe -luaidhibh -luaineach -luaithe -luaithre -luasgadh -luasgan -luath -luaths -luch -luchag -luchainn -luchan -luchd -luchd-aithris -luchd-amais -luchd-amhairc -luchd-bruidhne -luchd-caitheimh -luchd-ceannach -luchd-cinnidh -luchd-ciùil -luchd-ciùird -luchd-cleachdaidh -luchd-coiteachaidh -luchd-comhairle -luchd-còmhnaidh -luchd-deasachaidh -luchd-dèanaidh -luchd-dùbhlain -luchd-ealain -luchd-eiridinn -luchd-faire -luchd-frithealaidh -luchd-gabhaltais -luchd-glèidhidh -luchd-iomairt -luchd-ionaid -luchd-ionnsachaidh -luchd-labhairt -luchd-lagha -luchd-leanmhainn -luchd-leughaidh -luchd-naidheachd -luchd-obrach -luchd-rannsachaidh -luchd-riaghlaidh -luchd-saidheans -luchd-seilbh -luchd-seilbhe -luchd-sgrùdaidh -luchd-siubhail -luchd-smàlaidh -luchd-stiùiridh -luchd-tadhail -luchd-taghaidh -luchd-taic -luchd-taice -luchd-teagaisg -luchd-tuineachaidh -luchd-turais -luchd-tòiseachaidh -luchd-àiteachaidh -luchd-èisteachd -luchdachadh -luchdadh -luchdaich -luchdmhoir -lugha -lughdachadh -lughdaich -luibh-eòlas -luibhean -luibheanach -luideach -luideag -luideagach -luideagan -luig -luing -luinge -luinn -luinneag -luinneagan -luirg -luis -lurach -lus -lusa -lusan -lusarnaich -là -làidir -làidire -làimh -làimh-sa -làimh-san -làimhe -làimhseachadh -làimhsichear -làin -làir -làithean -làithean-saora -làitheil -làithibh -làithreach -làmh -làmh-sgrìobhainn -làmhachas -làmhachas-làidir -làmhaibh -làmhaibh-san -làmhan -làn -làn-mara -làn-thìde -làn-tìde -làn-ùine -làr -làrach -làrach-lìn -làraich -làraich-lìn -làraichean -làraichean-lìn -làraidh -làrna -làthaich -làthair -làthaireach -làthaireachd -lèigh -lèine -lèintean -lèir -lèir-smaoin -lèireadh -lèirmheas -lèirsinn -lèirsinneach -lèirsinnich -léigh -léine -léir -léirmheas -léirmheasan -léirsinn -lìbhrigeadh -lìbhrigeas -lìbhrigidh -lìg -lìn -lìnigeadh -lìnigte -lìog -lìogan -lìomhta -lìon -lìonadh -lìonadh-talmhainn -lìonaibh -lìonaidh -lìonar -lìonas -lìonmhoire -lìonmhor -lìonra -lìonradh -lìonraidh -lìonta -lìontan -lìth -lòchrain -lòchran -lòin -lòintean -lòisdean -lòn -lùb -lùb-loidhneach -lùbach -lùbadh -lùchairt -lùchairtean -lùgha -lùghdachadh -lùghdaich -lùib -lùigeadh -lùireach -lùirich -lùth -lùth-chleasachd -lùth-chleasaichean -lùth-chleasan -lùtha -lùthmhor -lùths -ma -ma-ruibhe -ma-tha -ma-thà -ma-tà -mac -mac-meanmna -mac-samhail -mac-talla -macamhlaidh -macamhlaigh -macan -macanta -macaoidh -macaonghais -macartair -macasgaill -macbheatha -maccaluim -maccarmaig -maccoinnich -maccolla -macconaill -maccorcadail -macdhonnchaidh -macdhòmhaill -macdhòmhnaill -macdhùghaill -maceachainn -maceanraig -maceòghain -macfhearghais -macfhionghain -macfhionghuin -macgille -macgillechiar -macgilleeathain -macgillìosa -macgriogair -macguaire -mach -machair -machaire -macharach -machraichean -maciain -macilleathain -macillechiar -macilledhuibh -macilledhuinn -macillemhìcheil -maclabhrainn -maclachlainn -maclaomainn -macleòid -macmhathain -macmhìcheil -macneacail -macnèill -macphàil -macphàrlain -macruairidh -macsuain -macthòmais -macuilleim -macìomhair -macìosaig -madadh -madadh-allaidh -madainn -maduinn -magadh -magaidh -magh -magnat -maicreafòn -maide -maide-cuimhne -maidne -maids -maidseadh -maighdean -maighdeann -maighdeannan -maighdinn -maighstir -maighstir-sgoile -mailisidh -maill -maille -mair -mairbh -maireachdainn -maireadh -maireann -maireannach -mairg -mairidh -mairtfheola -maise -maiseach -maisich -maith -maithe -maithean -maitheanas -maitheas -malairt -malairteach -mall -mallachd -mallaichidh -mam -mamaidh -man -manach -manachainn -manachainnean -manadh -manaich -manaidsear -manaidsearan -mansa -mansaichean -maoidheach -maoile -maoim-sneachda -maoin -maoine -maoineachadh -maoineachaidh -maoineachais -maoir -maois -maoithe -maol -maor -maor-cladaich -maorach -maoraich -maoth -maothanach -map -mapa -mapaichean -mar -mar-aon -mar-thà -mara -maraichean -marbh -marbhadh -marbhan -marbhrann -marbhtach -marcach -marcachd -marcais -margadh -margaid -margaideachd -margaidean -margaidh -margaidheachd -margaidhean -marmoir -marsantach -mart -martaibh -mas -mas-fhìor -masladh -maslaidh -matamataic -matamataig -math -matha -mathachadh -mathadh -mathaid -mathain -mathan -mathanas -mathas -meadhain -meadhan -meadhan-aoiseach -meadhan-aoisean -meadhan-aoiseil -meadhan-latha -meadhan-oidhche -meadhanach -meadhanachadh -meadhanan -meadhon -meadhonach -meadhonaibh -meadhonan -meadrachd -meal -meala -mealadh -mealaibh -meall -mealladh -meallan -meallta -mealtainn -mean -meanbh-chuileagan -meanglain -meanglan -mearachd -mearachdach -mearachdadh -mearachdan -meas -measadair -measadh -measaidh -measaidhean -measail -measan -measg -measgachadh -measgachaidh -measgadh -measgaich -measgaichte -meatailt -meatailte -meatair -meatairean -meidhe -meidhean -meirgeach -meud -meudachadh -meudaich -meur -meuran -meàrrsadh -meòir -meòirean -meòmhrachadh -meòmhrachain -meòmhrachan -meòrachadh -mhac -mhac-sa -mhac-san -mhachair -mhachaire -mhadadh -mhadainn -mhaduinn -mhagaidh -mhagairlean -mhaghair -mhaide -mhaidinn -mhaighdeann -mhaighdinn -mhaighstir -mhailisi -mhailisidh -mhair -mhaireadh -mhaireann -mhaireannach -mhaireas -mhaise -mhaiseachd -mhaith -mhaitheanais -mhala -mhalairt -mhalairteach -mhallachadh -mhallachd -mham -mhanach -mhanachainn -mhanachainnean -mhanadh -mhanaich -mhanaidsear -mhansa -mhaoil -mhaoin -mhaoineachadh -mhaoineachaidh -mhaois -mhaol -mhaola -mhaor -mhaorach -mhaoraich -mhaothachadh -mhaothanach -mhapa -mhapaichean -mhara -mharbh -mharbhadh -mharcachd -mharcais -mhargadh -mhargaideachd -mhargaidh -mhargaidheachd -mharsantachd -mhart -mhaslach -mhaslachadh -mhaslaiche -mhatamataig -mhath -mhathadh -mhathanas -mhathas -mheadhain -mheadhan -mheadhan-latha -mheadhanach -mheadhanaich -mheadhanan -mheadhon -mheadhonach -mhealas -mheall -mhealladh -mheallainn -mhealtainn -mhean -mheanbh -mheanbh-chuileag -mheang -mhearachd -mhearachdan -mheas -mheasadh -mheasaidhean -mheasail -mheasainn -mheasamaid -mheasan -mheasgachadh -mheasgaicheas -mheasgaichte -mheatailt -mheatailtean -mheatair -mheud -mheudachadh -mheudachaidh -mheudachd -mheudaich -mheudaicheadh -mheudaicheas -mheur -mheòg -mheòmhrachain -mheòmhrachan -mheòrachadh -mhi -mhiann -mhiannach -mhiannaich -mhias -mhic -mhicaoidh -mhicaonghais -mhicasgaill -mhicbheatha -mhiccarmaig -mhiccoinnich -mhiccriomain -mhiccuaig -mhicdhòmhnaill -mhicdhùghaill -mhicfhionghain -mhicgriogair -mhiciain -mhicilleruaidh -mhicleòid -mhicneacail -mhicnèill -mhicthòmais -mhil -mhilis -mhill -mhilleadh -mhilleanan -mhillteach -mhin -mhin-choirce -mhin-fhlùir -mhine -mhinig -mhinistear -mhinistearan -mhinisteir -mhinistreachd -mhion-chànanan -mhiona -mhionach -mhionaich -mhionaid -mhionaidich -mhionnan -mhiosa -mhire -mhiseanaraidh -mhisg -mhisneach -mhisneachadh -mhisneachail -mhisneachd -mhisnich -mhisnicheas -mhnaoi -mhnà -mhoch -mhodail -mhodal -mhodh -mhodhan -mhoit -mhol -mholadh -mholaich -mholaidh -mholaidhean -mholainn -mholas -mhonadh -mhonaidh -mhonaidhean -mhonologan -mhorair -mhortadh -mhosgladh -mhotha -mhothachail -mhothaich -mhucaig -mhuileach -mhuileann -mhuileidibh -mhuilinn -mhuillean -mhuilleir -mhuilnean -mhuin -mhuinntir -mhuinntireas -mhuir -mhuir-làn -mhulad -mhuladach -mhullach -mhullaich -mhurt -mhàidsear -mhàileid -mhàireach -mhàl -mhàladair -mhànais -mhànrain -mhànran -mhàs -mhàthair -mhàthar -mhàthraichean -mhèinnean -mhèis -mhì-chinnt -mhì-chothromach -mhì-laghail -mhì-mhodhail -mhìle -mhìlidh -mhìlsean -mhìltean -mhìn -mhìneachadh -mhìneachaidhean -mhìnich -mhìnicheamaid -mhìogach -mhìorbhaileach -mhìos -mhìosachain -mhìosail -mhìosan -mhìr -mhò -mhòd -mhòid -mhòine -mhòintich -mhòir -mhònadh -mhòr -mhòr-chuid -mhòr-dhàil -mhòr-rathaid -mhòr-shluagh -mhòra -mhòran -mhòrchuid -mhóir -mhór -mhórchuid -mhùchadh -mhùiteach -mhùthadh -mi -mial -mial-choin -mialan -miann -miannach -miannachadh -miannan -mias -mic -mil -milis -mill -milleadh -millean -milleanan -millteach -min -min-choirce -minc -mine -minic -minig -ministear -ministearan -ministeir -ministreachd -ministrealachd -ministreil -mion -mion-chunntas -mion-chànain -mion-chànan -mion-chànanan -mion-eòlach -mion-fhiosrachadh -mion-fhiosrachaidh -mion-sgrùdadh -mionaid -mionaide -mionaideach -mionaidean -mionaidiche -mionnachadh -mionnan -miosa -mir -mire -mireadh -mise -misgeach -misneach -misneachadh -misneachail -misneachd -misnich -mithich -mnathaibh -mnathan -mnà -mo -moch -mocheirigh -modail -modailean -modal -modh -modh-obrach -modh-obrachaidh -modha -modhail -modhan -modhan-obrach -moil -moille -moit -moiteil -mol -mola -molach -moladh -molaidh -molaidhean -moll -monadh -monaidh -monaidhean -monarcan -monologan -morain -morair -morairean -mort -mortadh -mortaidh -mortair -mortar -mosgladh -motair -motha -mothachadh -mothachail -mothachaile -mothaich -mothaicheadh -mothaichidh -msaa -mu -mu'n -muc -mucan -mud -muic -muidh -muigh -muileach -muileann -muileann-gaoithe -muileannan -muilinn -muillean -muilleann -muilne -muilnean -muilnean-gaoithe -muin -muinchill -muinchillean -muineal -muinntir -muir -muir-làn -mul -mulad -muladach -mullach -mullaich -mult -mum -mun -muncaidh -mur -mura -muragan -murt -mus -màidsear -màil -màileid -màireach -màl -màladair -màladairean -mànais -mànran -màrsail -màs -màthair -màthair-uisge -màthar -màthraichean -mèibeal -mèilich -mèinne -mèirle -mì-chinnt -mì-chliù -mì-chothromach -mì-fhortanach -mì-ghnàthach -mì-ghnàthachadh -mì-iomchaidh -mì-laghail -mì-mhodh -mì-mhodhail -mì-mhoralta -mì-rian -mì-rùn -mì-thoilichte -mì-àbhaisteach -mìle -mìleantaich -mìlsean -mìlseanan -mìltean -mìn -mìne -mìneachadh -mìnich -mìnichidh -mìog -mìorbhail -mìorbhaileach -mìorbhailean -mìos -mìosa -mìosachan -mìosail -mìosan -mìr -mò -mòd -mòdan -mòid -mòine -mòinteach -mòintich -mòir -mòire -mòna -mònach -mònadh -mòr -mòr-bhùth -mòr-chuid -mòr-chànan -mòr-eòlais -mòr-iongnadh -mòra -mòrail -mòran -mòrchuid -mó -mór -móra -móran -mùchadh -mùin -mùirn -mùirneach -mùiteach -mùthadh -mùthaidhean -na -na's -nach -nad -naidheachd -naidheachdan -nam -nan -naodhamh -naoi -naoidh -naoidheamh -naoidhean -naoidheimh -naoimh -naoinear -naoisg -naomh -naomh-ionad -naomha -naosg -nar -nas -nathair -nathraichean -neach -neach-aithris -neach-casaid -neach-chleachdaidh -neach-ciùil -neach-cleachdaidh -neach-coimhid -neach-cuideachaidh -neach-còmhnaidh -neach-dèanaidh -neach-eagrachaidh -neach-ealain -neach-gabhail -neach-gabhaltais -neach-gairm -neach-glèidhteachais -neach-ionnsachaidh -neach-labhairt -neach-lagha -neach-leanmhainn -neach-mìneachaidh -neach-naidheachd -neach-obrach -neach-poileataigs -neach-riaghlaidh -neach-seilbhe -neach-sgrùdaidh -neach-stiùiridh -neach-tadhail -neach-tagraidh -neach-taic -neach-teagaisg -neach-togail -neach-tomhais -nead -neadachadh -neamhnaid -neamhnaidean -near -neart -neartachadh -neartaich -neartan -neartmhor -neas -neasgaidibh -neimh -neirt -neo -neo-cheangailte -neo-chinnteach -neo-chiontach -neo-chiontaich -neo-chlaon -neo-chomasach -neo-chothromach -neo-chrìochnaich -neo-chunbhalach -neo-dhreuchdail -neo-dhìreach -neo-eisimeileach -neo-eisimeileachd -neo-eisimeilich -neo-fhaicsinneach -neo-fhoirmeil -neo-fhìreantachd -neo-ghnàthach -neo-ghoirtichte -neo-lochdach -neo-mhearachdach -neo-phàirteach -neo-riaghailteach -neo-roinneil -neo-sheasmhach -neo-sheasmhaich -neo-shuim -neo-àbhaisteach -neoni -neulaibh -neòil -neòinean -neòinein -neònach -neònachas -neònaiche -nicamhlaigh -nicaoidh -nicaonghais -nicasgaill -niccaluim -niccoinnich -nicdhaibhidh -nicdhiarmaid -nicdhonnchaidh -nicdhòmhnaill -nicdhùghaill -niceachainn -niceanruig -nicfhearghais -nicfhionghain -nicgumaraid -niciain -nicillechiar -nicilledhuibh -nicilledhuinn -niclaomainn -nicleòid -nicmhathain -nicneacail -nicnèill -nicphàrlain -nicsheumais -nicsuain -nicthòmais -nicìomhair -nid -nigh -nigheadh -nighean -nighean-sa -nigheanan -nighinn -nighinne -nimheil -ning -nis -nisd -nise -nithe -nithean -nithear -nithibh -niùclasach -no -nobhail -nobhaileag -nochd -nochdadh -nochdaidh -nochdas -nochdte -not -nota -notaichean -nuadh -nuadh-chreagach -nuaidh -nuaidhe -nuair -nuairsin -nuallan -nuas -null -nur -nurs -nursaichean -nàbachd -nàbaidh -nàbaidhean -nàdair -nàdar -nàdarra -nàdarrach -nàduir -nàdur -nàdurra -nàdurrach -nàile -nàimhdean -nàir -nàire -nàisean -nàiseanta -nàiseantach -nàiseantachd -nàiseantaich -nàisein -nàmh -nàmhaid -nàrach -nàrachadh -nàraich -nèamh -nèamhaibh -nèibhi -nèibhidh -nì -nìor -nòis -nòs -nòtaichean -o'n -obair -obair-crèadha -obair-ealain -obair-sa -obair-taighe -obann -obar -obh -obrach -obrachadh -obrachaidh -obrachaidhean -obraich -obraichean -obraichidh -och -ochd -ochdamh -ochdnar -ocras -od -odhair -odhar -of -ogha -oghaichean -oibre -oibreachadh -oibrich -oibricheadh -oich -oideachadh -oideachaidh -oideachail -oidhche -oidhcheannan -oidhirp -oidhirpean -oifig -oifigeach -oifigear -oifigearan -oifigeil -oifigeile -oifigeir -oifigich -oifis -oifisean -oighre -oighreachd -oighreachdan -oil -oilbheumach -oileanach -oileanaich -oillteil -oilthigh -oilthighe -oilthighean -oir -oirbh -oire -oireachd -oirean -oirnn -oirnne -oirre -oirrese -oirthir -oirthireach -oisean -oisein -oiteag -ola -ola-fhrois-lìn -olc -ollamh -on -onair -onarach -onoir -opara -or -oraibh -orainds -orains -orainsear -orm -ormsa -orra -orra-san -orrasan -ort -ortha -ortsa -os -osag -osan -osdail -osna -osnadh -osnaich -ospadail -ospadal -ospadalan -ostail -paca -pacadh -pacaidean -paidhir -paidhrichean -pailt -pailte -pailteas -pairilis -pana -panda -pannal -pannalan -paragraf -paragrafan -paraiste -parraist -partan -pas -pasgadh -pasgan -pastraidh -pat -peacach -peacachadh -peacadh -peacaich -peacaidh -peacaidhean -peacannan -peanais -peanas -peanasachadh -peansail -peansailean -peant -peantadh -peantaibh -peantaidh -peantairean -pearsa -pearsanta -peasrach -peata -peataichean -peathar -peathraichean -peatroil -peatrol -peighinn -peighinne -peighinnean -peile -peilear -peilearan -peileir -peinnsean -peinnseanan -peinnsein -peucag -peucaige -peursa -ph -phacaigeadh -phaidhir -phaidirean -phailt -phaisg -phanail -pharagraf -phartaidh -phas -phasgadh -phathadh -pheacach -pheacadh -pheacaicheas -pheacaidh -pheacaidhean -pheacannan -pheanais -pheanas -phearsa -phearsaibh -phearsanta -pheathraichean -phianadh -phill -philleadh -phiobrachadh -phiodsa -phiuthair -phiuthar -phiàna -phlana -phlanadh -phlanaichean -phlangaid -phlastaig -phleidhe -phloc -phlodadh -phluic -phlàigh -phlàighibh -phlèan -phlèana -phobaill -phoball -phoballach -phoblach -phoblachd -phoblaich -phoca -phoileas -phoileasaidh -phoileasaidhean -phoileataics -phoileataigeach -phoileis -phoilis -phoilitigeach -phoilitigs -phoit -phongalachd -phort -phort-adhair -phost -phost-d -phost-dealain -phosta -phrannadh -phrasaich -phreas -phreasan -phriogadh -phrionnsa -phrionnsabal -phrionnsabalan -phris -phrobhaist -phroifeiseanta -phronnadh -phronnaisg -phronnastan -phrosbaig -phràmh -phrìobhaideach -phrìomh -phrìomh-bhaile -phrìomh-mhinistear -phrìomh-mhinisteir -phrìomhachas -phrìomhachasan -phrìomhaire -phrìosain -phrìosan -phrìosanach -phrìosanaich -phrìs -phrìsean -phrìseil -phrògraim -phrògram -phrògraman -phròiseact -phròiseactan -phròiseas -phròiseict -phròiseil -phròiseis -phròtain -phuill -phuing -phuingean -phuinnsean -phuinnseanach -phuinnseanan -phuirt-adhair -phuist -phunnd -phutadh -phutain -phutan -phàigh -phàigheadh -phàillein -phàipear -phàipear-naidheachd -phàipearan -phàipearan-naidheachd -phàipeir -phàirc -phàirce -phàircean -phàirt -phàirtean -phàirtiche -phàisdean -phàiste -phàrant -phàrantan -phàrlamaid -phàrlamaideach -phàrlamaidean -phàrlamaidich -phàrtaidh -phàrtaidhean -phàtrain -phìleat -phìob -phìobaire -phìobaireachd -phìos -phìosan -phòca -phòcaid -phògan -phòig -phòir -phòlaichean -phònairean -phòran -phòs -phòsadh -phòsaidh -phòsaidhean -phòsas -phòsta -pian -piantan -pigheann -pile -pill -pilleadh -pillibh -pilltinn -pinc -pine -pinn -pinnt -piobair -piobairean -piobrachadh -piocadh -pioramaid -piseach -piseag -piseagan -piuthair -piuthar -piàna -plaide -plana -plana-gnìomha -planadh -planaichean -planaidh -plangaid -planntaichean -planntas -plaosgaibh -plastaig -pleadhaig -ploc -plubadaich -pludaraich -plugan -pluic -plumairean -plumbaisean -plàigh -plèan -plèana -plèanaichean -plìon -plòigh -poball -poballach -poblach -poblachd -poblachdach -poblachdaich -poblaich -pobull -poc -poca -pocannan -poilean -poileas -poileasaidh -poileasaidhean -poileataics -poileataigeach -poileataigs -poileis -poilis -poilitigeach -poilitigs -poit -poitean -poll -poll-mònach -pongail -port -port-adhair -post -post-d -post-dealain -posta -postadh -postaichean -postair -postairean -practaigeach -prannadh -prasach -prasgan -preas -priobadh -prionnsa -prionnsabal -prionnsabalan -prionnsachan -priont -priosam -pris -probhaist -proifeasair -proifeiseanta -proifeiseantaich -pronn -pronnadh -pronnaisg -prosbaig -prothaid -prothaidean -prothaidiche -pràise -prèasant -prìnichean -prìobhaid -prìobhaideach -prìobhaideachd -prìomh -prìomh-bhaile -prìomh-mhinistear -prìomhachas -prìomhachasan -prìomhaire -prìomhairean -prìosain -prìosan -prìosanach -prìosanaich -prìs -prìsean -prìseil -prògraim -prògram -prògraman -pròise -pròiseact -pròiseactan -pròiseas -pròiseasan -pròiseict -pròiseil -prùnaichean -pufair -puill -puing -puingeachadh -puingean -puinnd -puinnsean -puinnseanach -puinnseanachadh -puinnseanta -puirt -puirt-adhair -puist -puist-d -puist-dealain -pumpa -punc -punnd -purpaidh -put -putadh -putaibh -putan -putanan -pàganach -pàidhichean -pàigheadh -pàighidh -pàillean -pàipear -pàipear-naidheachd -pàipearan -pàipearan-naidheachd -pàipeir -pàirc -pàirc-chàraichean -pàirce -pàirceadh -pàircean -pàirt -pàirt-ùine -pàirtean -pàirtiche -pàisdean -pàiste -pàistean -pàpa -pàrant -pàrantan -pàrlamaid -pàrlamaideach -pàrlamaidean -pàrras -pàrtaidh -pàrtaidhean -pàtrain -pàtran -pèin -pìc -pìleat -pìob -pìoba -pìobaire -pìobaireachd -pìobairean -pìoban -pìos -pìosa -pìosan -pòcaid -pòcaidean -pòg -pòir -pòlaichean -pònairean -pòr -pòran -pòsadh -pòsaidh -pòsaidhean -pòsda -pòsta -pùdar-fuine -ra -rabaid -rabhadh -rabhadh-san -rabhaidh -rabhaidhean -rabhdan -rach -rachadh -rachaibh -rachainn -rachamaid -rachte -radaigeach -radain -rag -raga -ragas -raineach -rainn -rangachadh -rann -rannaigheachd -rannan -rannsachadh -rannsachaidh -rannsachaidhean -rannsaich -ranntannan -raoin -raoin-ùghdarrais -raointean -raointean-ùghdarrais -raoir -raon -raon-cluiche -raon-ùghdarrais -rapach -rapaire -rath -ratha -rathad -rathad-iarainn -rathad-iarrainn -rathadan -rathaid -rathaidean -rathaidean-iarainn -rathail -reachd -reachdachadh -reachdadaireachdan -reachdail -reachdais -reachdan -reachdas -readh -reamhar -reasabaidh -reasabaidhean -reasgach -reic -reiceadh -reimhid -reit -reithe -reitheachan -reobhart -reub -reubadh -reul -reul-eòlas -reultaibh -reultan -reusan -reusanta -reòiteag -reòta -reòthta -ri -riabhaig -riadh -riaghailt -riaghailte -riaghailteach -riaghailteachd -riaghailtean -riaghaltais -riaghaltas -riaghaltasan -riaghladair -riaghladairean -riaghladh -riaghlaidh -riaghlaidhean -riamh -rian -rianachadh -rianachd -rianadair -rianadairean -rianan -riantanach -riarachadh -riaraich -riaraichte -riasg -riaslach -riasladh -riatanach -riatanas -riatanasan -rib -ribh -ribhse -rid -ridir -ridire -righ -righeadh -rim -rin -rinn -rinne -rinneadh -riochd -riochdachadh -riochdachaidh -riochdaich -riochdaichidh -riochdaire -riochdairean -riochdan -riof -riofadh -rionnach -rionnag -rionnagan -ris -rithe -rithim -rithist -rium -rium-sa -riumsa -riut -riut-sa -riutha -riutsa -rnang -ro -ro'n -ro-eachdraidheil -ro-innleachd -ro-innleachdan -ro-làimh -ro-ràdh -ro-sgoile -ro-shealladh -robach -robh -robhar -robhas -roc -rocaidean -rod -rogha -roghainn -roghainne -roghainnean -roghnaich -roimh -roimhe -roimhpe -roinn -roinn-eòrpa -roinn-phàrlamaid -roinn-taghaidh -roinne -roinneadh -roinnean -roinneil -roinniche -roinnidh -rois -roisg -rom -romansach -romhad -romhaibh -romhainn -romham -romhpa -rompa -ron -ronnach -ronnaich -ros -rosg -rothaibh -rothaich -rothair -rothaireachd -rothan -rothar -ruadh -ruadha -ruagadh -ruaidh -ruaig -ruaigean -rubha -rud -rudan -rudeigin -rug -rugadh -rugbaidh -ruibh -ruideigin -ruidhle -ruidhleadh -ruig -ruige -ruigeadh -ruigeamaid -ruigeas -ruighinn -ruigibh -ruigidh -ruigsinn -ruigsinneach -ruigsinneachd -ruinn -ruinne -ruis -ruisg -ruiteach -ruith -ruitheadh -ruitheam -ruithean -ruithidh -ruitich -rum -rumannan -rus -ràcadh -ràcan -ràdh -ràdha -ràinig -ràith -ràithe -ràithean -ràitheil -ràmh -ràmhan -ràsanach -ràta -ràth -rè -rèidh -rèididheachd -rèidio -rèile -rèim -rèir -rèis -rèiseadh -rèiseamaid -rèisean -rèisimeid -rèisimeidean -rèite -rèiteach -rèiteachadh -rèiteachaidh -rèitire -rèitirean -ré -réidh -réidio -réir -réis -rìbhinn -rìgh -rìgh-chathair -rìghrean -rìoghachd -rìoghachdan -rìoghail -rìomhach -rìs -rò -rògach -ròidean -ròin -ròmag -ròmaich -ròn -ròna -ròp -ròpa -ròpannan -ròs -ròsan -rùda -rùim -rùin -rùintean -rùisgeas -rùisgte -rùm -rùn -rùnach -rùnaich -rùnaire -rùnairean -rùraich -rùsg -rùsgadh -rùsgan -sa -sabaid -sabaist -sabhail -sabhal -sabhs -sac -sacan -sad -sadaibh -sadail -sagairt -sagart -sagartaibh -sagartan -saideal -saidhbhreas -saidheans -saidheansail -saidheansan -saighdean -saighdear -saighdear-coise -saighdear-mara -saighdear-tochlaidh -saighdearan -saighdeir -saighead -saigheid -sailead -sailleadh -saillte -sailm -saimeant -salach -salachadh -salachar -salainn -salann -salchar -salm -salmadair -salsa -saltair -sam -samh -samhail -samhla -samhlachadh -samhladh -samhlaidhean -samhradh -samhraidh -samhraidhean -sampaill -samplachadh -san -sanas -sanas-reic -sanasachd -sanasaich -sanasan -saobh -saobh-chreideamh -saobh-chràbhadh -saobh-shruth -saoghail -saoghal -saoghalan -saoghalta -saoibhir -saoibhire -saoibhreas -saoibhreis -saoil -saoileadh -saoilear -saoilidh -saoilinn -saoilsinn -saoiltinn -saoir -saoire -saoirsinneachd -saor -saor-latha -saor-làithean -saor-thoileach -saor-thoilich -saora -saoradh -saoraidh -saoranach -saoranachd -saoranaich -saorar -saorsa -saothair -saothrach -saothrachadh -sas -seabhag -seabhagan -seac -seacaid -seach -seachad -seacharan -seachd -seachdad -seachdadan -seachdain -seachdain-sa -seachdaine -seachdainean -seachdaineil -seachdainn -seachdainnean -seachdamh -seachdnar -seachduinnean -seachnadh -seachnaidh -seada -seadaichean -seadh -seagal -seagh -sealach -sealbh -sealbhadair -sealbhadairean -sealg -sealgair -seall -sealladair -sealladh -sealladh-tìre -seallaibh -seallaidh -seallaidhean -seallamaid -seallar -sealltainn -sean -seanachaidh -seanachas -seanadh -seanail -seanailear -seanair -seanairean -seanalair -seanchaidh -seanchaidhean -seanchaidhibh -seanchas -seanfhacail -seangan -seanmhair -seanmhar -seann -seantans -seantansan -sear -searbh -searbhadair -searbhanta -seargadh -seargta -searmon -searmonachadh -searmonaich -searmonaiche -searmonaichibh -searragan -searraich -seas -seasadh -seasaidh -seasamaid -seasamh -seasgair -seasgar -seasmhach -seasmhachd -seasmhaiche -seat -seata -seatadh -seataichean -seataidh -seatamaid -seic -seiceachan -seilbh -seile -seileach -seilg -seilge -seillean -seinn -seinneadair -seinneadairean -seinneadh -seinnibh -seinnidh -seirbheis -seirbheisean -seirbhis -seirbhiseach -seirbhisean -seirbhisich -seirm -seisean -seiseanan -seisein -seo -seudan -seudar -seusain -seusan -seusanan -seòclaid -seòid -seòl -seòladairean -seòladh -seòlaid -seòlaidh -seòlaidhean -seòlta -seòltachd -seòmar -seòmraichean -seòmraichean-cadail -seòrsa -seòrsachaidh -seòrsachan -seòrsaich -seòrsaichean -sgadain -sgadan -sgainneal -sgairteil -sgalag -sgall -sgaoil -sgaoileadh -sgaoileadh-cumhachd -sgaoilear -sgaoileas -sgaoilidh -sgaoilte -sgaoth -sgapadh -sgapar -sgapte -sgaradh -sgaradh-pòsaidh -sgaraichte -sgaraidh -sgaraidhean -sgarfa -sgat -sgatan -sgath -sgathadh -sgeadachadh -sgeadaichidh -sgeadaichte -sgeama -sgeamaichean -sgeilp -sgeilpichean -sgeir -sgeirean -sgeith -sgeul -sgeula -sgeulachd -sgeulachdan -sgeulaiche -sgeòil -sgiamh -sgian -sgiath -sgiathach -sgiathaibh -sgiathan -sgil -sgilean -sgileil -sgillinn -sginne -sgioba -sgiobaidhean -sgiobair -sgiobalta -sgioban -sgiobannan -sgioblachadh -sgioblachaidh -sgioblaich -sgiùrs -sgiùrsadh -sgiùrsair -sglaimir -sgleog -sgleò -sglèat -sgoil -sgoil-àraich -sgoile -sgoileadh -sgoilear -sgoilearach -sgoilearachd -sgoilearachdan -sgoilearan -sgoileir -sgoiltean -sgoiltean-àraich -sgoinn -sgoinneil -sgoir -sgoladh -sgoltadh -sgona -sgonaichean -sgonnan -sgoran -sgorran -sgoth -sgothan -sgrathan -sgread -sgreadail -sgreuch -sgreuchail -sgriobt -sgriobtaichean -sgrios -sgriosail -sgriubhaire -sgrìn -sgrìob -sgrìobag -sgrìoban -sgrìobh -sgrìobhadair -sgrìobhadairean -sgrìobhadh -sgrìobhaibh -sgrìobhaiche -sgrìobhaichean -sgrìobhaidh -sgrìobhaidhean -sgrìobhainn -sgrìobhainnean -sgrìobhar -sgrìobhas -sgrìobhte -sgrùd -sgrùdach -sgrùdadh -sgrùdaidh -sgrùdaidhean -sguab -sguabadh -sguabaidh -sguaban -sgudail -sgudal -sguir -sguiridh -sgur -sgurr -sgàil -sgàilean -sgàilein -sgàineadh -sgàinte -sgàirde -sgàirneach -sgàirnich -sgàth -sgàth-sa -sgàthain -sgàthan -sgàthanan -sgèil -sgèimheach -sgèith -sgéil -sgéith -sgìos -sgìre -sgìrean -sgìreil -sgìth -sgìthe -sgìtheadh -sgòd -sgòir -sgòr -sgòrnanaibh -sgòth -sgòthach -sgòthan -sgùr -sgùrr -shabaid -shabhal -shadadh -shagart -shaidealan -shaidheans -shaighdean -shaighdear -shaighdearan -shalach -shamhail -shamhla -shamhlachadh -shamhladh -shamhraidh -shanasaich -shaobh-chràbhadh -shaoghail -shaoghal -shaoibhir -shaoil -shaoileadh -shaoileas -shaoilinn -shaoir -shaor -shaor-làithean -shaor-thoileach -shaoradh -shaoranach -shaoranachd -shaoranaich -shaorsa -shaothair -shaothraich -sheachain -sheacharan -sheachd -sheachdain -sheachdaineil -sheachdnar -sheachnadh -sheacta -sheacte -sheadha -shealbh -shealbh-san -shealbhachadh -shealgair -sheall -shealladh -sheallaidhean -sheallas -shealltainn -shean -sheanaidhean -sheanair -sheanair-sa -sheanairibh -sheanchais -sheanchas -sheanfhacail -sheanmhair -sheanmhar -sheann -sheannsalair -sheantans -shear -shearbhantan -shearmonachadh -shearmonaich -sheas -sheasadh -sheasamh -sheasas -sheasmhach -sheat -sheataichean -sheilbh -sheile -sheilg -sheillean -sheinn -sheinneadair -sheinneadh -sheinneas -sheirbheis -sheirbheisean -sheirbhis -sheirbhiseach -sheirbhisean -sheirbhisich -sheirm -sheisean -sheiseanan -sheisear -sheisein -sheo -sheudaig -sheudan -sheulachadh -sheòl -sheòladairean -sheòladh -sheòlas -sheòmar -sheòmraichean -sheòrsa -sheòrsachan -sheòrsaichean -shia -shiabann -shianar -shil -shileadh -shimplidh -shin -shine -shingilte -shinnsir -shinnsireachd -shinnsre -shionnach -shionnaich -shiorrachd -shiostam -shiostaman -shiota -shir -shireadh -shiubhail -shiubhal -shiud -shiùbhlach -shiùcar -shlaodadh -shlaopainn -shlat -shlatan -shleamhainn -shliasaid -shligeachan -shlighe -shlighean -shlinnean -shliochd -shliochd-sa -shloinneadh -shloinnidh -shloinntearachd -shluagh -shlàinte -shlàn -shlìobas -shnaighte -shneachd -shnog -shnuadh -shnàmh -shnàth -shocair -shochairean -shocharach -shocharaiche -shocrachadh -shocraiche -shoidhne -shoidhneachadh -shoidhnichean -shoighnichean -shoilleir -shoilleire -shoilleireachadh -shoilleirich -shoillseachadh -shoillsich -shoirbheachadh -shoirbheachail -shoirbheachaile -shoirbheachas -shoirbhich -shoirbhicheas -shoitheach -shoithich -shoithichean -sholais -sholarachadh -sholaraichean -sholas -sholta -shon -shona -shop -shoraidh -shrac -shradag -shrath -shreap -shreath -shreathan -shruth -shràid -shràidean -shròl -shròn -shuaicheantas -shuain -shuainich -shuairce -shuarach -shuas -shubsadaidhean -shuidh -shuidhe -shuidheachadh -shuidheachaidhean -shuidheadh -shuidheas -shuidhich -shuidhicheadh -shuidhichear -shuidhicheas -shuidhichte -shuidhinn -shuiridhe -shunnd -shunndach -shusbaint -shàbaid -shàbhail -shàbhaileadh -shàbhailte -shàbhaladh -shàiltean -shàmhach -shàr -shèid -shéideadh -shìde -shìmpleachadh -shìmplidh -shìn -shìne -shìneadh -shìobhalta -shìobhaltachdan -shìobhaltaich -shìoda -shìol -shìontan -shìos -shòbhrag -shòisealach -shòisealta -shòlaimte -shòlas -shònrachadh -shònraichte -shòr -shùbailte -shùgradh -shùil -shùil-sa -shùileachadh -shùilean -shùilibh -shùilich -shùl -shùlairean -shùnnd -sia -siabain -siabann -sian -sianail -sianal -sianalan -sianar -siantan -siar -siarach -siathamh -sibh -sibhse -sileadh -silidh -silteach -similear -similearan -simplidh -sin -sinc -sine -sinean -singilte -sinn -sinn-seanair -sinn-seanmhair -sinne -sinnsearachd -sinnsearan -sinnsireachd -sinnsirean -sinnsreadh -siod -sionnach -sionnaich -siop -siorap -siorcas -siorrachd -siorrachdan -siorraidh -siorramachd -siosar -siosaran -siostam -siostaman -siota -sir -sireadh -site -sitheann -siubhail -siubhal -siud -siuga -siuthad -siuthadaibh -siùbhlach -siùbhlachan -siùcair -siùcar -siùcarach -siùdach -siùdaich -siùil -siùrsachd -slac -slacan -slaighd -slait -slamanachd -slaod -slaodach -slaodadh -slaodta -slat -slatach -slatan -slatan-tomhais -sleagh -sleamhainn -sleamhnadh -sliabh -sliasaid -slige -sligeachan -sligean -slighe -slighe-uisge -slighean -slighibh -sliochd -slios -sliosan -sliseagan -slisnich -sloc -slocan -sloinneadh -sloinntearachd -sluagh -sluagh-ghairm -sluaigh -slugadh -slàine -slàinte -slàinteachas -slàinteil -slàn -slàna -slànachadh -slànaighear -slànuighear -slèibhtean -sléibhtean -slòigh -smachd -smail -smal -smaoin -smaoineachadh -smaoineachaidh -smaoineachail -smaoinich -smaoinichibh -smaoinichidh -smaointeachadh -smaointean -smaointinn -smeura -smeuran -smeòrach -smeòraich -smeòraichean -smid -smigean -smior -smiorail -smioraile -smir -smocadh -smocaidh -smuain -smuaineachadh -smuainich -smuainicheas -smuainichibh -smuainte -smuainteachadh -smuaintean -smuaintibh -smuairean -smugaidean -smàl -smàladh -smàlaidh -smèideadh -smùdan -smùid -smùirnean -smùr -sna -snaidheadh -snaidhm -snaidhte -snaigheadh -snasail -snasda -snasta -sneachd -sneachda -sneachdach -snighe -snog -snuadh -snàimh -snàithlichean -snàmh -snàmhadh -snàth -snàthaid -snàthainn -snìomh -snìomhach -snìomhadh -snìomhaidh -so-leònte -so-ruigsinn -so-ruigsinneach -so-ruigsinneachd -so-ùrachaidh -socair -sochair -sochairean -sochairibh -socharach -socrach -socrachadh -socraichidh -soidhne -soidhnichean -soidhnidh -soighne -soighnichean -soilleir -soilleire -soilleireachadh -soilleireachaidh -soilleireachd -soillse -soillseachadh -soillseachaidh -soillsichte -soirbh -soirbheachadh -soirbheachail -soirbheachas -soirbheas -soirbhich -soirbhicheadh -soiridh -soisgeul -soisgeulach -soisgeulan -soitheach -soitheamh -soithichean -solais -solar -solarachadh -solarachaidh -solas -solas-trafaig -solasan -solt -solta -solus -son -sona -sonais -sonas -soraidh -spadadh -spaid -spaideil -spaidsearachd -sparradh -speal -spealadh -spealan -speuclair -speuclairean -speur -speuraibh -speuran -spiligein -spioladh -spionnadh -spiorad -spioradail -spioradan -spioraid -spiris -spliathartaich -sporain -sporan -spot -spreadhadh -spreadhaidh -spreigeadh -sprochd -spruis -sprèidh -spréidh -spréidhe -sprùilleach -spàgach -spàgan -spàin -spàin-bhùird -spàin-teatha -spàirn -spàrr -spè -spèis -spèiseil -spéis -spéiseil -spìocair -spìonadh -spòg -spòrs -spòrsail -spùinneadh -sracadh -sracan -srad -sradagan -sradaig -srann -srath -srathan -sreap -sreath -sreathan -sreothartaich -srian -srianagan -sruth -sruthadh -sruthain -sruthan -sràc -sràcan -sràid -sràide -sràidean -sràidibh -sròil -sròin -sròine -sròn -stac -stacan -stad -stadadh -stadaibh -stadaidh -stadar -stadas -staid -staidhre -staidhrichean -staigh -stail -stailc -staile -stailean -staing -stairsneach -stairsnich -staitistig -stalcadh -stamag -stamagan -stamaig -stamh -stampadh -stampaichean -staoig -stapag -starr -steabhag -steach -steach-mhalairt -stealladh -steallag -steallaidh -steam -steud -steòrnaidh -stiall -stialladh -stigh -still -stiubha -stiùbhard -stiùideo -stiùidio -stiùir -stiùireadh -stiùiriche -stiùirichean -stiùiridh -stiùiridhean -stiùirinn -stiùrag -stob -stobadh -stoc -stocadh -stocaidh -stocainnean -stoidhle -stoidhlichean -stoirm -stoirmean -stoirmeil -stoth -stracadh -strainnseir -streap -structair -structairean -structar -structarail -structaran -stràbh -stràc -stràcan -strì -strìochdadh -strìopach -strìopachas -strìopaich -stròc -stròdhail -stuadh -stuagh -stuaghan -stuama -stuic -stuth -stuthan -stàbaill -stàball -stàblaichean -stàilinn -stàiseanaireachd -stàit -stàite -stàitean -stàth -stèidh -stèidheachadh -stèidhean -stèidhich -stèidhicheadh -stèidhichte -stèidhidh -stèidhte -stèisean -stèiseanan -stèisein -stéidh -stéidhte -stìoball -stìoballan -stòbh -stòip -stòir -stòiridh -stòiridhean -stòl -stòlda -stòp -stòpan -stòr -stòr-dàta -stòraidh -stòrais -stòras -stòrasan -stùc -stùcan -suaicheantais -suaicheantas -suain -suaineadh -suairc -suairce -suairceas -suarach -suaraich -suaraiche -suas -suath -suathadh -subsadaidh -subsadaidhean -suidh -suidhe -suidheachadh -suidheachaidh -suidheachaidhean -suidheachain -suidheachan -suidhean -suidhibh -suidhichte -suidhidh -suigeartach -suilbhir -suim -suinn -suipear -suipeir -suirighe -suiteis -sult -sultain -sumagan -sunnd -sunndach -susbaint -susbainteach -sàbaid -sàbh -sàbhail -sàbhaileadh -sàbhailidh -sàbhailte -sàbhailteachd -sàbhaladh -sàbhalaidhean -sàil -sàile -sàilean -sàilleabh -sàl -sàmhach -sàmhchair -sàr -sàrachadh -sàs -sàthadh -sàthta -sè -sèasan -sèideadh -sèimh -sèimhe -sèisd -sèist -sèistean -sèithrichean -séideadh -séimh -séisd -sìde -sìl -sìmplidh -sìn -sìne -sìneadh -sìneag -sìnteig -sìobhalta -sìobhaltachdan -sìoda -sìol -sìoladh -sìoman -sìon -sìor -sìor-dhol -sìor-uaine -sìorraidh -sìos -sìth -sìthe -sìtheil -sìthein -sìthichean -sòda -sòghail -sòisealta -sòlais -sòlas -sòlasach -sònrachadh -sònrachaidhean -sònraichte -sòrainn -sùbailte -sùbailteachd -sùbh-làir -sùgan -sùgh -sùgh-ubhail -sùghaidh -sùgradh -sùgraidh -sùil -sùileachadh -sùilean -sùilibh -sùist -sùl -sùla -sùlairean -sùmadh -sùmainn -sùrd -tabhach -tabhainn -tabhann -tabhartaichean -tabhartais -tabhartas -tabhartasan -taca -tacain -tachair -tachairt -tachartais -tachartas -tachartasan -tachradh -tachraidh -tachras -tacsa -tacsaidh -tadhail -tadhailibh -tadhal -tadhalan -tadhladh -tadhlaidh -tagaichean -tagairt -tagh -taghadh -taghaibh -taghaidh -taghaidhean -taghainn -taghta -taghte -tagradh -tagraiche -tagraichean -tagraidh -tagraidhean -tagsaidh -taibhse -taibhsean -taic -taic-airgid -taic-san -taice -taice-sa -taiceil -taidhp -taidhpeadh -taifeid -taifeidean -taigeis -taigh -taigh-beag -taigh-bhìdh -taigh-bìdh -taigh-cluiche -taigh-croite -taigh-dhealbh -taigh-eiridinn -taigh-feachd -taigh-geata -taigh-ghlainne -taigh-glainne -taigh-seinnse -taigh-sgoile -taigh-sheinnse -taigh-solais -taigh-staile -taigh-tasgaidh -taigh-tughaidh -taigh-òsda -taigh-òsta -taighe -taigheadais -taigheadas -taighean -taighean-bìdh -taighean-còmhnaidh -taighean-seinnse -taighean-solais -taighean-stail -taighean-tasgaidh -taighean-òsta -taing -taingeil -taip -taipeadh -tairbeart -tairbeirt -tairbh -tairbhe -tairgse -tairgsean -tairgsinn -tais -taisbean -taisbeanadh -taisbeanaidh -taisbeanaidhean -taisdeil -taiseachd -taistealaich -taisteil -taitneach -talaimh -talamh -talla -tallachan -talmhainn -tamaill -tamall -tamull -tan -tana -tancaichean -taobh -taobh-san -taobhadh -taobhan -taobhannan -taoibh -taoid -taois -taoiseach -taom -taomadh -tapadh -tapaidh -tar-chrìochail -tar-phàrtaidh -targaid -targaidean -tarraing -tarraingeach -tarraingear -tarraingich -tarraingiche -tarrainn -tarruing -tarsaing -tarsainn -tarsuinn -tart -tasgadh -tasgaidh -tasgaidhean -tasglainn -tasglann -tasglannan -tathaich -tathasg -tbh -teachd -teachdaire -teachdaireachd -teachdaireachdan -teachdairean -teacs -teacsa -teacsaichean -teacsan -teagaisg -teagamh -teagamhan -teagasg -teaghlach -teaghlaich -teaghlaichean -teallach -teampaill -teampall -teamplaid -teampull -teanga -teangaidh -teangan -teangannan -teann -teannachadh -teannadh -teannaidh -teans -teansa -teanta -teantaichean -tearbadh -tearc -tearca -teas -teasachadh -teasachaidh -teasairginn -teatha -teich -teiche -teicheadh -teichidh -teicneolais -teicneolas -teicneòlais -teicneòlas -teicnigeach -teine -teintean -teip -teipichean -teirm -teis -teis-meadhan -teis-mheadhain -teis-mheadhan -teist -teistealachd -teisteanas -teisteanasan -teisteas -telebhisean -telebhisein -teodhachd -teotha -teothachd -teth -teud -teudan -teum -teàrnadh -teàrr -teòclaid -teòiridh -teòma -teòthachd -tha -thabhainn -thabhairt -thabhann -thabhartas -thabhartasan -thacaidean -thachair -thachairt -thachais -thachartas -thachartasan -thachradh -thachrainn -thachras -thadhail -thadhal -thagh -thaghadh -thaghaidhean -thaghas -thaghta -thaghte -thagradh -thagraiche -thagraichean -thagraidh -thagraidhean -thagras -thaic -thaice -thaiceil -thaigh -thaigh-geata -thaigh-sgoile -thaigh-tasgaidh -thaigh-òsta -thaigheadais -thaigheadas -thaighean -thaighean-staile -thaighean-tasgaidh -thaighean-òsta -thaing -thaipeadh -thairgeas -thairgse -thairgseadh -thairis -thairle -thaisbeanadh -thaisbeanaidh -thalamh -thall -thalla -thalmhainn -thana -thaobh -thaobh-san -thaobhach -thaobhan -thaoibh -thaois -thaom -thaomadh -thapaidh -thar -thar-chrìochail -thar-phàrtaidh -thargaidean -tharraing -tharraingeadh -tharraingeas -tharsainn -thasgadh -thasgaidh -thasglann -that -thatar -thathaich -thathar -thathas -the -theab -theachdaireachd -theachdaireachdan -theachdairean -theacs -theacsa -theacsaichean -theagaisg -theagamh -theagasg -theaghlach -theaghlaich -theaghlaichean -theanga -theann -theannachadh -theannadh -theanta -thearb -theas -theasachadh -theatha -theich -theicheadh -theicneolach -theicneolas -theicneòlach -theicnigeach -theine -their -theireadh -theireamaid -theirear -theirig -theirm -theirte -theisteanas -theisteanasan -thelebhisean -theth -theud -theàrnadh -thiceadan -thidsear -thidsearan -thig -thigeadh -thigh -thigh-san -thighead -thighearna -thighinn -thigibh -thilg -thilgeadh -thilgeil -thill -thilleadh -thilleas -thimcheall -thimchioll -thinneasan -thiocaidean -thionail -thional -thionndadh -thionndaich -thionndaidh -thionndaidhean -thionnsgail -thionnsgalan -thionnsgnaidhean -thioram -thiormachadh -thiormaich -thiotadh -thiotail -thiugha -thiughad -thlachd -thlachdmhoire -thlachdmhor -thobar -thobhta -thobhtaichean -thodhar -thog -thogadh -thogail -thogainn -thogair -thogalach -thogalaichean -thogas -thoglaichean -thogras -thogte -thoigh -thoil -thoile -thoileach -thoileachas -thoilicheas -thoilichte -thoill -thoinneamh -thoir -thoiribh -thoirmeasg -thoirmisgte -thoirt -thoiseach -thoisgeal -thoisgeil -thoisich -tholl -tholladh -thom -thoman -thomas -thombaca -thomhais -thomhaiseadh -thomhaiseas -thomhas -thonaisg -thoradh -thorrach -thort -thosd -thosgaire -thrafaig -thraidiseanta -thrang -threabh -threas -threud -threun -threòrachadh -threòraiche -thriall -thrialladh -thriallas -thric -thrioblaid -thrioblaidean -thriùir -throid -throigh -throighean -throm -thruagh -thruaigh -thruaighe -thruaill -thruailleadh -thruas -thrusadh -thràillealachd -thràillean -thràithe -thràth -thrèanadh -thrèanaichean -thrèigeas -thrèigsinn -thréigeas -thréigsinn -thrì -thrìthean -thròcair -thròcaireach -thu -thuaileas -thuaiream -thuairmeach -thuairmseach -thuarasdail -thuarasdal -thuarastal -thuath -thuathach -thuathan -thuathanach -thuathanachasan -thuathanaich -thuathanais -thuathanas -thubaist -thubaisteach -thubaistean -thubhailte -thubhairt -thuca -thug -thugad -thugadh -thugaibh -thugainn -thugam -thugamaid -thugamsa -thughadh -thuice -thuig -thuige -thuigeadh -thuigeas -thuigse -thuigsinn -thuill -thuilleadh -thuilm -thuiltean -thuineachadh -thuinich -thuirle -thuirt -thuit -thuiteadh -thuiteam -thuiteamas -thuiteas -thun -thunna -thunnaichean -thuradh -thurais -thuras -thurasachd -thurasan -thurchair -thurchairt -thursachan -thursan -thus -thusa -thà -thàinig -thàireil -thàirneanaich -thàladh -thàlaidh -thàlant -thàmh -thàmhas -thànaig -thàrmaicheadh -thàthaich -thè -thèarainte -thèarainteachd -thèarmann -thèatar -thèid -théid -thì -thìde -thìm -thìodhlac -thìodhlacadh -thìodhlaic -thìr -thìr-mòr -thìre -thìrean -thòin -thòir -thòiseachadh -thòisich -thòisicheadh -thòisicheas -thòn -thòrr -thòrraidh -thùirling -thùr -thùs -thùsail -thùsan -tiamhaidh -ticead -ticeadan -tidsear -tidsearan -tidseir -tig -tigeadh -tigear -tigh -tighe -tighean -tighearn -tighearna -tighearnail -tighearnan -tighinn -tiginn -tilg -tilgeadh -tilgeil -tilgidh -till -tilleadh -tillidh -timcheall -timcheallan -timchioll -tinn -tinne -tinneas -tinneasan -tinneis -tiocaidean -tiodhlacaidh -tiogaidean -tiomnadh -tiomnaichte -tiomnaidh -tiomnaidhean -tiompain -tiompan -tiona -tionail -tional -tionndadh -tionndaidh -tionndaidheadh -tionndaidhidh -tionnsgail -tionnsgal -tionnsgalach -tionnsgalachd -tionnsgnadh -tionnsgnaidhean -tioram -tiorama -tiorma -tiormachadh -tiormaichidh -tiota -tiotadh -tiotal -tiotalan -tiugainn -tiugh -tiugha -tiughad -tiùrr -tlachd -tlachdmhoir -tlachdmhor -tlàth -tobair -tobar -tobhta -tobhtaichean -tobraichean -tochradh -todhair -todhar -tofaidh -tog -togadh -togaibh -togaidh -togail -togalach -togalaich -togalaichean -togar -togarrach -toglaich -toglaichean -tograidh -togsaidean -togte -toigh -toil -toil-inntinn -toile -toileach -toileachadh -toileachaidh -toileachais-inntinn -toileachas -toilichte -toimhsean -toinnte -toir -toireadh -toirear -toiribh -toirinn -toirm -toirmeasg -toirt -toiseach -toiseach-tòiseachaidh -toiseachd -toisich -toll -tolladh -tollta -tom -tomad -tomadach -tomadaich -tomaidh -toman -tomannan -tombaca -tomhais -tomhaisean -tomhaisear -tomhaiste -tomhas -tomàto -tonn -tonna -tonnan -topan -torach -toradh -toraidh -toraidhean -torc -tormachain -tormain -torman -torr -torra -torrach -torrachas -torradh -torraiche -torran -tosd -tosdach -tosg -tosgaire -tost -tractar -tradaiseanta -traditional -trafaig -trafaige -traidisean -traidiseanta -trainge -trainnsichean -traisg -tramaichean -trang -tranga -trannsa -trannsaichean -trasg -trasnadh -tre -treabhadh -trealaich -treas -treasa -treasamh -treibhdhireach -treis -treiseag -treubh -treubhan -treud -treun -treòir -treòireach -treòrachadh -treòrachaidh -treòraiche -treòraichte -triall -triallaidh -triantan -triantanach -triantanan -triath -triathlan -tribhia -tric -trice -tricead -trioblaid -trioblaidean -trithead -tritheamh -triubhais -triùir -tro -trobhad -trobhadaibh -trod -troigh -troighean -troimh -troimhe -troimhpe -trom -trom-chùiseach -troma -tron -trosg -truagh -truagha -truaghan -truaigh -truailleadh -truaillidh -truais -truas -truime -truimead -truinnsearan -truiseadh -truisg -trusadh -trusaidh -trusgan -tràchdas -tràghad -tràghadh -tràigh -tràighe -tràighean -tràill -tràillean -tràithe -tràth -tràtha -trèana -trèanadh -trèanaichean -trèanaidh -trèiceil -trèigsinn -tréig -tréigidh -trì -trì-bhileach -trìthean -tròcair -trùp -tu -tuagh -tuaileas -tuaileis -tuaineal -tuainealach -tuairisgeul -tuairmse -tuairneir -tuaith -tuam -tuama -tuar -tuarasdal -tuarastail -tuarastal -tuath -tuatha -tuathach -tuathaich -tuathail -tuathal -tuathan -tuathanach -tuathanachais -tuathanachas -tuathanaich -tuathanais -tuathanas -tuathanas-èisg -tuathanasach -tuathanasaich -tuathanasan -tuba -tubaichean -tubaist -tubaistean -tubhailt -tubhailtean -tug -tugadh -tugainn -tughadh -tughaidh -tuig -tuigeadh -tuigidh -tuigse -tuigseach -tuigsinn -tuil -tuile -tuilg -tuill -tuilleadh -tuillidh -tuilm -tuiltean -tuim -tuineachadh -tuineachaidh -tuineachaidhean -tuinn -tuirc -tuireadh -tuiridh -tuirt -tuiseal -tuisleadh -tuit -tuiteam -tuiteamas -tuiteim -tuitidh -tulach -tulaich -tumadh -tunail -tunailean -tunna -tunnagan -tunnaichean -tur -turais -turas -turas-adhair -turas-sa -turasachd -turasan -turchairt -tursa -tursachan -tursan -turuis -turus -tusa -tà -tàidh -tàileasg -tàileasgan -tàilleabh -tàillear -tàillearan -tàilleir -tàimh -tàinig -tàireil -tàirneanaich -tàladh -tàlaidh -tàlaidheadh -tàlann -tàlant -tàlantach -tàlantaiche -tàlantan -tàmailt -tàmailteach -tàmh -tàmhach -tàmhachd -tàrladh -tàrmaich -tè -tè-comhairle -tè-labhairt -tèarainte -tèarainteachd -tèarmainn -tèarmann -tèid -tèile -té -té-teagaisg -téid -tì -tìde -tìm -tìodhlacadh -tìoraidh -tìr -tìr-chumadh -tìr-mhòr -tìr-mhór -tìr-mòr -tìre -tìrean -tìreil -tòcadh -tòimhseachain -tòin -tòir -tòiseachadh -tòiseachaidh -tòisich -tòisicheadh -tòisichear -tòisichidh -tòn -tònan -tòrachd -tòrr -tòrraidhean -tùchadh -tùir -tùr -tùrail -tùrsach -tùs -tùsail -tùsan -tùsanach -tùsanaich -uabhais -uabhas -uabhasach -uabhasaich -uachdair -uachdar -uachdarach -uachdarain -uachdaran -uachdaranachd -uachdaranas -uachdranas -uaibhreach -uaibhrich -uaigh -uaighean -uaigneach -uaigneis -uaill -uailleil -uaimh -uain -uaine -uainn -uair -uaireadair -uairean -uaireannan -uaireigin -uairibh -uairsin -uaisle -uaislean -uait -uait-sa -uaithe -uallach -uallachadh -uallaich -uallaichean -uam -uamh -uamhaidh -uamhan -uamharrachd -uamhas -uamhasach -uamhasan -uamsa -uan -uarach -uasail -uasal -uat -uatha -ubhal -uchd -uchd-mhacachadh -uchd-mhacachd -ud -udalain -uel -ugh -uibhir -uidh -uidhe -uidheam -uidheamachadh -uidheamachd -uidheamaichte -uidheaman -uidheim -uige -uighe -uighean -uil -uile -uile-chumhachdach -uileag -uilebheist -uilig -uilinn -uill -uillt -uime -uimhir -uimhirean -uimpe -uinneag -uinneagan -uinneig -uiread -uireasbhuidh -uiseag -uiseagan -uiseig -uisge -uisge-beatha -uisge-bheatha -uisgeach -uisgeachan -uist -ulaidh -ullachadh -ullachaidh -ullachaidhean -ullaicheadh -ullaichidh -ullamh -ultach -umha -umpa -ungadh -unnam -unnsa -unnta -ur -urchair -urra -urracha -urraim -urrainn -urrainnear -urrais -urram -urramach -urramachadh -urramaiche -urras -urrasair -urrasairean -video -x -Àbhaidh -Àdhamh -Àiliginn -Àisia -Àisianach -Àrasaig -Àrd-neach-sgrùdaidh -Átha -Èideann -Èipheit -Èiphit -Èireann -Èireannach -Èireannaich -Èirisgeigh -Éireann -Éireannach -Éireannaich -Éirisgeigh -Ì -Ìdhe -Ìle -Ìleach -Ìosa -Ògmhios -Òlaind -Òs -Ùig -Ùige -Ùisdean -Ùisdein -Ùlpain -Ùlpan -àbhachd -àbhaist -àbhaisteach -àgh -àghmhor -àicheadh -àicheil -àigh -àil -àilgheas -àill -àilleachd -àilleagan -àir -àirc -àird -àirde -àireamh -àireamh-shluaigh -àireamhail -àireamhair -àireamhan -àireimh -àirigh -àirighean -àirne -àirneis -àite -àite-fuirich -àite-obrach -àite-sa -àite-suidhe -àite-teine -àiteach -àiteachadh -àiteachais -àiteachan -àiteachas -àitean -àiteigin -àithn -àithne -àithneadh -àitich -àitichean -àitichean-fuirich -àitichte -àl -àlach -àlainn -àluinn -àm -àm-ceasnachaidh -àm-cnuasachaidh -àm-sa -àmhainn -àmhghair -àmhghar -ànrach -àr -àrach -àrachais -àrachas -àraich -àraid -àraidh -àrainn -àrainneachd -àrainneachdail -àrainnean -àrceolaiche -àrd -àrd-chùirt -àrd-doras -àrd-eaglais -àrd-easbaig -àrd-fhoghlaim -àrd-fhoghlam -àrd-mhiann -àrd-neach-tagraidh -àrd-oifigear -àrd-oifis -àrd-oifisean -àrd-riochdaire -àrd-rìgh -àrd-sgoil -àrd-sgoile -àrd-sgoiltean -àrd-sheanadh -àrd-stiùiriche -àrd-ìre -àrd-ùrlair -àrd-ùrlar -àrda -àrdachadh -àrdachaidh -àrdaichte -àrdan -àrmann -àrmuinn -àrmunn -àros -àrsaidh -às -às-mhalairt -àth -àtha -àthannan -ás -èadhar -èaladh -èasgaidh -èibhinn -èibhneas -èideadh -èidinn -èifeachd -èifeachdach -èifeachdaiche -èifeachdais -èifeachdas -èigh -èigheach -èigheachd -èiginn -èiginneach -èigneachail -èildear -èildearan -èill -èireadh -èirich -èiridh -èirigh -èirinn -èis -èisd -èisdeachd -èisdeadh -èisdear -èisdibh -èisg -èislein -èist -èisteachd -èisteadh -èistibh -èistidh -éibhinn -éibhneas -éideadh -éifeachd -éigheachd -éighear -éiginn -éill -éireadh -éirigh -éirinn -éis -éisdeachd -éisdeadh -éisg -éislean -éislein -éist -ìm -ìmpidh -ìmpis -ìobairt -ìobairteach -ìocadh -ìochdair -ìochdar -ìocshlaint -ìomhaigh -ìomhaigheachd -ìomhaighean -ìompaire -ìompaireachd -ìoranais -ìoranas -ìosail -ìosal -ìre -ìre-sa -ìre-thòiseachaidh -ìrean -ìseal -ìsle -ìsleachadh -òbain -òban -òcrach -òg -òg-mhios -òga -ògan -òganach -òig -òige -òigear -òigfhear -òigh -òighean -òigridh -òir -òirleach -òirlich -òisgean -òl -òlte -òmar -òr -òradh -òraid -òraidean -òraidiche -òraidichean -òrain -òran -òran-luadhaidh -òrd -òrdachadh -òrdag -òrdaich -òrdaicheadh -òrdaichte -òrdail -òrdan -òrdanais -òrdugh -òrdughan -òrduighean -òtrach -òtrachais -òtraichean -ùbhlan -ùdlaidh -ùghdair -ùghdar -ùghdaran -ùghdarraichte -ùghdarrais -ùghdarras -ùghdarrasan -ùidh -ùidhean -ùidheil -ùigeach -ùine -ùir -ùird -ùire -ùmhlachd -ùpraid -ùr -ùr-bhleithte -ùr-nodha -ùr-sgeul -ùra -ùrachadh -ùrachaidh -ùrachd -ùraich -ùraichte -ùrlair -ùrlar -ùrnaigh -ùrnaighean -ùrnuigh -ùrnuighean -ùrnuighibh -ùth -'Ic -'IcAilein -'IcAlastair -'IcAmhlaidh -'IcAmhlaigh -'IcAoidh -'IcAonghais -'IcArtain -'IcArtair -'IcAsgaill -'IcBhatair -'IcBheatha -'IcBheathain -'IcBhiadhtaich -'IcBhig -'IcBhiocair -'IcBhiorna -'IcBhlosgaidh -'IcBhradain -'IcCailein -'IcCalmain -'IcCaluim -'IcCarmaig -'IcCathail -'IcCeallaich -'IcCiarain -'IcCobhthaich -'IcCodruim -'IcCoineagain -'IcCoinnich -'IcColla -'IcConmhaoil -'IcCorcadail -'IcCormaig -'IcCreamhain -'IcCriomain -'IcCràbhagain -'IcCrìstein -'IcCuidhein -'IcCullaich -'IcCumhais -'IcCàrdaidh -'IcCùga -'IcDhaibhid -'IcDhaibhidh -'IcDheoradhain -'IcDhiarmaid -'IcDhonnchaidh -'IcDhubhaich -'IcDhuinnShlèibhe -'IcDhuinnShléibhe -'IcDhòmhnaill -'IcDhòrnain -'IcDhùghaill -'IcEachainn -'IcEacharna -'IcEalair -'IcEanraig -'IcEòghain -'IcEòghainn -'IcFhearchair -'IcFhearghais -'IcFhilip -'IcFhionghain -'IcFhionghuin -'IcFhionnlaigh -'IcFhlaithbheartaich -'IcGaoithein -'IcGearailt -'IcGileabairt -'IcGillEidich -'IcGille -'IcGilleBheathain -'IcGilleBhuidhe -'IcGilleBhàin -'IcGilleChatain -'IcGilleChiar -'IcGilleChrìosta -'IcGilleDhuibh -'IcGilleDhuinn -'IcGilleEarnain -'IcGilleEathain -'IcGilleEidich -'IcGilleFhinnein -'IcGilleMhaolain -'IcGilleMhoire -'IcGilleMhàrtainn -'IcGilleMhìcheil -'IcGilleRiabhaich -'IcGilleRuaidh -'IcGilleSheathain -'IcGilleÌosa -'IcGriogair -'IcGuaire -'IcGumaraid -'IcIain -'IcIlleBheathain -'IcIlleBhuidh -'IcIlleBhàin -'IcIlleChiar -'IcIlleDhuibh -'IcIlleDhuinn -'IcIlleEathain -'IcIlleM -'IcIlleRiabhaich -'IcIlleRuaidh -'IcLabhrainn -'IcLabhruinn -'IcLachlainn -'IcLadhmainn -'IcLaomainn -'IcLeòid -'IcLuinge -'IcMhaoirn -'IcMhata -'IcMhathain -'IcMhuirich -'IcMhàrtainn -'IcNeacail -'IcNill -'IcNèidh -'IcNèill -'IcNéidh -'IcPhaidein -'IcPhàdraig -'IcPhàil -'IcPhàrlain -'IcPhèatrais -'IcRaghnaill -'IcRoibin -'IcRuimein -'IcRàth -'IcRùislig -'IcRùsgail -'IcRùslain -'IcShealbhaich -'IcSheathain -'IcSheumais -'IcShimidh -'IcShithich -'IcShuibhne -'IcSteafain -'IcStirein -'IcSuain -'IcThorain -'IcThuirc -'IcThàmhais -'IcThòmais -'IcThómais -'IcUais -'IcUidhir -'IcUilleim -'IcÀdhaimh -'IcÌomhair -'IllEathain -'ad -'adsa -'chan -'d -'eil -'g -'ga -'gad -'gam -'gan -'gar -'gur -'ic -'ille -'illean -'n -'na -'nad -'nam -'nan -'nar -'nuair -'nur -'r -'s -'sa -'san -'se -'sna -'us -a -a' -a'ad -a'am -a'ams -a'amsa -a'd -a'dsa -a'm -a'msa -a's -a-amach -a-bhos -a-bhàn -a-bhèan-uiridh -a-bhòin-dè -a-bhòindè -a-bhòn-dè -a-bhòn-raoir -a-bhòn-uiridh -a-bhòndè -a-bhóin-dé -a-bhóindé -a-bhón-dé -a-bhóndé -a-chaoidh -a-cheana -a-chianaibh -a-choidhche -a-dhìth -a-ghnàth -a-mach -a-measg -a-mhàin -a-mhàn -a-muigh -a-màireach -a-nall -a-neist -a-nis -a-nisd -a-nisde -a-nise -a-nist -a-niste -a-nochd -a-nuas -a-null -a-nunn -a-nìos -a-nìosag -a-raoir -a-riamh -a-rithis -a-rithisd -a-rithist -a-rèir -a-rèisd -a-rèisde -a-rèist -a-rèiste -a-réir -a-réisd -a-réisde -a-réist -a-réiste -a-rìreabh -a-rìribh -a-rìs -a-sean -a-seo -a-sheo -a-shin -a-sin -a-siud -a-staigh -a-steach -a-stigh -a -á -à -b -b' -c -d -d' -dh' -e -é -è -f -g -h -h- -i -ì -j -k -l -m -m' -n -n- -o -ò -ó -p -q -r -s -t -t- -u -ù -v -w -x -y -z -1 -2 -3 -4 -5 -6 -7 -8 -9 -0 -1d -2na -2ra -3s -4mh -5mh -6mh -7ain -7c -7mh -8mh -9mh -10mh -11a -12na -12ra -13mh -14mh -15mh -16mh -17mh -18mh -19mh -20mh -21a -22na -22ra -23mh -24mh -25mh -26mh -27mh -28mh -29mh -30mh -31a -100mh -1000mh -an8 -cgl -gdd -gml -grma -msl -mt -omc -sdbh -sds -tl -www -www.aa.com -www.adaptxt.com -www.adobe.com -www.airberlin.com -www.airfrance.com -www.akerbeltz.org -www.alitalia.com -www.aljazeera.com -www.alliance-leicester.co.uk -www.amazon.co.uk -www.amazon.com -www.ambaile.org.uk -www.americanexpress.co.uk -www.apple.com -www.argos.co.uk -www.asda.co.uk -www.bankofengland.co.uk -www.bankofireland.ie -www.bankofscotland.co.uk -www.barclays.co.uk -www.barclays.com -www.bbc.co.uk -www.bbc.co.uk/alba -www.bbc.co.uk/iplayer -www.bebo.com -www.blogger.com -www.bloomberg.com -www.bmibaby.com -www.gaidhlig.org.uk -www.britishairways.com -www.britishgas.co.uk -www.bt.com -www.capitalone.co.uk -www.channel4.com -www.channel4.com/programmes/4od -www.channel5.com -www.channel5.com/demand5/ -www.cli.org.uk -www.cnag.org.uk -www.cnn.com -www.co-operativebank.co.uk -www.credit-suisse.com -www.dailymail.co.uk -www.deloitte.com -www.delta.com -www.deutsche-boerse.com -www.direct.gov.uk -www.download.com -www.dwelly.info -www.easyjet.com -www.ebay.co.uk -www.ebay.com -www.economist.com -www.emirates.com -www.euroatlantic.com -www.facebook.com -www.faclair.com -www.fedex.com -www.flybe.com -www.flybmi.com -www.foramnagaidhlig.net -www.fsa.gov.uk -www.ft.com -www.gaidhlig.org.uk -www.germanwings.com -www.gmail.com -www.google.co.uk -www.google.com -www.guardian.co.uk -www.gumtree.com -www.halifax.co.uk -www.hbosplc.com -www.hmrc.gov.uk -www.hotmail.com -www.hsbc.co.uk -www.hsbc.com -www.iberia.com -www.igaidhlig.net -www.iii.co.uk -www.imdb.com -www.imf.org -www.itv.com -www.itv.com/itvplayer -www.jobcentreplus.gov.uk -www.klm.com -www.kpmg.com -www.ladbrokes.com -www.learngaelic.net -www.libreoffice.org -www.live.com -www.livejournal.com -www.lloydstsb.com -www.londonstockexchange.com -www.lufthansa.com -www.mapquest.com -www.marksandspencer.com -www.mastercard.com -www.mbna.co.uk -www.microsoft.co.uk -www.microsoft.com -www.mirror.co.uk -www.moneysavingexpert.com -www.moneysupermarket.com -www.mozilla.org -www.msn.co.uk -www.msn.com -www.multimap.com -www.myspace.com -www.nafn.gov.uk -www.nasdaq.com -www.national-lottery.co.uk -www.nationalrail.co.uk -www.nationwide.co.uk -www.natwest.com -www.nokia.co.uk -www.nokia.com -www.norwichunion.com -www.nyse.com -www.nytimes.com -www.o2.co.uk -www.opera.com -www.orange.com -www.paypal.com -www.prudential.co.uk -www.rac.co.uk -www.rbs.co.uk -www.rbs.com -www.reuters.co.uk -www.reuters.com -www.rightmove.co.uk -www.royalmail.com -www.rsagroup.com -www.ryanair.com -www.sainsburys.co.uk -www.scotrail.co.uk -www.scottish-enterprise.com -www.ses.com.sg -www.sky.com -www.skyeurope.com -www.skysports.com -www.smo.uhi.ac.uk -www.standardlife.co.uk -www.stow.ac.uk -www.stv.tv -www.telegraph.co.uk -www.tesco.com -www.tescofinance.com -www.thesun.co.uk -www.three.co.uk -www.timesonline.co.uk -www.tiscali.co.uk -www.tobarandualchais.co.uk -www.t-mobile.co.uk -www.united.com -www.virginmedia.com -www.virginmoney.com -www.visaeurope.com -www.vodafone.co.uk -www.waitrose.com -www.wikipedia.org -www.woolwich.co.uk -www.wordpress.com -www.worldbank.org -www.yahoo.co.uk -www.yahoo.com -www.yell.com -www.youtube.com diff --git a/plugins/he/src/free_ebook.txt b/plugins/he/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/hr/src/knjiga.txt b/plugins/hr/src/knjiga.txt deleted file mode 100644 index 17420c3a..00000000 --- a/plugins/hr/src/knjiga.txt +++ /dev/null @@ -1,1387 +0,0 @@ -Ivana Brlić-Mažuranić: - -Čudnovate zgode šegrta Hlapića - - -SADRŽAJ: - -MALIM ČITATELJIMA -KOD MAJSTORA MRKONJE - I. ŠEGRT HLAPIĆ - II. ČIZMICE - III. BIJEG -PRVI DAN PUTOVANJA - I. MALI MLJEKAR - II. VELIKA SE GLAVA POKAZUJE U TRAVI - III. KUĆA S PLAVOM ZVIJEZDOM -DRUGI DAN PUTOVANJA - I. HLAPIĆ I KAMENARI - II. CRNI ČOVJEK -TREĆI DAN PUTOVANJA - I. VELIKA ŽALOST - II. DJEVOJČICA NA PUTU - III. NA SJENOKOŠI - IV. PREDSTAVA - V. RAZGOVOR HLAPIĆA S TEŽACIMA -ČETVRTI DAN PUTOVANJA - I. POŽAR U SELU - II. VELIKO ČUDO - III. GRGINA MAJKA - IV. GITINA BRAZGOTINA -PETI DAN PUTOVANJA - I. KAKO JE NA PAŠI - II. OTKUDA JE PAO ČOVJEK PRED HLAPIĆA - III. GRGA I HLAPIĆ - IV. NOĆ U ZAPEĆKU -ŠESTI DAN PUTOVANJA - I. MALI POSTOLAR I PROSJAKINJA JANA - II. NA SAJMU - III. DVA KOŠARAČA - IV. NA VRTULJKU - V. BEZ KROVA -SEDMA NOĆ HLAPIĆEVA PUTOVANJA - I. POZNATI GLAS - II. PO NOĆI U CIRKUSU - III. NOVA POGIBELJ - IV. DVA OPAKA ČOVJEKA - V. HLAPIĆEVA ODLUKA - VI. PO NOĆI NA PUTU - VII. KOLA U MAGLI - VIII. POMOĆ - IX. HLAPIĆ I GITA OPET SAMI - X. U ŠIKARI I MRAKU - XI. STRAVA - XII. IZNENAĐENJE - XIII. KAKO SE SVE TO DOGODILO - XIV. KOD MARKOVE KUĆE -ZAGLAVAK - I. SREĆA I RADOST - II. MARICA - III. HLAPIĆEVA BAŠTINA -SVRŠETAK - -MALIM ČITATELJIMA - -Ovo je pripovijest o čudnovatom putovanju šegrta Hlapića. -Hlapić je bio malen kao lakat, veseo kao ptica, hrabar kao Kraljević Marko, mudar kao knjiga, a dobar kao sunce. A jer je bio takav, zato je srećno isplivao iz mnogih neprilika. -Hlapićevo putovanje bilo je isprva tako lako kao dječja igrarija, pa će čitatelji na početku ove knjige reći: "Što će Hlapiću tolika mudrost i tolika hrabrost na ovako laku putovanju? Zar on treba toliku hrabrost da povede upregnutog magarca na uzdi? Ili treba svoju mudrost da traži izgubljene guske?" -No poslije je Hlapićevo putovanje bivalo sve teže i sve opasnije, kako to već češće biva. Pa kad čitatelji ugledaju maloga Hlapića u velikoj pogiblji i teškim neprilikama, reći će oni: "Zaista je dobro učinio Hlapić što je za svaku sigurnost ponesao sa sobom puno dobrote, mudrosti i hrabrosti kad se u ranu zoru otputio u svijet." -Pa upravo zato svršilo se na koncu sve onako kako je najbolje bilo. -No zato ipak neka nitko ne pobjegne od svoje kuće. Nikomu nije tako zlo kako je bilo Hlapiću kod majstora Mrkonje, a bogzna bi li svaki bio takve sreće na svom putu kao Hlapić. Čudit ćete se ionako da se i po njega sve tako dobro svršilo. -Sjednite dakle na prag i čitajte! - - -KOD MAJSTORA MRKONJE - -I. -ŠEGRT HLAPIĆ - -Bio je neki mali postolarski šegrt, koji nije imao ni oca ni majke. Zvao se Hlapić. -Hlapić je bio još malen kao lakat, a veseo kao ptica. Cijeli je dan sjedio u poderanim hlačama i crvenoj košulji na malom postolarskom stocu, koji je imao tri noge, i cijeli je dan zabijao klince u čizme i šivao cipele. Cijeli je dan fućkao i pjevao kod posla. -Hlapićev gospodar zvao se majstor Mrkonja, a bio je zao i strašan. Tako je bio velik da mu je glava sezala do stropa u njihovoj maloj sobi. Imao je kuštravu kosu kao lav, a duge brkove do ramena. Njegov glas bio je tako jak i krupan kao u medvjeda. -Majstoru Mrkonji dogodila se jedanput u životu velika žalost i nesreća, pa je od onda bio vrlo tvrda srca. Kakva se nesreća dogodila majstoru Mrkonji, to će se istom mnogo kasnije iz ove knjige saznati. -Majstor Mrkonja bio je dakle tvrda srca i vrlo nepravedan, pa je psovao i vikao na Hlapića kad god je bio zlovoljan. -Majstorica je bila jako dobra. I njoj se dogodila ista žalost kao i majstoru Mrkonji. No ona je od toga doba postala još bolja i imala je vrlo dobro srce. Hlapića je jako voljela. -Ali se i ona bojala majstora Mrkonje. Kad god bi nosila Hlapiću svježa kruha, uvijek ga je sakrivala pod pregaču da majstor ne vidi, jer je majstor zapovjedio da se Hlapiću daje onaj tvrdi i stari kruh, a majstorica je znala da Hlapić rado jede meki krušac. -Hlapić je imao samo jedne poderane hlače i još jedne, koje mu je majstorica načinila od zelenoga sukna. To je sukno ostalo od majstorove zelene pregače, pa je majstor zapovjedio svojoj ženi da načini od toga Hlapiću hlače. Hlapić je imao u tim hlačama tako zelene noge kao zelena žaba, pa ih nije rado nosio, jer su mu se drugi šegrti rugali. Majstor Mrkonja je zapovjedio da ih mora nositi u nedjelju. Hlapić je bio uvijek dobre volje, pa kad je vidio da mora nositi te hlače, počeo se i sam šaliti. Kreketao je "kre-kre" kao žaba kad god je obukao zelene hlače. -Kad su vidjeli drugi šegrti da se Hlapić šali, nijesu mu se više rugali, nego su se igrali s njime u nedjelju i vrlo su ga voljeli. Majstor Mrkonja nije smio vidjeti da se Hlapić igra, jer bi ga odmah otjerao kući. -Tako je živio Hlapić kod majstora Mrkonje i nije mu bilo dobro. Ali on bi ipak bogzna kako dugo tamo ostao da se nije dogodilo nešto što je Hlapića odveć ražalostilo. - -II. -ČIZMICE - -Neki bogati gospodin naručio je kod majstora Mrkonje čizmice za svoga malog sina. -Čizme su bile vrlo lijepe. Njihove sare sjajile su se kao sunce. Sam Hlapić zabijao je klince u te čizme. No kad je gospodin došao sa svojim sinom po čizme i kad je sin obuo čizme, bile su one na nesreću pretijesne. Zato gospodin nije htio čizme uzeti ni platiti, pa se majstor Mrkonja popravdao s njim. Gospodin uza sve to nije htio uzeti ni platiti čizme. -Kad je gospodin otišao, počne majstor Mrkonja bjesnjeti i vikati na Hlapića: -"Ti se, nevaljalče, to skrivio! Ti lijenštino! Ti ništarijo! Ti si kriv da su čizme tijesne!" Strašno je vikao Mrkonja. Onda uhvati one čizme i izbije Hlapića sa čizmicama po leđima. To je bilo odviše nepravedno, jer je majstor sam krojio čizme, pa Hlapić nije bio kriv što su bile pretijesne. No kad je majstor Mrkonja bio ljutit, onda nije znao što je pravo, a što krivo. -On dakle izbije Hlapića čizmicama po leđima, baci čizme u kut i reče svojoj ženi: "Sjutra ćeš ih u vatru baciti. Neću više da vidim tih čizama. Onda se okrenuo kao lav prema Hlapiću i zagrozio mu se svojom velikom šakom i gromkim glasom: "Čizme će izgorjeti, ali ti ćeš mi, lijenštino, još platiti za njih." To je značilo da će Hlapić još dobiti batina radi tih čizama. -Kad je Hlapić naveče toga dana išao spavati, nije on ni fućkao ni pjevao kao obično, nego je nešto razmišljao. -Hlapić je spavao u kuhinji na podu kraj štednjaka. Tamo je imao jednu tvrdu slamnjaču, poderan gunj i komadić svijeće utaknut u jednom krumpiru, jer nije imao svijećnjaka. -Legne dakle Hlapić na svoju slamnjaču, ugasne svijeću koja je još malo virila iz krumpira i počne razmišljati. Mislio je Hlapić, mislio, a onda odluči da će u noći pobjeći od majstora Mrkonje i da će otići u svijet. Premda to nije bilo lako, a bilo je i pogibeljno, ipak je Hlapić to izveo. Što god šegrt može da zamisli, to može i izvesti. - -III. -BIJEG - -U noći, kad je sve tvrdo spavalo, ustane Hlapić. Oko njega bilo je sve tamno kao u zatvorenoj škatulji. -Tiho kao miš izađe Hlapić iz kuhinje i uvuče se u radionicu. Kad je Hlapić zapalio žigicu, počelo je po podu na sve strane nešto šuškati, pucketati i bježati. To su bili miševi, koji su po noći griskali kožu. No Hlapić se nije osvrtao na njih, jer je imao još puno posla, da se pripravi za putovanje. -Najprije uzme Hlapić komad stare hartije i veliku postolarsku olovku. Onda sjedne na svoj mali stolac s tri noge i počne pisati pismo: - -Vi ste htjeli bacati u oganj čizmice. Meni je to žao, pa idem u svijet da ih razgazim. Onda neće biti pretijesne. Budite bolji s Vašim drugim šegrtom. Dajte mu više juhe i mekši kruh. Čizme ću Vam vratiti. -Hlapić - -To je Hlapić vrlo dugo pisao jer nije bio baš osobito vješt pisanju. Njegova slova bila su velika i grbava kao kruške. -Kad je Hlapić svršio to pismo, onda ustane vrlo tiho i prikopča pismo na pregaču majstorovu, koja je visjela na zidu. Zatim sjedne i počne pisati drugo pismo: - -Draga gospojo! -Hvala Vam na Vašoj dobroti. Ja idem u svijet. Mislit ću na Vas i pomagat ću svakom, kao što ste i Vi meni pomagali. -Vaš Hlapić - -Onda opet ustane tiho i prikopča to pismo na pregaču majstoričinu. Majstoričina pregača visjela je također na zidu. -Zatim uzme Hlapić svoju crvenu kožnatu torbu i počne u nju trpati što mu je trebalo za putovanje. Najprije metne unutra komad kruha i komad slanine. To mu je bila njegova večera od jučer, jer je Hlapić bio jučer žalostan, pa nije mogao večerati. -U torbu metne jedan modar rubac, pa jedno šilo, malo dretve i nekoliko komadića kože. Hlapić je, naime, bio pravi mali majstor, a postolar ne može da bude bez šila i dretve, kao ni vojnik bez puške. Zatim metne u torbu još svoj mali nož i bila je puna. -Kad je to bilo gotovo, počeo se Hlapić odijevati za put. -Najprije uzme s klina svoje zelene hlače i obuče ih. Malo da nije zakreketao kad ih je obukao, tako je bio naučen na tu šalu! No morao je šutjeti kao miš da se ne probudi majstor Mrkonja, koji je spavao u drugoj sobi. -Zatim uzme Hlapić konac i pokrpa lakat na svojoj crveno košulji, pa je obuče. Iz kuta uzme i one krasne čizmice, radi kojih je jučer dobio batina. -Hlapić malo da nije zazviždao od veselja kad je obukao čizmice, tako su mu krasno stajale! No dakako da ni zviždati nije smio, jer bi se majstor probudio! Zatim je Hlapić htio uzeti svoju kapu. No ona je bila sasvim poderana i zaprljana. -Zato Hlapić uze komad sjajne kože, koja je ostala od čizmica i sašije od te kože široku vrpcu oko kape. Lako je njemu bilo šivati kožu kad je bio postolar! -Kapa se sada sjajila kao sunce i Hlapić je metne na glavu. -Tako je Hlapić bio gotov za putovanje. Imao je na sebi zelene hlače, crvenu košulju, krasne čizmice, sjajnu kapu i crvenu torbu preko ramena. -Izgledao je kao general nekakve čudnovate vojske! -Onda se odšulja Hlapić tiho, posve tiho iz radionice u dvorište. -Na dvorištu je bio svezan pas Bundaš. Hlapić i Bundaš bili su veliki prijatelji, zato Hlapić nije išao sada k njemu, jer je znao da će za njim cviljeti. A Hlapiću je ionako bilo teško i žao ostaviti Bundaša. -Baš kad je Hlapić izašao na dvorište i razmišljao bi li išao zagrliti Bundaša, počne majstor Mrkonja u sobi kašljati. Majstor je samo u snu kašljao. Greblo ga je u vratu, jer je jučer odveć na Hlapića vikao. Kad je Hlapić čuo da majstor kašlje, bilo mu je strašno. Uplašio se, jer je mislio da se majstor Mrkonja probudio: "Bježi sad, Hlapiću, što brže možeš", reče on sam sebi. -Brzo se provuče napolje kroz velika kućna vrata, koja srećom nisu bila zaključana, i bio je na ulici. -Na ulici je bio još crn mrak. Kuće su izgledale velike do neba, a Hlapić je išao po ulici vrlo živo. Nigdje nije bilo nikoga; svi su ljudi još spavali. -Tako je pobjegao Hlapić od majstora Mrkonje. - - -PRVI DAN PUTOVANJA - -I. -MALI MLJEKAR - -Išao je Hlapić, išao po mraku vrlo dugo ulicama, jer je grad bio velik. Već je bio prošao toliko ulica da ga majstor Mrkonja više ne bi mogao naći. -Još uvijek je išao Hlapić, a onda je počeo svitati dan, pa nije bilo više tako tamno. U posljednjoj ulici grada susretne Hlapić jednoga starca, koji je na malim kolima i na malom magarcu dovezao mnogo posuda s mlijekom u grad. -Kola i magarac bili su vrlo lijepi, ali siromah starac bio je slab i pogrbljen. -Starac je s kolima stao pred jednom trokatnom kućom, koja je bila tako visoka da je na najviše njezine prozore još uvijek mjesec gledao. -Kad je starac s magarcem stao pred kućom, uhvati on jednu posudu punu mlijeka i htjede je odnijeti u kuću. No kako je bio slab, potepe se na prvoj stubi, te malo da nije pao. Počne jadikovati i sjedne na stube pred kućom. -Uto dođe Hlapić u zelenim hlačama i crvenoj košulji, s krasnim čizmicama i sjajnom kapom. Kad ga je starac vidio, tako se začudio da je prestao jadikovati. -"Dajte, djede, ja ću vam ponijeti mlijeko u kuću", reče Hlapić. -"A otkuda si ti?" upita djed čudnoga Hlapića. -Hlapić nije rado pripovijedao o majstoru Mrkonji, pa zato reče: "Ja sam šegrt Hlapić. Šalje me car da njegovu sinu razgazim čizme, i ako treba kome pomoći u njegovu carstvu, da mu pomognem." -Starac je znao da se Hlapić šali, ali mu se tako svidio da je prestao jadikovati, pače se i nasmijao. -"U koji kat treba odnijeti mlijeko?" upita Hlapić. -"U treći kat", reče starac. -Hlapić je bio vrlo jak i uhvati tešku posudu, pa je odnese kao pero u kuću. -Na stubama je bio još mrak. -Dođe Hlapić s posudom u prvi, onda u drugi, pa konačno i u treći kat. Treći kat bio je tako visoko da je tamo još mjesec gledao na prozore. -Na stubama je bilo sasvim tamno, a u mraku je ležalo na stubama nešto sasvim crno. Samo su se dvije točke sjajile kao dvije crvene svijeće. To je bila dakako mačka, a njezine su se oči krijesile kao crvene svijeće. "O molim", reče Hlapić mački, "ja sam već donio mlijeko, samo mi izvolite pokazati put." -Mačka digne veselo rep i potrči pred Hlapićem do jednih vrata. -Tu Hlapić potraži zvono i pozvoni. -Sluškinja otključa vrata i otvori. -Kad je vidjela šarenoga Hlapića, uplaši se sluškinja, vrisne u sav glas i pljesne rukama. Mačka se uplaši od njezinoga vriska, pa skoči Hlapiću na glavu, a s glave sluškinji na rame, i onda preko ramena pljus! ravno u lonac pun vode. -Sad da je tko mogao vidjeti tu komediju! -Mačka mijauče, voda štrca, lonac se kotrlja, Hlapić skače da ne smoči čizmice, a sluškinja se smije tako jako da se tresu stakla na prozorima. -"O! O!" smijala se sluškinja, "kakvo si ti šareno čudovište? Jesi li papiga ili djetao ili tko si?" -"Vi se varate, gospođice", reče Hlapić. "Ja sam Hlapić i nosim vam mlijeko. Starac je slab, pa ne može po stubama. No bolje bi bilo da nijeste vikali." -Sluškinja se sad još više smijala. -Zatim uzme od njega mlijeko, a kad je Hlapić s praznom posudom htio otići, uzme sluškinja svijeću i otprati ga po stubama dolje, jer joj se Hlapić svidio. -"A zašto vi, gospođice, ne idete svaki dan sami po mlijeko dolje? Kad možete sad mene dolje pratiti, možete i sami po mlijeko", reče Hlapić. "Starac je vrlo slab, pa ne može nositi mlijeko na treći kat." -Sluškinja se zasrami što se nije sama na to sjetila i obeća Hlapiću da će ići odsada svaki dan sama dolje po mlijeko. -Hlapić pak obeća da će joj zato donijeti cvijeća s putovanja. -Kad je Hlapić došao dolje na ulicu k starcu, umoli ga da mu dopusti i dalje raznositi mlijeko, jer su kola još bila puna. -Starac to jedva dočeka, a Hlapić uhvati maloga magarca za uzde i počne razvoziti mlijeko. Pametni magarac znao je sam u koju kuću treba nositi mlijeko i sam je stao svagdje pred kućnim vratima. Hlapić se veoma čudio kako li je to pametan magarac i upitao je starca zašto ljudi tako pametnu životinju nazivaju magarcem ili oslom? -Starac je bio doduše vrlo star, ali ipak nije znao odgovoriti Hlapiću na to pitanje. -"Kad sam se rodio, već su magarci imali to ime", reče starac. -To Hlapiću nije bilo pravo i požalio je što ne zna bolje pisati. "Da znadem bolje pisati, napisao bih jednu knjigu o tome da se te pametne životinje okrste ljepšim imenom, a ime magarac ili osao da se ostavi za one stvorove koji ga zaslužuju", reče Hlapić. -Međutim se pametni magarac nije brinuo o tom kako ga ljudi nazivlju, niti o tom što govore Hlapić i starac o njem, nego je stao i nadalje pred onim vratima gdje je trebalo. -Hlapić je svakiput uhvatio posudu s mlijekom i brzo kao vjetar trčao uza stube. -Tako su kola bila začas prazna. Samo je ostala jedna mala posuda starcu za zajutrak. -Starac se zahvali dobromu Hlapiću i dade mu da se napije slatkoga mlijeka. Zatim ode starac s magarcem i sa svojim kolima dalje, a Hlapić ode svojim putem. -Već je bio bijeli dan. -Još malo je išao Hlapić, a onda izađe iz grada. I opet je još malo išao, pa nije bilo više nijedne kuće, već samo velika polja, grmlje, drveće i dugačka cesta. Grad se više nije vidio. -"Hvala Bogu", reče Hlapić i sjedne pod jedno drvo. -Bio je tako dremovan, jer je u noći malo spavao. Zato metne crvenu torbu pod glavu i legne u duboku travu. -Trava je bila mekana, ali je ipak bilo dosta tvrdo na njoj ležati. Ipak Hlapić usne slatko kao zec u travi. -Neka samo spava. Glavna je stvar da je majstor Mrkonja daleko - a još je glavnije da Hlapić ne zna koliko ga dobra, a koliko zla čeka na tom putu. -Kad bi on to znao, ne bi tako mirno spavao. - -II. -VELIKA SE GLAVA POKAZUJE U TRAVI - -Hlapić je spavao vrlo dobro i dugo u travi. -Kraj njega je po cesti prošlo mnogo kola, mnogo seljaka i seljakinja. Konji su toptali po cesti, ljudi razgovarali i vikali, kola su škripala, a guske, što su ih seljakinje nosile u grad, gakale su. -Hlapić je spavao i nije baš ništa čuo, kao da ima bazgu u ušima. U visokoj travi nije ga nitko vidio. -Tako je došlo i podne. Na cesti nije bilo već nikoga. -Najedanput počne se Hlapić buditi. Čuje on kako se nešto vuče po travi, kako se šunja i šunja. Sve bolje i bolje čuje kako nešto tapka i tapka. A onda začuje već sasvim blizu sebe kako netko teško diše i duva. -To mu je bilo čudnovato. -Hlapić je bio dremovan, pa nije još dobro vidio ni čuo. Zato se htjede malo podići da vidi što se to šunja i što to tapka u travi primičući se sve bliže i bliže k njemu. -U taj čas pokaže se iz trave sasvim blizu Hlapića jedna velika, kuštrava, žuta glava i isplazi naprama Hlapiću dugačak i crven jezik. -To je bilo zbilja vrlo čudnovato i dosta strašno. Možda bi se tko drugi i uplašio. No Hlapić samo skoči i zagrli onu veliku kuštravu glavu! -To je, naime, bio njegov dragi pas Bundaš. Bundaš je za Hlapićem utekao od majstora Mrkonje, i tako je dugo njušio i tražio i trčao dok nije Hlapića našao. -Bundaš počne svojim dugim crvenim jezikom lizati Hlapiću ruke, a Hlapić ga je neprestano grlio i grlio. -"To je lijepo, dragi moj Bundašu!" govorio je Hlapić. -Onda se od veselja počeše prebacivati i kotrljati po travi kao dvije lopte. Kad im je bilo toga već dosta, reče Hlapić: "No, a sada izvoli sjesti, pa ćemo objedovati." -Bundaš je bio tako veseo da je samo skakao za muhama i skakavcima. -Hlapić je sio na travu, izvadio iz torbe svoj kruh i slaninu i mali nož. Onda se prekrstio, skinuo kapu i počeo jesti. Jedan komad slanine metao je sebi u usta, a drugi je bacao Bundašu. Bundaš je svaki komad dočekao u uzduhu i u isti čas progutao. -Zatim je odrezao Hlapić komad kruha sebi, i drugi bacio Bundašu. Šćap! učini Bundaš i kruha više nije bilo! -Tako su Hlapić i Bundaš dakako dosta brzo svršili objed, a onda ustali i pošli dalje na put. -Bilo je vruće, a cesta je bila dugačka, bijela i prašna. - -III. -KUĆA S PLAVOM ZVIJEZDOM - -Dugo su Hlapić i Bundaš veselo išli po cesti. No konačno su ih već počeli i tabani peći. -Baš su došli do jedne male sirotinjske kućice. Kućica je bila okrpana i naherena, a imala je dva prozorčića. Dolje ispod prozorčića bila je narisana plavom bojom velika zvijezda. Ta se zvijezda već izdaleka vidjela, pa je radi nje cijela kuća izgledala kao starica kad se smije. -U kući je netko jako plakao. To je Hlapiću bilo žao i on se sjeti kako je rekao da ide po svijetu da pomogne komu treba. Zato uniđe u kuću da vidi što se tamo dogodilo. -U sobi je našao Hlapić jednoga dječaka koji se zvao Marko i koji je sam sjedio na klupi i plakao. Bio je tako velik kao Hlapić, a plakao je jer je izgubio na paši dvije guske. To dakako nije bila najveća nesreća, ali kako za koga! -Marko nije imao oca, a njegova majka bila je siromašna, pa je zato Marko morao paziti na guske jer je svaka guska vrijedila tri stotine kruna. -Kad je Hlapić u zelenim hlačama, s crvenom košuljom i sjajnim čizmicama došao u sobu, Marko se tako začudio da je širom otvorio usta i prestao plakati. -"Zašto si tako jako plakao?" upitao je Hlapić Marka. -"Izgubio sam na paši dvije guske", odgovorio je Marko i počeo još jače plakati. -"To nije ništa", reče Hlapić. "Mi ćemo ih naći. Hajdemo ih tražiti." -Bundaš, Hlapić i Marko pođu tražiti guske. -Blizu je bila jedna velika voda, kraj koje je Marko uvijek pasao guske, pa je sada odveo do te vode Bundaša i Hlapića. Hlapić još nikada nije vidio tako velike vode jer je dosada uvijek živio u gradu. Oko vode bilo je puno grmlja, a daleko prijeko, kraj obale, rasle su šibe iz vode. -Kad su došli tamo, počeo je Marko opet plakati. -"Joj, joj! nikad neću naći svojih gusaka." Marko je tako jako plakao da mu je Hlapić morao posuditi svoj plavi rubac iz torbe za brisanje suza. -I Hlapiću se činilo da se ne mogu naći kraj tako velike vode dvije guske, koje su tako male. No nije htio to reći da ne ražalosti Marka, već je počeo s njim tražiti guske po grmlju. Bundaš je dotle trčao, njušio i lajao oko njih sve jače i jače. -Najedanput se zatrči kuštravi Bundaš i skoči u vodu te počne plivati preko one velike vode. -"Bundaš! Bundaš!" zvao je Hlapić, ali Bundaš ne mari, samo trese glavom i pliva dalje na drugu stranu vode, pa se izgubi među šibama. -Hlapić je već mislio da je njegov Bundaš izgubljen. A da se Bundaš izgubio, zaista bi i Hlapić plakao! No Hlapić nije mogao sad plakati, jer je svoj rubac posudio Marku. A nije imao vremena da plače, jer se preko vode u granju čulo mahanje i lupanje krilima i glasno gakanje, pa još glasnije lajanje. To su dakako bile Markove guske koje je Bundaš tražio i našao preko vode u grmlju. Tamo dakako ni Marko ni Hlapić ne bi nikad mogli doći. -Marko je skakao od veselja kad je Bundaš počeo tjerati guske k njemu. Guske su plivale naprijed i otvarale širom kljun te srdito gakale. Bundaš je plivao za guskama, tjerao ih i isto tako srdito lajao. -No sve se dobro svršilo i Bundaš srećno dotjera guske do Marka i Hlapića, pa izađe veselo iz vode. -"Kako si ti pametan! Kad obogatim, kupit ću ti kobasicu za deset kruna", rekao je Hlapić Bundašu. -Onda uhvati Marko jednu, a Hlapić drugu gusku, pa ih metnu pod pazuho i odu kući. Bili su tako veseli da su fićukali po putu kao kosovi. -Dok su tako išli, reče Marko Hlapiću: -"Alaj ima tvoj Bundaš veliku glavu!" -"Zato i jest tako pametan", reče Hlapić. "Da si ti imao tako veliku glavu, našao bi guske bez Bundaša!" -Uto su došli k Markovoj kući. Markova majka bila je već kod kuće, pa je dopustila Hlapiću da može kod njih spavati, jer je bila vrlo srećna što je Bundaš našao guske. Tako je Bundaš priskrbio Hlapiću prvo noćište. Već je bila večer, pa su Marko i Hlapić sjeli na veliki kamen pred kuću i dobili u šarenoj zdjelici žganaca s mlijekom i dvije velike drvene žlice. -Dok su večerali, upita Hlapić Marka: -"A tko je narisao onu plavu zvijezdu na kućici?!" -"Ja", odgovori Marko. "Kad je mati ličila sobu, uzeo sam boju, pa sam narisao zvijezdu. Mislio sam da će moje guske poznati kućicu po zvijezdi. Ali sad vidim da je to badava bilo i da guske idu preko vode, bila ili ne bila zvijezda na kući." -No Hlapić je dobro upamtio tu plavu zvijezdu. I svaki koji čita ovu knjigu neka je upamti. To će mu trebati kad dođu ozbiljni dani po Hlapića. -Tako su razgovarali Marko i Hlapić i večerali, a onda je dobio i Bundaš žganaca. Zatim odoše svi spavati. -Dakako da Hlapić nije ni u sobi ni u postelji spavao, jer u kućici nije bilo za njega mjesta. -Hlapić je spavao na štali. -U dvorištu je, naime, bila jedna mala i stara staja, a na staji sijeno. -Hlapić se morao penjati na tavan po ljestvama, a onda se morao uvući kroz jedan mali otvor na tavanu. Kad je već bio na tavanu, okrene se Hlapić, pruži glavu kroz otvor i vikne: -"Laku noć!" -U dvorištu nije bilo više nikoga. Bila je crna noć, pa je dvorište izgledalo kao velika crna rupa. Gore na nebu bilo je toliko zvijezda koliko ih Hlapić još nikada nije vidio. -Onda Hlapić izuje i obriše svoje krasne čizmice, pa legne u sijeno i zaspi. -Pred štalom je spavao Bundaš, na štali je spavao Hlapić, a u štali je spavala jedna lijepa šarena krava. -To je bio prvi dan Hlapićeva putovanja i srećno je prošao. Bog zna kako će mu biti drugi dan! - - -DRUGI DAN PUTOVANJA - -I. -HLAPIĆ I KAMENARI - -Ujutro rano počeli su kokoti pjevati i guske gakati, počela je krava zvoniti i počeo je Bundaš lajati i cviljeti jer nije vidio Hlapića. -To je bila takva halabuka da se Hlapić probudio i mislio u prvi čas da je u menažeriji. Na selu je svako jutro takva halabuka kao u menažeriji, samo Hlapić toga dosad nije znao. -Hlapić se dakle probudi, obuje čizmice i sađe s tavana po ljestvama. Zahvali se Markovoj majci, a ona mu dade veliki komad kruha i tri kuhana jaja na put. -Hlapić i Bundaš odu dalje na put, i to je bilo jedino mirno prije podne što su ga oni proživjeli na svom putovanju. -Išli su, naime, neko vrijeme veselo i bez brige, a onda su došli do jednoga mjesta na cesti gdje su sjedjeli ljudi s dugačkim čekićima i tukli kamen za cestu. Nekoji od tih ljudi imali su velike crne naočale, jer su se bojali da im koji komadić skoči u oko. Drugi nijesu imali naočale i nijesu se bojali, nego su veselo pjevali. -Ti su se potonji Hlapiću većma svidjeli i k njima je on odmah sio da s njima pjeva. Hlapić je dobro poznavao njihovu pjesmu, jer svi veseli ljudi jednako pjevaju. -Kad su se već napjevali, upita Hlapić kamenare da li je putnicima teško na putu? Kamenari su dakako dobro znali odgovoriti na to pitanje, jer oni uvijek sjede na cesti i vide svakog putnika. -Jedan kamenar odgovori Hlapiću: -"Onomu koji ima jake cipele, čvrste šake i pametnu glavu dobro je na putu." -"A onomu koji toga nema?" upita Hlapić. -"I onomu je dobro, jer mu ionako već u prvom selu dodija putovanje i krene kući", odgovori kamenar. -Nato se Hlapić digao da putuje dalje. No prije njegova odlaska još su se dobro nasmijali jednoj zgodi. -Došlo je, naime, odnekud jedno sasvim malo šareno tele, koje je išlo, a da ni samo nije znalo kuda. Mali telići doduše idu, ali nikada ne znadu kuda. I upravo to malo šareno tele htjelo je da se potuče s Hlapićem. Nagnulo je svoju šarenu glavu i poskočilo da udari Hlapića. -"O! o! potucite se!" počeše se smijati kamenari, "upravo ste par!" -"Jednako smo doduše veliki, ali nijesmo par!" odvrati Hlapić, nasmije se, zasuče rukave i potuče se sa šarenim teletom. -Dva-tri puta se čulo: pljes! pljes! pa onda: tuku! tuku! Hlapić je udarao svojim čvrstim šakama, a tele svojom šarenom glavom. -Tele poskoči dobro natrag da se jače zatrči na Hlapića. -"O! o! samo se dobro zatrči!" vikne Hlapić teletu. -Nato Hlapić odskoči nastranu, a tele, kako je nagnulo glavu tako potrči pokraj Hlapića i - eto ti ga na! - skotrlja se naglavce u jarak kraj ceste kao bundeva. -Hlapić je objema rukama pljeskao o koljena, te se smijao dok se tele koprcalo dolje u jarku. Kad se tele diglo na svoje tanke noge, podiglo je svoj šareni rep i pobjeglo na onu stranu gdje se sjetilo da mu je majka. -Hlapić i kamenari gledali su za njim i smijali se. A onda odsuče Hlapić svoje crvene rukave i reče: -"Ja sam već odavno čitao u šoštarskom kalendaru: 'Gdje se lud s mudrim bije, tu jednaka borba nije.'" -Nato se Hlapić oprosti od kamenara, a oni rekoše: -"Putuj srećno! Tvoje su čizme jake, a da imaš dobru glavu i čvrste šake, to smo sada vidjeli." -To je Hlapiću bilo milo čuti i on pođe dalje na put. -Toga dana bila je velika omara, pa će sigurno uveče biti bljeskanja, kiše i grmljavine. - -II. -CRNI ČOVJEK - -Predveče toga dana bio je Hlapić još uvijek na cesti. On je taj dan prošao već jedno selo, ali nije htio u njemu stati, jer je htio da što dalje uteče od onoga grada gdje je bio majstor Mrkonja. -Hodao je dakle Hlapić, hodao po cesti, ali predveče počne najedanput duvati jak vjetar, počne bljeskati i grmjeti. Najprije je grmjelo izdaleka i slabo, a onda sve bliže i bliže i sve jače. -Grmljavina je tutnjela kao da se željezna kola po nebu voze. Bundaš se bojao grmljavine i stisnuo se k Hlapiću. "To nije ništa", reče Hlapić i pođe dalje. Onda bljesne još jače i začuje se strašan udarac groma u daljini. Bundaš se strese od straha, ali Hlapić reče: "I to nije ništa. Hajdemo dalje." -Morao je držati kapu da mu je vjetar ne odnese, jer je silno duvao. Onda su došli tako crni oblaci da je postalo gotovo tako tamno kao u noći. Samo kad bi bljesnulo, vidjelo se cijelo nebo kao da vatra gori na njemu. -Počela je padati kiša u krupnim kapljama. -"Sada se moramo sakriti", reče Hlapić, koji se najviše brinuo za svoje čizme. Hlapić je gledao oko sebe i nije znao kuda bi se sakrili, jer je svuda bilo samo polje i drveće, a nigdje kuće ni čovjeka. -Bilo je vrlo dobro što su Bundaš i Hlapić bili zajedno. Više puta bio je pametniji Bundaš, a više puta Hlapić, pa su tako uvijek pomagali jedan drugomu. -Ovaj put bio je Bundaš pametniji. Na cesti je bio most, a Bundaš počne vući Hlapića pod taj most. -"Ti si uistinu pametan", reče Hlapić Bundašu, i uvuče ga pod most. -Kad se Hlapić počeo vući pod most, najedanput se uplaši. -A tko se i ne bi začudio i uplašio! Pod mostom je sjedio neki čovjek u dugoj crnoj kabanici s poderanim šeširom na glavi. Bundaš počne strašno lajati na njega. Sad je opet Hlapić bio pametniji od Bundaša, jer je pravo mislio: treba uvijek biti ljubazan i uljudan! -Zato zapovjedi Bundašu da šuti, a on pozdravi čovjeka: -"Dobar dan", reče Hlapić. -"Dobar dan", odgovori čovjek: "Otkuda si ti ovamo došao?" -"Napolju pada kiša, a meni je žao mojih čizama. Hoćete li dopustiti meni i Bundašu da ostanemo ovdje?" pitao je Hlapić. -"Možeš ostati", reče čovjek. "Ali ovdje nije baš jako lijepo." -Pod mostom je zbilja bilo tijesno i ružno. Tamo se nije moglo stajati, nego samo sjedjeti ili čučati. -Vjetar je strašno duvao, kiša je s tučom udarala po mostu kao da čekići tuku, a grmljavina je bila tako jaka da se nije pod mostom moglo razgovarati, jer nije jedan drugoga čuo. -Tako su Hlapić, Bundaš i taj čovjek čučali pod mostom. -Bundaš je neprestano mrmljao na onoga čovjeka, a ni Hlapiću nije se baš sviđao. Hlapiću bi milije bilo da je bio sam s Bundašom pod mostom. -Kiša je padala dugo, a grmjelo je još uvijek jednako. Već je bila večer. -"Morat ćemo ovdje ove noći spavati", reče onaj čovjek. -Hlapić je vidio da čovjek ima pravo, jer je napolju lijevala kiša, pa se nije nikud moglo. -Pod mostom bilo je slame, kao da je već netko ondje spavao. -Hlapić razastre slamu i načini ležaj za sebe i onoga čovjeka. -Onda izuje čizmice, obriše ih i metne kraj sebe. Torbu metne pod glavu i legne na slamu. -Onaj se čovjek zamota u svoju kabanicu, pa i on legne na slamu. -Hlapić rekne: "Laku noć", a čovjek odvrati: "Laku noć." -Sad se Hlapić prekrsti naglas. -A onda polako digne glavu da vidi hoće li se i onaj čovjek prekrstiti. No on se nije prekrstio, nego se samo okrenuo i počeo hrkati kao vuk. -To se Hlapiću nije dopalo. Zato se još jedanput prekrsti, a onda zagrli Bundaša, jer mu je bilo malo zima pod mostom, pa mirno zaspi. -To je bio drugi dan Hlapićeva putovanja. Baš jako ugodan nije bio, ali na svakom putovanju ima neprilika! A Hlapić se veselio kako će sjutra obući svoje čizmice i poći dalje u svijet. I tako je ipak veselo zaspao. - - -TREĆI DAN PUTOVANJA - -I. -VELIKA ŽALOST - -Tako su spavali pod mostom Bundaš, Hlapić i onaj čovjek u crnoj kabanici. U noći je najedanput Bundaš počeo mrmljati i lajati. Hlapić je bio jako dremovan, pa zagrli Bundaša još jače i reče: -"Šuti Bundaš!" Bundaš je nato zašutio i oni su dalje spavali. -Kad je već bio dan, probudi se Hlapić. Odmah je vidio da onoga čovjeka u crnoj kabanici više nema. Otišao je dok je Hlapić spavao. Hlapiću to baš nije žao bilo. On veselo ustane i htjede da obuje svoje čizme. -No što je Hlapić sada vidio, bilo je strašno! Nema njegovih čizmica. Nema ih niti na slami, niti pod slamom. Nigdje ih nema! Nema ih, pa nema! Odnio ih onaj čovjek. -"O Bože moj!" uzdahnuo je Hlapić kad je vidio da nema čizmica. Od žalosti je sklopio ruke i ostao jedan čas zamišljen. -Svako bi dijete plakalo da mu tko ukrade tako lijepe čizmice. Dakako da bi plakalo svako dijete da ostane boso na veliku putu! -No Hlapić nije plakao. On je jedan čas razmišljao, a onda je skočio na noge, zovnuo Bundaša i rekao: -"Hajdemo, Bundašu, tražiti onoga čovjeka. Mi ćemo ga naći makar ga tražili deset godina i dobit ćemo čizme, pa da ih je objesio u sam carski dimnjak!" -Tako je Hlapić pošao bos dalje na put da traži svoje čizmice. -To je bio početak njegovih najčudnijih doživljaja. Nije bio lak posao tražiti sada čizme. Ta zemlja je jako velika pa je na njoj puno takvih mjesta na koja je mogao crni čovjek sakriti čizme. - -II. -DJEVOJČICA NA PUTU - -Išao je tako Hlapić, išao po cesti i razmišljao je tako kao da ide u četvrti razred pučke škole. Ali on nije išao u školu, nego je išao po svijetu tražiti svoje čizmice, a to je gotovo još i teže. -Kad je Hlapić tako hodao već po sata, opazi pred sobom na cesti jednu lijepu malu djevojčicu. -Djevojčica je imala spuštene kose, a na ramenu je nosila malu zelenu papigu. Išla je brzo, jer je i ona putovala. Zato je nosila u ruci svežanj povezan u crvenom rupcu. U svežnju su bile njezine haljine i rubenine, pa druge stvari. -Ta je djevojčica bila iz jednoga cirkusa, a zvala se Gita. To je malo čudno ime, ali u cirkusu ima mnogo čudnih stvari. -Hlapiću se Gita već izdaleka činila vrlo lijepa, jer je imala plavu opravicu sa srebrnom vrpcom opšivenu. Opravica je doduše bila dosta poderana, ali ništa zato! Gita je imala i bijele cipele sa zlatnom kopčom. I cipele su bile dosta stare i pokrpane, ali i opet ništa zato! Gita se Hlapiću ipak jako lijepa učinila, pa se požurio da je stigne. -"Dobro jutro!" reče Hlapić kad je došao do Gite. Ali pomislite kako li se začudio kad mjesto Gite odgovori njezina papiga: -"Dobro jutro! Dobro jutro! Dobro jutro!" -Tri puta rekla je papiga "dobro jutro". Bila je tako brbljava da bi osam dana neprestano govorila "dobro jutro" da je nije Gita primila za kljun. Zatim počnu Gita i Hlapić razgovarati. -Gita je Hlapiću pripovijedala da ju je njezin gospodar ostavio u jednom selu jer je bila bolesna. Gospodar je otišao s cirkusom dalje preko dva sela i jednoga grada u treće selo i rekao je Giti da dođe. -"Sada putujem pješice u treće selo", reče Gita. "To je vrlo daleko i dosadno." -"I ja putujem", reče Hlapić, "hajdemo zajedno." -"Hajdemo", reče Gita. "Ja sam vrlo žalosna. Jutros mi je netko ukrao na cesti škatulju dok sam išla na zdenac da se napijem vode. U škatulji sam imala svašta, i moje zlatne naušnice bile su unutra." -"A meni je netko ukrao čizmice", reče Hlapić. "Nemoj se žalostiti. Naći ćemo i naušnice i čizmice. Hajdemo samo dalje." -"Hajdemo", reče opet Gita, "ali sam jako gladna!" -"Bože moj", mislio je Hlapić, "teško je s djevojčicama! Malo prije bila je žalosna, a sada je opet gladna." -Ipak se Gita sve većma sviđala Hlapiću, pa zato reče on naglas: -"Naći ćemo već u selu posla, pa onda nećemo biti gladni. A kakav posao ti umiješ raditi, da se možemo ponuditi kakvom seljaku u službu?" -To je pitao Hlapić, a Gita odgovori ponosno: -"O, ja znadem svašta! Znam jahati, znam stajati na konju, znam skakati kroz obruč, znam se loptati s dvanaest jabuka najedanput, mogu gristi najdeblju staklenu čašu, a i pojesti je i još svašta takva znam što se radi u cirkusu." -Sada se Hlapić počeo tako jako smijati da vi sebi to ne možete zamisliti! Tako se smijao da mu je s glave kapa pala. -"Ovo sve što ti znaš neće nam baš mnogo koristiti u nijednoj službi. Ako se budeš loptala s jabukama, pa grizla i gutala čaše, onda te neće nijedan seljak u službu primiti!" rekao je Hlapić. -Gita se na to rasrdila. Ali Hlapić joj dade posljednji komadić kruha iz torbe, a zatim pođu svi skupa dalje na put da traže posla u selu. S jedne strane išao je Hlapić, a s druge Gita, a u sredini Bundaš. Giti na ramenu bila je papiga. To je bilo vrlo šareno i čudno društvo na cesti. - -III. -NA SJENOKOŠI - -Hlapić je tako lijepo zviždao putem da su vi skupa stupali oštro i brzo kao vojnici. Zato su brzo i došli u prvo selo. -Tamo je jedan gospodar kosio sijeno i imao mnogo težaka. -Hlapić priđe gospodaru i upita ga: -"Trebate li dobrih težaka?" -Gospodar se začudi, jer su Hlapić i Gita bili tako maleni i šareni, i jer su imali papigu i psa. -"A zašto ste vi dobri težaci?" upita ih gospodar. -"Zato jer ništa ne znamo, a rado bismo sve naučili", odgovorio je Hlapić. -Gospodaru se svidio taj odgovor i premda još nije imao takvih težaka, kao što su bili Gita i Hlapić, to ih je ipak primio u posao i rekao im da prevrću pokošenu travu. On je imao mnogo težaka da što brže posuši sijeno. -Težaci su baš jeli zajutrak, pa su dali Giti i Hlapiću slanine i kruha. -A kad su se najeli, odu svi na posao. Papigu i svoj svežanj metnula je Gita na jednu granu. -Hlapić i Gita dobili su u ruke velike drvene vile i morali su okretati sijeno i slagati ga na kupove. -Hlapić je bio vrlo jak i spretan i radio je odmah taj posao tako vješto da je sijeno sve frcalo oko njega kao perje. -No Gita je bila lijena pri poslu. Njoj je bilo dosadno raditi, jer u cirkusu nije naučila nikakav ozbiljan posao. -Ona je dakle dva, tri puta mahnula vilama, složila je nekakav nahereni kupčić sijena i odmah sjela na njega. -"Hlapiću, meni je vruće", rekla je najprije Gita. Ali Hlapić nije slušao, već je dalje radio. -"Hlapiću, ja sam opet gladna", rekla je malo poslije Gita. -Hlapić nije opet ništa odgovorio, nego je radio. On je tako lijepo slagao sijeno, kao duhan u škatulju, i načinio je već tri visoka kupa, kao tri tornja. Gita se pak još većma ljutila što Hlapić ne odgovara, a bilo joj je ionako sve dosadnije raditi. -Počela je zato najprije srdito mahati vilama, pa ih je prebila. Zatim je počela grepsti grabljama tako ljutito po travi da su odmah ispala tri zupca iz njih. Napokon je počela od srditosti miješati suhu i svježu travu zajedno, kao da je kaša u loncu. Kad je to vidio gospodar, pomislio je: -"Ja ne trebam takvoga težaka! Tko ne radi, ne treba ni da jede." -Zatim je podigao sa zemlje dugačku šibu i pošao je prema Giti da je otjera s posla. Tako uvijek čine seljaci sa svakim lijenim težakom. -Kad ne bi tako radili, onda bi bilo bolje da i ne počinju kositi travu. Kad se opet ne bi trava kosila, onda bi narasla tako velika da bi se sve lijenštine u nju sakrile i cijeli dan spavale. Ovako je dakle najbolje. -No Gita je već izdaleka opazila da ide gospodar sa šibom. Ona dakako nije htjela čekati da gospodar dođe blizu, nego je brže-bolje bacila grablje, uhvatila svoju papigu i dosegla svoj svežanj, a onda pobjegla vješto kao vjeverica u grmlje. -A Bundaš, koji se također vrlo rado igrao, potrči odmah za njom. -U grmlju su težaci imali jedna sasvim mala kola, na kojima su dovezli vodu za piće. Tamo iza tih kola sakrila se Gita s Bundašem. -"Da te nijesam više vidio!" vikne za njom gospodar. -Tako je Gita ostavila posao i bogzna kakva je misao niknula u njezinoj cirkuskoj glavici! -Hlapić je sve to vidio i nije mu bilo pravo. On je ostao kod svog posla i mislio je ovako: "Gita nije kriva što ne zna raditi, kad je nije nitko učio poslu. A sada, kad već zajedno putujemo, moram se ja brinuti za nju, pa ću joj dati polovicu svoje večere." -Tako je mislio dobri Hlapić i ostao je kod posla. Radio je hitro i veselo cijeli dan da zasluži večeru za sebe i Gitu. -Gita, Bundaš i papiga nijesu se do navečer više pokazali. Objedovali su valjda kupine i jagode u grmlju, a što su inače cijeli dan radili, to se istom navečer vidjelo. -To je bila vesela večer, pa je vrijedno da se cijela ispripovijeda, premda inače nije važna. No mnogim je ljudima ionako najvažnije ono što je veselo. - -IV. -PREDSTAVA - -Kad je, naime, bio posao navečer gotov, sjeli su svi težaci za večeru. Bilo ih je tako mnogo da su sjedjeli za stolom koji je bio pet metara dugačak. A taj sto stajao je pod velikim hrastovima. Gazdarica im je donijela četiri velike zdjele graha i tri još veće zdjele krumpira. Hlapić je sjedio s težacima za stolom i večerao. -Hlapić je baš razmišljao kako li će naći Gitu i odnijeti joj večeru. U taj čas začuje se iz grmlja kako netko trubi u malu trublju. -Svi se težaci osvrnu onamo i tako se začude da su im svima popadale žlice iz ruku. -Što su vidjeli na putu između grmlja, bilo je zaista krasno. -Na malim kolima vozila se Gita u zlatnoj opravi. Kola su bila sva iskićena cvijećem. U kola je bio upregnut Bundaš. I užeta i uzde od konopa sve je bilo okićeno cvijećem, a Bundaš je osim toga imao na repu svezane tri široke crvene vrpce. Naprijed na kolima bila je utaknuta visoka šiba, a na šibi je bio mali kolobar. Na kolobaru njihala se papiga. -No najljepše bilo je ovo: -U kolima sjedjela je Gita, kao kraljica u zlatnoj haljini sa spuštenim kosama, pa je trubila u malu zlatnu trublju. Trublju, haljinu i vrpce izvadila je dakako Gita iz svog svežnja. -Bundaš je vukao okićena kola upravo prema težacima. -Kako li je taj mudri Bundaš mogao naučiti za jedan dan voziti kolica, to je Gitina tajna. Prava je sreća da Hlapić ima na svom putovanju takvoga druga koji je i u veselju i u žalosti mudar i dobar! -Svi su se težaci počeli smijati i radovati, tako je krasno bilo vidjeti Gitu u kolima, a Bundaša pred kolima. -Kad se Gita dovezla k težacima, počela je predstava. -Gita je skočila s kola, prostrla je veliku plahtu od sijena i naklonivši se počela je plesati. Plesala je, okretala se kao zvrk, skakala je kao ptičica, a uza to udarala u mali bubanj. -Plešući provlačila se kroz jedan mali obruč, koji je u ruci držala. Obruč se pričinjao tako tijesan, da ne bi mogla Gita kroz njega proći. Ali ona je plešući klizila svaki čas kroz taj obruč kao da je vila. -To je bilo krasno, ali onda je došlo još nešto ljepše. -Od jednog hrasta do drugoga svezala je Gita visoko gore jedno uže. Popela se hitro kao mačka na uže i počela je hodati na onom tankom užetu visoko u uzduhu. Izgledala je kao lastavica, jer je širom raširila ruke. -Hlapić je sav prestrašen potrčao pod uže da uhvati Gitu ako bi pala dolje. No Gita se smijala i hodala je u visini po tankom užetu tako sigurno kao drugi čovjek po zemlji. Kad je bila na kraju užeta, kliznula se po jednoj grani na zemlju tako lako kao da je ptica. -"O! O! To još nijesam vidio," rekao je Hlapić. -"O, sada ćemo lako naći Gitinu škatulju i moje čizmice", pomisli zatim veselo Hlapić: "Ako ih je onaj crni čovjek sakrio u podrume, Gita se tako vješto provlači kroz tijesni obruč da će se i kroz mišju rupu provući u podrume. Ako ih je sakrio na tavan, Gita tako sigurno hoda u visini da će se odšetati preko svih krovova na sve tavane i naći čizmice i škatulju." -Dakako da se Hlapić varao kad je tako mislio. Gita je, naime, naučila provlačiti se kroz obruče i hodati po užetu baš samo radi toga da se provlači kroz obruče i da hoda po užetu. A druge nikakve koristi neće ni Hlapić ni tko drugi ikada imati od te njezine velike vještine. -Svi su se težaci, međutim, čudili Gitinoj umjetnosti tako da su zaboravili na svoj grah i krumpir. -Uto je Gita pristupila opet k svojim kolima i uzela onu šibu s papigom pa je digla uvis. Zatim je udarala polako nogom u bubnjić i počela pjevati neku čudnu pjesmu, koju razumiju samo komedijaši i papige. -Papiga se nato počela vrtjeti na onom kolobaru. Vješala se nogama i spuštala glavu dolje, vješala se kljunom i spuštala noge da vise, a poslije se opet prenavljala i nakretala glavu kao gospojica na šetnji. I plesala je s noge na nogu kao medvjed. Napokon je zafućkala kao željeznica i počela se prevrtati po kolobaru. -Prevraćala se tako brzo i toliko puta okolo kolobara da bi zaista mogao tkogod posumnjati je li to papiga ili opica, što je uostalom svejedno. -A onda je došlo posljednje iznenađenje i svi su se tako nasmijali kako je to već obično na završetku svake predstave. Gita je, naime, podigla šibu s papigom visoko, kliknula "Laku noć" i mahnula je šibom i papigom naprama Hlapiću. Papiga ni pet ni šest već odleti i sjedne Hlapiću na rame, uzme mu kapu s glave, baci je na zemlju i počne kriještati i vikati: "Klanjam se! Klanjam se! Laku noć!" -Ah, kako su se svi težaci, a i gospodar tomu smijali! I Gita je kriještala od smijeha kao papiga. Samo Hlapić je stajao kao okamenjen od čuda s papigom na ramenu, jer se zaista tomu nije nadao. -"Laku noć! Laku noć!" počeli su vikati težaci, a napokon i sam Hlapić. -"Kad je komedija, neka je komedija", pomisli Hlapić i metne papigu na zemlju, pa je pokrije svojom kapom. -"Nakloni se još jedanput", reče on papigi. -Dakako, papiga nije mogla to da učini, jer ljudska kapa pokriva i najmudriju papigu od kljuna do repa. -Papiga je trčala zajedno s kapom kao slijepa kokoš dok je nije Gita oslobodila. -Dakako da su se sada svi još više smijali i tako je svršila predstava. -Zatim su Giti dali za večeru graha i krumpira i gospodar se nije više na nju srdio; jer ako se tko jako nasmije, ne može se odmah opet i namrgoditi. -"Vidiš li kako je moj posao izvrstan!" reče ponosno Hlapiću. -"Takav je posao dobar samo onda kad nema drugoga posla", odvrati Hlapić. -Potom odoše svi spavati. - -V. -RAZGOVOR HLAPIĆA S TEŽACIMA - -Gita je spavala u kući s gazdaricom, a Hlapić na sijenu s težacima. Već su svi ležali i bilo je sve tiho. Hlapić je prije spavanja još uzdahnuo: -"Nijesam danas našao svojih čizmica!" -"Kakve čizme!" upita onaj težak koji je ležao kraj Hlapića. -"Ukrao mi je netko jutros čizme", odvrati Hlapić. -"I meni je netko ukrao plavi kaput", reče težak. -"Meni je netko ukrao sjekiru", reče opet drugi. -"Meni je netko ukrao šunku s tavana", reče treći težak. -"Meni je netko ukrao torbu, u torbi su bili novci", reče četvrti težak. -Sad su svi znali da je u selu tat koji je sve te stvari pokrao. Svi su se zamislili kako li će naći svoje stvari i tko bi mogao biti taj tat. -A onda se digao mjesec na nebu i svi su zaspali. - - -ČETVRTI DAN PUTOVANJA - -I. -POŽAR U SELU - -Još nikada u svom životu nije Hlapić tako lijepo spavao kao te noći na sijenu. Ljeti je zaista krasno spavati, na sijenu. Sijeno lijepo miriše, a sve je naokolo tiho i nitko nije budan. Na selu svi dobri ljudi spavaju noću. Samo sove i šišmiši su budni. No oni lete tako tiho da nijesu mogli probuditi Hlapića. -Samo šteta da se obično onda kad je najljepše dogodi često nesreća. -Tako je bilo i te noći. -Najedanput se Hlapić probudi na sijenu i čuje kako težaci viču: "Vatra! Vatra!" -On skoči brže sa sijena. Bila je još crna noć. Samo u selu je bila jasna svjetlost, jer je tamo gorjela velika vatra koja je bila crvena kao u paklu. -Gorjela je štala jednoga seljaka koji se zvao "Rđavi Grga". -Grgu nije nitko u selu volio, jer nije bio dobar. No kad gori čija kuća, onda se ne pita tko koga voli, nego se mora ići gasiti vatru. -Svi težaci počnu bježati u selo da pomognu gasiti vatru. I Hlapić je bježao s njima. -Iz svake kuće bježalo je također mnogo seljaka, a svaki je nosio dugačak kolac s kvakom da njime gasi vatru. I mnogo je žena bježalo. Svaka žena nosila je kabao da njime gasi vatru. I mnogo je djece bježalo, a svako dijete držalo svoju majku za pregaču i plakalo. Svi su vikali i trčali po mraku k vatri. -To je bilo malo selo, pa nije u njemu bilo vatrogasaca. -"Bože moj, kako li će to biti bez vatrogasaca", pomislio je Hlapić kad su došli k vatri. -No u tom selu bili su ljudi vrlo pametni, pa su znali gasiti vatru i bez vatrogasaca. Postavili su se svi u red kao vojnici, a taj red bio je tako dugačak da je prvi seljak stajao kod bunara, a posljednji blizu vatre. Onaj prvi kod bunara zagrabio je kabao vode i dao brzo drugomu. Drugi seljak dao je kabao trećemu, treći četvrtomu, i tako su žurno davali jedan drugomu vodu, a onaj posljednji bio je sasvim blizu vatre. On je stajao na ljestvama i lijevao vodu na goruću štalu. Bio je tako jak da je bacao vodu tako visoko kao vatrogasna štrcaljka. -To je sve išlo vrlo brzo. Ali su ipak ljudi vikali jedan drugomu: "Žuri se!" a žene su vikale: "Žurite se!", jer su se svi bojali da će se zapaliti i kuća kraj štale. -No sve badava! Kad su ugasili vatru na štali, počela je gorjeti i kuća kraj štale, jer je bila pokrivena daščicama. -Bože moj, kako je to strašno kad kuća gori! Kako su žene i djeca vrisnuli kad je krov počeo pucketati od vatre! Ljudi su već bili umorni od gašenja, pa su se počeli svađati. -"Treba ići na krov da se polijeva krov odozgo", vikao je jedan. -"Ja ne idem na taj stari krov da propadnem u vatru", vikao je drugi. -"Ti si kukavica"! vikao je treći. -Nato su se počeli tako svađati da bi kuća izgorjela, a možda bi im se i kape na glavama zapalile prije negoli bi svađa prestala. No u taj čas začuje se s krova nečiji glas: -"Daj mi brzo kabao vode!" -Svi se ogledaju gore i vide da na krovu sjedi netko u crvenoj košulji, zelenim hlačama i sjajnoj kapi. -No to je bio Hlapić koji se popeo na krov dok su se ljudi svađali. -Sad su mu seljaci počeli brže pružati na kolcima jedan kabao vode za drugim. Hlapić je jahao navrh krova i polijevao vatru koja je sve bliže i bliže k njemu dolazila. Plamen je bio sve veći i veći. -Žene su jaukale: -"Jao! poginut će to dijete na krovu!" -Hlapiću je već plamen došao gotovo do nogu, a bilo mu je i vruće, pa i umoran je bio, jer je već mnogo vode dignuo, pa su mu ruke drhtale. Ljudi su dolje također drhtali od straha što li će biti s Hlapićem. -Hlapić je vidio da ne može vodom pogasiti vatru i da mu plamen već do nogu dolazi. Jedva je disao od vrućine što se dizala s krova. -"Kolac mi dajte!" vikne on prigušenim glasom jer nije mogao više govoriti. -Ljudi mu brže pruže dugačak kolac sa željeznom kukom. -Hlapić udari što je bolje mogao kolcem o goruće daske ispod svojih nogu. -Nato su iskre frcale kao zvijezde oko Hlapića, a kao velike zmije siktao je plamen prema njemu. No onda se začuje praskanje i pucketanje. Goruće su daske šuštale kroz vatru, a cijeli gorući ugao krova padne na zemlju. Seljaci vičući pritrče i kolcima uguše vatru. -Na kući sad nije više bilo plamena: bila je spašena. -U isti čas - koja nesreća! - nesta i Hlapića s krova. Nije ga više bilo. -Puknula je letva na kojoj je Hlapić sjedio i on se srušio i pao s vrha krova na tavan. -O! siromah Hlapić! Tako je bio dobar! Svakomu je htio da pomogne, a sada je pao s krova i nitko ne zna da li je živ ili mrtav. - -II. -VELIKO ČUDO - -Što se dogodilo s Hlapićem kad je pao s krova, to je bilo pravo čudo. Morao je zbilja vrlo dobar biti, jer se ne samo na tako čudnovat način spasao, nego i vrlo obradovao. -Hlapić je dakle pao s krova na tavan. No čudo nad čudesima. Pao je ravno u jednu škrinju punu brašna! Pao je na mekano kao na perje i ništa mu se nije dogodilo. -A što je najprije vidio Hlapić kad je pogledao po tavanu, to je bilo još veće čudo i nitko ne može to pogoditi. -Na tavanu su visjele upravo pred Hlapićem njegove lijepe male čizmice. -Malo dalje visio je kaput od onoga prvog težaka, dalje je visjela sjekira drugog težaka, pored nje šunka trećega težaka. Sasvim u kutu visjela je torba četvrtog težaka. Na podu bila je Gitina bijela škatulja. -"O! O!" počeo je vikati Hlapić sjedeći u brašnu kao miš u posijama: "O! O! Ljudi, dođite gore! Uhvatio sam čizme u uzduhu!" Ljudi su mislili da je Hlapić poludio kad je pao s krova, jer su znali da se čizme ne love po uzduhu kao leptiri. No ipak su svi dotrčali na tavan. -Kad su došli gore, našli su pun tavan ukradenih stvari. Tavan je bio tako pun kao kakav dućan. Sad su svi znali zašto Grga nije nikada po noći kod kuće. Znali su da su Grga i onaj crni čovjek prijatelji, i da su na Grgin tavan sakrivali ukradene stvari. -Ljudi su bili radosni kao nikada, svaki je uzeo svoju stvar, a najveseliji je bio onaj koji je našao svoju torbu s novcima. -Hlapića su radosno pozdravili kao pogaču iz brašna, dignuli ga na ramena i odnijeli u dvorište. On je držao u ruci svoje drage čizmice i bio je srećan kao car. - -III. -GRGINA MAJKA - -Kad su svi bili zadovoljni. Samo je stara i bolesna Grgina majka plakala u postelji. Ona dosad nije znala da ima tako zla sina. Grge doduše sad nije bilo kod kuće, jer je on noću odlazio po svom rđavom poslu. No mati se bojala da će ga seljaci istući ako ga gdje nađu. Čula je kako seljaci na dvorištu razgovaraju. -"Da je Grga sada ovdje, alaj bi ga istukli!" rekao je jedan seljak. -"Glavu bismo mu razbili", rekao je drugi. -"U vatru bismo ga bacili", rekao je treći. -"To sve ne bi bilo pametno", pomislio je Hlapić, "jer od batina ne bi Grga postao bolji." Hlapić je ušao u sobu i rekao Grginoj majci potiho da ga seljaci ne čuju: -"Nemojte plakati! Ja poznam Grgu, jer su mi ga jučer težaci pokazali kad je prelazio preko sjenokoše. Ako ga ja sastanem na svom putu, reći ću mu da ne ide u selo. Reći ću mu neka ostavi crnog čovjeka, neka ode u svijet i bude pošten." -"Bog te blagoslovio, dijete moje!" rekla mu je nato stara žena i bilo je siroti odmah lakše pri srcu, jer je vidjela da se bar Hlapić ne ljuti na njenog Grgu. -Onda dade ona Hlapiću jedan rubac. U rupcu bio je uvezan srebrni novac. -"Daj ovo mome Grgi ako ga nađeš", rekla je Hlapiću i opet proplakala. -Hlapić joj to obeća, uzme rubac, oprosti se s njom i izađe na dvorište. -Ljudi više nije bilo na dvorištu. Svaki je odnio svoju stvar veselo kući. I Hlapić sada uzme Gitinu škatulju, pa je odnese Giti. Gita ga je od veselja tako zagrlila da je Bundaš počeo lajati jer je mislio da će zadaviti Hlapića. -Već je bio bijeli dan i nitko nije više mislio na spavanje. - -IV. -GITINA BRAZGOTINA - -Toga dana nije se ništa drugo dogodilo. Hvala Bogu da se nije ništa dogodilo jer su svi bili umorni. Zato se i nije taj dan u selu mnogo radilo, samo se mnogo razgovaralo. Kraj svakog plota stale su po dvije žene i razgovarale o vatri. - Pod svakim su drvetom ležala po tri ili četiri muškarca i razgovarala o vatri. A u svakom se jarku igralo mnogo djece. No djeca su već zaboravila na vatru i hvatala su žabe. Svi su hvalili Hlapića zbog njegova junaštva kod vatre. -Hlapić je imao na peti ranu. Opržio ga je plamen jer je bio bos kad je gasio vatru na krovu. Gita je povezala Hlapiću ranu, a on je rekao: -"Baš mi je drago da mi je onaj crni čovjek ukrao čizmice." -"A zašto ti je drago?" pitala je Gita. -"Zato, jer da sam s čizmicama bio u vatri, imale bi čizme sada ranu na peti. To bi bila šteta. Za moju ranu je lako jer će naskoro zarasti." -Gita se čudila da Hlapić tako malo mari za svoju ranu. Ona bi sigurno tri dana plakala, da je imala takvu ranu. -No ipak se htjela i ona pohvaliti pa pokaže svoj palac na desnoj ruci. -"Vidiš i ja sam imala ovdje ranu", reče ona. -I zbilja se poznala na Gitinu palcu brazgotina od rane. Brazgotina je bila nalik na krst. -"Kad si imala tu ranu?" upita Hlapić. "Je li te jako boljela?" -"Ne sjećam se kad sam je imala. Još sam bila sasvim mala. To je bilo prije negoli sam došla k mojemu gospodaru u cirkus." -"A otkuda si ti došla svojemu gospodaru?" -"I to ne znam", reče Gita. -"A tko te doveo tamo?" -"I to ne znam. Gospodar veli da nemam ni oca ni majke", reče Gita, "a ja bih najradije da ni njega nemam jer ga ne volim. Njegove su oči vrlo ružne. A jedanput sam usred noći čula kako je pred cirkusom s nekim ljudima šaptao. On je sigurno opak čovjek." -Gita se malo zamisli i reče: -"Ja bih najvoljela da imam majku. Kako je kad netko ima majku, Hlapiću?" -"To ne znam ni ja", odgovori Hlapić, "jer nemam majke. Ali imao sam majstoricu, koja me je često odbranila od majstora. A kad sam uvečer bio dremovan, uzela mi ona metlu iz ruke pa je izmela radionicu mjesto mene. Tako je valjda uvijek onomu koji ima majku." -"Onda bih ja najradije da tvoja majstorica bude moja mati", reče Gita. -Hlapić joj je htio rastumačiti da to nikako ne može biti, ali nije imao vremena jer su seljaci pekli na ražnju janje u slavu Hlapića pa je išao da okreće ražanj. -Uvečer bili su svi vrlo veseli, jeli su gibanice i pečenke, i rekli su Hlapiću da ostane još tu noć kod njih dok mu malo zacijeli rana. - - -PETI DAN PUTOVANJA - -I. -KAKO JE NA PAŠI - -Hlapiću i Giti bilo je drugi dan teško rastati se sa seljacima, jer su ih tako zavoljeli kao da su kod njih živjeli tri godine. To je bilo zato jer su zajedno s njima gasili požar. Tako uvijek biva kad ljudi zajedno prožive veliku nevolju. -Gita i Hlapić bili su dakle vrlo žalosni na odlasku, a čim su seljaci većma opažali da su Hlapić i Gita žalosni, tim su više trpali u Hlapićevu torbu pečenku, kruh i gibanicu, jer nijesu znali kako da ih drukčije utješe. Napokon je Hlapićeva torba bila tako debela kao veliki bumbar kad se napije meda. -Gita se morala nasmijati kad je vidjela tako napunjenu torbu, pa su tako konačno ipak otišli veselo na put. -Cesta je ležala među velikim i zelenim livadama kao dugačka slamka preko zelenoga mora. Hlapić i Gita išli su po cesti kao dva mrava po toj slamki. -Tako su došli poslije dugoga hodanja do jednoga mjesta gdje se cesta razilazila na dvije strane. Jedna je strana išla dalje po velikoj ravnici, a druga strana propinjala se u brdo i u šumu. Takvo se mjesto zove raskršće. -Ljudi pripovijedaju da su se na raskršćima u staro doba sastajali vilenjaci, vještice i vukodlaci. No sada toga nema. Ljeti na raskršćima sjede pastirići i režu štapove ili tresu bijele i crne dudove. A zimi, kad je mjesečina i snijeg, igraju se po noći zečevi na raskršću. -Sad je bilo ljeto, pa je na jednoj maloj livadi kraj raskršća bilo mnogo malih pastira i pastirica koji su pasli krave i pekli kukuruze. -Pastirića je bilo pet: dvije djevojčice i tri dječaka. -Najmanji pastir bio je još tako malen da ga je svaka visoka travka škakljala po nosu, a hodao je u samoj košuljici, i ta košuljica sezala je do zemlje. Bio je tako malen i debeo pa je Hlapić izdaleka pogodio da se zove Miško. -Svi su se pastiri sakupili oko Gite i Hlapića, i oko Bundaša i papige i nijesu znali kakva su to šarena čudovišta. Stali su ih ispitivati ovo i ono, a mali Miško se sjeti da je u selu jedanput bio kapetan u vojničkoj odori. Zato pokaže prstom na Hlapića i reče: -"I ovo je kapetan. Ali kad taj kapetan naraste, bit će mu ova kapa premalena." -To je Hlapića srdilo, jer nije rado slušao kad bi mu se govorilo da je malen. - Zato reče Mišku pokazujući na njegovu dugu košuljicu: -"A kad ti narasteš, možeš otići s tom mantijom u bijele fratre. Bit će ti upravo dosta dugačka." -Ali sad se umiješa stariji brat Miškov i reče Hlapiću: -"Nemoj ti psovati moga brata!" -"Ja ga ne psujem, nego u šali govorim", odvrati Hlapić. -Nato brat Miškov izađe upravo pred Hlapića pa ga odmjeri i reče: -"To nije šala, nego se ti ne svađaj s mojim bratom." -Hlapić je već odavno bio šegrt pa je znao, kad god dječaci tako govore, onda žele da se potuku. -Ali Hlapiću se nije htjelo tući, premda je bio jači od sviju pastirića. -Zato on reče Miškovu bratu: -"Nećemo se tući, nego ćemo bacati kamen, pa ćemo vidjeti tko je jači!" -Hlapić podigne s ceste veliki kamen i metne ga na rame kao da je pero. Onda zamahne ramenom i odbaci kamen. Kamen odleti daleko i visoko preko granja i šiblja čak na livadu. -Tako se valjda vješto Kraljević Marko bacao kamenom s ramena dok je još malen bio. Nijedan pastir nije mogao da tako daleko kamen baci. -Sad je Miškov brat zašutio i drago mu je bilo što se Hlapić nije s njim potukao. A djevojčice, koje ionako rado ne gledaju gdje se dječaci tuku, rekoše: -"Ovaj je i jači i mudriji od Miškova brata." -Međutim je Gita otišla s pastirima dolje na livadu, gdje su oni pristavili kukuruz na žeravicu: -"Kako lijepo pucaju kukuruzi!" viknu Gita. "Ostanimo malo ovdje!" -Hlapiću nije bilo žao ostati jer su mu se pastiri divili, a njemu je to ipak drago bilo. Osim toga bilo je na livadi vrlo lijepo. -Kako je lijepo malim pastirima kad sjede na livadi oko vatre i peku na žeravici kukuruze ili pod pepelom krumpire; to je uopće vrlo teško opisati. ali je bolje da se o tome ne piše. Svim ljudima ne može biti tako lijepo kao malim pastirima, pa bi mnogima bilo žao kad bi čitali kako je drugima ljepše. -Kad su dakle Gita i Hlapić došli s pastirima k vatri, trebalo je naći još kukuruza, jer ih je sada bilo više. -"A smije li se trgati kukuruz?" upita Hlapić. -"Mi smijemo jer ga čuvamo", rekoše pastiri. -"A kako ga čuvate, kad ga trgate?" upita Gita. -"Čuvamo ga od krava. Da nema nas, ne bi bilo ni kukuruza", reče ponosno jedan oveći pastirić. -"To nije istina", reče Hlapić. "Ja sam u šegrtskoj školi učio: da nema Gospodina Boga, ne bi bilo ni kukuruza." -"Pa to se zna", nasmiješe se svi pastiri najedanput. "Najprije mora Bog dati kukuruz, a onda ćemo ga mi čuvati." -"A otkuda vi znate da Bog daje kukuruz i sve drugo, kad niste išli u školu?" upita Hlapić. -"Mi svaki dan idemo poljem i livadama pa vidimo da je trava svaki dan veća i kukuruz svaki dan gušći. Po tom onda znamo da to nitko ne bi mogao učiniti nego Bog", reče najstariji pastir. -Tomu se Hlapić dosta začudio, jer nije znao da od trave i kukuruza može čovjek mnogo naučiti i da je iz polja i livada došla mudrost u Hlapićeve školske i sve druge knjige. -Zatim svi odoše da trgaju kukuruze. Hlapić izuje čizme da ih ne pokvari, jer je trava na livadi bila vlažna. -Ali odmah opazi da mali Miško gleda na čizme. Zato reče Mišku: -"Ne diraj čizme, Miško! To su carske čizme pa će te ugristi ako ih obuješ." -A jedan od pastira reče: "Dakako da će ugristi", i metnu u svaku čizmu nekoliko kopriva tako da Miško nije opazio. -Tada odoše svi osim Miška. -Kad je Miško ostao sam, gledao je dugo čizme. Činilo mu se da su sve ljepše i ljepše. Konačno nije mogao vjerovati da grizu. -Zato pođe polagano do čizama. Miško je bio mudar. Polagano i oprezno pruži ruku u jednu čizmu. -"A joj!" vikne kad se opekao na koprive u čizmi, "uistinu grizu." -I zamisli se. -Mali pastir poznao je dobro koprive i naskoro se dosjetio što je u čizmama. Onda omota ruku svojom dugačkom košuljicom i polako izvadi koprivu za koprivom. -Kad su se pastiri s Hlapićem i Gitom vratili, dođe im u susret Miško, a na nogama su mu Hlapićeve čizme. Bile su mu do pojasa i bio je tako smiješan u njima da se ni Hlapić nije rasrdio. -"Što je, Miško? Zar te ne grizu čizme?" upita Hlapić. -"Grizle su, ali sam im ja povadio zube", odvrati Miško. -Svi se nasmiju Mišku. Onda Miško skine čizme i dade ih Hlapiću, koji ih opet obuje. I obojica bijahu zadovoljni. -Da su svi ljudi tako dobri kao Hlapić, mogla bi često i po dva čovjeka biti srećna s jednim jedinim parom čizama. -Zatim posjedaše svi oko vatre. Djevojčice su mahale pregačama da se vatra razgori, a dječaci su nataknuli kukuruze na dugačke prutove da ih peku. -Hlapić je sjedio i pripovijedao o majstoru Mrkonji, o crnom čovjeku i o Rđavome Grgi. -"Sad mi je najveća briga da nađem Grgu pa da mu predam rubac i forintu od njegove majke", reče Hlapić. -"A gdje ćeš ga naći?" upita Miško. -"To ne znam! Ali bih mu to tako rado dao, i tako bih mu rado izručio što mu je majka poslala da sve mislim neće li možda Grga najedanput odnekuda pasti pred mene. -"To sigurno neće", nasmije se najstariji pastir. "Ne može ni kruška pasti pred tebe ako ne sjediš pod njezinim stablom, a kamoli da bi čovjek pao pred tebe iznenada." - -II. -OTKUDA JE PAO ČOVJEK PRED HLAPIĆA - -Istom što je to pastir izrekao, začuje se veliki štropot s one ceste koja je išla u brda. Nešto je jurilo i kotrljalo se putem. -Čula se vika i psovanje. -Hlapić i svi ostali pogledaju po cesti. -S brda jurila su po cesti kola. Konji su bili poplašeni te su strašnom brzinom trčali. -Dizali su glave i bacali oko sebe pjenu kao da su bijesni. Kola se kotrljala i nagibala s jedne strane na drugu kao njihaljka. -Činilo se da će se svaki čas stropoštati u jarak. -U kolima su sjedjela dva čovjeka prestravljena lica. Jedan od njih vukao je k sebi jednu uzdu. Druga je uzda pukla i udarala je po konjima koji su sve bjesnije jurili. -"Oh!" vikne Hlapić, "zaustavimo ta kola!" -I potrča na cestu, stane nasred puta, podigne obje ruke uvis, vičući iz svega grla i mašući rukama. Hlapić je više puta vidio da se tako zaustavljaju poplašeni konji. -Kola su bila još daleko. No bilo je ipak pogibeljno vidjeti kako jure ravno prema Hlapiću. -Ali prije negoli će doći do Hlapića, zanjišu se kola, nalete jednim točkom na kamenje kraj ceste i prevrnu se velikom silom. -Konji se propeše kao dvije kule i u isti čas budu iz kola izbačena dva čovjeka, pa se skotrljaju ravno u grabu kraj Hlapića. -"Oha!" viknuše Gita i svi pastirići, koji su dotrčali na cestu. -A konji, koji su disali kao dva ognjena zmaja - stali su kao ukopani kad su se kola izvrnula. -"O, o!" priskoči Gita i prihvati konje za uzde, "alaj je lijep i krasan ovaj konjić! Hajde da ga ispregnemo. Ja bih jahala! O, taj je konj gotovo tako lijep kao i moj Soko!" -Ona se, naime, sjetila svojega konjica u cirkusu, i to ju je tako razdragalo da nije mislila ni na što drugo. To se češće događa kod djevojčica. -No Hlapić je znao da sada imadu ozbiljnijega posla. Zato ostavi konje Giti i pastirima, a on pođe do grabe da vidi što je s ona dva čovjeka što su pala s kola. -Da je Hlapić znao kakvo ga iznenađenje čeka, zaista bi malo promislio što da učini. Ali onda dakako ne bi bilo iznenađenja. -U grabi su, naime, ležali - Bože moj! ipak je Hlapića zazeblo srce! - u grabi su ležali crni čovjek i Rđavi Grga, i upravo su se počeli dizati kad je Hlapić došao do njih. -Pošto nije znao što bi sada bilo najpametnije da učini, to Hlapić reče ono što se uvijek može reći: -"Dobar dan!" -"Upravo je dobar dan! Valjda zato što smo se izvrnuli?" upita crni čovjek iz grabe tako dubokim glasom kao iz groba. -"Dobar dan je zato što ste ostali živi", odvrati Hlapić naglas. Ali odmah pomisli na sebe: "I dobar je dan zato što ću moći Grgi dati rubac i forintu." -A onda pomisli Hlapić: "Kako li će se to svršiti kad crni čovjek opazi da sam našao svoje čizme?" -No crni čovjek nije ni pogledao Hlapića, tako se žurio. Čim je ustao, ljutito vikne Grgi: -"A što sjediš? Noge su nam i ruke ostale čitave, a za razgovor nemamo vremena. Hajde da vidimo što je s konjima." -Vidjelo se da mu se jako žuri. Izađu dakle crni čovjek i Grga iz grabe i pođu prema kolima. -Ali sada je Bundaš prepoznao crnoga čovjeka. Kao bijesan zareži na njega, skoči prema njemu i uhvati ga za njegovu crnu kabanicu. -Crni čovjek gurnu nogom Bundaša, no onda se okrene prema njemu i reče: -"Oho! Tebe sam ja već jedanput negdje čuo režati!" -Kraj Bundaša je stajao Hlapić. -I sad istom opazi i prepozna crni čovjek Hlapića i... njegove čizme. -Jedan čas je stajao kao ukopan. Vidjelo se da se svakojake crne misli gone u njegovoj crnoj glavi. -Gledao je Hlapića kao jastreb plijen. -A Hlapić, premda malen, stajao je ravan kao svijeća i gledao je crnom čovjeku ravno u oči i mislio: -"Bilo kako bilo, mojih čizama neće dobiti dok sam ja živ!" -A Bundaš je pokazao svoje bijele zube i mislio: "Ne diraj mojega Hlapića!" -Činilo se, sad će biti zlo. -No to je trajalo samo čas, a onda crni čovjek promrmlja: -"Nemamo vremena!" i odmah vikne Grgi, koji je stajao kraj konja: -"Preži konje, nesrećo!" -"Uzde su potrgane", odgovori zlovoljno Grga. "Ne možemo dalje." -"Moramo dalje!" ljutito vikne crni čovjek i pograbi uzde da vidi što je s njima. -Sad se dogodilo nešto takva čemu se crni čovjek najmanje nadao. -Hlapić, naime, pristupi k njemu i reče: -"Ja ću vam popraviti uzde." -"Kako ćeš ti, obuveni mačak, krpati uzde!" otrese se crni čovjek i odmjeri Hlapića od čizama do kape. -"Obuven jesam, premda sam dva dana bio bos", odgovori Hlapić, "ali mačak nijesam. Da sam mačak ne bih znao krpati, ali ja sam šegrt Hlapić, nosim u torbi šilo i dretve i pokrpat ću vam uzde jer vidim da vam se žuri." -To je zbilja bilo lijepo od Hlapića, jer ima malo ljudi koji bi pokrpali uzde onomu koji im je ukrao čizme. -Zatim skine Hlapić svoju torbu s ramena, pa izvadi iz nje šilo, dretvu i malo kože. -Onda pristupi konjima i počne skidati uzde i remenje. -Kad je vidio crni čovjek da se Hlapić hvata ozbiljnog posla reče: -"No, mali, hrabar si ti. Krpaj samo brzo, pa ćemo izbrisati iz pameti što je bilo s čizmama." -"Ja i onako radije nosim čizme na nogama, negoli u pameti", odgovori Hlapić. -Zatim sjedne na kamenje kraj ceste i počne krpati uzde. -Pravo je čudo kako je veseo taj postolarski zanat! Čim je Hlapić počeo bosti šilom i izvlačiti dretvu, počeo je odmah i pjevati i fućkati upravo kao u radionici majstora Mrkonje! -Umalo da nije i zaboravio kako ima ozbiljna razgovora s Grgom. -Grga je sio sada kraj Hlapića da mu pomogne raditi, a crni čovjek ode da popravi na kolima što se pokvarilo. -Gita i pastirići odvedoše konje na livadu u pašu. - -III. -GRGA I HLAPIĆ - -Kad su Grga i Hlapić ostali sami, reče Hlapić tiho Grgi. -"Grga, ja ću dobro pokrpati uzde, a ti se s njima odvezi daleko i ne idi u selo. Tamo čekaju seljaci da te ubiju." -Grga je šutio i gledao u Hlapićeve čizme. Po tim čizmama znao je Grga da seljaci uistinu znadu da je on s crnim čovjekom krao. -"Grga", reče Hlapić opet, "tvoja majka šalje ti nešto: neću da ti dadem dok mi ne obećaš što te budem molio." -"Što hoćeš da ti obećam?" upita tiho Grga. -"Obećaj mi da ćeš ostaviti crnoga čovjeka i da ćeš otići daleko u svijet. Tamo ostani sam i budi pošten. To ti je poručila tvoja bolesna majka i plakala je kad mi je ovo za tebe dala." -Onda izvadi Hlapić iz torbe rubac u kojem je bila umotana forinta i dade ga Grgi. -Kad je Grga vidio rubac svoje majke i kad je čuo što mu je poručila, bilo mu je žao kao malomu djetetu. Više puta kad se veliki ljudi sjete svoje majke, bude im u srcu milo kao i maloj djeci. Ali Grga nije dospio da mnogo odgovara Hlapiću, jer je već dolazio crni čovjek. Grga brže metne u džep rubac s forintom i šapne Hlapiću: -"Krpaj dobro uzde i hvala ti, dobri Hlapiću!" -Uto je došao crni čovjek. -"Gotovo je", reče Hlapić koji je upravo svršio posao s uzdama. -"Ovamo konje! Brzo!" vikne crni čovjek. -Pastirići i Gita doveli su nato konje. Jedan od konja bio je crn kao gavran, a sjajan kao sunce. Imao je dugačku grivu i rep. Pravi pravcati vranac. -"Bogzna hoću li ikada opet vidjeti toga konjića", uzdahnu Gita kad su konji već biti upregnuti. -"Bome nećeš, skakavice!" reče onaj crni čovjek. "Tamo kud taj konj ide nećeš ti sigurno nikada doći. Hajdemo žurno! Nema razgovora!" -Sve je bilo spremno. -Crni čovjek skoči u kola, a do njega sjedne Grga. -Hlapić pogleda Grgu i učini mu se da je žalostan. -"To je dobro", pomisli Hlapić, "jer tko može da bude žalostan, taj će biti i dobar!" -Crni čovjek ošinu vranca i konji potrčaše kao strijele dalje po ravnoj cesti. Hlapić, Gita i pastiri gledahu za njima. Jedan pastir reče: -"Tjeraju tako brzo kao da su nešto krivi." -"Neka samo tjeraju", odvrati Hlapić. "Ne bih rado više susreo crnoga čovjeka." -"Kako bi ga mogao opet susresti kad si rekao da je ova zemlja velika?" upita Gita. -"Kad sam pošao da tražim čizme, učinila mi se velika i široka kao sedam carevina - a sada kad se bojim da ću susresti crnoga čovjeka, čini mi se malena i tijesna kao rog!" odvrati Hlapić. -Nato su sjeli svi oko vatre. Hlapić je izvadio pečenku i gibanicu i kako ih je sedmero sjedjelo oko vatre, to je Hlapićeva torba začas bila prazna. Sad nije više izgledala kao bumbar, nego je bila tanka i plosnata kao knjiga od tri lista. - -IV. -NOĆ U ZAPEĆKU - -Pastirići i Hlapić s Gitom dugo su razgovarali o svem što se dogodilo, pa je već počeo sumrak da se hvata i bilo je vrijeme da se ide kući s kravama. -No oni su tako živo razgovarali i sve gledali u vatru da ne bi te večeri ni opazili da je sunce zašlo niti bi se sjetili ići kući s kravama. -Najveća bijela krava, što je oko njih pasla, priđe k malomu Mišku i tiho ga lizne upravo po goloj nožici: -"Hajdemo, Miško, kući", mislila je tim reći krava. -I zbilja! Miško podigne glavu te opazi da je sunce zašlo. -"Aj! već je mrak!" vikne on. -I svi ostali podignu glave i vide da je vrijeme da se ide kući te stanu brže sakupljati krave. -Gita upita Hlapića: -"A kuda ćemo mi?" -To nije znao ni sam Hlapić. Bilo je prekasno da se ide dalje, a noćišta nijesu imali. -Sad je Hlapić bio u neprilici. -Ali Gita je upamtila što je danas vidjela. -Ona je sad znala da Hlapić nosi šilo i dretvu uza se i znala je da je to veliko blago. -"Ponudi se pastirima da ćeš im u kući pokrpiti opanke pa će nas primiti na noćište", reče Gita. -Hlapić se zastidi da se on, tako mudar, nije bez Gite mogao dosjetiti kako da se prehrani sa svojim zanatom. -Pastiri obećaše da će ih primiti na noćište i tako pođoše svi zajedno u selo, koje nije bilo daleko. -Krave sa zvoncima išle su naprijed! -Za kravama išao je Bundaš, koji ih je u red tjerao kao da je pastirski pas. A iza Bundaša išlo je pet pastirića, pa Hlapić i Gita. -Hlapić je nosio na ramenu Gitinu papigu, s kojom se vrlo sprijateljio. Papiga je toga dana toliko puta čula ime "Grga" da joj je to ime ostalo na jeziku. Jer papige nose svoje znanje na jeziku, a ne u glavi. Kad su dakle došli u selo, vikala je papiga svakomu seljaku kojega bi sastali: -"Dobar večer, Grga!" -Tomu se dakako svaki smijao: i onaj koji se zvao Grga i onaj koji se nije zvao. -Tako je cijelo selo još iste večeri znalo za Hlapića i Gitu. -Hlapić i Gita unišli su za kravama i s Miškom i njegovim bratom u jedno dvorište. Hlapić obeća Miškovim roditeljima da će im sjutradan pokrpati sve opanke u kući, a oni primiše njega i Gitu na konak. No to bi oni ionako bili učinili, jer su seljaci uvijek dobra srca naprama siromašnoj djeci. -Poslije večere pođoše spavati. -Djeca su spavala u zapećku. Zapećak je širok i prostran. Zimi grije, a ljeti hladi. I ako ih je sada bilo četvero, ipak se slatko spavalo. -Samo Gitina papiga morala je da bude zatvorena u košari, koja je visjela nad zapećkom na gredi. -"Ta zelena sova ima grbav nos kao vještica", rekao je Miško. "Mogla bi nam po noći izvaditi srce!" -A baka, što je spavala na krevetu, pogledala je papigu sa strane. I njoj se činilo da bi to moglo biti. Baka i Miško uvijek su, naime, složno mislili i zato je morala papiga u poklopljenu košaru, pa na gredu. -Onda svi zaspaše. -Prije no što je Hlapić zaspao, računao je u glavi kako li je daleko od majstora Mrkonje. -Onda je izračunao da nije baš daleko i da bi za jedan dan mogao prevaliti sav put što ga je prošao za pet dana. To je bilo radi toga što se s Gitom nije moglo brzo putovati. No Hlapiću je bilo teško i pomisliti da se rastane s Gitom i da ostane opet sam s Bundašem na putu. -On je bio zadovoljan što još nijesu našli Gitina gospodara i cirkus, premda je Gita putovala zato da ga nađe. -Tako je razmišljao Hlapić u zapećku. Bile su to dakako brige. No onda pomisli Hlapić: -"Brige dolaze i prolaze same. Ne koristi misliti! Grga je sam pao preda me u jarak. Da sam ja deset godina promišljao kako ću ga naći i kako ću mu predati rubac, ne bih se tomu dosjetio." -I tako zaspi Hlapić. U sobi je sve već slatko spavalo. -A najslađe su spavali Miško i baka, premda su mislili da je vještica u košari na gredi. - - -ŠESTI DAN PUTOVANJA - -I. -MALI POSTOLAR I PROSJAKINJA JANA - -U prvu zoru ustane Hlapić sa zapećka, jer je znao da ga zanat čeka. No otac i mati Miškova već su bili napolju u poslu. Nitko ne može ranije od seljaka ustati. -Hlapić, dakle, siđe sa zapećka, pljesne rukama i vikne djeci. -"Opanke amo, nema spavanja!" -Djeca sađu sa zapećka. Svi su bili kuštravi i topli kao ptići iz gnijezda. -Začas ležala je pred Hlapićem cijela hrpa opanaka. -"Valja dobro raditi", pomisli Hlapić. -Sunce se diglo. Pred kućom u hladu smjesti se Hlapić sa svojim zanatom. -I kako je počeo raditi, nije više ni na šta mislio nego na svoj posao. -Gita nije rado ni gledala gdje se šta ozbiljno radi, pa je zato odmah ostavila Hlapića i otišla sa seoskim djevojčicama da preskakuju platno što su ga bijelile žene na travi. Dakako da je Gita skakala bolje negoli druge djevojčice kad u cirkusu ionako nije ništa drugo radila! Preskočila je tri reda platna i pala susjedi na platno. No srećom nije bilo susjede kod kuće da to vidi. -Hlapić je dakle radio, a Gita se igrala. -Selom je prolazila prosjakinja Jana. -Kad je došla do Hlapića, začudi se ona kakav li je malen opančar u visokim čizmama otvorio zanat u selu. -Onda upita prosjakinja Jana Hlapića. -"A bi li ti staroj siroti pokrpao opanke?" -"Kako ne bih, mene ionako šalje car da idem po ovoj zemlji, pa gdje treba pomoći, da tamo pomognem", odgovori Hlapić. -"Ako je tako, onda bi trebalo da vas više takvih prolazi po ovoj zemlji", odvrati prosjakinja. -"Tražili su više takvih, ali nije nitko htio da ide za tim poslom, osim šegrta Hlapića. A to sam ja." -Dakako da sve to nije bilo istina. Ali je izgledalo kao istina, pa se stara prosjakinja nasmijala. -Onda Hlapić uze krpati opanke stare Jane. -A Jana je sjedjela i pripovijedala Hlapiću sve što je u tri sela bilo, jer je ona išla od sela do sela. -"Sinko, putuj samo po danu", rekla je ona kad joj Hlapić reče da će još danas dalje. "Prošle noći dogodila se nesreća u šumi iza sela. Orobili su čovjeka koji je išao s kolima i s robom na sajam. Nitko ne zna je li živ ili mrtav onaj čovjek, a zlikovci su pobjegli s kolima." -To nije bilo Hlapiću milo. Tko god putuje, ne voli slušati da se putnicima dogodila nesreća. Ali tako je pripovijedala stara Jana. A sve što je Jana pripovijedala bila je prava istina, jer je ona svuda prolazila i sve znala. - -II. -NA SAJMU - -Kad je prošlo podne, reče Hlapić Giti: -"Vrijeme je da idemo. Još je dalek put pred nama. Moramo potražiti tvoga gospodara." -"Hlapiću", reče Gita, "ja sam se predomislila. Ja ne idem više k mojemu gospodaru." -Kad je Hlapić to čuo, obradovao se kao još nikada na svom putu. On je doduše znao da će to za njega biti veća briga, no barem neće biti sam na putu. -Zatim se Gita i Hlapić oprostiše s Miškom i njegovim bratom i zahvališe njihovim roditeljima, pa odoše dalje na put. -Išli su dobro i oštro te su naskoro stigli u jedan veliki grad. -Taj je grad bio tako velik da je imao jednu veliku crkvu s dva tornja i deset malih crkvi s jednim tornjem. Imao je taj grad stotinu ulica, a u svakoj ulici vrvjeli su ljudi kao mravi. Svaka je ulica imala po četiri ugla, a na svakom uglu stajala su dva stražara. -Tako je velik bio taj grad. -Ali Hlapić i Gita nijesu trebali da prođu svih stotinu ulica, nego samo jednu, jer su odmah došli na jedan vrlo velik trg. -Na toj je pijaci baš bio sajam. -Na sajmu je bilo dvije stotine šatora malenih i velikih. Prodavali su se crveni rupci i crni kaputi, plavi lonci i žute dinje. -Udarali su bubnjevi i fućkale su fućkalice, jer se prodavalo i mnogo igračaka. -"Aj! Kako je tu sve lijepo i veselo!" reče Gita. "Ostanimo malo ovdje!" -"Eto ti ga na!" pomisli Hlapić. "Ja sam znao da će ona to reći čim vidi sajam." -Nije htio uvrijediti Gitu pa reče glasno: -"Ne bi bilo pametno da ostanemo na sajmu." -"A zašto ne?" upita Gita. -"Zato što bi ovdje mogao biti majstor Mrkonja. On dosada nije nikad išao na sajmove. No upravo nekoliko dana prije nego sam otišao, rekao je: "Kad bude prvi sajam, ići ću na njega. Valjda nije za mene samo nesreća na sajmu." -"A zašto bi bila na sajmu nesreća za njega?" upita Gita. -"To ne znam, ali on je uvijek govorio da je od sajma sve zlo njegovo." -Nato reče Hlapić: -"Nije pametno da ostanemo. Mogao bi ovdje biti majstor Mrkonja. A mogao bi ovdje biti i crni čovjek. A možda je ovdje i tvoj gospodar s cirkusom." -Gita se na to rasrdila i rekla: -"A zašto bi svi oni baš ovdje bili?" -"Zato što ovdje ima puno ljudi - a gdje ima toliko ljudi, tamo bi mogao svatko biti", odvrati Hlapić. -"To nije istina", odgovori Gita. "U Beču ima još više ljudi negoli ovdje, pa ipak majstor Mrkonja i crni čovjek nijesu u Beču." -Hlapić nije znao govoriti toliko koliko Gita, zato se nije htio dalje prepirati. -I tako oni ostadoše na sajmu. -Je li to bilo pametno ili nije, vidjet će se istom uveče. Na sajmu svi ljudi tako halabuče da nitko nema po danu vremena misliti na ono što će biti uveče. - -III. -DVA KOŠARAČA - -Zasada je Giti i Hlapiću bilo dakako vrlo lijepo i zabavno na sajmu. -Došli su najprije do jednoga mjesta gdje se još jače vikalo nego drugdje po sajmu. -Tamo su bila dva košarača. -Jedan je košarač imao velik šator plave i bijele boje. Pod šatorom stajali su redovi košara žutih kao zlato. A gore su visjeli na konopcima redovi košara crvenih i plavih, malih i velikih, i šarenih i pozlaćenih. A upravo u sredini visio je velik krasan koš. -"Ovamo! Ovamo!" vikao je košarač pod šatorom. "Košare! Košare! Zlatom pletene! Svilom vezene!" -I kupci su dolazili pod njegov šator kao pčele, jer kupci najviše trče onamo gdje je najveća vika i pozlaćena roba. -A nedaleko sjedio je na zemlji drugi košarač. Bio je siromah i nije imao šatora. Sjedio je na vreći, a oko njega stajalo samo desetak prostih i sivih košara, jer drugih nije imao. On je šutio, jer nije znao da se hvali. A kod kuće je imao mnogo gladne djece, pa je bio žalostan što nitko ne kupuje njegovu robu. -Kad god bi se koja žena približila da pogleda siromahove košare, počeo je onaj košarač pod šatorom vikati: -"Ostavi tu robu! Ovamo, ovamo! Ne kupuj sa zemlje košara! Smijat će ti se susjeda da si na smeću našla robu. Ovdje je kod mene zlato!" -I svi su ostavljali siromaha pa išli pod šator kupovati robu. -Gita i Hlapić dugo su gledali što to biva. Gita je imala dobro srce, a još bolji jezik pa reče: -"Da hoće grom da udari u taj njegov šator pa da ga poklopi taj veliki koš!" -Baš u to vrijeme dolazilo je opet mnogo žena prema košaračima da kupuju robu. -Već izdaleka stade vikati onaj ispod šatora: -"Ovamo! Ovamo! Tu su košare kao zlatne jabuke!" i počeo je rukom njihati i tresti košare nad svojom glavom. -"Hlapiću!" najedanput reče Gita, "ja sam se nešto dosjetila! Brže, Hlapiću, daj mi tvoj nož. O! To će biti smiješno!" -I Gita sama turne ruku u Hlapićevu torbu i izvadi nož. Onda kao vjeverica potrči i sakrije se iza šatora. -"Što će to sada biti", pomisli Hlapić. -Ali da vidiš! -Baš kad su žene došle do šatora da kupuju košare, dogodi se nešto takva da su svi koji su tamo stajali htjeli popucati od smijeha! -Iznenada naime počele su padati kao kiša košare koje su visjele nad onim košaračem u šatoru. -Najprije jedna, pa onda četiri, pa deset! Tok! tok! tok! padale su košare i zlatne i bijele i plave i šarene. -To je pukao konopac na kojem su visjele košare! -"Uf! uf!" vikao je košarač i branio se rukama i nogama kao bijesna osa. -Ali uto - naopako! - pukne i drugi konopac! -Iznova se spuste košare! Tok! tok! tok! udarale su košare po glavi i po leđima košarača. A on je mahao, i skakao i vikao - tako dugo dok nije i on pao. -Sad da vidiš! Valja se košarač među košarama i sve viče i kriješti! -"Uf! uf!" hoće da se iskoprca. -Ali uto "bum!" Srušio se i veliki koš pa poklopio košarača! I nije ga više bilo vidjeti! Samo su ruke i noge virile iz koša. Košarice su letjele na sve strane, gdje se on valjao pod košem i mahao rukama i nogama! -Svi su se smijali kao pomamni i nitko nije znao kako se to dogodilo. -Iza šatora čučala je Gita i gledala kroz jednu rupicu u platnu pa se smijala. -Smijala se većma nego drugi zato jer je ona prerezala Hlapićevim nožem iza šatora krajeve oba konopca. Do nje čučao je Hlapić i gledao kroz rupicu. -On je odmah znao čim su košare počele padati da je to Gitin posao, pa je dotrčao za šator. -Hlapić doduše ne bi nikada učinio ovo što je Gita učinila. Ali sada kad je kroz rupicu gledao kako se valja košarač kao velik crn kukac među žutim košarama - sad se Hlapić počeo tako smijati da mu je torba poskakivala na leđima. A Gita je držala usta rukom samo da ne vrišti od smijeha. -"Ali sad bježimo da nas ne opazi!" reče Gita. "Dok se on valja, prodavat ćemo mi košare onoga siromaha." -Gita potrči do onoga siromašnog košarača i reče: -"Ako vam je pravo, prodat ću ja vašu robu." -I odmah pograbi Gita limeni tanjur koji je siromašni košarač pripravio za novce. Tanjur je bio još prazan. -Gita počne udarati komadom drveta u tanjur i počne vikati: -"Košare! Košare!" -A ona podigne jednu košaru na rame i metne na nju papigu. Papiga je s Gitom kriještala: -"Košare! Košare!" Gita je lupala u tanjur iz svih sila. -I odmah je došlo puno ljudi i žena. Čim je oko košara počela kriještati papiga i bubnjati limeni tanjur, odmah su svi opazili da su te sive košare i bolje i čvršće negoli one pozlaćene. Tako biva na sajmu a i drugdje. -Svi su sada počeli kupovati košaru za košarom od siromaha. -Još nije bijesni košarač pod šatorom pravo ni izvukao svoju crvenu glavu ispod velikog koša, a Gita i Hlapić već su prodali sve siromahove košare. -Siromah se čudio, radovao i smijao od sreće. On je mislio da je Gita sa svojom lijepom svijetlom kosom s neba pala da mu pomogne. -Kad su bile košare rasprodane, istrese Gita sav novac u limeni tanjur i pruži ga siromahu košaraču. O, kako im je on hvalio! Košarač im nato još ponudi da odu s njim u njegov siromašni stan i da tamo prenoće. Ali Hlapić i Gita htjeli su još da vide sajam, zato zahvališe košaraču na njegovoj ponudi. -A Hlapić reče: -"Hajdemo sad dalje da nas ne uhvati onaj ispod koša." -I Hlapić i Gita odoše. Nitko ih više ne bi našao među tolikim ljudima. -A siromah košarač sjedne i izbroji krajcare u limenom tanjuru. Bilo je upravo šezdeset kruna. -"E, kad su tako dobra ta djeca, neka ih sreća prati", reče on sam u sebi. -Da je znao siromah košarač kakvo zlo još danas čeka Hlapića i Gitu, sigurno bi ih odveo u svoj siromašni stan da ih očuva. - -IV. -NA VRTULJKU - -Već su svi prodavači promukli od vike - a to je na sajmu znak da je večer blizu. -Hlapić i Gita došli su u to vrijeme na ono mjesto sajma gdje se okreću vrtuljci i gdje pucaju male puške. -Tamo je najveselije zato jer tko god se jedanput okrene na vrtuljku, tomu se zavrti u glavi i on zaboravi na sve brige. -Svi su se vrtuljci okretali, samo je jedan stajao. -A baš taj bio je najljepši, jer je imao hiljadu malih zvončića i sav je bio srebren. -Ali gospodaru toga vrtuljka utekle su dvije sluge. Jedan od njih morao bi prodavati karte za vrtuljak, a drugi bi morao zvati ljude na vrtuljak, jahati na drvenim konjima i labudovima, te pokazivati svakojake vještine. A obojica se moraju neprestano vrtjeti na vrtuljku. -Dakako da gospodar to nije mogao sam obavljati, jer je bio vrlo debeo pa bi mu pozlilo. -"To je dobro!" reče Gita. "Mi ćemo mu se ponuditi za taj posao pa ćemo dobiti večeru i noćište." -Oni se dakle ponude gospodaru vrtuljka. Kad je gospodar vidio zelene hlače i sjajnu kapu Hlapićevu i kad je opazio papigu i srebrnu suknjicu Gitinu, obradovao se vrlo. Oni su izgledali kao da su se upravo za vrtuljak obukli. Odmah ih je primio u službu. -Gospodar ode unutra i navije stroj. Hlapić i Gita sjednu svaki na jednoga konja. Trublja zatrubi: tra! tra! - i za jedan čas zavrti se srebrni vrtuljak i zazvone svi zvonci - hiljadu zvonaca! To je bila radost! Gita je stajala na konju, mahala rukama i nagibala se desno i lijevo, a Hlapić je vikao: "Samo dvije krune!" A vrtuljak se okretao s njima da je sve sijevalo. -Ljudi su ostavili druge vrtuljke i svi su došli na ovoga, jer takve lijepe djevojčice i tako šarenog sluge u čizmama nije bilo nigdje. -To je trajalo kasno u noć. Sve veselije bivalo je na vrtuljku, a najveseliji je bio gospodar koji je nabrao punu vreću novaca. -Hlapić mu je neprestano nosio pune tanjure kruna. -Toliko koliko se Hlapić toga dana vozio na vrtuljku, sigurno se još nijedan postolarski šegrt nije vozio. To bi jedva i kalfa mogao da naplati. -Samo je Bundaš sjedio i gledao za vrtuljkom i čudio se što li je Hlapiću palo na pamet da se toliko okreće? -Bilo je već jako kasno. Ali dok se vrtuljak okreće, ne može nitko znati koliko je sati. -Zato se Hlapić i Gita začudiše kad je stroj iznenada stao i gospodar viknuo debelim glasom ljudima: -"Hvala lijepa. Jedanaest je sati! Sjutra ćemo dalje! -Ljudi se raziđoše, a gospodar vrtuljka donese velike plahte. Gita, Hlapić i on zamotaše cijeli vrtuljak u plahte. Sad se nije vidjelo ni tisuću zvonaca, ni srebro, ni konji, ni labudovi, nego je vrtuljak bio kao velika siva gljiva. -Onda gospodar odvede Gitu i Hlapića pod jedan šator gdje se prodavalo jelo. -Već je bilo prazno na sajmu. Samo još nekoliko ljudi s dugim brkovima sjedjelo je pod tim šatorima. -Giti i Hlapiću već nije bilo tako lijepo na sajmu kao po danu. -Gospodar vrtuljka naruči večeru, pa onda Gita, Hlapić i Bundaš večerahu. Svi su šutjeli, jer su bili umorni i nekako neveseli. -Kad su bili gotovi s večerom, ustane gospodar, plati večeru, i oni pođoše natrag do vrtuljka. -Kad su došli tamo, reče gospodar: -"Sad zbogom, djeco; hvala vam!" -Hlapić i Gita začude se i uplaše. Oni su mislili, da će ih gospodar vrtuljka primiti na konak. -Hlapić to reče gospodaru. -Gospodar odgovori da je unutra u vrtuljku samo jedan krevet za njega i da nema mjesta za njih. -To je bila istina, jer je gospodar bio tako debeo da je jedva mogao unutra kraj stroja spavati. -"A kraj konja i labudova ne dam spavati", reče gospodar kratko. Zatim još reče: -"Nije zima napolju, a pijaca je velika. Možete spavati gdje god hoćete. Zbogom! Laku noć!" -Nato odgrne gospodar malo plahtu s vrtuljka, uvuče se unutra i nije ga više bilo. -A Gita, Hlapić, Bundaš i papiga ostadoše u mraku, u noći, sami samcati na velikoj pijaci. -Nigdje nije bilo nikoga samo mrak. -Iz svih se šatora čulo samo hrkanje trgovaca koji su spavali kraj svoje robe. -To je bilo doista žalosno i neugodno. Grad je bio tako velik - imao je sto ulica, a u svakoj ulici stotinu kuća, pa ipak su Hlapić i Gita stajali pod vedrim nebom i znali su da ne mogu nigdje pokucati i da noćas nemaju noćišta. - -V. -BEZ KROVA - -Hlapić pogleda Gitu. Kroz mrak je nije mogao dobro vidjeti, no ipak opazi da je ona spustila glavu i počela gladiti svoju plavu suknjicu. -Hlapić je dobro znao da je to znak da će Gita proplakati, a to on nije mogao da gleda. Zato reče veselo: -"Ne boj se ništa! Toplo je i tiho vrijeme. Spavat ćemo napolju. Imat ćemo bar dosta uzduha ako i ne otvorimo prozore." Tako se šalio Hlapić, a onda reče: -"Hajde da nađemo mjesto." -Odmah kraj vrtuljka ležale su prazne vreće i krpe u kojima su trgovci dovezli robu. Hlapić je to upamtio. On odvede sada Gitu onamo. Vidjelo se nije gotovo ništa, pa su tapali po mraku. -"O, da smo bar otišli s košaračem k njegovoj kućici!" uzdahne Gita. -"Onda se ne bismo vozili na vrtuljku", reče Hlapić - i oboje se razveseliše kad su se sjetili kako je lijepo bilo dok su zvonili zvonci i dok se kretao vrtuljak. -Zatim Hlapić napipa u mraku vreće i krpe i namjesti ih kako je bolje mogao. -"Eto vidiš", reče on Giti, "spavat ćeš kao graškova kraljevna." -Gita je smjestila svoju papigu kraj sebe i legla na svoj ležaj. -A Hlapić i Bundaš legoše jedan do drugoga na golu zemlju. -Bundaš je tiho i tužno cvilio - ne radi sebe, jer je on uvijek na zemlji spavao - nego radi Hlapića. -Sve je bilo tako tužno da su Gita i Hlapić morali nešto razgovarati. -"A kakva je to bila graškova kraljevna?" upita Gita. -Ona je rado slušala priče o kraljevnama i po danu kad je sunce sjalo - a kamoli ne sada kad je sve bilo tako žalosno oko nje! -"To je bila kraljevna koja je zalutala i došla u neki zlatni dvor", počne pripovijedati Hlapić. "Dvor je bio sav zlatan, pače stube i pragovi bili su od suha zlata. Ali u dvoru je živjela jedna stara kraljica, koja nije nikomu vjerovala. Ta stara kraljica nije dakle vjerovala da je prava kraljevna k njoj zalutala. Zato ona metne u krevet kraljevne jedno zrno graška, a na nj tri slamnjače i devet blazina. 'Osjeti li grašak preko tri slamnjače i devet blazina onda ću znati da je prava kraljevna', reče stara kraljica. Drugi dan ujutro upita stara kraljica kraljevnu kako je spavala. 'O', začne plakati kraljevna, 'mučila sam se cijelu noć i puna sam modrica. Bilo je čitavo tvrdo brdo u mom krevetu.' Sad je stara kraljica bila sigurna da je to prava kraljevna. Samo prava kraljevna može biti tako nježna da osjeti grašak kroz devet blazina kao brdo. I poklonila je kraljica kraljevnoj svoj kraljevski plašt i svoju zlatnu krunu, jer je ona bila već stara pa ju je boljela glava od samoga kraljevanja." -Tako je pripovijedao Hlapić. A to je bila vrlo lijepa i vesela pripovijest. U njoj ima toliko blazina i zlatan dvor da su Hlapić i Gita nakon te pripovijesti mnogo veselije zaspali na tvrdoj zemlji i pod vedrim nebom. -Bila je upravo ponoć kad su zaspali. Tako se svršio šesti dan Hlapićeva putovanja. -Sada dolazi sedma noć Hlapićeva putovanja. Sve što se u toj noći dogodilo pričinja se kao pravo čudo. No čuda ima svuda na svijetu i svi ljudi zajedno ne bi mogli izmisliti tolika čudesa koliko ih se svaki dan na svijetu događa. Pa tako je i Hlapić na svom putu po bijelom svijetu doživio te noći mnogo čuda i mnoge neobične i pogibeljne zgode. -Ali zato ipak neka nitko ne bude u preveliku strahu. Hlapić je tako malen i tako dobar da će valjda srećno izbjeći svakoj pogibli. - - -SEDMA NOĆ HLAPIĆEVA PUTOVANJA - -I. -POZNATI GLAS - -Jedva su Hlapić i Gita zaspali, probudi se Gita jer je kroz san nešto čula od čega joj je srce veselo zakucalo. -Ona je sjela na svom ležaju i slušala. Negdje je rzao konj. -Jedanput zarže konj. Giti se učini da ona pozna taj glas. -Drugi put zarza konj. Giti se još većma učini da ona pozna taj glas. -I treći put zarže konj, a Gita skoči sa svoga ležaja i klikne: -"Hlapiću, o Hlapiću! Da znaš čiji to konj 'rže! Hlapiću, hajde sa mnom!" -Mjesec se već digao na nebu i bilo je svjetlije. -Hlapić se digne, pa onda on, Bundaš i Gita pođu između šatora prema onoj strani gdje se od časa do časa čulo ono rzanje. -Još malo, pa Hlapić i Gita dođoše na jedan veliki prazan prostor. Nasred toga prostora stajao je veliki šator, zatvoren i tih kao da spava. Nad vratima bila je dugačka crna ploča, a na ploči velika slova. -To je bio Gitin cirkus! -"O, Hlapiću! Hlapiću!" klikne opet Gita, "to rže moj Soko! Moj dragi, moj mali Soko!" -Gita je u tom času zaboravila za strah pred gospodarom i zaboravila je kako više neće da se vrati k njemu. Ona je samo mislila na svoga konjića, s kojim je tolike godine dijelila u cirkusu i dobro i zlo, pa kojega je na cijelom svijetu najviše voljela. Gita je sada toliko željela da vidi svoga konjića te nije mogla odoljeti toj želji. -"O Hlapiću! Ja idem unutra da vidim svoga Sokola", reče ona. -"Onda će te opaziti gospodar i mi ćemo se morati rastati", reče tužno Hlapić. -"O, nećemo! Ja neću da ostanem kod njega! U cirkusu sad sve spava i nitko ne čuje ništa, jer su svi umorni od predstave", šaptala je Gita. "O, molim te, hajdemo unutra." -Stajali su sada posve blizu štale, koja je bila kraj cirkusa načinjena od platna kao cirkus. -Gita je dakako dobro znala kuda se može unići u njezin cirkus! Ona dakle pridigne s jedne strane malo plahtu i šapne još jednom. "Vidiš, Hlapiću, ovuda ćemo unići!" -I već se Gita uvukla u štalu, a za njom Hlapić s Bundašem. -O, to je doista bilo odveć pogibeljno! - -II. -PO NOĆI U CIRKUSU - -Odmah kraj ulaza spavao je na slami jedan čovjek. -"Ne boj se", šapne Gita, "taj se ne bi probudio da mu u uši zatrubiš. Ja znam kako se spava nakon predstave. -Na jednom štapu visio je u štali obruč. To je bilo mjesto na kojemu je uvijek boravila Gitina papiga. -Gita metne papigu na obruč. Kad je papiga vidjela da je na svom mjestu, na kojemu je toliko godina boravila, pomislila je: -"Sad je sve u redu", i metnula je glavu pod krilo, pa zaspala. -Dakako da se to samo papigi činilo. -Za Hlapića i Gitu bilo je sad sve opasnije i opasnije. -Oni su se srećno provukli kraj onoga čovjeka koji je spavao. -U štali je gorjela svjetiljka. -Hlapić opazi na svakoj strani štale po četiri konja. Osam konja, to dakako nije bilo puno za cirkus, ali za Hlapića je to bilo jako puno. -"O", tiho klikne on, "koliko je konja i kako su krasni." -Ali Gita nije slušala. Ona je već bila kod svoga malog konjića. -"Sokole! Moj dragi Sokole!" šaputala je konjiću, grlila ga oko vrata i gladila rukama po bijelim leđima. -A Soko je okrenuo svoju lijepu glavu i naslonio je Giti na rame, te tiho zarzao od zadovoljstva. -"Sokole moj! Mili moj! Kako li ću te ostaviti, kako li ću te ostaviti!" šaptala je Gita. -Hlapić je uto pošao malo dalje po štali. -"Ovaj vam je vranac najljepši", tiho zovne Gitu. -"Mi nemamo vranca", odgovori tiho Gita. -"Vidiš da je tu", odvrati Hlapić. -Gita dođe k Hlapiću. I zbilja! Pred njima je stajao krasan malen vranac - kao ugalj, a sjajan kao sunce. Griva i rep bila mu je sasvim kratko odrezana, a oko zglobova imao je žute krasne navlake. -Začuđeno je Gita gledala konja. Dugo ga je gledala, a onda reče: -"Ovo je pravo čudo! To je onaj vranac na kojemu su se jučer vozili crni čovjek i Grga. Premda ima kratku grivu i kratak rep i žute navlake, ipak je to onaj isti vranac. -Hlapić to nije vjerovao i oni pođoše k jaslama da vide vranca izbliza. -Ali uto - koji strah spopade Gitu i Hlapića! -Oni začuju najedanput kako kroz cirkus netko ide prema štali. Čuli su se duboki muški glasovi, razgovor i teški koraci po pijesku u cirkusu. -"O, što ćemo! Što ćemo?" uplašeno prošapta Gita. -"To je moj gospodar! O, Hlapiću, dragi Hlapiću, ja neću da ostanem kod njega, ja se bojim!" -Što su mogli sada učiniti Hlapić i Gita negoli sakriti se brže-bolje pod jasle ispred vranca? -Hlapić, Gita i Bundaš podvuku se dakle brzo pod jasle. Pod vrancem je ležala slama. Hlapić podigne rukama slamu pred jasle da ih nije mogao nitko vidjeti. -Uto uniđu u štalu dva čovjeka. - -III. -NOVA POGIBELJ - -"O, Bože, tko to ide?" šaptali su Hlapić i Gita. Oni su čučali pod jaslama i virili kroz slamu. Šutjeli su kao miševi, samo im je srce jako kucalo. -A kad su ona dva čovjeka došla pod svjetiljku i kad su ih Gita i Hlapić prepoznali, onda ih je još veći strah obuzeo. -Ta dva čovjeka bili su gospodar cirkusa i crni čovjek. -"O, otkuda se oni poznaju i što rade tako kasno u štali!" pomisliše Gita i Hlapić i sve im je tješnje bivalo oko srca. -Ali tko bi pomislio kakva nova pogibelj zaprijeti sad Hlapiću i Giti! Crni čovjek i gospodar cirkusa pođoše ravno k vrancu i došli su tako blizu Hlapića i Gite da ih je od njih dijelila samo jedna šaka slame. -Kako su sada istom šutjeli Hlapić i Gita! Tako su tiho disali da ni slamka nije šušnula oko njih. -"Bundaš! Dragi moj Bundaš! Nemoj lajati!" šaptao je Hlapić Bundašu u uho i tijesno ga je zagrlio, jer je osjetio kako se Bundaš trgnuo kad je prepoznao crnoga čovjeka. A Bundaš je bio dobar kao dobar dan, pa kad je osjetio da Hlapićeve ruke dršću, zašutio je kao mrtav. -I sada su crni čovjek i gospodar cirkusa počeli razgovarati. - -IV. -DVA OPAKA ČOVJEKA - -Da nije Hlapić bio tako siromašan, ne bi on valjda nikada vidio izbliza dva tako opaka čovjeka, kao što ih je sada morao gledati i slušati. Na svijetu ima, naime, srećom tako malo opakih ljudi kao što ima malo pušljivoga boba u zdjeli, pa su i u ovom kraju živjela u to vrijeme samo ta dva opaka čovjeka. Ali Hlapić je bio siromašno dijete, a siromašna djeca poznaju cijeli svijet. -Da nije Hlapić bio takav siromah, sigurno ne bi on sada u noći čučao pod jaslama, niti bi slušao strašan razgovor crnog čovjeka i gospodara cirkusa. -"Sjutra odlazim s cirkusom preko sedam gradova u osmi grad", reče gospodar cirkusa. "Pogledaj prije vranca kako sam ga uredio! Kad dođe na njega svila, remenje i sedlo, neće ga sigurno nitko prepoznati, ne boj se." -"Ja se ne bojim, jer znam da si ti mudriji od lije u planini", odgovori crni čovjek. "Ali sad mi izbroj tvrde dukate za vranca, jer nije bilo lako do njega doći." -"Izbrojit ću ti dukate", reče gospodar. "No prije mi reci gdje je sada onaj čovjek čiji je bio vranac?" -"Njega se ne trebaš bojati! On je u šumi, gdje je šuma najdublja. Svezan je s tri konopa za najjači hrast. Taj sigurno neće uteći kad sam ga ja vezao, niti će skoro ići na sajam." -Tako reče crni čovjek i nasmije se tako strašno kako se smiju samo opaki ljudi kad govore opake stvari. -Sad istom izvadi gospodar tešku kesu i stade brojiti zlatne dukate na ruku crnomu čovjeku. Ali njihove su ruke bile tako crne da su i zlatni dukati na njima potamnjeli. -"A sad zbogom! Čekaju me kola i moram dalje dok je noć", reče crni čovjek. -"A kuda se tako žuriš?" upita gospodar. -"Idemo noćas prije zore po jednu kravu. Grgu sam već tamo sinoć poslao da me čeka. Ali Grgi ne vjerujem puno", reče crni čovjek. -"A kuda idete po kravu?" upita gospodar. -"Ja još nijesam bio na onom mjestu. Ali mi rekoše da je kuća sama na cesti, a u kući nema nikoga nego žena i dijete. To će biti lak posao. Ali još treba tri sata vožnje do tamo, jer idem naokolo", reče crni čovjek. -"A kako ćeš naći tu kuću kad veliš da još nijesi bio tamo?" upita gospodar. -"Lako ću je naći. Čuo sam da je malena, stara i okrpana, i da je velika plava zvijezda na njoj", odgovori crni čovjek. -Nato iziđoše iz štale u cirkus. Zatim se čulo kad si pred cirkusom rekoše "zbogom" i "srećan put", te je opet sve bilo tiho. - -V. -HLAPIĆEVA ODLUKA - -Kad je sve utihnulo, izađu Gita i Hlapić s Bundašem ispod jasala. -Nitko neće ni pomisliti kako je sada bilo Hlapiću! -Iz razgovora crnog čovjeka saznao je Hlapić da su crni čovjek i Grga orobili onoga čovjeka koji je išao na sajam i da su mu oteli robu i konje, a njega svezali u šumi. Ali što je Hlapiću još više bilo na srcu, bilo je ovo: on je sada znao da crni čovjek i Grga idu noćas da odvedu kravu Marku i njegovoj majci, koji su bili tako siromašni! Dakako da je o Markovoj kući govorio crni čovjek, jer je samo Markova kuća bila u onom kraju tako malena i stara i samo ona je imala veliku plavu zvijezdu pod prozorima. -Promislivši sve to, reče Hlapić samo ovo: -"Zbogom Gito, moram se žuriti. Ostani kod svoga gospodara i nemoj plakati." -Ali Gita je plakala prije negoli je Hlapić pravo izgovorio te riječi. -"Kuda ideš, Hlapiću?" šaptala je ona. -"Ja moram doći do Markove kuće prije negoli crni čovjek bude tamo da kažem Markovoj majci neka čuva svoju kravu", odgovori Hlapić. -O siromah Hlapić, kako li je dobro srce u njega! A kako je dalek put pred njim, i kako su malene noge njegove! -"Hlapiću, Hlapiću! To je daleko, a crni čovjek je na kolima!" šaptala je Gita. -"Zato se upravo i moram požuriti. Zbogom, Gito, za tebe je bolje da ostaneš!" reče Hlapić. -"Ja idem s tobom", odgovori Gita i prestane plakati. -Hlapić nije imao vremena za razgovor. Zato on ne odgovori ništa, nego pođe do onoga otvora kuda su unišli u štalu, podigne plahtu i izađe sa Bundašem u noć i mjesečinu. Za njim izađe i Gita. -Hlapić nije govorio ništa. Njegove čizme žurno su udarale po kamenju dugačke gradske ulice. Za njim su isto tako žurno lupale male Gitine cipelice. Najbrže su tapkale noge Bundaševe. -A onda su izašli iz toga grada, gdje im se činilo da svaki prozor sluša hoće li oni štogod progovoriti o crnom čovjeku. -Pred njima je sada ležala na mjesečini dugačka i beskrajna cesta. -Bog zna vidi li mjesec daleko tamo na cesti jednu kućicu s plavom zvijezdom i hoće li on ove noći sretno dovesti Hlapića i Gitu do nje. - -VI. -PO NOĆI NA PUTU - -Mnogi ljudi pripovijedaju da trava i cvijeće noću razgovara. Ako li je to istina, onda su sigurno te noći sve livade šaptale: -"O, mala dječice! Kuda ćete noću na tako dalek put?" -Ali Hlapić nije mislio da je taj put dalek, niti je mislio na to da ga on ne može brže prevaliti nego onaj koji je na kolima. Hlapić je samo mislio na to da mora svakako doći do Markove kuće prije zore. A to je jako dobro, jer tko tako misli, onomu noge same idu. -Hlapićeve su noge zaista tako dobro i brzo išle da se Gita naskoro umorila. To je bilo zato jer ona nije poznala Marka i nije tako vruće željela kao Hlapić da mu pomogne. -"Hlapiću! Ja bih se malo odmorila", reče iza nekoga vremena Gita. -U noći svaki čovjek tiše govori, jer je takav mir da se svaka riječ daleko čuje. -"Ja nijesam umoran", reče Hlapić. "Nemam vremena. Hajde još malo, Gito." On se odmah pobojao da će biti teško s Gitom. -Gita samo malo uzdahne, pa su opet dalje stupali po cesti. -Dakako da je Gita neprestance mislila o vrancu, o Grgi i o crnom čovjeku. Ona je razmišljala kako li su oni mogli dovesti vranca u cirkus kraj tolikih stražara u onom gradu. Napokon je upitala Hlapića: -"Kako to, Hlapiću, da stražari nijesu ulovili crnoga čovjeka i Grgu kad su se dovezli u grad na vrancu?" -"To je zato jer ovdje stražari stoje obično na uglu, a zlikovci se voze posred ceste", odgovorio je Hlapić. -To se doduše učinilo Giti vrlo smiješno, ali je onda odmah pomislila da je Hlapić šegrt pa valjda pametniji od nje. I tako je Gita opet zašutjela. -Ionako njihov razgovor nije ništa koristio, jer je ipak uza sav razgovor bilo vrlo čudno u noći na putu i tko god nije još u noći išao između livada, mislio bi da sanja. -Kraj Gite i Hlapića svaki čas je preletio po koji veliki noćni leptir, štono udara krilima kao ptica. Po travi kraj ceste kasao je upravo uz Gitu jedan stari nakostrušeni jež, a tamo na livadama virile su svaki čas iz trave visoke uši kojega zeca. A ono što je šuškalo i trčalo kroz grmlje upravo kraj Hlapića i Gite to su bile prepelice. -Po noći životinje ne bježe tako od čovjeka kao po danu i nijesu tako plašljive, a to zato jer životinje znadu da se čovjek boji u noći, a one se ne boje. -I zaista bi Hlapiću i Giti ipak strašno bilo ovako usred noći na velikoj cesti. No s njima je bio Bundaš, a Bundaš je veselo pred njima trčao, mahao repom i dizao glavu k Hlapiću, kao da mu govori: -"Hajdemo sami! Ja sve to dobro poznam!" -Kad su tako prošli opet jedan komad puta, reče Gita. -"Hlapiću, daj da malo počinemo! Ja ne mogu dalje!" -Zaista su Gitine nožice bile još manje nego Hlapićeve, a imala je na njima samo male svilene cipelice, dok je Hlapić imao čizmice. -"O Gito, još je vrlo dalek put pred nama, još treba da pređemo mnogo sela i jedno raskršće", reče Hlapić. -Kad je Hlapić spomenuo raskršće, sjetila se Gita odmah kako su tamo na raskršću jurila jučer kola i poplašeni konji i kako je pred njih pao crni čovjek. -"Hlapiću, Hlapiću, a da sada njegova kola dojure da nas nađu na cesti!" reče Gita i počne plakati. -Kad je Gita proplakala, onda dakako nije više bilo moguće da se dalje ide. Ona je sjela pokraj ceste i prikrila lice rukama. -Hlapić je stajao pred njom i šutio. "Što da sada činim?" mislio je Hlapić. Gitu nije mogao ostaviti samu u noći na putu, a s njom sigurno neće nikako doći do Markove kuće prije zore. Hlapić je bio žalostan, jer mu se učinilo kao da izdaleka vidi i čuje kako se crni čovjek šunja da odvede onu lijepu šarenu kravu Markovu! "Što da učinim? Što da učinim?" mislio je Hlapić. -O, Bože moj! Da tkogod dođe sada u pomoć ovomu malom šegrtu koji stoji žalostan u noći na cesti! - -VII. -KOLA U MAGLI - -Tako je stajao Hlapić i gledao desno i lijevo po cesti kao da čeka pomoć. -Kad je tako pogledao natrag naprama gradu, opazi Hlapić kako se u daljini nešto miče po cesti. Ali s jedne se livade vukla magla preko ceste pa nije mogao na mjesečini raspoznati što se to miče u magli. -Samo se čulo kako nešto tiho polako štropoće. -U noći nitko ne misli najprije "to dolazi prijatelj", već svatko misli "to ide neprijatelj". -Tako je bilo i Hlapiću kad je razabrao da dolaze kola po cesti. -Bilo mu je nekako čudno na srcu, a Gita je kroz plač šaptala: -"O, Hlapiću, zašto smo pošli noću na put?" -Samo Bundaš je dizao njušku uvis i bio je zadovoljan. -Kola su se približavala i činilo se kao da se veliko brdo valja po cesti. U magli se svaka stvar čini triput veća negoli je uistinu. -Već su kola došla u blizinu Hlapića i Gite. -Vidio se i čovjek koji je sjedio u kolima i tjerao svoga mršavog konja. -Uto je dobri mjesec zasvijetlio još jače svojim srebrnim svjetlom kola i čovjeka, a Hlapić i Gita kliknuše od radosti. -Prepoznali su svojega prijatelja, siromaha košarača sa sajma! - -VIII. -POMOĆ - -To zaista nije bilo nikakvo čudo, jer se košarač nije tuda vozio zato što su Gita i Hlapić stajali usred noći na cesti i trebali pomoći, nego se on tuda često vozio i kad njih nije bilo. -Košarač se, naime, vozio uvijek daleko u jedan vrbik po dobre šibe za košare, jer u blizini grada nije bilo dobroga šiblja. Nijedan košarač nije išao tako daleko po šibe kao taj siromah, ali zato u nijednoga nijesu bile tako jake i dobre košare kao u njega. -Zašto je baš on morao da bude najsiromašniji u cijelom gradu, premda je išao najdalje po dobre šibe i pleo najbolje košare - o tom nije Hlapić sada imao vremena da misli. O tom su već mudraci u onom gradu pisali velike knjige, ali ni oni ne znadu zašto je tako. -Hlapić, Gita i Bundaš pohrliše prema kolima. -Kad ih je košarač opazio po mjesečini na cesti, pomislio je još više negoli prije da su ta djeca pala s neba pa da noću putuju po mjesečini, a po danu pomažu siromasima. -No Hlapić je sada sam treba pomoći i on zamoli košarača da njega i Gitu poveze komad puta. -Košarač je bio vrlo srećan što može pomoći toj djeci koja su mu na sajmu tako dobra bila - i tako Hlapić i Gita sjedoše u kola, a košarač potjera svoga mršavog konja. -Hlapić odmah pripovjedi košaraču zašto oni noću putuju. Na koncu reče: -"Prije zore moram biti kod one male kućice što ima plavu zvijezdu i što stoji sama na cesti." -"Ja znam gdje je ta kućica", odgovori košarač. "Nije daleko od mojega vrbika. Kad dođemo do vrbika pokazat ću vam put do kućice. Bit ćete tamo mnogo prije negoli zora svane". -Da je to bilo Hlapiću milo, može svatko misliti. Odmah mu se činila i cesta kraća. -Košaračev mršavi konj išao je dobro i hitro. U dobroga gospodara uvijek je i dobar konj a košaračev je konj sada znao da mora biti nešto važno dok ga njegov gospodar naglo tjera. -Kola su podjednako štropotala, Hlapić i košarač su razgovarali, Gita je zadrijemala u kolima. Bundaš je ipak veselo trčao sad uz lijevi sad uz desni kotač, kako je to uvijek otkad ima na svijetu pasa i kotača. Tako su se dovezli do onoga raskršća gdje je cesta polazila na dvije strane. -"Mi ćemo na ovu stranu preko brda kroz šumu, jer je to kraći put", reče košarač Hlapiću. -"O ne idite onuda", vikne Gita, koja se odmah probudila kad je čula da idu u šumu. "To je ona šuma u kojoj su orobili nekoga čovjeka." -Ali košarač je već mnogo godina išao onim putem i nije mogao vjerovati što Gita i Hlapić pripovijedaju. Zato reče: -"To je mnogo kraći put do moga vrbika. Ne bojte se ništa. Ja još nijesam vidio u toj šumi zla čovjeka." -Košarač je bio veliki siromah, a siromah čovjek malo se kada boji. -Tako oni zakrenu kolima na brdo u šumu. -Hlapiću je to bilo pravo i drago, jer je znao da je to kraći put do Markove kuće. A tko god ide nekomu u pomoć, taj se ne boji ničega, već samo da će zakasniti. - -IX. -HLAPIĆ I GITA OPET SAMI - -Vozili su se najprije po cesti na brdo, a onda su unišli u šumu. Šuma je bila tako obasjana mjesečinom da se pričinjala kao rasvijetljeni dvorovi. -Mjesec je još uvijek bio jasan. Da li je bio na nebu koji oblačak, to nijesu mogli da vide ni Hlapić ni košarač, jer je šuma bila oko njih. -Kad su dakle s kolima izašli iz šume, opazi Hlapić da su navrh brda koje nije bilo baš visoko. -A košarač zaustavi kola i reče: -"Evo, djeco, ova staza nalijevo dovest će vas do kućice s plavom zvijezdom. Najprije ćete doći do one šikare tamo dolje. Kad prođete stazom tu šikaru, odmah ćete vidjeti kućicu." -Zatim reče košarač, jer je opazio da je tamo na nebu veliki oblak: -"Bit ćete na cesti prije negoli oblak sakrije mjesec." -A što je sve Gita htjela prigovoriti! Kako li se ona uplašila kad je čula da će sad opet sami ostati! -No Hlapić odmah skoči s kola i reče košaraču: -"Hvala vam što ste nam pomogli!" -A košarač skine Gitu s kola i reče: -"Srećno pošli, draga djeco!" -Onda potjera konja i pođe nadesno nizbrdo, a Hlapić reče Giti: -"Naš je put nalijevo nizbrdo." -To se sve dogodilo tako brzo da Gita nije dospjela ni riječi da progovori ili prigovori. -Tako Gita i Hlapić ostadoše opet sami s Bundašem na putu, na mjesečini, među šumom i šikarom. -Još jedanput im se iz daljine javi košarač i zovne ih: -"Djeco!" -"Oj!" odvrati Hlapić, jer se kroz šumu i brda ništa tako dobro ne čuje kao "oj!". -"Pazite! Blizu puta ima otkopana stijena." -I zbilja dolje upravo kraj Gite i Hlapića vidjela se na mjesečini velika stijena gdje se kamen vadio. -Bilo bi opasno po mraku poći onuda, jer bi se mogla noga okliznuti, a putnik pasti i postradati. -No Hlapić i Gita prođoše po jasnoj mjesečini kraj te stijene sasvim lako, a onda su naskoro sašli s brda opet na ravnicu. -Hlapićevo je srce bilo radosno jer je znao da je tamo iza one šikare cesta i Markova kućica s plavom zvijezdom. -Sad će biti sve dobro ako ostane jasna mjesečina kako je košarač rekao. - -X. -U ŠIKARI I MRAKU - -Oblaci ne idu onako kako ljudi govore, nego onako kako ih vjetar nosi. -Sve do šikare vidjeli su Hlapić i Gita svoj put tako jasno kao da je dan. -No kad su unišli u šikaru i bili usred nje, postalo je mjesečevo svjetlo sve slabije i slabije. Dolazio je oblak da pokrije mjesec. -Staza je kroz šikaru bila uska i slabo se vidjela. -"Hajdemo samo! Hajdemo!" govorio je Hlapić sam sebi. "Ja sve dobro vidim." -Hlapić je vrlo dobro činio kad je to sam sebi govorio. Njegove su oči odmah mnogo bolje vidjele u mraku čim je to izrekao. -Gita je išla za Hlapićem, jer ona nije ništa vidjela u mraku, a Bundaš je išao pred Hlapićem. -Onda je došao oblak i pokrio mjesec sasvim. Oblak je bio gust i težak. Sad je zaista u šikari bio takav mrak da se nije moglo ništa vidjeti. -Hlapić je tapao rukama da nađu stazu, a trnje i šibe hvatale su zdesna i slijeva Gitu za njezinu plavu suknjicu. -"Sada ne možemo dalje", reče Hlapić, "jer ne vidimo staze pa bismo zalutali." -Dakako da je to bio žalosno, jer se žurio k Marku. -Ali Hlapić nije htio biti žalostan, jer je gledao na nebo i nadao se da će oblak skoro proći, a Markova kuća nije više daleko. -"Sad ćemo malo sjesti i počekati", rekao je Hlapić Giti. -Nato su sjeli u mraku i tišini na jedan panj koji je ležao u šikari i šutjeli su. -Oko njih je sigurno bilo u šiblju i šikari mnogo ptica: kosova, sjenica i divljih golubova. No oni su dakako šutjeli isto tako kao Hlapić i Gita, jer su se valjda bojali lisice. -"O, samo da mogu za vremena doći do Markove kućice!" reče napokon Hlapić. -"O, samo da crni čovjek ne ide istim ovim putem!" uzdahne Gita. -"On je rekao da ide naokolo, a ovo je prijeki put", odvrati Hlapić. -U isti čas učini se Hlapiću i Giti kao da nije u šikari više tiho kao prije. -Na drugoj strani šikare, iza njih, nešto je šuštilo. -"O, Hlapiću! Što je to?" upita Gita tiho. -"Valjda je zec", odgovori Hlapić. -Zatim se čulo, kako puca suho granje. -"O Hlapiću! Hlapiću! Što je to?" šaptala je Gita sve tiše u onom mraku. -"Možda je lisica", odvratio je Hlapić i ustao s panja te držao Bundaša uza se. -No nije mogao ništa vidjeti jer je oblak još uvijek bio nad mjesecom. -Uto je grmlje sve bliže i bliže počelo pucati. Granje se lomilo, i Hlapić je sad znao da nešto veliko ide kroz šikaru. -"O Hlapiću! Hlapiću! To nije lisica!" prošaptala je Gita tiho kao dah. -"Onda je...", započne govoriti Hlapić. -U taj čas zavrisne Gita u sav glas: -"Hlapiću! Hlapiću!" -Sasvim blizu Gite zakašljao je, naime, čovjek. - -XI. -STRAVA - -Kad je Gita vrisnula i zovnula Hlapića, prestalo je najedanput šuškanje u grmlju. Oh! To je bilo još strašnije! Ta tišina, pa onda onaj mrak, nigdje se ništa ne miče, a ipak Hlapić i Gita znadu da je ovdje u grmlju sasvim blizu njih čovjek! A ne znadu tko je i što hoće! -Samo Bundaš vuče i poteže Hlapića i sav strepi od uzrujanosti. -A onda - najedanput - zanjiše se grmlje, iza Hlapića i Gite pukne nekoliko suhih šiba - a Hlapić i Gita opaze u mraku kako je pred njih naglo izašao na stazu neki visoki i široki čovjek. Još jedan čas - i Hlapić i Gita čuju kako taj čovjek pali žigicu. -Žigica se zapali... -Tko je čitao ovu knjigu do ovoga mjesta i tko je zavolio Hlapića, taj bi najbolje učinio da za sada zatvori knjigu i da do sutra ne čita dalje. - -XII. -IZNENAĐENJE - -Žigica je planula. Oko onoga se čovjeka zasvijetlilo. Hlapić mu pogleda u lice... -To je bio majstor Mrkonja! -O Bože moj! Baš majstor Mrkonja! U poderanu odijelu i blijed. stajao je pred Hlapićem i kliknuo svojim dobrim glasom. -"Uistinu, ti si to, Hlapiću!" -"Majstore!" kliknuo je samo Hlapić i pružio obje ruke prema majstoru - ili od straha ili od radosti. -A što je onda učinio majstor Mrkonja? -O da znate! -Majstor Mrkonja brzo je pristupio k Hlapiću - digao ga k sebi i rekao: "O, mali moj Hlapiću!" -A zatim je prviput u životu majstor Mrkoknja pogladio Hlapića po licu i po glavi. -Prava, živa istina! Majstor Mrkonja pogladio je Hlapića! Tomu se Hlapić zaista više čudio nego svim drugim čudesima koja su mu se te noći dogodila, ili koja će mu se u cijelom životu dogoditi! -Koje čudo da su sada u tom času i majstor Mrkonja i Hlapić od radosti malo zaplakali - premda plač inače ne pristaje ni pravomu majstoru, ni pravomu šegrtu, jer su oni obojica muževi pa ne smiju plakati. - -XIII. -KAKO SE SVE TO DOGODILO - -A onda su u šikari i mraku sjeli na isti panj Hlapić, majstor Mrkonja i Gita. -Oni su tako zadivljeni bili nad svim što se dogodilo da nijesu još pravo znali što da sada učine ni što da najprije govore. Činilo im se da će se i sam mjesec, koji je baš izlazio opet iza oblaka, začuditi kad vidi tko sada sjedi na tom panju! -Samo Bundaš nije se čudio. On se prednjim nogama podigao na Hlapićeva koljena i gledao je sad Hlapića, sad majstora Mrkonju. Bundaš je naime, bio uvjeren da su se Hlapić i majstor Mrkonja ovdje sastali da kroje čizme i cipele i sve je čekao kad će majstor izvaditi škare i donijeti kožu. Psi ne mogu nikada ništa novo pomisliti - nego misle samo ono što je već više puta bilo. -Međutim je majstor Mrkonja počeo da pripovijeda kako je on ovamo dospio, a Hlapić je sada doznao toliko toga da mu se još osam dana iza toga pušila njegova mala šegrtska glava. -A da ne bi i onima koji čitaju ovu knjigu bilo isto tako, pripovijedat ćemo ukratko što se dogodilo s majstorom Mrkonjom. -Majstora Mrkonju orobili su u šumi zlikovci kad se prije dva dana vozio s robom na sajam. On je bio onaj orobljeni trgovac o kojem je pripovijedala prosjakinja Jana. To se dogodilo ovako: -Majstor Mrkonja vozio se u ranu zoru kroz šumu na sajam i bio je sam na kolima, jer je onaj kočijaš, čiji su bili konji, otišao naprijed s drugim kolima. -Kad je došao majstor Mrkonja s kolima na ono mjesto gdje je šuma najgušća, skočila su iz zasjede dva čovjeka na njega. -Bacili su ga s kola, svezali su ga i odveli duboko u šumu. Tamo su ga privezali za jedno drvo i ostavili bez hrane i pića pa otišli. -Cijela dva dana bio je majstor Mrkonja tako svezan za drvo i već je mislio da mu nema spasa, pa je preporučio svoju dušu Bogu. Promislio je na sve dobro i sve zlo što ga je u svom životu počinio. Sjetio se i na Hlapića te poželio da ga barem još jedanput u životu vidi. Kad je čovjek dva dana bez jela i pića svezan za drvo, onda ima vremena da se na sve sjeti i onda posve drukčije misli o svom šegrtu nego kad u radionici viče na njega. -Majstor je Mrkonja, dakle, već spustio glavu i nije se ničemu nadao, nego je mislio da nikad neće živ biti odvezan od toga drveta. Tako je on barem pripovijedao sada Hlapiću. -No ove noći, pripovijedao je on dalje, vidio sam najedanput kako po mjesečini ide k meni jedan od one dvojice ljudi koji su me orobili. Ja sam mislio da je došao moj svršetak. No kad je taj čovjek došao blizu, pristupio je k meni i počeo razvezivati konopac kojim sam bio svezan. Kad me je odvezao, rekao je: -"Idi sada s milim Bogom i žuri se da utečeš iz ove šume!" -A nato je izvadio još iz džepa svezani rubac. U rupcu je bio omotan srebrni novac. On izvadi novac, pruži mi ga i reče blagim glasom: -"Uzmi taj novac. Otkad sam dobio taj novac, okrenulo se moje srce od zla na dobro. Možda i tebi donese sreću. - A ja idem u svijet da okajem svoje grijehe." -Kad je majstor Mrkonja to pripovijedao, usklikne Hlapić: -"Oh! To je bio Grga! To je srebrni novac koji sam mu ja donio od njegove majke. O, nije badava plakala njegova stara majka nad onim srebrnjakom!" -"Zaista nije badava plakala, jer to je sada čudotvorni srebrnjak", odgovori majstor Mrkonja. -"Možda je i majstor Mrkonja zato tako dobar sa mnom, jer je u njega taj čudni novac", dosjeti se Hlapić. Hlapiću je bilo vrlo milo kad se tomu dosjetio. On je, naime, već pomislio da je majstor samo zato tako dobar jer je bio dva dana bez jela i pila. -Zatim majstor Mrkonja dovrši svoje pripovijedanje i reče: -"I tako sam ja radi sajma skoro unesrećen i po drugi put." -"A kad vas je sajam unesrećio prvi put?" upita Hlapić. -"To ću ti kod kuće pripovijedati. Ti ćeš se, naime, sad k meni vratiti, mali Hlapiću, i bit će ti dobro, ne boj se. - Sad ne mogu pripovijedati, mori me glad jer sam pojeo samo komadić suha kruha koji mi je u džepu ostao, žeđ sam jedva utišao na potoku." -Uto je oblak prošao i bila je opet jasna mjesečina. Majstor Mrkonja pogleda Gitu koja je još uvijek sjedjela tiha i mirna kao mala i lijepa, a uplašena ptičica. -"A tko je ovo?" upita majstor Mrkonja. -"Ovo je sirota bez oca i majke kao i ja. Mi putujemo zajedno", odvrati Hlapić. -"Povest ćemo onda i nju kući", odvrati majstor i Hlapiću se učini da je majstor tužno uzdahnuo. -Ali onda klikne Hlapić Giti: -"O, koliko sam sada vremena izgubio. Eno mjesec je jasan, žurimo se do Markove kuće!" -"Hajdemo zajedno", reče majstor Mrkonja. "I meni nije ova šuma draga. Pripovijedat ćeš mi putem kud se tako žuriš." - -XIV. -KOD MARKOVE KUĆE - -Uskoro su izašli iz šikare. Majstor Mrkonja vodio je Hlapića za jednu ruku, a Gitu za drugu. Dakako da je tako bilo vrlo lijepo putovati preko livada po mjesečini. Hlapić je pripovijedao majstoru o crnom čovjeku i o Markovoj kravi. -Zatim su izašli na cestu i vidjela se već u blizini Markova kuća. Naskoro stigoše do nje. Oko kuće bilo je sve mirno i vidjelo se da se nije još nikakvo zlo dogodilo. Iz štale čulo se zvonce. To je bila ona lijepa šarena krava što je unutra griskala sijeno i zvonila svojom klepkom ispod vrata. -O, kako je sada bio srećan Hlapić kad je vidio da je za vremena došao, jer crni čovjek nije još odveo kravu! -Bilo je to pred zoru. -U kući je bilo sve tiho. Marko i njegova majka još su spavali. -Uto Hlapić pokuca na vrata, a Markova majka izađe da vidi tko je. -Sad joj Hlapić pripovijedi zašto je došao i reče joj neka čuva svoju kravu. -Kad je Markova mati čula o čemu se radi, digla je ona tri puta ruke k nebu i zahvalila Bogu što joj je poslao Hlapića. -Da joj je crni čovjek odveo kravu, ostala bi ona i Marko sami s deset gusaka. A s deset gusaka ne može živjeti mati s djetetom. -"Po sto puta hvala ti, dijete moje!" rekla je ona i zagrlila Hlapića. -Nato se Hlapić oprosti s njom i pođe dalje s majstorom Mrkonjom i Gitom, koji su ga na cesti čekali. -Markova se mati odmah obukla u svoje najbolje haljine i otišla u općinu po stražara. -Od to doba čuvala su svaku noć dva općinska stražara njenu malu kućicu. Općinski su stražari vrlo hrabri, oni čuju i vide daleko i gdje oni straže, tu se ne može nikomu ništa dogoditi. -No crni čovjek nije došao ni te, ni druge, ni treće noći; nije došao nikada. Tako da su stražari popušili već svaki trideset lula - svaku noć po tri lule - a onda više nijesu ni dolazili. -Ljudi su nakon nekoliko dana našli jednoga mrtvog čovjeka, koji je pao valjda u noći tamo s one otkopane stijene koju je košarač pokazao Giti i Hlapiću na mjesečini. -Taj mrtvi čovjek bio je umotan u crnu kabanicu. Bio je to crni čovjek, koji je tako svršio svoj opaki život. -Kad je oblak pokrio mjesec, prolazio je on valjda uz onu stijenu pa je pao i ubio se. -Tako je onaj isti oblak, nad kojim su u šikari toliko uzdisali Hlapić i Gita, donio spas njima i Markovoj majci, a i majstoru Mrkonji. Da nije bilo toga oblaka, bogzna ne bi li crni čovjek one noći sve bio zatukao. -Zato treba uvijek malo pričekati prije negoli se počne uzdisati. - -*** - -Tako su, dakle, sada svršene sve pogibli i sve zlo na Hlapićevu putovanju. Što dalje dolazi, to je samo tako velika radost i sreća da joj se sigurno Hlapić nije nadao kad se prije osam dana onako sam i rastužen pripravljao u noći i mraku da pobjegne od majstora Mrkonje. - - -ZAGLAVAK - -I. -SREĆA I RADOST - -Ne bi bilo vrijedno pripovijedati kako su majstor Mrkonja, Hlapić, Gita i Bundaš doputovali do grada i do kuće majstorove. To pače ni samoga Hlapića nije više zanimalo. Srećni ljudi, naime, putuju, a da i ne znaju da putuju. -Hlapić je putem nabrao lijepu kitu poljskog cvijeća: crvenoga maka i bijelih katarinčica - i to je bilo sve što se dogodilo. -Tako su oni došli u grad pred majstorovu kuću - a onda u dvorište. -O, kako je uskliknula majstorica kad je iznenada vidjela i majstora Mrkonju i Hlapića i Bundaša! Ona je sirota mislila da nijednoga od njih više nikad neće vidjeti. Dočula je da su majstora Mrkonju orobili i odveli u šumu zlikovci, pa je mislila da je mrtav. -Zato je imala veliki crni rubac na glavi i bila je sva zaplakana. -A sad su joj se svi vratili i doveli su joj jednu malu krasnu djevojčicu, koju je majstorica gledala tako milim pogledom da je Giti u srcu bio sve ljepše i ljepše, kao da je velika sreća čeka. -Onda su svi unišli u radionicu - i neka budu sada malo sami da se od srca mogu pozdraviti, zagrliti i okrijepiti od gladi i puta. - -II. -MARICA - -Malo poslije sjedjeli su u sobi za stolom majstor Mrkonja, majstorica, Hlapić i Gita. -Pošto su se okrijepili i odmorili - sjedjeli su svi mirna i blažena lica. -Samo majstorica je još uvijek tužnim i milim pogledom promatrala Gitu. -Napokon reče majstorica majstoru: -"Tako velika kao Gita bila bi sada naša Marica." -Nato uzdahnuše i majstor i majstorica, a majstor reče Hlapiću: -"Obećao sam ti da ću ti pripovijedati kakva nas je nesreća zatekla jednoć na sajmu. Slušaj što je bilo. Prije osam godina stanovali smo u drugom gradu. Imali smo malu lijepu kćerku koja se zvala Marica. Bile su joj tri godine - a bila je sve naše veselje. Jednoga dana bio je u onom gradu sajam. Ja sam otišao s mojom robom na sajam i poveo sam svoju malu Maricu. Dok sam ja prodavao robu, izgubilo se najedanput dijete među ljudima na sajmu. Tražili smo je i tražili - ali djeteta je nestalo. Tražili smo je onaj cijeli dan, a zatim osam dana - i mjesec dana i godinu dana. - Ali nikada više ne nađosmo naše male Marice. Bilo je na onom sajmu svakojakoga svijeta. Bogzna koji su opaki ljudi odveli naše dijete i bogzna koliko je pretrpjela ona - a i mi! -Jer što god roditelji misle da dijete trpi, to i oni sami osjećaju. - Napokon smo odselili iz onoga grada da ne vidimo više ono mjesto na kojem nas je takva nesreća zatekla. I od ono doba, mali moj Hlapiću, otvrdnulo je moje srce, i ti si mnogo zato pretrpio. - Ali sad će biti bolje, jer da nije bilo tvoje dobrote, nikada se ne bi Grga popravio ni meni pomogao da utečem." -Kad je majstor Mrkonja počeo hvaliti Hlapića, bilo je to Hlapiću neobično da nije znao kud bi pogledao. Počeo se od neprilika grepsti za uhom, a onda se sagnuo i počeo brisati čizmice svojim crvenim rukavom. -Napokon upita Hlapić u neprilici: -"A sada dakako ne biste više mogli ni naći ni prepoznati vaše male Marice?" -"Naći je nećemo nikada!" uzdahne majstorica i obriše suzu s lica. "Ali prepoznati bismo je uvijek mogli." -"Kako biste je prepoznali kad je bila onda tako malena?" upita sada Gita, koja sama umalo da nije počela plakati nad žalošću dobre majstorice. -"Prepoznali bismo je", odvrati majstorica, "jer kad je bila Marica sasvim malena, uhvatila je nož te sebi porezala palac. Od onog doba imala je na palcu brazgotinu koja je izgledala kao krst." -O Bože, Bože! Je li tko vidio kako se grle majka i dijete kad se nađu nakon mnogo godina? -Dakako da je Gita bila ona mala Marica - i nosila je brazgotinu na palcu. -"O majko! Moja majko! Dobra majko! Mila moja! Ja sam tvoja Marica!" kliknula je Gita i potrčala u naručaj majstorici. -"Marice moja! Srce moje!" zajeca od sreće majstorica i privine svoje dijete. -Dva puta i tri puta i deset puta grlile se one. U sobi se nije čulo ništa drugo nego radosno jecanje. -Majstor Mrkonja pristupio je Giti, položio je ruku na njenu lijepu glavicu i nije znao od sreće ni riječi da progovori. Činilo se kao da je cijela njihova sobica rasvijetljena zlatnim svjetlom same sreće. -A malomu, dobrom Hlapiću činilo se kao da je u crkvi. On je stajao posve miran, oborio je oči i sklopio ruke, jer mu je samo tako došlo. -Dugo su oni sjedjeli iza toga, dugo su razgovarali, a Gita je s krila majčina prešla na koljena očeva i sve ljepša im se učinila Gita i sve bolji činili se Giti njezini roditelji. -Roditelji su je dakako sada zvali "Maricom". Ali mi ćemo je do kraja ove knjige zvati Gitom, jer se teško naučiti novom imenu. -I Hlapić je rekao: -"Ja ću te i dalje zvati Gita. Kad kažem 'Gita', čini mi se da vidim pred sobom sve one zgode koje smo zajedno doživjeli. A kad kažem 'Marica', ne čini mi se ništa. Kao da nijesam ništa rekao!" -"Dosta je bilo zgoda, mali moj Hlapiću", reče majstor "Nikada nećemo doznati tko je našu Maricu na onom sajmu odveo i tko ju je predao gospodaru cirkusa. No moglo bi biti da je to bio onaj crni čovjek koji je mene orobio i koji je, kako pripovijedaš, doveo ukradenoga vranca u cirkus. A da nije bilo tebe, moj Hlapiću, nikada se ne bi Marica vratila k nama." -"Nemojte me hvaliti", reče Hlapić. "Da vi nijeste bili tako oštri sa mnom, nikad ja ne bih bio pobjegao od vas, niti bih našao Gitu. Možda je to vaša zasluga. To se nikada ne zna." -Hlapić je imao pravo kad je tako govorio. Kad čovjek čovjeka hvali, nikada ne zna je li pogodio. Zato je najpametnije da obojica Bogu zahvale. -To oni i učiniše. -Drugog dana ujutru kupiše majstor i majstorica najprije nova odijela Hlapiću i Giti, a zatim se opremiše svi lijepo i odoše u crkvu. Kad su stupili u crkvu, sinulo je upravo na sve crkvene prozore veselo sunce - i tako su oni vidjeli da su sada pogodili i da se sam Bog raduje sreći koju im je udijelio. - -III. -HLAPIĆEVA BAŠTINA - -Kad su se vratili iz crkve, reče Hlapić: -"Ja imam još posla napolju. Molim vas, majstore, da mi dopustite da odem na po sata." -Majstor mu to dopusti, jer je sada bilo sve drugačije nego onda kad je Hlapić u zelenim hlačama kreketao. -Hlapić zatim uzme onu kitu crvenog maka i bijelih katarinčica i reče: "To sam nekomu obećao." -Sada može svatko uvidjeti kako je mudar i pošten bio Hlapić. Kroz sve one mnoge pogibelji i neprilike na svom putu nije on zaboravio da je obećao donijeti cvijeće onoj služavki bude li starcu mljekaru pomogla da ne mora sam nositi mlijeko uza stube. -Hlapić je, dakle, sada išao kroz grad i nosio je svoju kitu cvijeća onoj služavki. Odmah je našao i prepoznao onu visoku kuću. Popeo se u treći kat i pozvonio na vratima. -Sluškinja je otvorila vrata i sva se začudila kad je vidjela onoga šarenog Hlapića sada tako lijepo obučena. No ipak ga je odmah prepoznala, jer se ljudi ne poznaju po odijelu nego po očima. -"Gospojice, donio sam vam obećano cvijeće", reče Hlapić i pruži joj onu kitu maka i katarinčica. -"O, kako si ti pošten, mali!", reče sluškinja, "i kako si srećan. Ima za tebe jedno pismo ovdje. Da nijesi došao s cvijećem, nikada ga ne bi dobio." -Hlapić je mnogo toga doživio na svom putu, ali još nikada u svom životu nije dobio pismo. -Zato se upravo prenerazio kad je sluškinja unišla u svoju sobu i donijela veliko pismo te ga predala Hlapiću i rekla: -"Ovo pismo je donio neki dječak. Rekao je da je starac mljekar umro od starosti. A ovo je pismo dao napisati prije smrti. Ako šegrt Hlapić dođe s cvijećem k meni, neka mu predam ovo pismo", rekao je dječak. -Tako je pripovijedala sluškinja, a Hlapić je stao sav zamišljen i okretao je pismo u ruci. Nije pravo znao što da učini s pismom, i već je pomislio ne bi li najbolje bilo da ga pokloni sluškinji zajedno s cvijećem. -"No to ipak ne bi imalo smisla", pomisli on zatim, "jer na pismu je natpis 'Šegrtu Hlapiću', a to sam samo ja na cijelom svijetu." -Nato se Hlapić odluči i brže-bolje raskine pismo. -To je bilo vrlo mudro. I tko god se boji kojega pisma, neka isto tako učini jer je svako pismo još mnogo strašnije dok je zatvoreno i dok se ne zna što je u njemu. -No to je bilo zaista veselo pismo! U njemu je velikim slovima pisalo ovo: -"Umro je starac mljekar bez djece, bez rođaka i bez kumova. Na smrtnoj postelji sjetio se šegrta Hlapića i ostavio mu svoja kola i svoga magarca. Ovo se daje na znanje šegrtu Hlapiću s pozivom da dođe po svoju baštinu u starčev bivši stan kraj gradske malte." -Ozgo i ozdo na pismu još je nešto bilo napisano slovima i brojevima. To je valjda bio natpis i potpis. Ali to nije Hlapić ni sada ni poslije pročitao. Kada je on čuo da je baštinio kola i magarca, nije se zaista više brinuo tko mu to javlja. -Njegovo je srce bilo sada puno zahvalnosti. -"O, kako je bio dobar taj starac! Kako bih mu rado zahvalio!" kliknuo je Hlapić. "Kad bi on barem mogao vidjeti kako ćemo Gita i ja timariti i čuvati njegova magarca!" -"Zbogom! zbogom! gospojice, žurim se da javim Giti veselu vijest!" -Hlapić htjede da potrči na stube. -Ali uto je izašla iz sobe stara i otmjena gospođa, kod koje je služila ona sluškinja. Gospođa je bila u crnoj svilenoj haljini s bijelom kapicom na glavi. -Ona je čula od svoje sluškinje kako je dobar i neobičan taj šegrt Hlapić. -Dakako da mu je ona sada ponudila da će ga primiti za svoga sina i da će ga dati izučiti gospodske škole. -Ali Hlapić skine kapu, pristupi k otmjenoj gospođi, pa je poljubi u ruku i reče: -"Ja ću ostati postolar, jer mi je taj zanat najviše omilio." -A zatim reče još Hlapić: -"Ionako ima više ljudi koji deru cipele, nego onakvih koji ih prave." -Otmjena gospođa se nasmijala i odmah je uvidjela da bi za Hlapića zaista šteta bila kad ne bi postao postolar. A Hlapić poljubi je još jednom u ruku, a onda potrči sav srećan sa svojim pismom niza stube. -Uistinu je Hlapić ljubio svoj postolarski zanat, no u ovaj čas je više mislio na svoga magarca, kojemu kod otmjene gospoje nikako ne bi bilo mjesta. -Hlapić je hrlio gradskim ulicama i bio je začas kod kuće. -"Vozit ćemo cipele na magarcu!" vikne on već na vratima majstoru Mrkonji, a onda pokaže svoje pismo i pripovjedi svima što se dogodilo. -Toga dana poslije podne odoše Gita i Hlapić po magarca i po kola. -Dakako da bi oni teško našli starčevu kućicu, ali u pismu je pisalo da je starac stanovao kod gradske malte. A malta je visoka i strši uvis tako da ju je lako naći. -Kad je Hlapić pokazao svoje pismo, dadoše mu oni ljudi koji su stanovali prije sa starcem magarca i kola. -Zaista bi bilo vrijedno vidjeti kako su se Gita i Hlapić vozili u grad na Hlapićevu magarcu! -To je bilo tako lijepo i veselo da je Gita samo žalila što sad nema svoju zlatnu trublju da u nju trubi. Poznalo joj se još uvijek da je odrasla u cirkusu! -No Hlapić joj odmah reče da kćeri majstora Mrkonje ne bi pristajalo da kroz grad trubi kad se vozi na magarcu. -I tako su oni samo tiho i radosno pjevali cijelim putem i pucali bičem nad mudrim magarcem, koji je strigao svojim visokim ušima. -No pred kućom majstora Mrkonje nije Hlapić mogao da se od radosti suzdrži, nego je skočio s kola i bacio svoju kapu visoko. Onda je potrčao do kućnih vrata i pružio glavu unutra, i viknuo u sav glas: -"Eto magarca!" -"O, što si to rekao!" nasmija se Gita i stade se rugati Hlapiću. -Dakako da su svi ljudi znali da Hlapić nije mislio sebe kad je pružio glavu kroz vrata i rekao: "Eto magarca!" - ali obijesna Gita ipak mu se rugala i obadvoje se smijalo. -Da ne bi više bilo zabune, odmah okrstiše magarca i to imenom "Kokodan". -Tamo je stajala jedna žena, pa kad je vidjela kako su se krasno dovezli Gita i Hlapić na magarcu i kako su veseli i srećni, rekla je: -"Bože moj, kako bi djeci lijepo bilo da uvijek ostanu tako malena!" -"Onda bismo morali cijeli naš život ići u isti razred", reče Hlapić. -"A to ne bi učitelji dopustili pa bi bilo neprilika. Zato je najbolje da se sad igramo, a poslije ćemo morati kao i drugi ljudi." - -SVRŠETAK - -Tako je i bilo. -Hlapić i Gita narasli su poslije veliki. Hlapić je ostao postolar, a Gita je i zaboravila da je bila nekad u cirkusu. Samo jedanput dogodilo se nešto što ju je na to sjetilo. -Nakon nekoliko godina došao je, naime, u onaj grad neki cirkus i majstor Mrkonja pošao je u nedjelju sa svojom obitelji u cirkus. -Tu je Gita najedanput vidjela kako je u cirkus ušla neka krasna mala djevojčica na bijelom konju. To je bio Gitin nekadašnji "Soko". Djevojčica je bila isto tako lijepa i malena kao što je nekoć bila Gita. A Soko je bio isto tako dobar i mio kao prije. Samo je bio malo posijedio te je bio još bjeliji, jer i konji postaju sijedi, premda nemaju takvih briga kao ljudi. Gita je vidjela i svoju papigu - i saznala je da je i njoj i Sokolu vrlo dobro kod novoga gospodara. -Stari se gospodar, naime, skoro iza Gitina bijega razbolio - a onda se ispovjedio i spokojno umro, što je za takvoga grešnika najbolje. - -*** - -Poslije su Gita i Hlapić narasli još i veći, a onda su se vjenčali. Kasnije su preuzeli posao od majstora Mrkonje, koji je već bio jako ostario. -Gita i Hlapić imali su četvero djece i tri šegrta. -U nedjelju popodne sakupili su se šegrti i djeca oko njih i oni su im pripovijedali "čudnovate zgode šegrta Hlapića". -A čizmice su stajale i onda i uvijek u malom staklenom ormariću na velikom ormaru i tko god je htio, mogao ih je vidjeti. -Ako je komu žao što je pripovijest već gotova, neka pregleda još jednom cijelu knjigu i neka pokuša izbrojiti komu je sve pomogao na putu šegrt Hlapić, malen kao lakat, veseo kao ptica, hrabar kao Kraljević Marko, mudar kao knjiga, a dobar kao sunce. - - - Uz dozvolu nakladnika Bulaja - - - Preuzeto sa http://dzs.ffzg.unizg.hr \ No newline at end of file diff --git a/plugins/hu/src/free_ebook.txt b/plugins/hu/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/is/src/althingi_umraedur_2004_2005.txt b/plugins/is/src/althingi_umraedur_2004_2005.txt deleted file mode 100644 index e7d727bf..00000000 --- a/plugins/is/src/althingi_umraedur_2004_2005.txt +++ /dev/null @@ -1,12486 +0,0 @@ -Orð unnin upp úr Alþingisumræðum. -Orðin eru fengin úr safni Alþingisumræða sem tekið var saman af Stofnun Árna Magnússonar í íslenskum fræðum. -Umræðusafnið er gefið út á Málföng.is undir Creative Commons Attribution skilmálum. - -um -af -og -en -ei -ef -er -í -á -æ -of -haf -vex -veg -vel -vek -dyr -sal -sat -tvo -hef -vik -vil -vit -gá -fá -fæ -fé -ESA -set -sex -sem -von -les -út -oft -má -inn -ert -eru -lag -las -sum -ill -hag -ég -sá -sú -úr -sit -hve -ein -lof -lok -ver -egg -eld -að -nam -svo -ber -kem -jú -já -auk -aum -aur -upp -nei -met -ár -án -bak -uns -una -ung -mat -man -nú -ný -né -ná -gef -ort -get -tug -vá -ryk -oki -aka -kom -gat -gaf -ær -bil -per -dag -mig -bug -enn -rak -mun -sé -bæ -til -hug -uni -vef -all -ala -fag -tek -tel -efa -há -hin -arf -dul -dug -rit -ró -vor -fer -tal -sig -byr -var -sko -val -lá -sló -slá -hár -háa -bili -gjá -erum -sín -háu -hás -vart -vara -duga -dugi -legg -legu -bás -prik -menn -best -grun -dró -lifa -krot -kusu -vatn -mín -tamt -veð -vegu -vega -vegi -vaka -datt -spor -tæp -kona -konu -torg -sér -séu -sjá -sjó -takt -taka -nota -taki -noti -mynt -mynd -leka -býr -smá -mann -Guð -brot -fimm -sumt -sums -sess -mög -voru -vori -eigi -eign -lauk -laun -leit -leik -full -huga -ofan -afla -vör -völ -allt -alls -hét -hér -brú -gær -FÍB -jók -efst -riti -olli -fund -rás -fyrr -nær -næg -land -senn -sent -jafn -bent -bene -kysu -unga -uppi -viss -vist -lotu -tapa -sár -sáu -enda -endi -rúm -bið -sitt -lesa -haus -daga -dags -nafn -meta -hvar -mér -ögn -veit -ári -horn -reka -móa -bann -læt -opna -nýr -nýi -hika -hlut -rati -bót -skyn -ýja -átt -veki -gaum -mús -innt -inna -inni -bauk -hann -hans -mið -rök -bjó -kall -bora -þó -þú -þá -gefa -gefi -hrá -fái -ört -nóg -hver -hvet -sýn -tapi -nema -nemi -ryki -guð -kann -loks -loka -böl -eytt -tón -tól -tók -hent -liti -eitt -raun -guma -hirt -þes -verr -veru -vert -vera -verk -OECD -mili -kima -virt -tíu -keim -held -mál -nein -hún -hús -mega -botn -megi -skal -skap -hafa -hafi -haft -frú -þar -þau -bær -spá -fara -fari -vél -illu -illt -illa -bull -föt -viku -vont -yfir -tær -rask -hitt -sarp -ævi -utan -losa -ofur -árs -vask -vasa -fugl -dreg -arma -satt -ekki -orku -degi -ertu -vík -jól -minn -dýr -ASÍ -maki -ella -reki -þor -burt -níu -æra -form -bera -tosa -fela -skip -segi -skil -arð -unnt -ogog -laxi -rær -för -tala -búa -þig -bein -kýs -kýr -gott -öll -feng -munn -muni -muna -munu -gagn -marg -mark -sami -sama -sams -samt -trú -öfl -frá -ytri -nái -nám -vill -hæl -gang -vald -komu -koma -komi -hygg -fisk -hart -auga -búi -augu -finn -meir -vini -vina -fann -afar -ylli -vana -vann -heyr -enga -engu -rýr -tali -tugi -ósk -flug -slys -tifa -efri -lent -velt -sinn -eða -kaka -ætt -rót -fram -mað -maí -mats -mati -beri -pott -vék -lág -bök -auki -auka -alla -virk -sett -ansi -eins -einu -eina -eini -einn -eiga -ána -hatt -vild -risi -lurk -riss -hóf -hóp -spyr -mest -við -vits -viti -vita -lið -hana -frek -sekt -sagt -lán -með -lofa -Bush -moka -tök -vafi -lagt -lagi -laga -hjó -baki -baka -gegn -anda -sjö -stig -aumt -gír -keng -vafa -möl -jái -vaxa -vaxi -róa -gull -fár -fáu -magn -hvor -gát -líf -lít -hita -fær -hins -hinu -hina -hinn -ystu -sök -tagi -LÍN -ljá -gekk -tekk -ykju -efnt -efni -efna -getu -tvö -nöf -ungs -ungt -ungu -ungi -gild -gilt -ára -bara -barn -vona -toga -vað -haga -selt -efla -lét -fast -belg -dúr -Eyja -gera -geri -gerr -gert -heil -heim -rík -kost -úti -orð -hið -svar -kaus -kaup -elta -hjá -rits -naut -hlé -geti -geta -fól -lög -fót -fór -mitt -arna -féll -stela -ekkja -snúa -sterk -víni -rými -búum -fylla -nótt -hratt -munni -kaupa -fáar -þrep -allar -námu -miða -miði -eyddi -skör -komin -gripu -grund -léti -létu -bíð -plata -kalli -kalla -kerfi -bæti -bæta -bætt -vildi -þing -gjöf -taldi -ykkar -vöxt -þann -yrkja -letri -dagar -birti -eyði -eyða -right -hygla -róli -loknu -annan -annar -týnt -hélt -halli -halla -vildu -gefnu -jöfn -varla -skatt -hefur -setur -tveim -kynda -tveir -langi -pínu -langa -pína -aldri -langt -leiks -nafni -launa -stolt -kjör -svara -svari -óska -svart -svars -fyrri -ýmsu -létt -hinni -rætt -hinna -brúm -ýtir -lausn -sjái -sölu -súð -marki -víti -árin -vitna -vitni -fæst -basli -basla -spara -spari -gerð -föst -húfi -siglt -sigla -þung -beina -beinu -beint -fjár -því -dæma -vissi -dæmi -vakna -síst -nógu -hvata -aumir -missa -sauma -allan -teknu -vanir -virst -sumra -hæfi -mundi -mundu -söng -hella -vopni -baugi -gesti -gátu -tvær -feril -flokk -býst -tínt -skapi -skapa -tína -hruni -merka -merki -jafns -jafnt -þess -jafna -þesa -salta -pontu -lifum -ljós -vanta -lágt -lágu -benda -bendi -meiru -meiri -meira -fátt -ættu -kippt -vörn -vöru -kippa -lúka -væru -væri -fagna -vanti -allir -slaga -móts -móti -móta -orðs -orði -orða -báti -fólk -teldi -kynnu -kynnt -manni -kynna -féð -lagst -hinum -gáir -kemst -konur -brún -bláa -styrk -einni -einna -rísa -berum -frest -þyki -varð -lynda -sneri -lykta -tapar -hissa -aftar -aftan -engur -getum -innri -eigin -bóli -getur -seint -fáir -rekja -röng -hátt -gafst -hófi -hófs -helst -falsa -okkar -sykur -beitt -beita -góð -milli -detta -talna -heyra -sumum -vaski -játa -semja -hæla -ostur -opnar -unað -búin -olíu -gæfu -gulli -flest -eldri -eldra -nennu -flust -semur -eftir -næst -betri -Eyjum -einum -hefna -hugar -brosa -hvert -hvern -hverf -arði -arðs -litlu -litla -áttu -völl -vekja -völd -átti -digru -rekur -þér -kusum -dunda -virku -spila -sárt -álit -summa -berja -fóru -vorin -höll -hlær -binda -bóta -sínu -sína -skeð -vægi -kemur -lægi -engri -gengu -tekju -gengi -snýr -þora -þori -losar -eruð -plús -selir -vakti -harma -sæta -geymd -geyma -geymi -líst -hlýt -lýsa -lýsi -lýst -augun -augum -senda -verja -eðli -kopar -Einar -sitji -vinir -kæru -fóta -öllu -kynni -hönd -láti -láta -stakk -fénu -mætt -mæti -mæta -blasa -vegar -fylgi -fylgt -þið -vaði -kanna -ætla -ráð -efins -alger -mikla -miklu -formi -yngri -berst -yngra -varan -reiki -vinda -efast -grein -punkt -elstu -engin -engir -sveit -fýsi -axlir -Sviss -komun -mörg -mörk -ýkja -vatni -lofar -unnin -tekna -armur -alveg -megin -hvati -sliga -tólf -verst -hælt -báta -hugsi -stund -stuna -hæli -matur -séum -vikum -vikur -leyti -starf -farin -minna -hæð -minni -tengt -tengd -heima -heimi -heims -gögn -trekk -hætt -veltu -velti -velta -leitt -leiti -leita -allur -dóma -marka -saman -horfa -leið -situr -óðs -teldu -ásum -banki -lífs -þola -þoli -fullt -fullu -fulla -keppa -endar -dagur -skýr -sakna -ykkur -henni -lausu -herra -skein -álag -gamni -kjark -hlyti -virka -tolla -bæst -skipa -skipi -skipt -mikil -reisa -blað -hefð -auknu -aukna -Árni -nikki -metur -innan -námi -nýir -náms -verks -lasts -krydd -skuli -háir -skuld -skulu -malar -slái -geðs -náð -bíla -gamli -gamla -lamdi -dauft -dropi -fengu -betra -kennt -kenna -fengi -talar -talan -risnu -hafta -leyst -kjöt -leysa -læra -mælt -mæla -mæli -glatt -handa -vegir -syrpa -lokum -lokun -fella -fellt -ótal -lista -spurn -spurt -efnum -mynda -kæmi -kæmu -kóng -giska -passa -sést -stað -varir -borin -neina -koða -vítt -neinn -neins -neinu -kakan -stór -æði -stól -verð -flott -vitum -boði -boða -smið -flyst -engan -engar -hroll -ýmsa -fyrra -parti -leyft -skila -skili -leyfa -lendi -lenda -ramma -kekki -sátt -ekkla -lána -láni -ýtti -spár -spám -margt -marga -haust -hvers -haldi -mína -slík -míns -mínu -dvöl -komnu -deili -deila -deild -deilt -hlið -ærin -lofti -segja -stoð -Halli -Halla -gáð -átta -núna -komum -sumar -dýrt -urðu -hinar -ýmis -þarf -götu -fryst -gæti -gæta -gætu -gætt -skala -gefin -vanda -strax -vandi -línu -sitja -frasa -kunni -kunna -brýn -hjóm -hjón -nýtt -nýta -sagan -fékk -grafi -bága -grafa -bágt -fyrst -hugsa -núll -megum -sanni -horfi -varpa -marks -horft -lífi -átak -mála -máli -skora -rugla -máls -hóps -villa -villl -villu -skylt -vorum -losna -ferli -okkur -draga -munar -dragi -fæti -lönd -myndi -myndu -hendi -yrðu -henda -yrði -leyfi -vetur -séð -afrek -telur -dýra -dýri -dýru -liggi -talin -nemur -garð -dugar -blæs -brýr -vexti -samur -hópa -einar -hópi -einan -hugur -hurfu -lófa -fliss -vilja -vilji -sómi -sóma -hægt -sömu -heyrn -heyri -tíð -himin -ganga -gangi -færa -færi -fært -færu -hafna -ríkt -ríku -ríka -eigna -ríki -sæki -svona -keyra -kvatt -lands -landa -landi -dyrum -raða -rukka -veita -veitt -liðs -tíma -liði -tími -lauma -vanur -drepa -kross -smám -kasta -efnis -hálf -hring -hrint -þaki -dæla -dælt -góma -raski -raska -næmi -tómt -þær -telji -telja -dáð -komst -nefni -nefna -nefnd -byggi -nefnt -sókn -birst -nenni -borga -borgi -sáum -kosti -rakti -kosta -mátt -rúma -keypt -gefst -notum -rétt -kvað -flutt -meina -undra -beini -venja -fáum -heyrt -vænn -tefst -vænt -föld -fyrir -lyfta -regla -metra -reglu -bunan -virti -vígi -rakin -flagi -hinir -rýrt -rýra -eður -títt -lokin -sleit -vötn -ungur -ungum -hanna -fínt -betur -tölu -gulan -bergi -molar -nesti -riðu -tæki -hamsi -tækt -keyri -tvenn -jæja -keyrt -manna -manns -fást -felst -sótt -óhag -engum -vissu -horni -menga -toppa -máta -missi -heiti -heita -göng -heitt -gaman -kerti -lært -svert -vikan -stafs -ætli -bæir -háum -sumri -Þór -vansa -opnum -sigur -kveð -vakir -sliti -gerum -mikin -dugir -reifa -tefja -vekur -einir -krafa -bíó -styð -hæst -oftar -hrós -rimmu -tæpa -tæpu -byrja -byrji -hypja -gefum -gefur -rekin -brott -tekin -plagg -tóku -lentu -rennt -klár -hvurs -hvurt -eyrun -eyrum -gerst -sumir -sakir -ólar -skyni -aðra -tefla -ræst -vinni -vinna -gildi -vinnu -sögn -sögu -allra -tæru -allri -verki -Dimmu -háð -aukum -broti -jarð -gilda -reynt -stend -reyni -reynd -reyna -húsi -honum -finni -finna -rædd -sinnt -sinni -sinna -harla -felur -líti -tunnu -sirka -skerf -skera -besta -skert -bestu -setji -setja -undan -hvað -flöt -vegna -selja -legga -leggi -minnt -sýna -sýnd -sýni -sýnt -sýnu -plani -braut -það -velja -falli -falla -tipla -ferð -pakka -rifin -velur -auðu -náum -neita -neitt -heild -heila -heilu -heilt -líta -mesta -hroka -mesti -mestu -aukin -stopp -benti -rifja -Helgi -vonir -líka -aflar -líkt -líku -aldar -flata -flatt -lága -tómu -borð -grín -nýja -nýju -hitti -vísa -víst -vísu -rífa -bauð -svör -árum -verra -verri -texta -eykst -slæm -ætti -flugi -vegan -festu -tafir -sagna -skák -hefja -héti -hanga -reisn -reist -bréf -strá -svið -burtu -fiski -hluti -hluta -hlutu -trúa -bitna -trúi -Írar -vondu -hoppa -guði -skref -halda -kafli -kafla -börn -munur -lifir -munum -hlúa -rammt -bæri -Marel -röð -rangt -ranga -lengd -juða -lengi -baggi -háar -læst -sofna -byggt -stíl -gáfu -tekst -hnaut -velli -vetri -rekum -galli -olía -hníf -þeir -þeim -stiga -stigi -dynja -asnar -vegum -vegur -gegna -aldur -barna -barni -renna -renni -konar -undir -próf -valda -valdi -tugum -sátu -opið -stutt -skín -segir -belti -mveð -þín -tekur -dálk -aftur -lúta -eigum -eykur -settu -setti -rótt -sæti -fundu -fundi -sætu -funda -gerir -hvors -hvort -hvoru -Kína -mjög -safna -bjór -hreykt -dagana -virtir -liðum -liður -bílum -gerið -skemma -miðar -hefði -hefðu -vikið -ausið -gengum -gengur -mínir -aukið -gæða -gamall -vondar -dvelur -vondan -hræra -öfuga -öfugt -endann -dýran -fleiri -fleira -króna -dæmin -klókt -dæmis -ryðja -beinar -ofjarl -metrar -kostur -segjum -studdu -studdi -berast -völdu -bestan -ýmsir -hentar -lengja -rýrna -herða -Fljót -lagði -minnka -annars -minnki -brátt -annara -matinn -sviði -vörð -veitum -hellur -lögin -gamalt -höfum -fjalli -fjalla -númer -hróss -mögur -summan -rifjum -sakað -dylgja -partur -gegnum -lestri -flatan -fastri -vinnan -hægri -eyðum -traust -stigin -ríkir -ríkis -ríkin -veltan -örugg -ljúga -étast -neytir -mættu -gefinn -dettur -mestum -stofni -stofna -þorri -orsaka -skipun -seinni -seinna -vitið -himinn -miklar -njóti -gáfum -njóta -minnir -nótum -deildi -frekar -reiði -reiða -gæði -kostum -raddir -ræsti -verkum -legið -rökin -orminn -karlar -boðum -boðun -settir -numið -afæta -húsum -erindi -ætlar -erinda -reynir -bátum -ljúki -ljúka -alloft -gefnar -mínum -jörð -kiknar -ábyrg -jafnan -aldurs -búinn -tjóns -búið -hvasst -hugann -mikils -náða -jólin -dæmum -mikill -hreyft -hreyfa -hverju -tengja -rétta -réttu -reglur -bænda -þyngd -hleypa -Króks -þekkt -glíma -níuni -flokka -flokki -flokks -margur -ástir -tókum -unnið -ríkra -fleiru -röska -aldrei -ansvar -ljósi -ljóst -verði -kynnti -óskir -þunnu -nógar -lúxus -krónu -nógan -aðila -gildir -aðild -aðili -eyðir -vasann -vasana -þingi -ræði -þinga -þings -smæð -hlífa -langum -hrundi -bætir -byrinn -lægju -flytur -gætum -ráða -ráði -minnug -lakast -kynnst -fundar -verkin -takast -bendir -ágæt -greidd -bakara -norska -Marels -stíga -þetta -götum -götur -hálsa -hálsi -vigtar -vantar -niðri -bundin -færð -hendur -frægu -fjarri -kátur -áhugi -áhuga -hlaupa -ofmeta -lýsir -reikna -líkur -hverfa -hverfi -líkum -fyrstu -fyrsti -fyrsta -óðum -rofinn -stafar -minnst -langir -notið -sönnu -lengra -lengri -krauma -drekka -Össur -tekist -hættu -kúnni -hætta -hætti -veldur -bornir -þrír -vinkil -myndum -skulda -lagað -ærið -grunur -legði -heitir -ljúft -gildum -spilin -styddi -mjólk -lesið -lifað -kröfu -kónga -restin -friði -gleymt -erfið -gleyma -varið -veikur -veikum -dugað -forði -umfang -fremja -vestur -sporna -sviknu -upphaf -rúmar -oddinn -rúman -röngu -núlli -tæpur -efndum -hugsun -fótum -húfur -hengja -voginn -ritinu -grunni -fremst -þarna -blanda -blandi -neysla -garði -átök -raular -gleði -dyrnar -salnum -muninn -fullar -fullan -sýnir -vextir -áform -neyslu -stuttu -veljum -stutta -kostar -heimta -dregur -vaknar -sæjum -sólin -varða -kostir -tæpum -lýtur -gryfju -kosinn -ýmsum -munnum -snifsi -borið -plögg -föstu -bítur -pottur -tryggi -neinni -værum -bankar -rifjar -horfir -orðum -öllum -lágum -hornin -búnir -þótt -lokið -nægir -heilla -sátum -lítum -lítur -brugga -tollum -beitir -aukinn -gömlu -færri -stoppa -vörur -setjum -vörum -vænta -kvelja -gjamma -júní -býtum -starfa -sparar -veitti -frelsi -mestra -vakið -himnum -þýtt -taginu -dvalar -vorið -hrifin -sínum -miklum -launum -léttu -drógu -getað -víða -víðu -létta -lækka -varpar -lækki -trúir -siður -gefið -slysum -gefnum -sáran -tvennu -tvennt -fyrrum -ævina -krumlu -snerta -bænum -bónda -æðri -kornum -jólum -umsvif -gráta -villur -dauða -víðs -umbuna -gerast -helsta -kvöld -fækki -brýnn -hlakka -virkar -auknum -rjúpu -langan -langar -verðs -byggju -kvatti -byggja -austan -fáein -siglir -lindir -hlusta -einsog -lektor -stinga -rósir -rengja -gömul -engvir -tækni -býsna -hvorri -mikinn -dapurt -vegina -stödd -hédna -réði -nóttu -jökul -notað -áður -hvíld -hópar -nýjum -samið -glugga -nægja -spilar -Bretar -módel -litið -fremri -áköf -unninn -lyktar -rúmir -seglum -sporum -heyrir -dýpri -notast -þarft -bökin -þekki -rangri -liggur -setið -mestur -nýtur -bæði -þaula -bitnar -miður -tengda -miðum -tengdi -drægi -löngu -vindur -skerum -afkoma -afkomu -neðra -frítt -neðri -ragast -bílar -skildi -stystu -skildu -seyði -lendir -hrynja -fótur -leggst -rjúka -stelpa -hafið -breyst -lógik -kröpp -kosið -hinkra -brotin -fersku -beinum -hreint -hreinu -hreina -byrjun -bóndi -lasinn -þína -sýslu -málar -teknir -krafti -stýra -þurfa -þurfi -þurft -fengum -hvorki -fætur -troða -aukast -hamið -iðinn -skilji -mælti -skilja -aðrar -hrædd -fjöll -liggja -sökum -kjósa -virði -sunnar -sunnan -beinni -virða -látum -vonast -vinnur -valið -meðan -meðal -vinnum -leggur -ómaka -mælir -algert -beinna -ótæk -rúmum -veikir -meinti -hugsar -rústa -stunda -dögum -stundu -pláss -loftin -huggun -greitt -fylgir -Spalar -logið -aukist -þétt -vondri -göngu -mörgu -hversu -skorti -skorta -sterka -sterku -sterkt -hyggst -smátt -gjalda -veistu -settur -settum -hausti -alvara -lögð -vélum -kvenna -munað -leikur -virkir -brúna -átaki -átaka -átaks -gjöld -skilst -aftast -brást -margar -margan -beindi -órofa -mulið -lánin -lestur -rýrð -farveg -yrðum -orðin -reynst -fögru -keyrir -lætur -tunnur -varnar -frétt -þorum -rekið -tollar -nokkru -nokkra -einatt -látin -bætur -stigum -veðri -eyddum -aflað -kvaddi -ölllu -hafist -leyfð -mikið -suður -lúgur -nærri -hvaða -skugga -áhrif -morgun -hyglar -litlum -fullri -feginn -handan -hjálp -einnig -flýja -línur -kryddi -krydda -kíktu -liðin -lifðu -blundi -gamlir -færar -talist -lægst -vefrit -fuglar -launin -bólar -kunnum -gengis -gengin -bótum -minnar -hæsta -hæstu -hnífs -hunsar -stillt -skaði -stilli -stilla -leyndu -hvítu -þágu -tímum -nervus -deilir -hvursu -ræðu -ræða -fengju -langur -ólík -ættum -skorin -svipti -talið -hellir -knýja -sýndi -lögum -staði -vindum -staða -málin -stuði -flatur -liðka -kvarta -hægur -raunin -keyrum -leiddi -ríkja -rekins -mátti -Gunnar -komust -frammi -lásum -teljum -morgni -annast -dugði -meinar -gefist -aðrir -svikin -Pétri -brauð -erfitt -seglin -dáða -krafan -hlytum -mjóir -verið -þegja -sögð -árið -sannar -efndir -farinn -athugi -báða -báðu -ríkum -skilur -öflug -rangar -skilum -heilan -vöfum -heilar -dyggan -annað -stóri -stóra -endað -daginn -stóru -stórt -reynum -sölum -sinnum -sinnar -skjali -skipti -skipta -stykki -ljáð -veitir -bíði -bíða -jöfnu -leysum -rúlla -tókst -kveða -boðin -vitinu -netinu -bárum -gerist -fingri -vildum -kenndi -segist -eygjum -áttum -fylgst -kvikur -vitnar -spennt -stóli -fannst -inntak -blasti -vænti -orðar -orkað -margir -hjóla -hafinn -framan -framar -gætti -þvera -segði -Noregi -komnar -hvíla -obbinn -undrar -hlutir -hólmi -lægð -skýrt -skýru -skýri -skóli -skýra -skóla -arður -borgar -bregst -starfi -álita -áliti -álits -viljum -óskum -blasir -vísar -dollar -vísan -byggð -stóð -hósti -úrelt -vottur -neðan -sínar -einnar -eyrað -pakkar -eignum -runnir -hvetja -hvetji -búnar -kjöti -lagið -snýst -séumm -gamlar -ljótt -blaðs -matið -grípa -grípi -rætur -hvergi -vænst -órói -dyggum -vannst -líkra -hjóna -lendum -andrá -störf -seðla -lokast -færir -hvetur -lofað -örðu -himins -þróa -hamlar -varað -komast -stenst -ekkert -nefnum -byggst -þörf -skína -hlutar -neinei -skömm -lýkur -þungt -skeið -eðlis -einkum -svarar -spáð -vetrar -kaflar -mennta -vondur -þakki -þakka -leyfir -talað -auknar -kíkja -salinn -tekjum -tekjur -varist -vestan -raunar -tillit -hinnar -eystra -mætti -farnir -olían -hentug -búist -jafnir -björt -afleit -afnema -raðir -treyst -furðu -furða -verða -veiða -nægum -dreifa -nægur -dreift -minntu -tölur -tölum -orsök -förum -leista -biður -hópum -sælum -hópur -lyktum -fagurt -bjarga -hverja -snilli -getið -krefja -líða -líði -gjöra -hrekja -sigið -fórna -veltum -miðja -ákafa -ákaft -fárra -víkur -Selvog -vergri -litlir -nettó -lentir -bransa -mestan -mestar -slyppu -stefnu -heyrum -slatti -hagað -þátt -færum -hirða -brýni -brýna -gestir -brýnt -brýnu -ætlun -ætlum -gjarna -skoði -skoða -rökum -faðmi -boðar -kjána -neinar -kominn -millum -hrinda -lengur -biðst -fjóra -byrjar -næsti -kallar -fellur -margra -flýta -málum -rennur -geymdi -féllu -félli -litist -fastir -leggja -afnám -afsala -listum -þökk -fórum -alltaf -verstu -Ístak -versta -rokið -sitjum -tækju -horfur -sjáum -horfum -færst -þurru -bilinu -lítil -öngum -Jökul -komnir -lágir -skrifa -tekið -borgin -athuga -tungum -sumsé -vegana -stétt -slíka -slíkt -slíku -hafnir -reyndi -lánum -reyndu -spennu -spenna -bestar -sagði -fimmtu -fimmti -kreppa -fimmta -dunið -ærleg -skilar -þessu -þessi -fastur -fæðu -þessa -smygla -borist -hennar -niður -þunga -tryggt -vestra -bresta -tilaga -þóst -hitana -sátta -notuð -þolir -sinnir -snemmt -snemma -fundur -veður -fundum -hækka -hækki -gerðu -gerði -neðar -skyldu -vélar -biðja -stefna -skylda -ásamt -stefnt -skyldi -sundur -júksa -önnur -veitur -grenja -gildur -skamms -skammt -skamma -felist -settar -vaxið -ellefu -bendum -krefst -brenni -pening -yngsta -heldur -takið -línan -drífa -mundir -rakið -algild -sínkt -líkar -þesum -maður -heyrst -héldu -héldi -námum -írsku -áttar -skatts -skatta -skatti -flatri -hlýtt -hraði -hraða -slíta -afgang -teknar -jukust -breyta -hnýta -farnar -breytt -blaði -fremur -standa -standi -apríl -undrun -breitt -slæmu -slæmt -botnar -gegnir -greið -byggir -falið -dugleg -þykja -brosir -finnst -Kanada -nýtti -fylgdu -sæmir -haldin -nánar -farið -bornar -hófst -leiða -leiði -aleinn -fækka -taldar -stýrt -beggja -skauti -sjálf -miðri -fáist -þorna -óróa -nokkur -litlar -árinu -fínar -glóra -hlíta -tæpar -vegið -búast -skipar -alltof -aflagt -sætir -sjást -enginn -metnar -drykki -grófu -gróft -takist -verjum -lyktir -tómir -eldinn -raktar -barist -þegar -hneppa -bestur -tegund -hnakka -djúpa -djúpt -spáin -valdur -finnur -flytja -klárt -klára -íhuga -íhugi -sýknt -deilur -hljóp -deilum -hljóm -fullum -efnið -ýmiss -ýmist -mínar -dregin -komið -tímar -oftast -framí -bakið -túlka -seinan -ræddu -ræddi -örfá -létti -beinir -íbúa -íbúi -helstu -fluttu -flutti -helsti -ríkar -firði -nefndi -nefnda -óefni -gáði -ýmsar -komist -sætta -rekist -sætti -hálft -hálfu -hálfa -fólki -fólks -hyggju -eintak -deilna -lýsti -nægar -sjóð -árleg -vitað -hafði -virkja -sögur -beygja -tekinn -kjarni -kjarna -náist -bragur -fletti -fletta -flötu -ermina -fjúka -mundum -veltir -sveinn -gengju -hafnar -stytta -hjarta -kvóta -bréfi -spyrja -þykir -spyrji -fleyta -frysta -kunnur -tjáð -heilum -kleift -töldu -snúum -sækja -miklir -svæla -ryður -rúmri -bundnu -tæpir -áfram -hyggja -sakast -svipur -fýsir -röddu -þvert -slæma -fylgja -næði -neinum -skulum -akstur -hugtak -ógert -fletja -heiði -árás -venjan -allrar -umfram -tautar -öðru -frægt -steinn -hverri -steini -hverra -kærum -næsta -næstu -áttir -góða -góðu -góðs -veginn -veikja -tengir -austur -rjúfa -slakna -Pétur -hærra -hérna -hærri -reiddi -lágar -felldi -greina -greind -greint -kosnir -mismun -tökum -hlutum -vopnum -blása -hlutur -spurð -víkja -óskar -nógir -nýjar -nýjan -þrjá -þrjú -hrynur -eignir -últra -áðan -óðal -nýrra -nýrri -óvart -almenn -notkun -lægri -lægra -drepin -burði -fylgdi -rignir -bætti -plaggi -grannt -ófær -sleppa -fresta -fresti -ræddum -málið -næstur -Skógar -næstum -bökkum -skipast -bætast -menntun -skóinn -festist -félaga -félagi -bundnir -kváðu -ganginn -drekkur -hlýði -hlýða -töflum -hefjist -söknum -vandinn -aflaði -kvaddur -safnast -leitað -breyttu -uppruna -aðför -ólíku -þætti -sýndur -stóran -stórar -skorið -áfangi -áfanga -kringum -ósköp -konkret -bjóða -löndin -þýddu -þýddi -skónum -greindi -bannað -þurfum -viðtal -tilefni -fanginu -heitast -skyldum -skyldur -klykkir -hættum -hættur -breikka -treysti -treysta -kjörum -stjórn -lofaði -bóginn -fallnar -hirðum -fjögur -kóngur -gjarnan -setjið -Vöggur -dollara -punktur -leyfði -komandi -sögðu -vandann -forminu -höfðu -héldum -dregið -skortur -hlustir -umferð -norður -löngum -taumana -veginum -Noregur -stigið -óhöpp -óskapa -tækjum -heimtar -mörkum -Evrópu -blösum -virtist -reynslu -duglegu -minnkum -kostað -veruleg -halloka -lengdir -mokstri -smærra -matvara -brennur -Eiríks -pottinn -níundi -níunda -spáðu -slíkan -skuldum -stefnur -stefnum -bitbein -fallist -skattar -roðinu -súrmat -ráðum -óskað -þvinga -skertur -umsögn -nokkrun -nokkrum -hristir -borgað -framlag -skrifar -beðinn -síðum -regluna -eftirá -bankans -hnikað -kúltur -stærð -gengist -lýsing -höfuð -stoltur -brautum -kynntur -aðvart -stuttri -misseri -byrðar -akurinn -faglegt -spilað -gripið -vorkunn -faglega -samasem -puttana -refsað -reynist -markað -rassinn -Trausti -hlutina -hlutinn -Trausta -sáttir -helgina -fundið -ræfils -hrakið -sviðum -náinni -boðið -töldum -jafnvel -leiðum -lagðir -veikari -fregnir -þykist -bættum -flokkar -þroska -öruggt -tíðin -verðum -verður -lækkum -lækkun -gleðst -teljist -nýtist -staldri -staldra -gagnleg -stofnun -græddi -viljað -óljós -þurftu -skornar -skarið -þrætt -þræta -ábyrga -eigenda -bankinn -smjatta -mælist -fengið -þremur -restina -sönnur -felldur -hleypur -bensín -svörin -götuna -gærdag -gengnir -ívíð -skefjum -harðna -sjávar -dyranna -aðeins -bundinn -flokkum -skökku -útsvar -stóðu -fjórum -fljúga -hryggja -mættir -fjölga -klofið -Holland -fullyrt -féllst -sjaldan -sagðar -lítinn -merkjum -hafðar -hreinir -fallið -staðir -hljóð -líters -skemmra -þarfir -aukinna -aukinni -stæði -skapað -hausinn -aðilar -forystu -forysta -þrepum -fluttar -lofuðu -slándi -heitið -stoðum -hæðum -greiddu -greiddi -hlýddi -slitið -streði -lokinni -fylgist -hreinar -ennþá -kunnugt -Dalvík -hverjar -sjáist -ættuð -hófust -dýrust -semsagt -settist -lausleg -sameign -félegt -vefjast -staddur -náðst -lítill -hreykja -eyðslu -eyðsla -flytjum -hrokkin -tengist -óhæft -fundist -finnist -skitnar -blekkja -miðað -stórum -tenging -slíkar -almenna -göngin -almenni -almennt -almennu -hingað -kröfum -deginum -hrekkur -vaskinn -svipað -látið -endingu -teldust -téðir -horfnir -áranna -bjargar -kennara -afrekin -þrjár -sveitir -hörðu -forsjá -óvilji -kortið -treystu -gleymum -glaðir -ríkari -nöfnum -reiður -hallað -óspart -helstur -tíðum -grannar -draumur -dauðum -skortir -krónur -krónum -tímann -atbeina -dreifð -svíkja -árabil -opnaði -varðar -vaknað -tilgang -Akranes -brúnni -mörkin -mælast -styður -spyrjum -bygging -ærlega -óvænt -bómull -talaði -styðja -styðji -stefndi -stefndu -svarinu -styrkri -gleymst -vegunum -bætist -nánast -slíkri -heyrist -hefjast -kassann -byrjað -mánuð -þýði -köflum -aðgang -óvíst -háttar -bregða -túlkun -atriði -Ísland -gengjum -spillst -Engidal -hringdi -skemmta -þannig -sparað -þarfar -brýtur -fremstu -fimlega -stífni -hvenær -stétta -dragist -líkleg -brenndu -forðum -heiðri -boðuð -herrans -lestina -léttir -stígur -vélað -baklás -kætast -kostina -þekkir -ljótur -meining -tóbaki -peninga -rekstur -heppnir -þrátt -skeður -réttan -gengnum -þrennt -hvatinn -árslok -staðar -staðan -berlega -kannað -hringja -sterkar -vitnað -riddara -stríð -brellan -reyndur -mynduð -Símans -reyndum -haldið -mönnum -flokkur -flokkun -hryggur -nokkuð -raðast -laumað -undrast -lagður -sættir -atvinnu -lengsta -ruglið -hverjir -hurðar -snúast -snúið -helming -hjólin -myndast -skipuð -greiða -tuttugu -svikið -afleitt -stækka -hlífir -miðast -mislæg -morguns -vinstri -andsvar -grunnur -sextíu -hlutast -sannast -byggist -ókomna -upplifa -jafnast -tveimur -hvurnig -blæða -bakland -kvíði -fengjum -áratug -þessum -skjóli -kveðja -svarið -líður -loforð -malbiki -malbika -einmitt -dansað -hugsað -gleymir -háðum -spreða -tilboð -kveður -Sjóvá -flækir -samtaka -lögðu -miðbik -hvössu -rimmuna -klukkan -rætast -drykkur -Jaxlinn -gangast -knúðu -hópnum -rukkað -rifjað -árunum -minnist -veittur -gripnar -verslun -kastast -loftinu -könnun -nokkurs -nokkurt -hagnað -byrjuð -nokkurn -báðir -skerða -þesssu -grænum -eignast -Gunnars -aflanna -erfiða -tillaga -skopast -fyndist -báðar -styrkja -hópinn -hverjum -aðhald -sköpum -metnað -gömlum -lítið -þverun -hópana -ógnað -ætlast -hvaðan -kaflann -búsetu -kreppir -góðri -slitlag -þorað -skýrum -óvissu -athugun -skotið -passað -köllum -loftið -sextán -þýða -látnir -Eyjunum -bágust -formið -bólað -skoðum -skoðun -skekkja -ferðir -sjóinn -skilið -nokkrar -orðnir -útkomu -haldist -flösku -nöldur -skertar -samruna -gangið -tugguna -veitast -breytir -háðir -skipað -fékkst -ósýnt -alhæfa -einfalt -aflétt -gengið -fallegi -valkost -streymi -skömmu -skapist -draumar -stafað -opnunar -dregist -fjöldi -staddir -atvinna -foringi -dragast -liðinn -botninn -bændur -skárra -verkið -jafnað -mistök -pontuna -sannað -leiðar -rækist -reifað -Írland -erlendu -erlenda -lengdar -versið -liðnum -neitað -emmþá -ellefta -ellefti -aflögu -áætla -læknir -kallast -ferskum -stofnar -vitlaus -ræðst -mæður -stræti -réttum -batnað -þesari -hverrar -farvegi -opinber -hækkar -hrifnir -miðist -finnast -fjörð -þennan -byðist -styttir -dæmið -gefinni -hægjum -breiðu -kvæði -gróska -skólum -kallað -tækist -ferðum -stuttur -Afríku -nefndum -nefndur -útvega -skjóta -skjóti -þurfti -alténd -snertir -sveifla -skuldug -hlýtur -ljúkum -hálfum -tryggja -færði -heyrði -breytum -hættir -hyggist -heillar -friður -svarað -ræðum -ræður -hámark -gagnast -færslu -hönnun -tilliti -vitandi -springa -þyrftu -þyrfti -mennina -menning -kuldann -afnámi -dregnir -knúið -afnáms -óttinn -sveigja -norræn -stekkur -lausnin -lausnir -loðnan -umsjón -bættra -kerfið -vinnuna -frétta -pakkað -lútað -ágæta -ágæti -ágætu -ágætt -ágæts -aumasta -streitu -hælana -sterkan -landinu -höndum -kynntri -leggðu -færist -valdið -formenn -eflingu -heimila -einhver -bítast -úttekt -þakkir -tryggð -mörgum -hraður -fallegu -stærra -þjóna -stærri -afmæli -orðinn -orðinu -fögnum -furðar -vínið -tvisvar -brostin -listinn -beiðni -sleppum -börnum -afgangi -hafnað -harðir -flogið -nöfnin -liðið -glöggt -greinar -stefnir -sofandi -hlægja -þurrka -alvöru -ellegar -málinu -fölsun -andúð -nokkrir -nefndir -fljótt -tilkomu -þessir -dúrnum -andvíg -kannski -eflaust -Selvogi -munnleg -hjálpa -hjálpi -þátta -haldnar -stuttum -slíkur -reiknum -slíkum -ræðir -fangana -snjóum -sönsum -símann -öflugu -minnast -hjónum -hefðir -tiltæk -þreyja -kvöldi -dýrari -verklag -gerður -gerðum -kvölds -fækkar -ávallt -hittist -taktík -vesturs -seilast -formann -setjist -þenslu -hrópar -skeiði -skirrst -beinast -átelja -tilraun -þyngra -jarðar -minnkar -röngum -annarra -annarri -leiðir -efnahag -miðann -fæstar -góðan -góðar -brýnum -verðir -síður -miðuð -þingum -göllum -veiddir -ríkið -nýlega -kæmust -trausti -ummæli -héðan -borgara -borgari -áfengi -ræskir -hlutann -minnsta -minnstu -væntum -ávarpa -flótta -háttur -hófleg -haldast -birtast -arðinn -loksins -hleypti -forseta -ætlið -áforma -forseti -lötrar -skýrir -dugnað -þóttu -fjarða -stemmir -skoðar -haldinu -vegafé -kúvent -vöndum -sýndar -ekklana -bakvið -beygjur -dylgjum -ávexti -búskap -dylgjur -öflugt -hömlum -hömlur -alrangt -fótinn -útboð -löndum -gerlegt -ægileg -Kringlu -búning -fyrstur -hressir -greinir -ákvað -skiptum -skuldar -skemmst -rætist -bandorm -allltaf -æsingi -sýnist -tveggja -janúar -kurteis -landið -rjúpan -staður -röðin -aðvara -sandinn -jöfnun -annnars -höfnum -óháð -leytinu -fengist -miskunn -tvennum -náðum -hliðar -forspá -einfari -andæft -áhrifa -klárum -norðan -álykta -borðum -frosnum -samúð -vísað -sórust -íbúar -sparast -hvernig -þakið -umdeilt -þorsks -vægast -harðar -hæpnar -frasana -tilviki -þaðan -úrbót -stundir -brýnar -aftasta -hljóti -lánað -hljóta -budduna -lélegu -þessar -nýtast -brotið -skemmri -stefnan -skrefum -skattur -frestur -frestum -frestun -einustu -nefndar -bíður -haldnir -ódýru -fjölda -hæfist -bundið -hljóma -mannval -stendur -réttur -árlega -forgang -skapast -úthald -íbúð -færast -skiptir -síðan -ríkinu -síðar -kynntar -hagnist -heimilt -heimili -heimild -spottum -æðsti -græða -samspil -snjöll -bindast -glaður -svæði -svæða -byggjum -styrkst -þreytu -orðnar -limminu -vitkist -krappar -flestum -þeirri -þeirra -frammí -sjónir -bitnað -dúndra -ummæla -þekkja -hávær -afskipt -dottið -fæstir -góðir -aðkomu -krónir -báðum -hirslum -bættar -krötum -dagsins -viðrar -sjötta -margoft -sjötti -álykti -flúið -snerist -skógum -reiknar -ástatt -spjöld -athygli -upphafi -réttra -heiminn -komumst -réttri -greinum -greiði -nálæg -stundum -ímynda -álveri -vonandi -nánari -öryggi -raunsæ -genginu -genginn -gögnum -rekstri -Fljóta -fjallar -slysast -eintaks -humátt -knúinn -orðið -völdum -styttri -leiðin -svörum -verstar -höllum -gagnist -fengust -slegið -gerðir -fækkun -vextina -grípum -grípur -dilemma -prívat -lægsta -rífast -lægstu -pumpað -ríkjum -hefðum -leikinn -vinnast -þróun -olíuna -tíminn -ítreka -fjórir -hádegi -kökuna -reynast -hugmynd -flestir -vaðið -áttina -birtist -spánni -saumað -hafður -reyndin -framið -átján -gisting -aðilum -steypti -römmum -svipuð -janfvel -skilað -hæstar -teljast -bylting -kynnast -hlaupin -horfast -stórri -stórra -byggðu -hækkum -hækkun -ýmissa -flatara -glaðst -styrkir -flestra -kröfur -ástand -stöddu -afætur -skuldir -hálfan -námið -hreinna -fyllstu -heillum -frekari -ætlað -slæmri -skrifum -samtök -einasta -einasti -stórir -leggjum -bændum -verjast -eilífu -höggva -sarpinn -miðjum -skiptar -fallast -göngum -rósent -neyðst -afsanna -tengdur -notaði -láninu -stofnum -vöxtum -setjast -hýrnar -flötum -meintum -fagnað -Belgía -brúuð -helgað -ónýtt -innlegg -vistað -mikilli -mikilla -snúist -beinist -lífið -áfátt -slepptu -töluna -höldum -knappur -algjör -hraðar -sáttur -sáttum -krónan -samtals -vinklar -samtala -hlustar -klárir -sextugt -óráð -grófum -púkinn -víninu -hverfur -veganna -vinsemd -stranda -látinn -ársins -alslæm -ófært -vaxandi -heilagt -heyrast -Möller -haustin -gleymdi -prjóna -þótti -vonumst -logandi -vefjist -þjóð -fitnað -útlán -ábyrgu -beðið -blandar -úrslit -óttast -dagsett -túlkar -Múlann -brjóti -brjóta -varpað -borgið -þegnum -tíunda -tíundi -þarfra -slæmar -öðrum -vefriti -lækkar -teflið -spurðu -berjast -útbúa -spurði -föstum -verstir -hagnast -kostinn -allgott -íbúum -mættur -boðað -markið -rembast -kerfinu -langtum -gerðar -kjörin -brýnni -víðan -ummerki -fjórar -víðar -spannst -brýnna -fólgin -stöðu -sjóði -pökkum -aukning -drægju -byrðir -sækjum -slæman -segjast -flestar -skýtur -fátæk -tjáði -hjónin -góður -reyndar -góðum -þvæla -brigsla -óhætt -desemer -sjálfa -sjálfs -sjálft -sjálfu -þrengt -alsiða -lagðar -viljið -söguna -skammta -æfingar -vinnandi -töpuðu -réttist -lyktanir -hlaupið -búnaði -málunum -dagskrá -stautað -mislægu -árskort -hlutanum -efnisleg -ábyrgð -skipulag -hundsvit -fagráð -útiloka -Djúpið -röðina -framkomu -misjafnt -sjálfir -afstaða -áformar -nálægt -aldeilis -foreldra -foreldri -kostanna -íþyngt -ávextir -umhverfi -steininn -stykkinu -erlendis -bökunum -stangast -ítrekum -nemendur -Bretland -stæðum -ráðist -sprungin -áramót -samfagna -viljandi -hagvexti -beinasta -gildandi -ástunda -óhægar -stórvex -erlendri -náðist -andartak -skondið -kjörnir -þrótti -víðara -verðið -aðilinn -matverð -borginni -lurkinum -breikkun -nokkurra -samþing -Kópavog -flóðum -firðina -verksins -hólminn -áhættu -heimabæ -áskrift -höggið -sautján -faglegri -fréttum -lélegum -lagningu -heimilar -upphæð -rólegur -jafngild -greiddum -greiddur -orsökin -höndina -raktasta -helmingi -helminga -verkunum -akkúrat -þingsal -blasandi -vorkenni -breyttar -fullyrti -flókið -hræddur -matvæli -matvæla -brúttó -kosninga -skiluðu -stólinn -fiskeldi -mætavel -sakleysi -tilstyrk -handanna -gagnlegt -skrefinu -völlinn -reiknuð -áætlun -langmest -samræmi -sækjast -foráttu -spurðir -veikjast -álitinu -forföll -tilkynnt -tilkynna -forsenda -óróinn -aldraða -skýrari -eilífur -velkomna -öruggum -skýrsla -skýrslu -ráherra -krefjast -ófærir -slitlagi -kúnstum -nýjasti -nýjasta -fortíð -orðalag -afsakið -Eurostat -ágætis -ágætir -flokknum -láðist -auðvelt -talsmann -breytast -ólíkir -varasamt -áttundi -viðhafa -heyrðum -klofnað -vegkafla -hljóðs -fréttir -hljóði -prósent -skammast -sveifina -útrýma -fjallveg -ósvinnu -þorrann -einróma -þrennum -nálgast -hljótum -orðaði -skapaða -hnífnum -einkennt -mannsins -þeirrar -lögmæt -krumluna -þykjast -óbreytt -munurinn -almennar -almennan -prinsipp -sjálfan -sjálfar -styttist -störfum -hagvöxt -slíðra -ýmsustu -tilfelli -örfáar -staðinn -kjölfar -afgangur -gjöldum -mánudag -agnúast -skóginu -tekjutap -skipting -ungmenna -harðari -innbyggt -lögðum -tilmæli -lífeyri -styðjum -skipaði -dráttum -fylgdust -sjöunda -sjöundi -óvissir -lögunum -hlýðum -níutíu -matvöru -þingman -reynslan -vinnuafl -margkoma -útfæra -pöntuð -útfært -verðinu -Íslandi -tjónið -Íslands -líðast -skiptist -kennurum -leggjast -fáeinar -borguðu -erfiðan -skiljið -þrengja -marklaus -samhengi -nefndina -hliðina -tengingu -samræma -samræmd -boðlegt -neitaði -vegarins -borðað -skolaði -vitleysa -samvisku -gáleysi -vinsælt -þverbak -aðferð -ferðina -dollurum -byggjast -fjárins -arðsemi -grunninn -nítján -formanna -formanni -tekjumun -ítrustu -toppuðu -þrepið -sjötuga -legðist -ábyrgan -einhvers -einhvern -háttað -hugsunin -afgreidd -ráðast -þúsund -hagkerfi -þinglok -riddurum -minnstum -hækkuð -heimilin -sjórinn -fyrningu -tillagna -afslátt -þunginn -dálitla -drægist -virðast -tilvikum -skorður -arðsins -tutttugu -ákveði -ákveða -blandað -upplýst -virðing -fátæku -þrýsta -orsökum -rúmlega -sumarið -kveðið -ranglega -sprettur -Mývatni -bótunum -klukkuna -útrædd -lægstar -þvælst -hlutfall -kunngeri -notaður -útlanda -lagfært -ánægð -álögur -desember -boðskap -vegirnir -harkaleg -gállinn -greiddar -sviðið -vorkenna -veiðist -skattana -febrúar -skattinn -þáttum -umrædda -valkosti -fórnað -stóðum -velflest -erlendra -skjöldu -ýmisleg -sauðfé -kveðnar -þekktur -verkefna -verkefni -verulega -verulegt -verulegu -jafnvond -heimsmet -Herjólf -notendur -fögnuð -hagkvæm -nútíð -erlendan -fræðum -fermetra -útvarps -útvarpi -formanns -kennarar -hótanir -bullandi -markaði -aðstoð -einfalda -dreifing -forsetar -svæðum -innheimt -ætlumst -ofaukið -útséð -samlyndi -spurning -auðæfi -inngangi -hamingju -undrandi -framhald -hávaða -ætliði -skynsemi -strikað -áttaði -ágætur -ummælum -auglýst -ágætum -vegurinn -farsæla -rýrnað -ályktun -notaðir -málefni -fimmtíu -fiskinum -aldrinum -talsmenn -gerðust -árangur -öflugur -ríkustu -ítrekar -borðið -orðuðu -hundruð -framlög -fimmfalt -athugað -vitnaði -vitorði -Alþingi -hnöppum -tæplega -annarrar -athafnir -ábyrgir -kölluð -sögunni -merkileg -sjálfum -sjálfur -biðjist -hefðuð -frábær -erfiðar -vegamál -eðlileg -fölskum -almennur -almennum -peningum -listanum -yfirfara -liðlega -hanaslag -pirringi -svipaða -afrekið -þáttur -lokaorð -flæðir -ríflega -sagðist -embætti -skríða -áhrifin -hlálegt -gangvart -vinnudag -venjuleg -lækkuð -skólans -innlendu -blásið -treystum -umbreyta -spaklegu -bakgrunn -játandi -sveiflur -þyrftum -breytist -einbeita -krónuna -vaxtamun -fimmtán -rithönd -uppfylla -sláandi -jarðsig -teknanna -sjötíu -dvaldist -Gautsdal -áskilur -þörfin -sönnunn -Sæplast -menningu -tímanum -meðgeng -fjallað -athyglin -fólkinu -lágmark -skýrði -sannleik -einföld -karríer -leifunum -höfðar -breyting -blöðin -launuðu -fjarveru -ábyrgur -borgaði -eilífum -upplifum -upplifun -enduðum -leikhús -atriðum -kvartað -aukinnar -kaupenda -stofnana -skilaði -öryggis -ánægju -umsagnir -ráðið -skaplega -ljósinu -málsins -framtöl -hlynntur -hendinni -bæjanna -mánuði -jafnaði -kaflanum -eyðandi -kyrrþey -þýðir -bannorð -kúrsnum -óskaði -uppleið -sniðið -samdauna -skýring -dulbúin -verðlag -skoðuð -upphófu -rauninni -myrkrið -skiptast -óreynda -opinberu -yfirboð -þekkjum -röksemd -síðara -síðari -nákvæm -útdeila -ástandi -langbest -kortlagt -notaðar -alfarið -forsetti -rekstrar -vinnslan -aðhafst -byrjaði -byggðin -byggðir -upplýsi -upplýsa -ljóður -tryggjum -rosalegt -framför -rosalega -saknaði -kannanir -framegis -Ásbraut -andsvör -brigslar -héraði -talsvert -afgreitt -Dalbraut -áverkum -dansandi -örfáum -nokkurri -Akranesi -bættust -jöfnuð -fjórði -fjórða -skrifast -andvíga -forsæti -formlega -stærstu -stærsti -stærsta -virðist -einungis -fylgjast -hygðist -lýsinga -lýsingu -hlynntir -farþega -varpaði -torsótt -nýkomin -aukalega -þriðja -erlendum -þriðji -uppgangi -þriðju -hlíðar -fækkað -afkvæmi -þessara -þessari -ljósara -lofuðum -tvöfalt -norrænt -svaraði -hugsaði -róbóta -miðborg -fallegri -ætluðu -sambandi -lækkana -trúlega -uppgjöf -fordæmi -fundinum -fermeter -ljósrit -aukningu -þráast -leiðina -hugrekki -meðfram -morgnana -jafnokar -voðlega -örlitlu -áhrifum -framgang -skrýtin -aðgengi -Indlandi -umræða -umræðu -græðir -útbýtt -stjórna -horfandi -innlenda -umdeilda -víðast -hjartað -fæðast -Samherja -tengjast -vitlaust -vitlausu -iðulega -forláts -ætlaði -ætlaða -stöðum -stöðug -opinbera -ítarleg -opinbers -hlustað -fullnema -árlegum -ofgnótt -vandlega -lögfest -sjómenn -Eyjamenn -landanna -komustum -misserum -skýrast -stækkun -knúðum -fororði -byrjunin -hlutanna -gerhygli -óvarið -hrundið -gagnvart -varnings -lánsfé -félagar -sýnileg -fælandi -heiðrar -ákúrur -uppskera -viðveru -sköttum -gasprað -fölnað -verktaka -biðjast -samráð -þjóða -síðstu -síðsta -hlutunum -hlutlaus -viðbót -kostuðu -undarleg -fuglanna -vantaði -berjandi -spjótum -mínúta -mínútu -einstök -íbúana -velkjast -tíðina -jafnfamt -fæturna -persónu -flykkist -læðist -veðrinu -byggðar -neyðist -hlutverk -fundunum -heimilum -Djúpveg -bandmann -staðið -lánsöm -vinnulag -einörð -maturinn -réttust -staurinn -lögmál -gagnsemi -hrökkva -laununum -málanna -fastlega -sögðum -bráðan -fjölgun -skertuð -snarlega -endilega -gullöld -fótunum -fjöllum -frumvarp -vísaði -fangelsa -þekktar -launkofa -brostnar -traffík -afstýra -áformum -einstaka -einstaks -versnað -lengingu -menntað -háttlag -jafnlár -fljótur -námunda -svolitlu -skattfé -þennnan -erfingja -stafróf -tölunni -skoðað -kökunni -markmið -óþökk -hávært -öruggur -áherslu -áhersla -handhafa -höfðum -velvilja -mánaða -tillagan -afnuminn -færðum -annmarka -Fljótum -eftirlit -flækist -vaskinum -vargefin -tilefnis -tilbúin -líklega -dreifist -líklegt -ónýtur -stöndum -heimilis -útgerð -ofurgjá -metrunum -forsvari -svigrúm -fátækt -fátæka -vandaða -traustum -sorglegt -brjósti -kallaði -rannsaka -veturnar -lélegan -kjörinn -flókinn -Djúpinu -tölvuna -óljóst -hlutafé -árangri -grófari -peningar -ótryggt -svipuðu -hækkana -reiknað -Hollandi -bíðið -þangað -skjátur -nýtingu -Blöndal -heildina -tókumst -bjargað -skömmum -óþarfi -fatlaða -tökumst -rökfimi -nærveru -fátítt -mikillar -hjartans -síðast -bensíni -samvinna -samvinnu -staðist -geðjast -standast -kratanna -Danmörk -öryrkja -spurður -brautina -lækkað -keyrandi -útlöld -Njarðar -dróguð -viðhorf -knérunn -samanber -báknið -öflugri -öflugra -þróast -vafasöm -takmarka -ganganna -nauðsyn -spenntur -afneitum -greiðum -greiður -viðtali -leiksins -harorðu -þrautar -órórra -nervusir -skaðann -götunum -frestað -umsvifum -viðauka -tilgangi -borðinu -afborgun -Fljótin -andsvars -andsvari -innskots -þingins -þinginu -tvígang -innilega -lausnina -fornafni -skiptið -vegsliti -kostnað -flokkað -útlönd -óþarft -nánustu -vænlegt -langaði -fullviss -áttunda -stúdera -Sæbraut -þriggja -milljón -réttara -funduðu -misræmi -aðgerð -dvölina -landsins -átökum -háaloft -kunnugur -tillögu -fólgið -safnvegi -landmenn -nóttina -sjöfalt -gæfuleg -fráleit -hitastig -örlitla -konurnar -nýjustu -blaðinu -trúðum -sterkari -flóknar -bræður -drjúgan -krefjist -öruggar -pípunum -malarveg -hámarka -framkoma -samleið -sóknina -greiðir -endurtek -efnaðir -stundað -búalið -slælega -tævetur -vikurnar -geturðu -ávinnst -töluðu -samkvæm -fjallið -bendlað -borgarar -hundrað -prósena -ljómann -tikynnti -fólkið -níðast -eigninni -fenginni -veikindi -veikinda -ætlunin -þættir -framboð -yfirtaka -útlista -merkustu -virkaði -hækkað -hræddir -bregður -aðhaldi -tiltekin -aðhalds -sæmandi -lifandis -hagsmuna -hagsmuni -bróðir -áformin -innihald -lagfæra -samninga -minnstar -allmörg -kröftum -hjálpar -talnanna -ástands -erlendar -tilteknu -tiltekna -október -flokkinn -stytting -álögð -flokkana -kortunum -bitnuðu -Hagstofu -frábið -býsnast -boðaða -boðaði -kröfuna -stólnum -kveðinn -útherja -skeiðar -sýndist -algjöru -algjört -uppnámi -tegundir -flokkast -margfalt -þröngu -andmæli -andmæla -tjöldum -reksturs -ferðast -loforða -vesturum -fjöldan -nýttist -borgurum -sammála -mismunun -treystir -launamun -ofarlega -staðnum -uppbyggt -þörfum -tæpasta -skrifað -hjólið -vegferð -almennra -þingið -almennri -sjálfri -alvarleg -árétta -vegmála -hvarflar -örstutt -villandi -formúla -erfiður -pyngjuna -mynduðu -dögunum -þekkist -áratugi -sífellt -sífellu -áratuga -tilögur -ræddust -úrbóta -fjárhag -upptekin -hópanna -stækkar -særindi -bankanna -miðopnu -unglinga -stökkum -haustið -erfiðum -heiminum -atburði -skilning -mannfall -sverðin -óskandi -íslensk -viðvart -viðhald -plokkað -sammerkt -Nesbraut -samstarf -hollustu -eldurinn -svæðis -notfæra -svæðin -beiðnin -einstakt -forsetum -aðhefst -gjöldin -áskilja -riðlast -hiklaust -kjarninn -hamingja -Akureyri -gerðist -ágætan -ágætar -kepptust -samfella -fáeinum -tengslum -samfellu -duglegur -bílunum -öflugar -dugleysi -fúslega -fjölgar -stoppað -aðföng -undirbúa -þrettán -framfylgt -hafnirnar -bankarnir -sanngirni -íbúðum -þinglega -vísitala -langbestu -tilraunir -réttlát -tölulegu -skroppið -tölulega -minnstrar -innkaupum -Finnarnir -vinnuafli -aðlagað -áhrærir -skapaður -athugunum -brottfall -undarlegt -endalaust -skörðin -kallaður -áföngum -framvindu -Danmörku -safnvegum -Keflavík -ítrekuð -skammtað -greininni -launalegu -meginmál -árangurs -upphafið -fjörgist -tvísýnt -skoðuðu -langbesta -veðurdag -andvígan -dagskrár -tíundað -einstakir -hrósvert -veruleika -veruleiki -málefnum -verulegum -verulegur -líklegra -rökstudd -skoðunar -dapulegra -þóknast -fullnægt -auðvelda -áttatíu -atburðir -rökrétt -fullyrða -fullyrði -svörunum -ljósunum -afnámuð -athyglina -ávarpað -hagsmunir -þjóðar -markaðar -vankantar -jafngelda -boðaður -gjaldtaka -servéttu -örlítil -amerísku -fyrirheit -ætluðum -verkfalli -Alþingis -orðaleik -hjörunum -hagræða -aumingjar -áberandi -tíðindi -dollarinn -hlutdeild -matarkyns -samkeppni -Borgarnes -vissulega -vitaskuld -leggjumst -samningur -breyttust -samningum -tekjulega -skriðinn -kallaðir -nægilega -þrándur -úthúða -þingmenn -endanlegt -upplifað -rækilega -mikillrar -laufblað -kostnaði -hjólandi -fjölnota -aðhafast -síðustu -misrétti -spuningum -sérstakt -sérstaka -tengingin -óvarlega -hreyfingu -vandaðri -framundir -aðgerða -kosturinn -jöfnuði -gangskör -þjappast -áhyggjur -embættum -einfaldar -forræði -sjóðinn -vegagjald -lækkunum -göturnar -umferðin -ósköpin -eftirlaun -svæðinu -talsverð -mínútur -útskýrt -hækkunar -langmestu -blönduð -tíðkast -verðlags -verðlagi -nefnilega -norrænum -fornkappa -tilkynnti -afganginn -hendurnar -ferðinni -vinnulagi -fátækur -hyggjumst -umhverfis -ennfremur -fjármagn -svindlinu -samtökum -síðasti -einhverju -síðasta -einhverja -byrjaður -óhófleg -þýðing -Útnesveg -tryggður -þingmann -þingmans -árferði -skaðlegt -svigrúmi -talnarunu -fyrispurn -skjalanna -sterklega -vegafjár -hækkandi -skuldugar -grunnnets -hagstofan -liðurinn -háttalag -svipaðri -blekkinga -hóflegum -verslunum -vettlinga -siglingar -tungumál -hagvaxtar -hvíslað -notandinn -orkuverð -háskóla -nóttunni -fuglalíf -skýringu -innheimta -fátækir -ekkjurnar -tilbúinn -hendninni -þóttist -starsýnt -óábyrgu -óábyrgt -eðlilega -lækkunin -eðlilegt -eðlilegu -vaxabóta -Finnlands -ályktað -allmargar -malarvegi -frávikin -náttúru -yndislega -fjárfest -yndislegt -landsvegi -ákveðna -skerðast -ákveðnu -hlustaði -foreldrar -sameinast -bremsunni -fulllangt -augljósu -öruggari -fimmtudag -hyggilegt -takteinum -hvíldist -tilteknum -þvælist -afhjúpar -vatnalög -glænýtt -umliðnum -verkefnin -innlendri -taugarnar -svipaðir -hugtakinu -aldraðir -samstaða -prósenta -vanvirða -prósenti -ófriðar -vanvirðu -orðfæri -prósentu -umræðan -flóttinn -snöggtum -þægileg -umræddum -vesalings -meiripart -hugsanleg -hörðust -efnamestu -dapurlegu -andvígur -útklippu -jafnháan -siglingin -einbreið -tillögum -nálægum -tillögur -áætlað -örfárra -mikilvæg -gersamleg -nágrenni -undanfari -myndrænt -stöðuna -Vatnsenda -gleðjast -fiskverð -auðmanna -hamagangi -svipuðum -veitingar -kosningar -vænlegur -framtíð -barnakort -fatlaðra -athuganir -ódýrara -spurðist -teningnum -niðurtal -nefndinni -afgreiði -afgreiða -vandaðan -vegaféð -hækkunin -vegalengd -sæmilega -dapurlegt -kaþósku -yfirferð -Svínadal -samansett -sjálfrar -alvarlegt -fróðleg -æskilegt -fjárhags -ívilnana -ríkisins -eindregin -skriflegt -farþegar -hundruði -kúrsinum -einföldu -tilteknir -fylgilags -svínarí -Húsavík -útksýra -tiltækum -tilfellum -fjallaði -drullunni -bregðast -ávinning -lækkuðu -ánægjan -vorkunnar -misjafnar -Bretlandi -samræmis -lágmarka -langtíma -ávöxtum -forgangur -tvöfalda -vönduðu -nýkomnir -hljóðar -alvarlega -sundgjald -einunging -líkindum -kjánatal -gagnrýnd -flokkunum -ræðunni -áliðið -Akureyrar -stöðlum -lykilmál -klukkunni -gjaldanna -bæturnar -afturför -uppteknir -rökstutt -aðstoða -skattstig -eitthvert -eingöngu -skrítið -fulltrúa -fulltrúi -mótvægi -talsmáti -uppgjörs -tilboðin -nýverið -heppilegt -opinberra -harðorð -lækkunar -september -hróflað -samráði -augljóst -næstunni -kappkosta -skiptingu -stærstum -endanlega -nóttinni -hæstvirt -upprifjun -Finnlandi -öfgarnir -grænmeti -hækkunum -Skriðdal -sparnaði -samhjálp -stærstan -tilskildu -þensluna -flutninga -nothæfum -sprottið -skoðanir -bláeygur -milljóna -kosningum -byrjuðum -þakkaði -ásáttir -ýmsilegt -veðurfar -þessarar -höfundur -vinnuhóp -sennilega -skerðing -framvirka -skipulagi -vettvangi -stjórnin -harðlega -Herjólfs -stjórnir -samstarfi -framlegð -gagnrýni -gagnrýna -gagnrýnt -smávegis -úrskurð -varðandi -flugbraut -Kísilveg -áformuð -Ögmundur -ofverkið -hlaupsins -kvöldið -samhljóm -samhliða -tillitið -afgerandi -ábending -þrjósku -auktekjur -tiltektum -gatnamót -hógvært -eilítið -forsendum -fráleitt -forsendur -bandormur -orðavant -yfirvinnu -hugmyndin -hugmyndir -böndunum -góðæri -millibili -hugljúfa -sannarleg -vegagerð -fjallótt -óbreytta -óbreyttu -ætlaðir -jafnhátt -meiningin -aðkreppt -dreifingu -notandann -fullrætt -efnislega -efnislegt -svakalegt -svakalega -markaður -umsögnum -vöknuðu -úrbætur -markvisst -jafnhissa -úlfaþyt -hrópandi -viðhengi -vitneskju -mismuninn -viðkvæm -spurninga -raungengi -spurningu -sjóðnum -óháðir -milljarð -blöskrar -glottandi -yfirleitt -hjálpað -samskipti -samskipta -stefnunni -afgreidda -umgjörð -formlegum -tekjurnar -hagstæð -formúlum -lífeyrir -tímalegu -markmiði -þvílík -heyrðist -rafveitur -Framsókn -hagsbóta -mismunand -samneysla -samneyslu -samkvæmt -mismunað -gífurleg -málstað -hækkanir -Exelskjal -arðsemin -orðrétt -áætluð -bandamann -sálræna -ákvæði -hvarvetna -kölluðu -yfirlýst -léttvín -stofnvegi -stofnvega -titlaður -fyrirfram -brjóstum -vitlausir -svæðið -sitthvað -töpuðum -jafngilda -tímabili -þróunin -ráðgert -samgöngu -greiðari -innlendan -fyrirgefa -staðfest -tekjuháu -óþekkta -efasemdum -loforðin -yfirtæki -viðskila -ímyndað -fækkaði -tæknileg -útgefnum -stæðist -hagkvæmt -margspurt -hreinlega -hagsmunum -hlustuðu -opinberar -eitthvað -andvígum -lagagrein -varkárni -brugðist -truflunum -mínútum -efnislegu -áherslum -áherslur -stjórnar -álverið -veislunni -deilurnar -tíðinda -samþykki -samþykkt -íhaldið -heimamenn -skattlagt -fögnuði -meðaltal -gjaldeyri -lögðust -leiðandi -tiltekið -vélarnar -hrakspár -tengivegi -tvævetur -ódýrari -meðalið -ákváðu -nýskipan -sjómanna -reiknaði -ósáttur -minnkandi -skoðaði -Sigurjón -staldrað -löggjöf -verkefnum -stórauka -talnaleik -jafnframt -nágranna -himnalagi -fundafall -reglulega -vörunnar -aðalvegi -vandséð -samærmis -hvaðeina -einstætt -vegafénu -mislægra -samskonar -mánuðir -styttingu -sköpuðu -höndunum -stoppaði -umfangið -félögum -ástæða -ástæðu -lappirnar -stofnaði -lengingar -djöflast -hlutverki -fullkomin -Ströndum -einkamál -aðvörun -skattsvik -þorskinn -harkalegt -harkalegu -sýnilegt -harkalega -mottóið -samfellda -viðhaldi -hlutföll -jákvætt -geysilega -börðust -stærðar -versnuðu -flugvöll -mannslíf -umræðum -úrslitum -styðjast -umræður -helmingur -borðuðu -verktakar -verkefnis -vegakerfi -maðurinn -lýsingin -boðberar -Hallsvegi -skipulega -vörpuðu -áróðri -eignirnar -framhaldi -blómstra -mennirnir -fjármál -allnokkru -herbergja -atkvæða -atkvæði -forsendan -öryrkjum -tilnefnir -hlutirnir -dálitlum -vandamál -göngunum -ofsafengu -tejuskatt -verulegri -aðstaða -tilviljun -efnaminni -handhafar -Vattarnes -innlendir -stofnunum -löndunum -stöðugt -ráðrúm -flækjast -mælingar -vörninni -velgengni -hlutfalli -dollarann -ítrekað -upplýsti -sögðust -ötullega -ríkjandi -formaður -framfæri -undanskot -flugvelli -meiningar -stóðust -hæfilegt -þungbær -samfélag -neytendur -einstakra -burtséð -framvegis -ákveðin -meginefni -jafnvægi -undarlega -fjögurra -lendingar -strokknum -þekktist -þingsins -götunnar -brottför -sérstaks -tölurnar -stórlega -leiðslum -meðferð -svolitlar -hugleiða -flokksins -höfðinu -ótryggur -fullhanna -markleysa -hádegið -óðfluga -dýrtíð -nálægra -andstæð -yfirvöld -útskýra -aðgangur -útskýri -afrakstri -frumvarpi -fljótari -geðslagi -frumvarps -vordögum -ævinlega -matvörur -hverfandi -matvörum -nýkominn -stikkfrí -eiginlegu -eiginlega -foraðið -matvælin -fjöldans -fyrirvari -ógöngum -fyrirvara -álagning -sögulega -hálftvö -heiðunum -fjöldinn -ómenguð -menntunar -starfsdag -nöturleg -sjónvarp -sjaldnast -krefjandi -spilaborg -minningar -Norðmenn -gervallur -samanlagt -tilbúnir -fjármuni -fjármuna -ranglæti -aðildina -forgangns -fasteigna -aðspurð -opinberum -boðaðar -reifaðar -einkaeign -virkilega -lagagildi -virkilegt -kynslóð -mögulega -námsmenn -mögulegt -einhverra -einhverri -fjárlög -flóknara -áherslan -framfarir -Frakkland -teppalagt -alvarlegu -breyttist -íhaldinu -landsmenn -fyllilega -áratugar -mislægum -umgangast -leiðtoga -leiðtogi -svöruðu -kerfisins -könnunar -Kóngsnef -lýsingar -örstuttu -hóparnir -bílarnir -ævistarf -tvívetur -kjósenda -allnokkur -styrkingu -hugtakið -lögfesta -sameinað -ósvarað -áleiðis -skattsins -sannfæra -galvaskir -matvælum -betlibauk -erfiðara -alllangan -Þingeyri -veggjöld -launamenn -vafalaust -dásemdin -nægilegt -lækkaði -eftirtekt -skattkort -virðingu -fækkunar -ákaflega -vegamála -samantekt -stórmál -ýmislegt -venjulegs -íslensks -mannvirki -frábært -skiptanna -getulaust -efasemdin -hindranir -efasemdir -Múlafoss -skrýtið -frumvörp -fjallvegi -predikara -verðfall -sönnunar -arðbært -orðaskak -afstöðu -einsdæmi -líkaninu -lendingin -samsvarar -liðsinni -spennandi -verkhanna -kjarabót -frjálsan -smámunur -fundarsal -samtímis -boðlegur -steraefni -talsmanna -talsmanns -efnameiru -barnaföt -mínútna -tilgreint -umferðum -margfræg -heilmikil -vinnudegi -töluvert -fólksins -Kópavogi -varðaði -Jóhönnu -kvartaði -skítugum -skoðunum -fjórtán -viðlíka -ómaklegt -ómaklega -mánuðum -misskilja -hækkuðu -verulegan -öryrkjar -verulegar -makalausa -mannamál -þrautina -viðgangs -hamingjan -hækkaða -hækkaði -jöfnunar -Kjalarnes -þingmál -endranær -blessaða -áhyggjum -tekjulind -svolítil -draumsýn -viðkemur -varnaðar -innlendur -hárrétt -misfarist -þjóðum -Jónasson -hnotskurn -nothæfir -skilaboð -Dalvíkur -minnkuðu -breytinga -breytingu -valkostur -óskuðum -pólitík -eðlilegs -stjórnun -orðlenga -fjárlaga -ákveður -verkamenn -samgangna -endurgera -viðhalda -athugunar -brýnustu -samningar -raungildi -hverslags -launþegi -framsögu -launþega -spottanum -hvurslags -varanlegu -varanlegt -sprenging -varanlega -vænlegri -eindregna -þekkingu -vanþörf -foreldris -rannsókn -einstakar -hugmyndum -umræðna -berjustum -leiðinni -heimildum -forsetans -merkilegt -sögunnar -lesturinn -kaupmátt -aukningar -hlaupandi -axlabönd -spennunni -ljóslega -heldurðu -sögulegi -algerlega -hagnaður -sérstök -tekjuauka -voðalega -almenning -svonefnda -uppgangur -ítarlegu -ítarlega -hópurinn -krónunni -róttækt -ströndum -skarðið -skerðist -þúsunda -eintómum -þjóðir -þjóðin -Vegagerð -brugðið -stuðning -úrræði -róttæki -ótrúleg -íslenska -tilvitnun -íslensku -íslenskt -framfyrir -slappasta -gamalkunn -þvælast -lækkanir -endurtaka -rökstyð -flokkanna -mótmæla -mótmæli -mótmælt -þarfnast -jákvæð -starfandi -framvarpi -einkennst -skuldsett -útgjöld -gleraugum -umrmæða -hagræði -tryggðar -óskertar -mistúlka -línurnar -áratugum -dagsverki -lýsingum -harðasta -eskimóar -þögnina -venjulegu -venjulegt -venjulega -skilningi -kappsmál -hæfilega -fátækra -smátíma -haustsins -starfsemi -áformað -tengingar -framundan -fjölgað -aðallega -öldruðu -skýrslur -vitrænan -þröngur -styrkjast -þokkaleg -nábyrgur -skilyrði -reikninga -málgögn -jöfnunin -umferðar -dagblaðs -þykjumst -samlyndra -söknuði -framganga -Garðabæ -peningana -háttvirt -ráðlegg -innleggið -stjórnað -flokkarnir -gífurlegt -síðastur -ferðamál -bótakerfi -tilhlaupum -krumlurnar -mjölvöru -ætluðuð -aukapening -viðstadda -virðulegs -venjulegir -dapurlegir -virðulegi -frágengin -fjórtanda -meininguna -hækkaðir -fyrirvarar -afleiðing -tekjustofn -minnihluta -þingskapa -Miklubraut -mræðunni -félaganna -eðlilegur -afskaplega -eðlilegum -stjórnina -tilætlað -ábendinga -samrýmast -viðleitni -búsvæði -viðbætur -ranglátar -háttalagi -útslagið -tafarlaust -einkennast -landsvísu -afgreiðir -meðvitund -svarhæfni -einfaldara -óheppileg -dagskráin -prófessor -mörkuðum -yfirboðum -svefntími -lögfefsta -fjármunir -gagnrýnir -skynsemina -tímasetja -húsnæði -tölulegar -pólitísk -skilyrðin -vonbrigði -jöfnuður -arðbærar -umhugsunar -áratugina -hækkunina -virðingin -mismunandi -framlögum -tilfærslu -léttlyndi -lífskjör -framleiða -grunnstoð -grunnkerfi -Múlagöng -athyglinni -aukatekið -skrifstofu -ofsaakstur -hörðustu -hausverkur -alvarlegri -umfjöllun -alvarlegra -breytingin -tuttugustu -gengisstig -skemmtileg -margtekið -mánuðinn -samgöngur -óþolandi -ígrunduð -formönnum -deilitölu -sérstakra -sérstakri -jólafríi -prósentan -prentvilla -aðalhluta -neikvæðu -réttmætt -skilgreina -skilgreint -upphæðin -upphæðir -milljónir -sameinaði -kæruleysi -útskýrir -Kópavogur -tvímælis -skattamál -krítískt -spurningum -lítillega -ástandið -réttlátt -Sundabakka -tekjuskatt -þýðingu -sanngjörn -svoleiðis -olíugjald -fljótlega -áhugavert -fjármunum -einstæða -einstæðu -þörfinni -meðtöldu -vísitalan -áætlunum -jafnræði -margsinnis -rökstuddi -talsmaður -vinkillinn -ítarlegri -vaxtabóta -greiðasta -skjátlast -gagnmerkar -vegabætur -afgreiðum -fjarlægð -hábjartur -ósannindi -ístaðið -einföldum -stóriðju -framkvæmd -blómstrar -sívaxandi -harkalegra -harkalegri -þingmanan -næturlagi -fortíðar -viðvíkur -bölvuðum -gengisfall -innbyrðis -hækkaðar -róttækar -kirkjunnar -arðsemina -Kastljósi -Hitaveitan -áætlunar -hávaðann -eignarhald -reiknaðar -minnihluti -fráteknir -áhrifunum -óskhyggja -umræðuna -vetrarfær -varanlegra -áratuginn -óskaplega -barátunni -ferðalög -Hvalfirði -Alpafjalla -efnislegri -viðameira -vanlíðan -íbúarnir -ræstingum -óhóflega -Krossavík -grundvelli -reksturinn -yfirfærð -drengilegt -nægilegur -flutningar -prinsipelt -barnafólk -tilboðið -fulltrúum -fyrirrúmi -námslána -vinsamlega -skuttogara -hörmulega -skatturinn -ávinningi -ráðstafa -forstjóra -forstjóri -heilmikið -markvissar -tekjuhópa -fyrirspurn -tekjulaust -vörugjald -fjarvistir -óöruggir -matarskatt -Ísafirði -landshluta -umferðina -tíðindum -stofnunina -barnmargar -þorsksins -núorðið -óvirðing -afborganir -vesturátt -þokkalegt -samþykkir -Fljótunum -vinninginn -glapræði -breytingar -kornvörur -tiltekinna -tengivegum -einhverjum -óafgreitt -skellurinn -auðvitað -öflugasti -viðræðu -hitaveitur -Sigfússon -afkvæmið -núverandi -skattþrep -ítarlegar -Grindavík -óbreyttum -dæmalaust -viðkomið -óttaðist -afstaðið -þvældist -lækkaður -tekjutengt -óraunhæf -skýringin -stórfellt -brottnámi -umtalsefni -skýrsluna -ómegðina -raunvextir -kaupmátti -áratugnum -tímabært -bisnessvit -matvöruna -skoðuðum -langhæstu -svokallað -hátttvirt -forsetanum -troðfullt -fjármála -ótrúlegt -mundimundi -skynsamleg -jöfnuðar -jafngildir -stuðningi -stuðnings -þenslunni -vegalengda -skelfilegt -Íslending -stofnvegum -greinilega -Guðmundur -vinnustund -verðmæti -greinilegt -fátækari -félagsleg -ofsafengna -ofsafengnu -útkominni -upphaflega -endurnýja -vegamálin -íslenskum -framsögum -jafnmiklar -hækkuðum -milljónum -endanlegur -kollsteypu -hliðsjón -tilheyrði -vegamálum -stúdentar -langorður -einbeittan -hungurlús -áætlunin -háttvirtu -háttvirts -háttvirta -háttvirti -grunnurinn -samrýmist -þverunina -jafnmargar -fyllilegar -breyturnar -sendiráð -einkanlega -lækkaðir -hneykslast -ágætlega -þingheims -frumvarpiu -pössuðum -almenningi -áhugamann -upphæðum -almennings -hagnaðist -launþegar -skyldmenni -Sigríður -eignaskrá -Guðlaugur -tilfinning -orkusviði -úrskurði -tilgreindi -hérlendis -vafasömum -líkansins -gengismál -fyrirmæli -efnislegar -kærkominn -þingfundi -þinglokum -ályktanir -ómerkileg -Austurland -alvarlegar -leiðinleg -skattkerfi -allmörgum -leiðtogum -lögbundin -velflestir -langtímum -samfagnað -aðgerðin -aðgerðir -atkvæðum -orðastað -formúluna -námsmanna -þingvenja -skjöplast -vandamáli -nefndirnar -ályktunum -ströndina -dásamlegt -umtöluðu -svolítið -lágstemmd -Grikklandi -olíuverð -fulllítil -samskiptum -nágrannar -fróðlegt -sparnaðar -margsviknu -einstökum -venjulegra -tíðrætt -þingmáli -snjókistu -Valgerður -formerkjum -þokkalega -útborgað -málapakki -hrottalega -vatnsglasi -bjartsýni -bjartsýnn -ávinnngur -landsmanna -tvíbreið -lausaféð -fullkominn -unglæknar -hrikalegri -skýringar -sjáanlegt -háttvísi -framlaginu -forsetunum -reginmunur -grundvöll -fjárhagur -hundruðum -glannaskap -jafnrétti -ársbyrjun -uppteknari -álitamál -blóðugir -hættulegt -hættulegu -loforðið -hæfilegur -kotrosknir -flestallir -óvanalegt -svonefndur -hagfræði -hlutlægar -höfðaði -reglulegum -siðferði -gatnamóta -almennasta -tekjugrein -sýnilegri -dágóðan -spurningar -þvílíkt -þvílíka -samneyslan -ósammála -endurtekur -glögglega -bakslagið -styðjandi -sérstakir -höfuðið -flugvallar -undarlegum -heppilegur -möguleika -hættulega -möguleiki -einhverjar -afæturnar -svæðanna -prósentur -svolítill -allnokkurn -prósentum -gatnakerfi -leikskóla -heimilanna -örugglega -ávaxtanna -fullsnemmt -hagstæðu -viðbótar -dráttunum -flugbrauta -Miklabraut -stöðunni -beinskeytt -staðleysu -lækkaðar -herbúðum -þinglegan -innanlands -verðgildi -samstöðu -grunngerð -hrikalegar -aðalmáli -samfélags -varanlegar -jólapakka -Hólmavík -Oddsskarð -barnabóta -ákveðins -ákveðinn -tengivegir -hringvegur -tæknilegu -fjárhæð -nýbreytni -tæknilega -ræðumenn -endalausar -gjöldunum -arðsamast -kjördæma -framgöngu -skattalega -tillöguna -skattarnir -Klettháls -yfirmaður -dagskrána -tryggingar -skiptingin -orðræðu -grínplagg -gagnrýndi -Vestfirði -alvarlegir -jóðsótt -jarðgöng -hundruðir -skriflegir -ósamræmi -ákveðnar -togstreitu -heimilunum -jafnmikið -lækkunina -gangrýndi -framlengja -viðgengst -hugsanlega -hugsanlegt -vestfirsku -ástæðan -vinnulauna -eftirgjöf -bótaþega -hrökklast -innfluttar -málalfokk -dálítið -ístaðinu -árbakkann -skattstofn -slöngunni -útilokað -kvöldfund -lögmálum -tekjuhlið -eindregið -barnamatur -umhverfið -forarsvað -glæsilegt -glæsilega -væntingar -skattpínt -kröfurnar -undanfarna -anarkistar -stefnumál -Sundabraut -Flókalund -fjölyrða -sameiningu -peningunum -helminginn -fulltrúar -viðunandi -framvirkur -markaðinn -veikburða -fimmtudegi -athugasemd -tekjulágt -þættinum -heiðurinn -ankanalegt -fallegasta -stundvísi -opinskátt -freistandi -ráðskast -sérstakur -háttvirir -verktakann -áframhald -mikilvægt -mikilvægu -mikilvæga -mikilvægi -línuritum -álagningu -beinlínis -Hringbraut -déskotans -breytingum -nýgerðir -spurningin -fjölfarna -milljaðra -einhverjir -viðhorfum -ígrundað -þróunina -sparnaður -framvirkum -Holtabakka -verðmiði -stillingar -miðnætti -fjármagni -eignarlega -aukatekjum -dapurlegri -gleðiefni -sjónvarps -kostnaður -áætlanir -samfélagi -starfsdags -lögaðila -greiðslur -greiðslum -þáttunum -bleiupakka -skilgetið -dauðaslys -staðreynd -ráðgerð -aukatekjur -rekstrinum -laugardegi -virkilegar -smálækir -aðfinnsla -fráleitur -samábyrgu -fáránleg -selveiðar -ótrúlega -uppbygging -stóreflir -sópaðist -komugjöld -sáttmála -malarvegir -jarðganga -mögulegur -flugvélar -dulbúinna -ákveðnir -einhverrar -vegamótum -Þingeyrar -eðlilegri -eðlilegra -sjálfsagt -traffíkin -tímabilum -þjónustu -vegstæði -árekstrum -skattarins -Almenninga -varanlegur -Kostnaður -unnvörpum -misskilið -jafnríkum -lýðskrum -málaflokk -markmiðum -skyndilega -hressilega -styttingar -fjölmörg -prógrammi -ástandinu -spjörunum -ágreining -íslenskra -viðtalið -frábærir -örlítið -kaupmætti -Siglufrði -málsgrein -æðimörg -áhugamenn -fyrirtæki -andsvörum -kapphlaupi -samþykkja -skíðunum -meðaltali -vísitölu -Múlaganga -stöðugar -aðstoðar -skerðingu -skotspónn -óábyrgur -útboðið -reglugerð -afturvirkt -afturvirku -matarverð -prósentir -eftirláta -ræðumann -mótmælum -efnuðustu -framfylgja -aðgerðum -jafnfætis -alvarlegum -furðulegt -alvarlegur -ráðdeild -vönduðum -sjúklinga -morgnarnir -ræðurnar -ákveðnum -eignamörk -flokkurinn -uppsveiflu -Björgvini -þægilegt -launamunur -hálftími -hálftíma -hagstæða -skörulega -andstöðu -ástæðum -ástæður -fjörutíu -arðsamari -Lágheiði -fjármagna -fjármagns -stöðugra -opinberrar -eilíflega -framfleyta -fullkomnar -skuldsettu -tekjukafla -jólagjöf -launafólk -dilkakjöt -hægrimenn -steinhissa -Hagstofuna -velferðar -aðvaranir -samgöngum -stefnumið -sigsvæði -upptalning -takmarkað -réttilega -meinalausu -glöggvað -Krísuvík -blöðunum -hagvöxtur -skattalög -margsvikna -ímynduðu -tækninám -fasteignum -viðskipti -innstreymi -viðmiðin -álversins -áramótum -kjósendum -jafnóðum -ánægðir -óvenjuleg -helgistund -samábyrgt -gleðilega -mögulegum -viðstödd -Reykjavík -ráðherra -þenkjandi -harðbakka -húseignin -nöturlegt -ákvæðum -heimsfræg -rassskella -ósnortinn -samkvæmir -þingflokk -gagnkvæma -fullgildur -ójöfnuð -allsherjar -undarlegar -töluverð -hörmungum -sanngjarna -sanngjarnt -virðilegi -íslenskir -hækkaður -gagnslaust -leiðirnar -óheyrileg -leiðangur -augnabliki -ferðamenn -tækifæri -eðlilegan -ólíklega -eðlilegar -ólíklegt -ófriðinn -áréttuð -tækjustum -greinarnar -kostnaðar -þingmanni -hamingjuna -þingmanna -þingmanns -samdrætti -hringvegar -lógígina -áttvirtur -niðurlagi -skuldlausu -hæstvirts -tilvonandi -hæstvirtu -hæstvirta -hæstvirti -moksturinn -þátttaka -sífelldur -aðferðum -spruningum -starfsdegi -gífurlega -gífurlegu -lóðbeint -afsökunar -mögulegar -rökræða -rökræðu -auðugustu -skammaðir -tollavernd -sýnishorn -einbreiðu -árstekjur -fátæktin -framkvæma -þarfirnar -staldraði -aðilarnir -sannleikur -vörðuðu -sautjánda -helmingnum -hjónaband -móðgaði -þjóðina -heimsækja -útfærslu -vaxtakjör -landsvegum -háttvirst -óróleiki -óróleika -sannarlega -Vesturvör -rafmagnið -sýnilegum -hnífurinn -hagkerfið -heimalandi -gjaldfrír -heimsótti -hávaðinn -jafnljóst -samkomulag -mannamáli -Plastprent -harkalegar -samanburð -vinnuferli -ætluðust -eignamanna -uppspretta -áskoranir -þingskjal -ákveðið -meginmáli -verklausar -vegfarenda -vöruverð -stöðugum -fáanlegar -kjördæmi -Eyjafirði -þveröfug -þjónusta -léttvíni -útvíkkun -veigamikil -heilmikill -ábyrgðar -reglulegir -einboðið -hagkerfinu -samlíking -veröldinn -áramótin -stækkuðu -virðingar -fulkomlega -talnaleiki -borgarinna -hagsbætur -sérstakan -þúsundir -malarvegum -sérstakar -vegagjöld -staðfesta -staðfesti -samþykkti -krónunnar -samboðið -markvissri -Húnaflóa -venjulegum -venjulegur -einkunnina -íslenskan -meirihluti -íslenskar -meirihluta -skrifaðar -Samfylking -vegaflokka -samfélög -greiðslna -endurkoða -Kaplakriki -þægilega -vítahring -heppilegri -aðferðir -framskrið -krónutala -kjósendur -þingheimi -gleðilegt -þingsköp -andstaðan -Nesbrautin -þrjátíu -spaugilegt -Orkuveitan -háskólum -launþegum -stelpurnar -áfanganum -sögulegar -efnismeiri -réttlæta -reglulegar -réttlæti -Suðurland -meðallaun -ótraustir -ánægður -gersamlega -samsvörun -löggæslu -milljarði -milljarða -hæstvitur -fjárfesta -undanfarin -raunhæfan -rökstudda -gjaldeyris -gjaldeyrir -Reykajvík -aflögufær -skilaboðin -rökstyður -tyllidögum -maímánuð -stærðinni -stórmerkum -fréttamann -sveiflurnar -alvarlegast -nágrenninu -samdráttur -atvinnuvegi -upphaflegum -framhaldinu -starfsfólk -nákvæmari -samanburði -skipuleggja -Samfylkingu -raunlækkun -Hagstofunni -hjartanlega -raunveruleg -flugvöllur -tilsvarandi -pappírsins -matarskatti -matarskatts -kjarabætur -Þýskaland -menntakerfi -talsverðar -réttlátar -samþykktir -mánuðinum -skuldugasta -skattleggja -yfirsjónir -persónunni -Nesskriður -tekjutengdu -stöðunnar -hægrimanna -eignarskatt -þingmönum -framkvæmda -tölublaði -gífurlegir -brjálaður -hugarfarið -einstæðar -reiknitölu -djúprætta -leitarsveit -Mýrargatan -sameiginleg -skiptitölu -veiðiálag -akademískt -þingmannum -jafnharðan -tækifærin -fjölskylda -fjölskyldu -ambögulegt -sagnfræði -stefnuskrá -dómstólum -viðurkennt -háskólana -viðurkenni -viðurkenna -endurspegla -sáralitlir -undanförnu -uppbyggingu -útbýtingu -símsvarann -blaðagrein -fiskimiðin -betrumbæta -áætlaður -iðjagræna -fjórðungs -óréttmæt -fjórðungi -viðskiptin -jafnreyndur -fjórtánda -Svíþjóð -uppfærslum -dæmalausir -þveröfuga -þveröfugt -þingsalnum -vangaveltur -blöskraði -dagskránni -fjarstæða -hæstvirtum -hæstvirtur -veruleikinn -samstæður -endurskoða -endurskoði -undangengna -trúverðug -Almenningar -upplýsandi -heimabyggð -málaflokka -samanborið -frumvarpið -áframhaldi -óeðlilega -óeðlilegt -réttsýnum -fimbulfamba -gífurlegur -tekjuhæstu -tekjuhæsta -umkomulaust -jafnhryggur -fjárlögin -meðalverð -möguleikum -jákvæðni -þingskjali -efnaðastir -þvílíkri -sjónarmið -áríðandi -áhrifarík -hækkuðuð -miðstjórn -undaförnum -heildstætt -neikvæðum -skuldugustu -gosdrykkjum -nútímanum -Keflavíkur -ómerkilegt -tekjuöflun -virðisauka -leiðinlegt -virðisauki -lýðskrumi -áætlunina -kristallinn -fullorðnir -tímabilið -fyrirhugað -aðstöður -viðskiptum -verðbólgu -verðbólga -þingfundar -viðbragða -þingskjöl -barnavörum -skiljanlegt -flutningana -fjarskiptin -svigrúminu -yfirstjórn -samjöfnuð -fyrirtækin -viðamikið -meðferðum -hlutfallið -hæstvirtir -framfærslu -vísindaleg -vökulögum -Hólaheiði -sjálfdæmi -ræðumanni -skuldabréf -ræðumanns -tilhneiging -kunngerðar -peningalega -fyrirgefðu -sanngjarnan -sanngjarnar -ferðamanna -sjálfkrafa -borgarinnar -frumvörpum -flugvöllum -samkomualgi -heildarsýn -ósanngirni -skattalegan -leikskólum -ströndinni -Víkurvegar -Excelskjali -innanmeinum -sexhundruð -Bjarkargata -útlistanir -undirtektir -stóreignir -almáttugur -núllstilla -viðamikill -tilheyrandi -hættulegar -drulluðust -vörugjöld -tæknilegum -Þingeyinga -uppbyggðum -kvöldstund -rannsóknir -peningamál -milljarður -víðtækra -ágústloka -kjölfarið -tímabundin -þvílíkum -arðseminni -blúndulagt -samkomulagi -frumkvæði -kaupmáttur -ákvarðast -virðulegur -ódauðlegt -gagnrýndum -hagsveiflan -suðurhluta -stjórnenda -atvinnulíf -jólasveina -fjársvelta -síðsumars -vanbúnaði -ræðuhöld -framkvæmum -Austurlandi -Austurvelli -hátttvirts -fátækustu -Dýrafirði -skiptireglu -rökræður -skiptiregla -mikilvægur -hefðbundin -háttvirtur -háttvirtum -Austfirðir -endurtekið -mannfallið -vinnulaginu -þáverandi -væntanlegt -viðstaddir -vegasamband -siglinganna -tvöföldun -tvöföldum -hástemmdar -Mosfellsbæ -löggæslan -bótaþegum -áttræðra -Veiðiregla -jafnræðis -aðdraganda -aðdrættir -stóraukinn -úrskurðar -forystumenn -þríþætt -dauðaslysa -innflutning -skattalegur -endurbyggja -jólagjafir -þingmálum -þingfundir -árangurinn -vegagerðar -félagslega -félagslegs -peningarnir -efnaminnsta -utanverðum -hæstvirtan -Urriðaholt -svokölluð -mikilvægar -menntamála -framtíðar -staðsettar -hálfgerða -Geldinganes -ávinningar -tekjuhópum -ábendingar -heilmikilli -endurunnið -landssjóð -undirorpið -viðstaddur -raunaukning -árferðið -hryllilegur -prýðilega -kjötvörur -sambærileg -endurbætur -álögurnar -nauðsynleg -fjölmennur -hlunnfarið -undirflokka -Blönduósi -algjörlega -slysahættu -ímynduðum -verktakanum -hagkvæmast -Norðurland -afgangurinn -þrengingum -bakreikning -misjafnlega -tillögunum -Bandaríkin -kosningaár -vegáætlun -útflutning -stórhækka -einstakling -kjarabótin -vímenningu -þingfundur -minnisblað -Grettistaki -breytilegar -strákarnir -framíköll -tilstuðlan -aðkeyrslan -stórfelldu -háborðið -ráðlegast -Ísafjörð -talnaraðir -eignafólks -pólitískt -pólitísku -einkareknum -pólitíska -pólitíski -ráðherrar -hlutabréfa -veröldinni -viðkvæmur -afturvirkni -húsmæður -heimfærði -öngþveiti -verðbætur -kostnaðinn -langminnstu -talsmönnum -veigamiklir -tilgreindar -óþægileg -ógæfusöm -framlengdur -uppbyggður -vinstrimenn -fjarstaddir -sjónarspil -bindiskyldu -nægjanlega -nægjanlegt -sessunautur -skammdeginu -Faxaflóann -gatnamórum -meginlínan -þingmaður -dómstólar -þingflokks -þingflokka -fjölmargir -þingflokki -einföldust -náttúruna -skattlögð -yfirfærslu -gleðidagar -spádeildir -aðkallandi -kristallast -samhjálpar -sýnilegrar -málefnunum -aðallínan -rannsóknin -forstjórum -fylgiritinu -vísvitandi -áætlaðar -kaupmáttar -Vestfjarða -áætlaðan -barnafötin -hæstvirsts -Framsóknar -ímyndaðar -grundvallar -möguleikar -handmjólka -samkomulög -landsbyggð -blaðsíðu -ósanngjarn -tímapunkti -harðorður -háttvirtir -einfaldlega -verðlagið -bakreiknað -ákveðinna -ákveðinni -heilsteyptu -efnahagsleg -vaxtabætur -rökstyðja -staðfestir -gangverkið -tekjutengdi -tekjutengda -Eyjafjörð -feiknarlegt -flugumferð -undangengin -stjórnaði -eyðileggja -stafrófið -úrskurður -skólabörn -hagræðið -svokallaða -vaxtabótum -þungaskatt -jákvæðar -barnakortum -reiðubúin -almennilega -fjármunina -landbúnað -áminningar -kílómetra -öflugastur -tekjustofna -nefndarmenn -þrefaldað -Vesturlands -skuldlausri -utanverðan -þingheimur -námslánum -vegasjóðs -stjórnuðu -launafólks -launafólki -reikninginn -ábendingum -ágreiningi -starfsmanna -alhæfingar -umræðunum -matarsverð -veigamikið -ræðustól -óráðlegt -stóryrðum -tilskipanir -gatnamótum -sérstökum -útdeilingu -framhaldið -æskuhreini -viðkomandi -vegastæði -umferðinni -tímaskorts -undristrika -fjandsamleg -skerðingum -kjördæmin -sómasamleg -ósnortinni -kjördæmis -samþykktri -þakklátur -annaðhvort -vatnalögin -undanskildu -takmörkuð -stóriðjan -millitekjur -starfsdagur -þingsalina -Svínadalur -greinagóð -vatnalögum -óvinsælar -réttmætar -glæsilegur -fastbundið -töfralausn -áhugasamur -fylgiskjali -innblásnar -Raufarhöfn -ánægjuleg -leiðrétti -áhugaverð -heildarmynd -gífurlegar -krónutölu -hæstvirtri -hæstvirtra -svigrúmið -virðulegan -heiðarlega -heiðarlegt -fjárfestir -samhljómur -nýbygginga -undirbúnir -kjaftshögg -ræðutíma -fjölfarinn -undirstrika -undirbúið -hatrammlega -bandaríska -lagfæringa -háttvirtan -tekjubilinu -spurninguna -fullkomlega -vegstytting -stjórninni -vaxtamismun -staðfestar -töluverða -einarðlega -lambakjöti -mikilsverð -rökstuddar -snjóflóð -fjallagrös -víðfeðmu -þátttakan -ofboðslega -heppilegast -fáránlegu -fáránlegt -fáránlega -frumvarpinu -þjóðvegi -gífurlegri -tímapressu -undirbyggja -þinflokkum -forstjórar -vegakerfið -allverulega -málefnaleg -efnisnámum -viðeigandi -sparnaðinn -þéttbýli -gagnstæða -skattheimta -skattheimtu -vegalengdir -dagsdaglega -tollverndar -kærulausir -skörulegri -vegfarendum -barnafólki -matvælunum -fyrirmyndar -staðhætti -undirritað -hártoganir -tekjulægri -skattátaki -skuldbreyta -tilfærslum -tilfærslur -þingsölum -Gilsfjörð -gengisfalli -þjóðinni -framvinduna -óendanlega -óheppilegt -frjálslega -fyrirtækja -skynsamlegt -þriðjudag -hættulegur -margfaldast -fastmótað -viðhafður -tæknilegir -gleðivímu -ráðherrum -ólíkindum -öðruvísi -auðveldara -kauphækkun -staðhátta -öndverðri -sólarhring -skólakerfi -grímulaust -úthvíldir -ávinningur -skýrslunni -fjarverandi -skatttekjur -hlutfallinu -milljarðar -samþykktar -sjómönnum -skattleggur -Þórshöfn -tekjutengja -görsamlega -tillögunni -misréttið -strípuðum -Skagafirði -gatnamótin -klukkutíma -fjölmiðla -framíkalla -framíkalli -upplýsinga -fréttirnar -líklegasta -lífsgæði -kvöldfundi -takmarkaða -vandræðum -ræfilslegu -undanfarið -vegfarendur -umgöngumst -eðlilegast -Straumsvík -hljóðnema -fyrirgefið -Hestfjörð -nefndarfall -stofnbrauta -byggðirnar -skerðingin -einbreiðar -kjördæmum -árhundruð -ómögulegt -fullsoðinn -hálshnykki -fiskvinnslu -prósentuna -tekjuskatti -tekjuskatta -tekjuskatts -gleðidagur -yfirlýsing -lokastöðu -nákvæmust -ráðuneyta -ráðuneyti -Hampiðjuna -Suðurlandi -margvísleg -ógæfulegt -viðbrögð -viðburður -forsendunum -útgjöldum -yfirdrifið -bótaþegar -Íslendinga -heilbrigða -tilfinningu -málaflokki -vörugjalda -háttvirtri -háttvirtra -Seðlabanki -fyrrverandi -meðferðar -orasakirnar -verkþátta -gjörbreyta -barnafólks -atvinnulegu -óréttlát -erfiðleika -gagnamótin -verkþætti -væntanlega -barnavörur -samsvarandi -aukasetning -skilvirkari -greiðendur -leikaraskap -fjármálum -samhljóða -Norðuráls -Arnarnesveg -þingsalinn -oddamálið -hártogunum -samfélgið -skemmtilega -skemmtilegt -sameiningar -samþykktin -skattbyrði -siglingunum -ákvarðana -Siglufirði -sanngjörnu -Strandamenn -kjarabótum -matarverði -nákæmlega -matarverðs -útreiknuð -stuðningur -útreikning -hömlulausu -gríðarleg -fjárfestar -afgreiðslu -þvílíkur -ógæfulega -skólafólk -fátækasta -gagnrýndir -skynsamlega -milligöngu -jákvæðum -Barnabætur -tímabilinu -verðlaginu -þingskjals -einstæðra -einkaneysla -vegakerfinu -langdýrust -varaforseti -hefðbundna -hraðakstri -hagnaðinum -viðvaranir -hreinskilni -miðvikudag -samneysluna -fjölmörgu -jákvæður -fjárlögum -skilaboðum -ósköpunum -verksmiðja -gjaldmiðil -vonbrigðum -leiðrétta -barnmörgum -hjólfarinu -fasteignina -gærkvöldi -fortíðina -arðbærari -sjálfshól -fréttamenn -Vestfirðir -tekjuhærri -hagvöxtinn -klukkustund -Vegagerðin -smánarlega -viðræðna -viðstaddra -gleðitíð -fyrirhuguð -Lækjargata -þátttöku -umgjörðin -Nýbýlaveg -samþykktum -jafnvæginu -áætlaðir -breytinguna -ókosturinn -ákvörðun -glórulausu -skilgreinda -skemmtiefni -ástandsins -hljómgrunn -Almenningum -landsmálum -lögaðilum -stóraukið -dvalarinnar -umræðunni -skuldsettum -núgildandi -stýrivexti -einstaklega -opinberlega -einstæðir -dreifbýlis -vökulögin -áætlaðri -launatekjur -réttlætis -skattskyldu -mikilvægum -barnabótum -fyrispurnir -aðstæður -viðhaldið -olíugjöld -barnabætur -tengivegina -framfaramál -Samfylkingin -sendiráðum -fordæmalaus -samsetningar -víðtækara -lagfæringar -samgöngunum -fasteigninni -forsvarsmenn -sjálfsögð -pólitíkina -untanverðum -hliðsjónar -tekjujöfnun -atvinnugrein -loftfimleika -þingreyndur -ríksstjórn -vaxtalækkun -sultarlaunum -umræðunnar -hjólreiðar -vegafjárins -ráðstöfun -búvörulaga -ósanngjarnt -efnahagslegu -ójafnræði -tekjutengdar -vinnubrögð -tekjutengdan -staðháttum -skattlagður -veltuaukning -nauðsynlegt -jarðgöngin -flöskuháls -nauðsynlega -vegtengingin -efnahagurinn -tiltökumál -samþingmenn -umræðuefni -Borgarfirði -útreikninga -Grundartanga -Skagafjörð -Bústaðaveg -svokallaðir -fjölskyldum -Noregskóngi -ávinninginn -háttvirtrar -skattkerfið -ráðstafað -starfshópur -þéttbýlli -kosningarnar -ráðstjórn -pólitískan -brauðvörur -hörmungaár -skattskyldar -óstöðugan -óviðunandi -skynsamlegar -morgundaginn -óhagstæða -matarskattur -undantekning -myndarbragur -skattlagning -skuldbundið -slysatíðni -skekkjumarka -ójöfnuður -staðfesting -skólamálum -þensluvaldi -Útnesveginn -skattpíndum -skattlagðir -Árnessýslu -þingskyldur -pólitískri -undanskildir -sambærilegt -sáralítið -þjóðvegum -sérkennileg -Siglufjörð -formsatriði -vegstæðinu -ræðustóli -arðbærasta -félagslegan -tiltölulega -tilhneigingu -upphrópanir -málaflokkur -landsmönnum -heilsugæslu -jaðaráhrif -kílómetrar -dreifbýlið -réttlátari -Lágheiðina -óheyrilegri -mælikvarða -yfirheyrður -framkvæmdum -efasemdirnar -víðfrægum -skiptireglur -útreikingur -meðallaunum -umfjöllunar -framsetningu -sjónarhóli -umfangsmikla -skiljanlegur -þrítugasta -útflytjandi -jólasveinar -hálfköruð -þaulreyndir -jólapappír -kjararýrnun -töluverður -töluverðum -Hagstofunnar -Eyfirðingar -glímukappar -kosningamál -þrýstingur -upplýsingum -ágreiningur -bílaumferð -spurningunni -takmarkaðar -grobbháttur -Miklubrautar -tilkynningar -óvirðulega -tekjuminnkun -töluverðri -þriðjungur -blaðamaður -svokallaðan -vísitöluna -svokallaðar -fjölmiðlar -ákvarðanir -Djúpveginum -byggðarlagi -útreiknaða -byggðarlaga -auðlindinni -þurfalingar -almennilegar -reiknilíkan -tekjulægsta -tekjulækkun -fasteignamat -þingmömmun -ýsuverðið -frábrugðin -hagsmunamál -matvælakyns -óvenjumikil -Flókalundur -meðhöndlun -tekjutengdra -feiknamikið -skólastigum -prýðilegar -sameiginlegt -gjaldársins -meginmálið -miðnættið -leiðréttir -sérstaklega -milljörðum -óréttlátu -eignarskatta -eignarskatti -eignarskatts -erfiðleikum -Miklabrautin -kvíðafullt -yfirborðinu -þvíumlíkt -hungurskeið -lífskjörum -verðlagsins -vaxtastigið -greinarinnar -þensluhvati -fyrirtækjum -hátttvirtir -hálfpartinn -skemmtilegri -útskýringu -skemmtilegra -stjórntæki -fyrirsögnin -blaðsíður -verkáætlun -forfallaður -ekknaskattur -háskólanna -íþyngjandi -tilfinningar -þjóðgarð -sparneytnari -varaformanni -forsendurnar -varaformanns -flugáætlun -baráttumál -meiriháttar -efnahagslíf -hátttvirtur -vegagerðina -ríkissjóð -einstaklinga -Útnessvegar -einstaklingi -einstaklings -sjálfbærar -áætluninni -útlendingar -lúxusflokki -alþingimann -pínulítið -gjaldmiðlum -fjárfesting -atvinnuleysi -atvinnulífs -atvinnulífi -persónulega -sjónarmiði -fiskiðnaði -fátæklinga -Vegagerðina -undanförnum -starfseminni -fræðimanna -fjölmiðlum -sjálfstæð -vegaáætlun -endurtekinna -Eskifjarðar -dagsetningum -framkvæmdir -gleðidögum -náttúrlega -þingpöllum -skólagjöld -lögreglunni -Suðurnesjum -tíðkaðist -hagstæðara -hagstæðari -minnihlutans -heildarsumma -skattastefnu -afleiðingar -nákvæmlega -upphrópunum -meginatriði -tekjubilinum -nútímahorf -Garðabæjar -verðbólgan -viðurkenndi -búfénaður -skynsamlegra -skynsamlegri -hvorutveggja -helmingurinn -Gilsfjarðar -stóriðjuna -ógætilegur -endurspeglar -stórfelldum -fjölskyldur -þingnefndar -dýrtíðina -Ísafjarðar -bótakerfið -gjörsamlega -lúxusvörur -tímabilsins -lúxusvörum -framkvæmast -Reykvíkinga -aðalatriði -upplýsingar -byggðaátak -vinsamlegast -skipulagðar -sjónvarpið -samfélagið -ótímabært -greinargerð -tilgangurinn -Norðurlandi -Norðurlands -undnaförnum -takmarkaður -Kjalarnesið -sannfæringu -kvöldfundum -stefnumótun -skilgreindir -ríkistjórn -orðaskiptum -staðgengill -glaðbeittir -almennilegum -tekjustofnar -Vonarstræti -valkosturinn -svartblettum -sjónarhorni -þingflokkum -óréttlæti -þingflokkur -fjölskyldna -fjárhagsleg -málflutning -hægrimaður -eftirfarandi -Flókalundar -Vestfirðina -tekjuaukning -fjármagnið -ráðuneytin -sjónarspili -eittþúsund -kaflaskiptum -malarvegunum -Sundabrautin -stórhækkun -kjördæminu -grunnskólum -samanburðar -undirbúning -hægristefna -hægristefnu -víðsfjarri -vélvæðing -staðreyndir -meðaltekjur -meðaltekjum -prýðilegri -tækifærið -gríðarlega -gríðarlegt -málefnalega -málefnalegu -málefnalegt -tugþúsunda -Reykjavíkur -staðreyndum -skattalækun -fundarstörf -tekjulægstu -pólitískum -kvöldmatinn -Strákagöng -fylgimálið -bensíngjald -skattalögum -arðsömustu -meirihlutann -ráðleggjum -gegnsýrðir -framkvæmdar -Vatnsmýrina -eftirspurnar -undangengnum -vegaspottana -formaðurinn -hringveginum -umræðunanr -ellilífeyri -ráðuneytum -afraksturinn -skattpíning -átakanlegar -skynsamlegan -þingsköpum -fyrirtækinu -einkarekstri -afleiðingin -álagstímum -söluhagnað -félagslegri -marsmánuði -aðhaldssöm -ósanngirnin -þjóðvegir -samanlagðar -hálaunaðir -skilgreining -síhækkandi -ótakmarkað -Fljótagöng -Íslendingar -sömuleiðis -áherslurnar -viðmiðunar -hálfgerður -afvegaleiða -skipstjórar -örlagaríku -skýrmæltur -raforkumála -meingölluð -forvitnilegt -verðmiðinn -hlutfallsleg -efnahagsspá -auðveldlega -þingmönnum -rólegheitum -harðdrægir -fjarstöddum -svokallaður -athugasemdir -gúmmígjald -óréttmætt -gjörbylting -lánastofnun -þungaskatti -Öskjuhlíð -nettótekjur -nýbyggingar -lagasetningu -verksmiðjur -starfshætti -þingsköpin -eyrnamerktir -kennarahjón -hagræðingu -athugasemdum -mannahaldið -afleiðingum -minnihlutinn -bandarískir -grundvöllur -staðreyndar -ráðherrana -uppsafnaðar -ráðherrann -framteljanda -ráðherrans -tekjuskattar -fjármagnað -markaðurinn -yfirlýsingu -jaðarskatta -milljarðana -hálfgerðir -erfiðleikar -bakstuðning -skattleggjum -sérverkefni -ráðstafana -Landspítala -undanskildum -vínmenningu -þéttbýlis -vegalengdina -athyglisvert -þingreynslu -yfirlýsinga -þingskjaldi -vandamálið -ánægjulegt -verðlækkun -reglugerðum -lagafrumvarp -Álftanesveg -fjárlagaár -lífsskoðun -óeðlilegur -Kópavoginum -blóðugustu -þingflokkar -raunaukningu -náttúrunni -framleiðslu -þinghúsinu -vikudagskrá -aðnjótandi -launaskriði -andrúmsloft -skattkerfinu -skattheimtan -venjulegasti -þinghaldinu -nefndafundum -undirgengist -þinggögnum -stundarsakir -nefndarálit -samfélögum -stofnbrautum -keppikeflið -samanburður -skattbyrðin -útreikningi -innflutningi -mikilvægast -staðbundnum -þingskyldum -skattamálin -fljótræði -stefnuræðu -framtíðina -stuðninginn -Arnarfjörð -launaþróun -hliðarvegum -sentímetrar -jarðgöngum -mannsæmandi -sómasamlega -pólitískir -frumvarpsins -breytinganna -Fljótaleið -gjörólíkt -fjárhæðum -kvöldfundir -fjölskyldan -upphæðirar -umfangsmiklu -öryggismál -aukasvigrúm -raunverulega -hefðbundnum -Hafnarfirði -fyrramálið -framkvæmdin -Bjarkarlundi -umfangsmestu -fullestaðar -nefndarinnar -ferðalögum -nauðsynlegu -slysagildrur -hamingjusöm -staðnæmast -bókstaflega -þjóðbraut -kristaltært -heppilegasta -þingnefndum -Fréttabréf -staðreyndin -flugvöllinn -tekjubilunum -maímánuði -Vaðlaheiði -Stekkjabakka -langstærstu -þungskattur -Fornubúðir -klukkutímum -viðhaldsins -umdeildastur -sjálfsagða -fjárlaganna -Mjóafjörð -fyrirtækið -Vatnsendaveg -neysluverðs -félagsstarf -stuðningnum -niðurstaða -Hornafjörð -brautargengi -Þingeyingar -prófkjörum -hæstvirtrar -einkennilegt -lendingarnar -Katastöðum -stjórnvalda -framlögðum -mikilvægari -skattamálum -Landssímans -umræðurnar -óheppilegar -skattstofnum -minnisstætt -norðurhluta -óarðsamari -Fjarðaráls -misskiptingu -fjárhæðir -sjöþúsund -tekjutenging -fjöldamörg -undanþegið -útilokuðum -valkostirnir -forgangurinn -bæjarráðs -skattastefna -viðmiðanir -fyrirhugðum -bíleigendur -bíleigendum -meðaltalið -smákanónur -strjálbýlt -fjósbitanum -óréttmæti -tekjutengdum -ánægjulega -Kringlumýri -fjármögnum -ræðumaður -dauðaslysum -skilgreindum -pólitískar -kröftuglega -svokölluðu -fyrirkomulag -fundastjórn -sannfærður -þingmanninn -efnisatriði -Klifhraunið -þjónustuna -framdráttar -útflutningi -ferðmönnum -tíuþúsund -einangraðir -Þýskalandi -samandregið -gangnamálin -smáviðbót -sameiginlega -sameiginlegu -Samfylkingar -endurnýjað -matarinnkaup -Neskaupstað -landbúnaði -forsetastól -heildartalan -Íslendingum -einföldustu -bankakerfið -tímapunktur -skattbyrðar -væntinganna -Arnkötludal -Þórðarson -tillögurnar -ástæðunum -gífuryrðum -stimpilgjald -hugrenningar -heimilishald -skýrslunnar -umhverfismat -gæsalöppum -kjördæmið -starfsstétt -stjórnvöld -aðalmálið -upprunalegar -Hringbrautar -undanþágum -Snæfellsbæ -vegargerðar -efnahagsmál -famtíðinni -vikuáætlun -málaflokkar -heiðurslaun -tekjustofnum -fullyrðingu -þröskuldum -möguleikann -glórulausar -meirihlutinn -uppbyggingar -svokallaðri -væntingunum -Hlíðarfót -Sundabrautar -samfélaginu -niðurskurð -vélvæddari -atvinnulegri -áraraððir -velferðinni -sjálfgefið -flugbrautina -löggjafanum -skammarlegum -Vestlendinga -afurðaverð -endurskoðun -Gilsfjaðrar -tekjuskattur -félagsmála -hefðbundins -vegamálunum -staðgenglar -atvinnulausa -atvinnulaust -sveitavegina -fimmþúsund -Hrútafirði -byggðarlög -töluverðan -töluverðar -undirstrikun -fyrirstöðu -framlagningu -Vatnsskarði -sjálfbærni -dollaraaugum -Ólafsfirði -reiðhjólum -Tröllaskaga -tilkynningum -fyrirspurnum -meirihlutans -vaxtahækkun -klukkustunda -stýrivextir -velfarnaðar -samneyslunni -trúverðugt -arðseminnar -lykilatriði -innflutnings -vetrarveður -efnahagslegum -þungaskattur -sjávarútveg -sannleikurinn -greinargóða -skattaumdæmi -fullhannaðar -bakherbergjum -meginmarkmið -teppalögðum -málefnalegan -barnaumönnun -milliliðunum -sameiginlegum -sambærilegur -undirbúnings -samneyslunnar -jaðarskattar -byggðakjarna -Kvennalistans -gríðarlegir -nauðbeygður -fjárfestinga -hátekjufólk -byggðamálum -Dettifossvegi -málefnalegum -lífsstandard -niðurslagið -vitleysingjar -náttúrulega -endurgreiddur -mælendaskrá -klukkustundir -stýrivextina -meginatriðum -vinnumarkaði -bæjarmörkum -Stykkishólmi -nauðsynlegur -gjörkunnugir -Reykjavíkjur -afdrifaríkar -dýrtíðinni -jafnrétthár -málflutningi -málflutnings -vegaskiptingu -efnahgsmálum -fjárfestingu -félagsstarfi -Reykvíkingum -fréttamiðla -Snæfellsnesi -einstaklingar -þjóðfélag -einkabíllinn -landsbyggðar -yfirlýsingar -ákvarðaðir -baráttummál -átómatískt -heildartekjum -hringvegurinn -ríkisvaldið -sextíuogtvö -vörugjöldum -ósanngjarnar -efnisþættir -söfnunarbauk -félagsmálin -hátekjumanna -tekjutengingu -tekjutenginga -drykkjarverð -stórfenglega -sambærilegar -öryggismarka -hægriflokkur -útskýringar -bensíngjöld -fastmótaður -milljónirnar -flugvélarnar -þingsalurinn -launahlutfall -ánægjulegri -Hornafjarðar -grátbroslegt -hátekjuskatt -byggðaátaki -bæjarkassann -þensluáhrif -áttaþúsund -gríðarlegar -kostnaðurinn -umhverfismati -samanburðinn -krónutöluna -Kársnesbraut -fyrningaleið -innkaupaverð -nauðþurftum -tekjustiganum -frystitogurum -dómadagsspá -sjónarmiðum -lánamarkaði -skýringarnar -ríkisframlag -kosningaárum -eignarhaldið -starfsháttum -yfirgnæfandi -matarverðið -uppgreiðslur -leiðtogarnir -Siglufjarðar -Studiestræde -sambærilegum -meginforsenda -skilmerkilega -láglaunaðir -iðnaðarvara -kaþólikkana -kjarabótunum -fangelsismál -grunnþáttur -pólitíkusar -sjálfsagðar -skilgreiningu -Barðaströnd -aðildarlönd -sjóflutninga -prósentutala -atvinnustefna -hljóðnemana -atvinnustefnu -launafólkið -tugmilljarða -heljargreipum -undansláttur -stórkostlegt -samkomulaginu -kjarasamninga -kosningasvika -Hlíðarfæti -eignarskattar -framteljendur -nefndarstörf -einvörðungu -heildarsumman -mikilvægasta -þingumræða -lýðskrumara -barnabótanna -langavitleysa -Skagafjarðar -orkuveiturnar -barnafólkinu -nútímafólk -bensíngjaldi -endurskoðuð -lágmarkslaun -klukkustundum -embættismenn -ótekjutengda -afbrigðilegt -Seðlabankinn -auðkýfingar -raforkuverði -efnisinnihald -undangröftur -sérkennilegt -sérkennilega -Sundabrautina -hálfgildings -hagvaxtaspár -íbúaþróun -þjóðvegina -útgjöldunum -útreikningar -heildarmyndar -matvöruverð -lítilþægir -allbærilegur -íbúafjölda -leiðarljósi -þingflokknum -umbjóðendum -Vestlendingar -skattakerfið -einstaklingum -einstaklingur -tortryggilegt -yfirlýsingum -ríkiskassann -nauðsynlegum -hamingjusamir -fullyrðingum -niðurstaðan -útsvarstekna -bisnessmaður -Nýbýlavegur -stórhækkað -fulllestaðar -þingstörfum -kjördæmunum -fagráðherra -nefndaráliti -nefndarálits -stjórnsýsla -frammistaðan -hringtorganna -tilfinnanlega -hvíldarferð -Þverárfjall -tekjuskattinn -austurleiðin -þunagskattur -reyksprengjum -framkallaðar -flugöryggið -vöruverðinu -menntakerfinu -ellefuleytið -stórkostlegu -stórkostlega -atvinnumálum -mánaðarlaun -undangenginni -iðnríkjunum -leiguherbergi -stórfækkað -dagskrárefni -kapítalistar -ræðumönnum -staðsetningu -gríðarlegum -gríðarlegur -skattpeningar -verkefnishóp -aðhaldsleysi -efnahagslífi -bindiskylduna -undirbúningi -Ísafirðinum -Frjálslyndra -háðsglósur -Króksfjörð -efnahagsmála -geislabauginn -langstærstum -einkaneysluna -kristalklárt -efnisumræðu -hátekjufóks -sjálfsagðra -bjargvættinn -bjargvættina -hálfvorkenni -framtíðinni -sameiginlegra -skattafslátt -Skagfirðinga -sýslumörkum -fjölbreyttar -Reykvíkingar -samfélagsins -nýsamþykkta -Austfjörðum -Hringbrautina -jaðarþætti -gjörólíkur -Egilsstöðum -dagskrármál -gríntillögu -svæðagrunni -sjálfsögðu -Blöndósinga -þingstörfin -meirihlutanum -afurðaverði -Vestfjörðum -vatnsleiðslu -tekjulækknum -skattastefnan -varaformaður -stjórnmálum -fyrirlitningu -þingmannsins -stóráfangar -álagspunktum -fólksfæðin -höfuðborgar -megináherslu -starfsskyldum -meðalkennara -niðursveiflu -fjárveitingu -matarskattinn -fyrirhuguðum -vindáttirnar -kjörtímabil -fátæklingar -ræðutímann -viðfangsefni -ræðutíminn -raforkulögum -hjónabandið -þríþættur -skattheimtuna -fjáraukalög -lífsgátunni -þingræðið -varnaðarorð -prófessorinn -fundarstjórn -leiðbeiningu -smjörþefinn -nauðþurftir -aðalatriðum -vegakerfisins -Frjálslyndir -klisjukenndar -þingskjölum -Vopnafjarðar -flutningsmenn -matvælaverð -stjórnmálin -fagnaðarefni -stórfelldari -aldursmarkinu -skattlagningu -biðröðinni -áreiðanlega -niðurstöðu -Kringlumýrar -fyrirhugaðar -aukasetningar -háskólanám -einkennilegar -forgangsröð -umhverfismöt -eignarskattur -veltuaukningu -Dýrafjarðar -áðurnefndum -bæjarstjórn -bæjarstjóri -Hafnarfjörð -bæjarsjóðs -alþjóðlegu -óskiljanlegt -verðtryggðu -Strandasýslu -skynsamlegast -þingmanninum -Kópavogsbær -erkiíhaldið -þingræðinu -niðurfelling -Norðfjarðar -gæluverkefni -prósentustig -kostnaðarmat -öryggisskyni -Arnarnesvegur -orkusöluland -sveitarfélag -læknishjálp -gengisþróun -Undirhlíðum -tilgangslaust -fjárlögunum -viðbrögðum -efnisatriðum -óskynsamlegt -frjálslyndur -fjargviðrast -íbúðaverð -efnahagsspár -stimpilgjöld -gjörólíkar -undantekninga -undantekningu -smávirkjanir -ráðherranum -einkareksturs -baráttumáli -matarinnkaupa -málefnalegri -nefndarstarfi -stórgölluð -fullyrðingar -nauðsynlegar -pólítískri -nefndarsviði -forgangsraða -ráðuneytinu -hlutfallslega -átjánfaldan -heildartekjur -endurbyggingu -Vestmannaeyja -fylgifrumvarp -ríkisstjórn -hliðstæðum -Samfylkinguna -hagvaxtarauka -grafalvarlegt -stofnkostnað -tátólógíu -áhugamönnum -forsetastóli -Seðlabankann -Seðlabankans -skattatilliti -stöðugleika -þingfundinum -örðugleikar -prósenturnar -sólarhringum -hvítþveginn -Bjarkarlundar -Ólafsfjörð -margvíslegan -tilefnislausu -flugbrautinni -bolfiskstofna -bæjarfélagi -menntakerfið -jarðarskatta -vaxtarsamning -safnasjóður -Geldingarnesi -Vegagerðinni -stýrivöxtum -ráðstafanir -fundarhöldum -efnahagskerfi -skattbyrðina -söluhagnaði -stjórnskipun -sjálfstæði -þingskapanna -fjárheimilda -niðurskurði -námslánunum -breytingarnar -Siglfirðinga -athyglisverð -öryggisbraut -aldurshópnum -matarverðinu -hagfræðileg -fjárframlaga -svokallaðrar -uppbygginguna -áróðursrit -starfsstétta -félagshyggju -langstærstur -meðalstórum -fögnuðurinn -sparnaðurinn -megindráttum -þrýstihópa -fyrirhugaðri -atvinnulausra -framleiðslan -ljósastýrð -afurðaverðs -nefndarfundir -ráðherranna -deifbýlisins -tekjusköttum -hliðaráhrif -fréttatímum -barnafólkið -þarsíðustu -efnhagsmálum -undirstöður -aðhaldsskyni -áþreifanleg -kostnaðarins -væntingarnar -næstlægstar -vinnuletjandi -norðanverðu -hjólabrautir -Bröttubrekku -iðnríkjanna -náttúrunnar -skerðingunni -tröllríður -þjónustunni -notendagjöld -sjónarmiðin -skipulagsmál -skattagögnum -tuttuguogfimm -vaxtahækkana -heilsársvegi -erindagerðum -Arnarfjarðar -endurskoðað -atvinnulausir -framkvæmdina -vísbendingar -kvótakerfið -launatékkinn -verðtrygging -fjárahagsleg -jafnaðarmenn -efnahgsmálin -skuldsettustu -raforkumálum -ríkissjóði -ríkissjóðs -tekjuaðferð -aðhaldssamur -ákvörðunum -borgarstjórn -skattahækkun -fjármunirnir -Svíþjóðar -atvinnuvegina -samfélagsleg -efnhagsmálin -matarreikning -fullnægjandi -markaðskerfi -vegáætlunin -suðurhlutann -beinstuðning -verðbólguna -ósanngjörnu -samkomulagið -sjónarhornum -andrúmslofti -Almannaskarð -olíugjaldið -herkostnaður -aðalverkefni -staðráðnir -samþingsmenn -alþingismenn -ótrúlegustu -samgöngubót -samgöngumál -skuldsetningu -útreikningum -undirstrikað -auðmönnunum -yfirstandandi -fjáraukalaga -skattalækkun -lagaumgjörð -gríðarlegra -nauðsynlegra -sextíuogníu -barnabótunum -framskriðið -misskilningur -beingreiðslu -raunverulegur -raunverulegum -grunnskólana -vísitölunni -landsbyggðin -matarkostnað -munaðarlaust -samgöngurnar -fiskveiðunum -umræðustigi -velvirðingar -frítekjumark -Sauðárkrók -heildaráhrif -þrástaglast -stefnumörkun -brennivínið -ásættanlegt -Vestfirðinga -ójöfnuðinn -efnahagsmálin -ráðstöfunum -stjórnarinnar -hamingjuóskum -vinnubrögðin -flugreksturinn -skattaumhverfi -stórmerkilegt -framkvæmdanna -skattlagningar -nefndarálitum -samfélagssýn -eignarsköttum -flutningsleið -virðisaukanum -vöruflutninga -jaðarskattana -Arnarfjörður -Hellisheiðina -skynsamlegustu -jafnaðarmanna -þarfagreining -bílaumferðar -tekjuskiptingu -metnaðarfullt -Geldinagarnesi -barnabæturnar -skattaeftirlit -fjörutíufalt -skólagjöldum -kjörtímabils -endurskoðunin -kjörtímabili -grunnstarfsemi -meginloforðum -vegasambandið -einstaklinginn -innflutninginn -lögfræðinga -suðurbæjunum -fjárveitingar -þátttakendur -miðvikudaginn -barnafólksins -ráðuneytanna -kosningabrella -samfélagslegu -útgjaldavanda -olíuhækkanir -Kaupmannahöfn -vegasamgöngur -atvinnurekenda -norðanverðum -þrýstihópar -óskilgreindur -sýslumanninum -tilkostnaðinn -matarskattsins -hönnunarvinnu -gengisfellingu -þjóðarinnar -Samfylkingunni -langlundargeð -lagafruumvarpi -þjóðleiðum -Seðlabankanum -vegaáætlunar -sjóflutningar -fyrirgreiðslu -launahækkanir -skattfrjálsar -nefndarmönnum -áþreifanlegt -hátekjustétt -jaðaráhrifin -ræðupúltið -tekjuforsendur -sjávarútvegs -sjávarútvegi -framtíðarveg -flugsamgöngum -flugsamgöngur -Vestmannaeyjar -Þorskafjörð -matvælaskatti -Siglfirðingar -láglendisvegi -tilfinnanlegur -framíöskurin -bótaþegarnir -skattalækkana -efnahagsmálum -loðdýrarækt -ráðstöfunar -smáframkvæmd -stofnunarinnar -ríkissjóður -endurskoðunar -stjórntaumana -hagfræðingar -ábendingarnar -atvinnusvæði -stjórnvöldum -byggðaþróun -forsætisnefnd -stuðningsmenn -lágmarkskrafa -atvinnulífið -hugmyndarlegar -Kópavogshöfn -farþegavélum -síðastliðnu -aðalskipulagi -ræðustólinn -Vestfjarðaveg -lönguvitleysu -nauðasamninga -tímasetningar -ársgrundvelli -hagsmunahópum -málaflokksins -hlutfallstölu -skyldustörfum -umhverfisnefnd -samgöngubóta -himinhrópandi -ábyrgðarlaus -ótekjutengdum -samdrátturinn -Mosfellsbæjar -matarinnkaupum -samkeppnislög -stórkostlegar -baráttumaður -áætlunarflug -samkeppnismál -málflutningur -háskólastigi -framsögumanni -meiningarmunur -atvinnurekstri -samgöngutæki -samflokksmanna -samflokksmanni -dreifbýlisins -milljarðarnir -ráðherrarnir -jaðaratriðum -afmælisdaginn -kjaraskerðing -afleiðingunum -Dýrafjörður -skattprósenta -smánarblettur -eignarskattana -umferðarspár -yfirgripsmikil -óréttlætið -þrískiptingu -fjárfestingum -smáfyrirtæki -framreiknaðar -þátttökunni -byggðarlögin -gangamunnarnir -bráðabirgða -matvælaverði -Reyðarfjörð -Sverrisdóttir -sjálfsaflafé -niðurskurðar -aumingjaskapur -Fljótagöngum -málsmeðferð -samgöngumála -sérfræðinga -Ólafsfjarðar -skattalögunum -grundvallarrit -þingmaðurinn -stjórnarliði -Siglfirðingum -skerðingarnar -landsbyggðini -landsbyggðina -Fljótaleiðar -svívirðilegu -fjárfestingin -tæknivæddari -samstarfsmanna -utanlandsferð -samgöngukerfi -hagfræðingur -ákvörðunina -skattastefnuna -náttúrulegur -íbúðahverfi -umferðarinnar -hagstjórninni -stjórnartíð -efnahagsstefna -kjörtíambili -efnahagsstefnu -Byggðastofnun -júnímánuði -umferðarálag -rökstuðningi -orkufyrirtæki -tekjulækkunar -stofnbrautunum -stjórnarliða -skattaparadís -forsjárhyggja -jöfnunartæki -lærdómsríkt -yfirgripsmiklu -kinnroðalaust -skilningsleysi -fjárheimildum -Morgunblaðinu -slyðruorðið -Skarhólabraut -tvímælalaust -virkjunarinnar -Fífuhvammsveg -beingreiðslum -stefnumótunar -matarreikninga -skattafræðum -utanaðkomandi -hamingjuóskir -niðurfellingu -vinnubrögðum -Evrópusamband -fjölskyldunni -fjárlagadæmi -vaxtahækkanir -akstursleiðum -lykilatriðið -beingreiðslur -flugleiðsögu -Skagstrendinga -áframhaldandi -vegáætlunina -kjarasamningar -stórkostlegri -útsöluverði -tekjujöfnunar -undirliggjandi -Vestmannaeyjum -þriðjudaginn -mjólkurvörur -Þingvallavegi -sveitarfélaga -Fljótamönnum -hringavitleysu -metnaðarleysi -heilsársvegur -fjárveitingum -vitleysisgusan -stærðfræði -láglaunahópa -skattahækkana -atvinnuvegunum -sveitarfélög -fjárfestingar -þingkosningum -þjóðfélagi -þjóðfélags -þjóðarsátt -landbúnaðinn -glansumbúðir -Ketilsstöðum -sjálfstæðan -Árnessýsluna -einfaldleikinn -gæluverkefnum -útgjaldavexti -akstursleiðir -skattaívilnun -vaxtabæturnar -frammíköllum -kostnaðarauka -verðhækkanir -digurbarkalega -skattamálanna -umhugsunarefni -vegaframkvæmd -tekjutengingin -stóriðjunnar -rammafjárlög -erfiðleikanna -byggðarlögum -þingsályktun -stjórnvölinn -skoðanaskipta -skoðanaskipti -starfsumhverfi -skattamálunum -þingflokkanna -aðskiljanlegu -hálfupptækar -kostnaðarsamt -söluandvirði -jaðarsköttum -Reykjanesbraut -arðgreiðslur -aflabresturinn -milliliðirnir -fríeignamarks -ríkisvaldsins -atvinnuháttum -útgjaldapakka -nefndarálitin -barnavörurnar -atvinnuþróun -barnabótasvik -Bandaríkjunum -skattkerfisins -Þorlákshöfn -stjórnarinanr -einstaklingana -peningahaugana -heildstæðari -iðnaðarnefnd -þingsköpunum -Skagfirðingar -rekstrarmaður -matarskattinum -málamiðlunum -fjárlagagerð -efnismeðferð -ræðustólnum -hugsunarhætti -haustmánuður -menntamálunum -fundarastjórn -stjórnarmegin -andstæðingum -kostnaðarmati -andstæðingur -þingreyndustu -forgangsraðar -hálaunamaður -niðurstöðum -atvinnurekstur -kjördæmisins -Arnkötludalur -niðurstöður -norðanverðri -niðurskurður -sjálfstæður -gjaldfrjálsan -frítekjumörk -heildarpakkinn -verðlækkanir -Álftanesvegur -heilsugæsluna -tilfinningunni -einkavæðingu -Vegagerðinnar -ótekjutengdra -sérkennilegri -sóknarfærið -framkvæmdafé -skattaumræðu -Íslendingunum -sparnaðargetu -Héðinsfirði -lægstlaunuðu -aðalsetningar -launaþróunin -réttaröryggi -ríkisábyrgð -eignarskattinn -Sundabrautinni -greinargerðir -útgangspunkta -nemendafjölda -skattaloforði -Hornafjörður -Jyllandsposten -tekjuskattsins -tekjuskattinum -þjónustulega -aðstæðurnar -sjálfsögðum -Vatnsendavegur -alþingismanna -alþingismanni -alþingismanns -Norðurlöndin -sjötíuogtvö -hálfvorkennir -skemmtiatriði -skilgreiningin -Vestfirðingar -fagráðherrar -áratugaraðir -þjónustunanr -skynsamlegasta -verðbólgunni -Morgunblaðið -erfðabreyttar -síðastliðin -framhaldsvinnu -gáleysislegan -skattlagningin -kjarasamningum -umferðarmagns -lágtekjufólk -fimmmilljarða -Hafnarfjarðar -vitleysisgangi -fjárlaganefnd -loðnuvertíð -óskynsamlegar -Sauðárkróki -Sauðárkróks -matarútgjöld -hættulegastan -íbúðalánum -stuðningurinn -endurgreiðslu -byggðasvæði -tímasetningum -helmingsýkjur -flokkslínunni -símhringingar -lífeyrisþega -framkvæmdunum -hátekjuskatts -hátekjuskatti -afturvirkninni -tímamótamál -ótekjutengdar -Norðurlöndum -samgöngunefnd -stofnkostnaði -forystumönnum -aðhaldsleysis -kerfisbreyting -skuldbindingar -stórkostlegur -fátækragildu -umferðartafir -ferðakostnað -Vopnfirðingar -gjaldfrjálsum -atvinnulífinu -aðalatriðið -trúnaðareið -þrjúhundruð -skattgreiðslu -ótakmarkaðir -fyrirliggjandi -gleiðbrosandi -gjaldaaukninga -þingmennirnir -Spaugstofumenn -Hlíðarfótur -Mosfellsbæinn -Siglufjörður -undantekningin -lánsfjárlaga -hátekjufólks -hátekjufólki -Laugarnesvegur -skattaálögur -skattaálögum -ríkisssjóði -ferkílómetra -prósentutölu -ríkisstjórnar -Hlíðarfótinn -einkabílismans -skattalöggjöf -strandsiglingum -fjárhæðirnar -Álafosskvosina -Nýbýlaveginum -endurgreiðslur -símaþjónustu -Flórídafylkis -matartillöguna -prósentustigum -fjölskyldurnar -raforkulögunum -stjórnarmaður -langlaunahæsta -þjóðlífsins -eignarskattinum -skipaflutningar -borgaryfirvalda -efnahagslífinu -jarðgangamunna -tæpitungulaust -umferðarslysum -hundraðföldum -samgöngubótum -bæjarstjórnir -byggðarlaganna -sérfræðingar -Norðvesturland -samþingmönnum -stjórnarskrár -jarðgangakosti -málflutninginn -byggðakjörnum -einstaklingsins -skattalækkanar -verðtryggingar -Þingtíðindin -ætismöguleika -stjórnarliðar -vatnsreikningar -fasteignaverði -lítilsvirðing -vinnslustöðin -lágtekjuhópum -vetrareinangrun -vegaframkvæmda -skattaumdæmið -sextíuþúsund -bæjarfélagið -mánaðartekjur -þjóðfélginu -Norðausturland -þrettánfaldan -samgöngubætur -fátækragildru -skattameðferð -stjórnarflokka -ríkisstjórnin -lágmarkskröfu -tæknivæðingu -Þingtíðindum -utanaðlærðar -skattastefnunni -samfélagslegum -meirihlutaálit -hundraðogtólf -stofnkostnaðar -Framsóknarmenn -flugáætlunina -skattafrumvarpi -skrautumbúðir -fríeignarmarka -síðastliðnum -viðræðunefnd -þingmannahópi -þjóðhagslega -svæðisbundið -Vestfjarðavegi -sveitarsjóðum -fjárframlögum -langheppilegast -heildarsamhengi -óásættanlegt -bæjarstjórnar -fjölmiðlamenn -álagsprósenta -skilyrðislaust -barnabótakerfi -hliðarherbergi -grundvallargagn -nærþjónustan -þingstörfunum -einkaframkvæmd -viðbótarálag -umsagnaraðilum -miðlungstekjur -fjölskyldnanna -stórhækkaðar -atvinnustefnuna -margfölduðust -virðisaukasatt -verðbreytingar -staðgreiðslan -framtíðarsýn -fjárhagsstaða -allsherjarnefnd -vaxtagreiðslur -flokksmálgagan -skattabreytinga -skattabreytingu -forgangsröðun -ábyrgðarleysi -Fokkerflugvöll -framsöguræða -framsöguræðu -Fréttablaðinu -hliðarlínunni -notendagjöldum -baráttumálið -Samfylkingurinn -vegasjóðirnir -slysaskráningu -endurfjármagna -stórflutningar -efnahagsstjórn -leikskólaaldri -tollabreytingum -tækniframfarir -Norðurárdalur -borgarfulltrúa -borgarfulltrúi -skattalækkunum -Ólafsfjörður -neyðarástandi -stimpilgjöldum -skattapólitík -framkvæmdastig -skattbyrðarnar -sjúkrahúsunum -minnihlutaálit -landbúnaðinum -áætlunarinnar -virðingarleysi -sökudólgurinn -góðkunningjar -vegpólitískri -blygðunarlaust -kjördæmatengd -meðalgreiðslu -umhverfismatinu -lyfjakostnaður -andrúmsloftið -flokksfélögum -kjaraskerðingu -flutningsgjöld -kringumstæður -kringumstæðum -þéttbýlisins -framsóknarmenn -hátekjuskattur -Kollafjörðinn -íbúafjöldann -stofnbrautirnar -launavísitölu -Ísafjarðarbæ -gleðitíðindi -einstaklingunum -þingnefndirnar -siglingaþjóð -skattprósentan -umferðarmálum -ófullnægjandi -nýframkvæmdir -Reyðarfjarðar -Vestmanneyingar -bensíngjaldið -borgaryfirvöld -gengisskráning -vinnumarkaðinn -skoðanaskiptum -forsjárhyggjan -meðalútgjöld -sparnaðarvilji -alþjóðastarf -ræðumaðurinn -Borgarbókasafn -vetrarumferðar -efnahagsástand -bæjarfulltrúi -Norðurlandanna -föðurhúsanna -orkufyrirtækja -frambjóðendur -niðurskurðinn -ranveruleikanum -stúdentaskatta -efnahagsvandinn -bæjaryfirvöld -láglaunabætur -láglaunamaður -atvinnulífsins -stéttarfélög -réttlætanlegt -borgarstjórinn -útvarpsþætti -nefndarálitinu -jöfnunaráhrif -þjóðarbúinu -framkvæmdagetu -mánaðarlaunum -hægrimennirnir -spákaupmennska -tekjuskatturinn -loðnukvótanum -þjóðartekjum -fjölskyldunnar -atvinnurekendur -alvöruumræða -húsnæðislán -skattgreiðslur -stöðugleikinn -hugmyndafræði -hálfringlaður -stjórnmálunum -kapítalistanna -bardagaaðferð -hægriáherslur -jarðgangagerð -eldsneytissölu -landsbyggðinni -grundvallarmál -þjónustukerfi -ferðamannaland -langæskilegast -byggðaáætlun -viðskiptahalla -viðskiptahalli -forgangsraðað -tuttuguprósent -efnahagslífið -skattprósentur -afdráttarlaust -lífeyrisþegar -meðalheimilið -kurteisisræðu -þúsundkrónur -þverpólitísk -ávinninngurinn -neyðarbremsuna -raforkumálanna -fasteignagjöld -kostnaðarsömu -stórframkvæmd -viðráðanlegu -skattalækkanir -Héðinsfjörð -ríkisfjármál -menntastofnanir -öryggisleiðin -jaðartilfellum -raungengisstigi -neytendasamtök -sjálfstæðrar -Suðvesturlandi -heimsbyggðinni -farfuglaleiðir -bensíngjöldin -lífeyrissjóð -fasteignaskatta -sveitarstjórna -jafnaðarmaður -hjúkrunarrými -staðreyndirnar -prinsippatriði -réttlætismál -samgöngumálin -athyglisverðum -afleiðingarnar -skattbreytingum -gatnaframkvæmd -sjálfsvirðing -sérfræðingur -skattaafslætti -rekstrarþarfir -velferðarkerfi -áætlunargerð -sambúðarfólk -eignarskattsins -svæðisbundnum -hátíðarstund -lágtekjustétt -skattgreiðenda -framkvæmdirnar -atvinnuvegirnir -milliliðalaust -Evrópuþjóða -Faxaflóahafnir -framleiðslunni -alþingismaður -stjórnarliðum -Hellisheiðinni -gengisstyrkingu -andrúmsloftinu -matarskatturinn -kostnaðarmunar -lítilfjörlega -samanburðurinn -fréttaskýring -innanbæjargata -varaflugvöllur -áhersluatriði -Alþýðuflokks -reiknilíkönum -skólakerfisins -tryggingagjöld -Morgunblaðsins -meginsamgöngur -athyglisverðar -fæðingarorlof -stóreignafólk -hátekjumönnum -strandsiglingar -samstarfsflokki -stimpilgjöldin -flugvallarkerfi -þjóðhagsspá -varaþingmaður -tilfinnanlegust -skattheimtunnar -þrjáoghálfan -einstaklinganna -heildarupphæð -framkvæmdamagn -kaupmáttarauka -heimaþjónusta -raforkusviðinu -fyrirsjáanlegt -tryggingabætur -framkvæmdarfé -vegaáætlunina -ráðuneytisins -suðvestanlands -flutningsmaður -bæjarfélögin -vöruflutningum -grunnþjónustu -Dynjandisheiði -siglingaleiðir -samgöngulausna -lágmarkslaunum -lágtekjufólki -svokallölluðu -lágtekjufólks -ársfjórðungi -leiðsögukerfi -leikskólarýma -útúrsnúninga -stofnkostnaður -Evrópulandanna -matarreikningur -erindagjörðum -jólaboðskapur -umferðarálagi -bílbeltanotkun -fagnaðarerindi -velferðarstigi -framsögumaður -hraðahindranir -Tækniháskóla -skattlagninguna -síðastliðinn -Síldarvinnslan -síðastliðið -velferðarmála -tekjuskerðingu -tekjutenginguna -þjóðarbúið -lágmarksbótum -réttlætisbót -skattalagapakka -hagfræðilegum -samgöngumálum -höfuðborginni -skattalækkunar -þingmeirihluta -kostnaðarmunur -kosningaloforð -ruðningsáhrif -gjaldahækkanir -skattahækkanir -sameignarfélag -efnahagsstefnan -hátíðisdagur -láglaunafólki -millitekjufólk -stöðugleikann -skattahækkunum -stjórnarliðið -framsöguræðan -stórgreiðendur -Ríkisútvarpið -ríkisframlagið -þingmannamálin -samgöngukerfið -ábyrgðarmaður -jaðarsköttunum -stóriðjumálum -Vífilsstaðaveg -heilsugæslunnar -innanhéraðsveg -óverðtryggðri -áfengisskattana -þjóðhagslegum -reksturskostnað -verðtrygginguna -launaþróuninni -óðaverðbólgu -sautjánþúsund -forgangsröðina -Suðukjördæmis -fjárlagavaldinu -Kolgrafarfjörð -persónueinkenni -þingmananmálin -kosningaloforði -símastrákurinn -íhlutunarstefnu -nágrannalöndin -skattaparadísin -ofurforstjórinn -meginvegakerfinu -stjórnarliðana -tekjusamdráttur -samgönguleiðir -Norðausturvegur -þýðingarmikil -hafnarsvæðunum -matmælaverðinu -náttúrufegurð -ferðakostnaðar -matvælaverðið -staðgreiðsluna -hátekjufólkið -stofnkostnaðinn -virðisaukaskatt -varðveislugildi -skattaprósentur -vegaframkvæmdir -skattaprógrammi -iðnaðarnefndar -fátækragildrum -stórpólitíska -stórpólitískt -fréttastofurnar -óhjákvæmilegt -búsetuskilyrða -eignarskattarnir -óhjákvæmilega -eignarsköttunum -fjármagnstekjur -skattaívilnunum -skattalækkunina -Samfykingarinnar -lífsnauðsynjar -starfsmöguleika -flugvallarmálum -rekstraráætlun -fjármagnstekjum -Vesturlandsvegur -málefnafátækt -neysluvísitalan -útlandafjarveru -áfengisgjöldum -búsetuskilyrði -fasteignaskattar -barnaþjóðinni -utanlandsferðar -Þingeyjarsýslu -fyrirsjáanlegri -ferðamannavegur -þjóðfélögin -ábyrgðaraðili -Lágheiðarhópi -kosningaloforðs -hjálpræðisher -jafnræðisregla -hátíðaræðum -umframfjármunir -skurðpunkturinn -túlkaþjónustu -stjórnarliðinu -íbúðamarkaði -landsbyggðabúa -umhverfisnefndar -hafnaráætlanir -eignarskatturinn -tekjuskerðingar -viðbótarneyslu -skattprósentuna -framfærslueyrir -röksemdafærsla -Norðurlöndunum -húsaleigubætur -gengisbreytingum -frítekjumarkinu -borgarstjóranum -fasteignargjöld -Húnavatnssýslu -dagskrármálið -barnabótaaukinn -frítekjumörkum -hugmyndafræðin -hundraðþúsund -sveitarstjórnum -stjórnarflokkar -matvælaskattinn -hagskýrslugerð -greinargerðinni -Samþfylkingunni -ferðaþjónustu -viðbótarrýmis -Byggðastofnunar -sveitarfélaginu -lífeyrissjóði -bæjarstjórnina -embættisskyldum -fundarstjórnina -Gullbringusýslu -fátæklingarnir -þjóðhagsspár -söfnunarbaukinn -Suðurkjördæmi -þingsályktanir -þjóðhagslegar -þungaskatturinn -samkeppnishæfni -sveitarfélögin -skjólstæðinga -fjárlaganefndar -fólksflutningar -matvælamarkaði -gengisvísitölu -efnahagslífsins -lokablaðsíðum -kjörtímabilinu -Siglufjarðarveg -heildarsamtökum -framkvæmdaröð -atvinnustarfsemi -útúrsnúningur -náttúruverndar -myndlíkingamál -landbúnaðarins -Vestfjarðagöng -Vesturlandsvegar -Skipulagsstofnun -nágrannalöndum -þjóðarbúsins -þýðingamikið -tekjuskerðingin -stærðargráða -stærðargráðu -erfðafjárskatt -ákvarðanatöku -kostnaðartölum -viðbótartekjur -framleiðslunnar -hátekjuskattinn -sveitarfélögum -innritunargjalda -Fljótaleiðinni -kostnaðargjöld -hreinskilnislega -millitekjufólki -skattaumræðuna -millitekjufólks -ágreiningsefnum -guðsþakkarvert -grundvallarvanda -lyfjafyrirtækin -niðurgreiðslur -hátíðisdaginn -fyrningarleiðin -Borgarfjörðinn -þýðingarmiklu -jarðgangnagerð -Hvalfarðargöng -heildarvegakerfi -niðurskurðinum -heildarvegalengd -öfugmælavísur -stjórnarmönnum -rafmagnsleiðslu -velferðarmálum -rannsóknargögn -ferðaþjónusta -Íslandssögunni -þjónustugjalda -háskólastigið -þjónustugjöld -efnahagsmálunum -Elliðavatnsvegi -samfélagsflokka -hagstjórnarlegu -niðurgreiðslna -konsingabaráttu -samgöngunefndar -skattabreytingar -sjávarútvegnum -hagvaxtarskeiði -athyglisverðast -stökkbreytingum -umferðaröryggi -umhverfismatsins -aðgerðarleysis -þingsályktunum -Héðinsfjarðar -gengisskráningu -skattleysismarka -framkvæmdafjár -fóstbræðralag -Tryggingastofnun -leikskólagjöld -moldartroðninga -sjávraútveginn -Fokkerflugvélar -sveitarfélganna -tekjutengingunum -almannatrygginga -framkvæmdaféð -húsnæðisverð -tekjuskattsstofn -gengistryggignar -véfréttarstíl -nýfrjálshyggja -framsóknarmanna -forgangsverkefni -alþingismönnum -sjötíuþúsund -margfeldisáhrif -framhaldsskólum -útlánaaukningu -fiskvinnslukerfi -tölfræðilegum -þjóðfélaginu -meðalkostnaður -borgarfulltrúar -skýrsluhöfunda -umferðarþröng -Reyðarfjörður -þungaflutningar -meðalhagvöxtur -fátæktragildur -desembermánuði -stöðugleikanum -fjóriroghálfur -menntamálanefnd -byggðasvæðið -aðalþjóðvegi -hrossalækningum -fjölskyldufólk -þátttökuleysi -persónuafslátt -viljayfirlýsing -einkavæðinguna -löggjafarþingi -skatthlutföllin -hátekjumannanna -mælendaskránni -þensluhvetjandi -leikskóllarými -kjörtímabilið -aðstöðugjöld -Kastljósþætti -prívatsamtölum -skattabreytingum -kjördæmaskipan -vegaframkvæmdum -þingsályktunar -atvinnuskiptingu -kosningabaráttu -Breiðholtsbraut -Vestmannaeyingur -samkeppnismálin -gengisvísitalan -jafnræðisreglu -samfylkingarmenn -peningaveislunni -stofnbrautakerfi -bændasamfélagi -stjórnskipulega -raunveruleikanum -flutningsleiðin -fríeignamarkið -Reykjavíkurborg -skattgreiðendum -skattgreiðendur -byggðarlögunum -útskýringarnar -Suðurlandsvegur -Fífuhvammsvegur -Hafnafjarðarveg -óviðkunnanlegt -nágrannasvæði -aðferðafræði -þjóðfélagið -vetrarsamgöngum -frítekjumarkið -húsnæðisláni -forræðishyggju -þverpólitísku -þverpólitískt -lífeyrisjóðum -einstaklingarnir -verðlagsþróun -Lágheiðarinnar -hryggjarstykkið -Vegagerðarinnar -stóriðjustefnu -röksemdafærslu -áfengisgjaldið -einkahlutafélag -vinstristjórnar -náðarsamlegast -skattleysismörk -Almannatrygginga -utanríkismálum -samgöngusvæða -meginmarkmiðið -atvinnuuppbyging -birtingarformið -útvarpsviðtali -ríkisstjórnina -útsöluverðinu -gengisbreytingar -prósentulækkun -fjármálastefna -meirihlutaáliti -vaxtaútgjöldin -stjórnmálaöfl -Þverárfjallið -lofgerðarsöngur -fjármagnsgróða -einkaframkvæmdum -Alþýðuflokkinn -umferðareftirlit -fjögurtíuogfimm -sjávarútvegsins -rekstrarskilyrði -ráðherrabekkjum -stjórnarflokkana -greiningardeildum -matvöruverslunum -markaðsvæðingu -Lágheiðarhópur -Lýðheilsustöð -hægrisinnaðasta -þjóðfélagsins -skipulagsbreyting -Ísafjarðardjúp -lífeyrissjóðum -Hlíðarfóturinn -fátæktagildruna -lágtekjufólkinu -innanríkismálum -Vesturlandsvegars -lífsgæðamuninn -atvinnumarkaðinn -skattalækkununum -sveitarfélagsins -tekjuforsendurnar -greiningardeildir -stjórnarliðunum -Krísuvíkurvegur -aðvörunarorðum -bifreiðaeigendur -ríkisstjórninni -umferðaráætlun -stjórnarliðsins -stórpólitískan -virðisaukaskatti -virðisaukaskatts -landsbyggðafólk -Reykjanesbrautina -jöfnunaraðgerð -tillöguflutningi -vaxtabótadæminu -þingmannahópnum -yfirburðamönnum -sjónvarpsþætti -sjúkratryggingar -þjóðþrifamál -grjóthrunshætta -viðskiptahallann -kennarasamningana -íþróttafélaga -láglaunafólkið -samfylkingarmanna -brennivínsskatta -persónuafslætti -brauðmolakenning -hjólreiðafólki -fjármagnsflótti -samanburðarhæft -tryggingagjaldið -hundraðogtuttugu -vinnumarkaðarins -skattafrumvarpið -húsnæðismálum -ráðherrabekkkir -jarðgangnamálin -áhættuþættina -hátekjuskattsins -fátæktarmörkum -fullnaðarhönnun -ríkisfjármálum -velferðarkerfinu -þjónustustigið -forgangsröðunin -tryggingagjaldinu -stærfræðinginn -Hófaskarðsleið -utanlandsferðina -sveitarfélaganna -stjórnmálavetri -samfélagsgerðin -heildarframlögum -verðmætasköpun -hægriöfgaöflin -Steingrímsfirði -Evrópusambandið -samstarfsflokknum -hátekjumaðurinn -höfðatölureglu -Alþýðuflokknum -atvinnuuppbygging -langtímaáætlun -félagshyggjumál -umferðaröryggis -stjórnarfrumvarp -ruðningsáhrifin -tímamótaræður -fagráðherrarnir -Tækniháskólans -staðhæfingarnar -einkaframkvæmdin -efnahagsforsendum -efnahagsforsendur -velferðarkerfið -fréttaflutningur -Kastljóssþætti -fjáreignamönnum -efnahagsstarfsemi -almannatryggingum -meðflutningsmenn -Byggðastofnunnar -landsbyggðarbúa -Barðaströndinni -Íslandssögunnar -skattprósentunni -mótmælaályktun -ríkisfyrirtækja -fjáveitinganefnd -barnafjölskyldur -Samfylkingarmanna -Siglufjarðarvegi -skattalækkuninni -stórframkvæmdum -alþingiskosninga -Þverárfjallsveg -fríeignarmarkið -raungengisstigið -landsframleiðslu -kjúklingalöppum -barnabótakerfinu -Bændasamtökunum -tekjuskattlækkun -framkvæmdarvalds -almannaþjónustu -íbúðareigendum -skoðanakönnunum -Mývatnssveitinni -landbúnaðarmál -morgunverðarfund -Kaldársselsvegur -samgöngumálunum -félgshyggjuflokk -barnafjölskyldum -atvinnumarkaðnum -stjórnaraðgerð -flugmálaáætlun -framhaldsskólana -bifreiðagjaldið -breytingartillaga -afleysingaforseti -skattalækkananna -stóriðjuáforma -fasteignamarkaði -frjálshyggjunnar -kjördæmavikunni -bílainnflutningi -fjárhagsaðstoð -innflutningshöft -samgönguáætlun -þingskaparreglum -gjaldtökukerfið -byggðarstofnunar -félagsmálanefnd -aftanáákeyrslum -Jöfnunarsjóður -umhverfisáhrifum -ríkisfjármálin -þverpólitískri -vegasamgöngurnar -ferðamannastraum -fjárlagafrumvarp -fyrirspurnartíma -kosningaloforðin -Hafnarfjarðarveg -afsökunarbeiðni -umferðarmálunum -útivistarstígum -fjárlagaáætlun -samgöngumálanna -skjólstæðingum -fátæktragildrur -fátæktragildrum -hátekjuskattinum -Samfylkingarinnar -nútímaflutninga -lágtekjufólkið -heilbrigðismála -erfðafjárskatti -Húnvatnassýslna -Framsóknarflokki -rafmangsreikninga -hagsmunasamtökum -heilbrigðiskerfi -grunnþjónustuna -eignarskattsstofn -kosningaloforðum -viðmiðunarlanda -stóriðjustefnan -tölvuprósentuna -þingmálabúning -Þingtíðindunum -vinnufyrirkomulag -hjólreiðamálin -fjármagnsflæði -heildarsamgöngur -atvinnufyrirtæki -fjárlagagerðina -hjúskaparstöðu -stjórnmálamanna -Héðinsfirðinum -óverðtryggingar -heildarfjöldanum -útgjaldafrumvarp -Suðurkjördæmis -fjölskyldutekjur -þróunarsviðinu -flutningskostnað -Samkeppnisstofnun -verkfræðistofum -velferðarstjórn -fjármagnseigenda -skattlækkanirnar -Barnaverndarstofu -ferðaþjónustan -fjármálastjórn -hjólreiðararnar -markmiðssetningu -landsbyggðabúum -rekstarkostnaðar -Króksfjarðaness -þjóðgarðsvegi -stórframkvæmdir -Kristnitökuhraun -sjávarútveginum -þjónustusvæði -atvinnureksturinn -áttatíuþúsund -Sundabrautarinnar -sprotafyrirtækin -Hvalfjarðargöng -Evrópusambandinu -Eyjafjarðarsveit -hafnarstarfsemina -Suðurstrandarveg -langtímamarkmið -skattafrumvörpum -höfuðborgarbúa -viðmiðunarmörk -ráðherrabekkina -veðuraðstæður -meginröksemdunum -verðbólguspána -Framsóknarflokks -frístundaheimili -jarðgangaleiðir -málflutningurinn -jafnaðarhugsjón -náttúrulögmál -prósentuhlutfall -jafnréttisgrunni -Hagfræðistofnun -byggingariðnaði -fjölskyldufólki -Verðbréfaþingi -umhverfisnefndinni -jaðarskattastefnu -innflutningstollum -stjórnarsamstarfi -lágtekjufólksins -ellilífeyrisþega -stóriðjuáformin -umferðarmannvirki -viðskiptahallanum -forvarnarfulltrúa -sjávarútvegurinn -tryggingakerfisins -landbúnaðarnefnd -Krísuvíkurveginn -sjúkraflugvöllur -matvælavísitölu -kostnaðaráætlun -fjörutíuogþrjú -bæjarstjórnirnar -verðlagshækkanir -Suðurstrandarvegi -viðreisnarárunum -skattalækkanamál -barnabótaloforðs -fjárlagatillögur -Þróunarsjóðnum -samfélagsáhrifum -Hafnarfjarðarbær -landsbyggðafólki -meginsameiginlegum -stjórnarþingmenn -tekjuskattslækkun -þjónustustörfum -framleiðsluvörur -rauðbristingarnir -stjórnarflokkanna -norðausturhorninu -þrjátíuþúsund -raforkufyrirtækin -samanburðarhæfar -höfuðborgarinnar -sjálfstæðismenn -afgreiðslustofnun -framleiðsluspennu -framkvæmdaröðun -orkufyrirtækjanna -ferðaþjónustuna -samgöngumannvirki -fyrirtækjarekstri -orkufyrirtækjunum -Skipulagsstofnunar -nágrannalöndunum -flutningskostnaði -útflutningstekjur -milljarðamæringa -öryggisgirðingar -menntamálanefndar -Siglufjarðarvegur -flutningarmsmaður -eignarskattsfríar -Þverárfellsvegur -landsbyggðarbúar -lokaniðurfellingu -skyndiákvarðanir -fjármagnsflutning -Kringlumýrarbraut -fjármunaskiptingu -persónuafsláttar -Vífilsstaðavegur -fríeignamörkunum -milljónamaðurinn -ellilífeyrisþegi -endurskipulagningu -skattleysismörkum -forsætisráðhera -Reykjanesbrautinni -undirbúningshópi -Dýrafjarðargöng -fjármálastofnana -landsbyggðarinnar -atvinnuuppbyggingu -fjármagnseigendum -verðlagsforsendur -Landhelgisgæsluna -hátekjuskatturinn -verðbólguþróun -Hafnarfjarðarvegi -kaupmáttarhrapið -landsbyggðarfólk -bílaútgerðirnar -skattheimturuglinu -gengisbreytinganna -iðnaðarnefndinni -landbúnaðarverð -viðskiptabankanna -stjórnarflokkunum -tekjuskattskerfið -þjóðvegakerfinu -Vaðlaheiðarganga -innritunargjöldin -stjórnarliðarnir -þjónustugjöldum -stefnuyfirlýsingu -blekkingaleikurinn -verkefnisstjórnar -nágrannaríkjunum -heilbrigðisgjöld -Siglufjarðarvegar -iðnaðarstarfsemi -þjóðaratkvæði -samgönguráðhera -sjávarútvegsmál -ófyrirsjáanlegum -jarðgangaáætlun -varaflugvöllurinn -framleiðslustigum -atvinnumöguleikja -útflutningsgreina -kennaraverkfallið -þjónustugjöldin -fjárlagafrumvarps -röksemdarfærslan -löggjafarþinginu -millitekjufólkið -stjórnarheimilinu -grunnskólakennari -stimipilgjöldunum -niðurstöðukafla -Ísafjarðardjúpi -fjárlagaumræðan -velferðarsviðinu -alþingiskosningum -seðlabankastjóri -seðlabankastjóra -stjórnmálaflokka -fjárlagagerðinni -erfðafjárskattur -flutningastarfsemi -framkvæmdavaldið -Alþýðuflokksins -kaupmáttaraukning -Þjóðhagsstofnun -aðvörunarorðuum -þungaflutningunum -þjóðarbúskapur -vinnustrúktúrinn -stjórnarfrumvörp -fyrirtækjarekstur -ríkisskattstjóra -grunnskólakennara -sveitarfélögunum -meginástæðurnar -byggingamarkaðinn -rekstrarkostnaður -lífeyrisgreiðslu -stórfjárfestingu -sexhundruðogtólf -sérfræðiaðilum -efnahagsástandið -þéttbýliskjarna -stjórnmálamaður -breytingatillögur -Viðskiptablaðið -skattabreytingunum -útgangspunkturinn -aðferðafræðina -breytingartillögu -ferðamannafjöldi -þingflokksformenn -tryggingargjaldið -Vaðlaheiðargöng -trúverðugleikinn -starfsmannafjöldi -grundvallarpunktur -þungaflutninganna -atkvæðagreiðslu -atkvæðagreiðsla -tveiroghálffaldur -uppsjávarflotanum -höfuðborgarbúar -lágskattaparadís -skattgreiðendanna -Evrópusambandsins -Norðvesturlandið -heildarskatttekjur -Árborgarsvæðið -erfiðleikaárunum -stjórnarandstaða -kostnaðarþættir -virðisaukastigið -framleiðniaukning -þingflokksformann -Ísafjarðarbæjar -kostnaðarmunurinn -skattleysismörkin -fjármagnsmarkaði -Reykjavíkurborgar -olíuverðshækkun -strandsiglingarnar -stjórnarflokksins -stjórnmálaflokks -framtíðarlausnir -þjóðsagnarkennt -séreignasparnaði -Héðinsfjörðinn -tekjuskattshækkun -matvælavísitalan -framkvæmdavaldinu -skattalækkanirnar -framsóknarmönnum -efnahagsþróunina -grundvallaratriði -stjórnarformaður -ákvörðunartöku -neysluvísitöluna -landsbyggðarbúum -stjórnarfrumvarps -stjórnarfrumvarpi -Jarðgangaáætlun -virðisaukakerfinu -tilfinningaþrunga -Vestfjarðagöngum -jöfnunarsjóðinn -persónuafsláttur -meirihlutaálitinu -hjólreiðamönnum -eftirlaunafrumvarp -langtímamarkmiði -virðisaukaskattur -fasteignamarkaður -alþingiskosningar -aðgerðaráætlun -sjómannaafslætti -breytingartillagna -tillöguflutningur -Bændahöllinninni -niðurskurðarhníf -þingmannahóparnir -ellilífeyrisþegum -félagshyggjuflokki -stjórnarskrárbrot -grundvallaratriðum -Hvalfjarðargöngum -stjórnarflokkunumn -þjóðfélagsgerð -jarðvinnsluþætti -langtímamarkmiðin -Reykjavíkurlistans -heimilisbókhaldinu -Stjórnskipunarlög -velferðarkerfisins -aðferðafræðinni -tekjujöfnunartæki -tekjuskerðingarnar -fjármagnstekjulegu -erfðafjárskattinn -samkeppnislöndunum -byggingarvísitölu -atkvæðagreiðslur -Hjálpræðisherinn -sérfræðikostnað -landbúnaðarstefnu -fjármálaraðherra -einkahlutafélögum -stjórnarflokkarnir -forsætisráðherra -kosningastefnuskrá -lögskýringargildi -stærðarhagkvæmni -séreignarsparnaði -Suðurstrandarvegar -framkvæmdarvaldinu -ellilífeyrisþegar -Framsóknarflokknum -fjölmiðlafrumvarp -skýrsluhöfundanna -vegaframkvæmdirnar -flugvallarstarfsemi -stóreignamönnunum -heilsárssamgöngur -sjálfstæðismanna -Fáskrúðsfjarðar -stórfjárfestingar -iðnaðarráðherra -þingræðissinninn -samgöngumannvirkja -breytingartillögur -breytingartillögum -verðbólguspárnar -Alþýðuflokkurinn -samgönguáætlanir -stjórnmálaflokkur -stjórnmálaflokkar -Vestfjarðavegurinn -aðalflutningsleið -erkihægrimennirnir -umhverfisráðherra -persónuafsláttinn -Framsóknarfloksins -langtímaáætlunar -landsbyggðarfólks -Norvesturkjördæmi -samflokksþingmanna -Hafnarfjarðarvegur -Hagfræðistofnunar -heimilisútgjöldin -vegagerðarverkefni -fjárhagsaðstoðin -tekjuskattshlutfall -kosningabaráttunni -þjóðfélagshópi -greiðsluáætlunum -stofnfjárfestingum -landbúnaðarvörum -þjóðhagsáætlun -matvælavísitölur -eldsneytiskostnaði -Reykjavíkurlistinn -ráðuneytisstjóri -öfugmælavísurnar -fjárlagaumræðuna -Framkvæmdafréttum -vinnutímatilskipun -virðisaukaskattinn -framkvæmdahraðann -mæliniðurstöður -Exelreikningsskjöl -lýðveldistímanum -verndarsjónarmiða -grundvallarbreyting -ríkisstjórarinnar -samgönguráðherra -Sveinbjarnardóttur -Vestmanneyjagöngin -heildarendurskoðun -skattfrelsismörkin -þingskaparlögunum -þingflokksformanns -atvinnuleysisbætur -kaupmáttaraukningu -stjórnmálamönnum -náttúruauðlindir -Samkeppnisstofnunar -samanburðarlöndum -samgöngumiðstöð -sjómannaafsláttar -félagshyggjumálum -ráðherrafjárlög -stafsetningarvillur -Bandaríkjadalurinn -bankastjórnarinnar -röksemdafærslunni -stjórnarandstöðu -Þingeyrarflugvöll -skattabreytingarnar -Lagarfljótsvirkjun -sjávarútvegsnefnd -Ólafsfjarðargöng -Þjóðminjasafnið -bráðnauðsynlegra -fjárhagsáætlanir -Alþýðusambandið -framkvæmdavaldsins -ríkisfjármálunum -sjávarútvegskerfi -neysluvísitölunni -verðlagsbreytingar -Morgunblaðsgreinum -verðlagsvísitölu -ársfjórðungslegt -skattkerfisbreyting -jöfnunaraðgerðum -útflutningsgreinar -þingmannafrumvörp -þingræðissinnana -landbúnaðarvörur -samgönguáætlunin -byggðaframkvæmdin -landbúnaðarmálum -framkvæmdarvaldið -framkvæmdaáætlun -sjómannaafsláttur -einkahlutafélögin -gjaldeyriskaupendur -framsóknarmannanna -Framsóknarfokksins -Hvalfjarðargöngin -samkeppnisstofnanir -Þingeyrarflugvelli -stjórnarsáttmála -gengisvísitölunni -fyrirtækjareksturs -tekjujöfnunargildi -þungaflutningarnir -eignarskattslækkun -stjórnarþingmanni -stjórnarþingmanna -þjóðfélagshóps -heilbrigðiskerfinu -skattalagabreytingu -menntamálaráherra -stjórnarandstaðan -verðbólgumarkmið -stærðfræðideild -samgönguáætlunar -Framsóknarflokkinn -Bandaríkjamarkaði -atkvæðagreiðslum -ráðstöfunartekna -velferðarsamfélag -dómsmálaráðherra -fjárlagaumræðunni -hægriöfgamönnunum -tekjuskattslækkunum -heilbrigðismálunum -álagningarprósenta -Ísafjarðarvæðinu -Þingeyrarflugöllur -Kringlumýrarbrautar -ferðaþjónustunnar -þjóðhagsforsendur -gjaldeyrisviðskipti -Suðurstrandarveginn -verðbólguhvetjandi -skattalækkunarpakka -þjóðfélagshópum -iðnaðarráðherrra -grundvallarafstöðu -menntamálráðherra -fiskútflutningurinn -skoðanaágreiningur -viðbótarspurningar -Alþýðubandalagið -Alþýðusambandsins -samfélagsþjónustu -gengisþróunarinnar -Árborgarsvæðisins -kjördæmabreytingin -góðgerðarstofnuna -jarðgangaáætlunar -Alþýðubandalaginu -Þorlákshafnarmegin -fjarvistarástæður -höfuðborgarsvæði -utanríkisráðherra -sveitarstjórnarmenn -samgönguyfirvöldum -framkvæmdavaldshafa -fjármagnstekjuskatt -heildaríbúafjölda -Þróunarsjóðurinn -tekjuskattslækkanir -barnafjölskyldnanna -sjávarútvegsstefnu -sjávarútvegsmálum -tekjuskattsprósentu -landsfundarsamþykkt -Suðausturkjördæmi -Þingeyrarflugvallar -bráðabirgðalögum -flutningskostnaðinn -þéttbýlissvæðum -framtíðarmúsíkin -Héðisfjarðargöng -viðskiptaráðherra -skattkerfisbreytingu -endurgreiðslubyrði -séreignarsparnaðar -gjaldeyrisinnflæði -viðhafnarviðtölum -samgöngunáætlunar -ríkisstjórnarinanr -tuttugogníuþúsund -félagshyggjuflokkum -framkvæmdastjórnar -olíuverðshækkunin -erfðafjárskattinum -andstöðuþingmanni -tuttugustuogþriðju -fjárhagsaðstoðina -fjármálamarkaðinn -hugmyndafræðilegum -Íbúðalánasjóði -fjárlagafruvmarpið -Framsóknarflokksins -Þingeyjarsýslurnar -grunnsjónarmiðunum -langtímaáæltunina -fjármálaráðherra -fjögurprósentustig -Suðvesturkjördæmi -þjónustustörfunum -gengiskollsteypnanna -Ísafjarðardjúpið -skattkerfisbreytinga -framleiðslueiningar -lánskjaravísitölu -utanríkisviðskipti -fjárlagafrumvarpinu -framkvæmdaþáttinn -stóriðjustefnunnar -greiðsluflæðisins -skipulagsyfirvöldum -skattalækkunardæmi -almenningssamgöngur -Ísafjarðadjúpsins -barnakortaloforðið -brauðmolahagfræði -Siglufjarðartúlkun -tekjuskattslækkunar -velferðarþjónusta -virðisaukaskattinum -Sjálfstæðisflokki -Sjálfstæðisflokks -stjórnarflokkaranna -matvælaframleiðslu -lágmarksframfærsla -persónuafslættinum -stjórnarsamstarfinu -Stalínsmedalíunnar -skrásetningargjöld -heildarframskriðið -veleferðarkerfisins -verðstöðugleikann -samgönguáætlunina -skattalækkunarferli -húshitunarkostnaði -Alþýðuflokksmanna -barnafjölskyldurnar -tekjuskattslækkunin -heildarbreytingarnar -umferðarlausninrnar -áttugustuogþriðju -sjálfseignarstofnun -flugmálaáætlunina -velferðarsamfélagi -ráðstöfunartekjum -ráðstöfunartekjur -ríkisstjórnarinnar -gjaldskrárhækkanir -Egilsstaðaflugvelli -kosningaloforðasvik -Fáskrúðsfjörður -jarðgangaframkvæmd -fjárlagafrumvarpið -Egilsstaðaflugvöll -jarðgangaskýrslunni -Reykjavíkursvæðinu -alþingiskosningarnar -ríkisstjórnarninnar -höfuðborgarsvæðis -Félagsmálastofnunar -vegagerðarvísitölu -samfylkingarþingmenn -fjárveitingavaldsins -skattkerfisbreytingar -meginsamgönguleiðir -hundraðtuttuguogsjö -samfylkingarmaðurinn -Almannaskarðsgöngin -byggingariðnaðurinn -höfuðatvinnugreinum -útflutningsgreinunum -iðnaðarráðuneytis -siglingamálaáætlun -langtímamarkáætlun -Framsóknarflokkurinn -umferðaráætluninni -Evrópusambandsaðild -tekjuskattsbreytingar -tuttuguogfimmprósent -ferðamannaiðnaðinn -þjóðhagsáætlunin -umferðaröryggismál -meginaðhaldsaðgerð -sjálfstæðismönnum -framtíðarvæntingar -utandagskrárumræðu -efnahagsmálaumræðu -Félagsþjónustunnar -umhverfisráðherrann -heilsugæslustöðvar -arðsemisútreikninga -verkalýðshreyfingin -meðalskattgreiðanda -Alþýðubandalagsins -fjárlagafrumvarpsins -bæjarstjóraembætti -Hvalfjarðarsvæðinu -sjúkrahúsþjónustu -Hvalfjarðargöngunum -Sjálfstæðsflokkinn -Héðinsfjarðarleið -þjóðarframleiðslu -tekjuskattsprósentan -landsbyggðarfólkið -Ísafjarðarflugvöll -Þingeyrarflugvöllur -fjármagnsviðskiptum -virðisaukaskattsmál -sjávarútvegsmálumm -húsnæðiskostnaðar -stjórnvaldsaðgerða -Norðurlandaþjóðir -samgönguráðherrann -fjármagnstekjuskatti -stjórnarandstöðuna -Héðinsfjarðarganga -stjórnarmeirihlutinn -grundvallarbreytingar -Eyjafjarðarsvæðið -landsbyggðarbúarnir -verðbólgumarkmiðum -Reykjanesbrautarinnar -persónuafsláttarins -Reykjavíkursvæðið -ríksisstjórnarinnar -stjórnarmeirihlutans -grundvallarþýðingu -stóriðjuframkvæmda -ráðuneytisstjórans -þingsetningardeginum -menntamálaráðherra -virkjunarframkvæmdir -stjórnarþingmönnum -Suðvesturkjördæmis -Ísafjarðarsvæðið -tekjuskattslækkunina -Reykjavíkurflugvelli -jarðgangaframkvæmda -skattkerfisbreytingum -útflutningsgreinanna -Norðausturkjördæmi -þéttbýlisþingmenn -Norðausturkjörædmi -eignarskattslækkunin -grundvallarspurningar -nútímabyggðastefna -virðisaukaskatturinn -tuttuguogníuþúsund -Vesturlandskjördæmi -húsnæðisþættinum -ríkisstjórnarinnar -gjaldeyrisviðskiptum -Reykjavíkurflugvöll -samgönguáætluninni -útgerðarfyrirtækin -Suðuvesturkjördæmi -aðalatvinnuþróunin -Norðvesturkjördæmi -persónuafslátturinn -stjórnmálaflokkanna -aðalþjóðvegakerfi -gengisspákaupmennsku -samanburðarlöndunum -þéttbýlisstaðanna -Héðinsfjarðargöng -þingflokksformönnum -skattalækkunaráform -landsbyggðaþingmenn -iðnaðarráðuneytinu -heilbrigðisráðherra -eignarskattsprósentan -utandagskrárumræðum -hjólreiðabrautakerfi -grunnalmannaþjónustu -skattalækkunartillaga -sjálfstæðismannsins -umferðaröryggismála -tekjuskattsgreiðendur -matarskattslækkuninni -þrjúhundruðþúsund -sjálfsblekkingarheimi -þungaflutningaumferð -Sjálfstæðisflokkinn -stjórnarþingmannanna -tekjuskattshlutfallið -flugvallarframkvæmdin -Sjálfstæðisflokknum -atvinnuleysisbæturnar -aðalútflutningshöfn -Norðvesturkjördæmis -samgönguráðuneytinu -Vestfjarðafjórðungi -ríkisstjórnarflokkar -landsbyggðarþingmenn -réttlætissjónarmið -neysluverðsvísitalan -lækkunarunartillögur -borgarstjórnarflokkur -byggðamálaráðherra -sveitarstjórnarmaður -heilbrigðisþjónustu -samgönguráðuneytið -skattahækkunarflokkur -atvinnuháttabreytingu -hugbúnaðarfyrirtæki -stjórnarsáttmálanum -neysluverðsvísitölu -heildarþjóðartekjum -stjórnmálaflokkarnir -mjólkurframleiðendum -skattalækkunarstefnan -félagshyggjumennirnir -Norðausturkjördæmis -Hafrannsóknastofnunar -sexhundruðogfjórtán -Sjálfstæðsflokksins -endurgreiðsluhlutfall -vísitöluneysluverðs -eignarskattsumræðuna -byggðamálaráðherra -útflutningsgreinarnar -stjórnarandstæðinga -allsherjaratvinnuleysi -fjármagnstekjueigenda -landsbyggðatenginguna -forsætisráðuneytinu -velferðarþjónustuna -Þverárfjallsvegurinn -félagsmálaráðherra -háhagnaðarfyrirtæki -skattalagabreytingunum -samgöngumannvirkjanna -Félagsvísindastofnun -stjórnarskrárbrotið -stóriðjuframkvæmdum -grunnalmannaþjónusta -stjórnmálaástandinu -stjórnarmeirihlutanum -lágmarkshvíldartíma -stjórnarandstöðunna -stjórnarandstöðunni -höfuðborgarsvæðinu -skólagjaldahækkunina -samgönguvandamálunum -stóriðjuvæntinganna -matvælavísitölunnar -höfuðborgarsvæðið -gjaldeyrisinnstreymið -Norðaustaurkjördæmi -Reykjavíkurkjördæmi -þjóðfélagsþegnana -viðmiðunarfjárhæð -stjórnvaldsaðgerðir -sjávarútvegsplássum -eignarskattsbreytingar -milljarðamæringarnir -stóriðjuframkvæmdir -grundvallarforsendunum -virðisaukaskattsþrep -tekjuskattsprósentuna -jarðgangaframkvæmdir -umhverfismatsferillinn -lífeyrisskuldbindingar -fjármálaráðuneytinu -landsbyggðakjördæmum -Norvesturkjördæmisins -samfélagsþjónustunni -kjararannsóknarnefndar -samgönguframkvæmdinni -skattkerfisbreytingunni -landbúnaðarstuðningi -fjögurtíuogeittþúsund -Norðausturkjördæminu -umferðaröryggismálum -jafnvirðismælikvarða -fjögurhundruðþúsund -landsbyggðarþingmanna -bindiskyldumöguleikana -fjármagnstekjueigendur -tekjuskattsprósentunni -íbúðalánamarkaðinn -Reykjavíkurkjördæmis -verkalýðshreyfingunni -stjórnarþingmennirnir -atvinnuháttarbreytingu -skattalækkunafrumvarpi -skattalækkanatillögum -þingsályktunartilögu -umferðaröryggismálin -fjármálaráðuneytið -virðisaukaskattkerfinu -höfuðborgarþingmanna -forsætisráðherraefni -smotteríisframkvæmdir -kjördæmasjónarmiðum -sérhyggjusjónarmiðum -aðalþjóðvegakrefið -útúrsnúningaþvælur -virðisaukaskattsmálum -stjórnarandstöðunnar -stjórnarandstæðingur -stjórnarandstæðingum -sjálfstæðisþingmenn -verðbréfamarkaðurinn -ríkisstjórnarflokkana -fjarskiptarnefndarálit -aðalrökstuðningurinn -Héðinsfjarðargöngum -Héðinsfjarðargöngin -dómsmálaráðuneytinu -skattahækkunarfrumvarp -skattalækkunaráformum -lífeyrissjóðakerfið -stjórnarandstæðingar -Ísafjarðarflugvöllur -heildbrigðisþjónustu -skattalækkunarfrumvarp -tekjuskattsbreytingunni -þrjúhundruðogsextíu -Norðvesturkjördæmið -grundvallarágreiningur -jafnræðissjónarmiða -skattkerfisbreytinganna -atvinnuleysistryggingum -Norðsvesturkjördæmis -landbúnaðarráðherra -stjórnarþingmaðurinn -landsbyggðarskattarnir -Sjálfstæðisflokkurin -þjóðfélagsgerðinni -Norðvesturkjördæminu -Suðurvesturkjördæmis -Héðinsfjarðarleiðar -fjármagnstekjuskattinn -Reykjavíkurkjördæmum -Sjálfstæðisflokksins -sjávarútvegsráðhera -grundvallarathugasemdir -landsbyggðarkjördæmi -þingsályktunartillaga -viðmiðunarfjárhæðir -virðisaukaskattskerfinu -höfuðborgarsvæðisins -rauðbristingaumræðuna -þjóðfélagsbreytingar -skattalækkunartillögum -samgönguáætlunarinnar -ríkisstjórnarsamstarfi -sjálfstæðisþingmanna -sjávarútvegsráðherra -Þingeyrarflugvöllurinn -þjóðfélagsbreytingum -ríkisstjórnarflokkunum -fjárfestingarfjármagni -forsjárhyggjuflokkarnir -sjávarútvegsfyrirtæki -tvöhundruðogþrjátíu -Sjálfstæðisflokkurinn -skattkerfisbreytingarnar -Fáskrúðsfjarðargöng -stjórnarandstöðumegin -Héðinsfjarðarleiðina -kosningaloforðafyllerí -höfuðtekjuöflunarmál -þingsálytkunartillögu -ríkisstjórnarflokkanna -flutningsjöfnunarsjóð -heildarskattalækkuninni -heilbrigðisþjónustuna -stjórnarandstöðuflokk -lágmarksframfærslueyri -skattalagslagabreytingar -undirstöðuatvinnugrein -umhverfisráðuneytisins -samgönguráðuneytisins -Evrópusambandslöndunum -skattpíningarflokkarnir -stóriðjuframkvæmdunum -virðisaukaskattslaganna -landsbyggðarkjördæmum -Reykjavíkjurkjördæmin -alþjóðaflugþjónustu -tekjuskattsprósentunnar -Sigurfjarðarskriðurnar -virðisaukaskattskerfið -eignarskattsbeytingarnar -Evrópusambandsríkjunum -vegáætlunartímabilinu -virðisaukaskattslækkun -þingsályktunartillögu -fjörutíuogeittþúsund -ríkisstjórnarbekkjunum -þjóðarsáttarsamninga -velferðarþjónunstunni -hægriöfgastjórnarinnar -landsbyggðarþingmönnum -virðisaukaskattsþrepið -Evrópusambandsgrundvelli -virðisaukaskattsþrepinu -skattalækkunarleiðangur -umferðaröryggisáætlun -fjármálaráðuneytisins -landsbyggðarkjördæminu -Alþýðubandalagsmönnum -sjávarútvegsfyrirtækin -Steingrímsfjarðarheiði -landsbyggðakjördæmunum -Héðinsfjarðargöngunum -ríkisfjármálaframvörp -Norðvesturkjördæmisins -umferðaröryggismálunum -Norðausturkjördæmisins -meðaltekjufjölskyldunni -félagsmálaráðuneytið -fjármagnstekjuskatturinn -þingsályktunartillögur -þingsályktunartillögum -heilbrigðisþjónustunni -framsóknarþingmennirnir -nágrannasveitarfélögin -almannatryggingakerfisins -ríkisstjórnarflokkarnir -sjávarútvegsfyrirtækja -sjávarútvegsáðuneytinu -Fáskrúðsfjarðargöngum -verkalýðshreyfingarinnar -stóriðjufjárfestinganna -stjórnarandstöðuflokkar -skattalækkunarfrumvörpum -framtíðarsamgöngubætur -hundraðogsjötíuþúsund -menntaskólastærðfræði -útflutningsatvinnuveganna -virðisaukaskattslækkunin -fjármálaráðherradögum -aðalhöfuðatvinnugreinum -matarverðssamanburðurinn -landsbyggðarkjördæmunum -stórhöfuðborgarsvæðinu -landsbyggðarþingmennirnir -þingsályktunartillögunni -þrjúþúsundogsexhundruð -umferðaröryggisáætlunin -ríkisstjórnarmeirihlutann -stjórnarandstöðuflokknum -umferðaröryggisáætlunar -hundraðogáttatíuþúsund -tólfhundruðtuttuguogátta -Tækniháskólafrumvarpsins -ríkisstjórnarmeirihlutinn -stóriðjufjárfestingarnar -Alþýðubandalagsflokkanna -matarverðverðsamburðurinn -stjórnarandstöðuflokkanna -ríkisstjórnarráðherranna -samgönguáætlunartímabili -umferðaröryggisáætlunina -sexhundruðfimmtíuogfjórar -útflutningsframleiðslunnar -fjármagnstekjuskattshlutfall -umferðaröryggisáætluninni -hægrisjálfstæðismennirnir -nítjánhundruáttatíuogsjö -fimmhundruðsjötíuogfjórar -stjórnarandstöðuflokkarnir -stjórnarandstöðuþingmanna -þrjúnhdruðogsextíuþúsund -þjúhundruðogsextíuþúsund -íhlaupaafleysingaframsögumann -þrjúhundruðogsextíuþúsund -stjórnarandstöðuþingmönnum -tvíþrepaeignarskattsfrumvarpi -hundraðfjörutíuogsjöþúsund -þrjúhundruðogfimmtíuþúsund -fjórtánhundruðþrjátíuogsjö -tvöhundruðfimmtíuogsexþúsund -þrjúhundruðoðogsextíuþúsund -þrjúhundruðsjötíuogfimmþúsund -landsbyggðarstjórnarþingmennirnir -áttaþúsundáttahundruðsextíuogsjö -þrjúþúsundfjögurhundruðfjörutíuogfjórar -hundraðogsjötíuþúsundeitthundraðáttatíuogsex diff --git a/plugins/it/src/la_francia_dal_primo_impero.txt b/plugins/it/src/la_francia_dal_primo_impero.txt deleted file mode 100644 index c6e7ce7f..00000000 --- a/plugins/it/src/la_francia_dal_primo_impero.txt +++ /dev/null @@ -1,7354 +0,0 @@ -La repubblica e il colpo di Stato. [Scritto ad Heidelberg nel 1868.] - - - - -I. - - -Nei giorni che Napoleone ritornò da Mosca, il generale Mallet una -mattina evase dal manicomio di Parigi dov'era rinchiuso. Propalò la -favola, che l'imperatore era caduto: da un momento all'altro la macchina -di quel potente impero dispotico si rifiutò di funzionare. Funzionari e -ufficiali s'inchinarono al pazzo, il quale osò dichiarare: «il governo -sono io!». Il prefetto della Senna dispose la sala del consiglio, in cui -si sarebbe adunato il governo provvisorio di Mallet: un ministro fu -tenuto sotto catenacci e serrature; le truppe della guardia aprirono la -prigione ai compagni della cospirazione. Quando l'imperatore venne a -sapere con quale illimitata potenza era venuto fatto a un pazzo di -comandare una mattina sulla capitale a sua posta, esclamò sdegnato: «Un -uomo qui è tutto? I giuramenti, le istituzioni non contano nulla?». Era -passato da allora un lungo tempo, in cui pareva che la vita parlamentare -si sostenesse sulla libera cooperazione del popolo o almeno della -classe dominante. Eppure la sostanza di questo stato era rimasta -dispotica, il governo si teneva in lotte incessanti con l'umore mutevole -della società. Bastava un improvviso momento di debolezza alle -Tuileries, e un ardito colpo di mano compiuto da un piccolo partito -avrebbe potuto rovesciare l'autorità dello stato e imporre una -costituzione aborrita dalla maggioranza del paese. La rivoluzione di -febbraio fu appunto un colpo di mano siffatto, non propriamente -altrettanto insensato, ma appena meno ingiustificato della scesa di -testa del pazzo nel 1812. - -Il ministro Rouher sollevò l'indignazione dei partiti liberali, quando -espresse, tuttora sotto la repubblica, la prima e la più famigerata -delle sue alate parole, qualificando la rivoluzione di febbraio come una -catastrofe. Se non c'inganniamo interamente, verrà tempo in cui il -giudizio della storia sonerà di gran lunga più aspro, e designerà la -rivolta di febbraio come una pazzia e un delitto. Chi riconosce -l'inconsistenza della situazione di fatto, e noi non abbiamo punto -palliato gli errori del governo di luglio, non per questo giustifica -coloro, che senza un disegno e senza una meta distruggono le istituzioni -in vigore. Laddove il movimento grandioso del 1789 e la necessaria -difesa della libertà del 1830, altamente giustificati in sé stessi, -riceverono puramente una significazione più elevata dalla potente -ripercussione sul mondo europeo, all'opposto la rivoluzione di febbraio -non ci porge nulla che sia degno di ammirazione. La sua grandezza -consiste solamente nelle conseguenze, da nessuno volute, che produsse in -Francia, e principalmente nell'influenza spiegata in Germania e in -Italia, dove l'idea dell'unità nazionale, maturata in lunghi dolori, -aspettava soltanto il segnale per cimentarsi nella lotta. Senza dubbio -un avvenimento così importante non era un caso; anzi una necessità -profonda si annidava nel duplice fatto, che la borghesia di Francia non -mosse un dito per la difesa del proprio dominio, e che un regime -apparentemente consolidato potè cadere di botto, per un tumulto -improvviso di piazza. Ma in questo guazzabuglio di debolezza che ha -perduto la testa e di passione losca, solamente l'adulazione al popolo -scoprirà un segno di grandezza, la voce della sollevata coscienza -nazionale. - -Nella lotta per la riforma della legge elettorale l'opposizione con -imprevidenza puerile si attenne al pericoloso mezzo delle dimostrazioni -popolari. Il partito sovversivo, che per sua propria confessione non -contava tra i seguaci sicuri a Parigi più di tremila affiliati, profittò -dell'occasione per una lotta di barricate: e la lotta pareva cessata, -perché il re aveva ceduto e Guizot si era dimesso. La pace era -conchiusa, quando di botto dalla folla ammassata davanti al ministero -degli esteri partì quel colpo enigmatico, di cui nessuno neppure oggi sa -dire con sicurezza se fu un caso o l'atto precipitato di uno spaurito o -una bricconata demagogica sull'esempio delle bravate consimili nella -guerra della fronda. I soldati di guardia al ministero si credettero -assaliti e risposero al colpo con un fuoco mortale: la folla scoppiò in -un urlo selvaggio di vendetta. Gli operai si sollevarono in cieco -furore. Il re, rovesciato da quel fatale _abattement du troisième jour_ -paventato in tutte le rivoluzioni di Parigi, diede inconsideratamente la -partita perduta prima del tempo: il partito vincitore del momento -dichiarò la repubblica. E la repubblica s'insediò in cima a un -ordinamento amministrativo dispotico, che a mala pena era in grado di -comportare un trono parlamentare. Un popolo di raffinata civiltà ricevè -il governo dalle grida di una turba plebea nel palazzo Borbone; e questo -governo improvvisato si dové subito completare coi nomi di una seconda -lista, acclamata nel palazzo di città da un'altra moltitudine di popolo. -La più lussureggiante città del mondo fu obbligata di botto ad -avvezzarsi alla semplicità della vita repubblicana, che in un ambiente -siffatto non poteva riuscire ad altro che ad una caricatura della -monarchia. Una nazione, le cui classi colte quasi alla vecchia maniera -spagnuola vedevano la meta della propria ambizione unicamente nelle -cariche dello stato, gettò questo immenso potere statale nelle mani di -un magistrato mobile. In verità, l'insensatezza dei fantasticatori -politici non ha mai osato una più pazza incongruenza. - -Trentacinque milioni di francesi riceverono per telegrafo la notizia, -che il loro stato aveva cambiato regime, e si conformarono senza -resistenza al nuovo ordine. Predominò l'apparenza, che in questo stato -accentrato non sarebbe sorta la questione, decisiva in ogni paese -germanico, del come si sarebbero comportate le provincie davanti al -colpo di mano della capitale. Ma, col fatto, la volontà del paese non -era ancora spenta completamente. Già sotto Luigi Filippo un giornale -liberale aveva sentenziato, che Parigi era tuttora solamente la -cittadella del potere, ma non era più il cuore della Francia. Questa -sentenza adesso si sarebbe avverata per un breve corso di tempo: per la -prima volta dai tempi della Convenzione la provincia mostrò indipendenza -di risoluzione verso la dittatura della capitale. - -La borghesia e la popolazione conservatrice delle provincie erano troppo -straniate dall'attività politica, le pubbliche autorità troppo abituate -all'ubbidienza meccanica, perché difendessero risolutamente la -costituzione giurata. Ma, passato il primo sgomento della sorpresa, la -maggioranza della nazione si mise all'opera con efficace costanza e con -l'istinto infallibile della disperazione, per ribattere il regime -improvvisato del febbraio e scotere il giogo dei radicali e degli -operai della capitale. La nazione era priva di qualsiasi attaccamento a -una determinata dinastia, ma era convinta della necessità della -monarchia e tanto più della intangibilità dell'ordinamento vigente del -diritto di proprietà; e manifestò con sicuro tatto questo sentimento -prima con le elezioni reazionarie dell'assemblea nazionale, poi col suo -atteggiamento ostile verso la sommossa di luglio e in fine con -l'elevazione di un pretendente al seggio presidenziale. Tenendoci -strettamente a cotesti dati, noi siamo in grado di prendere la difesa -del popolo contro l'indignazione di parecchi nobili francesi, i quali a -proposito di questa rivolta arrabbiata alzano le spalle e sentenziano, -che il carattere di tale popolo sia siffattamente originale, che si -sorprende sempre di sé stesso. - -Chi si proponesse di considerare la rivoluzione di febbraio con l'animo -del satirico, troverebbe nell'orribile guazzabuglio di questa società in -frantumi la materia rispondente. Comunque, la civiltà mite dei nostri -tempi non si smentì nemmeno in quei giorni di vertigine. Non appena la -barbarie della plebaglia si fu sfogata nel saccheggio di alcuni -castelli, principiò un governo umano e decoroso con a capo uomini -personalmente integri. Tale moderazione apparve molto confortante nella -condotta seguita dal nuovo governo rispetto agli Orléans; e con -legittimo orgoglio Lamartine poté dire nell'assemblea nazionale: -«Nessuno può rivolgerci questa domanda: che cosa avete voi fatto della -vita di un cittadino?». Ma se il movimento fin dal principio rifuggì da -un inutile spargimento di sangue, esso però palesò ben poco di -quell'entusiasmo giovanile e idealistico, di quell'ebbrezza di speranza, -che illuminò e infiammò gl'inizi della prima rivoluzione. Migliaia -d'impiegati spergiuri domandarono l'abolizione del giuramento politico, -e la repubblica annuì alla preghiera. Noi non spendiamo una sola parola -sull'imprudenza politica di tale provvedimento: giacché precisamente il -morso della coscienza negli uomini dimentichi del dovere dimostra, che -per la media degli uomini il giuramento pure costituisce un legame di -fedeltà più solido di quello che la frivolezza voglia concedere. -Domandiamo semplicemente: l'anima giovanile di uno schietto movimento di -popolo sarebbe stato capace di una tale manifestazione di cinico -disprezzo umano? E che cosa si era mai raggiunto con la caduta della -monarchia, con la slealtà generale della burocrazia? Solamente una nuova -semplice rivoluzione contro il trono, solo un cambiamento alla cima -dello stato. - -Nessun terzo può descrivere l'inutilità di cotesta rivoluzione più -causticamente, che non abbia fatto lo stesso Lamartine con invidiabile -ingenuità. Non appena il governo provvisorio nel palazzo di città si fu -liberato della calca delle turbe plebee, i novelli capi dello stato si -misero a tutt'uomo a fissare le grandi idee politico-sociali, che la -repubblica avrebbe realizzate. I tribuni del popolo si frugarono bene -nel petto per «trovare quei pensieri che sgorgano dal cuore e che sono -la suprema politica, perché sono la suprema natura e la suprema verità». -Giacché l'istinto, come c'insegna Lamartine, è il legislatore supremo; -chi traduce nella scrittura le decisioni dell'istinto scrive sotto -l'alito di Dio! Finalmente i pensatori si alzarono da sedere e con -ardente entusiasmo notificarono alle turbe la seguente «filosofia delle -rivoluzioni»: suffragio universale e abolizione delle leggi di settembre -(cioè due desiderii, che Luigi Filippo in sostanza aveva già accettati -negli ultimi tempi del suo regno); inoltre alcune nuove acquisizioni, e -cioè: fraternità come supremo principio statale, esterminio della -miseria mercé l'amore e, per soprassello, soppressione della schiavitù -dei negri! Giorni dopo, Lamartine aggiunse anche il principio -dell'abolizione della pena di morte; in fine i grandi uomini si diedero -con le lacrime agli occhi «il bacio della vita» e annunziarono il lieto -messaggio al popolo in delirio. - -Per tutto questo, dunque, le strade della capitale furono arrossate di -sangue, per questo una scossa terribile fu riserbata alla pace del -mondo! E che cosa sarebbe mai stato della rettitudine e chiarezza -tedesca, se mai noi avessimo potuto ammirare una tale vertigine! Fu -tirato fuori tutto l'armamentario della rettorica rivoluzionaria: fu -chiamato al voto «ognuno che nel suo titolo di 'uomo' porta i diritti -del cittadino»: ogni francese è sovrano e nessuno da ora in poi può dire -a un altro: «tu sei più sovrano di me». In tre giorni i vecchi partiti -invecchiarono di un secolo, e come allora il gran Carnot organizzò la -vittoria della libertà sul dispotismo, adesso il nuovo ministro -dell'istruzione Carnot si mise a organizzare la vittoria della luce -sulla cultura! L'albero della libertà splendeva su ogni piazza; su ogni -chiesa, su ogni edifizio pubblico l'iscrizione: «Libertà, Eguaglianza, -Fraternità!». Il superbo nome di «cittadino» cacciò via di nuovo il -cortigiano «signore»; e il poeta popolare Festeau si diede a magnificare -con iperboli spocchiose il nuovo «Risveglio del popolo»: _le géant -souffle, un trône est emporté!_ Né doveva mancare la sublime semplicità -dei liberi stati del mondo antico: un carro tirato da buoi trascinò la -statua della libertà sotto gli occhi ironici dei parigini _blasés_, e -sui _boulevards_ fu portato su e giù a spasso un grande bossolo di -stato, in cui ogni cittadino poteva versare il suo obolo per la -repubblica. - -Nelle vene del radicalismo moderno non scorre una sola goccia di -quell'austerità rigidamente morale, che animò un tempo i pii compagni -della democrazia inglese. Perciò, non appena il rigore delle autorità si -allenta, non si manifesta in nessun luogo la coscienza del dovere -politico, anzi all'opposto si rivela dovunque solo sfrontata cupidità -del proprio interesse sociale. Aveva poca consistenza il magnanimo -entusiasmo suscitato pel momento nel popolo eccitabile, quando a teatro -la Rachel declamava con fervore infiammato la Marsigliese. Neppure un -sol ceto della società, fin giù agl'invalidi e ai sordomuti, si teneva -dal presentare, esigendo e minacciando, i suoi desiderii all'autorità -dello stato. Una legione di cacciatori d'impieghi assediava il governo: -ogni ambizione, che non aveva trovato il suo appagamento sotto il -sistema parlamentare, ora faceva ressa. Osservando la quantità delle -nuove uniformi repubblicane e il nepotismo sfrontato che s'inoculò nella -repubblica sul modello del regno di luglio, ci ricordiamo con terrore di -ciò che un tempo Luigi Filippo aveva predetto: che, cioè, le condizioni -dell'America spagnuola sarebbero state il campione della Francia. -Onnipotenza dello stato e rapido cambiamento dei detentori del potere: -ecco il nocciolo delle nuove aspirazioni del popolo. Nei primi giorni -della rivoluzione il consiglio municipale di Parigi, insediato dietro -elezione, fu subito deposto; e in suo luogo fu nominata una commissione -di cittadini giudicati idonei alla carica pel fervore dei loro -sentimenti repubblicani. Tutti gl'impiegati furono dichiarati senz'altro -dimissibili per ragioni di pubblico bene. E soprattutto l'amovibilità -dei giudici fu tenuta per un gioiello di libertà repubblicana: un -principio, che col fatto ebbe esecuzione e che fu difeso con ardore da -Victor Hugo e i suoi colleghi. Tutto ciò in nome della libertà! A tutti -gli impiegati era dovuto dallo stato lo stipendio, a tutti gl'indigenti -l'assistenza. - -Dopo la vittoria gli operai lì per lì confermarono ancora una volta -l'antico principio, che ogni classe sociale, dove proceda come classe, -cade nell'egoismo, nella πλεονεξία. Il parlamento operaio, che -nelle sale del palazzo del Lussemburgo dibattè sotto la presidenza di -Luigi Blanc la soluzione della questione sociale, trattò di tutto e di -ciascuno; ma si rimase d'accordo solo in questo, che gli operai parigini -lavorassero un'ora al giorno meno dei compagni delle provincie, come -pure, che dei 34 candidati di Parigi alla dieta non meno di 20 -appartenessero al ceto operaio! Quando gli agricoltori domandarono di -essere ammessi alle deliberazioni, furono loro concessi quattro -rappresentanti su quattrocento lavoratori cittadini. Posto in ansia, il -padre di famiglia delle classi medie ritenne conveniente esprimere la -sua alta considerazione alla nuova potenza della classe operaia. Ognuno, -anche l'artista, il negoziante, l'industriale, si dichiarò operaio, e -perfino il candidato reazionario, che non poteva negare di essere -affetto dal peccato della proprietà fondiaria, si denominò almeno -_propriétaire cultivateur_. Si guardava con occhi sentimentali il -camiciotto di Albert, operaio e membro del governo: il camiciotto era -esposto nella bottega, come indicava il _Moniteur_, e ognuno poteva -persuadersi, che effettivamente la Francia aveva la fortuna di essere -governata da un chiavare in corpo e persona. Sopra questa società, in -cui si era destato tutto l'egoismo dei bassi ceti e ogni forte -sentimento del dovere era spento, era collocato un governo, che si -qualificava da sé eccellentemente attraverso la confessione dello stesso -Lamartine: _la popularité c'est le pouvoir tout entier:_ un governo -soggetto a ogni capriccio del popolo eccitato, senza forse nemmeno un -capo universalmente riconosciuto. Un nuovo tempo era venuto, tutti i -vecchi capiparte erano logori, dovunque s'invocavano uomini nuovi. - -Un sintomo di rovina più significativo di questi e inseparabile dai -grandi rivolgimenti, era la menzogna universale di quasi tutti i -partiti. La menzogna costituiva il più esoso tratto caratteristico del -movimento, e un ammonimento per tutti coloro che trattano i gravi -affari della politica come un gioco fantastico. Troppo spesso Cormenin -nei suoi libelli velenosi aveva gridato per scherno alla monarchia di -luglio: «la repubblica è morta davvero! Contro chi promulgate le vostre -leggi di settembre, se non contro i repubblicani?». Troppo spesso la -classe operaia era celebrata anche dalle persone moderate come il vero e -proprio popolo, ed era ripetuta l'intelligentissima massima: «le -repubbliche sembrano guidate immediatamente dalla Provvidenza, perché -non si vede nessuna mano mediata tra il popolo e il suo destino!». Ora -dunque la repubblica ideale era fondata mercé l'esaltazione del quarto -stato divinizzato, e sul momento apparve manifesto, che la celebrata -forma di stato prettamente francese contava nelle classi colte non più -che pochi seguaci seri. Ma gli uni erano legati dalla forza delle loro -proprie frasi, gli altri aderivano alla repubblica per paura. - -Il secondo e poco meno penoso tratto caratteristico della nuova società -era la mancanza di riflessione prodotta dalla paura della morte. La -sollecitudine per la sicurezza della borsa e della testa smorzava ogni -altro sentimento. Fin dalla caduta dell'impero la nazione non aveva più -goduto un lungo periodo di pace interna, ed entrava quasi altrettanto -affaticata nella nuova rivoluzione, come si era trovata al termine della -prima. Sentiva quanto poca forza morale le era rimasta per opporre -resistenza all'anarchia; sapeva per una tremenda esperienza ciò che -significava il dominio del quarto stato; e imparava ora, che nel tessuto -artificiale della moderna economia fondata sul danaro e sul credito ogni -perturbazione sociale si presenta impareggiabilmente più devastatrice -che non nelle semplici relazioni di scambio del secolo decimottavo. La -paura era la grande schiava del tempo; e rimane a spettacolo memorabile -e profondamente vergognoso il vedere fino a qual segno questa, che era -la più generale delle passioni, amareggiasse e abbrutisse le classi -possidenti. Uno dei più famosi masticaspavento, Dupin, confessa egli -medesimo, che in quel tempo parve diventata letteralmente una verità -l'ardita immagine miltoniana della tenebra visibile. La signora di -Girardin chiuse i suoi intellettuali articoli di appendice, scritti -durante il tempo della pace sotto il nome di Visconte de Launay, con una -dipintura acre, ma purtroppo veritiera, dell'abbrutimento contemporaneo. -La Francia, esclamò, si spezza in due eserciti col duplice grido di -guerra: _guillotinez! fusillez!_ Gli uni vogliono il saccheggio, gli -altri la difesa dai saccheggiatori con tutti i mezzi del potere. - -Il contrasto degl'interessi tra il terzo e il quarto stato, che dopo i -giorni di luglio era apparso appena leggermente e confusamente, nel -febbraio scoppiò subito violento, e sentito con lucidità di coscienza. -Gli operai si erano battuti per le strade; la borghesia, che durante la -battaglia si era tenuta in disparte, fece presto a riacquistare il senso -delle cose e a capire che nella sanguinosa lotta di classe le toccava -lottare a che fossero strappati al quarto stato i frutti della vittoria. -Perciò anche i vecchi repubblicani del medio ceto, come Arago e Marie, -principiarono di botto a perdere le staffe del loro ideale. Perciò -perfino il misuratissimo Tocqueville parlò con passionata violenza dei -repubblicani borghesi, del maledetto color di rosa in politica; perché -questo pugno di ben pensanti fantasticatori aveva ingenuamente -improvvisato una forma di stato, che non poteva derivare la forza di -vivere altronde che dal dominio del quarto stato. Ma nessun popolo -colto, e tanto meno l'accentrata Francia, può stare senza governo, -nemmeno per un istante. La repubblica esisteva di fatto, teneva -frattanto in suo potere la macchina burocratica, offriva la sola -garanzia possibile per la sicurezza della borsa. Perciò avvenne, che gli -stessi borghesi che nel loro intimo esecravano la repubblica e i suoi -fondatori, si dichiararono unanimemente pel nuovo governo. Gli stessi -nomignoli di partito, «repubblicano di oggi» e «repubblicano di ieri», -tradiscono la corruttela morale di questa società frustata dalla paura. -Come profondamente era discesa la intellettuale nazione, se applaudiva -le frasi vuote di Lamartine, perché il poeta metteva avanti la faccenda -dell'«ordine»! Lo stesso maligno cospiratore Caussidière fu ammirato dai -borghesi riconoscenti. Costui aveva costituito una guardia di polizia -con gli eroi delle barricate, e questi baldi compagni «creavano l'ordine -col disordine». - -Nessuno meglio del partito vincitore conosceva il valore di cotesti -omaggi ai poteri del momento. Perciò annunziò il principio: «la -repubblica è al di sopra del suffragio universale»; contestò al popolo e -alla rappresentanza popolare il diritto di ristabilire la monarchia, e -volle il differimento delle elezioni fino a quando il popolo fosse -istruito. Ledru-Rollin comandò ai prefetti di prendere tutti i -provvedimenti che assicurassero alla repubblica la cooperazione del -popolo! Conseguentemente volle subito mandare nelle provincie commissari -con poteri illimitati, secondo l'uso della Convenzione, per plasmare la -nazione. Saggiamente, non fu sottoposta immediatamente al voto generale -la domanda: riconoscete la repubblica? L'elezione per l'assemblea -nazionale fu ciò che gli americani del nord chiamano _a Hobson-choice_: -un'elezione, in cui non è possibile un no. Solo il cieco dottrinarismo -della nuova democrazia francese poteva dare un qualsiasi valore al fatto -per sé stesso comprensibile, che i deputati eletti in nome della -repubblica salutassero il nuovo regime con diciassette o con ventisei -voti. Come stavano le cose, importava solamente la voce: noi vogliamo -che lo stato sussista. L'enorme maggioranza dei deputati era decisa a -sostenere la repubblica fino a quando fosse stata l'ultimo baluardo -della proprietà, e a scavalcarla immediatamente, non appena si fosse -presentata la possibilità della monarchia. - -Lo spacco profondo, che separava la società, correva anche attraverso il -governo. Il caso aveva collocato cotesti uomini sulla breccia della -società; e governavano, come disse incisivamente Lamartine, pel diritto -del sangue versato che bisogna stagnare. Magari tutti i membri del -governo avessero avuto parimente salda e chiara soltanto la volontà di -stagnare quel sangue! Invece, accanto ai repubblicani moderati, quali -Lamartine, Arago, Dupont, il crudo radicalismo era rappresentato in -tutte le sue gradazioni, fin giù al comunismo, da Ledru-Rollin, Luigi -Blanc, Albert. Le passioni di classe della borghesia e degli operai, -eccitate al più alto grado e pel momento inconciliabili, ecco che -avrebbero dovuto intendersela tra loro entro l'ambito di un governo! Il -mondo civile non disconoscerà mai al Lamartine, quanto spesso nei primi -giorni dello scompiglio abbia fronteggiato la furia, degli anarchici ora -con frasi impetuose, ora col pronto dileggio, sempre con alto coraggio -personale. Noi sopravviventi di quella età sappiamo bene, che un singolo -uomo, e tanto più un uomo di lettere, poteva assai scarsamente a quei -tempi, e sappiamo pure come risibilmente abbia esagerato i propri meriti -il vanitoso tribuno del popolo; nulladimeno egli per un momento parve -davvero il campione del terzo stato e della proprietà, e fu esaltato -come tale ben oltre le frontiere della Francia dai più entusiasti -oratori della borghesia. Fece del suo meglio per serbare incolume ai -francesi il loro glorioso tricolore, ed espiò in tal modo una parte -della colpa, gravante su di lui, di avere egli stesso scatenato -improvvidamente la rivoluzione. Ma il coraggio del bizzarro sognatore -riuscì solo per un momento a calmare la paura dello spettro rosso: egli -stesso, Lamartine, qualifica l'andazzo del suo governo come un correre -verso un lontano oscuro, _marcher vers l'inconnu_. Alla debolezza dei -moderati parve soprattutto impossibile stabilire l'unità nel seno del -governo ed escluderne i democratici sociali; d'altronde si temeva che un -passo ardito non provocasse lo scoppio della guerra civile. Perciò tra i -membri di questo governo esisteva così poca coerenza, che Lamartine non -sapeva proprio nulla del pazzesco disegno di Ledru-Rollin d'inviare in -tutto il paese commissari come quelli della Convenzione! - -I repubblicani moderati al governo non erano liberi, toccava anzi a loro -portare le conseguenze della propria misura, e, una volta che avevano -abbattuto il trono con l'aiuto dei comunisti, lusingare almeno con -parole sonanti la cupidigia dei loro alleati. Lamartine dichiarò che lo -stato, la provvidenza dei forti e dei deboli, aveva in caso di necessità -l'obbligo di procurare lavoro ai bisognosi. Carnot annunziò che -l'economia politica, finora scienza della ricchezza, sarebbe divenuta -d'ora in avanti una scienza della fraternità. Di gran lunga più -pericoloso sonava il linguaggio dei giornali ufficiosi a proposito della -proprietà, e la cosa non si fermò alle parole, I finanzieri moderati -Garnier-Pagès e Duclerc compilarono un disegno d'imposta progressiva, e -intendevano di raccogliere nelle mani dello stato l'amministrazione -delle ferrovie, delle banche, delle società di assicurazione. L'occhio -acuto di Cavour discerse subito, che cotesta condiscendente debolezza -dei moderati avrebbe incomparabilmente più che non la minaccia del rosso -spaventati i possidenti. Cotesti esperimenti economici non si -accordavano quasi a parola coi provvedimenti proposti dall'icario Cabet -per arrivare a poco a poco dall'ordinamento costrittivo della proprietà -privata all'eden comunistico? E non si viveva già in pieno paradiso -comunistico, se lo stato costringeva i risparmiatori ad accettare titoli -di rendita di stato in luogo dei 335 milioni di lire di pure rimesse, -che avevano depositato nelle casse di risparmio, e per giunta assegnava -loro un ottavo in più sulla rendita? Già ricompariva il sinistro disegno -di emettere assegnati in quantità arbitraria; e solo con gran fatica fu -combattuto da Fould e dallo scritto occasionale di Bastiat _Maudit -argent_. Marie, ministro dei lavori pubblici, aveva già aperto le sue -officine nazionali; e vi accorrevano in folla migliaia di operai senza -pane, i quali percepivano dallo stato il salario del loro non far -niente. Il ministro nutriva la puerile fiducia, che queste turbe pagate -dalla repubblica avrebbero formato una guardia di sicurezza contro il -comunismo. Anche Luigi Blanc trovò ridicole tali speranze, e infatti gli -operai profittarono della loro vita in comune nelle officine nazionali -per organizzarsi militarmente alla guerra delle barricate. Nessuna -meraviglia, che di 1329 milioni di entrate quell'anno 613 milioni, cioè -61 milioni più che nel 1847, siano stati spesi nella sola capitale! - -Il pavido borghese aveva tuttora davanti agli occhi le terribili scene -dei giorni di febbraio, quando la folla urlante, guidata da un macellaio -che brandiva la coltella, si precipitò all'assalto del palazzo Borbone; -e i conquistatori delle Tuileries non furono indotti ad uscire dal -castello reale, se non dopo assicurati, che non si sarebbero loro -perquisite le tasche. Per giunta, ecco che Ledru-Rollin rievocava le -ombre sanguinose di Robespierre e di Saint-Just, e i suoi onnipotenti -commissari già principiavano nelle provincie a condonare qua e là le -tasse sui salari, per spianare il terreno al dominio del comunismo -pratico. Dalle moltitudini saliva per mille voci il grido: «Deve -sparire la proprietà o la repubblica! Il rosso dell'amore tra gli uomini -sostituirà i colori, _la tricolore de nos devanciers_, di un'età -superata! Abbasso tutti i vizi dei tempi monarchici, e prima di tutto -l'eredità dei beni e dei titoli!». Quando i radicali moderati posero la -repubblica al di sopra del suffragio universale, Proudhon si diede a un -pensiero anche più ardito e dichiarò: la rivoluzione è al disopra della -repubblica! Non era dubbio, che dietro quel grido di delirio non fosse -sempre una decisione seria. Se anche il pathos della prima rivoluzione -non era andato immune dall'esagerazione rettorica, ora i luridi fogli -della nuova repubblica condotti alla maniera di Marat mostravano del -tutto una sete di sangue epigonica, falsa, spasmodicamente sforzata. -Tuttavia si comprende benissimo, che da tali minacce una società di -godimento e di lavoro concepisse un cupo e cieco terrore. - -Durante lo stesso febbraio la rendita al cinque per cento discese da 120 -a 55: l'esportazione degli articoli della moda parigina di primavera si -arrestò completamente. Nella città dei forestieri intere file di case -erano vuote, centinaia di macchine erano ferme, e al popolo senza lavoro -la repubblica come primo benefizio portò un'imposta addizionale di 45 -centesimi: un peso che non era menomamente compensato dall'abolizione -dell'imposta sul sale. Anche Bonaparte dopo il 18 brumaio aveva iniziato -il proprio governo con un inasprimento d'imposta del 25 per cento; ma il -popolo lo tollerò di buona voglia, perché desiderava il nuovo -dispotismo. Ora, invece, la repubblica esecrata veniva in un'ora -infelice ad aggravare i balzelli; e per tutte le classi di possidenti -corse un grido di collera. Borghesia e agricoltori si tennero compatti -come un sol uomo, unanimi non già in un qualsiasi pensiero politico, ma -nella passione della propria conservazione. Come a quel tempo in -Prussia i contadini a Berlino erano i più fedeli alla bandiera del re, -così in Francia i piccoli ortolani del contorno di Parigi erano i più -fieri nemici del comunismo. L'aforismo tanto biasimato di Machiavelli, -che l'uomo perdona più facilmente l'uccisione dei genitori e dei -fratelli che il furto del suo avere, ebbe in quest'occasione la -conferma. A torto i nemici del comunismo si arrogarono il titolo di -partiti moderati; una parola arguta, in modo incomparabilmente più -calzante, designa i due partiti come _la montagne rouge_ e _la montagne -blanche_. Fanatismo e violento furore divampavano dall'una e dall'altra -parte. L'una e l'altra erano risolute a una battaglia sociale decisiva, -e le elezioni per l'assemblea nazionale facevano indovinare a quale -delle due sarebbe toccata la vittoria. - -Queste elezioni palesarono per la prima volta ai dottrinari del -radicalismo l'ingrata verità, che nessuno è meno democratico della -moltitudine. L'istinto della conservazione economica si mostrò più forte -delle minacce dei partiti e degl'impiegati. Il ministro Carnot nelle sue -circolari elettorali espresse invano un'idea altamente civile, ripetuta -volentieri oggigiorno dai prefetti dell'impero: egli dichiarò che è un -pregiudizio reazionario la vecchia opinione, che degne doti del deputato -siano la proprietà e la cultura. Il contadino nella sua semplicità -pensava diversamente; egli accordò la sua fiducia solo ai possidenti, -perché ogni proprietario è un naturale nemico dei comunisti. La -proprietà fondiaria fu rappresentata nell'assemblea nazionale più -numerosamente che non nelle camere della monarchia di luglio. La classe -agricola oberata di debiti, soggetta, ignorante, s'inchinò questa volta -solamente a una autorità: alla Chiesa. Il delirio della paura sociale -aveva rideste tutte le torbide e confuse forze delle anime, anche la -cieca bigotteria: mille cuori smarriti cercavano consolazione nel -confessionale: la raccolta degli ultramontani principiava a maturare. -Siccome appena un settimo dei francesi vivevano nelle città superiori ai -10.000 abitanti, i contadini diedero il tracollo, e a palazzo Borbone -accanto a un forte partito montagnardo comparve un esiguo gruppetto di -repubblicani azzurri, e contro questi e quelli una schiacciante -maggioranza di reazionari. - -Fra tutti i parlamenti di quell'anno procelloso nessuno era più -infecondo, nessuno più immorale. Le poche teste politiche scomparvero -quasi sotto la mediocrità generale e l'insipienza di cotesti 900 -rappresentanti del popolo. Anche gl'ingegni soffrivano sotto la gran -menzogna del tempo: la repubblica aveva paura di sé stessa. La -maggioranza reazionaria considerava la repubblica soltanto come un -terreno neutrale, che per fortuna sarebbe stato presto abbandonato; e la -dichiarazione corrente: «noi riconosciamo lealmente la repubblica come -un governo di tutti per tutti», esprimeva cotesto sentimento in modo -molto perspicuo. Il signor Thiers che sotto la prima impressione del -timore aveva gridato: «Adesso non ci rimane che farci dimenticare,» -riprese presto nuovo coraggio, e innocentemente significò: «Prima io -preferivo la costituzione inglese. _Forse_ io mi sono ingannato; _forse_ -la costituzione americana è meglio appropriata alla Francia!». Quanto ai -legittimisti, era notorio, che agognavano il momento di una levata di -scudi: il che fu loro impedito solo dalla codardia e dall'incapacità del -loro pretendente. E un'assemblea siffatta, la cui maggioranza non -credeva né a sé stessa né alla propria opera costituzionale, avrebbe -messo mano a quell'ardito lavoro per l'essere o il non essere, che forma -generalmente il destino delle costituenti! - -Dopo la vittoria elettorale i possidenti presero animo per abbattere le -bande di operai che minacciavano la tranquillità della capitale. La -forza del governo provvisorio si era logorata nelle lotte sociali delle -prime settimane; anche la commissione esecutiva nominata dall'assemblea -nazionale era insiememente, come disse Lamartine, necessaria e -impossibile. Nelle classi medie si consolidava l'opinione, che solo la -sciabola poteva rovesciare l'anarchia. Il poeta, le cui persuadenti -parole di conciliazione erano state tuttora nel febbraio accolte con -plauso dalla borghesia, ora, dopo appena poche settimane, era un uomo -usato, finito. E adesso la feroce sollevazione del 15 maggio palesava da -quale terribile inselvatichimento e traviamento d'idee fossero dominate -le moltitudini: il «popolo» tentò di annientare l'assemblea nazionale. -In effetto, se nel febbraio una turba di popolo aveva potuto -arbitrariamente disperdere la camera monarchica, perché mai un'altra -turba nel maggio non avrebbe tentato il somigliante col parlamento della -repubblica? «Il popolo non viola mai la costituzione», disse l'avvocato -Michel difendendo i cospiratori del 15 maggio. Quel giorno non emerse -unicamente la ferocia anarchica, ma anche la propaganda conquistatrice -della prima rivoluzione: «liberazione della Polonia, guerra alle potenze -orientali!» diceva il grido di guerra dei cospiratori. Da allora la -borghesia si persuase pienamente della necessità della dittatura. Quando -fu celebrata, il 20 maggio, la festa della Concordia e centomila guardie -nazionali, ossia la borghesia armata, sfilarono per un'ora davanti alle -moltitudini fitte degli operai, ognuno, preso da presentimento, ebbe -ricondotto l'animo al mattino del giorno della Belle-Alliance: avvenne, -come se due eserciti pronti alla lotta volessero prima della mischia -mostrare l'uno all'altro la propria forza. - -La decisione si avvicinava. Nel giugno la rivolta operaia esplose nella -lotta sociale più formidabile, che sia avvenuta nella storia moderna -dopo la guerra dei contadini in Germania. Di rado i figli di un popolo -si sono battuti con pari furore; e siamo in grado di argomentare quale -fosse la ferocia dell'urto, se anche oggi dalla bocca di francesi -intelligenti apprendiamo spesso giudizi iniquamente duri sul carattere -sincero di Cavaignac. Il borghese si batteva pei suoi averi, l'operaio -intendeva di godere integralmente il prezzo della vittoria della rivolta -di febbraio, stata tutta opera sua; ma il soldato bramava soprattutto da -lungo tempo di vendicare l'onore mortificato della divisa. L'esercito, -compiuto nei giorni di febbraio il suo obbligo, aveva abbandonata senza -troppa esitazione la pacifica monarchia borghese; sperava dalla -repubblica un tempo di vittorie, si aspettava, quando l'Italia si -sollevò, di ricalcare un'altra volta la «via sacra» di Montenotte e di -Lodi. Ma la primavera dei popoli, in luogo di allori, gli portò solo -tormento ed umiliazione. Già i vincitori di luglio avevano dimostrato -poco riguardo per l'esercito; per colmo, gli eroi di febbraio non la -rifinirono più dallo scherno verso gli abbrutiti mercenari: aberrazione -inconcepibilmente stupida e affatto non francese! Il governo provvisorio -esortò invano «a ripristinare l'unità del popolo e dell'esercito -momentaneamente turbata». I soldati, la più parte contadini e rimasti -fedeli anche nelle variopinte uniformi alle idee sociali del villaggio, -erano esasperati dal servizio incessante di quei giorni burrascosi, e -per giunta si vedevano sempre più esposti agli oltraggi dei demagoghi; -talché l'esercito, che in altri tempi aveva con ardente entusiasmo -offerto la spada alla rivoluzione, ora invece si trovò subito di fronte -ai fondatori della nuova repubblica con un odio implacabile. - -Finalmente la bandiera rossa era a terra, l'autorità dello stato si era -rotta con la democrazia sociale, le officine nazionali furono chiuse. -La proprietà era salvata e, ciò che più conta, si era acquistata la -persuasione, che le fondamenta della nostra società sono più salde di -quanto si credeva, e che la «questione sociale» dev'essere risoluta con -mezzi più miti di quelli affermati dai radicali degli ultimi -quarant'anni. L'importanza storica di queste battaglie in città consiste -principalmente in questo, che la lotta e le atrocità avevano spianato la -via a un'êra di pacifiche riforme sociali. Evidentemente dominava la -sciabola, e il governo di Cavaignac aveva innegabilmente acquistato -maggior potenza e animo, che forse nessun ministero tedesco del tempo. -L'infinito affetto, che la borghesia salva portava al dittatore, -rivelava la paura immensa da cui in fine era stata liberata. Chi però -guardava più a fondo, certamente poteva intravvedere, che anche il nuovo -detentore del potere si sarebbe logorato in poco tempo e sarebbe stato -dimenticato. Anche Cavaignac, come poco avanti Lamartine, avrebbe -sperimentato, che i tempi democratici amano il potere e odiano i -potenti. Il suo partito, quello dei repubblicani azzurri, rimase poi -come prima: un piccolo gruppo senza base nel popolo. Gli operai -astiavano il loro domatore, ma i contadini e una gran parte della -borghesia erano tuttora scontenti dei fatti di luglio: essi agognavano -la monarchia. - -Come mai una tale repubblica avrebbe potuto contare sull'amore -dei francesi? Forse che in realtà non era una schiavitù ribellata? -E potevano anche i moderati non consentire, quando Proudhon -lanciava l'invettiva: «cotesta repubblica parlamentare inzuccherata -di giacobinismo e di dottrinarismo non è niente altro che -controrivoluzione»? La capitale era sottoposta allo stato -d'assedio; si discuteva la costituzione della nuova libertà sotto -la protezione delle baionette. I rivoltosi erano condotti davanti -ai tribunali straordinari da leggi con forza retroattiva. La -violazione delle lettere e tutte le male arti della polizia -segreta erano in vigore come al tempo dell'imperatore soldato. -Migliaia di operai erano deportati di là dal mare, e la vendetta -dei trasportatori non cedeva alla rabbia dei livellatori. Questa -era la libertà, e per questo il benessere del paese cadeva in -rovina, per questo la superba nazione era condannata nella grande -politica a una completa impotenza! - -Più tardi Thouvenel con giusto dolore lamentava, che durante il tempo -della repubblica la sua patria in Europa fosse stata considerata -assente. Sotto Luigi Filippo la considerazione del regno non aveva mai -patito così profondamente, giammai i suoi interessi europei erano stati -trattati da fatui dilettanti con maggiore leggerezza e insensatezza. Il -manifesto di Lamartine all'Europa aveva annunziato con frasi strepitose -al felicitato continente, che sotto la guida della libera Francia si -apriva un'êra di fraternità universale. Per la perfetta tranquillità dei -vicini, a questa «bella pagina di filosofia nazionale» era anche -aggiunto il codicillo conclusivo: «la Francia sarebbe felice, se le -fosse dichiarata la guerra e fosse costretta, malgrado la sua -moderazione, a crescere in potenza e in gloria»! Scoppia fuori da ogni -parte, attraverso il fragore verbale della fraternità dell'amore -cosmopolitico, la cupidigia d'impadronirsi del Belgio e della Savoia, la -smodata vanagloria nazionale. «Oggi le idee penetrano da per tutto, e le -idee portano il nome della Francia!». Lo stesso spirito di grandigia -parla da ogni pagina della storia della rivoluzione di Garnier-Pagès e -dalla profezia di Proudhon: le frontiere delle nazioni spariranno da sé, -non appena avrà dovunque trionfato l'economia nazionale della nuova -Francia. L'alleanza con la Russia secondo Lamartine è «il grido della -natura, la rivelazione della geografia»; e nello stesso istante desidera -la liberazione della Polonia! Egli spera che la Prussia con bello -esempio precederà le altre potenze orientali nella reintegrazione della -Polonia, e non dubita che il nostro stato si terrà contento -d'indennizzarsi sui paesi del Reno, nello Schleswig-Holstein, lo -Hannover o altrove, _et ailleurs_! Non meno stupefacente di queste -vedute è la conoscenza che Lamartine mostra degli uomini dirigenti. Il -re Federico Guglielmo IV sembra a lui un formidabile uomo di forza, -«capace di comprendere tutto, di tentare tutto, di osare tutto»! Saggi -sufficienti a illustrare una sapienza politica, alla cui celeste -innocenza non bastava il frasario d'uso parlamentare: è veramente, come -dicono nella campagna di Gottinga, una politica che non mena a niente: -_eine Politik wo's gar nicht giebt_. Con che riso sardonico l'astuto -pretendente, che se ne stava da parte in agguato, avrà dovuto intendere -cotesti oracoli repubblicani! Per la salute del mondo, Lamartine non fu -mai in condizione di menare ad effetto la sua geniale politica estera: -tutte le forze dello stato si consunsero nelle lotte civili. - -Finalmente sotto Cavaignac tornò al ministero degli esteri un uomo -d'affari, Bastide, un repubblicano rigido, così poco addestrato ai -maneggi diplomatici quanto lo stesso dittatore. La conquassata -repubblica era tuttora a mala pena al caso di prendere una decisione -nelle questioni europee, e, quando le venne fatto, seguì fedelmente le -orme di Guizot; salvo che al frasario conservatore sostituì il radicale. -Anche la filantropica seconda repubblica fu ossequente al tradizionale -principio francese, secondo il quale la potenza della Francia si basa -sulla rovina dei vicini. Solo un uomo ingiusto censurerà la Francia di -avere indugiato a riconoscere il potere centrale tedesco e a ricevere -ufficialmente il nostro ambasciatore imperiale Federico von Raumer, che -apparve subito accanto all'ambasciatore prussiano von Willisen. Chi -potrebbe volerne ai francesi, se non compresero la sottile differenza -tra un tedesco prussiano e un prussiano tedesco, e se confessarono -apertamente, che non sapevano che si pensare del nostro immaginario -potere centrale? Un ambasciatore, il quale per l'occasione offriva al -ministro Bastide un libro che aveva ottenuto un successo, cioè le -_Considerazioni di un vecchio professore di storia sullo stato della -Francia_, non poteva seriamente aspirare ad essere considerato come il -rappresentante di una grande potenza. Più grave era l'atteggiamento -ostile della repubblica verso la sollevazione dello Schleswig-Holstein, -e addirittura riprovevole l'animosità invidiosa contro la lotta dei -piemontesi. Intendeva accettare repubbliche figlie a Milano e a Venezia, -ma non mai un vitale e potente regno subalpino. La dominazione austriaca -in Italia sembrava al dittatore meno pericolosa di un nuovo generale -Bonaparte alla testa di un esercito vittorioso. Quando il re Carlo -Alberto sollecitò a Parigi l'invio di uno sperimentato condottiero per -le sue truppe battute, gli fu risposto con un freddo rifiuto. Noi -vogliamo la libertà dell'Italia, scrisse Bastide a Bixio a Torino, ma -non la supremazia del Piemonte, che può riuscire più pericolosa -all'Italia dello stesso governo austriaco. Con idee siffatte si riusciva -solamente alle mezze misure; e la stessa repubblica veneta, che implorò -insistentemente l'aiuto della Francia, ottenne puramente l'appoggio di -una innocua dimostrazione della flotta francese. - - - - -II. - - -In questo modo l'infelice stato tentennava, sconvolto, non libero -all'interno, disprezzato e quasi senza volontà all'estero. Di tale -condizione era degna anche la nuova costituzione repubblicana, che -indubitabilmente, fra le tante costituzioni nate morte di quell'anno, -era la più assurda. Della commissione costituente dell'assemblea -nazionale facevano parte diversi uomini segnalati, come Tocqueville; e -di aver menato a termine un'opera tanto incongruente la colpa fu la -falsa situazione di questa repubblica mal suo grado. La lotta quotidiana -e logorante per la sicurezza dell'avere e della vita non profittava -certo a idee politiche feconde. I legislatori non potevano sottrarsi -alla convinzione, che la Francia abbisognava di un governo forte; ma -nello stesso tempo temevano l'arbitrio di una Convenzione e anche più -l'usurpazione di un presidente ambizioso. E si sperava di sfuggire a un -tal pericolo proclamando l'idea dottrinaria, né ancora pienamente -attuata in nessuno stato del mondo, dell'assoluta divisione dei poteri -come il supremo principio di ogni governo libero. Il popolo sovrano -trasferì il potere legislativo a un'assemblea nazionale, che siedé in -permanenza per lo spazio di tre anni senza potere essere disciolta. -Quando di tanto in tanto si aggiornava, nominava a rappresentarla una -commissione dal proprio seno; e quando spirava il termine del mandato, -una commissione nuovamente eletta ne prendeva subito il posto. Nulla, il -puro nulla era stato previsto per tutelare questo corpo di 750 membri -dalle decisioni avventate: ogni legge che aveva deliberata, entrava in -vigore un mese dopo, nei casi urgenti anche tre giorni dopo -l'approvazione. Si poneva appena mente, che la stessa democrazia -dell'America del Nord non ha rinunziato a quella fonte di mutui -emendamenti e temperamenti, che costituisce il sistema delle due camere. -Ma quello che decise il sistema della camera unica non fu lo zelo di -eguaglianza dei radicali né furono le condizioni sociali di un popolo -che è fuso in una massa compatta di contribuenti, sibbene la paura -sociale dei possidenti. Noi abbiamo bisogno della dittatura, e la -dittatura non comporta partizioni; solo l'unità del potere assicura -l'ordine: tali erano le considerazioni reazionarie, che indussero la -maggioranza alla sua decisione radicale. Alla repubblica una e -indivisibile corrispondeva la camera una: non si volle vedere, che solo -i governi dispotici godono il privilegio della semplicità. In tal modo -parve effettuato quello spauracchio di una legislatura senza limiti, che -mosse un tempo Mirabeau ad esclamare: «io preferirei di vivere a -Costantinopoli piuttosto che in Francia sotto il dominio di un -parlamento siffatto!». - -Ma sotto questa assemblea teoricamente onnipotente era un presidente, -capo del potere esecutivo, della _force publique_. L'idea di porre un -collegio a capo del potere esecutivo ebbe pochi sostenitori. Le tristi -esperienze raccolte sotto il Comitato di salute pubblica, sotto il -direttorio, sotto il governo provvisorio preoccupavano in modo purtroppo -comprensibile: l'intima natura di questa nazione tendeva a un solo -dirigente, vale a dire alla monarchia. La Francia a quel tempo contava -in impiegati e in cittadini stipendiati dallo stato per pubblici servizi -535.365 persone, di cui 18.000 funzionari e pensionati della legion -d'onore e 15.000 _cantonniers_, senza computarvi il numero, che non fu -calcolato, degli agenti del ministero del commercio. Aggiungiamo le -forze di terra e di mare quasi altrettanto numerose; consideriamo -inoltre, che la Rivoluzione aveva distrutto quasi tutti i poteri -indipendenti, e che da secoli dipartimenti e comuni, istituti di -beneficenza e privati erano parimente avvezzi a richiedere di più -sussidi lo stato, e vedremo emergere chiaro, che il capo di una siffatta -amministrazione era il monarca, col suo vero titolo che avrà sempre. E -cotesto uomo potente era il nemico nato della costituzione, perché -questa proibiva che fosse eletto! Per colmo, l'assemblea nazionale diede -al presidente una consacrazione, che nel mondo moderno vale più -dell'olio di Rheims: doveva essere eletto direttamente dal popolo -sovrano. Invano i seguaci sinceri della repubblica diffidarono di una -siffatta tirannide popolare, che in uno stato accentrato eguaglia -apertamente il panteismo politico. Il socialista Felice Pyat predisse in -un memorabile discorso il destino imminente: un presidente eletto in -questo modo potrà dire all'assemblea nazionale: «io solo ho dietro di me -tanti voti quanti voi tutti insieme, io solo valgo pel popolo più di -qualunque vostra maggioranza». A tale considerazione la gente ingenua -non diede peso, pensando che il presidente era eletto in autunno e -l'assemblea nazionale era rieletta da capo nel successivo maggio, e che -perciò l'assemblea veniva a godere da parte del popolo la fiducia più -recente e più efficace. Altri nutrivano preoccupazioni morali rispetto a -un'elezione del presidente fatta dall'assemblea nazionale: ciò valeva -quanto corrompere l'assemblea, porre le redini dell'amministrazione -nelle mani di una mediocrità ligia e, in conclusione, fondare un dominio -come quello della Convenzione. La maggioranza dell'assemblea era -ispirata dall'odio alla repubblica: voleva stabilire un potere autonomo -accanto al parlamento, per poi, all'occorrenza, ripristinare il trono. -Donde seguì che i repubblicani sinceri si accordarono per la più parte -a seguire la via meno popolare, cioè a propugnare l'elezione del -presidente fatta dall'assemblea; i monarchici occulti, invece, seguivano -la regola radicale dell'elezione popolare. - -Da una parte si attribuiva al presidente una incalcolabile potenza -morale, dall'altra il suo potere veniva sospettosamente circondato da -limiti legali, che per un uomo onesto erano superflui, per un uomo senza -coscienza erano vani. Il presidente era il capo supremo dell'esercito, -nominava tutti gli ufficiali, ma gli era inibito di vestire l'uniforme e -di comandare personalmente il minimo reparto di truppa: il che era -un'offesa grossolana a tutte le consuetudini e alle idee tradizionali -dell'esercito francese. Gli era assegnato un appannaggio, troppo alto -per la virtù di un repubblicano, ma miseramente gretto per le pretese, -che la Francia era abituata da secoli a esigere dal capo dello stato: il -povero diavolo, che invidiava ai deputati la loro paga giornaliera, -rimpiangeva malvolentieri i tempi dei re. Il presidente aveva la facoltà -di proporre leggi all'assemblea nazionale, ma non godeva del diritto di -veto, e solo poteva rimandare alla camera i disegni di legge per la -ripresa in esame. Talché è obbligato a portare la responsabilità -dell'applicazione delle leggi, che disapprova. Di più. Non solo è -condannato a stare per tre anni accanto a un'assemblea nazionale ostile, -senza punto il diritto dell'appello al popolo per comporre il dissidio; -ma si esige anzi, che il presidente personalmente responsabile scelga il -suo ministro parimente responsabile dalla maggioranza del parlamento. -Sicché la maggioranza viveva sotto una tale ossessione di idee -monarchiche, da pretendere anche dalla repubblica lo stesso regime -parlamentare concepibile solo con la monarchia! - -E mentre si finse di vivere a repubblica, fu mantenuto poi inalterato il -dispotismo amministrativo di Napoleone, salvo alcune modificazioni -sconclusionate. Fu estesa la competenza del consiglio di stato in -materia di ordinanze, e devoluta la nomina dei suoi membri per sei anni -all'assemblea nazionale: che era evidentemente un'insensata infrazione -al principio della divisione dei poteri. In tal modo il presidente -responsabile, sia nella deliberazione e preparazione dei disegni di -legge, sia nell'interpretazione delle norme amministrative, doveva -seguire la via prefissa da uomini, che non godevano la sua fiducia. -Finora il consiglio di stato era il custode dello spirito di classe e -della tradizione burocratica. Come mai l'imperiosa burocrazia avrebbe -tollerato, che cotesto architrave dell'amministrazione fosse aperto alle -oscillazioni delle lotte parlamentari? I legittimisti domandarono, per -le ragioni ambigue che sappiamo, l'autonomia dei comuni; ma la -maggioranza del parlamento rigettò, con la stessa risolutezza mostrata -un tempo dalla Convenzione, ogni raccostamento al modello americano. La -repubblica una e indivisibile guardava con vigile diffidenza qualunque -moto tendente nelle provincie all'autonomia; e come i negozianti di -Marsiglia si costituirono in associazione per ottenere la rimozione -delle oppressive misure di quarantena, corse pei fogli parigini -l'allarme, che il federalismo della Gironda alzava nuovamente il capo! -L'amministrazione dei dipartimenti e dei comuni rimase sostanzialmente -quale era sotto il re borghese: un tentativo sconnesso e dilettantesco -di riforma fu arrischiato solo nei sottodistretti di dipartimento. Il -circondario per l'innanzi era amministrato dal sottoprefetto con -l'assistenza di un consiglio distrettuale, mentre il cantone, -suddivisione del circondario, non aveva alcuna importanza -nell'amministrazione e valeva puramente come circolo giurisdizionale del -giudice di pace. Ora, invece, il sottoprefetto di botto veniva a -comandare egli solo nel circondario, e corrispondentemente s'istituiva -in ogni cantone un consiglio cantonale eletto. A questo proposito, -legittimisti come F. Bechard e radicali come Lamennais avevano sovente -ricordato, che la maggioranza dei comuni locali erano troppo piccoli per -l'amministrazione autonoma. Per la qual ragione si pensò di stabilire -nel cantone il centro di gravità di una nuova autonomia. Ma i singoli -membri non permisero di venire staccati ad arbitrio dalle giunture -ferree dell'amministrazione napoleonica. Questo stato non tollera -consigli amministrativi eletti, ai quali non presieda come capo -deliberante un funzionario governativo: ragion per cui i consigli -cantonali non entrarono mai in vita. Le sole riforme effettive, che -l'amministrazione introdusse in questo campo, consisterono nel -ripristinamento dell'inamovibilità dei giudici abolita nei giorni della -vertigine rivoluzionaria, e nell'istituzione di un tribunale che -decidesse sui conflitti di giurisdizione. Anche l'esercito rimase qual -era: l'egoismo degli abbienti non volle ammettere, che la famosa -eguaglianza di tutti i francesi portava di conseguenza l'universalità -del servizio militare obbligatorio. - -Domandiamo ancora una volta: in che cosa il capo supremo di questo stato -burocratico si differenzia da un re? Manca al potere monarchico del -presidente il carattere ereditario. Ma chi ripensa al destino toccato a -Luigi XVI, a Carlo X e a Luigi Filippo, ascolterà non senza un sorriso -l'affermazione, che la moderna corona francese sia stata ereditaria. Gli -mancava, inoltre, il veto: ma il diritto di veto era esercitato dai re -francesi tanto di rado, quanto dagl'inglesi. Gli mancava, infine, -l'irresponsabilità; ma chi può sul serio affermare, che quei tre re non -abbiano portato alcuna responsabilità? Anzi, per l'appunto il -presidente, solo che fosse mediocremente un uomo, si vedeva costretto a -una guerra di vita e di morte contro l'assemblea nazionale. E siccome i -legislatori lo presentirono, con fiscalità avvocatesca provvidero che il -presidente, non appena usurpasse le attribuzioni dell'assemblea -nazionale, fosse spogliato sul momento dell'ufficio, che fosse -immediatamente convocata la suprema corte di giustizia, e via dicendo. -Ma anche tali minacce rimasero senza effetto davanti all'onnipotenza -dello stato burocratico napoleonico; onde si venne a ricorrere a -un'estrema garanzia: il presidente doveva giurare la costituzione. -Mirabile cecità! Tutti i giuramenti politici erano stati aboliti, e -l'intera nazione aveva richiesto il diritto di non essere legata alle -istituzioni dello stato per mezzo di obblighi di coscienza. Ciò era una -giusta conseguenza della libertà dei culti. E l'unico uomo il quale -possedeva come nessun altro la potenza e la voglia di lacerare la -costituzione, egli solo doveva giurare! Non gli sarebbe bastata la -coscienza di alzare il braccio, caso mai avesse voluto cogliere il -frutto del dominio che gli pendeva seducente innanzi agli occhi. Ma, se -in qualsiasi circostanza è sempre una difformità e un'imprudenza -accampare terribili pretensioni che avanzano di troppo la media della -virtù umana, come ci appaiono per altro miserabili cotesti legislatori, -i quali presumevano di aver salvato la rocca di una costituzione -insostenibile, sol perché ne scaricavano la responsabilità della -resistenza sulle spalle di un terzo! - -Per conseguenza non riesce affatto strano, che in molti comuni il solo -uomo che accogliesse la pubblicazione dello statuto al grido di _vive la -costitution!_ fosse il sindaco. Il duca di Broglie sentenziò a punto: -questa costituzione ha slargato i confini dell'umana stupidità! -Parimente il vecchio furbo Dupin nel dotto commentario che fece di -quell'aggeggio, seppe contenere a stento la sua malignità ironica. Anche -nel rimanente, il contenuto della carta non era tale da sedare le -perplessità dei possidenti. In effetto, dopo un eccellente discorso di -Thiers la privata proprietà era stata riconosciuta e l'imposta -progressiva rigettata. Ma non fu possibile, in questo tempo di -cupidigie, scartare l'idea del fantastico Lamennais, di preporre alcuni -diritti e doveri generali, che stessero in testa alla costituzione. -Donde gli edificanti insegnamenti della sapienza e della virtù, come per -esempio: «è dovere dei cittadini amare la patria e difendere la -repubblica col pericolo della propria vita»; e anche qualche -proposizione meno innocente, che potesse almeno interpretarsi in senso -comunistico, come la seguente: «è dovere della repubblica procacciare i -mezzi di sostentamento ai cittadini bisognosi», e così via. Avendo -infine l'articolo 110 affidata la costituzione alla sorveglianza e -all'amor di patria di ogni francese, Ledru-Rollin ne inferì il diritto -dell'assemblea nazionale di chiamare il popolo alle armi; ma i -possidenti vi scorsero tremando un avvenire pieno di guerre civili. - - - - -III. - - -Quell'oscillare della maggioranza tra opposte paure si spiega facilmente -col fatto, che i legislatori in quell'articolo erano agitati -dall'angustioso presagio di un candidato alla presidenza, il cui solo -nome voleva dire la fine della repubblica. Luigi Bonaparte disse la -verità, quando nel 1850 esclamò, parlando agli alsaziani: «Questa -costituzione è fatta in gran parte contro di me». - -Il ripristinamento del suffragio universale, non mai a nessun patto -potuto ammettere dall'_homme principe_ Enrico V, importava pei -napoleonidi il rinnovamento del titolo legittimo, al quale appunto essi -dovevano il trono. A essi soli fra tutti i pretendenti era dato -collocarsi sul terreno del nuovo diritto pubblico. Il nome della casa -illegittima spuntava da per tutto, dovunque l'antico regime era stato -distrutto; perfino nella repubblica di Venezia fu avviato un maneggio -per l'elevazione della dinastia dei Leuchtenberg. Nelle lotte di -febbraio, come già in tutte le sommosse del tempo monarchico, presero -parte separatamente anche alcuni bonapartisti; e nel tumulto al palazzo -Borbone proprio un colonnello imperiale piantò per la prima volta il -tricolore sulla tribuna. Da allora non passò un mese senza piccole -agitazioni bonapartiste sui _boulevards_. Fin dal 26 febbraio un -proclama del governo provvisorio diceva: «Non più legittimismo, non più -bonapartismo, non reggenza! Il governo ha preso tutte le necessarie -misure per rendere impossibile il ritorno delle antiche dinastie e -l'elevazione di una nuova». Le teste calde del partito, come in altri -tempi dopo i cento giorni, si riunivano al caffé Foy; e uno degli -assidui era il deputato socialista Pietro Bonaparte, che con tanto zelo -dichiarava: «Quale uomo intelligente può volere l'impero? Esso è ormai -non più che un glorioso ricordo storico: il suo ristabilimento è una -chimera». Nella colluvie dei fogli d'occasione che portavano sulla -testata il nome della repubblica con un aggettivo sonoro, c'era anche -una «repubblica napoleonica». La condotta del partito era determinata -dalla stessa situazione: fomentare agitazioni, affinché l'attrito dei -partiti li corrodesse tra loro, e alla fine gli abbienti guardassero a -un forte potere dello stato come al supremo dei beni. Il maneggio in -breve divenne tanto sospetto, che il governo provvisorio fece arrestare -Persigny. Per la prima volta, dopo la sommossa di febbraio il sangue -scorse il 12 giugno, in un tumulto insignificante suscitato al grido di -«viva l'imperatore!». È fuori di dubbio, che nelle avvisaglie della -sollevazione di giugno gli agenti bonapartisti tennero mano al gioco, -sebbene vada inteso, che un cozzo di classi tanto notevole e inevitabile -non possa essere stato preparato solamente da artifizi e intrighi. Né -mette conto rintracciare coteste trame; giacché in verità i milioni di -voti non si accaparrano con le piccole arti dei cospiratori. Il -bonapartismo, come partito organizzato, ebbe sempre una assai scarsa -importanza. Possedeva strumenti devoti nei deputati côrsi Pietri e -Conti; e più tardi acquistò con Emilio Girardin, rottosi con Cavaignac, -un alleato pericoloso, e con la _Presse_ un organo abilissimo, senza -coscienza. Si contava con sicurezza anche sul rappresentante radicale -del popolo Napoleone Bonaparte, figlio di Girolamo, il quale gareggiava -col cugino Pietro in tonanti invettive contro la foia omicida dei re. - -Più seguito ebbe la condotta dello stesso pretendente. Non lasciò -correre un istante, che non profittasse dell'ora favorevole: per cinque -volte in cinque mesi diede con lettere pubbliche notizia di sé alla -nazione. E nel febbraio apparve a Parigi «per mettersi al servizio della -sua patria». Nella lettera al governo provvisorio viene espressa -l'esatta concezione bonapartistica della rivoluzione di febbraio: egli -ammira il popolo di Parigi il quale «ha eroicamente cancellato le ultime -tracce dell'invasione straniera». Accolto dal governo con diffidenza, -ritornò subito a Londra, dopo aver dichiarato con un'altra lettera ai -governanti: «Dal mio sacrifizio riconosceranno la purezza delle mie -intenzioni». Nelle elezioni dell'assemblea nazionale nel giugno, il nome -del principe sortì in quattro dipartimenti, anche a Parigi, mentre -vigeva tuttora a suo danno la legge di proscrizione. Il governo propose -che fosse mantenuta. Ma siccome i radicali, con a capo Jules Favre, -espressero la fiducia, che i Bonaparte non potevano più in nessun modo -riuscire né ora né poi pericolosi alla repubblica, si decise per la -riammissione del principe. Una tale cecità degli avversari sconcertò -alquanto il pretendente nel suo calmo riserbo: in una lettera datata del -15 giugno rifiutò tre delle elezioni, aggiungendo però queste parole -sincere: «io non nutro ambizioni; ma se il popolo m'imporrà doveri, io -saprò adempierli». Ma dai primi giorni si accorse del granchio, e si -affrettò a chiarire in un'altra lettera, che egli voleva una repubblica -savia, grande, sapiente. Nel luglio fu rimesso in iscena il movimento -popolare, e fu rifiutata con una quinta lettera anche l'elezione in -Corsica. Noi non ci arrischiamo di decidere, se il principe ha scritto a -Parigi qualcuna delle lettere datate da Londra. L'accortezza non si -disgiunse dalla sua tattica; giacché, mentre esercitava la virtù civile -della rinunzia, il pretendente sventava i disegni degli avversari, che -speravano di logorarlo prima del tempo nei dibattiti dell'assemblea -nazionale. Per giunta, egli non era affatto un oratore, e tale da -conquistarsi con la parola la ghirlanda a cui aspirava. Frattanto -l'elezione presidenziale si avvicinava, ed era tempo di mostrarsi -personalmente al popolo: per cui, quando nelle elezioni suppletive di -settembre i quattro dipartimenti gli si mantennero fedeli, anzi a quelli -se ne aggiunse un quinto, il principe si decise ad accettare. - -Il 26 settembre entrò nel parlamento tra l'esclamazione generale di _le -voilà!_ prese il suo posto pronunziando un paio di parole fedelmente -repubblicane, però senza senso concreto, e s'irrigidì in un profondo -silenzio. I suoi nemici gli risparmiarono di parlare. Quante erano le -immaginabili banalità che la fantasia dei radicali si esauriva ad -escogitare, tante ne furono diffuse dalla stampa e dalla tribuna sul -conto del principe: fu rimessa in circolazione perfino la mitologia -della prima rivoluzione. Luigi Bonaparte era un agente della perfida -Albione, assoldato per rovesciare la gloriosa repubblica: era un -visionario, uno sciocco, segnalato non per altro che pei mustacchi -cerati. Qualche testa fina, come Montalembert, posta sull'avviso da quei -vituperii della Montagna, finì col domandare, se un uomo così -ferocemente coperto di oltraggi poteva essere un uomo del tutto -insignificante. La più parte della gente colta s'ingannò: credevano -fermamente alla nullità personale del principe: più tardi, però, -avrebbero saggiato un disinganno, di cui non si era provato nel mondo il -più singolare, dal tempo dell'ascensione al pontificato di Sisto V. - -Ma gl'incauti oratori presentivano l'effetto, che i loro attacchi -avrebbero avuto sulle moltitudini? Erano sinceri, quando unitamente con -tali denigrazioni personali manifestavano uno sconfinato disprezzo per -la potenza del bonapartismo? O mostravano puramente il coraggio del -ragazzo, che fischia all'oscuro per ingannare la paura? Come era mai -possibile che la repubblica, proscritti i Borboni, avesse richiamato i -napoleonidi incomparabilmente più pericolosi? Fu anche respinta la -proposta schiettamente repubblicana di escludere dal seggio -presidenziale i principi delle dinastie decadute; e ciò, perché i -dottrinari vi vedevano una ineguaglianza illegale, i conservatori già -speravano in segreto l'elezione del principe, e i radicali affettavano -di non temerlo. Quando poi in primavera il cittadino Pietri fu mandato -commissario civile in Corsica e tutti i voti dell'isola caddero su -bonapartisti, la stampa repubblicana si consolò avvisando, che non si -trattava di altro che di una innocente stamburata del patriottismo -locale, e che il Pietri, repubblicano provato, non ne portava alcuna -colpa. Erano tanti sempliciotti davvero? E nemmeno l'ultima elezione del -principe, che era la nona, aprì gli occhi ai ciechi? Quanto a taluni -repubblicani, bisogna comunque supporre, che il disprezzo da essi -ostentato era ipocrito. Tuttora nell'ottobre Lamartine, sì, assicurava, -che fosse stupida e ridicola la paura, che un Bonaparte o un Borbone -potesse abusare del popolo; ma perché mai egli stesso nel giugno aveva -proposto, che fosse mantenuto l'esilio di Luigi Bonaparte? Parimente, se -in alcuni circoli radicali fu ventilato il disegno di catturare una -notte tutti i Bonaparte e trasportarli a Caienna, questo per lo meno -dimostra, che non tutti i repubblicani partecipavano a quella -tranquillità. D'altra parte, la grande maggioranza dei repubblicani -effettivamente teneva il bonapartismo per morto e seppellito: tutti gli -scritti che gli uomini del partito pubblicarono dopo il colpo di stato, -concordano nell'affermare, che nessuna frazione era meno temuta di -quella dei bonapartisti. Cotesta confessione implica nello stesso tempo -l'autocondanna dei repubblicani; giacché un partito che conosceva così -poco il popolo, era manifestamente incapace di governare una -democrazia. L'enorme illusione, in preda alla quale viveva allora la -società colta di Parigi, insegna quanto sia alta la barriera che anche -nei nostri tempi democratici separa i ceti colti dagl'incolti; e, -insieme, ci consente di rivolgere uno sguardo profondo sulla condizione -innaturale di uno stato accentrato troppo eccessivamente, in cui era -stata affatto dimenticata l'esistenza delle provincie. - -Per noi che li abbiamo risaliti alle origini, non serbano più alcun -mistero i motivi che condussero all'elezione del pretendente. La paura -dello spettro rosso continuò a essere la passione dominante nel ceto -degli abbienti. Dovunque in Europa la marea primaverile era in -decrescenza, dovunque sorgeva quello sciagurato desiderio -d'intorpidimento, quell'indolenza, che nel nostro paese ebbe la sua -espressione caratteristica nella massima: ci vogliono i soldati contro i -democratici. Nelle mani del pretendente le aberrazioni del radicalismo -europeo fruttavano. Abitudine e ottusità, tardità e preoccupazione -economica, che sono le alleate tradizionali della reazione, dominavano -sui cervelli dei contadini. La dittatura di Cavaignac non era altro che -un momento dell'eterna lotta pei fondamenti della società; ma il -contadino aspirava ad una tranquillità più durevole. I meriti del -generale, che per altro non erano menomamente comparabili con le -splendide gesta alle quali un tempo Bonaparte si era richiamato, -valevano ben poco per le popolazioni campagnuole; d'altronde i contadini -lo conoscevano appena: per loro era puramente uno degli aborriti -repubblicani. D'altra parte, i lavoratori della città perseguitavano di -astio indissolubile il vincitore dei sollevati di giugno: sarebbe stato -il benvenuto per loro qualunque capo di governo avrebbe reso la pariglia -ai generali africani. Luigi Bonaparte lo previde. A Londra, quando gli -parlavano della ferrea rigidezza di Cavaignac, disse secco secco al -direttore Lumley: «colui mi spazza la via». - -Il fatto è questo, senz'altro: le popolazioni delle campagne volevano la -monarchia. Delle due dinastie borboniche la più recente era impossibile -per ora, la più antica per sempre. Né l'una né l'altra vantavano un -aspirante. Il disegno, ventilato da alcuni zelatori, di fondere i due -rami della casa Borbone, andò a monte, sia perché gli Orléans non -potevano rinnegare la propria origine rivoluzionaria, sia perché i -rigidi legittimisti erano più di qualunque altro partito ostinati -ferocemente nell'odio all'Orléans, compare dell'usurpatore. Perciò Luigi -Bonaparte rimase il solo presidente possibile, nel caso che la nazione -avesse voluto ristabilire il trono; e nello stesso modo come egli -acquistò il potere sol perché non c'era altro mezzo per riparare -all'improvvisata del febbraio, così il secondo impero si è retto fino a -oggi sostanzialmente per questo, che la nazione non sa che cosa potrebbe -sostituirlo. La stampa di sinistra non si stancava di gridare al popolo: -se eleggete Bonaparte, voi fondate l'impero. E una volta che, ciò non -ostante, il napoleonide fu nominato, per gl'imparziali non è più il -caso, dunque, di contendere sul sentimento monarchico dei contadini. Né -possiamo convincere di menzogna Luigi Napoleone, per avere egli, nel -proclama emanato a giustificazione del colpo di stato, presentato -l'elezione del 10 dicembre addirittura come una protesta contro la -costituzione repubblicana. Le numerose schede portanti la designazione -_Napoléon empereur_ e dichiarate nulle dai magistrati scrutatori, non -lasciavano il menomo dubbio sull'intenzione dei votanti. Le ingiurie dei -radicali erano servite soltanto a innalzare l'importanza del principe -nell'opinione del popolo delle campagne. Le comiche scese di testa -dell'avventuriero di Strasburgo e di Boulogne non impressionavano la -povera gente; alla quale anzi andava a genio, che il pretendente avesse -arrisicato due volte la testa pel fatto suo. E quando anche molti degli -elettori effettivamente tenessero il principe per un pazzo, non per -questo il _Journal des débats_ era autorizzato alla disperata invettiva: -«la Francia gioca, la Francia vuol giocare!». L'opinione degli elettori -giungeva in sostanza a dire: «noi giudicavamo ogni possibile forma di -monarchia come più salutare di questa repubblica»: e chi ha il coraggio -di tacciare di stoltezza un tale convincimento? - -L'arma del pretendente, la potentissima fra tutte, era il nome. Di rado -un popolo è stato più barbaramente punito, per le vuote fantasie della -sua vanità nazionale. Le persone colte a furia di vagheggiamenti -fantastici avevano fatto dell'imperatore soldato un idolo; adesso -avrebbero toccato con mano, che anche nel secolo decimonono vivevano -milioni di uomini che credevano all'idolo. Contro ogni aspettazione, -l'esercito in principio si mostrò poco sensibile alla malia del gran -nome militare. Certo, la stella di Cavaignac era sul tramonto anche nel -mondo militare. Gli ufficiali si aspettavano, che egli presto avrebbe -cacciato via l'assemblea nazionale con un napoleonico _le règne du -bavardage est fini!_ giacché tra loro non aveva misura l'odio contro i -_pékins_, cioè i ciarloni, gli avvocati. Quando invece serbò, col -concorso di Charras, Lamoricière, Leflô, un irreprensibile contegno -parlamentare, l'autorità del generale africano principiò ad affievolirsi -nelle truppe. Ma siccome il pretendente era egli stesso un _pékin_, il -suo nome riuscì a soppiantare solo in alcuni reggimenti quello del -valoroso generale. Gli uomini delle grandi guarnigioni erano in parte -conquistati al comunismo. Insomma l'armata, che avrebbe deciso un tempo, -come ognuno presentiva, del destino della Francia, era apertamente -divisa di sentimento. Né, oltre le due forze prepotenti dell'istinto -monarchico e della gloria napoleonica, si contavano le ragioni -concorrenti, che presso i partiti facevano inclinare la bilancia dalla -parte del principe. Un grande gruppo realista credeva fermamente, che il -principe avrebbe costituito per loro il ponte di passaggio: un -pretendente per l'altro pretendente! La più preziosa virtù del triste -sciocco non sarebbe altro che la buona volontà di sobbarcarsi. Molti -socialisti pensavano egualmente: il principe sarà presto logoro; allora -verrà il momento per noi. Altri, per contro, opinavano alla disperata, -come il Saint-Arnaud nelle sue lettere: «il principe è l'ignoto, e la -salvezza posa tuttora nell'ignoto». Infine parecchi furbi facevano -questo calcolo: «se nessuno dei candidati raccoglie due milioni di voti, -l'elezione tocca all'assemblea nazionale, che senza dubbio designerà un -repubblicano azzurro»; e per conseguenza si accordavano a favore del -principe. - -Il governo si proponeva di mandare commissari nelle provincie, per -«indagare» sull'opinione del paese; ma dové astenersene, perché ogni -ricordo della Convenzione suscitava i contadini a rivolta. In tal modo -gli agenti del principe si trovarono ad avere le mani libere; e -dimostrarono al mondo, che il suffragio universale provocava una nuova -tattica di partito, più grossolana e senza scrupoli. Furono messe in -giro le più grosse contafavole, quanto più assurde, tanto più efficaci: -il principe intendeva di distribuire al popolo i duemila milioni -ereditati dallo zio, e rimettere tutte le imposte per due anni. -Cantastorie e figurinai giravano pei villaggi celebrando la magnificenza -dell'impero; e riportava dovunque un gran successo la poesia sublime di -quella canzone da organetto, che dobbiamo alla musa di Emilio Girardin: - - Si vous voulez un bon, - Prenez Napoléon! - -Con quanto fervore qualche buon contadinotto credette davvero, che il -vecchio imperatore in persona fosse ritornato! Il principe, che si era -atteggiato a erede della Rivoluzione per lo spazio di due decenni, -adesso di botto, siccome i fanatici del quieto vivere e dell'ordine -miravano a lui, si offrì alle speranze degli ultraconservatori. A questi -nuovi alleati aveva prestato un pegno dei suoi buoni sentimenti fin dal -tempo che era a Londra; infatti, durante le agitazioni dei cartisti, -egli si era ascritto come artigliere. «Il mio nome è il simbolo -dell'ordine e della sicurezza», diceva il suo manifesto elettorale. Egli -si designò protettore della famiglia e della proprietà: ai francesi -sarebbe di nuovo permesso «di contare sopra un domani». Nessuno tra i -repubblicani volle credere, che il povero pazzo avesse steso da sé -questo manifesto così bene scritto e così accortamente ponderato; -nessuno notò, che l'ultima proposizione dell'appello consonava parola -per parola con la conclusione del proclama, che un tempo a Boulogne fu -sequestrato all'avventuriero. Solamente quelli che accostarono il -principe e pensarono di dominarlo, non tardarono a fare esperienza, che -sotto le sue maniere flemmaticamente bonarie si celava la fermezza -dell'autocrata. Avvicinandosi il giorno delle elezioni, lo stesso -Cavaignac non poté più dubitare del sentimento monarchico dei contadini; -perciò una forte maggioranza di voti a favore del principe era ritenuta -per lo meno possibile. Ma all'estero, dove ogni conoscenza della Francia -era attinta unicamente alla stampa parigina, il risultato dell'elezione -produsse una sorpresa indescrivibile. Tra tanti milioni di uomini, solo -Cavour aveva nel novembre tranquillamente predetto, che tra poco le -famose misure energiche della rivoluzione sarebbero approdate a questo -risultato: Luigi Bonaparte ascenderebbe al trono imperiale. - -Il 10 dicembre, racconta un bonapartista in delirio, «di botto il -pensiero del popolo venne fuori trionfante, potente, completo, -irresistibile, come il fiore dell'aloe, che d'un colpo tonante sboccia -in un attimo e si spande». Riuscito eletto il pretendente da più di -cinque milioni e mezzo di voti, la capitale era schiacciata dalle -provincie, la borghesia dai contadini; e, insiememente, precipitavano -d'un colpo le tacite speranze dei realisti, perché l'espettazione, che -il principe avrebbe spianato la via alla monarchia, riposava sulla -supposizione, che avrebbe potuto ottenere non più che una debole -votazione. Ora, invece, egli veniva a trovarsi potentemente collocato al -disopra dei partiti, coperto dalla colossale maggioranza della nazione. -La natura delle cose gli consigliò di lasciare che i vecchi partiti si -dissolvessero completamente. Parenti e parassiti, lacché e cacciatori di -posti, e la pompa e il fasto di una corte regale accolsero il -presidente, quando salì dalla semplicità repubblicana alla cerimonia del -giuramento nel palazzo dell'Eliseo. Quel giorno stesso, però, egli -disse: «io so bene di dovere un minimo di voti alla mia persona, alcuni -ai socialisti e ai realisti, e quasi tutti al mio nome». Parola modesta; -solo che, purtroppo, conteneva questo annunzio: la legittimità della -quarta dinastia è ristabilita! - - - - -IV. - - -Le lotte parlamentari che ora ardono come le ultime lingue di fuoco di -un cratere spento, fanno vivo riscontro, per la loro cruda veemenza -accoppiata nello stesso tempo all'impostura impotente, con le languenti -contese di parte, che un tempo turbarono la nazione dopo la caduta del -dominio del Terrore; salvo che sono anche più imbelli, più indegne, più -bugiarde di quelle. Un presidente imperiale, un'assemblea nazionale in -preponderanza realista e una costituzione repubblicana nata morta -componevano le tre forze motrici dello stato: la Francia, notavano con -malizia i democratici sociali, si era ingabbiata nella sua nuova carta -come in uno strangolatoio. Se, infatti, il presidente avesse voluto -mantenere, anche malgrado dell'assemblea nazionale, il potere monarchico -di cui godeva come capo dell'amministrazione, sarebbe stato fermato -sulla sua via dal principale ostacolo: la completa mancanza nel -parlamento di un partito bonapartista visibile. Cotesta situazione -innaturale decise sostanzialmente il corso irresistibile degli eventi; -il quale era immutabilmente prefisso, giacché la pacifica classe -agricola, che era il sostegno del bonapartismo, non contava nel suo seno -rappresentanti politici in parlamento. Per gli altri quattro partiti, -legittimisti e orleanisti, repubblicani e socialisti, sorgeva -irrefutabile la questione: era lecito disprezzare l'ambizione di -quell'uomo, il quale aveva sotto di sé il potere esecutivo, e aveva alle -spalle la forza morale di cinque milioni e mezzo di suffragi? E -l'assemblea nazionale, che mancava essa stessa di appoggio nel popolo, -non era tenuta a cercare un terreno d'intesa con la nuova forza della -tirannide popolare? Lo spirito di parte fu più forte di tali -considerazioni patriottiche. Si era formato il tacito accordo, come -disse Thiers, che nessun partito avrebbe sfruttato la repubblica a suo -pro. Il che vuol dire, che ogni partito segretamente sperava di sentir -presto battere l'ora del proprio dominio, e che era deciso a non cedere -il passo a nessun altro. Tanto meno a quello sciocco di presidente. - -Tra tutti gli errori in cui i partiti possono incorrere, il più -perdonabile è senza dubbio l'inverso giudizio fatto di un uomo politico -entrato da poco nelle lotte della vita pubblica; eppure la media degli -uomini rimette più volentieri qualunque altro errore, fuori di questo. -La lotta dei liberali contro il conte di Bismarck ha condotto anche noi -tedeschi a fare la poca onorevole esperienza, che solamente alla banale -vanità sembra una degradazione personale il riconoscimento -dell'importanza di un avversario preso in dileggio. A Parigi gli -avvertimenti del conte Molé e di pochi altri imparziali erano fatti al -vento: la maggioranza dell'assemblea nazionale non volle adattarsi a -rispettare in pace il presidente. Non lo avevano conosciuto prima, e non -vollero conoscerlo ora. Il suo primo messaggio al parlamento offriva un -lucido prospetto della situazione del paese; ma lo stesso stile senza -frasi, lo stesso riserbo da uomo di stato emanante da quell'atto valse -come una novella prova dell'inettitudine del presidente. Il principe era -e rimaneva un pazzo, uno «zolfanello», uno straccione animato -dall'ambizione banale di pagare i vecchi debiti e contrarne dei nuovi, -di sentirsi chiamare monsignore, di tenere serve e cavalli, e via -dicendo: il tutto sul tono di quelle finezze, di cui Victor Hugo il -Grande ha vuotato il sacco addosso a Napoleone il Piccolo. - -Il principe era pervenuto alla sua carica in nome dell'«ordine», e -conseguentemente «si circondò di uomini d'ordine di tutti i partiti». -Principiava l'êra desolante della reazione europea, giacché di tutti -gli stati provati dalla tempesta del marzo il solo piccolo Piemonte -mostrò l'energia morale di serbarsi fedele alle idee liberali. Per farsi -riputazione nell'Europa bramosa di pace, il principe doveva appoggiarsi -ai conservatori. Sul complice e zelatore di tale reazione contava -l'assemblea nazionale che, eletta nella primavera del 1849, era -presieduta da Dupin con sfacciata partigianeria. L'elezione si era -risoluta in una nuova protesta del popolo contro la rivoluzione di -febbraio. I repubblicani moderati perderono quasi tutti i seggi, -essendosi la loro alleanza coi fanatici dell'ordine già sciolta fin -dall'autunno precedente. La colossale maggioranza degli eletti era di -reazionari, vale a dire di realisti. Il club bonapartista della via -Montmartre si era fuso col grande club dei così detti moderati della via -Poitiers: in generale i contadini bonapartisti elessero candidati -realisti, perché costoro erano i soli reazionari colti che essi -conoscevano, e che erano loro raccomandati dal parroco. Soltanto dalle -urne delle grandi città sortirono in copia i nomi democratici sociali; -ragione sufficiente per rinfocolare da capo la rabbia di partito dei -reazionari. - -Nel giugno del 1849, quasi contemporaneamente con l'apertura di questa -camera, scoppiò a Parigi e a Lione una rivolta repubblicana prestamente -domata: passò di nuovo sul paese la follia del terrore, solo che adesso -il terrorismo dei «moderati» non conobbe più limiti. «È tempo», diceva -un proclama del presidente, «che i buoni prendano coraggio e i malvagi -tremino». Gli stessi uomini, che prima avevano dichiarato intollerabile -la temperata severità delle leggi di settembre, a stento ora riuscivano -a sfogarsi nei provvedimenti di arbitrio contro i repubblicani. Senza -esitazione Odilon Barrot da ministro ricorse contro le riunioni popolari -alle stesse leggi scadute fin dal 1793, che Guizot nel febbraio aveva -esumate contro Barrot e le adunanze riformiste. Il governo venne -autorizzato a chiudere tutti i clubs politici e a proibire le -associazioni operaie pel miglioramento del salario. Il consiglio -municipale di Parigi fu nominato dal presidente, e fu limitata per gli -operai la libera elezione di domicilio nella capitale. Frattanto si -susseguivano le deportazioni: con quale frequenza echeggiava a Lambessa -il disperato grido dei prigionieri: «giudici o morte»! L'estremo -fascino, che circondava tuttora il gran nome della repubblica, andò -perduto in cotesti saturnali della reazione. Parve perciò -comprensibilissimo, che gli alberi della libertà nel gennaio del 1850 -fossero rimossi dalle piazze di Parigi. Come un tempo il primo Napoleone -ebbe poco da aggiungere alle leggi eccezionali repubblicane del 18 -fruttidoro, così ora il secondo impero deve ai predecessori la più parte -dei più famigerati provvedimenti di sicurezza del suo dispotismo. Per -esempio, il prescritto draconiano che all'autore del più piccolo -articolo di giornale fa ordine di sottoscriversi, è un benefizio della -repubblica. I compagni di Luigi Blanc e di Albert erano in esilio fin -dall'estate del 1848; nel giugno del 1849 il medesimo destino toccò a -Ledru-Rollin e ai suoi prossimi seguaci. I pochi superstiti della -Montagna schiumavano di rabbia; e chi in una adunanza vedeva esplodere -l'uno contro l'altro questi due opposti irreconciliabili, il -materialismo sfrenato e il gretto furore pretesco, sentiva che il giorno -della libertà era tramontato. «Il popolo è l'insurrezione, _les -assommeurs sont incalomniables_»; così gridava la destra. Perfino uomini -miti e coltissimi, come per esempio l'economista Carlo Dunoyer, -diventarono reazionari fanatici in quelle lotte furibonde dei partiti: -qualunque richiamo alla necessità di un'amnistia suscitava a tumulto -tutte le passioni comuni dei moderati. Finalmente nella primavera del -1850, nei giorni in cui l'elezione del socialista Eugenio Sue a Parigi -fece correre di nuovo i brividi addosso ai possidenti, la reazione -celebrò il suo ultimo trionfo: la legge del 31 maggio depennò dalle -liste tutti gli elettori che non potevano dimostrare di dimorare almeno -da tre anni nella loro residenza abituale. In tal modo la grande -maggioranza dei lavoratori, cioè tre milioni su dieci milioni di -elettori, fu defraudata del voto. Esultò la maggioranza, inebbriata -dalla vittoria; presto però avrebbe appreso, che il famoso «capolavoro -della restaurazione sociale» segnava il principio della fine. - -La maggioranza rivelò sfrontatamente, come al tempo del re borghese, il -proprio egoismo di classe, anche nelle questioni non strettamente -politiche. Chi esemplificava a questi industriali il libero scambio -degli stati vicini, si sentiva rispondere con scherno: «gli altri popoli -mandino pure in malora le proprie officine in grazia delle vuote teorie; -tanto meglio per la nostra industria protetta!». Concordavano in -siffatte idee tutti i giornali, dal repubblicano _National_ -all'_Univers_ ultramontano. Il disegno di legge doganale liberale di -Sainte-Beuve fu messo da parte, il ministro liberoscambista Buffet e -Leone Faucher furono costretti ad accordarsi davanti alla paura dei -protezionisti, e il trattato di commercio col Piemonte non si poté -rinnovare se non sotto date limitazioni, perché il Piemonte in fatto di -navigazione non era da annoverarsi tra i piccoli stati innocui! Era -insolenza quella di Massimo d'Azeglio, quando fin dall'aprile del 1849 -scrisse canzonando al suo amico Rendu: «il vostro stato lo chiamate -ancora repubblica?». - -L'assemblea nazionale consumava le proprie forze in siffatti espedienti -del furore partigiano e dell'egoismo sociale. Anche il solo prodotto -durevole di cotesti legislatori, la legge sull'istruzione del 15 marzo -1850, portava il vasto suggello della mentalità di partito. Subito dopo -l'assunzione del presidente, il ministro ultramontano Falloux nominò -una commissione per la sistemazione della scuola: era presieduta da -Thiers, volteriano. Non invano gli _Annales de la propagande de la foi_ -erano diffusi nel paese in 170.000 esemplari, né invano il vescovo -Dupanloup faceva da anni il panegirico delle idee dell'89. Il clero si -era accostato alla repubblica con pia sommissione, per impetrare subito -alla Chiesa la libertà d'insegnamento e di associazione. Laddove i -liberali avevano esitato finora a rinvigorire la potenza della Chiesa, -che era l'unica forza sociale serbante tuttora una certa indipendenza di -fronte all'onnipotenza dello stato, ora invece la paura economica -invocava l'ordine a ogni costo. La solidarietà degl'interessi -conservatori esigeva che il clero plasmasse e educasse uomini quieti di -spirito. In nome dell'ordine, volteriani e ultramontani stretti in bella -unione decisero non solamente l'abolizione dell'assolutismo -nell'università di Parigi; il che era nei desiderii di ogni animo -libero; ma l'assoggettamento dell'istruzione letteraria all'influenza -della Chiesa. Quattro vescovi entrarono a far parte del consiglio -superiore della pubblica istruzione, e insieme con loro, per ragioni di -decenza, anche alcuni rappresentanti degli altri culti: la Chiesa fondò -scuole a volontà, e lo stato non richiese più alcun titolo d'idoneità -scientifica dagl'insegnanti ecclesiastici. - -Anche nella politica estera si manifestò lo stesso cieco zelo di -settarismo rivoluzionario. Nella contesa per la costituzione tedesca la -Francia naturalmente si schierò allato all'Austria. Solo quando il -principe di Schwarzenberg mise avanti il suo disegno di fondazione di un -impero di settanta milioni di sudditi, solo allora a Parigi si -spaventarono: temerono da una tale proposta, innocente anzi che no, un -rafforzamento della Germania, e fecero minacce persistenti a Berlino e a -Vienna, fino a quando l'Austria non rifiutò l'adesione dei suoi stati -alla confederazione germanica. La questione italiana, tirata avanti tra -i peccati di omissione del passato anno, era adesso interamente caduta. -Quando poco prima dell'impresa di Novara il re Carlo Alberto domandò -aiuto a Parigi, il presidente era propenso a consentire alla proposta; -ma i ministri temerono l'ambizione del Piemonte, e la Francia si tenne -spettatrice inerte del dominio della sciabola rafforzato di nuovo -dall'Austria nel Mezzogiorno di Europa. Per tutto l'anno 1849 il -presidente serbò una grande inclinazione a dare man forte al Piemonte; -ma lo ritenne il quietismo, lo spirito reazionario dell'assemblea -nazionale. Si contentò di prevenire la Toscana dall'adesione a una -unione doganale austriaca. - -Tanto meno parve tollerabile l'intervento armato degli austriaci e dei -napoletani a Roma. Ma gli uomini d'ordine tuonarono contro il -radicalismo magnanimo degli ardimentosi triumviri romani, gli -ultramontani lamentarono il derubamento del _Patrimonium Petri_, e anche -protestanti liberali, come Coquerel, in quei giorni di felicità -reazionaria levarono al cielo il papa come il migliore amico della -libertà. Da tali imbarazzanti contraddizioni sorse in fine il disegno, -che la Francia sarebbe intervenuta a favore del papa, insieme, e della -libertà. Luigi Bonaparte previdentemente, fin da prima della sua -elezione, aveva cercato di destreggiarsi tra le due direzioni: il due -dicembre scrisse al nunzio, che non aveva niente di comune in Roma col -cugino radicale Canino, e che egli voleva il ristabilimento dello stato -pontificio; cinque giorni più tardi scrisse sul _Constitutionel_, che, -non ostante tutto, non approvava la spedizione a Roma. Quando salì al -governo, l'impresa romana era già cosa conclusa, e l'uomo che un tempo -aveva indetto guerra al papato temporale, fu condotto a limarsi per -cinque mesi nel tentativo impossibile di far giustizia nello stesso -tempo al papa e al liberalismo. Il primo atto importante di politica -estera della repubblica, la quale «non doveva mai movere guerre contro -la libertà degli altri popoli», si aprì con uno strappo alla -costituzione; la prima spedizione guerresca del napoleonide, con una -rotta. La nuova assemblea nazionale spinse finalmente le cose alla piega -decisiva. Radunatosi questo parlamento reazionario, l'agente diplomatico -liberale Lesseps fu richiamato, e rinnovato con sanguinoso calore -l'assalto a Roma. Cadde la repubblica romana, prostrata dalle armi della -libertà francese: la Francia prestò servizio di birro al papato di -ritorno, e gli ultramontani tripudiarono sulla rovina dei demagoghi -senza Dio. Era palmare, che la politica dell'intervento della Francia -aveva riportato a Roma lo stesso premio, che in Ispagna al tempo di -Luigi XVIII: i più gravi sacrifizi di danaro, di uomini e di riputazione -tornarono unicamente a profitto della potenza dell'Austria e del partito -reazionario. È indubitabile, che il principe non desiderasse menomamente -un ripristinamento incondizionato del papa re; anzi Gioberti stesso -attesta con quanto zelo Tocqueville, ministro degli esteri, si -adoperasse per ottenere garanzie in pro dei diritti politici dei romani. -Se non che il presidente non aveva la forza di resistere alla foga -reazionaria dell'assemblea nazionale; né al napoleonide era consentito -di lasciare invendicata la rotta delle armi francesi. Cacciato l'eroico -manipolo di Garibaldi e ristabilito l'antico sgoverno, il principe -indirizzò a Edgardo Ney la famosa lettera, che domandava per lo stato -pontificio amnistia, amministrazione laica, principii liberali di -governo e il codice Napoleone. Il che non era un richiamo valevole pel -momento, giacché il presidente conosceva bene, mentre scriveva, -l'implacabile odio vendicativo della Curia; era una riserva per -l'avvenire e, insieme, un segno ai liberali di Europa, che il principe -non aveva ancora rinunziato per sempre ai sogni rivoluzionari della -giovinezza. - -In tal modo il parlamento faceva da manovale a una reazione vendicativa, -e la trappoleria repubblicana era uno schifo per ogni uomo sincero e -onesto. Come mai istituzioni di tal sorta avrebbero ispirato un -tremebondo ossequio a un principe imperiale? Non cadeva dubbio, che il -presidente avrebbe battuta una terribile strada, verso la meta a cui una -fede fatalistica lo sospingeva. Era la strada sicura, tanto più che -all'indole senza scatti e per nulla impassibile del nipote era -completamente estraneo quel gusto brutale delle azioni violente, che era -proprio della natura guerriera dello zio. Se altra strada non fosse -stata davanti, che quella della violenza, a tutti coloro che conoscevano -il passato di cotesto cinico sarebbe parso evidente che egli, stimolato -dalla temeraria sfrontatezza di Morny, avrebbe rotto il giuramento con -la fredda calma di un giocatore, che onora il successo come suo Dio. E, -in verità, l'atmosfera morale di quella età senza fede e senza ideale -era poco propizia alla lealtà della coscienza. Se gettiamo uno sguardo -sugl'intrighi realisti dell'assemblea nazionale, non possiamo trattenere -una dura parola: in cotesta maggioranza cento se ne contavano, che si -sarebbero arretrati davanti al rischio del colpo di stato, ma nemmeno -trenta davanti allo spergiuro. Una volta che Thiers ed Emilio Girardin, -che avevano aiutato il presidente a conquistare il potere, subito dopo -lo abbandonavano, noi arrischiamo la scortese affermazione, che cotesta -diffalta non fu provocata da scrupoli di coscienza. Questi signori -diedero le spalle a Luigi Bonaparte, perché andò a vuoto la loro -speranza di dominare l'autocrata. - -Specialmente dopo la rivolta del giugno 1849 il presidente sentì la -necessità di procedere di accordo coi reazionari. Cercò dapprima di -governare parlamentarmente, e nel viaggio che fece nel paese durante -l'estate del 1849 si comportò con molta prudenza. Felice occasione di -conoscere uomini e cose, e intessere tra il tintinnio dei bicchieri le -prime fila della grande cospirazione. Chi oggi rilegge a mente fredda -quei brindisi e quei discorsi ufficiali comprende, sempre con nuovo -stupore, che solamente i vanitosi oratori dell'assemblea nazionale -potevano sorridere di quelle arti di seduzione tanto abili e pericolose. -Dovunque, il principe seppe lusingare la boria provinciale: a Rouen lodò -la perfezione delle industrie, a Saumur, sede della grande scuola di -cavalleria, lo spirito militare; a Poitiers ricordò i giorni procellosi -di Carlo VII, ad Epernay le ultime lotte dell'imperatore. Parlò -rugiadoso, come un mite uomo di ordine; diffidò dalle teorie dei -cervelli esaltati, richiamò alla fede, al rispetto della proprietà e -della famiglia. Stimò anche necessario di rievocare un colpo di stato -sul tipo di quello del 18 brumaio; perché, spiegò innocentemente, «la -Francia non si trova ora nella condizione che richieda un rimedio così -eroico». Ad Ham, sicuro, ad Ham, dove la popolazione si affollò -tripudiando intorno al prigioniero liberato, egli riconobbe con -contrizione i peccati della giovinezza: ora non capiva più quella -presunzione che un tempo lo spinse ai tentativi violenti di sovversione, -e non lamentava affatto di averli dovuti espiare. Solo una volta, ad -Angers, tradì, alquanto più chiaramente, il suo desiderio riposto: «io -non ho né il genio, né la potenza di mio zio»: parola significativa in -un paese, le cui provincie sono abituate ad attendersi ogni prosperità -dal capo dell'amministrazione. - -A malgrado di una tale riservatezza del principe, non era però -verosimile che un capo di stato responsabile si sarebbe vincolato ai -consigli dei terzi. Il presidente dichiarò nel modo più reciso al -principe Napoleone, suo arrogante cugino, che non avrebbe mai tollerato -l'influenza di chi si sia, e che intendeva di governare nell'interesse -delle moltitudini, non mai di un partito. Anche i ministri sentirono -presto sopra di sé la forza di una volontà fatta: s'indussero perfino a -decorare, apparentemente per meriti verso la repubblica, i congiurati di -Strasburgo, e con tutto ciò non riuscirono a cattivarsi la soddisfazione -del padrone. Solo che il principe cercò di legare a sé la testa forte -del gabinetto, Tocqueville. Il quale però argomentò: «il principe vuole -creature, non già ministri». Inoltre il presidente, il 31 ottobre 1849, -annunziò all'assemblea nazionale che la repubblica abbisognava di una -guida unica e ferma; che perciò aveva dimesso i ministri e si era -circondato di uomini «tanto solleciti della responsabilità mia quanto -della loro». «La Francia», esclamò, «cerca la mano, la volontà, la -bandiera dell'eletto del 10 dicembre. Tutto un sistema ha trionfato il -10 dicembre. Il solo nome di Napoleone è un programma, e significa, -all'interno, ordine, autorità, religione, benessere del popolo, e, -all'estero, dignità nazionale». Principiò il governo personale. -Conformemente alle dottrine dell'idea napoleonica, vennero chiamati al -ministero specialisti come Fould, Rouher, Hautpoul, i quali -espressamente dichiararono di stare fuori dei partiti e di riconoscere -un solo partito, «la salute della Francia». La piega degli eventi, che -del resto risultava inevitabilmente dalla situazione di responsabilità -fatta dalla costituzione al presidente, era tale, che Tocqueville -convenne perfino: «forse il principe fa bene a mandarci via». Pochi -giorni dopo, a una riunione di dignitari della magistratura il -presidente insegnò, che la Francia aveva visto passare in varia vicenda -costituzioni e governi, e solo le creazioni dell'imperatore erano -rimaste! - -La voglia di dominare dell'assemblea e la volontà sempre palese e vigile -del presidente si erano già azzuffate più di una volta in intrighi -odiosi. Fedele agli usi dissipati del tempo che era un fuggiasco, il -principe viveva in eterni imbarazzi di pecunia. Ma s'ingannava -l'assemblea, se sperava che la nazione avrebbe, come pel passato, -ripetute a dileggio le beffe di Cormenin su _Louis le désireux_. -Mormorarono i contadini della spilorceria dei deputati, quando il -presidente annunziò ostentatamente la vendita dei suoi cavalli; e il -fido Achille Fould trovò sempre nuovi speculatori pronti ad arrischiare -il loro danaro sulla grossa partita del principe. L'ostilità dei due -poteri, rattoppata cento volte miserabilmente, precipitò in fine ad -aperta rottura dopo la legge elettorale del 31 maggio 1850. Ognuno aveva -temuto disordini in conseguenza di cotesto attentato a quanto la nazione -aveva di più sacro, di cotesta grossolana offesa all'eguaglianza. Quando -il popolo, con tutto ciò, persisté nella sua ottusa infingardia, allora -in tutti i partiti si sollevò la questione: tale essendo il torpore -della nazione, anche un colpo di stato sarebbe tollerato? Si ridestarono -speranze antiche e angustie nuove. L'estate del 1850 vide tutti i -partiti monarchici affaccendati in alacre faccenda, e rivelò di nuovo la -profonda slealtà dei repubblicani dell'oggi. I legittimisti -pellegrinavano a Wiesbaden, gli orleanisti a Claremont. Thiers, -naturalmente, aveva inteso soltanto di esprimere il proprio rispetto -personale al vecchio re; più francamente, Berryer confessò di essere -andato a Wiesbaden a compiervi una missione politica. L'una e l'altra -manifestazione non ebbero successo. Anzi il duca di Chambord non era -adesso affatto disposto a un riconoscimento incondizionato del nuovo -diritto pubblico. E veramente tra gli orleanisti si annunziava il -disegno, che il duca Joinville concorresse al seggio presidenziale. -Anche per questo partito il giuramento alla costituzione non formava -alcun ostacolo; sarebbe prestato, come candidamente racconta Dunoyer, -solo sotto la tacita riserva, che la Francia avrebbe al più presto -ristabilita con mezzi pacifici la monarchia. Mancava però l'ardimento -della risoluzione. - -Nel frattempo il presidente profittò destramente del favore del caso, -che gli permetteva d'inaugurare le ferrovie costruite dagli Orléans. -Percorse per la seconda volta il paese e civettò apertamente intorno al -favore delle moltitudini. «I miei migliori amici abitano nelle capanne, -non nei palazzi», esclamò agli operai delle strade ferrate della -Piccardia; e ricordò la parola dell'imperatore dei plebei: «il mio polso -batte all'unisono col vostro!», e lamentò con dolore, che la -costituzione gli avesse risecato il diritto di grazia. Mostrò a Lione -vivo interesse per la cassa di soccorso degli operai: l'applauso dei -setaiuoli gli aprì il cuore, e parlò loro come «rappresentante di quelle -due grandi manifestazioni nazionali che nel 1804 e nel 1848 si proposero -di salvare per mezzo dell'ordine i sublimi principii della Rivoluzione». -Anche più trasparente predisse, che l'amor di patria secondo le -circostanze avrebbe potuto comandare la rinunzia o la perseveranza, e -infine prese fervorosamente commiato: «sarebbe immodesto, se io vi -dicessi come l'imperatore: o Lionesi, io vi amo! ma permettetemi di -dirvi dal profondo del cuore: o Lionesi, amatemi!». E continuò a parlare -in cotesto stile, finché a Caen disse chiaro e tondo: «se il popolo mi -imponesse una nuova soma, sarebbe grave colpa da parte mia il sottrarmi -all'alta missione!». Nulladimeno, il tripudio delle moltitudini operaie -importava poco: i destini del paese erano librati sul puntone della -spada. L'odio dell'esercito contro ogni forma parlamentare continuava in -nulla disasprito anche sotto l'assemblea reazionaria. Si principiò col -disprezzare come chiacchieroni i generali africani: veterani imperiali e -giovani lanzichenecchi ambiziosi bramavano di porsi di gran lunga al -disopra dei benemeriti condottieri. Attivi faccendieri rinfrescavano -infaticabilmente i ricordi della gloria imperiale; e in cento caserme -spiccavano le effigie dell'uno e dell'altro Napoleone con sotto il -ritornello: - - _Dieu nous l'a pris et Dieu nous l'a rendu!_ - -Al ritorno dal suo secondo viaggio, il principe passò la grande rassegna -sul piano di Satory: il vino corse a fiumi, e i soldati ubbriachi -gridavano: viva l'imperatore! La stampa europea scoppiò di nuovo in risa -di scherno sul povero pazzo: i bengali di Satory furono paragonati coi -tuoni di Austerlitz e il nipote ai fuochi con lo zio al fuoco. Non si -riflette alle tante volte che nell'età dei Cesari il destino del mondo -fu deciso con simili espedienti. Subito dopo, il generale Changarnier, -comandante delle forze armate di Parigi, fu rimosso, e furono divise le -sue funzioni e affidate a uomini ligi. Il generale aveva titubato a -lungo, tanto da essere la «sfinge» guardata con paura dai partiti in -lotta; in fine si buttò ai realisti, perché opinava di dominare il -principe e perché non penetrava la situazione del paese. Nemmeno una -compagnia, affermava pateticamente, aiuterebbe il presidente al colpo di -stato: «discutete in pace, o rappresentanti del popolo!». Così stavano -le cose, quando si riaprì dopo un breve aggiornamento l'assemblea -nazionale. S'incrociarono dall'una e l'altra parte accuse e contraccuse -furibonde, tutte egualmente giustificate, tutte egualmente ignominiose: -fedele riflesso di una vita pubblica menzognera, in cui gli uomini leali -si contavano sulle dita. Possiamo bene prestar fede al principe, che -spesso, davanti a coteste selvagge zuffe parlamentari l'animo gli -veniva meno. Il secondo anniversario della sua elezione, egli nel -palazzo di città dichiarò, che il suo era il solo potere legittimo, che -fosse sorto dal febbraio: piaggiò l'esercito, mutò i ministri a -piacimento. Diffidante, Thiers esclamò: _l'empire est fait._ - -Milioni di uomini sentivano, che questa lotta senza uscita tra i due -supremi poteri dello stato non poteva, non doveva durare. Una cupa -astiosità si appesantiva sul paese. Nessuno voleva esprimere la propria -opinione, perché da tutti si temeva; e nessuno poteva esprimerla, perché -la stessa fantasia degli uomini era mutila: non avevano alcun concetto, -alcuna idea dell'imminente futuro. L'ipocondrico scritto di Raudot sulla -decadenza della Francia, che fu una mortificazione per la boria -nazionale, contò, non ostante le esagerazioni, numerosi lettori. -Efficacia anche maggiore ottenne lo scritto brutale di Romieu sullo -«spettro rosso», con la sua faziosa requisitoria contro «il popolo, -questa bestia feroce e stupida». Gli almanacchi e i fogli clandestini, -di cui si nutriva la borghesia di provincia, si compiacevano d'infinite -invettive contro i nemici della proprietà. L'industria e il commercio -non erano in grado di elevarsi, la scienza e l'arte tacevano affatto. La -gente si consolava tuttora col pensiero, che cotesta era la conseguenza -dei giorni turbolenti; solo più tardi si riconobbe, che effettivamente, -dopo la febbre degli ultimi sessant'anni, la forza creatrice della -nazione era giaciuta alquanto tempo appassita. - -Se non che, piú grave di tutte le sollecitudini del momento, premeva -l'ansietà degli enimmi del 1852, anno che avrebbe portato -contemporaneamente l'elezione del presidente e dell'assemblea nazionale. -Il clero, che da tre anni si era tenuto lontano dal pretendente, ora, -dopo la caduta della repubblica romana, era entrato con riconoscenza -tra le fila bonapartiste. Anche nei suoi viaggi il principe aveva -guadagnato molti aderenti col suo tatto obbligante. In effetto, dal -popolo non era amato menomamente, perché gli mancava l'opportunità di -mostrare la propria importanza alle moltitudini. Solo che ai vantaggi -che già da tre anni lo raccomandavano al popolo, se ne aggiungeva adesso -uno nuovo di assai maggior peso: Luigi Bonaparte si trovava già al -governo, e la nazione aveva orrore di qualsiasi incerta novità. E -siccome non si presentava contro di lui nessuno speciale candidato, -rimaneva indubbiamente stabilito, e nessun imparziale lo ha contestato, -che il popolo, contrariamente al disposto della costituzione, avrebbe -rieletto il principe. Il che era tanto sicuro, che nemmeno una -dichiarazione esplicita del presidente di non accettare la rielezione, -avrebbe distolto il paese dal suo proposito anticostituzionale. Quale -spettacolo, se il popolo avesse eseguito egli stesso il colpo di stato, -fomentando in ogni capanna la slealtà e l'indisciplinatezza; se migliaia -di funzionari, se l'intera Francia ufficiale avesse incitato la nazione -a lacerare lo statuto! Ma i rappresentanti popolari di una democrazia -erano poi autorizzati a osservare, contro la volontà del popolo sovrano, -la lettera di una costituzione divenuta impossibile? No, certamente: se -nel turbine delle contese di parte sopravviveva tuttora una favilla di -spirito patrio, l'assemblea nazionale doveva decidere il rimaneggiamento -legittimo della costituzione. Tale era la volontà del paese: 79 consigli -generali dei dipartimenti sopra 85 domandavano la revisione dello -statuto. Che dietro le richieste della revisione si nascondessero alcuni -motivi assai loschi, che non fosse sano rimettere in questione il nuovo -diritto pubblico fondato appena di recente; tutto ciò non meritava -considerazione a confronto con un depravamento politico senza pari e a -confronto con l'altro pericolo della guerra civile. Per quanto i -complici del bonapartismo abbiano favoleggiato a meraviglia sulle trame -sinistre dei rossi, è però certo, che la democrazia sociale preparava -per le elezioni del 1852 un ultimo colpo disperato. Una rete di società -segrete copriva di nuovo il paese come al tempo della Restaurazione. -Laggiù, nel Mezzogiorno, dominava la società dei montagnardi col suo -tenuto organo, _l'Ami du peuple_. In quelle provincie infiammabili -l'antico fanatismo borbonico era stato soppiantato da un fiero movimento -radicale, che aveva il centro a Marsiglia. Che le cospirazioni -comunistiche, anche esse, non vi fossero affatto spente, ciò è ormai -fuori dubbio dopo le recenti rivelazioni sull'Internazionale. Si doveva -rimanere inerti davanti al malanno che maturava? Il generale -Changarnier, quando fu arrestato la mattina del 2 dicembre, opinò che -avrebbero potuto risparmiarsi l'incomodo; tanto, la rielezione del -presidente era già assicurata. Gl'inconsiderati moralisti, che ripetono -tuttora cotesta affermazione e dichiarano il colpo di stato una violenza -superflua e inutile, non farebbero meglio a ponderare, se fra tutti i -colpi escogitabili, che avrebbero potuto ferire la Francia, il più -terribile non sarebbe forse stato proprio _le coup d'état populaire_, -vale a dire, la lacerazione dello statuto perpetrata dalla generalità -della nazione? - -Con tutto ciò il quadro della situazione inauditamente intrigata non è -ancora compiuto. Data per certa la rielezione del principe, era -altrettanto assodato, che i contadini avrebbero rimandato all'assemblea -nazionale una maggioranza di reazionari realisti, giacché non esisteva -ancora per nulla un forte partito bonapartista preparato al parlamento. -Talché, anche la revisione dello statuto, se pur si fosse attenuta solo -a rendere possibile la rielezione del presidente, anticipava non altro, -che lo spettacolo di nuovi intrighi infiniti. Solo il ripristinamento -della monarchia, già da un pezzo invocata dalle moltitudini, e -propriamente della corona napoleonica, l'unica possibile allora, avrebbe -avuto virtù di ridare allo stato la salute; e, in effetto, il dilemma -«repubblica o monarchia?» fu seriamente dibattuto dalla commissione -parlamentare, che trattò della revisione nell'estate del 1851. -Un'eccellente relazione, dovuta alla penna di Tocqueville, propose -all'assemblea di decidere per la revisione. Ma l'accecamento della -Montagna e di alcuni avversari fanatici del presidente impedì che si -raccogliesse sulla proposta la maggioranza voluta di tre quarti -dell'assemblea. Il diritto esistente era insostenibile, la riforma era -preclusa dal voto del 19 luglio. Il problema del prossimo futuro, -secondo la parola cruda del radicale Schölcher, sonava: _à qui le -canon?_ - - - - -V. - - -Il profondo disgusto che suscitano in ogni uomo retto i grossolani -panegirici della stampa bonapartista, non c'impediscono di riconoscere, -che in quel momento il presidente era il solo uomo che perseguisse uno -scopo politico chiaro, conseguibile. Già da mesi, tutti parlavano della -minaccia del colpo di stato, eppure in quell'infinito torpore della -nazione un atto violento sembrava altrettanto difficile quanto l'idea -della difesa. I partiti si corrodevano in vane leghe, preparandosi, dopo -la catastrofe, a giustificare la loro inerzia con la frase vuota: che il -disprezzo all'indegno presidente aveva impedito ogni vigilanza. Anche -Tocqueville non fece che abbracciare lo sconsolato partito di aspettare -il colpo di stato e d'intervenire in seguito, affinché almeno un lecco -delle civili libertà fosse salvo! Come ci appare sicuro e superiore, in -mezzo a una tale babele, il presidente! Nell'estate del 1851 intraprese -il suo terzo viaggio, e chi nelle concioni peregrinanti del principe -udiva la reiterata professione di fede immutabile allo statuto proprio -in uno con l'annunzio non metaforico del colpo di stato, doveva -convenire che la mancanza di coscienza dello zio aveva un degno erede. A -Digione il principe diede l'affidamento, ormai non più inconsueto, che -avrebbe seguito la voce del paese: «e, credetemi, la Francia nelle mie -mani non perirà»: e arrischiò una vivace spostatura contro l'assemblea -nazionale, che avrebbe approvate tutte le misure di rigore, rigettate -tutte le proposte di clemenza. Sebbene il _Monitore_ avesse soppresso il -passo, pure un nuovo turbine d'indignazione si scatenò nell'assemblea. -Né gli animi eccitati si calmarono, quando alcune settimane dopo, a -Beauvais, il principe pronunziò le evangeliche parole: «È confortante il -pensiero, che nei supremi pericoli sovente la Provvidenza presceglie un -solo a strumento di salvazione». Generalmente traspariva da questi -discorsi lo studio di presentare il bonapartismo come un sistema del -giusto mezzo, egualmente lontano sia dalle impossibili utopie che -dall'antico regime, «quali si fossero le forme in cui questo volesse -ammantarsi». Come mai in giorni siffatti Guizot potesse scrivere un -libro su Monk, e ciò nella speranza non dissimulata che il principe -seguisse il miserevole esempio di quell'eroe; cotesto era un mistero -anche pei devoti dell'impeccabile ministro. - -Ma al presidente era riserbato un ultimo trionfo: la legge del 31 -maggio. Sembra a noi del tutto ammissibile, che solo di contraggenio il -principe avesse dato il suo consenso a questa limitazione del suffragio -universale, il quale, del resto, costituiva il solo titolo legittimo -della sua dinastia: d'altra parte, egli non aveva facoltà d'impedire la -legge. E appunto di quest'opera inconsiderata decise ora di servirsi -come arme contro l'assemblea nazionale. La stampa bonapartista, con a -capo il sempre disinvolto Véron, aprì la campagna contro la legge. Di -più, il principe saggiò un tentativo, poi subito smesso, di approccio ai -democratici sociali, e finalmente il 4 novembre in un messaggio al -parlamento disse: «Nutrite voi forse meno fiducia di Noi -nell'espressione della volontà popolare? Ripristinare il suffragio -universale significa prendere la bandiera alla guerra civile e l'ultimo -argomento all'opposizione». Era quello, dopo il rigetto della revisione -dello statuto, un altro grosso sproposito del parlamento l'ostinarsi, -per odio al presidente, a tenere in vita una legge che tutti -confessavano insostenibile. E così il presidente apparve ora alle -moltitudini come il difensore della democrazia di contro a una casta -tirannica. - -In uno stato burocratico la lotta tra il potere esecutivo e il -legislativo deve infallibilmente menare alla vittoria dell'esecutivo, -quando però il capo dell'amministrazione possa contare sulla validità -del proprio volere e sull'indifferenza delle popolazioni. Sin dalla fine -di ottobre, dichiarata la guerra, un gabinetto di proseliti -personalmente ligi circondò il presidente. Già da un pezzo il principe -aveva ravvisato nel generale Saint-Arnaud l'avventuriero arrischiato e -senza coscienza che faceva al caso suo. Per procurare al suo uomo un po' -di grido, fu intrapresa una spedizione contro i Cabili. Tornato -dall'Africa vittorioso, l'eroe ottenne il portafoglio della guerra, e -immantinente risovvenne alle truppe il dovere della cieca ubbidienza -militare. Il presidente ricevé gli ufficiali con l'assicurazione: «il -giorno del pericolo io non mi condurrò come i miei predecessori; non vi -dirò: marciate, vi seguo! vi dirò: io marcio, seguitemi!». In -conseguenza di tali avvenimenti, i questori della camera presentarono la -mozione, che l'assemblea nazionale avocasse a sé il regolamento di -ordine dell'esercito. Che, dati gli umori ostili dell'esercito, cotesta -idea non avrebbe seguito, era evidente; ma, affinché tutta l'azione -dell'assemblea non apparisse un vacuo apparato verbale, bisognava venire -all'estremo tentativo di difesa. Il parlamento era colpevole di falli -indimenticabili, perché troppo sovente aveva posto al disopra del bene -del paese l'odio reazionario della fazione: ed ora, giusto contrappasso, -gli toccava di andare alla malora sotto la rabbia settaria della -Montagna. L'odio ai dispregiatori dei sacri giorni di febbraio stava ai -socialisti più a cuore, che non la preservazione della repubblica. Essi -si ribadirono come i rappresentanti schietti di quella democrazia -dell'invidia, che gl'italiani qualificano col nome incisivo di -_democrazia di rappresaglia_. E non vollero prestare nuove armi agli -assassini del suffragio universale: la mozione dei questori fu -rigettata. Fu il terzo grosso sproposito del parlamento. Esso stesso, il -parlamento, diede la partita perduta. Il presidente, secondo che ammette -lo stesso Granier sulla fede di Cassagnac, era deciso, non appena la -proposta dei questori fosse stata approvata, a rispondere immediatamente -con un atto di autorità. Caduta la proposta, disse sollevato: _cela va -peut-être mieux!_ Ora sapeva, che contro di lui non esisteva nemmeno -l'ombra di una volontà, e che se il colpo di stato avesse incontrato -mille avversari, non un uomo si sarebbe mai afflitto per quel -parlamento. - -La sola giustificazione possibile del colpo di stato è nelle -incalcolabili perturbazioni che minacciava di apportare l'anno 1852, e -nella necessità della monarchia, ammessa ormai dalle manifestazioni non -ambigue della volontà popolare non solo, ma, in fondo, perfino dalle -ultime discussioni dell'assemblea nazionale. Il presidente scansò gli -sbagli del 18 brumaio, e prese a modello la rigidezza ferrea, -rapidamente risolutiva, con cui altra volta lo zio aveva compresso il 13 -vendemmiale Parigi sollevata. Anche ai quattro uomini, che soli il -principe aveva iniziati ai suoi torbidi segreti, Morny, Saint-Arnaud, -Persigny e Maupas, appartiene la testimonianza, che tutti insieme -seguivano con la sicurezza della virtuosità le teorie del catechismo -della tirannide di Machiavelli. Morny era l'anima dell'impresa: dal -silenzio del suo gabinetto dirigeva i movimenti delle truppe, quando -alla fine il 3 dicembre, con sua alta soddisfazione, la rivolta nelle -strade si annunziò abbastanza fiacca. Se il 2 dicembre fu una necessità, -e oggi qual uomo che abbia senso politico può ancora contestarlo? è però -non meno sicuro, che negli animi superficiali degli sfrontati -venturieri offertisi sicari al colpo di stato, non è a ricercare nulla -di quella profonda serietà, di cui un atto di ardimento storico suole -compenetrare gli audaci autori. La sera del 1º dicembre disse il signor -di Morny: «se è questione di scopa, procurerò di trovarmi dalla parte -del manico»; e il mattino del giorno seguente, mentre i birri invadevano -la camera dei deputati, Saint-Arnaud e Mocquart si baloccavano con -spiritosaggini scimunite: come sarebbero stati spassevoli a vedere il -piccolo Thiers e il piccolo Baze in camiciola, davanti ai graduati di -polizia! E coteste vecchie storie innominabili, il signor Véron dopo -quindici anni le serve in tavola un'altra volta, con vanitoso -compiacimento. La massima incontestabile, che un uomo di stato non deve -volere nulla più morale del necessario, non basta evidentemente a -discolpare la frivola e feroce criminosità dello strumento del -necessario. Se una congiura, perpetrata dai custodi stessi della legge, -è certamente la più esosa di tutte le violazioni del diritto, per giunta -cotesta enormezza fu resa quasi inespiabile dalla nullità morale dei -consoci, dei quali il presidente si valse. E anche l'esecuzione del -colpo di stato procedé con brutalità sproporzionata e inutile. - -Lasciamo ad altri il rimestare in quella lordizia e descrivere -particolareggiato, come il generale Forcy fece prendere pel colletto i -deputati, come il generale Saint-Arnaud fece punire di morte sul momento -i còlti sulle barricate, come la soldatesca avvinazzata si sparse dopo -la vittoria ad assassinare e inferocire nei viali dei boulevards, come i -difensori delle barricate rimasti lì furono spazzati via in mucchio, -tanto che i superstiti si riversarono al camposanto per riconoscere a un -braccio, a un piede sporgente dalla terra i loro cari caduti. Il sistema -delle deportazioni e delle proscrizioni, maneggiato dall'assemblea -nazionale con così miserabile maltalento, si ritorse adesso contro i -suoi autori. È ben lecito calcolare, che durante lo stato d'assedio -proclamato su una gran parte del paese, 80.000 persone furono -imprigionate: nemmeno a Napoli e a Roma la reazione aveva così -radicalmente fatto piazza pulita degli avversari. - -Tra gli avvenimenti della rivoluzione di brumaio il giudizio morale -stima il più obbrobrioso non già la brutale irruzione della soldatesca -nella sala dei cinquecento, ma la seduta serotina del 19 brumaio, non -menzionata dalla maggior parte delle opere storiche, nella quale essa -medesima, l'assemblea dei cinquecento, dichiarò di avere il generale -Bonaparte ben meritato della patria. Del pari, il punto tragico -impressionante del colpo di stato di dicembre non è la barbarie degli -sgherri, non è il pathos rettorico a buon mercato che i deputati -sfoggiarono in faccia ai soldati irruenti; è invece la sorte delle -rappresentanze popolari, le cui armi spirituali, quando vengono al cozzo -con la potenza del pugno, si rivelano compassionevoli: e noi lasciamo ai -bonapartisti il gusto di farne le beffe. Il terribile della catastrofe è -il fatto, che la maggioranza della nazione approvò il colpo di stato. -Può darsi che il presidente, da professatore fatalistico qual era della -fede napoleonica, avesse stimato le simpatie popolari più forti di quel -che erano; comunque, aveva per sé l'enorme maggioranza delle provincia, -e gli operai della capitale non lo avversavano. Appena mille sollevati, -appartenenti i più ai ceti colti, erano accorsi alle barricate. Gli -uomini del camiciotto guardarono con malizia, come i principali -_transporteurs_ fossero raggiunti dal taglione. Il sobborgo Sant'Antonio -era stato completamente disarmato fin dalla sollevazione di giugno; e ai -membri dell'assemblea nazionale che comandavano la resistenza fu -risposto con sprezzo: «perché combatteremmo contro l'uomo, che ci ha -dato il suffragio universale?». Tanto era profonda la voragine, che -separava le folle dai repubblicani colti! La grande maggioranza della -popolazione della capitale diede prova di una frivolezza completa; la -ressa dei curiosi invase i luoghi delle barricate vinte come un circo di -nuovo genere, e tutti si rallegravano, che gli annali della capitale del -mondo si fossero ancora una volta arricchiti di un formidabile -avvenimento. In alcuni dipartimenti del centro e del Mezzogiorno -tumultuarono i contadini e i piccoli borghesi; nel Varo a capo della -rivolta era una dea della libertà. Comunque, fu significante, che gli -umili nelle provincie principiassero finalmente a mostrare una volontà; -del resto le turbolenze furono per ogni dove facilmente sedate. - -Noi non annettiamo valore al fatto, che la versatile burocrazia anche -questa volta si conformò, e nella sua grande maggioranza sottoscrisse il -riconoscimento formale del colpo di stato, che il nuovo sovrano, con -sicura conoscenza degli uomini, richiese immediatamente; né vogliamo -indagare se il rialzo, con cui la borsa di Parigi salutò il 2 dicembre, -fu provocato da abili incette da parte dei compari di Fould. Ma la gioia -cieca dei possidenti, la rapida ripresa degli affari, la completa -indifferenza con cui era guardato ogni nuovo tratto violento del -governo, non lasciavano dubbi sull'opinione del paese. Sette milioni di -francesi sancirono col loro voto il colpo di stato. E l'esercito? Come -mai i figli del contado avrebbero prestato la loro spada al napoleonide, -se i contadini non avessero voluto l'impero? - -In luogo di attaccarsi alle particolari falsificazioni che si -frammischiarono nel voto universale, conviene piuttosto all'uomo -politico cogliere nel nodo vitale l'essenza di una società democratica, -il significato del proverbio criminosamente abusato _vox populi vox -Dei_. Il più duro assolutismo che conoscesse il secolo decimonono, fu -fondato da una manifestazione della volontà popolare democratica. Nei -primi anni si trovarono di conserva contro il nuovo sovrano presso che -tutte le menti rappresentative della nazione, quasi tutti i nomi -illustri dell'arte e della scienza, della politica e delle armi; nemici -tutti; e con una unanimità a stento udita nella storia. Principiò un -tempo, in cui i cervelli imbamboliti si adagiarono nel puro nulla del -non pensare, e per le nature più nobili andò perduto quasi tutto ciò che -forma per loro il miglior contenuto della vita; innegabilmente, però, le -moltitudini furono per alcuni anni felici e contente. Tanto grama è -l'importanza dell'ingegno e del pensiero in una età di democrazia e di -economia! La rivoluzione di febbraio feriva gl'interessi della -proprietà; ragion per cui le si levò subito contro un'opposizione -vittoriosa. Il colpo di stato fu un benefizio per l'industria e il -commercio; non colse nessuno così gravemente come i capi spirituali -della nazione, gli uomini del pensiero; e perciò l'opposizione si -ridestò a rilento, e tanto più poi, perché in questo popolo la potenza -delle idee non aveva più la forza di annientare il dispotismo. Non la -Francia, sibbene la spada tedesca avrebbe un giorno annientato il terzo -come già il primo Napoleone. Il parlamentarismo, che per lo spazio di -una generazione aveva mosso e occupato la nobiltà intellettuale del -paese, sparì in un sol giorno, senza lasciar traccia, come inghiottito -dalla terra, senza nemmeno un ricordo potente dietro di sé, senza un -partito fervente. Perché effettivamente in cotesto stato burocratico -esso non era mai vissuto, e nello spasimo dell'agonia solo questo aveva -ricordato alla nazione: che la servitù della Francia era stata stabilita -per mezzo del parlamento. Offese violente alla costituzione, come la -legge del 31 maggio, e segrete trame traditoresche con gli Orléans: ecco -le ultime gesta degli eroi di virtù del parlamento francese. - -Le estreme cause della catastrofe rimontano lontano. Il presente, -perduto di sé stesso come Narciso, ripete senza riguardo la grave -verità, che la Francia ha rotto con la sua storia. Esso non sa, che in -questa sola parola è tutto un mondo riboccante di colpa. L'esperienza di -ogni giorno insegna fino a qual punto la risoluzione di principiare una -nuova vita devasti le anime anche più salde, e quanto raro avvenga. E -noi ci meravigliamo se una grande nazione, che è dimentica del suo -passato, vada barcolloni tra l'indisciplinabilità sediziosa e la -sottomissione cieca! Noi protestanti non riusciamo a considerare le -precipitose convulsioni della vita francese, senza lamentare ancora una -volta il calamitoso editto che bandì dalla Francia la fede evangelica. -Quando a un popolo ardimentoso e geniale non resta altra scelta che la -Chiesa dell'autorità e del piatto ossequio; quando nelle questioni più -sacre, supremamente personali, gli è tolta la debita libertà, gli è -tolto il terreno della discussione e della comprensione, allora -un'agitazione convulsa invade tutta intera la sua vita spirituale; -terribili contraddizioni vengono immediatamente a cozzo, e la società, -sbattuta da una lotta irresolubile, ritorna sempre a cercare di nuovo la -propria salvezza nella servitù. - -Conferisce ai tedeschi il riandare anche la complicità del proprio -popolo, la complicità dell'intera Europa. Non solamente il papa salutò -con riboccanti benedizioni l'eroe del 2 dicembre; in tutti i paesi -europei i possidenti acclamarono al nuovo sovrano. Taluni, come lord -Palmerston, penetrarono la necessità del rivolgimento; i più si -rallegrarono spensieratamente di essere stati sgravati alla fine dalle -ansie per la sicurezza dello scrigno. Perfino lo czar Nicola, l'antico -avversario dei Bonaparte, riconobbe benevolmente i meriti che il -presidente si era acquistati per la causa dell'ordine. La corte viennese -segretamente sperò che il colpo di stato ricondurrebbe decisamente a una -restaurazione borbonica; perciò Felice Schwarzenberg non stimò -inopportuno celebrare _un individu tel que Louis Napoléon_ come un eroe -della causa conservatrice. Il nome stesso «salvatore della società» -depone come un indimenticabile testimonio di miseria per l'animo virile -di quella età profondamente caduta. Ma anche più miserabile -dell'allegria del borghesume salvato, apparve la vigliaccheria del -radicalismo tedesco, il quale, in luogo di resistere virilmente in casa -alle improntitudini della reazione, per un anno intero confermò il -proprio coraggio civile nelle spiritosaggini niente pericolose su «Lui». -Ma quanto più rumorosamente i radicali berteggiavano e schernivano, -tanto più profondamente il nuovo sistema s'insinuava nelle istituzioni -dei paesi vicini. «Il suffragio universale è il lavoro», proclama la -meglio fondata tra le spampanate del nuovo bonapartismo: il 2 dicembre -significa il principio di una nuova età piena di una produzione -economica elevata al grado supremo. Laddove il primo impero aveva con la -sua tracotanza violenta chiamato a raccolta tutte le forze morali dei -vicini, ora invece cotesta nuova scostumatezza e crapulosità francese -traboccò dalle frontiere rovinando e stupidendo: tirannide di una -immoralità senza idee, alla quale in quei cinquant'anni non si sottrasse -interamente nessun popolo di Europa. - -Il nuovo sovrano indubitabilmente era molto superiore al suo -_entourage_. Tanto che fin dal principio a un giudizio imparziale non -poté sfuggire, che egli non si proponeva né di calcare le orme sanguigne -dello zio, né di disfarsi nella nullità del cavaliere di ventura -coronato dalla vittoria. All'opposto, per la prima volta nella nuova -Francia iniziò egli un regime, che dagli esordi aveva a misurarsi con -l'opposizione della capitale: tuttora sotto lo stato di assedio un terzo -degli elettori parigini pronunziarono il loro _no_ avverso il nuovo -ordinamento. In tale rischio, il presidente non poteva sdegnare -nessun'arme che gli venisse a mano. Si servì della sciabola, e, alla -maniera dello zio, parlò all'esercito come alla parte scelta della -nazione. Si servì del confessionale, e incorò gli ultramontani alle più -arrischiate speranze. Si servì della dedizione degli spiriti, e la -burocrazia, ligia in ogni tempo, fece presto a ricorrere a tutti -gl'intrighi della vecchia polizia imperiale. La rabbia del tacimento, -_la fureur de silence_, dominò in Francia, mentre la stampa -presidenziale annunziava con giubilo: noi abbiamo un padrone! -L'introduzione del nuovo statuto dichiarò, che il capo supremo dello -stato era personalmente responsabile. L'articolo fu assai motteggiato; -eppure conteneva una delle poche verità sperdute fra le tante bugie -accumulate in cotesta costituzione. L'enorme responsabilità, che pesava -sul nuovo sovrano, sarebbe stata comportabile solamente nel caso, che -egli fosse riuscito a sanare il proprio governo dalla macchia -dell'origine e a dare sviluppo a quelle idee di progresso, che -indubbiamente sono involte nella sostanza proteiforme del bonapartismo. - -Fu ristabilita la calma, non già la pace degli spiriti. Già fin da prima -del colpo di stato una circolare segreta del radicale «Comitato di -opposizione» aveva dichiarato, che da ora in poi era impossibile ogni -perdono in riguardo delle classi abbienti. Adesso, per giunta, alle -vecchie contese che scindevano il paese ne era sopraggiunta una nuova, e -talmente soverchievole, che al paragone tutte le altre scissure -sparivano: la Francia si ruppe un'altra volta, come dopo i cento -giorni, in due nazioni: i vincitori e i vinti del 2 dicembre. E cotesto -contrasto durò fino alla caduta del terzo Napoleone. Il secondo impero -ha apportato parecchi successi cospicui alla potenza e al benessere del -paese, ma per lo spazio di venti anni non gli venne mai fatto di -persuadere la nazione al tranquillo e incondizionato riconoscimento del -novello regime. - - - - -PARTE QUINTA - - -IL SECONDO IMPERO - - - - -Il Secondo Impero. [Scritto in Heidelberg nel 1871.] - - - - -I. - - -L'opinione corta dei molti viene sempre determinata dall'impressione -dell'ultim'ora. Da quando il secondo impero ha trovato una fine -obbrobriosa sul campo di Sédan, la figura del terzo Napoleone è fitta -nella mente del popolo tedesco come quella di un empio violatore della -pace, e questo giudizio nazionale non sarà forse mai cambiato, certo non -lo sarà nell'avvenire prossimo. Se io mi arrischiassi di ripubblicare, -corrette oggi e completate, le osservazioni sul recente fenomeno del -bonapartismo che scrissi nel 1868, mostrerei la presunzione di voler -influire sul sentimento popolare, che ben a ragione domanda sempre idee -semplici, complete, senza contraddizioni. Mi rivolgo alla breve cerchia -di coloro, che non s'infastidiscono di riandare la conturbante storia -clinica del popolo francese in questi ultimi ottant'anni. Chi ha cercato -di farlo coscienziosamente, prima di condannare perentoriamente -l'edifizio statale di Napoleone III, proporrà piuttosto il quesito, se -è possibile, innanzi tutto, di ben governare cotesta nazione; e ne -caverà la conclusione, che il secondo impero non ha cagionato la rovina -della Francia, ma l'ha trattenuta per due decenni. Toccò all'ultimo -Bonaparte, mercé la propria accortezza, mercé il favore della fortuna e -la debolezza dei popoli vicini, di alzare ancora una volta lo stato -francese a una pienezza di potenza, che sopravanzava di gran lunga la -potenzialità morale della nazione. - -Non possiamo affermare, che il contegno dei nostri vicini a nostro -riguardo sia cambiato sostanzialmente dal tempo del trattato di Vienna. -E cerchiamo la ragione di cotesta politica ora irritante, ora -minacciosa, ora violentemente aggressiva, non già in un sistema qual si -sia, ma, parte nel carattere nazionale, che non muterà, fintanto che -l'educazione del popolo francese sarà volta a svegliare l'ambizione -esteriore in luogo dell'intimità morale dell'anima; parte in noi stessi, -nel nostro sminuzzolamento, nelle nostre guerre civili, che permisero ai -francesi di fare assegnamento sulla debolezza della Germania. Ora che -l'impero germanico gloriosamente risorto ha strappato il terreno sotto i -piedi a tutte coteste amichevoli calcolazioni dei vicini, il tedesco può -con superbo sentimento di tranquillità riandare i recenti destini del -paese confinante. - -Il tema, tuttavia, si presenta poco grato. Giacché l'antico e -irrevocabile presentimento, che anche cotesto pomposo impero si sarebbe -alla fine rivelato per niente altro che una nuova precarietà, ha già da -tempo impresso un segno passionato di esagerazione su tutti i giudizi -dei nemici del pari e degli amici. Ogni parola di condiscendenza ci si -secca nella penna, quando udiamo con quale sfacciata ciarlataneria il -bonapartismo ha saputo cantare la propria gloria: il nostro modesto -elogio tedesco non salirà mai alla grandiosità dell'apoftegma di Rouher: -«no, no, non è stato mai commesso un errore!». Anche un comodo biasimo -appare triviale rispetto a un sistema, sul quale, come sopra una -gigantesca avventura, gli stessi avversari moderati, fin da gran tempo -prima che soccombesse, avevano calato in forma solenne la pietra -sepolcrale. In tale eccesso di lode e di condanna è difficile mantenere -la linea ferma e netta del giudizio storico; tanto più difficile, in -quanto l'intima contraddizione del bonapartismo, la diabolica mezza -verità, che noi abbiamo così spesso dimostrato essere il carattere -fondamentale del dispotismo rivoluzionario, si presenta nel secondo -impero con una energia addirittura suicida. Il terzo Napoleone non ha -mai, con la parola o con l'opera, stabilita una tesi, che egli stesso -non abbia subito dopo tolta via con una antitesi. Delle pericolose -passioni di cui febbricitava la Francia, egli personalmente era certo -più immune, che non forse qualsiasi uomo in vista tra i francesi -contemporanei; solo che la necessità di sostenersi, l'intima essenza del -suo sistema lo forzava a solleticare continuatamente quelle passioni; di -modo che sopra di lui e sopra la sua Casa si compì la nemesi, che presto -o tardi doveva raggiungere la tracotanza sacrilega dell'intero popolo. - -La malagevolezza maggiore per venire a un sicuro giudizio politico è -determinata dai fondamenti sociali del nuovo stato francese. In ogni -tempo l'egoismo di casta è stato la disposizione congenita di tutte le -classi dominanti; e allora appare odiosissimo agli occhi della -posterità, quando si manifesta ingenuo e inconscio ai dominanti che -hanno cambiato natura. Ognuno oggigiorno sente emanare dagli scritti -dell'antichità la superbia intellettuale di quelle dense aristocrazie, -che guardavano sugli schiavi e i banausi come sul vuoto aere. Pochi o -nessuno di noi sospettiamo, quanto noi stessi siamo compenetrati da -sentimenti e pregiudizi affini. Il ceto medio, che al presente determina -in Germania l'opinione pubblica, riconosce nell'illimitata concorrenza -la sostanza della libertà sociale, e nella più ampia discussione il -primo inevitabile presupposto della libertà politica: esso tra lotte -indimenticabili si spupillò dalle fedi dommatiche. Dobbiamo a un tale -spirito l'emancipazione dei contadini; a quello dobbiamo, se i nostri -ceti colti sono i più liberali e i più giusti di tutte le classi -governanti della storia. Tuttavia un severo esame ci dice, che anche -noi, mentre lavoriamo per questo puro ideale politico, parliamo poi -soltanto come gente scatenata. Un superbo gentiluomo del secolo -decimottavo più facilmente avrebbe potuto intendere le idee della -crescente borghesia, che non noi iniziarci nel globo intellettuale del -quarto stato. - -L'inclinazione delle classi lavoratrici è stata descritta da Aristotele -col classico: χαίρουσιν ἐάν τις ἐᾷ πρὸς τοῖς ἰδίοις σχολάζειν: -parola, che nei tempi moderni più liberi può bene essere mitigata, ma -non mai confutata. La vita privata, la fatica e la cura della casa, -forma per questi strati sociali il nocciolo dell'esistenza: potrebbero -con pieno diritto aspirare a prender parte al governo dello stato, ma -non si trovano in condizione di offrire allo stato un'opera durevole e -regolare. Si riscaldano di rado per quella vivace lotta degl'intelletti -che per l'uomo colto forma il pane della vita, e sono molto proclivi a -dar via la libertà del pensiero per un governo forte e benigno, che -promova energicamente il benessere dei molti: tra tutte le potenze -spirituali è però sempre quella della Chiesa, che esercita su cotesti -animi l'incanto più forte. È questa la ragione che difficolta al dotto -un giudizio sicuro sul più recente grado di sviluppo del bonapartismo. -Nel mondo moderno l'importanza del quarto stato non era stata mai così -invadente come sotto il secondo impero. Al tempo della Convenzione le -moltitudini parigine dominavano il potere dello stato e mutuavano una -parte della loro potenza al sicuro lavoro della macchina amministrativa. -Sotto Napoleone III erano fuori del governo; ciò non ostante il quarto -stato costituiva la classe più importante: il continuo riguardo al -contentamento degli umili formò il pensiero direttivo del nuovo -bonapartismo. Anche oggi, sotto la così detta repubblica, l'avvenire -della nazione è indubitabilmente nelle mani dei contadini e degli -operai. Solo che dove domina il quarto stato, ivi domina anche il suo -concetto sensuale della vita. E nella nuova Francia appare così -spaventosa la rozzezza morale, il disprezzo di tutti i beni ideali, che -senza volerlo si corre a una congettura, la quale, certo, non è -storicamente dimostrabile. L'apparenza è, che tutti i nobili elementi -latini e germanici siano stati interamente schiumati da questa -nazionalità commista, e che sia tornato sopra a ribollire il sedimento -impuro dell'antichità celta. Se di sotto a un tale strato fitto -d'ipocrisia e d'immoralità vuole distinguere il merito di un siffatto -sistema sorretto sul quarto stato, l'uomo colto deve reprimere con forza -molte delle più care e nobili idee proprie del suo ceto. - -Il secondo impero capita nei due più ricchi decenni contemporanei; e se -riflettiamo con quale agilità ha pazzamente corvettato e ha cangiato il -giudizio del mondo sul terzo Napoleone, sentiamo vivamente come siamo -diventati vecchi in pochi giorni. Il nuovo bonapartismo, opposto vivente -dell'infingardo regno borghese, ha trasformato più profondamente e più -violentemente di qualsiasi altro regime moderno le condizioni sociali -del suo paese; la baldanza del suo assoluto volere osò parecchie riforme -recidenti dalle radici, per le quali un parlamento non avrebbe trovato -né il coraggio né la spregiudicatezza. Solo che la precipitosa caduta di -questo sistema dell'affario conferma ancora una volta la regola, che un -governo tanto meno è stabile, quanto più ampiamente allarga la propria -attività. - -Raccogliamo innanzi tutto le brevi memorie del presente negli stadi -principali che il secondo impero ha percorso. La sua storia si divide in -due periodi nettamente distinti. Nello stesso modo come un tempo, subito -dopo l'anno 1840, sorse opinione, che la stella degli Orléans corresse -all'occiduo, così, dopo il 1860 il giudizio generale ritenne, che -l'impero del terzo Napoleone avesse sormontato il suo culmine. Con -questo, però, che il decennio dell'ascesa era la fase del dispotismo non -mitigato in nulla, laddove il decennio della discesa era il tempo delle -prove liberali! Non occorre altro che guardare freddamente in faccia -questi dati di fatto per riconoscere immediatamente la verità, che il -bonapartismo con le concessioni alle idee liberali dei ceti più alti -aveva rotto fede a sé stesso, e che la nazione non era più capace di -comportare un regime di libertà. - -Al colpo di stato seguì prima un anno di transizione, che fu per -l'immoralità del nuovo sistema la stagione della fioritura. Laddove i -mentiti discorsi del presidente al tempo dell'assemblea nazionale -trovavano spiegazione nella situazione politica, in appresso, invece, la -gherminella repubblicana del 1852 appare semplicemente frivola e -ordinaria. Il presidente stimava necessario un terzo plebiscito per -consolidare la propria potenza? Oppure il fatalista opinava di poter -salire al supremo potere solamente, come lo zio, per tre gradi? Certo, -era decisivo il fatto, che il 2 dicembre il principe tenne a serbare -l'apparenza, che il colpo di stato servisse a salvare la repubblica. Ciò -in riguardo alle grandi potenze, le quali in verità diedero la loro -approvazione alla vittoria dell'«ordine», pur non volendo nessuna di -loro il ripristinamento dell'impero. Insomma, la Francia ufficiale -imposturò, ancora per lo spazio di dieci mesi, con frasi ipocrite la -fede repubblicana, quantunque il colpo di stato nient'altro potesse -significare, che l'erezione del trono. Nel settembre del 1852, durante -il viaggio ufficiale attraverso il paese, il presidente assicurava -tuttora, che nel grido ripetuto «viva l'imperatore!» egli riconosceva -più un tenero ricordo che una espettazione: ma il ministro dell'interno -faceva prender nota dei nomi delle persone che in quel viaggio imperiale -venivano a contatto col principe, «affinché non vadano perduti alla -storia». Il flemmatico uomo si era tenuto freddo e calmo in mezzo a -quell'ardente entusiasmo popolare, il quale indubitabilmente dimostrava, -che le popolazioni avevano interpretato il senso dell'ultima elezione di -dicembre assai più giusto, che non le grandi corti. Alcune settimane più -tardi la brama del paese di ristabilire l'impero si manifestò -irresistibile: la nazione esigeva, secondo l'enfatica espressione del -sindaco di Sevres, lo sposalizio della Francia con l'inviato di Dio. -Seguì allora, stesa da Troplong, quella relazione del senato, che noi -senza esitazione possiamo definire il capolavoro del moderno -bizantinismo. Perché mai anche il linguaggio del fido senato non avrebbe -dovuto sinfoniare fino all'ardimento ditirambico? Appunto, Troplong -medesimo lo confessa: vi sono momenti in cui anche l'entusiasmo ha il -diritto di risolvere questioni! La nazione incorona sé stessa -incoronando Napoleone; in tal modo ella trae nobile e pacifica vendetta -dei trattati del 1815. La repubblica cede la propria essenza tramessa -alla dignità imperiale mercé il popolo sovrano, e la grande ombra dalle -nubi guarda appagata l'esaltazione del nipote. - -Sotto la tutela del nuovo trono si svolgono veementi tutte le energie -del lavoro e la vertigine della speculazione: giace una quiete profonda -sulla vita intellettuale e politica. L'opinione dei popoli odiava -l'imperatore in cui vedeva il cagnotto della reazione europea, che -perseguitava per ogni dove, perfino nell'asilo dei paesi liberi, i -campioni della repubblica; e tremava pensando all'ora, in cui egli -infallibilmente avrebbe imboccato la via dello zio. Le corti -tentennavano tra la ripugnanza contro il risalito e il rispetto verso il -salvatore della società. Negli affari europei dava il tono la Russia; e -precisamente quella corte mantenne di fronte al napoleonide, non appena -fu esaltato imperatore, l'attitudine della rigida alterigia -legittimista. In quel torno i disordini orientali offrirono -l'opportunità di sperimentare la potenza della Francia e i talenti del -suo capo. Seguì un brusco spostamento delle alleanze e dei rapporti -internazionali, che ricordò vivamente il tempo splendido del Consolato, -allorché Bonaparte, minacciato pur dianzi da una coalizione -soverchiante, riuscì in pochi mesi ad assembrare in lega gli stati del -Mezzogiorno e del Settentrione contro il diritto marittimo inglese. In -verità, i risultati della spedizione di Crimea ebbero scarsa efficacia -sul mondo orientale, quasi nulla; ma la gloria guerriera delle aquile -imperiali fu novellamente sancita, e i rinfranchi del paese si -palesarono inesauribili, giacché nel bel mezzo della guerra la capitale -lussuriò anche di più nell'orgia della vita neonapoleonica e apparecchiò -una fastosa esposizione alle industrie dell'Europa. Il napoleonide ebbe -la soddisfazione, che nell'anniversario della sua conquista di Parigi un -congresso europeo raccolto sulla Senna sotto la presidenza -dell'ambasciatore francese segnò la conclusione della pace. La -preponderanza della Russia era spezzata. Di nuovo la Francia si chiamava -la grande nazione. Subito dopo venne alla luce il principe imperiale: -gli eserciti francese, inglese, italiano, turco e russo festeggiarono in -pari tempo in Oriente la nascita del principe ereditario. Il sistema -nazionale era eternato, come dissero le autorità nello stile del primo -impero. Nel febbraio 1857 l'imperatore poté congedare il devoto corpo -legislativo con la confidenza, che presto si direbbe del secondo impero -come un tempo del Consolato: «regnava da per tutto il contento, e chi -non nutriva nel cuore malvage passioni gioiva della felicità del paese». - -Capitò allora un contrattempo: l'attentato di Orsini stornò per alquanto -tempo Napoleone III dal suo comportamento, e il sistema, prima appena -raddolcito, di oppressione fu novellamente raggravato. Il subisso di -felicitazioni da cui fu inondato l'imperatore per l'avvenuto scampo, -dimostrarono però al mondo fino a qual segno le popolazioni avessero -bisogno di lui: che indubitabilmente parlava in loro un certo qual misto -di sentimenti nobili e di servilità, come nell'ode _Divis orte bonis_ -che in un'epoca affine Grazio cantò ad Augusto. Nessuno ha così -incisivamente significato di cotesto attacco la ragione ideale, come -l'_enfant terrible_ dei bonapartisti, il marchese di Boissy, con le -parole: «noi tutti amiamo l'imperatore, perché ognuno dice a sé stesso: -in quale pantano cadremmo, se Napoleone morisse!». Proprio in quei -giorni in cui l'opinione pubblica liberale farneticava nuovamente -sull'imperatore, egli s'incontrò con Cavour a Plombières, e portò a -maturità il pensiero più ardito e più benefico della sua politica -europea. Giacché, per quanto lo stesso imperatore abbia più tardi -peccato rispetto all'Italia e per quanto anche il corso degli -avvenimenti abbia deluso le aspettazioni del napoleonide, pure al terzo -Napoleone rimane la gloria, che senza il suo aiuto il risorgimento -dell'Italia forse non sarebbe stato mai iniziato, e certamente non -avrebbe trionfato. Nelle ore in cui tra le tripudianti acclamazioni -degli operai di Parigi l'imperatore si accingeva a partire pel campo, -appariva effettivamente un sovrano nazionale, il rappresentante della -Rivoluzione. Dopo la vittoria di Solferino l'egemonia della Francia tra -i popoli latini parve assicurata. Anche i liberali illuminati -s'inchinarono al liberatore dell'Italia, e in ampia sfera fu ripetuta la -lode smisurata: Napoleone il Piccolo riposava agl'Invalidi, Napoleone il -Grande regnava alle Tuileries. Era il tempo che l'Europa nella solennità -del Capodanno tendeva l'orecchio a Parigi, con l'emozione angosciosa del -bambino bruciato. Ed ora, con la consapevolezza della propria potenza, -l'imperatore arrischiò la grande riforma della politica commerciale: la -superba idea di raccogliere tutta l'Europa occidentale in un unico -dominio aperto al libero scambio si avviò verso l'effettuazione. - -Eppure l'ora felice dell'impero era già dileguata. Principiò il dichino, -da quando la storia richiamò dovunque nuove complicazioni sociali, a cui -non rispondeva menomamente la pretesa della Francia di essere maestra di -tutto il mondo. La stessa fondazione del regno d'Italia era, per lo -meno, tutt'altro che profittevole alla supremazia della corona -napoleonica. Inoltre, l'inevitabile inazione del gabinetto durante la -sollevazione polacca dimostrò che la Francia non era abbastanza forte -per garantire i suoi così detti alleati. L'imperatore tentò indarno di -comparire ancora una volta come il patrono della pace europea; egli -invitò a un congresso le grandi potenze con espressioni quasi -minacciose: ogni rifiuto avrebbe tradito segreti disegni, che temevano -la luce del giorno! La guerra dello Schleswig-Holstein, e con quella il -grande imbocco della politica tedesca, principiò per l'appunto quando -coteste burbanzose parole si sparsero pel mondo. Il ritegno -dell'imperatore durante le lotte per Düppel ed Alsen gli procurò da -parte dei tedeschi riconoscenza e talvolta eccessivo apprezzamento, -motteggi e biasimo da parte del suo popolo. Frattanto il secondo impero -aveva trovato nel Messico la sua Spagna. Una catena di strafalcioni -grossolani, una inesplicabile disconoscenza della vitalità ed energia -degli Stati Uniti condussero a una disfatta obbrobriosa, misero a -repentaglio la dignità e la riputazione della corona, sconvolsero -siffattamente le finanze e l'esercito, che allo scoppio della grande -guerra germanica lo stato non era nella condizione voluta per l'entrata -in campagna. In tal modo si compì la fondazione dello stato -settentrionale tedesco: un terribile colpo per tutti i più cari -pregiudizi dei nostri vicini: e nello stesso tempo l'unificazione -dell'Italia incominciata dalla Francia fu spinta a termine dalla -vittoria della Prussia. - -Nel frattempo l'imperatore era invecchiato, e i validi coadiutori che -sostenevano la sua corona, l'uno dopo l'altro, erano spariti: -Saint-Arnaud e Magnan, Pietri e Mocquart, Fould, Pélissier e Walewski, e -poi i tre non surrogabili, che più di tutti avevano lavorato con -coscienza di uomini di stato alla fondazione duratura dell'impero: -Billault, Thouvenel e quel Morny, che aveva inculcato così spesso al -despota tentennante la fresca energia della risoluzione netta. -D'altronde, qui come per ogni dove, il dispotismo si era rivelato -incapace di produrre nuovi grandi ingegni di uomini di stato. -L'opposizione delle classi colte si ridestò a nuovo ardore, l'attitudine -di fronda ritornò a essere un'arte in moda, e fin dal tempo della -ritirata del Messico risonò tra gli avversari il grido sempre più -baldanzoso: _l'empire est défait_. Lo sfasciamento del _Crédit mobilier_ -e il disavanzo crescente del bilancio dello stato, lo spopolamento delle -campagne e l'urbanesimo suscitarono il sospetto sulla sanità del nuovo -rigoglio economico; e la giornata di Königgrätz aguzzò gli occhi sui -rischi e le menomazioni alla propria patria. Anche la fiducia dei popoli -vicini fu distrutta dalle fondamenta dal brutto affare del Lussemburgo e -dalla rioccupazione di Roma. Così, incalzato di dentro e di fuori, dopo -reiterati slanciamenti e arretramenti, alla fine Napoleone si buttò -avanti sulla strada delle riforme costituzionali, che già aveva aperta -col decreto del 24 novembre 1860. Ma il richiamo «guerra o libertà», che -saliva dalle fila dell'opposizione, testimoniava tristamente sia -dell'oltracotanza abituata a calcare coi piedi il diritto dei vicini, -sia, insiememente, della disperazione di un popolo, che sente -l'indegnità della propria posizione senza trovare in sé la forza -durevole per risollevarsi. Il contegno servile della popolazione nella -campagna elettorale del 1869 dimostrò, che effettivamente l'energia -politica era completamente svanita. Non punto una volontà popolare ferma -e sicura, ma solamente la confusa e lunatica scontentezza delle classi -alte indusse il despota a cedere a mano a mano alle rinascenti idee -costituzionali. Finalmente il ministero Ollivier arrischiò il tentativo -di riconciliare la tirannide col parlamentarismo: tentativo, che doveva -sommergersi nel suo proprio assurdo. La gherminella costituzionale placò -tanto poco il livore dei vinti del 2 dicembre, quanto la malvagia -libidine guerresca della nazione. L'imperatore cercò di liberarsi dalla -sua posizione insostenibile, prima con un appello al popolo, poi con una -guerra ardentemente agognata dalla nazione. La nostra buona spada mandò -in frantumi il suo trono; e senza fede, senza dignità, nel modo stesso -come in altri tempi si era inchinata al colpo di stato, così ora la -nazione abbandonò il «salvatore della società», perché sul campo di -battaglia non era stato fortunato. - - - - -II. - - -Le reiterate e violente vicissitudini del trono nella moderna storia -francese e l'egoismo impronto con cui ogni classe dominante ha messo a -profitto il proprio potere, hanno annientato in Francia la monarchia, -nel senso antico e schietto della parola. L'intima contraddizione nella -vita di questo stato si può brevemente compendiare nella proposizione -seguente: la Francia non può fare a meno di un gagliardo potere statale -raccolto in una sola mano, e nulladimeno ha perduto interamente i -costumi e le tradizioni della monarchia legittima. Il nuovo sistema -bonapartistico non era né un dispotismo illuminato sullo stile del -secolo decimottavo, né un semplice ripristinamento dell'impero militare -napoleonico, ma una forma statale per sé stante, affatto moderna: una -tirannide personale, eletta dalle moltitudini e governante a pro di -cotesto quarto stato pervenuto alla coscienza di sé. Laddove nella -monarchia legittima, anche sotto una corona assoluta, tutte le -istituzioni e i costumi statali convergevano allo scopo di sottrarre la -persona del monarca alla lotta dei partiti e di assicurare anche sotto -un principe inetto il regolare andamento della cosa pubblica, -all'opposto nella Francia bonapartistica la persona del monarca portava -fondamentalmente la responsabilità del destino dello stato. Talché un -ministro geniale, sotto un imperatore senza talento o impopolare, non -sarebbe stato in grado di assicurare la durata al sistema. Il -dottrinario del secondo impero, il duca di Persigny, curò di designare -l'eletto del popolo come _homme-peuple_: sotto la forma adulatoria -l'espressione recava l'esatto significato, che cotesta potenza -imperiale era una dignità supremamente personale, che doveva affermarsi -nella sollecitudine quotidianamente rinnovata pel bene delle -moltitudini. È vero, che la maggioranza degli elettori aveva esaltato il -terzo Napoleone in virtù del suo nome: ma nessun uomo imparziale poteva -da cotesta potenza dei ricordi napoleonici trarre la conclusione, che la -moltitudine dei francesi fosse attaccata ai Bonaparte con la medesima -fedeltà con cui i prussiani ai legittimi Hoenzollern o un tempo gli -olandesi alla casa tirannica degli Orange. Ogni vincolo di pietà tra -popolo e casa regnante fu spezzato in Francia dalle tempeste di due -generazioni. Qui l'unico legame possibile tra governanti e governati è -costituito dall'interesse; e, col fatto, nessuno stato della storia -modernissima ha fatto valere così spregiudicatamente, come il secondo -impero, l'egoismo dei suoi sudditi. Il nuovo bonapartismo è stato -effettivamente, come amici e nemici lo hanno qualificato, un -_gouvernement indiscutable_; non già semplicemente a cagione della sua -origine equivoca, ma principalmente per la ragione che lo spirito di -cotesto sistema era grossamente materialistico, e perciò non comportava -prove incondizionate. - -È evidente che il capo di uno stato siffatto dovesse essere e rimanere -responsabile. Quando Laboulaye e gli altri dottrinari dell'_empire -libéral_ partivano in lizza contro cotesta situazione di fatto in nome -dei noti principii costituzionali, che regno e responsabilità, -insiememente concepiti, fanno contraddizione, e che lo stabilimento -dell'impero ereditario esclude per sé stesso la responsabilità del capo -dello stato, ebbene, essi davano nel vuoto. Le teorie giuridiche della -monarchia parlamentare non comportano adattabilità a una tirannide -democratica. La fondazione dell'impero era solo un cambiamento di nome, -che non mutava nulla di sostanziale alla vera natura della carica -presidenziale. La trasmissibilità di cotesta corona rimase sempre come -niente altro che un assegnamento incerto sul futuro, laddove, invece, la -responsabilità dell'imperatore era un principio, la cui immutabile -permanenza era ognora affermata dai dignitari dell'impero Rouher e -Troplong, e il cui adempimento pratico veniva reso possibile dalla -stessa costituzione. Bastava che l'imperatore si credesse sicuro del -favore delle moltitudini, ed egli, secondo l'articolo 5, aveva facoltà -di appellarsi al popolo sovrano: che era un'arme violenta del -dispotismo, la quale, usata al momento opportuno e conformemente alla -morale napoleonica, era al caso di accrescere sempre che volesse la -soverchianza della corona, e in effetto escludeva ogni speranza di un -onesto regime parlamentare. - -Per contro, posto che le moltitudini venissero nell'idea, che l'eletto -non rappresentava più i loro interessi, il proemio della costituzione -indicava la via per richiamare l'imperatore alla responsabilità. -Dichiarare irresponsabile un capo dello stato francese, ivi è detto, -«ciò significa mentire al sentimento pubblico; ciò significa ammettere -una finzione, che per tre volte è andata dispersa nel turbine delle -rivoluzioni». Più chiaro di così non si può dire, che l'imperatore -portava e voleva portare la sua corona col pericolo permanente di essere -cacciato da una quarta rivoluzione. Con ciò, dunque, nella superba -Francia si era giunti a questo, che la legge fondamentale di una nazione -civile con ingenuità cinica confessava: il nostro regime è un gioco -_va-banque_, ogni sicurezza del diritto pubblico è una lustra, ogni -costituzione nient'altro che un espediente! La corona napoleonica non -godeva la sicurezza della monarchia ereditaria, e appunto perciò era -provvista di una pienezza di potenza, che un monarca legittimo non ha -mai raggiunta: «essendo il capo dello stato responsabile», dice quel -proemio, «la sua attività deve essere libera e senza impacci». - -Non vi è alcun dubbio, che il nuovo bonapartismo nutriva, come il primo -impero, il disegno di fare da terreno neutrale, su cui venissero a -ritrovarsi insieme gli avanzi dei vecchi partiti. Esso non si diede -briga del passato dei suoi cooperatori, e prese ai suoi servigi quanti -riconobbero il nuovo ordine. Permise, dopo alquanti anni di -compressione, il ritorno degli avversari esiliati che si obbligavano -all'ubbidienza, e non si discostò mai dal proposito di collocare la -grandezza della patria al disopra dei partiti. Chi non ricorda lo -scritto pateticamente generoso dell'imperatore, che ordinava il rilascio -del pericoloso cospiratore Barbès, perché questi aveva espresso il suo -entusiasmo patriottico per la guerra di Crimea? Similmente l'impero non -volle favorire un ceto solo; seppe contentare l'ambizione e la foga -industriale della borghesia e, nello stesso tempo, ripristinare la -nobiltà: un eccellente mezzo per vincolare alla corona migliaia di -famiglie sia mercé la comune ambizione, sia mercé il timore di una -soppressione di titoli nobiliari male acquistati; ma anche una prova, -che s'intendeva di riguardare le inclinazioni e i pregiudizi delle -classi più alte. Appunto: l'eletto del popolo si applicò un pezzo al -disegno di aggiungere all'antica una nuova nobiltà napoleonica. Nei -brindisi e nei proclami il signor di Persigny esaltava come merito -peculiare del nuovo sistema «l'eminente idea sociale», per cui, avendo -ogni governo precedente rappresentata soltanto una delle tre classi -della società, l'impero invece le rappresentava medesimamente tutte. -Tale vanteria conteneva qualche apparenza di verità. Il quarto stato -dominava interamente sulla vita pubblica, non più però a forza di -turbolenze e barricate, come nei primi tempi della repubblica: -specialmente nelle condizioni ordinarie non era affatto in grado -d'impadronirsi immediatamente del potere, come avevano potuto farlo un -tempo la nobiltà e la borghesia; e sotto il secondo impero aveva -apparentemente, come gli altri tre stati, solo l'incombenza di ubbidire -e lavorare. - -Ciò non ostante, il quarto stato costituiva in Francia la classe -politica, ed era di continuo glorificato dalla burocrazia con panegirici -adulatorii. «Dio ha primieramente rivelato il Salvatore a questa che è -la classe più numerosa e più interessante della società», affermavano le -circolari dei prefetti; e prima delle elezioni del 1857 il ministro -Billault dichiarò ufficialmente: «i contadini e gli operai hanno creato -l'impero, quelle moltitudini di uomini operosi, che formano l'ampia base -del suffragio universale». Perciò il signor di Morny esortò gli elettori -a mandare nei corpi legislativi, in luogo dei così detti uomini -politici, commercianti presi dalla cerchia della propria professione; e -il signor Granier secondo Cassagnac asserì anche più rudemente: «la -classe agricola, nocciolo della nazione, domanda già: perché -l'imperatore non governa solo?». Lo stesso Napoleone III designò -continuamente il suo sistema come il _gouvernement du grand nombre_; e -quando in una massima sovente ripetuta dichiarava che il suo governo -riposava «sul popolo, fonte di ogni potere dello stato, sull'esercito, -fonte di ogni forza, sulla religione, fonte di ogni giustizia», in -sostanza con questa tricotomia egli esprimeva semplicemente l'unico -concetto, che cotesto regime del quarto stato poggiava essenzialmente su -quelle forze, le quali determinano la condotta del popolo. Donde appare -del tutto rispondente la società stranamente mista della corte -napoleonica, innocente assembramento di preti cortigiani, di demagoghi -cortigiani, di soldati cortigiani. Consideriamo l'origine del sistema e -la sua esistenza durata per lunghi anni, trascorsa impareggiabilmente -più pacifica del governo senza posa osteggiato dei Borboni e degli -Orléans, e distrutta in fine non da altro che dalle armi straniere, e -non potremo disconoscere, che cotesta forma di stato si era sviluppata -necessariamente dalle condizioni sociali del paese. La moltitudine -arrivata al dominio, sensibile alle idee semplici e generali -dell'eguaglianza e dell'autorità statale unica e onnipotente, inclina -sempre all'eguale soggezione di tutti a un tiranno nazionale. Anche -nelle condizioni incomparabilmente più sane dell'America del Nord, al -tempo di Jackson e di Abramo Lincoln, quella tentazione passò rasente al -popolo sovrano. Inoltre in Francia la moltitudine, non abituata a -governarsi da sé, possiede, secondo che confessa il socialista -Duveyrier, «in supremo grado il sentimento della gerarchia»; e sotto il -fanatismo dell'eguaglianza ha così completamente smarrita l'intelligenza -della libertà, che mille e mille in perfetta buona fede consentono in -quella vanteria del bonapartismo ripetuta fino alla nausea: «il terzo -Napoleone è il vero fondatore della libertà, giacché dal tempo del -secondo impero più non esistono iloti politici». - -Il suffragio universale vigeva non più, come sotto il primo Napoleone, -ridotto dalle liste elettorali, ma completo e in regolare attività. -L'esigenza, manifestata un tempo dal parlamento del lavoro al palazzo -del Lussemburgo, che da ora in avanti la superiorità della cultura -dovesse tanto poco costituire un diritto quanto la superiorità della -forza muscolare, aveva ottenuto completa effettuazione. Il suffragio -universale formava la base del nuovo diritto pubblico ed entrava in -vigore in ogni elezione, in ogni cambiamento dei principii fondamentali -della costituzione: gettò in breve tempo radici tanto salde, che nessun -partito ha più pensato seriamente di levarlo. Nelle elezioni del 1863 -parteciparono il 73,9 per cento, nei plebisciti che fondarono la -costituzione e l'impero dal 75 all'84 per cento della popolazione adulta -maschile. Abili strumenti del governo, come Thuillier, cavarono da tali -dati la conclusione: «l'impero è la più grande e più felice democrazia, -che il mondo ha mai vista coronata dalla gloria e dalla libertà»; ma lo -storico, invece, per l'appunto in cotesta enorme partecipazione del -popolo discerne la prova dello sconfinato potere del dispotismo -democratico. - -Nei tempi di transizione dal medio evo all'età moderna la storia della -maggior parte degli stati ha visto «re della povera gente» i quali, -sorretti dalle moltitudini, fiaccarono l'oltracotanza dei piccoli -signori. Il dispotismo neofrancese era di un'altra specie. Questo aveva -trovato il diritto pubblico già formato da un pezzo, e si sentì chiamato -a spianare con gli accorgimenti positivi di un'autorità statale -onnipotente l'enorme contesa d'interessi della moderna economia -democratica. Si propose, come dice Napoleone III, di «appagare -l'attività di questa società anelante, irrequieta, esigente, che attende -tutto dal governo»: il sistema, in altre parole, era un socialismo -monarchico. Una volta Sainte-Beuve in senato compendiò molto giustamente -il cómpito del _socialisme autoritaire_, di cui noi abbiamo già -rintracciato i primi vestigi nei primi scritti di Luigi Bonaparte: «esso -vuol prendere la parte buona delle idee socialistiche, per strapparla -alla rivoluzione, e inserirla nell'ordine regolare della società». Non -già semplicemente l'indifferenza alle questioni costituzionali propria -di tutti i socialisti, bensì la coscienza dell'affinità elettiva -condusse nel campo di Bonaparte molti, come i Bixio, i Chevalier, i -Duveyrier, che un tempo stavano accosto accosto alle scuole dei -socialisti. Anche quei socialisti che per anni dominarono il mondo -borsistico del bonapartismo, i due Pereire e i loro compagni, non -avevano minimamente abiurato la loro fede. - -Ogni regime dispotico è affetto da un tratto mistico: il misticismo -del secondo impero si manifestò nella devozione religiosa con cui -era celebrata la maestà della volontà popolare, la sagra -dell'_homme-peuple_. Non occorre dire che cotesta sagra era -immediatamente caduca, non appena la volontà popolare cangiasse. -Certo, il bonapartismo non nutriva pregiudizi, né pretendeva, come -anni prima i Borboni, di cancellare il passato, ma si sentiva legato -di solidarietà con tutti i governi precedenti: celebrava le idee -dell'89 come il principio fondamentale, la fiamma vitale della sua -costituzione, e professava con labbro eloquente gl'ideali di libertà, -anche se poi col fatto la sopprimeva. L'imperatore asserì: «fedele -alla mia origine, io non considero le prerogative della corona come un -pegno sacro e intangibile, né come un'eredità dei miei padri, che io -deva anzi tutto trasmettere intatto a mio figlio». Ma se il -bonapartismo non soffriva di fisime legittimiste, pativa però del -morbo ereditario della tirannide, dell'odio a ogni salda limitazione -legale del potere dello stato. - -L'imperatore poteva garantire concessioni al liberalismo, ma l'eletto -del popolo non poteva mai riconoscere una sincera reciprocità di diritti -e di doveri fra sé e il corpo legislativo, non mai una vera -costituzione. Certamente non era dato introdurre una legge se non mercé -l'accordo dell'imperatore, del senato e del corpo legislativo; nondimeno -soltanto l'imperatore emanava i decreti necessari all'esecuzione, -sebbene la savia disposizione del primo Napoleone, che trasmetteva al -senato la regolazione dei casi non previsti dalla costituzione, fosse -passata anche al secondo impero. Ma siccome fuori dell'imperatore non -esisteva alcun potere che fosse in grado di sistemare coteste difficili -idee di diritto pubblico, seguiva in fatto, che tutti i grandi atti -legislativi dell'impero emanavano soltanto dall'imperatore. Un decreto -imperiale ordinò la successione al trono; un decreto fondò nel 1858 il -Consiglio intimo, che era un collegio di personaggi fidati al quale -l'imperatore esponeva a consultazione tutto ciò che aggradiva, e che in -uno col Consiglio di stato incaricato di tutti i disegni di legge doveva -secondo la costituzione formare «la ruota più importante della nostra -nuova organizzazione». Un decreto imperiale concesse al corpo -legislativo il diritto di mozione, un altro decreto gli ritolse cotesto -diritto e gli accordò in risarcimento il diritto d'interpellare il -governo. L'imperatore aveva facoltà di decretare sempre che volesse lo -stato d'assedio ed era solo tenuto a ottenere suppletivamente la -sanzione del senato. In breve, il formidabile dettame napoleonico _le -pouvoir reprend ses droits_ poteva entrare in vigore ogni momento: da un -istante all'altro tutte le classi dei cittadini dello stato potevano, -come nel 1858, esser poste fuori della legge da una legge di sicurezza. - -La mano di ferro in guanti bianchi, cotesto rimedio gradito agli -assolutisti pei nostri tempi malati, era col fatto divenuta il retaggio -della nuova Francia. Solamente cinque capisaldi della costituzione non -potevano abolirsi senza il consenso del popolo sovrano: la -responsabilità del capo dello stato, la dipendenza dei ministri dal solo -imperatore, il consiglio di stato consultivo, il corpo legislativo -deliberante le leggi e il senato come _pouvoir ponderateur_. In altre -parole, la limitazione del potere imperiale, il passaggio al sistema -parlamentare era impossibile senza la sanzione della nazione: per contro -l'imperatore era libero senz'altro di ampliare la propria potestà, -eccetto questo, che non gli era lecito di abolire il corpo legislativo. -Nello stesso modo come un tempo il primo Napoleone aveva detto: «il -disegno costituzionale di Sieyès abbraccia solamente l'ombra; ma noi -abbisogniamo della sostanza, ed io ho collocato cotesta sostanza nel -governo», così anche al secondo bonapartismo era dato di vantarsi, che -il potere esecutivo formava l'unica forza viva del suo diritto pubblico. -È certo, però, che la costituzione del 1852 non ha condotto, come -quella consolare, a un accrescimento sempre più soverchiante del -dispotismo. L'imperatore ha spesso riconosciuto il bisogno di condizioni -di maggiore libertà. Secondo l'assicurazione del duca di Morny, egli nel -1861 lamentava nel Consiglio privato la mancanza di pubblicità e di -sindacato come il cancro del sistema; e nel febbraio del 1866 dichiarò -al senato: «il mio governo non è stazionario, ma progredisce e vuole -progredire». Nel 1865 fece esporre al pubblico i provvedimenti più -importanti del suo governo nella compilazione _la Politique impériale_, -con la ferma fiducia, che il giudizio pubblico non avrebbe disconosciuto -le benemerenze del regime. Se non che la prima condizione della libertà -politica, la sicurezza del diritto comune, la quale importa più delle -singole concessioni al liberalismo, era onninamente impossibile nella -Francia imperiale. - -Il secondo impero si serbò fino alla caduta come un dominio dispotico, e -Napoleone III svelò nelle note parole del suo discorso del trono del 14 -febbraio 1853 l'estrema ragione di cotesta situazione illegale: «la -libertà non ha mai aiutato a fondare un edifizio politico duraturo, ma -lo corona quando il tempo lo ha consolidato». Si motteggi pure la piatta -balorda concezione dell'essenza della libertà, che si smaschera in -questa mezza verità schiettamente napoleonica; ma la famigerata teoria -del coronamento dell'edifizio non è del tutto assurda. Non si può -rifiutare l'esempio, mille volte addotto dai bonapartisti, dello stato -inglese. Anche l'Inghilterra cominciò a godere pienamente la libertà -parlamentare, quando i pretendenti Stuardi più non erano pericolosi, e -la casa di Hannover era minacciata seriamente solo in alcune parti -separate del regno. In Francia, invece, i tre quarti delle energie -popolari rimasero sistematicamente materia greggia pel governo dello -stato, giacché tre partiti combatterono continuamente il quarto che era -al potere. Giorno per giorno toccava al governo, come del resto a tutti -i predecessori dal 1815, di lottare per la propria esistenza; e di -cotesta sua posizione aveva coscienza viva, né credeva punto a un -subitaneo adempimento della solenne profezia del discorso della corona: -«le passioni inimiche, unico ostacolo all'espansione delle vostre -libertà, andranno sommerse nell'immensità del suffragio universale». Di -gran lunga più chiaramente era espressa la verace opinione -dell'imperatore in quel luogo della _Vie de César_: «i partiti politici -non disarmano mai, nemmeno davanti alla gloria nazionale». Perciò -l'impero finì sempre col ripiombare da capo nelle pavide dottrine della -tirannide: se il paese rispondeva nelle elezioni secondo gl'intendimenti -del governo, la nazione era contenta e non abbisognava di riforme; se le -elezioni riuscivano a favore dell'opposizione, i vecchi partiti erano -tuttora vivi, e ogni concessione portava pericolo. Per sua propria -confessione, il governo paventava più malanni da un abuso della libertà -che da un abuso del potere, e non si faceva carpire mai un diritto -definitivo. - -Con l'elevazione delle moltitudini l'imperatore niente altro temeva più, -se non lo scontento delle moltitudini. Il grido _silence aux pauvres!_ -che un tempo Lamennais aveva designato come la parola d'ordine della -borghesia, valeva anche sotto Napoleone III, ma in un nuovo senso: tutto -nella nuova Francia era lecito dire, salvo che non al popolo. Donde il -terribile bavaglio del pensiero, dallo stesso primo imperatore appena -raggravato, che dalle medesime moltitudini non era sentito -immediatamente come una compressione, ma che pure per cagion loro veniva -mantenuto fermo. Innegabilmente il bonapartismo si è tenuto lontano da -«quel colpevole e imprevidente lasciar andare, che si adorna talvolta -col nome di libertà». Il piccolo commercio dei libri offrì un grato -campo alle sue cure paterne: nei primi due anni dell'impero già seimila -volumi erano stati depennati come immorali dalle liste dei librai -ambulanti. Anche il più modesto dei diritti politici, il diritto di -petizione, era mozzo. Era permesso presentare petizioni soltanto al -senato, che le lasciava sospese a suo libito: tra il corpo legislativo e -le moltitudini doveva intercedere semplicemente l'assenza di ogni -rapporto. Siccome il diritto delle riunioni politiche, che è legato al -suffragio universale come l'àncora al bastimento, venne addirittura -annullato dall'impero, può sembrarci strana, ponendovi mente, la -rapidità e l'infallibilità con cui le nuove idee di opposizione al -governo, affluendo tutti gl'ingegni alla capitale, si diffondevano mercé -le libere conversazioni in tutto intero il ceto colto. Ma la -disposizione delle persone colte era presa poco in considerazione dal -bonapartismo. Anche gli operai potevano discutere tra loro delle proprie -aspirazioni sociali. Ciò che bisognava impedire, era l'influenza delle -persone colte sulle moltitudini: il profondo scontento degli uomini di -pensiero non doveva a nessun patto permeare il quarto stato. Donde la -distinzione profondamente accorta fatta dal ministro Pinard tra -l'istinto innato di sociabilità e il diritto puramente relativo di -riunione. Donde il fatto, che l'unione ginnastica tedesca di Parigi, -grazie al favore della casa Rothschild, formò in Francia l'unica -associazione che non fosse interamente estranea alle idee politiche; e -la superba nazione, che aveva conquistato alla terraferma il diritto di -associazione, era nell'anno 1866 talmente sprofondata al disotto delle -sue speranze, che perfino i liberali non sapevano elevarsi oltre il -desiderio, che dovessero permettersi le pubbliche riunioni almeno negli -ultimi venti giorni prima delle elezioni! Che poi alla chetichella non -si preparassero guai, lavorava la polizia segreta, la zelante discepola -dei Maupas, dei Pietri, dei Lespinasse. Era in funzione anche un -gabinetto nero, per quanto l'enorme aumento del movimento postale -moderno permetteva le miserabili arti di un'età soggetta. Napoleone III -nella sua entrata a Milano, acclamato freneticamente da un popolo a cui -portava la libertà e seguito passo su passo da un nugolo di spie i cui -ben noti ceffi di briganti italiani suscitavano il riso dei neolatini, -ecco una scena, che presenta in piena luce il carattere di cotesta -tirannide popolare. Per simili ragioni si spiega anche, come -l'ineguaglianza del diritto rispetto ai prodotti sia durevoli che -efimeri della stampa, che in uno stato non fondato sulla legge è affatto -inevitabile, prevaricasse sotto l'impero oltre ogni misura. Secondo il -signor Rouher le idee dell'89 stabiliscono solamente un diritto del -singolo di pubblicare la propria opinione, non già un diritto di -comunicazione collettiva. I libri, che la povera gente non legge, godono -di una libertà di stampa quasi intera. Prévost-Paradol curò, come un -tempo i nostri liberali sotto la censura di Karlsbad, di rendere -suppletivamente note nei suoi libri le trattazioni che la polizia non -gli aveva permesse nella rivista. Per le gazzette aveva vigore l'oracolo -di Granier: la stampa inasprisce le controversie senza risolverle, il -governo le risolve senza inasprirle. Un armamentario abbastanza -soddisfacente per mansuefare la stampa era già predisposto nelle leggi -della repubblica: l'imperatore, di soprassello, vi aggiunse nel febbraio -1852 anche l'ammonizione di polizia. In virtù di novantuno ammonizioni -piovute nello spazio di quindici mesi sui giornali già da un pezzo -intimiditi, il signor di Persigny produsse nella pubblica discussione -«quella temperatura moderata nella quale, e soltanto in quella, prospera -la libertà». Più importante pel sistema era l'altezza della tassa di -bollo sui giornali: il bollo ne avviluppò molti tra le difficoltà -finanziarie, li condusse a lerci rapporti con le potenze della borsa, e, -soprattutto, precluse la stampa colta alle moltitudini. Il popolano -poteva bene cavare dal piccolo _Moniteur_ poco costoso la convinzione -dello splendore dell'impero, oppure corroborare la sua educazione morale -sulla perfetta scimunitaggine e sull'oscenità del _Petit Journal_ e -fogli affini di ciancerie e pettegolezzi. La stampa forestiera era -assoggettata dopo, come prima, a una brutalità semplicemente russa: per -nessuna qualsiasi via indiretta era dato che al popolo pervenisse -notizia, come qualmente in qualche parte del mondo vivessero dei pazzi, -i quali non tenevano l'impero come il più libero e il più felice stato -del globo. Aggiungiamo, inoltre, una censura teatrale la cui -meticolosità altamente comica richiamava sovente ai tempi del vecchio -imperatore Franz, e conveniamo francamente, che il governo faceva per -l'innocenza politica delle moltitudini ciò che il governo poteva. - -A questo senso d'incertezza, che impediva qualunque cambiamento serio -del sistema, si accompagnava la macchia morale che bruttava il colpo di -stato, e che poteva essere, per quanto dimenticata, perdonata non mai. -Napoleone nella _Vie de César_ confessa, che il più grave cómpito di un -governo sorto dalla violenza è quello di riconciliarsi gli uomini -dabbene. Anche il 2 dicembre, non è dubbio, non fece che ricondurre una -rivoluzione in pro del trono; mutò ben poco nei più importanti istituti -dell'amministrazione, principalmente nello spirito: per l'uomo colto, -che non può veramente vivere senza la libertà del pensiero, col fatto -principiò con quel giorno una nuova età. Perciò perfino il moderatissimo -Tocqueville non seppe risolversi a prestare il giuramento all'impero. -L'accomodazione degli spiriti agili non offriva alcun compenso al -profondo disgusto morale della nobiltà intellettuale della nazione. Se -il vecchio Dupin ricevé un'alta carica dal bonapartismo perché -l'infelice era già ridotto «a dover toccare le rendite dei suoi beni»; -se il principe Napoleone, che il due dicembre nessuno riuscì a trovare, -si affrettò, dopo la vittoria, a entrare nel campo del fortunato cugino; -e via di questo passo all'infinito; potevano bene, questi uomini, -consolarsi col sublime apoftegma di Dupin: «io ho sempre appartenuto -alla Francia, non mai a un partito». Ma all'accorto autocrata certamente -sorgeva spesso il dubbio, se erano davvero coteste le forze morali, su -cui potesse reggersi un regime. Una volta un dignitario dell'impero -proclamò: «Per le moltitudini come pel singolo vale la regola, che chi -domanda e ottiene favore, si lega di gratitudine a chi glielo ha -concesso. Questo impone il pubblico pudore». La verità di coteste -parole, la cui sovrana alterigia di virtù richiama Guizot, doveva -apparire evidente a ogni imparziale, ma difficilmente a una burocrazia, -che già aveva visto a terra tanti troni. Burocrazia, d'altronde, la -quale con tutta la sua solerzia di servizio covava però uno spirito di -corpo affatto deciso: salita in alto in nome dell'«ordine», voleva -serbarsi ceto dominante e perciò, dai prefetti fino alle guardie -campestri, era reazionaria nell'anima. Anche il partito del governo, che -col dolce appoggio dei prefetti era entrato nel corpo legislativo, era -composto di fanatici dell'ordine. L'imperatore era la testa più libera -del governo; nulladimeno, per tutto il tempo che la dinastia non fu -riconosciuta senza riserva dai liberali, si vide costretto ad attuare le -sue riforme per mezzo di uomini che aborrivano ogni progresso. In tal -modo, da qualunque parte ci facciamo, noi ritorniamo alla conclusione, -che l'impero doveva essere e rimanere un dispotismo democratico. - -La conseguenza di cotesta forma statale appare indubbia, alla prima -occhiata. La piramide della vecchia amministrazione napoleonica, fatta -col e pel dispotismo, piantata sull'idea dell'onnipotenza dello stato, -trovò il suo vertice naturale nel despota eletto, che impiega in pro -delle moltitudini il potere statale e che nei casi estremi è atteso -dalla rivoluzione. Anche il Consiglio di stato, il numero dei cui membri -fu notevolmente accresciuto, forma di nuovo, come sotto il primo -imperatore, il capo e, nello stesso tempo, l'alta scuola -dell'amministrazione. Protegge gl'impiegati dalla persecuzione -giudiziaria, e discute i disegni di legge con tale minuziosità di -formalismo, da far sembrare superfluo al grosso pubblico ogni altro -dibattito in parlamento. L'enorme aumento degl'impiegati e l'elevazione -degli stipendi legava la burocrazia al sistema, e l'introduzione dei -_cadres de non-activité_ facilitò l'allontanamento, senza troppe -cerimonie, dei caratteri incomodi. Anche l'indipendenza della -magistratura sembra a stento tuttora un riparo contro l'assolutismo. La -promozione dei giudici avviene fondamentalmente come ricompensa di -sentimenti dinastici; l'introduzione dei membri del tribunale nella -commissione giudiziaria non avviene più, come un tempo, per opera del -presidente del tribunale e dei consiglieri anziani, ma per opera del -presidente e del procuratore generale. Accanto a cotesta gerarchia delle -autorità vige, come prudente concessione alle idee degli anni trascorsi, -il _système consultatif_, la, così detta da Persigny, gerarchia della -libertà, vale a dire il corpo legislativo, i consigli generali, -distrettuali e comunali, che non hanno parte effettiva nel potere -statale, ma sono autorizzati a manifestare di tempo in tempo il proprio -consiglio alla burocrazia in nome dei possidenti. Ora, se riesce di -mantenere la buona disposizione dell'esercito mercé guerre brevi e -fortunate e quella delle moltitudini coi giochi e coi lavori pubblici, e -di saziare fino al collo la gente istruita con l'ambiziosa servilità -della _fonctionnomanie_ e della bizza dell'oro, ne vien fuori una -specie di stato affatto destituito di ogni contenuto morale, ma -benissimo idoneo a serbare l'ordine e il lavoro all'interno e la potenza -statale all'estero: che è, come dire, una riproduzione moderna -dell'impero bizantino. Anche lì l'imperatore, una volta riconosciuto dai -partiti del circo, poteva contare sopra un governo passabilmente -tranquillo. Una rigida burocrazia attirava a sé tutti gl'ingegni, -assicurava allo stato un'esistenza millenaria, e un movimento -attivissimo alla società. Un esercito tecnicamente eccellente riportò -per secoli trionfi sugli Ostrogoti e i Vandali, sui Cretesi e i Siri, -sugli Armeni e i Bulgari; e se prestiamo fede a Carlyle e ad altri forti -intelletti dei nostri tempi, gl'ideali di libertà del nostro secolo non -sono in generale da considerarsi altrimenti, che come una specie di -rosolia della modernità. - -Negli anni fiduciosi del suo dominio Napoleone III ha certamente creduto -all'immutabilità delle idee fondamentali della sua nuova costituzione -consolare e non ha sognato nemmeno un sistema parlamentare; poiché i più -astiosi attacchi dei suoi vecchi scritti movevano precisamente contro -cotesta forma statale, e anche quando fu sul trono non risparmiò il suo -dispregio a coteste «singolari dottrine dei teorici, cotesto sistema -supergeniale, coteste vuote astrazioni». In fine gli agenti -dell'imperatore zelarono ad ostentare nei loro discorsi uno sprezzo -sconfinato contro il parlamentarismo. Perciò Saint-Arnaud ardeva di -sdegno contro la vecchia carreggiata fangosa sulla quale si cade -miserabilmente, Baroche contro gli scrupoli pedanteschi dei giuristi -costituzionali, Troplong contro il congegno impacciante e forviante -della macchina parlamentare. Persigny e il principe Napoleone si -rifacevano eternamente al vecchio articolo di fede del bonapartismo, che -il sistema parlamentare è oligarchico, che è pernicioso al bene dei -molti ed è lusinghiero solo per la vanità dei singoli. E il signor di -Morny per l'appunto lamentò, pare impossibile, la sostanziale teatralità -dei dibattiti parlamentari: bizzarro rimprovero sulla bocca del -bonapartismo, che nelle arti del ciarlatanismo non ha mai trovato il suo -maestro. Tale avversione, nata dall'istinto del dispotismo, venne -cresciuta e pasciuta dall'inquietante ricordo degli Orléans. I quali -erano pel secondo imperatore ciò che i Borboni erano stati pel primo: un -oggetto di sollecitudine e di persecuzione incessanti. Noi non -rimproveriamo l'invocata confisca dei beni della Casa, perché chi -conosce la storia del demanio francese non può negare che questo -provvedimento, per quanto esoso possa parere, risponde pienamente alle -tradizioni della corona. Ma le maligne allusioni e le fiancate a danno -della monarchia di luglio, che ricorrono di continuo nei discorsi -dell'imperatore, attestano l'implacabile rancore del carcerato di Ham. -Quanto poco da principe fu il discorso del presidente nel castello di -Amboise, allorché, rilasciando Abdelkader prigioniero, paragonò la sua -propria magnanimità con la tapinità del caduto governo! Capitava, anzi, -al livoroso uomo di smarrire il decoro, come pensava agli Orléans: -quando annunziò il proprio fidanzamento alle alte corporazioni dello -stato, non seppe inibirsi di motteggiare sulla piccola principessa -mecklemburghese, di cui l'erede della corona di Luigi Filippo si era -dovuto contentare. E quando il duca d'Aumale dispettò il principe -Napoleone con la sua mordace lettera sulla storia di Francia, -immediatamente fu ordinata la soppressione generale di tutti gli scritti -della cacciata dinastia: ordinata dallo stesso príncipe, che un tempo -nelle carceri della monarchia di luglio aveva goduto piena libertà di -stampa. - -Di un tale astio contro il regno di Luigi Filippo fece testimonianza -anche la costituzione dell'impero: nella quale le idee dei tempi -parlamentari sono cancellate fino alle ultime vestigia, e di una -rappresentanza popolare vi si può parlare solamente in senso figurato. -Anche noi tedeschi conosciamo gli abusi delle autorità nella elezioni -politiche; pure ci è dato affermare arditamente, che, in forza -dell'indipendenza dei nostri comuni e dell'educazione delle nostre -moltitudini, i casi più vergognosi della corruzione elettorale tedesca, -arrivano a stento agli esempi dei tempi di Guizot. Era riserbato al -bonapartismo di oscurare tutti i predecessori, e di illustrare così -terribilmente alla democrazia l'effetto a due tagli del suffragio -universale, che il ministro repubblicano Carnot dovè confessare: «il -suffragio universale senza l'educazione del popolo è un pericolo, senza -libertà è una menzogna». La lode della sincerità, che i _satisfaits_ -amavano tributare al sistema elettorale del bonapartismo, col fatto era -ben fondata. «Il tempo dei mezzi meschini, dei mezzi segreti è passato», -disse il ministro Persigny nella sua prima circolare elettorale del -febbraio 1852. «Quale imbarazzo per gli elettori, se il governo non -designasse egli stesso gli uomini di sua fiducia!» e, aggiungevano -ufficiosamente i prefetti, «non rispondendo alla dignità del governo il -fare qualcosa a mezzo, esso combatterà i candidati contrari». In ogni -collegio fu presentato un candidato ufficiale. Ogni altro candidato era -_desavoué d'avance_. Giacché, o era un avversario, e sarebbe stata una -folle speranza presumere di menare a fine anche adesso, sotto -l'imperatore responsabile, propositi ostili al governo; o era un amico, -e allora non era lecito, in grazia di un meschino interesse personale, -porre a cimento il pubblico bene! Si arrivò a combattere i candidati -bonapartisti che non si erano cattivato l'appoggio dei prefetti: chi -doveva il proprio stallo unicamente a sé stesso, poteva cadere nel vizio -dell'indipendenza. Lo strisciamento del così detto partito illuminato -governativo divenne a poco a poco tanto scandaloso, che una volta il -signor Rouher ne fu indotto a dichiarare compiacentemente: «noi -riconosciamo al partito governativo il diritto di correggere i nostri -errori quando abbiamo torto». - -Anche il segreto non offriva alcuna garanzia alla libertà del voto. La -votazione procedeva per comune, e i piccoli comuni della campagna -ubbidivano infallibilmente agli ordini del rispettivo sindaco, il cui -zelo ufficiale si era vie più rinfervorato da quando al signor di -Persigny era venuta la felice idea di aprire anche ai sindaci villerecci -la speranza fino allora preclusa del nastro rosso. Nei primi anni -l'imperatore contò tanto fermamente sull'influenza dei suoi funzionari, -che il ministro Billault vietò ai sindaci di comparire personalmente -nella votazione comunale. I collegi erano rimaneggiati a placito del -governo; e nella formazione delle liste elettorali la burocrazia mestava -con libertà sovrana, di modo che la popolazione di Parigi -incommensurabilmente salita contava nel 1863 meno elettori di sei anni -avanti. E da quando, nella seconda elezione dell'impero, alcuni che -avevano rifiutato il giuramento erano riusciti a farsi eleggere, ogni -candidato era tenuto a prestare in anticipazione il giuramento allo -statuto. I comitati elettorali caddero sotto la proibizione del _code -Napoléon_; la libertà del voto esige, come dichiara ufficialmente il -signor Thullier nel 1865, che gli elettori non siano «terrorizzati» dai -comitati. Un caso grazioso generalmente disponeva, che la mattina delle -elezioni pubblici affissi sulle cantonate riferissero le nuove ferrovie -e canali che lo stato si proponeva di donare al dipartimento. A questa -corruzione elettorale dall'alto si sposò a poco a poco un sistema di -corruzione privata tale, che quasi si trattasse di accumulare -nell'impero tutte le magagne del parlamentarismo inglese e dell'antico -parlamentarismo francese. Le spese elettorali, che, per altro, data la -grande estensione dei collegi di provincia, erano considerevoli per gli -stessi candidati ufficiali a cui lo stato alleviava una parte del -dispendio, erano quasi incomportabili agli sprovvisti di una fortuna, -specialmente da quando i candidati presero l'uso di promettere al corpo -elettorale opere di pubblica utilità, di costruire monumenti, fontane, e -via dicendo. - -Un corpo legislativo nato da siffatta origine non doveva -conseguentemente esser padrone in casa propria. L'imperatore nominava i -presidenti e i questori; e siccome notoriamente in Francia anche il -presidente del tribunale si crede in dovere di militare in un partito, i -presidenti del parlamento imperiale esercitavano un «terrorismo» -sfacciato contro i loro avversari politici. Un tratto magistrale del -dispotismo democratico era anche l'alta indennità assegnata ai deputati. -In Europa la Francia aveva la rappresentanza popolare più costosa: il -bilancio delle due camere, che sotto Luigi Filippo ammontava a 2,2 -milioni, salì nell'impero a 12 milioni. Questo andamento, che sembra -essere sfuggito alla riflessione dei nostri tedeschi fanatici della -dieta, risponde, come dice la legge, «ai fondamenti democratici della -nostra costituzione», alimenta l'indolenza verso i doveri civili -gratuiti, favorita conseguentemente dallo stato burocratico, e abbassa -indubitabilmente l'autorità morale della rappresentanza popolare. -L'ineleggibilità degl'impiegati parve una concessione al liberalismo, -giacché non era a sperare da un impiegato napoleonico una condotta -appena appena indipendente nel corpo legislativo; solo che in cotesto -stato burocratico si veniva a sottrarre al parlamento, insieme con la -burocrazia, anche la competenza tecnica: la grande maggioranza della -camera era composta di dilettanti. Tuttavia il postulato più congruente -della costituzione sul corpo legislativo era il prescritto, che la -stampa dovesse pubblicare semplicemente un resoconto ufficiale -dell'andamento delle sedute. In tal modo veniva effettivamente espresso -senza equivoco il carattere segreto del parlamento e il volere del -governo di non permettere mai il rafforzamento dell'assemblea. Il corpo -legislativo approva o respinge i disegni di legge in blocco; quanto alle -proposte di emendamenti «che tanto spesso turbano l'economia di una -legge», ne è permessa la semplice consultazione nel caso che il -consiglio di stato le abbia precedentemente dichiarate ammissibili. Il -principio della dipendenza del ministro esclusivamente dall'imperatore -era mantenuto nella costituzione con tale fiscalismo, che solamente ai -membri del consiglio di stato, e non già ai ministri come tali, era -consentito di rappresentare il governo davanti al corpo legislativo. La -proposta di una provvisione al famigerato conte Palikao, condotta poi a -fine sotto altra forma, e l'insensato disegno di un ampio diboscamento -furono per lunghi anni i due soli notevoli abbozzi di legge che vennero -ritirati davanti all'opposizione dei deputati. Nei casi dubbi la -presunzione legittima parlava naturalmente contro il corpo legislativo; -e siccome il solo imperatore era autorizzato alla conclusione dei -trattati di commercio, seguiva che anche la radicale trasformazione -delle tariffe doganali era condotta esclusivamente dalla corona. - -Non meno deplorando era il procedimento rispetto ai diritti finanziari -della camera. Certo, avevano fatto presto a passare i giorni baldanzosi -della vittoria, quando il ministro Bineau era al caso d'impiantare -l'innocente teoria, che la rappresentanza popolare determina la somma da -erogarsi per l'amministrazione dello stato, ma che sull'impiego nei -singoli capitoli decide esclusivamente il governo. Ma, anche dopo estesi -alquanto i diritti del corpo legislativo, permanevano tuttora cinque -bilanci, il _budget général, extraordinaire, supplémentaire, -rectificatif_ e il _budget de l'amortissement_, che potevano tutti -pubblicarsi in forma provvisoria o definitiva. I bilanci provvisori -abbisognavano di tre, perfino di cinque anni, per arrivare alla forma -definitiva! Di continuo giacevano contemporaneamente tre o quattro -bilanci annuali non ancora chiusi. Il governo godeva della facoltà, -abusata senza riguardo, dei _virements_, cioè della distrazione dei -fondi approvati ad altri capitoli, entro le 59 sezioni del bilancio. A -farla breve, davanti a un sistema finanziario talmente caotico, che la -vera situazione risultava di rado chiara perfino all'occhio conoscitore -di Achille Fould, ogni sindacato parlamentare efficace si arrestava -muto. - -Il senato napoleonico era anche più nullo del corpo legislativo. Una -camera alta, che riunisce in sé competenza e indipendenza, e che poi in -cotesta società democratica viene fuori dalle elezioni fatte solamente -dai consigli generali dei dipartimenti; ecco, è un'idea, che fu molto -discussa dai partiti liberali. L'imperatore preferì la nomina fatta -esclusivamente dalla corona. Il senato formò il ritrovo dei dignitari e -dei bigotti dell'impero, e, soprattutto, l'ospizio di tutti gli -strumenti logori che l'imperatore buttava da parte. A ogni modo le -discussioni del senato, giusta il desiderio del fondatore, non erano -nemmeno più, come quelle della camera dei pari sotto gli Orléans, -«meramente un pallido riflesso dei dibattiti dell'altra camera»; esse -significavano puro niente, e solo di tanto in tanto attraevano -un'attenzione fugace, quando il fanatismo dell'ordine si sfogava tra -questi beniamini dell'impero in scenate veementi. Il senato era «il -custode del patto fondamentale della nazione», e vigilava gelosamente -sui propri diritti. Respinse con indignazione una istanza che perorava -la presentazione delle petizioni anche al corpo legislativo, e nel 1865 -proibì fuori del senato qualsiasi discussione che mirasse a mutamento o -critica della costituzione. Si mostrò più tollerante verso l'alto. La -voce di un solo senatore, quella del maresciallo Mac-Mahon, si levò -avverso la legge di sicurezza del 1858. I decreti imperiali, che -alteravano la costituzione, furono sempre accettati con contrizione dal -custode del patto fondamentale, ma sollecitamente, senza proteste. Del -suo diritto d'iniziativa, per quanto è a nostra notizia, il senato ha -fatto uso soltanto due volte: quando stese una relazione sui trovatelli -e quando discusse il primo libro di un _code rural_. Tale modestia -rispondeva ai buoni costumi burocratici dello stato, ed ebbe anche il -suo premio: secondo la costituzione il capo dello stato aveva facoltà di -guiderdonare della loro buona condotta i singoli senatori; e pochi anni -dopo tutti i senatori vennero stipendiati. - -I prodotti parlamentari del bonapartismo erano con calcolo prudente -diretti a questo: che non dovessero mai costituire una forza. Donde la -ferrea conseguenza che l'edifizio statale era puramente un'apparenza. La -profonda contraddizione intima, che già da due generazioni compenetrava -lo stato francese, non fu risoluta in alcun modo nemmeno dall'impero. Se -l'avidità e l'ambizione nazionale dei francesi favorivano il dispotismo, -nulladimeno anche durante quel tempo di stanchezza sopravvissero in -questo popolo altamente dotato molte forze ideali, intese a forme più -libere di stato. La nazione sentiva sempre il bisogno di essere -governata da un'autorità ferrea, e, insieme, di assalire il governo. Se -il sistema parlamentare era una falsità su questo suolo e abusava del -dispotismo amministrativo ai fini dei partiti, anche l'impero però non -era meno una falsità. I ricordi dei grandi giorni della Rivoluzione e -del tempo in cui l'Europa tendeva l'orecchio in ascolto alla tribuna -del _Palais Bourbon_, duravano indelebili: la forza di queste tradizioni -impediva, che la dileggiata «gerarchia della libertà» diventasse un -innocuo accessorio dello stato. La necessità degli ordinamenti -costituzionali circa il 1860 picchiava adagio alle porte, ma -percettibilmente, anche in Russia; le colpe della reazione europea -avevano rafforzato tra i popoli il sentimento della solidarietà. La -civiltà del secolo sforzò dovunque il dispotismo a mettersi la maschera -liberale, e costrinse i bonapartisti a celebrare l'imperatore soldato -come un eroe della libertà e della pace. Diede anzi un'importanza -crescente al pietoso corpo legislativo dell'impero. - -Alla pace sepolcrale delle elezioni del 1852 seguì la veemente lotta -elettorale del 1857. Invano il discorso del trono vantò, che solamente -qualche contrasto di opinione in qualche luogo aveva turbato il contento -generale. Invano la stampa ufficiale cercò di dipingere come traditori e -cospiratori i cinque uomini di coraggio, i quali, soli nel corpo -legislativo, avevano osato per lo spazio di sei anni di opporsi al -governo. A ogni modo, la coorte serrata dei deputati ligi era rimasta -tuttora immune dal contagio. «Mi parli fuori, Morny ci guarda», disse -perplesso un deputato di saldo carattere all'Ollivier, quando costui, -che era uno dei cinque, si mise a parlargli nell'aula. Ma la società -colta incominciò a plaudire ai discorsi dei cinque; il «frondeggiare» e -l'opporsi tornò in moda. L'imperatore e il suo Morny seguivano con -cautela il cambiamento di umore del tempo; pensavano di tenere a segno -l'opposizione con concessioni opportune, senza rinunziare a nessun -diritto sostanziale dell'_homme-peuple_. Quando già, dopo la campagna -d'Italia, era stata concessa un'amnistia generale, apparve di botto, -completamente inaspettato, e, in verità, non punto strappato da un -movimento prepotente dello spirito nazionale, ma liberamente emanato -dalla decisione spontanea dell'imperatore, il decreto del 24 novembre -1860, _le décret sauveur_, come lo chiamò il marchese di Boissy, che -permetteva la pubblicità delle sedute parlamentari. Così l'essenza del -corpo legislativo venne mutata d'un colpo; di un gran consiglio generale -diventò una forma di rappresentanza popolare. Subito, però, il nuovo -acquisto del diritto d'interpellanza fece anche manifesta -l'inconsistenza di un parlamento che doveva soddisfare la nazione senza -limitare il governo. La discussione delle interpellanze eccitava il -popolo con la sua rettorica veemente e, in fondo, a vuoto, tormentava -l'ascoltatore intelligente con l'eterna ripetizione delle idee -elementari ormai trite e ritrite della dottrina costituzionale; e il -rendimento pratico si riduceva a ritardare di un mese gli affari. - -Con quel decreto del novembre era arrivato per lo stato di Napoleone III -il momento, che per ogni governo malcerto è il più critico: l'istante -che comincia a riformarsi. Ma questo istante, essendo la forza politica -della nazione presso che spenta, durò dieci anni interi. L'opposizione -prese vigore lentamente; riportò alcuni successi nelle elezioni del 1863 -e più nelle elezioni suppletive e nella ricostituzione dei consigli -comunali: nella potente capitale si determinò una importante maggioranza -contro il governo. Era venuta su una nuova generazione, la cui coscienza -non era compenetrata dalla memoria dei terrori dei giorni di febbraio; e -il despota doveva essere assalito sovente dal sinistro pensiero: che -cosa accade ora, se le moltitudini, abituate come sono a addebitare -all'imperatore ogni calamità, anche il cattivo raccolto e la penuria, in -un momento di strettezze economiche fanno causa comune coi ceti colti, -covanti già da un pezzo il livore? Principiò, come Morny, a tenere per -inevitabile il ravvicinamento al sistema parlamentare. Ogni anno -apportò nuovi diritti al corpo legislativo: visione degli atti della -diplomazia, approvazione dei crediti supplementari, e via di seguito; -finché la tribuna, che era uno spauracchio pel corretto bonapartismo, fu -ripristinata nel bello emiciclo del Palazzo Borbone. Ciascuno di questi -esperimenti di saggio non era per l'opinione pubblica invadente che una -semplice leva per sollevare nuove esigenze, fino a quando non si -conchiuse col domandare chiaro e netto il parlamentarismo «inglese». -Occorre tuttora la prova, che le classi colte erano prese da un inganno -enorme? Un solo sguardo all'importanza delle moltitudini insegna, che -quei desiderii dottrinari non toccavano affatto il punto cancrenoso del -nuovo stato francese, e che la loro realizzazione non avrebbe, -senz'alcun dubbio, contentato per nulla la classe politicamente più -influente. Ciò che questo stato esigeva, era la limitazione del -potere statale ottenuta mercè una trasformazione fondamentale -dell'amministrazione. Su questo nuovo basamento poteva sorgere forse, -col progredire degli anni, un governo parlamentare. Invece, la stampa -ricantava l'antica canzone della divisione dei poteri; domandava, senza -confessarlo a sé stessa lealmente, il puro ritorno a un sistema caduto -sotto le proprie colpe, il ritorno a quel burocratico-parlamentare -dispotismo di partito, che per tanto tempo era stato per la Francia una -calamità. Tutto ciò che chiedevano i dottrinari dello _empire libéral_, -la Francia lo aveva già posseduto con l'atto addizionale dei cento -giorni; e sotto il secondo impero come sotto il primo era altrettanto -inconcepibile, che l'eletto del popolo, il dominatore assoluto -dell'amministrazione e dell'esercito, che rappresentava la generalità -della nazione, dovesse ubbidire lealmente a una maggioranza -parlamentare, che aveva dietro di sé soltanto una parte del popolo. Ma -chi, come l'autore di queste linee, insisté allora sull'eretica -affermazione, che «il bonapartismo parlamentare fosse la menzogna di -tutte le menzogne», si vide precipuamente spacciato dai liberali con -l'affermazione, che tutto stava che il parlamentarismo principiasse con -l'esistere, perché poi l'indipendenza dell'amministrazione si sarebbe -fatta da sé! Tanto era cieca tuttora la fede nelle forze meravigliose -del vecchio modello costituzionale! - -Ma si era poi prodotta nella vita dei partiti una salutare chiarezza, la -quale giustificasse l'espettativa, che la nazione sarebbe per comportare -più felicemente che non negli anni trascorsi l'enorme contraddizione tra -l'amministrazione dispotica e il regime costituzionale? La risposta -esprime un profondo rimprovero. I vecchi partiti erano consunti, i nuovi -non ancora nati. La monarchia dei Borboni e degli Orléans formò i -repubblicani, la repubblica tirò su una generazione di reazionari, e -sotto l'impero lo spirito di contraddizione creò in verità molti -scontenti, ma non punto un forte partito liberale con propositi precisi -e tenaci. Il dominio dei legittimisti nella nuova Francia era -impossibile; se pure ci è dato, d'altronde, servirci di questo -pericoloso aggettivo a proposito delle vicende incalcolabili della -nazione francese. Gli orleanisti avevano imparato poco. Non i soli -espatriati si divoravano in un'odio sterile, come quel Dunoyer, un tempo -tanto sennato, il quale ora nella sua opera sul secondo impero non ha -saputo esprimere altro che corruccio e assurdi e l'eterno _quiconque est -loup agisse en loup_. Anche quelli rimasti a casa non si erano -emancipati dalle idee dei già da un pezzo trascorsi dì: la -responsabilità ministeriale e il contegno ostile verso la Germania -costituivano tuttora gli articoli capitali della loro fede politica. I -repubblicani moderati contavano ancora, come venti anni avanti, molti -nomi altamente rispettabili e virili, ma non erano spalleggiati dalle -moltitudini, e vivevano anch'essi meno del novello pensiero che -dell'odio contro il due dicembre, «che non è una data, ma un delitto». -Dei radicali, alcuni erano convolati al principe rosso, altri si -ubbriacavano di fantasticherie sterminatrici di ogni stato, di ogni -ordine sociale. Quale abisso di dissolutezza blasfematrice si aprì a -Liegi, quando nel congresso degli studenti il leone del Quartiere latino -fece udire il suo ruggito! E qual furore frenetico e bavoso nei fogli -volanti di quella letteratura profuga, che empiva le vetrine dei librai -di Ginevra e di Bruxelles! I _pamphlets_ dei rossi sulla moglie di -Cesare testimoniavano l'antica e torva affinità tra la sete di sangue e -la lussuria. Le minacce dei Boichot e dei Pyat contro il Soulouque -bianco, che una volta bisognava pure decidersi a rinchiudere in una -gabbia accanto alle belve nel _Jardin des Plantes_, gl'immondi vituperii -dei profughi contro la regina d'Inghilterra quale alleata di Napoleone, -tutto ciò mostrava la pertinacia in nulla allentata del tradizionale -atroce odio di partito, che di necessità impediva la franca -riconciliazione delle persone assennate. Dovunque guardiamo, non -scorgiamo mai in nessun luogo uno scopo conseguibile, in nessun luogo -nemmeno un nuovo ideale falso, che fosse propugnato da un partito -potente e conscio. Dovunque una cupa e confusa inquietudine, che -permetteva ai più tristi duellatori, a un Rogeard e a un Rochefort, di -rappresentare una parte, anche se non sapessero scrivere meglio che -perversamente e impudentemente. - -Si raccolse a poco a poco sotto la guida dell'Ollivier un nuovo partito -del centro, liberale insieme e dinastico, il _tiers parti_: chi però -conosceva l'agile chiacchieratore, dubitava seriamente, se era a cercare -proprio lì la forza morale, che avrebbe ringiovanito uno stato -ammalazzato. Si comprende l'acre sprezzo del despota pei suoi nemici, -pel vino spumante di quei discorsi di opposizione. I discorsi di tre -ore l'uno, con cui il vecchio Thiers soleva rapire il corpo legislativo, -colpivano a segno con alcune punte acute e maligne le debolezze e i -falli del bonapartismo; ma tradivano a ogni passo la sterilità -intellettuale del vegliardo che si disfaceva in una vanità cavillante. I -liberali si erano alla fine convertiti alla regola casalinga di -prudenza, che la migliore costituzione è quella esistente, sempre che si -sappia farne buon uso: fin dal 1863 erano rientrati nell'agone della -politica pratica, e una parte dei loro pubblicisti difendeva già le idee -avveniristiche dell'indipendenza dell'amministrazione. Solo che queste -idee non costituivano un vasto programma di partito pel pubblico bene, -non erano approfondite e comprese nella loro importanza vera. La _France -nouvelle_ di Prévost-Paradol, il celebre programma del liberalismo, non -conteneva un sol capitolo sull'amministrazione dei comuni. In quel -parlamento pieno di lamentazioni furono manifestate nuove idee quasi -soltanto dal banco dei ministri: davanti alle teorie liberoscambiste del -potente «viceimperatore» Rouher, gli eroi dell'opposizione figuravano la -più parte da reazionari. Non pareva verosimile, che nei lunghi e -silenziosi anni di riflessione su sé stessa la nazione non avesse -proprio imparato nulla delle virtù della disciplina parlamentare, del -tranquillo predominio di sé, del contegno virile! Ancora e sempre -l'antico uzzolo fanciullesco degli effetti teatrali, l'antica atroce -ferinità dell'odio di partito. Nessuna seduta del corpo legislativo -soddisfaceva i parigini _blasés_, se non era drogata da un _incident_, -da una scenata di maldicenza e furore di parte. Dopo che i legislatori -con la faccia in fiamme e con un selvaggio dimenamento di braccia si -erano sfogati per un pezzo nel palleggio dei vituperii, il presidente -aveva cura di levarsi solennemente e di pronunziare quella parola -tragicomica che, inconcepibile nel parlamento inglese o nel tedesco, -divenne nel francese una espressione addirittura rituale: «Signori, -l'incidente è chiuso!». Presto si sarebbe provato, se i piccanti -incidenti erano in grado di allevare una generazione di statisti -parlamentari! - -Donde derivò, in fondo, l'evoluzione liberale, che alienò a mano a mano -dal dispotismo democratico le classi abbienti finora soddisfatte? Da tre -fonti. Dalla onesta indignazione della nessuna libertà dello stato; -dalla brama inarrestabile di novità; e finalmente e principalmente da -quella gelosia per la Germania, che passava come un filo rosso -attraverso tutte le fluttuazioni dello spirito pubblico. Già da quando -fu fondato lo stato tedesco settentrionale, da quando l'idolo del -_prestige_ francese principiò a vacillare, la maggioranza della nazione -cominciò a sentire vivamente l'onta del dispotismo; ma questo nuovo -sentimento liberale, proprio perché non era stato punto acquistato e -travagliato con una faticosa elaborazione, non si manifestò veramente -stabile e di tempra provata. Solo dopo la battaglia di Königgrätz -l'imperatore si vide costretto a una seconda riforma decisiva. Il 19 -gennaio 1867 scrisse a Rouher quella lettera teatrale, che annunziava -solennemente il «coronamento dell'edifizio». La discussione delle -_adresses_ venne, per desiderio di Morny moribondo, sostituita dal -diritto d'interpellanza. Ma anche questa savia riforma ancora una volta -svelava semplicemente l'assurdità del sistema. Il ministro di stato, che -dopo il decreto del novembre aveva parlato pei suoi silenti colleghi -come un difensore platonico, adesso in verità era il capo del ministero. -Il viceimperatore Rouher rappresentava la politica del governo -all'ingrande, ogni ministro difendeva, in forza di uno speciale -incarico, l'amministrazione del proprio ministero. Da ciò sorse -inevitabilmente la necessità di una politica comune del ministero, -affinché non si rinnovassero anche più spiacevolmente i casi, già -troppe volte avvenuti, di stridente contraddizione tra i vari ministri. -Per giunta, lo stesso despota democratico responsabile doveva -costantemente respingere ogni solidarietà tra i ministri. Di più: quanto -maggiormente i dibattiti prendevano sostanza di contenuto e di vita, -altrettanto risultava sensibile, che la finzione costituzionale -dell'infallibilità del re non è altro, che una circonlocuzione dell'idea -«dominio della legge». Siccome non è concepibile in un parlamento -l'appello alla ribellione, dovevano dunque esservi funzionari -responsabili che rispondessero a ogni pubblica lagnanza. Perciò la -tirannide responsabile era incompatibile con la libertà di parola di una -seria discussione parlamentare; ogni rimprovero, in tal caso, andava a -colpire l'imperatore, scoteva l'autorità della corona, oppure, come va -da sé, era soffocato dal campanello presidenziale. - -Invecchiando, il despota si difendeva ancora: ricordò novellamente alla -nazione «i titoli legittimi dei Bonaparte», le menzionò novellamente i -potenti plebisciti, che avevano fondato con sei grandi votazioni la -potestà della sua casa. Ma la fede nell'avvenire dei Bonaparte era -andata a fondo, da quando l'imperatore si era attaccato un'altra volta a -quella Chiesa avida di dominazione, la quale troppo bene sapeva, che il -bonapartismo aveva assai più bisogno del proprio aiuto che non essa -della sua protezione. I bonapartisti parlavano ancora con baldanza, -cercavano anzi di assumere il tono affabile della monarchia patriarcale. -Nelle _Memorie_ di Véron, negli _Annales de la paix_ di Guettrot e -simiglianti libri, parlava un'affettuosità fanciullesca, che ricordava -il _Libretto del re Giovanni di Sassonia_ e le operette affini prodotte -dalla servilità dei piccoli stati tedeschi. Ma il tono era ricercato e -affettato: il parallelo, di moda in altri tempi, tra Augusto e il terzo -Napoleone cominciava a sollevare nel mondo i fischi. La stampa -dichiarava sempre più animosamente, tra il plauso degli stranieri, che -solo il parlamentarismo, l'intero e vero parlamentarismo, poteva salvare -la calante Casa imperiale. Sonava sempre più alto l'antico aforismo _la -France est centre gauche_, laddove un prossimo avvenire doveva far -manifesto, che l'ebbrezza di un successo guerresco è a questo popolo -sempre più cara di qualsiasi ideale politico. L'imperatore non poteva -più tenere con mano ferma, una volta allentate, le redini del governo. -Una ricca concessione seguì l'altra. Nel marzo del 1868 apparve la legge -sulla stampa. Il giudizio del tribunale della polizia dei costumi venne -a sostituire l'arbitrio delle ammonizioni di polizia; e con -l'abbassamento della tassa del bollo i giornali acquistarono la -possibilità dell'assetto finanziario e dell'indipendenza. Certo, la -penetrazione della stampa colta nel quarto stato, che era ciò che più -importava, non era punto facilitata dalla lieve riduzione del bollo. Le -persone colte non vedevano di buon occhio la fondazione di giornali -locali indipendenti, in grado di sorvegliare per filo e per segno i -maneggi dei prefetti onnipotenti; a cotesto liberalismo la sgargiante -rettorica dei grandi fogli parigini sembrava più importante di una -stampa di provincia modesta ma efficace. Nello stesso mese entrò in -vigore la legge sulle riunioni, che dava in tutto prova della vigile -diffidenza del dispotismo: non si permetteva adunanza, se prima i -partecipanti non avessero precedentemente dichiarato ciascuno la propria -persona, la condizione, il domicilio; facoltà incondizionata ai prefetti -di rimandarla, sempre che ne temessero pericolo per la pubblica quiete. -Ma anche questa limitata libertà di riunione effettivamente era troppa -per una nazione, che aveva malmenato il diritto di socialità nella -sconvenienza dei clubs e delle cospirazioni. Janzé e gli altri -rugiadosi creduloni del _tiers-parti_ tripudiavano, che non fosse a un -dipresso rimasto nulla più della costituzione del 1852. - -Solo che noi domandiamo: in che modo ha usato la Francia della sua nuova -libertà? E anche adesso la risposta suona profondamente triste. Si -palesò ora per la prima volta quale mostruoso pericolo costituiva il -fatto, che un popolo passionato e geniale si fosse per lo spazio di due -decenni interamente disabituato dalla vita pubblica. Quando riflettiamo -alla follia che seguì al turbine di febbraio, dopo che la nazione aveva -potuto per lo spazio di una generazione attingere ammaestramento e -consapevolezza dalla libera stampa, noi non ci stupiamo affatto che una -generazione, la quale non si era più addestrata alla disciplina della -libertà e non aveva alcuna conoscenza degli affari dello stato, non -sapesse distinguere tra radicalismo e spirito di libertà, e si -abbandonasse senza guida al turbine delle passioni. - -Tutto il nauseabondo lordume, che un tempo si era rincantucciato tra le -colonne della stampa spatriata, adesso era venduto sui boulevards della -capitale: i palati sovreccitati inghiottivano avidamente la _Lanterne_ -di Rochefort, indubitabilmente il più comune e il più insipiente -giornale d'infamia, che sia mai apparso in una nazione incivilita. -Urlava nei clubs parigini la bestialità selvaggia di una plebe -scostumata: di tempo in tempo i demagoghi menavano a spasso il popolo -sovrano in una _journée_, in immondi eccessi per le strade. Qual -meraviglia, se i borghesi impauriti già movessero a Rouher lamento, che -la mano del governo non fosse più sentita? E venne il giorno della -prova, l'elezione del 23 maggio 1869. La questione per la Francia era di -sapere, se dietro questo mostruoso clamore radicale non si nascondesse -forse una qualche forza morale. La prova fu sostenuta vituperosamente. -Nelle elezioni del 1852 il governo aveva riportato 5 milioni di voti -contro 872.000 dati all'opposizione; nel 1857 6 milioni contro 840.000; -nel 1863 il numero di voti dell'opposizione salì a milioni 1,8 contro -5,36, e nel 1869 a milioni 3,31 contro 4,66. Alla prima occhiata questi -numeri sembrano una chiara dimostrazione dell'ingrossamento continuo -dell'opposizione. Eppure la verità era ben diversa. I primi tre -risultati delle elezioni erano l'espressione fedele, l'ultimo una -falsificazione della volontà del paese. L'enorme maggioranza della -nazione si era col fatto talmente convertita alle idee liberali, che -Emilio Girardin, l'augure delle rivoluzioni, credeva già di vedere il -principio della fine; ciò non ostante, essa non trovò in sé il coraggio -di opporre resistenza a quelle male arti della pressione elettorale -napoleonica, che Rouher mise in azione anche questa volta. - -Era una solenne dichiarazione di bancarotta della nazione; e, per -giunta, ognuno sapeva che il dispotismo, intimidito e scoraggiato, non -si trovava più in condizione di adoperare i mezzi violenti di un tempo. -Dopo questo grande saggio di fermezza del carattere nazionale, era -facile prevedere, che si sarebbe dimostrato una lustra anche il -progresso dell'intelligenza politica, che gli ultimi anni avrebbero -dovuto arrecare. La nuova camera risultò composta di 40 radicali, 60 -appartenenti al recente _tiers-parti_ e 200 mammalucchi ed arcadi, fida -falange di Rouher. Ma la così detta opinione pubblica si rivelò ancora -una volta come una forza irresistibile. Una parte dei bonapartisti, -spaventati dal fracasso della stampa e dei clubs volse di botto a -sinistra, e così, con un atto di completa insensatezza, nacque la -mozione dei 116, che domandava nuovi diritti costituzionali. Rouher fu -dimesso; ma, proprio quando si solennizzava il centenario dell'avo, -l'imperatore giaceva infermo gravemente, e il mondo sentiva che la -dinastia sarebbe condannata non appena quei due occhi si fossero chiusi. -Dopo la guarigione il despota angustiato pubblicò il senatoconsulto del -6 settembre, che annunzio il principio della responsabilità -ministeriale. Finalmente il 2 gennaio fu chiamato il ministero Ollivier, -che iniziò formalmente l'êra del bonapartismo parlamentare. - -Non impropriamente l'imperatore paragonò sé stesso a un viandante -stanco, che si spoglia di una parte del fardello per avanzare più -speditamente sulla propria strada: adempì fedelmente a tutti i doveri di -un corretto regal fantoccio costituzionale, rinunziò al diritto del -carteggio diplomatico coi suoi ambasciatori, e, di più, dimise Haussman, -il suo fido prefetto della Senna. Inoltre Ollivier, rifulgendo di -sapienza, di unzione e di virtù, annunziò che il governo da ora in poi -non avrebbe designato candidati ufficiali nelle elezioni. Tutti i -liberali giubilavano, che ora finalmente la Francia vestisse la _toga -virilis_, ora finalmente con una novella quarta notte di agosto il -governo dalle mani degli avvocati e dei burocratici passasse in quelle -dei possidenti indipendenti. Il posato _Journal des débats_ profetava, -che presto in Prussia avrebbero sospirato «la libertà come in Francia». -Il _Times_ vedeva vicino il tempo, che il virtuoso esempio della signora -Ollivier, borghesemente semplice, avrebbe nobilitato i costumi della -corte delle Tuileries. Effettivamente, la Francia ora possedeva «la più -libera» costituzione della sua storia, uno statuto, che conteneva tutti -gli articoli di fede del liberalismo ortodosso di gran lunga più -compiutamente, che non in altri tempi l'atto addizionale di Napoleone I. -Pure, l'antico dispotismo dei prefetti non si era, in verità, -menomamente cambiato: proprio allora, sotto la protezione della -recentissima libertà, 450 cittadini francesi, in parte con _lettres de -cachet_, furono buttati in prigione, perché la polizia pretendeva di -avere scoperto una congiura. Questa inaudita trasformazione magica, che -teneva il mondo in sospeso, col fatto era semplicemente la grossolana -replica di una commedia, di cui i francesi si erano pasciuti fino alla -nausea. Il dispotismo di un partito cacciava l'altro: la soluzione del -giorno era novellamente _s'emparer du pouvoir_. - -Il nuovo gabinetto era composto di uomini appartenenti a tutti e quattro -gli antichi partiti moderati, uomini il cui nome irreprensibile era -vantaggiosamente separato dall'_entourage_ non ben famato -dall'imperatore. Ma da un momento all'altro sgusciarono fuori dallo -sdegnoso ritiro tutti gli antichi costituzionali che avevano finora -combattuto l'impero a morte, e domandarono sfacciatamente uffici e -prebende: nessuno più petulantemente degli orleanisti, i quali avevano -sempre conservato il vecchio cupido spirito di consorteria dell'età -dell'oro della borghesia. Non era forse umano, che l'imperatrice, gaia e -innamorata della vita, guardasse con occhio bieco lo speculatore di -virtù Ollivier, che tronfiava nel paludamento della sua civica -incorruttibilità, e nel frattempo proteggeva con tanta tenerezza tutti i -cugini e i cugini dei cugini, e faceva perfino l'occhio di triglia -all'amicizia del vecchio banchiere Magne, a che la rendita non scadesse -nemmeno di una lira? Era da far carico all'imperatore, se non riusciva a -sfranchirsi dalla diffidenza verso i suoi nuovi amici orleanisti? Il -cinico non aveva mai contato sulla fedeltà, stando di fatto, che gli -antichi bonapartisti rigidi, come Gerolamo David e compagni, erano -legati alla casa dei Napoleone da interessi incomparabilmente più -solidi, che non il vecchio Guizot e gli altri transfughi orleanisti. Nel -marzo Ollivier raccolse in una costituzione, che era la dodicesima dal -1789, i nuovi diritti della libertà. Ma non vi faceva neppure un accenno -a quelle modeste riforme amministrative, che sole possono apportare -forza e vita alla costituzione. Il sindaco veniva, come prima, nominato -dal governo, il funzionario rimase protetto da ogni querela dei -cittadini. La camera, la cui maggioranza non rispondeva punto all'animo -del paese, non fu affatto sciolta, e i vecchi arnesi devoti del -dispotismo serbarono le loro cariche prefettizie: le nuove commissioni -parlamentari, nominate per la trasformazione di tutti i rami della vita -pubblica, effettuarono un bel nulla. - -Ora finalmente si fece avanti la questione, che presto o tardi doveva -essere posta. L'imperatore anche adesso era sempre l'eletto responsabile -del popolo. Su disposto della vecchia costituzione egli domandava, che -il nuovo statuto fosse accettato dal popolo sovrano mercé il plebiscito. -Tale domanda significava, che Napoleone si sentiva tuttora -l'_homme-peuple_, e che perciò non avrebbe mai potuto guidare un governo -sinceramente parlamentare; solo che, indubitabilmente, il diritto -positivo dava ragione all'imperatore. Di più, il plebiscito era una -necessità politica. I radicali già svergognavano la nuova costituzione, -che fosse niente altro che il pasticcio di pochi senatori tecnici: e -siccome in questo paese ognuno s'inchina umilmente davanti al suffragio -universale, essi presto o tardi avrebbero infallibilmente costretto -l'imperatore a fare appello al popolo. Ma i liberali francesi mostrarono -ancora una volta di mancare della prima virtù del libero cittadino: il -senso della legalità. Della questione di diritto si parlò appena; non si -faceva che biasimare il despota, di aver subito seppellito il regime -parlamentare appena fondato. L'8 di maggio la nazione con sette milioni -di voti contro uno e mezzo ratificò l'impero parlamentare. Napoleone ora -sapeva di possedere nella devozione delle moltitudini una riserva contro -l'intemperanza dei parlatori parlamentari; ma nello stesso momento fu -tormentato dal pensiero degli umori dell'esercito, che aveva dato 47.000 -voti contro l'impero. Diveniva intanto sempre più impetuoso l'ardore -guerresco dei vecchi bonapartisti, che temevano di essere soppiantati -nelle loro cariche dai cupidi amici di Ollivier; e si vestiva di -seduzioni sempre crescenti l'idea che propugnavano, di ristabilire con -una guerra nazionale la cadente autorità della corona. In questo modo, -nel tripudio della nazione accecata, tra il fragoroso clamore guerresco -di una scellerata spedizione di preda, il bonapartismo parlamentare -andava a sommergersi senza lasciar traccia. Dal 18 brumaio la nazione -aveva cercato la libertà in cinque sistemi differenti. Fu addebitato -alla guerra europea il fallimento del primo impero, ai legittimisti -quello della Restaurazione, alla borghesia quello della monarchia di -luglio, agli operai della capitale quello della repubblica. Non si -trovava questa volta nessuna giustificazione straniera né un partito, -che potesse colpirsi come capro espiatorio. La nazione, tutta intera la -nazione aveva con una lunga sequela di follie e di colpe dimostrato di -non essere atta, né ora né per molto tempo appresso, a comportare la -libertà. - - - - -III. - - -È un fatto: la guarigione di uno stato malato si può incominciare sia -dal basso che dall'alto, per mezzo dell'amministrazione o per mezzo -della costituzione. Solo che in Francia tutti gli esperimenti -escogitabili di costituzione erano consumati da un pezzo. La speranza in -una nuova rivoluzione, espressa dal detto corrente di bocca in bocca: -«la Francia ha messo in serbo la libertà», era un confortino da -fanciulli. La riforma dell'amministrazione era l'unica via ancora aperta -alla libertà politica. Fintanto che i comuni non si contrappongono con -la loro propria autonomia alla burocrazia, la libertà di stampa e di -associazione mena infallibilmente all'anarchia e l'ampliamento dei -diritti della rappresentanza popolare al dispotismo di partito. Soltanto -una più libera situazione dei comuni, in modo che, per lo meno, i -sindaci non fossero loro imposti, poteva forse indurre le classi -abbienti a riguardare come un onore l'esercizio delle cariche comunali. -Solo un'attiva partecipazione delle persone colte ai lavori -amministrativi poteva finalmente costringere la burocrazia a non -sdegnare più i consigli della stampa come un'arroganza di _hommes sans -mandat_. E solo, soprattutto, un'intensa attività della vita comunale -poteva forse risvegliare le virtù boccheggianti della costumatezza -politica e della fedeltà al proprio dovere, sparite quasi nel turbine -delle lotte di partito, poteva scuotere alquanto la potenza enorme della -imbestiante _routine_ e dello schema che dominava tutta quanta la -mentalità nazionale. Torbido spettacolo, quello dell'annientamento della -vita pubblica nei primi dieci anni dell'impero. Sotto la polizia -napoleonica perfino l'allegria del carnevale per le strade era quasi -sparita. E quale risveglio doveva poi seguire a quel torpore plumbeo! - -Tali erano le circostanze, quando venne a maturazione il giudizio, che -lo stato finora si era mosso in un circolo vizioso, e che la riforma -dovesse principiare dal basso: la dottrina dell'autonomia amministrativa -del Tocqueville, dopo la morte del maestro, era divenuta una forza tra -gli uomini pensanti. L'idea dell'autonomia amministrativa era stata -derisa come una chimera anche sotto la monarchia di luglio; ora, sotto -Napoleone III, il decentramento era la parola d'ordine di una grande -scuola di pubblicisti. Odilon Barrot e Laboulaye, Raudot e Desmarets, -Regnault e il bonapartista Baudrillart, uomini delle più diverse -tendenze, produssero sull'argomento una letteratura, che con la serietà -morale e l'alacre fede nell'avvenire annunziava la perseveranza -dell'antico e bello idealismo francese, e con l'amabile freschezza -attestava quanto erano nuove tali idee sul suolo di Francia. Si -principiò a comprendere l'arbitrio antistorico e insipiente della -divisione in dipartimenti. Mentre in Bretagna, in Normandia, tra i -Baschi e i Guasconi persisteva l'antico spirito provinciale, che era per -altro una boria di provincia senza forza politica, e l'alsaziano con -tutto il suo patriottismo guardava dall'alto in basso i «francesi -neolatini» come un popolo mezzo straniero, col fatto i dipartimenti -erano rimasti puri corpi amministrativi. Permaneva impossibile, che -paesi come Épinal e Vésoul diventassero centri di uno speciale spirito -regionale come Bordeaux o Lione. Era tuttora fattibile designare i -dipartimenti con numeri, come aveva un tempo proposto Sieyès col suo -odio a tutte le formazioni storiche; tanto apparivano, dopo un'esistenza -di sessant'anni, schematici e senza colore. Gli antichi inconvenienti -del governo prefettizio diventarono addirittura intollerabili, da -quando alla dipendenza dei prefetti furono posti come guardiani dei -costumi gl'ispettori generali di polizia e, data la frequenza -sistematica dei traslochi, tutti gl'impiegati si assuefecero a -considerarsi come uomini senza patria. I consigli generali, è vero, -venivano eletti col suffragio universale; ma la loro sfera di azione -rimase immutata; anzi qualche uomo indipendente se ne ritrasse, dopo che -il governo ottenne il diritto di nominare i presidenti e i segretari e -di condurre esso esclusivamente lo scrutinio. Per quanto era certo che -un distretto poteva amministrare solamente quello che pagava, -altrettanto era certa la morte dell'autonomia in quello stato, i cui -consigli generali fin dal tempo del primo imperatore avevano soltanto il -misero diritto di riscuotere ai fini dei dipartimenti il quattro per -cento sulle imposte statali. Per giunta, una gran parte di questi -quattro _centimes facultatifs_ erano impiegati a scopi generali dello -stato, per esempio, nel mantenimento dei palazzi delle prefetture e -simili. Più aspre ancora erano le accuse contro i circondari: lo stesso -Napoleone III nella sua lettera sull'Algeria convenne, che l'abolizione -dei sottoprefetti superflui era un desiderio quasi generale. - -Con l'articolo 57 della costituzione del 1852 la posizione dei comuni -era divenuta ancora più soggetta, essendosi il governo riserbata la -facoltà di nominare a suo arbitrio il sindaco dai membri del consiglio -generale o anche di chiamare a quella carica dominante un abitante -affatto estraneo all'amministrazione comunale. Quell'articolo 57 era a -buon diritto uno dei più importanti della costituzione, giacché i -sindaci determinavano nelle campagne l'esito delle elezioni. Le sedute -del consiglio comunale non erano pubbliche, e il consiglio poteva essere -sempre sciolto o sospeso dal governo. I più superbi comuni non erano -punto più indipendenti di quei minuscoli comunelli, incapaci di una -propria vita particolare, che costituiscono la regola nelle campagne di -Francia. Anzi le due città più grandi, Parigi e Lione, erano defraudate -del beneficio della legge: il loro rispettivo consiglio comunale era -nominato ogni cinque anni dall'imperatore, ed era perciò privo di -qualsiasi autorità, non ostante le esaltazioni lodative che Napoleone -III dopo l'apertura del _Boulevard de Sébastopol_, e spesso anche in -seguito, aveva prodigato al suo fido Haussmann. Dei 2379 milioni di -entrate già nel 1857 erano stati spesi 877 milioni pel dipartimento -della Senna. La preferenza data alla capitale diveniva visibile a -distanza perfino negli affari della vita quotidiana; tutta quanta la -rete ferroviaria dell'impero era essenzialmente gettata a benefizio di -Parigi. Pareva inconcepibile a questa burocrazia l'idea che qualcuno -potesse viaggiare altrove che da o per Parigi; e lo sa chiunque ha -provato qualche volta a recarsi da Parigi a Bordeaux. - -Il sistema dell'accentramento burocratico rese ad Algeri le prove più -sorprendenti della sua inettitudine all'efficacia creativa. Questa -colonia, che poteva invigorirsi solo mercé lo svolgimento affatto libero -delle energie individuali, era la terra votata agli esperimenti -burocratici, divenuta la caricatura dell'amministrazione della -madrepatria. Qui sorrideva all'impiegato la fortuna di un accentramento -duplice, poiché tutti gli affari erano in primo tempo decisi nella -capitale della colonia e in secondo tempo a Parigi. Nello spazio di una -generazione furono saggiati e rifiutati quindici sistemi di -organizzazione. Centonovantaduemila europei, ossia la metà della -popolazione media di un dipartimento, vi vivevano distribuiti in 71 -comuni sotto 3 prefetti, 13 sottoprefetti e 15 commissari civili, e va -da sé che il governo di Parigi non aveva alcuna cognizione delle -condizioni effettive dell'Algeria, non ostante le infinite relazioni -inviate da un esercito d'impiegati. L'imperatore aveva ordinato -l'istituzione dei tribunali indigeni, i _medjlehs_, e lasciato ai nativi -la scelta fra i tribunali arabi e i francesi. Tutte le autorità -riferirono che gli arabi, animati da una mirabile fede nella giustizia -dei franchi, preferivano i tribunali stranieri ai patrii; e quando -l'imperatore visitò la colonia, venne fuori, che i medjlehs non -esistevano affatto! L'immigrazione ristagnò, perché un'esistenza -malcerta sotto la benedizione del formalismo burocratico non poteva -sedurre nessun uomo attivo. Un esercito di 76.000 uomini era appena -sufficiente a guardare la colonia. Gli uffici arabi fondati per la -tutela degl'indigeni si rivelarono incapaci d'intendere la popolazione -straniera. Nella lettera al maresciallo Mac-Mahon Napoleone III espresse -la speranza, che la Francia per opera di un'amministrazione esemplare in -Africa sarebbe in grado di acquistare una preponderanza fra tutti i -popoli fino all'Eufrate, e che dal domesticamento degl'indigeni coi -costumi francesi sarebbe sorta una «potente individualità», un semitismo -gallicizzato. Ma questo desiderio doveva infrangersi contro la tenacità -della religione e dei costumi di Oriente, quello contro la stupida -rigidezza della burocrazia francese. - -La lettera sull'Algeria dimostrò, che l'imperatore non aveva minimamente -smesso la sua antica preferenza per l'autonomia amministrativa. La -formola _favoriser l'initiative individuelle_ ritorna quasi con la -stessa frequenza come un tempo negli scritti di Cavour. Doveva egli -desiderare di affrancare dall'influenza della capitale ostile il ceto -agricolo delle provincie, puntello del suo dominio. Sapeva altrettanto, -quanto il suo amico Persigny, che l'accentramento finiva con lo spegnere -negl'impiegati la coscienza della responsabilità personale; presentiva -quante erano le forze preziose, ora ai servigi dell'opposizione, che si -sarebbero potute avviare, mercé le libertà comunali, per una strada -meno pericolosa. Ma la peculiare indecisione della sua mente, il timore -da cui era preso davanti a qualsiasi indebolimento del potere statale, e -il riguardo allo spirito di casta burocratico tolsero l'ardimento a tale -veduta: onde le tanto celebrate prove di decentramento dell'imperatore -rimasero tutte senza contenuto concreto, giacché toccavano la forma, non -la sostanza dell'amministrazione. Fin dal 25 marzo 1852 un decreto -rimetteva nelle mani dei prefetti una serie di affari che finora -incombevano al ministro; poiché «si può bene governare da lontano, ma si -amministra solo da vicino». Naturalmente il ministro più tardi informò -quali magnifici frutti questo decreto aveva portati. Meno impetuoso dei -suoi consiglieri, l'imperatore il 24 giugno 1864 incaricò il consiglio -di stato di dare il suo avviso sulla semplificazione della pratica degli -affari: quale ritardo, se le più semplici questioni amministrative -devono passare per undici istanze! Desiderava anche di abolire -l'esattore generale e di porre gli esattori delle imposte dei -dipartimenti in rapporto diretto con la cassa della capitale. È chiaro, -che con siffatte riforme l'amministrazione guadagna in tempo, ma non il -popolo in libertà. Ma tali questioni sono pei popoli latini così poco -mature alla discussione, che lo stesso La Farina poteva sinceramente -ammirare quelle vacue riforme amministrative di Napoleone III. Solo una -volta l'impero ha arrischiato un tentativo per l'istituzione di una vera -autonomia amministrativa; e fu nel 1852, quando Persigny consentì ai -comuni e ai dipartimenti d'imporre alcuni centesimi addizionali senza -l'approvazione dello stato; ma la riforma dopo appena qualche anno -decadde per l'opposizione dei prefetti. - -Più sodamente, i partiti andarono alla sostanza del problema. Il -programma di Nancy del 1865 compendiava i più urgenti desiderii dei -partigiani dell'autonomia nelle seguenti proposizioni: i consigli -generali eleggerebbero essi medesimi i propri presidenti; il sindaco -verrebbe nominato esclusivamente dai membri del consiglio comunale (non -osandosi chiedere l'elezione del sindaco); allato al prefetto starebbe -una commissione permanente del consiglio generale. Questo disegno -immaturo e confuso, frutto di un compromesso tra i liberali e i -legittimisti, pure diventò la pietra di paragone dei partiti. -Nell'odiosa opposizione, sollevata contro gli uomini di Nancy dal -_Siècle_ e dall'_Opinion nationale_, si rivelò il terrorismo dispotico -della vecchia democrazia incorreggibile, della _democratie autoritaire_; -nella eloquente difesa fattane dal _Temps_ e dal _Journal des débats_, -invece, il discernimento più maturo del liberalismo colto. Purtroppo la -stampa non illustrò e vagliò veracemente queste idee, volte secondo il -pregiudizio dei vari pensatori. Tra i propugnatori dell'autonomia si -levarono spesso opinioni ostili allo stato: si combatteva lo stato in -odio alla burocrazia. Noi non alludiamo punto al frivolo Emilio -Girardin, che una volta per ragioni di opportunità difese l'_État -fédéré_ e assegnò allo stato il compito di un istituto di assicurazione. -Ma anche uomini migliori, come Carlo Dollfus, ricaddero nelle -superficiali idee del secolo decimottavo, non concependo altrimenti il -governo, che come un sistema di garanzie per la libertà delle persone. E -le stesse lotte pel decentramento combattute dal _Temps_, se vedevano un -ideale nella sbocconcellatura degli staterelli tedeschi, non riuscivano, -con siffatte aberrazioni, che a rafforzare la presunzione della -burocrazia. Laboulaye anzi desiderava l'abolizione della giustizia -amministrativa, laddove questa costituisce invece un organo -indispensabile per tutti gli stati di terraferma, e la sua magnifica -perfezione tecnica è una gloria della Francia. Quando poi per -assicurare l'indipendenza ai giudici voleva precludere loro -l'avanzamento, egli disconosceva onninamente l'essenza di una società -democratica. - -Un sobrio esame genera il criterio, che l'autonomia amministrativa in -Francia non fosse in grado di alzare che pretese assai modeste. -L'accentramento è cresciuto insieme con l'intima sostanza di questa -nazionalità. Solamente la prepotenza della capitale ha reso possibile ai -francesi di sostenere, con modiche energie spirituali di lavoro, una -posizione onorevole nell'incivilimento dell'Europa; oggigiorno, dopo che -le colpe della Comune di Parigi hanno quasi spezzato l'influenza -dominante della capitale, sembra inevitabile un abbassamento profondo -della cultura, se non pure una ricaduta nella barbarie. Una burocrazia -stipendiata con _a latere_ i consigli eletti: questa era e sarebbe -rimasta a lungo la forma nazionale dell'amministrazione. Si sarebbe -potuto trattare, evidentemente, solo di estendere le attribuzioni di -questi consigli, e in seguito di attenere finalmente l'antica promessa -dei liberali e, oltre il ricorso al consiglio di stato, aprire ai -cittadini anche la via giudiziaria avverso l'arbitrio dei funzionari. -Non già che noi intendiamo di rifiutare semplicemente al carattere dei -francesi l'idoneità alla libera vita comunale. Giacché i prossimi -consanguinei proprio delle più bellicose stirpi del paese, i valloni e i -vaudesi, hanno sviluppato con grande compitezza nella terra loro -l'autonomia; e gli stessi consigli generali francesi, per lo meno al -tempo che era loro consentito di eleggersi i propri presidenti, hanno -sovente dato gloriose prove di senso comunale fattivo. Solo che, in -forza di un'antichissima deformazione politica, specialmente dal tempo -della Rivoluzione in poi, le abitudini e le idee burocratiche sono così -profondamente penetrate nel popolo, che una completa trasformazione non -sembra possibile. Lo splendido esempio dell'autonomia locale -nell'antica provincia di Linguadoca non significa, purtroppo, nulla; ché -quei tempi furono. - -Si poteva lamentare l'ottuso meccanismo della divisione dipartimentale; -manifestamente, però, non era fattibile abolirlo. Ogni tentativo di -reintegrare le provincie e i loro gradi, come fece un tempo la -Restaurazione, avrebbe naturalmente risuscitato l'odio della burocrazia -e delle moltitudini contro l'antico regime, risuscitato lo spavento -indelebile delle popolazioni davanti a un ritorno della decima e del -lavoro servile. L'idea di riunire vari dipartimenti in una regione sotto -una grande città come capoluogo, fu sostenuta solo da qualche -propugnatore eloquente. Noi però domandiamo: in effetto, si era ancora -in tempo, a rispingere indietro l'antichissimo svolgimento storico che -aveva concentrato a Parigi i confini del paese? e quante e quali forze -spirituali autonome possedeva Lione, fuori degl'interessi di classe del -suo clero e del suo mondo commerciale? Una forte autonomia appunto per -questo non poteva svilupparsi nei dipartimenti, perché cotesti corpi -ufficiali non possedevano forze proprie notevoli. In un paese dove dieci -rivoluzioni hanno distrutto tutti gli antichi beni delle corporazioni, -non sono possibili altrimenti che per eccezione le istituzioni locali -tanto importanti, come gli ospedali circondariali e i nosocomi -provinciali in Prussia o le innumerevoli fondazioni delle contee in -Inghilterra. Né vi erano troppe speranze di ricostituire cotesti beni -locali. La più naturale delle imposte comunali è in tutti i modi -l'imposta fondiaria; ma l'elevazione di tali tributi doveva urtare -contro una resistenza invincibile da parie di una popolazione agricola -oberata. Piaceva al signor Thiers millantare la nuova aristocrazia che, -cresciuta dopo la Rivoluzione, costituiva un pegno per l'avvenire della -libertà; quasi che un'aristocrazia sociale non dovesse necessariamente -sorgere da qualunque sviluppo considerevole dell'economia pubblica! Ad -onta di tali sofisticherie permaneva il fatto, che non esisteva nel -popolo un'aristocrazia politica di salda autorità. Nella maggioranza -delle classi medie non attecchiva affatto una seria volontà di autonomia -amministrativa. Né giova appellarsi alle numerose associazioni -industriali, in cui l'attività autonoma di quei ceti si è cospicuamente -effettuata. Siffatte intraprese, che direttamente o indirettamente -profittano alla borsa degl'intraprenditori, non provano nulla rispetto -all'energia politica dello spirito pubblico. Tanto che la scuola di -Manchester, che è maestra di tutte le società economiche, è in pari -tempo la nemica dichiarata della «dispersione di lavoro» del -_selfgovernement_. Nelle classi medie francesi, la cui mano è sempre -aperta alle opere caritatevoli, tutti facevano ressa per la legion -d'onore e per gli uffici stipendiati, tutti scantonavano davanti al -servizio onorario della giuria, della guardia nazionale, dei comuni. La -denunzia era stimata un'infamia, come presso tutti i popoli che hanno -scarsamente sviluppato il senso della legalità; eppure in ogni rischio, -in ogni offesa al diritto si levava subito lamento alla polizia. - -Nondimeno l'ostacolo più forte all'autonomia era opposto dal dominio del -quarto stato. Le moltitudini democratizzate mostrano ben di rado molta -intelligenza del valore della libertà comunale, a cui esse possono -partecipare solo fugacemente, al tempo delle elezioni: purtroppo, -ubbidiscono generalmente più volentieri a un funzionano stipendiato che -sembra fuori dei contrasti di classe, anziché a un magistrato onorario -appartenente alle classi abbienti. L'istituzione di una vera e schietta -autonomia presuppone una rara forza di rinunzia da parte del potere -statale; ma è lecito attendere una siffatta abnegazione -dall'assolutismo, se non ve lo violenta una catastrofe formidabile come -la pace di Tilsit? Ogni autonomia aggrava di duri sacrifizi gli -abbienti; ragion per cui non può introdursi, se non per forza e per -ingiunzione dell'autorità dello stato. Laonde ciò che la monarchia -legittima in Prussia potè imporre a un popolo tranquillo, educato alla -rigida obbedienza, non era dato alla tirannide democratica osarlo -rispetto a una nazione irrequieta, che si stima autorizzata a prendere -il massimo dallo stato e dargli il minimo. - -Non era dunque a sperare l'annullamento del sistema amministrativo -burocratico; era a pensare soltanto a una moderazione della sua -onnipotenza. L'avvenire della libertà politica dipendeva principalmente -dall'esito di cotesta modesta riforma. Se non che i liberali, non appena -arrivati al potere, seguirono l'esempio di tutti i governi precedenti. -Ollivier gettò indifferentemente in un cantone tutti i desiderii di -autonomia amministrativa, di cui egli stesso prima era stato il -rappresentante. Di talché la decisione, che il sindaco non dovesse -nominarsi se non dal seno stesso del consiglio comunale, segnò quasi -l'unico progresso notevole raggiunto dalla vita comunale sotto -l'impero. - - - - -IV. - - -Che questo peccato di omissione originasse dall'essenza del -bonapartismo, emerge vividamente, non appena consideriamo l'azione del -secondo impero e subito vi scopriamo, che lo stato e sempre lo stato ha -guidato e compiuto le grandi trasmutazioni sociali degli ultimi due -decenni. I più grandi meriti del nuovo bonapartismo riposano sul campo -economico, e anche qui si annidano i più grandi pericoli per la -sicurezza dello stato. Certo, soltanto la servilità poteva senz'altro -riguardare l'imperatore come il creatore della nuova economia. Leggendo -gl'inni dei prefetti sulla _baguette magique_ del bonapartismo, sembra -quasi che l'imperatore non abbia fatto altro che girare l'anello -incantato, e subito il traffico irruppe dovunque a ribocco; né più né -meno come un tempo i fogli cortigiani tedeschi degli ultimi -cinquant'anni derivavano il naturale crescimento del nostro commercio e -della nostra industria dalla sfondolata sapienza dei Bruck e dei Beust. -Tuttavia Napoleone III a buon conto poteva gloriarsi, che il benessere -della nazione non aveva dato sotto nessun governo precedente un così -magnifico balzo. Sapeva inoltre, che con l'egoismo dei ricchi e con -l'astio e l'invidia dei poveri il sistema del lasciar andare non -bastava, e che era indispensabile l'aiuto diretto dello stato per -l'elevazione delle plebi. Le pretese delle classi lavoratrici verso lo -stato salirono incommensurabilmente con le male abitudini di quei -diciotto anni; e nessun governo francese potrà in avvenire sottrarsi al -socialismo monarchico. L'origine del nuovo potere, il bisogno di -sicurezza, il gusto dispotico del vanaglorioso abbagliamento, e, non per -la parte minore, l'animo buono e umano dell'imperatore pel quale il -soccorrere era una gioia, cooperarono di conserva a imprimere nel -secondo impero le idee della _fraternité_ socialista. Non indarno sulla -porta del nuovo palazzo del Louvre grandeggiava la statua del Lavoro col -corno dell'abbondanza, non indarno in tutti i manifesti napoleonici era -esaltato l'ordine come la prima fonte del lavoro. L'ideale -dell'imperatore era di menare a termine nella società la vittoria della -democrazia mercé la rimozione della miseria delle plebi, mercé i -benefizi dell'istruzione, del credito e dei lavori pubblici. «Io -voglio», disse una volta, «conquistare alla religione, alla morale, al -benessere quella parte tuttora tanto numerosa della popolazione, che -conosce appena il nome di Cristo, che può appena soddisfare ai bisogni -necessari della vita». - -Noi tedeschi professiamo l'opinione avita, che, solo per eccezione e per -non poterne far di meno, la fraterna opera dello stato possa mischiarsi -nel libero moto delle energie economiche. Più vasti confini sono -prefissi al potere statale della Francia dal cammino della sua storia, -ed è innegabile che il socialismo monarchico, accanto a molti -esperimenti immaturi e precipitosi, ha anche prodotto molte opere di -beneficio durevole. Le _sociétés de secours mutuel_ legarono al sistema -migliaia e migliaia. Cotesta cassa di risparmio viene istituita in ogni -comune, dove il prefetto la giudica necessaria; il presidente è nominato -dall'imperatore. Ne crebbe il numero da 2000 nel 1852 a 4118 in 7 anni, -con 534.233 soci e 23 milioni di lire di capitale. I fondi, come quelli -di tutte le comunità e corporazioni, dovevano depositarsi presso le -autorità dello stato: che era un passo avanti sulla via del socialismo -monarchico. Gli antichi istituti di beneficenza, numerosi fin dal tempo -antico in questo paese cattolico, furono quasi generalmente riordinati -sotto Napoleone III; furono amministrati sotto la sorveglianza dello -stato da commissioni di nomina prefettizia. Nuove istituzioni crebbero -in folla: cucine pei figli degli operai, novelli ospedali e associazioni -per la cura degl'infermi a casa: asili per gli operai mutilati e pei -convalescenti, «affinché gl'invalidi dell'officina siano pareggiati -agl'invalidi della guerra». I _fournaux_ del principe imperiale -assicuravano al lavoratore un pasto economico; le casse operaie dovevano -«rifiutare il pregiudizio che i prestiti si fanno soltanto ai ricchi, e -affermare la verità che una buona riputazione è una vera proprietà». La -capitale aprì i bagni gratuiti e i comuni riceverono sussidi dallo stato -per ottenere ai lavoratori i lavatoi a basso prezzo. I grandi mercati di -Parigi provvedevano pel conveniente acquisto dei generi di necessità. La -cassa dei fornai percepiva un centesimo per ogni chilogrammo di grano e -dava sussidi ai fornai, tanto che il costo di un chilo di pane era -disceso sotto la tariffa intrasgredibile di 50 centesimi: e in questo -modo l'operaio aveva il pane a buon mercato e il fornaio speculava sul -basso prezzo. Anche la liberalità dei fornai e dei beccai sarebbe -tornata a vantaggio dei consumatori del quarto stato, se la resistenza -dei privilegiati non l'avesse lasciata quasi senza effetto. Nei giorni -di penuria, come al tempo della guerra americana, venne perfino -distribuito per ragion di stato danaro contante tra i lavoratori. Infine -l'imperatore abbozzò il vasto disegno di una grande cassa di -assicurazione statale dei lavoratori: che era, chiaro e lampante, -un'idea socialistica. L'intento sostanziale raggiunto da tanti e tali -benefizi fu l'attaccamento personale degli operai alla Casa -dell'imperatore. Napoleone III dichiarò pubblicamente dopo -l'incoronazione: «la mia prima visita d'imperatore sarà ai sofferenti»; -e d'allora in poi tutte le associazioni pel miglioramento delle classi -lavoratrici furono poste sotto il patronato dell'imperatore, -dell'imperatrice e del principe ereditario. - -Fin da quando era presidente, Napoleone III aveva fatto tradurre il -libro di Henry Roberts sulle case operaie, ed egli stesso abbozzò -modelli di abitazioni delle _cités ouvrières_. Il tedesco era invaso da -un sentimento assai amaro, allorché, passeggiando in quegli anni per le -vie della bella Sundgau, che pareva perduta per sempre per noi, vedeva a -sera le schiere fitte di uomini poderosi emigrare dalla porta di -Mühlhausen per le linde casette ingiardinate della città operaia: -purtroppo, erano la più parte nostri compatrioti, che laggiù erano -perduti alla vita tedesca. Il che non ha trattenuto gli economisti -nostrani dal riconoscere i meriti umanitari della _Société industrielle -de Mulhouse_ e dal leggere con gratitudine i suoi bollettini tanto -istruttivi. Era questa effettivamente una riforma sociale che andava al -fondo: l'operaio che nella gioconda dimora si abitua ai costumi -casalinghi e con una modica contribuzione annuale acquista dopo alquanti -anni la proprietà della sua casa, ebbene, non è soltanto elevato -economicamente; egli viene rifatto moralmente. E mentre lì e nelle -vicine Gebweiler e Beaucourt l'antico spirito delle città imperiali -animava l'energia di eccellenti cittadini tedeschi, come J. Dollfus, a -menare avanti l'opera benefica a cui lo stato contribuiva solo con -parchi sussidi, per contro altre città operaie venivano costruite -esclusivamente e in preponderanza coi mezzi offerti dallo stato: così a -Lilla la _cité Napoléon_ che contava 9000 abitanti, così a Parigi il -nuovo quartiere operaio del sobborgo Sant'Antonio. Delle società operaie -fondate sotto la repubblica poche erano sopravvissute: sorte con -tendenze radicali, dovevano lottare contro il malanimo del governo; ed -erano la più parte, per giunta, consorzi di produzione, e si movevano -perciò nel dominio malagevolissimo e ingratissimo della vita -consorziale. Ma negli ultimi anni dell'impero il favore dello stato -ricercò anche coteste leghe di lavoratori. Alla fine il buon diritto -dello sciopero venne riconosciuto, e l'importante legge del 25 maggio -1864 accordò alle associazioni operaie piena libertà. - -Provveduto in tal modo al pane al quarto stato, non potevano mancare i -circensi: parate ed esposizioni per tutto l'anno, rappresentazioni di -ogni specie col nuovo benefizio della libertà del teatro, luminarie e -spettacoli il genetliaco di Napoleone. Alla Porta San Martino, dove gli -antichi _boulevards_ confinano col quartiere operaio, l'imperatore fece -sorgere il _Gran Café Parisien_, in cui l'operaio su un divano di -velluto poteva gustare il suo _petit verre_ nella luce di candelabri -abbaglianti. Parimente, anche il quarto stato doveva partecipare ai -vantaggi del debito pubblico, anche la sua borsa attaccarsi al trono -imperiale. Dopo che l'assegnazione del titolo fu abbassata a una somma -affatto esigua, il numero dei possessori di rendita salì da 292.000 nel -1848 a 1.095.688 nel 1867. È per sé evidente, che cotesta -democratizzazione della rendita procurò al sistema molti aderenti; ma è -anche più evidente l'influenza nociva sulla sicurezza del credito dello -stato, giacché l'uomo di umile condizione è per solito particolarmente -suscettibile al timor panico. Dopo la conversione della rendita -intrapresa da Villèle sotto i Borboni, e dopo la ripetizione di tale -provvedimento per opera di Bineau e di Fould, la cartella al tre per -cento fece regola nel debito pubblico francese, come nell'inglese. Di -341 milioni di rendita 303 milioni erano al 3 per cento; e quei titoli -erano i preferiti dagli speculatori, giacché la bassa percentuale -garantiva la sicurezza da ogni altro possibile abbassamento; salvo, -però, che la stessa bassezza della percentuale non andava certo a grado -all'uomo d'affari. Ma come fu tremendamente alimentata la foia del -gioco, come fu minacciata la solidità del benessere dalla enorme -diffusione di tali cartelle, che altalenavano affannosamente nei -conflitti della borsa senza mai posa! Non ostante la grande diligenza, -il francese ha poca gioia del lavoro: produce indefessamente durante -venti anni, per poi apparecchiarsi prematuramente un comodo autunno -della vita. La democratizzazione della rendita fondava su questa -debolezza nazionale, come aveva fatto, prima della Rivoluzione, -l'introduzione del costume antieconomico delle tontine. Il numero dei -_petits rentiers_, che a quaranta o cinquant'anni incrociano le braccia, -crebbe considerevolmente sotto l'imperatore; e il bonapartismo trovò -appunto in quella cerchia una folla fitta di partigiani zelanti, -_chauvinistes_ appaltoni. Esaminando ancora una volta cotesto multiforme -armamentario della tirannide democratica, siamo indotti a convenire, che -un così immediato legame dei bassi ceti con la persona del capo dello -stato si ebbe tutt'al più sotto il dominio degl'imperatori romani, ma -nella storia moderna non era esistito mai. - -Uno dei più importanti tra quegli energici espedienti socialistici -intesi a domare insieme e ad accontentare i lavoratori, fu il famoso -riassetto delle città. L'imperatore volle porsi in grado di buttar giù -con la mitraglia ogni turbolenza piazzaiuola; e, se si propose di -prevenire il ritorno di sorprese tanto sciagurate quale la rivoluzione -di febbraio, adempì puramente al suo dovere monarchico. L'ampia via di -Rivoli collegò le Tuileries col palazzo di città, centro antico delle -sommosse; il boulevard di Sebastopoli fu gettato tra la via Saint-Martin -e la via Saint-Denys, già teatro di tante lotte sotto il regime -borghese. L'asfalto, con cui i boulevards furono pavimentati, portò via -agli eroi delle barricate i consueti materiali di costruzione. Il -palazzo imperiale formò in uno col Louvre una piccola fortezza, che era -possibile sbarrare subitamente coi massicci cancelli della piazza del -Carosello. Ampi cammini sotterranei pel decorso dei rifiuti, servivano -anche, nel caso, a preparare un inaspettato arrivo di truppe sui punti -minacciati. Salde caserme in tutte le posizioni strategiche importanti; -squares verdi nei nodi stradali, ameni agli occhi e ai polmoni, ma anche -agevoli ad abbarrarsi allo scoppio della battaglia nelle strade. In una -parola, l'impero parve abbastanza assicurato da un rude colpo di mano. -Quando una volta fu squarciato a colpi di mitraglia un quartiere operaio -in rivolta, l'imperatore rifiutò con commoventi parole il nome di -_Boulevard de la reine Hortense_ proposto per la nuova strada, e scelse -quello di un operaio, Richard Lenoir, salito alla ricchezza col proprio -lavoro; volendo così attestare la propria alta estimazione alla nobiltà -del lavoro e, nello stesso tempo, ricordare agli operai che l'impero -sapeva adoperare tanto la frusta che il bericuocolo. - -Lo stato non si propose di provvedere puramente alla sicurezza, ma anche -alla bellezza e alla sanità delle città e alla facilitazione delle vie -di traffico. Chi ha visitato Rouen nel 1865, quando le nuove nette linee -stradali avevano sventrato allora il vecchio reticolo di vie muffite, -vorrà consentire che molte città mancano affatto di aria, di luce, di -libero respiro. Ma l'impresa, ben giustificata e condotta sul principio, -ingrossò presto oltre tutti i limiti ragionevoli, si contraffece in uno -di quei violenti rivolgimenti sociali, che possono accadere soltanto -negli stati non liberi. Il colossale è una prerogativa dei despoti; le -gigantesche demolizioni e riedificazioni del bonapartismo ricordano in -verità quelle grandiose costruzioni di Oriente, che testimoniano non già -della grandezza del popolo che le eresse, ma solo della cupezza della -sua schiavitù, della potenza dei suoi despoti. Parigi e Lione, Bordeaux -e Marsiglia, tutte le grandi e perfino le medie città dell'impero -gareggiarono in cotesta furia edificatoria. Strade e acquedotti, -cattedrali e palazzi di borsa sprillarono di sotterra; accanto al -potente porto militare di Cherbourg, creazione favorita del primo -imperatore, naturalmente menata a termine in grande stile dal nipote, -sorgevano in tutte le piazze marittime nuovi moli e darsene. Un decreto -imperiale accordò ai comuni il diritto di espropriazione, e il -socialismo autoritario, imperversando nella più sorprendente -spregiudicata maniera contro la proprietà privata, non sorvolò, nelle -domande di risarcimento, sulle opinioni politiche dei proprietari -cacciati via. Le case più solide vennero così abbandonate al capriccio -della fortuna: Ledru-Rollin riguadagnò con un boulevard imperiale i -propri beni per metà perduti, cento altri piangevano la rovina dei loro -averi. A Parigi, dove il prefetto della Senna Haussmann dovè costringere -all'espropriazione sé stesso, ogni estate apportava nuove meraviglie. -Nel 1865 erano già stati spesi in dodici anni 1222 milioni, e nel 1869 -altri 1500 milioni per la trasformazione della capitale. Bagattelle come -i dodici magnifici boulevards che a guisa di raggiera danno all'_Arc de -l'Étoile_, attiravano appena l'attenzione. Il potere illimitato di un -uomo nella superba capitale era unico nella storia moderna. Dove si era -mai udito, che a un possente comune sia stato dichiarato di ufficio, che -i suoi abitanti sono nomadi e che esso non appartiene a sé medesimo, ma -allo stato? - -Quanto alla provvisione dei mezzi, un comodo spediente fu porto -anzitutto dalla malsana costituzione daziaria delle città. Siccome la -sorgente d'introiti più importante delle città rampollava dai dazi, -seguiva che qui un consiglio comunale s'induceva al dispendio con -facilità di gran lunga maggiore che non nelle campagne, dove le spese -comunali erano strappate a stento dalle imposte sui fondi e sugli -affitti. Ma quando anche questo mezzo non bastò più, allora fu applicata -anche ai comuni la vecchia spropositata teoria, che sia lecito -scaricare sulle spalle del futuro i pesi del presente: teoria, che un -tempo fu difesa con tanto sterile acume da Gentz, e che adesso godeva di -una riputazione ufficiale nel nuovo impero. Bastò un decreto imperiale -ad autorizzare i comuni ai prestiti. La Cassa dei Depositi accordò il -credito a lunga scadenza e a mite interesse; riconciliatosi col signor -Haussmann, si mostrò anche più compiacente il _Crédit foncier_, che -consolidò il debito fluttuante di Parigi. Quando riuscì di convertire -effettivamente in capitali fissi redditizi i valori investiti, allora -anche la speculazione così convulsamente salita potè sortire effetti -salutari: a Lione in nove anni, dal 1854 al 1863, il debito dai dieci -montò ai cinquantaquattro milioni; ma col forte aumento della -popolazione e del benessere crebbero in pari tempo, per -l'ammortizzazione del debito e per le spese straordinarie, su tre -milioni e mezzo 620.000 lire di sopravanzo di entrate accertate: che, -come si vede, è un risultato propizio. Per contro, a Marsiglia in 18 -anni, dal 1847 al 1865, il debito crebbe da 17 a 91 milioni e le entrate -solamente del cinque e mezzo per cento su 20,9 milioni. Finalmente a -Parigi la gravezza del debito si era in otto anni, dal 1859, decuplicato -due volte, progredendo da 49 a 984 milioni; e il bilancio preventivo pel -1868 s'impostò su 245 milioni, vale a dire circa più della metà di -quanto occorre al regno del Belgio pel mantenimento dello stato! Davanti -a tali cifre era effettivamente possibile tranquillarsi solo risalendo -alla teoria bandita con giustificata baldanza dai giornali bonapartisti: -uno stato, un comune è tanto più ricco, quanto più pesante è il carico -dei suoi debiti. Né dava troppa consolazione il fatto, che il prefetto -della Senna aveva speso quelle somme prodigiose non puramente pel fasto -orientale del palazzo di città che era altresì la sua fortezza, ma anche -a scopi utili, e aveva elevato da 1,1 milioni, che erano nel 1847, a -6,5 milioni nel 1867 le spese della capitale per l'istruzione popolare. - -La speranza dell'imperatore, che la vista delle magnificenze edilizie -cittadine avrebbe risvegliato nei provinciali il senso della bellezza, -venne meno necessariamente per colpa della precipitazione febbrile delle -imprese. Superata la prima impressione di abbagliamento, e in ispecie su -alcune nuove piazze a Lione la vista delle superbe fontane tra folti di -verzura in mezzo al tumulto del mercato è davvero incantevole, l'occhio -del forestiero, e particolarmente del settentrionale abituato alle belle -casine serene che spiccano così chiare e nitide nell'aria tenera della -campagna, avverte subito il nessun gusto e la gramezza della nuova -edilizia. Brulle caserme, incartocciate qua e là di qualche ghirigoro -rococò pieno di pretese, ecco tutto; e il tutto è una fedele immagine di -questa età della matematica e della muffosità cortigiana, -dell'accentramento e dell'uniformazione militare. E soprattutto colpisce -sgarbatamente la servile imitazione delle fabbriche parigine; pare quasi -che le provincie abbiano smarrito ogni idea propria e indipendente. -Ognuno conosce il _Pont Neuf_ con la statua di Enrico IV nell'Isola -della Senna; ognuno la torre antica di _Saint-Jacques de la Boucherie_, -che come una pietra terminale della vecchia Parigi, allietata da un -viale verde, guarda giù la distesa delle magnifiche strade in linea -retta: che è uno dei più gradevoli effetti della magia architettonica -moderna. Sul ponte di Rouen, allo stesso posto, incontriamo la statua di -Corneille; e il consiglio comunale della città normanna non ebbe pace, -finché non mise su un mozzicone di torre gotica che, circondata di verde -proprio per l'appunto come Saint-Jacques, doveva segnare il confine tra -la vecchia e la nuova Rouen, e via dicendo. Non è meraviglia, dunque, -se questa eterna uniformità stanca le persone colte; e se si levarono -alti e aspri lamenti contro il disamorato spirito d'innovazione, che -distruggeva i più venerandi monumenti delle antiche città, e che non -sapeva recedere in rispetto nemmeno davanti alla pace del cimitero di -Montmartre, davanti ai gloriosi viali alberati del giardino del -Lussemburgo. - -Le considerazioni dei locandieri del popolo pesavano più dei malumori -degli amici dell'arte e degli storici. Lo scopo essenziale di tali -massicci fabbricati era di dare occupazione agli operai e generosi -guadagni. Col fatto, centinaia di migliaia di lavoratori affluivano -nelle città. Manifestamente la loro condizione era lieta, perché il -salario era elevato, i dazi, gravi pei lavoratori, erano compensati dal -basso prezzo del pane, e le abitazioni non eccedenti la pigione di 250 -lire erano franche di tassa locativa. Ma è destino del socialismo -monarchico il potere iniziare e rinfocolare nuovi moti nella società, ma -non il poterli mantenere durevolmente. Questa morbosa furia -fabbricatoria doveva pure arrivare a fine una volta. L'idea grossolana, -propria del nostro tempo manovale, e già troppo a lungo diffusa e -familiare, che lo stato deva promovere l'arte per dar pane agli artisti, -operava sul secondo impero con tutto il peso di un problema sociale. Un -esercito d'intraprenditori e di coadiutori esigeva un'occupazione fissa -dallo stato, che li aveva attratti lontano dal paese e dall'ufficio -loro; poiché proprio lo stato aveva, tra con l'ingiunzione o col favore, -adescato le città alle trasformazioni edilizie. In tal modo i lavori -pubblici dell'impero diventarono a poco a poco officine nazionali nel -senso proprio della rivoluzione di febbraio: si fabbricava per -fabbricare, e nessuno sapeva dove andava a riuscire cotesta vite -perpetua. Il lavoratore venuto dalla campagna non era affatto più -contento nelle grandi città: si sentiva sommerso e ubbriacato dal lusso -abbagliante, appetto al quale il salario, per quanto rispettabile, gli -pareva una misera carità. - -Tale essendo la smoderata situazione di favore degli operai delle città, -lo spopolamento delle campagne venne aumentando in modo estremamente -grave. Una volta l'imperatore disse agl'industriali di ritorno -dall'esposizione di Londra, che essi avevano ben meritato della Francia, -perché ogni splendido prodotto economico di un popolo dà a divedere -l'altezza di tutta intera la sua civiltà. Cotesto vanaglorioso _tous les -progrès marchent de front_ non era altro che una delle tante illusioni -della politica del materialismo. Per l'appunto nella storia del secondo -impero lo storico serio trova ancora una volta confermata la triviale -verità, che l'uomo non vive di solo pane. Così è: approfondendo questo -proverbio, egli riconoscerà, che le società umane, le quali aspirano e -tendono solamente ai beni materiali, finiscono col perdere insieme con -lo zelo morale anche la forza del progresso economico. L'imperatore -sperava, che i contadini reduci dalle città avrebbero diffuso nelle -campagne l'abitudine di una nutrizione più solida, carnea; ma nessuno vi -ritornava. Anche per l'addietro le laboriose contrade della Creuse, -della Marche, del Limousin mandavano lontano i giovani a prestare la -loro opera di muratori: ora principiarono a spopolarsi, perché gli -operai non intendevano più di dar le spalle ai piaceri delle grandi -città. Tra gli anni 1851 e 1856 la popolazione diminuì in 20 -dipartimenti, anzi in quello dell'alta Saône circa di un intero decimo: -la popolazione di tutto l'impero crebbe non più che di 256.000 anime, e -quella della capitale di circa 305.000. In verità gli anni seguenti -mostrano un aumento alquanto più vivo, ma le stesse statistiche -ufficiose doverono designare coteste condizioni morbose con -l'accettevole perifrasi: «la popolazione rimane stazionaria». - -Nei primi 60 anni del secolo la popolazione dell'impero era cresciuta a -un dipresso del 0,57 per cento all'anno: le occorrevano quindi, per -raddoppiarsi, 150 anni: alla Germania, secondo i dati raccolti finora, -circa 55 anni. A quei sacerdoti di Mammona, che in un fitto stuolo di -fanciulli vedono non più che pure bocche inutili, diamo il modo di -ponderare quale spostamento di energie abbia arrecato la scarsa -fecondità della popolazione francese. Nel 1816 vivevano in Francia su -ogni miglio quadrato 500 uomini più che in Germania, esclusa l'Austria; -viceversa nel 1861 il miglio quadrato in Germania era divenuto più denso -di 300 uomini, e al principio della guerra germanica la Francia era già -superata in popolazione assoluta dalla Prussia e dagli stati -settentrionali e meridionali della Confederazione! Certo, nessuno -esperto in materia si sorprende, che nella nuova età napoleonica le -cittaduzze al disotto dei 3000 abitanti siano discese in media tra il 12 -e il 14 per cento; giacché l'età delle ferrovie, il cui traffico è per -sua natura accentrante, ha prodotto gli stessi fenomeni in tutta Europa. -Ma il persistente decremento della popolazione agricola, mentre Parigi e -Lilla, Saint-Etienne e altri centri manifatturieri crescevano di -continuo, era innegabilmente un sintomo di malsania sociale. Noi però -non lamentiamo, come molti patrioti francesi, che la stirpe gallica non -mostri più la medesima fecondità, che nel secolo decimosettimo o tuttora -oggigiorno al Canadà: l'accrescimento più lento della popolazione, del -pari che il difficoltarsi dei matrimoni, si accompagna di regola lato a -lato con la grande elevazione della cultura. Solo che, se riflettiamo -che la Francia, grazie alla sua libertà di convivenza e non ostante il -celibato obbligatorio dei suoi soldati e dei suoi 45.000 ecclesiastici -secolari, conta meno celibi che non forse qualunque altro paese -d'Europa, il ristagno della popolazione ci appare in una luce assai -torbida. La persistente diminuzione dei figli, dei quali nascevano in -media da un matrimonio 4,1 sotto il primo imperatore e ne nascono 3,14 -sotto il secondo, non si spiega minimamente, considerata in grande, con -la cautela della prudenza. Dipende o dalla devastazione morale del vizio -o dalla debolezza corporea; ed effettivamente il celibato dell'esercito -e la rinnovata distruzione di 200.000 uomini vigorosi inghiottiti dalle -guerre del secondo impero, hanno sostanzialmente agevolato il matrimonio -agli storpi e agli scriati. Anche il divieto della ricerca della -paternità, indetto dal crudo spirito lanzichenecco del primo Napoleone, -ha certamente attenuato il numero delle nascite illegittime, e ha perciò -riscosso sovente il plauso della scuola di Manchester; ma oggi uomini -più seri si pongono la domanda, se quella legge draconiana non ha -esacerbato i traviamenti che riescono incomparabilmente più perniciosi -alla sanità del corpo e alla morale. - -La nazione francese non era più in grado di atteggiarsi a prima potenza -incontestata del continente; bene o male doveva conformarsi alle -condizioni di un equilibrio europeo seriamente inteso. Se il fatto -dell'incivilimento pacifico del mondo può, protratto in lungo, tornare -solamente in bene, tanto più un'altra conseguenza dell'arresto della -popolazione in Francia move a tristezza ogni pensatore. La storia -europea esordisce con l'aristocrazia popolare dei cittadini ellenici, e -allora toccherà il culmine, quando l'aristocrazia popolare della razza -bianca dominerà le terre di là dagli oceani. Nella grandiosa lotta -mondiale, che sorge per tali questioni pregne di destini, la sorte più -propizia è toccata alla stirpe anglosassone. Anche il tedesco deve -guardare con balda fiducia a questo grande avvenire. Perciò si è già da -tempo avuto cura, che la solerzia tedesca e l'operosità tedesca abbiano -degni rappresentanti nel Mississipì e nel Yang-tse-Kiang, nel Cile come -nel Giappone; e fin dal giorno di Königgrätz noi possiamo anche sperare, -che nei paesi transatlantici la nazionalità e la lingua della Germania -dureranno. Invece il francese avrà in questa gara una parte molto -subordinata. La Francia non conosce emigrazione. Significano poco i -200.000 abitanti che abbandonano il paese nello spazio di dieci anni; -significano quasi nulla, se poniamo mente, che le buone intelligenze -delle classi medie fanno ressa quasi tutte per gl'impieghi, e che la -Francia non manda negli uffici degli scali transatlantici le energie -della sana gioventù, come la Germania o l'Inghilterra, ma gente per la -più parte bacata o corrotta. Chi sa apprezzare pienamente la multiforme -ricchezza della civiltà europea, lamenta con dolore, che questo -inaridimento di forze del popolo francese minacci di aprire una lacuna -irreparabile nella cultura del mondo. Ma il dado è gettato, e se tutti i -segni non ingannano, la Francia dovrà rimanere una potenza europea in -quel prodigioso avvenire, in cui sarà fatta la storia universale, in cui -tedeschi e russi, inglesi e nordamericani troveranno nuove vie al -commercio mondiale e nuove forme all'ascensione umana. - -Il vezzo dei lavoratori delle città, che minacciava così gravemente -l'equilibrio delle forze economiche, aveva almeno procurato all'impero -il fedele attaccamento dei figliuoli prediletti? La sollevazione della -Comune di Parigi dà una risposta schiacciante. I vantaggi, che l'impero -accordò agli operai, non sono minimamente da paragonarsi con -l'affrancamento da un'oppressione indicibile, concesso un tempo dai -Cesari di Roma agli abitanti delle provincie. L'operaio teneva in faccia -al bonapartismo un atteggiamento meno ostile che in faccia ai borghesi e -ai legittimisti; il suo antico odio contro i _transporteurs_ del sistema -parlamentare non era ancora dissipato interamente. Lo stesso intento, -così esaltato dai radicali, del dominio diretto del popolo, trovava -pochi partigiani: in generale in questo mondo di _business_ non vi era -più posto per le teorie e gl'ideali. Una parte degli operai capì -effettivamente ciò che i bonapartisti inculcavano loro senza tregua, -che, cioè, «solo un governo forte e saldo può recar loro i -miglioramenti, che gli arruffapopoli promettono a vuoto». Ma era vano -cercare un vestigio di gratitudine sincera verso l'imperial benefattore. -Se i potenti dell'impero piaggiavano le mani callose, se il poeta -bonapartista Méry cantava agli operai della Tipografia centrale delle -Ferrovie: - - sachez bien que le jour viendra où de vos mains - jaillira la lumière; - -il quarto stato ne tirava la teoria, che esso governava l'impero e che -la corte lo temeva. In verità, era assai breve la via che correva tra -queste lusingherie e l'atroce canzone, che dopo la rivoluzione di -febbraio sgargagliavano per tutti i canti della capitale: - - un jour viendra que le riche éclairé - donn'ra sa fille au forçat libéré! - -Pochi mesi dopo che Jules Favre aveva pomposamente assicurato, che non -esisteva plebe a Parigi, le petroliere della Comune apparecchiavano -l'orrenda festa dei morti! Gli atti del Congresso del Lavoro di Ginevra -del 1866 porsero un quadro istruttivo del cambiamento di animo di queste -classi. Non un discorso sulle fantasticherie comunistiche dei tempi -andati. Si disputò commercialmente, con talento pratico e con minacciosa -serietà: gli operai intendevano di diventare capitalisti, consideravano -la povertà e il salario come un'infamia e desideravano quanto meno la -riduzione della giornata a otto ore, laddove al tempo della rivoluzione -di febbraio le moltitudini si tenevano a dieci ore. Più tardi, al -Congresso del Lavoro di Bruxelles, si domandò il pareggiamento della -cultura, di _égaliser les intelligences_, se il mondo voleva -effettivamente ottenere la vera eguaglianza. Quando il _demi-monde_ -ritornava dalle corse di Vincennes all'elegante quartiere di _Notre Dame -de Lorette_, ed era uno splendido rimescolio di cabs, di broughams, di -chaises, di snelli cavalli inglesi e di gravi _percherons_, di lacchè -rossi e di postiglioni verdi, la folla domenicale che si allineava sui -vasti boulevards gettava occhiate in cagnesco e insulti sulla sfilata, e -accadeva sovente, che uomini in camiciotto rompessero le file per -strappare dalla sua carrozza una bella dama ingioiellata. Chi ha -assistito a una tale scena dev'essere ben fanciullone per credere, che -la coscienza del popolo si elevi al cospetto del vizio scialante. Era -l'antico immortale livore contro la ricchezza, e nemmeno il fasto della -corte sfuggiva a una siffatta invidia. «Io voglio lavorare con le vostre -mani e voi dovete digerire col mio stomaco»; così dice, secondo il -_Propos de Labiénus_, il patto fondamentale conchiuso da Napoleone III -col suo popolo; e mille e mille seguivano l'opinione di Rogeard. -L'atteggiamento politico di cotesta turba ignorante e insolente, che -nemmeno l'emigrazione dei senza mestiere determinato sarebbe riuscita ad -espurgare, non si poteva assolutamente calcolare. Anche la battaglia di -giugno del 1848 aveva abbattuto solo pel momento la furia di saccheggio -dei comunisti. L'iscrizione a una società segreta era, come per -l'innanzi, il congruente dovere di onore di ogni operaio che sapeva -leggere e scrivere; la lega dell'Internazionale, i cui inizi rimontano -probabilmente ai giorni della rivoluzione di febbraio, coscriveva -segretamente numerosi affiliati. Il nuovo diritto di sciopero fu abusato -fino ai più rozzi e insensati scioperamenti. Una volta, prima delle -elezioni comunali a Marsiglia, i giornali ufficiosi minacciarono, che se -le elezioni fossero riuscite contrarie al governo, si sarebbero sospese -le costruzioni pubbliche della città, che occupavano circa 50.000 -operai: ma fu una minaccia che poi naturalmente non si ebbe il coraggio -di effettuare. Ciò non ostante, gli operai votarono per l'opposizione, e -non già perché amassero i retori del partito in parlamento, ma perché il -governo, per quanto avesse fatto per loro, non aveva mai fatto -abbastanza. A farla breve, nemmeno alle arti magiche del socialismo -monarchico era riuscito di riconciliare il lavoro col capitale. - -A tutta prima, la preferenza data ai lavoratori delle città sulle -popolazioni delle campagne sembra enimmatica, perché l'imperatore ai -ceti agricoli doveva il trono. Sovente egli si qualificava, con orgoglio -imperatore contadino; e assicurava spesso che, più giusto della -monarchia di luglio, intendeva di compiere l'elevazione dell'agricoltura -prima della riforma della politica commerciale. Dichiarò il -miglioramento dell'agricoltura più importante della trasformazione -edilizia delle città, ed esigé dai prefetti, che alla coltura delle -terre «rifacessero il debito posto tra i grandi interessi del paese»; -per cui i ministri, poiché notoriamente ogni ordine imperiale veniva -eseguito, affidarono che gl'illuminati intendimenti di Sua Maestà erano -da tempo effettuati, e che l'agronomia non era mai stata tanto popolare -e stimata come al presente. Il duca di Persigny curava con zelo -particolare coteste inclinazioni bucoliche dell'imperatore; faceva la -sua regolare apparizione in tutte le festività agricole del suo paese, -nel contado di Forez; per esaltare di contro all'irrequietudine e -all'odio di classe delle città l'innocenza, la fedeltà, la temperanza -dei contadini. Anche i prefetti impararono presto a melodiare sui trilli -di questo Teocrito bonapartista. Ad onta di ciò, perché mai -l'agricoltura rimase la figliastra dell'impero? Dai tempi dei bagaudi -galloromani l'agricoltore francese effettivamente non era mai stato -fortunato: ma perché questa antica triste legge della storia francese -non si mutò sotto l'imperatore contadino? I contadini costituivano il -sostegno più sicuro dell'impero; il loro sentimento bonapartistico era -talmente appassionato, che in caso di bisogno sarebbe stato agevole -rievocare appunto nelle contrade più rozze, dell'impero una jacquerie -per l'imperatore. Ma precisamente per questo tornava meglio trascurare i -contadini anziché gli operai, di cui era immediato il pericolo che -minacciavano. Inoltre la modestia e la lentezza dei lavori agricoli -offriva poco spazio a quei magnifici spettacoli di parata, di cui la -tirannide aveva bisogno. L'agricoltura è la più libera delle professioni -e non può fiorire durevolmente senza una certa indipendenza dei comuni -campagnuoli; ragione per cui subisce l'opposizione istintiva della -burocrazia. Inoltre gl'impiegati, del tutto educati e conformati -cittadinamente, si ritrovano nuovi, in completa incompetenza, davanti -alla coltura della terra. Da tempo immemorabile non esisteva un -prefetto, che fosse egli stesso un attivo agronomo: quel vincolo tra gli -uffici amministrativi e le grandi proprietà fondiarie che in modo così -prezioso è stabilito nei consigli provinciali prussiani, non era -concepibile nelle condizioni sociali della Francia. Fin dalla -rivoluzione di luglio la grande proprietà fondiaria era sospettata di -sentimenti legittimisti: la monarchia borghese dimostrò al Congresso -centrale degli Agricoltori, presieduto dall'antico ministro borbonico -Decazes, un malvolere dichiarato, che da allora si perpetuò nella -burocrazia. Siccome, per giunta, a ogni grande possedimento fondiario è -collegato un casato aristocratico, e siccome i progressi tecnici -notevoli dell'agricoltura non possono di regola venire che da questi -aristocratici campagnuoli, anche la stampa nel suo zelo di eguaglianza -porse un gramo appoggio agli sforzi per le riforme dell'agricoltura. - -Talché in tale campo i saggi felicitatori dell'imperatore ebbero esito -scarso, sebbene Napoleone III abbia indiscutibilmente procacciato, per -l'agricoltura mille volte più della monarchia di luglio. Furono fondate -una folla di società agricole, e fatte innumerevoli esposizioni, in cui -il prefetto appuntava al solerte agricoltore il distintivo d'onore dal -nastro azzurro, e anche, nei momenti solenni di virile commozione, -imprimeva un casto bacio sulle labbra di una esemplare vergine vaccaia. -Grandiosi istituti di credito dovevano riparare alla scarsezza di -capitale dei contadini, e fin dal 1859 esisteva, messa su riccamente, -una società di assicurazione per la gente di campagna. Nelle scuole -elementari fu resa di rigore la diffusione delle cognizioni agricole, e -nel 1866 fu disposta con gran fragore un'inchiesta di stato su tutte le -escogitabili condizioni dell'agricoltura. Lo stato ha con dispendi -enormi dissodato le _landes_ deserte del Mezzogiorno occidentale e le ha -ripartite a piccoli proprietari, in modo che oggigiorno la Guascogna -comprende tuttora soltanto 9.500 ettari di terre incolte contro 283.000 -che erano nel 1857. Nelle regioni più abbandonate della Sologna e del -Berry l'imperatore fondò anche poderi modello, i cui successi tecnici, -strappati a forza di spese fuori di ogni convenienza, non offrivano -certo alcun modello al povero contadino. Tuttavia il maggior merito, che -l'imperatore si fece rispetto all'agricoltura, era fondato nella sua -politica commerciale. Quando Napoleone III tra l'esosa resistenza dei -proprietari di terre ridusse prima il dazio sulle telerie e il bestiame -e poi soppresse i dazi protettori agricoli e abolì interamente la scala -mobile, egli menò a termine una riforma salutare, che sarà riconosciuta -un giorno da una generazione imparziale. - -Purtroppo, i propositi illuminati del monarca erano però attraversati di -continuo dalla saccenteria burocratica. Le società agricole erano -sottoposte alla sorveglianza dei prefetti, e perciò non prosperavano. La -loro unificazione a un centro era tenuta pericolosa; perfino negli -ultimi tempi più liberali dell'impero fu proibito un congresso di -vinicoltori. I commercianti eleggevano bensì le camere di commercio, ma -il prefetto nominava il _conseil_, che nelle questioni agricole gli dava -i pareri tecnici. In tal modo accadeva, che nei consigli non prendeva -parte nemmeno uno solo dei grandi proprietari di terre. Il prefetto -aveva la presidenza e nominava il segretario. L'onnisapienza burocratica -non si teneva non di rado dal vietare la raccolta, se il grano secondo -l'opinione del prefetto non era ancora maturo, e vietava la sarchiatura -della paglia, perché la tirannide socialistica doveva aver cura degli -spigolatori; e quante altre cose meglio sono degne del paese degli -Abderiti, il signor di Esterno le ha descritte nella sua unilaterale ma -istruttiva monografia _Les privilégiés de l'ancien régime et les -privilégiés du nouveau_. Se il sistema delle strade vicinali, ad onta di -tutti i richiami dell'imperatore, non si potè sviluppare, e alcune -regioni della Francia centrale ricordavano le Gallie romane perché -magnifiche strade imperiali attraversavano un paese impraticabile, la -colpa era ora e sempre dell'amministrazione burocratica. Solo i comuni -autonomi costruiscono le vie vicinali; e, parimente, solo i comuni -autonomi assicurano i rimedi all'inconveniente, che i ragazzi dei -contadini non imparino mai a conoscere le idee elementari della teoria -del loro mestiere. - -Gl'istituti di credito posti in iscena con tanta pompa, aggranfiati dal -furibondo spirito affarista del tempo, non profittarono quasi in niente -al mestiere senza pretese del contadino. La società del _Crédit -foncier_ impiegò in 13 anni, dal 1852 al 1865, 714 milioni, di cui la -metà nella trasformazione edilizia di Parigi, e per la campagna non più -che la somma risibilmente meschina di 57 milioni. Anche le _cités -ouvrières_ doverono presto rinunziare all'assistenza di quella società, -giacché i dividendi alti, che lo speculatore agognava, non potevano -certo uscire da un'impresa veramente di pubblica utilità. Altrettanto -sterile per l'agricoltura si dimostrò il così detto _Crédit agricole_. -C'è di più: gli esattori delle imposte, agenti ufficiali del _Crédit -foncier_, ricevendo il premio per ogni somma che versavano alla società, -si davano da fare per attirare a Parigi i risparmi dei contadini, invece -di far affluire sull'agricoltura il danaro della capitale. Importanti -società agricole per assicurazione dalle alluvioni e simili furono -costituite invano; il gioco di borsa o l'alto dividendo delle banche di -credito di Parigi sembravano più attraenti. E come inciampò nella -speculazione, il contadino si disaffezionò dal suo modesto mestiere. In -questo modo l'agricoltore ebbe a soffrire sotto il socialismo monarchico -per due ragioni: i capitali della campagna affluirono alla metropoli, e -in pari tempo salì il salario pei lavori campestri, perché i lavori -edilizi delle città richiamavano i giornalieri. - -Il dirizzone burocratico impedì anche a questo regime del moto perpetuo -di metter mano a correggere le antiche leggi difettose che opprimevano -l'agricoltore. Il _Code rural_, al quale dal 1808 lavorarono cinque -sistemi, non fu mai ultimato. Il principio salutare della libera -divisibilità delle terre sortisce effetti palesemente rovinosi, se non -viene alleviato l'aggravio delle preselle. Ma l'elevata tassazione delle -permute, che i Borboni avevano abolito sull'esempio della Prussia e -dell'Inghilterra, reintegrata poi dagli Orléans, continuò tuttora sotto -l'impero, in guisa che le contribuzioni degli appezzamenti ampiamente -scompartiti avanzavano appena. Le tasse sulla vendita dei fondi e -annesse spese legali ammontavano al 10 per cento del valore: nel 1862 -furono venduti per 2 miliardi di fondi con un dispendio di 214 milioni -tra spese e tasse. Non meno oneroso riusciva con le sue spese e -formalità afflittive l'ordinamento ipotecario tuttora immutato. Ma ciò -che opprimeva i contadini non erano le imposte dirette, come affermavano -gli oratori di opposizione; e nemmeno le tasse irragionevoli sulle porte -e le finestre, poiché gli abituri senza finestre, che tanto ripugnano -all'occhio dell'uomo del Nord, non sono affatto incomportabili con le -abitudini di vita degli uomini del Sud. Ciò che pesava duramente -sull'agricoltore era la mancanza di credito, aggravata da una -legislazione agraria introdotta sotto il dominio delle classi medie -urbane e dalla febbre della speculazione dell'impero. Nel 1850 di 7,846 -milioni di proprietà fondiarie 3 milioni erano esentate per -insolvibilità. L'assoggettamento della campagna al capitale cittadino, -cotesto antico malanno dell'Italia, cominciò a propagarsi anche in -Francia: assai di frequente il piccolo proprietario rustico nelle -regioni molto appezzate del canale veniva incettato affatto dai -fabbricanti di Rouen e di Elbeuf. Perfino la sicurezza delle persone e -della proprietà non era abbastanza tutelata in campagna. Tale -ineguaglianza era gravemente sentita da un popolo, che aveva rotto con -tutti i privilegi. - -Questa terra meravigliosamente ricca, i cui immensi rinfranchi non -possono apprezzarsi facilmente, superò senza troppi lamenti, sugli -esordi dell'impero, tre cattive raccolte l'una dietro l'altra, il -colera, varie guerre e inondazioni. L'agricoltura cavò, come è giusto, -qualche vantaggio dal nuovo risveglio dell'ardore economico. Menzioniamo -soltanto l'allevamento dei cavalli, il cui numero e valore, non ostante -le ferrovie, salì notevolmente. L'esportazione dei percherons crebbe di -anno in anno, e i corridori francesi batterono ripetutamente nelle -corse di Baden e di Parigi i cavalli inglesi e tedeschi. Noi inoltre non -siamo affatto dell'avviso di molti politici conservatori, che sia -necessario all'agricoltura francese il passaggio al sistema inglese -dell'affitto. Qui si tratta di costumi e idee tenaci della nazione, che -sono più potenti delle dottrine di partito. Ammesso pure che il -fittaiuolo inglese raggiunga risultati tecnicamente più splendidi, -nulladimeno la Francia nei suoi milioni di liberi contadini possiede un -tesoro morale, il cui valore politico aprirebbe facilmente gli occhi -agli scettici nell'evento di una guerra europea. Ma i monti d'oro, che -l'impero prometteva agli agricoltori, sono tuttora un sogno. Il piccolo -agricoltore, ignorante e senza capitale, sa tuttora usare assai poco i -concimi, e non sa quasi affatto d'irrigazione e di bonificamento; e -tuttora risuona l'antico lamento degli agronomi, che l'agricoltura si -volga unicamente ai cereali e trascuri l'allevamento del bestiame e gli -erbaggi. Insomma anche sotto l'imperatore contadino l'agricoltura rimase -il mestiere più umile, incomparabilmente meno onorato e lucrativo della -burocrazia e del foro, dell'industria e della borsa. - -Mentre l'agricoltura non sapeva risollevarsi dalla sua malsania -inveterata, per contro il commercio e l'industria venivano iniziati alle -fortune di un'età novella da un atto dell'imperatore, che, già mezzo -dimenticato dagl'ingrati contemporanei, basta da solo ad assicurare al -nome di Napoleone III una fama imperitura. Per assicurare la libertà del -commercio, l'imperatore dové romperla con alcuni dommi della religione -napoleonica, con le abitudini burocratiche e coi pregiudizi nazionali; -anzi, di più, addirittura con la tradizione storica del suo stato. Un -tempo egli aveva rispettato fidamente le idee protezioniste dello zio; -poi era stato testimone oculare dell'ardita conversione di Roberto -Peel, e più tardi apprese da Cavour, da Michele Chevalier e dai -conservatori progressisti della monarchia di luglio, Morny e Girardin, -quanto le loro aspirazioni liberoscambiste avessero esacerbato la -borghesia. Ma lo stesso Girardin si aspettava solo per un lontano -avvenire l'abiura, da parte del governo, dell'antichissima consuetudine -del sistema proibitivo. Frattanto l'imperatore aveva capito le mutate -condizioni del commercio mondiale; e che egli abbia osato gettarsi -nell'alta marea della moderna vita commerciale, che sia stato capace di -comprendere la nuova età sullo sboccio, che abbia opposto una volta -all'egoismo delle classi un atto monarchico di giustizia distributiva, -ecco, in ciò appunto consiste la più bella gloria del suo governo. Egli -previde, che la riforma delle insostenibili tariffe della Francia e -dell'Inghilterra s'imponeva, e che questa riforma, senza un'intesa -reciproca, minacciava di sconvolgere gl'interessi industriali dei due -paesi. Ed egli profittò del momento favorevole, quando la riputazione -dell'impero dopo le vittorie in Italia toccava il culmine, per cercare, -con l'opera di specialisti dei due stati, principalmente di Cobden e di -Chevalier, un accomodamento delle reciproche pretese, per altro -estremamente difficile, tanto era grande la differenza delle due -tariffe. Finalmente il 23 gennaio 1860 il trattato di commercio fu -concluso. Subito dopo la statua di Richard Cobden fu rizzata a buon -diritto nel castello di Versailles in mezzo ai grandi della Francia. -Quando la somma di tutto il commercio di esportazione e d'importazione, -che nel 1850 ascendeva a non più che 2500 milioni, ammontò nel 1865 a -7614 milioni; quando l'esportazione, singolarmente degli _articles de -Paris_ e degli oggetti anche più fini in cui s'invaloriscono il senso -squisito della bellezza e il gusto dei francesi, crebbe affatto -smisuratamente; allora siffatti numeri doverono ben provare a ogni -persona imparziale i benefizi del libero traffico, ad onta della -riconosciuta abilità della statistica imperiale, che dimostrava -continuamente ciò che voleva dimostrare. - -Considerazioni politiche ed economiche costrinsero, l'imperatore a -spingere la libertà del commercio sulla via dei dazi differenziali e dei -trattati commerciali. Si trattava di cattivare il consenso del corpo -legislativo, del quale, dato il cambiamento legale generale delle -tariffe, era impossibile far di meno. Si trattava inoltre d'indurre, col -timore di perdere il mercato francese, gli stati vicini sul cammino del -libero traffico e, nello stesso tempo, assicurare qualche compenso -all'industria francese. E soprattutto l'eletto del popolo aveva a cuore -di apparire al mondo come l'apportatore di pace e il precursore di un -progresso europeo. Volle sentirsi in diritto di dire alla camera di -commercio di Lione: «la Francia in Europa dà l'impulso a tutte le idee -grandi e magnanime»; e conciliare in tal modo molti interessi di classe -danneggiati, appagando la vanità nazionale. Si susseguirono rapidamente -l'uno all'altro i trattati di commercio col Belgio, con l'Italia, con la -Germania. La diplomazia, conformandosi al sogno d'oro dell'apostolo -della pace, parve immergersi completamente nella politica commerciale; e -nacque allora quella nuova forma umanissima dei trattati di commercio, -la quale non mira più ad assicurare prerogative alle parti contraenti, -ma vuole soltanto impedire, che rimanga adito al privilegio dei terzi. -Mercé questa catena di trattati commerciali, mercé il trattato di -passaporto con l'Inghilterra e via dicendo, fu fondato il mercato libero -dell'Europa occidentale, e fu effettuato in senso equo e ragionevole -quel sistema federativo europeo, a cui invano si era sforzato di -pervenire lo zio con astuta cupidigia di dominio. L'imperatore poté -annunziare con soddisfazione: «è compiuta finalmente la terribile -invasione da tanto tempo predetta sul suolo inglese», e invitare la sua -nazione a «inaugurare baldamente una nuova êra di pace». - -Cotesta ascensione dei popoli promossa dal dispotismo non ispira certo -un appagamento così sereno, quale fu dato un tempo da quel rinfrancante -spettacolo di rischiaramento degli spiriti nella libera disputa, che -precede in Inghilterra l'abolizione delle leggi sul grano. I -liberoscambisti di Francia un tempo lamentavano, che fosse loro -rifiutata la diffusione delle proprie idee con la libertà di parola; ma -accettarono ora con allegrezza il _coup d'autorité_, anzi lo accettarono -con orgoglio. Il che è certamente un triste argomento per l'inefficacia -dell'educazione politica. Bisogna pur dire la cruda parola: senza -l'imposizione imperiale, la Francia ancora per decenni sarebbe rimasta -priva del benefizio del libero scambio. La spaventosa insipienza e -l'egoismo della maggior parte dei membri del corpo legislativo, -inviluppati in mille affari d'industria e di accanita speculazione, non -lasciavano dubbio, che una riforma parlamentare della politica -commerciale fosse impossibile. La volontà del monarca in questo caso -speciale aveva non soltanto migliorato la legge, ma anche sollecitato -l'educazione della nazione alla libertà, almeno per quanto la libertà -era compatibile in questo paese. Il momento politico favorevole della -riforma fu, sotto l'aspetto economico, scelto assai infelicemente. Il -paese soffriva della cattiva raccolta del 1861, il commercio del cotone -della guerra americana; e alcuni rami dell'industria effettivamente non -erano ancora abbastanza maturi per reggere alla concorrenza inglese. -Nulladimeno la disposizione liberoscambista del Mezzogiorno e -dell'Occidente prese a poco a poco il sopravvento sulle perplessità -protezioniste del Settentrione. Se in Francia si sono consumate nel -passato decennio non più che 10 libbre di caffé e 3 libbre di zucchero -a testa, e nell'Unione doganale, incomparabilmente meno favorita dalla -natura, 10, 50 libbre di caffé e 4 di zucchero, bisogna sempre a ogni -modo tener conto delle differenti abitudini di consumo dei -settentrionali e dei meridionali; tuttavia anche da queste e consimili -cifre risulta chiaro, che l'economia del privilegiato paese non dava -ancora ciò che poteva. Principalmente nella stampa si fece sempre più -viva la persuasione, che solo l'affrancamento delle forze economiche -avrebbe potuto mettere interamente in valore la potenzialità del paese: -se la pace durava, pareva impossibile una ricaduta nel sistema -proibitivo inteso secondo i dettami della scuola pratica degli ultimi -anni. La libertà del commercio dà all'uomo moderno la piena coscienza -della sua energia personale. E assai di rado la prima ampia breccia nel -sistema della tutela burocratica è stata aperta da un atto dispotico del -governo burocratico. - -Il detto di Napoleone III: «un popolo è tanto più ricco e felice quanta -più ricchezza e felicità contribuisce ad arrecare agli altri», era a -poco a poco divenuto in Francia un luogo comune. Era a sperare, che -cotesta verità fondamentale umana della moderna arte di governo sarebbe -appresa anche nei rapporti delle classi e sarebbe applicata nella -politica estera. Ma in questo, come in tutti gli altri campi della vita -pubblica, la guerra germanica e la terza repubblica hanno apportato una -rude reazione: la follia della politica commerciale del grande cittadino -Thiers doveva di nuovo dimostrare al mondo, che la _médiocrité méconnue_ -di Luigi Napoleone ad onta di tutti i suoi falli era stata più prudente -e più liberale che non sarebbe mai un uomo di stato dell'ultima -generazione francese. - -Il famoso aforismo: «la Francia è abbastanza ricca per pagare la sua -gloria», non manca di fondamento: la prodigiosa potenza del lavoro e -del risparmio nell'economia moderna supera ogni previsione. La -terraferma non aveva mai visto forse una produzione economica così -gigantesca, come nei due massimi momenti della speculazione sotto -l'impero, cioè dopo il colpo di stato e dopo la guerra di Crimea. Era il -tempo che Girardin disse: _il n'y à plus rien à faire aujourd'hui que de -se faire millionaire_. Perfino cotesto instancabile regime imperiale non -poté tener dietro ai colossali progressi del traffico. La riforma delle -poste e l'estensione delle linee telegrafiche, che destarono tanta -meraviglia dopo il colpo di stato, a breve andare non bastarono più: -presto la posta francese rimase alla coda rispetto ai paesi vicini. -All'antica rete ferroviaria delle sei grandi compagnie se ne aggiunse -una seconda e più recentemente anche una terza: talché, mentre nel 1857 -si avevano 1330 chilometri di ferrovie, nove anni dopo si era a 21.050 -chilometri in esercizio o in costruzione, e ogni giorno sorgevano nuovi -progetti. Le opere dell'impero nel campo della politica economica posero -affatto in ombra i provvedimenti dei Borboni e degli Orléans; solo che -risentivano morbosamente dei due difetti, che rimontano ai mali politici -fondamentali del sistema. L'esagerato accentramento gravava anche sul -traffico: il monopolio della banca era sempre in vigore, ed -effettivamente la Banca di Francia non era in realtà che la banca di -Parigi, e il suo credito andava in preponderanza tutto a favore della -capitale. E lo spirito di speculazione vertiginosa e vanagloriosa, che -era nell'essenza della tirannide democratica, raggiunse appunto nella -vita industriale un'altezza spaventevole: una pioggia d'oro doveva -consolare la borghesia defraudata dei suoi beni ideali. Certo, il gioco -di borsa è inveterato sul suolo di Parigi, era già in vigore in tempi di -economia tuttora bambina, nei giorni di Law, quando evidentemente -tornava più rovinoso di ora, che una parte degli speculatori di borsa -esercitano come una seria incombenza l'ufficio di pionieri. Ma i 9998 -milioni di prestiti esteri che furono negoziati alla borsa di Parigi nei -dieci anni dopo il 1855, e nel solo anno 1863 1205 milioni, indicano in -verità uno stato di febbre; e tanto più, perché i prestiti più -vertiginosi degli stati più discreditati, quali l'Austria e il Messico, -l'Italia e la Spagna, la Russia e la Turchia, godevano del particolare -favore dei pezzi grossi della borsa di Parigi. Quando gl'ipocondrici -eruditi hanno ravvicinato gli epuloni del secondo impero a Roma antica, -l'obiezione da fare era semplice: la ricchezza moderna è ammassata col -lavoro, quella dei Romani era un ammassamento di rapine. Tuttavia -innanzi alle ditte Mirès e Solar, Pereire e Co., e tante altre -scandalose fortune nate di fresco, anche quest'ultima consolazione -sembra di dubbia efficacia. - -Il governo stesso risentiva penosamente di cotesta strapotenza -artificialmente abbottata della borsa, e si vide costretto nei suoi -disegni politici a trarre un partito supremamente indecoroso dal -ribasso; e raccolse così non altro che i frutti del suo operato. Il -potere statale del bonapartismo si credé in dovere di additare la via -anche al capitale della nazione. Indusse i possidenti a collocare -miliardi in Italia, nel Messico, in Austria; e a tutti è noto quanto -favore partigiano accordò lo stato ai nuovi istituti di credito, e con -quanta spudoratezza la Società del Credito mobiliare ebbe agio di -sfruttare i più importanti interessi commerciali del paese alla -locupletazione della ditta. L'idea di una società di credito che deve -servire soltanto allo scopo di trovare nuovi collocamenti al capitale e -di provocare nuove imprese per azioni, risponde chiaramente al carattere -di uno stato burocratico dove ognuno è abituato a seguire la spinta -venuta dall'alto; ragion per cui non ha mai trovato il buon terreno di -attecchimento nei paesi dell'attività industriale indipendente, in -Inghilterra e nell'America del Nord. La società condusse alcuni anni di -abbagliante splendore, che sedussero alla lode anticipata anche -l'economista londinese; in seguito, in quel tempo di sfiducia che fin -dal 1864 gravò sul traffico, risultò palese, che l'unione in una sola -mano di una così ponderosa e multiforme congerie d'imprese superava -oltre ogni misura la potenza intellettuale di un uomo. La splendida -intrapresa volse al tramonto: anche in questo caso il sistema seppe -svegliare energie, ma non seppe menarle avanti e conservarle. -Riflettendo su tali esperienze, noi intendiamo bene il perché uno dei -nostri principali commercianti tedeschi, un autentico rappresentante -della vecchia borghesia, soleva dire mestamente: «tempi come quelli di -Luigi Filippo, noi non li rivedremo più!». L'estensione degli affari era -smisuratamente aumentata fin dai giorni della monarchia borghese; ma -l'arrabattarsi febbrile dello stato socialistico, la grossolana foia di -godimento del tempo facevano apparire anche l'attività economica come -un'avventura, come un giocar d'audacia. Inoltre la formazione del -capitale sempre dal nuovo fu turbata dal fasto della corte e dalle -guerre, dall'inaudita spensieratezza dell'amministrazione finanziaria. - -Se promesse vi sono, non mantenute in seguito, sono indubbiamente quelle -fatte dal pretendente di economie napoleoniche, che ritornano sempre -negli scritti di Luigi Bonaparte in mezzo a vivaci attacchi contro gli -sperperi del parlamentarismo. Ma il nipote non poteva, come lo zio, -alleggerire il proprio stato mercé i tributi dei paesi soggiogati, né -possedeva il talento finanziario, il senso militare dell'ordine che -aveva l'antenato. Il motto d'ordine in voga tra i malcontenti, «libertà -o bancarotta», era certo una frase, e altrettanto vuota e frivola come -l'altra «libertà o guerra». Le finanze dell'impero anche nella primavera -del 1870 non versavano affatto in condizioni tanto disperate, come il -bilancio dell'antico regime prima della Rivoluzione; e nemmeno possiamo -concedere, che ai tempi parlamentari il mantenimento dello stato si sia -segnalato in fatto di ordine e di economia. Soltanto la Restaurazione ha -amministrato esemplarmente le finanze, e ciò per opera di burocratici -come Villèle e Louis, i quali del resto non aderivano minimamente alla -dottrina costituzionale. Durante la fioritura del parlamentarismo -l'indebitamento dello stato crebbe invece irrefrenabilmente, sebbene la -monarchia di luglio ben poco avesse fatto pel benessere dei molti e per -la potenza del regno. Anche la situazione malsincera e malsicura del -bilancio è una eredità del tempo parlamentare. Fin dal 1848 Lasteyrie -mosse l'accusa ben giustificata: «l'impalcatura del nostro bilancio è -rinzeppata d'inganni e finzioni». L'ultimo prestito del regno di luglio, -nel 1847, fu conchiuso al corso di 75 lire e 15 centesimi; ma le rendite -furono subito iscritte nel Gran libro, mentre il capitale fu versato a -poco a poco appena in due anni; donde sortì un corso solamente di poco -più favorevole di quello, a cui poté arrivare nel 1868 l'impero, dopo -provvedimenti incomparabilmente più grandi e onerosi a favore del -pubblico bene. La nota lettera del duca di Joinville scritta poco prima -del febbraio porge spiegazioni indubbie sulle angustie dell'economia -pubblica del regime borghese. - -La tirannide socialista volle fare grandi cose, e perciò non le fu -lecito di spaventarsi davanti alle spese elevate e ai debiti sopra -debiti: più volte ha sospeso subito o limitato l'ammortizzazione del -debito; ma a ogni modo anche sotto il regno di luglio si poteva elevare -il sensato dubbio: a che cotesto ammortizzamento in piena perdita, se in -pari tempo sono contratti nuovi debiti più grandi? L'impero si propose -di compensare le spese in necessario aumento con un progresso anche più -vivo dell'economia. Un tale sistema non si condanna con l'allegazione di -alcuni grandi numeri. Noi piuttosto domanderemo: il benessere del popolo -è davvero cresciuto più prontamente che non il carico dello stato? e le -enormi spese pubbliche sono state effettivamente produttive? Alla prima -domanda bisogna assentire, alla seconda non si può rispondere che con un -no reciso. - -Per sé stesso il peso del debito non era esorbitante. Se la Gran -Bretagna portava con facilità i suoi 19 miliardi, la Francia non poteva -certo finire di esinanizione sotto il carico di 12 miliardi e 123 -milioni. Anche rispetto alle imposte il ricco paese con un sistema -razionale avrebbe reso di gran lunga di più che sotto Napoleone; -certamente 2 miliardi e mezzo. L'affermazione del benemerito statistico -Horn, che ogni francese pagava allo stato un quarto delle proprie -entrate, deve essere riguardata da qualunque persona imparziale come -un'esagerazione suggerita dall'odio partigiano. Ma la difettosa -ripartizione del peso tributario e l'oppressione dell'agricoltore -rincarata dallo stesso stato, rendevano impraticabile un inasprimento -delle imposte dirette; talché a ogni nuova esigenza lo stato non vedeva -altra via che le contribuzioni indirette e i prestiti. E con che furioso -aumento crebbero spese e debiti! Il bilancio di emissione aveva rotto -già da un pezzo il terzo miliardo, e si arguiva facilmente che non -sarebbe mai più ridisceso ai due miliardi: ben a proposito Thiers aveva -esclamato una volta, dopo che il bilancio aveva sormontato il primo -miliardo: _saluez ce milliard, vous ne le reverrez plus!_ L'impero -divorò in media 800 milioni all'anno più del regno di luglio. -L'amministrazione del debito consolidato aveva a pagare, nella primavera -del 1870, 364 milioni di rendite annue; dei quali 54 milioni risalivano -alla repubblica, 133 milioni erano sopraggiunti sotto l'impero. Cosicché -il debito si era raddoppiato in 22 anni, e proprio in quelli in cui il -suolo francese non era stato mai calcato da soldato straniero. Inoltre -era stato preso a prestito tra comuni e dipartimenti un capitale di 2 -miliardi; e il debito fluttuante dello stato raggiunse in fine la -vertiginosa altezza di 923 milioni. L'avventatezza di una finanza -siffatta è palmare. Nello stesso tempo, però, il movimento ferroviario -crebbe di dodici volte, il numero delle locomotive salì da 7779 a -25.027, le miniere di carbon fossile diedero un prodotto di 11 milioni -di tonnellate nel 1864, vale a dire considerevolmente più dell'intera -produzione europea di carbon fossile calcolata da Villefosse pel 1808; e -dopo che gli ultimi prestiti della terza repubblica, non ostante le -perturbazioni guerresche tanto gravi, hanno pure condotto a un risultato -così cospicuo, è lecito tuttavia affermare, che il benessere del popolo -sotto Napoleone III è proceduto a ogni modo di pari passo con lo sbalzo -violento del bilancio. - -Ma in che cosa dunque furono impiegate quelle somme colossali? Sopra -abbiamo visto, che dei capitali usati nei lavori pubblici una parte, e -non più che una parte, può tenersi produttiva. Il politico deve -considerare come produttivi anche i 1348 milioni inghiottiti dalla -guerra di Crimea, e le spese della guerra d'Italia: la scuola di -Manchester ci perdonerà una tale eresia. Pure, come era formidabilmente -ingrossata l'inveterata dissipazione e la disonestà della burocrazia -sotto la stupidità materialistica di cotesto sistema! Quanti milioni in -quelle grandi imprese dello stato sdrucciolavano nelle saccocce di -luridi costruttori e borsaiuoli di borsa! La corte, le camere e le -supreme dignità dello stato esigevano sotto Luigi Filippo 31,5 milioni -all'anno; l'impero dové offrire ai suoi fidi ben altre provvisioni, e -richiese a tal fine 58,5 milioni, di cui solo per la corte 26,5 milioni, -laddove il re borghese si contentava di 13,3 milioni: la metà. Perfino -siffatte spese la stampa cortigiana ascrisse a gloria dell'imperatore; e -impiantò come una novella scoperta scientifica la tesi, che il lusso, -che è giustificato e riesce allietante solamente come un sintomo di -elevato benessere popolare, crei addirittura nuovi valori: che è -quell'antica teoria del «dar danaro alla gente», che una volta fu -bandita in Germania da penne ligie, al tempo del polacco Augusto e dello -svevo Carlo. Solo che una favola da nutrice, che cento anni fa riusciva -a stento a mettere l'animo in pace alla buona gente paziente della -sorgiva del Nesen e dell'Elba Superiore, avrebbe poi trovato credito -durevole presso una nazione orgogliosa e tutt'altro che devota suddita? - -Circa il 1860 il bonapartismo credé di aver trovato il mezzo di -appagamento franco di spesa della sete di gloria nazionale: infatti le -spese di spedizioni armate transoceaniche in paesi semibarbari sarebbero -state coperte dal bottino e dai tributi. Già le imprese in Cina e in -Cocincina avevano dato un esito finanziario dubbio; poi in fine -l'inconcepibile follia della spedizione messicana gravò infruttuosamente -e ingloriosamente lo stato di un altro miliardo; e d'allora in poi le -spese militari, _la grosse affaire du budget_, salirono con una -spaventosa rapidità. Rientrava semplicemente nel corso naturale della -politica questa espiazione che ora faceva lo stato di vecchi peccati di -omissione, e questo non voler rinunziare alla gloria di prima potenza -militare. Negli ultimi anni prima della guerra germanica la Francia -consumava 449 milioni annui per l'esercito e la flotta; vale a dire 100 -milioni interi in più della Confederazione germanica del Nord, che ne -usciva con 91 milioni e mezzo di talleri: e bisogna aggiungere i nuovi -prestiti, devoluti quasi esclusivamente a scopi militari, e tra quelli, -nel solo anno 1868, un prestito di 440 milioni. L'impero si trovava in -cattiva coscienza davanti ai discorsi iracondi dell'opposizione, giacché -soltanto la sua propria colpa, la disgraziata impresa del Messico, aveva -fatto dei nuovi armamenti una necessità. E come fossero delittuosamente -scialacquati i denari delle enormi spese militari, lo avrebbe rivelato -la guerra tedesca. Il finanziere più capace del bonapartismo, Fould, si -esaurì in esortazioni ed ammonizioni; dopo la sua morte l'impero non -ebbe che due uomini, i quali godevano di una certa riputazione alla -borsa, Germiny e Vuitry. I creditori dello stato, inquieti già da un -pezzo, domandavano per propria sicurezza un sindacato parlamentare più -severo sulle finanze. Le notevoli sottoscrizioni ai prestiti del 1868 -non affidarono minimamente come una prova di un saldo credito statale, -perché il ristagno del commercio versava sul mercato abbondanti capitali -disoccupati, e dopo le cattive esperienze fatte lo speculatore si -guardava dagli altri titoli di borsa. Il politico serio però non può -contentarsi del motto di spirito del signor Thiers: «se è pericoloso, -come dicono, possedere la libertà, è però molto costoso non averla»: -egli anzi deve penetrare la grave contraddizione di principio in cotesta -strana economia statale. Le spese statali erano state mutate -fondamentalmente dal socialismo monarchico, ma il sistema delle entrate, -astrazion fatta della riforma doganale, sostanzialmente non era stato -trasformato: un'idea economica creatrice, che facesse piovere dall'alto -le ricchezze della nazione per la politica della felicitazione del -popolo, non era nata nel mondo in nessun luogo. La Francia soffriva -dello sforzo impossibile di voler conservare in pari tempo tutto il -lusso e la lussuria della pace e, insieme, il formidabile arnese della -politica di conquista. Presto o tardi doveva scoccare l'ora, che una -guerra infelice avrebbe mandato a rotoli il castello di carta di questa -economia pubblica di farnetico. - - - - -V. - - -Con quale frequenza non fu espresso nel generale abbrutimento della -società sotto la repubblica il nostalgico desiderio: ci si conceda il -diritto alla quiete, e il genio francese spiccherà nuovi voli! La quiete -venne, venne quiete a macca, ma l'anelato rifiorimento della vita -intellettuale non venne; e che non potesse tornare lo mostrava lo stesso -lamento, che il mondo si fosse abituato a considerare il pensiero come -un lusso, come un'occupazione delle ore morte. La monarchia -aristocratica del tempo antico poteva bene portare avanti gli uomini -significativi, laddove sotto un dispotismo fondato sulla completa -eguaglianza sociale, la potenza delle menti e degli animi non poteva -elevarsi di troppo. Si eleggesse pure a modello quanto voleva il -bonapartismo i portamenti e le cerimonie di Versailles: i giorni di -Racine e di Molière erano andati, e con loro anche il garbo fine di -Luigi XIV non tornava più. - -La nuova corte si mantenne insomma una società di nuovi venuti e di -avventurieri: Morny, Walevski, Prospero Merimée non furono dai loro -singolari rapporti con la casa imperiale trasfigurati niente affatto in -persone per bene. Stava a capo una donna di più che equivoco passato, e -le mode che questo capetto affaccendato dettava al mondo con turbinosa -vicenda, tenevano in frenesia le sgualdrinelle della capitale. -L'imperatore, che nel tratto personale mostrava non già un'affabilità -ricercata ma la naturale semplicità dell'uomo perspicace addestrato alla -scuola della vita, pure nella sua corte non seppe far di meno dello -sfarzo senza gusto dell'avventuriero. Sprezzatore cinico degli uomini, -quale era da gran tempo, egli non aveva mai creduto che valesse la pena -di mettere seriamente alla prova gli uomini onde era circondato, sebbene -i rapporti personali del monarca in un governo assoluto tirino dietro di -sé conseguenze inevitabilmente politiche. Perciò intorno al sovrano si -pigiava un _demi-monde_ di uomini e donne della specie più abietta. Le -rivelazioni sulle Tuileries, con cui i catoni della terza repubblica si -pensavano di distruggere la fama del secondo impero, non propalarono -certo nulla di più piccante di ciò che già tutti sapevano. Ma lo -spettacolo è nauseante: quella corte priva affatto di pensiero, -barcollante tra la lascivia e una superstizione da carbonai; quei -parenti imperiali avventurieri, che assediano il cugino fortunato di -lettere di pitocchi insolenti; quell'eletto del popolo, che crede sul -serio alle stupide stregonerie del visionario Home! In un tale -guazzabuglio di destrezza e di teatralità non erano rari solamente i -caratteri, tanto che l'impeccabile patriottismo di Touvenel era -solitario; ma era quasi sparita la fede nella lealtà disinteressata, -nella buona coscienza dei potenti. Si sacrificava a Mammona anche più -spudoratamente che sotto il re borghese: la cupidigia dell'oro e del -godimento, la paura di sembrare ridicoli con qualche debolezza nulla -nulla idealistica, costituivano il sentimento dominante nelle ampie -sfere della gioventù _blasée_. Quando una volta uno speculatore molto -stimato a corte s'impiccò pel suo disgraziato gioco di borsa, pervenne -ai giornali l'istruzione, che bisognava risparmiare la famiglia, -appianare la perdita dei beni e significare che lo sventurato avesse -posto fine ai suoi giorni per l'infedeltà della moglie. Piccoli tratti -del genere palesano più chiaramente delle lunghe descrizioni a qual -misura quella società misurasse i beni della vita. - -Parigi, come sotto la reggenza, formava di nuovo l'alta scuola del vizio -a tutto il mondo: la civiltà della Francia, parola magica ancora ignota -alla prima rivoluzione e che oggi monta la testa dei francesi, si -mostrava principalmente nella propaganda dell'immoralità. Pensatori -inglesi guidavano da lungo tempo la sfrontatezza non muliebre, la -crescente rudezza delle loro dame sul modello di Parigi; e noi tedeschi -in quei brutti raddotti, che dalla tapinità dei nostri borghesucci -vennero aperti agli stranieri e che perciò dal tipo schietto parigino -furono messi a conto della Francia, giorno per giorno sperimentavamo, -che la perfetta spudoratezza sprizza per sé stessa dalla parlata -francese; per cui non fa più specie. La _grisette_ del Quartiere latino, -che con tutta la sua leggerezza era pure la creatura ingenuamente -amabile, cantata un tempo da Béranger, era finita da un pezzo. Le -successe la _lorette_ senza cuore e calcolatrice, e più tardi, in linea -ascendente, la _biche_, la _cocotte_ e alla fine, per colmo, la -_pétroleuse_! E nella melma di questa impudicizia si mescolò la masnada -letteraria della _petite Bohème_, di quegli scrittori putridi, che nei -_cafés litéraires_ sbraitavano in intemerate frenetiche contro ogni -sacro modo della vita umana. Lasciamo ai filistei riscaldarsi per quelle -orge selvagge, in cui teneva il dominio il cancan regolato dalle guardie -di città: da per ogni dove le onde mosse della vita delle metropoli -turbinano lo stesso sudiciume. La singolarità della putredine dei -costumi parigini consisteva piuttosto in ciò, che si confondevano sempre -più i limiti tra la buona società e l'infame, che nessuno sapeva più -dire dove principiasse il circolo delle Tuileries e dove finisse quello -di Cora Pearl. La spirituale e briosa conversazione degli antichi saloni -era sparita; e fu perdita inestimabile per l'urbanità dell'intero -continente. La nuova società non dava posto ai pochi veri gentiluomini, -tuttora superstiti di migliori dì; non dava posto ai Tocqueville e ai -Circourt. I modi sfacciati e pure affettati del _demi-monde_, la sua -impudenza facchinesca, il fumare e bestemmiare, il gergo della sua -_langue verte_ andarono connaturandosi anche nelle più alte sfere. -Teresa, l'eroina dei _cafés-chantants_, trovò con le sue sudice canzoni -ascolto presso l'imperatore, ed ebbe una valorosa scolara nella -principessa di Metternich; e nei salotti della principessa Matilde i -frequentatori giocavano a zecchinette e si vezzeggiavano col nomignolo -intimo di _animal_. La grazia vaporosa dell'antica galanteria francese -si era involata; giacché bisognava trovarlo, chi potesse parlare di -amore a una _femme entretenue_, e chi vi perdesse il tempo in quel mondo -ansante, a cui Ponsard teneva lo specchio così: - - cette aimable jeunesse - donne aux femmes le temps que la Bourse lui laisse! - -Soltanto poche famiglie per bene si tenevano lontane da quello -scialacquio grossolano, serbavano il costume nel focolare tranquillo. -Era esiguo il numero delle madri sollecite della propria missione. -Generalmente costituiva la regola tra i ricchi l'educazione dei figli -fuori di casa. La futura burocrazia in collegio imparava fin dalle -calugini l'arte difficile di piegare la schiena al più alto per -schiacciarla al più basso. Alla donna era permessa ogni libertà; la -fanciulla cresceva nel rigore del monastero. - -L'arte aveva dato da molto tempo le spalle a un siffatto mondo della -sensualità e della cupidigia. Lacera il cuore apprendere nelle lettere -di Tocqueville, come questo uomo geniale si sentisse in patria più -straniero che all'estero, come pensasse di essere sopravvissuto al -proprio paese, come cercasse invano le parole per descrivere il buio di -caverna delle provincie spopolate. Il poeta francese possedeva tuttora -un prezioso privilegio sul tedesco: un vero pubblico, che permetteva a -ogni ingegno di conseguire una potente efficacia, e che anche -recentemente aveva confermato nella colletta per Lamartine la sua -gratitudine alla poesia nazionale. E l'antica passione della scena era -tuttora così viva, che in questo paese della burocrazia l'intera metà -dei 297 teatri erano mantenuti a spese del comune. Ma, ahimè, qual sacro -cibo era offerto in cotesti templi! Dove sono andati gli squilli -baccanti di voluttà gallica di vivere, che un tempo Rabelais elevò in -onore della diva bottiglia? Dove la protervia deliziosa, che ride in -ogni accento della Celimene di Molière? Dove solamente quelle ultime -faville della passione della bellezza, che sprizzano ancora dalle -voluttuose poesie dei giorni di Luigi Filippo? Chi canta ancora una -volta: _ah qu'elle est belle en son désordre quand elle tombe les seins -nus!_? Vi fu un tempo che l'amante, la quale amava o fingeva di amare, -era già considerata in poesia come un'eroina arrischiata. Adesso è -trasportata disinvoltamente sulla scena la troiettuola che non ha mai -amato e fa tranquillamente i suoi conti. Gli scapestrati figliuoli di -rigidi genitori, giocoso motivo di commedie antichissimo, si -riguardavano come vieti: il poeta moderno prediligeva di rappresentare -virtuosi figliuoli di viziosi padri, che era un soggetto semplicemente -stomachevole, spoglio per giunta anche del triste merito di esser vero -nella prosa della realtà. Feydeau creò ora il capolavoro di questa -poesia andata a male: Fanny. Quale solletico per gl'imbecilli ammirare -in luogo del solito marito geloso l'amante geloso, che spia dalla -finestra i coniugali amplessi dell'amata! Che cosa è più orrida in -questa sporchizia, la spudoratezza o la scempiatezza? Va sottinteso, che -il poeta di una siffatta età esercita la sua arte come una speculazione -industriale. Di regola il romanziere fa riprodurre sulla scena in forma -di dramma la propria opera per non perdervi il doppio guadagno. Si -raffronti la gelida noia dei drammi di Dumas figlio, che seppe strappare -all'impudicizia l'ultimo barlume dell'illusione, coi romanzi di Dumas -padre, che ancora oggi divertono: è uno spaventevole calo. Anche nei -_bouffes_ di Offenbach, impareggiabilmente più spassevoli e vivaci, non -incontriamo più la civetteria del vizio, l'avvenentezza del peccato, che -è l'antica magagna francese; all'opposto, l'immoralità si presenta -aggressiva, con una insolenza inauditamente sfacciata. L'orgoglio -patriottico degli spettatori era inoltre soddisfatto da un fracasso di -spettacoli guerreschi, che mettevano in mostra lo _chic exquis_ degli -zuavi e dei turcos in una gaia vicenda di felici avventure; e il punto -culminante era segnato dal sole elettrico di Austerlitz e da una -congruente volatina delle rime _français succès, laurier guerrier, -gloire victoire_. Le predilette _féeries_ scesero affatto, fino alla -fantocciaggine da burattinai; rape scollate e carote in maglione -facevano pirolette; ogni senso estetico si spense in un tafferuglio di -cattiva musica e di quadri spettacolosi. L'antico dominio delle salde -regole accademiche aveva ceduto alla disordinata incertezza del gusto: -l'uomo di mondo _blasé_ e il piccolo borghese ingenuo erano concordi nel -bearsi della volgarità oscena. - -A mio avviso, cotesto lento inaridimento dell'anima popolare si tradisce -nel modo più spiacevole proprio nei libri, che si propongono uno scopo -morale. Nella sua opera _L'amour_ Michelet intese di sovvenire di nuovo -alla nazione la santità del matrimonio: eppure qual uomo, che abbia -goduto la proba felicità di un matrimonio tedesco, può leggere senza -compassione quelle arrembate frasi sentimentali? L'enigma così -meraviglioso e pure così semplice del cuore femminile, il filosofo in -conclusione non sa spiegarselo, se non con lo spacciare tutte le donne -per fisiologicamente malate! Chi non conosce _Monsieur, Madame et Bebé_ -di Gustavo Droz, il bizzarro libro che, diffuso in più di trenta -edizioni, rappresenta con precisione fotografica la media delle -esperienze della vita coniugale francese? Certo, c'è anima in queste -pagine, c'è affetto, anzi anche qualcosa come religione: ma anche quanto -triviale solletico dei sensi, quanta vuota eleganza! Quando il -pover'uomo descrive le gioie del suo amore, niente lo rapisce tanto, -come il profumo penetrante dei capelli dell'amata; e il lettore chiude -involontariamente il libro per vedere se questa meravigliosa _pommade -philocome_ bisogna acquistarla da _Pinaud et Co_, dalla _Société -higyènique_, oppure da qualche altro _ami de la tête_. Leggendo questi -scritti morali dei moderni francesi, non ho mai potuto tenermi dal -pensare: o disgraziata nazione, che non sa più distinguere tra le -cianciafruscole false dei negozi di mode parigini e i beni eterni della -vita! - -Non ostante la sua freddezza prosaica, ma con l'istinto dell'uomo di -stato, Napoleone III capì quale pericolo per la società si annidava in -un'arte tanto abbrutita. Assegnò premi ai drammi morali che offrivano al -popolo esempi virtuosi e «idee sane», protesse la commedia casalinga di -Ponsard «la Borsa» che gridava al mondo la geniale verità: - - l'argent est un bonheur, mais ce n'est pas un titre. - -Avrebbe dovuto apprendere però, che l'estro dell'arte è un figlio del -tempo: quanto poco sarebbe potuto sorgere un Sofocle sotto Alessandro, -tanto meno poteva attecchire il dramma morale nell'aria impura della -nuova Parigi. Alcune fini commedie di Augier, alcune opere di Ponsard, -principalmente _Le lion amoureux_ che è, di questo poeta, il canto del -cigno compenetrato da un nobile e forte spirito patriottico, sono i soli -frutti sbocciati sopra l'universale imbecillità della recentissima -poesia. E anche nelle arti figurative, quale caduta in pochi decenni, da -quando Paolo Delaroche aveva dipinto il magnifico emiciclo della _École -des beaux arts_! Il parigino partecipava ancora con ardore, come nei -giorni più favoriti, all'esposizione del _Salon_, ancora il talento -tecnico della colorazione virtuosa non era perduto nella pittura, ancora -qualche artista, come Gerôme nel suo quadro dei gladiatori, sapeva dare -a un soggetto brutto un'esecuzione che incantava. Ma il valore -spirituale dell'arte si andava inaridendo, e l'osservatore della -recentissima pittura storica era continuamente premuto dalla domanda, se -effettivamente donne nude e calzoni rossi di soldati rappresentassero -tutto il senso profondo della vita umana. Lo schietto fervore artistico -soccombeva quasi sotto l'invasione dei dilettanti, che avevano un -compagno e un protettore naturale nel direttore dei musei imperiali, il -conte Nieuwekerke. - -Chi considera tali segni non dubbi della decadenza artistica, -generalmente si lascia subito andare all'affermazione, che sotto il -nipote il bonapartismo abbia soffocato il talento come sotto lo zio. Se -non che anche in questo campo si manifesta al giudizio posato l'ampio -divario che corre tra il secondo impero e il primo. L'arte nel nostro -secolo prosaico non costituisce più la misura infallibile della vita -spirituale. Per contro, l'Italia di Cavour e di Manin ben a ragione -protesta, che si valuti alle opere di Verdi la sua potenza geniale; e -anche noi tedeschi, quanti poeti drammatici, che potrebbero collocarsi -accanto a Ponsard e ad Augier, non abbiamo avuto in quei cinquant'anni -tanto fecondi pel nostro sviluppo? Per lo meno può oggi considerarsi -l'arte drammatica come lo specchio fedele dell'educazione del popolo. Il -tesoro accumulato dei più antichi drammi libera la scena dal dominio -illimitato della poesia recentissima: mentre la poesia drammatica -contemporanea decadeva, il _Théâtre français_, che è sempre il primo -teatro del mondo, riproduceva alla ribalta in esecuzioni magistrali i -personaggi di Corneille e di Molière. La scienza offre un più valido -appoggio al pregio della cultura moderna, e se noi guardiamo addentro, -non solamente il confronto del secondo impero con la desolazione -spirituale del primo ci appare ridicolo, ma ci si presenta la questione, -se la valentia modesta della recente scienza francese non abbia donato -al mondo più frutti sani e durevoli, che non dianzi la letteratura -presuntuosamente rumorosa della monarchia di luglio. - -Seguì al 2 dicembre un tempo sconsolato di temulenza, in cui, stando al -ragguaglio di Tocqueville, l'arte di leggere e di scrivere parve quasi -perduta. Presto, però, l'insolenza stessa dell'ostentazione del peccato -spinse gli spiriti seri a rientrare in sé. E sorse nelle scienze -politiche e sociali una nuova letteratura, povera di opere di -prim'ordine, ma altrettanto ricca d'indagine positiva e di grave senso -morale. L'inestetico uomo di affari Napoleone III era troppo guasto e -difforme al gusto e al costume medicei. Non gli mancava affatto, però, -l'intelligenza del valore rigidamente scientifico. Gli archivi furono -mantenuti come sotto Luigi Filippo, con una intelligenza e una libertà -che fanno arrossire noi tedeschi. Molte notevoli opere scientifiche -nacquero per suggerimento dell'imperatore, come il bel catalogo della -biblioteca storica di Parigi, la raccolta delle lettere e commentari -napoleonici, la storia del Congresso di Vienna del conte Angerberg; -molti dotti furono sussidiati dallo stato nei loro lavori, come per -esempio Baschet nella sua raccolta per la storia della diplomazia -veneta. Missioni scientifiche dispendiose e con splendidi risultati -furono intraprese in Egitto, in Siria, nell'Asia Minore, in Mesopotamia. -Anche le scienze naturali ebbero a lodare le mani bucate di Napoleone; -fecero progressi sempre assai notevoli, sebbene il detto dell'alsaziano -Würtz _la chimie est une science toute française_ sia a ogni modo da -tenersi soltanto come una spacconata _chauviniste_. - -Quanto più grave pesava l'oppressione del dispotismo sulla stampa -quotidiana e più rari erano gl'ingegni notevoli che si dedicavano al -giornalismo, tanto più si preferiva alla corte di leggere opere serie -sui problemi sociali e politici, e tanto più il dotto era costretto a -svolgere metodicamente le proprie idee e non già a sparpagliarle in -articoli e appendici. A principiare dalla scuola dei pubblicisti -liberali ricca di buoni ingegni, la quale seguiva le orme di Tocqueville -e aveva in Laboulaye la penna più geniale, fino alle opere estremamente -conservatrici e piene di pensiero del Le Play sulla riforma sociale, non -più che una sola tinta tra i partiti politici rimase fuori, non -rappresentata nella nuova scienza dello stato. La questione italiana -ispirò lavori pubblicistici, come, per esempio, gli eccellenti scritti -sull'Italia di R. Rey, la cui profonda accuratezza non trova affatto -l'eguale nella letteratura politica della monarchia di luglio. Anche -nella maggior parte di queste opere dominava, come è giusto, uno spirito -di opposizione, non però affatto di opposizione sistematica: quasi tutte -domandavano solo il perfezionamento delle istituzioni vigenti e -l'impiego del potere statale all'ingentilimento delle moltitudini. -Siffatta rassegnazione maschia supera, moralmente e politicamente, di -molto il puntiglio lunatico che i quaranta immortali dell'Accademia -mostravano contro l'impero. L'imperatore, dopo un pazzo tentativo -d'infrangere l'indipendenza dell'Accademia, si abituò a lasciarli -stagionare, quei vecchi signori, nelle loro giubbe ricamate di palme. -Accogliessero pure nel loro seno gli eroi dell'opposizione bianca e -della rossa: le parate accademiche e gli spiritualissimi articoli di -rivista non erano proprio fatti per rovesciare il trono imperiale, e il -lamento di Guizot: «noi stiamo sotto sonanti rovine», significava non -più che il profondo sospiro di un vecchio, che vede la fine del mondo -perché vede finire il suo mondo. - -Da un decennio la scienza tedesca era profondamente penetrata, per la -prima volta, nella vita francese. Dollfus e Taine, Renan e Laboulaye si -fecero avanti come apostoli dello spirito germanico. Per molto tempo -l'Alsazia rappresentò felicemente la parte della mediatrice tra i due -grandi popoli; il che vuol dire, che i suoi dotti portavano ai francesi -i risultati della scienza tedesca senza punto offrirci un corrispettivo -di pari grado. Cotesto ravvicinamento, che ebbe un organo nella _Revue -germanique_, si fondava pur troppo sulla tacita presupposizione, che i -tedeschi si sarebbero contentati, ora e sempre, del regno dell'idea: -onde sarebbe corsa lì per lì a dare nelle secche, non appena noi -avessimo uno stato con volere e potere indipendente. La _Revue -germanique_ passò, e la _Revue contemporaine_, in cui il signor di -Calonne rappresentava le idee tedesche, ebbe un così meschino incontro -in mezzo al risvegliarsi dell'odio nazionale, che quasi non fu nemmeno -più considerata come un giornale francese. - -Comunque, le battaglie boeme avevano scosso alquanto l'antica burbanza -dei nostri vicini. Fin dal 1864 Jules Simon aveva suscitato le generali -risa di scherno del corpo legislativo, citando le scuole prussiane: «noi -non abbiamo da imparare niente, proprio niente, dai prussiani», si gridò -da tutte le parti. Negli anni seguenti ebbero il debito riconoscimento -le prove condotte dall'imperatore e dall'eccellente ministro Duruy di -elevare l'educazione popolare sull'esempio tedesco. Appunto in questo -campo Napoleone III ha compiuto tra gravi lotte un gran bene; in questo -campo il principe ha attenuto ciò che il presidente aveva promesso. In -questi problemi, come in quelli economici, egli sovrastava di gran -lunga all'opinione media della nazione: voleva la scuola obbligatoria -come in Prussia, ma fra tutti i suoi uomini di stato solo Duruy osò -appoggiare una siffatta idea ereticale. Dalla coscrizione del 1857 -risultò che un buon terzo dei coscritti non sapevano leggere: solo in 11 -dipartimenti, appartenenti la più parte alle provincie orientali mezzo -tedesche, il numero dei cresciuti completamente senza scuola scendeva -tra il 2 e il 6 per cento: in quasi tutti gli altri saliva di gran lunga -più alto, e in alcune plaghe dell'interno e della Bretagna arrivava fino -al 58 e al 65 per cento. Risultamenti di tal fatta indussero lo stato a -far sorgere scuole da per ogni dove nel paese, o per mezzo di premi o -per assunzione diretta; e già nell'inverno del 1865-66 30.000 maestri -impartivano l'istruzione a 600.000 adulti. Le _conférences_ o libere -letture scientifiche, già proibite a Parigi per la concorrenza -all'università, ora negli ultimi anni dell'impero goderono del favore -ufficiale e di un folto concorso; inoltre i professori dei _collèges_ -erano comandati a tenere lezioni nelle vicine città di provincia. Furono -fondate in seguito scuole tecniche, che dovevano fare per le scienze -esatte ciò che i licei per la cultura classica. Sorsero così quelle -biblioteche popolari che i comuni alsaziani curarono con benemerita -sollecitudine. Ferveva dovunque un'attività supremamente meritoria che, -spronata dall'energia francese, condusse già nelle ultime coscrizioni a -risultati soddisfacenti, e accennava a promesse di frutti più copiosi -per l'avvenire. - -La debolezza di questo movimento era solo in ciò, che il dispotismo era -completamente destituito di quello zelo morale, che solo rende feconda -l'educazione. Per giunta, in questo regime non poteva tollerarsi né -ammettersi l'efficacia della scienza sullo stato. Mentre l'una mano -porgeva al lavoratore gli elementi della cultura, l'altra uccideva in -lui ogni virtù di espansione morale con la scelleratezza oscena di -quella stampa clandestina semiufficiale, in cui la _haute bicherie_ -spampanava la sua vita infame. Da una parte l'istruzione; dall'altra il -signor Trimm col suo _Petit Journal_, le turpitudini dei giornali -umoristici parigini e la stupidità atroce della stampa di provincia, che -da Arles a Metz, dal _Forum_ al _Courier de la Moselle_ mostrava per -ogni dove la medesima nullaggine: in verità, il contrasto sarebbe ameno, -se non fosse tanto triste! E principalmente in questo si rivelò l'intima -falsità di un sistema, che continuamente doveva distruggere la propria -opera. Non cadeva dubbio, che Napoleone bramasse sinceramente -l'elevazione della cultura popolare; eppure il suo governo minò le basi -di ogni incivilimento. - -La profonda quiete dei primi anni imperiali diede ansa a tutti i partiti -battuti di tirare la somma del loro operato. Duvergier de Hauranne -principiò la storia dell'età parlamentare, Guizot scrisse le sue -memorie, Garnier-Pagès, Luigi Blanc ed altri offrirono contributi alla -storia della rivoluzione di febbraio. Sebbene queste opere non -dissimulino l'unilateralità partigiana, pure noi tedeschi ne -apprezzeremo di molto il valore, se le raffrontiamo con l'indifferenza -che il popolo nostro mostra per la sua storia recente: fino a oggi non è -ancora apparsa presso di noi una forte opera, ispirata da un partito, -sulla rivoluzione tedesca. - -Quando il mondo ufficiale si prostrò nella polvere davanti all'idolo del -bonapartismo, quando il grande Imperatore riapparve nel manto imperiale, -come gli aveva bramato, sulla colonna Vendôme, allora il liberalismo -abiurò come un sol uomo la fede napoleonica, e lo stesso Thiers negli -ultimi volumi della sua opera cominciò a parlare in sordina. Le -ghirlande di Béranger appassirono. Da quando l'impero aveva seppellito -sotto gli onori ufficiali il poeta nazionale, le sue poesie erano -scomparse dalla buona società. Una rigida critica storica si volse -sull'età napoleonica, e sovente diede in tale eccesso, da porre talvolta -noi tedeschi nella strana condizione di dover difendere il nostro grande -nemico contro i Charras, i Barni, i Chauffour-Kestner. Poi, verso la -fine dei giorni neonapoleonici, Lanfrey principiò la sua storia di -Napoleone I, che è un libro d'importanza storica modesta, ma di -altissima veridicità. Più vasta efficacia di questi gravi scritti ebbero -i «romanzi nazionali» dell'alsaziano Erckmann e del lorenese Chatrian; -frutti di un meticciamento poetico sullo stile delle opere di Mühlbach, -ma composti con assai maggior talento e qua e là con schietta potenza -poetica, sebbene niente affatto immuni da pregiudizi; che, per esempio, -cinque prussiani bastano appena a tenere in rispetto un francese; -compenetrati però dal senso umano di una cultura salubre, offrono una -dipintura potente dei mali e dei misfatti delle guerre ingiuste e -un'esortazione alla pace di alto valore pei popoli zelatori di guerra. -Perfino la grande Rivoluzione deificata fu, in questa età di ritorno -degli spiriti in sé stessi, raggiunta dalla fredda critica. Il libro di -Edgardo Quinet sulla Rivoluzione rimane a gran distanza dalla splendida -opera di Tocqueville sull'antico regime; ma quale progresso scientifico -e, anche più, dell'educazione morale rispetto alla storia della Gironda -di Lamartine! La situazione, dunque, non era tanto penosa, come -l'ammetteva il malinconico Renan; se s'intendeva di costringerla alla -mediocrità, la nazione però non era diventata addirittura nulla e -triviale. Quelle opere modeste, piene di un senso reale di verità, -iniziarono in silenzio col loro animoso odio a qualunque dispotismo, -anche al giacobino, quel gravoso lavoro di raccoglimento e di esame di -coscienza, che a un popolo non libero riesce più salutare di una -letteratura classica. Certo, il consolidamento di questa cultura più -nobile esigeva decenni per gittare frutti, e, intanto, la classe -politica del bonapartismo fu appena tocca dalla rigenerazione della -scienza. - -Lo stesso Napoleone III senza volerlo promosse il risveglio della -critica storica con la sua vita di Cesare. Su questo strano libro, a cui -è dovuto l'appunto, che mai con maggior dispendio si ottennero più -scarsi risultati scientifici, oggi che la curiosità è dileguata da un -pezzo, vale ancora la pena di spendere una parola? Se è sorprendente, -come mai l'imperatore abbia trovato la forza e l'agio per una tale -attività, pure è anche più enigmatico, che non abbia saputo resistere -alla tentazione di ricalcare quell'ardente terreno della storia, che già -al pretendente era stato poco amico. Solo un pedante si meraviglierà -dell'indagine difettosa del dilettante imperiale; accanto ad accurate -ricerche di compagni anonimi sulla situazione di Bibracte, accanto a -diligenti comunicazioni prese dai lavori della scienza tedesca, e -perfino dalla metrologia del nostro solerte Hultsch, procede una critica -innocente, che con perfetta ingenuità si giova come fonti storiche dei -discorsi di Cesare e di Memmio poetati da Sallustio. L'impressione -diventa supremamente comica, quando l'autore si avventura nei più -difficili compiti dello storico, e cerca di abbracciare in un quadro -riassuntivo tutto un modo di civiltà: qui si tratta di sapere molto, per -dire assai poco; e qui anche il lettore più devoto non sa contenere i -sereni ricordi dei giorni d'oro del ginnasio, quando si sente -raccontare, che Atene era una molto bella città, con un porto chiamato -Pireo e con una statua di Pallade di oro e di avorio. E più stupefattivo -ancora di tali inevitabili deficienze del dilettantismo, si rivela -l'ineffabile banalità del giudizio storico e politico, si rivela quel -crogiolarsi nel vuoto dei luoghi comuni. Da per tutto un superficiale -prammatismo, una maniera arbitraria di costruire i fatti, che col -fraseggiare al futuro della lingua francese, con quegli eterni _ainsi -tomberont, les Romains tourneront_, assume anche l'affettazione solenne -dell'oracolo. Quel fatalismo, che nella vita disponeva l'imperatore ai -supremi rischi, non appare nella scienza né chiaro né profondo; si -risolve, in fondo, in niente altro, che in una sottomissione cieca al -successo: il valore di una istituzione si tiene dimostrato dalla sua -durata. E l'uomo, che sa bene egli stesso l'arte del dominatore, si -prostra abbagliato davanti al suo eroe, non più che come un tremebondo -erudito da scartabelli al cospetto di un guerriero digrignante. Tutto è -ammirato in Cesare, tutto, anche i versi: è un goffo partito preso di -apologia, per cui la nostra parlata onesta usa il vocabolo -_weissbrennen_ (ardere a fiamma incandescente, col senso di discolpare). - -Soltanto pochi lettori misurano interamente l'ampio tratto che corre tra -il dire e il fare; e perciò un'opera così aberrante doveva -necessariamente confondere il giudizio del mondo sulle forze -intellettuali dell'autore. Quando l'eroe del 2 dicembre desidera i -rimedi eroici e il salvatore alla società romana malata, quando esalta -lo spirito di fiducia che fondò il pieno potere dell'imperio, e lancia -sguardi biechi allo spirito di sfiducia proprio delle nostre abitudini -costituzionali, ebbene, allora il colpo di stato non appare più -semplicemente come un fatto, ma come un principio, il principio della -violazione del diritto. L'opposizione di tutti i cervelli liberi, che -non fu certo messa a tacere dai discorsi cesarei del fido Troplong, fu -ora violentemente disfidata, e tanto più, perché gl'impiegati ligi e -compiacenti introdussero nelle scuole il parto storico imperiale. -L'opposizione colse con ardore la comoda opportunità di sfogare in -impertinenze contro Cesare e Augusto il corruccio contro il -bonapartismo. I risultamenti scientifici di cotesta _opposition -d'allusion_ furono tapini: la santa gravità della storia castiga -spietatamente ogni abuso tendenzioso. Comunque, parve un progresso il -fatto, che ora finalmente per la prima volta dopo tanto tempo fosse -mandato in pezzi l'idolo dell'eroismo personificante la nazione, e fosse -descritta con passionata eloquenza la profonda immoralità del dominio -violento e la necessità di prefinire saldi limiti legali a ogni potere -dello stato. - -Certo, a chi osserva da vicino i francesi non può sfuggire, che -solamente una cerchia ristretta era tocca sul serio e a fondo da coteste -nuove idee. Nello stesso torno di tempo in cui la critica storica -condannava senza discrezione l'imperatore soldato, dilagava pel paese il -grido di guerra, sempre rifacendosi a nuovo, sempre ingrossando più -gagliardo. Per una legge storica in perpetuo ricorrente, la boria -nazionale cresceva in tanto più dismisura, in quanto che i francesi -dovevano non a sé stessi la loro magnifica posizione di grande potenza, -bensì alla fortuna e al tatto del loro dominatore. Durante i primi -giorni di emozione della guerra franco-germanica, W. Wehrenpfennig -qualificò per la prima volta, che io sappia, cotesta oltracotanza come -un delirio di grandezza, una megalomania. L'espressione fece rapidamente -il giro dei giornali tedeschi, perché egli aveva fitto il chiodo a -segno. Ed effettivamente era una malattia epidemica degli spiriti. -Mentre gli storici notomizzavano e confutavano la leggenda napoleonica, -un'altra fola con mirabile rapidità si annidava nei cervelli: il mito -bismarchiano. Nessun giudizio, nessuna cultura fece argine alla potenza -irrompente di questa menzogna, finché in fine la nazione non fu più -capace di distinguere tra l'apparenza e la verità. - -Il risveglio graduale della vita scientifica incontrò, per giunta, un -nemico formidabile nel partito ultramontano. Napoleone III seguiva la -teoria della solidarietà degl'interessi conservatori, onde vedeva nella -Chiesa un puntello della tirannide e l'unica potenza ideale che potesse -preservare le moltitudini ignoranti dalla turpezza della bramosia -materialistica. «Il mio governo», disse nel settembre del 1852, alla -posa della prima pietra della cattedrale di Marsiglia, «il mio governo, -lo dichiaro con orgoglio, è forse il solo, che abbia favorito la -religione per sé stessa; giacché l'ha sostenuta non già quale strumento -politico, non già per piacere a un partito, bensì soltanto per -convinzione». Il giorno di Capodanno dopo il colpo di stato fu cantato -solennemente il Tedeum in ringraziamento della salvezza della società, -il Pantheon fu restituito al culto di Santa Genoveffa, e accordata su -semplice ordine governativo la formazione di nuovi ordini femminili. Nei -primi anni dell'impero fu stretta anche più salda la lega tra il -dispotismo temporale e lo spirituale. Il clero rendeva ossequio -«all'inviato del Signore, all'eletto della sua Grazia, allo strumento -del divino Consiglio» in discorsi adulatorii, rugiadosi di servilità, -come appena sotto il primo imperatore. L'affinità elettiva tra la Chiesa -militante e il gloriosissimo esercito, questi due grandi corpi animati -dallo spirito dell'ordine e dell'ubbidienza, fu il tema preferito della -ossequente predicazione dal pergamo. Tutto lo sdegno dell'uomo e del -cristiano per una tale profanazione delle cose più sacre fu espresso in -una bella lettera, che in quel torno di tempo Tocqueville diresse a uno -di quei vescovi ligi. Quando principiarono le complicazioni orientali, e -i popi fanatici infiammavano i russi ortodossi alla guerra contro la -Mezzaluna, i preti francesi celebrarono la lotta della Chiesa cattolica -contro gli scismatici moscoviti, e un reggimento di corazzieri sfilò per -Lione e salì al santuario montano di _Notre Dame de Fourvières_ per -portare nella guerra santa la benedizione della Chiesa. - -Anche la disposizione delle classi abbienti, come il favore del -governo, offrì il terreno propizio alla potenza della Chiesa. -L'indifferenza religiosa dei francesi fece il dominio degli -ultramontani. Quella serietà della coscienza protestante, che conquista -e rivive le verità della fede con gravi prove e con tragedie dell'anima, -trovò ben di rado dimora in cotesta educazione mondana. Pei più la -religione valeva soltanto come un fattore nel calcolo politico, e un -cambiamento di religione per ragion di coscienza era riguardato come una -pazzia. La nobiltà incredula dei Borboni era stata ricondotta unicamente -dalle esperienze politiche della Rivoluzione nel seno della Chiesa unica -beatificatrice. La borghesia dalle angosce dei giorni di febbraio e dal -furibondo odio antireligioso dei radicali attinse la persuasione -politica, che la Chiesa fosse indispensabile alla pace sociale. Singole -anime più profonde poterono realmente restituirsi in quei giorni di -turbine alla fede antica; ma la gran maggioranza dei borghesi colti -entro la cerchia fidata non faceva mistero, che si rispettasse la Chiesa -per le mogli e i figli, e principalmente per le moltitudini e per la -pace sociale. Mentre la stampa liberale parlava sprezzantemente del -papato, come di una potenza finita, l'uomo medio liberale, per desiderio -della moglie guidata dal confessore, mandava alle scuole clericali i -figliuoli, che crescendo avrebbero percorso la stessa parabola del -padre. In una parola, motteggiavano e si sobbarcavano, né più né meno -come gl'italiani del Rinascimento. Si può seguire a passo a passo -cotesto persistente abbassamento del coraggio morale: al tempo della -rivoluzione di luglio tutto quanto il liberalismo unanime chiedeva il -ripristinamento della libertà del divorzio; poi lo zelo si moderò, e -oggi di tale questione si parla appena. In una società appoggiata sulle -moltitudini ciecamente credenti, una tale religiosità venuta fuori dalla -paura economica e dall'ignavia del pensiero deve infallibilmente fare -il gioco del partito, che cerca la sostanza della Chiesa nel suo -dominio. - -Abbiamo visto sopra, che la legge ultramontana del 1850 sull'istruzione -fu un parto degli spericoloni volteriani in bella lega coi clericali: da -allora la potenza della Chiesa seguitò a crescere irresistibilmente. Il -numero degli ecclesiastici secolari, che sotto la Restaurazione e il -regno di luglio non procedeva di pari passo col lento accrescersi della -popolazione, salì in 14 anni, dal 1847 al 1861, da 37.000 a 44.000, e la -dotazione pagata loro dallo stato da 36 a 45 milioni, senza includervi -altri 2 milioni per fabbriche religiose. La ricchezza della manomorta -non crebbe meno rapidamente: sorgevano da per tutto nuove chiese, -monasteri, scuole ecclesiastiche. La Chiesa era sulla buona strada per -riacquistare in pochi decenni tutta la massa dei beni, che un tempo -aveva accumulato con l'opera di tanti secoli. Questa potente -restaurazione si effettuò in tutti i paesi di lingua francese: già da un -pezzo Ginevra, la Roma calvinistica, era una città prevalentemente -cattolica, e il Belgio era la terra celebrata della preteria. Però lo -stato dominante della gerarchia ristabilita era tenuto dal monacato: lo -spirito della nuova Roma era custodito nel modo più fedele nel chiuso -dei chiostri. Sotto l'impero rimisero salde radici innumerevoli ordini -antichi e novelli, e non soltanto i valenti e dotti padri dell'Oratorio, -ma anche altri di dubbio valore morale. Lo stato andò loro incontro -premurosamente, e solo di rado ricadde nelle vecchie abitudini della -diffidenza burocratica, come, per esempio, nel 1867, quando soppresse il -Consiglio generale delle Conferenze di San Vincenzo di Paola. Lo stesso -duca di Persigny notò con sorpresa, come la Curia romana desse la -preferenza agli ordini regolari e perfino nelle encicliche li preponesse -ai secolari; e Lacordaire gli assicurò di essersi fatto monaco, per -godere di maggior libertà e influenza che da semplice prete. - -Dallo stesso spirito procedeva il rinnovellato zelo pel servizio delle -immagini e delle reliquie, per tutti i dommi e le cerimonie che più -aspramente contrastavano col protestantismo. Il culto di Maria nella -Francia imperiale fu curato con una sentimentalità lattimosa, che -sovente suscitò un vero e coraggioso disdegno tra gli ultramontani -tedeschi. Tutta la valle del Rodano, antica patria benedetta del clero -francese, è ora consacrata alla Madonna. La serie è aperta da _Notre -Dame de Fourvières_ sopra Lione e chiusa da _Notre Dame de la Garde_ sul -porto di Marsiglia: quasi in ogni città del Rodano, a Vienne, Avignone, -Viviers si eleva sulla cima che domina la valle una grandiosa statua di -Maria; e furono tutte innalzate sotto il secondo impero. Anche più -orgogliosa giganteggia la Madonna colossale, sull'erto dirupo a piombo -sulla vallata di Le Puy. Una sola volta mi sono abbattuto in una -somigliante ostentazione del cattolicismo in terra tedesca: sulle rocce -rosse della Mosella, dirimpetto al santo Treveri. Il potere assoluto del -papato parve siffattamente assicurato nella Chiesa moderna e -l'accentramento condotto con tale acume, che nelle prossime generazioni -una scissura della Chiesa offriva qualche probabilità di riuscita -tutt'al più nel caso di un conclave molto contrastato. Il clero -ubbidisce ai vescovi incondizionatamente, come i soldati agli ufficiali: -parole testuali, con cui il cardinale Bonnechose ritrasse in senato lo -spirito mutato della religione dell'amore. La sostanza romana trionfava -dovunque, anche negli accidenti formalistici: il Breviarium Romanum, le -pianete romane soppiantavano gli antichi usi delle chiese locali. Con la -bolla _Ineffabilis Deus_ il papa creò di arbitrio il nuovo domma -dell'Immacolata Concezione, e questo tratto di autorità, inaudito nella -più antica storia della Chiesa, fu accolto dal mondo cattolico senza -notevole opposizione, e con gioia dalla maggioranza del clero francese. -L'inalienabilità dello Stato della Chiesa fu con santo zelo difeso come -un domma da tutti i pulpiti: perfino il volteriano Thiers dichiarò idea -fondamentale del cattolicismo la sovranità temporale del papa in Roma. -Le idee gallicane del sistema episcopale incontrarono difensori -coraggiosi soltanto in pochi fogli, laddove gli ultramontani possedevano -un giornale quasi in tutte le maggiori città di provincia. L'ambiziosa -crudezza degli scritti di Veuillot non sarebbe stata possibile nemmeno -sotto la Restaurazione. _Les Études réligieuses_, organo dei gesuiti -francesi, rappresentavano in verità un indirizzo più blando che non la -_Civiltà cattolica_ o le voci di Santa Maria di Laach; ma come mai -avrebbero potuto combattere durevolmente il domma dell'infallibilità -papale? Quando alla fine si radunò il concilio e quel domma sacrilego fu -effettivamente annunziato, la gran maggioranza dei prelati francesi -stette col papa infallibile. - -Lo zelo ultramontano si mostrò tanto più esoso, quanto più vivamente si -sentiva, che la nuova potenza della Chiesa non era menomamente fondata -su un ringagliardimento della fede. Donde l'affannamento a rapire alle -biblioteche le opere di Voltaire e di Rousseau, donde il pauroso effetto -di quel libro di Renan, che con tutte le sue deficienze scientifiche -pure era sorto da uno spirito profondamente religioso. Nel senato del -primo impero sederono Laplace e Volney, Cabanis, Tracy e Sieyès: nel -nuovo senato il solo Sainte-Beuve osò difendere il diritto della libera -indagine. Con quale furore i Maupas, i Canrobert, i Ségur si -gettarono sul difensore di Renan, e con quale ingenuità il conte -Chapuis-Montlaville confessò le ragioni mondane di questo zelo di fede: -«qui non è permesso di difendere questi uomini, che alzano il tizzone -contro la società!». È difficile stabilire in che misura il dirizzone -ultramontano penetrasse nel basso clero. Ma nell'episcopato dominava -assoluto lo spirito dei Dupanloup e dei Bonnechose; e questo bastava. -Infatti, una volta che i 18 arcivescovi e i 67 vescovi nominavano i -parroci e li trasferivano a loro piacimento nell'interno delle diocesi, -si comprende, che non poteva certo manifestarsi apertamente lo spirito -nazionale che avvelenava la fede a molti curati. Inoltre, le pretensioni -del nuovo papato trovavano potenti appoggi alla corte. Una volta, -parlando della moglie, l'imperatore disse al cardinale Bonnechose: «è il -fortunato privilegio della donna, questo, di tenersi estranea alla -ragion di stato e ai freddi calcoli della politica, e di abbandonarsi -esclusivamente alle magnanime ispirazioni del cuore». Col fatto, dalla -sua Eugenia avrebbe dovuto apprendere, che quelle magnanime ispirazioni -del cuore muliebre possono intrudersi anche nei freddi calcoli della -politica. Tendenze spagnole, altezzose e imperiose, idee, che da -Caterina dei Medici in poi non si erano potute più sostenere sul trono -francese, dominavano _l'entourage_ dell'imperatrice; e un'amicizia da -sorelle collegava le Tuileries a quella grettissima tra le corti, che -circondava la regina Isabella e la monaca Patrocinio. - -Il fiuto fino del partito spagnuolo subodorò, che il carattere della -moderna cultura popolare è determinato in sostanza dalle scuole -superiori. I licei imperiali non erano tenuti pericolosi, fintanto che -la Chiesa se ne divideva con lo stato la soprintendenza, e fintanto che -lo stesso spirito di uniformità pretesco-militare vi dominava così -allegramente, che alla medesima ora i medesimi problemi erano proposti a -Perpignano e a Lilla. Più scabrosa era l'istruzione elementare -obbligatoria, propugnata dall'infaticabile ministro Duruy. Godendo -nuovamente la Chiesa dei suoi antichi beni, non avrebbe trovato nulla a -ridire, se lo stato anche per l'avvenire avesse speso 450 milioni per -l'esercito e da 23 a 29 per l'istruzione. Del resto, anche la scuola -obbligatoria era comportabile, una volta che il parroco invigilava -accuratamente sulla scuola popolare. Ma la cultura accademica fuori -affatto delle mani della Chiesa ha effetti semplicemente rovinosi. Non -basta, che accanto a ogni facoltà teologica dello stato sia un seminario -ecclesiastico; giacché i nemici nati della fede miracolosa, gli storici -e i naturalisti, esercitano senza disturbo alcuno nelle altre facoltà la -loro opera di perturbazione. L'assegnazione delle cattedre per concorso -aggrava certamente il male dell'assunzione degli eretici dichiarati; -talché con un nuovo sbalzo della scienza mondana incombe il malaugurato -pericolo, che le conferenze della Sorbona abbiano un successo clamoroso -ed impressionante come ai tempi di Cousin e di Guizot, e i magnifici -codici della biblioteca imperiale siano esplorati non più quasi soltanto -da dotti forestieri, ma anche dai francesi. Onde, a un ordine di Roma, -sorse di botto da ogni parte del campo clericale la richiesta che anche -l'istruzione superiore fosse sottoposta alla Chiesa: in fondo, si -accarezzava la speranza di una così detta libera università cattolica, -come quella di Lovanio. Se non che, questo stato burocratico e -accentrato non si trovava, come la provincia neutrale del Belgio, in -grado di sopportare la lotta incessante di due partiti egualmente forti -sui principii della vita sociale: la sua scienza mondana non è e non può -essere realmente libera, fintanto che dura l'accentramento burocratico. -Una università cattolica a Tolosa non incontrerebbe quindi nessuna -controforza viva; e i sogni dei clericali allora potrebbero tradursi in -realtà di vita, quando lo stato e la Chiesa si sottoponessero alla -cultura. Qualora la Chiesa fosse vissuta modestamente nella missione -della cura delle anime, avrebbe potuto, in questa età del culto di -Mammona e del godimento sensuale, diventare una sorgente di salvezza per -migliaia di anime oppresse; ed in effetto, in molti dipartimenti -abbandonati essa si serbava tuttora l'unica custode dell'idealismo, -possedeva tuttora alcuni eccellenti seminar! ecclesiastici, come, per -esempio, la scuola di San Sulpizio, i quali pel loro zelo scientifico e -la rigidezza morale sapevano riaffermare la loro antica fama. Ma i loro -poteri direttivi sono scaduti nel gesuitismo, ed essi, ad onta di tutta -l'ascesi in moda, si sono secolarizzati nel senso peggiore, e combattono -a morte ogni libera moralità, ogni idea fondamentale della vita moderna. - -Noi non ci annoveriamo tra quei pusillanimi che, spaventati dall'onda -che sale delle potenze ultramontane, dubitano dell'avvenire della libera -educazione umana. Sappiamo bene, che la Chiesa dell'autorità non sarà -abbattuta solamente con le armi dello spirito. Noi perciò non fondiamo -troppo solidamente sull'esperienza, che questa Chiesa non ha proprio -alcun merito nelle gesta liberatrici della civiltà moderna, -principalmente nella emancipazione delle classi umili, e che domina -sopra forze spirituali sempre incomparabilmente inferiori a quelle dello -stato e della scienza. Ma sta in fatto, che anche la potenza materiale -del protestantismo è in condizione pari con la Chiesa romana. Il mondo -moderno appartiene alla fede evangelica. Dovunque una spedizione porta -l'ascia e la carabina nella foresta vergine, in nove casi su dieci è il -protestante quello che dischiude all'incivilimento la selva. E davanti -all'avvenire maestoso che si apre in Occidente al protestantismo, si -rattarpano, Dio sia lodato! tutti i trionfi europei della vecchia -Chiesa. - -In Francia stesso la vittoria del partito ispano-romano era ancora -tutt'altro che assicurata. Noi annettiamo scarso valore all'incontro che -in ampia cerchia ebbero Renan e altri liberi pensatori; giacché -siffatte voci di opposizione, che nella buona società francese non -mancarono mai, non menano affatto all'affrancamento degli spiriti. Anche -il protestantismo sul suolo francese non contrabbilancia punto in modo -sufficiente le forze ultramontane. Un protestante può solamente -considerare con sincera allegrezza, che questa gloriosa Chiesa di -martiri della fede evangelica si è negli ultimi decenni risvegliata a -nuova vita. Istituì sotto la compressione stessa della Restaurazione le -sue società bibliche, e ha da allora partecipato con vigoroso zelo a -tutte le lotte della teologia tedesca: gli sforzi crittocattolici di una -ortodossia insulsa, rappresentati con la consueta infallibilità dal -vecchio Guizot, incontrarono pochi seguaci. Non era però assicurata la -posizione legale delle comunità evangeliche: l'indegno decreto del 25 -marzo 1852 sottopose le adunanze alle comminazioni del _Code pénal_, di -modo che il frequentare le chiese da parte delle donne e dei fanciulli -dipendeva puramente dall'arbitrio delle autorità. La Chiesa perseverò -bravamente, e questa potente vita religiosa evangelica adempì in Alsazia -l'ufficio di estrema difesa della lingua e dei costumi tedeschi. Solo -che, siccome il protestantismo in Francia era alimentato sostanzialmente -dalla fonte tedesca, appunto per questo poteva sempre serbarsi solamente -come una manifestazione provinciale, e appunto per questo i protestanti -alsaziani, stando al giudizio di un calvinista dichiarato come il -generale Ducrot, non erano considerati come veri francesi. La speranza -di alcuni rabbini, che riescirà col tempo di _évangéliser la France_, a -ogni uomo posato si rivela un sogno, ed è poi divenuta pienamente caduca -da quando l'Alsazia è ritornata alla patria. Ragioni politiche avevano -cagionato la reviviscenza del clero ultramontano, e congiunture -politiche altresì formarono finora i limiti del suo dominio. - -Anche la popolazione credente delle campagne fu trattenuta da ricordi -politici dall'assoggettarsi internamente alla Chiesa. Il contadino -seguiva il prete, ma non aveva punto dimenticato i mali giorni delle -decime ecclesiastiche e dei pesi feudali: per poco che l'ambizione -pretesca avesse prevaricato dai confini della prudenza, poteva -riavvampare di botto l'antico odio mortale ai preti e ai gentiluomini. -Inoltre, la paura dei rossi nemici della fede era presso le classi colte -largamente compensata dalla potenza delle tradizioni rivoluzionarie. -L'orgoglio patriottico, il sentimento energico dello stato nei francesi -pensanti non ha finora comportato mai un assoggettamento dello stato -alla Chiesa. La cultura mondana del secolo si aombra davanti a ogni -avviamento religioso estremo, come davanti a ogni soluzione recisa dei -problemi religiosi. La maggioranza dei francesi non voleva che il papa -perdesse il dominio di Roma, ma tanto meno voleva che acquistasse il -dominio della Francia. - -Qui, in questa mezza disposizione, in questa disposizione incerta della -nazione, nella sua inettezza a giudicare le questioni religiose sotto -aspetti religiosi, qui è da cercarsi la chiave della tentennante -politica ecclesiastica dell'impero. Napoleone III colmò di favore la -Chiesa come nessun altro monarca francese, ma dové pure riconoscere -presto i pericoli di una rotta, i cui scogli furono fin dal 1852 -avvisati da lontano dall'occhio acuto di Cavour. L'imperatore sentì, che -al disopra del suo capo cresceva la dominazione ultramontana, e ammonì -soventi volte i prelati: che dal tempo di San Luigi lo stato non aveva -mai rinunziato al suo diritto di sovranità. Ma alla fine la guerra -d'Italia fece manifesto il dissidio tra gl'interessi ultramontani e i -nazionali. Si avverò di nuovo l'antica esperienza, che nei guai la -Chiesa è più formidabile che mai. I vescovi, con una arditezza che -somigliava molto all'aperta ribellione, levarono la voce pel dominio -temporale del papa; e ciò, sia al ritorno dei prelati dalla -canonizzazione dei martiri giapponesi, che, di nuovo, dopo la -convenzione di settembre. Sovvenne loro di bel nuovo, che un napoleonide -non sarebbe giammai un figlio fido della Chiesa. La corte da allora -titubò indecisa tra le sue tradizioni rivoluzionarie e le nuove tendenze -spagnoleggianti, né più né meno come il Pantheon, il quale, restituito -al culto divino, pure continuò a portare in fronte l'iscrizione mondana: -_aux grands hommes la patrie reconnaissante_. - -Negli ultimi anni, mentre l'impero invecchiava, il partito spagnuolo -alla corte guadagnò la mano. Poteva Napoleone, ed egli solo in Europa, -impedire il domma dell'infallibilità; ma all'uomo ormai stanco venne -meno la forza di cimentare faccia a faccia la moglie. Mentre si teneva -il concilio vaticano, le sue truppe proteggevano Roma: la stessa -battaglia che lo rovesciò dal trono donò agl'italiani la Città eterna. -La politica ecclesiastica del nuovo bonapartismo è stata un misfatto -indelebile contro l'educazione nazionale, che pure l'imperatore -intendeva di promovere; aggiunse alla tremenda corruttela del paese -anche il vizio dell'ipocrisia e della superbia pretesca e, ciò non -ostante, non raggiunse lo scopo di fare del clero un saldo sostegno alla -Casa dei napoleonidi. Piuttosto, i gesuiti aiutarono a scavare la fossa -al trono imperiale. Essi avevano bisogno di una complicazione europea -per fare scivolare in porto il loro nuovo domma mezzo inavvertito dalle -grandi potenze; perciò le aizzarono e incalzarono alla guerra onde -Napoleone fu sfracellato. E così anche il secondo impero, come già da -tempo gli spagnuoli e i polacchi, ebbe a sperimentare, che corre -infallibilmente alla rovina ogni regno che si appoggia alla Compagnia di -Gesù. - - - - -VI. - - -Per l'esecuzione dei disegni prescelti di politica estera, che ognuno -attribuiva fiduciosamente al napoleonide, il nuovo sovrano disponeva di -uno strumento eccellente, che era il miglior lascito dell'eredità della -monarchia di luglio. Le vittorie africane erano per l'esercito una -scuola insieme e uno sprone alla brama di gloria. Tutta l'organizzazione -dell'esercito era preordinata alla guerra offensiva. In questi -reggimenti senza patria, raccozzati da tutte le provincie, guidati da -ufficiali scapoli, e cambianti continuamente di guarnigione, non poteva -mai spegnersi lo spirito di lanzichenecco di chi vuol battersi -unicamente per vedere quale è il più forte. In nessun altro esercito un -generale avrebbe potuto rivolgere al comandante supremo le parole, che -il maresciallo Castellane gridò all'imperatore: «Sire, l'armata si -annoia: se vogliamo batterci, bisogna essere in due: su chi dobbiamo -avventarci?». L'imperatore curava premurosamente questa colonna del suo -dominio, e, come lo zio, vedeva nell'armata, «la vera nobiltà del nostro -popolo», e nella sua storia la propria storia. Ognuno sa quanto si operò -di notevole nei primi anni dell'impero per elevare l'efficienza bellica -dell'esercito, quanto romore suscitarono sui campi di Lombardia i nuovi -cannoni rigati, quanto a lungo il campo di Mourmelon fu ammirato come -l'alta scuola della tattica, e come l'imperatore intendesse di -risollevare anche la figliastra di questa armata, la cavalleria, con -l'introduzione dei piccoli e focosi cavalli algerini. Ai reggimenti -rinforzati degli zuavi furono annesse le nuove truppe barbare dei -turcos, e le incerte idee dell'oggi sul diritto delle genti permisero -all'imperatore di adoperare questi selvaggi contro i soldati europei. -Anche la flotta, dopo sforzi enormi, eguagliò finalmente l'inglese in -numero di navi e in artiglierie, sebbene non potesse mai divenire -come in Inghilterra un'arma nazionale capace di un continuo -ringagliardimento. - -L'asserzione tanto motteggiata di Napoleone III: _l'empire c'est la -paix_, non era affatto una mera bugia, ma semplicemente un'altra di -quelle mezze verità, in cui si palesava l'intima contraddizione del -bonapartismo. Tutti i provvedimenti del socialismo monarchico, della -felicitazione dispotica delle moltitudini, potevano prosperare -unicamente in tempo di pace. Il nipote non era un uomo di guerra, un -capitano: i disegni della sua politica europea non erano ispirati dalla -cruda frenesia della percossa. Eppure egli aveva bisogno della devozione -festosa dei suoi soldati, eppure l'impero doveva l'esistenza al culto -della gloria guerresca. In tutti i tempi scabrosi i giornali ufficiosi -non avevano che a sollevare la questione del Reno, per occupare le teste -irrequiete del popolo e dell'esercito: avvenne così immediatamente dopo -il colpo di stato, così dopo la battaglia di Königgrätz. Il signor -Lavallée insegnò nella scuola militare di Saint-Cyr la teoria dei -confini naturali con una goffaggine stupefacente; e il cattivo libro che -scrisse sull'argomento fu coronato dall'Accademia. Perfino il -sostenitore del rischiaramento pacifico, Duruy, nella sua introduzione -alla storia francese ribatte con passionata indignazione su -«quell'enorme lacuna nei nostri confini», che si stende da Lauterburg a -Dunkerque. Per lui la lingua tedesca in Alsazia è semplicemente un rozzo -dialetto illegittimo; e gli alsaziani devono unicamente alla personale -equanimità dell'imperatore, se la loro parlata non è sparita interamente -dalle scuole. - -Le spettacolose parate militari dell'impero erano eseguite con una -teatralità vanagloriosa, con una crudezza di sentimento, che ricordava -l'antica Roma. Quando le truppe di ritorno da Sebastopoli sfilarono -davanti alla colonna Vendôme, ogni reggimento era preceduto dalle suore -di carità e dalle figure squallide dei feriti; e i soldati erano tutti -nella divisa da campo sporca e in brandelli, affinché ai cittadini -_blasés_ della capitale apparisse bene avvistata la selvaggia maestà -della guerra, la gloria di fare il soldato. Anche il vestito da -funambolo degli zuavi e dei turcos era diretto più a eccitare la -curiosità dei parigini che a incutere spavento ai nemici. L'impero fu -sollecito del sentimento dinastico nell'esercito con miglior successo -che non la monarchia di luglio. I pochi ufficiali liberali, che un tempo -si aggruppavano intorno ai generali africani, furono prestamente rimossi -o convertiti. Una guardia del corpo di 50.000 uomini, ben addestrati e -meglio pagati, portava l'uniforme dell'antica Guardia imperiale, e -viveva e sfolgorava dei ricordi napoleonici: il principe imperiale -faceva gli esercizi tra le fila dei figli della Guardia. Gli ufficiali -di merito arrivavano a una posizione splendida: la paga dei generali -richiedeva l'enorme somma annuale di 21 milioni. La croce della Legion -d'onore era conseguibile anche dai semplici soldati, e le nuove medaglie -militari premiavano i meriti più modesti. Fu istituita una medaglia -commemorativa per ogni campagna; perfino la passeggiata militare a -Pechino fu ricordata dalla medaglia col dragone. - -Urgeva soprattutto di formare una razza di vecchi soldati di -professione, la cui bandiera fosse la casa e la patria. Fu fondata la -cassa di esenzione che con le alte entrate e pensioni attirava gli -usciti di ferma a continuare nel servizio come capitolanti; anche il -soldato semplice aveva la certezza di ricevere dopo venticinque anni di -servizio 500 lire all'anno, e anche più se era decorato. In tal modo si -formò rapidamente un corpo scelto di 170.000 soldati di professione. Che -il peso delle pensioni militari aumentasse in 10 anni di circa 20 -milioni, non era cosa di cui si desse pensiero la finanza imperiale. -Anche la zotichezza lanzichenecca dei vecchi soldati, e il bagordare dei -_vieux grognards_ straripante in molti eccessi taciuti dalla stampa, non -scandalizzava un gran che: comunque, il sentimento napoleonico dei -pretoriani era assicurato. La guerra d'Italia scoprì per la prima volta -la rifioritura dei punti neri di un siffatto procedimento. Quanto più -gagliardamente allignava il ceppo dei soldati di mestiere, tanto meno -rendevano le leve di milizie giovani, fino a scendere a circa 23.000 -uomini all'anno; e tanto più scarso era per conseguenza il numero delle -truppe di riserva istruite. Si cercò di sopperire, dando alla meglio a -una parte dei coscritti una istruzione accelerata. Capitò allora la -guerra del Messico, che impose gravi sacrifizi imprevisti: nel paese la -forza effettiva delle truppe era molto ridotta, e negletti i magazzini e -gli armamenti; e quando in mezzo a un siffatto scompiglio rimbombò l'eco -formidabile di Königgrätz e tutti gli occhi si volsero all'esercito, -allora il governo dové pure capire l'assurdità della sua politica -militare. Subito si buttò sulla via opposta, e arrischiò la proposta del -servizio generale obbligatorio. - -Perché mai in un paese in cui l'eguaglianza è deificata e domina il -quarto stato, cotesta idea si abbatté in una opposizione furente? Mutare -la costituzione dell'esercito vuol dire trasformare la costituzione -dello stato. Il servizio militare generale obbligatorio è impossibile in -una società burocratica; basta la sua rigogliosa esistenza a provare -quanto siano radicati in Prussia i pubblici costumi dell'autonomia -amministrativa. Non soltanto il ricco aborriva in Francia la -prestazione personale del servizio militare allo stato; i lavoratori -altresì, i leali contadini diventarono riottosi e ribelli, quando corse -per le terre il grido: _il n'y aura plus de bons numéros!_ Nessuno -voleva rinunziare alla speranza, che la fortuna del sorteggio lo -dispensasse dal suo dovere civile. Il servizio generale obbligatorio è -inattuabile senza corpi di armata provinciali: diventa di una durezza -intollerabile, quando costringe le persone colte a servire, anche in -tempo di pace, lontano dal proprio paese, in reggimenti nomadi. Siccome -il bonapartismo aveva sempre in mano il mezzo di creare una così detta -opinione pubblica e di suscitare l'apparenza di un generale entusiasmo -guerresco, il sistema di Scharnhorst non poteva spiegare in Francia la -felice azione pacifica che ha avuto presso di noi. Lì, invece, il -servizio obbligatorio sarebbe stato uno strumento di servitù, avrebbe -assoggettato tutta la gioventù alla disciplina militare, impegnato tutte -le forze della nazione in una politica estera lunatica. Perciò, quasi -soltanto nella bellicosa Lorena i primi disegni del maresciallo Niel -furono accolti con giubilo, da per tutto con terrore. - -Il superficiale dilettantismo dell'opposizione si confermò ancora una -volta nella discussione del corpo legislativo sulla legge militare. I -medesimi retori, che avevano rimproverato l'imperatore di arrendevolezza -alla Prussia, celebrarono con perorazioni grandiloque l'ideale immorale -e impossibile della pace universale, levarono al cielo il sistema -militare svizzero, pel quale in Francia il terreno di consistenza -mancava affatto, asseverarono, che solamente la libertà renda -invincibile l'esercito. Il compromesso, a cui venne alla fine il governo -con l'egoismo dei possidenti, non mutò nulla alle basi dell'antico -ordinamento militare napoleonico. Solo che fu rafforzata la leva -annuale, fu formata sulla carta una gagliarda armata di riserva, fu -migliorato l'armamento. Ma il cambio rimase, sebbene scorciato a dieci -anni, rimase la lunga ferma, rimase lo sparpagliamento dell'esercito in -reggimenti isolati, senza patria; in una parola, l'organizzazione -militare per l'aggressione. Lo spirito delle truppe, dopo come prima, -era determinato dai soldati di mestiere, di cui espresse il sentimento -il generale Changarnier nei suoi giudizi sprezzanti sulle milizie -prussiane. Dopo come prima, il coscritto francese entrava con terrore e -con sgomento nella caserma, per poi conformarsi rapidamente sotto le -bandiere all'irrequieta iattanza militare dei veterani. In questo -esercito e in questo spirito della nazione, unicamente qui si annidava -la minaccia alla pace universale tanto melodrammaticamente lamentata -dagli apostoli pacifisti francesi. - -Il dispotismo, anche nelle riforme militari, si rivelò inetto ad -apprezzare degnamente le forze morali della vita dei popoli. Quando era -pretendente, Luigi Napoleone aveva scritto parole di ammirazione per -l'ordinamento militare prussiano; adesso riceveva sull'esercito -prussiano informazioni intelligenti e imparziali dal colonnello Stossel. -Ma le lettere rimasero inosservate, nemmeno lette. La camarilla militare -non voleva vedere, che ogni riservista tedesco e ogni uomo della -Landwehr aveva percorso nell'esercito permanente la scuola della -disciplina e dell'esercitazione tecnica, e che proprio in ciò consisteva -la forza incomparabile dell'esercito tedesco; nutriva unicamente l'idea -di superare il rivale con l'enorme superiorità del numero. Perciò fu -messa su la massa senza istruzione e senza valore della Guardia mobile, -e si persisté con cieca muffosità nell'illusione, che la Landwehr -prussiana non fosse buona a nulla, laddove sarebbe bastato uno sguardo -fugace sulle leggi militari della Germania settentrionale a mostrare il -contrario. Si smargiassava sulle nuove armi, chassepots e -mitragliatrici, e intanto si era legati per tira avanti di stupida -_routine_ a una tattica già vecchia decrepita, si maneggiavano le truppe -secondo un regolamento del 1791, e si mandavano fuor dei piedi gli -ammonitori con la frase baldanzosa: «il nostro esercito possiede la -tradizione della vittoria!». Il despota non poteva desiderare, che un -generale si cattivasse un partito compatto tra le sue truppe; perciò -distribuì il paese in grandi _Commandos_, a cui tra rapidi trasferimenti -erano assegnati i singoli reggimenti; e non rifletté, che un tale -sbrancamento dell'esercito nuoceva allo spirito di camerati delle -truppe, e che allo scoppio di una guerra avrebbe costretto a una nuova -formazione dell'armata e avrebbe così menomata la prontezza -dell'efficienza offensiva dello stato. Anche nell'esercito la carie -morale della vita di questo popolo divorava ogni cosa intorno a sé. Già -durante la guerra d'Italia un diplomatico inglese, acuto osservatore, -che aveva conosciuto da vicino i vincitori di Solferino, scrisse alla -sua corte: «questo esercito sarà irreparabilmente perduto, non appena -gli sarà contrapposta un'armata di salda disciplina». E da allora le -truppe si depravarono anche peggio nelle spedizioni di sacco al Messico -e in Cina. Un nepotismo spudorato, maneggiato dalle dame della corte, -allentava affatto il nodo compagnevole, del resto già sciolto, tra gli -ufficiali; la disciplina non rispettava i condottieri, i quali passavano -la più parte del tempo tra vuote millanterie, modicissimo lavoro e -lautissimo far niente. - -Frattanto la Francia credeva al suo invincibile esercito, e siccome -Luigi Napoleone, per lo meno nei primi anni di regno, partecipava a -cotesta fede, è dunque innegabile, che egli per lungo tempo fece uso -moderato della potente arma offensiva, che opinava di avere sotto mano. -Dal tempo di Enrico IV egli era il primo sovrano di Francia, che si -occupasse delle questioni europee con intelligente sollecitudine pel -bene dell'intero continente, e non già coi soli preconcetti -dell'ambizione francese o dell'ambizione personale. Nei suoi anni -migliori sostituì alla politica orleanista dell'invidia rilevanti vedute -europee. Le medesime corti, che avevano salutato con gioia il colpo di -stato, dopo vista l'orientazione assunta dal trono imperiale, guardarono -con comprensibile diffidenza alla politica europea del nuovo sovrano. -Per un sovrano francese il nome imperiale non poteva mai risolversi in -una troppo innocente decorazione, come il titolo d'_imperial crown_ per -la corona della Gran Bretagna. Il nome di Napoleone III sonava come -un'evizione degli antichi confini dell'impero mondiale, a cui lo zio non -aveva formalmente rinunziato mai. In verità, il nipote fece -assicurazioni soddisfacenti; ma il sospetto delle corti continuò. Un -protocollo segreto, firmato a Londra il 2 dicembre 1852 dagli -ambasciatori delle quattro grandi potenze, ammise il principio del non -intervento, assumendo che la fondazione dell'impero fosse un puro -mutamento del regime interno della Francia. La Prussia, come la -minacciata più da vicino, essendo la sola grande potenza confinante con -la Francia, prese puramente atto dell'accaduto, con la dichiarazione -formale, che con ciò non s'intendeva né di esprimere un'opinione, né di -riconoscere le eventuali conseguenze. Lo czar Nicola rifiutò al nuovo -venuto il titolo di «caro fratello». - -La faccendoneria che traspariva irrequieta nelle Tuileries, il disegno, -portato in giro per le corti, di una grande unione doganale dei popoli -latini, i maneggi odiosi che la Francia iniziò col Belgio e la Svizzera, -erano cose che non potevano scemare la diffidenza delle corone. Il -napoleonide era il nemico nato dei trattati del 1815, che, sia pure -lacerati qua e là, determinavano sempre, però, la conformazione della -carta dell'Europa di mezzo. Non poteva certo lasciare l'impero nella -posizione modesta, che gli era stata fatta fin dal Congresso di Vienna. -L'istituzione della medaglia di Sant' Elena, che fu una vera -provocazione sfacciata, dimostrava che il nipote non aveva punto -dimenticato le tradizioni militari della sua Casa. Né sulla fiducia -personale poteva contare il furbo, che aveva conquistato il trono con un -gioco di bindolerie. «Napoleone mente sempre, e quando tace congiura», -ecco come lord Cowley fissò più tardi l'avviso allora predominante nelle -corti. In effetto, il gusto delle cabale e delle vie traverse durante -una vita avventurosa, era diventato nell'imperatore una seconda natura. -Gli piaceva di lasciarsi continuamente per lo meno due porte aperte: si -atteneva fedelmente al principio, che la politica francese non aveva mai -rinnegato da tre secoli, vale a dire all'adagio: _promettre ça n'engage -à rien_. Anche i disegni che non avevano nulla a temere dalla luce del -sole, egli curava di prepararli in profonda segretezza, come un -cospiratore, lanciandoli poi di colpo fuori delle tenebre. Due -tentazioni opposte si contendevano il napoleonide. Seguendo la prima, -avrebbe potuto presentarsi come l'erede dello zio e intraprendere contro -l'Inghilterra la guerra di vendetta, domandata mille volte da saccenti -fanfaroni. Stante la elaborazione ingegnosa del credito inglese, le cui -fila si raccoglievano tutte alla capitale, non pareva affatto -inconcepibile, che una breve dominazione di truppe straniere a Londra -avrebbe potuto scompigliare l'intero regno, e indurre a una pace -umiliante quel popolo mercantile e poco bellicoso, còlto alla -sprovvista. Oppure, seguendo la seconda tentazione, avrebbe potuto -dedicarsi ai disegni del bonapartismo rosso, alle idee pazzesche, che il -principe Napoleone fece sostenere dall'_Opinion nationale_ e che poi -egli medesimo espresse nel maggio del 1865 nel suo famigerato discorso -ad Aiaccio. Il principe venne fuori con la botta demagogica del -prigioniero di Sant'Elena: «il mio nome sarà sempre pei popoli la stella -polare del loro diritto». E pretese una tendenziosa politica di -radicalismo, che, secondo il presagio dello zio, avrebbe collocato il -sostenitore a capo dell'Europa; chiese il ripristinamento della Polonia, -la lotta contro l'Austria reazionaria, e via di seguito. - -È un merito incontestabile dell'imperatore l'essersi ben di rado -lasciato traviare nella freddezza del proprio giudizio da propositi -frivoli di tal natura, e l'avere respinto continuamente l'odio e la -vendetta come «sentimenti che non si confanno più al nostro tempo». Si -rifece all'antica politica nazionale della grande età borbonica. Volle -risollevare la Francia a potenza direttiva della terraferma, e -puntellare coi popoli latini tale preponderanza. Ma bisognava -raggiungere il vecchio fine con mezzi moderni. Come Persigny e Cavour, -Napoleone III ravvisò la garanzia della civiltà europea nella salda -unione delle due potenze occidentali. In verità, questa antica idea di -Palmerston, che offendeva anche l'orgoglio tedesco, scapitava ogni -giorno un poco della sua plausibilità, sebbene non fosse ancora -interamente infondata in quegli anni, in cui l'influenza della Russia -pesava tuttora sulla nostra patria. Una volta che il nipote credeva o -dava a credere di credere, che il conquistatore del mondo aveva sparso -da per tutto «i semi di nuove nazionalità», tant'è, egli stesso sanciva -l'importanza, dominante pel nostro secolo, delle idee nazionali. Egli -previde, che i trattati di Vienna avrebbero trovato il nemico più -formidabile nel sentimento nazionale, quando si fosse ridesto, dei -popoli arbitrariamente divisi, e volle promuovere quanto fosse -necessario allo scopo. Apprezzò l'influenza dell'opinione pubblica, -riconobbe che oggi è determinata dal liberalismo, la celebrò sovente -come la sesta grande potenza che sola oggigiorno consenta successi -durevoli, e decise di non por mano a nessuna grande impresa senza -l'assistenza delle idee liberali. Queste vedute sapienti e moderne erano -il fondamento della politica estera nei primi anni dell'impero. Il -merito di cotesta politica è tanto più altamente stimabile, in quanto si -contrapponeva ad antiche tradizioni e pregiudizi dello stato e del -popolo francese. L'opinione media dei francesi era racchiusa -nell'aforismo di Thiers: _rien n'est plus déplorable que les -nationalités_; che in tedesco vuoi dire: solamente la Francia ha il -diritto di formare un forte stato nazionale. - -Senza dubbio, anche nella politica europea di Napoleone apparve lo -sconciamento di questo cervello, che in tanti anni di esistenza profuga, -in eterni almanaccamenti e sognamenti, aveva affatto disimparato di -stare al sodo, e di mantenere immutato un disegno con profonda serietà -volitiva. In un'ora di sdegno, dopo la pace di Villafranca, Cavour -opinò, che Napoleone portasse nella mente molte idee politiche, ma -nessuna matura e pronta, e che per questo era corrivo a lasciare in asso -l'opera sul bel principio. Nei giorni tranquilli il grande italiano ha -espresso un giudizio più mite; ma noi che oggi abbracciamo con lo -sguardo tutta la politica del bonapartismo fino al suo suicidio, -possiamo tener buona la parola irata di Cavour. Il napoleonide sedeva -sulla carta d'Europa ruminando, limandosi continuamente il cervello se -gli convenisse spostare una frontiera al settentrione oppure al -mezzogiorno: una fucina di disegni senza mai posa: e con tutto ciò era -ben altro che una natura elastica, ma un flemmatico lento, che più -cambiava posizione e meno si trovava a posto. E finiva sempre col -soggiacere all'intima falsità del dispotismo democratico. Le idee -nazionali del secolo dovevano effettuarsi, ma solo con un sistema -ingegnoso di alleanze, solo con l'aiuto della Francia, e la nazione -felicitatrice di popoli, la nazione dirigente doveva esserne ripagata -in terre e genti. Il _révendiquer_, il ridomandare l'antico territorio -napoleonico parve altrettanto irremissibile a tale politica, come la -costituzione degli stati nazionali: solo che l'una idea escludeva -l'altra. - -Il favore della fortuna iniziava l'imperatore in una êra rigogliosa, in -cui le condizioni dell'Europa erano mature alle grandi risoluzioni: ed -egli, da cervello sistematico qual era, si dava ad approfondire con -accorgimento la «questione» emergente, ed era ben in diritto di dire: -_étudier une question n'est pas la créer_. Per molto tempo aveva -trattato di politica come giornalista; sovrano, conservò l'antica -abitudine. Non un solo atto della politica neonapoleonica fu posto in -iscena senza programmi solenni, senza il buscherio delle frasi -patetiche. Verrebbe il tempo, che un uomo ben più grande avrebbe -svelato, a confusione e scorno, la meschinità di mezzi siffatti. Il -conte Bismarck ha dimostrato al mondo, che una vera politica moderna -raggiunge magnifici successi solo con l'opera di popoli emancipati, -fidanti esclusivamente in sé stessi; e dimostrò, inoltre, che la -politica più geniale e inventiva si svolge continuamente nelle forme più -semplici degli affari. Il restare a mezzo, il mancato successo di molte -intraprese dell'imperatore si spiega meramente con la situazione -contraddittoria di un uomo, che era nello stesso tempo un despota e un -erede della Rivoluzione, nello stesso tempo uno statista di idee europee -e il dominatore della nazione più vanagloriosa. - -Il nuovo sovrano non potè resistere a prima giunta alla debolezza del -_parvenu_: cercò di entrare nella sfera di parentado delle corti -legittime. Come l'aspirazione gli fu respinta, conchiuse alla lesta un -matrimonio impari, e dichiarò pateticamente: «io porto con orgoglio il -glorioso titolo di risalito». Gli si sarebbe presto offerta -l'opportunità di rendere la pariglia alla più burbanzosa delle dinastie -legittime. Noi oggigiorno dobbiamo tenere come indubbio, che lo czar -Nicola non intendeva disporre del dominio turco da conquistatore, ma -aspirava al protettorato sulla intera Chiesa ortodossa o, con -l'espressione caratteristica del suo gabinetto, sul culto greco-russo. -Il che voleva dire fondare la sovranità della Russia sui rajahs, -decidere la questione orientale a favore della Russia. Anche chi non -s'inchina alle idee di Davide Urquhart, deve però oggigiorno gratamente -riconoscere con quale acume e sicurezza Napoleone III seppe penetrare, -prima dell'Inghilterra, la versuzia dei disegni russi. La corte di -Parigi in principio era ben lontana da un tracotante vezzo di guerra; e -durante la lotta l'imperatore serbò una misura, che costrinse al -riconoscimento perfino un Guizot. Nella contesa pei Luoghi Santi, egli -prima, per lusingare gli ultramontani, si fece innanzi in modo -abbastanza provocante, poi d'un tratto svoltò, subodorando, che lo stato -turco infermo avrebbe potuto a stento tollerare ancora un'altra scossa -guerresca. E quando lo czar, con l'abituale alterigia verso l'opinione -pubblica, smascherò senza ritegno le mire della sua ambizione, allora -finalmente si capì alle Tuileries, che era venuto il tempo non solo di -tenere in piedi la Turchia, ma di fiaccare la prepotenza della Russia. I -documenti pubblicati dal gabinetto di Parigi diedero per la prima volta -al mondo la coscienza della gravità della situazione. Poi, nel corso -della guerra, nella mente dell'avventuriero affaccendato sorsero idee -lungiopranti di ogni specie. Al generale piemontese Partonneaux -confessò: «la Polonia ripristinata, la Finlandia alla Svezia, la Crimea -alla Turchia, e poi una rivoluzione in Italia; ecco la soluzione più -felice!». Ma imparò a sobbarcarsi, quando il volo vittorioso delle sue -aquile andò molto a rilento. - -Il momento della decisione parve molto felicemente scelto per la Russia. -Lo czar per lo spazio di una generazione aveva portato con successo la -maschera del grand'uomo, e di contro alle malferme corti occidentali si -ergeva imponente, con quella irremovibile sicurezza che in un Gustavo -Adolfo o in un Federico è un privilegio del genio, e in lui era nulla -più che un segno di terra terra di pensiero, e di limitatezza. Non vi -era principe in Europa, che non gli si fosse umiliato. Le corti tedesche -e italiane adulavano il nemico della Rivoluzione, l'Austria gli pareva -per sempre obbligata per l'assoggettamento dell'Ungheria. Le due potenze -occidentali si erano alienate per via dei discorsi senza freno degli -_chauvinistes_ e della contesa pei profughi. Nel parlamento inglese -risonò così alta e minacciosa la parola dell'odio alla Francia, che nel -marzo del 1853 millecinquecento londinesi stimarono necessario firmare -una protesta di devozione all'imperatore. La gara commerciale e -industriale in Occidente teneva siffattamente gli spiriti, che a stento -pareva ancora possibile una guerra popolare. La nazione francese andò -alla guerra in Oriente con la stessa malavoglia che un tempo gl'inglesi -nelle lotte napoleoniche: solo durante i fatti d'arme l'ambizione -militare riprese il sopravvento sull'amor di pace di un'età industriale. -In conclusione, lo czar poté sperare di ottenere nella pace il dominio -sui cristiani di Oriente. Napoleone III fu il primo a intravvedere la -debolezza della potenza russa e la nullaggine della grandezza personale -dello czar. E conchiuse l'alleanza vantaggiosa con l'Inghilterra. Feste -di fratellanza e visite a corte sigillarono il nuovo sincero accordo, e -per la prima volta nella storia la flotta inglese accolse a bordo -soldati francesi. - -Le due potenze occidentali si celebrarono reciprocamente con fracassosa -millantatura come le custodi della civiltà. L'imperatore ebbe a -rilevare, che erano «anche più forti per le idee che rappresentavano, -che per la potenza dei loro vascelli e dei loro battaglioni». Drouyn de -Lhuys e Moustier col tono arrogante da maestri di scuola verso la -Germania provocarono un fiero rimbecco dal signor di Bismarck. Lo stesso -Napoleone III nel discorso del trono del 1854 si era concesso -l'impudente osservazione: «La Germania, che forse ha dato troppe prove -di sottomessa compiacenza (_déférence_) alla Russia, riacquista -l'indipendenza della sua condotta». Oggi nessun tedesco può ripensare -senza vergogna alla pacatezza con cui la stampa della Germania -esacerbata contro la Russia sopportò una tale iattanza dell'Occidente. -Anche i rimproveri astiosi, che il mondo liberale mosse allora alla -politica di neutralità della Prussia, hanno da un pezzo ceduto a un -giudizio più posato. Non conveniva alla Prussia rendere alle potenze -occidentali servigi, che in conclusione avrebbero potuto profittare -esclusivamente all'Austria; ed è a lamentare solamente il fatto, che a -Berlino non si ebbe animo destro a cavar partito dal garbuglio orientale -per la liberazione dello Schleswig-Holstein. Eppure la partigianeria -passionata del mondo liberale per le potenze occidentali veniva da un -istinto sano. Era il tempo che il partito reazionario in Prussia -magnificava il bianco czar come il secondo padre del nostro stato. -Questa autorità sovrana dell'impero semi-asiatico gravava così -oppressiva sulla vita tedesca, contraddiceva siffattamente all'essenza -della civiltà nostra, che qualunque cambiamento di rapporti tra le -potenze europee doveva sembrare un progresso. - -L'imperatore ravvisò nell'antico dominio del Ponto il solo punto -vulnerabile dell'impero russo, giacché un'irruzione in Bessarabia non -era possibile senza l'aiuto dell'Austria; ma già da ora, nei giorni di -maggior potenza, mostrò, come poi sovente in appresso, una -tentennonaggine di esito imprevedibile tra le vedute proprie e le -suggestioni altrui. In principio egli voleva tagliare ogni comunicazione -tra la Crimea e la terraferma; poi ristette, e permise lo straordinario -assedio di una fortezza, che si riforniva continuamente di nuove forze -dal territorio alle spalle. Il despota ebbe la soddisfazione, che il suo -esercito desse eccellente prova, mentre nell'armata inglese si -manifestavano tutti gl'inconvenienti dell'amministrazione militare -parlamentare. Quando le truppe vittoriose rimpatriarono, egli poté bene -lodarle di avere riconquistato al proprio paese il debito posto in -Europa; e Troplong gridò giubilando, che l'Europa riconosceva -novellamente il nome della grande nazione. La Francia apparve in pace -come in guerra la potenza dirigente dell'Europa. L'imperatore, alla -maniera del primo console, trasse subito alla grande alleanza gli stati -intermedi del Mezzogiorno e del Settentrione, calcò a bella posta sul -carattere liberale della sua politica estera, e ancora nel novembre 1855 -esortò l'opinione pubblica a far pressione sui gabinetti. - -Certo, la soluzione della questione di Oriente annunziata dalle penne -del bonapartismo fu tutt'altro che raggiunta con la pace di Parigi. -Cacciata dalle foci del Danubio, la Russia frattanto compì -l'assoggettamento del Caucaso e l'abbracciata del Mar Nero: enormi -conquiste nell'Asia interna prepararono nuove catastrofi al Bosforo, e -appena quindici anni dopo la pace di Parigi la Russia si dichiarò -formalmente sciolta dal patto innaturale, che aveva convenuto la -neutralità delle acque del Ponto. Le stesse potenze occidentali doverono -confessare, che la pace era solamente un armistizio; e anche dopo la -pace garantirono per mezzo di un trattato con l'Austria l'indipendenza -della Turchia. Ma di garanzie, la Turchia con la guerra di Crimea ne -acquistò soltanto una: un rinsaldamento di fiducia nel suo valoroso -esercito. La riforma dello stato, che esordì sotto la protezione della -Francia, è andata in fumo. Solo i ragazzi possono ammirare l'editto di -tolleranza turco, lo Hat-Humayun, splendido cimelio della civiltà -napoleonico-ottomana. Un impero orientale non può guarire in virtù dei -concetti giuridici occidentali. Secondo il diritto pubblico dell'Islam, -il credente può bene concedere tolleranza, ma non mai l'infedele esigere -tolleranza. Se in effetto un ringiovanimento dello stato è tuttora -possibile, avverrà solamente nel caso che ogni nazione e ogni Chiesa -della penisola balcanica sia organizzata in corpo autonomo con -amministrazione propria; ma dell'intelligenza di coteste idee di -Leopoldo von Ranke e di Lamarche la nuova Turchia napoleonica è priva -affatto. Comunque, era già un fatto notevole, che fosse rotto alla fine -l'affatturamento d'indolenza, che aveva paralizzato per tanto tempo le -potenze occidentali. La Turchia fu accolta nella società degli stati -europei, la Russia ebbe ad apprendere che il continente non tollererebbe -una soluzione unilaterale della questione orientale. Frattanto furono -ripresi in senso umano i disegni egiziani dello zio, e fu condotta a -termine la grandiosa opera del canale di Suez. - -Le conseguenze della guerra di Crimea furono risentite dall'Europa in -modo di gran lunga più profondo, che non dall'Oriente. Napoleone III si -valse della potenza recentemente acquistata per effettuare un'idea -preferita del suo antenato. Anche egli si sentiva protettore della -libertà del mare e delle marine minori; e si adoperò a che il Congresso -di Parigi enunciasse i principii di un diritto marittimo più umano: -umane teorie giuridiche, che certamente il bonapartismo si sarebbe col -plauso della nazione cacciate sotto i piedi, non appena avessero -attraversato l'interesse della Francia. La potenza della Francia si levò -gagliarda davanti all'astro dell'Inghilterra che impallidiva. Il -napoleonide riuscì ad estirpare interamente l'odio mortale alla perfida -Albione, che per quarant'anni aveva dominato l'anima dei francesi. Ora -si guardava al Canale con amicizia di buoni vicini, perché non si aveva -nulla più da invidiare all'Inghilterra. Lo stato isolano sonnecchiava a -tutt'agio sui guanciali della dottrina di Manchester, e se talvolta -sobbalzava spasmodicamente per rafforzare la squadra di corazzate o per -aumentare il numero dei suoi disutili reggimenti di volontari, allora il -mondo sentiva quanto fosse avvizzito l'orgoglio dell'Inghilterra. -Siccome all'alleanza con questo stato non era più da dare troppo peso, -Napoleone si volse ad avviare la buona intesa con la Russia. Al -Congresso di Parigi trattò con riguardo l'ambasciatore dello czar, -favorì le mire russe nelle provincie danubiane, porse aiuto alla -fondazione della grande Rumania, e mandò perfino una flotta a incrociare -nell'Adriatico per soccorrere, all'occorrenza, i montenegrini. La -Francia era di nuovo in grado, per la prima volta dal tempo del -Congresso di Vienna, di procedere a disegni positivi nella formazione -della novella Europa, e la guerra d'Italia comprovò, che una volontà -prudente guidava il potentissimo stato. - -A chi si volta a guardarli, i grandi rivolgimenti compiuti appaiono -semplici e spiegabilissimi, e futili rispetto alle speranze del domani i -loro risultati duraturi. La gente ingiusta, che oggi rivà al potente -anno 1859 con le idee del 1871, non vuole ponderare sul serio con quanta -gratitudine i più saggi e competenti patrioti d'Italia, i Cavour e i -D'Azeglio, apprezzarono le benemerenze di Napoleone III verso la loro -patria. L'imperatore si vantava: «se vi sono uomini che non intendono i -propri tempi, io non appartengo a costoro»; ed ebbe il raro coraggio di -por mano a disegni europei, che la più parte dei suoi contemporanei e -quasi tutti i gabinetti tenevano per utopistici. All'opinione pubblica -la saldezza incrollabile del regime della sciabola austriaco pareva -tanto indubitata, quanto la incapacità politica degl'italiani. La grande -maggioranza della nazione, che amava chiamarsi _la nation initiatrice_, -era abbarbicata alle antiche idee dell'invidia politica. Non erano i -soli ultramontani quelli che temevano il risorgimento dell'Italia come -un pericolo pel papato, e che vedevano con soddisfazione, che il partito -reazionario nella Penisola, dopo la conquista di Roma, riguardava la -Francia come un saldo sostegno. Anche i rossi radicali credevano tuttora -fermamente all'antichissimo principio fondamentale della politica -italiana dei francesi: nella Penisola non è ammissibile nessuna potenza -indipendente, né straniera, né italiana. Solo di malavoglia gli alti -ceti si confecero all'idea, che la Francia sguainasse la spada pel re -delle marmotte. Perfino tra i sommi consiglieri dell'imperatore si -annoveravano molti proseliti del partito delle dame spagnuole: al tempo -del Congresso di Parigi l'ambasciatore napoletano Carini qualificò il -conte Walewski come il migliore «tra la canaglia che circonda -l'imperatore». Ma nello scambio d'idee con Cavour, Napoleone III venne -alla decisione di riprendere e sostenere con spirito energico il -principio del non intervento, che tra le deboli mani di Luigi Filippo si -era volto in una frottola: come aveva tentato di distruggere la -supremazia russa in Oriente, così ora intendeva di spezzare la -dominazione dell'Austria nel Mezzogiorno, e accordare mano libera -agl'italiani nella determinazione del proprio destino; ben inteso, sotto -la guida della Francia e dietro ampia indennizzazione. - -Indaghino pure i furbi, se il carbonaro non fosse legato a un grave -giuramento; le idee direttive della politica napoleonica bisogna -spiegarle con motivi più semplici. Il condottiero di bande della Romagna -aveva affinati, non già dimenticati, gl'ideali della sua giovinezza: lo -dimostrò la sua lettera a Edgardo Ney. Gli antichi legami della sua -dinastia coi patrioti italiani erano continuati: i Pepoli erano -imparentati coi Murat, il conte Arese era stretto in amicizia col -monarca piemontese, come col francese. Il fanatico del papato liberale, -il padre Ventura, viveva alle Tuileries come confessore, Farini durante -l'esilio aveva frequentato la casa di Gerolamo. Anche più efficace -riuscì la segreta attività del triumviro romano esiliato Livio Mariani, -il quale per anni e anni non ristette mai dal ricordare all'imperatore i -sogni di gioventù. Il nipote, condotto sempre a rifarsi alle idee dello -zio, vedeva nel Piemonte l'erede naturale del napoleonico Regno -d'Italia; in questo stato doveva aver centro il riordinamento della -Penisola e anche l'influenza della Francia. A più riprese il despota si -permise d'immischiarsi con pedagogheria nella situazione interna del -piccolo ma libero stato, e per un pezzo appoggiò perfino i clericali -torinesi contro il gabinetto liberale; pure, egli non rinunziò mai a -sperare un'alleanza gallo-sarda, vagheggiata fin da dopo la battaglia di -Novara. «Sono nubi passeggere», disse confortante all'italiano Collegno -poco dopo la fondazione del trono imperiale; «verrà il giorno che i -nostri eserciti lotteranno insieme per la nobile causa dell'Italia». -Conosceva l'Italia: l'acuta osservazione e la notizia sicura delle cose -lo condussero all'opinione, che nel proclama di guerra compendiò nelle -parole: «le cose sono state spinte dall'Austria a tal segno, che o -l'Austria deve dominare fino alle Alpi Marittime, o l'Italia esser -libera fino all'Adria». Conosceva la stretta affinità dei due popoli, -sapeva che gli uomini di stato del Piemonte erano affatto imbevuti di -cultura francese, e che perfino Cesare Balbo, il patriota idealista, -soleva affermare: «io sono prima italiano e dopo francese». E previde -che le popolazioni di Francia, sempre sensibili ai moti magnanimi, -avrebbero accolto con gioia la guerra di liberazione del paese -consanguineo. - -Già prima del Congresso di Parigi era andato a lui Cavour, che era il -patrocinatore del suo popolo oppresso e, insieme, era l'ideale dello -«spirito positivo», compenetrato di quel sicuro istinto del possibile, -che il pretendente aveva di continuo esaltato come il più alto dono -dell'uomo di stato. Davanti all'Europa riunita l'italiano doveva -esprimere sotto il consenso tacito dell'imperatore i lamenti d'Italia: -l'Austria, abbandonata da tutte le potenze, mieteva ora i frutti della -sua superbia e di quella politica delle cose a metà, che offendeva a -morte la Russia senza appagare le potenze occidentali. Cavour tornò in -patria con la ferma fiducia, che l'imperatore voleva la guerra; e da -allora si comportò con una arditezza provocante, che spaventò gli stessi -diplomatici dell'imperatore, che non erano addentro. Mentre negli anni -seguenti le potenze occidentali guarivano delle ferite riportate nella -guerra di Crimea, le sommosse e le cospirazioni a Genova e a Livorno, a -Napoli e in Sicilia dimostravano con quanta giustezza Cavour avesse -descritto le condizioni precarie della patria; e sopravvenne l'attentato -di Orsini come un formidabile richiamo al debito insoddisfatto. - -L'imperatore si teneva sempre al suo cauto metodo delle due porte -aperte. Si abboccò con lo czar a Stoccarda e, nello stesso tempo, diede -affidamenti tranquillanti alla corte di Vienna. Mentre a Plombières -stringeva la grande congiura con Cavour, i suoi giornali di corte -parlavano con freddezza glaciale delle speranze d'Italia. Napoleone III -fu sorpreso egli stesso dell'effetto del suo amaro saluto di Capodanno -all'ambasciatore austriaco. Alcune settimane dopo fu conchiuso il -matrimonio del principe Napoleone: la sollecitudine dinastica del -risalito non si smentì neppure in quei giorni pieni di fecondi disegni. -Nel febbraio il discorso del trono annunziò «che l'interesse della -Francia si trova dovunque occorra porgere la mano a una causa di -giustizia e di civiltà». Allora stesso uscì l'opuscolo di Laguerronière -che dichiarava: «governare vuoi dire prevedere»: anche sul trono il -sistematico curava tuttora di presentare all'opinione pubblica le tesi -della lotta politica. Seguì il gioco magistrale della diplomazia -gallo-sarda, per via del quale l'avversario fu posto dalla parte del -torto e l'aggredito dipinto come aggressore. Accecata dalla superbia, -l'Austria andava barcolloni alla guerra, e i più pazzi sogni della -politica della Restaurazione ripullulavano alla corte di Vienna, quando -Napoleone III, salutato per la seconda volta dal plauso dei liberali di -occidente, intraprese la lotta e gittò sulla causa italiana la posta -della durata della sua dinastia. Questa campagna, che presentò non più -che una magnifica manovra ben riuscita, cioè la contromarcia nascosta -dell'armata francese in Lomellina, non è certo comparabile con la gloria -delle giornate di Lodi e di Arcole. Napoleone non dettò punto al nemico -la legge della guerra; ché, anzi, si appiccarono due grandi battaglie -contro l'aspettativa dell'una e dell'altra parte. A Magenta decise la -risoluta energia di Mac-Mahon, a Solferino l'inettitudine del Comando -austriaco. Ma tanto più alta fu l'importanza politica della lotta. -Furono davvero giorni gloriosi, quelli in cui Napoleone gridò agli -italiani: «siate oggi soldati, se volete essere domani cittadini liberi -e indipendenti!» e quando nell'ingresso a Milano liberata il popolo -ebbro di entusiasmo premeva sulla criniera del cavallo imperiale. -L'impresa d'Italia aprì una novella età: l'imperatore pose -inconsapevolmente la prima pietra dell'unità d'Italia e della Germania. - -La pace di Villafranca dissipò l'ebbrezza della gratitudine, l'immagine -di Orsini coprì l'immagine di Napoleone. «Con la prosecuzione della -guerra io avrei osato ciò che un principe deve osare solamente per -l'indipendenza del proprio paese!»; in questo modo l'imperatore -giustificò davanti al senato francese la conclusione della pace, e il -giudizio della posterità non saprà un giorno aggiungere nulla a questa -parola recisa. La decisione della pace non mosse dall'orribile vista del -campo di battaglia di Solferino, né dal timore della malaria della -«terra ferma», né dalle pressioni del circolo imperiale pel ritorno, ma -dal contegno minaccioso della Prussia, la quale, trasportata dal cieco -furor di guerra della Germania meridionale e fatta inquieta dalla -crescente potenza della Francia, era proprio sul punto di incorrere in -un enorme errore politico. In un rapido dialogo l'imperatore con la -forza della sua superiorità personale seppe tirare a una pace -precipitosa l'avversario sconcertato. Ma quando il convegno di -Villafranca levò in alto nel mondo diplomatico la riputazione di -Napoleone III e corroborò la fama della sua scaltrezza impenetrabile, -quel giorno fu finita per la Francia la parte di condottiera. - -Erano scatenate le naturali potenze della passione nazionale, diaboliche -potenze, superiori a ogni arte diplomatica. L'imperatore intendeva di -strappare l'Italia alla dominazione dell'Austria, non di fondare lo -stato unitario: al principio della guerra nemmeno la grande mente di -Cavour vedeva davanti a sé l'unità statale come un fine fisso, -indefettibile. Napoleone desiderava un saldo stato intermedio in -Toscana, da far contrappeso al Piemonte; e, ad onta delle denegazioni -sia degl'italiani che dei francesi, oggi è fuori di dubbio, che in -segreto meditava su una corona reale di Etruria pel principe rosso. -Appoggiò alquanto più apertamente le mene dei Murat a Napoli; ché da -schietto Bonaparte credeva all'incurabile miseria del sangue borbonico. -Perciò a Plombières si era accennato appena alla sfuggita alla Toscana e -a Napoli: Cavour penetrava l'occulto intendimento dell'alleato e sperava -di attraversarlo. L'imperatore era fermo nell'idea, già espressa -chiaramente nell'opuscolo di Laguerronière, di una confederazione -italiana, che fosse diretta, sotto la tutela della Francia, da un forte -regno subalpino. Ogni volta che il lupo austriaco fosse lanciato -sull'ovile italiano, il Piemonte si vedrebbe alla mercé della grazia -della Francia. Il disegno era fino, non effettuabile. Chi aveva sfrenato -le passioni nazionali, non poteva comprendere la semplice verità, che -soltanto la piena indipendenza dell'intera Penisola avrebbe avuto virtù -di appagare il sentimento del popolo. Con tutta la sua conoscenza -dell'Italia, il despota non aveva alcun sentore della forza -dell'orgoglio italiano, dell'implacabilità dell'odio alle antiche -dinastie; cresciuto tra le grette tradizioni della sua corona, il -dominatore della Francia non poteva elevarsi all'idea, che era per -sorgere sul Mediterraneo uno stato nazionale del tutto indipendente. E -gli parve serio, nell'ottobre, esortare Vittorio Emmanuele a smettere le -illusioni e a riconoscere la confederazione italiana, per la quale la -Francia si era impegnata. - -Cavour non ha forse compiuto mai nulla di così importante, come in quel -mese autunnale in cui movendo la mano dalla sua tranquilla Leri stornò i -disegni federalisti della diplomazia imperiale. Ma anche Napoleone III -riprese subito il senso netto dell'uomo di stato; e comprese, che -nessuna potenza al mondo era in grado di contenere il movimento unitario -nell'Italia centrale, tanto meno egli stesso, che aveva testé sguainato -la spada pel principio del non intervento. La piega decisiva corse in -senso affatto contrario al punto di partenza del 1859. Thouvenel, -l'amico magnanimo dell'Italia, assunse il ministero degli esteri, e il -trattato di commercio con l'Inghilterra corroborò alla corte delle -Tuileries la vittoria delle idee liberali. Il 31 dicembre 1859 -l'imperatore scrisse al papa la famosa lettera: «i fatti hanno una -logica inesorabile»; la rinunzia alle Legazioni fu tenuta una necessità, -e, contemporaneamente, apparve l'opuscolo _il Papa e il Congresso_. Era -questo il secondo grande servigio che Napoleone rendeva agli italiani, -e, conforme al giudizio di Cavour, altrettanto importante quanto la -battaglia di Solferino. - -La lettera toccava il problema più grave della questione italiana, il -punto in cui si concatenavano insieme la politica interna e la politica -estera dell'impero. Tre anni avanti Pio IX avea tenuto a battesimo il -figlio della Francia, e il primogenito della Chiesa non aveva affatto -intenzione di guastare il buon accordo col papa. Tutte le lettere e i -proclami dell'imperatore annunziavano il proposito di conciliare la -libertà con la religione, di liberare dall'oppressione straniera il -Santo Padre, di non sacrificare né gl'italiani al papa né il papa -agl'italiani. I fatti insegnavano quanto volentieri il Vaticano soffriva -quell'oppressione straniera. La Curia riprovò la pace di Villafranca, -vantaggiosa per lei, con tutto il rodimento del fanatismo pontificio. Il -vincitore di Solferino fu accolto in patria da una tempesta -d'indignazione ultramontana, tanto che si vide costretto a dichiarare -conciliativamente al clero di Bordeaux: «verrà il tempo che tutto il -mondo parteciperà alla mia persuasione, che il potere temporale del papa -non è incompatibile con la libertà e l'indipendenza d'Italia». Onde si -accinse in un opuscolo «a studiare da sincero cattolico la questione -romana». Si può debitamente motteggiare sull'immagine idillica, che -l'imperiale _pamphlétaire_ abbozza dello Stato della Chiesa -dell'avvenire; su cotesto popolo sotto un pio Padre, paziente popolo che -vivrà unicamente alle parrocchie e alle loro grandi memorie, alla -contemplazione e alle arti, al culto e alla preghiera. Quell'opuscolo, -in verità, non era un monumento d'ipocrisia, come lo qualificò il papa -adirato: indubitabilmente annunziava l'idea direttiva della recentissima -politica imperiale, l'intendimento, cioè, di mantenere in un dominio -ristretto il potere temporale. Napoleone non poteva desiderare -l'annientamento dello Stato pontificio, se non voleva accendere in -Francia un pericoloso movimento ultramontano, né, insieme, rinunziare -all'idea dell'egemonia sui popoli latini. Giacché la Spagna, il Messico, -l'America del Sud parteggiavano unanimi pel papa re. Il consiglio dato -al papa di rinunziare alle Legazioni, era il massimo che l'imperatore -evidentemente potesse fare per l'Italia. Quello scritto rinfocolò il -movimento italiano in ristagno, compì l'unità dell'Italia centrale. - -Le conseguenze dell'azione dell'uomo di stato furono bilanciate da uno -sgarrone massiccio: l'imperatore domandò la Savoia, stata già stabilita -a Plombières in corrispettivo della libertà dell'Adria, come compenso -alle annessioni dell'Italia centrale, e, inoltre, anche Nizza. A ogni -modo, tutto questo non era un furto arbitrario di territori. La potenza -del partito ultramontano infrancesato del tutto in Savoia, come pure il -rapido progresso della lingua e dei costumi francesi nel nizzardo già -italiano a metà, dimostravano che in quelle regioni non veniva ad essere -sostanzialmente offeso il principio della nazionalità. Pareva quasi -irrecusabile per un Bonaparte l'occasione di riprendere per lo meno le -frontiere del 1814. La nazione, che dal generoso entusiasmo dell'estate -del 1859 era da un pezzo ricaduta nel vecchio egoismo, pretendeva la -ricompensa dei sacrifizi della guerra. Ma in questa circostanza -l'imperatore doveva sperimentare egli stesso la verità della parola da -lui espressa un tempo a Milano quando vi apparve da trionfatore: -«oggigiorno si è più forti con l'influenza morale che con le conquiste -sterili». I suoi rapporti coi patrioti d'Italia furono irremediabilmente -spacciati da questa politica ignobile, come Cavour col suo sguardo -limpido aveva previsto da un pezzo; e nello stesso tempo Napoleone, come -Cavour aveva parimente presentito, apparve agli occhi delle grandi -potenze come il complice di tutti i futuri avanzamenti della rivoluzione -italiana. Il plebiscito nelle nuove provincie diede al mondo ancora -un'altra prova dell'orribile depravazione morale dell'impero. La goffa -falsità dell'asserzione, che la Francia abbisognasse del versante delle -Alpi per la difesa dei suoi confini, l'oltracotanza soperchiatrice, che -si palesò con l'incorporazione anche delle parti neutrali della Savoia, -il bugiardo tiro alla Confederazione elvetica, che di botto fu -perfidamente defraudata di Chablais e di Faucigny dianzi promessele -formalmente; tutti cotesti tratti dell'antica politica napoleonica di -sopraffazione misero in moto il mondo diplomatico. Il tentativo della -Prussia di formare una coalizione contro la Francia andò a vuoto -propriamente per la debolezza dell'Inghilterra, ma sulla corte imperiale -pesò di nuovo la diffidenza di tutto il mondo. Non era dunque -inconfutabile la savia osservazione fatta nell'ira da Peel e da Roebuck: -«se oggi la Francia esige Nizza per ragioni geografiche, domani per le -stesse ragioni può pretendere il Reno»? - -L'onda della rivoluzione italiana aveva buttato in disparte -l'imperatore, che le aveva disserrato le chiuse; ed egli cadde affatto -nell'ombra, quando Garibaldi pigliò l'ardimentosa impresa nel -Mezzogiorno. Dai rapporti di ambasciata del napoletano De Martino noi -ora sappiamo con quanta pena e ripugnanza l'imperatore seguisse i -progressi dell'unità d'Italia. Come mai avrebbe egli potuto comprendere -un Garibaldi? il despota comprendere il condottiero delle libere -falangi, l'imperatore dei francesi il patriota di Nizza? L'inimicizia e -l'affinità del destino dei due uomini vanno tra i fenomeni più -meravigliosi di questa età opulenta di grandezze. L'uno e l'altro -avevano cominciato nello stesso tempo la loro carriera con un puerile -tentativo di sollevazione, l'uno e l'altro avevano trovato asilo di là -dall'Oceano, l'uno e l'altro toccarono quasi la stessa ora la dittatura -framezzo al turbine della rivoluzione. Ed ora per la quinta volta si -scontravano in una lotta irreconciliabile la sublime anima di fanciullo -del demagogo e la fredda mente calcolatrice del politico pratico. -L'imperatore bramava di salvare le Marche alla Santa Sede, ma -l'accecamento della Curia respinse la sua mano. Accorrere in aiuto dei -Borboni era impossibile: Napoleone III non aveva le mani legate -solamente per via dei suoi affari e delle ansie per i capitali francesi, -che egli stesso aveva attirato in Italia; sapeva, per giunta, che -gl'italiani lo stimavano legato: _et voilà ma faiblesse!_ Donde il -riguardo all'Inghilterra, che Cavour aveva cattivata interamente -all'unità italiana. Temporeggiando, tra nuovi indugi e vecchie ricadute, -lasciò finalmente che l'ineluttabile corresse per la sua china. Fintanto -che visse Cavour, Napoleone non riuscì mai ad alienarsi completamente -dalla causa italiana. Il potente intelletto sapeva sempre rabbonire il -despota; e nella primavera del 1861 si era già in procinto d'intendersi -pacificamente sull'avvenire di Roma. Proprio allora il grande statista -morì; e subito il dispetto compresso di Napoleone si manifestò -bruscamente. Il regno d'Italia fu riconosciuto dalla Francia non prima -del gennaio 1862. Non prima della lettera del 20 maggio 1862 -l'imperatore principiò a riavvicinarsi alla nuova potenza: espresse la -fiducia, che il papa avrebbe accordato ai suoi sudditi le libertà -municipali, e che l'Italia avrebbe riconosciuto i confini dello Stato -della Chiesa. L'infame sottomissione del gabinetto italiano e la -catastrofe di Aspromonte condussero in fine all'accordo. - -Chi teneva dietro alla stampa liberale del tempo, dal _Journal des -débats_ al _Siècle_, poteva facilmente incorrere nell'illusione, che la -nazione bramasse l'annientamento dello Stato della Chiesa. L'imperatore -era interprete migliore dell'animo del suo popolo. Laddove l'unità -d'Italia incontrava ora caldi partigiani presso le nazioni dianzi -ostili, per contro nella Francia alleata le sorgevano giorno per giorno -nuovi avversari: la maggioranza dei francesi chiedeva la continuazione -del potere temporale del papa, alcuni per gelosia verso l'Italia, altri -pei loro sentimenti clericali. Frattanto anche in Italia si principiò a -ricredersi delle esaltazioni speranzose e a comprendere l'immensa -arduità della questione romana. Una lettera di Massimo d'Azeglio -sottopose all'imperatore l'idea di sistemare in Italia la situazione per -mezzo di un trattato, secondo che già aveva tentato Cavour. I negoziati -con Menabrea a Vichy conclusero alla Convenzione di settembre, la quale -impegnava all'evacuazione di Roma e affidava agl'italiani la protezione -dello Stato pontificio. Questo accomodamento consentiva agl'italiani per -lo meno un termine, per menare a compimento nel nuovo stato l'unità -della legislazione e dell'amministrazione. Davanti a un problema storico -mondiale il sovrano di Francia non poteva apertamente star soddisfatto -né dell'asserzione dei politicastri sbrodoloni nazionalisti, che il -papato sopravvivesse a sé stesso, né del rintronante pitaffio del rosso -principe Napoleone, che l'ultima fortezza del medio evo doveva cadere. -Gli toccava di usare riguardo all'opinione del suo popolo e al -sentimento della cristianità cattolica, la quale era tuttora ben poco -preparata all'abolizione del potere temporale del papa. Tale era anche -l'opinione dei più grandi italiani. Lo stesso Cavour aveva trattato con -le Tuileries in questo senso. Certo, anche qui saltava fuori un'altra -volta e sempre più l'incurabile contraddizione intima della politica -napoleonica. Era palmare, che una nazione risorta testé a nuova vita non -poteva rinunziare per sempre alla più gloriosa delle sue città, al -focolare sacro della sua gloria antichissima. Un vero grande statista, -che comprendesse la potenza della passione nazionale, e, insieme, -volesse far ragione ai sentimenti del mondo cattolico, doveva movere -dalla persuasione, che in un prossimo avvenire il potere temporale del -papa sarebbe tramontato e Roma sarebbe toccata agl'italiani; e doveva -solamente cercare d'impedire, che Roma divenisse la capitale d'Italia. -Questo infelice disegno fantastico, che non poteva far di meglio che -danneggiare il giovine stato, fu allora combattuto vivamente da -d'Azeglio e altri leali patrioti, e forse lo avrebbe mandato a vuoto -anche una politica francese saggia e generosa. Ma Napoleone, incapace -d'intendere interamente le forze spirituali di questa rivoluzione, -sperava sul serio, che il movimento unitario si sarebbe fermo e raccolto -in venerazione davanti al potere temporale del papa. E costrinse quindi -il governo di Vittorio Emmanuele a trasferire la capitale a Firenze, -abbassandone in questo modo l'autorità agli occhi degli italiani, -laddove solamente un governo forte avrebbe potuto osservare la -Convenzione di settembre. - -Il trattato era un puro espediente, giacché i due contraenti si -riserbarono la mano libera pel caso di una insurrezione dei romani; -contava però sul fatto, che durasse e che fosse rispettato. Perciò fu -accolto con collera e indignazione in alta Italia; ché questa parte -politicamente la più esperta degl'italiani sentì, che col trasferimento -della capitale lo stato rinunziava per sempre o per lungo tempo a Roma. -Solo la fantasia, poco abituata alla chiarezza, del Mezzogiorno menò -gran giubilo: immaginò, che il trattato non fosse pensato seriamente. -Quando poi il radicalismo imprese contro Roma un'immatura spedizione di -conquista e il gabinetto di Firenze venne meno al dovere del patto, -allora alla corte delle Tuileries il partito spagnuolo rialzò il capo, e -il sommo sacerdote della religione dell'amore fece fucilare in massa la -sua greggia dagli chassepots. A un tale spettacolo ribollì fieramente -ogni cuore protestante e di nuovo si persuase dell'indicibile viltà di -ogni teocrazia. Ma la colpa di quella atrocità non toccava solamente -all'imperatore. Se pel vincitore di Solferino era funesto combattere -gl'italiani, pure era impossibile all'imperatore dei francesi tollerare -in silenzio l'infrazione aperta di un trattato conchiuso con la Francia. -La ragione estrema di questa posizione insostenibile era riposta nelle -condizioni interne dell'impero: nella lega con gli ultramontani, che una -volta annodata non si poteva più sciogliere, e, altrettanto più, -nell'invidioso puntiglio di predominio del popolo francese. I francesi -salutarono la giornata di Mentana con una gioia schernitrice, che torna -a loro ignominia. L'infame giubilo: _les chassepots ont fait merveille_, -ripercoteva del resto sui tedeschi anche più che sugl'italiani. Giacché -l'odio alla Germania attutiva ormai ogni altro sentimento: la Francia -gongolava che la sua nuova arme fatata superasse il fucile ad ago dei -tedeschi. - -Così la politica italiana del bonapartismo, splendidamente incominciata, -periva miserabilmente. Il liberatore della Lombardia era riguardato come -il nemico mortale degl'italiani, e questa volta ben a ragione; perché la -sua guarnigione a Roma era il cuneo di ferro che spaccava in due il -giovine regno. Napoleone desiderava sempre la liberazione di Venezia; ma -solamente l'imbastardita consorteria successa a Cavour gli prestava -l'antico ossequio. In Italia saliva in considerazione il partito di -azione, che un tempo la mano sovrana di Cavour teneva a segno; e -predicava, che la questione romana non era più a risolvere coi mezzi -morali, ma con la guerra alla Francia. I tentativi d'ingerenza di -Napoleone durante la guerra boema incontrarono un freddo rifiuto presso -la maggior parte degl'italiani: l'Italia non dalla sua mano voleva -ricevere il Quadrilatero. La Santa Sede fu da allora il suo solo -alleato; e gli rimase unicamente l'enimmatica speranza, che fosse forse -per riuscire nell'incerto futuro un papa Bonaparte, che riconciliasse la -Curia col suo tempo e col suo popolo. Il vincitore di Solferino era -adesso il protettore del papa: l'imperatore cadde, e trascinò seco il -papa re. - -Nelle complicazioni d'Italia e d'Oriente Napoleone III aveva apportate -alcune idee notevoli; e così pure le imprese oltremarine di quel tempo -s'ispirano evidentemente a un pensiero serio. Non movevano puramente dal -proposito di procurare all'esercito trionfi comodi e a buon mercato, di -mostrare ancora una volta al mondo i britanni come i caudatari della -Francia, di consentire all'impero di elevare a sé stesso il panegirico -che le sue armate avevano vinto in quattro parti del mondo: ma anche di -aprire nuovi sbocchi al commercio. I porti della China si schiudevano ai -vascelli dei barbari dai capelli rossi, gli ambasciatori del Siam e del -Giappone giravano per le corti di Occidente. Davanti a tali benefici -l'Europa indulgente dimenticava volentieri, che i saccheggiatori unnici -del gran tempio dei cinesi avevano aggiunto una nuova fronda a quella -corona d'alloro, le cui foglie portavano scritti i nomi di Speyer, di -Friburgo, di Worms e di _Heidelberga deleta_. L'imperatore, a quanto -pare, era convertito all'opinione di Persigny: «la parte guerriera della -Francia in Europa è terminata»: sperava di assicurare l'avvenire della -sua Casa mercé i benefizi della pacifica espansione dei commerci. - -Ma la potente età lanciò nuovi movimenti, che non ubbidivano alla -direzione del bonapartismo. Prima di tutto l'insurrezione della Polonia. -L'insinuazione saccente, se il dittatore Langievicz non stesse forse al -servizio di Napoleone III, già da un pezzo oggi è soggiaciuta al riso -meritato. «Dovrei», disse l'imperatore stesso, «riguardare la causa -della Polonia come assai popolare in Francia, se arrischiassi per sua -ragione la buona intesa con la Russia». Col fatto, questa amicizia con -l'impero degli czar, rafforzata al Congresso di Parigi, garantiva allo -stato napoleonico l'unico e solo appoggio straniero. Nondimeno, una -volta posta la questione, e ridesto il fantastico entusiasmo della -nazione per gli antichi alleati di Bonaparte, il napoleonide non poteva -esimersi da una fastidiosa ingerenza. Così gli toccò di provare una -insolente ripulsa e di assistere all'annientamento della Polonia. Cercò -di medicare lo smacco invitando il 4 novembre 1863 i principi di Europa -a congresso sulla Senna. «Due vie», esclamò, «stanno aperte: l'una con -la riconciliazione e la pace mena al progresso, l'altra mena -inevitabilmente alla guerra per la caparbietà di mantenere in vita un -passato sommerso». Noi non crediamo che il cervello di un uomo di stato -potesse sperare seriamente di levar di mezzo con una riunione -diplomatica le formidabili questioni insolute della politica europea. -Uno spettacolone, splendido riscontro al Congresso di Vienna, avrebbe -dovuto rinsaldare novellamente la riputazione scossa dell'impero, ecco -tutto. Ma solo una valutazione smodata della potenza della Francia -poteva spingere Napoleone all'illusione, che i grandi potentati -avrebbero preso parte ubbidiente alla gherminella. La ricusa dell'invito -fu un'altra diffalta del bonapartismo. - -Mentre l'imperatore lanciava in tal modo superbiose parole nel vuoto, -aveva già posto mano all'impresa inesplicabile della sua vita, la -spedizione del Messico. Uno scritto dilettantesco del pretendente già -aveva trattato del grande avvenire dell'America centrale; e adesso -l'indole appiccaticcia dell'uomo si lasciò ricondurre ai sogni della -giovinezza dalle bugie dei profughi messicani e dalle suggestioni del -partito spagnuolo alla corte. Non si sarebbe potuto dimostrare in modo -più tagliente, che la Francia imperiale era uno stato incostituzionale. -Laddove in quasi tutte le sue imprese guerresche l'imperatore si era -prima assicurato l'appoggio del liberalismo, questa volta invece -l'intrapresa scaturiva dalla volontà personale del despota. La nazione -in principio tenne un contegno freddo, poi espresse unanimemente la sua -riprovazione. La stessa armata non voleva saperne di trionfi nel paese -della febbre; si è preteso perfino di aver sentito di tanto in tanto il -grido di «viva la repubblica!» tra le truppe imbarcate pel Messico. - -Al dispotismo, più agevolmente che al parlamento, era dato riconoscere -ed emendare l'errore intrapreso; ma in questo mal tratto l'autocrata -mostrò un incapamento incorreggibile. Anche dopo che l'onore delle armi -francesi nel maggio del 1863 era stato ristabilito, la disperata -faccenda fu trascinata per altri sei anni fino alla rotta completa. In -Germania l'opinione pubblica, che spesso a quel tempo s'ingannava tondo -sulle faccende estere, si era collocata dal principio in faccia alla -guerra americana col giudizio manifesto: «il nostro idealismo non -crederà mai alla vitalità degli stati schiavi inciviliti». Andava -altrimenti in Francia e in Inghilterra: lì si ricordavano ancora delle -tirate della stampa inglese contro «il tiranno sanguinario Lincoln, che -non è stato mai un _gentleman_», e del grido di angoscia innalzato dal -corpo legislativo dell'impero per la caduta di Richmond. Era destino -dell'imperatore, cotesto, di partecipare questa volta all'opinione -corrente, egli proprio che tanto spesso si era elevato sul suo popolo -con la sua più libera concezione della grande politica. Il despota non -poteva apprezzare di nuovo le forze morali nell'enorme campo di lotta. -Credeva allo sfacelo dell'Unione, offendeva l'antico alleato della -Francia senza sostenere efficacemente l'avversario. Lo zio un tempo -aveva conchiuso con Monroe il trattato sulla Luigiana: alla corte del -nipote l'orgogliosa dottrina «l'America agli americani» era tenuta una -frase. Il predominio sulle nazioni latine, già mezzo giocato nelle lotte -italiane, bisognava riconquistarlo nel nuovo Mondo. Ma l'Unione anche -durante la guerra sosteneva con braccio gagliardo la dottrina di Monroe. -Si sarebbe dovuto fondare un impero ereditario con la ben nota gerarchia -dei consiglieri di stato, prefetti e sottoprefetti proprio in mezzo a -quella vita di economia peonica del tropico, per cui l'unica forma -possibile di stato è una gioconda alternazione di anarchia e di -dittatura. Sciocchezze politiche inconcepibili, e rincarate, per giunta, -dalla fondamentale immoralità dell'impresa. La tragedia raccapricciante, -principiata tra i cedri del parco imperiale di Chatapultepec e terminata -nei bastioni di Queretaro, rammemora quei giorni di Baiona, in cui lo -zio svelò la nequizia diabolica della sua perfida natura. - -Così, pel ruzzo di un despota, colarono le forze preziose dell'esercito -e delle finanze. Principiò allora l'elevazione della Germania, e colpì -al cuore le idee predilette dei francesi. Il regno borbonico aveva -fondato il suo predominio esclusivamente sui frantumi della potenza -tedesca, e la preponderanza innaturale della periferia poteva continuare -esclusivamente finché durasse lo squarcio al centro del continente. -Perciò tutti i partiti, compresi Persigny e gl'intimi dell'imperatore, -erano concordi nell'avviso, che il nostro genio fosse nemico dell'unità -e che il frastagliamento, _la belle variété_, della federazione degli -stati tedeschi fosse la garanzia della pace del mondo. Il giudizio -universale seguito sulla Germania si era formato nell'ultimo trentennio -e fermato così: la Prussia rappresenta lo stato militare dispotico, gli -stati della Confederazione del Reno rappresentano la patria della -libertà tedesca. Lo sviluppo delle lotte di partito dei tempi successivi -poteva appena intenderlo lo straniero, e meno di tutti il liberale -francese; giacché questo si proponeva di limitare la eccessiva potenza -del governo, noi, al contrario, guarire la debolezza della nostra vita -pubblica per mezzo di un forte potere centrale. Di qua come di là, -sopravviveva in talune particolari nature ghiribizzose l'umore acre dei -vecchi tempi; e come a noi tedeschi toccò di udire dalla bocca di un -esteta pieno d'ingegno l'affermazione, che la Francia non possiede una -vera e propria lingua, e altre somiglianti assurdità di gusto teutonico -vetusto, così anche la Francia vantava i suoi mangialemanni, cioè i -Desbarolles e compagni. Ma tra i francesi colti continuava a predominare -un'amicizia indulgente verso la Germania; né alcuno profondeva più elogi -agrodolci alla nostra impenetrabile astuzia e alla recentemente scoperta -_prévoyance usuelle de l'Allemagne_. Nel magnifico quadro del Congresso -di Parigi di Dubufe i signori von Manteuffel e von Hatzfeldt sono -meritamente meschini e cacciati nello sfondo. Era quello il posto che, -secondo l'opinione dei francesi, competeva ai tedeschi nella grande -politica europea. - -La condotta di Napoleone fin dal principio del suo dominio corrispose a -siffatte predisposizioni della nazione. Il nipote si era preparato alla -politica sia italiana che tedesca con alcune idee dello zio. Arrotondare -la Prussia tra il Settentrione e l'Oriente, non consentire a nessuno -dei due maggiori stati della Confederazione una posizione dominante, -assoggettare gli staterelli all'influenza della Francia, ridomandare -quanto più era possibile della Germania occidentale per l'impero -napoleonide: a cotesto, press'a poco, erano dirette le segrete speranze -del nipote di Napoleone. Perciò, fin da presidente, si era affannato con -vigile zelo a sventare lo sperato reame di settanta milioni di uomini -del principe di Schwarzenberg; solerzia, la quale per l'appunto -dimostrava quanto poco pizzicasse di cose tedesche: e perciò i suoi -ambasciatori in tutte le piccole corti tedesche dovevano stimolare -incessantemente la gelosia contro le due potenze direttrici della -Confederazione. La storia delle segrete relazioni tra la Prussia e la -Francia è tuttora al buio; ma dalle schiaccianti rivelazioni fatte al -mondo dalla Prussia nel luglio del 1870 è lecito ravvisare con -sicurezza, che la condotta di Napoleone verso di noi fu di gran lunga -più sleale, di gran lunga più indegna di quanto tutti non credessero al -tempo della guerra dello Schleswig-Holstein. Come lo zio, il nipote -cercò prematuramente d'intendersi con la Prussia. Non più che -un'occhiata alla carta germanica insegna, che la distribuzione -territoriale del Congresso di Vienna non poteva durare, e che -infallibilmente sarebbe stato tentato ancora una volta il fridericiano -_corriger la figure de la Prusse_; e la Francia, quindi, avrebbe forse -tratto vantaggio per sé dall'ambizione, alla quale per la sua situazione -stessa lo stato prussiano era sforzato ad uniformarsi. Ma a tali disegni -non diedero appicco la lealtà di Federico Guglielmo IV e l'indolenza del -ministero Manteuffel. - -Se ci è lecito prestar fede al carteggio di quel Tommaso Duncombe, che -era sempre ai lati dell'imperatore, Napoleone già fin dal tempo delle -complicazioni del Neuenburg si destreggiò per caso mai gli venisse -fatto di ottenere di favore dai desiderii del re una striscia di -territorio renano. La Prussia resistè alla tentazione, e l'imperatore -decise la faccenda in nostro pregiudizio. Né la situazione, quando -apparve a Parigi il nuovo ambasciatore von Bismarck, divenne più -amichevole. La franchezza ardita e acutamente calcolata della grande -Prussia era ritenuta dalla sempre strascicata e succhiellata politica -napoleonica come una sventatezza studentesca; e alle Tuileries, dove non -si aveva il minimo sentore della potenza sonnecchiante della Prussia, -sorridevano dell'inflessibile orgoglio nazionale tedesco come di un -vuoto sbraciamento. Cotesto vilipendio della Prussia era partecipato -anche dagl'ingegni notabili della nazione. Io mi ricordo ancora -volentieri delle conversazioni di quegli anni con un francese di elevata -mente. Egli conosceva e amava la Germania, e c'intendevamo facilmente su -tutte le questioni della vita intellettuale tedesca; ma come il discorso -cadeva sopra «un certo grande stato dal quale voi, _mon ami_, vi -aspettate tanto», allora il _français né malin_ saltava fuori di botto -in cattive spiritosità. - -Quale indignazione, dunque, quando principiò un'altra volta il movimento -dello Schleswig-Holstein! Il sentimento di pietà nutrito da quindici -anni pel vecchio alleato di Napoleone, _le pauvre petit roi de -Danemarc_, risorse a nuovo: parve una scelleraggine inaudita che la -Germania non volesse tollerare oltre la dileggiante arroganza di un -nemico imbelle. I vecchi partiti incorreggibili non seppero spiegarsi -altrimenti la riserva dell'imperatore se non con la torpidità della -vecchiaia placida o con la bizza vendicativa contro quell'Inghilterra, -che aveva rifiutato negli affari polacchi ogni seria cooperazione al -napoleonide, e adesso, con un brutale urlo di guerra, dava fondo alla -sua riputazione politica. L'andamento intricato della lotta, l'insania -dell'odio alla Prussia nello stesso campo liberale tedesco era -tutt'altro che appropriata a dar lume ai vicini prevenuti. Il ministro -prussiano, di cui l'imperatore aveva visto malvolentieri l'assunzione al -ministero degli esteri, confermò immantinente la sua maestria -diplomatica nella situazione forse la più ardua che gli fosse stata -creata. Egli si piantò saldamente sul terreno dei trattati europei, e -così costrinse l'Austria a seguirlo e le altre potenze a restarsene -inoperose, laddove, in realtà, l'intera Europa era concorde contro la -Prussia. Ma Napoleone aspettò la sua ora: previde, che i vincitori -verrebbero presto alle brusche sul prezzo della vittoria, e sperava -allora di ottenere senza gravi sacrifizi l'agognata rivendicazione. -Arrivò l'ora e si adempì la sua speranza. Scoppiò in Germania la lotta -pel dominio. - -Napoleone non era esente di cordiale predilezione pel paese della sua -fanciullezza, _ma bonne vieille Allemagne_; pregiava la bravura e la -lealtà tedesca e stimava imparzialmente la nostra scienza più che la -francese. Ma del nostro talento politico opinava assai meschinamente. -Vedeva quanto fosse poca e poco efficace la passione popolare che si -nascondeva dietro le rumorose risoluzioni e dichiarazioni di nullità e -annullazioni delle nostre assemblee. Né conosceva abbastanza la -Germania, per presentire ciò che allora perfino da noi appena pochissimi -avvertivano: che, cioè, il nostro sminuzzolamento di staterelli marcito -fino alle midolle delle ossa sarebbe andato in rovina al primo urto -anche senza una vampata di passioni popolari. Il nemico del -parlamentarismo non ha, certamente, professato mai l'opinione liberale, -che per la sua contesa lotta costituzionale la Prussia fosse -incurabilmente malata. Ma un'idea chiara della reale potenza della -Prussia egli non la possedeva. La Landwehr, celebrata così sovente da -lui stesso, ora, dopo le descrizioni fattene dai suoi strateghi di -corte, gli pareva un ammasso di cattive milizie, e affatto indubitabile -la superiorità dell'Austria. Con quanto ossequio l'ambasciatore della -superba Hofburg civettava dintorno al favore della Francia! con quanta -confidenza il principe di Metternich parlava della vittoria -dell'Austria! Napoleone fantasticava, che davanti a una lotta così -impari la Prussia sarebbe stata disposta a pagare qualunque prezzo pel -soccorso della Francia. E più volte offrì a Berlino un patto di -alleanza: coi 300.000 uomini, che allora teneva a stento sotto le -bandiere, si sarebbe avventato sull'Austria, contro, però, un forte -compenso nel Belgio e nei paesi renani. Quando poi tutti cotesti immondi -tastamenti s'infransero contro il senso regale del sovrano di Prussia, -allora soltanto le Tuileries cangiarono. D'allora in poi contarono sulla -disfatta della Prussia. - -Napoleone desiderava, agognava lo scoppio della guerra. Se voleva -serbare Roma al papa, era costretto a procurare almeno Venezia -all'Italia. Perciò spingeva il temporeggiante Lamarmora a conchiudere -l'alleanza guerresca con la Prussia. Ma la lega italo-prussiana doveva -servire solamente come una leva per rovesciare nella guerra la corte -prussiana, considerata sempre a Torino e a Parigi come una -traccheggiante tuttora irresoluta. Raggiunto lo scopo, la Prussia non -avrebbe più potuto tirarsi indietro, e allora l'Italia avrebbe dovuto -ritrarsi immantinente dall'alleanza. Napoleone fu a parte del segreto -quando l'Austria, poco prima che la guerra rompesse, cercò di spezzare -la lega degli avversari con l'offerta della cessione di Venezia. Solo -che egli voleva differire l'effettuazione di questo disegno a dopo -l'inizio della guerra. Perciò la corte di Torino fin da principio scese -in campo senza seria convinzione; giacché, quali si fossero gli eventi, -si era sicuri di tenere il premio della vittoria. Dopo le prime -avvisaglie in Italia, calcolava Napoleone, l'Austria avrebbe ceduto -Venezia, e così avrebbe disimpegnata la sua armata meridionale pel -conflitto con la Prussia. Rimasta la Prussia a terra, allora si sarebbe -fatta avanti la Francia, sia come salvatrice, sia per aggiustarle il -colpo di grazia, in qualunque caso con l'aspettativa di un bottino lauto -e facile. Tali erano in sostanza le speranze di Napoleone. E ciò che -stupisce di un tal disegno non è la perfidia, è la pietosa imbecillità. -Il despota era invecchiato, viziato dalla fortuna, viziato dalla -sommissione dell'Inghilterra e dell'Italia. Si pensava di padroneggiare -in lungo e in largo la rozza Prussia. Non sospettava nemmeno, che i -premi splendidi, quali egli sognava, li raggiunge solamente l'energia -alacre, la fusione di tutte quante le forze dello stato. Pensava di -mietere comodamente dove non aveva seminato. - -Napoleone principiò col dare al proprio paese desideroso di pace una -prova della sua mansuetudine: convocò a Parigi una conferenza: al cui -successo era impossibile che credesse. Il giorno 11 di giugno, a guerra -già decisa, una lettera al ministro degli esteri annunzio le speranze -dell'imperatore nell'avvenire della Germania. Diceva di desiderare un -ampliamento di territorio solamente nel caso che la carta di Europa si -fosse alterata a esclusivo vantaggio di una potenza. Il napoleonide -proclamava e affermava il diritto della Francia di esaminare i disegni -della riforma federale tedesca: diritto, che il principe di Metternich -aveva accordato allo straniero per l'appunto in quei trattati di Vienna -tanto esecrati da tutti i Bonaparte e discendenti! Ma egli lascia stare -in pace il diritto, e si contenta di desiderare, per gli stati centrali, -una federazione più stretta, un'organizzazione più salda e una parte più -importante; per la Prussia, una maggiore omogeneità e potenza nel -Settentrione; per l'Austria, la conservazione della sua posizione -cospicua in Germania. - -Questa lettera era una traforeria? La troppo ammaliziata e furba -sgarbatezza di annusare la bugia dietro ogni parola dei potenti, e per -l'appunto poi rispetto al terzo Napoleone, sovente è andata a vuoto. -Falsità senza scopo, facili ed usuali all'essenza diabolica dello zio, -non s'incontrano nella vita del nipote. E quale escogitabile scopo -poteva indurlo a dare pubblicità a opinioni che non nutriva, e proprio -in un momento, in cui ogni giorno che veniva rischiava di scoprirne la -futilità? L'intento di calmare il corpo legislativo sarebbe stato -manifestamente agevole raggiungerlo con espedienti meno pericolosi. No: -la lettera dell'11 giugno diceva la verità. L'autore esprimeva -seccamente di essere nemico della Prussia. Desiderava, insomma, la -triade, vale a dire la Confederazione renana in forma più moderna e la -Prussia risospinta verso Oriente. Né voleva rotta la colleganza -dell'Austria con la Germania, ma, ciò non ostante, non permesso -all'impero danubiano il dominio sugli stati centrali. Come mai il -francese non subodorava proprio nulla dell'enorme significato di una -tale contesa, che poteva aver fine solamente, o con la ributtata -dell'Austria, o con l'assoggettamento della nazione tedesca ai croati e -ai gesuiti! La Prussia poteva ampliare il suo territorio al settentrione -e all'oriente e guadagnare in «omogeneità»: notoriamente, in Francia, la -terra renana non è considerata come un elemento «omogeneo» del nostro -stato. Non era fattibile, dunque, palesare in un modo più ingenuo, che -il sovrano di Francia, il quale nella questione italiana aveva date -tante prove di pensare indipendente, nella politica tedesca, poi, non si -elevava sulle miserabili ombrosità dell'invidia orleanista e sui -pregiudizi tracotanti della media dei francesi. Quale prospetto! la -Germania castrata al Reno, gli stati centrali dominati dalla Francia e, -per soprammercato, rimbastiti in una federazione di lustra con la -Prussia e l'Austria! Come dovevano sentirsi sicuri alle Tuileries, -quando erano cordialmente affidati da orecchio a orecchio tutti cotesti -segreti del cuore! Frattanto il segreto frugacchiare e ribruscolare -della diplomazia francese, e l'ombrosa furbizia delle Tuileries avevano -incontrato la maestra nell'energia della Prussia. Il conte Bismarck -aveva saputo con le sue impareggiabili «trattative dilatorie», -traccheggiare la corte napoleonica fino all'inizio della guerra. Il -nostro stato maggiore era a giorno delle conseguenze dell'impresa -messicana: a Berlino era noto il trasandamento dei magazzini militari -francesi. Si sapeva, che la Francia non era punto al caso, come -domandava lo squarciavento Girardin, di pronunziare davanti alla guerra -un _il faut en finir_, e che in ogni modo non poteva scendere in campo -prima di varie settimane di armamenti. Ciò bastava, giacché il gabinetto -prussiano contava su un successo rapido, travolgente; senza pensiero -sulla sicurezza del territorio renano, sarebbe intrapresa la marcia -ardita su Vienna. - -Subito dopo la battaglia di Königgrätz la Francia si fece avanti con un -tentativo di mediazione a cui, di botto, in modo abbastanza -sconveniente, fu data pubblicità. Parigi andò in gongolo, quando la casa -disperata di Lorena cedé a Napoleone III i suoi dominii italiani: il -popolo francese ritornava a rappresentare la sua parte di _pacificateur -naturel de l'Europe_. Frattanto la Prussia spingeva innanzi la vittoria. -Il 13 luglio, quando la capitale nemica si presentava già come sicura -preda al nostro esercito, la Francia consegnò le sue proposte pei -preliminari della pace: l'Austria si staccava dalla Confederazione, -Venezia era abbandonata agl'italiani, la Prussia otteneva il supremo -comando militare in una federazione germanica settentrionale e il -risarcimento di una parte delle spese di guerra, oltre poi lo -Schleswig-Holstein senza i distretti nordici. Tale sarebbe stato il -premio di una fulgida vittoria, tale la retribuzione sopra quei nemici -implacabili, che meditavano di annientare «l'improvvisazione» di -Federico il Grande! Nel frattempo la Francia incitava incessantemente -alla lotta gli stati meridionali; perfino nel momento che il signor von -Varnbüler era in procinto di partire per Nikolsburg, poté comunicare -alla camera del suo paese un dispaccio aizzante della Francia. Dopo la -spedizione di Mainfeld tutte le corti meridionali, eccetto quella del -Baden, implorarono l'aiuto dell'imperatore; e questo s'interpose -calorosamente per le nazioni della Confederazione del Reno, e due volte -per la Baviera. - -Alle proposte del 13 luglio la Prussia non aveva opposto un rifiuto, ma -preteso, che la pace fosse trattata esclusivamente tra le parti -belligeranti. Il 16 luglio Benedetti annunziò dal quartier generale, che -la Prussia desiderava dall'Austria l'assicurazione di «alcuni» acquisti -territoriali nel Settentrione indispensabili al complemento del suo -dominio. Dagli avvenimenti successivi è agevole arguire, che o lo stesso -inviato o certamente la corte delle Tuileries erano all'oscuro sulla -dimensione di questo ampliamento territoriale. Vedevano, comunque, salva -la Sassonia, antica federata del Reno; avevano accordato abbastanza alla -predilezione nazionale per la povera piccola Danimarca; notoriamente -speravano, che la Prussia si sarebbe contentata di una striscia di -terreno tra le sue frontiere sassoni e le westfalesi. Quando in luogo di -tali congetture seguì l'incorporazione degli stati centrali nordici, -Drouin de Lhuys spedì a Berlino un disegno di convenzione, che stipulava -la cessione di Magonza. Il prezzo della complicità, che la Prussia non -aveva voluto pagare alla Francia offerentesi di darle mano, avevano ora -la faccia di pretenderlo dal superbo vincitore, il quale doveva il -trionfo unicamente a sé stesso! La risposta fu semplicissima: l'invio -immediato dell'artiglieria pesante sul Reno. Ora finalmente Napoleone -comprese quali enormi errori aveva commessi. Era perduto, se gli -eserciti prussiani si precipitavano sul paese disarmato. Drouin de Lhuys -fu dimesso. Il 12 agosto Napoleone scrisse a Lavalette di lamentare che -quel disegno non fosse rimasto segreto, che si fossero sparse in piazza -voci esagerate di compensi «ai quali noi potremmo aver diritto»; di -essere stato informato da Benedetti del rifiuto di ogni cessione da -parte della Germania, e di volere da ora in poi aiutare con disinteresse -il riordinamento del nostro stato. - -Dopo un breve indugio la logica dei fatti esercitò anche questa volta la -sua malia sul freddo senso dell'uomo di stato. Egli vide il nuovo stato -tedesco aggrandirsi orgoglioso e sicuro, e il 16 settembre fece -pubblicare la famosa circolare di Lavalette. Era ivi aperto un quadro -grandioso dell'avvenire, benefico pel mondo, se fosse durato: la Francia -riconosceva la necessità di potenti stati nazionali, che un giorno -dovrebbero far fronte ai corpi giganti della Russia e dell'Unione. Solo -che la nazione aveva sentito l'innalzamento della Germania come uno -schiaffo in piena faccia. Né si era rassicurata, quando la Lorena aveva -durante la guerra celebrato il suo giubileo, e patetici discorsi -ufficiali avevano raffrontato la felicità della redenta provincia -francese con le intricate condizioni della Germania. D'altronde anche -molte sdrucite ragioni di tranquillamento del memorabile scritto -rimasero senza effetto. Nessuno credeva, che l'antica Confederazione -germanica coi suoi pretesi 80 milioni di tedeschi era stata più potente -della novella Germania; nessuno, che proprio adesso la coalizione delle -potenze nordiche fosse andata all'aria. Era più plausibile il cenno -consolante alle nuove potenze marittime di secondo ordine sorte in -Germania e in Italia; e un grave ammaestramento alla iattanza nazionale -era riserbato nelle parole: «l'imperatore non crede che la grandezza di -un popolo dipenda dalla debolezza dei suoi vicini; il vero equilibrio -europeo egli lo vede solo nell'appagamento dei desiderii dei popoli». - -Luigi Napoleone dové sentire abbastanza amaramente gli affronti fattigli -in pieno viso dalla Prussia; eppure è affatto fuor di dubbio, che dopo -la pace di Praga pensò sul serio talvolta a lasciar tranquillo lo stato -tedesco. Aveva sperato di vincere in facili cimenti un nemico mezzo -trituzzato; ed ora gli stava a fronte la nuova Germania, rigida in -catafratta. Ora una guerra contro la Prussia era una lotta per l'essere -o il non essere; e l'uomo ormai attempato non si sentiva più la forza a -un tale sbaraglio. Né erano i suoi amici quelli che più sonoramente -alzavano il grido di guerra. Sui piani di Lombardia aveva compreso, che -gli erano negate le doti del condottiero; e d'altra parte le stesse -forze fisiche difficilmente gli sarebbero bastate a un'altra campagna. E -un maresciallo francese che dal Reno fosse ritornato in patria col lauro -della vittoria, sarebbe stato per la Casa Bonaparte appena meno -pericoloso di un generale tedesco, che per la terza volta fosse entrato -a Parigi. - -Se non che, si era frattanto venuta a formare nel popolo francese una -generale disposizione di animo, profonda, piena di conseguenze, che noi -tedeschi non consideravamo abbastanza nella sua schiettezza. Quella -medesima venefica passione dell'invidia, che noi così spesso abbiamo -rilevata nell'odio di classe della più antica storia francese e nel -fanatismo di eguaglianza della nuova, esercitava anche adesso e sempre -la sua azione nella politica estera dei francesi. Questo popolo aveva -sempre il bisogno di odiare comunque un altro popolo dal profondo del -cuore; e, se vogliamo prestar fede agli storici francesi, una nazione -che si consacra a cotesta passione soave, è torturata perennemente dal -rovello di un'ambizione sterminata. L'odio antico contro l'Inghilterra, -che il secondo impero aveva smorzato, si rovesciò ora con selvaggia -impetuosità celtica contro la nostra patria. Cadde come una folgore sul -mondo parigino la nuova terribile: la più fulgida vittoria del secolo -non era stata riportata dai francesi! Quella stessa Austria, che noi con -fatica e con stento appena vincemmo, ora è soggiaciuta, fiaccata al capo -dalla Prussia, in una guerra di cinque giorni! Era un tegolo sulla testa -dei parigini. Si misero allora a ricordarsi, che la Prussia era stata la -più colpevole tra i vincitori del primo Napoleone: non appena le trombe -della fanteria di Bülow squillarono dietro le siepi di Planchenois, la -giornata della Belle-Alliance fu decisa. L'antico motto «vendichiamo -Waterloo!» cedé al nuovo grido di battaglia «vendichiamo Sadowa!». Ogni -vergogna, ogni senso del diritto andò sommerso nella vertigine -universale. Un uomo rispettabile come Prévost-Paradol scrisse sul tema -«Fummo noi battuti a Sadowa?», e non notò quale ironia fosse già nel -titolo stesso del suo lavoro. Chi ha viaggiato in Francia i primi mesi -del 1867, sa con quanta veemenza si oltraggiava in ogni vettura, in ogni -caffè _l'insolence prussienne_, e che in ogni fiera si dava spettacolo -per pochi soldi del _fusil à aiguille en action_. Solamente i prodigi -del fucile ad ago potevano spiegare il prodigio della vittoria -prussiana. E come era grossolana e, insieme, puerile la gioia dei -francesi, quando l'arme prussiana appariva superata dallo chassepot! - -Accanto a un tale risveglio di tutte le cattive passioni si rivelarono -vuote parole le verità pacifiche della nuova scienza storico-politica: -l'influenza del lavoro intellettuale tedesco incagliò quasi di botto. -Chi avrebbe potuto biasimare troppo rigidamente il corruccio e la -vergogna dell'orgogliosa nazione, nel vedersi oscurare dalla vittoria -dei suoi nemici antichi la sua propria gloria guerresca? Ma chi poteva -scusare per questo l'urlo senza esempio impudente e incosciente, che -tutti i partiti levavano contro la Germania e contro l'imperatore? _La -France de nouveau bismarquée!_ strillavano e querelavano, ogni volta che -la federazione nordica tedesca faceva un passo avanti. Toccava a -Napoleone sentire dai suoi intimi amici e parenti il ruvido raffaccio di -aver annichililo il _préstige_ della Francia: la lettera della regina di -Olanda rinvenuta alle Tuileries non lascia certamente null'altro a -desiderare in chiarezza di linguaggio. L'opposizione colpì con zelo la -favorevole opportunità di manifestare le sue patriottiche ambasce. Il -vecchio Thiers era inconsolabile della giornata di Königgrätz; Giulio -Favre si sciolse in lacrime di commozione pel re dei guelfi; -Prévost-Paradol dichiarò che, se l'unità germanica si effettuava, una -sola via rimaneva aperta alla Francia: perire nella lotta contro cotesta -unità! E tutti questi reazionari, che combattevano le giovani forze del -secolo con le idee chiuse di una politica di gabinetto decrepita, -tronfiavano col minaccioso frasario di libertà corrente nel paese. Non -cade dubbio, che anche nei suoi ultimi anni, e i più malfermi, Napoleone -III era sempre più saggio, più moderato dell'enorme maggioranza dei suoi -compatrioti: il suo ministro Rouher in mezzo ai retori belligeri del -corpo legislativo parve sovente il solo uomo pensante in un branco di -forsennati. - -L'imperatore sentiva già vacillarsi il terreno sotto i piedi; gli -toccava di appagare comunque la gelosia irritata della nazione. Prese -opportunità dagl'imbarazzi finanziari della corte olandese per vedere di -conquistare alla Francia il Lussemburgo. La scelta non era infelice, -perché la guarnigione prussiana in cima al vecchio dirupo non poteva più -appellarsi a un titolo indubbio di diritto. Se i francesi, con -l'acquiescenza del re granduca, vi si fossero inerpicati all'improvviso, -non sarebbe stato poi facile alla Prussia oppugnare il fatto compiuto. -Ma la crescente ritrosia di azione dell'imperatore lo ritenne, lo -attenne a intavolare quelle negoziazioni diplomatiche, che poi gli -giocarono il disegno. E con quale cinismo l'affare fu trattato! Che cosa -è più stupefacente, il lordo negozio con la degenerata casa bancaria -degli stessi Orange, oppure il perfido dispaccio francese del 28 -febbraio 1867, il quale innocentemente opinava, che certamente la -Prussia avrebbe trasferito più volentieri alla Francia la fortezza di -Lussemburgo, anziché all'Olanda? Non ostante la partigianeria dimostrata -dalle grandi potenze all'albagia francese, i maneggi terminarono con un -altro smacco dell'imperatore, che nemmeno questa volta si trovò l'animo -bastante alla riscossa. La Prussia rinunziò, è vero, al suo diritto di -presidio del Lussemburgo, ma Napoleone vi rimise insieme la sperata -rappresaglia di Königgrätz e la sua riputazione di uomo di stato. - -Dopo sedici anni di lavoro enorme egli era approdato a questo, che, -tanto di qua, quanto di là dalle frontiere, il suo regime incontrava -un'altra volta la stessa diffidenza universale, come nei primi tempi -susseguenti al 2 dicembre. La morbosità dello stato francese aveva -procurato all'intero continente il malessere di una tensione angosciosa, -che non era degna del nostro secolo altamente incivilito. Napoleone, -come del resto il noto scritto del marchese di Gricourt riconosce -apertamente, era in sommo grado sorpreso e conturbato dalla opposizione -della Prussia. Si era lusingato di conservare, con una conquista la più -possibilmente modesta, la pace tra i due popoli vicini; e adesso anche -questo proposito andava a monte per l'orgoglio della Prussia! Anche i -francesi più miti e assennati parteciparono a cotesto avviso; come -apprendiamo dalla lettera di Renan a Davide Strauss. In senato Persigny -domandò con espressioni di somma ira, se il Lussemburgo non appartenesse -per avventura al re di Prussia. «Questo evento», conchiuse, «solleva il -velo di un futuro, dal quale non ci è lecito oltre distogliere i nostri -sguardi!». - -Per conseguenza, nei circoli militari francesi la guerra fu tenuta -inevitabile. Il colonnello Stoffel compendiava la gravità della -situazione nella proposizione seguente: la Prussia vuole estendere il -suo dominio sulla Germania meridionale; la forma è indifferente; la -Francia vuole impedirlo; dunque bisogna venire alla guerra. In effetto, -la Prussia non aveva accolto subito gli stati meridionali nella -federazione nordica, per non privarli del respiro necessario al -raccoglimento e alla preparazione. All'opposto, i francesi stimavano la -linea del Meno come un confine inviolabile; la _nation wurtembergeoise_ -e gli altri rampolli del ghiribizzo del primo Napoleone dovevano -serbarsi alla loro libertà. Per loro, la nazione germanica era tuttora -una chimera di tattamellanti professori, un'artificiosa trovata della -cupidigia territoriale prussiana. Al napoleonide, dopo quanto era -accaduto, erano ancora aperte due vie per appagare l'ambizione del suo -popolo. O sobillare la Prussia ad avanzare prematuramente verso il -Mezzogiorno; giacché, dato l'umore titubante e di tanto in tanto affatto -abbindolato del popolo meridionale, dato il sentimento non patriottico -delle corti di Stuttgart e di Darmstadt, non pareva affatto -inconcepibile, che la Francia, alleata con la Germania meridionale, -distruggesse la federazione nordica. Oppure Napoleone doveva ammettere, -che non era più possibile contrastare l'unificazione di tutta quanta la -Germania, e rifare il proprio stato incorporandosi il Belgio. Su cotesto -acquisto i suoi cupidi sogni avevano almanaccato indefatigabilmente. -Agli occhi di ogni francese il Belgio era nient'altro che una provincia -naturale della Francia, e la vivacità dei valloni e l'indolenza dei -fiamminghi non facevano di meglio che preparare a fondo il terreno della -conquista. Solo che il disegno sarebbe potuto riuscire di sorpresa, con -la più energica risolutezza. Se Napoleone avesse inondato il Belgio coi -suoi eserciti, e poi dichiarato: noi ci poniamo sul terreno del diritto -di nazionalità; vi riconosciamo l'unità della Germania e domandiamo per -noi questa terra francese; allora la Prussia si sarebbe trovata in una -posizione difficile, tanto più che forse non vi era da aspettarsi alcuna -opposizione da parte della pacifica Inghilterra. Se non che, una volta -manifestato precedentemente, il disegno era già bello e rotto. Come mai -si poteva sperare di conseguire il consenso della Prussia? Che cosa la -Francia aveva da offrire alla Prussia? Nient'altro che l'assentimento -all'impero germanico, che, presto o tardi, era destinato a risorgere, e -che si sarebbe potuto impedire soltanto nel caso, che la Prussia in -ignobili negoziazioni con la Francia avesse demeritato la fiducia del -popolo tedesco. - -Napoleone continuava a non avvertire nulla delle forze morali del -movimento unitario germanico, nulla dei doveri che questo imponeva alla -corona di Prussia. Secondo la sua vecchia esausta maniera, scelse di -nuovo la via diplomatica, e subito dopo l'affare del Lussemburgo fece -presentare a Berlino il suo antico disegno belga. Nessun diplomatico ha -negoziato mai più frivolamente e, insieme, più acciarpatamente di quel -pietoso Benedetti, che per poco non fece raggirare la Prussia, e che dal -giorno di Olmütz non aveva mai sentito niente. Lo statista tedesco -baloccò la bramosia francese, ascoltò pacatamente tutti gl'insensati -apprezzamenti sulla Svizzera francese, sul Piemonte, pullulanti in -vicenda turbinosa, e ritenne in propria mano la prova inestimabile della -cupidigia gallica. Da allora ogni mese ci arrecò un attestato del -sentimento di amichevole vicinanza. La cabala della diplomazia francese -si sgrufolava senza tregua nelle nostre piccole corti. Seguì il convegno -di Salisburgo, di cui i tedeschi fiutarono lì per lì l'odore ostile. I -due imperatori, secondo che risulta da una lettera di Rouher rinvenuta -alle Tuileries, s'incontrarono nella risoluzione di non tollerare -l'unità della Germania: tuttavia l'impero e l'esercito d'Austria non -ispiravano alcuna fiducia ai francesi. Susseguirono le trattative per la -legione guelfa, i meticolosi tentativi di sottomettere all'influenza -della Francia le ferrovie belghe, le geremiadi frenetiche del corpo -legislativo sulla ferrovia del Gottardo, che minacciava di porre in mano -alla Prussia l'asse del commercio mondiale. Talora Napoleone sperava -novellamente di placare la nazione corrucciata, e una volta per mezzo di -carte geografiche nitidamente colorite cercò di dimostrare ai -ragazzuomini, che l'equilibrio delle grandi potenze non si era spostato -in disfavore della Francia. - -Frattanto l'egemonia sui popoli latini aveva sofferto una nuova scossa -dalla rivoluzione spagnuola; e l'urlo di rabbia rintronante per tutta la -Francia contro il conte Bismarck accusato di essere il macchinatore -dell'insurrezione, provò di nuovo, che i francesi non pensavano tuttora -ad altro che alla guerra alemanna, e ciò appunto perché non erano capaci -di condurre con pacata e grave perseveranza a compimento l'opera della -loro riforma interna. Calmo e saldo lo stato germanico seguitava intanto -il suo grande cammino. Finalmente Napoleone si risolvé di conquistare il -suo Belgio contro la volontá della Prussia. La contesa per le ferrovie -belghe lo aveva indotto ormai nella persuasione, che non avrebbe potuto -acquistare un sol pollice di terreno col consenso della Prussia. Il -maresciallo Leboeuf, pieno d'indubitata fiducia, gli dimostrò la -superiorità della potenza militare francese. Il malcontento -dell'esercito, le pressioni dei vecchi bonapartisti in ansia per le loro -prebende, le esortazioni dei clericali, il caos scatenato dei partiti, -l'insostenibile assurdità della tirannide parlamentare, tutto ciò -condusse a una risoluzione disperata. Fu afferrato con brutalità -inaudita un frivolo pretesto di guerra, giacché soltanto la sorpresa -poteva menare allo scopo; e l'imperatore fu con piena verità in grado di -dire: «tutta intera la nazione col suo _élan_ irresistibile dettò la -nostra decisione». Questo popolo non era mai sceso in guerra con maggior -tripudio; da Perpignano a Parigi, da Marsiglia a Nancy un delirio di -gioia corse il paese; e la menzogna con quella. La guerra era preparata -da un pezzo, le formazioni per l'attacco predisposte in antecedenza, -pronte le nuove armi, ammassate grandi requisizioni di cavalli e -provviste di grano: le truppe anelanti di battersi e talmente prodi, che -nella prima metà della guerra i vincitori avevano sofferto maggiori -perdite dei vinti: la Francia dal 1812 non era mai stata più forte. Ma -da un momento all'altro scoppiò nell'esercito, nell'amministrazione, in -ogni branca della Vita dello stato un orrendo scompiglio, e infedeltà e -indisciplina, che facevano testimonianza non già degli errori di un -sistema, ma della generale decadenza morale del popolo. Come mai lo -stesso bonapartismo avrebbe potuto prefiggersi di assegnare sulle forze -morali? In effetto, esso anche questa volta poteva contare -sull'assistenza delle così dette idee liberali; né cadeva dubbio che il -mondo neutrale, preoccupato come era a favore di quelle, avrebbe -celebrato la vittoria della Francia come una vittoria del liberalismo. -Ma il bonapartismo non sapeva proprio niente dello spirito eroico di un -popolo in armi. - -Quante e quante volte durante la lunga pace i francesi avevano cantato -strepitando e minacciando: _et du Nord au Midi la trompette guerrière a -sonné l'heure du combat?_ Fino a quando il gagliardo inno ammoscì in una -frase sdrucita. Dovevano provarlo adesso, ciò che è una guerra di -popolo. Sorse la Germania, risoluta come un solo gagliardo, unanime -dalle Alpi al Belt, e seguì esultante le aquile di Rossbach e della -Belle-Alliance. Quando la boria del più superbioso dei popoli fu -castigata con una ignominia senza esempio, il giudizio cadde allora -anche sull'eletto del popolo. Levato in alto dalle moltitudini, dal -capriccio dell'animo popolare, soggiacque per l'insensatezza delle -stesse moltitudini. La perplessità dello sdegno di Parigi lo ritenne dal -compiere quella marcia da Châlons alla capitale, che forse poteva ancora -salvarlo, e lo spinse sulla via di Sédan, giù, alla perdizione. Ed è -singolare, come nella loro ultima impresa campale rassomiglino tra loro -il primo e il terzo Napoleone, salvo che il nipote apparve infinitamente -più meschino dello zio; come ambedue prima della guerra siano stati -ancora una volta levati sugli scudi dalle moltitudini, ambedue -strapazzati di corpo e di animo, ombre ormai di sé stessi, ambedue -sull'ultimo campo di battaglia impediti dall'innata volgarità del sangue -dal cercare una nobile morte, ambedue, infine, condotti ad assaggiare la -sconfinata infedeltà del loro popolo. - - - - -VII. - - -Sopravvenne una nuova rivoluzione, la più miserevole insieme e la più -risibile della storia francese, a spazzare adunque gli ultimi rottami -del secondo impero: sotto i nostri occhi si è terribilmente adempiuta la -parola ammonitrice, che francesi di alto animo avevano da anni rivolta -ai propri compatrioti: la Francia non può più tollerare rivoluzioni, non -una più! La menzogna tessé sempre più fitto il suo velo intorno al capo -dello sventurato popolo, sempre più vuoto e sfrenato crebbe il fragore -della frase, sempre più lenti divennero i legami che incatenano la -bestia nell'intimo dell'uomo, e in mezzo al mostruoso scompigliamento -una sola cosa stava salda: che la Francia aveva bisogno della tirannide. -Al despota eletto Napoleone, che aveva cercato di frenare la passione -della nazione, seguì il despota Gambetta, che si elesse da sé e che -scatenò tutti gli istinti selvaggi delle anime, fino a che non la -propria forza dei francesi ma la spada germanica venne a detronizzare il -tiranno. Vedemmo appresso con raccapriccio, come i vinti si sbranassero -in una orrenda carneficina sotto gli occhi del vincitore, e come il -partito trionfante usasse del suo ufficio di carnefice con una fredda -crudeltà, appetto alla quale i misfatti del 2 dicembre parvero un -innocente trastullo. E mentre la nazione si gloriava di essersi -disimpegnata per sempre del bonapartismo, levò sul suo trono -repubblicano il gran bugiardo Thiers, il padre della leggenda -napoleonica! Prima della guerra germanica una mente politica doveva -desiderare la durata della dinastia napoleonica, e in verità non certo -pei Bonaparte, ma per la libertà. Se la Casa regnante si fosse -consolidata, sarebbe stato sempre concepibile un progresso verso forme -statali più libere. Ma ora, che era riprincipiato novellamente l'antico -sciagurato circolo corrente dall'anarchia alla tirannide, noi eravamo -delusi anche nei nostri desiderii. Governasse pure un quarto Napoleone, -un nipote di Filippo Égalité, un Gambetta o un qualsiasi altro despota -repubblicano, nessuno avrebbe steso lealmente a noi tedeschi la mano -della riconciliazione. Comunque possa chiamarsi la sua forma di -stato, è palmare che la Francia rimane il paese della polizia, -dell'amministrazione dispotica, della soldatesca degradata in servizi di -birri, dei tribunali partigiani, del protezionismo, della frase -parlamentare, dell'abbrutimento popolare, del fanatismo cattolico; in -una parola, il focolare della reazione europea. È questo, in succinto, -il costrutto di dieci rivoluzioni! - -Percorriamo in ispirito la città profanata, che fu un tempo la più -ospitale della terra e che oggi nessun tedesco dignitoso può visitare -più. Sconcertati dalle impressioni contraddittorie che a ogni pie -sospinto assalgono il passeggiero, cerchiamo un rifugio tranquillo dove -ci sia dato respirare e riprendere animo sull'avvenire di questa -nazione. Noi camminiamo attraverso lo strepito dei boulevards, dove oggi -si pavoneggia l'impudenza, non più il fasto del vizio. Traversiamo la -piazza Vendôme: era qui la superba colonna, che tanto spesso contemplò -dall'alto i battaglioni pronti a partire per la guerra. Il _vive -l'empereur!_ che è qui risonato, ci richiama tristemente il saluto di -schiavi dei gladiatori morenti; ma più atrocemente ci passa il cuore -l'ululo furibondo dei giovinastri, che rovinarono il monumento della -gloria nazionale. Andiamo avanti, al giardino delle Tuileries, davanti a -quella statua di Spartaco, che suscitò un tempo l'ammirazione di Börne. -Noi non vediamo l'immagine del libero cittadino nello schiavo che spezza -le catene, come dicono le nere rovine del castello imperiale che -spuntano laggiù dietro gli alberi; né questo crudo contrasto di libertà -e di servitù esaurisce in noi il senso profondo della vita dello stato. -Tiriamo oltre, sulla piazza della Concordia: mostra ivi l'obelisco di -Luxor le sue forme puerilmente senili; monumento eloquente per un -popolo, che lì davanti deve procurare di scordarsi di sé stesso. Ma -troppo sono orride le ombre che salgono su da questo suolo, sul quale un -tempo la ghigliottina eseguiva la sua opera sanguinosa; e solo una -scultura che ricordasse il Nulla potrebbe adornare questo luogo. Noi -arriviamo in fine al palazzo Borbone, dove l'assemblea nazionale della -repubblica non si è ancora arrischiata di riporre il piede, e -c'indugiamo volentieri nel bel vestibolo, dove sono raccolti i grandi -della Francia parlamentare. È qui il generale Foy, il patriota senza -macchia, che nei tempi dileguati della giovinezza e della fidanza sapeva -movere ad entusiasmo i suoi ascoltatori con un sol motto: _la France_. È -qui Casimiro Périer, lo spregiatore altero del favore delle folle. Qui -si avanza potente dalla parete gialla il più grande dei tribuni, e col -braccio alzato scaglia la folgore del suo dire sull'assemblea -ammutolita. Era dunque un sogno di folli, il sogno che animò questi -uomini? Noi sappiamo il perché naufragarono e dovevano naufragare le -speranze di Mirabeau; ma non crediamo che egli sia vissuto invano. - -Noi, i vincitori, prescelti ad eseguire sulla Francia moderna il -giudizio della storia, abbiamo innanzi tutto l'obbligo di riconoscere -ciò che la nostra opera politica deve alle azioni, alle idee, agli -errori stessi dei francesi. Soltanto che la vera forza dei popoli non -consiste già dell'inventare, ma nel formare, ritenere e perfezionare le -idee proprie del tempo. Era un francese l'uomo il cui spinto creatore -gittò la traccia più ardita e sicura del protestantismo; e francesi i -sereni eroi della fede, i quali combatterono le prime ardue lotte -dell'idea calvinistica. Eppure la sementa di Calvino, che germogliò -opulenta sul suolo straniero, appassì sul terreno patrio e si perde; e -la Francia non prese parte alcuna dei benefizi della Riforma. Si -ripeterà nella vita politica la dolorosa esperienza? Le idee del sistema -rappresentativo non sono state superate dal bonapartismo; e vale anche -per la Francia la legge storica, che spinge alle forme rappresentative -tutti i popoli del continente. La nazione ha semplicemente la scelta, o -di trasformare lo stato in modo che possa comportare una rappresentanza -popolare, oppure di appassire e irrigidirsi come la Spagna, dominatrice, -un tempo, del mondo. L'Europa non può fare a meno del genio della -Francia. Sarebbe una sventura ineffabile per la civiltà del mondo, se il -popolo di Molière e di Mirabeau avesse sperperata per sempre la sua -potenza creatrice. Noi non rinunziamo punto alla speranza, che la -meravigliosa freschezza di vita dei francesi sia un giorno per risorgere -dalla decadenza profonda, ma la presente generazione non vedrà affatto -la fine di queste contese. diff --git a/plugins/ko/src/database_ko.db b/plugins/ko/src/database_ko.db deleted file mode 100644 index 3a81abcd..00000000 Binary files a/plugins/ko/src/database_ko.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/ko/src/korean.txt b/plugins/ko/src/korean.txt deleted file mode 100644 index 36ee1108..00000000 --- a/plugins/ko/src/korean.txt +++ /dev/null @@ -1,253 +0,0 @@ -산골 나그네 - -김유 - -밤이 깊어도 술군은 역시 들지 않는다. 메주 뜨는 냄새와 같이 퀴퀴한 냄새로 방안은 쾨쾨하다. 웃간에는 쥐들이 찍찍거린다. 홀어머니는 쪽 떨어진 화로를 끼고 앉아서 쓸쓸한 채로 곰곰 생각에 젖는다. 가뜩이나 침침한 반짝 등불이 북쪽 지게문에 뚫린 구멍으로 새 드는 바람에 반득이며 빛을 잃는다. 헌버선짝으로 구멍을 틀어막는다. 그러고 등잔 밑으로 반짇고리를 끌어당기며 시름없이 바늘을 집어 든다. - -산골의 가을은 왜 이리 고적할까? 앞뒤 울타리에서 부수수하고 떨잎은 진다. 바로 그것이 귀밑에서 들리는 듯 나직나직 속삭인다. 더욱 몹쓸 건 물소리, 골을 휘몰아 맑은 샘은 흘러내리고 야릇하게도 음률을 읊는다. - -퐁! 퐁 퐁! 쪼록 퐁! - -바깥에서 신발 소리가 자작자작 들린다. 귀가 번쩍 띄어 그는 방문을 가볍게 열어젖힌다. 머리를 내밀며, - -「덕돌이냐?」하고 반겼으나 잠잠하다. 앞뜰 건너편 수평을 감돌아 싸늘한 바람이 낙엽을 흩뿌리며 얼굴에 부딪친다. - -용마루가 쌩쌩 운다. 모진 바람 소리에 놀라 멀리서 밤개가 요란히 짖는다. - -「쥔 어른 계서유?」 - -몸을 돌리어 바느질거리를 다시 들려 할 제 이번에는 짜장 인기가 난다. 황급하게, - -「누구유?」 하고 일어서며 문을 열어 보았다. - -「왜 그러유?」 - -처음 보는 아낙네가 마루 끝에 와 섰다. 달빛에 비끼어 검붉은 얼굴이 해쓱하다. 추운 모양이다. 그는 한 손으로 머리에 둘렀던 왜수건을 벗어 들고는 다른 손으로 흩어진 머리칼을 쓰담아올리며 수줍은 듯이 쭈뼛쭈뼛한다. - -「저어, 하룻밤만 드새고 가게 해주세유.」 - -남정네도 아닌데 이 밤중에 웬일인가, 맨발에 짚신짝으로, 그야 아무렇던…… - -「어서 들어와 불 쬐게유.」 - -나그네는 주춤주춤 방 안으로 들어와서 화로 곁에 도사려 앉는다. 낡은 치맛자락 위로 삐지려는 속살을 아무리자 허리를 지그시 튼다. 그리고는 묵묵하다. 주인은 물끄러미 보고 있다가 밥을 좀 주려느냐고 물어보아도 잠자코 있다. - -그러나 먹던 대궁을 주워 모아 짠지쪽하고 갖다 주니 감지덕지 받는다. 그리고 물 한 모금 마심 없이 잠깐 동안에 밥그릇의 밑바닥을 긁는다. - -밥숟갈을 놓기가 무섭게 주인은 이야기를 붙이기 시작하였다. 미주알고주알 물어보니 이야기는 지수가 없다. 자기로도 너무 지쳐 물은 듯싶은 만치 대구 추근거렸다. 나그네는 싫단 기색도 좋단 기색도 별로 없이 시나브로 대꾸하였다. 남편 없고 몸 붙일 곳 없다는 것을 간단히 말하고 난 뒤, - -「이리 저리 얻어먹고 단게유.」 하고 턱을 가슴에 묻는다. - -첫 닭이 홰를 칠 때 그제야 마을갔던 덕돌이가 돌아온다. 문을 열고 감사나운 머리를 디밀려다 낯선 아낙네를 보고 눈의 휘둥그렇게 주춤한다. 열린 문으로 억센 바람이 몰아들며 방 안이 캄캄하다. 주인은 문 앞으로 걸어와 서며 덕돌이의 등을 뚜덕거린다. 젊은 여자 자는 방에서 떠꺼머리 총각을 재우는 건 상서롭지 못한 일이었다. - -「얘, 덕돌아, 오늘은 마을 가 자고 아침에 온.」 - - -가을할 때가 지났으니 돈냥이나 좋이 퍼질 때도 되었다. 그 돈들이 어디로 몰키는지 이 술집에서는 좀체 돈맛을 못 본다. 술을 판대야 한 초롱에 오륙십 전 떨어진다. 그 한 초롱을 잘 친대도 사날씩이나 걸리는 걸 요새 같아선 그 잘량한(‘알량한’ 사투리) 술군까지 씨가 말랐다. 어쩌다 전일에 퍼놓았던 외상값도 갖다줄 줄을 모른다. 홀어미는 열벙거지가 나서 이른 아침부터 돈을 받으러 돌아다녔다. 그러나 다리품을 들인 보람도 없었다. 낼 사람이 즐겨야 할 텐데 우물쭈물하며 한단 소리가 좀 두고 보자는 것이 고작이었다. 그렇다고 안 갈수도 없는 노릇이다. 나날이 양식은 달리고 지점집에서 집행을 하느니 뭘 하느니 독촉이 어지간치 않음에랴…… - -「저도 이젠 떠나야겠세유.」 - -그가 조반 후 나들이옷을 바꾸어 입고 나서니 나그네도 따라 일어선다. 그의 손을 자상히 붙잡으며 주인은, - -「고달플 테니 며칠 더 쉬어 가게유」 하였으나, - -「가야지유. 너무 오래 신세를……」 - -「그런 염려는 말구.」라고 누르며 집 지켜 주는 셈치고 방에 누웠으라 하고는 집을 나섰다. - -백두고개를 넘어서 안말로 들어가 해동갑으로 헤매었다. 헤실수로 간 곳도 있기야 하지만 맑았다. 해가 지고 어두울 녘에야 그는 흘부들해서 돌아왔다. 좁쌀 닷 되밖에는 못 받았다. 다른 사람들은 돈 낼 생각은커녕 이러면 다시 술 안 먹겠다고 도리어 얼러 보냈던 것이다. 그러나 이만도 다행이다. 아주 못 받느니보다는 끼니때 가지었다. 그는 좁쌀을 씻고 나그네는 솥에 불을 지피어 부랴부랴 밥을 짓고 일변 상을 보았다. - -밥들을 먹고 앉았으려니깐 갑자기 술군이 몰려든다. 이거 웬일일까. 처음에는 하나가 오더니 다음에는 세 사람 또 두 사람 모두 젊은 축들이다. 그러나 각각들 먹일 방이 없으므로 주인은 좀 망설이다가 그 연유를 말하였으나 뭐 한 동리 사람인데 어떠냐, 한데서 먹게 해달라는 바람에 얼씨구나 하였다. 이제야 운이 트나보다. 양푼에 막걸리를 딸쿠어 나그네에게 주어 솥에 넣고 좀 속히 데워 달라 하였다. 자기는 치마꼬리를 휘둘러 가며 잽싸게 안주를 장만한다. 짠지, 동치미, 고추장, 특별 안주로 삶은 밤도 놓았다. 사촌동생이 맛보라고 며칠 전에 갖다 준 것을 애껴 둔 것이었다. - -방안은 떠들썩하다. 벽을 두드리며 아리랑 찾는 놈에 건으로 너털웃음 치는 놈, 혹은 수군숙덕하는놈, 가지각색이다. 주인이 술상을 받쳐 들고 들어가니 짜기나 한 듯이 일제히 자리를 바로 잡는다. 그 중에 얼굴 넓적한 하이칼라 머리가 야로가 나서 상을 받으며 주인 귀에다 입을 비벼 대인다. - -「아주머니 젊은 갈보 사 왔다지유? 좀 보여 주게유.」 - -영문 모를 소문도 다 듣는다. - -「갈보라니 웬 갈보?」 하고 어리삥삥하다 생각을 하니, 턱없는 소리는 아니다. 눈치 있게 부엌으로 내려가서 보강지1 앞에 앉았는 나그네의 머리를 은근히 끌어안았다. 자, 저패들이 새댁을 갈보로 횡보고 찾아온 맥이다. 물론 새댁편으론 망측스러운 일이겠지만 달포나 손님의 그림자가 드물던 우리 집으로 보면 재수의 빗발이다. 술국을 잡는다고 어디가 떨어지는 게 아니요, 욕이 아니니 나를 보아 오늘만 좀 팔아 주기 바란다, 이런 의미를 곰살궂게 간곡히 말하였다. 나그네의 낮은 별반 변함이 없다. 늘 한 양으로 예사로이 승낙하였다. - -술이 온몸에 돌고 나서야 뒷술이 잔풀이가 난다. 한 잔에 5전, 그저 마시긴 아깝다. 얼간한 상투배기가 계집의 손목을 탁 잡아 앞으로 끌어당기며, - -「권주가 좀 해, 이건 뀌어온 보릿자룬가?」 - -「권주가? 뭐야유?」 - -「권주가? 이 갈보가 권주가도 모르나. 으하하하하」 하고는 무안에 취하여 푹 숙인 계집 뺨에다 꺼칠꺼칠한 턱을 문질러 본다. 소리를 아무리 시켜도 아랫입술을 깨물고는 고개만 기울일 뿐, 소리는 못 하나 보다. 그러나 노래 못하는 꽃도 좋다. 계집은 영 내리는 대로 이 무릎 저 무릎으로 옮아 앉으며 턱 밑에다 술잔을 받쳐 올린다. - -술들이 담뿍 취하였다. 두 사람은 곯아져서 코를 곤다. 계집이 칼라머리 무릎 위에 앉아 담배를 피워 올릴 때 코웃음을 흥 치더니 그 무지스러운 손이 계집의 아래 뱃가죽을 사양 없이 움켜잡는다. 별안간 <아야!> 하고 퍼들껑하더니 계집의 몸뚱아리가 공중으로 뛰어오르다 도로 떨어진다. - -「이 자식아 너만 돈 내고 먹었니?」 - -한 사람 새두고 앉았던 상투가 콧살을 찌푸린다. 그리고 맨발 벗은 계집의 두 발을 양손에 붙잡고 가랑이를 쩍 벌려 무릎 위로 지르르 끌어올린다. 계집은 앙탈을 한다. 눈시울에 눈물이 엉기더니 불현듯이 쪼록 쏟아진다. - -방 안에서 왱마가리 소리가 끓어오른다. - -「저 잡놈 보게, 으하하하하.」 - -술은 연실 데워서 들어가면서도 주인은 불안하여 마음을 졸였다. 겨우 마음을 놓은 것은 훨씬 밝아서다. - -참새들은 소란히 지저귄다. 기직바닥이 부스럼 자죽보다 질배없다. 술, 짠지쪽, 가래침, 담뱃재 뭣해 너저분하다. 우선 한길치에 자리를 잡고 계배를 대 보았다. 마수걸이가 85전, 외상이 2원 각수다. 현금 85전, 두 손에 들고 앉아 세고 또 세어보고…… - -뜰에서는 나그네의 혀로 끌어올리는 인사, - -「안녕히 가시게유.」 - -「입이나 좀 맞추고 뽀! 뽀! 뽀!」 - -「나두」 - - -찌르쿵! 찌르쿵! 찔거러쿵! - -「방앗머리가 무겁지유?…… 고만 까불을까.」 - -「들 익었세유. 더 찧어야지유.」 - -「그런데 얘는 어쩐 일이야……」 - -덕돌이를 읍에 보냈는데 날이 저물어도 여태 오지 않는다. 흩어진 좁쌀을 확에 쓸어 넣으며 홀어머니는 퍽으나 애를 태운다. 요새 날씨가 차지니까 늑대, 호랑이가 차차 마을로 찾아 내린다. 밤길에 고개 같은 데서 만나면 끽 소리도 못하고 욕을 당한다. - -나그네가 방아를 괴놓고 내려와서 키로 확의 좁쌀을 담아 올린다. 주인은 그 머리를 쓰담고 자기의 행주치마를 벗어서 그 위에 씌워 준다. 계집의 나이 열아홉이면 활짝 필 때이건만 버케된 머리칼이며 야윈 얼굴이며 벌써부터 외양이 시들어 간다. 아마 고생을 진한 탓이리라. - -날씬한 허리를 재빨리 놀려가며 일이 끊일 새 없이 다구지게2 덤벼드는 그를 볼 때 주인은 지극히 사랑스러웠다. 그리고 일변 측은도 하였다. 뭣하면 딸과 같이 자기 집에서 길게 살아주었으면 상팔자일 듯싶었다. 그럴 수 있다면 그 소 한 마리와 바꾼대도 이것만은 안 내놓으리라고 생각도 하였다. - -아들만 데리고 홀어머니의 생활은 무던히 호젓하였다. 그런데다 동리에서는 속 모르는 소리까지 한다. 떠꺼머리 총각을 그냥 늙힐 테냐고. 그러나 형세가 부치므로 감히 엄두도 못 내다가 겨우 올 봄에서야 다붙어 서둘게 되었다. 의외로 일은 손쉽게 되었다. 이리저리 언론이 돌더니 남촌산에 어느 집 둘째 딸과 혼약하였다. 일부러 홀어미는 40리 밖이나 걸어서 색시의 손등을 문질러 보고는, - -「참 애기 잘도 생겹세!」 - -좋아서 사돈에게 칭찬을 뇌고 뇌곤 하였다. - -그런데 없는 살림에 빚을 내어 혼수를 다 꼬매 놓은 뒤였다. 혼인날을 불과 이틀 격해 놓고 일이 그만 빗났다. 처음에야 그런 말이 없더니 난데 없는 선채금 30원을 가져 오란다. 남의 돈 3원과 집의 돈 5원으로 거추군에게 품삵 노비 주고 혼수하고 단지 2원……잔치에 쓸 것밖에 안 남고 보니 30원이란 입내도 못 낼 소리다. 그 밤, 그는 이리 뒤척 저리 뒤척 넋 잃은 팔을 던져 가며 통 밤을 새웠던 것이다. - -「어머님! 진지 잡수세유.」 - -새댁에게 이런 소리를 듣는다면 끔찍이 귀여우리라. 이것이 단 하나의 그의 소원이었다. - -「다리 아프지유? 너머 일만 시켜서……」 - -주인은 저녁 좁쌀을 쓸어 넣다가 방앗다리에 깝신대는 나그네를 걸쌈스럽게 쳐다본다. 방아가 무거워서 껍적이며 잘 오르지 않는다. 가냘픈 몸이라 상혈이 되어 두 볼이 샛밝아케 색색거린다. 치마도 치마려니와 명지 저고리는 어찌 삭았는지 어깨께가 손바닥만 하게 척 나갔다. 그러나 덕돌이가 왜포 다섯 자를 바꿔 오거든 첫대 사발허통된 솟곳부터 해입히고 차차 할 수밖엔 없다. - -「같이 찝시다유.」 - -주인도 남저지3 방앗다리에 올라섰다. 그리고 찌껑 위에 놓인 나그네의 손을 눈치 채지 않게 슬며시 쥐어보았다. 더도 덜도 말고 그저 이만한 며느리만 얻어도 좋으련만. 나그네와 눈이 마주치자 그는 열적어서4 시선을 돌렸다. - -「퍽도 쓸쓸하지유!」 하며 손으로 울 밖을 가리킨다. 첫밤 같은 석양판이다. 색동저고리를 떨쳐입고 산들은 거방진 방앗소리를 은은히 전한다. 찔그러쿵! 찌러쿵! - -그는 나그네를 금덩이같이 위하였다. 없는 대로 자긔옷가지도 서로 서로 별러 입었다. 그리고 잘 때에는 딸과 진배없이 이불 속에서 품에 꼭 품고 재우곤 하였다. 하지만 자기의 은근한 속심은 차마 입에 드러내어 말을 못 건넸다. 잘 들어주면이어니와 뭣하게 안다면 피차의 낯이 뜨뜻할 일이었다. - -그러나 맘먹지 않았던 우연한 일로 인하여 마침내 기회를 얻게 되었다. 나그네가 온 지 나흘 되던 날이었다. 거문관이 산기슭에 있는 영길네 벼방아를 좀 와서 찧어 달라고 한다. 나그네는 줄밤을 새우므로 낮에나 푸근히 자라고 두고 그는 홀로 나섰다. - -머리에 겨를 보얗기 쓰고 맥이 풀려서 집에 돌아온 것은 이럭저럭 으스레하였다. 늙은 다리를 끌고 뜰 앞으로 향하다가 그는 주춤하였다. 나그네 홀로 자는 방에 덕돌이가 들어갈 리 만무한데 정녕코 그놈일 게다. 마루 끝에 자그마한 나그네의 짚세기5이 놓인 그 옆으로 질목채 벗은 왕달 짚세기이 왁살스럽게 놓였다. 그리고 방에서는 수군수군 낮은 말소리가 흘러나온다. 그는 무심코 닫은 방문께로 귀를 기울였다. - -「그럼 와 그러는 게유? 우리 집이 굶을까봐 그러시유?」 - -「……」 - -「어머이도 사람은 좋아유……올해 잘만 하면 내년에는 소 한 마리 사 놀 게구, 농사만 해두 한 해에 쌀 넉 섬, 조 엿 섬, 그만하면 고만이지유……내가 싫은 게유?」 - -「……」 - -「사내가 죽었으니 아뭏든 얻을 게지유?」 - -옷 터지는 소리, 부시럭거린다. - -「아이! 아이! 아이! 참! 이거 노세유」 - -쥐죽은 듯이 감감하다. 허공에 아롱거리는 낙엽을 이윽히 바라보며 그는 빙그레 한다. 신발 소리를 죽이고 뜰 밖으로 다시 돌쳐섰다. - -저녁상을 물린 후 그는 시치미를 딱 떼고 나그네의 기색을 살펴보다가 입을 열었다. - -「젊은 아낙네가 홀몸으로 돌아다닌대두 고생일 게유. 또 어차피 사내는……」 - -여기서부터 사리에 맞도록 이 말 저 말을 주섬주섬 꺼내 오다가 나의 며느리가 되어 줌이 어떻겠느냐고 확 토파를 지었다. 치마를 흡싸고 앉아 갸웃이 듣고 있던 나그네는 치마끈을 깨물며 이마를 떨어뜨린다. 그러고는 두 볼이 발개진다. 젊은 계집이 나 시집 가겠소 하고 누가 나서랴. 이만하면 합의한 거나 틀림없을 것이다. - -혼수는 전에 해둔 것이 있으니 한시름 잊었다. 그대로 이앙이나 고쳐서 입히면 고만이다. 돈 2원은 은비녀, 은가락지 사다가 각별히 색시에게 선물 내리고…… - -일은 밀수록 낭패가 많다. 급시로 날을 받아서 대례를 치렀다. 한편에서는 국수를 누른다. 잔치 보러 온 아낙네들은 국수 그릇을 얼른 받아서 후룩후룩 들이마시며 시악시 잘났다고 추었다. - -주인은 즐거움에 너무 겨워서 축배를 흥건히 들었다. 여간 경사가 아니다. 뭇사람을 비집고 안팎으로 드나들며 분부하기에 손이 돌지 않는다. - -「얘 메누라! 국수 한 그릇 더 가져온!」 - -어째 말이 좀 어색하구먼……다시 한 번, - -「메누라, 애야! 얼른 가져와.」 - -30을 바라보자 동곳을 찔러 보니 제불에 멋이 질려 비드름하다. 덕돌이는 첫날을 치르고 부썩부썩 기운이 난다. 남이 두 단을 털 제면 그의 볏단은 석 단 째 풀려 나간다. 연방 손바닥에 침을 뱉어 붙이며 어깨를 으쓱거린다. - -「끅! 끅! 끅! 찍어라. 굴려라 끅! 끅!」 - -동무의 품앗이 일이다. 거무무투록한 젊은 농군 댓이 볏단을 번차례로 집어든다. 열에 뜬 사람같이 식식거리며 세차게 벼알을 절구통배에서 주룩주룩 흘러내린다. - -「얘! 장가 들고 한 턱 안 내니?」 - -「일색이더라. 단단히 먹자. 닭이냐? 술이냐? 국수냐?」 - -「웬 국수는? 너는 국수만 아느냐?」 - -저희끼리 찧고 까분다. 그들은 일을 놓으며 옷깃으로 땀을 씻는다. 골바람이 벼 깔치6를 부옇게 풍긴다. 옆 산에서 푸드덕 하고 꿩이 날며 머리 위를 지나간다. 갈퀴질을 하던 얼굴 넓적이가 갈퀴를 놓고 씽긋하더니 달려든다. 장난군이다. 여러 사람의 힘을 빌어 덕돌이 입에다 헌 짚신짝을 물린다. 버들껑거린다. 다시 양 귀를 두 손에 잔뜩 훔켜잡고 끌어 와서는 털어놓은 벼 무더기 위에 머리를 틀어박으며 동서남북으로 큰절을 시킨다. - -「야아! 야아! 아!」 - -「아니다, 아니야. 장갈 갔으면 산신령에게 이러하다 말이 있어야지, 괜시리 산신령이 노하면 눈깔망나니(호랑이) 내려보낸다.」 - -뭇 웃음이 터져 오른다. 새신랑의 옷이 이게 뭐냐, 볼기짝에 구멍이 뚫리고……빈정대는 사람도 있다. 그러나 덕돌이는 상투의 먼지를 털고 나서 곰방대를 피워 물고는 싱그레 웃어치운다. 좋은 옷은 집에 두었다. 인조견 조끼, 저고리, 새하얀 옥당목 겹바지, 그러나 애끼는 것이다. 일할 때엔 헌 웃을 입고 집에 돌아와 쉴 참에나 입는다. 잘 때에도 모조리 벗어서 더럽지 않게 착착 개어 머리맡 위에 놓고 자곤 한다. 의복이 남루하면 인상이 추하다. 모처럼 얻은 귀여운 아내니 행여나 마음이 돌아앉을까 미리미리 사려 두지 않을 수도 없는 노릇이다. 그야말로 29년 만에 누런 이 조각에다 이제서야 소금을 발라 본 것도 이 까닭이었다. - -덕돌이가 볏단을 다시 집어 올릴 제 그 이웃에 사는 돌쇠가 옆으로 와서 품을 안는다. - -「얘 덕돌아! 너 내일 우리 조마댕이 좀 해 줄래?」 - -「뭐 어째?」 하고 소리를 빽 지르고는 그는 눈귀가 실룩하였다. - -「누구보고 해라야? 응? 이 자식 까놀라.」 - -이제까진 턱없이 지냈단대도 오늘의 상투를 못 보는가? - -바로 그날이었다. 웃간에서 혼자 새우잠을 자고 있던 홀어머니는 놀라 눈이 번쩍 띄었다. 만뢰 잠잠한 밤중이다. - -「어머니! 그게 달아났에유, 내 옷도 없구……」 - -「응?」 하고 반마디 소리를 치며 얼떨김에 그는 캄캄한 방안을 더듬어 아랫간으로 넘어섰다. 황량히 등잔에 불을 댕기며, - -「그래 어디로 갔단 말이야?」 - -영산이 나서 묻는다. 아들은 벌거벗은 채 이불로 앞을 가리고 앉아서 징징거린다. 옆자리에는 빈 베개뿐 사람은 간 곳이 없다. 들어본즉 온종일 일하기에 피곤하여 아들은 자리에 들자 고만 세상을 잊었다. 하기야 그때 안해도 옷을 벗고 누워서 맞붙어 잤던 것이다. 그는 보통 때와 조금도 다름없이 새침하니 드러누워서 천정만 쳐다보았다. 그런데 자다가 벼란간 오줌이 마렵기에 요강을 좀 집어 달래려고 보니 뜻밖에 품안이 허룩하다. 불러 보아도 대답이 없다. 그래서는 어림짐작으로 우선 머리맡 위에 놓았던 옷을 더듬어 보았다. 딴은 없다. - -필연 잠든 틈을 타서 살며시 옷을 입고 자기의 옷이며 버선까지 들고 내뺐음이 분명하리라. - -「도적년!」 - -모자는 관솔에 불을 켜 들고 나섰다. 부엌과 잿간을 뒤졌다. 그리고 뜰 앞 수풀 속도 낱낱이 찾아봤으나 흔적도 없다. - -「그래도 방 안을 다시 한 번 찾아보자.」 - -홀어미는 구태여 며느리를 도적년으로까지는 생각하고 싶지 않았다. 거반 울상이 되어 허벙저벙 방 안으로 들어왔다. 마음을 가라앉혀 들쳐 보니 아니나 다르랴 며느리 베개 밑에서 은비녀가 나온다. 달아날 계집 같으면 이 비싼 은비녀를 그냥 두고 갈 리 없다. - -두말없이 무슨 병패가 생겼다. 홀어미는 아들을 데리고 덜미를 잡히는 듯 문 밖으로 찾아 나섰다. - - -마을에서 산길로 빠져나는 어귀에 우거진 숲 사이로 비스듬히 언덕길이 놓였다. 바로 그 밑에 석벽을 끼고 깊고 푸른 웅덩이가 묻히고 넓은 그 물이 겹겹 산을 에돌아 약 10리를 흘러내리면 신영강 중턱을 뚫는다. 시새에 반쯤 파묻히어 번들대는 큰 바위는 내를 싸고 양쪽으로 질펀하다. 꼬부랑길은 그 틈바귀로 뻗었다. 좀체 걷지 못할 자갈길이다. 내를 몇 번 건너고 험상궂은 산들을 비켜서 한 5마장 넘어야 겨우 길다란 길을 만난다. 그리고 거기서 좀더 간 곳에 냇가에 외지게 잃어진 오막살이 한 간을 볼 수 있다. 물방앗간이다. 그러나 이제는 밥을 찾아 흘러가는 뜬 몸들의 하룻밤 숙소로 변하였다. 벽이 확 나가고 네 기둥뿐인 그 속에 힘을 잃은 물방아는 을씨년궂게 모로 누웠다. 거지도 그 옆에 홑이불 위에 거적을 쓰고 누웠다. 거푸진 신음이다. 으! 으! 으응! 서까래 사이로 달빛은 쌀쌀히 흘러든다. 가끔 마른 잎을 뿌리며…… - -「여보 자우? 일어나게유 얼핀.」 - -계집의 음성이 나자 그는 꾸물거리며 일어나 앉는다. 그리고 너털대는 홑적삼의 깃을 여며 잡고는 덜덜 떤다. - -「인제 고만 떠날테이야? 쿨룩……」 - -말라빠진 얼굴로 계집을 바라보며 그는 이렇게 물었다. - -10분 가량 지났다. 거지는 호사하였다. 달빛에 번쩍거리는 겹옷을 입고서 지팡이를 끌며 물방앗간을 등졌다. 골골 하는 그를 부축하여 계집은 뒤에 따른다. 술집 며느리다. - -「옷이 너무 커, 좀 작았으면……」 - -「잔말 말고 어여 갑시다, 펄쩍…….」 - -계집은 부리나케 그를 재촉한다. 그리고 연해 돌아다보길 잊지 않았다. 그들은 강길로 향한다. 개울을 건너 불거져 내린 산모퉁이를 막 꼽뜨리려 할 제다. 멀리 뒤에서 사람 욱이는 소리가 끊일 듯 날 듯 간신히 들려온다. 바람에 묻히어 말소리는 모르겠으나 재없이 덕돌이의 목성임은 넉히 짐작할 수 있다. - -「아 얼른 좀 오게유.」 - -똥끝이 마르는 듯이 계집은 사정내의 손목을 겁겁히 잡아끈다. 병든 몸이라 끌리는 대로 뒤툭거리며 거지도 으슥한 산 저편으로 같이 사라진다. 수은빛 같은 물방울을 뿜으며 물결은 산벽에 부닥뜨린다. 어디선지 지정치 못할 늑대 소리는 이산 저산서 와글와글 굴러 내린다. - - - diff --git a/plugins/ko/src/koreanplugin.h b/plugins/ko/src/koreanplugin.h index e17f5c81..19908ac6 100644 --- a/plugins/ko/src/koreanplugin.h +++ b/plugins/ko/src/koreanplugin.h @@ -5,14 +5,12 @@ #include #include "languageplugininterface.h" #include "abstractlanguageplugin.h" -#include "candidatescallback.h" #include "spellchecker.h" #include "spellpredictworker.h" #include class KoreanLanguageFeatures; -class CandidatesCallback; class KoreanPlugin : public AbstractLanguagePlugin { diff --git a/plugins/lt/src/database_lt.db b/plugins/lt/src/database_lt.db deleted file mode 100644 index 76293120..00000000 Binary files a/plugins/lt/src/database_lt.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/lt/src/free_ebook.txt b/plugins/lt/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/lv/src/free_ebook.txt b/plugins/lv/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/mk/src/database_mk.db b/plugins/mk/src/database_mk.db deleted file mode 100644 index 74bf1e75..00000000 Binary files a/plugins/mk/src/database_mk.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/mk/src/free_ebook.txt b/plugins/mk/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/nb/src/free_ebook.txt b/plugins/nb/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index a2e49dd0..00000000 --- a/plugins/nb/src/free_ebook.txt +++ /dev/null @@ -1,7227 +0,0 @@ -Uagtet flyvekunsten er naadd langt og er i sterk utvikling i vore dage, -vil vel de fleste mene at det aeroplan de her læser om, er et fjernt -fantasi-billede. Men de som stadig studerer flyvekunsten, og ser -vanskeligheterne svinde og sikkerheten vokse, de ser hvorledes -utviklingen vil gaa. - -Luften vil bli fremtidens slagne landevei og gi den hurtigste befordring -for passagerer og gods. Inden 25 aar er gaat, vil en luftflaate i -rasende fart flyve fra England til Amerika paa mindre end 20 timer. - -Ikke for ingenting har vi efter aarhundreders anstrengelser erobret -luften. Menneskeliv er gaat tapt; seiren er dyrt vundet. Men -menneskeheten vil tilslut høste seirens frugter. Først vil luftveiene -forene Europa. Saa litt efter litt hele verden. - -London 1913. - - _Claude Grahame-White._ - - _Harry Harper._ - - - - -KAPITEL I. - -Flyveren Allen Dale. - - -En lunefuld vind strøk henover Langley-sletten. Av og til løiet den av, -for saa pludselig at sætte ind med vindkast paa optil 13 m. pr. sekund. -Paa flyvepladsen stod nogen mænd og stirret ængstelig op i luften. Like -ved var en række skur, og bak disse laa den store aeroplanfabrik. For -flyvning var veiret nærmest farlig; vindmaaleren viste stadig sterkere -og sterkere byger. Og allikevel fløi et militært biplan bent imot -vinden, 2000 fot over hoderne paa de ængstelige ingeniører og -mekanikere. - -Gjennem kikkerterne kunde de se flyverens forvovne kamp. Biplanet duvet -op og ned, og gled betænkelig paa siden. Og dog syntes flyveren i det -avgjørende øieblik at mestre hver bevægelse, mens den vældige motor paa -100 hestekræfter brølte utfordrende. - -„Dette er imponerende, forstaas; men det er ikke egentlig behagelig for -nerverne,“ sa en ingeniør i blaa arbeidsdragt. „Om motoren skulde -- i -en slik vind --“ Han gyste. - -„Ta det med ro. Han der klarer det nok,“ sa en av mekanikerne og saa op -paa aeroplanet, mens han rullet sig en cigaret. „Jeg har set ham oppe i -værre vind end dette, og med et aeroplan som gaar 16 km. langsommere i -timen. Ta det bare med ro, sier jeg. Han vet paa en prik hvad han kan, -og hvad han ikke kan, den karen. Jeg skal gjerne vedde han netop liker -sig nu.“ - -Og saa underlig som det kan synes, var det virkelig saa. Flyveren sat -der foroverbøiet og med alle sanser lys vaakne. Øvelsen hadde lært ham -at opfatte hver liten forandring i motorens dur, og han utfordret kjækt -vinden, 2000 fot over jorden, overlegen som han følte sig ved sin egen -dygtighet og ved vissheten om at han kunde stole blindt paa -flyvemaskinen. - -Uagtet han var anset for at være Englands første flyver, forbauset han -endog sine kolleger ved sin tilsyneladende uvørrenhet. Og allikevel var -hver eneste flyvning, saa skjødesløs og vaagsom den saa ut, -i virkeligheten omhyggelig uttænkt i hver detalj. Baade de atmosfæriske -og andre betingelser var nøiagtig tat i betragtning. Idet han nu møtte -hvert vindkast med nøiagtig den rigtige bevægelse av alle -styre-apparaterne, forsøkte han sig ikke paa noget dumdristig. Det -aeroplan han styrte, var nyt og skulde leveres til hæren; han vilde bare -prøve hvad det dudde til ogsaa under ugunstige betingelser. Det var -Allen Dales stolthet, at aldrig noget aeroplan fra hans fabrik var blit -levert en kjøper uten at han selv først hadde været oppe med det. - -„Aa!“ Et uvilkaarlig utbrud undslap den lille gruppe som stod og iagttok -biplanet. - -Truffet av et nyt og sterkere vindstøt end det hvorfra det netop hadde -reddet sig, kantret biplanet over til den ene side og mistet for en -stund balancen. De lange bæreflater dannet en farlig vinkel. Og saa -begyndte den store flyvemaskine at synke raskt, tilsyneladende uten -kontrol, og gled paa siden slik at en kunde bli sjøsyk bare av at se paa -det. - -For en begynder vilde dette været døden. For Allen Dale var det bare en -paamindelse om at der trængtes en rask handling -- intet mere. - -Ved en forsigtig bevægelse av høiderorene lot han aeroplanet stupe -nedover med en saadan fart at det syntes som om jorden -- dypt under -- -styrtet mot ham. Samtidig gav han sideror og manøvrerte med -bæreflaternes balanceror. Den sidste bevægelse var i øieblikket -virkningsløs. Under denne sidegliden negtet biplanet at lystre enhver -manøver. - -Men flyveren som sat der trygt fastbundet til sit sæte, var uforknyt. -Han holdt blot rattet for høideroret fremover og lot aeroplanet skjene -med næsen nedover, saa det saa ut som det styrtet like lukt i -ødelæggelsen. - -Men som aeroplanet skjenet nedover, syntes et mirakel at ske. Litt efter -litt, men tydelig, syntes pen kritiske vinkel at bli mindre. Aeroplanet -begyndte øiensynlig at rette paa sig. Det var igjen kommet paa ret kjøl, -mens det fremdeles stupte ret ned mot jorden. - -Og nu da flyveren hadde faat sidebalancen i aeroplanet, trak han rattet -tilbake og gik litt efter litt over i horisontal flugt. - -Alle de som betragtet skuespillet, var sakkyndige, saa de kunde beundre -flyverens koldblodige mod og behændighet. Naar et aeroplan skjener til -siden, visste de der ikke er andet at gjøre end at la det stupe ned, -indtil selve faldhastigheten begynder at overvinde dets gliden over til -siden. Det er forresten et fortvilet middel, som kræver staalnerver og -koldt hode. - -Men uagtet Allen Dale neppe selv var sig det bevisst, var han i fare, -en fare som øket for hvert sekund. Vinden tiltok foruroligende, og endnu -var han over 1000 fot oppe i luften. - -„Disse vindkastene øker snart til en 20 meter pr. sekund,“ sa en -mekaniker, og saa tydelig forskrækket ut efter at ha betragtet -vindmaaleren. - -De andre stod tause. De visste de stod like overfor den fare som altid -truer flyveren, naar en storm opstaar mens han er i luften. - -Nu begyndte ogsaa Dale at forstaa faren. Aeroplanets tiltagende duving -op og ned viste ham hvorledes sakerne stod. Forsigtig og med overlegen -dygtighet begyndte han at sætte kursen ned mot jorden. - -De som saa paa, stod med ansigtet mot vinden, mens aeroplanet kjæmpet -sig nedover. Naar et rasende vindstøt fór imot den, syntes hele -aeroplanet at vakle og ryste. Snart stanset det og stod ubevægelig, mens -den vældige motor arbeidet forgjæves. Snart kjæmpet aeroplanet sig -fremover, for saa igjen tvunget av sin styrer, midt imot et 20 meters -vindkast, at bli bokstavelig presset bakover igjen. - -Men det kjæmpet fremdeles. Og da hver eneste liten del av det, selv -motoren som gav det kraft til at kjæmpe mot vinden, var arbeidet i Dales -egen fabrik, turde han betro sit liv til det. - -Nedover, ustanselig kjæmpende sig frem, kom biplanet. Nu var det bare -nogen hundrede fot over hoderne paa tilskuerne nede ved skurene. De -begyndte at føle sig trygge. Men Dale med sine verkende haandled visste -at nu kom det kritiske øieblik. Jo farligere vinden er, desto bedre er -det for flyveren at være høit oppe. Den alvorligste risiko løper han, -naar han efter at ha stanset motoren skal søke at lande. Det er da et -ondskapsfuldt vindkast kan hæve ham det ene øieblik, for saa i det næste -at slynge ham til jorden. - -Efter stadig at være kommet længer og længer ned, slog Dale motoren av -for et øieblik og styrte biplanet nedover i glideflugt. - -Men idet han gjorde dette, vilde ulykken at et vindstøt, værre end noget -av de foregaaende, pludselig rammet maskinen. Vindbølger er nemlig ikke -synlige som bølgerne i sjøen. De kommer aldeles uforvarende over -flyveren. - -Virkningen av dette vindkast var at flyvemaskinen, som allerede i -forveien gled nedover med baugen foran, med et pludselig kast tok en -betydelig steilere kurs. Dale styrtet momentant vertikalt ned mot -flyvepladsen. - -Men han hadde før under glideflugt været ute for slike vindstøt. Derfor -tapte han aldeles ikke besindelsen, uagtet han saa at stillingen nu, saa -nær jorden, var overordentlig farlig. - -Der var bare én ting at gjøre. Og det gjorde han uten spor av -betænkning. Han kjørte sin motor op til fuld kraft, idet han haabet at -mestre den kritiske nedstyrten ved at øke aeroplanets hastighet, hvorved -opnaaddes en kraftigere virkning av høiderorene. Samtidig drog han -rattet saa langt bakover som mulig, for paa denne maate at sætte -vingerne under størst mulig pres, og saaledes hæve næsen paa aeroplanet. - -Et par sekunder sat han forventningsfuld i haab om at se baugen reise -sig. Men nei, der var nok ikke tegn til det. Tvertimot fortsatte -biplanet at styrte hodekulds nedover, mens jorden med rivende fart -syntes at komme styrtende imot ham. - -Dales hjerne arbeidet hurtig; han hadde trænet den til det. I næste -sekund var han klar over den uhyggelige situation. Han var paa det rene -med at vinden ikke hadde tat av efter sit første utbrud, som ofte er -tilfældet. Den tvang fremdeles vingerne nedover. Og intet av hvad han -gjorde, kunde stanse denne fortvilede styrten nedover. - -Tankerne fór lynsnart gjennem ham idet han sank. At naa jorden med slik -fart kunde bare bety én ting -- den sikre død. Aeroplanet var nu helt og -holdent ustyrbart. Hvad var det saa at vælge mellem? - -Dale tænkte. Tankerne krydset hverandre. Det gjaldt at finde ut -- i -næste sekund -- et middel til at redde livet. En anden -- ja de fleste --- vilde bare ha klamret sig med armene fast til det første og bedste, -for saa aldeles lamslaat at vente det dræpende sammenstøt. Men ikke saa -med Allen Dale. Hvad der gik gjennem ham, var: „Hvis jeg støter mot -jorden, kan ingenting redde mig; ikke med denne fart. Umulig. Der vil -ikke være noget som tar imot støtet. Hvad kan jeg gjøre for at faa noget -til at ta imot det? Hvad kan jeg --“ Saa, i næste sekund kom -inspirationen over ham. Mens de dernede vendte sig bort, eller gjemte -ansigtet i hænderne, ute av stand til at se paa aeroplanets sidste -vanvittige stupen, handlet Dale med hurtige, rolige bevægelser. - -Uagtet biplanet ikke længer lystret høideroret, visste han at det vilde -vende en liten smule til høire eller venstre i faldet, hvis roret blev -svinget hurtig over. Her var en chance, en fortvilet liten, men -allikevel en chance. - -Dale slog motoren av, uagtet aeroplanets fart nedover var slik at det -ikke skulde synes at gjøre stort om motoren arbeidet eller ei. Men saa -svingte han med al sin kraft rorstangen over til venstre. Huket sig saa -ned i sætet for likesom at staalsætte sig til sammenstøtet. Nu var der -ikke mere at gjøre. Han hadde gjort hvad gjøres kunde. - -De dernede som, saa haabløst end det hele saa ut, allikevel ikke hadde -kunnet la være at haabe paa et mirakel i sidste øieblik, de saa nu at -det synkende biplan pludselig gjorde en dreining til venstre. For dem -saa det ut som om denne bevægelse var aldeles hensigtsløs, nærmest en -bevægelse som en maskine uten spor av kontrol kunde finde paa at gjøre. - -Men det var nok ikke saa. Biplanet -- -- - -Men der var ikke tid til at spekulere paa noget. Det glitret i hvite -vinger, mens biplanet snurrende og hvislende i sin rasende fart gjennem -vinden satte baugen nedover. Det fór avsted over hoderne paa tilskuerne, -som stod der aldeles ubevægelige. Men det faldt ikke knust i stykker og -stumper til jorden. Selv i den sidste overhaling ned imot ødelæggelsen, -og i næsten vertikal stilling, lystret biplanet roret. Og undgik det -absolut ødelæggende sammenstøt med jorden. - -Hurtigere næsten end øiet kunde følge det, kastedes flyvemaskinen litt -til den ene side og svingte over aeroplan-skurene. - -Og saa med et smeld som av en eksplosion, og øieblikkelig skjult i en -støvsky boret baugen sig ned i trætaket paa et av skurene. - -Ved den store flyvemaskines vegt og den voldsomme kraft den kom med, -blev taket gjennemboret som om det hadde været av papir. Med sine -sønderbrutte propeller skar biplanet sig med uimotstaaelig kraft gjennem -træverket. Hele baugen som stod frem foran vingerne, gik tvers gjennem -taket og banet sig vei ned i skuret. De lange bjelker i vingerne tok -støtet; de blev bøiet tilbake og brukket som fyrstikker. - -Idet ingeniørerne og mekanikerne med forfærdelse og frygt malt i hvert -træk styrtet frem, saa de gjennem støvskyerne at biplanet hadde presset -sig fast ind i skurtaket. Og her hang det med sine brukkede vinger og -lignet en saaret kjæmpefugl. - -Men det var ikke aeroplanets stilling som fik de forreste mænd til -uvilkaarlig at stanse med et pludselig skrik. - -De hadde alle frygtet det værste for flyveren, et slikt sammenstøt -syntes det umulig at han kunde ha undgaat døden. Derfor kunde de ikke -tro sine egne øine, men styrtet videre mot skuret. - -En skikkelse holdt nemlig paa at vikle sig ut av aeroplanet og kom frem -bakenfor de tilbakebøide vinger, smøg sig nedover aeroplanets næsten -lodret staaende side, og kom saa paa benene paa skurtaket, akkurat ved -siden av det gapende hul hvor baugen hadde boret sig ind. Han viftet -beroligende til dem, og da de andpustne mekanikere var kommet frem, -hørte de til sin forbauselse Dales velkjendte stemme: - -„All right! Ingenting i veien. Hent bare en stige en av dere. Jeg føler -ikke netop trang til at bli sittende heroppe resten av dagen.“ - -De dernede hilste ham med et hjertelig hurra. Men det hele forekom dem -som det rene mirakel. Hvorledes kunde nogen paa en naturlig maate være -sluppet fra et slikt sammenstøt? Det var et mirakel, altsaa; det var den -eneste forklaring. - -Men Dale, som sat der paa taket og kjendte efter alle steder om han ikke -skulde finde nogen kvæstelser, visste at noget mirakel hadde ikke fundet -sted. Han grep i inderlommen paa sin flyverdragt og fik cigaretetuiet -frem. En cigaret var det netop han trængte nu. - -„Skadet? Langtifra, ikke spor,“ svarte han smilende paa -første-mekanikerens ængstelige spørsmaal, idet han kom klatrende op -stigen. - -Dale tændte sin cigaret og forklarte rolig: - -„Maskinen tapte altsaa styringen. Det var ikke mulig at faa svinget -baugen opover. Og jeg visste at om jeg naadde jorden med den fart, vilde -det være forbi med mig. Aldeles sikkert. Saa fik jeg øie paa skurtakene. -Jeg antok at hvis jeg styrte aeroplanet litt til siden og lot den træffe -et av takene, ret paa, med baugen og motoren først, vilde den bryte -tvers gjennem taket og ned i skuret, og det vilde ta av for støtet en -del. Jeg hadde mit elastiske sikkerhetsbelte paa, forstaar De. Jeg -visste at jeg ikke vilde bli kastet ut av sætet. Og til al lykke har vi -jo i denne nye militær-aeroplantype anbragt styreren godt gjemt bak -vingerne.“ - -Dale undersøkte kritisk vraket. - -„Se her,“ ropte han, „taket har gjort tjeneste som støtpute. Først brøt -næsen paa maskinen gjennem det. Det tok en hel del av for det værste -støt. Saa kom vingerne. De tok ogsaa litt av. Slik som jeg sat beskyttet -bak vingerne og godt fastbundet, følte jeg ikke noget sterkt støt. Men -jeg hadde en fornemmelse av at bli malt sønder og sammen. Hvis jeg hadde -naadd jorden, vilde hele maskinen blit knust. Men ved at støte mot -skuret var det taket som maatte gaa med, ikke maskinen. Dette hadde jeg -altsaa tænkt ut. Men det var saamen heldig at roret lystret i sidste -øieblik, saa jeg fik den litt over til venstre.“ - -Den lille gruppe blev en stund staaende paa taket uten at si noget. Saa -kastet Dale cigaretstumpen og sa muntert: - -„Faa den ned av taket saa snart dere kan. Vi er nødt til at la den gaa -tilbake til verkstedet og bli hygget om igjen. Ved Jupiter!“ -- han saa -paa klokken --„den er over 11, og jeg har en hel haug med breve at -undertegne paa kontoret.“ - -Han steg raskt ned av stigen, og gik som om ingen ting var hændt, over -flyvepladsen mot fabrikken. - -„Den der er ikke daarlig. Ikke noget slinger i valsen der,“ sa -første-mekanikeren. „Men saa var det altsaa reparationsarbeidet. Kom her -gutter, og ta i.“ - - - - -KAPITEL II. - -Dales to venner. - - -Efterat Allen Dale hadde kastet sin slitte, oljeflekkede flyverdragt -over en stolryg, satte han sig ved skrivebordet i sit privatkontor i den -aeroplanfabrik han hadde anlagt paa Langley-sletten. En hel haug med -breve laa og ventet paa hans underskrift. Han saa ikke egentlig videre -lysten ut paa dem, for i sit inderste hjerte hadet han alt -kontorarbeide. Var det derimot et nyt aeroplan som skulde prøveflyves -- -det var noget andet. Dale likte aldeles ikke at sitte rolig i et kontor -og undertegne breve. Men siden han nu engang var blit forretningsmand -ved siden av at han var flyver, saa sa hans sunde sans ham at -forretningsbreve maatte baade skrives, læses og undertegnes. Han gjorde -en liten grimase som skulde bety et smil, og strakte sig for at ta en -pen. - -„Ved Jupiter!“ stønnet han; „jeg _er_ jo stiv. Formodentlig kommer jeg -til at faa kjende det en dag eller to at jeg flakset ned paa det taket.“ - -Han læste og undertegnet et par breve, gjespet og fik frem cigaretetuiet -for at faa sig en røk igjen. - -Han var vakker, bredskuldret, ikke 30 aar endnu, og alt verdensberømt. -Det mest karakteristiske ved hans ansigt var den brede, faste og -bestemte mund. - -Som han sat der ved skrivebordet denne lørdag morgen i juni, klædt i en -ledig sommerdres, var der noget vaarlig, sterkt og sundt ved ham. Han -sat tilbakelænet i sin gyngestol og fulgte med øinene en røkring fra -cigaretten. Øinene var klare og blaa; de kunde baade straale av -munterhet og gnistre av pludselig vrede. - -Saa rettet han sig op igjen, trak forretningsmæssig paa skuldrene, som -om han mente det vel var bedst at se til at komme gjennem dette -forbistrede arbeide paa en skikkelig maate. - -Han tok fat igjen, læste og undertegnet, indtil han var færdig med -sidste brev av lørdagsposten, som altid var drøi at komme igjennem. Saa -puffet han med et lettelsens suk papirhaugen tilside, og grep telefonen -som satte ham i forbindelse med de forskjellige avdelinger av fabrikken. - -„Vær saa snild at be Kerr og Longley komme over til mig,“ sa han. -Stemmen hadde en behagelig klang, rask og bestemt. - -Saa gav han sig til at se igjennem nogen kontrakter om konstruktion og -salg av flyvemaskiner. De hadde i flere dage ligget og ventet paa at bli -gjennemset. - -Han sat sterkt fordypet og med rynkede øienbryn og læste gjennem disse -svære dokumenter, da han hørte nogen i gangen utenfor. - -Døren gik op, og ind kom to mænd som begge var Dales høire haand i alle -slags flyveforetagender. Den ene var en liten firskaaren fyr med en -tilsølet blaa bukse som varetræk utenpaa den anden. Ansigtet var morsomt -rynket, fordi han hadde den vane altid at knipe øinene sammen. Men det -var især hænderne som viste hvad slags arbeide han hadde. Egte -arbeidsnæver, kraftige, senete, skidne; ingen vask formaadde at fjerne -sporene av deres arbeide. - -Det var Kerr, „motormanden“ som han kaldtes, kjendt over hele England, -og ogsaa i utlandet, som en fuldstændig trollmand i kunsten at -konstruere aeroplanmotorer. Just nu var alle sakkyndiges opmerksomhet -henvendt paa ham; han hadde nemlig opfundet og med held prøvet en -forbedring ved flyvemotorerne som i ganske betragtelig grad vilde -formindske deres bensinforbruk, og den prøve han hadde foretat med den, -var faldt meget heldig ut. - -Aeroplanbyggere hele verden over hadde anstrengt sig for at faa -motormanden Kerr i sin tjeneste. Men forgjæves, tiltrods for storartede -tilbud. Saken var at Kerr næsten tilbad Allen Dale, som han ansaa for -verdens første flyver. Derfor kunde intet pengetilbud formaa ham til at -forlate sin tjeneste hos Dale. - -Personlig var Kerr en ganske pen, rolig mand som sa meget litet, naar -det da ikke gjaldt motorer. Kom de paa tale, blev han veltalende. Han -hadde forresten sans for humor, og det kom imellem meget fornøielig -frem. - -Den anden var høi og tynd, saa stor kontrast til Kerr som vel mulig. En -vakker mand, men saa næsten litt blasert og træt ut. Han brukte briller -og røkte eftertænksomt paa en pipe. Han gik tvers over gulvet og dumpet -straks ned i en av kontorstolene, idet han nonchalant la det ene ben -oppaa det andet. - -Men hans likeglade utseende løi fuldstændig paa ham. Det var nemlig -Longley, en mand som var likesaa godt kjendt i flyverkredse som hans ven -Kerr. Mens Kerr bygget motorer, gjorde Longley tegninger til de -aeroplaner som Kerrs motorer skulde anbringes i. Og han var overalt -beundret som den skarpsindigste og originaleste tegner av alle slags -aeroplantyper. - -Som Longley sat der, makelig henslængt, dampende paa sin pipe, og ventet -paa at Dale skulde begynde, blev Kerr staaende og nervøst knipe øinene -sammen, mens hans store hænder fingret med en papirvegt som stod paa -Dales pult. - -Den berømte flyver bød Kerr en cigaret, og passiaren dreiet sig en stund -om Dales fald ned paa skurtaket. Dale vilde ikke høre tale om at gjøre -reklame med historien, og skiftet øieblikkelig samtaleemne. - -„Hør her, gutter,“ avbrøt han, „jeg maa i eftermiddag bile over til Sir -Ralph Girdlestone paa Girdlestone Hall. Han kjendte min far meget godt, -og jeg har flere ganger truffet ham ved flyvninger; han er meget -interessert i luftsporten, uagtet han aldrig selv har fløiet. Nu har han -skrevet og bedt mig komme over og spise middag hos sig paa sit gods; det -blir en tur paa en 20 km. Jeg vet ikke om det er noget specielt han vil -mig; men det er ikke utelukket at han tænker paa at kjøpe et aeroplan. -I ethvert tilfælde maa jeg reise.“ - -„Girdlestone? Det forekommer mig at jeg har hørt det navnet før. Er det -ikke han som er slik jæger og opdagelsesreisende?“ - -Det var Longley som spurte, rolig, næsten aandsfraværende. - -„Netop, han er det,“ svarte Dale, vendte sig saa om til Kerr og sa: „Det -er sandt, det var noget jeg skulde spørre dig om. Naar vi nu faar fra os -denne sidste bestilling fra staten, hvad tid tror du saa vi skulde kunne -gaa ivei med vor nye store maskine?“ - -Kerrs rynkede ansigt blev endda mere rynket mens han tænkte. Saa kom det -ivrig: - -„Jeg synes vi burde kunne gaa igang med det straks, hvis du synes det. -De to sidste militær-aeroplaner er nu i maskinhallen. Jeg har idag -prøvet motorerne paa dem.“ - -„Se det.“ Dale nikket bifaldende. „Og den nye oljepumpen og -vandavkjølingen?“ - -Kerrs ansigt lyste op. Nu var han pludselig entusiast. Og uten mere -opmuntring la han ivei med en begeistret beskrivelse av alle de sidst -byggede motorers fuldkommenheter. - -Dale avbrøt ham tilsidst med en munter latter: - -„Jeg tænker du kunde drive paa at snakke om motorer til du blev aldeles -blaa i ansigtet, hvis bare nogen vilde høre paa dig!“ - -Kerrs ansigt la sig i endda dypere folder og saa yderst forvirret ut ved -denne spøkende irettesættelse. Men Longley kom ham til hjælp ved at si: - -„Du har altsaa alle utkastene til den nye maskinen i din pult, Dale? -Hvis du vil, kan jeg se dem igjennem igjen engang i næste uke. Haster -det forresten?“ - -„Nei -- ikke egentlig,“ svarte Dale. „Det er bare det at jeg er ræd -nogen anden kunde komme os i forkjøpet. Franskmændene er like i hælene -paa os nu, vet du. I flyveaffærer gjælder det nu enten at være først, -eller ikke at være. Det skulde ikke være ilde om dere kunde komme hit -imorgen aften alt. Saa kunde vi ta os en røk og snakke om det -altsammen.“ - -Dermed reiste han sig paa sin sedvanlige energiske maate, nikket og -skridtet ut av kontoret og gjennem fabrikken. Tok saa veien mot en liten -vakker villa som laa like ved. Her bodde han, og hadde en gammel -husholderske til at styre huset for sig. Kerr og Longley eiet ogsaa hver -sin villa i nærheten for at kunne være paa stedet bestandig og slippe at -spilde tid ved reiser frem og tilbake til fabrikken. - - - - -KAPITEL III. - -Hemmeligheten om den skjulte skat. - - -Efter at ha spist sin lunch, satte Dale sig ned for at røke, mens han -saa over en haug med privatbreve. Men det var ikke Dales sak at sitte -længe stille ad gangen. Han sprang snart op, tok paa sin bilfrak og -sendte bud efter sin automobil paa 25 hestekræfter med 6 cylinders motor -og plads for to. Med denne kunde han komme avsted saa hurtig han ønsket. - -Hopkins, Dales chauffeur, var en alvorlig, uforstyrrelig ung mand. Han -var fortrolig med Dale, ogsaa med hans kjørefart, som visselig ikke var -saa let at bli fortrolig med. Dale var anset for at være en av de første -automobilkjørere i England. Hans begreper om tempoet var merkværdige. -Han var ikke tilfreds med almindelig tøf-tøf-kjøring. I almindelighet -ønsket han at kjøre forbi alt som færdedes paa en vei. I regelen gjorde -han det ogsaa. Undertiden blev dette en temmelig enerverende -beskjæftigelse for Hopkins, som maatte sitte ved siden av ham. Men litt -efter litt var Hopkins hærdet til at være med paa hvadsomhelst. Han ikke -saa meget som blunket engang, mens Dale nu jaget avsted i lynende fart -og styrtet forbi alle andre biler paa veien til Girdlestone Hall. - -Med denne fart varte det ikke længe før de var ved bestemmelsesstedet, -en graa, imponerende bygning midt inde i en herlig park. - -Dale sprang ut og bad Hopkins føre bilen bort til garagen. I det samme -kom ogsaa Sir Ralph, som var klædt i en ledig jagtdres, ut paa trappen -for at ønske sin gjest velkommen. Han var ikke egentlig sterkbygget, -og det solbrændte ansigt var temmelig langt, ualmindelig høi som ogsaa -panden var. Han hadde brunt, spidst skjeg og en graanende moustache. -Ogsaa haaret var graat ved tindingerne. - -Øinene maatte man lægge merke til; de var graa, skarpe og -gjennemtrængende; det var tydelig at se han var jæger. Allikevel var der -et venlig glimt i dem. - -Sir Ralph kom raskt og livlig ned og hilste hjertelig paa Dale. „Se -det,“ sa han. „Jeg er saa glad fordi De hadde tid til at bile over til -mig. Kom ind.“ - -Dale nød sin verts gjestfrihet og interessante passiar. Om den egentlige -grund til at han hadde bedt Dale at komme, sa Sir Ralph ikke et ord før -middagen var over, og de hadde placert sig i de svære lænestoler i -hallen, hvor alle vægger var prydet med eierens jagttrofæer. - -Sir Ralphs tjener kom ind med kaffe og cigarer. Tjeneren var en meget -alvorlig mand, med et ærbødig væsen; men hans utseende skjæmtes litt av -et iøinefaldende kast med det venstre øie. Efter at han budt om, -forsvandt han øieblikkelig, saa de to blev alene. - -„Se det,“ sa Sir Ralph -- det var hans yndlingsuttryk -- og tændte sin -cigar. „Saa var det den ende jeg skulde spinde Dem. Er De en flink -tilhører, Dale?“ - -„Oprigtig talt, som regel ikke,“ sa Dale leende. - -Sir Ralph smilte, men erklærte at denne gang vilde han bli pent nødt til -at være det. - -„Jeg tror næsten jeg alt er interessert,“ svarte Dale. „Vær saa artig, -begynd, og fortæl hvad det saa er.“ - -Sir Ralph nippet til sin kaffe, satte sig endda makeligere tilrette og -drog nogen langsomme drag av cigaren. Begyndte saa med vel overveiede og -omhyggelig valgte ord. - -„Mange familier som kan føre sin slegt langt tilbake, har blandt sine -forfædre en eller anden som, for at bruke et mildt uttryk, ikke har -været akkurat som han burde være. Hvad os angaar, saa er „spøkelset i -vor slegt“ en sjømand, en sjøfarende kaptein, som var smartere end de -fleste, selv i de tider, men som uheldigvis ikke kunde gjøre penge saa -fort som han vilde med strengt tat ærlige midler. Og saa blev han hvad -jeg er ræd en hel del modige mænd i hans tid blev, han blev sjørøver -- -simpelthen. Han har muligens selv git sig et andet navn, f. eks. -eventyrer; men hvad han la an paa, sættende alt andet tilside, var -utvilsomt sjørøveri. Men naturligvis,“ tilføiet Sir Ralph, idet han -tankefuld tok et drag av cigaren, „den slags ting blev neppe betragtet -som en forbrydelse i de tider, nemlig i midten av det 17de aarhundrede. -Det var da nordøstkysten av Amerika, fra Orinocoelven til Panama-tangen, -var hjemsøkt av sjørøvere. Grunden hertil laa vel i det faktum at denne -strækning var kjendt som det rike spanske hovedland, og at der færdedes -en mængde skibe lastet med kostbare skatter, en herlig fangst for -sjørøvere. Det ser ut som om alle som kunde opdrive et skib og mandskap, -ganske selvfølgelig har sat kursen dit for at røve og plyndre. Og mange -av dem er uten tvil kommet tilbake med rikt bytte. „Granit“-Girdlestone -blev min sjørøverstamfar kaldt, formodentlig paa grund av hans haarde -natur. At dømme efter de beretninger jeg har om ham, maa han ha været en -meget energisk og temmelig hjerteløs mand selv i de slagsmaalstider. -I ethvert tilfælde hadde han hat mere held med sig end de fleste. Han -drev som sjørøver i mange aar, og fik sammen en umaadelig masse -kostbarheter. Ingen i familien har været istand til nøiagtig at -værdsætte hans rigdomme. Men jeg skulde tro de beløp sig til noget nær -£ 2000000, en ganske net sum at skrape sammen, selv for en sjørøver. - -Endelig kom den dag da gamle Granit-Girdlestone fandt det paa tide at -trække sig tilbake fra sin farlige geskjæft med alle sine røvede penge. -Men just som han hadde bestemt sig til at slutte med hele forretningen -og skulde sælge skibet og avskedige mandskapet, synes noget besynderlig -at være hændt. „Granit“ hadde en kamerat som han synes at ha været -forunderlig glad i, ialfald saa glad som denne haardhjertede mand har -kunnet bli i nogen. Kameraten maa ha været en eiendommelig fyr for en -sjørøver at være. Efter at ha været saa fæl en sjørøver som nogen, blev -han pludselig religiøs. Og ikke tilfreds med selv at være omvendt, -begynder han at faa stor magt over min stamfar. - -Han maa sandelig ha faat overbevist ham ganske kraftig om hans -vildfarelser; den gamle sjørøver blev nemlig aldeles lammet av -samvittighetsnag. Han følte sig tydelig overordentlig uvel ved at ha -faat saa mange penge ved sjørøveri, og bestemte sig pludselig til at bli -av med dem allesammen. Ekscentrisk hadde han altid været; men paa sine -gamle dage maa han være blit en smule sindssvak. Ialfald har denne -gudfrygtige kamerat hat en ganske merkelig indflydelse over ham. Gamle -„Granit“ begyndte ivrig at realisere sine skatter. Alt skulde gjøres om -i juveler. Hans første tanke var paa grund av hans religiøse mani at -sænke det hele paa havets bund. Men det synes som han i sidste øieblik -har skiftet mening. Og saa sætter han sig til at utføre en plan saa -merkelig som vel mulig. Istedenfor at sænke sine kostbarheter paa havets -bund, bestemte han sig til at skjule dem paa forskjellige steder og -arrangere en indirekte række med „nøkler“ som skulde føre til -skjulestederne. Det er klart at hvad han vilde, var at gjøre det saa -vanskelig at finde skatten, at der trængtes den høieste grad av -taalmodighet og en søken hele verden over, om der skulde være haab om at -finde den. Jeg tænker ogsaa den gamle fyr har ment at den som tilslut -fandt skatten, maatte være en saare ihærdig mand, vel værdig til at -opnaa en saadan belønning. Ingen kan jo saa nøie vite hvad der gik -igjennem den snurrige gamle fyrs hode. Jeg tænker mig bare det har været -noget slikt. - -Men én ting var det at utarbeide en saadan plan, en anden at utføre den. -Granit-Girdlestone brukte aar før han kunde faa alt arrangert som han -vilde. Først gjorde han en hemmelig reise og skjulte selve skatten, som -han efter mange overlægninger placerte paa en liten, ikke kartlagt ø i -det nordlige Atlanterhav. Saa la han ivei med at sprede „nøklerne“ til -at finde stedet rundt om paa de forskjelligste steder i verden. - -Hvad han gjorde, var altsaa at vælge et sted, og saa faa en av sine -officerer eller sjøfolk til at nedsætte sig der, idet han gav dem nok -penger til at kunne komme godt igang med en eller anden bestilling. -Enhver av disse fik en „nøkkel“ som de skulde ta i forvaring til -gjengjæld for de penge gamle „Granit“ sendte over til dem. Og naar de -døde, skulde de overgi „nøkkelen“ til sin søn eller nærmeste slegtning. -Hvis en familie døde ut, skulde „nøkkelen“ gaa over til en anden -familie, og saaledes videre, indtil nogen med den nødvendige fuldmagt -kom og fordret hemmeligheten utlevert.“ - -Ved dette punkt i fortællingen saa Sir Ralph over til Dale og sa -smilende: „Jeg ser hvad De tænker; hvorfor i alverden har ikke De selv -gjort fordring paa skatten istedenfor at sitte og fortælle mig alt -dette?“ - -Dale lo. „Ganske rigtig. Jeg tænkte noget slikt: men jeg vilde ikke -forstyrre Dem, da jeg var altfor interessert.“ - -„Det glæder mig at jeg ikke har trættet Dem,“ bemerket Sir Ralph, og -fortsatte saa: „Jeg har virkelig en grund hvorfor jeg ikke personlig har -brydd mig om denne skat. For det første sitter jeg meget godt i det. -Selve pengene frister mig ikke, og jeg har altid tænkt at jeg helst -vilde la dem være hvor de var. Jeg liker aldeles ikke den maate hvorpaa -de er vundet, og derfor har jeg ikke ønsket at gjøre noget for at faa -dem. Og noget lignende tænker jeg andre i familien før mig har tænkt, -siden ingen av os har rørt en finger for at prøve paa at kræve disse -penger. - -Men nu,“ sa Sir Ralph og blev alvorligere, „nu er der opstaat en ny -situation. For et par aar siden var jeg i New York og støtte der paa en -tysker, en rigtig fiks fyr, som gik under navn av professor Schultz. -Siden er jeg kommet efter at han har paatagne navn i dusinvis og er helt -igjennem en kjeltring. Han er høi, igrunden staut at se paa, med et -busket, sort skjeg og nogen smaa, eiendommelig gjennemtrængende øine. - -Nu, da jeg traf ham, gav han sig ut for astronom, Gud vet av hvilken -grund. - -Saa maa jeg heller ikke glemme at fortælle at han reiste over med mig -paa samme baat i november, ikke nu sidste aar, men forrige. - -Han var meget underholdende, rigtig en morsom fyr at være sammen med. -Saamen, vi blev saa gode venner ombord at jeg paa flyende flekken -inviterte ham til mig i julen. Han kom naturligvis, og uten at ane det -dumpet jeg midt oppi det med en kjeltring. - -Da det var i juleferierne, hadde jeg mine to gutter, Jack og Tony, -hjemme, og nu kom de ogsaa ind i historien om familieskatten. For flere -aar siden, før min hustru døde, hadde hun fortalt smaagutterne noget av -denne romantiske historie om skatten. Efter dette hadde de naturligvis -stadig plaget mig for at faa vite mere. Og netop den julen da tyskeren -var hos os, lovte jeg at jeg vilde fortælle dem resten. De var jo store -gutter nu, og jeg var blit kjed av stadig at si nei. - -Saa en eftermiddag, her i hallen, fik de historien. Jeg fortalte dem -forresten ikke alt; det syntes jeg ikke var rigtig; men de fik vite de -vigtigste ting, mens jeg beholdt en hel del detaljer. Jeg husker at jeg -hadde holdt mig inde et par dage paa grund av reumatisme, som jeg ofte -faar naar jeg har gaat for meget paa jagt i fugtig veir. Den eftermiddag -jeg taler om, var gutterne og jeg saa godt som alene i huset, alle de -andre var ute paa jagt eller for at spille golf. - -Jeg skulde gjerne ha svoret paa at der ikke var en sjæl i huset foruten -os mens jeg fortalte gutterne historien; men efter hvad jeg siden fik -høre, maa denne tyske skurken ha lyttet. Ved at spørre mig for, fik jeg -vite at man trodde han hadde været paa sit værelse den eftermiddagen. -Jeg formoder at han virkelig har listet sig nedover trapperne til han -kom saa nær at han kunde høre mig, og saa har lyttet uten at bli set. - -Men jeg hadde ingen anelse om dette dengang. Det var ikke før flere -maaneder senere, da jeg talte med en ven som jeg trygt tør stole paa, -og som netop var kommet tilbake fra nordøstkysten av Syd-Amerika. Han -fortalte at en mand som nøiagtig svarte til tyskerens utseende, var gaat -ut paa en ekspedition for at finde en skjult skat paa en viss ø. - -Nu var det snart gjort at lægge sammen to og to. Og efter hvad jeg fandt -ut, syntes det utvilsomt at fyren var paa spor efter skatten. Han hadde -hørt saa meget av hvad jeg fortalte gutterne, at han kunde finde ut øens -beliggenhet. Og saa kan de forlate Dem paa jeg ikke var sen om at foreta -flere undersøkelser. Jeg kom da ogsaa efter at „professor Schultz“s -ekspedition hadde været forgjæves. Han kom tilbake fra øen uten nogen -skat, hvilket øiensynlig var en stor skuffelse. Mine undersøkelser førte -ogsaa til andre oplysninger, nemlig at den elskværdige „professor“ var -et av de vigtigste medlemmer i en bande internationale svindlere og -hemmelig sammensvorne. - -Førend han begyndte at dyrke mit bekjendtskap, maa han uten tvil ha hørt -noget av historien om den skjulte skat. Og jeg tænker at hvemsomhelst -som gider gjøre historiske studier i de spanske besiddelser, vilde faa -høre litt om hvorledes gamle Girdlestone hadde anbragt sin formue. -Sikkert er det ialfald at han med hensigt dyrket mit bekjendtskap. Men -det fryder mig at vite at denne kjeltringen som hadde lyttet utenfor min -dør, reiste forgjæves. Det er ikke saa vanskelig at finde øen, ser De. -Det er bare at reise til mundingen av den store flod Omano, og saa styre -en viss kurs indtil man er likeoverfor øen. Men gamle „Granit“ var en -gløg fyr. Han skjønte godt at det at finde øen var temmelig uvigtig; -naar man ikke hadde de andre nødvendige „nøkler“, kunde man gjerne -tilbringe aar paa øen uten at bli klokere paa skatten. - -Et faktum er det, at før nogen kan gjøre sig haab om at finde skatten, -maa man være kommet i besiddelse av fire vigtige „nøkler“. For at faa -den ene, maa man til det sydøstlige Arabien; den anden faar man paa en ø -i det Indiske Hav; den tredje paa en anden ø, denne gang i det sydlige -Stillehav. Den fjerde maa man finde paa kysten av Kalifornien. Naar den -som søker, kommer til disse steder, maa han opsøke den mand som har -„nøkkelen“. Han vil enten være en efterkommer av den som først blev -betrodd hemmeligheten, eller tilhøre den familie til hvem disse maatte -ha overdraget „nøkkelen“. Til denne maa man saa si visse ord, som -tilsammen danner en sætning. Man maa ogsaa vise ham noget -- et tegn. -Saa vil han svare med ett ord -- bare ett eneste ett. Det er hele -hemmeligheten, at enhver av disse fire har hvert sit ord, bare ett, -altsaa. Men disse fire ord skal, naar man engang har faat dem, danne den -sætning som aabenbarer hemmeligheten om paa hvilket sted skatten ligger -skjult paa øen. Meget sindrig, ikke sandt?“ - -„Overordentlig,“ svarte Dale. - -Sir Ralph fortsatte: „Nu kan altsaa tyskeren ikke ha hørt alt det jeg -fortalte mine gutter den dag. Alt hvad han vet, er sikkerlig bare -hvorledes han skal finde frem til øen, og saa navnet paa et av de steder -hvor „nøklerne“ er, nemlig det i Arabien. Jeg er viss paa at han maa ha -hørt det, fordi en opdager som jeg kjender, nylig kom hjem fra en -studiereise i Arabien, og fortalte at en mand som sikkert maa ha været -vor tysker, hadde gjort en mængde forespørsler i en viss bys -handelskvarter. - -Naturligvis vil ikke Schultz med sin nydelige bande i ryggen opgi saken. -Det gjælder altfor mange penge til det. Han vil være istand til -hvadsomhelst for at opnaa flere oplysninger, og jeg tviler ikke et -øieblik paa at han ikke vil betænke sig paa at bruke voldsomme midler, -hvis han tror det vil hjælpe ham til at naa maalet.“ - -Sir Ralph var meget alvorlig da han sa: - -„Det er nu blit klart for mig hvad jeg har at gjøre. Jeg har lagt min -plan.“ - -„Jeg tror jeg har gjettet den,“ sa Dale rolig. „De vil selv ta ut og -lete efter skatten.“ - -„Ganske rigtig. Ikke fordi jeg behøver pengene, men fordi jeg ønsker at -sætte en stopper for at disse kjeltringerne skal faa snuset op -hemmeligheten. Og nu er jeg kommet til det punkt som jeg vet vil -interessere Dem overordentlig,“ sa Sir Ralph og tændte en ny cigar. - -„Det er netop hvad jeg har sittet og ventet paa,“ svarte Dale. „Og jeg -vil si Dem,“ tilføiet han hjertelig, „at hvis De kan bruke mig her, saa -vil jeg hjælpe Dem av alle kræfter. Det er hvad jeg foreløbig kan love.“ - -„Godt,“ sa Sir Ralph og nikket bifaldende. Saa fortsatte han livlig: „De -fortalte mig for en maaneds tid siden at De holdt paa at gjøre tegning -til et aeroplan av en aldeles ny type. Meningen var, tror jeg, at det -skulde kunne flyve lange avstande uten at gaa ned, og ogsaa kunne bære -en del fragtgods, om det behøvdes?“ Han stanset og saa spørgende paa -Dale. - -„Ja, og aeroplanet er tegnet,“ svarte Dale. „Merkelig nok talte vi om -den netop idag, og sa at vi haabet at kunne begynde med den nu straks.“ - -„Se det!“ Sir Ralph saa straalende ut, og var meget ivrig da han spurte: -„Hvis De tillater det, vil jeg bestille dette aeroplan til den første -reise.“ - -Dale bøide sig fremover: „De mener?“ - -„Jeg mener akkurat dette: en luftreise rundt jorden for at søke efter de -omtalte „nøkler“ og finde ut hemmeligheten med den begravne skat.“ - -„Ved Jupiter!“ var alt hvad Dale fik sagt. - -„Spørsmaalet er nu,“ fortsatte Sir Ralph, „kan Deres aeroplan gjøre -dette?“ - -„Det har jeg ikke spor av tvil om,“ svarte Dale. „Vi blir nødt til at -øke dens bensin- og oljebeholdning; men det kan gjøres.“ - -„Godt. Jeg vil leie aeroplanet og bære alle omkostninger,“ sa Sir Ralph -bestemt. - -Men her protesterte Dale: „Nei, det vil bli et saa storartet -eksperiment, at jeg vil skaffe Dem aeroplanet uten nogen omkostninger. -Siden kan vi jo dele utgifterne.“ - -„Naa, jaja,“ svarte Sir Ralph, „det kan vi jo snakke om siden.“ - -„Og nu gjælder det for mig,“ sa Dale, „at se over tegningerne til -aeroplanet igjen. Jeg har dem i min pult. Og saa vil jeg, hvis De -tillater det, be mine to nærmeste venner, Kerr og Longley, at komme -herover og hilse paa Dem. Ved Jupiter!“ han saa paa sit ur, „klokken er -12. Da maa jeg øieblikkelig avsted.“ - -„Vent et øieblik; jeg maa faa gi Dem en ny cigar.“ Sir Ralph aapnet -kassen. „Aa, der er ikke flere.“ - -Han fór op, men istedenfor at ringe, gik han raskt over til en portiere -som hang mellem hallen og en lang gang ned til tjenernes værelser. - -Han puffet utaalmodig portieren tilside, tok saa to skridt tilbake, -maalløs av forbauselse. - -Like bak portieren stod tjeneren Simmonds, stum og sfinxlignende. Hans -bleke, glatrakede ansigt var aldeles ubevægelig; der var bare et -underlig glimt i øinene. - - - - -KAPITEL IV. - -En tyv i natten. - - -„Simmonds, hvad i alverden --“ - -Sir Ralphs stemme var bydende, og hans skarpe graa øine saa forbauset -spørgende paa ham. - -Men tjenerens ansigt viste bare den mest uttryksløse høflighet idet han -traadte frem foran portieren. - -„Undskyld at jeg skræmte Dem, Sir.“ Stemmen var aldeles rolig. „Jeg kom -just for at spørre om det var noget De manglet.“ - -Sir Ralph saa igjen granskende paa ham. Men han var fremdeles like -ubevægelig og korrekt alvorlig. - -„Godt.“ Sir Ralph var litt kort. „Telefoner til garagen efter hr. Dales -bil, og la os saa faa nogen flere cigarer.“ - -„Øieblikkelig, Sir.“ Og tjeneren trak sig langsomt og aldeles fattet -tilbake. - -Sir Ralph saa paa Dale og slog op en liten latter. „Vet De, jeg tror jeg -begynder at bli en smule nervøs i anledning av denne affæren med -skatten. I det samme jeg saa Simmonds staa der bak portieren, fór det et -øieblik gjennem mig at han lyttet, likesom den kjeltringen av en -tysker.“ - -Dale saa forskrækket ut. „Han ser da saa tilbakeholden og velopdragen -ut. Har De hat ham længe?“ - -„Nei, ikke mer end nogen faa maaneder. Men jeg husker at han hadde de -aller bedste anbefalinger.“ - -Dale nikket, men saa fremdeles litt betænkelig ut. I det samme kom -tjeneren ind igjen og bevæget sig langsomt over gulvet med et bret i -haanden. Hans ansigt var nu fuldstændig uttryksløst som en maske. - -„Cigarer, Sir.“ Det lød rolig og ærbødig. Han satte brettet ned og -forsvandt lydløst. - -Dale tok en cigar og tændte den uten at si noget, tilstod saa med et -smil: „Jeg liker ikke det kastet med øinene paa den fyren. Det er noget -saa eiendommelig ved det.“ - -„De har ret, Dale,“ sa Sir Ralph smilende. „Men en mand behøver jo ikke -absolut være en skurk, fordi om han skjeler litt, hvad?“ - -De lo begge. I det samme hørte de Dales motor utenfor. - -„Farvel, Sir Ralph,“ sa flyveren. „Jeg vil gaa like paa den sak vi har -talt om. Saa kan vi senere gaa alt nøiere over. Jeg vil først gjøre en -beregning og skrive den ned.“ - -„Det er udmerket,“ svarte Sir Ralph. „Imidlertid, ikke et ord til -nogen!“ - -„Selvfølgelig ikke. Stol bare paa mig, Sir Ralph.“ - -„Det vet jeg at jeg kan,“ var svaret. - -Dagen efter, søndag, sat Dale i sit hyggelige lille hjem like ved -aeroplan-verkstedet, sammen med Kerr og Longley, som efter hans -indbydelse var kommet indom for at faa en røk og en passiar sammen med -ham. - -Det var blit sent; den lille salong var fuld av cigar- og cigaretrøk, -men de tre venner lot ikke til at tænke paa opbrud. Det var ikke saa -ofte de hadde tid til lange personlige konferanser. - -Dale hadde, uten at røbe reisens egentlige maal, sittet og fortalt de to -andre om Sir Ralphs storartede plan, en jordomseiling pr. aeroplan. - -„Naturligvis er det en voldsom historie at begi sig ut paa,“ sa Dale, -„og jeg sa selvfølgelig ikke paa staaende fot at vi kunde paata os den. -Jeg maatte tale med dere først. Men min mening er, at om vi kunde gjøre -noget slikt, saa vilde det være en førsterangs reklame for vor nye -flyvemaskine, noget absolut overbevisende, om det lykkedes.“ - -Longley nikket bifaldende og fyldte sin uundværlige pipe paany. - -Kerr la ansigtet i de mest eftertænksomme folder. Om litt kom det: „Hvad -den slags aeroplaner angaar, saa er alt i orden; de vil flyve hvor længe -det skal være. Det behøver vi ikke ha nogen bekymring for. Men det -vanskeligste punkt er om vi kan faa med nok brændsel. Hvis vi f. eks. -brukte et aeroplan som er bestemt, la os si for 12 personer, men bare -tok 6 med, burde vi ha plads nok i tankene for bensin og olje til -adskillige tusen kilometers fart uten at lande.“ - -Longley, som nu hadde faat tændt sin pipe, gav ogsaa sit besyv med: - -„Farten er naturligvis i dette tilfælde det avgjørende. Jeg regner at vi -med vort system, som tillater en mindsken av bæreflaterne under flugt, -burde kunne gjøre litt mere end 160 km. i timen. Det er en svær fart, -selvfølgelig, men jeg tror at aeroplanet vil kunne klare den. Og du vet, -Dale, at et aeroplan som flyver med den fart, burde kunne bane sig vei -uhindret av al slags vind.“ - -„Det er saa,“ sa flyveren samtykkende. „Man maa ha ordentlig fart i -storm. Apropos, Longley,“ tilføiet han, „viser de utkast som jeg har i -min skuffe paa kontoret, din sidste opfindelse med hensyn til at „reve“ -aeroplan-vingerne?“ - -„Nei, ikke som noget færdig resultat,“ var svaret. „De utkast som vi la -ned i din pult, gjælder en tidligere type. Det aeroplanet kunde ikke gaa -med saa stor fart som det sidste jeg har utarbeidet. Jeg tror virkelig -ikke at det vilde klare mer end omkring 120 km. i timen. Men med dette -nye system“ -- Longley blaaste ut en hel sky med røk --„burde vi, naar -motoren var drevet op til det yderste, kunne præstere som maksimum noget -slikt som en 230 km. i timen. Men selvfølgelig, det vilde ogsaa være -grænsen.“ - -„Ved Jupiter!“ utbrøt Dale, „dette er imponerende. Hvis vi kan omgjøre -denne flyvemaskinen til en virkelig praktisk passager-befordrer -- da -vil du minsandten snart kunne flotte dig med et hus i Park Lane, Kerr!“ - -Ingeniøren sa smilende idet han saa paa sine svære arbeidsnæver: „Et hus -i Park Lane er ikke netop i min genre. Et net litet hus paa landet et -sted, med et idealt verksted til at arbeide i, vilde --“ - -„Bli flere motorer!“ avbrøt Dale ham leende. - -Slik fortsattes passiaren. De tre var gode kamerater og nød en god spøk -likesaa godt som de alvorlige planer om den storartede flyvetur. - -Røken laa nu som tyk taake over hele værelset. Da klokken slog 2, ropte -Dale: „Ved Jupiter! Vi er værre end de værste sladresøstre til at dra -tiden ut. Tør jeg spørre om ingen av dere føler trang til at lægge sig?“ - -„Ikke jeg for min part,“ svarte Longley, og da Kerr nikket samtykkende, -tilføiet Longley: - -„Hvad jeg hadde lyst til, Dale, var at gaa indom fabrikken paa hjemveien -og faa de utkastene i pulten din. Jeg tror det vilde være fornuftig at -se dem igjennem litt nu mens vi har alt dette i hodet endnu. Jeg kunde -ta papirerne med mig hjem og gaa igjennem dem imorgen tidlig før jeg -kommer paa fabrikken.“ - -„Det var en god idé,“ svarte Dale. „Jeg vil gaa med. Litt frisk luft var -ikke av veien.“ - -„Jeg blir ogsaa med,“ ropte Kerr. Og dermed gik de alle tre i -maaneskinnet over til den store, øde fabrik. - -De var kommet omtrent halvveis, da Dale stanset og ropte: „Hør!“ - -I nattens stilhet hørte de fra hovedveien, som laa litt bakenfor -fabrikken og krydset pladsen foran den, tydelig lyden av en automobil -som blev sat igang. Det var en stor motors kraftige tøf, tøf. - -Dale lyttet: „De der har ordentlig kraft,“ sa han. „Hør, de kjører nu; -det er ikke tvil om det.“ - -De lyttet, og hørte bilen fjerne sig med voldsom fart. - -„Hat et uheld, saa det haster, tænker jeg,“ mente Kerr. - -De tre gik videre, ind paa en sidevei som førte til Dales kontor. Han -aapnet selv, og de famlet sig frem gjennem den mørke gang som endte ved -Dales dør. - -Kerr gik først; pludselig hører de to andre ham snuble og sætte skarpt -i: „Jeg spør hvad dette er?“ - -Han følte sig for paa gulvet i mørket, og fór saa forskrækket tilbake. - -„Riv av en fyrstikke! Fort!“ hvisket han. Dale kom bort til ham med en -tændt fyrstikke, og i det svake, blafrende lys saa de et blekt ansigt. -Det var Jenkins, som hadde nattevakten ved fabrikken. Der laa han paa -ryggen i gangen. - -Manden slog øinene op da lysskjæret faldt paa ham, han bevæget saavidt -læberne og mumlet: „Han er gaat,“ lukket saa øinene igjen. Blodet randt -fra et saar tversover panden. - -„La os faa ham ind paa mit kontor,“ sa Dale raskt. „Det er lysere -derinde.“ - -Kerr og Longley løftet forsigtig manden op og famlet sig frem gjennem -gangen efter Dale, som gik foran og fik skrudd paa lyset i kontoret. -Idet de la Jenkins ned paa gulvteppet, fik de se Dale staa og stirre -temmelig forbløffet paa sin pult. Lokket var brutt op, og hans private -papirer laa strødd omkring. - -„Ved Jupiter, tyveri!“ ropte han. „Men hvad i alverden er det de har -villet ha?“ - -Et øieblik tidde de alle tre. Saa sa Kerr rolig: „Jenkins maa kunne -hjælpe os. La os se om han er farlig saaret.“ - -De gav sig nu alle til at stelle med ham. Kerr laget en udmerket bandage -av et haandklæ, og bandt det rundt mandens hode. Han syntes ikke at ha -faat mer end dette ene, men temmelig dype hul i panden. Om et par -minutter rørte han paa sig, og aapnet igjen øinene. De tre reiste ham op -fra teppet og fik sat ham ned i Dales makelige kontorstol. - -Han var dødelig blek, men det saa ut som om han hadde faat bevisstheten -igjen. - -„Er De saa bra at De kan fortælle os noget om dette, Jenkins?“ spurte -Dale venlig. - -„Ja, det kan jeg nok,“ svarte han svakt, men tydelig. „Jeg skulde just -ta min vanlige runde kl. 1, da jeg pludselig faar høre en underlig støi. -Jeg lytter, og synes den kommer fra et sted i nærheten av Deres kontor. -Saa gaar jeg rolig fremover, og som jeg kommer ind i gangen, ser jeg det -lyser under kontordøren. Jeg kryper videre, og gjør saa et hop ind. -Og der staar en stor lang fyr og sorterer papirer i Deres skuffe. Han -vender sig rundt, og jeg gjør et byks imot ham. Saa farer vi om en -stund, slaar og fegter til jeg faar revet av ham en slags maske han -hadde for ansigtet.“ - -„Hvordan saa han ut?“ avbrøt Dale ivrig. - -„Aa, han var høi og fint barbert, saan litt gammelagtig, og med en -pudsig skjeling, som et kast at kalde for, i det venstre øie.“ - -„Ved Jupiter!“ satte Dale i. „Dette er nok ikke til at ta feil av.“ - -Han plystret og saa mildest talt forbauset ut. - -„Hvad er det du mener? Hvad er paafærde, Dale?“ spurte Longley -mystificert. - -Kerr saa ogsaa umaadelig forfærdet ut. - -Endelig sa Dale: „Dette er ilde, gutter. Naturligvis forstaar dere -ingenting av det. Saken er, jeg kunde ikke iaften fortælle dere alt Sir -Ralph fortalte mig. Jeg forpligtet mig til taushet. Derfor maa jeg tie -til han gir mig lov til at tale.“ - -„Ja -- men hvad har denne historien her med det?“ spurte Longley. - -„Det kan jeg ikke forklare nu uten at bryte mit løfte. Men da Jenkins -beskrev mig fyrens utseende, fik jeg et ordentlig chok. Fordi jeg tror -det er Sir Ralphs tjener som har brutt pulten op. Og han visste nok hvad -han lette efter, skulde jeg tro!“ - -Longley grep mekanisk i lommen efter snadden sin. Kerr simpelthen bare -glodde paa Dale, og fik tusen rynker i ansigtet. - -„Ja, dere forstaar,“ fortsatte Dale, „hvis det er som jeg tror, saa er -den fyren ingen almindelig tjener, men medlem av en farlig -forbryderbande. Fortsæt saa, Jenkins.“ - -„Det skal jeg gjøre,“ sa Jenkins, som nu øiensynlig var kommet sig -betydelig. „Denne fyren og jeg hadde en ordentlig batalje. Jeg gjorde -mit bedste for at faa bugt med ham; men det var et stridt arbeide. Vi -var kommet ut gjennem døren, og der laa vi og basket om hverandre ute i -gangen. Pludselig faar han en haand fri, og gir mig et slag i hodet med -det redskapet han hadde brukket op pulten med. Og dermed var jeg ute av -sagaen, som dere vilde si, og visste ikke mere av mig før jeg fik se -Kerr staa over mig.“ - -Dale gik bort til pulten og undersøkte den nøie. Derpaa saa han over -alle papirerne som laa strødd utover. Saa rettet han sig op og sa: -„Netop som jeg tænkte, ja. De utkastene til det nye passager-aeroplan -som jeg hadde her, er alle væk. Men ikke noget andet er borte. Manden -har visst hvad han vilde ha, og har ikke brydd sig med noget andet.“ - -„Du mener --?“ Det var Longley som spurte. - -„Alt staar aldeles klart for mig nu,“ erklærte Dale. „Denne kjeltring av -en tjener stod bak en portiere igaaraftes, da Sir Ralph gik ut for at be -om nogen cigarer. Det slog mig som besynderlig da ogsaa at han skulde -staa der. Men nu har jeg ingen tvil om hvad han vilde. Han hadde staat -der og lyttet, mens Sir Ralph fortalte mig en vigtig hemmelighet.“ - -Kerr og Longley saa ikke ut til at forstaa noget av alt dette. - -„Hør her, gutter,“ fortsatte Dale, „det er en hemmelighet, og det en -meget værdifuld, som Sir Ralph er i besiddelse av. En fiffig tysker -søkte for en tid siden at faa tak i den, men det lykkedes ham ikke at -faa vite alt hvad han ønsket. Og nu er det klart at denne falske -opvarterfyren paa en eller anden maate er kommet i huset der for at faa -lurt ut resten, og --“ - -„Men, jeg spør, Dale,“ avbrøt Longley, „hvorfor skulde manden komme hit -og bryte op din pult?“ - -„Det er let at forklare,“ var svaret. „Den flyvningen vi har snakket om, -har nemlig at gjøre med Sir Ralphs hemmelighet. Forstaar dere? Godt. Jeg -husker tydelig at jeg fortalte Sir Ralph at utkastene til aeroplanet laa -i min pult. Fyren har staat bak portieren, hørt det hele, og saa bestemt -sig til at faa vore utkast.“ - -„Men hvad vil han med dem?“ spurte Kerr, fremdeles like forbauset. - -„Jeg tror,“ svarte Dale, „at det er en stor og farlig bande som arbeider -her. Og de har bestemt sig til at ville faa fat i Sir Ralphs hemmelighet -paa en eller anden maate. Jeg antar deres plan er -- hvis da ikke denne -tyven blir fakket, og vi faar vore papirer tilbake -- at bygge en -flyvemaskine efter vore tegninger, og saa gjøre den samme flyvning som -vi har uttænkt.“ - -„Men hvad er det det gjælder?“ Det var Longley som spurte. „Naa ja,“ -tilføiet han raskt, „jeg husker nu at du jo ikke har lov til at fortælle -mig det.“ - -„Men,“ sa Dale eftertænksomt, „jeg tror igrunden ikke det kan gjøre -noget at fortælle dere det. Gevinsten for vinderen i denne lille -forretning er saan et par millioner pund. Det er det hele.“ - -Kerr plystret og blunket med øinene. Longley røkte med en meget -tankefuld mine et par minutter. Saa sa han rolig: „Husker du den bilen -vi hørte paa veien her for en stund siden, Dale?“ - -Dale nikket. - -„Mon ikke det skulde ha været tyvens?“ tilføiet Longley. - -„Ved Jupiter! Jeg tror du har ret, gutten min!“ ropte Dale. - -„Men hvis det var ham, kan vi saa ikke faa stoppet ham et eller andet -sted?“ spurte Kerr. - -„Uheldig at vi ikke kan beskrive bilen,“ bemerket Longley. - -„Nei, men takket være Jenkins kan vi jo gi en temmelig nøiagtig -beskrivelse av manden,“ sa Dale. „Jeg ringer øieblikkelig op til -politiet, og fortæller hvad vi vet. De kan saa sende underretningen -videre og faa bilen stoppet. Det er ialfald en chance for det.“ - -De andre nikket samtykkende. Og snart stod Dale og talte med -politi-inspektøren i Kempston, en liten by som laa en 14-15 km. derfra. - -Mens Dale telefonerte, gik Kerr paa opdagelse i værelset ved siden av, -og kom tilbake med en flaske brændevin, som de hadde der i tilfælde av -ulykkeshændelser. Han paastod at Jenkins trængte litt. - -Kerr hadde ogsaa gjort en opdagelse derinde, og denne meddelte han -Longley mens Dale telefonerte. - -„Der staar et vindu aapent derinde,“ hvisket han. „Det er brutt op. Saa -der er altsaa fyren kommet ind.“ - -Imidlertid stod Dale ved telefonen. Og efter at ha git en hurtig -beskrivelse av tyven, hørte de ham forbauset rope: „Hvad? Ved Jupiter! -De sier ikke det?“ - -Meddelelsen blev øiensynlig gjentat av inspektøren. Dale lyttet mer og -mer forbauset. Saa la han røret væk og vendte sig til de andre. - -„Dette slaar rekorden,“ erklærte han. - -„Hvad er det nu da? Sandelig en anstrengende nat,“ sa Longley. - -„Dere vil neppe tro det,“ svarte Dale; „men politiet hadde alt faat -signalementet til den foregivne tjener før jeg ringte dem op, og var alt -ivei med at lete efter ham.“ - -„Men hvorfor?“ spurte Kerr. - -„Det er netop pointet,“ svarte Dale. „De er efter ham for et tyveri hos -Sir Ralph Girdlestone.“ - -„Men --“ avbrøt Longley. „Aa nei, hvad kan det nytte at spekulere paa -dette. Det er det rene mysterium.“ - -„Ja, det er en ganske eiendommelig historie,“ var Dale enig i. „Denne -tjeneren staar uten tvil i forbindelse med den tyske kjeltringen som -først hadde prøvd at faa tak i Sir Ralphs hemmelighet. Efter at ha hørt -vor samtale igaaraftes, maa han ha bestemt sig til først at bestjæle Sir -Ralph, og saa komme hit og bryte ind hos mig. Jeg vil rigtig haabe at -han ikke har stjaalet noget hos Sir Ralph som gir ham nøkkelen til vor -hemmelighet. Har han det, saa avhænger alt av om vi faar tak i ham.“ - -Kerr avbrøt ham pludselig: „Hør!“ - -De lyttet alle; og i nattens stilhet hørte de tydelig en automobil nærme -sig fabrikken. - -„Hvem i alverden --?“ ropte Dale. Han og Longley løp ut gjennem gangen, -mens Kerr blev tilbake hos Jenkins. - -Idet de naadde ytterdøren, skinte lygterne fra en stor sekscylinders- -motor like i øinene paa dem. Den stoppet like utenfor døren, og en -mand sprang ut. - -„Er det Dem, Dale?“ - -„Ja, det er. Er det virkelig Sir Ralph Girdlestone?“ - -„Ja,“ svarte han og kom nu bort til de to andre og hilste smilende paa -dem. „Jeg hadde alt lagt mig, men fik ikke sove. Først prøvde jeg -naturligvis at faa fat i Dem i telefonen, men forgjæves. Og da jeg ikke -vilde vente til imorgen, bilet jeg likesaa godt herover.“ - -De tre mænd gik indover til kontoret. - -„Jeg saa det lyste her da jeg kjørte ned fra hovedveien,“ sa Sir Ralph. -„Jeg maa si dere arbeider langt utover. Hvad betyr det egentlig?“ - -De var nu kommet ind paa kontoret. Sir Ralph fik øieblikkelig øie paa -Jenkins, som fremdeles sat der i Dales stol, blek og med bandage over -hodet. - -„Hvad i alverden betyr dette, Dale?“ spurte han overrasket. - -Dale smilte litt morsk, tændte en cigaret og svarte saa rolig: „Det -betyr bare det, Sir Ralph, at Deres korrekte, respektable tjener, han -med træ-ansigtet og det omtalte kast med øiet, har gjort os den ære at -avlægge os en uvelkommen visit.“ - -Sir Ralph fór forbauset og ærgerlig op. - -„Og ikke det alene,“ fortsatte Dale, „men han slutter sin natlige visit -med et mordforsøk paa min vaktmester her, for saa at forsvinde med vore -tegninger til det store aeroplan som vi diskuterte efter middag hos Dem -forleden aften. Det er muntert, ikke sandt?“ - -„Store himmel!“ Sir Ralph satte sig, stum av forfærdelse. - -„Og nu har vi netop hørt fra politiet,“ tilføiet Dale, „at denne -interessante herre ogsaa har bestjaalet Dem.“ - -Sir Ralph nikket mørk. - -„Kanske De vil berette hvad der er hændt hos Dem, saa kan vi sammenligne -begivenheterne,“ sa Dale. - -Sir Ralph tok sig sammen. - -„Godt. Da jeg kom hjem fra en tur iaften, fortalte de andre tjenere mig -at denne humbugmakeren av en opvarter ikke var at finde noget sted. Jeg -lot gjøre forespørsler og ventet en stund, men væk var han. Det var mig -først aldeles ubegripelig. Men da han fremdeles ikke var at finde, -begyndte jeg at bli mistænksom. - -Saa gik jeg ind i biblioteket. Men jeg skulde fortalt, Dale, at like før -De kom over til mig, hadde jeg studert et visst dokument og et visst -tegn -- for at opfriske min hukommelse i anledning av det vi snakket om --- De vet. Godt, da jeg nu igjen kommer ind i biblioteket, og gaar og -studerer paa hvad denne fyrens forsvinden skal bety, finder jeg lokket -paa min pult splintret og brutt op. Og en liten privat skuffe hvor jeg -gjemte disse ting, var aldeles i stykker, og -- hvad der er det -vigtigste -- baade skrivelsen og det „tegn“ som jeg hadde der, var -borte.“ - -„For en fuldblods kjeltring!“ ropte Dale. „Noksaa rimelig at jeg hadde -mistillid til ham straks.“ - -„Det hadde jeg ogsaa til en viss grad,“ sa Sir Ralph. „Naa ja, det er -ikke stort mere at fortælle. Jeg hørte av de andre tjenere at fyren -hadde telefonert til London, og da lukket sig omhyggelig inde i -telefonrummet, saa ingen skulde høre ham. Saa De skjønner det er en -hyggelig bande vi har faat med at gjøre, Dale.“ - -„Saamen, ja. Men nu kommer hovedsaken, Sir Ralph, hvilken værdi hadde de -ting han stjal fra Dem?“ - -Istedenfor at svare, saa Sir Ralph spørgende paa Kerr og Longley, uviss -om han kunde tale frit ut. - -Dale forstod, og kom ham til hjælp ved høitidelig at forestille sine to -venner for ham. - -„De er mine intime venner, Sir Ralph. Og foruten at være mine kolleger -og bedste hjælpere i mit arbeide, vil de begge følge os paa den reise vi -har snakket om. De kan ha fuld tillid til dem.“ - -Men nu kom vaktmesteren paa benene. - -„Jeg forstaar De vil være alene,“ sa han til Dale. „Jeg er meget bedre -nu, saa jeg rusler over til mig selv. Jeg er bare litt sjaber endnu. -Imorgen er jeg like god igjen.“ - -Kerr tilbød at følge ham, men det vilde han ikke høre noget om. „Jeg -staar udmerket paa mine egne ben nu; og paa hjemveien gaar jeg indom den -andre vaktmesteren, Richardson, og faar ham til at ta resten av -nattevakten for mig.“ - -Dermed gik han. - -„Nu, Sir Ralph?“ sa Dale. - -Sir Ralph saa meget alvorlig ut da han sa: „Idet jeg forklarer hvad jeg -nu vil gjøre, viser jeg Deres to venner den mest absolute tillid, Dale.“ - -Baade Kerr og Longley nikket alvorlig. - -„Godt,“ fortsatte Sir Ralph, „hvad den skurken har stukket sig bort med, -er hverken mer eller mindre end hele nøkkelen til opdagelsen av -skatten.“ - - - - -KAPITEL V. - -Et kapløp med tiden. - - -„Ved Jupiter! saa ilde trodde jeg ikke det hadde været,“ ropte Dale. - -„Jo, det er nok saa,“ fortsatte Sir Ralph. „Men jeg kan kanske gjøre alt -litt forstaaeligere for Dem, hvis jeg fortæller Dem de stjaalne sakers -historie. Jeg maa bare først for Deres to venners skyld gi et litet -resumé av den historie som jeg alt har fortalt Dem, Dale.“ - -Dette gjorde han ogsaa med prisværdig korthet, mens Kerr og Longley -hørte paa med den største interesse. Efterat de saa hadde opfattet det -væsentligste, fortsatte han: „Noget av det værste er, at blandt det som -blev stjaalet fra min pult, var et litet, temmelig daarlig tegnet kart, -og en rar, gammeldags ring. - -Disse ting var blit overlevert mig av min far, til ham av hans far, og -saaledes fra slegt til slegt. Hvad det kartet viste, var en viss del av -Syd-Amerikas nordøstlige kyst, like ved mundingen av floden Omano. Paa -kartet var avtegnet en pil som pekte øst-nord-øst. Saa var der en -primitiv tegning av en ø med et høit fjeld i midten. I et hjørne av -kartet var skrevet: „Øen og fjeldet.“ Under dette stod navnene paa de -steder og folk hvor de fire „nøkler“ til skatten var at finde. - -Hvad nu den stjaalne ring angaar, saa er den en vegtig, glat guldring. -Øverst paa den er en rund plate, hvor der er indridset et gammeldags -skib, kanske det som gamle Granit-Girdlestone selv førte. Men jeg -glemmer et punkt. Den ring min foregivne tjener stjal, er ikke -originalen som Granit-Girdlestone overleverte os. Min bedstefar beundret -nemlig saa den originale ring, at han vilde ha den paa bestandig. Men da -han ikke vilde risikere at miste den, fik han gjort en udmerket kopi av -den, som han brukte istedet. Og denne er det som er stjaalet. Kopien er -saa lik originalen, at det er umulig at kjende dem fra hverandre. Men -originalen er altsaa indelukket i mit jernskap.“ - -„Muligens har dette nogen betydning,“ bemerket Longley. „Men vilde De -fortælle os, Sir Ralph, hvilken rolle ringen spiller i denne affære?“ - -„Naturligvis. Hør her historien om de fire „nøkler“,“ svarte Sir Ralph. -„Allerførst maa dere vite, at da de første indehavere av disse „nøkler“, -eller stikord, døde, overgav de dem til sine nærmeste slegtninger, og -saa videre nedover. Men naar et familienavn utdødde, og „nøkkelen“ gik -over til en mand med et nyt navn, maatte dette meldes til den som paa -den tid var familiens overhode. - -Saa maa dere ogsaa vite, at ingen av de fire som har „nøklerne“, vet -hvad betydningen av dem er. De aner ikke at det gjælder en skjult skat. -De gjør simpelthen bare hvad deres forgjængere har instruert dem om.“ - -Sir Ralph gjorde en pause for at faa tændt en cigar, fortsatte saa med -et lettelsens suk: „Gudskelov, nu er jeg snart ved slutten av denne -lange historie. Da min far overgav mig disse papirer, stod saken med -hensyn til „nøklerne“ slik, at først maatte man til en sjøby som heter -Murkat ved Onam-bugten i Arabien. Den mand som her har „nøkkelen“, heter -Laroche og driver handel der ved kysten. - -For at faa den anden „nøkkel“, maa man finde eieren av en del rismarker, -en mand ved navn Hermann, som skulde bo paa et litet sted som heter -Komataja i den nordlige del av øen Sukara i det Indiske Hav. Nøkkel nr. -3 befinder sig paa en øgruppe kjendt under navnet Rigi i det sydlige -Stillehav. Og en mand ved navn Jensen bor der i en liten by eller -landsby, Sura, og er indehaveren av denne „nøkkel“. Jeg vet intet mer om -ham end hans navn. - -Og saa er vi kommet til den sidste „nøkkel“. For at faa den maa man til -byen San Frananco paa Kalifornia-kysten. Og her heter manden -Montgomery.“ - -Dale, Longley og Kerr hadde med den største opmerksomhet hørt paa alt -dette. - -Dale spurte: „Men hvad maa man saa gjøre for at faa disse mennesker til -at aabenbare sin hemmelighet?“ - -„Det er sandt, det har jeg virkelig glemt at fortælle,“ sa Sir Ralph -smilende. „Men det er snart fortalt. Naar man finder manden, sier man -bare til ham: „Øen.“ Saa svarer han: „Hvad saa?“ Saa fortsætter man: „Og -fjeldet.“ Dertil svarer han: „Hvor er tegnet?“ Saa viser man ham ringen, -og -- hvis han er tilfredsstillet, sier han det ene ord som er hans del -i „nøkkelen“. Har man saa faat alle fire ord, saa reiser man til øen, -og der -- saa fortæller familiesagnet ialfald -- vil disse fire ord -aabenbare hemmeligheten.“ - -„Har nu virkelig denne kjeltring av en opvarter alle disse oplysninger -angaaende „nøklerne“? Er De viss paa det?“ spurte Dale. - -„Ja, alt hvad jeg har fortalt her, finder han i de stjaalne papirer.“ - -„Men han har altsaa ikke den originale ring. Det er jo en trøst,“ mente -Longley. - -„Ganske vist,“ svarte Sir Ralph, „men kopien er aldeles lik originalen; -jeg har nøie undersøkt dem begge.“ - -Kerr mente at den eneste chance de hadde, var at faa fyren grepet før -han blev færdig til at komme avsted. Han reiste rimeligvis over til -fastlandet. - -Det trodde ogsaa Sir Ralph, men var bange for at der ikke var stor -sandsynlighet for at faa grepet ham. Politiet hadde rigtignok hans -signalement, men ingen visste hvordan den bil saa ut som han var -forsvundet i. Han var naturligvis godt forklædt, og desuten hadde han -hjælp av en mægtig bande; det var der ingen tvil om. - -Sir Ralph skiftet nu samtaleemne og spurte Dale om hvor stor værdi de -stjaalne papirer hadde. - -„Ja, nu faar jeg ogsaa fortælle min historie,“ sa Dale smilende. -„Naturligvis har manden, da han hørte os snakke sammen om dette, bestemt -sig til at faa fat i mine tegninger til aeroplanet sammen med hvad han -vilde røve fra Dem. Hvis der staar en mægtig svindlerbande bak ham, saa -tviler jeg ikke paa at de vil kunne bygge en stor flyvemaskine efter de -tegninger han har stjaalet, og saa prøve at faa skatten før os.“ - -„Det samme tror jeg,“ sa Sir Ralph. „Saken er nu om de stjaalne utkast -er fuldstændige nok.“ - -„Ja, de er fuldstændige, forsaavidt det gjælder den første flyvemaskine -av Longleys nye type,“ svarte Dale. „Men senere har han forbedret den -noget og har laget nye utkast. Begge aeroplaner er like hvad selve -skroget og den almindelige konstruktion angaar; men der er en forskjel. -Paa den sidste, som Longley har tegningerne til, er der en ny opfindelse -med at „reve“ vingerne, saa det blir større fart. Og vi er overbevist om -at dette system er bedre end det paa den første. Det er sikkert at nr. -2 av disse aeroplaner maa kunne flyve betydelig fortere end det første.“ - -Longley fremhævet at dette jo var en vigtig forskjel. - -Naturligvis var det saa, mente Sir Ralph, da det jo betydde, at om denne -banden ogsaa bygget et aeroplan, saa vilde ikke det komme saa hurtig -frem som Longleys. - -„Netop,“ sa Dale, „og om det kommer til et kapløp efter den skjulte -skat, saa vil vi ha den fordel at ha det hurtigst gaaende aeroplan.“ - -„Naturligvis skjønner disse skurkene at de ikke har nogen utsigt til at -komme før os med jernbane eller dampskib, saa de er temmelig nødt til at -bygge et aeroplan. Men tror De at de kan faa gjort det noget sted, -Dale?“ spurte Sir Ralph. - -„Det tror jeg nok. Rimeligvis tar de sine stjaalne tegninger med til -Paris, og faar flyvemaskinen sat sammen der.“ - -Longley bragte et nyt spørsmaal paa bane: - -„Har De nogen idé om, Sir Ralph, hvor lang reise vi er nødt til at gjøre -for at faa disse „nøkler“, komme til øen og saa tilbake igjen?“ - -„Jeg har bare saa omtrentlig regnet det ut; men jeg skulde tro at hele -reisen skulde bli 25 000 engelske mil.“ - -Kerr plystret, og hans rynkede ansigt blev et eneste smil: „Det var ikke -daarlig,“ mumlet han. „Med andre ord en verdensomflyvning? Det var noget -for mine motorer at prøve sig paa.“ - -„Det næste spørsmaal blir nu hvor snart vi kan faa aeroplanet færdig. -Hvad sier De til det, Dale?“ spurte Sir Ralph. - -„Det spørsmaal kan Kerr og Longley bedst svare paa. Hvordan er det med -selve motorerne, Kerr?“ - -„De to vi tænker paa at bruke, de nye paa 750 hestekræfter, er jo -færdige alt.“ - -Dale saa nu spørgende paa Longley, som sat fordypet i tanker og røkte. -Efter litt betænkning sa han: „Med de hjælpemidler og den arbeidsstok vi -har, tænker jeg vi skulde være istand til at faa konstruert selve -flyvemaskinen paa, la os si tre uker. Ikke sandt, Dale? Men da maatte vi -ogsaa arbeide under høitryk.“ - -„Naturligvis. Og saa er det altsaa at sætte det hele sammen; det vilde -ta omtrent en uke, antar jeg?“ - -„Noget slikt, ja,“ svarte Longley. - -„Den kunde altsaa bli færdig paa en maaned?“ spurte Sir Ralph. „Vi er nu -i slutten av juni, og skulde altsaa kunne være færdige til at komme -avsted sidst i juli?“ - -„Ja. Men vi maa ikke glemme at en slik flyvemaskine maatte være -ordentlig prøvet før vi satte avsted paa en saan reise med den,“ sa -Dale. - -„Ja, det hadde jeg ikke tænkt paa,“ indrømmet Sir Ralph. „Men si mig nu -hvilke utsigter De tror de andre har til at faa bygget sin flyvemaskine -i en fart?“ - -„Det faar de gjort i Frankrike,“ mente Kerr. - -„Tegningerne er saa absolut i orden, saa det vil være lettere og -hurtigere for dem at bygge den flyvemaskinen end den vi skal ta fat -paa,“ tilføiet Longley. „Mens de har sine tegninger aldeles færdige, -blir vi nødt til at gjøre et par nye til nogen smaa forandringer i vor. -Og det vil jo spille en stor rolle hvem som blir færdig til at starte -først.“ - -„Det er jeg enig med Longley i, Sir Ralph,“ bemerket Dale. „Men De kan -være aldeles tryg for at vi skal arbeide dag og nat for at bli færdige. -Og om vi ikke kan bli færdige før disse kjeltringerne, saa skal vi -ialfald komme avsted samtidig med dem.“ - -„Godt,“ sa Sir Ralph. „Det glæder mig meget at høre Dem forsikre dette.“ - -„Og saa faar vi ikke glemme at vor flyvemaskine gaar hurtigere,“ trøstet -Dale. - -„Ja, det er et vigtig punkt,“ sa Sir Ralph. „Men, à propos, kan de andre -skaffe en flink flyver til sit aeroplan?“ - -„Det vil ikke være vanskelig,“ mente Dale. „En utlært flyver -- og det -er nok av dem utenlands -- vil kunne styre aeroplanet udmerket. Det vil -ikke være vanskelig at styre et slikt --“ Her avbrøt telefonringning -dem. - -Dale tok imot. - -„Det er fra politiet i Kempston,“ meldte han. „De har fundet en forlatt -automobil paa en vei utenfor London. Fuldmægtigen tror det maa være den -bil vor mand er reist med. Men der er uheldigvis ikke noget spor av -manden selv. Og saa, Sir Ralph, sier han at de har gjort forespørsler -efter den forretning som De gav dem adressen til, det sted hvor den -foregivne tjener hadde faat sine attester fra. Men det gatenummer -eksisterer ikke.“ - -„Det kunde jeg tænke. Alt sammen er bare bedrag. Jeg har nok været -altfor godtroende. Men fyren spilte sin rolle saa godt, og alt syntes at -være i den skjønneste orden.“ - -„Formodentlig har han forlatt bilen, da han skjønte politiet vilde være -paa jagt efter den, og har saa tat et tidlig morgentog til London. Jeg -er ræd de har tapt sporet av ham nu,“ mente Dale. - -„Jaja; saa er det klart at vi ikke har andet at gjøre end at se til at -faa vor flyvemaskine færdig saa snart som mulig og se at vinde paa disse -kjeltringerne,“ sa Sir Ralph. - -„Netop,“ svarte Dale. „Vi vil arbeide under høitryk; det kan De lite -paa. Vi er absolut likesaa ivrige som Dem, Sir Ralph.“ - -„Det er vi,“ forsikret Longley og Kerr. - -„Godt; saa har jeg bare igjen at si at jeg maa faa lov til at bære -ekstrautgifterne ved dette hastverksarbeide.“ - -Dale vilde protestere; men Sir Ralph holdt paa sit. Og dermed var den -sak avgjort. - - * * * - -Og nu begyndte et kapløp med tiden i de store aeroplanverksteder paa -Langley-sletten. Hastverksarbeider var blit utført der før ogsaa, naar -flyvemaskiner skulde være færdige til de store kapflyvninger. Men noget -saa voldsomt som dette hadde de aldrig været ute for. Der blev arbeidet -dag og nat i alle verksteder. Alle mulige hjælpemidler blev anvendt for -at spare tid. Ekstrabetaling og tantième for hurtig arbeide blev utdelt -med ødsel haand. Alt andet arbeide blev sat tilside, og alle -bestræbelser gik ut paa dette ene. - -Dale, Longley og Kerr sparte ikke sig selv; de arbeidet likesaa haardt -som sine folk, undte sig neppe tid til at spise. - -Saaledes gik dagene, altfor hurtig, syntes Dale. Men det var ingen tvil -om at de gjorde storartet fremgang, det var de alle tre enige om. Om 14 -dage vilde alle de vigtigste dele av maskinen være færdige til at sættes -sammen. Og nøiagtig to uker og to dage efter kom Kerr ind paa Dales -kontor og sa at motorerne var færdige til at sættes ind. Hele hans -arbeidsslitte ansigt var et eneste triumferende smil. - -Samme dag var ogsaa propellerne færdige og sat ind i maskinhallen, hvor -alt skulde sættes sammen. - -Saa den følgende morgen, efter at ha konferert med Longley og Kerr, og -efter nøiagtig at ha inspicert alt det færdige arbeide, telefonerte Dale -til Sir Ralph, at aeroplanet, ifølge deres løfte, skulde staa fuldt -færdig til eftersyn en maaned paa dagen fra arbeidet var begyndt. - -Og Sir Ralph telefonerte straalende sine lykønskninger tilbake. - - * * * - -Tre uker præcis fra den dag arbeidet var sat igang, bragte -arbeidsstokken alle de forskjellige dele fra de mange verksteder ind i -maskinhallen, hvor alt det hittil færdige laa. - -Under tilsyn av Dale, Longley og Kerr tok saa duelige mænd fat paa det -vanskelige arbeide, og den store flyvemaskine begyndte litt efter litt -at anta skikkelse. Det var imponerende at se den for hver time bli -større og større, mens en hel hær av arbeidere sværmet under, over og -omkring den. Ikke et øieblik spildtes, og dog blev alt arbeide gjort paa -det alleromhyggeligste. - -Og saa kom den dag tiden var utløpet. Dale gik tidlig om morgenen til -sit kontor, og hadde neppe tat plads ved skrivebordet, før telefonerne -fra alle de forskjellige verksteder begyndte at kime. - -Den første i telefonen var Kerr, som hadde arbeidet hele natten med en -ekstra stab av arbeidere. - -„Jeg er glad ved at kunne melde at alt er færdig.“ Han hørtes litt træt. -„Vi har holdt tiden, som vi lovte.“ - -„Ved Jupiter! det er storartet!“ Dale var begeistret. „Men nu er du saa -god du har dig iseng, kjære Kerr. Jeg ringer øieblikkelig op til Sir -Ralph.“ - -„Ja, her er jeg,“ svartes der straks. „Naturligvis vet jeg at nu er -maaneden ute. Jeg kunde ikke godt glemme det. Jeg hadde ogsaa tænkt at -komme over i eftermiddag. Ikke netop fordi jeg ventet at finde alt -færdig. Jeg er bange De har tat for meget paa Dem --“ - -Dale avbrøt ham triumferende: „Hvis De kommer i eftermiddag, skal De -finde aeroplanet med hver eneste liten ting i orden.“ - -„Godt!“ var alt hvad Sir Ralph svarte. Men der laa adskillig uttryk i -det ene ord. Dale smilte da han la hørerøret ned. - - * * * - -Det var en deilig eftermiddag Sir Ralph kom kjørende for at bese den nye -flyvemaskine. Solskinnet strømmet ind gjennem de høie vinduer i den -store hal hvor den stod opstillet, idet han kom ind sammen med Dale, -Kerr og Longley. - -Sir Ralph blev staaende aldeles maalløs da han fik se aeroplanet. Men -saa ropte han: „Dette _er_ et herlig syn, Dale!“ - -De fire mænd stod aldeles stumme en stund og stirret paa dette storverk -av menneskelig geni. - -Sir Ralphs første indtryk var overvældende. Saa fæstet han sig ved de to -store, vidt utspredte vinger, vel hundrede fot fra spids til spids. -Mellem dem, løpende spidst ut til de bakerste styreflater, den lange, -elegante, rørformede gondol. Baugen var avrundet, men mot agterenden -smalnet den av i en fin spids. Alt paa skroget hadde en fin, sølvgraa -farve; og Sir Ralph la merke til at det var skjæret fra alle de -metalplater det var overtrukket med, som gav det denne farve. Under den -forreste del av gondolen var understellet med ski og hjul. Under den -spidse agterende var smaa meier. - -„Udmerket! Udmerket!“ ropte Sir Ralph. Han fandt ikke ord til at -uttrykke sin beundring, men den stod tydelig at læse i hans ansigt. - -„Kom nu først med og se flyvemaskinen forfra,“ sa Dale og tok ham under -armen. - -De gik alle foran aeroplanet, saa de hadde baugen midt imot og over sig. -Understellet hævet skroget 20 fot over jorden. Sir Ralph la ogsaa merke -til at spidsen av baugen stak frem litt foran vingerne. Paa oversiden av -gondolen, akkurat i forkant og mellem bæreflaterne, var en lav, -klokkeformet kuppel. Det var styretaarnet, som var forsynet med smaa, -tykke speilglasruter, forat man skulde ha fri utsigt til alle kanter. -Like nedenfor kuppelen, fæstet til yttersiden av gondolen, var en mægtig -lyskaster, som kunde styres derfra. - -Da Sir Ralph hadde iagttat alt dette, vendte han sig til Dale og sa -rolig: „Vet De hvad, dette er det fineste arbeide jeg har set i mit liv, -og jeg skulde da ha set litt av hvert paa dette omraade ogsaa.“ - -„Jeg er glad, ja, vi er alle glade for at De har faat et saa fordelagtig -indtryk, Sir Ralph,“ svarte Dale. - -„Men nu maa De forklare mig alt om aeroplanet,“ sa Sir Ralph. - -Dale lo. „Det var en voldsom ordre! Men det jeg selv ikke har greie paa, -faar Kerr og Longley forklare. Et kjært arbeide for os alle. Ikke sandt, -gutter?“ - -„Vi har jo levet sammen med denne flyvemaskinen hele maaneden, da,“ sa -Longley smilende. - -„Og har nogen ret til at være stolt av et arbeide, saa har dere det,“ -erklærte Sir Ralph. „Tænke sig til dette aeroplanet oppe i luften!“ Han -stirret beundrende paa det. „Men fortæl nu, Dale.“ - -Flyveren begyndte: „Det første jeg vil fortælle, er at vi har bygget -aeroplanet helt igjennem av metal. Da det var saa stort og av en aldeles -ny type, bestemt til at gaa meget hurtig, vilde træ ikke være tjenlig. -Det vilde være upaalidelig. Saa fik vi fremstillet et særlig let metal, -og har bygget alt av det. Det er en blanding av aluminium, kobber og -flere andre metaller. Det er næsten saa let som aluminium, og er -allikevel saa sterkt som staal.“ - -„Det maa være et fremskridt,“ mente Sir Ralph. „Istedenfor de tynde -aeroplaner av træ og staaltraad har dere solide konstruktioner av metal. -Udmerket!“ - -„Læg nu merke til bæreflaterne,“ fortsatte Dale. „De ser at de likesom -alle andre aeroplanvinger er buet. Her efterligner vi en fuglevinge, og -opnaar saaledes at utnytte lufttrykket paa bedste maate idet vi stiger. -Paa grund av den sterke fart vi maa sætte paa, er dette med „buen“ et -punkt vi har studert meget nøie. Og Longley forsikrer at vi nu har faat -den all right.“ - -„Hvorfor har skroget denne avspidsede form?“ spurte Sir Ralph. - -„Meningen er,“ svarte Dale, „at faa en form som kan gaa gjennem luften -med den mindst mulige friktion. Luften gjør naturligvis motstand naar et -aeroplan farer fort gjennem den, derfor har vi søkt at utfinde en form -som byder mindst mulig motstand mot luften. Baugen er, som De ser, -temmelig rund. Hensigten hermed er, at luften av den avrundede forstevn -skal skyves hurtig til siden, der skal saa at si gjøres et hul i luften; -denne skal saa glide jevnt henover langs det sterkt avsmalnende skrog. -Enhver detalj maa jo nøie uttænkes paa forhaand naar man bygger et -aeroplan som dette. Og nu vil jeg be Longley forklare Dem det vigtigste -ved vor flyvemaskine, noget som er absolut nyt og uprøvet hittil. Jeg -mener vor opfindelse med at „reve“ vingerne, saa vi kan mindske deres -omfang naar vi er i flugt, og saaledes opnaa en meget sterk fart.“ - - - - -KAPITEL VI. - -Beskrivelse av aeroplanet. - - -Longley begyndte: - -„Det er ikke saa let at gjøre alt dette klart for Dem; men jeg skal da -prøve. Med et almindelig aeroplan, forstaar De, maa man overveie saavel -start og landing som flugten (gjennem luften). Sæt f. eks. at De bygger -Deres flyvemaskine med smaa bæreflater, den vil da opnaa en stor fart. -Det er alt godt og vel naar De først er oppe i luften; men det er om at -gjøre at komme dit op og at komme ned igjen. Jeg mener, hvis Deres -aeroplan er bygget som hurtigflyvende, saa kræves der ogsaa stor fart -for at det skal kunne bæres og løftes tilveirs av sine bæreflater, og -det vil uvilkaarlig ogsaa glide ned til marken med en svær fart. Dette -vil igjen i realiteten si, at flyvehastigheten mer eller mindre maa -rette sig efter den maksimalfart med hvilken man kan kjøre aeroplanet -henover marken uten fare for at det skal ødelægges eller slaa koldbøtte. -Det er temmelig vanskelig at la en flyvemaskine lande i sterk -glideflugt, hvis man ikke har en plads saa slet som et billardbord at -gaa ned paa. Og saa heldig kan man ikke altid vente at være.“ - -„Jeg tror jeg forstaar Dem,“ sa Sir Ralph. „De har søkt at komme over -denne vanskelighet ved at bygge en flyvemaskine som kan forandre farten -under flyvningen ved at ha forskjellige hastighetsutvekslinger som paa -en automobil?“ - -„Netop,“ svarte Longley fornøiet. „Hvad jeg hadde foresat mig, var at -faa istand et aeroplan som kunde stige ganske langsomt, og saa øke -farten ved at reducere bæreflaterne, indtil det har arbeidet sig op til -160 km. i timen. Men nu skal jeg vise Dem noget,“ fortsatte han og førte -Sir Ralph rundt flyvemaskinen til de stod under en av de store utbredte -vinger. - -„Læg merke til,“ sa han og pekte, „at paa den ytre vingespids spreder -metalribberne sig ut fra et knutepunkt i forkant av vingen.“ - -„Som en vifte,“ faldt Dale ind. - -„Rigtig,“ sa Longley, og fortsatte saa: „Som De nu ser vingen, viser den -sig i hele sin utstrækning, færdig til at løfte flyvemaskinen op i -luften. Ønsker De at gjøre vingen mindre, kan dette utføres inde i -styrehuset med et haandtak, hvormed vingens vifteformede del foldes -sammen. Som De ser, glir alle ribberne let ind til hinanden.“ - -„Ja, dette forstaar jeg,“ svarte Sir Ralph, „men hvordan faar De gjort -dette mens flyvemaskinen er i luften?“ - -„Det er let at forklare. Idet man stiger op, eller naar man vil flyve -langsomt, spreder man vingerne helt ut, som De nu ser dem. Men har man -naadd en passe høide og vil sætte fart paa, kan man litt efter litt -„reve“ vingerne slik som jeg har forklart. Og naar saa bæreflaterne er -mindst, har farten naadd maksimum. Forklarer jeg tydelig?“ - -Sir Ralph nikket. - -Nu var det Dales tur til at forklare hvorledes de smale horisontale og -vertikale vinger som var fæstet til agterenden av flyvemaskinen, styrte -dens bevægelser mens den var i flugt. - -„Det er meget simpelt,“ sa flyveren. „Naar man vil stige eller synke, -er det bare at bevæge de horisontale vinger op eller ned. Dette har til -følge at agterdelen av flyvemaskinen svinger nedover eller opover, -hvorved lufttrykket mot bæreflaterne øker eller avtar. Og vil man styre -til siden, svinges bare de opretstaaende vinger paa samme maate som man -behandler roret paa et skib.“ - -„Og saa var det fremdriften,“ sa Sir Ralph. „Det er et vidunder hvordan -dere faar gjort alt dette indlysende for mig, som er fuldstændig lægmand -paa dette omraade.“ - -„Godt,“ sa Dale, „nu er vi kommet til selve motorerne; de er Kerrs -specialitet, saa nu trækker jeg mig tilbake.“ - -Sir Ralph lo og vendte sig til Kerr: - -„Kom an, og belær mig De ogsaa.“ - -Kerr smilte litt forlegen, kremtet og begyndte: - -„De ser, Sir Ralph, at vi har indrettet dette aeroplan til at drives av -to motorer. Jeg skal snart vise Dem disse. Vi tar kraften fra disse to -motorer og fører den ut i fire propeller. Den ene av motorerne driver de -to propeller som De kan se er fæstet paa hver side av hovedvingerne. -Og den anden driver de to andre som vi har fæstet nærmere skroget og -bakenfor vingerne.“ - -„Vi har ikke sat propellerne like efter hinanden, fordi lufttrykket fra -den første da vilde hindre den andens arbeide,“ forklarte Longley. - -Saa var det Dale igjen som forklarte Sir Ralph alt om understellet som -hele aeroplanet hvilte paa. - -„Det er ikke egentlig noget særlig at bemerke ved det,“ sa flyveren. „Et -aeroplan maa jo for at rulle hen over marken ha hjul, og disse maa være -gjort fjærende for at dæmpe støtet ved landingen. Vi har naturligvis -bare maattet bygge alt meget sterkere her ogsaa for vort aeroplan. Men -vi har indført noget som jeg tror er meget heldig. Under flyvningen kan -man ved at bevæge et haandtak i styrehuset løfte hele understellet op -bakover langs skroget. Meningen med det er da naturligvis at mindske -luftens tryk mot flyvemaskinen naar den er i sterk fart.“ - -Sir Ralph nikket forstaaende, og spurte saa om de nu kunde bese -aeroplanet indvendig. Det mente ogsaa Dale, da de nu hadde vist ham alt -væsentlig utvendig. - -De gik videre bak de store vinger og kom til en stige som var gjort av -samme lette graa metal som aeroplanet. Den førte op til en liten -skyvedør i selve skroget like agtenom vingerne. De klatret op ad stigen -og kom ind i et litet lavt rum oplyst ved et skylight. Midt paa gulvet -stod et bord med smaa stoler omkring, og rundt væggene var bekvemme -løibænker. Alt var laget av det samme lette metal. - -„Dette skal være vor spisestue, røkeværelse og dagligstue,“ forklarte -Dale. „Det er ikke stort, men vi hadde jo ikke saa megen plads at avse. -Og dette aeroplanet vil komme til at flyve saa fort at vi aldrig behøver -at være ombord her saa længe om gangen.“ - -Sir Ralph satte sig ned i en av de smaa stoler og saa sig om. - -„Bak os, saa at si i halen av skibet, er vore forraadskammere,“ fortalte -Longley. - -„Hvor har De saa bensinen og oljen til motorerne?“ spurte Sir Ralph. - -„I forenden av flyvemaskinen og i bunden har vi en række beholdere hvor -vi kan ha vort brændsel, og pumpe det op til motorerne eftersom det -trænges,“ svarte Kerr. - -„Kerr mener virkelig,“ sa Dale, „at vi skal være istand til at føre med -nok bensin for en 15000 km. uten at behøve at fylde beholderne. Vi skal -jo ha et meget litet mandskap, og desuten ha maskiner som bruker et -minimum av bensin.“ - -Longley forklarte ogsaa Sir Ralph principperne med de smaa ventiler i -skroget, som skulde skaffe frisk luft i kahytten naar alle skyvedørene -og vinduerne var lukket. - -Derefter gik turen gjennem en liten skyvedør ut i agterenden av -flyvemaskinen, hvor der var et litet rum. Der stod paa en metalfot en -liten og temmelig uanselig kanon. - -„Du alverden!“ ropte Sir Ralph. „Dette ser da ut til at være et -blodtørstig vaaben!“ - -Dale lo, men forsikret at det var en meget fiffig indretning. „Den er -konstruert specielt for aeroplaner, og sender ut en eksploderende bombe -som har en meget lang skudvidde. Platformen som kanonen staar paa, og -manden som behandler den, kan ved hjælp av nogen apparater løftes op -gjennem en lem og komme op paa skroget. Der kan kanonen svinges rundt og -skyte i alle retninger. Longley er vor kanonér, og forstaar denne lille -kanon saa godt som nogen professionist.“ - -„Naa ja, naturligvis,“ sa Sir Ralph alvorlig, „vi kommer til at flyve -over mange slags rare land, saa det er sikkert klokt at De har tat denne -forholdsregel ogsaa.“ - -„Tror nok det, ja,“ svarte flyveren. - -De viste nu ogsaa Sir Ralph talerøret, som forbandt kanonrummet med -styrehuset foran i aeroplanet, forat de som styrte flyvemaskinen, kunde -instruere kanonéren, om det var nødvendig at skyte. - -Idet de fortsatte bakover i aeroplanet, kom de gjennem endnu en skyvedør -ind i soverummet. Her saa Sir Ralph et halvt dusin hyggelige smaa senger -som var skrudd fast i gulvet. Derfra kom man ind i det sidste rum, som -var meget rummelig og bestemt som oplagssted for alt det som var -nødvendig at ha med paa en saa lang reise. Ved siden av oplagsrummet var -et litet rum for traadløs telegraf. - -„Her har vi en ypperlig indretning som staar i forbindelse med den,“ -forklarte Longley. Han viste frem en net liten mahogniæske. „Se paa -denne; den kan uten vanskelighet bæres i lommen, og er udmerket at ha -med, om nogen vil fjerne sig et stykke fra aeroplanet, f. eks. naar vi -gjør stans et sted. Han kan da, om det er nødvendig, kaldes tilbake ved -traadløst telegram fra kahytten her, naar han hører en summende lyd i -æsken.“ - -„Overmaade sindrig,“ sa Sir Ralph beundrende. - -Dale forklarte videre at der paa styreplatformen ogsaa var en klokke som -varskodde naar instrumentet her mottok et traadløst telegram. - -„Men hvad i al verden er dette?“ ropte pludselig Sir Ralph. - -De andre brast i latter. - -„Jeg skjønte at De vilde bli forbauset over denne,“ sa flyveren. „Men -det er virkelig en liten bil. Vi har hængt den op der, men kan fire den -ned gjennem en aapning i gulvet. Vi kunde jo nemlig naar vi lander ved -en av vore stoppesteder, være noksaa langt fra nærmeste by eller -landsby. I det tilfælde tænker jeg at en slik liten bil vilde være -letvint at svippe frem og tilbake i. Ikke sandt?“ - -„Ja, vet dere hvad, gutter,“ sa Sir Ralph, „det er da ikke den ting dere -ikke har tænkt paa! Sandelig minsandten om det er!“ - -Det næste som blev vist frem, var en net liten elektrisk kokeovn, som de -kunde tilberede alle sine maaltider paa. Herfra gik selskapet til -maskinrummet, som var anbragt i forenden av skroget. Her var det -naturligvis Kerr som maatte til, og han gik da ogsaa øieblikkelig igang -med at fremvise sine to motorer. Begge hadde seks cylindre, stod ved -siden av hverandre paa et metalstillas, og repræsenterte hver en styrke -paa 750 til 1000 hestekræfter. De drev aeroplanets fire propeller. - -Kerr forklarte at begge motorerne sammen drev aeroplanet; men om den ene -av en eller anden grund skulde stanse eller bli ubrukelig, kunde den -anden gaa med sterkere fart, og kunde holde skibet i luften alene indtil -kameraten var blit reparert og færdig til at gaa paany. - -Mellem de to motorer saa Sir Ralph at maskinistens sæte var anbragt. -Foran dette var et instrument som stod i forbindelse med styrehuset, -og ved hjælp av dette kunde flyveren signalisere sine instrukser til -ingeniøren. Endvidere var der instrumenter som viste motorernes -omdreiningstal, og som maalte oljeforbruket. Like ved motorerne stod en -liten elektrisk dynamo, som tok sin kraft fra dem og oplyste hele det -indre av aeroplanet om natten. Lyskasteren fik ogsaa en del strøm fra -den, og den forsynte radiatorerne i alle rum med varme, da det jo var -nødvendig at motarbeide kulden i de forskjellige høider. - -Midt i maskinrummet var en let stige som førte op til en skyvedør, -anbragt ved siden av skylightet. Gjennem denne dør kunde man, om man -ønsket det, komme ut paa en liten indgjærdet platform bak taarnet. - -Dale og Longley førte saa Sir Ralph over til den platform hvor flyveren -skulde sitte. Den var anbragt like under taarnet, saa man maatte stige -nogen trappetrin op til den. Da Sir Ralph stod paa platformen, hadde han -den frieste utsigt til alle kanter gjennem vinduerne rundt taarnet. - -Dale forklarte hvorledes den som hadde ledelsen av aeroplanet, kunde -styre det under flyvningen. - -„Dette lille messinghjul er akkurat som et almindelig hjul paa -kommandobroen av et skib. Naar man dreier det til den ene eller anden -kant, svinger det rorene bak i aeroplanet.“ - -„Og like foran manden ved hjulet,“ tilføiet Longley, „er det kompas han -styrer efter. Læg ogsaa merke til en træramme like ved med et indfældt -kart over de landskaper man flyver over.“ - -„Storartet!“ ropte Sir Ralph beundrende. - -„Og her til venstre for styrehjulet,“ fortsatte Dale, „ser De et par -metalhaandtak som stikker op av gulvet paa styre-platformen. Ved at -bevæge disse er det vi kan reve vingerne slik som Longley forklarte Dem, -og saaledes regulere farten. Ved hjælp av disse kan vi ogsaa hindre -aeroplanet i at gli til siden, hvis der kommer for mange vindstøt naar -det flyver langsomt. Her til høire er ogsaa to rat. Det ene styrer -høideroret og gjør at vi kan stige eller synke. Det andet er til at -trække understellet paa maskinen op eller ned.“ - -„Og disse to smaa hjul?“ spurte Sir Ralph, og pekte paa to ganske smaa -metalhjul som stod til høire for styrehjulet. - -„De styrer lyskasteren,“ sa Longley. - -„Ved den ene side av kartet ser De en skive,“ fortsatte Dale. „Den viser -hvor høit vi er i luften. Paa den anden side er en lignende skive som -angir farten, og viser hvor mange km. i timen vi flyver. Over kartet -hænger, som De ser, et ur som viser tiden vi har brukt til de -forskjellige steder paa en lang reise.“ - -Sir Ralph erklærte paa ny at han aldrig i sit liv hadde set noget saa -fuldkomment i alle dele. - -„Apropos, Dale, naar tror De vi kan gjøre en liten prøvetur med -aeroplanet?“ - -Dale svarte at det var nødvendig først at regulere motorerne ordentlig -mens aeroplanet stod i hallen, før de tok det ut til flyvning. I det -hele maatte alt arbeide endnu en gang nøie sees over. Men han mente at -de maatte kunne bli færdige til at prøveflyve om en ukes tid. - -„Godt,“ sa Sir Ralph. „Det skulde undre mig om de elendige -konkurrenterne vore da skulde komme os i forkjøpet.“ - -Dermed forlot de hallen. Sir Ralph vendte sig og sendte det vældige -aeroplan endnu et beundrende blik, før de gik ind paa Dales hyggelige -kontor. Og mens tobaksrøken indhyllet dem i sine graa skyer, diskuterte -de ivrig alle detaljer angaaende den lange reise. - -Dale hadde en hel samling karter fra de forskjellige dele av verden, -hvor de steder de skulde besøke, var merket med rødt blæk. Han bøide sig -over et av karterne og sa: „Se nu her, her er med prikkede linjer -avmerket vor første flugt. Vi passerer først Kanalen over til Frankrike, -saa til Tyskland og over de Bayerske Alper. Saa ser dere flyvelinjen -gaar over Lille-Asien og den Syriske Ørken, og derpaa over den Persiske -Bugt, Onambugten og det sydøstlige Arabien. Og her, Sir Ralph, er vort -landested, Murkat.“ - -„Det ser svimlende langt ut naar man ser det slik paa et kart,“ bemerket -Sir Ralph smilende. - -„Det er ogsaa langt,“ svarte Dale, „ca. 5550 km.“ - -Longley tok et langt drag av pipen og tok frem et andet kart, hvor han -hadde streket op deres næste flyvning. - -„Vi flyver over den Arabiske Bugt, saa et slag tvers over Indien, over -den Bengalske Bugt til øen Sukara. Det er -- ja, la mig nu se -- det er -utregnet; her staar det, vel 4200 km.“ - -„Ved Jupiter!“ satte Dale i. „Det er en temmelig flot distanse!“ - -De andre nikket samtykkende. - -„Her er vor tredje trip,“ sa Longley, som fremdeles studerte kartet. „Nu -har jeg --“ hans sedvanlige sindsro syntes et øieblik at forlate ham -- -„dette blir en ordentlig flyvning! 8700 km.! Fra Sukara-øen ret over de -Ostindiske Øer til Ny Guinea, og saa tvers over havet til Rigi-øerne i -det sydlige Stillehav.“ - -„Skal vi snakke om avstand, saa er den fjerde flyvning næsten likesaa -ilde,“ sa Dale, som stod over et andet kart. „Det blir tilsammen ca. -8000 km. Den gaar fra Rigi-øerne ret over Stillehavet til San Frananco -paa kysten av Kalifornien. Men jeg ser jeg har sat et landingsmerke -omtrent halvveis over, paa Grandwich-øerne. Dette sted kan vi sætte os i -forbindelse med paa forhaand pr. telegraf, saa hvis vi behøver det, kan -vi komme ned der og ta ombord mere bensin.“ - -„Det lyder beroligende,“ erklærte Sir Ralph og gav sig nu til selv at -studere karterne. „Se her har jeg fundet vor femte tur. Her er San -Frananco ved mundingen av Omanofloden paa den nordøstlige kyst av -Syd-Amerika. Det blir næsten 7000 km. Og saa flyver vi naturligvis -videre i det nordlige Atlanterhav for at finde vor ø der.“ - -„Og glem nu ikke,“ tilføiet Dale leende, „at vi har en ganske pen -avstand at flyve over Atlanterhavet før vi kommer hjem igjen, efterat vi -er færdige med vore forretninger.“ - -„Ja, det har De nok ret i,“ sa Sir Ralph. „La os nu se hvad alt dette -blir med hjemreisen. Det blir over 40000 km.! En flyvning paa over 40000 -km. -- hører De det, Dale? Men kan virkelig et aeroplan gjøre saa lang -reise som dette uten at være nede mellem landingsstederne?“ - -„Det nytter det ikke at spørre mig om,“ svarte Dale. „Jeg flyver saa -længe som skibet vil gaa. Men det er vor ven Kerrs motorer som staar for -det hele.“ - -Kerr smilte fornøiet og rullet sig en ny cigaret. - -„Hvad motorerne angaar, saa kan De stole paa dem. Om den ene skulde gaa -istykker, vil den anden holde det gaaende til den første blir reparert. -Det er praktisk talt umulig at de begge skulde bli ubrukelige paa én -gang. De forstaar, jeg vil hele tiden holde øie med dem.“ - -„Jeg holder med Kerr,“ sa Dale. „Jeg tror ikke vi behøver være bekymret -for hans motorer.“ - -„Saa har vi spørsmaalet om at ta ind brændsel paa veien,“ sa Longley. - -Dale mente ogsaa at det var et meget vigtig spørsmaal, som nok trængte -at diskuteres. - -Dale foreslog at de bedst kunde ordne dette spørsmaal ved paa forhaand -at ha telegrafert til forskjellige steder. Og han nævnte ogsaa de steder -hvor han trodde det var fordelagtigst at faa arrangert dette. - -Alle bifaldt hans forslag. Longley mente at de maatte ordne depoter for -olje slik at de aldrig behøvde at flyve mere end 16000 km. før de fik -fyldt sine beholdere. - -Kerr forsikret at aeroplanet kunde bære saameget olje om gangen, da de -ellers hadde let ballast. Det var jo egentlig bygget til at bære tolv -passagerer. - -„Men jeg har ogsaa tænkt paa noget andet,“ sa Sir Ralph. „Vil Schultz og -hans bande være istand til at indrette sig paa en lignende maate med -hensyn til bensin til motorerne?“ - -„Det er jeg bange for de kan,“ svarte Dale. „Dette er netop noget de kan -lære av de stjaalne utkast.“ - -Longley spurte om ikke de andre mente de burde undersøke litt om hvad -banden hadde fore. - -„Det har jeg virkelig tænkt paa,“ svarte Sir Ralph. „Jeg har en agent i -Paris som gjør undersøkelser, hovedsagelig hos aeroplanbyggere. Men det -har ikke ledet til noget. Politiet er naturligvis ogsaa efter vor -foregivne tjener; men de er heller ikke kommet nogen vei.“ - -„Det værste er,“ bemerket Dale, „at der er saa mange steder rundt om i -Frankrike hvor der bygges aeroplaner, og hvor arbeidet med at sætte det -sammen kan gjøres i al stilhet.“ - -„Og saa et sidste spørsmaal,“ sa Sir Ralph; „hvor lang tid tror dere at -denne vor lille luftreise rundt jorden vil ta?“ - -„Det er vanskelig at besvare,“ sa Dale. „Men én ting er sikkert: der er -ingen grund til at tro at vi ikke gjennemsnitlig skulde kunne flyve 160 -km. i timen paa alle vore turer. Vi vil jo hele tiden holde os høit oppe -hvor vinden er roligst.“ - -Longley sat en stund beskjæftiget med blyant og papir, og sa saa: „Jeg -skjønner virkelig ikke andet end at vi maatte kunne gjøre det hele, -opholdene ved stoppestederne iberegnet, paa, la mig si en 16-17 dage.“ - -„Saa sandt jeg lever, dere tar pusten fra mig, gutter!“ erklærte Sir -Ralph. „16-17 dage! Ja, kan vi gjøre turen paa den tid, saa skal vi -sætte en rekord som de røverne skal finde det temmelig vanskelig at -slaa. 16-17 dage! Det skal noget til for bare at fatte en slik tanke!“ - - - - -KAPITEL VII. - -Den første flugt. - - -Hele den følgende uke tilbragte Dale, Longley og Kerr det meste av sin -tid i den store hal hvor flyvemaskinen stod. Time efter time prøvde Kerr -motorerne, og lyttet til hver lyd som kunde tænkes at bety at noget slog -feil og ikke var i orden. Han var ustanselig over og under dem naar de -var igang, utrættelig i at forvisse sig om at alt var som det skulde. - -Longley og Dale undersøkte likesaa ivrig alt paa sit omraade. Men -endelig kom dagen, den 26de juli, da alt var istand til en -prøveflyvning. Dale gik til telefonen og ringte op Sir Ralph: - -„Nu er det ikke andet igjen at gjøre end at faa aeroplanet ut av hallen -og gjøre en tur med det. Vil De komme over til os med det samme?“ - -„Jeg flyver som en fugl,“ svarte Sir Ralph og lo muntert. „Og slikt et -veir til at flyve i!“ tilføiet han. - -Det var ogsaa en herlig sommermorgen; og da den svære flyvemaskine blev -trillet ut og stod ute, skinnende ny og fin i solskinnet med de store -vinger utspredt, var det virkelig et imponerende syn. - -Sir Ralph kom med en viss fart i en av sine smaa, lette biler, og blev -et øieblik staaende stille i stum beundring. - -Han fortalte dem at han om morgenen hadde hørt fra sin agent i Paris. -Og han berettet at for nogen uker siden var et stort parti av en let -metalblanding som bare bruktes til aeroplaner, bestilt hos et firma i -Paris. Men hvem som hadde kjøpt det, eller hvem det var sendt til, -visste man ikke. „Jeg skulde tro,“ sa Sir Ralph, „og gjør ikke De ogsaa -det, Dale, at denne ordre viser at Schultz og hans bande bygger et -aeroplan?“ - -Baade Dale og Longley var enige i at det saa slik ut. - -„Og saa har jeg et forslag at gjøre,“ sa Sir Ralph. „Hvis ingen av dere -har noget imot det, saa vilde jeg gjerne at vor prøvetur idag skulde gaa -til Sandholme og tilbake. Det er et litet sted en 300 km. herfra, hvor -mine to gutter gaar paa skole. Idag slutter de netop skolen til -sommerferierne, og jeg synes det vilde være fornøielig at komme og hente -dem hjem med flyvemaskinen. Hvad sier De, Dale?“ - -Dale lo og mente det var et morsomt paafund. For gutterne maatte det jo -bli deres livs stolteste oplevelse, og saa fik de anledning til at prøve -aeroplanet paa en passelig lang tur. - -Saa blev alt ordnet. Sir Ralph sendte bestyreren paa skolen et telegram -og meldte deres ankomst. - -Mens mekanikerne fyldte bensin i beholderne, indtok herrerne en munter -liten frokost paa Dales kontor, og gik saa over igjen til flyvemaskinen -som stod færdig til sin prøveflugt. Alle klatret saa op over stigen og -ind i aeroplanet. Kerr trak stigen op og lukket døren. - -Dale løp op paa styre-platformen, og Kerr indtok sin plads mellem begge -motorerne. - -„Færdig?“ spurte Dale. - -„All right,“ svarte Kerr. - -„Godt, saa starter vi,“ sa Dale. - -Kerr sluttet tændingen paa motorerne, som straks begyndte med sagte -fart. Der var ingen rasling eller støi, bare en mægtig, summende lyd. - -„At motorerne gaar saa rolige ogsaa!“ ropte Sir Ralph. „Jeg trodde de -skulde gjøre en pokkers støi.“ - -„Kerr har faat dem til at tie,“ svarte Dale. „Dette er noget andet end -de støiende motorer som bruktes i de første aeroplaner. De var til at -bli gal over.“ - -Efter et signal fra Dale satte Kerr mere kraft paa motorerne, og fik -derved ogsaa propellerne igang. Sir Ralph saa ut gjennem taarnvinduerne -og fik se de fire propeller begynde at gaa rundt. - -Dale saa paa klokken. Den var akkurat halv tre. Saa flyttet han -haandtaket paa den lille maskintelegraf som var fæstet ved siden av -styrehjulet. En liten klokke ringte, og Kerr saa den røde viser paa -skiven foran sig svinge rundt, indtil den viste paa fuld fart forover. - -Øieblikkelig aapnet han tilførselsventilerne paa de store motorer, og -deres summen gik over til en høiere, mere intens lyd. Litt efter litt -lot han saa al kraften fra motorerne gaa over i propellerne. - -Sir Ralph, som hele tiden stod og saa ut, kunde nu ikke længer skjelne -propellerne, saa hurtig gik de, og paa samme tid følte han at hele -flyvemaskinen begyndte at bevæge sig fremover. Fabrikbygningen, som han -netop hadde set, forsvandt pludselig, og jorden under dem syntes at løpe -imot dem. Men der var ingen støting eller rysting; det vældige aeroplan -gik aldeles støtt. - -Dale saa, ved at regulere det instrument som viste farten, at den nu var -sterk nok til at de store vinger kunde løfte dem opover. Han bevæget -rattet for høideroret. - -Sir Ralph følte platformen under sig komme litt paaskjæve; det var det -hele. Men da han nu saa ned, syntes han jorden langsomt sank under dem. -Der var ingen slags voldsom bevægelse. Han hadde bare følelsen av at de -hang aldeles stille i luften, mens en ukjendt magt tvang jorden til at -falde ned under dem. En høist eiendommelig fornemmelse. - -„Den kom fint ivei, ikke sandt?“ hørte han flyveren si. „Vi har hele -vingeflaterne ute nu, som De vet. Den stiger langsomt, ikke stort mere -end en 45 km. i timen. Jeg vil la den stige en stund endnu, og saa -svinge den i den retning vi skal gaa.“ - -Han hadde et kart foran sig, hvor en rød linje viste retningen mot -Sandholme. - -De steg hurtig nu. Under sig saa de utstrakt hele Langley-sletten med -veien som et hvitt baand gjennem den. - -Dale saa igjen paa en av skiverne. „Tusen fot er høiden nu, saa nu -snur vi.“ - -Han dreiet det lille messinghjul rundt. Sir Ralph følte en svak rysting, -og saa av jordens bevægelse under dem at de hadde begyndt at svinge -rundt. Langt borte kom en skog tilsyne, og det glitret i et vand som laa -der som et litet speil. Og idet de i en halvcirkel svinget rundt, fik -Sir Ralph et glimt av taket og piperne paa aeroplanfabrikken, og nu like -ret foran dem, ragende op over alle de andre bygninger, den store -maskinhal. - -„Den lystrer roret fint, ikke sandt?“ spurte Dale igjen. - -„Min kjære ven, jeg har ikke ord for at uttrykke mine følelser,“ svarte -Sir Ralph. - -Dale lo fornøiet, idet han stadig saa paa kompasset, derfra paa kartet, -og saa paa kompasset igjen, mens han dreiet styrehjulet frem og tilbake. - -Tilsidst sa han: „Nu har vi retningen, like paa.“ - -Fabrikken blev borte under dem, og de saa hvor Langley-sletten endte i -tyk skog med fjeld bakom. Sir Ralph følte heller ikke at aeroplanet -bevæget sig fremover; det var fremdeles som om de hang i rummet, mens -jorden ganske langsomt, næsten umerkelig, bevæget sig under dem. - -Dale dreiet et av rattene. „Nu trak jeg op understellet,“ forklarte han. -„Vi maa nemlig snart ha litt sterkere fart endda. Letvint maate at komme -avsted paa, ikke sandt?“ spurte han. - -„Fredelig, det er ordet som uttrykker hvad jeg føler,“ svarte Sir Ralph. -„Vi hænger her, ikke fæstet til nogen ting. Alt andet bevæger sig og -foretar sig noget, alle undtagen vi. En pudsig forestilling!“ - -„Og allikevel gaar vi med en fart av 60-70 km. i timen,“ svarte Dale. -„Men det er fordi aeroplanet er saa høit oppe fra jorden, at De ikke -føler hvor hurtig den farer.“ - -Nu kom ogsaa Longley slentrende likesom tilfældig op paa platformen, -og saa ut som om han gik omkring og ruslet paa kontoret hjemme. - -„Jeg har netop tat mig en tur rundt og set over alt,“ fortalte han Dale. -„Jeg hadde ventet mig meget av flyvemaskinen vor; men dette forbauser -mig, saa udmerket som alt gaar. Jeg synes den burde faa endda litt -sterkere fart.“ - -Dale dreiet igjen litt paa et rat. Sir Ralph følte at aeroplanet rystet -let. Det var det eneste som viste at farten var blit sterkere. - -Longley smilte tilfreds og stoppet sig en pipe. - -„Jeg tror jeg vilde slippe den avsted endda litt fortere,“ sa han igjen, -idet han strøk fyrstikken av. - -Dale dreiet igjen paa hjulet, mens Longley blaaste sine røkskyer ut og -stod sammen med Sir Ralph og saa ut av taarnvinduerne. - -„Hvad er dette?“ spurte Dale. Der var kommet en ny lyd sammen med -motorernes summen, en slags søvnig fossedur, foraarsaget ved vindens -voldsomme fart mot vingerne og skroget. - -„Nu faar det være nok,“ mente Longley. Dale saa paa viseren som angav -farten, og ropte: „Ved Jupiter! nu har vi næsten 150 km. i timen!“ - -Dale saa ogsaa paa høidemaaleren. „To tusen fot, og vi stiger fremdeles -litt.“ - -Panoramaet under dem tok sig storartet ut. Det var som et vældig, -ophøiet kart, hvor skogene stod i klumper og lignet smaa grupper av -leketøistrær, mens en jernbanelinje som en tynd, glinsende metaltraad -gik gjennem landskapet mil efter mil. - -„Prægtig veiviser for en flyver det der!“ utbrøt Sir Ralph. - -„Ja, De kan saa si,“ svarte Longley. - -„At vi gaar saa rolig,“ sa Sir Ralph. „Jeg hadde trodd at vi maatte -rulle en smule. Men ikke spor av det heller. Støtt som hjemme i stuen -vor gaar vi.“ - -Longley smilte. „Jeg hadde ventet at denne flyvemaskinen skulde ha god -balance; men jeg tilstaar at den har overrasket mig.“ - -Sir Ralph nikket og forsikret at det var som at gaa paa dækket av en av -de store dampere. - -„Nu har vi naadd fem tusen fot,“ meldte Dale. - -De andre nikket uten at vende sig om. De saa nu tydelig at de var -steget. Alt nede paa jorden var blit saa smaat. De store bygninger var -som prikker her og der i landskapet. En fin røk hang over en liten by -litt tilhøire for dem. Den saa fjern og ubetydelig ut. - -„Jorden er liten allikevel,“ sa Sir Ralph smilende, „idetmindste naar vi -ser den fra slik en høide.“ - -„Seks tusen fot,“ ropte Dale. Sir Ralph saa ned og fik øie paa en fin -taake som svævet som et slør mellem dem og jorden. Det syntes at vokse -og brede sig utover. I et øieblik hadde det slettet jorden aldeles ut. -De fløt som paa en stor sjø i rummet. - -„Skyer,“ sa Longley kort. „Vi holder paa at stige over dem nu, forstaar -De.“ Derpaa vendte han sig til Dale: „Jeg tænker vi holder os her i -denne høiden nu.“ - -De kunde endnu ha øket farten, da vingerne kunde „reves“ litt mer, men -Longley mente det ikke var værdt paa den første prøvetur at drive den -til det yderste, ialfald ikke før paa tilbaketuren. Han foreslog at de -nu skulde slaa sig ned inde i kahytten en stund og gjøre sig det makelig -der. Sir Ralph satte sig ved bordet i en av de smaa stoler, Longley -strakte sig makelig paa en av løibænkene. - -Det lille rum var meget koselig. De følte saa godt som ingen rysten, -og det eneste de hørte, var motorernes summen og vindens susen forbi -aeroplanet. - -„Herlig!“ erklærte Sir Ralph. „Tænke sig at vi er 6000 fot oppe og -styrter gjennem luften med en fart av 150 km. i timen! Og her sitter -vi likesaa komfortabelt som naar vi tar os en røk efter lunch -paa Girdlestone Hall, eller som i røkeværelset paa en stor -atlanterhavsfarer.“ - -„Det er vidunderlig. Selvfølgelig,“ svarte Longley. „Men vi -professionister begynder at se paa alt dette som noget helt naturlig og -virkelig. Vi vet at luften vil bli fremtidens slagne landevei, saa vi -sætter os ikke ned og falder i beundring over det mer. Det er jo altid -saa med dem som sitter midt oppe i en bevægelse; de har vanskelig for at -se det maleriske ved den.“ - -„Det forstaar jeg nok,“ sa Sir Ralph. „Men denne flyvemaskinen, og slik -som den flyver, er noget saa vidunderlig, at jeg har meget vanskelig for -at uttrykke hvad jeg føler.“ - -Longley nikket forstaaelsesfuldt. De sat en liten stund tause og røkte. -Saa sprang Sir Ralph op: „Det var en idé! At jeg ikke har tænkt paa det -før!“ - -„Naada?“ - -„Jo, hvorfor kan jeg ikke ta begge gutterne mine med mig istedenfor at -la dem bli hjemme i ferierne?“ - -Longley mente det nok kunde være en morsom plan; men de maatte jo huske -paa Schultz og hans komplot, som nok ikke vilde vike tilbake for noget, -naar det gjaldt at vinde paa dem. Saa de burde vel være litt forsigtige. -Det var jo en risiko ved at ta gutterne med. - -Det var det nok, mente Sir Ralph ogsaa. „Men jeg tror ikke vi behøver -tænke saa meget paa den. Deres far har utsat sit liv for fare rundt om i -verden, og de har desuten begge bestemt sig til at bli soldater. Jeg har -nok ogsaa tænkt paa at vi vil komme ut for litt av hvert fra professor -Schultz og hans kamerater. Men saadan en reise vilde jo være umaadelig -opdragende for gutterne, ikke sandt, Longley?“ - -„Naturligvis; men la os drøfte saken med Dale.“ - -De gik øieblikkelig til ham, og da han hadde hørt hvad det gjaldt, sa -han at han syntes det var en storartet anledning, som gutterne ikke -burde la gaa fra sig. „Ta dem med! Naturligvis er der risiko ved det, -men jeg haaber da vi skal kunne passe paa dem. Og om de to gutterne blir -med, vil det ikke gjøre stor forskjel i tyngden. En ypperlig plan synes -jeg det er!“ - -„Det glæder mig uhyre at De ser det slik,“ svarte Sir Ralph. Og dermed -var det bestemt at gutterne skulde være med. „Men det skal være en -hemmelighet,“ sa han, „jeg vil la de smaa slyngler faa denne store -overraskelse i aller sidste øieblik.“ - -Dale saa paa klokken. „Klokken er fire. Da maa vi være temmelig nær vort -bestemmelsessted. Si mig, Sir Ralph, De vet vel om der er noget i -nærheten av skolen som vi kan bruke som landemerke?“ - -„Skolen selv er en stor, hvit bygning med et taarn i midten, og ligger -for sig selv i en park. Saa den skal jeg nok kunne kjende igjen.“ - -„Det er udmerket,“ svarte Dale. „Har De noget imot at holde utkik -gjennem taarnvinduerne? Vi flyver fremdeles over nogen skyer, men jeg -vil snart dale litt.“ - -Sir Ralph stillet sig ved vinduet og stirret ut. - -„Apropos,“ sa Dale, „mon der er et sted i nærheten av skolen hvor det -gaar an at lande?“ - -„Like foran hovedbygningen er der en stor, aapen græsslette,“ svarte Sir -Ralph, „netop hvad De behøver, skulde jeg tro?“ - -„Udmerket! Vi burde kunne komme fint ned der.“ - -Dale begyndte nu at styre aeroplanet litt nedover og at flyve nærmere -jorden, samtidig som han signaliserte til Kerr om at sagtne farten. Han -forklarte Sir Ralph hvorledes det var mulig med en slik flyvemaskine at -holde ret kurs i luften ved hjælp av kart og kompas. Krydsende nedover -gled aeroplanet tilsyneladende let og uten anstrengelse. Dale gav agt -paa høidemaaleren, og Sir Ralph saa hele tiden ut gjennem vinduet. -Pludselig ropte han at han kunde se jorden tydelig. - -„Vi er bare 3500 fot nu,“ sa Dale, „jeg tænker --“ - -Sir Ralph avbrøt ham: „Ret foran os! Sandelig er vi ret foran skolen. -Aldeles sikkert!“ - -Dale bad Longley ta styrehjulet et øieblik, og gik bort til vinduet hvor -Sir Ralph stod. - -Like foran dem, men endnu langt borte, laa en liten hvit firkant -indfattet i grønt. - - - - -KAPITEL VIII. - -Ved Sandholme skole. - - -„Det der er skolen, den lille firkantede flekken,“ sa Sir Ralph. Han og -Dale stod og saa ut av vinduet. „Til høire for den, over trærne, er -landsbyen og kirken. Jeg kjender mig godt igjen.“ - -„La os se paa klokken,“ sa Dale og vendte sig om. „Ved Jupiter! vi skal -være nede bare nogen faa minutter over de to timer. Det er ikke daarlig. -Tre hundrede km. paa vel to timer.“ - -„Ypperlig!“ erklærte Sir Ralph. „Jeg synes dere kan være stolte av at ha -styrt aldeles rigtig bare ved hjælp av kart og kompas. Og Kerr med -motorerne sine -- han burde nu ogsaa ha sin blomsterbuket.“ - -Dale og Longley lo, men Kerr som fremdeles var beskjæftiget med sit, -hadde ikke hørt bemerkningen. - -Dale tok nu hjulet fra Longley. „Jeg maa slaa vingerne ut igjen,“ -forklarte han. „De maa ha betydelig mere omfang naar vi skal lande.“ - -„Nu er vi gaat ned til 80-90 km. i timen,“ meldte Longley, som hadde -holdt øie med hurtighetsmaaleren. - -De saa nu tydelig skolebygningen inde i den statelige park. „70 km. -i timen,“ lød det fra Longley. - -Dale dreiet hjulet til venstre og forberedte sig til nedstigningen. - -„Der er sletten jeg talte om,“ sa Sir Ralph til Dale. „Det er en stor, -aapen slette.“ - -„Ja, den vil passe udmerket. Vi vil faa plads til at lande midt imot -hovedbygningen. Umulig at faa det heldigere.“ - -Med endnu en dreining av hjulet svinget aeroplanet rundt, saa façaden av -huset laa ret imot dem, og neppe 1000 fot nedenfor dem. Saa -signalisertes der til Kerr: „Slaa begge motorerne av.“ - -Det blev en underlig stilhet da motorerne pludselig tidde stille. -Samtidig dukket forenden kjendelig nedover, idet Dale opererte med -høideroret. Longley og Sir Ralph stod nu begge ved en av sidevinduerne -for ikke at skygge for Dale i det kritiske øieblik under landingen. - -Takene paa skolebygningerne var ret under føtterne paa dem. - -„Se,“ hvisket Sir Ralph for ikke at forstyrre Dale; „bestyreren har -sikkert faat mit telegram, siden han har faat alle gutterne ut paa -terrassen for at vente paa os. Og alle lærerne ogsaa!“ - -Med sikre, nydelige bevægelser førte Dale aeroplanet ned mot jorden, og -slog samtidig over det haandtak som førte „skiene“ ned i stilling. De -andre hadde bare en fornemmelse av at synke bløtt nedover mot marken. - -Nu var de bare 100 fot fra jorden; nu ikke mere end 50. Aldeles støtt -gled de i spiraler nedover. - -I det samme hjulene under skiene rørte jorden, rullet aeroplanet let -fremover et litet stykke, og stod saa stille paa græsplænen bare nogen -faa meter fra gutterne som stod opstillet, stumme av forbauselse. - -„Bravo!“ ropte Sir Ralph og grep Dales haand. „Den landingen var -finfin.“ - -„Ikke saa værst,“ svarte flyveren. „Men efter denne tørn maa jeg ha mig -en cigaret.“ - -Nu kom ogsaa Kerr frem og fik sine fortjente komplimenter. Han la -ansigtet i sine mest smilende rynker, og forlangte ogsaa sin cigaret. -„Disse motorerne vil vi ikke faa stort bryderi med,“ sa han rolig; „de -vil gi os al den kraft vi behøver.“ - -„Hvem vil saa gaa iland?“ spurte Dale leende. - -„Se bare ut,“ ropte Sir Ralph, „hele flyvemaskinen er beleiret av en -bande med gutter.“ - -„La os bare komme ut,“ mente Longley, „ellers styrter de ind til os.“ - -Han aapnet døren og satte stigen ut. Ikke før kom døren op, før der -hørtes et Babel av guttestemmer. De skrek og hujet og ropte hurra. - -„De maa først ut, Sir Ralph,“ sa Longley. - -„Ja ja, jeg skjønner jeg er utset til offeret,“ sa han leende. - -I det samme han satte foten paa stigen, lød der et øredøvende: „Hurra -for Sir Ralph Girdlestone!“ - -Sir Ralph stod smilende paa stigen og viftet med hatten. Saa gik han ned -av stigen, fulgt av de tre andre. Hurrarop paany. Disse steg da de fik -øie paa Dale, som gutterne kjendte fra billeder i aviserne. - -Idet de kom ned, trængte to gutter sig ivrig frem i trængselen. „Hallo, -far!“ ropte den ene, en slank gut med Sir Ralphs graa øine. Like efter -ham kom en mindre gut med briller, litt blek og forlæst at se paa, men -med et meget intelligent ansigt. - -„Sandelig min hat!“ fik den ældste støtt frem. „Make til aeroplan!“ - -Sir Ralph forestillet dem leende for de andre: „Dette er altsaa mine to -gutter. Jack, 16 aar gammel, lever bare for lek og sport. Ikke sandt, -din slyngel? Og her er Tony, 14 aar gammel. Han er slik en læsehest, -at han alt vet mere end sin far.“ - -Nu kom bestyreren frem og hilste paa Sir Ralph, og blev præsentert for -de andre, mens han lykønsket dem alle med den storartede flyvning. -De blev invitert til te i den store spisesal, hvor de passiarte med -bestyreren og ivrig diskuterte flyvningens fremtid. Sir Ralph spøkte med -gutterne sine. De blev ogsaa snart venner med den godmodige Kerr, som -svarte saa fort han kunde paa alle deres mange spørsmaal. - -Naturligvis var Jack og Tony dagens misundte hovedpersoner blandt -skolegutterne. Rygtet om at de skulde faa flyve med tilbake til -Langley-sletten, var alt sivet ut. - -Efter teen delte Dale, Longley og Kerr skolegutterne mellem sig i -partier og tok dem med op i aeroplanet, hvor de viste og forklarte dem -alting. Sir Ralph var blit igjen inde for at hjælpe sine gutter med -forberedelser til reisen. Nu viste de sig paa terrassen alle tre, og et -par bud gik efter dem med deres bagage. - -Skolegutterne lo og ropte hurra da de saa dem komme imot aeroplanet. - -„Reise hjem i ferierne i et aeroplan med bagage og alt! Er ikke det -storartet, saa vet jeg ikke,“ ropte Jack Girdlestone, idet han blev -omringet av en flok kamerater som vilde si farvel. - -„Ja, er du noget til mand, Jack, saa faar du Dale til at flyve den -flyvemaskinen over til os igjen i næste semester og ta en tur med os -allesammen,“ sa en av dem. - -„Intet mindre end en serie med luftreiser,“ bemerket Sir Ralph. „Jeg -skal selvfølgelig forebringe saken for Dale. Men kom nu, din slyngel,“ -sa han til Jack og grep ham i armen. - -Gutterne trængte sig rundt om aeroplanet for at se avreisen, og sendte -ut en ny lattersalve da de saa tjenerne klatre værdig opover stigen med -bagagen som de satte indenfor døren. - -Saa kom avskeden. „Alle mand ombord!“ ropte Sir Ralph spøkende. Alle gik -op over stigen, og Kerr som gik sidst, lukket skyvedøren igjen. - -De to gutter løp frem og saa ut gjennem vinduerne. Derfra kunde de se -kameraterne nede paa marken, og fik anledning til nok en avskedshilsen -med vifting og vinking. - -Imidlertid hadde Dale og Kerr indtat sine pladser. Og mens Jack og Tony -fremdeles stod og stirret ut gjennem vinduerne, blev pludselig gutterne, -lærerne og terrassen borte for dem. De vendte sig om i største -forbauselse og fik se Dale staa ved styrehjulet og le til dem. - -„Sandelig min hat!“ gispet Jack; „vi har startet, har vi ikke, hr. -Dale?“ - -Gutterne fór tilbake til vinduerne igjen, og saa jorden bli trukket -langsomt bort under dem. Jack ropte igjen: „Vi flyver! Vi er oppe i -luften!“ - -Gutterne rendte om for at se paa alt og faa forklaring paa alt mulig. -Litt efter litt saa de skolen som en lang, hvit leketøisbygning, og -menneskene som smaa figurer spredt omkring den. - -„Hvor toskete folk ser ut naar man ser dem fra en slik høide,“ erklærte -Jack overlegent. - -„De ser ut som smaa svarte pinder med en liten klat hvit maling i -toppen,“ sa Tony. - -Dale maatte le. „Ja, den lille hvite klatten, det er ansigterne deres -naar de staar og stirrer op paa os.“ - -Aeroplanet steg og steg. Da viseren stod paa 7500 fot, blev et slør av -lette, uldne skyer trukket mellem aeroplanet og jorden. De fór avsted i -det aapne rum. - -Longley var ogsaa nu meget interessert i hvor sterkt de kunde øke -farten. „Nu har vi viseren paa 160 km.,“ meldte han. „Jeg vilde gi den -endda et litet puf, og saa stoppe, Dale.“ - -Flyveren nikket samtykkende. „Nu har vi naadd 180 i timen!“ Longley -maatte rope for at overdøve larmen, og tilføiet saa til Sir Ralph: „Den -_kan_ endda litt til; men vi vil ikke drive den længer den første dag.“ - -Litt senere foreslog Dale at sagtne farten litt igjen. „Tilbake til 150 -i timen. Det kan være nok for resten av turen.“ Han øket igjen -vingeomfanget; det voldsomme tryk av luften mot skroget blev svakere, -og vindens tuten døde litt efter litt bort. - -Det begyndte nu at bli tusmørkt, saa Kerr hadde skrudd paa lys i den -elektriske lampe som hang mellem begge motorerne. Paa styreplatformen -blev ogsaa en lampe tændt og kastet et klart lys over kompasset og -kartet. - -„Nu har vi fløiet i halvanden time,“ meldte Dale. „Jeg tror jeg vil dale -litt nu; det kan ikke være længe før vi har Langley-sletten isigte.“ - -„Men vil De kunne se at lande?“ spurte Tony. „Det vil være mørkt om en -halv time.“ - -„Vi vil faa lys som kan lede os under selve nedstigningen,“ svarte Dale. -„Der er en lyskaster paa fabriktaket; jeg har latt den sætte op der til -flyvesignal.“ - -Aeroplanet sank nu temmelig hurtig. Da de var henimot 3000 fot fra -jorden, kaldte Longley gutterne over til et av sidevinduerne. De saa i -den retning han pekte, og fik i det fjerne, dypt nede, øie paa en -samling av smaa, blinkende lys, som sendte en fin, hvit dis op i luften. - -„Fromesgate -- jeg saa det netop paa kartet. Og det ligger ikke mere end -45 km. fra vor slette. Vi skal snart være der nu,“ tilføiet Longley. - -„Du har ret, Longley. Vi gaar like paa stedet,“ ropte Dale straks efter. - -Gutterne skyndte sig over til det forreste vindu hvor Sir Ralph stod. -Midt for aeroplanet, men tilsyneladende endnu langt borte, pekte en tynd -stang med et klart, hvitt lys op i luften. Det var lyskasteren paa -fabriktaket. - -„Staa rolige her hos mig nu,“ sa Sir Ralph til gutterne. „Dale og -Longley vil ha sin fulde hyre med at faa aeroplanet ned i mørke.“ - -Farten sagtnet. Pludselig saa de lyskasteren forandre plads og bevæge -sig til høire for dem. Sir Ralph forklarte at Dale styrte til venstre -for at kunne gjøre en halvcirkel og lande paa den aapne slette bak -fabrikken. - -Lyskasteren straalte klarere og klarere. Aeroplanet styrte nu ret imot -fabrikken. Pludselig fik Tony øie paa en liten klar, rød flamme i -nærheten av lyskasteren, men længer nede. „Hvad er det?“ spurte han -hviskende. - -„Et baal,“ svarte Sir Ralph. „Longley nævnte at arbeiderne i fabrikken -vilde tænde et baal midt paa landingspladsen. Dette vil være en god -hjælp for Dale, saa hjulene paa understellet kommer paa jorden uten at -støte. Hvis det var belgmørkt nede paa marken, vilde det være omtrent -umulig at vite akkurat hvor den var.“ - -Nu lød telegrafklokken, og øieblikkelig stanset motorerne. Ned gjennem -mørket, og i absolut stilhet gled aeroplanet som en vældig natfugl. - -„Det er som at synke paa et skib ned gjennem en dyp, sort sjø med det -baalet dernede paa bunden,“ syntes Jack. - -Dale og Longley steg ned fra styreplatformen. - -„En flot landing, dette ogsaa,“ erklærte den sidste. - - - - -KAPITEL IX. - -En start i den ellevte time. - - -Efterat selskapet var kommet ut av aeroplanet, var det at trille det -forsigtig ind i maskinhallen, et arbeide som de maatte ha mange til at -hjælpe sig med. Saa spaserte de tre herrer over igjen til Sir Ralph og -gutterne, som hadde staat og betragtet denne akt med den største -interesse. - -„Hør nu her, mine venner,“ ropte Sir Ralph, „nu vil vi ha os en bedre -middag ovenpaa denne anstrengende tur. Dere har uten videre at bile over -til Girdlestone Hall med mig -- vil ikke høre noget som ligner en -indvending. Vi skal ha os en lystig aften, og jeg vil være vert. Dermed -basta.“ - -Og dermed blev det. Der blev telefonert til Girdlestone med ordre om -middagen, og nogen minutter efter sat Sir Ralph og gutterne i en bil, -mens de tre andre fulgte efter i en anden. - -Turen til Girdlestone Hall tok ikke lang tid, men Jack undlot ikke at -bemerke, at det gik ikke videre fort i forhold til flyvningen. -Festmiddagen var aldeles improvisert, men just derfor saa meget -morsommere, syntes gutterne. Sir Ralph holdt rigtignok en tale, men den -var prisværdig kort og fuld av vitser, især var der mange spøkefulde -hentydninger til Kerr og hans elskede motorer. Saa foreslog ogsaa Sir -Ralph at de skulde drikke en skaal for held og lykke paa deres -verdensomflyvning. Og den blev drukket med begeistring. - -Men saa kom middagens clou. Saa uventet at det rent tok pusten fra dem, -kom nyheten over gutterne. - -De blev komplet stumme en forholdsvis lang stund, da deres far pludselig -fortalte dem at de skulde faa være med paa turen. Men saa sprat Jack op -og satte i et hurra, som ingen av hans skolekamerater vilde hat noget at -si paa. Mens Tony var saa betat at han ikke kunde foreta sig noget andet -end gaa alvorlig rundt det store bord og ta sin far i haanden. - -„Men hør her, smaa slyngler, dere skal værsaagod gjøre nytte for dere, -endda det er ferier,“ sa Sir Ralph. I det samme kom en tjener ind med et -telegram paa et bret. - -„Telegram fra utlandet. En gut kom cyklende over med det fra landsbyen, -endda telegrafkontoret var lukket,“ forklarte tjeneren. - -Der faldt en forventningsfuld taushet over det lille selskap. Sir Ralph -vendte sig til Dale, som sat nærmest. „Meget vigtig efterretning. Min -agent i Paris -- som er aldeles paalidelig -- telegraferer: Stort -monoplan med usedvanlig fart bemerket i nærheten av Paris imorges. -Taake. Intet mer hørt. Fløi i sydøstlig retning.“ - -„De har ret, dette _er_ vigtig,“ var Dale enig i. „Deres ven Schultz og -hans hjælpere har øiensynlig været særdeles flittige. Jeg er sikker paa -det er aeroplanet som de har bygget efter vore tegninger. Mot sydøst. -Det vil si de er alt paa vei til Murkat for at finde den første -„nøkkel“.“ - -„Det vil ogsaa si,“ sa Longley rolig, „at vi maa være avsted saa fort -dagen gryr imorgen.“ - -„Ved Jupiter!“ sa Dale. „Men vi skal kunne gjøre det ogsaa, det vet vi -fra vor flyvning idag.“ - -„Vor stilling forekommer mig at være slik,“ sa Sir Ralph, „at selv om -disse kjeltringerne er istand til at være foran os saa længe til de faar -opsnappet to, eller endog tre av „nøklerne“, saa maa vi allikevel kunne -naa dem igjen før de er ved selve øen. Og det er pointet, ikke sandt, -gutter?“ - -Longley nikket. - -Sir Ralph fortsatte: „Og selv om de som har „nøklerne“, har overlatt sin -hemmelighet til disse fyrene før vi naar de forskjellige stoppesteder, -saa blir de nødt til ogsaa at gi os dem, naar de hører at vi har baade -det rigtige stikord og ringen.“ - -Dale mente ogsaa, at dersom de bare kunde naa de andre igjen paa den -sidste flyvning, saa vilde alt klare sig. Han tvilte ogsaa paa at de -andre hadde faat tid til at skaffe sig en saa kraftig kanon som de -hadde. Skulde det komme til et alvorlig sammenstøt, vilde dette være et -vigtig punkt til deres fordel. „Vi kan flyve hurtigere, og vi er bedre -væbnet atpaa kjøpet,“ sluttet han. - -Imidlertid hadde Longley gjort sine beregninger paa baksiden av en -konvolut, og kommet til det resultat, at om de startet næste morgen, -skulde de være ved første stoppested, altsaa Murkat, allerede dagen -efter de andre, og saa litt efter litt hale ind paa dem. Selv om de tok -uheld og forsinkelser med i beregningen, trodde han virkelig de vilde -kunne naa San Frananco før de andre, og saaledes være førstemand paa øen -med den skjulte skat. - -„Og saa er det nok paa tide at bryte op,“ sa Dale. „Jeg tænker ikke det -blir tale om at faa lægge sig i nat, gutter,“ sa han smilende til -Longley og Kerr. - -„Og jeg kommer øieblikkelig over til fabrikken,“ erklærte Sir Ralph -raskt. „Vi maa i hui og hast faa provianten ombord. Jeg overtar omsorgen -for alt det, har hat en hel del med denslags at gjøre paa mine store -jagtutflugter og reiser, vet dere.“ - -Gutterne forlangte ogsaa at faa være med; de vilde saa allikevel ikke -lukke et øie hele natten, erklærte de. Sir Ralph smilte, men gav dem lov -til at være med. - - * * * - -Tidlig næste morgen, litt trætte at se paa unegtelig, men allikevel saa -energiske som vel mulig, sat de alle samlet til frokost i Dales villa. -Dale, Longley og Kerr hadde hele natten ved hjælp av en arbeidsstok som -de i en fart hadde faat samlet sammen, arbeidet i aeroplanet; og nu var -alt gjort undtagen at fylde de store bensinbeholdere under skroget. - -Sir Ralph hadde telefonert som en rasende og bilet adskillige ganger -frem og tilbake mellem fabrikken og Kempston, nærmeste by, for at ordne -med en stor vareautomobil som skulde bringe frem alt hvad de trængte av -proviant. Den var nu ventende hvert øieblik. Efter frokosten skyndte de -sig tilbake til aeroplanet. Jack og Tony moret sig storartet; med -undtagelse av et par timers søvn paa Dales kontor, hadde de været i -aktivitet hele natten, og været til virkelig nytte med at løpe erender -og ta imot telefonbesked. Nu drøftet de med sin far hvad de skulde ta -sig til paa den lange reise. Tony hadde sendt bud hjem efter sit -fotografiapparat, som han vilde ha med. Og Jack vilde samle paa alle -slags sjeldne ting, faa istand et helt museum av egg, stener, o.s.v. - -Blandt de ting Sir Ralph hadde anskaffet til reisen, var en hel del -besynderlige klæsplag, nærmest et slags brynjer. Smaa metalringer var -lænket i hverandre og sammenvævet med klæde og tyndt skind. Han hadde -brukt disse paa sine reiser i fremmede verdensdele før, og ingen kunde -vite om de ikke kunde faa bruk for dem nu ogsaa. - -Tiltrods for at alle gjorde vidundere av raskt arbeide, var der -uundgaaelige forsinkelser. Provianten kom to timer senere end lovet; og -saa var det at forsyne enhver ting paa bedste maate, et ingenlunde let -arbeide, da pladsen var meget begrænset. - -„Mit arbeide er ikke nogen ordentlig job, som f. eks. at fylde -bensinbeholderne,“ sa Sir Ralph, „men det er at sørge for alle de tusen -smaa filleting som ingen husker før i sidste øieblik.“ - -Det var nu blit lunchtid, og mens første-mekanikeren tok et sidste -overblik over aeroplanet, og forvisset sig om at alt var paa sin plads, -fik Sir Ralph og de andre tid til at indta et raskt maaltid paa Dales -kontor. Under dette kom Dale frem med en række karter, som han hadde -latt gjøre specielt for deres reise. Hvert enkelt av dem viste hvor -flyvningen maatte gaa for at naa til de fire „nøkler“, og alle var -særlig praktisk indrettet, saa at flyveren altid kunde ha det nødvendige -kart for øie under farten. - -Mens Dale med stolthet fremviste og forklarte sine karter, blev et -visitkort bragt ind. - -Dale saa paa kortet: „Aha, en interviewer! Rygtet om vor færd har spredt -sig.“ - -Den unge journalist fik ikke stort ut av dem, men gjorde med en meget -vigtig mine sine notater med hurtigskrift. Da han hørte at det gjaldt -intet mindre end en verdensomflyvning, trodde han først det var en spøk; -men da han forstod at det virkelig var alvor, skyndte han sig avsted for -at telegrafere den sensationelle nyhet til London. - -Imidlertid gik de seks reisende til aeroplanet, klatret op ad stigen og -gik ind. Dale stod i døren og gav sine sidste instruktioner til -førstemand ved fabrikken: „Farvel, Taylor. Hold alt gaaende som vi har -fastsat. Men vi kan naturligvis ikke sætte nogen bestemt dato for -hjemkomsten.“ - -„Farvel, hr. Dale,“ svarte manden, „og lykke paa reisen.“ - -De omkringstaaende arbeidere rev luerne av og ropte et kort hurra. - -Dale smilte og viftet med haanden, skjøv saa døren til og gik forut til -de andre. - -„La gaa!“ ropte han til Kerr. Og dermed begyndte motorerne at synge. -I næste øieblik løp de bortover pladsen, for saa at stige fot for fot op -i luften. - -Longley noterte tiden. „Klokken er 2,30 præcis, og idag har vi onsdag -den 27de juli. Det maa selvfølgelig nedskrives i journalen.“ - -„Jeg skulde tro vi er 30 timer efter det andre aeroplan,“ sa Sir Ralph. - -„Omtrent,“ svarte Longley. - -Flyvningen var begyndt. - - * * * - -For at opnaa de bedst mulige betingelser for flyvningen, hadde Dale -drevet aeroplanet op til en høide av 7000 fot. De hadde fløiet gjennem -et tæt belte av uldne skyer, og i den første halvtime saa de ingenting -hverken over eller under sig. - -Sir Ralph og gutterne stod hos Dale ved styrehjulet og saa paa kartet, -hvor en rød strek viste den linje de skulde følge. - -„Vi kan ikke se jorden nu, men jeg skal snart dale nedenfor skyerne for -at være sikker paa at vi har absolut rigtig kurs. Jeg antar at vi skal -kunne se Kanalen naar vi har fløiet i tre kvarter. Og saa skal jeg passe -paa at dale i ret tid til at faa et glimt av den engelske kyst før vi -forlater den.“ - -Dale holdt sit løfte. Under dem, og ikke mere end 4-5 km. borte, laa -kystlinjen ved Dover. De store klipper der saa fra deres høide ut bare -som smaa, ubetydelige hauger. Foran dem laa Kanalen, graa og blank, -indtil den ogsaa snart blev borte i taaken. - -Og saa, med en forbausende hurtighet forsvandt landet for dem. De hvite -klipper ved Dover blev graa, for saa helt at forsvinde. Under dem, paa -alle sider, laa sjøen stille og dorsk. Her og der passerte et skib. De -saa bare ut som prikker med en lang hale av røk efter sig. - -Men neppe var den engelske kystlinje forsvundet og blit borte i taaken, -før den franske begyndte at vise sig. Tony, som ivrig holdt utkik hele -tiden, fik først øie paa en liten klump, som Longley erklærte var det -berømte forbjerg Grisnez. Straks efter gjenkjendte Sir Ralph den -klippemur ved Blanc Nez, ca. 5 km. fra Calais, hvorfra den avdøde, -ulykkelige flyver Hubert Latham steg op paa sine to skjæbnesvangre -flyvninger over Kanalen i juli 1909. - -Calais laa nu ret foran dem, og pekte med sit høie fyrtaarn som en tynd, -hvit stang op i taaken. - -Nøiagtig en time efter starten fløi de over den franske sjøby, og fik -saa i sigte den lange, rette saakaldte „nationalvei“, som mil efter mil -strækker sig over landet, og gjør denne del av Frankrike saa gunstig for -luftseilas. - -Sir Ralph mente at der nu paa en stund ikke vilde bli noget merkelig at -se ut efter. Han foreslog derfor at de skulde gaa ind i salongen og faa -sig en kop te. „Hvad sier dere til det? Gutterne mine vil være kokker.“ - -Jack og Tony var henrykt over dette forslag, og skyndte sig ind i det -bakerste rum, hvor de øieblikkelig gav sig ikast med den elektriske -kokeovn. Som ekstratraktement fik de ogsaa istand ristet brød, rikelig -forsynt med smør og servert pent paa et litet aluminiumsfat. - -Klokken var fire, da Sir Ralph inviterte alle ind i salongen til te. De -svævet fremdeles over fransk land, og var nu i en høide av næsten 10 000 -fot. - - - - -KAPITEL X. - -Den lange reise begynder. - - -Det første maaltid ombord i aeroplanet blev en fuldstændig sukces for -Sir Ralph og gutterne, som hadde laget den delikateste te. Jacks ristede -brød var saa udmerket at han øieblikkelig blev utnævnt til fast -„brød-rister“ for resten av turen. - -De andre løste hverandre av ved styrehjulet, og lovte ogsaa Kerr at ha -et øie med motorerne mens han drak sin te; men det var med møie de fik -ham til at forlate dem, da han mente at han netop i begyndelsen maatte -gi nøie agt paa dem. - -Dale begyndte nu ogsaa at indvie Sir Ralph i kunsten at styre, saa han -ogsaa kunde ta sin tørn der naar det var nødvendig. - -Mens Sir Ralph fik sin første time, hjalp Longley gutterne med at ta av -bordet. Bakefter spilte de domino, mens Longley sat hos dem i salongen -og røkte sin pipe. - -„Jeg maa hvert øieblik klype mig i armen for at forvisse mig om at det -virkelig er mig som er i luften,“ sa Jack leende. „Hvis ikke dette -rummet var saa litet, kunde vi godt indbilde os at vi var ombord paa en -stor damper. Men det ligner igrunden mere en kupé paa et tog hvor de har -spisevogner, røke- og læsesalonger.“ - -Longley var enig. Han fik saa frem en bok som skulde brukes som journal -paa reisen, og mens Tony saa paa hvorledes Longley begyndte at gjøre -sine notater, fik han en brilliant idé. Han vilde skrive reisens -historie, en sandfærdig beretning om hver dags hændelser. Longley mente -det var en god plan. Tony lo fornøiet, og gjorde sig store forhaabninger -om at hans far muligens vilde la hans optegnelser trykke naar de kom -hjem igjen. - -Mens han var ivrig optat med at begynde paa dette arbeide, kom Dale -tilbake efter at ha sat Sir Ralph alene igjen paa sin første tørn ved -styrehjulet. Aeroplanet var i den rigtige høide, alt var for øieblikket -meget liketil, det var bare at dreie hjulet litt nu og da for at følge -retningen som kompasset viste. - -„Klokken er halv syv nu,“ meldte Dale. „Vi har været fire timer i -luften, og ifølge vort kart skal vi netop ha passert grænsen mellem -Frankrike og Tyskland.“ - -Longley gik for at løse Kerr av, og Dale satte sig i salongen og pratet -litt med gutterne. Litt før det blev aldeles mørkt, gik de forut og saa -ned. Dypt nede kunde de saavidt se jorden, taaket og utydelig. - -Gutterne stod ved taarnvinduerne og saa ut. - -„Jeg ser en lang stripe av noget ikke langt foran os,“ meldte Jack. „Det -maa vel være en fjeldkjede?“ - -Dale gik bort til Sir Ralph paa styreplatformen og studerte kartet. „Det -maa være de bayerske alper,“ mente han. - -Nu blev det elektriske lys forut skrudd paa; og gutterne, som fremdeles -stod og stirret ut, saa jorden begynde at forsvinde i blaasort mørke. - -Som kontrast til det triste, uendelige øde utenfor lyste det hyggelig og -hjemlig inde i aeroplanet. Det var lamper med skjermer paa -styreplatformen og over motorerne, mens en stor kuppel hang i taket i -forkahytten. Fra døren ind til de andre rum kom nu ogsaa et muntert lys, -som viste at Dale hadde skrudd lyset paa ogsaa inde i salongen. - -„Jeg tænker vi nærmer os aftenstid,“ ropte Sir Ralph fra -styreplatformen. „Hvad mener De, Longley?“ - -„Jeg tilstaar at jeg er sulten igjen, ialfald,“ svarte Longley leende. -„Det er en trøst at vite vort spiskammer saa velforsynt.“ - -Sir Ralph foreslog at gutterne skulde hjælpe Dale med aftensmaten; og -under latter og moro kokte de egg, stekte skinke og laget baade kaffe og -kakao. - -Mens de tok hver sit korte skift paa styreplatformen, indtok de et -muntert maaltid, mens jorden, 10000 fot under dem, laa taus, indsvøpt i -hemmelighetsfulde skygger og stadig økende mørke. - -Efter en koselig røk ordnet Dale og Longley med inddelingen av -nattevakterne. Gutterne blev kommandert tilsengs, og i betragtning av at -de faktisk ikke hadde været av klærne forrige nat, for ikke at tale om -dagens mange merkelige indtryk, var de ikke uvillige til at lystre. -De gik ind i soveværelset og krøp ned i hver sin av de smaa, koselige -senger. - - * * * - -Hele natten gjennem styrtet aeroplanet ufortrødent frem i mørket uten -nogenslags forstyrrelse i maskineriet. - -Henimot daggry blæste det en sterk vind, som fik aeroplanet til at rulle -litt. Men bevægelsen var ikke saa sterk at gutterne vaaknet. De hadde -sovet uforstyrret hele tiden uten at høre ombytningen av vakterne. - -Sir Ralph og Longley saa ved daggry paa kartet, som viste at de var over -Bulgarien. Paa grund av skyer fik de dog bare av og til saavidt et glimt -av landet. - -Men klokken halv seks, da gutterne vaaknet av lyset som strømmet ind -gjennem skylightet i soveværelset, var der en eiendommelig utsigt fra -taarnvinduet. Alt land var forsvundet. Man saa bare ned paa en umaadelig -vandflate, som skinnet som glas i morgensolen. Til venstre saa man -utydelig en taaket, sort linje som antydet en eller anden kyst. - -„Det Ægæiske Hav,“ fortalte Sir Ralph gutterne. „Og linjen viser en del -av Tyrkiets kyst.“ - -Snart blev kysten tydeligere, og ved hjælp av kikkerter kunde gutterne -se klynger av huser paa en bergskraaning. Ved at raadføre sig med -kartet, fandt de ut at det var Enos, en liten tyrkisk kystby. - -Dale og Kerr, som hadde ligget og sovet til nu efter sin nattevakt, kom -nu ogsaa frem i forkahytten og begyndte at diskutere det interessante -emne frokost. - -Under tilberedelsen av den fløi de over Dardanellerne, men saa ingenting -paa grund av tyk taake. Av og til kom litt land tilsyne. Kartet viste at -det var Lille-Asia. - -Snart saa de tydelig bjergkjeder. Det var Taurus-bergene. Nu og da saa -de et fremtrædende landmerke; men for det meste laa jorden nu flat og -uinteressant under dem, bare av og til avbrutt av elver og sjøer, som -livet litt op i landskapet. - -Timerne gik hurtig til lunch. De var da over den Syriske Ørken; trist og -øde laa den der. - -Time efter time fløi de fremad. Først henimot aften avløstes det triste, -ensformige landskap av et glitrende vand, som viste sig at være den -Persiske Bugt. - -Mørket faldt nu paa. Dale og Longley begyndte at gjøre beregninger efter -dagens erfaringer, og fandt ut at om alt fremdeles gik vel, skulde deres -første flyvetur være tilende straks efterat det var blit lyst næste -morgen. - -Da gutterne igjen blev sendt tilsengs, erklærte de at ville være oppe -saa tidlig næste morgen at de kunde faa se landingsstedet. - -Ved første stripe av dagslys var selskapet samlet i taarnet; men der var -endnu intet at se hverken av land eller hav paa grund av taaken, og det -uagtet Dale var dalet ned til en høide av litt over 6000 fot. - -„Hvad vi nu burde se,“ forklarte Longley, „er fjeldlinjen langs kysten -av Onambugten. Den gaar like ved sjøen, og fortsætter ret op til Murkat, -hvor vi skal lande. Vi burde være like ved der nu.“ - -Kort efter begyndte solen at feie væk de rullende taakedotter som -stængte synet for dem. Og de fik snart øie paa den fjeldkjede som -Longley hadde talt om. - -De fløi nu paralelt med den takkede og litet indbydende arabiske kyst. -Fjeldene steg ret op fra vandet, og fortsatte saa langt fremover som de -kunde se. - -Longley tilstod at han var litt ængstelig for ikke at finde et passende -landingssted naar de naadde Murkat. Han og Sir Ralph studerte nøie -kartet, som viste dem at like ovenfor den lille kystby som var deres -bestemmelsessted og laa for sig selv paa den klippefulde strand, var der -en dal midt imellem en fjeldgruppe. - -„Der tænker jeg vi skal kunne komme ned,“ sa Dale. „Det er en trøst at -understellet er beregnet paa at kunne taale en ujevn landing.“ - -Just som Dale var begyndt at synke langsomt ned til en høide av 3-4000 -fot, fik de ved en pludselig dreining av kystlinjen tydelig se sit -bestemmelsessted. Byen laa langs stranden under høie aaser. Og i en -fordypning mellem tre høidedrag nogen km. længer ind laa dalen som Sir -Ralph og Longley hadde utset sig paa kartet. Med en bevægelse av -styrehjulet fik Dale aeroplanet ind mot land, idet han sagtnet farten -betydelig. Han lot den gaa to ganger rundt dalen, og sank for hver gang -lavere ned. Telegrafklokken ringte, og Kerr stanset sine motorer. -Aeroplanet kom hurtig og temmelig brat ned mot jorden. Overflaten var -meget ujevn, saa de tiltrods for Dales nydelige manøvrering fik nogen -støt saa voldsomme at gutterne holdt paa at stupe overende. Men -aeroplanet kom snart til ro. - -Longley noterte tiden. Kl. 4,45 fm. „Og det vil si at vi har fløiet -uavbrutt i 38¼ time paa en strækning av 5600 km. Gjennemsnitlig 150 km. -i timen.“ - -„Kan vi holde den fart gaaende, skulde jeg tro vor ven Schultz blir nødt -til at skynde sig,“ sa Dale og lo. - -Dalen var aldeles øde og ubebodd, og fjeldene omkring den skjulte -utsigten videre indover landet. - -„Vi har ikke netop faat nogen entusiastisk mottagelse her,“ bemerket Sir -Ralph og smilte. - -„Ikke netop det, nei,“ sa Longley. „Slik som vi listet os stille ned i -taaken, tænker jeg ikke nogen i byen la merke til os.“ - -Efter en liten hastverksfrokost blev der holdt krigsraad. I dette blev -det besluttet at bilen skulde tages ut, og at Dale og Sir Ralph saa -hurtig som mulig skulde kjøre ned til byen og se at træffe manden som -hadde den første „nøkkel“. - -Gutterne vilde naturligvis være med paa denne utflugt; de lovte at gjøre -sig saa tynde at der nok skulde bli plads til dem ogsaa, endda bilen -bare var til to. Men her nedla sir Ralph et bestemt veto. Da de ikke -hadde set noget til det andet aeroplan paa veien, maatte man tro at det -var kommet frem før dem til Murkat og nu var paa veien til næste -landingssted. Var det saa, var der ikke et minut at tape, og han og Dale -maatte se at faa utført sit erende saa fort som mulig. - -Den lille bil blev heist ned paa marken. Dale fik motoren igang og -kjørte den først langsomt over den ujevne grund, indtil han fandt en -slags sti som øiensynlig førte ned til byen. Her steg Sir Ralph, som -hittil hadde trasket efter, ogsaa ind, og dermed satte de avsted over -stok og sten. Snart kom de til en brat bakke som førte like ned i byen. - - - - -KAPITEL XI. - -Hemmeligheten ved ringen. - - -Byens gater var trange og ildelugtende. Solen stekte ogsaa forfærdelig -der nede, og de faa europæere og arabere som var at se, gik dovent og -drev omkring i gaterne. Ved at faa øie paa bilen viste de bare en mild -forundring. Det saa i det hele tat ikke ut til at nogetsomhelst kunde -forbause dem. - -Dale stanset, vinket til en svartsmusket, tarvelig klædt franskmand og -spurte om veien til den britiske konsul. Manden pekte paa en hvit -bygning med høie mure omkring, like ved havnen. Efter nogen minutters -kjørsel var de der og ringte paa. En landsmand som talte engelsk, lukket -op. Sir Ralph bad ham hilse konsulen og si at de var engelske reisende -som ønsket at tale med ham om en vigtig sak. Mens de ventet paa svar, -kom nogen arabere bort til dem og omringet bilen, som allikevel lot til -at interessere dem en liten smule. Tjeneren kom om et par minutter -tilbake, og meldte at konsulen vilde ta imot dem straks. Han førte dem -gjennem en have og til en veranda hvor der var behagelig kjølig, gik saa -tilbake til bilen, som han vilde redde for de nysgjerrige lediggjængere -paa gaten. - -Konsulen, som var en ældre, elskværdig utseende engelskmand med briller -og i skinnende hvit lerretsdres, kom ut paa verandaen og hilste venlig -paa dem. - -„Mit navn er Clayton, hvad kan jeg gjøre for Dem? Men fortæl mig først -hvordan i alverden dere pludselig kan dumpe ned her i en automobil?“ - -De fremmede lo, præsenterte sig, og forklarte at de var kommet i -aeroplan om morgenen og hadde landet i en dal bak byen. - -„En høist merkværdig kjendsgjerning, i mer end én henseende,“ sa -konsulen, som kjendte begge herrerne av navn. „Og det er ikke længer -siden end igaar morges at vi ogsaa hadde besøk av et stort aeroplan. Det -landet ogsaa et sted bak byen. Da kom ogsaa et par mænd til mig og hadde -en mængde spørsmaal at gjøre mig. Hvad betyr alt dette?“ Han saa aldeles -perpleks ut. - -„Vilde De, før vi beroliger Dem, ha noget imot at gi os en beskrivelse -av hvordan disse to mænd saa ut?“ spurte Sir Ralph. - -„Nei -- hvis jeg nu bare husker dem. La mig se. Den fyr som snakket -mest, var temmelig før; jeg husker ogsaa at han hadde skjeg, smaa, -livlige øine og talte med utpræget tysk akcent.“ - -„Schultz,“ mumlet Sir Ralph og nikket. - -„Den anden sa litet, men han var høi, husker jeg, og glatraket. Han -hadde ogsaa et kast med det ene øie.“ - -Sir Ralph maatte smile og vendte sig til Dale: „Min forhenværende -tjener.“ - -Konsulen fortsatte: „Hvad disse fyrene syntes at ha saan pokkers hast -med, var at finde en franskmand som bor nede blandt fiskerne, og som -heter Laroche. Han er velkjendt her og eier et par smaa skibe. Jeg viste -dem hvor de skulde finde ham; men jeg kan ikke tro deres mission kunde -lykkes, for jeg fik meget snart efter se dem gaa tilbake, og da saa de -meget misfornøiede ut. De gik vist like op til bjergpasset igjen; -i ethvert fald saa jeg straks efter deres aeroplan flyve i fuld fart -langs kysten.“ - -„Hvad De har fortalt os, er av overordentlig stor interesse for os, hr. -Clayton,“ sa Sir Ralph, „især det om at det ikke saa ut til at de fik -den underretning de vilde ha her.“ - -Konsulen lo. „Det er godt mine herrer forstaar dette; for mig er det -hele temmelig mystisk.“ - -„Vi skylder Dem at forklare os litt tydeligere,“ sa Sir Ralph, „siden De -har kunnet gi os en saa værdifuld oplysning.“ - -Derefter fortalte de i korte træk hele historien. - -Konsulen hørte med den største interesse paa dem. Og da de var færdige, -sa han: „Jeg er meget glad over at ha kunnet hjælpe Dem; og har jeg -dermed kunnet gjøre noget som skader disse kjeltringerne litt, saa meget -desto bedre. Jeg vil sende en mand med Dem ned til havnen for at finde -denne Laroche saa fort som mulig. Det er bedst ikke at bruke bilen -derned; veien er saa brat.“ - -Konsulen instruerte sin tjener til at følge dem, og lot en anden ta vare -paa bilen. Dale og Sir Ralph fulgte manden gjennem en række trange, -daarlig holdte gater, og kom ned til havnen. Her var et par træbrygger -og en hel del bygninger som saa ut som skur til bruk for varer. - -Den indfødte spurte sig for hos folk de kom forbi, og førte saa de -reisende til en liten bronsefarvet franskmand med mørk mustache og -spidst skjeg. Han stod blandt nogen andre europæere. - -„Det er hr. Laroche,“ sa tjeneren, som efter endt erende vendte om og -gik tilbake. - -Sir Ralph nærmet sig hurtig manden, tiltalte ham paa fransk og spurte om -han kunde avse nogen minutter til dem. - -Den lille mand vendte sig og saa mistænkelig paa den fremmede. „Jeg -taler engelsk,“ sa han. „Hvad er det De vil mig?“ - -„Det kan jeg ikke godt si Dem her. Kan vi ikke gaa et sted hvor vi kan -være uforstyrret?“ - -Franskmanden saa fremdeles mistænksom ut, men førte dem ut paa bryggen -til et litet træskur, som han øiensynlig brukte som kontor eller butik. -Han bad dem følge sig ind, vendte sig saa raskt mot Sir Ralph og bad ham -si sit erende. - -„Jeg tænker De netop har hat besøk av nogen som hadde et lignende erende -som vi,“ svarte Sir Ralph. - -Manden knep øinene sammen og kastet et hurtig, undersøkende blik paa dem -begge. - -„Jeg tror jeg kan gjette hvad De vil nu,“ sa han. „Men jeg tilstaar at -hele affæren for mig er et mysterium. Men saa meget synes at være -sikkert: Her er noget slags ondt igjære.“ - -„Det har De ret i,“ svarte Sir Ralph. „Men jeg haaber De snart skal -komme efter at det ikke er vi som er bedragerne.“ - -Derpaa gav han uten videre parlamentering det nødvendige stikord, og -viste Laroche ringen som han hadde i lommen. - -Franskmanden grep den ivrig, og holdt den op mot lyset for at undersøke -den. Saa tok han platen med skibet paa mellem fingrene og forsøkte at -dreie den rundt. Platen var i tidens løp blit stiv, og negtet først at -gi efter. Men om et øieblik vandt hans sterke fingre over den, saa den -lot sig skrue løs. Hurtig dreiet og dreiet han til den var helt løs og -laa inde i hans haand. Saa gik han nærmere bort til vinduet og stirret -ængstelig, ikke paa skibet som var indgravert i platen, men paa baksiden -av den, hvor der tilsyneladende ikke var noget at se. Dale og Sir Ralph -saa forbauset paa ham, men forholdt sig aldeles stille. - -Pludselig hørte de et utrop som tydelig var diktert av tilfredshet. -Manden vendte sig saa mot de fremmede og sa rolig: „Ja, her er tegnet.“ - -Sir Ralph tok raskt den lille guldplate og saa nøie paa baksiden av den, -som han hadde set franskmanden gjøre. - -„Jeg ser ingenting,“ tilstod han, „uten to linjer som synes ridset ind i -guldet. Jeg faar ingenting ut av dem.“ - -„For mig er de tydelige nok,“ sa manden. „I de papirer min far overgav -mig ved sin død, stod det at jeg maatte se efter dette tegn, om ringen -nogengang skulde bli levert mig.“ - -„Men hvad er saa tegnet?“ spurte Sir Ralph. - -„Et slags rids av øen og fjeldet,“ svarte Laroche. „De som ikke vet hvad -de skal se efter, kan vistnok ikke finde ut dette; men for mig er det -tydelig nok. Denne ring er den egte; det er der ingen tvil om.“ - -„Men hvad var det saa med den ringen som de to andre viste Dem?“ spurte -Sir Ralph ivrig. - -„Forsiden kunde ikke skrues av. Ellers maa jeg tilstaa det var en -udmerket efterligning.“ - -Sir Ralph vendte sig fornøiet til Dale. „Nu skjønner jeg det. Den ring -som min bedstefar lot gjøre efter denne, kan ikke ha været en saa -nøiagtig kopi som jeg trodde.“ - -„Ved Jupiter!“ satte Dale i. „Det undrer mig ikke at vor ven Schultz og -hans tjener gik om med sure fjæs!“ - -„Men nu vil de naturligvis se at komme avsted saa fort som mulig til -næste sted, og se om de da har lykken bedre med sig. Men det gaar -sikkerlig ikke heldigere der.“ - -„Jeg fortalte ikke de andre at deres ring var uegte,“ forklarte Laroche. -„Alt jeg sa, var at den ikke opfyldte de betingelser som maatte til for -at jeg kunde gi dem ordet. Men De har den rette ring, det er jeg -overbevist om. Derfor gir jeg Dem det ord som mine papirer sier at jeg -skal si. Ordet er „_Giv_“.“ - -Hverken Dale eller Sir Ralph sa noget paa en stund. Men saa satte Sir -Ralph i at le. „Paa min ære, det ordet sier ikke stort! Men vi maa -naturligvis ha de øvrige ord ogsaa for at faa sætningen utfyldt.“ - -„Jeg vet intet mer end hvad jeg har fortalt Dem,“ sa franskmanden. „De -har opfyldt betingelserne; derfor gav jeg Dem ordet. Det er det hele. -Min far fortalte mig hvad hans far hadde fortalt ham; og vi skulde -ingenting spørre om, bare gi ordet.“ - -Da de skjønte her ikke var mere at faa vite, takket de Laroche og sa -farvel. Utenfor konsulens hus hadde nu en hel del arabere samlet sig og -stod der og glante paa automobilen. De reisende trængte sig gjennem dem -og traf igjen konsulen, som de fortalte om sit møte med Laroche, og -takket ham varmt for hjælpen. Hvorpaa de igjen steg ind i bilen og -skyndte sig tilbake til aeroplanet. - -Imidlertid hadde de andre fordrevet tiden med forskjellig. Longley og -Kerr hadde tat sig til at se over om alt var i orden, mens gutterne tok -sig en liten spasertur i dalen, men ikke længer bort end at de hele -tiden kunde se aeroplanet. Solen stekte uutholdelig, saa da Tony hadde -faat fotografert aeroplanet som det stod der og hvilte, var de glad ved -at komme ind igjen. Efter at ha set paa Longley og Kerr arbeide med -motorer og propeller, bad Jack Kerr opfylde et løfte han hadde git dem -under flyvningen, nemlig at vise dem hvorledes deres traadløse telegraf -arbeidet. - -Kerr var villig, og gutterne var meget optat av hans beskrivelse av -apparatet og hvordan det virket. Men det som interesserte dem aller -mest, var det sindrige lille apparat som var til at ta med sig ut, og -ved hjælp av hvilket hvemsomhelst av dem kunde bli øieblikkelig kaldt -tilbake ved et traadløst signal. - -Kerr viste dem den lille mahogni-æske, som var saa liten at den kunde -gjemmes i lommen. Kerr la den ned i sin frakkelomme, og førte saa -gutterne bort til en skjult elektrisk knap i salongen, og bad Tony -trykke paa den. - -Øieblikkelig begyndte en vedholdende, surrende lyd inde i Kerrs lomme. -I det samme Tony slap knappen, stanset lyden. Tony trykket igjen paa -knappen, tre ganger raskt paa hverandre. Og tre korte lyd svarte -øieblikkelig fra æsken. - -Derpaa viste Kerr dem en anden knap, som ogsaa stod i forbindelse med -signal-apparatet, og som var trykket ned i gulvet under et av -bordbenene. - -„Vi har anbragt den der,“ forklarte han, „forat man, om man var i fare, -kunde signalisere der uten at gaa over gulvet til den anden knap.“ - -Saa fandt Jack frem et spil som de hadde tat med for at fordrive en -ledig stund. De tok det med sig ned i forkahytten, hvor der mellem -styreplatformen og motorerne var plads til at bruke det. - -Efter at ha moret sig med dette en times tid, ruslet de om i aeroplanet. -Jack gik bort til et av vinduerne og stod og saa ut: „Av alle de -kjedsommelige hul jeg har set i mit liv, tror jeg denne dalen vinder -prisen,“ gjespet han. „Endnu har vi da ikke set en levende sjæl.“ - -Pludselig satte han i: „Sandelig min hat! Kom hit nogen -- fort!“ - -Longley kom bort til vinduet: „Naada?“ - -„Sandelig min hat! Dette var rart. Netop som jeg hadde sagt at vi ikke -hadde set et liv siden vi landet her, sprang det pludselig en fyr frem -fra den trægruppen der over og viftet med armene over til aeroplanet.“ - -Longley stirret. „Jeg tror du ser syner, gut,“ sa han leende. „Der er jo -ingenting at se.“ - -„Men der var en mand der for et øieblik siden,“ paastod Jack. „Jeg er -aldeles sikker paa det. Han maa ha gjemt sig igjen da jeg vendte mig om -og ropte paa dere.“ - -„Meget mystisk,“ sa Longley og smilte. „Men hvis der virkelig er nogen -der, saa haaber jeg han vil være saa venlig at komme over til os.“ - -Han vilde til at gaa bort fra vinduet igjen, da Jack grep ham i armen og -ropte: „Se, der er han igjen!“ - -Longley vendte sig raskt og saa i den retning Jack pekte. Og nu var det -ingen tvil om at der virkelig var en mand. Han var kommet ut fra -træklyngen, de kunde tydelig se ham. Igjen hævet han armen og gjorde en -vinkende bevægelse. - -„Hvad i alverden skal dette bety?“ spekulerte Longley. Han gav nøie agt -paa fyren. „Det er klart at han vil se at komme i forbindelse med os. -Men hvorfor kommer han ikke nærmere, mon?“ - -Tony og Kerr kom nu ogsaa bort til vinduet og betragtet fyrens underlige -fagter. Nu vinket han som en rasende. - -„Jeg faar gaa ned til utgangsdøren og be ham komme over til os,“ mente -Longley. - -Som sagt, saa gjort; han gik ned og vinket ivrig til manden igjen som -for at invitere ham over. - -Men virkningen av dette var høist merkelig. Han forstod sikkert hvad -Longley mente, men istedenfor at følge opfordringen, stod han et øieblik -aldeles stille som for at henlede opmerksomheten endda mere paa sig, og -rystet energisk paa hodet. Derpaa begyndte han igjen at vinke, og vilde -øiensynlig at nogen fra aeroplanet skulde komme ned til ham. - -„Godt, naar ikke bjerget vil gaa til Muhammed, saa --“ begyndte Longley, -og smilte først, men blev saa litt alvorlig: „Dette kunde jo være et bud -til os fra byen fra de andre. Og kanske den fyren der er mistænksom og -ikke tør nærme sig aeroplanet. Tror du ikke vi maa undersøke dette, -Kerr?“ - -„Jo, det tror jeg virkelig,“ mente ingeniøren. „Jeg vil selv gaa over og -se hvorfor han gjør alt dette opstyret.“ - -Han vilde til at gaa ned ad stigen, da Longley raskt ropte ham tilbake: -„Hør her, kjære ven. Vi faar ikke glemme at vi har med en forbryderbande -at gjøre. Den manden der ute kan være et aldeles uskyldig bud; -formodentlig er han det; men vi bør ta alle forsigtighetsregler. Saa du -bør ta en revolver i lommen. Jeg vil ogsaa holde ordentlig øie med dig -fra taarnvinduet.“ - -Kerr lo litt, og syntes øiensynlig at Longley gjorde for meget ut av -dette, men tok allikevel revolveren med. Satte saa tvers over sletten -mot den lille træklyngen, hvor de fremdeles kunde se manden staa. - -Longley lukket døren, og han og gutterne gik op i taarnet, hvorfra de -kunde se Kerr traske bortover den ujevne dal. Om nogen minutter saa de -ham borte ved manden, som hele tiden hadde staat stille og ventet paa -ham. Her saa de Kerr stanse, de to hadde saa tydelig en slags samtale, -hvorefter de vendte sig og forsvandt bak trærne. - -Et minut eller saa hændte der intet. Dalen laa, saa langt de kunde se, -øde og forlatt. - -„Er det bare et bud den fyren bringer, saa haaber jeg Kerr ikke blir -længe borte,“ sa Jack forhaabningsfuldt. - -„Men hvorfor mon de gik bak de trærne?“ spurte Tony ængstelig. - -Longley, som selv var litt ræd, sa bare: „Naa ja, det faar vi jo snart -vite; vi faar vente litt, og saa --“ - -Han blev pludselig avbrutt. De hørte alle tre en støi som kom fra det -indre av aeroplanet. Longley syntes det hørtes som om døren ut var blit -heftig skjøvet tilside. - -Uten et ord vendte han sig om og løp gjennem gangen som førte til -salongen. Da han var kommet saa langt, at han kunde se døren, blev han -staaende stille, aldeles forvirret ved hvad han fik se. Døren var -utenfra blit sprængt tilside med et eller andet instrument, og Longley -stirret i høieste forbauselse paa fire mænd som kom stormende ind i -aeroplanet, stygge, sortsmuskede fyrer, italienere eller spaniere saa -det ut til, med tilsølte, fillete klær og skidne skjerf bundet om -halsen. - -To av dem hadde revolvere i haanden, de andre hadde korte, bredbladede -kniver. - -Overraskelsen var saa voldsom at Longley blev staaende i gangen aldeles -lammet. Hvor de indtrængende var kommet fra var umulig at begripe. Men -deres truende stillinger var ikke til at ta feil av. - -Longley tok sig sammen, og kastet sig uten betænkning rasende over den -første av de fire mænd. Fyren blev hindret i at bruke revolveren, men -svinget sig istedenfor behændig om og undgik det rasende slag som -Longley hadde rettet imot ham. - -Næstemand, som kom like efter, fik saa git Longley et vældig slag i -hodet, før han hadde gjenvundet balansen efter sit uheldige utfald. - -Longley tumlet om i gangen aldeles lammet av det voldsomme slag. -Øieblikkelig blev han trukket ved føtterne ind i salongen og bundet paa -hænder og føtter. De andre styrtet saa ind i taarnet hvor gutterne blev -staaende likesom Longley, uten med det samme at kunne foreta sig nogen -ting, og stirret paa de skulende røvere. - - - - -KAPITEL XII. - -Tony gir alarmsignalet. - - -„Ta ikke igjen, og gjør ikke noget spektakel,“ hvisket Jack til Tony da -den første av de fire mænd kom styrtende mot dem og mumlet noget paa et -aldeles fremmed sprog. - -De blev øieblikkelig omringet og skubbet ind i salongen, hvor de blev -bundet og kneblet og lagt utstrakt paa gulvet. - -Efter at være kommet paa det rene med at der ikke var flere paa -aeroplanet, begyndte de fire at rumstere og lete fra den ene ende av -aeroplanet til den anden. Først brøt de op skufferne i salongbordet og -undersøkte i en fart indholdet. Efter at ha revet ut dagboken og en -mængde løse papirer som Longley hadde gjort en del beregninger paa, -puttet anføreren alt dette i lommen. De andre undersøkte Longley, som -fremdeles laa bevisstløs, og tok ut av hans lommer nogen breve og en -liten notisbok. Saa styrtet de forover til forkahytten, men kom straks -tilbake, synlig skuffet over ikke at ha fundet hvad de vilde. - -Anføreren gjorde nu tegn til de andre, som øieblikkelig reiste gutterne -op og tok knebelen ut av munden paa dem. Føreren satte et truende ansigt -op og sa paa gebrokkent engelsk: „Papirer! Forstaar? Papirer!“ Saa -gjorde han en pause, saa skarpt paa dem og tilføiet: „Skatten! Penge! -Forstaar -- hvad?“ - -Tony sa ingenting, stod der bare blek og bestemt, mens Jack rystet paa -hodet og svarte lavt men tydelig: „Forstaar ikke.“ - -Manden gjentok utaalmodig sine spørsmaal. Jack rystet fremdeles -uforstaaende paa hodet. - -Den samme mand som hadde slaat Longley saa han styrtet om, kom nu bort, -saa truende paa gutten og sa: „Faa dig til at snakke! Fort!“ Han hævet -armen og saa paa anføreren som for at be om lov til at slaa til Jack. -Men han rystet utaalmodig paa hodet. De hadde ikke tid til at bry sig -mere med gutterne, som igjen blev kneblet og kastet ned paa gulvet. - -Derefter fór de fire igjen om og rumsterte overalt. Gutterne kunde høre -dem kaste alt om hverandre i oplagsrummet. - -Netop da var det at Tony, som laa paa ryggen halvt under bordet, følte -noget under den ene fot. Som et lyn kom tanken om knappen og det -traadløse signal Kerr hadde forklart dem. Kerr hadde jo den lille -mahogniæske i lommen! Tony fik saavidt forandret stilling saa han kom -med foten like over knappen, og fik trykket tre ganger paa den. Han -ventet et par sekunder, gjentok saa signalet. - -Hvor Kerr er, maa han høre signalet og forstaa her er fare paa færde, -tænkte Tony. - -Føreren kom igjen ind i salongen; men at Tony hadde forandret stilling -litt, vakte ingen mistanke. - -„Ingenting finde,“ sa han og saa ærgerlig paa gutterne. Og saa med en -vild bevægelse: „Rive istykker! Bryte op! Ødelægge aeroplanet!“ - -Han ropte til de andre og bad dem skynde sig. Øieblikkelig var de der og -hadde med endel brækjern som de hadde fundet i oplagsrummet. - -Føreren pekte mot forkahytten, og avsted styrtet de. - -Et øieblik efter hørtes et smeld og klirren av glas. Gutterne forstod -altfor godt hvad de gjorde. De brukte brækjernene for at ødelægge -aeroplanets styreredskaper. - -Nok et smeld, sterkere end det første; men guttene laa der hjælpeløse, -kunde ingenting gjøre for at hindre ødelæggelsen. Tony fik bare flyttet -sig litt igjen, saa han fik sendt endnu et signal. - -Men da, just som han med hælen skulde gjøre det tredje tryk, blev -utgangsdøren sagte aapnet, og Kerrs ansigt, med tusen ængstelige rynker, -kikket forsigtig ind i salongen. - -Først fik han øie paa Longley, som laa bundet, likblek og med lukkede -øine. Et øieblik efter tiltrak Tony sig ved en liten bevægelse med -føtterne hans opmerksomhet. Kerr fik se ham ligge bundet under bordet. -Han listet sig bort og tok knebelen ut av Tonys mund. - -„Hvad er hændt?“ støtte ham frem, idet han ogsaa løste repene rundt hans -armer og ben. - -Tony forklarte det hviskende. I det samme hørtes et skrik fra -forkahytten og lyden av ilsomme skridt; men de saa ingen. Kerr fik ogsaa -løst repene om Jack. Idet han reiste sig, kom nok et smeld og drøn, og -straks efter hørtes fottrin i gangen mellem forkahytten og salongen. - -Kerr løp over gulvet og klemte sig op mot væggen ved siden av døren. En -mand viste sig i døraapningen, anføreren, som ikke saa Kerr klemt op mot -væggen, men blev forbauset staaende ved at se begge gutterne staa -opreist. Han vilde til at rope paa de andre, men i samme øieblik styrtet -Kerr frem og gav ham et voldsomt slag i hodet. Manden stupte fremover -uten at faa suk for sig, og blev liggende paa gulvet. - -Nu hørtes de andre utenfor. Kerr vendte sig om og stod like overfor de -tre andre. - -Den første blev staaende og maape av forbauselse, men da han fik se sin -anfører ligge utstrakt paa gulvet, løftet han krigersk brækjernet han -hadde i haanden. Kerr løp behændig til siden, undgik slaget, og grep -manden om livet. Men i det samme kom de to andre efter, og den ene fyrte -av et revolverskud. Frygten for at træffe kameraten gjorde ham usikker, -han sigtet feil, kulen gik tversover rummet og støtte mot en av -metalvæggene. Men mens Kerr og hans motstander fremdeles kjæmpet med -hverandre, kom den anden av de to banditter pludselig springende frem -med brækjernet hævet for at slaa Kerr i hodet. - -Jack saa øieblikkelig den fare Kerr svævet i. Uten at betænke sig et -sekund sprang han bort og grep manden i armen, idet han skulde til at -slaa. - -Han vendte sig om med en ed og strævet for at komme løs; men Jack -klynget sig desperat fast til ham. Manden fik brækjernet over i den -anden haand, og løftet den for at slaa Jack i ansigtet. I samme øieblik -gav revolvermanden, som ikke hadde kunnet komme forbi Kerr og hans -motstander, et varselsskrik og pekte mot indgangsdøren. - -Tony saa sig ogsaa om og fik se to skikkelser krype ind gjennem døren. -Idet de rettet sig op, satte gutterne i et glædesskrik. Det var Sir -Ralph og Dale. - -Sir Ralph opfattet øieblikkelig situationen, hævet sin revolver og -skjøt. - -Han som var ifærd med at slaa til Jack, slap pludselig sit vaaben og -satte i et smerteskrik. Dale vilde støte til den mand som stod med -revolveren færdig til at skyte paa Sir Ralph. Men Dale var for sen; -skuddet gik av, og Sir Ralph tok sig til ansigtet. Der gik en rød stripe -over det ene kind, og der dryppet litt blod. Kulen hadde streifet -kindet, idet den fór forbi ham. Dale skjøt et øieblik efter, og manden -laa der som en bylt. - -Kerr, som nu saa at der var hjælp at faa, fik revet sig løs fra sin -mand, som øieblikkelig satte paa sprang ut gjennem døren og forsvandt. -Kerr vilde forfølge ham, men Sir Ralph, som stod med lommetørklædet for -kindet, ropte: „La ham fare!“ - -Den mand som Sir Ralph hadde saaret, viste ikke lyst til at opta kampen, -men rakte armen i veiret til tegn paa overgivelse. Dales motstander, som -bare var midlertidig lammet ved det heftige slag i ansigtet, satte sig -op paa gulvet og viste et dypt skaar under øiet. Da Sir Ralph vendte -revolveren mot ham, gjorde han ogsaa tegn til at overgi sig, og Dale tok -fra ham vaabenet, som laa paa gulvet ved siden av ham. Anføreren, som -Kerr hadde slaat overende, laa fremdeles bevisstløs paa samme sted. - -Dale og Kerr løftet nu Longley forsigtig op og satte ham paa en av -bænkene. Han var fremdeles aldeles hvit og sat med lukkede øine. - -Sir Ralph, som bare var ubetydelig saaret, sa at de maatte la allesammen -gaa. „Vi har ikke tid til at besørge dem ned til byen, og vi kan ikke ha -fanger med os i aeroplanet. Naturligvis er de leiet av Schultz. Da det -ikke lykkedes ham at faa „nøkkelen“, har han betalt disse til at anfalde -os, i haab om at de skulde finde noget som kunde vise ham hvad han hadde -feilet i.“ - -„Ja, la os bare se at faa dem ut av aeroplanet,“ mente Dale ogsaa, „saa -vi kan komme avsted saa fort som mulig.“ - -„Men de har ogsaa ødelagt en hel del nede i forkahytten, fortalte Tony -mig,“ sa Kerr. - -Dale saa forskrækket ut. „Undersøk dette øieblikkelig, Kerr, saa vil Sir -Ralph og jeg se til at faa kastet ut dette nye mandskapet vort.“ - -Kerr nikket og skyndte sig avsted. - -Nu begyndte anføreren at røre paa sig. Sir Ralph kommanderte de andre -til at hjælpe ham, pekte betydningsfuldt paa sin revolver og viste mot -døren. - -Mere var ikke nødvendig. Støttende sin vaklende anfører gik de straks, -og skulde til at gaa ned ad stigen, da Tony husket de papirer føreren -hadde raspet med sig og puttet i lommen. Dale kaldte dem tilbake og fik -papirerne. Derpaa saa de dem langsomt forsvinde i retning ned mot byen. - -Imidlertid fik Dale heldt nogen draaper konjak i Longley, og løste paa -snippen, mens gutterne gned hans hænder og føtter. Der kom snart litt -farve i kinderne, og han begyndte at puste dypt og regelmæssig. Nu -aapnet han øinene og saa sig forvildet om. - -„Alt i orden nu,“ sa Dale, „lig bare rolig og prøv at sove igjen.“ - -Longley syntes at forstaa, og lukket straks øinene. - -Sir Ralph hadde forsøkt at lukke utgangsdøren, men patentlaasen var -brutt istykker, sa han. - -Dale mente det gik an, om det var hele skaden. Kerr kom tilbake og saa -lettet ut. De hadde nok gjort en hel del skade, men ikke mere end de -kunde utbedre paa en time eller to. - -Kerr fortalte dem saa om manden som hadde viftet til dem, og saa -indbildt Kerr at han hadde „et brev fra en ven“ som han skulde hente -nede i byen, om han vilde vente litt. Han hadde da ogsaa ventet, indtil -signalet fra aeroplanet hadde faat ham til at ile tilbake. Manden som -viftet, hadde altsaa gjort det for at holde ham væk fra aeroplanet. - -„Men hvem signaliserte saa?“ spurte Sir Ralph raskt. Tony blev rød; og -da Jack fortalte at det var Tony som hadde gjort det, fik han ros av sin -far. Likeledes Jack, som Tony fortalte hadde hængt sig fast i armen paa -den manden som vilde slaat Kerr. - -„Jeg tænker vi var kloke som tok Jack og Tony med os, jeg,“ sa Dale. - -Sir Ralph sa at han virkelig var stolt av gutterne sine. Men -- der var -altsaa farer. De fik nok se til at være forsigtigere. - -Longley laa fremdeles i dyp søvn; men pulsen slog roligere, saa de -haabet det bare var et chok som snart vilde gaa over. - -De andre gav sig saa ifærd med at reparere styrehjulet, kompasset, -laasen, og hvad ellers banditterne hadde set sit snit til at faa -ødelagt. Litt over to timer gik med, saa var alt i orden igjen. Longley -sov fremdeles. De andre tok sig ogsaa en kort hvil, før de igjen fløi -videre. - -I journalen blev notert: Den anden flyvning begyndte kl. 6 em. 29de -juli. - -Snart forsvandt Murkat med sin takkede kystlinje. Under og foran dem laa -det Arabiske Hav. - -Aftensmaaltidet, som blev indtat efterat det var blit mørkt, var ikke -egentlig muntert. Alle tanker dreiet sig om Longley som laa der likedan -med lukkede øine. - -Men Dale forsikret at han vilde komme sig snart. Han hadde set et -lignende tilfælde med en flyver som hadde faat et voldsomt støt. Da det -jo ikke var tale om at faa Longleys hjælp til at styre, skulde de tre -andre dele nattevakterne mellem sig. - -Kl. 10, da Kerr og gutterne kom ind for at lægge sig, laa sjøen -speilblank under dem og glitret som sølv i maaneskinnet. Kerr gik bort -til Longley, som nu laa vaaken. Han grep Kerrs haand og spurte: „Er vi i -flugt?“ - -„Ja, og alt er i orden.“ - -„Men hvad --“ - -„Ingen spørsmaal, kjære ven. Vent til imorgen!“ Og han fik Longley til -at drikke et litet glas melk med egg og konjak i. - -Dermed la Longley sig lydig til at sove igjen, og i de følgende tre -timer fløi aeroplanet med en fart av 150 km. i timen med kursen mot den -indiske kyst i nærheten av Goa. - - - - -KAPITEL XIII. - -150 km. i timen. - - -Præcis kl. 1 var Kerr igjen i forkahytten efter sin tre timers hvile. - -Havet laa der fremdeles under dem, koldt og uendelig øde. Sir Ralph gik -nu ind for at hvile, mens Kerr overtok hjulet, og Dale satte sig ned ved -motorerne. - -Ikke en lyd hørtes uten motorernes „drum-drum-drum“. Dale saa Kerr sitte -der og dreie hjulet efter kompasset, indtil han holdt paa at sovne av. -Han sprang op og begyndte at drøfte med Kerr spørsmaalet om en -luft-passager-rute mellem London og Paris. De tre timer gik igjen. Og -Sir Ralph overtok hjulet, mens Kerr igjen fik sine motorer at passe. - -Endnu var intet andet at se end himmel og hav, og aeroplanet fløi videre -i to timer. Litt før kl. 6 kaldte Sir Ralph Kerr over i styrehuset. - -„Der har vi kysten,“ sa han rolig. - -Først ganske svakt, men snart med tydelige linjer kom landet tilsyne. - -„Nu ser vi fjeldlinjen reise sig, en vældig graa mur litt inde i -landet,“ pekte Sir Ralph. „Det er de vestlige Ghatsbjerge.“ - -Kort efter passerte de Goa, og ved frokosttid var de paa flugt tversover -Indien, en tur som ifølge deres beregninger skulde være tilende ved -middagstid. - -Longley var nu saa meget bedre, at Dale da han stod op kl. 7, kunde -fortælle ham de sidste begivenheter. Efter frokost blev patienten -hjulpet ind i salongen og lagt paa en av løibænkene. Han saa temmelig -blek og daarlig ut endnu. Men selv forsikret han at til middag skulde -han være frisk igjen. - -Nogen minutter før tolv kunde Dale, som da styrte, se den østlige -kystlinje; et kvarter senere blev motorerne stoppet efter næsten tyve -timers uavladelig arbeide, og aeroplanet landet i utkanten av Redas, den -kystby som Dale hadde telegrafert til om at faa fyldt bensin-beholderne. - -Under det korte ophold der skrev Tony i sin reiseberetning blandt andet -følgende: „Dale gjorde en storartet landing midt paa en øde, brændende -het slette utenfor byen. Støvskyer blæste hele tiden over den. Agenten -som var bestilt til at forsyne os med bensin, gik paa utkik da vi kom, -og inden en halv time kom han med kanderne, kjørende i nogen skranglete -vogner. Sammen med ham kom en mængde baade indfødte og hvite for at -glane paa os. - -Alt gik i lynende fart, da vi ikke hadde et minut at tape, og i mindre -end en time fra det vi landet, hadde vi igjen startet. - -Dale spurte mange om de hadde set noget til det andet aeroplan. Men alle -sa nei.“ - -Da selskapet sat ved lunchen, var Redas alt forsvundet, mens aeroplanet -var 9000 fot over den Bengalske Bugt, og pekte med sin graa baug i -retning mot øen Sukara i det Indiske Hav, hvor de haabet at faa den -næste „nøkkel“. - -Efter lunch vilde ogsaa Longley være i styrehuset, skjønt han endnu saa -blek og medtat ut. - -Dale studerte kartet og maalte avstanden til Sukara. Det var endnu ca. -1500 km. igjen, en strækning som de mente at kunne klare inden midnat. - -„Men hvordan skal vi kunne lande i mørke paa ukjendt grund, Dale?“ -spurte Sir Ralph. - -Flyveren svarte: „Vi faar bruke lyskasteren, og kredse om til vi finder -en aapen plads. Vi kan ikke tape alle de timerne til det blir lyst.“ - -Longley underrettet om at han, før de reiste, hadde søkt at faa -indhentet saa mange geografiske oplysninger som mulig om de steder hvor -de skulde lande. Og dette sted, Komataja, paa øen de nu reiste til, var -en liten landsby 4 à 5 km. ind i landet. Bak byen var fjelde, men han -antok at der mellem byen og havet maatte være opdyrket land, nok til at -lande paa. - -Det Indiske Hav laa hele tiden 10000 fot under dem og glitret koldt i -det tiltagende mørke. Et par ganger var der falsk alarm om at øen var -isigte, men litt over kl. 10½ ropte Jack, som holdt utkik i -taarnvinduet: - -„Jeg har staat her sikkert i fem minutter og stirret paa en liten sort -flek paa vandet ret foran os, og den har ikke forandret sig. Jeg skal -vedde hvad dere vil paa at det ikke er en sky. Se, far, se, nu blir den -mørkere og større!“ - -Dale tok frem en natkikkert og stillet den omhyggelig. „Sandelig, Jack -er en veritabel Kolumbus,“ sa han og lo; „det er ganske rigtig øen.“ - -Om landingen paa Komataja har Tony i sin dagbok git en utførlig -beretning, hvorav vi tillater os at gjøre et passende utdrag. Den eneste -rettelse vi har tillatt os, er at vi har indskutt et og andet komma og -semikolon. - -„Idet vi kom nærmere, saa vi at øen var lang og smal, og at vi nærmet os -dens ene ende. Longley, som endnu saa temmelig sjaber ut, men selv -forsikret at han var all right, fortalte os at det lille sted Komataja -laa i den ene ende av øen ved foten av et bjerg, en 2-3 km. fra -stranden. Mens jeg endnu syntes vi var langt fra land, stoppet Dale -motorerne og forberedte sig til at lande. Saa viste han os sin elegante -„glideflugt“. Satte saa motorerne igang igjen og kredset rundt for at -finde et landingssted. Far styrte hele tiden lyskasteren. Det klare lys -faldt først paa toppene av vældige trær; saa der var ikke til at lande. -Far maatte kaste lyset længere ind paa øen, mens Dale styrte aeroplanet -langs stranden. - -Om et par minutter hadde lyskasteren fundet frem en samling smaa -firkanter. De lignet mest dominobrikker med sorte prikker; men vi kom -snart efter at det var en klynge enetages huser som laa i den ene ende -av en rydning i skogen. De sorte prikker var vinduer og dører. - -Dale dreiet hjulet rundt og satte kursen mot dem. Da vi kom nærmere, saa -vi at et stort stykke and var ryddet der, og at lave, hvite træhuser, -smaa hytter og lange, skurlignende bygninger laa spredt omkring. - -Far og Dale var enige om at her maatte de lande. Vi gjorde en rask og -brat nedstigning, og dumpet temmelig haardt ned akkurat midt paa -rydningen. - -Hvad der nu hændte, lignet den fornøieligste scene paa et teater. Et -øieblik var alt stilt. Ikke en lyd, ikke en bevægelse. Men saa, likesaa -pludselig som paa scenen, begyndte hus og hytter at tømmes. Hvite og -indfødte om hinanden kom myldrende ind i straalen av vor lyskaster. De -fleste hvite hadde kastet frakker over sin natdragt og faat tøfler paa; -men de indfødte hadde ikke brydd sig med nogen slike formaliteter, de -løp omkring aldeles forstyrrede. - -Dale og far aapnet døren og ropte av alle kræfter: „Hermann!“ - -Et øieblik efter trængte en mand sig frem, og kom hæseblæsende frem til -stigen. Det var en tyk, velstaaende tysker, og viste sig at være netop -vor mand, d.v.s. han som hadde „nøkkelen“. - -„Næsten unaturlig heldig og letvint,“ bemerket Kerr. „Kan ikke tro det -er sundt at faa noget i den grad givendes!“ - -Men den tykke tyskeren begyndte, saa snart han hadde faat pusten igjen, -at røke gemytlig paa en av fars store cigarer, og gav os med én gang, -from som et lam, „nøkkelen“, efter at vi naturligvis først hadde vist -ham ringen og latt ham skru platen av. - -Heller ikke dette ord var meget oplysende. Det lød: „Agt.“ „Ikke stort -at reise mange tusen km. for,“ sa Dale tørt. - -Men far sier vi faar vente til vi faar alle fire ordene, saa forstaar vi -vel litt mere. - -Kerr kunde forresten heller ikke la være at holde moro med de to ordene -vi hadde faat. „Giv agt -- paa Schultz, blir det vel,“ sa han saa pudsig -at vi alle maatte le. - -Men vi blev snart optat med alvorligere ting. Tyskeren fortalte at det -andet aeroplan hadde landet der forrige dag om morgenen. Schultz hadde -brisket sig paa alle maater, men til ingen nytte. Ringen hadde for anden -gang svigtet ham, og han hadde ikke været istand til at faa „nøkkelen“, -hvor meget han baade lokket og truet. - -„Han var mægtig sint,“ sa Hermann og smilte ved erindringen om hans -utseende. - -Schultz hadde altsaa øieblikkelig sat avsted i sin flyvemaskine igjen. -De andre mente vi maatte sætte efter ham straks; men far foreslog at vi -først skulde ta os en god søvn, og saa diskutere vore videre planer -imorgen, naar vi igjen var i flugt. - -Forslaget var for fristende for os alle. Vi var dygtig trætte; Jack -ogsaa, om end ingen ting i verden skulde faat ham til at være ved det. - -Tyskeren Hermann fik nok en cigar og tok saa umaadelig høflig avsked -med os. - -Én maatte naturligvis holde nattevakt -- vi tænkte paa vore erfaringer -fra Murkat. Dale tilbød sig at ta den første. De andre skulde løse av. -Longley vilde ogsaa, men blev enstemmig forbudt det. - -Og dermed godnat!“ ender Tony sin beretning. - -Kl. 6 næste morgen, efterat tyskeren hadde været der igjen for at si -farvel, og rimeligvis for at bli budt endda en av Sir Ralphs cigarer, -hævet aeroplanet sig igjen og begyndte sin 9000 km.s flyvning til -Rigiøerne i det sydlige Stillehav, hvor den tredje „nøkkel“ var at faa. -Ruten lød paa: tvers over Malacca-strædet, over halvøen Malaga, og saa -tvers over det sydlige Kinesiske Hav. - -Efter frokost holdt Sir Ralph krigsraad i forkahytten. Han fremholdt, at -da Schultz jo nu maatte ha forstaat at han ingen chance hadde til at faa -„nøklerne“, maatte de se at sætte sig i hans sted og finde ut hvad han -nu agtet at foreta sig. - -Longley, som nu var omtrent sig selv igjen, erklærte at hvis han var -Schultz, vilde han vente til de andre hadde faat „nøklerne“ og fundet -skatten, og saa søke at røve den fra dem. - -„Ganske rigtig. Netop det tænker jeg de kjeltringerne vil gjøre,“ var -Sir Ralph enig i. - -„Vi maa derfor betale med samme mynt,“ sa Dale. „Jeg vet ikke hvordan de -er utstyrt med hensyn til vaaben, men jeg er ialfald sikker paa at de -ikke har en bedre kanon end vor.“ - -Tre utdrag av journalen vil vise aeroplanets reise de næste tyve timer. - -„I mørkningen 31te juli -- passerer Borneo.“ - -„Kl. 8 efterm. 1ste august -- kysten av Ny-Guinea i sigte.“ - -Efter frokost stod gutterne sammen med sin far og saa ut paa de vilde, -øde og ubebodde trakter under dem. „Her er endnu uopdagede regioner,“ -forklarte Sir Ralph. „Nogen av indbyggerne her er berygtede -menneskeætere.“ - -„Faar haabe ikke Kerr stopper motorerne sine netop her, da,“ sa Jack -tørt. - -Efter lunch stod Sir Ralph igjen i taarnvinduet med sin kikkert. - -Han hadde en tid holdt øie med en høide som han nu tydelig kunde se. - -Han vendte sig braat: „Dale, kom hit litt, er De snild.“ - -Sir Ralph gav ham kikkerten. - -„Se paa den høiden. Der er en rydning under den. Ser De noget der?“ - -Dale stillet kikkerten og sa om et øieblik rolig: „Der ligger et -aeroplan og hviler paa den rydningen. Jeg ser det tydelig.“ - -„Se igjen!“ foreslog Sir Ralph. - -Dale tok kikkerten: „Et monoplan! av graat metal. Rørformet gondol. -Og -- ved Jupiter! kuppelformet styretaarn!“ - -„Netop, ja. Maken til vort, ikke sandt?“ spurte Sir Ralph. - -„De tror --?“ - -Sir Ralph smilte. - -„Jeg tror, min kjære Dale, at vi vil finde vor ven Schultz der nede paa -den rydningen.“ - - - - -KAPITEL XIV. - -Kampen i skogrydningen. - - -Dale tok igjen kikkerten og saa nøie paa monoplanet. - -„Det ser ikke ut til at ha tat skade paa noget vis. Baade bæreflaterne -og skroget ser i hvert fald ut til at være i orden. Det maa være en -motorskade de er gaat ned for at reparere.“ - -Sir Ralph vilde svare, men blev avbrutt av Longley, som spurte hvad i -alverden de stod og stirret saa intenst paa. - -Sir Ralph vendte sig smilende: „Kom selv og se.“ Tilføiet saa til Dale: -„Mon vi ikke burde styre litt nærmere?“ - -Dale var enig; og da han hadde tat Longleys plads ved hjulet, svinget -han aeroplanet i retning mot høiden over rydningen. - -Longley stod imidlertid aldeles fordypet og stirret gjennem kikkerten -paa det fremmede aeroplan. Det gik et par minutter før han uttalte sig. -Saa kom det, vel overveiet og sikkert: „Det der aeroplan er bygget efter -vore tegninger. Kan ikke være noget andet. De har øiensynlig valgt den -rydningen som et heldig landingssted, hvor de kunde faa reparert -skaden.“ - -Gutterne, som hadde faat høre den store nyhet, forlangte at faa se i -kikkerten, de ogsaa. - -Dale styrte ret mot høiden, som var et godt landemerke; og de nærmet sig -hurtig stedet. - -Jack, som stod med kikkerten, mens Tony utaalmodig ventet paa sin tur -til at faa se, satte i et forbauset utrop, og vendte sig raskt mot de -andre: „Der kommer en mængde smaa røksøiler ut fra aeroplanet. Sandelig -tror jeg ikke de skyter!“ ropte han ophidset. „Se far, se du!“ - -„Din lille sensationsmaker!“ sa Sir Ralph leende, men tok allikevel -kikkerten. - -Monoplanet var nu blit synlig ogsaa uten kikkert; men nogen detaljer -kunde de endnu ikke se med blotte øine. - -Bare Jack, som saa ualmindelig skarpt, utbrøt igjen, endda mer ophidset: -„Jeg ser røkskyer nu, uten kikkert ogsaa. Jo, jeg gjør! Kan ikke du, -Tony? eller Longley?“ - -Begge forsikret nei; men nu sa Sir Ralph bestemt: „Jack har allikevel -ret. Det ser ut som om de skyter fra en platform bak styretaarnet.“ - -„Naturligvis maken til vort taarn,“ sa Longley. „Men hvad gjælder det, -Sir Ralph? Kan De se hvad de skyter paa?“ - -„Ikke nu ialfald kan jeg se det. Jeg kan ikke se nogen paa rydningen. -Men om et minut eller to maa vi være nær nok til at kunne overse alt.“ - -„Sæt litt mere fart paa, Dale!“ ropte Longley. - -„Har saa gjort,“ var svaret. - -„Nu kan jeg ogsaa se røkskyerne,“ ropte Tony. „Der kom tre like efter -hinanden.“ - -Longley hadde ogsaa set disse. Aeroplanet styrtet nu avsted med saa stor -fart at de snart tydelig kunde iagtta den scene de saa ivrig hadde -speidet efter. - -Rydningen i skogen var langagtig, og kunde vel være 2 à 300 meter paa -det bredeste. Den laa som en oase i en uhyre strækning av tætpakket -skog, like ved foten av et brat berg, hvis top var næsten flat. -Monoplanet, som de nu tydelig kunde se ligge der med vidtutspredte -vinger og tilspidset skrog, var kommet ned omtrent i midten av -rydningen. Og hvert minut saa de nu tydelig uten kikkert at røksøiler -steg op fra et punkt øverst paa skroget, like bak taarnet. - -„Men hvad er det de skyter efter?“ spurte Longley igjen. „Der er jo -ingenting at se i nærheten av dem nu heller.“ - -„Gi mig kikkerten, Tony,“ sa Sir Ralph og begyndte at se gjennem den, -holdende den saa støtt som den sterke fart tillot. Men førend han kunde -faa sagt hvad han saa, ropte Jack igjen: „Jeg spør, far, hvad er de -mørke flekkerne i kanten av rydningen for noget? De var ikke der for et -øieblik siden.“ - -„Du har ret, det var de ikke,“ svarte Sir Ralph. „Men nu er mysteriet -opklaret, Longley. Den flyvemaskinen blir angrepet av de indfødte. De -har nu samlet sig ytterst i rydningen for at styrte mot dem, tænker jeg. -Og de paa monoplanet søker at holde dem tilbake ved sine geværskud.“ - -„Det vil de ikke længe være istand til, det jeg tror,“ sa Longley rolig. -„En hel horde av de indfødte er der jo alt, og jeg tænker der snart -kommer flere rundt omkring fra. Jeg indser ikke hvorledes de skulde -kunne motstaa et slikt stormangrep. I ethvert fald misunder jeg dem ikke -stillingen.“ - -„Mon de har en maskin-kanon? Kan dere si mig det?“ ropte Dale fra -styrehjulet. Han hadde opfattet saa meget av samtalen at han var med. - -„Endnu er det ialfald bare geværild,“ svarte Sir Ralph. „Jeg ser ikke -noget tegn til en kanon paa aeroplanet.“ - -Dale mente at om de hadde nogen, vilde de nok bruke den. Og hvis de ikke -hadde, saa trodde han ikke at de vilde være istand til at holde de vilde -borte med en to-tre rifler. - -De var nu kommet saa nær at de alle tydelig saa hvad der gik for sig. -De paa det strandede monoplan dukket sig ned paa platformen bak -styretaarnet og fyrte gjentagne ganger mot de indfødte, som nu -øiensynlig planla en øieblikkelig storm mot flyvemaskinen. De stod nu -opstillet baade foran og paa siden av den. - -„Hvad nu, far?“ spurte Jack. „Har du tænkt at hjælpe dem?“ - -Sir Ralph saa med et ironisk smil paa Dale og Longley før han svarte. -„Sandelig, Jack, du faar vente og se. Vi maa komme litt nærmere før vi -kan overse alt og faa bestemt os. Det er en noksaa eiendommelig -situation pludselig at være kommet op i for os.“ - -Pludselig ropte Tony: „De begynder at komme frem fra skogen. Se, fort! -Det maa være mange hundrede av dem. Se, nu løper de alle!“ - -De andre vendte sig mot vinduet. - -„Et stormangrep, akkurat som jeg tænkte det, ja,“ sa Sir Ralph. „Men vil -de kunne stanse dem med de geværene, det er spørsmaalet?“ - -Sterkt foroverbøiet kom de indfødte fremover. Set ovenfra saa det ut som -bitte smaa brune maur kom krypende frem fra trærne. I tre forskjellige -flokker sprang de frem over rydningen, de første 50 meter eller saa uten -nølen eller stans, men da der saa kom smaa ondskapsfulde røksøiler fra -monoplanet, stanset her og der en av de smaa springende tingester og -blev staaende ubevægelige, mens de fleste lot sig rive med av den -bølgende angrepsmasse som fløi mot flyvemaskinen. - -„De bruker sine vaaben godt og vel beregnet,“ maatte Sir Ralph indrømme. - -Jo nærmere de indfødte kom aeroplanet, desto voldsommere blev ilden fra -platformen. En stadig økende masse av faldne hindret fremrykningen, og -man kunde se de forreste begynde at sagtne løpet. - -„De vil faa stanset dem denne gang. De vilde liker ikke den geværilden,“ -sa Sir Ralph. - -Ikke før var det sagt, før den fremrykkende linje blev brutt, og de -indfødte styrtet hodekulds tilbake til skogranden, forfulgt av de -dræpende kuler fra monoplanet. - -Men dette var bare en frist, forstod de. Sir Ralph mente at ved næste -angrep vilde der komme mange flere, og da vilde ikke nogen slags -geværild kunne stanse dem. - -„Nu er tiden kommet for os til at blande os i det, ikke sandt, Sir -Ralph, siden vi ser den vanskelighet de er kommet op i?“ ropte Dale fra -styrehuset. Han hadde stanset farten merkbart, og de bevæget sig nu -nedover mot rydningen. - -„Jeg er glad ved at høre Dem si dette,“ svarte Sir Ralph. „Selv om de -dernede er Schultz og hans kompani -- og det tror jeg ikke det er nogen -tvil om -- saa kan vi ikke la disse vilde massakrere dem uten at løfte -en haand for at hjælpe dem. Det er utelukket.“ - -„Det er jeg ogsaa enig i,“ sa Longley, „endda jeg tviler paa om Schultz, -hvis han var i vort sted, vilde ha set noget av alt dette der nede, men -bare fløiet videre.“ - -„Det tror jeg gjerne han hadde gjort,“ sa Sir Ralph, „men det kan jo -ikke ændre noget i vor handlemaate. Vi faar se at bære os ad som -mennesker.“ - -„Det er min mening ogsaa,“ sa Dale alvorlig. Derpaa vendte han sig -smilende til Longley: „Dette vil altsaa si at du blir nødt til at faa op -den ertekanonen din bak i aeroplanet, og det litt rapt, og saa vise os -om du er en virkelig skytter eller en ret og slet dilettant.“ - -„Godt,“ sa Longley smilende igjen. „Er der saa nogen frivillige som vil -hjælpe mig med at faa kanonen op?“ - -„Jeg!“ ropte Jack straalende av iver. - -„Jeg ogsaa -- aa la mig faa lov!“ bad Tony. - -Sir Ralph vilde protestere, men Longley sa han vilde staa inde for at -ingen av de to smaa blodtørstige slyngler skulde komme til skade. „De -kan ogsaa være til nytte for mig ved at hente ammunition fra -oplagsrummet.“ - -„Bravo, Longley!“ ropte Jack henrykt. - -„Vil saa De ta kommandoen, Sir Ralph?“ spurte Dale. „Jeg er styrmand, og -Longley manøvrerer kanonen; men vi maa ha en til at dirigere det hele.“ - -„Men hvorfor skal jeg?“ Sir Ralph vilde protestere. - -„Jo, fordi De forleden nat fortalte mig, da vi hadde vakt sammen, at De -har været med i flere sammenstøt med de vilde. Saa denne jobben maa bli -Deres,“ forsikret Dale. - -Sir Ralph lo, men maatte gi sig, og begyndte øieblikkelig at gi nogen -ordrer, mens Longley og gutterne skyndte sig til kanonrummet bak -salongen. Der begyndte de straks at operere med en stang og fik skjøvet -til side en lem i taket, hvorigjennem kanonen skulde heises op. -Imidlertid var Jack instruert til at dreie et hjul som fik baade kanonen -og platformen til at hæve sig langsomt op fra gulvet. Mens disse to var -optat med dette, blev Tony sendt ind i oplagsrummet for at finde kassen -med de smaa eksploderende bomber. - -Sir Ralph stod ved taarnvinduet og saa ut. „Hvor høit er vi nu, Dale?“ - -„Tusen fot. Vi har dalet de sidste fem minutter.“ - -„La os gli ned til omtrent hundrede fot,“ befalte Sir Ralph. „Sæt saa -motoren igang igjen, og hold os langsomt svævende. Min plan er at vi -skal kredse om rydningen saa langsomt som mulig for at kunne gjøre god -bruk av kanonen, om det behøves.“ - -„Godt,“ svarte Dale og ringte for at faa motorerne stoppet. Ordren blev -øieblikkelig lystret av Kerr, som forresten svævet i den sorteste -uvidenhet om hvad der gik for sig. Han hadde bare hørt en tilfældig -bemerkning nu og da, og faat en forklaring i farten av Longley om -hvorfor han begav sig til kanonrummet. - -I samme nu motorerne stoppet, stupte aeroplanet saa brat ned, at Sir -Ralph maatte gripe fat i messingrækverket rundt taarnvinduet for ikke at -tape balansen. - -Stille og støtt gled aeroplanet nedover. Dale stod med haanden paa -rattet, færdig til at stanse nedstigningen i samme øieblik de naadde den -høide Sir Ralph hadde bestemt. - -Rydningen saa ut som et ovalt grønt teppe, nydelig bredt ut mellem de -omstaaende trær. Den var nu ret under, og syntes at løftes hurtig op mot -dem. - -Sir Ralph ropte pludselig: „Nu har mændene paa monoplanet set os! Det -ser jeg paa deres bevægelser. Men jeg tror ikke de vilde har faat øie -paa os. De maa være altfor optat av sin nye angrepsplan til at ha faat -tid til at se op.“ - -„Fem hundrede fot,“ meldte Dale. „Nu stanser jeg.“ - -„Godt,“ svarte Sir Ralph, ropte saa raskt: „Jeg hadde altsaa ret. De -vilde tænker virkelig paa et angrep. De danner linje i ly av trærne. Vi -maa se at faa spændt benene unda dem nu, ellers kommer de myldrende ind -i flyvemaskinen om et minut eller to. Gaa ned til to hundrede fot, Dale, -saa nær jorden som De kan, uten at røre trærne.“ - -„Nu er vi der,“ lød det straks efter. „Jeg stanser glidningen og krydser -saa lavt jeg kan over rydningen.“ - -„Det er godt. Og saa var det kanonen da.“ - -Han gik over til talerøret, som stod i forbindelse med kanonrummet. Han -blæste ned i det, lyttet et øieblik, nikket saa og talte hurtig ned i -røret: „Ja, jeg hørte godt. Kanonen er alt oppe og ladd. Var det ikke -saa? Udmerket! Men hør nu, Longley. Dale styrer ret op over rydningen og -flyver saa lavt som mulig. Hvis dette pakket har begyndt at styrte frem -idet vi passerer dem, saa gi dem en bombe saa fort De kan, først den ene -flokken, og saa den anden. Eftersom jeg kan se, vil de denne gang styrte -frem i to partier, et fra hver side. Og naturligvis maa De gi dem en -dosis til, om det er nødvendig. Saa vil vi gjøre helt om, og gi dem -samme behandling fra den anden kant, hvis det behøves. Vil De være saa -venlig at gjenta dette? Godt!“ - -Sir Ralph hængte røret paa sin plads. Telegrafklokken ringte, og -motorerne blev sat igang. I det samme ropte Dale: - -„Der er de ute, Sir Ralph! I hundredevis! De løper som bare pokker! -Og ved Jupiter! der skyter de fra monoplanet ogsaa!“ - -Sir Ralph sprang til vinduet. De var nu bare 150 fot over jorden, og -skulde netop flyve tvers over rydningen i den ene ende av den. Midt paa -den aapne plads, og med agterenden mot dem, stod det strandede monoplan. -Paa platformen bak styretaarnet laa et halvt dusin mænd, tre paa hver -side, med geværerne støttet mot rækverket. - -Magre og kobberfarvede, slanke og rapfotede, med foroverbøide hoder, fór -de indfødte over sletten. I haanden hadde de kortskaftede spyd. Hvert -øieblik tumlet en overende med krampagtige armbevægelser, og laa der som -en skutt hare, mens deres kamerater hensynsløst stormet videre. De var -nu kommet over sin rædsel for geværkulerne, og fuldstændig likeglade med -livet løp de med brændende øine, bare optat av at naa sit maal. - -„De fyrene paa monoplanet kunde likesaa godt bruke korkepistoler, saa -haabløst er det for dem at faa stanset det angrepet med de vaaben de -har,“ erklærte Sir Ralph. „Men hvor er nu vor skytter? Skulde det ikke -nu være hans tur til at optræde, Dale? Jeg vil spørre ham i talerøret.“ - -De var nu bare 100 fot oppe, og fløi like over krigsscenen, idet Sir -Ralph forlot vinduet og grep talerøret. Men i det samme lød der et -smeld. - -„Ved Jupiter! Se paa det, Sir Ralph!“ ropte Dale fra styrehuset. Sir -Ralph slængte røret fra sig, sprang tilbake til vinduet og saa straks et -gapende hul i de vildes tætpakkede rækker til venstre. Og indhyllet i -blaa røk laa over et dusin skikkelser ubevægelige i en halvcirkel. - -Forfærdet over dette uventede myrderi, sagtnet de andre farten litt. -Idet de saa op, fik de saa endelig øie paa det graa uhyre i luften som -hadde sendt denne dødbringende tordenkile ned blandt dem. De som ledet -angrepet, stirret forfærdet op i luften og sprang ganske langsomt, -stanset derpaa raadvilde, mens de bakenfor i ren panik klumpet sig -sammen. - -Førend de fik tid til at komme sig igjen, lot kanonen paany høre fra -sig, skarpt og ubarmhjertig. Longley hadde svinget den om til den anden -side for at naa de indfødte som styrtet fremover til høire. - -Bomben, som var liten, men av stor kraft, kom ikke med fuldt saa stor -præcision som den første. Istedenfor at falde ned i den forreste linje -av de fremstormende, som Longley hadde ment, traf den jorden og -eksploderte en meter eller saa foran dem. - -Men virkningen var likesaa ødelæggende som om den var faldt ned mellem -dem. Ikke mer end et halvt dusin faldt denne gang, men eksplosionen like -foran dem, og jorden som sprutet tilveirs, forfærdet de indfødte i -høieste grad. Ogsaa disse stanset like saa raadvilde som de første, -og stirret i undrende rædsel op mot den gaadefulde angriper der oppe. - -Mens flyvemaskinen svævet majestætisk mellem de to flokker av krypende -vilde, ropte Sir Ralph over til Dale: „Sving nu, saa fort De kan. Det -pakket der nede vil nu overveie situationen. Det _kan_ hænde at de har -nok med denne ene dosis, og flygter. Men jeg tror heller de tar sig -sammen om et øieblik og vil risikere nok et angrep. Altsaa maa vi komme -ret over sletten en gang til, og pepre dem paany hvis det behøves. -Longley gjør god nytte ved den kanonen, Dale, ikke sandt?“ - -„Han er en fuldstændig virtuos til at bruke den,“ svarte Dale og smilte. -Derpaa adlød han Sir Ralphs ordre, og styrte som han hadde sagt. - -Imidlertid snakket Sir Ralph med Longley i talerøret: „Sandelig, nu -skulde nogen av vore torpedobaatfolk ha set os! De vilde ha drømt om -luftkrig inat og vaaknet op dyvaate av sved! Ja -- all right; Dale -flyver over dem igjen, og hvis vore svarte venner dernede skulde trænge -litt mere av samme slags, vil De saa gi dem en omgang til? Godt!“ - -Sir Ralph gik tilbake til sit vindu, og saa nu at de ordnet sig til at -gaa ret over sletten. Han saa at mange av dem endnu var ubestemte og -like saa nær paa at ta flugten. Men han saa ogsaa at et halvt dusin -kraftige, brune karer med vilde bevægelser og løftede spyd fór om mellem -de vaklende og øiensynlig ophidset dem til fortsat kamp. - -„Formodentlig anførere, eller kanske shamaner,“ forklarte Sir Ralph -raskt. „De prøver sikkert at stive dem op til at ta imot mere pludselig -død fra det høie.“ - -„De faar dem nok til,“ ropte Dale. „Se, nu sætter de sig alt i -bevægelse.“ - -Og det var virkelig saa. Langsomt i begyndelsen, og med skulende blik op -mot fienden i luften som begyndte at nærme sig dem igjen. Men snart fik -de sit mod igjen og satte avsted i fuldt løp. - -Den anden flok, som imidlertid hadde lusket om paa den anden side av -monoplanet, blev nu som hypnotisert av de andres heltemodige eksempel, -og styrtet pludselig frem i rasende fart, de ogsaa. - -Den sprutende ild fra monoplanet syntes nu næsten at være dem aldeles -likegyldig, uagtet den ene efter den anden av dem sprat op for at falde -livløs om. - -„Godt gjort! De fyrene er av rette sorten!“ sa Sir Ralph beundrende. - -„Ja -- har aldrig set maken, ved Jupiter!“ forsikret Dale. - -Men nu kom deres kanon igjen med sin myndige, skarpe tale for tredje -gang. - - - - -KAPITEL XV. - -De indfødte blir slaat tilbake. - - -Aeroplanet var nu like ved og omtrent i samme høide som de indfødtes -baktrop. Men istedenfor at styre like over dem, svinget Dale litt til -høire, forat Longley skulde faa bedre oversigt og la sin bombe falde der -hvor den vilde gjøre mest ødelæggelse, d.v.s. midt i de forreste rækker. - -Akkurat der faldt ogsaa bomben. Og idet den eksploderte i et eneste -virvar av røk og støv og vaklende brune skikkelser, fór den dræpende -frem gjennem de tre, fire forreste rækker. - -Virkningen var forbløffende. Tolv, fjorten mand blev grusomt rammet og -slynget væk. Men rækkerne fyldtes øieblikkelig. Ingen pause, ingen -nølen. Raseriet drev dem bare videre frem. - -„Ved Jupiter, Sir Ralph!“ ropte Dale. „Denne gang gir de sig ikke.“ - -Sir Ralph nikket rolig og vilde svare, da der igjen kom et smeld fra -deres kanon. Denne gang hadde Longley rettet skuddet mot den anden flok, -som angrep fra den motsatte side av det strandede monoplan. Ogsaa denne -gang blev der et gapende hul i rækkerne. Men ogsaa her blev hullet -øieblikkelig fyldt av nye, som rasende kastet sig ind i kampen. - -Men nu var aeroplanets stilling blit mindre heldig. Sir Ralph blev -straks opmerksom paa det og kommanderte høit og klart: „Sving -aeroplanet, Dale, saa fort som mulig! Vi maa bakenfor flyvemaskinen -dernede, forat Longley kan faa sendt dem det avgjørende skud. Men fort!“ - -Og med slik pludselig heftighet blev de svinget rundt, at Sir Ralph -maatte gripe i vindusrækverket for ikke at bli kastet overende. I det -samme saa han den lange, graa vinge tilhøire for taarnet bøie opover -indtil den stod næsten ret op og ned i luften, paa samme tid som den -venstre vinge bøides saa dypt ned at den næsten slæpte langs jorden. - -I denne stilling svinget aeroplanet rundt. Det saa vitterlig ut som om -det stod og dreiet rundt paa den ene vingespids. Gulvet i styrehuset -stod paa ende, som om det pludselig vilde agere væg. - -Den mesterlige manøvre hvirvlet dem op i midten av rydningen. Og her saa -de snart at det strandede aeroplans stilling var blit kritisk. Begge -flokker var nu naadd frem til det. De yret omkring det, og de indfødte -slynget sine korte kastespyd efter de mænd som dukket sig ned paa -platformen over dem, mens nogen prøvde paa at klatre opover skroget. - -Men disse bestræbelser blev der foreløbig sat en stopper for. Stigen var -naturligvis heist op, og de forsøkte forgjæves at faa tak i noget at -klatre efter. - -En del av dem styrtet saa til agterenden; den laa litt lavere. Og her -lykkedes det virkelig nogen at faa kravlet sig op paa skroget; men idet -de reiste sig, gled de paa de glatte metalplater og nedover mot -platformen. De som stod der og saa den nye, overhængende fare, brukte -sine automatiske pistoler med beundringsværdig dygtighet. En av dem laa -jamrende med et spyd gjennem benet; men de andre aapnet en ødelæggende -ild mot de vilde, som kom kravlende og glidende imot dem. - -Tumlende bakover og til siden gled en 10-12 stykker av dem hylende og -jamrende hjælpeløst ned paa jorden. - -I denne kritiske situation, da virkelig de paa platformen var i stor -fare, var det at Longleys kanon igjen tok tilorde. To ganger, like efter -hinanden, lød et skud. De indfødte, som igjen fik føle deres ødelæggende -virkning, begyndte at vike. Og efterat endnu fire bomber var eksplodert -mellem dem, begyndte de at ta flugten. Først bare en del, mens andre -fremdeles kjæmpet med fortvilelsens mod. - -Under dette, og mens der endnu var nogen nølende tilbake, kom nok en -velrettet bombe. Dette blev avgjørende. I den skrækkeligste forvirring -fór resten ind i skogen og søkte ly bak trærne. - -Sir Ralph saa smilende paa Dale: „Det der var en ordentlig tørn.“ - -Der blev saa holdt krigsraad om hvad der videre var at gjøre. De hadde -gjort sin pligt ved at hjælpe mandskapet paa den anden flyvemaskine mot -de indfødte. Skulde de saa flyve direkte videre? Eller skulde de lande -paa rydningen et øieblik, de ogsaa, for at faa en hyggelig passiar med -skurken Schultz? - -Det var Sir Ralph som hadde fremsat disse spørsmaal. - -Dale lo og svarte: „Personlig vilde det være mig en utsøkt nydelse at -høre Dem si vor ven Schultz nogen rigtig drøie sandheter, Sir Ralph!“ - -Sir Ralph tilstod at det ogsaa var fristende for ham. „Vi maatte da -naturligvis tydelig la ham forstaa, at om han ikke holder sig væk fra os -herefter, vil der ikke bli vist ham nogenslags barmhjertighet. Han -skjønner vel bedre hvad det vil si nu, som han har set nogen av Longleys -meritter med kanonen. Ja -- saa sandelig vil jeg benytte anledningen til -at snakke med den slyngel!“ - -„Godt,“ sa Dale, „saa lander vi her saa nær de andre som mulig. Men vi -holder motorerne gaaende, saa vi kan stikke av igjen saasnart De har -skjeldt skurken ut.“ - -Mens Dale manøvrerte nedover, gik Sir Ralph over til Longley og -gutterne. - -Baade Jack og Tony var alvorlige og forfærdede over det skuespil de -hadde været vidne til. „Far -- hvor mange av de indfødte har vi dræpt?“ -spurte Jack. - -„Aa, en hel del, er jeg bange,“ svarte han alvorlig. „Men vi var jo nødt -til at hjælpe de hvite, og vi kunde ikke tillate at de blev overvundet -og pint av disse vilde menneskene.“ - -Gutterne var fremdeles stille. Men efterat Sir Ralph hadde komplimentert -Longley for hans udmerkede arbeide, begyndte han at fortælle om deres -sidste plan, at lande en stund her for at snakke med dem paa det andet -aeroplan. - -„Naar saa er, faar jeg nok bli staaende her ved kanonen,“ erklærte -Longley bestemt. „Ikke tør jeg tro de kjeltringerne et minut, ikke -engang like efter at vi har reddet dem fra at bli massakrert av de -vilde. Svindlere av Schultz’s type _kan_ simpelthen ikke gjøre andet end -skurkestreker.“ - -Sir Ralph nikket alvorlig: „Jeg er enig med Dem, Longley. Jeg vil bare -kortest mulig forklare dem, at det blir værst for dem selv, om de nu -ikke holder sig væk fra os. Dale og jeg vit føre forhandlingen fra -platformen. De holder Dem skjult her med gutterne. Det er jo ikke -nødvendig at de faar vite derover akkurat hvor mange vi er her ombord. - -Hvad et pludselig forræderi angaar, saa indestaar jeg for at jeg skal -kunne beskytte baade mig selv og Dale mot det.“ - -„Hvad mener du med det, far?“ spurte Jack. - -„Bry dig ikke med det, lille hr. nysgjerrigper,“ svarte han smilende. -„Bli du bare her og hjælp Longley.“ - -Dermed gik Sir Ralph. Men førend han gik ned paa platformen, gik han -indom oplagsrummet. - - - - -KAPITEL XVI. - -Forræderi. - - -Imidlertid hadde aeroplanet gjort en elegant halvcirkel, og med baugen -nedover gled den sagtelig mot rydningen. - -De paa den anden flyvemaskine hadde nu faat sin saarede kamerat med ned, -og et par stod paa platformen og stirret paa det dalende aeroplan. De -indfødte var ikke at se mere noget sted; de var som sunket i jorden. -Bare de lemlæstede brune skikkelser som laa strødd utover sletten, -mindet uhyggelig om det blodige skuespil. - -I en jevn glidning førte Dale aeroplanet mot jorden, og et minut eller -saa før det berørte den, hævet baugen sig litt. Like bakenfor, og litt -til høire for det andet aeroplan, støtte de mot jorden. - -„Just ikke noget terræn til at lande paa dette, ved Jupiter!“ ropte -flyveren ærgerlig. Gulvet han stod paa, gik op og ned, idet de humpet -fremover stok og sten. Farten sagtnet dog litt efter litt, og aeroplanet -blev staaende næsten side om side med det andet; ikke mer end en meter -eller to mellem vingespidserne paa dem. - -„Hold øie med alt her, vil du Kerr?“ ropte Dale og sprang ned fra -styrehuset. - -Det skal jeg nok, svarte ingeniøren. „Men dere tar vel endelig pistoler -med?“ - -„Naturligvis -- vær bare ikke bekymret for os,“ svarte Dale, og gik saa -med Sir Ralph op ad den stige som førte til platformen oppaa skroget. -Idet de nu stod like overfor den anden flyvemaskine, fik de øie paa to -mænd der. - -Den ene var firskaaren, svær og klumpet av figur, og hadde et mørkt, -busket skjeg, som helt skjulte det nederste av ansigtet. Den anden var -slankere bygget og litt høiere; ogsaa han saa ut til at være en kraftig -fyr. Han var glatraket og blek. Begge var klædt i ledige blaa -arbeids-dragter. - -„Det der er Schultz, den hovne tosken,“ hvisket Sir Ralph. „Og den anden -burde De selv kjende igjen, Dale.“ - -„Javist, gjør jeg,“ mumlet flyveren. „Sidst jeg saa ham, var paa -Girdlestone Hall. Deres tjener!“ - -Sir Ralph nikket smilende, ropte saa temmelig ironisk, men klart og -tydelig over til dem paa flyvemaskinen: „Nei se, goddag, hr. professor!“ - -Tyskeren vak op ved denne uventede hilsen, og pustet kinderne op, saa -øinene bare blev to streker i det fete, dorske ansigt. Han hadde -vanskelig for at finde et passende svar, foretrak derfor at late som om -han ikke hadde hørt rigtig. - -„Hvad for noget De sagde?“ sa han med sterk dialekt og dyp, grøtet -stemme. - -Sir Ralph lo. „Det kan igrunden være det samme. La os gaa over til -forretningerne straks.“ - -„Forretning -- ja vel,“ svarte tyskeren. „Men husk jeg kjende Dem -begge to.“ - -„Det er godt,“ svarte Sir Ralph fremdeles smilende. „Men De ser ikke -netop ut til at være overvældet av taknemmelighet mot os fordi vi har -frelst Deres liv,“ kom det ironisk. - -„Taknemmelig -- ach ja, naturligvis. Men nu vil De vel blive her hos os -til vore motorer blive istand?“ - -„Kunde ikke falde os ind,“ svarte Sir Ralph raskt. „Vi flyver om et -minut. Men jeg vil bare si Dem det, at naar vi brukte vor kanon til -hjælp for Dem, saa var det bare fordi vi som skikkelige mennesker ikke -kunde undgaa det.  Og skulde jeg være saa uheldig at høre noget mere om -Dem naar jeg kommer til et civilisert sted igjen, saa lar jeg Dem -arrestere som den kjeltring av en tyv De er. Tør jeg spørre om De er -med?“ - -Tyskerens ansigt blev kridhvitt, og hans smaa øine skjøt morderiske lyn -under de tunge øienlok. Men han behersket sig saavidt at han fik sagt: -„Jeg ikke forstaa Deres fornærmelser.“ - -Derpaa bøide han sig ned og sa noget til en eller anden i kahytten under -ham, vendte sig saa igjen til Sir Ralph og sa: - -„Just nu De have forspranget. Men vente lidet grand; vi have magt hele -verden over, og De komme til at gaa i fælden engang De ikke vente det. -Mine venner her sige mig vi maa være ædelmodige, fordi De have hjulpet -os. Derfor sige vi: Vi er villige til ikke at skade Dem eller ødelægge -Deres aeroplan, hvis De love os, skriftlig, at dele skatten med os. -De forstaar?“ - -Istedenfor at svare kastet Sir Ralph hodet bakover og storlo, mens Dale -vendte kjeltringerne ryggen og tændte sig en cigaret. - -Saa sa Sir Ralph tørt: „Én ting har jeg paa det rene, nemlig at De er en -fræk slyngel, og desuten rigtig fornøielig ogsaa. Men vi spenderer ikke -flere ord paa Dem. Vi har git Dem en advarsel, og vi spøker ikke. Hvis -De viser Dem med Deres flyvemaskine, bygget efter vore tegninger, og -kommer i skudvidde av os, hvorsomhelst det maatte være, saa skyter vi -den simpelthen i filler. Haabende at dette er tydelig tale, sier jeg Dem -adjø.“ - -„Behage vente en minut,“ bad tyskeren. „Jeg gjøre mine venner et -spørsmaal først.“ - -Sir Ralph stanset, og baade han og Dale ventet mens tyskeren igjen bøide -sig ned og sa noget til de andre i kahytten under ham. Endelig kom han -med irriterende langsomhet bort til rækverket igjen og sa: „Mine venner -bede med mig at De vilde komme et par minutter over til os, saa vi -diskutere reisen sammen.“ - -„Ikke meget rimelig at vi skulde ville det,“ svarte Sir Ralph skarpt. -„Hvorfor skulde vi ogsaa det? De har ingen ting med vore forretninger -paa denne reise.“ - -„Saa vil der blive ulykke -- det vil jeg sige Dem,“ svarte tyskeren. -„Bedst at lyde min raad, komme med mig her nu!“ - -„Hvis De virkelig tror at vi skulde være slike idioter, at vi som andre -fluer gaar like ind i edderkoppens væv, saa maa De ikke ha store tanker -om os. Vi staar bare her og spilder vor kostbare tid.“ - -„Saa begge være rigtig dumme mænd,“ erklærte tyskeren. „Naar ulykken -komme, det blive eders egen feil.“ - -„Slubbert!“ det var det eneste indlæg Dale gav i denne samtale. Saa la -han haanden paa Sir Ralphs arm og sa ærgerlig: „La os gaa. Jeg holder -ikke ut at høre den grøtete stemmen hans længer.“ - -„Nei, ikke jeg heller,“ sa Sir Ralph og smilte. - -Men før de hadde faat vendt sig, hørte de tyskerens stemme igjen: - -„Saa bringe De altsaa ulykken over Dem selv.“ Dermed gik han et skridt -tilbake og løftet den ene armen litt. - -Dale og Sir Ralph saa denne bevægelse, men trodde bare det var en -teatralsk gestus som avslutning paa hvad han hadde sagt. Sir Ralph lo -likeglad og skulde til at vifte et ironisk farvel til ham, da de i det -samme hørte Longley rope: „Kom ned! Øieblikkelig!“ - -Han hadde set hvad der hadde undgaat de to andre, optat som de var med -samtalen. Liggende paa vakt bak sin kanon hadde han set, at idet -tyskeren gjorde den gestus med armen, opstod der en bevægelse ved døren -like bak ham. - -Og i det samme han saa det og ropte paa de andre, utviklet -begivenheterne sig med rivende fart. - -Med overraskende hurtighet hoppet tre mænd op gjennem en lem i gulvet. -Longley, som hadde utsigt fra siden, fik øie paa dem straks deres hoder -stak op bak tyskeren, og ropte igjen av alle kræfter: „Se ut, begge! -Disse djævlene pønser paa noget skrækkelig!“ Derpaa sprang han med -rasende fart tilbake og kastet en bombe ind i kanonen. - -Men tyskerens listig uttænkte forræderi var ikke saa let at forebygge. -Før Longley kunde faa svinget kanonen i stilling, hadde Schultz og hans -kamerat flyttet sig, og de tre som saa pludselig var dukket op, la -geværerne til skulderen og skjøt uten videre paa Sir Ralph og Dale. - -Aldeles overrumplet fik de ikke gjort noget for at redde sig. Sir Ralph -stupte paa knæ, mens Dale vaklet hjælpeløs tvers over den trange -platform. - - - - -KAPITEL XVII. - -En passager kommer ombord. - - -Samtidig med skuddet og med at Sir Ralph stupte paa knæ og Dale tumlet -bakover, svingte Longley rasende og i lynende fart kanonmundingen mot -platformen der over. Og næste øieblik vilde hele det pakket der været -blaast bort, hvis der ikke var indtruffet en likesaa uventet som -dramatisk avbrytelse. - -Ikke før hadde Sir Ralph mistet fotfæstet, førend han med en aldeles -utrolig raskhet kom paa benene igjen og ropte med en stemme som -ihvertfald var aldeles uskadt: „Sigt paa dem, Longley! Men skyt ikke -uten at de rører sig!“ - -Og dermed gik han uten at skjælve bort til rækverket og saa paa dem som -vilde myrdet ham, med et alvorlig og bestemt ansigt. For at gjøre -miraklet endda større, kom ogsaa Dale sig op, trak bare paa skuldrene, -gik med faste skridt over til Sir Ralph og stillet sig ved hans side. -Og Dale hadde man trodd endda værre saaret end Sir Ralph. - -Tyskeren derimot skalv synlig i knærne, og hans ansigtsfarve gik over -fra graat til dødelig hvitt. - -Han blunket krampagtig med øinene, og saa ut til ikke at kunne tro sine -egne øine. Men der stod de to som nu skulde ha ligget i de sidste -trækninger, lyslevende og rolige for ham. Koldsved bedækket hans pande, -og han strakte skjælvende haanden ut for at støtte sig til rækverket. -Aldeles lamslaat av forfærdelse stod baade han og de andre og stirret -dumt frem for sig. Og førend de fik sin forstands bruk igjen, fik de se -kanonmundingen vendt mot sig, saa de følte sig aldeles i den vrede mands -vold som stod bøiet bak den. - -Men nu lød Sir Ralphs stemme klar og fast, hvert ord faldt som et -svøpeslag ned blandt de usle kjeltringerne som stod og hørte paa ham: - -„Jeg har bare at si ett ord, og i løpet av et sekund vil dere være -sprængt i filler. Men en bombe vilde være altfor godt for slike som -dere, og det vilde desuten være at berøve bøddelen det arbeide som -tilkommer ham, uten tvil. Det ondskapsfulde forræderi mislykkedes; men -nu vet vi for nogen hunder dere er. Hvis én av dere rører sig et skridt -mens vi sætter aeroplanet igang, vil vi utrydde dere som det elendigste -kryp. Og hvis dere vover dere inden skudvidde av os efter dette, det -være sig under hvilketsomhelst paaskud, vil det være signalet til at vi -skyter. Og nu vil vi ikke længer besudle os med at underhandle med dere. -Gaa ned, Dale, og vær saa snild at la os komme avsted. Jeg vil bli -staaende her og holde vakt til vi er vel igang. Og De, Longley, skyter -paa dem øieblikkelig, naar jeg gjør tegn med haanden.“ - -Dale gik straks ned i forkahytten, og lot Sir Ralph bli staaende ved -rækverket, mens de elendige kjeltringerne paa det andet aeroplan stod -aldeles ubevægelige og stumme. - -Om et øieblik begyndte motorerne at summe; de fire propeller tok til at -gaa rundt, og aeroplanet begyndte at rulle bortover rydningen. - -Sir Ralph slap ikke øinene fra skurkene derover, som stod og saa paa dem -med rædde og hadefulde blik. Men hverken tyskeren eller hans medskyldige -følte nogen lyst paa videre forsøk i forræderi, saa længe de hadde -Longleys kanon vendt truende mot sig. Og i næste øieblik var aeroplanet -kommet op fra jorden og steg hurtig tilveirs. - -Idet rydningen sank under dem, hørte de Longley si: „Sir Ralph, har jeg -tilladelse til at gi de fyrene dernede en liten lærdom tilslut?“ - -„Hvordan mener De?“ - -„Jeg hadde lyst til at slippe ned den bomben jeg har i kanonen, akkurat -saa nær maskinen at de bestene paa platformen kunde bli oversprøitet av -jord og støv uten at bli saaret. Faar jeg lov?“ - -„Værsaagod! Det skræmmeskuddet vil de ha godt av.“ - -Neppe var dette sagt før kanonen hostet en haard, advarende lyd. Og -bomben grov et gapende hul i jorden like ved monoplanets vinge. Og saa, -idet den sprang, fór en søile av jord og smaasten høit op i luften og -faldt som en regn paa platformdækket. - -Skurkene, som fremdeles stod der ubevægelige, bedækket pludselig -ansigtet med hænderne, og pilte som skræmte harer ind gjennem døren og -ind i flyvemaskinen. - -„Ypperlig!“ ropte Sir Ralph. „Med det mesterskuddet har De faat -dødsskrækken ind i dem, Longley. Og saa tænker jeg De lukker butikken og -kommer ned. Det blir kjølig ute.“ - -En sterk vind var begyndt at blaase idet aeroplanet tok fart, og Sir -Ralph maatte støtte sig til rækverket da han vilde gaa ned. - -I forkahytten fandt han Dale optat med at styre, mens den taalmodige -Kerr, som ikke hadde faat ta nogen aktiv del i det sidste eventyr, sat -der med sine motorer som nu gik med fuld fart. - -Da Jack fik se sin far, ropte han ængstelig: „Men jeg spør, er du ikke -saaret, far? Og Dale? Du maa da være saaret? Vi saa dig synke i knæ.“ - -„Nei da, alt vel, Jack,“ svarte Sir Ralph muntert. „Jeg ser ikke ut til -at være dødelig saaret, vel? Og Dale? Nu satte han jo kursen ned i -forkahytten, og saa ut som han syntes det hadde været bare moro at agere -skjold.“ - -„Jeg begynder at ane hvad miraklet bestaar i,“ sa Longley og smilte -rolig. - -Sir Ralph lo og nød den forbauselse som endnu stod skrevet paa gutternes -ansigter. - -„Naa ja: En, to, tre!“ Og dermed knappet han op sin frak. Under den -blinket det i noget metal. - -„Se der har dere hemmeligheten. Det er en av de „brynjerne“ jeg snakket -om. Det er det hele. Jeg fik Dale til at ta en paa ogsaa. Ganske -liketil, ikke sandt? Men jeg saa tyskeren bli kridhvit av overtroisk -frygt, da han saa os vandre om som om ingenting var hændt, istedenfor at -vi skulde være faldt døde om.“ - -Men nu maa vi for korthets skyld, og for at skaffe plads til de mere -merkelige hændelser, nøie os med nogen utdrag av Longleys journal: - -Kl. 4 em. 1ste aug. -- Vel avsted igjen. - -Kl. 7,30 em. 1ste aug. -- Forlatt Ny-Guinea-kysten og ut over det -sydlige Stillehav. - -Ved nattens frembrud 1ste aug. -- Fremdeles over Stillehavet. - -Ved daggry 2den aug. -- Flyver over en hel del smaa øer. - -Middag 2den aug. -- Ny-Hebriderne i sigte. - -Kl. 5 em. 2den aug. -- Naadd vort bestemmelsessted, øen Lita Veda, -tilhørende Rigi-gruppen. Fløiet 8800 km. paa denne reise. Akkurat 58 -timer i luften. Landet like ved en liten kystby ved navn Sura. Mand med -„nøkkelen“ -- Jensen -- let at finde. Det tredje ord viste sig at være -„paa“. Altsaa: „_Giv agt paa._“ - -Kl. 5 morgen 3dje aug. -- Flyvningen begyndt igjen over Stillehavet for -at naa San Frananco paa Kaliforniakysten, hvor det sidste ord i -„nøkkelen“ er at faa. - -Daggry 4de aug. -- Fremdeles over Stillehavet. - -Middag 4de aug. -- Naadd Merono paa Grandwich-øerne. Landet her for at -fylde bensinbeholderne. Forsyningen bragt os ved ekstrabaat, bestilt pr. -telegram fra Dale. - -Kl. 3 em. 4de aug. -- Flyvningen fortsætter. - -Ved nattetid 4de aug. -- Over havet. - -Daggry 5te aug. -- Fremdeles over havet. - - * * * - -Den samme dag, mens gutterne og Dale, som nu var blit dygtige kokker, -holdt paa at tilberede frokosten, hørtes pludselig en skarp -klokkeringning fra forkahytten. - -Sir Ralph styrte, og Kerr, som altid opmerksom paa sine motorers -søvndyssende lyd, passiarte litt med Longley, som stod ved siden av ham. - -Longley satte i et forbauset utrop. „Vi faar et traadløst telegram,“ -erklærte han. „Der har vi det igjen. Det er signalklokken fra -instrumentet i vort telegrafrum. Jeg faar se hvad jeg kan faa ut av det, -kanske det er noget vigtig.“ - -Han skyndte sig gjennem oplagsrummet, fulgt av gutternes ivrige -spørsmaal, og lukket sig inde i den lille kahyt. - -Fem minutter omtrent var han derinde, og da han kom ut igjen, saa han -aldeles het ut. Frokosten stod paa bordet. - -„Naa, noget vigtig?“ spurte Dale. - -„Ja, det er. Men av en eller anden grund er telegrammet saa springende, -at jeg bare her og der kan faa noget ut av det. Men saa meget er ialfald -tydelig.“ Han saa paa et stykke papir han hadde i haanden: „Der er en -damper ved navn „Grand Falls“ ikke langt fra os, og derfra telegraferer -de om maskinskade og at de behøver hjælp. Saa meget var tydelig. Men -skibets nøiagtige beliggenhet og videre detaljer er utydelig. Jeg kunde -ikke opfatte noget mere. Dette var forresten rart, for at dømme efter -hvor tydelig det andet hørtes, skulde jeg tro skibet ikke var langt -fra os.“ - -„Det er i hvert fald bare maskinskade. De kan ikke ha sunket,“ bemerket -Dale. „Hvad de behøver, er vel at komme paa slæp. Men,“ tilføiet han -smilende, „jeg tror ikke vi kan paata os at ha det skibet hængende efter -os i et taug.“ - -„Kanske vi snart faar et telegram til,“ sa Jack. - -Longley nikket og satte sig til frokostbordet, da pludselig Sir Ralph -ropte fra forkahytten. - -„Jeg skal høre hvad det er,“ sa Dale og fór op. - -Idet flyveren kom springende, pekte Sir Ralph ned og sa: „Jeg fik øie -paa den damperen for omtrent fem minutter siden. Den kom pludselig -tilsyne i en revne i taaken. Jeg agtet først ikke stort paa den; men saa -fik jeg se at den sendte op røkraketter. Den maa være i nogenslags nød, -hvad? Skal jeg forandre kursen, og se at komme ned til den?“ - -„Ved Jupiter maa vi det, ja,“ svarte Dale. „Jeg tænker det maa være den -som har sendt os et traadløst telegram.“ Han fortalte Sir Ralph om de -avbrutte sætninger Longley hadde mottat. - -Sir Ralph dreiet paa rattet og satte kurs mot damperen. Imidlertid -brukte Dale kikkerten. - -„Den har to skorstener, saa det er øiensynlig et stort skib, -formodentlig et passagerskib. Men den signaliserer ikke nu, og der er -ingen baater ute, saa det kan ikke være nogen øieblikkelig fare.“ - -Men i det samme ringte signalklokken heftig igjen, og Longley fór op fra -frokostbordet og ind i telegrafrummet. - -Han kom snart ut igjen og skyndte sig ned i forkahytten med gutterne i -hælene paa sig. - -„Fra „Grand Falls“ igjen,“ meldte Longley. „De sier de har faat øie -paa os.“ - -„Ja, det var vel,“ sa Dale og pekte paa damperen, som de nu saa -tydeligere og tydeligere. - -Longley saa ret frem. „Naturligvis, det er den. Men vi behøver vist ikke -at bekymre os om den. Det ser ut som om maskinen gaar igjen, men -rigtignok bare med halv fart. Og telegrafisten sier at kapteinen har -bestemt at la den gaa med den langsomme farten til San Frananco for at -undgaa omkostningerne med at bli tat paa slæp.“ - -„Vi styrer væk igjen, da, Sir Ralph,“ sa Dale raskt, „og kommer tilbake -til vor kurs igjen.“ - -„Godt,“ lød svaret. Og Sir Ralph dreiet rattet igjen. Men idet de -svinget, lød klokken fra den traadløse igjen, utfordrende. - -„Naa -- hvad er nu paafærde?“ ropte Dale, „stans rattet, Sir Ralph.“ - -Longley skyndte sig igjen til kahytten. Dale sagtnet imidlertid farten, -og instruerte Sir Ralph til at holde kursen mot damperen, i tilfælde av -at de allikevel skulde behøve hjælp. - -Longley var indelukket i kahytten en liten stund. Men uagtet -sveddraaperne perlet i panden paa ham, smilte han fornøiet da han -kom ut. - -„Kapteinen paa „Grand Falls“ har sendt os et bud, som dere ogsaa vil le -av naar dere faar høre det. Han sier at en av hans passagerer er en hr. -John P. Rockerman, en millionær fra Kalifornia. Og det synes som om -denne herre er meget vred. Han har en svær forretning som venter paa ham -i San Frananco, og han sier at hvis han blir heftet med at ligge der og -somle med halv fart, vil han miste, guderne maa vite hvormange tusen -dollars.“ - -„Nu skjønner jeg resten,“ sa Sir Ralph og lo. - -„Ja, jeg ogsaa,“ erklærte Dale. - -„Jeg skjønte dere vilde forstaa det, ja,“ sa Longley. „Kapteinen sier -videre at denne dollarmanden har set vor flyvemaskine, og tilbyr os en -hvilkensomhelst sum for at faa ham op her og ta ham med som passager til -San Frananco.“ - -„Ikke noget at gjøre ved dette, vel, Sir Ralph?“ spurte Dale. -„Overordentlig smart fyr, forresten,“ tilføiet han. „Ikke rart at han -har tjent penge.“ - -„Nei, den slags mennesker lar ikke mange chancer gaa fra sig,“ svarte -Sir Ralph. „Men hør her, Dale, hvorfor ikke heise ham op, hvis det da er -mulig at faa ham ombord? Jeg mener ikke for at ta de pengene han tilbyr -os, naturligvis. Kommer han, skal han være vor gjest. Men jeg tænker paa -det, at om han er en mægtig mand i San Frananco, saa kunde han kanske -bli nyttig for os, og hjælpe os at finde den manden som har den fjerde -„nøkkel“. San Frananco er jo en stor by, og alt vi vet er at manden -heter Montgomery. Vi kunde komme til at spilde en masse tid med at lete -efter ham.“ - -„Ved Jupiter! det er noget i det der,“ sa Dale. Og det mente Longley -ogsaa. - -„Men nu er spørsmaalet,“ fortsatte Dale, „hvordan skal vi bære os ad for -at faa ham op?“ - -Han studerte en stund, foreslog saa at de skulde prøve at komme ned like -over skibet og staa stille i luften saa længe til de kunde faa sluppet -ned en taug-stige. Og hvis saa den smarte millionær var meget rask, -kunde han gripe den og klatre opover. Og saa kunde de hale ham ind -gjennem skyvedøren. - -„Det vil han nok gaa med paa,“ garanterte Sir Ralph; og Longley gik -igjen til telegrafrummet for at underhandle videre og forklare deres -plan om at faa luftpassageren ombord. - -Imidlertid tok Dale selv plads i styrehuset og manøvrerte flyvemaskinen -nedover slik som han hadde forklart de andre. Longley hadde telegrafert -besked ned til skibet. Flyvemaskinen var kommet i den stilling de vilde -ha den, og stod saa godt som aldeles stille i luften, ret over dækket. -Sir Ralph hadde ved hjælp av gutterne faat fæstet en lang taugstige inde -i salongen, og stod nu færdig til at kaste den ut og ned paa dækket. - -„Grand Falls“ hadde stoppet maskinen og laa stille. Paa broen foran den -første skorsten kunde man nu se kapteinen og skibets officerer, og -sammen med dem en liten rask mand med hue og en let overfrak. Han sendte -store røkskyer fra en lang cigar, som flot stak ut av munden paa ham. - -„Der har vi ganske sikkert vor passager,“ sa Sir Ralph idet han stak -hodet ut gjennem døren et øieblik og fik et gufs av den friske vind. Saa -forsatte han leende: „Sandelig har ikke fyren en liten haandkuffert -staaende ved siden av sig paa dækket; han tænker nok at ha bagage med -sig ombord ogsaa!“ - -Aeroplanet hang som en gigantisk sjøfugl over skibet, og saa ut som om -den lurte paa sit bytte. Sir Ralph saa ogsaa at skibsdækkene var tæt -besat med passagerer, som alle stirret op i veiret. - -„Dæk, hallo!“ ropte Sir Ralph. - -Kapteinen paa „Grand Falls“, en firskaaren mørk mand, svarte -øieblikkelig: „Aeroplan, hallo! Kast taugstigen ned, hvis dere er -færdige. Hr. Rockerman sier at det er ikke første gang han klatrer op ad -en slik.“ - -Den lille mand som stod ved siden av kapteinen, tok cigaren ut av munden -og svinget den muntert, for paa denne maate at bekræfte hvad der var -blit sagt. - -„Bli staaende der da!“ ropte Sir Ralph, og i det samme kastet Longley -taugstigen ut. Den snodde sig nedover som en slange, men faldt ned like -utenfor broen. En av officererne lænte sig ut over rækverket og fik -saavidt grepet den og halt den ind. - -Imidlertid fik Dale med adskillig stræv holdt aeroplanet i samme -stilling over skibet. Men det vendte og bevæget sig uavladelig som en -papirdrage i en snor, mens vinden strøk under vingerne paa det. - -„Alt i orden?“ skrek kapteinen. - -„Ja, all right!“ ropte Sir Ralph tilbake. - -Den lille mand begyndte fort at ta alle de omstaaende i haanden, og gik -saa bort til stigen med cigaren fremdeles i mundviken. To av officererne -holdt i stigen, mens han begyndte at klatre op ad den uten at nøle et -øieblik eller vise det mindste tegn til frygt. - -Opstigningen var ingenlunde behagelig; for uagtet officererne holdt -stigen saa støtt som mulig, strammedes og slakkedes den eftersom -aeroplanet svinget med vinden. Og da den blev sluppet løs, hoppet den -ikke alene op og ned, men snurret pludselig rundt i luften. Men med en -apekats behændighet klatret den lille, vevre figuren opover, holdt bare -stille litt, naar stigen svinget saa voldsomt rundt at han holdt paa at -bli svimmel. Saa skjøt han opover igjen som en edderkop i sin væv, mens -aeroplanet svævet over ham. At han dinglet i en anselig høide over -skibsdækket, lot aldeles ikke til at genere den lille mand. - -„Millionær eller ikke, den fyren er ikke dum,“ sa Sir Ralph. Gutterne -var enige, og saa beundrende paa ham; de visste fra gymnastikken hvad -dette var for en vanskelig sport. - -Men opover kom fyren, og idet han klatret, saa de hele tiden røkskyerne -fra cigaren hans. - -Pludselig hørte de klart og tydelig og med sterk amerikansk akcent: -„Puh! fælt til stræv det her! Si mig, Dere deroppe, hvorfor har Dere -ikke en elevator?“ Han hørtes noksaa stakaandet nu. - -„Aa, De klarer det fint,“ ropte Sir Ralph ned til ham. „Ta det bare med -ro nu.“ - -„Ta det med ro, ja! Armene mine verker. Jeg skal si Dere det, at gjøre -mynt, det leter ordentlig paa musklerne. Men jeg er vel snart oppe nu.“ - -Og op kom han de sidste trinene ogsaa, mens Sir Ralph og Longley stod -færdige til at hjælpe ham gjennem døren og ind i salongen. - -„Puh!“ pæste han igjen. „Det er aar siden jeg var en fattig gutunge og -klatret op i masten paa et seilskib. Jeg hadde næsten glemt hvordan det -var. Men hør her! Jeg har en liten kuffert med papirer paa broen -dernede, dokumenter og denslags, for ikke at nævne en kasse cigarer. Bed -dem fæste den til stigen før Dere haler den op, gutter!“ - -„Javist maa vi faa bagagen ombord ogsaa,“ svarte Sir Ralph leende. - -Og op kom haandkufferten. Sir Ralph viftet farvel til de dernede og -lukket døren, mens Longley ropte ned til Dale i forkahytten at de var -klar til at seile. - -Ikke før var motorerne begyndt at surre, før millionæren hoppet op og -bad om at faa komme ned i maskinrummet. „Jeg er aldeles gal efter -maskiner, gutter.“ - -„Kom bare med,“ sa Sir Ralph muntert. „De er vor gjest, og jeg vil -forestille Dem for de andre.“ - -„Jeg tror jeg kommer til at opleve mit livs herligste eventyr,“ sa -millionæren henrykt. „Men John P. Rockerman er ikke den som gjør en -Jules Verne-trip som denne uten at betale for sig, og --“ - -Men Sir Ralph avbrøt ham leende, og snart var den lille fyren i bedste -forstaaelse med dem alle, mens han fór om og saa paa alt og febrilsk bød -frem sine cigarer. - -„240 kilometer i timen! Det kalder jeg at reise!“ ropte han beundrende. -Men idet han manøvrerte cigaren ned i den ene mundviken, spurte han: -„Tør jeg saa spørre hvad det er for nogen ekstra-affærer som er skyld i -at Dere reiser over Stillehavet paa denne elegante maate?“ - -Dale smilte og saa spørgende paa Sir Ralph, som saa forsigtig fortalte -manden litt om grunden til deres reise. - -Millionæren var henrykt. „Da forstaar jeg Dere er paa jagt efter -dollarerne likesom Deres ydmyge tjener her. Og jeg haaber Dere vil naa -maalet. Hvis John P. Rockerman kan hjælpe Dere, saa bed ham bare. Dere -gjør mig en umaadelig tjeneste ved at skysse mig over her med slik fart, -saa jeg vil gjerne gjøre gjengjæld.“ - -Dale fortalte ham at det kunde han kanske faa anledning til, og nævnte -den manden i San Frananco som hadde den fjerde „nøkkel“, og hvis spor de -ikke visste at finde. - -„Gutter!“ sa millionæren med eftertryk; „ved at møte John P. Rockerman -har Dere været ordentlig heldige. Hiram S. Montgomery er en av mine -forretningsforbindelser i San Frananco og en meget anset mand. Hans -forfædre har levet der i mange generationer. - -Si om ikke dette er held? Nok en cigar, hr. Dale?“ - - - - -KAPITEL XVIII. - -„Nøkkelen“ blir fuldstændig, og en duel i luften. - - -Kl. 3 efterm. samme dag styrte aeroplanet nedover til San Franancos -travle havn paa Kaliforniakysten. - -Dale kredset tre ganger rundt byen for at utse sig landingssted, -hvorefter han steg ned i en stor, vakker park i utkanten av byen. Og fem -minutter efter sat Sir Ralph og Dale med Rockerman i en bil og kjørte -raskt til byens forretningsstrøk for at finde Montgomery. - -Rockerman var meget ivrig i at vise dem denne tjeneste til tak for den -hurtige befordring. Og ikke en halv time efter landingen sat Sir Ralph -og Dale i hr. Montgomerys kontor, og fandt til sin glæde at han var den -rette mand. - -Det sidste ord viste sig at være „solopgangen“. Og den fuldstændige -„nøkkel“ blev altsaa nu en sammenhængende sætning: „_Giv agt paa -solopgangen._“ - -Hvorledes denne kunde hjælpe dem til at finde skatten, vilde de vel faa -vite naar de kom til øen. - -Hr. Montgomery, som var en meget gjestfri mand, inviterte hele selskapet -til middag paa byens største hotel, og satte en politivakt ved -aeroplanet mens de var borte. - -Under den lille muntre middag fortalte verten sine gjester om den nyeste -maate at drive sjørøveri paa. I flere maaneder hadde kapteiner som førte -passagerbaater, klaget over at de var blit anholdt paa forskjellige -steder, ikke mange mil ut til havs, av et stort sjørøver-luftskib. Og -metoden hadde hver gang været den samme. Luftskibet svævet lavt nede -over skibet og sigtet paa det med sine to kanoner. Og naar saa den -forfærdede kaptein, truet med ilden fra luftskibet, hadde maattet trække -sine hjælpeløse passagerer op paa dækket, klatret et par væbnede mænd i -taugstiger ned til dem og truet fra dem alle deres juveler og værdifulde -saker. Torpedobaater var sendt ut for at befri sjøen fra disse -luftrøvere, men hadde intet kunnet utrette, da de aldeles ikke hadde -fundet skibet. - -„De gjemmer det vel i et skur som de har bygget paa en øde strand ved -kysten et sted,“ mente Dale, som meget interessert hadde hørt paa sin -verts beretning. - -„Det kan nok være,“ sa Montgomery. „Men jeg har fortalt dette, fordi jeg -tænkte om Dere muligens ved at krydse litt paa denne strækning hvor de -har været, kunde komme ind paa dem og saa ødelægge gasballongen deres?“ - -„Ja, her har vi manden som har denslags i sin magt,“ svarte Dale leende -og pekte paa Longley. - -Longley smilte og svarte rolig: „Ganske vist, hr. Montgomery, er vi -istand til at flyve en god del hurtigere end de kan. Og jeg skulde tro -at vor ene kanon, som er et særskilt godt vaaben, skulde kunne hamle op -med deres to. Klart er det ogsaa, at en duel i luften mellem vort -aeroplan og et luftskib vilde være en meget lærerik oplevelse, endskjønt -jeg for min part ikke har stor tvil om resultatet. Men det er høist -tvilsomt om det i det hele tat vil lykkes os at komme over de -kjeltringerne.“ - -„Det er saa,“ svarte Montgomery; „men om Dere kan avse nogen timer -imorgen til at krydse efter dem, saa gjør det. Har Dere ikke fundet dem -inden middag, saa send mig et traadløst telegram, og fortsæt saa jagten -efter skatten.“ - -Og dette blev de enige om. - - -Havet laa under dem paa alle kanter, og en glødende sol kastet sine -straaler ned paa det. - -Aeroplanet var en times flyvning fra San Frananco, og kredset om, ti -tusen fot oppe i luften, i store cirkler, som en vældig ørn speidende -efter sit bytte. - -Sir Ralph hadde efter frokosten sat Jack og Tony paa vakt i -taarnvinduerne, og lovt en tokrone til den som først fik -sjørøver-luftskibet i sigte. - -En halv times tid hadde de flittig brukt kikkerterne, da Dale, som da -styrte, pludselig sa: „Hvad er det for en prik vi ser der mot horisonten -ret frem?“ - -„Bare en damper,“ svarte Jack skuffet. „Ikke nogen tokrone at tjene -denne gangen.“ - -„Jeg tror nu allikevel vi maa holde kursen dit og faa kapteinen i tale,“ -mente Dale. „Kanske han kan ha hørt noget om luftskibet. Slik som vi -holder paa her, synes jeg det er som at lete efter en naal i et -høilass.“ - -Han vendte baugen mot damperen. - -Imidlertid hadde Tony tat kikkerten fra Jack og stirret ivrig paa -skibet. Saa ropte han pludselig: „Se, Dale, se!“ - -„Naa -- tror du at du har vundet tokronen nu kanske?“ spurte Dale og lo. -Men han tok kikkerten og stod et øieblik og saa gjennem den. - -„Tony, tokronen er din! Det er ikke saa let at faa øie paa den gasblæren -mot himmelen. Men jeg er sikker paa at det er luftskibet, og jeg tror de -kjeltringerne agter at slaa ned paa damperen der nede.“ - -„Sandelig min hat! Da skal vi knipe dem!“ ropte Jack og løp for at -fortælle sin far nyheten. - -De var alle enige om at dette virkelig var luftskibet, og satte med fuld -fart mot det. - -„Aha! de har faat øie paa os og begynder at styre væk,“ sa Sir Ralph. - -„Ganske rigtig. Og det viser netop at det er de kjeltringerne vi er -efter,“ sa Dale. „Men la dem bare fare, foreløbig. Vi skal nok naa dem -igjen; la os først snakke med kapteinen paa damperen.“ - -„Udmerket idé,“ mente Sir Ralph. - -Et par minutter efter var de over dampskibet og praiet det fra -utgangsdøren. Det viste sig at være leiet til en lysttur med en hel del -av San Franancos velstaaende beboere ombord. Saa det vilde blit et -storartet bytte for sjørøverne. Dale var nu endda sikrere paa at det var -sjørøverluftskibet de hadde set, og at det laa og lurte paa damperen. -Han styrte derfor øieblikkelig efter det. De kunde nu tydelig se dets to -store propeller paa hver side av gondolen svinge rundt i luften. Longley -stod og betragtet det kritisk gjennem kikkerten. „Det er ikke en -Zeppeliner,“ erklærte han. „Det har en svær gasballong, der holdes -stramt utspændt ved en indvendig balonet, og er øiensynlig indrettet til -at kunne bære meget, men gaar langsomt. Dets maksimumfart tænker jeg er -omtrent en 60-70 km. i timen, saa vi klarer godt at kredse omkring det.“ - -Aeroplanet halte ogsaa hurtig ind paa sit bytte, og da de der saa at de -var forfulgt, lot de en hel del vandballast gaa overbord, og begyndte -hurtig at stige i det haab, uten tvil, at undgaa angrep saa høit oppe i -luften. - -Men Dale „klatret“ resolut efter. - -„Det er otte av de røverne der ombord,“ fortalte Sir Ralph, som nu hadde -kikkerten; „og de løper op og ned i gondolen som mus i en fælde. Hallo, -der slipper de ned mere vandballast. Men vi faar nok være litt -forsigtige, gutter, naar vi nærmer os dem. Jeg ser to uhyggelige kanoner -paa styrebroen.“ - -„Det har jeg ogsaa set,“ sa Longley. „Og da denne historien sikkerlig -ender med at vi utveksler bomber og blykuler, saa tænker jeg det er -bedst jeg forbereder mig. Skal jeg faa de samme hjælperne mine nu -ogsaa?“ - -Jack og Tony var mere end villige og fulgte ivrige med Longley. - -Efterat luftskibet hadde sluttet at stige og var i en høide av 8000 fot, -sagtnet Dale farten og styrte henimot det. - -„Hold øie med dem, Sir Ralph,“ bad han; „jeg tænker de er av samme -farlige sorten som dem vi før har hat med at bestille.“ - -Dale var nu kommet luftskibet saa nær at det bare var en kilometer -mellem dem. - -„Naa, Sir Ralph,“ begyndte han, men blev avbrutt av et skarpt: „Aa!“ - -Fra luftskibets gondol saaes et blink, en røksky, og et øieblik efter -hørte de en svak, raslende lyd. - -Dale dreiet instinktmæssig rattet. Men just som aeroplanet skulde til at -lystre og svinge til siden, hørtes en skarp, metallisk klang fra den -vingen som var nærmest luftskibet. - -„Jeg spør, Dale,“ ropte Sir Ralph forfærdet. „De slynglerne maa ha -truffet os! Tror De skaden er farlig?“ - -„Kan ikke tænke det,“ svarte Dale rolig. „To eller tre skud fra deres -kanoner har rimeligvis gjort nogen smaa huller i de tynde metalplaterne -i den ene vingen. Men det vil vist ikke gjøre noget, ikke ha spor av -indflydelse paa flyvningen. Og vi kan sætte nye plater paa næste gang vi -lander. Men se allikevel efter.“ - -Sir Ralph saa ut av vinduet. „De har ret, Dale. De har truffet os ute i -vingespidsen. Skuddene er gaat tvers igjennem. Jeg kan se hvor kulerne -er gaat ut igjen.“ - -„Ja, det gjør ingenting,“ forsikret Dale. „Saa længe propellerne er -uskadte, er det ikke noget at være bekymret for. Men disse slynglerne -som har vovet at skyte paa os, de skal ha det igjen! Ved Jupiter!“ - -Ikke før hadde han sagt dette, før de begyndte at fyre paany fra -luftskibet. - -„Ja, hvad er saa programmet?“ spurte Sir Ralph. „Skal vi sprænge dem i -filler straks?“ - -„Nei, paa ingen maate,“ svarte Dale; „vi vil ikke ha deres død paa vor -samvittighet, endda saa store kjeltringer som de er. Men jeg har en -plan.“ - -I faa ord forklarte han denne, og Sir Ralph fandt den aldeles udmerket. - -„Godt, meddel den saa til de andre, er De snild, og bed Longley bruke -almindelige projektiler og ikke bomber. Imens manøvrerer jeg os i rigtig -stilling.“ - -Fra luftskibet skjøt de fremdeles, men da aeroplanet kredset forsigtig -om utenfor skudvidde, var det til ingen nytte. Og nu opdaget mandskapet -paa luftskibet at aeroplanet forandret taktik. Det kom i fuld fart mot -dem, og et glimt, fulgt av et knald, kom fra et sted bakom taarnet. De -forsøkte at møte dette pludselige angrep, men hørte i det samme noget -knake og brake like ved. Det var en av propellerne som var blit rammet -av et skud fra aeroplanet, og nu hang der ubrukelig. - -Der blev en øieblikkelig forvirring. Den anden propel, som nu ingen -kamerat hadde til at hjælpe sig, snurret fremdeles rundt og førte skibet -ut av kurs, like mot fienden. Og før styreren kunde faa stanset -motorerne og kastet roret om, kom der nok et skud og traf den anden -propel med samme fortvilede sikkerhet som første gang. Nu hang begge -propellerne der ødelagte. Motorerne fór aldeles vildt en stund. Saa -stoppet ogsaa de, og skibet begyndte hjælpeløst at drive for vinden. - -„Hør her, min kjære Longley,“ sa Sir Ralph. „De træffer saa sikkert at -det er næsten uhyggelig.“ - -Longley bare smilte og grep som han pleide, efter pipen sin. „Det der -var bare som at skyte mot façaden av et hus.“ Han nikket foragtelig -bortover mot skibet. „Men det som blir vanskelig at træffe, det er, som -jeg har sagt, et hurtigflyvende aeroplan.“ - -„Se, de heiser et hvitt flag i gondolen,“ ropte Jack. - -„De har vel hat nok av Deres opmerksomheter nu da, Longley,“ sa Sir -Ralph leende. - -Men Longley fandt det sikrest fremdeles at ha kanonmundingen vendt imot -dem mens de styrte bort til sin motstander, og Sir Ralph gik ut paa -platformen for at praie mandskapet derover. De stod der alle og hang -over rækverket paa gondolen. - -En høi, tynd, skjegget mand, som øiensynlig var anføreren, svarte med -sterk amerikansk akcent. - -Sir Ralph la merke til at hans undergivne saa ut til at være rigtig -nogen slyngler av blandet nationalitet. - -Amerikaneren, som først bandte stygt, ropte saa over til dem: „De har -faat overtaket over os med den kanonen Deres, det er sikkert nok. Men -hvad er saa betingelserne?“ - -Sir Ralph svarte, langsomt og tydelig: - -„Vinden vil drive Dere tilbake til kysten. Slip ut en del gas saa snart -Dere naar stranden, og land der. Hører De?“ - -„Jeg antar det. Men hvad saa?“ - -„Gjør bare hvad jeg har sagt; det er det hele. Og husk at om Dere finder -paa nogen streker, sprænger vi ballongen i filler.“ - -Efter denne trusel snudde Sir Ralph om og gik ned, mens Dale begyndte at -kredse langsomt om i luften for at holde skridt med det drivende -luftskib. - -Omtrent en time gik med før de naadde kysten; da slap luftskibet ut en -del gas og sank hurtig. Det naadde jorden i en dal bak nogen lave aaser. - -Dale hadde hele tiden fulgt med, og Sir Ralph viste sig nu igjen paa -platformen. - -„Hvad befaler kapteinen nu?“ spurte amerikaneren ironisk. - -„Kom Dere alle ut av gondolen saa fort Dere kan,“ lød svaret. - -„Hvad mener De? Da vil jo skibet vort fare tilveirs og blaase bort som -en fjær!“ protesterte amerikaneren. - -„Det er akkurat hvad vi vil,“ svarte Sir Ralph tørt. - -„Øgler!“ ropte den anden. „Tror De vi vil ut av luftskibet, som har -kostet os tusener paa tusener, bare fordi De befaler os det, og la det -drive av som en anden sæpeboble?“ - -„Ja, jeg gjør,“ svarte Sir Ralph tørt igjen. „Og hvis Dere ikke skynder -Dere, saa sprænger vi baade skibet og Dere i filler.“ - -Amerikaneren svor rædselsfuldt. Men det elendige mandskapet hans, som -var ræd for livet, bestormet ham, og forlangte tydelig at han skulde -lystre fiendens ordre. - -„Men vi kommer til at sulte ihjel her paa denne øde stranden,“ -protesterte han fremdeles. - -„Saa ta noget mat med Dere. Og hør her, hvis Dere ikke er ute av -gondolen inden tre minutter, saa skyter vi.“ Han tok uret frem. - -Amerikaneren svor og bandte, men til ingen nytte. Mandskapet tok ingen -notis av ham længer, men grep alt hvad de kunde faa med av proviant, og -gjorde sig istand til at forlate luftskibet. Og da anføreren saa at han -risikerte at fare alene tilveirs med skibet, gjorde han sig færdig til -at hoppe ut med de andre. - -Sir Ralph saa paa klokken. „Et halvt minut igjen!“ ropte han. - -Neppe hadde han sagt det, førend de alle klatret over rækverket og -hoppet ned. - -I samme øieblik fór luftskibet tilveirs som en anden boble, og strøk med -en viss fart op mot skyerne. - -Dale efter med aeroplanet, og lot de strandede luftsjørøvere bli -staaende der alene og stirre efter sit eget skib og dets erobrer. - -Longley gik igjen ut paa kanon-platformen og tok sigte. Bom! sa det, og -ut sprat et projektil, som traf midt paa gasballongen. I næste øieblik -faldt hele det ødelagte luftskib med et smeld ned paa trætoppene og blev -hængende der. - -Dale vendte sig rolig til Sir Ralph: „En udmerket maate at behandle -sjørøvere paa, ikke sandt?“ - -„Storartet!“ var svaret. - - - - -KAPITEL XIX. - -Øen. - - -Efter at ha øvet justis over de flyvende sjørøvere fortsatte aeroplanet -sin kurs mot sydøst. Søndag morgen, 7de aug., hadde de den Mexikanske -Bugt under sig. Ved frokosttid var de igjen over land; det var Yucatan. -Saa time efter time over det Caraibiske Hav, og da natten kom, fløi de -fremdeles høit oppe og med fuld fart over umaadelige havstrækninger. - -Men ved daggry næste morgen var de alle paafærde, og fik da se at de -hadde naadd det sted de styrte imot, den vide munding av den store -Omano-flod paa den nordøstlige kyst av Syd-Amerika. - -„Men elven er jo brun!“ ropte Jack. - -Sir Ralph forklarte at den hadde denne farve fordi den i sit hurtige løp -førte med sig en hel del jord. - -„Og nu skal altsaa kursen sættes mot øst-nord-øst?“ spurte Dale. - -„Ganske rigtig,“ svarte Sir Ralph. „Ifølge gamle Granit-Girdlestones -kart vil retningen øst-nord-øst fra mundingen av Omanofloden føre os -direkte til øen med vor skat.“ - -Efter frokost holdtes skarp utkik fra taarnvinduerne; men der var endnu -intet andet at se end det ensformige syn av himmel og hav. - -Saa kom lunchen, og forventningerne steg. Klokken var et kvarter over -to, da Dale, som stod i styrehuset og brukte sin kikkert, pludselig -satte i at le og spurte: „Er der en tokrone at vinde nu ogsaa, Sir -Ralph?“ - -„Nei, ikke denne gang,“ kom det leende til svar. „De og gutterne er -altfor skarpsynte for mig!“ - -„Men ser De virkelig noget, Dale?“ spurte Jack ivrig. „Noget virkelig -- -ikke noget narreri!“ - -„Spøk er utelukket, Jack,“ svarte Dale. „Men nu har jeg i tre minutter -set paa noget som, hvis det ikke er øen, maa være noget som prøver paa -at bedrage os.“ - -„Aa, la mig se!“ ropte Jack. - -„Ja, men husk, det er ingen tokrone at vinde denne gangen.“ - -Jack holdt pusten av bare iver, satte saa i: „Sandelig min hat! Der er -den!“ - -„Ta det med ro nu, Jack,“ sa Sir Ralph, som stod ved styrehjulet. „Det -kan nok hænde det er en ø; men er det vor ø?“ - -„Ja, det er pointet,“ sa ogsaa Dale smilende. - -Jack tok kikkerten igjen og ropte snart triumferende: - -„Der er et fjeld paa den øen vi skal til, ikke sandt, far?“ - -„Jo, et stort, spidst fjeld, som stiger næsten ret op fra stranden.“ - -„Ja, da er det vor ø,“ forsikret Jack. „Det Dale saa, _er_ en ø, og der -_er_ et fjeld som staar ret op som en sukkertop.“ - -„Det klinger lovende; men la mig nu ogsaa faa se,“ svarte Sir Ralph. - -„Jeg tror nok du har ret, gutten min,“ sa han om en stund. „Dette er -akkurat øen, slik som jeg efter det gamle kartet har tænkt mig den.“ - -„Men om der skulde være nogen tvil, saa kan vi komme efter om det er den -rette ved at regne ut tiden vi har brukt,“ foreslog Longley. - -Dette gjorde han, og kom til det resultat at de hadde brukt akkurat den -tid de forut hadde beregnet. - -De blev nu allesammen fuldstændig overbevist om at det maatte være -deres ø. - -Der faldt stilhet over dem efter dette. Og de stod alle og stirret mot -den lille lappen som laa der saa ensom ute i havet, men som for hvert -øieblik blev tydeligere og tydeligere for dem. - -Sir Ralph vendte sig mot Dale og sa smilende: - -„Tænk, denne lille flekken har vi reist alle disse tusen kilometer for -at naa! Det ser ikke ut som om det hadde været stort at reise efter.“ - -„Det er saa,“ svarte Dale og tok sig en cigaret. „Det ser næsten ut som -om den kunde glide bort og forsvinde under vandet for os hvad øieblik -det skulde være. Men saa liten som den er, saa er den altid stor nok til -at rumme en net ansamling av kostbarheter,“ tilføiet han leende. - -„Det er sandt, ja,“ svarte Sir Ralph. „Men det som forvirrer mig, er -disse „nøklerne“ vore. „Giv agt paa solopgangen“ -- det lyder visselig -poetisk nok. Men jeg skulde ønsket det hadde været en litt mere praktisk -nøkkel! Hvorfra, f. eks. skal vi gi agt paa solopgangen?“ - -„Jeg har tænkt paa dette, jeg ogsaa,“ sa Longley. „Men jeg ræsonnerer -som saa, Sir Ralph, at Deres stamfar var en meget utspekulert gammel -mand. Han har ikke ment, at fordi om man hadde faat „nøklerne“ og var -kommet til øen, saa skulde alt være klappet og klart da heller. Han har -tænkt som saa, at naar han har hat saa meget stræv og har løpet saa -mangen risiko for at samle skattene, saa skal de som faar dem, ogsaa -gjennemgaa baade farer og vanskeligheter.“ - -Dale var enig, og erklærte at hvad de nu hadde at gjøre, var at finde ut -av den gamle sjørøvers gaade. „Apropos, blir der sat op nogen præmie nu, -Sir Ralph?“ spurte han og blunket til gutterne. - -„Ja, i dette tilfælde absolut,“ lo Sir Ralph. - -„Hvad da?“ spurte Jack fort. - -„Den som finder ut av hemmeligheten med „nøkkelen“, slik at det hjælper -os til at finde skatten, kan nævne hvad han vil -- inden rimelige -grænser -- og han skal faa det.“ - -„Sandelig min hat!“ ropte Jack. „Kanske jeg da kunde ha en chance for at -faa den motor-cykkelen jeg saa længe har ønsket mig!“ - -„Og jeg vil ha et førsterangs mikroskop,“ erklærte Tony. - -„Godt, saa har vi da i ethvert fald to ivrige forskere,“ sa Longley. - -De var nu kommet saa nær øen at de hadde fuld oversigt over den. Den var -liten, meget liten; Sir Ralph anslog den bare til at være en 4-5 km. fra -ende til ende. Den lille øs strand, som havets hvite bølger brøt imot, -var øde og gold, og strakte sig kanske et par hundrede meter indover -land. Saa begyndte et træbelte som ofte var avbrutt; men trærne var -vindskjæve og sønderrevne, og vokste bare halvveis opover fjeldsiden. - -Fjeldet som var avtegnet paa det gamle kart, var rundagtig, næsten -kileformet. Og naar undtages de trær som stod nederst paa det, var det -likesaa øde og stenet at se paa som stranden. - -„Det ser ikke meget hyggelig ut der,“ bemerket Sir Ralph. - -„Kan jeg faa laane kikkerten litt, far; der er noget som det av og til -skinner i paa toppen av fjeldet,“ sa Tony. Det hadde Jack ogsaa lagt -merke til. - -„Vand, tænker jeg,“ sa Dale. - -Tony tok kikkerten. „Ja, det er en stor dam, næsten som en indsjø. Det -ser ut som den dækker hele toppen, akkurat som en kop fyldt med vand.“ - -„Ganske pudsig, ikke sandt?“ spurte Sir Ralph. „Men det er nok mere paa -denne øen end vi kan se med én gang, det kan dere være viss paa. Den -fordypningen kan være blit til ved et vulkansk utbrud, og er saa litt -efter litt fyldt med vand og blit en indsjø.“ - -Dale mente ogsaa at dette var høist sandsynlig. - -Men nu var de kommet saa nær øen at de maatte tænke paa landingen. -Stranden syntes at maatte være det eneste sted hvor det gik an at lande; -men de var enige om at det ikke netop vilde bli nogen fin landingsplads. - -I langsom glideflugt nærmet de sig stranden i den hensigt at lande -paralelt med sjøen, og saa nær trærne som mulig. Aeroplanet sank og -sank, indtil Dale ropte: „Hold dere fast, alle mand! Jeg tænker vi faar -nogen ordentlige støt!“ - -Men advarselen hadde næsten været overflødig. De kom saa behændig ned at -understellet bare ganske let kom i berøring med jorden og sendte stenene -paa stranden rullende ned mot sjøen, mens aeroplanet kom til ro like ved -træbeltet under fjeldet. - -Ingenting rørte sig paa øen; alt var forunderlig stille. Og nu da -motorerne var stanset, hørtes bare bølgernes skvulpen mot stranden. - -„Det ser ikke egentlig ut til at nogen har ventet os her,“ bemerket -Longley, idet han stod i vinduet og saa ut over den øde strand. - -„Saa meget desto bedre,“ svarte Sir Ralph, „man kan greie sig uten -selskap, naar man er paa jagt efter en skat.“ - -„Det er virkelig sandt,“ sa Dale og lo, og gik saa for at indføre -ankomsten til øen i journalen. - -„Kl. 2,30, mandag 8de aug.,“ læste han op. „Vi har nu været 13 dage paa -reisen hit. Godt gjort, gutter?“ - -„Vidunderlig!“ forsikret Sir Ralph. - -„Hvem roper hurra for Kerrs motorer?“ spurte Tony. - -„La gaa!“ ropte Jack. Og dermed satte de i et egte Sandholme-hurra. - -„Ja, jeg _er_ fornøiet med disse motorerne,“ sa Kerr og gned sig i sine -store og kraftige arbeidsnæver. - -Sir Ralph foreslog at de straks skulde ta en tur og inspicere øen. -De kunde endda komme tilbake før det blev mørkt. - -Men hvem skulde saa bli tilbake og holde vakt ved flyvemaskinen? Kerr -forsikret at han maatte se over sine motorer, og Longley at han maatte -indføre en del i dagboken, saa han fik den à jour, desuten reparere -skaden i den ene vingen, og sætte ind tre smaa, nye metalplater. Saa -blev det altsaa disse to som blev tilbake. - - - - -KAPITEL XX. - -Forskjellige opdagelser. - - -Nogen minutter senere steg de andre fire ned ad stigen og begyndte at -gaa bortover de glatte stener paa stranden. Tony hadde sit -fotografiapparat med, og Jack sin boks til at samle rariteter i. - -„Jeg tænker vi maa gaa langs stranden en stund, og saa se at klatre op -over fjeldet, hvis det da lar sig gjøre,“ sa Sir Ralph; „det ser -frygtelig brat ut herfra.“ - -„Ja, kan vi ikke, saa faar vi ty til flyvemaskinen igjen, og flyve -derop,“ sa Dale og lo. - -De gjorde som Sir Ralph hadde foreslaat, og holdt sig nær trærne, hvor -det var forholdsvis let at komme frem der. - -Det var Dale som kom til at gjøre den første opdagelse paa turen. De var -netop kommet forbi en træklynge som skjulte flyvemaskinen for dem, da -han pekte fremover stranden paa noget som laa ikke langt fra sjøen. - -Sir Ralph, som var like efter ham, syntes det saa ut som skelettet av et -dyr. „Jeg ser noget som ligner ribben, langs siden av det. Kanske et dyr -som sjøen har skyllet op. Men la os se efter hvad det er.“ - -De gik derbort med gutterne løpende foran. Jack naadde først frem og -ropte straks til de andre: „Det er en gammel baat.“ - -Ganske rigtig. Det var levningerne av en baat, som de forresten ikke -trodde hadde ligget der saa svært længe. „Jeg tænker dette er en -relikvie efter vor elskelige ven Schultz’ besøk her,“ mente Sir Ralph. -„Som De husker, Dale, trodde jeg det maatte være omtrent et aar siden -han gjorde sit resultatløse besøk her, og saa længe omtrent, tænker jeg -denne baaten kan ha ligget her ogsaa.“ - -„Kanske den hadde faat skade paa en eller anden maate før de reiste, -og at de saa ikke har villet vente til de fik den reparert,“ sa Dale. - -„Høist sandsynlig. De var vel rasende over ikke at ha fundet nogen skat, -saa de var likeglad med den ogsaa. Rimeligvis er de kommet hit med en -kystdamper, og har saa hat et par baater til bruk til og fra skibet. -Gjetninger naturligvis; men i et hvert fald er dette en baat,“ sa Sir -Ralph. „Saa gik vi videre da.“ - -„Nei vent litt, far, jeg maa ha et snapshot av denne gamle baaten,“ sa -Tony. Og mens han tok det, fandt Jack nogen rare kulørte stener paa -stranden. - -Sir Ralph og Dale var nu ifærd med at bane sig vei til foten av fjeldet -for at begynde paa opstigningen, da de pludselig stanset. - -„Hallo!“ sa Dale og saa ned. Han plystret saa smaat. Paa et sted hvor -der var løs jord mellem stenene, fik de se et halvt dusin huller som var -gravet en fem, seks fot dype, og med den opkastede jord ved siden av -sig. - -„Aha!“ sa Sir Ralph og spidset munden. „Dette er interessant, Dale? -Flere beviser paa vor listige professors flid.“ - -„Men hvorfor skulde han grave huller her?“ spurte Jack. - -„Du maa huske paa at Schultz hadde ikke nogen „nøkkel“ da han kom til -øen, som vi har,“ sa Sir Ralph. „Han har naturligvis maattet forsøke sig -frem med litt av hvert, og her har vi ett av hans forsøk. Men én ting -vet vi med visshet, at han ikke fandt skatten, tiltrods for al sin -graving og leting, ellers vilde han ikke ha stjaalet tegningerne fra os -og bygget den flyvemaskinen.“ - -„Og nu faar vi sørge for at han ikke har mere lykke med sig denne gang -heller,“ sa Dale rolig. - -„Ja. Men saa var det opstigningen da,“ sa Sir Ralph. - -Efter at være kommet gjennem skogen, saa de at de nok uten større -vanskelighet kunde komme op paa fjeldet, naar de gik i siksak opover. - -De begyndte da paa veien, og steg opover til de hadde naadd de sidste -trær. Der stanset de for at puste ut, og kunde derfra til begge sider se -stranden. Der laa ogsaa aeroplanet næsten ret ned for dem, og saa ut som -et stort insekt med vinger. Da de saa forsatte opover, skjønte de at -opstigningen blev endda brattere. Nedenfor hadde der været jord mellem -trærne, men her var grunden haard og dækket av en eiendommelig stenart. - -Sir Ralph tok et stykke av den op og betragtet den nøie: „Som jeg -tænkte, dette fjeldet har vulkansk oprindelse; dette er blandet med -størknet lava.“ - -„Rimeligvis er da fordypningen paa toppen krateret, og er siden blit -fyldt med vand,“ mente Dale. - -De klatret høiere og høiere, i gaasegang og temmelig besværlig gik det. -De snublet og gled, men kom da endelig aldeles andpustne og bedækket med -et fint støv efter alle stenene de hadde sparket løs, op paa toppen. Og -der møtte dem et eiendommelig syn. Toppen var praktisk talt rund; det -saa virkelig ut som om nogen „hadde skaaret skalken av den“, som -Tony sa. - -Indsjøen, som de hadde set fra aeroplanet, begyndte bare nogen faa meter -fra der hvor de var kommet op. Og den var ogsaa rund, og fyldte krateret -til bredden som en kop med vand. Rundt om den var der bare nogen faa -meter jord som de kunde gaa paa. Selve sjøen var meget liten, igrunden -ikke større end en dam; tversover kunde den vel være henimot en 100 -meter. - -„Sandelig min hat! dette er en rar sjø,“ sa Jack. „Du burde ta et -billede av den og, Tony, akkurat herfra.“ - -Men Tony hadde for øieblikket ikke tanke for sit fotografiapparat. Han -stod og stirret intenst paa et punkt ved bredden av indsjøen et stykke -borte fra dem. - -„Det stikker noget op av vandet der!“ Han pekte ivrig. - -„Ved Jupiter, det gjør det!“ ropte Dale. „Det ser ut som en stang, ikke -sandt? Du tænker nok paa at vinde det mikroskopet du, Tony? Men la os -gaa bort og se hvad det er.“ - -De gik langs stranden, som var fast og behagelig at spasere paa efter -den besværlige opstigning. Det var en lang stang som stod med en -halvpart over, og den anden halvpart under vandet. Og da Dale og Jack -trak den op av vandet, saa de noget mer ogsaa. Paa den del som hadde -været under vandet, hang nogen trevler av et garn. - -„Aha! rester av et fiskegarn!“ mente Jack. - -„Baade ja og nei,“ svarte hans far og smilte. „Det har været et garn, -men jeg tror det har været brukt til at fiske efter noget som er -adskillig mere værdifuldt end fisk.“ - -„Aa, jeg forstaar,“ sa Tony fort, „det er et garn som de har brukt til -at dra gjennem sjøen her for at se om de kunde fiske skatten op.“ - -„Ganske rigtig,“ nikket Sir Ralph. „Jeg tror nok vi er kommet over nok -en relikvie efter vor ven Schultz. Han har nok ogsaa syntes at det var -noget eget ved denne indsjøen, og har tænkt at skatten laa skjult paa -bunden av den. Og saa har han tat det systematisk.“ - -„Og allikevel ikke fundet noget,“ tilføiet Dale. - -„Men nu skjønner vi hvad de har brukt den baaten der nede til ogsaa; -de har nok hat den her oppe for at kunne dra garnet fra den.“ - -„Ja, men hør nu her,“ sa Jack og satte i at le; „den skatten maa da være -et sted. Jeg tænker ikke den hænger som et andet eple paa et træ; den er -vel heller begravet i jorden et sted.“ - -„Ja, men husk,“ sa Dale, „at det er juveler, og at de sandsynligvis er -pakket sammen i et skrin som vel ikke kan være saa stort, og da er det -jo næsten som at lete efter en naal i et høilass, er det ikke?“ - -Jack tilstod leende at det var det da rigtignok. - -„Men i ethvert fald er vi ikke gaat ut for at finde skatten akkurat nu,“ -avbrøt Sir Ralph dem. „Vi skulde bare foreløbig rekognoscere litt. For -øieblikket har vi ikke andet at gjøre end at gaa tilbake og drikke te og -diskutere alt dette. Saa faar vi se om solopgangen imorgen vil opklare -noget for os.“ - -„Vel talt,“ sa Dale. „Især det om teen. Alt dette rusket og støvet vi -fik i os da vi klatret opover, har gjort mig aldeles tør i strupen.“ - -„Altsaa: Te skal være,“ kommanderte Sir Ralph. Og dermed klatret og gled -de nedover fjeldskraaningen igjen, mens gutterne hujet og ropte for at -tiltrække sig Longleys opmerksomhet. De kunde nemlig se ham paa -platformen nede paa aeroplanet. - - - - -KAPITEL XXI. - -Solopgangen. - - -Det var efter aften samme dag. Sir Ralph bød gjestfrit om sine -yndlingscigar, og foreslog saa at de skulde ha sig en passiar om hvordan -de skulde gripe saken an. De sat saa hyggelig og røkte i den lille -salong, hvor de elektriske lamper lyste festlig op, netop en beleilig -stund til at holde et litet krigsraad. - -At de maatte vente og se solopgangen, var nu i ethvert tilfælde sikkert. - -„Hvad den vil vise os -- om den da i det hele viser os noget -- kan jeg -umulig forestille mig,“ begyndte Sir Ralph. „Men gamle Granit-Girdlestone -var jo ikke nogen dumrian, saa der maa være nogen mening i de ordene: -„Giv agt paa solopgangen.“ Hvad er Deres mening, Longley?“ - -„Naar dette er „nøkkelen“, saa maa der jo være nogen mening i den,“ -svarte han bestemt. „Men om jeg har opfattet Deres gamle stamfar rigtig, -saa tænker jeg ikke det skal bli saa let at utgrunde meningen med den -„nøkkelen“, selv om vi nu har ordene.“ - -Men nu kom Kerr, som ellers ikke var meget talende av sig, ogsaa med en -bemerkning: - -„Jeg tænker paa det, at hvis det ikke var noget rent galt med motorerne -paa den andre flyvemaskinen, saa tror jeg ikke de kunde bruke mere end -nogen timer til at gjøre dem istand. Derfor maa vi ikke glemme, mens vi -er paa jagt efter skatten her, at der er fare for at vi pludselig kan ha -dem her over hoderne paa os. Og da slipper de nok ned nogen bomber uten -først at si „se op“, eller „med Deres tilladelse“.“ - -„Det var godt du nævnte dette,“ sa Dale, „jeg har selv tænkt paa det, og -at vi maa være paa vakt dag og nat. Og naar nogen av os er ute, maa vi -ikke glemme at ha den lille traadløse med i lommen, saa vi kan bli kaldt -tilbake øieblikkelig av den som har vakt.“ - -Efterat de saa var blit enige om hvorledes nattevakten skulde fordeles, -gik de tilsengs. Dale tok første vakt og gik op og ned ute paa -platformen i maaneskinnet og røkte nok en cigar, som Sir Ralph hadde -nødet ham til at ta. Natten forløp aldeles rolig. Og meget tidlig var de -alle samlet i salongen for at faa en kop te før de gik ut for at se paa -solopgangen. - -De var alle tause, og der laa en høitidelig forventningsfuldhet i -luften. Dale forsøkte at spøke litt med gutterne, men det vilde ikke -rigtig gaa. Nu stod de alle paa den øverste platform. - -Dyp taushet. Endelig brøt Sir Ralph stilheten. „Nu kommer den,“ sa han -næsten hviskende, idet solen viste sine første straaler ute i horisonten -og farvet hele havflaten med rødt og guld. - -Som paa kommando vendte alle sine øine mot fjeldet. De muntre -morgenstraaler, budbringere om den kommende dag, spændtes ut over hele -havet, og badet pludselig fjeldtoppen som de stod og stirret -forventningsfulde op imot, i et væld av gyldent lys. - -Sir Ralph, som fra sine jagt- og opdagelsesreiser var vant til nøie at -gi agt paa alt, lot blikket omhyggelig, næsten forretningsmæssig, fare -hen over hele fjeldet. - -Han rynket panden, men sa ingen ting for ikke at forstyrre de andre. - -Nu laa ogsaa hele øen i solskin, og det glitret i metalplaterne paa -flyvemaskinen. - -Alle stod fremdeles tause og saa paa fjeldet. Og som de stod der, -forsvandt litt efter litt de forventningsfulde uttryk og gav plads for -dyp skuffelse. - -Det var Dale som først brøt stilheten: „Jeg har formodentlig ikke været -opmerksom nok.“ - -„Nei, det har vist ikke jeg heller,“ sa Longley. - -„Og jeg for min part har heller ikke set andet end solen og fjeldet, -ikke noget som kunde være nogenslags ledetraad,“ tilføiet Kerr og saa -litt forlegen ut. - -Men da vendte Sir Ralph sig om til de andre og brast i latter: „Det -letter umaadelig at høre dere alle si dette. Jeg trodde jeg var den -eneste som ingenting hadde set. Men hvad i alverdens rike betyr alt -dette? At solen først naadde fjeldet førend øen nedenfor, saa meget saa -vi alle. Men alt vi kan faa ut av det, er at skatten maa være skjult et -sted deroppe. Og faar vi ikke nogen tydeligere ledetraad end det, saa -kan vi bli gaaende her hele resten av vort liv og grave og rote og -spekulere og tøve.“ - -„Høist besynderlig og høist nedslaaende,“ sa Dale. „Men der er nogens -mening vi ikke har hørt endnu. Hvad sier vore konkurrenter til den -opsatte præmie?“ - -Tony rystet modløs paa hodet. „Jeg saa bare solen skinne over hele -fjeldet. Det er det hele.“ - -„Og du, Jack?“ - -Jack stod fremdeles ved rækverket og saa op mot fjeldet. Han svarte ikke -paa Dales spørsmaal, men spurte pludselig: „Har nogen kikkerten?“ - -„Jeg har den,“ svarte Sir Ralph. - -„Ja, se da gjennem den, tilvenstre, næsten op paa toppen. Kan du se en -fremspringende kant der, eller avsats?“ - -Jack talte fort og ivrig. - -Sir Ralph satte kikkerten for øinene og saa intenst en stund dit op hvor -Jack hadde pekt. - -„Ja, jeg ser det der. Det er ganske rigtig en avsats som stikker frem. -Men hvad tror du saa om den, Jack?“ - -„Ja -- der er kanske ikke noget i dette, naturligvis. Men da den første -solstraale traf fjeldet, forekom det mig at den lille avsatsen fik lyset -alene et sekund eller saa, og stod likesom ut for sig selv -- som om en -lyskaster et øieblik var vendt mot den, forstaar du?“ - -„Hm. Kan ikke si jeg saa noget slikt,“ svarte hans far og saa temmelig -skeptisk ut. - -„Men du skjønner, far, at jeg tilfældigvis saa akkurat dit i det samme -den første solstraale kom. Derfor saa jeg den avsatsen.“ - -„Naar vi tar i betragtning at ingen av os andre saa nogen verdens ting,“ -sa Dale, „saa foreslaar jeg at vi faar os litt frokost, og saa klatrer -op paa fjeldet igjen og undersøker hvad denne mystiske avsatsen er for -noget.“ - -„Et fornuftig forslag,“ sa Longley. - -„Ja, men hvis der ikke er noget i det hele, saa vil dere vel ikke rive -mig i filler for det?“ spurte Jack. - -De andre lo og gik for at faa frokosten istand. - -Kerr blev tilbake paa flyvemaskinen, da han paastod han fremdeles hadde -noget at se over paa motorerne, mens alle de andre tok veien opover -fjeldet igjen. Dale hadde tat den lille traadløse med i lommen, og Sir -Ralph og Longley hadde nogen redskaper med, om der skulde bli noget at -gjøre ved den omtalte avsats. - - - - -KAPITEL XXII. - -Avsatsen og det tomme rum. - - -Følgende sporene fra den første opstigning kom selskapet snart i høide -med avsatsen, men et godt stykke til høire for den; de maatte derfor gaa -langs fjeldsiden et stykke for at naa den. Da de saa var kommet dit, -viste den sig at være ca. 20 fot bred. - -„Det ser ut som om et troll har gaat her og skaaret sig en skive ut av -fjeldsiden,“ sa Jack. - -Efter at ha gjort en foreløbig undersøkelse, som ikke saa ut til at føre -til noget lovende resultat, tok Longley en hakke og begyndte med et -meget grundende uttryk at banke paa den del av avsatsen som stod ret op -og ned som en væg. - -Pludselig vendte han sig mot de andre og sa rolig: „Det er en hul klang -her. Det kan naturligvis være en naturlig hulhet, men jeg synes vi -skulde undersøke det.“ - -Dale kom ivrig med en kniv og begyndte at skrape væk det ytterste lag -paa de steder hvor Longley hadde hørt den hule klang. Sir Ralph hjalp -ogsaa til med sin kniv, og det var han som efter et par minutter ropte: -„Kom her, Longley og se! Her er en revne; jeg kan stikke knivbladet ret -ind gjennem den. Rart, ikke sandt?“ - -Men før Longley kunde svare, ropte Dale ogsaa: „Ved Jupiter! Her er -ogsaa en spræk!“ - -Longley svarte endnu ikke, men saa grundende paa de to lodretgaaende -sprækker, med en 4-5 fots mellemrum. - -Endelig sa han: „Vær saa snild at skrape væk litt mer hist og her mellem -begge sprækkerne.“ - -De skrapte og skrapte, men fandt ikke andet end fjeldvæggen. - -„Prøv litt lavere nede,“ foreslog Longley. - -Sir Ralph gjorde saa. Pludselig ropte han: „Hallo! her er nok en revne! -men denne er horisontal. Ah -- det er vist en slags dør eller kunstig -aapning ind til fjeldet vi er kommet over her!“ - -„Det er min mening ogsaa,“ sa Longley. - -„Sandelig min hat! Jeg har nok faat øie paa det rigtige sted allikevel, -jeg. Det er kanske en hule her. Og da --“ - -Men Sir Ralph avbrøt ham: „Ta det med ro, Jack! endnu har du ikke vundet -motor-cykkelen. Det kan være falsk alarm, vet du.“ - -„Ja, far, men --“ Jack vilde protestere. - -„Værsaagod, alle mand skal skrape! Al diskussion opsættes til vi er -kommet tilbake til flyvemaskinen igjen!“ kommanderte Dale spøkende. - -Alle skrapte ivrige og tause langs hver sin spræk, indtil to vertikale -og horisontale sprækker møttes -- det var en dør. - -„Men hvordan i alverden skal vi faa den op?“ Det var Jack som spurte. - -Longley mente det maatte være en slags lem som var sat der for at skjule -indgangen til en hule. - -Sir Ralph rystet paa hodet: „Aa, dette ligner saa gamle „Granits“ knep!“ - -„Ved Jupiter!“ ropte Dale, „kanske vi har skatten hans bare en meter -eller saa fra os!“ - -Saa var det altsaa at faa løsnet lemmen, men det var nok lettere sagt -end gjort. De puffet og slet, stod bakenfor hverandre alle tre, tilsidst -ogsaa gutterne. Men nei, lemmen stod der, likesaa ubevægelig som om den -skulde være klippen selv. - -Pustende og stønnende gav de sig over. - -„Vi spilder bare tiden med dette,“ sa Dale. - -Da kom Longley med et godt raad. Han foreslog at de skulde se at faa -hugget om et litet træ nede i fjeldskraaningen, og saa bruke det som en -slags brækstang. - -Dale og Jack tilbød at gaa ned til flyvemaskinen og hente et par økser, -og saa komme tilbake med nogen trær. Mens de var borte, skrapte de andre -videre paa døren, og søkte at løsne den litt bedre ved sprækkerne. -Om ikke længe kom Dale og Jack tilbake med økser og trær som de hadde -hugget grenene av, og derfor uten altfor meget stræv hadde faat med op -til avsatsen. - -Ved forenede bestræbelser blev de improviserte brækstænger brukt. Og -- -endelig begyndte den forhærdede lem at røre paa sig. - -„Naa da!“ ropte Sir Ralph og drog pusten dypt. - -Nok et vældig angrep. Og de saa ind i en beksvart fjeldkløft. - -Sir Ralph, som var nærmest aapningen, tumlet hovedkulds ind mot det -gapende tomme rum som viste sig i samme nu som stenlemmen hadde git -efter for dem. Og han kom med slik fart at det ikke er godt at vite hvor -langt han var styrtet indover, hvis han ikke straks var støtt imot en -hindring. - -„Hallo! her har jeg støtt paa en væg,“ sa han. - -„Da kan ikke dette rummet være større end en celle, eller en liten lomme -i fjeldvæggen,“ spøkte Dale. - -Der stod de nu alle og stirret stumme ind i den lille aapning. De saa -bare et litet svart rum, hvor solstraalerne ikke kunde trænge ind, og -kunde derfor ikke faa nogen forestilling om dets form og utstrækning. - -„Vi burde ikke gaa ind der uten lys,“ sa Sir Ralph; „der kunde jo være -hul i gulvet et sted.“ - -„Hvis vi nu --“ begyndte Longley. - -„Hadde en elektrisk lygt,“ fortsatte Dale og tok en op av lommen. - -„Udmerket!“ ropte de andre. „Lys op der nu da!“ - -Dale gik ind med lygten. De andre stod utenfor. I dyp taushet lot Dale -en stund øinene glide op og ned av væggene. - -„Pyt!“ ropte han foragtelig. „Bare dette bitte lille rummet. Og væggene -aldeles glatte.“ - -Han hørtes synlig skuffet. - -„Ja men fordi om det er litet,“ sa Longley, „det er da ikke pointet. -Spørsmaalet er hvad der er i det!“ - -Dale lo med sit sedvanlige humør. „Det har du ret i, Longley! Er bare -skatten her, saa.“ Og han lyste med lygten baade høit og lavt. - -De andre stod spændt og ventet. Men nu kunde ikke Jack holde sig længer: -„Jeg spør, Dale, _er_ der noget derinde?“ - -Det varte en stund før svaret kom: „Ikke om jeg hængte mig --“ - -„Naada?“ - -„Hulen er tom! Her findes ingen ting!“ - -„Virkelig?“ spurte Sir Ralph. - -„Kom selv og se!“ Han fulgte indbydelsen. - -„Nei, De har nok ret. Fuldstændig fiasko!“ ropte han ut til Longley. - -Uagtet hulen var hugget ut i fjeldet, indeholdt den ingen verdens ting. - -Dale kom mismodig ut igjen for at trække frisk luft. - -„Kan nogen ha været her før, Dale, og tømt hulen?“ spurte Jack. - -„Oprigtig talt, Jack, det aner jeg ikke.“ - -„Man kunde jo fristes til at tro det,“ sa Longley. „Men naar vi betænker -hvor fast den lemmen sat, saa er det umulig at nogen har været her -nylig. Den har heller sittet der i aarhundreder.“ - -„Ja, men hvad _skal_ vi da tro?“ spurte Dale litt irritert. - -„Denne hulen er jo som skapt for at skjule en skat,“ sa Longley. „Og -husk „nøkkelen“, og at Jack opdaget dette stedet just da solen stod op.“ - -„Jeg for min part er i det fuldstændigste vildrede med hele stasen,“ sa -Dale. - -„Jeg og!“ sa Sir Ralph. „Jeg vet bare at dette med skatten _er_ ingen -myte. Og der kan ikke ha været nogen her paa øen før og fundet den. Det -er jeg viss paa.“ - -Longley var enig i det, men var ogsaa fuldstændig i vildrede paa grund -av den tomme hule. - -Imidlertid hadde Dale gaat utaalmodig op og ned. Saa stanset han -pludselig og sa: „Ved Jupiter! Nu har jeg en idé, et bitte litet lys i -mørket. Den hulen vi har fundet, kan jo være bare et forkammer til en -større hule længer ind i fjeldet?“ - -Idéen blev grepet med iver. De gik ind i hulen igjen og banket høit og -lavt paa alle væggene for at lytte efter en lignende hul klang som de -hadde hørt utenfor hulen. Men ikke tanke om noget slikt. - -„Det er som at slaa mot den solideste klippevæg overalt,“ forsikret -Longley. - -„Ny fiasko!“ sa Sir Ralph mørk. - -„Denne hulen er ikke andet end en illusion, en snare,“ sa Dale ærgerlig. - -De diskuterte igjen frem og tilbake muligheten av at nogen allikevel -kunde ha været der før dem. En av Granit-Girdlestones mænd, f. eks., -gjettet en paa. Men Sir Ralph mente at dette ogsaa var utelukket, saa -slu som den gamle sjørøveren hadde baaret sig ad med alt. - -„End den kameraten som pludselig blev saa religiøs?“ var en av -gjetningerne. - -Men Dale avbrøt nu al diskussion med det forslag at de skulde gaa -tilbake til flyvemaskinen for at hvile og spise. Og saa senere gaa op i -hulen igjen med alle slags redskaper, og grave og banke overalt paany. - - - - -KAPITEL XXIII. - -En ny forskrækkelse. - - -Gutterne, som var løpet i forveien, forsvandt snart nede mellem trærne, -mens de andre mere adstadig fulgte efter og diskuterte dagens -begivenheter. Dale snakket forhaabningsfuldt om hvad en videre gravning -kunde bringe for dagen, da Sir Ralph pludselig avbrøt ham: „Hør, -gutter!“ - -Da stanset alle og lyttet. Over bølgernes monotone brus mot stranden -hørte de en undertrykt, men tydelig, rullende lyd, høist besynderlig og -foruroligende lød den, og vanskelig at si hvorfra den kom. - -„Torden -- kan det være det?“ spurte Dale og lyttet anspændt. - -„Tror ikke det,“ svarte Longley og saa forvirret at. „Torden pleier da -altid at være avbrutt; men dette er jo uten nogen avbrytelse.“ - -„Det kan ikke være noget slags maskineri, ikke motorer,“ sa Dale. - -„Aldeles ikke,“ erklærte Longley. - -De stod stille og lyttet. Lyden var ikke egentlig sterk, men syntes at -være i luften om dem paa alle kanter. Umulig at bestemme hvorfra den -kom. - -„Det ligner allikevel mest fjern torden,“ sa Sir Ralph; „men det er ikke -torden, det er jeg viss paa.“ - -„Vi føler lyden mer end vi hører den,“ sa Longley. - -„Akkurat. Du har uttrykt det bedst,“ sa Dale raskt. - -I det samme la Sir Ralph sig ned og lyttet med øret mot jorden. Han saa -alvorlig ut, saa de andre ventet spændt paa hvad han vilde si. - -„Læg dere ned dere ogsaa, og lyt,“ sa han, „og si mig saa hvad dere -tror.“ - -Et øieblik efter reiste Longley sig. „Den lyden kommer fra fjeldets -indre,“ sa han bestemt. - -„Ja, uten tvil,“ kom det fra Dale. - -„Og det vil si?“ spurte Sir Ralph. - -„At der foregaar noget derinde, ja. En bevægelse; og derfor følte vi -ogsaa lyden mere end vi hørte den.“ - -„Men hvad kan det være?“ spurte Dale. - -Longley rystet paa hodet, men sa at de maatte huske at øen sikkert var -vulkansk. Sir Ralph nikket. - -Lyden hørtes fremdeles, men nu litt mindre tydelig. - -„Spørsmaalet er da om det er farlig; om vi kan risikere at hele øen -synker i havet,“ sa Dale. - -„Eller at fjeldtoppen pludselig ramler ned over os?“ sa Sir Ralph med et -litt tvungent smil. - -De lyttet igjen alle; men nu var der intet at høre. Sir Ralph vendte sig -med en temmelig irritert latter. „Nei hør her, mine venner! nu tilstaar -jeg ærlig at denne øen begynder at gjøre mig nervøs. Først alt dette -oppaa avsatsen og i hulen, uten at faa greie eller rede paa noget, og -saa dette her som pludselig stopper op før vi er kommet efter hvad -det er.“ - -„Aa ja, men dette er vist ikke noget at bekymre sig over,“ sa Longley -beroligende. „Dette fjeldet er vist som en konkylie, som det suser i -bestandig, hvis vi bare hører efter.“ - -„Ja, det er vist ingen grund til ængstelse,“ mente Dale ogsaa. „Vi -behøver ikke forlate øen i panik. Vi faar bare være litt paa vakt.“ - -„Skulde der bli et farlig utbrud, saa blir vi nok varslet saa i tide at -vi faar flyvemaskinen i luften. Vi faar i ethvert tilfælde løpe denne -risiko ogsaa, indtil vi har løst problemet om skatten,“ var Longleys -mening. - -Da de var kommet ned til flyvemaskinen igjen, og faat mat og hvilt litt, -begyndte de paany at diskutere situationen. De vilde saa allikevel vente -til det blev litt kjøligere med igjen at gaa op paa avsatsen. - -Foruten faren ved at Schultz igjen kunde komme over dem, hadde de altsaa -nu at regne med et mulig vulkansk utbrud. Efter at ha snakket frem og -tilbake, foreslog Dale at de allikevel maatte vente med at bryte op fra -øen til de hadde gravet litt mere i hulen. Sir Ralph saa fremdeles -ængstelig ut, men fulgte om aftenen de andre med hakker og spader op paa -avsatsen. - -Og de grov og hakket, systematisk, hele gulvet over og i væggene. Alt -forgjæves. Ingenting kom for en dag, og med verkende armer kom de igjen -ut paa avsatsen. - -Longley lyttet: „Der har vi den lyden igjen!“ - -Ganske rigtig. Nu hørte de alle den samme brummende, skjælvende lyd som -om morgenen. - -Sir Ralph ropte ærgerlig: „Nei, jeg fordrar ikke denne øen! Den er -uhyggelig, den leker med os, spiller os det ene puds efter det andet. -Det er for skattens skyld jeg har tat dere alle med hit, og vi kan -risikere hvert øieblik noget meget værre end Schultz’ angrep. Jeg liker -ikke alt dette -- paa min ære, jeg liker det ikke!“ - -„Tænker De paa at forlate øen og opgi at søke mere, Sir Ralph?“ spurte -Longley rolig. - -„Oprigtig talt, ja.“ - -Det var tusmørkt da de igjen var nede ved flyvemaskinen. „Forstaa mig nu -bare,“ sa Sir Ralph. „Skatten betyr jo ikke noget for mig, det er mere -den sportslige interesse ved denne ekspedition som har optat mig. Jeg -behøver jo ikke skatten, og vilde aldrig faldt paa at søke efter den, -hvis det ikke hadde været for at komme den skurken Schultz i forkjøpet. -Men naar vi som har „nøkkelen“, ikke kan gjøre det bedre end vi har -gjort, saa er det klart at de andre ikke kan komme nogen vei. Og da har -jeg ikke længer nogen interesse av at være her. Vi utsætter os jo for, -Gud vet hvad slags farer, ved at bli her. Et vulkansk utbrud kan komme -hvert øieblik. Kjæmpe mot mennesker og dyr, la gaa, men mot naturen -selv? Nei. Og husk at jeg har ansvaret ved at ha bragt dere alle hit.“ - -Sir Ralph talte meget bestemt, og var absolut for at de skulde gaa op i -flyvemaskinen straks. Men Dale og Longley vilde begge nødig at de skulde -reise før de hadde set endnu en solopgang. Da Sir Ralph fremdeles ingen -lyst hadde til at utsætte avreisen, fik Longley den heldige idé at -foreslaa opstigning i flyvemaskinen straks, men at de kunde kredse om -øen hele natten, og se solopgangen fra aeroplanet. - -Dette gik Sir Ralph villig med paa. Og kort efter sang motorerne sin -søvndyssende sang, mens aeroplanet steg op mot den natlige himmel. - - - - -KAPITEL XXIV. - -Hemmeligheten ved indsjøen, og en ny skuffelse. - - -Helt til daggry kredset flyvemaskinen i store cirkler i ro og mak -omkring øen. Ingenting av betydning hændte om natten. Øen laa der ikke -mange kilometer fra dem, og fjeldet stod som et sort taarn op i luften. -Ved det første dagslys saa de at det stod der uforandret, akkurat som -før. „Fjeldtoppen er altsaa ikke plumpet ned i sjøen endnu,“ bemerket -Dale smilende. - -De fløi nu nærmere øen for at vente paa solopgangen. Og da de første -straaler saaes i horisonten, stod de allesammen paa vakt. Og denne gang -saa de alle tydelig at solen oplyste avsatsen. Intet andet laa saa -utpræget belyst som netop dette sted. Der _maatte_ altsaa være noget i -„nøkkelen“. Men alt var like mystisk; for hulen var jo tom. Hvad skulde -saa alt dette bety? - -„Ja, men hør, vi gaar endnu en gang op paa avsatsen,“ sa Dale, „endda -jeg ikke aner hvad i alverden vi skal gjøre naar vi kommer dit! Men saa -faar vi da slaa fast, at om der nogen gang har været en skat der, saa er -den tat før vi kom.“ - -De andre nikket, og Dale lot aeroplanet gaa ned igjen omtrent til samme -sted hvor de før hadde landet. Ikke før var flyvemaskinen stanset, før -de drog opover til det gamle sted. Men for ogsaa at gi Kerr en leilighet -til at se stedet, vilde Dale denne gang bli tilbake paa flyvemaskinen. - -Efterat de var kommet op paa avsatsen og hadde vist Kerr hvad det var at -se der, foreslog Tony ham at bli med op og se paa indsjøen. Imens vilde -de andre grave endda nogen hul inde i den tomme hvælvingen. Kerr la -ordentlig ivei og naadde toppen først. Tony vilde desuten først ta endnu -et snapshot fra avsatsen. Da han saa kom strævende efter, hørte han Kerr -rope der oppe: „Holder du mig for nar, Tony? Er det en spøk?“ - -„Hvad er spøk?“ - -„Dette om sjøen, vel.“ - -„Hvad er det med den da?“ - -„_Her findes ingen sjø._“ - -Tony stanset som han skulde være truffet av et skud. Saa stor var hans -forbauselse, at han et par minutter ikke fik et ord frem. Endelig gispet -han: „Ingen indsjø? Kerr, det maa være Dem som spøker?“ - -Han kom nu i vild fart op til Kerr. Efter at ha kastet et eneste blik -paa den fordypning som før hadde været fyldt med vand, sa han: - -„Den _er_ forsvundet!“ - -Hele vandflaten var borte; der var ikke tvil om det, og fordypningen laa -der som en fugtig, tom bolle, med smaa pytter her og der i bunden, fyldt -med litt vand. - -„Men den _var_ her igaar!“ ropte Tony, og vilde næsten ikke tro sine -egne øine. - -Kerr saa paa den tomme sjøen, saa paa Tony, og blunket fult: „Men den -kan ikke ha tørret ind, kan den vel?“ - -„Nei, men _hvor_ er det blit av den,“ skrek gutten op med hele ansigtet -som et eneste forfærdet spørsmaalstegn. - -„Det skulde jeg si dig, hvis jeg bare visste det,“ svarte Kerr. „Men -hvad det saa er hændt, saa nytter det ikke at vi to blir staaende her og -glane. Løp ned og fortæl de andre dette. Imens vil jeg forsigtig se mig -om litt her.“ - -Tony styrtet i vildeste fart nedover. Alt hvad han kunde gjøre da han -naadde frem, var at peke opover og si: „Sjøen er borte -- forsvundet!“ - -Da Sir Ralph og Longley hadde kastet et blik paa hans forstyrrede -ansigt, kastet de hakkerne uten at si et ord og sprang opover med Jack i -hælene paa sig, mens stakkars Tony kom strævende efter. - -Da de andre fik se hvad Kerr og Tony hadde set, blev de staaende aldeles -maalløse. - -Longley var den første som fik fatningen igjen: „Dette tænker jeg -opklarer mysteriet med den underlige lyd inde i fjeldet, Sir Ralph.“ - -„Hvordan? Jeg er ikke ganske med, De mener --?“ - -„At den lyden vi hørte, var vand som sildret og fløt gjennem fjeldet.“ - -Sir Ralph stod en stund og tænkte. „Men hvad er det som har gjort at -vandet er rendt bort? Der maa være en grund, og efter al sandsynlighet -har det været en vulkansk uro inde i fjeldet.“ - -Longley smilte litt forlegent: „Jeg har opgjort mig en teori om grunden -til at indsjøen er tømt; men jeg har ikke lyst til at komme frem med den -endnu. La os --“ Han blev avbrutt ved at Kerr ropte og vinket til dem. -Han var gaat et stykke over sjøbunden, idet han forsigtig hadde set sig -for. - -Sir Ralph vilde øieblikkelig springe ut til ham, men stanset, og spurte -Longley om han trodde det kunde være nogen risiko ved at gaa der. - -„Nei, jeg tror ikke paa teorien om vulkanen,“ svarte han, „og haaber -snart at vise Dem hvorfor.“ - -Sir Ralph smilte litt usikkert. „Naa ja, hvis De har en anden forklaring -som ikke har noget med vulkan at gjøre, saa har De min oprigtige -beundring. La os gaa videre.“ - -Med Jack og Tony like i hælene paa sig gik de ned i fordypningen. -Nedstigningen var baade brat og glat; men da de hadde naadd bunden, var -den forholdsvis jevn, og bestod av en skifergraa substans, som for det -meste var haard og fast, men som av og til var litt bløt og efterlot -fugtige spor efter deres fottrin. Kerr hadde vendt om for at møte dem. - -„Det er ikke let at opgjøre sig nogen mening om dette,“ sa han. „Men her -er ingen tegn til nogen slags revne i jorden.“ - -„Nei -- men vent nu bare; Longley har sin teori færdig, han,“ sa Sir -Ralph og saa fult bortover mot Longley. Da Kerr saa spørgende paa ham, -svarte han, at det hadde han ikke netop sagt; men han vilde nu undersøke -noget han var kommet til at tænke paa. - -De andre fulgte nysgjerrig efter ham, mens han strævet fremover mellem -alle pytterne og hadde øinene med sig til alle kanter. De gik til de var -omtrent midt i fordypningen. Der hævet bunden sig pludselig nogen fot i -høiden og dannet en runding. - -„Det er vel en liten dam deroppe,“ mente Tony. - -„Vær ikke saa sikker paa det,“ svarte Longley. - -„Hvad mener De?“ - -Men før Longley kunde svare, sprang Jack derop og saa ned i en hulning. -„Hør her!“ ropte han, „her er et stort, firkantet hul!“ - -I næste øieblik var de andre kommet efter og stirret ned i hullet. Det -skraanet fra alle sider nedover mot midten, og der var en gapende -aapning som syntes at være bundløs. Ingen sa et ord. Men alle saa meget -spændt ut. Det var tydelig at de tænkte sig skatten gjemt her. - -De lot sig forsigtig glide ned henimot aapningen. Men her var det meget -glat -- end om de skulde snuble og falde ned i hullet! - -Sir Ralph var i spidsen og bad gutterne holde sig tæt efter; men da han -hadde gaat nogen skridt, ropte han paa Longley: „Kunde det være mulig at -der var tynd „is“ under her som ikke bar os?“ - -„Hvis denne aapning hadde været naturlig, saa kunde der vel været fare -for det. Men det tror jeg ikke. Hvis min teori er rigtig, er den -kunstig, og da er grunden her fast. Men siden det er mig som har fremsat -denne teori, pligter jeg at gaa i spidsen!“ Og det gjorde han. De andre -fulgte efter. Kerr mente ogsaa at aapningen var kunstig gravet ut, -altsaa. Sir Ralph begyndte ogsaa at tro det. „Og nu begynder jeg at faa -en tæft av Longleys teori,“ sa han. Longley smilte og sa at de maatte -vel faa lov til at pumpe ham nu da. Han forklarte: „Jeg saa virkelig -straks at sjøen maatte være tømt gjennem en kunstig aapning. Men jeg -spurte mig ogsaa om hvordan det vel kunde være gaat for sig. Saa husket -jeg hvor forvirret vi var blit ved den tomme hulen. Og saa var det -inspirationen kom over mig.“ - -De andre saa spændt paa ham. - -„Jeg tror at da vi sprængte den træstammen ind i aapningen til hulen, -traf vi paa en eller anden skjult mekanisme, som gjorde at en anden lem -som laa over dette hullet her, faldt ned, og at saa vandet i indsjøen -randt ut gjennem det.“ - -„Som naar man tar tappen ut av et badekar?“ foreslog Kerr. - -„Netop.“ - -„Saa maa den tomme hulen bare ha været noget til at narre os med,“ sa -Sir Ralph; „nok et puds av gamle Granit-Girdlestone.“ - -Men nu kunde ikke Jack styre sig længer: „Mener dere altsaa at skatten -er i det hullet her?“ - -„Skulde ikke bli forundret om saa var,“ nikket Longley. - -Sir Ralph lo og spurte om nogen hadde en elektrisk lygt med nu. Joda, -Kerr hadde været saa forsynlig. - -Sir Ralph tok lygten og krøp paa knærne henimot aapningen. Nogen meter -fra den la han sig flat ned og lyste nedi hullet. - -De andre ventet saa taalmodig de kunde paa hvad Sir Ralph vilde melde. -Var skatten der? Ikke en lyd kom det fra ham. Han bare flyttet lygten -fra den ene haand til den anden. - -„Naada?“ spurte Longley litt skarpere end han pleiet. - -Endelig kom der et svar: „Dette er ikke noget hul, men en stor hule, som -jeg ikke ser bund eller vægger paa. Men se selv. Grunden er fast nok -her.“ - -Alle fire la sig ned og stirret ned i hulen. Ingenting at se. Longley -tok lygten, lyste og undersøkte paa alle sider. - -„Dette fjeldet er hult som en tromme.“ - -„Ventet De at det skulde være slik?“ spurte Jack. - -„Aldeles ikke. Nu er jo problemet om skatten blit haabløsere end -nogensinde.“ - -„La os kaste en sten ned,“ foreslog Sir Ralph. - -De lyttet intenst, det syntes en evighet, men det varte virkelig flere -sekunder før de endelig hørte stenen falde plaskende mot noget. - -„For en rædsom dybde!“ hvisket Jack forfærdet. - -„Vand i bunden ogsaa,“ sa Kerr, „flere hundrede fot ned.“ - -„Hvad _skal_ det være til at gjemme en skat paa et _slikt_ sted,“ sa Sir -Ralph aldeles opgit. „Om vi nu hadde et rep --“ begyndte han. - -„Vilde ikke hjælpe stort. Luften dernede vilde dræpe den som vaaget at -la sig fire ned,“ forsikret Longley. „Vi kunde jo prøve med et tændt lys -først. Men jeg er temmelig sikker paa at den luften er umulig at -puste i.“ - -„_Aa -- vi faar aldrig skatten ut!_“ sukket Sir Ralph. „Det er bedst vi -ser sandheten i øinene.“ - - - - -KAPITEL XXV. - -Longley har igjen en teori. - - -Der faldt stilhet over dem alle. Overraskelse paa overraskelse hele -tiden siden de kom til øen. De kunde ikke andet end føle sig mismodige -allesammen. - -„Men la os allikevel prøve med det lyset,“ sa Sir Ralph, „for da ialfald -at foreta os noget.“ - -Kerr var straks villig til at gaa ned til flyvemaskinen og hente hvad de -behøvde, men sendte Dale op igjen med det. Forpustet og sved kom han op -til de andre og tok frem et lys, fyrstikker, snorer og en -aluminiumsskaal som Kerr hadde boret nogen huller i. „Og saa tok jeg -allikevel et rep med, om det skulde behøves,“ sa han. - -Derpaa blev snoren stukket ind gjennem hullerne i skaalen, lyset sat i -den, og sænket ned i dypet. Fot for fot sank det; saa begyndte flammen -at blafre og gaa ut. Tre ganger gjorde de forsøket med samme resultat. - -Altsaa, luften der nede var ikke til at puste i. Hvilket vilde si, at om -skatten var der, var den ikke til at faa op. - -„Noget saa umulig!“ ropte Dale. „Men hvilket menneske ved sine fulde fem -vilde finde paa at arrangere noget slikt?“ - -„Kanske gamle Granit-Girdlestone var aldeles sindssvak,“ sa Sir Ralph -tankefuld. - -„Nei, det er utelukket,“ forsikret Longley. - -„Men hvad er saa løsningen paa gaaden?“ spurte Sir Ralph utaalmodig. - -De snakket frem og tilbake om dykkerhjelmer og alle slags hjælpemidler -som de ikke kunde skaffe. - -Longley gik op og ned og spaserte, mens han mekanisk begyndte at stoppe -pipen sin og tænde den omhyggelig. Det var tydelig at hjernen imidlertid -arbeidet med noget. Han kom bort til de andre igjen. „Hvis Deres stamfar -ikke var sindssvak, Sir Ralph, saa er der nu bare én forklaring paa alt -dette som er mulig, d.v.s. hvis ikke alt dette om skatten er en myte.“ - -„Kan vi saa faa høre din forklaring?“ spurte Dale. - -„Ja, og det skal være snart gjort. Men først maa jeg vite hvor avsatsen -og den tomme hule ligger i retning fra denne aapningen her.“ - -Sir Ralph tilbød at gaa over sjøbunden, faa øie paa avsatsen og saa gaa -ut til randen av fjeldet like over den. Han tok Jack med og gik. Dale -vendte sig mot Longley. - -„Hvad vil du saa?“ - -„Jeg vil finde en ny aapning.“ - -„Aa naa -- ja det gjør det hele soleklart for mig!“ sa Dale ironisk. - -„Vent nu bare. Det tar ikke lang tid før vi faar vite om det er noget i -det jeg har tænkt ut nu.“ - -Longley holdt øie med de to som var gaat, og fik snart se Sir Ralph -vifte. - -Der var altsaa avsatsen. Longley gik ned til den jevne sjøbund nedenfor -dem, og gik saa langt at hullet de hadde forlatt, laa bent mellem ham og -Sir Ralph. Dale og Tony saa forbauset paa ham. - -„Kom nu!“ sa Longley. Han hørtes rigtig oplagt. Saa vendte han om og gik -fra aapningen i hulen, idet han stanset hver gang han hadde gaat nogen -meter, for at kaste et blik bortover til Sir Ralph, som fremdeles stod -paa samme sted. - -„Aner ikke hvad du vil, men det er vel bedst at være med,“ sa Dale og -gik med. Men Longley var aldeles optat av sit, saa frem og tilbake og -til siderne, idet han gik. - -Tony som løp nogen skridt foran Dale, hoppet op paa et klippestykke og -ropte: „Se her, Dale!“ Dale saa, og vendte sig fort: „Hør Longley, gamle -ven, her _er_ et hul igjen!“ - -Hverken Dale eller Tony var noget videre forbauset eller optat av det -hullet; men Longley vendte sig lynsnart med et spændt uttryk og formelig -gnistrende øine. Uten at si et ord, styrtet han tilbake til dem. - -Der var ingen tvil om det, nei. Der var et hul, firkantet likesom den -forrige aapning, men meget mindre. - -Longley la sig ned saa lang han var, rev den elektriske lygt op av -lommen og lyste ned i det. De andre kom efter og la sig ogsaa ned ved -hullet. - -„Er det bunden jeg ser der?“ spurte Dale. - -„Ja, det er,“ svarte Longley og hadde vanskelig for at beherske sin -iver. „Det er ikke mer end ti fot dypt her. Og se!“ han svinget lygten -om der nede. „Der ser du væggene. Det er et litet firkantet rum.“ - -„Og der ligger noget dernede!“ ropte Tony. „Kan dere ikke se, noget -firkantet, flatt!“ - -„Ved Jupiter! Jeg ser det jeg ogsaa, like under os!“ ropte Dale. - -Longley vendte lygten ret ned: „Det er den stenlemmen som passer til det -hullet vi ser gjennem.“ - -„Er der ikke smaa mindre huller i gulvet like ved den?“ spurte Tony. - -„Ganske rigtig. Gjennem dem har vandet sildret ned. Har du nu et rep, -Dale?“ - -„Ja, men det er ved det andre hullet.“ - -„Vilde du hente det? Og du Tony, løp til din far og bed ham komme hit.“ - -Dale hoppet op. „Hvad vil du saa gjøre?“ - -„Gaa ned her. Jeg kunde jo bare hænge mig ut over kanten og la mig gli -ned; men jeg tør ikke stole paa at bunden er sikker. Derfor vil jeg ha -et rep under armene. Hvem vet -- det kan være en lokkefugl bare dette -ogsaa, likesom den første hulen. Men vi faar da se.“ - -Dale skyndte sig efter repet. Longley gjorde en løkke og fik det under -armene. Han holdt netop paa med det, da Sir Ralph og gutterne kom -stormende. - -„Gi Dale en haand, Sir Ralph,“ sa Longley; „siden skal jeg forklare mig, -hvis der da er noget at forklare.“ - -Sir Ralph adlød, men saa høist forbauset ut. - -Longley dinglet i tauget, og om et øieblik ropte han: „Holdt!“ De hørte -ham stampe paa bunden der nede. „Gulvet er all right!“ - -Alle la sig ned og saa ned i hulen, hvor Longleys lygt blafret frem og -tilbake. - -„Den er kunstig denne hulen ogsaa,“ ropte han op. „Alt tyder paa det. -I gulvet er der en mængde huller som maa være boret.“ - -„Noget andet at se?“ - -„Vent litt.“ Stilhet en stund. De hørte bare en svak lyd naar han gik om -der nede. Nu stod han i en av krokene. Lysstraalen blev der, længe. - -„Her er en fordypning i gulvet!“ - -Stemmen lød utydelig, fordi han stod bøiet. - -Endnu et øiebliks taushet. Saa kom det: - -„Der ligger noget nede i den -- et skrin, ser det ut til.“ - - - - -KAPITEL XXVI. - -Blyskrinet. - - -De deroppe stod og holdt pusten av bare spænding -- der hørte de -Longleys stemme igjen: „Det _er_ et skrin, et flatt, langt skrin.“ - -Sir Ralph var den første som fik mælet igjen: „Ser det ut som det har -været aapnet?“ - -Igjen en pause som tok ordentlig paa nerverne. - -„Nei. Det er ombundet med jernbaand, og har ikke været rørt.“ - -„Kan du faa tauget om det?“ spurte Dale. - -De saa lyset bevæge sig endda lavere nede. Longley laa paa knæ nu. Saa -reiste han sig. „Jeg løsner tauget under armene mine,“ forklarte han. -„Det ser ut til at være plads til at faa tauget under de baandene som er -om skrinet. Jeg ser ingen haandtak.“ - -Igjen saa de lysstraalen fra lygten flytte sig. „Saa, nu er tauget under -baandene. Træk langsomt, saa vil jeg prøve at lempe det ut av -fordypningen.“ - -Sir Ralph og Dale drog i tauget; men ingen ting gav efter. - -Dale ropte ned: „Hvad er i veien? Det flytter sig jo ikke?“ - -„Men det er ikke fæstet i noget,“ svarte Longley. „Det er bare mægtig -tungt, som bly. Kan dere ikke ta bedre i?“ - -„Skal forsøke.“ Nu hjalp gutterne ogsaa til. De trak saa tauget blev -aldeles stramt og tyndt. Tilsidst hørte de en ramlende lyd. - -„Saa, nu er det løst,“ ropte Longley. „Faa det saa over gulvet.“ - -Skrapende og knakende blev skrinet trukket til de hadde det like under -aapningen. - -„Hold bare tauget stramt! Nu kommer jeg op og hjælper til. Dere vil -aldrig faa det op alene.“ - -Longley kom klatrende op. „Det der er ordentlig tungt! Først vil vi se -at faa det op et stykke, og naar det saa er nær randen, vil jeg læne mig -utover og se at faa svinget det litt. Har vi hakker her? Vi vil behøve -dem til at faa jernbaandene over med.“ - -Gutterne sprang ned til avsatsen for at hente hakkerne. - -Imidlertid trak de tre av alle livsens kræfter i tauget. Ganske langsomt -kom skrinet opover, fot for fot, indtil de kjendte det støte mot kanten -av hullet. - -„Hold det der nu!“ ropte Longley og slap sit tak for at bøie sig ut -over. Kommanderte saa videre: „Slak tauget et par tommer! Saa arbeider -vi alle paa én gang; jeg vil se at faa det over paa siden. Naa -- en, -to, tre!“ - -Med mange slags rare lyd, idet skrinet gnisset over mot stenene, blev -det pludselig synlig, og veltet overende i solskinnet like ved deres -føtter. - -„Ved Jupiter!“ næsten hvæste Dale og gav sig til at stirre paa skrinet. - -Ganske almindelig saa det ut. Et tungt, mørkfarvet skrin, massivt, -omtrent tre fot langt, og kanske et par i bredden, og to brede jernbaand -om det. - -Longley banket paa det. „Det _er_ av bly. Og baandene av jern, klinket -fast i skrinet.“ - -Men nu kom gutterne trampende i fuld fart med hakkerne. Først fik de -jernbaandene over. Saa brøt og strævet de til naglerne var ute. - -„Saa var det lokket!“ sa Sir Ralph. Men heller ikke det var let at faa -op. Longley følte frem og tilbake med en pennekniv for at finde -aapningen. Endelig fandt de den, og fik hakken sprængt ind, saa lokket -tilslut sprang op med et smeld. - -Ingen sa et ord. Men alle hoder var bøiet over skrinet. Intet andet var -at se end en blyplate som laa øverst. - -„Vel for at beskytte det som er under,“ mente Longley, og fik -hakkespidsen ind og lettet platen op. - -Han fór et skridt tilbake. Solen kastet en straale ned i skrinet. Et hav -av farver glitret imot dem. - -„Ved Jupiter!“ hvisket Dale hæst. - -Med et puf av hakken fik Sir Ralph vippet blyplaten helt væk. Og nu -danset solstraalerne bortover en vældig masse av ædelstener, tæt -sammenpakket i skrinet. Der var utallige uslepne diamanter med en uklar, -gulagtig farve, og andre slepne stener med straalende glans laa om -hverandre i umaadelige masser. Deilige blaa, gjennemsigtige safirer laa -og kappedes i skjønhet med de herligste, dyprøde rubiner. - -Synet var slik at det aldeles overvældet dem alle og gjorde dem -maalløse. De simpelthen bare stod og maapet. - -Sir Ralph grep halvt mekanisk ned i haugen og tok op en haandfuld -ædelstener. De formelig lynte i solskinnet. Næsten likesaa mekanisk -spurte han: - -„Hvad tror Dere alt dette er værd?“ - -Longley brøt fortryllelsen ved at si: „Her paa denne øde ø -- -_ingenting_. Men ute i verden, hundreder, tusener pund sterling.“ - -De stod stille en stund igjen, fortapt i beskuelsen. Saa vendte Dale sig -mot Longley: „Men si mig nu, gamle ven, _hvordan_ fandt du ut av dette?“ - -Longley famlet i lommen efter pipen. Nu kunde han ikke undvære den -længer. - -„Det er ganske liketil hvordan jeg fandt det ut. Men gamle -Granit-Girdlestone maa ha tilbragt adskillig tid her paa øen. Først -grave dette rummet her til at gjemme skatten i, saa faa istand en -kunstig sjø i fjeldfordypningen ved at stoppe for det naturlige lufthul -i midten av det. Og saa en mekanisme med nogen stænger som løsnet de -stener som bedækket bunden av sjøen, naar den lemmen paa avsatsen blev -svinget rundt. En sindrig opfindelse, som jeg skulde hat lyst at studere -nøiere. Man kunde jo ha holdt paa her i aarhundreder og gravet hele øen -op, uten at finde nogen verdens ting.“ - -Men her faldt Jack triumferende ind: „Saa _var_ altsaa det at jeg saa -avsatsen, det første trin til at finde skatten?“ - -„Uten tvil,“ forsikret Longley. - -„Og saa faar du altsaa den motorcykkelen?“ sa Dale. - -Jack nikket ivrig. - -„Jeg tror næsten vi faar raad til at gi ham den nu,“ sa Sir Ralph tørt. - -„Men saa til forretninger igjen,“ sa Dale. „Vi maa faa dette skrinet ned -til stranden med en viss fart, og saa komme avsted. Longley skulde ha -ovationer fra os alle, naturligvis, for uten ham hadde vi ikke hat -juvelskrinet. Men -- vi har vor ven Schultz at tænke paa. Sæt om vi -hadde ham her nu?“ - -„Enig med Dale,“ sa Sir Ralph, „men jeg maa gjøre Longley endda et -spørsmaal. Hvorfor vilde De ha avsatsens beliggenhet i forhold til -hullet deroppe?“ - -„Jeg følte mig aldeles viss paa at skatten maatte være et sted her, og -naar den ikke _kunde_ være i den første fordypningen vi fandt, fordi -ingen var istand til at komme derned, saa maatte der være et andet hul -hvor skatten var gjemt. Og jeg vilde ha retningen fra avsatsen, fordi -jeg skjønte at noget derfra stod i forbindelse med indsjøen, nogen -underjordiske stænger eller lignende, som da rimeligvis gik i ret linje. -Og denne formodning var altsaa rigtig og hjalp mig frem. Det er det -hele.“ - -Sir Ralph gav ham haanden uten først at si et ord. Men da Longley -smilende gjengjældte hans haandtryk, sa han: „Vi skylder Dem at vi har -fundet skatten -- absolut. Men da her ikke er tid eller sted til at -holde taler, saa ta bare foreløbig min tak. Og saa ned til -flyvemaskinen.“ - -Vel en time senere laa juvelskrinet sikkert forut i aeroplanet, og -selskapet indtok, trætte men feststemte, et hurtig maaltid før de skulde -ta fat paa sine 3800 engelske mil fra øen og hjem til England. - - - - -KAPITEL XXVII. - -Hvad Tony fik øie paa. Og et kapløp som gjaldt livet. - - -De hadde spist og sat og hvilte litt efterpaa. Kerr skulde jo ogsaa faa -høre om de sidste meriter oppe paa fjeldet. - -„Fem minutter tilstaaes -- ikke mer,“ sa Sir Ralph. „Da maa vi avsted. -Tony, gi mig cigarkassen.“ - -De røkte og passiarte en stund, men da Sir Ralph sa at han ikke kunde -føle sig tryg før de var i luften igjen, reiste de sig alle for at gjøre -sig istand til avreisen. - -Men da Kerr skulde sætte motorerne igang, kom der et par eksplosioner. -Der var noget i veien. - -„Hallo?“ ropte Dale. - -Kerr saa forbauset ut, men undersøkte alt uten at si noget. - -„Betyr dette at vi maa vente længe, Kerr?“ spurte Dale igjen. - -„Aa nei -- en halv time vil være nok. Jeg ser nu hvad det er.“ - -Gutterne stod og saa paa; saa vendte Tony sig til sin far: „Kan jeg gaa -litt opover fjeldet og ta endnu et fotografi? Jeg skulde hat et stort -billede av flyvemaskinen nu med sjøen tydelig til bakgrund. Det vil bare -ta nogen minutter.“ - -Sir Ralph saa spørgende paa Dale. - -„Ja, det kan han vist. Arbeidet med motorerne vil nok ta litt mere end -en halv time ogsaa, tænker jeg. Vil du ha mig med, Tony?“ - -Tilbudet blev mottat med glæde, og da Kerr ikke hadde bruk for mere end -én til hjælp, blev baade Sir Ralph og Jack ogsaa med, mens Longley blev -tilbake. - -Sir Ralph saa paa klokken for at beregne tiden; og dermed gik de opover -fjeldet, til Tony fandt et beleilig sted at ta billedet fra. - -Efterat det var gjort, vandret de nedover mot stranden og bort til den -gamle baaten. Men før de kom dit, fik Tony en idé. Han vilde ta en -gruppe som skulde illustrere da de opdaget avsatsen, og den vilde han -forstørre naar de kom hjem. - -Jack syntes dette var en glimrende idé, og de to andre gik ogsaa med -godt humør ind paa spøken. - -„Vi maa indta dramatiske stillinger,“ sa Sir Ralph. „Se her, Dale, sæt -benene litt fra hverandre, og gjør en gestus med haanden, slik! Saa -staar Jack og jeg bakenfor og ser dit hvor De peker. Er De med?“ - -De gjorde straks en generalprøve, mens Tony gjorde apparatet istand. -Dale stillet sig op og saa med vilje frygtelig keitet ut, saa gutterne -brast i latter, især da Sir Ralph skulde vise ham hvordan han skulde -gjøre for at se rigtig dramatisk ut. - -Tony hadde gjort alt istand, hadde kastet det sorte klæde over -apparatet og flyttet sig hit og dit for at faa den rigtige bakgrund: -Han saa ivrig til alle kanter, mens de andre „filmet“ og efterlignet -kinematograf-skuespillere. I dette øieblik hadde de glemt alt andet, og -moret sig som barn allesammen. Ingen av dem saa at Tony pludselig vak -saa i at apparatet veltet. - -Men Dale hørte det falde, vendte sig hurtig om, og fik se hvordan Tony -saa ut. Han var likblek, øinene stive og stirrende, mens han strævet med -at faa frem et skrik. - -Dale fulgte retningen av Tonys blik. - -_Der, ikke mer end 1000 fot oppe i luften, fløi et monoplan!_ - -Halvt mekanisk fastslog Dale maskinens utseende, form, farve, o.s.v., -og fik saa utstøtt det ene ord: - -„_Schultz!_“ - -Hjælpeløse, urørlige som figurerne i en kinematograf, naar filmen -stopper op, stod Sir Ralph og Jack og stirret op i luften. - -Men hvert sekund var kostbart. Dale kom først til sig selv igjen og -kommanderte: „Tilbake til flyvemaskinen! Løp!“ - -Jack kom først avsted, over stok og sten, gled og snublet paa de glatte -stener. Sir Ralph efter ham; bare Tony nølte et øieblik, og saa paa det -veltede fotografiapparat. Men da ropte Dale skarpt: „Det faar du vente -med! Kom øieblikkelig!“ - -De to andre var nogen meter foran dem. Deres aeroplan laa skjult bak en -træklynge. Et øieblik før hadde det forekommet dem saa nær; nu syntes -avstanden umaadelig. - -„Stans ikke for at se dere tilbake!“ skrek Dale. - -Men fristelsen til at gjøre det var næsten uimotstaaelig. De hørte -nemlig ikke en lyd ovenfra. De visste bare at det vingede uhyre styrte -efter dem. - -„Løp, Tony, fort som et lyn!“ ropte Dale igjen. - -De fór avsted; men det gik fortvilet smaat. Jo fortere de sprang, desto -mere gled de. Og hele tiden den rædsomme skyggen oppe i luften. Dale -glemte sin advarsel til de andre, og stoppet et øieblik for at se sig -tilbake. - -Monoplanet var kommet ned til 500 fot, og styrte ret over dem. Men det -var ikke dette faktum som fik Dale til at snappe efter veiret. Hans -hurtige blik hadde opdaget at skyvedøren paa monoplanet var oppe, og at -en mand lænet sig forover med utstrakt arm. - -Lynsnart opfattet Dale situationen og ropte: - -„Øk farten, dere der foran!“ - -Pustende, pæsende og glidende fór alle videre. Men maalet var endnu -langt borte. Og Dale ventet katastrofen hvert øieblik. - -„Flink gut,“ sa han opmuntrende til Tony, som sprang med kjæmpefart. Nu -var monoplanet ret over dem. Dale saa op igjen, og saa figuren i døren -læne sig utover, og fra hans haand faldt en liten sort gjenstand. Dale -saa den komme, bøide mekanisk hodet til side og fór som en besat videre. -Løpe, løpe, det var det eneste de kunde gjøre. Noget ly uten mellem -trærne, som var et godt stykke fra deres vei, var det ikke tale om at -finde. De næste sekunder syntes en evighet. Uvilkaarlig bøide han hele -tiden hodet mens han tumlet avsted. - -Og saa, litt til høire for dem, hørte de en lyd av noget som faldt og -knustes mot stenene. Sir Ralph og gutterne vendte sig raskt, og saa en -flammetunge som glitret svakt i solskinnet. Og saa syntes jorden under -den at hæve sig. I næste øieblik, mens de fremdeles styrtet fremover, -kom eksplosionen. De var for langt borte til at bli truffet av selve -projektilet; men det regnet med stener omkring dem, og Jack blev truffet -i benet, satte i et skrik, men fortsatte at springe. Sir Ralph blev -truffet i skulderen, snublet og faldt næsten overende. Ogsaa han strævet -allikevel videre fremover. - -Men nu var det værste over denne gang. Og deres egen flyvemaskine var nu -betydelig nærmere. Der var ikke tid til at si et ord, de bare stønnet og -fór videre. - -Saa fik de se monoplanet igjen svinge rundt for at komme foran dem. -Siden det første angrep var mislykket, maatte de forandre stilling. Dale -saa det, forstod, og ropte: - -„Endda fortere! hvis dere kan!“ - -Men det var det de ikke kunde. De gled fortvilet, ustanselig, mens -uhyret over dem hvirvlet imot dem, færdig til et nyt angrep. For Dale -stod det klart at de maatte naa flyvemaskinen før den næste bombe faldt. -Men kunde de det? Han saa ængstelig op mens sveddraaperne silte nedover -kinderne. Og hjertet sank i livet paa ham. Det saa umulig ut at naa frem -tidsnok. Monoplanet hadde svinget halvt om, og hvis de bare hadde løpet -paa slet mark -- men her, paa disse stenene! Hvad var der saa andet at -gjøre end at kaste sig overende og be om at bomben heller ikke denne -gang maatte træffe dem? - -Monoplanet var kommet rundt, fløi endda litt lavere, og kom ubarmhjertig -mot dem. Nu var det saa lavt at de hørte motorerne snurre like over sig. -Og i døren stod ubevægelig manden med bomben. - -Dale kastet et fortvilet blik bort til deres flyvemaskine, og saa at -propellerne der ogsaa var begyndt at gaa rundt, mens en stod i døren og -vinket som rasende til dem. - -„Kerr har gjort alt istand og venter bare --“ Han fik ikke tænkt ut, for -nu hørte han bomben falde mot stranden, ogsaa denne gang til høire, men -nærmere end sidst. Han saa det blinket idet den eksploderte. Og foran -sig saa han Sir Ralphs høire arm falde slapt ned, mens han vaklet og -stupte saa lang han var mellem stenene. Men før Dale naadde ham, var han -igjen oppe og forsøkte at staa paa benene. - -„Like ovenfor hoften,“ gispet han, aldeles graa i ansigtet; „men jeg kan -kanske klare resten ogsaa.“ - -„Gaa paa, gutter, _fort_!“ ropte Dale igjen, da de rædselsslagne var -stanset op. - -Det var noget ved den stemmen som fik dem til at lystre, og uten et ord -la de igjen ivei mot flyvemaskinen, hvorfra der nu kom en løpende mot -dem. - -Dale la sin sterke arm om Sir Ralph, idet han igjen saa op. Monoplanet -gjentok sin forrige manøvre, forberedte sig paa et tredje angrep. - -Understøttet av Dale forsøkte Sir Ralph at gaa et skridt. „Benet er -lammet,“ mumlet han. - -„Aa, forsøk en gang til,“ bad Dale, „nu er vi snart fremme.“ - -Men Sir Ralph kunde ikke; benet svigtet aldeles. - -„Løp selv, Dale,“ stønnet han, „saa vil jeg lægge mig ned og krype -fremover.“ - -„Nei -- ikke paa nogen maate; jeg vil ha Dem med til flyvemaskinen!“ - -Imidlertid svinget monoplanet. - -„Jeg bærer Dem,“ sa Dale. „Jeg bøier mig ned; se at komme op paa ryggen -min. Det vil gjøre ondt; men kan De ikke, er det ute med os.“ - -I det samme stønnet Sir Ralph: „Der er Longley.“ Dale reiste sig og saa -ham komme i stormløp over stranden. Ikke et øieblik spildtes til -forklaringer. - -„Vi bærer ham,“ sa Longley og kastet et blik op til monoplanet. Det var -ikke helt rundt endnu. - -„Hvor snilde dere er,“ mumlet Sir Ralph og undertrykte et smerteskrik -idet de løftet ham. - -Og over stranden løp og gik de med sin byrde, øinene stivt stirrende mot -maalet. - -Monoplanet hadde nu vingerne horisontalt igjen, og var like bak dem, -bare et par hundrede fot oppe. - -De sidste øieblikke var en eneste forvirring. Endnu var der en liten -strækning igjen. Dale og Longley kjæmpet sig frem med monoplanet -hvirvlende efter sig. Ut fra døren paa deres flyvemaskine, hvor gutterne -alt var vel i ly, kom en ny figur styrtende mot dem. Det var Kerr. - -Og med ham til hjælp naadde de stigen. Op fik de Sir Ralph, hvordan -visste ingen av dem; men ind blev han halt; de andre efter. Og saa kom -smeldet. Like ved foten av stigen brast bomben. Stigen blev revet løs; -men alle var inde. Og i samme nu følte de at flyvemaskinen begyndte at -bevæge sig bortover stranden. - - - - -KAPITEL XXVIII. - -Gjengjældelsen. - - -Dale skyndte sig til forkahytten. Motorerne arbeidet med fuld fart uten -at nogen holdt øie med dem. Longley var paa styreplatformen. Da Dale kom -bort til ham, skraadde netop flyvemaskinen opover og skulde tilveirs. -Dale kastet et blik ut gjennem vinduet, og saa at fienden styrte ut -tilhavs, idet den hurtig steg høiere og høiere. - -„Kerr og gutterne er hos Sir Ralph i soverummet,“ forklarte Longley. -Dale nikket og saa igjen ut av vinduet. - -„De djævlerne slipper fra os,“ sa han. - -„Men vi kan flyve fortere, vet du.“ - -„Ja, det kan vi,“ sa Dale haardt, „og vi skal bruke den magten ogsaa. -Det er bare det at længer ute er der skyer, og da vil de prøve at gjemme -sig for os. Men vi skal hænge i, det kan de forlate sig paa! Gaa til -kanonen, du, er du snild, jeg blir her saa længe motorerne klarer sig -alene. Og saa sprænger vi disse udyrene i filler!“ - -Flyvemaskinen var kommet over fjeldet. Da svinget Dale den og satte -tilhavs. Ret foran dem fór monoplanet i fuld fart mot den skybanken Dale -hadde set. - -Dale stod der med sit mest energiske træk om munden, og drev -flyvemaskinen op til rasende fart, saa den rystet og skalv. Men Dale, -som hele tiden holdt stram utkik med den anden flyvemaskine, saa at den -nok vilde naa ind i skyerne først, endda de halte nærmere og nærmere ind -paa den. Og den var for langt borte til at naaes med et skud. - -Og saaledes fløi de, forfølgeren og den forfulgte, idet de hele tiden -steg høiere og høiere. Og saa, mens Dale stirret fremover, blev -monoplanet borte. Det hadde naadd skybanken. Dale styrte videre, mens -tankerne arbeidet: Hvilken vei vilde de andre flyve -- til høire eller -venstre? Det syntes umulig at gjette sig til det. Men saa fik han en -idé. Han husket at naar man lærer at flyve, svinger en flyver først til -venstre. Hvis man nemlig bruker en Gnome-motor -- og det gjør de fleste --- saa hjælper motorens bevægelse til naar man svinger. Paa den maate -blir det en vane at svinge den veien. Vilde nu disse uvilkaarlig gjøre -det samme og styre til venstre idet de skulde søke at undslippe sine -forfølgere? Dale trodde det, og svinget derfor resolut til venstre, idet -han kom efter ind i skybanken. - -Gjennem taaken fór aeroplanet. Ingenting at se hverken foran eller til -siderne, hverken under eller over. Dale sluttet at svinge til siden, og -satte ret fremover igjen. Heller ingen ting at se. Det var aldeles som -at leke blindebuk. Og hadde han nu tat feil og styrt i gal retning, saa -vilde de aldrig se sin fiende igjen. Men da, just som spændingen var -blit uutholdelig, kom de ut i klar, sollys luft. Og omtrent 1 km. foran -dem, og litt lavere, fløi de andre. - -Dale fik et triumferende uttryk, tok talerøret og ropte til Longley: -„Jeg vil komme nærmere indpaa, saa sagtne farten, og stige saa langt ned -at du faar fuld oversigt. Og da -- la dem faa det!“ - -Avstanden mellem dem blev mindre og mindre, og da styreren paa den anden -flyvemaskine følte at han hadde sin skjæbne like i hælene paa sig, -begyndte han at svinge snart til den ene og snart til den anden side, -vel for at gjøre det vanskeligere for de andre at træffe naar de sigtet. -Noget andet var der heller ikke at gjøre for ham. Om han steg eller -sank, fienden vilde følge ham. Og ind i skybanken igjen kunde han ikke -komme. - -Dale maalte koldt avstanden med øinene, spredte saa ut vinge-enderne og -ropte bestemt ned i talerøret: - -„Nu!“ - -Farten sagtnet, og flyvemaskinen dukket. Dale kastet et blik fremover. -Og i samme nu smaldt det. - -En mørk flek blev synlig bakerst i skroget paa den anden flyvemaskine. -Den dreiet litt til siden, men fik øieblikkelig ret kurs igjen. Og saa -et sekund efter revnet skroget hvor bomben hadde truffet, de bakerste -vinger var sønderrevet og hang dinglende i vinden. Og dermed stupte den -med baugen ned, i lynende fart mot sjøen. - -Dale trak pusten fort og stirret ned. - -Langt nede saa han et øieblik en graa skygge. En vældig vandsprøit stod -til veirs. Og sjøen la sig, rolig og øde som før. - -Dale satte kursen nedover og kredset om en stund dernede. Men intet var -at se uten et forrevet stykke av en vinge. - - -Slutnings-scenen er i spisesalen paa Girdlestone Hall. Sir Ralph halter -endnu efter saaret av bombesplinten; men han har reist sig for at holde -tale. Rundt ham sitter de andre fem og skal feire hjemkomsten med ham. - -„Disse juveler,“ slik ender han sin korte tale, „skulde, naar vi sælger -dem, repræsentere en sum paa £ 2000000. Men ikke et eneste av disse vil -jeg selv ha. Hele summen skal gaa til flyvekunstens fremme, denne kunst -som truer med at revolutionere verden. Vi vil stifte et fond som skal -bestyres av dere tre“ -- han nikket til Dale, Longley og Kerr -- „og -mig. Paa denne maate fremmer vi saken, og kan kanske -- om fare skulde -opstaa -- ogsaa tjene vort land.“ diff --git a/plugins/nl/src/free_ebook.txt b/plugins/nl/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/pl/src/ziemia_obiecana_tom_pierwszy_4.txt b/plugins/pl/src/ziemia_obiecana_tom_pierwszy_4.txt deleted file mode 100644 index ed9e70ac..00000000 --- a/plugins/pl/src/ziemia_obiecana_tom_pierwszy_4.txt +++ /dev/null @@ -1,4735 +0,0 @@ -Władysław St. Reymont - -Ziemia obiecana, tom I - - - - - -I - -Łódź się budziła. - -Pierwszy wrzaskliwy świst fabryczny rozdarł ciszę wczesnego poranku, a za nim we wszystkich stronach miasta zaczęty się zrywać coraz zgiełkliwiej inne i darły się chrapliwymi, niesfornymi głosami, niby chór potwornych kogutów piejących metalowymi gardzielami hasło do pracy. - -Olbrzymie fabryki, których długie, czarne cielska i wysmukłe szyje — kominy, majaczyły w nocy, w mgle i w deszczu — budziły się z wolna, buchały płomieniami ognisk, oddychały kłębami dymów, zaczynały żyć i poruszać się w ciemnościach, jakie jeszcze zalegały ziemię. - -Deszcz drobny, marcowy deszcz pomieszany ze śniegiem padał wciąż i rozwłóczył nad Łodzią ciężki, lepki tuman; bębnił w blaszane dachy i spływał z nich prosto na trotuary, na ulice czarne i pełne grząskiego błota, na nagie drzewa przytulone do długich murów, drżące ze zimna, targane wiatrem, co zrywał się gdzieś z pól przemiękłych i przewalał się ciężko błotnistymi ulicami miasta, wstrząsał parkanami, próbował dachów i opadał w błoto i szumiał między gałęziami drzew i bił nimi w szyby niskiego, parterowego domu, w którym nagle zabłysło światło. - -Borowiecki się obudził, zapalił świecę i równocześnie budzik zaczął dzwonić gwałtownie, wskazując piątą. - -— Mateusz, herbata! — krzyknął do wchodzącego lokaja. - -— Wszystko gotowe. - -— Panowie śpią jeszcze? - -— Zaraz będę budził, jeśli pan dyrektor każe, bo pan Moryc mówił wieczorem, że chce dzisiaj spać dłużej. - -— Idź obudź. - -— Klucze już brali? - -— Sam Schwarc wstępował. - -— Telefonował kto w nocy? - -— Kunke był na dyżurze, ale odchodząc nic mi nie mówił. - -— Co słychać na mieście? — pytał prędko, prędzej jeszcze się ubierając. - -— A nic, ino zaś na Gajerowskim rynku zaźgali robotnika. - -— Dosyć, ruszaj. - -— Ale, spaliła się też fabryka Goldberga, na Cegielnianej. Nasza straż jeździła, ale wszystko dobrze poszło, ostały tylko mury. Z suszarni poszedł ogień. - -— Cóż więcej? - -— A nic, wszystko poszło fein, na glanc — zaśmiał się rechocząco. - -— Nalewaj herbatę, ja sam obudzę pana Moryca. - -Ubrał się i poszedł do sąsiednich pokojów, przechodząc przez stołowy, w którym wisząca u sufilu lampa rozrzucała ostre, białe światło na stół okrągły, nakryty obrusem i zastawiony filiżankami i na samowar błyszczący. - -— Maks, piąta godzina, wstawaj! — zawołał, otwierając drzwi do ciemnego pokoju, z którego buchnęło duszne, przesycone zapachem fiołków powietrze. - -Maks się nie odezwał, tylko łóżko zaczęło trzeszczeć i skrzypieć. - -— Moryc! — zawołał do drugiego pokoju. - -— Nie śpię. Nie spałem całą noc. - -— Dlaczego? - -— Myślałem o tym naszym interesie, trochę sobie obliczałem i tak zeszło. - -— Wiesz, Goldberg się spalił dzisiaj w nocy i to zupełnie na glanc, jak Mateusz mówi… - -— Dla mnie to nie nowina — odpowiedział, ziewając. - -— Skąd wiedziałeś? - -— Ja miesiąc temu wiedziałem, że on się potrzebuje spalić. Dziwiłem się nawet, że tak długo zwleka, przecież procentów mu nie dadzą od asekuracji. - -— Miał dużo towaru? - -— Miał dużo zaasekurowane… - -— Bilans sobie wyrównał. - -Roześmiali się obaj szczerze. - -Borowiecki wrócił do stołowego i pił herbatę, a Moryc, jak zwykle, szukał po całym pokoju różnych części garderoby i wymyślał Mateuszowi. - -— Ja tobie zbiję ładny kawałek pyska, ja ci z niego czerwony barchan zrobię, jak mi nie będziesz składał wszystkiego porządnie. - -— Morgen! — krzyknął przebudzony wreszcie Maks. - -— Nie wstajesz? Już po piątej. - -Odpowiedź zagłuszyły świstawki, które się rozległy jakby tuż nad domem i ryczały przez kilkanaście sekund z taką siłą, aż szyby brzęczały w oknach. - -Moryc, w bieliźnie tylko, z paltem na ramionach, usiadł przed piecem, w którym wesoło trzaskały szczapy smolne. - -— Nie wychodzisz? - -— Nie. Miałem jechać do Tomaszowa, bo Weis pisał do mnie, aby mu sprowadzić nowe gręple, ale teraz nie pojadę. Zimno mi i nie chce mi się. - -— Maks, także zostajesz w domu? - -— Gdzie się będę spieszył? Do tej parszywej budy? A zresztą wczoraj się z fatrem pożarłem. - -— Maks, ty źle skończysz przez to żarcie się ciągłe ze wszystkimi! — mruknął niechętnie i surowo Moryc, rozgrzebując pogrzebaczem ogień. - -— Co cię to obchodzi! — krzyknął głos z drugiego pokoju. - -Łóżko zatrzeszczało gwałtownie i w drzwiach ukazała się wielka figura Maksa, w bieliźnie tylko i w pantoflach. - -— A właśnie, że mnie to bardzo obchodzi. - -— Daj mi spokój, nie irytuj mnie. Karol mnie obudził diabli wiedzą po co, a ten znowu pyskować zaczyna. - -Gadał głośno, niskim, silnie brzmiącym głosem. - -Cofnął się do swojego pokoju i po chwili wyniósł całą garderobę, rzucił ją na dywan i z wolna się ubierał. - -— Ty nam psujesz interes tym swoim żarciem — zaczął znowu Moryc, wciskając złote binokle na swój suchy, semicki nos, bo mu się ciągle zsuwały. - -— Gdzie? co? jak? - -— Wszędzie. Wczoraj u Blumentalów powiedziałeś głośno, że większość naszych fabrykantów to prości złodzieje i oszuści. - -— Powiedziałem, a jakże i zawsze to będę mówił. - -Jakiś niechętny, pogardliwy uśmiech przeleciał mu po twarzy, gdy patrzył na Moryca. - -— Ty, Maks Baum, mówić tego nie będziesz, mówić ci tego nie wolno, to ja ci powiadam. - -— Dlaczego — zapytał cicho i oparł się o stół. - -— Ja ci powiem, jeśli tego nie rozumiesz. Przede wszystkim, co ci do tego? Co cię to obchodzi, czy oni są złodzieje, czy porządni ludzie? My wszyscy razem jesteśmy tu po to w Łodzi, żeby zrobić geszeft, żeby zarobić dobrze. Nikt z nas tutaj wiekować nie będzie. A każdy robi pieniądze, jak może i jak umie. Ty jesteś czerwony, ty jesteś radykał pons nr 4. - -— Ja jestem uczciwy człowiek — burknął tamten, nalewając sobie herbatę. - -Borowiecki, oparty o stół łokciami, utopił twarz w dłoniach i słuchał. - -Moryc na odpowiedź usłyszaną odwrócił się gwałtownie, aż binokle mu spadły i uderzyły w poręcz krzesła, popatrzył się na Maksa z uśmiechem gryzącej ironii na wąskich ustach, pogładził cienkimi palcami, na których skrzyły się brylantowe pierścionki, rzadką, czarną jak smoła brodę i szepnął drwiąco: - -— Nie gadaj Maks głupstw. Tu chodzi o pieniądze. Tu chodzi, żebyś nie wyjeżdżał z tymi oskarżeniami publicznie, bo to naszemu kredytowi może zaszkodzić. My mamy założyć fabrykę we trzech, my nic nie mamy, to my potrzebujemy mieć kredyt i zaufanie u tych, co go nam dadzą. My teraz potrzebujemy być porządni ludzie, gładcy, mili, dobrzy. Jak ci Borman powie: „Podła Łódź”, to mu powiedz, że jest cztery razy podłą — jemu trzeba przytakiwać, bo to gruba fisz. A coś ty o nim powiedział do Knolla? Że jest głupi cham. Człowieku, on nie jest głupi, bo on ze swojej mózgownicy wyciągnął miliony, on te miliony ma, a my je także chcemy mieć. Będziemy mówić o nich wtedy, jak będziemy mieli pieniądze, a teraz trzeba siedzieć cicho, oni są nam potrzebni; no, niech Karol powie, czy ja nie mam racji — mnie idzie przecież o przyszłość nas trzech. - -— Moryc ma zupełną prawie słuszność — powiedział twardo Borowiecki, podnosząc zimne, szare oczy na wzburzonego Maksa. - -— Ja wiem, że wy macie rację, łódzką rację, ale nie zapominajcie, że jestem uczciwy człowiek. - -— Frazes, stary, wytarty frazes! - -— Moryc, ty jesteś podły żydziak! — wykrzyknął gwałtownie Baum. - -— A ty jesteś głupi, syntymentalny Niemiec. - -— Kłócicie się o wyrazy — ozwał się chłodno Borowiecki i zaczął wdziewać palto. — Żałuję, że nie mogę zostać z wami, ale puszczam w ruch nową drukarnię. - -— Nasza wczorajsza rozmowa na czym stanęła? — zapytał spokojnie już Baum. - -— Zakładamy fabrykę. - -— Tak, ja nie mam nic, ty nie masz nic, on nie ma nic — zaśmiał się głośno. - -— To razem właśnie mamy tyle, w sam raz tyle, żeby założyć wielką fabrykę. Cóż stracimy? Zarobić zawsze można — dorzucił po chwili. — Zresztą, albo robimy interes, albo interesu nie robimy. Powiedzcie raz jeszcze. - -— Robimy, robimy! — powtórzyli obaj. - -— Co to, Goldberg się spalił? — zapytał Baum. - -— Tak, zrobił sobie bilans. Mądry chłop, zrobi miliony. - -— Albo skończy w kryminale. - -— Głupie słowo! — żachnął się niecierpliwie Moryc. — Ty sobie takie rzeczy gadaj w Berlinie, w Paryżu, w Warszawie, ale w Łodzi nie gadaj. To nieprzyjemne słowa, nam oszczędź ich. - -Maks się nie odezwał. - -Świstawki znowu zaczęły podnosić swoje przenikliwe, denerwujące głosy i śpiewały coraz potężniej hejnał poranny. - -— No, muszę już iść. Do widzenia, spólnicy, nie kłóćcie się, idźcie spać i śnijcie o tych milionach, jakie zrobimy. - -— Zrobimy! - -— Zrobimy! — powiedzieli razem. - -Uścisnęli sobie mocno, po przyjacielsku dłonie. - -— Zapisać trzeba dzisiejszą datę; będzie ona dla nas bardzo pamiętną. - -— Dodaj tam, Maksie, taki nawias, kto z nas najpierw zechce okpić drugich. - -— Ty, Borowiecki, jesteś szlachcic, masz na biletach wizytowych herb, kładłeś nawet na prokurze swoje von, a jesteś największym z nas wszystkich Lodzermenschem — szepnął Moryc. - -— A ty nim nie jesteś? - -— Ja przede wszystkim mówić o tym nie potrzebuję, bo ja potrzebuję zrobić pieniądze. Wy i Niemcy to dobre narody, ale do gadania. - -Borowiecki podniósł kołnierz, pozapinał się starannie i wyszedł. - -Deszcz mżył bezustannie i zacinał skośnie, aż do pół okien małych domków, co w tym końcu Piotrkowskiej ulicy stały gęsto przy sobie, gdzieniegdzie tylko jakby rozepchnięte olbrzymem fabrycznym lub wspaniałym pałacem fabrykanta. - -Szeregi niskich lip na trotuarze gięły się automatycznie pod uderzeniem wiatru, który hulał po błotnistej, prawie czarnej ulicy, bo rzadkie latarnie rozsiewały tylko koła niewielkie żółtego światła, w którym błyszczało czarne, lepkie błoto na ulicy i migały setki ludzi, w ciszy wielkiej a z pospiechem szalonym biegnących na głos tych świstawek, co teraz coraz rzadziej odzywały się dokoła. - -— Zrobimy? — powtórzył Borowiecki, przystając i topiąc spojrzenie w tym chaosie kominów, majaczących w ciemności; w tej masie czarnej, nieruchomej, dzikiej jakimś kamiennym spokojem, fabryk, co stały wszędzie i ze wszystkich stron zdały się wyrastać przed nim czerwonymi, potężnymi murami. - -— Morgen! — rzucił ktoś stojącemu, biegnąc dalej. - -— Morgen… — szepnął i poszedł wolniej. - -Gryzły go wątpliwości, tysiące myśli, cyfr, przypuszczeń i kombinacji przewijało mu się pod czaszką, zapominał prawie, gdzie jest i dokąd idzie. - -Tysiące robotników, niby ciche, czarne roje, wypełzło nagle z bocznych uliczek, które wyglądały jak kanały pełne błota, z tych domów, co stały na krańcach miasta niby wielkie śmietniska — napełniło Piotrkowską szmerem kroków, brzękiem blaszanek błyszczących w świetle latarń, stukiem suchym drewnianych podeszew trepów i gwarem jakimś sennym oraz chlupotem błota pod nogami. - -Zalewali całą ulicę, szli ze wszystkich stron, zapełniali trotuary, człapali się środkiem ulicy, pełnej czarnych kałuż wody i błota. Jedni ustawiali się bezładnymi kupami przed bramami fabryk, drudzy, uszeregowani w długiego węża, znikali w bramach, jakby połykani z wolna przez buchające światłem wnętrza. - -W ciemnych głębiach zaczęły buchać światła. Czarne, milczące czworoboki fabryk błyskały nagle setkami płomiennych okien i niby ognistymi ślepiami świeciły. Elektryczne słońca nagle zawisały w cieniach i skrzyły się w próżni. - -Białe dymy zaczęły bić z kominów i rozwłóczyć się pomiędzy tym potężnym kamiennym lasem, co tysiącami kolumn zdawał się podpierać i jakby chwiał się w drganiach światła elektrycznego. - -Ulice opustoszały, gaszono latarnie, ostatnie świstawki przebrzmiały, cisza pełna chlupotu deszczu, coraz cichszych poświstywań wiatru, rozwłóczyła się po ulicy. - -Otwierano szynki i piekarnie, a gdzieniegdzie, w jakimś okienku na poddaszu lub w suterynach, do których sączyło się uliczne błoto, błyskały światła. - -Tylko w setkach fabryk wrzało życie wysilone, gorączkowe; głuchy łoskot maszyn drżał w powietrzu mglistym i obijał się o uszy Borowieckiego, który wciąż spacerował po ulicy i patrzył w okna fabryk, za którymi rysowały się czarne sylwetki robotników lub olbrzymie kontury maszyn. - -Nie chciało mu się iść do roboty. Było mu dobrze tak chodzić i myśleć o tej przyszłej fabryce, urządzać ją, puszczać w ruch, pilnować. Tak się zatapiał w tym rozmarzeniu, że chwilami najwyraźniej słyszał około siebie i czuł tę przyszłą fabrykę. Widział stosy materiałów, widział kantor, kupujących, szalony ruch, jaki panował. Czuł jakąś wielką falę bogactw płynącą mu pod stopy. - -Uśmiechał się bezwiednie, oczy mu wilgotnymi blaskami świeciły, na bladą, piękną twarz występowały rumieńce głębokiej radości. Pogładził nerwowo brodę mokrą od deszczu i oprzytomniał. - -— Co za głupstwo — szepnął niechętnie i obejrzał się dokoła, jakby z obawy, czy kto nie widział tej chwilowej słabości. - -Nie było nikogo, ale już szarzało, ze słabego, przemglonego świtu zaczynały powoli wychylać się kontury drzew, fabryk i domów. - -Piotrkowską zaczynały ciągnąć od rogatek sznury chłopskich wozów, od miasta turkotały po wybojach olbrzymie wozy towarowe ładowane węglem i platformy naładowane przędzą, bawełną w belach, surowym towarem lub beczkami, a pomiędzy nimi przemykały pospiesznie małe bryczki lub powoziki fabrykantów spieszących do zajęć, lub tłukła się z hałasem dorożka wioząca zapóźnionego oficjalistę. - -Borowiecki przy końcu Piotrkowskiej skręcił na lewo, w małą, niebrukowaną uliczkę, oświetloną kilkoma latarniami na sznurach i olbrzymią fabryką, która już szła. Długi czteropiętrowy budynek świecił wszystkimi oknami. - -Przebrał się szybko w zafarbowaną, brudną bluzę i pobiegł do swojego oddziału. - - - -II - -— Murray dzień dobry! — krzyknął Borowiecki. - -Murray okręcony w długi, niebieski fartuch, wysunął się spoza rzędów ruchomych kotłów, w których się gotowały i robiły farby. W mdłym świetle elektrycznym, przesyconym kolorowymi parami, jego długa, koścista twarz starannie wygolona i świecąca blado-niebieskimi, jakby wypełzłymi oczami, robiła wrażenie karykatury z Puncha. - -— A, Borowiecki! Chciałem widzieć pana, byłem u was wieczorem, zastałem Moryca, ale że ja go nie cierpię, nie czekałem. - -— Dobry chłopak. - -— Co mi do jego dobroci! Nie cierpię jego rasy. - -— Drukują już pięćdziesiąty siódmy numer? - -— Drukują. Wydałem farbę. - -— Trzyma się? - -— Pierwsze metry nieco lakowała. Przysłali z centrali zamówienie na pięćset sztuk tej pańskiej lamy. - -— Aha, dwudziesty czwarty numer, seledynowa. - -— I z filii Bech telefonował o to samo. Czy będziemy robić? - -— Dzisiaj już nie. Mamy bojki pilne, mamy jeszcze pilniejsze do drukowania te letnie korty. - -— Telefonowali o barchan numer siódmy. - -— W apreturze. — Muszę tam zaraz iść. - -— Chciałem panu coś powiedzieć… - -— Słucham, słucham! — szepnął grzecznie, ale z pewną niechęcią. - -Murray ujął go pod rękę i odprowadził w kąt za wielkie beczki, z których co chwila czerpano farby. - -Kuchnia, bo tak nazywano tę salę, tonęła w zmroku. Pod okapami wiszącymi nisko, niby pod stalowymi parasolami kręciły się wolno, automatycznie, szerokie miedziane mieszadła, przegarniające farby w wielkich kotłach, błyszczących miedzią polerowaną. - -Budynek cały drżał od ruchu maszyn. - -Długie transmisje, niby węże blado-żółte, nieskończonej długości, goniły się z szaloną szybkością pod sufitem, przewijały się nad podwójnym szeregiem kotłów, pełzały wzdłuż ścian, krzyżowały się wysoko, ledwie dojrzane w obłoku gryzących kolorowych par, co buchały ustawicznie z kotłów i przyciemniały światło i uciekały wśród murów, przez wszystkie otwory do innych sal. - -Sylwetki robotników w koszulach umazanych farbami przemykały cicho i jak cienie ginęły w zmroku, wózki z łoskotem wjeżdżały i wyjeżdżały obładowane farbami gotowymi, które wiozły do drukarni i farbiarni. - -Ostry straszliwie zapach siarki rozchodził się wszędzie. - -— Kupiłem wczoraj meble — szeptał cicho do ucha Borowieckiemu. — Uważasz pan, do saloniku kupiłem żółte jedwabne w stylu empire. Do jadalnego obstalowałem dębowe w stylu Henryka IV, a do buduaru… - -— A kiedyż się pan żeni? — przerwał mu dosyć niecierpliwie. - -— No, nie wiem jeszcze. Chociaż ja chciałbym jak najprędzej. - -— To już po oświadczynach? — spojrzał dosyć ironicznie na zgarbionego i dosyć śmiesznie wyglądającego Anglika; jego garb wydał mu się teraz potwornym, a on sam przypominał małpę tą długą, wystającą szczęką i szerokimi ustami, niezmiernie ruchliwymi. - -— Tak jakby już. W niedzielę właśnie powiedziała mi, jak by chciała mieć urządzone mieszkanie. Wypytałem się szczegółowo, odpowiadała tak, jak odpowiadają kobiety, gdy idzie o ich przyszłe gospodarstwo. - -— Ostatnim razem myślałeś pan tak samo. - -— Tak, ale nie miałem takiej pewności ani w połowie! — zaręczał gorąco. - -— No, kiedy tak, to winszuję panu szczerze, kiedyż poznam narzeczoną? - -— Na wszystko przyjdzie czas, na wszystko. - -— Dlatego też wierzę, iż się pan w końcu ożeni — szepnął drwiąco. - -— Może byś pan przyszedł jutro do mnie, dobrze? Chciałem koniecznie usłyszeć pańskie zdanie o tych meblach. - -— Przyjdę. - -— Ale kiedy? - -— Po obiedzie. - -Murray wrócił do farb i laboratorium, a Borowiecki pobiegł dalej do farbiarni przez korytarze i przejścia zapchane wózkami naładowanymi towarem ociekającym wodą, ludźmi i stosami towaru leżącego na ziemi w wielkich kupach, oczekującego swojej kolei. - -Co chwila zastępowano mu drogę z najrozmaitszymi interesami. - -Wydawał krótkie rozkazy, szybko decydował, pospiesznie informował, czasem obejrzał próbkę z farby, jaką mu przynosił robotnik, rzucał stanowczo: - -— Dobre lub jeszcze — i leciał dalej wśród spojrzeń setek robotniczych i szumu fabryki, co niby piekło wrzała chaosem. - -Wszystko się trzęsło; ściany, sufity, maszyny, podłogi, huczały motory, świszczały przenikliwie pasy i transmisje, turkotały po asfaltowej podłodze wózki, szczękały czasem koła rozpędowe, zgrzytały tryby, leciały wskroś tego morza rozbitych drgań jakieś krzyki lub rozlegał się potężny, huczący oddech maszyny głównej. - -— Panie Borowiecki! - -Wytężył oczy, bo wśród par, jakie zalegały całą farbiarnię, nie było nic prawie widać, prócz słabych zarysów maszyn. Nie wiedział, kto woła. - -— Panie Borowiecki! - -Drgnął, bo go ujęto pod ramię. - -— A, pan prezes — szepnął, poznawszy właściciela fabryki. - -— Ja pana gonię, ale pan dobrze uciekasz. - -— Robota, panie dyrektorze. - -— Tak, lak, ja to rozumiem. Zmęczyłem się na śmierć — trzymał go silnie za ramię, zamilkł i dyszał ciężko ze zmęczenia. - -— Idzie, co? — zapytał po chwili. - -— Robi się — rzucił krótko i szedł naprzód. - -Fabrykant uczepiony u jego ramienia wlókł się ciężko, podpierał się grubą laską i zgarbiony prawie we dwoje, podnosił okrągłe czerwone oczy jastrzębie i twarz dużą, świecącą, okrągłą, ozdobioną małymi baczkami i wąsami przyciętymi równo. - -— Cóż, te Watsony dobrze działają? - -— Po piętnaście tysięcy metrów dziennie drukują. - -— Mało — mruknął cicho, puścił jego ramię i przysiadł na wózku pełnym surowego perkalu, obciągnął gruby kaftan, w jaki był ubrany, podparł się laską i siedział. - -Borowiecki pobiegł do wielkich kadzi farbiarskich, nad którymi, na wielkich wałach rozwinięte zwoje materiałów kręciły się w kółko i kąpały w farbie, rozpryskując ją na twarze i koszule robotników, którzy stali nieruchomie, co chwila czerpiąc z kadzi wodę dłonią i patrząc, czy jest w niej jeszcze farba, którą wyciągał materiał. - -Kilkadziesiąt tych wałów ustawionych rzędem, toczyło się. wciąż w kółko, z męczącą jednostajnością, długie, poskręcane zwoje materiałów pławiły się w farbach i błyskały w mgle matowymi plamami czerwieni, błękitu i ochry. - -Z drugiej strony, za podwójnym rzędem żelaznych słupów, podtrzymujących wyższe piętra fabryki i rozrośniętych gęsto po olbrzymiej sali, stały płuczkarnie; długie skrzynie, pełne wrzącej wody pieniącej się sodą, praczek mechanicznych, wyżymaczek, mydła, przez które przesuwał się surowy materiał; bryzgi rozbitej trzepaczkami wody rozsypywały się na salę i tworzyły nad praczkarniami tak gęsty tuman, że światła paliły się zaledwie jakby odbite w lustrze. - -Mechaniczne odbieracze szczękały, odbierając wyprany już towar, na siebie, niby na rozkrzyżowane ręce i oddawały go robotnikom, którzy prętami układali go w wielkie fałdy na wózki, podsuwane co chwila. - -— Panie Borowiecki! — zawołał fabrykant do jakiegoś cienia, co się wychylił z mgieł, ale to nie był Borowiecki. - -Podniósł się i wlókł swoje chore zreumatyzmowane nogi po sali, kąpał się z rozkoszą w tej rozpalonej atmosferze. Zatapiał swoje schorowane ciało w sali pełnej oparów, ostrych zapachów farb, wody pryskającej z płuczkarek i z kadzi, ściekającej z wózków, chlupiącej pod nogami, lejącej się ze sufitów, z których skroplona para opadała prawie strumieniami. - -Szalony, podobny do drgającego jęku, szczęk centryfugi, wyciągającej wodę z materiałów, przenikał całe sale, wświdrowywał się w nerwy robotników pilnujących, wpatrzonych w robotę i pochłoniętych zupełnie czuwaniem nad maszynami i rozbijał się o kolorowe, powiewające niby sztandary, materiały na odbieraczach. - -Borowiecki teraz był w sąsiedniej sali, gdzie na niskich angielskich maszynach starego systemu farbowano ordynarny czarny towar na męskie ubrania. - -Dzień wlewał się setkami okien i kładł zielonawy ton na czarne opary i na robotników, co niby kolumny z bazaltu stali nieruchomi, z założonymi rękami, wpatrzeni w maszyny, przez które przesuwały się dziesiątki tysięcy metrów gryzione przez spienione, bryzgające, czarne farby. - -Mury drżały ciągle. Fabryka pracowała wszystkimi mięśniami. - -Windy, osadzone w murach, łączyły dół fabryki z jej czterema piętrami wierzchu. Co chwila rozlegał się głuchy szczęk w innej stronie sali, to winda brała lub wyrzucała z siebie wózki, towary, ludzi… - -Dzień i do wielkiej sali zaczął zaglądać, brudne światło wciskało się przez małe zapocone szybki, zasnute brudem i parą, wyłaniając z nich zarysy pełniejsze maszyn i ludzi, ale w tym szaro-zielonawym świetle, po którym pływały długie smugi czerwonych oparów i gdzie pyliły się nimby gazowych świateł — i ludzie i maszyny wyglądali jak nieprzytomni, jak widziadła porwane straszną siłą ruchu; jak jakieś strzępy, pyły, drzazgi skłębione, splątane, rzucone w wir, który z hukiem się przewalał. - -Herman Bucholc, właściciel fabryki, gdy obejrzał farbiarnię, powlókł się dalej. - -Przechodził pawilony, podnosił się w górę windami, schodził schodami, sunął się długimi korytarzami, przyglądał się maszynom, oglądał towar, rzucał czasem posępnym okiem na ludzi, czasem rzekł jakieś krótkie słowo, które jak błyskawica oblatywało całą fabrykę, odpoczywał na stosach sztuk, czasem na progach; niknął, aby za chwilę pokazać się w innej stronie fabryki, przy składach węgla, pomiędzy wagonami, których rzędy stały z jednej strony olbrzymiego czworoboku dziedzińca, ogrodzonego niby parkanem, murami fabryki. - -Był wszędzie, a chodził jak noc jesienna ponury i milczący; gdzie się tylko zjawił, gdzie przeszedł, rozmowy milkły, twarze się pochylały, oczy przestawały widzieć, postacie się zginały i kurczyły, jakby chcąc ujść spod promienia jego oczów. - -Spotykał się kilkakrotnie z Borowieckim, biegającym ustawicznie po oddziale. - -Spoglądali na siebie przyjaźnie. - -Herman Bucholc lubił swojego dyrektora drukarni, więcej, on go szacował na całe te 10 000 rubli, jakie mu płacił rocznie. - -— To jest najlepsza moja maszyna w tym oddziale — myślał, patrząc na niego. - -Sam już się nie zajmował niczym, zięć prowadził fabrykę, a on wskutek przyzwyczajenia całego życia co rano przychodził do niej razem z robotnikami. - -W fabryce jadał śniadanie i przesiadywał do południa, a po obiedzie, jeśli nie jeździł do miasta, to łaził po kantorach, składach, magazynach bawełny. - -Nie mógł żyć z dala od tego potężnego królestwa, które stworzył pracą własną całego życia i mocą swojego geniuszu przemysłowego, musiał czuć pod nogami, w sobie, te roztargane, trzęsące się mury; czuł się dopiero dobrze przedzierając się przez przędzę transmisji i pasów, rozwleczoną po całej fabryce, wśród ostrych zapachów farb, blichowni, surowego materiału i smarów rozgrzanych w tym upale strasznym. - -Siedział teraz w drukarni i przysłoniętymi oczyma patrzył na salę, jasno oświetloną wielkimi oknami, na maszyny drukarskie w ruchu, na te piramidy żelazne pracujące pospiesznie i w jakiejś groźnej ciszy. - -Przy każdej drukarce osobna maszyna parowa świstała swym kołem pociągowym, które niby srebrne, wypolerowane tarcze, migotały z taką szaloną szybkością, że nie można było pochwycić konturów, a tylko jakiś nimb srebrny wirował dokoła swojej osi i rozpylał świetlany, roziskrzony tuman. - -Maszyny działały z nieustającym ani na chwilę pośpiechem; długie nieskończenie pasy materiałów, co się przewijały pomiędzy walcami miedzianymi, odciskającymi na nich barwy deseni, ginęły w górze, na wyższym piętrze, w suszarni. - -Ludzie z tyłu maszyn podkładający towar do drukowania, poruszali się sennie, a majstrowie stali przed maszynami, co chwila któryś się pochylał, przypatrywał walcom, dolewał farby z wielkich kadzi, patrzył na materiał, i znowu stał zapatrzony w te tysiące metrów, biegnących z szalonym pośpiechem. - -Borowiecki wpadał do drukarni, aby śledzić działanie świeżo umontowanych maszyn, porównywał próbki ze świeżo drukowanymi materiałami, wydawał polecenia, czasem na jego skinienie zatrzymano działający kolos, oglądał szczegółowo i szedł dalej znowu, bo ten potężny rytm fabryki, te setki maszyn, tysiące ludzi śledzących z najwyższą, prawie pobożną uwagą za ich działaniem, te góry towarów leżących, przewożonych wózkami, snujących się przez sale z pralni do farbiarni, z farbiarni do suszarni, stamtąd do apretury i w dziesięć jeszcze innych miejsc nim wyszły gotowe — porywał go. - -Chwilami tylko siadał w swoim gabinecie, położonym przy „kuchni” i tam, w przerwie pomiędzy kombinowaniem nowych deseni, oglądaniem przysłanych z zagranicy próbek, których olbrzymie, naklejone w albumy, stosy leżały po stołach — zamyślał się, a raczej próbował myśleć o sobie, o tym projekcie fabryki planowanej łącznie z przyjaciółmi — ale nie mógł zebrać myśli, nie mógł ani na chwilę zamknąć się w sobie, bo ta fabryka, której szum huczał w jego gabinecie, której ruch i pulsowanie czuł we własnych nerwach, w tętnie krwi nieomal, nie pozwalała się odosobnić, ciągnęła nieprzeparcie, zmuszała do służby i warowania każdego, który krążył w jej orbicie. - -Zrywał się i biegł znowu, ale dzień mu się strasznie dłużył, tak, że około czwartej poszedł do kantoru, który był w innym oddziale, aby wypić herbaty i zatelefonować do Moryca, aby był dzisiaj w teatrze, gdzie dawano przedstawienie amatorskie na jakiś cel dobroczynny. - -— Pan Welt dopiero z pół godziny jak od nas wyszedł. - -— Tutaj był? - -— Brał pięćdziesiąt sztuk białego towaru. - -— Dla siebie? - -— Nie, na zlecenie Amfiłowa, do Charkowa. Cygarem można służyć? - -— Owszem, zapalę, bo jestem diablo zmęczony. - -Zapalił i siadł na wysokim taburecie, przed pustym biurkiem. - -Główny buchalter kantoru, który go z uniżonością traktował cygarem, stał przed nim, napychając sobie fajkę tytoniem, kilku młodych chłopaków, usadowionych na wysokich kobyłkach, pisało w wielkich, czerwono poliniowanych książkach. - -Cisza, jaka tutaj panowała, drażniący skrzyp piór, monotonne cykanie zegaru, denerwująco działały na Borowieckiego. - -— Cóż słychać, panie Szwarc? — zapytał. - -— Rosenberg się załamał. - -— Zupełnie? - -— Nie wiadomo jeszcze, ale ja myślę, że się będzie układał, no, bo co za interes robić zwykłą klapę? — zaśmiał się cicho i przybijał palcem wilgotny tytoń w fajce. - -— Firma traci? - -— To zależy od tego, ile będzie płacił za sto. - -— Bucholc wie? - -— Nie był jeszcze dzisiaj u nas, ale jak się dowie, zabolą go odciski; jest czuły na straty. - -— Jego szlag może trafić — szepnął któryś z pochylonych przy robocie. - -— Byłaby szkoda! - -— Bardzo wielka, niech Bóg broni! - -— Niech żyje sto lat, niech ma sto pałaców, sto milionów, sto fabryk. - -— I niech go razem sto choler ciśnie! — szepnął cicho któryś. - -Cisza się zrobiła. - -Szwarc patrzył groźnie na piszących, to na Borowieckiego, jakby chciał się usprawiedliwiać, że on nic nie winien, ale Borowiecki znudzonym wzrokiem patrzył w okno. - -W kantorze panowała atmosfera przytłaczającej nudy. - -Ściany aż po sufit wyłożone drzewem malowanym na dąb, pełne półek i ksiąg, rozstawionych systematycznie, żółciły się smutnie. - -Naprost okien stał wielki, czteropiętrowy budynek, z nagiej, czerwonej cegły i rzucał szaro-rdzawy, przygnębiający refleks do kantoru. - -Przez podwórko wylane asfaltem, po którym turkotały od czasu do czasu wózki i przechodzili ludzie, w kilku kierunkach biegły na wysokości pierwszego piętra grube, jak ramiona atlety, transmisje, warcząc głucho, od czego szyby w kantorze ustawicznie drżały. - -Wysoko nad fabryką wisiało niebo ciężką, brudną płachtą, z której ściekał drobny deszcz i spływał po zabrudzonych murach smugami jeszcze brudniejszymi i sączył się po oknach kantoru, zakurzonych pyłem węglowym i bawełnianym, niby wstrętne plwociny. - -W kącie kantoru, nad gazem, zaczął szumieć samowar. - -— Panie Horn, może pan dać mi herbaty? - -— A może pan dyrektor zechce butersznicik! — ofiarowywał uprzejmie Szwarc. - -— Tylko trochę koszerny. - -— To znaczy, że lepszy niźli pan jadasz, panie von Horn! - -Horn przyniósł herbatę i zatrzymał się na chwilę. - -— Co panu jest? — zapytał go Borowiecki, który z nim znał się bliżej. - -— Nic — odparł krótko i powlókł niezawistnym spojrzeniem po Szwarcu, który rozwijał butersznity z gazety i układał je przed Borowieckim. - -— Wyglądasz pan bardzo źle. - -— Panu Horn nie służy fabryka. Po salonach trudno mu się przyzwyczaić do kantoru i do roboty. - -— Bydlę albo inny parszywiec może się łatwo przyzwyczaić do jarzma, ale człowiekowi trudniej — syknął ze złością, ale tak cicho, że Szwarc nie zrozumiał słów, spojrzał uważnie, uśmiechnął się tępo i szepnął: - -— Panie von Horn! Panie von Horn! Może pan dyrektor spróbuje, jest tu kombinacja szynki z pulardą, bardzo dobra, moja żona jest sławna z tego. - -Horn odszedł, usiadł przy biurku i błądził spojrzeniem po murach czerwonych, po oknach, za którymi bieliły się stosy szarpanej do przędzenia bawełny. - -— Daj mi pan jeszcze herbaty. - -Borowiecki chciał go wybadać. - -Horn herbatę przyniósł i nie podnosząc oczów zawrócił się do odejścia. - -— Panie Horn, może pan za jakie pół godziny przyjdzie do mnie? - -— Dobrze, panie dyrektorze. Ja nawet miałem interes i w tym celu jutro się wybierałem do pana. A może pan teraz zechcesz wysłuchać? - -Chciał coś poufnie szepnąć, ale do kantoru weszła kobieta, czworo dzieci wpychając przed sobą. - -— Niech będzie pochwalony Jezus Chrystus! — szepnęła cicho, ogarnęła wzrokiem te wszystkie głowy, co się podniosły znad pulpitów, schyliła się pokornie do nóg Borowieckiego, bo stał najbliżej i miał najbardziej pokaźną twarz. - -— Wielmożny panie dziedzicu, a to z prośbą przyszłam, wedle tego, co mojemu mężowi głowę urwało w maszynie, co ja teraz sierota biedna z dzieciami, co my jesteśmy biedne. Tom przyszła dopraszać się sprawiedliwości, aby mi pan dziedzic dał wspomożenie jako mojemu mężowi urwało głowę w maszynie. Wielmożny panie dziedzicu — i schyliła się znowu do kolan Borowieckiego, wybuchając płaczem. - -— Za drzwi, wynosić się, tutaj takich spraw nie załatwia się! — krzyknął Szwarc. - -— Cicho pan bądź! — zawołał na niego Borowiecki po niemiecku. - -— Proszę pana, ona już od pół roku nachodzi wszystkie oddziały i kantory nasze, nie można się jej pozbyć niczym.. - -— A dlaczego niezałatwione? - -— Pan się pyta? Ten cham umyślnie podłożył łeb pod koło, jemu się nie chciało pracować, a jemu się chciało okraść fabrykę! My teraz mamy płacić na jego babę i bękarty! - -— A ty parchu jeden, to moje dzieci bękarty! — wykrzyknęła kobieta, w pasji przyskakując do Szwarca, który cofnął się za stół. - -— Cicho kobieto! Niech pani uspokoi się i coby te małe panowie nie płakali — zawołał przestraszony, wskazując na dzieci, które uczepiły się matki i krzyczały wniebogłosy. - -— Wielmożny dziedzicu, jużci że prawda co od samych kopań chodzę i cięgiem mi obiecują, że zapłacą, cięgiem chodzę i proszę, to mnie cyganią ino i wyciepują kiej sukę za drzwi. - -— Uspokójcie się, pomówię dzisiaj z właścicielem, przyjdźcie tutaj za tydzień, to wam zapłacą. - -— Ażeby ci Pan Jezus i ta Częstochowska szczęściła na zdrowiu, na majątku, na honorze, o mój dziedzicu kochany! — wykrzykiwała, przypadając mu do nóg, całując go po rękach. - -Wydarł się jej i wyszedł, ale przystanął w wielkiej sieni i gdy wychodziła, zapytał: - -— Z których wy stron? - -— Adyć panie, jaże z pod Skierniewiec. - -— Dawno w Łodzi? - -— A będzie ze dwa roki jak my się tutaj przenieśli na swoje zatracenie. - -— Chodzicie gdzie do roboty? - -— A bo mnie to chcą gdzie przyjąć te poganiny, te heretyki zapowietrzone, a po drugie kaj ja ostawię swoje sieroty. - -— Z czegóż żyjecie? - -— Bidujem, wielmożny panie, bidujem. Mieszkam na Bałutach z jednymi weberami i jaże całe trzy ruble płacę za pomieszkanie miesięcznie. Póki mój nieboszczyk żył, to choćby często gęsto było ze solą albo i z głodem, ale się ta żyło, a teraz kiej jego nie stało, to chodzę na Stare Miasto do posługi, czasem kto zawoła do prania i tak jest — gadała prędko, okręcając dzieci w jakieś ohydnie brudne strzępy chustek. - -— Czemu nie wrócicie na wieś do domu? - -— Wrócę panie, kiej mi tylko zapłacą za chłopa, to juści, że wrócę, a niech tam to miasteczko Łódź mór nie minie, niech ją ta ogień spali, niech ich tam Pan Jezus niczego nie żałuje, coby wszystkie wyzdychały, co do jednego. - -— Cicho bądźcie, nie macie za co przeklinać — szepnął nieco podrażniony. - -— Ni mam za co? — wykrzyknęła zdumiona, podnosząc na niego bladą, brzydką, przegryzioną przez nędzę twarz i zapłakane, wybladłe niebieskie oczy. — A to, wielmożny panie, my na wsi byli ino komorniki, bo mój miał trzy morgi gruntu, co mu przyszły w schedzie po ojcu, to że nie było za co postawić chałupy, tośwa mieszkali u stryjecznych swoich. Myśwa żyli z wyrobku ino, ale zawżdy człowiek mieszkał po ludzku i kartofli gdzie przysądził na odrobek i gąskę się uchowało albo i świniaka i jajko miał swoje i krowę mieliśwa, a tutaj co? Harował nieborak od świtu do nocy i jeść nie było co, żyliśmy kiej te dziady ostatnie, a nie kiej krześcianie, kiej psy, a nie kiej gospodarze poczciwi. - -— Pocóżeście tutaj przyjechali, trzeba było siedzieć na wsi. - -— Po co? — zawołała boleśnie. — A bo ja wiem! Szły wszystkie, to i myśwa poszły. Na wiosnę poszedł Jadam, ostawił kobitę i poszedł. Przyjechał po żniwach taki wystrojony, co go nikt nie mógł poznać, cały w kortach i zygarek miał śrybrny i piestrzonek i tyla piniędzy, coby na wsi i bez trzy roki nie zarobił. Ludzie się dziwowali, a ten zapowietrzony cyganił, bo mu za to zapłacili, żeby ludzi wiejskich sprowadził, obiecywał Bóg wie nie co. Tak zaraz poszło z nim dwóch parobków, Janków syn i Grzegorza spod lasu, a potem to już kto ino mógł, to leciał do tego miasteczka Łodzi. Kużdymu się chciało kortów, zygarka i rozpusty! Ja mojego strzymywałam, bo po co nam było tutaj iść, do obcych w tyli świat, to me sprał kiej bydlaka i poszedł, a potym przyjechał i zabrał ze sobą. Mój Jezu kochany, mój Jezu! — szeptała chlipiąc boleśnie i rozcierając sobie nos i łzy brudnymi rękami i tak się zaczęła trząść w tym rozpaczliwym płaczu, że dzieci przytuliły się do niej i także zaczęły płakać cicho. - -— Macie tutaj pięć rubli i zróbcie tak, jak wam mówiłem. - -Miał tego już dosyć, odwrócił się spiesznie i wyszedł, nie czekając podziękowań. - -Nie cierpiał roztkliwień i czułości, a ta kobieta poruszyła w nim zamierającą z wolna, duszoną świadomie — uczuciowość. - -Stał czas jakiś przy kotle „oksydacyjnym” Mather-Platta, przez który przechodził towar suchy i już drukowany i z pewnym roztargnieniem przyglądał się barwom świeżo wytworzonym, a raczej rozwiniętym w przesunięciu się towaru przez kocioł. Żółte, nałożone bejcem kwiatki, zmieniły się na pąsowe pod wpływem wysokiej temperatury i skomplikowanych roztworów soli anilinowej. - -Fabryka po chwilowym odpoczynku podwieczorkowym, pracowała znowu z jednaką energią. - -Borowiecki wyjrzał na świat z okien swojego gabinetu, bo poszarzało nagle i zaczął padać śnieg nadzwyczaj gęstymi płatami i pobielił ściany fabryk i dziedziniec. Spostrzegł Horna stojącego za domkiem szwajcara, przez który było jedyne wyjście z fabryki. Horn rozmawiał z tą samą kobietą, która mu za coś dziękowała z uniesieniem i chowała jakiś papier za stanik. - -— Panie Horn! — krzyknął, wychylając przez lufcik głowę. - -— Miałem przyjść właśnie do pana — ozwał się Horn, zjawiając się po chwili. - -— Coś pan radził tej babie? — zapytał surowym dosyć głosem, patrząc w okno. - -Horn zawahał się przez mgnienie, rumieniec powlókł jego dziewczęco piękną twarz, a w niebieskich, dobrych oczach zamigotał płomień. - -— Kazałem jej iść do adwokata, niechaj wytoczy proces fabryce o odszkodowanie, bo wtedy prawo zmusi ich do zapłacenia. - -— Co to pana obchodzi? — zaczął lekko bębnić po szybie i przygryzać usta. - -— Co mnie obchodzi? — zamilkł na chwilę. — Bardzo mnie obchodzi wszelka nędza i wszelka niesprawiedliwość, bardzo… - -— Czym pan tutaj jesteś? — przerwał mu ostro i usiadł przed długim stołem. - -— No jestem praktykantem kantorowym, pan dyrektor przecież wie najlepiej — odpowiedział zdumiony. - -— No, to panie Horn, pan nie skończysz tej praktyki, jak mi się zdaje. - -— Wreszcie, to mi jest już wszystko — jedno szepnął dosyć twardo. - -— Ale nam nie jest wszystko jedno, nam — fabryce, w której pan jesteś jednym z miliona kółek! Przyjęliśmy pana nie na to, żebyś tutaj produkował się ze swoją filantropią, a tylko, abyś robił. Pan wprowadzasz zamęt tutaj, gdzie wszystko polega na najdoskonalszym funkcjonowaniu, na prawidłości i zgodności. - -— Nie jestem maszyną, jestem człowiekiem. - -— W domu. W fabryce od pana nie wymaga się egzaminów na człowieczeństwo, ani egzaminów na humanitarność, w fabryce potrzebne są pańskie mięśnie i mózg pański i tylko za to płacimy panu — rozdrażniał się coraz bardziej. — Jesteś pan tutaj maszyną taką samą jak my wszyscy, więc pan rób tylko to, co do pana należy. Tutaj nie miejsce do rozanieleń, tutaj… - -— Panie Borowiecki! — przerwał mu szybko. - -— Panie von Horn! Słuchaj pan, kiedy mówię do pana — zawołał groźnie, zrzucając gniewnie wielkie album próbek na ziemię. — Bucholc przyjął pana na moje zaręczenie, znam pańską rodzinę, pragnę dla pana najlepiej, ale pan jesteś jak widzę chory na dziecinną demagogię. - -— Jeżeli pan tak nazywasz współczucie zwykłe u ludzi. - -— Pan mnie kompromitujesz takimi radami, dawanymi wszystkim mającym jakie bądź pretensje do fabryki. Trzeba było zostać panu adwokatem, byłbyś się wtedy mógł opiekować nieszczęśliwymi i pokrzywdzonymi, ma się rozumieć za dobrą zapłatą — dorzucił drwiąco, bo jego gniewny nastrój przepadł gdzieś, pod wpływem tych dobrych oczów Horna, wpatrzonych w niego. — Zresztą dajmy tej sprawie spokój. Będziesz pan dłużej w Łodzi, rozpatrzysz się w stosunkach, przyjrzysz się lepiej tym uciśnionym, to pan zrozumiesz, jak trzeba postępować. A weźmiesz pan interes po ojcu, to wtedy przyznasz mi zupełną rację. - -— Nie, panie, ja w Łodzi dłużej nie wytrzymam, ani interesu po ojcu nie obejmę. - -— Cóż pan chcesz robić? — wykrzyknął zdumiony. - -— Jeszcze nie wiem. Przyznaję się panu szczerze, chociaż tak ostro, za ostro pan mówi do mnie, ale mniejsza z tym, bo wiem, że pan, jako dyrektor takiej wielkiej drukarni, mówić inaczej nie może. - -— Więc pan odchodzisz od nas? tyle zrozumiałem, ale nie wiem dlaczego? - -— Dlatego, że już wytrzymać nie mogę w tym podłym chamstwie łódzkim. Pan jako człowiek pewnej sfery, rozumie mnie chyba. Dlatego, że ja całą duszą nienawidzę zarówno fabryk, jak i wszystkich Bucholców, Rozensztejnów, Entów, całej tej ohydnej, przemysłowej bandy — wybuchnął gwałtownie. - -— Ha, ha, ha, pan jesteś wspaniały fioł, nieporównany! — śmiał się Borowiecki serdecznie. - -— To już nic więcej nie powiem — rzekł mocno dotknięty. - -— Jak pan chce, a zawsze lepiej głupstw mówić mniej. - -— Do widzenia. - -— Żegnam pana. Ha, ha, ha, pan masz zdolności aktorskie! - -— Panie Borowiecki — zaczął prawie ze łzami w oczach Horn, zatrzymując się i chciał coś mówić. - -— Co? - -Horn skłonił głowę i wyszedł. - -— Kapitalny mazgaj — szepnął za nim Borowiecki i także poszedł do suszarni. - -Owionęło go suche, rozpalone powietrze. - -Olbrzymie czworoboki z blachy, wypełnione straszliwie rozpalonym i suchym powietrzem brzęczały niby oddalone grzmoty, wymiotując niekończący się pas materiałów kolorowych, suchych i sztywnych. - -Na niskich stołach, na ziemi, na wózkach, które suwały się cicho, leżały cale sterty materiałów i w tym suchym, jasnym powietrzu sali, której ściany były prawie ze szkła, paliły się przyćmionymi barwami złota przykopconego, purpury o fioletowym odcieniu, błękitu marynarskiego, starego szmaragdu — niby stosy blach metalowych o matowym, martwym blasku. - -Robotnicy w koszulach tylko i boso, z szarymi twarzami, z oczami zagasłymi i jakby wypalonymi tą orgią barw, jaka się tutaj tłoczyła, poruszali się cicho i automatycznie, tworzyli tylko dopełnienie maszyn. - -Czasem który patrzył przez szyby w świat, na Łódź, która z tej wysokości czwartego piętra majaczyła w mgłach i dymach poprzecinanych tysiącami kominów, dachów, domów, drzew ogołoconych z liści; to znów na drugą stronę, na pola, co szły w głąb horyzontu — na szaro białe, brudne, zalane wiosennymi roztopami przestrzenie, majaczące gdzieniegdzie czerwonymi gmachami fabryk, które z oddalenia czerwieniły się wskroś mgieł bolesnym tonem mięsa odartego ze skóry; na odległe linie wiosek małych, przywartych cicho do ziemi, na drogi, co się wywijały wskroś pól, czarną cieknącą błotem wstęgą, migającą pomiędzy rzędami nagich topoli. - -Maszyny huczały bezustannie i bezustannie świstały transmisje uczepione pod sufitem i niosące siłę do innych sal, wszystko się poruszało w rytm tych olbrzymich pudeł metalowych suszarń, które odbierały towar mokry z drukarni i wypluwały go suchym, i stały w tej olbrzymiej, czworokątnej sali pełnej smutnych barw i smutnego światła dnia marcowego, smutnych ludzi, niby kapliczki boga-siły, rządzącego wszechwładnie. - -Borowiecki czuł się rozstrojonym i z roztargnieniem oglądał towar, czy nie jest zbytnio przesuszony lub spalony. - -— Głupi chłopak — myślał o Hornie i chwilami stawała mu w pamięci ta młoda, szlachetna twarz i te oczy niebieskie, patrzące na niego z jakimś niemym żalem zawodu i wyrzutu. Czuł w sobie jakieś ciemne zaniepokojenie. Niektóre słowa Horna przychodziły mu na myśl, gdy patrzył na te tłumy ludzi w milczeniu pracujących. - -— Byłem takim — poleciał myślą do tamtych, dawnych czasów, ale nie dał się ująć wspomnieniom w swoje szarpiące szpony, drwiący uśmiech wił mu się po ustach, a oczy świeciły zimno i rozważnie. - -— To przeszło! przeszło! — myślał z jakimś dziwnym uczuciem pustki, jakby mu żal było tamtych czasów, żal tych złudzeń niepowrotnych, porywów szlachetnych, zszarganych przez życie — ale to krótko trwało i znowu siebie odzyskiwał; był tym czym był, dyrektorem drukarni Hermana Bucholca, chemikiem, człowiekiem zimnym, mądrym, obojętnym, gotowym do wszystkiego, prawdziwym Lodzermenschem, jak go nazwał Moryc. - -W takim był właśnie nastroju przechodząc przez apreturę, gdy mu jeden z robotników zastąpił drogę. - -— Czego? — zapytał krótko, nie zatrzymując się. - -— A to nasz majster pan Pufke powiedział, że od pierwszego kwietnia będzie nas piętnastu ludzi mniej robiło - -— Tak. Ustawi się nowe maszyny, które tylu ludzi nie potrzebują do obsługi, co stare. - -Robotnik miął czapkę w ręku, nie wiedząc co powiedzieć i nie śmiejąc, ale zachęcony spojrzeniami, które błyskały zza maszyn, zza sągów materiałów, zapytał idąc za nim. - -— A cóż my będziemy robili? - -— Poszukacie sobie roboty gdzie indziej. Pozostaną tylko ci, którzy dawniej u nas pracują. - -— A i my robimy już po trzy roki. - -— Cóż ja wam poradzę, kiedy maszyna was nie potrzebuje, bo zrobi sama. Zresztą, do pierwszego może się jeszcze co zmieni, jeśli będziemy powiększali blich — odpowiedział spokojnie i wszedł na windę, która zaraz z nim zapadła się w głębi ściany. - -Robotnicy spoglądali na siebie w milczeniu, niepokój świecił im w oczach, niepokój przed jutrem, bez roboty, przed nędzą. - -— Ścierwy nie maszyny. Psy, psiakrew — szepnął robotnik i kopnął z całą nienawiścią w bok jakiejś maszyny. - -— Towar idzie na ziemię! — krzyknął majster. - -Chłop prędko nadział czapkę, przygiął się nieco i ze spokojem automatu odbierał barchan czerwony z maszyny. - - - -III - -W restauracji hotelu Victoria było pełno. - -Wielkie, niskie pokoje o ciemnych ścianach i żółtych, stiukowych sufitach, udających drzewo, napełniał hałaśliwy gwar. - -Wejściowe drzwi z bramy co chwila brzęczały mosiężnymi prętami zabezpieczającymi szkło, co chwila ktoś wchodził i ginął w mgle dymów i w tłumie ludzi zapełniających restaurację; elektryczne światła w sali bufetowej wciąż drgały spazmatycznie i przygasały, a gazowe bąki płonące równocześnie, rzucały mętne światło na zbitą około licznych stolików masę ludzi i na białe obrusy. - -— Kelner, bitte, zahlen! - -— Piwa! - -— Kelner, Bier! - -Krzyżowały się wołania razem z głuchym stukiem kufli. - -Garsoni w zatłuszczonych frakach, z serwetami podobnymi do ścierek, przesuwali się we wszystkich kierunkach, błyskając brudnymi gorsami nad głowami pijących. - -Wrzawa podnosiła się bezustannie napływającymi ludźmi i wykrzykiwaniem: - -— „Lodzer Zeitung”! „Kurier Codzienny”! — jakie rzucali chłopcy kręcący się pomiędzy stołami. - -— Szczygieł, daj no Lodzerkę — zawołał Moryc, siedzący w pokoju bufetowym, pod oknem, w otoczeniu kilku aktorów, wiecznie przesiadających w knajpie — uważacie, co zrobił wczoraj nasz „fioł” vel dyrektor. - -— Mów arcyfioł — wtrącił szeptem jakiś zgarbiony, stary aktor. - -— Głupiś — odpowiedział mu pierwszy tajemniczym szeptem do ucha. — Otóż nasz arcyfioł wczoraj w antrakcie drugim przyszedł za kulisy i skoro tylko Niusia zeszła ze sceny, powiada jej: „Tak pani grała wspaniale, że jak tylko kwiaty będą trochę tańsze, to kupię pani bukiet, chociażby za całe pięć rubli!” - -— Co powiedział? — zapytał stary aktor, nachylając się do ucha sąsiada. - -— Żebyś pan pocałował psa w nos. - -Wybuchnęli śmiechem. - -— Panie Welt, panie Maurycy, czy pan nie jesteś za cwaj-koniak systemem, co? - -— Panie Bum-Bum, ja jestem za systemem wyrzucenia pana za drzwi. - -— Chciałem kazać dać… - -— Pan lepiej każ blagować za siebie. - -— Cóż, kiedy pan mnie wyręczasz. Panno Ani, koniaczek — zawołał poprawiwszy binokle i uderzając w zaciśniętą pięść otwartą dłonią prawej ręki. - -— Pański przodek, panie Maurycy, miał więcej wychowania — zaczął znowu Bum-bum, stojąc na środku pokoju z kawałkiem kiełbasy na widelcu. - -— Ja o pańskim tego nie mogę powiedzieć. - -— Warum? — rzucił ktoś od sąsiedniego stolika. - -— Bo go wcale nie miał. - -— Nie, nie dlatego, tylko że nie bywał grzecznym względem swoich pachciarzy. Welt to zna z tradycji domowych. - -— Wysortowany dawno dowcip, pięćdziesiąt procent niżej kosztu. Bum-buma, panowie sprzedaje się przez publiczną licytację. Kto da co? — wykrzyknął złośliwie Moryc. - -— Co on mówi? — zapytał znowu stary aktor szeptem, kiwając równocześnie na garsona. - -— Żeś głupi! — odpowiedział mu tym samym tonem sąsiad. - -— Kto co da za Bum-Buma? Panowie, Bum-Bum się sprzedaje. Stary jest, brzydki jest, głupi jest, zdezelowany jest, ale tanio się sprzedaje! — wykrzykiwał i zamilkł, bo Bum-Bum stanął i patrzył na niego, a po chwili rzekł krótko: - -— Parch! Panno Ani, koniaczek! - -Moryc hałaśliwie stukał kuflem i śmiał się głośno ale nikt mu nie wtórował. - -Bum-Bum wypił i z pochyloną kwadratową twarzą koloru szmalcu przekrwionego, z oczami wypukłymi, bladoniebieskimi, przykrytymi binoklami na bardzo szerokiej wstążce, z grzywką rzadkich włosów oblepiających mu wysokie kwadratowe czoło, o pomarszczonej, wymiętej, chropowatej skórze, z pochyloną naprzód figurą starego rozpustnika, chodził po całej knajpie, powłócząc drgającymi tabetycznie nogami, przyczepiał się do rozmaitych grup, gadał dowcipy, z których sam śmiał się najgłośniej, albo usłyszane kawały roznosił i powtarzał z lubością, poprawiał obu rękami binokle, witał się prawie ze wszystkimi wchodzącymi, a przynajmniej połową, podchodził do bufetu, słychać było bardzo często jego chrapliwy, rozłażący się głos. - -— Panno Ani, koniaczek — i trzaśniecie dłonią w pięść zaciśniętą. - -Moryc przebiegł oczami „Zeitung”, niecierpliwie spoglądał na drzwi. Czekał na Borowieckiego. Wstał wreszcie, bo zobaczył w drugim pokoju znajomą twarz. - -— Leon, kiedyś przyjechał? - -— Dzisiaj rano. - -— Jakże ci poszedł sezon? — pytał, siadając obok niego na zielonej kanapce. - -— Świeeeetnie! — wyciągnął nogi na krzesełku i rozpiął kamizelkę. - -— Myślałem dzisiaj o tobie, a nawet wczoraj z Borowieckim mówiliśmy. - -— Borowiecki! ten od Bucholca? - -— Tak. - -— On wciąż drukuje swoje bojki? Słyszałem, że ma założyć na siebie. - -— Dlatego właśnie mówiliśmy o tobie. - -— I co, wełna? - -— Bawełna! - -— Sama? - -— Co to można dzisiaj wiedzieć. - -— Pieniądze jest? - -— Będą, a tymczasem jest coś więcej, kredyt… - -— Do spółki z tobą? - -— I z Baumem, znasz Maksa? - -— Ojej! W tym wekslu jest feler, jeden żyrant niepewny! Borowiecki — dodał po chwili. - -— Dlaczego? - -— Polaczok! — rzucił dosyć pogardliwie i wyciągnął się prawie na kanapce i na krześle. - -Moryc roześmiał się wesoło. - -— To ty go wcale nie znasz. O nim dużo się w Łodzi będzie mówić. Ja w niego, że zrobi gruby interes, tak wierzę jak w siebie. - -— A Baum, cóż to? - -— Baum jest wół, jemu trzeba dać się wyspać i wygadać, a potem dać robotę, będzie robił jak wół, a zresztą on wcale nie jest głupi. Ty mógłbyś nam dużo pomóc i sam dużo byś zarobił. Nam już dawał oferty Krongold. - -— Idźcie do Krongolda, to wielka osoba, on się zna ze wszystkimi bałaganami, które kupują długiego towaru za sto rubli rocznie; to jest wielki reisender na Kutno, na Skierniwice. Zróbcie z nim interes, ja się nie narzucam! Ja mam co sprzedawać, ja mam list przy sobie Bucholca, on mi chce powierzyć agenturę swoich towarów na cały Wschód, a jakie warunki mi daje! — i zaczął gorączkowo rozpinać się i szukać po wszystkich kieszeniach tego listu. - -— Wiem o tym, nie szukaj. Borowiecki mi wczoraj mówił, bo to on poradził ciebie Bucholcowi. - -— Borowiecki! Naprawdę? Dlaczego? - -— Bo on jest mądry i myśli o przyszłości. - -— I tak sobie, przecież za taki interes mógłby grubo zarobić. Ja sam dałbym dwadzieścia tysięcy bares geld, jak tu siedzę. Co on w tym ma? i do tego my się prawie nie znamy. - -— Co on w tym ma, to on ci sam powie, ale tylko tyle ci powiem, że gotówki nie weźmie. - -— Szlachcic! — szepnął z pewnym drwiącym politowaniem Leon i splunął na środek pokoju. - -— Nie, on tylko mądrzejszy od najmądrzejszych reisenderów i agentów na cały Wschód — odpowiedział Moryc, dzwoniąc nożem w kufel. — Dużoś sprzedał? - -— Za kilkadziesiąt tysięcy, kilkanaście tysięcy gotówki, a reszta najlepsze weksle, bo na cztery miesiące z żyrem Safonowa! Jedwabny interes — uderzył Moryca w kolano z zadowolenia. — Mam i dla ciebie obstalunek. Widzisz, co to przyjaźń. - -— Na ile? - -— Razem ze trzy tysiące rubli. - -— Długi czy krótki towar? - -— Krótki. - -— Weksel czy nachname? - -— Nachname? Zaraz ci dam zamówienie — zaczął przewracać w olbrzymim, zamykanym na klucz pugilaresie. - -— Co ci mam dać? - -— Jeżeli gotówka, to wystarczy jeden procent, po przyjacielsku. - -— Gotówki teraz potrzebuję na gwałt, mam wypłaty, ale w ciągu tygodnia zapłacę. - -— Dobrze. Masz zamówienie. Wiesz, w Białymstoku spotkałem Łuszczewskiego, przyjechaliśmy razem do Łodzi. - -— Gdzież ten hrabia jedzie? - -— Przyjechał do Łodzi robić interes. - -— On! Ma widać za dużo; trzeba się z nim zobaczyć. - -— Nic nie ma, przyjechał się dorobić czego. - -— Jak to nic nie ma, przecież jeździliśmy całą bandą z Rygi jeszcze do jego majątków. Był pan na gruby sposób! I nic mu już nie zostało? - -— Zostało! trochę gumy z powozów na kalosze! Ha, ha, ha, kapitalny witz — uderzył go w kolano. - -— Cóż zrobił z majątkiem? liczyli go lekko na dwieście tysięcy. - -— A on teraz liczy sam, że ma ze sto tysięcy długów, a to skromny człowiek. - -— Mniejsza z nim. Napijesz się? - -— Warto by przed teatrem. - -— Kelner, koniak, kawior, befsztyk po tatarsku, porter oryginalny, gallopp! - -— Bum-Bum, chodź-no pan do nas! — krzyknął Leon. - -— Jak się pan ma, jakże zdróweczko, jakże interesiki! — wykrzykiwał, ściskając mu rękę. - -— Dziękuję, bardzo dobrze. Przywiozłem dla pana umyślnie z Odessy coś — wyjął z pugilaresu rysunek pornograficzny i podał. - -Bum-Bum poprawił obu rękami binokle, wziął rysunek i zanurzył się w nim cały z lubością. Twarz mu poczerwieniała, mlaskał językiem, oblizywał swoje sine, opadnięte wargi, trząsł się cały z zadowolenia. - -— Cudowne, cudowne. Niebywałe! — wykrzykiwał i powlókł się pokazywać wszystkim. - -— Świnia — mruknął Moryc niechętnie. - -— Lubi dobre rzeczy, a że jest znawcą… - -— Nie poznałeś znowu kogo? — zapytał nieco ironicznie. - -— Czekaj!… — trzaskał w palce, potem w kolano Moryca, uśmiechnął się i z pugilaresu, z pomiędzy rachunków i not wydobył fotografię kobiety. - -— Co? Ładna maszyna? — mówił z najwyższym zadowoleniem, przymrużając oczy. - -— Tak. - -— Prawda! Ja zaraz pomyślał, że będzie ci się podobać. To Francuzeczka, a! - -— Wygląda na Holenderkę, ale krowę, - -— Keine gadanie. To droga sztuka, stówka za nic. - -— Dałbym pięć za wyrzucenie jej za drzwi. - -— Ty zawsze jesteś… no, już nie powiem. - -— A ty masz reisenderowskie gusta, skąd takie bydlę, gdzieś poznał? - -— W Niżnim ja sobie „pokutił niemnożeczko” z kupcami, to oni mówią w końcu: „Chodź pan Lew w cafée concert!” Poszli. Nu, wódka, koniak, szampańskie pili prawie z beczki, a potem słuchali śpiewu, ona śpiewaczka — że… - -— Zaczekaj, w tej chwili przyjdę! — przerwał Moryc, zerwał się i podszedł do tęgiego Niemca, który wszedł do restauracji i rozglądał się po sali. - -— Gut Morgen, panie Müller! - -— Morgen! Jak się pan ma, panie… — odpowiedział niedbale i rozglądał się dalej. - -— Pan szuka kogo? może ja będę mógł pana objaśnić — nastręczał się natarczywie Moryc. - -— Szukam pana Borowiecki, tylko po to wszedłem. - -— Będzie zaraz, bo ja właśnie czekam na niego. Może pan pozwoli do stolika. To mój kolega, Leon Kohn! — rekomendował. - -— Müller! — rzucił z pewną dumą i przysiadł się. - -— Kto by nie wiedział o tym! każde dziecko w Łodzi wie takie nazwisko — mówił prędko Leon, śpiesznie się zapinając i robiąc miejsce na kanapie. - -Müller uśmiechnął się pobłażliwie i patrzał ku drzwiom, bo wszedł Borowiecki w towarzystwie, ale zobaczywszy go, towarzyszy zostawił przy drzwiach i z kapeluszem w ręku szedł do tego królika bawełnianego, po którego wejściu przyciszyło się w knajpie i wszyscy śledzili go z nienawiścią, zazdrością i dumą. - -— Prawie czekałem na pana — zaczął Müller. Mam do pana interes. — Skinął głową Morycowi i Leonowi, uśmiechnął się do pozostałych, objął ręką w pas Borowieckiego i wyprowadził z knajpy. - -— Telefonowałem do fabryki, ale mi odpowiedziano, że pan dzisiaj wyszedł wcześniej. - -— Żałuję teraz bardzo — rzekł uprzejmie. - -— Pisałem nawet do pana, sam pisałem — dodał mocniej, z wielką pewnością, chociaż na pewno wiedziano w mieście, że umiał zaledwie się podpisać. - -— Nie odebrałem listu, bo zupełnie nie wstępowałem do mieszkania. - -— Pisałem o tym, com już kiedyś wspominał. Ja jestem prosty człowiek, panie von Borowiecki, to ja powiem raz jeszcze i prosto: dam panu tysiąc rubli więcej, wstąp pan do mojego interesu. - -— Bucholc dałby mi dwa tysiące więcej, abym tylko został — szepnął zimno. - -— Dam panu trzy, no, dam panu cztery! słyszysz pan, cztery tysiące rubli więcej, to jest całe czternaście tysięcy rocznie, ładny grosz! - -— Bardzo panu dziękuję, ale nie mogę przyjąć tak wspaniałej propozycji. - -— Zostajesz pan u Bucholca? — zapytał prędko. - -— Nie. Powiem otwarcie, dlaczego nie przyjmuję pańskiej oferty, ani nie zostaję w firmie — zakładam sam fabrykę. - -Müller przystanął, odsunął się nieco, popatrzył i ciszej, z pewnym jakby szacunkiem zapytał: - -— Bawełna? - -— Nie powiem nic prócz tego, że żadnej konkurencji panu nie zrobię. - -— Mnie jest ganz-pommade, wszystkie konkurencje — wykrzyknął, uderzając się po kieszeni. — Co mi pan może zrobić, co mi kto może zrobić? Kto co zrobi milionom? - -Borowiecki nic się nie odezwał, tylko uśmiechał się, zapatrzony przed siebie. - -— Co to będzie za towar? — zaczął Müller, znowu ujmując go niemieckim obyczajem wpół. Spacerowali tak po asfaltowym, powybijanym chodniku, prowadzącym przez podwórze hotelowe do gmachu teatralnego, stojącego w głębi, oświetlonego wielką latarnią elektryczną. - -Tłumy ludzi szły do teatru. - -Powóz za powozem zajeżdżał przed hotelową bramę i wyrzucał ciężkich i przeważnie opasłych mężczyzn i bardzo wystrojone kobiety, które pootulane szły pod parasolami tym chodnikiem, oślizgłym od wilgoci, bo chociaż deszcz ustał już, ale gęsta lepka mgła opadała na ziemię. - -— Pan mi się podoba, panie von Borowiecki — mówił Müller, nie doczekawszy się odpowiedzi — tak mi się pan podoba, że jak tylko pan zrobi klapę, to zawsze znajdzie pan u mnie miejsce na jakie parę tysięcy rubli. - -— Teraz dałby mi pan więcej? - -— No, bo teraz pan jesteś dla mnie więcej wart. - -— Dziękuję za szczerość — uśmiechnął się ironicznie. - -— Ale ja pana nie chciałem obrazić, ja mówię tak, jak myślę — usprawiedliwiał się gorąco, dojrzawszy ten uśmiech. - -— Wierzę. Skoro zrobię klapę raz, to tylko dlatego, żeby drugi raz jej nie zrobić. - -— Pan jesteś głowa, panie Borowiecki, pan mi się ogromnie podoba. My razem moglibyśmy robić dobre interesy. - -— Cóż, kiedy musimy je robić osobno — zaśmiał się, kłaniając nisko jakimś damom przechodzącym. - -— Ładne kobiety te Polki, ale mają. Moda też ładna. - -— Bardzo ładna — powiedział poważnie, podnosząc na niego oczy. - -— Ja mam myśl! ja ją panu kiedy indziej powiem — zawołał tajemniczo. — Masz pan miejsce w teatrze? - -— Mam krzesło, przysłali mi dwa tygodnie temu. - -— Nas tylko troje będzie w loży. - -— Są i panie? - -— One już w teatrze, a ja umyślnie zostałem, aby się widzieć z panem, no i na nic moje plany. Do widzenia, pan zajrzy do loży? - -— Z pewnością, będzie to dla mnie bardzo przyjemnym obowiązkiem. - -Müller zniknął w drzwiach teatru, a on powrócił do restauracji. Nie zastał już Moryca, który przez garsona kazał powiedzieć, że czeka w teatrze. - -W bufecie, gdzie poszedł napić się wódki, bo czuł się dziwnie zdenerwowanym, nie było prawie nikogo, prócz Bum-Buma, który przysłonięty gazetą drzemał w kącie. - -— Bum, nie idziesz pan do teatru? - -— Te, po co mi to. Bawełnę oglądać, przecież ich znam. Pan idzie? - -— A zaraz. - -Jakoż i wyszedł, odnalazł swoje miejsce w pierwszym rzędzie obok Moryca i Leona, który zawzięcie kłaniał się i lornetował jakieś blondynki, siedzące na pierwszym piętrze. - -— Krasawica pierwszy sort, ta moja blondynka, patrz Moryc. - -— Znasz ją bliżej? - -— Czy ja ją znam bliżej? ha, ha, ha, ja ją znam bardzo bliżej! Poznaj mnie z Borowieckim. - -Moryc ich poznajomił zaraz. - -Leon chciał coś mówić, już nawet klepnął w kolano Moryca, ale Borowiecki wstał i odwrócony twarzą do sali zapełnionej od góry do dołu najlepszą, na jaką tylko było stać Łódź publicznością, przyglądał się uważnie, co chwila kłaniając się to lożom, to krzesłom, niesłychanie dystyngowanym ruchem głowy. - -Stał spokojnie pod ogniem lornetek i spojrzeń, jakie w niego uderzały ze wszystkich stron teatru, który wrzał niby ul świeżo obsadzonym rojem. - -Jego wysoka, rozrośnięta, bardzo zgrabna postać rysowała się wykwintną sylwetką. - -Piękna twarz, o bardzo typowym, wydelikaconym rysunku, ozdobiona prześlicznymi wąsami starannie utrzymywanymi i usta o spodniej wardze silnie wysuniętej i pewna niedbałość w ruchach i spojrzeniach, czyniły go typem dżentelmena. - -Nikt nie mógłby był z jego powierzchowności wykwintnej poznać, że ma przed sobą człowieka, który jako chemik fabryczny, jako kolorysta, był niezrównanym w swojej specjalności; człowieka, o którego toczyły się wojny pomiędzy fabrykami bawełnianymi, by go zdobyć dla siebie; był takim, który w tym dziale fabrykacji robił przewroty. - -Szare, z niebieskawym odcieniem oczy, twarz sucha, brwi prawie ciemne, czoło twardo modelowane nadawały mu coś drapieżnego. - -Czuć było w nim silną wolę i nieugiętość. - -Patrzył dosyć wyniośle na teatr zalany światłem i na tę barwną, błyszczącą brylantami publiczność. - -Loże podobne były do żardinierek wybitych wiśniowym aksamitem, na którego tle niby kwiaty siedziały strojne kobiety, skrzące się drogimi kamieniami. - -— Karol, ile może być dzisiaj milionów w teatrze? — zapytał cicho Moryc. - -— Będzie ze dwieście — odpowiedział tak samo, z wolna ogarniając znane twarze milionerów. - -— Tu rzeczywiście pachnie milionami — wtrącił Leon, wciągając w siebie powietrze przesycone zapachem perfum, kwiatów świeżych i błota przyniesionego z ulicy. - -— Cebulą i kartoflami przede wszystkim — szepnął pogardliwie Borowiecki i kłaniał się z bardzo słodkim uśmiechem do jednej z lóż parterowych, przy samej scenie, wspaniale pięknej Żydówce w czarnej jedwabnej sukni decolté, z której wychylały się olśniewające białością, przepysznie uformowane ramiona i szyja okręcona w sznur brylantów. Brylanty połyskiwały nad skroniami, w grzebykach upinających czarne puszyste włosy, zaczesane modą cesarstwa — na uszy, w których również skrzyły się brylanty zadziwiającej wielkości, brylanty lśniły się u gorsu, w agrafie spinającej stanik i połyskiwały w bransoletkach okręcających ręce obciągnięte w czarne rękawiczki. Wielkie, podłużne oczy fiołkowe niby najwspanialsze szafiry paliły się ostro. Twarz miała o gorącym tonie lekko oliwkowym, przesyconym nieco karminem krwi, czoło niskie, brwi silnie zarysowane, nos prosty i cienki i dosyć duże, pełne usta. - -Spoglądała z pewnym uporem na Borowieckiego, nie zważając, że ją lornetowano ze wszystkich lóż, czasami rzucała nieznaczne spojrzenia na siedzącego trochę w głębi loży męża, starca o wybitnie semickim typie, który z opuszczoną głową na piersi, siedział zatopiony w rozmyślaniach, chwilami budził się, rzucał przenikliwe spojrzenia spod złotych okularów na salę, obciągał na wydatnym brzuchu kamizelkę i szeptał żonie: - -— Lucy, czemu się ty tak wystawiasz? - -Udawała, że nie słyszy i przeglądała dalej loże krzesła, zapchane publicznością o typach przeważnie semickich i germańskich, albo patrzyła w Borowieckiego, który chwilami odczuwał te spojrzenia, bo się odwracał do niej twarzą, ale stał zimny na pozór i obojętny. - -— Ładny kawałek kobiety z tej Zukerowej — szepnął Leon do Borowieckiego, bo chciał zacząć rozmowę, aby się dowiedzieć bliższych szczegółów o swojej agenturze. - -— Uważasz pan?… — odpowiedział chłodno tamten. - -— Ja bo widzę. Patrz pan, jej biust, ja to najlepiej lubię w kobiecie, a ona ma biust frontowy, jak aksamit, ha, ha, ha. - -— Z czego się śmiejesz? — pytał ciekawie Moryc. - -— Zrobiłem pyszny witz — i powtarzał go Morycowi ze śmiechem. - -Umilkli, bo kurtyna się podniosła, wszystkie oczy utonęły w scenie, tylko Zukerowa zza wachlarza patrzyła w Karola, który zdawał się tego nie spostrzegać, co ją tak widocznie irytowało, że po kilka razy składała wachlarz i uderzała nim w parapet jakby od niechcenia. - -Uśmiechał się nieznacznie, rzucał na nią krótkie spojrzenia i patrzył dalej z uwagą wielką na scenę, gdzie amatorzy i amatorki parodiowali prawdziwych aktorów i sztukę. - -Było to bowiem przedstawienie na cel dobroczynny, złożone z dwóch komedyjek, śpiewu solowego, gry na skrzypcach i fortepianie, i żywych obrazów na zakończenie. - -W antrakcie Borowiecki wstał, aby iść do loży Müllerów, zatrzymał go Kohn. - -— Panie Borowiecki, ja chciałem z panem pomówić. - -— Może po teatrze, bo, jak pan widzi, teraz nie mam czasu — szepnął i poszedł. - -— On jest wielki pan, teraz nie ma czasu. - -— Ma rację, tutaj wcale nie miejsce do interesów. - -— Moryc, tyś zgłupiał do reszty, co ty wygadujesz, dla interesów jest wszędzie miejsce, tylko ten von Borowiecki to wielki książę od Bucholca i Spółki, wielka osoba! - -Borowiecki tymczasem wszedł do loży Müllerów, stary wyszedł, aby mu zrobić miejsce, bo już tam na czwartego siedział jakiś niski, gruby Niemiec. - -Przywitał się z matką, drzemiącą w głębi loży i z córką, która podniosła się niemal na jego wejście. - -— Störch. - -— Borowiecki. - -Skrzyżowały się nazwiska i dłonie. - -Karol usiadł. - -— Jak się pani bawi? — zapytał, aby coś powiedzieć. - -— Doskonale, wybornie! — wykrzyknęła i jej okrągła, różowa twarz, podobna do młodej rzodkiewki świeżo obmytej, rozbłysła silniejszymi rumieńcami, co tym mocniej odbijały przy jasnozielonej sukni. - -Podniosła chusteczkę do twarzy, aby przysłonić rumieńce, bo się ich wstydziła. - -Matka zarzuciła jej na ramiona wspaniały, koronkowy szal, bo przeciąg od drzwi otwartych przewiewał po teatrze i drzemała dalej. - -— A pan? — zapytała po chwili, podnosząc na niego niebieskie, zupełnie porcelanowe oczy, o jasnych złotawych obrzeżach rzęs i w tej chwili, z rozchylonymi nieco, bladymi ustami dziecka, z twarzyczką podniesioną, podobną była do świeżo upieczonej bułki. - -— Powiem to samo: wybornie, doskonale albo: doskonale, wybornie. - -— Dobrze grają, prawda? - -— Tak, po amatorsku. Myślałem, że pani weźmie udział w przedstawieniu. - -— Ja bardzo pragnęłam, ale kiedy mnie nikt nie zaprosił — mówiła szczerze, z wielką przykrością. - -— Projekt ten istniał, ale nie miano odwagi, bano się odmowy, zresztą do domu państwa wstęp tak trudny, jakby na dwór królewski. - -— Ja, ja to samo mówił pannie Mada — wtrącił Störch. - -— To pan winien, przecież pan bywa u nas, trzeba było mi powiedzieć. - -— Nie miałem czasu i zapomniałem — tłumaczył się prosto. - -Zapanowało milczenie. - -Störch odkasływał, nachylał się już, aby zacząć rozmowę, ale cofał się, widząc, że Borowiecki znudzonym wzrokiem włóczy po teatrze, a Mada była jakaś pomieszana, bo chciała dużo mówić, a teraz, gdy ten Borowiecki siedzi obok niej, gdy loże ze specjalnym zainteresowaniem lornetują ich, nie wie co mówić, wreszcie zaczęła. - -— Pan będzie w naszej firmie? - -— Niestety, musiałem ojcu pani odmówić. - -— A papa tak liczył na pana. - -— Ja sam bardzo żałuję. - -— Myślałam, że we czwartek pan u nas będzie, bo mam pewną prośbę. - -— Mogęż ją zaraz wysłuchać? - -Pochylił głowę ku niej i spoglądał do loży Zukerów. - -Lucy wachlowała się gwałtownie i widocznie poza wachlarzem kłóciła się z mężem, który raz po raz obciągał kamizelkę na brzuchu i wyprostowywał się na krześle. - -— Chciałam prosić, aby mi pan wskazał niektóre polskie książki do czytania. Mówiłam to już papie, ale powiedział mi, że jestem głupia i powinnam się zająć domem i gospodarstwem. - -— Ja, ja. Fater tak powiedziała — szepnął znowu Störch, cofając się nieco w tył z krzesłem, bo go Borowiecki uderzył oczami. - -— Dlaczego pani chce tego, po co to pani? — zapytał dosyć twardo. - -— A bo chcę — odparła rezolutnie — chcę i proszę o informację. - -— Brat musi mieć przecież w tym nowym pałacyku i bibliotekę. - -Zaśmiała się bardzo serdecznie i bardzo cichutko. - -— Co pani widzi śmiesznego w moim przypuszczeniu? - -— Ale, bo Wilhelm tak nie lubi książek, że kiedyś pogniewał się na mnie i gdy byłam z mamą w mieście, spalił mi wszystkie moje książki. - -— Ja, ja Wilhelm nie lubi książek, on jest dobry bursz. - -Borowiecki popatrzył zimno na Störcha i rzekł: - -— Dobrze, przyślę pani jutro spis tytułów. - -— A jeślibym ja pragnęła mieć ten spis zaraz, natychmiast. - -— To natychmiast mogę kilka tytułów napisać, a resztę jutro. - -— Pan jest dobry chłopak — powiedziała wesoło, ale ujrzawszy, że usta mu drgnęły uśmiechem ironii, rozczerwieniła się jak piwonia. - -Napisał na bilecie wizytowym, opatrzonym w herby, pożegnał się i wyszedł. - -W korytarzu spotkał się ze starym Szają Mendelsohnem, prawdziwym królem bawełnianym, którego nazywano krótko — Szaja. - -Był to wysoki, chudy Żyd, o wielkiej białej, iście patriarchalnej brodzie, ubrany w długi, zwykły chałat, który mu się tłukł po piętach. - -Szaja zawsze bywał tam, gdzie przypuszczał, iż będzie Bucholc, jego największy współzawodnik w królestwie bawełnianym, największy fabrykant łódzki i do tego osobisty nieprzyjaciel. - -Zagrodził drogę Borowieckiemu, który uchylając kapelusza chciał przejść dalej. - -— Witam pana. Nie ma dzisiaj Hermana, dlaczego? — zapytał ohydną polszczyzną. - -— Nie wiem — odparł krótko, bo nie cierpiał Szai, jak go nie cierpiała cała nieżydowska Łódź. - -— Żegnam pana — rzucił sucho i pogardliwie Szaja. - -Borowiecki nic nie odpowiedział i poszedł na pierwsze piętro, do jednej z lóż, w której był cały bukiet kobiet, pomiędzy nimi zastał Moryca i Horna. - -W loży było nadzwyczaj wesoło i bardzo ciasno. - -— Nasza mała ślicznie gra, prawda panie Borowiecki? - -— Tak i bardzo żałuję, że nie zaopatrzyłem się w bukiet. - -— My go mamy, podadzą jej po drugiej sztuce. - -— Że jest ciasno beze mnie i wesoło beze mnie, że panie mają już asystę — wychodzę. - -— Zostań pan z nami, będzie jeszcze weselej — prosiła go jedna z kobiet, w liliowej sukni, z liliową twarzą i z liliowymi oczami. - -— Weselej to pewnie nie, ale że ciaśniej, to z pewnością — zawołał Moryc. - -— To wyjdź, będzie zaraz więcej miejsca. - -— Żebym mógł iść do loży Müllerów, tobym wyszedł. - -— Mogę ci to ułatwić. - -— Ja wychodzę i zaraz zrobi się więcej miejsca — zawołał Horn, ale pochwyciwszy proszące spojrzenie młodej dziewczyny, siedzącej na froncie loży, pozostał. - -— Wie pani, panno Mario, ile się taksuje panna Müller? Pięćdziesiąt tysięcy rubli rocznie! - -— Mocna panna! Ja bym się puścił na ten interes — szepnął Moryc. - -— Przysuń się pan bliżej, to coś opowiem — szepnęła liliowa i pochyliła nisko głowę, tak, że jej ciemne, puszyste włosy, dotykały skroni nachylonego do niej Borowieckiego. Zasłoniła się wachlarzem i szeptała mu długo do ucha. - -— Nie spiskujcie! — zawołała najstarsza w loży, zupełnie w stylu barocco, piękna, czterdziestokilkuletnia kobieta, o cerze olśniewającej, siwych zupełnie włosach, nadzwyczaj obfitych, czarnych oczach i brwiach, i o majestatycznej, imponującej postaci, która przewodniczyła całej loży. - -— Pani Stefania opowiadała mi ciekawe szczegóły o tej nowej baronowej. - -— No, nie powtórzyłaby tego przy wszystkich — szepnęła barokowa. - -— Panna Mada Müller raczy nas lornetować, o! - -— Wygląda dzisiaj jak młoda, tłuściutka, oskubana z piórek gęś, okręcona w nać z pietruszki. - -— Pani Stefania udaje dzisiaj złośliwą — szepnął Horn. - -— Albo tamta, Szajówna, cały magazyn jubilerski ma na sobie. - -— Przecież stać ją nawet na dwa sklepy jubilerskie — wtrącił Moryc, wpakował binokle na nos i patrzył na dół, w lożę Mendelsohnów, gdzie siedziała z ojcem jego najmłodsza córka ubrana z niesłychanym przepychem z jakąś drugą panną. - -— Któraż kulawa? - -— Róża, ta po lewej stronie, ruda. - -— Wczoraj była u mnie w sklepie, przerzuciła wszystko, nic nie kupiła i poszła, ale miałam czas się jej przyjrzeć, jest zupełnie brzydka — mówiła pani Stefania. - -— Ona jest prześliczną, ona jest anioł, co to anioł, ona jest cztery albo piętnaście aniołów — wykrzykiwał Moryc, przedrzeźniając starego Szaję. - -— Do widzenia paniom, chodź Moryc, pan Horn zostanie przy paniach. - -— Może panowie przyjdą do nas na herbatę po teatrze? — prosiła wszystkich liliowa, patrząc na Borowieckiego. - -— Dziękuję bardzo, ale przyjdę jutro, dzisiaj nie mogę. - -— Czy jesteś pan zamówiony do Müllerów? — szepnęła trochę cierpko. - -— Do Grand Hotelu. Dzisiaj sobota, przyjeżdża Kurowski, jak zwykle, a ja mam z nim do obgadania niesłychanie ważne rzeczy. - -— To załatw się z nim pan w teatrze, musi przecież być. - -— On przecież nie bywa w teatrze, nie zna go pani? - -Ukłonił się i wyszedł, przeprowadzony dziwnym spojrzeniem pani Stefanii. - -Akt dosyć dawno się już ciągnął, więc przesuwał się do swojego miejsca i siadł, ale nie słuchał, bo naokoło szeptano coś nader tajemniczo. - -Zdziwił wszystkich fakt, że w czasie sztuki wywołano z loży Knolla, zięcia Bucholca, który siedział samotnie w loży, na wprost Zukerów, a potem, że wyniósł się z teatru cichaczem Grosglik, największy bankier łódzki. - -Przynieśli mu depeszę, z którą poleciał do Szai. - -Szczegóły te, podawane sobie szeptem, obleciały niby błyskawica teatr i wzbudziły jakiś ciemny, niewytłumaczony niepokój w przedstawicielach różnych firm. - -— Co się stało? — zapytywano, nie znajdując odpowiedzi na razie. - -Kobiety słuchały sztuki, ale większość mężczyzn z parteru i z lóż przypatrywała się z niepokojem królom i królikom łódzkim. - -Mendelsohn siedział zgarbiony, z okularami na czole, gładził chwilami brodę wspaniałym ruchem i szczerze zdawał się być pochłonięty przedstawieniem. - -Knoll, wszechpotężny Knoll, zięć i następca Bucholca także słuchał z uwagą. - -Müller istotnie musiał nie wiedzieć o niczym, bo śmiał się na całe gardło z dowcipów mówionych na scenie, śmiał się tak szczerze, że chwilami Mada szeptała cicho: - -— Papo, tak nie można. - -— Zapłaciłem, to się bawię — rzucał jej w odpowiedzi i istotnie bawił się zupełnie. - -Zuker zniknął, w loży siedziała samotnie Lucy i znowu patrzyła na Borowieckiego. - -Mniejsi potentaci i przedstawiciele takich firm jak: Ende-Griszpan, Wolkman, Bauvecel Fitze, Biberstein, Pinczowski, Prusak, Stojowsky, kręcili się na swoich miejscach coraz niespokojniej, szepty przelatywały z końca w koniec teatru, co chwila ktoś się wysuwał i nie powracał. - -Oczy badały naokoło, na ustach tkwiły zapytania, niepokój wszystkimi owładał coraz silniejszy. - -A nikt nie umiał sobie wytłumaczyć, dlaczego, chociaż wszyscy byli pewni, że się coś stało ważnego. - -Z wolna to zdenerwowanie udzielało się tym nawet, którzy nie obawiali się żadnych złych wieści. - -Wszyscy poczuli to drżenie łódzkiego gruntu, tak często w ostatnich czasach nawiedzanego kataklizmem. - -Tylko góra, tanie miejsca, nic nie odczuwała, bawiła się wciąż wybornie, wybuchała śmiechem, biła oklaski, wołała brawo. - -Śmiech jakby falą buchał z drugiego piętra i rozpryskiwał się kaskadą dźwięków na parter i loże, na te wszystkie głowy i dusze tak nagle zaniepokojone, na te miliony, rozpostarte na aksamicie, ubrylantowane, pyszne swą władzą i wielkością. - -Ze wszystkich lóż tylko loża znajomych Borowieckiego pań, brała udział w zabawie i bawiła się doskonale. - -Potworzyły się pewne rafy na tym ruchomym morzu, które siedziały spokojnie, wpatrzone w scenę; były to rodziny przeważnie polskie, których nic nie mogło zaniepokoić, bo nic nie miały do stracenia. - -— To bawełna — szepnął Leon do Borowieckiego. — Patrz pan, wełna i inni siedzą prawie spokojnie, są tylko ciekawi. Ja się na tym znam. - -— Frumkin w Białymstoku, Lichaczew w Rostowie, Ałpasow w Odessie — klapa! — szepnął Moryc, który skądciś dowiedział się tego. - -Wszyscy trzej byli to kupcy en gros, jedni z największych odbiorców łódzkich. - -— Na ile Łódź zaangażowana? — pytał Borowiecki. - -Moryc znowu wyszedł i powrócił po kilku minutach, był znacznie bledszy, usta miał skrzywione, oczy świeciły dziwnie; nie mógł ze wzruszenia trafić z binoklami na nos. - -— Jest jeszcze jeden. Rogopuło w Odessie. Murowane firmy, same murowane! - -— Wysoko leżą? - -— Łódź traci ze dwa miliony! — szepnął bardzo poważnie i usiłował włożyć binokle. - -— Nie może być — wykrzyknął prawie głośno Borowiecki, zrywając się z miejsca, aż publiczność siedząca za nim, zaczęła stukać i sykać, żeby nie zasłaniał sceny sobą. — Kto ci powiedział? - -— Landau, a jak Landau mówi, to Landau wie. - -— Kto traci? - -— Wszyscy po trochu, a Kessler, Bucholc, Müller najwięcej. - -— Ale żeby ich nie podeprzeć, pozwolić na taką klapę. - -— Rogopuło uciekł, Lichaczew umarł, zapił się z rozpaczy. - -— A Frumkin i Ałpasów? - -— Nic nie wiem, mówiłem tyle, co było w depeszy. - -Już teraz te wszystkie wieści rozlały się po teatrze, wszyscy wiedzieli o klęsce. - -Co chwila widać było, jak ta wiadomość niby bomba wybucha w innej stronie teatru. - -Twarze podnosiły się w górę, oczy błyskały, słowa jakieś ostre dźwięczały w powietrzu, krzesła się podnosiły z trzaskiem, wybiegali z pośpiechem do telegrafu i telefonów. - -Teatr bardzo opustoszał. - -Borowiecki czuł się także zdenerwowanym tą wieścią, sam nic nie tracił, ale tracili wszyscy naokoło niego. - -— Wy nic nie tracicie? — zapytał się Maksa Bauma, który znalazłszy miejsce wolne, przysiadł się bliżej niego. - -— My nie mamy nic do stracenia prócz honoru, a przecież tym towarem w Łodzi się nie operuje — odpowiedział drwiąco. - -— Ładnie Łódź trzeszczy. - -— Nastanie ciepły sezon. - -— Tak, tak. Straż ogniowa będzie mieć robotę. - -— Zrobi się cieplej, to prędzej wiosna będzie. - -— Warto by, węgle takie drogie. - -— Pan się śmiej zdrów, bo to pana nic nie kosztuje, taka zabawa. - -— Bywało tak, bywało. Połowa skręci kark, a druga połowa zarobi. - -— Kto najlepiej leży? - -— Bucholc, Kessler, Müller. - -— Tym się nigdy nic nie stanie, co im kto zrobi. - -— Niech ich wszystkich diabli wezmą, co mi to szkodzi, co ja na tym zarobię, że oni mają, albo nie mają. - -Tak się krzyżowały uwagi, zapytania, cyfry, spojrzenia prawie wesołe i zadowolone z ruiny innych, przypuszczenia i drwiny. - -— Mayer podobno na całe sto tysięcy rubli zaangażowany? - -— To mu dobrze zrobi na brzuch, sprzeda konie, będzie chodził pieszo i zaraz schudnie, nie będzie potrzebował już jeździć do Marienbadu. - -— Będą tanio do sprzedania różne familijne brylanty. - -— Wolkmana może to dobić, on już szedł na pół pary. - -— Możesz Robert teraz prosić o rękę jego córki, już cię nie wyrzucą za drzwi. - -— Niech jeszcze poczeka. - -Tak wrzał parter, tłum. - -Królowie siedzieli spokojnie. - -Szaja nie spuszczał oczów ze śpiewaczki i jak skończyła, pierwszy zaczął bić brawo, a potem szeptał po cichu z Różą i nieznacznie, gładząc brodę, wskazywał na Knolla, który oparty łokciami o parapet loży, skinął głową na Borowieckiego. - -Karol zaraz w pierwszym antrakcie zjawił się u niego. - -— Słyszałeś pan? - -— Słyszałem — i zaczął wyliczać firmy. - -— Głupstwo. - -— Głupstwo, dwa miliony rubli na samą Łódź? - -— Nie my tracimy; przed chwilą był Bauer i mówił, że jakieś kilkanaście tysięcy. - -— W teatrze mówią, że z pół miliona. - -— To Szaja tak rozpuszcza pogłoskę, bo on tyle traci. Głupi Żyd. - -— W każdym razie odbije się to na Łodzi porządnie, firmy będą lecieć jak muchy. - -— Niech zdechną wszyscy, co to nam szkodzi — szeptał zimno i przyglądał się swoim rękom starannie utrzymanym i gonił bezwiednie przymrużonymi oczyma za połyskiem brylantów osadzonych w pierścionku lewej ręki. - -— Ja do pana mówię nie jak do naszego człowieka, a jak do przyjaciela. Pan wie, kto musi paść z powodu tego krachu? - -— Na pewno nie wymieniają nikogo prawie. - -— Mniejsza z tym, zawsze padnie dosyć, a ilu, to zobaczymy jutro, będzie wesoła niedziela. - -— Prawdziwe nieszczęście. - -— Dla naszej firmy nie, bo pomyśl pan, kto pada — bawełna. Kto pozostaje — my, Szaja i paru innych. Ta parszywa, żydowska, tandetna konkurencja zdechła w połowie, albo zaraz zdechnie, struli się sami. Na jakiś czas będzie nam luźniej. Będziemy robili parę nowych gatunków, które oni robili, no, i będziemy o tyle więcej sprzedawali. Ale to jest bagatelka, kręcą karki, niech kręcą; palą się, niech się palą; oszukują, niech oszukują; my zawsze zostaniemy. To zresztą mało ważne rzeczy, są znacznie ważniejsze, zobaczysz pan niedługo, że połowa fabryk bawełnianych stanie, niedługo, niedługo. - -Borowiecki patrzył się na niego i słuchał z pewną niecierpliwością, nie lubił Knolla i jego dumy szalonej, płynącej z poczucia swoich milionów. - -Był największym po teściu dorobkiewiczem, w tym świecie dorobkiewiczów najwykształceńszym, dobrze wychowanym, przyjemnym w obcowaniu, ale i najbardziej nieubłaganym i najbardziej wyzyskującym pracę, ludzi i wpływy, jakie miał wszędzie. - -— Przyjdź pan jutro do nas na obiad, proszę pana w ojca imieniu. A teraz będzie pan łaskaw zobaczyć, która godzina, ja tego nie mogę zrobić aby nie myślano, że mi się gdzie spieszy. - -— Za kilka minut jedenasta. - -— O której odchodzi kurierski do Warszawy? - -— Wpół do pierwszej. - -— Mam jeszcze czas. Muszę panu powiedzieć, dlaczego dla mnie te wiadomości o bankructwach, o tym, że Łódź traci dwa miliony, są mało ważne; przyszły bowiem wiadomości znacznie ważniejsze… — urwał nagle. — Ja mówię do szlachcica? - -— Zdaje mi się, ale nie rozumiem związku… - -— Zaraz pan zrozumiesz. Pan jest naszym przyjacielem, my panu nigdy nie zapomnimy tego, że pan podniósł naszą drukarnię. — Widzi pan przed godziną donieśli depeszą z Petersburga o bardzo ważnej sprawie, o tym, że… że ja muszę tam jechać zaraz, ale w zupełnej tajemnicy. - -Dokończył spiesznie i nie powiedział tego, co chciał powiedzieć, powstrzymał go wzrok Borowieckiego zimny i podejrzliwy, który go przewiercał tak na wskroś, że Knoll poruszył się niespokojnie, poprawił szpilkę w krawacie i popatrzył na lożę naprzeciwko. - -— Ta Zukerowa to śliczna kobieta. - -— Ma ładne brylanty. - -— Więc pan jutro przyjdzie do starego? - -— Ależ z pewnością. - -— Ma on tam jakiś specjalny interes. Pan już wychodzi, to poproszę o jedno, może pan zechce powiedzieć mojemu stangretowi, żeby czekał na mnie na Przejazd. No, do widzenia, za kilka dni będę. Więc tajemnica, panie Borowiecki. - -— Najzupełniejsza. - -Borowiecki wyszedł z uczuciem zawodu. Czuł, że Knoll nie powiedział mu wszystkiego. - -— Co to za wiadomość? po co on jedzie? dlaczego mi nie powiedział? — myślał, ale na próżno, gubił się w domysłach i przypuszczeniach. - -Nie czekał zapadnięcia kurtyny i wyszedł, ale już z ulicy powrócił do teatru i poszedł do loży Zukerowej. - -— Myślałam, że pan o mnie zapomniał — powiedziała z wyrzutem, utkwiwszy w nim swoje ogromne, cudne oczy. - -— Czy to możebne? - -— Dla pana jest wszystko możebnym. - -— Potępia mnie pani, na wiarę przyjaciół i nieprzyjaciół. - -— Co mnie to obchodzi, widziałam tylko, że pan wyszedł. - -— Ale powróciłem, musiałem powrócić — szepnął ciszej. - -— Do teatru, zapomniał pan czego. - -— Do pani. - -— Tak?! — szepnęła długo i oczy jej zamigotały blaskiem radości. - -— Pan tak do mnie nigdy nie mówił. - -— Ale dawno tego pragnąłem. - -Ogarnęła spojrzeniem całującym jego twarz, aż poczuł coś jakby powiew ciepły na ustach. - -— Pan mówił o mnie tam w krzesłach z panem Weltem, czułam to. - -— Mówiliśmy o pani brylantach. - -— Prawda, że tak pięknych żadna nie ma w Łodzi? - -— Prócz Knollowej i Baronowej — powiedział złośliwie, uśmiechając się. - -— I o czym jeszcze mówiliście? - -— O pani piękności! - -— Pan ze mnie żartuje. - -— Nie mogę żartować z tego, co kocham — powiedział przytłumionym głosem, ujmując zwieszoną rękę, wyrwała mu ją szybko i patrzyła rozszerzonymi oczami, oglądając się dokoła, jakby te słowa powiedziano na sali. - -— Żegnam panią — mówił powstając, był zły na siebie, czuł, że popełnił głupstwo, że jej to tak prosto bez przygotowań wielkich powiedział, ale działała na niego narkotycznie. - -— Wyjdziemy razem, zaraz — powiedziała prędko, pozbierała szal, cukierki z pudełkiem, wachlarz i wyszła. - -Ubierała się w milczeniu. - -Borowiecki nie wiedział, co mówić, patrzył tylko na nią, na jej oczy zmieniające co chwila wyraz, na cudnie zarysowane ramiona, na usta, które ustawicznie oblizywała, na wspaniałą, doskonale rozwiniętą figurę. - -Gdy włożyła kapelusz, podał jej rotundę. Pochyliła się nieco w tył, aby ją wziąć na ramiona i w tym ruchu dotknęła włosami jego ust, odsunął się nieco w tył, jakby sparzony, a ona nie znajdując oparcia, upadła mu plecami na piersi. - -Pochwycił ją szybko w ramiona i wpił się ustami w jej kark, który się naprężył i skurczył pod pożerającym pocałunkiem. - -Krzyknęła cicho i wparła się w niego całą siłą na mgnienie, aż się zachwiał pod jej ciężarem. - -Wyrwała mu się szybko z objęć. - -Była bladą jak marmur, dyszała ciężko, a spod przymkniętych powiek buchały płomienie. - -— Odprowadzi mnie pan do powozu — powiedziała, nie patrząc na niego. - -— Chociażby na koniec świata. - -— Zapnij mi pan rękawiczki. - -Zapinał, ale nie mógł znaleźć ani dziurek, ani guziczków, tak jak nie mógł znaleźć jej spojrzenia, bo nie patrzyła na niego; oparła się jednym ramieniem o ścianę, odwróciła nieco głowę i tak stała z ręką w jego ręku, z dziwnym uśmiechem na ustach, które promieniowały karminem; czasem wstrząsnął nią dreszcz, wtedy silniej przycisnęła się do ściany i jakiś cień jakby przerażenia migotał po jej twarzy i taił się w kątach ust. - -— Chodźmy — szepnął, skończywszy zapinanie. - -Doprowadził ją do powozu, wsadził, a ujmując jej rękę i całując gorąco, szepnął: - -— Niech mi pani przebaczy, błagam na wszystko. - -Nic nie odpowiedziała, tylko tak silnie pociągnęła go do wnętrza, że wskoczył bez namysłu, zatrzaskując drzwi za sobą. - -Konie ruszyły z kopyta. - -Borowiecki czuł się zdenerwowanym do najwyższego stopnia tym, co się stało. Nie miał jeszcze czasu zdać sobie sprawy dokładnie, nie umiał zresztą teraz w tej chwili myśleć, wiedział tylko, że ona jest przy nim, siedziała wciśnięta w kąt powozu, daleko od niego. Słyszał jej nierówny, szybki oddech, a chwilami w świetle latarni ulicznych, błyskała mu jej twarz i oczy ogromne, wpatrzone w jakąś próżnię. - -Chciał zapanować nad sobą, chciał już zastukać na stangreta, szukał już bezwiednie antaby, aby drzwi otworzyć i wprost uciec, ale nie miał sił już, ani woli. - -— Pani mi przebaczy, to co się stało? — zaczął wolno i szukał jej rąk, schowała je głęboko pod rotundę. - -Nie odpowiedziała nic, obcisnęła się szczelnie w rotundę, jakby chcąc zamknąć w sobie, przytrzymać tę szaloną chęć rzucenia mu się w ramiona. - -— Pani mi przebaczy, — powtórzył ciszej, przysuwając się do niej. - -Drżał cały, nie mógł więcej mówić i nie otrzymując odpowiedzi, szepnął bardzo cicho i bardzo głęboko. - -— Lucy! Lucy! - -Wstrząsnęła się, puściła rotundę, która zsuwała się z jej ramion i z jakimś głębokim, przejmującym okrzykiem rzuciła mu się na piersi. - -— Kocham cię, kocham! — szeptała, obejmując go namiętnie. - -Usta się ich zbiegły w długim, śmiertelnie mocnym pocałunku. - -— Kocham cię, kocham! — powtarzała z lubością ten dźwięk słodki, całując jego twarz z porywającą siłą. - -Czuła głód pocałunków, pieszczot i miłości tak dawno, więc teraz, kiedy się już tak stało, nie myślała o niczym, nie pamiętała na nic, tylko całowała. - -— Nie, nie mów teraz nic, nie mów. Chcę mówić sama, chcę wołać wciąż. Kocham cię! Mogę to powtarzać wobec całego świata, wszystko mi już jedno. Ja wiem, że cię inne kochają, wiem, że masz narzeczoną, ale co mnie to obchodzi! Kocham cię! Kocham nie dlatego, żebyś i ty mnie kochał, żebym chciała przez to szczęścia, nie dla tego — ja cię kocham, kocham i nic więcej. Potrzebowałam kochać, jak każdy człowiek potrzebuje miłości. Pan jesteś dla mnie wszystkim. Chcesz, uklęknę przed tobą i będę ci to mówić tak długo, tak szczerze, aż uwierzysz i sam kochać mnie zaczniesz. Już nie mogę udawać, już nie mogę żyć bez ciebie i bez miłości. Kocham cię, mój jedyny, mój panie. - -Mówiła bezładnie, prędko, nieprzytomnie. Okryła się w rotundę, to znowu ją opuszczała, odsuwała się od niego, to bez słów, promieniejąca, obejmowała go, cisnęła się do niego, całowała. - -Borowiecki porwany tym szalonym wybuchem namiętności, oczarowany miłością tak wielką i tak ognistą, głosem, co przenikał ogniem i pocałunkami, które go — bo onieprzytomniały prawie, dał się unieść temperamentowi swojemu i szalał jak i ona. - -Oddawał jej tak pocałunki, że mu chwilami zwisła na rękach jak martwa. - -— Kocham cię, Lucy, kocham! — powtarzał, nie wiedząc sam, co mówi. - -— Nie mów nic, całuj mnie! - -— Nie mów nic, całuj mnie — wołała w najwyższym uniesieniu. - -Głos jej rwał się i wybuchał burzą, to znowu łkał, jakby całą miłością wschodu, jakby całą ognistą pieśń nad pieśniami wyśpiewywał. - -— Ja tak marzyłam o tej chwili, tyle miesięcy pragnęłam cię, tyle lat czekałam na to, tyle cierpiałam przez to. Całuj mnie! mocniej… mocniej… mocniej… A! teraz umarłabym chętnie — wykrzyknęła dziko. - -Powóz toczył się wolno po jednej ze strasznie błotnistych i niebrukowanych ulic, gdzie nie było nawet latarń, tylko powozowe światła rozkrążały złoty blask na ruchomą, płynną, a głęboką warstwę błota, rozpryskującą się aż na szyby. - -Nikt nie przechodził, ani nie przejeżdżał tą ulicą, obwiedzioną z obu stron wysokimi parkanami, spoza których wznosiły się sterty drzewa budulcowego ułożone w wielkie czworoboki, albo wystrzelał komin fabryczki jakiejś, których w tej stronie miasta było dosyć. - -Wielkie psy, pilnujące składów, szczekały ponuro na powóz i słychać było jak się rzucały na bramy i drapały pazurami deski z wściekłości, nie mogąc się wydobyć na ulicę. - -Nie wiedzieli nic i nic nie słyszeli, zatopieni w fali tej miłości nagłej i oślepiającej, jaka ich porwała. - -— Lucy! - -— Pocałuj mnie. - -— Kochasz? - -— Pocałuj mnie. - -Rwały się im tylko takie słowa z piersi przepełnionych przerażającym ogniem. - -— Weź mnie Karol, weź mnie całą i na zawsze. - -Nie wiedzieli nawet, kiedy stanęli na miejscu. - -Zajechali przed pałacyk Zukerów, stojący w okolicy miejskiego lasku. - -— Chodź do mnie — szepnęła, trzymając go silnie za rękę. - -Bezwiednie, z przyzwyczajenia wsunął drugą rękę do kieszeni, gdzie miał rewolwer. - -— Niech August zaczeka na pana — zawołała grzmiąco do stangreta. - -— Chodź, nie ma nikogo, on — mówiła z naciskiem — pojechał. Nikogo prócz służby nie ma w domu. - -Puściła jego rękę, bo służba otwierała drzwi. - -— Zapalić światło w saloniku wschodnim. Podawać zaraz herbatę. - -Rzuciła mu się na szyję, skoro lokaj oddalił się, ucałowała go namiętnie i popchnęła w jakiś korytarzyk wysłany dywanem i wybity czerwono. - -— Zaraz przyjdę, kocham cię! — zawołała za nim i zniknęła. - -Rozebrał się wolno, rewolwer przełożył do kieszeni surduta i wszedł w jakieś drzwi, które się przed nim otworzyły do słabo oświetlonego saloniku. - -Biały dywan ze skór baranów, nadzwyczaj puszysty, tłumił zupełnie kroki. - -— Ależ to zupełnie romantyczna awantura! — szepnął, padając na jakiś zydel perski bez poręczy, inkrustowany w hebanie złotem i srebrem, bo czuł się strasznie znużonym. - -— Ciekawa kobieta, ciekawa scena — myślał i zaczął się rozglądać po pokoju. - -Buduar był urządzony z takim przepychem, że nawet w mieście pełnym najwspanialszych mieszkań, takim jak Łódź, mógł jeszcze wyrwać okrzyk zdziwienia. - -Ściany były obciągnięte w żółty, o gorącym tonie jedwab, po którym rozrzucone bardzo artystycznie gałęzie bzów czerwono-fioletowych, nakładanych grubym haftem. - -Przez całą długość jednej ściany stała wielka i szeroka sofa, pod baldachimem żółtym w zielone pasy, udrapowanym w formie namiotu i podtrzymywanym przez złote halabardy. - -U szczytu, pod namiotem, lampa ze szkieł żółtych, rubinowych i zielonych rozrzucała dziwnie omdlewające światło. - -— Handełesy — szepnął z jakąś zawistną nieomal pogardą, zirytowany tym przepychem, ale pomimo to rozglądał się ciekawie; dziwaczne, kosztowne sprzęty o formach wschodnio-japońskich były bezładnie nagromadzone i stosunkowo do wielkości pokoju w nadmiernej ilości. - -Stosy poduszek jedwabnych o jaskrawych barwach chińskich leżały porozrzucane po sofie i białym dywanie odcinały się ostrymi plamami jakby farb porozlewanych. - -Zapach ambry i violettes de Perse, pomieszany z różami, rozwłóczył się po pokoju. - -Na jednej ze ścian błyszczała masa broni wschodnich, bardzo kosztownych, ułożona dookoła wielkiej, okrągłej tarczy saraceńskiej, stalowej, nabijanej złotem i tak wypolerowanej, że w tym świetle przyćmionym skrzyła się i promieniowała złotymi ozdobami i rzędami rubinów i bladych ametystów, jakimi obrzeże jej było wysadzone. - -W jednym rogu, na tle olbrzymiego wachlarza z pawich piór, stał cały wyzłocony posążek Buddy, z podwiniętymi nogami, w postawie kontemplacyjnej. - -W drugim roku stała wielka żardinierka japońska z brązu, podtrzymywana przez złote smoki, pełna kwitnących, białych jak śnieg azalii. - -— Pociejów milionerski — myślał znowu Borowiecki, który posiadał nadzwyczaj wyrobiony smak artystyczny i poczucie piękna, rozwinięte jeszcze do stopnia doskonałości specjalnymi studiami nad harmonią barw. - -— Jaśnie pani prosi pana dyrektora — szepnął z ukłonem stary, wygolony lokaj, odsłaniając ciężką portierę z żółtego aksamitu, pokrytą malowanymi chryzantemami. - -— A Józef jest tutaj? — zapytał Borowiecki idąc, bo znał go z innego domu. - -— Puściłem w licytację tamtych Żydów — szepnął cicho, zginając się przed nim. - -Karol uśmiechnął się tylko i poszedł do jadalnego. - -Lucy nie było jeszcze. - -Usłyszał tylko przytłumiony murami krzykliwy jakiś głos z dalszych pokojów. - -— Co to? — zapytał bezwiednie Borowiecki, nasłuchując. - -— Jaśnie pani rozmawia z pokojówką — objaśniał Józef, ale z takim zimno-pogardliwym wyrazem twarzy, że Borowiecki zwrócił na to uwagę i nic już nie pytał więcej. - -Lokaj wyszedł, a on rzucił po jadalni oczami: była umeblowana z banalnym łódzkim przepychem; boazerie z dębu do połowy ścian, kredensy w bretońskim stylu z ciemnego orzecha, z masą sreber i porcelany na półkach, staroniemieckie dębowe i wspaniale rzeźbione zydle dokoła olbrzymiego stołu, oświetlonego żyrandolem w formie bukietu tulipanów, w którym jaśniała elektryczność. - -Część jedna stołu była przygotowaną do herbaty. - -Usiadł, bo go zaczęło niecierpliwić oczekiwanie i zobaczył, że przy stole na ziemi leży jakiś papier, podniósł go, aby położyć i prawie machinalnie rzucił na niego okiem. - -Był to telegram, pisany kluczem firmy Bucholca, który się używał w razach nadzwyczajnej ważności. - -Borowiecki znał ten klucz i zdziwił się niepomiernie. - -— Co tu robi ten telegram? - -Odwrócił blankiet, adres był: „Bucholc — Łódź”. - -Więc się już dalej nie krępował tylko czytał: - - -Dzisiaj zapadło postanowienie na radzie. Cło od bawełny amerykańskiej sprowadzanej na Hamburg i Triest — podniesiono do 25 kopiejek w złocie od puda. Wprowadzenie za dwa tygodnie. Taryfy kolejowe przewóz bawełny od granic zachodnich do 20 kop. od puda i wiorsty. Wykonanie za miesiąc. Za tydzień będzie ogłoszone. - -Borowiecki depeszę schował do kieszeni i zerwał się z krzesła poruszony nadzwyczaj. - -— Straszna wiadomość. Pół Łodzi padnie — szeptał, teraz zrozumiał, że o tej wiadomości nic mu nie powiedział Knoll, bał się mu zaufać. — Pojechał do Hamburga kupować zapasy bawełny. Wykupi, co będzie mógł zdążyć i weźmie mniejszych fabrykantów za łeb. Co za interes, co za interes! Teraz mieć pieniądze i jechać kupować. Aaa! — myślał i wszystko w nim zaczęło kipieć jakąś szaloną niecierpliwością, żądzą niepowstrzymaną zrobienia na tej wypadkiem otrzymanej wieści, majątku — Pieniędzy! Pieniędzy! — wołał w myśli, zrywając się z krzesła. - -Oczy mu gorączkowo świeciły, wszystko się w nim trzęsło ze wzruszenia nadmiernego, pierwszym jego ruchem było uciekać stąd, do miasta, znaleźć Moryca i obgadać ten interes i byłby może dał się porwać uniesieniu, ale weszła, a raczej wpadła do jadalni Lucy i rzuciła mu się prosto na szyję. - -— Czekałeś, daruj mi, musiałam się przebrać zupełnie. - -Ucałowała go i usiadła, wskazując mu miejsce obok siebie, bardzo spokojnym ruchem, bo wszedł lokaj i nalewał herbatę. - -Nie mogła jednak usiedzieć spokojnie, co chwila wstawała do kredensów i przynosiła całe masy najrozmaitszych przysmaków i stawiała przed nim. - -Miała na sobie bladożółty jedwabny szlafrok z bardzo szerokimi rękawami, obszytymi kremowymi koronkami, naszytymi rzędem turkusów, ściągnięty w pasie złotym sznurem. - -Olbrzymie włosy zwinięte były na tyle głowy w wielki grecki węzeł, przepięty brylantowymi grzebykami. - -Ten sam naszyjnik brylantowy, jaki miała w teatrze, skrzył się i teraz na odsłoniętej szyi, wszystkimi barwami tęczy. Wspaniałe ręce wysuwały się co chwila z rękawów aż po ramiona. - -Była szalenie pociągającą, ale Borowiecki nie odczuwał tego już ani w połowie; odpowiadał prawie monosylabami, pił śpiesznie herbatę, chciał wynieść się jak najprędzej. - -Wiadomość ta paliła go jak ogień. - -Lucy drżała z niecierpliwości, goniła wzrokiem nienawiści lokaja, który łaził jak senny i nie mogąc rzucić się na szyję Karola, przycisnęła mu z taką siłą rękę, że omal nie krzyknął z bólu. - -— Co panu jest? — spytała, spostrzegłszy jego pomieszanie. - -— Jestem szczęśliwy! — szepnął jej po francusku. - -Zaczęli rozmawiać, ale rozmowa nie szła, rwała się co chwila jak stare strzępy, gdy je kto chce silniej przytrzymać. - -Jej przeszkadzał lokaj, a jemu niecierpliwość i przymus, jaki sobie zadawał, żeby tutaj siedzieć teraz, kiedy był panem takiej wielkiej tajemnicy, w takiej chwili, gdy cło podnosiło się z 8 kopiejek do 25. - -— Może przejdziemy do buduaru — szepnęła cicho, gdy się herbata skończyła. - -I tak patrzyła na niego rozbłysłymi cudownie oczami, takim dziwnym blaskiem płonęły jej purpurowe usta, że Borowiecki, który wstał na to, aby się z nią pożegnać, skłonił głowę i poszedł za nią. - -Nie mógł się oprzeć jej urokowi. - -Skoro się tylko znaleźli sami, porwała go znowu swoim ogniem i gwałtownością, ale na chwilę tylko, bo gdy ona całowała go z uniesieniem nieopowiedzianym, padała przed nim na kolana, obejmowała go, krzyczała słowa bez związku, którymi wybuchała jej namiętność i szalała porwana własną siłą — on myślał o bawełnie, myślał, gdzie może być Moryc, skąd wziąć pieniędzy na zakupy bawełny. - -Oddawał pocałunki i pieszczoty, rzucał jej chwilami słowa gorące miłości, ale robił to prawie odruchowo, więcej siłą nawyknienia do podobnych sytuacji, niźli sercem, które było w tej chwili zajęte zupełnie czym innym. - -A ona pomimo rozszalenia, odczuwała intuicją zmysłów ludzi bardzo namiętnych, że coś stoi pomiędzy nimi — więc potęgowała w sobie uczucie, jakby za siebie i za niego, roztaczała całą potęgę czaru kobiety zakochanej, kobiety niewolnicy, która nawet kopnięcie swego pana i władcy przyjmuje z okrzykiem szczęścia i kobiety, dla której szczęściem jest najwyższym zdobycie sobie kochanka przez siłę, gwałtem, mocą swego temperamentu. - -Wreszcie zwyciężyła. - -Borowiecki zapomniał o fabryce, o bawełnie, o cłach, o świecie całym, oddawał się tej miłości z całą zapamiętałością ludzi na pozór zimnych i umiejących w drobnych okolicznościach życia panować nad sobą zupełnie. - -Poddawał się huraganowi i z rozkoszą pełną denerwującej ciekawości, pozwolił mu się nieść. - -— Kocham cię — wołała co chwila. - -— Kocham cię — odpowiadał i czuł, że w tej chwili mówi pierwszy raz w życiu szczerze zupełnie to słowo, najwięcej może ze słownika ludzkiego kłamliwe i kłamane. - -— Napisz mi to, mój najdroższy, napisz — prosiła z dziecinnym uporem. - -Wyjął bilet wizytowy i całując co chwila jej cudne fiołkowe oczy i te usta palące, napisał: - -„Kocham cię, Lucy”. - -Wyrwała mu bilet z rąk, przeczytała, ucałowała kilkakrotnie i schowała za gors, ale wyjęła po chwili, aby znowu czytać i całować na przemian bilet i jego. - -Wreszcie przypatrując się herbowi, zapytała: - -— Co to jest? - -— Mój herb. - -— Co to znaczy? - -Wytłumaczył jej jak mógł, ale nic nie zrozumiała. - -— Nic nie rozumiem, zresztą nic mnie to nie obchodzi. - -— A co cię obchodzi. - -— Kocham cię. - -Zamknęła mu usta pocałunkiem. - -— Widzisz, ja nic nie wiem, ja cię kocham, to mój rozum, po co mi więcej? - -Siedzieli tak długo w tej wielkiej ciszy nocy i buduaru, przez którego mury i obicia nie przedzierał się najmniejszy szmer ze świata, zatopieni w sobie, w miłości, otoczeni jakby obłokiem zachwytu nad sobą; w tej obezwładniającej atmosferze, przesyconej zapachami, odgłosem pocałunków, szeptem rozdrganych, palących słów, szelestem jedwabiu, rubino-szmaragdowym światłem, co się mżyło coraz słabiej, barwami przyćmionymi, które z obić na ścianie, z mebli połyskiwały tajemniczo, drgały w żywszym na chwilę świetle i jakby pełzały wskroś pokoju, a potem rozlewały się i martwiały w zmroku coraz gęstszym, w którym tylko świecił się jakoś dziwnie Budda, a nad nim patrzyły z pawich piór oczy coraz smętniej i coraz tajemniczej. - - - -IV - -Czwarta dochodziła, gdy Borowiecki znalazł się na ulicy. - -Stangret nie doczekawszy się, odjechał do stajni. - -Wiatr huczał głęboko i zamiatał kałuże z taką siłą, że błoto bryzgało na parkany i na wąską ścieżkę służącą za chodnik. - -Borowiecki wzdrygnął się, przejęty tym zimnym, wilgotnym wiatrem. - -Stał chwilę przed domem, nic nie widząc przed sobą, prócz połyskującego błota i czarnych, spiętrzonych gmachów w oddali i kominów fabrycznych, słabo rysujących się na szarym, zmąconym tle nieba, po którym chmury, niby porozrywane bele zabrudzonej bawełny, biegały z szalonym pośpiechem. - -Był jeszcze oszołomiony, przystawał i oparty o parkan zbierał rozbitą świadomość. Wstrząsał się cały co chwila, bo czuł jeszcze uściski jej, usta paliły go, przymykał oczy i musiał parasolem wyszukiwać przed sobą twardszego gruntu i czuł się pijanym zupełnie, dopiero szczekania gwałtowne psów za parkanami, orzeźwiły go zupełnie i wyrwały z tej dziwnej ciszy, jaka ogarnia po przejściu bardzo silnych wzruszeń. - -— Kurowski musi już spać — szepnął kwaśno przypominając sobie, że miał iść do niego do Grand-Hotelu zaraz po teatrze. - -— Żebym czasem za tę zabawę nie zapłacił fabryką — szepnął i zaczął biec prędko, już nie zważając na błoto i na wyboje. - -Dopiero na Piotrkowskiej złapał dorożkę i kazał się wieźć co koń wyskoczy do hotelu. - -— A telegram — wykrzyknął, przypominając sobie nagle i przy świetle latarni przeczytał go raz jeszcze. — Zawracaj i jedź prosto Piotrkowską. Może już jest w domu — myślał o Morycu i gorączka znowu zaczęła go brać. - -Kazał dorożkarzowi zaczekać na wszelki wypadek przed domem i z pospiechem dzwonił do mieszkania. - -Nikt nie otwierał, co go tak zirytowało, że oberwał dzwonek i trząsł całą siłą drzwiami, wreszcie, po długim oczekiwaniu Mateusz otworzył. - -— Pan Moryc w domu? - -— Jak poszedł na siabas, to pewnie Żydy nie puściły, a tak, pan Moryc, niby? - -— Pan Moryc w domu, odpowiadaj? — krzyknął rozwścieczony, bo Mateusz był zupełnie pijany, szedł za nim ze świecą w ręku, rozebrany, z oczami zamkniętymi i z twarzą pełną poprzysychanej krwi i sińców. - -— Pan Moryc, niby ja rozumiem, pan Moryc, aha! - -— Bydle! — krzyknął i uderzył go w twarz z całej siły. - -Chłop się potoczył i utkwił twarzą w drzwi, którymi wszedł do mieszkania Borowiecki. - -Moryca nie było, Baum tylko spał nierozebrany, z papierosem w zaciśniętych zębach, na wielkiej otomanie w jadalnym pokoju. - -Na stole, na ziemi, na kredensie stało mnóstwo pustych butelek i talerzy, a kominek samowara obwinięty był w zieloną, długą woalkę. - -— Oho, Antka była, bawił się wesoło. Maks! Maks! — zawołał mocno, potrząsając śpiącym. - -Maks ani drgnął, spał najspokojniej i chrapał potężnie. - -Wreszcie Borowiecki zniecierpliwiony daremnymi usiłowaniami obudzenia go, bo chciał od niego dowiedzieć się, gdzie jest Moryc, porwał go za ramiona i postawił na podłodze. - -Maks zirytowany, że go budzą, potoczył się na krzesło, schwycił je i z całej siły rzucił przed siebie, na stół. - -— Masz ty, małpa zielona, nie budź — i położył się najspokojniej na otomanie, ściągnął surdut, okręcił nim głowę i spał dalej. - -— Mateusz! — krzyknął z rozpaczy prawie Karol, widząc, że Maksa nic nie obudzi. - -— Mateusz! — krzyknął po raz drugi, podchodząc do przedpokoju. - -— Zaraz idę, lecę panie dyrektorze, świeca mi się gdzieś podziała i szukam i szukam, idę — wołał przez sen, roztrzęsionym pijanym głosem, na próżno starając się podnieść z podłogi, gdzie upadłszy po ciosie Borowieckiego zasnął. - -Podniósł się na kolana i padł z powrotem twarzą na ziemię, machając dokoła rękami, jakby pływał. - -Borowiecki podniósł go, przyprowadził do jadalni, postawił pod piecem i pytał: - -— Gdzieś się upił? Tyle razy ci zapowiadałem że jak się upijesz, wyrzucę cię do diabła, słyszysz co mówię? - -— Słyszę, panie dyrektorze, słyszę, aha, niby pan Moryc — bełkotał, na próżno starając się znaleźć równowagę. - -— Kto ci zbił pysk? Wyglądasz jak świnia. - -— Mnie kto zbił pysk? mnie, prze… pana dyrektora, nikt zbił pysk, mnie nikt nie może zbić pysk, bo ja bym prze… pana dyrektora gnaty połamał, mordę zbiuł i byłoby fertig, na glanc… cholera. - -Borowiecki widząc, że z pijanym się nie dogada, przyniósł karafkę z wodą, przytrzymał go jedną ręką i wszystką wodę wylał mu na głowę. - -Mateusz się kręcił i wyrywał, ale otrzeźwiał nieco i obcierając rękami twarz posinioną, zalaną krwią, patrzył ogłupiałymi oczyma. - -— Był pan Moryc? — pytał cierpliwie dalej. - -— Był. - -— Gdzie pojechał? - -— Odwiózł niby tę małą, czarną i miał być w Grandzie. - -To znaczyło w Grand Hotelu. - -— Kto tutaj był? - -— Różne państwo było, był pan Bein, pan Hertz i inne jeszcze Żydy. Ja z Agatą od pana inżyniera gotowaliśmy kolację. - -— I upiłeś się jak świnia ostatnia; któż cię tak pobił? - -— Nikt mnie nie bił. - -Pomacał się bezwiednie po twarzy i głowie i syknął z bólu. - -— A skądże masz te dziury we łbie, co? - -— A to, abo… był i pan Moryc, i ta czarna małpa, i ten garbaty, i te Żydy. - -— Gadaj natychmiast, gdzieś się upił i kto cię pobił? — krzyknął z wściekłością. - -— Ja nie pijany, ani mnie kto pobił. Poszedłem po piwo dla panów, a w szynku były kolegi od Francuzów i postawiły bier. — Dobra nasza! Postawiłem i ja. Jak ony postawiły raz, to i ja raz. Potem przyszły ludzie z blichu naszego, dobre Polaki, z moich stron, postawiły i one bier — dobra nasza; postawiłem i ja. Ony dobre Polaki, to i ja dobry Polak, ony stawiały dobra nasza, to i ja stawiał. Alem nie pijany prze… pana dyrektora, jak Pana Boga kocham takim trzeźwy, co jak pan dyrektor chce — to chuchnę, niech pan dyrektor sprawdzi. - -Nachylił się i z zamkniętymi oczami, przylegając mocno grzbietem do pieca, chuchał na pokój. - -Borowiecki przebierał się w swoim pokoju i nie słuchał, ale Mateusz gadał wciąż. - -— Potem przyszły webery od starego pana Bauma i foluszniki. Piły z nami — myśma stawiali, a że zaś Niemcy podły naród, to stawiać nie chciały. To ja jednego ino tak ździebko palcem tknąłem, to un na ziemię, a drugi me kuflem w łeb. To ja i tego tak ździebko palcem tknąłem, to on tyż na ziemię, a Niemcy me zaś za orzydle. Ja się nie biłem, bo wiem, że pan dyrektor tego nie lubi. A że ja słucham swojego pana, to ja się nie biłem, ale kiej mie jeden ucapił za włosy, a inne za orzydle, a jeszcze któryś lunął me bez pysk, to myślę, szkoda mi tego tużurka, co go mam od pana dyrektora i mówię po dobremu: puść me, a un me nożem pod żebro. To ja go łbem o ścianę, to un został. Kolegi pomogły i było fertig, na glanc. Ja się nie biłem, tknąłem ino ździebełko palcem, toby i kurczę ustało, a taka świnia już leży. Miętki w nogach naród, panie dyrektorze, bardzo miętki te Niemcy. Ja ino tak ździebko palcem tknąłem, to już forbeit, na ziemi! - -Mruczał coraz senniej i z wyciągniętą ręką przed siebie, wskazującym palcem pokazywał, jak on ździebko tylko tykał. - -— Idź spać — zawołał Borowiecki, pogasił światła, zaprowadził go do kuchni i pojechał szukać Moryca. - -W Victorii było zamknięte, w Grand Hotelu także. - -— Pan Kurowski już śpi? — zapytał numerowego. - -— Wcale nie był dzisiaj, był przygotowany salon i nie przyjechał. - -— Pan Welt był u was wieczorem? - -— Był z paniami i z panem Cohnem, pojechali do Arkadii. - -Pojechał do Arkadii na Konstantynowską i tam już nie było nikogo. - -Objechał kilka jeszcze knajp, gdzie zwykłe młodzież łódzka się bawiła, ale nigdzie go nie znalazł. - -— Gdzie ta małpa się schowała — myślał zirytowany i raptownie krzyknął dorożkarzowi: — Jedź na miód, wiesz, gdzie? Jeśli tam nie będzie, to go już nigdzie nie znajdę. - -— Zaraz tam będziemy, panie! - -I podciął konia ze wszystkich sił, bo wlókł się strasznie powoli, utykając po dziurach i dołach; dorożka skakała i kołysała się po bruku pełnym najstraszliwszych wybojów, niby łódka po falach morskich. - -Borowiecki klął i zacinał zęby i żeby zapanować nad rozdenerwowaniem, które tak nim trzęsło, że nie mógł zapalić papierosa, bo mu się łamał w rękach, zaczął usilnie myśleć nad tą sprawą bawełnianą. - -— Bauer sprzedał dobrze ten telegram Zukerowi. Go za dziwna kobieta — przerzucił się do wspomnień Lucy i utonął w nich. - -Znał ją od lat dwóch, ale nie zwrócił szczególniejszej uwagi, ponieważ był zajęty Likertową, a potem opowiadali o niej, że jest niepomiernie głupia, tak prawie jak piękną była. - -— Co za temperament — szeptał, wstrząsając się na przypomnienie. - -Od dosyć dawna wiedział, że zwrócił jej uwagę, dawała mu poznać spojrzeniami, zapraszaniem usilnym do siebie, z którego jakoś nigdy nie korzystał. Bywała tam wszędzie, gdzie wiedziała, że i jego spotka. - -Plotka łódzka, którą tam z całą pasją i z wielką maestrią uprawiają przeważnie mężczyźni, którą są przepełnione kantory i fabryki, zaczynała już coś kombinować i przebąkiwać, ale szybko ustała, ponieważ Borowiecki trzymał się z daleka, pochłonięty w ostatnich miesiącach planami założenia fabryki. - -Znał osobiście Zukera, starego chałaciarza, przedzierzgniętego w ostatnich dziesięciu latach w milionera-fabrykanta, który zaczynał swoją karierę w Łodzi od skupowania zużytych, do niczego fabrykom już nie służących szmat bawełnianych, strzępów papieru, pyłu bawełnianego, jakiego zawsze bywało dosyć po tkalniach i postrzygalniach. - -Nie cierpiał go za tandetne wyroby, naśladujące powierzchownie w deseniach i kolorach wyroby firmy Bucholca, a w istocie materiały w najgorszym gatunku, sprzedawane tanio, które uniemożliwiały wszelką konkurencję. - -Wiedział, że Zukerowa nie ma kochanka, bo raz, że była Żydówką, a po drugie, w mieście, gdzie wszyscy, poczynając od milionerów, a skończywszy na ostatnim gwoździu, w tej olbrzymiej maszynie wytwórczej, muszą robić, muszą się cali oddawać tej pracy, jest niezmiernie mało zawodowych donżuanów, niesłychanie mało sposobności do zdobywania i obałamucania kobiet. - -A zresztą, gdyby tak było, już by o tym ktoś wiedział i mówił z pewnością. - -— Czy ona ma i duszę jaką? — myślał teraz rozpatrując jej dziką, niepohamowaną namiętność. Ale po co ja tam wlazłem, jeszcze teraz! Do diabła z miłością, mieć teraz taką kulę u nogi, kiedy się zakłada fabrykę na kredyt. A jednak… - -I zastanowił się, szukał w sobie miłości do niej, wmawiał w siebie zupełnie szczerze, że ją kocha, że to miłość go porwała, a nie zwykła, zmysłowa burza zdrowego i niewyczerpanego organizmu. - -— Bądź co bądź, gra warta świeczki — pomyślał. - -Dorożkarz zakręcił i stanął zaraz przy rogu Spacerowej, przed synagogą. - - - -V - -Restauracja, do której przyjechał Borowiecki, poszukując Moryca, znajdowała się zaraz za synagogą, w głębi podwórza, obstawionego niby kamiennymi pudłami, czteropiętrowymi oficynami z trzech stron, bo czwartą zakończał mały ogródek, odgrodzony zielonymi sztachetkami i przyparty do tyłów olbrzymich, nagich czerwonych murów jakiejś fabryki. - -Mała oficynka parterowa stała w głębi, pod samym murem i buchała oświetlonymi oknami i wrzaskliwą, podobną do ryczenia osłów wrzawą. - -— Oho, jest cała banda — pomyślał, wchodząc do długiej, niskiej sali, tak zaciemnionej dymami cygar, że w pierwszej chwili, w tym sinawym obłoku, popstrzonym złotymi kulami gazowych świateł, nie odróżnił nikogo. - -Kilkadziesiąt osób tłoczyło się dookoła długiego stołu, krzyczało, gadało głośno, śmiało się i śpiewało, co połączone z brzękiem talerzy i przenikliwym szczękiem tłuczonego szkła, tworzyło taką splątaną, zgiełkliwą wrzawę, że ściany się trzęsły i nic usłyszeć nie było można. - -Naraz przycichło nieco i jakiś ochrypnięty, pijany głos zaintonował z końca stołu: - -Agato! Ty interes fajny masz — Agato! -Agato! Ja całuję ciebie w twarz — Agato! -Agato! To mi za to piwa dasz — Agato! - -„Agato!” ryczał tłum wszystkimi możliwymi i niemożliwymi głosami, które tak pokryły głos Bum-Buma. który był tej piosnki przedziwnie głupiej kompozytorem i solistą, że na próżno krzyczał dalsze zwrotki, nikt go nie słuchał, bo wszyscy wyli: - -— Agato! Agato! - -Bum-Bum la la la! Agato! Tra la la la! Agato! Cip, cip, cip Agato! - -Tak ten śpiew podniecał, że zaczęli do taktu bić laskami w stół, kufle leciały na ściany lub rozpryskiwały się o piec, niektórym i to nie wystarczało, bo krzesłami bili o ziemię i jak zapamiętali, oślepli, z zamkniętymi oczami śpiewali: - -— Agato! Agato! - -— Panowie, na miłość boską, bo mi sprowadzicie tymi krzykami policję — zaczął błagać wystraszony gospodarz. - -— Pan potrzebujesz być cicho, my płacim! Panienko, proszę jedno piwo! - -— Hej Bum-Bum, zaśpiewaj no pan — krzyczano do Buma, który poprawiał binokle obu rękami i stał w drugim pokoju, przed bufetem. - -— Kwicz Bum-Bum, ja i tak nie słyszę — szeptał jeden pół sennie, leżąc na stole, który cały był pokryty butelkami wina i koniaków, maszynkami od kawy, kamionkami od porteru, kuflami i szkłem potłuczonym. - -— Agato! Agato! — wrzeszczał półgłosem jakiś kantorowicz, senny, z przymkniętymi oczami, pijany, bił laską w stół. - -— No, bawią się echt po łódzku — szepnął Karol, szukając oczami Moryca. - -— Dyrektor! Panowie, jest i firma Bucholc Herman i Spółka! Jesteśmy zatem w komplecie. Panienko, kółko koniaków! — krzyczał jakiś wysoki i gruby Niemiec łamaną polszczyzną. - -Zatoczył się szerokim gestem dokoła, chciał jeszcze coś mówić, ale nogi mu się zwinęły i upadł na kanapę stojącą za nim. - -— Ależ to widzę cała banda wesoła. - -— Cały nasz komplet burszów. - -— My tak zawsze, jak pić to solidarnie, jak co robić — zdechł pies. - -— O tak, solidarnie, jak mówi ten, no, jakże się nazywa, no ten, co to mówił: „Hej ramię do ramienia, wspólnymi łańcuchy!” - -— Opaszmy brzuchy albo inną galanterię — wtrącił ktoś z boku. - -— Cicho pan. Włóczęgom, psom i ludziom od Szai — wstęp wzbroniony! Zapisz pan to, panie redaktorze — wołał któryś, zwracając się do wysokiego chudego blondyna, melancholijnie siedzącego na środku pokoju, który błądził dużymi, jakby pożyczonymi oczami, po ścianach pokrytych oleodrukami. - -— Moryc, mam do ciebie bardzo pilny interes — szepnął Karol, przysiadając się do Welta i do Leona Cohna, bo obaj pili tylko ze sobą. - -— Pieniędzy chcesz, masz pugilares — szepnął nadstawiając kieszeń spodnią surduta — albo zaczekaj, chodźmy do bufetu. U diabła, jestem pijany — mruknął, na próżno usiłując się trzymać prosto. - -— Może dyrektor usiądzie. Napijem się, a! wódeczka jest, koniaczek jest, a! - -— Każcie mi dać jeść, bo głodnym jak wilk. - -Kelnerka przyniosła gorących serdelków, bo już nic więcej nie było w bufecie. - -Borowiecki zaczął jeść, nie zważając na towarzystwo całe, które porozdzielane na grupy, piło i gadało. - -Była to sama prawie młodzież łódzka, typowa młodzież z kantorów i składów, z małą domieszką techników fabrycznych i specjalistów innych zajęć. - -Bum-Bum, pomimo, że był zupełnie pijanym, chodził po sali, w pięść się trzaskał, binokle poprawiał, pił ze wszystkimi, a chwilami podchodził do młodego chłopaka, który wciśnięty w głęboki fotel, obwiązany serwetką spał i krzyczał mu do ucha: - -— Kuzyn, nie śpij! - -— Zeit ist Geld! Czyje conto? — odpowiadał, nie otwierając oczów, stukał automatycznie kuflem w stół i spał dalej. - -— Kobieta! Daj pan pokój, to kein geszeft być kobietą, to szkoda czasu — wołał ze śmiechem znany powszechnie w Łodzi Feluś Fiszbin. - -— Ja jestem człowiek, panie, najautentyczniejszy człowiek — krzyczano przy drugim rogu. - -— Pan się nie chwal! Pan jesteś gruba symulacja człowieka — drwił Feluś. - -— Panie Fiszbin, pan może jesteś Fiszbin, ale pański interes nie jest nawet słoma. - -— Panie Weinberg, pan jesteś… no już pan wiesz i my wiemy, co pan jesteś, ha, ha, ha. - -— Bum-Bum, zaśpiewaj majufes, bo się Żydy kłócą. - -— König, ty jesteś mój przyjaciel, ale ja ze smutkiem widzę, żeś ty coraz głupszy. Tobie już w brzuch głowa wlazła. Ja się o ciebie bardzo boję. Panowie on się tak pasie, że jemu niedługo własna skóra nie wystarczy, on się w nią nie zmieści, ho, ho. - -Śmiech gruchnął ogólny, ale König nie odezwał się, popijał piwo i wpatrywał się w światła nieprzytomnymi oczami, siedział bez surduta, z rozpiętym kołnierzykiem u koszuli. - -— Wróćmy doktorze do kobiet — zaczął Feluś do sąsiada, który z opuszczoną na piersi brodą siedział i wykręcał ustawicznie i niezmordowanie wąsiki blond i co chwila nerwowym ruchem otrzepywał klapy surduta i wpychał w rękawy dosyć brudne mankiety. - -— Dobrze, to jest ważna kwestia, choćby z punktu socjalno-psychologicznego. - -— To jest żadna kwestia. Znasz pan chociażby jedną porządną kobietę? - -— Panie Feliksie, pan jesteś pijany, co pan wygadujesz! Ja panu tutaj w Łodzi pokażę setki najlepszych, najzacniejszych, najrozumniejszych kobiet — krzyczał wyrwany z apatii, podskakując na krześle i z błyskawiczną szybkością otrzepując sobie klapy. - -— To pewno pańskie pacjentki, pan je powinieneś chwalić. - -— Z punktu socjalno-psychologicznego biorąc, to co pan mówisz, jest… - -— Z każdego boku jest to prawda, jest to cztery razy prawda. Pan mi dowiedź, że jest inaczej. - -— Mówię przecież panu. - -— To jest gadanie, tylko gadanie, mnie potrzeba faktów! Ja jestem człowiek realny, panie Wysocki, ja jestem pozytywista. Panienko, maszynka kawy, chartrezy! - -— Dobrze, dobrze! Zaraz panu dam fakty: Borowska, Amzelowa, Bibrychowa, bo co? - -— Ha, ha, ha, wyliczaj pan więcej, to dla mnie śliczny kawałek zabawy. - -— Pan się nie śmiej, to są porządne kobiety — krzyczał zaperzony. - -— Skąd pan to wiesz, miałeś je pan w komis? — rzucił cynicznie Feluś. - -— Nie wymieniłem jeszcze najpierwszych, takich jak Zukerowa i Wolkmanowa. - -— To się nie liczy. Jedną mąż trzyma w zamknięciu, a druga nie ma czasu wyjrzeć na świat, bo ma na trzy lata czworo dzieci. - -— Keszterowa to co, to perkal? a Grosglikowa, to wata? Cóż pan na to powie? - -— Ja nie powiem nic. - -— A widzisz pan — wołał doktor rozpromieniony, podkręcając wąsiki. - -— Ja jestem człowiek realny i dlatego nie powiem nic, bo co tu brać w rachubę kobiety brzydkie? to jest taki brzydki towar, żeby go w komis nie wziął nawet Leon Cohn, a on wszystko bierze. - -— Ja je biorę w rachubę i stawiam w pierwszym rzędzie. One mają prócz zwykłej, organicznej uczciwości, jeszcze etykę. - -— Etykę, co to jest za towar? Kto w tym robi? — wołał, zanosząc się od śmiechu. - -— Feluś, powiedziałeś witz na sto procent — krzyknął przez stół Leon Cohn, klaszcząc w dłonie. - -Doktor nie odezwał się, pił gorącą kawę, którą mu Feluś nalał, podkręcał wąsiki, strzepywał klapy, wpychał mankiety i zwrócił się do sąsiada obok, który wciąż pił, milczał i co chwila przecierał czerwonym fularem okulary. - -— Mecenas masz to samo zdanie o kobietach co i pan Feliks? - -— Phi, to jest… uważ pan dobrodziej… jakby to wyłuszczyć… hm — machnął ręką, napił się piwa, zapalił ciągle gasnącego papierosa i przypatrywał się płonącej zapałce. - -— Pytam się, co mecenas myślisz o kobietach? — szturmował doktor i nastawiać zaczynał twarz do nowej walki o cześć kobiet. - -— Uważa pan dobrodziej, ja nic nie myślę, ja piję piwo — machnął pogardliwie ręką i umoczył całą twarz w kuflu świeżym, jaki postawiła przed nim kelnerka. - -Pił długo, a potem palcami wyciskał białą pianę z wąsów rzadkich, które mu niby rudawą strzechą wisiały nad ustami. - -— Pan mi pokaż uczciwą kobietę, ja jej poślę jedwab od Szmidt i Fitze, kapelusz od Madame Gustawe i mały papierek na który z banków z podpisem Grosglika, to panu później opowiem o niej ciekawe rzeczy — zaczął się znowu śmiać. - -— Pan to gadaj na Bałutach, tam może panu uwierzą i będą cenili pańskie zdanie, ale my trochę pana znamy, panie Feliksie. - -— Co to redaktor swoją szpulkę wstawia? - -— Bo pan blagujesz, aż się krochmal sypie — odpowiedział ktoś za nazwanego redaktora, który zirytowany wyniósł się do bufetu. - -— Kuzyn, nie śpij — krzyknął Bum. - -— Zeit ist Geld! Czyje conto? — szepnął, stukając kuflem w stół i chciał go podnieść do ust, ale nie doniósł, ręka mu opadła, piwo z kuflem poleciało na ziemię, nie wiedział o tym, tylko się bokiem przekręcił w fotelu, serwetą przysłonił twarz i spał. - -— Co osoba chce? Niech ładna osoba powie? — szeptał Leon Cohn, usiłując pocałować wydzierającą mu się kelnerkę. - -— Niech mi pan da spokój, niech mnie pan puści — i szarpnęła się energicznie. - -— Co osoba się rzuca, ja płacę, to ja się rzucę, ja jestem Cohn, Leon Cohn! - -— Co mi tam pańskie nazwisko, niech mnie pan puści — zawołała gwałtownie. - -— Niech osoba idzie do diabła! Szmelc! — rzucił pogardliwie za odchodzącą i zaczął ściągać porozpinany surdut i kamizelkę. - -— Moryc! Masz już dosyć pijaństwa, chodźmy do domu, jest ważny interes — szeptał Karol w najwyższym zniecierpliwieniu, bo Moryc pijany, z twarzą w dłoniach, siedział nieprzytomny i na wszystko, co słyszał, odpowiadał w kółko: - -— Ja jestem Moryc Welt, Piotrkowska 75, pierwsze piętro. Idź pan do diabła! - -— Panie Cohn, ja miałem do pana mały interes — szepnął Borowiecki. - -— Ile pan potrzebuje? - -Mlasnął językiem, trzasnął w palce i już wyciągnął pugilares. - -— Pan się prędko orientuje — uśmiechnął się Borowiecki. - -— Ja jestem Leon Cohn! Ile? - -— Jutro powie panu Moryc, ja chciałem się tylko zapewnić. Dziękuję panu. - -— Cała moja kasa, cały mój kredyt na pańskie rozporządzenie. - -— Bardzo dziękuję. Termin nie dłuższy jak trzymiesięczny. - -— Kto mówi o terminie? Pomiędzy przyjaciółmi taka bagatelka, co stoi?… - -— Daj mi sodowej — mruknął Moryc. - -Gdy mu przyniósł, pił wprost z syfonu. - -— Schube, powiedz prawdę, ile cię kosztuje ta twoja Józia? — szeptano za Karolem. - -— Drogi towar, jeśli chcesz kupić teraz. - -— Poczekam do licytacji, poczekam. Ale powiedz, co cię to kosztuje, bo w Łodzi mówią, że z tysiąc rubli miesięcznie. - -— Może tysiąc, może pięć, nie wiem. - -— Nie płacisz? - -— Płacę, grubo płacę — wekslami. Mieszkanie zapłaciłem wekslem, meble wekslem, modniarkę wekslem, wszystko wekslem. Skąd ja mogę wiedzieć, co mnie to razem kosztuje, będę wiedział dopiero, jak się położę, ile zechcą wziąć za sto. Teraz nic nie wiem. - -— Wiesz, to jest genialne! - -— Słyszysz pan, panie Cohn, co mówią za nami? - -— Słyszę, słyszę. To jest grube łajdactwo, ale mądre, a, a, jakie mądre! - -— Chcesz, żebym jechał do domu? — pytał Moryc. - -— I to natychmiast, bardzo pilny interes. - -— Nasz interes? - -— Nasz, niesłychanie ważna rzecz, niesłychanie. - -— Jak interes, to ja jestem prawie trzeźwy. Chodźmy. - -Karol wyszedł, prowadząc pod ramię Moryca, który się chwiał na nogach i nie mógł utrzymać równowagi; a za nimi przez otwarte drzwi buchnął potok śpiewów i krzyków i rozlał się po cichym, ciemnym podwórzu i zginął w przestrzeniach, w nocy. - -Świt się już rodził nad Łodzią, bo czarne kominy zaczęły majaczyć coraz jaśniejszymi barwami, dachy błyszczały w świetle tych bladych zórz, co niby róż najdelikatniejszy, zmieszany z perłami, roztrząsały swą światłość nad ziemią. - -Mróz pościnał błoto, pokrył miejscami kałuże warstwą lodu, pobielił mostki nad rynsztokami i okrył bujną osędzieliną drzewa. - -Dzień zapowiadał się pogodny. - -Moryc wdychał całą piersią to chłodne, zimne powietrze i przychodził coraz bardziej do siebie. - -— Wiesz, nie pamiętam nigdy, abym się tak upił. Nie mogę sobie darować, szumi mi w głowie, jak w samowarze. - -— Zrobię ci herbaty z cytryną, wytrzeźwiejesz, przygotowywam ci taką niespodziankę, że zechcesz się upić z radości po raz drugi. - -— No, ciekaw jestem, co to może być. - -I zaraz po przyjeździe, nie budząc już Mateusza, który spał, klęcząc przed kominem z głową na blasze, Karol nalał wody do samowara i zapalił pod nim gaz. - -Moryc się trzeźwił bardzo radykalnie, bo zlał głowę zimną wodą, umył się i wypiwszy kilka szklanek herbaty, poczuł się zupełnie przytomnym. - -— No, jestem już fertig. Do diabła, zimno mi obrzydliwie. - -— Maks! — wołał tymczasem Karol, trzęsąc z całej siły Bauma, ale Maks nie odezwał się i obciskał silniej surdut na głowę. - -— Na nic wszystko, śpi jak zabity. Tak mi zresztą pilno, że nie będę czekał. - -— Przeczytaj Moryc uważnie depeszę, tylko nie oglądaj adresu — zastrzegł, podając telegram. - -— Ba, kiedy nic nie rozumiem — cyfrowana! - -— Prawda. Zaraz ci przeczytam. - -I czytał mu wolno, bardzo dobitnie, podkreślając cyfry i daty. - -Moryc wytrzeźwiał zupełnie, na pierwsze słowa zerwał się on z krzesła i pochłaniał oczami, całym sobą, treść tego telegramu. Gdy Karol skończył i podniósł tryumfujący wzrok na niego, Moryc stał nieruchomy, zapatrzony w ten interes, po kilka razy wciskał binokle na nos, które mu zupełnie nie chciały się utrzymać, uśmiechał się tak słodko, jak do ukochanej, szarpał nerwowo swoją piękną brodę, wreszcie rzekł uroczyście: - -— Wiesz Karol, my mamy już przyszłość, my mamy grube pieniądze. Ten telegram wart jest sto tysięcy rubli, no, pięćdziesiąt, co najmniej. My się możemy na tej uroczystości pocałować! Co to za interes, co to za interes! — I posuwał się do Borowieckiego, chcąc go istotnie w tym radosnym podnieceniu ucałować serdecznie. - -— Daj spokój Moryc. Nam potrzeba teraz gotówki, nie pocałunków. - -— Prawda, masz rację, trzeba teraz pieniędzy i pieniędzy. - -— Czym więcej kupimy, tym więcej zarobimy. - -— Co się to w Łodzi będzie dziać. Aj! aj! Jeśli o tym wie Szaja, albo Bucholc, jeśli zdąży wykupić, to wszyscy dopiero będą śpiewać. Skądżeś to wyrwał! - -— Moryc to moja tajemnica, to moja nagroda. — Uśmiechnął się do siebie, bo przyszła mu na myśl Lucy. - -— Twoja tajemnica, to twój kapitał. Mnie jednak dziwi jedno. - -— Co takiego? - -— Ja się tego, Karol, nie spodziewałem po tobie Mówię zupełnie szczerze. Nie spodziewałem się, żebyś był zdolny mieć taki interes w ręku i chciał się dzielić, z nami. - -— Toś mnie nie znał. - -— Wiesz, że po tym fakcie jeszcze cię mniej znam. - -I patrzył na niego tak, jakby podejrzywał jaką zasadzkę, bo nie mógł pojąć jak można chcieć się dobrowolnie dzielić zyskami. - -— Jestem aryjczyk, a ty jesteś semita, w tym leży wytłumaczenie. - -— Ja go nie widzę, nie rozumiem, co chcesz powiedzieć przez to. - -— Tylko to, że ja chcę zrobić pieniądze, ale dla mnie świat się nie kończy na milionach nawet, a ty widzisz cały swój cel życia w zrobieniu pieniędzy. Kochasz pieniądze dla pieniędzy i zdobywasz je bezwzględnością, nie oglądając się na środki. - -— Bo każdy jest dobry, który pomaga. - -— To właśnie jest semicką filozofią. - -— Z czymże ja się potrzebuję liczyć. Właśnie taka filozofia nie jest ani aryjska ani semicka, jest filozofia kupiecka. - -— No mniejsza. Pomówimy o tym kiedy indziej obszerniej. Dlatego dzielę się z wami, że jesteście moimi wspólnikami i dawnymi przyjaciółmi. Zresztą, tak mi każe ambicja nawet, zrobić przysługę przyjaciołom. - -— Droga ambicja. - -— Liczysz? - -— Bo wszystko się oblicza. - -— Ileż liczysz naszą dawną zażyłość? - -— Karol, ty się nie śmiej, ale ja ci powiem, iż twoją przyjaźń mógłbym obliczyć na ruble, bo ja przez nią, przez to, że razem mieszkamy, mam więcej kredytu o jakie dwadzieścia tysięcy rubli. Mówię ci szczerze. - -Borowiecki śmiał się serdecznie, zadowolony głęboko ze słów Moryca. - -— To, co ja robię, zrobiłbyś i ty, zrobiłby i Baum. - -— Ja się boję, Karol, ja się bardzo boję, że Maks jest mądry człowiek, że on jest kupiec… Ale co ja, to zrobiłbym z całą przyjemnością. - -Zaczął gładzić brodę i nasadzać binokle, żeby pokryć wyraz ócz i ust, które mówiły zupełnie co innego. - -— Ty jesteś szlachcic, ty jesteś naprawdę von Borowiecki. - -— Maks! Wstawaj, śpiochu! — krzyczał do ucha Baumowi. - -— Nie budź mnie! — ryczał wściekły, wymachując nogami. - -— Nie wierzgaj, tylko wstawaj, bo jest pilny interes. - -— Karol, po co go budzisz — szepnął cicho Moryc. - -— We trzech przecież musimy się naradzić… - -— Dlaczego nie mamy zrobić tego interesu we dwóch? - -— Bo zrobimy go we trzech — powiedział zimno Borowiecki. - -— Czy ja mówię inaczej! Moglibyśmy tylko ułożyć bez niego, a jak wstanie, jak się wyśpi, to mu się powie! My w Łodzi stanowimy brylantową spółkę. - -I biegał po pokoju coraz prędzej. Opowiadał o przyszłych zarobkach, rzucał cyfry, siadał na chwilę przy stole, brał w obie ręce szklankę z herbatą i pił; był tak zdenerwowanym, że binokle wciąż mu wpadały do szklanki; klął, wycierał je o poły surduta i znowu biegał, albo pochylał się nad stołem i na ceracie kreślił kolumny cyfr, które zmazywał natychmiast poślinionym palcem. - -Tymczasem Baum wstał, wysapał się, wyklął w kilku językach, wypił olbrzymią ilość herbaty, zjadł wszystkie resztki z kolacji, jakie jeszcze były na talerzach, zapalił krótką angielską fajeczkę i przygładzając swoją małą łysinkę, jaką miał nad czołem, mruknął: - -— Czego chcecie? Gadać prędko, bo mi się chce spać. - -— Nie pójdziesz spać, jeno się dowiesz. - -— Nie pyskuj. - -Karol przeczytał mu telegram. - -Moryc wyłożył plan, który był bardzo prosty: mieć pieniądze, dużo pieniędzy, jechać natychmiast do Hamburga, kupić, co się da, surowej bawełny i sprowadzić ją do Łodzi, zanim prawo o podwyższonym cle i taryfie zacznie obowiązywać. A potem sprzedawać, ma się rozumieć, z jak największym zyskiem. - -Baum myślał długo, zapisywał coś w notesie, fajkę wypalił, wytrząsnął popiół na spodek, przeciągnął swoje olbrzymie kości i rzekł: - -— Zapiszcie mnie na dziesięć tysięcy rubli, więcej nie mogę. Dobranoc! - -Podniósł się z krzesła, aby iść z powrotem spać. - -— Zaczekajże! Musimy się przecież porozumieć. Wyśpisz się jeszcze. - -— Niech was diabli wezmą z tymi porozumiewaniami się. Ach te Polaki! W Rydze przez całe trzy lata mało co spałem, bo wszyscy się całe noce u mnie porozumiewali… i w Łodzi to samo. - -Usiadł niechętnie i zaczął nabijać fajkę. - -— Moryc, ile dajesz? - -— Tak samo dziesięć tysięcy. Nie wydobędę na razie więcej. - -— Więc i ja tak samo. - -— Zyski i straty będą równe. - -— Ale który z nas pojedzie? — zapytał Baum. - -— Może jechać Moryc tylko, bo on się zna dobrze i to jego specjalność. - -— Dobrze, pojadę. Co dacie gotówki zaraz? - -— Ja mam piętnaście rubli, mogę dołożyć mój pierścień brylantowy, zastawisz go u ciotki, da ci więcej niż mnie — mówił ironicznie Maks. - -— Mam wszystkiego przy sobie, zaraz… 400 rubli, mogę dać 300 zaraz. - -— Kto twoje weksle będzie żyrował, Baum? - -— Dam gotówkę. - -— Ja jeśli na czas nie wyrwę gotówki, to dam weksle z dobrym żyrem. - -Zaległa cisza. Maks położył głowę na stole i patrzył na Moryca, który szybko coś pisał i obliczał. Karol chodził wolno po pokoju i wąchał dla orzeźwienia jakieś perfumy w kosztownym flakoniku. - -Dzień był już wielki i przez okna pozasłaniane gipiurowymi zasłonami wlewał białe, ostre światło poranku i mącił blask lampy i świec płonących w wielkich brązowych kandelabrach. - -Cisza ogromna, cisza Łodzi w niedzielę, rozlewała się po mieście i przenikała do wnętrza mieszkania. Jakiś daleki turkot dorożki huczał niby grzmot po stwardniałym błocie i w pustej, jakby wymarłej ulicy. - -Karol otworzył lufcik, aby wpuścić trochę świeżego powietrza i wyjrzał na ulicę. - -Szron pokrywał bruk i dachy i skrzył się jak brylanty w słońcu, co wstało gdzieś daleko za Łodzią, za fabrykami, których kominy, niby las gęsty i ponury, rozciągały się wprost okien i odcinały swoje potężne, surowe profile na tle złoto-błękitnego nieba. - -— A jak się ten interes nie uda — szepnął, cofając się z okna. - -— A no to stracimy, psiakrew, i nic więcej — mruknął Maks obojętnie. - -— Możemy stracić trzy razy, bo kapitał, zarobek, a może i fabrykę. - -— Nie może tak być — wykrzyknął Maks, bijąc ze złością w stół. — Fabrykę musimy mieć. Ja już z ojcem nie wytrzymam dłużej, a zresztą, czy mój fater długo pociągnie? Jeszcze rok, jeszcze dwa, a zjedzą go zięciowie, dogryzie go Zuker, on przecież zaczął już nas jeść, bo naśladuje nasze kapy na łóżka i nasze kołdry kolorowe i sprzedaje o 50% taniej; on nas żywcem zjada. A ja nie urodziłem się na parobka w cudzym interesie. Mam już trzydzieści lat, potrzebuję zacząć na siebie. - -— I ja mówię, nie może być. Fabrykę, tak czy owak, mieć musimy. Ja także dłużej nie wytrzymam u Bucholca. - -— Boicie się? — szepnął Moryc. - -— To naturalna obawa, gdy się może stracić wszystko. - -— Ty, Karol, nie możesz zginąć w żadnym razie; ty ze swoją uznaną specjalnością, ze swoim nazwiskiem, ze swoim von, ze swoją twarzą, zawsze możesz dostać milion, chociażby z Müllerówną w dodatku. - -— Nie gadaj, mam narzeczoną, którą kocham. - -— Co to przeszkadza, można mieć dwie naraz narzeczone i w obu się kochać, a ożenić z trzecią, która będzie miała pieniądze. - -Karol się nie odezwał, bo mu się przypomniała panna Mada i jej naiwny szczebiot; chodził po pokoju, a Maks usiadł na stole, ćmił fajkę i bujał długimi nogami i nadstawiał twarz na pocałunek słońca, co się przedarło wskroś okien domu naprzeciwko i kładło długą złotą smugę, pełną drgającego pyłu na jego twarz rozespaną i na czarną głowę Moryca, siedzącego z drugiej strony stołu. - -— Jeśli się boicie ryzyka, to ja wam dam radę, a raczej powiem, że istotnie to jest ryzyko. A jeżeli o tym interesie wie cała bawełna łódzka? Jeżeli ja ich w Hamburgu zastanę wszystkich? A jeżeli przez wielkie i gwałtowne zapotrzebowanie bawełna pójdzie w górę za bardzo. A w Łodzi nie będziemy mieli komu jej sprzedać, to co? - -— Przerobimy ją w swojej fabryce i zarobimy jeszcze więcej — szepnął Maks, nadstawiając pod działanie słońca ucho jedno i część głowy. - -— Ale jest wyjście. Zarobicie również i bez ryzyka. - -— W jaki sposób? — zapytał Karol, przystając. - -— Odstąpcie mi cały ten interes. Ja wam dam po pięć, no po dziesięć tysięcy odstępnego, niech stracę i to gotówką, baresgeld, za parę godzin. - -— Świnia — mruknął Maks. - -— Daj pokój Maks, on to robi z przyjaźni. - -— A właśnie, że z przyjaźni, bo jak ja stracę, wy i tak możecie mieć fabrykę, a gdy zarobicie, również wam to nie przeszkodzi. - -— Nie traćmy czasu na próżne gadaniny, trzeba iść spać. Kupujemy razem na wspólne ryzyko, a ty Moryc jedziesz dzisiaj do Hamburga. - -— Niech da pokrycie. Kupi za nasze pieniądze, a potem powie, że kupił dla siebie, jego stać na to! - -— To nasza przyjaźń i moje słowo jest pies, co ty gadasz Maks — wykrzyknął oburzony. - -— Twoje słowo złote, twoja przyjaźń to dobry weksel, ale ewikcję daj, to handel. - -— Załatwimy to w ten sposób, że Moryc będzie kupować i wysyłać zaraz pospiesznymi frachtami, na nachname. My wykupimy. - -— A gdzie moja pewność, że mnie nie wyeliminujecie ze spółki, co? - -— Świnia — zawołał głęboko dotknięty Maks, uderzając pięścią w stół. - -— Cicho Maks, on ma rację. Zrobimy zaraz piśmienną umowę, którą się później dla upoważnienia urzędowego przeciągnie przez regenta. - -Napisali zaraz upunktowaną wielokrotnie umowę, rodzaj aktu spółki, zawierającej się pomiędzy nimi trzema, na prowadzenie handlu surową bawełną. - -Było w niej wszystko przewidziane. - -— No, teraz stoimy na gruncie realnym. Ile mi wyznaczacie za zajęcie się tym interesem? - -— Teraz zwykłe komisowe za kupno, a później porozumiemy się. - -— Zaliczcie mi z góry, co możecie. Ja wam rachunek dokładny przedstawię strat, jakie poniosę przez czas pobytu w Hamburgu, strat na agenturze swojej, której przez ten czas nie będę mógł prowadzić. - -— Świnia — powiedział po raz trzeci Maks i wykręcił drugą stronę twarzy na słońce. - -— Maks, tyś mi powiedział trzy razy świnia, ja ci tylko raz odpowiem: głupi! Ty pamiętaj, że my mamy prowadzić nie romans, nie małżeństwo, tylko interes. Sam okpiłbyś Pana Boga, żeby się tylko udało, a mnie mówisz świnia, kiedy ja chcę tylko tego, co mi się należy prawnie. No niech Karol powie. - -— Idź do diabła, stergnij. - -— No, zgoda, nie kłóćcie się ciągle. Jedziesz kurierem w nocy? - -— Tak. - -— Tylko moi drodzy, pamiętajcie, ani dziś, ani później nikt nie ma wiedzieć, skąd wzięliśmy tę wiadomość o bawełnie. - -— Alboż my wiemy, co? - -— Taka tajemnica w trzech nie jest już tajemnicą. - -— Idźcie spać. Karol, tylko mnie już nie budź. Moryc, choć pocałuję cię na drogę, bo cię nie zobaczę przed wyjazdem, wstanę dopiero jutro. No, bądź zdrów, chłopie, a nie okpij nas — mówił żartobliwie, całując się z Morycem serdecznie, bo, pomimo ciągłych kłótni i wymyślań, lubili się bardzo ze sobą. - -— Ciebie kto by oszukał! — mruczał Moryc jakby z żalem. - -— Ty jesteś dobry chłop, Moryc, ale czuć cię na milę szachrajem. - -* - - - -Było już po dwunastej, gdy Karol się obudził. - -Słońce świeciło prosto w okna i zalewało blaskami cały pokój, umeblowany z najwyszukańszym wykwintem. - -Mateusz umyty, wystrojony po niedzielnemu, wsunął się na palcach. - -— Jest co? — zapytał Karol, bo często w nocy Bucholc przysyłał różne rozporządzenia. - -— Z fabryki nie ma nic, są tylko ludzie z Kurowa, z listem. Czekają od rana. - -— Niech zaczekają, przynieś list, a im daj herbaty. Wytrzeźwiałeś już? - -— Jestem już na glanc, proszę pana dyrektora. - -— Opatrzyłeś sobie już twarz, jak widzę. - -Mateusz spuścił oczy i zaczął przestępywać z nogi na nogę. - -— Raz jeszcze się upijesz, to możesz więcej nie pokazywać się. - -— Już tak nie będzie. - -Uderzył się w piersi, aż się rozległo. - -— Nie boli cię głowa? - -— Nie, ale mnie krzywda moja boli. Poproszę bardzo pana, a pan mi, mój pan najdroższy pozwoli, a to już jak pies służyć będę za to. - -— Na cóż mam ci pozwolić? — pytał ciekawie, ubierając się. - -— Żebym ja mógł trochę porachować żebra tym Szwabom, co mnie tak uszlachciły. - -— Takiś to mściwy?… - -— Nie, nie mściwym, ale sponiewierania, ale swojej utoczonej krwi katolickiej — nie daruję. - -— A rób co ci się podoba, byleby ci tylko lepiej jeszcze nie przefasonowali twarzy. - -— Już ja im dam taki bejcz, co go im nikt nie spierze — szepnął mściwie i aż zaciął zęby od nagłej złości, jaka mu zalała serce. - -Sine plamy i siniaki zrobiły mu się pąsowe od wzruszenia. - -Karol ubrał się i poszedł budzić przyjaciół. - -Nie było już nikogo. - -— Mateusz, panowie dawno wyszli? - -— Pan Baum wstał o dziewiątej, telefonował o konie do domu i jak przyszły, zaraz pojechał. - -— No, no, cuda się dzieją. - -— A pan Moryc wyszedł o jedenastej. Kazał mi walizkę podróżną naszykować i zanieść na kurier nocny. - -— Zawołaj tych ludzi. Coś mi jest, ale co? — myślał, rozcierając sobie skronie, bo głowa mu ciężyła, czuł się niezdrów. - -Wstrząsał nim jakiś dreszcz zdenerwowania. Nie chciało mu się siedzieć, a czuł wstręt do poruszenia się z miejsca. - -Wypadki dzisiejszej nocy: teatr, loże, Lucy, knajpa, telegram, Moryc i Baum: przewijały mu się przez mózg w poszarpanych mgławicach i przechodziły, pozostawiając po sobie nudę i znużenie. - -Zapatrzył się na wysmukły, kryształowy wazonik, pokryty bardzo pięknym rysunkiem złotym; złote lilie francuskie na tle mocnej purpury kryształu, którym przeświecało słońce i kładło krwawo-pomarańczowy cień na jedwabne, kremowe okrycie stołu. - -— Ładna kombinacja — myślał, ale nie chciało mu się dalej patrzeć. - -— Niech będzie pochwalony. - -Odwrócił się do wchodzących. - -— A, to wy z Kurowa. Macie list od panienki? - -Wyciągnął rękę i zauważył, że mu pożółkła. - -— Jest pismo. Daj matka wielmożnemu panu — powiedział poważnie chłop w białej kapocie, wyszywanej na szwach czarnymi tasiemkami, w portkach w poprzeczne czerwone, białe i zielone pasy, w kamizelce granatowej z mosiężnymi guziczkami, koszulę miał zawiązaną na czerwoną wstążeczkę; stanął przy drzwiach wyprostowany, baranicę zawiesił na własnych pięściach przyciśniętych do piersi i patrzał niebieskimi, surowymi oczami w Borowieckiego, od czasu do czasu odrzucając ruchem głowy grzywę płowych, niby konopie wymiędlone, włosów, co mu wciąż opadały na twarz starannie wygoloną. - -Kobieta list wydobyła z dziesięciu co najmniej obwiązań i podejmując Karola za nogi, podała. - -Przeleciał szybko oczami list i pytał: - -— Wy się nazywacie Socha? - -— Tak, rychtyk Socha, rzeknij no matka — szepnął, szturchnąwszy łokciem żonę. - -— Juści prawda, Socha on jest, a ja jego żona i przyśliwa prosić wielmożnego pana niziniera o robotę na fabryce, o… — zatrzymała się chwilę, spoglądając na męża. - -— Juścić o robotę, rzeknij no matka od początku. - -— Właśnie pisze mi tu ojciec i panienka o waszym nieszczęściu. Spaliliście się, co? - -— Juścić, że spalili, opowiedzże, jak było, matka. - -— A to było tak, wielmożny panie, powiem rzetelnie, jak na spowiedzi. Mieliśwa chałupę zaraz za dworem, pierwszą ode wsi. Grontu to mój kupił ino dwie morgi i prętów dwadzieścia i pięć, co nam starszy pan, niby ociec wielmożnego pana niziniera, sprzedał, a za cośmy zapłacili całe trzysta złotych. Używićby się z tego nie używił. Kartofle były swoje, krowę się uchowało, świniak zawżdy galantny kwicał w chlewie, kuń był, bo stary mój jeździł na furmanki do miasteczka i woził różnych ludzi do kolei, albo i Żydów na ten przykład, za rubla, jak się dało. A mnie ta paninka cięgiem wołała do dworu na posługi, a to do prania, a to do robienia płótna, a to kiej się krowa ocielić miała. Święta panienka, a to naszego Walka to tak wyuczyła, co chłopak zna i drukowane i pisane, a na złotym untarzyku to cytać poredzi z kużdej strony; mistranturę tyż zna galancie, bo do mszy świętej księdzu Szymonowi sługuje. A chłopak ma dopiro na dziesiąty rok — zatrzymała się, aby wytrzeć nos w fartuch i obetrzeć załzawione rozczuleniem oczy. - -— Prawda, mój syn Walek ma na dziesiąty rok, mów matka dokumentnie — szepnął poważnie chłop. - -— Juści na dziesiąty, albo od Zielnej, albo na samą Siewną. - -— Mówcie prędzej, bo widzicie, ja nie mam czasu — prosił Borowiecki, który chociaż się nudził podczas tego bezładnego opowiadania i mało słyszał, siedział cierpliwie, bo wiedział, że chłopi lubią się przede wszystkim wygadać i wyżalić po ludzku, a robił to głównie dla tego, że pochodzili z Kurowa. - -— Rzeknij matka co ostało, bo wielmożnemu panu spieszno. - -— To z łaski Boski i z łaski panienki i bez to co stary miał kunia i zarabiał i bez to co się czasem przedało, a to kuraków, a to prosiaka jakiego, a to gąskę, a to czasem jaką kapkę mleka albo i półkwaterek masła i jajków, tośwa się miały niezgorzy. Cała wieś nam zazdrościła, że to my pierwsze były przy dworze, że to nas panienka uważała, że to w izbie i obrazy święte były pikne, we złotych ramach, że to i odzienie zawżdy było jak się patrzy, żeśwa się to nie bijały, bo panienka cięgiem mówiła, że to grzych i obraza boska największa; że to mój u księdza Szymona często był i woził go do kolei, to bez to pomstowały na nas. A już najgorsza to była ta Pietrkowa, co to siedzi ino bez miedzę. Kłótnica taka, że ją i ksiądz Szymon już nieraz z ambony napominał. Nic nie pomogło, cięgiem tylko bij zabij na mnie. A taka niepoczciwa, co szczekała po cały wsi, że to ze dworu wynoszę kaszę, że mój kradnie siano z dworskich stogów. Widzieliście wy ludzie! Ażeby nam tak kulasy poupadały, jak jej ozór ten przeklęty odleci za szczekanie, jeśliśwa co wzięły. Ale żeby to ino to! - -— Cóż ona więcej zrobiła, mówcie — szepnął prawie z rozpaczą, bo kobieta gadała coraz szczegółowiej, ośmielona jego życzliwym wzrokiem. - -— A to bez nią myśwa się spaliły. Bo było tak, że zawżdy, jak to po somsiedzku się przytrafia, gąsiaki moje, już takie w knotach, co bym nijak nie mogła sprzedać po pięćdziesiąt kopiejek, przeszły na jej pole, ale nie było i pacierza, ino co dziopami chwyciły chila tyla trawkę, a ta suka zapowietrzona poszczuła je. Ażebyś Boga przy skonaniu nie oglądała, ażebyś! Zaraz mi zdechnęło pięcioro tych gąsków, bo je tak pies pogryz. Com się wypłakała, to jaże trudno wypowiedzieć. Stary przyjechał, ja mu mówię, a on mi rzekł: inszej rady nima na taką, ino sprać tak, coby gnaty poczuła. - -— Prawda, rzekłem tak, mów dalej matka. - -— Sprałam ją rzetelnie, zdarłam za te kudły, co ma kiej czarownica, utytłałam w gnojówce, skopałam kiej sukę. A to mi potem wieprzaka przetrąciła. Poszliśwa na sądy. Niech ta sprawiedliwość sądzi kto winowaty — wykrzyknęła, rozkrzyżowując ręce. - -— A kiedyż was spaliła? - -— Ja nie mówię, co ona, ino że bez nią, bo jakieśmy siedzieli w sądzie, przylata woźny i pedo: Chałupa się wam, Sochowa, pali! Jezus Maria, jakby mi kto łysty poprzetrącał, ruszyć się z miejsca nie mogłam. - -— No, dosyć, rozumiem. A teraz chcecie znaleźć robotę w fabryce? - -— Juści tak, wielmożny panie. Bośwa zeszły na dziady, bo się spaliło wszyćko i chałupa, i obora, i całki lewentarz, nic, ino teraz iść po proszonym. - -Zaczęła płakać spazmatycznie, a chłop stał wciąż poważnie, zapatrzony w Borowieckiego, odgarniając jednakim ruchem głowy grzywę, co mu co chwila spadała na oczy i twarz. - -— Znacie tu kogo w Łodzi? - -— Są tutak ludzie z naszych stron, jest Antek Michałów, jest, powiedz dokumentnie matka. - -— Juści, że są, ino niewiada, kaj ich szukać. - -— Przyjdźcie do mnie Socha we wtorek o pierwszej godzinie. Robotę wam znajdę. Mateusz — krzyknął na lokaja — poszukaj im mieszkania i zaopiekuj się nimi. Mateusz krzywił się niechętnie i pogardliwie patrzył na nich. - -— No, idźcie z Bogiem, a we wtorek przyjdźcie. - -— Przyjdziewa, mów no matka. - -Ale kobieta schyliła się do nóg Karolowi i obejmując je, prosiła: - -— A tom po tej ostatniej kurze, co się nie spaliła, uzbierała mendel jajków, to niech to wielmożnemu panu będą na zdrowie, bo ze szczyrego serca dajem — i położyła mu u nóg węzełek. - -— Prawda, niechta będą na zdrowie — i pochylił się także do nóg. - -— No, dobrze, dziękuję wam, przyjdźcie we wtorek. - -Zostawił ich i poszedł do drugiego pokoju. - -— Co za kopalniani ludzie! przeżytki — mruczał, chodząc poruszony nieco, siadł i czytał list od narzeczonej. - - -Mój drogi panie Karolu! - -Dziękuję serdecznie za list ostatni, sprawił on dziadkowi wielką przyjemność, a mnie wprost rozrzewnił i porwał. Jaki pan dobry! przez umyślnego aż przysyłać kwiaty. - -Uśmiechnął się drwiąco, bo kwiaty owe dostał od kochanki, w takiej ilości, że nie wiedział, co z nimi zrobić, więc posłał je narzeczonej. - - -Jakie to śliczne te róże! chyba nie łódzkie! a może mój drogi pan sprowadzał umyślnie z Nizzy, jak to kiedyś? Toby mnie bardzo ciesząc, bardzo smuciło jednak, bo nie mam czym również pięknym się odwdzięczyć. Wie pan, te kwiaty są dzisiaj jeszcze, po dwóch tygodniach, prawie niezmienione — to zadziwiające. Wprawdzie pielęgnuję je bardzo, bo nie ma listeczka, któremu bym nie powiedziała, dotykając każdego ustami: kocham. Ale… dziadek się ze mnie śmieje i powiedział, że napisze o tym do pana, więc ja się już sama przyznaję, a pan się o to przecież nie pogniewa, prawda?… - -— Anka moja droga — szepnął porwany uczuciem i rozjaśnionymi oczami czytał dalej: - - -Z pieniędzmi już załatwione, są w Banku Handlowym do pańskiego rozporządzenia, bo kazałam je zapisać na pana nazwisko, na nasze nazwisko… - -— Złota dziewczyna! - - -Kiedyż będzie ta fabryka? Ja tak niecierpliwie czekam, bo takam ciekawa zobaczyć ją i mojego drogiego pana, jako fabrykanta! A dziadek zrobił sobie nawet świstawkę i nią budzi nas i zwołuje na śniadania i obiady. - -Wczoraj był u nas pan Adam Stawski, pamięta go pan? bo podobno byliście panowie razem w gimnazjum? Opowiadał bardzo ciekawe i wesołe szczegóły z waszego życia. Od niego dopiero dowiedziałam się, że mój kochany pan Karol, to był taki łobuz i takie miał powodzenie u kobiet jeszcze w gimnazjum. Ale dziadek przeczy temu stanowczo i mówi, że pan Adam łgarz zawołany. Komu pan każe wierzyć? - -Pan Adam stracił wszystko, bo majątek sprzedało mu Towarzystwo, ma wkrótce jechać do Łodzi, będzie i u pana. - -— Jeszcze jeden niedołęga! — szepnął niechętnie. - - -Ma jakiś projekt wielkiego wynalazku i obiecuje sobie, że na nim w Łodzi zrobi majątek. - -— Idiota! nie pierwszy i nie ostatni. - - -Trzeba mi kończyć, bo mi się tak oczy kleją i dziadek ciągle woła, żebym poszła spać. Dobranoc, mój królu złoty, dobranoc! Napiszę jutro obszerniej. Dobranoc. - -Anka. - -W przypisku było jeszcze gorące polecenie oddawców listu. - -— Pieniądze są, to dobrze, to bardzo dobrze, dwadzieścia tysięcy rubli. Złota dziewczyna. Bez namysłu oddaje swój posag. - -Przeczytał raz jeszcze list i schował go do biurka. - -— Złota, dobra, poświęcająca się dziewczyna, ale… Dlaczego jest to ale! U diabła! — uderzył nogą w dywan i zaczął bezmyślnie przerzucać stosy papierów na stole. - -— Tak, dobra, może najlepsza z tych, jakie znam, ale, ale, co ona mnie obchodzi?… Czy ja ją kocham? Czy ja ją kiedy kochałem? Postawmy kwestię szczerze — myślał, przypominając sobie dokładnie. - -— Konie pana Bucholca po pana dyrektora — meldował Mateusz. Wsiadł do powozu i pojechał do Bucholca. - -Bucholc mieszkał na samym końcu miasta, za fabrykami swoimi. W dużym parku, graniczącym jedną stroną z murami fabryk, które nad nim panowały, stał jednopiętrowy dom, nazywany pałacem, zbudowany w tym łódzko-berlińsko-renesansowym stylu, z wieżami baniastymi po rogach, z szeregiem facjat ozdobnych, z tarasem na dachu, obwiedzionym żelazną balustradą. - -Grupa wielkich, smutnych brzóz bieliła się w gazonie głównym przed podjazdem pałacowym. Ścieżki były wysypane miałem węglowym i biegły niby pasy czarnej croisy, wpośród poobwiązywanych słomą róż i drzewek południowych, co niby szyldwachy, wyciągniętą i załamującą się pod prostym kątem linią obiegały wielki czworoboczny trawnik, na którego rogach stały cztery posągi, okręcone na zimę w kawały barchanowych podkładek, zrudziałych na deszczach i mrozach. - -W jednym końcu parku, pod czerwonymi murami fabryki, przez niskie krzewy i drzewa błyszczały w słońcu okna oranżerii. - -Park był smutny i niedbale utrzymywany. - -Lokaj w czarnej liberii otworzył przed Borowieckim wielkie drzwi do przedpokoju, wyłożonego dywanem i obwieszonego fotografiami fabryk, grupami robotników i mapami majątków ziemskich, jakie posiadał Bucholc. - -Czworo drzwi prowadziło w głąb domu, a wąskie żelazne schody na piętro. - -Wielka, żelazna latarnia w stylu gotyckim, wisząca u sufitu, rozrzucała łagodne światło, co kolorowymi. jakby wypłowiałymi plamami mżyło na ciemnym dywanie i drzewem wyłożonych ścianach. - -— Gdzie pan prezes? - -— Na górze w swoim gabinecie. - -Lokaj szedł naprzód i uchylał portier, otwierał drzwi, a Borowiecki szedł wolno przez wspaniałe pokoje, bardzo poważnie i ciężko umeblowane, zaciemnione prawie zupełnie storami opuszczonymi. Cisza go otaczała zupełnie, bo odgłos kroków tłumiły dywany. Uroczysta, zimna powaga panowała w mieszkaniu; meble stały w pokrowcach ciemnych, zwierciadła, wielkie żyrandole, kandelabry, obrazy nawet na ścianach pokryte były zasłonami i tonęły w zmroku, w którym tylko błyszczały brązowe ozdoby majolikowych pieców i złocenia stiukowych sufitów. - -— Herr von Borowiecki! — meldował poważnie lokaj w jednym z pokojów, gdzie pod oknem, w głębokim fotelu, z pończochą w ręku, siedziała Bucholcowa. - -— Gut morgen Herr Borowiecki! — odezwała się pierwsza, wyjęła drut i wyciągnęła do niego rękę jakimś automatycznym ruchem. - -— Gut morgen Madam — pocałował ją w rękę i poszedł dalej. - -— Kundell! Kundell! — zakrzyczała za nim papuga, uczepiona nogami u parapetu. Bucholcowa pogłaskała ją, uśmiechęła się przyjaźnie do bandy wróbli, co pod oknami na drzewach się biły, popatrzyła w świat pełen słońca i znowu robiła pończochę. - -Bucholca znalazł Borowiecki w narożnym gabinecie. - -Siedział przed wielkim piecem, z zielonych gdańskich kafli, cudownie ornamentowanych, w którym palił się ogień, grzebał w nim ustawicznie swoim nieodstępnym kijem. - -— Dzień dobry! Kundel, krzesło dla pana — zawołał silnym głosem na lokaja, który stał przy drzwiach gotowy na najmniejsze skinienie. - -Karol usiadł tuż obok niego, plecami do ściany. - -Bucholc podniósł swoje jastrzębie, czerwone oczy i dosyć długo świdrował twarz jego. - -— Chory jestem — szepnął, wskazując na nogi pookręcane w białą flanelę i leżące na taburecie, wprost ognia, niby dwa wały materiału surowego. - -— Ciągle to samo? reumatyzm? - -— Tak, tak — szeptał i jakiś bolesny skurcz skrzywił mu szaro-żółtawą, okrągłą twarz. - -— Szkoda, że pan prezes nie wyjechał na zimę do San Remo lub gdziekolwiek na południe. - -— Co to pomoże, a ucieszyłbym tylko Szaję i tych wszystkich, coby chcieli, abym zdechł jak najprędzej. Kundel, popraw — krzyknął na lokaja, wskazując na nogę swoją, zsuwającą się z taburetu. — Ostrożnie! ostrożnie! — krzyknął. - -— Myślę, że tych, coby chcieli pańskiej śmierci jest bardzo mało, a może i nie ma ich zupełnie w Łodzi, jestem nawet pewny, że ich nie ma. - -— Co mi pan gadasz, wszyscy chcą, abym umarł, wszyscy — i dlatego właśnie na złość będę jeszcze żył długo, pan myślisz, że nie mam zazdrosnych, co? - -— Kto by ich nie miał. - -— Ile by dał Szaja za moją śmierć, jak pan myślisz? - -— Przypuszczam tylko, że za ruinę pańską, gdyby ta była możebną, to dałby bardzo wiele, bardzo wiele, pomimo swojego skąpstwa. - -— Pan myślisz? — szepnął i oczy mu strzeliły płomieniem nienawiści. - -— Cała Łódź wie o tym. - -— Jeszcze i wtedy kogo by oszukał, bo zapłaciłby fałszywymi pieniędzmi albo wekslami bez wartości. Kundel… — opuścił głowę na piersi, na stary watowany szlafrok z łatami na łokciach i zapatrzył się w ogień. - -Borowiecki, zaprawiony już dobrze w tej serwilistycznej subordynacji wobec milionerów, nie śmiał nic mówić, czekał cierpliwie, aż on pierwszy zacznie. - -Rozglądał się po ścianach wybitych bardzo ciemnym wiśniowym adamaszkiem jedwabnym, obwiedzionych szeroką złotą lamperią. Kilka ordynarnych oleodruków niemieckich wisiało na ścianach. Olbrzymie mahoniowe biurko stało w rogu pomiędzy dwoma oknami, przysłoniętymi ekranami z kolorowych szkieł. Linoleum, naśladujące posadzkę, pokrywało podłogę gabinetu i było nader mocno powydeptywane. - -— Słucham pana — mruknął szorstko. - -— Mówiliśmy o Szai. - -— Dajmy spokój temu. Kundel! Niech tutaj przyjdzie Hamer. Co to, za pięć minut mam brać pigułki, a tego błazna nie ma jeszcze. Pan znasz wczorajsze nowiny? - -— Słyszałem, pan Knoll mówił mi w teatrze. - -— Pan bywasz w teatrze? - -Oczy mu zaświeciły urągliwą złośliwością. - -— Nie rozumiem nawet pytania prezesa. - -— Prawda, że pan Polak, prawda, że pan von — zaczął się krzywić jakby do śmiechu. - -— Przecież i pan prezes bywa w teatrze. - -— Ja jestem Bucholc, panie von Borowiecki. Ja mogę bywać wszędzie, gdzie mi się podoba — podniósł głowę i dumnie, miażdżąco patrzył. - -— Winne są teatry, że zamiast być dla niektórych ludzi tylko, stoją otworem dla wszystkich, mających za co kupić sobie miejsce — szepnął Borowiecki i nie mógł powstrzymać złośliwego uśmiechu. - -— Nie słucham pańskie gadanie — stuknął ze złością kijem w głownie, że aż się iskry posypały na pokój. - -— Daruje pan prezes, że go pożegnam — mówił Borowiecki, podnosząc się z krzesła, zirytowany ostatnimi słowami. - -— Siedź pan, zaraz będzie obiad. Tu się nie ma o co obrażać, zresztą pan wiesz, jak pana cenię, pan jesteś wyjątkowym Polakiem. Knoll mówił panu o wszystkim? - -— O bankructwach ostatnich. - -— Tak, tak… Wyjechał za pilnym interesem i właśnie proszę pana o zastąpienie go na cały czas nieobecności. Morrys zastąpi pana w drukarni. - -— Dobrze, a co do Morrysa, to bardzo zdolny człowiek. - -— I głupi. Siadajże pan. Ja lubię Polaków, ale z wami wcale gadać nie można, zaraz się byle słówkiem obrazi i bądź zdrów. Langsam panie Borowiecki, langsam, pan nie zapominaj, że jesteś moim człowiekiem. - -— Pan prezes za często mi przypomina, abym o tym chociaż na chwilę zapomnieć mógł. - -— Uważasz pan to za niepotrzebne? — pytał, patrząc na niego z uśmiechem dobrotliwym. - -— Jak komu i jak gdzie. - -— Ja bym panu dał konie, tylko niech pan nimi powozi bez bata i bez cugli. - -— Porównanie, jako porównanie nie jest złe, tylko nie bardzo można je zastosować do nas wszystkich, pracujących u pana. - -— Ja go nie stosuję do pana, ani do pańskich niektórych, uważasz pan, mówię, niektórych kolegów, tylko do tej czarnej, roboczej masy… - -— I ta robocza masa to ludzie. - -— Bydło, bydło — wykrzyknął, bijąc kijem w taburet z całych sił. — Pan się tak nie patrz na mnie, ja tak mówić mogę, bo ja ich wszystkich żywię. - -— Tak, ale oni pracują dosyć dobrze na to żywienie, zarabiają. - -— U mnie zarabiają, ja im daję zarobek, oni mnie powinni całować po nogach, bo jakbym im nie dał roboty, to co? - -— Toby sobie znaleźli gdzie indziej — szepnął, bo złość nim miotać poczynała. - -— Zdechliby z głodu, panie Borowiecki, jak psy. - -Borowiecki nic już się nie odzywał, był zirytowany tą pychą głupią Bucholca. który przecież pomiędzy łódzkimi fabrykantami był unikatem z wielkiego rozumu i wykształcenia, a tak prostej kwestii nie rozumiał. - -— Panie prezesie, szedłem właśnie z pigułkami, kiedy przyszedł August. - -— Cicho! Jeszcze całe dwie minuty. Zaczekaj! — rzucił ostro do swego nadwornego doktora, który się nieco zmieszał takim przyjęciem, ale stanął pokornie o kilka kroków przy drzwiach i czekał, biegając zalęknionym, niespokojnym wzrokiem po twarzy Bucholca, który wpatrzony w stary srebrny zegarek, nachmurzony siedział w milczeniu. - -— Ty się, Hamer, pilnuj, ja ci płacę za to, dobrze płacę — rzekł po chwili, nie odrywając wzroku. - -— Panie prezesie! - -— Bucholc mówi, cicho! — rzekł z naciskiem i uderzył go oczami. — Ja jestem punktualny, jak mi raz powiedzieli, że brać pigułki co godzina, to biorę co godzina. — Pan musisz być bardzo zdrowym, panie Borowiecki, widać to po panu. - -— Tak bardzo jestem zdrowy, że jakbym posiedział w fabryce, w drukarni, jeszcze dwa lata, to mam pewne suchoty. Już mnie doktorzy ostrzegali. - -— Dwa lata! można jeszcze dużo wydrukować towaru przez dwa lata. Hamer dawaj! - -Hamer z namaszczeniem odliczał piętnaście pigułek homeopatycznych na wyciągniętą rękę Bucholca. - -— Prędzej! ty kosztujesz tyle, co dobra maszyna, a ruszasz się tak powoli — syknął i połknął pigułki. - -Lokaj podał mu na srebrnej tacy szklankę z wodą do picia po lekarstwie. - -— On mi każe połykać arszenik, to jakaś nowa metoda leczenia, zobaczymy, zobaczymy… - -— Ja już widzę duże polepszenie w zdrowiu pana prezesa. - -— Cicho, Hamer, nikt cię o to wcale nie pyta. - -— Dawno pan prezes prowadzi tę arszenikową kurację? — zapytał Borowiecki. - -— Trzeci miesiąc mnie już zatruwa. Możesz iść Hamer! — rzucił wyniośle. - -Doktor ukłonił się i wyszedł. - -— Łagodny człowiek z tego doktora, ma obwatowane nerwy! — zaśmiał się Borowiecki. - -— Ja jemu je watuję pieniędzmi. Ja mu dobrze płacę. - -— Telefon się pyta, czy jest pan Borowiecki? co mam powiedzieć? — meldował w drzwiach dyżurny, przyboczny urzędnik Bucholca. - -— Pozwoli pan prezes? - -Bucholc kiwnął niedbale głową. - -Karol zeszedł na dół, do przybocznego kantoru Bucholca, gdzie był telefon. - -— Borowiecki, kto woła? — pytał, przykładając ucho do muszli. - -— Lucy. Kocham cię! — drgały mu roztrzęsione odległością wyrazy w uchu. - -— Wariatka! — szepnął, uśmiechając się ironicznie na stronie. - -— Dzień dobry. - -— Przyjdź wieczorem o ósmej. Nikogo nie będzie. Przyjdź. Czekam. Kocham cię! Słuchaj, całuję cię, do widzenia. - -Istotnie, odczuł rozpryśnięte mlaśnięcie, jakby odgłos pocałunku. - -Telefon zamilkł. - -— Wariatka! Będzie z nią ciężko, nie zadowolni się byle czym — myślał, powracając na górę i był więcej zniecierpliwionym niż uradowanym tym oryginalnym dowodem miłości. - -Bucholc, wciśnięty w fotel, położył kij na kolanach i przerzucał jakąś grubą, przepełnioną cyframi broszurę, która tak go pochłonęła, że co chwila łapał spodnią wargą przycięte krótko wąsy, co się nazywało w języku fabrycznym: ssie nos, a co było oznaką głębokiego zaabsorbowania. - -Stos cały listów i rozmaitych papierów leżał przy nim na niskim stoliku, cała świeżo nadeszła poczta dzisiejsza, którą zwykle sam odbierał. - -— Pomoże mi pan rozsegregować listy, panie Borowiecki, zastąpi pan Knolla od razu, zresztą, chcę pana nieco zabawić. - -Borowiecki spojrzał pytająco. - -— Listami. Zobaczy pan, jakie i o co listy pisują do mnie. - -Odłożył za siebie broszurę. - -— Kundel, dawaj! - -Lokaj wszystkie papiery ze stolika zsypał mu na kolana. - -Bucholc z szybkością nieporównaną przeglądał koperty i rzucał za siebie razem z objaśnieniem: - -— Kantor! - -Lokaj w powietrzu chwytał wielkie koperty, opatrzone firmami. - -— Knoll! — Listy z adresem zięcia. - -— Fabryka! - -Na tych był adres firmy dla doręczenia pracującym w fabrykach. - -— Centrala! — Faktury kolejowe, zapotrzebowania, rachunki, trasy. - -— Drukarnia! — Cenniki farb, próbki kolorów na cienkich kartonach i malowane wzory deseni. - -— Szpital! — Listy do szpitala fabrycznego i do doktorów. - -— Merienhof! — Do zarządu majątków ziemskich, który był przy głównym zarządzie fabryki. - -— Osobno! - -Te były niezdecydowane i szły na biurko Bucholca, albo zabierał je Knoll. - -— Uważaj, Kundlu! — krzyknął, uderzając kijem za siebie, bo usłyszał list, padający na ziemię i znowu rzucał i komenderował ostro i krótko. - -Lokaj zaledwie zdążył chwytać i wrzucać w otwory szafki z odpowiednimi napisami, którymi wpadały przez rury na dół, do przybocznego kantoru, skąd je rozwożono natychmiast i roznoszono. - -— A teraz będziemy się bawić! — szepnął, skończywszy rzucać, zostało mu na kolanach tylko z dziesięć listów różnych formatów i kolorów. — Bierz pan i czytaj! - -Karol rozdarł kopertę pierwszego listu, równą, opatrzoną monogramem i wyjął list, pachnący fiołkami, pisany wykwintnym kobiecym charakterem. - -— Czytaj pan, czytaj — szepnął, widząc, że Borowiecki przez dyskrecję się ociąga. - - -Jaśnie wielmożny panie prezesie! - -Ośmielona rozgłosem i czcią, z jaką wszystko, co nieszczęśliwe, wymawia imię pana prezesa, udaję się do niego z błagalną prośbą o pomoc, udaję się tym śmielej, iż wiem, że czcigodny pan nie zostawi prośby mojej bez odpowiedzi, jak nigdy nie zostawia niedoli ludzkiej, łez sierocych, cierpień i nieszczęść bez wsparcia i opieki. Znane jest twoje dobre serce w całym kraju, znane! - -Bóg wie, komu dawać miliony! - -— Ha, ha, ha! — śmiał się cicho i tak serdecznie, iż mu oczy na wierzch wychodziły. - - -Nieszczęścia nas prześladowały, grady, pomór, susze, ogień i doprowadziły do ostatecznej ruiny i takiej, że dzisiaj mąż mój sparaliżowany dogorywa. - -— Niech zdechnie! — rzucił twardo. - - -A ja z czworgiem dzieci umieram z głodu. Zrozumie pan prezes okropność mego położenia, okropność tego kroku, jaki robię ja, wychowana w innej sferze, jako kobieta z towarzystwa, muszę się poniżać i nie dla siebie, bo raczej umarłabym z głodu, ale to czworo niewinnych dziatek! - -— Daj pan spokój, to nudne. W końcu, czego ona chce? - -— Pożyczki na założenie sklepu, w ilości tysiąca rubli — rzekł Karol, przeczytawszy spiesznie resztę listu pisanego wciąż w tym płaczliwie sztucznym stylu. - -— W ogień! — zakomenderował krótko. — Czytaj pan dalej. - -Teraz był list mozolnie wykaligrafowany jakiejś wdowy po urzędniku, która miała sześcioro dzieci i sto pięćdziesiąt rubli emerytury i prosiła o danie jej w komis sprzedaży resztek fabrycznych, aby mogła wychować dzieci na dobrych obywateli kraju. - -— W ogień! Ja na tym dużo stracę, jak z nich będą złodzieje. - -Potem następował list jakiegoś szlachcica, pisany nie bardzo ortograficznie, na papierze pachnącym śledziami i piwem, widocznie pisany w jakiejś restauracji małomiasteczkowej, w którym ten przypomniał, że przed laty miał przyjemność znać Bucholca i jako mu wtedy sprzedawał parę koni. - -— Ślepych!… Znam go, on pisuje co rok, jak się rata kwietniowa zbliża, nie czytaj go pan dalej, ja wiem co tam jest, prośba o pieniądze i zaklinanie, że szlachcic szlachcica bronić powinien! Głupiec! W ogień. - -I tak dalej szły listy: od wdów z dziećmi, bez dzieci, z mężami chorymi lub matkami, od sierot, od okaleczonych w fabryce, od ludzi poszukujących posad, od techników, inżynierów, od rozmaitych wynalazców, którzy obiecywali zrobić przewrót w przemyśle bawełnianym, a tymczasem żądali pożyczki na dokończenie studiów i modeli; był nawet jeden list miłosny, wyznanie jakiejś znanej dawniej, która nigdy zapomnieć nie mogła w obecnej niedoli szczęścia dawnego. - -— W ogień! W ogień! — zakrzyczał, trzęsąc się ze śmiechu i nie chciał słuchać szumnych, patetycznych tyrad, zaklęć, błagań, zakończonych prośbą o pożyczkę. - -— Uważasz pan, jak ludzie mnie cenią! jak kochają moje ruble! - -Były listy i wymyślające najohydniej. Karol się powstrzymał, nie wiedząc, czy czytać. - -— Czytaj pan, wymyślają mi, ja to lubię, to przynajmniej szczere, a często zabawniejsze niż tamte. - -Karol czytał list, zaczynający się od słów: „Herszcie złodziejów łódzkich” — przechodził całą skalę klątw i wymyślań, z których najłagodniejsze brzmiały: „Świnio niemiecka, łotrze, zbrodniarzu, pijawko, psie podły, kartoflarzu” — a kończył się takim frazesem: „Jeśli cię pomsta boska minie, to cię kara ludzka nie minie, ty podły psie i dręczycielu”. List był bez podpisu. - -— On ma humor. Ha, ha, ha, wesołe bydlę. - -— Wie pan prezes, że ja już mam dosyć, już mi obrzydło. - -— Czytaj pan, napij się pan szaflikiem całym tych zgrzęz ludzkich, to dobrze robi na otrzeźwienie. To należy do psychologii Łodzi i waszego niedołęstwa. - -— Nie wszystkie listy są od Polaków, są i po niemiecku, nawet większa część jest w tym języku. - -— To właśnie dowodzi, że są wszystkie od Polaków. Wy macie zdolność do języków i do żebraniny, wy to dobrze robicie — mówił z naciskiem. - -Karol popatrzył na niego oczami, w których zaczęły błyskać zielone skry gniewu i nienawiści, ale czytał dalej jakąś denuncjację na głównego magazyniera, że kradnie towary. - -— Daj pan, o tym trzeba się przekonać. - -Schował list do kieszeni. - -Były jeszcze skargi na majstrów, były pogróżki odprawionych z roboty, były i takie denuncjacje, że któryś powiedział na Bucholca: „Świnia z wypalonymi oczami”, „Stary złodziej”, pisane ołówkiem na kawałkach papieru opakunkowego. - -— Daj pan ten list, to ważny, drogi dokument, co o mnie mówią moi ludzie — i uśmiechał się pogardliwie. - -— Pan myślisz, że ja codziennie czytam takie listy? Ha, ha, ha. August nimi podpala w piecu, cała korzyść z tego naciągania. - -— A swoją drogą pan prezes rocznie daje kilka tysięcy rubli na różne cele publiczne. - -— Daję, daję, bo mi je z gardła wydzierają, bo muszę dla świętego spokoju rzucić jaką kość dla hołoty. - -— Dawniejsza zasada: szlachectwo obowiązuje, zmieniła się dzisiaj na: miliony obowiązują. - -— Głupia, nihilistyczna zasada. Co mnie obchodzi, że zdychają z głodu, niech zdychają. Zawsze jakaś część ludzi musi nic nie mieć. Mnie nikt nie dał ani grosza, wszystko musiałem sobie wyrwać, wyrobić, więc dla czego ja mam dawać drugim, za co? Niech mi kto udowodni, że powinienem. Komu ja mam dawać? Panom, którzy przehulali majątki, niech ich diabeł weźmie. Tu u was wszyscy chcą brać, a nikt robić nie chce. Mógł który z was tak, jak ja, przyjść do Łodzi, zabrać się do roboty, zrobiłby tak samo, jak ja, majątek. A dlaczego tak nie było? bo wyście w tym czasie robili u nas rewolucję… Ho! ho! Donkiszoci! — splunął z pogardą na własne nogi i śmiał się długo, rozbawiony niesłychanie. - -Karol chodził po pokoju, nie chcąc nic mówić i chociaż zaczynało się w nim wszystko trząść z gniewu, milczał i udawał obojętnego, wiedział, że Bucholca nie przekona, a nie chciał mu się narażać. - -Bucholc zauważył to pewne udręczenie, jakie sprawiał Borowieckiemu i dlatego właśnie gadał coraz boleśniejsze dla niego rzeczy, torturował go z rozmysłem; lubił, sprawiało mu to niezwykłą przyjemność, jeśli mógł męczyć kogoś i pluć w ludzkie dusze. - -Leżał nieomal w fotelu, z nogami, które się prawie przypiekały przy ogniu, ustawicznie podsycanym, a w którym co chwila grzebał kijem: z twarzą szaro-żółtą, niby trupa rozkładającego się, w której świeciły krwawo oczy złością i urąganiem. Okrągła czaszka, pokryta resztkami siwych włosów, odrzynała się jaśniej od ciemnego tła fotelu. - -Nie zamykał prawie ust, tylko z coraz większą pasją pluł na wszystko i kopał wszystko. Wyglądał niby bożek pookręcany w łachmany i szmaty, który w głębi swej świątyni złotej leży na milionach i nimi potężny, urąga wszystkiemu, drwi ze słabości, szydzi z uczuć i samo człowieczeństwo, nie podniesione milionami, ma w pogardzie. - -Przerwał mu wreszcie lokaj, meldujący obiad. - -Dwóch ludzi wzięło z nim fotel i niosło do jadalni, położonej na drugim końcu domu. - -— Pan umiesz słuchać, pan jesteś mądry człowiek! — szepnął do Karola, idącego tuż obok. - -— To było wszystko bardzo ciekawe, co pan mówił, zajmowało mnie to bardzo, jako materiały do patologii milionerów — rzekł poważnie, patrząc mu się w oczy. - -— Panie!… Nie przechylaj! — ryknął na lokaja, niosącego z lewej strony, uderzając go kijem w głowę. — Panie Borowiecki, ja pana szanuję bardzo, daj pan rękę. My się rozumiemy, my możemy dobrze żyć ze sobą, licz pan zawsze na mnie. - -W jadalni była już Bucholcowa i gdy męża ustawili przy stole, pocałowała go w głowę, podając w zamian swoją rękę do ucałowania, usiadła naprzeciwko. - -Doktor był także, przystąpił pierwszy do Borowieckiego i przedstawił się. - -— Hamerstein, dr Juliusz Gustaw Hamerstein powtórzył z naciskiem, gładząc wielką konopiastą brodę, spływającą mu aż do pół piersi. - -— Doktor homeopatii i wegetarianizmu. Kundel, kosztuje mnie cztery tysiące rubli rocznie, wypala moje drogie cygara i obiecuje, że albo mnie wyleczy, albo umrę… - -Doktor chciał coś oponować, ale stara bardzo cichutkim głosikiem zapraszała do obiadu, który zaraz lokaje zaczęli roznosić. - -Rozmowa toczyła się po niemiecku. - -— Pan nie wegetarianin? — pytał Hamerstein, wyciągając brodę spod serwety, w jaką był obwiązany. - -— Nie, panie. Jestem zupełnym panem wszystkich swoich władz — odparł dość cierpko, bo mu się niesmaczną wydała ta figura, jakby rozlana, z wielkim brzuchem, z wielką twarzą, z olbrzymią łysą czaszką, świecącą jak rondel świeżo wyczyszczony. - -Hamerstein poruszył się niecierpliwie, rzucił pogardliwe spojrzenie spod wypukłych, niebieskich okularów i rzekł sucho. - -— Każda prawda bywa zawsze z początku wyśmiewaną. - -— Pan ma dużo zwolenników w Łodzi? - -— Siebie i moje psy, chore na parchy, bo im weterynarz nie kazał dawać mięsa — drwił Bucholc, który siedział przy stole, ale nie jadł nic, prócz kaszy owsianej z mlekiem. - -— Co Łódź, co cała Polska, barbarzyństwo! - -— Dlatego pan przyjechał. Dobre pole do apostolstwa. - -— Ja napisałem książkę o wegetarianizmie pod tytułem: Naturalne pożywienie, mogę ją panu przysłać. - -— Dziękuję, przeczytam z ciekawością, ale wątpię, czy pan zyska we mnie adepta. - -— Pan prezes to samo mówił z początku, a teraz… - -— A teraz jesteś głupi, mój Hamer, bo tego nie rozumiesz, że jak się jest chorym, a cała głupia medycyna nie pomaga, to człowiek gotów jeździć do owczarzy, do księdza Kneippa, wreszcie nawet do twojej elektryczno-homeopatyczno-wegetariańsko-arszenikowej metody. - -— Bo ona jedynie pomaga, bo zasada homeopatii: similia similibus curantur, jest zasadą, naturze ludzkiej najbardziej odpowiednią, jest jedynie prawdziwa. Pan prezes stwierdza ją na sobie najlepiej. - -— Dotychczas tak, ale jak się zmieni na gorsze, to możesz być doktor pewnym, że cię obiję kijem i każę razem z całą twoją blagą zrzucić ze schodów. - -— Kto daje nowe prawdy, bierze w nagrodę męczeństwo — szepnął sentencjonalnie, dmuchając w mleko. - -— Daj spokój z męczeństwem, ty bierzesz w nagrodę cztery tysiące rubli i twarz ci się świeci sadłem jak latarnia. - -Doktor podniósł w górę okulary, jakby powoływał sufit na świadka, ile cierpi, i jadł dalej kaszę z mlekiem. - -Półmisek sałaty z oliwą i drugi z kartoflami stał przed nim. - -Umilkli. - -Lokaje, niby cienie, przemykali się bez szelestu, śledząc, co mógł kto potrzebować. Jeden stał za Bucholcem i podawał natychmiast to, na czym wzrok jego zatrzymywał się. - -— Kundel! — mruczał czasami Bucholc, gdy się opóźnił lub źle podał. - -Bucholcowa z drugiej strony stołu siedziała, nie biorąc zupełnie udziału w rozmowie. - -Jadła bardzo wolno, żując przednimi zębami, uśmiechała się niby maska woskowa bladymi ustami, spoglądała martwym wzrokiem na Borowieckiego, poprawiała chwilami koronkowy czepeczek, który stroił jej siwe włosy, gładko przyczesane nad czołem żółtym i suchym, o pozapadanych skroniach, głaskała papugę, wiszącą na poręczy krzesła niby pęk barw najjaskrawszych, małą, pomarszczoną, żółtą ręką. - -Gdy jej było czego potrzeba, kiwała na lokaja i mówiła mu szeptem prawie niedosłyszalnym, albo pokazywała palcem. Siedziała niby mumia, żyjąca tylko w pozostałych, automatycznych, najdłużej trwających ruchach. - -Obiad był najzwyklejszy, na sposób niemiecki. Mało mięsa, a wiele jarzyn. - -Zastawa bardzo zwykła: platery dobrze już zużyte, porcelana powyszczerbiana, malowana w gołąbki na brzegach talerzy. - -Dla Borowieckiego tylko podano koniak i kilka gatunków win, które mu sam Bucholc nalewał, zachęcając: - -— Pij pan, panie Borowiecki, to jest dobre wino. - -Koniec obiadu szedł milcząco i nudnie. - -Cisza panowała przytłaczająca, czasem tylko papuga, nic nie mogąc ściągnąć ze stołu, krzyczała: „Kundel”! Ale to samo rzucał szeptem Bucholc pod adresem lokaja. A każde słowo czy dźwięk rozlegało się echem, prawie huczało w tej wielkiej jadalni, w której mogło się pomieścić dwieście osób, obstawionej ciemnymi, dębowymi kredensami, rzeźbionymi w stylu staroniemieckim i zydlami w tymże samym stylu. - -Wielkie okno weneckie, wychodzące na mury fabryk, dawało niewiele światła, rozświetlało tylko ten koniec stołu, przy którym siedzieli, reszta tonęła w jakimś rdzawym zmroku, z którego wynurzali się co chwila, jak czarne cienie, lokaje. - -Słońce przedarło się z boku okna i rozlało smugę czerwonawego, przedzachodniego słońca na pół stołu. - -— Zasłoń! — krzyknął Bucholc, bo nie lubił słonecznego światła i patrzył z lubością w żyrandol, który rozbłysnął elektrycznością. - -Obiad się wreszcie skończył na pociechę Karola, któremu się już spać zachciało w tej ciszy i nudzie. - -Stara tak samo pocałowała męża w głowę, nadstawiając w zamian rękę i wyciągnęła ją następnie automatycznym ruchem do Borowieckiego, który już nie siedział długo, zamienił kilka słów po cichu z doktorem, bo Bucholc drzemał w fotelu i nie żegnając się z nim, wyszedł. - -Jadalnia zupełnie opustoszała, został tylko śpiący Bucholc w fotelu i lokaj, stojący o parę kroków, nieruchomy, wpatrzony, gotowy na każde skinienie. - -Borowiecki, wydostawszy się na ulicę, na świeże powietrze i na jasny, słoneczny dzień, odetchnął z uczuciem ulgi ogromnej. - -Odesłał konie Bucholca, czekające na niego i poszedł pieszo, minął park i obok fabryk skręcił z Piotrkowskiej w małą, niebrukowaną uliczkę, biegnącą w pola i z jednej strony obstawioną długimi, posępnymi koszarami dla robotników. - -Smutnie tam było i brzydko. - -Wielkie, dwupiętrowe szopy kamienne bez najmniejszych ozdób, nagie, czerwieniące się boleśnie nędzną cegłą ścian wykruszanych przez wiatry, przeglądały się w ulicy, pełnej cuchnącego błota; setki małych poprzeplatanych okienek z rzadka bielejących się firankami lub ozdobionych doniczkami kwiatów, patrzyło w potężne korpusy fabryki, rozkładającej się po drugiej stronie drogi, za wysokim parkanem i szeregiem olbrzymich topoli z uschniętymi czubkami, co stały niby szkielety groźne, rozgraniczając te smutne katakumby ludzkie, do jakich miały podobieństwo domy robotnicze, od fabryk, które w ciszy niedzielnego odpoczynku, oniemiałe, milczące, a potężne ogromem, wygrzewały w wiosennym słońcu swoje potworne cielska i błyskały ponuro tysiącami okien. - -Borowiecki przesuwał się pod domami, po wąskich kładkach i kamieniach, miejscami zupełnie zalanymi przez błoto, które niby wodą falowało i rozpryskiwało się aż na parterowe okna i na drzwi, prowadzące do sień i kurytarzów, w których huczały krzyki dzieci. - -Za domami wszedł do długiego ogródka, graniczącego przez drogę z polami rozległymi, na których w oddaleniu czerwieniły się mury fabryk i porozrzucane samotnie domy. Wiatr stamtąd zawiewał zimny i wilgotny i szeleścił liśćmi żywopłotów grabowych, co uschnięte, żółte, trzęsły się za każdym powiewem i opadały na czarne, rozmiękłe uliczki ogródka. - -W ogrodzie stał wysoki, jednopiętrowy dom, w którym mieszkał jego pomocnik Murray, było w tym domu i jego mieszkanie, jakie mu fabryka wyznaczyła, całe piętro lub parter do wyboru, ale Borowiecki miał nieprzezwyciężony wstręt do tego mieszkania smutnego. - -Z jednej strony okien widać było podwórza domów robotniczych; od frontu szedł ogródek i widok na fabrykę, a z lewej szła tak samo, jak od frontu, ostatnia zamiejska ulica, niebrukowana, otoczona rowami o kilkułokciowej głębokości, nad którymi rosły stare, umierające drzewa, chylące się coraz bardziej, podmywane ściekami, spływającymi z sąsiednich fabryk, a za nimi oczy leciały po wielkim kawale ziemi, pełnej dołów, kałuż, gnijącej wody, zafarbowanej odpływami z blichów i apretur, stosów rumowisk i śmieci, jakie tutaj wywożono z miasta, rozwalonych pieców cegielnianych, grup drzew poschniętych, śladów zagonów, kup gliny pozostawionej od jesieni, domków skleconych z desek i małych fabryczek pod samym lasem szajblerowskim, co swoją zdrową czerwonością i martwymi, twardymi konturami, raziły wprost oczy. - -Nie cierpiał tego łódzkiego krajobrazu, wolał mieszkać w wynajętym mieszkaniu i niezbyt wygodnym, ale mieszkał w mieście i z przyjaciółmi, z którymi łączyła go nie tyle przyjaźń, co dawna zażyłość i przyzwyczajenie wieloletnie. Razem mieszkali przez cały czas studiów w Rydze, razem jeździli za granicę i razem przed kilku laty znaleźli się w Łodzi. - -Borowiecki był chemikiem-kolorystą, Baum tkaczem i przędzalnikiem, a Welt skończył kursa handlowe. - -W Łodzi mieli swoje nazwy złośliwe: Welt i dwa duże B., albo: Baum i Ska, czyli trzech braci łódzkich. - -Murray wybiegł aż do ogródka na spotkanie i już z daleka wycierał ręce, które mu się wciąż pociły, wielką jak prześcieradło, żółtą chustką. - -— Myślałem, że pan już wcale nie przyjdzie. - -— Przecież obiecałem. - -— Jest u mnie jeden młody Warszawiak, który niedawno przyjechał do Łodzi. - -— Któż taki? — pytał obojętnie, zdejmując palto w przedpokoju obwieszonym aż po sufit sztychami przeważnie nagich kobiet. - -— Handlowiec, zakłada jakąś agenturę. - -— U diabła, na dziesięciu spotkanych na ulicy, sześciu jest świeżo przybyłych i zakładających agentury, a dziewięciu chcących zrobić miliony. - -— To też się w Łodzi robi gęsto. - -— Ba, żeby ci nowi byli kolor, ale to bejc najpodlejszy. - -Kozłowski, ów Warszawiak, podniósł się niedbale z kanapki na przywitanie i opadł z powrotem ciężko, pił ustawicznie herbatę, którą mu z samowara nalewał Murray. - -Rozmowa zawiązała się żywo, bo Murray był rano w mieście i opowiadał o skutkach bankructw. - -— Ze dwadzieścia firm diabli wezmą zaraz, a z ilu takie plajty wypuszczą krew, to się pokaże. W każdym razie Wolkman się chwieje. Grosman, zięć Grünspana oblicza się; Fryszman, mówią, że on tylko czekał takiej okazji i zaraz dzisiaj z wielkim pośpiechem *położył się*, bał się, żeby mu czasem nie przeszkodzili, potrzebuje zarobić, ma wypłacać posag zięciowi. Mówią, że i Trawiński latał dzisiaj po bankierach, coś z nim źle, pan go zna, panie Borowiecki. - -— Nasz kolega z Rygi. - -— Widzę, że tutaj cała Sodoma i Gomora — wykrzyknął Kozłowski, mieszając herbatę. - -— A cóż w Warszawie słychać, wciąż Mikado? — zapytał Karol drwiąco. - -— Mówi pan o dawnej przeszłości, o bardzo dawnej. - -— Nie jestem au courant spraw warszawskich, przyznaję się szczerze. - -— Widzę to, otóż u nas panuje teraz Ptasznik z Tyrolu, wspaniała heca. - - -Jeszcze raz, jeszcze raz, jeszcze raz ptaszku mój. - -Zaczął nucić bezwiednie i z lubością. - -— Powiadam panu, że Czosnowska jest boska po prostu. - -— Cóż to za dama? - -— Pan nie wie? Naprawdę pan nie wie? ha, ha, ha, — zaczął się śmiać na całe gardło. - -— Panie Robercie, pokażcie mi to nowe urządzenie — prosił Karol. - -I wyszli zaraz na drugą stronę domu. - -— Ale to cały magazyn pięknych mebli! — wykrzyknął zdziwiony. - -— Co, ładne, prawda? — szeptał z dumą i zadowoleniem i jego wybladłe oczy promieniowały, szerokie usta śmiały mu się, gdy pokazywał całe urządzenie domu. - -Był salonik maleńki, elegancki, zapchany meblami o żółtych obiciach, stojących na bladofiołkowym dywanie, obwieszony portierami także żółtymi. - -— To jest ładna kombinacja! — zawołał Karol, z przyjemnością patrząc na harmonię, w jaką zlewały się barwy. - -— Co, ładne, prawda? — wołał uszczęśliwiony, wycierając wciąż ręce, żeby dotknąć jedwabnych sznelowych firanek. Garb mu drgał i unosił co chwila surdut na plecach, który obciągał ustawicznie. - -— To będzie jej pokój, jej buduar — szepnął cicho, z namaszczeniem wprowadzając do maleńkiego pokoiku, zastawionego miniaturowymi sprzętami i masami cacek porcelanowych. - -Pod oknem wielka żardinierka złocona dźwigała cały bukiet kwitnących różnokolorowych hiacyntów. - -— Ależ pan o niczym, jak widzę, nie zapomniałeś. - -— Jak myślę o tym przecie — rzekł mocno, wytarł ręce, obciągnął surdut i kościsty długi nos wsadził w kwiaty, głęboko oddychając ich zapachem. - -Pokazał mu jeszcze sypialnię i mały pokoik od tyłu. Wszystkie były również elegancko i z komfortem umeblowane, wszędzie znać było rękę człowieka znawcy i kochającego bardzo przyszłą swoją żonę. - -Wrócili do saloniku, Karol usiadł i patrzył z uczuciem podziwu na niego. - -— Znać, że pan kochasz głęboko — szepnął. - -— Kocham, kocham bardzo! Żebyś pan wiedział, jak wciąż myślę o niej. - -— A ona? - -— Cicho!… nie mówmy o tym — przerwał prędko, zmieszany jego zapytaniem. - -Zaczął strzepywać z krzesła jakiś pył nieistniejący, aby pokryć wzruszenie. - -Karol zamilkł, palił papierosa i czuł, że go obejmuje senność; usadowił się wygodniej w fotelu, palił, przymykał oczy lub patrzył przez okno w sine niebo, na którym w dali rysowały się czarne sylwetki kominów fabrycznych. - -Cisza ich ogarnęła senna. - -Murray wycierał ręce, obciągał surdut, gładził całą dłonią swoje potężne, czysto wygolone szczęki i zapatrzył się w dywan, w te blade kwiatki margerytek, jakie zajmowały środkowe pole. - - -Jeszcze raz, jeszcze raz, jeszcze raz ptaszku mój. - -Drgał przyduszonymi dźwiękami śpiew Kozłowskiego i cichy głos fortepianu przeciskał się do saloniku i niby słodką rosą dźwięków opadał na ich głowy. - -Borowiecki walczył ze snem, pociągał papierosa, ale ręka mu ciężyła i opadała na poręcz fotelu. - -Murray się rozmarzał przyszłym szczęściem, żył tą nadzieją ożenienia się. - -Jego miękka, prawie kobieca dusza, rozpływała się w tysiącznych drobiazgach, którymi napełnił mieszkanie i z góry cieszył się wrażeniem, jakie to musi zrobić na żonie. - -Chciał mówić, ale spostrzegł, że Borowiecki śpi w najlepsze, zrobiło mu się trochę przykro, więc nie budząc go, przysłonił okno storą, wyjął mu z ręki palącego się papierosa i wyszedł na palcach. - -Kozłowski wciąż śpiewał i brzdąkał na fortepianie. - -— Może pan zaśpiewa jakąś miłosną, tylko bardzo taką, no, gorącą piosnkę! Ja panu tymczasem naleję herbaty — prosił Anglik Murray. - -— Z jakiej operetki? - -— Ja nie wiem z jakiej. Ja tylko bardzo lubię śpiewy miłosne. - -Kozłowski bardzo chętnie zaczął mu wyśpiewywać rozmaite popularne w Warszawie piosnki. - -— Widzi pan, to nie to, ja nie umiem nazwać, bo za mało znam wasz język, ale chciałbym coś słodkiego i ładnego, te, co pan śpiewał, są ordynarne bardzo. - -— Proszę pana, ja je we wszystkich warszawskich salonach śpiewałem. - -— Ja panu wierzę, źle powiedziałem, bo one są ładne, tylko zaśpiewaj pan jeszcze. - -Kozłowski zaczął nucić półgłosem ze swego niewyczerpanego repertuaru piosnki Tosti'ego; śpiewał niestrudzenie i wszystkie, jakie umiał; jego tenorowy, mały, ale metaliczny głosik, umyślnie przytłumiony, dźwięczał prześlicznie. - -Murray zasłuchał się cały, zapomniał nalewać herbaty, nie wycierał rąk, nie obciągał surduta, tylko całą duszą pił tę słodką, namiętną, palącą, to znowu melancholijną muzykę, słuchał całą istotą, aż mu oczy pływały we łzach zachwytu, a małpia długa twarz drgała ze wzruszenia. - - - -VI - -Moryc Welt wyszedł koło jedenastej z domu, jak mówił Mateusz Borowieckiemu i wlókł się raczej niż szedł trotuarem wystawionym na słońce, zatopiony w jakiejś kombinacji finansowej, bo nie widział znajomych, jacy mu się kłaniali. Patrzył na ludzi i na miasto tępym wzrokiem zamyślenia. - -— Jak to urządzić? Jak to urządzić? — myślał w kółko. - -Słońce świeciło jaskrawo nad Łodzią, nad tysiącami kominów, co stały w ciszy niedzielnego odpoczynku i w czystym, przejrzystym powietrzu, nie zaciemnionym dymami, rdzawiły się niby potężne pnie sosen, opłynięte błękitnawym, wiosennym powietrzem. - -Masy robotników, poubieranych świątecznie w letnie jasne ubrania, w krzyczące kolorowe krawaty, w czapki o mocno błyszczących daszkach lub w wysokie, dawno wyszłe z mody kapelusze, z parasolami w rękach, zalewało Piotrkowską, ciągnęli sznurami z bocznych ulic i tłoczyli się na trotuarach tym ciężkim ruchem masy, która z biernością poddaje się wszelkiemu parciu; robotnice w cudacznych jaskrawych kapeluszach, w sukniach do figury, w jasnych pelerynkach, to znowu w chustkach kraciastych na ramionach, z włosami gładko przyczesanymi i świecącymi pomadą i szpilkami złotymi, czasem wetkniętym sztucznym kwiatkiem, dreptały wolno, rozpierając się łokciami w tłumie, ochraniając często w ten sposób sztywne, mocno wykrochmalone suknie, albo rozpięte nad głowami parasolki, które, jak wielkie motyle o tysiącach barw, chwiały się nad tą szarą, wciąż płynącą rzeką ludzką, wzbierającą po drodze nowymi przypływami z bocznych, poprzecznych ulic. - -Podnosili oczy ku słońcu, oddychali wiosną, jaką czuć było w powietrzu i szli naprzód ociężale, krępowani świątecznym ubraniem, tą względną ciszą ulicy, swobodą, niedzielnym wypoczynkiem, z którego nie umieli korzystać, z utkwionymi w jeden punkt oczami, oślepieni blaskami, w których te masy twarzy kredowo białych, żółtych, szarych, ziemistych, pozapadanych, bez krwi, którą powypijały z nich fabryki, wyglądały jeszcze nędzniej. Przystawali przed wystawami sklepów zapełnionych tandetą, albo odpływali drobnymi strumykami do szynków. - -Z dachów, z popsutych rynien, z balkonów lała się woda strumieniami na głowy przechodzących i na zabłocone trotuary; wczorajszy śnieg topniał i ściekał po frontach pałaców i domów, żłobiąc długie, czarne smugi po ścianach pokrytych pyłem węglowym i sadzami. - -Bruk uliczny, pełen dziur i wybojów, był pokryty masą lepkiego błota, które rozbijane przejeżdżającymi dorożkami i powozami, opryskiwało trotuary i spacerujących. - -A nad tym, po obu stronach ulicy, ciągnącej się olbrzymią linią aż do Bałut, stały zbitą masą domy, pałace podobne do zamków włoskich, w których były składy bawełny; zwykle pudła murowane o trzech piętrach, poobdzierane z tynków; domy zupełnie stylowe o złoconych balkonach żelaznych barocco, powyginane, wdzięczące się, pełne amorków we fryzach i nad oknami, przez które widać było szeregi warsztatów tkackich; malutkie, drewniane, pogięte domki o zielonych omszonych dachach, za którymi wznosiły się w dziedzińcach potężne kominy i korpusy fabryk, tuliły się do boku pałacu, o ciężkim renesansowo-berlińskim stylu, z czerwonej modelowej cegły i wszystkich odrzwiach i futrynach z kamienia, z wielką płaskorzeźbą na frontonie, przedstawiającą przemysł, o dwóch bocznych pawilonach zakończonych wieżami, a rozdzielonych od głównego korpusu prześliczną żelazną kratą, za którą w głębi wznosiły się kolosalne mury fabryki; domy ogromem i wspaniałością podobne do muzeów, a które były składami gotowego towaru; domy przeładowane ozdobami w różnych stylach, bo na parterze renesansowe kariatydy podtrzymywały murowany ganek w staroniemieckim stylu, nad którym drugie piętro à la Louis XV wdzięczyło się falistymi liniami w obramowaniu okien, a zakończały facjatki pękate, podobne do pełnych szpulek; domy, które z powagą świątyń wznosiły mury ogromne, ozdobione surowo, pełne majestatu, na których złociły się litery ryte w tablicach marmurowych: Szaja Mendelsohn, Herman Bucholc itd. - -Była to zbieranina, śmietnik wszystkich stylów, stosowanych przez murarzy, najeżona wieżyczkami, oblepiona sztukateriami, które wciąż oblatywały, pocięta tysiącami okien, pełna kamiennych balkonów, kariatyd, facjatek niby ozdobnych, balustrad na dachach, wspaniałych bram, gdzie szwajcarowie w liberii drzemali w aksamitnych fotelach i zwykłych otworów, którymi błoto uliczne wlewało się na straszne, podobne do gnojowisk podwórza; sklepów, kantorów, składów, sklepików nędznych, przepełnionych brudem i tandetą, pierwszorzędnych hoteli i restauracji, najohydniejszych szynków, przed którymi wygrzewali się na słońcu nędzarze, milionów, które przelatywały ulicą w przepięknych powozach, zaprzężonych w amerykańskie rysaki po dziesięć tysięcy rubli sztuka, — nędzy, która się przewalała ulicami, z sinymi ustami rozpaczy i ostrym wzrokiem wiecznego głodu. - -— Cudne miasto — szepnął Moryc, stojąc na rogu pasażu Meyera i przymrużonymi oczyma, patrząc po tych nieskończenie długich groblach domów, co ściskały ulice. — Cudne miasto, ale co ja na tym zarobię — myślał drwiąco i wszedł do cukierni narożnej, już zapchanej prawie po wierzch. - -— Melanż! — zawołał na chłopaków, biegających we wszystkie strony, wcisnął się na jakieś miejsce wolne, przerzucił machinalnie ostatni „Berliner Börsen Courier” i znowu zapadł w rozmyślania; myślał, skąd wydostać pieniędzy, a potem, jak urządzić, aby na tym bawełnianym interesie, o który zrobił z przyjaciółmi układ kilka godzin temu, zarobić jak najwięcej. - -Maurycy Welt za bardzo był łódzkim „Gründerem”, żeby mógł mieć jakie wahania sumienia, przeszkadzające mu zrobić dobry interes chociażby na skórze przyjaciół, jeśli ten interes sam mu szedł w ręce. - -Żył w świecie, w którym oszustwa, podstępne bankructwa, plajty, wszelkiego rodzaju szwindle, wyzysk — były chlebem codziennym, wszyscy się tym łakomie karmili, zazdroszczono głośno sprytnie ułożonych łajdactw, opowiadano sobie po cukierniach, knajpach i kantorach coraz lepsze kawały, admirowano tych publicznych oszustów, wielbiono i czczono miliony, nie bacząc, skąd pochodzą; co to kogo obchodziło, zarobił czy ukradł, byle te miliony miał. - -Niezręcznych lub niemających szczęścia spotykały drwiny i ostre sądy, brak kredytu, odmowa zaufania — szczęśliwy miał wszystko; mógł dzisiaj zrobić plajtę i płacić dwadzieścia pięć za sto, jutro ci sami, których okradł, dadzą mu jeszcze większy kredyt, bo swoje straty odbiją na innych, robiąc plajtę na piętnaście procent za sto. - -Moryc myślał właśnie, jak by zarobić na spółce i jak by zarobić bez spółki. - -— Kupić na wspólne conto co bądź tylko dla zamydlenia oczów, a kupować co się da na swoje własne conto — to była idea, jaka mu od rana przewiercała mózg — rzucał kolumny cyfr na marmurowy blat stolika, sumował, przekreślał, ścierał i pisał na nowo niestrudzenie, nie wiele zważając, co się około niego dzieje. - -Wyciągano do niego przez głowy obok siedzących ręce, ściskał je, nie wiedząc komu. - -— Morgen! — rzucał na odpowiedź i na przywitanie tym, których spostrzegł i zagłębiał się w najniemożliwsze kombinacje. - -Nie mógł znaleźć ani sposobu, ani pieniędzy. Kredyt miał wyczerpany i zaangażowany w agenturze. Weksli nie mógł już więcej wystawiać, jeśli nie podeprze dobrym, solidnym żyrem. - -— Kogo wziąć na żyro? — to mu się teraz tłukło po mózgu. - -— Melanż! — rzucił znowu kelnerom, którzy w gwarze i tłoku, jaki napełnił cukiernię, kręcili się pomiędzy stolikami, z tacami kaw i herbat nad głowami. - -Zegar z kukułką wykukał pierwszą. - -Z cukierni zaczął się wolny odpływ na ulicę, na spacer. - -Moryc wciąż siedział, naraz oczy mu rozbłysły, rozczesał palcami swoją wspaniałą, aksamitną brodę, wcisnął mocno binokle na nos i zaczął prędko mrugać oczami. - -Przyszedł mu na myśl stary Grünspan, właściciel wielkiej fabryki chustek wełnianych pod firmą: „Grünspan et Lansberg”, jego bliski kuzyn, bo brat matki. - -Postanowił iść do niego i, jeśli się da, wziąć go na żyro, a jeśli nie, to wciągnąć go do interesu na spółkę. - -Rozpromienienie i radość z odkrycia trwała krótką chwilę, bo przypomniał sobie, że Grünspan zrujnował własnego brata i układał się już parę razy. Z takim nie bardzo bezpiecznie robić interesy. - -— Plajciarz, oszust! — mruczał zirytowany, czując, że go nie weźmie na żadne żyro, ale pomimo to iść postanowił. - -Zaczął się rozglądać po cukierni, po wąskim, ciemnym i długim pokoju, prawie już pustym, bo tylko pod oknami siedziało kilkunastu młodych ludzi, zatopionych w wielkich płatach gazet. - -— Panie Rubinroth! — zawołał na młodego chłopaka, siedzącego pod lustrem, który ze szklanką w jednej ręce, z ciastkiem w drugiej, siedział pochylony nad rozłożoną na stoliku gazetą. - -— Słucham pana? — wykrzyknął, zrywając się na nogi. - -— Jest co? - -— Nic nie ma. - -— Powinienem był to wiedzieć rano. - -— Nic nie było i dlatego nie zawiadamiałem, bo myślałem… - -— Pan słuchaj, a nie myśl, to do ciebie nie należy. Ja panu powiedziałem raz na zawsze, żeby mi rano do mieszkania dawać znać codziennie, czy było lub nie było, to nie pańska rzecz, pańska rzecz jest mi donosić, ja za to panu płacę. Na ciastko i gazetę jeszcze byś pan zdążył. - -Rubinroth zaczął się usprawiedliwiać dosyć gorąco. - -— Nie krzycz pan, tu nie bożnica! — rzucił cierpko swojemu urzędnikowi z kantoru i odwrócił się od niego plecami. - -— Kelner! Zal! — wołał, wyjmując portmonetkę. - -— Co pan płaci? - -— Melanż!… Prawda, wyście mi nie przynieśli, ja nic nie płacę. - -— W tej chwili będzie. Melaanż! — krzyknął na całe gardło. - -— Wlej sobie w nos ten melanż, ja całe dwie godziny czekałem i muszę iść bez śniadania. Bałwan jeden! — krzyknął zirytowany i wybiegł z pośpiechem na ulicę. - -Słońce przygrzewało coraz lepiej. - -Tłumy robotników rozpłynęły się, zaczęły natomiast zapychać trotuary inne tłumy; tłumy ubrane elegancko, damy w modnych kapeluszach, w bogatych okrywkach, mężczyźni w długich, czarnych paltach, w hawelokach z pelerynami, Żydzi w długich surdutach zabłoconych, Żydówki, przeważnie piękne, w aksamitach, którymi zamiatały błoto na trotuarach. - -Wrzawa napełniała ulice, przepychano się ze śmiechem, tłoczono, spacerowano w górę ulicy aż do Przejazd lub Nawrot i z powrotem. - -Przed cukiernią na rogu Dzielnej grupa młodzieży kantorowej przeglądała przepływające tłumy kobiet i robiła głośne uwagi i porównania, nie tyle uprzejme, ile głupie, wybuchając co chwila szalonym śmiechem, bo Leon Cohn stał z boku i robił swoje zwykłe witze, z których się sam śmiał najgłośniej. - -Bum-Bum stał na froncie grupy pochylony i wciąż trzymał binokle obu rękami, i przypatrywał się kobietom, które, przechodząc przez ulicę przecinającą trotuar musiały unosić sukien. - -— Patrzcie, patrzcie, jakie nóżki! — wołał, cmokając ustami. - -— Ta ma dwa patyki w pończochach! - -— Aj! jak się Salcia dzisiaj wypchała! - -— Uwaga! Szaja jedzie — zawołał Leon Cohn, kłaniając się uniżenie Szai, który, rozparty niedbale w powozie, przejeżdżał obok nich. - -Kiwnął im głową. - -— On wygląda jak stara „resztka”. - -— Panienko, bo suknia się błoci! — wołał za jakąś dziewczyną Bum-Bum. - -— Niech osoba pokaże, co osoba ma! — gadał Leon. - -— O co idzie, o tę troszkę… - -— Moryc, chodź do nas! — zawołał Leon, zobaczywszy nadchodzącego Welta. - -— Daj spokój, nie lubię błaznów na ulicy — mruknął i przeszedł, i utonął zaraz w tłumie, jaki płynął ku Nowemu Rynkowi. - -Liczne rusztowania, stojące przed nowo wznoszonymi lub nadbudowywanymi domami, spychały wszystkich w błoto ulicy. - -Niżej, za Nowym Rynkiem, pełno było Żydów i robotników, dążących na Stare Miasto. Piotrkowska ulica w tym miejscu zmieniała po raz trzeci swój wygląd i charakter, bo od Gajerowskiego Rynku aż do Nawrot jest fabryczną; od Nawrot do Nowego Rynku handlową, a od Nowego, w dół, do Starego Miasta tandeciarsko-żydowską. - -Błoto było czarniejsze i płynniejsze, trotuary zmieniały się przed każdym prawie domem, raz były szerokie z kamienia, to biegły wązkim wydeptanym paskiem betonu, albo szło się wprost po drobniutkim, zabłoconym bruku, który kłuł przez podeszwy. - -Rynsztokami płynęły ścieki z fabryk i ciągnęły się niby wstęgi brudnożółte, czerwone i niebieskie; z niektórych domów i fabryk, położonych za nimi, przypływ był tak obfity, że, nie mogąc się pomieścić w płytkich rynsztokach, występował z brzegów, zalewając chodniki kolorowymi falami, aż pod wydeptane progi niezliczonych sklepików, ziejących z czarnych, zabłoconych wnętrzy brudem i zgnilizną, zapachem śledzi, jarzyn gnijących lub alkoholu. - -Domy stare, odarte, brudne, poobtłukane z tynków, świecące niby ranami nagą cegłą, miejscami drewniane, albo ze zwykłego pruskiego muru, który pękał i rozsypywał się przy drzwiach i oknach, o krzywych obsadach futryn, pokrzywione, wyssane, zabłocone, stały ohydnym rzędem domów-trupów, pomiędzy którymi wciskały się nowe, trzypiętrowe kolosy o niezliczonych oknach, jeszcze nie tynkowane, bez balkonów, z tymczasowymi oknami, a pełne już ludzkiego mrowia i stuku tkackich warsztatów, jakie pracowały bez względu na niedzielę, turkotu huczącego maszyn, szyjących tandetę na wywóz i przenikliwego zgrzytu kołowrotków, na których zwijano przędzę na szpulki do użytku ręcznych warsztatów. - -Przed owymi nieskończonymi domami, które wznosiły się czerwonymi, posępnymi murami, nad tym morzem umierających ruder i kramarskiego życia, leżały całe sterty cegieł i drzewa, ścieśniając i tak wąską uliczkę, zapchaną wozami, końmi, przewożonym towarem, zgiełkiem, nawoływaniem handlarzy i tysiącznymi głosami robotników, płynących w gromadach na Stare Miasto; szli środkiem ulicy lub obok trotuarów; ich różnokolorowe szaliki, jakimi mieli poobwiązywane szyje, rozjaśniały nieco ten ogólny, szarobłotnisty ton ulicy. - -Stare Miasto i wszystkie przylegające uliczki trzęsły się zwykłym niedzielnym ruchem. Na kwadratowym placu, obstawionym starymi, piętrowymi domami, nigdy nie odnawianymi, pełnym sklepów, szynków i tak zwanych Bier-Hall, zastawionym setkami szkaradnych bud i kramów, tłoczyło się kilkanaście tysięcy ludzi, setki wozów i koni, wszystko to krzyczało, mówiło, klęło, biło się czasami. - -Wrzaskliwy chaos przewalał się jak falą z jednej strony rynku na drugi. Nad tym rojowiskiem głów, włosów rozwianych, rąk wzniesionych, łbów końskich, toporów rzeźnickich, połyskujących nagle w słońcu, podnoszonych nad rozrąbywanym mięsem, olbrzymich bochenków chleba, niesionych, z powodu tłoku, nad głowami, żółtych, zielonych, czerwonych, fioletowych chustek, powiewających niby sztandary na kramach garderoby; czapek i kapeluszy, wiszących na kołkach, butów, szalików bawełnianych, co jak węże kolorowe trzepotały się na wietrze i uderzały w twarze przeciskających się; blaszanych naczyń, błyskających w słońcu; — stosów słoniny, kup pomarańcz, poukładanych na straganach w pryzmy, kul, świecących jaskrawo na tle czerni ludzkiej i błota, które, gniecione, rozrabiane, tratowane, mieszane, rzygało strumieniami spod nóg na stragany i na twarze, i wylewało się z Rynku do rynsztoków i na ulice, z czterech stron okalające targ, którymi toczyły się wolno olbrzymie wozy piwowarskie, pełne antałków. Wozy z mięsem, pookrywane brudnymi szmatami, albo z dala świecące czerwono-żółtymi żebrami wołów obdartych ze skóry, wozy naładowane worami mąki, wozy pełne drobiu, krzyczącego wrzaskliwymi głosami, pełne kwakania kaczek i gęgotu gęsi, które przez szczeble drabin wysuwały białe głowy i syczały na przechodniów. - -Czasem, bokiem tych nierozwartych sznurów wozów, idących jeden za drugim, przebiegał z pośpiechem jaki elegancki powozik, ochlapując błotem ludzi, wozy, trotuary, na których w kuczki siedziały stare, wynędzniałe Żydówki z koszykami pełnymi gotowanego grochu, cukierków, zmarzniętych jabłek, zabawek dziecinnych. - -Przed sklepami, które były pootwierane i pełne ludzi, powystawiano stoły, krzesła, ławki, na których leżały góry galanterii, pończoch, skarpetek, kwiatów sztucznych, perkalików sztywnych jak blachy, kołder o jaskrawych poszyciach, koronek bawełnianych. W jednym końcu Rynku stały żółte, malowane łóżka, komody, które się nie domykały i brązowym bejcem udawały mahoń; lustra, w których by się nikt nie zobaczył, połyskiwały w słońcu; kołyski, stosy sprzętów kuchennych, za którymi na ziemi, na garstkach słomy siedziały kobiety wiejskie z masłem i mlekiem, ubrane w czerwone wełniaki i zapaski. A pomiędzy wozami i straganami, przepychały się przez tłumy kobiety z koszami czepków białych, wykrochmalonych, które przymierzano wprost na ulicy. - -Na Poprzecznej, zaraz przy Rynku, stały stoły z kapeluszami, których nędzne kwiaty, zardzewiałe spięcia, kolorowe farbowane pióra, chwiały się smutnie na tle ścian domów. - -Garderobę męską sprzedawano, kupowano i przymierzano na ulicy, w sieniach, wreszcie pod ścianą, za zasłoną, która zwykle nic nie zasłaniała. Tak samo robotnice przymierzały kaftany, fartuchy i spódnice. - -Wrzawa rosła bezustannie, bo wciąż z góry miasta napływały nowe fale kupujących i podnosiły się nowe krzyki, nawoływania zachrypniętymi gardłami, głosy trąbek dziecinnych brzękały ze wszystkich stron, turkoty wozów, kwiki prosiąt, krzyki gęsi, cała szalona kakofonia zbiorowiska ludzkiego wrzała i biła w to czyste, rozsłonecznione niebo, co wisiało nad miastem niby bladoseledynowy baldachim. - -W jednym z szynków grano i tańczono, bo czasami przez ten zgiełk i wrzawę piekielną przedzierał się głos harmonii i skrzypiec, wycinających oberka i mocny siarczysty pokrzyk tańczących, ale rychło te głosy tonęły w chaosie bójki, jaka powstała w środku rynku, przy straganach z wędlinami. Kilkanaście ciał splątanych, szczepionych, szamotało się z rykiem i chwiało w różne strony, aż w końcu runęło pod stragany, w błoto i gryzło się i tarzało, jak kłąb olbrzymi, pełen rąk, nóg, twarzy okrwawionych, ust wyjących, oczów zaszłych bielmem wściekłości. - -Wysoko świeciło słońce i zalewało potokami wiosennego ciepła rynek cały. Podnosiło barwy, złociło nędzne, wycieńczone twarze, obnażało rudery, zapalało złote ogniska w szybach okien i w błocie przepojonym wodą, w oczach ludzi, którzy stali pod domami i grzali się i pokrywało, jakby złotawą glazurą brzydotę, jaka tutaj królowała, wszystkie te rzeczy i ludzi i wszystkie te głosy, co się zrywały spośród bud, wozów, straganów, błota i olbrzymim wirem krążyły nad Rynkiem, odbijały się o czworokąt domów i płynęły w boczne ulice, w świat, w pola, ku fabrykom, które niedaleko stały, panując kominami i jakąś cichą, milczącą grozą, w jakiej były zatopione i patrząc błyszczącymi w słońcu, wytrzeszczonymi oczami okien na te roje robocze. - -Moryc przepchał się przez Rynek z obrzydzeniem i zapuścił się w ulicę Drewnoską, jedną z najstarszych w Łodzi i bardzo cichą, obstawioną małymi, konającymi domkami pierwszych w Łodzi tkaczów, pomiędzy którymi tuliły się jeszcze proste chłopskie domy, o mocno wypuszczanych węgłach, na pół zapadłe w ziemię, wykrzywione, otoczone ogródkami, gdzie dogorywały stare wiśnie i grusze przysadziste, które kiedyś kwitły i rodziły, a teraz, od lat całych, ściśnięte pomiędzy murami fabryk i odgrodzone coraz gęstszymi zaporami od słońca, od pól, od wiatrów, spróchniałe, gryzione przez odpływy, jakie się sączyły z farbiarni, gęsto rozrzuconych w tej stronie, obłamywane, zapomniane, konały z wolna w tragicznej melancholii opuszczenia i smutku. - -Błoto i w tej ulicy było wyżej kostek. A dalej, przy końcu ulicy, która wychodziła w pola, świnie łaziły przed domami i próbowały ryć stwardniałą ziemię po placach, na które wywożono gruz i śmiecie. - -Domy stały porozrzucane bezładnie, kupiły się w grupy, to stały samotnie w polach, otoczone rozmiękłym, przepojonym wodą gruntem. Na samym końcu miasta stała fabryka Grünspana et Landsbergera, oddzielona od ulicy potężnym parkanem. - -Z boku fabryki był wielki parterowy dom z facjatami, otoczony ogródkiem. - -— Pan w domu? — pytał Moryc starego robotnika, który mu otwierał drzwi. - -— A jest. - -— Któż tam jest jeszcze? - -— Są wszystkie. - -— Co za wszystkie? - -— A no, te Żydy familianty — mruknął pogardliwie. - -— Ma Franciszek szczęście, że ja mam dzisiaj dobry humor, bo inaczej, to ja bym Franciszkowi zbił ładny kawałek pyska. Rozumie Franciszek? Zdjąć kalosze! - -— Rozumiem, dostałbym niby po mordzie, ale że jaśnie pan ma humor, to już nie dostanę — szeptał dobrodusznie, ściągając mu kalosze. - -— No, to niech Franciszek napije się wódki i niech pamięta — powiedział zadowolony, dając mu dziesiątkę i wszedł do pokoju. - -— Parszywiec ścierwo! Biłby polski naród — splunął za nim. - -Moryc wszedł do wielkiego pokoju, w którym już było z dziesięć osób, siedzących dokoła wielkiego stołu, pokrytego talerzami, po skończonym dopiero obiedzie. - -Przywitał się ze wszystkimi w milczeniu i usiadł w rogu, na czerwonej kanapce, nad którą roztaczała cień wielka wachlarzowata palma. - -— Po co się sprzeczać, można wszystko spokojnie obgadać — mówił powoli sam Grünspan, chodząc po pokoju w aksamitnej jarmułce na szpakowatych włosach. - -Długa broda bramowała mu twarz białą, wypasioną, o małych oczkach, które wciąż z błyskawiczną szybkością przeskakiwały z przedmiotu na przedmiot. - -Cygaro trzymał w ozdobionej sygnetem ręce, pociągał rzadko, wydymał wydatne, czerwone usta, powąchał z uwagą. - -— Franciszek — zawołał do przedpokoju. — Niech mi Franciszek przyniesie z mojego gabinetu pudełko z cygarami, to jest zupełnie wilgotne. Ja to kładę na piecu, niech Franciszek uważa, niech ono nie zginie. - -— Jak ma nie zginąć, to nie zginie — mruknął Franciszek. - -— Co to za fest? — zapytał Moryc Feliksa Fiszbina, który także należał do rodziny, a siedział teraz na biegunowym fotelu, puszczał kłęby dymu i kołysał się zawzięcie. - -— Gross-familien-Pleiten-fest — rzucił. - -— Ja przyszłam do ojca, żeby ojciec poradził, prosiłam wszystkich, żeby także przyszli, niech zobaczą, niech mojemu mężowi powiedzą, kiedy mnie słuchać nie chce, że jak tak dalej będzie prowadzić interes, to my wyjdziem bez niczego — zaczęła energicznie młoda, przystojna, elegancka brunetka, w czarnym kapeluszu na głowie, najstarsza córka Grünspana. - -— Ile macie na Lichaczewa? — rzucił krótko młody student uniwersytetu, o wydatnym semickim nosie i prawie czerwonych włosach i zaroście — zaczął gryźć ołówek. - -— Piętnaście tysięcy rubli. - -— Gdzie są weksle? — zapytał stary, bawiąc się złotym łańcuchem, który mu spadał na wielkim brzuchu, obciągniętym w aksamitną kamizelkę, spod której powiewały dwa białe sznurki. - -— Gdzie są weksle! Wszędzie są! Płaciłem nimi u Grosglika, płaciłem za towar, płaciłem nimi Kolińskiemu za ostatnią oficynę. Co tu dużo gadać, tamten zrobił klapę, wrócą do mnie i zapłacić musimy. Ja je żyrowałem. - -— Niech ojciec słucha! on tak ciągle mówi. Co to jest? do czego to podobne? To jest handel! to jest kupiec! to jest fabrykant porządny, co mówi: „Winienem, to zapłacę”. Tak może mówić głupi chłop, co nie rozumie żadnych interesów! — krzyczała i łzy żalu, gniewu i oburzenia błyszczały w jej wielkich, czarno-oliwkowych oczach. - -— Ja się dziwię, Regino, ja się bardzo dziwię, że jesteś tak mądrą, a tych prostych rzeczy, na których się opiera nie tylko handel, ale i całe życie, nie rozumiesz… - -— Ja rozumiem, ja dwa razy dobrze rozumiem, tylko nie mogę zrozumieć, dlaczego ty, Albert, chcesz płacić te piętnaście tysięcy rubli. - -— Bom winien — szepnął, pochylając na piersi bladą, zmęczoną twarz i jakiś ironiczno-smutny uśmiech przewinął mu się przez wąskie usta. - -— On ciągle swoje! Tyś brał towar surowy na kredyt, to winien, dobrze; ale tyś dawał towar także na kredyt i tobie są winni, a jak oni ci nie płacą, jak oni robią plajtę, to co ty masz robić? to ty powinieneś płacić, co? To ty masz stracić dlatego, że Frumkin chce zarobić, co? — krzyczała rozczerwieniona. - -— Niedołęga! - -— Wielki kupiec, aj! aj! - -— Ty powinieneś się ułożyć, ty powinieneś zarobić na tym pięćdziesiąt procent. - -— Regina ma rację! - -— Ty się nie baw w głupie uczciwości, bo tu o gruby grosz idzie. - -Krzyczeli wszyscy, wyciągając ku niemu ręce i twarze rozognione. - -— Cicho Żydy! — rzucił niedbale Feluś Fiszbin kołysząc się na fotelu. - -— Płacić! płacić! to i głupi potrafi, każdy Polak to samo umie, to wielka sztuka! - -— Ależ porozumiejmy się, państwo! — krzyczał, aby wszystkich zagłuszyć, Zygmunt Grünspan, syn, student uniwersytetu, dzwonił nożem w szklankę, rozpiął mundur na piersiach i koniecznie chciał głos zabrać, ale nikt go nie słuchał, bo wszyscy gadali razem i krzyczeli, tylko stary Grünspan chodził w milczeniu i pogardliwie spoglądał na zięcia, który podparł się łokciami rzucał porozumiewające spojrzenia na Moryca, ten zaś czekał dosyć niecierpliwie końca rozpraw, przyglądał się staremu i rozmyślał, czy mu zaproponować interes, czy nie. - -Miał ogromną chęć, ale w miarę oczekiwania chłodnął, reflektował się i coś, jakby pewien wstyd niewytłumaczony przejmował go, gdy sobie przypominał Karola i Bauma. A zresztą, nie miał odwagi zaufać Grünspanowi śledził jego okrągłą, chytrą twarz i małe oczki, biegające ustawicznie; z jakimś wyrazem taksacyjnym oczy jego krążyły po obecnych, zatrzymały się na jasnych spodniach wyciągniętego w fotelu Fiszbina, zdawały się ważyć ciężar złotej dewizki Alberta Grosmana, który siedział teraz z głową pochyloną, wpatrzony w sufit, jakby nie słysząc wrzawy groźnej, jaką podnosiła żona z pomocą najbliższej familii, zebranej po to, aby mu nie pozwolić płacić weksli, a zmusić niejako do zrobienia plajty, obmacywały gruby pugilares, w którym czegoś szukał gorączkowo Landau, stary Żyd z dużą rudawą brodą, w jedwabnej czapce na głowie. - -Nie, Moryc miał coraz mniej zaufania do niego. - -— Sza, sza, państwo. Napijemy się teraz herbaty — zawołał Grünspan, gdy służąca wniosła samowar szumiący. - -— Poprosić jaśnie panienkę Melę! — rzucił wyniośle do Franciszka. - -Przyciszyło się trochę. - -Weszła Mela, kiwnęła wszystkim głową na przywitanie i zajęła się rozlewaniem herbaty. - -— Ja się z tego wszystkiego rozchoruję jeszcze, mnie już serce boli, a tu ani chwili spokoju — szeptała Regina, wycierając sobie zapłakane oczy. - -— I tak co rok jeździsz do Ostendy, będziesz teraz miała przynajmniej po co jeździć. - -— Grosman, ty tak nie gadaj, to moje dziecko! — zawołał energicznie Grünspan. - -— Tyś się ze mną nie witała, Mela — szepnął Moryc, siadając obok najmłodszej córki firmy Grünspan et Landsberger. - -— Kłaniałam się wszystkim, nie widziałeś? — szepnęła, posuwając herbatę Zygmuntowi. - -— Wolałbym, żebyś się ze mną osobno przywitała — mówił cicho, mieszając herbatę. - -— Na cóż ci to? — podniosła na niego szaroniebieskie, smutne oczy i twarz bardzo ładną o niesłychanie regularnych rysach. - -— Na co? bo ja bym bardzo chciał, żebyś zwracała na mnie uwagę; mnie zresztą robi wielką przyjemność patrzeć na ciebie i mówić z tobą, Mela. - -Uśmiech przebiegł po jej wypukłych, bardzo ładnych ustach, podobnych w kolorze do bladych, sycylijskich korali, nie odezwała się jednak, rozlewając herbatę na spodek, który wziął ojciec i pił z niego, nie przestając chodzić po pokoju. - -— Czy ja co śmiesznego powiedziałem? — pytał podchwyciwszy ten uśmiech. - -— Nie, przypomniało mi się tylko, co mówiła pani Stefania dzisiaj rano, podobno wczoraj w teatrze mówiłeś jej, że nie umiesz flirtować z Żydówkami, że to rodzaj kobiet, który na ciebie nie działa. Mówiłeś tak? — utkwiła w nim oczy. - -— Mówiłem, ale raz, że ja z tobą nie flirtuję, a po drugie, że ty właśnie nie masz w sobie nic a nic żydowskiego. Słowo honoru daję! — dorzucił prędko, bo znowu taki sam uśmiech przebiegł jej po ustach. - -— Czyli, że jestem w twoim rodzaju. Dziękuję ci Moryc za szczerość. - -— Czy cię to gniewa, Mela? - -— Nie, jest mi to zupełnie wszystko jedno — surowo zabrzmiał jej głos, aż zajrzał jej w oczy ze zdziwienia, ale nie zobaczył w nich wytłumaczenia, bo trzymała utkwione w spodku, do którego znowu dolewała herbaty. - -— Pogadajmy spokojnie, zawsze się można porozumieć — zaczął znowu Zygmunt, przyczesując maleńkim grzebykiem czerwoną jak miedź brodę. - -— Co tu gadać, niech ojciec sam powie Albertowi, że jak w taki sposób poprowadzi interesy, to my za rok naprawdę zbankrutować możemy. On mnie nie chce słuchać, bo on ma swoją filozofię, jak powiada, niech mu ojciec powie, co on jest głupi, chociaż on jest doktor filozofii i chemii, bo rzuca pieniądze w błoto. - -— A może jej ojciec powie, żeby się nie wtrącała do interesów, bo ich nie rozumie i żeby mnie swoim krzykiem nie nudziła, bo może mi się to w końcu sprzykrzyć. - -— Na moją dobroć, na moje dobre serce, to on tak gada, co! - -— Cicho, Regina. - -— Ja nie będę cicho, bo tutaj idzie o pieniądze, o moje pieniądze; ja go nudzę, ja mu się mogę sprzykrzyć, jaki mi hrabia łódzki, o jej! o jej! — wykrzykiwała ze złością. - -— Niech się ułoży na pięćdziesiąt procent — rzucił poważnie Landau. - -— Na co się układać? Nic nie dać, my za swoje pieniądze nie dostaniemy od Frumkina ani grosza. - -— Nie rozumiesz, Regina. Pokażcie, Grosman, aktywa i pasywa — rzekł Zygmunt, rozpinając mundur. - -— Dać dwadzieścia pięć procent najwyżej — szepnął stary, dmuchając w spodek. - -— Jest lepszy sposób — mówił półgłosem Fiszbin, rozdmuchując ogień w cygarze. - -Nikt mu nie odpowiedział, bo się wszyscy dość pośpiesznie pochylili nad stołem, nad kartami, pokrytymi cyframi, które pośpiesznie sumował Zygmunt. - -— Pięćdziesiąt tysięcy rubli winien! — zawołał. - -— Ile ma? — zapytał ciekawie Moryc, wstając, bo Mela wyszła z pokoju. - -— To się pokaże później, na ile procentów się ułoży. - -— To jest interes do zrobienia. - -— Pieniądze jakby były w kieszeni. - -— Regina, nie potrzebujesz się martwić? - -— Więc chcecie, abym plajtę zrobił? Nie myślę oszukiwać ludzi! — powiedział Grosman stanowczo, wstając od stołu. - -— Ty musisz się ułożyć, bo inaczej ja wycofuję swój posag z interesu i biorę rozwód; co ja mam żyć z takim hrabią, co ja mam się martwić. - -— Cicho, Regina, Grosman się ułoży na dwadzieścia pięć procent, bądź spokojną, ja w tym jestem, sam przeprowadzę ten interes — pocieszał ją stary Grünspan. - -— Albert ma małe robaczki w głowie, jak się to nazywa, Moryc? — zapytał Fiszbin. - -— Kiełbie we łbie — rzucił prędko i zniecierpliwiony miał ochotę iść do Meli. - -— Chcesz posag — weź; chcesz rozwodu — dam ci go; chcesz te pieniądze, które ja mam jeszcze — zabierz; mnie już życie zbrzydło w tym piekle łajdackim. Ja z tobą, Regina, nigdy do ładu nie dojdę; nie było dzieci, to mi wciąż gadała, że jej wstyd się pokazać na ulicę, ma ich teraz czworo, to znowu niezadowolona. - -— Albert, nie gadaj! - -— Sza! sza! to są wasze interesy! — zakrzyknął Griinspan, prędko stawiając spodek na stole. - -— Ona nigdy i z niczego nie była zadowoloną, ona się ciągle kłóci ze mną. - -— Ja się nie mam kłócić! ja się nie mam o co kłócić, jak mi każe jeździć tymi zdechłymi końmi, z których się wszyscy śmieją. - -— Dobre są i takie, bogatsze od ciebie chodzą pieszo. - -— Ale ja chcę jeździć, mnie stać na porządne konie. - -— To sobie kup, mnie nie stać na inne konie! - -— Cicho Żydy! — zawołał Feluś, znowu kołysząc się w fotelu. - -— On zgłupiał do reszty, to potrzeba mieć pieniądze, żeby kupować! to potrzeba mieć za co, żeby kupić, co potrzeba? To Wulff pewnie co ma, kiedy stawia fabrykę, to Bernstein dużo ma, kiedy za całe sto tysięcy mebluje sobie dom? — wykrzykiwała, wodząc zdumionym wzrokiem po rodzinie. - -Albert odwrócił się do nich plecami i patrzył w okno. - -Kłótnia zawrzała na nowo i podnosiła się do maksimum, krzyczeli wszyscy razem, pochylali się nad stołem, bili w niego pięściami, wydzierali sobie z rąk papiery, kreśląc na ceracie coraz nowe cyfry, rzucali coraz ohydniejsze projekty i sposoby plajty, wymyślali sobie nawzajem, zrywali się od stołu, siadali znowu i krzyczeli; a wszystkim brody, twarze, usta i wąsy trzęsły się i drgały, porwane tymi cyframi, jakie można było zarobić, rozwścieczeni na tego głupca, który stał odwrócony plecami i ani chciał słuchać o plajcie. - -Nawet stary wyszedł ze swego pokoju i głośno dowodził; Regina, zmęczona wzruszeniem, siadła w fotelu i płakała spazmatycznie; Landau odrzucił ceratę i kawałkiem kredy pisał cyfry na stole, rzucając od czasu do czasu jakie słowo poważne, a Zygmunt Grünspan, rozczerwieniony, spocony, darł się najgłośniej, wołał, żeby się porozumieli i sprawdzał kolumny cyfr w wielkiej książce fabrycznej, jaką mu przyniosła Regina. - -Tylko Moryc nie brał udziału w krzykach, siedział pod palmą obok Fiszbina, który, wyciągnięty na fotelu, bujał się, palił cygaro i od czasu do czasu wołał: - -— Cicho, Żydy! - -— To nie jest wcale wesoła operetka — powiedział znużony Moryc i zaniechawszy już zupełnie interesu z Grünspanem, poszedł w głąb mieszkania szukać Meli. - -Zastał ją u babki, którą cała rodzina otaczała nadzwyczajną czcią i opieką. - -Babka siedziała w fotelu na kółkach, przy oknie. Była to blisko stuletnia staruszka, sparaliżowana i zupełnie zdziecinniała; twarz miała tak zeschniętą i pościąganą w fałdy, że wszelki wyraz znikł zupełnie — wisiał tylko kawał żółto-szarej skóry pofałdowanej, z której świeciły czarne, bez połysku, niby szklane paciorki, oczy. Na głowie miała czarną perukę, ubraną w rodzaj czepka z aksamitów kolorowych i koronek, jakie noszą Żydówki po małych miasteczkach. - -Mela łyżeczką dziecinną wlewała w zapadłe usta bulion; babka niby ryba otwierała i składała usta… - -Ukłonił się jej — przestała jeść, popatrzyła na niego martwo i zapytała głosem głuchym, jakby pochodził spod ziemi: - -— Kto to, Mela? - -Nie poznawała już nikogo, prócz najbliższych. - -— Moryc Welt, brat mojej matki, Welt — powtórzyła z naciskiem. - -— Welt, Welt! — mełła w bezzębnych szczękach i otworzyła szeroko usta do bulionu, który znowu podawała Mela. - -— Kłócą się jeszcze? - -— Sądny dzień się zrobił. - -— Biedny ten Albert. - -— Żałujesz go? - -— Jakże, nie pozwala mu być człowiekiem własna nawet żona i rodzina. Regina mnie wprost przeraża swoim handlarstwem — westchnęła smutnie. - -— Powinien być dobrym fabrykantem. On trochę chory na idealizm, ale po pierwszej plajcie, niech tylko na niej dobrze zarobi, to się wyleczy. - -— Ja nie rozumiem ani ojca, ani wujów, ani ciebie, ani Łodzi. We mnie się wszystko burzy, patrząc na to, co się tutaj dzieje. - -— Cóż się dzieje? dobrze się dzieje, robią się pieniądze i basta. - -— Ale jak, jakimi sposobami! - -— To wszystko jedno; sposób dostania rubla nie zmniejsza jego wartości. - -— Jesteś cynik — szepnęła jakby z wyrzutem. - -— Jestem tylko człowiek, który nie wstydzi się nazywać rzeczy po imieniu. - -— Dajmy pokój, jestem tak zdenerwowaną, że brak mi sił nawet do kłótni. - -Skończyła karmienie babki, poprawiła poduszki, jakimi była obłożona i pocałowała ją w rękę. - -Stara przytrzymała ją lekko, pogłaskała wyschniętymi niby u szkieletu palcami po twarzy i zapytała znowu tak samo, patrząc na Moryca. - -— Kto to? Mela. - -— Welt, Welt! Chodź Moryc na chwilę do mnie, jeśli masz czas. - -— Mela, ja przecież dla ciebie miałbym zawsze czas, jeślibyś tylko zechciała. - -— Welt, Welt! — powtarzała stara głucho, otworzyła usta i zapatrzyła się martwym wzrokiem w okno, za którym widniały mury fabryki. - -— Moryc, ja cię już prosiłam, nie komplementuj mnie. - -— Ty mi wierz, Mela, mówię szczerze, słowo uczciwego człowieka, że jak jestem z tobą, jak cię słyszę, jak patrzę na ciebie, to muszę nie tylko mówić inaczej, niż do innych kobiet, ale zaczynam czuć i myśleć inaczej. Ty masz w sobie taką dziwną miękkość, ty jesteś naprawdę kobietą. Mela, tu takich mało w Łodzi — mówił poważnie, przechodząc za nią do jej pokoju. - -— Odprowadzisz mnie do Róży? — zapytała, nic mu nie odpowiedziawszy. - -— Jeślibyś nie chciała, prosiłbym cię o to. - -Oparła czoło na szybie i patrzała na wróble, które rozszalałe tym pierwszym prawie wiosennym dniem marcowym, goniły się i biły po ogrodzie. - -— O czym myślisz? — zapytał po chwili cicho. - -— O Albercie, czy zrobi tak, jak postanowił, czy też tak, jak oni chcą. - -— Tak, z pewnością ogłosi upadłość i ułoży się z wierzycielami. - -— Nie, ja go znam i jestem tego pewna, że zapłaci. - -— Założę się z tobą, że będzie się układał. - -— A ja bym nie wiem, co dała, że nie zrobi. - -— Mela, Grosman ma swoje filozoficzne bziki, ma, ale poza tym on jest mądry człowiek, mogę postawić cały swój majątek, że więcej nie zapłaci, jak dwadzieścia pięć procent. - -— A ja bym bardzo, bardzo pragnęła, żeby było inaczej. - -— Przyszło mi na myśl, żeś ty powinna była wyjść za niego. Mela, dobralibyście się, nie mielibyście co jeść, ale bylibyście tak uczciwi, że pokazywaliby was w panoptikum. - -— Lubię go, ale za niego nie wyszłabym, to nie mój typ. - -— Któż jest w twoim typie? - -— Szukaj i zgaduj! — uśmiechnęła się znowu tym bladym, subtelnym uśmiechem. - -— Borowiecki, tak, z pewnością, w nim się wszystkie kobiety łódzkie kochają. - -— Nie, nie; wydał mi się oschłym, dumnym i karierowiczem, nie, za bardzo zresztą podobny do was wszystkich. - -— Oskar Meyer, baron, milioner i piękny, wprawdzie taki baron z meklemburskiej rasy, ale za to milioner najprawowitszy. - -— Widziałam go raz i wydał mi się parobkiem przebranym. To musi być okropny człowiek, słyszałam o nim dużo! - -— To jest dziki i wściekły człowiek, to jest prawdziwe pruskie bydlę! — mówił z nienawiścią. - -— Aż tak? Zaczyna być interesującym. - -— Daj spokój o tym chamie. A może Bernard Endelman podoba ci się? - -— Żydziak! — szepnęła pogardliwie. - -— A, jakiż ze mnie niedomyślny. Przecież tyś się wychowywała w Warszawie, żyłaś tam w polskich sferach i przeszłaś przez wszystkie warszawskie kółka i saloniki, to jakże mogą podobać ci się Żydzi lub łódzcy ludzie! — wołał ironicznie. — Przywykłaś do studentów rozczochranych, do tej deklamującej radykalii, oczekującej na spadek i na synekury biurowe, do tej wykwintnej atmosfery blagi i wspólnego obełgiwania się na wzniosły, szlachetny sposób. Ha, ha, ha, ja to przechodziłem i ile razy sobie wspomnę tamte czasy i tamtych ludzi umieram ze śmiechu. - -— Daj spokój, Moryc. Mówisz z goryczą, więc nie bez stronności, nie chcę słuchać — wołała prędko, dotknięta bardzo, bo istotnie całym sercem jeszcze żyła w tamtej sferze, pomimo że od dwóch lat już mieszkała przy ojcu w Łodzi. - -Wyszła i ukazała się po chwili już ubrana do wyjścia. - -Zaraz też wyszli. - -Otwarty powozik bardzo elegancki, czekał przed bramą. - -— Dojedź tylko do Nowego Rynku, tam nie ma takiego błota, to pójdę pieszo. - -Konie ruszyły ostro. - -— A swoją drogą, ty mnie dziwisz, Mela. - -— Czym? - -— Tym właśnie, że jesteś taką — nie Żydówką. Ja znam nasze kobiety dobrze, ja je umiem cenić i cenię, ale je znam, one nie biorą takich różnych książkowych rzeczy na serio, jak ty je bierzesz. Znasz Adę Wasereng? ona tak samo żyła w Warszawie i w tych samych sferach, co ty, tak samo się zapalała do wszystkiego, tak samo była czynną we wszystkim, tak samo ze mną kłóciła się o równość, o wolność, o cnotę, o ideały. - -— Ja się z tobą nie kłócę o to wszystko — przerwała mu prędko. - -— Prawda, ale pozwól mi skończyć; otóż była najidealniejszą idealistką, ale jak wyszła za swojego Rosenblatta, to o wszystkich głupstwach zapomniała, idealizm to nie była jej specjalność. - -— Tobie się to podoba? - -— Mnie się to właśnie podoba, bo jak miała czas, to się bawiła w poezje, dlaczego nie miała się bawić, to dobrze jest widziane w polskich domach, nadaje pewien modny ton, no i nie jest tak nudne, jak chodzenie po teatrach i balach. - -— Więc jesteś przekonany, że to tylko dla zabawy? - -— Do Polek, ani do ciebie tego nie stosuję, to inny gatunek, ale do Żydówek — tak, wiem z pewnością. Pomyśl tylko, co je to wszystko może obchodzić? Mela, ja jestem Żyd, ja się tego nigdy i nigdzie nie wstydziłem, ani nie wypierałem, co za interes się wypierać! Mnie tak samo nic nie obchodzi poza moim własnym interesem, jak naszych wszystkich, bo ja tego nie mam wprost we krwi. Masz, taki Borowiecki, to jest dziwny człowiek, to jest mój kolega z gimnazjum w Warszawie, mój kolega z Rygi, mój przyjaciel, my razem mieszkamy tyle lat, mnie się zdawało, że go znam, że to nasz człowiek. On ma ostre pazury, on jest zupełnie człowiek łódzki, on lepszy macher niż ja, a on czasem zrobi coś takiego, czego ja nie rozumiem, czego żaden z naszych nie zrobi; on jest Lodzermensch, a on pomimo to ma różne takie bziki ideowe, utopijne marzenia, dla których gotów jest dać rubla, jak ma dwa przy sobie, a dla których ja bym dał dziesiątkę, jakby się już nie można wykręcić, ja… - -— Do czego prowadzisz? — przerwała mu znowu, dotykając parasolką stangreta, żeby przystanął. - -— Że ty masz właśnie w sobie coś takiego, co mają oni, Polacy. - -— Czy to czasem nie nazywa się duszą — powiedziała wesoło, wyskakując na trotuar. - -— To za duży szemat. - -— Pójdziemy Średnią, chcę się przejść trochę. - -— Najbliżej będzie dojść do Widzewskiej, a stamtąd do Cegielnianej. - -— Wybierasz krótsze, żeby prędko odbyć pańszczyznę. - -— Wiesz przecie, Mela, że ja z wielką przyjemnością ci towarzyszę. - -— Czy dlatego, że tak cierpliwie słucham? - -— Tak, a i dlatego, że jesteś bardzo ładna z tą ironią na ustach, bardzo ładna. - -— Komplement twój jest mniej piękny, bo tak en gros podany. - -— Lubisz warszawskie en detaile, a na krótkie terminy i z dobrem żyrem. - -— Wystarczy dobre wychowanie i uczciwość. - -— Ale pomimo to nie zaszkodzi się obwarować intercyzą — rzucił ironicznie, wciskając binokle. - -— A, tuś doprowadził! — szepnęła niezadowolona. - -— Chciałaś! - -— Chciałam, żebyś mnie poprowadził do Róży przede wszystkim — podkreśliła zdanie. - -— Ja bym cię wszędzie doprowadził, gdybyś zechciała! — zawołał, pokrywając pewne dziwne wzruszenie, jakie nim owładnęło, ostrym śmiechem. - -— Dziękuję ci, Moryc, ale tam to mnie już kto inny doprowadzi — odpowiedziała dosyć ostro, zamilkła i patrzyła smutnie w ulicę strasznie błotnistą, po brudnych domach i twarzach licznych przechodniów. - -Moryc także milczał, bo był zły na siebie, a więcej jeszcze na nią. Potrącał z gniewu przechodniów, zaciskał binokle i rzucał niechętne spojrzenia na jej bladą twarz, z ironią chwytał spojrzenia współczujące, jakimi obrzucała gromady oberwanych, wynędzniałych dzieci, bawiących się po bramach i trotuarach. Rozumiał ją nieco i dlatego wydała mu się bardzo naiwną, bardzo. - -Irytowała go swoim głupim, polskim idealizmem, jak w myśli określał jej charakter, a równocześnie pociągała jego twardą, suchą duszę tą odrobiną uczucia i tą jakąś dziwną poezją wdzięku i dobroci, jaka wydzierała się z jej bladej twarzy, ze spojrzeń zadumanych, z całej postaci wysmukłej i bardzo harmonijnie rozwiniętej. - -— Znudziłam cię, żeś zamilkł? — szepnęła po pewnym czasie. - -— Bałem się przerywać milczenie, mogłaś myśleć wtedy o nader wielkich rzeczach. - -— Bądź pewnym, że o daleko większych, niźli twoja ironia może dosięgnąć. - -— Równocześnie zrobiłaś, Mela, dwa interesy, mnie dałaś szczutka i sama się pochwaliłaś. - -— A chciałam tylko jedno — powiedziała z uśmiechem. - -— Mnie uderzyć, prawda? - -— Tak i zrobiłam to z przyjemnością. - -— Ty mnie bardzo nie lubisz, Mela? — pytał trochę dotknięty. - -— Nie, Moryc — kręciła głową i uśmiechała się złośliwie. - -— Ale mnie i nie kochasz? - -— Nie, Moryc. - -— My robimy ładny kawałek flirtu — powiedział, zirytowany tonem jej odpowiedzi. - -— Pomiędzy kuzynami powinno to uchodzić, bo do niczego nie obowiązuje. - -Przystanęła, aby dać kilka groszy jakiejś kobiecie okręconej w łachmany, stojącej pod parkanem z dzieckiem na ręku i głośno żebrzącej. - -Moryc spojrzał drwiąco, ale sam prędko wydobył jakiś pieniądz i dał. - -— I ty dajesz biednym? — zdziwiła się - -— Pozwoliłem sobie na taką miłosierną operację, bo miałem akurat fałszywą złotówkę — zaczął się śmiać serdecznie z jej oburzenia. - -— Ty się z cynizmu już nie wyleczysz! — szepnęła, przyśpieszając nieco kroku. - -— Mam jeszcze czas i żebym miał jeszcze sposobność i takiego, jak ty, doktora… - -— Do widzenia, Moryc. - -— Szkoda, że już. - -— Ja nie żałuję zupełnie. Będziesz dzisiaj w kolonii? - -— Nie wiem, ponieważ w nocy wyjeżdżam z Łodzi. - -— Wstąp, kłaniaj się paniom ode mnie i powiedz pani Stefanii, że będę u niej w sklepie jutro przed południem. - -— A dobrze, ale za to ty kłaniaj się ode mnie pannie Rózi i powiedz Müllerowi także ode mnie, że jest błazen. - -Uścisnęli sobie ręce i rozeszli się. - -Moryc obejrzał się za nią, gdy już wchodziła do bramy pałacu Mendelsohnów i szedł do miasta. - -Słońce już przygasało i zsuwało się za miasto, rozkrwawiając tysiące szyb łunami zachodu. Miasto cichło i przypłaszczało się w mrokach wieczoru; tysiące domów i dachów zlewało się coraz bardziej w jedną szarą, olbrzymią, zagmatwaną masę, pociętą kanałami ulic, w których zaczynały się palić nieskończone linie świateł gazowych, tylko kominy fabryk, co niby las potężnych pni czerwonych, wznosiły się nad miastem i zdawały się drgać i kołysać na jasnym tle nieba, płonęły jeszcze zorzami zachodu. - -— Wariatka! Ja bym się z nią ożenił „Grünspan, Landsberger i Welt”, byłaby solidna spółka; trzeba o tym pomyśleć — szepnął Moryc, uśmiechając się do tego interesu. - - - -VII - -— Co się stało Morycowi dzisiaj? — myślała Mela, wchodząc do wielkiego, dwupiętrowego domu narożnego, nazwanego pospolicie pałacem Szai. — Prawda, przecież ja mam pięćdziesiąt tysięcy rubli posagu, musi być w złych interesach i stąd ta gwałtowna czułość. - -Nie mogła już myśleć więcej, bo wybiegła naprzeciw niej do przedpokoju jej najserdeczniejsza przyjaciółka, Róża Mendelsohn, nieznacznie utykając na prawą nogę. - -— Miałam już posłać po ciebie powóz, bo nie mogłam się doczekać. - -— Odprowadził mnie Moryc Welt, szliśmy wolno, prawił mi komplementa, no i tam dalej. - -— Żydziak — rzuciła pogardliwie Róża, rozbierając ją i ciskając lokajowi kapelusz, rękawiczki, woalkę, okrycie, w miarę, jak zdejmowała to z Meli. - -— Przesyła ci ukłony bardzo uniżone. - -— Głupi! Myśli, że go poznam na ulicy, jak mi się będzie kłaniał. - -— Nie lubisz go? — pytała, przygładzając powichrzone włosy przed wielkim zwierciadłem, stojącym pomiędzy dwiema olbrzymimi sztucznymi palmami, w jakie cały przedpokój był ozdobiony. - -— Nie cierpię, bo ojciec chwalił go któregoś dnia przed Fabciem, a zresztą i Will go nie cierpi. Piękna lala! - -— Wilhelm jest? - -— Są wszyscy i wszyscy się nudzą, oczekując na ciebie. - -— A Wysocki? — zapytała ciszej i trochę niepewnie. - -— Jest i przysięga, że mył się cały przed samą wizytą. Słyszysz, cały. - -— Przecież nie będziemy sprawdzać… - -— Musimy wierzyć na słowo — przygryzła usta. - -Ujęły się pod ręce i szły przez szereg pokojów, zalanych mrokiem nadchodzącego wieczoru, umeblowanych z nadzwyczajnym przepychem. - -— Co robisz, Róża? - -— Nudzę się i udaję przed gośćmi, że mnie bawią, a ty? - -— Nic nie udaję przed nikim i także się nudzę. - -— Okropne życie! — szepnęła Róża z westchnieniem. — I dokąd się to ma ciągnąć? - -— Ty wiesz najlepiej dokąd, do śmierci chyba. - -— Ach, co ja bym dała, żebym się mogła zakochać, co ja bym dała. - -— Siebie i miliony w dodatku. - -— Chciałaś powiedzieć: miliony i siebie w dodatku — powiedziała cierpko a drwiąco. - -— Róża! — szepnęła Mela z wyrzutem. - -— No, cicho, cicho! — ucałowała ją serdecznie. Weszły do niewielkiego pokoju, zupełnie czarnego, bo meble, obicia ścian, portiery, wszystko było pokryte czarnym pluszem lub czarną, matową farbą. - -Pokój robił wrażenie kaplicy przedpogrzebowej. - -Dwóch, zupełnie nagich, przegiętych w tył olbrzymów, z ciemnego brązu, unosiło w herkulesowych rękach, nad głową wielkie gałęzie dziwacznie poskręcanych storczyków, o kryształowych białych kwiatkach, z których mżyło na pokój elektryczne światło. - -Na czarnych kanapkach i fotelikach niskich siedziało kilka osób w milczeniu i w najswobodniejszych pozach, a nawet jeden z mężczyzn leżał na dywanie, pokrywającym całą posadzkę; dywan był także czarny, miał tylko w środku wyhaftowany olbrzymi bukiet czerwonych storczyków, które, niby potworne, dziwaczne, powyginane robaki, zdawały się pełzać po pokoju. - -— Will, na przywitanie Meli mógłbyś wywrócić koziołka — zawołała Róża. - -Wilhelm Müller, olbrzymi jasnowłosy drab, w obcisłym kostiumie cyklisty, podniósł się z fotelu, rzucił na dywan, przekręcił się trzy razy w powietrzu z wprawą gimnastyka zawodowego i stanął na środku pokoju, kłaniając się po cyrkowemu. - -— Brawo, Müller! — zawołał leżący na dywanie pod oknem, zapalając papierosa. - -— Mela, chodź mnie pocałować — mówiła rozrośnięta panna, leżąca na niskim, biegunowym krześle, leniwie nadstawiając policzek. Mela ją pocałowała i usiadła na kanapce obok Wysockiego, który, pochylony nad małą, szczupłą, różową blondynką, trzymającą nogi na taburecie, szeptał po cichu i co chwila otrzepywał klapy, chował w głąb rękawów dość brudne mankiety, wykręcał energicznie wąsiki blond i dowodził: - -— Z punktu właśnie feministycznego nie powinno być żadnych różnic prawnych pomiędzy kobietą a mężczyzną. - -— No tak, ale ty Mieciek jesteś nudny! — skarżyła się żałośnie blondynka. - -— Nie witasz się ze mną, Mieciek! — szepnęła Mela. - -— Przepraszam panią, panna Fela właśnie nie da się przekonać. - -— Wysocki płaci podwójną karę: Meli powiedział pani, a Feli panna, płać Mieciek! — wołała Róża, przyskakując do niego. - -— Zapłacę, Róża, zaraz zapłacę — zaczął się rozpinać i szukać po wszystkich kieszeniach. - -— Mieciek, nie rozpinaj no się zupełnie, to nie jest zabawne — szczebiotała Fela. - -— Ja za ciebie zapłacę, jeśli nie masz pieniędzy. - -— Dziękuję ci Mela, pieniądze mam, byłem dzisiaj w nocy wzywany do chorego. - -— Róża, dlaczego ja się potrzebuję nudzić? — jęknęła Toni z fotelu biegunowego. - -— Will, zabaw Toni, słyszysz, próżniaku! - -— Nie chcę, muszę się przeciągnąć, bo mnie krzyż boli. - -— Dlaczego ciebie boli krzyż? - -— Toni, jego z tych samych powodów boli krzyż, co ciebie — śmiała się Fela. - -— Trzeba go wymasażować. - -— Ja bym chciała mieć twoją fotografię, Will, ty dzisiaj mocno wyglądasz — szepnęła Róża, w jej szarych wielkich oczach zaczęły skrzyć się zielonawe błyski, przygryzła usta bardzo szerokie i wąskie, co niby kresa czerwona przecinały jej twarz długą, biało-przeźroczystą, okoloną nimbem najczystszej miedzi, włosami rozdzielonymi na środku głowy i zaczesanymi na skronie i na uszy, że tylko ich różowe końce migotały olbrzymimi szafirami, oprawnymi w brylanty. - -— Fotografujcie mnie w takiej pozie — wołał, kładąc się w znak na dywanie i z rękami podwiniętymi pod głowę leżał w całej swojej długości, śmiejąc się dźwięcznym, wesołym śmiechem. - -— Siądźcie dziewczynki obok mnie! Chodźcie sikorki! - -— On jest zupełnie dzisiaj ładny — szepnęła Toni, pochylając się nad jego jasną, młodą, typowo niemiecką twarzą. - -— On jest młody — wołała Fela. - -— Wolisz Wysockiego? - -— Kiedy Wysocki ma takie cienkie nogi. - -— Cicho, Fela, nie gadaj głupstw. - -— Dlaczego? - -— No, wprost dlatego, że nie wypada. - -— Moja Róża, dlaczego nie wypada? Ja wiem, co mężczyźni opowiadają o nas, mnie wszystko Bernard mówi, on mi opowiadał taki jeden zabawny kawał, że umierałam ze śmiechu. - -— Powiedz go Fela — szepnęła Toni, ziewając z nudów. - -— Mała, jak opowiesz przy mnie, to ci już nigdy nic nie opowiem — zaoponował Bernard, leżący na dywanie. - -— On się wstydzi! ha, ha, ha! — zerwała się z kanapki, zaczęła biegać po pokoju jak wariatka, przewracała sprzęty, zataczała się na Tonię. - -— Fela, co ty wyrabiasz? - -— Ja się nudzę. Róża, ja się wściekam z nudów. - -Usiadła na stosie pluszowych, czarnych poduszek, jakie jej podsunął lokaj. - -— Skąd ty, Wilu, masz tę szramę? — pytała, wodząc palcem długim i cienkim po czerwonej prędze przecinającej mu twarz od ucha do małych rozstrzępionych wąsików. - -— Od szabli — odpowiedział, usiłując złapać jej palec zębami. - -— O kobietę? - -— Tak. Niech Bernard opowie, on mi sekundował tak głośno, że wszystkie bumsy berlińskie wiedziały o tej sprawie. - -— Powiedz Bernard. - -— Dajcie mi spokój, nie mam czasu — mruknął Bernard, przewrócił się z boku na wznak i patrzył w sufit, po którym leciały za złotym wozem Aurory gromady nagich, skrzydlatych nimf; palił papierosa za papierosem, które mu podawał i zapalał stojący w drzwiach lokaj, ubrany w czerwoną francuską liberię — zresztą to sprawa za bardzo skandaliczna. - -— Will, umawialiśmy się przecie, zawiązując nasze zebranie, że mamy mówić sobie wszystko, wszystko — mówiła Toni, przysuwając się bliżej z fotelem. - -— Mów, Wilhelm, wyjdę za ciebie za mąż w nagrodę — rozśmiała się dziwnie. - -— A ja bym cię wziął, Róża, ty masz w sobie grubego diabła. - -— I jeszcze grubszy posag — rzuciła drwiąco. - -— Kiedy to takie nudne! Will, zrób świnię, mój drogi, zrób świnię! — jęczała Toni, przeciągając się w fotelu z taką siłą, aż wielki guzik, imitujący kameę, oderwał się jej od stanika. - -Czuła się tak znudzoną bezbrzeżnie, że żałosnym głosem prosiła wciąż uparcie, jak dziecko: - -— Zrób świnię, Will, zrób świnię! - -Wilhelm stanął na czworakach, wygiął grzbiet i zaczął w krótkich, sztywnych podskokach, doskonale imitujących ruchy starej świni, oblatywać pokój, pokwikując od czasu do czasu. - -Tonia zanosiła się szalonym śmiechem. Róża klaskała w dłonie z całych sił, a Fela biła piętami o dywan i trzęsła się z radości. Krótkie jej włosy rozplatały się i niby jasną wiechą zakryły jej twarz różową, rozbawioną niesłychanie. - -Mela rzucała poduszkami w Müllera, również porwana ogólną wesołością, a Müller po każdym uderzeniu podskakiwał, wyrzucał zabawnie tylnymi nogami i kwiczał przeciągle, wreszcie zmęczony zaczął się wypałączonym grzbietem czochrać o nogi Róży, wreszcie położył się na środku dywanu, wyciągnął nogi i zupełnie niby świnia zmęczona chrząkał, mruczał i pokwikiwał jak przez sen. - -— Nieporównany! Wyborny! — wołały z uniesieniem rozbawione panny. - -Wysocki wytrzeszczonymi oczami, zdumiony przypatrywał się po raz pierwszy tej cyrkowej zabawie znudzonych milionerek; zapomniał strzepywać klapy, nie wciskał mankietów w rękawy, nie kręcił wąsików, tylko wodził oczami po twarzach kobiet i mruknął z obrzydzeniem: - -— Błazen. - -— Z jakiego punktu? — zapytała Mela, która najpierw się uspokoiła. - -— Ze wszystkich ludzkich punktów — odpowiedział twardo i podniósł się, oglądając za kapeluszem, w który Fela próbowała wsadzić obydwie nogi. - -— Uciekasz, Mieciek? — pytała zdumiona jego surowym spojrzeniem. - -— Muszę iść, bo muszę się wstydzić tego, że jestem człowiekiem. - -— François, otworzyć wszystkie drzwi, bo obrażone człowieczeństwo wychodzi — wołał drwiąco Bernard, który przez cały czas popisów Müllera leżał najspokojniej i palił papierosy. - -— Róża, Mieciek się obraził i chce wyjść, nie pozwól mu. - -— Mieciek, zostań! Co ci się stało? dlaczego? - -— Dlatego, że ja nie mam czasu, przyrzekłem komuś, że przyjdę — tłumaczył się miękko, usiłując ściągnąć swój biedny cylinder z nóg Feli. - -— Mieciek, zostań, proszę cię bardzo, przecież obiecałeś mnie odprowadzić do domu — szeptała gorąco Mela i bladą jej twarz pokrył rumieniec wzruszenia. - -Pozostał, ale siedział chmurny i nawet nie odpowiadał na drwiące uwagi Bernarda, ani na burszowskie dowcipy Müllera, który znowu się położył u nóg Róży. - -Zapanowała zupełna cisza. - -Elektryczność drgała w kryształowych kwiatach i mżyła błękitnawym pyłem światła na pokój, na matowe czarne ściany, z których, niby błękitne oczy, patrzyły cztery włoskie akwarele, oprawne w aksamitne czarne ramy, zawieszone na jedwabnych sznurach, na te znudzone próżniactwem głowy, co żółtawymi plamami odcinały się od czarnego tła ścian i mebli, skrzyły się na ozdobach pianina z zielonawego brązu, stojącego w jednym rogu, które z odkrytą klawiaturą było podobne do jakiegoś potworu, połyskującego długimi, żółtawymi kłami. - -Przez zamknięte okiennice wewnętrzne i zapuszczone ciężkie czarne portyery, nie dochodziły z miasta żadne głosy, prócz huczącego, słabego szmeru i drgań bezdźwięcznych, co niby ledwo wyczute bicie pulsu rozlewały się po pokoju. - -Dym, jaki ustawicznie puszczał kłębami Bernard, snuł się sinawym, rzadkim obłokiem, przysłaniał złoty wóz Aurory i nimfy nagie, niby najcieńszą bengaliną, opadał, czepiał się ścian i darł się w długie włókna o plusze i wypływał do dalszych pokojów drzwiami, w których, niby ostry krzyk w tej czarnej symfonii, czerwieniła się jaskrawo liberia lokaja, gotowego na każde skinienie. - -— Róża, ja się nudzę, ja się śmiertelnie nudzę zajęczała Toni. - -— A ja się bawię wesoło — zaczęła wołać Fela, podrzucając nogą cylinder Miecia. - -— Ja się bawię najlepiej, bo wcale nie potrzebuję zabawy — powiedział ironicznie Bernard. - -— François, każ dawać herbatę! — rzuciła Róża. - -— Róża, nie chodź, ja ci dokończę kawał. - -Uniósł się na łokciu i szeptał, całując raz po raz różowy koniec ucha. - -— Nie ugryź mi kolczyka! Za mocno! Masz takie gorące usta! — szeptała, przechylając głowę ku niemu, zagryzła usta, a spod przymkniętych, ciężkich, sinawych powiek zaczęły się skrzyć zielonawe błyski. - -— Ze strachu zaczął się żegnać — szeptał głośniej Will. - -— Cóż to — on katolik? - -— Nie, ale co to szkodzi się zabezpieczyć. - -Wysłuchała reszty kawału i nie roześmiała się znudzona. - -— Wilhelm, ty jesteś dobry, kochany — mówiła, głaszcząc go po twarzy — ale twoje anegdoty są za bardzo berlińskie, nudne i głupie. Ja zaraz przyjdę, a tymczasem może Bernard co zagrasz. - -Bernard powstał, pchnął nogą taburet do pianina i zaczął ze wściekłą brawurą grać trzecią figurę kadryla. - -Ocknęli wszyscy z milczenia i nudy. - -Wilhelm podniósł się i zaczął tańczyć trzecią figurę z Felą, tańczyli kontredansa z zacięciem kankana, włosy Feli trzęsły się jak pęk słomy na wichurze, zasłaniały jej oczy, opadały aż na brodę, fruwały za nią, odgarniała je ręką i tańczyła do upadłego. - -Toni leżała w fotelu i znudzonym wzrokiem goniła za ruchami Willa. - -Lokaj ustawiał z boku małe, hebanowe stoliczki, inkrustowane wytwornie perłową masą i kładł zastawę do herbaty. - -Róża przeciągnęła się leniwie i utykając, i kołysząc szerokimi biodrami, szła ku drzwiom i zatrzymała się chwilę przy Wysockim, który półgłosem mówił: - -— Słowo pani daję, że to nie dekadencja, to jest zupełnie co innego. - -— Cóż to jest zatem? — pytała Mela, przytrzymując Wysockiemu ręce, żeby nie mógł otrzepywać się i wpychać mankietów. - -— Ja bym chciała być dekadentką. Mieciek, czy ja mogę być dekadentką? Mieciek, ja chcę być dekadentką, bo ja się nudzę — wołała Toni. - -— To jest tylko próżniactwo, pochodzące ze zbytku czasu i zbytku pieniędzy! Nuda jest chorobą bogaczów. Ty, Mela, nudzisz się, Róża się nudzi, Toni się nudzi, Fela się nudzi, no i z wami nudzą się te dwa bałwany, a poza wami połowa córek i żon milionerów nudzi się. Wszystko was nudzi, bo wszystko mieć możecie, co kupić można. Was nic nie obchodzi, chcecie się tylko bawić, a najszaleńsza zabawa kończy się również nudą. Z punktu socjalnego… - -— Mieciek, ale ty o mnie źle nie myślisz? — przerwała, gładząc mu ręce. - -— Nie robię wyjątków, zresztą tak samo należysz do rasy zdegenerowanej, ze wszystkich ras najbardziej odbiegłej od natury, a to się mści na was samych. - -— Słuchaj go, Mela, a on ci uczenie będzie dowodził ze wszystkich znanych sobie punktów, że największą zbrodnią na świecie jest posiadać majątek. - -— Usiądź, Róża przy nas. - -— Zaraz przyjdę, zajrzę do ojca. - -Wyszła i z przedpokoju już oświetlonego elektrycznymi żyrandolami poszła na górę do gabinetu ojca, w którym było prawie ciemno. - -Szaja Mendelsohn, okryty w rytualne szaty do modlitwy, z obnażoną lewą ręką, okręconą paskami, siedział na środku pokoju, modlił się półgłosem i pochylał poważnie. - -W dwóch oknach stało dwóch starych, z siwymi brodami śpiewaków bóżniczych, okrytych w takie same rytualne zasłony, w białe i czarne pasy i wpatrzeni w ostatnie różowe brzaski dnia, jakie się barwiły na szarym tle nieba, kiwali się ustawicznie, śpiewając jakąś dziwnie namiętną i dziwnie smętną psalmodię. - -Głosy były nabrzmiałe skargą i bólem i niby głosy trąb miedzianych, brzmiały wrzaskliwą żałością, to huczały głuchą rozpaczą, wybuchały jękiem beznadziejnym, wznosiły się krzykiem ostrym, przejmującym, który długo drgał w ciszy mieszkania; to znowu zniżali głosy do szeptu i płynęła długa, słodka, melodia, jakby fletów śpiewających w wielkiej ciszy ogrodów kwitnących, wśród cieniów, dyszących aromatami ambry, w półśnie pełnym ekstatycznych marzeń miłości, przez które wiły się akcenty wyraźne tęsknot i westchnień, jakby do palmowych ogrodów Jeruzalem, do pustyni smutnych i nieobjętych, do palących żarów słońca, do ojczyzny straconej, a tak kochanej. - -Pochylali się coraz rytmiczniej, oczy im gorzały ekstazą i długie, siwe brody trzęsły się ze wzruszenia. Porywały ich własne głosy i te rytmy śpiewów, co się rozlewały z ich piersi na pusty, cichy, omroczony pokój i łkały, prosiły, błagały, drgały skargą przepojoną niedolą i sławiły dobroć i moc Pana nad Pany. - -Poza oknami panowała cisza. - -Wielkie koszary robotnicze po drugiej stronie ulicy, wprost okien gabinetu, zaczęły błyskać światłami na wszystkich piętrach, a z drugiej strony okien, bo gabinet był w narożniku, czernił się park zbitą gęstwą świerków, które przedzielały pałac od fabryk i bieliły się w zmroku, pomiędzy niskimi krzewami gazonów płaty nieroztopionego jeszcze śniegu. - -Na wprost Szai, siedzącego w pośrodku, było wielkie narożne okno, którym leciały jego spojrzenia i zaczepiały się o olbrzymie kontury fabryk, najeżone kominami i narożnikami, podobnymi do baszt średniowiecznych. - -Szaja modlił się gorąco, ale nie mógł ani na chwilę oderwać wzroku od tych murów potężnych, zlewających się coraz bardziej z nocą nadchodzącą; widać było w dali jej ciemny płaszcz, otulający miasto i jej pogodną, cichą twarz, patrzącą milionami gwiazd. - -Śpiew ciągnął się do zupełnej nocy. - -Śpiewacy zapakowali modlitewne szaty w aksamitne worki, na których lśniły się wyszyte złotem jakieś hebrajskie zgłoski. - -— Masz, Mendel, rubla! - -Dał mu srebrny pieniądz, który śpiewak oglądać zaczął troskliwie pod oknem. - -— Zobacz, to jest prawdziwy rubel! A tobie, Abraam, to ja zapłacę dzisiaj tylko siedemdziesiąt pięć kopiejek, tobie się dzisiaj nie chciało, tyś symulował śpiewanie. Chciałeś oszukać mnie i Pana Boga? - -Śpiewak popatrzył pełnymi łez i ekstazy oczami na Szaję, wziął rulon miedziaków, rzekł cicho pozdrowienie i wyszedł bez szelestu. - -Róża cały czas stała przy drzwiach i słuchała tych śpiewów z takim uczuciem, że co chwila powstrzymywała się, aby nie parsknąć śmiechem. - -Skoro tylko wyszli śpiewacy, nacisnęła guzik i światło elektryczne zalało pokój. - -— Róża! - -— Potrzeba ci czego? — pytała, siadając na poręczy fotelu, przy ojcu. - -— Nie. Twoje goście przyszły. - -— Są wszyscy. - -— Bawią cię dobrze? - -Zaczął głaskać ją po włosach. - -— Nie bardzo. Nawet Müller nudny dzisiaj. - -— Czemu ich trzymasz, przecież my możemy mieć gości wesołych. Chcesz, to ja Stanisławowi dam notę, żeby poszukał; w Łodzi nie brak ludzi wesołych. Po co się masz nudzić za własne pieniądze. A Wysocki, co to za człowiek? - -— Doktor, to taki inny, zupełnie nie łódzki człowiek, on ma arystokratyczną rodzinę, jego matka jest z hrabiów, on ma herby. - -— Tylko nie ma ich na czym nosić. Podoba ci się? - -— Dosyć, bo jest niepodobny do naszych i bardzo uczony. - -— Uczony? - -Pogładził wspaniałym ruchem brodę i słuchał uważniej. - -— On napisał książkę, za którą mu jakiś uniwersytet w Niemczech dał złoty medal. - -— Duży medal? - -— Nie wiem. - -Zżymnęła pogardliwie ramionami. - -— My do szpitala będziemy potrzebować doktora, ja bym go wziął, jak on taki uczony. - -— Dużo płacisz? - -— Płacę. Ale tu nie o to chodzi, miałby dużą praktykę i służyłby w mojej firmie, to samo warte pieniądze. Powiedz mu, niech jutro przyjdzie do kantoru. Ja lubię pomagać ludziom uczonym. - -— Kazałeś Stanisławowi zaprosić do nas Borowieckiego? - -— Róża, ja ci mówiłem, że Borowiecki jest człowiek Bucholca, a ja Bucholcowi i wszystkiemu, co jest jego, życzę wszystkich nieszczęść. Niech on zbankrutuje i pójdzie służyć. Ja przez tego złodzieja, przez tego Szwaba, co on do Polski psami przyjechał i na nas zrobił pieniądze, niech on zmarnieje do dziesiątego pokolenia, ja przez niego chory jestem ciągle, mnie serce boli, on mnie ciągle okrada. A ten Borowiecki, to jego jest najgorszy Szwab! — wykrzyknął z nienawiścią. - -— Ale przecież to Polak. - -— Polak, ładny Polak, co jak zaczął drukować swoje bojki, to mi połowę towaru zwrócili z Rosji, powiedzieli, że paskudztwo, że Bucholca lepszy. To Polak tak robi! on psuje handel, on tym głupim chamom daje takie desenie i kolory, coby je wzięła każda hrabina, po co to? na co? Co ja straciłem przez niego! co straciłem, co stracili nasi. Przez niego co stracili te biedne tkacze! on zjadł starego Fiszbina, on zjadł trzydzieści innych firm. Ty mi nie mów o nim, bo mnie wszystko w środku boli, jak sobie ich przypomnę. On jest gorszy od najgorszego Niemca, bo jeszcze z Niemcem można pohandlować, a on jest pan, on jest wielki dziedzic! — plunął z pogardą i nienawiścią. - -— Przysłać ci herbatę? - -— Pojadę do Stanisława na herbatę, zawiozę Julci zabawki, które mi dzisiaj przysłali z Paryża. - -Róża pocałowała ojca w policzek i wyszła. - -Szaja się podniósł, zakręcił światło, bo lubił oszczędzać na wszystkim i chodził po ciemnym zupełnie pokoju. - -Chodził i myślał o wiecznej swojej zmorze — o Bucholcu. - -On go nienawidził całą potęgą żydowskiego fanatyzmu; nienawidził, jako fabrykanta-współzawodnika, którego nie mógł przewyższyć niczym. - -Bucholc zawsze i wszędzie był pierwszym i tego mu właśnie nie mógł darować Szaja, on, który się czuł pierwszą firmą łódzką, który był przewodnikiem tej masy żydowskiej, jaka go otaczała bałwochwalczym uwielbieniem, miłością i czcią nędzarzy, zahipnotyzowanych milionami, jakie rosły w jego rękach z szybkością lawiny śnieżnej. - -Przed czterdziestu laty, pamiętał dobrze te czasy, gdy Bucholc szedł już do milionów, on zaczynał karierę jako subiekt jakiegoś nędznego kramu na Starym Mieście ze specjalnością nawoływania i ciągnięcia kupujących, odnoszenia paczek do domów, uprzątania czasami sklepu i trotuaru przed nim. Wystawał całe miesiące na trotuarze, żarty przez mrozy, moczony przez deszcze, palony przez skwary, popychany przez przechodniów, zawsze prawie głodny i obdarty, zawsze ochrypnięty od nawoływań, bez pieniędzy, sypiający za rubla miesięcznie w jakiejś strasznej norze nędzy żydowskiej, jakich pełno po miastach. - -Potem zniknął nagle z trotuaru, na którym żył. - -Zjawił się po paru latach nieobecności na bruku łódzkim i nikt go nie poznał. - -Przyjechał z trochą pieniędzy i zaczął prowadzić interes na własną rękę. - -Uśmiechnął się w tej chwili z politowaniem do tamtych czasów, przypomniał sobie ten nędzny wóz, którym rozwoził towar po wsiach okolicznych, tego konia, którego pasał nad drogami, albo w zbożach chłopskich, tę stałą, okropną, nędzę, jaka go wciąż żarła, bo z pięćdziesięciu rubli kapitału, wliczając w to wóz i konia, musiał żywić siebie, konia, żonę i dzieci. - -Potem te pierwsze warsztaty tkackie, jakie założył, te tysiące drobnych oszustw na wadze surowego materiału, jaki wydawał tkaczom, biorącym robotę do domu, na miarze, na własnym i swej rodziny żołądkach, na wszystkim — nim zaryzykował wydzierżawić jakąś opuszczoną fabryczkę. - -On pierwszy, gdy mu iść zaczęło, pozaprowadzał agentów po miasteczkach, sam nie spał, nie jadł, nie żył, robił tylko i oszczędzał. - -On pierwszy dawał na kredyt każdemu kto tylko chciał i sam zaczął obracać kredytem, bo Bucholc i niemieccy fabrykanci łódzcy posługiwali się na stary sposób — gotówką. - -On pierwszy rozpoczął robić tandetę, obniżać jakość produkcji łódzkiej, która do jego czasów cieszyła się dobrą opinią. - -On prawie pierwszy wprowadził, rozwinął i udoskonalił cały system wyzysku wszystkich i wszystkiego. - -Po pożarze, jaki go dotknął, postawił własną fabrykę na tysiąc ludzi. Stanął na fundamentach. - -A szczęście szło za nim nieodstępnie; dziesiątki tysięcy, setki, miliony zaczęły płynąć ze wszystkich stron do jego kas; szły z pańskich dworów, z chałup chłopskich, z przeżartych brudem miasteczek, ze stolic, ze stepów, z gór odległych, płynęły coraz szerszymi strumieniami i Szaja rósł i potężniał. - -Tracili inni, umierali, padali przez nieszczęścia i klęski ogólne, Szaja stał twardo, ciągle stare pawilony paliły się, a nowe i potężniejsze powstawały i ssały coraz potężniej ziemię, materiały, ludzi, mózgi, konkurentów i przerabiały to wszystko na miliony dla Szai. - -Bucholc zawsze był większym, nie mógł go prześcignąć. - -Szaja rósł i wstawała w nim coraz silniejsza żądza pokonania Bucholca, on każdego rubla, jakiego zarobił tamten, liczył za ukradziony i wydarty sobie, żył tą chimeryczną nadzieją, że go przerośnie, że przerośnie wszystkich, że ujrzy się tak wielkim nad Łodzią, jak ten komin potężny od maszyn głównych, który potworną sylwetką majaczył teraz w nocy, że zostanie królem tej Łodzi. - -Bucholc wciąż był pierwszym, z nim się liczyła opinia kraju, jego słowo równało się monecie brzęczącej, u niego szukano rady i inicjatywy w wielu kwestiach ogólniejszych, jego towary miały najlepszą markę, jego otaczał pewien szacunek, gdy tymczasem Szaję, nawet równi mu szwindlami, obrzucali pogardą i nienawiścią. - -Szaja nie mógł tego zrozumieć, zdawało mu się, że Bucholc obdziera go nie tylko z pieniędzy, ze wszystkiego, czego pragnął dla siebie, obdziera go z zaszczytu panowania nad tym morzem kominów. - -Nienawidził go za to jeszcze więcej. - -Chodził wciąż po ciemnym pokoju, spoglądał przez szyby na fabryki, to na domy robotników, oświetlone, jak latarnie, i przystanął. Założył okulary i zaczął patrzeć na trzecie piętro domu, stojącego wprost pałacu, w trzy mocno oświetlone okna, poza którymi migotały czarne sylwetki ludzi. - -Otworzył lufcik i słuchał. - -Drżący głos skrzypiec śpiewał jakiegoś sentymentalnego walca, wtórowała mu jękliwie wiolonczela, to muzyka cichła, a natomiast wybuchał gwar kilkunastu głosów i śmiech rozlewał się kaskadą bujną na cichą ulicę razem z brzękiem szklanek i talerzy. - -Bawiono się wesoło. - -Szaja nacisnął guzik elektryczny na lokaja. - -— Kto tam mieszka? — zapytał ostro, wskazując na okna. - -— Zaraz się dowiem, jaśnie panie. - -— Ja jestem chory, a oni się bawią! Za co oni się bawią? Skąd oni mają na zabawę? — myślał zirytowany, nie mogąc oderwać wzroku od tych okien. - -— Dom E, trzecie piętro, pięćdziesiąty szósty numer, mieszka tam Ernest Ramisz, majster z piątej sali tkackiej — recytował prędko lokaj. - -— Dobrze. Pójdziesz i powiesz, żeby przestali grać, bo ja spać nie mogę, że ja sobie nie życzę, coby oni się bawili. Każ konie założyć. Ernest Ramisz, musi za dużo brać, kiedy go stać na zabawy — powtarzał, wrażając sobie w pamięć to nazwisko. - - - -VIII - -— Przyjadę w tej chwili. Do widzenia — odpowiadał ze złością Borowiecki do telefonu, bo Lucy go prosiła, aby natychmiast przyjechał do lasku Milscha, gdyż ma niesłychanie ważny interes. - -— Na taki czas jechać do lasku! Wariatka, jak Boga kocham — szeptał ze złością. - -Od szóstej bowiem siedział w kantorze, nie miał ani chwili wolnego czasu, chodził do fabryki pilnować drukowania nowych deseni, jeździł do centralnego biura w kwestii nadużyć, jakie Bucholc odkrył w głównym magazynie, latał, pisał, wydawał tysiące poleceń, tysiące spraw kotłowało mu się w mózgu, tysiące ludzi czekało na jego dyspozycje, setki maszyn oczekiwały rozkazów, kłócił się z Bucholcem, był zdenerwowany do tego kilkudniowym oczekiwaniem na telegram od Moryca, jak stoi bawełna, był zmęczony pracą, tym strasznym, codziennym jarzmem, jakie, wyręczając Knolla, wziął na swój kark, ogłuszony rozmiarami i ilością interesów, jakie musiał prowadzić, a tu jeszcze ta wariatka woła go gdzieś za miasto, na schadzkę. - -Irytował się coraz bardziej. - -Nie miał nawet dzisiaj czasu wypić herbaty, bo Bucholc, chociaż chory, kazał się zanieść do kantoru z fotelem, do wszystkiego się wtrącał, krzyczał na wszystkich i rozsiewał tylko strach i zamieszanie pomiędzy urzędnikami. - -— Panie Borowiecki — zawołał, siedząc z obwiniętymi nogami, w wytartej, futrzanej czapce na głowie i z kijem na kolanach. — Zatelefonuj pan do Marksa, żeby nie dawać ani za rubla towaru Milnerowi w Warszawie. On miał u nas kredyt i za dużo już jest winien, a mam właśnie notę o nim, że bardzo prędko idzie do plajty. - -Borowiecki zatelefonował i przeglądał jakieś potężne kolumny cyfr. - -— Panie Horn! Sprawdź pan ten fracht, tam jest omyłka, kolej pobrała za dużo, musieli z innego numeru taryfy policzyć — zawołał do Horna, który już od kilku dni, to jest od niedzieli, został przeniesiony na żądanie Bucholca z podręcznego kantoru drukarni i blichu do jego osobistego. Horn, bardzo blady, z oczami zaczerwienionymi zmęczeniem i bezsennością, rachował sinymi ustami machinalnie, mylił się, nie mógł skupić uwagi, kolumny cyfr tańczyły mu przed oczami niby kłęb sadzy. - -Ziewał ciągle i znudzonym wzrokiem spoglądał na zegar; czekał z utęsknieniem południa. - -— Tej babie, którą pan protegujesz, niech dadzą dwieście rubli i niech idzie się zapić. Ona cała ze swoimi szczeniakami nie warta pięćdziesięciu! - -— To wydział prawny załatwił tę sprawę? - -— Tak, ona musi nas pokwitować urzędownie. Bauer, dopilnuj tej sprawy, niech się to skończy nareszcie, bo babę jeszcze kto namówi, żeby nas zaskarżyła do sądu. - -Horn pochylił niżej głowę, aby ukryć złośliwy, tryumfujący uśmiech. - -— Pan prezes ma konie w domu? - -— Potrzebne panu, to pan bierz, bierz pan, ile razy potrzeba. Zaraz zatelefonuję do stajni. Kundel, popchnij — krzyknął na lokaja, który popchnął fotel pod telefon, funkcjonujący w obrębie fabryk jego. - -— Stajnia! — krzyknął, dzwoniąc gwałtownie. — Powóz natychmiast do pałacu. Ile razy zażąda koni pan Borowiecki — przyjeżdżać! Bucholc mówi, kundlu! — krzyknął w odpowiedzi telefonistce, zapytującej się kto mówi. - -Lokaj z powrotem przysunął go do biurka i stanął z boku. - -— Horn, siądź pan przy mnie, podyktuję. Pan się prędzej ruszaj, kiedy ja mówię do pana — krzyknął ze złością. - -Horn zagryzł tylko usta, usiadł i pisał po dyktandzie, które mu szybko rzucał Bucholc, nie przestając załatwiać równocześnie innych interesów i krzycząc chwilami: - -— Pan nie śpij! Ja panu nie za spanie płacę — i mocno stukał kijem w podłogę. - -Horna tak to irytowało, taki był zresztą dzisiaj zniecierpliwiony, że z trudem hamował wybuch, wrzał cały. - -Telefon zaczął dzwonić. - -— Baron Oskar Meyer pyta się, czy zastanie za pół godziny pana prezesa? - -— Panie Borowiecki, powiedz mu pan, że nie przyjmuję nikogo, leżę w łóżku. - -Karol odtelefonował natychmiast i słuchał znowu. - -— Czego on jeszcze chce? - -— Mówi, że ma ważny, osobisty interes. - -— Nie przyjmuję! — zakrzyczał. — Baron Oskar Meyer może mieć ważny interes do mojego psa, a nie do mnie. Kundel! Cham! — mruczał w przestankach dyktanda. - -Nie cierpiał bowiem Meyera i kpił najgłośniej w Łodzi z baroństwa, jakie sobie kupił w Niemczech Meyer, dawny jego tkacki robotnik, a dzisiaj fabrykant wyrobów wełnianych, rozporządzający milionami. - -— Spiesz się pan! — zawołał ze złością na Horna. - -— Obu rękami pisać nie umiem. - -— Co to znaczy? - -— Nie mogę prędzej pisać, niż piszę. - -Bucholc dyktował dalej i wolniej nieco, bo Horn, jakby na złość, pisał niesłychanie wolno i coraz mocniej ściągał brwi z gniewu. - -W kantorze zrobiło się cicho. - -Borowiecki już w palcie stał pod oknem i niecierpliwie czekał na konie. - -Urzędnicy, z przykutymi do pulpitów twarzami, pracowali gorączkowo, bojąc się głośniej oddychać lub słowo zamienić ze sobą, ze względu na obecność Bucholca, który wszystkich przejmował strachem, prócz jednego Bauera, starego przyjaciela i powiernika prezesa, tego samego, który musiał zakomunikować tajemnie ową depeszę Zukerowi, jak kombinował Karol. - -Konie wreszcie przyszły i za wychodzącym spiesznie Borowieckim zawołał Bucholc: - -— Zajrzyj pan jeszcze po przyjeździe. - -Nie odpowiedział nic, tylko zaklął po cichu, bo był tak zmordowany robotą i tym wyczekiwaniem denerwującym na depeszę od Moryca, że upadał wprost ze zmęczenia. - -Kazał stangretowi jechać do lasku Milscha. - -Przed starym browarem, olbrzymim budynkiem, na pół zrujnowanym, który, niby trup, leżał już za miastem, kazał zatrzymać konie i zaczekać na siebie. - -Obszedł te opuszczone mury z powybijanymi oknami, bez drzwi, bez bram, z dachami pozapadanymi, ze ścianami porozwalanymi, co się rudą cegłą rozsypywały w grząskie błoto, obszedł jakieś parkany, osłaniające składy i po rozmiękłym zagonie, zapadając po kostki w błoto, wszedł do tak zwanego lasku Milscha. - -— Niech diabli wezmą histeryczki! — klął coraz energiczniej, bo gliniasta, rozmiękła ziemia tak oblepiała mu obuwie, że z trudem wyciągał nogi, — romantyczka jerozolimska! — dodawał ze złością, bo czuł się śmiesznym w tej roli kochanka, zmuszonego po błocie lecieć na schadzkę gdzieś aż na drugi koniec miasta, do lasu, w marcu! - -Dzień był posępny, chmury płynęły nisko nad ziemią i rozsączały się z wolna w drobny, przenikliwy deszcz. Łódź tonęła w brudnych, prawie czarnych oparach i dymach, które leżały niby opona nad miastem, jakby się wspierając na tysiącach kominów. - -Borowiecki przystanął chwilę pod ścianami restauracji letniej, przypierającej do lasu, która teraz była zamknięta, okna miały kagańce okiennic, wielkie werendy były zapchane stołami i krzesłami i drzwi pozabijane deskami, tylko pomiędzy nagimi drzewami, nad żółcącymi się żwirem uliczkami, bieliły się nieposprzątane ławki, zarzucone gnijącymi liśćmi. - -Ciszej było za tą zasłoną, ale że stąd nic nie mógł dojrzeć, zapuścił się w lasek. - -Lasek był nędzny, świerkowy i konał powoli, zabijało go sąsiedztwo fabryk, te niezliczone studnie, wiercone coraz głębiej, które osuszały okoliczne grunta i zabierały drzewom wszelką wilgoć i ta rzeczka odpływów ścieków fabrycznych, co, niby różnokolorowa wstęga przewijała się pomiędzy pożółkłymi drzewami, wsączała rozkład w te potężne organizmy i roztaczała dokoła zabójcze miazmaty. - -Pod osłoną drzew, na dróżkach leżał jeszcze śnieg, a drogą, którą zimą nikt nie jeździł, a chodzili tylko robotnicy z pobliskich wsi, ciągnęły się głębokie ślady stóp, wyciśnięte w zielonawym, przemiękłym śniegu. - -Borowiecki ślizgał się po błocie i po śniegu, potykał się o korzenie drzew i szedł w głąb, nie mogąc nigdzie dojrzeć Lucy. - -Zirytowany bezowocnym poszukiwaniem i zimnem, i tą wilgocią przejmującą, miał już zawrócić do powozu, gdy zza grubszego drzewa, gdzie stała zaczajona, rzuciła mu się na szyję Lucy z taką gwałtownością, że mu zrzuciła kapelusz na ziemię. - -— Kocham cię, Karl! — szeptała, całując go namiętnie. - -Odpowiedział na pocałunek, ale nie rzekł nic, bo mu się chciało kląć ze złości. - -Ujęła go pod ramię i spacerowali tak pomiędzy drzewami, po rozkwaszonym, oślizgłym gruncie. - -Las szumiał jakoś smutnie i głucho i trząsł na nich razem z igłami schnących świerków deszcz, co z szelestem coraz głośniejszym trzepał w gałęzie. - -Lucy rozmawiała niestrudzenie, przeplatając rozmowę pocałunkami i pieszczotliwym, kocim przytulaniem się do niego. Paplała, jak dzieciak, o wszystkim, przeskakiwała z przedmiotu na przedmiot, nie kończąc jednego zdania, zaczynała drugie pocałunkiem. Wybuchała wesołym, szczerym śmiechem za najlżejszym powodem. - -Wyglądała przy tym prześlicznie, w jakimś półwiosennym angielskim kostiumie, w wielkiej futrzanej pelerynie czarnej, z kołnierzem à la Medicis z piór strusich, w ogromnym czarnym kapeluszu, spod którego jej cudowne oczy świeciły się jak dwa szafiry. - -Porywało ją to romantyczne spotkanie z kochankiem. - -Nie chciała się z nim spotkać w mieście, bo pragnęła nadzwyczajności jakiej bądź, pragnęła niepokoju, dreszczu emocji. Wymyśliła więc to spotkanie w lesie i teraz się nim rozkoszowała całą swoją duszą znudzoną, nie zwracając nawet uwagi na milczenie Karola, który odpowiadał zaledwie monosylabami i często spoglądał na zegarek. - -Co ją to obchodziło, był przy niej, czasem oddawał pocałunek tak namiętnie, że aż białawą mgłą zachodziły jej oczy, mogła mu mówić o swojej miłości, mogła mu się rzucać co chwila w ramiona i mogła uczuwać to słodkie zdenerwowanie, przesycone obawą, aby ich kto nie spostrzegł. - -Oglądała się co chwila z przestrachem na wszystkie strony, a gdy drzewa zaszumiały głośniej lub wrony z krzykiem zrywały się z drzew i leciały ku miastu, przytulała się do niego z krzykiem przerażenia i trzęsła się cała, że musiał rozwiewać jej obawy pocałunkami i zapewnieniami, że są zupełnie bezpieczni. - -— Karl, masz rewolwer — zapytała. - -— Mam. - -— Wyjmij, mój złoty, mój jedyny. Widzisz będę się czuć bezpieczniejszą. Nie dałbyś mnie, prawda? — szeptała, przyciśnięta do niego. - -— O, możesz być pewną. Ale czego się boisz? - -— Ja nie wiem czego, ale się bardzo boję, bardzo — i oczy jej biegały szybko po lesie. - -— Tutaj nie ma zbójców, daję ci słowo. - -— Gdzież tam, czytałam niedawno, że w tym lesie zabili powracającego z roboty robotnika, wiem z pewnością, że tutaj zabijają — wstrząsnęła się nerwowo. - -— Bądź spokojną, przy mnie nic ci się złego nie stanie. - -— Wiem, ty musisz być bardzo odważny. Kocham cię, Karl, pocałuj mnie, tylko mocno, mocno. - -Zaczął ją całować. - -— Cicho! — zawołała, odrywając usta od jego ust. — Ktoś woła! - -Nikt nie wołał; las szumiał i pochylał się wolno i automatycznie, wysokie drzewa zdawały się koronami rozmiatać kłęby mgieł, co płynęły z pól coraz chyżej i coraz niklejsze, bo deszcz poczynał padać rzęsisty i sypał się na las niby grube ziarno, i bębnił z łoskotem w blaszane dachy restauracji. - -Karol rozłożył parasol i stanęli pod drzewem, które ich nieco ochraniało. - -— Zamoczysz się, bardzo mi żal, że na taką pogodę jesteś wystawiona. - -— Karl, ja to bardzo lubię. - -Zdjęła rękawiczkę i wystawiła długą, białą rękę na deszcz. - -— Jeszcze się przeziębisz i rozchorujesz. - -— To byłoby dobrze, leżałabym w łóżku i mogłabym ciągle, ciągle myśleć o tobie. - -— Tak, ale ja nie mógłbym cię wtedy widzieć. - -— O, to nie chcę. Już całe trzy dni cię nie widziałam i nie mogłam wytrzymać, musiałam koniecznie z tobą się spotkać. A ty, czy myślałeś o mnie? - -— Musiałem, bo nie potrafiłem myśleć o czym innym. - -— Jak to dobrze. Czy ty mnie jeszcze kochasz, Karl? - -— Kocham, wątpisz? - -— Wierzę ci, że będziesz mnie kochał zawsze. - -— Zawsze. - -Usiłował zmiękczyć głos i twarzy nadać ton szczęśliwości, ale nie bardzo mu się to udawało, bo kamaszki mu przemiękły, miał pełne kalosze wody i błota, a zresztą tyle jeszcze dzisiaj roboty. - -Byli ze sobą z godzinę i zdecydowała się dopiero do powrotu, gdy jej twarz i ręce tak zziębły, że musiał je rozgrzewać pocałunkami, a przy rozstaniu, kiedy zapytał, czy istotnie miała tak ważny interes, o którym telefonowała, rzuciła mu się na szyję. - -— Kocham cię, chciałam ci to powiedzieć, chciałam cię widzieć! - -Odeszła wreszcie i powracała po kilka razy, żeby się raz jeszcze pożegnać i raz jeszcze zapewnić go o swojej miłości i prosić, żeby się nie wychylał z lasu, póki nie wsiądzie do powozu, czekającego w uliczce, obstawionej parkanami. - -Świstawki obiadowe zaczynały przecinać powietrze ze wszystkich stron, gdy się wydostał do powozu i prawie galopem pojechał do kantoru. - -Zastał tylko Bucholca i Horna, bo reszta już się rozproszyła na obiad. - -— Pan za mocno akcentujesz swoje słowa — szeptał Bucholc, wyciągając się w fotelu. - -— Nie umiem inaczej mówić — warczał Horn. - -— Potrzeba, żebyś się pan nauczył, bo ja tego nie znoszę. - -— To mi jest Schwam-drüber, panie prezesie — mówił prawie spokojnie, tylko usta mu drgały nerwowo, a niebieskie oczy pociemniały nagle. - -— Do kogo to pan mówisz? — podniósł nieco głos. - -— Do pana prezesa. - -— Panie Horn, ja pana ostrzegam, bo ja za wiele cierpliwości nie mam, ja panu… - -— Nie potrzebuję wiedzieć, czy pan jest cierpliwy, czy nie, to mnie nie obchodzi. - -— Nie przerywaj pan, kiedy ja mówię, kiedy Bucholc mówi! - -— Nie widzę przyczyny, dlaczego nie może być cicho Bucholc, kiedy Horn mówi. - -Bucholc zerwał się, ale tylko syknął z bólu, gładził przez chwilę okręcone nogi i oddychał ciężko, przykrył powiekami oczy, złość nim trzęsła, ale milczał, bo chciał panować nad sobą. - -Horn, który z całą świadomością i nawet z pewną metodą rozdrażniał go coraz bardziej, złożył księgi, najspokojniej zabrał swoje ołówki, gumy i obsadki, owinął je w papier i schował do kieszeni. - -Robił to wszystko bardzo wolno i spoglądał na Borowieckiego, który zdumiony jego zachowaniem i tą niesłychaną kłótnią, nie wiedział, co zrobić ze sobą. Nie mógł wziąć strony Horna, bo nie wiedział, o co im poszło, a zresztą nie ująłby się i tak za nim, bo więcej go obchodził Bucholc. Patrzał więc zgorszony na Horna, który spokojnie kładł kalosze i uśmiechał się sinymi z irytacji ustami. - -— Pan u mnie miejsca nie masz, ja pana wyrzucam — szepnął Bucholc. - -— Ja sobie robię grubą nieprzyzwoitość z pana i z pańskiego miejsca. - -Wsadził drugi kalosz. - -— Prócz tego, każę cię wyrzucić za drzwi. - -— Spróbuj chamie! — krzyknął, ubierając się spiesznie w palto. - -— Kundel, za drzwi z nim! — szepnął jeszcze ciszej Bucholc, ściskając nerwowo kij. - -— Daj spokój, August, nie próbuj, bo tobie razem z twoim panem nadłamię żeber. - -— Verflucht! Za drzwi z nim! — zakrzyczał. - -— Milczeć, złodzieju! — ryknął Horn, chwytając za jakiś ciężki stołek i gotów był bić, gdyby go był ktokolwiek dotknął. — Milczeć, ty szwabska mordo! ty szakalu! — rzucił stołkiem pod biurko i wyszedł, trzasnąwszy tak silnie drzwiami, aż wszystkie szyby z nich wyleciały. - -Borowiecki wysunął się już przedtem. - -Bucholc opadł z jękiem, nieprzytomny prawie z gniewu, miał tyle tylko sił, że nacisnął guzik elektryczny i przyduszonym, ochrypłym głosem szepnął: - -— Policja. - -Długa cisza zapanowała w pustym kantorze. Lokaj stał bez ruchu, przestraszony i nie wiedział, co robić, patrzył na twarz siną Bucholca i na wykrzywione z bólu usta, który oprzytomniał wreszcie, otworzył oczy, popatrzył na pusty kantor, poprawił się w fotelu i po długiej chwili zawołał łagodnie: - -— August! - -Lokaj podszedł ze strachem, bo jak tylko wołał po imieniu i udawał łagodnego, wtedy był najstraszniejszym. - -— Gdzie pan Horn? - -— Jaśnie pan go wyrzucił, to i poszedł. - -— Dobrze. A gdzie pan Borowiecki? - -— Zajrzał tylko i zaraz wyszedł, musiał iść na obiad, bo już po dwunastej, fabryki dosyć dawno gwizdały na południe — przeciągał umyślnie odpowiedzi. - -— Dobrze. Stań z boku. - -Lokaj drgnął, ale wypełnił rozkaz. - -— Słucham! — rzekł bardzo pokornym głosem. - -— Kazałem ci wyrzucić tego psa, dlaczego nie słuchałeś, co? - -— Jaśnie panie, on sam wyszedł! — zaczął się tłumaczyć ze łzami. - -— Milczeć! — krzyknął i uderzył go z całej siły kijem przez twarz. - -August bezwiednie cofnął się w tył. - -— Stój, chodź bliżej! - -I gdy lokaj pod wpływem strachu znowu się przysunął, przytrzymał go za rękę i potężnie obłożył kijami. - -August nie próbował się nawet wydzierać, odwrócił tylko twarz, żeby ukryć łzy, które mu się strumieniem lały po wygolonych policzkach, a gdy Bucholc przestał go bić, śmiertelnie zmęczony, i leżał w fotelu jęcząc, zaczął obwijać mu nogi we flanele, które się pozsuwały podczas gwałtownych poruszeń. - -Karol tymczasem, nie chcąc być świadkiem awantury, wyniósł się i pojechał na obiad. - -Jadał w tak zwanej „kolonii” na Spacerowej. - -„Kolonię” składało kilkanaście kobiet, Polek, wyrzuconych przez los z różnych części Kraju na bruk łódzki. - -Były to przeważnie rozbitki życiowe: wdowy, eks-obywatelki ziemskie, eks-kapitalistki, eks-panie, stare panny i młode dziewczyny, które przyszły tutaj szukać pracy. Bieda je połączyła i bieda wyrównała pomiędzy nimi różne towarzysko-kastowe nierówności. - -Zajmowały na ulicy Spacerowej całe piętro, urządzone na sposób hotelowy. Korytarz biegł wzdłuż całego mieszkania i kończył się przy wielkim, narożnym pokoju, służącym za wspólną dla wszystkich jadalnię. - -Karol i Moryc jadali tam obiady razem z kilkoma kolegami. - -Przyszedł spóźniony nieco, bo wielki okrągły stół był już obsadzony stołownikami. - -Jedzono pośpiesznie w milczeniu, nikt nie miał czasu na pogawędkę, a wszyscy co chwila podnosili głowy i nadsłuchiwali, czy nie odzywają się już świstawki. - -Karol usiadł obok tej baronowej, która w sobotę przewodniczyła w loży, uścisnął kilka rąk w milczeniu, kiwnął kilka razy głową dalej siedzącym i zabrał się do jedzenia. - -— Horna nie było jeszcze? — zapytał ktoś przez stół pani Łapińskiej. - -— Spóźnia się jakoś dzisiaj — szepnęła. - -— Przyjdzie dopiero wieczorem — poinformowała młoda dziewczyna, z obciętymi krótko włosami, które co chwila odgarniała z czoła. - -— Dlaczego, Kama? - -— Miał dzisiaj zrobić awanturę Bucholcowi i wymówić mu miejsce. - -— Mówił Kamie o tym? — zapytał żywo Karol. - -— Taki plan miał. - -— On nigdy, jak widzę, nie robi nic bez planu — chodząca metoda. - -— Zawzięty Niemczyk! - -— O, pan Sierpiński nazywa Horna Niemczykiem, ciociu! — zaprotestowała Kama. - -— Nie tylko zawzięty, on ma nawet w gniewie metodę. - -— Ba, widziałem go raz, jak u nas w kantorze kłócił się z Müllerem. - -— A ja przed chwilą zostawiłem go w podobnej sytuacji z Bucholcem. - -— Co się stało, panie Karolu? — zawołała żywo Kama i przybiegła do Borowieckiego, zanurzyła mu we włosy swoją drobną, dziecinną jeszcze rączkę i pociągając go za głowę, wołała rozpieszczonym głosikiem: — Ciociu, niech pan Karol powie! - -Kilka głów podniosło się znad talerzy. - -— Przy mnie nic się nie stało jeszcze, a co po moim wyjściu — nie wiem. Szło na ostro. Horn z całą serdecznością przekonywał Bucholca, że jest złodziejem i szwabską mordą. - -— Ha, ha, brawo Horn, dzielny chłopak. - -— Szlachecka krew, panie dobrodzieju, tak czy owak, a zawsze się pokaże — mruczał Sierpiński ukontentowany, obcierając potężne, wyczernione wąsy. - -— A ja pana kocham, bo pan jest porządny szlachcic, prawda ciociu? - -— A ja Kamę panie dobrodziejki także… - -— Kocham tak, czy owak — dokończyła Kama ze śmiechem. - -— Nie tyle ma Horn dzielności, ile zwykłego, bezmyślnego zawadiactwa — powiedział Karol niechętnie. - -— Zabraniamy tak mówić o Hornie — wołały kobiety, spoglądając na Kamę, która puściła głowę Karola, odsunęła się gwałtownie i rozczerwieniona, a pałającymi oczami mierzyła go gniewnie. - -— Nie odwołam, com powiedział i nie przestanę tego dalej dowodzić. Chciał rzucić miejsce — mógł; miał jakie pretensje do Bucholca, mógł je wyłuszczyć; z Bucholcem łatwiej się porozumieć, niż z innymi, bo Bucholc ma rozum. Ale po co było robić podobną awanturę, chyba tylko dla popisu, żeby o nim w Łodzi mówiono. Tak, chłopaczki będą podziwiać jego śmiałość i odwagę. Wielkie bohaterstwo — nawymyślać choremu człowiekowi. Bucholc mu tego nigdy nie daruje, będzie się na nim mścił do śmierci, on ma dobrą pamięć. - -— O, to nie długo, dzięki Bogu, bo on podobno bardzo chory — zawołała z uniesieniem Kama. - -— Kama, co ty wygadujesz? - -— A zresztą, figę mu zrobi. Horn pojedzie do Warszawy, do domu i będzie sobie kpił z Bucholca. Prawda, ciociu? - -— A co nawymyślał Szwabowi, to mu nikt tego nie odbierze. - -— Bucholc ma długie ręce, dostaną i do Warszawy. Znajdzie sposób zwrócenia na niego uwagi, zrobi tak, jak zrobił Müller z Obrębskim i Horn może się dobrze przechłodzić, będzie miał czas. - -Świstawka gdzieś niedaleko rozległa się przeraźliwie. - -— Krzeczkowski, to twój słowik cię wabi — zaśmiał się któryś. - -— Niechaj straci głos — szepnął wysoki, chudy blondyn w okularach, podniósł się i wyszedł z pośpiechem. - -— Czy istotnie szło tak ostro, panie Karolu — pytała pani Stefania, przysiadając się do niego, również dzisiaj liliowa, jak i w sobotę była w teatrze. - -— Więcej, jak ostro, bo Horn gotów był się rzucić na Bucholca. - -— Zuch chłopak, panie dobrodziejki, trzeba było Szwaba przytrzymać za czuprynę i potem tak i owak, z jednej i drugiej strony nafasonować. - -— Panie Sierpiński, to nie sprawa z ratajem. - -— A cóż to, wiadomo, panie dobrodziejki, że Bucholc traktuje wszystkich jak psów. Psiakrew — zatkał gwałtownie usta. — Przepraszam, panie dobrodziejki, zapomniałem się, ale moje bydlę już na mnie ryczy — mówił spiesznie, całował wszystkie kobiety w ręce z pośpiechem, bo gruby, huczący świst przedzierał się przez szyby i wołał go do roboty. - -I tak prędko po kolei odrywali się od stołu, rzucali niedokończony obiad, kiwali głowami, nie mając czasu na inne pożegnania i wybiegali, ubierając się już w palta na schodach i lecieli do fabryk, porywani tymi świstami, co jak kanonada rozlegały się nad miastem i zwoływały do pracy. Każdy znał głos swojej świstawki i każdy, usłyszawszy ten nienawistny głos, rzucał wszystko i biegł, aby się tylko nie spóźnić. - -Borowiecki tylko nie zważał na to i Malinowski, młody technik z biura Szai, który wciąż milczał, jadł i w przerwach pisał coś szybko w notesie, leżącym obok talerza, czasem powłóczył zielonymi oczami po twarzy pani Stefanii, wzdychał cicho, przegarniał włosy i kręcił gałki z chleba, którym się następnie długo przypatrywał. - -Twarz miał bladą jak surowy perkal, zupełnie popielate włosy i wąsy, no i te dziwne oczy zielone, które ciągle zmieniały kolor. Zwracał zawsze ogólną uwagę, bo był bardzo piękny i bardzo nieśmiały, i bardzo zamknięty w sobie. - -— Ciociu, czy pan Malinowski mówił co dzisiaj? — zapytała Kama, która ze szczególną sympatią torturowała go codziennie. - -Łapińska nic nie odpowiedziała, zajęta rozmową z Borowieckim, a Malinowski opuścił oczy i uśmiechnął się dziwnie słodko i znowu coś pisał w notesie. - -I kobiety, siedzące przy stole, zaczęły z wolna podnosić się i wychodzić, każda z nich bowiem pracowała w jakimś interesie. - -Dzwonek zadźwięczał w przedpokoju z gwałtownością. - -— To mój Mateusz, telegram! — zawołał Karol, znający dobrze sposób dzwonienia famulusa, który istotnie wszedł zaraz, niosąc telegram od Moryca. - -— To przyszło dopiro i zaraz jezdem — meldował. - -— A *to* niech zawsze wyciera nogi w przedpokoju, jeśli *to* ma zabłocone buty! — komenderowała energicznie Kama. - -Borowiecki, nie zważając na ciekawe spojrzenia, usunął się pod okno i czytał: - - -Dobrze. Knoll, Zucker, J. Mendelsohn — kupują. Pierwszą partię wysłałem rano. Zwoź do mnie. Piętnaście procent drożej. Zapasy małe. - -Za tydzień powrócę. - -Karol chciwie przeczytał ten telegram i nie mógł ukryć zadowolenia. - -— Dobre wiadomości, panie Karolu? — zapytała pani Stefania, patrząc się liliowymi oczami w jego rozjaśnioną twarz. - -— Bardzo dobre! - -— Od narzeczonej! — wykrzyknęła Kama. - -— Tylko od Moryca z Hamburga. Ładna narzeczona. Niech Kama będzie grzeczna, to wyswatam za Moryca. - -— Żydziak, nie chcę, nie chcę — wołała, tupiąc nogami. - -— No, to za Bauma. - -Kamy już nie było w pokoju. - -Zaczął się żegnać z pozostałymi - -— Już przecież pana gwizdawki nie wołają. - -— Pomimo to, dzisiaj mi pilniej niż kiedykolwiek. - -— Prawda, pan dla nas nigdy nie ma czasu, już trzy niedziele z rzędu nie było pana wieczorem — lekki wyrzut brzmiał w jej głosie. - -— Pani Stefanio, nie śmiem wierzyć nawet, że brak mój zauważono, nie jestem tak zarozumiałym, ale jestem pewny, że opuszczając te wieczory, straciłem daleko więcej niż pani, daleko więcej. - -— Kto to wie? — szepnęła cicho, podając mu rękę na pożegnanie, którą on ucałował bardzo mocno i wyszedł. - -W przedpokoju zastąpiła mu drogę Kama. - -— Panie Karolu, ja mam do pana bardzo wielką prośbę, bardzo wielką, bardzo… - -— Słucham i z góry obiecuję wszystko spełnić. Niech dziecko prosi. - -Kama nie patrzyła na niego; te krótkie, czarne włosy, poskręcane w pierścionki, zasłoniły jej całe czoło; nie odgarniała ich wcale; oparta plecami o drzwi, z piąstkami zaciśniętymi, zbierała długo całą swoją odwagę. - -— Niech pan nie prześladuje Horna, niech mu pan pomoże. On wart tego, on taki dobry, taki szlachetny, a jemu tak źle w Łodzi, tak źle, jego nikt nie lubi i wszyscy się z niego śmieją, a ja tego nie chcę, mnie to tak bardzo boli, ja bym tak pragnęła, Jezus Maria… Ja tego nie chcę! — wykrzyknęła, wybuchając płaczem i uciekła do saloniku, gubiąc jeden pantofel z nogi. - -— Dziecko się kocha — pomyślał, postał chwilę, podniósł pantofelek i poszedł z nim do saloniku, otworzył drzwi i stanął zdumiony. - -Kama, w pończochach tylko, goniła naokoło stołu małego białego bonończyka, który z pantoflem w zębach biegał dookoła. - -Śmiała się do rozpuku i koniecznie usiłowała go złapać, ale mądry pies umiał się jej zawsze wykręcić w ostatniej chwili i uciec, a gdy zwalniała pogoń, kładł pantofelek i szczekał wesoło. - -— Picolo, daj Kamie, słuchaj Kamy Picolo — wołała do niego, zdradziecko się podsuwając, ale pies przeczuwał manewr, chwytał w zęby pantofel i uciekał. - -— Za to ja Kamie oddaję zgubę, chociaż mógłbym śmiało zatrzymać. - -— Ciociu! — zawołała przestraszona, przykucając na środku pokoju, aby ukryć nogi. - -Postawił pantofelek na podłodze i wyszedł szczerze rozbawiony. - -Pobiegł do kantoru Moryca obejrzeć składy, gdzie miała być ładowana bawełna. - -Powracając, natknął się na Kozłowskiego, tego operetkowego Warszawiaka, poznanego u Murray'a. - -— Bon jour, dyrektorze — zawołał, wyciągając rękę w eleganckiej, czerwonej rękawiczce. - -— Morgen! - -— Pójdę z panem kawałek. - -Zsunął gałką laski cylinder nieco w tył. - -— A i owszem, będzie mi przyjemniej. Jakże interesa. - -— Świetnie, ma się wie. Pomysł doskonały, już mam, szukam tylko pieniędzy. Rzepa, nie facetka, o! — zawołał, wykręcając się za jakąś kobietą i z ukontentowaniem nasunął sobie laską cylinder mocno na czoło. - -— Cóż to, w tej branży chcesz pan pracować? - -— Nie zrobiłbym na tym w Łodzi żadnego interesu. Wczoraj dopiero spotkałem pierwszą ładną kobietę w Łodzi, ma się wie, że musi być nietutejsza do tego. - -— Są i w Łodzi ładne kobiety. - -— Słowo honoru, że tego nie powiem. A przecież ciągle jestem na mieście, ciągle szukam, no, bo ma się wie, bez kobiet i do tego pięknych, nie rozumiem życia. - -— No, a ta wczorajsza? — Wywabiał go Karol, bo go facet zaczął interesować i bawić. - -— Aha, zaraz. Idę Piotrkowską, powracałem z Grandu. Patrzę, wali wprost na mnie jakaś niewiasta. Kostium — szyk, buzia — caca, figura zacna, włosy smoła, oczy — szafir przykopcony, biodra — wal czwórką, wzrost — grzeczny, a jakże. No, smok, nie kobieta! A usta, no, mówię dyrektorowi, dwa najwspanialsze zraziki. - -— Musiał pan jeszcze nie jeść obiadu? — przerwał mu Karol. - -— Dlaczego? — zapytał ostro, zsuwając cylinder w tył. - -— Że panu przyszło takie kulinarne porównanie. - -— Z dyrektora wesoły pasażer! — zawołał i po przyjacielsku klepnął go w brzuch. — Ma się wie, wykręciłem z miejsca i walę za nią. Ona furt idzie, a ja za nią. Za Nowym Rynkiem, tam na dole, błoto było na trotuarze, więc moja facetka parasolik pod pachę, sukieneczkę w obie rączki i jazda dalej! U! frajdę miałem zacną, nóżki wprost boskie, można by bucik całować. Obejrzałem ją ze wszystkich boków, a ta wciąż udaje, że mnie nie widzi. Wyprzedziłem i stanąłem przed jakąś wystawą, a kiedy nadchodziła, patrzę się jej w oczy. Uśmiechnęła się cudownie, buchnęło na mnie jak z pieca, spaliła mnie oczami. Idziemy dalej, ona naprzód, a ja krok w krok za nią. Kto to może być? Za bardzo ostentacyjnie nie zwraca na mnie uwagi, to coś podejrzanego. A że ja mam pewną metodę, podług której oceniam kobiety, więc zaczynam ją oglądać na fest. Pozory miała wielkiej wytworności, ale zobaczyłem, że uczesana była niedbale, to pierwszy minus; kapelusz miała z pewnością paryski, to znowu plus; kostium drogi, wełna w najlepszym gatunku, solidnie zrobiony i dobrze przystosowany do obecnej pory, to plus drugi; ale patrzę lepiej i nad bucikami rudzieją zwykłe, ordynarne fil de cosy; to mnie zmieszało, powinna była mieć jedwab to minus podwójny! - -— Pan pracował w damskim interesie? — przerwał mu ironicznie. - -— Nie, ale ja się znam na tych rzeczach, badałem je metodycznie, ja, panie, po sposobie ubrania, po szczegółach garderoby poznaję: kto? skąd? ile? - -— Więc któż była owa piękność? - -Nie powiedział mu, że z opisu poznał Zuckerową. - -— Otóż nie wiem, pierwszy raz zawiodła mnie metoda. Kapelusz i twarz miała kobiety z towarzystwa — milionerki; suknia osoby zamożnej — powozowa; fil de cosy — to znowu coś: nauczycielki, żony urzędnika, małego kupca; spódniczka spodnia, bo to zobaczyłem, z żółtej glasy jedwabnej, w tanim gatunku — uszłaby, ale cóż, kiedy była ozdobiona bawełnianymi koronkami. Uważa dyrektor — bawełnianymi! — akcentował prawie ze zgrozą. - -— Cóż to oznacza? - -— Tandetę, panie, trotuarową facetkę, a w najlepszym razie wystrojonego parzygnata. To mnie dobiło. Nie przedstawia już dla mnie żadnego interesu. Obejrzałem ją po raz ostatni, musiała się obrazić, bo opuściła suknię w błoto i przeszła na drugą stronę ulicy. - -— No i pan za nią znowu poszedłeś? - -— Nie, panie, nie warto było. Gdybym się mylił w poprzedniej ocenie, to to spuszczenie sukni i zamiatanie nią błota, samo już wystarczyło, aby mnie przekonać, że to zwykła łódzka flądra. Żadna warszawska szwaczka nawet tego nie zrobi, raz, że mają ładne nogi i lubią je pokazywać, a po drugie — błocić suknie… fe?… - -Skrzywił się pogardliwie i przystanął. - -— Do widzenia. Muszę tutaj wstąpić — rzucił mu Karol i, aby się go pozbyć, wstąpił na rogu pasażu Meyera do cukierni. - -Przyszło mu zaraz na myśl, żeby „kolonii” sprawić uciechę. - -Kupił wielką tacę ciastek, pudełko cukierków i dołączył następujący bilet pod adresem Kamy: - - -Niechaj dziecko nie płacze i cukierkami podzieli się z Picolem, może drugi raz nie będzie kradł pantofelka, i będzie pewne, że ten niegodziwy Karol zrobi wszystko, co tylko będzie można dla H. - -Wszystko to kazał posłać na Spacerową. - -— Niechaj i one zarobią coś na moim interesie — szepnął, wychodząc na ulicę. - -Był tak zadowolony z siebie i ze świata, że kłaniał się na lewo i na prawo licznym znajomym, śpieszącym z obiadów do fabryk i kantorów i z pewną pobłażliwością spoglądał na Kozłowskiego, który po drugiej stronie ulicy szedł za jakimiś kobietami i co chwila zaglądał im w oczy. - -Wydał mu się śmiesznym, w palcie na kształt najzwyklejszego worka, z majtkami jasnymi, ostentacyjnie zawiniętymi z ćwierć łokcia nad lakierkami i cylindrem na tyle głowy i z tą ruchliwą niesłychanie twarzą, podobną do mopsika. - -Trotuary były literalnie zapchane robotnikami, biegnącymi z pośpiechem do fabryk na głos tych niezliczonych świstawek, które przedzierały powietrze; niektórzy biegnąc, dojadali jeszcze obiadu. Stukot drewnianych podeszew zapełnił całą ulicę klekotem, który się rozpraszał razem z tą falą zakopconych, czarnych, wynędzniałych i obdartych robotników, po bramach i bocznych uliczkach. - -Bokiem ulicy szedł jakiś ubogi pogrzeb. Białą trumienkę z niebieskim krzyżem po środku, niosło czterech czarno ubranych wyrostków, za kościelnym, który w niebieskiej pelerynce, zgarbiony, z przekrzywioną łysą głową, niósł krzyż, człapiąc się sennie, po olbrzymim błocie; za trumienką kilkoro dzieci pod parasolami szło przy samym trotuarze, bo ich co chwila dorożki, powozy i olbrzymie platformy, naładowane towarem, spędzały ze środka ulicy i obryzgiwały czarnym, lepkim błotem trumienkę, którą co chwila obcierała fartuchem jakaś stara kobieta. - -Nikt nie miał czasu zwracać uwagi na pogrzeb, czasem tylko jaki robotnik uchylił czapki, albo robotnica przeżegnała się pobożnie, westchnęła — i biegli dalej, porywani tymi świstami, co, jak ostrza zimne, pruły powietrze ciężkie, szare, przesycone dymami, które strugami brudnymi buchały z niezliczonych kominów, darły się o dachy i napełniały ulice trudnym do zniesienia zapachem. - -Borowiecki przystanął, oglądając się za dorożką, aby prędzej znaleźć się w kantorze, gdy zobaczył, że mu się kłaniają z przejeżdżającego powozu. To Mada Müller z bratem, który w czerwonej, burszowskiej czapeczce, z zielono-czerwoną wstęgą korporacji przez piersi i z wielkim czarnym pudlem na kolanach, siedział rozwalony w powozie. - -O kilkanaście kroków dalej powóz przystanął przy trotuarze. - -Mada z uśmiechem zwróciła się do Borowieckiego. - -— Panie, a obiecane tytuły książek! To pan taki słowny? — zaczęła zaraz po przywitaniu się. - -Borowiecki patrzył w jej złotawe oczy. - -— Przyznaję się szczerze do zapomnienia, ale, że się poprawię i dzisiaj jeszcze pani przyszlę, przyrzekam uroczyście. - -— Nie wierzę, żądam solidniejszego zapewnienia — szczebiotała wesoło. - -— Gotów się jestem na to podpisać. - -— Mało! Podpis niewiele kosztuje — śmiała się rozbawiona humorem, z jakim kładł rękę na piersiach i obiecywał. - -— Więc opatrzę swój podpis żyrem jakiej firmy wielkiej. - -— Chyba pani Likiertowej — zawołała prędko i schowała szybko twarz w jedwabną mufkę, przestraszona własnymi słowami, które się jej niechcący wyrwały. - -— Mówię jej tyle razy, że głupia, to mi nie chce wierzyć — zamruczał Wilhelm. - -— Gdzie pan idzie? — zaczęła znowu, chcąc naprawić złe, jakie zrobiła, i podniosła twarz zaczerwienioną jak burak. - -— Do roboty — odpowiedział swobodnie, chociaż ta wzmianka o Likiertowej zabolała go mocno. - -— Podwieziemy pana, dobrze Mada? - -— O, z przyjemnością. Pan się przecież zgodzi? - -— Siadam w miejsce odpowiedzi. - -— Wilhelm, siądź razem z psem, a panu ustąp miejsca — zawołała energicznie. - -— Dziękuję, usiądę sobie nisko, będę mógł wygodniej patrzyć; śliczny pies. - -— Trzy tysiące marek kosztuje. Był medalowany na wystawie i przedstawiony Capriviemu. - -— A więc psia znakomitość! - -— Zły pies, szczeka na mnie i podarł mi zupełnie nowy fartuszek. - -— I pani go nie ukarała za taką zbrodnię? - -— Dałby mi Wilhelm go bić. - -— A państwo gdzie jedziecie? - -— Mada coś oglądała w Salonie Artystycznym, pewnie znowu kupuje jaki głupi malunek. A ja chciałem swojego Cezara przewieźć trochę, bo się nudzi w domu, zupełnie jak i ja. - -— Kiedyż pan wraca do Berlina? - -Mada zaczęła się śmiać bardzo głośno i szczerze. - -— Od miesiąca już wyjeżdża i co dzień o to kłóci się z papą. - -— Cicho Mada, kiedy głupia jesteś, to nie podnoś kwestii, których nie rozumiesz — zaczął mówić zirytowany, aż mu owa kresa na twarzy poczerwieniała. - -Wyprostował swój olbrzymi korpus i siedział chmurny. - -— Proszę pana, czy ja panu także się wydaję głupią? Tak mi o tym wszyscy w domu mówią i tak ciągle, że w końcu ja sama będę musiała uwierzyć. A pomimo to, wiem na przykład, że Wilhelm narobił długów w Berlinie, papa ich płacić nie chce i dlatego siedzi w Łodzi — mówiła złośliwie, patrząc na brata. — Ha, ha, ha, jaką on ma zabawną minę. - -— Mada, bo zejdę i pójdę prosto powiedzieć fatrowi, co ty wygadujesz. - -— A zejdź, będzie nam wygodniej z panem Borowieckim. Ale pan mi nie odpowiedział. - -— Bo takie pytanie musi pozostać bez odpowiedzi. - -— Nie chce pan powiedzieć mi prawdy. - -— Bo, jak w tym wypadku, tej prawdy nie znam. - -— Kiedyż mieć będę tytuły? - -— Przyślę pani jeszcze dzisiaj. diff --git a/plugins/pt/src/historias_sem_data.txt b/plugins/pt/src/historias_sem_data.txt deleted file mode 100644 index c181a8f8..00000000 --- a/plugins/pt/src/historias_sem_data.txt +++ /dev/null @@ -1,5617 +0,0 @@ -ADVERTENCIA - - -De todos os contos que aqui se acham ha dous que effectivamente não -levam data expressa; os outros a tem, de maneira que este titulo -_Historias sem data_ parecerá a alguns inintelligivel, ou vago. -Suppondo, porém, que o meu fim é definir estas paginas como tratando, em -substancia, de cousas que não são especialmente do dia, ou de um certo -dia, penso que o titulo está explicado. E é o peor que lhe póde -acontecer, pois o melhor dos titulos é ainda aquelle que não precisa de -explicação. - - M. de A. - - - - -A EGREJA DO DIABO - - -CAPITULO I - -DE UMA IDÉA MIRIFICA - -Conta um velho manuscripto benedictino que o Diabo, em certo dia, teve a -idéa de fundar uma egreja. Embora os seus lucros fossem continuos e -grandes, sentia-se humilhado com o papel avulso que exercia desde -seculos, sem organisação, sem regras, sem canones, sem ritual, sem nada. -Vivia, por assim dizer, dos remanescentes divinos, dos descuidos e -obsequios humanos. Nada fixo, nada regular. Porque não teria elle a sua -egreja? Uma egreja do Diabo era o meio efficaz de combater as outras -religiões, e destruil-as de uma vez. - ---Vá, pois, uma egreja, concluiu elle. Escriptura contra Escriptura, -breviario contra breviario. Terei a minha missa, com vinho e pão á -farta, as minhas predicas, bullas, novenas e todo o demais apparelho -ecclesiastico. O meu credo será o nucleo universal dos espiritos, a -minha egreja uma tenda de Abrahão. E depois, emquanto as outras -religiões se combatem e se dividem, a minha egreja será unica; não -acharei diante de mim, nem Mahomet, nem Luthero. Ha muitos modos de -affirmar; ha só um de negar tudo. - -Dizendo isto, o Diabo sacudiu a cabeça e estendeu os braços, com um -gesto magnifico e varonil. Em seguida, lembrou-se de ir ter com Deus -para communicar-lhe a idéa, e desafial-o; levantou os olhos, accesos de -odio, asperos de vingança, e disse comsigo:--Vamos, é tempo. E rapido, -batendo as azas, com tal estrondo que abalou todas as provincias do -abysmo, arrancou da sombra para o infinito azul. - - -CAPITULO II - -ENTRE DEUS E DIABO - -Deus recolhia um ancião, quando o Diabo chegou ao céu. Os seraphins que -engrinaldavam o recem chegado, detiveram-se logo, e o Diabo deixou-se -estar á entrada com os olhos no Senhor. - ---Que me queres tu? perguntou este. - ---Não venho pelo vosso servo Fausto, respondeu o Diabo rindo, mas por -todos os Faustos do seculo e dos seculos. - ---Explica-te. - ---Senhor, a explicação é facil; mas permitti que vos diga: recolhei -primeiro esse bom velho; dai-lhe o melhor logar, mandai que as mais -afinadas citharas e alaúdes o recebam com os mais divinos córos... - ---Sabes o que elle fez? perguntou o Senhor, com os olhos cheios de -doçura. - ---Não, mas provavelmente é dos ultimos que virão ter comvosco. Não tarda -muito que o céu fique semelhante a uma casa vasia, por causa do preço, -que é alto. Vou edificar uma hospedaria barata; em duas palavras, vou -fundar uma egreja. Estou cançado da minha desorganisação, do meu reinado -casual e adventicio. É tempo de obter a victoria final e completa. E -então vim dizer-vos isto, com lealdade, para que me não accuseis de -dissimulação... Boa idéa, não vos parece? - ---Vieste dizel-a, não legitimal-a, advertiu o Senhor. - ---Tendes razão, acudiu o Diabo; mas o amor proprio gosta de ouvir o -applauso dos mestres. Verdade é que n'este caso seria o applauso de um -mestre vencido, e uma tal exigencia... Senhor, desço a terra; vou largar -a minha pedra fundamental. - ---Vai. - ---Quereis que venha annunciar-vos o remate da obra? - ---Não é preciso; basta que me digas desde já por que motivo, cançado ha -tanto da tua desorganisação, só agora pensaste em fundar uma egreja? - -Diabo sorriu com certo ar de escarneo e triumpho. Tinha alguma idéa -cruel no espirito, algum reparo picante no alforge da memoria, qualquer -cousa que, n'esse breve instante da eternidade, o fazia crer superior ao -proprio Deus. Mas recolheu o riso, e disse: - ---Só agora conclui uma observação, começada desde alguns seculos, e é -que as virtudes, filhas do céu, são em grande numero comparaveis a -rainhas, cujo manto de veludo rematasse em franjas de algodão. Ora, eu -proponho-me a puxal-as por essa franja, e trazel-as todas para minha -egreja; atraz d'ellas virão as de seda pura... - ---Velho rhetorico! murmurou o Senhor. - ---Olhai bem. Muitos corpos que ajoelham aos vossos pés, nos templos do -mundo, trazem as anquinhas da sala e da rua, os rostos tingem-se do -mesmo pó, os lenços cheiram aos mesmos cheiros, as pupillas centelham de -curiosidade e devoção entre o livro santo e o bigode do peccado. Vêde o -ardor,--a indifferença, ao menos,--com que esse cavalheiro põe em -lettras publicas os beneficios que liberalmente espalha,--ou sejam -roupas ou botas, ou moedas, ou quaesquer d'essas materias necessarias á -vida... Mas não quero parecer que me detenho em cousas miudas; não -fallo, por exemplo, da placidez com que este juiz de irmandade, nas -procissões, carrega piedosamente ao peito o vosso amor e uma commenda... -Vou a negocios mais altos... - -N'isto os seraphins agitaram as azas pesadas de fastio e somno. Miguel e -Gabriel fitaram no Senhor um olhar de supplica. Deus interrompeu o -Diabo. - ---Tu és vulgar, que é o peior que póde acontecer a um espirito da tua -especie, replicou-lhe o Senhor. Tudo o que dizes ou digas está dito e -redito pelos moralistas do mundo. É assumpto gasto; e se não tens força, -nem originalidade para renovar um assumpto gasto, melhor é que te cales -e te retires. Olha; todas as minhas legiões mostram no rosto os signaes -vivos do tedio que lhes dás. Esse mesmo ancião parece enjoado; e sabes -tu o que elle fez? - ---Já vos disse que não. - ---Depois de uma vida honesta, teve uma morte sublime. Colhido em um -naufragio, ia salvar-se n'uma taboa; mas viu um casal de noivos, na flor -da vida, que se debatiam já com a morte; deu-lhes a taboa de salvação e -mergulhou na eternidade. Nenhum publico: a agua e o céu por cima. Onde -achas ahi a franja de algodão? - ---Senhor, eu sou, como sabeis, o espirito que nega. - ---Negas esta morte? - ---Nego tudo. A misanthropia póde tomar aspecto de caridade; deixar a -vida aos outros, para um misanthropo, é realmente aborrecel-os... - ---Rhetorico e subtil! exclamou o Senhor. Vai, vai, funda a tua egreja; -chama todas as virtudes, recolhe todas as franjas, convoca todos os -homens... Mas, vai! vai! - -Debalde o Diabo tentou proferir alguma coisa mais. Deus impuzera-lhe -silencio; os seraphins, a um signal divino, encheram o céu com as -harmonias de seus canticos. O Diabo sentiu, de repente, que se achava no -ar; dobrou as azas, e, como um raio, caiu na terra. - - -CAPITULO III - -A BOA NOVA AOS HOMENS - -Uma vez na terra, o Diabo não perdeu um minuto. Deu-se pressa em enfiar -a cogula benedictina, como habito de boa fama, e entrou a espalhar uma -doutrina nova e extraordinaria, com uma voz que reboava nas entranhas do -seculo. Elle promettia aos seus discipulos e fieis as delicias da terra, -todas as glorias, os deleites mais intimos. Confessava que era o Diabo; -mas confessava-o para rectificar a noção que os homens tinham d'elle e -desmentir as historias que a seu respeito contavam as velhas beatas. - ---Sim, sou o Diabo, repetia elle; não o Diabo das noites sulphureas, dos -contos somniferos, terror das crianças, mas o Diabo verdadeiro e unico, -o proprio genio da natureza, a que se deu aquelle nome para arredal-o do -coração dos homens. Vêde-me gentil e airoso. Sou o vosso verdadeiro pai. -Vamos lá: tomai d'aquelle nome, inventado para meu desdouro, fazei -d'elle um trophéu e um labaro, e eu vos darei tudo, tudo, tudo, tudo, -tudo, tudo... - -Era assim que fallava, a principio, para excitar o enthusiasmo, espertar -os indifferentes, congregar, em summa, as multidões ao pé de si. E ellas -vieram; e logo que vieram, o Diabo passou a definir a doutrina. A -doutrina era a que podia ser na bocca de um espirito de negação. Isso -quanto á substancia, porque, ácerca da fórma, era umas vezes subtil, -outras cynica e deslavada. - -Clamava elle que as virtudes aceitas deviam ser substituidas por outras, -que eram as naturaes e legitimas. A soberba, a luxuria, a preguiça foram -rehabilitadas, e assim tambem a avareza, que declarou não ser mais do -que a mãi da economia, com a differença que a mãi era robusta, e a filha -uma esgalgada. A ira tinha a melhor defeza na existencia de Homero; sem -o furor de Achilles, não haveria a _Illiada_: «Musa, canta a colera de -Achilles, filho de Peleu...» O mesmo disse da gula, que produziu as -melhores paginas de Rabelais, e muitos bons versos de _Hyssope_; virtude -tão superior, que ninguem se lembra das batalhas de Lucullo, mas das -suas ceias; foi a gula que realmente o fez immortal. Mas, ainda pondo de -lado essas razões de ordem litteraria ou historica, para só mostrar o -valor intrinseco d'aquella virtude, quem negaria que era muito melhor -sentir na bocca e no ventre os bons manjares, em grande cópia, do que os -máus boccados, ou a saliva do jejum? Pela sua parte o Diabo promettia -substituir a vinha do Senhor, expressão metaphorica, pela vinha do -Diabo, locução directa e verdadeira, pois não faltaria nunca aos seus -com o fructo das mais bellas cepas do mundo. Quanto á inveja, prégou -friamente que era a virtude principal, origem de prosperidades -infinitas; virtude preciosa, que chegava a supprir todas as outras, e ao -proprio talento. - -As turbas corriam atraz d'elle enthusiasmadas. O Diabo incutia-lhes, a -grandes golpes de eloquencia, toda a nova ordem de cousas, trocando a -noção d'ellas, fazendo amar as perversas e detestar as sãs. - -Nada mais curioso, por exemplo, do que a definição que elle dava da -fraude. Chamava-lhe o braço esquerdo do homem; o braço direito era a -força; e concluia: Muitos homens são canhotos, eis tudo. Ora, elle não -exigia que todos fossem canhotos; não era exclusivista. Que uns fossem -canhotos, outros dextros; aceitava a todos, menos os que não fossem -nada. A demonstração, porém, mais rigorosa e profunda, foi a da -venalidade. Um casuista do tempo chegou a confessar que era um monumento -de logica. A venalidade, disse o Diabo, era o exercicio de um direito -superior a todos os direitos. Se tu podes vender a tua casa, o teu boi, -o teu sapato, o teu chapéo, cousas que são tuas por uma razão juridica -e legal, mas que, em todo caso, estão fóra de ti, como é que não pódes -vender a tua opinião, o teu voto, a tua palavra, a tua fé, cousas que -são mais do que tuas, porque são a tua propria consciencia, isto é, tu -mesmo? Negal-o é cair no absurdo e no contraditorio. Pois não ha -mulheres que vendem os cabellos? não póde um homem vender uma parte do -seu sangue para transfundil-o a outro homem anemico? e o sangue e os -cabellos, partes physicas, terão um privilegio que se nega ao caracter, -á porção moral do homem? Demonstrando assim o principio, o Diabo não se -demorou em expôr as vantagens de ordem temporal ou pecuniaria; depois, -mostrou ainda que, á vista do preconceito social, conviria dissimular o -exercicio de um direito tão legitimo, o que era exercer ao mesmo tempo a -venalidade e a hypocrisia, isto é, merecer duplicadamente. - -E descia, e subia, examinava tudo, rectificava tudo. Está claro que -combateu o perdão das injurias e outras maximas de brandura e -cordialidade. Não prohibiu formalmente a calumnia gratuita, mas induziu -a exercel-a mediante retribuição, ou pecuniaria, ou de outra especie; -nos casos, porém, em que ella fosse uma expansão imperiosa da força -imaginativa, e nada mais, prohibia receber nenhum salario, pois -equivalia a fazer pagar a transpiração. Todas as fórmas de respeito -foram condemnadas por elle, como elementos possiveis de um certo decoro -social e pessoal; salva, todavia, a unica excepção do interesse. Mas -essa mesma excepção foi logo eliminada, pela consideração de que o -interesse, convertendo o respeito em simples adulação, era este o -sentimento applicado e não aquelle. - -Para rematar a obra, entendeu o Diabo que lhe cumpria cortar por toda a -solidariedade humana. Com effeito, o amor do proximo era um obstaculo -grave á nova instituição. Elle mostrou que essa regra era uma simples -invenção de parasitas e negociantes insolvaveis; não se devia dar ao -proximo se não indifferença; em alguns casos, odio ou despreso. Chegou -mesmo á demonstração de que a noção de proximo era errada, e citava esta -phrase de um padre de Napoles, aquelle fino e lettrado Galliani, que -escrevia a uma das marquezas de antigo regimen: «Leve a breca o proximo! -Não ha proximo!» A unica hypothese em que elle permittia amar ao proximo -era quando se tratasse de amar as damas alheias, porque essa especie de -amor tinha a particularidade de não ser outra cousa mais do que o amor -do individuo a si mesmo. E como alguns discipulos achassem que uma tal -explicação, por metaphysica, escapava á comprehensão das turbas, o Diabo -recorreu a um apologo:--Cem pessoas tomam acções de um banco, para as -operações communs; mas cada accionista não cuida realmente se não nos -seus dividendos: é o que acontece aos adulteros. Este apologo foi -incluido no livro da sabedoria. - - -CAPITULO IV - -FRANJAS E FRANJAS - -A previsão do Diabo verificou-se. Todas as virtudes cuja capa de velludo -acabava em franja de algodão, uma vez puxadas pela franja, deitavam a -capa ás ortigas e vinham alistar-se na egreja nova. Atraz foram chegando -as outras, e o tempo abençoou a instituição. A egreja fundára-se; a -doutrina propagava-se; não havia uma região do globo que não a -conhecesse, uma lingua que não a traduzisse, uma que não a amasse. Diabo -alçou brados de triumpho. - -Um dia, porém, longos annos depois notou o Diabo que muitos dos seus -fieis, ás escondidas, praticavam as antigas virtudes. Não as praticavam -todas, nem integralmente, mas algumas, por partes, e, como digo, ás -occultas. Certos glotões recolhiam-se a comer frugalmente tres ou quatro -vezes por anno, justamente em dias de preceito catholico; muitos avaros -davam esmolas, á noite, ou nas ruas mal povoadas; varios dilapidadores -do erario restituam-lhe pequenas quantias; os fraudulentos fallavam, uma -ou outra vez, com o coração nas mãos, mas com o mesmo rosto dissimulado, -para fazer crer que estavam embaçando os outros. - -A descoberta assombrou o Diabo. Metteu-se a conhecer mais directamente e -mal, e viu que lavrava muito. Alguns casos eram até incomprehensiveis, -como o de um droguista do Levante, que envenenára longamente uma geração -inteira, e, com o producto das drogas soccorria os filhos das victimas. -No Cairo achou um perfeito ladrão de camellos, que tapava a cara para ir -ás mesquitas. O Diabo deu com elle á entrada de uma, lançou-lhe em rosto -o procedimento; elle negou, dizendo que ia alli roubar o camello de um -drogman; roubou-o, com effeito, a vista do Diabo e foi dal-o de presente -a um muezzin, que rezou por elle a Allah. O manuscripto benedictino cita -muitas outras descobertas extraordinarias, entre ellas esta, que -desorientou completamente o Diabo. Um dos seus melhores apostolos era -um calabrez, varão de cincoenta annos, insigne falsificador de -documentos, que possuia uma bella casa na campanha romana, telus, -estatuas, bibliotheca, etc. Era a fraude em pessoa; chegava a metter-se -na cama para não confessar que estava são. Pois esse homem, não só não -furtava ao jogo, como ainda dava gratificações aos criados. Tendo -angariado a amizade de um conego, ia todas as semanas confessar-se com -elle, n'uma capella solitaria; e, comquanto não lhe desvendasse nenhuma -das suas acções secretas, benzia-se duas vezes, ao ajoelhar-se, e ao -levantar-se. Diabo mal póde crer tamanha aleivosia. Mas não havia -duvidar; o caso era verdadeiro. - -Não se deteve um instante. O pasmo não lhe deu tempo de reflectir, -comparar e concluir do expectaculo presente alguma cousa analoga ao -passado. Voou de novo ao céu, tremulo de raiva, ancioso de conhecer a -causa secreta de tão singular phenomeno. Deus ouviu-o com infinita -complacencia; não o interrompeu, não o reprehendeu, não triumphou, -sequer, d'aquella agonia satanica. Poz os olhos n'elle, e disse-lhe: - -Que queres tu, meu pobre Diabo? As capas de algodão têm agora franjas de -seda, como as de veludo tiveram franjas de algodão. Que queres tu? é a -eterna contradicção humana. - - -FIM DA EGREJA DO DIABO. - - - - -O LAPSO - - - E vieram todos os officiaes... e o resto do povo, desde o pequeno - até ao grande. - - E disseram ao propheta Jeremias: Seja aceita a nossa supplica - na tua presença. - - JEREM. XLII, 1, 2. - - -Não me perguntem pela familia do Dr. Jeremias Halma, nem o que e que -elle veiu fazer ao Rio de Janeiro, n'aquelle anno de 1768, governando o -Conde de Azambuja, que a principio se disse o mandára buscar; esta -versão durou pouco. Veiu, ficou e morreu com o seculo. Posso affirmar -que era medico e hollandez. Viajára muito, sabia toda a chimica do -tempo, e mais alguma; fallava correntemente cinco ou seis linguas vivas -e duas mortas. Era tão universal e inventivo, que dotou a poesia malaia -com um novo metro, e engendrou uma theoria da formação dos diamantes. -Não conto os melhoramentos therapeuticos, e outras muitas cousas, que o -recommendam á nossa admiração. Tudo isso, sem ser casmurro, nem -orgulhoso. Ao contrario, a vida e a pessoa d'elle eram como a casa que -um patricio lhe arranjou na rua do Piolho, casa singelissima, onde elle -morreu pelo natal de 1799. Sim, o Dr. Jeremias era simples, lhano, -modesto, tão modesto que... Mas isto seria transtornar a ordem do conto. -Vamos ao principio. - -No fim da rua do Ouvidor, que ainda não era a via dolorosa dos maridos -pobres, perto da antiga rua dos Latoeiros, morava por esse tempo um tal -Thomé Gonçalves, homem abastado, e, segundo algumas inducções, vereador -da camara. Vereador ou não, este Thomé Gonçalves não tinha só dinheiro, -tinha tambem dividas, não poucas, nem todas recentes. O descuido podia -explicar os seus atrazos, a velhacaria tambem; mas quem opinasse por uma -ou outra dessas interpretações, mostraria que não sabe ler uma narração -grave. Realmente, não valia a pena dar-se ninguem a tarefa de escrever -algumas laudas de papel para dizer que houve, nos fins do seculo -passado, um homem que, por velhacaria ou deleixo, deixava de pagar aos -credores. A tradição affirma que este nosso concidadão era exacto em -todas as cousas, pontual nas obrigações mais vulgares, severo e até -meticuloso. A verdade é que as ordens terceiras e irmandades que tinham -a fortuna de o possuir (era irmão-remido de muitas, desde o tempo em que -usava pagar), não lhe regateavam provas de affeição e apreço: e, se é -certo que foi vereador, como tudo faz crer, póde-se jurar que o foi a -contento da cidade. - -Mas então...? La vou; nem é outra a materia do escripto, senão esse -curioso phenomeno, cuja causa, se a conhecemos, foi porque a descobriu o -Dr. Jeremias. Em uma tarde de procissão, Thomé Gonçalves, trajado com o -habito de uma ordem terceira, ia segurando uma das varas do pallio, e -caminhando com a placidez de um homem que não faz mal a ninguem. Nas -janellas e ruas estavam muitos dos seus credores; dois, entretanto, na -esquina do becco das Cancellas (a procissão descia a rua do Hospicio), -depois de ajoelhados, resados, persignados e levantados, perguntaram um -ao outro, se não era tempo de recorrer á justiça. - ---Que é que me póde acontecer? dizia um d'elles. Se brigar commigo, -melhor; não me levará mais nada de graça. Não brigando, não lhe posso -negar o que me pedir, e na esperança de receber os atrasados, vou -fiando... Não, senhor; não póde continuar assim. - ---Pela minha parte, acudiu o outro, se ainda não fiz nada, é por causa -da minha dona, que é medrosa, e entende que não devo brigar com pessoa -tão importante... Mas eu como ou bebo da importancia dos outros? E as -minhas cabelleiras? - -Este era um cabelleireiro da rua da Valla defronte da Sé, que vendera ao -Thomé Gonçalves dez cabelleiras, em cinco annos, sem lhe haver nunca um -real. O outro era alfaiate, e ainda maior credor que o primeiro. A -procissão passára inteiramente; elles ficaram na esquina, ajustando o -plano de mandar os meirinhos ao Thomé Gonçalves. O cabelleireiro -advertiu que outros muitos credores só esperavam um signal para cahir em -cima do devedor remisso; e o alfaiate lembrou a conveniencia de metter -na conjuração o Matta-sapateiro, que vivia desesperado. Só a elle devia -o Thomé Gonçalves mais de oitenta mil reis. N'isso estavam, quando por -traz d'elles ouviram uma voz, com sotaque estrangeiro, perguntando -porque motivo conspiravam contra um homem doente. Voltaram-se, e, dando -com o Dr. Jeremias, desbarretaram-se os dois credores, tornados de -profunda veneração; em seguida disseram que tanto não era doente o -devedor, que lá ia andando na procissão, muito teso, pegando uma das -varas do pallio. - ---Que tem isso? interrompeu o medico; ninguem lhes diz que está doente -dos braços, nem das pernas... - ---Do coração? do estomago? - ---Nem coração, nem estomago, respondeu o Dr. Jeremias. E continuou, com -muita doçura, que se tratava de negocios altamente especulativos, que -não podia dizer alli, na rua, nem sabia mesmo se elles chegariam a -entendel-o. Se eu tiver de pentear uma cabelleira ou talhar um -calção--accrescentou para os não affligir,--é provavel que não alcance -as regras dos seus officios tão uteis, tão necessarios ao Estado... Eh! -eh! eh! - -Rindo assim, amigavelmente cortejou-os e foi andando. Os dois credores -ficaram embascados. O cabelleireiro foi o primeiro que fallou, dizendo -que a noticia do Dr. Jeremias não era tal que os devesse afrouxar no -proposito de cobrar as dividas. Se até os mortos pagam, ou alguem por -elles, reflexionou o cabelleireiro, não é muito exigir aos doentes igual -obrigação. O alfaiate, invejoso da pilheria, fel-a sua cosendo-lhe este -babado:--Pague e cure-se. - -Não foi dessa opinião o Matta-sapateiro, que entendeu haver alguma razão -secreta nas palavras do doutor Jeremias, e propoz que primeiro se -examinasse bem o que era, e depois se resolvesse o mais idoneo. -Convidaram então outros credores a um conciliabulo, no domingo proximo, -em casa de uma D. Anninha, para as bandas do Rocio, a pretexto de um -baptizado. A precaução era discreta, para não fazer suppor ao intendente -da policia que se tratava de alguma tenebrosa machinação contra o -Estado. Mal anoiteceu, começaram a entrar os credores, embuçados em -capotes, e, como a illuminação publica só veiu a principiar com o -vice-reinado do conde de Rezende, levava cada qual uma lanterna na mão, -ao uso do tempo, dando assim ao conciliabulo um rasgo pintoresco e -theatral. Eram trinta e tantos, perto de quarenta--e não eram todos. - -A theoria de Ch. Lamb ácerca da divisão do genero humano em duas grandes -raças, é posterior ao conciliabulo do Rocio; mas nenhum outro exemplo a -demonstraria melhor. Com effeito, o ar abatido ou afflicto d'aquelles -homens, o desespero de alguns, a preoccupação de todos, estavam de -antemão provando que a theoria do fino ensaista é verdadeira, e que das -duas grandes raças humanas,--a dos homens que emprestam, e a dos que -pedem emprestado,--a primeira contrasta pela tristeza do gesto com as -maneiras rasgadas e francas da segunda, _the open, trusting, generous -manners of the other_. Assim que, n'aquella mesma hora, o Thomé -Gonçalves, tendo voltado da procissão, regalava alguns amigos com os -vinhos e gallinhas que comprára fiado; ao passo que os credores -estudavam ás escondidas, com um ar desenganado e amarello, algum meio de -rehaver o dinheiro perdido. - -Logo foi o debate; nenhuma opinião chegava a concertar os espiritos. Uns -inclinavam-se á demanda, outros á espera, não poucos aceitavam o alvitre -de consultar o Dr. Jeremias. Cinco ou seis partidarios d'este parecer -não o defendiam senão com a intenção secreta e disfarçada de não fazer -cousa nenhuma; eram os servos do medo e da esperanca. O cabelleireiro -oppunha-se-lhe, e perguntava que molestia haveria que impedisse um homem -de pagar o que deve. Mas o Matta-sapateiro:--«Sr. compadre, nos não -entendemos d'esses negocios; lembre-se que o doutor é estrangeiro, e que -nas terras estrangeiras sabem cousas que nunca lembraram ao diabo. Em -todo caso, só perdemos algum tempo e nada mais.» Venceu este parecer; -deputaram o sapateiro, o alfaiate e o cabelleireiro para entenderem-se -com o Dr. Jeremias, em nome de todos, e o conciliabulo dissolveu-se na -patuscada. Terpsychore bracejou e perneou diante d'elles as suas graças -jocundas, e tanto bastou para que alguns esquecessem a ulcera secreta -que os roia. _Eheu! fugaces..._ Nem mesmo a dor é constante. - -No dia seguinte o Dr. Jeremias recebeu os tres credores, entre sete e -oito horas da manha. «Entrem, entrem...» E com o seu largo carão -hollandez, e o riso derramado pela bocca fóra, como um vinho generoso de -pipa que se rompeu, o grande medico veiu em pessoa abrir-lhes a porta. -Estudava n'esse momento uma cobra, morta de vespera, no morro de Santo -Antonio; mas a humanidade, costumava elle dizer, é anterior á sciencia. -Convidou os tres a sentarem-se nas tres unicas cadeiras devolutas; a -quarta era a d'elle; as outras, umas cinco ou seis, estavam atulhadas de -objectos de toda a casta. - -Foi o Matta-sapateiro quem expoz a questão; era dos tres o que reunia -maior cópia de talentos diplomaticos. Começou dizendo que o engenho do -Sr. doutor ia salvar da miseria uma porção de familias, e não seria a -primeira nem a ultima grande obra de um medico que, não desfazendo nos -da terra, era o mais sabio de quantos cá havia desde o governo de Gomes -Freire. Os credores de Thomé Gonçalves não tinham outra esperança. -Sabendo que o Sr. doutor attribuia os atrazos d'aquelle cidadão a uma -doença, tinham assentado que primeiro se tentasse a cura, antes de -qualquer recurso á justiça. A justiça ficaria para o caso de desespero. -Era isto o que vinham dizer-lhe, em nome de dezenas de credores; -desejavam saber se era verdade que, além de outros achaques humanos, -havia o de não pagar as dividas, se era mal incuravel, e, não o sendo, -se as lagrimas de tantas familias... - ---Ha uma doença especial, interrompeu o Dr. Jeremias, visivelmente -commovido, um lapso da memoria; o Thomé Gonçalves perdeu inteiramente a -noção de pagar. Não é por descuido, nem de proposito que elle deixa de -saldar as contas; é porque esta idéa de pagar, de entregar o preço de -uma cousa, varreu-se-lhe da cabeça. Conheci isto ha dois mezes, estando -em casa d'elle, quando alli foi o prior do Carmo, dizendo que ia -«pagar-lhe a fineza de uma visita». Thomé Gonçalves, apenas o prior se -despediu, perguntou-me o que era _pagar_; accrescentou que, alguns dias -antes, um boticario lhe dissera a mesma palavra, sem nenhum outro -esclarecimento, parecendo-lhe até que já a ouvira a outras pessoas; por -ouvil-a da bocca do prior, suppunha ser latim. Comprehendi tudo; tinha -estudado a molestia em varias partes do mundo, e comprehendi que elle -estava atacado do lapso. Foi por isso que disse outro dia a estes dois -senhores que não demandassem um homem doente. - ---Mas então, aventurou o Matta, pallido, o nosso dinheiro está -completamente perdido... - ---A molestia não é incuravel, disse o medico - ---Ah! - ---Não é; conheço e possuo a droga curativa, e já a empreguei em dous -grandes casos: um barbeiro, que perdera a noção do espaço, e, á noite -estendia a mão para arrancar as estrellas do céu, e uma senhora da -Catalunha, que perdera a noção do marido. O barbeiro arriscou muitas -vezes a vida, querendo sahir pelas janellas mais altas das casas, como -se estivesse ao rez do chão... - ---Santo Deus! exclamaram os tres credores. - ---É o que lhes digo, continuou placidamente o medico. Quanto á dama -catalã, a principio confundia o marido com um licenciado Mathias, alto e -fino, quando o marido era grosso e baixo; depois com um capitão, D. -Hermogenes, e, no tempo em que comecei a tratal-a com um clerigo. Em -tres mezes ficou boa. Chamava-se D. Agostinha. - -Realmente, era uma droga miraculosa. Os tres credores estavam radiantes -de esperança; tudo fazia crer que o Thomé Gonçalves padecia do lapso, e, -uma vez que a droga existia, e o medico a tinha em casa... Ah! mas aqui -pegou o carro. O Dr. Jeremias não era familiar da casa do enfermo, -embora entretivesse relações com elle; não podia ir offerecer-lhe os -seus prestimos. Thomé Gonçalves não tinha parentes que tomassem a -responsabilidade de convidar o medico, nem os credores podiam tomal-a a -si. Mudos, perplexos, consultaram-se com os olhos. Os do alfaiate, como -os do cabelleiro, exprimiram este alvitre desesperado; cotisarem-se os -credores, e, mediante uma quantia grossa e appetitosa, convidarem o Dr. -Jeremias á cura; talvez o interesse... Mas o illustre Matta via o perigo -de um tal proposito, porque o doente podia não ficar bom, e a perda -seria dobrada. Grande era a angustia; tudo parecia perdido. O medico -rolava entre os dedos a boceta de rapé, esperando que elles se fossem -embora, não impaciente, mas risonho. Foi então que o Matta, como um -capitão dos grandes dias, viu o ponto fraco do inimigo; advertiu que as -suas primeiras palavras tinham commovido o medico, e tornou ás lagrimas -das familias, aos filhos sem pão, porque elles não eram senão uns -tristes officiaes de officio ou mercadores de pouca fazenda, ao passo -que o Thomé Gonçalves era rico. Sapatos, calções, capotes, xaropes, -cabelleiras, tudo o que lhes custava dinheiro, tempo e saude... Saude, -sim, senhor; os callos de suas mãos mostravam bem que o officio era -duro; e o alfaiate, seu amigo, que alli estava presente, e que -entisicava, ás noites, á luz de uma candeia, zas-que-darás, puchando a -agulha... - -Magnanimo Jeremias! Não o deixou acabar; tinha os olhos humidos de -lagrimas. O acanho de suas maneiras era compensado pelas expansões de um -coração pio e humano. Pois, sim; ia tentar o curativo, ia pôr a sciencia -ao serviço de uma causa justa. Demais, a vantagem era tambem e -principalmente do proprio Thomé Gonçalves, cuja fama andava abocanhada, -por um motivo em que elle tinha tanta culpa como o doudo que pratica uma -iniquidade. Naturalmente, a alegria dos deputados traduziu-se em -rapa-pés infindos e grandes louvores aos insignes merecimentos do -medico. Este cortou-lhes modestamente o discurso, convidando-os a -almoçar, obsequio que elles não aceitaram, mas agradeceram com palavras -cordialissimas. E, na rua quando elle já os não podia ouvir, não se -fartavam de elogiar-lhe a sciencia, a bondade, a generosidade, a -delicadeza, os modos tão simples! tão naturaes! - -Desde esse dia começou Thomé Gonçalves a notar a assiduidade do medico, -e, não desejando outra cousa, porque lhe queria muito, fez tudo o que -lhe lembrou por atal-o de vez aos seus penates. O lapso do infeliz era -completo; tanto a ideia de _pagar_, como as ideias co-relatas de -_credor_, _divida_, _saldo_, e outras tinham-se-lhe apagado da memoria, -constituindo-lhe assim um largo furo no espirito. Temo que se me argua -de comparações extraordinarias, mas o abysmo de Pascal é o que mais -promptamente veiu ao bico da penna. Thomé Gonçalves tinha o abysmo de -Pascal, não ao lado, mas dentro de si mesmo, e tão profundo que cabiam -n'elle mais de sessenta credores que se debatiam lá embaixo com o ranger -de dentes da Escriptura. Urgia extrahir todos esses infelizes e entulhar -o buraco. - -Jeremias fez crer ao doente que andava abatido, e, para retemperal-o, -começou a applicar-lhe a droga. Não bastava a droga; era mister um -tratamento subsidiario, porque a cura operava-se de dous modos:--o modo -geral e abstracto, restauração da ideia de pagar, com todas as noções -co-relatas--era a parte confiada á droga; e o modo particular e -concreto, insinuação ou designação de uma certa divida e de um certo -credor--era a parte do medico. Supponhamos que o credor escolhido era o -sapateiro. O medico levava o doente ás lojas de sapatos, para assistir á -compra e venda da mercadoria, e ver uma e muitas vezes a acção de pagar; -fallava da fabricação e venda dos sapatos no resto do mundo, cotejava os -preços do calçado n'aquelle anno de 1768 com o que tinha trinta ou -quarenta annos antes; fazia com que o sapateiro fosse dez, vinte vezes a -casa de Thomé Gonçalves levar a conta e pedir o dinheiro, e cem outros -estratagemas. Assim com o alfaiate, o cabelleireiro, o segeiro, o -boticario, um a um, levando mais tempo os primeiros, pela razão natural -de estar a doença mais arraigada, e lucrando os ultimos com o trabalho -anterior, d'onde lhes vinha a compensação da demora. - -Tudo foi pago. Não se descreve a alegria dos credores, não se -transcrevem as bençãos com que elles encheram o nome do Dr. Jeremias. -Sim, senhor, é um grande homem, bradavam em toda a parte. Parece cousa -de feitiçaria, aventuravam as mulheres. Quanto ao Thomé Gronçalves, -pasmado de tantas dividas velhas, não se fartava de elogiar a -longanimidade dos credores, censurando-os ao mesmo tempo pela -accumulação. - ---Agora, dizia-lhes, não quero contas de mais de oito dias. - ---Nós é que lhe marcaremos o tempo, respondiam generosamente os -credores. - -Restava entretanto, um credor. Esse era o mais recente, o proprio Dr. -Jeremias, pelos honorarios d'aquelle serviço relevantes. Mas, ai delle! -a modestia atou-lhe a lingua. Tão expansivo era de coração, como -acanhado de maneiras; e planeou tres, cinco investidas, sem chegar a -executar nada. E aliás era facil; bastava insinuar-lhe a divida pelo -methodo usado em relação á dos outros; mas seria bonito? perguntava a si -mesmo; seria decente? etc., etc. E esperava, ia esperando. Para não -parecer que se lhe mettia á cara, entrou a rarear as visitas; mas o -Thomé Gonçalves ia ao casebre da rua do Piolho, e trazia-o a jantar, a -ceiar, a fallar de cousas estrangeiras, em que era muito curioso. Nada -de pagar. Jeremias chegou a imaginar que os credores... Mas os credores, -ainda quando pudesse passar-lhes pela cabeça a ideia de ir lembrar a -divida, não chegariam a fazel-o, porque a suppunham paga antes de todas. -Era o que diziam uns aos outros, entre muitas formulas da sabedoria -popular:--Matheus, primeiro os teus--A boa justiça começa por casa--Quem -é tolo pede a Deus que o mate, etc. Tudo falso; a verdade é que o Thomé -Gonçalves, no dia em que fallecera, tinha um só credor no mundo:--o Dr. -Jeremias. - -Este, nos fins do seculo, chegára á canonisação. - ---«Adeus, grande homem!» dizia-lhe o Matta, ex-sapateiro, em 1798, de -dentro da sege, que o levava á missa dos carmelitas. E o outro, curvo de -velhice, melancolicamente, olhando para os bicos dos pés: - ---Grande homem, mas pobre diabo. - - -FIM DO LAPSO. - - - - -ULTIMO CAPITULO - - -Ha entre os suicidas um excellente costume, que é não deixar a vida sem -dizer o motivo e as circumstancias que os armam contra ella. Os que se -vão calados, raramente é por orgulho; na maior parte dos casos ou não -têm tempo, ou não sabem escrever. Costume excellente: em primeiro logar, -é um acto de cortezia, não sendo este mundo um baile, de onde um homem -possa esgueirar-se antes do cotilhão; em segundo logar, a imprensa -recolhe e divulga os bilhetes posthumos, e o morto vive ainda um dia ou -dois, ás vezes uma semana mais. - -Pois apezar da excellencia do costume, era meu proposito sahir calado. A -razão é que, tendo sido caipora em minha vida toda, temia que qualquer -palavra ultima pudesse levar-me alguma complicação á eternidade. Mas um -incidente de ha pouco trocou-me o plano, e retiro-me deixando, não só um -escripto, mas dous. O primeiro é o meu testamento, que acabo de compor e -fechar, e está aqui em cima da mesa, ao pé da pistola carregada. O -segundo é este resumo de autobiographia. E note-se que não dou o segundo -escripto senão porque é preciso esclarecer o primeiro, que pareceria -absurdo ou inintelligivel, sem algum commentario. Disponho alli que, -vendidos os meus poucos livros, roupa de uso e um casebre que possuo em -Catumby, alugado a um carpinteiro, seja o producto empregado em sapatos -e botas novas, que se distribuirão por um modo indicado, e confesso que -extraordinario. Não explicada a razão de um tal legado, arrisco a -validade do testamento. Ora, a razão do legado brotou do incidente de ha -pouco, e o incidente liga-se á minha vida inteira. - -Chamo-me Mathias Deodato de Castro e Mello, filho do sargento-mór -Salvador Deodato de Castro e Mello e de D. Maria da Soledade Pereira, -ambos fallecidos. Sou natural de Corumbá, Matto Grosso; nasci em 3 de -março de 1820; tenho portanto, cincoenta e um annos, hoje, 3 de março de -1871. - -Repito, sou um grande caipora, o mais caipora de todos os homens. Ha uma -locução proverbial, que eu litteralmente realisei. Era em Corumbá; tinha -sete para oito annos, embalava-me na rede, á hora da sesta, em um -quartinho de telha vã; a rede, ou por estar frouxa a argola, ou por -impulso demasiado violento da minha parte, desprendeu-se de uma das -paredes, e deu commigo no chão. Cahi de costas; mas, assim mesmo de -costas, quebrei o nariz, porque um pedaço de telha, mal seguro, que só -esperava occasião de vir abaixo, aproveitou a commoção e cahiu tambem. O -ferimento não foi grave nem longo; tanto que meu pai caçoou muito -commigo. O conego Brito, de tarde, ao ir tomar guaraná comnosco, soube -do episodio e citou o rifão, dizendo que era eu o primeiro que cumpria -exactamente este absurdo de cahir de costas e quebrar o nariz. Nem um -nem outro imaginava que o caso era um simples inicio de cousas futuras. - -Não me demoro em outros revezes da infancia e da juventude. Quero morrer -ao meio-dia, e passa de onze horas. Além d'isso, mandei fóra o rapaz que -me serve, e elle póde vir mais cedo, e interromper-me a execução do -projecto mortal. Tivesse eu tempo, e contaria pelo miudo alguns -episodios doloridos, entre elles, o de umas cacetadas que apanhei por -engano. Tratava-se do rival de um amigo meu, rival de amores e -naturalmente rival derrubado. O meu amigo e a dama indignaram-se com as -pancadas quando souberam da aleivosia do outro; mas applaudiram -secretamente a illusão. Tambem não fallo de alguns achaques que padeci. -Corro ao ponto em que meu pai, tendo sido pobre toda a vida, morreu -pobrissimo, e minha mãi não lhe sobreviveu dois mezes. O conego Brito, -que acabava de ser eleito deputado, propoz então trazer-me ao Rio de -Janeiro, e veiu commigo, com a idéa de fazer-me padre; mas cinco dias -depois de chegar morreu. Vão vendo a acção constante do caiporismo. - -Fiquei só, sem amigos, nem recursos, com dezeseis annos de idade. Um -conego da Capella Imperial lembrou-se de fazer-me entrar alli de -sachristão; mas, posto que tivesse ajudado muita missa em Matto Grosso, -e possuisse algumas lettras latinas, não fui admittido, por falta de -vaga. Outras pessoas induziram-me então a estudar direito, e confesso -que aceitei com resolução. Tive até alguns auxilios, a principio; -faltando-me elles depois, lutei por mim mesmo; emfim alcancei a carta de -bacharel. Não me digam que isto foi uma excepção na minha vida caipora, -porque o diploma academico levou-me justamente a cousas mui graves; mas, -como o destino tinha de flagellar-me, qualquer que fosse a minha -profissão, não attribuo nenhum influxo especial ao grau juridico. -Obtive-o com muito prazer, isso é verdade; a idade moça, e uma certa -superstição de melhora, faziam-me do pergaminho uma chave de diamante -que iria abrir todas as portas da fortuna. - -E, para principiar, a carta de bacharel não me encheu sósinha as -algibeiras. Não, senhor, tinha ao lado d'ella umas outras, dez ou -quinze, fructo de um namoro travado no Rio de Janeiro, pela semana santa -de 1842, com uma viuva mais velha do que eu sete ou oito annos, mas -ardente, lepida e abastada. Morava com um irmão cégo, na rua do Conde; -não posso dar outras indicações. Nenhum dos meus amigos ignorava este -namoro; dous d'elles até liam as cartas, que eu lhes mostrava, com o -pretexto de admirar o estylo elegante da viuva, mas realmente para que -vissem as finas cousas que ella me dizia. Na opinião de todos, o nosso -casamento era certo, mais que certo; a viuva não esperava senão que eu -concluisse os estudos. Um d'esses amigos, quando eu voltei graduado, -deu-me os parabens, accentuando a sua convicção com esta phrase -definitiva: - ---O teu casamento é um dogma. - -E, rindo, perguntou-me se por conta do dogma, poderia arranjar-lhe -cincoenta mil réis; era para uma urgente precisão. Não tinha commigo os -cincoenta mil réis; mas o _dogma_ repercutia ainda tão docemente no meu -coração, que não descancei em todo esse dia, até arranjar-lh'os; fui -leval-os eu mesmo, enthusiasmado; elle recebeu-os cheio de gratidão. -Seis mezes depois foi elle quem casou com a viuva. - -Não digo tudo o que então padeci; digo só que o meu primeiro impulso foi -dar um tiro em ambos; e, mentalmente, cheguei a fazel-o; cheguei a -vel-os, moribundos, arquejantes, pedirem-me perdão. Vingança -hypothetica; na realidade, não fiz nada. Elles casaram-se, e foram ver -do alto da Tijuca a ascenção da lua de mel. Eu fiquei relendo as cartas -da viuva. «Deus, que me ouve (dizia uma d'ellas), sabe que o meu amor é -eterno, e que eu sou tua, eternamente tua...» E, no meu atordoamento, -blasphemava commigo:--Deus é um grande invejoso; não quer outra -eternidade ao pé d'elle, e por isso desmentiu a viuva:--nem outro dogma -além do catholico, e por isso desmentiu o meu amigo. Era assim que eu -explicava a perda da namorada e dos cincoenta mil réis. - -Deixei a capital, e fui advogar na roça, mas por pouco tempo. O -caiporismo foi commigo, na garupa do burro, e onde eu me apeei, apeou-se -elle tambem. Vi-lhe o dedo em tudo, nas demandas que não vinham, nas que -vinham e valiam pouco ou nada, e nas que, valendo alguma cousa, eram -invariavelmente perdidas. Além de que os constituintes vencedores são em -geral mais gratos que os outros, a successão de derrotas foi arredando -de mim os demandistas. No fim de algum tempo, anno e meio, voltei á -côrte, e estabeleci-me com um antigo companheiro de anno: o Gonçalves. - -Este Gonçalves era o espirito menos juridico, menos apto para entestar -com as questões de direito. Verdadeiramente era um pulha. Comparemos a -vida mental a uma casa elegante; o Gonçalves não aturava dez minutos a -conversa do salão, esgueirava-se, descia á copa e ia palestrar com os -creados. Mas compensava essa qualidade inferior com certa lucidez, com a -presteza de comprehensão, nos assumptos menos arduos ou menos complexos, -com a facilidade de expôr, e, o que não era pouco para um pobre diabo -batido da fortuna, com uma alegria quasi sem intermittencias. Nos -primeiros tempos, como as demandas não vinham, matavamos as horas com -excellente palestra, animada e viva, em que a melhor parte era d'elle, -ou fallassemos de politica, ou de mulheres, assumpto que lhe era muito -particular. - -Mas as demandas vieram vindo; entre ellas uma questão de hypotheca. -Tratava-se da casa de um empregado da alfandega, Themistocles de Sá -Botelho, que não tinha outros bens, e queria salvar a propriedade. Tomei -conta do negocio. O Themistocles ficou encantado commigo: e, duas -semanas depois, como eu lhe dissesse que não era casado, declarou-me -rindo que não queria nada com solteirões. Disse-me outras cousas e -convidou-me a jantar no domingo proximo. Fui; namorei-me da filha -d'elle, D. Rufina, moça de dezenove annos, bem bonita, embora um pouco -acanhada e meia morta. Talvez seja a educação, pensei eu. Casámo-nos -poucos mezes depois. Não convidei o caiporismo, é claro; mas na egreja, -entre as barbas rapadas e as suiças lustrosas, pareceu-me ver o carão -sardonico e o olhar obliquo do meu cruel adversario. Foi por isso que, -no acto mesmo de proferir a formula sagrada e definitiva do casamento, -estremeci, hesitei, e, emfim, balbuciei a medo o que o padre me -dictava... - -Estava casado. Rufina não dispunha, é verdade, de certas qualidades -brilhantes e elegantes; não seria, por exemplo, e desde logo, uma dona -de salão. Tinha, porém, as qualidades caseiras, e eu não queria outras. -A vida obscura bastava-me; e, com tanto que ella m'a enchesse, tudo iria -bem. Mas esse era justamente o agro da empreza. Rufina (permittam-me -esta figuração chromatica) não tinha a alma negra de lady Macbeth, nem a -vermelha de Cleopatra, nem a azul de Julieta, nem a alva de Beatriz, mas -cinzenta e apagada como a multidão dos seres humanos. Era boa por -apathia, fiel sem virtude, amiga sem ternura nem eleição. Um anjo a -levaria ao céu, um diabo ao inferno, sem esforço em ambos os casos, e -sem que, no primeiro lhe coubesse a ella nenhuma gloria, nem o menor -desdouro no segundo. Era a passividade do somnambulo. Não tinha -vaidades. O pai armou-me o casamento para ter um genro doutor; ella, -não; aceitou-me como aceitaria um sachristão, um magistrado, um general, -um empregado publico, um alferes e não por impaciencia de casar, mas por -obediencia á familia, e, até certo ponto, para fazer como as outras. -Usavam-se maridos; ella queria usar tambem o seu. Nada mais antipathico -á minha propria natureza; mas estava casado. - -Felizmente--ah! um felizmente n'este ultimo capitulo de um caipora, é, -na verdade, uma anomalia; mas vão lendo, e verão que o adverbio pertence -ao estylo, não á vida; é um modo de transição e nada mais. O que vou -dizer não altera o que está dito. Vou dizer que as qualidades domesticas -de Rufina davam-lhe muito merito. Era modesta; não amava bailes, nem -passeios, nem janellas. Vivia comsigo. Não mourejava em casa, nem era -preciso; para dar-lhe tudo, trabalhava eu, e os vestidos e chapéus, tudo -vinha «das francezas», como então se dizia, em vez de modistas. Rufina, -no intervallo das ordens que dava, sentava-se horas e horas, bocejando o -espirito, matando o tempo, uma hydra de cem cabeças, que não morria -nunca; mas, repito, com todas essas lacunas, era boa dona de casa. Pela -minha parte, estava no papel das rãs que queriam um rei; a differença é -que, mandando-me Jupiter um cepo, não lhe pedi outro, por que viria a -cobra e engolia-me. Viva o cepo! disse commigo. Nem conto estas cousas, -senão para mostrar a logica e a constancia do meu destino. - -Outro _felizmente_; e este não é só uma transição de phrase. No fim de -anno e meio, abotoou no horisonte uma esperança, e, a calcular pela -commoção que me deu a noticia, uma esperança suprema e unica. Era o -desejado que chegava. Que desejado? um filho. A minha vida mudou logo. -Tudo me sorria como um dia de noivado. Preparei-lhe um recebimento -regio; comprei-lhe um rico berço, que me custou bastante; era de ebano e -marfim, obra acabada; depois, pouco a pouco, fui comprando o enxoval; -mandei-lhe coser as mais finas cambraias, as mais quentes flanellas, -uma linda touca de renda, comprei-lhe um carrinho, e esperei, esperei, -prompto a bailar diante d'elle, como David diante da arca... Ai, -caipora! a arca entrou vasia em Jerusalem; o pequeno nasceu morto. - -Quem me consolou no mallogro foi o Gonçalves, que devia ser padrinho do -pequeno, e era amigo, comensal e confidente nosso. Tem paciencia, -disse-me, serei padrinho do que vier. E confortava-me, fallava-me de -outras cousas, com ternura de amigo. O tempo fez o resto. O proprio -Gonçalves advertiu-me depois que, se o pequeno tinha de ser caipora, -como eu dizia que era, melhor foi que nascesse morto. - ---E pensas que não? redargui. - -Gonçalves sorriu; elle não acreditava no meu caiporismo. Verdade é que -não tinha tempo de acreditar em nada; todo era pouco para ser alegre. -Afinal, começára a converter-se á advocacia, já arrasoava autos, já -minutava petições, já ia ás audiencias, tudo porque era preciso viver, -dizia elle. E alegre sempre. Minha mulher achava-lhe muita graça, ria -longamente dos ditos d'elle, e das anecdotas, que ás vezes eram picantes -demais. Eu, a principio, reprehendia-o em particular, mas acostumei-me a -ellas. E depois, quem é que não perdoa as facilidades de um amigo, e de -um amigo jovial? Devo dizer que elle mesmo se foi refreando, e d'alli a -algum tempo, comecei a achar-lhe muita seriedade. Estás namorado, -disse-lhe um dia; e elle, empallidecendo, respondeu que sim, e -accrescentou sorrindo, embora frouxamente, que era indispensavel casar -tambem. Eu, á mesa, fallei do assumpto. - ---Rufina, você sabe que o Gonçalves vai casar? - ---É caçoada d'elle, interrompeu vivamente o Gonçalves. - -Dei ao diabo a minha indiscrição, e não fallei mais n'isso; nem elle. -Cinco mezes depois... A transição é rapida; mas não ha meio de a fazer -longa. Cinco mezes depois, adoeceu Rufina, gravemente, e não resistiu -oito dias; morreu de uma febre perniciosa. - -Cousa singular:--em vida, a nossa divergencia moral trazia a frouxidão -dos vinculos, que se sustinham principalmente da necessidade e do -costume. A morte, com o seu grande poder espiritual, mudou tudo; Rufina -appareceu-me como a esposa que desce do Libano, e a divergencia foi -substituida pela total fusão dos seres. Peguei da imagem, que enchia a -minha alma, e enchi com ella a vida, onde outr'ora occupára tão pouco -espaço e por tão pouco tempo. Era um desafio á má estrella; era levantar -o edificio da fortuna em pura rocha indestructivel. Comprehendam-me bem; -tudo o que até então dependia do mundo exterior, era naturalmente -precario: as telhas cahiam com o abalo das redes, as sobrepellizes -recusavam-se aos sachristães, os juramentos das viuvas fugiam com os -dogmas dos amigos, as demandas vinham tropegas ou iam-se de mergulho; -emfim, as crianças nasciam mortas. Mas a imagem de uma defunta era -immortal. Com ella podia desafiar o olhar obliquo do mau destino. A -felicidade estava nas minhas mãos, presa, vibrando no ar as grandes azas -de condor, ao passo que o caiporismo, semelhante a uma coruja, batia as -suas na direcção da noite e do silencio... - -Um dia, porém, convalescendo de uma febre, deu-me na cabeça inventariar -uns objectos da finada e comecei por uma caixinha, que não fora aberta, -desde que ella morreu, cinco mezes antes. Achei uma multidão de cousas -minusculas, agulhas, linhas, entremeios, um dedal, uma tesoura, uma -oração de S. Cypriano, um rol de roupa, outras quinquilharias, e um maço -de cartas, atado por uma fita azul. Deslacei a fita e abri as cartas: -eram do Gonçalves... Meio dia! Urge acabar; o moleque póde vir, e adeus. -Ninguem imagina como o tempo corre nas circumstancias em que estou; os -minutos voam como se fossem imperios, e, o que é importante n'esta -occasião, as folhas de papel vão com elles. - -Não conto os bilhetes brancos, os negocios abortados, as relações -interrompidas; menos ainda outros acintes infimos da fortuna. Cansado e -aborrecido, entendi que não podia achar a felicidade em parte nenhuma; -fui além: acreditei que ella não existia na terra, e preparei-me desde -hontem para o grande mergulho na eternidade. Hoje, almocei, fumei um -charuto, e debrucei-me á janella. No fim de dez minutos, vi passar um -homem bem trajado, fitando a miudo os pés. Conhecia-o de vista; era uma -victima de grandes revezes, mas ia risonho, e contemplava os pés, digo -mal, os sapatos. Estes eram novos, de verniz, muito bem talhados, e -provavelmente cosidos a primor. Elle levantava os olhos para as -janellas, para as pessoas, mas tornava-os aos sapatos, como por uma lei -de attracção, anterior e superior á vontade. Ia alegre; via-se-lhe no -rosto a expressão da bemaventurança. Evidentemente era feliz; e, talvez, -não tivesse almoçado; talvez mesmo não levasse um vintém no bolso. Mas -ia feliz, e contemplava as botas. - -A felicidade será um par de botas? Esse homem, tão esbofeteado pela -vida, achou finalmente um riso da fortuna. Nada vale nada. Nenhuma -preoccupação d'este seculo, nenhum problema social ou moral, nem as -alegrias da geração que começa, nem as tristezas da que termina, miseria -ou guerra de classes, crises da arte e da politica, nada vale, para -elle, um par de botas. Elle fita-as, elle respira-as, elle reluz com -ellas, elle calca com ellas o chão de um globo que lhe pertence. D'ahi o -orgulho das attitudes, a rigidez dos passos, e um certo ar de -tranquillidade olympica... Sim, a felicidade é um par de botas. - -Não é outra a explicação do meu testamento. Os superficiaes dirão que -estou doudo, que o delirio do suicida define a clausula do testador; mas -eu fallo para os sapientes e para os malfadados. Nem colhe a objecção de -que era melhor gastar commigo as botas, que lego aos outros; não, porque -seria unico. Distribuindo-as, faço um certo numero de venturosos. Eia, -caiporas! que a minha ultima vontade seja cumprida. Boa noite, e -calçai-vos! - - -FIM DO ULTIMO CAPITULO. - - - - -CANTIGA DE ESPONSAES - - -Imagine a leitora que está em 1813, na egreja do Carmo, ouvindo uma -daquellas boas festas antigas, que eram todo o recreio publico e toda a -arte musical. Sabem o que é uma missa cantada; podem imaginar o que -seria uma missa cantada daquelles annos remotos. Não lhe chamo a -attenção para os padres e os sacristães, nem para o sermão, nem para os -olhos das moças cariocas, que já eram bonitos nesse tempo, nem para as -mantilhas das senhoras graves, os calções, as cabelleiras, as sanefas, -as luzes, os incensos, nada. Não fallo sequer da orchestra, que é -excellente; limito-me a mostrar-lhes uma cabeça branca, a cabeça desse -velho que rege a orchestra, com alma e devoção. - -Chama-se Romão Pires; terá sessenta annos, não menos, nasceu no -Vallongo, ou por esses lados. É bom musico e bom homem; todos os musicos -gostam delle. Mestre Romão é o nome familiar; e dizer familiar e publico -era a mesma cousa em tal materia e naquelle tempo. «Quem rege a missa é -mestre Romão,»--equivalia a esta outra forma de annuncio, annos depois: -«Entra em scena o actor João Caetano»;--ou então: «O actor Martinho -cantará uma de suas melhores arias». Era o tempero certo, o chamariz -delicado e popular. Mestre Romão rege a festa! Quem não conhecia mestre -Romão, com o seu ar circumspecto, olhos no chão, riso triste, e passo -demorado? Tudo isso desapparecia á frente da orchestra; então a vida -derramava-se por todo o corpo e todos os gestos do mestre; o olhar -accendia-se, o riso illuminava-se: era outro. Não que a missa fosse -delle; esta, por exemplo, que elle rege agora no Carmo é de José -Mauricio; mas elle rege-a com o mesmo amor que empregaria, se a missa -fosse sua. - -Acabou a festa; é como se acabasse um clarão intenso, e deixasse o rosto -apenas allumiado da luz ordinaria. Eil-o que desce do côro, apoiado na -bengala; vae á sacristia beijar a mão aos padres e aceita um logar á -mesa do jantar. Tudo isso indifferente e calado. Jantou, saiu, caminhou -para a rua da Mãi dos Homens, onde reside, com um preto velho, pae José, -que é a sua verdadeira mãe, e que neste momento conversa com uma -visinha. - ---Mestre Romão lá vem, pae José, disse a visinha. - ---Eh! eh! adeus, sinhá, até logo. - -Pae José deu um salto, entrou em casa, e esperou o senhor, que d'ahi a -pouco entrava com o mesmo ar do costume. A casa não era rica -naturalmente; nem alegre. Não tinha o menor vestigio de mulher, velha ou -moça, nem passarinhos que cantassem, nem flores, nem cores vivas ou -jocundas. Casa sombria e nua. O mais alegre era um cravo, onde o mestre -Romão tocava algumas vezes, estudando. Sobre uma cadeira, ao pé, alguns -papeis de musica; nenhuma d'elle... - -Ah! se mestre Romão podesse seria um grande compositor. Parece que ha -duas sortes de vocação, as que tem lingua e as que a não tem. As -primeiras realisam-se; as ultimas representam uma luta constante e -esteril entre o impulso interior e a ausencia de um modo de communicação -com os homens. Romão era d'estas. Tinha a vocação intima da musica; -trazia dentro de si muitas operas e missas, um mundo de harmonias novas -e originaes, que não alcançava exprimir e pôr no papel. Esta era a causa -unica da tristeza de mestre Romão. Naturalmente o vulgo não atinava com -ella; uns diziam isto, outros aquillo: doença, falta de dinheiro, algum -desgosto antigo; mas a verdade é esta:--a causa da melancholia de mestre -Romão era não poder compor, não possuir o meio de traduzir o que sentia. -Não é que não rabiscasse muito papel e não interrogasse o cravo, durante -horas; mas tudo lhe sahia informe, sem idéa nem harmonia. Nos ultimos -tempos tinha até vergonha da visinhança, e não tentava mais nada. - -E, entretanto, se pudesse, acabaria ao menos uma certa peça, um canto -esponsalicio, começado tres dias depois de casado, em 1779. A mulher, -que tinha então vinte e um annos, e morreu com vinte e tres, não era -muito bonita, nem pouco, mas extremamente sympathica, e amava-o tanto -como elle a ella. Tres dias depois de casado, mestre Romão sentiu em si -alguma cousa parecida com inspiração. Ideou então o canto esponsalicio, -e quiz compol-o; mas a inspiração não pode sahir. Como um passaro que -acaba de ser preso, e forceja por transpor as paredes da gaiola, abaixo, -acima, impaciente, aterrado, assim batia a inspiração do nosso musico, -encerrada n'elle sem poder sair, sem achar uma porta, nada. Algumas -notas chegaram a ligar-se; elle escreveu-as; obra de uma folha de papel, -não mais. Teimou no dia seguinte, dez dias depois, vinte vezes durante o -tempo de casado. Quando a mulher morreu, elle releu essas primeiras -notas conjugaes, e ficou ainda mais triste, por não ter podido fixar no -papel a sensação da felicidade extincta. - ---Pae José, disse elle ao entrar, sinto-me hoje adoentado. - ---Sinhô comeu alguma cousa que fez mal... - ---Não; já de manhã não estava bom. Vae á botica... - -O boticario mandou alguma cousa, que elle tomou á noite; no dia seguinte -mestre Romão não se sentia melhor. É preciso dizer que elle padecia do -coração:--molestia grave e chronica. Pae José ficou atterrado, quando -viu que o incommodo não cedera ao remedio, nem ao repouso, e quiz chamar -o medico. - ---Para que? disse o mestre. Isto passa. - -O dia não acabou peor; e a noite supportou-a elle bem, não assim o -preto, que mal pôde dormir duas horas. A visinhança, apenas soube do -incommodo, não quiz outro motivo de palestra; os que entretinham -relações com o mestre foram visital-o. E diziam-lhe que não era nada, -que eram macacoas do tempo; um accrescentava graciosamente que era -manha, para fugir aos capotes que o boticario lhe dava no gamão,--outro -que eram amores. Mestre Romão sorria, mas comsigo mesmo dizia que era o -final. - ---Está acabado, pensava elle. - -Um dia de manhã, cinco depois da festa, o medico achou-o realmente mal; -e foi isso o que elle lhe viu na physionomia por traz das palavras -enganadoras:--Isto não é nada; é preciso não pensar em musicas... - -Em musicas! justamente esta palavra do medico deu ao mestre um -pensamento. Logo que ficou só, com o escravo, abriu a gaveta onde -guardava desde 1779 o canto esponsalicio começado. Releu essas notas -arrancadas a custo, e não concluidas. E então teve uma idéa -singular:--rematar a obra agora, fosse como fosse; qualquer cousa -servia, uma vez que deixasse um pouco de alma na terra. - ---Quem sabe? Em 1880, talvez se toque isto, e se conte que um mestre -Romão... - -O principio do canto rematava em um certo _lá_; este _lá_, que lhe cahia -bem no logar, era a nota derradeiramente escripta. Mestre Romão ordenou -que lhe levassem o cravo para a sala do fundo, que dava para o quintal: -era-lhe preciso ar. Pela janella viu na janella dos fundos de outra casa -dous casadinhos de oito dias, debruçados, com os braços por cima dos -hombros, e duas mãos presas. Mestre Romão sorriu com tristeza. - ---Aquelles chegam, disse elle, eu saio. Comporei ao menos este canto que -elles poderão tocar... - -Sentou-se ao cravo; reproduziu as notas e chegou ao _la_... - ---_Lá, lá, lá..._ - -Nada, não passava adeante. E comtudo, elle sabia musica como gente. - ---_Lá, dó... lá, mi... lá, si, dó, ré... ré... ré..._ - -Impossivel! nenhuma inspiração. Não exigia uma peça profundamente -original, mas emfim alguma cousa, que não fosse de outro e se ligasse ao -pensamento começado. Voltava ao principio, repetia as notas, buscava -rehaver um retalho da sensação estincta, lembrava-se da mulher, dos -primeiros tempos. Para completar a illusão, deitava os olhos pela -janella para o lado dos casadinhos. Estes continuavam alli, com as mãos -presas e os braços passados nos hombros um do outro; a differença é que -se miravam agora, em vez de olhar para baixo. Mestre Romão, offegante da -molestia e de impaciencia, tornava ao cravo; mas a vista do casal não -lhe supprira a inspiração, e as notas seguintes não soavam. - ---_Lá... lá... lá..._ - -Desesperado, deixou o cravo, pegou do papel escripto e rasgou-o. Nesse -momento, a moça embebida no olhar do marido, começou a cantarolar á toa, -inconscientemente, uma cousa nunca antes cantada nem sabida, na qual -cousa um certo _lá_ trazia apoz si uma linda phrase musical, justamente -a que mestre Romão procurára durante annos sem achar nunca. O mestre -ouviu-a com tristeza, abanou a cabeça, e á noite expirou. - - -FIM DA CANTIGA DOS ESPONSAES. - - - - -SINGULAR OCCURRENCIA - - ---Ha occurencias bem singulares. Está vendo aquella dama que vai -entrando na egreja da Cruz? Parou agora no adro para dar uma esmola. - ---De preto? - ---Justamente; lá vai entrando; entrou. - ---Não ponha mais na carta. Esse olhar está dizendo que a dama é uma sua -recordação de outro tempo, e não ha de ser de muito tempo, a julgar pelo -corpo: é moça de truz. - ---Deve ter quarenta e seis annos. - ---Ah! conservada. Vamos lá; deixe de olhar para o chão, e conte-me tudo. -Está viuva, naturalmente? - ---Não. - ---Bem; o marido ainda vive. É velho? - ---Não é casada. - ---Solteira? - ---Assim, assim. Deve chamar-se hoje D. Maria de tal. Em 1860 florescia -com o nome familiar de Marocas. Não era costureira, nem proprietaria, -nem mestra de meninas; vá excluindo as profissões e lá chegará. Morava -na rua do Sacramento. Já então era esbelta, e, seguramente, mais linda -do que hoje; modos sérios, linguagem limpa. Na rua, com o vestido -afogado, escorrido, sem espavento, arrastava a muitos, ainda assim. - ---Por exemplo, ao senhor. - ---Não, mas ao Andrade, um amigo meu, de vinte e seis annos, meio -advogado, meio politico, nascido nas Alagoas, e casado na Bahia, d'onde -viera em 1859. Era bonita a mulher d'elle, affectuosa, meiga e -resignada; quando os conheci, tinham uma filhinha de dois annos. - ---Apezar d'isso, a Marocas...? - ---É verdade, dominou-o. Olhe, se não tem pressa conto-lhe uma cousa -interessante. - ---Diga. - ---A primeira vez que elle a encontrou, foi á porta da loja Paula Brito, -no Rocio. Estava alli viu a distancia uma mulher bonita, e esperou, já -alvoraçado, porque elle tinha em alto grau a paixão das mulheres. -Marocas vinha andando, parando e olhando como quem procura alguma casa. -Defronte da loja deteve-se um instante; depois, envergonhada e a medo, -estendeu um pedacinho de papel ao Andrade, e perguntou-lhe onde ficava o -numero alli escripto, Andrade disse-lhe que do outro lado do Rocio, e -ensinou-lhe a altura provavel da casa. Ella cortejou com muita graça; -elle ficou sem saber o que pensasse da pergunta. - ---Como eu estou. - ---Nada mais simples: Marocas não sabia ler. Elle não chegou a -suspeital-o. Viu-a atravessar o Rocio, que ainda não tinha estatua nem -jardim, e ir á casa que buscava, ainda assim perguntando em outras. De -noite foi ao Gymnasio, dava-se a _Dama das Camelias_; Marocas estava lá, -e, no ultimo acto, chorou como uma criança. Não lhe digo nada; no fim de -quinze dias amavam-se loucamente. Marocas despediu todos os seus -namorados, e creio que não perdeu pouco; tinha alguns capitalistas bem -bons. Ficou só, sosinha, vivendo para o Andrade, não querendo outra -affeição, não cogitando de nenhum outro interesse. - ---Como a dama das Camelias. - ---Justo. Andrade ensinou-lhe a ler. Estou mestre-escola, disse-me elle -um dia; e foi então que me contou a anecdota do Rocio. Marocas aprendeu -depressa. Comprehende-se; o vexame de não saber, o desejo de conhecer os -romances em que elle lhe fallava, e finalmente o gosto de obedecer a um -desejo d'elle, de lhe ser agradavel... Não me encobriu nada; contou-me -tudo com um riso de gratidão nos olhos, que o senhor não imagina. Eu -tinha a confiança de ambos. Jantavamos ás vezes os tres juntos; e... não -sei por que negal-o,--algumas vezes os quatro. Não cuide que eram -jantares de gente pandega; alegres, mas honestos. Marocas gostava da -linguagem afogada, como os vestidos. Pouco a pouco estabeleceu-se -intimidade entre nós; ella interrogava-me ácerca da vida do Andrade, da -mulher, da filha, dos habitos d'elle, se gostava devéras d'ella, ou se -era um capricho, se tivera outros, se era capaz de a esquecer, uma chuva -de perguntas, e um receio de o perder, que mostravam a força e a -sinceridade da affeição... Um dia, uma festa de S. João, o Andrade -acompanhou a familia á Gavea, onde ia assistir a um jantar e um baile; -dous dias de ausencia. Eu fui com elles. Marocas, ao despedir-se, -recordou a comedia que ouvira algumas semanas antes no Gymnasio--_Janto -com minha mãi_--e disse-me que, não tendo familia para passar a festa de -S. João, ia fazer como a Sophia Arnoult da comedia, ia jantar com um -retrato; mas não seria o da mãi, porque não tinha, e sim do Andrade. -Este dito ia-lhe rendendo um beijo; o Andrade chegou a inclinar-se; -ella, porém, vendo que eu estava alli, afastou-o delicadamente com a -mão. - ---Gosto d'esse gesto. - ---Elle não gostou menos. Pegou-lhe na cabeça com ambos as mãos, e, -paternalmente, pingou-lhe o beijo na testa. Seguimos para a Gavea. De -caminho disse-me a respeito da Marocas as maiores finezas, contou-me as -ultimas Moleiras de ambos, fallou-me do projecto que tinha de -comprar-lhe uma casa em algum arrabalde, logo que pudesse dispôr de -dinheiro; e, de passagem, elogiou a modestia da moça, que não queria -receber d'elle mais do que o estrictamente necessario. Ha mais do que -isso, disse-lhe eu; e contei-lhe uma cousa que sabia, isto é, que cerca -de tres semanas antes, a Marocas empenhára algumas joias para pagar uma -conta da costureira. Esta noticia abalou-o muito; não juro, mas creio -que ficou com os olhos molhados. Em todo caso, depois de cogitar algum -tempo, disse-me que definitivamente ia arranjar-lhe uma casa e pôl-a ao -abrigo da miseria. Na Gavea ainda fallámos da Marocas, até que as festas -acabaram, e nós voltámos. O Andrade deixou a familia em casa, na Lapa, e -foi ao escriptorio aviar alguns papeis urgentes. Pouco depois do -meio-dia appareceu-lhe um tal Leandro ex-agente de certo advogado a -pedir-lhe, como de costume, dois ou tres mil réis. Era um sugeito réles -e vadio. Vivia a explorar os amigos do antigo patrão. Andrade deu-lhe -tres mil réis, e, como o visse excepcionalmente risonho, perguntou-lhe -se tinha visto passarinho verde. O Leandro piscou os olhos e lambeu os -beiços: o Andrade, que dava o cavaco por anedoctas eroticas, -perguntou-lhe se eram amores. Elle mastigou um pouco, e confessou que -sim. - ---Olhe; lá vem ella sahindo: não é ella? - ---Ella mesma; afastemo-nos da esquina. - ---Realmente, deve ter sido muito bonita. Tem um ar de duqueza. - ---Não olhou para cá; não olha nunca para os lados. Vai subir pela rua do -Ouvidor... - ---Sim, senhor. Comprehendo o Andrade. - ---Vamos ao caso. O Leandro confessou que tivera na vespera uma fortuna -rara, ou antes unica, uma cousa que elle nunca esperara achar, nem -merecia mesmo, porque se conhecia e não passava de um pobre diabo. Mas, -emfim, os pobres tambem são filhos de Deus. Foi o caso que, na vespera, -perto das dez horas da noite, encontrara no Rocio uma dama vestida -com simplicidade, vistosa de corpo, e muito embrulhada n'um chale -grande. A dama vinha atraz d'elle, e mais depressa; ao passar rentesinha -com elle, fitou-lhe muito os olhos, e foi andando de vagar, como quem -espera. O pobre diabo imaginou que era engano de pessoa; confessou ao -Andrade que, apezar da roupa simples, viu logo que não era cousa para os -seus beiços. Foi andando; a mulher, parada, fitou-o outra vez, mas com -tal instancia, que elle chegou a atrever-se um pouco; ella atreveu-se o -resto... Ah! um anjo! E que casa, que sala rica! Cousa papafina. E -depois o desinteresse... «Olhe, accrescentou elle, para V. S. é que era -um bom arranjo.» Andrade abanou a cabeça; não lhe cheirava o comborço. -Mas o Leandro teimou; era na rua do Sacramento, numero tantos... - ---Não me diga isso! - ---Imagine como não ficou o Andrade. Elle mesmo não soube o que fez nem o -que disse durante os primeiros minutos, nem o que pensou nem o que -sentiu. Afinal teve força para perguntar se era verdade o que estava -contando; mas o outro advertiu que não tinha nenhuma necessidade de -inventar semelhante cousa; vendo, porém, o alvoroço do Andrade, -pediu-lhe segredo, dizendo que elle, pela sua parte, era discreto. -Parece que ia sahir; Andrade deteve-o, e propôz-lhe um negocio; -propôz-lhe ganhar vinte mil réis.--«Prompto!»--«Dou-lhe vinte mil réis, -se você for commigo á casa d'essa moça e disser em presença d'ella que é -ella mesma.» - ---Oh! - ---Não defendo o Andrade; a cousa não era bonita; mas a paixão, n'esse -caso, céga os melhores homens. Andrade era digno, generoso, sincero; mas -o golpe fora tão profundo, e elle amava-a tanto, que não recuou diante -de uma tal vingança. - ---O outro aceitou? - ---Hesitou um pouco, estou que por medo, não por dignidade; mas vinte mil -réis... Poz uma condição: não mettel-o em barulhos... Marocas estava na -sala, quando o Andrade entrou. Caminhou para a porta, na intenção de o -abraçar; mas o Andrade advertiu-a, com o gesto, que trazia alguem. -Depois, fitando-a muito, fez entrar o Leandro; Marocas empallideceu.--«É -esta senhora?» perguntou elle.--«Sim, senhor», murmurou o Leandro com -voz sumida, porque ha acções ainda mais ignobeis do que o proprio homem -que as commette. Andrade abriu a carteira com grande afectação, tirou -uma nota de vinte mil réis e deu-lh'a; e, com a mesma affectação, -ordenou-lhe que se retirasse. O Leandro sahiu. A scena que se seguiu, -foi breve, mas dramatica. Não a soube inteiramente, porque o proprio -Andrade é que me contou tudo, e, naturalmente, estava tão atordoado, que -muita cousa lhe escapou. Ella não confessou nada; mas estava fóra de si, -e, quando elle, depois de lhe dizer as cousas mais duras do mundo, -atirou-se para a porta, ella rojou-se-lhe aos pés, agarrou-lhe as mãos, -lacrimosa, desesperada, ameaçando matar-se; e ficou atirada ao chão, no -patamar da escada; elle desceu vertiginosamente e sahiu. - ---Na verdade, um sugeito réles, apanhado na rua; provavelmente eram -habitos d'ella? - ---Não. - ---Não? - ---Ouça o resto. De noite seriam oito horas, o Andrade veiu á minha casa, -e esperou por mim. Já me tinha procurado tres vezes. Fiquei estupefacto; -mas como duvidar, se elle tivera a precaução de levar a prova até á -evidencia? Não lhe conto o que ouvi, os planos de vingança, as -exclamações, os nomes que lhe chamou, todo o estylo e todo o repertorio -d'essas crises. Meu conselho foi que a deixasse; que, afinal, vivesse -para a mulher e a filha, a mulher tão boa, tão meiga... Elle concordava, -mas tornava ao furor. Do furor passou á duvida; chegou a imaginar que a -Marocas, com o fim de o experimentar, inventára o artificio e pagára ao -Leandro para vir dizer-lhe aquillo; e a prova é que o Leandro, não -querendo elle saber quem era, teimou e lhe disse a casa e o numero. E -agarrado a esta inverosimelhança, tentava fugir á realidade; mas a -realidade vinha--a pallidez de Marocas, a alegria sincera do Leandro, -tudo o que lhe dizia que a aventura era certa. Creio até que elle -arrependia-se de ter ido tão longe. Quanto a mim, cogitava na aventura, -sem atinar com a explicação. Tão modesta! maneiras tão acanhadas! - ---Ha uma phrase de theatro que pode explicar a aventura, uma phrase de -Augier, creio eu: «a nostalgia da lama.» - ---Acho que não; mas vá ouvindo. Ás dez horas appareceu-nos em casa uma -criada de Marocas, uma preta forra, muito amiga da ama. Andava afflicta -em procura do Andrade, porque a Marocas, depois de chorar muito, -trancada no quarto, sahiu de casa sem jantar, e não voltára mais. -Contive o Andrade, cujo primeiro gesto foi para sahir logo. A preta -pedia-nos por tudo, que fossemos descobrir a ama. «Não é costume d'ella -sahir?» perguntou o Andrade com sarcasmo. Mas a preta disse que não era -costume. «Está ouvindo?» bradou elle para mim. Era a esperança que de -novo empolgára o coração do pobre diabo. «E hontem?...» disse eu. A -preta respondeu que na vespera sim; mas não lhe perguntei mais nada, -tive compaixão do Andrade, cuja afflicção crescia, e cujo pundonor ia -cedendo diante do perigo. Sahimos em busca da Marocas; fomos a todas as -casas em que era possivel encontral-a; fomos á policia; mas a noite -passou-se sem outro resultado. De manhã voltámos á policia. O chefe ou -um dos delegados, não me lembra, era amigo do Andrade, que lhe contou da -aventura a parte conveniente; aliás a ligação do Andrade e da Marocas -era conhecida de todos os seus amigos. Pesquizou-se tudo; nenhum -desastre se déra durante a noite; as barcas da Praia Grande não viram -cahir ao mar nenhum passageiro; as casas de armas não venderam nenhuma; -as boticas nenhum veneno. A policia poz em campo todos os seus recursos, -e nada. Não lhe digo o estado de afflicção em que o pobre Andrade viveu -durante essas longas horas, porque todo o dia se passou em pesquizas -inuteis. Não era só a dor de a perder; era tambem o remorso, a duvida, -ao menos, da consciencia, em presença de um possivel desastre, que -parecia justificar a moça. Elle perguntava-me, a cada passo se não era -natural fazer o que fez, no delirio da indignação, se eu não faria a -mesma cousa. Mas depois tornava a affirmar a aventura, e provava-me que -era verdadeira, com o mesmo ardor com que na vespera tentara provar que -era falsa; o que elle queria era acommodar a realidade ao sentimento da -occasião. - ---Mas, emfim, descobriram a Marocas? - ---Estavamos comendo alguma cousa, em um hotel, eram perto de oito horas, -quando recebemos noticia de um vestigio:--um cocheiro que levára na -vespera uma senhora para o Jardim Botanico, onde ella entrou em uma -hospedaria, e ficou. Nem acabámos o jantar; fomos no mesmo carro ao -Jardim Botanico. O dono da hospedaria confirmou a versão; accrescentando -que a pessoa se recolhera a um quarto, não comera nada desde que chegou -na vespera; apenas pediu uma chicara de café; parecia profundamente -abatida. Encaminhámo-nos para o quarto; o dono da hospedaria bateu á -porta; ella respondeu com voz fraca, e abriu. O Andrade nem me deu tempo -de preparar nada; empurrou-me, e cahiram nos braços um do outro. Marocas -chorou muito e perdeu os sentidos. - ---Tudo se explicou? - ---Cousa nenhuma. Nenhum d'elles tornou ao assumpto; livres de um -naufragio, não quizeram saber nada da tempestade que os metteu a pique. -A reconciliação fez-se depressa. O Andrade comprou-lhe, mezes depois, -uma casinha em Catumby; a Marocas deu-lhe um filho, que morreu de dois -annos. Quando elle seguia para o norte, em commissão do governo, a -affeição era ainda a mesma, posto que os primeiros ardores não tivessem -já a mesma intensidade. Não obstante, ella quiz ir tambem; fui eu que a -obriguei a ficar. O Andrade contava tornar ao fim de pouco tempo, mas, -como lhe disse, morreu na provincia. A Marocas sentiu profundamente a -morte, poz luto, e considerou-se viuva; sei que nos tres primeiros -annos, ouvia sempre uma missa no dia anniversario. Ha dez annos perdi-a -de vista. Que lhe parece tudo isto? - ---Realmente, ha occurrencias bem singulares, se o senhor não abusou da -minha ingenuidade de rapaz para imaginar um romance... - ---Não inventei nada; é a realidade pura. - ---Pois, senhor, é curioso. No meio de uma paixão tão ardente, tão -sincera... Eu ainda estou na minha; acho que foi a nostalgia da lama. - ---Não: nunca a Marocas desceu até os Leandros. - ---Então por que desceria n'aquella noite? - ---Era um homem que ella suppunha separado, por um abysmo, de todas as -suas relações pessoaes; d'ahi a confiança. Mas o acaso, que é um deus e -um diabo ao mesmo tempo... Emfim, cousas! - - -FIM DA SINGULAR OCCURRENCIA. - - - - -GALERIA POSTHUMA - - -I - -Não, não se descreve a consternação que produziu em todo o Engenho -Velho, e particularmente no coração dos amigos, a morte de Joaquim -Fidelis. Nada mais inesperado. Era robusto, tinha saude de ferro, e -ainda na vespera fôra a um baile, onde todos o viram conversado e -alegre. Chegou a dansar, a pedido de uma senhora sexagenaria, viuva de -um amigo d'elle, que lhe tomou do braço, e lhe disse: - ---Venha cá, venha cá, vamos mostrar a estes criançolas como é que os -velhos são capazes de desbancar tudo. - -Joaquim Fidelis protestou sorrindo; mas obedeceu e dansou. Eram duas -horas quando sahiu, embrulhando os seus sessenta annos n'uma capa -grossa,--estavamos em junho de 1879--mettendo a calva na carapuça, -accendendo um charuto, e entrando lepidamente no carro. - -No carro é possivel que conchilasse; mas, em casa, máu grado a hora e o -grande peso das palpebras, ainda foi a secretária, abriu uma gaveta, -tirou um de muitos folhetos manuscriptos,--e escreveu durante tres ou -quatro minutos umas dez ou onze linhas. As ultimas palavras eram estas: -«Em summa, baile chinfrim; uma velha gaiteira obrigou-me a dansar uma -quadrilha; á porta um crioulo pediu-me as festas. Chinfrim!» Guardou o -folheto, despiu-se, metteu-se na cama, dormiu e morreu. - -Sim, a noticia consternou a todo o bairro. Tão amado que elle era, com -os modos bonitos que tinha, sabendo conversar com toda a gente, -instruido com os instruidos, ignorante com os ignorantes, rapaz com os -rapazes, e até moça com as moças. E depois, muito serviçal, prompto a -escrever cartas, a fallar a amigos, a concertar brigas, a emprestar -dinheiro. Em casa d'elle reuniam-se á noite alguns intimos da -visinhança, e ás vezes de outros bairros; jogavam o voltarete ou o -_whist_, fallavam de politica. Joaquim Fidelis tinha sido deputado até á -dissolução da camara pelo marquez de Olinda, em 1863. Não conseguindo -ser reeleito, abandonou a vida publica. Era conservador, nome que a -muito custo admittiu, por lhe parecer gallicismo politico. _Saquarema_ é -o que elle gostava de ser chamado. Mas abriu mão de tudo; parece até que -nos ultimos tempos desligou-se do proprio partido, e afinal da mesma -opinião. Ha razões para crêr que, de certa data em diante, foi um -profundo sceptico, e nada mais. - -Era rico e lettrado. Formára-se em direito no anno de 1842. Agora não -fazia nada e lia muito. Não tinha mulheres em casa. Viuvo desde a -primeira invasão da febre amarella, recusou contrahir segundas nupcias, -com grande magoa de tres ou quatro damas, que nutriram essa esperança -durante algum tempo. Uma d'ellas chegou a prorogar perfidamente os seus -bellos cachos de 1845 até meiados do segundo neto; outra, mais moça e -tambem viuva, pensou retel-o com algumas concessões, tão generosas quão -irreparaveis. «Minha querida Leocadia, dizia elle nas occasiões em que -ella insinuava a solução conjugal, por que não continuaremos assim -mesmo? O mysterio é o encanto da vida.» Morava com um sobrinho, o -Benjamim, filho de uma irmã, orphão desde tenra idade. Joaquim Fidelis -deu-lhe educação e fel-o estudar, até obter diploma de bacharel em -sciencias juridicas, no anno de 1877. - -Benjamim ficou atordoado. Não podia acabar de crer na morte do tio. -Correu ao quarto, achou o cadaver na cama, frio, olhos abertos, e um -leve arregaço ironico ao canto esquerdo da boca. Chorou muito e muito. -Não perdia um simples parente, mas um pai, um pai terno, dedicado, um -coração unico. Benjamim enxugou, emfim, as lagrimas; e, porque lhe -fizesse mal ver os olhos abertos do morto, e principalmente o labio -arregaçado, concertou-lhe ambas as cousas. A morte recebeu assim a -expressão tragica; mas a originalidade da mascara perdeu-se. - ---Não me digam isto! bradava d'ahi a pouco um dos visinhos, Diogo -Villares, ao receber noticia do caso. - -Diogo Villares era um dos cinco principaes familiares de Joaquim -Fidelis. Devia-lhe o emprego que exercia desde 1857. Veiu elle; vieram -os outros quatro, logo depois, um a um, estupefactos, incredulos. -Primeiro chegou o Elias Xavier, que alcançára por intermedio do finado, -segundo se dizia, uma commenda; depois entrou o João Braz, deputado que -foi, no regimen das supplencias, eleito com o influxo do Joaquim -Fidelis. Vieram, emfim, o Fragoso e o Galdino, que lhe não deviam -diplomas, commendas nem empregos, mas outros favores. Ao Galdino -adiantou elle alguns poucos capitaes, e ao Fragoso arranjou-lhe um bom -casamento... E morto! morto para todo sempre! De redor da cama, fitavam -o rosto sereno e recordavam a ultima festa, a do outro domingo, tão -intima, tão expansiva! E, mais perto ainda, a noite da ante-vespera, em -que o voltarete do costume foi até ás onze horas. - ---Amanhã não venham, disse-lhes o Joaquim Fidelis; vou ao baile do -Carvalhinho. - ---E depois?... - ---Depois de amanhã, cá estou. - -E, á sahida, deu-lhes ainda um maço de excellentes charutos, segundo -fazia ás vezes, com um accrescimo de doces seccos para os pequenos, e -duas ou tres pilherias finas... Tudo esvaido! tudo disperso! tudo -acabado! - -Ao enterro acudiram muitas pessoas gradas, dous senadores, um -ex-ministro, titulares, capitalistas, advogados, commerciantes, medicos; -mas as argolas do caixão foram seguras pelos cinco familiares e o -Benjamim. Nenhum d'elles quiz ceder a ninguem esse ultimo obsequio, -considerando que era um dever cordial e intransferivel. O adeus do -cemiterio foi proferido pelo João Braz, um adeus tocante, com algum -excesso de estylo para um caso tão urgente, mas, emfim, desculpavel. -Deitada a pá de terra, cada um se foi arredando da cova, menos os seis, -que assistiram ao trabalho posterior e indifferente dos coveiros. Não -arredaram pé antes de vêr cheia a cova até acima, e depositadas sobre -ellas as coroas funebres. - - -II - -A missa do setimo dia reuniu-os na igreja. Acabada a missa, os cinco -amigos acompanharam á casa o sobrinho do morto. Benjamim convidou-os a -almoçar. - ---Espero que os amigos do tio Joaquim serão tambem meus amigos, disse -elle. - -Entraram, almoçaram. Ao almoço fallaram do morto; cada um contou uma -anecdota, um dito; eram unanimes no louvor e nas saudades. No fim do -almoço, como tivessem pedido uma lembrança do finado, passaram ao -gabinete, e escolheram á vontade, este uma canneta velha, aquelle uma -caixa de oculos, um folheto, um retalho qualquer intimo, Benjamim -sentia-se consolado. Communicou-lhes que pretendia conservar o gabinete -tal qual estava. Nem a secretária abrira ainda. Abriu-a então, e, com -elles, inventariou o conteudo de algumas gavetas. Cartas, papeis soltos, -programmas de concertos, menus de grandes jantares, tudo alli estava de -mistura e confusão. Entre outras cousas acharam alguns cadernos -manuscriptos, numerados e datados. - ---Um diario! disse Benjamim. - -Com effeito, era um diario das impressões do finado, especie de memorias -secretas, confidencias do homem a si mesmo. Grande foi a commoção dos -amigos; lêl-o era ainda conversal-o. Tão recto caracter! tão discreto -espirito! Benjamim começou a leitura; mas a voz embargou-se-lhe -depressa, e João Braz continuou-a. - -O interesse do escripto adormeceu a dor do obito. Era um livro digno do -prelo. Muita observação politica e social, muita reflexão philosophica, -anecdotas de homens publicos, do Feijó, do Vasconcellos, outras -puramente galantes, nomes de senhoras, o da Leocadia, entre outros; um -repertorio de factos e commentarios. Cada um admirava o talento do -finado, as graças do estylo, o interesse da materia. Uns opinavam pela -impressão typographica; Benjamim dizia que sim, com a condição de -excluir alguma cousa, ou inconveniente ou demasiado particular. E -continuavam a ler, saltando pedaços e paginas, até que bateu meio-dia. -Levantaram-se todos; Diogo Villares ia já chegar á repartição fóra de -horas; João Braz e Elias tinham onde estar juntos. Galdino seguia para a -loja. O Fragoso precisava mudar a roupa preta, e acompanhar a mulher á -rua do Ouvidor. Concordaram em nova reunião para proseguir a leitura. -Certas particularidades tinham-lhes dado uma comichão de escandalo, e as -comichões coçam-se: é o que elles queriam fazer, lendo. - ---Até amanhã, disseram. - ---Até amanhã. - -Uma vez só, Benjamim continuou a lêr o manuscripto. Entre outras cousas, -admirou o retrato da viuva Leocadia, obra-prima de paciencia e -semelhança, embora a data coincidisse com a dos amores. Era prova de uma -rara isenção de espirito. De resto, o finado era eximio nos retratos. -Desde 1873 ou 1874, os cadernos vinham cheios d'elles, uns de vivos, -outros de mortos, alguns de homens publicos, Paula Souza, Aureliano, -Olinda, etc. Eram curtos e substanciaes, ás vezes trez ou quatro rasgos -firmes, com tal fidelidade e perfeição, que a figura parecia -photographada. Benjamim ia lendo; de repente deu com o Diogo Villares. E -leu estas poucas linhas: - -«DIOGO VILLARES.--Tenho-me referido muitas vezes a este amigo, e -fal-o-hei algumas outras mais, se elle me não matar de tedio, cousa em -que o reputo profissional. Pediu-me ha annos que lhe arranjasse um -emprego, e arranjei-lh'o. Não me avisou da moeda em que me pagaria. Que -singular gratidão! Chegou ao excesso de compor um soneto e publical-o. -Fallava-me do obsequio a cada passo, dava-me grandes nomes; emfim, -acabou. Mais tarde relacionámo-nos intimamente. Conheci-o então ainda -melhor. _C'est le genre ennuyeux._ Não é mau parceiro de voltarete. -Dizem-me que não deve nada a ninguem. Bom pai de familia. Estupido e -credulo. Com intervallo de quatro dias, já lhe ouvi dizer de um -ministerio que era excellente e detestavel:--differença dos -interlocutores. Ri muito e mal. Toda a gente, quando o vê pela primeira -vez, começa por suppol-o um varão grave; no segundo dia dá-lhe -piparotes. A razão é a figura, ou, mais particularmente, as bochechas, -que lhe emprestam um certo ar superior.» - -A primeira sensação do Benjamim foi a do perigo evitado. Se o Diogo -Villares estivesse alli? Releu o retrato e mal podia crer; mas não havia -negal-o, era o proprio nome do Diogo Villares, era a mesma lettra do -tio. E não era o unico dos familiares; folheou o manuscripto e deu com o -Elias: - -«ELIAS XAVIER.--Este Elias é um espirito subalterno, destinado a servir -alguem, e a servir com desvanecimento, como os cocheiros de casa -elegante. Vulgarmente trata as minhas visitas intimas com alguma -arrogancia e desdem: politica de lacaio ambicioso. Desde as primeiras -semanas, comprehendi que elle queria fazer-se meu privado; e não menos -comprehendi que, no dia que realmente o fosse, punha os outros no meio -da rua. Ha occasiões em que me chama a um vão da janella para fallar-me -secretamente do sol e da chuva. O fim claro é incutir nos outros a -suspeita de que ha entre nós cousas particulares, e alcança isso mesmo, -porque todos lhe rasgam muitas cortezias. É intelligente, risonho e -fino. Conversa muito bem. Não conheço comprehensão mais rapida. Não é -poltrão nem maldizente. Só falla mal de alguem, por interesse; -faltando-lhe interesse, cala-se; e a maledicencia legitima é gratuita. -Dedicado e insinuante. Não tem idéas, é verdade; mas ha esta grande -differença entre elle e o Diogo Villares:--o Diogo repete prompta e -boçalmente as que ouve, ao passo que o Elias sabe fazel-as suas e -plantal-as opportunamente na conversação. Um caso de 1865 caracterisa -bem a astucia d'este homem. Tendo dado alguns libertos para a guerra do -Paraguay, ia receber uma commenda. Não precisava de mim; mas veiu pedir -a minha intercessão, duas ou tres vezes, com um ar consternado e -supplice. Fallei ao ministro, que me disse:--«O Elias já sabe que o -decreto está lavrado; falta só a assignatura do imperador.» Comprehendi -então que era um estratagema para poder confessar-me essa obrigação. Bom -parceiro de voltarete; um pouco brigão, mas entendido.» - ---Ora o tio Joaquim! exclamou Benjamim levantando-se. E depois de alguns -instantes, reflexionou comsigo:--Estou lendo um coração, livro inedito. -Conhecia a edição publica, revista e expurgada. Este é o texto primitivo -e interior, a lição exacta e authentica. Mas quem imaginaria nunca... -Ora o tio Joaquim! - -E, tornando a sentar-se, releu tambem o retrato do Elias, com vagar, -meditando as feições. Posto lhe faltasse observação, para avaliar a -verdade do escripto, achou que em muitas partes, ao menos, o retrato era -semelhante. Cotejava essas notas iconographicas, tão cruas, tão seccas, -com as maneiras cordiaes e graciosas do tio, e sentia-se tomado de um -certo terror e mau-estar. Elle, por exemplo, que teria dito delle o -finado? Com esta ideia, folheou ainda o manuscripto, passou por alto -algumas damas, alguns homens publicos, deu com o Fragoso,--um esboço -curto e curtissimo,--logo depois o Galdino, e quatro paginas adiante o -João Braz. Justamente o primeiro levára delle uma caneta, pouco antes, -talvez a mesma com que o finado o retratára. Curto era o esboço, e dizia -assim: - -«FRAGOSO.--Honesto, maneiras assucaradas e bonito. Não me custou -casal-o; vive muito bem com a mulher. Sei que me tem uma extraordinaria -adoração,--quasi tanta como a si mesmo. Conversação vulgar, polida e -chocha.» - -«GALDINO MADEIRA.--O melhor coração do mundo e um caracter sem macula; -mas as qualidades do espirito destroem as outras. Emprestei-lhe algum -dinheiro, por motivo da familia, e porque me não fazia falta. Ha no -cerebro d'elle um certo furo, por onde o espirito escorrega e cai no -vacuo. Não reflecte tres minutos seguidos. Vive principalmente de -imagens, de phrases translatas. Os «dentes da calumnia» e outras -expressões, surradas como colchões de hospedaria, são os seus encantos. -Mortifica-se facilmente no jogo, e, uma vez mortificado, faz timbre em -perder, e em mostrar que é de proposito. Não despede os maus caixeiros. -Se não tivesse guarda-livros, é duvidoso que sommasse os quebrados. Um -subdelegado, meu amigo, que lhe deveu algum dinheiro, durante dous -annos, dizia-me com muita graça, que o Galdino quando o via na rua, em -vez de lhe pedir a divida, pedia-lhe noticias do ministerio.» - -«JOÃO BRAZ.--Nem tolo nem bronco. Muito attencioso, embora sem maneiras. -Não póde ver passar um carro de ministro; fica pallido e vira os olhos. -Creio que é ambicioso; mas na edade em que está, sem carreira, a ambição -vai-se-lhe convertendo em inveja. Durante os dois annos em que serviu de -deputado, desempenhou honradamente o cargo: trabalhou muito, e fez -alguns discursos bons, não brilhantes, mas solidos, cheios de factos e -reflectidos. A prova de que lhe ficou um residuo de ambição, é o ardor -com que anda á cata de alguns cargos honorificos ou preeminentes; ha -alguns mezes consentiu em ser juiz de uma irmandade de S. José, e -segundo me dizem, desempenha o cargo com um zelo exemplar. Creio que é -atheu, mas não affirmo. Ri pouco e discretamente. A vida é pura e -severa, mas o caracter tem uma ou duas cordas fraudulentas, a que só -faltou a mão do artista; nas cousas minimas, mente com facilidade.» - -Benjamim, estupefacto, deu emfim comsigo mesmo.--«Este meu sobrinho, -dizia o manuscripto, tem vinte e quatro annos de edade, um projecto de -reforma judiciaria, muito cabello, e ama-me. Eu não o amo menos. -Discreto leal e bom,--bom até á credulidade. Tão firme nas affeições -como versatil nos pareceres. Superficial, amigo de novidades, amando no -direito o vocabulario e as formulas.» - -Quiz reler, e não pôde; essas poucas linhas davam-lhe a sensação de um -espelho. Levantou-se, foi á janella, mirou a chacara e tornou dentro -para contemplar outra vez as suas feições. Contemplou-as; eram poucas, -falhas, mas não pareciam calumniosas. Se alli estivesse um publico, é -provavel que a mortificação do rapaz fosse menor, porque a necessidade -de dissipar a impressão moral dos outros dar-lhe-ia a força necessaria -para reagir contra o escripto; mas, a sós, comsigo, teve de supportal-o -sem contraste. Então considerou se o tio não teria composto essas -paginas nas horas de máu humor; comparou-as a outras em que a phrase era -menos aspera, mas não cogitou se alli a brandura vinha ou não de molde. - -Para confirmar a conjectura, recordou as maneiras usuaes do finado, as -horas de intimidade e riso, a sós com elle, ou de palestra com os demais -familiares. Evocou a figura do tio, com o olhar espirituoso e meigo, e a -pilheria grave; em logar d'essa, tão candida e sympathica, a que lhe -appareceu foi a do tio morto, estendido na cama, com os olhos abertos e -o labio arregaçado. Sacudiu-a do espirito, mas a imagem ficou. Não -podendo rejeital-a, Benjamim tentou mentalmente fechar-lhe os olhos e -concertar-lhe a bocca; mas tão depressa o fazia, como a palpebra tornava -a levantar-se, e a ironia arregaçava o beiço. Já não era o homem, era o -auctor do manuscripto. - -Benjamim jantou mal e dormiu mal. No dia seguinte, á tarde, -apresentaram-se os cinco familiares para ouvir a leitura. Chegaram -sofregos, anciosos; fizera-lhe muitas perguntas; pediram-lhe com -instancia para ver o manuscripto. Mas Benjamim tergiversava, dizia isto -e aquillo, inventava pretextos; por mal de peccados, appareceu-lhe na -sala, por traz d'elles, a eterna bocca do defunto, e esta circumstancia -fel-o ainda mais acanhado. Chegou a mostrar-se frio, para ficar só, e -ver se com elles desapparecia a visão. Assim se passaram trinta a -quarenta minutos. Os cinco olharam emfim uns para os outros, e -deliberaram sahir; despediram-se ceremoniosamente, e foram conversando, -para suas casas: - ---Que differença do tio! que abysmo! a herança enfunou-o! deixal-o! ah! -Joaquim Fidelis! ah! Joaquim Fidelis! - - -FIM DA GALERIA POSTHUMA. - - - - -CAPITULO DOS CHAPÉOS - - - GÉRONTE - - Dans quel chapitre, s'il vous plait? - - SCAGNARELLE - - Dans le chapitre des chapeaux. - - MOLIÈRE. - - -Musa, canta o despeito de Marianna, esposa do bacharel Conrado Seabra, -naquella manhã de abril de 1879. Qual a causa de tamanho alvoroço? Um -simples chapéo, leve, não deselegante, um chapéo baixo. Conrado, -advogado, com escriptorio na rua da Quitanda, trazia-o todos os dias á -cidade, ia com elle ás audiencias; só não o levava ás recepções, theatro -lyrico, enterros e visitas de ceremonia. No mais era constante, e isto -desde cinco ou seis annos, que tantos eram os do casamento. Ora, -naquella singular manhã de abril, acabado o almoço, Conrado começou a -enrolar um cigarro, e Marianna annunciou sorrindo que ia pedir-lhe uma -cousa. - ---Que é, meu anjo? - ---Você é capaz de fazer-me um sacrificio? - ---Dez, vinte... - ---Pois então não vá mais á cidade com aquelle chapéo. - ---Porque? é feio? - ---Não digo que seja feio; mas é cá para fóra, para andar na visinhança, -á tarde ou á noite, mas na cidade, um advogado, não me parece que... - ---Que tolice, yayá! - ---Pois sim, mas faz-me este favor, faz? - -Conrado riscou um phosphoro, accendeu o cigarro, e fez-lhe um gesto de -gracejo, para desconversar; mas a mulher teimou. A teima, a principio -frouxa e supplice, tornou-se logo imperiosa e aspera. Conrado ficou -espantado. Conhecia a mulher; era, de ordinario, uma creatura passiva, -meiga, de uma plasticidade de encommenda, capaz de usar com a mesma -divina indifferença tanto um diadema régio como uma touca. A prova é -que, tendo tido uma vida de andarilha nos ultimos dous annos de -solteira, tão depressa casou como se affez aos habitos quietos. Sahia ás -vezes, e a maior parte dellas por instancias do proprio consorte; mas só -estava commodamente em casa. Moveis, cortinas, ornatos suppriam-lhe os -filhos; tinha-lhes um amor de mãe; e tal era a concordancia da pessoa -com o meio, que ella saboreava os trastes na posição occupada, as -cortinas com as dobras do costume, e assim o resto. Uma das tres -janellas, por exemplo, que davam para a rua vivia sempre meia aberta; -nunca era outra. Nem o gabinete do marido escapava ás exigencias -monotonas da mulher, que mantinha sem alteração a desordem dos livros, e -até chegava a restaural-a. Os habitos mentaes seguiam a mesma -uniformidade. Marianna dispunha de mui poucas noções, e nunca lêra se -não os mesmos livros:--a _Moreninha_ de Macedo, sete vezes; _Ivanhoe e o -Pirata_ de Walter Scott, dez vezes; o _Mot de l'enigme_, de Madame -Craven, onze vezes. - -Isto posto, como explicar o caso do chapéo? Na vespera, á noite, -emquanto o marido fôra a uma sessão do Instituto da Ordem dos Advogados, -o pae de Marianna veiu á casa d'elles. Era um bom velho, magro, pausado, -ex-funccionario publico, ralado de saudades do tempo em que os -empregados iam de casaca para as suas repartições. Casaca era o que -elle, ainda agora, levava aos enterros, não pela razão que o leitor -suspeita, a solemnidade da morte ou a gravidade da despedida ultima, mas -por esta menos philosophica, por ser um costume antigo. Não dava outra, -nem da casaca nos enterros, nem do jantar ás duas horas, nem de vinte -usos mais. E tão afferrado aos habitos, que no anniversario do casamento -da filha, ia para lá ás seis horas da tarde, jantado e diggerido, via -comer, e no fim acceitava um pouco de doce, um calix de vinho e café. -Tal era o sogro de Conrado; como suppor que elle approvasse o chapéo -baixo do genro? Supportava-o calado, em attenção ás qualidades da -pessoa; nada mais. Acontecera-lhe, porém, naquelle dia, vel-o de relance -na rua, de palestra com outros chapéos altos de homens publicos, e nunca -lhe pareceu tão torpe. De noite, encontrando a filha sosinha, abriu-lhe -o coração; pintou-lhe o chapéo baixo como a abominação das abominações, -e instou com ella para que o fizesse desterrar. - -Conrado ignorava essa circumstancia, origem do pedido. Conhecendo a -docilidade da mulher, não entendeu a resistencia; e, porque era -autoritario, e voluntarioso, a teima veiu irrital-o profundamente. -Conteve-se ainda assim; preferiu mofar do caso; fallou-lhe com tal -ironia e desdém, que a pobre dama sentiu-se humilhada. Marianna quiz -levantar-se duas vezes; elle obrigou-a a ficar, a primeira pegando-lhe -levemente no pulso, a segunda subjugando-a com o olhar. E dizia -sorrindo: - ---Olhe, yayá, tenho uma razão philosophica para não fazer o que você me -pede. Nunca lhe disse isto; mas já agora confio-lhe tudo. - -Marianna mordia o labio, sem dizer mais nada; pegou de uma faca, e -entrou a bater com ella devagarinho para fazer alguma cousa; mas, nem -isso mesmo consentiu o marido, que lhe tirou a faca delicadamente, e -continuou: - ---A escolha do chapéo não é uma acção indifferente, como você póde -suppor; é regida por um principio metaphysico. Não cuide que quem compra -um chapéo exerce uma acção voluntária e livre; a verdade é que obedece a -um determinismo obscuro. A illusão da liberdade existe arraigada nos -compradores, e é mantida pelos chapelleiros que, ao verem um freguez -ensaiar trinta ou quarenta chapéos, e sair sem comprar nenhum, imaginam -que elle está procurando livremente uma combinação elegante. O principio -metaphysico é este:--o chapéo é a integração do homem, um prolongamento -da cabeça, um complemento decretado _ab eterno_; ninguem o póde trocar -sem mutilação. É uma questão profunda que ainda não occorreu a ninguem. -Os sabios tem estudado tudo desde o astro até o verme, ou, para -exemplificar bibliographicamente, desde Laplace... Você nunca leu -Laplace? desde Laplace e a _Mecanica Celeste_ até Darwin e o seu curioso -livro das _Minhocas_, e, entretanto, não se lembraram ainda de parar -deante do chapéo e estudal-o por todos os lados. Ninguem advertiu que ha -uma metaphysica do chapéo. Talvez eu escreva uma memoria a este -respeito. São nove horas e tres quartos; não tenho tempo de dizer mais -nada; mas você reflicta comsigo, e verá... Quem sabe? póde ser até que -nem mesmo o chapéo seja complemento do homem, mas o homem do chapéo... - -Marianna venceu-se afinal, e deixou a mesa. Não entendera nada d'aquella -nomenclatura aspera nem da singular theoria; mas sentiu que era um -sarcasmo, e, dentro de si, chorava de vergonha. O marido subiu para -vestir-se; desceu d'ahi a alguns minutos, e parou deante della com o -famoso chapéo na cabeça. Marianna achou-lh'o, na verdade, torpe, -ordinario, vulgar, nada serio. Conrado despediu-se ceremoniosamente e -sahiu. - -A irritação da dama tinha afrouxado muito; mas, o sentimento de -humiliação subsistia. Marianna não chorou, não clamou, como suppunha que -ia fazer; mas, comsigo mesma, recordou a simplicidade do pedido, os -sarcasmos de Conrado, e, posto reconhecesse que fôra um pouco exigente, -não achava justificação para taes excessos. Ia de um lado para outro, -sem poder parar; foi á sala de visitas, chegou á janella meia aberta, -viu ainda o marido, na rua, á espera do _bond_, de costas para casa, com -o eterno e torpissimo chapéo na cabeça. Marianna sentiu-se tomada de -odio contra essa peça ridicula; não comprehendia como pudera supportal-a -por tantos annos. E relembrava os annos, pensava na docilidade dos seus -modos, na acquiescencia a todas as vontades e caprichos do marido, e -perguntava a si mesma se não seria essa justamente a causa do excesso -d'aquella manhã. Chamava-se tola, moleirona; se tivesse feito como -tantas outras, a Clara e a Sophia, por exemplo, que tratavam os maridos -como elles deviam ser tratados, não lhe aconteceria nem metade nem uma -sombra do que lhe aconteceu. De reflexão em reflexão, chegou á ideia de -sahir. Vestiu-se, e foi á casa da Sophia, uma antiga companheira de -collegio, com o fim de espairecer, não de lhe contar nada. - -Sophia tinha trinta annos, mais dous que Marianna. Era alta, forte, -muito senhora de si. Recebeu a amiga com as festas do costume; e, posto -que esta lhe não dissesse nada, adivinhou que trazia um desgosto e -grande. Adeus, planos de Marianna! D'ahi a vinte minutos contava-lhe -tudo. Sophia riu della, sacudiu os hombros; disse-lhe que a culpa não -era do marido. - ---Bem sei, é minha, concordava Marianna. - ---Não seja tola, yayá! Você tem sido muito molle com elle. Mas seja -forte uma vez; não faça caso; não lhe falle tão cedo; e se elle vier -fazer as pazes, diga-lhe que mude primeiro de chapéo. - ---Veja você, uma cousa de nada... - ---No fim de contas, elle tem muita razão; tanta como outros. Olhe a -pamonha da Beatriz; não foi agora para a roça, só porque o marido -implicou com um inglez que costumava passar o cavallo de tarde? Coitado -do inglez! Naturalmente nem deu pela falta. A gente póde viver bem com -seu marido, respeitando-se, não indo contra os desejos um do outro, sem -pirraças, nem despotismo. Olhe; eu cá vivo muito bem com o meu Ricardo; -temos muita harmonia. Não lhe peço uma cousa que elle me não faça logo; -mesmo quando não tem vontade nenhuma, basta que eu feche a cara, obedece -logo. Não era elle que teimaria assim por causa de um chapéo! Tinha que -vêr! Pois não! Onde iria elle parar! Mudava de chapéo, quer quizesse, -quer não. - -Marianna ouvia com inveja essa bella definição do socego conjugal. A -rebellião de Eva embocava nella os seus clarins; e o contacto da amiga -dava-lhe um prurido de independencia e vontade. Para completar a -situação, esta Sophia não era só muito senhora de si, mas tambem dos -outros; tinha olhos para todos os inglezes, a cavallo ou a pé. Honesta, -mas namoradeira; o termo é crú, e não ha tempo de compor outro mais -brando. Namorava a torto e a direito, por uma necessidade natural, um -costume de solteira. Era o troco miudo do amor, que ella distribuia a -todos os pobres que lhe batiam á porta:--um nikel a um, outro a outro; -nunca uma nota de cinco mil réis, menos ainda uma apolice. Ora este -sentimento caritativo induziu-a a propor á amiga que fossem passear, ver -as lojas, contemplar a vista de outros chapéos bonitos e graves. -Marianna aceitou; um certo demonio soprava n'ella as furias da vingança. -Demais, a amiga tinha o dom de fascinar, virtude de Bonaparte, e não lhe -deu tempo de reflectir. Pois sim, iria, estava cançada de viver captiva. -Tambem queria gosar um pouco, etc., etc. - -Emquanto Sophia foi vestir-se, Marianna deixou-se estar na sala, -irrequieta e contente comsigo mesma. Planeou a vida de toda aquella -semana, marcando os dias e horas de cada cousa, como n'uma viagem -official. Levantava-se, sentava-se, ia á janella, á espera da amiga. - ---Sophia parece que morreu, dizia de quando em quando. - -De uma das vezes que foi á janella, viu passar um rapaz a cavallo. Não -era inglez, mas lembrou-lhe a outra, que o marido levou para a roça, -desconfiado de um inglez, e sentiu crescer-lhe o odio contra a raça -masculina,--com excepção, talvez, dos rapazes a cavallo. Na verdade, -aquelle era affectado demais; esticava a perna no estribo com evidente -vaidade das botas, dobrava a mão na cintura, com um ar de figurino. -Marianna notou-lhe esses dous defeitos; mas achou que o chapéo -resgatava-os; não que fosse um chapéo alto; era baixo, mas proprio do -apparelho equestre. Não cobria a cabeça de um advogado indo gravemente -para o escriptorio, mas a de um homem que espairecia ou matava o tempo. - -Os tacões de Sophia desceram a escada, compassadamente. Prompta! disse -ella d'ahi a pouco, ao entrar na sala. Realmente, estava bonita. Já -sabemos que era alta. O chapéo augmentava-lhe o ar senhoril; e um diabo -de vestido de seda preta, arredondando-lhe as fórmas do busto, fazia-a -ainda mais vistosa. Ao pé della, a figura de Marianna desapparecia um -pouco. Era preciso attentar primeiro nesta para ver que possuia feições -mui graciosas, uns olhos lindos, muita e natural elegancia. O peior é -que a outra dominava desde logo; e onde houvesse pouco tempo de as ver, -tomava-o Sophia para si. Este reparo seria incompleto, se eu não -accrescentasse que Sophia tinha consciencia da superioridade, e que -apreciava por isso mesmo as bellezas do genero Marianna, menos -derramadas e apparentes. Se é um defeito, não me compete emendal-o. - ---Onde vamos nós? perguntou Marianna. - ---Que tolice! vamos passear á cidade... Agora me lembro, vou tirar o -retrato; depois vou ao dentista. Não; primeiro vamos ao dentista. Você -não precisa de ir ao dentista? - ---Não. - ---Nem tirar o retrato? - ---Já tenho muitos. E para que? para dal-o «áquelle senhor»? - -Sophia comprehendeu que o resentimento da amiga persistia, e, durante o -caminho, tratou de lhe pôr um ou dous bagos mais de pimenta. Disse-lhe -que, embora fosse difficil, ainda era tempo de libertar-se. E -ensinava-lhe um methodo para subtrahir-se á tyrannia. Não convinha ir -logo de um salto, mas de vagar, com segurança, de maneira que elle desse -por si quando ella lhe puzesse o pé no pescoço. Obra de algumas semanas, -tres a quatro, não mais. Ella, Sophia, estava prompta a ajudal-a. E -repetia-lhe que não fosse molle, que não era escrava de ninguem, etc. -Marianna ia cantando dentro do coração a _marselheza_ do matrimonio. - -Chegaram á rua do Ouvidor. Era pouco mais do meio dia. Muita gente, -andando ou parada, o movimento do costume. Marianna sentiu-se um pouco -atordoada, como sempre lhe acontecia. A uniformidade e a placidez, que -eram o fundo do seu caracter e da sua vida, receberam daquella agitação -os repellões do costume. Ella mal podia andar por entre os grupos, menos -ainda sabia onde fixasse os olhos, tal era a confusão das gentes, tal -era a variedade das lojas. Conchegava-se muito á amiga, e, sem reparar -que tinham passado a casa do dentista, ia anciosa de lá entrar. Era um -repouso; era alguma cousa melhor do que o tumulto. - ---Esta rua do Ouvidor! ia dizendo. - ---Sim? respondia Sophia, voltando a cabeça para ella e os olhos para um -rapaz que estava na outra calçada. - -Sophia, prática daquelles mares, transpunha, rasgava ou contornava as -gentes com muita pericia e tranquillidade. A figura impunha; os que a -conheciam gostavam de vel-a outra vez; os que não a conheciam paravam ou -voltavam-se para admirar-lhe o garbo. E a boa senhora, cheia de -caridade, derramava os olhos á direita e a esquerda, sem grande -escandalo, porque Marianna servia a cohonestar os movimentos. Nada dizia -seguidamente; parece até que mal ouvia as respostas da outra: mas -fallava de tudo, de outras damas que iam ou vinham, de uma loja, de um -chapéo... Justamente os chapéos,--de senhora ou de homem,--abundavam -naquella primeira hora da rua do Ouvidor. - ---Olha este, dizia-lhe Sophia. - -E Marianna acudia a vel-os, femininos ou masculinos, sem saber onde -ficar, porque os demonios dos chapéos succediam-se como n'um -kaleidoscopio. Onde era o dentista? perguntava ella á amiga. Sophia só á -segunda vez lhe respondeu que tinham passado a casa; mas já agora iriam -até ao fim da rua; voltariam depois. Voltaram finalmente. - ---Uf! respirou Marianna entrando no corredor. - ---Que é, meu Deus? Ora você! Parece da roça... A sala do dentista tinha -já algumas freguezas. Marianna não achou entre ellas uma só cara -conhecida, e para fugir ao exame das pessoas estranhas, foi para a -janella. Da janella podia gozar a rua, sem atropello. Recostou-se; -Sophia veiu ter com ella. Alguns chapéos masculinos, parados, começaram -a fital-as; outros, passando, faziam a mesma cousa. Marianna -aborreceu-se da insistencia; mas, notando que fitavam principalmente a -amiga, dissolveu-se-lhe o tédio n'uma especie de inveja. Sophia, -entretanto, contava-lhe a historia de alguns chapéos,--ou, mais -correctamente, as aventuras. Um delles merecia os pensamentos de Fulana; -outro andava derretido por Sicrana, e ella por elle, tanto que eram -certos na rua do Ouvidor ás quartas e sabbados, entre duas e tres horas. -Marianna ouvia aturdida. Na verdade, o chapéo era bonito, trazia uma -linda gravata, e possuia um ar entre elegante e pelintra, mas... - ---Não juro, ouviu? replicava a outra, mas é o que se diz. - -Marianna fitou pensativa o chapéo denunciado. Havia agora mais tres, de -egual porte e graça, e provavelmente os quatro fallavam dellas, e -fallavam bem. Marianna enrubeceu muito, voltou a cabeça para o outro -lado, tornou logo á primeira attitude, e afinal entrou. Entrando, viu na -sala duas senhoras recem-chegadas, e com ellas um rapaz que se levantou -promptamente e veiu comprimental-a com muita ceremonia. Era o seu -primeiro namorado. - -Este primeiro namorado devia ter agora trinta e tres annos. Andara por -fóra, na roça, na Europa, e afinal na presidencia de uma provincia do -sul. Era mediano de estatura, pallido, barba inteira e rara, e muito -apertado na roupa. Tinha na mão um chapéo novo, alto, preto, grave, -presidencial, administrativo, um chapéo adequado á pessoa e ás ambições. -Marianna, entretanto, mal pode vel-o. Tão confusa ficou, tão -desorientada com a presença de um homem que conhecera em especiaes -circumstancias, e a quem não vira desde 1877, que não pode reparar em -nada. Estendeu-lhe os dedos, parece mesmo que murmurou uma resposta -qualquer, e ia tornar á janella, quando a amiga sahiu dalli. - -Sophia conhecia tambem o recem-chegado. Trocaram algumas palavras. -Marianna, impaciente, perguntou-lhe ao ouvido se não era melhor adiar os -dentes para outro dia; mas a amiga disse-lhe que não; negocio de meia -hora a trez quartos. Marianna sentia-se oppressa: a presença de um tal -homem atava-lhe os sentidos, lançava-a na luta e na confusão. Tudo culpa -do marido. Se elle não teimasse e não caçoasse com ella, ainda em cima, -não aconteceria nada. E Marianna, pensando assim, jurava tirar uma -desforra. De memoria contemplava a casa, tão socegada, tão bonitinha, -onde podia estar agora, como de costume, sem os safanões da rua, sem a -dependencia da amiga... - ---Marianna, disse-lhe esta, o Dr. Viçoso teima que está muito magro. -Você não acha que está mais gordo do que no anno passado... Não se -lembra delle no anno passado? - -Dr. Viçoso era o proprio namorado antigo, que palestrava com Sophia, -olhando muitas vezes para Marianna. Esta respondeu negativamente. Elle -aproveitou a fresta para puxal-a á conversação; disse, que, na verdade, -não a vira desde alguns annos. E sublinhava o dito com um certo olhar -triste e profundo. Depois abriu o estojo dos assumptos, saccou para fóra -o theatro lyrico. Que tal achavam a companhia? Na opinião delle era -excellente, menos o barytono; o barytono parecia-lhe cançado. Sophia -protestou contra o cançasso do barytono, mas elle insistiu, -accrescentando que, em Londres, onde o ouvira pela primeira vez, já lhe -parecera a mesma cousa. As damas, sim, senhora; tanto a soprano como a -contralto eram de primeira ordem. E fallou das operas, citava os -trechos, elogiou a orchestra, principalmente nos _Huguenotes_... Tinha -visto Marianna na ultima noite, no quarto ou quinto camarote da -esquerda, não era verdade? - ---Fomos, murmurou ella, accentuando bem o plural. - ---No Cassino é que a não tenho visto, continuou elle. - ---Está ficando um bicho do matto, acudiu Sophia rindo. - -Viçoso gostára muito do ultimo baile, e desfiou as suas recordações; -Sophia fez o mesmo ás della. As melhores _toilettes_ foram descriptas -por ambos com muita particularidade; depois vieram as pessoas, os -caracteres, dous ou tres picos de malicia, mas tão anodina, que não fez -mal a ninguem. Marianna ouvia-os sem interesse; duas ou tres vezes -chegou a levantar-se e ir á janella; mas os chapéos eram tantos e tão -curiosos, que ella voltava a sentar-se. Interiormente, disse alguns -nomes feios á amiga; não os ponho aqui por não serem necessarios, e, -aliás, seria de máu gosto desvendar o que esta moça pôde pensar da outra -durante alguns minutos de irritação. - ---E as corridas do Jockey-Club? perguntou o ex-presidente. - -Marianna continuava a abanar a cabeça. Não tinha ido ás corridas -naquelle anno. Pois perdêra muito, a penultima, principalmente; esteve -animadissima, e os cavallos eram de primeira ordem. As de Epsom, que -elle vira, quando esteve em Inglaterra, não eram melhores do que a -penultima do Prado Fluminense. E Sophia dizia que sim, que realmente a -penultima corrida honrava o Jockey-Club. Confessou que gostava muito; -dava emoções fortes. A conversação descambou em dous concertos daquella -semana; depois tomou a barca, subiu a serra e foi a Petropolis, onde -dous diplomatas lhe fizeram as despezas da estadia. Como fallassem da -esposa de um ministro, Sophia lembrou-se de ser agradavel ao -ex-presidente, declarando-lhe que era preciso casar tambem por que em -breve estaria no ministerio. Viçoso teve um estremeção de prazer, e -sorriu, e protestou que não; depois, com os olhos em Marianna, disse que -provavelmente não casaria nunca... Marianna enrubeceu muito e -levantou-se. - ---Você está com muita pressa, disse-lhe Sophia. Quantas são? continuou -voltando-se para Viçoso. - ---Perto de tres! exclamou elle. - -Era tarde; tinha de ir á camara dos deputados. Foi fallar ás duas -senhoras, que acompanhára, e que eram primas suas, e despediu-se; vinha -despedir-se das outras, mas Sophia declarou que sahiria tambem. Já agora -não esperava mais. A verdade é que a ideia de ir á camara dos deputados -começára a faiscar-lhe na cabeça. - ---Vamos á camara? propoz ella á outra. - ---Não, não, disse Marianna; não posso, estou muito cançada. - ---Vamos, um bocadinho só; eu tambem estou muito cançada... - -Marianna teimou ainda um pouco; mas teimar contra Sophia,--a pomba -discutindo com o gavião,--era realmente insensatez. Não teve remedio, -foi. A rua estava agora mais agitada, as gentes iam e vinham por ambas -as calçadas, e complicavam-se no cruzamento das ruas. De mais a mais, o -obsequioso ex-presidente flanqueiava as duas damas, tendo-se offerecido -para arranjar-lhes uma tribuna. - -A alma de Marianna sentia-se cada vez mais dilacerada de toda essa -confusão de cousas. Perdera o interesse da primeira hora; e o despeito, -que lhe dera forças para um vôo audaz e fugidio, começava a afrouxar as -azas, ou afrouxara-as inteiramente. E outra vez recordava a casa, tão -quieta, com todas as cousas nos seus logares, methodicas, respeitosas -umas com as outras, fazendo-se tudo sem atropello, e, principalmente, -sem mudança imprevista. E a alma batia o pé raivosa... Não ouvia nada -do que o Viçoso ia dizendo, comquanto elle fallasse alto, e muitas -cousas fossem ditas para ella. Não ouvia, não queria ouvir nada. Só -pedia a Deus que as horas andassem depressa. Chegaram á camara e foram -para uma tribuna. O rumor das saias chamou a attenção de uns vinte -deputados, que restavam, escutando um discurso de orçamento. Tão -depressa o Viçoso pediu licença e sahiu, Marianna disse rapidamente á -amiga que não lhe fizesse outra. - ---Que outra? perguntou Sophia. - ---Não me pregue outra peça como esta de andar de um logar para outro -feito maluca. Que tenho eu com a camara? que me importam discursos que -não entendo? - -Sophia sorriu, agitou o leque e recebeu em cheio o olhar de um dos -secretarios. Muitos eram os olhos que a fitavam quando ella ia á camara, -mas os do tal secretario tinham uma expressão mais especial, callida e -supplice. Entende-se, pois, que ella não o recebeu de sopetão; póde -mesmo entender-se que o procurou curiosa. Emquanto acolhia esse olhar -legislativo ia respondendo á amiga, com brandura, que a culpa era della, -e que a sua intenção era boa, era restituir-lhe a posse de si mesma. - ---Mas, se você acha que a aborreço não venha mais commigo, concluiu -Sophia. - -E, inclinando-se um pouco: - ---Olha o ministro da justiça. - -Marianna não teve remedio senão ver o ministro da justiça. Este -aguentava o discurso do orador, um governista, que provava a -conveniencia dos tribunaes correccionaes, e, incidentemente, compendiava -a antiga legislação colonial. Nenhum aparte; um silencio resignado, -polido, discreto e cauteloso. Marianna passeava os olhos de um lado para -outro, sem interesse; Sophia dizia-lhe muitas cousas, para dar saida a -uma porção de gestos graciosos. No fim de quinze minutos agitou-se a -camara, graças a uma expressão do orador e uma replica da opposição. -Trocaram-se apartes, os segundos mais bravos que os primeiros, e -seguiu-se um tumulto, que durou perto de um quarto de hora. - -Essa diversão não o foi para Marianna, cujo espirito placido e uniforme, -ficou atarantado no meio de tanta e tão inesperada agitação. Ella chegou -a levantar-se para sair; mas, sentou-se outra vez. Já agora estava -disposta a ir ao fim, arrependida e resoluta a chorar só comsigo as suas -magoas conjugaes. A duvida começou mesmo a entrar nella. Tinha razão no -pedido ao marido; mas era caso de doer-se tanto? era razoavel o -espalhafato? Certamente que as ironias delle foram crueis; mas, em -summa, era a primeira vez que ella lhe batêra o pé, e, naturalmente, a -novidade irritou-o. De qualquer modo porém, fôra um erro ir revelar tudo -á amiga. Sophia iria talvez contal-o a outras... Esta ideia trouxe um -calafrio a Marianna; a indiscrição da amiga era certa; tinha-lhe ouvido -uma porção de historias de chapéos masculinos e femininos, cousa mais -grave do que uma simples briga de casados. Marianna sentiu necessidade -de lisonjeal-a, e cobriu a sua impaciencia e zanga com uma mascara de -docilidade hypocrita. Começou a sorrir tambem, a fazer algumas -observações, a respeito de um ou outro deputado, e assim chegaram ao fim -do discurso e da sessão. - -Eram quatro horas dadas. Toca a recolher, disse Sophia; e Marianna -concordou que sim, mas sem impaciencia, e ambas tornaram a subir a rua -do Ouvidor. A rua, a entrada no _bond_, completaram a fadiga do espirito -de Marianna, que afinal respirou quando viu que ia caminho de casa. -Pouco antes de apear-se a outra, pediu-lhe que guardasse segredo sobre o -que lhe contára; Sophia prometteu que sim. - -Marianna respirou. A rola estava livre do gavião. Levava a alma doente -dos encontrões, vertiginosa da diversidade de cousas e pessoas. Tinha -necessidade de equilibrio e saude. A casa estava perto; á medida que ia -vendo as outras casas e chacaras proximas, Marianna sentia-se restituida -a si mesma. Chegou finalmente; entrou no jardim, respirou. Era aquelle o -seu mundo; menos um vaso, que o jardineiro trocára de logar. - ---João, bota este vaso onde estava antes, disse ella. - -Tudo o mais estava em ordem, a sala de entrada, a de visitas, a de -jantar, os seus quartos, tudo. Marianna sentou-se primeiro, em -differentes logares, olhando bem para todas as cousas, tão quietas e -ordenadas. Depois de uma manhã inteira de perturbação e variedade, a -monotonia trazia-lhe um grande bem, e nunca lhe pareceu tão deliciosa. -Na verdade, fizera mal... Quiz recapitular os successos e não pode; a -alma espreguiçava-se toda naquella uniformidade caseira. Quando muito, -pensou na figura do Viçoso, que achava agora ridicula, e era injustiça. -Despiu-se lentamente, com amor, indo certeira a cada objecto. Uma vez -despida, pensou outra vez na briga com o marido. Achou que, bem pesadas -as cousas, a principal culpa era della. Que diabo de teima por causa de -um chapéo, que o marido usára ha tantos annos? Tambem o pae era exigente -de mais... - ---Vou ver a cara com que elle vem, pensou ella. - -Eram cinco e meia; não tardaria muito. Marianna foi á sala da frente -espiou pela vidraça, prestou o ouvido ao _bond_, e nada. Sentou-se alli -mesmo com o _Ivanhoe_ nas palmas, querendo ler e não lendo nada. Os -olhos iam até o fim da pagina, e tornavam ao principio, em primeiro -lugar, porque não apanhavam o sentido, em segundo lugar, porque uma ou -outra vez desviavam-se para saborear a correcção das cortinas ou -qualquer outra feição particular da sala. Santa monotonia, tu a -acalentavas no teu regaço eterno. - -Emfim, parou um _bond_; apeou-se o marido; rangeu a porta de ferro do -jardim. Marianna foi á vidraça, e espiou. Conrado entrava lentamente, -olhando para a direita e a esquerda, com o chapéo na cabeça, não o -famoso chapéo do costume, porém outro, o que a mulher lhe tinha pedido -de manhã. O espirito de Marianna recebeu um choque violento, egual ao -que lhe dera o vaso do jardim trocado,--ou ao que lhe daria uma lauda de -Voltaire entre as folhas da _Moreninha_ ou de _Ivanhoe_... Era a nota -desegual no meio da harmoniosa sonata da vida. Não, não podia ser esse -chapéo. Realmente, que mania a della exigir que elle deixasse o outro -que lhe ficava tão bem? E que não fosse o mais proprio, era o de longos -annos; era o que quadrava á physionomia do marido... Conrado entrou por -uma porta lateral. Marianna recebeu-o nos braços. - ---Então, passou? perguntou elle, emfim, cingindo-lhe a cintura. - ---Escuta uma cousa, respondeu ella com uma caricia divina, bota fóra -esse; antes o outro. - - -FIM DO CAPITULO DOS CHAPÉOS. - - - - -CONTO ALEXANDRINO - - -CAPITULO I - -NO MAR - ---O que, meu caro Stroibus? Não, impossivel. Nunca jámais ninguem -acreditará que o sangue de rato, dado a beber a um homem, possa fazer do -homem um ratoneiro. - ---Em primeiro logar, Pythias, tu omittes uma condição:--é que o rato -deve expirar debaixo do escalpello, para que o sangue traga o seu -principio. Essa condição é essencial. Em segundo logar, uma vez que me -apontas o exemplo do rato, fica sabendo que já fiz com elle uma -experiencia, e cheguei a produzir um ladrão... - ---Ladrão authentico? - ---Levou-me o manto, ao cabo de trinta dias, mas deixou-me a maior -alegria do mundo:--a realidade da minha doutrina. Que perdi eu? um pouco -de tecido grosso; e que lucrou o universo? a verdade immortal. Sim, meu -caro Pythias; esta é a eterna verdade. Os elementos constitutivos do -ratoneiro estão no sangue do rato, os do paciente no boi, os do arrojado -na aguia... - ---Os do sabio na coruja, interrompeu Pythias sorrindo. - ---Não; a coruja é apenas um emblema; mas a aranha, se pudessemos -transferi-la a um homem, daria a esse homem os rudimentos da geometria e -o sentimento musical. Com um bando de cegonhas, andorinhas ou grous, -faço-te de um caseiro um viageiro. O principio da fidelidade conjugal -está no sangue da rola, o da enfatuação no dos pavões... Em summa, os -deuses puzeram nos bichos da terra, da agua e do ar a essencia de todos -os sentimentos e capacidades humanas. Os animaes são as letras soltas do -alphabeto: o homem é a syntaxe. Esta é a minha philosophia recente; esta -é a que vou divulgar na côrte do grande Ptolomeu. - -Pythias sacudiu a cabeça, e fixou os olhos no mar. O navio singrava, em -direitura a Alexandria, com essa carga preciosa de dous philosophos, que -iam levar áquelle regaço do saber os fructos da razão esclarecida. Eram -amigos, viuvos e quinquagenarios. Cultivavam especialmente a -methaphysica, mas conheciam a physica, a chimica, a medicina e a musica; -um d'elles, Stroibus, chegára a ser excellente anatomista, tendo lido -muitas vezes os tratados do mestre Herophilo. Chypre era a patria de -ambos; mas, tão certo é que ninguem é propheta em sua terra, Chypre não -dava o merecido respeito aos dous philosophos. Ao contrario, -desdenhava-os; os garotos tocavam ao extremo de rir d'elles. Não foi -esse, entretanto, o motivo que os levou a deixar a patria. Um dia, -Pythias, voltando de uma viagem, propoz ao amigo irem para Alexandria, -onde as artes e as sciencias eram grandemente honradas. Stroibus -adheriu, e embarcaram. Só agora, depois de embarcados, é que o inventor -da nova doutrina expol-a ao amigo, com todas as suas recentes cogitações -e experiencias. - ---Está feito, disse Pythias, levantando a cabeça, não affirmo nem nego -nada. Vou estudar a doutrina, e se a achar verdadeira, proponho-me a -desenvolvel-a e divulgal-a. - ---Vive Helios! exclamou Stroibus. Posso contar que és meu discipulo. - - -CAPITULO II - -EXPERIENCIA - -Os garotos alexandrinos não trataram os dous sabios com o escarneo dos -garotos cypriotas. A terra era grave como a ibis pousada n'uma só pata, -pensativa como a sphynge, circumspecta como as mumias, dura como as -pyramides; não tinha tempo nem maneira de rir. Cidade e côrte, que desde -muito tinham noticia dos nossos dous amigos, fizeram-lhes um recebimento -regio, mostraram conhecer seus escriptos, discutiram as suas idéas, -mandaram-lhes muitos presentes, papyros, crocodilos, zebras, purpuras. -Elles porém, recusaram tudo, com simplicidade, dizendo que a philosophia -bastava ao philosopho, e que o superfluo era um dissolvente. Tão nobre -resposta encheu de admiração tanto aos sabios como aos principaes e á -mesma plebe. E aliás, diziam os mais sagazes, que outra cousa se podia -esperar de dous homens tão sublimes, que em seus magnificos tratados... - ---Temos cousa melhor do que esses tratados, interrompia Stroibus. Trago -uma doutrina, que, em pouco, vai dominar o universo; cuido nada menos -que em reconstituir os homens e os Estados, distribuindo os talentos e -as virtudes. - ---Não é esse o officio dos deuses? objectava um. - ---Eu violei o segredo dos deuses, acudia Stroibus. O homem é a syntaxe -da natureza, eu descobri as leis da grammatica divina... - ---Explica-te. - ---Mais tarde; deixa-me experimentar primeiro. Quando a minha doutrina -estiver completa, divulgal-a-hei como a maior riqueza que os homens -jámais poderão receber de um homem. - -Imaginem a expectação publica e a curiosidade dos outros philosophos, -embora incredulos de que a verdade recente viesse aposentar as que elles -mesmos possuiam. Entretanto, esperavam todos. Os dous hospedes eram -apontados na rua até pelas crianças. Um filho meditava trocar a avareza -do pai, um pai a prodigalidade do filho, uma dama a frieza de um varão, -um varão os desvarios de uma dama, porque o Egypto, desde os Pharaós até -aos Lagides, era a terra de Putiphar, da mulher de Putiphar, da capa de -José, e do resto. Stroibus tornou-se a esperança da cidade e do mundo. - -Pythias, tendo estudado a doutrina, foi ter com Stroibus, e disse-lhe: - ---Methaphysicamente, a tua doutrina é um desproposito; mas estou prompto -a admittir uma experiencia, comtanto que seja decisiva. Para isto, meu -caro Stroibus, ha só um meio. Tu e eu, tanto pelo cultivo da razão como -pela rigidez do caracter, somos o que ha mais opposto ao vicio do furto. -Pois bem, se conseguires incutir-nos esse vicio, não será preciso mais; -se não conseguires nada, (e pódes crel-o, porque é um absurdo) recuarás -de semelhante doutrina, e tornarás ás nossas velhas meditações. - -Stroibus acceitou a proposta. - ---O meu sacrifio é o mais penoso, disse elle, pois estou certo do -resultado; mas que não merece a verdade? A verdade é immortal; o homem é -um breve momento... - -Os ratos egypcios, se pudessem saber de um tal accordo, teriam imitado -os primitivos hebreus, acceitando a fuga para o deserto, antes do que a -nova philosophia. E podemos crer que seria um desastre. A sciencia, como -a guerra, tem necessidades imperiosas; e desde que a ignorancia dos -ratos, a sua fraqueza, a superioridade mental e physica dos dois -philosophos eram outras tantas vantagens na experiencia que ia começar, -cumpria não perder tão boa occasião de saber se efectivamente o -principio das paixões e das virtudes humanas estavam distribuidos pelas -varias especies de animaes, e se era possivel transmittil-o. - -Stroibus engaiolava os ratos; depois, um a um, ia-os sujeitando ao -ferro. Primeiro, atava uma tira de panno no focinho do paciente; em -seguida, os pés, finalmente, cingia com um cordel as pernas e o pescoço -do animal á taboa da operação. Isto feito, dava o primeiro talho no -peito, com vagar, e com vagar ia enterrando o ferro até tocar o coração, -porque era opinião d'elle que a morte instantanea corrompia o sangue e -retirava-lhe o principio. Habil anatomista, operava com uma firmeza -digna do proposito scientifico. Outro, menos destro, interromperia muita -vez a tarefa, porque as contorsões de dôr e de agonia tornavam difficil -o meneio do escalpello; mas essa era justamente a superioridade de -Stroibus: tinha o pulso magistral e pratico. - -Ao lado d'elle, Pythias aparava o sangue e ajudava a obra, já contendo -os movimentos convulsivos do paciente, já espiando-lhe nos olhos o -progresso da agonia. As observações que ambos faziam eram notadas em -folhas de papyro; e assim ganhava a sciencia de duas maneiras. Ás vezes, -por divergencia de apreciação, eram obrigados a escalpellar maior numero -de ratos do que o necessario; mas não perdiam com isso, porque o sangue -dos excedentes era conservado e ingerido depois. Um só d'esses casos -mostrará a consciencia com que elles procediam. Pythias observára que a -retina do rato agonisante mudava de côr até chegar ao azul claro, ao -passo que a observação de Stroibus dava a côr de canella como o tom -final da morte. Estavam na ultima operação do dia; mas o ponto valia a -pena, e, não obstante o cansaço, fizeram successivamente desenove -experiencias sem resultado definitivo; Pythias insistia pela côr azul, e -Stroibus pela côr de canella. O vigesimo rato esteve prestes a pôl-os de -accordo, mas Stroibus advertiu, com muita sagacidade, que a sua posição -era agora differente, rectificou-a e escalpellaram mais vinte e cinco. -D'estes, o primeiro ainda os deixou em duvida; mas os outros vinte e -quatro provaram-lhes que a côr final não era canella nem azul, mas um -lyrio roxo, tirando a claro. - -A descripção exagerada das experimentações deu rebate á porção -sentimental da cidade, e excitou a loquella de alguns sophistas; mas o -grave Stroibus (com brandura, para não aggravar uma disposição propria -da alma humana) respondeu que a verdade valia todos os ratos do -universo, e não só os ratos, como os pavões, as cabras, os cães, os -rouxinoes, etc.; que, em relação aos ratos, além de ganhar a sciencia, -ganhava a cidade, vendo diminuida a praga de um animal tão damninho; e, -se a mesma consideração não se dava com outros animaes, como, por -exemplo, as rolas e os cães, que elles iam escalpellar d'ahi a tempos, -nem por isso os direitos da verdade eram menos imprescriptiveis. A -natureza não ha de ser só a mesa de jantar, concluia em fórma de -aphorismo, mas tambem a mesa de sciencia. - -E continuavam a extrahir o sangue e a bebel-o. Não o bebiam puro, mas -diluido em um cosimento de cinamomo, succo de acacia e balsamo, que lhe -tirava todo o sabor primitivo. As doses eram diarias e diminutas; -tinham, portanto, de aguardar um longo praso antes de produzido o -effeito. Pythias, impaciente e incredulo, mofava do amigo. - ---Então? nada? - ---Espera, dizia o outro, espera. Não se incute um vicio como se cose um -par de sandalias. - - -CAPITULO III - -VICTORIA - -Emfim, venceu Stroibus! A experiencia provou a doutrina. A Pythias foi o -primeiro que deu mostras da realidade do effeito, attribuindo-se umas -tres idéas ouvidas ao proprio Stroibus; este, em compensação, furtou-lhe -quatro comparações e uma theoria dos ventos. Nada mais scientifico do -que essas estréas. As idéas alheias, por isso mesmo que não foram -compradas na esquina, trazem um certo ar commum; e é muito natural -começar por ellas antes de passar aos livros emprestados, ás gallinhas, -aos papeis falsos, ás provincias, etc. A propria denominação de plagio é -um indicio de que os homens comprehendem a difficuldade de confundir -esse embryão da ladroeira com a ladroeira formal. - -Duro é dizel-o; mas a verdade é que elles deitaram ao Nilo a bagagem -metaphysica, e dentro de pouco estavam larapios acabados. Concertavam-se -de vespera, e iam aos mantos, aos bronzes, ás amphoras de vinho, ás -mercadorias do porto, ás boas drachmas. Como furtassem sem estrepito, -ninguem dava por elles; mas, ainda mesmo que os suspeitassem, como -fazel-o crêr aos outros? Já então Ptolomeu colligira na bibliotheca -muitas riquezas e raridades; e, porque conviesse ordenal-as, designou -para isso cinco grammaticos e cinco philosophos, entre estes os nossos -dous amigos. Estes ultimos trabalharam com singular ardor, sendo os -primeiros que entravam e os ultimos que sahiam, e ficando alli muitas -noites, ao clarão da lampada, decifrando, colligindo, classificando. -Ptolomeu, enthusiasmado, meditava para elles os mais altos destinos. - -Ao cabo de algum tempo, começaram a notar-se faltas graves:--um exemplar -de Homero, tres rolos de manuscriptos persas, dois de samaritanos, uma -soberba collecção de cartas originaes de Alexandre, copias de leis -athenienses, o 2º e o 3º livro da _Republica_ de Platão, etc., etc. A -auctoridade poz-se á espreita; mas a esperteza do rato, transferida a um -organismo superior, era naturalmente maior, e os dois illustres gatunos -zombavam de espias e guardas. Chegaram ao ponto de estabelecer este -preceito philosophico de não sahir d'alli com as mãos vasias; traziam -sempre alguma cousa, uma fabula, quando menos. Emfim, estando a sahir um -navio para Chypre, pediram licença a Ptolomeu, com promessa de voltar, -cozeram os livros dentro de couros de hippopotamo, puzeram-lhe rotulos -falsos, e trataram de fugir. Mas a inveja de outros philosophos não -dormia; deu rebate ás suspeitas dos magistrados, e descobriu-se o roubo. -Stroibus e Pythias foram tidos por aventureiros, mascarados com os nomes -d'aquelles dous varões illustres; Ptolomeu entregou-os á justiça com -ordem de os passar logo ao carrasco. Foi então que interveiu Herophilo, -inventor da anatomia. - - -CAPITULO IV - -PLUS ULTRA! - ---Senhor, disse elle a Ptolomeu, tenho-me limitado até agora a -escalpellar cadaveres. Mas o cadaver dá-me a estructura, não me dá a -vida; dá-me os orgãos, não me dá as funcções. Eu preciso das funcções e -da vida. - ---Que me dizes? redarguiu Ptolomeu. Queres estripar os ratos de -Stroibus? - ---Não, senhor; não quero estripar os ratos. - ---Os cães? os gansos? as lebres?... - ---Nada; peço alguns homens vivos. - ---Vivos? não é possivel... - ---Vou demonstrar que não só é possivel, mas até legitimo e necessario. -As prisões egypicias estão cheias de criminosos, e os criminosos -occupam, na escala humana, um grau muito inferior. Já não são cidadãos, -nem mesmo se podem dizer homens, porque a razão e a virtude, que são os -dois principaes caracteristicos humanos, elles os perderam, infringindo -a lei e a moral. Além d'isso, uma vez que têm de expiar com a morte os -seus crimes, não é justo que prestem algum serviço á verdade e a -sciencia? A verdade é immortal; ella vale não só todos os ratos, como -todos os delinquentes do universo. - -Ptolomeu achou o raciocinio exacto, e ordenou que os criminosos fossem -entregues a Herophilo e seus discipulos. O grande anatomista agradeceu -tão insigne obsequio, e começou a escalpellar os réus. Grande foi o -assombro do povo; mas, salvo alguns pedidos verbaes, não houve nenhuma -manifestação contra a medida. Herophilo repetia o que dissera a -Ptolomeu, acrescentando que a sujeição dos réus á experiencia anatomica -era até um modo indirecto de servir á moral, visto que o terror de -escalpello impediria a pratica de muitos crimes. - -Nenhum dos criminosos, ao deixar a prisão, suspeitava o destino -scientifico que o esperava. Sahiam um por um; ás vezes dous a dous, ou -tres a tres. Muitos d'elles, estendidos e atados á mesa da operação, não -chegavam a desconfiar nada; imaginavam que era um novo genero de -execução summaria. Só quando os anatomistas definiam o objecto do estudo -do dia, alçavam os ferros e davam os primeiros talhos, é que os -desgraçados adquiriam a consciencia da situação. Os que se lembravam de -ter visto as experiencias dos ratos, padeciam em dobro, porque a -imaginação juntava á dôr presente o expectaculo passado. - -Para conciliar os interesses da sciencia com os impulsos da piedade, os -réos não eram escalpellados á vista uns dos outros, mas successivamente. -Quando vinham aos dois ou aos tres, não ficavam em logar d'onde os que -esperavam pudessem ouvir os gritos do paciente, embora os gritos fossem -muitas vezes abafados por meio de apparelhos; mas se eram abafados, não -eram supprimidos, e em certos casos, o proprio objecto da experiencia -exigia que a emissão da voz fosse franca. Ás vezes as operações eram -simultaneas; mas então faziam-se em logares distanciados. - -Tinham sido escalpellados cerca de cincoenta réus, quando chegou a vez -de Stroibus e Pythias. Vieram buscal-os; elles suppuzeram que era para a -morte judiciaria, e encommendaram-se aos deuses. De caminho, furtaram -uns figos, e explicaram o caso allegando que era um impulso da fome, -adiante, porém, subtrahiram uma flauta, e essa outra acção não a puderam -explicar satisfactoriamente. Todavia, a astucia do larapio é infinita, e -Stroibus, para justificar a acção, tentou extrahir algumas notas do -instrumento, enchendo de compaixão as pessoas que os viam passar, e não -ignoravam a sorte que iam ter. A noticia d'esses dous novos delictos foi -narrada por Herophilo, e abalou a todos os seus discipulos. - -Realmente, disse o mestre, é um caso extraordinario, um caso lindissimo. -Antes do principal, examinemos aqui o outro ponto... - -O ponto era saber se o nervo do latrocionio residia na palma da mão ou -na extremidade dos dedos; problema esse suggerido por um dos discipulos. -Stroibus foi o primeiro sujeito á operação. Comprehendeu tudo, desde que -entrou na sala; e, como a natureza humana tem uma parte infima, -pediu-lhes humildemente que poupassem a vida a um philosopho. Mas -Herophilo, com um grande poder de dialectica, disse-lhe mais ou menos -isto:--Ou és um aventureiro ou o verdadeiro Stroibus; no primeiro caso, -tens aqui o unico meio para resgatar o crime de illudir a um principe -esclarecido, presta-te ao escalpello; no segundo caso, não deves ignorar -que a obrigação do philosopho é servir á philosophia, e que o corpo é -nada em comparação com o entendimento. - -Dito isto, começaram pela experiencia das mãos, que produziu optimos -resultados, colligidos em livros, que se perderam com a queda dos -Ptolomeus. Tambem as mãos de Pythias foram rasgadas e minuciosamente -examinadas. Os infelizes berravam, choravam, supplicavam; mas Herophilo -dizia-lhes pacificamente que a obrigação do philosopho era servir á -philosophia, e que para os fins da sciencia, elles valiam ainda mais que -os ratos, pois era melhor concluir do homem para o homem, e não do rato -para o homem. E continuou a rasgal-os fibra por fibra, durante oito -dias. No terceiro dia arrancaram-lhes os olhos, para desmentir -praticamente uma theoria sobre a conformação interior do orgão. Não -fallo da extracção do estomago de ambos, por se tratar de problemas -relativamente secundarios, e em todo caso estudados e resolvidos em -cinco ou seis individuos escalpellados antes d'elles. - -Diziam os alexandrinos que os ratos celebraram esse caso afflictivo e -doloroso com dansas e festas, a que convidaram alguns cães, rolas, -pavões e outros animaes ameaçados de egual destino, e outrosim, que -nenhum dos convidados acceitou o convite, por suggestão de um cachorro, -que lhes disse melancolicamente:--«Seculo virá em que a mesma cousa nos -aconteça.» Ao que retorquiu um rato: «Mas até lá, riamos!» - - -FIM DO CONTO ALEXANDRINO. - - - - -PRIMAS DE SAPUCAIA! - - -Ha umas occasiões opportunas e fugitivas, em que o acaso nos inflige -duas ou trez primas de Sapucaia; outras vezes, ao contrario, as primas -de Sapucaia são antes um beneficio do que um infortunio. - -Era á porta de uma egreja. Eu esperava que as minhas primas Claudina e -Rosa tomassem agua benta, para conduzil-as á nossa casa, onde estavam -hospedadas. Tinham vindo de Sapucaia, pelo Carnaval, e demoraram-se dois -mezes na côrte. Era eu que as acompanhava a toda a parte, missas, -theatros, rua do Ouvidor, porque minha mãi, com o seu rheumatico, mal -podia mover-se dentro de casa, e ellas não sabiam andar sós. Sapucaia -era a nossa patria commum. Embora todos os parentes estivessem -dispersos, alli nasceu o tronco da familia. Meu tio José Ribeiro, pai -d'estas primas, foi o unico, de cinco irmãos, que lá ficou lavrando a -terra e figurando na politica do logar. Eu vim cedo para a côrte, d'onde -segui a estudar e bacharelar-me em S. Paulo. Voltei uma só vez a -Sapucaia, para pleitear uma eleição, que perdi. - -Rigorosamente, todas estas noticias são desnecessarias para a -comprehensão da minha aventura; mas é um modo de ir dizendo alguma -cousa, antes de entrar em materia, para a qual não acho porta grande nem -pequena; o melhor é afrouxar a redea á penna, e ella que vá andando, até -achar entrada. Hade haver alguma; tudo depende das circumstancias, regra -que tanto serve para o estylo como para a vida; palavra puxa palavra, -uma idéa traz outra, e assim se faz um livro, um governo, ou uma -revolução; alguns dizem mesmo que assim é que a natureza compoz as suas -especies. - -Portanto, agua benta e porta de egreja. Era a egreja de S. José. A missa -acabára; Claudina e Rosa fizeram uma cruz na testa, com o dedo pollegar, -molhado na agua benta e descalçado unicamente para esse gesto. Depois -ajustaram os manteletes, emquanto eu, ao portal, ia vendo as damas que -sahiam. De repente, estremeço, inclino-me para fóra, chego mesmo a dar -dous passos na direcção da rua. - ---Que foi, primo? - ---Nada, nada. - -Era uma senhora, que passára rentesinha com a egreja, vagarosa, -cabisbaixa, apoiando-se no chapellinho de sol; ia pela rua da -Misericordia acima. Para explicar a minha commoção, é preciso dizer que -era a segunda vez que a via. A primeira foi no Prado Fluminense, dous -mezes antes, com um homem que, pelos modos, era seu marido, mas tanto -podia ser marido como pai. Estava então um pouco de espavento, vestida -de escarlate, com grandes enfeites vistosos, e umas argolas demasiado -grossas nas orelhas; mas os olhos e a bocca resgatavam o resto. -Namorámos ás bandeiras despregadas. Se disser que sahi d'alli -apaixonado, não metto a minha alma no inferno, porque é a verdade pura. -Sahi tonto, mas sahi tambem desapontado, perdia-a de vista na multidão. -Nunca mais pude dar com ella, nem ninguem me soube dizer quem fosse. - -Calcule-se o meu enfado, vendo que a fortuna vinha trazel-a outra vez ao -meu caminho, e que umas primas fortuitas não me deixavam lançar-lhe as -mãos. Não será difficil calculal-o, porque estas primas de Sapucaia -tomam todas as fórmas, e o leitor, se não as teve de um modo, teve-as de -outro. Umas vezes copiam o ar confidencial de um cavalheiro informado da -ultima crise do ministerio, de todas as causas apparentes ou secretas, -dissensões novas ou antigas, interesses aggravados, conspiração, crise. -Outras vezes, enfronham-se na figura d'aquelle eterno cidadão que -affirma de um modo ponderoso e abotoado, que não ha leis sem costumes, -_nisi lege sine moribus_. Outras, afivellam a mascara de um Dangeau de -esquina, que nos conta miudamente as fitas e rendas que esta, aquella, -aquell'outra dama levara ao baile ou ao theatro. E durante esse tempo, a -Occasião passa, vagarosa, cabisbaixa, apoiando-se no chapellinho de sol: -passa, dobra a esquina, e adeus... O ministerio esphacelava-se; malinas -e bruxellas; _nisi lege sine moribus_... - -Esteve a pique de dizer ás primas, que se fossem embora; moravamos na -rua do Carmo, não era longe; mas abri mão da idéa. Já na rua pensei -tambem em deixal-as na egreja, á minha espera, e ir ver se agarrava a -Occasião pela calva. Creio mesmo que cheguei a parar um momento, mas -rejeitei egualmente esse alvitre e fui andando. - -Fui andando com ellas para o lado opposto ao da minha incognita. Olhei -para traz repetidas vezes, até perdel-a n'uma das curvas da rua, com os -olhos no chão, como quem reflecte, devaneia ou espera uma hora -marcada. Não minto dizendo que esta ultima idéa trouxe-me a emoção do -ciume. Sou exclusivo e pessoal; daria um triste amante de mulheres -casadas. Não importa que entre mim e aquella dama existisse apenas uma -contemplação fugitiva de algumas horas; desde que a minha personalidade -ia para ella, a partilha tornava-se-me insupportavel. Sou tambem -imaginoso; engenhei logo uma aventura e um aventureiro, dei-me ao prazer -morbido de affligir-me sem motivo nem necessidade. As primas iam -adiante, e falavam-me de quando em quando; eu respondia mal, se -respondia alguma cousa. Cordialmente, execrava-as. - -Ao chegar á porta de casa, consultei o relogio, como si tivesse alguma -cousa que fazer; depois disse ás primas que subissem e fossem almoçando. -Corri á rua da Misericordia. Fui primeiro até á Escola de Medicina; -depois voltei e vim até a Camara dos Deputados, então mais devagar, -esperando vel-a ao chegar a cada curva da rua; mas nem sombra. Era -insensato, não era? Todavia, ainda subi outra vez a rua, porque adverti -que, a pé e de vagar, mal teria tempo de ir em meio da praia de Santa -Luzia, se acaso não parára antes; e ahi fui, rua acima e praia fóra, até -o convento da Ajuda. Não encontrei nada, cousa nenhuma. Nem por isso -perdi as esperanças; arripiei caminho e vim, a passo lento ou apressado, -conforme se me afigurava que era possivel apanhal-a adiante, ou dar -tempo a que sahisse de alguma parte. Desde que a minha imaginação -reproduzia a dama, todo eu sentia um abalo, como se realmente tivesse de -vel-a d'ahi a alguns minutos. Comprehendi a emoção dos doudos. - -Entretanto, nada. Desci a rua sem achar o menor vestigio da minha -incognita. Felizes os cães, que pelo faro dão com os amigos! Quem sabe -se não estaria alli bem perto, no interior de alguma casa, talvez a -propria casa d'ella? Lembrou-me indagar; mas de quem, e como? Um -padeiro, encostado ao portal espiava-me; algumas mulheres faziam a mesma -cousa enfiando os olhos pelos postigos. Naturalmente desconfiavam do -transeunte, do andar vagaroso ou apressado, do olhar inquisidor, do -gesto inquieto. Deixei-me ir até á Camara dos Deputados, e parei uns -cinco minutos, sem saber que fizesse. Era perto de meio-dia. Esperei -mais dez minutos, depois mais cinco, parado, com a esperança de vel-a; -afinal, desesperei e fui almoçar. - -Não almocei em casa. Não queria ver os demonios das primas, que me -impediram de seguir a dama incognita. Fui a um hotel. Escolhi uma mesa -no fim da sala, e sentei-me de costas para as outras; não queria ser -visto nem conversado. Comecei a comer o que me deram. Pedi alguns -jornaes, mas confesso que não li nada seguidamente, e apenas entendi -tres quartas partes do que ia lendo. No meio de uma noticia ou de um -artigo, escorregava-me o espirito e cahia na rua da Misericordia, á -porta da egreja, vendo passar a incognita, vagarosa, cabisbaixa, -apoiando-se no chapellinho de sol. - -A ultima vez que me aconteceu essa separação da _outra_ e da _besta_, -estava já no café, e tinha diante de mim um discurso parlamentar. -Achei-me ainda uma vez á porta da egreja; imaginei então que as primas -não estavam commigo, e que eu seguia atraz da bella dama. Assim é que se -consolam os preteridos da loteria; assim é que se fartam as ambições -mallogradas. - -Não me peçam minucias nem preliminares do encontro. Os sonhos desdenham -as linhas finas e o acabado das paysagens; contentam-se de quatro ou -cinco brochadas grossas, mas representativas. Minha imaginação galgou as -difficuldades da primeira falla, e foi direita á rua do Lavradio ou dos -Invalidos, á propria casa de Adriana. Chama-se Adriana. Não viera á rua -da Misericordia por motivos de amores, mas a ver alguem, uma parenta ou -uma comadre, ou uma costureira. Conheceu-me, e teve egual commoção. -Escrevi-lhe; respondeu-me. Nossas pessoas foram uma para a outra por -cima de uma multidão de regras moraes e de perigos. Adriana é casada; o -marido conta cincoenta e dous annos, ella trinta imperfeitos. Não amou -nunca, não amou mesmo o marido, com quem casou por obedecer á familia. -Eu ensinei-lhe ao mesmo tempo o amor e a traição; é o que ella me diz -nesta casinha que aluguei fóra da cidade, de proposito para nós. - -Ouço-a embriagado. Não me enganei; é a mulher ardente e amorosa, qual me -diziam os seus olhos, olhos de touro, como os de Juno, grandes e -redondos. Vive de mim e para mim. Escrevemo-nos todos os dias; e, apezar -d'isso, quando nos encontramos na casinha, é como se medeara um seculo. -Creio até que o coração d'ella ensinou-me alguma cousa, embora noviço, -ou por isso mesmo. N'esta materia desapprende-se com o uso e o ignorante -é que é douto. Adriana não dissimula a alegria nem as lagrimas; escreve -o que pensa, conta o que sente; mostra-me que não somos dois, mas um, -tão sómente um ente universal, para quem Deus creou o sol e as flores, o -papel e a tinta, o correio e as carruagens fechadas. - -Emquanto ideava isto, creio que acabei de beber o café; lembra-me que o -criado veiu á mesa e retirou a chicara e o assucareiro. Não sei se lhe -pedi fogo, provavelmente viu-me com o charuto na mão e trouxe-me -phosphoros. - -Não juro, mas penso que accendi o charuto, porque d'ahi a um instante, -atravez de um véu de fumaça, vi a cabeça meiga e energica da minha bella -Adriana, encostada a um sophá. Eu estou de joelhos, ouvindo-lhe a -narração da ultima rusga do marido. Que elle já desconfia; ella sahe -muitas vezes, distrahe-se, absorve-se, apparece-lhe triste ou alegre, -sem motivo, e o marido começa a ameaçal-a. Ameaçal-a de que? Digo-lhe -que, antes de qualquer excesso, era melhor deixal-o, para viver commigo, -publicamente, um para o outro. Adriana escuta-me pensativa, cheia de -Eva, namorada do demonio, que lhe sussurra de fóra o que o coração lhe -diz de dentro. Os dedos affagam-me os cabellos. - ---Pois sim! pois sim! - -Veiu no dia seguinte, consigo mesma, sem marido, sem sociedade, sem -escrupulos, tão sómente comsigo, e fomos d'alli viver juntos. Nem -ostentação, nem resguardo. Suppuzemo-nos estrangeiros, e realmente não -eramos outra cousa; fallavamos uma lingua, que nunca ninguem antes -fallara nem ouvira. Os outros amores eram, desde seculos, verdadeiras -contrafacções; nós davamos a edição authentica. Pela primeira vez, -imprimia-se o manuscripto divino, um grosso volume que nós dividiamos em -tantos capitulos e paragraphos quantas eram as horas do dia ou os dias -da semana. O estylo era tecido de sol e musica; a linguagem compunha-se -da fina flôr dos outros vocabularios. Tudo o que n'elles existia, meigo -ou vibrante, foi extrahido pelo autor para formar esse livro -unico--livro sem indice, porque era infinito--sem margens, para que o -fastio não viesse escrever n'ellas as suas notas,--sem fita, porque já -não tinhamos precisão de interromper a leitura e marcar a pagina. - -Uma voz chamou-me á realidade. Era um amigo que acordara tarde, e vinha -almoçar. Nem o sonho me deixava esta outra prima de Sapucaia! Cinco -minutos depois despedi-me e sahi; eram duas horas passadas. - -Vexa-me dizer que ainda fui á rua da Misericordia, mas é preciso narrar -tudo: fui e não achei nada. Voltei nos dias seguintes sem outro lucro, -além do tempo perdido. Resignei-me a abrir mão da aventura, ou esperar a -solução do acaso. As primas achavam-me aborrecido ou doente; não lhes -disse que não. D'ahi a oito dias, foram-se embora, sem me deixar -saudades; despedi-me d'ellas como de uma febre maligna. - -A imagem da minha incognita não me deixou durante muitas semanas. Na -rua, enganei-me varias vezes. Descobria ao longe uma figura, que era tal -qual a outra; picava os calcanhares, até apanhal-a e desenganar-me. -Comecei a achar-me ridiculo; mas lá vinha uma hora ou um minuto, uma -sombra ao longe, e a preoccupação revivia. Afinal vieram outros -cuidados, e não pensei mais n'isso. - -No principio do anno seguinte, fui a Petropolis; fiz a viagem com um -antigo companheiro de estudos, Oliveira, que foi promotor em -Minas-Geraes, mas abandonara ultimamente a carreira por ter recebido uma -herança. Estava alegre como nos tempos da academia; mas de quando em -quando calava-se, olhando para fóra da barca ou da caleça, com a atonia -de quem regala a alma de uma recordação, de uma esperança ou de um -desejo. No alto da serra perguntei-lhe para que hotel ia; respondeu que -ia para uma casa particular, mas não me disse aonde, e até desconversou. -Cuidei que me visitaria no dia seguinte; mas nem me visitou, nem o vi em -parte alguma. Outro collega nosso ouvira dizer que elle tinha uma casa -para os lados da Rhenania. - -Nenhuma d'estas circumstancias voltaria á memoria, se não fosse a -noticia que me deram dias depois. Oliveira tirára uma mulher ao marido, -e fôra refugiar-se com ella em Petropolis. Deram-me o nome do marido e o -d'ella. O d'ella era Adriana. Confesso que, embora o nome da outra fosse -pura invenção minha, estremeci ao ouvil-o; não seria a mesma mulher? Vi -logo depois que era pedir muito ao acaso. Já faz bastante esse pobre -official das cousas humanas, concertando alguns fios dispersos; exigir -que os reate a todos, e com os mesmos titulos, é saltar da realidade na -novella. Assim fallou o meu bom senso, e nunca disse tão gravemente uma -tolice, pois as duas mulheres eram nada menos que a mesmissima. - -Vi-a tres semanas depois, indo visitar o Oliveira, que viera doente da -côrte. Subimos juntos na vespera; no meio da serra, começou elle a -sentir-se incommodado; no alto estava febril. Acompanhei-o no carro até -a casa, e não entrei, porque elle dispensou-me o incommodo. Mas no dia -seguinte fui vel-o, um pouco por amizade, outro pouco por avidez de -conhecer a incognita. Vi-a; era ella, era a minha, era a unica Adriana. - -Oliveira sarou depressa, e, apezar do meu zelo em visital-o, não me -offereceu a casa; limitou-se a vir ver-me no hotel. Respeitei-lhe os -motivos; mas elles mesmos é que faziam reviver a antiga preoccupação. -Considerei que, além das razões de decoro, havia da parte d'elle um -sentimento de ciume, filho de um sentimento de amor, e que um e outro -podiam ser a prova de um complexo de qualidades finas e grandes -n'aquella mulher. Isto bastava a transtornar-me; mas a idéa de que a -paixão d'ella não seria menor que a d'elle, o quadro d'esse casal que -fazia uma só alma e pessoa, excitou em mim todos os nervos da inveja. -Baldei esforços para ver se mettia o pé na casa; cheguei a fallar-lhe do -boato que corria; elle sorria e tratava de outra cousa. - -Acabou a estação de Petropolis, e elle ficou. Creio que desceu em julho -ou agosto. No fim do anno encontrámo-nos casualmente; achei-o um pouco -taciturno e preoccupado. Vi-o ainda outras vezes, e não me pareceu -differente, a não ser que, além de taciturno, trazia na physionomia uma -longa préga de desgosto. Imaginei que eram effeitos da aventura, e, como -não estou aqui para empulhar ninguem, accrescento que tive uma sensação -de prazer. Durou pouco; era o demonio que trago em mim, e costuma fazer -d'esses esgares de saltimbanco. Mas castiguei-o depressa, e puz no logar -d'elle o anjo, que tambem uso, e que se compadeceu do pobre rapaz, -qualquer que fosse o motivo da tristeza. - -Um visinho d'elle, amigo nosso, contou-me alguma cousa, que me confirmou -a suspeita de desgostos domesticos; mas foi elle mesmo quem me disse -tudo, um dia, perguntando-lhe eu, estouvadamente o que é que tinha que o -mudára tanto. - ---Que hei de ter? Imagina tu que comprei um bilhete de loteria, e nem -tive, ao menos, o gosto de não tirar nada; tirei um escorpião. - -E, como eu franzisse a testa interrogativamente: - ---Ah! se soubesses metade só das cousas que me têm acontecido! Tens -tempo? Vamos aqui ao Passeio Publico. - -Entrámos no jardim, e mettemo-nos por uma das alamedas. Contou-me tudo. -Gastou duas horas em desfiar um rosario infinito de miserias. Vi atravez -da narração duas indoles incompativeis, unidas pelo amor ou pelo -peccado, fartas uma da outra, mas condemnadas á convivencia e ao odio. -Elle nem podia deixal-a nem supportal-a. Nenhuma estima, nenhum -respeito, alegria rara e impura; uma vida gorada. - ---Gorada, repetia elle, gesticulando affirmativamente com a cabeça. Não -tem que ver; a minha vida gorou. Has de lembrar-te dos nossos planos da -academia, quando nos propunhamos, tu a ministro do imperio, eu da -justiça. Pódes guardar as duas pastas; não serei nada, nada. O ovo, que -devia dar uma aguia, não chega a dar um frango. Gorou completamente. Ha -anno e meio que ando n'isso, e não acho sahida nenhuma; perdia a -energia... - -Seis mezes depois, encontrei-o afflicto e desvairado. Adriana deixara-o -para ir estudar geometria com um estudante da antiga Escola Central. -Tanto melhor, disse-lhe eu. Oliveira olhou para o chão envergonhado; -despediu-se, e correu em procura d'ella. Achou-a d'ahi a algumas -semanas, disseram as ultimas um ao outro, e no fim reconciliaram-se. -Comecei então a visital-os, com a idéa de os separar um do outro. Ella -estava ainda bonita e fascinante; as maneiras eram finas e meigas, mas -evidentemente de emprestimo, acompanhadas de umas attitudes e gestos, -cujo intuito latente era attrahir-me e arrastar-me. - -Tive medo e retrahi-me. Não se mortificou; deitou fóra a capa de renda, -restituiu-se ao natural. Vi então que era ferrenha, manhosa, injusta, -muita vez grosseira; em alguns lances notei-lhe uma nota de -perversidade. Oliveira, nos primeiros tempos, para fazer-me crer que -mentira ou exagerára, supportava tudo rindo; era a vergonha da propria -fraqueza. Mas não pôde guardar a mascara; ella arrancou-lh'a um dia, sem -piedade, denunciando as humilhações em que elle cahia, quando eu não -estava presente. Tive nojo da mulher e pena do pobre diabo. Convidei-o -abertamente a deixal-a, elle hesitou, mas prometteu que sim. - ---Realmente, não posso mais... - -Combinamos tudo; mas no momento da separação, não pôde. Ella embebeu-lhe -novamente os seus grandes olhos de touro e de basilisco, e d'esta -vez,--ó minhas queridas primas de Sapucaia!--d'esta vez para só deixal-o -exhausto e morto. - - -FIM DAS PRIMAS DE SAPUCAIA! - - - - -UMA SENHORA. - - -Nunca encontro esta senhora que me não lembre a prophecia de uma -lagartixa ao poeta Heine, subindo os Appeninos: «Dia virá em que as -pedras serão plantas, as plantas animaes, os animaes homens e os homens -deuses.» E dá-me vontade de dizer-lhe:--A senhora, D. Camilla, amou -tanto a mocidade e a belleza, que atrazou o seu relogio, afim de ver se -podia fixar esses dois minutos de crystal. Não se desconsole, D. -Camilla. No dia da lagartixa, a senhora será Hebe, deusa da juventude; a -senhora nos dará a beber o nectar da perennidade com as suas mãos -eternamente moças. - -A primeira vez que a vi, tinha ella trinta e seis annos, posto só -parecesse trinta e dous, e não passasse da casa dos vinte e nove. Casa é -um modo de dizer. Não ha castello mais vasto do que a vivenda d'estes -bons amigos, nem tratamento mais obsequioso do que o que elles sabem dar -ás suas hospedes. Cada vez que D. Camilla queria ir-se embora, elles -pediam-lhe muito que ficasse, e ella ficava. Vinham então novos -folguedos, cavalhadas, musica, dansa, uma successão de cousas bellas, -inventadas com o unico fim de impedir que esta senhora seguisse o seu -caminho. - ---Mamãi, mamãi, dizia-lhe a filha crescendo, vamos embora, não podemos -ficar aqui toda a vida. - -D. Camilla olhava para ella mortificada, depois sorria, dava-lhe um -beijo e mandava-a brincar com as outras creanças. Que outras creanças? -Ernestina estava então entre quatorze e quinze annos, era muito -espigada, muito quieta, com uns modos naturaes de senhora. Provavelmente -não se divertiria com as meninas de oito e nove annos; não importa, uma -vez que deixasse a mãi tranquilla, podia alegrar-se ou enfadar-se. Mas, -ai triste! ha um limite para tudo, mesmo para os vinte e nove annos. D. -Camilla resolveu, emfim, despedir-se d'essses dignos amphytriões, e -fel-o ralada de saudades. Elles ainda instaram por uns cinco ou seis -mezes de quebra; a bella dama respondeu-lhes que era impossivel e, -trepando no alazão do tempo, foi alojar-se na casa dos trinta. - -Ella era, porém, d'aquella casta de mulheres que riem do sol e dos -almanaks. Côr de leite, fresca, inalteravel, deixava ás outras o -trabalho de envelhecer. Só queria o de existir. Cabello negro, olhos -castanhos e callidos. Tinha as espaduas e o collo feitos de encommenda -para os vestidos decotados, e assim tambem os braços, que eu não digo -que eram os da Venus de Milo, para evitar uma vulgaridade, mas -provavelmente não eram outros. D. Camilla sabia d'isto; sabia que era -bonita, não só porque lh'o dizia o olhar sorrateiro das outras damas, -como por um certo instincto que a belleza possue, como o talento e o -genio. Resta dizer que era casada, que o marido era ruivo, e que os dois -amavam-se como noivos; finalmente, que era honesta. Não o era, note-se -bem, por temperamento, mas por principio, por amor ao marido, e creio -que um pouco por orgulho. - -Nenhum defeito, pois, excepto o de retardar os annos; mas é isso um -defeito? Ha, não me lembra em que pagina da Escriptura, naturalmente nos -Prophetas, uma comparação dos dias com as aguas de um rio que não voltam -mais. D. Camilla queria fazer uma represa para seu uso. No tumulto -d'esta marcha continua entre o nascimento e a morte, ella apegava-se á -illusão da estabilidade. Só se lhe podia exigir que não fosse ridicula, -e não o era. Dir-me-ha o leitor que a belleza vive de si mesma, e que a -preoccupação do calendario mostra que esta senhora vivia principalmente -com os olhos na opinião. É verdade; mas como quer que vivam as mulheres -do nosso tempo? - -D. Camilla entrou na casa dos trinta e não lhe custou passar adiante. -Evidentemente o terror era uma superstição. Duas ou tres amigas intimas, -nutridas de arithemetica, continuavam a dizer que ella perdera a conta -dos annos. Não advertiam que a natureza era complice no erro, e que aos -quarenta annos (verdadeiros), D. Camilla trazia um ar de trinta e -poucos. Restava um recurso: espiar-lhe o primeiro cabello branco, um -fiosinho de nada, mas branco. Em vão espiavam; o demonio do cabello -parecia cada vez mais negro. - -N'isto enganavam-se. O fio branco estava alli; era a filha de D. Camilla -que entrava nos dezenove annos, e, por mal de peccados, bonita. D. -Camilla prolongou, quanto poude, os vestidos adolescentes da filha, -conservou-a no collegio até tarde, fez tudo para proclamal-a creança. A -natureza, porem, que não é só immoral, mas tambem illogica, emquanto -sofreava os annos de uma, afrouxava a redea aos da outra, e Ernestina, -moça feita, entrou radiante no primeiro baile. Foi uma revelação. D. -Camilla adorava a filha; saboreou-lhe a gloria a tragos demorados. No -fundo do copo achou a gotta amarga e fez uma carêta. Chegou a pensar na -abdicação; mas um grande prodigo de phrases feitas disse-lhe que ella -parecia a irmã mais velha da filha, e o projecto desfez-se. Foi d'essa -noite em diante que D. Camilla entrou a dizer a todos que casára muito -creança. - -Um dia, poucos mezes depois, apontou no horisonte o primeiro namorado. -D. Camilla pensára vagamente n'essa calamidade, sem encaral-a, sem -apparelhar-se para a defeza. Quando menos esperava, achou um pretendente -á porta. Interrogou a filha; descobriu-lhe um alvoroço indefinivel, a -inclinação dos vinte annos, e ficou prostrada. Casal-a era o menos; mas, -se os seres são como as aguas da Escriptura, que não voltam mais, é -porque atraz d'elles vêm outros, como atraz das aguas outras aguas; e, -para definir essas ondas successivas é que os homens inventaram este -nome de netos. D. Camilla viu imminente o primeiro neto, e determinou -adial-o. Está claro que não formulou a resolução, como não formulára a -idéa do perigo. A alma entende-se a si mesma; uma sensação vale um -raciocinio. As que ella teve foram rapidas, obscuras, no mais intimo do -seu ser, d'onde não as extrahiu para não ser obrigada a encaral-as. - ---Mas que é que você acha de máo no Ribeiro? perguntou-lhe o marido, uma -noite, á janella. - -D. Camilla levantou os hombros.--Acho-lhe o nariz torto, disse. - ---Máo! Você está nervosa; fallemos de outra cousa, respondeu o marido. -E, depois, de olhar uns dous minutos para a rua, cantarolando na -garganta, tornou ao Ribeiro, que achava um genro aceitavel, e se lhe -pedisse Ernestina, entendia que deviam ceder-lh'a. Era intelligente e -educado. Era tambem o herdeiro provavel de uma tia de Cantagallo. E -depois tinha um coração de ouro. Contavam-se d'elle cousas muito -bonitas. Na academia, por exemplo... D. Camilla ouviu o resto, batendo -com a ponta do pé no chão e rufando com os dedos a sonata da -impaciencia; mas, quando o marido lhe disse que o Ribeiro esperava um -despacho do ministro de estrangeiros, um logar para os Estados-Unidos, -não poude ter-se e cortou-lhe a palavra. - ---O que? separar-me de minha filha. Não, senhor. - -Em que dóse entrára n'este grito o amor materno e o sentimento pessoal, -é um problema difficil de resolver, principalmente agora, longe dos -acontecimentos e das pessoas. Supponhamos que em partes eguaes. A -verdade é que o marido não soube que inventar para defender o ministro -de estrangeiros, as necessidades diplomaticas, a fatalidade do -matrimonio, e, não achando que inventar, foi dormir. Dois dias depois -veiu a nomeação. No terceiro dia, a moça declarou ao namorado que não a -pedisse ao pai, porque não queria separar-se da familia. Era o mesmo que -dizer: prefiro a familia ao senhor. É verdade que tinha a voz tremula e -sumida, e um ar de profunda consternação; mas o Ribeiro viu tão sómente -a rejeição, e embarcou. Assim acabou a primeira aventura. - -D. Camilla padeceu com o desgosto da filha; mas consolou-se depressa. -Não faltam noivos, reflectiu ella. Para consolar a filha, levou-a a -passeiar a toda parte. Eram ambas bonitas, e Ernestina tinha a frescura -dos annos; mas a belleza da mãi era mais perfeita, e apezar dos annos, -superava a da filha. Não vamos ao ponto de crêr que o sentimento da -superioridade é que animava D. Camilla a prolongar e repetir os -passeios. Não: o amor materno, só por si, explica tudo. Mas concedamos -que animasse um pouco. Que mal ha n'isso? Que mal ha em que um bravo -coronel defenda nobremente a patria, e as suas dragonas? Nem por isso -acaba o amor da patria e o amor das mãis. - -Mezes depois despontou a orelha de um segundo namorado. D'esta vez era -um viuvo, advogado, vinte e sete annos. Ernestina não sentiu por elle a -mesma emoção que o outro lhe dera; limitou-se a aceital-o. D. Camilla -farejou depressa a nova candidatura. Não podia allegar nada contra elle; -tinha o nariz recto como a consciencia, e profunda aversão á vida -diplomatica. Mas haveria outros defeitos, devia haver outros. D. Camilla -buscou-os com alma; indagou de suas relações, habitos, passado. -Conseguiu achar umas cousinhas miudas, tão sómente a unha da imperfeição -humana, alternativas de humor, ausencia de graças intellectuaes, e, -finalmente, um grande excesso de amor proprio. Foi n'este ponto que a -bella dama o apanhou. Começou a levantar vagarosamente a muralha do -silencio; lançou primeiro a camada das pausas, mais ou menos longas, -depois as phrases curtas, depois os monosyllabos, as distracções, as -absorpções, os olhares complacentes, os ouvidos resignados, os bocejos -fingidos por traz da ventarola. Elle não entendeu logo; mas, quando -reparou que os enfados da mãi coincidiam com as ausencias da filha, -achou que era alli de mais e retirou-se. Se fosse homem de luta, tinha -saltado a muralha; mas era orgulhoso e fraco. D. Camilla deu graças aos -deuses. - -Houve um trimestre de respiro. Depois appareceram alguns namoricos de -uma noite, insectos ephemeros, que não deixaram historia. D. Camilla -comprehendeu que elles tinham de multiplicar-se, até vir algum decisivo -que a obrigasse a ceder; mas ao menos, dizia ella a si mesma, queria um -genro que trouxesse á filha a mesma felicidade que o marido lhe deu. E, -uma vez, ou para robustecer este decreto da vontade, ou por outro -motivo, repetiu o conceito em voz alta, embora só ella pudesse ouvil-o. -Tu, psychologo subtil, pódes imaginar que ella queria convencer-se a si -mesma; eu prefiro contar o que lhe aconteceu em 186.... - -Era de manhã. D. Camilla estava ao espelho, a janella aberta, a chacara -verde e sonora de cigarras e passarinhos. Ella sentia em si a harmonia -que a ligava ás cousas externas. Só a belleza intellectual é -independente e superior. A belleza physica é irmã da paysagem. D. -Camilla saboreava essa fraternidade intima, secreta, um sentimento de -identidade, uma recordação da vida anterior no mesmo utero divino. -Nenhuma lembrança desagradavel, nenhuma occurrencia vinha turvar essa -expansão mysteriosa. Ao contrario, tudo parecia embebel-a de eternidade, -e os quarenta e dous annos em que ia não lhe pesavam mais do que outras -tantas folhas de rosa. Olhava para fóra, olhava para o espelho. De -repente, como se lhe surdisse uma cobra, recuou atterrada. Tinha visto, -sobre a fonte esquerda, um cabellinho branco. Ainda cuidou que fosse do -marido; mas reconheceu depressa que não, que era d'ella mesma, um -telegramma da velhice, que ahi vinha a marchas forçadas. O primeiro -sentimento foi de prostração. D. Camilla sentiu faltar-lhe tudo, tudo, -viu-se encanecida e acabada no fim de uma semana. - ---Mamãi, mamãi, bradou Ernestina, entrando na saleta. Está aqui o -camarote que papai mandou. - -D. Camilla teve um sobresalto de pudor, e instinctivamente voltou para a -filha o lado que não tinha o fio branco. Nunca a achou tão graciosa e -lepida. Fitou-a com saudade. Fitou-a tambem com inveja, e, para abafar -este sentimento máu, pegou no bilhete de camarote. Era para aquella -mesma noite. Uma idéa expelle outra; D. Camilla anteviu-se no meio das -luzes e das gentes, e depressa levantou o coração. Ficando só, tornou a -olhar para o espelho, e corajosamente arrancou o cabellinho branco, e -deitou-o á chacara. _Out, damnet spot! Out!_ Mais feliz do que a outra -lady Macbeth, viu assim desapparecer a nodoa no ar, porque no animo -d'ella, a velhice era um remorso, e a fealdade um crime. Sae, maldita -mancha! sae! - -Mas, se os remorsos voltam, porque não hão de voltar os cabellos -brancos? Um mez depois, D. Camilla descobriu outro, insinuado na bella e -farta madeixa negra, e amputou-o sem piedade. Cinco ou seis semanas -depois, outro. Este terceiro coincidiu com um terceiro candidato á mão -da filha, e ambos acharam D. Camilla n'uma hora de prostração. A -belleza, que lhe supprira a mocidade, parecia-lhe prestes a ir tambem, -como uma pomba sae em busca da outra. Os dias precipitavam-se. Creanças -que ella vira ao collo, ou de carrinho empuxado pelas amas, dansavam -agora nos bailes. Os que eram homens fumavam; as mulheres cantavam ao -piano. Algumas d'estas apresentavam-lhe os seus _babies_, gorduchos, uma -segunda geração que mamava, á espera de ir bailar tambem, cantar ou -fumar, apresentar outros _babies_ a outras pessoas, e assim por diante. - -D. Camilla, apenas tergiversou um pouco, acabou cedendo. Que remedio, -senão aceitar um genro? Mas, como um velho costume não se perde de um -dia para outro, D. Camilla viu parallelamente, n'aquella festa do -coração, um scenario e grande scenario. Preparou-se galhardamente, e o -efeito correspondeu ao esforço. Na egreja, no meio de outras damas; na -sala, sentada no sophá (o estofo que forrava este movel, assim como o -papel da parede foram sempre escuros para fazer sobresahir a tez de D. -Camilla), vestida a capricho, sem o requinte da extrema juventude, mas -tambem sem a rigidez matronal, um meio termo apenas, destinado a pôr em -relevo as suas graças outoniças, risonha, e feliz, emfim, a recente -sogra colheu os melhores suffragios. Era certo que ainda lhe pendia dos -hombros um retalho de purpura. - -Purpura suppõe dynastia. Dynastia exige netos. Restava que o Senhor -abençoasse a união, e elle abençoou-a, no anno seguinte. D. Camilla -acostumara-se a idéa; mas era tão penoso abdicar, que ella aguardava o -neto com amor e repugnancia. Esse importuno embryão, curioso da vida e -pretencioso, era necessario na terra? Evidentemente, não; mas appareceu -um dia, com as flores de Setembro. Durante a crise, D. Camilla só teve -de pensar na filha; depois da crise, pensou na filha e no neto. Só dias -depois é que poude pensar em si mesma. Emfim, avó. Não havia duvidar; -era avó. Nem as feições que eram ainda concertadas, nem os cabellos, que -eram pretos (salvo meia duzia de fios escondidos), podiam por si sós -denunciar a realidade; mas a realidade existia; ella era, emfim, avó. - -Quiz recolher-se; e para ter o neto mais perto de si, chamou a filha -para casa. Mas a casa não era um mosteiro, e as ruas e os jornaes com os -seus mil rumores acordavam n'ella os echos de outro tempo. D. Camilla -rasgou o acto de abdicação e tornou ao tumulto. - -Um dia, encontrei-a ao lado de uma preta, que levava ao collo uma -creança de cinco a seis mezes. D. Camilla segurava na mão o chapellinho -de sol aberto para cobrir a creança. Encontrei-a oito dias depois, com a -mesma creança, a mesma preta e o mesmo chapéu de sol. Vinte dias depois, -e trinta dias mais tarde, tornei a vel-a, entrando para o bond, com a -preta e a creança.--Você já deu de mamar? dizia ella á preta. Olhe o -sol. Não vá cahir. Não aperte muito o menino. Acordou? Não mexa com -elle. Cubra a carinha, etc., etc. - -Era o neto. Ella, porém, ia tão apertadinha, tão cuidadosa da creança, -tão a miudo, tão sem outra senhora, que antes parecia mãi do que avó; e -muita gente pensava que era mãi. Que tal fosse a intenção de D. Camilla -não o juro eu. («Não jurarás», MATH. V, 34 ). Tão sómente digo que -nenhuma outra mãi seria mais desvellada do que D. Camilla com o neto; -attribuirem-lhe um simples filho era a cousa mais verosimil do mundo. - - -FIM DE UMA SENHORA. - - - - -ANECDOTA PECUNIARIA - - -Chama-se Falcão o meu homem. N'aquelle dia--quatorze de Abril de -1870--quem lhe entrasse em casa, ás dez horas da noite, vel-o-hia -passear na sala, em mangas de camisa, calça preta e gravata branca, -resmungando, gesticulando, suspirando, evidentemente afflicto. Ás vezes, -sentava-se; outras, encostava-se á janella, olhando para a praia, que -era a da Gambôa. Mas, em qualquer logar ou attitude, demorava-se pouco -tempo. - ---Fiz mal, dizia elle, muito mal. Tão minha amiga que ella era! tão -amorosa! Ia chorando, coitadinha! Fiz mal, muito mal... Ao menos, que -seja feliz! - -Se eu disser que este homem vendeu uma sobrinha, não me hão de crer; se -descer a definir o preço, dez contos de réis, voltar-me-hão as costas -com desprezo e indignação. Entretanto, basta ver este olhar felino, -estes dois beiços, mestres de calculo, que, ainda fechados, parecem -estar contando alguma cousa, para adivinhar logo que a feição capital do -nosso homem é a voracidade do lucro. Entendamo-nos: elle faz arte pela -arte, não ama o dinheiro pelo que elle póde dar, mas pelo que é em si -mesmo! Ninguem lhe vá fallar dos regalos da vida. Não tem cama fofa, nem -mesa fina, nem carruagem, nem commenda. Não se ganha dinheiro para -esbanjal-o, dizia elle. Vive de migalhas; tudo o que amontoa é para a -contemplação. Vai muitas vezes á burra, que está na alcova de dormir, -com o unico fim de fartar os olhos nos rolos de ouro e maços de titulos. -Outras vezes, por um requinte de erotismo pecuniario, contempla-os só de -memoria. N'este particular, tudo o que eu pudesse dizer, ficaria abaixo -de uma palavra d'elle mesmo, em 1857. - -Já então millionario, ou quasi, encontrou na rua dois meninos, seus -conhecidos, que lhe perguntaram se uma nota de cinco mil réis, que lhes -dera um tio, era verdadeira. Corriam algumas notas falsas, e os pequenos -lembraram-se d'isso em caminho. Falcão ia com um amigo. Pegou tremulo na -nota, examinou-a bem, virou-a, revirou-a... - ---É falsa? perguntou com impaciencia um dos meninos. - ---Não; é verdadeira. - ---Dê cá, disseram ambos. - -Falcão dobrou a nota vagarosamente, sem tirar-lhe os olhos de cima; -depois, restituiu-a aos pequenos, e, voltando-se para o amigo, que -esperava por elle, disse-lhe com a maior candura do mundo: - ---Dinheiro, mesmo quando não é da gente, faz gosto vêr. - -Era assim que elle amava o dinheiro, até á contemplação desinteressada. -Que outro motivo podia leval-o a parar, diante das vitrinas dos -cambistas, cinco, dez, quinze minutos, lambendo com os olhos os montes -de libras e francos, tão arrumadinhos e amarellos? O mesmo sobresalto -com que pegou na nota de cinco mil réis, era um rasgo subtil, era o -terror da nota falsa. Nada aborrecia tanto, como os moedeiros falsos, -não por serem criminosos, mas prejudiciaes, por desmoralisarem o -dinheiro bom. - -A linguagem do Falcão valia um estudo. Assim é que, um dia, em 1864, -voltando do enterro de um amigo, referiu o explendor do prestito, -exclamando com enthusiasmo:--«Pegavam no caixão tres mil contos!» E, -como um dos ouvintes não o entendesse logo, concluiu do espanto, que -duvidava d'elle, e discriminou a affirmação:--«Fulano quatro centos, -Sicrano seiscentos... Sim, senhor, seiscentos; ha dois annos, quando -desfez a sociedade com o sogro, ia em mais de quinhentos; mas -supponhamos quinhentos...» E foi por diante, demonstrando, sommando e -concluindo:--«Justamente, tres mil contos!» - -Não era casado. Casar era botar dinheiro fóra. Mas os annos passaram, e -aos quarenta e cinco entrou a sentir uma certa necessidade moral, que -não comprehendeu logo, e era a saudade paterna. Não mulher, não -parentes, mas um filho ou uma filha, se elle o tivesse, era como receber -um patacão de ouro. Infelizmente, esse outro capital devia ter sido -accumulado em tempo; não podia começal-o a ganhar tão tarde. Restava a -loteria; a loteria deu-lhe o premio grande. - -Morreu-lhe o irmão, e tres mezes depois a cunhada, deixando uma filha de -onze annos. Elle gostava muito d'esta e de outra sobrinha, filha de uma -irmã viuva; dava-lhes beijos, quando as visitava; chegava mesmo ao -delirio de levar-lhes, uma ou outra vez, biscoitos. Hesitou um pouco, -mas, emfim, recolheu a orphã; era a filha cobiçada. Não cabia em si de -contente; durante as primeiras semanas, quasi não sahia de casa, ao pé -d'ella, ouvindo-lhe historias e tolices. - -Chamava-se Jacintha, e não era bonita; mas tinha a voz melodiosa e os -modos fagueiros. Sabia ler e escrever; começava a aprender musica. -Trouxe o piano comsigo, o methodo e alguns exercicios; não pôde trazer o -professor, porque o tio entendeu que era melhor ir praticando o que -aprendera, e um dia... mais tarde... Onze annos, doze annos, treze -annos, cada anno que passava era mais um vinculo que atava o velho -solteirão á filha adoptiva, e vice-versa. Aos treze, Jacintha mandava na -casa; aos dezesete era verdadeira dona. Não abusou do dominio; era -naturalmente modesta, frugal, poupada. - ---Um anjo! dizia o Falcão ao Chico Borges. - -Este Chico Borges tinha quarenta annos, e era dono de um trapiche. Ia -jogar com o Falcão, á noite. Jacintha assistia ás partidas. Tinha então -dezoito annos; não era mais bonita, mas diziam todos «que estava -enfeitando muito.» Era pequenina, e o trapicheiro adorava as mulheres -pequeninas. Corresponderam-se, o namoro fez-se paixão. - ---Vamos a ellas, dizia o Chico Borges ao entrar, pouco depois de -ave-marias. - -As cartas eram o chapéu de sol dos dous namorados. Não jogavam a -dinheiro; mas o Falcão tinha tal sêde ao lucro, que contemplava os -proprios tentos, sem valor, e contava-os de dez em dez minutos, para ver -se ganhava ou perdia. Quando perdia, cahia-lhe o rosto n'um desalento -incuravel, e elle recolhia-se pouco a pouco ao silencio. Se a sorte -teimava em perseguil-o, acabava o jogo, e levantava-se tão melancolico e -cego, que a sobrinha e o parceiro podiam apertar a mão, uma, duas, tres -vezes, sem que elle visse cousa nenhuma. - -Era isto em 1869. No principio de 1870 Falcão propoz ao outro uma venda -de acções. Não as tinha; mas farejou uma grande baixa, e contava ganhar -de um só lance trinta a quarenta contos ao Chico Borges. Este -respondeu-lhe finamente que andava pensando em offerecer-lhe a mesma -cousa. Uma vez que ambos queriam vender e nenhum comprar, podiam -juntar-se e propor a venda a um terceiro. Acharam o terceiro, e fecharam -o contracto a sessenta dias. Falcão estava tão contente, ao voltar do -negocio, que o socio abriu-lhe o coração e pediu-lhe a mão de Jacintha. -Foi o mesmo que, se de repente, começasse a fallar turco. Falcão parou, -embasbacado, sem entender. Que lhe desse a sobrinha? Mas então... - ---Sim; confesso a vossê que estimaria muito casar com ella, e ella... -penso que tambem estimaria casar comigo. - ---Qual, nada! interrompeu o Falcão. Não, senhor; está muito criança, não -consinto. - ---Mas reflicta... - ---Não reflicto, não quero. - -Chegou á casa irritado e aterrado. A sobrinha afagou-o tanto para saber -o que era, que elle acabou contando tudo, e chamando-lhe esquecida e -ingrata. Jacintha empallideceu; amava os dous, e via-os tão dados, que -não imaginou nunca esse contraste de affeições. No quarto chorou á -larga; depois escreveu uma carta ao Chico Borges pedindo-lhe pelas cinco -chagas de Nosso Senhor Jesus Christo, que não fizesse barulho nem -brigasse com o tio; dizia-lhe que esperasse, e jurava-lhe um amor -eterno. - -Não brigaram os dois parceiros; mas as visitas foram naturalmente mais -escassas e frias. Jacintha não vinha á sala, ou retirava-se logo. O -terror do Falcão era enorme. Elle amava a sobrinha com um amor de cão, -que persegue e morde aos extranhos. Queria-a para si, não como homem, -mas como pai. A paternidade natural dá forças para o sacrificio da -separação; a paternidade d'elle era de emprestimo, e, talvez, por isso -mesmo, mais egoista. Nunca pensara em perdel-a; agora, porém, eram -trinta mil cuidados, janellas fechadas, advertencias á preta, uma -vigilancia perpetua, um espiar os gestos e os ditos, uma campanha de D. -Bartholo. - -Entretanto, o sol, modelo de funccionarios, continuou a servir -pontualmente os dias, um a um, até chegar aos dois mezes do prazo -marcado para a entrega das acções. Estas deviam baixar, segundo a -previsão dos dois; mas as acções, como as loterias e as batalhas, zombam -dos calculos humanos. N'aquelle caso, além de zombaria, houve crueldade, -porque nem baixaram, nem ficaram ao par; subiram até converter o -esperado lucro de quarenta contos n'uma perda de vinte. - -Foi aqui que o Chico Borges teve uma inspiração de genio. Na vespera, -quando o Falcão, abatido e mudo, passeava na sala o seu desapontamento, -propoz elle custear todo o _deficit_, se lhe désse a sobrinha. Falcão -teve um deslumbramento. - ---Que eu...? - ---Isso mesmo, interrompeu o outro, rindo. - ---Não, não... - -Não quiz; recusou tres e quatro vezes. A primeira impressão fôra de -alegria, eram os dez contos na algibeira. Mas a idéa de separar-se de -Jacintha era insupportavel, e recusou. Dormiu mal. De manhã, encarou a -situação, pesou as cousas, considerou que, entregando Jacintha ao outro, -não a perdia inteiramente, ao passo que os dez contos iam-se embora. E, -depois, se ella gostava d'elle e elle d'ella, porque razão separal-os? -Todas as filhas casam-se, e os pais contentam-se de as vêr felizes. -Correu á casa do Chico Borges, e chegaram a accordo. - ---Fiz mal, muito mal, bradava elle na noite do casamento. Tão minha -amiga que ella era! Tão amorosa! Ia chorando, coitadinha... Fiz mal, -muito mal. - -Cessára o terror dos dez contos; começára o fastio da solidão. Na manhã -seguinte, foi visitar os noivos. Jacintha não se limitou a regalal-o com -um bom almoço, encheu-o de mimos e affagos; mas nem estes, nem o almoço -lhe restituiram a alegria. Ao contrario, a felicidade dos noivos -entristeceu-o mais. Ao voltar para casa não achou a carinha meiga de -Jacintha. Nunca mais lhe ouviria as cantigas de menina e moça; não seria -ella quem lhe faria o chá, quem lhe traria, á noite, quando elle -quizesse ler, o velho tomo ensebado do _Saint-Clair das Ilhas_, dadiva -de 1850. - ---Fiz mal, muito mal... - -Para remediar o mal feito, transferiu as cartas para a casa da sobrinha, -e ia lá jogar, á noute, com o Chico Borges. Mas a fortuna, quando -flagella um homem, corta-lhe todas as vazas. Quatro mezes depois, os -recem-casados foram para a Europa; a solidão alargou-se de toda a -extensão do mar. Falcão contava então cincoenta e quatro annos. Já -estava mais consolado do casamento de Jacintha; tinha mesmo o plano de -ir morar com elles, ou de graça, ou mediante uma pequena retribuição, -que calculou ser muito mais economico do que a despeza de viver só. Tudo -se esboroou; eil-o outra vez na situação de oito annos antes, com a -differença que a sorte arrancára-lhe a taça entre dous goles. - -Vai senão quando cai-lhe outra sobrinha em casa. Era a filha da irmã -viuva, que morreu e lhe pediu a esmola de tomar conta d'ella. Falcão não -prometteu nada, por que um certo instincto o levava a não prometter -cousa nenhuma a ninguem, mas a verdade é que recolheu a sobrinha, tão -depressa a irmã fechou os olhos. Não teve constrangimento; ao contrario, -abriu-lhe as portas de casa, com um alvoroço de namorado, e quasi -abençoou a morte da irmã. Era outra vez a filha perdida. - ---Esta ha de fechar-me os olhos, dizia elle comsigo. - -Não era facil. Virginia tinha dezoito annos, feições lindas e originaes; -era grande e vistosa. Para evitar que lh'a levassem, Falcão começou por -onde acabara da primeira vez:--janellas cerradas, advertencias á preta, -raros passeios, só com elle e de olhos baixos. Virginia não se mostrou -enfadada.--Nunca fui janelleira, dizia ella, e acho muito feio que uma -moça viva com o sentido na rua. Outra cautella do Falcão foi não trazer -para casa senão parceiros de cincoenta annos para cima ou casados. -Emfim, não cuidou mais da baixa das acções. E tudo isso era -desnecessario, porque a sobrinha não cuidava realmente senão d'elle e da -casa. Ás vezes, como a vista do tio começava a diminuir muito, lia-lhe -ella mesma alguma pagina do _Saint-Clair das Ilhas_. Para supprir os -parceiros, quando elles faltavam, apprendeu a jogar cartas, e, -entendendo que o tio gostava de ganhar, deixava-se sempre perder. Ia -mais longe: quando perdia muito, fingia-se zangada ou triste, com o -unico fim de dar ao tio um accrescimo de prazer. Elle ria então á larga, -mofava d'ella, achava-lhe o nariz comprido, pedia um lenço para -enxugar-lhe as lagrimas; mas não deixava de contar os seus tentos de dez -em dez minutos, e se algum cahia no chão (eram grãos de milho) descia a -vela para apanhal-o. - -No fim de tres mezes, Falcão adoeceu. A molestia não foi grave nem -longa; mas o terror da morte apoderou-se-lhe do espirito, e foi então -que se pôde vêr toda a affeição que elle tinha á moça. Cada visita que -se lhe chegava, era recebida com rispidez, ou pelo menos com sequidão. -Os mais intimos padeciam mais, porque elle dizia-lhes brutalmente que -ainda não era cadaver, que a carniça ainda estava viva, que os urubús -enganavam-se de cheiro, etc. Mas nunca Virginia achou n'elle um só -instante de máu humor. Falcão obedecia-lhe em tudo, com uma passividade -de creança, e quando ria, é porque ella o fazia rir. - ---Vamos, tome o remedio, deixe-se disso, vosmecê agora é meu filho... - -Falcão sorria e bebia a droga. Ella sentava-se ao pé da cama, -contando-lhe historias, espiava o relogio para dar-lhe os caldos ou a -gallinha, lia-lhe o sempiterno _Saint-Clair_. Veiu a convalecença. -Falcão sahiu a alguns passeios, acompanhado de Virginia. A prudencia com -que esta, dando-lhe o braço, ia mirando as pedras da rua, com medo de -encarar os olhos de algum homem, encantavam o Falcão. - ---Esta ha de fechar-me os olhos, repetia elle comsigo mesmo. Um dia, -chegou a pensal-o em voz alta:--Não é verdade que você me ha de fechar -os olhos? - ---Não diga tolices! - -Comquanto estivesse na rua, elle parou, apertou-lhe muito as mãos, -agradecido, não achando que dizer. Se tivesse a faculdade de chorar, -ficaria provavelmente com os olhos humidos. Chegando á casa? Virginia -correu ao quarto para reler uma carta que lhe entregára na vespera uma -D. Bernarda, amiga de sua mãi. Era datada de New-York, e trazia por -unica assignatura este nome: Reginaldo. Um dos trechos dizia assim: «Vou -d'aqui no paquete de 25. Espera-me sem falta. Não sei ainda se irei -ver-te logo ou não. Teu tio deve lembrar-se de mim; viu-me em casa de -meu tio Chico Borges, no dia do casamento de tua prima...» - -Quarenta dias depois, desembarcava este Reginaldo, vindo de New-York, -com trinta annos feitos e trezentos mil dollars ganhos. Vinte e quatro -horas depois visitou o Falcão, que o recebeu apenas com polidez. Mas o -Reginaldo era fino e pratico; atinou com a principal corda do homem, e -vibrou-a. Contou-lhe os prodigios de negocio nos Estados-Unidos, as -hordas de moedas que corriam de um a outro dos dous oceanos. Falcão -ouvia deslumbrado, e pedia mais. Então o outro fez-lhe uma extensa -computação das companhias e bancos, acções, saldos de orçamento publico, -riquezas particulares, receita municipal de New-York; descreveu-lhe os -grandes palacios do commercio... - ---Realmente, é um grande paiz, dizia o Falcão, de quando em quando. E -depois de tres minutos de reflexão:--Mas, pelo que o senhor conta, só ha -ouro? - ---Ouro só, não; ha muita prata e papel; mas alli papel e ouro é a mesma -cousa. E moedas de outras nações? Hei de mostrar-lhe uma collecção que -trago. Olhe; para vêr o que é aquillo basta pôr os olhos em mim. Fui -para lá pobre, com vinte e tres annos; no fim de sete annos, trago -seiscentos contos. - -Falcão estremeceu:--Eu, com a sua edade, confessou elle, mal chegaria a -cem. - -Estava encantado. Reginaldo disse-lhe que precisava de duas ou tres -semanas, para lhe contar os milagres do dollar. - ---Como é que o senhor lhe chama? - ---Dollar. - ---Talvez não acredite que nunca vi essa moeda. - -Reginaldo tirou do bolso do collete um dollar e mostrou-lh'o. Falcão, -antes de lhe pôr a mão, agarrou-o com os olhos. Como estava um pouco -escuro, levantou-se e foi até á janella, para examinal-o bem--de ambos -os lados; depois restituiu-o, gabando muito o desenho e a cunhagem, e -accrescentando que os nossos antigos patacões eram bem bonitos. - -As visitas repetiram-se. Reginaldo assentou de pedir a moça. Esta, -porém, disse-lhe que era preciso ganhar primeiro as boas graças do tio; -não casaria contra a vontade d'elle. Reginaldo não desanimou. Tratou de -redobrar as finezas; abarrotou o tio de dividendos fabulosos. - ---A proposito, o senhor nunca me mostrou a sua collecção de moedas, -disse-lhe um dia o Falcão. - ---Vá amanhã á minha casa. - -Falcão foi. Reginaldo mostrou-lhe a collecção mettida n'um movel -envidraçado por todos os lados. A sorpreza de Falcão foi extraordinaria; -esperava uma caixinha com um exemplar de cada moeda, e achou montes de -ouro, de prata, de bronze e de cobre. Falcão mirou-as primeiro de um -olhar universal e collectivo; depois, começou a fixal-as -especificadamente. Só conheceu as libras, os dollars e os francos; mas o -Reginaldo nomeou-as todas: florins, corôas, rublos, drachmas, piastras, -pesos, rupias, toda a numismatica do trabalho, concluiu elle -poeticamente. - ---Mas que paciencia a sua para ajuntar tudo isto! disse elle. - ---Não fui eu que ajuntei, replicou o Reginaldo; a collecção pertencia ao -espolio de um sujeito de Philadelphia. Custou-me uma bagatella:--cinco -mil dollars. - -Na verdade, valia mais. Falcão sahiu d'alli com a collecção na alma; -fallou d'ella á sobrinha, e, imaginariamente, desarrumou e tornou a -arrumar as moedas, como um amante desgrenha a amante para toucal-a outra -vez. De noite sonhou que era um florim, que um jogador o deitava á mesa -do _lansquenet_, e que elle trazia comsigo para a algibeira do jogador -mais de duzentos florins. De manhã, para consolar-se, foi contemplar as -proprias moedas que tinha na burra; mas não se consolou nada. O melhor -dos bens é o que se não possue. - -D'alli a dias, estando em casa, na sala, pareceu-lhe ver uma moeda no -chão. Inclinou-se a apanhal-a; não era moeda, era uma simples carta. -Abriu a carta distrahidamente e leu-a espantado: era de Reginaldo a -Virginia... - ---Basta! interrompe-me o leitor; adivinho o resto. Virginia casou com o -Reginaldo, as moedas passaram ás mãos do Falcão, e eram falsas... - -Não, senhor, eram verdadeiras. Era mais moral que, para castigo do nosso -homem, fossem falsas; mas, ai de mim! eu não sou Seneca, não passo de um -Suetonio que contaria dez vezes a morte de Cezar, se elle resussitasse -dez vezes, pois não tornaria á vida, se não para tornar ao imperio. - - -FIM DE UMA ANECDOTA PECUNIARIA. - - - - -FULANO - - -Venha o leitor commigo assistir á abertura do testamento do meu amigo -Fulano Beltrão. Conheceu-o? Era um homem de cerca de sessenta annos. -Morreu hontem, dous de Janeiro de 1884, ás onze horas e trinta minutos -da noite. Não imagina a força de animo que mostrou em toda a molestia. -Cahiu na vespera de finados, e a principio suppunhamos que não fosse -nada; mas a doença persistiu, e ao fim de dous mezes e poucos dias a -morte o levou. - -Eu confesso-lhe que estou curioso de ouvir o testamento. Ha de conter -por força algumas determinações de interesse geral e honrosas para elle. -Antes de 1863 não seria assim, porque até então era um homem muito -mettido comsigo, reservado, morando no caminho do Jardim Botanico, para -onde ia de omnibus ou de mula. Tinha a mulher e o filho vivos, a filha -solteira, com treze annos. Foi n'esse anno que elle começou a occupar-se -com outras cousas, além da familia, revellando um espirito universal e -generoso. Nada posso affirmar-lhe sobre a causa disto. Creio que foi uma -apologia de amigo, por occasião d'elle fazer quarenta annos. Fulano -Beltrão leu no _Jornal do Commercio_, no dia cinco de Março de 1864, um -artigo anonymo em que se lhe diziam cousas bellas e exactas:--bom pai, -bom esposo, amigo pontual, cidadão digno, alma levantada e pura. Que se -lhe fizesse justiça, era muito; mas anonymamente, era raro. - ---Você verá, disse Fulano Beltrão á mulher, você verá que isto é do -Xavier ou do Castro; logo rasgaremos o capote. - -Castro e Xavier eram dous habituados da casa, parceiros constantes do -voltarete e velhos amigos do meu amigo. Costumavam dizer cousas amaveis, -no dia cinco de março, mas era ao jantar, na intimidade da familia, -entre quatro paredes; impressos, era a primeira vez que elle se benzia -com elogios. Póde ser que me engane; mas estou que o expectaculo da -justiça, a prova material de que as boas qualidades e as boas acções não -morrem no escuro, foi o que animou o meu amigo a dispersar-se, a -apparecer, a divulgar-se, a dar á collectividade humana um pouco das -virtudes com que nasceu. Considerou que milhares de pessoas estariam -lendo o artigo, á mesma hora em que o lia tambem; imaginou que o -commentavam, que interrogavam, que confirmavam, ouviu mesmo, por um -phenomeno de allucinação que a sciencia ha de explicar, e que não é -raro, ouviu distinctamente algumas vozes do publico. Ouviu que lhe -chamavam homem de bem, cavalheiro distincto, amigo dos amigos, -laborioso, honesto, todos os qualificativos que elle vira empregados em -outros, e que na vida de bicho do matto em que ia, nunca presumiu que -lhe fossem--typographicamente--applicados. - ---A imprensa é uma grande invenção, disse elle á mulher. - -Foi ella, D. Maria Antonia, quem rasgou o capote; o artigo era do -Xavier. Declarou este que só em attenção á dona casa confessava a -auctoria; e accrescentou que a manifestação não sahira completa, porque -a idéa d'elle era que o artigo fosse dado em todos os jornaes, não o -tendo feito por havel-o acabado ás sete horas da noite. Não houve tempo -de tirar cópias. Fulano Beltrão emendou essa falta, se falta se lhe -podia chamar, mandando transcrever o artigo no _Diario do Rio_ e o -_Correio Mercantil_. - -Quando mesmo, porém, este facto não desse causa á mudança de vida do -nosso amigo, fica uma cousa de pé, a saber, que daquelle anno em diante, -e propriamente do mez de março, é que elle começou a apparecer mais. Era -até então um casmurro, que não ia ás assembléas das companhias, não -votava nas eleições politicas, não frequentava theatros, nada, -absolutamente nada. Já n'aquelle mez de março, a vinte e dous ou vinte -ou vinte e tres, presenteou a Santa Casa da Misericordia com um bilhete -da grande loteria de Hespanha, e recebeu uma honrosa carta do provedor, -agradecendo em nome dos pobres. Consultou a mulher e os amigos, se devia -publicar a carta ou guardal-a, parecendo-lhe que não a publicar era uma -desattenção. Com effeito, a carta foi dada a vinte e seis de março, em -todas as folhas, fazendo uma dellas commentarios desenvolvidos ácerca da -piedade do doador. Das pessoas que leram esta noticia, muitas -naturalmente ainda se lembravam do artigo do Xavier, e ligaram as duas -occurencias: «Fulano Beltrão é aquelle mesmo que, etc.» primeiro -alicerce da reputação de um homem. - -É tarde, temos de ir ouvir o testamento, não posso estar a contar-lhe -tudo. Digo-lhe summariamente que as injustiças da rua começaram a ter -n'elle um vingador activo e discursivo; que as miserias, principalmente -as miserias dramaticas, filhas de um incendio ou inundação, acharam no -meu amigo a iniciativa dos soccorros que, em taes casos, devem ser -promptos e publicos. Ninguem como elle para um desses movimentos. Assim -tambem com as alforias de escravos. Antes da lei de 28 de setembro de -1871, era muito commum apparecerem na Praça do Commercio crianças -escravas, para cuja liberdade se pedia o favor dos negociantes. Fulano -Beltrão iniciava tres quartas partes das subscripções, com tal exito, -que em poucos minutos ficava o preço coberto. - -A justiça que se lhe fazia, animava-o, e até lhe trazia lembranças que, -sem ella, é possivel que nunca lhe tivessem acudido. Não fallo do baile -que elle deu para celebrar a victoria de Riachuelo, porque era um baile -planeado antes de chegar a noticia da batalha, e elle não fez mais do -que attribuir-lhe um motivo mais alto do que a simples recreação de -familia, metter o retrato do almirante Barroso no meio de um trophéu de -armas navaes e bandeiras no salão de honra, em frente ao retrato do -imperador, e fazer, á ceia, alguns brindes patrioticos, como tudo consta -dos jornaes de 1865. - -Mas aqui vai, por exemplo, um caso bem caracteristico da influencia que -a justiça dos outros póde ter no nosso procedimento. Fulano Beltrão -vinha um dia do thesouro, aonde tinha ido tratar de umas decimas. Ao -passar pela egreja da Lampadosa, lembrou-se que fôra alli baptisado; e -nenhum homem tem uma recordação d'estas, sem remontar o curso dos annos -e dos acontecimentos, deitar-se outra vez no collo materno, rir e -brincar, como nunca mais se ri nem brinca. Fulano Beltrão não escapou a -este effeito; atravessou o adro, entrou na egreja, tão singela, tão -modesta, e para elle tão rica e linda. Ao sahir, tinha uma resolução -feita, que pôz por obra dentro de poucos dias: mandou de presente á -Lampadosa um soberbo castiçal de prata, com duas datas, além do nome do -doador--a data da doação e a do baptisado. Todos os jornaes deram esta -noticia, e até a receberam em duplicata, porque a administração da -egreja entendeu (com muita razão) que tambem lhe cumpria divulgal-a aos -quatro ventos. - -No fim de tres annos, ou menos, entrára o meu amigo nas cogitações -publicas; o nome d'elle era lembrado, mesmo quando nenhum successo -recente vinha suggeril-o, e não só lembrado como adjectivado. Já se lhe -notava a ausencia em alguns logares. Já o iam buscar para outros. D. -Maria Antonia via assim entrar-lhe no Eden a serpente biblica, não para -tental-a, mas para tentar a Adão. Com effeito, o marido ia a tantas -partes, cuidava de tantas cousas, mostrava-se tanto na rua do Ouvidor, á -porta do Bernardo, que afrouxou a convivencia antiga da casa. D. Maria -Antonia disse-lh'o. Elle concordou que era assim, mas demonstrou-lhe que -não podia ser de outro modo, e, em todo caso, se mudára de costumes, não -mudára de sentimentos. Tinha obrigações moraes com a sociedade; ninguem -se pertence exclusivamente; d'ahi um pouco de dispersão dos seus -cuidados. A verdade é que tinham vivido demasiadamente reclusos; não era -justo nem bonito. Não era mesmo conveniente; a filha caminhava para a -edade do matrimonio, e casa fechada cria morrinha de convento; por -exemplo, um carro, porque é que não teriam um carro? D. Maria Antonia -sentiu um arrepio de prazer, mas curto; protestou logo, depois de um -minuto de reflexão. - ---Não; carro para que? Não; deixemo-nos de carro. - ---Já está comprado, mentiu o marido. - -Mas aqui chegamos ao juizo da provedoria. Não veiu ainda ninguem; -esperemos á porta. Tem pressa? São vinte minutos no maximo. Pois é -verdade, comprou uma linda victoria; e, para quem, só por modestia, -andou tantos annos ás costas de mula ou apertado n'um omnibus, não era -facil acostumar-se logo ao novo vehiculo. A isso attribuo eu as -attitudes salientes e inclinadas com que elle andava, nas primeiras -semanas, os olhos que estendia a um lado e outro, á maneira de pessoa -que procura alguem ou uma casa. Afinal acostumou-se; passou a usar das -attitudes reclinadas, embora sem um certo sentimento de indifferença ou -despreoccupação, que a mulher e a filha tinham muito bem, talvez por -serem mulheres. Ellas, aliás, não gostavam de sahir de carro; mas elle -teimava tanto que sahissem, que fossem a toda a parte, e até a parte -nenhuma, que não tinham remedio senão obedecer-lhe; e, na rua, era -sabido, mal vinha ao longe a ponta do vestido de duas senhoras, e na -almofada um certo cocheiro, toda a gente dizia logo:--ahi vem a familia -de Fulano Beltrão. E isto mesmo, sem que elle talvez o pensasse, -tornava-o mais conhecido. - -No anno de 1868 deu entrada na politica. Sei do anno porque coincidiu -com a queda dos liberaes e a subida dos conservadores. Foi em março ou -abril de 1868 que elle declarou adherir á situação, não á socapa, mas -estrepitosamente. Este foi, talvez, o ponto mais fraco da vida do meu -amigo. Não tinha idéas politicas; quando muito, dispunha de um d'esses -temperamentos que substituem as idéas, e fazem crer que um homem pensa, -quando simplesmente transpira. Cedeu, porém, a uma allucinação de -momento. Viu-se na camara vibrando um áparte, ou inclinado sobre a -balaustrada, em conversa com o presidente do conselho, que sorria para -elle, n'uma intimidade grave de governo. E ahi é que a galeria, na -exacta accepção do termo, tinha de o contemplar. Fez tudo o que poude -para entrar na camara; a meio caminho cahiu a situação. Voltando do -atordoamento, lembrou-se de affirmar ao Itaborahy o contrario do que -dissera ao Zacarias, ou antes a mesma cousa; mas perdeu a eleição, e deu -de mão á politica. Muito mais acertado andou, mettendo-se na questão da -maçonaria com os prelados. Deixára-se estar quedo, a principio; por um -lado, era maçon; por outro, queria respeitar os sentimentos religiosos -da mulher. Mas o conflicto tomou taes proporções que elle não podia -ficar calado; entrou n'elle com o ardor, a expansão, a publicidade que -mettia em tudo; celebrou reuniões em que fallou muito da liberdade de -consciencia e do direito que assistia ao maçon de enfiar uma opa; -assignou protestos, representações, felicitações, abriu a bolsa e o -coração, escancaradamente. - -Morreu-lhe a mulher em 1878. Ella pediu-lhe que a enterrasse sem -apparato, e elle assim o fez, porque a amava deveras e tinha a sua -ultima vontade como um decreto do céu. Já então perdera o filho; e a -filha, casada, achava-se na Europa. O meu amigo dividiu a dôr com o -publico; e, se enterrou a mulher sem apparato, não deixou de lhe mandar -esculpir na Italia um magnifico mausoléu, que esta cidade admirou -exposto, na rua do Ouvidor, durante perto de um mez. A filha ainda veiu -assistir á inauguração. Deixei de os ver uns quatro annos. Ultimamente -surgiu a doença, que no fim de pouco mais de dous mezes o levou d'esta -para a melhor. Note que, até começar a agonia, nunca perdeu a razão nem -a força d'alma. Conversava com as visitas, mandava-as relacionar, não -esquecia mesmo noticiar ás que chegavam, as que acabavam de sahir; cousa -inutil, porque uma folha amiga publicava-as todas. Na manhã do dia em -que morreu ainda ouviu lêr os jornaes, e n'um d'elles uma pequena -communicação relativamente á sua molestia, o que de algum modo pareceu -reanimal-o. Mas para a tarde enfraqueceu um pouco; á noite expirou. - -Vejo que está aborrecido. Realmente demoram-se... Espere; creio que são -elles. São; entremos. Cá está o nosso magistrado, que começa a ler o -testamento. Está ouvindo? Não era preciso esta minuciosa genealogia, -excedente das praticas tabelliôas; mas isto mesmo de contar a familia -desde o quarto avô prova o espirito exacto e paciente do meu amigo. Não -esquecia nada. O ceremonial do sahimento é longo e complicado, mas -bonito. Começa agora a lista dos legados. São todos pios; alguns -industriaes. Vá vendo a alma do meu amigo. Trinta contos... - -Trinta contos para que? Para servir de começo a uma subscripção publica -destinada a erigir uma estatua a Pedro Alvares Cabral. «Cabral, diz alli -o testamento, não póde ser olvidado dos brazileiros, foi o precursor do -nosso imperio». Recommenda que a estatua seja de bronze, com quatro -medalhões no pedestal, a saber, o retrato do bispo Coutinho, presidente -da Constituinte, o de Gonzaga, chefe da conjuração mineira, e o de dous -cidadãos da presente geração «notáveis por seu patriotismo e -liberalidade» á escolha da commissão, que elle mesmo nomeou para levar a -empreza a cabo. - -Que ella se realise, não sei; falta-nos a perseverança do fundador da -verba. Dado, porém, que a commissão se desempenhe da tarefa, e que este -sol americano ainda veja erguer-se a estatua de Cabral, é da nossa honra -que elle contemple n'um dos medalhões o retrato do meu finado amigo. Não -lhe parece? Bem, o magistrado acabou, vamos embora. - - -FIM DO FULANO. - - - - -A SEGUNDA VIDA - - -Monsenhor Caldas interrompeu a narração do desconhecido:--Dá licença? é -só um instante. Levantou-se, foi ao interior da casa, chamou o preto -velho que o servia, e disse-lhe em voz baixa: - ---João, vae alli á estação de urbanos, falla da minha parte ao -commandante, e pede-lhe que venha cá com um ou dous homens, para -livrar-me de um sujeito doudo. Anda, vae depressa. - -E, voltando á sala: - ---Prompto, disse elle; podemos continuar. - ---Como ia dizendo a Vossa Reverendissima, morri no dia vinte de março de -1860, ás cinco horas e quarenta e tres minutos da manhã. Tinha então -sessenta e oito annos de edade. Minha alma vôou pelo espaço, até perder -a terra de vista, deixando muito abaixo a lua, as estrellas e o sol; -penetrou finalmente n'um espaço em que não havia mais nada, e era -clareado tão sómente por uma luz diffusa. Continuei a subir, e comecei a -ver um pontinho mais luminoso ao longe, muito longe. O ponto cresceu, -fez-se sol. Fui por alli dentro, sem arder, porque as almas são -incombustiveis. A sua pegou fogo alguma vez? - ---Não, senhor. - ---São incombustiveis. Fui subindo, subindo; na distancia de quarenta mil -legoas, ouvi uma deliciosa musica, e logo que cheguei a cinco mil -legoas, desceu um enxame de almas, que me levaram n'um palanquim feito -de ether e plumas. Entrei dahi a pouco no novo sol, que é o planeta dos -virtuosos da terra. Não sou poeta, monsenhor; não ouso descrever-lhe as -magnificencias daquella estancia divina. Poeta que fosse, não poderia, -usando a linguagem humana, transmittir-lhe a emoção da grandeza, do -deslumbramento, da felicidade, os extasis, as melodias, os arrojos de -luz e cores, uma cousa indefinivel e incomprehensivel. Só vendo. Lá -dentro é que soube que completava mais um milheiro de almas; tal era o -motivo das festas extraordinarias que me fizeram, e que duraram dous -seculos, ou, pelas nossas contas, quarenta e oito horas. Afinal, -concluidas as festas, convidaram-me a tornar á terra para cumprir uma -vida nova; era o privilegio de cada alma que completava um milheiro. -Respondi agradecendo e recusando, mas não havia recusar. Era uma lei -eterna. A unica liberdade que me deram foi a escolha do vehiculo; podia -nascer principe ou conductor de omnibus. Que fazer? Que faria Vossa -Reverendissima no meu logar? - ---Não posso saber; depende... - ---Tem razão; depende das circumstancias. Mas imagine que as minhas eram -taes que não me davam gosto a tornar cá. Fui victima da inexperiencia, -monsenhor, tive uma velhice ruim, por essa razão. Então lembrou-me que -sempre ouvira dizer a meu pae e outras pessoas mais velhas, quando viam -algum rapaz:--«Quem me dera aquella edade, sabendo o que sei hoje!» -Lembrou-me isto, e declarei que me era indifferente nascer mendigo ou -potentado, com a condição de nascer experiente. Não imagina o riso -universal com que me ouviram. Job, que alli preside a provincia dos -pacientes, disse-me que um tal desejo era disparate; mas eu teimei e -venci. Dahi a pouco escorreguei no espaço; gastei nove mezes a -atravessal-o até cair nos braços de uma ama de leite, e chamei-me José -Maria. Vossa Reverendissima é Romualdo, não? - ---Sim, senhor; Romualdo de Souza Caldas. - ---Será parente do padre Souza Caldas? - ---Não, senhor. - ---Bom poeta o padre Caldas. Poesia é um dom; eu nunca pude compor uma -decima. Mas, vamos ao que importa. Conto-lhe primeiro o que me succedeu; -depois lhe direi o que desejo de Vossa Reverendissima. Entretanto, se me -permittisse ir fumando... - -Monsenhor Caldas fez um gesto de assentimento, sem perder de vista a -bengala que José Maria conservava atravessada sobre as pernas. Este -preparou vagarosamente um cigarro. Era um homem de trinta e poucos -annos, pallido, com um olhar ora molle e apagado, ora inquieto e -centelhante. Appareceu alli, tinha o padre acabado de almoçar, e -pediu-lhe uma entrevista para negocio grave e urgente. Monsenhor fel-o -entrar e sentar-se; no fim de dez minutos, viu que estava com um -lunatico. Perdoava-lhe a incoherencia das idéas ou o assombroso das -invenções; póde ser até que lhe servissem de estudo. Mas o desconhecido -teve um assomo de raiva, que metteu medo ao pacato clerigo. Que podiam -fazer elle e o preto, ambos velhos, contra qualquer aggressão de um -homem forte e louco? Em quanto esperava o auxilio policial, monsenhor -Caldas desfazia-se em sorrisos e assentimentos de cabeça, espantava-se -com elle, alegrava-se com elle, politica util com os loucos, as mulheres -e os potentados. José Maria accendeu finalmente o cigarro, e continuou: - ---Renasci em cinco de Janeiro de 1861. Não lhe digo nada da nova -meninice, porque ahi a experiencia teve só uma fórma instinctiva. Mamava -pouco; chorava o menos que podia para não apanhar pancada. Comecei a -andar tarde, por medo de cair, e dahi me ficou uma tal ou qual fraqueza -nas pernas. Correr e rolar, trepar nas arvores, saltar paredões, trocar -murros, cousas tão uteis, nada disso fiz, por medo de contusão e sangue. -Para fallar com franqueza, tive uma infancia aborrecida, e a escola não -o foi menos. Chamavam-me tolo e moleirão. Realmente, eu vivia fugindo de -tudo. Creia que durante esse tempo não escorreguei, mas tambem não -corria nunca. Palavra, foi um tempo de aborrecimento; e, comparando as -cabeças quebradas de outro tempo com o tédio de hoje, antes as cabeças -quebradas. Cresci; fiz-me rapaz, entrei no periodo dos amores... Não se -assuste; serei casto, como a primeira ceia. Vossa Reverendissima sabe o -que é uma ceia de rapazes e mulheres? - ---Como quer que saiba?... - ---Tinha dezenove annos, continuou José Maria, e não imagina o espanto -dos meus amigos, quando me declarei prompto a ir a uma tal ceia... -Ninguem esperava tal cousa de um rapaz tão cautelloso, que fugia de -tudo, dos somnos atrazados, dos somnos excessivos, de andar sozinho a -horas mortas, que vivia, por assim dizer, ás apalpadellas. Fui á ceia; -era no Jardim Botanico, obra explendida. Comidas, vinhos, luzes, flores, -alegria dos rapazes, os olhos das damas, e, por cima de tudo, um -appetite de vinte annos. Hade crer que não comi nada? A lembrança de -tres indigestões apanhadas quarenta annos antes, na primeira vida, -fez-me recuar. Menti dizendo que estava indisposto. Uma das damas veiu -sentar-se á minha direita, para curar-me; outra levantou-se tambem, e -veiu para a minha esquerda, com o mesmo fim. Você cura de um lado, eu -curo do outro, disseram ellas. Eram lepidas, frescas, astuciosas, e -tinham fama de devorar o coração e a vida dos rapazes. Confesso-lhe que -fiquei com medo e retrahi-me. Ellas fizeram tudo, tudo; mas em vão. Vim -de lá de manhã, apaixonado por ambas, sem nenhuma dellas, e caindo de -fome. Que lhe parece? concluiu José Maria pondo as mãos nos joelhos, e -arqueando os braços para fóra? - ---Com effeito... - ---Não lhe digo mais nada; Vossa Reverendissima adivinhará o resto. A -minha segunda vida é assim uma mocidade expansiva e impetuosa, enfreiada -por uma experiencia virtual e tradiccional. Vivo como Eurico, atado ao -proprio cadaver... Não, a comparação não é boa. Como lhe parece que -vivo? - ---Sou pouco imaginoso. Supponho que vive assim como um passaro, batendo -as azas e amarrado pelos pés... - ---Justamente. Pouco imaginoso? Achou a formula; é isso mesmo. Um -passaro, um grande passaro, batendo as azas, assim... - -José Maria ergueu-se, agitando os braços, á maneira de azas. Ao -erguer-se, caiu-lhe a bengala no chão; mas elle não deu por ella. -Continuou a agitar os braços, em pé, defronte do padre, e a dizer que -era isso mesmo, um passaro, um grande passaro... De cada vez que batia -os braços nas coxas, levantava os calcanhares, dando ao corpo uma -cadencia de movimentos, e conservava os pés unidos, para mostrar que os -tinha amarrados. Monsenhor approvava de cabeça; ao mesmo tempo afiava as -orelhas para vêr se ouvia passos na escada. Tudo silencio. Só lhe -chegavam os rumores de fóra:--carros e carroças que desciam, -quitandeiras apregoando legumes, e um piano da vizinhança. José Maria -sentou-se finalmente, depois de apanhar a bengala, e continuou nestes -termos: - ---Um passaro, um grande passaro. Para ver quanto é feliz a comparação, -basta a aventura que me traz aqui, um caso de consciencia, uma paixão, -uma mulher, uma viuva, D. Clemencia. Tem vinte e seis annos, uns olhos -que não acabam mais, não digo no tamanho, mas na expressão, e duas -pincelladas de buço, que lhe completam a physionomia. É filha de um -professor jubilado. Os vestidos pretos ficam-lhe tão bem que eu ás vezes -digo-lhe rindo que ella não enviuvou senão para andar de luto. Caçoadas! -Conhecemo-nos ha um anno, em casa de um fazendeiro de Cantagallo. Saimos -namorados um do outro. Já sei o que me vae perguntar: porque é que não -nos casamos, sendo ambos livres... - ---Sim, senhor. - ---Mas, homem de Deus! é essa justamente a materia da minha aventura. -Somos livres, gostamos um do outro, e não nos casamos: tal é a situação -tenebrosa que venho expor a Vossa Reverendissima, e que a sua theologia -ou o que quer que seja, explicará, se puder. Voltamos para a Côrte -namorados. Clemencia morava com o velho pae, e um irmão empregado no -commercio; relacionei-me com ambos, e comecei a frequentar a casa, em -Matacavallos. Olhos, apertos de mão, palavras soltas, outras ligadas, -uma phrase, duas phrases, e estavamos amados e confessados. Uma noite, -no patamar da escada, trocamos o primeiro beijo... Perdôe estas cousas, -monsenhor; faça de conta que me está ouvindo de confissão. Nem eu lhe -digo isto senão para acrescentar que sahi dalli tonto, desvairado, com a -imagem de Clemencia na cabeça e o sabor do beijo na bocca. Errei cerca -de duas horas, planeando uma vida unica; determinei pedir-lhe a mão no -fim da semana, e casar dahi a um mez. Cheguei ás derradeiras minucias, -cheguei a redigir e ornar de cabeça as cartas de participação. Entrei em -casa depois de meia noite, e toda essa fantasmagoria vôou, como as -mutações á vista nas antigas peças de theatro. Veja se adivinha como. - ---Não alcanço... - ---Considerei, no momento de despir o collete, que o amor podia acabar -depressa; tem-se visto algumas vezes. Ao descalçar as botas, lembrou-me -cousa peior:--podia ficar o fastio. Conclui a _toilette_ de dormir, -accendi um cigarro, e, reclinado no canapé, pensei que o costume, a -convivencia, podia salvar tudo; mas, logo depois adverti que as duas -indoles podiam ser incompativeis; e que fazer com duas indoles -imcompativeis e inseparaveis? Mas, emfim, dei de barato tudo isso, -porque a paixão era grande, violenta; considerei-me casado, com uma -linda creancinha... Uma? duas, seis, oito; podiam vir oito, podiam vir -dez; algumas aleijadas. Tambem podia vir uma crise, duas crises, falta -de dinheiro, penuria, doenças; podia vir alguma dessas affeições -espurias que perturbam a paz domestica... Considerei tudo e conclui que -o melhor era não casar. O que não lhe posso contar é o meu desespero; -faltam-me expressões para lhe pintar o que padeci nessa noite... -Deixa-me fumar outro cigarro? - -Não esperou resposta, fez o cigarro, e accendeu-o. Monsenhor não podia -deixar de admirar-lhe a bella cabeça, no meio do desalinho proprio do -estado; ao mesmo tempo notou que elle fallava em termos polidos, e, que -apesar dos rompantes morbidos, tinha maneiras. Quem diabo podia ser esse -homem? José Maria continuou a historia, dizendo que deixou de ir á casa -de Clemencia, durante seis dias, mas não resistiu ás cartas e ás -lagrimas. No fim de uma semana correu para lá, e confessou-lhe tudo, -tudo. Ella ouviu-o com muito interesse, e quiz saber o que era preciso -para acabar com tantas scismas, que prova de amor queria que ella lhe -désse.--A resposta de José Maria foi uma pergunta. - ---Está disposta a fazer-me um grande sacrificio? disse-lhe eu. Clemencia -jurou que sim. «Pois bem, rompa com tudo, familia e sociedade; venha -morar commigo; casamo-nos depois desse noviciado.» Comprehendo que Vossa -Reverendissima arregale os olhos. Os della encheram-se de lagrimas; mas, -apesar de humilhada, aceitou tudo. Vamos; confesse que sou um monstro. - ---Não, senhor... - ---Como não? Sou um monstro. Clemencia veiu para minha casa, e não -imagina as festas com que a recebi. «Deixo tudo, disse-me ella; você é -para mim o universo.» Eu beijei-lhe os pés, beijei-lhe os tacões dos -sapatos. Não imagina o meu contentamento. No dia seguinte, recebi uma -carta tarjada de preto; era a noticia da morte de um tio meu, em Santa -Anna do Livramento, deixando-me vinte mil contos. Fiquei fulminado. -«Entendo, disse a Clemencia, você sacrificou tudo, por que tinha noticia -da herança.» Desta vez, Clemencia não chorou, pegou em si e sahiu. Fui -atraz della, envergonhado, pedi-lhe perdão; ella resistiu. Um dia, dous -dias, tres dias, foi tudo vão; Clemencia não cedia nada, não fallava -sequer. Então declarei-lhe que me mataria; comprei um revolver, fui ter -com ella, e apresentei-lh'o: é este. - -Monsenhor Caldas empallideceu. José Maria mostrou-lhe o revolver, -durante alguns segundos, tornou a mettel-o na algibeira, e continuou: - ---Cheguei a dar um tiro. Ella, assustada, desarmou-me e perdoou-me. -Ajustámos precipitar o casamento, e, pela minha parte, impuz uma -condição: doar os vinte mil contos á Bibliotheca Nacional. Clemencia -atirou-se-me aos braços, e approvou-me com um beijo. Dei os vinte mil -contos. Ha de ter lido nos jornaes... Tres semanas depois casamo-nos. -Vossa Reverendissima respira como quem chegou ao fim. Qual! Agora é que -chegamos ao tragico. O que posso fazer é abreviar umas particularidades -e supprimir outras; restrinjo-me a Clemencia. Não lhe fallo de outras -emoções truncadas, que são todas as minhas, abortos de prazer, planos -que se esgarçam no ar, nem das illusões de saia rota, nem do tal -passaro... plas... plas... plas... - -E, de um salto, José Maria ficou outra vez de pé, agitando os braços, e -dando ao corpo uma cadencia. Monsenhor Caldas começou a suar frio. No -fim de alguns segundos, José Maria parou, sentou-se, e reatou a -narração, agora mais diffusa, mais derramada, evidentemente mais -delirante. Contava os sustos em que vivia, desgostos e desconfianças. -Não podia comer um figo ás dentadas, como outr'ora; o receio do bicho -diminuia-lhe o sabor. Não cria nas caras alegres da gente que ia pela -rua: preoccupações, desejos, odios, tristezas, outras cousas, iam -dissimuladas por umas tres quartas partes dellas. Vivia a temer um filho -cego ou surdo-mudo, ou tuberculoso, ou assassino, etc. Não conseguia dar -um jantar que não ficasse triste logo depois da sopa, pela idéa de que -uma palavra sua, um gesto da mulher, qualquer falta de serviço podia -suggerir o epigramma digestivo, na rua, debaixo de um lampeão. A -experiencia dera-lhe o terror de ser empulhado. Confessava ao padre que, -realmente, não tinha até agora lucrado nada; ao contrario, perdera até, -porque fôra levado ao sangue... Ia contar-lhe o caso do sangue. Na -vespera, deitara-se cedo, e sonhou... Com quem pensava o padre que elle -sonhou? - ---Não atino... - ---Sonhei que o Diabo lia-me o Evangelho. Chegando ao ponto em que Jesus -falla dos lyrios do campo, o Diabo colheu alguns e deu-m'os. «Toma, -disse-me elle; são os lyrios da Escriptura; segundo ouviste, nem Salomão -em toda a pompa, pôde hombrear com elles. Salomão é a sapiencia. E sabes -o que são estes lyrios, José? São os teus vinte annos.» Fitei-os -encantado; eram lindos como não imagina. O Diabo pegou delles, -cheirou-os e disse-me que os cheirasse tambem. Não lhe digo nada; no -momento de os chegar ao nariz, vi sahir de dentro um reptil fedorento e -torpe, dei um grito, e arrojei para longe as flôres. Então, o Diabo, -escancarando uma formidavel gargalhada: «José Maria, são os teus vinte -annos». Era uma gargalhada assim:--cá, cá, cá, cá, cá... - -José Maria ria á solta, ria de um modo estridente e diabolico. De -repente, parou; levantou-se, e contou que, tão depressa abriu os olhos, -como viu a mulher deante d'elle, afflicta e desgrenhada. Os olhos de -Clemencia eram doces, mas elle disse-lhe que os olhos doces tambem fazem -mal. Ella arrojou-se-lhe aos pés... Neste ponto a physionomia de José -Maria estava tão transtornada que o padre, tambem de pé, começou a -recuar, tremulo e pallido. «Não, miseravel! não! tu não me fugirás!» -bradava José Maria investindo para elle. Tinha os olhos esbugalhados, as -temporas latejantes; o padre ia recuando... recuando... Pela escada -acima ouvia-se um rumor de espadas e de pés. - - - - -NOITE DE ALMIRANTE - - -Deolindo Venta-Grande (era uma alcunha de bordo) sahio do arsenal de -marinha e enfiou pela rua de Bragança. Batiam tres horas da tarde. Era a -fina flor dos marujos e, de mais, levava um grande ar de felicidade nos -olhos. A corveta d'elle voltou de uma longa viagem de instrucção, e -Deolindo veiu á terra tão depressa alcançou licença. Os companheiros -disseram-lhe, rindo: - ---Ah! Venta-Grande! Que noite de almirante vai você pasmar! ceia, viola -e os braços de Genoveva. Collosinho de Genoveva... - -Deolindo sorriu. Era assim mesmo, uma noite de almirante, como elles -dizem, uma d'essas grandes noites de almirante que o esperava em terra. -Começára a paixão tres mezes antes de sahir a corveta. Chamava-se -Genoveva, caboclinha de vinte annos, esperta, olho negro e atrevido. -Encontraram-se em casa de terceiro e ficaram morrendo um pelo outro, a -tal ponto que estiveram prestes a dar uma cabeçada, elle deixaria o -serviço e ella o acompanharia para a villa mais recondita do interior. - -A velha Ignacia, que morava com ella, dissuadiu-os disso; Deolindo não -teve remedio senão seguir em viagem de instrucção. Eram oito ou dez -mezes de ausencia. Como fiança reciproca, entenderam dever fazer um -juramento de fidelidade. - ---Juro por Deus que está no céu. E você? - ---Eu tambem. - ---Diz direito. - ---Juro por Deus que está no céu; a luz me falte na hora da morte. - -Estava celebrado o contracto. Não havia descrer da sinceridade de ambos; -ella chorava doudamente, elle mordia o beiço para dissimular. Afinal -separaram-se, Genoveva foi ver sahir a corveta e voltou para casa com um -tal aperto no coração que parecia que «lhe ia dar uma cousa». Não lhe -deu nada, felizmente; os dias foram passando, as semanas, os mezes, dez -mezes, ao cabo dos quaes, a corveta tornou e Deolindo com ella. - -Lá vai elle agora, pela rua de Bragança, Prainha e Saude, até ao -principio da Gambôa, onde mora Genoveva. A casa é uma rotulasinha -escura, portal rachado do sol, passando o cemiterio dos inglezes; lá -deve estar Genoveva, debruçada á janella, esperando por elle. Deolindo -prepara uma palavra que lhe diga. Já formulou esta: «jurei e cumpri» mas -procura outra melhor. Ao mesmo tempo lembra as mulheres que viu por esse -mundo de Christo, italianas, marselhezas ou turcas, muitas d'ellas -bonitas, ou que lhe pareciam taes. Concorda que nem todas seriam para os -beiços d'elle, mas algumas eram, e nem por isso fez caso de nenhuma. Só -pensava em Genoveva. A mesma casinha d'ella, tão pequenina, e a mobilia -de pé quebrado, tudo velho e pouco, isso mesmo lhe lembrava deante dos -palacios de outras terras. Foi á custa de muita economia que comprou em -Trieste um par de brincos, que leva agora no bolso com algumas -bugigangas. E ella que lhe guardaria? Pode ser que um lenço marcado com -o nome d'elle e uma ancora na ponta, porque ella sabia marcar muito bem. -N'isto chegou á Gambôa, passou o cemiterio e deu com a casa fechada. -Bateu, fallou-lhe uma voz conhecida, a da velha Ignacia, que veiu -abrir-lhe a porta com grandes exclamações de prazer. Deolindo, -impaciente, perguntou por Genoveva. - ---Não me falle n'essa maluca, arremetteu a velha. Estou bem satisfeita -com o conselho que lhe dei. Olhe lá se fugisse. Estava agora como o -lindo amor. - ---Mas que foi? que foi? - -A velha disse-lhe que descançasse, que não era nada, uma d'essas cousas -que apparecem na vida; não valia a pena zangar-se. Genoveva andava com a -cabeça virada... - ---Mas virada porque? - ---Está com um mascate, José Diogo. Conheceu José Diogo, mascate de -fazendas? Está com elle. Não imagina a paixão que elles têm um pelo -outro. Ella então anda maluca. Foi o motivo da nossa briga. José Diogo -não me sahia da porta; eram conversas e mais conversas, até que eu um -dia disse que não queria a minha casa diffamada. Ah! meu pai do céu! foi -um dia de juizo. Genoveva investiu para mim com uns olhos d'este -tamanho, dizendo que nunca diffamou ninguem e não precisava de esmolas. -Que esmolas, Genoveva? O que digo é que não quero esses cochichos á -porta, desde as ave-marias... Dous dias depois estava mudada e brigada -commigo. - ---Onde mora ella? - ---Na praia Formosa, antes de chegar á pedreira, uma rotula pintada de -novo. - -Deolindo não quiz ouvir mais nada. A velha Ignacia, um tanto -arrependida, ainda lhe deu avisos de prudencia, mas elle não os escutou -e foi andando. Deixo de notar o que pensou em todo o caminho; não pensou -nada. As idéas marinhavam-lhe no cerebro, como em hora de temporal, no -meio de uma confusão de ventos e apitos. Entre ellas rutilou a faca de -bordo, ensanguentada e vingadora. Tinha passado a Gambôa, o Sacco do -Alferes, entrára na praia Formosa. Não sabia o numero da casa, mas era -perto da pedreira, pintada de novo, e com auxilio da visinhança poderia -achal-a. Não contou com o acaso que pegou de Genoveva e fel-a sentar á -janella, cosendo, no momento em que Deolindo ia passando. Elle -conheceu-a e parou; ella, vendo o vulto de um homem, levantou os olhos e -deu com o marujo. - ---Que é isso? exclamou espantada. Quando chegou? Entre, seu Deolindo. - -E, levantando-se, abriu a rotula e fel-o entrar. Qualquer outro homem -ficaria alvoroçado de esperanças, tão francas eram as maneiras da -rapariga; podia ser que a velha se enganasse ou mentisse; podia ser -mesmo que a cantiga do mascate estivesse acabada. Tudo isso lhe passou -pela cabeça, sem a fórma precisa do raciocinio ou da reflexão, mas em -tumulto e rapido.. Genoveva deixou a porta aberta, fel-o sentar-se, -pediu-lhe noticias da viagem e achou-o mais gordo; nenhuma commoção nem -intimidade. Deolindo perdeu a ultima esperança. Em falta de faca, -bastavam-lhe as mãos para estrangular Genoveva, que era um pedacinho de -gente, e durante os primeiros minutos não pensou em outra cousa. - ---Sei tudo, disse elle. - ---Quem lhe contou? - -Deolindo levantou os hombros. - ---Fosse quem fosse, tornou ella, disseram-lhe que eu gostava muito de um -moço? - ---Disseram. - ---Disseram a verdade. - -Deolindo chegou a ter um impeto; ella fel-o parar só com a acção dos -olhos. Em seguida disse que, se lhe abrira a porta, é porque contava que -era homem de juizo. Contou-lhe então tudo, as saudades que curtira, as -propostas do mascate, as suas recusas, até que um dia, sem saber como, -amanhecera gostando d'elle. - ---Pode crer que pensei muito e muito em você. Sinhá Ignacia que lhe diga -se não chorei muito... Mas o coração mudou... Mudou... Conto-lhe tudo -isto, como se estivesse diante do padre, concluiu sorrindo. - -Não sorria de escarneo. A expressão das palavras é que era uma mescla de -candura e cynismo, de insolencia e simplicidade, que desisto de definir -melhor. Creio até que insolencia e cynismo são mal applicados. Genoveva -não se defendia de um erro ou de um perjurio; não se defendia de nada; -faltava-lhe o padrão moral das acções. O que dizia, em resumo, é que era -melhor não ter mudado, dava-se bem com a affeição do Deolindo, a prova é -que quiz fugir com elle; mas, uma vez que o mascate venceu o marujo, a -razão era do mascate, e cumpria declaral-o. Que vos parece? O pobre -marujo citava o juramento de despedida, como uma obrigação eterna, -diante da qual consentira em não fugir e embarcar: «Juro por Deus que -está no céu; a luz me falte na hora da morte». Se embarcou, foi porque -ella lhe jurou isso. Com essas palavras é que andou, viajou, esperou e -tornou; foram ellas que lhe deram a força de viver. Juro por Deos que -está no céu; a luz me falte na hora da morte... - ---Pois, sim, Deolindo, era verdade. Quando jurei, era verdade. Tanto era -verdade que eu queria fugir com você para o sertão. Só Deus sabe se era -verdade! Mas vieram outras cousas... Veio este moço e eu comecei a -gostar d'elle... - ---Mas a gente jura é para isso mesmo; é para não gostar de mais -ninguem... - ---Deixa d'isso, Deolindo. Então você só se lembrou de mim? Deixa de -partes... - ---A que horas volta José Diogo? - ---Não volta hoje. - ---Não? - ---Não volta; está lá para os lados de Guaratiba com a caixa; deve voltar -sexta-feira ou sabbado... E por que é que você quer saber? Que mal lhe -fez elle? - -Pode ser que qualquer outra mulher tivesse egual palavra; poucas lhe -dariam uma expressão tão candida, não de proposito, mas -involuntariamente. Vêde que estamos aqui muito proximos da natureza. Que -mal lhe fez elle? Que mal lhe fez esta pedra que cahiu de cima? Qualquer -mestre de physica lhe explicaria a queda das pedras. Deolindo declarou, -com um gesto de desespero, que queria matal-o. Genoveva olhou, para elle -com desprezo, sorriu de leve e deu um muxoxo; e, como elle lhe fallasse -de ingratidão e perjurio, não poude disfarçar o pasmo. Que perjurio? que -ingratidão? Já lhe tinha dito e repetia que quando jurou era verdade. -Nossa Senhora, que alli estava, em cima da commoda, sabia se era verdade -ou não. Era assim que lhe pagava o que padeceu? E elle que tanto enchia -a bocca de fidelidade, tinha-se lembrado d'ella por onde andou? - -A resposta d'elle foi metter a mão no bolso e tirar o pacote que lhe -trazia. Ella abriu-o, aventou as bugigangas, uma por uma, e por fim deu -com os brincos. Não eram nem poderiam ser ricos; eram mesmo de mau -gosto, mas faziam uma vista de todos os diabos. Genoveva pegou d'elles, -contente, deslumbrada, mirou-os por um lado e outro, perto e longe dos -olhos, e afinal enfiou-os nas orelhas; depois foi ao espelho de pataca, -suspenso na parede, entre a janella e a rotula, para ver o effeito que -lhe faziam. Recuou, approximou-se, voltou a cabeça da direita para -esquerda e da esquerda para a direita. - ---Sim, senhor, muito bonitos, disse ella, fazendo uma grande mesura de -agradecimento. Onde é que comprou? - -Creio que elle não respondeu nada, nem teria tempo para isso, porque -ella disparou mais duas ou tres perguntas, uma atraz da outra, tão -confusa estava de receber um mimo a troco de um esquecimento. Confusão -de cinco ou quatro minutos; pode ser que dous. Não tardou que tirasse os -brincos, e os contemplasse e puzesse na caixinha em cima da mesa redonda -que estava no meio da sala. Elle pela sua parte começou a crer que, -assim como a perdeu, estando ausente, assim o outro, ausente, podia -tambem perdel-a; e, provavelmente, ella não lhe jurára nada. - ---Brincando, brincando, é noite, disse Genoveva. - -Com effeito, a noite ia cahindo rapidamente. Já não podiam ver o -hospital dos Lazaros e mal distinguiam a ilha dos Melões; as mesmas -lanchas e canôas, postas em secco, defronte da casa, confundiam-se com a -terra e o lodo da praia. Genoveva accendeu uma vela. Depois foi -sentar-se na soleira da porta e pediu-lhe que contasse alguma cousa das -terras por onde andara. Deolindo recusou a principio; disse que se ia -embora, levantou-se e deu alguns passos na sala. Mas o demonio da -esperança mordia e babujava o coração do pobre diabo, e elle voltou a -sentar-se, para dizer duas ou tres anecdotas de bordo. Genoveva escutava -com attenção. Interrompidos por uma mulher da visinhança, que alli veiu, -Genoveva fel-a sentar-se tambem para ouvir «as bonitas historias que o -Sr. Deolindo estava contando». Não houve outra apresentação. A grande -dama que prolonga a vigilia para concluir a leitura de um livro ou de um -capitulo, não vive mais intimamente a vida dos personagens do que a -antiga amante do marujo vivia as scenas que elle ia contando, tão -livremente interessada e presa, como se entre ambos não houvesse mais -que uma narração de episodios. Que importa á grande dama o auctor do -livro? Que importava a esta rapariga o contador dos episodios? - -A esperança, entretanto, começava a desemparal-o e elle levantou-se -definitivamente para sahir. Genoveva não quiz deixal-o sahir antes que a -amiga visse os brincos, e foi mostrar-lh'os com grandes encarecimentos. -A outra ficou encantada, elogiou-os muito, perguntou se os comprara em -França e pediu a Genoveva que os puzesse. - ---Realmente, são muito bonitos. - -Quero crer que o proprio marujo concordou com essa opinião. Gostou de os -ver, achou que pareciam feitos para ella e, durante alguns segundos, -saboreou o prazer exclusivo e superfino de haver dado um bom presente; -mas foram só alguns segundos. - -Como elle se despedisse, Genoveva acompanhou-o até á porta para lhe -agradecer ainda uma vez o mimo, e provavelmente dizer-lhe algumas cousas -meigas e inuteis. A amiga, que deixára ficar na sala, apenas lhe ouviu -esta palavra: «Deixa d'isso, Deolindo»; e esta outra do marinheiro: -«Você verá». Não poude ouvir o resto, que não passou de um sussurro. - -Deolindo seguiu, praia fóra, cabisbaixo e lento, não já o rapaz -impetuoso da tarde, mas com um ar velho e triste, ou, para usar outra -metaphora de marujo, como um homem «que vai do meio caminho para terra». -Genoveva entrou logo depois, alegre e barulhenta. Contou á outra a -anecdota dos seus amores maritimos, gabou muito o genio do Deolindo e os -seus bonitos modos; a amiga declarou achal-o grandemente sympathico. - ---Muito bom rapaz, insistiu Genoveva. Sabe o que elle me disse agora? - ---Que foi! - ---Que vai matar-se. - ---Jesus! - ---Qual o que! Não se mata, não. Deolindo é assim mesmo; diz as cousas, -mas não faz. Você verá que não se mata. Coitado, são ciumes. Mas os -brincos são muito engraçados. - ---Eu aqui ainda não vi d'estes. - ---Nem eu, concordou Genoveva, examinando-os á luz. Depois guardou-os e -convidou a outra a coser.--Vamos coser um bocadinho, quero acabar o meu -corpinho azul... - -A verdade é que o marinheiro não se matou. No dia seguinte, alguns dos -companheiros bateram-lhe no hombro, comprimentando-o pela noite de -almirante, e pediram-lhe noticias de Genoveva, se estava mais bonita, se -chorára muito na ausencia, etc. Elle respondia a tudo com um sorriso -satisfeito e discreto, um sorriso de pessoa que viveu uma grande noite. -Parece que teve vergonha da realidade e preferiu mentir. - - -FIM DA NOITE DE ALMIRANTE. - - - - -MANUSCRITO DE UM SACHRISTÃO - - -I - -........... Ao dar com o padre Theophilo fallando a uma senhora, ambos -sentadinhos no banco da egreja, e a egreja deserta, confesso que fiquei -espantado. Note-se que conversavam em voz tão baixa e discreta, que eu, -por mais que afiasse o ouvido e me demorasse a apagar as velas do altar, -não podia apanhar nada, nada, nada. Não tive remedio senão adivinhar -alguma cousa. Que eu sou um sacristão philosopho. Ninguem me julgue pela -sobrepeliz rota e amarrotada nem pelo uso clandestino das galhetas. Sou -um philosopho sacristão. Tive estudos ecclesiasticos, que interrompi por -causa de uma doença e que inteiramente deixei por outro motivo, uma -paixão violenta, que me trouxe á miseria. Como o seminario deixa sempre -um certo vinco, fiz-me sacristão aos trinta annos, para ganhar a vida. -Venhamos, porém, ao nosso padre e á nossa dama. - - -II - -Antes de ir adiante, direi que eram primos. Soube depois que eram -primos, nascidos em Vassouras. Os pais d'ella mudaram-se para a côrte, -tendo Eulalia (é o seu nome) sete annos. Theophilo veiu depois. Na -familia era uso antigo que um dos rapazes fosse padre. Vivia ainda na -Bahia um tio, d'elle, conego. Cabendo-lhe n'esta geração envergar a -batina, veiu para o seminario de S. José, no anno de mil oitocentos e -cincoenta e tantos, e foi ahi que o conheci. Comprehende-se o sentimento -de discrição que me leva a deixar a data no ar. - - -III - -No seminario, dizia-nos o lente de rhetorica:--A theologia é a cabeça do -genero humano, o latim a perna esquerda, e a rhetorica a perna direita. - -Justamente da perna direita é que o Theophilo coxeava. Sabia muito as -outras cousas: theologia, philosophia, latim, historia sagrada; mas a -rhetorica é que lhe não entrava no cerebro. Elle, para desculpar-se, -dizia que a palavra divina não precisava de adornos. Tinha então vinte -ou vinte e dous annos de edade, e era lindo como S. João. - -Já n'esse tempo era um mystico; achava em todas as cousas uma -significação recondita. A vida era uma eterna missa, em que o mundo -servia de altar, a alma de sacerdote e o corpo de acolyto; nada -respondia á realidade exterior. Vivia ancioso de tomar ordens para sahir -a prégar grandes cousas, espertar as almas, chamar os corações á Egreja, -e renovar o genero humano. Entre todos os apostolos, amava -principalmente S. Paulo. - -Não sei se o leitor é da minha opinião; eu cuido que se póde avaliar um -homem pelas suas sympathias historicas; tu serás mais ou menos da -familia dos personagens que amares devéras. Applico assim aquella lei de -Helvetius: «o grau de espirito que nos deleita dá a medida exacta do -grau de espirito que possuimos». No nosso caso, ao menos, a regra não -falhou. Theophilo amava S. Paulo, adorava-o, estudava-o dia e noite, -parecia viver d'aquelle converso que ia de cidade em cidade, á custa de -um officio mecanico, espalhando a boa nova aos homens. Nem tinha sómente -esse modelo, tinha mais dous: Hildebrando e Loyola. D'aqui podeis -concluir que nasceu com a fibra da peleja e do apostolado. Era um -faminto de ideal e creação, olhando todas as cousas correntes por cima -da cabeça do seculo. Na opinião de um conego, que lá ia ao seminario, o -amor dos dous modelos ultimos temperava o que pudesse haver perigoso em -relação ao primeiro. - ---Não vá o senhor cair no excesso e no exclusivo, disse-lhe um dia com -brandura; não pareça que, exaltando sómente a Paulo, intenta diminuir -Pedro. A egreja, que os commemora ao lado um do outro, metteu-os ambos -no Credo; mas veneremos Paulo e obedeçamos a Pedro. _Super hanc -petram..._ - -Os seminaristas gostavam do Theophilo, principalmente tres, um -Vasconcellos, um Soares e um Velloso, todos excellentes rhetoricos. Eram -tambem bons rapazes, alegres por natureza, graves por necessidade e -ambiciosos. Vasconcellos jurava que seria bispo; Soares contentava-se -com algum grande cargo; Velloso cobiçava as meias roxas de conego e um -pulpito. Theophilo tentou repartir com elles o pão mystico dos seus -sonhos, mas reconheceu depressa que era manjar leve ou pesado de mais, e -passou a devoral-o sosinho. Até aqui o padre; vamos agora á dama. - - -IV - -Agora a dama. No momento em que os vi fallar baixinho na egreja, Eulalia -contava trinta e oito annos de edade. Juro-lhes que era ainda bonita. -Não era pobre; os pais deixaram-lhe alguma cousa. Nem casada; recusou -cinco ou seis pretendentes. - -Este ponto nunca foi entendido pelas amigas. Nenhuma d'ellas era capaz -de repellir um noivo. Creio até que não pediam outra cousa, quando -resavam antes de entrar na cama, e ao domingo, á missa, no momento de -levantar a Deus. Porque é que Eulalia recusava-os todos? Vou dizer desde -já o que soube depois. Suppuzeram-lhe, a principio, um simples -desdem,--nariz torcido, dizia uma d'ellas;--mas, no fim da terceira -recusa, inclinaram-se a crer que havia namoro encoberto, e esta -explicação prevaleceu. A propria mãi de Eulalia não aceitou outra. Não -lhe importaram as primeiras recusas; mas, repetindo-se, ella começou a -assustar-se. Um dia, voltando de um casamento, perguntou á filha, no -carro em que vinham, se não se lembrava que tinha de ficar só. - ---Ficar só? - ---Sim, um dia hei de morrer. Por ora tudo são flores; cá estou para -governar a casa; e você é só ler, scismar, tocar e brincar; mas eu tenho -de morrer, Eulalia, e você tem de ficar só... - -Eulalia apertou-lhe muito a mão, sem poder dizer palavra. Nunca pensára -na morte da mãi; perdel-a era perder metade de si mesma. Na expansão de -momento, a mãi atreveu-se a perguntar-lhe se amava alguem e não era -correspondida; Eulalia respondeu que não. Não sympathisara com os -candidatos. A boa velha abanou a cabeça; fallou dos vinte sete annos da -filha, procurou atterral-a com os trinta, disse-lhe que, se nem todos os -noivos a mereciam egualmente, alguns eram dignos de ser aceitos, e que -importava a falta de amor? O amor conjugal podia ser assim mesmo; podia -nascer depois, como um fructo da convivencia. Conhecera pessoas que se -casaram por simples interesse de familia e acabaram amando-se muito. -Esperar uma grande paixão para casar era arriscar-se a morrer esperando. - ---Pois sim, mamãi, deixe estar... - -E, reclinando a cabeça, fechou um pouco os olhos para espiar alguem, -para ver o namorado encoberto, que não era só encoberto, mas tambem e -principalmente impalpavel. Concordo que isto agora é obscuro; não tenho -duvida em dizer que entramos em pleno sonho. - -Eulalia era uma exquisita, para usarmos a linguagem da mãi, ou -romanesca, para empregarmos a definição das amigas. Tinha, em verdade, -uma singular organisação. Saiu ao pai. O pai nascera com o amor do -enigmatico, do arriscado e do obscuro; morreu quando apparelhava uma -expedição para ir á Bahia descobrir a «cidade abandonada». Eulalia -recebeu essa herança moral, modificada ou aggravada pela natureza -feminil. N'ella dominava principalmente a contemplação. Era na cabeça -que ella descobria as cidades abandonadas. Tinha os olhos dispostos de -maneira que não podiam apanhar integralmente os contornos da vida. -Começou idealisando as cousas, e, se não acabou negando-as, é certo que -o sentimento da realidade esgarçou-se-lhe até chegar á transparencia -fina em que o tecido parece confundir-se com o ar. - -Aos dezoito annos, recusou o primeiro casamento. A razão é que esperava -outro, um marido extraordinario, que ella viu e conversou, em sonho ou -allucinação, a mais radiosa figura do universo, a mais sublime e rara, -uma creatura em que não havia falha ou quebra, verdadeira grammatica sem -irregularidades, pura lingua sem solecismos. - -Perdão, interrompe-me uma senhora, esse noivo não é obra exclusiva de -Eulalia, é o marido de todas as virgens de dezesete annos. Perdão, -digo-lhe eu, ha uma differença entre Eulalia e as outras, é que as -outras trocam finalmente o original esperado por uma copia gravada, -antes ou depois da lettra, e ás vezes por uma simples photographia ou -lithographia, ao passo que Eulalia continuou a esperar o painel -authentico. Vinham as gravuras, vinham as lithographias, algumas muito -bem acabadas, obra de artista e grande artista, mas para ella traziam o -defeito de ser copias. Tinha fome e sêde de originalidade. A vida commum -parecia-lhe uma copia eterna. As pessoas do seu conhecimento caprichavam -em repetir as idéas umas das outras, com eguaes palavras, e ás vezes sem -differente inflexão, á semelhança do vestuario que usavam, e que era do -mesmo gosto e feitio. Se ella visse alvejar na rua um turbante mourisco -ou fluctuar um pennacho, póde ser que perdoasse o resto; mas nada, cousa -nenhuma, uma constante uniformidade de idéas e colletes. Não era outro o -peccado mortal das cousas. Mas, como tinha a faculdade de viver tudo o -que sonhava, continuou a esperar uma vida nova e um marido unico. - -Em quanto esperava, as outras iam casando. Assim perdeu ella as tres -principaes amigas: Julia Costinha, Josepha e Marianna. Viu-as todas -casadas, viu-as mãis, a principio de um filho, depois de dous, de quatro -e de cinco. Visitava-as, assistia ao viver dellas, sereno e alegre, -mediocre, vulgar, sem sonhos nem quedas, mais ou menos feliz. Assim se -passaram os annos; assim chegou aos trinta, aos trinta e tres, aos -trinta e cinco, e finalmente aos trinta e oito em que a vemos na egreja, -conversando com o padre Theophilo. - - -V - -N'aquelle dia mandara dizer uma missa por alma da mãe, que morrera um -anno antes. Não convidou ninguem: foi ouvil-a sosinha. Ouviu-a, resou, -depois sentou-se no banco. - -Eu, depois de ajudar á missa, voltei para a sacristia, e vi alli o padre -Theophilo, que viera da roça duas semanas antes e andava á cata de -alguma missa para comer. Parece que elle ouviu do outro sacristão ou do -mesmo padre officiante o nome da pessoa suffragada; viu que era o da tia -e correu á egreja, onde ainda achou a prima no banco. Sentou-se ao pé -d'ella, esquecido do logar e das posições, e fallaram naturalmente de si -mesmos. Não se viam desde longos annos. Theophilo visitára-as logo -depois de ordenado padre; mas saiu para o interior e nunca mais soube -d'ellas, nem ellas d'elle. - -Já disse que não pude ouvir nada. Estiveram assim perto de meia hora. O -coadjutor veiu espiar, deu com elles e ficou justamente escandalisado. A -noticia do caso chegou, dous dias depois, ao bispo. Theophilo recebeu -uma advertencia amiga, subiu á Conceição e explicou tudo: era uma prima, -a quem não via desde muito. O padre coadjutor, quando soube da -explicação, exclamou com muito criterio que o ser parenta não lhe -trocava o sexo nem suppria o escandalo. - -Entretanto, como eu tinha sido companheiro do Theophilo no seminario e -gostava d'elle, defendi-o com muito calor e fiz chegar o meu testemunho -ao palacio da Conceição. Elle ficou-me grato por isso, e d'ahi veiu a -intimidade de nossas relações. Como os dous primos podiam vêr-se em -casa, Theophilo passou a visital-a, e ella a recebel-o com muito prazer. -No fim de oito dias, recebeu-me tambem; ao cabo de duas semanas era eu -um dos seus familiares. - -Dous patricios que se encontram em plaga estrangeira e podem finalmente -trocar as palavras mamadas na infancia não sentem maior alvoroço do que -estes dous primos, que eram mais que primos: moralmente eram gemeos. -Elle contou-lhe a vida e, como os acontecimentos acarretassem os -sentimentos, ella olhou para dentro da alma do primo e achou que era a -sua mesma alma e que, em substancia, a vida de ambos era a mesma. A -differença é que uma esperou quieta o que o outro andou buscando por -montes e valles; no mais, egual equivoco, egual conflicto com a -realidade, identico dialogo de arabe e japonez. - ---Tudo o que me cerca é trivial e chocho, dizia-lhe elle. - -Com effeito, gastara o aço da mocidade em divulgar uma concepção que -ninguem lhe entendeu. Emquanto os tres amigos mais chegados do seminario -passavam adiante, trabalhando e servindo, afinados pela nota do seculo, -Velloso conego e prégador, Soares com uma grande vigararia, Vasconcellos -a caminho de bispar, elle Theophilo era o mesmo apostolo e mystico dos -primeiros annos, em plena aurora christã e metaphysica. Vivia -miseravelmente, costeando a fome, pão magro e batina surrada; tinha -instantes e horas de tristeza e de abatimento: confessou-os á prima... - ---Tambem o senhor? perguntou ella. - -E as suas mãos apertaram-se com energia: entendiam-se. Não tendo achado -um astro na loja de um relojoeiro, a culpa era do relojoeiro; tal era a -logica de ambos. Olharam-se com a sympathia de naufragos,--naufragos e -não desenganados--, porque não o eram. Crusoe, na ilha deserta, inventa -e trabalha; elles não; lançados á ilha, estendiam os olhos para o mar -illimitado, esperando a aguia que viria buscal-os com as suas grandes -azas abertas. Uma era a eterna noiva sem noivo, outro o eterno propheta -sem Israel; ambos punidos e obstinados. - -Já disse que Eulalia era ainda bonita. Resta dizer que o padre -Theophilo, com quarenta e dous annos tinha os cabellos grisalhos e as -feições cançadas; as mãos não possuiam nem a maciez nem o aroma da -sacristia, eram magras e callosas e cheiravam ao matto. Os olhos é que -conservavam o fogo antigo era por alli que a mocidade interior fallava -cá para fóra, e força é dizer que elles valiam só por si todo o resto. - -As visitas amiudaram-se. Afinal iamos passar alli as tardes e as noites -e jantar aos domingos. A convivencia produziu dous effeitos, e até tres. -O primeiro foi que os dous primos, frequentando-se, deram força e vida -um ao outro; relevem-me esta expressão familiar:--fizeram um -_pique-nique_ de illusões. O segundo é que Eulalia, cançada de esperar -um noivo humano, volveu os olhos para o noivo divino e, assim como ao -primo viera a ambição de S. Paulo, veiu-lhe a ella a de Santa Thereza. O -terceiro effeito é o que o leitor já adivinhou. - -Já adivinhou. O terceiro foi o caminho de Damasco,--um caminho ás -avessas, porque a voz não baixou do céu, mas subiu da terra; não chamava -a prégar Deus, mas a prégar o homem. Sem metaphora, amavam-se. Outra -differença é que a vocação aqui não foi subita como em relação ao -apostolo das gentes; foi vagarosa, muito vagarosa, cochichada, -insinuada, bafejada pelas azas da pomba mystica. - -Note-se que a faina precedeu ao amor. Sussurrava-se desde muito que as -visitas do padre eram menos de confessor que de peccador. Era mentira; -eu juro que era mentira. Via-os, acompanhava-os, estudava esses dous -temperamentos tão espirituaes, tão cheios de si mesmos, que nem sabiam -da fama, nem cogitavam no perigo da apparencia. Um dia vi-lhes os -primeiros signaes do amor. Será o que quizerem, uma paixão quarentona, -rosa outoniça e pallida, mas era, existia, crescia, ia tomal-os -inteiramente. Pensei em avisar o padre, não por mim, mas por elle mesmo; -mas era difficil, e talvez perigoso. Demais, eu era e sou gastronomo e -psychologo; avisal-o era botar fóra uma fina materia de estudo e perder -os jantares dominicaes. A psychologia, ao menos, merecia um sacrificio: -calei-me. - -Calei-me á toa. O que eu não quiz dizer, publicou-o o coração de ambos. -Se o leitor me leu de corrida, conclue por si mesmo a anecdota, -conjugando os dous primos: mas, se me leu de vagar, adivinha o que -succedeu. Os dous mysticos recuaram; não tiveram horror um do outro nem -de si mesmos, porque essa sensação estava excluida de ambos, mas -recuaram, agitados de medo e de desejo. - ---Volto para a roça, disse-me o padre. - ---Mas por que? - ---Volto para o roça. - -Voltou para a roça e nunca mais cá veiu. Ella, é claro que tinha achado -o marido que esperava, mas saiu-lhe tão impossivel como a vida que -sonhou. Eu, gastronomo e psychologo, continuei a ir jantar com Eulalia -aos domingos. Considero que alguma cousa deve subsistir debaixo do sol, -ou amor ou o jantar, se é certo, como quer Schiller, que o amor e a fome -governam este mundo. - - -FIM DO MANUSCRITO DE UM SACRISTÃO - - - - -EX CATHEDRA - - ---Padrinho, vosmecê assim fica cégo. - ---O que? - ---Vosmecê fica cégo; lê que é um desespero. Não, senhor, dê cá o livro. - -Caetaninha tirou-lhe o livro das mãos. O padrinho deu uma volta, e foi -metter-se no gabinete, onde lhe não faltavam livros; fechou-se por -dentro e continuou a ler. Era o seu mal; lia com excesso, lia de manhã, -de tarde e de noute, ao almoço e ao jantar, antes de dormir, depois do -banho, lia andando, lia parado, lia em casa e na chacara, lia antes de -ler e depois de ler, lia toda a casta de livros, mas especialmente -direito (em que era graduado), mathematicas e philosophia; ultimamente -dava-se tambem ás sciencias naturaes. - -Peior que cégo, ficou aluado. Foi pelos fins de 1873, na Tijuca, que -elle começou a dar signaes de transtorno cerebral; mas, como eram leves -e poucos, só em Março ou Abril de 1874 é que a afilhada lhe percebeu a -alteração. Um dia, almoçando, interrompeu elle a leitura para lhe -perguntar: - ---Como é que eu me chamo? - ---Como é que padrinho se chama? repetiu ella espantada. Chama-se -Fulgencio. - ---De hoje em diante, chamar-me-has Fulgencius. - -E, enterrando a cara no livro, proseguiu na leitura. Caetaninha referiu -o caso ás mucamas, que lhe declararam desconfiar desde algum tempo, que -elle não andava bom. Imagine-se o medo da moça; mas o medo passou -depressa para só deixar a piedade que lhe augmentou a affeição. Tambem a -mania era restricta e mansa; não passava dos livros. Fulgencio vivia do -escripto, do impresso, do doutrinal, do abstracto, dos principios e das -formulas. Com o tempo chegou, não já á superstição, mas á allucinação da -theoria. Uma de suas maximas era, que a liberdade não morre onde restar -uma folha de papel para decretal-a; e um dia, acordando com a idea de -melhorar a condição dos turcos, redigiu uma constituição, que mandou de -presente ao ministro inglez, em Petrópolis. De outra occasião, metteu-se -a estudar nos livros a anatomia dos olhos, para verificar se realmente -elles podiam vêr, e concluiu que sim. - -Digam-me, se, em taes condições, a vida de Caetaninha podia ser alegre. -Não lhe faltava nada, é verdade, porque o padrinho era rico. Foi elle -mesmo que a educou, desde os sete annos, quando perdeu a mulher; -ensinou-lhe a ler e escrever, francez, um pouco de historia e -geographia, para não dizer quasi nada, e incumbiu uma das mucamas de lhe -ensinar crivo, renda e costura. Tudo isso é verdade. Mas Caetaninha -fizera quatorze annos; e, se nos primeiros tempos bastavam os brinquedos -e as escravas para divertil-a, era chegada a idade em que os brinquedos -perdem de moda e as escravas de interesse, em que não ha leituras nem -escripturas que façam de uma casa solitaria na Tijuca um paraiso. Descia -algumas vezes, raras, e de corrida; não ia a theatros nem bailes; não -fazia nem recebia visitas. Quando via passar na estrada uma cavalgada de -homens e senhoras, punha a alma na garupa dos animaes, e deixava-a ir -com elles, ficando-lhe o corpo, ao pé do padrinho, que continuava a ler. - -Um dia, estando na chacara, viu parar ao portão um rapaz, montado n'uma -bestinha, e ouviu que lhe perguntava se era alli a casa do doutor -Fulgencio. - ---Sim, senhor, é aqui mesmo. - ---Podia fallar-lhe? - -Caetaninha respondeu que ia ver; entrou em casa, e foi ao gabinete, onde -achou o padrinho remoendo, com a mais voluptuaria e beata das -expressões, um capitulo de Hegel. Mocinho? Que mocinho? Caetaninha -disse-lhe que era um mocinho vestido de luto. De luto? repetiu o velho -doutor fechando precipitadamente o livro; ha de ser elle. Esquecia-me -dizer (mas ha tempo para tudo) que, tres mezes antes, fallecera um irmão -de Fulgencio, no norte, deixando um filho natural. Como o irmão, dias -antes de morrer, lhe escrevera recommendando o orphão que ia deixar, -Fulgencio mandou que este viesse para o Rio de Janeiro. Ouvindo que -estava alli um mocinho de luto, concluiu que era o sobrinho, e não -concluiu mal. Era elle mesmo. - -Parece que até aqui nada ha que destoe de uma historia ingenuamente -romanesca: temos um velho lunatico, uma mocinha solitaria e suspirosa, e -vemos despontar inopinadamente um sobrinho. Para não descer da região -poetica em que nos achamos, deixo de dizer que a mula em que o Raymundo -veiu montado, foi reconduzida por um preto ao alugador; passo tambem por -alto as circumstancias da accommodação do rapaz, limitando-me a dizer -que, como o tio, á força de viver lendo, esquecera inteiramente que o -mandára buscar, nada havia em casa preparado para recebel-o. Mas a casa -era grande e abastada; uma hora depois, estava o rapaz aposentado n'um -lindo quarto, d'onde podia ver a chacara, a cisterna antiga, o -lavadouro, basta folha verde e vasto céu azul. - -Creio que ainda não disse a idade do hospede; tem quinze annos e um -ameaço de buço; é quasi uma criança. Logo, se a nossa Caetaninha ficou -alvoroçada, e as mucamas andam de um lado para outro espiando e fallando -do «sobrinho de sinhô velho que chegou de fóra», é porque a vida alli -não tem outros episodios, não porque elle seja homem feito. Essa foi -tambem a impressão do dono da casa; mas, aqui vae a differença. A -afilhada não advertia que o officio do buço é virar bigode, ou, se -pensou n'isso, fel-o tão vagamente, que não vale a pena de o pôr aqui. -Não assim o velho Fulgencio. Comprehendeu este que havia alli a massa de -um marido, e resolveu casal-os; mas viu tambem que, a menos de lhes -pegar nas mãos e mandar que se amassem, o acaso podia guiar as cousas -por modo differente. - -Uma idéia traz outra. A idéia de os casar pegou por um lado com uma de -suas opiniões recentes. Era esta que as calamidades ou os simples -dissabores nas relações do coração provinham de que o amor era praticado -de um modo empyrico; faltava-lhe a base scientifica. Um homem e uma -mulher, desde que conhecessem as razões physicas e metaphysicas d'esse -sentimento, estariam mais aptos a recebel-o e nutril-o com efficacia, do -que outro homem e outra mulher que nada soubessem do phenomeno. - ---Os meus pequenos estão verdes, dizia elle comsigo: tenho tres a quatro -annos diante da mim, e posso começar desde já a preparal-os. Vamos com -logica; primeiro os alicerces, depois as paredes, depois o tecto..., em -vez de começar pelo tecto... Dia virá em que se aprenda a amar como se -aprende a ler... Nesse dia... - -Estava atordoado, deslumbrado, delirante. Foi ás estantes, desceu alguns -tomos, astronomia, geologia, physiologia, anatomia, jurisprudencia, -politica, linguistica, abriu-os, folheou-os, comparou-os, extractou -d'aqui e d'ali, até formular um programma de ensino. Compunha-se este de -vinte capitulos, nos quaes entravam as noções geraes do universo, uma -definição da vida, demonstração da existencia do homem e da mulher, -organisação das sociedades, definição e analyse das paixões, definição e -analyse do amor, suas causas, necessidades e effeitos. Em verdade, as -materias eram crespas; elle entendeu tornal-as doceis, tratando-as em -phrase corriqueira e chã, dando-lhes um tom puramente familiar, como a -astronomia de Fontenelle. E dizia com emphasis que o essencial da fructa -era o miolo, não a casca. - -Tudo isso era engenhoso; mas aqui vai o mais engenhoso. Não os convidou -a aprender. Uma noite, olhando para o céo, disse que as estrellas -estavam brilhando muito; e o que eram as estrellas? acaso sabiam elles o -que eram as estrellas? - ---Não senhor. - -D'aqui a iniciar uma descripção do universo era um passo. Fulgencio deu -o passo, com tal presteza e naturalidade, que os deixou encantados e -elles pediram a viagem toda. - ---Não, disse o velho; não esgotemos tudo hoje, nem isto se entende bem -se não de vagar; amanhã ou depois... - -Foi assim, sorrateiramente, que elle começou a executar o plano. Os dois -alumnos, assombrados com o mundo astronomico, pediam-lhe todos os dias -que continuasse, e, posto que no fim dessa primeira parte Caetaninha -ficasse um tanto confusa, ainda assim quiz ouvir as outras cousas que o -padrinho lhe prometteu. - -Não digo nada da familiaridade entre os dois alumnos, por ser cousa -obvia. Entre quatorze e quinze annos a differença é tão pequena, que os -portadores das duas edades, não tinha mais que dar a mão um ao outro. -Foi o que aconteceu. - -No fim de tres semanas pareciam ter sido criados juntos. Só isto bastava -a mudar a vida de Caetaninha; mas Raymundo trouxe-lhe mais. Não ha dez -minutos, vimol-a olhar com saudade as cavalgadas de homens e damas que -passavam na estrada. Raymundo matou-lhe a saudade, ensinando-lhe a -montaria, apezar da relutancia do velho, que temia algum desastre; mas -este cedeu e alugou dois cavallos. Caetaninha mandou fazer uma linda -amazona, Raymundo veiu á cidade comprar-lhe as luvas e um chicotinho, -com o dinheiro do tio--já se sabe--que tambem lhe deu as botas e o -demais apparelho masculino. D'ahi a pouco era um gosto vel-os ambos, -galhardos e intrepidos, abaixo e acima da montanha. - -Em casa, brincavam á larga, jogavam damas e cartas, cuidavam de aves e -plantas. Brigavam muita vez; mas, segundo as mucamas, eram brigas de -mentira, só para fazerem as pazes depois. Era o pico do arrufo. Raymundo -vinha ás vezes á cidade, a mandado do tio. Caetaninha ia esperal-o ao -portão, espiando anciosa. Quando elle chegava, brigavam, porque ella -queria tirar-lhe os maiores embrulhos, a pretexto de que elle vinha -cançado, e elle queria dar-lhe os mais leves, allegando que ella era -fraquinha. - -No fim de quatro mezes, a vida era totalmente outra. Póde-se até dizer -que só então é que Caetaninha começou a usar rosas no cabello. Antes -d'isso vinha muita vez despenteada para a mesa do almoço. Agora, não só -se penteava logo cedo, mas até, como digo, trazia rosas, uma ou duas; -estas eram, ou colhidas na vespera, por ella mesma, e guardadas em agua, -ou na propria manhã, por elle, que ia levar-lh'as á janella. A janella -era alta, mas Raymundo, pondo-se na ponta dos pés, e levantando o braço, -conseguia dar-lhe as rosas em mão. Foi por esse tempo que elle adquiriu -o séstro de mortificar o buço, puchando-o muito de um e outro lado. -Caetaninha chegava a bater-lhe nos dedos, para lhe tirar tão máo -costume. - -Entretanto, as licções continuavam regularmente. Já tinham uma idéa -geral do universo, e uma definição da vida, que nenhum d'elles entendeu. -Assim chegaram ao quinto mez. No sexto, começou a demonstração da -existencia do homem. Caetaninha não pôde suster o riso, quando o -padrinho, expondo a materia, perguntou-lhes se elles sabiam que existiam -e porque; mas ficou logo séria, e respondeu que não. - ---Nem você? - ---Nem eu, não, senhor, concordou o sobrinho, - -Fulgencio iniciou uma demonstração em regra, profundamente cartesiana. A -seguinte licção foi na chacara. Chovera muito nos dias anteriores; mas o -sol agora alagava tudo de luz, e a chacara parecia uma linda viuva, que -troca o véo do luto pelo do noivado. Raymundo, como se quizesse copiar o -sol, (copiam-se naturalmente os grandes) despedia das pupillas um olhar -vasto e longo, que Caetaninha recebia, palpitando, como a chacara. -Fusão, transfusão, diffusão, confusão e profusão de seres e de cousas. - -Emquanto o velho fallava, recto, logico, vagaroso, curtido de formulas, -com os olhos fixos em parte nenhuma, os dous alumnos faziam trinta mil -esforços para escutal-o, mas vinham trinta mil incidentes distrahil-os. -Foi a principio um casal de borboletas que brincavam no ar. Façam-me o -favor de dizer o que é que póde haver extraordinario n'um casal de -borboletas? Concordo que eram amarellas, mas esta circumstancia não -basta a explicar a distracção. O facto de voarem uma atraz da outra, ora -á direita, ora á esquerda, ora abaixo, ora acima, tambem não dá a razão -do desvio, visto que nunca as borboletas voaram, em linha recta, como -simples militares. - ---O entendimento, dizia o velho, o entendimento, segundo eu já -expliquei... - -Raymundo olhou para Caetaninha, e achou-a olhando para elle. Um e outro -pareciam confusos e acanhados. Ella foi a primeira que baixou os olhos -ao regaço. Depois, levantou-os, afim de os levar a outra parte, mais -remota, o muro da chacara; na passagem como os de Raymundo ali -estivessem, ella encarou-os o mais rapidamente que pôde. Felizmente, o -muro apresentava um expectaculo que a encheu de admiração: um casal de -andorinhas (era o dia dos casaes) saltitava n'elle, com a graça peculiar -ás pessoas aladas. Saltitavam piando, dizendo cousas uma á outra, o que -quer que fosse, talvez isto--que era bem bom não haver philosophia nos -muros das chacaras. Se não quando, uma d'ellas voou, provavelmente a -dama, e a outra, naturalmente o garção, não se deixou ficar atraz: -esticou as azas e seguiu o mesmo caminho. Caetaninha desceu os olhos á -gramma do chão. - -Quando a licção acabou, d'ahi a alguns minutos, ella pediu ao padrinho -que continuasse, e, recusando este, tomou-lhe o braço e convidou-o a dar -um giro na chacara. - ---Está muito sol, contestou o velho. - ---Vamos pela sombra. - ---Faz muito calor. - -Caetaninha propoz irem continuar na varanda; mas o padrinho disse-lhe -mysteriosamente que Roma não se fez n'um dia, e acabou declarando que só -dois dias depois continuaria a licção. Caetaninha recolheu-se ao quarto, -esteve ali tres quartos de hora fechada, sentada, á janella, de um lado -para outro, procurando as cousas que tinha na mão, e chegando ao cumulo -de ver-se a si mesma, cavalgando, estrada acima, ao lado de Raymundo. De -uma vez aconteceu-lhe ver o rapaz no muro da chacara; mas attentou bem, -reconheceu que era um par de bezouros que zumbiam no ar. E dizia um -d'elles ao outro: - ---Tu és a flor da nossa raça, a flor do ar, a flor das flôres, o sol e a -lua da minha vida. - -Ao que respondia o outro: - ---Ninguem te vence na belleza e na graça; o teu zumbir é um éco das -fallas divinas; mas, deixa-me... deixa-me... - ---Porque deixar-te, alma d'estes bosques? - ---Já te disse, rei dos ares puros, deixa-me. - ---Não me falles assim, feitiço e gala das mattas. Tudo por cima e em -volta de nós está dizendo que me deves fallar de outra maneira. Conheces -a cantiga dos mysterios azues? - ---Vamos ouvil-a nas folhas verdes da larangeira. - ---As da mangueira são mais bonitas. - ---Tu és mais linda que umas e outras. - ---E tu, sol da minha vida? - ---Lua do meu ser, eu sou o que tu quizeres... - -Era assim que os dous bezouros fallavam. Ella ouviu-os scismando. Como -elles desapparecessem, ella entrou, viu as horas e saiu do quarto. -Raymundo estava fóra; ella foi esperal-o ao portão, dez, vinte, trinta, -quarenta, cincoenta minutos. Na volta disseram pouco; uniram-se e -separaram-se duas ou tres vezes. Da ultima vez foi ella que o trouxe á -varanda, para mostrar-lhe um enfeite que julgava perdido e acabava de -achar. Façam-lhe a justiça de crer que era pura mentira. Entretanto, -Fulgencio antecipou a licção; deu-a no dia seguinte, entre o almoço e o -jantar. Nunca a palavra lhe saiu tão limpida e singella. E assim devia -ser; tratava-se da existencia do homem, capitulo profundamente -methaphysico, em que era preciso considerar tudo e por todos os lados. - ---Estão entendendo? perguntava elle. - ---Perfeitamente. - -E a licção seguia até o fim. No fim, deu-se a mesma cousa da vespera; -Caetaninha, como se tivesse medo de ficar só, pediu-lhe para continuar -ou passear; elle recusou uma e outra cousa, bateu-lhe paternalmente na -cara, e foi encerrar-se no gabinete. - ---Para a semana, pensava o velho doutor, dando volta á chave, para a -semana entro na organisação das sociedades; todo o mez que vem e o outro -é para a definição e classificação das paixões; em maio, passaremos ao -amor... já será tempo... - -Emquanto elle dizia isto, e fechava a porta, alguma cousa resoava do -lado da varanda--um trovão de beijos, segundo disseram as lagartas da -chacara; mas, para as lagartas qualquer pequeno rumor vale um trovão. -Quanto aos auctores do ruido nada positivo se sabe. Parece que um -maribondo, vendo Caetaninha e Raymundo unidos n'essa occasião, concluiu -da coincidencia para a consequencia, e entendeu que eram elles; mas um -velho gafanhoto demonstrou a inanidade do fundamento, allegando que -ouvira muitos beijos, outr'ora, em logares onde nem Raymundo nem -Caetaninha puzera os pés. Convenhamos que este outro argumento não -prestava para nada; mas, tal é o prestigio de um bom caracter, que o -gafanhoto foi acclamado como tendo ainda uma vez defendido a verdade e a -razão. E d'ahi pode ser que fosse assim mesmo. Mas um trovão de beijos? -Supponhamos dous; supponhamos tres ou quatro. - - -FIM DA EX CATHEDRA. - - - - -A SENHORA DO GALVÃO - - -Começaram a rosnar dos amores d'este advogado com a viuva do brigadeiro, -quando elles não tinham ainda passado dos primeiros obsequios. Assim vai -o mundo. Assim se fazem algumas reputações más, e, o que parece absurdo, -algumas boas. Com effeito, ha vidas que só têm prologo; mas toda a gente -falla do grande livro que se lhe segue, e o autor morre com as folhas em -branco. No presente caso, as folhas escreveram-se, formando todas um -grosso volume de tresentas paginas compactas, sem contar as notas. Estas -foram postas no fim, não para esclarecer, mas para recordar os capitulos -passados; tal é o methodo n'esses livros de collaboração. Mas a verdade -é que elles apenas combinavam no plano, quando a mulher do advogado -recebeu este bilhete anonymo: - -«Não é possivel que a senhora se deixe embair mais tempo, tão -escandalosamente, por uma de suas amigas, que se consola da viuvez, -seduzindo os maridos alheios, quando bastava conservar os cachos...» - -Que cachos? Maria Olympia não perguntou que cachos eram; eram da viuva -do brigadeiro, que os trazia por gosto, e não por moda. Creio que isto -se passou em 1853. Maria Olympia leu e releu o bilhete; examinou a -lettra, que lhe pareceu de mulher e disfarçada, e percorreu mentalmente -a primeira linha das suas amigas, a ver se descobria a autora. Não -descobriu nada, dobrou o papel e fitou o tapete do chão, cahindo-lhe os -olhos justamente no ponto do desenho em que dous pombinhos ensinavam um -ao outro a maneira de fazer de dous bicos um bico. Ha d'essas ironias do -acaso, que dão vontade de destruir o universo. Afinal metteu o bilhete -no vestido, e encarou a mucama, que esperava por ella, e que lhe -perguntou: - ---Nhanhã não quer mais ver o chale? - -Maria Olympia pegou no chale, que a mucama lhe dava e foi pol-o aos -hombros, defronte do espelho. Achou que lhe ficava bem, muito melhor que -á viuva. Cotejou as suas graças com as da outra. Nem os olhos nem a -bocca eram comparaveis; a viuva tinha os hombros estreitinhos, a cabeça -grande, e o andar feio. Era alta; mas que tinha ser alta? E os trinta e -cinco annos de edade, mais nove que ella? Emquanto fazia essas -reflexões, ia compondo, pregando e despregando o chale. - ---Este parece melhor, que o outro, aventurou a mucama. - ---Não sei... disse a senhora, chegando-se mais para a janella, com os -dous nas mãos. - ---Bota o outro, nhanhã. - -A nhanhã obdeceu. Experimentou cinco chales dos dez que alli estavam, em -caixas, vindos de uma loja da rua da Ajuda. Concluiu que os dois -primeiros eram os melhores; mas aqui surgiu uma complicação--minima, -realmente--mas tão subtil e profunda na solução, que não vacillo em -recommendal-a aos nossos pensadores de 1906. A questão era saber qual -dos dois chales escolheria, uma vez que o marido, recente advogado, -pedia-lhe que fosse economica. Contemplava-os alternadamente, e ora -preferia um, ora outro. De repente, lembrou-lhe a aleivosia do marido, a -necessidade de mortifical-o, castigal-o, mostrar-lhe que não era peteca -de ninguem, nem maltrapilha; e, de raiva, comprou ambos os chales. - -Ao bater das quatro horas (era a hora do marido) nada de marido. Nem ás -quatro, nem ás quatro e meia. Maria Olympia imaginava uma porção de -cousas aborrecidas, ia á janella, tornava a entrar, temia um desastre ou -doença repentina; pensou tambem que fosse uma sessão do jury. Cinco -horas, e nada. Os cachos da viuva tambem negrejavam diante d'ella, entre -a doença e o jury, com uns tons de azul-ferrete, que era provavelmente a -côr do diabo. Realmente era para exhaurir a paciencia de uma moça de -vinte e seis annos. Tinte e seis annos; não tinha mais. Era filha de um -deputado do tempo da Regencia, que a deixou menina; e foi uma tia que a -educou com muita distincção. A tia não a levou muito cedo a bailes e -expectaculos. Era religiosa, conduziu-a primeiro á egreja. Maria Olympia -tinha a vocação da vida exterior, e, nas procissões e missas cantadas, -gostava principalmente do rumor, da pompa; a devoção era sincera, tibia -e distrahida. A primeira cousa que ella via na tribuna das egrejas, era -a si mesma. Tinha um gosto particular era olhar de cima para baixo, -fitar a multidão das mulheres ajoelhadas ou sentadas, e os rapazes, que, -por baixo do coro ou nas portas lateraes, temperavam com attitudes -namoradas as ceremonias latinas. Não entendia os sermões; o resto, -porém, orchestra, canto, flores, luzes, sanefas, ouros, gentes, tudo -exercia n'ella um singular feitiço. Magra devoção, que escasseou ainda -mais com o primeiro expectaculo e o primeiro baile. Não alcançou a -Candiani, mas ouviu a Ida Edelvira, dansou á larga, e ganhou fama de -elegante. - -Eram cinco horas e meia, quando o Galvão chegou. Maria Olympia, que -então passeava na sala, tão depressa lhe ouviu os pés, fez o que faria -qualquer outra senhora na mesma situação: pegou de um jornal de modas, e -sentou-se, lendo, com um grande ar de pouco caso. Galvão entrou -offegante, risonho, cheio de carinhos, perguntando-lhe se estava -zangada, e jurando que tinha um motivo para a demora, um motivo que ella -havia de agradecer, se soubesse... - ---Não é preciso, interrompeu ella friamente. Levantou-se; foram jantar. -Fallaram pouco; ella menos que elle, mas em todo o caso, sem parecer -magoada. Póde ser que entrasse a duvidar da carta anonyma; póde ser -tambem que os dous chales lhe pesassem na consciencia. No fim do jantar, -Galvão explicou a demora; tinha ido, a pé, ao theatro Provisorio, -comprar um camarote para essa noite: davam os _Lombardos_. De lá, na -volta, foi encommendar um carro... - -Os _Lombardos_? interrompeu Maria Olympia. - ---Sim; canta o Laboceta, canta a Jacobson; ha bailado. Você nunca ouviu -os _Lombardos_? - ---Nunca. - ---E ahi está porque me demorei. Que é que você merecia agora? Merecia -que eu lhe cortasse a ponta d'esse narizinho arrebitado... - -Como elle acompanhasse o dito com um gesto, ella recuou a cabeça; depois -acabou de tomar o café. Tenhamos pena da alma d'esta moça. Os primeiros -accórdes dos _Lombardos_ ecoavam n'ella, emquanto a carta anonyma lhe -trazia uma nota lugubre, especie de _Requiem_. E porque é que a carta -não seria uma calumnia? Naturalmente não era outra cousa: alguma -invenção de inimigas, ou para affligil-a, ou para fazel-os brigar. Era -isto mesmo. Entretanto, uma vez que estava avisada, não os perderia de -vista. Aqui acudiu-lhe uma idéa: consultou o marido se mandaria convidar -a viuva. - ---Não, respondeu elle; o carro só tem dois logares, e eu não hei de ir -na boléa. - -Maria Olympia sorriu de contente, e levantou-se. Ha muito tempo que -tinha vontade de ouvir os _Lombardos_. Vamos aos _Lombardos_! Trá, lá, -lá, lá... Meia hora depois foi vestir-se. Galvão, quando a viu prompta -d'ahi a pouco, ficou encantado. Minha mulher é linda, pensou elle; e fez -um gesto para estreital-a ao peito; mas a mulher recuou, pedindo-lhe que -não a amarrotasse. E, como elle, por umas velleidades de camareiro, -pretendeu concertar-lhe a pluma do cabello, ella disse-lhe enfastiada: - ---Deixa, Eduardo! Já veiu o carro? - -Entraram no carro e seguiram para o theatro. Quem é que estava no -camarote contiguo ao d'elles? Justamente a viuva e a mãe. Esta -coincidencia, filha do acaso, podia fazer crer algum ajuste prévio. -Maria Olympia chegou a suspeital-o; mas a sensação da entrada não lhe -deu tempo de examinar a suspeita. Toda a sala voltara-se para vel-a, e -ella bebeu, a tragos demorados, o leite da admiração publica. Demais, o -marido teve a inspiração machiavelica de lhe dizer ao ouvido: «Antes a -mandasses convidar; ficava-nos devendo o favor.» Qualquer suspeita -cahiria diante d'esta palavra. Comtudo, ella cuidou de os não perder de -vista--e renovou a resolução de cinco em cinco minutos, durante meia -hora, até que, não podendo fixar a attenção, deixou-a andar. Lá vae -ella, inquieta, vai direito ao clarão das luzes, ao explendor dos -vestuarios, um pouco á opera, como pedindo a todas as cousas alguma -sensação deleitosa em que se espreguice uma alma fria e pessoal. E volta -depois á propria dona, ao seu leque, ás suas luvas, aos adornos do -vestido, realmente magnifico. Nos intervallos, conversando com a viuva, -Maria Olympia tinha a voz e os gestos do costume, sem calculo, sem -esforço, sem sentimento, esquecida da carta. Justamente nos intervallos -é que o marido, com uma discrição rara entre os filhos dos homens, ia -para os corredores ou para o saguão pedir noticias do ministerio. - -Juntas sahiram do camarote, no fim, e atravessaram os corredores. A -modestia com que a viuva trajava podia realçar a magnificencia da amiga. -As feições, porém, não eram o que esta affirmou, quando ensaiava os -chales de manhã. Não, senhor; eram engraçadas, e tinham um certo pico -original. Os hombros proporcionaes e bonitos. Não contava trinta e cinco -annos, mas trinta e um; nasceu em 1822, na vespera da independencia, -tanto que o pae, por brincadeira, entrou a chamal-a Ypiranga, e -ficou-lhe esta alcunha entre as amigas. Demais, lá estava em Santa Rita -o assentamento de baptismo. - -Uma semana depois, recebeu Maria Olympia outra carta anonyma. Era mais -longa e explicita. Vieram outras, uma por semana, durante tres mezes. -Maria Olympia leu as primeiras com algum aborrecimento; as seguintes -foram callejando a sensibilidade. Não havia duvida que o marido -demorava-se fóra, muitas vezes, ao contrario do que fazia d'antes, ou -sahia á noite e regressava tarde; mas, segundo dizia, gastava o tempo no -Wallerstein ou no Bernardo, em palestras politicas. E isto era verdade, -uma verdade de cinco a dez minutos, o tempo necessario para recolher -alguma anecdota ou novidade, que pudesse repetir em casa, á laia de -documento. D'alli seguia para o largo de S. Francisco, e mettia-se no -omnibus. - -Tudo era verdade. E, comtudo, ella continuava a não crêr nas cartas. -Ultimamente, não se dava mais ao trabalho de as refutar comsigo; lia-as -uma só vez, e rasgava-as. Com o tempo foram surgindo alguns indicios -menos vagos, pouco a pouco, ao modo do apparecimento da terra aos -navegantes; mas este Colombo teimava em não crêr na America. Negava o -que via; não podendo negal-o, interpretava-o; depois recordava algum -caso de allucinação, uma anecdota de apparencias illusorias, e n'esse -travesseiro commodo e molle punha a cabeça e dormia. Já então, -prosperando-lhe o escriptorio, dava o Galvão partidas e jantares, iam a -bailes, theatros, corridas de cavallos. Maria Olympia vivia alegre, -radiante; começava a ser um dos nomes da moda. E andava muita vez, com a -viuva, a despeito das cartas, a tal ponto que uma d'estas lhe dizia: -«Parece que é melhor não escrever mais, uma vez que a senhora se regala -n'uma comborçaria de máu gosto.» Que era comborçaria? Maria Olympia quiz -perguntal-o ao marido, mas esqueceu o termo, e não pensou mais n'isso. - -Entretanto, constou ao marido que a mulher recebia cartas pelo correio. -Cartas de quem? Esta noticia foi um golpe duro e inesperado. Galvão -examinou de memoria as pessoas que lhe frequentavam a casa, as que -podiam encontral-a em theatros ou bailes, e achou muitas figuras -verosimeis. Em verdade, não lhe faltavam adoradores. - ---Cartas de quem? repetia elle mordendo o beiço e franzindo a testa. - -Durante sete dias passou uma vida inquieta e aborrecida, espiando a -mulher e gastando em casa grande parte do tempo. No oitavo dia, veiu uma -carta. - ---Para mim? disse elle vivamente. - ---Não; é para mim, respondeu Maria Olympia, lendo o sobrescripto; parece -letra de Mariana ou de Lulú Fontoura... - -Não queria lel-a; mas o marido disse que a lesse; podia ser alguma -noticia grave. Maria Olympia leu a carta e dobrou-a, sorrindo; ia -guardal-a, quando o marido desejou ver o que era. - ---Você sorriu, disse elle gracejando; ha de ser algum epigramma commigo. - ---Qual! é um negocio de moldes. - ---Mas deixa ver. - ---Para que, Eduardo? - ---Que tem? Você, que não quer mostrar, por algum motivo ha de ser. De -cá. - -Ja não sorria; tinha a voz tremula. Ella ainda recusou a carta, uma, -duas, tres vezes. Teve mesmo ideia de rasgal-a, mas era peior, e não -conseguiria fazel-o até o fim. Realmente, era uma situação original. -Quando ella viu que não tinha remedio, determinou ceder. Que melhor -occasião para ler no rosto d'elle a expressão da verdade? A carta era -das mais explicitas; fallava da viuva em termos crús. Maria Olympia -entregou-lh'a. - ---Não queria mostrar esta, disse-lhe ella primeiro, como não mostrei -outras que tenho recebido e botado fóra; são tolices, intrigas, que -andam fazendo para... Leia, leia a carta. - -Galvão abriu a carta e deitou-lhe os olhos avidos. Ella enterrou a -cabeça na cintura, para ver de perto a franja do vestido. Não o viu -empallidecer. Quando elle, depois de alguns minutos, proferiu duas ou -tres palavras, tinha já a physionomia composta e um esboço de sorriso. -Mas a mulher, que o não adivinhava, respondeu ainda de cabeça baixa; só -a levantou d'ahi a tres ou quatro minutos, e não para fital-o de uma -vez, mas aos pedaços, como se temesse descobrir-lhe nos olhos a -confirmação do anonymo. Vendo-lhe, ao contrario, um sorriso, achou que -era o da innocencia, e fallou de outra cousa. - -Redobraram as cautelas do marido; parece tambem que elle não pôde -esquivar-se a um tal ou qual sentimento de admiração para com a mulher. -Pela sua parte, a viuva, tendo noticia das cartas, sentiu-se -envergonhada; mas reagiu depressa, e requintou de maneiras affectuosas -com a amiga. - -Na segunda ou terceira semana de agosto, Galvão fez-se socio do Cassino -fluminense. Era um dos sonhos da mulher. A seis de setembro fazia annos -a viuva, como sabemos. Na vespera, foi Maria Olympia (com a tia que -chegara de fóra), comprar-lhe um mimo: era uso entre ellas. Comprou-lhe -um annel. Viu na mesma casa uma joia engraçada, uma meia lua de -diamantes para o cabello, emblema de Diana, que lhe iria muito bem sobre -a testa. De Mahomet que fosse; todo o emblema de diamantes é christão. -Maria Olympia pensou naturalmente na primeira noite do Cassino; e a tia, -vendo-lhe o desejo, quiz comprar a joia, mas era tarde, estava vendida. - -Veiu a noite do baile. Maria Olympia subiu commovida as escadas do -Cassino. Pessoas que a conheceram n'aquelle tempo, dizem que o que ella -achava na vida exterior, era a sensação de uma grande caricia publica, a -distancia; era a sua maneira de ser amada. Entrando no Cassino, ia -recolher nova copia de admirações, e não se enganou, porque ellas -vieram, e de fina casta. - -Foi pelas dez horas e meia que a viuva ali appareceu. Estava realmente -bella, trajada a primor, tendo na cabeça a meia lua de diamantes. -Ficava-lhe bem o diabo da joia, com as duas pontas para cima, emergindo -do cabello negro. Toda a gente admirou sempre a viuva n'aquelle salão. -Tinha muitas amigas, mais ou menos intimas, não poucos adoradores, e -possuia um genero de espirito que espertava com as grandes luzes. Certo -secretario de legação não cessava de a recommendar aos diplomatas novos: -«_Causes avec Mme. Tavares; c'est adorable!_» Assim era nas outras -noites; assim foi n'esta. - ---Hoje quasi não tenho tido tempo de estar com você, disse ella a Maria -Olympia, perto de meia-noite. - ---Naturalmente, disse a outra abrindo e fechando o leque; e, depois de -humedecer os labios, como para chamar a elles todo o veneno que tinha no -coração:--Ypiranga, você está hoje uma viuva deliciosa... Vem seduzir -mais algum marido? - -A viuva empalideceu, e não pode dizer nada. Maria Olympia accrescentou, -com os olhos, alguma cousa que a humilhasse bem, que lhe respingasse -lama no triumpho. Já no resto da noite fallaram pouco; trez dias depois -romperam para nunca mais. - - -FIM DA SENHORA DO GALVÃO. - - - - -AS ACADEMIAS DE SIÃO - - -Conhecem as academias de Sião? Bem sei que em Sião nunca houve -academias: mas supponhamos que sim, e que eram quatro, e escutem-me. - - -I - -As estrellas, quando viam subir, atravez da noite, muitos vagalumes côr -de leite, costumavam dizer que eram os suspiros do rei de Sião, que se -divertia com as suas trezentas concubinas. E, piscando o olho umas ás -outras, perguntavam: - ---Reaes suspiros, em que é que se occupa esta noite o lindo Kalaphangko? - -Ao que os vagalumes respondiam com gravidade: - ---Nós somos os pensamentos sublimes das quatro academias de Sião; -trazemos comnosco toda a sabedoria do universo. - -Uma noite, foram em tal quantidade os vagalumes, que as estrellas, de -medrosas, refugiaram-se nas alcovas, e elles tomaram conta de uma parte -do espaço, onde se fixaram para sempre com o nome de via-lactea. - -Deu logar, a essa enorme ascenção de pensamentos o facto de quererem as -quatro academias de Sião resolver este singular problema:--porque é que -ha homens femininos e mulheres masculas? E o que as induziu a isso foi a -indole do joven rei. Kalaphangko era virtualmente uma dama. Tudo n'elle -respirava a mais esquisita feminidade: tinha os olhos doces, a voz -argentina, attitudes molles e obedientes e um cordial horror ás armas. -Os guerreiros siamezes gemiam, mas a nação vivia alegre, tudo eram -dansas, comedias e cantigas, á maneira do rei que não cuidava de outra -cousa. D'ahi a illusão das estrellas. - -Vai senão quando, uma das academias achou esta solução ao problema: - ---Umas almas são masculinas, outras femininas. A anomalia que se observa -é uma questão de corpos errados. - ---Nego, bradaram as outras tres; a alma é neutra; nada tem com o -contraste exterior. - -Não foi preciso mais para que as vielas e aguas de Bangkok se tingissem -de sangue academico. Veiu primeiramente a controversia, depois a -descompostura, e finalmente a pancada. No principio da descompostura -tudo andou menos mal; nenhuma das rivaes arremessou um improperio que -não fosse escrupulosamente derivado do sanscrito, que era a lingua -academica, o latim de Sião. Mas d'alli em diante perderam a vergonha. A -rivalidade desgrenhou-se, pôz as mãos na cintura, baixou á lama, á -pedrada, ao murro, ao gesto vil, até que a academia sexual, exasperada, -resolveu dar cabo das outras, e organisou um plano sinistro... Ventos -que passaes, se quizesseis levar comvosco estas folhas de papel, para -que eu não contasse a tragedia de Sião! Custa-me (ai de mim!), custa-me -escrever a singular desforra. Os academicos armaram-se em segredo, e -foram ter com os outros, justamente quando estes, curvados sobre o -famoso problema, faziam subir ao céu uma nuvem de vagalumes. Nem -preambulo, nem piedade. Cahiram-lhe em cima espumando de raiva. Os que -puderam fugir, não fugiram por muitas horas; perseguidos e attacados, -morreram na beira do rio, a bordo das lanchas, ou nas vielas escusas. Ao -todo, trinta e oito cadaveres. Cortaram uma orelha aos principaes, e -fizeram d'ellas collar e braceletes para o presidente vencedor, o -sublime U-Tong. Ebrios da victoria, celebraram o feito com um grande -festim, no qual cantaram este hymno magnifico: «Gloria a nós, que somos -o arroz da sciencia e a luminaria do universo». - -A cidade acordou estupefacta. O terror apoderou-se da multidão. Ninguem -podia absolver uma acção tão crúa e feia; alguns chegavam mesmo a -duvidar do que viam... Uma só pessoa approvou tudo: foi a bella Kinnara, -a flôr das concubinas regias. - - -II - -Mollemente deitado aos pés da bella Kinnara, o joven rei pedia-lhe uma -cantiga. - ---Não dou outra cantiga que não seja esta: creio na alma sexual. - ---Crês no absurdo, Kinnara. - ---Vossa Magestade crê então na alma neutra? - ---Outro absurdo, Kinnara. Não, não creio na alma neutra, nem na alma -sexual. - ---Mas então em que é que Vossa Magestade crê, se não crê em nenhuma -d'ellas? - ---Creio nos teus olhos, Kinnara, que são o sol e a luz do universo. - ---Mas cumpre-lhe escolher:--ou crêr na alma neutra, e punir a academia -viva, ou crêr na alma sexual, e absolvel-a. - ---Que deliciosa que é a tua boca, minha doce Kinnara! Creio na tua boca: -é a fonte da sabedoria. - -Kinnara levantou-se agitada. Assim como o rei era o homem feminino, ella -era a mulher mascula--um bufalo com pennas de cysne. Era o bufalo que -andava agora no aposento, mas d'ahi a pouco foi o cysne que parou, e, -inclinando o pescoço, pediu e obeteve do rei, entre duas caricias, um -decreto em que a doutrina da alma sexual foi declarada legitima e -orthodoxa, e a outra absurda e perversa. N'esse mesmo dia, foi o decreto -mandado á academia triumphante, aos pagodes, aos mandarins, a todo o -reino. A academia poz luminarias; restabeleceu-se a paz publica. - - -III - -Entretanto, a bella Kinnara tinha um plano engenhoso e secreto. Uma -noite, como o rei examinasse alguns papeis do Estado, perguntou-lhe ella -se os impostos eram pagos com pontualidade. - ---_Ohimé!_ exclamou elle, repetindo essa palavra que lhe ficara de um -missionario italiano. Poucos impostos têm sido pagos. Eu não quizera -mandar cortar a cabeça aos contribuintes... Não, isso nunca... Sangue? -sangue? não, não quero sangue... - ---E se eu lhe der um remedio a tudo? - ---Qual? - ---Vossa Magestade decretou que as almas eram femininas e masculinas, -disse Kinnara depois de um beijo. Supponha que os nossos corpos estão -trocados. Basta restituir cada alma ao corpo que lhe pertence. Troquemos -os nossos... - -Kalaphangko riu muito da idéa, e perguntou-lhe como é que fariam a -troca. Ella respondeu que pelo methodo Mukunda, rei dos Hindus, que se -metteu no cadaver de um brahamane, emquanto um truão se mettia no d'elle -Mukunda,--velha lenda passada aos turcos, persas e christãos. Sim, mas a -formula da invocação? Kinnara declarou que a possuia; um velho bonzo -achára copia d'ella nas ruinas de um templo. - ---Valeu? - ---Não creio no meu proprio decreto, redarguiu elle rindo; mas vá lá, se -fôr verdade, troquemos... mas por um semestre não mais. No fim do -semestre destrocaremos os corpos. - -Ajustaram que seria n'essa mesma noite. Quando toda a cidade dormia, -elles mandaram vir a piroga real, metteram-se dentro e deixaram-se ir á -tôa. Nenhum dos remadores os via. Quando a aurora começou a apparecer, -fustigando as vaccas rútilas, Kinnara proferiu a mysteriosa invocação; a -alma desprendeu-se-lhe, e ficou pairando, á espera que o corpo do rei -vagasse tambem. O d'ella cahira no tapete. - ---Prompto? disse Kalaphangko. - ---Prompto, aqui estou no ar esperando. Desculpe Vossa Magestade a -indignidade da minha pessoa... - -Mas a alma do rei não ouviu o resto. Lepida e scintilante, deixou o seu -vaso physico e penetrou no corpo de Kinnara, emquanto a d'esta se -apoderava do despojo real. Ambos os corpos ergueram-se e olharam um para -o outro, imagine-se com que assombro. Era a situação do Buoso e da -cobra, segundo conta o velho Dante; mas vede aqui a minha audacia. O -poeta manda calar Ovidio e Lucano, por achar que a sua methamorphose -vale mais que a d'elles dous. Eu mando-os calar a todos tres. Buoso e a -cobra não se encontram mais, ao passo que os meus dous heróes, uma vez -trocados continuam a fallar e a viver juntos--cousa evidente mais -dantesca, em que me peze á modéstia. - ---Realmente, disse Kalaphangko, isto de olhar para mim mesmo e dar-me -magestade é exquisito. Vossa Magestade não sente a mesma cousa? - -Um e outro estavam bem, como pessoas que acham finalmente uma casa -adequada. Kalaphangko espreguiçava-se todo nas curvas femininas de -Kinnara. Esta esteiriçava-se no tronco rijo de Kalaphangko. Sião tinha, -finalmente, um rei. - - -IV - -A primeira acção de Kalaphangko (d'aqui em diante entenda-se que é o -corpo do rei com a alma de Kinnara, e Kinnara o corpo da bella siameza -com a alma do Kalaphangko) foi nada menos que dar as maiores honrarias á -academia sexual. Não elevou os seus membros ao mandarinato, pois eram -mais homens de pensamento que de acção e administração, dados á -philosophia e á litteratura, mas decretou que todos se prosternassem -diante d'elles, como é de uso aos mandarins. Além d'isso, fez-lhes -grandes presentes, cousas raras ou de valia, crocodillos empalhados, -cadeiras de marfim, apparelhos de esmeralda para almoço, diamantes, -reliquias. A academia, grata a tantos beneficios, pediu mais o direito -de usar officialmente o titulo de Claridade do Mundo, que lhe foi -outorgado. - -Feito isso, cuidou Kalaphangko da fazenda publica, da justiça, do culto -e do ceremonial. A nação começou de sentir o peso grosso, para fallar -como o excelso Camões, pois nada menos de onze contribuintes remissos -foram logo decapitados. Naturalmente os outros, preferindo a cabeça ao -dinheiro, correram a pagar as taxas, e tudo se regularisou. A justiça e -a legislação tiveram grandes melhoras. Construiram-se novos pagodes; e a -religião pareceu até ganhar outro impulso, desde que Kalaphangko, -copiando as antigas artes hespanholas, mandou queimar uma duzia de -pobres missionarios christãos que por lá andavam; acção que os bonzos da -terra chamaram a perola do reinado. - -Faltava uma guerra. Kalaphangko, com um pretexto mais ou menos -diplomatico, atacou a outro reino, e fez a campanha mais breve e -gloriosa do seculo. Na volta a Bangkok, achou grandes festas -esplendidas. Trezentos barcos, forrados de seda escarlate e azul, foram -recebel-o. Cada um d'estes tinha na prôa um cysne ou um dragão de ouro, -e era tripolado pela mais fina gente da cidade; musicas e acclamações -atroaram os ares. De noite, acabadas as festas, sussurrou-lhe ao ouvido -a bella concubina: - ---Meu joven guerreiro, paga-me as saudades que curti na ausencia; -dize-me que a melhor das festas é a tua meiga Kinnara. - -Kalaphangko respondeu com um beijo. - ---Os teus beiços têm o frio da morte ou do desdem, suspirou ella. - -Era verdade, o rei estava distrahido e preoccupado; meditava uma -tragedia. Ia-se approximando o termo do prazo em que deviam destrocar os -corpos, e elle cuidava em illudir a clausula, matando a linda siameza. -Hesitava por não saber se padeceria com a morte d'ella visto que o corpo -era seu, ou mesmo se teria de succumbir tambem. Era esta a duvida de -Kalaphangko; mas a idéa da morte sombreava-lhe a fronte, emquanto elle -afagava ao peito um frasquinho com veneno, imitado dos Borgias. - -De repente, pensou na douta academia; podia consultal-a, não claramente, -mas por hypothese. Mandou chamar os academicos; vieram todos menos o -presidente, o illustre U-Tong, que estava enfermo. Eram treze; -prosternaram-se e disseram ao modo de Sião: - ---Nós, despreziveis palhas, corremos ao chamado de Kalaphangko. - ---Erguei-vos, disse benevolamente o rei. - ---O logar da poeira é o chão, teimaram elles com os cotovelos e joelhos -em terra. - ---Pois serei o vento que subleva a poeira, redarguiu Kalaphangko; e, com -um gesto cheio de graça e tolerancia, estendeu-lhes as mãos. - -Em seguida, começou a fallar de cousas diversas, para que o principal -assumpto viesse de si mesmo; fallou nas ultimas noticias do occidente e -nas leis de Manú. Referindo-se a U-Tong, perguntou-lhes se realmente era -um grande sabio, como parecia; mas, vendo que mastigavam a resposta, -ordenou-lhes que dissessem a verdade inteira. Com exemplar unanimidade, -confessaram elles que U-Tong era um dos mais singulares estupidos do -reino; espirito raso, sem valor, nada sabendo e incapaz de aprender -nada. Kalaphangko estava pasmado. Um estupido? - ---Custa-nos dizel-o, mas não é outra cousa; é um espirito raso e chocho. -O coração é excellente, caracter puro, elevado... - -Kalaphangko, quando voltou a si do espanto, mandou embora os academicos, -sem lhes perguntar o que queria. Um estupido? Era mister tiral-o da -cadeira sem molestal-o. Tres dias depois, U-Tong compareceu ao chamado -do rei. Este perguntou-lhe carinhosamente pela saude; depois disse que -queria mandar alguem ao Japão estudar uns documentos, negocio que só -podia ser confiado a pessoa esclarecida. Qual dos seus collegas da -academia lhe parecia idoneo para tal mister? Comprehende-se o plano -artificioso do rei; era ouvir dois ou tres nomes, e concluir que a todos -preferia o do proprio U-Tong; mas eis aqui o que este lhe respondeu: - ---Real Senhor, perdoai a familiaridade da palavra: são treze camellos, -com a differença que os camellos são modestos, e elles não; comparam-se -ao sol e á lua. Mas, na verdade, nunca a lua nem o sol cobriram mais -singulares pulhas do que esses treze... Comprehendo o assombro de Vossa -Magestade; mas eu não seria digno de mim se não dissesse isto com -lealdade, embora confidencialmente... - -Kalaphangko tinha a boca aberta. Treze camellos? Treze, treze. U-Tong -resalvou tão sómente o coração de todos, que declarou excellente; nada -superior a elles pelo lado do caracter. Kalaphangko, com um fino gesto -de complacencia, despediu o sublime U-Tong, e ficou pensativo. Quaes -fossem, as suas reflexões, não o soube ninguem. Sabe-se que elle mandou -chamar os outros academicos, mas d'esta vez separadamente, afim de não -dar na vista, e para obter maior expansão. O primeiro que chegou, -ignorando aliás a opinão de U-Tong, confirmou-a integralmente, com a -unica emenda de serem doze os camellos, ou treze, contando o proprio -U-Tong. O segundo não teve opinião differente, nem o terceiro, nem os -restantes academicos. Differiam no estylo; uns diziam camellos, outros -usavam circumloquios e metaphoras, que vinham a dar na mesma cousa. E, -entretanto, nenhuma injuria ao caracter moral das pessoas. Kalaphangko -estava attonito. - -Mas não foi esse o ultimo espanto do rei. Não podendo consultar a -academia, tratou de deliberar por si, no que gastou dois dias, até que a -linda Kinnara lhe segredou que era mãi. Esta noticia fel-o recuar do -crime. Como destruir o vaso eleito da flôr que tinha de vir com a -primavera proxima? Jurou ao céo e á terra que o filho havia de nascer e -viver. Chegou ao fim do semestre; chegou o momento de destrocar os -corpos. - -Como da primeira vez, metteram-se no barco real, á noite, e deixaram-se -ir aguas abaixo, ambos de má vontade, saudosos do corpo que iam -restituir um ao outro. Quando as vaccas scintillantes da madrugada -começaram de pisar vagarosamente o céo, proferiram elles o formula -mysteriosa, e cada alma foi devolvida ao corpo anterior. Kinnara, -tornando ao seu, teve a commoção materna, como tivera a paterna, quando -occupava o corpo de Kalaphangko. Parecia-lhe até que era ao mesmo tempo -mãi e pai da creança. - ---Pai e mãi? repetiu o principe restituido á fórma anterior. - -Foram interrompidos por uma deleitosa musica, ao longe. Era algum junco -ou piroga que subia o rio, pois a musica approximava-se rapidamente! Já -então o sol alagava de luz as aguas e as margens verdes, dando ao quadro -um tom de vida e renascença, que de algum modo fazia esquecer aos dous -amantes a restituição psychica. E a musica vinha chegando, agora mais -distincta, até que n'uma curva do rio, appareceu aos olhos de ambos um -barco magnifico, adornado de plumas e flammulas. Vinham dentro os -quatorze membros da academia (contando U-Tong) e todos em côro mandavam -aos ares o velho hymno: «Gloria a nós, que somos o arroz da sciencia e a -claridade do mundo»! - -A bella Kinnara (antigo Kalaphangko) tinha os olhos esbogalhados de -assombro. Não podia entender como é que quatorze varões reunidos em -academia eram a claridade do mundo, e separadamente uma multidão de -camellos. Kalaphangko consultado por ella, não achou explicação. Se -alguem descobrir alguma, pode obsequiar uma das mais graciosas damas do -Oriente, mandando-lh'a em carta fechada, e, para maior segurança, -sobrescriptada ao nosso consul em Changai, China. diff --git a/plugins/ro/src/amintiri_din_copilarie.txt b/plugins/ro/src/amintiri_din_copilarie.txt deleted file mode 100644 index 0dcbda9b..00000000 --- a/plugins/ro/src/amintiri_din_copilarie.txt +++ /dev/null @@ -1,946 +0,0 @@ -Amintiri din copilărie - -de Ion Creangă - - - - - -1880 - 1881 - - - - - -Dedicație d-șoarei L.M. - - - - - -I - - -Stau câteodată și-imi aduc aminte ce vremi și ce oameni mai erau în părțile noastre pe când începusem și eu, drăgăliță-Doamne, a mă ridica băiețaș la casa părinților mei, în satul Humulești, din târg drept peste apa Neamțului; sat mare și vesel, împărțit în trei părți, care se țin tot de una: Vatra satului, Delenii și Bejenii. - -Ș-apoi Humuleștii, și pe vremea aceea, nu erau numai așa, un sat de oameni fără căpătâi, ci sat vechi răzășesc, întemeiat în toată puterea cuvântului: cu gospodari tot unul și unul, cu flăcăi voinici și fete mândre, care știau a învârti și hora, dar și suveica, de vuia satul de vatale în toate părțile; cu biserică frumoasă și niște preoți și dascăli și poporeni ca aceia, de făceau mare cinste satului lor. - -Și părintele Ioan de sub deal, Doamne, ce om vrednic și cu bunătate mai era! Prin îndemnul său, ce mai pomi s-au pus în țintirim, care era îngrădit cu zăplaz de bârne, streșinit cu șindilă, și ce chilie durată s-a făcut la poarta bisericii pentru școală; ș-apoi, să fi văzut pe neobositul părinte cum umbla prin sat din casă în casă, împreună cu bădița Vasile a Ilioaei, dascălul bisericii, un holtei zdravăn, frumos și voinic, și sfătuia pe oameni să-și dea copiii la învățătură. Și unde nu s-au adunat o mulțime de băieți și fete la școală, între care eram și eu, un băiat prizărit, rușinos și fricos și de umbra mea. - -Și cea dintâi școlăriță a fost însăși Smărăndița popii, o zgâtie de copilă ageră la minte și așa de silitoare, de întrecea mai pe toți băieții și din carte, dar și din nebunii. Însă părintele mai în toată ziua da pe la școală și vedea ce se petrece... Și ne pomenim într-una din zile că părintele vine la școală și ne aduce un scaun nou și lung, și după ce-a întrebat de dascăl, care cum ne purtăm, a stat puțin pe gânduri, apoi a pus nume scaunului „Calul Balan“ și l-a lăsat în școală. - -În altă zi ne trezim că iar vine părintele la școală, cu moș Fotea, cojocarul satului, care ne aduce, dar de școală nouă, un drăguț de biciușor de curele, împletit frumos, și părintele îi pune nume „Sfântul Nicolai“, după cum este și hramul bisericii din Humulești... Apoi poftește pe moș Fotea că, dacă i-or mai pica ceva curele bune, să mai facă așa, din când în când, câte unul, și ceva mai grosuț, dacă se poate... Bădița Vasile a zâmbit atunci, iară noi, școlarii, am rămas cu ochii holbați unii la alții. Și a pus părintele pravilă și a zis că în toată sâmbăta să se procitească băieții și fetele, adică să asculte dascălul pe fiecare de tot ce-a învățat peste săptămână; și câte greșeli va face să i le însemne cu cărbune pe ceva, iar la urma urmelor, de fiecare greșeală să-i ardă școlarului câte un sfânt-Nicolai. Atunci copila părintelui, cum era sprințară și plină de incuri, a bufnit în râs. Păcatul ei, sărmana! - -— Ia, poftim de încalecă pe Balan, jupâneasă! zise părintele, de tot posomorât, să facem pocinog sfântului Nicolai cel din cui. - -Și cu toată stăruința lui Moș Fotea și a lui bădița Vasile, Smărăndița a mâncat papara, și pe urmă ședea cu mâinile la ochi și plângea ca o mireasă, de sărea cămășa de pe dânsa. Noi, când am văzut asta, am rămas înlemniți. Iar părintele, ba azi, ba mâine, aducând pitaci și colaci din biserică, a împărțit la fiecare, de ne-a îmblânzit, și treaba mergea strună; băieții schimbau tabla în toate zilele, și sâmbăta procitanie. - -Nu-i vorbă, că noi tot ne făceam felul, așa, câteodată; căci, din bățul în care era așezată fila cu cruce-ajută și buchile scrise de bădița Vasile pentru fiecare, am ajuns la trătaji, de la trătaji la ceaslov, ș-apoi, dă, Doamne, bine! în lipsa părintelui și a dascălului intram în ținterim, țineam ceaslovul deschis, și, cum erau filele cam unse, trăgeau muștele și bondarii la ele, și, când clămpăneam ceaslovul, câte zece-douăzeci de suflete prăpădeam deodată; potop era pe capul muștelor! Într-una din zile, ce-i vine părintelui, ne caută ceasloaveleși, când le vede așa sângerate cum erau, își pune mâinile în cap de necaz. Și cum află pricina, începe a ne pofti pe fiecare la Balan și a ne mângâia cu sfântul ierarh Nicolai pentru durerile cuvioaselor muște și ale cuvioșilor bondari, care din pricina noastră au pătimit. - -Nu trece mult după asta, și-ntr-o zi, prin luna lui mai, aproape de Moși, îndeamnă păcatul pe bădița Vasile tântul, că mai bine nu i-oi zice, să pună pe unul, Nic-a lui Costache, să mă procitească. Nică, băiat mai mare și înaintat în învățătură până la genunchiul broaștei, era sfădit cu mine din pricina Smărăndiței popii, căreia, cu toată părerea mea de rău, i-am tras într-o zi o bleandă, pentru că nu-mi da pace să prind muște... Și Nică începe să mă asculte; și mă ascultă el, și mă ascultă, și unde nu s-apucă de însemnat la greșeli cu ghiotura pe o draniță: una, două, trei, până la douăzeci și nouă. „Măi!!! s-a trecut de șagă, zic eu, în gândul meu; încă nu m-a gătit de ascultat, și câte au să mai fie!“ Și unde n-a început a mi se face negru pe dinaintea ochilor și a tremura de mânios... Ei, ei! acu-i acu. „Ce-i de făcut, măi Nică?“ îmi zic eu în mine. Și mă uitam pe furiș la ușa mântuirii și tot scăpăram din picioare, așteptând cu neastâmpăr să vină un lainic de școlar de afară, căci era poruncă să nu ieșim câte doi deodată; și-mi crăpa măseaua-n gură când vedeam că nu mai vine, să mă scutesc de călăria lui Balan și de blagoslovenia lui Nicolai, făcătorul de vânătăi. Dar adevăratul sfânt Nicolai se vede că a știut de știrea mea, că numai iaca ce intră afurisitul de băiat în școală. Atunci eu, cu voie, fără voie, plec spre ușă, ies repede și nu mă mai încurc primprejurul școlii, ci o iau la sănătoasa spre casă. Și când mă uit înapoi, doi hojmălăi se și luaseră după mine; și unde nu încep a fugi de-mi scăpărau picioarele; și trec pe lângă casa noastră, și nu intru acasă, ci cotigesc în stânga și intru în ograda unui megieș al nostru, și din ogradă în ocol, și din ocol în grădina cu păpușoi, care erau chiar atunci prășiți de-al doilea, și băieții după mine; și, până să mă ajungă, eu, de frică, cine știe cum, am izbutit de m-am îngropat în țărnă la rădăcina unui păpușoi. Și Nic-a lui Costache, dușmanul meu, și cu Toader a Catincăi, alt hojmălău, au trecut pe lângă mine vorbind cu mare ciudă; și se vede că i-a orbit Dumnezeu de nu m-au putut găbui. Și de la o vreme, nemaiauzind nici o foșnitură de păpușoi, nici o scurmătură de găină, am țâșnit odată cu țărna-n cap, și tiva la mama acasă, și am început a-i spune, cu lacrimi, că nu mă mai duc la școală, măcar să știu bine că m-or omorî! - -A doua zi însă a venit părintele pe la noi, s-a înțeles cu tata, m-au luat ei cu binișorul și m-au dus iar la școală. „Că, dă, e păcat să rămâi fără leac de învățătură, zicea părintele; doar ai trecut de bucheludeazla și bucherițazdra: ești acum la ceaslov, și mâine-poimâine ai să treci la psaltire, care este cheia tuturor învățăturilor, și, mai știi cum vine vremea? poate să te faci și popă aici, la biserica Sfântului Nicolai, că eu pentru voi mă strădănuiesc. Am o singură fată ș-oi vedea eu pe cine mi-oi alege de ginere.“ - -Hei, hei! când aud eu de popă și de Smărăndița popii, las muștele în pace și-mi iau alte gânduri, alte măsuri: încep a mă da la scris, și la făcut cadelnița în biserică, și la ținut isonul, de parcă eram băiat. Și părintele mă ia la dragoste, și Smărăndița începe din când în când a mă fura cu ochiul, și bădița Vasile mă pune să ascult pe alții, și altă făină se macină acum la moară. Nic-a lui Costache, cel răgușit, balcâz și răutăcios, nu mai avea stăpânire asupra mea. - -Dar nu-i cum gândește omul, ci-i cum vrea Domnul. Într-una din zile, și chiar în ziua de Sfântul Foca, scoate vornicul din sat pe oameni la o clacă de dres drumul. Se zicea că are să treacă Vodă pe acolo spre mănăstiri. Și bădița Vasile n-are ce lucra? Hai și noi, măi băieți, să dăm ajutor la drum, să nu zică Vodă, când a trece pe aici, că satul nostru e mai leneș decât alte sate. Și ne luăm noi de la școală și ne ducem cu toții. Și care săpau cu cazmalele, care cărau cu tărăboanțele, care cu căruțele, care cu covețile, în sfârșit, lucrau oamenii cu tragere de inimă. Iar vornicul Nic-a Petricăi, cu paznicul, vătămanul și câțiva nespălați de mazili se purtau printre oameni de colo până colo, și când deodată numai iaca vedem în prund câțiva oameni claie peste grămadă, și unul din ei mugind puternic. „Ce să fie acolo?“ ziceau oamenii, alergând care de care din toate părțile. - -Pe bădița Vasile îl prinsese la oaste cu arcanul, îl cetluiau acum zdravăn și-l puneau în cătușe, să-l trimită la Piatra... Iaca pentru ce scosese atunci vornicul oamenii la clacă. Așa, cu amăgele, se prindeau pe vremea aceea flăcăii la oaste... Afurisită priveliște mai fu și asta! Flăcăii ceilalți pe dată s-au făcut nevăzuți, iară noi, copiii, ne-am întors plângând pe la casele noastre. „Afurisit să fie câinerul de vornic, și cum a ars el inima unei mame, așa să-i ardă inima Sfântul Foca de astăzi, lui și tuturor părtașilor săi!“ blestemau femeile din sat, cu lacrimi de foc, în toate părțile. Iar mama lui bădița Vasile își petrecea băiatul la Piatra, bocindu-l ca pe un mort! „Las', mamă, că lumea asta nu-i numai cât se vede cu ochii, zicea bădița Vasile mângâind-o; și în oaste trăiește omul bine, dacă este vrednic. Oștean a fost și Sfântul Gheorghe, și sfântul Dimitrie, și alți sfinți mucenici, care au pătimit pentru dragostea lui Hristos, măcar de-am fi și noi ca dânșii!“ - -Ei, ei! pe bădița Vasile l-am pierdut; s-a dus unde i-a fost scris. Și părintele Ioan umbla acum cu pletele în vânt să găsească alt dascăl, dar n-a mai găsit un bădița Vasile, cuminte, harnic și rușinos ca o fată mare. Era în sat și dascălul Iordache, fârnâitul de la strana mare, dar ce ți-i bun? Știa și el glasurile pe dinafară de biserică, nu-i vorbă, dar clămpănea de bătrân ce era; ș-apoi mai avea și darul suptului... Așadar, școala a rămas pustie pentru o bucată de vreme, și câțiva dintre noi, care ne țineam de părintele Ioan, calea-valea: biserica deschide pe om. Duminicile bâzâiam la strană, și hârști! câte-un colac! Și, când veneau cele două ajunuri, câte treizeci-patruzeci de băieți fugeau înaintea popii, de rupeam omătul de la o casă la alta, și la Crăciun nechezam ca mânzii, iar la Bobotează strigam chiraleisa de clocotea satul. Și, când ajungea popa, noi ne așezam în două rânduri și-i deschideam calea, iară el își trăgea barba și zicea cu mândrie către gazdă: - -— Aiștia-s mânzii popii, fiule. Niște zile mari ca aceste le așteaptă și ei, cu mare bucurie, tot anul. Gătitu-le-ați ceva bob fiert, găluște, turte cu julfă și vărzare? - -— Gătit, cinstite părinte; poftim de ne blagosloviți casa și masa și poftim de mai ședeți, să ne șadă pețitorii. - -Când auzeam noi de masă, tăbăram pe dânsa, ș-apoi, aține-te, gură! Vorba ceea: „De plăcinte râde gura, de vărzare, și mai tare“. - -Ce să faci, că doar numai de două ori pe an este ajunul! Ba la un loc, mi-aduc aminte, ne-am grămădit așa de tare și am răsturnat masa omului, cu bucate cu tot, în mijlocul casei, de i-am dogorit obrazul părintelui de rușine. Dar el tot cu bunătate: - -— De unde nu-i, de-acolo nu se varsă, fiilor; însă mai multă băgare de seamă nu strică! - -Apoi la hramul bisericii se ținea praznicul câte-o săptămână încheiată, și numai să fi avut pântece unde să pui coliva și bucatele, atât de multe erau. Și dascăli, și popi, și vlădici, și de tot soiul de oameni, din toate părțile, se adunau la hramul bisericii din Humulești, și toți ieșau mulțumiți. Ba și pe la casele oamenilor se ospătau o mulțime de străini. Și mama, Dumnezeu s-o ierte, strașnic se mai bucura când se întâmplau oaspeți la casa noastră și avea prilej să-și împartă pâinea cu dânșii. - -— Ori mi-or da feciorii după moarte de pomană, ori ba, mai bine să-mi dau eu cu mâna mea. Că, oricum ar fi, tot îs mai aproape dinții decât părinții. S-au văzut de acestea! - -Și când învățam eu la școală, mama învăța cu mine acasă și citea acum la ceaslov, la psaltire și Alexandria mai bine decât mine, și se bucura grozav când vedea că mă trag la carte. - -Din partea tatei, care ades îmi zicea în bătaie de joc: „Logofete, brânza-n cui, lapte acru-n călămări, chiu și vai prin buzunări!“, puteam să rămân cum era mai bine: „Nic-a lui Ștefan a Petrei“, om de treabă și gospodar în Humulești. Vorba ceea: - -Decât codaș în oraș, - -Mai bine-n satul tău fruntaș. - - - -Mama însă era în stare să toarcă-n furcă, și să învăț mai departe. Și tot cihăia mama pe tata să mă mai dea undeva la școală, căci auzise ea spunând la biserică, în „Parimei“, că omul învățat înțelept va fi și pe cel neînvățat slugă-l va avea. - -Și afară de aceasta, babele care trag pe fundul sitei în 41 de bobi, toți zodierii și cărturăresele pe la care căutase pentru mine și femeile bisericoase din sat îi băgase mamei o mulțime de bazaconii în cap, care de care mai ciudate: ba că am să petrec între oameni mari, ba că-s plin de noroc, ca broasca de păr, ba că am un glas de înger, și multe alte minunății, încât mama, în slăbăciunea ei pentru mine, ajunsese a crede că am să ies un al doilea Cucuzel, podoaba creștinătății, care scotea lacrimi din orice inimă împietrită, aduna lumea de pe lume în pustiul codrilor și veselea întreaga făptură cu viersul său. - -— Doamne, măi femeie, Doamne, multă minte-ți mai trebuie! zicea tata, văzând-o așa de ahotnică pentru mine. Dac-ar fi să iasă toți învățați, după cum socoți tu, n-ar mai avea cine să ne tragă ciubotele. N-ai auzit că unul cică s-a dus odată bou la Paris, unde-a fi acolo, și a venit vacă? Oare Grigore a lui Petre Lucăi de la noi din sat pe la școli a învățat, de știe a spune atâtea bongoase și conocăria pe la nunți? Nu vezi tu că, dacă nu-i glagore-n cap, nu-i, și pace bună! - -— Așa a fi, n-a fi așa, zise mama, vreau să-mi fac băiatul popă, ce ai tu? - -— Numai decât popă, zise tata. Auzi, măi! Nu-l vezi că-i o tigoare de băiat, cobăit și leneș, de n-are pereche? Dimineața, până-l scoli, îți stupești sufletul. Cum îl scoli, cere demâncare. Cât îi mic, prinde muște cu ceaslovul și toată ziulica bate prundurile după scăldat, în loc să pască cei cârlani și să-mi dea ajutor la trebi, după cât îl ajută puterea. Iarna, pe gheață și la săniuș. Tu, cu școala ta, l-ai deprins cu nărav. Când s-a face mai mărișor, are să înceapă a-i mirosi a catrință, și cu astă rânduială n-am să am folos de el niciodată. - -Și după cum am cinste a vă spune, multă vorbă s-a făcut între tata și mama pentru mine, până ce a venit în vara aceea, pe la august, și cinstita holeră de la '48 și a început a secera prin Humulești în dreapta și în stânga, de se auzea numai chiu și vai în toate părțile. Și eu, neastâmpărat cum eram, ba ieșeam la pârlaz, când trecea cu mortul pe la poarta noastră și-l boscorodeam cu cimilitura: - -Chițigaie, gaie, ce ai în tigaie? - -Papa puilor duc în valea socilor. - -Ferice de gangur, că șede într-un vârf de soc - -Și se roagă rugului și se-nchină cucului! - -Nici pentru mine, nici pentru tine, - -Ci pentru budihacea de la groapă, - -Să-i dai vacă de vacă și doi boi să tacă, - - - -ba îl petreceam până la biserică și apoi veneam acasă cu sânul încărcat de covrigi, mere turture, nuci poleite, roșcove și smochine din pomul mortului, de se încruceau tata și mama când mă vedeau cu dânsele. Și ca să mă scape de belea, m-au trimis la stână în dumbrava Agapiei, lângă podul Cărăgiței, unde erau și oile noastre, să șed acolo până s-a mai potoli boliștea. Însă peste noapte a și dat holera peste mine și m-a frământat și m-a zgârcit cârcel; și-mi ardea sufletul în mine de sete, și ciobanii și baciul habar n-aveau de asta, numai se întorceau pe ceea parte în țipetele mele și horăiau mereu. Iară eu mă târâiam cum puteam până la fântână, în dosul stânei, și pe nimică pe ceas beam câte-un cofăiel întreg de apă. Pot zice că în noaptea aceea la fântână mi-a fost masul, și n-am închis ochii nici cât ai scăpăra din amânar. Abia despre ziuă s-a îndurat Vasile Bordeianu, strungarul nostru, de s-a dus în Humulești, cale de două ceasuri cu piciorul, și a înștiințat pe tata, de a venit cu căruța și m-a luat acasă. Și pe drum, necontenit ceream apă, iar tata mă amâna cu momele de la o fântână la alta, până a dat Dumnezeu de am ajuns în Humulești. Și, când colo, doftorii satului, moș Vasile Țandură și altul, nu-mi aduc aminte, erau la noi acasă și prăjeau pe foc într-un ceaun mare niște hoștine cu său; și după ce mi-au tras o frecătură bună cu oțet și leuștean, mi-aduc aminte ca acum, au întins hoștinele ferbincioase pe o pânzătură și m-au înfășat cu ele peste tot, ca pe un copil; și nu pot ști cât a fi trecut la mijloc până ce am adormit mort, și d-abia a doua zi pe la toacă m-am trezit, sănătos ca toți sănătoșii; Dumnezeu să odihnească pe moș Țandură și pe tovarășul său! Și, vorba ceea: „Lucrul rău nu piere cu una, cu două“. Până-n seară, am și colindat mai tot satul, ba și pe la scăldat am tras o raită, cu prietenul meu Chiriac al lui Goian, un lainic și un pierde-vară ca și mine. Dar tata nu mi-a mai zis atunci nimica; m-a lăsat în voia mea pentru o bucată de vreme. - -Peste iarnă, mama iar s-a pus pe capul tatei, să mă dea undeva la școală. Dar tata spunea că nu mai are bani de dat pentru mine. - -— Lui dascălul Vasile a Vasilcăi (îi) plăteam numai câte un sorocovăț pe lună. Iar postoronca de dascălul Simeon Fosa din Țuțuieni, numai pentru că vorbește mai în tâlcuri decât alții și sfârcâiește toată ziua la tabac, cere câte trei husăși pe lună; auzi vorbă! Nu face băiatul ista atâția husăși, cu straie cu tot, câți am dat eu pentru dânsul până acum! - -Când a mai auzit mama și asta, s-a făcut foc. - -— Sărmane omule! Dacă nu știi boabă de carte, cum ai să mă înțelegi? Când tragi sorocoveții la musteață, de ce nu te olicăiești atâta? Petre Todosiicăi, crâșmarul nostru, așă-i că ți-a mâncat nouă sute de lei? Vasile Roibu din Bejeni, mai pe-atâția, și alții câți? Ruștei lui Valică și Măriucăi lui Onofrei găsești să le dai și să le răsdai? Știu eu, să nu crezi că doarme Smaranda, dormire-ai somnul cel de veci să dormi! Și pentru băiat n-ai de unde da? Măi omule, măi! Ai să te duci în fundul iadului, și n-are să aibă cine te scoate, dacă nu te-i sili să-ți faci un băiat popă! De spovedanie fugi ca dracul de tămâie. La biserică mergi din Paști în Paști. Așa cauți tu de suflet? - -— Ian taci, măi femeie, că biserica-i în inima omului, și dacă voi muri, tot la biserică am să șed, zise tata; nu mai face și tu atâta vorbă, ca fariseul cel fățarnic. Bate-te mai bine cu mâna peste gură și zi ca vameșul: Doamne, milostiv fii mie, păcătoasei, care-mi tot îmbălorez gura pe bărbat degeaba. - -În sfârșit, cât s-a bălăbănit mama cu tata din pricina mea, tot pe-amamei a rămas; căci într-o duminică, prin cârneleaga, a venit tatul mamei, bunicu-meu David Creangă din Pipirig, la noi și, văzând cearta iscată între tata și mama din pricina mea, a zis: - -— Las', măi Ștefane și Smărănducă, nu vă mai îngrijiți atâta; că azi e duminică, mâine luni și zi de târg, dar marți, de-om ajunge cu sănătate, am să iau nepotul cu mine și am să-l duc la Broșteni, cu Dumitru al meu, la profesorul Nicolai Nanu de la școala lui Baloș, și-ți vedea voi ce-a scoate el din băiat; că de ceilalți băieți ai mei, Vasile și Gheorghe, am rămas tare mulțumit cât au învățat acolo. De douăzeci și mai bine de ani, de când port vornicia în Pipirig, am dus-o cam anevoie numai cu răbușul. Ce folos că citesc orice carte bisericească; dacă nu știi a însemna măcar câtuși de cât, e greu. Însă de când mi-au venit băieții de la învățătură, îmi țin socoteala ban cu ban și huzuresc de bine; acum zic și eu că poți duce vornicia pe viață, fără să te simți. Zău, mare pomană și-a mai făcut Alecu Baloș cu școala ceea a lui, cine vrea să înțeleagă! Și, Doamne, peste ce profesor înțelept și iscusit a dat! Așa vorbește de blând și primește cu bunătate pe fiecare, de ți-i mai mare dragul să te duci la el! Ferice de părinții care l-au născut, că bun suflet de om este, n-am ce zice! Și mai ales pentru noi, țăranii munteni, este o mare facere de bine. Când am venit eu cu tata și cu frații mei, Petrea și Vasile și Nică, din Ardeal în Pipirig, acum șasezeci de ani trecuți, unde se pomeneau școli ca a lui Baloș în Moldova? Doar la Iași să fi fost așa ceva și la Mănăstirea Neamțului, pe vremea lui mitropolitu Iacob, care era oleacă de cimotie cu noi, de pe Ciubuc Clopotarul de la Mănăstirea Neamțului, bunicul mâne-ta, Smărandă, al cărui nume stă scris și astăzi pe clopotul bisericii din Pipirig. Ciubuc Clopotarul tot din Ardeal știa puțină carte, ca și mine; și apoi a pribegit de-acolo, ca și noi, s-a tras cu bucatele încoace, ca și moș Dediu din Vânători și alți mocani, din pricina papistașiei mai mult, pe cât știu eu. Și atât era de cuprins, de s-au umplut munții: Hălăuca, Piatra lui Iepure, Bărnariul, Cotnărelul și Boam pele, până dincolo peste Pătru-Vodă, de turmele și tamazlâcurile lui. Și se pomenește că Ciubuc era om de omenie; fiecare oaspe ce trăgea la odaia lui era primit cu dragă inimă și ospătat cu îndestulare. Și se dusese vestea în toate părțile despre bunătatea și bogăția sa. Până și Vodă cic-ar fi tras odată în gazdă la Ciubuc, și întrebându-l cu cine mai ține atâta amar de bucate, el ar fi răspuns: „Cu cei slabi de minte și tari de virtute, măria-ta“. Atunci Vodă nu s-a putut stăpâni de mirare, spunând: „Ia, aista-i om, zic și eu; de-ar fi mulți ca dânsul în domnia mea, puțină lipsă ar duce țara la nevoi!“ Și l-a bătut Vodă cu mâna pe umăr, zicându-i: „Moșule, să știi că de azi înainte ești omul meu, și la domnie ți-i deschisă ușa orișicând.“ - -Și de atunci i-a mers lui Ciubuc numele de omul lui Vodă, încât și până astăzi un deal, în partea despre Plotunul, unde era mai mult așezarea lui Ciubuc, se cheamă Dealul Omului. - -Pe acest deal, Smarandă, am fugit în vremea zaverei, cu mă-ta, cu tine și cu frate-tău Ioan, de frica unei cete de turci, care se bătuse chiar atunci cu volintirii la Secu și apoi se îndreptară spre Pipirig, după jefuit. Iar pe soră-ta Ioana, de grăbit ce-am fost, o uitasem acasă, pe prispă, în albiuță. Și mă-ta, când a dat de copilă că nu-i, a început a-și smulge părul din cap și a boci înnădușit, zicând: „Vai de mine și de mine, copila mea, au străpuns-o turcii!“ - -Eu însă m-am suit în vârful unui brad și, cum am văzut că apucă turcii spre Plotinul, m-am azvârlit fără sine pe părul unui cal, am alergat acasă și, când colo, am găsit copila teafără, însă răsturnată cu albiuța de niște porci, care grohăiau împrejurul ei, cât pe ce să o rupă. Iar pe la capătul albiuței am găsit câteva rubele puse de turci, se vede, la capul copilei. Atunci am luat copila și, de bucurie, nici nu știu când am ajuns cu dânsa la mă-ta, în Dealul Omului. Și după ce mi-am venit puțin în sine, am zis și eu în amărăciune, ca mulți înainte de mine: cei care n-au copii nu știu ce-i necazul. Bună minte mai au unii, în felul acesta, de nu se însoară! Și unul dintr-aceștia a fost și Ciubuc mocanul, care,neavând femeie, nici copii, ce i-a venit mai târziu, de evlavia cea multă ce avea, sau din alte împrejurări, a închinat toată averea sa Mănăstirii Neamțului, și el s-a călugărit, mai cu toți haidăii lui, făcând multe pomeniri cât a fost în viață. Iar astăzi petrece în liniște lângă zidurile mănăstirii, Dumnezeu să-l ierte și să-l odihnească întru împărăția cerească! Căci și noi ca mâine avem a ne duce acolo! Așa-i că voi habar n-aveți de toate aceste, de nu v-aș fi spus eu? zise bunicul oftând. - -— Nu-i rău, măi Ștefane, să știe și băiatul tău oleacă de carte, nu numaidecât pentru popie, cum chitește Smaranda, că și popia are multe năcăfale, e greu de purtat. Și decât n-a fi cum se cade, mai bine să nu fie. Dar cartea îți aduce și oarecare mângâiere. Eu, să nu fi știut a citi, de mult aș fi înnebunit, câte am avut pe capul meu. Însă deschid Viețile sfinților și văd atâtea și atâtea și zic: „Doamne, multă răbdare ai dat aleșilor tăi!“ Ale noastre sunt flori la ureche pe lângă cele ce spune în cărți. Ș-apoi, să fie cineva de tot bou, încă nu este bine. Din cărți culegi multă înțelepciune, și, la dreptul vorbind, nu ești numai așa, o vacă de muls pentru fiecare. Băiatul văd că are ținere de minte și, numai după cât a învățat, cântă și citește cât se poate de bine. - -De aceste și altele ca aceste a vorbit bunicul David cu mama și cu tata, mai toată noaptea, duminica spre luni și luni spre marți; căci la noi mânea când venea din Pipirig la târg să-și cumpere cele trebuitoare. - -Iar marți dis-dimineață puse tarnițile și desagii pe cai și, legându-i frumușel cu căpăstrul: pe cel de-al doilea de coada celui întâi, pe cel de-al treilea de coada celui al doilea, pe cel de-al patrulea de coada celui al treilea, cum îi leagă muntenii, a zis: - -— Ei, măi Ștefane și Smărănducă, mai rămâneți cu sănătate, că eu m-am dusu-m-am. Hai, nepoate, gata ești? - -— Gata, bunicule, haidem, zisei, necăjindu-mă cu niște costițe de porc afumate și cu niște cârnați fripți, ce mi-i pusese mama dinainte. - -Și, luându-mi rămas bun de la părinți, am purces cu bunicul spre Pipirig. Și era un pui de ger în dimineața aceea, de crăpau lemnele! Și din sus de Vânători, cum treceam puntea peste apa Neamțului, bunicul în urmă, cu caii de căpăstru, și eu înainte, mi-au lunecat ciubotele și am căzut în Ozană cât mi ți-i băiatul! Noroc de bunicul! „Și scroambele iestea a voastre îs pocite“, zise el scoțându-mă repede, murat până la piele și înghețat hăt bine, căci năboise apa în toate părțile; și iute mi-a scos ciubotele din picioare, că se făcuse bocnă. „Opinca-i bună, săraca! îți șede piciorul hodinit, și la ger huzurești cu dânsa“. Și până a vorbit aceste, eram și învelit într-o sarică ghițoasă de Cașina, băgat într-o desagă pe cal, purces pe drum, și hai la Pipirig. Și când m-a văzut bunica în ce hal mă aflam, ghemuit în desagă, ca un pui de bogdaproste, cât pe ce să se prăpădească plângând. Încă n-am văzut așa femeie, să plângă de toate cele: era miloasă din caleafară. Carne de vită nu mânca în viață, tot din astă pricină; și când se ducea sărbătoarea la biserică, bocea toți morții din țintirim, fie rudă, fie străin, fără deosebire. Bunicul însă era așezat la mintea lui, își căuta de trebi cum știa el și lăsa pe bunica într-ale sale, ca un cap de femeie ce se găsea. - -— Oi, Doamne, Davide, cum nu te mai astâmperi; de ce-ai scos băiatul din casă pe vremea asta? - -— Ca să te miri tu, Nastasie, zise bunicul, scoțând o piele de porc sălbatic din cămară și croind câte-o pereche de opinci pentru Dumitru și pentru mine; apoi le-a îngruzit frumos și a petrecut câte-o pereche de ață neagră de păr de cal prin cele nojițe. - -Și a treia zi după asta, dându-ne schimburi și câte două perechi de obiele de suman alb, ne-am încălțat cu opincile binișor și, sărutând mâna bunicăi, am luat-o prin Boboiești, iar cu bunicul și cu Dumitru, fratele mamei cel mai mic, și suind pe la fundul Hălăucii, am ajuns după un târziu în Fărcașa, unde ne-a fost și masul, împreună cu părintele Dumitru de la Pârăul Cârjei, care avea o gușă la gât cât o ploscă de cele mari și gârâia dintr-însa ca dintr-un cimpoi, de n-am putut închide ochii de răul său mai toată noaptea. Nu era vinovat bietul preot, și, după cum spunea și el, e mai rău de cei ce au gușă în cap decât de cei ce o poartă pe dinafară... - -A doua zi am purces din Fărcașa pe la Borca spre Pârăul Cârjei și Cotârgaș, până ce am ajuns și la Broșteni. Și după ce ne-a așezat bunicul în gazdă, cu toată cheltuiala lui, la una Irinuca, apoi ne-a dus pe la profesor și pe la biserică, de ne-a închinat pe la icoane, și pe urmă ne-a lăsat cu sănătate și s-a întors acasă, trimițându-ne din când în când cele trebuitoare. - -Și satul Broștenii fiind împrăștiat, mai ca toate satele de la munte, nu se rușinau lupul și ursul a se arăta ziua-miaza-mare prin el; o casă ici, sub tihăraia asta, alta dincolo de Bistriță, sub altă tihăraie, mă rog, unde i-a venit omului îndemână să și-o facă. Și Irinuca avea o cocioabă veche de bârne, cu ferestrele cât palma, acoperită cu scânduri, îngrădită cu răzlogi de brad și așezată chiar sub munte, pe malul stâng al Bistriței, aproape de pod. Irinuca era o femeie nici tânără, nici tocmai bătrână; avea bărbat, și o fată balcâză și lălâie, de-ți era frică să înnoptezi cu dânsa în casă. Noroc numai că de luni dimineața și până sâmbătă seara n-o mai vedeai; se ducea cu tată-său în munte, la făcut ferestrea, și lucra toată săptămâna ca un bărbat pentru nimica toată; doi oameni cu doi boi, la vreme de iarnă, abia își puteau scoate mămăliga. Ba la mulți se întâmpla de veneau sâmbătă noaptea câte cu un picior frânt sau cu boii stâlciți, și aceasta le era câștig pe deasupra. - -Cocioaba de pe malul stâng al Bistriței, bărbatul, fata și boii din pădure, un țap și două capre slabe și râioase, ce dormeau pururea în tindă, era toată averea Irinucăi. Dar și asta-i o avere, când e omul sănătos. Însă ce mă privește? Mai bine să ne căutăm de ale noastre. - -Noi, cum a plecat bunicul, a doua zi ne-am dus la școală; și văzând profesorul că purtam plete, a poruncit unuia dintre școlari să ne tundă. Când am auzit noi una ca asta, am început a plânge cu zece rânduri de lacrimi și a ne ruga de toți Dumnezeii să nu ne sluțească. Dar ți-ai găsit; profesorul a stat lângă noi, până ce ne-a tuns chilug. Apoi ne-a pus în rând cu ceilalți școlari și ne-a dat de învățat, după puterea noastră, între una-alta, și „Îngerul a strigat“, pe dinafară. - -Și am dus-o noi așa până pe la Mezii-Păresii. Și unde nu ne trezim într-o bună dimineață plini ciucuri de râie căprească de la caprele Irinucăi! Ei, ei! ce-i de făcut? Dascălul nu ne mai primea în școală, Irinuca nu ne putea vindeca, pe bunicul n-avea cine-l înștiința, merindele erau pe sfârșit, rău de noi! - -Nu știu cum se întâmplă, că, aproape de Buna-vestire, unde nu dă o căldură ca aceea, și se topește omătul, și curg pâraiele, și se umflă Bistrița din mal în mal, de cât pe ce să ia casa Irinucăi. Și noi, pe căldurile celea, ne ungeam cu leșie tulbure, ședeam afară la soare cu pielea goală, până se usca cenușa pe noi, și apoi ne băgam în Bistrița de ne scăldam. Așa ne învățase o babă să facem, ca să ne treacă de râie. Vă puteți închipui ce va să zică a te scălda în Bistrița, la Broșteni, de două ori pe zi, tocmai în postul cel mare! Și nici tu junghi, nici tu friguri, nici altă boală nu s-a lipit de noi, dar nici de râie n-am scăpat. Vorba ceea: „Se ține ca râia de om“. - -Într-o zi, fiind Irinuca dusă în sat și având obicei a ședea uitată, ca fata vătămanului, noi n-avem ce lucra? Ne suim pe munte, la deal de casa ei, câte c-o bucată de răzlog în mână, și cum curgeau pâraiele grozav, mai ales unul alb cum îi laptele, ne pune dracul de urnim o stâncă din locul ei, care era numai înținată, și unde nu pornește stânca la vale, săltând tot mai sus de un stat de om; și trece prin gardul și prin tinda Irinucăi, pe la capre, și se duce drept în Bistrița, de clocotea apa! Asta era în sâmbăta lui Lazăr, pe la amiază. Ei, ei! ce-i de făcut? Gardul și casa femeii dărâmate la pământ, o capră ruptă în bucăți, nu-i lucru de șagă. Uitasem acum și râie și tot de spaimă. - -— Strânge repede ce mai ai, până când nu vine baba, și hai să fugim cu pluta ceea la frate-meu Vasile, în Borca, zise Dumitru, căci plutele începură a umbla. - -Înșfăcăm noi te miri ce mai aveam, ne ducem degrabă la plută, și plutașii, de cuvânt, și pornesc. Ce-a fi zis Irinuca, în urma noastră, ce n-a fi zis, nu știu; dar știu atâta, că eram cu gheața-n spate, de frică, pân-am ajuns la Borca, unde ne-a fost și masul. Iar a doua zi, în duminica de Florii, dis-dimineață am plecat din Borca pe Plaiul-Bătrân, împreună cu doi plăieși călări, spre Pipirig. Era o zi frumoasă în duminica aceea, și plăieșii spuneau că n-au mai apucat așa primăvară devreme de când îs ei. - -Eu cu Dumitru însă o duceam într-un cântec, strângând viorele și toporași de pe lângă plai, și mergeam tot zburdând și hârjonindu-ne, de parcă nu eram noi râioșii din Broșteni, care făcusem atâta bucurie la casa Irinucăi. Și mergând noi tot așa, cam pe la amiază, deodată s-a schimbat vremea cea frumoasă într-o vijelie cumplită, să răstoarne brazii la pământ, nu altăceva! Pesemne baba Dochia nu-și lepădase toate cojoacele. Începe a bura, apoi o întoarce în lapoviță, pe urmă o dă în frig și ninsoare cumsecade și, într-un buc, ne astupă drumul de nu știai încotro să mergi. Și tot ninsoare și pâclă până la pământ, de nu se vedea om pe om alăture fiind. - -— Așă-i că s-a deocheat vremea? zise unul dintre plăieși oftând. Mă miram eu să fi mâncat lupul iarna asta așa de în pripă. De pe la Înțărcători am prăpădit drumul. De-acum s-o luăm de-a chioara, și unde ne-a fi scris, acolo vom ieși. - -— I-auziți glasul unui cucoș, zise celălalt plăieș. Haideți să apucăm într-acolo și poate să ieșim în sat undeva. - -Și ne coborâm noi, și ne tot coborâm, cu mare greutate, pe niște povârnișuri primejdioase, și ne încurcăm printre ciritei de brad, și caii lunecau și se duceau de-a rostogolul, și eu cu Dumitru mergeam zgribuliți și plângeam în pumni de frig; și plăieșii numai icneau și-și mușcau buzele de necaz; și omătul se pusese pe une locuri până la brâu, și începuse a înnopta când am ajuns într-o fundătură de munți, unde se auzea răsunând glasul unui pârăuaș ce venea, ca și noi, din deal în vale, prăvălindu-se și izbindu-se de cele stânci fără voința sa... Numai atâta, că el a trecut mai departe în drumul său, iar noi am stat pe loc și am pus-o de mămăligă, fără apă. - -— Ei, măi băieți, ia amu trageți la aghioase, zise un plăieș, scăpărând și dând foc unui brad. - -— Ce ți-i scris în frunte ți-i pus; chef și voie bună, zise celălalt scoțând o hrincă înghețată din desagi, pârpâlind-o pe jăratic și dându-ne și nouă câte-o harchină. - -Și așa luneca hrinca aceea de ușor pe gât, parcă era unsă cu unt! După ce ne-am pus bine-rău gura la cale, ne-am covrigit împrejurul focului; și deasupra ninsoare, dedesubt udeală; pe-o parte înghețai, pe una te frigeai, ca la vremea și locul acela. Și tot chinuindu-ne așa, era să ne pască alt păcat: cât pe ce să ne toropească bradul aprins, de nu băga de seamă unul dintre plăieși. Pesemne blestemul Irinucăi ne ajunsese. - -În sfârșit, se face ziuă și, după ce ne spălăm cu omăt și ne închinăm după obiceiul creștinesc, apoi pornim cu plăieșii la deal, pe unde ne coborâsem. Ninsoarea mai încetase, și după multă trudă am găsit drumul; și hai, hai! hai, hai! către seară am ajuns la bunicul David din Pipirig. Și când ne-a văzut bunica, de bucurie a și tras un bocet. - -— David al meu are de gând să mă bage de vie în mormânt, cu apucăturile lui, cum văd eu. Inca ce rană-i pe dânșii, sărmanii băieți! Cum i-a mâncat râia prin străini, mititeii! - -Și după ce ne-a căinat și ne-a plâns bunica, după obiceiul ei, și după ce ne-a dat demâncare tot ce avea mai bun și ne-a îndopat bine, degrabă s-a dus în cămară, a scos un ulcior cu dohot de mesteacăn, ne-a uns peste tot trupul din creștet până în tălpi și apoi ne-a culcat pe cuptor la căldură. Și tot așa ne-a uns de câte două-trei ori pe zi cu noapte, până ce în Vinerea-Seacă ne-am trezit vindecați taftă. Dar până atunci a venit și veste de la Broșteni despre stricăciunea ce făcusem, și bunicul, fără vorbă, a mulțumit pe Irinuca cu patru galbeni. - -Apoi, în Sâmbăta Paștilor, m-a trimis la părinți acasă la Humulești. Și în ziua de Paști am tras un „Îngerul a strigat“ la biserică, de au rămas toți oamenii cu gurile căscate la mine. Și mamei îi venea să mă înghită de bucurie. Și părintele Ioan m-a pus la masă cu dânsul, și Smărăndița a ciocnit o mulțime de ouă roșii cu mine. Și bucurie peste bucurie venea pe capul meu. Iar la Învierea a doua nu mi-a mai mers așa de bine, căci toate fetele din sat, venind la biserică și unele din ele fiind mai drăcoase, cum au dat cu ochii de mine, le-a și bufnit râsul, și au început a-mi zice: „Tunsul felegunsul, tunsul felegunsul, câinii după dânsul!“ - -București, 1880, septembrie - - - - - -II - - -Nu știu alții cum sunt, dar eu, când mă gândesc la locul nașterii mele, la casa parinteascã din Humulești, la stâlpul hornului unde lega mama o șfară cu motocei la capăt, de crăpau mâțele jucându-se cu ei, la prichiciul vetrei cel humuit, de care mă țineam când începusem a merge copăcel, la cuptorul pe care mă ascundeam, când ne jucam noi, băieții, de-a mijoarca, și la alte jocuri și jucării pline de hazul și farmecul copilăresc, parcă-mi saltă și acum inima de bucurie! Și, doamne ce prost esti ioane , frumos era pe atunci, căci și părinții, și frații și surorile îmi erau sănătoși, și casa ne era îndestulată, și copiii și copilele megieșilor erau de-a pururea în petrecere cu noi, și toate îmi mergeau după plac, fără leac de supărare, de parcă era toată lumea a mea! - -Și eu eram vesel ca vremea cea bună și sturlubatic și copilăros ca vântul în tulburarea sa.ma la amiaza zice mama ioane mama ce dracu faic a mama hai ce vrei mama sa sugi pula - -Și mama, care era vestită pentru năzdrăvăniile sale, îmi zicea cu zâmbet uneori, când începea a se ivi soarele dintre nori după o ploaie îndelungată: „Ieși, copile cu părul bălan, afară și râde la soare, doar s-a îndrepta vremea“ și vremea se îndrepta după râsul meu... - -Știa, vezi bine, soarele cu cine are de-a face, căci eram feciorul mamei, care și ea cu adevărat că știa a face multe și mari minunății: alunga nourii cei negri de pe deasupra satului nostru și abătea grindina în alte părți, înfingând toporul în pământ, afară, dinaintea ușii; închega apa numai cu două picioare de vacă, de se încrucea lumea de mirare; bătea pământul, sau peretele, sau vrun lemn, de care mă păleam la cap, la mână sau la picior, zicând: „Na, na!“, și îndată-mi trecea durerea... când vuia în sobă tăciunele aprins, care se zice că făce a vânt și vreme rea, sau când țiuia tăciunele, despre care se zice că te vorbește cineva de rău, mama îl mustra acolo, în vatra focului, și-l buchisa cu cleștele, să se mai potolească dușmanul; și mai mult decât atâta: oleacă ce nu-i venea mamei la socoteală căutătura mea, îndată pregătea, cu degetul îmbălat, puțină tină din colbul adunat pe opsasul încălțării ori, mai în grabă, lua funingine de la gura sobei, zicând: „Cum nu se deoache călcâiul sau gura sobei, așa să nu mi se deoache copilașul“ și-mi făcea apoi câte-un benchi boghet în frunte, ca să nu-și prăpădească odorul!... și altele multe încă făcea... - -Așa era mama în vremea copilăriei mele, plină de minunății, pe cât mi-aduc aminte; și-mi aduc bine aminte, căci brațele ei m-au legănat când îi sugeam țâța cea dulce și mă alintam la sânu-i, gângurind și uitându-mă în ochi-i cu drag! Și sânge din sângele ei și carne din carnea ei am împrumutat, și a vorbi de la dânsa am învățat. Iar înțelepciunea de la Dumnezeu, când vine vremea de a pricepe omul ce-i bine și ce-i rău. - -Dar vremea trecea cu amăgeli, și eu creșteam pe nesimțite, și tot alte gânduri îmi zburau prin cap, și alte plăceri mi se deșteptau în suflet, și, în loc de înțelepciune, mă făceam tot mai neastâmpărat, și dorul meu era acum nemărginit; căci sprințar și înșelător este gândul omului, pe ale cărui aripi te poartă dorul necontenit și nu te lasă în pace, până ce intri în mormânt! - -Însă vai de omul care se ia pe gânduri! Uite cum te trage pe furiș apa la adânc, și din veselia cea mai mare cazi deodată în urâcioasa întristare! - -Hai mai bine despre copilărie să povestim, căci ea singură este veselă și nevinovată. Și, drept vorbind, acesta-i adevărul. - -Ce-i pasă copilului când mama și tata se gândesc la neajunsurile vieții, la ce poate să le aducă ziua de mâine, sau că-i frământă alte gânduri pline de îngrijire. Copilul, încălecat pe bățul său, gândește că se află călare pe un cal de cei mai strașnici, pe care aleargă, cu voie bună, și-l bate cu biciul și-l strunește cu tot dinadinsul, și răcnește la el din toată inima, de-ți ia auzul; și de cade jos, crede că l-a trântit calul, și pe băț își descărca mânia în toată puterea cuvântului... - -Așa eram eu la vârsta cea fericită, și așa cred că au fost toți copiii, de când îi lumea asta și pământul, măcar să zică cine ce-a zice. - -Când mama nu mai putea de obosită și se lăsa câte oleacă ziua, să se odihnească, noi, băieții, tocmai atunci ridicam casa în slăvi. Când venea tata noaptea de la pădure din Dumesnicu, înghețat de frig și plin de promoroacă, noi îl speriam sărindu-i în spate pe întuneric. Și el, cât era de ostenit, ne prindea câte pe unul, ca la „baba-oarba“, ne ridica în grindă, zicând: „'tâta mare!“ și ne săruta mereu pe fiecare. Iar după ce se aprindea opaițul, și tata se punea să mănânce, noi scoteam mâțele de prin ocnițe și cotruță și le flocăiam și le șmotream dinaintea lui, de le mergea colbul; și nu puteau scăpa bietele mâțe din mâinile noastre până ce nu ne zgârâiau și ne stupeau ca pe noi. - -— Încă te uiți la ei, bărbate, zicea mama, și le dai paiale! Așă-i?... Ha, ha! bine v-au mai făcut, pughibale spurcate ce sunteți! Că nici o lighioaie nu se poate aciua pe lângă casă de răul vostru. Iaca, dacă nu v-am săcelat astăzi, faceți otrocol prin cele mâțe și dați la om ca câinii prin băț. Ăra! d-apoi aveți la știință că vă prea întreceți cu dedeochiul! Acuș iau varga din coardă și vă croiesc de vă merg petecele! - -— Ia lasă-i și tu, măi nevastă, lasă-i, că se bucură și ei de venirea mea, zicea tata, dându-ne huța. Ce le pasă? Lemne la trunchi sunt; slănină și făină în pod este de-a volna; brânză în putină, asemene; curechi în poloboc, slavă Domnului! Numai de-ar fi sănătoși să mănânce și să se joace acum, cât îs mititei; că le-a trece lor zburdăciunea când or fi mai mari și i-or lua grijile înainte; nu te teme, că n-or scăpa de asta. Ș-apoi nu știi că este-o vorbă: „Dacă-i copil, să se joace; dacă-i cal, să tragă; și dacă-i popă, să citească...“ - -— Ție, omule, zise mama, așa ți-i a zice, că nu șezi cu dânșii în casă toată ziulica, să-ți scoată peri albi, mânca-i-ar pământul să-i mănânce, Doamne, iartă-mă! De-ar mai veni vara, să se mai joace și pe-afară, că m-am săturat de ei ca de mere pădurețe! Câte drăcării le vin în cap, toate le fac. Când începe a toca la biserică, Zahei al tău cel cuminte fuga și el afară și începe a toca în stative, de pârâie pereții casei și duduie fereștile. Iar stropșitul de Ion, cu talanca de la oi, cu cleștele și cu vătrarul, face o hodorogeală și un tărăboi, de-ți ia auzul. Apoi își pun câte-o țoală în spate și câte-un coif de hârtie în cap și cântă „aleluia“ și „Doamne miluiește, popa prinde pește“, de te scot din casă. Și asta în toate zilele de câte două-trei ori, de-ți vine, câteodată, să-i coșești în bătaie, dac-ai sta să te potrivești lor. - -— 'Poi dă, măi femeie, tot ești tu bisericoasă, de s-a dus vestea; încaltea ți-au făcut și băieții biserică aici pe loc, după cheful tău, măcar că-ți intră biserica în casă, de departe ce-i... De-amu puneți-vă pe făcut privigheri de toată noaptea și parascovenii câte vă place, măi băieți; dacă vi-i voia să vă dea mă-ta în toate zilele numai colaci de cei unși cu miere de la „Patruzeci de sfinți“ și colivă cu miez de nucă. - -— Ei, apoi! minte ai, omule? Mă miram eu, de ce-s și ei așa de cuminți, mititeii; că tu le dai nas și le ții hangul. Ia privește-i cum stau toți treji și se uită țintă în ochii noștri, parcă au de gând să ne zugrăvească. Ian să-i fi sculat la treabă, ș-apoi să-i vezi cum se codesc, se drâmboiesc și se sclifosesc, zise mama. Hai! la culcat, băieți, că trece noaptea; vouă ce vă pasă, când aveți demâncare sub nas! - -Și după ce ne culcam cu toții, noi, băieții, ca băieții, ne luam la hârjoană, și nu puteam adormi de incuri, până ce era nevoită biata mamă să ne facă musai câte-un șurub, două prin cap și să ne dea câteva tapangele la spinare. Și tata, săturându-se câteodată de atâta hălăgie, zicea mamei: - -— Ei, taci, taci! ajungă-ți de-amu, herghelie! Știu că doar nu-s babe, să chirotească din picioare! - -Însă mama ne mai da atunci câteva pe deasupra, și mai îndesate, zicând: - -— Na-vă de cheltuială, ghiavoli ce sunteți! Nici noaptea să nu mă pot odihni de incotele voastre? - -Și numai așa se putea liniști biata mamă de răul nostru, biată să fie de păcate! Ș-apoi socotiți că se mântuia numai cu-atâta? Ți-ai găsit! A doua zi dis-dimineață le începeam din capăt; și iar lua mama nănașa, din coardă, și iar ne jnăpăia, dar noi parcă bindiseam de asta?... Vorba ceea: „Pielea rea și răpănoasă ori o bate, ori o lasă“. - -Și câte nu ne venea în cap, și câte nu făceam cu vârf și îndesate, mi-aduc aminte de parcă acum mi se întâmplă. - -Mai pasă de ține minte toate cele și acum așa, dacă te slujește capul, bade Ioane. - -La Crăciun, când tăia tata porcul și-l pârlea, și-l opărea, și-l învelea iute cu paie, de-l înnădușa, ca să se poată rade mai frumos, eu încălecam pe porc deasupra paielor și făceam un chef de mii de lei, știind că mie are să-mi dea coada porcului s-o frig și beșica s-o umplu cu grăunțe, s-o umflu și s-o zurăiesc după ce s-a usca; ș-apoi vai de urechile mamei, până ce nu mi-o spărgea de cap! - -Și, să nu-mi uit cuvântul! Odată, la un Sfântul Vasile, ne prindem noi vro câțiva băieți din sat să ne ducem cu plugul; căci eram și eu mărișor acum, din păcate. Și în ajunul Sfântului Vasile toată ziua am stat de capul tatei, să-mi facă și mie un buhai ori, de nu, batăr un harapnic. - -— Doamne, ce harapnic ți-oi da eu, zise tata de la o vreme. N-ai ce mânca la casa mea? Vrei să te bușască cei nandralăi prin omăt? Acuș te descalț! - -Văzând eu că mi-am aprins paie-n cap cu asta, am șterpelit-o de-acasă numai cu beșica cea de porc, nu cumva să-mi ia tata ciubotele și să rămân de rușine înaintea tovarășilor. Și nu știu cum s-a întâmplat, că nici unul din tovarăși n-avea clopot. Talanca mea era acasă, dar mă puteam duce s-o iau? În sfârșit, facem noi ce facem și sclipuim de colè o coasă ruptă, de ici o cârceie de tânjală, mai un vătrar cu belciug, mai beșica cea de porc a mea, și, pe după toacă, ne pornim pe la case. Ș-o luăm noi de la popa Oșlobanu, tocmai din capul satului din sus, cu gând să umblăm tot satul... Când colo, popa tăia lemne la trunchi afară și, cum a văzut că ne așezăm la fereastră și ne pregătim de urat, a început a ne trage câteva nașteri îndesate și a zice: - -— De-abia s-au culcat găinile, și voi ați început? Ia stați oleacă, blestemaților, să vă dau eu! - -Noi, atunci, am pârlit-o la fugă. Iar el, zvârr! cu o scurtătură în urma noastră, căci era om hursuz și pâclișit popa Oșlobanu. Și din spaima ceea, am fugit noi mai jumătate de sat înapoi, fără să avem când îi zice popii: „Drele pe podele și bureți pe pereți; câte pene pe cucoși, atâția copii burduhoși“, cum obicinuiesc a zice plugarii pe la casele ce nu-i primesc. - -— Măi, al dracului venetic și ceapcân de popă! zicem noi, după ce ne adunăm toți la un loc, înghețați de frig și speriați. Cât pe ce era să ne ologească boaita cea îndrăcită, vedea-l-am dus pe năsălie la biserica Sfântului Dumitru de sub cetate, unde slujește; curat Ucigă-l-crucea l-a colăcit să vie și să-și facă budihacea casă la noi în sat. Ferească Dumnezeu să fie preoții noștri așa, că nu te-ai mai înfrupta cu nimica de la biserică în vecii vecilor! Și până-l mai menim noi pe popa, până-l mai boscorodim, până una alta, amurgește bine. - -— Ei, amu, ce-i de făcut? Hai să intrăm ici, în ograda asta, zise Zaharia lui Gâtlan, că ne trecem vremea stând în mijlocul drumului. - -Și intrăm noi la Vasile-Aniței și ne așezăm la fereastră după obicei. Dar parcă naiba vrăjește: cela nu sună coasa, că-i e frig; celuia că-i îngheață mâinile pe cârceie; văru-meu Ion Mogorogea, cu vătrarul subsuoară, se punea de pricină că nu ură, și numa-ți crăpa inima-n tine de necaz! - -— Ură tu, măi Chiriece, zic eu lui Goian; și noi, măi Zaharie, să pufnim din gură ca buhaiul; iar iștialalți să strige: hăi, hăi! - -Și-odată și începem. Și ce să vezi? Unde nu se ia hapsâna de nevasta lui Vasile-Aniței cu cociorva aprinsă după noi, căci tocmai atunci trăgea focul, să dea colacii în cuptor. - -— Vai, aprinde-v-ar focul, să vă aprindă! zise ea, burzuluită grozav; dar cum se cheamă asta? În obrazul cui v-a învățat!... - -Atunci noi, la fugă, băieți, mai dihai decât la popa Oșlobanu... „Dar bun pocinog a mai fost ș-aista, zicem noi, oprindu-ne în răscrucile drumului din mijlocul satului, aproape de biserică. Încă una-două de aiestea, și ne scot oamenii din sat afară ca pe niște lăieși. Mai bine să mergem la culcare“. Și după ce ne arvonim noi și pe la anul, cu jurământ, să umblăm tot împreună, ne-am despărțit unul de altul, răbegiți de frig și hămesiți de foame, și hai fiecare pe la casa cui ne are, că mai bine-i pare. Și iaca așa ne-a fost umblarea cu plugul în anul acela. - -D-apoi cu smântânitul oalelor, ce calamandros făceam! - -Când punea mama laptele la prins, eu, fie post, fie câșlegi, de pe-a doua zi și începeam a linchi grosciorul de pe deasupra oalelor; și tot așa în toate zilele, până ce dam de chișleag. Și când căuta mama să smântânească oalele, smântânește, Smarandă, dacă ai ce... - -— Poate c-au luat strigoaicele mana de la vaci, mămucăi, ziceam eu, șezând închincit și cu limba scoasă afară dinaintea mamei, jos lângă oale. - -— Doamne, prinde-l-voi strigoiul cela odată la oala cu smântână, zicea mama, uitându-se lung la mine, ș-apoi las'! Nănașa din grindă are să-i știe de știre, de nu l-or putea scoate din mâna mea tot neamul strigoilor și al strigoaicelor din lume!... Se cunoaște el strigoiul, care a mâncat smântâna, de pe limbă... Urât mi-a fost în viața mea omul viclean și lingău, drept să-ți spun, dragul mamei! Și să știi de la mine că Dumnezeu n-ajută celui care umblă cu furtișag, fie lucru de purtat, fie de-a mâncării, fie ori de ce-a fi. - -„Ei, apoi! unde-o plesnește mama și unde crapă!“ zic eu în gândul meu, că doar tot nu eram așa de prost până pe-acolo, să nu pricep atâta lucru. - -D-apoi cu moș Chiorpec ciubotarul, megieșul nostru, ce necaz aveam! Ba adică, drept vorbind, el avea necaz cu mine; căci una-două, mă duceam la om și-l tot sucăleam să-mi dea curele, ca să-mi fac bici. Și cele mai de multe ori găseam pe moș Chiorpec răbuind ciubotele cu dohot de cel bun, care făcea pielea cum îi bumbacul. Și dacă vedea omul și vedea că nu se poate descotorosi de mine cu vorbe, mă lua frumușel de bărbie cu mâna stângă, iar cu cea dreaptă muia feleștiocul în strachina cu dohot și-mi trăgea un pui de răbuială ca aceea pe la bot, de-i bufnea râsul pe toți ucenicii din ciubotărie. Și când îmi da drumul, mă duceam tot într-o fugă acasă la mama, plângând și stupind în dreapta și în stânga. - -— Uite, mamă, Chiorpecul dracului, ce mi-a făcut!... - -— Doamne, parcă l-am învățat eu, zicea mama, cu părere de bine; am să-l cinstesc, zău așa, când l-oi întâlni; că șezi lipcă unde te duci și scoți sufletul din om cu obrăzniciile tale, ușernic ce ești! - -Dacă auzeam așa, mă spălam binișor pe la gură și-mi căutam de nevoie... Și cum uitam ciuda, fuga iar la moș Chiorpec după curele! Și el, când mă vedea intrând pe ușă, îmi zicea cu chef: „He, he! bine-ai venit, nepurcele!“ Și iar mă răbuia, făcându-mă de râs; și eu iar fugeam acasă, plângând, stupind și blestemându-l. Și mama avea un chin cu mine din pricina asta... - -— Of! De-ar veni iarna, să te mai dau odată la școală undeva, zicea mama, și să cer dascălului să-mi dea numai pielea și ciolanele de pe tine. - -Odată, vara, pe-aproape de Moși, mă furișez din casă și mă duc, ziua miaza-mare, la moș Vasile, fratele tatei cel mai mare, să fur niște cireșe; căci numai la dânsul și încă la vro două locuri din sat era câteun cireș văratic, care se cocea-pălea de Duminica Mare. Și mă chitesc eu în mine, cum s-o dau, ca să nu mă prindă. Intru mai întâi în casa omului și mă fac a cere pe Ioan, să ne ducem la scăldat. - -— Nu-i acasă Ion, zise mătușa Mărioara; s-a dus cu moșu-tău Vasile sub cetate, la o chiuă din Codreni, s-aducă niște sumani. - -Căci trebuie să vă spun că la Humulești torc și fetele și băieții, și femeile și bărbații; și se fac multe giguri de sumani, și lăi, și de noaten, care se vând și pănură, și cusute; și acolo, pe loc, la negustori armeni, veniți înadins din alte târguri: Focșani, Bacău, Roman, Târgu-Frumos, și de pe aiurea, precum și pe la iarmaroace în toate părțile. Cu asta se hrănesc mai mult humuleștenii, răzeși fără pământuri, și cu negustoria din picioare: vite, cai, porci, oi, brânză, lână, oloi, sare și făină de păpușoi; sumane mari, genunchere și sărdace; ițari, bernevici, cămeșoaie, lăicere și scorțuri înflorite; ștergare din borangic alese, și alte lucruri, ce le duceau lunea în târg de vânzare, sau joia pe la mănăstirile de maice, cărora le vine cam peste mână târgul. - -— Apoi dar, mai rămâi sănătoasă, mătușă Mărioară! vorba de dinioarea; și-mi pare rău că nu-i vărul Ion acasă, că tare-aș fi avut plăcere să ne scăldăm împreună... Dar în gândul meu: „Știi c-am nimerit-o? bine că nu-s acasă; și, de n-ar veni degrabă, și mai bine-ar fi!...“ - -Și, scurt și cuprinzător, sărut mâna mătușei, luându-mi ziua bună, ca un băiat de treabă, ies din casă cu chip că mă duc la scăldat, mă șupuresc pe unde pot și, când colo, mă trezesc în cireșul femeii și încep a cărăbăni la cireșe în sân, crude, coapte, cum se găseau. Și cum eram îngrijit și mă sileam să fac ce-oi face mai degrabă, iaca mătușa Mărioara, c-o jordie în mână, la tulpina cireșului. - -— Dar bine, ghiavole, aici ți-i scăldatul? zise ea, cu ochii holbați la mine; coboară-te jos, tâlharule, că te-oi învăța eu! - -Dar cum să te cobori, căci jos era prăpădenie! Dacă vede ea și vede că nu mă dau, zvârr! de vro două-trei ori cu bulgări în mine, dar nu mă chitește. Apoi începe a se aburca pe cireș în sus, zicând: „Stai, măi porcane, că te căptușește ea, Mărioara, acuș!“ Atunci eu mă dau iute pe-o creangă, mai spre poale, și odată fac zup! în niște cânepă, care se întindea de la cireș înainte și era crudă și până la brâu de naltă. Și nebuna de mătușa Mărioara, după mine, și eu fuga iepurește prin cânepă, și ea pe urma mea, până la gardul din fundul grădinii, pe care neavând vreme să-l sar, o cotigeam înapoi, iar prin cânepă, fugind tot iepurește, și ea după mine până-n dreptul ocolului pe unde-mi era iar greu de sărit; pe de lături iar gard, și hârsita de mătușă nu mă slăbea din fugă nici în ruptul capului! Cât pe ce să pună mâna pe mine! Și eu fuga, și ea fuga, și eu fuga, și ea fuga, până ce dăm cânepa toată palancă la pământ; căci, să nu spun minciuni, erau vro zece-douăsprezece prăjini de cânepă, frumoasă și deasă cum îi peria, de care nu s-a ales nimica. Și după ce facem noi trebușoara asta, mătușa, nu știu cum, se încâlcește prin cânepă, ori se împiedică de ceva, și cade jos. Eu, atunci, iute mă răsucesc într-un picior, fac vro două sărituri mai potrivite, mă azvârl peste gard, de parcă nici nu l-am atins, și-mi pierd urma, ducându-mă acasă și fiind foarte cuminte în ziua aceea.... - -Dar mai în deseară, iaca și moș Vasile, cu vornicul și paznicul, strigă pe tata la poartă, îi spun pricina și-l cheamă să fie de față când s-a ispăși cânepa și cireșele... căci, drept vorbind, și moș Vasile era un cărpănos ș-un pui de zgârie-brânză, ca și mătușa Mărioara. Vorba ceea: „A tunat și i-a adunat“. Însă degeaba mai clămpănesc eu din gură: cine ce are cu munca omului? Stricăciunea se făcuse, și vinovatul trebuia să plătească. Vorba ceea: „Nu plătește bogatul, ci vinovatul“. Așa și tata: a dat gloabă pentru mine, și pace bună! Și după ce-a venit el rușinat de la ispașă, mi-a tras o chelfăneală ca aceea, zicând: - -— Na! satură-te de cireșe! De-amu să știi că ți-ai mâncat liftiria de la mine, spânzuratule! Oare multe stricăciuni am să mai plătesc eu pe urma ta? - -Și iaca așa cu cireșele; s-a împlinit vorba mamei, sărmana, iute și degrabă: „Că Dumnezeu n-ajută celui care umblă cu furtișag“. Însă ce ți-i bună pocăința după moarte? D-apoi rușinea mea, unde o pui? Mai pasă de dă ochi cu mătușa Mărioara, cu moș Vasile, cu vărul Ion și chiar cu băieții și fetele din sat; mai ales duminica la biserică, la horă, unde-i frumos de privit, și pe la scăldat, în Cierul Cucului, unde era băteliștea flăcăilor și a fetelor, doriți unii de alții, toată săptămâna, de pe la lucru! - -Mă rog, mi se dusese buhul despre pozna ce făcusem, de n-aveai chip să scoți obrazul în lume de rușine; și mai ales acum, când se ridicaseră câteva fete frumușele în sat la noi și începuse a mă scormoli și pe mine la inimă. Vorba ceea: - -— Măi Ioane, dragi ți-s fetele? - -— Dragi! - -— Dar tu lor? - -— Și ele mie!... - -Însă ce-i de făcut?... S-a trece ea și asta; obraz de scoarță, și las-o moartă-n păpușoi, ca multe altele ce mi s-au întâmplat în viață, nu așa într-un an, doi și deodată, ci în mai mulți ani și pe rând, ca la moară. Și doar mă și feream eu, într-o părere, să nu mai dau peste vro pacoste, dar parcă naiba mă împingea, de le făceam atunci cu chiuita. - -Și tocmai-mi-te! Îndată după cea cu cireșele, vine alta la rând. - -Mă trezește mama într-o dimineață din somn, cu vai-nevoie, zicându-mi: „Scoală, duglișule, înainte de răsăritul soarelui; iar vrei să te pupe cucul armenesc și să te spurce, ca să nu-ți meargă bine toată ziua?...“ Căci așa ne amăgea mama cu o pupăză care-și făcea cuib, de mulți ani, într-un tei foarte bătrân și scorburos, pe coasta dealului, la moș Andrei, fratele tatei cel mai mic. Și numai ce-o auzeai vara: „Pu-pu-pup! Pu-pu-pup!“ dis-dimineață, în toate zilele, de vuia satul. Și cum mă scol, îndată mă și trimite mama cu demâncare în țarină, la niște lingurari ce-i aveam tocmiți prășitori, tocmai în Valea-Seacă, aproape de Topolița. Și pornind eu cu demâncarea, numai ce și aud pupăza cântând: - -— Pu-pu-pup! pu-pu-pup! pu-pu-pup! - -Eu, atunci, să nu-mi caut de drum tot înainte? mă abat pe la tei, cu gând să prind pupăza, căci aveam grozavă ciudă pe dânsa: nu numaidecât pentru pupat, cum zicea mama, ci pentru că mă scula în toate zilele cu noaptea-n cap din pricina ei. Și cum ajung în dreptul teiului, pun demâncarea jos în cărare pe muchea dealului, mă sui încetișor în tei care te adormea de mirosul... florii, bag mâna în scorbură, unde știam, și norocul meu!... găbuiesc pupăza pe ouă și zic plin de mulțumire: „Taci, leliță, că te-am căptușit eu! îi mai pupa tu și pe dracul de-acum!“ Și când aproape să scot pupăza afară, nu știu cum se face, că mă spariu de creasta ei cea rotată, de pene, căci nu mai văzusem pupăză până atunci, și-i dau iar drumul în scorbură. Și cum stam eu acum și mă chiteam în capul meu că șarpe cu pene nu poate să fie, după cum auzisem, din oameni, că se află prin scorburi câteodată și șerpi, unde nu mă îmbărbătez în sine-mi și iar bag mâna să scot pupăza... pe ce-a fi...; dar ea, sărmana, se vede că se mistuise de frica mea prin cotloanele scorburii, undeva, căci n-am mai dat de dânsa nicăieri; parcă intrase în pământ. „Măi! anapodă lucru ș-aista!“ zic eu înciudat, scoțând căciula din cap și tuflind-o în gura scorburii. Apoi mă dau jos, caut o lespede potrivită, mă sui cu dânsa iar în tei, îmi iau căciula și în locul ei pun lespedea, cu gând c-a ieși ea pupăza de undeva până m-oi întoarce eu din țarină. După aceea mă dau iar jos și pornesc repede cu demâncarea la lingurari... Și oricât oi fi mers eu de tare, vreme trecuse la mijloc doar, cât am umblat horhăind cine știe pe unde și cât am bojbăit și mocoșit prin tei, să prind pupăza, și lingurarilor, nici mai rămâne cuvânt, li se lungise urechile de foame așteptând. Ș-apoi, vorba ceea: „Țiganului, când i-e foame, cântă; boierul se primblă cu mâinile dinapoi, iar țăranul nostru își arde luleaua și mocnește într-însul“. Așa și lingurarii noștri: cântau acum îndrăcit pe ogor, șezând în coada sapei, cu ochii păinjeniți de-atâta uitat, să vadă nu le vine mâncarea dincotrova? Când, pe la prânzul cel mare, numai iacată-mă-s și eu de după un dâmb, cu mâncarea sleită, veneam, nu veneam, auzindu-i lălăind așa de cu chef... Atunci au și tăbărât balaurii pe mine, și cât pe ce să mă înghită, de nu era o chirandă mai tânără între dânșii, să-mi ție de parte. - -— Hauileo, mo! ogoiți-vă! ce tolocăniți băiatul? Cu tatul său aveți ce-aveți, iar nu cu dânsul! - -Atunci lingurarii, nemaipunându-și mintea cu mine, s-au așternut pe mâncare, tăcând molcum. Și scăpând eu cu obraz curat, îmi iau traista cu blidele, pornesc spre sat, mă abat iar pe la tei, mă sui întrînsul, pun urechea la gura scorburii și aud ceva zbătându-se înăuntru. Atunci iau lespedea cu îngrijire, bag mâna și scot pupăza, vlăguită de atâta zbucium; iar ouăle, când am vrut să le iau, erau toate numai o chisăliță. După asta vin acasă, leg pupăza de picior c-o ață ș-o îndosesc de mama vro două zile în pod prin cele putini hârbuite; și una-două, la pupăză, de nu știau cei din casă ce tot caut prin pod așa des. Însă a doua zi după asta, iaca și mătușa Măriuca lui moș Andrei vine la noi, c-o falcă-n cer și cu una în pământ, și se ia la ciondănit cu mama din pricina mea: - -— Mai auzit-ai dumneata, cumnată, una ca asta, să fure Ion pupăza, care, zicea mătușa cu jale, ne trezește dis-dimineață la lucru de atâția ani? - -Grozav era de tulburată, și numai nu-i venea să lăcrimeze când spunea aceste. Și acum văd eu că avea mare dreptate mătușa, căci pupăza era ceasornicul satului. Însă mama, sărmana, nu știa de asta nici cu spatele. - -— Ce spui, cumnată?! Da' că l-aș ucide în bătaie, când aș afla că el a prins pupăza, s-o chinuiască. De-amu bine că mi-ai spus, las' pe mine, că ți-l iau eu la depănat! - -— Nici nu te mai îndoi despre asta, cumnată Smarandă, zise mătușa, căci de zbânțuitul ista al dumnitale nimica nu scapă! Ce mai atâta? Mi-au spus mie cine l-au văzut că Ion a luat-o; gâtul îmi pun la mijloc! - -Eu, fiind ascuns în cămară, cum aud unele ca aceste, iute mă sui în pod, umflu pupăza de unde era, sar cu dânsa pe sub streașina casei și mă duc de-a dreptul în târgul vitelor, s-o vând, căci era tocmai lunea, într-o zi de târg. Și cum ajung în iarmaroc, încep a mă purta țanțoș printre oameni, de colo până colo, cu pupăza-n mână, că doar și eu eram oleacă de fecior de negustor. Un moșneag nebun, c-o vițică de funie, n-are ce lucra? - -— De vânzare-ți e găinușa ceea... măi băiate? - -— De vânzare, moșule! - -— Și cât cei pe dânsa? - -— Cât crezi dumneata că face! - -— Ia ad-o-ncoace la moșul, s-o drămăluiască! - -Și cum i-o dau în mână, javra dracului se face a o căuta de ou și-i dezleagă atunci frumușel ața de la picior, apoi mi-o aruncă-n sus, zicând: „Iaca poznă, c-am scăpat-o!“ Pupăza, zbrr! pe-o dugheană și, după ce se mai odihnește puțin, își ia apoi drumul în zbor spre Humulești și mă lasă mare și devreme cu lacrimile pe obraz, uitându-mă după dânsa!... Eu atunci, haț! de sumanul moșneagului, să-mi plătească pasărea... - -— Ce gândești dumneata, moșule? Te joci cu marfa omului? Dacă nu ți-a fost de cumpărat, la ce i-ai dat drumul? Că nu scapi nici cu junca asta de mine! Înțeles-ai? Nu-ți pară lucru de șagă! - -Și mă băgam în ochii moșneagului, și făceam un tărăboi, de se strânsese lumea ca la comedie împrejurul nostru; dă, iarmaroc nu era?! - -— Dar știi că ești amarnic la viață, măi băiate?! zise moșneagul de la o vreme, râzând. În ce te bizui de te îndârjești așa, nepoate? Dec! nu cumva ai pofti să-mi iei vițica pentr-un cuc armenesc? Pesemne te mănâncă spinarea, cum văd eu, măi țică, și ia acuș te scarpin, dacă vrei, ba ș-un topor îți fac, dacă mă crezi, de-i zice „aman, puiule!“ când îi scăpa de mâna mea! - -— Dă pace băiatului, moșule, zise un humuleștean de-ai noștri, că-i feciorul lui Ștefan a Petrei, gospodar de la noi din sat, și ți-i găsi beleaua cu dânsul pentru asta. - -— He, he! să fie sănătos dumnealui, om bun; d-apoi chitești dumneata că nu ne cunoaștem noi cu Ștefan a Petrei? zise moșneagul; chiar mai dinioarea l-am văzut umblând prin târg, cu cotul subsuoară, după cumpărat sumani, cum îi e negustoria, și trebuie să fie pe-aici undeva, ori în vro dugheană, la băut adălmașul. Apoi bine că știu a cui ești, măi țică! ian stai oleacă, să te duc eu la tată-tău și să văd, el te-a trimis cu pupăzi de vânzare, să spurci iarmarocul? - -Toate ca toatele, dar când am auzit eu de tata, pe loc mi s-a muiat gura. Apoi încet-încet m-am furișat printre oameni, și unde-am croit-o la fugă spre Humulești, uitându-mă înapoi să văd, nu mă ajunge moșneagul? Căci îmi era acum a scăpare de dânsul, drept să vă spun. Vorba ceea: „Lasă-l, măi! L-aș lăsa eu, dar vezi că nu mă lasă el acum!“ Tocmai așa pățisem și eu; ba eram încă bucuros că am scăpat numai cu-atâta. Bine-ar fi s-o pot scoate la capăt, măcar așa, cu mama și cu mătușa Măriuca, gândeam eu, bătându-mi-se inima, ca-ntr-un iepure, de frică și de osteneală. - -Și când ajung acasă, aflu că tata și mama erau duși în târg; și frații îmi spun, cu spaimă, că-i poznă mare cu mătușa lui moș Andrei: a sculat mai tot satul în picioare din pricina pupezei din tei; zice că i-am fi luat-o noi, și pe mama a pus-o în mare supărare cu asta. Știi că și mătușa Măriuca e una din cele care scoate mahmurul din om; nu-i o femeie de înțeles, ca mătușa Anghilița lui moș Chiriac, s-a mântuit vorba. Și cum îmi spuneau ei îngrijiți, numai ce și auzim cântând în tei: - -— Pu-pu-pup! pu-pu-pup! pu-pu-pup! - -Soră-mea Catrina zise atunci cu mirare: - -— I-auzi, bădiță! Doamne, cum sunt unii de năpăstuiesc omul chiar pe sfânta dreptate! - -— Mai așa, surioară!... Dar în gândul meu: „Când ați ști voi câte a pătimit, sireaca, din pricina mea, și eu din pricina ei, i-ați plânge de milă!“ - -Zahei însă ne lăsase vorbind și se ca' mai dusese în târg, după mama, să-i spună bucurie despre pupăză... - -Și a doua zi, marți, taman în ziua de lăsatul secului de postul SânPetrului, făcând mama un cuptor zdravăn de alivenci și plăcinte cu poalele-n brâu, și pârpâlind niște pui tineri la frigare, și apoi tăvălindu-i prin unt, pe la prânzul cel mic, cheamă pe mătușa Măriuca lui moș Andrei la noi și-i zice cu dragă inimă: - -— Doamne, cumnățică-hăi, cum se pot învrăjbi oamenii din nimica toată, luându-se după gurile cele rele! Ia poftim, soro, mai bine să mâncăm ceva din ce-a da Dumnezeu, să cinstim câte-un pahar de vin în sănătatea gospodarilor noștri și: „Cele rele să se spele, cele bune să s-adune; vrajba dintre noi să piară, și neghina din ogoare!“ Căci, dac-ai sta să faci voie rea de toate, zău, ar trebui de la o vreme s-apuci câmpii! - -— Așa, cumnată dragă, zise mătușa Măriuca, strângând cu nedumerire din umere, când se punea la masă. Văzut-ai dumneata? Să mai pui altă dată temei pe vorbele oamenilor! - -Apoi începem cu toții a mânca. Și alții ca alții, dar eu știu că mi-am pus bine gura la cale, să-mi fie pe toată ziua. Și îndată ce m-am sculat de la masă, luându-mi rămas bun de la călcâie, fuga la scăldat; și când sar odată voinicește de pe-un mal nalt în ștoalnă, din greșeală, drept cu fața-n jos, numai scântei s-au făcut pe dinaintea ochilor de durere; și am crezut că mi-a plesnit pântecele, nu altăceva. Și după ce-am ieșit cu mare greu din apă și m-am pus pe mal, ținându-mă cu mâinile de inimă, băieții s-au strâns ciotcă împrejurul meu și m-au înmormântat cu nisip, și m-au prohodit cum știau ei, și de-abia mi-am venit în simțire peste vrun ceas; ș-apoi am început a mă scălda în tihnă, până pe la asfințitul soarelui, potrivind-o să vin acasă odată cu vacile și spunând mamei că, scăpându-le văcarul din ocol pe ale noastre la amiază, eu singur le-am dus la păscut, și de-aceea m-am întârziet până acum. Și mama, creștină bună, crezându-le toate lăptoase, după răbuș, cum i le spusesem eu cu măguleli, m-a lăudat de vrednicia ce făcusem și mi-a dat și demâncare. Iară eu, mâncând lupește, mă făceam smerit și numai râdeam în mine, mirându-mă tot atunci de ghibăcia minciunilor ce potrivisem, de-mi venea mai-mai să le cred și eu singur pe jumătate. - -Iaca, așa se poate înșela omul de multe ori, când nici n-a gândit, dacă nu știe a judeca bine. Însă iar mă întorc și zic: „Tot pățitu-i priceput!“ - -Într-o zi, pe-aproape de Sânt-Ilie, se îngrămădise, ca mai totdeauna, o mulțime de trebi pe capul mamei: niște sumani să-i scoată din stative; alții să-i nividească și să înceapă a-i țese din nou; un teanc de sumane croite, nalt până-n grindă, aștepta cusutul; pieptănușii în laiță n-avea cine-i ținea de coadă; roata ședea în mijlocul casei, și canură toarsă nu era pentru bătătură! Ș-apoi, vorba ceea: „Nu ședea, că-ți șede norocul“; țevi de făcut la sucală; copil de țâță în albie, pe lângă alții vro cinci-șase, care așteptau să le faci demâncare. Treabă era acolo, nu încurcală; și încă se cerea degrabă, căci venea cu fuga iarmarocul de Fălticeni, care acela este ce este. Și mă scoală mama atunci mai dimineață decât alte dăți și-mi zice cu toată inima: - -— Nică, dragul mamei! vezi că tată-tău e dus la coasă, căci se scutură ovăsul cela pe jos; și eu asemene nu-mi văd capul de trebi; tu mai lasă drumurile și stai lângă mămuca, de-i fă țevi și leagănă copilul; c-apoi și eu ți-oi lua de la Fălticeni o pălăriuță cu tăsma ș-o curălușă de cele cu chimeri, știi colè, ca pentru tine! - -— Bine, mamă! dar, în gândul meu, numai eu știam. - -Toate ca toatele, dar la cusut și sărăduit sumane și mai ales la roată, mă întreceam cu fetele cele mari din tors; și din astă pricină, răutăcioasa de Măriuca Săvucului, care, drept să vă spun, nu-mi era urâtă, făcea adeseori în ciuda mea și-mi bătea din pumni, poreclindu-mă „Ion Torcălău“, cum îi zicea unui țigan din Vânători. Însă pentru asta tot îmi era dragă, și torceam împreună cu dânsa, la umbra nucului lor, câte-o movilă de drugi de canură, de mă săruta mama, când i le arătam seara acasă. - -Așa ne duceam băieții și fetele unii la alții cu lucrul, ca să ne luăm de urât, ceea ce la țară se cheamă șezătoare și se face mai mult noaptea, lucrând fiecare al său; cum torceam eu, de-a mai mare dragul pe întrecute cu Măriuca, și cum sfârâia fusul roții, așa-mi sfârâia inima-n mine de dragostea Măriucăi! Martor îmi este Dumnezeu! Și-mi aduc aminte că odată, noaptea, la o clacă de dezghiocat păpușoi, i-am scos Măriucăi un șoarec din sân, care era s-o bage în boale pe biata copilă, de n-aș fi fost eu acolo. - -D-apoi vara, în zilele de sărbătoare, cu fetele pe câmpie, pe colnice și mai ales prin luncile și dumbrăvile cele pline de mândrețe, după cules răchițică de făcut gălbenele, sovârv de umplut flori, dumbravnic și sulcină de pus printre straie, cine umbla? Povestea cântecului: - -Fă-mă, Doamne, val de tei - -Și m-aruncă-ntre femei! - - - -Și, scurtă vorbă, unde erau trei, eu eram al patrulea. - -Dar când auzeam de legănat copilul, nu știu cum îmi venea; căci tocmai pe mine căzuse păcatul să fiu mai mare între frați. Însă ce era să faci când te roagă mama? Dar în ziua aceea, în care mă rugase ea, era un senin pe cer și așa de frumos și de cald afară, că-ți venea să te scalzi pe uscat, ca găinile. Văzând eu o vreme ca asta, am șparlit-o la baltă, cu gând rău asupra mamei, cât îmi era de mamă și de necăjită. Adevăr spun, căci Dumnezeu e deasupra! De la o vreme, mama, crezând că-s prin livadă undeva, iese afară și începe a striga, de da duhul dintr-însa: „Ioane! Ioane! Ioane! Ioane!“ și Ion, pace! Văzând ea că nu dau răspuns de nicăieri, lasă toate în pământ și se ia după mine la baltă, unde știa că mă duc; și, când colo, mă vede tologit, cu pielea goală pe nisip, cât mi ți-i gliganul; apoi, în picioare, țiind la urechi câte-o lespejoară fierbinte de la soare, cu argint printr-însele, și aci săream într-un picior, aci în celălalt, aci plecam capul în dreapta și în stânga, spunând cuvintele: - -Auraș, păcuraș, - -Scoate apa din urechi, - -Că ți-oi da parale vechi; - -Și ți-oi spăla cofele - -Și ți-o bate dobele! - - - -După aceea zvârleam pietrele, pe rând, în știoalna unde mă scăldam: una pentru Dumnezeu și una pentru dracul, făcând parte dreaptă la amândoi; apoi mai zvârleam câteva, de încuiam pe dracul în fundul știoalnei, cu bulbuci la gură; ș-apoi, huștiuliuc! și eu în știoalnă, de-a cufundul, să prind pe dracul de un picior, căci așa ne era obiceiul să facem la scăldat, de pe când Adam-Babadam. După asta, mă mai cufundam de trei ori în rând, pentru Tatăl, pentru Fiul și Duhul Sfânt, și înc-o dată pentru Amin. Apoi mă trăgeam încetișor pe-o coastă, la marginea bălții, cât mi ți-i moronul, și mă uitam pe furiș cum se joacă apa cu piciorușele cele mândre ale unor fete ce ghileau pânza din susul meu. Mai frumos lucru nici că se mai poate, cred! - -Toate acestea le privea biata mamă, uitată cu mâinile subsuoară, cum e omul necăjit, de după un dâmb din prund, aproape de mine. Dar eu n-o vedeam pe dânsa, căci eram în treabă. În totului tot, a fi trecut la mijloc vro jumătate de ceas, cât a zăbovit mama acolo, mai vro trei-patru de când fugisem de-acasă, ș-ar fi trebuit să înceapă a mi se pune soarele drept inimă, după cum se zice, căci era trecut de amiază. Însă eu, în starea în care mă aflam, fiind cuprins de fericire, uitasem că mai trăiesc pe lume! În sfârșit, mama, cât era ea de tare de cap, de la o vreme pierde răbdarea și vine tiptil, în vârful degetelor, pe la spatele mele, când mă uitam la fete, cum vă spun, îmi ia toate hainele frumușel de pe mal și mă lasă cu pielea goală în baltă, zicându-mi cu năduh: - -— Îi veni tu acasă, coropcarule, dacă te-a răzbi foamea, ș-apoi atunci vom avea altă vorbă! - -Și se tot duce.Ei, ei! ce-i de făcut, Ioane? Fetele de la ghilit, care văzură asta, numa-și dau ghiont una alteia și chicoteau pe socoteala mea, de răsuna prundul. Iară eu intram în pământ de rușine, și cât pe ce să mă înec, de ciudă ce-mi era. Și din dragostea cea mare de mai dinioarea, îmi venea acum să le strâng de gât, nu altăceva. Dar vorba ceea: „Poți opri vântul, apa și gurile oamenilor?“ De-aceea le-am lăsat și eu pe fete să râdă, până li s-a duce gura la ureche, și pândind vreme pe când șed ele plecate și dau pânza în apă la ghilit, fac țuști! din baltă ș-o iau la sănătoasa; și așa fugeam de tare pe prund, de săreau pietrele, pe care le stârneam cu picioarele, cât mine de sus. Și fuga, și fuga, fără să mă uit în urmă, până ce dau între hudiți, pe drumul care ducea la noi acasă. Dar nu merg pe drum, de rușine să nu întâlnesc vrun om, ci sar în grădina lui Costache și merg tupiluș prin păpușoi; apoi într-o hudiță, din hudiță în grădină la Trăsnea, și iar prin păpușoi; și când aproape să ies din grădină, mă simțesc câinii lui Trăsnea, și la mine, să mă rupă! Ce-i de făcut? Auzisem eu din oameni că, dacă vrei să nu te muște câinii și să te lase în pace, cum îi vezi că sar la tine, să te tupilezi jos la pământ și să-i lași să te latre cât le place, fără să te urnești din loc; căci ei bat cât bat și, de la o vreme, te părăsesc și se duc. Și adevărat este, căci așa am scăpat și eu de câinii lui Trăsnea, atunci când am dat peste păcat cu ei și ei cu mine. Noroc din cer până-n pământ că nu m-a prins melianul și haramninul de Trăsnea, care avea mare ciudă pe mine, de cănd mă zăpsise în grădina lui la furat mere domnești și pere sântiliești, căci m-ar fi snopit în bătaie. Ș-apoi numai asta mi-ar mai fi trebuit acum, cât eram de pricopsit! - -În sfârșit, după ce m-au lăsat câinii lui Trăsnea în pace, cum v-am spus, am sărit în răspintenele unui drum; de acolo, în grădină la noi, și atunci mi s-a părut că mă aflu în sânul lui Dumnezeu. Și merg eu acum fără păsare prin păpușoi, până în dreptul ogrăzii, și mă uit printre gard și văd pe mama cum se da în vânt după trebi, când în casă, când afară; și-mi era mai mare mila de dânsa, dar și de pântecele meu cel stocit de apă încă îmi era milă. Vorba ceea: „Milă mi-e de tine, dar de mine mi se rupe inima de milă ce-mi este“. Și nemaiputând suferi foamea, încep a mărnăi ugilit printre gard: „Mămucăi, iacată-mă-s!“ Ș-odată și sar în ogradă, mă înfățișez dinaintea mamei, așa chipos cum eram, îi apuc mâna cu sila, o sărut și zic, scâncind: „Mamă, bate-mă, ucide-mă, spânzură-mă, fă ce știi cu mine; numai dă-mi ceva de mâncare, că mor de foame!“ Vorba ceea: „Golătatea înconjură, iară foamea dă de-a dreptul“. Ea, atunci, cum e mama cu bunătate, se uită galeș la mine și zice oftând: - -— Bine-ți șede, coșcogeme coblizan, să umbli lela pe drumuri în halul acesta și să mă lași tocmai la vremea asta fără leac de ajutor! Hai de mănâncă, dar să știi că mi te-ai lehămetit de la inimă; doar să te porți de-acum tare bine, să mai fiu ceea ce-am fost pentru tine; dar nu știu, zău! - -Și, scurtă vorbă, văzând că m-am pus rău cu mama, îi juruiesc eu că ce-am făcut n-oi mai face. Apoi umblu tot cu binișorul pe lângă dânsa și nu ies din cuvântul ei afară nici cu fapta, nici cu vorba, căci: „Vorba dulce mult aduce“; la trebi-s hărnicuț cât se poate: derdicam și măturam prin casă ca o fată mare, de n-avea mama grijă când se ducea undeva. Și-ntr-o zi o văz că mă sărută și-mi zice cu blândețe: - -— Dumnezeu să te înzilească, Ionică, dragul mamei, și să-ți dea de toate darurile sale cele bogate dacă te-i purta cum văd că te porți de-o bucată de vreme încoace! - -Atunci eu, pe loc am început a plânge, și bucuria mea n-a fost proastă. Și mai multă mustrare am simțit în cugetul meu decât oricând. Și de m-ar fi bătut mama cu toate gardurile și de m-ar fi izgonit de la casă ca pe un străin, tot n-aș fi rămas așa de umilit în fața ei, ca atunci când m-a luat cu binișorul! Și să nu credeți că nu mi-am ținut cuvântul de joi până mai de-apoi, pentru că așa am fost eu, răbdător și statornic la vorbă în felul meu. Și nu că mă laud, căci lauda-i față: prin somn nu ceream demâncare, dacă mă sculam, nu mai așteptam să-mi dea alții; și când era de făcut ceva treabă, o cam răream de pe-acasă. Ș-apoi mai aveam și alte bunuri: când mă lua cineva cu răul, puțină treabă făcea cu mine; când mă lua cu binișorul, nici atâta; iar când mă lăsa din capul meu, făceam câte-o drăguță de trebușoară ca aceea, de nici sfânta Nastasia, izbăvitoarea de otravă, nu era în stare a o desface cu tot meșteșugul ei. Povestea ceea: „Un nebun arunc-o piatră în baltă, și zece cuminți n-o pot scoate“. - -În sfârșit, ce mai atâta vorbă pentru nimica toată? Ia, am fost și eu, în lumea asta, un boț cu ochi, o bucată de humă însuflețită din Humulești, care nici frumos până la douăzeci de ani, nici cu minte până la treizeci și nici bogat până la patruzeci nu m-am făcut. Dar și sărac așa ca în anul acesta, ca în anul trecut și ca de când sunt, niciodată n-am fost! - -București, 1881, aprilie - - - - - -III - - -— Nu mi-ar fi ciudă, încaltea, când ai fi și tu ceva și de te miri unde, îmi zice cugetul meu, dar așa, un boț cu ochi ce te găsești, o bucată de humă însuflețită în sat de la noi, și nu te lasă inima să taci; asurzești lumea cu țărăniile tale! - -— Nu mă lasă, vezi bine, cugete, căci și eu sunt om din doi oameni; și satul Humulești, în care m-am trezit, nu-i un sat lăturalnic, mocnit și lipsit de priveliștea lumii, ca alte sate; și locurile care înconjură satul nostru încă-s vrednice de amintire. Din sus de Humulești vin Vânătorii Neamțului, cu sămânță de oameni de aceia care s-au hărțuit odinioară cu Sobietski, craiul polonilor. Și mai în sus, mănăstirile Secul și Neamțul, altădată fala bisericii române și a doua vistierie a Moldovei. Din jos vin satele Boiștea și Ghindăoanii, care înjugă numai boi ungurești la carele lor, unde plugurile rămân singurele pe brazdă în țarină, cu săptămânile, prisăcile fără prisăcar, holdele fără jitar, și nime nu se atinge de ele; iar oamenii din aceste sate nu știu ce-i judecata. Aproape de Boiște vine satul Blebea, care mai mult de jumătate, după ce-și scapă căciula pe baltă, zice: „Să fie de sufletul tatei!“ - -Înspre apus miază-zi vin mănăstirile: Agapia, cea tăinuită de lume; Văraticul, unde și-a petrecut viața Brâncoveanca cea bogată și milostivă, și satele Filioara, hățașul căprioarelor cu sprâncene scăpate din mănăstire; Bălțăteștii, cei plini de salamură, și Ceahlăieștii, Topolița și Ocea, care alungă cioara cu perja-n gură tocmai dincolo, peste hotar; iar spre crivăț, peste Ozana, vine Târgul-Neamțului, cu mahalalele Pometea de sub dealul Cociorva, unde la toată casa este livadă mare; Țuțuienii, veniți din Ardeal, care mănâncă slănină râncedă, se țin de coada oilor, lucrează lâna și sunt vestiți pentru teascurile de făcut oloi; și Condrenii, cu morile de pe Nemțișor și piuăle de făcut sumani. Iar deasupra Condrenilor, pe vârful unui deal nalt și plin de tihărăi, se află vestita Cetatea Neamțului, îngrădită cu pustiu, acoperită cu fulger, locuită vara de vitele fugărite de strechie și străjuită de ceucele și vindereii care au găsit-o bună de făcut cuiburi într-însa. - -Dar asta nu mă privește pe mine, băiat din Humulești. Eu am altă treabă de făcut; vreau să-mi dau seamă despre satul nostru, despre copilăria petrecută în el, și atâta-i tot. - -Câți domnitori și mitropoliți s-au rânduit la scaunul Moldovei, de când e țara asta, au trebuit să treacă măcar o dată prin Humulești spre mănăstiri. Apoi, unde pui cealaltă lume care s-a purtat prin satul nostru, și tot lume mai mult bogată și aleasă. Mă rog, la Mănăstirea Neamțului: icoană făcătoare de minuni, casă de nebuni, hram de Ispas și iarmaroc în târg, tot atunci; apoi, tot pe aici, treacăt spre iarmaroace: la Piatra de Duminica Mare, și la Folticeni de Sânt-Ilie; la Secu, hram de Tăierea capului sf. Ioan Botezătorul; la Agapia-n deal, hram de Schimbarea la față; la Agapia-n vale, hram de Sf. Voievozi; și la Văratic, hram de Sânta Maria mare; lume și iar lume! - -Și câte târnosiri și sfințiri de biserici din nou, și câte soboare și revizii de fețe bisericești și politicești, și câți străini din toată lumea, și câte inimi purtate de dor, și câte suflete zdrobite și rătăcite n-au trecut prin satul nostru spre mănăstiri! Lume, lume și iar lume! - -Și câte oștiri străine și o droaie de cătane călări, tot nemți de cei mari, îmbrăcați numai în fir, au trecut în vremea copilăriei mele, cu săbiile scoase, prin Humulești, spre mănăstirile de maice, după Nătălița cea frumoasă! Și au făcut nemții mare tărăboi prin mănăstiri, și au răscolit de-a fir-a-păr toate chiliile maicelor, dar n-au găsit-o, căci și beciul privighetorului Parvu din Târgul-Neamțului putea să tăinuiască la nevoie o domniță. Și noroc de vărăticence, care au știut a-i domoli luându-i cu binișorul, și a-i face să-și bage săbiile în teacă, spunându-le că cei ce scot sabia de sabie vor pieri! - -Dar ce-mi bat eu capul cu craii și cu împărații, și nu-mi caut de copilăria petrecută în Humulești și de nevoile mele? Așa era cu cale să fac de la început, dar am ținut să arăt că humuleștenii nu-s trăiți ca în bârlogul ursului, ci au fericirea de a vedea lume de toată mâna. - -La 1852, în ziua când s-a sfințit paraclisul spitalului din Târgul-Neamțului și s-a deschis școala domnească de acolo, eu, împreună cu alți băieți, isonari ai bisericii, stam aproape de Ghica-vodă, care era față la acea serbare, înconjurat de o mulțime de lume, și nu ne mai săturam privindu-l. Și el, frumos la chip și blând cum era, văzându-ne pe mai toți de-a rândul, îmbrăcați cu cămeșuice cusute cu bibiluri și albe cum e helgea, cu bondițe mândre, cu ițari de țigaie și încălțați cu opincuțe, spălați curat și pieptănați, cu rușinea zugrăvită pe față și cu frica lui Dumnezeu în inimă, aruncă o privire părintească spre noi și zise: - -— Iată, copii, școala și sfânta biserică, izvoarele mângâierii și ale fericirii sufletești; folosiți-vă de ele și vă luminați, și pe Domnul lăudați! - -Aceste vorbe, rostite de gură domnească, au brăzdat adânc inima norodului adunat acolo, și fără întârziere școala s-a umplut de băieți doriți de învățătură, între care eram și eu, cel mai bun de hârjoană și slăvit de leneș; leneș fără pereche mă făcusem, căci mama, după câtă minte avea, nu se îndura să mă mai trimită acum nici la o cofă de apă, numai să învăț carte și să mă fac popă, ca părintele Isaia Duhu, profesorul nostru. - -Bun mai era și părintele Duhu, când se afla în toane bune, Dumnezeu să-l ierte! Pus-a el băieții în rânduială cum nu mai văzusem până atunci; cumpăra-ne el vara, din banii săi, cofe de zmeură și fel de fel de puricale de ne da să mâncăm, și mai în toată sâmbăta ne încărca în o droagă de-a Mănăstirii Neamțului și ne ducea la stăreție, să dăm examen dinaintea starețului Nionil, un bătrân olog, care ne sfătuia cu duhul blândeții să ne ținem de ceaslov și psaltire; căci toate celelalte învățături, zicea el, sunt numai niște ereticii, care mai mult amărăsc inima și tulbură sufletul omului. Dar fost-a scris părintelui Duhu să nu asculte în totul sfaturile cuviosului stareț, ci să ne învețe și câte oleacă de aritmetică, de gramatică, de geografie și din toate câte ceva, după priceperea noastră. - -Odată, venind părintele Duhu supărat foc de la mănăstire, ne dete la regula de trei tema următoare: - -— Dacă o para luată pe nedreptul îți mănâncă o sută drepte, apoi șase mii de lei (leafa mea pe un an), care mi-a oprit-o starețul Nionil, pe nedreptul, câte parale drepte vor mânca de la Mănăstirea Neamțului? - -— Douăzeci și patru de milioane de parale, cinstite părinte, sau șase sute de mii de lei, răspunse unul din noi, cu crida la tabelă. - -— Ia să-mi facă Nică Oșlobanu încredințarea, zise părintele Duhu. - -Nică Oșlobanu, ca de obicei, se scoală în picioare, cât mi ți-i melianul, și se roagă de iertare, spunând că-l doare capul. Și atunci, nu știu cum îi cade un urs mare din sân și... de-a dura prin clasă; nu din cei pe care-i joacă ursarii, ci de mămăligă, umplut cu brânză, rotund, prăjit pe jăratic și de pus drept inimă, când ți-e foame. Băieții dau săl prindă, Oșlobanu se aruncă în mijlocul lor să și-l ia, și se face o chirfosală ș-un râs în școală din pricina ursului celuia, de-i poznă! Atunci, parcă-l văd cum s-a plesnit părintele Duhu cu palma peste frunte, zicând c-un oftat adânc: - -— Pesemne păcatele mele cele mari și grele m-au aruncat și aici, să învăț niște țopârlani sălbatici! Mai fericit erai de-o mie de ori să paști porcii la Cogeasca-Veche, Isaie, decât să mai fi ajuns și zilele aceste! Iar tu, moglanule de Oșlobene, care te robești pântecelui și nu-ți dai câtuși de puțină osteneală minții, te-i face popă ca tată-tău când s-or pusnici toți bivolii din Mănăstirea Neamțului! - -Oșlobanu, prost-prost, dar să nu-l atingă cineva cu cât e negru sub unghie, că-și azvârle țărnă după cap, ca buhaiul. Cum se duce seara acasă, și spune tătâne-său ce a zis părintele Isaia. Ș-apoi, las' pe popa Niculai Oșlobanu, căci el nu prea știe multe; slujește câte trei liturghii pe zi și pomenește la hurtă: pe monahi și ieromonahi, pe stareți, pe mitropoliți și pe soțiile și copiii lor, de le merge colbul! - -Într-o dimineață, n-are ce lucra părintele Duhu?! Ia pe Teofan, alt călugăr de la spital, și se duc împreună la biserica Sfântului Lazăr de sub dealul Cetății. Și cum intră în biserică, încep a căuta pricină părintelui Oșlobanu, care slujea, că nu se ține de tipic. - -— Tipic, boaite fățarnice? Ia să vă dau eu tipic! zise părintele Oșlobanu, lăsând sfintele încolo. Ne-ați luat cu șmecherie pe marele mucenic Dimitrie, izvorâtorul de mir, și ne-ați dat, în locul acestui sfânt vestit, pe Lazăr, un jidan tremțuros, care tot moare și iar învie, și învie și iar moare, de nu mai știe nime de numele lui. Acesta-i hram? Și după ce ne-ați calicit, luându-ne moșia și închizându-ne biserica cu zid, închideți acum în ciudă și poarta spitalului; ba până și clopotele ni le-au oprit de tras câinerii de doftori, tot din pricina voastră, de ni s-au împrăștiat poporenii; nici chioară de babă nu mai dă pe la biserică! Și încă una: de șaizeci și mai bine de ani, de când slujesc preoția, voi aveți să mă învățați tipicul, pui de năpârcă ce sunteți! Ia stați oleacă să vă scot eu gărgăunii din cap!... - -Și zvârr! cu pravila cea mare după călugări. Apoi, umflând un sfeșnic zdravăn de alamă, după dânșii, să-i afurisească!... Și, na! părintele Duhu și Teofan și-au prăpădit papucii, fugind mai mult pe brânci decât în picioare; chiar după tipic! - -A doua zi, Nică Oșlobanu ca mai ba să dea pe la școală; dar nici părintele Duhu pe la biserica Sfântului Lazăr, că l-ar fi pironit părintele Oșlobanu pe cruce și l-ar fi pus în podul bisericii, spre păstrare, cu parte din icoanele rămase aici de la Cetatea Neamțului. - -Și mi se pare că avea mare dreptate bietul bătrân, căci în locul bisericii Sfântului Lazăr fusese altă biserică, de lemn, al cărei hram era Sfântul Dimitrie, făcută și înzestrată cu moșie de Vasile Lupu-voievod, ca și cea de la noi din Humulești. Însă Mănăstirea Neamțului, bună mehenghe, când a făcut spitalul din Târgul-Neamțului, face și biserica Sfântului Dumitru de piatră, îi schimbă hramul, numind-o Sfântul Lazăr, o închide cu zid în cuprinsul spitalului, și hramul Sfântului Dumitru l-a pus la paraclisul de la spital, iar moșia preoților a păpat-o, ca și pe moșia Humuleștii. Și de aici supărarea părintelui Oșlobanu ajunsese la culme; să nu vadă sămânță de călugăr pe la biserica lui, că-i potopește! Ca prin urechile acului de n-a făcut mucenic pe părintele Duhu, în locul sfântului Dumitru, izvorâtorul de mir. - -Peste câteva zile după asta, auzim că Nică Oșlobanu s-a dus să învețe la școala catihetică din Folticeni, vorbă să fie! Văru-meu Ion Mogorogea, Gâtlan, Trăsnea și alți cunoscuți ai mei se duseseră tot acolo, mai de demult; bineînțeles, pe socoteala pungii părinților lor. Și eu, rămânând fără tovarăși de ispravă, și mai dându-mi și părintele Isaia un pui de bătaie, așa din senin, cihăiam pe mama să se pună pe lângă tata, ca doar m-a da și pe mine la catihet, măcar că eram un ghibirdic și jumătate. - -Galbeni, stupi, oi, cai, boi și alte bagateluri de alde aceste, prefăcute în parale, trebuia să ducă dascălii poclon catihetului de la fabrica de popi din Folticeni; ș-apoi lasă-te în conta sfinției-sale, că te scoate poponeț, ca din cutie... Pentru mine însă numai două mierțe de orz și două de ovăs a dat tata cui se cuvine, de am fost primit în Folticeni, căci școala era numai de mântuială; boii să iasă! - -Ajungând acolo toamna târziu, m-am așezat în gazdă la Pavel ciubotarul din ulița Rădășenii, unde erau și ceilalți tovarăși ai mei. Catihetul, care făcea ziua noapte și noaptea zi, jucând stos, rar venea pe la școală. Noi, dacă vedeam așa, ne duceam și mai rar; dar nebunii știu că făceam de-ajuns! - -Pavel era holtei, și casa lui destul de încăpătoare: laițe și paturi de jur împrejur; lângă sobă, altul, și toate erau prinse. Iară gazda, robotind zi și noapte, se proslăvea pe cuptor, între șanuri, calupuri, astrăgaciu, bedreag, dichiciu și alte custuri tăioase, mușcheŕ, piedecă, hască și clin, ace, sule, clește, pilă, ciocan, ghinț, piele, ață, hârbul cucălacan, clei și tot ce trebuie unui ciubotar. - -Cu noi ședea și Bodrângă, un moșneag fără căpătăi, însă de tot hazul. Pentru puțină mâncare și câte-oleacă de pașcă de cea de trei ocă la para, slujea toată casa: tăia lemne, ațâța focul, aducea apă, mătura, ne spunea la povești nopți întregi, șezând cu nasul în tăciuni, și ne cânta din fluier: Doina, care te umple de fiori, Corăbiasca, Măriuța, Horodinca, Alivencile, Țiitura, Ca la ușa cortului, hore și alte cântece sculățele ca aceste, de jucam până ce asudau podelele și ne săreau talpele de la ciubote cu călcâie cu tot, că doar acum o dădusem și eu pe ciubote. Și din pricina lui Pepelea de moș Bodrângă, Pavel mai nu le putea dovedi din cârpit; ba și el, uneori, sărindu-și din minți, își rupea ciubotele ferfeniță, jucând împreună cu noi. - -Odată venise lui Oșlobanu rândul să cumpere lemne, și așa, cu toată cărpănoșia lui, iese câine-câinește în medean, aproape de gazda noastră, și găsește un țăran de la Sasca, pare-mi-se, ori de la Baia, cu un car încărcat cu lodbe de fag. - -— Cât ceri pe car, bade? zise Oșlobanu, căruia nu-i era a cumpăra lemne cum nu mi-e mie acum a mă face popă. - -— Trei husăși, dascăle. - -— Ce spui, bădișorule, pentru un braț de lemne? Da' că le duc în spate pe toate odată pân-acasă. - -— Dacă le-i duce, dascăle, ți le dau degeaba. - -— Zău, nu șuguiești, bade? - -— Nici o șagă, dascăle; să vedem cum le-i duce, și halal să-ți fie! - -Oșlobanu ia atunci lemnele din carul omului câte unul-unul și le reazemă în picioare lângă brațu-i, după aceea descinge brâul de pe lângă sine și le împrejură, legându-le frumușel, să nu se hrentuiască; apoi, săltându-le și aburcându-le cam anevoie, le umflă-n spate și la gazdă cu dânsele. Un băietan nebunatic de-alăturea, văzând asta, zise cu glas mare: - -— Dascăle-Trascăle, be-he-he; dracul să te iè! - -Iar țăranul, făcându-și cruce, a rămas cu gura căscată, fără să bleștească un cuvânt. - -Acum nu vă mai spun cât era de încărcat carul cu lemne, care, la așa loc, ținea pe vremea aceea șapte lei și jumătate, și cât era de mare și de tare Nică Oșlobanu, și alți vro șaizeci ca dânsul, între care mulți, lăsându-și nevestele câte cu doi-trei copii acasă, în creierii munților, venise la Folticeni să se pricopsească de învățătură... - -Ș-apoi carte se învăța acolo, nu glumă! Unii cântau la psaltichie, colea, cu ifos: - -Ison, oligon, petasti, - -Două chendime, homili, - - - -până ce răgușau ca măgarii; alții, dintr-o răsuflare, spuneau cu ochii închiși cele șapte taine din catihisul cel mare. Gâtlan se certa și prin somn cu uriașul Goliat. Musteciosul Davidică de la Fărcașa, până tipărea o mămăligă, mântuia de spus pe de rost, repede și fără greș, toată istoria Vechiului Testament de Filaret Scriban, împărțită în perioade, și pronumele conjunctive de dativ și acuzativ din gramatica lui Măcărescu: - -— Mi-ți-i, ni-vi-li, me-te-îl-o, ne-ve-i-le; me-te-îl-o, ne-ve-i-le, miți-i, ni-vi-li. - -Ce-a fi aceea, ducă-se pe pustiu! Unii dondăneau ca nebunii, până-i apuca amețeală; alții o duceau numai într-un muget, citind până le pierea vederea; la unii le umblau buzele parcă erau cuprinși de pedepsie; cei mai mulți umblau bezmetici și stăteau pe gânduri, văzând cum își pierd vremea, și numai oftau din greu, știind câte nevoi îi așteaptă acasă. Și turbare de cap și frântură de limbă ca la acești nefericiți dascăli nu mi s-a mai dat a vedea; cumplit meșteșug de tâmpenie, Doamne ferește! - -De-a mai mare dragul să fi privit pe Davidică, flăcău de munte, cu barba în furculiță și favorite frumoase, cu pletele crețe și negre ca pana corbului, cu fruntea lată și senină, cu sprâncenele tufoase, cu ochii mari, negri ca murele și scânteietori ca fulgerul, cu obrajii rumeni ca doi bujori, nalt la stat, lat în spete, subțire la mijloc, mlădios ca un mesteacăn, ușor ca o căprioară și rușinos ca o fată mare, Dumnezeu să-l ierte! că n-avu parte să se preoțească. A murit, sărmanul, înainte de vreme, înecat cu pronumele conjunctive, pieritu-le-ar fi numele să le piară, că au mâncat juvaier de flăcău! - -Mai bună minte avea Mirăuță din Grumăzești, care umbla trelalela, în puterea iernii, pe la tărăbile jidovești, întrebând ba teacă de cosor, ba căpestre de purici, ba cuie de la corabia lui Noe, ba fragi și căpșune pentru cineva care pornise într-adaos, ba cânta în pilda jidovilor: - -Nu-mi e ciudă de gândac, - -C-a mâncat frunza de fag; - -Dar mi-e ciudă pe omidă, - -C-a mâncat frunza de crudă: - -N-a lăsat să odrăslească, - -Voinicii să se umbrească. - - - -Și alte drăcării ce-i trăsneau în cap. Nebun era el să-și piardă viața din pricina lui mi-ți-i, ni-vi-li, me-te-îl-o, ne-ve-i-le, ca Davidică? - -Eu, ca și Mirăuță, nu mă prea osteneam până-ntr-atâta, să mor învățând; că doar nu-mi plângeau copiii acasă, nici dădusem catihetului cel poclon mare până pe-acolo. Pentru două mierțe de orz și două de ovăs, nu era să las copila popii de la Folticenii-Vechi nemângăiată. Afară de aceasta, când mă uitam în oglindă, barbă și mustăți ca în palmă; și doar le și pârleam eu într-o privire și le ungeam în toată seara cu seu amestecat cu muc de lumânare și alună arsă, dar degeaba muncă! Ș-apoi, intrat în asemenea școală, mai numai barba și punga, bat-o pustia, te făcea să calci a popă! - -D-apoi lui Trăsnea, săracul, ce-i pățea sufletul cu gramatica! Odată îmi zise el, plin de mâhnire: - -— Ștefănescule (căci așa mă numeam la Folticeni), astăzi nu mai mergem la școală, că nu știu tabla și vreau să învăț pe mâine la gramatică. Mă rog ție, hai cu mine la câmp spre Folticenii-Vechi; vom învăța împreună, sau câte unul, eu la gramatică și tu la ce-i vrea; apoi mi-i asculta, să vedem, nu s-a prinde și de capul meu ceva? Las'că nici la celelalte nu prea pot învăța cu slova asta nouă, care-a ieșit, însă afurisita de gramatică îmi scoate peri albi, trăsni-o-ar fi s-o trăsnească! Parcă ai ce face cu dânsa la biserică? Dar dacă se cere!... Am s-o iau și eu din capăt, și, poate, cu tine, care ai trecut pe la părintele Duhu, să mă pot desluși... - -Fiindcă la Folticenii-Vechi era ceva mângâiere pentru mine, mă potrivesc lui Trăsnea, și ne ducem împreună. Și era un ger uscat prin luna lui noiembrie, și bătea un vântișor subțire în ziua aceea, de-ți frigea obrazul! Cum ajungem la câmp, Trăsnea se tologește pe-un hat și începe la gramatică, din capăt, întrebarea și răspunsul întâi: - -Întrebare: Ce este gramatica română? - -Răspuns: Gramatica română este cartea ce ne învață a vorbi și a scrie o limbă corect. - -Iar în altă ediție: Gramatica este o învățătură ce ne arată modul de a vorbi și de a scrie bine într-o limbă. - -Asta-i asta! Din ceaslov și psaltire, și acele bălmăjite rău, ca vai de ele, să treci la gramatică, și încă ce gramatică! Nu ca aceste de acum, puzderie de gramatici; unele „raționate“, altele „dezvoltate“ și ticsite de „complimente“, care, trebuie spus fără compliment, îți explică... până ce nu se mai înțelege nimica; adică făcute anume pentru copii, de se joacă cu dânsele, de ușoare ce sunt!... - -Însă ce folos? Peste Trăsnea n-a dat asemene noroc... să umble într-ales... El, păcătosul, uitați-vă ce fel de gramatică trebuia să învețe: „artea, corect, într-o limbă; silabă numim un sunet deplin, simplu sau compus cu una din consune, sau și cu mai multe consune, care însă să se pronunțe cu o scoatere de voace“. Iar în altă ediție: „Prin silabă înțelegem rostitura unei părți de cuvânt ș.c.l.“ - -Ei, ei! de-acum drege-ți „voacea“ și descurcă-te, măi Trăsne, dacă poți! - -Iar, la a treia pagină, îndată altă năzbâtie: - -Întrebare: Câte părți are gramatica română? - -Răspuns: Gramatica română are patru părți, care sunt: - -1. Etimologia; 2. Sintaxa; 3. Ortografia și 4. Prosodia. - -Întrebare: Ce ne învață fiecare din părțile aceste? - -Răspuns: 1. Etimologia ne învață a cunoaște părțile vorbei, adică analisul gramatical. - -2. Sintaxa ne învață a lega părțile vorbei după firea limbii noastre, adică sintesul gramatical. - -3. Ortografia ne învață a scrie bine, adică după regulile gramaticei. - -4. Prosodia ne învață a accentua silabele și a le rosti după firea cuvintelor și scopul ce-l avem în vorbire. - -Apoi: mi-ți-i, ni-vi-li, me-te-îl-o, ne-ve-i-le. Și alte iznoave hăzoase ca aceste! - -Mai pune la socoteală că și Trăsnea era înaintat în vârstă, bucher de frunte și tâmp în felul său; că profesorul, care și el se mira cum a ajuns profesor, zicea: „Luați de ici până ici“, cum mi se pare că se mai face pe une locuri și astăzi, și poate că nu veți aduce bănat nici gramaticului, nici profesorului, nici lui Trăsnea, ci întâmplării, care a făcut pe oameni așa cum sunt: ori cuțite de oțel, ori de tinichea... - -Ș-apoi gândiți că Trăsnea citea întrebarea și răspunsul, fiecare pe rând, rar și lămurit, ca să se poată înțelege ceva? Nu așa, necredincioșilor, ci iată cum: „Ce este gramatica română, este... ce este, este... este arata... nu arata, artea... artea... ce... ce... ce ne învață, învață... învață... ce ne învață; a vorbi... bi... bi... ce ne învață... ce este, este... este arata, uite dracu! nu arata, artea ce ne învață... ce este, este....“ Și tot așa dondănind foarte repede, bâlbâit și fără pic de cugetare, până la „a scrie într-o limbă corect“ rar ajungea, sărmanul! Și după ce turba de cap hăt bine, mă striga să-l ascult, că știe. Luam eu cartea din mâna lui și-l întrebam: „Ce este gramatica, măi Trăsne?“ Iar el, închizând ochii, răspundea iute, iute și mornăit, cum cer calicii la pod: - -— Ce este gramatica română, este... ce este, este... și celelalte, după obicei, schimonosind cuvintele și îndrugându-le fără nici o noimă, de-ți venea să-i plângi de milă! - -— Nu așa, măi Trăsne! Dar cum? - -— Nu mai zice română, și spune numai răspunsul; ce ai cu întrebarea? - -Și se și opintea el, într-o privire, să răspundă bine, dar degeaba; se încurca și mai rău, începea a ofta și-i venea să-și spargă capul. - -— Mai lasă-mă oleacă, zicea el necăjit și, când te-oi striga, să vii iar să mă asculți; și de n-oi ști nici atunci, apoi dracul să mă ia! Dă, gramatica să zicem că n-o înțeleg și s-o lăsăm la o parte; artea, asemene; corect, tiji. D-apoi „română, este... ce... ne învață a vorbi și a scrie bine într-o limbă“ parcă-s cuvinte românești, ce naiba! Numai și aici trebuie să fie ceva: „a vorbi și a scrie bine într-o limbă“, îndrăcit lucru! Cum „să scrii într-o limbă“? Poate cu limba, mai știi păcatul? Pesemne că noi, cum s-ar prinde, las' că, de scris, talpa gâștei, dar apoi și de vorbit, păcatele noastre, se vede că vorbim pogan și rău de tot; nu românește, ci țărănește... Doamne, Doamne! Învățat mai trebuie să fie și acel care face gramatici! Însă și-n gramatică stau eu și văd că masa tot masă, casa tot casă și boul tot bou se zice, cum le știu eu de la mama. Poate celelalte bâzdâgănii: „rostitură, artea, corect, pronunțe, analisul, sintesul, prosodia, ortografia, sintaxa, etimologia, concrete, abstracte, conjunctive: mi-ți-i, ni-vi-li, me-te-îl-o, ne-ve-i-le“ și altele de seama acestora să fie mai românești... și noi, prostimea, habar n-aveam de dânsele! Noroc mare că nu ne pune să le și cântăm, c-ar fi și mai rău de capul nostru cel hodorogit! Decât țăran, mai bine să mori! Hai, du-te, Ștefănescule, că m-apuc de învățat!... - -Și lăsându-l, m-am dus și eu în ciudă la fata popii, am găsit-o singură-singurică și m-am jucat cu dânsa în ticnă până-ndeseară; căci mamă n-avea, și tată-său ca popa, umbla după căpătat... Apoi m-am întors la câmp, cu zgărdița de la gâtul copilei, c-o năframă cusută frumos cu flori de mătase și cu sânul plin de mere domnești; și, când colo, zărghitul de Trăsnea dormea pe hat, cu gramatica sub nas, și habar n-avea de frig. „Sărace, sărace! nu ești nici de zeama ouălor; decât așa, mai bine te făcea mă-ta un mânz și te mâncau lupii“, zic eu în mine. - -— He! Trăsnea, mă! scoală! știi tabla? Sare el de jos, îl ascult, clei. Haidem acasă, măi Trăsne, că m-au răzbit foamea și frigul, și mor de urât aicea pe câmp! - -— Da, că și eu... Ducă-se dracului gramatica! Mi s-a înăcrcit sufletul de dânsa! Și osebit de asta, nici nu-mi e bine. - -— Un fel de lene, amestecată cu slăbăciune, măi Trăsne, nu-i așa? - -— Ba chiar ai nimerit: un fel de leșin la inimă, amestecat cu întinsori, sau cam așa ceva. - -— Poate fiorile gramaticii, zic eu. - -— Mai știi păcatul? Poate că ș-aceea să fie, zise Trăsnea; căci, dracul s-o ia! cum pui mâna pe dânsa, îndată-ți vine somn... Flecuștețe de-aceste nu se potrivesc cu rânduiala bisericii, s-a mântuit vorba... „Osmoglasnicul“ este ce este... Vorba tatei: „Condacul umple sacul, și troparul hambarul, măi băiate!“ Ce umblăm noi chinuindu-ne cu gramatica, Ștefănescule? Haidem! - -Și ne întoarcem noi la gazdă pe la asfințitul soarelui, mâncăm ce mâncăm ș-apoi rugăm pe moș Bodrângă să ne cânte; și unde nu se adună o mulțime de dăscălime la noi, căci aici era staniștea lor; și ne întărtăm la joc, știi colè, ca la vârsta aceea, de nici simțirăm când a trecut noaptea. Și așa am scăpat, și eu de urât, și Trăsnea de bolborosit prin somn: „ce este gramatica română, este... ce este, este...“, ca alte dăți. - -Însă veselia nu s-a încheiat numai cu atâta; alta și mai și s-a început din capăt. N-apucase moș Bodrângă a lua bine fluierul de la gură, și iaca ne trezim cu popa Buligă, ce-i ziceau și Ciucălău, din ulița Buciumenii, tămăiat și aghezmuit gata dis-dimineață. Dumnezeu să-l iepure! Și cum ne binecuvântează, după obiceiul său, cu amândouă mâinile, ca vlădicii, ne și trage câte-un ibrișin pe la nas despre fata popii de la Folticenii-Vechi: ba că-i fată cuminte, ba că-i bună de preoteasă, ba c-ar fi potrivită cu mine, ba că are să mi-o lege tată-său de gât, și câte ponosuri și tâlcuri de-a lui popa Buligă cel buclucaș, pân-a început Gâtlan a-l lua cu măguleli, zicând: - -— Ia las', las', cinstite părinte! nu mai umbla și sfinția-ta cu scornituri de-aceste chiar în ziua de lăsatul secului. Mai cântă încaltea, moș Bodrângă, un răstimp, să ne veselim de-ajuns, că părintele a fi bun și ne-a ierta... - -Moș Bodrângă de cuvânt; iar începe a cânta, și la joc, băieți! Popa Buligă, deși era bătrân, dacă vede că ni-i treaba de-așa, unde nu-și pune poalele antereului în brâu, zicând: - -— Din partea mea, tot chef și voie bună să vă dea Domnul, fiilor, cât a fi și-ți trăi! - -Apoi zvârle potcapul deoparte, și la joc de-a valma cu noi, de-i pălălăiau pletele. Și tragem un ropot, și două, și trei, de era cât pe ce să scoatem sufletul din popă. Și așa l-am vlăguit, de-i era acum lehamete de noi. Dar vorba ceea: „Dacă te-ai băgat în joc, trebuie să joci!“ De la o vreme, văzând bietul popă că s-a pus în cârd cu nebunii, începe s-o întoarcă la șurub: - -— Mă așteaptă niște fii de duhovnicie, dragii mei, și trebuie să mă duc mort-copt, căci acesta ni-i plugul. - -Pavel, gazda noastră, și pune atunci un talger de uscături ș-o garafă cu vin dinaintea părintelui Buligă, zicând: - -— Ia poftim, cinstite părinte, de-ți lua din masa noastră oleacă de gustare ș-un pahar, două de vin, ș-apoi vă-ți duce, dacă spuneți c-aveți așa de mare grabă. - -Sfinția-sa, nemaipunându-se de pricină, încrucișază mâinile, după obicei, își drege glasul și spune cu smirenie: „Binecuvântează, Doamne, mâncarea și băuturica robilor tăi, amin!“ După aceea ridică un pahar, zicând: „Mă închin, băieți, la fața voastră cu sănătate, ca la un codru verde! Când ne-a fi mai rău, tot așa să ne fie!“ Și dă paharul de dușcă; apoi încă vro două-trei, și peste acele alte câteva; după aceea ne binecuvântează iar cu amândouă mâinile, zicând: „Ei, băieți, de-acum liniștiți-vă!“ Ș-apoi ne lasă în pace și-și caută de drum. Însă noi, vorba ceea: - -Nici toate-ale doftorului, - -Nici toate-a duhovnicului; - -De ce petreci, - -De ce-ai mai petrece! - - - -Cam pe înserate, ne luăm târâș, cu moș Bodrângă cu tot, și ne băgăm într-o cinstită crâșmă, la fata vornicului de la Rădășeni, unde mai multă lume se aduna de dragostea crâșmăriței decât de dorul vinului; căci era și frumoasă, bat-o hazul s-o bată! Ș-apoi, măritată de curând după un vădăoi bătrân ș-un „lă-mă, mamă“, cum e mai bine de tras la om în gazdă. Crâșmărița, cum ne-a văzut, pe loc ne-a sărit înainte și ne-a dus deoparte, într-o odaie mare, cu obloane la ferești și podită pe jos, unde eram numai înde noi și crâșmărița, când poftea, ca la casa ei. - -Într-un colț al odăii, câteva mierțe de fasole; în altul, sămânță de cânepă; în al treilea, o movilă de mere domnești și pere de Rădășeni, care trăiesc până după Paști; în al patrulea, mazăre și bob, despărțite prin o scândură lată, iar alăture, niște bostani turcești; într-o putină, pere uscate și dulci ca smochinele; mai încolo, un teanc de chite de cânepă și de in; pe-o grindă, călepe de tort și lânuri boite fel de fel pentru scoarțe și lăicere; apoi câlți, buci și alte lucruri, zăhăite prin cele polițe și colțare, ca la casa unui gospodar fruntaș de pe vremea aceea. - -Și cum ne aflam noi în această binecuvântată casă, crâșmărița iute a lăsat obloanele în jos, a aprins lumânarea și, cât ai bate din palme, ni s-a și înfățișat cu o cană mare de lut, plină cu vin de Odobești; și turnând prin pahare, săreau stropii din vin de-o șchioapă în sus, de tare ce era. Gâtlan, bun mehenghi, ia un pahar și-l întinde gazdei, zicând: - -— Ia poftim, puiculiță, de cinstește dumneata întâi! să vedem, poate c-ai pus ceva într-însul. - -Crâșmărița cea frumoasă, luând paharul, se închină la toți cu sănătate, râzându-i ochii, și, după ce gustă puțin, se roagă să n-o zăbovim, că mai are și alți mușterii, și bărbatu-său nu poate dovedi singur. Dar ți-ai găsit; noi, ațiindu-i calea, o pofteam, cu stăruință, să cinstească de la fiecare. Și ea tot ar fi stat mai mult cu noi, dacă n-am fi alungat-o prostește, mulțumindu-i câte c-o sărutare plină de foc! - -— Așa e tineritul ista, bată-l să-l bată, zise moș Bodrângă, șezând cucuiet pe niște buci și molfăind la pere uscate. Aveți dreptate, băieți, acum vi-i vremea! - -— Și cum zici, moșule, răspunse crâșmărița, intrând atunci pe ușă c-o strachină de plăcinte fierbinți, c-o găină friptă și punându-le pe masă dinaintea noastră. Și, zău, mare pomană și-a făcut, căci eram flămânzi ca niște lupi! - -După ce mântuim de băut cana ceea, ni se aduce alta, pentru care mulțumeam crâșmăriței tot cu sărutări, până ce se făcea că se mânie și iar fugea dintre noi. Mai pe urmă iar venea și iar fugea, căci cam așa se vinde vinul, pe unde se vinde... Ori, mai știi păcatul? Poate că nici crâșmăriței nu-i era tocmai urât a sta între noi, de ne cerca așa des. La urma urmelor, unde nu-i dă și Trăsnea cel urâcios un pupoi, fără veste! Căci la de-aceste mai tot prostul se pricepe. Și atunci, crâșmărița cea frumoasă curat că s-a mâniat. Dar ce să-i facem? Vorba ceea: „În care cămașă s-a mâniat, într-aceea s-a dezmânia“. Că altfel n-ai cum s-o ghibăcești. - -De la o vreme, prinzând moș Bodrângă la curaj, să nu înceapă a cânta din fluier o Corăbiască de cele frământate în loc? Noi, atunci, să nu ne întărtăm la joc? Și așa o fierbeam de tare, de nu ne ajungea casa, și dam chiorâș prin fasole, prin mazere și bob, și sămânța de cânepă se făcea oloi, pârâind sub tălpile noastre. - -Cam pe după miezul nopții, văzând că moș Bodrângă ne-a părăsit, începem și noi a ne strecura câte unul, unul, spre gazdă; eu, cu sânul încărcat de pere uscate și c-un bostan mare, ce mi l-a dat crâșmărița, căci pe cât era de frumoasă, pe atâta era și de darnică, mititica!... - -Și când ajung la gazdă, ce să vezi? mai fiecare tovarăș al meu furluase câte ceva: unul mere domnești, altul pere de Rădășeni; moș Bodrângă pașlise o grămadă de buci pentru ațâțat focul, și Trăsnea, sămânță de cânepă. Iar Oșlobanu, cu ciubotele dintr-o vacă și cu tălpile din alta, venind mai în urma tuturor, numai ce-l vedem că se pune cu creștetul pe pat și cu tălpile în grindă, așa încălțat și îmbrăcat cum era; și, ce să-ți mai vadă ochii? Să nu spun minciuni, dar peste o dimerlie de fasole i-au curs atunci din turetce, pe care de obicei le purta suflecate, iar atunci le desuflecase, anume pentru trebușoara asta... Numai văru-meu, Ioan Mogorogea, fecior de gospodar cinstit, nu luase nici un capăt de ață. Iar Zaharia lui Gâtlan se mulțumise c-un sărutat din partea frumoasei crâșmărițe. Mare mângâiere pentru un băiat străin, în ziua de lăsatul secului!... Și ia acum înțeleg eu că Gâtlan, căruia-i zicea în școală Zaharia Simionescu, a fost mai cu minte decât noi toți; căci el din cele aduse de noi s-a folosit; iară noi, din fericirea lui, pace! - -Ei, ei, toate bune și frumoase la vremea lor; dar de-acum trebuie să ne mai punem și câte pe-oleacă de carte, căci mâine-poimâine vine vacanța de Crăciun, și noi stricăm pâinea părinților degeaba; nimic fără cheltuială, și banii nu se iau din drum. Unul cu altul la un loc aveam acum, la începutul postului, vro patru-cinci ulcioare de oloi, trei-patru saci de făină de păpușoi, câteva oci de pește sărat, perje uscate, fasole, mazăre, bob, sare și lemne pentru câteva săptămâni; căci stam la masă toți împreună, făcând mâncare cu rândul, fiecare dintr-al său pentru o zi. Însă Oșlobanu, care mânca cât șaptesprezece, ne cam pusese pe gânduri. Tată-său, popa Neculai, nu-i vorbă, avea de unde să-i trimită; dar „Ce-i în mână nu-i minciună“. - -Multe sunt de făcut și puține de vorbit, dacă ai cu cine te înțelege. Mă sfătuiesc eu într-o zi cu Gâtlan, c-aici ar trebui ceva de făcut, să putem scăpa de câțiva mâncăi, căci tovărășia nu ni se părea dreaptă. Și găsim un mijloc nu se poate mai nimerit: noaptea, când vor dormi toți, să punem poștă la tălpi cui vom socoti noi; mai ales că vro câțiva adormeau duși, cum începea moș Bodrângă a spune la povești. Și după ce-am pus la cale unele ca aceste, pândim când erau ceilalți duși de-acasă și ne apucăm de făcut poște, ca s-avem pe mai multă vreme. Câteva pături de hârtie, lipite una peste alta cu seu de lumânare topit pe lângă foc, puse încet la tălpi, când doarme omul greu, și aprinse c-un chibrit, mai sfânt lucru nici că se poate!... Și fiindcă pe Oșlobanu toți aveau ciudă mai mare, lui i-am făcut pocinog întâi. Și când l-a ajuns arsura la os, a sărit din somn, răcnind ca un taur, și nu-și găsea loc prin casă, de usturime. Dar, neaflând care-i vinovatul și nebizuindu-se în putere a se bate cu toți, se puse la făcut metanii și ne blestema, de-i curgea foc din gură. Noi însă, cu toate blestemele lui, mai punându-i în alte nopți câteva poște și făcându-i-se tălpile numai o rană, a fost nevoit să-și ia tălpășița spre Humulești, lehămetindu-se de popie și lăsând toate merindele sale în stăpânirea noastră. - -Îndată după asta, Gâtlan scrise lui Oșlobanu: - -„Iubite Oșlobene, - -Mă închin cu sănătate de la golătate, despoieții din urmă. De n-aveți ce mânca acolo, poftim la noi să postim cu toții. - -Al tău voitor de bine, - -Zaharia, - -Mare căpitan de poște“ - - - -Peste vro câteva zile am mai tăiat gustul de popie unuia, care venise în gazdă la noi din proaspăt; Nic-a lui Constantin a Cosmei, din Humulești, se duse și el cu tălpile bășicate pe urma lui Oșlobanu. Și cu atâta mai bine, căci tot își pierdeau vremea în zadar. Iar Trăsnea, fiind mai chilos și mai tare de cap, rabdă el cât rabdă și, dacă vede că-l răzbim cu poștele, se mută la altă gazdă, luându-și partea de merinde. Și cu astă rânduială, am rămas noi acum numai trei la Pavel ciubotarul: eu, Gâtlan, văru-meu Ioan, poreclit Mogorogea, și moș Bodrângă pe deasupra. Văru-meu, care văzuse de patima celorlalți, luase obicei în toată seara, la culcare, a-și coase mânecile contășului și, vârându-și picioarele într-însele, dormea fără grijă. Vorba ceea: „Paza bună trece primejdia rea“. - -Aproape de Crăciun, Pavel făcu o pereche de ciubote de iuft vărului meu Ioan, cu care era prieten unghie și carne. Doi icusari plătise Mogorogea lui Pavel pentru ciubote. Dar, ce-i drept, făceau paralele acele, căci pusese piele bună, talpă de fund, și erau cusute de tocmală. Numai scârț uitase Pavel să pună... și pentru asta rău i s-a stricat inima lui Mogorogea! Noroc mare că era o iarnă geroasă, și omătul ajuta la scârțâit. - -În vacanță ne duceam acasă, ș-apoi, vorba țiganului cu „Crăciunul sătulul...“ Costițe de porc afumate, chiște de buft umplut, trandafiri usturoiați și slănină de cea subțire, făcute de casă, tăiate la un loc, fripte bine în tigaie și cu mămăliguță caldă, se duc unse pe gât. Mai face el țăranul și alte feluri de mâncări gustoase, când are din ce le face. Și, mulțumită Domnului, părinții noștri aveau de unde, căci sărăcia nu se oploșise încă la ușa lor, pe când știu eu. - -Și să nu-mi uit cuvântul! Petrecem noi sărbătorile frumos la părinți, în Humulești, și după Bobotează ne întoarcem iar în Folticeni, la Pavel, gazda noastră. Pe la școală mai dam noi așa, câteodată, de formă. Dar, drept vorbind, nici n-aveam ce căuta, căci bucheaua poate s-o învețe și acasă cine vrea. Iar cine nu, ferice de dânsul! Și eu, unul, eram dintr-acei fericiți: când e vorba de credință, ce-ți mai trebuie învățătură? De la moș Bodrângă zic și eu că aveai ce învăța: fluierul său te făcea să joci fără să vrei, și poveștile lui nu-ți dau vreme de dormit. Afară de asta, mai aveam noi cu ce ne trece vremea când voiam: țencușa, ba tăbăcăreasca sau concina, ba alteori, noaptea, ne puneam la taclale până se făcea ziua albă. Iar în sărbători, o luam hăbăuca prin cele sate, pe unde știam că se fac hore. În Rădășeni, sat mare, frumos și bogat, am jucat la trei jocuri într-o singură zi: unul de flăcăi tomnatici, la care venise fetele cele mai tinere; altul de flăcăi tineri, la care venise fetele cele stătute; iar al treilea, de copilandri, la care venea cine poftea... Flăcăii abia se legănau în joc, și hora se învârtea foarte încet. Fetele nu se-așteptau rugate, ca pe-aiurea, ci fiecare desprindea mâinile a doi flăcăi, unde-i venea la socoteală, spunea bună ziua! și urma jocul înainte. Văru-meu, fudulindu-se cu ciubotele cele nouă, juca numai lângă fata vornicului, soră cu crâșmărița cea frumoasă din Folticeni. Și Gâtlan, care juca lângă mine, îmi spuse la ureche: - -— Las' că-i vedea tu ce-am să-i fac lui Mogorogea; de i-a ticni ziua de azi, păcat să-mi fie! - -— Taci, măi, zic eu, ce mai vorbești în bobote, că s-a mânia omul și s-a duce și el acasă. - -— Ei, ș-apoi? Ce mare pagubă? Vorba ceea: „Dacă s-a da baba jos din căruță, de-abia i-a fi mai ușor iepei“. - -Și jucăm înainte. Seara ne întoarcem la gazdă, și Mogorogea, băiat grijuliu, își curăță ciubotele frumos și le pune la uscat pe vatră, deoparte, cum făcea totdeauna. A treia zi după asta, ciubotele văru-meu se rup hăbuc în toate părțile... Și el, supărat la culme, se leagă de Pavel să-i facă altele în locul acelora, ori să-i dea banii îndărăt numaidecât. - -— Mi-ai pus piele scoaptă, cârpaciule, zise Mogorogea înfuriat; așa fel de prieten îmi ești? Haiti! alege-ți una din două, căci altfel dai cinstea pe rușine; îți trântesc scroambele de cap! Auzitu-m-ai? - -Pavel, neștiindu-se vinovat, zise cu dispreț: - -— Ia ascultă, dascăle Mogoroge, nu te prea întrece cu vorba, că nu-ți șede bine. Pe cine faci cârpaci? După ce-ai purtat ciubotele atâta amar de vreme, umblând toată ziua în pogheazuri, și le-ai scrombăit pe la jocuri și prin toate corhanele și coclaurile, acum ai vrea să-ți dau și banii înapoi, ori să-ți fac pe loc altele nouă? Dar știi că ești ajuns de cap?! Nu-ți e destul că m-ai amețit, punându-ți sfârloagele pe calup, trăgându-le la șan, și ungându-le aici, pe cuptor, la nasul meu, în toate diminețile? Ba de câte ori mi-ai pus și poște la picioare, și eu, ca omul cel bun, tot am tăcut și ți-am răbdat. Îmi pare rău că ești gros de obraz! Ei, las' că te-oi sluji eu de-acum, dacă ți-i vorba de-așa! - -— Ce spui, cârpaciule? zise văru-meu; și tu mă mogorogești? D-apoi numa-n ciubotele tale am stat eu, bicisnicule? Încă te obrăznicești? Acuș te-oi otânji, cu ceva, de nu te-i putea hrăni în toată viața! - -— Până ce mi-i otânji, zise Pavel, eu acuș te cinătuiesc frumușel cu dichiciul; înțeles-ai? - -Văzând noi că era cât pe ce să se încaiere la bătaie, ne punem la mijloc și-i împăcăm cu mare greu: Ioan să mai dea un irmilic lui Pavel, iar el să-i căputeze ciubotele, și pace bună! - -Mai glumeau ei după aceasta câine-câinește, dar lui Mogorogea nu-i ieșa de la inimă afrontul ce i-l făcuse Pavel. - -În săptămâna hârții, sau cârneleaga, moș Vasile, venind la Folticeni, între alte merinde, aduce feciorului său și trei purcei grijiți gata. - -— Bine-ai venit sănătos, tată, zise Ioan, sărutându-i mâna. Așă-i că ne-ai nimerit? - -— Bine v-am găsit sănătoși, măi băieți, răspunse moș Vasile. D-apoi, vorba ceea: „Nimeresc orbii Suceava, și eu nu eram să vă nimeresc?“ - -Apoi, din vorbă în vorbă, ne întreabă: - -— Ei, ce mai zice Mecetul despre popia voastră? Are gând să vă dea drumul degrabă? Căci eu, drept să vă spun, m-am săturat de-atâta zdruncen și cheltuială. - -— Nu se zice mecet, ci catihet, tată, răspunse Ioan rușinat. - -— Na, na, na, măria-ta! parcă asta grijă am eu acum!... vorba ceea: „Nu-i Tanda, și-i Manda; nu-i tei-belei, ci-i belei-tei... de curmei“. Și ce mai atâta înconjur?... Mecet, Berechet, Pleșcan, cum s-a fi chemând, Ioane, știu că ne jupește bine, zise moș Vasile. Șapoi cică popa-i cu patru ochi!... Ia mai bine rugați-vă cu toată inima sfântului hărășc[1] Nicolai de la Humulești, doar v-a ajuta să vă vedeți popi odată; ș-apoi atunci... ați scăpat și voi deasupra nevoii: bir n-aveți a da, și havalele nu faceți; la mese ședeți în capul cinstei și mâncați tot plăcinte și găini fripte. Iar la urmă vă plătește și dințăritul... Vorba ceea: „Picioare de cal, gură de lup, obraz de scoarță și pântece de iapă se cer unui popă“, și nu-i mai trebuie altceva. Bine-ar fi, Doamne iartă-mă, ca fețele bisericești să fie mai altfel!... dar... veți fi auzit voi că popa are mână de luat, nu de dat; el mănâncă și de pe viu, și de pe mort. Vedeți cât de bine trăiește mecetul, fără să muncească din greu ca noi... Numai... dă!... darul se cinstește!... Ioane, eu ți-am și ochit un potcapic, zise moș Vasile, la pornire. Cată de nu te lăsa pe tânjală, pune mâna pe afiștat[2] mai repede și vin-acasă; căci Ioana lui Grigoraș Roșu, de la noi, așteaptă cu nerăbdare să-ți fie preoteasă. Mai rămâneți cu sănătate, dascăle Zaharie și nepoate, că eu m-am dus!... - -— Mergeți sănătos, moș Vasile, zicem noi, petrecându-l până mai încolo, și vă rugăm, spuneți părinților, din partea noastră, că ne aflăm bine și-i dorim. - -După ce se duce moș Vasile, eu zic lui Ion cu binișorul: - -— Vere, ia să frigem în astă seară un purcel de ceia, că tare mi-i dor!... - -Mogorogea, nătâng și zgârcit cum era, începe a striga la mine: - -— Mă! ia ascutați; eu nu-s Nică Oșlobanu, să mă suciți cum vreți voi... Cu ce mă hrăniți, cu aceea am să vă hrănesc. Nu vă dau nici o bucățică de purcel, măcar să crăpați! - -— Iar de nu, cel ce zice, răspunde Gâtlan. - -— Amin, bleștesc eu cu jumătate de gură. - -— Și eu mă anin, spuse Pavel de după sobă. - -— Amin, neamin, ștergeți-vă pe bot despre purcei, zise Mogorogea cu ciudă; înțeles-ați? Nu tot umblați după bunătăți; mai mâncați și răbdări prăjite, că nu v-a fi nimica! - -— Ia lăsați-l încolo, măi; sta-i-ar în gât pe ceea lume! zise Zaharia. - -Și ne punem, dragă Doamne, la învățat. Însă, fie vorba între noi, nu ne era a învăța, cum nu i-e câinelui a linge sare. În sobă arsese un foc strașnic; îl învelisem și astupasem, căci era ger afară. Moș Bodrângă încurcase nu știu pe unde în seara aceea, și Pavel, neavând lucru ca alte dăți, se culcase devreme. Iar Mogorogea, nădăjduindu-se în potcapicul tătăne-său, adormise înaintea lui Pavel cu picioarele în mânecile contășului, după obicei, și horăia zdravăn. Vorba ceea: „Lasă-mă, să te las!“ Mai târziu stingem și noi lumânarea și ne culcăm; însă nu puteam adormi, gândindu-ne la purcel. - -— Măi Zaharie, nu mai ai tu vro poștă de cele undeva? zic eu încet. - -— Nu, bre, răspunse Zaharia și mai încet; și, Doamne, ce bine-ar fi să trântim una lui Mogorogea! Dar, până la poștă, până la nu știu ce, na cuțitașul meu, taie încetișor custura de la mâneca lui Mogorogea, în dreptul unei tălpi, dă-i o pârleală bună cu niște chibrituri de ieste, care ard mocnind, și las' dacă i-or mai ticni purceii... Numai cată de nu te mocoși atâta! - -— Adă cuțitașul încoace, zic eu, și, la toată întâmplarea, cred că nu mă vei da prin șperlă și nu-l vei lăsa să mă bată! - -— Nici vorbă nu mai rămâne, zise Zaharia; dă-i pârleală înainte, fără grijă. - -Atunci... îmi iau inima în dinți și fac tocmai așa cum fusesem povățuit de Gâtlan; tai cusutura încetișor și țin câtu-ți-i smocul de chibrituri aprinse la călcâiul văru-meu, unde era pielea mai groasă, până ce-l răzbește focul. Și când răcnește odată cât ce poate, eu zvrrrr! chibriturile din mână, țuști! la spatele lui Zaharia și-ncepem a horăi, de parcă dormeam cine știe de când... Ion însă, împiedicat cu picioarele în mânecile contășului, căzuse alivanta la pământ, zvârcolinduse ca șarpele și blestemându-ne cum îi venea la gură: - -— Vai! osândi-v-ar Dumnezeu să vă osândească, soiuri ticăloase ce sunteți! Nime n-are chip să se odihnească în casa asta de răul vostru! Cine oare mi-a făcut șotia? Pe Zaharia și Nică îi aud horăind și nu cred să fi îndrăznit... Numai că hoțomanul de Pavel mi-a făcut-o... be-l-ar tăunii să-l beie, când i-a fi somnul mai dulce! Și încă se preface că doarme, ticălosul! Ia să-l învăț eu a-și mai bate altă dată joc de om! - -Și repede ia cu cleștele un cărbune aprins din vatră, și cu dânsul pe cuptor la Pavel. Și cum dormea, sărmanul, cu fața în sus, îi pune cărbunele pe pieptul gol, zicând: - -— Na! satură-te de făcut șagă cu mine, cârpaciule! - -Atunci se aude un răcnet spăimântător, și, odată cu răcnetul, Pavel, izbind cu picioarele în sobă, o și darmă la pământ. Și în buimăceala ceea, trezindu-se cu Ion față în față, unde nu se încinge între dânșii o bătaie crâncenă; ș-apoi stă de-i privește, dacă te rabdă inima... - -— Stai, Zaharie, că se face moarte de om în casa asta, și noi avem să dăm seama! zic eu tremurând ca varga de frică. - -— Ho, mă! ce vă este? zise Zaharia sărind ca un vultur între dânșii. Casă de oameni de treabă se cheamă asta?... - -Iară eu, amandea pe ușă, afară, plângând, și încep a răcni cât îmi lua gura, strigând megieșii. Oamenii săriră buimaci, care dincotro, crezând că-i foc, ori ne taie cătanele, Doamne ferește!... Căci era oștire nemțească în Folticeni pe vremea aceea. După ce se mântuie clăcușoara asta, lumea ne lasă în cât ne-a găsit și se împrăștie, huiduindu-ne. Să fi văzut ce blestemăție și gălămoz era în casă: fereștile sparte, soba dărâmată, smocuri de păr smuls din cap, sânge pe jos, Pavel, cu pieptul ars, și Ion, cu călcâiul fript, ședeau la o parte gâfuind; eu cu Zaharia, de alta, mirându-ne de cele întâmplate... iar nevinovații purcei, fiind spânzurați în tindă, la răceală, nu se știe ce s-au făcut!... Zaharia, de la o vreme, voind a curma tăcerea, zise: - -— Cântă-le de-acuma, Ioane: „cei fără prihană, aliluia!“ și nu mai tânji atâta după dânșii; se vede că așa le-a fost scris, mititeii!... - -— Ia nu mai clămpăni și tu din gură, măi, răspunse Ion, plin de năduh; ați tot strigat asupra lor, și iaca vi s-a făcut pe voie. - -În vorbele aceste, venind și moș Bodrângă, chiurluit, începe a-și face cruce de la ușă. - -— Ei, moșule, zic eu, place-ți cum ne-ai găsit? - -Pavel, care până atunci șezuse ca mut, uitându-se prin casă amărât, zise: - -— Ia ascultați, dascălilor: ca să se mântuie toată dihonia, cărăbăniți-vă de la mine, și mă lăsați în pace! - -Noi, bucuroși c-am scăpat numai cu-atâta, ne luăm ce mai aveam și ne mutăm la un fierar peste drum, dimpreună cu moș Bodrângă, mângâietorul nostru. - -Prin postul cel mare se răspândește vuiet printre dascăli despre desființarea catiheților și trecerea celor mai tineri dintre noi la Socola. - -— Na-ți-o bună, că ți-am frânt-o! zise Trăsnea; când la adică, nu-i nimică. Vorba ceea: „Ne-am pricopsit cu cai cu tot...“ Dracul mă punea să-mi bat capul de gramatică?... De știam asta, mai bine ședeam acasă; și cu banii câți s-au dat, pe ici, pe colea, își prindea tata altă nevoie. - -— D-apoi noi, ziseră dascălii cei însurați, oftând; ne-am calicit cu desăvârșire: zimți, ba oițe, ba stupi, ba cai și boi s-au dus pe gura lupului! Părintele catihetul să trăiască!... - -— Ia tăceți, bre, răspunse Zaharia; banu-i ochiul dracului, s-a mântuit vorba!... Ce-l mai cisluiți atâta pe bietul catihet? Parcă numai el e de-aceia?... Ș-apoi și vouă, nu știu, zău, cum v-a mai intra cineva în voie. Vorba ceea: „Hai în car! —Bai! Hai în căruță! —Bai! Hai în teleagă —Bai! Hai pe jos! —Bai! Ziceți mai bine că vă trageți la teapa voastră, ca apa la matcă. Eu-s mai bucuros că s-a întâmplat asta. La Socola să mergem, dacă voim să ieșim dobă de carte!... Acolo-s profesorii cei mai învățați din lume, după cum aud eu. - -— La Socola! strigă dascălii cei mai tineri. - -— Duceți-vă pe pustiu, dacă vă place! duce-v-ați învârtindu-vă ca ciocârlia! strigă cei bătrâni. - -Și așa, aproape de Paști, ne-am răzlețit unii de alții, și la Socola a rămas să meargă cine-a vrea în toamna viitoare, anul 1855. - -București, 1881, septembrie - - - - - -IV - - -Cum nu se dă scos ursul din bârlog, țăranul de la munte strămutat la câmp, și pruncul, dezlipit de la sânul mamei sale, așa nu mă dam eu dus din Humulești în toamna anului 1855, când veni vremea să plec la Socola, după stăruința mamei. Și oare de ce nu m-aș fi dat dus din Humulești, nici în ruptul capului, când mereu îmi spunea mama că pentru folosul meu este aceasta? Iaca de ce nu: drăgăliță Doamne, eram și eu acum holtei, din păcate! Și Iașii, pe care nu-i văzusem niciodată, nu erau aproape de Neamț, ca Fălticenii, de unde, toamna târziu și mai ales prin câșlegile de iarnă, fiind nopțile mari, mă puteam repezi din când în când, pașlind-o așa cam de după toacă, și tot înainte, seara pe lună, cu tovarășii mei la clăci în Humulești, pe unde știam noi, ținând tot o fugă, ca telegarii. Și după câte-un sărutat de la cele copile sprințare, și până-n ziuă fiind ieșiți din sat, cam pe la prânzul cel mare ne-aflam iar în Fălticeni, trecând desculți prin vad, în dreptul Baiei, Moldova înghețată pe la margini, și la dus și la întors, de ne degera măduva-n oase de frig! Inima însă ne era fierbinte, că ce gândeam și izbândeam. De la Neamț la Fălticeni și de la Fălticeni la Neamț era pentru noi atunci o palmă de loc. Dar acum se schimba vorba: o cale scurtă de două poște, de la Fălticeni la Neamț, nu se potrivește c-o întindere de șase poște, lungi și obositoare, de la Iași până la Neamț. Căci nu vă pară șagă: de la Neamț până la Iași e câtu-i de la Iași până la Neamț, nici mai mult, nici mai puțin. Și mai bine rămâi pe loc, Ioane, chiteam în mintea mea cea proastă, decât să plângi nemângâiat și să te usuci, de dorul cui știu eu, văzând cu ochii!... Dar, vorba ceea: „Ursul nu joacă de bună voie“. Mort-copt, trebui să fac pe cheful mamei, să plec fără voință și să las ce-mi era drag! - -Dragu-mi era satul nostru cu Ozana cea frumos curgătoare și limpede ca cristalul, în care se oglindește cu mâhnire Cetatea Neamțului de atâtea veacuri! Dragi-mi erau tata și mama, frații și surorile, și băieții satului, tovarășii mei din copilărie, cu care, în zile geroase de iarnă, mă desfătam pe gheață și la săniuș, iar vara, în zile frumoase de sărbători, cântând și chiuind, cutreieram dumbrăvile și luncile umbroase, prundul cu știoalnele, țarinile cu holdele, câmpul cu florile și mândrele dealuri, de după care-mi zâmbeau zorile în zburdalnica vârstă a tinereții! - -Asemenea, dragi-mi erau șezătorile, clăcile, horele și toate petrecerile din sat, la care luam parte cu cea mai mare însuflețire! De piatră de-ai fi fost, și nu se putea să nu-ți salte inima de bucurie când auzeai, uneori în puterea nopții, pe Mihai scripcarul din Humulești umblând tot satul câte c-o droaie de flăcăi după dânsul și cântând: - -Frunză verde de cicoare, - -Astă noapte pe răcoare - -Cânta o privighetoare - -Cu viersul de fată mare. - -Și cânta cu glas duios, - -De picau frunzele jos; - -Și cânta cu glas subțire - -Pentru-a noastră despărțire; - -Și ofta și ciripea, - -Inima de ț-o rupea! - - - -Și câte și mai câte nu cânta Mihai lăutarul din gură și din scripca sa răsunătoare, și câte alte petreceri pline de veselie nu se făceau pe la noi, de-ți părea tot anul zi de sărbătoare! Vorba unei babe: „Să dea D-zeu tot anul să fie sărbători și numai o zi de lucru, și atunci să fie praznic și nuntă“. - -Apoi lasă-ți, băiate, satul, cu tot farmecul frumuseților lui, și pasă de te du în loc străin și așa depărtat, dacă te lasă pârdalnica de inimă! Și doar mă sileam eu, într-o părere, s-o fac a înțelege pe mama că pot să mă bolnăvesc de dorul ei... și să mor printre străini! că văru-meu Ion Mogorogea, Gheorghe Trăsnea, Nică Oșlobanu și alții s-au lăsat de învățat și, despre asta, tot mănâncă pâine pe lângă părinții lor. Dar zadarnică trudă! Mama avea alte gânduri; ea îmi pregătea cu îngrijire cele trebuitoare, zicându-mi de la o vreme cu asprime: - -— Ioane, cată să nu dăm cinstea pe rușine și pacea pe gâlceavă!... Ai să pleci unde zic eu. Și Zaharia lui Gâtlan merge cu tine. Luca Moșneagu, megieșul nostru, vă duce cu căruța cu doi cai ca niște zmei. Ia, mai bine, repezi-te până la el de vezi, gata-i de drum? Că mâine desdimineață, cu ajutorul Domnului, plecați. - -— Nu mă duc, mamă, nu mă duc la Socola, măcar să mă omori! ziceam eu, plângând cu zece rânduri de lacrimi. Mai trăiesc ei oamenii și fără popie. - -— Degeaba te mai sclifosești, Ioane, răspunse mama cu nepăsare! la mine nu se trec acestea... Pare-mi-se că știi tu moarea mea... Să nu mă faci, ia acuș, să iau culeșerul din ocniță și să te dezmierd cât ești de mare! - -Apoi cheamă pe tata și-i zice hotărâtor: - -— Spune-i și d-ta băiatului, omule, ce se cuvine, ca să-și ia nădejdea și să-și caute de drum. - -— Mai rămâne vorbă despre asta? zise tata posomorât. Are să urmeze cum știm noi, nu cum vrea el, că doar nu-i de capul său. Când m-ar bate numai atâta grijă, măi femeie, ce mi-ar fi? Dar eu mă lupt cu gândul cum să-i port de cheltuială, căci banii nu se culeg de la trunchi, ca surcelele. Și la iști vro șase, afară de dânsul, dacă rămân acasă, nu le mai trebuie nimica? Dar fiind el cel mai mare, norocul său; trebuie să căutăm a-l zburătăci, căci nu se știu zilele omului! Și poate vreodată să fie și el sprijin pentru iștialalți. - -Văzând eu că nu-i chip de stat împotriva părinților, începui a mă gândi la pornire, zicând în sine-mi cu amărăciune: „Ce necaz pe capul meu! Preoții noștri din sat n-au mai trepădat pe la Socola, și mila sfântului! nu-i încape cureaua de pântecoși ce sunt. D-apoi călugării, o adunătură de zamparagii dugliși, din toată lumea, cuibăriți prin mănăstire, ce nu ajung? Și eu să înșir atâtea școli: în Humulești, la Broșteni în crierii munților, în Neamț, la Fălticeni, și acum la Socola, pentru a căpăta voie să mă fac, ia, acolo, un popă prost, cu preoteasă și copii; prea mult mi se cere!...“ - -Acuș îi spun mamei că mă duc la călugărie, în Neamț, ori la Secu. Și cu câtă carte știu, cu câtă nu știu, peste câțiva ani pot s-ajung dichiu la vrun mitoc și să strâng un știubei plin de galbeni, ca părintele Chirilaș, de la jugărit, din Vânătorii Neamțului. Ș-apoi atunci... pune-ți, cuvioase Ilarie, plosca cu rachiu la șold, icrișoare moi cât se poate de multe și altceva de gustare în buzunările dulamei, pistoalele în brâu, pe sub rasă, comanacul pe-o ureche, și, cu sabia Duhului în mână și pletele în vânt, ia-o la papuc, peste „Piciorul Rău“, spre „Cărarea afurisită“ dintre Secu și Agapia din deal, unde toată vara se aude cântând un glas îngeresc: - -Ici în vale, la părău, - -Mielușa lui Dumnezeu! - - - -Iar câte-un glas gros răspunde: - -Hop și eu de la Durău, - -Berbecu lui Dumnezeu!... - - - -Căci, fără să vreau, aflasem și eu, păcătosul, câte ceva din tainele călugărești... umblând vara cu băieții după... bureți prin părțile acele, de unde prinsesem și gust de călugărie... Știi, ca omul cuprins de evlavie. - -În sfârșit, ca să nu-mi uit vorba, toată noaptea cea dinainte de plecare, până s-au revărsat zorile, m-am frământat cu gândul, fel și chip, cum aș putea îndupleca pe mama să mă dea mai bine la mănăstire; și tocmai când eram hotărât a spune mamei acestea, iaca și soarele răsare, vestind o zi frumoasă, și Luca Moșneagu, însurățel de-al doilea, a cărui tânără nevastă avusese grijă să-l trezească la timp și să-l pregătească de pornire... se și aude strigând afară: „Gata sunteți? Haidem! că eu vă aștept cu caii înhămați“. Mama atunci mă și ia repede-repede la pornit, fără să am când îi spune de călugărie. - -Și, scurtă vorbă, ne adunăm, cu rudele lui Zaharia, cu ale mele, în ogradă la moș Luca, sărutăm noi mâna părinților, luându-ne rămas bun cu ochii înecați în lacrimi și, după ce ne suim în căruță, supărați și plânși, ca vai de noi, Luca Moșneagu, harabagiul nostru, dă bici cailor, zicând nevestei sale, care închidea poarta după noi: „Olimbiadă, ia sama bine de borta ceea!“ Căci niște porci, spărgând gardul într-un loc, se înnădise în grădina lui la păpușoi. - -Era dimineață, în ziua de Tăierea capului lui Ioan Botezătorul, când ieșeam din Humulești, și fetele și flăcăii, gătiți frumos, ca în zi de sărbătoare, foiau prin sat în toate părțile, cu bucuria zugrăvită pe fețe! Numai eu cu Zaharia, ghemuiți în căruța lui moș Luca, ne duceam surgun, dracului pomană, că mai bine n-oi putea zice. - -— Rogu-te, mână mai tare, moș Luca, zic eu, să nu se mai uite satul ca la urs la noi! - -Luca Moșneagu, însă, mâna cum știa el, căci smârțoagele lui de cai erau vlăguiți din cale-afară, și slabi, și ogârjiți ca niște mâți de cei leșinați, nu zmei, cum zicea mama, care nu știa cum să mă urnească mai degrabă din casă. - -— Fire-ar afurisit să fie cine a mai desființat și catihețiile cele, tocmai acum în vremea noastră! zise Zaharia lui Gâtlan, plin de năduh, după ce-am ieșit la drum, afară. Când să-ți petreci și tu tinerețea, apucă-te de cărturărie; parcă are omul zece vieți! Tot umblând noi din școală în școală, mai mult, ia, așa „de frunza frăsinelului“, mâine, poimâine avem să ne trezim niște babalâci gubavi și oftigoși numai buni de făcut popi, ieșiți din Socola. - -— Ce zici dumneata, moș Luca, despre unele ca aceste? - -— Ce să zic, dascăle Zaharia; știm noi cum vi-s formele? Eu trebuie să vă duc la locul hotărât, și, de-aici încolo, cum v-a sluji capul. Hi, căluții tatei, să ne întoarcem cât mai degrabă acasă! - -Cum auzeam noi pe moș Luca pomenind cu drag de casă și când mai vedeam cum rămân satele și locurile frumoase în urmă, și tot altele necunoscute se înfățișază înainte-ne, supărarea noastră creștea la culme! Pentru fiecare fântână, pârâu, vâlcică, dumbravă și alte locuri drăgălașe ce lăsam în urmă-ne scoteam câte-un suspin adânc din piepturile noastre! Și, după mintea ce-o aveam, ne-am fi întors înapoi chiar atunci, de nu eram dați în seama lui moș Luca, de care ne rușinam ca și de părinții noștri. - -După un scurt popas, făcut la podul de la Timișești, de pe Moldova, pornim înainte spre Moțca și suim încet-încet codrul Pășcanilor. Apoi, din vârful acestui codru, mai aruncăm, nemernicii de noi, câte-o căutătură jalnică spre munții Neamțului: uriașii munți, cu vârfurile ascunse în nouri, de unde purced izvoarele și se revarsă pâraiele cu răpejune, șopotind tainic, în mersul lor neîncetat, și ducând, poate, cu sine multe-multe patimi și ahturi omenești, să le înece-n Dunărea măreață! - -— Ei, ei! măi Zaharie, zic eu, coborându-ne la vale spre Pășcani; de-acum și munții i-am pierdut din vedere, și înstrăinarea noastră este hotărâtă cine știe pentru câtă vreme! - -— Cum ne-a fi scris de la Dumnezeu sfântul, zise Zaharia, cu glasul aproape stins, ș-apoi rămase dus pe gânduri tot drumul, până la Blăgești, peste Siret, unde ne-a fost și masul în noaptea aceea. - -Dar vai de masul nostru! Aici, pe prispa unui rotar, puțin de nu era să rămânem chiori. De cu seară și până după miezul nopții am stat numai într-o fumăraie de baligi, ca la carantină, și tot ne-au coșit țânțarii. - -— Așa-i viața câmpenească, zise moș Luca, cioșmolindu-se și învârtindu-se ca pe jăratic, de răul țânțărimii. Cum treci Siretul, apa-i rea și lemnele pe sponci; iar vara te înăduși de căldură, și țânțarii te chinuiesc amarnic. N-aș trăi la câmp, Doamne ferește! Halal pe la noi! Apele-s dulci, limpezi ca cristalul și reci ca gheața; lemne, de-ajuns; vara, umbră și răcoare în toate părțile; oamenii, mai sănătoși, mai puternici, mai voinici și mai voioși, iar nu ca iști de pe câmp: sarbezi la față și zbârciți, de parcă se hrănesc numai cu ciuperci fripte, în toată viața lor. - -— Știi una, moș Luca, zise Zaharia de la o vreme. Găinușa-i spre asfințit, rarițile de-asemene, și luceafărul de ziuă de-acum trebuie să răsară; haidem să pornim la drum! - -— Că bine zici, dascăle Zaharie! parcă ț-a ieșit un sfânt din gură! Decât ne-om tot învârti și cioșmoli pe iastă prispă, mai bine să scurtăm din cale. Căci mare-i Dumnezeu, ne-a feri el de întâmplări! - -Și așa, luându-ne rămas bun de la gazdă, care era tot afară culcat, pe altă prispă, plecăm. Și cum ieșim în șleah, părerea noastră de bine: întâlnim câțiva oameni, cu niște care cu draniță, mergând spre Iași. Ne întovărășim cu dânșii, de frica lăieșilor din Ruginoasa, și hai-hai, hai-hai, până-n ziuă, iacă-tă-ne în Târgul-Frumos, unde-am și înjunghiat câțiva harbuji într-ales, de ne-am potolit, deocamdată, și foamea, și setea. Apoi, după ce s-au hodinit caii, am pornit înainte, spre Podu-Leloaie; și de aici, tot înainte spre Iași, mai mult pe jos decât în căruță, căci zmeii lui moș Luca se muiaseră de tot; și țăranii noștri, glumeți cum sunt ei, ne tot șfichiuiau, în treacăt, care dincotro, de ni-era mai mare rușinea de rușinea lui moș Luca. Iar, mai ales, pe la asfințitul soarelui, tocmai când intram în Iași, pe rohatca Păcurari, un flăcăuan al dracului ne-a luat în râs cum se cade, zicând: - -— Moșule, ia sama de ține bine telegarii ceia, să nu ia vânt; că Iașul ista-i mare și, Doamne ferește, să nu faci vro primejdie!... - -Atâta i-a trebuit lui moș Luca, ș-apoi lasă pe dânsul! câte parastase și panaghii, toate i le-a ridicat... - -— I-auzi, măi! Dac-ar ști el, chiolhănosul și ticăitul, de unde am pornit astă noapte, ș-ar strânge leoarba acasă, n-ar mai dârdâi degeaba asupra căișorilor mei! Ș-apoi doar nu vin eu acum întâiași dată la Iași, să-mi dea povăț unul ca dânsul ce rânduială trebuie să păzesc. Patruzecile mâne-sa de golan! Dacă n-a stat oleacă, să-l învăț eu a mai lua de altă dată drumeții în râs! - -Văzând noi că ne iau oamenii tot peste picior și pe moș Luca tulburat din cale-afară, cum eram în căruță, ne acoperim peste tot c-un țol, zicând eu, cam cu sfială: - -— Moș Luca, de te-a întreba cineva, de-acum înainte, de ce trag caii așa de greu, să spui că aduci niște drobi de sare de la Ocnă, și las' dacă nu te-a crede fiecare!... - -— Ei, apoi?! Știutu-v-am eu că și voi mi-ați fost de-aceștia? zise moș Luca, mergând pe lângă cai, plin de năduh; nu mă faceți, că ia acuș vă ard câteva jordii prin țolul cela, de v-a trece spurcatul! - -Auzind noi ce ni se pregătește, ghiontitu-ne-am unul pe altul, chicotind înnădușit, și ca' mai ba să zicem nici cârc! În sfârșit, după multe șfichiuiri ce-a primit moș Luca de la unii-alții, cum e lumea a dracului, mergând noi în pasul cailor, din hop în hop, tot înainte prin rătăcănile de pe ulițele Iașilor, am ajuns într-un târziu, noaptea, în cieriul Socolei și am tras cu căruța sub un plop mare, unde-am găsit o mulțime de dăscălime adunată de pe la catiheți, din toate județele Moldovei: unii mai tineri, iar cei mai mulți cu niște târsoage de barbe cât badanalele de mari, șezând pe iarbă, împreună cu părinții lor, și preoți și mireni, și mărturisindu-și unul altuia păcatele! - -Note - -↑ HĂRĂȘC - Ierarh. - -↑ AFIȘTAT - Atestat. - -http://ro.wikisource.org/wiki/Amintiri_din_copil%C4%83rie - diff --git a/plugins/ru/src/free_ebook.txt b/plugins/ru/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/sl/src/free_ebook.txt b/plugins/sl/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index d4fb46ea..00000000 --- a/plugins/sl/src/free_ebook.txt +++ /dev/null @@ -1,3596 +0,0 @@ -PRVO DEJANJE - -{Pri Grozdovih; dostojno opravljen salon; na desni spredaj vhod v domače -sobe, v ozadju vrata v obednico; na levi okno, spredaj poleg okna mala -mizica z zofo in dvema stoloma; miza s stoli spredaj proti levi. Na -steni v ozadju sliki Bleiweisa in Vodnika.} - - -1. prizor. - -*Grozd* in njegova žena; pri oknu *Ščuka*, *Siratka* in *Kadivec*. -*Mrmolja* in *troje občinskih svetnikov* v frakovih stojé resno in -svečano pred Grozdom, ki se zdí raztresen in nervozen. - -*Mrmolja* ({nadaljuje slovesen govor}) . . . . . Takó je torej današnji -dan -- dan veselja in svečanih občutkov za ves naš mili narod, za vso -našo lepo domovino. Brez števila hvaležnih src pošilja danes ob Vaši -_šestdesetletnici_ vroče želje k Vsegamogočnemu, da Vas ohrani še mnoga -leta tistemu narodu, kateremu ste posvetili vse svoje moči in zmožnosti -in kateremu ste darovali toli in tolikrat svoje osebne interese, svoje -telesno zdravje in svoj duševni mir. Smelo rečem, da leži na vsem, kar -se je ustvarilo v teku zadnjih dvajsetih let velikega in blagoplodnega, -blagoslov Vaših rok, znoj Vašega truda. Po božji previdnosti vstajajo -narodu v najtežjih časih nesebični možje, ki ga vodijo s krepko rokó -mimo vseh nevarnosti in preko vseh nezgod po poti napredka do zaželjenih -smotrov. Izmed teh mož -- in ne zadnji izmed njih -- je naš dr. Grozd, --- ste Vi. Narod se čuti srečnega, da Vam more izraziti svojo globoko -zahvalo, svojo neomejeno udanost, čuti se srečnega, da Vas vidi po -tolikih viharjih, tolikih mukah še vedno čilega in mladega na braniku -narodovih pravic. Zatorej dovolite, da Vam zakličem v imenu vsega naroda --- v prvi vrsti v imenu meščanskega društva in društva hišnih posestnikov --- ({Siratka vstane in zamahne z roko skozi okno}): Bog Vas ohrani Vaši -velespoštovani rodbini in narodu našemu, Bog Vas živi še mnoga leta! -({Zunaj pod oknom burno klicanje: »Živio!«}) - -*Grozd.* Presenetil me je . . ., ljubo presenetil ta nenadni in -nezasluženi izraz narodove dobrohotnosti. Verjemite mi, da sem delal, -kolikor je bilo v moji moči . . ., da nisem gledal nikoli ne na desno in -ne na levo, ne na _svojo_ korist in sploh ne na zasebno korist tega ali -onega . . . - -*Ščuka.* . . . temveč na korist naroda. - -*Siratka*, *Mrmolja*. Takó je. - -*Grozd* ({s povdarkom}). Na korist naroda! ({Prekine svoj prejšnji -svečani ton; hladno.}) Sprejmite mojo iskreno zahvalo, v imenu mojem in -moje rodbine. ({Se obrne od Mrmolje; ženi v ospredju, hitro in manj -glasno:}) Jaz zahtevam, da se Matilda preparira na svojo ulogo, kakor se -spodobi. Obleče naj se dobro: vrat odkrit in gole roke! Oprede naj ga, -omreži in ovije; Gornik je tepec. Pojdi! ({Katarina odide. Mrmolja in -drugi so se v tem pridružili Siratki, Ščuki in Kadivcu.}) - - -2. prizor. - -*Prejšnji brez Katarine.* - -*Ščuka* ({Mrmolji}). Koliko časa pa ste se učili? - -*Grozd.* Pustite neumnosti! ({Zunaj novo klicanje; Grozd odide -- dvoje -občinskih svetnikov za njim -- vsi skozi obednico. Ostali ostanejo, -Siratka gleda skozi okno.}) - -*Mrmolja.* Lepi so taki dnevi. Človek se čuti idealnega in nekaka -svetloba . . . . nekaka gorkota . . . - -*Ščuka.* Nehajte, saj ne govorite z narodom. - -*Siratka* ({Ščuki}). Ali si ga že videl? - -*Ščuka.* Koga? - -*Kadivec.* Njega, drugega ni. - -*Ščuka.* Gornika torej. Videl sem ga: debel človek je. - -*Prvi občinski svetnik* ({jako resno}). Jaz mislim, da bo njegov prihod -. . . takorekoč njegov nastop v našem javnem življenju v nenavaden -blagor . . . mislim namreč, na veliko korist celokupnega naroda. - -*Ščuka.* Kako pa pridete do tega? - -*Prvi občinski svetnik* ({prestrašen}). Ne . . . jaz le tako mislim . . . -oprostite . . . - -*Siratka.* St. . . . pozor! ({Spodaj so utihnili; slišijo se posamezne, -nerazumljive besede Grozda, ki govori na balkonu v obednici.}) - -*Ščuka* ({zamahuje z rokó}). Na-ród . . . delo-vánje . . . na-rôd . . . -nèse-bičnost . . . ({Mrmolji}) Čemu pa mislite, da kriče ti ljudje tam -doli? - -*Mrmolja.* Meni se zdi, da je to eden najvažnejših trenutkov v razvoju -našega naroda. - -*Ščuka* ({Siratki}). Ali si ga to tudi naučil? ({Mrmolja vstane -ozlovoljen ter odide v obednico; za njim prvi obč. svetnik.}) - - -3. prizor. - -*Ščuka*, *Siratka*, *Kadivec*. - -*Siratka.* Nocoj si posebno grenak. - -*Ščuka.* Nervoznost se je polastila tud mene. Zdaj grè namreč za velike -rečí. - -*Kadivec.* Za velike rečí gré. - -*Ščuka.* Ti torej spoznavaš, zato si prepáden. -- Ali zvonijo pred njim -in za njim? - -*Siratka.* Na kakšen način? - -*Ščuka.* No, jaz si tako predstavljam. To bi moralo biti. Godci spredaj -in godci zadaj, koder hodi in kamor séde. Ali ne potuje kakor kralj po -deželi? Današnje slavlje je namenjeno njemu, ne Grozdu. - -*Siratka.* Ti ne gledaš stvarí s tistega stališča, s katerega jo je -treba gledati. Upoštevati je namreč treba celokupno korist narodovo. - -*Ščuka* ({vstane}). Vrag te vzêmi! ({V obednici zazvené kozarci; Grozd -iz obednice.}) - - -4. prizor. - -*Prejšnji*, *Grozd*. - -*Grozd.* Ali ne izvolite kozarec vina v obednici, gospod Siratka? - -({Siratka se pokloni in odide v obednico.}) - -*Grozd.* Gospod Ščuka, prosim! ({Pozove ga k sebi; Kadivec odide za -Siratko.}) Vi ste v zadnjem času napravili toliko neumnosti, da jih je -skoro preveč. Kdo Vam je pravil tisto reč o Golobu? Kdo Vam je pravil -tisto laž? - -*Ščuka* ({govori ves čas zelo mirno in resno}). Laži mi ni pravil nihče -in sploh ne gre za to, kdo mi je pravil tisto stvar. Ali je resnična ali -ni resnična, o tem ni govorjenja. Če komu koristi, ali če komu škoduje, -tudi to je vseeno: povedati jo je treba ljudém. - -*Grozd* ({sede}). Vi ste nervozni, -- izmed tistih ljudi ste, ki vohajo -in tipajo okoli stvarí, ki jih nič ne brigajo, brskajo nepoklicani po -tujem blatu in se potem čudijo, če dobe zasluženo brco. - -*Ščuka.* To ne spada sem. Kdo ga je uničil? -- to je vprašanje. - -*Grozd.* Nihče ne umrje naravne smrti . . . . Golob je mrtev in -postavimo mu spomenik; to je vse, kar se dá storiti, -- in vse, kar je -potrebno. - -*Ščuka.* Če ste nedolžni nad njim, zakaj se bojite njegovih pisem? -- On -je bil pošten človek. - -*Grozd.* Revolucijonar je bil. Jaz ne dajem kruha ljudem, da bi mi rasli -čez rame, da bi delali proti meni. Prvo je meni _moj_ blagor. To -upoštevajte, prosim! - -*Ščuka.* Jaz imam svojo vest in svoje prepričanje. - -*Grozd.* Žurnalist ne sme imeti prepričanja! . . . Tisti nepotrebni -članek o Golobu torej lepo spravite in ne vznemirjajte ljudi z idealnimi -ekstravagancami; to je zastarelo. Kdor hoče biti samostojen ali celo -revolucijonar, mora biti pripravljen na stradanje. Golob je stradal in -izstradal, kakor je hotel; to ne briga dalje nikogar in mene in Vas -najmanj. - -*Ščuka.* Tedaj ste ubili človečnost. -- - -*Grozd.* Je ni bilo nikoli . . . ({Vstane, jako hladno.}) Vi ste v moji -službi, to sem Vam hotel povedati. Uvažujem Vas, ker ste nadarjen -človek; ali rabite to nadarjenost, kakor Vam je plačana. Na ta način bo -vse v redu. Brzdajte se in glejte, da me ne spravite v položaj, ki bi -bil siten ne meni, temveč Vam. Tako je torej reč končana. ({Odhaja; ozré -se še enkrat po Ščuki}). Povabil sem Vas nocoj na večerjo. ({Grè proti -sobi na desni spredaj.}) - -*Ščuka* ({ko odhaja}). Res, čas je, da bi bila reč končana. ({Odide -počasi v obednico.}) - - -5. prizor. - -*Grozd*; *Katarina in Matilda* ({iz sobe na desni}). - -*Grozd.* Dolgo sta rabili. ({Matildi:}) Čemu pa so potrebne te čipke na -prsih? - -*Matilda.* Jaz tudi ne vem, čemu so potrebne, striček, ali ker so že -gori, mislim, da jih pustimo. - -*Grozd.* Pričakujem, Matilda, da boš napravila svojo stvar, kakor se -spodobi. Gornik je človek neokreten, preprost, in zdi se mi, da ne -zahteva veliko. Ker je neokreten in preprost, mu ugaja najbrž -razbrzdanost in koketnost. To uvažuj! V ta namen bi bilo dobro, da bi -bila tvoja toaleta še bolj enostavna . . . - -*Katarina.* Anton! - -*Grozd.* Nisem te ogovarjal . . . Frizura bi bila lahko bolj nemarna . . . -par kodrov naj bi viselo na čelo . . . samo na eni strani; to napravi -vtis predrznosti. In o priliki se dàj za minuto na poezijo, na -sentimentalnost, tudi to je koristno. Ali ne več kot za minuto. - -*Matilda.* Ne bojte se zame, striček; jaz mislim, da imam veliko darú za -komedijo in tudi veselja imam zánjo . . . . Prosim Vas, tetka, ne bodite -žalostni; kaj ne vidite, da igramo samo komedijo? - -*Grozd* ({Matildi}). Zdi se mi, da me ne razumeš dobro. ({*Kadivec* -pride iz obednice, pogleda v salon ter se vrne.}) - -*Matilda.* Ne samó komedijo? - -*Katarina.* Jaz se bojim zate, Matilda. - -*Grozd.* Odloži za nocoj svoj pusti obraz. ({Matildi:}) Pazi se torej, -premisli vsak pogled in vsako gesto. Zvečer pride Grudnovka, in -Grudnovka je lepa ženska . . . . Delaj, kakor sem ti povedal! ({Odide v -obednico.}) - - -6. prizor. - -*Matilda*, *Katarina*, potem *Kadivec*. - -*Katarina* ({otožno}). Matilda! - -*Matilda* ({z glasnim smehom}). Ali tetka! - -*Kadivec* ({hitro iz obednice}). Matilda! Vprašam te pri živem Bogu -. . . . zdi se mi, da se tod okoli nekaj prede . . . Protestiram proti -Tvojemu razžaljivemu smehu! Kaj se godi? Na dan z besedo! - -*Matilda* ({afektirano}). Dragi Frane, bratranec moj . . . - -*Kadivec.* Vrag ti vzêmi bratranca . . . Oprostite, tetka! . . . Pa s -kakšno glorijo ga pričakujete. To je naravnost -- oprostite, tetka -- -impertinentno! Tisti višji oziri, tiste obče koristi, narodov blagor in -tako dalje -- humbug, laž, neumnost . . . oprostite tetka! . . . Kaj pa -je na tem človeku, kaj pa je na tem tepcu; kaj pa imate z njim? - -*Katarina* ({z dobrodušnim nasmehom, mirno}). Fran, ti se vedeš jako -nedostojno. - -*Kadivec.* To je čisto vseeno, zdaj ne gre za dostojnost. Ti, Matilda, -jaz ti rečem . . . oprostite tetka . . . Kar leži danes v zraku je nekaj -({s povdarkom}) nedostojnega, ali tukaj naposled ne gre za dostojnost -. . . nekaj umazanega je . . . ({razjarjen}) Čemu se smeješ? . . . -({Mirno:}) Nazadnje . . . jaz ne bom točil solzá . . . Ali to je kljub -vsemu žalosten konec! - -*Matilda* ({resno}). Prosim te Fran . . . kar govoriš, je vendar preveč -razžaljivo. Jaz si prepovedujem enkrat za vselej taka temna sumničenja -. . . In smešen si vrhutega. - -*Kadivec.* Smešen! Dobro! Dovolj! . . Z Bogom, gospodična Matilda! - -*Matilda* ({afektirano hladno}). Z Bogom! ({Kadivec stoji na svojem -mestu.}) - -*Katarina.* Ali čemu se prepirata v teh časih? - -*Kadivec*, *Matilda*. Jaz se ne prepiram! - -*Katarina.* Boljše je, da premislita, kaj je storiti. -- Samá skrbíta! -Jaz vama ne morem ničesar . . . - -*Kadivec* ({mračno}). To je stričev absolutizem . . . ({Matildi:}) In ti -si čisto zadovoljna s tem absolutizmom; ({slovesno:}) ti nimaš značaja! - -*Matilda* ({skrajno razžaljena}). Ah, Fran! Zdaj te spoznavam, v tej-le -uri! Tak si torej v resnici! ({Pol jokaje:}) In jaz sem te ljubila! - -*Kadivec* ({svečano}). Tetka, od srca Vas zahvaljujem za Vaše neizmerne -dobrote . . . Ni mi več mogoče, kakor vidite, da bi prebival pod isto -streho. -- - -*Katarina.* A to je vendar prenespametno. - -*Kadivec.* Oprostite, tetka, to ni nespametno. ({Razjarjen}) Ali -mislite, da bom gledal to ničvrednost . . . ({Matilda si zakrije obraz z -robcem}) . . . ničvrednost . . ničvrednost! . . . Pospravim svoje -kovčege . . . na Dunaj . . . v Pariz . . . v Moskvo . . . Klanjam se -tetka! . . . - -*Matilda.* Fran!! - - -7. prizor. - -*Prejšnji*, *Gruden*, *Grudnovka*, *Mrmoljeva žena*. - -*Gruden.* Milostiva! -- ({Katarina in vsi došleci se pozdravljajo.}) - -*Katarina.* Jako ste nas razveselili. Pričakovali smo vas že -({Mrmoljevki:}) Po tako dolgem času spet enkrat! . . . - -*Mrmoljevka* ({govori jako hitro}). Ah, milostiva, . . skrita v svojem -prijaznem zatišju se takó malo menim za ves svet . . . in verjemite mi, -človek ima tudi v samoti svojo rádost, svojo posebno zabavo, katere bi -mnogokrat ne dal za ves šum in trušč tega sveta. -- - -*Grudnovka* ({seže Mrmoljevki v besedo, Katarini}). A kako ste se -pomladili, milostiva; nekaj veselega je na Vašem obrazu; in to ni čudno, --- na današnji svečani dan. - -*Gruden.* Gotovo Vam je toplo pri srcu ob teh iskrenih slovesnostih, ki -jih napravlja ves narod Vašemu soprogu. - -*Katarina* ({nekako v zadregi}). . . O -- da . . . . gotovo . . . - -*Mrmoljevka* ({si je v tem osvojila Kadivca}). Ne tajite, prosim Vas . . . -Vi ste še zmirom tisti ženijalni mladenič . . . Vaša muza ne počiva. -Prosim, izvolite, bodite tako prijazni, pokažite mi o priliki svoje -umotvore, plodove svoje navdušenosti. Krasno je, če je človek takó -navdušen; jaz živim ob sami navdušenosti; idealizem ni nič sramotilnega, -res ne. Kakó mislite Vi? - -*Kadivec.* Nič, nič, čisto nič ne! . . . - -*Mrmoljevka.* Oh . . . da . . . jaz mislim, da pride čas, ko bo -napolnila ideja slovanske vzajemnosti vsa srca, ne samo tiste -izvoljence, ki danes v svojih tihih sobah, polni svete navdušenosti -- - -*Kadivec.* Dá . . . gotovo . . . oprostite . . . Klanjam se milostiva . . . -Moram nemudoma v Pariz . . ({V obednico.}) - -*Grudnovka* ({govori z Matildo, Gruden med tem s Katarino}). Torej ga še -niste videli? Jako interesanten človek: neroden in pošten. Čisto nič se -mu ne pozná, da bi bil tako bedasto bogat, kakor pravijo, da je. - -*Matilda.* Čemu pa je sploh prišel tu sem? - -*Grudnovka.* Oče mu je umrl in zdaj ko je svoboden in imá denarja, misli -igrati veliko ulogo. Tudi oženi se morda. - - -8. prizor. - -*Prejšnji*, *dr. Grozd* ({hitro iz obednice}). - -*Dr. Grozd* ({pozdravi Grudna itd.}). Neizmerno mi je ugodno, da ste se -odzvali mojemu povabilu . . . ({Grudnu in Grudnovki:}) Hvala iskrena za -laskave častitke. - -*Gruden.* Nekaj lepega je, če posluša človek tako genljive izraze -narodove hvaležnosti, kakor jih poslušaš danes ti, moj stari prijatelj . . . -Častitam ti zaradi tega še posebej. - -*Grozd.* Nisem zaslužil takega veličanja -- in odkrito povedano, -- ob -teh serenadah, častitkah itd. mi je bilo zmirom nekako tesno. - -*Gruden.* Je . . . v nekem oziru sitno . . . res . . . Ali prašati sem -te hotel, dragi doktore . . . kakó pa je s tisto afero? . . . Nekaj mi -je zazvonilo na ušesa, sam ne vem, odkod . . . - -*Grozd.* Kakšno afero misliš? - -*Gruden.* O rajnem Golobu, o tistem čudnem historiku in poetu . . . vrag -vedi, kaj pripovedujejo o njem . . da je živel zadnje čase . . po Bog ve -čegavi krivdi . . v veliki mizeriji . . . - -*Grozd.* Ah . . takó . . .! ({Gresta proti ozadju na levo.}) - -*Mrmoljevka* ({sedi z Grozdovko za srednjo mizo}). Pravi blagoslov je -tak človek za naš ubogi narod; to je usoda, -- milostiva --; usoda jim -določi njihovo pot že vnaprej; oni so rešitelji in vodniki narodovi že -po naturi. Glejte, kako mu prihajajo vsa srca naproti, kako trosijo -cvetje pred njegovimi koraki; meni je toplo, kedar ga vidim, in če -pomislim, kolike koristi bo njegovo delovanje za razvoj naroda in -posebno še za slovansko vzajemnost . . . Ali ne mislite? - -*Grozdovka.* Da . . . oprostite . . . ({Mrmoljevka govori dalje.}) - -*Grudnovka* ({sedi za mizico na levi, Matilda sloni ob oknu}). Celo -zardeva, čisto resno! Sam Bog védi, kako je živel doslej . . . - -*Matilda.* To mora biti dolgočasno. - -*Grudnovka.* Ni dolgočasno, narobe; nekaj pikantnega je v občevanju s -takim človekom. Boste videli -- jaz Vam ga priporočam. - - -9. prizor. - -*Prejšnji*, *Aleksij* pl. *Gornik*, za njim *Kremžar* in *Stébelce*. -({Vsi vstanejo, Grozd hiti Gorniku naproti, pozdravi Kremžarja le -mimogredé, Stebelcéta sploh ne.}) - -*Grozd* ({Gorniku}). Veliko čast ste mi napravili, blagorodje; skoro že -nisem upal več, da nas razveselite . . . Dovolite mi, da Vam predstavim -svojo ženo. - -*Gornik* ({dobrodušno, malo v zadregi}). Zakaj bi ne prišel, ko sem -obljubil? ({Se pokloni Katarini}). Dober večer, milostiva. ({Grudnu}) Vi -tudi tukaj, gospod doktor? - -*Gruden* ({zelo uslužno}). Če ne zaradi drugega, blagorodje, bi bil -prišel zato, ker sem vedel, da pridete Vi. Zdaj ste Vi sonce, okoli -katerega se vrtimo mi manjši planeti . . . da se takó izrazim. Prinesli -ste nekaj svežega, zdravega v naše javno življenje -- ({Grudnovka in -Matilda sta prišli v sredo sobe, kjer stoje drugi.}) - -*Grozd* ({seže Grudnu v besedo}). In tukaj, blagorodje, dovolite, je -moja nečakinja . . . . takorekoč hči mojega svaka. Že od zgodnje -mladosti je pri meni, od očetove smrti. - -*Gornik.* Zelo me veseli, gospodična. ({Ugleda Grudnovko.}) Ah, -milostiva! - -*Grudnovka* ({ljubeznivo, a naravno}). Že vtretjič, gospod Gornik! Jaz -imam srečo, -- če se pomisli, kako težkó je, predno Vas more človek -videti ali celo govoriti Z Vami. - -*Gornik.* Kako to mislite, milostiva? Jaz sem vendar povsod . . . noč in -dan sem v družbah, ki jih prej nikoli nisem videl. - -*Grudnovka.* Ravno zategadelj . . . Kaj Vam ni prijetno, da Vas tako -iščejo, da Vas tako ljubijo? - -*Gornik.* Seveda je prijetno . . . ali, milostiva, jaz bi imel rajši, da -bi me ne ljubili vsiskoz . . . samo nekateri . . . To je . . . ah . . . -takó utrudljivo . . . - -*Grudnovka.* Siromak . . . - -*Grozd* ({v ospredju razjarjen Katarini}). Ti ne razumeš ničesar, nisi -sposobna za nobeno stvar . . . V moji hiši, pred nosom mi ga okupirajo -. . . . Obadva ga imata že pod pazduho . . . Jaz tega ne trpim . . . . . -Veslaj k njemu ter ga priveslaj k Matildi! - -({Katarina proti ozadju na levo, naletí na Mrmoljevko, Mrmoljevka jo -prime za roko ter stoji z njo za mizo; Gornik z Grudnovko ob mizi pri -oknu, blizu nju Gruden; Stébelce z Matildo ob veliki mizi; Grozd in -Kremžar proti ospredju.}) - -*Grozd* ({s Kremžarjem spredaj}). Naj intrigira, kakor mu drago; meni je -vseeno, -- bo njegova škoda! . . . - -*Kremžar.* Nehvaležno je to od Grudna, tega človeka, ki ste mu Vi sami -napravili karijero, -- ne gledé na veliko moralno izgubo, ki bi jo -pretrpel narod, če se ne obvaruje disciplina tudi med prvaki. ({Tišje.}) -Gruden je, veste . . . takóle . . . tih človek . . . hodi po prstih . . . -smehljajoč . . . mižikajoč . . . Jaz mu nisem zaupal nikoli. ({Gresta -proti ozadju; Grozd ugleda Katarino ob mizi, zamahne z rokó ter gre -hitro k Gorniku.}) - -*Grozd.* Oprostite, blagorodje, da Vas motim . . . samó na besedico -. . . . na kratko besedico . . . . -- oprostite . . . - -({Prime Gornika pod pazduho; proti obednici.}) - -*Gruden* ({Grudnovki}). To ti je lisjak . . . Jaz sem vedel že takoj -. . . že davno sem vedel, kaj namerava . . . . Ta nocojšnji večer je -samó pretveza . . . Po vsi sili se mu obeša za suknjo . . . je pač -prebrisan fant, tále Grozd . . Ali, jaz mislim da se mu ne posreči . . . - -*Grudnovka* ({pol s smehom}). Jaz tudi mislim, da se mu ne posreči. -({Gruden proti ozadju, sreča se s Kremžarjem, obá v obednico; Grudnovka -proti veliki mizi.}) - - -10. prizor. - -*Stébelce*, *Grudnovka*, *Katarina*, *Matilda*, *Mrmoljevka* -({krog velike mize}). - -*Mrmoljevka.* Predavajte, prosim Vas, dragi gospod Stébelce. Poezija -daje veselim trenotkom pravo slast, brez poezije ni življenja. In -posebno Vaši umotvori, gospod Stébelce: -- nekaj mehkega . . . ah, nekaj -nežnega je v njih . . . - -*Stébelce.* Milostiva, Vi me častite preveč. Ali res je, -- jaz se jako -trudim, da pride v verze nekaj mehkega . . . takó nekaj nežnega . . . - -*Mrmoljevka.* Opazila sem to že davno . . . in zato Vas še posebno -spoštujem. Kajti tista mehkost, tista nežnost je nekaj pristno -slovanskega . . . in po tej krasni poti, po poti poezije se bližamo na -nekak način tisti pravi, resnični slovanski vzajemnosti, ki objema -polagoma vse duhove . . . Ali ne mislite? - -*Stébelce* ({začuden}). O . . . gotovo . . na nekak način . . . . - -*Katarina.* Oprostite! . . . ({Matildi.}) Da pogledam zaradi večerje in -({nekoliko oddaljena od drugih}) kedar pride Gornik . . . ozri se malo -po njem. - -*Matilda* ({nejevoljna}). Ah . . . dá . . . . ({Katarina odide.}) - - -11. prizor. - -*Prejšnji* brez *Katarine*. - -*Grudnovka.* Gornika proslavljate v svojih verzih? - -*Stébelce.* Naravnost ga ne imenujem . . . toda vidi se, da sem mislil -nanj. - -*Grudnovka.* Kaj pa ste mu vse natovorili . . . kakšne čednosti? - -*Stébelce.* Ne baš čednosti . . . njegov pomen za ves razvoj našega -javnega življenja. - -*Grudnovka.* Kakó to mislite? - -*Stébelce.* Vsled svojih talentov -- - -*Grudnovka.* Talentiran je tudi? - -*Stébelce.* Sploh . . . ne da bi ravno talentov še posebej omenjal -. . . . vsa njegova oseba . . . . že samo njegovo eksistiranje . . . . -oprostite . . . . ne znam se izraziti . . . - -*Grudnovka.* Bogat je. - -*Stébelce.* Da . . . seveda . . . ali to je nekaj materijalnega . . . -takorekoč ne spada v čustvovanje, v poezijo . . . - -*Mrmoljevka.* Gospod Stébelce misli splošni pomen Gornikovega nastopa za -narodov blagor in posebno še z ozirom na slovansko vzajemnost . . . - - -12. prizor. - -*Prejšnji*; *Ščuka* in *Siratka* iz obednice. - -*Ščuka.* Ali si jih videl? Ali si jih videl? Bóga mi, pišče se bo -izleglo . . . - -*Siratka.* Nista si prijatelja, to je res. - -*Ščuka.* Velike stvari čakajo pred durmi. To bo boj za narodove -ideale . . . - -*Siratka.* Tako daleč ne pride. - -*Ščuka.* Prihodnost je naša, prijatelj . . . doslej je vladala fraza, -poslej bodo vladale fraze! - -*Grudnovka* ({Ščuki izza mize}). Ali ste se mu že poklonili? - -*Ščuka.* Bil sem med prvimi, milostiva . . . . zastopal sem javno -mnenje. - -*Mrmoljevka.* Javno mnenje! To se je spodobilo, -- res veličastna misel! -In nihče ni bil v to bolj opravičen, kakor Vi, naš najboljši, . . . da -se tako izrazim . . . - -*Ščuka.* Žurnalist. Ali motite se, milostiva, z mano gre navzdol; človek -se stara, in fraze mu pohajajo. - -*Grudnovka.* Ne delate si ravno komplimentov. - -*Ščuka.* Pošten človek, ki se pozna, si ne more delati komplimentov. - -*Grudnovka.* In zdaj ste celo nastopili kot branivec pravice in -pravičnosti. - -*Ščuka.* Kako mi morete očitati kaj takega? - -*Siratka.* Res je, ti mi še nisi razložil, kako je s to stvarjo. - -*Grudnovka.* Gledé Goloba, tistega pijanega reformatorja. Pravijo, da -imate interesantna pisma njegova, in da ga nameravate oprati pred -svetom, povzdigniti njegov spomin. - -*Ščuka.* Bajke! Golob je bil nespameten človek. Naj bi bil lagal, kakor -lažemo mi. Dandanašnji je laž tako v častéh, da se niti najpredrznejši -ne sme drgniti ob njo. Resnico je treba spoštovati v teoriji, -- za -prakso nima nobene vrednosti. Prvo je, da človek živi, -- če živi s -pomočjo laži ali resnice, je naposled vseeno. Sredstvo je sredstvo. - -*Matilda.* Golob ni lagal? - -*Stébelce* ({resno}). Ne, gospodična . . . Bil je jako predrzen in -nedostojen človek; -- ni se znal vesti v izobraženi družbi. - -*Matilda.* Plemenit človek je bil. - -*Mrmoljevka.* Dà . . . plemenit je bil . . . gotovo . . . toda ni imel -smisla za tiste vzvišene ideje, ki povzdigajo človeka nad vsakdanje -skrbi, nad vse hlastanje in vrvenje materijalnega življenja . . . . za -tiste narodove svetinje ni imel smisla . . . kako mislite, gospod Ščuka? - -*Ščuka.* Nobenega. - -*Grudnovka.* Vi torej ne govorite resnice? - -*Ščuka.* Premislil sem se; jaz hočem živeti. - - -13. prizor. - -*Prejšnji*, *Gornik* in *Gruden*. - -*Gruden* ({vede Gornika proti oknu, zaupno}). Ne da bi mu očital kaj -posebnega; doktor Grozd je, kakor sem rekel, privatno najbrž pošten -človek, dasi celó v tem oziru govoré nekateri o nelepih aferah, ki so -tudi meni kolikor toliko znane, o katerih pa je boljše, da se molči, -kajti doktor Grozd je na vse zadnje moj prijatelj. ({Počasi, s -povdarkom.}) Toda, prosim Vas, blagorodje, ne zanašajte se na ljudi, ki -se vam usiljujejo ter ne nameravajo drugega, kot da dosežejo s pomočjo -Vašega velikega vpliva v visokih in najvišjih krogih različne smotre -svoje osebne pohlepnosti, ne oziraje se pri tem na blagor celokupnega -naroda in ne gledé na to, da bi Vas lahko že s samim svojim nečistim -prijateljstvom spravili v neprilike . . . - -*Gornik* ({v zadregi, izmučen}). Prosim, razložite mi jasno . . . Ne -razumem Vas natanko . . . - -*Gruden.* Današnji večer . . . ta šestdesetletnica je samo pretveza. -Nisem prepričan, da je sploh že izpolnil šestdeset let . . . Hotel se je -pokazati, proslaviti se ravno v tem trenutku, pred Vašimi očmi. On, -kakor sem rekel, pozná Vaš vpliv, s katerim razpolagate že vsled -uglednosti svoje rodovine. Takó Vas je Grozd izbral -- Vi ste mu -lestvica. Tudi svojo takoimenovano nečakinjo bi Vam rad prilepil. - -*Gornik* ({začuden}). Mislite? - -*Gruden.* Gotovo; na vsak način bi Vam jo rad prilepil. Jaz sicer nimam -nobenih presodkov o njegovi nečakinji, -- ali svarim Vas, blagorodje . . . - -*Gornik.* Hvala . . . . takih stvari nisem pričakoval, res ne . . . - - -14. prizor. - -*Prejšnji*; *Grozd*, *Kremžar*, *Mrmolja* in *občinski svetniki* -({iz obednice}). - -*Grozd* ({zamahne z rokó, razjarjen Mrmolji}). Vi ste jako naivni; kaj -mislite, da ga ne poznam? On peče svoj kostanj. No, meni je vseeno, -- -pa če se razdeli narod na dva tabora. - -*Mrmolja.* Jaz mislim, da bi bila to velika škoda za vseobči napredek -. . . takorekoč -- -- - -*Grozd.* Ne blebečite neumnosti. - -*Kremžar.* To so vsekakor važni momenti v naši najnovejši zgodovini. Zdi -se mi, da je narod na razpotju. - -*Grozd* ({gre k Ščuki}). Gospod Ščuka, -- storite mi uslugo. Povejte -Grudnu kako novico; ta človek je strašno smolast, a meni je to -neprijetno, skrajno neprijetno. - -*Ščuka.* Takoj. ({Se napoti k Gorniku in Grudnu.}) - -*Stébelce* ({vstane}). Gospod doktor! . . . Gospoda slavna! . . . - -*Mrmoljevka.* Pozor, gospôda . . . poeziji besedo, . . . kajti poezija -je tisto, kar človeka -- -- -- - -*Siratka.* Silentium! - -*Ščuka* ({Grudnu}). Čisto gotovo! ({Prime ga pod pazduho}) . . . -Poslušajte me, prosim . . . - -*Gruden* ({se brani}). Ali ne, dovolite -- to vendar ni nič važnega; jaz -sploh ne vem, oprostite, čemu mi to pripovedujete . . . - -*Ščuka.* Vsaka stvar ima svoje posebne vzroke; nekateri od teh so -pomembni in uvaževanja vredni, drugi so neznatni, a vzroki so kljub -temu. Zakaj, če je osel še tako majhen, osel je na zadnje vendarle. - -*Siratka* ({se pridruži Ščuki in Grudnu}). O čem pa obravnavata tako -ognjevito? - -*Ščuka.* Imenitne reči, Siratka . . . Ne, gospod doktor -- prosim, -poslušajte dalje. - -*Stébelce* ({stojé}). Gospôda! . . . - -*Mrmoljevka.* Silentium! - -*Grozd.* Po večerji, gospod Stébelce, po večerji . . . ({Se pridruži -Gorniku.}) Blagorodje, dovolite, da se dotaknem tiste kočljive stvari, -ki sem Vam jo bil nalahko že omenil. Doktor Gruden je sicer moj -prijatelj, v privatnem življenju morda pošten človek . . toda v obče, -da se tako izrazim, je velik slepar. - -({Gruden se jima približuje, Grozd vêde Gornika hitro proti obednici.}) - - -15. prizor. - -*Prejšnji* brez *Grozda* in *Gornika*. - -*Gruden.* To je impertinentno! . . . Ali ni govoril nekdo o sleparjih? - -*Ščuka.* O sleparjih? Nič čudnega; kdo pa dandanes ni slepar? - -*Grudnovka* ({vstane, Grudnu}). Ti si grozen nerodnež! - -*Ščuka* ({Siratki}). Stvar se razvija. - -*Stébelce.* Oprostite . . . ne razumem . . . - -*Mrmoljevka.* Da . . . . človek velikokrat ne razume tistega tihega, -skrivnostnega delovanja požrtvovalnih, za svoj narod navdušenih mož; a -potem ostrmi, ko mu stopi pred oči veličastno dejstvo -- -- - -*Grudnovka* ({Grudnu}). Za te reči nisi sposoben; prijel bi ga bil -fineje. - -*Kremžar* ({se jima pridruži}). Nekaj neprijetnega je v zraku nocoj; ali -se Vam ne zdi? - -*Gruden.* Že mogoče, gospod profesor. ({Odide za Grozdom in Gornikom.}) - -*Matilda* ({Ščuki}). Ali ste bili že kdaj v Parizu, gospod Ščuka? - -*Ščuka.* Lani sem bil tam. - -*Matilda.* Oprostite, ali je tam mnogo lepih žensk? - -*Ščuka.* Strahovito! - -*Matilda.* Kakšne so? Kakšni obrazi? Kakó govore? - -*Ščuka.* To je različno . . . Kar je najlepšega na njih so ustnice: -napete, temno rdeče. - -*Matilda.* Ah . . . in v Moskvi? - -*Ščuka.* V Moskvi še nisem bil. Ali pravijo, da so tudi tam ženske jako -lepe. - -*Mrmoljevka.* Res je . . . . pristno slovanski značaj, ki se je ohranil -tam popolen in neskaljen; tudi to bi nas moralo vzpodbujati, da gojimo -tisto sveto idejo slovanske vzajemnosti, ki dandanes -- - - -16. prizor. - -*Prejšnji;* *Kadivec* ({pride s trdimi koraki od glavnega vhoda}). - -*Kadivec* ({glasno}). Ne pojdem! Nalašč ne! - -*Ščuka.* Odkod tako razburjen? - -*Kadivec.* S kolodvora . . . . . s sramotnega bega . . . fej . . . vrag -me vzemi . . . . Ali jaz se ne dam tako lahko . . . . ({Stopi k -Matildi}). Matilda, jaz ti rečem . . . . ({se spomni}). Ah, pardon! -({Ščuki}). Ali ne mislite, da je Gornik zelo navaden tepec? - -*Ščuka.* Seveda je tepec. ({Matilda proti vhodu; pri vratih si zakrije -oči z robcem ter odide.}) - - -17. prizor. - -*Prejšnji* brez *Matilde*; *Grozd*, *Gornik*; za njima *Gruden*. - -*Grozd* ({zaupno Gorniku}). Svojo ženo bi Vam prodal. Čisto gotovo; -vzdignite ga na svoje rame, in on Vam proda svojo ženo. Jaz sicer nimam -nobenih predsodkov o njegovi ženi, toda svarim Vas. - -*Gornik.* Svojo ženo, pravite? - -*Grozd.* Slepar je, kakor sem Vam povedal. Plazi se, voha, mežika; -človek bi mislil, da dela komplimente, pa jih ne dela, temveč obrekuje. - -*Gornik.* Komplimentov Vam ni delal. - -*Grozd.* Ah! . . . On je torej govoril! Prosim Vas, oprostite, -blagorodje, kaj je govoril? - -*Gornik.* Ali dovolite vendar, meni je to vse popolnoma neumevno. Kaj -sem Vam storil? - -*Grozd.* Prosim, blagorodje? - -*Gornik* ({mirno in dobrodušno}). Kaj sem vam storil, da me preganjate? -Prisežem Vam, da se nečem vtikati v javno življenje. - -*Grozd.* Gotovo, blagorodje, se tudi ne bi spodobilo, da bi zastavljali -svoj vpliv, svojo neomadeževano osebo za take -- oprostite -- svinje, -kot je tale Gruden. - -*Gruden* ({se jima pridruži; Ščuka, Siratka, Grudnovka blizu njih; -Mrmoljevka sedi za mizo s Stébelcem}). Oprostite, blagorodje, da Vam v -tisti važni stvari . . . . - -*Grozd* ({potegne Gornika za seboj}). Poznamo tisto važno stvar! -- - -*Gruden.* Katero važno stvar, oprôsti prijatelj, katero važno stvar? . . . - -*Grozd* ({še z večjim povdarkom}). Poznamo mi tisto važno stvar!! -- -Kakor sem Vam dejal, blagorodje, -- Vi še ne poznate razmer in ne -poznate ljudi -- varčujte s svojo blagohotnostjo! . . . - -*Gruden.* Na kóga je to bílo, prijatelj; ali bíješ name? - -*Grozd.* Nisem govoril s teboj, prijatelj! - --- ({Drugi vsi umolknejo ter poslušajo, Ščuka sloni ob mizi, Stébelce -sedi; Kremžar in Siratka se približata; Mrmolja in drugi prepadeni; -Grudnovka sedí zraven Ščuke, obrnjena z vsem telesom od mize proti -Gorniku itd.}) -- - -*Gruden.* Povem ti jako mirno, da si vnaprej prepovedujem take -dvoumnosti, -- a Vas, blagorodje, svarim prijateljsko in nesebično pred -ljudmi, ki mislijo samo na svoje umazane koristi. - -*Grozd.* Na koga je to bílo, prijatelj, -- ali bíješ name? - -*Gruden.* Nisem govoril s teboj, prijatelj. -- Da, blagorodje, že pred -tednom dni, takoj tisti hip, ko ste se nastanili v našem mestu, so -prežali na Vas, nastavljali so svoje mreže, -- in pod pretvezo različnih -izmišljenih šestdesetletnic -- - -*Mrmoljevka.* Gospoda . . . v imenu vseobčega blagra narodovega, posebno -še v imenu slovanske vzajemnosti. -- - -*Ščuka* ({Mrmoljevki}). Silentium! . . . Zdaj gre za koristi naroda. - -*Stébelce.* Oprostite . . . ne razumem docela. - -*Grozd.* Blagorodje, ozrite se nanj; ali ni prebledel od pohlepnosti, od -zavisti?! Svaril sem Vas o pravem času, in zdaj ga vidite. - -*Gornik.* Ali prosim Vas, gospoda, zagotovljam Vas -- - -*Gruden* ({Grozdu}). To je brezprimerno hinavstvo, -- ali hinavstvo je -Tvoja natura! . . . - -*Grudnovka.* Pavel! - -*Grozd.* Blagorodje, ta človek je blazen; zblaznel je od -pohlepnosti! . . . - -*Gruden.* Od pohlepnosti!! -- Ti, ki bi hotel svojo nečakinjo -- -- ej! --- -- poznam te! . . . . - -*Grozd* ({skrajno razjarjen}). Slepar! Slepar! Slepar! - -*Gruden.* Zapomnite si to uro! -- Od tega trenotka je naš narod v dveh -taborih. ({Grè hitro proti izhodu; istotako Grudnovka.}) - -*Kadivec* ({naivno Grudnovki}). Milostiva, ali bi ga ne vzeli seboj? - -*Grudnovka.* Izvolite? - -*Kadivec.* Gornika. - -*Grudnovka.* Gospod Kadivec! - -*Kadivec* ({prestrašen}). Pardon! -- - -*Gornik.* Oprostite, jaz sem jako iznenaden. - -({Matilda in Katarina iz obednice, obstojita med vratmi.}) - -*Mrmolja.* Zdi se mi, da je to eden najvažnejših trenotkov v zgodovini -nažega naroda. - -({Grudnovka in Gruden pri izhodu; Stébelce, Mrmoljevka itd. v zadregi in -preplašeni . . .}) - - - - -DRUGO DEJANJE - -{Pri Grudnovih; intimno, okusno opravljena soba, moderne, svetle tapete; -vrata sredi ozadja, na levi in na desni; na levi spredaj klavir; na -desni spredaj pisalna miza; majhna okrogla mizica z zofo in stoli, -ogledalo, v desnem kotu cvetice itd.} - - -1. prizor. - -*Grudnovka* ({v koketni domači toaleti}), *Gruden* ({hodi zamišljen po -sobi}). - -*Grudnovka* ({pri pisalni mizi}). Siratka je presneto malo duhovit . . . -Dolgočasna istorija . . . - -*Gruden.* Pisal je stvarno. - -*Grudnovka.* Kdo se ozira na take stvari! Ni za današnje čase. Naš poziv -mora biti revolucijonaren, krepák . . . v svoji mlečnosti je popolnoma -podoben tebi . . . - -*Gruden.* Ali kaj porečejo ljudje, kaj poreče narod? - -*Grudnovka.* Narod smo mi, -- zapomni si to! Kar govorimo mi, govori -narod . . . . Treba je denuncirati, obrekovati, -- kričati je treba; -drugače se ne opravi nič . . . Ná tukaj svojo interpelacijo. In odpravi -se počasi, ob petih je seja. - -*Gruden* ({čita}). Ali nazadnje . . . . to ni popolnoma resnično . . . -taki lopovi vendarle niso . . . - -*Grudnovka.* Seveda so . . . Vsak človek ima toliko grehov, da se mu -očita lahko, kar se mu hoče -- in zmirom bo nekaj resnice v zabavljanju. -Kaj ti nisi lopov? - -*Gruden.* Hm . . . saj to je ravno -- -- - -*Grudnovka.* Ha, ha, ha . . . To se pravi -- ne upaš se na cesto. -Potolaži se: kdor zabavlja, je zmirom čist . . . Ali govôri hladno, -ostro, prepričevalno, -- kakor užaljen poštenjak. Obraz imaš pripraven. - -*Gruden* ({gre proti sobi na desno ter se vrne}). Jaz upam, Helena, da -me poznaš. Nisem ti delal nikoli neumnih scen, če tudi je bilo časih -morda nekoliko vzroka. Ljubosumnost je nekaj zelo smešnega, zato Ti -rečem samo na kratko: štej svoje korake. - -*Grudnovka* ({séde, začudena}). Ah, glej, glej! - -*Gruden.* Gornik je vreden veliko, ali da bi ga kupávali za tako ceno . . -bi moral biti vreden še več. - -*Grudnovka* ({z glasnim smehom}). Bi moral biti vreden še več! . . . -Samó nekoliko več . . . Če se natanko prevdari, -- kdo vé, morda je -vreden več, kakor se vidi na prvi pogled. Dà, potem --, potem bi ga -kupávali tudi za tako ceno . . . To se pravi, zdaj ga ne kupujemo za -tako ceno, ker nismo čisto prepričani, da je vreden te cene. Ali če se -sčasoma prepričamo, potem je stvar drugačna, docela drugačna . . . Bi -moral biti vreden še več! -- Pavel, ti si ljubezniv! -- Ker me nisi -žalil naravnost, je reč pri kraju! - -*Gruden.* Oprosti, mislil sem pošteno. - -*Grudnovka.* Ti -- pošteno? -- -- - - -2. prizor. - -*Prejšnja*; *Siratka* in *Ščuka* ({iz ozadja}). - -*Siratka.* Klanjam se, milostiva! Tu sem Vam ga pripeljal . . . -({Grudnu.}) Ali pojdete? - -*Gruden.* Takoj! ({v sobo na desno.}) - -*Grudnovka.* Ali Vas ne zadržujem? Govorila bi z Vami nekaj posebnega. - -*Ščuka.* Na uslugo sem Vam, milostiva. Seje občinskega sveta niso zame; -spim rajši doma. - -*Grudnovka.* Današnja bo interesantna. - -*Ščuka.* Tem slabše; kar je pri nas interesantno, je obenem umazano. - -*Grudnovka.* Kaj se še niste privadili? ({Gruden iz sobe s površnikom in -klobukom}) . . . Torej brez ozirov in brez strahú . . . - -*Siratka.* Klanjam se! - -*Grudnovka.* Z Bogom. ({Gruden in Siratka odideta v ozadju.}) - - -3. prizor. - -*Grudnovka*, *Ščuka*. - -*Grudnovka* ({séde za mizo v ospredju in povabi Ščuko, da séde}). Vam se -zdi torej umazano vse to? - -*Ščuka.* In smešno. - -*Grudnovka.* Imate prav. Ali dihati je treba tisti zrak, ki je človeku -na razpolago. - -*Ščuka.* Gotovo; riba živi v vodi in žaba v mlaki. - -*Grudnovka.* Zato je nespameten, kdor ni zadovoljen s stvarmi, kakoršne -so. Vi samí niste nič boljši od nas, -- razloček je samo ta, da ste -nezadovoljni; a to Vas ne opravičuje. - -*Ščuka.* Motite se, milostiva, jaz sem jako zadovoljen. Imam samó napako -od rojstva: moj nos je namreč jako fin in ne prenese veliko. Če si -zatisnem nos, sem v stanu, da napravim največjo lumparijo. - -*Grudnovka.* Bodite odkritosrčni in pustite ironijo. Rada bi Vas -slišala, kakó govorite naravnost iz srca. - -*Ščuka* ({s posebnim povdarkom}). Ali me niste slišali nikoli? - -*Grudnovka.* Dà . . . to je bilo zdaj naravnost iz srca! . . . . In Vi -se spominjate še zmirom, še zmirom na tiste lepe čase? - -*Ščuka.* Pustimo jih pri miru. Če bi se jih zdaj dotikali, bi jih -omazali, in škoda bi jih bilo. Od tedaj se je spremenilo veliko. - -*Grudnovka* ({nekoliko ironično}). Povejte mi, -- ali ste me ljubili v -resnici? - -*Ščuka* ({vstane, nekoliko vznemirjen}). Pustite pri miru tiste čase. -Zame so ostali taki, kakoršni so bili, brez grenkosti in brez hinavstva. -Ne pripovedujte mi jasno, kaj se je zgodilo pozneje. Jaz čutim na tihem, -koliko je bilo zraven laži in razočaranja, -- ali shranil sem tiste čase -z vso ljubeznijo v svojem srcu, in nihče se jih ne sme dotikati. Vi, -milostiva, najmanj . . . - -*Grudnovka* ({po kratkem odmoru}). To so bili tisti časi . . . takrat -ste bili idealen človek . . . v tistih časih . . . - -*Ščuka.* Dà, in ostalo mi ni drugega iz tistih časov nego fraze. Od teh -zdaj živim . . . ({S premenjenim glasom.}) Glejte, kakó je dobro, če je -bil človek idealen. Kar je bilo lepega in resničnega, je sicer izginilo -za zmirom, toda plašč je pustilo v sobi. Besede so ostale, tiste fraze -namreč, ki so dandanes naše svetinje in vse naše bogastvo. - -*Grudnovka.* Ali prosim Vas, kaj pa hočete brez fraz? - -*Ščuka.* Res je, vsak upor bi bil neumen in brezvspešen. Tiste lepe -besede, ki so nekdaj nekaj pomenile, in ki so zaradi tega uživale -opravičeno spoštovanje, so zdaj samo še fraze; spoštovanje pa je ostalo -in kdor te fraze zasmehuje, je izdajalec različnih idej, svetinj, in -tako dalje . . . - -*Grudnovka.* To naposled ni taka nesreča. Ljudje žive, kakor so živeli -in fraze ne škodujejo nikomur. - -*Ščuka.* Škodujejo, ubijajo! . . . Laž ne ubija s kolom, ali plazi se po -žilah, kakor strup, počasi in oprezno, ne opazi se, kako deluje . . . -Ali mislite, da je res mogoče še dolgo živeti v takem zraku, -- tako -polnem laži in fraz, da se ne vidi preko ceste? -- Po takih dneh -prihajajo viharji. - -*Grudnovka.* A Vi živite vendar, -- Vi delate sami te fraze, Vi jih -propagirate, Vi jih branite; ravno Vi, naš imenitni žurnalist, prašite -po cestah, da se dviga čez hiše . . . - -*Ščuka.* Prah me zaradi tega nič manj ne grize v oči . . . ({Vstane.}) -Zaničujete me po pravici: jaz sem nesrečen človek. Kdor je dandanes -nesrečen, je zaničevanja vreden. Treba je samo pripogniti koleno, samó -sladko smehljati se je treba . . . nič drugega. In ničesar ne sme človek -videti in ničesar si ne sme želeti . . . Ali jaz vidim, kakó gremo vsi -skupaj navzdol, v neskončno blato, jaz vidim, da so nam laži in fraze -vzele še tisto malo, kar smo imeli dobrega in krepkega v sebi. Kdor bi -gledal to življenje od daleč, bi se mu smejal; kdor ga mora živeti in je -pošten, je najboljše, da se obesi . . . Ničesar si ne sme človek želeti, -ničesar želeti! . . . Ali jaz bi rad gledal ljudi, ki bi govorili brez -strahu in brez ozirov in brez sebičnosti; rad bi gledal ljudi, ki bi -pljunili pod mizo, predno bi izgovorili eno tistih fraz, od katerih zdaj -živimo in ki so cilj in konec vsega našega neumnega in brezpomembnega -delovanja . . . In to bi vendar ne bilo težko, ne bilo bi takó težko! --- Samo oči bi bilo treba odpreti . . . Nič drugega bi ne bilo treba: -- -samo oči odpreti, dokler jih prah popolnoma ne zapraši . . . Zrak bi se -izčistil, in mi vsi bi dihali . . . . dihali . . . . ({Z mirnejšim -glasom, po kratkem prestanku:}) No, daleč je do tega . . . - -*Grudnovka* ({nekako v zadregi}). To je vsekakor . . . interesantno . . . - -*Ščuka.* Dà . . . interesantno je . . . Oprostite milostiva, ali niste -želeli nekaj posebnega? - -*Grudnovka.* A zakaj Vi ne odprete oči? - -*Ščuka.* Oprostite, ali niste želeli nekaj posebnega, milostiva? - -*Grudnovka.* Zakaj Vi ne izčistite zraka? - -*Ščuka.* Ali mislite, da sem govoril fraze? - -*Grudnovka.* Ne, tega ne mislim. - -*Ščuka.* Prosim Vas, mislite si to! -- Jutri namreč zopet sédem, da -izlažem svojo vsakdanjo laž o narodovih idealih . . . - -*Grudnovka.* Pridite k nam! - -*Ščuka.* Šalite se, milostiva. - -*Grudnovka.* Nikakor ne. Pridite k nam, pisali boste svobodno, po svojem -srcu. - -*Ščuka.* Bi mi ne bili hvaležni . . . Ali veste, zakaj je pes zvest -svojemu gospodarju? - -*Grudnovka.* Kam spada to? - -*Ščuka.* Ker je navajen njegove palice. Navajen je njegove metode in na -metodi je veliko ležeče . . . ({Séde}). Ako Vam je prav, milostiva, -preidiva k stvari . . . - -*Grudnovka.* Povejte mi iskreno, kakó sodite o tem našem razdoru? Ne -verjamem, da bi se v resnici navduševali za svojega šefa. - -*Ščuka.* Res, ne navdušujem se za nikogar. - -*Grudnovka.* Čuden politik ste. Narod se razdeli na dva tabora, in Vi -ostanete hladni . . . - -*Ščuka.* Ali prosim Vas, milostiva, -- kakšen narod pa se je razdelil? -Kóga briga to, če je doktor Grozd razžalil Vašega soproga? - -*Grudnovka.* Imate čisto posebne nazore . . . A trditi ne morete, da bi -bil Grozd čisto pošten človek -- -- - -*Ščuka.* Nikoli nisem trdil tega. - -*Grudnovka.* -- in da bi bil torej odpor proti njemu neopravičen! . . . . -({Živahno.}) Glejte, na tak način je v naši stvari vendar nekaj -lepega, občekoristnega. Če sodite trezno, morate celó v nekem oziru -odobravati naše delovanje. Morali bi nas naravnost podpirati, -- ne -očitno -- -- - -*Ščuka* ({s prikritim gnjevom}). Ah . . . - -*Grudnovka* ({hitro}). Ne, prosim, nikar me napak razumeti . . . . A -storite lahko malenkost, ki bi za Vas ne bila nečastna, in ki bi ne -škodovala nikomur. Vsa stvar bi se izvršila čisto naravno, brez hrupa; -nihče bi ne imenoval Vašega imena . . . . - -*Ščuka.* Prosim, razložite! -- - -*Grudnovka.* Pred par leti je menda umrl v neki zakotni vasi človek, ki -je bil jako ženijalen, samó da ni znal živeti. Zdaj je pozabljen. A da -je pozabljen in da je umrl v uboštvu, je kriv kolikor toliko doktor -Grozd . . . - -*Ščuka.* To, mislite, da je tisti človek, ki ste ga imenovali nekoč -pijanega reformatorja. - -*Grudnovka.* Da, reformator je bil, in živel je ekscentrično. Pisal je -knjige, ki niso bile nikoli tiskane; zaradi edine stvari, ki jo je dal -natisniti, ga je spodil Grozd iz službe ter ga uničil enkrat za vselej. -Ali je resnica? - -*Ščuka.* Lahko bi bila resnica, toda ljudje ne vedó, ali je resnica ali -ne. Vsaka stvar na svetu ima dokazov za in proti, kakor je že ravno -človek, ki se ukvarja z njo. - -*Grudnovka.* Vi imate njegova pisma iz zadnjih časov? - -*Ščuka* ({zeló hladno}). Pravijo, da je pisal pisma. - -*Grudnovka.* Torej nočete? - -*Ščuka.* Oprostite, milostiva! -- ({Oba vstaneta.}) - - -4. prizor. - -*Prejšnja*, *Kadivec*. - -*Grudnovka.* Ah, gospod Kadivec? - -*Kadivec.* Dà, milostiva. Najprvo, da Vas jako iskreno prosim -oproščenja. Nikoli v svojem življenju Vas nisem mislil razžaliti. - -*Grudnovka.* In kaj ste mislili takrat pri Grozdovih? - -*Kadivec.* Vrag me je motil. Časih pride človeku na misel neumnost, ki -se je mora iznebiti . . . - -*Grudnovka* ({hladno}). Ostanite, gospod Ščuka! - -*Ščuka.* Oprostite, milostiva, da sem Vas vznemirjal. ({Pozdravi njo in -Kadivca ter odide.}) - - -5. prizor. - -*Grudnovka*, *Kadivec*. - -*Kadivec* ({ves čas nemiren, séde in vstane}). Delikatna stvar je, -milostiva, nesramno delikatna. Kjer jo primem, povsod je nekaj robatega. -Ne dá se povedati na noben način. - -*Grudnovka.* Premislite malo. - -*Kadivec* ({razjarjen}). Prašam Vas, čemu je bilo treba tega človeka? -Kakšen vrag ga je prinesel tu sem? Kaj ima pravzaprav opraviti v našem -mestu, -- in ali je sploh za kako rabo? -- Čisto za nobeno; -- -nepotreben človek je! Živa duša bi ga ne pogrešila, če izgine to uro. -Dà, z največjim veseljem bi mu prepeval nagrobnice, -- samo izgine naj! -- - -*Grudnovka.* Kdo je ta človek? - -*Kadivec.* Gornik! -- In kako dostojanstveno hodi; na prvi pogled bi se -dalo misliti, da je pošten . . . . Toda ima postranske namene, vse polno -postranskih namenov! »Dober večer, gospod Kadivec!« Postranski nameni, --- za vsako besedo; že v očeh se mu vidi, da ima postranske namene. -- -»Klanjam se, gospodična Matilda!« -- Jaz te vidim, bratec, kakó natanko -te vidim! Nič drugega, kot trepalnica se mu zaziblje, in v tistem hipu -so na dlani vsi njegovi postranski nameni! - -*Grudnovka.* Zakaj Vam je tako zopern? - -*Kadivec* ({miren, se domisli}). Zopern? -- Ne, narobe! Hotel sem reči, -da je zelo pameten, pošten in časti vreden človek. Na svetu je malo -takih ljudi. Samó tu pa tam se časih rodi kateri, ki mu je nekoliko -podoben . . . Tudi zelo dostojen človek je . . . ({Vstane.}) Ali vrag -vedi, zakaj takó malo potuje! Če je človek mlad in imá denarja, tedaj -vendar potuje, nè? Toda ta ne grè nikamor; séde in sedí. Čemu ne grè na -Dunaj, v Pariz, v Moskvo? In toliko interesantnega je na svetu! Ali bi -mu ne hoteli reči, milostiva --? - -*Grudnovka.* To ste mi prišli povedat? - -*Kadivec.* Ne, narobe! -- Jaz mislim -- vrag vedi . . . jaz mislim, da -je Gornik velika sreča za naš narod, . . . . da bi brez njega sploh ne -mogli izhajati . . . Posebna radost me obide, kjerkoli ga vidim . . . -Kaj mislite, milostiva, če bi ga vstrelil? - -*Grudnovka.* Kako? - -*Kadivec.* Oprostite, hotel sem le opomniti . . . Naposled je res: kaj -se mu da očitati? Ničesar ne! Jaz mu želim vse najboljše. Na svojem -mestu, mislim, da bi deloval zelo koristno . . . in . . . in takó dalje. -Ali to je, ker ni na svojem mestu; in takó se bojim, da se popolnoma ne -pokvari. So namreč ljudje, ki ga pohujšujejo. Zato bi bilo jako dobro -zanj, da bi spremenil družbo. - -*Grudnovka.* V kakšnem oziru? Katero družbo mislite? - -*Kadivec.* Politično seveda, politično . . . V tem velikem razdoru -namreč, ki je nastal takó nenadno, vrag vedi kakó, sem jaz . . . -- na -tihem povedano -- vseskoz na Vaši strani. Zato bi jako želel, da bi tudi -ta slepar, Gornik namreč, ne hodil po krivih potih . . . On je velika -moč, zelo poraben človek, nenavadno poraben, milostiva, in jaz naravnost -hrepenim, da ga pridobite záse. - -*Grudnovka.* Zelo poraben človek je . . . - -*Kadivec.* Glejte! -- ({patetično}). Jaz Vam ponudim svojo podporo, -milostiva. Gornik se mora iztrgati tej slabi družbi, -- tam ni mesta -zanj, nikakor ne! Posebno je še treba gledati, da ne napravi kakih -prenagljenih ljubezenskih zvez. To je za mladega človeka jako -škodljivo . . . - -*Grudnovka.* Sevéda je škodljivo . . . Verjemite mi, gospod Kadivec, da -sem Vam neizrečeno hvaležna za lepe nauke. Gotovo, Gornika je treba -iztrgati. Kaj počne pri Grozdovih? Ali zahaja pogosto tja? - -*Kadivec.* Rečem Vam! -- -- -- Neprestano tičí tam. Pridem v sobo, se -ogledam, -- Gornik! . . . V salonu -- Gornik! Za vsako mizo, na vsakem -stolu, na stenah in na stropu, -- to je strašno! . . . So sicer -radikalna sredstva, ali nekaj sitnega je v njih . . . - -*Grudnovka.* In kaj je z njegovo ženitvijo? - -*Kadivec.* Z njegovo ženitvijo ni nič, čisto nič, ne bo nikoli nič! -- -Smešno, tako mlad in naj bi se ženil. Zanj sploh ni kaj takega . . . . -Jaz mislim, da je bolj razpoložen na duševno stran . . . In pri -Grozdovih še celó ne. - -*Grudnovka.* Imate prav, to bi res ne bilo primerno. - -*Kadivec.* Nikakor bi ne bilo primerno! -- ({Vstane.}) Zeló me veseli, -milostiva, da sem napravil svojo dolžnost, ter na ta način koristil . . . -narodni stvari. Prepričan sem namreč, da bi bila velika nesreča za narod, -če bi se tako imeniten in vpliven človek izgubil pri Grozdovih . . . - -*Grudnovka.* To se ne sme zgoditi, in se ne bo zgodilo, bodite -preverjeni! - -*Kadivec.* Mislite? - -*Grudnovka.* Vsekakor. Narodova hvaležnost Vam je zagotovljena. -- Na -svidenje! - -*Kadivec.* Klanjam se, milostiva. ({Odide.}) - - -6. prizor. - -*Grudnovka*; pozneje hišna. - -*Grudnovka.* Zdaj imam torej nekaj poštenega vzroka. ({Pri ogledalu, po -kratkem odmoru.}) Če je krví v njem, stvar ne bo težka . . . . Tepec je -sicer, toda v teh rečeh ni ravno treba, da bi bil duhovit . . . ({Si -gleda natanko v obraz}) . . . Ah . . . ({Po kratkem odmoru pozvoni.}) Če -ni tukaj gubica, prav majhna gubica . . . ({Hišna pride; Grudnovka na -sredi sobe.}) Lina, poglejte tu sem . . . pri očesu, tam v kotu, -- ali -ne vidite ničesar? . . . - -*Hišna.* Ničesar, milostiva. - -*Grudnovka.* Ničesar ne? ({Okrene se proti ozadju.}) Hm? - -*Hišna.* Ničesar ne. - -*Grudnovka.* Prav majhna, majčkena gubica? ({Okrene se na desno.}) -Poglejte natanko. - -*Hišna.* Prav majhna, majčkena gubica . . . - -*Grudnovka.* Ah! . . . ({Zamišljena.}) Včeraj je še ni bilo. - -*Hišna.* Včeraj je še ni bilo. Ali če se obrnete k oknu, se ne vidi, -- -in o mraku tudi ne. - -*Grudnovka.* O mraku seveda ne . . . Kadar sije svetloba naravnost v -obraz -- - -*Hišna.* Se ne vidi. - -*Grudnovka.* Če je pol obraza razsvetljenega -- - -*Hišna.* Dà, če je pol obraza razsvetljenega -- - -*Grudnovka.* Hm! . . . . ({Zamahne z rokó, hišna odide.}) Kadar ima -človek tako malovrednega moža . . .! ({Stoji pred ogledalom: zunaj -govorjenje in smeh.}) Že doma? -- To bi bilo neumno! - - -7. prizor. - -*Grudnovka*, *Gruden*, *Siratka*, *Kremžar*, *Klander* ({vsi veseli in v -smehu}). - -*Klander* ({hrupno}). Imenitno smo jih dali, . . . . Kramarji . . . ha, -ha . . . - -*Siratka.* Zmaga je popolna. - -*Grudnovka.* Kakó je šlo? - -*Gruden.* Poraženi, razbiti . . . - -*Klander.* Kramarji . . . ha . . . ha -- milostiva! . . . - -*Kremžar.* Prosim Vas, gospod Klander . . . . - -*Klander.* Kramarji! . . . - -*Gruden.* Grozd se je branil kakor divji . . . videlo se mu je, da se ni -zanesel . . . - -*Siratka.* Ali zdaj se šele pričenja . . . Začetek je bil dober . . . -Potipali smo tam, kjer najbolj boli . . . Njihove kramarije s službami, -s koncesijami smo privlekli na dan . . . to je bil trušč . . . - -*Kremžar.* Jaz mislim, da je bilo malo preveč . . . Le bolj zmerno, le -bolj fino. V škandalih je zmirom nekaj nevarnosti. - -*Siratka.* Ej, Vi profesor! . . . Ali kar je zdaj najprvo . . . - -*Gruden.* Kar je najprvo, treba nam je organa . . . Brez časopisa ne -opravimo ničesar . . . - -*Grudnovka.* Ali za to je treba kapitala . . . - -*Kremžar.* Hm . . . seveda . . . - -*Klander.* Eh . . . kapital, kapital! - -*Kremžar.* Prosim Vas, gospod Klander! - -*Siratka.* Da bi imeli Gornika. -- - -*Gruden.* Ah, z Gornikom ni nič . . . - -*Grudnovka.* Zakaj ne? ({Gruden zamahne in gre v stran.}) - -*Kremžar.* S primerno taktiko, z opreznimi, dostojnimi koraki bi se ga -dalo dobiti. - -*Grudnovka.* Moramo ga dobiti! - - -8. prizor. - -*Prejšnji*; *dvoje občinskih svetnikov*. - -*1. obč. svetnik.* To Vam je bil škandal! - -*2. obč. svetnik.* Grozd je hitel k Gorniku . . . na vrat, na nos. - -*Grudnovka.* K Gorniku? - -*2. obč. svetnik.* Ne bo ga dobil, Gornika. Prehitel sem ga ravnokar na -trgu; Ščuka je bil z njim. - -*Grudnovka* ({na levo Grudnu}). Meni v tem trenutku ni prijetna ta -družba. Povabi jih, kamorkoli . . . - -*Gruden.* Kakó to? - -*Grudnovka* ({nervozno}). Nič posebnega. Neprijetno mi je. -- Dovolite, -gospoda, da Vas povabim jutri na večerjo. Govoriti imamo imenitne -stvari. - -*Klander.* Kramarji! -- To je bil udarec . . . ha . . ha, ha . . - -*Grudnovka.* In posebno vi, gospod Siratka . . . Vi ste naše upanje in -naša podpora . . . . takorekoč naše literarno ozadje. - -*Siratka.* Ozadje! . . . - -*Grudnovka.* V dobrem smislu . . . - -*Kremžar.* Toda vsekakor, . . . . kar se tiče organa . . . - -*Grudnovka.* Ravno o tem bomo govorili. - -*Siratka.* Tedaj . . . milostiva . . . - -*Grudnovka.* Na svidenje, ali jutri gotovo! . . . ({Vsi razen Grudna -odidejo.}) - - -9. prizor. - -*Gruden*, *Grudnovka*. - -*Gruden* ({vzame klobuk in palico z divana}). Pazi, Helena! - -*Grudnovka.* Hm? - -*Gruden.* Jaz ne maram tega človeka . . . . Gornika . . . - -*Grudnovka.* Ti tudi ne? - -*Gruden.* Ne! . . . - -*Grudnovka* ({hipoma resno}). V teh časih pač ni treba, da bi mi -prihajal še s takimi neumnostmi. Vidim prav dobro, kakšna budalost te -vznemirja, ali to ni na čast . . . ne tebi, ne meni . . . - -*Gruden.* Dovolj je, da ga ne maram. - -*Grudnovka.* Takó, ti ga ne maraš? - -*Gruden.* Kakor sem rekel. - -*Grudnovka.* Pustimo torej vso to stvar pri miru. - -*Gruden.* Od njega ni odvisno, -- da stojimo ali pademo. - -*Grudnovka.* Pred par dnevi si govoril, da je od njega odvisno, -- - -*Gruden* ({s tihim gnjevom}). Ti si brezobzirna. - -*Grudnovka.* Pustimo torej vso to stvar pri miru. - -*Gruden* ({po kratkem odmoru}). Pazi, Helena. - -({Grudnovka skomizgne z rameni; Gruden odide.}) - - -10. prizor. - -*Grudnovka*; pozneje *Mrmoljevka*. - -*Grudnovka.* In še to neumnost! . . . Kakó, da vidi ravno zdaj takó -dobro! . . . . Doslej je bil zmirom . . . pameten človek! . . . ({Gre -proti sobi na desno.}) - -*Mrmoljevka.* . . . Gospa Grudnova, -- prosim Vas, gospa Grudnova! . . . -Oprostite, da Vas vznemirjam, toda v teh težkih časih, -- rotim Vas v -imenu najsvetejših koristi celokupnega naroda, posebno še v imenu -slovanske vzajemnosti -- - -*Grudnovka* ({hladno}). Zeló mi je žal, velecenjena gospa, ali -zagotovljam Vas -- - -*Mrmoljevka.* Gotovo, na vsak način, jaz vem, da je Vaše srce jako blago -in brez zlega, -- a ravno zategadelj se predrznem, da Vas v imenu -- - -*Grudnovka* ({nervozno}). Ne, milostiva, hotela sem reči, da zdaj -nikakor ni primeren čas -- - -*Mrmoljevka.* Jaz sem trdno uverjena, da je pravica na Vaši strani, da -želite samo narodovega blagra, da stremite za razvitkom, napredkom, in -da hočete, oboroženi z orožjem veličastnih idej -- -- toda v imenu -celokupnih koristi in v imenu vseobče -- - -*Grudnovka.* Razumete me napak, milostiva . . . Škoda je velika, da ste -prišli v trenotku, ko moram nemudoma -- -- Res, neizrečeno me bo -veselilo, če me posetite, -- ali danes, glejte -- - -*Mrmoljevka.* Verjemite mi, gospa velecenjena -- - -*Grudnovka.* Vsekakor, s posebno radostjo -- - -*Mrmoljevka.* Ah, moj Bog, -- to je strašno, -- jaz upam, da Vas ne bodo -razžalile moje iskrene besede, -- ali ta bratomorni boj . . . ta nenadni -razdor v teh časih, ko je sveta ideja slovanske vzajemnosti -- -- - -*Grudnovka.* Posetite me jutri . . . . Veselilo me bo . . . zares. - -*Mrmoljevka.* To je strašno -- ali se Vam ne zdi? -- Z Bogom, milostiva, -in prosim Vas, spominjajte se, da je v nevarnosti celokupna korist -- - -*Grudnovka.* Našega naroda, -- ({med durmi}) gotovo! -- Z Bogom, -milostiva, -- jutri! ({Mrmoljevka odide.}) - - -11. prizor. - -*Grudnovka*; pozneje *Gornik*. - -*Grudnovka* ({v predsobo}). Lina, ne pustite nikogar v sobo, razen -Gornika. - -*Hišna* ({v predsobi.}) Gospod Gornik, milostiva! -- - -*Grudnovka* ({hitro k ogledalu, nato se vrne k durim; Gornik vstopi}). - -*Gornik.* Razveselilo me je Vaše pismo, milostiva, in tako sem prišel, -da mi razložite svojo željo. - -*Grudnovka.* Prosim sedite; stvar ni tako važna; ne mudi se nikamor -. . . . Ali oprostite: -- Vaše dragocene minute -- - -*Gornik.* Ah ne, milostiva, moje minute niso dragocene, dolgočasim se -jako. - -*Grudnovka.* Dolgočasite se? Nerazumljivo . . . - -*Gornik.* Gotovo. Obrazov vidim sicer zmirom dovolj, toda vsi so enaki. - -*Grudnovka.* Napósled, -- v nekem oziru Vas razumem. Zdi se Vam gotovo, -da vsi ti ljudje, ki se Vam vsiljujejo, ne govoré iz srca, temveč iz -razuma, -- to se pravi, da se Vam približujejo iz hladnih osebnih -interesov. - -*Gornik.* Nekaj podobnega je res, ali teh reči sem navajen. - -*Grudnovka.* In vendar Vam mora biti težko. Jaz mislim, da človek kdaj -zahrepení po čem drugem, -- po gorkoti, iskrenosti; tisto sebično -hinavstvo nazadnje ubija. - -*Gornik.* Ne ubija. Če bi ne bilo hinavstva, kako bi spoznali poštenost? -Vzeti mi ne morejo s hinavstvom ničesar, in tudi jaz ne rabim ničesar od -njih. Tako živimo vsi skupaj lepo pri miru. - -*Grudnovka.* Vi ste filozof . . . Ali vendar je čudno, da živite tako -lepo in pri miru sredi tega trušča, sredi teh velikih razprtij . . . - -*Gornik.* Me ne zanimajo te razprtije. Tudi ne razumem jih natanko. -Razložite mi, milostiva, kaj je interesantnega v njih? - -*Grudnovka.* Vi ne vidite ničesar interesantnega? No res, interesantnost -ni glavna stvar. Ko bi bilo na tem, bi tudi jaz živela . . . . lepó in -pri miru. Ali tukaj je v prvi vrsti narodov blagor -- - -*Gornik.* Ah da . . . ah da . . . Nisem se domislil . . . Toda, -oprostite, nekaj je kljub temu zad . . . za temi stvarmi, takorekoč -. . . za narodovim blagrom. Kakó bi se mogli drugače ljudje zanimati -. . . za narodov blagor . . . in čemu se potemtakem prepirajo? . . . -({Zeló zamišljeno.}) Hm, nekaj mora biti zad -- za narodovim blagrom. - -*Grudnovka.* Dà, imate čisto prav . . . ({Afektirano.}) Zad je -sebičnost. Ah, Vi si ne morete misliti, kako grenko je to. Človek -postane malodušen, če vidi krog sebe toliko sebičnosti, toliko -hinavstva. Takó izgubi veselje do vsega, upanje v bodočnost in naposled -celó zaupanje v sebe samega. - -*Gornik.* Milostiva, nikakor nisem hotel -- - -*Grudnovka.* Prosim, ne opravičujte se, govorili ste resnico . . . -Človeka duší to tesno obzorje, ta malenkostna družba . . . Strašne so te -razmere, kadar je v prsih hrepeneče srce, svobodna duša . . . Kakšno je -to življenje!! . . . Ah, glejte, jaz bi si želela človeka, ki bi me -razumel, človeka, ki bi ne nosil na sebi tistih ostudnih okov, ki bi -govoril in živel brez strahú, brez ozirov . . . Ob njegovi strani bi se -ne bala nikogar in ničesar; -- to bi bilo vse drugačno življenje, to bi -bil vse drugačen boj . . . - -*Gornik* ({nekoliko v zadregi, naivno}). Da . . . gotovo . . . - -*Grudnovka.* Oprostite, razgrela sem se čisto nehoté. ({Melanholično.}) -Ali žalostno je kljub temu. - -*Gornik.* Življenje je vendar še vse pred Vami, milostiva. - -*Grudnovka.* Življenje, kakoršno je, ali mladost je skoro za mano. -({Skloni se bliže k njemu.}) Glejte, danes sem opazila na svojem obrazu, -tu blizu očesa, majhno, prav majhno gubico; to je začetek. Ali opazite? - -*Gornik.* Ne milostiva, kakšne stvari Vam prihajajo na pamet! Nobene -gubice ne vidim. - -*Grudnovka.* Vi ste galantni. Resnica je, da čas strahovito hiti. - -*Gornik.* Na Vašem obrazu ni najmanjšega sledú. Nasprotno, -- nisem še -videl lepšega. - -*Grudnovka.* Hvala. Toda lepota, kolikor je je ostalo, je nepotrebna. Ne -veselim se je več. - -*Gornik.* Ne veselite se svoje lepote? - -*Grudnovka* ({zaupno}). Glejte, dragi gospod Gornik, godi se mi kakor -Vam. Med vsemi tistimi, ki se bližajo moji lepoti, ni ne enega -odkritosrčnega, nesebično ljubečega srca . . . Ali jaz si ga želim, -- -in življenje je tako pusto . . . pusto . . . - -*Gornik* ({v zadregi}). Milostiva -- - -*Grudnovka* ({s trudnim smehljajem}). Dà . . . to se Vam zdi otročje? -. . . Prav imate, to ni več zame. Največje zlo je, če je srce gorko in -ljubezni polno . . . in ob enem . . . ({Iztegne golo roko.}) Koliko časa -še . . . in tu bodo gube in brazde, vse počez! . . . Glejte, -- smešno -je, ali jaz ljubim to belo roko, kot da bi ne bila moja . . . In samó še -malo časa . . . ({Položi roko na mizo, Gornik se je dotakne, ona jo -umakne počasi.}) - -*Gornik* ({nekoliko razburjen}). Oprostite . . . - -*Grudnovka.* Ali do tedaj bi hotela živeti . . . ({Skloni se bliže k -njemu.}) Časih me obide nekaj posebnega, čisto uporen duh . . . in -takrat sovražim vse tiste ljudi, ki bi jih bilo treba ljubiti in zaželim -si bojev in viharjev in življenja . . . Ah, Vi tega ne morete čutiti, -ne morete razumeti . . . ({S spremenjenim glasom, nasloni se globoko -na zofo.}) Oprostite, da Vas dolgočasim; govoriva o prijetnejših -stvaréh . . . - -*Gornik.* Ne, milostiva, narobe . . . ({V zadregi.}) Zdi se mi, da se -mrači . . . - -*Grudnovka.* Ali ne ljubite mraka? - -*Gornik.* Dà, gotovo . . . - -*Grudnovka.* Nekaj krasnega je ležati o mraku na zofi, lenó in brez -misli, posebno če so rože v sobi . . . . ({Vzame rožo in jo približa -obrazu, pol ležé.}) Tako bi človek umrl . . . - -*Gornik.* Res . . . milostiva. ({Vstane, se ji približa, hoče se -skloniti nad njo, ali se okrene in zamahne z rokó, sede; ona gleda -pazljivo izza trepalnic.}) - -*Grudnovka* ({zelo veselo, vstane}). Kaj bi dejali, ko bi bilo vse to, -kar sem govorila ravnokar, samó zlagáno, lepo narejeno, dobro -premišljeno, iz posebnega namena? ({Gleda mu naravnost v oči z veselim -obrazom.}) - -*Gornik* ({presenečen}). Iz posebnega namena? - -*Grudnovka.* Ko bi bilo vse to jako rafinirana komedija? . . . . Ali se -niste ravnokar sklonili, da bi me objeli? - -*Gornik.* Milostiva! ({Se ji bliža, ona se mu počasi umika.}) - -*Grudnovka* ({počasi, tišje}). Gospod Gornik . . . ({Zopet smehljaje, -počasi, zapeljivo.}) Vse te besede -- morda so bile vse te besede -izgovorjene samó, da bi se Vi sklonili, -- samó da bi se sklonili, Vi -nerodnež . . . Ali nikar si ne mislite tega . . . zakaj mrači se . . . - -*Gornik* ({razburjen}). Pustite, naj se mrači . . . . ({prime jo za -roko, ona se mu na lahko izvija}). - - -12. prizor. - -*Prejšnja*, *Gruden*. - -({Gornik in Grudnovka prideta na sredo sobe; Gruden mirno, z ledenim -obrazom mimo nju, pri sobi na levo se okrene, stopi korak proti Heleni, -s sklonjeno glavo, obstane.}) - -*Grudnovka* ({zamahne malo važno proti njemu; gre proti sobi na desni}). -Otrok! ({Gornik v veliki zadregi zádaj, gre počasi proti izhodu.}) - - - - -TRETJE DEJANJE - -{Zelo elegantno opravljena soba pri Gorniku; ali ta eleganca je jako -kričeča, malo okusna. Vhod na desni; sobe zadaj in na levi.} - - -1. prizor. - -*Gornik* ({v jutranji toaleti}) in *slabo oblečen mlad človek*. - -*Mladi človek.* Ker je torej znana Vaša velika dobrotljivost, in ker ste -kot bogat in vpliven človek naravnost dolžni in prisiljeni, da se -ozirate na druge, ki Vam nikoli nič storili niso in ki živé kljub temu -slabše od Vas -- -- - -*Gornik.* Dà . . . dà . . . ({vzame denar iz listnice}). Prosim! -- - -*Mladi človek.* Hvala. Na svidenje! -- ({Odide.}) - - -2. prizor. - -*Gornik* in njegov *sluga*. - -*Gornik* ({sam, zamišljen}). Nekoč o mraku se je pridolgočasil k meni, -legel je na zofo ter zaspal. Prej ga nisem videl nikoli. -- Rad bi -vedel, kaj nameravajo z mano, zakaj me napadajo od vseh strani. Zdaj naj -se oženim, ali jaz bi se ne oženil rad . . . Zdi se mi, da so vsi ti -ljudje nenavadni kujoni . . . Peter! ({Sluga vstopi.}) Začni -pospravljati, Peter. Vrnemo se na Korenovo. Ali ti ni dolgčas, Peter? - -*Sluga.* Dolgčas; preveč ljudi je. - -*Gornik.* Kar na tihem napravi, Peter. Ni treba, da bi kdo opazil. -Izgubimo se potihoma, naskrivoma . . . - -*Sluga.* Prepozno je. - -*Gornik.* Kakó prepozno? - -*Sluga.* V procesiji pojdejo za Vami. - -*Gornik.* Pospravi kovčege, Peter, in pusti drugo, kakor je. Ne pojdemo -na Korenovo, temveč na Dunaj. - -*Sluga.* Na Dunaj? - -*Gornik.* Ali v Pariz, ali v Moskvo, kamorkoli. Pospravi kovčege, Peter! -({Peter odide, a se takoj vrne.}) - -*Sluga.* Nekdo je prišel. - -*Gornik.* Že tako zgodaj? ({Sede resigniran k mizici v ozadju na levi.}) - - -3. prizor. - -*Gornik*, *Gruden*. - -*Gruden* ({neprijazno}). Klanjam se, blagorodje. ({Sede v ospredje na -desni.}) - -*Gornik.* Dobro jutro! ({Ostane na svojem stolu}). - -*Gornik* ({vstane, gre proti ospredju, ne da bi se ozrl na Grudna}). - -*Gruden* ({vstane, gre proti ozadju, hipoma}). Veste kaj, gospod Gornik, -stvar se mora razjasniti; drugače ne gre. Jaz ne pustim . . . na noben -način ne . . . bodite prepričani! . . . - -*Gornik.* No prosim Vas, povejte mi vendar -- - -*Gruden.* Na noben način ne! . . . In prašam Vas, ali je bilo to lepo od -Vas, ali se je to spodobilo? Z razprtimi rokami sem Vam prišel naproti, -nobenega hinavstva ni bilo v mojem srcu in nobene sebičnosti. Poznal Vas -nisem natančneje, niti po obrazu niti po značaju. Zame ste bili -popolnoma tuj človek. Tudi mi niste nikoli nič koristili in lahko rečem, -da nikoli nič od Vas pričakoval nisem. Ali vendar, glejte, sprejel sem -Vas kot svojega prijatelja; v svoji veliki zaupnosti in dobrodušnosti, -ki ne vidi zlega nikjer, sem Vam segel v roko ter razprostrl pred Vami -svoje srce. In kaj ste storili Vi? Kaj ste storili?! - -*Gornik.* Prosim Vas, za Boga, gospod doktor, -- ne zavedam se nobenih -grehov. - -*Gruden.* Jaz vem, da ste rekli to iz same mladinske lahkomiselnosti. -Ali tudi to je naposled dobro znamenje, kajti če bi bili docela -pokvarjeni, bi ne tajili svojih hudobij . . . Znano Vam je najbrž, -gospod Gornik, da je družinsko življenje nekaj svetega, nedotakljivega -- - -*Gornik.* O . . . gotovo! - -*Gruden.* Dovolite! -- In kdor sega vanj s predrzno roko, je hudodelec, -to se pravi, če sega vanj brez posebnega dovoljenja. Zakonski hram je -takorekoč tempelj ljubezni, vzvišen nad prózo vsakdanjega življenja. Vi, -gospod Gornik, ste porušili ta sveti hram! -- - -*Gornik.* Zagotavljam Vas, gospod Gruden, da nisem razrušil ničesar, -prav ničesar, jaz ne! - -*Gruden.* Dobro! Uverjen sem, da spoznavate sami svojo krivdo, in da -želite na kakoršenkoli način popraviti, kar ste zagrešili. Jaz sam, -četudi v prvi vrsti prizadet, Vam nudim roko, da Vas povedem na stezo -poboljšanja. - -*Gornik.* Ali oprostite -- - -*Gruden.* Pri starih Rimljanih je bila navada, da so se pokorili -grešniki za svoje hudobije s prisilnim delovanjem za javni blagor. Ali -če bi tudi to ne bila navada pri starih Rimljanih, Vaša dolžnost je, da -zastavite vse svoje moči za koristi svojega naroda. Ta narod se je -razdelil, kakor veste, v dvoje taborov, in pravica je seveda na naši -strani. Ali da zmaga pravica, je treba, da si ustvarimo svoje glasilo, -takorekoč orožje -- - -*Gornik* ({začuden in razjarjen}). A v kakšni zvezi je vse to? Kaj -hočete od mene? Kaj vraga -- --? Jaz Vam nisem storil ničesar, nikogar -nisem pohujšal . . . - -*Gruden.* Seveda ne, ker ste bili prenerodni. ({Hipoma resneje, s -spremenjenim glasom.}) Ta stvar ni tako lahka, gospod Gornik, nikakor ni -tako lahka! . . Vi ste me vščipnili, a jaz sem Vas zgrabil za roko . . . -Ali ste mi kaj dolžni? Čisto nič. In vendar sem Vas zgrabil za roko . . . -Ali ste mi kaj vzeli? Kaj še! In vendar ste moj dolžnik . . . - -*Gornik* ({vznemirjen}). Kaj zahtevate? - -*Gruden.* Ne jezite se, gospod Gornik, -- in molčiva odslej o teh -stvareh; molčiva o njih ali pozabiti ni treba nanje. Ni treba pozabiti -nanje, gospod Gornik! . . . In kar se tiče mojih zahtev, -- jaz ne -zahtevam ničesar . . . Želim samó da ostanete moj prijatelj, vse drugo -pride potem samó ob sebi . . . . - -*Gornik.* Jaz še zmirom ne razumem . . . - -*Gruden.* Ej, seveda razumete. In če bi tudi ne razumeli, bi ne bilo -nobene škode. Kakor me kdo rani, zahtevam odškodnino, zelo veliko -odškodnino! . . . Prijatelja ostaneva kljub temu. - -*Gornik* ({resno}). Motite se, gospod doktor . . . stvari niso čisto -take. Povem Vam odkrito, da sem se takrat na nerazumljiv način -prenaglil. Govoriva kar naravnost. Reč je sicer delikatna, ali to nič ne -de; čim prej je pri kraju, tem boljše je. Torej -- -- - - -4. prizor. - -*Prejšnja*, *sluga*. - -*Sluga.* V predsobi stoji gospodična -- - -*Gornik.* Gospodična? - -*Gruden.* Gospodična? - -*Gornik.* Kaj ste Vi tudi iznenadeni? - -*Gruden* ({vstane}). Na tak način ne pojde. To je nekoliko proti -dogovoru . . . - -*Gornik.* Kakšnemu dogovoru? - -*Gruden.* Kontrakt bi bil zame preslab. Tako ne pojde, dragi gospod -Gornik. - -*Gornik.* Ah, Vi mislite . . . Peter, gospodična naj vstopi. - - -5. prizor. - -*Gornik*, *Gruden*, *Matilda*. - -*Gornik* in *Gruden*. Ah! . . . - -*Matilda* ({ostane pri durih}). - -*Gruden* ({v zadregi}). Jaz . . . oprostite . . . nisem mislil . . . - -*Gornik* ({smehljaje}). Nič ne dé, gospod doktor, nič ne dé, prijatelja -ostaneva kljub temu. Zmotili ste se nekoliko, -- ali se niste zmotili? - -*Gruden.* Mislil sem, . . . - -*Gornik.* Pričakovali ste -- --! Ne, tako zeló nisem . . . porušil -Vašega hrama . . . klanjam se, gospodična! - -*Gruden.* Te intimne družbe nečem motiti . . . dovolite, gospod Gornik -- - -*Gornik.* Na svidenje, gospod doktor! ({Gruden odide.}) - - -6. prizor. - -*Gornik*, *Matilda*. - -*Matilda.* Gospod Gornik, sédite tja v kot ter se ne genite. ({Sede na -skrajni stol v ospredju na desni blizu vrat.}) - -*Gornik.* Ali gospodična -- - -*Matilda.* Sedite tja v kot ter se ne genite! - -*Gornik* ({sede na levo zadaj}). Kaj mi zapovedujete, gospodična? - -*Matilda.* Vi se hočete poročiti z mano, gospod Gornik? - -*Gornik* ({vstane}). Jaz . . . oprostite, gospodična Matilda -- - -*Matilda.* Ne, ne, sedite, prosim . . . Povejte mi, kaj pa Vas je -prignalo tu sem? Kdo pa Vas je klical? - -*Gornik* ({sede}). Ali jaz Vam povem, da nisem nikomur nič storil, -nikomur nič! Verjemite mi, gospodična Matilda, da sem čisto nedolžen. - -*Matilda.* Niste nedolžni, na noben način. Vse ljudi ste pohujšali, vse -mesto ste vznemirili. Prišli ste, kakor vihar, -- in namesto da bi šli -dalje po svojem potu, sedite tukaj in se ženite. - -*Gornik* ({vstane}). Gospodična Matilda -- - -*Matilda.* Ne, ne, sedite prosim . . . Doklej pa še mislite ostati -tukaj --? - -*Gornik.* O jaz -- gospodična Matilda -- -- - -*Matilda.* Nobenih ovinkov! -- Ljudje so Vas že siti, verjemite mi. -Sicer ste zelo dostojen in pameten človek in nič hudega se Vam ne da -očitati. Ali zakaj delate take neumnosti? zakaj ne pustite ljudí pri -miru? Kamor pridete, napravite nered in škandal. - -*Gornik.* Zagotavljam Vas -- - -*Matilda.* Nered in škandal napravite . . . Tako ste prišli k nam, ko -nismo čisto nič hrepeneli, da bi Vas videli! Saj ste jako ljubeznivi in -vsi Vas spoštujemo, -- ali zakaj ste prišli ravno k nam in ob takem -času, ko Vas je bilo najmanj treba? . . . Ali ste že zaprosili mojo -roko? - -*Gornik.* Ne, nikakor ne, gospodična Matilda. - -*Matilda.* Ne storite tega, rečem Vam. V tistem trenotku odpotujem na -Dunaj, v Pariz in v Moskvo. - -*Gornik* ({začuden}). Vi tudi? . . . - -*Matilda.* Tudi? - -*Gornik.* Čisto odkrito Vam povem, gospodična Matilda, da nikoli nisem -mislil, -- da niti od daleč nisem imel namena, -- ({hipoma razjarjen}) -skratka, to je silovito . . . . Povejte mi, zakaj me tako preganjate --? - -*Matilda.* Čemu pa ste se razjezili? . . . - -*Gornik.* Nikoli v svojem življenju se nisem mislil ženiti. Kaj mi bo -ženitev? Kdo pa je dejal, da se mislim ženiti? Nikoli ne, -- noben se v -naši rodovini še ni ženil. Tudi jaz ne! Nikoli ne! Enkrat za vselej ne! - -*Matilda* ({vstane}). A-áh? . . . Z Bogom! ({Odide.}) - - -7. prizor. - -*Gornik*; pozneje *sluga*. - -*Gornik* ({gleda začuden proti durim, mirno}). Sam vrag vedi, kaj je -bilo to. Tod okoli živé ljudje čisto posebne vrste. Ukvarjajo se s -čudnimi stvarmi ter me vlačijo vanje po nerazumljivi poti. -- Peter! -({Sluga vstopi s pismi in časniki.}) - -*Sluga.* Pisma in časniki. - -*Gornik.* Ali si že pospravil kovčege, Peter? - -*Sluga.* Ne še. - -*Gornik.* Pospravi jih! ({Sluga odide; Gornik pregleduje pisma.}) -»Narodov blagor!« . . . . Ahm . . . . »S pomočjo Vaših znatnih sredstev -in Vašega nenavadnega vpliva« . . . Ahm! . . . »Grozd . . . sebičnež -. . .« Ahm . . . »Gruden kujón!« . . . Ahm! . . . Profesor Kremžar . . . -Kdo pa je ta profesor Kremžar? Rad bi sleparil na svojo roko, -- poseben -človek, ta profesor Kremžar . . .! ({Vzame drugo pismo, se strese.}) -Fej! Kdo me je takrat premotil? Ta ženska ima nekaj nenavadnega v sebi. -In njen mož . . . kakšen lopov! -- ({Sluga vstopi.}) - -*Sluga.* Profesor Kremžar! - -*Gornik* ({resignirano}). Ahá-a! -- ({Sluga odide.}) - - -8. prizor. - -*Gornik*, *Kremžar*. - -*Kremžar.* Klanjam se blagorodje . . . - -*Gornik.* Dober dan! - -*Kremžar.* Prišel sem, blagorodje, da se razgovorim z Vami zaradi zelo -važne in ob enem delikatne stvari. - -*Gornik.* Prosim, sedite! -- - -*Kremžar* ({séde na levi}). Gotovo Vam je že znano, kakšni žalostni časi -so napočili za naš ubogi narod. Nikjer pravega delovanja, nikjer -resnobe, nikjer nesebičnosti. Kamor se ozremo -- - -*Gornik.* Oprostite, gospod profesor, -- ali jaz Vas zagotavljam, da -nisem zakrivil tega. Popolnoma nedolžen sem v teh stvaréh. - -*Kremžar.* Ne . . ne . . ne . . blagorodje, kako pridete do tega, da bi -Vas dolžil? Čisto narobe. Samo Vi ste naša nada, Vi ste takorekoč edini -steber, na katerega se naslanja naše polrazpalo poslopje . . . Dovolite, -prosim, da govorim zaupno in povsem odkritosrčno. Nekoliko sem Vam bil -že namignil v svojem pismu, -- samo nekoliko, zakaj delati se mora -oprezno . . oprezno . . oprezno . . - -*Gornik* ({raztresen, zlovoljen}). Dà, dà . . oprezno . . - -*Kremžar.* Vi ste torej popolnoma mojih nazorov; to me neskončno veseli. -Ni lepšega kot če se ljudje strinjajo med seboj. Ali da govoriva o -stvari sami. Doktor Grozd -- - -*Gornik.* O njem ste že govorili . . . - -*Kremžar.* Dà . . doktor Grozd je prava kazen božja za naš narod! Kakšen -sebičnež! -- Ali mislite, da mu je res kaj sveto, -- narodov blagor na -priliko? ({Zaničljivo.}) Ah! -- On misli samo nase, na svoj trebuh, na -svoj nos. - -*Gornik.* Mislite! Torej je zelo malovreden človek. - -*Kremžar.* Nenavadno! -- In doktor Gruden -- tudi on je takorekoč šiba -božja za narod. To je potuhnjenec, plazi se okoli in polni svoj žep. Za -gnilo hruško bi prodal ves narod in njegov blagor . . In da pogledamo -dalje, -- kakšni ljudje so to? Sami potepuhi, vsi do zadnjega. Kričé in -se pehajo in se preganjajo, toda kurijo le zategadelj, da se grejejo -sami . . . Lahko si mislite, kakó je v takem času poštenemu človeku pri -srcu. Kaj bo z narodom, prašam Vas? - -*Gornik.* Jaz ne vem . . . res ne . . . - -*Kremžar.* Vidite! -- Moj načrt je tak . . . ali pred vsem: tajno, tiho, -polahko! Samo ne nobenega trušča! . . . Združijo naj se vsi zmerni, -trezni, resničnorodoljubni elementi -- z Vami na čelu . . . - -*Gornik.* Ah ne . . . ne . . . ne! . . . Jaz, oprostite, nisem bil še -nikoli na čelu, ne maram tega . . . - -*Kremžar.* Gotovo, gotovo, razumem Vas. Ne javno seveda, -- Vi stojite -zad, močna opora, naš steber, takorekoč podlaga vsemu . . . - -*Gornik.* Kaj niste Vi prijatelj Grozdov? - -*Kremžar.* Seveda sem njegov prijatelj, -- in Grudnov tudi. Zakaj bi ne -bil njihov prijatelj? -- Toda . . . - -*Gornik* ({osorno}). Kaj hočete od mene? Kratko! - -*Kremžar* ({vstane}). Blagorodje? - -*Gornik.* Kaj hočete od mene? . . . ({Se okrene.}) Peter! ({Sluga -vstopi.}) Ali si že pospravil kovčege? - -*Sluga.* Ne še. - -*Gornik.* Pospravi jih! ({Sluga odide, sreča med vrati Ščuko in -Kadivca.}) - - -9. prizor. - -*Prejšnja*, *Ščuka*, *Kadivec*. - -*Kadivec.* Dober dan! -- Nobenih obširnih besed! Pomenimo se kar na -kratko in brez ovinkov . . . - -*Gornik* ({začuden}). O čem, gospod Kadivec? - -*Kadivec.* Ali nimate nobene samotne sobe? - -*Kremžar.* Blagorodje -- - -*Gornik* ({Kremžarju}). Nič, nič, gospod profesor, le nikar o teh -stvareh, jaz sem nedolžen nad njimi. - -*Kremžar* ({slovesno, odhaja}). Dandanašnji na svetu ni več nesebičnih -ljudi, ki bi hoteli zastaviti svoje moči in svojo skrb za narodov -blagor. Jaz si umijem roké. - -*Gornik* ({razjarjen}). Ali jaz, gospod profesor -- ({Kremžar se pokloni -in odide.}) - - -10. prizor. - -*Gornik*, *Ščuka*, *Kadivec*. - -*Gornik* ({zamahne z roko za Kremžarjem}). Nikoli še nisem bil -razjarjen, ali časi so se čisto spremenili . . . Vidva sta poštena -človeka, sédita prosim! . . . - -*Kadivec.* Nisva poštena človeka in torej ne sedeva . . . Prosim, -poslušajte natanko, kaj Vam zdajle povem: Vi, gospod Gornik, ste čisto -navaden slepar! - -*Ščuka.* Kaj Ti pride na misel, kaj mi nisi obljubil --? - -*Kadivec.* Neumnost! -- Ali veste, kaj sledí iz tega? - -*Gornik.* Prav nič ne vem. - -*Kadivec.* Vi ne veste? ({Razjarjen.}) Ali Vam nisem rekel, da se lotite -Grudnovke in da pustite druge ljudi pri miru?! Grudnovka je Vaša ženska, -vanjo se zaljubite! Zakaj se ne zaljubite vanjo? - -*Gornik* ({jako začuden}). Ali, prosim Vas -- - -*Ščuka.* Kadivec! - -*Kadivec.* Prav nič! Nobenih prigovorov! -- Ali ste slišali kaj sem Vam -rekel? Slepar! Stvari so torej jasne, -- jaz ali Vi. -- Dovolj! Z Bogom! -({Odide.}) - - -11. prizor. - -*Gornik*, *Ščuka*. - -*Gornik* ({za Kadivcem, pred vrati}). Vi! . . . Sakrament! . . . - -*Ščuka* ({sede mirno}). Pustite ga; njegova zunanjost je malo čudna . . . -Ali niste sinoči pri Grozdovih nekaj govorili zaradi tiste punce, -Matilde? To ga je razjarilo. On je namreč vanjo zaljubljen. - -*Gornik* ({ljut}). Ali kaj morem jaz -- --? Nikoli nisem nič govoril, z -nikomur, o nobeni punci! Kaj me briga, če je on zaljubljen! ({Sede, -resignirano.}) Ah, sam Bog vedi, kakšna je moja usoda! . . . - -*Ščuka.* Tem bolje, če niste govorili. Kadivec bi se namreč rad streljal -z Vami. - -*Gornik.* Streljal? ({Vstane.}) Peter! ({Sluga vstopi.}) -- Pospravi -kovčege! -- ({Sluga odide.}) - -*Ščuka.* Gospod Gornik, ne jezite se, ali svetoval bi Vam čisto prijazno --- nekaj pametnega. - -*Gornik.* Kaj mi svetujete? - -*Ščuka.* Pojdite odtod, -- skrijte se v varen kraj, kjer ni ljudi, -- -ali če hočete ljudi, pojdite daleč, kolikor mogoče daleč. - -*Gornik.* Vi tudi niste zadovoljni? - -*Ščuka.* Meni je hudo in težko . . . Vi ste tuj človek . . . videl sem -Vas komaj parkrat in samó postrani. Ali ugajate mi, ker kažete odkrito, -da skrbite samo zase in da samo zase živite. Meni je zelo težko. - -*Gornik.* Res, če se premisli, je življenje dandanes žalostno in -dolgočasno . . . - -*Ščuka.* Dolgočasno nazadnje ni; preveč je zlobe in neumnosti na svetu, -da bi moglo biti dolgočasno . . . Ti ljudje, ki jih vidite tod okoli, -niso najhujši. Delajo zase, skrbijo zase, fraze so jim samo potrebno -orodje, in zdi se jim celo, da je to orodje pošteno. Ne zaradi teh -ljudi, ki mislijo, da so narod, in ki se vedejo tako neizmerno smešno . . -ne, -- zaradi teh ljudi bi človeku ne bilo hudó. Kolikor škodujejo, -škodujejo večji del drug drugemu. Ali v senci teh ljudí, pod njih široko -razprostrtim plaščem se godé žalostne stvarí. Tisti mistični narod, ki -govore o njem, in ki ga nihče ne pozna, leži na tleh že od zdavnaj, in -na bolnem telesu glojejo črni hrošči. - -*Gornik.* Črni hrošči? - -*Ščuka.* Črni hrošči. Ne pomaga nič, izglodali ga bodo. Nikogar ni, da -bi jih prepodil odkrito in predrzno. Bolezen je že zelo nevarna . . . -Ali pojdete od tod? Tudi jaz bi šel rad. - -*Gornik.* Pojdite. - -*Ščuka.* Ali je nekaj čudnega. Če bi prestopil samo prag te zaduhle -hiše, takoj bi se vrnil . . . Zadnje dni me je obšla nenavadna -melanholija. Sprevidel sem namreč, da nisem nič boljši od drugih, da se -lažem, kakor drugi. - -*Gornik.* Ni nič škode. Lagati je treba; to je vendar . . . življenje. - -*Ščuka.* No, jaz sem tega življenja sit. ({Vstane.}) Rad bi napravil -čisto poseben korak, moja noga je pripravljena. Toda glejte, -- ne grè. -Treba je, da me kdo sune, samó nekoliko sune, samó na lahko, in potem bi -šlo. - -*Gornik.* Ne storite tega. - -*Ščuka.* Kaj mislite? - -*Gornik.* Živite pri miru! Vi ste izmed tistih, ki živé jako hitro in se -obesijo, če ugledajo slučajno kako vrv. - -*Ščuka.* Torej je tako usojeno . . . Ali naj bo usojeno: -- predno se -stvar izpolni, rečem Vam, predno se stvar izpolni! ({Vstane, -razburjen.}) V vsakem človeku je nekaj človeka, resnično! In kedar se ta -človek vzbudi --! To boste gledali. Kadar se vzbudi v hlapcih gospod, v -sužnjih kralj! Dragi moj, kadar ne bo več »naroda«; kadar bodo samó -ljudjé, samí svoji, predrzni in ponosni; . . . _kralji v cunjah_! Takrat -ne bo več tega naroda, ki caplja na različnih uzdah, ki je na prodaj za -groš, za uslužen smehljaj! . . . -- - -*Gornik.* Gospod Ščuka, zakaj se vznemirjate? . . . - -*Ščuka.* Ker mislim, da je čas prišel. Dobro bi bilo, da bi bili ljudje -malo bolj vznemirjeni. Mirna voda smrdi. -- ({Po kratkem odmoru, -nenadno.}) Ali pojdete od tod? . . . - -*Gornik.* Seveda pojdem. Če Vam je drago, spremlajte me. Jaz imam rad -kratkočasno družbo. - -*Ščuka.* Ne morem. Takó bi ne dobil priložnosti, da se obesim. ({Sluga -vstopi.}) - -*Sluga.* Gospá Grudnova. ({Odide.}) - -*Gornik* ({prestrašen}). Gospod Ščuka, ostanite! - -*Ščuka* ({smehljaje}). Ah! -- In takó pojdete od tod? - -*Gornik.* Neumnost! Ostanite! Prosim Vas! - - -12. prizor. - -*Prejšnja*, *Grudnovka*. - -*Grudnovka.* Težka mi je bila pot, verjemite, -- ali bila je potrebna. - -*Ščuka.* Oprostite, gospod Gornik. - -*Gornik* ({vznemirjen}). Ne hodite, prosim, -- rad bi govoril z Vami . . . -V to sobo prosim. - -*Ščuka.* Kakor izvolite . . . Klanjam se milostiva. - -*Grudnovka.* Z Bogom, gospod Ščuka! -- -- ({Ščuka odide v sobo na levi.}) - - -13. prizor. - -*Gornik*, *Grudnovka*. - -*Gornik* ({precej hladno in tiho, v zadregi}). Sédite, milostiva! - -*Grudnovka.* Gospod Gornik, ali ni bil moj mož pri Vas? - -*Gornik.* Da, da . . . To se pravi . . . no povedal ni nič posebnega. - -*Grudnovka.* Nič posebnega. In kaj ste mu Vi nato odgovorili? - -*Gornik.* Milostiva? - -*Grudnovka.* On je bil pri Vas in takó ste videli, kar sem Vam hotela -povedati in česar Vam nisem povedala. Ali niste videli ničesar? - -*Gornik.* Jaz . . . da govorim naravnost . . . ali ne izvolite sésti, -milostiva? - -*Grudnovka.* Torej niste videli ničesar in . . . ({po kratkem odmoru in -afektirano otožno}) morda je prav takó. ({Živahno, močneje.}) Dà, prav -je takó, prav je, da niste videli in da niste razumeli. ({S posebnim -humorjem.}) Kaj ste napravili, kar ste tukaj! Čas je, gospod Gornik, da -končate te stvarí . . . - -*Gornik.* O, dà, milostiva, na vsak način; še danes sem se namenil -- - -*Grudnovka.* Torej ste uvideli sami, da niste prinesli sreče . . . Res, -gospod Gornik, Vi niste prinesli sreče. Storite karkoli, z veseljem se -Vas ne bodo spominjali . . . - -*Gornik.* No, to nič ne dé. - -*Grudnovka.* Gotovo ne . . . Ali kar je glavno, -- pozabite na tisto -uro! To sem Vam hotela povedati in zato sem prišla k Vam . . . Pozabite -na tisto uro! Ker je bil moj mož pri Vas, lahko čutite, zakaj Vas prosim -tega . . . . Takrat je bil mrak . . . - -*Gornik* ({nekoliko vznemirjen}). Dà . . . takrat je bil mrak . . . - -*Grudnovka.* In rože so bile na mizi . . . Moj mož je bil pri Vas in -zato lahko čutite, zakaj ne smejo biti rože na mizi . . . Ali potujete -daleč? - -*Gornik.* Daleč . . . kamorkoli . . . - -*Grudnovka.* Glejte, Vi ste srečen človek . . . Kdor je tako ustvarjen, -diha lahko ta zaduhli zrak; ali zame je pretežák . . . samó časih, kedar -je mrak in kedar so rože na mizi -- -- - -*Gornik* ({blizu nje}). Takrat Vam je dolgčas? - -*Grudnovka.* Dà, takrat mi je dolgčas, in to lahko čutite, če se -spominjate, da je bil moj mož pri Vas. Zdi se mi namreč časih, da bi -tega ne bilo treba, -- da bi lahko tudi v mojih sobah cvetelo vse polno -rož . . . Ali tega ne bo nikoli . . . zdaj nikoli več . . . - -*Gornik.* Lahko bi bilo . . . v Vaših sobah vse polno rož . . . - -*Grudnovka.* Zdaj nikoli več . . . Samo ena sama lepa minuta je bila, in -komaj porojena, je že padla v blato . . . A to čutite sami, če se -spominjate, da je bil moj mož pri Vas . . . - -*Gornik* ({nižje k nji, razburjen}). Milostiva! . . . - -*Grudnovka.* Ali pojdete v južne kraje? - -*Gornik.* Dà . . . mogoče . . . jaz pojdem kamorkoli . . . Kamor -želite . . . - -*Grudnovka.* Tam je nebo visoko in zrak je čistejši. ({Vstane.}) Nič -drugega. Pozabíte torej na tisto minuto in pozabíte, da se je omazalo, -kar je bilo na nji. Dajte mi v slovó kozarec vodé . . . - -*Gornik* ({vzame z mize kozarec vode, ga ji hoče dati, ali kozarec mu -pade iz rok; razburjen jo hoče objeti}). Jaz ostanem . . . ostani! . . . - -*Grudnovka* ({se mu smehljaje izvije}). Zdaj ni mrakú . . . in tukaj ni -rož . . . Ali lahko bi bilo vsega, zató ostanite! - -*Gornik* ({vznemirjen, k durim na levi}). Ščuka! Ščuka! - -*Grudnovka* ({začudena}). Gospod Gornik? - - -14. prizor. - -*Prejšnja*, *Ščuka*; pozneje *Grozd*, *sluga*. - -*Ščuka.* Ali ste me klicali? - -*Gornik* ({slugi}). Pospravi kovčege, Peter! - -*Sluga.* Takoj! -- Doktor Grozd! - -*Grozd* ({zelo veselo}). Dober dan, gospod Gornik . . Ah . . klanjam se, -milostiva . . . - -*Grudnovka.* Z Bogom, gospod Gornik. - -*Gornik.* Klanjam se! ({Grudnovka odide.}) - - -15. prizor. - -*Gornik*, *Grozd*, *Ščuka*. - -*Grozd.* Lepo družbo ste imeli. - -*Gornik.* Dà, dà, dà . . . Oprostite, da se malo poškropim; vroče mi je -. . . ({Odide.}) - -*Grozd.* To je satan! Kdo bi si mislil? Naravnost k njemu pride. Ali je -prepozno, dušica, prepozno . . . - -*Ščuka.* Res, prepozno je . . . zdaj je že vse skupaj prepozno . . . - -*Grozd.* Naše mreže so bile solidnejše. ({Gornik se vrne; Grozd vzame -papir iz žepa.}) Ali ste čitali? Kakšni komedijanti! Gruden tega ni -pisal . . rajši njegova žena. In s tako gnilo vádo lovijo svoje -piškurje! Mi jim bomo zapeli! Mi jih bomo navrtali z drugačnim svedrom -. . . Kaj mislite, gospod Gornik? Zdaj prihajajo naši dnevi! In Vi, -Ščuka, pripravite se brž na odgovor! Ta »poziv na narod« se mora -osmešiti, raztrgati . . . Vi znate take rečí. Brez pardona, kar z -gnojnico po njih, da bodo smrdeli sto klafter naokoli . . . - -*Gornik.* Kaj mislite res nadaljevati to reč? - -*Grozd.* No, prosim Vas, kakó pa naj jo zdaj pustim pri miru? In, ko bi -mogel, ne bi hotel. Ne, ne, -- ravno zdaj se čutim zdravega in -imenitnega, kot še nikoli. Šele, kadar vidi nasprotnika, spozna človek, -da je močán. Kaj so mislili? V svoji neumnosti so zakopitali po meni, pa -naj kopitajo brez nehanja, razkopítnili me ne bodo . . . Ali imate vina, -gospod Gornik? - -*Gornik* ({med vrati}). Peter! -- Prinesi vina! - -*Grozd.* Za ta čas prevzamem gnojnico jaz sam. Nekaj lepega je v -psovanju in zabavljanju. Ali ne v tihem, mežikajočem, kakor je Vaša -navada, Ščuka. Vi se smehljate, kakor bi hoteli reči: »To Vam je tepec, -to vam je kujón!« -- toda ne rečete! No, treba je reči, -- zakaj prvi -pogoj poštenemu zabavljanju je jasnost . . . . ({Sluga prinese -steklenico, Gornik natoči.}) Bog Vas živi, gospod Gornik, stari -prijatelj! Vi ste naša opora in naše upanje v tem krasnem boju . . . - -*Gornik.* A za kakšne reči, oprostite -- --? - -*Grozd.* Za narodov blagor seveda . . . - -*Ščuka.* Pridržimo besede, ki so v navadi. - -*Grozd.* Takó je. -- Jutri spustimo med ljudi proklamacijo. Ali nič -medlega in slabotnega. Kdor govori, naj govori glasno in razločno. -({Ščuki.}) Poiščite tisti stari program ter ga pogrejte. V programih je -nekaj slovesnega in slovesnost deluje na ljudi. ({Ščuka vstane.}) - -*Gornik* ({Ščuki}). Ali boste pisali to proklamacijo . . . - -*Ščuka.* Seveda bom pisal . . . proklamacijo . . . - -*Grozd.* Torej tisti stari program! - -*Gornik.* Na svidenje, gospod Ščuka! ({Ščuka odide.}) - - -16. prizor. - -*Gornik*, *Grozd*. - -*Grozd.* Poklical sem k Vam za danes nekaj uglednih mož, da se -pogovorimo resno in natanko o nadaljnem postopanju in o čvrstejši -organizaciji -- - -*Gornik.* Ali jaz, oprostite -- - -*Grozd.* Nobenih prigovorov, gospod Gornik. Jaz poznam Vaše srce, vem, -da ne marate škandalov . . . Ali v škandale se Vam ni treba vtikati, -poskrbimo jih samí. Vi ste takorekoč naš ščit. Udarci bodo leteli seveda -tudi na Vas, ali ne ozirajte se nanje. Saj ste optimist: -- in nazadnje -je res celó v klofutah nekaj prijateljskega in blagohotnega. Samó -razumeti jih je treba. -- Tudi jaz sem optimist. ({Pije.}) - -*Gornik.* Dovolite mi, gospod doktor -- - -*Grozd.* Posebno zadnje čase. Dajte mi roko gospod Gornik . . . Ta boj -me je neizmerno popomladil. To je življenje, ki ga je vredno živeti. In -vse, kar se je zgodilo, je Vaša zasluga, dajte, da Vas zahvalim iz dna -srca. - -*Gornik.* Gospod doktor -- - -*Grozd.* Samó zaradi Vas se je zgodilo, kar se je zgodilo. In prav je, -da se je zgodilo. ({Pije.}) Bog Vas živi, gospod Gornik! Kako so Vas -zalezovali od prvega trenotka! Vi niti vedeli niste, v kakšni nevarnosti -ste živeli. Povsod so Vam bili za petami . . . Ali moja roka, moja roka, -gospod Gornik, je čvrsta. Toda ne mislite, da sem špekuliral na Vaše -bogastvo, na Vaš vpliv v tistih visokih krogih. Morda mimogredé! Ko bi -se nihče ne pulil za Vas, bi Vas bil pustil najbrž tudi jaz pri miru. -Takó pa je bila stvar drugačna. - -*Gornik.* Povedati Vam moram, gospod doktor -- - -*Grozd.* Jaz vem, kaj nameravate. In, -- dajte mi rokó še enkrat, -- -meni je veselo pri srcu. Sam vrag vedi, kako je bilo, -- a slutil sem v -tistem hipu, ko sem Vas prvikrat ugledal, da se mi je odprla steza -navzgor. Trden sem sicer dovolj, da bi lezel sam po tej poti, in morda -bi kam prilezel; a vendar je boljše, če ima človek pripravno palico. -Zakaj bi se trudil, če gre brez truda? In glejte, -- zategadelj mi je -tako zelo prijetno, da stopiva v intimno razmerje in v sorodstvo. Tega -si skoro nisem upal želeti, prišlo je samó ob sebi. - -*Gornik* ({prestrašen}). Jaz nisem nikoli namignil -- - -*Grozd* ({pije.}) In zdaj sem močan, tako močan, da bi mi bilo dolgčas -brez bojev. Moje žile so do vrha polne krví . . . Krasno je, če ima -človek sovražnike . . . - -*Gornik* ({vstane, neodločno}). Povem Vam odkrito, če tudi mi je težkó -- - - -17. prizor. - -*Prejšnja*, *Kremžar*, *Mrmolja*, *dvoje obč. svetnikov*. - -*Grozd.* Dobrodošli prijatelji, le sédite. Takoj pričnemo s stvarjo. Kaj -mislite, gospod Gornik? Najprvo zaradi proklamacije . . . Gospod Gornik, -povedati nam morate svoje mnenje gledé glavnih potez našega programa. -Brez Vas ne storimo odslej ničesar . . . Pozabil sem Vam povedati, da -ste bili včeraj izvoljeni predsednikom centralnega odbora -- - -*Gornik.* Jaz?! . . . Oprostite -- - -*Grozd.* Ne bojte se, ne bo Vam treba nič delati. Vi imate napačne pojme -o takih predsedstvih. - - -18. prizor. - -*Prejšnji*, *Ščuka*. - -*Ščuka.* Program se je izgubil. - -*Kremžar*, *Mrmolja*. Izgubil? -- Kakšen program? - -*Grozd.* Nič ne dé, programov je veliko, -- ta ali oni, je naposled -vseeno. Treba je samó, da so besede dolge in lepe. - -*Kremžar.* Posebno je treba naglašati zmernost, dostojnost, poštenost. - -*Grozd.* Ne blédite, kaj Vam bo dostojnost in poštenost v današnjih -časih? - -*Kremžar* ({obč. svetniku}). Ali ga slišite? - -*1. obč. svetnik.* Seveda, -- kaj bo njemu poštenost? - -*2. obč. svetnik.* Treba je, gospôda, da se v teh težavnih časih, ko je -v nevarnosti narod in njegov blagor, združijo vsi dobro misleči elementi -v krepko falango. V prvi vrsti nam je treba značajnosti . . . Izginejo -naj vse osebne težnje, vse intrige -- - -*Grozd.* Kaj bi o tem -- saj smo sami! Pustimo značajnost, kjer je, in -govorimo o pametnih stvaréh! - -*Kremžar.* Jaz mislim, da je govoril gospod svetnik zelo pametno. -({Gorniku, zaupno.}) Oprostite, gospod Gornik, -- takrat me je nekaj -premotilo, Bog sam vedi -- hipoma mi je seglo v glavo nekaj neumnega. Ne -hudujte se, prosim! . . . - -*Gornik.* O nikakor ne, potolažite se, prosim . . . - -*Grozd.* Vse tiste dostojnosti, značajnosti in tako dalje nam ne -koristijo nič. Govorimo jasno: -- treba nam je denarja. Za drugo bom -skrbel sam. Posebno Vi, gospod profesor, se ne delajte idealnega; -- kaj -mislite, da Vas ne poznam? - -*Kremžar.* Prosim, kaj mi morete očitati? - -*Grozd.* Nič pregrešnega, -- toda čemu prihajate s frazami? Sploh Vam -rečem vsem skupaj, ne lazite po prstih za mojim hrbtom. Ni ga rodila -mati, ki bi bil v stanu, da me prevrne. Zapomnite si to! -- In zdaj -dovolite, da Vam razložim svoje načrte, kar se tiče našega glasila, -agitacije in sploh našega delovanja . . . ({Hipoma.}) Tudi Vi, Ščuka, si -zapomnite, da ste moj sluga, moj hlapec in drugega nič! Jaz vem dobro, -da ste te dni zeló kolébali. Na Grudnovem pragu se še poznajo Vaše -stopinje. Ali jaz tega ne trpim. Vi ste moja roka, del mojega telesa -. . . . Odvezal se mi je čevelj, gospod Ščuka, -- sklonite se, ter -dokažite svojo udanost! . . . ({Ščuka se skloni in zaveže Grozdu čevelj.}) - -*Gornik.* Gospod Ščuka, jaz sem se ozrl v stran! . . . - -*Ščuka* ({vstane}). Ozrite se zopet k meni. ({Vzame kozarec v roko.}) -Dovolite, da dvigam čašo v tem slovesnem trenutku. Hrepenel sem dolgo in -zelo iskreno po majhni brci, po človekoljubni klofuti. Zakaj človek je -slab in brez brc bi ne bilo poštenja in brez klofut bi ne bilo dobrih -del . . . Očital Vam ne bom ničesar, oj vi ljudje častivredni. Kdo vé, -kaj je greh in kaj je čednost?! Ali v tem slovesnem trenotku, ko se -poslavljam od vas, mi je milo pri srcu. Pritegnite svoje pasove, in kdor -še ni povečerjal, naj opravi hitro. ({Grozdu.}) Opravite hitro in sezite -v roko svojim sovražnikom. Vašo polno mizo bodo zasedli tisti pozabljeni -hlapci, tisti zavrženci in razcapanci. Raztrgajte svoje proklamacije, -otresite se skrbi za narod in njegov blagor! _Zakaj »naroda« ni več!_ In -ni več hlapcev, in ni več zavržencev . . . Milo mi je pri srcu, ko Vas -gledam pred sabo, tako smešne in majhne, polne skrbi za vseobče -blagostanje, in če pomislim, da se poslavljam od Vas za zmirom, in da -Vas ostavljam brez varstva in brez pomoči. Spominjajte se name, če tudi -z otožnimi občutki, in kadar pride tisti veliki čas, pomislite, da je -moral priti . . . ({Izpije in odhaja.}) - -*Gornik.* Veselo srečo, gospod Ščuka! - -*Grozd* ({skrajno začuden, grè za Ščuko, obstane med vratmi}). Norec! -. . . . Zavezal mi je čevelj na levi nogi! . . . ({Obstane, zamišljen, -skoro preplašen.}) - - - - -ČETRTO DEJANJE - -{Soba ista kakor v prvem dejanju.} - - -1. prizor. - -*Katarina*, *Matilda* ({na desni}), *Kadivec* ({ob oknu. Govoré -polglasno}). - -*Matilda.* Ali jaz vendar vem, da pojde, saj sem bila pri njem. - -*Kadivec* ({vstane}). Ah! ona je bila pri njem! Na ta način je vse jasno. -Kaj bi govorili!? Milostiva, dovolite, da Vas ostavljam za zmirom -- -- - -*Matilda* ({glasno}). Jaz sem bila pri njem, da bi mu povedala -- -- - -*Katarina.* Pst! -- Papá spí! -- - -*Matilda.* Napósled, -- midva itak ne govoriva. Oprostite, gospod -Kadivec, nisem govorila z Vami! - -*Kadivec.* Jaz tudi ne . . . ({Razjarjen.}) Sploh, -- kaj imate opraviti -z njim? Čemu ga nadlegujete; pustite ga pri miru in tudi on Vas bo -pustil pri miru. Jaz Vas poznam do nohtóv! - -*Katarina.* Pst! -- Papá spí! -- - -*Kadivec.* Ah, papá . . . - -*Matilda.* Kakor hočete . . . Jaz nisem rekla ničesar, -- čemu sploh to -prerékanje? - -*Katarina.* Ali, saj je jasno. Gornik pojde; če je povedal sam, da -pojde, torej pojde . . . - -*Kadivec.* Zakaj se torej neče streljati? - -*Katarina.* Ali saj vendar pojde . . . Papa ima čudne misli . . . Bog -vedi, kaj mu je prišlo na pamet . . . - -*Kadivec.* Nič neumnega ni prišlo stricu na pamet. Jaz ne bom miren, -dokler tega sleparja ne spremim na kolodvor. - -*Matilda.* Čemú pa bi bil slepar? - -*Kadivec.* Ti seveda govoriš zanj, nič čudnega. Toda oprostite, -gospodična Matilda, nisem govoril z Vami . . . - - -2. prizor. - -*Prejšnji*, *Siratka*. - -*Siratka* ({med vrati}). Ali je gospod doktor --? - -*Matilda* in *Kadivec*. Ne! - -*Siratka.* Oprostite. ({Odide.}) - - -3. prizor. - -*Prejšnji*, brez *Siratke*. - -*Katarina* ({vstane, proti durmi}). Zakaj pa ste ga takó -- -- - -*Kadivec.* Ah, to je neznosen človek, -- literat! . . . ({Z drugim -glasom.}) Jaz Vam povem čisto odkrito, da bom tega sleparja, Gornika -namreč, ako hitro ne pojde odtod -- skratka, povem Vam, da imam velike -načrte . . . Če ne jaz, on tudi ne! Takó je ta reč! -- - -*Matilda.* No, da bi ravno tvoja volja -- - -*Kadivec* ({razjarjen}). In jaz pravim, -- moja volja, in ravno moja -volja. Tebi seveda ni do mene, -- ali to je vse eno. - -*Matilda* ({glasno}). Tebi ni do mene -- ti si neznosen -- - -*Kadivec* ({bliže}). Ah -- - -*Katarina.* Pst! Papá spí! -- - - -4. prizor. - -*Prejšnji*, *Grozd* ({iz svoje sobe v spalni suknji}). - -*Grozd* ({govori ves čas nenavadno potrto}). Ali še ni bilo Gornika? - -*Kadivec*, *Matilda*, *Katarina*. Ne še. - -*Grozd* ({zehaje}). A-oh . . . Fran! -- - -*Kadivec.* Gospod doktor? - -*Grozd* ({začuden}). Gospod doktor?! ({Zamahne.}) Ti, Fran, dobro bi -bilo, da bi malo več študiral. Potépaš se okoli brez dela. In vrhutega -se mi zdi, da se ukvarjaš z neumnostmi. - -*Kadivec.* Pojdem študirat, -- takoj. . . ({Odide.}) - -*Grozd* ({gleda začuden za Kadivcem}). Ah! . . ({Matildi.}) Kakšna si, -Matilda? Gostje pridejo. - -*Matilda.* Takój striček! ({Odide na desno spredaj.}) - - -5. prizor. - -*Grozd*, *Katarina*. - -*Grozd* ({gleda začuden za Matildo}). Ah! . . . ({Hodi gor in dol, -sede.}) Čudno je to življenje . . . Nikoli mi še ni bilo prišlo na -misel, da bi spal popoldne, na večer. Ali danes me je obšla posebna -utrujenost. - -*Katarina.* Ali si bolan, Anton? - -*Grozd.* Bolan? . . . Ne. Samo leglo mi je nekaj na prsa, na róke, na -nóge . . . Ali je bil kdo tukaj? . . . - -*Katarina.* Siratka je prišel. - -*Grozd.* Bog z njim. ({Po odmoru.}) Čudno je to življenje, čisto neumno -mi je pri srcu . . . Pomisli, kaj se mi je sanjalo, ravnokar, pred pol -ure. ({V ospredju, govori počasi in zamišljeno, bolj zase.}) Plezal sem -visoko, visoko, zmirom višje; vsi drugi so bili globoko pod mano; tisoč -glav, same svetle plešaste glave -- ves slovenski narod. In jaz plezam. -Ali kakšna budalost, -- plezal sem na strm stolp, -- z rokami in nogami -. . . Ko priplezam gor -- pomisli! -- ko priplezam gor, zapazim, da sem v -sami srajci. Držim se z desnico, a z levico se zakrivam, tiščim srajco k -sebi; -- no zmirom so se videle moje nage noge in sram me je bilo . . . . -Ozrem se dol, naskrivoma, čez desno ramo. Tam doli so se grozno -smejali, impertinentno so se smejali. In celó Gornik je bil med njimi, --- in jaz, pomisli, v sami srajci! Takrat huškne, Bog ve odkod, nekaj -mrzlega krog mojih nog. Stresem se, pobrcam na lahko, huškne drugič, čez -stegna . . . . brrr . . . čez ledja, po hrbtu navzgor, po hrbtu navzdol -. . . Šlo je hitro, kakor miš . . . Ali miš je rasla, stopicalo je po -meni z mrzlimi podplati, in podplati so bili večji in večji. To ni bila -več miš, -- bilo je, -- vrag vedi, kaj je bilo! . . . Primem z levo -roko, zagrabim, vlečem . . . toda pomisli, takrat se mi hipoma izvíje! -Ali je bila to miš? Ni bila miš, -- tisti blazni Ščuka je bil! In me -gleda z velikimi očmi in pravi: »Kaj pa delate tukaj gori, striček?« -Gleda me naravnost v obraz in se smeje. »Kaj pa delate tukaj gori, -striček?« -- pravi »saj Vi niste narod!« -- In me gleda in se smeje. -»Kako boste narod« -- pravi -- »ko ste v sami srajci!« - -*Katarina.* Zakaj te to vznemirja? - -*Grozd.* Leglo mi je na prsa . . . Ali ti nimaš sočutja z mano, v -najtežjih urah se ne brigaš za moje skrbí . . . . - -*Katarina.* Anton! - -*Grozd.* Ti si mi bolj tuja od drugih . . . - -*Katarina* ({žalostno}). Kdaj si mi dovolil, Anton, da bi skrbela zate? -- - -*Grozd.* Napravi mi gorkega vina. -- Obšla me je malodušnost, mraz me je -obšel. ({Katarina odide.}) - - -6. prizor. - -*Grozd.* - -*Grozd.* Kako se je to čudno spremenilo; čez noč se je spremenilo! . . . . -Ščuka mi je zavezal čevelj na levi nogi, -- takrat me je zazeblo, in -zdaj me zebe . . . Kaj sem mu storil? Kar padlo je vse iz mojih rok, sam -Bog ve, zakaj, sam Bog ve, kedaj . . . Gledam, -- ali moje oči so čisto -drugačne, vse je nejasno, in polno strahov je, kjer jih ni bilo nikoli -. . . Zakaj mi je zavezal čevelj na levi nogi? . . . - - -7. prizor. - -*Grozd*, *Klander*. - -*Klander* ({uslužno}). Dober dan, gospod doktor! - -*Grozd* ({začuden}). Dober dan! . . . Čemu prihajate k meni, kaj niste -pri Grudnu? - -*Klander.* Jaz? ({Zamahne.}) Ah, prosim Vas! . . Kakó to, da bi bil pri -Grudnu? Nikoli nisem bil pri Grudnu! Kaj mi je do njega? - -*Grozd.* Hm! hm . . . Ali mislite, da niso dobre njegove šanse? Ali -mislite, da se izpodtika, da se podira? - -*Klander.* No! -- Slepar naj bi še bil, saj smo vsi sleparji, -- ali naj -bi ne bil neroden . . . - -*Grozd* ({séde, radoveden}). Pravite, da je neroden? Kakó pa se je -izpodtaknil? - -*Klander.* Neroden je. Kakšna je bila njegova revolucija? Vstal je in -zakričal, ljudje so poslušali . . . a nato séde in pije svoje pivo, kot -da bi se nič ne bilo zgodilo . . . Blamiral se je . . . Kadar se kakšna -stvar začne, se ostane pri stvari . . . Jaz se napósled nič ne zanimam -zanj . . Naj dela po svoji pameti! - -*Grozd* ({vstane}). A kakó, razložite mi -- -- Ta reč me nenavadno -zanima . . . - -*Klander.* Ni nič, se ne da natanko razlagati; omagal je; kri se mu je -ohladila; prijel je ter izpustil . . . - -*Grozd* ({zamišljen}). Hm . . . omagal je . . . - -*Klander.* Nima tiste velike eneržije in spretnosti še celó ne . . . Že -je držal Gornika za komolec, pa se mu je izmuznil, na lepem se mu je -izvil iz rok . . . Vi ste vse drugačen mož . . . - -*Grozd.* Jaz? . . . Mislite, da imam tisto veliko eneržijo? . . . - -*Klander* ({smehljaje}). In spretnost . . . Prišel sem na tihem, -gospod doktor, nanagloma, da me ne prehité . . . Častitam Vam, gospod -doktor . . . - -*Grozd* ({v zadregi, vznemirjen}). Hvala! . . . Toda dovolite -- - -*Klander.* Seveda, seveda . . . ali jaz nimam nobenih skritih misli . . . -Prepričan sem, da boste rabili svoj vpliv samo v narodov blagor. Toda -spretno ste ribarili . . . Jako dobro ste ga zalotili . . No, Vaša -nečakinja je lepo dekle, -- zakaj bi je ne vzel? To je povsem -razumljivo . . . - -*Grozd.* Ah da . . . da, tako je torej . . . in Vi ste se zato požurili -. . . ({Hipoma bolj energično in dostojanstveno.}) Jaz nisem nič -ribaril, gospod Klander. To je prišlo, kakor pride med mladimi ljudmi. -Vi ste že od nekdaj navajeni tistih posebnih izrazov . . Hvala za -častitke, gospod Klander. -- - -*Klander* ({ponižneje}). Nisem Vas mislil žaliti, gospod doktor! Govoril -sem iskreno, kakor s starim prijateljem . . . Ali zagotavljam Vas: z -Grudnom nisem imel nikoli nič opraviti. Niti brigal se nisem zanj . . . - -*Grozd.* Dobro, -- nič Vam nisem očital . . . In ljudjé govoré zelo o -tej stvari? - -*Klander.* O kateri stvari, gospod doktor? - -*Grozd.* No . . . o Gornikovi ženitvi . . . - -*Klander.* Govoré tako na tihem . . . zašumelo je po mestu . . . - -*Grozd.* Dobro, dobro . . . ({Hodi po sobi.}) Hvala, gospod Klander . . . - -*Klander.* Oprostite, gospod doktor, da sem Vas vznemirjal, in bodite -uverjeni, da je moja udanost trdna in iskrena. - -*Grozd.* Dobro, dobro . . . Z Bogom, gospod Klander. -- ({Klander -odide.}) - - -8. prizor. - -*Grozd.* - -*Grozd.* Taka je torej ta reč! Takrat se mi je zgodilo, kakor nikoli v -življenju. Misel mi je padla iz neba, -- čisto nepričakovano in brez -povoda, -- in nisem se je otresel . . . Zakaj bi se moralo to zgoditi? -Kakó sem prišel do tega, da se oženi Gornik z Matildo? -- Čisto na -lepem, najmanjšega znamenja ni bilo . . . No, zakaj bi se ne oženil z -njo? Kaj ga ovira? -- Slovesen trenotek je bil, ko mi je padla tista -misel iz nebá . . . Tukaj so vrata, tukaj je pot . . . Stvar je čisto -jasna in ne more biti drugačna . . . . ({Séde.}) Bog, jaz sem slab in -bolan . . . Kakšni čudni dvomi . . . Kakšna premišljevanja! . . . Ob tej -uri, ko ga pričakujemo, da pride v fraku in v belih rokavicah . . . O -Bog, -- zakaj mi je zavezal čevelj na levi nogi? ({Vstane, pri durih na -desni.}) Matilda! - - -9. prizor. - -*Grozd*, *Matilda*. - -*Grozd.* Napočil je slovesen dan. Ali si pripravljena? - -*Matilda* ({še med vrati}). Na kakšno stvar, striček? - -*Grozd.* Danes se bo dopolnila tvoja usoda, Matilda! -- Sédi. -- Ali si -že kdaj premišljevala o svojem življenju, o prihodnosti, o nalogah, ki -te čakajo? -- - -*Matilda* ({boječe}). Nikoli, striček. - -*Grozd.* To ni bilo lepó od tebe, zakaj čakajo te velike naloge. -Življenje, kakoršno si živela doslej, je bilo zelo otročje in površno. -Človek ni na svetu samó, da živi. -- Ali si mislila kdaj na možitev? - -*Matilda.* Dà, striček. - -*Grozd.* Ah, glej . . . Kedaj si mislila nanjo, na kakšen način? - -*Matilda.* Samó tako, striček . . . splošno . . . - -*Grozd.* Hm! . . . Da govoriva o stvari. -- ({Hladno in odločno.}) Danes -pride Gornik, -- pride namreč tebe snubit . . . ({Hipoma se nečesa -domisli, zase, neodločno.}) To se pravi . . . vrag vedi . . . ali meni -je slabo, zares slabo. Zakaj mi je zavezal čevelj na levi nogi! . . . -({Zamahne, -- trdo.}) Pride te snubit, na vsak način, nič drugega. In ti -mu boš odgovorila tole: »Dragi gospod Gornik, počastili ste me nenavadno -in tako Vam torej s posebno radostjo« -- -- ah, neumnost! Odgovori mu, -kar mu hočeš, ali dostojno, pametno, meni na veselje! . . . - -*Matilda.* Ali striček, on je tako neizmerno smešen. - -*Grozd.* Gotovo. Ko bi ne bil smešen, bi te ne snubil . . . Jaz sem -napravil to reč z veliko skrbjo, kot tvoj drugi oče in varuh. Upam, da -si mi hvaležna, kakor se spodobi . . . Nocoj torej te zasnubi, -- jutri -pride potem v fraku in rokavicah. Hm . . . jutri . . . to je vsekakor -malo čudno . . . Vrag vedi, kaj mi je leglo na prsa . . . - -*Matilda.* Ali Vam je slabo, striček? - -*Grozd.* Kdo je govoril o tem? -- In kadar te povpraša o tistih rečéh, -ne povési oči; to je starinsko . . . Hm . . . čudno je kljub temu . . . -({Odhaja.}) - -*Matilda.* Jaz Vam rečem, striček, prosim, nikar se ne hudujte -- -({Grozd odide.}) - - -10. prizor. - -*Matilda*, *Kadivec* ({od leve iz sobe}). - -*Matilda.* No zdaj si slišal. - -*Kadivec* ({séde obupen}). Kaj je storiti?! - -*Matilda* ({smejé}). Ali, saj pojde! -- Čisto nič se ne bo zgodilo . . . -Fran, ti si tako vznemirjen . . . in take malenkosti te vznemirjajo . . . - -*Kadivec.* To niso malenkosti . . . Toda resnično, Matilda, jaz sem zeló -nedostojen. ({Gre k nji, iskreno in prisrčno.}) Matilda, ti dušica, to -res niso malenkosti . . . Nič se ne bo zgodilo . . . Gotovo, zgodilo se -ne bo nič. Toda glej, Matilda, ti dušica moja: -- kolikor jih poznam, -- -edino tvoje srce je pošteno, dobro, neomadeževano . . . In kadar kdo -samó pomisli, kadar samó pomisli, da bi ranil tvoje čisto srce in da bi -ga omazal, je moje srce v resnici že ranjeno. Če kdo samó pomisli, da bi -se te dotaknil, -- jaz čutim, kot da bi se te bil dotaknil že v resnici -. . . Dokler te ne objamem z obema rokama, trdno in tesno, z obema -močnima rokama, -- bo moje srce nemirno in bal se bom zate. Jaz se -bojim, Matilda, če se ozirajo že na tvojo senco . . . Zakaj, Matilda, -dušica, ti ne veš, kakó te ljubim . . . - -*Matilda.* Fran! . . . Saj me lahko poljubiš, Fran! . . . - -*Kadivec.* Ti! . . ({Jo poljubi.}) - -*Matilda.* A zdaj -- - -*Kadivec.* Zdaj je samó treba, da ta človek izgine. Prej ne bo miru . . . -Če le prag prestopi s svojimi nerodnimi nogami, že je vse v neredu. -Treba je, da takoj izgine . . . - -*Matilda.* Danes pride snubit. - -*Kadivec.* Kaj mu boš odgovorila? - -*Matilda* ({smejé}). Kaj mu bom odgovorila, Fran? . - -*Kadivec.* Ah, dà, oprosti mi, Matilda . . . - -*Matilda.* Kadar pride, prisloni malo vrata in . . - -*Kadivec.* Ali prosim te, Matilda, kaj misliš o meni? - -*Matilda.* Kaj nisi poslušal ravnokar? - -*Kadivec.* Seveda sem poslušal, ali to je bilo čisto kaj drugega. -Poslušal sem le takó . . . . slučajno . . . - -*Matilda.* Ker si bil ravno pri durih . . . - - -11. prizor. - -*Prejšnja*, *Siratka*. - -*Siratka.* Ali je gospod doktor doma? - -*Matilda.* Dà, takoj. ({Proti Grozdovi sobi.}) Striček! Gospod Siratka! - -*Siratka.* Na zdravje, gospod Kadivec! - -*Kadivec.* Z Bogom! ({Odide na levo.}) - -*Grozd* ({znotraj}). Samó trenotek! - -*Matilda.* Z Bogom, gospod Siratka! ({Za Kadivcem.}) - - -12. prizor. - -*Siratka*, pozneje *Grozd*. - -*Siratka* ({gleda za obema}). Hm . . . Gornik bi bil lahko ljubosumen . . . - -*Grozd* ({iz svoje sobe, oblečen in obut}). Dober dan, Siratka. Ali ste -se me spomnili? - -*Siratka.* Gospod doktor, kedaj sem pozabil na Vas? - -*Grozd.* Saj ste se najbolj izmed vseh držali za Grudnov frak. - -*Siratka.* Jaz? Nikakor ne. Jaz sem samo gledal, študiral. - -*Grozd.* Vi literati uganjate torej nedostojnosti samó zaradi študij? - -*Siratka.* Samo zaradi študij. -- - -*Grozd.* Srečni ljudje: kdo Vas more križati? -- Pa ste spustili Grudnov -frak, je slabo šit? - -*Siratka.* Zeló slabo; že se mu je odtrgal . . . Takoj prvo uro sem -vedel, kakó se bo zgodilo. Gruden je premalo odločen, premalo pretkàn. -Za majhne intrige je zeló sposoben, ali če se loti kaj velikega, ne -opravi nič, -- baš ker je majhen in malenkosten . . . - -*Grozd.* Takó ga torej sodite, -- po svojih študijah. A zdaj, ko ste -dovršili svoje študije, -- kakó bo z njegovim listom? - -*Siratka.* Z njegovim listom? Nimam nič opraviti z njegovim listom. - -*Grozd.* Ah, to je imenitno, kako ga zatajujete. Mal vetrec je zapihal, -in siromak stoji sam. Vréden je sočutja, boga mi . . . - -*Siratka.* Zagotavljam Vas, da ni imel nikoli zvestih privržencev; to je -bila samó epizoda brez pomena. Jaz na priliko -- - -*Grozd.* Vi ste samó študirali, da . . . A povejte mi, kaj Vas je tako -ostrašilo, zakaj ste pobegnili tako hitro, -- po komaj dovršenih -študijah? - -*Siratka.* To so bile različne zunanje okolnosti, ki so pričale jasno, -da Gruden ni ustvarjen za tako visoko nalogo, kakor si jo je stavil sam -in da ni vreden narodovega zaupanja v toliki meri -- -- -- - -*Grozd.* Dà, dà, -- in tako dalje. -- Prašal sem Vas, kaj je napótilo -ovce, da so ostavile pastirja? - -*Siratka.* Pastir je bil preneumen, to je vse. -- Lahko bi bil spravil -Gornika pod svojo suknjo, ali bedaka je obšla ljubosumnost čisto na -lepem . . . Neverjetno! -- In pot je bila že takó lepo posejana . . . Če -bi bil pameten, bi ga Vi ne bili prehiteli . . . - -*Grozd.* Ali glejte, jaz sem ga prehitel! Imenitno prehitel, -- ne? -({Gre v stran, zamišljen.}) Hm . . . Imenitno sem ga prehitel, seveda -. . . Glejte, takó se stvari spreminjajo . . . ({Smehljaje.}) Ali ste -mislili, da sem na tleh? Ali ste že molili zadušnice? Hm? . . . - -*Siratka* ({malodušno}). Ne, gospod doktor; . . . prosim Vas . . . jaz -nisem bil nikoli med Vašimi nasprotniki . . . . - -*Grozd.* Samó študirali ste. -- Veste kaj, gospod Siratka, ostanite pri -meni. Ščuka je namreč zblaznèl. - -*Siratka.* Dà, gospod doktor, z veseljem. To, oprostite, je bil -pravzaprav povod -- - -*Grozd.* Ha, ha, ha . . . Vi ste res značajen človek; upam torej, da ste -dober žurnalist . . . - -*Siratka.* Nisem mislil takó, . . . moje sveto prepričanje . . . - -*Grozd.* Nà, nà . . . - -*Siratka.* Ali kar se tiče Ščuke, -- je škoda tega človeka. Kljub vsemu -sočutju bo treba nastopiti odločno proti njemu. Nikakor se ne sme -dovoliti, da bi taki nedostojni, samovoljni ljudje prodajali svoj strup -med narodom in rušili tiste svete ideale -- -- - -*Grozd.* Kaj ni bil Ščuka Vaš prijatelj? - -*Siratka.* Dà, -- toda kadar gre za narodov blagor, neha vsako -prijateljstvo . . . - - -13. prizor. - -*Prejšnja*, *Gornik*. - -*Gornik.* Dober dan, gospod doktor -- -- - -*Grozd* ({veselo vznemirjen}). Ah, blagorodje, zelo ste me razveselili. -Prosim blagorodje. ({Ponudi mu stol.}) Pričakoval sem Vas nekako s -strahom . . . . Z Bogom, gospod Siratka, z Bogom! -- - -*Siratka.* Klanjam se, gospôda! ({Odide.}) - - -14. prizor. - -*Grozd*, *Gornik*. - -*Gornik.* Prišel sem na Vaš dom s posebnim opravkom. Ali bi ne mogel -govoriti z gospodično Matildo? - -*Grozd.* O, dà, dà . . . seveda, takoj, blagorodje . . Verjemite mi, že -sem mislil, da je vse pri kraju. Zgodilo se je z mano nekaj čudnega . . . -Po tistem neumnem trenotku, ko mi je zavezal čevelj na levi nogi -- -- - -*Gornik.* Je bilo malo čudno, res . . . - -*Grozd.* Dà, čudno je bilo; ko je zaprl vrata za seboj, je leglo náme, -. . . na prsa, na obraz . . . Takó so trenotki, sami ob sebi brezpomembni, -ki človeka umorijo, a sam ne vé, kakó in zakaj . . . Od tedaj so moje -misli zelo plašne in žalostne. Glejte, skoro Vas že nisem več -pričakoval . . . - -*Gornik* ({v zadregi}). Dà, dà . . in jaz bi tudi . . . - -*Grozd.* Ali moj strah je bil neumen . . . Jaz nisem bojazljivec; v -svojem življenju se nisem bal nikogar. Bojim se samó, če vidim kaj -novega. Kje naj primem? Kakó naj zgrabim? In v obrazu tistega blaznega -človeka je bilo nekaj novega . . . - -*Gornik.* Ščuka ni blazen. - -*Grozd.* Ne . . . ne zmirom. Časih je bil pameten in imel sem ga rad. -Mislim, da bi mu oprostil tudi zdaj . . . samó pride naj k meni . . . -Tudi plačo mu povišam . . . gotovo, saj je drugače pripraven človek . . . - -*Gornik.* Ne verjamem, da bi se vrnil. - -*Grozd.* Morda se vrne; jaz bi rad, da bi se vrnil . . . Ali zdaj, -- -zdaj je vse dobro; vse je dobro zdaj. ({Iskreno, strese Gorniku roko.}) -Vi, gospod Gornik, ste res imeniten človek. Taki ljudje mi ugajajo, -oprostite . . . Takó premišljujem, ugibam ves bolan in vznemirjen . . . -»Ali pride . . ali ne pride?« In on, -- pošten, značajen človek, hodi -svojo pot molčé in resno . . . brez velikih komedij, brez -sentimentalnosti . . . Vi niste frazêr, in to mi jako, jako ugaja . . . - -*Gornik.* Dovolite, gospod doktor, Vaše besede so skrivnostne . . . - -*Grozd.* Ne jezite se, dragi gospod Gornik . . Pride mi redkokdaj, ali -kadar pride, pride z veliko močjó. Nikoli še nisem govoril tako iskreno, -kakor to uro . . . Par dni so bili oblaki nad mojo hišo, ali komaj so -padle prve kaplje, -- že se je zjasnilo . . Hvala, gospod Gornik! . . -({Se obrne v stran in se pogladi po čelu.}) In se je zjasnilo . . . . -Bog vedi, nisem pil vina, a sem pijan . . To ni zdravo . . ({Gorniku.}) -Dovolite torej, dragi gospod Gornik . . . ({Gre proti sobi na desni.}) -Matilda! - - -15. prizor. - -*Prejšnja*, *Matilda*. - -*Matilda.* Striček? - -*Grozd* ({tiho Matildi}). Matilda, spominjaj se, kar sem ti rekel . . . -Zdaj gre za narodov blagor . . . Ah, neumnost . . . Pazi, Matilda! . . . -({Gorniku s posebnim smehljajem.}) Ostavljam Vas za par minut, gospod -Gornik . . oprostite . . ({Odide.}) - - -16. prizor. - -*Gornik*, *Matilda*. - -*Gornik.* Klanjam se, gospodična Matilda! -- - -*Matilda.* Dober dan, gospod Gornik! -- - -*Gornik.* Gospodična Matilda, razjasniti Vam moram neko stvar, prositi -Vas moram oproščenja -- - -*Matilda.* Zakaj pa še niste šli odtod? - -*Gornik.* Pojdem takoj. -- Ali jaz ne bi rad, da bi se spominjali name z -grenkim srcem. Tukaj je tako malo dobrih ljudij, in Vi ste med njimi; -zato bi mi bilo žal, da bi se Vam zameril. Povem Vam odkrito in po -pravici, da nisem bil nikoli zaljubljen v Vas . . . - -*Matilda* ({k durim na desni}). Zdaj torej slišiš -- - -*Gornik.* Prosim? - -*Matilda.* Duri so zaškripale . . . In potem? - -*Gornik.* Potem? - -*Matilda.* Odkod pa je potem prišla ta neumnost? Kdo pa je sploh govoril -o nji? - -*Gornik.* Jaz sem nedolžen . . . ({Resno.}) Morda je kriva neka posebna -stran mojega značaja. Premehak sem namreč. Če mi kdo reče: »Oženi se, -prijatelj, meni na veselje!« -- pa se oženim . . . . - -*Matilda.* No, prosim Vas, ali Vam je kdo rekel --? - -*Gornik.* Sevéda. Saj v tem je vsa čudovitost te stvari. Gospod doktor -Grozd se je namenil, -- prijel me je za róko ter me potegnil za sabo . . . -In jaz sem hodil za njim . . . Čemu se je to zgodilo, sam Bog vedi! . . . - -*Matilda.* Stric Vam je dejal, da se oženite? - -*Gornik.* Ali mi je dejal? . . . Nič mi ni dejal: prijel me je za roko -in jaz sem hodil za njim . . . O Bog, žalostno je moje življenje . . . -Jaz nimam veselja, ne mirú, ne prijateljev . . . Pridem, in vsujejo se -okoli mene, ščipljejo me od vseh straní. Po mojem hrbtu bi lazili -navzgor; samó do mojega hrbta jim je . . . Ali jaz ne maram teh stvari. -Imam denarja in imam znancev na različnih stolicah in prestolih; za to -so me izbrali ljudjé za svojega hlapca, da bi jim služil s svojim -denarjem in da bi prosil zanje krog stolic in prestolov . . . Žalostno -je moje življenje . . . - -*Matilda* ({mehkeje}). Gospod Gornik, zakaj se ne skrijete? Zakaj ne -pobegnete v samoto, v gozd? Jaz na Vašem mestu bi si napravila vilo -visoko gori, kje v gorovju, sredi jelk in skal . . . To bi bilo krasno -. . . imeli bi miru in veselja. - -*Gornik.* To nameravam, gospodična Matilda. Hotel sem samó pogledati -svet. Po očetovi smrti sem stopil iz hiše, da bi si malo ogledal. Ali -svet je strašen. Samó malo ljudij je dobrih in iskrenih, ali jaz se -zamerim vsem, poštenim in nepoštenim. Nikar se ne hudujte name, -gospodična Matilda. - -*Matilda.* Jaz se ne hudujem čisto nič, gospod Gornik. Samó . . . . -prišli ste takó neumno . . . . Zakaj niste rekli takoj, da ne marate -zame? - -*Gornik.* Kakó bi mogel reči kaj takega? . . . Hotel sem, toda beseda mi -je ostala na jeziku . . . Tudi pobegniti sem hotel že davno; sinoči, -predsinočnjem. Ali držalo me je nekaj za suknjo . . . Ah, jaz sem takó -mehak, takó neumen, takó len. Ni ga na svetu nesrečnejšega človeka. - -*Matilda.* Ali zdaj vendar pojdete? - -*Gornik.* Gotovo, zdaj pojdem! . . . Domá je pospravljeno vse. Peter je -pospravil kovčege; popotna suknja leži na zofi, palica na mizi. Vse je -pripravljeno. In kadar pojdem, napravim ovinek . . . daleč na okoli -pojdem, da ne zaidem na Vaše stopnice in da mi ne padejo kovčegi iz -rok . . . - -*Matilda.* Prosim Vas, gospod Gornik, varujte se -- -- - -*Gornik.* Brez strahú, -- takó je zapisano . . . ({Vstane.}) Gospodična -Matilda, če se kedaj spomnite name, nikar se ne zgražajte! - -*Matilda.* Bog z Vami, gospod Gornik . . . - -*Gornik* ({otožno}). Rad bi dal rokó gospodu Kadivcu. Prosim, -gospodična, recite mu, da ga pozdravljam. - -*Matilda* ({k durim}). Fran! - - -17. prizor. - -*Prejšnja*, *Kadivec*. - -*Matilda.* Poslovi se od gospoda Gornika! - -*Kadivec.* Z Bogom, gospod Gornik . . Zakaj se niste hoteli takrat -streljati? - -*Gornik.* Se ne streljam rad; je zmirom nekaj nevarnosti zraven. -- -Oprostite mi, gospod Kadivec, nikoli nisem mislil nič hudega o Vas . . . - -*Kadivec.* Potujte srečno, gospod Gornik . . . Tudi jaz Vas nisem mislil -žaliti . . . ali zakaj ste bili takó nerodni? - -*Gornik.* Kakor je človeku usojeno . . . . Z Bogom! - -*Kadivec* in *Matilda* ({ga spremita do vrat}). Z Bogom! -- ({Gornik -odide.}) - - -18. prizor. - -*Kadivec* in *Matilda*. - -({Kadivec in Matilda se oddahneta.}) -*Matilda.* In stric? - -*Kadivec.* Hm! - -*Matilda.* To bo nekaj strašnega . . . - -*Kadivec.* Ah, -- tega se je treba otresti; skrajni čas je. Čemu se -klativa tod okoli, po teh sobah, Matilda? Zakaj bi ne živela zase, -- -koga potrebujeva poleg sebe? Jaz sem sit tega življenja . . . - -*Matilda.* In kaj misliš? - -*Kadivec.* Nič posebnega. To je vendar smešno . . ({Vstane.}) Bóga mi, -šele zdaj, v tem trenotku mi je prišlo na pamet, kako neizmerno neumno -je to. Zakaj tičiva pod nadzorstvom? Kdo je kaj storil zame in zate? -. . . Zakaj bi si ne izbrala drugega stanovanja? . . Stric naju vzgaja, -- -kakšna vzgoja! Midva se tudi samá lahko vzgajava! - -*Matilda.* Fran! - -*Kadivec.* Preneumno je to! -- Ti živiš od denarja svojega očeta, jaz od -denarja svoje matere . . . Odvisna nisva od nikogar, -- in vendar -trepečeva pred tem človekom. Neumno, sakrament! - -*Matilda.* Ali Fran, ti si nehvaležen! - -*Kadivec.* Ah, hvaležnost! . . . Kadar pride, mu porečem energično: -»Gospod doktor, dajte mi račun o svojem gospodarstvu, o svojih stroških, -o tisti neumni vzgoji. Jaz sem tega življenja sit!« - - -19. prizor. - -*Prejšnja*, *Grozd*. - -*Grozd* ({začuden}). Kje pa je Gornik? - -*Kadivec* ({malodušno}). Ah . . . Gornik . . . - -*Matilda.* No . . . Gornik . . . - -*Grozd.* Kaj je z Gornikom? - -*Matilda.* Šel je. - -*Grozd.* Kakó to, da je šel . . . . Kaj sta govorila? - -*Matilda.* Ah, . . . nič posebnega . . . - -*Grozd.* Fran, pojdi študirat! - -*Kadivec.* Gospod doktor . . . - -*Grozd.* Gospod doktor? . . Pojdi študirat! . . - -*Kadivec.* Povedati Vam imam nekaj zelo važnega. - -*Grozd.* Glej, glej . . ({Razjarjen.}) To je impertinentno. ({Matildi.}) -Kaj sta govorila? - -*Matilda.* Striček -- -- -- - -*Grozd.* Kaj si mu odgovorila? - -*Matilda.* Ali striček, saj me še nič prašal ni. - -*Grozd* ({prepaden}). Kakó, da te ni nič prašal? ({Nekdo trka, vstopi -Grudnovka.}) - - -20. prizor. - -*Prejšnji*, *Grudnovka*. - -*Grozd* ({hladno}). Zeló me veseli, milostiva. Od kod ta čast? - -*Grudnovka.* Dober dan, gospod doktor. ({Kadivcu in Matildi.}) Dober -dan. -- ({Grozdu.}) Prišla sem Vas svarit, gospod doktor! . . . - -*Grozd.* S tabo bom govoril pozneje, Matilda; -- in s tabo, Fran! - -*Kadivec.* Jaz bi tudi rad govoril z Vami . . . - -*Matilda.* Fran! ({Kadivec in Matilda odideta.}) - - -21. prizor. - -*Grozd*, *Grudnovka*. - -*Grozd* ({gleda molčé za njima, po prestanku}). Prišli ste me svarit? - -*Grudnovka.* Dà . . . na Vašo in seveda tudi na svojo korist. - -*Grozd.* Seveda, -- sedite prosim! - -*Grudnovka.* Vi veste, da je ta razdor jako neumen. - -*Grozd.* Kdo ga je provzročil? - -*Grudnovka.* To se ne praša. -- Ali mislite, gospod doktor, da so šanse -na Vaši strani? - -*Grozd.* Jaz mislim to. - -*Grudnovka.* Torej se varate. Tehtnica je sedaj čisto ravnotežna, niti -za betvico niste boljši. Če se pametno ne okrenemo, pademo vsi skupaj. - -*Grozd.* Prišli ste k meni v skrbéh . . Do mene Vam ni nič, to je -gotovo; -- kaj torej nameravate? - -*Grudnovka.* Do Vas mi res ni veliko; vsak skrbi zase. Ali ravno -zategadelj sem prišla k Vam. Naša reč je vzajemna . . . Prosim, -poslušajte: -- recimo, da se prične boj na življenje in smrt. Doslej smo -se greli vsi skupaj pod enim plaščem, in pod tem plaščem se je godilo -precej nedelikatnih stvari. Če se prične boj na življenje in smrt, bodo -prihajale na dan te nedelikatne stvari; a v svetli luči se vidijo take -nedelikatnosti še bolj nedelikatne, kot so v resnici. Nam bi to ne bilo -prijetno, -- ali bi bilo prijetno Vam? - -*Grozd.* Kdo mi more kaj očitati? - -*Grudnovka.* Dobro, -- tako bi lahko rekli z vsem ponosom, -- ko bi -imeli za sabo kakoršnokoli zaslombo. Ali glejte, tehtnica je ravnovésna -. . Tudi Vam se je izvil Gornik iz rok. - -*Grozd* ({prestrašen}). Kakó, da se mi je izvil iz rok? - -*Grudnovka* ({smejé}). Kaj res mislite --? - -*Grozd* ({v zadregi}). Jaz ne mislim nič . . . ({Gre korak po sobi, -zamišljen, prepaden.}) Takó se mi je izvil iz rok . . . - -*Grudnovka.* Treba se je tolažiti. Vi ste bili prav tako nerodni kakor -moj mož . . . Nekaj smešnega je bilo na tem razdoru, ali lahko bi se -blamirali še bolj . . . Zdaj je čas, da se stvar zakrije in pozabi . . . - -*Grozd* ({počasi}). Milostiva, jaz Vam nič ne zaupam. Ali ste prišli, da -bi spravili iz mene besedo, ali ste me prišli plašit? . . . Danes so -bili pri meni ljudje, ki ste jih še včeraj držali na konopcu! . . . - -*Grudnovka.* Ali, gospod doktor, kako govorite? Jutri bodo tisti ljudje -zopet pri meni, če zapiha veter le nekoliko na mojo stran. Prišli so k -Vam, ker so se zmotili. Ti ljudje bi bili dober termometer, ko bi ne -bili tako neumni . . Nevarnost je čisto drugod. Če hočemo ostati, kar -smo, namreč _narod_, je treba, da spravimo svoje stvari pod streho in da -se pripravimo . . . . Kaj ste storili Ščuki? - -*Grozd.* Kako ste vi vsi natanko začutili, da me je nekdo ranil, da so -se mi zazibala tlà pod nogami. ({Razjarjen.}) Ali jaz vam rečem, vam -vsem skupaj, da to ni moja poslednja ura. Varali ste se jako . . . Kakó -me hočete ponižati, kako hodite okoli mene, kakor okoli bolnega otroka! -. . . Ali jaz nisem slab, nisem bolan . . . Čemu prihajate s tistimi -strahovi? Tudi strahov se ne bojim . . . Kaj morem zato, če mi je -zavezal čevelj na levi nogi? Ali sem mu zapovedal? . . . Tudi Vi ste se -zmotili! -- Kaj sem izgubil v tem času, v teh kratkih dneh? Ničesar -nisem izgubil, niti trohice svoje moči . . . Vrnil se bo k meni, skesan -in majhen . . . Poznam te ljudi . . . Vrnil se bo goljufan, raztrgan in -slab. Jaz poznam te strahove! Mnogo jih je že bilo in vsi so poginili, -jaz pa sem ostal . . . Zmotili ste se nad mano, milostiva! Tehtnica je -ravnovesna, šanse so enake? . . . Hej! . . . Jaz zakličem, samó -pomignem, in narod hodi za mano . . . Dà, neumna je ta slabost; prišla -je samó slučajno, od obile večerje . . . Tako ste se zmotili nad menoj, -ravno v tej uri, ko stojim višje nego sem stal kdaj prej . . . Gornik se -mi je izvil iz rok? . . . Varate se; on ne more iz mojih rok, privezal -sem ga z močnimi jermeni . . . Obšlo me je nekaj slabosti, in v tistih -trenotkih sem mislil tudi jaz, da drsam navzdol. Ali moja tla so trdna, -nenavadno trdna! -- - -*Grudnovka* ({vstane}). Torej pozneje, gospod doktor. Če mislite, da še -ni zadnji čas, tedaj potrpimo. Na svidenje! - -*Grozd.* Nisem mislil takó. Naj me pride Vaš mož prosit oproščenja. -Lahko mu oprostim, ker nimam od njega ne škode, ne koristi . . . - -*Grudnovka.* Dokler govorite o oproščenju, se o spravi ne more govoriti. -Pozneje torej. ({Mrači se.}) - -*Grozd.* Torej nikoli . . . ({Katarina pride.}) - - -22. prizor. - -*Prejšnja*, *Katarina*. - -*Katarina.* Vino je pripravljeno. Ali hočeš luči? - -*Grozd.* Ne. ({Katarina odide.}) - - -23. prizor. - -*Grozd*, *Grudnovka*. - -*Grudnovka* ({vstane, odhaja}). Prišla sem Vas svarit; varujte se; taki -strahovi kakor je Ščuka so nevarni. - -*Grozd* ({tišje}). Jaz se jih ne bojim . . . ({Hipoma neodločno.}) Toda -. . . zahvalim Vas, milostiva . . . Ali res mislite, da je tehtnica -ravnovesna, da je čas skrajen? - -*Grudnovka.* Vi ste rekli, da ni. - -*Grozd* ({zamišljen}). Leglo mi je na srce, in neče stran! -- Z Bogom, -milostiva! - - -24. prizor. - -*Prejšnja*, *Siratka*, *Klander*, *Kremžar* ({pridejo prepadeni}). - -*Siratka.* Ali ste slišali, kaj je napravil? - -*Kremžar.* To presega vse meje dostojnosti. - -*Klander.* Zapreti takega človeka! Saj je zblaznel. Na cesti naj ga -aretirajo. - -*Grozd* ({prestrašen}). Kaj je napravil Ščuka? - -*Siratka.* Slab dovtip je napravil; ali taki dovtipi so nevarni, -- vrag -vedi, kaj lahko pride iz takih dovtipov. Prosim, čujte: -- - -*Kremžar.* Na tak način se rušijo ideali; takó se spodkopuje vera v -avtoritete. To bi morala zabraniti vlada! -- - -*Klander.* Policija bi morala poseči vmes! - -*Siratka.* Čujte! ({Velik list papirja v roki.}) »Jaz ne govorim za -tiste ljudi, ki niso več ljudje s krvjó in mesom, temveč številke v -tolpi; ne za tiste ljudi, ki se jim zdé fraze o narodovem blagru, o -narodovih idealih, o avtoritetah, tradicijah, zákonih in tako dalje -svete in nedotakljive. Zakaj to niso več ljudje, temveč številke v -tolpi, brez življenja in brez ponosa . . . Za tiste govorim, ki jim je -ljubša cinična resnica, nego blagoslovljena laž . . .« Prosim, -poslušajte, ali ni to blazno? -- - -*Grozd.* Kje je dal to tiskat? Kdo se je predrznil to tiskat --? - -*Klander.* Le naprej. - -*Siratka.* Prosim. -- Gospod doktor, prosim. Tukaj meri na Vas, -- -imenuje Vas indirektno, oprostite, -- svinjo. - -*Kremžar.* Impertinentno, nedostojno! - -*Siratka.* »Doktor Grozd bi bil rad minister ali vsaj dvorni svetnik, -- -za narodov blagor. Tudi doktor Gruden bi bil rad minister ali dvorni -svetnik, -- tudi za narodov blagor. Vse, dragi moji, vse za narodov -blagor. Kdor dandanes javno laže, -- laže za narodov blagor. Kdor govori -javno resnico, -- ga smešijo in preganjajo ter napósled uničijo, -- za -narodov blagor! -- In za narodove ideale; -- ta narod ima namreč ideale --- in koliko idealov! Le prestopi se nerodno na cesti, pa stopiš idealu -na kurje okó! In kakšni boji se bijejo za te ideale! Ti, dragi moj, -nimaš nobenih idealov, niti ne veš, kaj so ideali, tudi tvoj prijatelj -jih nima. Ali ti in tvoj prijatelj skupaj se imenujeta narod ter imata -ideale! In za te vajine ideale se borita doktor Grozd in doktor Gruden. -Doktor Grozd bi dal za te vajine ideale svojo nečakinjo in doktor Gruden -svojo ženo . . Za te ideale in za narodov blagor!« - -*Kremžar.* Impertinentno. - -*Siratka.* »Doktor Grozd in doktor Gruden sta poštena človeka. Zakaj bi -ne skrbela zase, kakor skrbimo zase mi drugi? Ti, dragi moj, trguješ s -suknjami, doktor Grozd trguje z narodovimi ideali! Razloček je samó ta, -da je suknjo težje napraviti in težje zakrpati, nego navaden ideal . . .« - -*Klander.* In ljudje ga poslušajo . . . - -*Siratka.* V predmestju, v tistih zakotnih gostilnah si je zbral svoje -brloge in svoje ljudi . . . Kaj bo iz tega? - - -25. prizor. - -*Prejšnji*, *Mrmolja* in *Mrmoljevka*. - -*Mrmolja.* Gospôda, -- gospod doktor . . . . Jaz nisem mislil, da bi -bilo mogoče kaj takega v našem pohlevnem, pobožnem narodu . . . -Pomislite, prosim . . . - -*Kremžar.* Ali ste tudi Vi že čitali? - -*Mrmoljevka.* Gospod doktor, v Vaših rokah je zdaj rešitev, je pomoč. In -takega človeka ste gojili na svojih prsih, da zdaj s svojim cinizmom -podira, kar so zidali najidealnejši naši možje v tolikih in tolikih -trudapolnih letih, s sveto ljubeznijo v srcu, polni zvišenih idej, -posebno tiste svete ideje, ki dandanes -- - -*Grudnovka.* Gospod doktor, ali mislite, da ni skrajni čas? . . . - -({Zmrači se.}) - - -26. prizor. - -*Prejšnji*, *Gruden* ({prisope razburjen}). - -*Gruden.* Doktore; -- stvar je pri kraju, stran z neumnostmi. Zdaj -moramo nastopiti energično, vsi skupaj, vsi pošteni in pametni ljudje! - . . . Meni so razbili okna . . . - -*Vsi.* Ah . . .! Kdo? Kdaj? - -*Grudnovka.* Tebi prvemu? - -*Gruden.* Par ljudij, neizobraženih, polpijanih; če so delali iz objesti -ali v resnici, -- meni ni bilo lahko pri srcu. Jaz se bojim takih -ljudij. - -*Grozd.* Ali je bil Ščuka med njimi? - -*Gruden.* Slišal sem njegov glas, -- smejal se je. Stal sem na -stopnicah, -- a potem preko vrta k tebi. - -*Grozd.* Stopimo mu na tilnik, da bo odprl očí . . . ({Dá Grudnu rokó.}) - -*Gruden.* Oprosti, doktore! - -*Mrmolja.* Jaz mislim, da je to eden najvažnejših trenotkov v zgodovini -našega naroda. - - -27. prizor. - -*Prejšnji*, *Kadivec*, *Matilda*. - -*Kadivec.* Gospod doktor, -- mislila sva, da ste sami. - -*Grozd.* Kaj je? - -*Kadivec.* Predstavljam Vam svojo nevesto! - -*Grozd.* Tepec! Pojdi študirat! - -*Kadivec.* Matilda, -- še danes pojdeva študirat; -- na Dunaj! - -({Šipe na oknu zazvenkečejo na tlà, zunaj hrup, smeh in nerazumljivi -klici; vsi prepadeni, -- hipoma se hrup deloma poleže.}) - -*Glas Ščukov* ({pod oknom}). Gospod doktor, -- doktor Grozd! ({Počasi, -- -zelo glasno, razločno, s kratkimi prestanki.}) Ali niste čutili, da sem -Vas vgriznil, -- -- ko sem Vam zavezal čevelj na levi nogi? -- -- Moji -zobje so bili -- -- strupeni. -- -- Kmalu boste legli na postelj, -- -- -in z Vami bo legel narodov blagor -- -- in bodo legli narodovi ideali -- --- Zakaj začenja se boj -- -- proti blagru naroda -- -- proti narodovim -idealom. -- -- Do svidenja! -- - -({Okna zazvenkečejo z nova; zunaj hrup in smeh.}) - -*Grozd.* Gospôda, zberite se okoli mene v tem težkem trenotku. Vsi -čutimo, da je v nevarnosti najsvetejše, kar imamo, da so v nevarnosti -najdražje naše svetinje. Tisti strup, ki ga dihajo že oddavna veliki, -propali narodi, se hoče priplaziti tihotapsko v verni, nedolžni naš -narod . . . Gospôda -- meni je težko pri srcu -- ostavite me . . . -Siratka, pokličite Gornika . . . on je naša rešitev . . . pokličite -Gornika . . . Matilda! . . . - -({Matilda in Kadivec pri vratih.}) - -*Matilda.* Z Bogom, striček! - -*Grozd.* Kam greš, Matilda? - -*Matilda.* Na Dunaj, striček! - - -28. prizor. - -*Prejšnji*, *Gornik*. - -*Gornik* ({v angleškem plašču, kovčeg v roki, sluga za njim.}) Z Bogom, -gospod doktor; z Bogom, gospôda; ni mi dalo srce, da bi Vas ne pogledal -še enkrat. Z Bogom! - -*Grozd.* Gospod Gornik! - -*Kadivec.* Stran, gospod Gornik! - -*Gornik* ({se okrene}). Z Bogom! ({Odide.}) - -*Grozd* ({uničen}). Matilda! - -*Grudnovka.* Ali ste resnično upali? Skrajni čas je bil . . . glejte! - -*Matilda* in *Kadivec*. Z Bogom! ({Odideta.}) - -*Grozd* ({počasi proti levi}). Ostavite me! . . . Kdo je razbil te šipe? -- - -Tisk »Národne tiskarne« v Ljubljani. diff --git a/plugins/sr/src/free_ebook.txt b/plugins/sr/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/sv/src/free_ebook.txt b/plugins/sv/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/tr/src/database_tr.db b/plugins/tr/src/database_tr.db deleted file mode 100644 index 7ec56a01..00000000 Binary files a/plugins/tr/src/database_tr.db and /dev/null differ diff --git a/plugins/tr/src/free_ebook.txt b/plugins/tr/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index 157256d2..00000000 --- a/plugins/tr/src/free_ebook.txt +++ /dev/null @@ -1,3030 +0,0 @@ -Birinci Bölüm - - - - - -I - - -Pırıl pırıl, soğuk bir nisan günüydü; saatler on üçü vuruyordu. Dondurucu rüzgârdan korunmak için çenesini göğsüne gömmüş olan Winston Smith, bir toz burgacının da kendisiyle birlikte içeri dalmasını önleyecek kadar hızlı olmasa da, Zafer Konutları'nın cam kapılarından çabucak içeri süzüldü. - -Binanın girişi, kaynatılmış lahana ve eskimiş keçe kokuyordu. Hemen karşıki duvara, içerisi için epeyce büyük sayılabilecek, renkli bir poster asılmıştı. Posterde, bir metreden geniş, kocaman bir yüz görülüyordu: kırk beş yaşlarında, kalın siyah bıyıklı, sert bakışlı, yakışıklı bir adamın yüzü. Winston merdivene yöneldi. Asansörü denemeye gerek yoktu. En iyi dönemlerde bile pek ender çalışırdı; kaldı ki, son günlerde gündüz saatlerinde elektrik kesintisi uygulanıyordu. Nefret Haftası'nın hazırlıkları kapsamında alınan tutumluluk önlemlerinin bir parçasıydı bu. Daire yedinci kattaydı; otuz dokuz yaşında olan ve sağ ayak bileğinin üzerinde iri bir çıban bulunan Winston, merdiveni ikide bir durup dinlenerek ağır ağır çıkıyordu. Her katta, asansörün tam karşısına asılmış olan posterdeki kocaman yüz duvardan ona bakıyordu. Resim öyle yapılmıştı ki, gözler her davranışınızı izliyordu sanki. Posterin altında, BÜYÜK BİRADER'İN GÖZÜ ÜSTÜNDE yazıyordu. - -İçeride, inceden bir ses, pik demir üretimiyle ilgili olduğu anlaşılan birtakım rakamlar okuyordu. Ses, sağdaki duvarın bir bölümünü kaplayan ve donuk bir aynayı andıran dikdörtgen bir madeni levhadan geliyordu. Winston düğmelerden birini çevirince ses kısılır gibi oldu, ama sözcükler hâlâ seçilebiliyordu. Aygıt (tele-ekran deniyordu) hafifçe karartılabiliyorsa da, tümüyle kapatılamıyordu. Winston pencereye ilerledi; ufak tefek, kavruk bir adamdı, ama Parti üniforması mavi tulumun içinde çelimsizliği pek o kadar belli olmuyordu. Saçının rengi çok açık, yüzü pespembeydi, teni kötü sabun kullanmaktan, kör jiletlerle tıraş olmaktan ve kısa bir süre önce sona eren kışın soğuğundan hışır hışır olmuştu. - -Dışarının soğuğu, kapalı pencereden bakıldığında bile belli oluyordu. Aşağıda, sokakta rüzgâr, tozları ve yırtık kâğıt parçalarını burgaç gibi döndürüyordu; güneşin parlaklığına ve göğün koyu mavisine karşın, dört bir yana asılmış posterler dışında her şey renksiz gibiydi. Nereye baksanız, siyah bıyıklı surat karşınızdaydı. Biri de hemen karşıki evin ön cephesindeydi. BÜYÜK BİRADER'İN GÖZÜ ÜSTÜNDE yazan posterdeki kapkara gözler Winston'ın gözlerine dikilmişti. Sokakta, bir köşesi yırtılmış başka bir poster rüzgârla inip kalktıkça, altından İNGSOS sözcüğü bir görünüp bir yok oluyordu. Uzaklarda bir helikopter damların arasından alçaldı, kocaman masmavi bir sinek gibi bir an havada asılı kaldı, sonra bir eğri çizerek ok gibi ileri atıldı. Pencerelerden insanların evlerini gözetleyen polis devriyesiydi bu. Ne ki, devriyeler önemli sayılmazdı. Bir tek Düşünce Polisi önemliydi. - -Winston'ın arkasındaki tele-ekrandan gelen ses hâlâ pik demir üretimi ve Dokuzuncu Üç Yıllık Plan hedeflerinin aşılmasıyla ilgili bir şeyler zırvalayıp duruyordu. Tele-ekran aynı anda hem alıcı hem de verici işlevi görüyordu. Fısıltıyla konuşmadığı sürece Winston'ın çıkardığı her ses tele-ekran tarafından alınıyordu; dahası, madeni levhanın görüş alanında kaldığı sürece Winston işitilmekle kalmıyor, görülebiliyordu da. Hiç kuşkusuz, ne zaman izlendiğinizi anlamanız olanaksızdı. Düşünce Polisi'nin, kime ne zaman ve hangi sistemle bağlandığını kestirmek çok zordu. Herkesi her an izliyor da olabilirlerdi. Ama size istedikleri zaman bağlanabildikleri açıktı. Çıkardığınız her sesin duyulduğunu, karanlıkta olmadığınız sürece her hareketinizin gözetlendiğini varsayarak yaşamak zorundaydınız; zorunda olmak ne söz, artık içgüdüye dönüşmüş bir alışkanlıkla öyle yaşıyordunuz. - -Winston sırtını tele-ekrana verdi. Gerçi, çok iyi bildiği gibi, bir sırt bile bir şeyleri ele verebilirdi, ama yine de böylesi daha güvenliydi. Winston'ın çalıştığı Gerçek Bakanlığı, bir kilometre ötede, kirli manzaranın üzerinde koskocaman ve bembeyaz yükseliyordu. Burası, diye düşündü belli belirsiz bir hoşnutsuzlukla, burası Londra'ydı, Okyanusya'nın üçüncü en kalabalık eyaleti Havaşeridi Bir'in ana kenti. Bu kent eskiden de az çok böyle miydi? Çocukluğunun Londra'sını anımsayabilmek için belleğini zorladı. Yanları ahşap çatkılarla desteklenmiş, pencereleri mukavvalarla yamanmış, damlarına oluklu demir levhalar döşenmiş, eğri büğrü bahçe duvarları sağa sola bel vermiş, çürüyeduran on dokuzuncu yüzyıl evlerinin bu görünümü eskiden beri hep var mıydı? Ya sıva tozlarının havada dolandığı ve moloz yığınlarının üstünü söğüt otlarının sardığı bombalanmış yöreler; bombaların daha geniş bir alan açtığı ve kümesten farksız çirkin ahşap kulübelerin belirdiği yerler? Ama boşuna, anımsayamıyordu: Çocukluğundan geriye, belli belirsiz, silik, bir görünüp bir kaybolan bir dizi resimden başka bir şey kalmamıştı. - -Gerçek Bakanlığı –Yenisöylem'de[6] Gerbak– görünürdeki bütün öteki nesnelerden ilk bakışta ayrılıyordu. Piramit biçimindeki koskocaman parlak beyaz beton yapının yüksekliği üç yüz metreydi. Beyaz cephesine zarif harflerle yazılmış üç Parti sloganı, Winston'ın durduğu yerden az çok okunabiliyordu: - -SAVAŞ BARIŞTIR - -ÖZGÜRLÜK KÖLELİKTİR - -CAHİLLİK GÜÇTÜR. - -Söylenenlere bakılırsa, Gerçek Bakanlığı'nın yerüstündeki üç bin odasının yeraltında da uzantıları bulunuyordu. Londra'nın çeşitli yerlerinde benzer görünüş ve büyüklükte yalnızca üç yapı daha vardı. Çevrelerindeki yapılar bunların yanında o denli küçük kalıyordu ki, bu dört yapı Zafer Konutları'nın çatısından aynı anda görülebiliyordu. Tüm bir yönetim aygıtının bölüştürüldüğü dört Bakanlık bu yapılardaydı: Haberler, eğlence, eğitim ve güzel sanatlara bakan Gerçek Bakanlığı; savaşlarla ilgilenen Barış Bakanlığı; yasa ve düzeni sağlayan Sevgi Bakanlığı ve ekonomi işlerinden sorumlu Varlık Bakanlığı. Bunların Yenisöylem'deki adları Gerbak, Barbak, Sevbak ve Varbak'tı. - -En korkunçları, Sevgi Bakanlığı'ydı. Tek bir penceresi bile yoktu. Winston, Sevgi Bakanlığı'na girmek şöyle dursun, yarım kilometreden fazla yaklaşmamıştı. Resmi bir göreviniz olmadığı sürece içeriye girmek olanaksızdı; resmi görevliler de içeriye ancak tel örgülerin arasından dolanarak, çelik kapılardan ve gizli makineli tüfek yuvalarının arasından geçerek girebiliyorlardı. Bakanlığın dışındaki bu barikatlara açılan sokaklarda bile siyah üniformalı, goril suratlı muhafızlar ellerinde coplarıyla kol geziyorlardı. - -Winston birden geri döndü. Yüzüne dingin, iyimser bir ifade oturtmuştu; tele-ekrana bakarken böylesi daha uygundu. Odayı geçip küçük mutfağa girdi. Bakanlıktan günün bu saatinde ayrılmakla kantindeki öğle yemeğini feda etmişti, üstelik mutfakta ertesi günün kahvaltısına saklanması gereken bir parça esmer ekmekten başka bir şey olmadığını biliyordu. Raftan, içinde renksiz bir sıvı bulunan, düz beyaz etiketinde ZAFER CİNİ yazan bir şişeyi aldı. Kapağını açınca, Çinlilerin pirinç ruhunu andıran, ağır, tiksinç bir koku çarptı burnuna. Bir çay kaşığı kadar doldurdu, geçireceği sarsıntıya kendini hazırladı ve ilaç içer gibi içiverdi. - -Ansızın yüzü kıpkırmızı oldu, gözlerinden yaş boşandı. Kezzap gibi bir şeydi içtiği; dahası, yuttuğunda kafasının arkasına lastik bir copla vurulmuş gibi oluyordu insan. Ne ki, midesindeki yanma uzun sürmedi, dünya gözüne daha hoş görünmeye başladı. Üstünde ZAFER SİGARALARI yazan buruşmuş bir paketten bir sigara aldı, ama farkında olmadan sigarayı dik tutunca içindeki tütün yere döküldü. İkinci sigarayı yakmayı başardı. Yeniden oturma odasına geçti, tele-ekranın solunda duran küçük bir masanın başına oturdu. Masanın çekmecesinden bir kalem sapı, bir mürekkep şişesi, bir de sırtı kırmızı, kapağı ebrulu, orta boy boş bir defter çıkardı. - -Oturma odasındaki tele-ekran, nedense, alışılmadık bir konumdaydı. Odanın tümüne egemen olabileceği dipteki duvar yerine, pencerenin karşısına düşen uzun duvara yerleştirilmişti. Tele-ekranın bir yanında, Winston'ın oturmakta olduğu küçük bir girinti vardı; daireler yapılırken, belli ki, buraya kitap raflarının konulması tasarlanmıştı. Winston, girintide iyice arkasına yaslanarak oturduğunda, tele-ekranın görüş alanı dışında kalabiliyordu. Hiç kuşkusuz, sesi duyulabiliyordu; ama böyle kaldığı sürece görülmesi olanaksızdı. Birazdan yapacağı işi aklına getiren de, bir ölçüde, odanın bu alışılmadık yapısı olmuştu. - -Ama bu işin aklına gelmesinde, az önce çekmeceden çıkardığı defterin de payı yok değildi. Garip bir güzelliği vardı defterin. Yıllar içinde biraz sararmış, pürüzsüz, kaymak gibi kâğıdı, en azından kırk yıldır yapılmayan türdendi. Ama Winston defterin daha da eski olduğunu tahmin ediyordu. Onu kentin kenar mahallelerinden birindeki (hangi mahalle olduğunu artık anımsamıyordu) tıklım tıkış bir eskici dükkânının vitrininde görmüş, görür görmez de almak için karşı konulmaz bir isteğe kapılmıştı. Gerçi Parti üyelerinin sıradan dükkânlara girmemeleri gerekiyordu (buna "serbest piyasada alışveriş yapmak" deniyordu), ama bu kurala sıkı sıkıya uyulduğu söylenemezdi, çünkü ayakkabı bağı ve jilet gibi şeyleri başka bir yoldan edinmek olanaksızdı. Winston, sokağı çabucak kolaçan ettikten sonra dükkânın kapısından içeri süzülmüş, defteri iki buçuk dolara satın almıştı. O sırada defteri edinmek istemesinin belirli bir nedeni yoktu. Defteri suçluluk duyarak çantasına atıp eve götürmüştü. İçinde hiçbir yazı bulunmamasına karşın, tehlikeyi göze almaya değecek bir nesneydi. - -Winston, birazdan bir günce tutmaya başlayacaktı. Günce tutmak yasadışı değildi (aslında hiçbir şey yasadışı değildi, çünkü artık yasa diye bir şey yoktu), ama fark edilecek olursa Winston'ın ölüm cezasına çarptırılacağı ya da en az yirmi beş yıl zorunlu çalışma kampına gönderileceği kesin sayılırdı. Kalem sapına bir uç taktı, emerek yağını aldı. Mürekkepli kalem artık müzelik olmuştu, imza atarken bile pek ender kullanılıyordu; Winston, sırf o güzelim kaymak kâğıdın bir tükenmezkalemle çiziktirilmek yerine gerçek bir kalem ucuyla yazılmayı hak ettiğine inandığından, gizlice ve güç bela bir mürekkepli kalem edinmişti. Aslında elle yazmaya alışkın değildi. Çok kısa notlar dışında her şey söyleyaz'a dikte ediliyordu, ama bu kuşkusuz şimdiki amacına hiç de uygun değildi. Kalemi mürekkebe batırdıktan sonra bir an duraksadı. İçinde bir ürperti dolaştı. Bir başlasa, gerisi gelecekti. Küçük, eğri büğrü harflerle şöyle yazdı: - -4 Nisan 1984 - - - -Arkasına yaslandı. Tam anlamıyla umarsızlığa kapılmıştı. Bir kere, 1984 yılında olduklarından hiç de emin değildi. Otuz dokuz yaşında olduğundan emin olduğuna ve 1944 ya da 1945'te doğduğunu sandığına göre, aşağı yukarı 1984 yılında olmalıydılar; gel gör ki, artık bir iki yıl içindeki tarihleri kesin bir biçimde saptamak olanaksızdı. - -Ansızın aklına bir soru düştü: Bu günceyi kimin için tutuyordu? Gelecek için, daha doğmamış olanlar için. Aklı bir an sayfadaki kuşkulu tarihin çevresinde dolandı, sonra Yenisöylem'deki çiftdüşün sözcüğüne tosladı. İlk kez, üstlendiği işin büyüklüğünün ayırdına vardı. Gelecekle nasıl iletişim kurulabilirdi ki? Doğası gereği olanaksızdı. Gelecek ya şimdiye benzeyecekti, ki o zaman ondan haberi bile olmayacaktı ya da şimdiden farklı olacaktı, ki o zaman da içinde bulunduğu durumun hiçbir anlamı kalmayacaktı. - -Bir süre, oturduğu yerden önündeki kâğıda aptal aptal baktı. Tele-ekranda tiz perdeden bir askeri marş çalmaya başlamıştı. Winston, ne tuhaftır ki, yalnızca kendini dile getirme gücünü yitirmekle kalmamış, ne söylemek istediğini de unutmuş gibiydi. Haftalardır kendini bu ana hazırlıyordu, ama cesaretten başka şeylere de gereksinim duyabileceği hiç aklına gelmemişti. Oturup yazmak kolaydı. Tek yapması gereken, yıllardır kafasının içinde akıp giden o bitmez tükenmez, tedirgin monologu kâğıda dökmekti. Ne ki, şimdi o monolog bile silinip gitmişti. Dahası, varis çıbanı dayanılmaz bir biçimde kaşınmaya başlamıştı. Kaşımaya cesaret edemiyordu, çünkü ne zaman kaşısa iltihap kapıyordu. Zaman akıp gidiyordu. Önündeki bomboş sayfadan, ayak bileğinin üstündeki kaşıntıdan, müziğin cayırtısından ve cinin yol açtığı hafif esriklikten başka hiçbir şeyin ayırdında değildi. - -Ansızın ürküye kapılarak, ne yazdığının pek farkında olmadan kaleme sarıldı. Küçük ama çocuksu elyazısı, önce büyük harfleri, ardından noktaları bile bir yana bırakarak sayfada oradan oraya dolanıyordu: - -4 Nisan 1984. Dün gece sinema. Hepsi de savaş filmi. Biri çok iyiydi mültecilerle dolu bir gemi Akdeniz'de bir yerde bombalanıyordu. Kocaman iriyarı şişman bir adamın peşinde bir helikopter yüzerek kaçmaya çalıştığı sahneler seyirciyi ne eğlendirdi ne eğlendirdi, önce suda domuzbalığı gibi debelenirken görülüyordu, sonra helikopterin bakıncak açısından göründü, sonra delik deşik oldu ve çevresindeki sular pespembe kesildi ve adam sanki gövdesindeki deliklerden içeri su dolmuş gibi birden battı, o batarken seyirciler kahkahalar atıyorlardı, sonra içi çocuk dolu bir cankurtaran sandalı göründü tepesinde bir helikopter dolanıyor, önde orta yaşlı bir kadın oturuyordu Yahudi olabilir kucağında üç yaşlarında küçük bir erkek çocuk, küçük çocuk korku içinde haykırıyor ve içinde kaybolmaya çalışırcasına başını kadının göğüslerinin arasına sokuyordu ve kadın çocuğu kollarının arasına alıyor ve kendisi de tir tir titremesine karşın kollarıyla onu mermilerden koruyabilecekmişçesine kendini çocuğa siper etmeye çabalıyordu, sonra helikopter üstlerine 20 kiloluk bir bomba bıraktı korkunç bir alev çaktı ve sandaldan geriye tahta parçalan kaldı. sonra müthiş bir çekim vardı bir çocuğun kolu havaya uçuyordu helikopterin önündeki bir kamerayla çekilmiş olmalıydı ve partililerin oturduğu koltuklardan büyük bir alkış koptu ama salonun proleter bölümündeki bir kadın birden ter ter tepinmeye bunları çocukların önünde gösteremezsiniz bunları çocukların önünde göstermeye hakkınız yok diye bağırmaya başladı sonunda polisler onu dışarı attılar kadının başına bir şey geldiğini sanmam proleterlerin dediklerine hiç kimse aldırmaz tipik proleter tepkisi der geçer onlar hiçbir zaman... - - - -Winston, biraz da eline kramp girdiği için, yazmayı bıraktı. Bütün bu saçmalıkları birbiri ardı sıra neden döküp saçtığını bilmiyordu. Ama işin tuhafı, bunu yaparken kafasında bambaşka bir anı belirmiş, onu handiyse oturup yazma noktasına getirmişti. Bugün birden eve dönüp günce tutmaya bu öteki olaydan ötürü karar verdiğini şimdi fark ediyordu. - -Olay o sabah Bakanlık'ta olmuştu, bu kadar belli belirsiz bir şeye olay denebilirse kuşkusuz. - -Saat on bire geliyordu, Winston'ın çalıştığı Arşiv Dairesi'nde İki Dakika Nefret için hazırlık yapılıyor, iskemleler odacıklardan salonun ortasına getiriliyor, büyük tele-ekranın karşısına yerleştiriliyordu. Winston tam orta sıralardan birindeki yerini alıyordu ki, göz aşinalığı olduğu, ama o güne kadar hiç konuşmadığı iki kişi ansızın salona girdi. Biri, koridorlarda sık sık karşılaştığı bir kızdı. Adını bilmiyordu, ama Kurmaca Dairesi'nde çalıştığını biliyordu. Herhalde roman yazma aygıtlarından birinde mekanik bir iş yapıyordu, çünkü Winston onu birkaç kez elleri yağ içinde, bir İngilizanahtarıyla görmüştü. Yirmi yedi yaşlarında, gür siyah saçlı, yüzü çilli, fişek gibi, atletik ve sert bakışlı bir kızdı. Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nin simgesi olan dar bir kızıl kuşak, kalçalarının biçimliliğini ortaya çıkaracak sıkılıkta, birkaç kez tulumunun beline dolanmıştı. Winston gördüğü ilk andan beri bu kızdan hoşlanmamıştı. Nedenini biliyordu. Hokey sahalarının, soğuk duşların, topluca çıkılan doğa yürüyüşlerinin havası; baştan aşağı bir doğruculuk sinmişti kızın üzerine. Winston hemen hiçbir kadından, özellikle de genç ve güzel kadınlardan hoşlanmazdı. Parti'nin en koyu yandaşları, sloganları körü körüne ezberleyenler, gönüllü ispiyoncular, bağnaz olmayanları ele verenler hep kadınlardı, özellikle de genç kadınlar. Ama bu kız çoğundan daha tehlikeli olduğu izlenimini uyandırıyordu Winston'da. Bir keresinde koridorda karşılaştıklarında, yanından geçerken ansızın fırlattığı bakış Winston'ın içine işlemiş, yüreğine dehşet salmıştı. Kızın, Düşünce Polisi'nin bir ajanı olabileceği bile geçmişti aklından. Aslında bu pek olası olmasa da, kız ne zaman yakınında bir yerlerde dolansa, Winston korku ve düşmanlıkla karışık tuhaf bir tedirginliğe kapılıyordu. - -Öbürü ise, Winston'ın pek bilemeyeceği kadar önemli ve gözden uzak bir görevin başında bulunan, O'Brien adında bir İç Parti üyesiydi. Siyah tulumlu bir İç Parti üyesinin yaklaştığı görüldüğünde, iskemlelerin çevresinde kümelenmiş olanlar susuverdiler. O'Brien iriyarı, sağlam yapılı bir adamdı, boynu kalın, yüzü ablak, gülünç ve yabanıldı. Korkunç görünüşüne karşın, insana çekici gelen bir havası vardı. Gözlüğünü ikide bir burnunun üstünde düzeltişi, nedendir bilinmez, ona bir sevimlilik veriyor, garip bir biçimde uygar görünmesini sağlıyordu. Eğer hâlâ böyle düşünebilenler kaldıysa, karşısındakine enfiye kutusunu sunan bir on sekizinci yüzyıl soylusunu çağrıştırabilecek bir davranıştı bu. Winston, O'Brien'ı onca yıl içinde on on iki kez ya görmüş ya görmemişti. Ona içi ısınmıştı, ama yalnızca O'Brien'ın kentli davranışları ile ödül dövüşçüsünü andıran görünüşü arasındaki karşıtlık ilgisini çektiği için değil. Bunun çok ötesinde, O'Brien'ın siyasal bakımdan tam anlamıyla bir bağnaz olmadığına ilişkin gizliden gizliye bir inanç duyduğu için; belki bir inanç da değildi bu, yalnızca bir umuttu. Yüzünde öyle bir şey vardı ki, karşı konulmaz bir biçimde bunu telkin ediyordu. Kaldı ki, yüzünden okunan, bağnaz olmadığı da değildi belki, yalnızca zekâydı. Öyle ya da böyle, tele-ekranı atlatabilir ve onu tek başına yakalayabilirseniz, konuşabileceğiniz birine benziyordu. Winston bu izlenimini doğrulamak için şimdiye kadar en küçük bir girişimde bulunmamıştı; aslına bakılırsa, böyle bir girişimde bulunmanın olanağı da yoktu. Tam o sırada O'Brien kolundaki saate baktı, on bire geldiğini görünce, anlaşılan İki Dakika Nefret sona erinceye kadar Arşiv Dairesi'nde kalmaya karar verdi. Winston'ın birkaç iskemle ötesine oturdu. Winston'ın yanındaki odacıkta çalışan, saçları kum sarısı, ufak tefek bir kadın aralarında oturuyordu. Siyah saçlı kız ise hemen arkalarındaydı. - -Çok geçmeden, odanın bitimindeki büyük tele-ekrandan insanın içini kıyan, ürkünç bir cazırtı yükseldi, sanki yağı tükenmiş korkunç bir aygıt çalıştırılıyordu. İnsanın dişlerini kamaştıran, tüylerini diken diken eden bir gürültüydü bu. Nefret başlamıştı. - -Her zaman olduğu gibi, ekranda Halk Düşmanı Emmanuel Goldstein'ın yüzü belirivermişti. İzleyiciler arasında yer yer fısıldaşmalar oluyordu. Saçları kum sarısı, ufak tefek kadın korku ve nefretle ciyakladı. Goldstein bir dönek ve sapkındı; çok eskiden (ne kadar eskiden olduğunu anımsayan yoktu) Parti'nin önde gelenlerinden biri, dahası Büyük Birader'le nerdeyse aynı aşamada olmasına karşın, sonradan karşıdevrimci etkinliklere kalkışmış, idam cezasına çarptırılmış, ama her nasılsa kaçıp kurtularak ortadan kaybolmuştu. İki Dakika Nefret izlenceleri her seferinde değişirdi, ama Goldstein'ın başrolde olmadığı bir tek izlence yoktu. Goldstein baş haindi, Parti'nin saflığını bozan ilk kişiydi. Daha sonra Parti'ye karşı işlenen tüm suçlar, tüm ihanetler, baltalama eylemleri, sapkınlıklar, sapmalar doğrudan doğruya onun öğretisinden kaynaklanmıştı. Goldstein, her neredeyse, hâlâ hayattaydı ve fesat karıştırmayı sürdürüyordu; belki denizaşırı bir ülkede yabancı ağababalarının koruması altındaydı, kim bilir, belki Okyanusya'da bir yerde gizleniyor bile olabilirdi; ara sıra böyle bir söylenti dolaşıyordu. - -Winston'ın göğsü sıkıştı. Ne zaman Goldstein'ın yüzünü görse, karmakarışık duygular yüreğini burkardı. Zayıf bir Yahudi yüzü, tepesinde beyaz kabarık saçlar, çenesinde küçük bir keçi sakalı; zeki bir yüzdü bu, ama yine de üstüne bir gözlük kondurulmuş ince uzun burun yüzüne bunakça bir sersemlik veriyor, bu da sonuçta hafifsenmesine yol açıyordu. Yüzü koyun yüzüne benziyordu, sesi de koyun sesi gibiydi. Parti öğretilerine karşı her zamanki kötücül saldırılarından birine girişmişti; o denli abartılı ve sapkın bir saldırıydı ki, gerçek olmadığını bir çocuk bile anlayabilirdi; ama tümden ipe sapa gelmez de sayılmazdı, insan pek o kadar sağgörülü olmayanların bütün bunları yutabileceğini düşünerek telaşa kapılabilirdi. Büyük Birader'e sövüp sayıyor, Parti diktatörlüğünü yerden yere vuruyor, Avrasya'yla hemen barış anlaşması yapılmasını istiyor, ifade özgürlüğünü, basın özgürlüğünü, toplantı yapma özgürlüğünü, düşünce özgürlüğünü savunuyor, gözü dönmüşçesine devrime ihanet edildiğini haykırıyordu; üstelik, birbiri ardına hızla sıralanan uzun sözcüklerden oluşan bu konuşma, Parti hatiplerinin alışılmış üslubunun alaycı bir taklidi gibiydi; dahası, Yenisöylem sözcüklerini bile içeriyordu: Konuşmada, bir Parti üyesinin gerçek yaşamda kullanacağından daha çok Yenisöylem sözcüğü geçiyordu. Bu arada, Goldstein'ın içtenlikten yoksun, aldatıcı sözlerinin ardındaki gerçek konusunda en küçük bir kuşku kalmasın diye, tele-ekranda başının arkasından boyuna Avrasya ordusu birlikleri geçiyordu; Asyalı yüzleriyle sert ve donuk bakışlı askerler saflar halinde ekranda belirip kayboluyor, hemen ardından yerlerini aynıları alıyordu. Asker postallarının tekdüze rap rapları, Goldstein'ın melemeye benzeyen sesine karışıyordu. - -İki Dakika Nefret başlayalı daha otuz saniye olmamıştı ki, salondakilerin yarısından dizginlenmesi olanaksız öfke çığlıkları yükselmeye başladı. Ekrandaki gamsız koyunsu surat ve arkasındaki Avrasya ordusunun ürkütücü gücü dayanılır gibi değildi; kaldı ki, Goldstein'ın görüntüsü, hatta düşüncesi bile kendiliğinden korku ve öfke uyandırıyordu. Goldstein'a duyulan nefret, Avrasya ya da Doğuasya'ya duyulan nefretten daha sürekliydi, çünkü Okyanusya bu devletlerden biriyle savaştayken öbürüyle genellikle barışta oluyordu. Ama ne tuhaftır ki, herkes tarafından nefret edilmesine ve aşağılanmasına, görüşlerinin her gün kürsülerde, tele-ekranda, gazetelerde, kitaplarda yüzlerce kez çürütülmesine, yerle bir edilmesine, gülünç düşürülmesine, aşağılık süprüntüler olarak sergilenmesine karşın, evet, bütün bunlara karşın, Goldstein'ın etkisi hiç azalmıyor gibiydi. Her gün onun oyununa gelmeye hazır yeni yeni salaklar çıkıyordu. Gün geçmiyordu ki, onun buyruklarıyla eyleme geçen casuslar ve kundakçılar Düşünce Polisi tarafından ele geçirilmesin. Goldstein, gözle görülmeyen koca bir ordunun komutanı, kendilerini Devlet'i yıkmaya adamış bozgunculardan oluşan bir yeraltı örgütünün başıydı. Örgütün adının Kardeşlik olduğu söyleniyordu. Ayrıca, Goldstein'ın kaleme aldığı ve tüm sapkın düşünceleri özetleyen korkunç bir kitabın gizlice dağıtıldığı söylentisi ağızdan ağıza dolaşıyordu. Kitabın adı yoktu. Yalnızca kitap demekle yetiniliyordu. Ama bunların hepsi de belli belirsiz söylentilerden edinilen bilgilerdi. Kardeşlik de kitap da, sıradan Parti üyelerinin mecbur kalmadıkça ağızlarına bile almadıkları konulardı. - -Nefret, ikinci dakikasında tam bir cinnete dönüştü. Millet hop oturup hop kalkıyor, ekrandan gelen delirtici koyun sesini bastırmak için avazı çıktığı kadar bağırıyordu. Saçları kum sarısı , ufak tefek kadın kıpkırmızı kesilmişti; ağzı, karaya vurmuş bir balığın ağzı gibi açılıp kapanıyordu. O'Brien'ın ablak yüzü bile kıpkırmızı olmuştu. İskemlesinde dimdik oturuyor, güçlü göğsü karşıdan gelen bir dalgaya direniyormuşçasına bir kabarıp bir iniyordu. Winston'ın arkasında oturan siyah saçlı kız, "Domuz! Domuz! Domuz!" diye bağırmaya başlamıştı; birden kalın bir Yenisöylem sözlüğünü kaptığı gibi ekrana fırlattı. Sözlük Goldstein'ın burnuna çarpıp yere düştü: Ses hiç kesilmeden sürüyordu. Winston bir an kendine geldi ve ötekilerle birlikte bağırdığını, topuklarını var gücüyle iskemlenin basamağına vurduğunu fark etti. İki Dakika Nefret'in en korkunç yanı, insanın katılmak zorunda olması değil, katılmaktan kendini alamamasıydı. Otuz saniye sonra en küçük bir zorlamaya gerek kalmıyordu. Tüm topluluk, elektrik akımına kapılmışçasına, ürkünç bir kin ve nefretle azgınlaşıyor, öldürme, işkence yapma, yüzleri bir balyozla yamyassı etme isteğine kapılıyor, insanlar ellerinde olmadan yüzleri kaskatı kesilerek çılgınlar gibi bağırıp çağırıyorlardı. Ama yine de, duyulan öfke, bir pürmüzün alevi gibi bir nesneden öbürüne yöneltilebilen, soyut, kimseyi hedef almayan bir duyguydu. O yüzden, Winston'ın nefreti bazen Goldstein'a değil, tam tersine Büyük Birader'e, Parti'ye ve Düşünce Polisi'ne yöneliyor; böyle anlarda gönlü, ekrandaki yalnız, aşağılanan sapkına, bu yalanlar dünyasında gerçeğin ve sağduyunun biricik koruyucusuna kayıyordu. Gel gör ki, çok geçmeden, çevresindeki insanlarla bir oluyor, Goldstein için söylenenlerin hepsinin doğru olduğunu düşünüyordu. Böyle anlarda da, Büyük Birader'e duyduğu gizli nefret hayranlığa dönüşüyor, onu yüceltiyor, Asyalı sürülerin karşısına bir kaya gibi dikilen, yenilmez, korkusuz bir koruyucu olarak görüyordu; Goldstein ise, tüm yalnızlığı ve umarsızlığına, var olup olmadığı bile kuşkulu olmasına karşın, salt sesinin gücüyle uygarlığı ortadan kaldırabilecek, kötücül bir büyücü olup çıkıyordu gözünde. - -Kimi zaman, insanın birine duyduğu nefreti bile isteye bir başkasına yöneltmesi de olasıydı. Winston da, karabasan gören bir insanın ansızın yatağında doğrulması gibi, ekrandaki yüze duyduğu nefreti arkasında oturan siyah saçlı kıza yöneltiverdi. Çılgınca, müthiş sanrılar düştü aklına. Kızı lastik bir copla döve döve öldürüyordu. Çırılçıplak soyduktan sonra bir kazığa bağlıyor, Aziz Sebastian'a yaptıkları gibi oklarla delik deşik ediyordu. Irzına geçiyor, orgazm anında boğazını kesiyordu. Üstelik, ondan niçin nefret ettiğini şimdi çok daha iyi anlıyordu. Ondan nefret ediyordu, çünkü genç ve güzel olmasına karşın cinsiyetsizdi, çünkü onunla sevişmek istemesine karşın bunu hiçbir zaman yapamayacağını biliyordu, çünkü sanki sarıl bana diyen o güzelim, yumuşacık beline iffetin saldırgan simgesi o iğrenç kızıl kuşağı dolamıştı. - -İki Dakika Nefret artık doruğuna varmıştı. Goldstein'ın sesi artık gerçek bir koyun melemesine dönüşmüştü, yüzü de bir an koyun suratına dönüştü. Az sonra, koyun suratı da değişime uğrayarak, ilerliyormuş gibi görünen, kocaman ve korkunç bir Avrasya askeri olup çıktı; elindeki hafif makineli tüfek cayırdıyordu, sanki ekrandan dışarı fırlayacak gibiydi, o kadar ki ön sırada oturanlardan bazıları ürkerek arkalarına yaslandılar. Ama tam o sırada düşman askerinin görüntüsü esmer, siyah bıyıklı Büyük Birader'in yüzüne dönüşünce herkes rahat bir nefes aldı; güçlü ve akıl almaz ölçüde dingin yüz o kadar büyüktü ki, nerdeyse tüm ekranı kaplıyordu. Büyük Birader'in söylediklerini duyan yoktu. Savaşın bağrış çağrışı arasında söylenen, açık seçik anlaşılmamakla birlikte sırf söylenmiş olduğu için güven veren, yüreklere cesaret salan sözlerdi bunlar. Biraz sonra Büyük Birader'in yüzü yeniden silinip gitti ve Parti'nin siyah, büyük harflerle yazılı üç sloganı belirdi: - -SAVAŞ BARIŞTIR - -ÖZGÜRLÜK KÖLELİKTİR - -CAHİLLİK GÜÇTÜR. - -Ama Büyük Birader'in yüzü, insanların gözyuvarlarında bıraktığı etki çabucak silinip gidemeyecek kadar güçlüymüşçesine, birkaç saniye daha ekranda kaldı sanki. Saçları kum sarısı, ufak tefek kadın öne atılarak önündeki iskemlenin arkalığına tutunmuştu. Titrek bir sesle, "Kurtarıcım benim!" gibisinden bir şeyler mırıldanarak, kollarını ekrana uzattı. Sonra yüzünü ellerinin arasına aldı. Besbelli, bir dua okuyordu. - -O sırada, hepsi birden, "B-B! ... B-B! ... B-B!" diye pes perdeden, ağır aksak, ölçülü bir şarkıya başladılar –çok yavaş bir biçimde durmadan yineliyorlar, birinci "B" ile ikincisi arasında uzunca duraklıyorlardı–, mırıltıyı andıran bu boğuk seste tuhaf bir yabanıllık vardı, geriden çıplak ayakların tepinişi ve tamtam sesleri duyuluyor gibiydi. Otuz saniye kadar bu böyle sürdü. Olağanüstü coşku anlarında sık sık duyulan bir nakarattı bu. Bir bakıma Büyük Birader'in bilgeliği ve yüceliğine bir övgüydü, ama daha çok kendi kendini hipnotize etme, bilincin ritmik bir gürültüyle bile isteye bastırılması eylemiydi. Winston'ın içi üşümüştü sanki. İki Dakika Nefret sırasında toplu çılgınlığa katılmadan edemezdi, ama bu ilkel "B-B!... B-B!" ezgisi öteden beri yüreğine korku salardı. Hiç kuşkusuz, her seferinde herkesle birlikte o da söylerdi; söylememek söz konusu bile değildi. Duygularını gizlemek, aklından geçenlerin yüzüne yansımasını önlemek, herkes ne yapıyorsa onu yapmak, içgüdüsel bir tepkiydi. Ama gözlerinin birkaç saniyeliğine de olsa duygularını dışavurması onu ele verebilirdi. İşte ne olduysa o anda oldu; oldu denebilirse kuşkusuz. - -Winston bir an O'Brien'la göz göze geldi. O'Brien, hep yaptığı gibi, gözlüğünü çıkarmış, yeniden burnunun üstüne yerleştiriyordu. Saniyenin onda biri kadar göz göze geldiler, ama bu kadarcık bir süre bile Winston'ın, O'Brien'ın kendisi gibi düşündüğünü anlamasına yetti; evet, anlamıştı! En küçük bir yanılgıya yer yoktu. Sanki kafalarının içindekiler gözlerinden geçerek birbirine akıyordu. O'Brien,"Senin yanındayım,"der gibiydi. "Ne düşündüğünü, ne hissettiğini çok iyi biliyorum. Ne kadar aşağıladığını, ne kadar nefret ettiğini, ne kadar tiksindiğini biliyorum. Ama merak etme, yanındayım!" Sonra gözlerindeki o parıltı söndü ve O'Brien'ın yüzü de öbürlerinin yüzlerindeki o donuk anlatıma büründü. - -Olan biten buydu, üstelik olup olmadığından da emin değildi Winston. Böylesi olaylardan hiçbir zaman bir sonuç çıkmazdı. Yalnızca kendisinin değil, başkalarının da Parti'ye düşman oldukları inancı ya da umudunu canlı tutmasını sağlarlardı, o kadar. Kim bilir, gizlice yürütülen bozgunculuk eylemlerine ilişkin söylentiler doğruydu belki de; Kardeşlik örgütü belki de gerçekten vardı! Ardı arası kesilmeyen tutuklamalara, itiraflara ve idamlara karşın, Kardeşlik örgütünün yalnızca bir söylence olmadığından kuşku duymamak olanaksızdı. Winston, böyle bir örgütün varlığına bazen inanıyor, bazen de inanmıyordu. Elle tutulur bir kanıt yoktu, yalnızca her anlama gelebilecek ya da hiçbir anlama gelmeyecek kaçamak bakışlar, kulağa çalınan bölük pörçük konuşmalar, tuvaletlerin duvarlarındaki belli belirsiz çiziktirmeler söz konusuydu; bazen, birbirini tanımayan iki insan karşılaştığında, küçücük bir el hareketi bile tanıştıklarını gösteren bir işaret olarak algılanabiliyordu. Bunların hepsi bir sanıydı: Belki de her şeyi kendisi uydurmuştu. O'Brien!a bir daha bakmadan odacığına dönmüştü. Aralarında oluşan o anlık bağlantıyı sürdürmek aklının ucundan bile geçmedi. Sürdürmeyi becerebilse bile, çok tehlikeli olabilirdi. Birkaç saniye kadar belli belirsiz bakışmışlardı, o kadar. Ne ki, yaşamak zorunda bırakıldıkları yapayalnızlıkta bu kadarı bile unutulmaz bir olaydı. - -Winston doğrulup arkasına yaslandı. Geğirdi. İçtiği cin ağzına geliyordu. - -Gözleri yeniden önündeki sayfaya odaklandı. Umarsız düşünceler içinde öylece otururken istençsizce bir şeyler yazmış olduğunu fark etti. Üstelik elyazısı artık eskisi gibi kargacık burgacık değildi. Kalemi pürüzsüz kâğıdın üstünde şehvetle dolaşmış, düzgün büyük harflerle alt alta yazılmış yazıyla sayfanın yarısı dolmuştu: - -KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER - -KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER - -KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER - -KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER - -KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER - - - -Ansızın bir ürküye kapıldı. Saçmaydı aslında, çünkü bu sözcükleri yazmak günce tutmaya kalkışmaktan daha tehlikeli değildi; ama bir an, karaladığı sayfaları yırtıp atmak, günce tutmayı tümden bırakmak geçti aklından. - -Ama aklından geçeni yapmadı, çünkü bunun bir işe yaramayacağını biliyordu. İster KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER yazsın, ister yazmaktan vazgeçsin, hiçbir şey fark etmeyecekti. İster günceyi sürdürsün, ister sürdürmesin, hiçbir şey fark etmeyecekti. Düşünce Polisi onu nasıl olsa yakalayacaktı. Hiçbir şey yazmamış olsaydı bile, tüm öteki suçları da içeren temel suçu işlemişti. Buna düşüncesuçu diyorlardı. Düşüncesuçu sonsuza dek gizlenebilecek bir şey değildi. Onları bir süre, hatta yıllarca atlatabilirdiniz, ama eninde sonunda ensenize yapışırlardı. - -Böyle işler hep geceleri yapılırdı; tutuklamalar her zaman geceleyin gerçekleşirdi. Ansızın irkilerek uyanmak, hoyrat bir elin omzunuzu sarsması, gözlerinize tutulan ışıklar, yatağı çevreleyen acımasız yüzler. Çoğu zaman ne yargılama olurdu ne de bir tutuklama raporu tutulurdu. İnsanlar ortadan kayboluverirdi, o kadar ve bu hep geceleri olurdu. Adınız kayıtlardan silinir, yaptığınız her şeyin kaydı yok edilir, bir zamanlar var olduğunuz bile yadsınır, sonra da tümden unutulurdu. Kökünüz kazınır, külünüz göğe savrulurdu: Alışılmış deyimle, buharlaşırdınız. - -Winston bir an sanki cezbeye tutuldu. Sonra telaşla çarpık çurpuk yazmaya koyuldu: - -vuracaklar beni umurumda mı ensemden vurucaklar umurumda mı kahrolsun büyük birader hep ensesinden vururlar adamı umurumda mı kahrolsun büyük birader - - - -Kendinden utanarak arkasına yaslanıp kalemi bıraktı. Sonra birden irkilerek dehşete kapıldı. Kapı vuruluyordu. - -Ne çabuk! Kapıyı vuran belki fazla diretmeden çekip gider umuduyla çıt çıkarmadan oturdu. Ama boşuna, kapı yeniden vuruldu. Kapıyı açmayı geciktirmek daha da kötü olacaktı. Yüreği yerinden oynamıştı, ama nicenin alışkanlığıyla yüzünde en küçük bir ifade yoktu. Yerinden kalkıp ağır ağır kapıya ilerledi. - - - - - -II - - -Winston, tam kapının tokmağına uzanmışken, günceyi masanın üstünde açık bırakmış olduğunu gördü. Sayfada yukarıdan aşağıya kadar, odanın bir ucundan okunabilecek büyüklükte harflerle KAHROLSUN BÜYÜK BİRADER yazılıydı. Günceyi açık bırakmakla büyük bir salaklık yapmıştı. Ama, o panik içinde bile, mürekkep daha kurumamışken defteri kapatarak kaymak kâğıdı kirletmek istememiş olduğunu fark etti. - -Nefesini tutup kapıyı açtı. O anda gönlüne su serpildi. Kapının önünde solgun, seyrek saçlı, yüzü kırış kırış, ezik bir kadın duruyordu. - -"Ah, yoldaş," dedi kadın ezgin, ağlak bir sesle. "Geldiğinizi duydum da. Acaba bize kadar gelip mutfağımızdaki lavaboya bir bakar mısınız? Tıkanmış galiba..." - -Aynı kattaki komşunun karısı Bayan Parsons'tı. ("Bayan", Parti'nin pek doğru bulmadığı bir sözcüktü –herkese "yoldaş" demeniz gerekiyordu– ama insan yine de bazı kadınlara "Bayan" demekten alamıyordu kendini.) Bayan Parsons otuz yaşlarında olmasına karşın daha yaşlı gösteriyordu. Yüzündeki kırışıklara toz dolmuştu sanki. Winston koridorda kadının ardı sıra ilerledi. Bu amatörce onarım işleri gündelik bir sorun olup çıkmıştı. Zafer Konutları 1930'lu yıllarda yapılmıştı, daireler bakımsızlıktan dökülüyordu. Tavan ve duvarların sıvaları sürekli dökülür, dışarısı buz tuttuğunda su boruları patlar, ne zaman kar yağsa dam akar, ısıtma sistemi genellikle yarım yamalak çalışırdı, savurganlık olmasın diye tümden kapatılmamışsa tabii. Kendi başınıza yapabilecekleriniz dışında, tüm onarımların, bir pencere pervazının tamirini bile iki yıl geciktirebilen erişilmez bir kurulca onaylanması gerekiyordu. - -Bayan Parsons, duyulur duyulmaz bir sesle, "Tom evde yok da," dedi. - -Parsonsların dairesi Winston'ınkinden daha büyük ve karmakarışıktı. Sanki az önce evin içinden iri, yabanıl bir hayvan geçmiş, her şeyi ezip darmadağın etmişti. Spor malzemeleri –hokey sopaları, boks eldivenleri, patlak bir futbol topu, içi dışına çevrilmiş, terden sırılsıklam bir şort– yerlerdeydi; masanın üstüde bir yığın kirli tabak ve sayfalarının köşeleri kıvrılmış müsvedde defterleri vardı. Duvarlara, Gençlik Birliği ile Casusların kızıl bayrakları ve Büyük Birader'in kocaman bir posteri asılmıştı. Tüm binada duyulan o kaynatılmış lahana kokusu içeriyi de sarmıştı, ama lahana kokusuna daha da keskin bir ter kokusu karışmıştı; o sırada orada olmayan birinin kokusuydu bu, nedendir bilinmez, insan bunu hemen anlıyordu. Başka bir odada, birisi, tele-ekrandan hâlâ yayımlanmakta olan askeri marşa bir tarak ve bir parça tuvalet kâğıdıyla tempo tutmaya çalışıyordu. - -"Çocuklar," dedi Bayan Parsons tedirgince kapıya bakarak. "Bugün sokağa çıkmadılar da. O yüzden..." - -Cümlelerini yarım bırakmak gibi bir alışkanlığı vardı. Mutfaktaki lavabo, lahanadan da berbat kokan, yeşilimtırak, pis bir suyla nerdeyse ağzına kadar doluydu. Winston diz çökerek borunun eklem yerini inceledi. Ellerini kullanmaktan nefret ettiği gibi, her seferinde öksürmeye başlamasına neden olduğu için eğilmekten de nefret ederdi. Bayan Parsons umarsızca seyrediyordu. - -"Tom evde olsaydı anında hallederdi," dedi. "Böyle işleri çok sever. Eli her işe yatkındır Tom'un." - -Parsons, Winston'ın Gerçek Bakanlığı'ndan iş arkadaşıydı. Şişmanlığına karşın herkesi serseme çevirecek kadar cevval, ahmak denecek kadar gayretkeş bir adamdı; Parti'nin varlığını sürdürmesi, Düşünce Polisi'nden bile çok, sorgusuz sualsiz inanan, körü körüne bağlanan böylelerine bağlıydı. Otuz beşine geldiğinden, kısa bir süre önce istemeye istemeye Gençlik Birliği'nden ayrılmış, Gençlik Birliği'nden ayrılmadan önce de yaş sınırını bir yıl aşana kadar Casuslar'da kalmayı başarabilmişti. Bakanlık ta fazla zeki olmayı gerektirmeyen önemsiz bir görevde olmasına karşın, Spor Kurulu'nun ve toplu doğa yürüyüşlerini, kendiliğinden gösterileri, tutumluluk kampanyalarını ve gönüllü etkinlikleri düzenleyen tüm öteki kurulların önde gelen kişilerindendi. Piposunu tüttürürken böbürlenerek anlattıklarına bakılırsa, Dernek Merkezi'ndeki akşam toplantılarını son dört yıldır bir kez bile kaçırmamıştı. O dayanılmaz ter kokusu, yorucu yaşamına bilinçsizce tanıklık edercesine, nereye gitse ardından gelir, dahası, o gittikten sonra da orada kalırdı. - -Winston, borunun dirseğindeki kelepçeyle oynarken, "İngilizanahtarınız var mı?" diye sordu. - -Bayan Parsons, birden telaşa kapılarak, "İngilizanahtarı mı?" dedi. "Bilmem. Mutlaka vardır. Belki çocuklar..." - -Çizme sesleri arasında tarağa tutulan tuvalet kâğıdına üfleyerek çıkarılan son bir sesten sonra çocuklar oturma odasına daldılar. Bayan Parsons İngilizanahtarını getirdi. Winston, suyu boşalttıktan sonra, boruyu tıkamış olan saç topağını tiksinerek çıkarttı. Musluktan akan soğuk suyla ellerini bir güzel yıkayıp öteki odaya döndü. - -"Eller yukarı!" diye haykırdı yabanıl bir ses. - -Güzel yüzlü, sert bakışlı, dokuz yaşlarında bir oğlan masanın arkasından oyuncak bir otomatik tabancayla Winston'ı korkutmaya çalışıyor, ondan iki yaş kadar küçük kız kardeşi de elindeki bir tahta parçasıyla ona öykünüyordu. İkisi de Casuslar'ın üniforması olan mavi şort, gri gömlek giymiş, kırmızı boyunbağı takmıştı. Winston ellerini başının üzerine kaldırdı, ama tedirgindi; oğlan o kadar haince bakıyordu ki, hiç de oyun oynar gibi bir hali yoktu. - -"Sen bir hainsin!" diye ciyakladı oğlan. "Sen bir düşünce-suçlususun! Sen bir Avrasya casususun! Seni vururum, seni buharlaştırırım, seni tuz madenlerine yollarım!" - -Birden ikisi de Winston'ın çevresinde hoplayıp zıplayarak, "Hain!", "Düşünce-suçlusu!" diye bağırmaya başladılar; küçük kız, ağabeyi ne yaparsa onu yapıyordu. Ürkütücü bir görünümdü, çok geçmeden büyüyüp insanları yiyecek olan kaplan yavrularının oyun oynamalarına benziyordu. Oğlanın bakışlarında temkinli bir yabanıllık vardı, belli ki Winston'ı yumruklamak ya da tekmelemek için can atıyordu, pek yakında bunu yapabilecek kadar büyüyeceğinin ayırdındaydı. Winston, neyse ki elindeki tabanca gerçek değil, diye geçirdi içinden. - -Bayan Parsons, ürkek gözlerle bir Winston'a, bir çocuklara bakıp duruyordu. Winston, oturma odasının daha aydınlık ışığında, kadının yüzündeki kırışıklara gerçekten toz dolmuş olduğunu hayretle fark etti. - -"Çok gürültü yapıyorlar," dedi kadın. "İdamları seyretmeye gidemedikleri için çok üzüldüler de ondan. Hiç vaktim yoktu, götüremedim; Tom da geç dönecek işten." - -Oğlan, korkunç bir sesle, "Neden gidemiyormuşuz idamları görmeye?" diye haykırdı. Küçük kız da, hoplaya zıplaya, "Ben idamları görmek istiyorum! Ben idamları görmek istiyorum!" diye çığırıyordu. - -Winston, savaş suçu işledikleri gerekçesiyle ölüm cezasına çarptırılan bazı Avrasyalı mahkûmların o akşam Park'ta asılacaklarını anımsadı. Nerdeyse her ay düzenlenen bu gösteri çok tutuluyordu. Çocuklar gitmek için yanıp tutuşurlardı. Winston, Bayan Parsons'tan izin isteyerek kapıya yöneldi. Ama koridorda daha birkaç adım ilerlemişti ki, ensesinde korkunç bir acı duydu. Ensesine kızgın bir tel saplanmıştı sanki. Birden arkasına döndü ve Bayan Parsons'ın, sapanını cebine sokmakta olan oğlunu içeri çekmeye çalıştığını gördü. - -Oğlan, kapı üzerine kapanırken, "Goldstein!" diye böğürdü. Ama Winston'ı asıl tedirgin eden, kadının solgun yüzündeki umarsız korku oldu. - -Dairesine dönünce, tele-ekranın önünden hızla geçti, hâlâ ensesini ovuşturarak yeniden masanın başına oturdu. Tele-ekrandan gelen marşlar kesilmişti. Şimdi keskin bir askeri ses, vahşice bir zevk alıyormuşçasına, İzlanda ile Faroe Adaları arasında bir yerde demirlemiş olan yeni Yüzen Kale'nin silahlarını sayıp sıralıyordu. - -Zavallı kadın o çocuklarla cehennem hayatı yaşıyor olsa gerek, diye düşündü Winston. Bir iki yıla kalmaz, annelerinin küçücük bir sadakatsizliğini yakalamak için kadıncağızı gece gündüz izlemeye başlardı bunlar. Son zamanlarda nerdeyse tüm çocuklar korkunçlaşmıştı. En kötüsü de, Casuslar gibi örgütler aracılığıyla sistemli bir biçimde, başına buyruk küçük vahşilere dönüştürülmüş olmalarına karşın, Parti disiplinine en ufak bir baş kaldırma eğilimi göstermemeleriydi. Tam tersine, Partiye ve Parti'yle bağıntılı her şeye tapıyorlardı. Şarkılar, törenler, bayraklar, yürüyüşler, oyuncak tüfeklerle yapılan talimler, atılan sloganlar, Büyük Birader'e tapınmalar; onların gözünde bütün bunlar harika birer oyundu. Tüm vahşilikleri dışa vurmuş, Devlet düşmanlarına, yabancılara, hainlere, kundakçılara, düşünce suçlularına yönelmişti. Kendi çocuklarından korkmak, otuz yaşından büyükler için nerdeyse olağan bir şey olup çıkmıştı. Haksız da sayılmazlardı, çünkü gün geçmiyordu ki, Times gazetesinde, konuşmaları gizlice dinleyen alçak bir veledin –genellikle "çocuk kahraman" deniyordu bunlara– kulağına çalınan uzlaşmacı bir söz üzerine anasıyla babasını Düşünce Polisi'ne ihbar ettiğine ilişkin bir haber çıkmasın. - -Oğlanın sapanla attığı taşın acısı hafiflemişti. Winston gönülsüzce kalemi aldı, günceye yazacak daha başka ne bulabilirim, diye düşünüyordu. Birden aklına yine O'Brien geldi. - -Yıllar önce –ne kadar olmuştu? Yedi yıl olmalıydı– rüyasında kapkaranlık bir odada yürüdüğünü görmüştü. O geçerken, yanda oturan biri, "Bir gün karanlığın olmadığı bir yerde buluşacağız," demişti. Bu söz, duyulur duyulmaz bir sesle, öylesine söylenmişti; bir buyruk gibi değil, bir açıklama gibi. Winston duraklamadan, yürüyüp gitmişti. İşin tuhafı, o sırada, rüyada söylenen bu sözler Winston'ı pek etkilememiş, ama sonradan yavaş yavaş anlam kazanmaya başlamıştı. O'Brien'ı ilk kez rüyadan önce mi, sonra mı gördüğünü şimdi anımsayamadığı gibi, sesin O'Brien'ın sesi olduğunu ilk kez ne zaman anladığını da anımsayamıyordu. Ama her nasılsa onun sesiydi işte. Karanlıkta onunla konuşan, O'Brien'dı. - -Winston, O'Brien'ın dost mu, düşman mı olduğunu hiçbir zaman çıkaramamıştı; sabahleyin gözlerinde yanıp sönen parıltıdan sonra bile emin olamamıştı bundan. Kaldı ki, o kadar önemli de değildi. Aralarında, sevgiden ya da partizanlıktan da önemli bir karşılıklı anlayış oluşmuştu. "Karanlığın hiç olmadığı yerde buluşacağız," demişti. Winston bunun ne anlama geldiğini bilmiyordu, yalnızca bir gün bir biçimde gerçek olacağını biliyordu. - -Tele-ekrandan gelen ses bir an kesildi. Suskun boşlukta dupduru ve çok güzel bir borazan sesi dolandı. Sonra o çatlak ses yeniden duyuldu: - -"Dikkat! Dikkat! Malabar cephesinden az önce aldığımız habere göre, Güney Hindistan'daki birliklerimiz şanlı bir zafer kazanmıştır. Şu anda haberini verdiğimiz harekâtın, savaşı sonuna yaklaştırabileceğini söyleyebilirim. Haber şöyle..." - -Winston, kötü haber geliyor, diye geçirdi aklından. Ve düşündüğü gibi de çıktı; öldürülenler ve tutsak alınanların ürkütücü bir listesi eşliğinde, bir Avrasya ordusunun yok edilişinin olanca vahşetiyle anlatılmasını, çikolata tayınının gelecek haftadan başlayarak otuz gramdan yirmi grama düşürüleceği açıklaması izledi. - -Winston bir kez daha geğirdi. Cinin etkisi hafifledikçe, içi boşalıyormuş gibi bir duyguya kapılıyordu. Tele-ekranda –belki zaferi kutlamak, belki de elden giden çikolataları belleklerden silmek için– birden gümbür gümbür "Okyanusya, sana canımız feda" çalmaya başladı. Aslında hazır olda dinlemek gerekiyordu. Ama Winston oturduğu yerden görünmüyordu nasıl olsa. - -"Okyanusya, sana canımız feda", yerini daha hafif bir müziğe bıraktı. Winston, sırtını tele-ekrana vererek, pencerenin önüne geldi. Hava hâlâ pırıl pırıl ve soğuktu. Uzaklarda bir yerde patlayan bir bombanın boğuk gümbürtüsü yankılandı. O sıralar Londra'ya haftada yirmi-otuz kadar bomba yağıyordu. - -Aşağıdaki sokakta, yırtık poster rüzgârla inip kalktıkça İNGSOS sözcüğü bir görünüp bir kayboluyordu. İngsos. İngsos'un kutsal ilkeleri. Yenisöylem, çiftdüşün, geçmişin değişebilirliği. Winston sanki deniz dibi ormanlarında öylesine dolaşıyordu, canavarca bir dünyada kaybolmuş gibiydi, ama canavar kendisiydi sanki. Bir başınaydı. Geçmiş yok olup gitmişti, geleceği düşlemek olanaksızdı. Ondan yana olduğuna güvenebileceği tek bir insan kalmış mıydı acaba? Sonra, Parti'nin egemenliğinin sonsuza kadar sürmeyeceğini nasıl bilebilirdi? Gerçek Bakanlığı'nın beyaz cephesindeki üç slogan, bir yanıt gibi karşısında duruyordu: - -SAVAŞ BARIŞTIR - -ÖZGÜRLÜK KÖLELİKTİR - -CAHİLLİK GÜÇTÜR. - -Winston cebinden bir yirmi beş sent çıkardı. Madeni paranın üstünde de küçük, okunaklı harflerle aynı sloganlar yazılıydı; öbür yanında ise Büyük Birader'in yüzü görülüyordu. Büyük Birader'in gözleri paranın üstünden bile sizi izliyordu. Paraların, pulların, kitap kapaklarının, bayrakların, posterlerin, sigara paketlerinin üstünden... her yerden. Hep sizi izleyen o gözler ve sizi sarıp kuşatan o ses. Uykuda ya da uyanık, çalışırken ya da yemek yerken, içeride ya da dışarıda, banyoda ya da yatakta... kaçış yoktu. Kafatasınızın içindeki birkaç santimetreküp dışında, hiçbir şey sizin değildi. - -Güneş yer değiştirmişti; Gerçek Bakanlığı'nın artık ışık almayan sayısız penceresi, bir kalenin mazgalları kadar korkunç görünüyordu. Piramit biçimindeki bu dev yapı, Winston'ın yüreğine yılgı saldı. Kaya gibiydi, ele geçirmek olanaksızdı. Bin bomba atılsa bile yıkılmazdı. Winston bir kez daha, günceyi kimin için tuttuğunu sordu kendi kendine. Gelecek için, geçmiş için... düşsel bir çağ için belki de. Üstelik kendisini bekleyen, ölüm değil, yok edilmeydi. Güncesi kül edilecek, kendisi de buhar olacaktı. Yazdıklarını, yakılıp yok edilmeden önce yalnızca Düşünce Polisi okuyacaktı. İnsan, ardında tek bir iz bile, bir kâğıt parçasına karalanmış tek bir adsız sözcük bile bırakamadıktan sonra, geleceğe nasıl seslenebilirdi? - -Tele-ekranda saat on dördü vurdu. Winston'ın on dakika içinde evden çıkması gerekiyordu. On dört otuzda işte olmak zorundaydı. - -Nedendir bilinmez, saatin vurması onu yeniden yüreklendirmişti sanki. Winston, kimsenin duymayacağı bir gerçeği dile getiren, kimi kimsesi olmayan biriydi. Ama bu gerçeği dile getirdiği sürece, belli belirsiz de olsa süreklilik kesintiye uğramayacaktı. İnsanlık kalıtı, sesini duyurarak değil, akıl sağlığını koruyarak sürdürülüyordu. Yeniden masanın başına oturdu, kalemini mürekkebe batırıp yazmaya başladı: - -Geleceğe ya da geçmişe, düşüncenin özgür olduğu, insanların birbirlerinden farklı oldukları ve yapayalnız yaşamadıkları bir zamana; gerçeğin var olduğu ve yapılanın yok edilemeyeceği bir zamana: - -Tekdüzen çağından, yalnızlık çağından, Büyük Birader çağından, çiftdüşün çağından; selamlar! - - - -Artık ölmüş olduğunu düşündü. İşte şimdi, düşüncelerini dile getirebilmeyi başardığında, can alıcı adımı attığını geçirdi aklından. Her davranışın sonuçlarını, o davranışın kendisi doğurur. Yeniden yazmaya koyuldu: - -Düşüncesuçu, ölümü gerektirmez: Düşünce suçunun KENDİSİ ölümdür. - - - -Kendini ölü bir adam olarak kabul etmişti ya, elden geldiğince uzun süre hayatta kalmak önem kazanmıştı. Sağ elinin iki parmağına mürekkep bulaşmıştı. İşte tam da böyle bir ayrıntı insanı ele verebilirdi. Bakanlık'taki bağnaz bir gayretkeş (olasılıkla bir kadın; saçları kum sarısı, ufak tefek kadın ya da Kurmaca Dairesi'nde çalışan siyah saçlı kız gibi biri) öğle arasında neden yazdığını, neden eski moda bir kalem kullandığını, dahası ne yazdığını merak etmeye başlayabilir, sonra da bir ilgilinin kulağına kar suyu kaçırabilirdi. Banyoya gitti, insanın derisini zımpara kâğıdı gibi kazıyan, o yüzden de bu iş için çok uygun olan pürtüklü koyu kahverengi sabunla ellerini uzun uzun yıkayarak mürekkebi çıkardı. - -Günceyi çekmeceye koydu. Gizlemeye kalkışmak gereksizdi, ama hiç değilse farkına varıp varmadıklarını anlayabilirdi. Sayfa arasına bir saç teli koysa çok belli olacaktı. Gözle görülür bir tutam beyazımsı tozu parmağının ucuyla aldı, güncenin kapağının bir köşesine sürdü, günce kımıldatılacak olursa toz dökülecekti. - - - - - -III - - -Winston rüyasında annesini görüyordu. - -Annem ortadan kaybolduğunda on-on bir yaşlarındaydım herhalde, diye düşündü. Annesi uzun boylu, endamlı, sessiz ve ağırkanlı bir kadındı, harikulade sarı saçları vardı. Babasını, hayal meyal de olsa, her zaman tertemiz koyu giysiler giyen, esmer, zayıf ve gözlüklü bir adam olarak anımsıyordu (babasının ince tabanlı ayakkabıları hiç aklından çıkmamıştı). Belli ki, ikisi de ellilerin ilk büyük temizlik hareketleri sırasında ortadan kaldırılmıştı. - -Rüyasında, annesi, onun çok aşağılarında bir yerde oturuyordu, kız kardeşi de kucağındaydı. Winston, iri gözleriyle çıldır çıldır bakan, hiç sesi çıkmayan, minicik, enez bir bebek olması dışında kız kardeşiyle ilgili hiçbir şey anımsamıyordu. İkisi de, başını kaldırmış, ona bakıyordu. Yerin altında bir yerdeydiler –belki bir kuyunun dibi, belki çok derin bir mezar–, Winston'ın çok aşağısında ve durmadan daha da aşağılara gitmekte olan bir yerde. Batmakta olan bir geminin salonundaydılar, gittikçe kararan suların arasından ona bakıyorlardı. Salonda hâlâ hava vardı, hâlâ onlar Winston'ı, Winston da onları görebiliyordu, ama gittikçe dibe, birazdan onları yutup yok edecek olan yeşil sulara batıyorlardı. Winston'ın bulunduğu yerde ışık da vardı, hava da, onlar ise ölümün içine çekiliyorlardı; Winston burada, yukarıda olduğu için onlar orada, aşağıdaydılar. Bunu Winston da biliyordu, onlar da; bildiklerini yüzlerinden okuyabiliyordu. Ama yüzlerinde de, yüreklerinde de en küçük bir gücenme yoktu; yalnızca onun yaşayabilmesi için kendilerinin ölmesi gerektiğini, bunun yaşamın doğası gereği kaçınılmaz olduğunu bildikleri anlaşılıyordu. - -Winston neler olup bittiğini anımsayamıyordu; ama rüyasında biliyordu ki, annesiyle kız kardeşi onun yaşaması için can vermişlerdi. Bu rüya, rüyalara özgü görüntülerde geçmekle birlikte, insanın düşünsel yaşamının bir devamı olan ve uyandıktan sonra da yeni ve değerliymiş gibi gelen gerçekler ve düşüncelerin ayırdına vardığı rüyalardandı. Şimdi birden Winston'ı allak bullak eden, annesinin nerdeyse otuz yıl önceki ölümünün, artık pek mümkün olmayan biçimde trajik ve hüzünlü bir ölüm olduğuydu. Trajedinin, eski zamanlara, mahremiyet, sevgi ve dostluğun hâlâ var olduğu, aile üyelerinin nedenini bilmeye gerek duymadan birbirlerine arka çıktıkları bir zamana ait bir şey olduğunu anlıyordu. Annesinin anısı yüreğini dağlıyordu, çünkü annesi onu severek ölmüştü, Winston ise o sıralar onun sevgisine karşılık veremeyecek kadar küçük ve bencildi; nasıl olduğunu anımsamıyordu, ama annesi özel ve sağlam bir sadakat kavramı adına kendini feda etmişti. Winston artık böyle şeylere rastlanmadığının ayırdındaydı. Artık korku, nefret ve acı vardı, soylu duygulara, derin ve karmaşık acılara rastlanmıyordu. Winston bütün bunları yüzlerce kulaç aşağıda, daha da derinlere batmakta olan annesiyle kız kardeşinin yeşil suların arasından kendisine bakan iri gözlerinde görür gibiydi. - -Birden, kendini, güneşin eğik ışınlarının toprağı yaldızladığı bir yaz akşamı, bodur, süngersi bir turbalığın üstünde buldu. Bu görünüme rüyalarında o kadar sık rastlıyordu ki, gerçek dünyada da görüp görmediğini hiçbir zaman tam olarak anlayamıyordu. Uyur uyanık düşünürken, buraya Altın Ülkesi adını vermişti. Tavşanlar tarafından kemirilmiş eski bir çayırdı burası; ortasından bir patika geçiyor, sağda solda köstebek yuvaları göze çarpıyordu. Çayırın karşı tarafındaki kırık dökük çitin içinde kalan karaağaçların dalları hafif rüzgârda salınıyor, gür yaprakları kadın saçı gibi uçuşuyordu. Gözle görülmese de, yakınlarda bir yerde, söğütlerin altındaki gölcüklerde sazanların yüzdüğü duru bir dere ağır ağır akıyordu. - -Siyah saçlı kız, çayırın öte yanından ona doğru geliyordu. Sanki bir çırpıda giysilerini yırttığı gibi istifini bozmadan bir kenara fırlattı. Teni beyaz ve duruydu, ama Winston'da en küçük bir istek uyandırmadı, göz ucuyla bile bakmadı kıza. O anda Winston'ı asıl afallatan, kızın giysilerini bir kenara fırlatışı karşısında kapıldığı hayranlık oldu. Genç kız, bu hareketindeki zarafet ve umursamazlıkla, Büyük Birader, Parti ve Düşünce Polisi tek bir benzersiz kol hareketiyle yok edilebilirmişçesine bütün bir kültürü, bütün bir düşünce sistemini yerle bir etmişti sanki. Bu da eski çağlardan kalma bir hareketti. Winston, dudaklarında "Shakespeare" sözcüğüyle uyandı. - -Tele-ekrandan kulakları sağır eden bir düdük sesi yükseldi ve otuz saniye kadar aynı tonda sürdü. Saat sıfır yedi on beşti, büro çalışanlarının kalkma vakti gelmişti. Winston yataktan güç bela kalktı –çıplaktı, çünkü bir Dış Parti üyesi yılda yalnızca üç bin giysi kuponu alabiliyordu, oysa bir pijama altı yüz kupondu– ve iskemlenin üstündeki soluk tişörtle şortu kaptı. Beden Alıştırmaları üç dakikaya kadar başlayacaktı. Birden, nerdeyse her sabah uyanır uyanmaz yakalandığı şiddetli bir öksürük nöbetine tutularak iki büklüm oldu. Ciğerleri öyle bir boşalmıştı ki, ancak sırtüstü uzanıp art arda derin derin nefes aldıktan sonra soluklanabildi. Öksürmekten damarları şişmiş, varis çıbanı kaşınmaya başlamıştı. - -Cırlak bir kadın sesi, "Otuz kırk yaş arasındakiler!" diye ciyakladı. "Otuz kırk yaş arasındakiler! Lütfen yerlerinize geçin. Otuz kırk yaş arasındakiler!" - -Winston, cimnastik giysileri giymiş, lastik pabuçlu, ince yapılı ama kaslı, genççe bir kadının görüntüsünün belirdiği tele-ekranın karşısında hemen hazır ola geçti. - -Kadın, "Kolları bükün ve uzatın!" diye gürledi. "Benim gibi yapacaksınız. Bir, iki, üç, dört! Bir, iki, üç, dört! Hadi bakalım, yoldaşlar, canlanın biraz! Bir, iki, üç, dört! Bir, iki, üç, dört!..." - -Öksürük nöbetinin sancısı, rüyanın Winston'da uyandırdığı duyguları tümden silememişti; üstelik cimnastiğin ritmik hareketleri nedense o duyguları diriltiyordu. Yüzünde Beden Alıştırmaları için uygun görülen o sert ama hoşnut bakış, kollarını kaldırıp indirirken, çocukluğunun belli belirsiz günlerini kafasında yeniden canlandırmaya çalışıyordu. Ama hiç de kolay değildi. Ellilerin sonlarının ötesinde her şey silikleşiyordu. Olup bitenlerle ilgili hiçbir kayıt olmayınca, insanın kendi yaşamının ana çizgileri bile belirsizleşiyordu. Büyük olasılıkla hiç olmamış büyük olayları anımsıyordunuz, olayların ayrıntılarını anımsıyor, ama meydana geldikleri ortamı çıkaramıyordunuz, araya hiçbir şey anımsayamadığınız büyük boşluklar giriyordu. Anlaşılan, o zamanlar her şey farklıydı. Ülkelerin adları ve haritadaki biçimleri bile farklıydı. Örneğin, o günlerde Havaşeridi Bir'e Havaşeridi Bir denmiyordu; İngiltere ya da Britanya deniyordu, ama Londra'ya o zaman da Londra dendiğinden nerdeyse emindi. - -Winston, ülkesinin savaşta olmadığı bir dönemi anımsamıyordu, ama çocukluğunda uzunca bir barış dönemi yaşadıkları açıktı, çünkü ilk anıları arasında bir hava saldırısının herkesi şaşkınlığa uğratması yer alıyordu. Belki de Colchester'a atom bombası atıldığındaydı. Saldırıyı anımsamıyordu, ama babasının elinden sımsıkı tuttuğunu, ayaklarının altında çın çın öten sarmal bir merdivenden döne döne ta aşağılara, yerin altına indiklerini hiç unutmamıştı; bir ara bacakları o kadar yorulmuştu ki yanıp yakılmaya başlamış, sonunda durup dinlenmek zorunda kalmışlardı. Annesi, her zamanki ağır aksak, dalgın haliyle, epeyce arkalarında kalmıştı. Kucağında Winston'ın minik kız kardeşi vardı; belki de katlanmış birkaç battaniyeydi kucağındaki: O sırada kız kardeşinin doğup doğmadığından bile emin değildi. En sonunda, bir metro istasyonu olduğu anlaşılan kalabalık, gürültülü bir yere inmişlerdi. - -Bazıları taş zeminde oturuyorlardı, bazıları da birbirlerine sokulup demir ranzaların üstüne yığılmışlardı. Winston, annesi ve babası taş zeminin üstünde bir yer bulmuşlardı; yanı başlarında yaşlı bir adamla yaşlı bir kadın bir ranzanın üstünde yan yana oturuyorlardı. Yaşlı adamın sırtında temiz pak koyu bir giysi, başında bembeyaz saçlarını açıkta bırakacak biçimde arkaya itilmiş siyah bir kumaş kasket vardı: Yüzü kıpkırmızıydı, mavi gözlerinde yaşlar birikmişti. Ağzından cin kokuları saçılıyordu. Teninden ter kokusu değil de cin kokusu yayılıyordu sanki, gözlerinde birikenin yaş değil, saf cin olduğu söylense yeriydi. Hafif sarhoş olmakla birlikte, belli ki gerçek ve dayanılmaz bir acı çekiyordu. Winston, o çocuk aklıyla bile, az önce korkunç bir şeyin, bağışlanamayacak, asla umarı olmayan bir şeyin meydana geldiğini anlamıştı. Sanki ne olduğunu da anlamış gibiydi. Yaşlı adamın çok sevdiği biri, belki de küçük torunlarından biri öldürülmüştü sanki. Yaşlı adam ikide bir aynı sözleri yineliyordu: - -"Onlara güvenmicektik. Ben demiştim, hatun, di mi? Onlara güvenirsen bööle olur işte Hep söölemiştim. O alçak heriflere güvenmicektik." - -Ama hangi alçak heriflere güvenmemeleri gerektiğini Winston artık anımsayamıyordu. - -O zamandan bu yana savaş dur durak bilmeden sürmüştü, ama hep aynı savaş mıydı sürüp giden, orası belli değildi. Çocukluğunda, Londra'nın göbeğinde aylarca süren, ne idüğü belirsiz sokak çatışmaları olmuştu, bazıları hâlâ gözünün önünden gitmiyordu. Gel gör ki, bütün bir dönemin tarihini çıkarmak, kimin kiminle savaştığını söyleyebilmek artık kesinlikle olanaksızdı, çünkü şimdiki saflaşmanın dışında bir saflaşmaya ilişkin ne yazılı bir kayıt kalmıştı ne de söylenmiş bir söz. Şu anda, yani 1984 yılında (gerçekten yıllardan 1984 ise tabii) Okyanusya Avrasya'yla savaşmaktaydı ve Doğuasya'yla bağlaşma içindeydi. Bu üç devletin daha önceleri farklı bir saflaşma içinde oldukları ne resmi ağızlarca ne de birilerince doğrulanmıştı. Aslına bakılırsa, Winston'ın çok iyi bildiği gibi, Okyanusya daha dört yıl önce Doğuasya'ya savaş açıp Avrasya'yla bağlaşmaya girmişti. Ne ki, bu, belleği yeterince denetim altında olmadığı için aklında tutabildiği gizli bir bilgiydi. Bağlaşmalarda resmi olarak bir değişiklik yoktu. Okyanusya Avrasya'yla savaştaydı: Demek, Okyanusya Avrasya'yla hep savaşta olmuştu. O andaki düşman her zaman mutlak kötülüğün temsilcisi olmuştu, o yüzden onunla geçmişte de, gelecekte de herhangi bir anlaşma söz konusu olamazdı. - -Omuzlarını acı içinde geriye çekerken (eller kalçalarda, gövdelerini belden yana döndürüyorlardı, bu egzersizin sırt kaslarına iyi geldiği söyleniyordu), kim bilir kaçıncı kez, en korkuncu bütün bunların doğru olabileceği, diye geçirdi aklından Parti geçmişe el koyabiliyor ve şu ya da bu olayın hiçbir zaman olmadığını söyleyebiliyorsa, bu hiç kuşkusuz işkenceden de, ölümden de beter bir şeydi. - -Parti, Okyanusya'nın Avrasya'yla hiçbir zaman bağlaşmaya girmediğini söylüyordu. Ama o, Winston Smith olarak, Okyanusya'nın daha dört yıl önce Avrasya'yla bağlaşma içinde olduğunu biliyordu. Peki, bu bilgi neredeydi? Yalnızca kafasının içinde, o da pek yakında yok edilip gidecekti nasıl olsa. Ve eğer başka herkes Parti'nin dayattığı yalanı kabulleniyorsa –eğer bütün kayıtlar aynı masalı söylüyorsa–, o zaman yalan tarihe geçecek ve gerçek olacaktı. Parti sloganında ne deniyordu: "Geçmişi denetim altında tutan, geleceği de denetim altında tutar; şimdiyi denetim altında tutan, geçmişi de denetim altında tutar." Üstelik geçmiş, doğası gereği değiştirilebilir olmasına karşın, hiçbir zaman değiştirilmemişti. Şimdi gerçek olan, sonsuza dek gerçekti. Çok basitti. Tek gereken, kendi belleğinize karşı sonu gelmeyen zaferler kazanmanızda "Gerçeklik denetimi" diyorlardı buna: Yenisöylem'de ise "çiftdüşün". - -"Rahat!" diye bağırdı kadın eğitmen, biraz daha güler yüzle. - -Winston kollarını yana indirerek havayı yeniden yavaş yavaş içine çekti. Aklı çiftdüşünün dolambaçlı dünyasına kayıp gitmişti. Hem bilmek hem de bilmemek, bir yandan ustaca uydurulmuş yalanlar söylerken bir yandan da tüm gerçeğin ayırdında olmak, çeliştiklerini bilerek ve her ikisine de inanarak birbirini çürüten iki görüşü aynı anda savunmak; mantığa karşı mantığı kullanmak, ahlâka sahip çıktığını söylerken ahlâkı yadsımak, hem demokrasinin olanaksızlığına hem de Parti'nin demokrasinin koruyucusu olduğuna inanmak; unutulması gerekeni unutmak, gerekli olur olmaz yeniden anımsamak, sonra birden yeniden unutuvermek: en önemlisi de, aynı işlemi işlemin kendisine de uygulamak. İşin asıl inceliği de buradaydı: bilinçli bir biçimde bilinçsizliği özendirmek, sonra da, bir kez daha, az önce uygulamış olduğunuz uykuya yatırmanın ayırdında olmamak. "Çiftdüşün" dünyasını anlayabilmek bile çiftdüşünü kullanmayı gerektiriyordu. - -Bu arada, tele-ekrandaki kadın eğitmen yeniden hazır ol komutu verdi. "Haydi, görelim bakalım," dedi coşkulu bir sesle, "kim parmak uçlarına dokunabilecek! Lütfen belinizi bükmeden eğilin, yoldaşlar. Bir, ki! Bir, ki!.." - -Winston, topuklarından kalçalarına kadar canını yakan, çoğu kez de sonunda yeni bir öksürük nöbetine yol açan bu egzersizden nefret ederdi. Daldığı düşüncelerin tadı tuzu kalmamıştı. Geçmiş yalnızca değiştirilmekle kalmamış, resmen yok edilmiş, diye geçirdi aklından. İnsan, kendi belleği dışında hiçbir kayıt olmayınca en belirgin gerçeği bile nasıl kanıtlayabilirdi ki? Büyük Birader'den söz edildiğini ilk kez hangi yıl duyduğunu anımsamaya çalıştı. Altmışlarda olmalı, diye düşündü, ama kesin bir şey söylemek olanaksızdı. Büyük Birader, hiç kuşkusuz, Parti'nin tarih kitaplarında en baştan beri Devrim'in önderi ve koruyucusu olarak görünüyordu. Gösterdiği kahramanlıklar, zamanla kapitalistlerin, kafalarında o garip silindir şapkalarla, Londra caddelerinde kocaman, ışıltılı otomobiller ya da iki yanı camlı faytonlarla gezindikleri kırklı ve otuzlu yılların görkemli günlerini kapsayacak kadar geriye götürülmüştü. Bu efsanenin ne kadarının gerçek, ne kadarının uydurma olduğunu bilmek olanaksızdı. Winston, Parti'nin hangi tarihte oluştuğunu bile anımsayamıyordu. İngsos sözcüğünü 1960'tan önce duyduğunu hiç sanmıyordu, ama Eskisöylem'deki biçimiyle –yani "İngiliz Sosyalizmi" olarak– daha önce de var olmuş olabilirdi. Her şey bilmece gibiydi. Bazen bir yalanı saptamak mümkün olabiliyordu. Örneğin, Parti'nin tarih kitaplarında ileri sürüldüğü gibi, uçakları Parti'nin icat ettiği doğru değildi. Winston daha küçük bir çocukken bile uçakların var olduğunu anımsıyordu. Ama hiçbir şeyi kanıtlamak mümkün değildi. Ortada hiçbir kanıt yoktu. Tarihsel bir olayın çarpıtıldığının şaşmaz belgeli kanıtını hayatı boyunca yalnızca bir kez ele geçirebilmişti. Ama o zaman da... - -Tele-ekrandaki kadın, "Smith!" diye bağırdı şirret bir sesle. "6079 Smith W! Evet, sen! Biraz daha eğilir misin, lütfen! Bence daha iyisini yapabilirsin. Kendini vermiyorsun ki. Az daha eğil, lütfen! Tamam, böyle daha iyi, yoldaş. Şimdi rahat! Herkes beni izlesin." - -Winston birden tepeden tırnağa tere batmıştı. Ama yüzünden hiçbir şey anlaşılmıyordu. Korkunu asla gösterme! Öfkeni asla belli etme! Gözlerindeki ufacık bir kıpırtı seni ele verebilir. Winston durduğu yerden, kollarını başının üzerine kaldıran ve –zarafetle değilse bile, olağanüstü bir beceri ve ustalıkla– öne eğilerek el parmaklarının ilk eklemini ayak parmaklarına değdiren eğitmeni izledi. - -"Tamam mı, yoldaşlar! Aynen böyle yapmanızı istiyorum. Bir bakın bana. Otuz dokuz yaşındayım ve dört çocuk doğurdum. Şimdi beni izleyin. Yeniden öne eğildi. "Bakın, dizlerimi bükmüyorum." Sonra yeniden doğrulurken, "Hepiniz yapabilirsiniz, yeter ki isteyin," diye ekledi. "Kırk beş yaşının altındaki herkes pekâlâ ayak parmaklarına dokunabilir. Gerçi hepimiz ön saflarda savaşma ayrıcalığına sahip değiliz, ama hiç değilse hepimiz bedenimizi sağlam tutabiliriz. Malabar cephesindeki evlatlarımızı anımsayın! Yüzen Kaleler'deki denizcileri anımsayın! Onların neler çektiklerini bir düşünün," dedi ve "Haydi bakalım, şimdi yeniden deneyin. Evet, şimdi daha iyi, yoldaş, şimdi çok daha iyi,"diye ekledi yüreklendirici bir sesle. Winston, büyük bir çaba göstererek, yıllardır ilk kez dizlerini bükmeden ayak parmaklarına dokunmayı başardı. - - - - - -IV - - -Yeni bir işgünü başlarken tele-ekranın yakınlığının bile farkında olmadan derin bir iç çeken Winston, söyleyaz'ı kendine çekip ağızlığındaki tozları üfledi ve gözlüğünü taktı. Sonra, masasının sağındaki basınçlı borudan düşmüş olan dört küçük kâğıt ruloyu düzeltip birbirine tutturdu. - -Odacığının duvarlarında üç boru ağzı vardı. Söyleyaz'ın sağında, yazılı mesajların geldiği küçük bir basınçlı boru; solunda, gazetelerin geldiği daha kalın bir basınçlı boru; yan duvarda ise, Winston'ın kolayca uzanabileceği bir yerde, tel kafesle kaplı düz ve uzun bir yarık. Bu sonuncusu, çöpe atılacak kâğıtlar içindi. Binada, yalnızca odalarda değil, nerdeyse her koridorda bile kısa aralıklarla buna benzer binlerce, belki on binlerce yarık vardı. Nedense bellek delikleri deniyordu bunlara. Yok edilmesi gerektiği bilinen bir belge, dahası yerde göze çarpan bir kâğıt parçası varsa, hiç düşünmeden en yakın bellek deliğinin kapağını kaldırıp içine atıyordunuz; belge ya da kâğıt parçası sıcak hava akımına kapılarak binanın gizli bir köşesindeki dev fırınları boyluyordu. - -Winston, açmış olduğu dört kâğıt parçasına göz attı. Her birinde, kısaltmalı bir jargonla yazılmış, bir iki satırlık bir mesaj vardı; Bakanlığın iç haberleşmelerinde kullanılan bu mesajlar tam olarak Yenisöylem'de yazılmamıştı, ama büyük ölçüde Yenisöylem sözcüklerinden oluşuyordu. Şöyle deniyordu: - -times 17.3.84 bb söylev yanlış bilgi afrika düzelt - -times 19.12.83 3 yp 83 son çeyrek tahminleri baskı hataları eldeki baskıyı denetle - -times 14.2.84 varbak çikolata eksiktayın düzelt - -times 3.12.83 bb günlükemir haber çiftartıyetersiz yokkişiler gönder yeniyaz tümle öndosya üstyet - - - -Winston, belli belirsiz bir hoşnutlukla, dördüncü mesajı bir kenara ayırdı. Karmaşık ve sorumluluk gerektiren bir iş olduğu için sona bırakmakta yarar vardı. Öbür üçü gündelik işler olmakla birlikte, ikincisi listelere bakarak bir sürü rakamı elden geçirmeyi gerektirdiğinden sıkıcı olabilirdi. - -Winston, tele-ekranda "eski sayılar"ı tuşladı, Times'ın gerekli nüshaları yalnızca birkaç dakika sonra basınçlı borudan geliverdi. Aldığı mesajlar, şu ya da bu nedenle değiştirilmesi ya da resmi deyimle düzeltilmesi gerektiği düşünülen makaleler ve haberlerle ilgiliydi. Örneğin, 17 Mart tarihli Times'a göre, Büyük Birader önceki günkü söylevinde Güney Hindistan cephesinde yeni bir gelişme olmayacağını, ama kısa bir süre sonra Avrasya'nın Kuzey Afrika'da saldırıya geçeceğini öngörmüştü. Gel gör ki, Avrasya Başkomutanlığı saldırıyı Güney Hindistan'da başlatmış, Kuzey Afrika'ya hiç dokunmamıştı. O yüzden, Büyük Birader'in söylevinin bir paragrafını yeniden kaleme almak, öngörüsünü gerçeğe uygun kılmak gerekiyordu. Yine, 19 Aralık tarihli Times'da, çeşitli tüketim maddelerinin, aynı zamanda Dokuzuncu Üç Yıllık Plan'ın altıncı çeyreği olan 1983 yılının dördüncü çeyreğindeki üretim tahminleri yayımlanmıştı. Oysa bugünkü nüshada açıklanan gerçek üretim rakamlarına bakılırsa, tahminler tümüyle büyük yanlışlar içeriyordu. Winston'a düşen, ilk baştaki rakamları sonrakilere uyacak biçimde değiştirmekti. Üçüncü mesaj ise, birkaç dakikada düzeltilebilecek çok basit bir yanlışla ilgiliydi. Daha şubat ayında, Varlık Bakanlığı, 1984 boyunca çikolata tayınında hiçbir azaltıma gidilmeyeceği vaadinde bulunmuştu (resmi açıklamada, bunun "kesin bir taahhüt" olduğu belirtilmişti). Aslında, Winston'ın da bildiği gibi, çikolata tayını o hafta sonunda otuz gramdan yirmi grama indirilecekti. Tek gereken, başlangıçtaki vaadi, nisan ayı içinde çikolata tayınında azaltıma gitmek zorunda kalınabileceğine ilişkin bir uyarıyla değiştirmekti. - -Winston, mesajlarda bildirilenleri yerine getirdikten sonra, söyleyaz'a söyleyip yazdırdığı düzeltmeleri Times'ın uygun sayılarına iliştirip basınçlı borudan içeri attı. Sonra da, nicedir edinmiş olduğu bir alışkanlıkla, mesajların asıllarını ve tuttuğu notları buruşturup alevler tarafından yutulacakları bellek deliğine bıraktı. - -Basınçlı boruların gittiği görünmez labirentte neler olduğunu ayrıntılarıyla bilmiyordu, ama sonuçta ne olduğunu biliyordu. Times'ın belirli bir sayısında gerekli görülen tüm düzeltmeler bir araya getirilip harman edilir edilmez, o sayı yeniden basılıyor, asıl nüsha yok ediliyor ve arşive onun yerine düzeltilmiş nüsha konuyordu. Bu sürekli değiştirme işlemi yalnızca gazeteler için değil, kitaplar, süreli yayınlar, broşürler, posterler, kitapçıklar, filmler, ses bantları, karikatürler, fotoğraflar, siyasal ya da ideolojik bakımdan önem taşıyabilecek her türlü kitap ve belge için geçerliydi. Geçmiş, günü gününe, nerdeyse dakikası dakikasına güncelleniyordu. Böylelikle, Parti'nin tüm öngörülerinin ne kadar doğru olduğu belgeleriyle kanıtlanmış oluyor; günün gereksinimleriyle çelişen tüm haber ve görüşler kayıtlardan siliniyordu. Tüm tarih, gerektikçe sık sık kazınan ve yeniden yazılan bir palimpseste dönmüştü. Bu işlem uygulandıktan sonra, herhangi bir çarpıtmanın yapıldığını kanıtlama olanağı ortadan kalkıyordu. Arşiv Dairesi'nin, Winston'ın çalıştığı bölümden çok daha büyük olan bir bölümünde çalışanların görevi, geçersiz kılınmış ve yok edilmesi gereken kitaplar, gazeteler ve başka belgelerin tüm nüshalarını bulup çıkarmak ve toplamaktı. Times gazetesinin, siyasal saflaşmadaki değişiklikler ya da Büyük Birader'in yanlış kehanetleri yüzünden pek çok kez yeniden yazılmış bir sayısı arşivde aslının tarihiyle yerini alıyor, geride onunla çelişebilecek tek bir sayı kalmıyordu. Kitaplar da durmadan toplatılıp yeniden yazılıyor ve yapılan değişikliklerden söz edilmeksizin yeniden yayımlanıyordu. Winston'a iletilen ve gerekli işlemi yapar yapmaz ortadan kaldırdığı yazılı yönergelerde, bir sahtecilik yapılması gerektiğine ilişkin en küçük bir açıklama, hatta bir sezdirme bile kesinlikle yer almıyordu; yalnızca doğruluk adına düzeltilmesi gereken anlam kaymaları, yanlışlar, baskı hataları ya da alıntı yanlışlarından söz ediliyordu. - -Winston, Varlık Bakanlığı'nın rakamlarını yeniden düzenlerken, aslında bunun sahtecilik bile olmadığını geçirdi aklından. Bir saçmalığın yerini bir başka saçmalığın almasından başka bir şey değildi bu. Ele aldığınız bilgilerin çoğunun gerçek dünyayla en küçük bir bağıntısı yoktu; bir kuyruklu yalanın bile gerçek dünyayla daha çok bağıntısı olduğu söylenebilirdi. İstatistiklerin ilk başta verilen rakamları da sonradan düzeltilmiş rakamlar kadar uydurmaydı. Çoğu zaman onları sizin kendi kafanızdan uydurmanız gerekiyordu. Örneğin, Varlık Bakanlığı'nın o çeyrek için bot üretimi tahmini yüz kırk beş milyon çiftti. Gerçek üretim ise altmış iki milyon çift olarak verilmişti. Oysa Winston, Bakanlığın tahminini yeniden yazarken, rakamı elli yedi milyon olarak kaydetmiş, böylece belirlenen hedefin aşılmış olduğu yolundaki sava doğruluk payı bırakmıştı. Nasıl olsa, altmış iki milyon çift gerçek rakama elli milyondan daha yakın olmadığı gibi, yüz kırk beş milyondan da yakın değildi. Dahası, hiç bot üretilmemiş de olabilirdi. Kaldı ki, ne kadar bot üretildiğini kimse bilmediği gibi, zerre kadar umursamıyordu da. Tek bilinen, kâğıt üzerinde bol keseden bot üretilirken, Okyanusya halkının belki de yarısının yalınayak dolaştığıydı. Aynı şey, şu ya da bu ölçüde her alandaki kayıtlar için geçerliydi. Her şey bir hayal dünyasında eriyip gidiyordu, sonunda yılın hangi gününde oldukları bile belirsizleşmişti. - -Winston salona şöyle bir baktı. Tam karşıdaki odacıkta Tillotson adındaki ufak tefek, karaşın bir adam, dikkat kesilmiş, başını kaldırmadan çalışıyordu; dizlerinin üstünde katlanmış bir gazete vardı, ağzını söyleyaz'ın ağızlığına iyice yaklaştırmıştı. Söylediklerinin, kendisi ile tele-ekran arasında bir sır olarak kalmasını sağlamaya çalışıyordu sanki. Başını kaldırdı, gözlüğünün camlarından Winston'a doğru düşmanca bir parıltı yansıdı. - -Winston, Tillotson'ı doğru dürüst tanımadığı gibi, ne iş yaptığını da bilmiyordu. Arşiv Dairesi'ndekiler işlerinden pek söz etmezlerdi. İki yanı boyunca odacıkların uzandığı, sürekli bir kâğıt hışırtısının duyulduğu ve alçak sesle söyleyaz'a konuşanlardan bir uğultunun yükseldiği uzun, penceresiz salonda, Winston'ın, her gün koridorlarda gidip gelirlerken ya da İki Dakika Nefret sırasında el kol sallayarak bağırırlarken gördüğü halde adlarını bile bilmediği bir sürü insan vardı. Winston, yandaki odacıkta çalışan, saçları kum sarısı, ufak tefek kadının, her gün sabahtan akşama kadar, buharlaştırıldıkları için hiç yaşamamış sayılan insanların adlarını gazetelerden bulup sildiğini biliyordu. Birkaç yıl önce kocası da buharlaştırılmış olduğu için bir bakıma kadına uygun düşen bir işti bu. Birkaç odacık ileride ise, Ampleforth adında halim selim, ne kokar ne bulaşır, sessiz sakin, kulakları kıllı bir yaratık çalışıyordu; uyak ve ölçü düzme konusunda şaşırtıcı bir becerisi olan bu adamın işi, ideolojik bakımdan sakıncalı olmuş, ama her nedense antolojilerde kalması gerekli görülmüş şiirlerin çarpıtılmış biçimlerini –nihai metinler deniyordu bunlara– hazırlamaktı. Elli kadar çalışanıyla bu salon, Arşiv Dairesi'nin uçsuz bucaksız karmaşık yapısı içinde yalnızca bir alt bölüm, tek bir hücreydi. Daha ileride, yukarıda, aşağıda öbek öbek işçiler bin bir çeşit işle uğraşıyorlardı. Baskı ve dizgi ustalarının çalıştıkları dev basımevleri, fotoğrafları değiştirip çarpıtmak için tam donanımlı stüdyolar vardı. Tele-programlar bölümünde, mühendisler, yapımcılar, özellikle ses taklidindeki ustalıkları nedeniyle seçilmiş oyuncular görev yapmaktaydı. Sonra, ıskartaya çıkartılması gereken kitaplar ve süreli yayınların listelerini hazırlamakla görevli bir yazmanlar ordusu vardı. Düzeltilmiş belgelerin saklandığı büyük depolar ve özgün kopyaların yok edildiği gizli fırınlar vardı. Ve bir yerlerde, tüm bu çalışmaların eşgüdümlü bir biçimde yürütülmesini sağlayan, geçmişin hangi bölümünün korunacağını, hangi bölümünün çarpıtılacağını, hangi bölümünün tümden silinip ortadan kaldırılacağını belirleyen politikaları saptayan kimliği belirsiz beyinler vardı. - -Aslına bakılırsa, Arşiv Dairesi de, asıl işi geçmişi yeniden düzenlemek değil, Okyanusya yurttaşlarına gazetelerini, filmlerini, ders kitaplarını, tele-ekran programlarını, oyunlarını, romanlarını –heykelden slogana, lirik bir şiirden biyolojik bir incelemeye, çocuklar için alfabelerden Yenisöylem sözlüğüne, akla gelebilecek her türlü haber, bilgi ve eğlenceyi– sağlamak olan Gerçek Bakanlığı'nın bir bölümüydü yalnızca. Üstelik Bakanlığın, Parti'nin çok çeşitli gereksinimlerini sağlamakla kalmaması, tüm bu işleri proletarya için de daha düşük bir düzeyde gerçekleştirmesi gerekiyordu. Proleterlerin edebiyatı, müziği, tiyatrosu ve eğlencesiyle ilgilenen pek çok daire vardı. Spor, cinayet haberleri ve astrolojiden başka bir şey içermeyen beş para etmez gazeteler, iç gıcıklayıcı ucuz romanlar, seks sahneleriyle dolu filmler, uyakdüşüren diye bilinen özel bir kaleydoskopta tümüyle mekanik bir biçimde bestelenen hisli şarkılar buralarda üretiliyordu. Dahası, mühürlü kutular içinde dağıtılan ve hazırlayanlar dışında hiçbir Parti üyesinin bakmasına izin verilmeyen, en bayağısından pornografik yayınlar üreten koca bir alt bölüm –Yenisöylem'de Pornoböl deniyordu– vardı. - -Winston çalışırken, basınçlı borudan üç mesaj daha düşmüştü; ama kolay işlerdi, İki Dakika Nefret araya girmeden üçünü de bitirmişti bile. Nefret sona erdikten sonra odacığına döndü, raftan Yenisöylem sözlüğünü aldı, söyleyaz'ı yana itti, gözlüğünün camlarını temizledi ve sabahın asıl işine koyuldu. - -Winston'ın hayattaki en büyük zevki yaptığı işti. Gerçi büyük bir bölümü sıkıcı ve tekdüzeydi, ama bir matematik problemine dalmışçasına kendinizden geçebileceğiniz zor ve karmaşık işler de yok değildi; size, İngsos ilkeleri konusundaki bilginiz ve Parti'nin ne demenizi istediğine ilişkin sezginiz dışında yol gösteren hiçbir şeyin olmadığı, ince sahtecilik işleriydi bunlar. Winston bu işlerin ustasıydı. Times'ın tümüyle Yenisöylem'le yazılmış başyazılarının düzeltilmesi işinin ona verildiği bile olmuştu. Daha önce bir kenara ayırmış olduğu mesajı açtı. Şöyle diyordu: - -times 3.12.83 bb günlükemir haber çiftartıyetersiz yokkişiler gönder yeniyaz tümle öndosya üstyet - - - -Bu mesaj, Eskisöylem'e (ya da Standart İngilizceye) şöyle aktarılabilirdi: - -Büyük Birader'in Günlük Emrinin, Times'ın 3 Aralık 1983 tarihli sayısındaki haberi son derece yetersiz, üstelik var olmayan kişilere göndermelerde bulunuyor. Tümüyle yeniden yaz ve taslağını dosyalamadan önce bir üst yetkiliye göster. - - - -Winston, suçlanan yazıyı baştan sona okudu. Anlaşılan, Büyük Birader'in Günlük Emri, Yüzen Kaleler'deki denizcilere sigara ve başka nimetler sağlayan ve YKSN diye bilinen örgütün çalışmalarına övgülerle doluydu. Özellikle İç Parti'nin önde gelen üyelerinden Yoldaş Withers diye biri göklere çıkarılmış, ikinci dereceden Yararlık Nişanı'yla ödüllendirilmişti. - -YKSN'nin varlığına üç ay sonra hiçbir gerekçe gösterilmeden birden son verilmişti. Withers ve çalışma arkadaşlarının gözden düşmüş oldukları geliyordu akla, ama bu konuda basında da, tele-ekranda da hiçbir haber verilmemişti. Siyasal suçlular mahkemeye çıkarılıp yargılanmak şöyle dursun, açıktan açığa bile suçlanmadığı için, buna şaşmamak gerekirdi. Binlerce kişiyi kapsayan büyük temizlikler, suçlarını alçakça itiraf ettikten sonra idam edilen hainler ve düşünce-suçlularının halk önünde yargılanmaları, ancak birkaç yılda bir rastlanan özel gösterilerdi. Genellikle, Parti'nin öfkesini çekmiş kişiler ortadan kayboluverirler, bir daha da onlardan hiçbir haber alınamazdı. Bazıları yaşıyor bile olabilirlerdi. Winston'ın, annesiyle babası dışında, yakından tanıdığı belki otuz kişi değişik zamanlarda ortadan kaybolmuştu. - -Winston bir ataşla hafif hafif burnunu kaşıdı. Karşıki odacıkta Yoldaş Tillotson hâlâ öne eğilmiş, söyleyaz'a gizli gizli bir şeyler söylüyordu. Bir an başını kaldırdı: Gözlük camlarından yine o düşmanca parıltı yansıdı. Winston, Yoldaş Tillotson'ın kendisiyle aynı işi yapıp yapmadığını merak ediyordu. Pekâlâ mümkündü. Bu denli beceri isteyen, incelikli bir iş tek bir kişiye bırakılamazdı; öte yandan, böyle bir işi bir kurula vermek de işin içinde bir dalavere olduğunu açıkça kabullenmek olurdu. Şu anda büyük olasılıkla on on beş kişi Büyük Birader'in söylemiş olduklarının farklı yorumları üzerinde harıl harıl çalışmaktaydı. Ve çok geçmeden, İç Parti'nin beyin takımından biri o yorumlardan birini seçip yayına hazırlayacak, karmaşık işlemlerden geçirerek gerekli sağlamaları yapacak, böylece seçilmiş yalan kayıtlara geçerek gerçek olacaktı. - -Winston, Withers'ın neden gözden düştüğünü bilmiyordu. Kim bilir, belki rüşvet almış ya da yetersiz bulunmuştu. Belki de Büyük Birader gereğinden fazla sevilen bir astını başından atıyordu. Belki Withers ya da bir yakınının sapkın eğilimlerinden kuşkulanılmıştı. Ya da temizlikler ve buharlaştırmalar yönetim mekanizmasının ayrılmaz bir parçası olup çıktığı için böyle yapılmıştı belki de; en yakın olasılık buydu. Elle tutulur biricik ipucu, Withers'ın çoktan ölmüş olduğunu gösteren "yokkişiler gönder" sözcüklerindeydi. Tutuklananların ille de ölmüş olduklarını düşünmek her zaman doğru değildi. Bazen salıveriliyorlar ve bir iki yıl özgür yaşamalarına izin verildikten sonra idam ediliyorlardı. Çok sık olmasa da bazen, çoktan ölmüş olduğuna inanılan biri halka açık bir mahkemede hortlayıveriyor, tanıklığıyla yüzlerce kişinin başını belaya sokuyor, sonra da sırra kadem basıyordu. Withers'a gelince, o artık bir yokkişi'ydi. Yoktu: Hiç var olmamıştı. Winston, Büyük Birader'in söylevinin akışını tersine çevirmenin yeterli olmayacağına karar verdi. Asıl konuyla hiçbir bağıntısı olmayan, tümden farklı bir söylev hazırlamak daha iyi olacaktı. - -Söylevi, hainler ve düşünce-suçlularının yerden yere vurulduğu o alışılmış konuşmalardan birine dönüştürebilirdi, ama bu çok kör kör parmağım gözüne olurdu; öte yandan, cephede yeni bir zafer ya da Dokuzuncu Üç Yıllık Plan kapsamında bir üretim fazlası başarısı icat etmek de kayıtları içinden çıkılmaz bir duruma getirebilirdi. Demek, tümüyle hayali bir şey bulmak gerekiyordu. Birden, düşündüğü şeye cuk oturan bir fikir geldi aklına: Kısa bir süre önce bir çarpışmada kahramanca can vermiş bir Yoldaş Ogilvy neden olmasındı? Büyük Birader'in, zaman zaman Günlük Emri, yaşamı ve ölümü örnek alınması gereken, alçakgönüllü, sıradan bir Parti üyesini anmaya ayırdığı olmuştu. Bugün de Yoldaş Ogilvy'yi anabilirdi. Gerçi Yoldaş Ogilvy diye biri yoktu, ama gazetede çıkmış birkaç satır yazıyla birkaç düzmece fotoğraf onu var edebilirdi. - -Winston, bir an düşündükten sonra söyleyaz'ı ağzına yaklaştırdı, Büyük Birader'in o bildik üslubuyla söyleyip yazdırmaya başladı; hem askeri hem de bilgiç bir üsluptu bu, soru sorup sonra birden soruyu yanıtlama hilesini kullandığından ("Bütün bunlardan ne ders alıyoruz, yoldaşlar? İşte, İngsos'un da temel ilkelerinden biri olan bu ders..." vb. vb.) taklit edilmesi de kolaydı. - -Yoldaş Ogilvy, daha üç yaşındayken, bir davul, bir hafif makineli tüfek ve bir helikopter dışında hiçbir oyuncağa ilgi duymuyordu. Altı yaşına geldiğinde –kuralların özel olarak esnetilmesiyle bir yıl erken– Casuslar'a katılmış, dokuzunda bölük komutanı olmuştu. On bir yaşında, kulak misafiri olduğu bir konuşmada suç işlemeye yönelik eğilimlerden kuşkulanınca, amcasını Düşünce Polisi'ne ihbar etmişti. On yedisinde, Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nin bölge yöneticiliğine getirilmişti. On dokuzuna geldiğinde, Barış Bakanlığı'ndan onay alan bir el bombası icat etmiş, el bombası ilk denemede otuz bir Avrasyalı tutsağı havaya uçurmuştu. Bir harekâtta can verdiğinde yirmi üç yaşındaydı. Önemli belgelerle Hint Okyanusu üzerinde uçarken düşman jetleri ardına takılınca, makineli tüfeğini ağırlık yapması için boynuna asarak belgelerle birlikte helikopterden atlamış, okyanusun derin sularında kaybolmuştu; kıskanılası bir son, diyordu Büyük Birader. Yoldaş Ogilvy'nin ne kadar dürüst ve içten bir yaşam sürdüğüne değinmeden de edemiyordu. Her türlü kötü alışkanlıktan uzak duran, hiç sigara içmeyen biriydi Yoldaş Ogilvy, her gün beden eğitimi salonunda geçirdiği bir saat dışında hiçbir eğlencesi yoktu; evlilik ve aile sorunlarının, insanın kendini yirmi dört saat görevine adamasını engelleyeceğine inandığından evlenmeme andı içmişti. Sohbetlerinde İngsos ilkeleri dışında hiçbir konuya yer olmadığı gibi, hayatta Avrasyalı düşmanların bozguna uğratılmasından, casuslar, kundakçılar, düşünce-suçluları ve hainlerin ele geçirilmesinden başkaca bir amacı da yoktu. - -Winston, Yoldaş Ogilvy'ye bir de Yararlık Nişanı verilse mi acaba diye düşündüyse de, durup dururken bir sürü kaynak göstermeyi gerektireceği için vazgeçti. - -Bir kez daha karşı odacıktaki hasmına göz attı. Tillotson'ın da kendisiyle aynı işi yaptığını sezinliyordu. Gerçi sonunda kimin yorumunun kabul göreceğini bilmek olanaksızdı, ama yine de kendi yorumunun benimseneceğinden handiyse emindi. Daha bir saat önceye kadar kimsenin hayalinden bile geçiremeyeceği Yoldaş Ogilvy şimdi bir gerçek olup çıkmıştı. Yaşayanların değil de ölülerin yaratılabilmesinin ne kadar tuhaf olduğunu geçirdi aklından. Yoldaş Ogilvy şimdide hiç yaşamamıştı, ama artık geçmişte yaşıyordu; üstelik, bu sahtecilik unutulduktan sonra, varlığı Charlemagne ya da Julius Caesar kadar gerçek, onlar kadar tanıtlı kanıtlı olacaktı. - - - - - -V - - -Yerin epeyce altındaki yüksek tavanlı kantinde ağır ağır ilerliyordu. İçerisi daha şimdiden tıklım tıklım ve çok gürültülüydü. Tezgâhtaki ocaktan etli türlünün dumanları tütüyor, ama kekremsi kokusu Zafer Cini'nin keskin kokusunu pek bastıramıyordu. Salonun dibindeki, duvara oyulmuş bardan on sente küçük bir kadeh cin alınabiliyordu. - -Winston'ın arkasından, "İşte aradığım adam," diye bir ses geldi. - -Arkasına döndü. Araştırma Dairesi'nde görevli arkadaşı Syme'dı. "Arkadaşı" demek pek doğru değildi belki de. Bugünlerde arkadaş yok, yoldaş vardı: Ama bazı yoldaşların dostluğu daha keyifliydi. Syme bir filolog, bir Yenisöylem uzmanıydı. Yenisöylem Sözlüğü'nün On Birinci Baskısı'nı hazırlamakta olan dev ekipteki uzmanlardan biriydi. Ufak tefek, Winston'dan da kısa boylu, siyah saçlı, iri, patlak gözlü bir adamdı; biraz mahzun, biraz alaycı bakışlarını yüzünüzden ayırmadan konuşurdu. - -"Jiletin var mı diye soracaktım," dedi. - -Winston, suçluca bir telaşla, "Hiç yok!" dedi. "Sormadığım yer kalmadı. Artık hiçbir yerde jilet yok." - -Herkes jilet peşindeydi. Aslında Winston'ın bir kenara ayırdığı kullanılmamış iki jileti vardı. Aylardır jiletin köküne kıran girmişti sanki. Parti dükkânlarının sağlayamadığı şeyler o kadar çoktu ki. Bu bazen düğme oluyordu, bazen örgü yünü, bazen ayakkabı bağı; şimdi de jilet bulunmuyordu işte. Ancak "serbest" piyasada uzun aramalardan sonra el altından birkaç tane bulunabiliyordu. - -"Tam altı haftadır aynı jileti kullanıyorum," diye bir yalan kıvırdı Winston. - -Kuyruk azıcık daha ilerledi. Durduklarında, Winston dönüp bir kez daha Syme'a baktı. İkisi de tezgâhın kenarındaki yığından yağlı birer metal tepsi aldı. - -"Dün mahkûmların asılışını seyretmeye gittin mi?" dedi Syme. - -Winston, umursamaz bir sesle, "İşim vardı," dedi. "Filmini görürüm herhalde." - -"Aynı şey değil," dedi Syme. - -Alaycı bakışları Winston'ın yüzünde geziniyordu. Gözleri, "Seni tanıyorum. Ciğerini okuyorum senin. O mahkûmların asılışını seyretmeye neden gitmediğini çok iyi biliyorum," der gibiydi. Syme, kafaca, kötücül bir bağnazdı. Düşman köylerine yapılan helikopter baskınları, düşünce-suçlularının yargılanmaları ve itiraflarını, Sevgi Bakanlığı'nın mahzenlerindeki idamları konuşmaktan iblisçe bir zevk alırdı. Syme'la konuşabilmek için, onu bu tür konulardan uzak tutmak, onu mümkünse çok iyi bildiği ve ilginç şeyler anlattığı Yenisöylem'in teknik ayrıntılarına çekmek gerekirdi. Winston, iri siyah gözlerin delici bakışlarından kaçınmak için başını hafifçe yana çevirdi. - -Syme, o günden söz açarak, "İyi bir idamdı," dedi. "Bana sorarsan, ayaklarını birbirine bağlamaları işin tadını kaçırıyor. Oysa bacakların havada tepinip durmasını seyretmek o kadar zevkli ki. Hele, sonunda dil dışarıya sarkıp masmavi, hatta mosmor kesilmiyor mu! En hoşuma giden ayrıntı o işte." - -Beyaz önlüklü proleter, elinde kepçe, "Sıradaki, lütfen!" diye bağırdı. - -Winston ile Syme, tepsilerini ızgaranın altına sürdüler. Tepsilere çabucak öğle tabldotu boşaltıldı: bir madeni kapta koyu pembe renkte etli türlü, irice bir parça ekmek, bir küçük dilim peynir, kulplu bardakta sütsüz Zafer Kahvesi ve bir tablet tatlandırıcı. - -Syme, "Şurada, tele-ekranın altında bir masa var," dedi. "Oturmadan birer cin alalım." - -Kulpsuz porselen fincanlarda verilen cinlerini aldılar. Salondaki kalabalığın arasından güçlükle geçerek tepsilerini madeni masaya bıraktılar; masanın bir köşesinde, kusmuğa benzeyen iğrenç bir türlü artığı kalmıştı. Winston cin fincanını alıp ağzına götürdü, bir an cesaretini topladıktan sonra, yağlı bir tadı olan içkiyi tiksinerek bir dikişte içti. Gözlerinden yaşlar geldi; uzun uzun gözlerini kırpıştırdıktan sonra birden acıktığını fark etti. Sulu ve yumuşak bir etli bulamacı andıran türlüyü kaşıklamaya başladı. Kaplarındaki türlüyü bitirinceye kadar ikisi de konuşmadı. Winston'ın soluna düşen, hemen arkasındaki masada oturan biri, salonunun gürültüsünü delip geçen ördek vaklamasına benzer bir sesle hızlı hızlı, noktasız virgülsüz konuşmaktaydı. - -Winston, gürültüyü bastırmak için sesini yükselterek, "Sözlük nasıl gidiyor?" diye sordu. - -"Yavaş gidiyor," dedi Syme. "Sıfatlara geldim. Büyüleyici." - -Yenisöylem'den söz açılınca canlanıvermişti. Yemek kabını yana itti, zarif ellerini uzatıp ekmeğini ve peynirini aldı, bağırmadan konuşabilmek için masanın üzerine eğildi. - -"On Birinci Baskı, nihai baskı," dedi. "Dile son biçimini veriyoruz; başka bir dil konuşan hiç kimse kalmadığında alacağı biçimi. Sözlüğü tamamladığımızda, senin gibilerin dili yeni baştan öğrenmeleri gerekecek. Bana öyle geliyor ki, sizler asıl işimizin yeni sözcükler icat etmek olduğunu sanıyorsunuz. Oysa ilgisi yok! Sözcükleri yok ediyoruz; her gün onlarcasını, yüzlercesini ortadan kaldırıyoruz. Dili en aza indiriyoruz. On Birinci Baskı'da, 2050 yılından önce eskiyecek tek bir sözcük bile bulunmayacak." - -Ekmeğinden aç kurt gibi birkaç lokma aldıktan sonra, konuşmasını bilgiççe bir tutkuyla sürdürdü. İnce esmer yüzü cezbeye gelmiş, alaycı bakışı kaybolmuş, kendinden geçmişti. - -"Sözcükleri yok etmek harika bir şey. Hiç kuşkusuz, asıl fazlalık fiiller ve sıfatlarda, ama atılabilecek yüzlerce isim de var. Yalnızca eşanlamlılar değil, karşıt anlamlılar da söz konusu. Bir sözcüğün karşıt anlamlısına ne gerek var ki? Kaldı ki, her sözcük karşıtını kendi içinde barındırır. Örneğin, 'iyi' sözcüğü. 'İyi' sözcüğü varken, 'kötü' sözcüğüne neden gerek duyalım ki? 'İyideğil' dersin, olur biter; hatta daha da iyi olur, çünkü 'iyideğil' 'iyi'nin tam karşıtı, 'kötü' ise tam karşıtı değil. Ya da 'iyi'nin yerine daha güçlü bir sözcük istiyorsan, 'mükemmel' ve 'fevkalade' gibi belirsiz ve yararsız sözcük kullanmanın ne anlamı var? 'Artıiyi' aynı anlamı karşılıyor; ya da, daha da güçlü bir sözcük istiyorsan, 'çifteartıiyi' diyebilirsin. Kuşkusuz, bu sözcükleri daha şimdiden kullanıyoruz; ama Yenisöylem son biçimini aldığında bunlardan başka hiçbir sözcük kullanılmayacak. Sonunda, iyilik ve kötülük kavramları yalnızca altı sözcükle karşılanıyor olacak; aslına bakarsan, tek bir sözcükle. Bilmem, işin güzelliğini görebiliyor musun, Winston?" Bir an durdu ve sonradan aklına gelmişçesine ekledi: "Tabii ki B.B.'nin fikriydi bütün bunlar." - -Büyük Birader'in adı geçer geçmez Winston'ın yüzünde zoraki bir coşku belirdiyse de, Syme ondaki gönülsüzlüğü fark etmekte gecikmedi. - -Nerdeyse üzülmüş gibi, "Yenisöylem'in önemini kavradığını sanmıyorum, Winston," dedi. "Yazarken bile Eskisöylem'de düşünüyorsun hâlâ. Zaman zaman Times'a yazdığın yazılardan bazılarını okudum. Hiç de fena sayılmazlar, ama hepsi çeviri. Tüm belirsizliğine, o gereksiz ince anlam ayrımlarına karşın Eskisöylem'den bir türlü kopamıyorsun. Sözcüklerin yok edilmesinin güzelliğini kavrayamıyorsun. Yenisöylem'in dünyada sözdağarcığı her yıl biraz daha küçülen tek dil olduğunu biliyor musun?" - -Winston kuşkusuz biliyordu. Karşılık vermeyi göze alamadığı için, sevimli görüneceğini umarak gülümsemekle yetindi. Syme esmer ekmekten bir ısırık daha aldı, çabucak çiğneyip yuttuktan sonra yeniden söze girdi: - -"Yenisöylem'in tüm amacının, düşüncenin ufkunu daraltmak olduğunu anlamıyor musun? Sonunda düşüncesuçunu tam anlamıyla olanaksız kılacağız, çünkü onu dile getirecek tek bir sözcük bile kalmayacak. Gerek duyulabilecek her kavram, anlamı kesin olarak tanımlanmış, tüm yan anlamları yok edilmiş ve unutulmuş tek bir sözcükle dile getirilecek. On Birinci Baskıda bu hedefe şimdiden yaklaştık sayılır. Ne ki, bu işlem bizler öldükten çok sonra da sürecek elbette. Sözcükler her yıl biraz daha azalacak, bilinç alanı her yıl biraz daha daralacak. Kuşkusuz, şu anda bile düşüncesuçu işlemenin bir nedeni ya da gerekçesi olamaz. Bu bir özdenetim, gerçeklik denetimi sorunu. Ama bir gün gelecek, buna da gerek kalmayacak. Dil yetkin bir duruma geldiğinde Devrim tamamlanmış olacak. Yenisöylem İngsos'tur, İngsos da Yenisöylem'dir," diye ekledi gizemli bir hoşnutlukla. "En geç 2050 yılına kadar, şu andaki konuşmamızı anlayabilecek tek bir kişinin kalmayacağını hiç düşündün mü, Winston?" - -Winston, çekinerek, "Şeyler dışında..." diye söze girdiyse de vazgeçti. - -Tam, "Proleterler dışında," diyecekti ki, Partiye körü körüne bağlılığa uygun düşmeyeceğini düşünerek kendini tuttu. Ne var ki, Syme, onun dilinin ucuna kadar geleni sezmişti. - -"Proleterleri insandan sayma," dedi hiç umursamadan. "2050 yılına gelindiğinde –olasılıkla daha da önce– Eskisöylem'le ilgili tüm gerçek bilgiler silinip gitmiş olacak. Tüm eski edebiyat ortadan kalkmış olacak. Chaucer, Shakespeare, Milton, Byron, hepsi yalnızca Yenisöylem' deki biçimleriyle var olacaklar; yalnızca başka bir şeye dönüşmekle kalmayacaklar, aslında kendilerinin karşıtı bir şeye dönüşecekler. Parti edebiyatı bile değişecek. Sloganlar bile değişecek. Özgürlük kavramı ortadan kaldırıldıktan sonra 'özgürlük köleliktir' diye bir slogan kalabilir mi? Düşünce ortamı tümden farklı olacak. Aslına bakarsan, bugün anladığımız anlamda bir düşünce olmayacak. Bağlılık, düşünmemek demektir, düşünmeye gerek duymamak demektir. Bağlılık bilinçsizliktir." - -Winston, birden, yürekten inanarak, çok sürmez, Syme'ı buharlaştırırlar, diye geçirdi aklından. Çok zeki. Her şeyi çok açık seçik görüyor ve sözünü sakınmıyor. Parti böylelerinden hoşlanmaz. Bir gün ortadan kaybolacak. Görünen köy kılavuz istemez. - -Winston ekmeğiyle peynirini bitirmişti. Kahvesini içmek için, oturduğu yerde hafifçe yana döndü. Solundaki masada oturan bet sesli adam hiç susmayacak gibiydi. Belki de sekreteri olan ve sırtı Winston'a dönük oturan genç bir kadın, söylediği her şeyi onaylıyormuşçasına onu can kulağıyla dinliyordu. Arada sırada Winston'ın kulağına, genç ve biraz da sersemce bir kadınsılıkla söylenmiş "Bence çok haklısınız. Tamamen aynı fikirdeyim sizinle" gibisinden sözler çalınıyordu. Ama öteki ses bir an bile, genç kadın konuşurken bile susmuyordu. Winston'ın gözü adamı ısırıyordu, ama Kurmaca Dairesi'nde önemli bir görevi olduğu dışında hiçbir şey bilmiyordu. Kalın boyunlu, kocaman ağzı durmadan oynayan, otuz yaşlarında bir adamdı. Başını hafifçe geriye atmıştı; oturduğu açıdan dolayı ışık gözlük camlarına vuruyor, Winston gözlerinin yerinde iki boş yuvarlak görüyordu. İşin kötüsü, o kadar hızlı konuşuyordu ki, tek bir sözcüğü seçmek bile olanaksız gibiydi. Winston, bir ara, adamın ağzından hızla, bir anda, kalıp gibi dökülen "Goldsteincılığın tümden ve kökten yok edilmesi" diye bir söz yakalayabildi, o kadar. Geri kalanı, ördek vaklamasından farksız bir çığrışmadan başka bir şey değildi. Adamın ne dediği duyulamamakla birlikte, aşağı yukarı neden söz ettiğini kestirmek o kadar zor değildi. Ya Goldstein'ı suçlayarak düşünce-suçluları ve kundakçılara karşı daha sert önlemler alınmasını istiyor, ya Avrasya ordusunun gaddarlıklarına karşı esip gürlüyor ya da Büyük Birader'i ve Malabar cephesindeki kahramanları göklere çıkarıyordu; ne fark ederdi ki. Ne söylüyor olursa olsun, her sözünün bağnazlık ve İngsos koktuğu apaçık belliydi. Winston, gözlerini göremediği, çenesi hızla açılıp kapanan bu yüze bakarken, tuhaf bir duyguya kapıldı: Bu adam gerçek bir insan değil de bir çeşit kuklaydı sanki. Konuşan, adamın beyni değil, gırtlağıydı. Ağzından çıkanlar sözcüklerdi gerçi, ama gerçek anlamda bir konuşma değildi bu: Ördek vaklaması gibi, bilinçsizce çıkarılan bir gürültüydü. - -Bir süredir konuşmayan Syme, kaşığının sapıyla masadaki türlü artığını deşeliyordu. Öteki masadan gelen aralıksız vaklamalar, ortalığı saran gürültüye karşın, kolaylıkla duyulabiliyordu. - -"Yenisöylem'de bir sözcük var," dedi Syme, "bilmem, biliyor musun: ördeksöylem, ördek gibi vaklamak. İki karşıt anlamı olan ilginç bir sözcük. Hasmın için söylendiğinde aşağılama oluyor, aynı düşüncede olduğun biri için söylendiğinde ise övgü." - -Bu Syme kesin buharlaştırılacak, diye düşündü Winston bir kez daha. Syme'ın kendisini hor gördüğünü, kendisinden pek hoşlanmadığını, bir fırsatını bulsa kendisini hiç duraksamadan düşünce-suçlusu diye ihbar edeceğini çok iyi bilmesine karşın, onun buharlaştırılacağını düşünmek Winston'ın içine dokundu. Tuhaf bir terslik vardı Syme'da. Bir eksiklik vardı: Sağduyu mu, soğukkanlılık mı, koruyucu bir budalalık mı? Bağnaz olmadığı söylenemezdi. İngsos ilkelerine inanıyor, Büyük Birader'e tapıyor, elde edilen zaferlerle coşuyor, sapkınlardan nefret ediyordu, hem de yalnızca içtenlikle değil, sıradan bir Parti üyesinde rastlanmayan bir şehvetle, her şeyi günü gününe bilerek. Yine de, her an gözden düşebilirmiş gibi bir hali vardı Syme'ın. Söylenmese daha iyi olacak şeyler söylüyor, çok fazla kitap okuyor, ressamlar ve müzisyenlerin gediklisi oldukları Kestane Ağacı Kahvesi'ne takılıyordu. Kestane Ağacı Kahvesi'ne gitmeyi yasaklayan bir yasa olmadığı gibi, yazılı olmayan bir yasa da yoktu, gel gör ki kahvenin adı kötüye çıkmıştı. Parti'nin eski, gözden düşmüş önderleri ortadan kaldırılmadan önce burada toplanırlardı. Goldstein'ın bile yıllarca önce zaman zaman burada görüldüğü söyleniyordu. Syme'ın başına gelecekleri şimdiden kestirmek hiç de zor değildi. Ne var ki, Syme'ın, Winston'ın kafasından geçenleri azıcık okuyabilse onu anında Düşünce Polisi'ne ihbar edeceği de bir gerçekti. Kim etmezdi ki, ama Syme herkesten erken davranırdı. Coşku yeterli değildi. Bağnazlık bilinçsizlikti. - -Syme başını kaldırıp baktı. "İşte Parsons geliyor," dedi. - -Sesinin tonunda, "Şu geri zekâlı" demişçesine bir hava vardı. Winston'ın Zafer Konutlarındaki komşusu Parsons, kalabalığın içinde kendine yol açarak ilerlemeye çalışıyordu; tombul, orta boylu, sarı saçlı, kurbağa suratlı bir adamdı. Otuz beş yaşında olmasına karşın boynu ve beli yağ bağlamaya başlamıştı, ama canlı ve çocuksu bir yürüyüşü vardı. Baştan ayağa erken büyümüş bir oğlan çocuğunu andırıyordu; o kadar ki, Parti tulumu giymiş olmasına karşın, onu Casuslar'ın mavi şortu, gri gömleği ve kırmızı boyunbağıyla düşünmemek nerdeyse olanaksızdı. Parsons denince, insanın gözünün önüne hep yumuk yumuk dizler, bıngıl bıngıl kollar gelirdi. Parsons, gerçekten de, ne zaman bir toplu doğa yürüyüşüne çıkacak ya da başka bir bedensel etkinliğe katılacak olsa şort giyme fırsatını asla kaçırmazdı. Winston ile Syme'ı, "Meraba, meraba!" diye neşeyle selamladıktan sonra, berbat bir ter kokusu saçarak masaya oturdu. Pembe yüzü boncuk boncuk terlemişti. Bu adam terlemiyor, ter içinde yüzüyordu. Dernek Merkezi'nde ne zaman masa tenisi oynadığı raket sapının ıslaklığından hemen anlaşılırdı. Syme, cebinden, üstünde yukarıdan aşağıya sözcükler yazılı ince uzun bir kâğıt parçası çıkarmış, parmaklarının arasında bir tükenmezkalem, gözden geçiriyordu. - -Parsons, Winston'ı dürterek, "Şuna bak, öğle paydosunda bile çalışıyor," dedi. "Bu ne çalışma aşkı? Nedir o elindeki, oğlum? Benim aklımın ermeyeceği bir iş olsa gerek. Smith, evladım, neden peşinde olduğumu söyleyeyim. Mangırı vermeyi unuttun." - -Winston, "Ne mangırı?" dedi, ayırdında olmadan cebini yoklayarak. Aylıkların dörtte bir kadarının gönüllü keseneklere ayrılması gerekiyordu, ama bunların sayısı akılda tutulamayacak kadar fazlaydı. - -"Nefret Haftası için. Biliyorsun, ev ev para topluyoruz. Bizim blokun veznecisi benim. Büyük bir işe kalkıştık, görkemli bir gösteri düzenliyoruz. Bilesin, bizim Zafer Konutları baştan başa bayraklarla donanmazsa günah benden gider. İki dolar veririm demiştin." - -Winston cebinden çıkardığı buruşmuş, kirli iki banknotu Parsons'a verdi, Parsons da cahillere özgü özenli bir elyazısıyla küçük bir deftere not düştü. - -"Ha, aklıma gelmişken, oğlum," dedi. "Benim ufaklık dün sana sapanla taş atmış anlaşılan. Fırçayı yedi benden. Bir daha yaparsa sapanını alacağımı söyledim." - -"İdamı seyretmeye gidemediği için biraz öfkeliydi sanırım," dedi Winston. - -"Ya, evet; ruh var çocukta, öyle değil mi? Benim ufaklıklar biraz yaramaz, ama ikisi de hayat dolu piç kurularının. Varsa yoksa Casuslar ve savaş tabii. Geçen cumartesi benim küçük kız ne yapmış, biliyor musun? Birliğiyle Berkhamsted yolunda yürüyüşe çıktıklarında, iki kızı daha yanına alıp yürüyüş kolundan ayrılmış, akşama kadar tuhaf bir adamı izlemiş. Herifin ardına düşmüşler, ormanda iki saat peşinden gitmişler, Amersham'a vardıklarında da devriyelere teslim etmişler." - -Winston, şaşkınlık içinde, "Ama neden böyle yapmışlar ki?"dedi. Parsons böbürlenerek devam etti: - -"Benim kız, adamın düşman ajanı olduğunu düşünmüş; ne bileyim, paraşütle indirilmiş olabilir demiştir belki de kendi kendine. Ama işin asıl ilginç yanı başka, oğlum. Kızı kuşkulandıran ne olmuş, biliyor musun? Adamın ayakkabıları bir tuhafmış; daha önce kimsede öyle ayakkabı görmediğini söylüyor bizim kız. O yüzden adamın yabancı olma olasılığı yüksekmiş. Yedi yaşında bir velet için çok zekice, değil mi?" - -"Adam ne oldu peki?" diye sordu Winston. - -"Doğrusu, bilemiyorum," dedi Parsons. "Ama hiç şaşmam..."Tüfekle nişan alır gibi yaptıktan sonra tetiğe basmış gibi dilini şaklattı. - -Syme, başını kâğıttan kaldırmadan, "İyi," dedi umursamaz bir sesle. - -Winston, görevini yerine getirmiş olmak için, "Hiç kuşku yok ki işi şansa bırakamayız," dedi. - -"Evet,efendim, savaş bitmiş değil," dedi Parsons. - -Parsons'ı onaylarcasına, başlarının hemen üzerindeki tele-ekrandan bir borazan sesi duyuldu. Ama bu kez açıklanan askeri bir zafer değildi, Varlık Bakanlığı'nın bir duyurusuydu. - -Genç bir ses, "Yoldaşlar!" diye haykırdı coşkuyla. "Dikkat, yoldaşlar! Olağanüstü haberlerimiz var size. Üretim savaşını kazanmış bulunmaktayız! Her türden tüketim maddelerinin üretimine ilişkin istatistikler tamamlanmış olup, yaşam düzeyinin son bir yıl içinde en az yüzde yirmi oranında yükselmiş olduğu görülmektedir. Bu sabah Okyanusya'nın dört bir yanında karşı durulmaz, kendiliğinden gösteriler düzenlenmiş, fabrikalar ve bürolardan sokağa dökülen işçiler, bilge önderliğinin bizlere bağışladığı yeni, mutlu yaşam için Büyük Birader'e şükranlarını dile getiren pankartlar açarak yürümüşlerdir. İşte bazı rakamlar. Gıda maddeleri..." - -"Yeni, mutlu yaşam" deyimi birkaç kez tekrarlandı. Son zamanlarda Varlık Bakanlığı yetkililerinin dilinden düşmeyen bir deyimdi bu. Borazan sesiyle dikkat kesilmiş olan Parsons, oturduğu yerden, bilirbilmez bir ciddiyetle, sıkıldığını belli etmemeye çalışarak dinliyordu. Gerçi okunan rakamlardan bir şey anladığı yoktu, ama bunlardan hoşnutluk duyulması gerektiğinin ayırdındaydı. Yarısına kadar kömürleşmiş tütünle dolu, kocaman, kirli bir pipo çıkartmıştı. Haftalık yüz gram tütün tayınıyla bir pipoyu ağzına kadar doldurmak pek mümkün değildi. Winston ise, iki parmağının arasında özenle düz tuttuğu Zafer Sigarası'nı tüttürüyordu. Yeni tayın ertesi günden önce verilmeyecekti ve yalnızca dört sigarası kalmıştı. Kulaklarını çevreden gelen seslere tıkamış, tele-ekrandan dökülen saçmalıkları dinliyordu. Söylenenlere bakılırsa, çikolata tayınını haftada yirmi grama çıkardığı için Büyük Birader'e minnet gösterileri bile yapılmıştı. Winston, elinde olmadan, daha dün çikolata tayınının haftada yirmi grama düşürüleceği açıklanmamış mıydı, diye geçirdi aklından. Nasıl oluyordu da, üzerinden daha yirmi dört saat geçmeden kabullenebiliyorlardı bunu? Evet, kabulleniyorlardı işte. Parsons hayvanca bir aptallıkla kolayca kabulleniyordu. Yan masadaki, gözleri görünmeyen yaratık bağnazlıkla, körü körüne kabulleniyordu; çikolata tayınının daha geçen hafta otuz gram olduğunu ileri sürecek herkesi ortaya çıkarıp ihbar edecek ve buharlaştıracak kadar gözü dönmüştü. Çiftdüşün yoluyla biraz daha karmaşık bir biçimde de olsa, Syme da kabulleniyordu. Peki, belleğini yitirmeyen bir tek kendisi mi kalmıştı? - -Tele-ekrandan akıllara durgunluk veren istatistikler birbiri ardı sıra yağıyordu. Geçen yıla oranla daha çok yiyecek, daha çok giyecek, daha çok konut, daha çok ev eşyası, daha çok tencere, daha çok yakıt, daha çok gemi, daha çok helikopter, daha çok kitap, daha çok bebek vardı; hastalık, suç ve cinnet dışında her şey daha çoktu. Her yıl, her dakika herkes ve her şey görülmemiş bir hızla çoğalıyordu. Winston, biraz önce Syme'ın yaptığı gibi, kaşığını eline almış, masanın üstündeki türlü artığıyla oynuyor, deşeleyip şekiller oluştururken, yaşadıkları yaşamın büründüğü görünümü düşünüyordu öfkeyle. Yaşam hep böyle mi olagelmişti? Yemeğin tadı her zaman böyle mi olmuştu? Kantine göz gezdirdi. Alçak tavanlı bir salon, bir sürü bedenin sürtüne sürtüne kararttığı duvarlar; insanların dirsek dirseğe oturmalarını gerektirecek kadar bitişik düzen yerleştirilmiş eski püskü madeni masalar ve iskemleler; eğri büğrü kaşıklar, ezik büzük tepsiler, kaba saba beyaz kulplu bardaklar; tüm yüzeyler yağ içinde, her çatlak kir dolu ve kötü cin, kötü kahve, yavan türlü ve kirli giysi kokularının birbirine karıştığı ekşimsi, baygın bir koku. İnsanın içinden bütün benliğiyle isyan etmek geliyordu, hakkı olan bir şey elinden alınmış gibi bir duyguya kapılıyordu insan. Winston geçmişi düşündüğünde de aklına farklı bir şey gelmiyordu. Yeterince yiyecek bulabildiği, delik deşik çoraplar ve iç çamaşırları giymediği, evdeki eşyaların kırık dökük olmadığı bir dönem anımsamıyordu; odalar doğru dürüst ısınmazdı, metrolar hep tıklım tıklımdı, evler dökülüyordu, ekmekler kapkara, çay kıtı kıtınaydı, kahve bulaşık suyu gibiydi, sigara bulmak her zaman sorun olmuştu; şu yapay cin dışında tek bir şey yoktu ki ucuz ve bol olsun. Ve bu sıkıntı, pislik ve kıtlık, bitmek bilmeyen kışlar, yapış yapış çoraplar, hiçbir zaman çalışmayan asansörler, bir türlü ısınmayan sular, pürtüklü sabunlar, dağılıveren sigaralar, tatsız tuzsuz yemekler nicedir insanın yüreğini daraltıyorsa ve insan yaşlandıkça her şey daha da kötüye gidiyorsa, bütün bunlar dünyanın bu düzeninin doğal olmadığını göstermiyor muydu? İnsan bu durumun dayanılmaz olduğunu düşünüyorsa, bir zamanlar düzenin şimdikinden çok farklı olduğuna ilişkin anıları olması gerekmez miydi? - -Winston kantine bir kez daha göz gezdirdi. Hemen herkes çirkindi, üstelik sırtlarında şu birbirinin aynı mavi tulumlar olmasa da bir şey değişmeyecekti. Kantinin öbür ucunda ufak tefek, böcek gibi bir adam tek başına oturmuş, kahvesini içiyor, minik gözleriyle sağa sola kuşkulu bakışlar fırlatıyordu. İnsan çevresine şöyle bir bakmasa, diye düşündü Winston, Parti'nin ideal tipler olarak belirlediği sarışın, hayat dolu, güneşte yanmış, kaygısız gençlerin, uzun boylu, güçlü kuvvetli delikanlılarla diri göğüslü genç kızların gerçekten var olduğuna, hem de çoğunlukta olduklarına kolayca inanabilir. Oysa, görebildiği kadarıyla, Havaşeridi Bir'de yaşayanların çoğu ufak tefek, kara kuru, biçimsiz insanlardı. Bakanlıkların şu böceksi tiplerden geçilmemesi ne kadar tuhaftı: genç yaşta göbek bağlayan, kısa bacaklı, oradan oraya seğirtip duran, çipil gözlü, ablak suratlı, yerden bitme bir sürü adam. Anlaşılan, Parti'nin egemenliğinde en çok bu tipler yetişiyordu. - -Varlık Bakanlığı'nın açıklaması ikinci bir borazan sesiyle sona erdi ve yerini tangır tungur bir müziğe bıraktı. Tele-ekrandan yağdırılan rakamlar karşısında aşka gelen Parsons piposunu ağzından çıkardı. - -"Varlık Bakanlığı belli ki bu yıl büyük iş başarmış," dedi başını bilgiççe sallayarak. "Bana bak, Smith oğlum, bana verebileceğin bir jiletin var mı?" - -"Hiç yok," dedi Winston. "Ben de altı haftadır aynı jileti kullanıyorum." - -"İyi, ne yapalım; bir soralım dedik, oğlum." - -"Kusura kalma," dedi Winston. - -Bakanlığın açıklaması okunurken kesilmiş olan, yan masadaki vaklama yeniden yükseliverdi. Nedendir bilinmez, Winston'ın aklına birden, çalı süpürgesini andıran saçları ve yüzündeki tozlu kırışıklarıyla Bayan Parsons geldi. O çocuklar, iki yıla kalmaz, kadıncağızı Düşünce Polisi'ne ihbar ederlerdi. Bayan Parsons da, Syme da, Winston da, O'Brien da buharlaştırılacaktı. Ama Parsons asla buharlaştırılmayacaktı. Gözleri görünmeyen, ördek sesli yaratık asla buharlaştırılmayacaktı. Bakanlıkların labirenti andıran koridorlarında koşar adım gidip gelen böceksi küçük adamlar da asla buharlaştırılmayacaktı. Kurmaca Dairesi'nde çalışan şu esmer kız, o da hiçbir zaman buharlaştırılmayacaktı. Winston, kimin hayatta kalacağını, kimin yok olacağını içgüdüleriyle biliyordu sanki: Peki, neydi hayatta kalmayı sağlayacak olan? Bunu bilmek kolay değildi. - -Birden, daldığı düşüncelerden sıçrayarak kendine geldi. Yan masadaki kız hafifçe dönmüş, ona bakıyordu. O esmer kızdı. Yan dönmüş bakıyordu ama gözleriyle yiyordu Winston'ı. Göz göze gelir gelmez başını çevirdi. - -Winston'ın sırtından aşağı ter boşandı. Bir an gövdesini tepeden tırnağa kaplayan dehşet dalgası çok geçmeden yerini bezdirici bir tedirginliğe bıraktı. Neden ona bakıp duruyordu bu kız? Neden ardını bırakmıyordu? Kantine geldiğinde kız masada mıydı, yoksa daha sonra mı gelip oturmuştu, ne yazık ki anımsayamıyordu. Ama daha dün, İki Dakika Nefret sırasında hiç gereği yokken gelip arkasına oturuvermişti. Niyeti, büyük olasılıkla, onu dinlemek ve yeterince bağırıp bağırmadığını anlamaktı. - -Kızla ilgili daha önce düşündüklerini anımsadı: Olasılıkla, Düşünce Polisi değildi de, en tehlikelisinden bir amatör casustu. Kızın ne kadardır kendisine bakmakta olduğunu bilmiyordu; kim bilir, belki beş dakikadır gözünü üzerinden ayırmamıştı ve bu süre içinde Winston yüzündeki anlatımı tümüyle denetleyememiş olabilirdi. Herkesin ortasında ya da tele-ekranın görüş alanı içindeyken düşüncelerinizi başıboş bırakmak çok tehlikeliydi. En ufak bir şey sizi ele verebilirdi. Sürekli gözünüzün seğirmesi, farkında olmadan yüzünüzün kaygılı bir anlatıma bürünmesi, kendi kendinize söylenip durmanız, olağandışılık belirtisi gösteren ya da bir şeyler gizlediğiniz izlenimi uyandıran herhangi bir şey. Kaldı ki, yüzünüzde belirecek uygunsuz bir anlatım bile (örneğin, bir zafer açıklanırken inanmamış görünmek) cezayı gerektiren bir suçtu. Yenisöylem'de bu suç için bir sözcük bile vardı: Yüzsuçu diyorlardı. - -Kız, Winston'a yeniden arkasını dönmüştü. Belki de onu izlediği yoktu; belki iki gündür onun bu kadar yakınlarında oturması yalnızca bir rastlantıydı. Winston sönmüş olan sigarasını özenli bir biçimde masanın kenarına bıraktı. İçindeki tütün dökülmezse, geri kalanını işi bittikten sonra içebilirdi. Yan masadaki adam Düşünce Polisi'nin casuslarından biri olabilirdi, eğer öyleyse Winston üç güne kadar kendini Sevgi Bakanlığı'nın mahzenlerinde bulabilirdi, ama ne olursa olsun bir sigara izmariti boşa harcanmamalıydı. Syme, elindeki ince uzun kâğıdı katlayıp cebine koymuştu. Parsons yine konuşup duruyordu. - -"Sana söylemiş miydim, oğlum," dedi piposunun sapını çekiştirerek, "benim iki velet bir gün bir de bakmışlar, yaşlı bir satıcı kadın Büyük Birader'in posterine sosis sarıyor, o saat ateşe vermişler kadının eteğini. Çaktırmadan arkadan yaklaşmışlar, kibriti çakıp tutuşturuvermişler eteğini kadının. Eminim, fena yanmıştır karı. Fırlamalık işte! Ama şeytana pabucunu ters giydirir ikisi de! Şimdilerde Casuslar'ı dört dörtlük eğitiyorlar, benim zamanımdan bile daha iyi yetiştiriyorlar. En son bunlara ne vermişler dersin? Anahtar deliklerinden içeriyi dinleyebilmeleri için kulak boruları! Benim ufak kız geçen gece bir tanesini eve getirip bizim oturma odasının kapısında denedi; kulağını dayayıp da dinlediğinden çok daha iyi işitiliyormuş. Tabii bunlar sadece bir oyuncak. Ama doğru yolu gösteriyorlar çocuklara, değil mi?" - -Tam o sırada tele-ekrandan kulak tırmalayıcı bir düdük sesi geldi. İşbaşı yapma vaktinin geldiğini gösteriyordu. Üçü birden yerinden fırlayıp asansörlerin önünde itişip kakışan kalabalığa katıldı; bu arada, Winston'ın sigarasında kalan tütün yere döküldü. - - - - - -VI - - -Winston güncesini yazıyordu: - -Üç yıl oluyor. Akşam hava kararmıştı, büyük tren istasyonlarından birinin yakınlarındaki dar bir ara sokaktaydım. Soluk bir sokak lambasının altında, bir kapı aralığının yakınında bir kadın duruyordu. Genç yüzü boyaya batmış gibiydi. Beni çeken de o boyanın maskı andıran beyazlığı ve parlak kırmızı dudaklar oldu. Partili kadınlar hiçbir zaman yüzlerini boyamazlardı. Sokak bomboştu, tek bir tele-ekran yoktu. İki dolar dedi. Kadınla... - - - -Bir an durdu, yazmayı sürdüremedi. Gözlerini kapattı, durmadan yinelenen görüntüyü silip atmak istercesine parmaklarını gözlerine bastırdı. Yüreğinden yeri göğü inleterek ağız dolusu sövmek geldi. Ya da başını duvara vurmak, masayı bir tekmede devirmek, mürekkep hokkasını camdan dışarı fırlatmak... içini kemiren anıyı belleğinden kazımak için zorbaca, mahalleyi ayağa kaldıran, can yakan bir şey yapmak. - -Winston, en kötü düşmanın kendi sinir sistemin, diye düşündü. İçindeki gerilim her an gözle görülür bir belirtiye dönüşebilir. Birkaç hafta önce sokakta yanından geçen bir adam geldi aklına: Son derece sıradan görünüşlü bir Parti üyesi, otuz beş kırk yaşlarında, uzun boylu, zayıf bir adam, elinde bir çanta. Aralarında birkaç metre kalmışken, birden adamın yüzünün sol tarafı kasılıvermişti. Adam Winston'ın yanından geçerken kasılma bir kez daha yinelenmişti; bir fotoğraf makinesinin objektif kapağının klik sesi kadar kısa, ama belli ki alışkanlık edinilmiş bir seğirme, bir titreme. Winston, o sırada, zavallı adam hapı yutmuş, diye düşündüğünü anımsadı. Kasılmanın büyük olasılıda istem dışı olması çok korkunçtu. En tehlikelisi ise, insanın uykusunda konuşmasıydı. Görebildiği kadarıyla, bundan korunmanın hiçbir yolu yoktu. - -Derin bir nefes aldıktan sonra yazmayı sürdürdü: - -Kadınla birlikte kapıdan girdik, bir avludan geçerek bir bodrum katının mutfağına geldik. İçeride duvara dayalı bir yatak, masanın üstünde iyice kısılmış bir lamba vardı. Kadın... - - - -Winston'ın dişleri kamaşmıştı. Tükürmek istiyordu. Bodrum katının mutfağındaki kadını düşünürken, aklına karısı Katharine geldi. Winston evliydi; daha doğrusu bir zamanlar evlenmişti. Belki hâlâ evliydi, çünkü bildiği kadarıyla karısı ölmüş değildi. O bodrum mutfağının ağır, küflü kokusunu, tahtakurusu, kirli giysi ve iğrenç ama ayartıcı ucuz parfüm kokularının birbirine karıştığı o kokuyu yeniden duyar gibi oldu; Partili kadınlar asla koku sürmezlerdi, böyle bir şey düşünülemezdi bile. Yalnızca proleter kadınlar parfüm kullanırlardı. Parfüm kokusu, Winston'ın kafasında, fahişelikle bütünleşmişti. - -O kadına gidişi, nerdeyse iki yıldır yaptığı ilk kaçamaktı. Fahişelerle birlikte olmak hiç kuşkusuz yasaktı, ama ara sıra çiğnemeyi göze alabileceğiniz kurallardandı bu. Tehlikeli olmasına tehlikeliydi, ama işin ucunda ölüm yoktu. Bir fahişeyle yakalanmak, daha önce işlenmiş bir suçunuz yoksa, size zorunlu çalışma kampında topu topu beş yıla patlayabilirdi. Kolayca göze alınabilecek bir suçtu bu, yeter ki suçüstü yakalanmayın. Yoksul mahalleler kendilerini satmaya hazır kadınlardan geçilmiyordu. Bazılarını, proleterlere yasak olan bir şişe cine satın almak mümkündü. Parti, tümüyle bastırılması olanaksız içgüdülerin giderilebilmesi için, fahişeliği el altından özendiriyordu bile. Fuhuş, gizlice ve zevk almadan yapıldığı, yalnızca aşağı ve horlanan sınıftan kadınları kapsadığı sürece o kadar önemli değildi. Asıl bağışlanmaz suç, Parti üyeleri arasındaki rastgele cinsel ilişkiydi. Ne ki, büyük temizlik hareketleri sırasında sanıkların itiraf ettikleri suçlardan biri olsa da, böyle bir şeyin gerçek olabileceğini hayal etmek bile zordu. - -Parti'nin amacı, yalnızca, erkeklerle kadınlar arasında sonradan denetleyemeyeceği bağlılıkların oluşmasını önlemek değildi. Parti'nin açıklamadığı gerçek amacı, cinsel ilişkiden zevk almayı tümden yok etmekti. Evlilikte olsun, evlilik dışı olsun, düşman görülen, aşktan çok erotizmdi. Parti üyeleri arasındaki tüm evliliklerin, bu iş için atanmış bir kurul tarafından onaylanması gerekiyor ve kural hiçbir zaman açıkça dile getirilmese de, birbirlerini fiziksel olarak çekici buldukları izlenimi uyandıran çiftlerin evlenmesine asla izin verilmiyordu. Evliliğin kabul gören tek bir amacı vardı, o da Parti'ye hizmet edecek çocuklar dünyaya getirmekti. Cinsel ilişkinin, lavman yapmaktan farksız, hiç de iç açıcı olmayan sıradan bir işlem olarak görülmesi gerekiyordu. Bu da hiçbir zaman açıkça dile getirilmiyor, çocukluklarından başlayarak dolaylı bir biçimde Parti üyelerinin beyinlerine işleniyordu. Dahası, her iki cins için de sonuna kadar bakir kalmayı savunan Seks Karşıtı Gençlik Birliği gibi örgütler bile kurulmuştu. Bir gün tüm çocukların yapay döllenme (Yenisöylem'de yapdöl deniyordu) yoluyla dünyaya getirileceği ve kamu kurumlarında yetiştirileceği söyleniyordu. Winston, bunun, çok ciddiye bindirilmese de, Parti'nin genel ideolojisine uygun düştüğünün ayırdındaydı. Parti, cinsel içgüdüyü yok etmeye, yok edemediğinde de çarpıtmaya ve karalamaya çalışıyordu. Winston neden böyle yapıldığını bilmiyordu, ama böyle olması gerektiğini doğal karşılıyordu. Kaldı ki, Parti'nin kadınlar arasındaki çabaları büyük ölçüde başarılıydı. - -Winston bir kez daha Katharine'i düşündü. Ayrılalı dokuz, on, belki on bir yıl olmuştu. Nedense Katharine pek ender aklına geliyordu. Kimi zaman, evli olduğunu bile günlerce unuttuğu oluyordu. Yalnızca on beş ay kadar birlikte yaşamışlardı. Parti boşanmaya izin vermese de, çocuğu olmayan çiftleri ayrı yaşamaya özendiriyordu. - -Katharine uzun boylu, sarı saçlı, çok düzgün, alımlı bir kızdı. İnsanın, arkasının tümüyle boş olduğunu anlayıncaya kadar soylu diyebileceği, kişilikli, sert bir yüzü vardı. Winston, evliliklerinin daha başında –belki de yalnızca, Katharine'i çoğu insandan daha yakından tanıdığı için– hayatında ondan daha salak, daha kalın kafalı, daha beyinsiz birine rastlamadığı sonucuna varmıştı. Kafası sloganlardan başka bir şey almazdı; her türlü ahmaklığa inanabilirdi, yeter ki Parti tarafından söylensin. Winston, kendi kendine, "ses bandı" adını takmıştı ona. Yine de, şu cinsellik denen şey olmasa, onunla yaşamaya katlanabilirdi. - -Ona ne zaman dokunacak olsa, ürküp kaskatı kesilirdi. Ona sarılmak, tahtadan bir kuklaya sarılmaktan farksızdı. En tuhafı da, Katharine kendisini kucakladığında, onu olanca gücüyle ittiği duygusuna kapılmasıydı. Kasları o kadar sertti ki, Winston ister istemez böyle bir duyguya kapılırdı. Katharine, gözleri kapalı, öylece uzanır, karşı koymadığı gibi sevişmeye de katılmaz, yalnızca boyun eğerdi. Bu son derece utanç verici durum bir süre sonra korkunç bir hal alırdı. Yine de, cinsel ilişkide bulunmama konusunda anlaşabilseler, Winston onunla birlikte yaşamaya katlanabilirdi. Ama ne tuhaftır ki, buna yanaşmayan Katharine'di. Ona kalırsa, bir çocuk yapmaya bakmalıydılar. Dolayısıyla, bu iş düzenli olarak haftada bir gün sürüp gitmişti. Katharine, akşam yapılması ve asla unutulmaması gereken bu işi sabahtan hatırlatırdı Winston'a. İki ad takmıştı bu işe. Ya "bebek yapmak" derdi ya da "Partiye karşı görevimiz": Evet, gerçekten de bu deyimi kullanırdı. Çok geçmeden Winston o gün geldiğinde korkuya kapılır olmuştu. Neyse ki çocuk olmamıştı da, Katharine sonunda denemekten vazgeçmişti; bir süre sonra da ayrılmışlardı. - -Winston sessizce içini çekti. Kalemi alıp yeniden yazmaya başladı: - -Kadın kendini yatağa attı ve hiçbir ön sevişmeye gerek duymadan, akla gelebilecek en bayağı, en tiksinç biçimde eteğini kaldırdı. Lambayı... - - - -Tahtakurusu ve ucuz parfüm kokusundan geçilmeyen odada, lambanın soluk ışığında, yüreğinde, o anda bile Katharine'in, Parti'nin afyonlayıcı gücüyle donup kalmış, beyaz bedeninin hayaline karışan bir yeniklik ve öfkeyle, öylece dikilişi gözünün önüne geldi. Neden hep böyle olmak zorundaydı? Birkaç yılda bir giriştiği bu pis ilişkiler yerine, neden kendine ait bir kadını olamıyordu? Ne ki, gerçek bir aşk ilişkisinin düşünü kurmak bile olanaksızdı nerdeyse. Partili kadınların hepsi birbirinin aynıydı. İffetlilik, tıpkı Parti'ye bağlılık gibi iliklerine işlemişti. Küçük yaşlarda başlayan koşullandırmalar, oyunlar ve soğutmalarla, okulda, Casuslar ve Gençlik Birliği'nde beyinlerine işlenen saçmalıklarla, konferanslar, geçit törenleri, şarkılar, sloganlar ve marşlarla, o doğal duygu içlerinden sökülüp atılmıştı. Mantığı ayrıksı örneklerin mutlaka olması gerektiğini söylüyor, ama yüreği buna inanmıyordu. Kadınların hepsi de, Parti'nin olmalarını istediği gibi, erişilmezdi. Winston, şu erdemlilik duvarını hayatında bir kez olsun yıkmayı sevilmekten de daha çok istiyordu. Hakkını vererek sevişmek, isyan demekti. Arzu ise düşüncesuçu olarak görülüyordu. Hani, Katharine'de bir istek uyandırmayı başarabilse, kendi karısını baştan çıkarmış gibi olacaktı. - -Ama hikâyeyi tamamlamak gerekiyordu. Yazdı: - -Lambayı iyice açtım. Işıkta bakınca... - - - -Gaz lambasının zayıf ışığı bile karanlık odayı bayağı aydınlatmıştı. Kadını ilk kez doğru dürüst görebiliyordu. Kadına doğru bir adım attıktan sonra, şehvet ve dehşet içinde kalakalmıştı. Oraya gitmekle göze aldığı riskin fena halde farkındaydı. Çıkarken devriyelere yakalanmak işten bile değildi: Dahası, o sırada onu kapının önünde bekliyor bile olabilirlerdi. Ama oraya yapmak için gittiği şeyi yapmadan çıkıp giderse de!.. - -Bütün bunlar yazılmalı, itiraf edilmeliydi. Lambanın ışığı biraz daha açılınca, birden kadının yaşlı olduğunu görmüştü. Yüzü o kadar kalın bir boya tabakasıyla kaplıydı ki, karton bir mask gibi kırılıverecekmiş gibi görünüyordu. Saçına ak düşmüştü; ama en fecisi, ağzı hafifçe aralanmıştı ve içerisi karanlık bir mağarayı andırıyordu. Tek bir diş bile kalmamıştı ağzında. - -Winston, çabuk çabuk çiziktirdi: - -Işıkta bakınca, kadının oldukça yaşlı olduğunu gördüm, en azından ellisindeydi. Ama hiç aldırmadım, yaptım yine de. - - - -Parmaklarını yeniden gözlerine bastırdı. En sonunda yazmış, ama hiçbir şey değişmemişti. Terapi işe yaramamıştı. Bağıra bağıra sövüp sayma isteği eskisi kadar güçlüydü. - - - - - -VII - - -Bir umut varsa, proleterlerde, diye yazdı Winston. - -Bir umut varsa, proleterlerde olmalıydı, çünkü Parti'yi yok edecek güç ancak Okyanusya nüfusunun yüzde 85'ini oluşturan bu hor görülmüş kitlelerde harekete geçirilebilirdi. Parti içeriden yıkılamazdı. Düşmanlarının, varsa tabii, bir araya gelmeleri, dahası birbirlerini tanımaları bile olanaksızdı. Efsanevi Kardeşlik örgütü varsa bile, ki gerçekten olabilirdi, üyelerinin iki üç kişiden fazla bir araya gelip toplanmaları kesinlikle mümkün değildi. Bir bakış, sesteki bir titreşim, fısıldanan bir sözcük bile isyan anlamına geliyordu. Oysa proleterler, kendi güçlerinin bilincine bir varabilseler, belki gizli etkinlikler yürütmeye bile gerek kalmayacaktı. Yalnızca ayağa kalkıp, sırtına konan sinekleri savuşturan bir at gibi silkinmeleri yetecekti. İsteseler, Parti'yi akşamdan sabaha yerle bir edebilirlerdi. Hiç kuşkusuz, önünde sonunda akılları başlarına gelecekti. Gel gör ki!.. - -Bir gün kalabalık bir caddede yürürken, biraz ilerideki bir sokaktan yüzlerce kişinin haykırışları –kadın bağırtıları– gelmişti kulağına. Öfke ve umarsızlık dolu korkunç bir bağırtı kopuyordu; bir çan sesinin yankılanışının uzayıp gitmesi gibi, "Uuuu!" diye derinden yükselen bir uğultu. Winston'ın yüreği yerinden oynamıştı. Başladı! diye geçirmişti içinden. İsyan! Proleterler zincirlerini kırıyorlar sonunda! Oraya vardığında, iki yüz üç yüz kadar kadının pazar yerindeki tezgâhların çevresinde toplanmış olduğunu görmüştü; batmakta olan bir geminin bahtsız yolcuları gibi yılgı bürümüştü yüzlerini. Ama tam o sırada, umarsızlık yerini adım başı patlak veren kavgalara bırakmıştı. Anlaşılan, tezgâhlardan birinde teneke tavalar satılıyordu. Hepsi de eğri büğrü, eften püften şeylerdi, ama tencere tava gibi şeyleri bulmak hiç de kolay değildi. Tavalar göz açıp kapayıncaya kadar satılmış, tek bir tava bile kalmamıştı. Birer tava kapmayı başaran kadınlar ötekilerin itip kakmaları arasında kendilerine yol açmaya çabalarken, bir sürü kadın da tezgâhın çevresine toplanmış, satıcıyı öbürlerini kayırmakla, tavaların bir bölümünü saklamakla suçluyordu. O sırada yeni bir cayırtı kopmuştu. İki kızgın kadın, birinin saçları darmadağın, aynı tavaya yapışmış, birbirinden çekip almaya çalışıyordu. Bir süre çekiştirip durmuşlar, sonunda tavanın sapı birinin elinde kalmıştı. Winston iğrenerek seyretmişti onları. Oysa çok kısa bir süre önce yalnızca birkaç yüz gırtlaktan yükselen çığlıkta yüreklere korku salan bir güç yatıyordu! Neden gerçekten önemli sorunlar söz konusu olduğunda böyle haykıramıyorlardı? - -Winston yazmayı sürdürdü: - -Bilinçleninceye kadar asla başkaldırmayacaklar, ama başkaldırmadıkça da bilinçlenemezler. - - - -Bu sözün, Parti'nin ders kitaplarından birinden de alınmış olabileceğini düşündü. Parti, hiç kuşku yok ki, proleterleri kölelikten kurtardığını ileri sürüyordu. Proleterler Devrim'den önce kapitalizm tarafından acımasızca ezilmişler, aç kalıp dayak yemişler, kadınlar zorla kömür madenlerinde çalıştırılmışlar (aslında hâlâ kömür madenlerinde çalışıyorlardı), çocuklar daha altı yaşında fabrikalara satılmışlardı. Ama Parti bu konuda çiftdüşün ilkelerine bağlı kalarak birkaç basit kuralı uygulayıp, proleterlerin tıpkı hayvanlar gibi doğuştan düşkün yaratıklar olduğunu, o yüzden de baskı altında tutulmaları gerektiğini savunuyordu. Aslında proleterler hakkında pek az şey biliniyordu. Çok fazla şey bilmeye de gerek yoktu. Çalışmayı, üremeyi sürdürdükleri sürece, başka ne yaptıklarının bir önemi yoktu. Kendi başlarına bırakıldıklarında, Arjantin ovalarına salıverilmiş sığırlar gibi, doğal buldukları bir yaşam biçimine geri dönmüşler, bir anlamda atalarının yolundan gitmişlerdi. Doğuyorlar, sokaklarda büyüyorlar, on iki yaşında çalışmaya başlıyorlar, güzelleşip cinsel isteklerinin uyandığı kısa bir gelişme çağının ardından yirmisinde evleniyorlar, otuzunda orta yaşlı insanlar olup çıkıyorlar, altmışına geldiklerinde de ölüp gidiyorlardı. Ağır koşullarda çalışmaktan, boğaz kavgasından, komşularla didişmekten, sinema, futbol, bira ve en önemlisi de kumar yüzünden kafalarını çalıştırmaya fırsat bulamıyorlardı. Onları denetim altında tutmak hiç de zor değildi. Düşünce Polisi'nin aralarına saldığı birkaç ajan asılsız söylentiler yayıyor, tehlikeli olabileceği düşünülenleri saptayıp etkisiz kılıyordu; ama onlara Parti ideolojisini aşılamak için bir çabada bulunulmuyordu. Proleterlerin güçlü siyasal düşüncelerinin olması istenen bir şey değildi. Onlardan tek istenen, çalışma saatlerinin uzatılmasını ya da tayınların kısıtlanmasını kabullenmeleri gerektiğinde kışkırtılabilecek ilkel bir yurtseverlikti. Proleterlerin zaman zaman duydukları hoşnutsuzluklar da bir yere varmıyordu, asıl sorunları göremediklerinden hoşnutsuzlukları ancak belirli küçük sorunlara odaklanıyordu. Büyük kötülükler hep gözlerinden kaçıyordu. Proleterlerin büyük çoğunluğunun evlerinde tele-ekran bile yoktu. Sivil polisler bile pek üstlerine gitmiyordu. Londra her türlü suçun işlendiği bir kent olmuş çıkmıştı, hırsızlardan, soygunculardan, fahişelerden, uyuşturucu satıcılarından, haraççılardan geçilmiyordu; ama bütün bunlar proleterler arasında olup bittiğinden en küçük bir önem taşımıyordu. Proleterlerin ahlâk konusunda atalarının yolundan gitmelerine ses çıkarılmıyordu. Parti'nin cinsel sofuluğu onlara dayatılmıyordu. Rastgele cinsel ilişkilere göz yumuluyor, boşanmaya izin veriliyordu. Proleterler gereksinim ya da istek duyduklarına ilişkin en küçük bir belirti gösterseler, ibadet etmelerine bile izin verilecekti. Kuşku bile duyulmuyordu onlardan. Parti sloganında dendiği gibiydi: "Proleterler ve hayvanlar özgürdür." - -Winston eğilip varis çıbanını kaşıdı. Yine kaşınmaya başlamıştı. İnsan hep aynı konuya takılıp kalıyordu: Yaşamın Devrimden önce nasıl olduğunu bilmek olanaksızdı. Çekmeceden, Bayan Parsons'tan ödünç aldığı, çocuklar için hazırlanmış tarih kitabını çıkardı, kitaptan bir bölümü güncesine aktarmaya koyuldu: - -Eskiden [deniyordu], şanlı Devrim'den önce, Londra bugün yaşadığımız güzel kente hiç benzemiyordu, insanların karınlarını doyuramadığı, yüzlerce, binlerce yoksul insanın yalınayak başı kabak dolaştığı, başını sokacak bir ev bulamadığı, karanlık, pis, berbat bir yerdi. Sizin kadar çocuklar, acımasız efendileri için günde on iki saat çalışırlar, yavaş çalışacak olurlarsa kırbaçlanırlar, boğazlarından kuru ekmekle sudan başka bir şey geçmezdi. Böylesi korkunç bir yoksulluk hüküm sürerken, çok büyük ve çok güzel birkaç evde, bir sürü uşağın hizmet ettiği zenginler yaşardı. Bu zenginlere kapitalist denirdi. Bunlar, yan sayfadaki resimde gördüğünüz gibi, göbekli, çirkin, umacı gibi adamlardı. Resimde de görebileceğiniz gibi, frak dedikleri siyah, kuyruklu ceketler, silindir şapka dedikleri, soba borusuna benzeyen, acayip, parlak şapkalar giyerlerdi. Kapitalistlerin üniforması olan bu giysileri başkalarının giymesi yasaktı. Bu dünyada ne varsa hepsi kapitalistlerindi, herkes de onların kölesiydi. Tüm topraklar, tüm evler, tüm fabrikalar ve tüm para onlarındı. Onların sözünü dinlemeyegörün, ya hemen hapsi boylar ya da işinizden olur ve aç kalırdınız. Sıradan biri, bir kapitalistle konuşurken, onun önünde boyun büküp eğilmek, şapkasını çıkarmak ve ona "Efendim" demek zorundaydı. Kapitalistlerin başkanına Kral denirdi, sonra... - - - -Winston daha sonra sıralananları biliyordu: geniş kollu giysiler içindeki piskoposlar, kürklü kaftanlara bürünmüş yargıçlar, ceza boyunduruğuna geçirilerek teşhir edilen, tomruğa bağlanarak dolaştırılan, işkence çarklarına bağlanan insanlar, dokuz kamçılı kırbaçlar, Londra Belediye Başkanı'nın verdiği görkemli şölenler, Papa'nın ayaklarını öpmeler. Bir de, jus primae noctis diye bir şey vardı ki, çocukların ders kitaplarında geçmesi sakıncalıydı. Kapitalistlere, fabrikalarında çalışan her kadınla yatma hakkı tanıyan bir yasaydı bu. - -Bunların ne kadarının yalan olduğunu nasıl bilecektiniz ki? Sıradan insanların artık Devrim'den önceki dönemden daha iyi durumda oldukları doğru olabilirdi. Doğru olmadığının biricik kanıtı, yüreğinizden yükselen o sessiz protesto, içinde yaşadığınız koşulların dayanılmaz olduğunu duyumsatan, eskiden böyle değildi herhalde diye düşündüren o sezgiydi. Winston birden, çağdaş yaşamın asıl özelliğinin acımasızlığı ve güvensizliği değil, yavanlığı, donukluğu ve kayıtsızlığı olduğunu fark etti. Yaşamın yalnızca tele-ekranlardan yağdırılan yalanlarla değil, Parti'nin erişmeye çalıştığı ülkülerle de hiç benzeşmediğini görmek için çevrenize bir göz atmanız yeterliydi. Bir Parti üyesi için bile, yaşamın çok büyük bir bölümü yansız ve siyasetten uzak, sıkıcı işlerle uğraşmakla, metroda bir yer kapmak için itişip kakışmakla, delik çorapları yamamakla, bir tatlandırıcı tableti için yalvar yakar olmakla, sigara izmaritleri biriktirmekle geçiyordu. Parti'nin erişmeye çalıştığı ülkü, muazzam, dehşetengiz ve heybetli bir şeydi: ürkünç makineler ve korku salan silahlardan oluşan bir çelik ve beton dünyası; uygun adım yürüyen, hepsi aynı şeyleri düşünen ve aynı sloganları atan, durmadan çalışan, savaşan, zafer kazanan, zulmeden bir savaşçılar ve bağnazlar ulusu; hepsinin yüzü birbirine benzeyen üç yüz milyon insan. Gerçeğe gelince; gerçek, karnı karnına geçmiş insanların su alan ayakkabılarıyla dolanıp durdukları, lahana ve hela kokusundan geçilmeyen, derme çatma on dokuzuncu yüzyıl evlerinde oturdukları köhnemiş, kasvetli kentlerdi. Londra, Winston'ın gözünün önüne gelir gibi oldu; milyonlarca çöp tenekesinin kapladığı, koskocaman, harabeye dönmüş kentin görüntüsü, yüzü kırışıklarla dolu, süpürge saçlı, tıkalı lavaboyu açmaya çabalayan Bayan Parsons'ın görüntüsüne karıştı. - -Yine uzanıp ayak bileğini kaşıdı. Tele-ekranlar sabahtan akşama kadar sayıp döktükleri iç bayıltıcı istatistiklerle, insanların artık daha çok yiyecek, daha çok giysi, daha iyi evler, daha çok eğlence olanağı bulabildiklerini, elli yıl önceye oranla daha uzun yaşayıp daha az çalıştıklarını, daha yapılı, daha sağlıklı, daha güçlü, daha mutlu, daha zeki olduklarını, daha iyi eğitim gördüklerini kanıtlamaya çabalıyordu. İşin ilginci, bu söylenenleri doğrulamanın da, çürütmenin de mümkün olmamasıydı. Örneğin, Parti, bugün yetişkin proleterlerin yüzde kırkının okuma yazma bildiğini ileri sürüyordu; söylenenlere bakılırsa, bu oran Devrim'den önce yüzde on beşi geçmiyordu. Parti, çocuk ölümlerinin Devrimden önce binde üç yüz iken, bu oranın artık binde yüz altmışa düştüğünü öne sürüyordu; istatistikler böyle sürüp gidiyordu işte. İki bilinmeyenli bir denklem gibiydi hepsi. Tarih kitaplarındaki her sözcük, dahası tartışmasız kabul edilen şeyler bile tümüyle hayal ürünü olabilirdi. Jus primae noctis diye bir yasa, kapitalist diye bir yaratık ya da silindir şapka diye bir şey belki de hiç olmamıştı, kim bilebilirdi ki? - -Her şey bir sis bulutu içinde yitip gidiyordu. Geçmiş silinmekle kalmıyor, silindiği de unutuluyor, sonunda yalan gerçek olup çıkıyordu. Winston, yalanın somut, şaşmaz kanıtını, olup bittikten sonra da olsa, hayatında yalnızca bir kez ele geçirebilmiş, onu da ancak otuz saniye kadar tutabilmişti elinde. 1973 yılı olmalıydı; Katharine'den ayrıldığı sıralar olsa gerekti. Ama olayın gerçek tarihi o günlerin de yedi sekiz yıl öncesine uzanıyordu. - -Olayın başlangıcı, altmışların ortalarına, Devrim'in ilk önderlerinin ortadan kaldırıldığı büyük temizlikler dönemine gidiyordu. 1970'e gelindiğinde, Büyük Birader dışında, ilk başlardaki önderlerin hiçbiri kalmamıştı. Büyük Birader dışında hepsi hain ve karşıdevrimci ilan edilmişti. Goldstein kaçmış, sırra kadem basmıştı; ötekilere gelince, bazıları ortadan kaybolmuş, çoğu ise halka açık mahkemelerde suçlarını kabullendikten sonra idam edilmişti. O dönemden sağ kalanlar, Jones, Aaronson ve Rutherford adında üç adamdı. Bu üçü 1965'te tutuklanmış olmalıydı. Sık sık olduğu gibi, birkaç yıl ortadan kaybolmuşlar, yaşayıp yaşamadıklarını kimse öğrenememişti; sonra birden her nasılsa ortaya çıkarak suçlarını bildik biçimde kabullenivermişlerdi. Düşmanın (o günlerde düşman Avrasya'ydı) istihbarat örgütlerine çalıştıklarını, zimmetlerine para geçirdiklerini, bazı güvenilir Parti üyelerini öldürdüklerini, Devrim'in çok öncesinden başlayarak Büyük Birader'in önderliğine karşı entrikalar çevirdiklerini ve yüz binlerce insanın ölümüyle sonuçlanan kundaklama eylemlerine giriştiklerini itiraf etmişlerdi. Bütün bunları itiraf ettikten sonra da bağışlanmışlar, yeniden Parti'ye alınmışlar ve önemli görünen, ama aslında yan gelip yatacakları birtakım görevlere getirilmişlerdi. Üçü de Times'da uzun, onursuz yazılar yazarak, yanlış yola sapmalarının nedenlerini çözümlemiş, doğru yolu tutacaklarına söz vermişlerdi. - -Winston, salıverilmelerinden bir süre sonra üçünü de Kestane Ağacı Kahvesi'nde görmüştü. Onlara, gözünün ucuyla hem korku hem de hayranlıkla nasıl baktığını anımsadı. Ondan çok yaşlıydılar, eski dünyanın yadigârları, Parti'nin destansı ilk günlerinin handiyse son büyük temsilcileriydiler. Yeraltı savaşımı ve iç savaşın görkeminden izler taşıyorlardı hâlâ. Daha o sıralar olaylar ve tarihler belirsizleşmeye başlamış olmasına karşın, Winston onların adlarını Büyük Birader'in adını öğrendiğinden yıllar önce öğrenmişti sanki. Ama aynı zamanda düşman sayılan, aforoz edilmiş yasaklı kişilerdi, birkaç yıla kadar ortadan kaldırılacakları kesindi. Düşünce Polisi'nin eline düşenlerin postu kurtardıkları görülmemişti. Üçü de mezarı boylamayı bekleyen birer cesetti. - -Çevrelerindeki masalarda oturan yoktu. Böyle insanların yakınında görülmek bile akıllıca sayılmazdı. Kestane Ağacı Kahvesi'nin spesiyalitesi olan karanfilli cinlerini sessizce yudumluyorlardı. İçlerinde görünüşüyle Winston'ı en çok etkileyen Rutherford'du. Rutherford, bir zamanların ünlü bir karikatürcüsüydü; gerek Devrim öncesinde, gerek Devrim sırasında çarpıcı karikatürleriyle kamuoyunu derinden etkilemişti. Şimdi bile karikatürleri arada sırada da olsa Times'da yayımlanıyordu. Eskiden yaptıklarına öykünen, ama nedense tatsız tuzsuz, çarpıcılıktan yoksun karikatürlerdi. Eski konuları –yoksul mahallelerdeki gecekondular, aç açına dolaşan çocuklar, sokak çatışmaları, barikatlarda bile silindir şapkalarını başlarından çıkarmayan kapitalistler– ısıtıp ısıtıp gündeme getiriyor, geçmişe geri dönmek için bitmek bilmeyen, umarsız bir çaba gösteriyordu. Ağarmış, yağlı saçları yeleyi andıran, gözlerinin altı torba torba, yüzü kırış kırış, kalın zenci dudaklı, ızbandut gibi bir adamdı. Bir zamanlar müthiş güçlü olsa gerekti; oysa şimdi o iri gövdesi bükülmüş, yassılmış, pırtlamış, her yanı sarkmıştı. Herkesin gözlerinin önünde yıkılan, çöküp giden bir dağı andırıyordu. - -Saat on beşti, kahve bu saatlerde tenha olurdu. Winston şimdi o saatte neden kahvede olduğunu anımsayamıyordu. İçeride in cin top oynuyordu. Tele-ekrandan cangıl cungul bir müzik sesi geliyordu. Üç adam, bir köşede, nerdeyse hiç kımıldamadan, ağzını açmadan oturuyordu. Garson, kimsenin istemesine kalmadan, biten cinleri tazeliyordu. Yanlarındaki masada bir satranç tahtası duruyordu; taşlar yerlerine yerleştirilmiş, ama hiç oynanmamıştı. Az sonra, tele-ekranlarda bir şey olmuştu. Çalmakta olan ezgiyle birlikte müziğin tonu da değişmişti. Tarif edilmesi zor bir nağme duyulmuştu. Tuhaf, çatlak, alaycı bir nağme: Winston, sararmış nağmeler, diye geçirmişti içinden. Çok geçmeden, tele-ekrandan bir şarkı yükselmişti: - -Güzelim kestane ağacının altında - -Ben seni sattım, sen de beni havada: - -Onlar yatar orada, bizler burada - -Güzelim kestane ağacının altında. - - - -Hiçbiri istifini bozmamıştı. Ama Winston, Rutherford'un yıkıntıya dönmüş yüzüne yeniden bakınca, gözlerinin dolu dolu olduğunu görmüştü. Çok geçmeden de, içi titreyerek, ama neden titrediğini de anlayamadan, Aaronson ile Rutherford'un burunlarının kırık olduğunu fark etmişti ilk kez. - -Kısa bir süre sonra üçü de yeniden tutuklanmıştı. Söylenenlere bakılırsa, serbest bırakılır bırakılmaz yeni komplolara girişmişlerdi. İkinci yargılanmalarında eski suçlarının tümünü bir kez itiraf etmekle kalmamışlar, yeni suçlarını da olduğu gibi kabul etmişlerdi. Üçü de idam edilmiş ve bundan sonrakilere ders olsun diye, başlarına gelenler Parti tarihine geçirilmişti. Winston, bu olaydan beş yıl sonra, 1973'te, az önce basınçlı borudan masasına düşmüş bir belge tomarını açtığında, ötekilerin arasına karışıp unutulmuş olduğu anlaşılan bir kâğıt parçasına rastlamıştı. Kâğıdı açıp düzeltir düzeltmez, önemini anlayıvermişti. Times gazetesinin on yıl kadar önceki bir sayısından yırtılmış bu yarım sayfada –sayfanın üst yarısı olduğu için tarih görülebiliyordu– New York'taki bir Parti toplantısına katılmış temsilcilerin fotoğrafı vardı. Topluluğun ortasında Jones, Aaronson ve Rutherford açık seçik görülüyordu. Yanılmak olanaksızdı, fotoğrafın altında adları da yazılıydı. - -İşin ilginç yanı, iki duruşmada da üçünün de o tarihte Avrasya topraklarında olduğunu itiraf etmiş olmasıydı. Kanada'daki gizli bir havaalanından Sibirya'ya uçmuşlar, orada bir yerde Avrasya Genelkurmayı'ndan birileriyle buluşarak önemli askeri sırları onlara vermişlerdi. Yazdönümüne, 24 Haziran'a denk geldiği için Winston tarihi asla unutmamıştı; kaldı ki, tüm olup biten daha pek çok yerde kayıtlara geçmiş olmalıydı. Bundan tek bir sonuç çıkıyordu: İtiraflar yalandı. - -Bu, hiç kuşkusuz, yepyeni bir keşif sayılmazdı. Winston, o günlerde bile, temizlik hareketlerinde ortadan kaldırılan insanların kendilerine yüklenen suçları işlemiş olduklarını düşünmemişti. Ama bu somut bir kanıttı; yanlış toprak katmanında ortaya çıkarak koskoca bir yerbilim kuramını çürütüveren fosilleşmiş bir kemik gibi, yok edilmiş geçmişin bir parçasıydı. Yayımlanarak tüm dünyaya duyurulabilse, ne kadar önemli olduğu anlatılabilse, Parti yerle bir edilebilirdi. - -Hiçbir şey olmamış gibi çalışmayı sürdürmüştü. Fotoğrafı görüp de ne anlama geldiğini anlar anlamaz, üstünü başka bir kâğıtla örtüvermişti. Bereket versin, tomarı açtığında, fotoğraf tele-ekrandan baş aşağı görünmekteydi. - -Bloknotunu dizinin üstüne yerleştirdi, tele-ekrandan elden geldiğince uzaklaşabilmek için iskemlesini geriye itti. İnsanın yüzündeki her türlü anlatımı silmesi o kadar zor değildi, dahası biraz uğraşırsanız nefes alıp verişinizi bile denetleyebilirdiniz: Ama kalbinizin atışını denetlemeniz olanaksızdı, üstelik tele-ekran kalp atışlarınızı saptayabilecek kadar duyarlıydı. Hiç akla gelmedik bir kaza –örneğin, masasının üstündekileri uçurabilecek bir hava akımı– kendisini ele verecek diye ecel teri dökerek on dakika kadar bekledikten sonra, fotoğrafı, üstünü açmadan, atılacak kâğıtlarla birlikte bellek deliğine bırakmıştı. Fotoğraf, göz açıp kapayıncaya kadar yanıp kül olmuştu herhalde. - -On-on bir yıl oluyordu. Bugün olsa, belki de fotoğrafı saklardı. Tuhaftı ama fotoğraf da, yansıttığı olay da artık yalnızca bir anı olmasına karşın, o fotoğrafı bir zamanlar elinde tutmuş olması şimdi bile her şeyi değiştiriyor gibi geliyordu ona. Artık var olmayan bir kanıt sırf bir zamanlar var olduğu için, Parti'nin geçmiş üzerindeki denetimi eskisi kadar güçlü değil miydi yoksa? - -Ama bugün, fotoğraf küllerinden yeniden doğsa bile kanıt yerine geçmeyebilirdi. Okyanusya, Winston daha o fotoğrafı ele geçirmeden, Avrasya'yla savaşa son vermiş olduğuna göre, artık hayatta olmayan bu üç adam vatanını Doğuasya ajanlarına satmış olmalıydı. O zamandan bu zamana adamlara şimdi anımsayamadığı başka suçlamalar da yöneltilmişti. Büyük olasılıkla, itiraflar yeniden yazıla yazıla, sonunda ilk baştaki gerçekler ve tarihlerin en küçük bir önemi kalmamıştı. Geçmiş değişmekle kalmıyor, sürekli olarak değişiyordu. Onu en çok perişan eden de, bu büyük sahtekârlığın neden yapıldığını bir türlü açık seçik anlayamamasıydı. Geçmişi çarpıtmanın dolaysız yararları apaçık ortadaydı, gel gör ki gerçek neden bilinemiyordu. Winston kalemini alıp yazdı: - -NASIL'ını anlıyorum: NEDEN'ini anlamıyorum. - - - -Daha önce de pek çok kez olduğu gibi, yoksa ben deli miyim, sorusu geçti aklından. Belki de, deli dedikleri tek kişilik bir azınlıktı. Bir zamanlar dünyanın güneşin çevresinde döndüğüne inanmak nasıl delilik belirtisi olarak görüldüyse, şimdi de geçmişin değiştirilemeyeceğine inanmak delilik belirtisi olarak kabul ediliyordu. Bu inancı bir tek kendisi taşıyor olabilirdi ve eğer öyleyse, o zaman delinin tekiydi. Ama deliliği pek dert etmiyordu, onu asıl ürküten yanılıyor olabileceğiydi. - -Çocuklar için hazırlanmış tarih kitabını alıp Büyük Birader'in kapaktaki portresine baktı. O ipnotize eden gözlerle bakıştı. Sanki büyük bir güç üzerinize yükleniyordu; kafatasınızda bir delik açıp beyninizi tepikliyor, yüreğinize korku salarak inançlarınızı koparıp alıyor, handiyse aklınızın tanıklığını yadsımaya razı ediyordu sizi. Sonunda Parti iki kere ikinin beş ettiğini söyler, siz de buna inanmak zorunda kalırdınız. Önünde sonunda bunu söylemeleri kaçınılmazdı: İçinde bulundukları konumun mantığı bunu gerektiriyordu. Felsefeleri, yalnızca yaşananların geçerliliğini değil, gözler önündeki gerçekliğin varlığını da üstü kapalı olarak yadsıyordu. Sapkınlıkların sapkınlığı sağduyuydu. Ve işin asıl korkunç yanı, farklı düşündüğünüz için sizi öldürecek olmaları değil, haklı olabilecekleriydi. İki kere ikinin dört ettiğini nereden biliyorduk ki? Yerçekimi diye bir şey olduğunu nereden biliyorduk ki? Geçmişin değiştirilemez olduğunu nereden biliyorduk ki? Madem geçmiş de, dış dünya da yalnızca zihinlerdeydi, madem zihin de denetlenebiliyordu, söylenecek ne kalıyordu ki geriye? - -Ama hayır! Winston birden cesarete gelir gibi oldu. O'Brien'ın yüzü, durup dururken, gözünün önüne gelmişti. O'Brien'ın ondan yana olduğuna artık daha da emindi. Günceyi O'Brien için, daha doğrusu O'Brien'a yazıyordu: kimsenin okumayacağı, ama belirli birine yazılmış ve özelliğini bundan alan, sonu gelmeyen bir mektup gibiydi. - -Parti, gözlerinizle gördüğünüze, kulaklarınızla duyduğunuza inanmamanızı söylüyordu. Bu onların en temel, en can alıcı buyruğuydu. Karşısına dikilen dev gücü, herhangi bir Partili aydının bir tartışmada onu ne kadar kolaylıkla alt edebileceğini, ortaya atılacak kurnazca savları yanıtlamak şöyle dursun anlamakta bile zorluk çekeceğini düşününce umarsızlığa kapıldı. Hem de haklı olmasına karşın! Onlar haksız, kendisi haklıydı. Akılsızca da olsa, apaçık ve gerçek olanın savunulması gerekiyordu. Söz götürmez gerçeklere sarılmalıydı! Var olan somut dünyanın yasaları değişmezdi. Taş sert, su ıslaktı, desteksiz nesneler yere düşerdi. O'Brien'la konuşuyormuş ve önemli bir kural koyuyormuş gibi yazdı: - -Özgürlük, iki kere iki dört eder diyebilmektir. Buna izin verilirse, arkası gelir. - - - - - -VIII - - -Bir pasajın dibinde bir yerden sokağa kavrulmuş kahve –Zafer Kahvesi değil, gerçek kahve– kokusu yayılıyordu. Winston elinde olmadan durdu. Birkaç saniyeliğine, çocukluğunun nerdeyse unutulup gitmiş dünyasına gitti. Sonra bir kapı küttedek kapandı ve sanki bir ses kesilir gibi kesiliverdi kahve kokusu. - -Winston kaldırımlarda birkaç kilometre yürümüştü, varis çıbanı zonkluyordu. Dernek Merkezindeki akşam toplantısını üç haftadır ikinci kez kaçırıyordu: Pek akıllıca sayılmazdı bu yaptığı, çünkü Merkez'e devamlılığın sürekli denetlendiği kesindi. Bir Parti üyesinin ilke olarak hiç boş vaktinin olmaması ve yatak dışında hiç yalnız kalmaması gerekiyordu. Çalışmak, yemek yemek ya da uyumak dışında kalan zamanlarda mutlaka ortaklaşa bir etkinliğe katılmalıydı: Yalnızlıktan keyif aldığını gösteren herhangi bir şey yapması, dahası kendi başına yürüyüşe çıkması bile her zaman biraz tehlikeli olabilirdi. Yenisöylem'de buna, bireycilik ve ayrıksılık anlamında ayrıyaşam deniyordu. Ama o akşam Bakanlık'tan çıktığında, nisan havasının dinginliğine kapılmıştı Winston. Göğün mavisi o yıl hiç olmadığı kadar canlıydı; Merkez de geçirilecek uzun, gürültülü bir akşam, sıkıcı, bıktırıcı oyunlar, cinle pekiştirilen zoraki dostluklar birden gözünde büyümüştü. Ani bir dürtüyle otobüs durağından geri dönmüş, Londra'nın dolambaçlı yollarına dalmış, ilkin güneye, sonra doğuya, sonra yeniden kuzeye vurmuş, ne yöne gittiğini umursamaksızın hiç bilmediği sokaklarda kaybolmuştu. - -Güncesine, "Bir umut varsa, proleterlerde," diye yazmıştı. Belirsiz bir gerçeği ve apaçık bir saçmalığı dile getiren bu sözcükler sürekli aklına düşüyordu. Bir zamanlar Saint Pancras İstasyonu'nun bulunduğu yerin kuzeyine ve doğusuna düşen, gün görmez, kör karanlık kenar mahallelerden birindeydi. Sıçan deliklerini andıran kırık dökük kapıları doğruca kaldırıma açılan küçük, iki katlı evlerin sıralandığı, taş döşeli bir sokakta yürüyordu. Taşların aralarında yer yer kirli su birikintileri oluşmuştu. Karanlık eşiklerin ardı önü, sokağın iki yanındaki dar aralıklar mahşer gibiydi: serilip serpilmiş, sürüp sürüştürmüş kızlar, onların peşinden ayrılmayan delikanlılar, kızların on yıl sonra neye benzeyeceklerinin kanıtı, göbek salmış, paytak kadınlar, kocaman ayaklarını sürüyerek yürüyen iki büklüm ihtiyarlar, kirli su birikintilerinin içinde oynarken analarının öfkeli bağırtılarıyla çil yavrusu gibi dağılan, yalınayak başı kabak çocuklar. Sokağa bakan camların pek çoğu kırıktı, tahtalarla kapatılmıştı. İnsanların çoğunun Winston'a aldırış ettiği yoktu; bazıları ise ürkek bir merakla, göz ucuyla bakıyorlardı. Bir kapının ağzında, kadana gibi iki kadın, ıstakoz gibi olmuş kollarını önlüğünün üstünde kavuşturmuş, gevezelik ediyordu. Winston yanlarından geçerken, kulağına birkaç laf çalındı. - -"'Evet, hakkın var,' dedim karıya. 'Başım gözüm üstüne, ama benim yerimde olaydın sen de aynını yapardın. Atıp tutmak kolay. Bendeki dertler sende olaydı görürdüm seni.'" - -"Hay, aklınla bin yaşa, kardeşim. Helal olsun, valla. Fazla yüz vermiyceksin böylelerine." - -Cırlak sesler birden kesiliverdi. Kadınlar, önlerinden geçen Winston'ı düşmanca bakışlarla süzdüler. Aslında, tam olarak düşmanlık da denemezdi buna; insanların, yanlarından geçen ne idüğü belirsiz bir hayvan karşısındaki temkinliliği, bir anlık sakınganlığı vardı bakışlarında. Böyle bir sokakta Parti'nin mavi tulumlarına pek sık rastlanmazdı. Belirli bir işiniz olmadıkça, böyle yerlerde dolaşmak pek akıllıca sayılmazdı. Kaldı ki, devriyelerle karşılaşırsanız sizi durdurabilirlerdi. "Belgelerinizi görebilir miyim, yoldaş? Ne işiniz var burada? İşten kaçta çıktınız? Eve hep bu yoldan mı gidersiniz?"... falan filan. Gerçi eve alışılmadık bir yoldan gidilemez diye bir kural yoktu, ama Düşünce Polisi'nin kulağına gitmeyegörsün, yıldırımları üzerinize çekmek için yeter de artardı bile. - -Birden ortalık birbirine girdi. Millet çığlık çığlığaydı. İnsanlar tavşanlar gibi kaçışıyor, kapılardan içeri atıyorlardı kendilerini. Winston'ın hemen önündeki bir kapıdan genç bir kadın fırladığı gibi su birikintisinin içinde oynayan küçük bir çocuğu kaptı, çabucak önlüğüne sarıp yeniden kapıdan içeri daldı. Tam o sırada, yandaki aralıklardan birinden fırlayan, akordeon gibi olmuş siyah takım elbiseli bir adam, göğü işaret ederek deliler gibi Winston'a koştu. - -"Dikkat, gemi!" diye haykırdı. "Aman, babalık! Tepemizde patlayacak! Çabuk yere yat!" - -Proleterler, nedense, bombaya "gemi" diyorlardı. Winston kendini hemen yüzükoyun yere attı. Proleterler bu tür uyarılarda bulunduklarında hemen hep haklı çıkarlardı. Bombalar sesten hızlı yol almasına karşın, proleterlerin bir bombanın gelmekte olduğunu birkaç saniye öncesinden sezmelerini sağlayan bir içgüdüleri vardı sanki. Winston ellerini başının üstünde kavuşturdu. Kaldırım yerinden oynuyormuşçasına bir gümbürtü koptu; sırtına patır patır bir şeyler yağdı. Ayağa kalktığında, sırtının, en yakındaki pencereden yağan cam kırıklarıyla kaplı olduğunu fark etti. - -Yeniden yürümeye başladı. Bomba, sokağın iki yüz metre kadar yukarısındaki evleri göçertmişti. Göğü kaplayan kapkara dumanların altında, sıva tozlarının yükseldiği yıkıntıların çevresinde bir kalabalık toplanmaya başlamıştı. Winston'ın gözüne, az ilerideki sıva yığınının ortasında kıpkırmızı bir şey ilişti. Biraz yaklaşınca, bunun, bilekten kopmuş bir el olduğunu gördü. Koptuğu yer dışında, alçıdan dökülmüş bir yontu gibi bembeyazdı. - -Winston eli yolun kıyısına doğru tekmeledi, sonra kalabalığın içine düşmemek için sağdaki bir ara sokağa girdi. Üç dört dakika sonra, bombanın etkilediği bölgenin dışındaydı artık; sokaklardaki kitlelerin mahşer yerine çevirdiği yaşam hiçbir şey olmamışçasına sürüyordu. Nerdeyse akşamın sekiziydi ve proleterlerin gittikleri içkili lokantalar (onlar "meyhane" diyorlardı) adam almıyordu. Durmadan açılıp kapanan kirli kapılardan hela, talaş ve ekşi bira kokuları geliyordu. Bir evin çıkıntı yaptığı köşede üç adam birbirine sokulmuş dikiliyor, ortadakinin elinde tuttuğu katlanmış gazeteyi öbür ikisi onun omuzlarının üzerinden okuyordu. Winston, daha yüzlerini doğru dürüst görecek kadar yaklaşmamış olmasına karşın, tepeden tırnağa dikkat kesilmiş olduklarını anlamıştı. Belli ki ciddi bir haberi okuyorlardı. Aralarında birkaç adım kalmıştı ki, adamlar birden birbirlerinden koptular ve ikisi ağız dalaşına tutuştu. Nerdeyse yumruk yumruğa geleceklerdi. - -"Bi dakka sus da dinle, be adam! Ne diyorum ben sana, sonu yediyle biten hiçbir numara on dört aydır kazanmadı!" - -"Bal gibi de kazandı!" - -"Hayır, kazanmadı işte! İki yıldan fazla oldu, evde hepsini bir kâğıda döküyorum, bir bir kaydını tutuyorum, kaz kafalı! Anlasana, sonu yediyle biten hiçbir numara..." - -"Kazandı ulan, kazandı! Anasını sattığımın numarasını bile söyleyebilirim. Dört sıfır yediyle bitiyordu. Şubattaydı... Şubatın ikinci haftası..." - -"Başlatma şimdi şubatından! Hepsini yazdım diyorum sana. Anlamıyorsun ki, sonu yediyle..." - -Sonunda, üçüncü adam, "Kesin be, yeter artık!" dedi. - -Piyangodan söz ediyorlardı. Winston otuz metre kadar yürüdükten sonra dönüp arkasına baktı. Hâlâ tartışıyorlardı, suratları pancar gibiydi. Her hafta inanılmaz ikramiyeler dağıtan Piyango, proleterlerin büyük bir ciddiyetle izledikleri tek toplumsal olaydı. Büyük olasılıkla, milyonlarca proleterin biricik olmasa da başlıca varlık nedeniydi. Piyango'dan başka bir eğlenceleri, çılgınlıkları, afyonları, zihinsel uyarıcıları yoktu. İş Piyango'ya geldi mi, kör cahiller bile en karışık hesapları yapabiliyorlar, bir gördükleri numarayı bir daha unutmuyorlardı. Bir sürü insan sırf Piyango'da kazanma sistemleri, tahminler ve tılsımlar satarak geçiniyordu. Winston'ın, Varlık Bakanlığı'nca yürütülen Piyango'nun işleyişi konusunda pek bilgisi yoktu, ama ikramiyelerin çoğunlukla hayali olduğunun farkındaydı (aslında Parti'deki herkes farkındaydı). Yalnızca küçük ikramiyeler ödeniyordu, büyük ikramiyeleri kazananlar ise gerçekte var olmayan kişilerdi. Okyanusya'nın bir bölgesi ile başka bir bölgesi arasında doğru dürüst bir iletişim bulunmadığı için, bunu ayarlamak zor değildi. - -Biricik umut proleterlerdeydi. Buna sımsıkı sarılmak zorundaydınız. Söylendiğinde akla yatkın geliyordu, ama sokakta yanınızdan geçen insanlara bir göz attığınızda, bunun bir inançtan öteye gitmediğini görüyordunuz. Girdiği sokaktan yokuş aşağı iniliyordu. Buralardan daha önce de geçtiğini, az ileride bir yerden ana caddeye çıkıldığını sanıyordu. Yakınlarda bir yerden bağırtılar geliyordu. Birden keskin bir dönüş yapan sokak, birkaç basamakla, pazarcıların buruş buruş olmuş sebzeler sattıkları saklı bir aralığa indi. Winston o anda nerede olduğunu anımsayıverdi. İndiği aralık ana caddeye çıkıyordu; ilk sapaktan beş dakika kadar yürüyünce, şimdi günce olarak kullandığı not defterini aldığı eskici dükkânına varılıyordu. Biraz ilerideki küçük kırtasiyeciden de kalem sapıyla mürekkep şişesini almıştı. - -Basamakların başında bir an durdu. Tam karşıda salaş bir meyhane çarptı gözüne, camları buzlanmış gibi görünüyorsa da aslında tozla kaplanmıştı. Posbıyıklı, çok yaşlı, iki büklüm yürüyebilen bir adam meyhanenin kapısını itip içeri girdi. Winston, durduğu yerden izlerken, en az sekseninde olan bu ihtiyar Devrim meydana geldiği sırada orta yaşlıydı herhalde, diye geçirdi aklından. O ve onun gibiler, yitip gitmiş kapitalizm dünyasıyla bugünün son bağlantılarıydı. Parti içinde, düşünceleri Devrimden önce oluşmuş pek fazla insan kalmamıştı. Eski kuşak elliler ve altmışların büyük temizlik hareketleri sırada büyük ölçüde ortadan kaldırılmış, sağ kalanlar ise çoktandır tam bir düşünsel teslimiyete zorlanmışlardı. Hâlâ hayatta olup da yüzyıl başlarında olup bitenlere ilişkin doğru bilgi verebilecek tek kişi ancak proleterler arasından çıkabilirdi. Winston birden tarih kitabından güncesine aktardığı bölümü anımsadı ve çılgınca bir isteğe kapıldı. Meyhaneden içeri girecek, ihtiyarla muhabbeti koyultacak ve sorguya çekecekti. "Senin çocukluğunda nasıl bir hayat yaşanıyordu? Şimdiki hayata benziyor muydu? Durum bugünkünden daha mı iyiydi, yoksa daha mı kötüydü?" diyecekti yaşlı adama. - -Korkuya kapılıp vazgeçmemek için bir koşu basamakları indi, dar sokağa dalıp karşıya geçti. Tam bir çılgınlıktı bu yaptığı. Gerçi proleterlerle konuşulmayacak, onların gittiği meyhanelere gidilmeyecek diye bir kural yoktu, ama yine de kimsenin gözünden kaçmayacak kadar olağandışı bir davranıştı bu. Devriyelerle karşılaşırsa baygınlık geçirdiğini söyleyebilirdi, ama yutmazlardı. Meyhanenin kapısını araladığında, insanın burnunun direğini kıran berbat bir ekşi bira kokusu çarptı suratına. Winston içeri girer girmez, sesler kesilir gibi oldu. Herkesin gözünü mavi tulumuna diktiğinin ayırdındaydı. Bir köşede dart oynayanlar oyuna otuz saniye kadar ara verdiler. İzlediği ihtiyar, barda dikilmiş, iriyarı, demir bilekli, gaga burunlu, genç barmene kafa tutuyordu. Bazıları da, ellerinde bardaklarıyla çevrelerini almışlar, onları izliyorlardı. - -Yaşlı adam, omuzlarını kaldırarak, "Adam gibi soruyoruz, değil mi?" dedi. "Yani sen şimdi şu rezil meyhanede bir payntlık bir bardağın olmadığını söylüyorsun, öyle mi?" - -Barmen, ellerini tezgâha dayayıp öne eğilerek, "Paynt da neymiş ulan?" dedi. - -"Şuna bakın! Payntın ne olduğunu bilmiyor, bir de kendine barmen diyor! Bilmiyorsan öğren, bir paynt kuartın yarısıdır, dört kuart da bir galon eder. İstersen işe alfabeden başlayalım." - -Barmen, "Hiçbirini duymadım," diye kestirip attı. "Bizim burada litrelik, bir de yarım litrelik bira var. Bak, bardaklar karşındaki rafta işte." - -"Ben paynt isterim," diye diretti ihtiyar. "İstesen, bir payntlık bira çekiverirsin şuracıkta. Bizim gençliğimizde litre mitre yoktu." - -Barmen, göz ucuyla öteki müşterilere bakarak, "Sizin gençliğinizde biz daha beşikteydik," dedi. - -Bir kahkaha patladı; Winston'ın gelişinin yarattığı tedirginlik ortadan kalkmış gibiydi. İhtiyarın bembeyaz yüzü kıpkırmızı kesilmişti. Homurdanarak arkasına dönünce Winston'a tosladı. Winston usulca kolundan tuttu. - -"Size bir içki söyleyebilir miyim?" dedi. - -"Çok naziksiniz," dedi ihtiyar yine omuzlarını kaldırarak. Winston'ın mavi tulumunun farkında değil gibiydi. Barmene dönüp, "Paynt!" diye ekledi sert bir sesle. "Kallavi olsun." - -Barmen, tezgâhın altındaki kovada yıkadığı iki kalın bardağa yarımşar litre siyah bira doldurdu. Proleterlerin gittiği meyhanelerde içilebilen tek içki biraydı. Proleterler, cin içmemeleri gerekmesine karşın, pek çok yerde kolayca cin bulabiliyorlardı. Dart oyunu yeniden bütün hızıyla başlamış, bardakiler ise piyango biletlerinden söz etmeye koyulmuşlardı. Winston'ı unutmuş gibiydiler. Pencerenin önünde, Winston'ın yaşlı adamla kimse duymadan konuşabileceği bir oyun masası vardı. Gerçi ihtiyarla oturup sohbet etmek yine de çok tehlikeliydi, ama neyse ki meyhaneye tele-ekran yerleştirilmemişti; Winston içeri girer girmez saptamıştı bunu. - -Yaşlı adam, bardağının başına çökerken, "Bir payntlık doldursaydı eli mi kırılırdı?" diye homurdandı. "Yarım litre kesmiyor. Beti bereketi yok. Bir litre de fazla geliyor. Hem kesene zarar, hem de durmadan helaya taşınıyorsun." - -Winston, "Gençliğinizden beri kim bilir ne değişikliklere tanık oldunuz," diye yokladı ihtiyarı. - -Yaşlı adamın soluk mavi gözleri, sanki bütün değişiklikler bu meyhanede yaşanmış gibi, dart tahtasından bara, bardan erkekler tuvaletinin kapısına gezindi. - -Sonunda, "Eskiden biralar daha iyiydi," dedi. "Hem de daha ucuzdu! O zamanlar kallavi derdik, beyaz biranın bir payntı dört peniydi. Savaştan önce tabii." - -"Hangi savaştan?" diye sordu Winston. - -"Savaştan ne zaman başımızı alabildik ki," dedi ihtiyar duyulur duyulmaz bir sesle. Yine omuzlarını dikleştirerek bardağını kaldırdı. "Hadi bakalım, sağlığına!" - -İncecik boynundaki sivri âdemelmasının şaşırtıcı bir hızla inip kalkmasıyla biranın bitmesi bir oldu. Winston bara gidip yarımşar litrelik iki bira daha getirdi. Yaşlı adam, bir litre fazla geliyor dediğini çoktan unutmuş gibiydi. - -Winston, "Siz benden çok büyüksünüz," dedi. "Sanırım ben daha doğmadan siz koca adamdınız. Devrimden önceki eski günleri anımsıyorsunuzdur. Benim yaşımdakiler o günleri hiç bilmiyorlar. Ancak kitaplardan okuyabiliyoruz, o da doğruysa tabii. Sizin ne düşündüğünüzü bilmek isterim. Tarih kitaplarında, Devrim'den önceki hayatın şimdikinden tümüyle farklı olduğu yazıyor. Bugün hayal bile edemeyeceğimiz kadar korkunç bir baskı, adaletsizlik ve yoksulluk varmış. Burada, Londra'da bile halkın büyük çoğunluğu yarı aç yarı tok yaşıyormuş. Halkın yarısının ayağına giyecek ayakkabısı bile yokmuş. Günde on iki saat çalışır, dokuz yaşında okulu terk eder, bir odada on kişi yatarlarmış. Buna karşılık, kapitalist dedikleri zengin ve güçlü küçük bir azınlık varmış ki, sayıları birkaç bini geçmezmiş. Her şeyin sahibi onlarmış. Otuz uşağın hizmet ettiği görkemli konaklarda otururlar, otomobilleri ve dört atlı arabalarıyla gezerler, şampanya içerler, silindir şapkalar takarlarmış..." - -Birden ihtiyarın gözleri parladı. - -"Silindir şapkalar, ha!" dedi. "Çok matrak doğrusu. Nedense aynı şey daha dün benim de kafamdan geçti. Düşündüm de, silindir şapka görmeyeli yıllar olmuş. Silindir şapka tarih oldu, evlat. En son baldızımın cenazesinde takmıştım. Tam gününü söyleyemem, ama elli yıl olmuştur herhalde. Cenaze için kiralamıştım tabii, bilirsin işte." - -Winston, dişini sıkarak, "Boş verin şimdi silindir şapkaları," dedi. "Asıl sorun, şu kapitalistler ve onlardan nasiplenen avukatlar ve rahipler; bu dünyanın efendileri kapitalistlermiş. Her şey onların çıkarı içinmiş. Sizler –sıradan insanlar, emekçiler– onların kölesiymişsiniz. Ne isterlerse yapabilirlermiş size. Sığır sürüsü gibi bir gemiye doldurup Kanada'ya yollayabilirlermiş. Canları çekerse, kızlarınızla yatabilirlermiş. Dokuz kamçılı kırbaçlarla dövdürebilirlermiş. Önlerinde şapkanızı çıkarmak zorundaymışsınız. Uşakları yanlarından eksik olmazmış..." - -Yaşlı adamın yeniden gözleri parladı. - -"Uşaklar, ha!" dedi. "Yıllardır duymamıştım bu kelimeyi. Uşaklar! Yıllar öncesine götürdü beni. Hatırlıyorum, senelerce senelerce evveldi, pazar günleri öğleden sonra Hyde Park'a gider, birtakım heriflerin çektikleri nutukları dinlerdim. Selamet Ordusu, Katoliği, Yahudisi, Hintlisi, hepsi. Hele bir herif vardı ki, şimdi adı aklıma gelmiyor, müthiş bir hatipti, kimse eline su dökemezdi. Hepsinin canına okurdu. 'Uşaklar!' derdi, 'Burjuvazinin uşakları! Egemen sınıfın çanak yalayıcıları!' 'Asalaklar,' derdi bir de. 'Sırtlanlar,' derdi. Evet, evet, 'Sırtlanlar,' derdi onlara. Tabii ki İşçi Partisi'ni kerteriz veriyordu, anlarsın ya." - -Winston, ayrı tellerden çaldıklarının farkındaydı. - -"Benim asıl bilmek istediğim şu," dedi. "Bugün eskisinden daha özgür olduğunuzu söyleyebilir misiniz? Bugün daha mı insanca davranılıyor size? Bir zamanlar, zenginler, baştakiler..." - -Yaşlı adam, birden aklına gelmişçesine Winston'ın lafını keserek, "Lordlar Kamarası," diyecek oldu. - -"Tamam, Lordlar Kamarası. Ama benim sorduğum şu: Sırf onlar zengin, siz yoksul olduğunuz için adam yerine koymuyorlar mıydı sizi? Örneğin, gerçekten de onlara 'Efendim' demek, önlerinde şapkanızı çıkarmak zorunda mıydınız?" - -Yaşlı adam bir an dalıp gitti. Birasından koca bir yudum aldıktan sonra yanıtladı. - -"Evet," dedi. "Karşılarında selama durmanız hoşlarına giderdi. Onlara saygı duyduğunuzu gösterirdi. Gerçi bana ters gelirdi, ama ben de yapmışımdır kaç kere. Yapmak zorunda kalmışımdır, diyelim istersen." - -"Peki –tarih kitaplarında okuduklarımdan aktarıyorum–, o insanlar ve uşakları sizleri kaldırımdan çamurların içine mi iterlerdi hep?" - -"Bir keresinde biri itmişti beni," dedi ihtiyar. "Dünmüş gibi hatırımda. İçki Yarışı gecesiydi –İçki Yarışı gecesi korkunç kabalaşırlardı–, Shaftesbury Caddesi'nde gençten bir herife toslamayayım mı! Efendiden birine benziyordu; smokin, silindir şapka, siyah palto. Kaldırımda yalpalaya yalpalaya gidiyordu, ben de bindiriverdim herifçioğluna, bir kazadır oldu işte. 'Önüne baksana, ulan!' demesin mi! Ben de, 'Koca kaldırımı satın mı aldın?' deyiverdim. 'Ulan, bana efelenme, beynini dağıtırım,' deyince, ben de, 'Sarhoşsun sen,' dedim, 'polis çağırayım da aklın başına gelsin.' İster inan, ister inanma, herif yakamdan tutup öyle bir itti ki, az daha otobüsün altında kalıyordum. O zamanlar delikanlıydık icabında, bir geçirsem bir de yerden yerdi, ama..." - -Winston artık iyice çaresizliğe kapılmıştı. Yaşlı adamın belleği tam bir ayrıntı çöplüğüne dönmüştü. Akşama kadar soru sorsa hiçbir şey öğrenemeyecekti. Ama Parti tarihi az çok doğru olabilirdi, hatta tümüyle doğru bile olabilirdi. Son bir kez şansını denedi. - -"Galiba ne demek istediğimi iyi anlatamadım," dedi. "Söylemek istediğim şu ki, çok uzun bir süredir yaşıyorsunuz, hayatınızın yarısı Devrim öncesinde geçmiş. Örneğin, 1925'te yetişkin bir insandınız. Anımsadığınız kadarıyla söyler misiniz, 1925'te hayat şimdikinden daha mı iyiydi, yoksa daha mı kötüydü? Seçme şansınız olsaydı, o zaman mı yaşamak isterdiniz, şimdi mi?" - -Yaşlı adam dart tahtasına bakarak dalıp gitti. Öncekinden daha yavaş yudumlayarak birasını bitirdi. Birayı içince yumuşamışçasına, hoşgörülü, filozofça bir edayla konuşmaya başladı. - -"Ne söylememi istediğini biliyorum," dedi. "Keşke genç olaydım, dememi bekliyorsun benden. Pek çok insan, sorulduğunda, keşke genç olaydım, der. Gençken sağlıklısındır, gücün kuvvetin yerindedir. Ama benim yaşıma gelmeyegör, hastalıktan başını alamazsın. Ayaklarım başıma dert, sidiktorbam rezalet. Geceleri altı-yedi kere çişe kalkıyorum. Hoş, yaşlılığın faydaları da yok değil. Bazı sorunlar ortadan kalkıyor. Mesela, kadınlarla işin kalmıyor, muazzam bir şey bu. İnanır mısın, bir kadınla yatmayalı nerdeyse otuz yıl oluyor. Canım da istemedi zaten." - -Winston sırtını pencereye vermişti. Daha fazla soru sormanın anlamı yoktu. Bir bira daha ısmarlayacaktı ki, ihtiyar birden kalktı, ayaklarını sürüye sürüye meyhanenin yan tarafındaki, leş gibi kokan helaya yollandı. Fazladan içtiği bira hemen etkisini göstermişti. Winston birkaç dakika boş bardağına bakarak öylece oturdu, sonra farkında bile olmadan yeniden sokakta buldu kendini. Yirmi yıla kalmaz, şu basit ama müthiş soruyu, "Devrim'den önce hayat şimdikinden daha mı iyiydi?" sorusunu yanıtlayacak bir tek kişi kalmaz ortalıkta, diye geçirdi içinden. Gerçi bu sorunun yanıtını almak daha şimdiden olanaksızlaşmıştı, o günlerden sağ kalan birkaç kişi de eski ile yeniyi kıyaslamayı beceremiyordu. Milyonlarca ilgisiz ayrıntı anımsıyorlardı, bir iş arkadaşıyla yapılmış bir kavga, kayıp bir bisiklet pompasının nasıl arandığı, çok önce ölmüş bir kız kardeşin yüzü, yetmiş yıl önce rüzgârlı bir sabah havaya kalkan tez bulutları; önemli gerçeklerin tekmili birden belleklerden silinmişti. Küçük nesneleri görebilen, ama büyük nesneleri göremeyen karıncalara benziyorlardı. Bellekler şaşıp kayıtlar çarpıtılınca da, Parti'nin yaşam koşullarını iyileştirdiği yolundaki savını kabullenmekten başka çare kalmıyordu, çünkü bu savın sınanabileceği hiçbir ölçüt yoktu ve hiçbir zaman da olmayacaktı. - -Dalıp gittiği düşüncelerden birden sıyrıldı. Durup çevreye göz gezdirdi. Daracık bir sokaktaydı, evlerin arasına sıkışıp kalmış birkaç izbe dükkân göze çarpıyordu. Başının hemen yukarısında, bir zamanlar yaldızlı olduğu anlaşılan, rengini yitirmiş üç madeni top asılıydı. Bildiği bir yerdi sanki. Tabii! Güncesini yazdığı defteri aldığı eskici dükkânının önündeydi. - -Tepeden tırnağa ürperdi. Defteri satın almakla bile kendini ateşe atmıştı zaten; sonradan, bir daha bu dükkânın yakınından bile geçmeyeceğine ant içmişti. Gel gör ki, başka düşüncelere dalar dalmaz, ayakları onu gerisingeri buraya getirmişti. Oysa günce tutmaya başlamakla, kendini intihardan farksız böylesi güdülere karşı korumaya alacağını ummuştu. Bu arada, nerdeyse akşamın dokuzu olmasına karşın dükkânın hâlâ açık olduğunu fark etti. Kaldırımda dikilip durmaktan daha az kuşku çekeceğini düşünerek dükkândan içeri girdi. Sorulacak olursa, jilet aradığını söyleyerek işin içinden sıyrılabilirdi. - -Dükkân sahibinin yeni yaktığı anlaşılan, tavana asılı gaz lambasından baygın ama hoş bir koku yayılıyordu. Altmış yaşlarında, çelimsiz, kamburu çıkmış bir adamdı, haşmetli bir burnu vardı, gözleri gözlüğünün kalın camlarının ardında boncuk gibi kalmıştı. Saçı epeyce ağarmış olmasına karşın, kaşları çalı gibi ve hâlâ simsiyahtı. Gözlüğü, kibar ve nazik tavırları, eprimiş siyah kadife ceketi ona entelektüel bir hava veriyor, bir edebiyatçı ya da müzisyen olduğu izlenimini uyandırıyordu. Alçak perdeden yumuşak bir sesle konuşuyordu, şivesi proleterlerin çoğu kadar bozuk değildi. - -"Sizi kaldırımda görür görmez tanıdım," dedi hemen. "Siz o genç hanımın hatıra defterini alan beysiniz. Harikulade bir kâğıdı var. Bir zamanlar kaymak kâğıt dedikleri cinsten. Aah ah, belki elli yıldır öyle kâğıt yapmıyorlar, azizim." Gözlüğünün üzerinden Winston'a baktı. "Sizin için ne yapabilirim? Yoksa sadece bir göz atmak mı istediniz?" - -Winston, "Buradan geçiyordum," dedi alçak sesle. "Öylesine uğradım. Bir şey alacak değilim." - -"Doğrusu sevindim," dedi adam, yumuşacık ellerini özür dilercesine açarak, "çünkü elimde size göre bir şey yok. Görüyorsunuz işte, dükkân tamtakır. Aramızda kalsın ama. Bu antika işi sonuna geldi. Alıcı da kalmadı, satacak mal da. Ne mobilya, ne porselen, ne kristal; hiçbir şey kalmadı. Maden işlerinin çoğu da eritildi tabii. Pirinç şamdan görmeyeli yıllar oldu diyebilirim." - -Aslında ufacık dükkân tıka basa doluydu, ama değerli sayılabilecek hemen hiçbir şey yoktu. Duvar diplerine çepeçevre tozlu resim çerçeveleri istif edilmiş olduğu için, içeride nerdeyse adım atacak yer kalmamıştı. Vitrinde tepsilerin içinde cıvatalar ve somunlar, eskimiş keskiler, bıçağı kırılmış çakılar, doğru dürüst çalışmayan kirli paslı saatler ve daha bir sürü ıvır zıvır göze çarpıyordu. Ancak köşedeki küçük bir masanın üstünde, aralarında ilginç bir şeyler bulunabileceği izlenimi uyandıran irili ufaklı nesneler duruyordu: mineli enfiye kutuları, akik taşından broşlar falan. Winston masaya yaklaştığında, gaz lambasının ışığında belli belirsiz parıldayan, yuvarlak, pürüzsüz bir nesne çarptı gözüne; uzanıp aldı. - -Bir yanı kıvrık, bir yanı yassı, nerdeyse yarımküre biçiminde, irice bir cam parçasını andıran bir şeydi bu. Renginde ve dokusunda dalgalı bir yumuşaklık vardı. Tam ortasında, eğik yüzeyin büyülttüğü, bir gül ya da denizlalesini anıştıran, tuhaf, pembe, sarmal bir nesne görünüyordu. - -Winston, büyülenmişçesine, "Nedir bu?" diye sordu. - -"Buna mercan diyorlar, efendim," diye yanıtladı yaşlı adam. "Hint Okyanusu'ndan geliyor sanırım. Camın içine yerleştirirlermiş. En az yüz yıllık olmalı. Aslında daha da eski gibi görünüyor." - -"Çok güzel bir şey," dedi Winston. - -"Evet, harikulade," dedi yaşlı adam övgüyle. "Bugünlerde bunu anlayacak pek fazla insan kalmadı." Öksürdü. "Ola ki almak isterseniz, size dört dolara veririm. Böyle bir parçanın sekiz sterlin ettiği günleri hatırlıyorum; sekiz sterlin de ne ederdi şimdi çıkaramıyorum, ama çok paraydı. Bugün pek nadir bulundukları halde gerçek antika parçalar kimin umurunda ki?" - -Winston hemen dört doları verdi, gözünü alamadığı parçayı cebine attı. Ona çekici gelen, güzelliğinden çok, şimdikinden çok farklı bir çağa ait olduğu izlenimini uyandırmasıydı. Bu yumuşak, dalgalı cam nesne, daha önce gördüklerinin hiçbirine benzemiyordu. Gerçi Winston bir zamanlar kâğıt ağırlığı olarak kullanılmış olabileceğini kestirebiliyordu, ama artık hiçbir işe yaramaması onu bir kat daha çekici kılıyordu. Çok ağırdı, ama bereket cebinde şişkinlik yapmıyordu. Bir Parti üyesinin böyle bir nesneyi bulundurması biraz tuhaftı, dahası başına iş açabilirdi. Eski, o yüzden de güzel olan her şey, belli belirsiz de olsa kuşku çekiyordu. Dört doları cebine attıktan sonra yaşlı adamın neşesi bayağı yerine gelmişti. Belli ki, aslında üç, hatta iki dolara bile razıydı. - -"Yukarıda bir oda daha var, belki bir göz atmak istersiniz," dedi. "Gerçi pek fazla bir şey yok. Birkaç parça bir şey işte. Yukarı çıkacaksak lambayı yakayım." - -Başka bir lambayı yakıp iki büklüm öne düştü, dik ve aşınmış merdivenleri ağır ağır çıkıp dar bir koridordan geçti; sokağa değil de bir taş avluya ve bacalar ormanına bakan bir odaya girdiler. Winston, içerisinin bir oturma odası gibi döşenmiş olduğunu fark etti. Yere ince uzun bir halı serilmişti, duvarda birkaç resim vardı, şöminenin önüne kirli bir kanepe yerleştirilmişti. Şömine rafının üstünde cam kapaklı, kadranı on iki rakamlı eski model bir saatin tıkırtıları duyuluyordu. Pencerenin altında, odanın nerdeyse dörtte birini kaplayan kocaman bir karyola vardı; şiltesi hâlâ üstündeydi. - -Yaşlı adam, handiyse özür dilercesine, "Karım ölünceye kadar burada yaşadık," dedi. "Eşyaları yavaş yavaş satıyorum. Mesela, şu maun karyola harikulade bir parça; bir de tahtakurularından temizlenirse. Ama biraz kaba bulabilirsiniz tabii." - -Odanın tümünü aydınlatsın diye lambayı havaya kaldırmıştı; belki şaşırtıcıydı, ama loş ışıkta içerisi son derece çekici görünüyordu. Winston'ın aklından bir düşünce geçti: Tehlikeyi göze alırsa, odayı haftada birkaç dolara rahatlıkla kiralayabilirdi. Akla düşer düşmez kovulması gereken, çılgınca, umutsuz bir düşünceydi bu; ama oda onu bir tür nostaljiye, eski zaman anılarına sürüklemişti. Böyle bir odada, çaydanlık kaynayadursun, şöminenin karşısındaki kanepede ayaklarını uzatıp oturmak, hiç de yabancısı olmadığı bir şey gibi gelmişti: bir başına, tümüyle güvende, ne bir gözetleyen ne buyurgan bir duyuru, çaydanlığın fokurtusu ve saatin dostça tiktakları dışında ne bir ses ne bir nefes. - -"Tele-ekran yok!" diye mırıldanmaktan alamadı kendini. - -"Ya, evet," dedi yaşlı adam, "hiç olmadı. Çok pahalı. Hiç gerek de duymadım galiba. Köşede duran şu açılır kapanır masaya ne dersiniz? Ama kanatlarını açacaksanız menteşelerini yenilemeniz gerekir." - -Bu arada, Winston çoktan öbür köşedeki küçük kitaplığa yönelmişti. Kitaplıkta kitaptan başka her şey vardı. Kitap aramaları her yerde olduğu gibi proleter mahallelerinde de büyük bir titizlikle gerçekleştirilmiş, ele geçirilen tüm kitaplar yok edilmişti. Okyanusya'nın herhangi bir yerinde 1960'tan önce basılmış bir kitap bulmak hemen hemen olanaksızdı. Yaşlı adam, lamba hâlâ elinde, şöminenin öbür yanında karyolanın tam karşısındaki duvara asılı, gülağacı çerçeveli bir resmin önünde duruyordu. - -"Bakın, eski baskılara merakınız varsa..." diyecek oldu nezaketten kırılırcasına. - -Winston resmin karşısına geçip inceledi. Dikdörtgen pencereleri olan, önünde küçük bir kule bulunan oval bir binanın betimlendiği bir metal baskıydı. Binanın yanından bir parmaklık dolanıyor, arkada da heykele benzer bir şey görünüyordu. Winston bir süre baktı. Heykeli pek anımsamıyordu, ama bina hiç yabancı gelmemişti. - -Yaşlı adam, "Çerçeve duvara raptedilmiştir," dedi, "ama isterseniz hemen çıkarabilirim." - -Winston, sonunda, "Bu binayı biliyorum," dedi. "Şimdi harabe halinde. Adalet Sarayı'nın bulunduğu caddenin orta yerinde." - -"Haklısınız. Adliye'nin karşısında. Bombalanmıştı, hangi yıldı, çok yıl oldu. O zamanlar kiliseydi. St. Clement Kilisesi'ydi adı." Saçma bir şey söyleyeceğinin farkındaymışçasına, özür dilercesine gülümseyerek ekledi: "Portakal var, limon var' diye çalar çanları St. Clement'in!" - -"O da ne?" dedi Winston. - -"Küçükken söylediğimiz çocuk şarkılarından biri işte; 'Portakal var, limon var, diye çalar çanları St. Clement'in.' Devamı nasıldı hatırlamıyorum, ama sonu aklımda: 'Al şu mumu, doğru yatağına, yoksa yersin baltayı kafana.' Bir tür dans da denebilir. Altından geçmen için kollarını kaldırırlar, tam 'Yoksa yersin baltayı kafana' derken de kollarını indirip seni yakalarlardı. Şarkı boyunca kilise adları sıralanırdı. Londra'da ne kadar kilise varsa, belli başlıları tabii." - -Winston kilisenin hangi yüzyıla ait olduğunu çıkarmaya çalıştı. Londra'daki binaların hangi yüzyılda yapıldığını anlamak hiç de kolay değildi. Büyük ve göz alıcı tüm binaların, hele görünüşleri de yeniyse, Devrim'den sonra yapıldığını ileri sürüyorlar, daha eski oldukları çok belli olan binaları ise Ortaçağ dedikleri karanlık bir döneme yakıştırıyorlardı. Kapitalizmin egemenliği altında geçen çağlarda değerli hiçbir şey yapılmadığı söyleniyordu. İnsan, tarihi, kitaplardan öğrenemediği gibi mimariden de öğrenemiyordu. Heykeller, yazıtlar, anıtlar, sokak adları... geçmişe ışık tutabilecek her şey sistemli bir biçimde değiştirilmişti. - -"Eskiden kilise olduğunu bilmiyordum," dedi. - -Yaşlı adam, "Aslına bakarsanız, böyle çok kilise var," dedi, "ama artık başka amaçlarla kullanılıyorlar. Tüh, nasıldı şu şarkının devamı? Hah, tamam! Hatırladım işte! - -'Portakal var, limon var' diye çalar çanları St. Clement'in, - -'Nerde benim üç çeyreğim' diye çalar çanları St. Martin'in... - - - -evet evet, galiba böyleydi. Çeyrek dedikleri küçük bir bakır paraydı, bir sent gibi bir şey." - -"St. Martin neredeydi, peki?" dedi Winston. - -"St. Martin mi? Nerede olacak, olduğu yerde duruyor. Zafer Meydanı'nda, resim galerisinin hemen yanında. Hani, girişinde üçgen bir alınlığı ile koca koca sütunları, bir sürü merdiveni olan bina var ya, o işte." - -Winston binayı çok iyi biliyordu. Çeşitli propaganda sergilerinin açıldığı, tepkili bombalar ve Yüzen Kaleler'in modellerinin, balmumundan yapılmış heykellerle düşmanın gaddarlıklarını betimleyen sahnelerin sergilendiği bir müzeydi. - -"Eskiden Kırların St. Martin'i derlerdi," diye ekledi yaşlı adam, "gerçi oralarda kır mır görmedim ama." - -Winston resmi almadı. Bu resmi almak kâğıt ağırlığını almaktan da uygunsuz olacaktı, üstelik çerçevesinden çıkarmadan eve kadar taşımak da olanaksızdı. Yaşlı adamla çene çalarak dükkânın içinde biraz daha dolandı; sohbet sırasında, adamın adının vitrinde yazdığı gibi Weeks değil, Charrington olduğunu öğrendi. Bay Charrington, anlattıklarına bakılırsa, altmış üç yaşında bir duldu ve otuz yıldır bu dükkânı işletiyordu. Bunca zamandır hep vitrindeki adı değiştirmeye niyetlenmiş, ama bir türlü eli değmemişti işte. İhtiyarın yarım yamalak anımsadığı çocuk şarkısı sohbet boyunca Winston'ın kafasında dolandı durdu. Portakal var, limon var, diye çalar çanları St. Clement'in / Nerde benim üç çeyreğim, diye çalar çanları St. Martin'in! Tuhaftı; ama şarkıyı kendi kendinize söylerken çanların sesini, yitip gitmiş olsa da bir yerlerde başka bir görünüme bürünmüş ve unutulmuş olarak hâlâ var olan Londra'nın çanlarının sesini duyar gibi oluyordunuz. Winston, kiliselerin çan kulelerinin karaltıları arasında birbiri ardı sıra yükselen çan seslerini duyar gibiydi. Oysa, anımsadığı kadarıyla, hayatında hiç çan sesi duymamıştı. - -Dışarı çıkmadan sokağı kolaçan ettiğini Bay Charrington'ın görmesini istemediği için, yaşlı adamın elinden kurtulup kendini hemen merdivenden alt kata attı. Aslında bir ay gibi uygun bir aradan sonra dükkâna yeniden uğrama tehlikesini göze almaya çoktan karar vermişti bile. Gerçi Merkez'i bir akşam kırmaktan daha tehlikeli değildi belki de. Asıl enayiliği, günceyi aldıktan sonra buraya yeniden gelmekle yapmıştı; hem de dükkân sahibinin güvenilir biri olup olmadığını öğrenmeden. Ama neylersin işte!.. - -Evet, kararını vermişti, buraya yeniden gelecekti. O güzelim işe yaramaz şeylerden alacaktı yine. St. Clement Kilisesi gravürünü alacak, çerçevesinden çıkarıp ceketinin altına gizleyerek eve götürecekti. Bir yolunu bulup şarkının geri kalan sözlerini Bay Charrington'dan öğrenecekti. Üst kattaki odayı kiralamak gibi çılgınca bir düşünce bile aklından bir kez daha geçti. Kısacık bir süre için de olsa aşka gelince dikkati dağıldı ve dışarıyı kolaçan etmeden kendini sokağa attı. Dahası, çocuk şarkısını o anda uydurduğu bir ezgiyle mırıldanmaya başlamıştı: - -"'Portakal var, limon var,' diye çalar çanları St. Clement'in, - -'Nerde benim üç çeyreğim,' diye çalar..." - - - -Birden yüreği ağzına geldi, aklı başından gitti. Karşıdan mavi tulumlu biri geliyordu, aralarında on metre var yoktu. Kurmaca Dairesi'nde çalışan siyah saçlı kızdı gelen. Ortalık aydınlık olmamasına karşın Winston onu kolayca tanımıştı. Kız Winston'la göz göze geldi, ama onu hiç görmemiş gibi geçip gitti. - -Winston birkaç saniye kadar hiç kımıldamadan öylece kaldı. Sonra sağa döndü, yanlış yöne gittiğinin farkına varmadan ağır ağır uzaklaştı. Hiç değilse bir sorun çözülmüştü. Artık kızın kendisini sürekli gözetlediğinden kuşkusu kalmamıştı. Genç kızın Parti üyelerinin yaşadığı yerlerden kilometrelerce uzaklarda, aynı akşam ve aynı karanlık arka sokakta dolaşıyor olması asla bir rastlantı olamayacağına göre, onu buraya kadar izlemiş olmalıydı. Rastlantının böylesi mümkün değildi. Gerçekten de Düşünce Polisi'nin bir ajanı mı, yoksa yalnızca meraklı bir amatör casus mu olduğu pek önemli değildi. Onun meyhaneye girdiğini de görmüş olsa gerekti. - -Winston güçlükle yürüyordu. Cebindeki iri cam parçası her adım atışında bacağına çarpıyor, cebinden çıkarıp atmak geçiyordu içinden. En fecisi de midesine saplanan sancıydı. Bir ara, kendini hemen bir helaya atmazsa ölecekmiş gibisinden bir duyguya kapıldı. Ne ki, böyle bir mahallede umumi hela bulmak olanaksızdı. Sonunda midesindeki spazm geçti, ardında bir buruntu kaldı. - -Bir çıkmaz sokaktaydı. Durdu, ne yapması gerektiğini düşünerek kısa bir süre bekledi, sonra dönüp gerisingeri yürümeye başladı. Genç kız yanından geçip gideli yalnızca birkaç dakika olmuştu, koşsa ona yetişebilirdi. İzini sürüp tenha bir yerde kıstırabilir, sonra da bir kaldırım taşıyla kafasını ezebilirdi. Aslında cebindeki iri cam parçası da bu işi görebilirdi. Ama çabucak vazgeçti bu düşünceden, çünkü zor kullanmayı aklından geçirmek bile dayanılmaz gelmişti. Üstelik koşması da, birine vurması da olanaksızdı. Kaldı ki, kız hem genç hem de güçlü kuvvetliydi, kendini savunması işten bile değildi. Bu arada, kendini hemen Dernek Merkezi'ne atmayı ve kapanıncaya kadar orada kalmayı geçirdi aklından; böylece akşam boyunca orada olduğunu kanıtlayabilirdi. Ne ki, bu da olanaksızdı. Kendini çok bitkin hissediyordu. Bir an önce eve gitmekten, oturup sakinleşmekten başka bir şey istemiyordu. - -Eve vardığında akşamın onunu geçiyordu. Ana girişin ışıkları on bir buçukta söndürülürdü. Mutfağa gitti, bir çay fincanı Zafer Cini'ni mideye indirdi. Oturma odasındaki girintide bulunan masanın başına oturup çekmeceden günceyi çıkardı. Ama hemen açmadı. Tele-ekranda, bir kadın ciyak ciyak bağırarak milliyetçi bir şarkı söylüyordu. Oturduğu yerde gözlerini defterin ebrulu kapağına dikerek kulaklarını tele-ekrandan gelen sese tıkamaya çalıştı, ama boşuna. - -Sizi götürmek için gece gelirlerdi, her zaman geceleri. En doğrusu, sizi ele geçirmelerine fırsat vermeden canınıza kıymaktı. Besbelli, bazıları böyle yapmıştı. Ortadan kaybolanların birçoğu aslında intihar etmişti. Ama ateşli silahların ya da çabuk ve kesin etki eden zehirlerin asla bulunamadığı bir ortamda insanın intihar edebilmesi için gözü dönecek kadar umarsız olması gerekiyordu. Acı ve korkunun biyolojik yararsızlığını, tam da özel bir çaba göstermek gerektiğinde hemen her zaman donup kalan insanın bedeninin ihanetini nerdeyse şaşkınlıkla geçirdi aklından. Yeterince hızlı davransa, siyah saçlı kızın işini bitirmiş olacaktı; ama tehlikenin büyüklüğü karşısında eyleme geçememişti. Gerilimli anlarda insanın bir dış düşmana karşı değil de, hep kendi bedenine karşı savaştığını fark ediyordu. Şimdi bile, içtiği cine karşın, midesindeki buruntu doğru dürüst düşünmesini engelliyordu. Bunun destansı ya da trajik görünen tüm durumlar için de geçerli olduğunu anlıyordu şimdi. Uğrunda savaştığınız davalar, savaş alanında, işkence odasında, batmakta olan bir gemide hep unutuluveriyordu, çünkü beden şişip büyüyerek tüm evreni kaplıyordu; korkudan çarpılmadığınız ya da acı içinde haykırmadığınız durumlarda bile, yaşam her an açlığa, soğuğa, uykusuzluğa, mide buruntusuna ya da diş ağrısına karşı verilen bir savaşımdı. - -Winston günceyi açtı. Bir şeyler yazması gerekiyordu. Tele-ekrandaki kadın yeni bir şarkıya başlamıştı. Kadının sesi, sanki sivri cam parçaları gibi beynine saplanıyordu. Günceyi uğruna ya da hitaben yazdığı O'Brien'ı düşünmek istediyse de, Düşünce Polisi tarafından alınıp götürüldükten sonra başına gelecekleri düşünmeye başladı. Hemen öldürülmek hiç sorun değildi. Öldürülmek, beklenen bir şeydi. Asıl önemlisi, ölmeden önce (kimsenin ağzına almadığı, ama herkesin bildiği) o konuşturma işleminden geçmek gerekiyordu: yerlerde sürünüp çığlıklar atarak merhamet dilenmek, kırılan kemiklerin çatırtısı, dökülen dişler ve kan pıhtılarıyla keçeleşen saçlar. Madem sonuç değişmeyecekti, bütün bunlara katlanmaya değer miydi? Hayatınızdan birkaç gün ya da birkaç haftayı çıkarıp atmak neden mümkün değildi? Yakalanmaktan kurtulan da, konuşmamayı başaran da yoktu. Başınıza düşüncesuçu dolanmayagörsün, önünde sonunda ölüm kesindi. Öyleyse, neden hiçbir şeyi değiştirmeyen bu dehşetle yaşamak zorundaydınız? - -O'Brien'ı gözünün önüne getirmek için kendini biraz daha zorladı. "Bir gün karanlığın olmadığı bir yerde buluşacağız," demişti O'Brien. Bu sözün ne anlama geldiğini biliyor ya da bildiğini sanıyordu. Karanlığın olmadığı yer, düşlenen gelecekti; hiçbir zaman göremeyeceğimiz, ama belli belirsiz de olsa paylaşabileceğimizi sezdiğimiz gelecek. Ama tele-ekrandan kulaklarını tırmalayan ses yüzünden, düşünmeyi daha fazla sürdüremedi. Ağzına bir sigara iliştirdi. Tütünün yarısı diline dökülüverdi, acımsı tütünleri güçlükle tükürmeye çalıştı. O'Brien'ın yüzü silindi, Büyük Birader'in yüzü geldi gözlerinin önüne. Birkaç gün önce yaptığı gibi, cebinden bir bozuk para çıkarıp baktı. Büyük Birader kaba, dingin, koruyucu bakışlarla ona dikmişti gözlerini; bu siyah bıyığın altında nasıl bir gülümseyiş gizliydi acaba? O kurşun gibi ağır sözler yeniden düştü aklına: - -SAVAŞ BARIŞTIR - -ÖZGÜRLÜK KÖLELİKTİR - -CAHİLLİK GÜÇTÜR. - - - - - -İkinci Bölüm - - - - - -I - - -Henüz öğle olmamıştı; Winston odacığından çıkmış, tuvalete gidiyordu. - -Uzun, aydınlık koridorun öbür ucundan ona doğru gelen birini gördü. Siyah saçlı kızdı gelen. Eskici dükkânının önünde karşılaşmalarının üzerinden dört gün geçmişti. Biraz daha yaklaşınca, kızın sağ kolunun askıda olduğunu fark etti; askı kızın tulumuyla aynı renkte olduğundan, uzaktan ayırt edememişti. Anlaşılan, elini, roman taslaklarının "hazırlandığı" büyük kaleydoskoplardan birine kıstırmıştı. Kurmaca Dairesi'nde sık rastlanan kazalardandı. - -Aralarında dört metre kadar bir uzaklık kalmıştı ki, kız tökezleyerek yüzükoyun yere kapaklandı ve acı içinde çığlığı bastı. Herhalde sakat kolunun üstüne düşmüştü. Winston öylece kaldı. Kız dizlerinin üstünde doğruldu. Yüzü sapsarı kesildiğinden, dudaklarının kırmızılığı daha da göze çarpıyordu. Winston'a diktiği gözlerinde, acıdan çok umarsız bir korku okunuyordu. - -Winston tuhaf bir heyecana kapıldı. Karşısında onu öldürmeye çalışan bir düşman, ama aynı zamanda acı içinde kıvranan, belki de bir yeri kırılmış bir insan duruyordu. Kıza yardım etmek için kendiliğinden ileri atılmıştı Winston. Sargılı kolunun üstüne düştüğünü gördüğünde, acıyı kendi bedeninde duyar gibi olmuştu. - -"Canınız yandı mı?" dedi. - -"Bir şey yok. Kolum. Geçer şimdi." - -Kız, konuşurken, titriyor gibiydi. Beti benzi atmıştı. - -"Kırık falan yoktur umarım." - -"Yok, iyiyim. Canım yandı, o kadar." - -Elini Winston'a uzattı, Winston elinden tutup kalkmasına yardım etti. Yüzünün rengi biraz olsun yerine gelmişti, çok daha iyi görünüyordu. - -"Bir şeyim yok," diye kestirip attı. "Bileğimi burktum galiba. Teşekkürler, yoldaş!" - -Sonra da, hiçbir şey olmamışçasına yürüyüp gitti. Her şey yarım dakika içinde olup bitmişti. İnsanların duygularını yüzlerinden belli etmemeleri nerdeyse içgüdüsel denebilecek bir alışkanlık olmuştu, kaldı ki olay tele-ekranlardan birinin tam karşısında meydana gelmişti. Yine de, Winston bir anlık şaşkınlığını gizleyebilmek için akla karayı seçmişti, çünkü kızın ayağa kalkmasına yardım ettiği iki üç saniye içinde kız kaşla göz arasında eline bir şey tutuşturmuştu. Bilerek yaptığı apaçıktı. Küçük, yassı bir şeydi. Tuvaletin kapısından girerken elindekini cebine attı ve parmaklarının ucuyla yokladı. Katlanmış bir kâğıt parçasıydı. - -Pisuarın önünde dikilirken, parmaklarıyla kâğıdı açmayı becerdi. Belli ki, bir mesaj yazılıydı kâğıtta. Bir an, tuvaletlerden birine girip hemen okumak geçti kafasından. Ama bunun tam bir çılgınlık olacağını çok iyi biliyordu. Hiç kuşku yok ki, tuvaletlerdeki tele-ekranlar sürekli izleniyordu. - -Odacığına dönüp oturdu, kâğıt parçasını rastgele masanın üstündeki öteki kâğıtların arasına attı, gözlüğünü takıp söyleyaz'ı kendine doğru çekti. "Beş dakika," dedi kendi kendine, "hiç değilse beş dakika!" Yüreği yerinden oynamıştı sanki, küt küt atıyordu. Bereket, elinde son derece sıradan bir iş vardı, bir sürü rakamı yeniden düzenleyecekti, tüm dikkatini vermesi gerekmiyordu. - -Kâğıtta, politik anlamı olan bir şey yazıyordu herhalde. Görebildiği kadarıyla iki olasılık vardı. Birincisi, ki bu daha büyük bir olasılıktı, kız tahmin ettiği gibi Düşünce Polisi'nin bir ajanı olabilirdi. Düşünce Polisi'nin mesaj iletmek için neden böyle bir yol seçtiğini anlamak mümkün değildi, ama kendilerine göre bir nedenleri olsa gerekti. Kâğıtta yazan, bir tehdit, bir celp, bir intihar emri ya da bir tür tuzak olabilirdi. Ama aklından bir türlü kovamadığı, çok daha çılgınca bir başka olasılık daha vardı. Mesaj belki de Düşünce Polisi'nden değil, bir yeraltı örgütünden geliyordu. Kardeşlik diye bir örgüt gerçekten vardı belki de! Kız o örgütün üyesi olabilirdi! Hiç kuşkusuz saçma bir fikirdi bu, ama kâğıt daha eline tutuşturulur tutuşturulmaz böyle bir düşünce aklından geçmişti. Daha olası görünen öteki açıklama ancak birkaç dakika sonra aklına gelmişti. Mantığı şu anda bile mesajın ölüm anlamına geldiğini söylese de, inandığı bu değildi, mantıksız da olsa umudunu koruyordu; eli ayağı birbirine karışmıştı; yeniden düzenlediği rakamları söyleyaz'a mırıldanırken sesinin titremesini elinden geldiğince bastırmaya çalışıyordu. - -İşi biten kâğıtları tomar yapıp basınçlı boruya tıktı. Sekiz dakika olmuştu. Gözlüğünü burnunun üstünde geriye itti, derin bir nefes aldıktan sonra en üstte o kâğıt parçasının durduğu öteki kâğıt yığınını önüne çekip kâğıdı açtı. İri harflerle, kargacık burgacık bir elyazısıyla şöyle yazıyordu: - -Seni seviyorum. - - - -Donup kaldığı için, insanın başını derde sokabilecek bu kâğıdı birkaç saniye kadar bellek deliğine atamadı. Gerçi bir şeye gereğinden fazla ilgi göstermenin ne kadar tehlikeli olduğunu biliyordu, ama yine de iyice emin olmak için, kâğıdı bellek deliğine atmadan önce bir kez daha okumadan edemedi. - -Öğleye kadar güçbela çalışabildi. Bir sürü saçma sapan işe odaklanmak sorun değildi, en kötüsü yüreğindeki coşkuyu tele-ekrandan gizlemek zorunda olmasıydı. Midesi yanıyordu sanki. Sıcak, kalabalık ve gürültülü kantindeki öğle yemeği tam bir işkenceye dönüştü. Yemek saatinde hiç değilse bir süre başını dinlemeyi umuyordu, ama ne gezer, kuş beyinli Parsons gelip yanına oturmasın mı; ter kokusunun türlünün berbat kokusunu bile bastırması yetmiyormuş gibi, Nefret Haftası hazırlıklarını anlata anlata bitiremiyor, susmak bilmiyordu. Özellikle Büyük Birader'in başının iki metre genişliğindeki kartonpiyerden modeli konusunda çok heyecanlıydı; model, Nefret Haftası için Büyük Birader'in kızının Casuslar'daki birliği tarafından yapılmıştı. Hele, onca şamata arasında Parsons'ın güçlükle duyabildiği o sersemce sözlerini ikide bir yinelemesini istemek zorunda kalmak Winston'ı illet ediyordu. Bir ara gözüne genç kız ilişti; kantinin öbür ucundaki bir masada iki kızla birlikte oturuyordu. Onu görmemiş gibiydi, Winston da bir daha o tarafa bakmadı. - -Öğleden sonra biraz daha katlandırdı. Öğle yemeğinden hemen sonra, önüne, birkaç saatini alacak ve her şeyi bir yana bırakmasını gerektirecek kadar incelikli ve güç bir iş geldi. İç Parti'nin şimdilerde kuşku altında olan, önde gelen bir üyesini gözden düşürmek için, iki yıl öncesine ilişkin üretim raporlarının çarpıtılması gerekiyordu. Winston'ın iyi kıvırdığı işlerden biriydi bu, o yüzden kızı kafasından silerek iki saatten fazla bir zaman çalıştı. Ne ki, iş biter bitmez kız yeniden aklına düştü ve yalnız kalmak için dayanılmaz bir istek duydu. Bu yeni gelişmeyi iyice düşünebilmek için yalnız kalması gerekiyordu. Oysa bu gece Dernek Merkezi'nde olmak zorundaydı. Kantindeki tatsız tuzsuz yemeği çalakaşık mideye indirdikten sonra kendini Merkeze atıp bir "tartışma grubu"nun insanın yüreğini daraltan saçma sapan konuşmalarına katıldı, bir süre masa tenisi oynadı, birkaç kadeh cin yuvarladı ve yarım saat "İngsos'un satrançla ilişkisi" konulu bir konferansı dinledi. Ruhu daralmasına karşın, bu akşam belki de ilk kez Merkez'den kaçıp gitmek gelmiyordu içinden. Seni seviyorum sözünü görünce, yüreğinde hayatta kalmak için müthiş bir istek uyanmış, birden gereksiz tehlikelere atılmayı aptalca bulmaya başlamıştı. Eve dönüp yatağa yattıktan sonra düşünceye daldığında gecenin on biriydi; karanlıkta sesini çıkarmadan uzandığında tele-ekrana yakalanması bile olanaksızdı. - -Kızla bağlantıya geçip randevulaşmak gibi çözülmesi gereken ciddi bir sorun vardı. Artık kızın kendisine tuzak kuruyor olabileceği aklının ucundan bile geçmiyordu. Öyle olmadığından en küçük bir kuşkusu yoktu, çünkü pusulayı eline tutuştururken kızın nasıl aşka geldiğini gözleriyle görmüştü. Üstelik aklının başından gittiği de apaçık ortadaydı. Kızın kendisine yaklaşmak için gösterdiği çabayı geri çevirmeyi düşünmüyordu elbette. Gerçi daha beş gece önce aklından kızın kafasını kaldırım taşıyla ezmek geçmişti, ama artık bunun hiç önemi kalmamıştı. Onu, rüyasında gördüğü gibi, çırılçıplak düşündü, gözlerinin önüne genç kızın taze bedenini getirdi. Oysa onun da öteki salaklardan bir farkı olmadığını, kafası yalan ve nefretle dolu, o soğuk ve donuk kızlardan olduğunu sanmıştı. Bir an onu kaybedebileceği, o sütbeyaz gencecik bedenin elinin altından kayıp gidebileceği düşüncesiyle sarsıldı! En çok da, onunla hemen bağlantıya geçmezse kızın bu işin arkasını bırakacağından korkuyordu. Ama kızla buluşmanın zorluğu gözünü yıldırıyordu. Satrançta mat olmuşken hamle yapmaya çalışmak gibi bir şeydi. İnsan ne yana dönse karşısına tele-ekran çıkıyordu. Aslında, kızın notunu ilk okuduğunda, onunla bağlantı kurabilmenin tüm yollarını beş dakika içinde aklından geçirivermişti; ama artık, uzun uzun düşünebilir, tüm aletlerini masanın üstüne dizercesine hepsini bir bir gözden geçirebilirdi. - -Bu sabahkine benzer bir karşılaşmanın yinelenemeyeceği çok açıktı. Kız Arşiv Dairesi'nde çalışıyor olsaydı işler bir ölçüde kolaylaşabilirdi, ama Winston Kurmaca Dairesi'nin binanın neresinde olduğunu bilmediği gibi, oraya gitmek için bir bahane de bulamıyordu. Kızın nerede oturduğunu ve işten kaçta çıktığını bilseydi, onunla eve dönerken buluşmanın bir yolunu bulabilirdi; ama onu izlemeye kalkışmak hiç de güvenli değildi, Bakanlığın önünde dolanıp durması gerekeceğinden ister istemez dikkatleri üzerine çekecekti. Mektup göndermek ise söz konusu bile olamazdı. Mektupların açıldığını bilmeyen kalmamıştı. Kaldı ki, pek mektup yazan da yoktu artık. Bir haber iletmeniz gerekiyorsa, uzun bir mesaj listesi içeren kartpostallar vardı, gerekmeyen mesajların üstünü çiziyordunuz. Hem, kızın adresi şöyle dursun, daha adını bile bilmiyordu. Sonunda en güvenli yerin kantin olduğuna karar verdi. Eğer kızı kantinin ortalarında, tele-ekranlara pek yakın olmayan bir masada tek başına otururken yakalayabilirse, ortalık da çene çalanların gürültüsünden geçilmiyorsa ve tüm bu koşullar hiç değilse otuz saniye sürerse, onunla iki çift laf edebilmek mümkün olabilirdi. - -Bütün bir hafta kâbus gibi geçti. Ertesi gün, tam zil çalmış, Winston yemekten kalkıyordu ki, kız kantinden içeri girdi. Belki de daha sonraki bir vardiyaya aktarılmıştı. Birbirlerine bakmadan geçip gittiler. Kız bir sonraki gün kantine tam vaktinde geldi, ama yanında üç kız daha vardı ve bir tele-ekranın tam altına oturdular. Sonra, kızın ortalıkta görünmediği üç gün Winston'a kâbus gibi geldi. Beyni ve bedeni amansız bir duyarlılık, bir tür saydamlık kazanmıştı sanki; öyle ki, her hareket, her ses, her ilişki, söylemek ya da duymak zorunda kaldığı her söz yüreğini dağlıyordu. Uykusunda bile onu görür gibi oluyordu. O üç gün boyunca günceye elini bile sürmedi. Bir tek çalışırken rahatlıyor, on dakikalığına da olsa kendini unutabiliyordu. Kıza ne olduğu konusunda en küçük bir bilgisi yoktu. Sorup soruşturması da mümkün değildi. Kim bilir, belki buharlaştırılmıştı, belki intihar etmişti, belki de Okyanusya'nın öbür ucuna gönderilmişti; en kötüsü ve en güçlü olasılık ise, fikir değiştirmiş ve ondan uzak durmaya karar vermiş olabileceğiydi. - -Ertesi gün kız yeniden göründü. Kolu askıdan çıkmıştı, bileği plasterle sarılıydı. Kızı görünce nerdeyse kendinden geçen Winston bir süre gözünü alamadı ondan. Bir sonraki gün ise kızla handiyse konuşacaktı. Kantine girdiğinde, kız duvardan uzakta bir masada yalnız başına oturuyordu. Henüz erken olduğu için kantin pek kalabalık değildi. Kuyruk ağır ağır ilerlemiş, sıra nerdeyse Winston'a gelmişti ki, iki dakikalık bir duraklama oldu; önlerdeki bir adam sakarin tabletini alamadığından yakınıyordu. Winston tepsisini alıp da onun masasına doğru yürümeye başladığında, kız hâlâ yalnız başına oturuyordu. Winston, kızın arkasında boş bir masa aranıyormuş gibi yaparak ilgisizce ilerledi. Aralarında üç metre kalmış kalmamıştı. İki üç saniye sonra yanı başında olacaktı ki, arkasından biri, "Smith!" diye sesleniverdi. Duymamış gibi yaptıysa da adam bu kez sesini yükselterek, "Smith!" diye bağırdı. Çaresi yoktu. Arkasına döndü. Doğru dürüst tanımadığı, sarı saçlı, salak bakışlı, Wilsher adında genç bir adam sırıtarak onu masasına davet ediyordu. Geri çevirmek tehlikeli olabilirdi. Artık tanınmıştı bir kez, gidip yalnız bir kızın masasına oturamazdı. Herkesin içinde olmazdı. Dostça gülümseyerek Wilsher'ın masasına oturdu. Wilsher ahmak ahmak sırıtarak bakıyordu. Winston, suratının ortasına kazmayı indirsem ne güzel olur, diye geçirdi içinden. Biraz sonra kızın oturduğu masa dolmuştu bile. - -Ama kız, Winston'ın kendisine doğru gelmekte olduğunu görmüş, dahası meramını anlamış olsa gerekti. Ertesi gün erkenden kantindeydi Winston. Kız da, tabii ki, aynı yerdeki masalardan birinde, yine yalnız başına oturmaktaydı. Kuyrukta, Winston'ın hemen önünde ufak tefek, yassı suratlı, pire gibi bir adam duruyor, minik gözleriyle etrafı kolaçan ediyordu. Winston, tam elinde tepsisiyle tezgâhtan ayrılıyordu ki, adamın doğruca kızın masasına yöneldiğini gördü ve yeniden umutsuzluğa kapıldı. Aslında daha ilerideki bir masada da boş yer vardı, adamın halinden rahatına düşkün biri olduğu ve en boş masayı seçeceği anlaşılıyordu. Winston yüreğine taş basarak adamın ardına takıldı. Kızı yalnız yakalamadıkça masasına oturmanın bir anlamı olmayacaktı. İşte tam o sırada büyük bir şangırtı koptu. Ufak tefek adam yüzükoyun yere kapaklanmış, tepsi elinden fırlayıp yeri boylamış, çorba da, kahve de yerlere dökülmüştü. Winston'a öfkeyle bakarak ayağa kalktı, belli ki kendisine çelme taktığından kuşkulanmıştı. Ama sorun çözülmüştü işte. Winston biraz sonra kızın masasına oturmuştu bile; yüreği yerinden fırlayacak gibiydi. - -Kıza bakmadan tepsisindekileri masaya boşalttı ve hemen yemeye başladı. Kimse gelmeden hemen konuşması gerekiyordu, ama müthiş bir korkuya kapılmıştı. Kızın kendisine yakınlık gösterdiği günün üzerinden bir hafta geçmişti. Belki de fikir değiştirmişti, belki değil, mutlaka değiştirmişti fikrini! Böylesi bir serüvenin bir yere varması olanaksızdı; gerçek yaşamda böyle şeyler olmuyordu. Tam o sırada, kulakları kıllı şair Ampleforth' un, elinde tepsisi, oturacak bir yer arandığını görmeseydi, belki de konuşmaya hiç cesaret edemeyecekti. Ampleforth her nedense Winston'a yakınlık duyan biriydi, onu görür görmez masasına damlayacağı kesindi. Bir an önce harekete geçmek gerekiyordu. İkisi de hızlı hızlı atıştırıyordu. Sözüm ona etli kuru fasulyeydi yedikleri, oysa çorbadan farksızdı, kuru fasulye çorbası gibi bir şey. Winston mırıldanırcasına konuşmaya başladı. İkisi de başını kaldırmadan önündeki sulu yemeği kaşıklıyor, iki lokma arasında birbirine alçak sesle kuru kuruya en gerekli sözleri söylemekle yetiniyordu. - -"Kaçta çıkıyorsun işten?" - -"Altı buçukta." - -"Nerede buluşabiliriz?" - -"Zafer Meydanı'nda, anıtın orada." - -"Orada bir sürü tele-ekran var." - -"Kalabalıksa fark etmez." - -"Bir işaret verecek misin?" - -"Hayır. Kalabalığın ortasında değilsem gelme yanıma. Sakın bana bakma. Yakınımda bir yerde dur, yeter." - -"Kaçta?" - -"Yedide." - -"Tamam." - -Ampleforth, Winston'ı görmediği için gidip başka bir masaya oturdu. Winston'la genç kız başka bir şey konuşmadıkları gibi, aynı masada karşılıklı oturmalarına karşın elden geldiğince birbirlerine bakmamaya çalıştılar. Kız yemeğini çabucak bitirip kalktı, Winston ise oturduğu yerde bir sigara yaktı. - -Zafer Meydanı'na kararlaştırdıkları saatten önce vardı. Tepesinde Büyük Birader'in güneye dönük heykelinin, Havaşeridi Bir Çarpışması'nda Avrasya uçaklarının (birkaç yıl önce Doğuasya uçaklarıydı bunlar) hakkından geldiği gökyüzüne baktığı görkemli yivli sütunun kaidesinin çevresinde dolandı. Sütunun önünden geçen caddede, Oliver Cromwell'i at sırtında gösteren bir heykel vardı. Randevu saatini beş dakika geçmiş, ama kız hâlâ görünmemişti. Winston bir kez daha müthiş bir korkuya kapıldı. Demek gelmeyecekti, vazgeçmişti! Ağır ağır meydanın kuzey yakasına doğru yürüdü ve çanları bir zamanlar "Nerde benim üç çeyreğim" diye çalmış olan St. Martin Kilisesi'ni görünce buruk bir hoşnutluk duydu. Sonra birden kızı gördü; anıtın kaidesinin orada durmuş, sütunu sarmalayan bir posteri okuyor ya da okuyormuş gibi yapıyordu. Orası biraz daha kalabalıklaşıncaya kadar kızın yanına gitmek tehlikeliydi. Binanın alınlığının çevresi tele-ekrandan geçilmiyordu. Ama tam o sırada bir patırtı koptu, sol taraftan ağır araçların uğultusu duyuldu. Birden herkes meydanın ortasında koşuşturmaya başladı. Kız da çabucak anıtın kaidesindeki aslanların çevresini dolandı ve koşuşanların arasına karıştı. Winston da arkasından. Koşarken, sağdan soldan gelen bağırtılardan, Avrasyalı tutsakları taşıyan bir konvoyun geçmekte olduğunu anladı. - -Meydanın güney yakasında yoğun bir kalabalık birikmişti. Her zaman bu tür kargaşalardan uzak durmayı seçen Winston bu kez dirseklerini kullanarak, omuz atarak, ite kaka kalabalığın içine daldı. Kıza iyice yaklaşmıştı ki, araya insan azmanı bir proleter ile karısı olduğu anlaşılan, fıçı gibi bir kadın girdi; kızla arasında aşılmaz bir etten duvar oluşturmuşlardı. Winston solucan gibi kıvrıldı, var gücüyle hamle yaparak bir omzunu adamla kadının arasına soktu. Bir an iki koca kalça arasında yassılır gibi olduysa da, sonunda aradan sıyrılıverdi; ter içinde kalmıştı. Artık kızın yanındaydı. Omuz omuzaydılar, ama ikisi de gözlerini önüne dikmişti. - -Donuk bakışlı muhafızların, ellerinde yarı makineli tüfekleriyle her bir köşesinde dimdik dikildikleri kamyonlar caddede ağır ağır ilerliyor, konvoyun ardı arası kesilmiyordu. Kamyonlara balık istifi doldurulmuş, yırtık pırtık yeşilimtırak üniformalarıyla sarı yüzlü ufak tefek adamlar çömelip oturmuşlardı. Hüzünlü çekik gözleriyle kamyonların kenarından boş boş dışarıya bakıyorlardı. Arada sırada kamyonlardan biri sarsıldığında demir şakırtıları duyuluyordu: Tüm tutsakların ayaklarına pranga vurulmuştu. Kederli yüzlerle dolu kamyonlar birbiri ardı sıra geçip gidiyordu. Winston onların orada olduklarını biliyor, ama yüzlerini arada bir görebiliyordu. Kızın omzu ve kolu dirseğine kadar Winston'ın koluna yaslanmıştı. Yanağı o kadar yakındı ki, handiyse sıcaklığı duyulacaktı. Kız, tıpkı kantinde yaptığı gibi, hemen dizginleri ele aldı. Daha önce de yaptığı gibi, dudaklarını nerdeyse hiç kıpırdatmadan, soğuk bir sesle konuşmaya başladı; sesi, bağrışmalar ve kamyonların gürültüsü arasında boğulup gidiyordu. - -"Beni duyabiliyor musun?" - -"Evet." - -"Pazar öğleden sonra işin var mı?" - -"Hayır." - -"O zaman dinle. Aklında tutman gerekecek. Paddington İstasyonu'na git..." - -Winston'ın ağzını açık bırakan, nerdeyse askeri bir şaşmazlıkla, izleyeceği yolu tarif etti. Yarım saatlik bir tren yolculuğu; istasyondan çıkınca sola dön; yol boyunca iki kilometre yürü; en üstteki çıtası eksik olan bir kapıdan girip çayırın ortasından geçen bir patikaya gireceksin; otlarla kaplı dar bir yoldan yürüyüp çalılar arasında bir keçiyolundan geçecek, yosun tutmuş kupkuru bir ağaca varacaksın. Sanki kafasının içinde bir harita vardı. En sonunda, "Bunların hepsini aklında tutabilecek misin?" diye mırıldandı. - -"Evet." - -"Önce sola, sonra sağa, sonra yeniden sola dön. Unutma, kapının en üstteki çıtası yok." - -"Tamam. Kaçta?" - -"Öğleden sonra üç sularında. Beklemen gerekebilir. Ben başka bir yoldan geleceğim. Her şeyi aklında tutabileceğinden emin misin?" - -"Evet." - -"Öyleyse hemen uzaklaş benden." - -Aslında bunu söylemesine gerek yoktu. Ama kalabalığın ortasında sıkışıp kalmışlardı. Kamyonlar hâlâ birbiri ardı sıra geçiyordu, insanlar göz kesilmiş, seyre dalmışlardı. İlk başta yuhalayıp ıslıklayanlar olmuştu, ama bunlar kalabalığın arasındaki Parti üyeleriydi ve çok geçmeden susmuşlardı. Kalabalığın heyecanı tümüyle meraktan kaynaklanıyordu. Yabancılara, ister Avrasyalı ister Doğuasyalı olsunlar, yabansı hayvanlar gözüyle bakılıyordu. Onları yalnızca tutsak durumunda, o da ancak götürülürlerken şöyle bir görüyorlardı. Savaş suçlusu olarak idam edilenler dışında başlarına neler geldiğini kimse bilmiyordu; idam edilmeyenler ortadan kayboluveriyor, olasılıkla kendilerini zorla çalıştırıldıkları kamplarda buluyorlardı. Yuvarlak Moğol yüzlerin yerini şimdi daha Avrupalı, pis, sakallı ve bitkin yüzler almıştı. Bazen gözler, çıkık elmacıkkemiklerinin üzerinden tuhaf bir ısrarla Winston'ın gözlerinin içine bakıyor, sonra çabucak bir başka yöne çevriliyordu. Konvoyun sonu gelmişti. Son kamyonun içinde dimdik duran yaşlı bir adam çarptı Winston'ın gözüne; ak saçları yüzünü örtmüştü; sanki hep böyle duruyormuşçasına kollarını önünde kavuşturmuştu. Artık Winston'la kızın ayrılmaları gerekiyordu. Ama son anda, henüz kalabalıktan kurtulamamışken, kız Winston'ın elini tutup usulca sıktı. - -On saniye sürmüş sürmemişti, ama Winston'a elleri uzunca bir süre birbirine kenetliymiş gibi geldi. O kısacık an, kızın elini tüm ayrıntılarıyla tanımasına yetti. Uzun parmaklarını, biçimli tırnaklarını, çalışmaktan nasır tutmuş avcunu, bileğinin altındaki yumuşacık teni keşfetti. Artık yalnızca dokunarak bile tanıyabilirdi bu eli. Birden, kızın gözlerinin ne renk olduğunu bilmediğini düşündü. Herhalde kahverengiydiler, ama siyah saçlılar bazen mavi gözlü de olabiliyorlardı. İçinden dönüp bakmak geçtiyse de, böylesi bir çılgınlığı göze alamadı. Elleri birbirine sımsıkı kenetlenmiş, yüzlerce gövde arasında sıkışıp kaybolmuş, gözlerini öylece karşıya dikmişlerdi; kızın gözleri yerine, ihtiyar tutsağın kederli gözleri, yüzünü örten saçlarının arasından, Winston'a bakıyordu. - - - - - -II - - -Winston, dallar arasından vuran ışıkla bir aydınlanan, bir gölgeye gömülen dar bir yolda, altın rengi su birikintilerine basarak koşar adım yürüyordu. Solundaki ağaçların altındaki toprak çançiçeklerinden görünmüyordu. Hava insanın tenini okşuyordu sanki. Mayısın ikisiydi. Ormanın derinliklerinden tahtalı güvercinlerin cıvıltıları geliyordu. - -Biraz erken gelmişti. Yolu bulmakta en küçük bir güçlük çekmemişti; belli ki kız bu konuda deneyimliydi, o yüzden her zamanki kadar korkmuyordu Winston. Kız güvenli bir yer bulmuş olmalıydı. Doğrusu, kırsal yörelerin Londra'dan daha güvenli olduğu söylenemezdi. Gerçi buralarda hiç tele-ekran yoktu, ama bir yerlere yerleştirilmiş olabilecek gizli mikrofonlardan sesinizi kaydedip tanıyabilirlerdi; üstelik, kimsenin dikkatini çekmeden bir başınıza yolculuk etmeniz hiç de kolay değildi. Yüz kilometreyi geçmeyen yolculuklarda pasaportunuzu onaylatmanız gerekmiyordu, ama bazen tren istasyonlarının çevresinde dolaşan devriyeler oralarda rastladıkları bütün Parti üyelerinin kâğıtlarına bakıyorlar, akla gelmedik sorular soruyorlardı. Ne ki, Winston hiçbir devriyeye rastlamamış, istasyonda indikten sonra yola koyulduğunda da ikide bir dönüp arkasına bakmış, izlenmediği kanısına varmıştı. Tren, hava günlük güneşlik olduğu için gezintiye çıkmış proleterlerle doluydu. Winston'ın oturduğu ahşap koltuklu kompartmanı, dişleri dökülmüş bir nineden bir aylık bir bebeğe kadar kalabalık bir aile tıka basa doldurmuştu; öğleden sonrayı kırda oturan "yakınlarıyla" birlikte geçirecekler ve Winston'a hiç çekinmeden anlattıkları gibi, biraz karaborsa tereyağı alacaklardı. - -Yol önce genişledi, ama çok geçmeden, kızın sözünü ettiği patikaya vardı Winston; iki yanı çalılık bir keçiyoluydu burası. Saati yoktu, ama üçü geçtiğini sanmıyordu. Yerleri boydan boya kaplayan çançiçeklerine basmadan yürümek olanaksızdı. Biraz vakit geçirmek için çömelip çiçek toplamaya başladı; ne ki, aklından, buluştuklarında kıza bir demet çiçek sunmak da geçmiyor değildi. Koca bir demet toplamış, çiçeklerin baygın kokusunu içine çekiyordu ki, arkasından gelen bir sesle donup kaldı; belli ki, çalıları çıtırdatarak yaklaşan biri vardı. En iyisi, çiçek toplamaya devam etmekti. Gelen ya kızdı ya da biri tarafından izlenmişti. Başını kaldırıp çevreye bakınsa, kuşku çekebilirdi. Bir çiçek daha, bir çiçek daha derken, bir el usulca omzuna dokundu. - -Başını kaldırıp baktı. Kızdı gelen. Sesini çıkarmaması için başıyla uyardıktan sonra çalıları araladı ve ormana giden dar yolda hızla ilerlemeye başladı. Balçıklara hiç basmadan yürüdüğüne bakılırsa, buradan çok geçmişti. Winston da, çiçek demetini sımsıkı tutarak, ardına düştü. İlkin büyük bir rahatlık duymuştu, ama önünde ilerleyen dipdiri, incecik bedene, beline sımsıkı sarılmış kırmızı kuşakla kalçalarının daha da ortaya çıkan yuvarlaklığına bakarken yüreğine ağır bir eziklik çöktü. Şimdi bile, kız arkasına dönüp kendisine bir baksa, vazgeçebilirmiş gibi geliyordu Winston'a. Havanın güzelliği, yemyeşil yapraklar gözünü korkutuyordu. Daha istasyondan buraya yürürken, mayıs güneşi altında kendini sararmış solmuş, Londra'nın toz dumanı derisinin gözeneklerine işlemiş, gün yüzü görmeyen bir yaratık gibi hissetmişti. Kızın onu şimdiye kadar hiç gün ışığında görmediğini fark etmişti birden. Daha önce kızın sözünü ettiği, kuruyup devrilmiş ağacın oraya gelmişlerdi. Kız ağacın üzerinden atladı ve geçit vermez gibi görünen çalıları araladı. Winston da ardından yürüdü ve bir açıklığa çıktılar; çepeçevre yüksek, körpe ağaçlarla kuşatılmış çimenlik bir tepecikteydiler. Kız durup arkasına döndü. - -"İşte geldik," dedi. - -Aralarında yalnızca birkaç adım kalmış olmasına karşın, Winston kıza iyice sokulmayı göze alamıyordu. - -"Patikada yürürken, gizli bir mikrofon falan olabilir diye konuşmak istemedim," dedi kız. "Sanmıyorum, ama belli de olmaz. Neme lazım, ya o soysuzlardan biri sesimizi tanırsa. Neyse, burada güvende sayılırız." - -Winston hâlâ kıza yaklaşacak cesareti bulamıyordu kendinde. "Demek burada güvendeyiz, öyle mi?" diye alık alık yineledi. - -"Evet. Ağaçlara baksana." Çevreleri, bir süre önce budanıp yeniden sürgün vermiş, bilek kalınlığında dişbudaklarla kaplıydı. "Dalları arasına mikrofon gizlenebilecek kadar büyümemişler. Hem ilk gelişim değil buraya." - -Konuşadursunlar, Winston kıza biraz daha sokulmayı başarmıştı. Kız karşısında dimdik duruyordu; yüzünde, neden bu kadar ağırdan aldığını sorgularcasına hafif alaycı bir gülümseyiş belirmişti. Ayaklarının altı çançiçekleriyle kaplıydı. Sanki toprağı kendiliğinden örtüvermişlerdi. Winston kızın elini tuttu. - -"İnanır mısın," dedi, "şu ana kadar gözlerinin renginin farkında değildim." Kirpikleri kopkoyu, gözleri kahverengiydi, açık kahverengi. "İşte sen de gördün neye benzediğimi sonunda, hâlâ bakabiliyor musun bana?" - -"Neden bakamayacakmışım ki?" - -"Otuz dokuz yaşındayım. Yakamı kurtaramadığım bir karım, bacaklarımda varislerim, beş takma dişim var." - -"Umurumda değil," dedi kız. - -Hangisinin önce davrandığı belli değildi, ama az sonra kollarındaydı kız. Winston ilk başta, olup bitene inanamadı. Kızın dipdiri bedeni bedenine sımsıkı yaslanmıştı, simsiyah saçlarından önünü göremiyordu. Ve evet! Kız başını kaldırıp ona baktı, Winston o geniş, kırmızı ağzı öptü. Kız, kollarını Winston'ın boynuna dolamış, sevgilim, bir tanem, canım, diye mırıldanıyordu. Winston kızı çekip yere yatırdı, kız hiç karşı koymadı, ona istediğini yapabilirdi. Ne ki, kıza dokunuyordu, ama bedeninde en küçük bir uyanma yoktu Winston'ın. Şaşkın ve gururluydu, o kadar. Olup bitenden hoşnuttu, ama en küçük bir cinsel istek duymuyordu. Her şey ansızın oluverdiği için mi, kızın gençliği ve güzelliği gözünü korkuttuğundan mı, yoksa kadınsız yaşamaya fazla alıştığı için mi, nedenini bilemiyordu. Kız toparlanıp kalktı, saçına ilişen bir çançiçeğini aldı. Winston'ın yanına oturup kolunu beline doladı. - -"Aldırma, bir tanem. Acelemiz ne? Akşama kadar buradayız. Burası saklanmak için biçilmiş kaftan, değil mi? Hep birlikte çıkılan o doğa yürüyüşlerinden birinde yolumu kaybedince kendimi burada bulmuştum. Birinin geldiğini yüz metreden duyuyorsun." - -Winston, "Adın ne?" diye sordu. - -"Julia. Ben seninkini biliyorum. Winston... Winston Smith." - -"Nasıl öğrendin?" - -"Galiba bazı şeyleri öğrenmekte senden daha becerikliyim, canım. Söyle bakalım, sana o pusulayı vermeden önce hakkımda neler düşünüyordun?" - -Winston yalan söyleme isteğine kapılmadı. Dahası, en kötüsünden başlamak bir tür ilanı aşk yerine bile geçebilir, diye düşündü. - -"Senden resmen nefret ediyordum," dedi. "Irzına geçmek, sonra da öldürmek istiyordum seni. İki hafta önce, başını bir kaldırım taşıyla ezmeyi geçirdim aklımdan ciddi ciddi. Doğrusunu istersen, senin Düşünce Polisi'yle bir ilişkin olduğunu düşünüyordum." - -Gülüşüne bakılırsa kızın hoşuna gitmişti; belli ki, Winston'ın sözlerini kendini gizlemekteki becerisine bir övgü olarak almıştı. - -"Düşünce Polisi ha! Gerçekten böyle düşünmüş olamazsın!" - -"Yok, aslında tam öyle değil. Ama görünüşüne bakarak –gençsin, dinçsin, sağlıklısın ya, anlarsın işte– sandım ki..." - -"İyi bir Parti üyesi olduğumu sandın. Özüyle sözüyle su katılmadık bir Parti üyesi. Bayraklar, geçit törenleri, oyunlar, toplu doğa yürüyüşleri falan. Fırsatını bulsam seni bir düşünce-suçlusu olarak ele verip öldürteceğimi geçirdin kafandan, değil mi?" - -"Evet, öyle bir şey işte. Biliyorsun, genç kızların çoğu böyle." - -Julia, "Her şeyin nedeni şu rezil şey," diyerek Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nin kızıl kuşağını belinden çıkardı, bir dalın üstüne fırlattı. Sonra, elini beline götürünce bir şey anımsamışçasına elini tulumunun cebine soktu, küçük bir parça çikolata çıkardı. İkiye bölüp yarısını Winston'a uzattı. Winston daha kokusundan bambaşka bir çikolata olduğunu anlamıştı. Gümüş yaldızlı bir kâğıda sarılı, siyah ve parlak bir çikolataydı. Bildik çikolatalar ise soluk kahverengiydi, durduk yerde un ufak olurlardı; tadı, her nasılsa, yakılan çöplerin dumanını çağrıştırırdı. Ama kızın şimdi kendisine verdiği çikolatadan da yediğini anımsıyordu. Burnuna gelen ilk koku, tam olarak çıkaramadığı, ama güçlü ve boğucu bir anıyı canlandırmıştı. - -"Nereden buldun bunu?" diye sordu. - -Kız, öylesine, "Karaborsadan," dedi. "Aslında ben görünüşte o dediğin kızlardan farklı sayılmam. Oyunlarda iyiyimdir. Bir ara Casuslar'da bölük komutanıydım. Haftanın üç akşamı Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nde gönüllü çalışıyorum. Saatlerce Londra'nın dört bir yanını dolaşıp onların o hastalıklı düşüncelerini yayıyorum. Geçit törenlerinde flamanın bir ucunu mutlaka ben tutarım. Her zaman neşeli görünürüm, asla görevden kaçmam. Kalabalık bağırıyorsa ben de bağırırım. Güvende olmanın tek yolu bu." - -Çikolatanın ilk parçası Winston'ın ağzında dağılmıştı. Nefisti. Ama olanca gücüyle duyumsadığı, ne ki insanın göz ucuyla görebildiği bir nesne gibi tam olarak biçimlendiremediği o anı hâlâ belleğinin kıyısında dolanıp duruyordu. Kafasından silip atmaya çalıştığı bu anının, unutmayı çok istemesine karşın bir türlü unutamadığı bir olayla ilgili olduğunun ayırdındaydı. - -"Çok gençsin," dedi. "Benden on on beş yaş gençsin. Benim gibi bir adamın nesini beğenmiş olabilirsin ki?" - -"Yüzünde fark ettiğim bir şey çekti beni. Şansımı deneyeyim dedim. Bağlılık duymayanları saptamakta üstüme yoktur. Seni görür görmez onlara karşı olduğunu anladım." - -Onlar derken Parti'yi, en çok da İç Parti'yi kastediyordu anlaşılan; ancak Julia'nın Parti üyelerinden apaçık ve alaycı bir nefretle söz etmesi, burada olabildiğince güvende olduklarını bilmesine karşın Winston'ı tedirgin ediyordu. Konuşmasının kabalığına ise şaşırıyordu. Parti üyelerinin küfretmemeleri gerekiyordu, Winston da pek küfretmezdi zaten, edecekse de içinden ederdi. Julia ise, Parti'den, özellikle de İç Parti'den söz açılmayagörsün, kenar mahalle sokaklarının duvarlarında rastlanan sözleri kullanmadan edemiyordu. Aslında Winston bundan hoşlanmıyor değildi. Partiye ve Partinin tüm kurallarına isyan edişinin bir belirtisinden başka bir şey değildi; ayrıca, bir atın samanı beğenmeyince aksırması gibi doğal ve sağlıklı bir davranıştı. Açık alandan ayrılmışlardı, arada bir gün ışığının vurduğu gölgelik yolda yürüyorlar, yolun yan yana yürünecek kadar genişlediği yerlerde kollarını birbirlerinin beline doluyorlardı. Julia'nın belinin, kuşağı çıkardıktan sonra çok daha yumuşak olduğunu fark etti. Yalnız fısıldayarak konuşuyorlardı. Julia'ya bakılırsa, açık alanda olmadıkları sürece seslerini yükseltmemekte yarar vardı. Çok geçmeden korunun sonuna vardıklarında Julia Winston'ı durdurdu. - -"Açık alana çıkma. Biri gözetliyor olabilir. Dalların ardında kaldığımız sürece güvendeyiz." - -Alçak boylu, çalımsı fındık ağaçlarının gölgesindeydiler. Sayısız yaprağın arasından süzülen gün ışığı yüzlerini hâlâ ısıtıyordu. Winston uzanıp giden çayıra baktı ve birden garip bir şaşkınlık içinde, burayı bildiğini sezinledi. Daha önce görmüştü burayı. Kupkuru kalmış, eski bir otlak, ortasından bir patika geçiyor, sağda solda köstebek yuvaları göze çarpıyor. Karşıdaki kırık dökük çitin içinde kalan karaağaçların dalları hafif rüzgârda salınıyor, gür yaprakları kadın saçı gibi uçuşuyor. Yakınlarda bir yerde, gözle görülmese de, yeşil gölcüklerinde sazanların yüzdüğü bir dere olmalı. - -Winston, "Buralarda bir yerde bir dere yok mu?" diye fısıldadı. - -"Haklısın, var. Yandaki çayırın ucunda. Üstelik balıklar var içinde, çok iri balıklar. Söğütlerin altındaki gölcüklerde kuyruklarını çırparak dolaştıklarını görebilirsin." - -"Sanki Altın Ülke," diye mırıldandı Winston. - -"Altın Ülke mi?" - -"Boş ver. Bazen rüyama giren bir görünüm." - -"Şuraya bak!" diye fısıldadı Julia. - -Biraz ileride, göz hizasındaki bir dala bir ardıçkuşu konmuştu. Herhalde onları görmemişti. Ardıçkuşu gün ışığında, onlar ise gölgedeydiler. Kanatlarını iki yana açtıktan sonra özenle kapattı, güneşi selamlarcasına başını eğip kaldırdı ve bir güzel şakımaya başladı. İkindi sessizliğinde insanı şaşkına çeviren bir ses çıkartıyordu. Winston ile Julia büyülenmişçesine birbirlerine sarıldılar. Ardıçkuşunun ezgisi, bir kez olsun tekrara düşmeden, şaşırtıcı çeşitlemelerle sürüp gidiyordu; tüm hünerlerini göstermek istiyor gibiydi. Bazen birkaç saniye susup kanatlarını açıp kapatıyor, sonra benekli gerdanını şişirip yeniden ötmeye başlıyordu. Winston kendinden geçmişçesine seyrediyordu. Bu kuş kimin için, niçin ötüyordu? Ortalıkta ne eşi vardı ne de bir rakibi. Neydi onu böyle korunun kıyısında bir dala kondurup bir başına söyleten? Birden, Winston'ın aklına, yakınlarda bir yerde gizli bir mikrofon olabileceği geldi. O kadar alçak sesle konuşmuşlardı ki, sesleri duyulmuş olamazdı; ama ardıçkuşunun sesi duyuluyor olabilirdi. Belki de, aletin öbür ucunda ufak tefek, böceksi bir adam, dikkat kesilmiş, can kulağıyla bunu dinliyordu. Ama su gibi akıp giden ezgi, çok geçmeden, Winston'ın kafasındaki tüm kuşkuları aldı götürdü. Sanki tepesinden dökülen sular bedenini baştan ayağa yıkıyor, yaprakların arasından süzülen gün ışığına karışıyordu. Artık düşünmeyi bırakmış, yalnızca duyumsuyordu. Kızın beli, kolunun altında, yumuşacık ve sıcacıktı. Kızı kendine çekip kucakladı, göğüsleri göğsündeydi artık; bedeni bedeninde eriyordu sanki. Elleriyle gezindiği her yeri teslim alıyordu. Ağızları birbirine yapıştı; bu kez, önceki yabanıl öpüşmelerinden çok farklıydı. Dudakları ayrıldığında ikisi de derin bir iç çekti. Ardıçkuşu ürktü, kanat çırparak uzaklaştı. - -Winston, dudaklarını kızın kulağına dayayarak, "Hadi," diye fısıldadı. - -Julia da fısıltıyla, "Burada olmaz," dedi. "Gel, gizli köşemize gidelim. Daha güvenli orası." - -Yerlerdeki ince dallara bastıkça çıtırtılar çıkararak çabucak açıklığa döndüler. Körpe ağaçların ortasına geldiklerinde, Julia dönüp Winston'a baktı. İkisi de soluk soluğaydı, ama Julia'nın dudaklarının kıyısındaki o gülümseyiş yeniden belirmişti. Bir an öylece Winston'a baktıktan sonra tulumunun fermuarına uzandı. Ve işte! Nerdeyse Winston'ın düşlediği gibiydi. Winston'ın aklından geçirmesine kalmadan çıkarıverdiği giysilerini akla zarar bir buyurganlıkla fırlatıp atarken koca bir uygarlığı silip atıyordu sanki. Bembeyaz vücudu gün ışığında pırıl pırıldı. Oysa Winston kızın vücuduna bir süre bakmadı; gözlerini, Julia'nın çilli yüzündeki o belli belirsiz, ama meydan okuyan gülümseyişten alamadı. Önünde diz çöküp ellerini ellerine aldı. - -Daha önce de yaptın mı bunu?" - -"Tabii. Yüzlerce kez yaptım... yüzlerce kez olmasa da pek çok kez." - -"Parti üyeleriyle mi?" - -"Evet, hep Parti üyeleriyle." - -"İç Parti üyeleriyle mi?" - -"Yok, o alçaklarla hiç yapmadım. Ama bir sürüsü eline fırsat geçse yapmak için neler vermez. Herkese azizlik taslarlar, yutturabildiklerine tabii." - -Winston'ın yüreğine su serpilmişti. Demek Julia bunu pek çok kez yapmıştı; keşke yüzlerce, binlerce kez yapmış olsaydı. Yozluğu anıştıran her şey onda her zaman çılgınca bir umut doğururdu. Kim bilir, belki de Parti içten içe çürümüştü, emek ve özveriye tapınma kötülükleri örtbas eden bir yalından başka bir şey değildi belki de. Ah, hepsine birden cüzam ya da frengi bulaştırmak ne kadar hoş olurdu! Parti'yi çürütmek, güçsüz kılmak, yerle bir etmek için neler vermezdi! Julia'yı da aşağıya çekti; şimdi ikisi de dizlerinin üstünde, yüz yüzeydiler. - -"Bak. Ne kadar çok erkekle yattıysan, seni o kadar çok seviyorum. Anladın mı?" - -"Evet, çok iyi anladım." - -"Saflıktan tiksiniyorum, iyilikten tiksiniyorum! Erdem diye bir şey olmasın istiyorum. Herkes dipten doruğa yozlaşsın istiyorum." - -"İyi ya, demek tam istediğin gibiyim, sevgilim. Benden yozunu bulamazsın." - -"Yapmak hoşuna gidiyor mu? Benimle yapmaktan söz etmiyorum, bu işi yapmayı seviyor musun?" - -"Hem de nasıl." - -Winston'ın duymak istediği tam da buydu. Birine duyulan aşk değil de, o hayvansal içgüdü, o basit, bozulmamış arzu: Parti'yi paramparça edecek güç buydu işte. Julia'yı, ağaçlardan dökülmüş çançiçekleriyle örtülü çimenlerin üstüne yatırdı. Bu sefer hiçbir güçlük çıkmadı. Çok geçmeden göğüslerinin inip kalkışı yavaşlayarak normale döndü ve keyifli bir umarsızlıkla birbirlerinden ayrıldılar. Güneş sanki ortalığı daha da ısıtmıştı. İkisinin de uykusu gelmişti. Winston çıkardıkları tulumları aldı, Julia'nın üstünü örttü. Çabucak uykuya daldılar ve yarım saat kadar uyudular. - -İlk uyanan Winston oldu. Oturduğu yerden, elini başına yastık yapmış, mışıl mışıl uyuyan Julia'nın çilli yüzünü seyre koyuldu. Ağzı dışında, güzel olduğu söylenemezdi. Yakından bakıldığında, gözlerinin çevresinde bir iki kırışık göze çarpıyordu. Kısacık siyah saçları olağanüstü gür ve yumuşaktı. Birden kızın soyadını da, nerede oturduğunu da hâlâ bilmediğini fark etti. - -Julia'nın genç, güçlü bedeninin şimdi uykusunda savunmasızca uzanıp yatışı Winston'da bir acıma, koruma duygusu uyandırdı. Yine de, ardıçkuşu şakırken fındık ağacının altında kapılmış olduğu, en küçük bir önyargı taşımayan sevecenlikten uzak bir duyguydu bu seferki. Tulumları kızın üstünden çekip aldı, pürüzsüz, beyaz gövdesini seyre daldı. Eskiden bir erkek bir kızın bedenine bakınca safça baştan çıkardı, diye geçirdi aklından. Oysa artık katıksız aşk ya da katıksız şehvet diye bir şey kalmamıştı. Her şeye korku ve nefret karıştığı için, artık hiçbir duygu katıksız değildi. Sevişmeleri bir savaş, doyumun doruğuna varışları bir zafer olmuştu sanki. Parti'ye indirilmiş bir darbeden farksızdı. Siyasal bir eylemdi. - - - - - -III - - -"Buraya bir kere daha gelebiliriz," dedi Julia. "Saklı yerleri iki kez kullanmanın genellikle pek sakıncası olmaz. Ama bir iki ay sonra tabii." - -Uyanır uyanmaz hali tavrı değişmişti. Yeniden eski temkinliliğini takınıp işteki ciddiliğine bürünmüş, giysilerini giyip kırmızı kuşağı beline bağlamış, dönüş yolculuğunun ayrıntılarını kurmaya başlamıştı. Bu işi ona bırakmak Winston'a son derece doğal geliyordu. Hiç kuşkusuz, Winston'da hiç olmayan bir pratik zekâsı vardı Julia'nın; belli ki, çıktığı sayısız toplu doğa yürüyüşü, Londra dolaylarındaki kırları avcunun içi gibi bilmesini sağlamıştı. Dönüş için tarif ettiği yol geldiği yoldan çok farklıydı; Winston bambaşka bir istasyonda buldu kendini. "Asla geldiğin yoldan dönme," dedi Julia, çok önemli bir kuralı açıklıyormuşçasına. Önce kendisi yola çıkacak, Winston yarım saat bekledikten sonra onun arkasından gidecekti. - -Julia, dört akşam sonra iş çıkışı buluşabilecekleri bir yer söyledi. Yoksul mahallelerden birinde, genellikle kalabalık ve gürültülü bir pazarın kurulduğu bir sokaktı burası. Ayakkabı bağcığı, dikiş ipliği gibi şeyler arıyormuş gibi tezgâhların arasında dolanıyor olacaktı. Durum elverişliyse, Winston'ı görünce burnunu siler gibi yapacaktı; yoksa Winston'ın onu tanımazdan gelerek geçip gitmesi gerekiyordu. Ama talihleri yaver giderse, kalabalığın içinde on beş dakika kadar görüşebilirler, yeniden ne zaman buluşacaklarını belirleyebilirlerdi. - -Julia, Winston'a, neler yapması gerektiğini ezberlettikten sonra, "Artık gitmeliyim," dedi. "Akşam yedi buçukta dönmüş olmak zorundayım. Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nde iki saatlik bir işim var, broşür falan dağıtacağım. Kepazelik işte! Şöyle bir silkelesene üstümü. Saçımda çalı malı kalmasın. Tamam mı? Öyleyse hoşça kal, sevgilim, yolun açık olsun .'' - -Winston'ı kucaklayıp dudaklarına yapıştı, sonra birden körpe ağaçların arasına daldı, ormanda sessizce kayboldu. Winston kızın soyadını da, nerede oturduğunu da hâlâ öğrenebilmiş değildi. Ama ne fark ederdi ki, evde buluşmaları ya da yazışmaları hiç de mümkün görünmüyordu. - -Sonuçta, ormandaki o açıklığa bir daha hiç gitmediler. Mayıs ayı boyunca yalnızca bir kez sevişme olanağı buldular. O da, Julia'nın bildiği bir başka gizli yerde; otuz yıl kadar önce bir atom bombasının düştüğü, nerdeyse tümden terk edilmiş bir kırsal bölgedeki yıkık bir kilisenin çan kulesinde. Burası, eğer ulaşabilirseniz, güvenli bir sığınaktı, ama oraya giden yol çok tehlikeliydi. Geri kalan günlerde ancak sokaklarda, her akşam başka bir yerde, o da en fazla yarım saat bir araya gelebildiler. Sokaklarda konuşmak ise o kadar kolay değildi. Kalabalık yollarda birbirlerine yanaşmadan ve hiç bakmadan yürürlerken, bir deniz fenerinin yanıp sönen ışığı gibi, tuhaf, kesintili bir konuşma geçiyordu aralarında; Parti üniformalı birini görünce ya da bir tele-ekranın varlığını sezince hemen susuyorlar, yarım kalan bir cümleye dakikalar sonra yeniden dönüyorlar, önceden kararlaştırdıkları noktada birbirlerinden ansızın ayrıldıktan sonra ertesi gün konuşmayı kaldığı yerden sürdürüyorlardı. Julia, "taksit taksit konuşma" dediği böylesi görüşmelere çok alışkındı anlaşılan. Dudaklarını oynatmadan konuşmayı da şaşırtıcı ölçüde iyi beceriyordu. Nerdeyse bir aydır süren bu akşam buluşmalarında yalnızca bir kez öpüşebilmişlerdi. Ara sokaklardan birinde hiç konuşmadan yürürlerken (ana caddeden uzaktaysalar Julia suspus oluyordu), kulakları sağır eden bir gümbürtü kopmuş, yer sarsılmış, gök kapkara kesilmiş, Winston yara bere içinde, dehşete kapılarak kendini yerde bulmuştu. Herhalde yakınlarda bir yere bir tepkili bomba düşmüştü. Birden yanı başında Julia'nın yüzünü görmüştü: Kızın yüzü bembeyaz kesilmiş, beti benzi kireç gibi olmuştu. Dudakları bile bembeyazdı. Ölü gibiydi! Ancak onu kucakladığında, kanlı canlı, sıcacık bir yüzü öptüğünü fark etmişti. Ama Winston'ın dudaklarına pudramsı bir şeyler gelmişti. İkisinin de yüzü sıvayla kaplıydı. - -Kimi akşamlar buluşma yerine geldiklerinde, köşe başında bir devriye belirdiği ya da tepelerinde bir helikopter dolandığı için hiç belli etmeden geçip gittikleri oluyordu. Bazen de, büyük bir tehlike olmasa bile, buluşmak için vakit bulmakta zorlanıyorlardı. Winston haftada altmış saat, Julia daha da fazla çalışıyordu; izin günleri işin yoğunluğuna göre değişiyor ve çoğu kez çakışmıyordu. Kaldı ki, Julia'nın tümüyle serbest olduğu bir akşam yok gibiydi. Zamanının çok büyük bir bölümünü konferanslar ve gösterilere ayırıyordu; Seks Karşıtı Gençlik Birliği'nin broşürlerini dağıtıyor, Nefret Haftası için flamalar hazırlıyor, tutumluluk kampanyası için para topluyor, daha pek çok etkinliğe katılıyordu. Julia'ya bakılırsa, bütün bunlar işe yarıyordu, asıl yaptığını örtbas ediyordu. Küçük kurallara uyarsan, büyük kuralları çiğneyebilirdin. Julia, Winston'ı, ateşli Parti üyelerinin gönüllü olarak yaptıkları gibi, hiç değilse bir akşamını savaş gereçleri üretimine ayırmaya bile razı etmişti. Winston, artık haftanın bir akşamı, yürek törpüleyici çekiç seslerinin tele-ekranlardan yükselen müzik seslerine karıştığı, esintili ve loş bir atölyede içine baygınlıklar çökerek dört saat geçiriyor, bomba fünyesi olabilecek küçük metal parçalarını birbirine vidalıyordu. - -Kilisenin kulesinde buluştuklarında, yolda ikide bir kesilen konuşmanın boşluklarını doldurdular. Cehennem gibi bir öğleden sonraydı. Çanların yukarısındaki küçük, dört köşe odanın içinde kavurucu ve boğucu bir hava vardı, güvercin pisliği kokusu burnunun direğini kırıyordu insanın. Tozlu, çalı çırpı kaplı yere oturup saatlerce konuştular; arada sırada ikisinden biri kalkıyor ve gelen var mı diye dar yarıklardan aşağıya bakıyordu. - -Julia yirmi altı yaşındaydı. Otuz kızla birlikte bir yurtta kalıyor ("Bıktım şu karı kokusundan! Nefret ediyorum karı milletinden!" diyordu ikide bir) ve Winston'ın tahmin ettiği gibi, Kurmaca Dairesi'ndeki roman yazma makinelerinden birinde çalışıyordu. İşinden memnundu; güçlü ve becerikli bir elektrik motorunu çalıştırıyor ve bakımını sağlıyordu. "Zeki" sayılmazdı, ama ellerini kullanmayı seviyor, makinelerle uğraşmaktan hoşlanıyordu. Tasarlama Kurulu'nun yayımladığı genel yönergeden Yeniden Yazma Takımı'nın yaptığı son düzeltmelere kadar, bir romanın nasıl oluşturulduğunu ezbere biliyordu. Ama ortaya çıkan ürün onu hiç ilgilendirmiyordu. "Okumayı pek umursamadığını" söylüyordu. Kitap, onun gözünde, tıpkı reçel ya da ayakkabı bağı gibi, üretilmesi gereken bir metaydı, o kadar. - -Altmışların başlarından öncesine uzanan bir tek anısı bile yoktu, kendisine Devrimden önceki günlerden sık sık söz eden büyükbabasını anımsıyordu yalnızca, o da Julia sekiz yaşındayken ortadan kaybolmuştu. Okulda hokey takımının kaptanlığını yapmış, iki yıl üst üste cimnastik kupasını kazanmıştı. Casuslar'da bölük komutanlığı görevini üstlenmiş, Seks Karşıtı Gençlik Birliği'ne katılmadan önce Gençlik Birliği'nin bir kolunda sekreterlik yapmıştı. Her zaman kusursuz bir kişilik sergilemişti. O kadar ki, Kurmaca Dairesi'nin proleterlere dağıtılmak üzere bayağı pornografik kitaplar üreten altbölümü Pornoböl'de bile görevlendirilmişti (şaşmaz bir saygınlık belirtisiydi bu). Pornoböl'e, orada çalışanlar arasında Pislik Yuvası dendiğini söylüyordu. Orada çalıştığı bir yıl boyunca, proleter gençlerin yasaları çiğnediklerini sanarak gizli gizli satın aldıkları, mühürlenmiş paketlerde dağıtılan Sapıklık Öyküleri ya da Kızlar Okulunda Bir Gece gibi kitapçıkların hazırlanmasına katkıda bulunmuştu. - -Winston, merakını yenemeyerek, "O kitaplarda neler anlatılıyor?" diye sordu. - -"Ne anlatılacak, bir sürü rezillik işte. Aslında çok sıkıcıdırlar. Hepi topu altı konu vardır, onların etrafında olayları değiştirip dururlar. Ben yalnızca makinelerin başındaydım. Yeniden Yazma Takımı'nda hiç bulunmadım. Edebiyatım pek kuvvetli değil, sevgilim, bu kadarına bile yetmez." - -Winston, daire başkanı dışında Pornoböl'de çalışanların hepsinin kız olduğunu duyunca çok şaşırdı. Erkeklerin cinsel içgüdülerini kadınlar kadar denetleyemedikleri, o yüzden de kitapçıklarda anlatılan adiliklerle kolayca baştan çıkabilecekleri düşünülüyordu. - -Julia, "Orada evli kadınların bulunmasını bile istemezler," diye ekledi. "Kızları ise çok masum sanırlar. Oysa ben hiç de masum sayılmam mesela." - -İlk ilişkisini on altı yaşındayken, altmış yaşında bir Parti üyesiyle yaşamış, daha sonra adam tutuklanmamak için intihar etmişti."İyi de oldu,"dedi Julia,"konuştursalardı adımı verebilirdi." Sonradan başkaları da olmuştu tabii. Hayat, onun gözünde, çok basitti. Sen gününü gün etmek istiyordun; "onlar", yani Parti bunu engellemek istiyordu; sen de bir yolunu bulup kuralları çiğniyordun. Görünen o ki, "onlar"ın seni her türlü zevkten yoksun kılmak istemelerini, senin yakayı ele vermemek istemen kadar doğal buluyordu. Parti den nefret ettiği gibi, bunu en yakası açılmadık sözlerle dile getiriyor, ama hiçbir zaman Parti'nin genel bir eleştirisini yapmıyordu. Kendi yaşamına dokunmadıkça, Parti öğretisi onu hiç mi hiç ilgilendirmiyordu. Winston, günlük dile girmiş sözcükler dışında Yenisöylem sözcüklerini hiç kullanmadığını fark etmişti. Julia, Kardeşlik'ten söz edildiğini hayatında duymamıştı, kaldı ki varlığına inanmaya bile yanaşmıyordu. Parti'ye karşı her türlü örgütlü başkaldırının önünde sonunda yenilgiye uğramaya mahkûm olduğunu düşünüyor ve böyle şeyleri çok aptalca buluyordu. Aklı olan, hem kuralları çiğner hem de hayatta kalırdı. Winston, genç kuşakta onun gibi Devrim dünyasında yetişmiş, başka hiçbir şey bilmeyen, Partiyi gökyüzü gibi değişmez bir şey olarak kabul eden, Parti'nin egemenliğine baş kaldırmak yerine, köpeği atlatıp kaçan tavşan gibi yalnızca paçayı kurtarmaya bakan kaç kişi vardır acaba, diye geçirdi aklından. - -Evlenmekten hiç söz açmadılar. Henüz düşünülemeyecek kadar uzak bir olasılıktı. Winston karısı Katharine'den kurtulacak olsa bile, evlenmelerini onaylayacak bir kurul çıkmazdı. Rüyasında görse inanmazdı. - -"Karın nasıl bir kadındı?" dedi Julia. - -"Nasıl anlatayım... Yenisöylem'de iyiniyetküpü diye bir sözcük vardır, bilir misin? Doğuştan eski kafalı, aklından kötülük geçmeyen biri işte." - -"Hayır, o sözcüğü bilmiyorum, ama o tür insanları bilirim." - -Winston evlilik hikâyesini anlatmaya başladıysa da, Julia hikâyenin özünü biliyordu sanki. Winston'a, sanki gözüyle görmüş ya da yüreğinde duyumsamışçasına, ona dokunur dokunmaz Katharine'in gövdesinin nasıl kaskatı kesildiğini, ona sımsıkı sarılmışken bile onu var gücüyle nasıl ittiğini anlatmaya koyuldu. Winston, Julia'yla böyle şeyleri konuşurken en küçük bir güçlük çekmiyordu: Kaldı ki, Katharine çoktan yürek burkan bir anı olmaktan çıkmış, tatsız bir anıya dönüşmüştü. - -"Bir şey var ki, onu yapmasaydı sonuna kadar katlanabilirdim," dedi Winston. Julia'ya, Katharine'in onu her hafta aynı gece zorladığı o küçük frijit töreni anlattı. "O da nefret ediyordu, ama bir türlü vazgeçemiyordu. Ne ad verdiğini mümkünü yok tahmin edemezsin." - -"Parti'ye karşı görevimiz," deyiverdi Julia. - -"Nasıl bildin?" - -"Herhalde ben de okula gittim, bir tanem. On altısını geçenler için ayda bir kez yapılan o seks derslerini nasıl bilmem. Sonra da Gençlik Hareketi'nde... Yıllarca beynini yıkarlar. Çoğu zaman işe yaradığını söylemeliyim. Ama yine de bilemezsin tabii; insanlar o kadar ikiyüzlüdür ki." - -Giderek konunun ayrıntılarına girdi. Önünde sonunda her şeyi kendi cinselliğine getiriyordu. Bu konuda kafası çok iyi çalışıyordu. Winston gibi değildi, Parti'nin cinsellik konusundaki softalığının ardında yatanı çok iyi kavramıştı. Burada söz konusu olan, cinsel içgüdünün, Parti'nin denetleyemediği, kendine özgü bir dünya yarattığı için elden geldiğince yok edilmesi gerektiği değildi yalnızca. Daha da önemlisi, cinselliğin bastırılması isteriyi tetikliyordu; bu da Parti'nin istediği bir şeydi, çünkü savaş coşkusuna ve öndere tapınmaya dönüştürülebiliyordu. Julia bunu şöyle yorumluyordu: - -"Seviştiğin zaman içindeki enerjiyi boşaltırsın; sonra da kendini mutlu hisseder ve hiçbir şeyi iplemezsin. Ama senin bu halin onların hiç hoşuna gitmez. Her zaman enerji yüklü olmanı isterler. Bütün o yürüyüşler, bağrını yırtarcasına bağırış çağırışlar, bayrak sallamalar, ekşiyip bozulmuş cinsellikten başka bir şey değildir. Gönlün ferah, keyfin yerindeyse, Büyük Birader'miş, Üç Yıllık Plan'mış, İki Dakika Nefret'miş, bütün o iğrençlikler neden kendinden geçirsin ki seni?" - -Winston, çok haklı, diye geçirdi içinden. Sofuluk ile siyasal softalık arasında doğrudan ve yakın bir bağıntı vardı. Parti'nin, üyelerinde gerekli gördüğü korku, nefret ve çılgınca bağlılık, o güçlü içgüdü bastırılıp itici bir güç olarak kullanılmadan nasıl kıvamında tutulabilirdi ki? Parti, kendisi için tehlikeli bulduğu cinsellik güdüsünü kendi yararına yönlendirmişti. Ana babalık içgüdüsü konusunda da benzer bir oyun oynanıyordu. Aile tümden ortadan kaldırılamadığı için, insanlar eskiden olduğu gibi çocuklarını sevmeye özendiriliyordu. Buna karşılık, çocuklar ana babalarına karşı sistemli bir biçimde kışkırtılıyor, onları ispiyonlamaları ve sapmalarını ihbar etmeleri öğretiliyordu. Aile, Düşünce Polisi'nin bir uzantısı olup çıkmıştı. Artık aile herkesin gece gündüz kendisini yakından tanıyan muhbirlerle kuşatılmasını sağlayan bir aygıttı. - -Birden aklına Katharine geldi. Katharine, eğer Parti'yle aynı düşüncede olmadığını çıkaramayacak kadar aptal olmasaydı, ne yapar eder, onu Düşünce Polisi'ne ihbar ederdi. Ama Katharine'i o sırada asıl aklına düşüren, öğleden sonranın boğucu sıcağında alnının terlemiş olmasıydı. Julia'ya, on bir yıl önce yine yakıcı bir öğleden sonra olanı ya da daha doğrusu olamayanı anlatmaya başladı. - -Evlenmelerinin üzerinden üç dört ay geçmişti. Kent dolaylarında çıktıkları bir toplu doğa yürüyüşünde yollarını kaybetmişlerdi. Aslında öbürlerinden yalnızca birkaç dakika geride kalmalarına karşın, yanlış yola sapmışlar, sonunda kendilerini eski bir kireçtaşı ocağının kıyısında bulmuşlardı. Dibinde iri kaya parçalarının bulunduğu, on beş yirmi metrelik dik bir çukurun başındaydılar. Ortalıkta yolu soracakları hiç kimse yoktu. Katharine, kaybolduklarını anlar anlamaz çok tedirgin olmuştu. Yürüyüşteki şamatacı kalabalıktan bir an uzak kalmak bile onda bir suçluluk duygusu uyandırmıştı. Geldikleri yoldan çabucak geri dönmek, ötekilerin gittiği yönü bir an önce bulmak istiyordu. Ama tam o sırada Winston'ın gözüne, altlarındaki sarp kayalığın çatlakları arasında bitmiş yabani çiçekler çarpmıştı. Aynı kökten çıkan bir çiçek öbeği iki renkliydi, mor ve kiremit rengiydi. Winston, daha önce hiç böyle bir şey görmemiş olduğundan, gelip görmesi için Katharine'e seslenmişti. - -"Baksana, Katharine! Şu çiçeklere bak. Şu dipteki öbek. Görüyor musun, iki ayrı renkteler!" - -Katharine, tam oradan uzaklaşırken öfkeyle geri dönmüş, kayalığın başına gelip eğilerek Winston'ın gösterdiği yere bakmıştı. Winston biraz gerisinde duruyor, düşmesin diye belinden tutuyordu. O anda birden ne kadar yapayalnız olduklarını fark etmişti. Ortalıkta hiç kimse olmadığı gibi, ne bir yaprak hışırtısı duyuluyordu ne de bir kuş sesi. Böyle bir yerde gizli bir mikrofon bulunması olasılığı çok düşüktü; kaldı ki, mikrofon olsa bile ancak sesleri alabilirdi. Öğleden sonranın en sıcak, en durağan saatleriydi. Güneş yakıp kavuruyordu, Winston'ın yüzü ter içindeydi. Ve birden kafasında bir şimşek çaktı... - -"Şöyle bir itiverseydin ya!" dedi Julia. "Ben olsam iterdim." - -"Evet, canım, sen olsan iterdin. Şimdiki aklım olsa ben de iterdim. Ne bileyim, belki de itmezdim, emin değilim." - -"İtmediğine pişman mısın?" - -"Evet. Sonuçta pişmanım itmediğim için." - -Toz içindeki yerde yan yana oturuyorlardı. Julia'yı kendine çekti. Julia başını onun omzuna yasladı; saçının hoş kokusu güvercin pisliği kokusunu bastırdı. Çok genç, diye düşündü Winston, hâlâ hayattan beklediği bir şeyler var, başına bela olan birini uçurumdan aşağıya itmenin hiçbir şeyi çözmeyeceğini anlayamıyor. - -"Aslında hiçbir şey fark etmezdi," dedi. - -"Öyleyse neden pişmansın itmediğine?" - -"Sırf bir şey yapmayı hiçbir şey yapmamaya yeğlediğim için. Şu oynadığımız oyundan kazançlı çıkmamız olanaksız. Kimi yenilgiler kimilerinden daha iyi olabilir, o kadar." - -Winston, Julia'nın omuz silkişinden kendisine katılmadığını anladı. Ne zaman bu tür şeyler söylemeye kalksa, Julia karşı çıkıyordu. Bireyin hep yenik düşmesinin bir doğa yasası olduğunu kabullenmeye yanaşmıyordu. Aslına bakılırsa, kendisinin de yenilgiye yazgılı olduğunu, Düşünce Polisi'nin önünde sonunda onu da yakalayıp öldüreceğini fark ediyor, ama insanın dilediği gibi yaşayabileceği gizli bir dünya kurmasının mümkün olduğuna inanmaktan da vazgeçemiyordu. Şanslı, uyanık ve cesur olmak yeterliydi. Mutluluk diye bir şey olmadığını, zaferi şu yaşadıkları hayatta asla göremeyeceklerini, Parti'ye karşı savaş açtın mı kendini ölmüş bilmen gerektiğini anlayamıyordu. - -"Biz ölüyüz," dedi Winston. - -Julia, "Daha değil," diye karşı koydu. - -"Bedence ölmemiş olabiliriz. Ama ne kadar dayanabiliriz ki? Altı ay mı, bir yıl mı, beş yıl mı? Ben ölümden korkuyorum. Sen gençsin, benden daha çok korkuyor olman gerekir. Kuşkusuz, ölümü elden geldiğince geciktireceğiz. Ama pek bir şey değişmez. Sonuç olarak insanız, ölümle yaşam aynı kapıya çıkar." - -"Hadi oradan, saçmalama! Benimle mi sevişmeyi yeğlersin, yoksa iskeletimle mi? Yaşıyor olmaktan memnun değil misin? Kendini hissetmek, bu benim, bu benim elim, bu benim bacağım, ben gerçeğim, somutum, canlıyım diyebilmek hoşuna gitmiyor mu? Söylesene, sahiden hoşuna gitmiyor mu?" - -Dönüp göğsünü Winston'a yasladı. Winston, kızın tulumunun içindeki diri ve sert memelerini hissedebiliyordu. Julia'nın bedeninin gençlik ve canlılığı onun bedenine akıyordu sanki. - -"Hoşuma gitmez olur mu," dedi. - -"Öyleyse ölümden konuşmayı kes de beni dinle, sevgilim. Bir daha ne zaman buluşacağımızı ayarlamamız gerekiyor. Ormandaki yere de gidebiliriz. Epeydir gitmedik. Ama bu sefer başka bir yoldan gitmelisin oraya. Ben her şeyi düşündüm. Sen trenle gideceksin; bak, çizeyim istersen." - -Her zamanki becerikliliğiyle, yerdeki tozları eliyle toparladı, güvercin yuvasından minik bir dal parçası alıp bir kroki çizmeye koyuldu. - - - - - -IV - - -Winston, Bay Charrington'ın dükkânının üst katındaki karmakarışık küçük odaya göz gezdirdi. Pencerenin yanı başındaki kocaman yatak yapılmıştı; üstünde eski battaniyeler ve kılıfsız bir yastık duruyordu. Şöminenin üstündeki eski model, kadranı on iki rakamlı saatin tıkırtıları duyuluyordu. Köşede, açılır kapanır masanın üstünde, son gelişinde satın aldığı camdan kâğıt ağırlığı odanın yarı aydınlığında hafifçe parlıyordu. - -Şöminenin önünde Bay Charrington'ın getirdiği ezik büzük bir teneke gaz sobası, bir cezve ile iki fincan duruyordu. Winston sobayı yakıp üstüne su koydu. Bir paket içinde Zafer Kahvesi ve birkaç tablet de sakarin getirmişti. Saat yedi yirmiyi gösteriyordu, oysa aslında on dokuz yirmiydi. Julia on dokuz otuzda gelecekti. - -Delilik bu, delilik, diye geçiriyordu içinden; bile bile, yok yere, intihar gibi bir delilik. Bir Parti üyesinin işleyebileceği suçlar arasında gizlenmesi en zor olanı buydu. Aslında bu düşünce ilk kez, açılır kapanır masanın üstündeki cam ağırlığa bakarken belirmişti kafasında. Beklediği gibi, Bay Charrington odayı kiraya vermekte hiçbir güçlük çıkarmamıştı. Cebine girecek birkaç dolardan dolayı hiç kuşkusuz memnundu. Kaldı ki, Winston'ın odayı bir aşk macerası yaşamak için kiralamak istediğini öğrendiğinde bile ne bir şaşkınlık belirtisi göstermiş ne de rahatsız edici bir söz söylemişti. Tam tersine, zarif bir edayla kendini nerdeyse görünmez kılarak gözlerini kaçırmış ve ortaya konuşmuştu. Bay Charrington'ın gözünde, özel hayat çok değerliydi. Ara sıra herkes yalnız kalabileceği bir yer olsun isterdi. Ve böyle bir yer buldukları zaman da, bunu bilenlerin en sıradan nezaket kuralı gereği dillerini tutmaları gerekirdi. Dahası, nerdeyse kayıplara karışırken, evin iki girişi olduğunu, yan sokağa açılan arka avludan da girilebileceğini eklemişti. - -Pencerenin altında birisi şarkı söylüyordu. Winston, muslin perdenin ardına gizlenerek dışarıya bir göz attı. Haziran güneşinin ısıttığı avluda, kaslı kolları pençe pençe olmuş, bir Norman sütunu kadar oturaklı, heyula gibi bir kadın, belinde çuval bezinden bir önlük, bir çamaşır leğeni ile çamaşır ipi arasında mekik dokuyarak, yukarıdan bebek bezi olduğu anlaşılan beyaz, dört köşe örtüleri mandallıyordu. Mandalları ağzından çıkardığında, kalın, tok bir sesle şarkı söylüyordu: - -Beyhude bir hayaldi, - -Nisan güneşi gibi geldi geçti, - -Bir bakış, bir söz aklımı çeldi, - -Gönlümü çaldı, çekti gitti. - - - -Şarkı haftalardır Londra'nın tepesine çökmüştü. Müzik Dairesi'nin alt bölümlerinden birinde proleterler için yayımlanan, tıpkısının aynısı sayısız şarkıdan biriydi. Bu şarkıların sözleri, güfteyazar denen bir aygıt tarafından insan eli değmeden yazılıyordu. Ama kadın öyle güzel söylüyordu ki, o rezil şarkı handiyse kulağa hoş geliyordu. Winston, kadının söylediği şarkıyı ve ayakkabılarının taş avluda çıkardığı sesi, sokaktaki çocukların çığlıklarını, trafiğin uzaklardan gelen uğultusunu bile duyabiliyordu, ama tele-ekran olmadığından odanın içinde çıt çıkmıyordu. - -Bir kez daha, delilik bu, delilik, delilik, diye geçirdi içinden. Buraya, yakayı ele vermeden, olsa olsa birkaç hafta gelebilirlerdi. Ama tümüyle kendilerine ait, üstelik bir evin içinde ve yakınlarda gizli bir yere sahip olmanın çekiciliğine dayanamamışlardı. Bir süre kilisenin çan kulesinde buluştuktan sonra bir türlü bir araya gelememişlerdi. Nefret Haftası yaklaşırken çok daha fazla çalışmaya başlamışlardı. Gerçi Nefret Haftası'na daha bir aydan fazla vardı, bitmek tükenmek bilmeyen yoğun hazırlıklar yüzünden herkes fazla mesai yapmak zorunda kalmıştı. En sonunda aynı gün öğleden sonra serbest kalmayı başarmışlar, yeniden ormandaki açıklığa gitmeye karar vermişlerdi. Bir önceki akşam da kısa süreliğine sokakta buluşmuşlardı. Kalabalığın ortasında birbirlerine yaklaştıklarında Winston her zaman olduğu gibi Julia'ya doğru dürüst bakamamış, ama göz ucuyla baktığında onun her zamankinden daha solgun olduğunu fark etmişti. - -Julia, rahatça konuşabilecekleri kanısına varınca, "Buluşmamız yattı," diye mırıldanmıştı. "Yarın yani." - -"Anlamadım." - -"Yarın öğleden sonra. Gelemiyorum." - -"Nedenmiş o?" - -"Ah, malum neden işte. Bu kez erken başladı." - -Winston bir an büyük bir öfkeye kapılmıştı. Julia'yla tanıştığı ay içerisinde ona duyduğu isteğin niteliği değişmişti. Başlangıçta bu istek pek o kadar şehvetli değildi. İlk seferinde inadına sevişmişlerdi. Ama ikinci sevişmeden sonra her şey değişmişti. Saçının kokusu, dudaklarının tadı, teninin dokunumu iliğine işlemiş, aklını başından almıştı. Winston onsuz edemez olmuştu, Julia yalnızca istediği değil, hak kazandığını düşündüğü bir şey olup çıkmıştı. Gelemeyeceğini söylediğinde, aldatıldığı hissine kapılmıştı. Ama tam o anda kalabalık onları birbirine yanaştırınca, elleri buluşuvermişti. Julia, Winston' ın parmaklarının ucunu istekle değil de, sevecenlikle sıkıp bırakmıştı. Winston da, insan bir kadınla yaşadığında bu düş kırıklığı çok olağan, sık sık yinelenen bir şey olsa gerek, diye geçirmişti aklından; birden, Julia'ya karşı daha önce hiç duyumsamadığı bir sevecenlik kaplamıştı yüreğini. İçinden, keşke on yıllık evli bir çift olsaydık, demişti. Keşke onunla sokaklarda şimdiki gibi, ama gönül rahatlığıyla ve korkusuzca yürüyor, havadan sudan konuşuyor, eve bir şeyler alıyor olsaydık, diye geçirmişti gönlünden. En çok da, her buluştuklarında kendilerini ille de sevişmek zorunda hissetmeden birlikte olabilecekleri bir yerleri olmasını istemişti. Bay Charrington'ın odasını kiralamak da, tam o sırada değil, ertesi gün aklına gelmişti. Bu konuyu Julia'ya açtığında, o da umulmadık bir biçimde hemen kabul etmişti. İkisi de bunun çılgınlık olduğunun farkındaydı. Sanki ölümlerine susamışlardı. Winston, şimdi yatağın kenarına oturmuş beklerken, bir kez daha Sevgi Bakanlığı'nın mahzenlerini düşünüyordu. İşin tuhafı, o kaçınılmaz dehşet insanın aklından çıkmıyordu. Ölümden önce yaşamak zorunda oldukları dehşet, iki kere ikinin dört etmesi kadar kesin bir biçimde gelecekte onları bekliyordu. Kaçınılması olanaksız da olsa ertelenebilirdi belki; ama insan zaman zaman, bile isteye yaptıklarıyla süreyi kısaltmayı seçiyordu. - -Tam o sırada, merdivenin hızlı hızlı çıkıldığını duymasıyla Julia'nın odadan içeri dalması bir oldu. Bakanlık'ta bazen oradan oraya taşırken gördüğüne benzer, çadır bezinden bir alet çantası vardı elinde. Winston onu kucaklamak için yerinden fırladıysa da, Julia, biraz da elinde alet çantası olduğu için, kollarının arasından sıyrılıverdi. - -"Bir saniye," dedi. "Bırak da, neler getirdiğimi göstereyim. O iğrenç Zafer Kahvesi'ni buraya da getirdin, değil mi? Biliyordum. At gitsin, artık gerek kalmadı. Bak." - -Diz çöküp çantayı ardına kadar açtı, en üstte birkaç İngilizanahtarıyla bir tornavida duruyordu, onları çıkarıp bir kenara koydu. Çantanın altına özenle yerleştirilmiş kâğıt paketler göründü. Winston'a uzattığı ilk paketin tuhaf ama biraz da bildik bir yumuşaklığı vardı. Dokunulduğunda içeri gömülen ağır, kum gibi bir şeyler vardı içinde. - -"Yoksa şeker mi?" diye sordu Winston. - -"Hem de gerçek şeker. Sakarin değil, şeker. Bak, bu da ekmek, mis gibi beyaz ekmek, bizim o berbat ekmekten değil. Al sana, küçük bir kavanoz da reçel. Bu teneke kutuda da süt var. Ama asıl sürpriz burada! Bununla gerçekten övünebilirim işte. Beze sarmam gerekti, neden dersen..." - -Ama neden beze sardığını açıklamasına gerek kalmadı. Winston'ın çocukluğundan tütüp gelen, ama şimdilerde bile arada sırada, ansızın kapatılan bir kapıdan dışarıya taşan ya da kalabalık bir caddeye gizemli bir biçimde yayılırken bir an duyulup sonra birden yiten o kopkoyu, sımsıcak koku odayı sarmıştı bile. - -Winston, "Kahve," diye mırıldandı, "evet, gerçek kahve." - -"İç Parti kahvesi," dedi Julia. "Tam bir kilo." - -"Bütün bunları nereden buldun?" - -"Hepsi İç Parti'nin. O domuzlarda yok yok. Neyse ki, garsonlar, uşaklar ve halktan insanlar onlardan ufak ufak araklıyorlar. Bak, küçük bir paket de çay getirdim." - -Winston, Julia'nın yanına çökmüştü. Paketin ucunu yırttı. - -"Gerçek çay. Böğürtlen yaprağı değil." - -Julia, "Son zamanlarda çay bollaştı," dedi kaygısızca. "Hindistan'ı mı ele geçirdiler, ne? Neyse, boş ver, canım, şimdi sen beni dinle. Bir iki dakika arkanı döner misin? Git, yatağın öbür tarafına otur. Pencereye fazla yaklaşma. Ben söyleyene kadar da sakın arkanı dönme." - -Winston, muslin perdeden dalgın dalgın aşağıya baktı. Kolları pençe pençe olmuş kadın avluda çamaşır leğeni ile çamaşır ipi arasında hâlâ mekik dokuyordu. Ağzında tuttuğu iki mandalı aldı ve acıklı bir şarkı tutturdu: - -Derler ki zaman her şeyi iyi edermiş, - -Zamanla her şey unutulur gidermiş, - -Bir de bana sor, o gözyaşları ve kahkahalar, - -Bugün hâlâ canımı yakar, yüreğimi dağlar! - - - -Belli ki, içler acısı şarkıyı baştan sona ezbere biliyordu. Güzelim yaz havasında hoş bir ezgiyle yükselen sesi sanki mutlu bir karasevdayla yüklüydü. Şu haziran akşamı hiç bitmese, leğendeki çamaşırlar hiç tükenmese, orada yıllarca bebek bezlerini mandallayıp ipe sapa gelmez şarkılar söyleyip dursa, dünyanın en mutlu insanı olacaktı sanki. Ama Winston, birden, o güne kadar bir tek Parti üyesinin bile kendi başına ve içinden gelerek şarkı söylediğini duymamış olmasının ne kadar tuhaf olduğunu fark etti. Bir Parti üyesinin şarkı söylemesi herhalde hem bir yozluk hem de kendi kendine konuşmak kadar tehlikeli bir gariplik olarak görülürdü. Kim bilir, belki de, insanlar ancak açlık başlarına vurduğu zaman şarkı söylüyorlardı. - -"Artık dönebilirsin," dedi Julia. - -Winston arkasına dönünce onu bir an tanıyamadı. Aslında Julia'yı çırılçıplak görmeyi bekliyordu. Ama çıplak değildi. Gördüğü değişiklik çok daha şaşırtıcıydı. Makyaj yapmıştı. - -Demek, proleter mahallesinde bir dükkâna girip bir sürü makyaj malzemesi almıştı. Dudaklarını kıpkırmızı boyamış, yanaklarına allık sürmüş, burnunu pudralamıştı; gözlerinin altına bile, daha parlak gösteren bir şey sürmüştü. Gerçi makyaj pek ustaca yapılmamıştı, ama Winston'ın bu konuda üstün bir beğenisi olduğu da söylenemezdi. Şimdiye kadar Partili bir kadını makyajlı olarak ne görmüş ne de hayal etmişti. Julia'nın görünüşündeki değişim şaşırtıcıydı. Doğru yerleri azıcık renklendirmek onu daha da güzelleştirmekle kalmamış, çok daha kadınsı kılmıştı. Ayrıca, kısacık saçları ve tulumuyla bir oğlan çocuğunu andırması, onu daha da dişi kılıyordu. Winston, Julia'yı kollarına aldığında, burnuna ucuz bir menekşe parfümünün kokusu çarptı. Bodrum katındaki mutfağın loş ışığını ve o kadının tek bir diş kalmamış ağzını anımsadı. Julia da aynı parfümü sürmüştü, ama o anda bir önemi yoktu. - -"Demek parfüm de sürdün!" dedi. - -"Evet, canım, parfüm de sürdüm. Bir dahaki gelişimde ne yapacağım biliyor musun? Bir yerden gerçek bir kadın elbisesi bulup şu rezil pantolonun yerine onu giyeceğim. Ayrıca ipek çoraplar ve yüksek topuklu ayakkabılar giyeceğim! Bu odadan içeri girdiğimde, Partili bir yoldaş değil, bir kadın olacağım." - -Üstlerindekileri çıkarıp fırlattıkları gibi, koskocaman maun karyolaya attılar kendilerini. Winston, Julia'nın önünde ilk kez çırılçıplak soyunuyordu. Şimdiye kadar bembeyaz ve çelimsiz gövdesinden, baldırlarındaki varisli damarlardan, ayak bileğinin üzerindeki soluk çıbandan o kadar utanmıştı ki. Yatakta çarşaf yoktu, ama üstlerine örttükleri eski battaniye yumuşaktı; karyolanın çok geniş ve yaylı olması ikisini de çok şaşırtmıştı. Julia, "Tahtakurusundan geçilmiyordur herhalde, ama kimin umurunda," dedi. Çift kişilik karyolalara, proleterlerin evleri dışında, artık pek rastlanmıyordu. Winston'ın, çocukluğunda böyle karyolalarda yattığı olmuştu; Julia ise anımsadığı kadarıyla böyle bir karyolada hiç yatmamıştı. - -Çok geçmeden uykuya daldılar. Winston uyandığında saat dokuza geliyordu. Hiç kıpırdamadı, çünkü Julia'nın başı kolunun üstündeydi. Makyajının Winston'ın yüzüne ve yastığa bulaşmış olmasına karşın, yüzünde kalan hafif allık gamzesinin güzelliğini ortaya çıkarıyordu. Batmakta olan güneşin sarı ışınları karyolanın ayakucuna vuruyor, cezvedeki suyun fokurdadığı ocağı aydınlatıyordu. Avludaki kadın şarkıyı kesmişti, ama uzaktan uzağa sokaktaki çocukların bağırtıları geliyordu. Winston, artık belleklerden silinmiş olan geçmişte, bir kadınla bir erkeğin serin bir yaz akşamı yatakta böyle çırılçıplak yatmaları, kendilerini kalkmak zorunda hissetmeden diledikleri zaman sevişmeleri, akıllarına geleni konuşmaları, orada öylece uzanıp dışarıdan gelen dingin sesleri dinlemeleri olağan bir şey miydi, diye geçirdi aklından. Bütün bunların olağan karşılandığı bir dönem asla yaşanmış olamazdı. Tam o sırada uyanan Julia dirseği üstünde doğrulup gaz sobasına baktı. - -"Suyun yarısı buhar olup uçtu," dedi. "Şimdi kalkar, kahveyi yaparım. Bir saatimiz var. Senin apartmanda ışıkları kaçta kesiyorlar?" - -"Yirmi üç otuzda." - -"Yurtta yirmi üçte kesiyorlar. Ama içeriye daha erken girmek zorundasın, çünkü... Hişt! Defol, iğrenç yaratık!" - -Birden yataktan aşağıya eğildi, yerden kaptığı bir ayakkabıyı, o sabah İki Dakika Nefret sırasında Goldstein'a sözlüğü nasıl fırlattıysa, tıpkı bir oğlan çocuğu gibi odanın köşesine fırlatıverdi. - -Winston, şaşkınlık içinde, "Neydi o?" diye sordu. - -"Sıçan. Ahşap kaplamanın arasından çirkin burnunu çıkardığını gördüm. Orada bir delik var. Neyse, ödü bokuna karıştı." - -"Sıçan ha!" diye mırıldandı Winston. "Bu odada!" - -Julia, yeniden yatağa uzanırken, "Ohoo, her yerde cirit atıyorlar," dedi umursamaz bir sesle. "Bizim yurdun mutfağında bile yakaladık. Londra'nın bazı mahalleleri kum gibi sıçan kaynıyor. Biliyor musun, çocuklara saldırıyorlar. Evet, resmen çocukların üstüne atlıyorlar. Öyle sokaklar var ki, kadınlar bebeklerini iki dakika yalnız bırakamıyorlar. Hani şu iri, kahverengi olanlar var ya, onlar işte. En fecisi de bu yaratıkların hep..." - -Winston, gözleri sımsıkı kapalı, "Yeter, uzatma!" dedi. - -"Bir tanem! Sapsarı kesildin. Ne oldu? Miden mi bulandı yoksa?" - -"Sıçandan daha korkunç bir şey yoktur bu dünyada!" - -Julia ona iyice sokuldu, bedeninin sıcaklığıyla güven vermek için kolları ve bacaklarıyla sarıp sarmaladı Winston'ı. Winston gözlerini hemen açmadı. Yaşamı boyunca zaman zaman gördüğü bir karabasanı bir kez daha görür gibi olmuştu. Hiç değişmiyordu. Karanlık bir duvarın önünde duruyordu; duvarın öbür yanında dayanılmaz bir şey, görmeyi göze alamayacağı bir şey vardı. Rüyasında, aslında karanlık duvarın ardında ne olduğunu bildiği için hep kendi kendini kandırdığı duygusuna kapılıyordu O şeyi, beyninin bir parçasını kopartıp çıkarıyormuşçasına korkunç bir çabayla tutup ortaya çıkarabilecekti sanki. Ama her seferinde, o şeyin ne olduğunu anlayamadan uyanıyordu; gel gör ki, lafını ağzına tıkadığında Julia'nın söylemekte olduğu şeyle bir bağlantısı vardı. - -"Kusura bakma," dedi; "bir şey yok. Sıçanlardan nefret ederim de." - -"Merak etme, bir tanem, o iğrenç yaratıklar buraya asla giremeyecek. Gitmeden kalın bir bezle tıkarım deliği. Bir dahaki gelişimizde de alçıyla sıvayıp kapatırım orayı." - -Winston'ın kapıldığı ürkü biraz olsun yatışmıştı. Biraz da utanarak doğruldu, yatağın başucuna yaslandı. Julia kalkıp tulumunu giydi, kahveyi yaptı. Cezveden yükselen koku o denli yoğun ve çekiciydi ki, kimse fark edip kuşkulanmasın diye pencereyi kapatmak zorunda kaldılar. Kahvenin tadına bir diyecek yoktu, ama gerçek şekerle yapılmış kahvenin köpüğü olağanüstüydü, yıllardır şeker yerine sakarin kullanan Winston'ın nerdeyse unuttuğu bir şeydi bu. Julia, bir eli cebinde, bir elinde reçelli ekmek, odanın içinde geziniyor, kitaplığa öylesine göz gezdiriyor, açılır kapanır masanın neresinin onarılacağını gösteriyor, rahat olup olmadığını anlamak için kendini eski kanapeye bırakıyor, on iki rakamlı tuhaf saati muzip bakışlarla inceliyordu. Cam ağırlığı, ışıkta daha iyi görebilmek için yatağın yanına getirdi. Winston onu Julia'nın elinden aldı, iri bir yağmur damlasını andıran cama bir kez daha büyülenerek baktı. - -"Sence nedir bu?" dedi Julia. - -"Bence hiçbir şey değil... Diyeceğim, bir işe yaradığını sanmıyorum. O yüzden hoşuma gidiyor ya. Tarihin, değiştirmeyi unuttukları küçücük bir parçası. Yüz yıl önceden bir bildiri, okumasını bilene kuşkusuz." - -"Ya şuradaki resim" –karşı duvardaki gravürü gösterdi– "o da yüz yıllık var mıdır?" - -"Daha fazla. İki yüz yıllık falan olabilir. Kim bilir. Bugünlerde hiçbir şeyin yaşı anlaşılmıyor ki." - -Julia gidip yakından baktı. Resmin hemen altındaki deliğe ayağıyla vurarak, "O pis hayvan burnunu buradan çıkardı işte," dedi. "Burası neresi dersin? Daha önce gördüm sanki." - -"Bir kilise ya da bir zamanlar kiliseymiş. St. Clement Kilisesi'ymiş adı." Aklına, Bay Charrington'ın öğrettiği çocuk şarkısının sözleri geldi ve burnunun direği sızlayarak ekledi: "'Portakal var, limon var' diye çalar çanları St. Clement'in!" - -Julia onun kaldığı yerden alıp devam edince, ağzı açık kaldı: - -"Nerde benim üç çeyreğim" diye çalar çanları St. Martin'in, - -"Ödesene şu borcunu" diye çalar çanları Old Bailey'nin... - - - -"Sonrası nasıldı, hatırlamıyorum. Ama sonu aklımda, şöyle bitiyordu: 'Al şu mumu, doğru yatağına, yoksa yersin baltayı kafana!'" - -Şarkı birbirini bütünleyen dizelerle sürüp gidiyordu. Ama "... diye çalar çanları Old Bailey'nin" sözlerinin ardından gelen bir dize daha olmalıydı. Belki biraz zorlasalar Bay Charrington anımsayıverirdi. - -Winston, "Kim öğretti bunu sana?" diye sordu. - -"Dedem. Küçükken hep söylerdi bana. Ben sekiz yaşındayken buharlaştırıldı, senin anlayacağın ortadan kayboldu," diye yanıtladı Julia. Sonra da hiç ilgisi yokken, "Limonun ne olduğunu hep merak etmişimdir," diye ekledi. "Portakal gördüm ama. Kalın kabuklu, sarı, yuvarlak bir meyve işte." - -"Ben limonu hatırlıyorum," dedi Winston. "Ellili yıllarda çok vardı. O kadar ekşiydi ki, koklamak bile dişlerini kamaştırırdı" - -"Bahse girerim, resmin arkası tahtakurusundan geçilmiyordur," dedi Julia. "Bir gün indireyim de, bir güzel temizleyeyim. Artık çıksak iyi olacak sanırım. Şu makyajı sileyim. Of, sıkıldım! Sonra da senin yüzündeki dudak boyalarını çıkarırım." - -Winston yatakta biraz daha kaldı. Oda kararmaktaydı. Işığa doğru döndü, yattığı yerden cam kâğıt ağırlığını seyre daldı. İnsanın ondan gözünü alamamasının nedeni, içindeki mercan parçasından çok, bütünüyle camın içerisiydi. Dipsiz bir kuyu gibi olmasına karşın, handiyse hava kadar saydamdı. Sanki camın yüzeyi gökkubbeydi de, altında tekmil havaküresiyle küçük bir dünya vardı. Winston'a, bu küçük dünyanın içine girebilirmiş, dahası maun karyola, açılır kapanır masa, saat, çelik gravür ve kâğıt ağırlığının kendisi de bu dünyanın içindeymiş gibi geliyordu. Kâğıt ağırlığı Winston'ın içinde bulunduğu odaydı, mercan parçası da Julia'nın ve kendisinin kristalin tam ortasına sonsuza dek yerleşmiş yaşamları. - - - - - -V - - -Syme yok olmuştu. Bir sabah bir de bakmışlardı ki, işe gelmemiş: Birkaç münasebetsiz, Syme'ın işe gelmemesine laf etti. Ertesi gün ise kimse ondan söz etmedi. Üçüncü gün Winston, Arşiv Dairesi'nin önüne gidip duyuru tahtasına baktı. Duyurulardan birinde, aralarında Syme'ın da bulunduğu Satranç Kurulu üyelerinin listesi yer alıyordu. Listede bir değişiklik yokmuş gibi görünüyordu, hiçbir adın üstü çizilmemişti, ama bir ad eksikti. Syme artık yoktu: Hiç var olmamıştı. - -Ortalık kavruluyordu. Labirenti andıran Bakanlık'ta penceresiz, klimalı odalar normal sıcaklıklarını koruyordu, ama dışarıda kaldırımlarda yürüyen insanların ayakları yanıyor, yoğun saatlerde metrolar leş gibi kokuyordu. Nefret Haftası'nın hazırlıkları bütün hızıyla sürüyor, Bakanlıklarda çalışanlar her gün fazla mesai yapıyorlardı. Geçit törenlerinin, mitinglerin, askeri törenlerin, konuşmaların, balmumu heykel sergilerinin, film gösterimlerinin, tele-ekran izlencelerinin örgütlenmesi gerekiyordu; tribünler kurulacak, resimler asılacak, sloganlar bulunacak, şarkılar yazılacak, söylentiler yayılacak, fotoğraflar çarpıtılacaktı. Julia'nın Kurgu Dairesi'ndeki bölümünde, roman üretimine ara vermişler, haldır haldır vahşet broşürleri hazırlıyorlardı. Winston, gündelik işlerinin yanı sıra, her gün zamanının önemli bir bölümünü Times gazetesinin eski sayılarını incelemeye, konuşmalarda alıntı yapılacak haberleri değiştirip çarpıtmaya ayırıyordu. Gecenin geç saatlerinde, bıçkın proleterler sokaklarda kabadayılık taslayarak dolaşırlarken, kentte bir kıyamettir gidiyordu. Kente her zamankinden daha çok tepkili bomba yağıyor, bazen uzaklarda büyük patlamalar oluyor, bunları kimse açıklayamadığı için de inanılmaz söylentiler yayılıyordu. - -Nefret Haftası'nın simgesi olarak kullanılacak yeni şarkı (Nefret Şarkısı deniyordu) çoktan bestelenmiş, tele-ekranlarda durmadan çalınıyordu. Buna müzik demek zordu, tamtam seslerini andıran yabanıl, kaba bir ritmi vardı. Yürüyüşe geçenlerin raprapları eşliğinde yüzlerce kişi tarafından haykırıldığında, insan yüreğine korku salıyordu. Proleterler bu şarkıya bayılmışlardı; gece yarıları sokaklarda, hâlâ çok sevilen "Beyhude bir hayaldi" şarkısıyla yarıştığı söylenebilirdi. Parsonsların çocukları, sabahtan akşama kadar bir tarak ve tuvalet kâğıdıyla bu şarkıyı çalarak kafa şişiriyorlardı. Artık akşamları Winston'ın başını kaşımaya vakti olmuyordu. Parsons'ın örgütlediği gönüllü mangaları, caddeyi Nefret Haftası'na hazır ediyorlardı: Bayraklar ve posterler hazırlıyorlar, çatılara gönderler dikiyorlar, flamaların asılması için tehlikeyi göze alarak caddenin üzerine teller geriyorlardı. Parsons, yalnızca Zafer Konaklarına çekilecek dört yüz metre uzunluğundaki flamayı anlata anlata bitiremiyordu. Tam havasını bulmuştu, nerdeyse zil takıp oynayacaktı. Havalar iyice ısındığı ve ırgat gibi çalıştığı için, akşamları kısa pantolon ve kısa kollu gömlek giyme fırsatını bulmuştu. Oradan oraya koşturuyor, canla başla çalışıyor, dolap beygiri gibi dönüp duruyor, herkesi yoldaşça uyarı ve öğütlerle gayrete getiriyor, tüm bunları yaparken de tepeden tırnağa tere batıyor, gövdesinden ekşi bir ter kokusu yayılıyordu. - -Londra'nın dört bir yanında yeni bir poster belirivermişti. Üstünde hiçbir yazı yoktu, yalnızca Avrasyalı bir askerin üç dört metre yüksekliğinde, korkunç bir resminden oluşuyordu; Moğol yüzünde anlamsız bir ifade, ayaklarında kocaman postallar, yarı makineli tüfeğini yukarıya doğrultmuş, yürüyordu. Hangi açıdan bakarsanız bakın, silahın büyültülmüş namlusu size çevrilmiş gibi görünüyordu. Duvarların her yerine yapıştırılmış olan bu posterlerin sayısı Büyük Birader posterlerini bile geride bırakmıştı. Savaşa karşı genellikle ilgisiz kalan proleterler, dönemsel yurtseverlik cinnetlerinden birine kışkırtılıyorlardı. Genel havaya ayak uydurmak istercesine, tepkili bombalar her zamankinden daha çok sayıda insanın canını alıyordu. Bombalardan biri Stepney'deki kalabalık bir sinemaya düşmüş, yüzlerce kişi yıkıntıların altında can vermişti. Çevre halkının katıldığı büyük cenaze töreni saatlerce bitmek bilmemiş ve sonunda öfkeli bir protesto mitingine dönüşmüştü. Başka bir bomba da çocukların oynadıkları boş bir arsaya isabet etmiş, kırk-elli çocuk paramparça olmuştu. Daha başka lanetleme gösterileri de düzenlenmişti: Goldstein'ın resimleri yakılmış, yüzlerce Avrasyalı asker posteri yırtılarak ateşe verilmiş, bu kargaşada pek çok dükkân yağmalanmıştı; ardından, tepkili bombaların casuslar tarafından telsiz dalgalarıyla yönlendirildiği söylentisi yayılmış, çok geçmeden yabancı kökenli olduğundan kuşkulanıldığı için evi kundaklanan yaşlı bir çift dumandan boğularak yaşamını yitirmişti. - -Julia ile Winston, Bay Charrington'ın dükkânının üst katındaki odaya gidebildiklerinde, serinlemek için çırılçıplak soyunup açık pencerenin altına yan yana uzanıyorlardı. Sıçan bir daha görünmemişti, ama sıcakların artmasıyla birlikte tahtakuruları büyük bir hızla çoğalmıştı. Ne ki, umursadıkları yoktu. Odanın kirliliği, temizliği umurlarında değildi, onlar için bir cennetti burası. İçeri girer girmez odadaki her şeyin üstüne karaborsadan aldıkları karabiberi serpiyorlar, giysilerini çıkarıp attıkları gibi gövdeleri kan ter içinde kalıncaya kadar seviştikten sonra uyuyakalıyorlardı; uyandıklarında, bir de bakıyorlardı, tahtakuruları toplanmış, karşı saldırıya geçmeye hazırlanıyor. - -Haziran ayı boyunca dört, beş derken, altı yedi kez buluştular. Winston, her saat cin içme alışkanlığını bırakmıştı. Anlaşılan, böyle bir gereksinim duymuyordu artık. Biraz kilo almıştı, varis çıbanı geçmiş gibiydi, ayak bileğinin hemen üstünde yalnızca kahverengi bir leke kalmıştı, sabahın erken saatlerinde gelen öksürük nöbetleri de kesilmişti. Hayatı eskisi kadar dayanılmaz bulmadığı gibi, tele-ekrana dilini çıkartarak dalgasını geçmek ya da avazı çıktığı kadar haykırarak lanetler yağdırmak gelmiyordu içinden. Artık güvenli bir sığınakları, handiyse bir yuvaları vardı ya, ara sıra, o da birkaç saatliğine buluşabilmek o kadar zoruna gitmiyordu. Eskici dükkânının üst katındaki odanın varlığı yetiyordu. Odanın orada onları beklediğini bilmek, orada bulunmaktan farksızdı. Bambaşka bir dünyaydı orası, soyu tükenmiş hayvanların gezinebildiği, geçmişten bir köşeydi. Winston, Bay Charrington'ı da soyu tükenmiş bir hayvan olarak görüyordu. Çoğu kez, Bay Charrington'la birkaç dakika sohbet etmeden yukarıya çıkmıyordu. Dükkândan dışarı pek adımını atmayan yaşlı adamın nerdeyse hiç müşterisi yok gibiydi. Daracık, karanlık dükkân ile arka tarafta yemeklerini yaptığı, bir sürü döküntünün yanı sıra kocaman borusuyla antika bir gramofonun durduğu ufacık mutfak arasında ruh gibi yaşıyordu. Birisiyle konuşma olanağı bulmaktan memnun görünüyordu. Dükkânı dolduran değersiz nesneler arasında gezinirken, uzun burnu, kalın gözlüğü ve kadife ceketinin içindeki düşük omuzlarıyla, bir esnaftan çok bir koleksiyoncuya benziyordu. Belli belirsiz bir coşkuyla Winston'a porselen bir şişe tapasını, kırık bir enfiye kutusunun boyalı kapağını ya da çok önce ölmüş bir bebeğin saç telinin bulunduğu, altın taklidi bir madalyonu gösterirdi; satın alır diye değil de, hoşuna gider diye. Bay Charrington'la sohbet ederken insan eski bir müzik kutusunu dinler gibi oluyordu. Sonradan, belleğinin kuytularından unutulmuş çocuk şarkılarından birkaç dize daha çıkarmıştı. Birinde yirmi dört karatavuktan, birinde boynuzu örselenmiş bir öküzden, birinde de bahtsız bir erkek ardıçkuşunun ölümünden söz ediliyordu. Ne zaman yeni bir dize okuyacak olsa, alçakgönüllü bir gülümseyişle, "İlginizi çeker diye düşündüm de," diyordu. Gel gör ki, hiçbirinde birkaç dizeden fazlasını anımsayamıyordu. - -Julia da, Winston da, yaşamakta olduklarının uzun sürmeyeceğinin farkındaydılar; bu gerçek hiç akıllarından çıkmıyordu. Kimileyin ölümün, üstünde yattıkları yatak kadar yakın olduğunu apaçık duyurmuyorlar, işte o zaman ölümün eşiğinde son bir zevk anını yaşamak isteyen bir karayazgılı gibi, umarsız bir şehvetle birbirlerine sarılıyorlardı. Ama zaman zaman, yalnızca güvende oldukları değil, bu ilişkinin hiç bitmeyeceği yanılsamasına da kapılmıyor değillerdi. İkisi de, bu odada bulundukları sürece başlarına hiçbir şey gelmeyeceğini sanıyordu. Buraya ulaşmak hem zor hem de tehlikeliydi, ama bu oda onlar için bir sığınaktı. Winston, kâğıt ağırlığını seyre daldığında, o cam dünyanın içine girilebileceğini ve içine girildi mi de zamanın durdurulabileceğini aklından geçirmişti ya, işte öyle bir şeydi bu da. Sık sık kaçış hayalleri kurmaktan alamıyorlardı kendilerini. Talihleri yaver gidebilir ve kurdukları düzeni hayatlarının sonuna kadar sürdürebilirlerdi. Ya da Katharine ölebilir, onlar da bir yolunu bulup evlenebilirlerdi. Ya da birlikte canlarına kıyabilirlerdi. Ya da sırra kadem basıp kimsenin tanıyamayacağı bir kılığa bürünebilir, proleter ağzıyla konuşmayı öğrenip bir fabrikada çalışmaya başlayabilir, arka sokaklardan birinde gözlerden uzak yaşayıp gidebilirlerdi. Ama ikisi de bunların hepsinin ne kadar saçma olduğunun farkındaydı. Gerçekte hiçbir kaçış yoktu. Tek uygulanabilir yol olan intiharı ise akıllarının ucundan bile geçirmiyorlardı. Her gün, her saat hayata dört elle sarılmak, gelecekten yoksun olduğunu bile bile günübirlik yaşamayı sürdürmek, tıpkı hava olduğu sürece nefes almayı bırakmamak gibi karşı konulmaz bir içgüdüydü. - -Bazen de, Parti'ye karşı bir isyan eylemine girişmekten söz ediyorlardı, ama nereden başlayacakları konusunda en küçük bir fikirleri yoktu. Dillere destan Kardeşlik örgütünün gerçekten var olduğu düşünülse bile, bu örgüte katılmak hiç de kolay olmasa gerekti. Winston, Julia'ya, O'Brien'la arasında tuhaf bir yakınlık olduğundan ya da en azından kendisinin böyle sandığından söz etmişti: Bazen, O'Brien'a gidip Parti'ye düşman olduğunu açıklamak ve kendisine yardım etmesini istemek geçiyordu içinden. Nedense, Winston'ın bu düşüncesi Julia'ya fazla gözüpek gelmemişti. İnsanları yüzlerine bakarak tanımakta deneyimli sayılırdı; o yüzden, Winston'ın bir anlık göz göze gelişe dayanarak O'Brien'ın güvenilir olduğuna inanmasını doğal karşılamıştı. Kaldı ki, herkesin ya da hemen hemen herkesin Parti'den gizlice nefret ettiği ve başına bir şey gelmeyeceğini bilse kuralları çiğneyebileceği kanısındaydı. Ama yaygın ve örgütlü bir muhalefetin var olduğuna da, var olabileceğine de doğrusu pek inanmıyordu. Goldstein ve onun yeraltı ordusuyla ilgili hikâyelerin, Parti'nin kendi amaçları için uydurduğu ve herkesin de inanıyormuş gibi görünmek zorunda kaldığı bir sürü saçmalıktan başka bir şey olmadığını söylüyordu. Parti toplantılarında ve kendiliğinden düzenlenen gösterilerde, kim bilir kaç kez, adlarını bile duymadığı ve söylenen suçları işlediklerine zerre kadar inanmadığı insanların idam edilmeleri için yeri göğü inletmişti. Bu insanlar topluca yargılanırken, bütün gün mahkemeyi kuşatarak aralarda, "Hainlere ölüm!" diye haykıran Gençlik Birliği müfrezelerinde yer almıştı. İki Dakika Nefret toplantılarında Goldstein'a sövgüler yağdırılırken sesi ayyuka çıkmıştı. Oysa Goldstein'ın kim olduğu konusunda da, savunduğu söylenen öğretiler konusunda da en küçük bir fikri yoktu. Devrim'den sonra yetişen kuşaktandı ve ellilerle altmışların ideolojik savaşlarını anımsayamayacak kadar gençti. Bağımsız bir siyasal hareketin var olabileceğini hayal bile edemezdi; kaldı ki, Parti'nin yenilgiye uğratılması olanaksızdı. Parti hep var olacak ve hep aynı kalacaktı. Parti'ye ancak gizli itaatsizliklerle ya da en çok birini öldürmek ya da bir yeri havaya uçurmak gibi birbirinden kopuk şiddet eylemleriyle baş kaldırabilirdiniz. - -Julia bazı bakımlardan Winston'dan çok daha uyanıktı ve Parti propagandasından çok daha az etkileniyordu. Bir gün Winston bir vesileyle Avrasya'ya karşı savaştan söz açacak olduğunda, Julia hiç umursamadan, savaş olduğuna inanmadığını söyleyerek onu şaşkınlık içinde bırakmıştı. Her gün Londra'nın tepesine inen tepkili bombalar, olasılıkla, "sırf halka korku vermek için" Okyanusya Hükümeti tarafından atılıyordu. Bu, açıkçası, hiç aklına gelmemişti Winston'ın. Sonra, Julia, İki Dakika Nefret sırasında makaraları koyvermemek için kendini zor tuttuğunu söylediğinde, Winston ona imrenmeden edememişti. Ne var ki, Julia, Parti öğretilerini yalnızca kendi yaşamına iliştiği ölçüde sorguluyordu. Doğru ile yalan arasındaki farkı önemsemediği için, resmi ağızlardan yayılan hikâyeleri çoğu zaman kolayca kabulleniyordu. Örnekse, okulda öğretildiği gibi, uçağı Parti'nin icat etmiş olduğuna inanıyordu. (Winston, kendisinin okula gittiği ellili yılların sonlarında, Parti'nin yalnızca helikopteri icat ettiğini ileri sürdüğünü anımsıyordu; on yıldan fazla bir zaman sonra, Julia'nın okula gittiği günlerde ise uçağın da Parti'nin buluşu olduğu öne sürülmeye başlamıştı; anlaşılan, Parti bir kuşak sonra buharlı makinenin icadına da sahip çıkacaktı.) Winston, uçakların kendisi daha doğmadan, Devrim'den çok önceleri de var olduğunu söylediğinde, Julia umursamamıştı bile. Uçağın kimin icadı olduğunun ne önemi vardı ki? Winston'ı asıl şaşkınlığa düşüren ise, bir sohbet sırasında, Julia'nın Okyanusya'nın daha dört yıl önceye kadar Doğuasya'yla savaşta, Avrasya'yla barışta olduğunu anımsamadığını keşfetmesi olmuştu. Savaşı tümüyle bir saçmalık olarak gördüğü açıktı; ama belli ki, düşmanın adının değiştiğini fark etmemişti bile. Pek de ilgilenmeden, "Ben hep Avrasya'yla savaşta olduğumuzu sanıyordum," demesi, Winston'ı az da olsa ürkütmüştü. Uçak Julia dünyaya gelmeden çok önce icat olmuştu, savaşılan düşmanın değişmesi ise daha dört yıl önceye, Julia'nın artık çoktan yetişkin olduğu bir döneme rastlıyordu. Winston, Julia'yla bu konuyu belki on beş dakika tartışmıştı. Sonunda, Julia'nın belleğini zorlamasını, bir zamanlar düşmanın Avrasya değil de Doğuasya olduğunu belli belirsiz de olsa anımsamasını sağlamıştı. Ne ki, Julia bu konuyu hâlâ önemsemiyordu. "Kimin umurunda?" demişti omuz silkerek. "Savaş savaştır, kan dökülür, üstelik verdikleri haberlerin hepsinin yalan olduğunu biliyoruz." - -Winston, bazen de, Arşiv Dairesi'nden ve orada göz göre göre yaptığı sahtekârlıklardan söz ediyordu. Böyle şeyler karşısında dehşete kapılmıyordu Julia. Yalanların gerçeğe dönüştüğünü bilmek bile ona ürkünç gelmiyordu. Winston, ona Jones, Aaronson ve Rutherford'un başlarına gelenleri anlatmış, eline geçen o çok önemli fotoğraftan söz etmişse de, Julia pek etkilenmemişti. Dahası, ilk başta, olup bitenleri anlayamamıştı bile. - -"Senin arkadaşların mıydılar?" diye sormuştu. - -"Hayır," demişti Winston, "hiç tanımıyordum onları. İç Parti üyeleriydiler. Kaldı ki, benden çok yaşlıydılar. Eski günlerin, Devrim öncesinin insanlarıydılar. Şöyle bir görmüştüm onları, o kadar." - -"O zaman neden bu kadar üzülüyorsun ki? Bir sürü insan durmadan öldürülmüyor mu?" - -Ona anlatmaya çalışmıştı. "Bu apayrı bir durumdu. Birinin öldürülmesinden çok daha ciddi bir durum söz konusuydu. Geçmişin resmen silinip yok edildiğini kavramıyor musun? Geçmiş yalnızca şu cam parçası gibi, üstünde hiçbir şey yazmayan nesnelerde yaşıyor. Artık Devrim'le, Devrim'den önceki yıllarla ilgili hemen hiçbir şey bilmiyoruz. Bütün kayıtlar ya yok edilmiş ya da çarpıtılmış, bütün kitaplar yeniden yazılmış, bütün resimler yeniden yapılmış, bütün heykeller, sokaklar ve yapılar yeniden adlandırılmış, bütün tarihler değiştirilmiş. Üstelik bu işlem her gün, her dakika uygulanmaya devam ediyor. Tarih durdu. Parti'nin her zaman haklı olduğu sonsuz bir şimdiden başka bir şey yok. Geçmişin çarpıtıldığını biliyorum, ama bu çarpıtmaları ben yaptığım halde bunu asla kanıtlayamayacağım. İş bittikten sonra geride tek bir kanıt kalmıyor. Tek kanıt kafamın içinde ve benim anılarımı paylaşacak bir kişi daha var mı, bilemiyorum. Hayatım boyunca yalnızca bir kez gerçek, somut bir kanıt geçti elime, o da olaydan yıllar sonra." - -"İyi de, ne işe yaradı?" - -"Hiçbir işe yaramadı, çünkü birkaç dakika sonra fotoğrafı bellek deliğine attım. Bugün olsa saklardım." - -"Açıkçası ben saklamazdım!" demişti Julia. "Tehlikeleri göze almaya hazırım, ama değecekse eğer, eski gazete parçaları için değil. Hem, saklasan bile ne yapabilirdin ki?" - -"Fazla bir şey yapamazdım belki de. Ama basbayağı kanıttı işte. Birilerine göstermeye cesaret edebilseydim, hiç değilse birkaçının kulağına kar suyu kaçırabilirdim. Biz hayattayken herhangi bir şeyin değiştirilebileceğini düşünemiyorum. Yine de, küçük direniş grupları orada burada baş gösterebilir; bu küçük gruplar bir araya gelip yavaş yavaş büyüyebilir, dahası arkalarında birkaç belge bırakabilir, o zaman gelecek kuşak bizim bıraktığımız yerden devam edebilir." - -"Gelecek kuşak beni ilgilendirmiyor, canım. Beni bizim ne olacağımız ilgilendiriyor." - -"Sen yalnızca belden aşağısıyla ilgilenen bir asisin," demişti Winston. - -Bu sözleri çok zekice bulan Julia sevinçle Winston'ın boynuna sarılmıştı. - -Gerçekten de, Parti öğretisinin yol açtığı sonuçlar Julia'yı hiç ilgilendirmiyordu. Winston, İngsos ilkelerinden, çiftdüşünden, geçmişin değiştirilmesinden ve nesnel gerçekliğin yadsınmasından, Yenisöylem sözcüklerinin kullanılmasından ne zaman söz açacak olsa, Julia'nın canı sıkılıyor, kafası karışıyor, bu tür şeylere zerre kadar ilgi duymadığını söylüyordu. Bunların hepsinin saçma olduğunu bildiklerine göre, neden kaygılansınlardı ki? Ne zaman övmesi, ne zaman yermesi gerektiğini biliyordu ya, bu yeter de artardı bile. Sinir bozucu bir alışkanlık edinmişti: Winston bu tür konuları konuşmakta direttiğinde, uyuyakalıyordu. Hangi saatte, hangi konumda olursa olsun, uyuyabilen biriydi. Winston, Julia'yla konuşurken, bağnazlığın ne anlama geldiğini azıcık olsun kavramadan bağnaz gibi görünmenin ne kadar kolay olduğunu fark etmişti. Açıkçası, Parti'nin dünya görüşü, onu hiç anlayamayan insanlara çok daha kolay dayatılıyordu. Gerçekliğin en açık biçimde çarpıtılması böylelerine kolayca benimsetilebiliyordu, çünkü kendilerinden istenenin iğrençliğini hiçbir zaman tam olarak kavrayamadıkları gibi, toplumsal olaylarla yeterince ilgilenmedikleri için neler olup bittiğini de göremiyorlardı. Hiçbir şeyi kavrayamadıkları için hiçbir zaman akıllarını kaçırmıyorlardı. Her şeyi yutuyorlar ve hiçbir zarar görmüyorlardı, çünkü tıpkı bir mısır tanesinin bir kuşun bedeninden sindirilmeden geçip gitmesi gibi yuttuklarından geriye bir şey kalmıyordu. - - - - - -VI - - -Sonunda olmuştu işte. Beklenen mesaj gelmişti. Sanki yaşamı boyunca bunun olmasını beklemişti. - -Bakanlık'taki uzun koridorda yürüyordu, tam Julia'nın eline pusulayı tutuşturduğu yere gelmek üzereydi ki, hemen arkasında kendisinden iri birinin yürümekte olduğunu fark etti. Arkasındaki, her kimse, bir şey söyleyecekmiş gibi hafifçe öksürdü. Winston birden durup arkasına döndü. Karşısında O'Brien'ı buldu. - -En sonunda yüz yüzeydiler; Winston o anda kaçıp gitmek istedi oradan. Yüreği yerinden fırlayacak gibiydi. Dili tutulmuştu. O'Brien ise Winston'ın yanına geldi, dostça koluna dokundu, yan yana yürümeye başladılar. İç Parti üyelerinin pek çoğunda rastlanmayan ağırbaşlı bir incelikle konuşmaya başladı. - -"Sizinle konuşmak için fırsat gözlüyordum," dedi. "Geçen gün Times'daki Yenisöylem yazılarınızdan birini okudum da. Anlaşılan, Yenisöylem'e bilimsel bir ilgi duyuyorsunuz." - -Winston biraz toparlanmıştı. "Doğrusu pek bilimsel sayılmaz," dedi. "Yalnızca bir amatörüm. Benim konum değil. Dilin oluşturulmasıyla hiçbir zaman ilgim olmadı." - -"Ama mükemmel yazıyorsunuz," dedi O'Brien. "Geçenlerde Yenisöylem uzmanı bir arkadaşınızla konuşuyordum. Şimdi adı birden aklıma gelmedi." - -Winston'ın yüreği yeniden hızlı hızlı çarpmaya başlamıştı. O'Brien'ın sözünü ettiği, Syme'dan başkası olamazdı. Ama Syme yalnızca ölmemiş, yok edilmişti, bir yitikkişi'ydi. Ondan açıkça söz açmak çok tehlikeli olabilirdi. O'Brien'ın sözleri, besbelli, bir işaret, bir parolaydı. Bu küçük düşüncesuçunu paylaşmakla Winston'ı suç ortağı yapıvermişti. Koridorda ağır ağır yürürlerken O'Brien birden durdu. Karşısındakini her nasılsa savunmasız bırakan o her zamanki barışıklığıyla gözlüğünü düzelttikten sonra devam etti: - -"Aslında, yazınızda, kullanımdan kaldırılmış iki sözcük kullandığınızı fark ettiğimi söyleyecektim. Ama daha yeni kaldırıldılar kullanımdan. Yenisöylem Sözlüğü'nün onuncu basımını gördünüz mü?" - -"Hayır," dedi Winston. "Basıldığından haberim yoktu. Kayıt Dairesi'nde biz hâlâ dokuzuncu basımı kullanıyoruz." - -"Sanırım, onuncu basım birkaç aya kadar çıkacak. Ama birkaç kopyayı önceden dağıttılar. Bende bir tane var. Belki görmek istersiniz.'' - -Winston, işin nereye varacağını hemen anlayarak, "Çok isterim," dedi. - -"Sözlükteki bazı yeni gelişmeler çok yerinde. Örneğin, fiil sayısının azaltılmış olması sanırım ilginizi çekecektir. Nasıl yapsak, Sözlüğü size bir kuryeyle mi yollasam? Ama unuturum diye korkuyorum. İyisi mi, size uygun bir zamanda evime uğrayıp alıverin. Bir dakika. Size adresimi vereyim." - -Tele-ekranlardan birinin önündeydiler. O'Brien, aklı başka yerdeymişçesine ceplerini karıştırdıktan sonra, deri kapaklı küçük bir not defteriyle altın bir mürekkepli kalem çıkardı. Tele-ekranın hemen altında, aygıtın öbür yanından bakan kişinin ne yazdığını okuyabileceği bir konumda, çabucak bir adres yazdı, sayfayı yırtıp Winston'a verdi. - -"Akşamları genellikle evdeyim," dedi. "Değilsem de, uşağım Sözlüğü size verir." - -Winston'ı, bu kez gizlemeye gerek duymayacağı kâğıt parçasıyla orada bırakıp gitti. Ama Winston, her olasılığa karşı adresi iyice ezberledi, birkaç saat sonra da öteki kâğıtlarla birlikte bellek deliğine bıraktı. - -Konuşmaları topu topu birkaç dakika sürmüştü. Bu karşılaşmadan bir tek anlam çıkıyordu. Her şey Winston'ın O'Brien'ın adresini öğrenmesi için tasarlanmıştı. Bu gerekliydi, çünkü doğrudan sormadıkça birinin nerede oturduğunu öğrenmek asla mümkün değildi. Telefon rehberi diye bir şey yoktu. O'Brien, "Bir gün beni görmek istersen, burada bulabilirsin," demek istemişti. Belki de, Sözlüğün içine gizlenmiş bir mesaj bulacaktı. Her ne ise, kesin olan bir tek şey vardı. Hayalinde canlandırdığı gizli hareketin var olduğu kesindi, şimdi bu hareketin sınır boylarına ulaşmıştı Winston. - -Önünde sonunda O'Brien'ın çağrısına uyacağını biliyordu. Kim bilir, belki yarın, belki uzun bir süre bekledikten sonra. Aslında, yıllar önce başlamış olan bir süreç ilerliyordu. İlk aşamada, kafasında karşı koyamadığı, gizli bir düşünce belirmiş, ikinci aşamada günce tutmaya başlamıştı. Düşüncelerden sözcüklere geçmişti, şimdi de sözcüklerden eyleme geçiyordu. Son aşama Sevgi Bakanlığında gerçekleşecekti. Bunu kabullenmişti. Son, başlangıçta gizliydi. Ne ki, ürkütücü bir şeydi bu; ya da, daha doğrusu, ölümün önceden duyumsanması, ölüme azar azar yaklaşmak gibi bir şeydi. O'Brien'la konuşurken bile, sözcüklerin anlamını sezdiğinde, soğuk bir ürperti geçmişti gövdesinden. Islak bir mezarın içine girdiği duygusuna kapılmış ve önünde sonunda mezarı boylayacağını hep biliyor olması bile ürküntüsünü engelleyememişti. - - - - - -VII - - -Winston gözyaşları içinde uyanınca, Julia uyur uyanık ona sokuldu, "Neyin var?" gibisinden bir şeyler mırıldandı. - -Winston, "Rüya gördüm..." diyecek oldu ve hemen sustu. Gördüğü rüya sözle anlatılamayacak kadar karmaşıktı. Rüyayı gördüğü yetmiyormuş gibi, bir de uyanır uyanmaz rüyadan geriye kalanlar aklına üşüşmüştü. - -Hâlâ rüyanın etkisi altında, gözleri kapalı yatıyordu. Bir yaz akşamı yağmurdan sonra uzanıp giden bir kır görünümü gibi, tüm yaşamının gözlerinin önüne serildiği uçsuz bucaksız, aydınlık bir rüyaydı. Her şey cam kâğıt ağırlığının içinde geçiyordu, ama camın yüzeyi gökkubbeydi ve kubbenin altında her şey insanın sonsuz uzaklıkları görebildiği duru, yumuşak bir ışığa boğulmuştu. Rüyada, annesinin kolunu uzatışı, otuz yıl sonra da haber filminde gördüğü Yahudi kadının küçük çocuğu kurşunlardan korumaya çalışırken o hareketi yineleyişi, sonra helikopterlerin ikisini paramparça edişi de vardı; aslında rüya buydu belki de. - -"Biliyor musun," dedi, "şu ana kadar annemi benim öldürdüğüme inanıyordum." - -Julia, uykulu uykulu, "Neden öldürdün onu?" diye sordu. - -"Öldürmedim ki. Yani fiziksel olarak öldürmedim." - -Rüyasında, annesini o son görüşünü anımsamıştı ve uyanmasına yakın o son andaki bir sürü küçük olay da zihnine doluşmuştu. Anlaşılan, yıllar boyunca bilincinden bile bile kovmuş olduğu bir anıydı bu. Tarihinden emin değildi, ama o sıralar en azından on, belki de on iki yaşında olmalıydı. - -Babası daha önce ortadan kaybolmuştu; ne kadar önceydi, anımsamıyordu. O günlerin patırtılı, gergin ortamını daha iyi anımsıyordu: ikide bir hava akınları karşısında panikleyip metro istasyonlarına sığınmalar, dört bir yandaki moloz yığınları, sokak köşelerine asılan anlaşılmaz bildiriler, aynı renk gömlekler giymiş gençlik çeteleri, fırınların önünde uzayıp giden kuyruklar, arada sırada uzaklardan duyulan makineli tüfek tarrakaları, hepsinden önemlisi de yeterince yiyecek bulunamaması. Öğleden sonraları öteki oğlanlarla birlikte saatlerce çöp tenekeleri ve süprüntü yığınları arasında nasıl dolandıklarını, lahana artıklarını, patates kabuklarını, hatta bazen üstlerindeki pislikleri bir güzel kazıdıkları bayat ekmek kabuklarını nasıl topladıklarını; sonra, hep aynı yerden geçen ve sığır yemi taşıdığını bildikleri kamyonların yolunu bekleyip kamyonlar yoldaki çukurlarda sarsıldıkça dökülen küspeleri nasıl kapıştıklarını anımsıyordu. - -Babası ortadan kaybolduğunda, annesi ne şaşkına dönmüş ne de ağıtlar yakmış, ama birden bambaşka biri olup çıkmıştı. Sanki ruhunu yitirmişti. Gerçekleşmesinin kaçınılmaz olduğunu bildiği bir olayı beklediğini Winston bile anlamıştı. Yapılması gereken bütün işleri yapıyordu: Yemek pişiriyor, çamaşır yıkıyor, giysileri onarıp sökükleri dikiyor, yatağı yapıyor, yerleri süpürüyor, şöminenin önünü temizliyor, ama bütün bunları hep ağırdan alarak ve gereksiz davranışlardan kaçınarak, sanki kendi başına hareket eden bir vitrin mankeni gibi yapıyordu. İri, endamlı bedeni kendiliğinden durağanlaşmıştı sanki. Bazen Winston'ın iki üç yaşlarındaki minik, hastalıklı, sesi soluğu çıkmayan, yüzü kaşık kadar kalmış kız kardeşini kucağına alıp yatakta hiç kımıldamadan saatlerce oturuyordu. Arada sırada da hiçbir şey söylemeden Winston'ı kollarına alıp göğsüne bastırıyordu. Winston, çocuk bencilliğiyle bile, bunun, olması beklenen ama hiç sözü edilmeyen o olayla bağıntılı olduğunu sezebiliyordu. - -Oturdukları odayı, nerdeyse yarısını beyaz örtülü bir yatağın kapladığı o karanlık odayı anımsıyordu. Odada ayaklı bir gazocağı, yiyeceklerin konduğu bir raf, dışarıdaki sahanlıkta da, başka odalarla ortaklaşa kullanılan, kahverengi fayanstan bir lavabo vardı. Annesinin, heykelsi gövdesiyle gazocağının üzerine eğilmiş, tencereyi karıştırdığını anımsıyordu. Ama sürekli açlık çekmeleri, yemek vakti geldiğinde birbirlerine girmeleri hiç aklından çıkmıyordu. Annesine ikide bir mızırdanarak neden daha fazla yemek olmadığını sorar, kadıncağıza öfkeyle bağırıp çağırır (erken yaşta çatlamaya başlayan, dahası bazen boğuklaşan sesinin tonunu bile anımsıyordu) ya da payına düşenden fazlasını kapabilmek için burnunu çeke çeke ağlayarak kendini acındırmaya çalışırdı. Annesi ona payından fazlasını vermeye çoktan hazırdı. Aslan payını "oğlan"ın almasından daha doğal ne olabilirdi ki? Ama o ne kadar verilse doymaz, hep daha da fazlasını isterdi. Annesi her yemekte, bencillik etmemesi, kız kardeşinin hasta olduğunu, onun da beslenmesi gerektiğini unutmaması için yalvarırdı, ama ne fayda. Annesi tabağına yemek koymayı kesince, gözleri yuvalarından fırlayarak bağırır, tencereyle kepçeyi elinden kapmaya kalkışır, kız kardeşinin tabağındakileri aşırırdı. Annesiyle kardeşini aç bıraktığının farkındaydı, ama kendine engel olamadığı gibi, bunu bir hak olarak görüyordu. Sanki karnının sürekli zil çalması ona böyle bir hak veriyordu. İki yemek arasında, annesi uyanık davranmazsa, gidip gidip raftan yiyecek yürütürdü. - -Bir keresinde, çikolata tayını dağıtılmıştı. Haftalardır, belki aylardır ilk kez dağıtılıyordu. O ufacık ama çok değerli çikolata parçasını çok iyi anımsıyordu. İki onsluk parçanın (o günlerde hâlâ ons diyorlardı) üçü arasında paylaşılması gerekiyordu. Belli ki, üç eşit dilime bölünecekti. Winston birden çikolatanın tümünün kendisine verilmesi gerektiğini söyleyerek bas bas bağırmaya başlamıştı; sanki kendisi değil de, başka biriydi kıyameti koparan. Annesi açgözlülük etmemesini söylüyordu, ama neye yarar; Winston yaygarayı basıyor, ciyaklıyor, sızlanıp yakınıyor, pazarlık ediyor, çekişme uzayıp gidiyordu. Minicik kız kardeşi, tıpkı bir maymun yavrusu gibi annesine sımsıkı sarılmış, iri, hüzünlü gözleriyle annesinin omzu üzerinden Winston'a bakıyordu. Sonunda annesi çikolatanın dörtte üçünü Winston'a, dörtte birini de kız kardeşine vermişti. Küçük kız çikolatayı alıp belki ne olduğunu bile anlamadan boş boş bakıyordu ki, Winston bir an izledikten sonra ansızın atılıp çikolatayı kız kardeşinin elinden kapmış, kapıya doğru fırlamıştı. - -Annesi, arkasından, "Winston, Winston!" diye seslenmişti. "Çabuk buraya gel! Çikolatasını hemen geri ver kardeşine!" - -Winston olduğu yerde kalmış, ama geri gelmemişti. Annesi gözünü gözüne dikmişti. Winston, o anda bile, bir şeyler olacağını seziyor, ama ne olacağını bilemiyordu. Elinden bir şey kapıldığını fark eden kız kardeşi usul usul ağlamaya başlamıştı. Annesi çocuğu kollarına almış, bağrına basmıştı. Winston, annesinin bu davranışından, kız kardeşinin ölmekte olduğunu sezmiş; elinde yapış yapış olan çikolatayla merdivenden aşağı fırlamış, kaçıp gitmişti. - -Annesini bir daha görmemişti. Çikolatayı mideye indirdikten sonra kendinden utanmış, karnı acıkıncaya kadar saatlerce sokaklarda dolanıp durmuştu. Eve döndüğünde, annesi ortadan kaybolmuştu. O günlerde bu tür ortadan kayboluşlar artık olağan sayılmaya başlamıştı. Annesi ve kız kardeşi dışında odada her şey yerli yerindeydi. Yanlarına hiçbir giysi almamışlardı, annesinin mantosu bile duruyordu. Winston annesinin ölüp ölmediği konusunda hâlâ kesin bir bilgi edinebilmiş değildi. Bir çalışma kampına gönderilmiş olması pekâlâ mümkündü. Kız kardeşi ise, tıpkı Winston gibi, iç savaşla birlikte ortaya çıkan, evsiz barksız çocukların gönderildiği (Islahevi dedikleri) yurtlardan birini boylamış olabilirdi; belki de annesiyle birlikte çalışma kampına gönderilmiş ya da bir köşede ölüme terk edilmişti. - -Gördüğü rüya hâlâ olanca canlılığıyla aklındaydı, özellikle de tüm anlamın saklı olduğu o koruyucu kol hareketi. Aklına, iki ay önce gördüğü bir başka rüya düştü. Annesi, tıpkı çocuğu göğsüne bastırarak soluk, beyaz örtülü yatakta oturduğu gibi , Winston'ın çok aşağılarında bir yerde, batık gemide oturmuş, gittikçe derinlere gömülmekte, ama giderek kararan suların içinden hâlâ yukarılara, ona doğru bakmaktaydı. - -Winston, Julia'ya, annesinin ortadan kayboluşunu anlattı. Julia, gözlerini açmadan, yatağın içinde dönenip daha rahat bir konuma geçti. - -Duyulur duyulmaz bir sesle, "Belli ki, o zamanlar azgın canavarın tekiymişsin," dedi. "Bütün çocuklar canavardır." - -"Evet. Ama asıl hikâye..." - -Julia'nın soluyuşundan yeniden uykuya dalmak üzere olduğu anlaşılıyordu. Oysa Winston annesinden söz etmeyi sürdürmek istiyordu. Anımsadığı kadarıyla, annesinin olağanüstü bir kadın olduğunu sanmıyordu, hele zeki bir kadın olduğu hiç söylenemezdi; yine de, tümüyle kendine özgü davranışlarından kaynaklanan bir soyluluk, bir eldeğmemişlik vardı onda. Duyguları sahiciydi ve dış etkilerle değiştirilmesi olanaksızdı. Onun gözünde, bir davranış sırf etkisiz olduğu için anlamını yitirmezdi. Birini seviyorsan gerçekten severdin, verecek başka hiçbir şeyin yoksa bile sevgin yeterdi. Verecek çikolata kalmadığında, annesi çocuğu sımsıkı göğsüne bastırmıştı. Bunun hiçbir yararı yoktu, hiçbir şeyi değiştirmiyordu, çikolatayı geri getirmiyordu, çocuğun ya da kendisinin ölümünü önlemiyordu; ama böylesi ona doğal geliyordu. Mültecilerle dolu gemideki kadın da, mermilerden korumayacağını bile bile, küçük çocuğu kollarının arasına almıştı. Parti'nin yaptığı en korkunç şeylerden biri de, sizi içgüdülerin, duyguların hiçbir işe yaramayacağına inandırmak, ama aynı zamanda sizi maddi dünya karşısında tümden güçsüz kılmaktı. Bir kez Parti'nin buyruğu altına girdiniz mi, ne hissettiğiniz ya da ne hissetmediğiniz, ne yaptığınız ya da ne yapmaktan kaçındığınız hiç fark etmiyordu. Ne yaparsanız yapın ortadan kayboluyordunuz; siz de silinip gidiyordunuz, yaptıklarınız da. Tarihin akışının dışına atılıyordunuz. Ve daha iki kuşak öncesine kadar bunun insanlar için en küçük bir önemi yoktu, çünkü tarihi değiştirmeye kalkışmıyorlardı. Onları çekip çeviren, sorgulamayı akıllarından geçirmedikleri özel bağlılıklardı. Asıl önemli olan, kişisel ilişkilerdi; hiçbir işe yaramayacak bir hareketin, birini kollarına almanın, dökülen bir gözyaşının, ölmekte olan birine söylenen bir sözün bir değeri olabiliyordu. Winston, birden, proleterlerin hâlâ böyle olduklarını fark etti. Bir partiye, bir ülkeye ya da bir düşünceye değil, birbirlerine bağlıydılar. Winston, hayatında ilk kez, proleterleri aşağılamadığını ya da onları yalnızca, bir gün zembereğinden boşanıp dünyayı yeniden yaratması beklenen durağan bir güç olarak görmediğini düşündü. Proleterler insan kalmışlardı. Yürekleri katılaşmamıştı. Şimdi kendisinin özel bir çaba göstererek yeniden edinmeye çalıştığı ilkel duygulara tutunmuşlardı. Winston, bunu düşünürken, hiçbir ilgisi yokken, birkaç hafta önce kaldırımda gördüğü ve bir lahana sapıymışçasına bir tekmede yolun kıyısına attığı kopuk eli anımsadı. - -"Proleterler insan," dedi sesini yükselterek. "Biz insan değiliz." - -Yeniden uyanmış olan Julia, "Neden?" diye soracak oldu. - -Winston, biraz duraksadıktan sonra, "Hiç düşündün mü?" dedi. "En iyisi, buradan bir an önce çıkıp gitmemiz, bir daha da birbirimizi görmememiz sanırım." - -"Evet, sevgilim, hem de kaç kere düşündüm. Ama biç niyetim yok öyle yapmaya." - -"Şimdiye kadar talihimiz yaver gitti," dedi Winston, "ama böyle sürüp gitmez. Sen gençsin. Doğal ve masum bir görünüşün var. Benim gibilerinden uzak durursan, bir elli yıl daha yaşayabilirsin." - -"Olmaz. Ben her şeyi düşündüm. Sen nereye, ben oraya. Ayrıca, o kadar da kapıp koyverme kendini. Ben hayatta kalmayı beceririm." - -"Kim bilir, altı ay, belki bir yıl daha birlikte olabiliriz. Ama sonunda ayrılmak zorunda kalacağımız belli. Ne kadar yalnız kalacağımızın farkında mısın? Bizi yakaladıkları zaman birbirimiz için hiçbir şey, ama hiçbir şey yapamayacağız. Ben konuşsam da, konuşmasam da seni kurşuna dizerler. Ne yapsam, ne söylesem ya da ne söylemesem, seni öldürmelerini engelleyemem. Birbirimizin yaşayıp yaşamadığını bile bilemeyeceğiz. Elimiz ermeyecek, gücümüz yetmeyecek. Önemli olan bir tek şey var, o da hiçbir yararı olmasa bile birbirimize ihanet etmemek." - -"İtiraf etmekten söz ediyorsan, bülbül gibi öteceğiz," dedi Julia. "Önünde sonunda herkes itiraf eder. Engel olamazsın. İşkenceden geçiriyorlar insanı." - -"İtiraf etmekten söz etmiyorum. İtiraf, ihanet değildir. Ne söylediğin ya da ne yaptığın önemli değil; yalnızca duygulardır önemli olan. Beni seni sevmekten caydırırlarsa, işte o zaman gerçekten ihanet etmiş olurum." - -Julia, iyice düşündükten sonra, "Bunu yapamazlar," dedi. "Bunu asla yapamazlar. Sana her şeyi, ama her şeyi söyletebilirler, ama seni beni sevmediğine inandıramazlar. İçine giremezler." - -Winston, biraz umutlanarak, "Evet," dedi, "evet, çok haklısın. İnsanın içine giremezler. Hiçbir yararı olmayacağını bile bile insan kalmanın çok önemli olduğunu düşünüyorsan, onları yendin demektir." - -Her şeyi sürekli dinleyen tele-ekranı düşündü. Seni gece gündüz gözetleyebilirlerdi, ama soğukkanlılığını koruduğun sürece onları atlatabilirdin. O kadar zeki olmalarına karşın, insanın aklından geçenleri okumanın sırrını çözmeyi becerememişlerdi. Kim bilir, belki de ellerine düştüğünüzde böyle olmuyordu. Sevgi Bakanlığı'nda neler olup bittiğini bilen yoktu, ama yine de kestirmek o kadar zor olmasa gerekti: Herhalde işkenceden geçiriyorlar, ilaçlar veriyorlar, duyarlı aygıtlarla sinirsel tepkilerinizi ölçüyorlar, uykusuz ve yalnız bırakarak, sürekli sorguya çekerek yavaş yavaş bitkin düşürüyorlardı. Gerçekler, ne yaparsanız yapın, gizlenemezdi. Araştırıp kovuşturarak ortaya çıkarılabilir, işkence yaparak sizden sökülüp alınabilirdi. Ama amacınız hayatta kalmak değil de insan kalmaksa, sonuçta ne fark ederdi ki? Duygularınızı değiştirmeleri olanaksızdı; siz kendiniz bile değiştiremezdiniz duygularınızı, isteseniz bile. Yaptığınız, söylediğiniz ya da düşündüğünüz her şeyi en küçük ayrıntısına kadar açığa çıkarabilirlerdi; ama nasıl işlediğini sizin bile bilmediğiniz, yüreğinizin içi, sırrını korurdu. - - - - - -VIII - - -Başarmışlardı, evet, sonunda başarmışlardı işte! - -Loş, uzun bir odadaydılar. Tele-ekranın sesi iyice kısılmıştı, yalnızca bir mırıltı duyuluyordu; koyu mavi halı o kadar yumuşaktı ki, kadife kumaş üstünde yürüyor gibi oluyordunuz. O'Brien, odanın öbür ucunda, yeşil başlıklı bir lambanın bulunduğu bir masanın başında, kâğıt yığınları arasında oturuyordu. Uşak, Julia ile Winston'ı içeriye aldığında, başını kaldırıp bakmamıştı bile. - -Winston'ın yüreği öylesine hızlı atıyordu ki, konuşamayacağından korkuyordu. Tek düşünebildiği, sonunda başarmış olduklarıydı. Aslında buraya gelmekle aceleci davranmışlardı; hem, ayrı yollardan gelip O'Brien'ın kapısının önünde buluşmuş olsalar da, birlikte gelmeleri tam bir çılgınlıktı. Ama böyle bir yere gelmek başlı başına bir cesaret işiydi. Birinin İç Parti üyelerinin oturdukları evlerin içini görmesi, hele yaşadıkları mahalleye adım atması işitilmiş şey değildi. Koca apartmanın uyandırdığı hava, her şeye sinmiş olan zenginlik ve bolluk, iyi yemek ve iyi tütünün alışılmamış kokuları, büyük bir hızla inip çıkan asansörler, oradan oraya koşuşturan beyaz ceketli uşaklar, her şey ama her şey ürkütücüydü. Gerçi buraya iyi bir bahaneyle gelmişti, ama yine de siyah üniformalı bir muhafızın köşeden çıkıverip belgelerini soracağından, sonra da çekip gitmesini buyuracağından korkmuyor değildi. Oysa O'Brien'ın uşağı ikisini hiç bekletmeden içeri buyur etmişti. Bu ufak tefek, siyah saçlı, beyaz ceketli adamın Çinliyi andıran değirmi yüzünde en küçük bir ifade yoktu. Geçtikleri koridor boydan boya yumuşacık bir halıyla kaplıydı, krem rengi duvar kâğıtları ve beyaz ağaç kaplamalar pırıl pırıldı. Doğrusu, bu da ürkütücüydü. Winston, duvarları gelen geçenlerin sürtünmesiyle kirlenmemiş bir koridor görmemişti ki hayatında. - -O'Brien, parmakları arasındaki bir kâğıdı büyük bir dikkatle inceler gibiydi. Başı hafifçe öne eğildiği için burnu çizgi biçiminde görünüyordu; etkileyici ve zeki bir yüzü vardı. Yirmi saniye kadar öyle durdu. Sonra söyleyaz'ı kendine yaklaştırıp, bakanlıklarda kullanılan ve bileşik sözcüklerden oluşan özel dilde bir mesaj yazdırdı: - -Maddeler bir virgül beş virgül yedi tamtekmil onaylandı stop öneri alındı madde altı çiftartı saçma suçdüşün sınırında iptal stop yapımişi durdur yatırım algeri tatamam makineler genelgiderler hesapla stop tamam. - - - -Koltuğundan ağır ağır kalkıp halıda sessizce onlara doğru ilerledi. Yenisöylem sözcüklerinin sona ermesiyle birlikte resmiyetten biraz kurtulmuş gibiydi, ama yüzünde her zamankinden de acımasız bir ifade vardı, sanki rahatsız edilmekten hiç hoşlanmamıştı. Winston'ın az önce kapıldığı dehşet bu kez yerini utanca bırakmıştı. Ahmakça bir yanlış yapmış olabileceğini düşündü. O'Brien'ın gizliden gizliye politik bir muhalif olduğunu nereden çıkarmıştı ki? Gözlerde bir an beliren bir parıltı ve belli belirsiz bir söz; bunun dışında, bir rüyadan yola çıkarak kendi kendine kurduğu hayaller. Sözlüğü almaya geldiğini de bahane edemezdi, o zaman Julia'yı da getirmiş olmasını nasıl açıklayacaktı ki? O'Brien, tele-ekranın önünden geçerken, birden aklına bir şey gelmişçesine durdu. Dönüp duvardaki bir düğmeye bastı. Çat diye bir ses çıktı. Ses kesiliverdi. - -Julia ansızın şaşkınlığa kapılarak hafifçe çığlık attı. Winston, korkmuş olmasına karşın, şaşkınlıktan dilini tutamadı. - -"Demek kapatabiliyorsunuz!" deyiverdi. - -"Evet," dedi O'Brien, "kapatabiliyoruz. Bizim öyle bir ayrıcalığımız var." - -Şimdi tam karşılarındaydı. İri gövdesiyle tepelerinde dimdik duruyordu; yüzündeki ifadeden bir şey çıkarmak hâlâ mümkün değildi. Olanca katılığıyla öylece dikilmiş, Winston'ın bir şey demesini bekliyordu. Ne diyecekti bakalım? Belli ki işi başından aşkındı ve sinirlenmişti; çalışmasının neden kesildiğini merak ediyordu. Kimse konuşmuyordu. Tele-ekran kapatıldıktan sonra oda ölüm sessizliğine bürünmüştü. Saniyeler akıp gidiyordu. Winston gözlerini O'Brien'ın gözlerinden ayırmamaya çalışıyordu. Sonra birden O'Brien'ın asık suratında bir gülümseme belirir gibi oldu. Hep yaptığı gibi, gözlüğünü düzeltti. - -"Ben mi söyleyeyim, siz mi söylersiniz?" dedi. - -Winston, "Ben söyleyeyim," diye atıldı. "Şu şey gerçekten kapalı mı?" - -"Evet, her şey kapalı. Biz bizeyiz." - -"Buraya neden geldik, biliyor musunuz..." - -Onu oraya getiren güdülerin ne kadar belirsiz olduğunu ilk kez fark ederek sustu. Aslında O'Brien'dan nasıl bir yardım beklediğini bilemediği için, oraya neden geldiğini söylemekte zorlanıyordu. Diyeceklerinin ne kadar dayanaksız ve yapmacık geleceğinin ayırdında olmasına karşın, söylemeden edemedi: - -"Parti'ye karşı gizli bir etkinlik yürütüldüğü, gizli bir örgüt olduğu, sizin de bu işin içinde olduğunuz kanısındayız. Örgüte katılıp görev almak istiyoruz. Biz Parti'nin düşmanıyız. İngsos ilkelerine inanmıyoruz. Düşünce-suçlularıyız. Üstüne üstlük, bir de zina yapıyoruz. Bunu size anlatıyorum, çünkü kendimizi sizin ellerinize teslim etmek istiyoruz. Başka suçlar da işlememizi isterseniz, emrinizdeyiz." - -Durdu, kapının açıldığını sezerek omzunun üzerinden arkasına baktı. Evet, sarı yüzlü ufak tefek uşak kapıyı vurmadan içeri girmişti. Getirdiği tepside bir sürahi ve kadehler vardı. - -O'Brien, serinkanlılıkla, "Martin bizdendir," dedi. "İçkiyi buraya getir, Martin. Yuvarlak masaya bırak. İskemlelerimiz yeterli mi? Tamam, oturup rahat rahat konuşabiliriz. Martin, sen de bir iskemle çek. İş konuşacağız. Uşak olduğunu on dakikalığına unut." - -Kısa boylu uşak rahatça oturdu, ama yine de kendisine tanınan ayrıcalıktan yararlanan hizmetkâr havasını üstünden atamadığı belliydi. Winston ona göz ucuyla bir baktı ve adamın bütün bir yaşamının belirli bir rolü oynamakla geçtiğini, kendisine yakıştırılan kişiliği bir an elden bırakmayı bile tehlikeli bulduğunu fark etti. O'Brien sürahiyi alıp kadehlere koyu kırmızı bir içki doldurdu. Winston'ın aklına belli belirsiz bir anı düştü; çok eskiden bir duvar ya da tahtaperdede lambalarla çevrili kocaman bir şişe görmüştü, inip kalktıkça içindekini bir bardağa boşaltıyordu. O'Brien'ın sunduğu içki yukarıdan bakıldığında siyah görünüyor, ama sürahinin içinde yakut gibi ışıldıyordu. Buruk bir tadı vardı. Julia'nın kadehi kaldırıp içten bir merakla kokladığını gördü. - -O'Brien, hafifçe gülümseyerek, "Bunun adı şarap," dedi. "Hiç kuşkusuz kitaplarda okumuşsunuzdur. Sanırım, Dış Parti'ye pek verilmiyor." Sonra yeniden ciddileşerek kadehini kaldırdı: "Bence artık şerefe kadeh kaldırmalıyız. Önderimize: Emmanuel Goldstein'a." - -Winston candan yürekten kadehini kaldırdı. Şarap gerçekten de kitaplardan bildiği ve düşünü kurduğu bir şeydi. Cam kâğıt ağırlığı ya da Bay Charrington'ın yarım yamalak anımsadığı çocuk şarkıları gibi yitik, romantik geçmişte, herkesten gizlediği kendi deyişiyle evvel zamanda kalmıştı. Nedense, şarabı hep böğürtlen reçeli gibi çok tatlı ve çabucak sarhoş eden bir içki olarak hayal etmişti. Oysa şimdi gerçeğini içince düş kırıklığına uğramıştı. Yıllardır cin içtiği için şarabın tadına varamamıştı. Boş kadehi masaya bıraktı. - -"Demek Goldstein diye biri var, öyle mi?" dedi. - -"Evet, öyle biri var, hem de hayatta. Ama nerede, bilmiyorum." - -"Peki, ya gizli örgüt? O da gerçekten var mı? Yoksa Düşünce Polisi'nin uydurması mı?" - -"Hayır, gerçekten var. Kardeşlik diyoruz ona. Kardeşliğin var olduğunu bilirsin, onun üyesi olduğunu da bilirsin, ama daha fazlasını hiçbir zaman bilemezsin. Bu konuya birazdan döneceğim." Saatine baktı. "Tele-ekranı yarım saatten fazla kapalı tutmak, İç Parti üyeleri için bile pek akıl kârı sayılmaz. Buraya birlikte gelmemeliydiniz, giderken ayrı ayrı çıksanız iyi olur. Siz, Yoldaş" –başıyla Julia'yı gösterdi– "önce siz çıkarsınız. Yaklaşık yirmi dakikamız var. Kusura bakmazsanız, önce bazı sorular soracağım. İlkin genel bir soru: Neler yapmaya hazırsınız?" - -"Her şeyi yapmaya hazırız," dedi Winston, "elimizden ne gelirse." - -O'Brien, iskemlesinde hafifçe Winston'a doğru dönmüştü. Winston'ın onun adına da konuşabileceğini düşündüğüne bakılırsa, Julia'yı pek önemsemiyordu. Bir an gözlerini kapadı. Sonra, yanıtların çoğunu bildiği sıradan bir sorgulama yapıyormuşçasına, alçak sesle, duyarsızca soruları sıralamaya başladı. - -"Hayatınızı vermeye hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Cinayet işlemeye hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Yüzlerce masum insanın ölmesine yol açabilecek sabotaj eylemlerine girişmeye?" - -"Evet." - -"Vatanınızı yabancı devletlere satmaya?" - -"Evet." - -"Düzenbazlık, sahtekârlık, şantaj yapmaya, çocukların zihinlerini bulandırmaya, alışkanlık yapan uyuşturucular dağıtmaya, fahişeliği özendirmeye, zührevi hastalıkları yaymaya, sözün kısası moral bozukluğu yaratacak ve Parti'nin gücünü kıracak her şeyi yapmaya hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Peki, çıkarlarımız bir çocuğun yüzüne kezzap atmayı gerektirse, bunu da yapmaya hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Kimliğinizden vazgeçip hayatınızın sonuna kadar garsonluk ya da tersane işçiliği yapmaya hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Size emrettiğimiz anda canınıza kıymaya hazır mısınız?" - -"Evet." - -"Birbirinizden ayrılmaya ve birbirinizi bir daha hiç görmemeye hazır mısınız?" - -'Hayır!" diye patladı Julia. - -Winston bu son soruyu yanıtlayıncaya kadar asırlar geçti. Bir ara dili tutulur gibi oldu. Sözcükler adeta diline yapıştı. Ne diyeceğini bilemedi. En sonunda, "Hayır," dedi. - -"Bak, söylediğiniz iyi oldu," dedi O'Brien. "Her şeyi bilelim de." - -Julia'ya dönüp biraz daha duyarlı bir sesle ekledi: - -"Yaşasa bile bambaşka biri olacağını bilmelisiniz. Ona yeni bir kimlik vermek zorunda kalabiliriz. Yüzü, davranışları, ellerinin biçimi, saçının rengi, hatta sesi bile değişebilir. Siz de farklı birine dönüşebilirsiniz. Cerrahlarımız insanları tanınmayacak kadar değiştirebiliyorlar. Bazen gerekiyor da. Kolu bacağı kestiğimiz bile oluyor. - -Winston, Martin'in Moğolsu yüzüne bir kez daha göz ucuyla bakmadan edemedi. Yüzünde hiçbir yara izi görünmüyordu. Julia'nın yüzü bembeyaz kesilmiş, çilleri daha bir ortaya çıkmıştı, ama gözlerini cesaretle O'Brien'a dikmişti. Onayladığını belli eden bir şeyler mırıldandı. - -"İyi. Sorun yok o zaman." - -Masanın üstünde gümüş bir sigaralık duruyordu. Dalgın görünen O'Brien sigaralığı onlara doğru iterken içinden bir sigara aldı, sonra yerinden kalkıp ayakta daha iyi düşünüyormuşçasına odanın içinde bir aşağı bir yukarı dolaşmaya başladı. Sigaralar çok esaslıydı, hem kalındı hem de ipek gibi bir kâğıda sarılmıştı. O'Brien bir kez daha kolundaki saate baktı. - -"Martin, sen şimdi doğru kilere," dedi. "Tele-ekranı on beş dakikaya kadar açacağım. Gitmeden bu yoldaşların yüzlerine iyice bir bak. Onları yeniden göreceksin. Ben göremeyebilirim." - -Ufak tefek adam, daha önce ön kapıda yaptığı gibi, siyah gözlerini Julia ile Winston'ın yüzlerinde gezdirdi. Bakışlarında dostluktan eser yoktu. Onlara en küçük bir ilgi duymadan, yüzlerini ezberlemeye çalışıyordu. Winston, yapay bir yüzün belki de ifadesini hiç değiştiremeyeceğini geçirdi aklından. Martin, bir şey demeden, hatta selam bile vermeden odadan çıktı, kapıyı ardından usulca kapattı. O'Brien, bir eli siyah tulumunun cebinde, bir elinde sigarası, bir aşağı bir yukarı dolanıyordu. - -"Sizin anlayacağınız," dedi, "karanlıkta savaşıyor olacaksınız. Hep karanlıkta olacaksınız. Aldığınız emirleri nedenini bilmeden yerine getireceksiniz. Size, daha sonra, yaşadığımız toplumun gerçek yüzünü ve onu yok etmek için izleyeceğimiz stratejiyi öğreneceğiniz bir kitap göndereceğim. Kitabı okuduktan sonra Kardeşliğin gerçek üyeleri olacaksınız. Fakat uğrunda savaştığımız genel amaçlar ile günün gerektirdiği görevlerden başka hiçbir şey bilmeyeceksiniz. Size Kardeşliğin var olduğunu söylüyorum, yüz üyesi mi var, yoksa on milyon üyesi mi, söyleyemem. Siz bir düzinesini bile asla bilmeyeceksiniz. Üç dört bağlantınız olacak, onlar da ortadan kayboldukça yerlerini yenileri alacak. Bu sizin ilk bağlantınız olduğu için hep sürecek. Aldığınız emirler benden gelecek. Sizinle bağlantıya geçmemiz gerekirse, bunu Martin aracılığıyla yapacağız. Bir gün yakalanırsanız, itiraf edersiniz. Bu kaçınılmazdır. Ama kendi eylemleriniz dışında itiraf edecek pek az şeyiniz olacak. Bir avuç önemsiz insan dışında kimseyi ele veremeyeceksiniz. Büyük olasılıkla beni bile ele veremeyeceksiniz, çünkü o zamana kadar ben ya ölmüş ya da farklı bir yüzü olan farklı birine dönüşmüş olacağım." - -Yumuşak halının üstünde bir aşağı bir yukarı gezinmeyi sürdürüyordu. Gövdesinin iriliğine karşın, hareketlerinde gözle görülür bir zarafet vardı. Elini cebine sokuşunda ya da sigara içişinde hemen göze çarpıyordu. Karşısındakinde, güçlü biri olduğu izleniminden çok, güvenilir ve alaycılığı eksik etmeyen anlayışlı biri olduğu izlenimini bırakıyordu. Onca ciddiliğine karşın, onda bağnazlara özgü sığlıktan eser yoktu. Cinayetten, intihardan, zührevi hastalıktan, kesilen kollar ve bacaklardan, değiştirilen yüzlerden belli belirsiz bir küçümsemeyle söz ediyordu. Sesinde, "Bütün bunlar şimdilik kaçınılmaz," diyen bir şey vardı sanki, "bunları hiç çekinmeden yapmak zorundayız. Ama hayatı yeniden yaşanılır kıldığımızda böyle şeyler yapmayacağız."Winston'da O'Brien'a karşı bir hayranlık belirmişti, handiyse tapınacaktı O'Brien'a. Goldstein'ın o belli belirsiz görüntüsü bir an için silinmişti zihninden. O'Brien'ın güçlü omuzlarına, çirkin ama uygar bir izlenim uyandıran ablak yüzüne baktığınızda, onun alt edilmesi olanaksız biri olduğuna inanıyordunuz. Üstesinden gelemeyeceği hiçbir tuzak, önceden göremeyeceği hiçbir tehlike yoktu. Julia bile etkilenmiş görünüyordu. Adamın anlattıklarına kendini o kadar kaptırmıştı ki, sigarasının söndüğünün farkında değildi. O'Brien devam etti: - -"Kulağınıza Kardeşliğin var olduğuna ilişkin söylentiler mutlaka gelmiştir. Hiç kuşkusuz, kafanızda bir resim canlanmıştır. Büyük olasılıkla, mahzenlerde gizlice buluşan, duvarlara sloganlar yazan, birbirlerini kod adlarıyla ya da özel el işaretleriyle tanıyan gizli örgüt üyelerinin oluşturduğu kocaman bir yeraltı dünyası canlandırmışsınızdır kafanızda. Bilesiniz ki, böyle bir şey yok. Kardeşlik üyelerinin birbirlerini tanımaları için böyle yöntemlere gerek yoktur, bir üyenin birkaç üyeden fazlasının kimliğini bilmesi olanaksızdır. Goldstein bile, Düşünce Polisi'nin eline düşecek olsa, tam bir üye listesi ya da tam bir listeye ulaşmalarını sağlayacak hiçbir bilgi veremez. Böyle bir liste yok. Kardeşlik, bildik anlamda bir örgüt olmadığı için ortadan kaldırılamaz. Onu, yok edilmesi olanaksız bir düşünceden başka bir arada tutan bir şey yoktur. Sizin de o düşünceden başka hiçbir desteğiniz olmayacak. Size yoldaşlık eden, omuz veren hiç kimse olmayacak. Bir gün yakalanacak olursanız, kimseden yardım görmeyeceksiniz. Biz üyelerimize hiçbir zaman yardım etmeyiz. Eğer birinin ille de susturulması gerekiyorsa, tutuklunun hücresine gizlice jilet soktuğumuz olur, hepsi o kadar. Hiçbir sonuç beklemeden, hiçbir umuda kapılmadan yaşamaya alışmanız gerekecek. Bir süre çalışacak, yakalanacak, itiraf edecek, sonra da öleceksiniz. Görüp göreceğiniz tek sonuç bunlar olacak. Bizim yaşadığımız dönemde gözle görülür bir değişiklik olma olasılığı sıfır. Biz ölüyüz. Bizim biricik gerçek yaşamımız gelecekte. O da, bir avuç toprak ve kemik parçaları olarak. Ama bu gelecek ne kadar uzakta, bilen yok. Bin yıl sonra da olabilir. Şimdilik aklın alanını azar azar genişletmekten başka hiçbir şey mümkün değil. Ortak hareket edemeyiz. Ancak bilgimizi başkalarına, bireyden bireye, kuşaktan kuşağa yayabiliriz. Düşünce Polisi varken, başka bir yol yok." - -Sustu ve üçüncü kez saatine baktı. - -"Artık yavaş yavaş gitseniz iyi olacak, yoldaş," dedi Julia'ya. "Ama bir dakika. Şarabın yarısı duruyor daha.'' - -Kadehleri doldurduktan sonra kendi kadehini kaldırdı. - -Yine işin alayındaymış gibi, "Bu sefer neye içeceğiz?" dedi. "Düşünce Polisi'ni adatmaya mı? Büyük Birader'in ölümüne mi? İnsanlığa mı? Yoksa geleceğe mi?" - -"Geçmişe," dedi Winston. - -O'Brien, ciddi bir sesle, "Evet, geçmiş daha önemli," diye onayladı. İçkiler biter bitmez Julia gitmek için kalktı. O'Brien, dolabın üstünde duran küçük bir kutuyu aldı, içinden çıkardığı yassı beyaz tableti Julia'ya uzatarak dilinin üstüne koymasını söyledi. Dışarıda ağzı şarap kokmamalıydı, asansör görevlileri çok dikkatliydi. Julia dışarı çıkıp kapıyı kapatır kapatmaz, O'Brien onun varlığını unutmuştu bile. Odanın içinde birkaç kez daha gidip geldikten sonra durdu. - -"Konuşulması gereken bazı ayrıntılar var," dedi. "Umarım gizli bir yeriniz vardır." - -Winston, Bay Charrington'ın dükkânının üst katındaki odayı söyledi. - -"Şimdilik işinizi görür. Bir süre sonra size başka bir yer buluruz. Gizli yerler sık sık değiştirilmeli. Bu arada, en kısa zamanda size kitabın..." –Winston, O'Brien'ın bile bu sözcüğe özel bir vurgu yaptığını fark etti– "yani Goldstein'ın kitabının bir nüshasını göndereceğim. Bulmam birkaç gün alabilir. Tahmin edebileceğiniz gibi kolay bulunmuyor. Biz elimizden geldiği kadar hızlı basıyoruz, ama Düşünce Polisi de nerdeyse bizim kadar hızlı, kitapları bir bir bulup yok ediyor. Ama pek bir şey fark etmiyor. Kitabın kendisini ortadan kaldırmaları mümkün değil. Son nüsha bile yok olsa, kelimesi kelimesine yeniden basabiliriz. İşe çantayla mı gidiyorsunuz?" - -"Evet, çoğu zaman." - -"Nasıl bir çanta?" - -"Siyah, çok eski. İki kayışı var.'' - -"Siyah, iki kayışı var, çok eski... tamamdır. Pek yakında –gün veremem– sabah çalıştığınız sırada gelen mesajlardan birinde yanlış dizilmiş bir sözcük görecek ve yeniden gönderilmesini istemek zorunda kalacaksınız. Ertesi gün işe giderken çantanızı almayacaksınız. O gün sokakta bir adam kolunuza dokunup, "Galiba çantanızı düşürdünüz," diyecek ve size bir çanta uzatacak. Size verdiği çantada, Goldstein'ın kitabının bir nüshasını bulacaksınız. Kitabı iki hafta içinde geri vermeniz gerekiyor." - -O'Brien, bir anlık sessizliğin ardından, "Birazdan gitseniz iyi olur," dedi. "Yeniden görüşeceğiz... görüşebilirsek tabii..." - -Winston başını kaldırıp O'Brien'a baktı. İkircikli bir sesle, "Karanlığın olmadığı yerde mi?" dedi. - -O'Brien, şaşırmamış görünerek, başıyla onayladı. Winston'ın ne demek istediğini anlamışçasına, "Karanlığın olmadığı yerde," dedi. "Ha, bu arada, gitmeden söylemek istediğiniz bir şey var mı? Bildirmek istediğiniz bir şey? Sormak istediğiniz bir soru?" - -Winston biraz düşündü. Sormak istediği başka bir şey yoktu; büyük laflar etmek ise hiç gelmiyordu içinden. Doğrudan O'Brien ya da Kardeşlik'le ilgili birtakım şeyler yerine, annesinin son günlerini geçirdiği karanlık yatak odası, Bay Charrington'ın dükkânının üstündeki küçük oda, cam kâğıt ağırlığı ve gülağacı çerçeveli metalbaskı gravür birbiri ardı sıra aklına düştü. - -Birden, "'Portakal var, limon var, diye çalar çanları St. Clement'in' diye başlayan şu eski çocuk şarkısını anımsıyor musunuz?" diye sormaktan alamadı kendini. - -O'Brien yine başıyla onayladıktan sonra, ağırbaşlı bir incelikle dörtlüğü tamamlayıverdi: - -"'Portakal var, limon var,' diye çalar çanları St. Clement'in, - -'Nerde benim üç çeyreğim,' diye çalar çanları St. Martin'in, - -'Ödesene şu borcunu,' diye çalar çanları Old Bailey'nin, - -'Hele bir zengin olayım,' diye çalar çanları Shoreditch'in." - - - -"Demek son dizeyi biliyorsunuz!" diye atıldı Winston. - -"Evet, son dizeyi biliyorum. Eh, artık gitmeniz gerekiyor sanırım. Ama bir dakika. Şu tabletlerden bir tane de size versem iyi olacak." - -Winston yerinden kalkarken, O'Brien elini uzattı. Elini o kadar sert sıktı ki, Winston parmakları kırılıyor sandı. Kapıdan çıkarken dönüp baktığında, O'Brien artık onu kafasından silmeye hazırlanır gibiydi. Eli tele-ekranın düğmesinde, bekliyordu. Winston, O'Brien'ın arkasında, yeşil başlıklı lambasıyla yazı masasını, söyleyaz'ı ve ağzına kadar kâğıt dolu telgraf sepetlerini gördü. Olay bitmişti. Belli ki, O'Brien az sonra Parti'yle ilgili yarım kalmış, çok önemli işlerin başına dönecekti. - - - - - -IX - - -Winston yorgunluktan pelte gibi olmuştu. Pelte gibi sözü, halini çok iyi anlatıyordu. Aklına öylesine gelivermişti. Vücudu pelte gibi gevşemekle kalmamış, pelte gibi saydamlaşmıştı da. Sanki elini kaldırıp baksa, içinden ışığı görebilecekti. Çalışmaktan pestili çıktığı için, sanki kan ve lenf damarları olduğu gibi boşalmış, geriye sinirler, kemikler ve deriden oluşan kırılgan bir yapı kalmıştı. Tüm duyuları ayağa kalkmış gibiydi. Tulumu sürtündükçe omuzlarını örseliyor, kaldırımda yürürken ayakları gıdıklanıyor, elini açıp kapatırken eklemleri çıtırdıyordu. - -Beş günde doksan saatten fazla çalışmıştı. Bakanlıktaki herkes aynı durumdaydı. Tüm işleri bitirmiş, yapacağı hiçbir iş kalmamıştı, ertesi sabaha kadar hiçbir Parti işi yoktu. Gizli yerinde altı saat geçirebilir, yatağında dokuz saat yatabilirdi. Ilık ikindi güneşinde, pislik içindeki bir sokakta ağır ağır yürüyerek Bay Charrington'ın dükkânına yöneldi; devriyeler geliyor mu diye ortalığı kolaçan edip duruyordu, ama her nedense o gün başına bir şey gelmeyeceğine inanıyordu. Taşımakta olduğu ağır çanta, attığı her adımda dizine çarpıyor, bacağını sızım sızım sızlatıyordu. Çantanın içindeki kitap altı gündür onda olmasına karşın, daha açıp bakmamıştı bile. - -Nefret Haftası'nın altıncı günü, geçit törenleri, nutuk atmalar, bağırıp çağırmalar, şarkılar, bayraklar, posterler, filmler, balmumu heykeller, davulların gümbürtüsü, trompetlerin cayırtısı, postalların raprapları, tank paletlerinin gıcırtıları, bir sürü uçağın gürültüsü ve topların gümbürtüsü arasında geçen altı günün sonunda, büyük orgazm doruğuna ulaşmak üzereyken, Avrasya'ya duyulan nefret insanları törenlerin son günü ortalık yerde asılacak iki bin Avrasyalı savaş suçlusunu ele geçirseler oracıkta paramparça edecek kadar çıldırtmışken, işte tam o sırada Okyanusya'nın Avrasya'yla savaşta olmadığı açıklanmıştı. Okyanusya Doğuasya'yla savaştaydı, Avrasya Okyanusya'nın müttefikiydi. - -Hiç kuşkusuz, herhangi bir değişiklik olduğu kabul ediliyor değildi. Apansızın aynı anda her yerde, düşmanın Avrasya değil, Doğuasya olduğu öğrenilmişti, hepsi bu. O sırada Winston, Londra'nın merkezindeki meydanlardan birinde düzenlenen bir gösterideydi. Gecenin o saatinde, ışıldaklar altındaki beyaz yüzler ve kızıl bayraklar korkunç görünüyordu. Meydanı, aralarında Casusların üniformalarını giymiş bin kadar öğrencinin de bulunduğu binlerce insan doldurmuştu. İç Parti üyesi, kolları aşırı uzun, kocaman kel kafasında birkaç tel saç kalmış, ufak tefek, bir deri bir kemik bir hatip, kızıl kumaşla kaplanmış bir kürsüde kalabalığa tirat atıyordu. Bu eciş bücüş mezar kaçkını, bir eliyle mikrofonu yakalamış, kemikli kolunun ucundaki öbür pençesini de gözdağı verircesine savururken, düpedüz nefret kusuyordu. Amplifikatörlerin madenileştirdiği bir sesle cıyak cıyak bağırarak vahşetlerden, kıyımlardan, sürgünlerden, yağmalamalardan, ırza geçmelerden, tutsaklara yapılan işkencelerden, sivillerin bombalanmasından, yalan propagandalardan, haksız saldırılardan, çiğnenen antlaşmalardan dem vurmaktaydı. Onu dinleyenler bir kere bütün söylediklerine inanıyorlar, sonra da giderek öfkeden kuduruyorlardı. Kalabalık zaman zaman galeyana geliyor, binlerce gırtlaktan çıkan karşı konulmaz vahşi hayvan kükremeleri, konuşmacının sesini bastırıyordu. En yabanıl haykırışlar öğrencilerden çıkıyordu. Söylev başlayalı yirmi dakika kadar olmuştu ki, kürsüye fırlayan bir ulak konuşmacıya katlanmış bir kâğıt verdi. Konuşmacı, söylevine ara vermeden, kâğıdı açıp okudu. Sesinde ve tavrında da, söylediklerinin içeriğinde de hiçbir değişiklik olmadı, ama birden adlar değişti. Tek bir söz söylenmeden, kalabalık o saat anlamıştı olan biteni. Okyanusya, Doğuasya'yla savaşıyordu! Çok geçmeden kızılca kıyamet koptu. Meydanı donatan bayraklar ve posterlerin hepsi yanlıştı! Nerdeyse yarısında yanlış yüzler vardı. Sabotajdı bu! Goldstein'ın ajanları işbaşındaydı! Ortalık karışmıştı; posterler duvarlardan sökülüyor, paramparça edilen bayrakların üstünde tepiniliyordu. Casuslara bağlı gençler, bir solukta damlara tırmanıp bacalardan sarkan flamaları keserken harikalar yaratıyorlardı. Ama her şey iki üç dakika içinde olup bitmişti. Konuşmacı ise, öne eğilmiş, bir eliyle mikrofona yapışmış, öbür elini havada savurarak söylevini hâlâ sürdürüyordu. Bir dakika geçti geçmedi, kalabalıktan yine vahşi öfke haykırışları yükseldi. Nefret biraz önceki gibi sürüyordu, hedefi değişmişti, o kadar. - -Bütün bunlar olup biterken, Winston'ı en çok etkileyen de, konuşmacının cümlenin tam ortasında, bir an duraksamadan, dahası sözdizimini bile bozmadan, düşmanın adını değiştirivermiş olmasıydı. Ama o sırada başka işi vardı. Posterler duvarlardan sökülürken meydana gelen karışıklıkta, yüzünü görmediği bir adam omzuna dokunarak, "Özür dilerim, galiba çantanızı düşürdünüz," demişti. Winston da, hiçbir şey demeden, kendisine uzatılan çantayı alıvermişti. Çantanın içine günler sonra bakabileceğinin farkındaydı. Gösteri biter bitmez, saatin yirmi üçe geldiğine bakmadan, doğruca Gerçek Bakanlığı'na gitti. Bakanlıkta çalışan herkes oradaydı. Tele-ekranlardan herkesi görev yerine çağıran buyruklara pek gerek kalmamıştı. - -Okyanusya, Doğuasya'yla savaştaydı: Okyanusya, hep savaştaydı Doğuasya'yla. Son beş yılın politik yayınlarının büyük bir bölümünün artık hiçbir geçerliliği kalmamıştı. Tekmil rapor ve kayıtların, gazeteler, kitaplar, broşürler, filmler, ses bantları ve fotoğrafların hepsinin en kısa zamanda düzeltilmesi gerekiyordu. Gerçi herhangi bir yönerge yayımlanmış değildi, ama Daire'deki bölüm başkanlarının, Avrasya'yla savaş ya da Doğuasya'yla ittifakla ilgili her şeyin bir hafta içinde yok edilmesini isteyecekleri belliydi. Yapılacak çok iş vardı, ama işlemlerin gerçek adlarıyla anılamaması işin yükünü daha da artırıyordu. Kayıt Dairesi'nde herkes günde on sekiz saat çalışıyor, ancak üçer saatlik iki molada uyku uyuyabiliyordu. Aşağıdan şilteler getirilip koridorlara serilmişti; yemek saatlerinde kantin görevlileri servis arabalarıyla sandviç ve Zafer Kahvesi dağıtıyorlardı. Winston her uyku molasından önce masasındaki tüm işleri bitirmeye özen gösteriyor, ama çapaklı gözler ve ağrılar içinde sürünerek geri döndüğünde, masayı, çığ gibi yükselen ve söyleyaz'ın üstünden yerlere taşan kâğıt rulolarıyla kaplı buluyor, ilk işi, çalışabileceği bir yer açmak için onları toplayıp düzene sokmak oluyordu. En kötüsü de, yaptığı işin tümüyle mekanik çalışmadan oluşmamasıydı. Gerçi bir adı başka bir adla değiştirmek çoğu zaman yeterli oluyordu, ama ayrıntılı raporların hazırlanması büyük bir özen ve hayal gücü gerektiriyordu. Savaşı dünyanın bir yerinden alıp başka bir yerine taşıyabilmek için bile iyi coğrafya bilmek gerekiyordu. - -Üçüncü gün artık gözlerinin içi zonkluyor, ikide bir gözlüğünü silmek zorunda kalıyordu. Eziyetli bir beden işiyle uğraşmaktan farkı yoktu bunun; zaman zaman, hiç yapmasa haklı olacağını düşünüyor, ama sonunda tamamlamak için kendini yiyip bitiriyordu. Anımsayabildiği kadarıyla, söyleyaz'a yazdırdığı her sözcüğün, kaleminden çıkan her sözün kuyruklu birer yalan olmasına aldırmıyordu. Dairedeki herkes gibi o da, sahtekârlığın kusursuz olması için çabalıyordu. Altıncı günün sabahı kâğıt rulolarının gelişinde bir yavaşlama oldu. Yarım saat kadar borudan hiçbir şey gelmedi; sonra bir rulo geldi ve yine durdu. İş her yerde hemen hemen aynı anda hafifliyordu. Tüm Daire'de herkes sanki gizliden gizliye derin bir nefes almıştı. Hiçbir zaman anlatılamayacak, çok büyük bir iş başarılmıştı. Artık hiç kimse Avrasya'yla savaşılmış olduğunu belgelere dayanarak kanıtlayamazdı. Saat on ikide, Bakanlık çalışanlarının ertesi sabaha kadar izinli oldukları açıklandı. Winston, kitabın bulunduğu çantayı çalışırken bacaklarının arasına koymuş, uyurken de koynuna almıştı; çantayı kapıp doğruca eve gitti, tıraş oldu; su o kadar sıcak olmamasına karşın az kalsın banyoda uyuyakalacaktı. - -Eklemleri sızım sızım sızlayarak Bay Charrington'ın dükkânının merdivenini çıktı. Yorgundu, ama uykusunu almıştı. Camı açtı, kirli küçük gaz sobasını yakıp kahve için bir kap su koydu. Julia birazdan gelirdi; bu arada kitabı okuyabilirdi. Kirli koltuğa oturup çantanın kayışlarını açtı. - -Acemice ciltlenmiş, kapağında bir ad ya da başlık olmayan, kalın, siyah bir kitap. Baskısı da baştan savma görünüyordu. Sayfaların kenarları aşınmıştı, sayfalar insanın elinde kalıyordu, pek çok kişinin elinden geçtiği belliydi. Başlık sayfasında şöyle yazıyordu: - -OLİGARŞİK KOLEKTİVİZMİN TEORİ VE PRATİĞİ - -Emmanuel Goldstein - - - -Winston okumaya başladı: - -Birinci Bölüm - -Cehalet Güçtür. - -Bilinen tarih boyunca, olasılıkla Neolitik Çağ'ın sona ermesinden bu yana, dünyada üç tür insan olagelmiştir: Yüksek, Orta ve Aşağı. Bunlar kendi içlerinde de pek çok alt bölüme ayrılmışlar, sayısız ad taşımışlar, sayıları ve birbirlerine karşı tutumları çağdan çağa değişmiş, ama toplumun temel yapısı hiçbir zaman değişmemiştir. Olağanüstü ayaklanmalar ve kesin görünen değişimlerden sonra bile, tıpkı ne kadar hızlı döndürülürse döndürülsün dönme ekseni doğrultusu hep aynı kalan bir jiroskop gibi, aynı düzen hep kendini yeniden dayatmıştır. - -Bu üç kesimin amaçları asla uzlaştırılamaz... - - - -Winston okumayı bıraktı: Rahat rahat, güven içinde okuyor olmanın tadını çıkarmak istiyordu. Bir başınaydı: ne tele-ekran ne anahtar deliğinden bir dinleyen. İkide bir arkasına dönüp bakması ya da okuduğu sayfayı eliyle kapaması da gerekmiyordu. Tatlı yaz havası yanaklarını okşuyordu. Uzaklardan bir yerden çocukların belli belirsiz bağırtıları geliyordu: Odada saatin tiktaklarından başka bir ses yoktu. Koltuğa biraz daha gömülüp ayaklarını şöminenin siperliğine uzattı. Mutluluk buydu işte, sonsuzluk buydu. Birden, insanın her sözcüğünü tekrar tekrar okuyacağını bildiği bir kitapta yaptığı gibi, kitabın başka bir yerini açtı ve kendini üçüncü bölümde buldu. Okumaya devam etti: - -Üçüncü Bölüm - -Savaş Barıştır. - -Dünyanın üç büyük süper-devlete bölünmesi, yirminci yüzyılın ortalarına gelinmeden öngörülebilecek ve gerçekten de öngörülmüş bir olaydı. Avrupa'nın Rusya tarafından, Britanya İmparatorluğu'nun da Birleşik Devletler tarafından ele geçirilmesiyle birlikte, var olan üç devletten ikisi oluşmuştu bile. Üçüncü devlet Doğuasya ise, ancak on yıl kadar süren karışık savaşlardan sonra ortaya çıktı. Üç süper-devlet arasındaki sınırlar kimi yerlerde rastgele oluşmuştur, kimi yerlerde savaşın gidişine göre değişip durur, ama genellikle coğrafi konuma uyar. Avrasya, Portekiz'den Bering Boğazı'na kadar, Avrupa'nın ve Asya anakarasının tüm kuzeyini kapsar. Okyanusya, Kuzey ve Güney Amerika'yı, aralarında Britanya Adaları'nın da bulunduğu Atlas Okyanusu adalarını, Avustralasya'yı ve Afrika'nın güneyini içine alır. Ötekilerden daha küçük olan ve batı sınırı pek o kadar belirli olmayan Doğuasya ise, Çin ve onun güneyindeki ülkeleri, Japon adalarını ve Mançurya, Moğolistan ve Tibet'in büyük ama durmadan değişen bir bölümünü kapsar. - -Bu üç süper-devlet, saflaşmalar değişmekle birlikte, son yirmi beş yıldır birbiriyle sürekli savaşmaktadır. Ne var ki, savaş artık yirminci yüzyılın ilk onyıllarındaki amansız yok etme savaşı olmaktan çıkmıştır. Birbirlerini yok edemeyen, birbirleriyle savaşmaları için hiçbir somut nedenleri olmadığı gibi, aralarında gerçek bir ideolojik ayrılık da bulunmayan taraflar arasında, sınırlı hedefleri olan bir savaştır bu. Ancak bu, çarpışmaların ya da savaşla ilgili tutumun eskisi kadar gaddarca olmaktan çıktığı ya da daha soylu bir niteliğe büründüğü anlamına gelmemektedir. Tam tersine, savaş çılgınlığı tüm ülkelerde olanca evrenselliğiyle sürmekte; ırza geçme, yağmalama, çocukları boğazlama, tüm halkı köleleştirme, hatta tutsakların kaynar suya atılması ve diri diri gömülmesi gibi eylemler olağan sayılmakta, dahası bütün bunlar düşman tarafından değil de kendi ülkeniz tarafından yapılıyorsa, övgüyle karşılanmaktadır. Ama doğrudan savaşa giren insanların sayısı pek az olduğu gibi, bunların çoğu iyi eğitim görmüş ve uzlaşmış kişilerdir; üstelik savaş eskiye oranla çok daha az kayba yol açmaktadır. Meydana gelen çarpışmalar da, sokaktaki insanın pek haberinin olmadığı belirsiz sınırlarda ya da deniz yollarındaki stratejik noktaları koruyan Yüzen Kalelerin çevresinde gerçekleşmektedir. Savaş, uygarlık merkezlerinde, tüketim maddelerinin durmadan kısıtlanmasından ve arada sırada otuz kırk kişinin ölümüne yol açan tepkili bombalardan başka bir anlam taşımamaktadır. Aslında savaş nitelik değiştirmiştir. Daha doğrusu, savaşın nedenlerinin önem sırası değişmiştir. Yirminci yüzyılın başlarındaki büyük savaşlarda sınırlı bir rol oynayan güdüler artık başat bir duruma gelmiştir ve bilinçli bir kabul görmekte ve temel alınmaktadır. - -Bugünkü savaşın niteliğini anlamak için –çünkü tarafların birkaç yılda bir yeniden saflaşmalarına karşın, savaş aynı savaştır–, her şeyden önce, kesin bir sonuca ulaşmasının olanaksız olduğunu kavramak gerekir. Üç süper-devletten hiçbiri, öteki ikisi bir araya gelse bile, kesin bir yenilgiye uğratılamaz. Çünkü aralarında sarsılmaz bir güç dengesi vardır ve doğal savunmaları olağanüstüdür. Avrasya'yı uçsuz bucaksız toprakları, Okyanusya'yı Atlas Okyanusu ile Büyük Okyanus'un engin suları, Doğuasya'yı da halklarının doğurganlığı ve çalışkanlığı korumaktadır. İkincisi, artık maddi anlamda uğruna savaşılacak bir şey kalmamıştır. Üretim ile tüketimin birbirine uyumlu kılındığı, kendi kendine yeterli ekonomilerin oluşmasıyla birlikte, daha önceki savaşların ana nedeni olan pazar kapışmaları son bulmuş, hammadde kavgaları artık bir ölüm kalım sorunu olmaktan çıkmıştır. Üç süper-devletin de toprakları o kadar geniştir ki, gereksinim duyduğu hammaddelerin hemen hemen tümünü kendi sınırları içinde elde edebilmektedir. Yine de, savaşın dolaysız bir ekonomik amacı olduğu düşünülecek olursa, bugünkü savaş bir işgücü savaşıdır. Süper-devletlerin sınırları dışında, hiçbirinin kalıcı egemenlik kuramadığı geniş bir dörtgen yer almakta, dört köşesini Tanca, Brazzaville, Darwin ve Hongkong kentlerinin tuttuğu bu bölgede dünya nüfusunun yaklaşık beşte biri yaşamaktadır. Üç devlet sürekli olarak bu yoğun nüfuslu bölgeleri ve kuzey buz başlığını ele geçirmek için savaşım vermektedir. Sonuçta, tartışmalı bölgenin tümünü tek başına hiçbir devlet denetim altına alamamaktadır. Bölgenin çeşitli bölümleri durmadan el değiştirmekte, şu ya da bu yörenin apansız bir ihanetle ele geçirilmesi sonucunda, cepheleşmelerde sürekli değişiklik olmaktadır. - -Tartışmalı bölgelerin tümünde değerli madenler bulunmakta ve kauçuk gibi, daha soğuk iklimlerde daha pahalı yöntemlerle yapay bir biçimde üretilmek zorunda kalınan önemli bitkisel ürünler yetişmektedir. Ama en önemlisi, buralarda bitmez tükenmez bir ucuz emek kaynağı bulunmasıdır. Ekvatoral Afrika'yı, Ortadoğu ülkelerini, Güney Hindistan'ı ya da Endonezya Takımadalarını denetimi altına alan devlet, boğaz tokluğuna başını kaldırmadan çalışan yüz milyonlarca ırgatın bedenlerini de ele geçirmiş olur. Bu bölgelerin nerdeyse açıkça köleleştirilmiş olan insanları, durmadan bir istilacıdan bir başka istilacının eline düşerken, daha çok silah üretme, daha çok toprak ele geçirme, daha çok işgücünü denetleme, daha da çok silah üretme, daha da çok toprak ele geçirme yarışında kömür ve petrol gibi kullanılırlar. Gerçekte, çarpışmaların asla tartışmalı bölgelerin sınırlarının ötesine geçmediği bilinmelidir. Avrasya'nın sınırları Kongo havzası ile Akdeniz'in kuzey kıyısı arasında gidip gelir; Hint Okyanusu ve Büyük Okyanus'taki adalar Okyanusya ile Doğuasya arasında durmadan el değiştirir; Moğolistan'da Avrasya ile Doğuasya arasındaki sınır çizgisi sürekli değişir; üç devlet de, büyük ölçüde ıssız ve keşfedilmemiş yörelerden oluşan, Kutup çevresindeki uçsuz bucaksız topraklarda hak iddia eder: Ama güç dengesi hemen hemen hiç değişmez ve her süper-devletin ana topraklarına hiçbir zaman dokunulmaz. Üstelik Ekvator çevresindeki, sömürülen halkların emeği aslında dünya ekonomisi için hiç de gerekli değildir. Bunlar dünyanın zenginliğine hiçbir şey katmaz, çünkü ürettikleri her şey savaş için kullanılır, savaşmanın amacı ise her zaman, verilecek başka bir savaşta daha iyi bir konumda olmaktan başka bir şey değildir. Köle halkların emeği, yalnızca sürekli savaşın temposunun hızlandırılmasını sağlar. Onlar olmasa da, dünya toplumunun yapısı ve varlığını sürdürme yolu temelde değişmeyecektir. - -Modern savaşın ana amacı (bu amaç, çiftdüşün ilkelerine uygun olarak, İç Parti yönetiminin beyinleri tarafından aynı anda hem benimsenmiş hem de reddedilmiştir), genel yaşam düzeyini yükseltmeksizin, makinelerin ürettiklerini tüketmektir. On dokuzuncu yüzyıl sonlarından bu yana, tüketim malları fazlasının ne yapılacağı, sanayi toplumunun gizil bir sorunu olagelmiştir. Pek az insanın yeterince yiyecek bulabildiği günümüzde bu sorun hiç kuşkusuz ivedilik taşımamaktadır; dahası, hiçbir yapay yok etme süreci yaşanmıyor olsaydı bile ivedilik kazanmayabilirdi. Günümüz dünyası, 1914'ten önceki dünyayla, hele o dönemin insanlarının düşledikleri gelecekle karşılaştırıldığında, çorak, açlık çekilen ve yıkıntıya dönmüş bir yerdir. Yirminci yüzyılın başlarında, nerdeyse bütün okuryazar insanların aklından, son derece zengin, insanlara boş vakit sağlayan, düzenli ve verimli bir geleceğin toplumu düşü –cam, çelik ve karbeyaz betondan oluşan parlak, pırıl pırıl bir dünya– geçmekteydi. Bilim ve teknoloji baş döndürücü bir hızla gelişiyordu ve bu gelişmenin böyle sürüp gideceği doğal görünüyordu. Ne var ki, biraz bitmek bilmeyen savaşlar ve devrimlerden dolayı güçten düşülmesi yüzünden, biraz da bilimsel ve teknik ilerleme tekdüzeleştirilmiş bir toplumda asla var olamayacak deneysel düşünceye dayandığı için, beklenen olmadı. Bir bütün olarak bakıldığında, bugün dünya elli yıl öncesinden daha ilkel. Gerçi bazı geri kalmış bölgeler kalkındı, savaşlar ve polis istihbaratıyla ilgili olarak pek çok aygıt geliştirildi, ama deneyler ve buluşlar büyük ölçüde durdu ve bin dokuz yüz ellilerdeki nükleer savaşın yol açtığı yıkımlar hiçbir zaman tam anlamıyla onarılmadı. Kaldı ki, makinelerin içerdiği tehlike olduğu gibi duruyor. İlk makinenin ortaya çıktığı andan başlayarak, aklı başında bütün insanlar, ağır çalışma koşulları ve eşitsizliğin sürmesine gerek kalmadığını açık seçik anlamışlardı. Makineler bilinçli olarak bu amaçla kullanılmış olsaydı, açlık, aşırı çalışma, pislik, cehalet ve hastalık birkaç kuşak sonra yok edilebilirdi. Aslında, makine, böyle bir amaçla kullanılmamasına karşın, kendiliğinden bir işleyişle –bazen paylaştırılmak zorunda kalınan bir zenginlik üreterek– on dokuzuncu yüzyılın sonu ve yirminci yüzyılın başındaki yaklaşık elli yıllık bir dönemde ortalama insanın yaşam düzeyini çok büyük ölçüde yükseltti. - -Gel gör ki, zenginliğin genel yükselişinin hiyerarşik bir toplumun ortadan kaldırılmasını tehlikeye düşürdüğü, ama aslında hiyerarşik toplumun bir anlamda ortadan kaldırılması demek olduğu da açıktı. Belli ki, herkesin daha az çalıştığı, yeterince yiyecek bulduğu, banyosu ve buzdolabı olan bir evde yaşadığı, bir arabası, hatta uçağı olduğu bir dünyada, eşitsizliğin en belirgin, belki de en önemli biçimi ortadan kalkmış olacaktı. Zenginlik, bir kez genelleşti mi, ayrım tanımayacaktı. Hiç kuşku yok ki, kişisel mülk ve lüks anlamında zenginliğin eşit bir biçimde dağıtılacağı, buna karşılık iktidarın küçük bir ayrıcalıklı zümrenin elinde toplanacağı bir toplum düşünmek mümkündü. Ama böyle bir toplum uygulamada uzun süre ayakta kalamazdı. Çünkü boş vakit ve güvenlik herkesçe paylaşıldığında, yoksulluğun serseme çevirdiği geniş kitleler okuryazar olacak, kendi başına düşünmeyi öğrenecek, o zaman da hiçbir işe yaramadığını sonunda fark ettiği ayrıcalıklı azınlığı ortadan kaldıracaktı. Hiyerarşik toplumun varlığı, uzun sürede, ancak yoksulluk ve cehalete yaslanarak sürebilirdi. Yirminci yüzyılın başlarında bazı düşünürlerin hayalini kurdukları gibi, geçmişin tarım toplumuna geri dönmek de uygulanabilir bir çözüm değildi. Bu, hemen hemen tüm dünyada handiyse içgüdüselleşmiş makineleşme eğilimine ters düşüyordu; dahası, sanayileşmede geri kalan her ülke askeri açıdan da güçsüz düşüyor, daha gelişmiş rakiplerinin dolaylı ya da dolaysız boyunduruğu altına giriyordu. - -Mal üretimini kısıtlayarak halk kitlelerinin yoksulluğunu sürdürmek de yeterli bir çözüm değildi. Kapitalizmin son aşamasına geldiği, kabaca 1920 ve 1940 yılları arasında büyük ölçüde böyle oldu. Birçok ülkenin ekonomisi durgunluğa bırakıldı, topraklar ekilmedi, yeni makine yatırımları yapılmadı, halkın geniş kesimleri çalıştırılmadı ve yarı aç yarı tok, Devlet yardımına terk edildi. Ama bu da askeri bakımdan güçsüz düşülmesine yol açtı ve getirdiği yoksunluklar açıkça gereksiz olduğundan, muhalefeti kaçınılmaz kıldı. Sorun, dünyanın gerçek zenginliğini artırmadan sanayinin çarklarının nasıl döndürüleceğiydi. Üretimin sürdürülmesi, ama ürünlerin dağıtılmaması gerekiyordu. Uygulamada bunu gerçekleştirmenin tek yolu da, savaşın sürekli kılınmasıydı. - -Savaşın asıl yaptığı, yok etmektir; ama ille de insanları yok etmesi gerekmez, insan emeğinin ürünlerini de yok eder. Savaş, halk kitlelerini fazlasıyla rahata erdirecek, dolayısıyla uzun sürede kafalarının fazlasıyla çalışmasını sağlayacak araç gereç ve donatımı paramparça etmenin, stratosfere yollamanın ya da denizin dibine göndermenin bir yoludur. Savaşta kullanılan silahlar yok edilmese bile, silah yapımı, tüketilebilecek herhangi bir şey üretmeksizin işgücünü kullanmanın uygun bir yoludur. Sözgelimi, bir Yüzen Kale'de, birkaç yüz şilebin yapımında kullanılabilecek emek yatar. Sonunda, kimseye somut bir yarar sağlamadan sökülüp hurdaya çıkarılır ve yeniden büyük emekler harcanarak yeni bir Yüzen Kale yapılır. Savaş uğraşı, ilke olarak, her zaman halkın basit gereksinimleri karşılandıktan sonra geriye kalabilecek üretim fazlasını tüketecek biçimde tasarlanır. Uygulamada, halkın gereksinimleri hiçbir zaman yeterince değerlendirilmediği için, sonunda zorunlu gereksinimlerin yarısı hep eksik kalır; ama bu bir avantaj olarak görülür. Ayrıcalıklı kesimlere bile sıkıntı çektirmek, bilinçli bir tutumun sonucudur; çünkü genel bir yoksunluğun hüküm sürmesi küçük ayrıcalıkların önemini artırır ve böylece bir kesim ile öbürü arasındaki farkı büyütür. Yirminci yüzyılın başlarındaki ölçütlere baktığımızda, bir İç Parti üyesinin bile çok yalın bir yaşam sürdüğünü, çalışarak yaşadığını görürüz. Ama yine de, sahip olduğu birkaç lüks –dayalı döşeli büyük bir apartman dairesi, daha iyi kumaştan yapılmış giysiler, yemeği, içkisi ve tütününün daha kaliteli olması, iki üç uşağının bulunması, özel arabası ya da helikopterinin olması– onu bir Dış Parti üyesinden farklı bir konuma yerleştirir; Dış Parti üyelerinin de, "proleterler" dediğimiz dibe vurmuş kitlelerle karşılaştırıldığında, benzer avantajları vardır. Sanki kuşatma altındaki bir kentte yaşanmaktadır da, zenginlik ile yoksulluk arasındaki ayrım bir parça at etine sahip olup olmamaya bağlıdır. Aynı zamanda, savaşta, dolayısıyla da tehlike altında yaşıyor olmanın farkındalığı, tekmil iktidarın küçük bir zümrenin ellerine teslim edilmesini, hayatta kalmanın doğal, kaçınılmaz koşulu kılar. - -Savaş, görüleceği gibi, gerekli yıkımı sağlamakla kalmaz, aynı zamanda bu yıkımı psikolojik bakımdan kabul edilebilir bir biçimde sağlar. İlke olarak, tapınaklar ve piramitler yaptırarak, çukurlar kazdırıp sonra yeniden kapattırarak, dahası çok büyük ölçülerde mal üretip sonra hepsini yakarak, dünyanın emek fazlasını boşa harcamak çok kolay olurdu. Ama bu, hiyerarşik bir toplumun yalnızca ekonomik temelini gerçekleştirirdi, duygusal temelini değil. Burada söz konusu olan, düzgün bir biçimde çalışmayı sürdürdüğü sürece davranışları önem taşımayan halk kitlelerinin morali değil, Parti'nin moralidir. En sıradan Parti üyesinin bile işinin ehli, çalışkan ve belirli sınırlar içinde de olsa zeki olması beklenir, ama korku, nefret, yaltaklanma, zafer düşkünlüğü gibi ruh halleri bulunan saf ve cahil bir bağnaz olması da gerekir. Başka bir deyişle, zihinsel yapısının savaş haline uygun olması gereklidir. İlle de gerçekten savaşılıyor olması gerekmez; belirleyici bir zafer mümkün olmadığından, savaşın nasıl gittiği de önemli değildir. Gerekli olan tek şey, bir savaş halinin var olmasıdır. Parti'nin üyelerinden istediği ve savaş ortamında daha kolay sağlanan zekâ yarılması artık genelleşmiştir, ama rütbe yükseldikçe bu daha da belirginlik kazanır. Savaş isterisi ve düşmandan nefretin en güçlü olduğu yer İç Parti'dir. Bir İç Parti üyesi, yönetici niteliği taşıdığı için, savaş haberlerinin uydurma olduğunu çoğu zaman bilmelidir ve tüm savaşın düzmece olduğunun, ya savaş diye bir şey olmadığının ya da açıklananlardan çok farklı amaçlar uğruna savaşıldığının çoğu zaman ayırdında olabilir; ama bunları bilmenin etkisi çiftdüşün tekniğiyle kolayca giderilir. Bu arada, bir İç Parti üyesi, savaşın gerçek, zaferin kaçınılmaz ve Okyanusya'nın tüm dünyanın tartışılmaz efendisi olduğuna gizemli bir biçimde inanmakta bir an bile duraksamaz. - -Tüm İç Parti üyeleri yaklaşmakta olan bu zafere yürekten inanırlar. Zafer ya giderek daha fazla toprak ele geçirip böylece olağanüstü bir güç üstünlüğü oluşturarak ya da yeni ve karşı durulmaz bir silah keşfederek elde edilecektir. Yeni silah arayışları aralıksız sürmektedir ve yaratıcı düşünceye yatkın beyinlerin at oynatabildiği pek az etkinlikten biridir. Bugün Okyanusya'da, eski anlamıyla Bilim, yok olmanın eşiğine gelmiş bulunmaktadır. Yenisöylem'de, "Bilim"i karşılayan tek bir sözcük yoktur. Geçmişin tüm bilimsel başarılarının dayandığı deneysel düşünce yöntemi, İngsos'un en temel ilkelerinin karşısındadır. Dahası, teknolojik ilerleme bile, ancak ürünleri insan özgürlüğünün daraltılmasında kullanılabiliyorsa gerçekleşir. Dünya, tüm yararlı uğraşlarda ya yerinde saymakta ya da geriye gitmektedir. Kitaplar makineler tarafından yazılırken, tarlalar atların çektiği sabanlarla sürülmektedir. Ne var ki, yaşamsal önem taşıyan konularda –açıkçası, savaş ve güvenlik casusluğu gibi konularda– deneysel yaklaşım hâlâ özendirilmekte ya da en azından hoş görülmektedir. Parti'nin iki hedefi, tüm yeryüzünü fethetmek ve her türlü bağımsız düşünme olasılığını tümden yok etmektir. O yüzden, Parti'nin çözmeye çalıştığı iki büyük sorun vardır. Bunlardan biri, bir insanın ne düşündüğünün kendisinden habersiz nasıl okunabileceği; öbürü de, yüz milyonlarca insanın önceden uyarılmadan birkaç saniye içinde nasıl öldürülebileceğidir. Bugün yapılmakta olan bilimsel araştırmaların konusu budur. Günümüzün bilimcisi, ya insanların yüz ifadelerinin, el kol hareketlerinin ve ses tonlarının anlamını kılı kırk yararcasına inceleyen ve uyuşturucuların, şok tedavisinin, hipnozun ve fiziksel işkencenin doğruyu söyletme etkilerini sınayan bir psikologla sorgulamacının bir karışımıdır ya da uzmanlık alanının yalnızca insanların canını almayla ilgili dallarıyla uğraşan bir kimyacı, fizikçi ya da biyolog. Uzmanlardan oluşan ekipler, Barış Bakanlığı'nın koskocaman laboratuvarlarında ve Brezilya ormanları, Avustralya çölleri ya da Antarktika'nın yitik adalarındaki gizli deney istasyonlarında, bıkıp usanmadan çalışmaktadır. Bazıları geleceğin savaşlarının lojistiğini planlamakta; bazıları her geçen gün daha büyük tepkili bombalar, gittikçe daha güçlü patlayıcılar ve gittikçe daha delinmez zırhlı levhalar geliştirmekte; bazıları koca kıtaların tekmil bitki örtüsünü yok edebilecek miktarlarda yeni ve daha ölümcül gazların, çözünür zehirlerin ya da her türlü antikora karşı bağışıklık kazanmış hastalık mikroplarının nasıl üretilebileceğini araştırmakta; bazıları suyun altında ilerleyen bir denizaltı gibi toprağın altında gidebilecek bir araç ya da bir yelkenli gibi hiçbir üsse bağımlı olmadan uçabilecek bir uçak üretmek için uğraşmakta; bazıları güneş ışınlarını uzayda binlerce kilometre uzaklıkta asılı duran merceklerde odaklandırmak ya da yeryüzünün merkezindeki ısıyı çekip sızdırarak yapay depremler ve deprem dalgaları oluşturmak gibi daha da uzak olasılıkları mümkün kılmaya çalışmaktadırlar. - -Gel gör ki, bu projelerin hiçbiri azıcık olsun gerçekleşmediği gibi, üç süper-devletten hiçbiri öbürleri üzerinde belirgin bir üstünlük kuramamaktadır. Daha da ilginci, üç devletin de daha şimdiden, bugünkü araştırmalarıyla keşfedileceklerinden çok daha güçlü bir silaha, atom bombasına sahip olmasıdır. Parti, her zaman yaptığı gibi, bu buluşu kendine mal etmeye çalışsa da, atom bombaları ilk kez bin dokuz yüz kırklarda ortaya çıkmış, on yıl kadar sonra da ilk kez geniş çaplı olarak kullanılmıştır. O sıralar özellikle Avrupa Rusyası, Batı Avrupa ve Kuzey Amerika'daki sanayi merkezlerine yüzlerce bomba bırakılmıştır. Sonunda, bütün ülkelerin egemen kesimleri, birkaç atom bombası daha atılacak olursa düzenli toplumun ortadan kalkacağını, dolayısıyla iktidarlarının son bulacağını anlamak zorunda kalmışlardır. O günden sonra, hiçbir resmi anlaşma yapılmadığı gibi, böyle bir anlaşmanın sözü bile edilmemiş olmasına karşın, tek bir bomba bile atılmamıştır. Üç devlet de atom bombası üretmeyi sürdürmekte ve önünde sonunda kullanma fırsatını bulacağına inanarak bir yerlere yığmaktadır. Bu arada, savaş sanatının son otuz kırk yıldır pek fazla değiştiği söylenemez. Gerçi helikopterler eskisinden daha çok kullanılmaktadır, bombardıman uçaklarının yerini büyük ölçüde güdümlü füzeler almıştır, kolay batırılabilen savaş gemileri ise yerini, batırılması nerdeyse olanaksız Yüzen Kalelere bırakmıştır; ama bunun dışında pek az gelişme olmuştur. Tanklar, denizaltılar, torpiller, makineli tüfekler, hatta tüfekler ve el bombaları hâlâ kullanılmaktadır. Bitmek bilmeyen kıyımların gazetelerde yer almasına, tele-ekranlarda gösterilmesine karşın, birkaç haftada yüz binlerce, hatta milyonlarca insanın can verdiği eski savaşların amansız çarpışmaları bir daha asla tekrarlanmamıştır. - -Üç süper-devletten hiçbiri, ağır bir bozguna uğrama riski taşıyan bir harekâta girişmez. Geniş çaplı bir harekâta kalkışılacaksa da, bu genellikle bir müttefike baskın yapmak biçiminde olur. Üç devletin izlediği ya da izler gibi göründüğü strateji aynıdır. Plan, çarpışmalar, pazarlıklar ve iyi zamanlanmış ihanetleri bir arada yürüterek, rakip devletlerden birini tümüyle kuşatan bir üs çemberi oluşturmak, sonra da o devletle bir dostluk antlaşması imzalayarak her türlü kuşkuyu gidermek üzere yıllarca barış içinde kalmaktır. Bu süre boyunca tüm stratejik noktalarda toplanacak atom bombası yüklü roketler, en sonunda aynı anda ateşlenecek ve düşmana karşılık verme olanağı tanınmayacaktır. İşte o zaman öteki süper-devletle bir dostluk antlaşması imzalanarak yeni bir saldırıya hazırlanılacaktır. Bu tertip, söylemeye bile gerek yok ki, gerçekleşmesi olanaksız bir hayaldir. Kaldı ki, Ekvator ve Kutup çevresindeki tartışmalı bölgeler dışında hiçbir yerde çarpışma olmamaktadır; düşman topraklarının istilasına hiçbir zaman girişilmemektedir. Süper-devletler arasındaki sınırların bazı yerlerde değişken olmasının nedeni de budur. Örneğin, Avrasya, coğrafi olarak Avrupa'nın bir parçası olan Britanya Adaları'nı kolayca ele geçirebilirdi ya da buna karşılık, Okyanusya'nın sınırlarını Ren nehrine, hatta Vistül nehrine kadar genişletmesi hiç de zor olmazdı. Ama bu da, bütün tarafların hiç dile getirmedikleri halde bağlı kaldıkları kültürel bütünlük ilkesini çiğnemek olurdu. Okyanusya bir zamanlar Fransa ve Almanya diye bilinen bu bölgeleri ele geçirecek olsaydı, orada yaşayanların kökünü kazımak gibi çok güç bir işe kalkışmak ya da teknik gelişme açısından aşağı yukarı Okyanusya'nın düzeyine ulaşmış yüz milyonluk bir nüfusu özümlemek zorunda kalacaktı. Üç süper-devlet de aynı sorunla karşı karşıyadır. Yapıları gereği, savaş tutsakları ve renkli kölelerle belirli ilişkiler dışında, yabancılarla kesinlikle hiçbir bağlantı kurmamaları gerekmektedir. O andaki resmi müttefike bile her zaman büyük bir kuşkuyla bakılmaktadır. Sıradan bir Okyanusya yurttaşının, savaş tutsakları dışında, bir Avrasya ya da Doğuasya yurttaşını görme olanağı bile olmadığı gibi, yabancı dil öğrenmesi de yasaktır. Yabancılarla bağlantı kurmasına izin verilirse, onların da kendisi gibi birer beniâdem olduklarını ve kendisine anlatılanların çoğunun yalan olduğunu anlayabilir. İçinde yaşadığı kapalı dünyanın duvarları yıkılabilir ve maneviyatının bağlı olduğu korku, nefret ve üstünlük duygusu yerle bir olabilir. O yüzden, İran, Mısır, Cava ya da Seylan sık sık el değiştirse de, üç süper-devlet, ana sınırlardan içeriye bombalardan başka bir şeyin asla girmemesi gerektiğinin farkındadır. - -Bunun altında, hiçbir zaman seslendirilmeyen, ama söylenmeden anlaşılan ve göz önünde tutulan bir gerçek yatmaktadır: Yaşam koşulları üç süper-devlette de birbirinin aynıdır. Okyanusya'daki egemen felsefenin adı İngsos'tur; Avrasya'da buna Neo-Bolşevizm denir; Doğusya'da ise bunun Ölüme Tapınma diye çevirebileceğimiz, ama belki Özünden Geçmek de diyebileceğimiz Çince bir adı vardır. Bir Okyanusya yurttaşının öteki iki felsefenin ilkelerini öğrenmesine izin verilmez, tam tersine o ilkeleri ahlâk ve sağduyuya yöneltilmiş barbarca saldırılar olarak lanetlemesi istenir. Aslında bu üç felsefenin birbirinden pek farkı olmadığı gibi, destekledikleri toplum düzenleri arasında da hiçbir fark yoktur. Her yerde aynı piramit yapısı, yarı kutsal bir öndere tapınma, sürekli savaşa dayanan ve sürekli savaşa hizmet eden bir ekonomi söz konusudur. Dolayısıyla, üç süper-devlet birbirinin topraklarını fethedemeyeceği gibi, bundan bir yarar da sağlayamaz. Tam tersine, birbirleriyle çatışmayı sürdürdükleri sürece, birbirine yaslanmış üç ekin demeti gibi birbirlerini ayakta tutarlar. Ve her zamanki gibi, üç devletin egemen kesimleri, ne yaptığının hem farkındadır hem de farkında değildir. Yaşamlarını dünyayı fethetmeye adamışlardır, ama aynı zamanda bilirler ki, savaşın sonsuza dek ve zafere ulaşmadan sürüp gitmesi gerekmektedir. Bu arada, fethedilme tehlikesinin olmaması, İngsos'un ve karşıtı düşünce sistemlerinin bir özelliği olan, gerçekliğin yadsınmasını olanaklı kılmaktadır. Gerçi daha önce de söylemiştik, ama süreklilik kazanan savaşın niteliğinin temelden değiştiğini bir kez daha vurgulamak isteriz. - -Eski çağlarda savaş, handiyse tanımı gereği, önünde sonunda son bulan, genellikle kesin bir zafer ya da bozgunla sona eren bir şeydi. Yine bir zamanlar, savaş, insan toplumlarının somut gerçeklikle sürekli ilişkide tutulmasını sağlayan başlıca araçlardan biriydi. İktidarı ellerinde tutanlar, her çağda, yönettikleri insanlara dünyaya ilişkin düzmece bir bakış açısı dayatmaya çalışmışlar, buna karşılık askeri güçlerini zayıflatabilecek hiçbir yanılsamaya arka çıkmayı göze alamamışlardır. Yenilgi, bağımsızlığın yitirilmesi ya da istenmeyen başka bir sonuç anlamına geldiği sürece, yenilgiye karşı alınacak önlemlerin ciddi olması gerekiyordu. Somut gerçekler göz ardı edilemezdi. Felsefede, dinde, ahlâkta ya da politikada iki kere iki beş edebilirdi, ama iş bir top ya da uçağın yapımına geldi mi, iki kere iki dört etmek zorundaydı. Güçsüz ülkeler önünde sonunda fethedilmeye mahkûmdu, güçlü olmak için verilen savaşımda ise hayallere yer yoktu. Dahası, güçlü olmak için geçmişten dersler çıkarmak, bunun için de geçmişte olup bitenleri iyi bilmek gerekiyordu. Hiç kuşkusuz, gazeteler ve tarih kitapları her zaman yanlı ve yanıltıcıydı, ama bugün uygulanan çarpıtmalar söz konusu değildi. Savaş, mantıklı davranmanın güvenilir bir bekçisiydi; hele egemen sınıflar açısından, mantıklı davranmanın belki de en önemli bekçisiydi. Savaşların kazanılması ya da kaybedilmesinin sorumluluğundan hiçbir egemen sınıf tümüyle kaçamazdı. - -Ama savaş gerçekten sürekli bir nitelik aldığında, tehlikeli olmaktan da çıkar. Savaş sürekli olunca, askeri gereklilik diye bir şey kalmaz. Teknik gelişme durabilir, en elle tutulur gerçekler bile yadsınabilir ya da göz ardı edilebilir. Daha önce de gördüğümüz gibi, bilimsel denebilecek araştırmalar savaş amaçlı olarak hâlâ sürdürülmektedir, ancak bunlar birer hayal olmaktan öteye geçmediği gibi, sonuç vermemesi de önem taşımamaktadır. Etkili olmaya, hatta askeri bakımdan etkili olmaya bile artık gerek kalmamıştır. Okyanusya'da Düşünce Polisi'nden başka hiçbir şey etkili değildir. Üç süper-devlet de alt edilmez olduğundan, sonunda her biri düşüncenin kolaylıkla saptırılabildiği ayrı bir dünya olup çıkmıştır. Gerçeklik, baskısını ancak gündelik yaşamın gereksinimlerinde duyurmaktadır: yeme ve içme, barınma ve giyinme gereksinimi, zehir içerek ya da üst katların pencerelerinden atlayarak canına kıymaktan sakınma gereksinimi gibi. Gerçi yaşam ile ölüm arasında, bedensel zevk ile bedensel acı arasında hâlâ bir ayrım vardır, ama hepsi bu kadar. Dış dünya ve geçmişle tüm bağlantıları kopmuş olan Okyanusya yurttaşlarının, uzayda yıldızlar arasında, neresinin yukarısı, neresinin aşağısı olduğunu bilemeden dolaşan birinden farkı yoktur. Böylesi bir devleti yönetenler, firavunların ya da Roma imparatorlarının hiç olamadıkları kadar mutlaktırlar. Kendilerini izleyen geniş halk kitlelerinin açlıktan ölmesini önlemekle, aynı zamanda da rakipleriyle aynı düşük askeri teknoloji düzeyinde kalmakla yükümlüdürler; ama bu asgari yükümlülükleri yerine getirdikten sonra, gerçekleri çarpıta saptıra diledikleri biçime sokabilirler. - -Demek, savaş, daha önceki savaşlarla karşılaştırarak değerlendirdiğimizde, bir düzenbazlıktan başka bir şey değildir. Boynuzları birbirlerini yaralayıp bereleyemeyecek biçimde oluşmuş, gevişgetirenler takımından bazı hayvanlar arasındaki dövüşlere benzemektedir. Ama savaşın, gerçek olmasa da, tümüyle anlamsız olduğu söylenemez. Savaş, tüketim malları fazlasını eritmekle kalmaz, aynı zamanda hiyerarşik bir toplumun istediği zihinsel ortamın korunmasına destek olur. Savaş, görüleceği gibi, artık tümüyle bir iç sorundur. Eskiden, bütün ülkelerin egemen kesimleri, ortak çıkarlarını bilerek savaşın yıkıcı gücünü sınırlandırabilmelerine karşın, birbirleriyle gerçekten savaşırlar ve savaştan zaferle çıkan her zaman yenik düşeni yağmalardı. Günümüzde ise asla birbirlerine karşı savaşmamaktadırlar. Savaş her egemen kesim tarafından kendi uyruklarına karşı verilmektedir ve savaşın amacı toprak ele geçirmek ya da toprak yitirmeyi önlemek değil, toplum yapısının hiç değişmeden sürmesini sağlamaktır. Demek, "savaş" sözcüğü bile, yanıltıcı bir anlam kazanmıştır. Savaşın, sürekli bir niteliğe bürünmekle, savaş olmaktan çıktığını söylemek belki de doğrudur. Savaşın, Neolitik Çağ dan başlayarak yirminci yüzyıl başlarına kadar insanlar üzerinde yarattığı baskı ortadan kalkmış, yerini çok farklı bir şeye bırakmıştır. Üç süper-devlet, birbiriyle savaşmak yerine, sürekli barış içinde kalarak birbirini kendi sınırları içinde rahat bırakma konusunda anlaşsaydı, sonuç nerdeyse aynı olurdu. Çünkü o zaman da her biri dış tehlike baskısından uzak kalır, kendi dünyasında yaşamayı sürdürürdü. Gerçekten sürekli olacak bir barış, sürekli bir savaşla aynı kapıya çıkardı. Parti üyelerinin büyük çoğunluğu daha dar bir anlamda anlasa da, Parti sloganının özündeki anlam budur: Savaş Barıştır. - - - -Winston bir an okumayı bıraktı. Uzakta bir yere düşen bir tepkili bombanın gümbürtüsünü duymuş, ama tele-ekranın bulunmadığı bir odada yasak kitapla baş başa olmanın keyfi kaçmamıştı. Yalnızlık ve güven, nerdeyse bedeninin yorgunluğu, koltuğun yumuşaklığı, pencereden giren hafif rüzgârın yanaklarında gezinişi kadar somut duygulardı. Kitap onu büyülemiş, daha doğrusu düşündüklerini haklı çıkarmıştı. Gerçi bir bakıma yeni bir şey söylemiyordu, ama çekici gelmesinin bir nedeni de buydu. Dağınık düşüncelerini toparlayabilseydi, o da kitapta söylenenleri söylerdi. Kendininkine benzemekle birlikte, daha güçlü, daha sistemli, daha korkusuz bir zihnin ürünüydü bu kitap. En iyi kitaplar insana zaten bildiklerini söyleyen kitaplardır, diye geçirdi aklından. Yeniden Birinci Bölüm'e dönmüştü ki, merdivende Julia'nın ayak seslerini duydu ve karşılamak için yerinden kalktı. Julia kahverengi alet çantasını yere fırlatıp Winston'ın kollarına atıldı. Birbirlerini görmeyeli bir haftadan fazla olmuştu. - -"Kitabı aldım," dedi Winston, birbirlerinden ayrılırlarken. - -Julia, pek ilgilenmemişçesine, "Ya, demek aldın? Güzel," dedi ve kahve yapmak için hemen gaz sobası önüne çömeldi. - -Konuya ancak yatakta yarım saat geçirdikten sonra dönebildiler. Akşam, yatak örtüsünü üstlerine çekmeyi gerektirecek kadar serinlemişti. Aşağıdan o bildik şarkı sesi ve taşların üstündeki ayak sesleri geliyordu. Winston'ın ilk gelişinde gördüğü, kaslı kolları pençe pençe olmuş kadın sanki avludan hiç ayrılmamıştı. Sanki sabahtan akşama kadar çamaşır leğeni ile çamaşır ipi arasında mekik dokuyor, mandalları ne zaman ağzından çıkarsa o arzulu şarkıya başlıyordu. Julia yan dönmüş, uykuya dalmak üzereydi. Winston yerde duran kitabı uzanıp aldı, doğrulup yatağın baş tarafına yaslandı. - -"Okumalıyız," dedi. "Sen de okumalısın. Kardeşliğin bütün üyeleri okumalı." - -Julia, gözlerini açmadan, "Sen okusana," dedi. "Yüksek sesle oku. Böylesi daha iyi. Hem, okurken açıklarsın bana." - -Saat altıyı, on sekizi gösteriyordu. En azından üç dört saatleri vardı. Winston kitabı dizlerinin üstüne yerleştirdi, başladı okumaya: - -Birinci Bölüm - -Cehalet Güçtür. - -Bilinen tarih boyunca, olasılıkla Neolitik Çağ'ın sona ermesinden bu yana, dünyada üç tür insan olagelmiştir: Yüksek, Orta ve Aşağı. Bunlar kendi içlerinde de pek çok alt bölüme ayrılmışlar, sayısız ad taşımışlar, sayıları ve birbirlerine karşı tutumları çağdan çağa değişmiş, ama toplumun temel yapısı hiçbir zaman değişmemiştir. Olağanüstü ayaklanmalar ve kesin görünen değişimlerden sonra bile, tıpkı ne kadar hızlı döndürülürse döndürülsün dönme ekseni doğrultusu hep aynı kalan bir jiroskop gibi, aynı düzen hep kendini yeniden dayatmıştır. - - - -"Julia, uyanık mısın?" diye sordu Winston. - -"Evet, sevgilim, kulağım sende. Devam et. Müthiş." - -Winston devam etti: - -Bu üç kesimin amaçları asla uzlaştırılamaz. Yüksek kesimin amacı, bulunduğu yeri korumaktır. Orta kesimin amacı, Yüksek kesimle yer değiştirmektir. Aşağı kesimin amacı ise –bir amacı varsa kuşkusuz, çünkü Aşağı kesimin temel özelliği, ağır ve sıkıcı işlerin altında çoğu zaman gündelik yaşam dışında hiçbir şeyin bilincine varamayacak kadar ezilmesidir– tüm ayrımları ortadan kaldırmak ve tüm insanların eşit olacağı bir toplum yaratmaktır. O yüzden, ana çizgisi değişmeyen bir savaşım tarih boyunca tekrarlanıp durmaktadır. Yüksek kesimin uzun dönemler boyunca iktidarı güvenli bir biçimde elinde tuttuğu görülmüş, ancak önünde sonunda ya kendine olan inancını ya da güçlü bir biçimde yönetme yeteneğini yitirdiği, hatta her ikisini birden yitirdiği dönemler de hep yaşanmıştır. Böyle dönemlerde, özgürlük ve adalet uğruna savaşıyor görünerek Aşağı kesimi de yanına alan Orta kesim tarafından devrilmiştir. Ne var ki, Orta kesim, hedefine ulaşır ulaşmaz, Aşağı kesimi eski kölelik konumuna geri gönderir ve kendisi Yüksek kesim konumuna geçer. Çok geçmeden, öteki kesimlerin birinden ya da her ikisinden de kopan yeni bir Orta kesim ortaya çıkar ve savaşım yeniden başlar. Bu üç kesimden, hedeflerine geçici de olsa hiçbir zaman ulaşamayan, yalnızca Aşağı kesimdir. Tarih boyunca hiçbir somut gelişme olmadığını söylemek abartılı olabilir. Günümüzdeki çöküş döneminde bile, ortalama insan, birkaç yüzyıl öncekinden fiziksel olarak daha iyi durumdadır. Ama refahın artması da, hareket tarzındaki yumuşamalar da, reformlar ya da devrimler de, insanlığı eşitliğe bir adım bile yaklaştırmamıştır. Aşağı kesim açısından, hiçbir tarihsel değişiklik, efendilerinin adının değişmesinden başka bir anlam taşımamıştır. - -On dokuzuncu yüzyılın sonlarına gelindiğinde, pek çok gözlemci, bu sürecin durmadan yinelendiğini açık seçik görmüştür. O zaman, tarihi döngüsel bir süreç olarak yorumlayan düşünce okulları doğmuş, bunlar eşitsizliğin insan yaşamının değişmez yasası olduğu savını öne sürmüştür. Hiç kuşkusuz, bu öğretinin savunucuları geçmişte de her zaman olmuştu; ama bu kez ortaya konuluşunda gözle görülür bir farklılık vardı. Eskiden, hiyerarşik toplum düzeninin gerekliliği, özellikle Yüksek kesimin öğretisiydi. Krallar ve aristokratlar ve onların asalakları rahipler, hukukçular ve benzerleri tarafından savunulmuş ve ölümden sonra düşsel bir dünya vaatleriyle yenir yutulur hale getirilmişti. Orta kesim, iktidarı ele geçirmek için savaşım verirken, hep özgürlük, adalet ve kardeşlik gibi kavramlardan yararlanmıştı. Şimdilerde ise, henüz yönetimde olmayan, ama çok geçmeden yönetimde olmayı umut eden insanlar kardeşlik kavramına sarılmaya başladılar. Eskiden, Orta kesim eşitlik bayrağına sarılarak devrimler yapmış, ama eski zorbalık düzenini devirir devirmez kendisi yeni bir zorbalık düzeni kurmuştu. Yeni Orta kesimler ise zorbalıklarını önceden ilan ettiler. On dokuzuncu yüzyıl başlarında ortaya çıkmış bir kuram olan ve eskiçağların köle isyanlarına kadar uzanan düşünceler zincirinin son halkasını oluşturan sosyalizm, hâlâ eski çağların ütopyacılığının etkisi altındaydı. Ama sosyalizmin, 1900'den başlayarak ortaya çıkan her değişkesinde, özgürlük ve eşitliği sağlama amacı gittikçe daha açık biçimde terk edildi. Yüzyıl ortalarında doğan yeni akımlar, Okyanusya'da İngsos, Avrasya'da Neo-Bolşevizm, Doğuasya'da herkesçe bilinen adıyla Ölüme Tapınma, bilinçli bir biçimde özgürlüksüzlük ve eşitsizliği sürekli kılmayı hedefliyordu. Bu yeni akımlar, hiç kuşkusuz, eski akımların bağrından doğmuştu ve onların adlarını koruyor, ideolojilerine sahte bir bağlılık gösteriyordu. Hepsinin amacı, ilerlemeyi durdurmak ve tarihi kendi seçtikleri bir anda dondurmaktı. O bildik sarkaç bir kez daha salınacak, sonra da duracaktı. Orta kesim, her zamanki gibi, Yüksek kesimi alt edip onun yerini alacak; ama bu kez Yüksek kesim, bilinçli bir strateji yürüterek, konumunu sürekli kılmayı başaracaktı. - -Yeni öğretiler, biraz da, tarihsel bilginin birikimiyle ve on dokuzuncu yüzyıldan önce hemen hiç var olmayan tarih bilincinin gelişmesiyle ortaya çıkmıştır. Tarihin döngüsel işleyişi artık anlaşılır bir şeydi ya da öyle görünüyordu ve anlaşılır bir şey olduğuna göre, değiştirilebilirdi de. Ama yeni öğretilerin ortaya çıkışının temelinde yatan başlıca neden, insanların eşitliğinin daha yirminci yüzyılın başlarında teknik bakımdan olanaklı duruma gelmiş olmasıydı. Gerçi insanların hâlâ doğuştan yetenekleri açısından eşit olmadıkları ve uzmanlık gerektiren işlerde bazı bireylerin öbürlerine yeğ tutulması gerektiği doğruydu; ama artık sınıf ayırımlarına ya da büyük servet farklılıklarına gerçekten gerek kalmamıştı. Önceki çağlarda, sınıf ayırımları yalnızca kaçınılmaz değil, aynı zamanda istenen bir şey olmuştu. Uygarlığın bedeli eşitsizlikle ödenmişti. Ne var ki, makine üretiminin gelişmesiyle birlikte durum değişmişti. İnsanların farklı işlerde çalışmaları hâlâ gerekli olsa da, artık farklı toplumsal ve ekonomik düzeylerde yaşamaları gerekmiyordu. Dolayısıyla, iktidarı ele geçirmenin eşiğinde olan yeni kesimlerin gözünde, artık uğruna savaşım verilmesi gereken bir ülkü olmaktan çıkmış, önüne geçilmesi gereken bir tehlike olmuştu. Adil ve barışçı bir toplumun mümkün olmadığı daha ilkel çağlarda, eşitliğe inanmak epeyce kolaydı. İnsanlar, binlerce yıldır, yasalar ve ağır işlerin olmadığı bir toplumda kardeşçe yaşadıkları bir yeryüzü cenneti düşlemişlerdi. Ve bu düş, her tarihsel değişimden kazançlı çıkan kesimleri de belirli ölçüde etkilemişti. Fransız, İngiliz ve Amerikan devrimlerinin mirasçıları insan haklarına, söz özgürlüğüne, yasalar önünde eşitliğe ve benzerlerine bir ölçüde inandıklarını kendilerince dile getirmişler ve hatta belirli ölçüde bu kavramlar doğrultusunda davranmaya özen göstermişlerdi. Ama yirminci yüzyılın kırklı yıllarına gelindiğinde, siyasal düşünce alanındaki tüm ana akımlar otoriter bir niteliğe bürünmüştü. Yeryüzü cenneti, tam da gerçekleşebilir olduğu anda gözden düşmüştü. Bütün yeni siyasal kuramlar, hangi adla ortaya çıkarsa çıksın, önünde sonunda yeniden hiyerarşiye ve sınıflandırmaya varıyordu. Ve 1930 dolaylarında genel görünüm sertleşmeye başlarken, çok uzun zamandır, bazı yerlerde yüzlerce yıldır terk edilmiş uygulamalar –yargılamasız hapsetmeler, savaş tutsaklarının köle gibi kullanılması, meydanlarda toplu idamlar, itiraf ettirmek için yapılan işkenceler, rehinelerin kullanılması ve geniş kitlelerin sürülmesi– yeniden yaygınlaşmakla kalmamış, kendilerini aydın ve ilerici sayanlarca bile hoş görülür, dahası savunulur olmuştu. - -İngsos ve rakipleri, ancak dünyanın dört bir yanında uluslararası savaşlar, iç savaşlar, devrimler ve karşı-devrimlerle geçen bir on yıl sonra, tam anlamıyla oluşturulmuş siyasal kuramlar olarak ortaya çıktılar. Ama yirminci yüzyılda daha önce belirmiş ve genel olarak totaliter diye nitelenmiş çeşitli sistemler bunların habercisi olmuştu ve var olan kargaşadan doğacak dünyanın ana hatları çoktan anlaşılmıştı. Bu dünyayı ne tür insanların yöneteceği de anlaşılmıştı. Yeni aristokrasi büyük ölçüde bürokratlar, bilim insanları, teknisyenler, sendika yöneticileri, tanıtım uzmanları, toplumbilimciler, öğretmenler, gazeteciler ve profesyonel politikacılardan oluşuyordu. Kökenleri ücretli orta sınıf ve işçi sınıfının üst kesimlerinde yatan bu insanlar, tekelci sanayi ve merkezi yönetimin verimsiz dünyasınca biçimlendirilmiş ve bir araya getirilmişlerdi. Bunlar, eski çağlardaki benzerleri kadar açgözlü ve lüks düşkünü değildiler, ama iktidar özlemiyle yanıp tutuşuyorlardı ve en önemlisi de ne yaptıklarının daha fazla bilincinde oldukları gibi, muhalefeti ezmekte de daha kararlıydılar. Özellikle de muhalefeti ezmekte daha kararlı oluşları çok önemliydi. Bugünkülerle karşılaştırıldığında, geçmişin tüm buyurgan yönetimlerinin isteksiz ve etkisiz kaldıkları görülür. Egemen kesimler şu ya da bu ölçüde liberal düşüncelerden hep etkilenmişti ve işleri gevşek tutma, yalnızca apaçık ortada olan işi göz önüne alma ve uyruklarının ne düşündüğüyle pek ilgilenmeme eğilimindeydi. Günümüz ölçütleriyle kıyaslandığında, Ortaçağ'ın Katolik Kilisesi bile hoşgörülü sayılabilirdi. Bunun bir nedeni, eskiden hiçbir yönetimin yurttaşlarını sürekli denetim altında tutma gücüne sahip olmamasıydı. Ne var ki, matbaanın bulunması kamuoyunu yönlendirmeyi kolaylaştırdı, sinema ve radyo bu süreci daha da güçlendirdi. Televizyonun gelişmesiyle ve aynı aygıtın hem alıcı hem de verici olarak kullanılmasını olanaklı kılan teknolojik ilerlemeyle birlikte, özel yaşam ortadan kalktı. Bütün yurttaşlar ya da en azından izlenmeye değer bütün yurttaşlar, günün yirmi dört saati polis tarafından gözetlenebiliyor, bütün öteki iletişim kanallarından uzak tutulabildikleri gibi, sürekli resmi propagandaya bağımlı kılınabiliyorlardı. Artık ilk kez, yalnızca devlet iradesine tam bir boyun eğişin dayatılması değil, tüm yurttaşların tümüyle aynı düşüncede olmaları da sağlanmıştı. - -Elliler ve altmışların devrimci döneminin ardından, toplum, her zaman olduğu gibi, yeniden Yüksek, Orta ve Aşağı kesimlere ayrıldı. Ama yeni Yüksek kesim, öncekilerin tersine, içgüdüleriyle hareket etmiyor, konumunu korumak için neyin gerekli olduğunu biliyordu. Oligarşinin biricik güvenli temelinin kolektivizm olduğu çoktan anlaşılmıştı. Servet ve ayrıcalığı korumanın en kolay yolu, bunlara ortaklaşa sahip olmaktır. Yüzyıl ortalarında meydana gelen "özel mülkiyetin ortadan kaldırılması", gerçekte, mülkiyetin eskisinden çok daha az kişinin elinde toplanması anlamına geliyordu; şu farkla ki, yeni mülkiyet sahipleri bireylerden oluşan bir kitle değil, bir kesimdi. Hiçbir Parti üyesi, ufak tefek özel eşyalar dışında, kendi başına bir şeyin sahibi değildir. Okyanusya'da her şey kolektif olarak Partiye aittir, çünkü her şey Parti'nin denetimi altındadır, üretilen her şeyi Parti uygun gördüğü biçimde değerlendirir. Devrimi izleyen yıllarda Parti bu egemenliği hemen hiçbir karşı koyuşla karşılaşmadan elde edebilmişti, çünkü söz konusu durum tümüyle bir kolektifleştirme olarak sunulmuştu. Eskiden beri, kapitalist sınıfın mülksüzleştirilmesini sosyalizmin izleyeceğine inanılmıştı ve kapitalistler gerçekten de mülksüzleştirilmişlerdi işte. Fabrikalar, madenler, topraklar, evler, ulaşım, her şey ellerinden alınmıştı ve bütün bunlar özel mülk olmaktan çıktığına göre artık hepsinin kamu malı olması gerekirdi. Eski sosyalist hareketin bağrından doğan ve onun terminolojisini olduğu gibi miras edinen İngsos, sosyalist programın ana maddesini gerçekten de yerine getirmiş, böylece önceden beklendiği ve istendiği gibi ekonomik eşitsizlik kalıcı kılınmıştı. - -Ne var ki, hiyerarşik toplumu sürekli kılmanın sorunları bundan derindir. Egemen kesimin iktidardan düşebilmesinin yalnızca dört yolu vardır. Ya bir dış güç tarafından alt edilecektir, ya ülkeyi yönetmekte kitlelerin baş kaldırmasına yol açacak kadar yetersiz kalacaktır, ya güçlü ve hoşnutsuz bir Orta kesimin doğmasına engel olamayacaktır ya da kendine olan güvenini ve yönetme isteğini yitirecektir. Bu nedenlerin hiçbiri tek başına işlemez, dördü de şu ya da bu ölçüde bir arada etki eder. Kendini bunların hepsine karşı koruyabilen bir egemen sınıf sürekli iktidarda kalabilir. Önünde sonunda, belirleyici etken, egemen sınıfın zihinsel eğilimidir. - -Yüzyılımızın ortalarından sonra, ilk tehlike gerçekten de ortadan kalkmıştı. Bugün dünyayı bölüşmüş olan devletlerin üçü de aslında yenilmezdir; ancak yavaş gerçekleşen demografik değişiklikler sonucunda yenilebilirler, ki güçlü bir yönetim bunu kolayca önleyebilir. İkinci tehlike de yalnızca kuramda kalan bir tehlikedir. Kitleler kendi başlarına asla ayaklanmadıkları gibi, sırf ezildikleri için ayaklandıkları da görülmemiştir. Açıkçası, kıyaslama olanağından yoksun bırakıldıkları sürece, ezildiklerinin farkına bile varmazlar. Bir zamanların sürekli yinelenen ekonomik bunalımları tümden gereksiz olmuştur ve artık meydana gelmelerine izin verilmemektedir. Ama daha başka ve daha büyük çarpıklıklar meydana gelebilir ve gelmektedir de; hem de hiçbir politik sonuca yol açmadan, çünkü insanların hoşnutsuzluklarını açıkça dile getirebilecekleri hiçbir olanak yoktur. Makine teknolojisinin gelişmesinden bu yana toplumumuzda kendini hissettiren üretim fazlası sorunu ise, aynı zamanda halkın moralinin gerekli düzeye yükseltilmesine de yarayan sürekli savaş düzeniyle (bkz. Üçüncü Bölüm) çözülmüştür. O yüzden, bugün bizi yönetenler açısından gerçek tehlike, becerikli, yarı-işsiz, iktidara susamış insanlardan oluşan yeni bir kesimin kopup ortaya çıkması ve kendi saflarında liberalizm ve kuşkuculuğun gelişmesidir. Demek, sorun eğitimle ilgilidir. Hem yönetici kesimin hem de onların hemen altındaki, yürütmeyle görevli daha geniş kesimin bilincinin sürekli olarak biçimlendirilmesi sorunudur. Kitlelerin bilincinin ise yalnızca olumsuz yönde etkilenmesi gerekmektedir. - -Burada anlatılanlar temelinde, önceden hiçbir şey bilmeyen biri bile, Okyanusya toplumunun genel yapısını anlayabilir. Piramidin tepesinde Büyük Birader oturmaktadır. Büyük Birader yanılmaz ve her şeye kadirdir. Tüm başarılar, tüm kazanımlar, tüm zaferler, tüm bilimsel buluşlar, tüm bilgiler, tüm bilgelikler, tüm mutluluklar ve tüm erdemler doğrudan onun önderliğinden doğar ve ondan esinlenir. Büyük Birader'i bugüne kadar gören olmamıştır. O, duvarlardaki posterlerde bir yüz, tele-ekranlarda bir sestir. Onun asla ölmeyeceğinden kesinlikle emin olabiliriz, ne zaman doğduğu ise belirsizdir. Büyük Birader, Parti'nin dünyaya görünmek için büründüğü surettir. İşlevi, bir örgütten çok bir bireye karşı daha kolay duyulabilecek sevgi, korku ve saygı gibi duyguları kendisinde odaklandırmaktır. Büyük Birader'den sonra, üye sayısı altı milyonla ya da Okyanusya nüfusunun yüzde ikisinden azıyla sınırlı olan İç Parti gelir. İç Parti'nin altında Dış Parti yer alır; İç Parti devletin beyni ise, Dış Parti de devletin eli kolu sayılabilir. Ondan sonra, nüfusun belki de yüzde seksen beşini oluşturan, genellikle "proleterler" dediğimiz suskun kitleler gelir. Proleterler, daha önceki sınıflandırmamıza göre, Aşağı kesimdir; sürekli olarak bir egemenin elinden bir başka egemenin eline geçen ekvatoral ülkelerin köle halklarına gelince, onlar bu yapının kalıcı ya da gerekli bir parçası değildir. - -Bu üç kesime üyelik, ilke olarak, kalıtsal değildir. İç Parti üyesi olan bir ana babanın çocuğu, kuramsal olarak, İç Parti üyesi olarak doğmaz. Parti'nin her iki bölümüne de on altı yaşında yapılan bir sınavla girilir. Herhangi bir ırk ayırımı yapılmadığı gibi, bir eyaletin başka bir eyalete belirgin bir üstünlüğü de söz konusu değildir. Parti'nin en üst kademelerinde Yahudilere, Zencilere ve saf Yerli kanı taşıyan Güney Amerikalılara rastlanabilir; bölge yöneticileri de o bölgenin insanları arasından seçilirler. İnsanlar, Okyanusya'nın hiçbir yöresinde, uzak bir başkentten yönetilen bir sömürge halkı oldukları duygusuna kapılmazlar. Okyanusya'nın başkenti yoktur, resmi başkanı ise yerini kimsenin bilmediği biridir. İngilizce'nin her yerde konuşulan başlıca dil, Yenisöylem'in de resmi dil olması dışında, Okyanusya'da herhangi bir merkezileşme yoktur. Yönetenleri bir arada tutan, kan bağı değil, ortak bir öğretiye bağlılıktır. Toplumumuzun, ilk bakışta kalıtsal temellere dayalı görünen katmanlara, hem de çok katı katmanlara ayrılmış olduğu doğrudur. Farklı kesimler arasında gidiş gelişler, kapitalizmde, hatta sanayi öncesi çağlarda olduğundan çok daha azdır. Parti'nin iki bölümü arasında belirli ölçüde bir değiştokuş olabilir; ama bu, zayıfların İç Parti'den çıkarılması ve Dış Parti'nin hırslı üyelerinin yükselmelerine izin verilerek zararsız kılınmalarıyla sınırlıdır. Ne var ki, uygulamada, proleterlerin Parti'ye girmelerine izin verilmez. Hoşnutsuzluk kaynağı olabilecek en yeteneklileri Düşünce Polisi tarafından belirlenip yok edilir. Ama bu durum bir süreklilik göstermediği gibi, bir kural haline de getirilmemiştir. Parti, sözcüğün eski anlamında bir sınıf değildir. İktidarı ille de kendi çocuklarına aktarmak gibi bir amacı yoktur; en yeteneklileri başta tutmanın başka bir yolu kalmasa, proleterler arasından yepyeni bir kuşağı saflarına katmakta hiç duraksamaz. Parti'nin kalıtsal bir örgüt olmaması, zor yıllarda, muhalefetin tarafsızlaştırmasında hiç de azımsanmayacak bir rol oynamıştı. "Sınıf ayrıcalığı" denen şeye karşı savaşım vermek üzere eğitilmiş eski türden sosyalist, kalıtsal olmayanın sürekli olamayacağı kanısındaydı. Oligarşinin sürekliliğinin fiziksel olmasının gerekmediğini görmediği gibi, kalıtsal aristokrasilerin her zaman kısa ömürlü olduğunu, buna karşılık Katolik Kilisesi gibi edinik örgütlerin kimi zaman yüzlerce, binlerce yıl sürebildiğini durup düşünmemişti bile. Oligarşik yönetimin özü babadan oğula geçmesi değil, ölülerin yaşayanlara dayattığı belirli bir dünya görüşü ve belirli bir yaşam biçiminin sürdürülmesinde diretilmesidir. Yönetici kesim, ardıllarını ortaya koyabildiği sürece yönetici kesimdir. Parti, soyunu değil, kendisini sürdürmekle ilgilenir. İktidarı kimin elinde tuttuğu önemli değildir, yeter ki hiyerarşik yapı hep aynı kalsın. - -Zamanımızı nitelendiren tüm inançlar, alışkanlıklar, beğeniler, duygular, düşünsel eğilimler gerçekte Parti'nin gizemini korumak ve günümüz toplumunun gerçek doğasının anlaşılmasını önlemek üzere düzenlenmiştir. Şu anda somut bir başkaldırı, hatta bir başkaldırı hazırlığı bile olanaksızdır. Proleterlerin korkulacak bir yanı yoktur. Kaderlerine terk edilmiş olan proleterler, yalnızca başkaldırı dürtüsünden yoksun olarak değil, aynı zamanda dünyanın daha farklı olabileceğini kavrama gücünden de yoksun bir biçimde kuşaklar ve yüzyıllar boyunca çalışacak, üreyecek ve öleceklerdir. Proleterler, ancak sanayi teknolojisinin gelişimi onların daha ileri düzeyde eğitilmelerini gerekli kılsaydı tehlikeli olabilirlerdi; ama askeri ve tecimsel rekabet artık önemini yitirdiği için, halkın eğitiminin düzeyi düşmektedir. Kitlelerin ne düşündükleri ya da ne düşünmedikleri, ilgilenmeye değmez bir sorun olarak görülmektedir. Bir düşünceleri olmadığı için onlara düşünsel özgürlük tanınabilir. Buna karşılık, bir Parti üyesinin en önemsiz konuda bile en küçük bir düşünsel sapma göstermesi hoş görülemez. - -Parti üyesi ömrü boyunca Düşünce Polisi'nin denetimi altında yaşar. Yalnızken bile yalnız olduğundan bir türlü emin olamaz. Uykuda ya da uyanık, çalışıyor ya da dinleniyor, banyoda ya da yatağında, nerede ne yapıyor olursa olsun, hiçbir uyarıda bulunulmadan ve denetlendiğini bilmeden denetlenir. Yaptığı her şey ilgilenilmeye değerdir. Dostlukları, dinlenceleri, karısına ve çocuklarına karşı tutumu, bir başınayken yüzünde beliren ifade, uykusunda mırıldandığı sözler, hatta vücudunun kendine özgü hareketleri kılı kırk yararcasına incelenir. Yalnızca açıktan açığa yanlış davranışlarının değil, gösterdiği her türlü tuhaflığın, alışkanlıklarında meydana gelen her türlü değişikliğin, bir iç savaşımın belirtisi olabilecek her türlü öfkelenişin saptanmaması olanaksızdır. Hiçbir konuda seçme özgürlüğü yoktur. Öte yandan, nasıl hareket edeceği herhangi bir yasaya ya da açık seçik belirlenmiş davranış ilkelerine bağlanmış değildir. Okyanusya'da yasa diye bir şey yoktur. Saptandıkları zaman kesin ölüm demek olan düşünceler ve davranışlar resmi olarak yasaklanmamıştır ve ardı arası kesilmeyen temizlikler, tutuklamalar, işkenceler, hapse atmalar ve buharlaştırmalar gerçekten suç işlemiş olan kişileri cezalandırmak için değil, ileride suç işleyebileceği düşünülen kişileri yok etmek amacıyla uygulanır. Bir Parti üyesinin yalnızca düşüncelerinin değil, içgüdülerinin de doğru olması gerekir. Ondan beklenen inançlar ve davranışların pek çoğu hiçbir zaman açık seçik belirtilmez; açık seçik belirtilse, İngsos'un bağrındaki çelişkiler açığa çıkacaktır. Parti üyesi su katılmadık bir bağnazsa (Yenisöylem'de derindüşünür), her koşulda, hangi inancın doğru olduğunu ya da kendisinden hangi duygunun beklendiğini, düşünmeye gerek duymadan, bilecektir. Kaldı ki, çocukluğunda gördüğü ve suçdurdurum, aklakara ve çiftdüşün gibi Yenisöylem sözcükleri çevresinde dönen incelikli zihin eğitimi, onu, neyle ilgili olursa olsun derin düşünme konusunda isteksiz ve yeteneksiz kılar. - -Bir Parti üyesinden kişisel duygular taşımaması ve coşkuya kapılmaması beklenir. Dışarıdaki düşmanlara ve içerideki hainlere karşı bitmek bilmeyen bir nefretle, sürekli bir zafer sevinciyle ve Parti'nin gücü ve bilgeliği karşısında kendini aşağılayarak yaşaması gerekir. Yaşadığı yavan, doyumsuz hayatın neden olduğu hoşnutsuzluklar İki Dakika Nefret gibi yöntemlerle dışarıya yöneltilip giderilir ve kuşkucu ya da asi bir kişilik yaratabilecek kuruntular genç yaşlarda aşılanan iç disiplinle önceden yok edilir. Küçük çocuklara bile öğretilebilecek bu iç disiplinin ilk ve en basit aşamasına Yenisöylem'de suçdurdurum denir. Suçdurdurum, her türlü tehlikeli düşüncenin eşiğinde adeta içgüdüsel olarak ansızın durabilme becerisi anlamına gelir. Kıyaslamaları kavramama, mantık hatalarını algılamama, İngsos'a ters düşüyorsa en basit görüşleri bile yanlış anlama ve sapkınlığa varabilecek her türlü düşünceden sıkılma ya da nefret etme gücünü içerir. Sözün kısası, suçdurdurum, koruyucu aptallık demektir Ne ki, aptallık yeterli değildir. Tam tersine, gerçek anlamda bağnazlık, zihnin işleyişine, bir akrobatın bedenine hükmettiği kadar hükmedebilmeyi gerektirir. Okyanusya toplumu, sonuçta, Büyük Birader'in her şeye kadir, Parti'nin de yanılmaz olduğu inancına dayanır. Ama aslında Büyük Birader her şeye kadir, Parti de yanılmaz olmadığı için, olguların ele alınışında her an sürekli bir esneklik gereklidir. Buradaki anahtar sözcük, aklakara'dır. Pek çok Yenisöylem sözcüğü gibi bu sözcüğün de birbiriyle çelişen iki anlamı vardır. Düşman söz konusu olduğunda, apaçık gerçeğin karşısına dikilerek küstahça aka kara, karaya ak demektir. Bir Parti üyesi söz konusu olduğunda ise, Parti disiplini öyle gerektirdiğinde gönülden bir sadakatle aka kara, karaya ak demektir. Ama aynı zamanda, akın kara olduğuna inanmak, dahası akın kara olduğunu bilmek ve o güne kadar bunun tam tersine inandığını unutmak anlamına gelir. Böyle bir şey geçmişin sürekli olarak değiştirilmesini gerektirir, ki bunu olanaklı kılan da geri kalan her şeyi kapsayan ve Yenisöylem'de çiftdüşün diye bilinen düşünce sistemidir. - -Geçmişin değiştirilmesi iki nedenle gereklidir. Bunlardan biri yan nedendir ve önlem niteliği taşır. Yan neden, Parti üyesinin, tıpkı proleter gibi, günümüz koşullarına biraz da elinde hiçbir kıyaslama ölçütü bulunmadığı için katlanıyor olmasıdır. Parti üyesi, yabancı ülkelerden kopartıldığı gibi geçmişten de kopartılmalıdır, çünkü atalarından daha iyi durumda olduğuna ve ortalama yaşam düzeyinin sürekli yükseldiğine inanması gerekmektedir. Ama geçmişin yeniden düzenlenmesinin asıl önemli nedeni, Parti'nin yanılmazlığının korunmak zorunda olmasıdır. Parti'nin öngörülerinin hep doğru çıktığını göstermek için söylevlerin, istatistiklerin, tekmil kayıtların sürekli güncelleştirilmesi yeterli değildir. Aynı zamanda öğretide ya da politik çizgide en küçük bir değişikliğe izin verilmemelidir. Çünkü fikir ya da politik çizgi değiştirmek, zayıflık belirtisidir. Örneğin, Avrasya ya da Doğuasya (hangisi olursa olsun) bugün düşmanınsa, o ülkenin eskiden beri hep düşmanın olmuş olması gerekir. Gerçekler bunun tersini mi söylüyor, o zaman gerçekler değiştirilmelidir. Böylece tarih sürekli olarak yeniden yazılır. Geçmişin Gerçek Bakanlığı tarafından günü gününe çarpıtılması, düzenin varlığını korumak açısından, Sevgi Bakanlığı'nca yürütülen baskı ve istihbarat çalışmaları kadar gereklidir. - -Geçmişin değişebilirliği, İngsos'un ana ilkesidir. Geçmişte olup bitenlerin nesnel bir varlığının olmadığı, varlığını yalnızca yazılı kayıtlarda ve belleklerde sürdürdüğü ileri sürülür. Kayıtlar ve bellekler neyi kabul ediyorsa, geçmiş odur. Parti tüm kayıtları da, üyelerinin zihinlerini de tam bir denetim altında tuttuğuna göre, geçmiş de Parti nasıl olmasını istiyorsa öyle olacaktır. Ayrıca, geçmiş değiştirilebilir olsa da, değiştirildiğine ilişkin tek bir örnek bile yoktur. Çünkü o anda gerek duyulduğu biçimde yeniden oluşturulduğunda, geçmiş artık bu yeni biçimdir, daha önce farklı bir geçmiş yaşanmış olamaz. Çoğu zaman olduğu gibi, aynı olayın bir yıl içinde pek çok kez değiştirilmesi gerekse de geçerlidir bu. Mutlak gerçek her zaman Parti'nin tasarrufundadır ve şurası açıktır ki, mutlak hiçbir zaman bugünkünden farklı olmuş olamaz. Bundan da anlaşılacağı gibi, geçmişin denetim altına alınması her şeyden önce belleğin eğitilmesine bağlıdır. Tüm yazılı kayıtların o günün bağnazlığıyla uyuşmasını sağlamak yalnızca mekanik bir iştir. Ama olayların istendiği biçimde meydana geldiğini anımsamak da gereklidir. Ve birinin anılarını yeniden düzenlemek ya da yazılı kayıtları çarpıtmak gerekliyse, o zaman bunları yaptığını unutmak da gereklidir. Bunun nasıl becerileceği herhangi bir zihinsel teknik gibi öğrenilebilir. Parti üyelerinin çoğu ve elbette bağnaz oldukları kadar zeki de olan herkes bunu öğrenmiştir. Eskisöylem'de buna açıkça "gerçeklik denetimi" denmiştir. Yenisöylem' de ise, çok başka şeyleri de kapsasa da, çiftdüşün denir. - -Çiftdüşün, insanın iki çelişik inancı zihninde aynı anda bulundurabilmesi ve ikisini de kabullenebilmesi anlamına gelir. Partili aydın, anılarının ne yönde değiştirilmesi gerektiğini bildiği gibi, gerçeklikle oyun oynadığını da bilir; ama çiftdüşün uygulayarak kendini gerçekliğin çiğnenmediğine de inandırır. Bu işlem bilinçli bir biçimde yapılmak zorundadır, yoksa yeterince kusursuz olmaz; ama aynı zamanda bilinçsiz bir biçimde de yapılmak zorundadır, yoksa insanda bir sahtelik, dolayısıyla da suçluluk duygusu uyandırır. Parti'nin asıl işi, uğrunda savaşılan amaçta tam bir dürüstlükle kararlı olmayı elden bırakmadan, bilinçli yanıltmayı da uygulamak olduğundan, İngsos'un özünde çiftdüşün yatar. İçtenlikle inanarak bile bile yalan söylemek, artık uygun görülmeyen her türlü gerçeği unutmak, sonra yeniden gerektiğinde de gerekli olduğu sürece yeniden anımsamak, nesnel gerçekliğin varlığını yadsımak ve bütün bunları yaparken yadsıdığın gerçekliği göz önünde bulundurmak... Bunların hepsi de olmazsa olmaz şeylerdir. Çiftdüşün sözcüğünü kullanırken bile çiftdüşün uygulamak gereklidir. Çünkü insan bu sözcüğü kullanmakla, gerçeklikle oynayıp onu çarpıttığını kabulleniyordur; yeni bir çiftdüşün'le bunu kafasından siler ve yalan her zaman gerçeğin bir adım önünde, bu böyle sürüp gider. Sonuç olarak, Parti çiftdüşün sayesinde tarihin akışını durdurabilmiştir ve hepimiz biliyoruz ki, daha binlerce yıl durdurmayı sürdürebilir. - -Tüm eski oligarşiler ya katılaştığı ya da yumuşadığı için yıkılmıştır. Ya pusulayı şaşırıp kibre kapıldıkları, değişen koşullara ayak uyduramadıkları için devrilmişlerdir ya da gevşeyip ürkekleştikleri, zor kullanmaları gerektiğinde ödünler verdikleri için. Demek, ya bilinçlilikten ya da bilinçsizlikten yıkılmışlardır. Parti'nin başarısı, bu iki durumun aynı anda var olabildiği bir düşünce sistemi yaratmış olmasındadır. Kaldı ki, Parti'nin egemenliği ancak böyle bir düşünsel temel üstünde kalıcı kılınabilirdi. Yönetmek ve yönetimini sürekli kılmak istiyorsan, gerçeklik duygusunu yolundan çıkaracaksın. Çünkü yönetmenin sırrı, bir yandan kendinin yanılmazlığına inanırken, bir yandan da geçmişteki hatalarından ders çıkarabilmektedir. - -Söylemeye bile gerek yok ki, çiftdüşün'ü en ustaca uygulayanlar, çiftdüşün'ü icat edenler ve onun sonsuz bir zihinsel yanıltma sistemi olduğunu bilenlerdir. Toplumumuzda, olup bitenleri en iyi bilenler, aynı zamanda dünyayı olduğu gibi görmekten en uzak olanlardır. Genellikle, kavrayış ne denli fazlaysa, yanılma da o ölçüde fazladır: Zekâ ne denli fazlaysa, akıl o ölçüde azdır. Bunun açık bir örneği, bir insan toplumsal skalada yükseldikçe savaş isterisinin de şiddetlenmesidir. Savaş karşısında nerdeyse en akılcı tutumu gösterenler, durmadan el değiştiren bölgelerin bağımlı halklarıdır. Savaş, onların gözünde, tepelerindeki dev bir gelgit dalgası gibi sürekli gidip gelen bir tehlikeden başka bir şey değildir. Hangi tarafın kazanacağı konusunda tam bir kayıtsızlık içindedirler. Efendilerinin değişmesinin hiçbir şeyi değiştirmeyeceğinin, yeni efendilerinin de onlara eski efendileri gibi davranacağının, eski efendileri için ne kadar çalışıyorlarsa yeni efendileri için de o kadar çalışacaklarının ayırdındadırlar. "Proleterler" dediğimiz, azıcık daha iyi koşullardaki işçiler ancak zaman zaman savaşın bilincine varırlar. Gerektiğinde kışkırtılarak korku ve nefret taşkınlıklarına yöneltilebilirler, ama kendi başlarına kaldıklarında da savaşın olduğunu uzun süre unutabilirler. Asıl savaş coşkusu, en çok Parti saflarında, özellikle de İç Parti'de görülür. Dünyanın ele geçirilmesi gerektiğine en çok bunun olanaksız olduğunu bilenler inanırlar. Karşıtların –bilgi ile bilgisizliğin, siniklik ile bağnazlığın– her nasılsa kaynaştırılması Okyanusya toplumunun belirleyici özelliklerinden biridir. Resmi ideoloji, en küçük bir pratik nedenin olmadığı durumlarda bile çelişkilerle doludur. Sözgelimi, Parti, sosyalist hareketin savunduğu temel ilkeleri yadsıyıp yerin dibine batırır ve bunu sosyalizm adına yaptığını ileri sürer. İşçi sınıfını yüzyıllardır görülmemiş bir biçimde aşağılarken, üyelerine, bir zaman kol emekçilerinin giydiği ve bu nedenle seçildiği söylenen bir üniforma giydirir. Aile dayanışmasını sistemli bir biçimde baltalarken, önderine doğrudan doğruya aile bağlılığını çağrıştıran bir ad yakıştırır. Bizleri yönetmekte olan dört Bakanlığın adları bile, gerçeklerin kasıtlı olarak tersyüz edilmesindeki saygısızlığın yansımasıdır. Barış Bakanlığı savaşın, Gerçek Bakanlığı yalanların, Sevgi Bakanlığı işkencenin, Varlık Bakanlığı yokluğun bakanlığıdır. Bu çelişkiler rastlantısal olmadığı gibi, sıradan bir ikiyüzlülükten de kaynaklanmaz; bunlar, çiftdüşün'ün bilinçli uygulamalarıdır. Çünkü iktidar ancak çelişkilerin uzlaştırılmasıyla sonsuza kadar korunabilir. Eski döngü başka hiçbir biçimde kırılamaz. İnsanların eşit olmaları engellenecekse –bizim deyimimizle Yüksek kesimdekiler yerlerini hep koruyacaklarsa–, ağır basan zihin hali denetimli çılgınlık olmalıdır. - -Ama şu ana kadar nerdeyse göz ardı ettiğimiz bir soru var. O da şu: İnsanların eşitliğinin neden engellenmesi gerekmektedir? Sürecin işleyişinin doğru tanımlandığını varsayarsak, tarihi belirli bir zamanda dondurmak için verilen bu kılı kırk yararcasına planlanmış dev uğraşa neden gerek duyulmaktadır? - -Burada sırrın özüne varıyoruz. Daha önce gördüğümüz gibi, Parti'nin, en çok da İç Parti'nin üstün becerisi, çiftdüşün'e bağlıdır. Ama bunun da derininde, ilk önce iktidarın ele geçirilmesine yol açan, ardından da çiftdüşün, Düşünce Polisi, sürekli savaş ve tüm gerekli donanımın ortaya çıkmasını sağlayan güdü, o hiç sorgulanmayan içgüdü yatar. Bu güdü aslında.. - - - -Winston, insanın yeni bir sesin ayırdına varması gibi, sessizliğin ayırdına vardı. Julia'nın bir süredir hiç kımıldamadığını fark etti. Belden yukarısı çıplak, yan dönmüş yatıyordu, yanağını eline dayamış, siyah perçemi gözlerinin üstüne düşmüştü. Göğsü düzenli bir biçimde ağır ağır inip kalkıyordu. - -"Julia." - -Yanıt gelmedi. - -"Julia, uyanık mısın?" - -Yanıt yoktu. Uyuyordu. Winston kitabı kapattı, usulca yere bıraktı, uzanıp örtüyü üstlerine çekti. - -Asıl sırrı hâlâ anlamamış olduğunu düşündü. Nasıl olduğunu anlamıştı; neden olduğunu anlamamıştı. Üçüncü Bölüm gibi Birinci Bölüm de ona bilmediği bir şey öğretmemiş, bildiklerini sistemleştirmişti, o kadar. Ama okuduktan sonra, aklını kaçırmış olmadığını eskisinden daha iyi anlamıştı. İnsanın azınlıkta olması, tek kişilik bir azınlık olması bile, deli olduğu anlamına gelmiyordu. Bir doğru vardı, bir de doğru olmayan; doğruya sarıldığın zaman, tüm dünyayı karşına bile alsan, deli olmuyordun. Batmakta olan güneşin sarı ışığı pencereden girdi, yastığa düştü. Winston gözlerini kapadı. Yüzüne vuran güneş ve genç kızın onun bedenine değen yumuşak bedeni güçlü, güvenli bir duygu uyandırdı, gevşediğini duyumsadı. Güvendeydi, her şey yolundaydı. "Akıllılık çoğunluğa bakılarak ölçülmez,'' diye mırıldanırken, bu sözün derin bir bilgelik içerdiğini düşünerek uykuya daldı. - - - - - -X - - -Uyandığında, uzun zamandır uyuduğu duygusuna kapılır gibi oldu, ama eski saate bakar bakmaz saatin henüz yirmi otuz olduğunu gördü. Kısa bir süre daha, yattığı yerde kestirdi; çok geçmeden arka avludan o bildik boğuk şarkı yükseldi: - -Beyhude bir hayaldi, - -Nisan güneşi gibi geldi geçti, - -Bir bakış, bir söz aklımı çeldi, - -Gönlümü çaldı, çekti gitti. - - - -Anlaşılan, bu aptal şarkı hâlâ seviliyordu. Hâlâ dillerden düşmemişti. Nefret Şarkısı'ndan uzun ömürlü olmuştu. Julia şarkı sesine uyandı, tatlı tatlı gerindikten sonra kalktı. - -"Acıktım," dedi. "Hadi, biraz daha kahve yapalım. Lanet olsun! Soba sönmüş, su soğuk." Sobayı kaldırıp salladı. "Gaz bitmiş." - -"İhtiyar Charrington'dan biraz alabiliriz belki." - -"Dolu olup olmadığına bakmıştım sözüm ona. Ben giyiniyorum. Soğumuş burası." - -Winston da kalkıp giyindi. Şarkıyı söyleyen ses yorulmak bilmiyordu: - -Derler ki zaman her şeyi iyi edermiş, - -Zamanla her şey unutulur gidermiş, - -Bir de bana sor, o gözyaşları ve kahkahalar, - -Bugün hâlâ canımı yakar, yüreğimi dağlar! - - - -Winston, tulumunun kemerini bağlarken, pencereye doğru yürüdü. Güneş evlerin ardında batmış olmalıydı; ışığı artık avluya vurmuyordu. Avlunun taşları az önce yıkanmış gibi ıslaktı; mavisi bacaların külahları arasından o kadar dingin ve uçuk görünüyordu ki, Winston elinde olmadan gökyüzünün de yıkanmış olduğunu geçirdi aklından. Kadın bıkıp usanmadan gidip geliyor, mandalları ağzına bir alıp bir çıkarıyor, bir şarkı söylüyor bir susuyor, bitmek bilmeyen çocuk bezlerini ha bire ipe asıp duruyordu. Winston, kadının geçimini çamaşır yıkayarak mı sağladığını, yoksa sürüyle torunun kölesi mi olduğunu merak etti. Julia da yanına gelmişti; büyülenmişçesine, aşağıdaki iriyarı gövdeye bakıyorlardı. Winston, kendini kaptırmış çalışmakta olan kadının çamaşır ipine uzanan kalın kollarına, güçlü, kısraksı kalçalarına bakarken, ilk kez kadının güzel olduğunu fark etti. Çocuk doğurmaktan göbek bağlayıp top gibi olmuş, çalışmaktan yıprana yıprana içi geçmiş bir şalgama dönmüş elli yaşlarındaki bir kadının bedeninin güzel olabileceği daha önce hiç aklına gelmemişti. Ama güzel işte, neden olmasın ki, diye düşündü. Koca bir kaya parçasını andıran yusyumru gövde ve pütür pütür olmuş kıpkırmızı ten, bir genç kızın bedeninin yanında, gülün yanında olgunlaşıp etlenmiş meyvesi gibi kalırdı. Ama meyve neden çiçekten aşağı kalsındı ki? - -"Çok güzel," mırıldandı. - -Julia, "Kalçaları yayla gibi," diyecek oldu. - -"Bu da ona mahsus bir güzellik işte," dedi Winston. - -Kolunu Julia'nın incecik beline doladı. Julia'nın bedeni kalçasından dizine Winston'ın bedenine yaslanmıştı. Bu bedenler asla çocuk yapamazdı. Yapamayacakları tek bir şey varsa, o da buydu. Sırrı ancak dilden dile dolaştırabilir, zihinden zihine aktarabilirlerdi. Avludaki kadının zihni yoktu, yalnızca güçlü kolları, sıcak bir yüreği ve doğurgan bir karnı vardı. Winston, kim bilir kaç çocuk doğurmuştur, diye geçirdi aklından. On beş çocuk doğurmuş olsa şaşırmazdı. Kısa bir süre, belki bir yıl çiçeğe durup yabanıl güzelliğinin sefasını sürmüş, sonra birden, döllenmiş bir meyve gibi etlenip semizleşmiş, sertleşip kızarmıştı; kim bilir, belki otuz yıldan fazla bir zamandır hayatı önce çocukları, ardından torunları için çamaşır yıkamakla, yerleri fırçalamakla, giysiler, yamamakla, yemek pişirmekle, ortalığı temizlemekle, eşyaları cilalayıp parlatmakla, sökükleri dikmekle geçiyordu. Buna karşın, hâlâ şarkı söylüyordu. Winston'ın kadına duyduğu gizemli saygı, nedendir bilinmez, bacaların ardında sonsuzca uzanıp giden soluk, bulutsuz göğün suretine karışıyordu. Burada olduğu gibi Avrasya'da da, Doğuasya'da da gökyüzünün herkes için bir olması ne kadar tuhaftı. O göğün altındaki insanlar da birbirlerine çok benziyorlardı; her yerde, yeryüzünün dört bir yöresinde, birbirlerinin varlığından habersiz, aralarına nefret ve yalan duvarları girmiş, ama yine de birbirinin aynı olan; düşünmeyi hiçbir zaman öğrenmedikleri halde, bir gün dünyayı altüst edebilecek gücü yüreklerinde, içlerinde, kaslarında biriktirmekte olan yüz milyonlarca insan yaşıyordu. Umut, varsa eğer, proleterlerdeydi! Winston, daha kitabı sonuna kadar okumamış olmasına karşın, Goldstein'ın son mesajının bu olduğunu anlamıştı. Gelecek proleterlerindi. Peki, vakti geldiğinde proleterlerin kuracağı dünyanın, kendisine, Winston Smith'e Parti'nin dünyası kadar yabancı gelmeyeceğinden emin olabilir miydi? Evet, olabilirdi, çünkü o dünya hiç değilse aklın ağır bastığı bir dünya olacaktı. Eşitliğin olduğu yerde akıl ağır basabilirdi. Bu, önünde sonunda gerçek olacaktı, güç bilince dönüşecekti. Proleterler ölümsüzdü, avludaki şu yiğit insana baktığında bundan kuşku duymuyordun. Er geç uyanacaklardı. Bunun gerçekleşmesi için bin yıl geçmesi de gerekse, her şeye karşın hayatta kalacaklar, Parti'nin paylaşmadığı ve öldüremediği o canlılığı kuşlar gibi bedenden bedene aktaracaklardı. - -Winston, "O ilk gün, ormanın kıyısında bizim için şakıyan o ardıçkuşunu anımsıyor musun?'' diye sordu. - -"Bizim için şakımıyordu ki," diye yanıtladı Julia. "Kendi keyfine şakıyordu. Kendi keyfine bile değil. Öylesine şakıyordu işte." - -Kuşlar şakıyordu, proleterler şakıyordu, Parti şakımıyordu. Dünyanın her yerinde, Londra'da ve New York'ta, Afrika'da ve Brezilya'da, sınırların ötesindeki gizemli, yasak ülkelerde, Paris ve Berlin sokaklarında, Rusya'nın sonsuz ovalarındaki köylerde, Çin ve Japonya'nın çarşılarında, her yerde ama her yerde, çalışmaktan ve çocuk doğurmaktan, hayatı boyunca işten başını alamamaktan harabeye dönmüş olmasına karşın hâlâ şakıyan o sağlam, yenilmez gövde dimdik dikiliyordu. Bir gün gelecek, o görkemli kalçaların arasından bilinçli bir kuşak doğacaktı. Sizler ölüydünüz; gelecek onlarındı. Ama onların bedeni canlı tuttukları gibi sizler de zihni canlı tutsaydınız ve iki iki daha dört eder gizli öğretisini başkalarına aktarsaydınız, sizler de o geleceği paylaşabilirdiniz. - -"Biz ölmüşüz," dedi Winston. - -"Biz ölmüşüz," diye yineledi Julia, görev bilircesine. - -"Siz ölmüşsünüz," deyiverdi arkalarından acımasız bir ses. - -İrkilerek birbirlerinden ayrıldılar. Winston donup kalmıştı. Julia'nın gözleri belermiş, gözlerinin akı belirmişti; beti benzi uçmuştu. Yanaklarındaki allık, yüzüne kondurulmuş birer leke gibi görünüyordu. - -"Siz ölmüşsünüz," diye yineledi acımasız ses. - -Julia, soluk soluğa, "Resmin arkasından geldi," dedi. - -"Resmin arkasından geldi," dedi ses. "Olduğunuz yerde kalın. Emir verilmedikçe kıpırdamayın." - -Başlıyordu, sonunda başlıyordu işte! Birbirlerinin gözlerinin içine bakmaktan başka bir şey yapamıyorlardı. Kaçıp canlarını kurtarmak, evden kaçıp gitmek için artık çok geçti; akıllarının ucundan bile geçmiyordu kaçmak. Duvardan gelen acımasız sese boyun eğmemek olanaksızdı. Bir elektrik düğmesi çevrilmiş gibi bir çıt sesi geldi, ardından bir şangırtı duyuldu. Duvardaki resim yere düşmüş, arkasından bir tele-ekran belirivermişti. - -"Artık bizi görebiliyorlar," dedi Julia. - -"Artık sizi görebiliyoruz," dedi ses. "Odanın ortasına gelin. Sırt sırta durun. Ellerinizi başınızın arkasında bitiştirin. Sakın birbirinize değmeyin." - -Birbirlerine değiniyorlardı, ama Winston Julia'nın tepeden tırnağa titrediğini hissediyordu. Belki de titreyen kendi bedeniydi. Dişlerinin birbirine vurmasını güçbela engelleyebiliyor, ama dizlerine hâkim olamıyordu. Aşağıdan, evin içinden ve dışından postal sesleri geliyordu. Avluya bir sürü adamın doluştuğu anlaşılıyordu. Taşların üstünde bir şey sürüklüyorlardı. Kadın şarkıyı birden kesmişti. Çamaşır leğeni avlunun bir köşesine fırlatılmış gibi bir çangırtı duyuldu, öfkeli bağırtılar birbirine karıştı ve acı bir çığlık koptu. - -"Ev kuşatılmış," dedi Winston. - -"Ev kuşatıldı," diye yineledi ses. - -Winston, Julia'nın dişlerinin birbirine çarptığını duydu. "Vedalaşsak iyi olacak galiba," dedi Julia. - -"Vedalaşsanız iyi olacak," dedi ses. Ardından, bambaşka bir ses, Winston'ın daha önce duyduğunu sandığı ince, kibar bir ses araya girdi "Bu arada, yeri gelmişken, 'Al şu mumu, doğru yatağına, yoksa yersin baltayı kafana!'" - -Winston'ın arkasında bir şangırtı koptu, yatağın üstüne bir şey düştü. Dışarıdan pencereye bir merdiven dayamışlar, merdivenin başı pencerenin çerçevesini yerinden söküp içeriye düşürmüştü. Birisi pencereye tırmanıyordu. Postal seslerinden, birilerinin üst kata çıktıkları anlaşılıyordu. Odayı bir anda, siyah üniformaları, uçları kabaralı postalları ve ellerinde coplarıyla iriyarı adamlar doldurdu. - -Winston, artık titremek şöyle dursun, gözlerini bile kırpıştırmıyordu. Önemli olan tek şey, hiç kıpırdamamak, onlara vurma fırsatı vermemek için hiç kıpırdamamaktı! Ağzı, bir yumruk dövüşçüsünün yassı çenesini andıran çenesinin üzerinde ince bir yarık gibi kalan bir adam, karşısına dikilmiş, copu parmakları arasında döndürüp duruyordu. Winston adamla göz göze geldi. Elleri başının arkasında, yüzü ve gövdesi korumasız, öylece durmak, dayanılmaz bir çıplaklık duygusu veriyordu. Adam bembeyaz dilinin ucuyla ipince dudaklarını yaladıktan sonra yürüyüp gitti. Tam o sırada bir şangırtı daha koptu. Adamlardan biri, cam kâğıt ağırlığını masanın üstünden kaptığı gibi şöminenin kenarına çarpmış, paramparça etmişti. - -Pastaların tepesine kondurulan minik pembe şekerleri andıran ufacık mercan parçası halının üstünde yuvarlandı. Winston, ne kadar küçük, diye geçirdi aklından, ne kadar küçükmüş meğer! Arkasında birinin nefesini hissetti, sonra birden ayak bileğine öyle bir tekme yedi ki, az kalsın yere düşüyordu. Adamlardan birinden karın boşluğuna bir yumruk yiyen Julia da katlanır cetveller gibi iki büklüm olmuştu. Yerde sürünürken soluk almaya çalışıyordu. Winston başını çevirip bakmaya cesaret edemiyor, ama Julia'nın ardına kadar açılan ağzı, mosmor kesilmiş yüzü ikide bir görüş açısına giriyordu. Dehşete kapılmış olmakla birlikte, Julia'nın çektiği acıyı, soluk alabilmek için bastırmak zorunda kaldığı o ölümcül acıyı kendi bedeninde duyumsayabiliyordu. Bilmediği bir şey değildi: Bir an önce soluk almak zorunda olduğun için, o korkunç, içe işleyen acıyı duymazdın bile. Çok geçmeden, iki adam, Julia'yı kollarından ve bacaklarından tutup karga tulumba odadan çıkardı. Winston bir an Julia'nın baş aşağı çevrilmiş yüzünü görür gibi oldu; sapsarı kesilmişti, gözleri kapalıydı, yanaklarındaki allık izleri silinmemişti. Bu, Julia'yı son görüşü olacaktı. - -Hiç kıpırdamadan öylece duruyordu. Henüz kimseden yumruk yememişti. Kafasından, kendiliğinden gelen ama tümden ilgisiz görünen bir yığın düşünce geçiyordu. Bay Charrington'ı da yakalayıp yakalamadıklarını merak ediyordu. Avludaki kadına ne yaptıklarını merak ediyordu. Birden, çok sıkıştığını fark ederek şaşırdı, çünkü daha iki üç saat önce işemişti. Şöminenin üstündeki saatin dokuzu gösterdiğini fark etti, demek saat yirmi birdi. Oysa odaya vuran ışık çok güçlüydü. Ağustos akşamı saat yirmi birde havanın kararıyor olması gerekmez miydi? Yoksa ikisi de saati şaşırmış, sabaha kadar uyumuş, uyandığında da saat ertesi sabah sekiz otuzken yirmi otuz mu sanmıştı? Ama daha fazla kafa yormadı. Bu işin ipe sapa gelir yanı yoktu. - -O sırada koridordan, öncekilerden daha hafif bir ayak sesi geldi ve kapıdan içeri Bay Charrington girdi. Siyah üniformalıların tavrında bir değişiklik, bir yumuşama oldu. Ne ki, Bay Charrington'ın görünüşünde de bir değişiklik vardı. Gözü cam kâğıt ağırlığının parçalarına takıldı. - -Sert bir sesle, "Kaldırın şunları yerden," dedi. - -Adamlardan biri fırladığı gibi buyruğu yerine getirdi. Bay Charrington'ın Londralılara özgü şivesi kaybolmuştu; Winston biraz önce tele-ekrandan gelen sesi birden tanıdı. Bay Charrington'ın sırtında yine o eski kadife ceket vardı, ama nerdeyse ağarmış olan saçları siyahtı. Sonra, gözlüğü de yoktu. Winston'a, kimliğini belirliyormuşçasına keskin bir bakış fırlattı ve bir daha da ilgilenmedi. O olduğu belliydi, ama artık aynı kişi değildi. Gövdesi dikleşmişti, daha iri görünüyordu. Yüzündeki ufak tefek değişikliklere karşın bambaşka biri olup çıkmıştı. Siyah kaşları incelmiş, kırışıklıkları gitmiş, yüz hatları değişmiş, burnu bile küçülmüştü sanki. Otuz beş yaşlarında bir adamın temkinli, soğuk yüzüydü bu. Winston, ömründe ilk kez, hem de kim olduğunu bilerek, Düşünce Polisi'nden biriyle karşı karşıya olduğunu fark etti. - - - - - -Üçüncü Bölüm - - - - - -I - - -Nerede olduğunu bilmiyordu. Büyük olasılıkla Sevgi Bakanlığı'ndaydı; ama bunu anlamak olanaksızdı. - -Duvarları parlak beyaz fayans kaplı, yüksek tavanlı, penceresiz bir hücredeydi. Gizlenmiş lambalardan içeriye çiğ bir ışık vuruyor, havalandırmayla ilgili olduğunu sandığı sürekli bir uğultu geliyordu. Ancak oturulabilecek genişlikte bir tahta sıra duvarı kapıya kadar çevreliyordu; kapının tam karşısında ise, tahta oturağı olmayan bir tuvalet vardı. Dört duvara da birer tele+ekran yerleştirilmişti. - -Karnına dinmek bilmeyen bir ağrı saplanmıştı. Üstü kapalı yük arabasına tıkıp götürdüklerinden beri ağrıyordu karnı. Ama bir yandan da midesi kazınıyor, açlıktan gözleri kararıyordu. Belki yirmi dört saattir hiçbir şey yememişti, belki de otuz altı saattir. Tutuklandığında sabah mı, yoksa akşam mı olduğunu hâlâ bilmiyordu, herhalde hiçbir zaman bilemeyecekti de. Tutuklandığından bu yana hiç yemek vermemişlerdi. - -Daracık sıranın üstünde, ellerini dizinde kenetlemiş, hiç kıpırdamadan oturuyordu. Daha şimdiden hiç kıpırdamadan oturmayı öğrenmişti. Beklenmedik bir hareket yaparsan, tele+ekrandan hemen bağırmaya başlıyorlardı. Ama açlık gittikçe bastırıyordu. Tulumunun cebinde ekmek kırıntıları olabileceği geldi aklına. Cebindeki bir şeyin arada sırada bacağına sürtündüğüne bakılırsa, irice bir ekmek parçası bile olabilirdi. Sonunda, cebinde ne olduğunu anlamanın çekiciliği korkusuna ağır bastı ve elini cebine attı. - -Tele+ekrandan bir ses, "Smith!" diye bağırdı. "6079 Smith W! Hücrede elleri cebe sokmak yok!" - -Yeniden ellerini dizinde kenetleyip hiç kımıldamadan oturdu. Oraya getirilmeden önce, sıradan bir hapishaneye ya da devriyeler tarafından kullanılan geçici bir tutukevine götürülmüştü. Orada ne kadar kaldığını bilmiyordu, en azından birkaç saat kalmış olmalıydı; saat olmadığı gibi, içeriye gün ışığı da girmediğinden, ne kadar zaman geçtiğini kestirmek zordu. Hem gürültülü hem de leş gibi kokan bir yerdi. Onu, şimdikine benzeyen ama pislik içinde ve on on beş kişinin doluştuğu bir hücreye koymuşlardı. Çoğu adi suçlu olmakla birlikte, aralarında birkaç siyasi mahkûm da vardı. Ne zamandır su yüzü görmemiş bir sürü bedenin arasına sığışıp duvarın dibinde sessizce oturmuştu; korkudan ve karnındaki ağrıdan çevresindekilerle pek ilgilenememiş, ama Partili mahkûmlarla adi tutukluların tavırları arasındaki fark da gözünden kaçmamıştı. Partili mahkûmlar hep suskun ve ürkektiler, adi suçlular ise göründüğü kadarıyla hiçbir şeye aldırmadıkları gibi, hiç kimseyi de umursamıyorlardı. Muhafızlara ana avrat sövüyorlar, eşyalarına el konulduğunda var güçleriyle direniyorlar, yerlere açık saçık laflar yazıyorlar, giysilerinin olmadık yerlerinden çıkardıkları kaçak yiyecekleri yiyorlar, dahası düzeni sağlamaya kalkıştığı zaman tele+ekrana küfürler yağdırmaktan bile çekinmiyorlardı. Buna karşılık, bazılarının muhafızlarla arası çok iyiydi, onlara lakaplarıyla sesleniyorlar, kapıdaki gözetleme deliğinden bir sigara alabilmek için sırnaşıp yaltaklanıyorlardı. Muhafızlar da, sertlik göstermeleri gerektiği zaman bile, adi suçlulardan belirli bir hoşgörüyü esirgemiyorlardı. Mahkûmların çoğunun gönderilmeyi bekledikleri çalışma kampları dillerden düşmüyordu. Söylenenlere bakılırsa, adamını bulursan ve işini bilen biriysen, çalışma kamplarında "geçinip gidebilirdin". Rüşvetin, adam kayırmanın, haraççılığın her türlüsü kol geziyordu, eşcinsellik ve fuhuştan geçilmiyordu, gizli gizli patatesten alkol bile imal ediliyordu. Kilit yerlere yalnızca adi suçlular, özellikle de bir çeşit beylik oluşturan soyguncular ve caniler getiriliyordu. Bütün iğrenç işler ise siyasilere yaptırılıyordu. - -Tutukevinden her çeşit mahkûm gelip geçiyordu: uyuşturucu satıcıları, hırsızlar, haydutlar, karaborsacılar, sarhoşlar, fahişeler. Kimi sarhoşlar o kadar azgın oluyordu ki, öteki mahkûmlar onları ancak elbirliğiyle durdurabiliyorlardı. Altmış yaşlarında, koca memeleri karnına sarkmış, ak saçları darmadağınık, harabeye dönmüş bir kadın getirmişler, güçbela içeri sokmuşlardı; tekmeler savuran, bağırıp çağıran kadını dört muhafız zor zapt ediyordu. Tekmeler savurmaya çalıştığı botlarını güçlükle çıkardıktan sonra, kadını tuttukları gibi Winston'ın kucağına fırlatmışlardı; az daha uyluk kemikleri kırılacaktı Winston'ın. Kadın yerinden doğrulup muhafızların arkasından, "O... çocukları!" diye haykırmıştı. Sonra da, münasebetsiz bir yerde oturduğunu fark ederek Winston'ın dizlerinin üstünden tahta sıraya kaymıştı. - -"Pardon, yavrum," demişti. "İsteyerek oturmadım kucağına, o fırlamalar ittiler. Herifçioğulları bir hanfendiye nasıl muamele edileceğini bilmiyorlar." Birden durmuş, memelerini toparlamış ve öğürmüştü. "Kusura kalma," demişti, "kafam biraz iyi de." - -Sonra öne eğilmiş, midesinde ne var ne yoksa çıkarmıştı. - -Gözlerini kapayıp arkasına yaslanarak, "Rahatladım be," demişti. "Hep söylerim, asla içinde tutmayacaksın. Mideye indirir indirmez çıkar gitsin." - -Biraz toparlanmıştı, dönüp Winston'a bakmıştı, hemen kanı kaynamış gibiydi. Tombul kolunu Winston'ın omzuna atıp onu kendine çekmişti, ağzından bira ve kusmuk kokuları yayılıyordu. - -"Senin adın ne bakayım, yavrum?" demişti. - -"Smith," demişti Winston. - -"Smith mi?" demişti kadın. "Çok matrak. Benim adım da Smith." Sonra da üzünçlü bir sesle eklemişti: "Kim bilir, belki de ananımdır senin." - -Gerçekten de annem olabilir, diye düşünmüştü Winston. Yaşı tutuyordu, uzaktan andırıyordu da, insan çalışma kampında yirmi yıl kaldıktan sonra biraz değişiyordu herhalde. - -Winston'la başka konuşan olmamıştı. Adi suçlular Partili mahkûmları fena halde dışlıyorlardı. Umursamadıkları gibi, "Siyasiler," diye aşağılıyorlardı onları. Partili mahkûmlar başkalarıyla, en çok da birbirleriyle konuşmaktan çekiniyor gibiydiler. Ancak bir keresinde, yan yana oturan iki kadının telaşla fısıldaşmaları içerideki gürültü patırtı arasında Winston'ın kulağına çalınmıştı; "yüz bir numaralı oda'dan söz edildiğini duymuş, ama bir şey anlamamıştı. - -Oraya getirileli herhalde iki üç saat olmuştu. Karnındaki ağrı dinmek bilmiyordu; bazen hafifliyor, bazen şiddetleniyor, zihni de buna uygun olarak bir açılıyor, bir bulanıyordu. Şiddetlendiğinde, ağrının kendisinden ve yemek yeme isteğinden başka bir şey düşünemiyordu. Hafiflediğinde ise, ürküye kapılıyordu. Zaman zaman, başına gelecekleri öyle elle tutulur, gözle görülür bir biçimde kestirebiliyordu ki, yüreği daralıyor, soluksuz kalıyordu. Kollarına coplarla vurulduğunu, bacaklarının kabaralı postallarla tekmelendiğini duyumsuyor, kırık dişleri arasından yalvarıp yakardığını, yerlerde sürünerek aman dilediğini görür gibi oluyordu. Julia'yı pek düşündüğü yoktu. Zihnini ona veremiyordu. Gerçi onu seviyordu, ona ihanet etmeyi aklından geçirmiyordu; ama bu, aritmetik kurallarını bilmek gibi, bilinen bir olgudan öteye geçmiyordu. Aslında ona karşı en küçük bir sevgi duymuyor, başına neler gelmiş olabileceğini pek umursamıyordu. O'Brien'ı daha sık düşünüyor, onu düşündükçe içinde ufak da olsa bir umut ışığı yanıyordu. O'Brien, tutuklandığını biliyor olmalıydı. Kardeşliğin, hiçbir zaman üyelerini kurtarmaya kalkışmadığını söylemişti. Ama jiletten söz etmişti; bir yolunu bulurlarsa içeriye jilet gönderiyorlardı. Muhafızlar hücresine dalıncaya kadar belki beş saniyelik bir zamanı olacaktı. Jilet yakıcı bir soğuklukla etine girecek, jileti tutan parmakları bile kemiğe kadar kesilecekti. Hasta bedeninin en küçük bir acı karşısında tir tir titreyip büzüldüğünü anımsadı. Fırsatını bulsa bile jileti kullanacağından kuşkuluydu. Birazcık daha hayatta kalmak, sonunda işkence olduğunu bile bile on dakika fazla yaşamayı kabullenmek ona daha doğal geliyordu. - -Bazen hücrenin duvarındaki fayansları saymaya çalışıyordu. Kolayca sayabilmesi gerekirken, bir yerde hep sayıyı şaşırıyordu. Sık sık da, nerede olduğunu, gündüz mü gece mi olduğunu bile anlayamıyordu. Dışarısının apaydınlık olduğunu düşünürken, çok geçmeden kapkaranlık olduğu sanısına kapılıveriyordu. İçgüdüleri, orada ışıkların hiç söndürülmediğini söylüyordu. Orası karanlığın olmadığı yerdi: Yaptığı göndermeyi O'Brien'ın neden kavramış göründüğünü şimdi anlıyordu. Sevgi Bakanlığı'nda hiç pencere yoktu. Hücresi binanın tam ortasında da olabilirdi, dışarıya bakan bir duvarın içerisinde de; yerin on kat altında da olabilirdi, otuz kat yukarısında da. Kafasının içinde oradan oraya dolaşıyor, bedeniyle duyumsayarak tepelerde bir yerde mi, yoksa yeraltının derinliklerinde mi olduğunu belirlemeye çalışıyordu. - -Dışarıdan, yaklaşan postal sesleri geldi. Çelik kapı gıcırdayarak açıldı. Siyah deri üniforması pırıl pırıl parlayan, solgun, keskin hatlı yüzü balmumundan bir maskı andıran, genç ve yakışıklı bir subay, kapının eşiğinde zıpkın gibi dikildi. Dışarıdaki muhafızlara yanlarındaki mahkûmu içeri getirmeleri için işaret etti. Şair Ampleforth ayaklarını sürüyerek hücreden içeri girdi. Kapı yeniden gıcırdayarak kapandı. - -Ampleforth, dışarı çıkılacak başka bir kapı olduğunu sanıyormuşçasına sağa sola birkaç ürkek adım attıktan sonra, hücrenin içinde bir aşağı bir yukarı dolanmaya başladı. Henüz Winston'ı fark etmemişti. Tedirgin bakışları Winston'ın başının bir metre üzerinden duvara dikilmişti. Ayakkabıları yoktu; iri, kirli parmakları çoraplarındaki deliklerden dışarı fırlamıştı. Belli ki birkaç gündür tıraş olmamıştı. Yanaklarını örten fırça gibi sakal, yüzüne, kırılgan yapısı ve ürkek davranışlarıyla hiç uyuşmayan acımasız bir görünüm vermişti. - -Winston bedenini saran uyuşukluktan biraz olsun sıyrıldı. Tele+ekrandan gelebilecek uyarıyı göze alarak Ampleforth'la konuşmalıydı. Ampleforth'un jileti getirmiş olması bile mümkündü. - -"Ampleforth," dedi Winston. - -Tele+ekrandan hiçbir uyarı gelmedi. Ampleforth, biraz şaşırmışçasına, öyle kaldı. Bakışları ağır ağır Winston'a çevrildi. - -"Vay, Smith!"dedi. "Demek sen de!" - -"Neden içeri aldılar seni?" - -"Aslına bakarsan..." Winston'ın karşısındaki sıranın ucuna ilişti. "Aslında bir tek suç vardır, değil mi?" - -"Sen de o suçu işledin, öyle mi?" - -"Öyle görünüyor." - -Elini alnına götürdü, bir şey anımsamaya çalışıyormuşçasına ellerini şakaklarına bastırdı. - -"Oluyor işte," diye mırıldandıktan sonra, başını kaldırıp Winston'a bakarak sinirli bir sesle ekledi: "Beni tutuklamalarına yol açmış olabilecek bir tek olay geliyor aklıma. Tam bir kafasızlıktı. Kipling'in şiirlerinin son basımını hazırlıyorduk. Bir dizenin sonundaki 'Tanrı' sözcüğünü değiştirmedim. Ne yapayım, elim gitmedi! Değiştirmek olanaksızdı. 'Tanrı', 'sanrı' sözcüğüyle uyak yapıyordu. Bilmem, dilimizde 'sanrı' ile uyak yapan pek az sözcük olduğunu biliyor musun? Günlerce kafa patlattım. Başka uyak bulamadım." - -Yüzünün ifadesi değişmişti. Öfkesi geçip gitmiş, yerini handiyse bir hoşnutluğa bırakmıştı. Kirli ve sert sakalının arasından, işe yaramaz bir olguyu keşfetmiş bilgiç bir bilginin aydınca coşkusu, sevinci yansıyordu. - -"Hiç aklına gelir miydi?" dedi. "İngiliz şiirinin tarihine baktığında, İngiliz dilinin uyak bakımından ne kadar yoksul olduğunu görüyorsun." - -Hayır, böyle bir şey Winston'ın aklının ucundan bile geçmediği gibi, şu içinde bulundukları durumda en küçük bir önemi ya da ilginçliği de yoktu. - -"Saatin kaç olduğunu biliyor musun?" diye sordu. - -Ampleforth, afallayarak, "Doğrusu hiç farkında değilim," dedi. "Beni iki gün önce tutukladılar, belki de üç gün olmuştur, ne bileyim." Biraz da bir pencere bulabileceği beklentisiyle, duvarlara bakındı. "Burada gece ile gündüz arasında hiçbir fark yok. Saatin kaç olduğu nasıl anlaşılır ki?" - -Bir süre havadan sudan konuştular, sonra birden, durup dururken, birisi tele+ekrandan haykırarak susmalarını buyurdu. Winston, ellerini dizlerinin üstünde kavuşturup sessizce oturdu. Daracık sıraya bir türlü sığamayan Ampleforth, ince uzun ellerini önce bir dizinde, sonra öbür dizinde kenetleyerek sağa sola kıpraşıp durdu. Tele+ekrandan, kıpırdamadan oturması için bir bağırtı daha geldi. Bir süre öyle oturdular. Yirmi dakika mı, bir saat mi, anlamak güçtü. Dışarıdan yine postal sesleri geldi. Winston'ın içi çekildi. Birazdan, az sonra, belki beş dakikaya kadar, belki hemen o anda, postal sesleri iyice yaklaşacak, sıranın ona geldiği anlaşılacaktı. - -Kapı açıldı. Donuk yüzlü genç subay hücreye girdi. Eliyle Ampleforth'u işaret etti. - -"101 Numaralı Oda'ya," dedi. - -Ampleforth, yüzünde hafif bir tedirginlik belirse de pek bir şey anlamadan, muhafızların arasında ağır ağır yürüyerek çıktı gitti. - -Aradan, Winston'a çok uzun gelen bir zaman geçti. Karnındaki ağrı yeniden başlamıştı. Zihni, her seferinde aynı deliklere düşen bir top gibi, hep aynı hatta sürükleniyordu. Yalnızca altı şey geçiyordu kafasından. Karnındaki ağrı; bir parça ekmek; kan ve çığlıklar; O'Brien; Julia; jilet. Yine içi çekildi; postal sesleri yaklaşıyordu. Kapının açılmasıyla birlikte içeriye ağır bir ter kokusu yayıldı. Parsons hücreden içeri girdi. Altında haki bir şort, üstünde spor bir gömlek vardı. - -Bu kez Winston'ın aklı başından gitmişti. - -"Sen, burada ha!" deyiverdi. - -Parsons'ın Winston'a bakışında merak ve şaşkınlıktan eser yoktu, gözlerinde yalnızca acı okunuyordu. Bir aşağı bir yukarı sarsak sarsak yürümeye başladı, ayakta zor duruyordu. Tombul bacaklarının üstünde dik durduğunda ise, dizlerinin titrediği açıkça görülüyordu. Ardına kadar açılmış gözleri uzak bir noktaya takılıp kalmıştı sanki. - -"Neden alındın içeri?" diye sordu Winston. - -Parsons, ağlamaklı bir sesle, "Düşüncesuçu!" dedi. Sesinin tonunda, aynı anda hem suçunu tam bir kabulleniş hem de böyle bir suçun yöneltilmesi karşısında duyulan inanılmaz dehşet vardı. Winston'ın tam karşısında durdu, umarsızca içini döktü: "Ne dersin, beni vurmazlar, değil mi, dostum? Durup dururken niye vursunlar ki? İnsan elinde olmayan düşünceleri yüzünden vurulur mu? Duruşmaların hakça yapıldığını biliyorum. Evet, bu konuda güveniyorum onlara! Sicilimi biliyorlardır, değil mi? Sen biliyorsun nasıl bir herif olduğumu. Kendi çapımda fena bir adam değilimdir işte. Pek zeki sayılmam, tamam, ama salağın teki olduğum da söylenemez. Parti için elimden geleni yapmaya çalıştım, değil mi? Söylesene, beş yılla kurtulur muyum sence? Hadi on yıl olsun! Benim gibi bir adam çalışma kampında çok işe yarar. Bir kerecik yoldan çıktım diye öldürmezler değil mi beni?" - -"Suçlu musun?" dedi Winston. - -"Tabii ki suçluyum!" diye bağırdı Parsons, tele+ekrana dalkavukça bakarak. "Parti masum bir adamı tutuklayacak değil ya!" Kurbağayı andıran yüzüne bir dinginlik, dahası bir ermişlik gelmişti. "Düşüncesuçu korkunç bir şeydir, dostum," dedi bir özdeyiş söylüyormuşçasına. "Sinsi bir şeydir. Adamı esir alır da, farkına bile varmazsın. Beni nasıl ele geçirdi, biliyor musun? Uykumda! İster inan, ister inanma. Çalışıp çabalayan, üzerine düşeni yapmaya çalışan bir adamım ben, kafamın içinde kötü şeyler olduğunu nereden bileyim. Sonra uykumda konuşmaya başlamışım. Hem de ne demişim, biliyor musun?" - -Sağlığından söz ederken tiksinç bir şey söylemek zorunda kalan biri gibi, sesini alçalttı. - -"'Kahrolsun Büyük Birader!' Evet, böyle demişim. Hem de kaç kere. Aramızda kalsın, dostum, iş çığırından çıkmadan beni yakaladıklarına öyle memnunum ki. Mahkemeye çıktığımda onlara ne diyeceğim, biliyor musun? 'Sağ olun,' diyeceğim, 'çok geç olmadan beni kurtardığınız için sağ olun.'" - -Winston "Seni kim ihbar etti?" diye sordu. - -Parsons, üzünçlü bir övünçle, "Küçük kızım," diye karşılık verdi "Meğer kapı deliğinden dinlemiş. Uykumda söylediklerimi ertesi gün devriyelere yetiştirmiş. Yedi yaşında bir bacaksızdan bekler misin? Ama en küçük bir kin beslemiyorum ona karşı. Tam tersine, övünç duyuyorum onunla. Demek, iyi yetiştirmişim." - -Birkaç kez daha sarsak sarsak gitti geldi; dönüp dönüp istekle tuvalete bakıyordu. Sonra birden şortunu indirdi. - -"Özür dilerim, dostum," dedi. "Ne yapayım. Geldi işte." - -Koca poposunu klozete yerleştirdi. Winston elleriyle yüzünü kapattı. - -Tele+ekrandan, "Smith!" diye bir bağırtı geldi. "6079 Smith W! Aç yüzünü. Hücrede yüzünü örtmek yasak." - -Winston yüzünü açtı. Parsons tuvalette gürültülü bir biçimde uzun uzun işini gördü. Sonra anlaşıldı ki sifon bozuktu; hücre saatlerce kokudan geçilmedi. - -Parsons'ı götürdüler. Nedendir bilinmez, daha başka tutuklular da geldi gitti. İçlerinde "101 Numaralı Oda"ya götürülmüş bir kadın da vardı; o odanın adı geçmeyegörsün, tir tir titremeye başlıyor, beti benzi kireç kesiliyordu. Bir ara Winston tahmin yürütmeye çalıştı: Oraya sabahleyin getirildiyse şimdi öğleden sonra olmalıydı, yok öğleden sonra getirildiyse o zaman şimdi gece yarısı olsa gerekti. Hücrede kadınlı erkekli altı mahkûm vardı. Hepsi de hiç kıpırdamadan oturuyordu. Winston'ın tam karşısında, yüzü tıpkı iri, zararsız bir kemirgenin yüzüne benzeyen, çenesiz, dişlek bir adam oturmaktaydı. Pençe pençe olmuş, tombul yanaklarının altı o kadar sarkmıştı ki, yediklerini orada biriktirdiği izlenimini uyandırıyordu. Açık gri gözlerini ürkek ürkek içeridekilerin yüzlerinde gezdiriyor, biriyle göz göze gelince de bakışlarını kaçırıveriyordu. - -Kapı açıldı, içeriye bir mahkûm daha girdi; Winston adamı görür görmez tepeden tırnağa ürperdi. Sıradan, kılıksız bir adamdı, mühendis ya da teknisyen olabilirdi. Ama Winston'ı asıl afallatan, yüzünün sıskalığıydı. Avurdu avurduna göçmüştü. Yüzü o kadar zayıftı ki, ağzı ve gözleri kocaman kalıyordu; gözlerinde, birine ya da bir şeye karşı korkunç, ölümcül bir nefret okunuyordu. - -Adam, Winston'ın biraz ilerisine oturdu. Winston dönüp bir daha bakmadı adama, ama acılar içindeki, kadidi çıkmış yüzü gözlerinin önünden gitmiyordu. Birden ne olduğunu anladı. Adam açlıktan ölüyordu. Nerdeyse aynı anda hücredekilerin de aklına aynı şey gelmişti. Tahta sırada çepeçevre oturanlar şöyle bir kıpırdandılar. Çenesiz adam, gözlerini yeni gelene dikiyor, sonra suçluluk duyarak bakışlarını kaçırıyor, ama dayanamayıp yeniden bakmaktan alamıyordu kendini. Biraz sonra, oturduğu yerde kıpırdanmaya başladı. Sonunda kalktı, hücrede paytak paytak gezinirken elini tulumunun cebine daldırdı, bir parça kirli ekmeği utanarak, yüzü bir deri bir kemik kalmış adama uzattı. - -Tele+ekrandan kulakları sağır eden, korkunç bir bağırtı geldi. Çenesiz adam korkudan havaya sıçradı. Suratı kurukafaya dönmüş adam, kendisine uzatılan armağanı almak istemediğini bütün dünyaya göstermek istercesine, ellerini hemen arkasına götürdü. - -Tele+ekrandaki ses, "Bumstead!" diye gürledi. "2713 Bumstead J! Bırak o ekmeği elinden!" - -Çenesiz adam ekmeği yere bıraktı. - -"Olduğun yerde kal," dedi ses. "Yüzünü kapıya dön. Kıpırdayayım deme." - -Çenesiz adam deneni yaptı. Tombul, sarkık yanaklarının titremesine engel olamıyordu. Kapı gıcırdayarak açıldı. İçeri girip bir adım yana çekilen genç subayın ardından, kısa boylu, tıknaz, kolları kaslı, ense kulak yerinde bir muhafız belirdi. Gelip çenesiz adamın karşısına dikildi ve subayın bir işaretiyle, suratının ortasına var gücüyle korkunç bir yumruk attı. Yumruğun gücüyle nerdeyse ayakları yerden kesilen adam savrulup gitti, tuvaletin altına çarptı. Kendinden geçmişçesine yerde yatarken, ağzından burnundan koyu bir kan geldi. Elinde olmadan hafif bir inilti çıktı ağzından. Yerde dertop olduktan sonra elleri ve dizleri üstünde güçlükle doğruldu. Takma dişleri, ağzından gelen kanlı salyalara bulanarak yere düştü. - -Tutuklular, elleri dizlerinde kenetlenmiş, hiç kıpırdamadan oturuyorlardı. Çenesiz adam zorlukla kalkıp yerine oturdu. Yüzünün bir yanı şimdiden morarmaya başlamıştı. Dudakları davul gibi şişmiş, ağzı, tam ortasında kara bir delik bulunan kıpkırmızı bir et yığınına dönmüştü. Ara sıra tulumunun göğsüne kan damlıyordu. Gri gözleri, daha da suçlu bakışlarla, bu onur kırıcı olaydan ötürü kendisini ne kadar aşağıladıklarını anlamak istercesine öbürlerinin yüzlerinde dolaşıyordu. - -Kapı açıldı. Subay, suratı bir deri bir kemik kalmış adama el etti. - -"101 Numaralı Oda'ya," dedi. - -Winston'ın oturduğu taraftan boğuk bir ses geldi, bir hareketlenme oldu. Adam kendini yere attığı gibi diz çökmüş, ellerini kenetlemişti. - -"Yoldaş! Komutanım!" diye haykırdı. "Beni neden oraya götürüyorsunuz ki? Size bildiğim her şeyi anlatmadım mı? Öğreneceğiniz başka ne kaldı ki? Her şeyi itiraf ettim, söylemediğim hiçbir şey kalmadı! Varsa söyleyin, hemen itiraf edeyim. İsterseniz yazıp verin, imzalayayım! Yeter ki 101 Numaralı Oda'ya götürmeyin!" - -Subay, "101 Numaralı Oda'ya," diye yineledi. - -Adamın zaten sararıp solmuş yüzü öyle bir renge bürünmüştü ki, Winston'ın ağzı açık kaldı. İnsan görse inanmazdı, ama adamın yüzü yemyeşil olmuştu. - -"Dilediğinizi yapın bana!" diye uludu. "Haftalardır aç bıraktınız zaten. Bitirin şu işi, bırakın öleyim. Vuracaksınız vurun. Asacaksanız asın. İsterseniz yirmi beş yıl verin. Başka kimi ele vermemi istiyorsanız söyleyin. Kim olduğunu söyleyin, yeter; istediğiniz her şeyi söylerim. Kim olduğu, ona ne yapacağınız umurumda değil. Benim bir karım, üç de çocuğum var. En büyüğü altı yaşında. Topunu getirip gözlerimin önünde gırtlaklarını kesin, gıkımı çıkarmam. Yeter ki 101 Numaralı Oda'ya götürmeyin beni!" - -"101 Numaralı Oda'ya," dedi subay. - -Adam, kendi yerine bir başka kurban ararcasına, çılgın bakışlarla öteki tutuklulara göz gezdirdi. Bakışları çenesiz adamın darmadağın olmuş yüzüne takıldı. İncecik kolunu ona doğru uzattı. - -"Götürmeniz gereken bu işte, ben değilim!" diye bağırdı. "Suratı dağıtıldıktan sonra neler dediğini duymadınız. Bana bir fırsat verin, size neler söylediğini bir bir anlatayım. Parti'ye karşı olan o, ben değilim." Muhafızlar üstüne yürüdüler. Adam avazı çıktığı kadar haykırmaya başladı. "Onu duymadınız!" diye tekrarlıyordu. "Tele+ekranda bir terslik oldu. Sizin aradığınız o. Beni bırakın, onu alın!" - -İki irikıyım muhafız onu kollarından yakalamaya kalktı. Ama tam o sırada kendini yere attığı gibi tahta sıranın demir ayaklarından birine yapıştı. Bir hayvan gibi uluyup duruyordu. Muhafızlar onu oradan çekip almak için tutup asıldılar, ama demire akıl almaz bir güçle yapışmıştı. Yirmi saniye kadar asılıp durdular. Tutuklular, elleri dizlerinin üstünde kenetlenmiş, sessizce oturuyor, doğruca önlerine bakıyorlardı. Adam çok geçmeden ulumayı kesti; demire olanca gücüyle tutunmaktan soluğu kesilmişti. Sonra birden değişik bir haykırış duyuldu. Muhafızlardan birinin postalıyla attığı tekme, adamın elinin parmaklarını kırmıştı. Ayaklarından tutup sürüklediler. - -"101 Numaralı Oda'ya," dedi subay. - -Dışarı çıkarırlarken güçlükle yürüyor, başı önünde, parçalanan elini ovuşturuyordu, karşı koyacak gücü kalmamıştı. - -Uzun bir süre geçti. Yüzü kaşık kadar kalmış adamı götürdüklerinde gece yarısı idiyse, şimdi sabah olmalıydı; yok, götürdüklerinde sabah idiyse, şimdi öğleden sonra olsa gerekti. Winston saatlerdir bir başınaydı. Daracık sırada oturmaktan o kadar acı çekiyordu ki, ikide bir kalkıp hücrenin içinde dolanıyor, üstelik tele+ekrandan da bir uyarı gelmiyordu. Çenesiz adamın yere düşürdüğü ekmek parçası hâlâ oradaydı. Başlangıçta ona bakmamak için ne yapacağını bilemiyordu, ama çok geçmeden açlık yerini susuzluğa bıraktı. Ağzında yapış yapış, kötü bir tat vardı. İçerideki uğultu ve hiç kapatılmayan beyaz ışık baygınlık veriyor, kafasının içini bomboş hissetmesine yol açıyordu. Kemiklerindeki ağrı dayanılmaz olduğunda ayağa kalkıyor, ayağa kalkınca da başı döndüğü için hemen oturuyordu. Bedensel duyumlarını biraz denetim altına alabildiğinde, yeniden dehşete kapılıyordu. Kimi zaman, gittikçe azalan bir umutla, O'Brien ve jilet düşüyordu aklına. Jileti yemeğin içine gizleyerek gönderebilirlerdi, ama yemek verildiği yoktu ki. Julia daha da belli belirsiz geçiyordu aklından. Bir yerlerde acı çekiyor olmalıydı, belki de kendisinden çok daha kötü durumdaydı. O anda acı içinde çığlık atıyor olabilirdi. "Acımı iki katına çıkararak Julia'yı kurtarabilecek olsam, bunu yapar mıyım? Evet, yaparım," diye geçirdi aklından. Ama böyle yapmak zorunda olduğunu bildiği için aldığı düşünsel bir karardı bu. Gerçekten içinden geldiği için değil. İnsan burada acıdan ve acının yaklaşmakta olduğunu sezmekten başka hiçbir şey duyumsayamıyordu. Kaldı ki, insanın gerçekten acı çekerken, hangi nedenle olursa olsun acısının artmasını istemesi mümkün müydü? Ama bu soruyu yanıtlamak şimdilik olanaksızdı. - -Yeniden postal sesleri duyuldu. Kapı açıldı, içeriye O'Brien girdi. - -Winston yerinden fırladı. O'Brien'ı görmenin şaşkınlığıyla boş bulunmuş, yıllardır ilk kez tele+ekranın varlığını unutmuştu. - -"Demek sizi de yakaladılar!" diye bağırdı. - -O'Brien, nerdeyse pişmanlık içeren belli belirsiz bir alaycılıkla, "Beni çoktan yakalamışlardı," dedi. Yana çekildi. Elinde uzun siyah copuyla, iriyarı bir muhafız belirdi. - -"Bunu biliyordun, Winston," dedi O'Brien. "Sakın kendini kandırma. Biliyordun bunu, hep biliyordun." - -Evet, şimdi anlıyordu, başından beri biliyordu. Ama şimdi bunu düşünecek vakit yoktu. Gözü muhafızın elindeki coptan başka bir şey görmüyordu. Her an bir yerine inebilirdi cop: kafasına, kulağına, koluna, dirseğine... - -Ve indi dirseğine! Bir eliyle dirseğini tutarak, inme inmişçesine dizlerinin üstüne çöktü. Her şey sapsarı bir ışığa boğuldu. Tek bir cop darbesinin bu kadar acı vermesi olacak şey değildi! Işık dağıldığında, ikisinin tepesine dikilmiş, kendisine baktığını gördü. Muhafız gülmekten kırılıyordu. En azından bir soru yanıtını bulmuştu. İnsan hiçbir zaman, hiçbir nedenle acısının artmasını isteyemezdi. Olsa olsa acısının dinmesini isteyebilirdi. Dünyada fiziksel acı kadar kötü bir şey olamazdı. Felç olmuş sol kolunu tutarak yerde kıvranırken, acı karşısında kahramanlık taslanamaz, asla kahramanlık taslanamaz, diye düşünüp duruyordu. - - - - - -II - - -Kamp yatağını andıran, ama yerden biraz daha yüksekte duran bir şeyin üstünde, sımsıkı bağlanmış, yatıyordu. Yüzüne, eskisinden daha güçlü bir ışık vuruyordu. Bir yanında O'Brien duruyor, dikkatle ona bakıyordu. Öbür yanında duran beyaz önlüklü adamın elinde bir şırınga vardı. - -Gözlerini açtıktan sonra bile çevresindekileri ancak yavaş yavaş algılayabiliyordu. Bu odaya sanki bambaşka bir dünyadan, çok daha derinlerdeki bir sualtı dünyasından yüzerek çıkıyordu. Ne kadardır orada, derinlerde olduğunu bilmiyordu. Tutuklandığı andan beri karanlık ya da aydınlık görmemişti. Kaldı ki, anımsadıklarının da bir sürekliliği yoktu. Bilincinin, uykudaki bilincinin bile zaman zaman kapandığı ve kapkara bir boşluktan sonra yeniden açıldığı olmuştu. Ama bu boşluklar günlerce ya da haftalarca mı sürmüştü, yoksa yalnızca birkaç saniye mi, bunu bilmek olanaksızdı. - -Karabasan, dirseğine indirilen o ilk darbeyle başlamıştı. Sonradan, tüm olup bitenin, başlangıçta tutukluların hemen hepsine uygulanan sıradan bir sorgulama olduğunu kavrayacaktı. Herkesin önünde sonunda itiraf etmek zorunda kalacağı, casusluk, sabotaj ve benzerleri gibi bir sürü suç vardı. İtiraf bir formalite olmasına karşın, işkence gerçekti. Kaç kez dayak yemişti, dayaklar ne kadar sürmüştü, anımsayamıyordu. Hep siyah üniformalı beş altı adam oluyordu başında. Bazen yumruk atarak, bazen coplarla, bazen demir çubuklarla dövüyorlar, bazen de postallarıyla tekmeliyorlardı. Kim bilir kaç kez umarsız bir hayvan gibi yerlerde yuvarlanmış, tekmelerden sakınabilmek için bitmek bilmeyen boşuna bir çabayla debelenip durmuş, ama her seferinde kaburgalarına, karnına, dirseklerine, baldırlarına, kasığına, hayalarına, kuyruksokumuna daha fazla tekme yemekten kurtulamamıştı. Kimi zaman bu iş o denli uzun sürüyordu ki, bilincini yitirmeyi becerememesi, muhafızların attığı dayaktan çok daha acımasız, korkunç ve dayanılmaz geliyordu. Bazen sinirleri öyle boşanıyordu ki, daha dayak başlamadan yalvar yakar oluyor, muhafızın kalkan yumruğunu görür görmez, işlediği işlemediği bir sürü suçu itiraf ediveriyordu. Kimi zaman, ilkin hiçbir şey itiraf etmemeye karar veriyor, o zaman ağzından tek bir sözcüğü bile söke söke almak zorunda kalıyorlardı; kimi zaman da, kendince bir uzlaşma yolu arayarak, "İtiraf edeceğim, ama hemen değil. Acı dayanılmaz olana kadar direnmeliyim. Üç tekme daha atsınlar, sonra iki tekme daha, o zaman ne istiyorlarsa söylerim," diyordu kendi kendine. Bazen ayakta duramaz hale gelinceye kadar dövdükten sonra hücrenin taş zeminine patates çuvalı gibi fırlatıp atıyorlar, kendine gelmesi için birkaç saat bekleyip yeniden götürüyor, yeniden dayağa başlıyorlardı. Toparlanıp kendine gelmesi için daha uzun süreler gerektiği de oluyordu. Ama çoğu zaman uykuda ya da baygın geçen bu süreleri belli belirsiz anımsıyordu. Duvara iliştirilmiş tahtadan bir ranzası, teneke lavabosu olan bir hücreyi, sıcak çorba, ekmek ve bazen kahveden oluşan yemekleri anımsıyordu. Sakalını kazıyıp saçını kesmeye gelen suratsız berberi, nabzını ölçüp reflekslerini kontrol eden, gözkapaklarını kaldırıp gözlerine bakan, sert parmaklarıyla kırık kemiklerini yoklayan, uyutmak için koluna iğne vuran ekşi suratlı, sevimsiz, beyaz önlüklü adamları anımsıyordu. - -Dayaklar giderek seyrekleşmiş; daha çok, yanıtları yeterli bulunmazsa her an geri gönderilebileceğine ilişkin bir gözdağına, bir korkutmacaya dönüşmüştü. Sorgucuları artık siyah üniformalı kaba saba adamlar değil, ufak tefek, tombul Partili entelektüellerdi; bu parlak gözlüklü, aceleci adamlar, Winston'ın üzerinde –emin değildi, ama yanılmıyorsa– aralıksız on on iki saat nöbetleşe çalışıyorlardı. Bunlar, hiç dinmeyen hafif bir acı duymasına özen göstermekle birlikte, yalnızca bu acıyla yerinmiyorlardı. Tokat atıyorlar, kulaklarını büküyorlar, saçını çekiyorlar, tek ayak üstünde durduruyorlar, işemesine izin vermiyorlar, yüzüne parlak ışıklar tutarak gözlerinden yaşlar boşanmasını sağlıyorlardı; bütün bunların tek amacı, onu aşağılamak, düşünme ve akıl yürütme gücünü yok etmekti. Asıl silahları, saatlerce süren acımasız sorgulamalardı: Tuzağa düşürerek yalanını yakalıyorlar, söylediği her şeyden başka bir anlam çıkarıyorlar, ne zaman yalan söylese ve çelişkiye düşse tepesine çöküyorlardı; ta ki, ruhu karardığı ve utancından yerin dibine geçtiği için hüngür hüngür ağlamaya başlayıncaya kadar. Bazen bir sorgu sırasında beş altı kere ağladığı bile oluyordu. Çoğu zaman bağırıp çağırarak sövgüler yağdırıyorlar, her duraksamasında yeniden muhafızların ellerine teslim etmekle tehdit ediyorlardı; ama bazen de tutumları birden değişiyor, ona yoldaş diye seslenerek İngsos ve Büyük Birader adına yalvarıyorlar; üzgün bir sesle, Parti'ye bağlılığının, verdiği zararları gidermek istemesini sağlayacak kadar sürüp sürmediğini soruyorlardı. Saatlerce süren sorgulamadan sonra sinirleri boşandığı için, bu kadarı bile gözyaşlarına boğulmasına yetiyordu. Sonunda, muhafızların postalları ve yumruklarından çok, başının etini yiyip duran bu adamlar kırmıştı direncini. Artık ne istense söylüyor, önüne konulan her kâğıdı imzalıyordu. Artık yeniden tepesine binmelerine meydan vermeden, kendisinden neyi itiraf etmesini istediklerini öğrenip bir an önce itiraf etmekten başka bir şey düşünmüyordu. Parti'nin önde gelen üyelerinin öldürülmesinden, bozgunculuk tohumları eken broşürlerin dağıtılmasından, devletin parasını zimmetine geçirmekten, askeri sırların satılmasından sorumlu olduğunu, pek çok sabotaj eylemine katıldığını itiraf etmişti. Ta 1968'den beri Doğuasya hükümetine para karşılığında casusluk yaptığını itiraf etmişti. Dindar, kapitalizm hayranı ve cinsel sapık olduğunu itiraf etmişti. Karısının hayatta olduğunu kendisi bildiği gibi, kendisini sorgulayanların da bilmeleri gerekiyordu, ama karısını öldürdüğünü de itiraf etmişti. Goldstein'la yıllardır temasta olduğunu, hemen hemen bütün tanıdıklarının katıldıkları bir yeraltı örgütüne üye olduğunu itiraf etmişti. Her şeyi itiraf etmek ve herkesi işin içine katmak daha kolaydı. Üstelik, bir bakıma hepsi doğruydu. Parti'ye düşman olduğu doğruydu ve Parti'nin gözünde, düşünce ile eylem arasında en küçük bir ayrım yoktu. - -Anımsadığı daha başka şeyler de vardı. Zihninde birbirinden kopuk, bulanık görüntüler halinde geziniyorlardı. - -Bir çift gözden başka bir şey göremediği için karanlık mı, aydınlık mı olduğunu anlayamadığı bir hücredeydi. Yakınlarda bir yerden bir aletin yavaş ve düzenli tıkırtıları duyuluyordu. Gözler gittikçe büyüyor ve parlaklaşıyordu. Birden oturduğu yerden havalanıp sürükleniyor, bir çift göz onu içine çekip yutuveriyordu. - -Göz alıcı ışıklar altında, kadranlarla kuşatılmış bir koltuğa kayışlarla bağlanmıştı. Beyaz önlüklü bir adam kadranlardaki rakamları okuyordu. Dışarıdan postal sesleri geliyordu. Kapı gıcırdayarak açılıyor, yüzü balmumundan bir maskı andıran subay, ardında iki muhafızla içeri giriyordu. - -"101 Numaralı Oda'ya," diyordu subay. - -Beyaz önlüklü adam dönüp bakmıyordu. Winston'a da bakmıyor, gözlerini kadranlardan ayırmıyordu. - -Bir kilometre genişliğinde, ışıl ışıl aydınlatılmış, uçsuz bucaksız bir koridorda, bir yandan kahkahalar atarak, bir yandan da bağıra çağıra itiraflarda bulunarak düşe kalka ilerliyordu. Her şeyi, işkence altında gizlemeyi başardığı şeyleri bile itiraf ediyordu. Tüm bir yaşamöyküsünü, zaten bilen insanlara anlatıyordu. Muhafızlar, öteki sorgucular, beyaz önlüklüler, O'Brien, Julia, Bay Charrington da onunla birlikteydiler, koridorda hep birlikte kahkahalar patlatarak düşe kalka ilerliyorlardı. Gelecekte saklı duran o korkunç şey her nasılsa atlanmış, olmamıştı. Her şey yolundaydı, acılar son bulmuştu, yaşamı son ayrıntısına kadar gözler önüne serilmiş, anlaşılmış, bağışlanmıştı. - -Tahta yatakta doğruldu, O'Brien'ın sesini duyar gibi olmuştu. Tüm sorgu boyunca, O'Brien'ı hiç görmemiş olmasına karşın, onun hep yanı başında olduğunu hissetmişti. Her şeyi yöneten O'Brien'dı. Muhafızları Winston'ın üzerine salan da, onu öldürmelerini önleyen de oydu. Winston'ın ne zaman acı içinde haykıracağına, ne zaman dinlenmesine izin verileceğine, ne zaman yemek yiyeceğine, ne zaman uyuyacağına, koluna ne zaman uyuşturucu enjekte edileceğine karar veren oydu. Soruları soran da, yanıtları telkin eden de oydu. O hem işkence eden hem de koruyandı; hem sorgucu hem de dosttu. Uyutulduğu sırada mı, kendiliğinden uyurken mi, yoksa uyanıkken mi, anımsamıyordu, ama bir keresinde bir ses, "Merak etme, Winston; benim korumam altındasın," diye fısıldamıştı. "Yedi yıl boyunca izledim seni. Artık dönüm noktası geldi. Seni kurtaracağım, seni kusursuz kılacağım." O'Brien'ın sesi olup olmadığını kestiremiyordu; ama yedi yıl önce, rüyasında ona, "Bir gün karanlığın olmadığı bir yerde buluşacağız," diyen sesle aynı sesti. - -Sorgulamanın sona erdiğini anımsamıyordu. Arada bir süre her şey kararmış, ardından şimdi bulunduğu hücre ya da oda yavaş yavaş çevresinde belirginleşmişti. Sırtüstü, dümdüz yatıyor, hiç kıpırdayamıyordu. Bedeninin belli başlı noktaları, yattığı yere perçinlenmiş gibiydi. Başının arkası bile bir biçimde tutturulmuştu. O'Brien, tepesine dikilmiş, ciddi, hatta biraz da üzgün, ona bakmaktaydı. Aşağıdan bakıldığında, gözlerinin altındaki torbalar ve yanaklarından çenesine kadar inen derin çizgiler, yüzünü kaba ve yorgun gösteriyordu. Winston'ın sandığından yaşlıydı; kırk sekiz elli yaşlarında olmalıydı. Üstünde rakamların bulunduğu bir kadranın kolunu tutuyordu. - -"Sana demiştim," dedi O'Brien, "bir daha ancak burada buluşuruz diye." - -"Evet," dedi Winston. - -O'Brien'ın elini hafifçe oynatışı dışında hiçbir uyarı gelmeden, bedenini bir acı dalgası kapladı. Olup biteni göremediği için ürkütücü bir acıydı, bunun kendisini öldürebileceğini hissediyordu. Kaldı ki, gerçekten böyle bir şey yapılıyor muydu, bu acı elektrik vererek mi sağlanıyordu, ayırdında değildi; ama bedeni paramparça oluyor, eklemleri yavaş yavaş birbirinden ayrılıyordu. Acıdan alnı tere batmıştı, ama belkemiğinin kopmak üzere olduğunu duyumsaması onu çok daha fazla korkutuyordu. Mümkün olduğu kadar sesini çıkarmamaya çalışarak dişlerini sıktı, burnundan derin bir nefes aldı. - -O'Brien, gözlerini yüzünden ayırmadan, "Korkuyorsun," dedi, "birazdan bir yerinin kopacağından korkuyorsun. Özellikle de belkemiğinin kopacağından. Omurlarının birbirinden ayrıldığını, omurlarındaki sıvının aktığını görür gibi oluyorsun. Aklından geçen bu, öyle değil mı, Winston?" - -Winston yanıt vermedi. O'Brien kadranın kolunu geri çekti. Acı, geldiği gibi gidiverdi. - -"Kırktaydı," dedi O'Brien. "Bu kadrandaki rakamların yüze kadar çıktığını görebilirsin. Bu konuşmamız boyunca lütfen aklından çıkarma: Sana istediğim anda, istediğim kadar acı verebilirim. Bana yalan söylediğin, kaçamaklı yanıtlar vermeye kalktığın, hatta her zamanki zekâ düzeyinin altına düştüğün anda acıdan çığlığı basarsın. Anlaşıldı mı?" - -"Anlaşıldı," dedi Winston. - -O'Brien biraz yumuşamış gibiydi. Gözlüğünü düzeltirken düşünceli görünüyordu, odanın içinde şöyle bir gidip geldi. Kibar ve sabırlı bir sesle konuşuyordu. Cezalandırmaktan çok, açıklamak ve inandırmak isteyen bir hekim, öğretmen, hatta rahip gibiydi. - -"Senin için kendimi paralıyorum, Winston," dedi. "Çünkü sen buna değersin. Sorununun ne olduğunu çok iyi biliyorsun. Aslında yıllardır biliyordun, ama bilmezlikten gelmek için elinden geleni yaptın. Ussal dengesizlik var sende. Bellek yetersizliği çekiyorsun. Gerçek olayları anımsayamadığın gibi, hiç olmamış olayları anımsadığına inandırıyorsun kendini. Neyse ki bunun tedavisi var. Bugüne kadar kendini iyileştirmek için hiçbir çaba harcamadın, çünkü iyileşmek istemiyordun. Azıcık istemen yeterliydi, ama buna hazır değildin. Şimdi bile, hastalığına bir erdemmiş gibi dört elle sarılıyorsun. Örneğin, söyler misin: Okyanusya şu anda hangi devletle savaşıyor?" - -"Ben tutuklandığımda, Okyanusya Doğuasya'yla savaşıyordu." - -"Doğuasya'yla. Tamam. Zaten Okyanusya her zaman Doğuasya'yla savaş halindedir, öyle değil mi?" - -Winston nefesini tuttu. Konuşmak için ağzını açtı, ama bir şey demedi. Gözlerini kadrandan ayıramıyordu. - -"Lütfen gerçeği söyle, Winston. Senin gerçeğini. Ne anımsıyorsan onu söyle." - -"Tutuklanmadan daha bir hafta öncesine kadar Doğuasya'yla hiç savaşmadığımızı anımsıyorum. Onlar bizim müttefikimizdiler. Avrasya'yla savaş halindeydik. O da dört yıl sürmüştü. Ondan önce..." - -O'Brien eliyle işaret ederek Winston'ı susturdu. - -"Başka bir örnek vereyim," dedi. "Birkaç yıl önce çok ciddi bir yanılgıya kapılmıştın. Bir zamanlar Parti üyesi olan üç kişinin, her şeyi itiraf ettikten sonra vatana ihanet ve sabotajdan idam edilen Jones, Aaronson ve Rutherford'un kendilerine yüklenen suçları işlemediklerini sanıyordun. İtiraflarının düzmece olduğunu su götürmez bir biçimde kanıtlayan bir belge bulduğunu sanıyordun. Gördüğünü sandığın o fotoğraf bir sanrıydı. Gerçekten elinde tuttuğunu sanmıştın. Şöyle bir fotoğraftı." - -O'Brien'ın parmakları arasında ince uzun bir gazete parçası belirmişti. Gazete parçası beş saniye kadar Winston'ın görüş alanında kaldı. Fotoğrafı açık seçik görebilmişti. Hem de o fotoğraftı. On bir yıl önce rastlantıyla eline geçtiğinde hemen yok ettiği fotoğraftı; Jones, Aaronson ve Rutherford'u New York'taki bir Parti toplantısında gösteren fotoğrafın bir kopyası. Bir an gözlerinin önünde belirmiş, sonra gözden kaybolmuştu. Ama görmüştü işte, gözleriyle görmüştü! Yattığı yerden acıyla doğrulmaya kalkıştı, ama boşuna. Doğrulmak şöyle dursun, azıcık kıpırdamak bile olanaksızdı. O an kadranı bile unutmuştu. Tek istediği, fotoğrafı yeniden parmakları arasında tutabilmek, hiç değilse bir kez daha görebilmekti. - -"Var işte!" diye bağırdı. - -O'Brien, "Hayır, yok," dedi. - -Odanın karşı duvarındaki bellek deliğine gidip kapağını kaldırdı. İnce kâğıt parçası sıcak hava akımında döne döne gitti, derinlerde bir yerde alevlerin arasında yok oldu. O'Brien dönüp geldi. - -"Kül oldu," dedi. "Kül olduğunu bile anlamak olanaksız. Toz. Artık yok. Hiçbir zaman da olmadı." - -"Ama vardı! Hâlâ da var! Belleğimizde var. Ben anımsıyorum. Siz de anımsıyorsunuz." - -"Ben anımsamıyorum," dedi O'Brien. - -Winston yıkılmıştı. Çiftdüşün buydu işte. Korkunç bir umarsızlığa kapılmıştı. O'Brien'ın yalan söylediğinden emin olsa, hiç kaygı duymayacaktı. Ama O'Brien'ın fotoğrafı gerçekten unutmuş olması pekâlâ mümkündü. O zaman, fotoğrafı anımsadığını yadsıdığını unutmuş olabileceği gibi, unuttuğunu da unutmuş olabilirdi. Bunun sıradan bir hile olduğundan nasıl emin olabilirdi ki insan? Belki de delilerdeki o zihin kayması gerçekten olabiliyordu: Onu yenik düşüren düşünce bu oldu. - -O'Brien, başına dikilmiş, dikkatle ona bakıyordu. Dikbaşlı ama parlak bir çocuğa sabırla özen gösteren bir öğretmenden farksızdı. - -"Geçmişin denetlenmesiyle ilgili bir Parti sloganı vardır," dedi. "Söyler misin, lütfen." - -Winston, boyun eğerek, "Geçmişi denetim altında tutan, geleceği de denetim altında tutar; şimdiyi denetim altında tutan, geçmişi de denetim altında tutar," dedi. - -O'Brien, başıyla onaylayarak, "Şimdiyi denetim altında tutan, geçmişi de denetim altında tutar," dedi. "Geçmişin gerçekten var olduğu kanısında mısın, Winston?" - -Winston bir kez daha umarsızlığa kapılmıştı. Kadrana bir bakış fırlattı. Kendisini acı duymaktan kurtaracak yanıtın "evet" mi, yoksa "hayır" mı olduğunu bilmediği gibi, hangi yanıtın doğru olduğuna inandığını da bilmiyordu. - -O'Brien, hafifçe gülümseyerek, "Sen metafizikçi değilsin, Winston," dedi. "Var olmanın ne anlama geldiğini şu ana kadar hiç düşünmedin. Daha açık söyleyeyim. Geçmiş, uzamda somut olarak var mıdır? Geçmişin varlığını hâlâ koruduğu herhangi bir yer, bir somut nesneler dünyası var mıdır?" - -"Hayır." - -"Öyleyse, geçmiş, varsa eğer, nerededir?" - -"Kayıtlarda. Yazılı olarak." - -"Kayıtlarda. Başka nerede?" - -"Zihinlerde. İnsanların belleğinde." - -"Bellekte. Güzel. Eh, biz Parti olarak tüm kayıtları da, tüm bellekleri de denetim altında tuttuğumuza göre, geçmişi de denetim altında tutuyoruz demektir, değil mi?" - -Winston, kadranı bir an için yine unutarak, "Ama insanların bir sürü şeyi anımsamalarını nasıl önleyebilirsiniz ki?" diye bağırdı. "İstemdışı bir şey bu. Anımsamamak insanın elinde değil. Belleği nasıl denetim altında tutabilirsiniz? Benimkini denetlemediniz!" - -O'Brien yeniden sertleşti. Elini kadrana uzattı. - -"Tam tersine," dedi, "sen denetlemedin belleğini. O yüzden buradasın. Alçakgönüllülüğü, özdenetimi beceremediğin için buradasın. Akıllılığın bedeli olan boyun eğmeye hiç yanaşmadın. Deliliği, tek kişilik bir azınlık olmayı yeğledin. Gerçekliği ancak denetim altındaki zihinler görebilir, Winston. Sen, gerçekliğin nesnel, dışsal ve kendi başına var olan bir şey olduğunu sanıyorsun. Ayrıca, gerçekliğin apaçık ortada olduğuna inanıyorsun. Herkesin her şeyi senin gibi gördüğüne inandırıyorsun kendini. Ama beni dinlersen, Winston, gerçeklik dışsal bir şey değildir. Gerçeklik insanın zihnindedir, başka bir yerde değil. Bireyin her zaman yanılabilen ve kısa zamanda yok olup giden zihinlerinde değil, yalnızca Parti'nin ortaklaşa ve ölümsüz zihnindedir. Parti neye gerçek diyorsa, gerçek odur. Parti'nin gözünden bakmadıkça, gerçekliği görmek olanaksızdır. İşte senin yeniden öğrenmen gereken de bu, Winston. Bu da, benliğini yok etmeyi, iradeli olmayı gerektirir. Akıllı olmak istiyorsan, özünden geçmelisin." - -Söylediklerinin özümsenmesini bekliyormuşçasına bir an durduktan sonra, "Güncene, 'Özgürlük, iki kere iki dört eder diyebilmektir' diye yazdığını anımsıyor musun?" diye sordu. - -"Evet," dedi Winston. - -O'Brien, başparmağını kapatarak sol elini tersinden Winston'a gösterdi. - -"Kaç parmağımı görüyorsun, Winston?" - -"Dört." - -"Peki, Parti dört değil de beş diyorsa, o zaman kaç?" - -"Dört." - -Winston acıyla inledi. Kadranın ibresi elli beşe çıkmıştı. Gövdesi tepeden tırnağa tere batmıştı. Hava ciğerlerine doldu ve dışarı boşalırken, dişlerini kenetleyerek bile önleyemediği boğuk iniltiler çıkardı Winston. O'Brien, hâlâ dört parmağını göstererek, onu izliyordu. Kolu geri çekti. Acı birazcık hafifledi. - -"Kaç parmak görüyorsun, Winston?" - -"Dört." - -İbre altmışa yükseldi. - -"Şimdi kaç parmak, Winston?" - -"Dört! Dört! Başka ne diyebilirim ki? Dört!" - -İbre yeniden yükselmiş olmalıydı, ama Winston kadrana bakamıyordu. O kaba, acımasız yüzden ve dört parmaktan başka bir şey görmüyordu. Parmaklar, gözlerinin önünde dev birer sütun gibi dikiliyordu; bulanık ve titreşir gibiydiler, ama dört tane oldukları kesindi. - -"Kaç parmak var, Winston?" - -"Dört! Kesin şunu, kesin! Nasıl yaparsınız? Dört! Dört!" - -"Kaç parmak, Winston?" - -"Beş! Beş! Beş!" - -"Hayır, Winston, yararı yok. Yalan söylüyorsun. Hâlâ dört olduğunu düşünüyorsun. Söyle lütfen, kaç parmak var? - -"Dört! Beş! Dört! Siz ne diyorsanız. Yeter ki kesin şunu, durdurun şu acıyı!" - -Bir de baktı, O'Brien'ın kolu omuzlarında, dikilmiş oturuyor. Birkaç saniyeliğine kendinden geçmiş olsa gerekti. Gövdesini saran kayışlar gevşetilmişti. Çok üşüyordu, zangır zangır titriyor, çeneleri birbirine vuruyor, gözlerinden yaşlar boşanıyordu. Bir an küçük bir çocuk gibi O'Brien'a sarıldı, omzuna dolanan o ağır kol onu rahatlattı. Sanki O'Brien onun koruyucusuydu, acı başka bir yerden geliyordu, kaynağı başka bir yerdeydi, onu acıdan kurtaracak olan O'Brien'dı sanki. - -"Çok yavaş öğreniyorsun, Winston," dedi O'Brien usulca. - -Winston, hüngür hüngür ağlayarak, "Elimde değil," dedi. "Gözümle gördüğümü nasıl yadsırım? İki kere iki dört eder." - -"Bak, Winston. Bazen iki kere iki beş eder. Hatta bazen üç eder. Bazen aynı anda hem beş hem üç ettiği de olur. Daha fazla çaba göstermelisin. Aklı başında olmak kolay değildir." - -Winston'ı yatağa uzandırdı. Winston'ın kolları ve bacaklarını saran kayışlar yeniden sıkılandı; gerçi acı geçmiş, titreme durmuştu, ama bitkin düşmüştü, üşüyordu. O'Brien, işlem boyunca yerinden kıpırdamadan öylece durmuş olan beyaz önlüklü adama başıyla işaret etti. Beyaz önlüklü adam eğilip Winston'ın gözlerine baktı, nabzını saydı, göğsünü dinledi, parmaklarıyla orasına burasına vurarak tepeden tırnağa muayene ettikten sonra, O'Brien'a başıyla olur verdi. - -"Bir daha ver," dedi O'Brien. - -Acı Winston'ın bedeninin içinden akıp geçti. İbre yetmişte, yetmiş beşte olmalıydı. Bu kez gözlerini kapamıştı. Biliyordu, parmaklar hâlâ oradaydı ve hâlâ dört taneydi. Önemli olan tek bir şey vardı, o da bedeninin kasılması geçinceye kadar hayatta kalabilmekti. Artık ağlayıp ağlamadığının ayırdında değildi. Acı yeniden hafifledi. Gözlerini açtı. O'Brien kolu geriye çekmişti. - -"Kaç parmak var, Winston?" - -"Dört. Sanırım dört. Elimde olsa beş görürdüm. Beş görmeye çalışıyorum." - -"Hangisini istiyorsun: Beni beş parmak gördüğüne inandırmaya mı, yoksa gerçekten beş görmeyi mi?" - -"Gerçekten beş görmek istiyorum." - -"Bir daha ver," dedi O'Brien. - -İbre belki de seksen dokuza yükselmişti. Winston, acının nereden kaynaklandığını artık ancak kesik kesik anımsayabiliyordu. Sımsıkı kapalı gözkapaklarının gerisinde, bir yığın parmak şıkır şıkır oynuyor, birbirine dolanıp çözülüyor, birbirinin ardında kaybolup yeniden beliriyordu. Onları saymaya çalışıyor, ama neden saymaya çalıştığını bilmiyordu. Tek bildiği, onları saymanın olanaksız olduğu ve bunun her nasılsa dört ile beş arasındaki gizemli özdeşlikten kaynaklandığıydı. Acı yeniden azaldı. Gözlerini açtığında, hâlâ aynı şeyi görmekte olduğunu fark etti. Sayısız parmak, akıp giden ağaçlar gibi, durmadan birbirine karışarak iki yönde geçip gidiyordu hâlâ. Gözlerini yeniden kapadı. - -"Kaç parmağımı görüyorsun, Winston?" - -"Bilmiyorum. Bilmiyorum. Bir daha yaparsanız ölürüm. Dört, beş, altı... İnan olsun, bilmiyorum." - -"Bu daha iyi," dedi O'Brien. - -Winston'ın koluna bir iğne girdi. Çok geçmeden tüm bedenine sağaltıcı, yatıştırıcı bir sıcaklık yayıldı. Acısını nerdeyse unutmuş gibiydi. Gözlerini açtı ve minnetle O'Brien'a baktı. O kaba saba, çirkin ama bir o kadar da zeki yüzü görünce yüreği altüst oldu. Kımıldayabilse, elini uzatıp O'Brien'ın koluna koyacaktı. Onu hiç o andaki kadar sevmemişti, ama bunun nedeni yalnızca çektiği acıya son vermiş olması değildi. O eski, derinlerde yatan duygu geri gelmişti; O'Brien'ın dost mu, yoksa düşman mı olduğu önemli değildi. Konuşulabilecek biriydi O'Brien. İnsan sevilmekten çok anlaşılmayı istiyordu belki de. O'Brien yaptığı işkenceyle onu çıldırmanın eşiğine getirmişti, birazdan canını alacağı da açıktı. Ama hiç fark etmezdi. Bir bakıma, arkadaşlıktan derin bir şeydi bu, yakın dosttular: Asıl söylenmesi gerekenler hiçbir zaman söylenmeyecek olsa bile, bir gün bir yerde buluşup konuşabilirlerdi. O'Brien, aklından aynı düşünce geçiyormuşçasına ona bakıyordu. - -Sakin, sohbet edercesine, "Nerede olduğunu biliyor musun, Winston?" diye sordu. - -"Bilmiyorum. Tahmin edebiliyorum. Sevgi Bakanlığı'nda." - -"Ne kadardır burada olduğunu biliyor musun?" - -"Bilmiyorum. Günler, haftalar, aylardır... Sanırsam aylardır." - -"Peki, insanları neden buraya getiriyoruz sence?" - -"İtiraf ettirmek için." - -"Hayır, onun için değil. Başka?" - -"Cezalandırmak için." - -"Hayır!" diye bağırdı O'Brien. Sesi müthiş değişmiş, yüzüne hem bir sertlik hem de canlılık gelmişti. "Hayır! Ne yalnızca itiraf ettirmek için ne de cezalandırmak için. Seni neden buraya getirdiğimizi söyleyeyim mi? İyileştirmek için! Aklını başına getirmek için! Bilesin, Winston, buraya getirdiğimiz hiç kimseyi iyileşmeden bırakmayız! İşlediğin o ahmakça suçlar umurumuzda değil. Parti gözle görülür eylemlerle ilgilenmez; bizi ilgilendiren tek şey düşüncedir. Biz düşmanlarımızı yok etmek için uğraşmayız, onları değiştiririz. Bilmem, anlatabiliyor muyum?" - -Winston'ın üzerine eğilmişti. Yüzü çok yakında olduğu için kocaman, aşağıdan bakıldığı için korkunç çirkin görünüyordu. Cezbeye gelmiş gibiydi, çılgınca bir coşku okunuyordu yüzünde. Winston'ın yüreğine yine bir ürküntü düştü. Elinde olsa, yattığı yere iyice gömülecekti. O'Brien'ın durduk yerde, sırf zevk için kadranın kolunu kaldırmak üzere olduğundan emindi. Ama tam o sırada O'Brien arkasını döndü. Odanın içinde bir aşağı bir yukarı gidip geliyordu. Öfkesi biraz olsun yatışmış gibiydi: "Her şeyden önce bilmelisin ki, burada şehit olmak diye bir şey yoktur. Geçmişte din adına yapılan gaddarlıkları okumuşsundur. Ortaçağ'da Engizisyon diye bir şey vardı. Hiçbir işe yaramadı. Sapkınlığı ortadan kaldırmayı amaçlıyorlardı, güçlendirmekten başka bir şey yapmadılar. Engizisyon'un diri diri yaktığı her sapkının yerine binlercesi ortaya çıktı. Neden? Çünkü Engizisyon, düşmanlarını meydanlarda, hem de hâlâ nedamet getirmemişlerken öldürdü; daha doğrusu, onları nedamet getirmedikleri için öldürdü. İnsanlar gerçek inançlarından vazgeçmedikleri için ölüyorlardı. İster istemez, tüm onur kurbanın, tüm utanç da onu diri diri yakan Engizisyoncu'nun oluyordu. Sonraları, yirminci yüzyılda totaliter denenler ortaya çıktı. Alman Nazileri ve Rus Komünistleri. Ruslar sapkınlığı Engizisyondan daha acımasızca bastırdılar. Geçmişteki hatalardan ders çıkarmışlardı; en azından, şehitler yaratmamak gerektiğini öğrenmişlerdi. Kurbanlarını halk mahkemesine çıkarmadan önce onurlarını yerle bir ediyorlardı. İşkence yaparak, hücreye atarak dirençlerini kırıp öyle bir sindiriyorlardı ki, acınası, umarsız birer şamar oğlanına dönüyordu hepsi; sonunda, ne istenirse itiraf ediyorlar, birbirlerini ihbar ederek, suçlayarak paçalarını kurtarmaya çalışıyorlar, merhamet dilenmeye başlıyorlardı. Ama yine de, yalnızca birkaç yıl sonra aynı olayın tekrarlanmasına engel olunamadı. Ölenler birer şehit olup çıkmışlar, gözden düşürülüp saygınlıklarını yitirdikleri unutuluvermişti. Peki, niçin bir kez daha böyle olmuştu? Bir kere, işkence altında konuşturuldukları ve itiraflarının doğru olmadığı açıkça bilindiği için. Oysa biz böyle hatalar yapmayız. Burada ağızlardan çıkan itirafların hepsi doğrudur. Doğru olmalarını sağlarız. En önemlisi de, ölülerin ayağa kalkıp karşımıza dikilmelerine izin vermeyiz. Gelecek kuşakların senin hakkını teslim edeceğini aklından bile geçirme, Winston. Gelecek kuşaklar senin adını bile duymayacak. Tarihten silineceksin. Seni gaza dönüştürüp stratosfere yollayacağız. Geriye hiçbir şey kalmayacak senden; ne nüfus kütüğünde bir ad ne de belleklerde yaşayan bir anı. Geçmişten silindiğin gibi, gelecekten de silineceksin. Hiç var olmamış olacaksın!" - -Winston, bir an, öyleyse bana neden işkence yapıyorlar ki, diye geçirdi aklından. O'Brien, Winston aklından geçeni yüksek sesle söylemiş gibi, birden durdu. Gözlerini kısarak o kocaman, çirkin yüzüyle Winston'ın tepesine dikildi. - -"Seni önünde sonunda yok edeceğimize göre, söyleyeceğin ya da yapacağın hiçbir şeyin bir şey değiştirmeyeceğini düşünüyorsun," dedi. "O zaman da, seni neden önce sorgulamaya kalktığımızı merak ediyorsun. Aklından geçen bu, öyle değil mi?" - -"Evet," dedi Winston. - -O'Brien hafifçe gülümsedi. "Sen çürük malsın, Winston. Temizlenmesi gereken bir lekesin. Demin, bizim geçmişteki zorbalardan farklı olduğumuzu söylemedim mi sana? Biz zoraki boyun eğilmesinden de, kölece boyun eğilmesinden de hoşlanmayız. Bize özgür iradenle teslim olmalısın. Biz, sapkınları bize direniyor diye yok etmeyiz; direndikleri sürece asla yok etmeyiz. İnançlarından döndürür, kafalarının içini ele geçirip yeniden biçimlendiririz. İçlerindeki tüm kötülükleri, tüm yanılgıları silip atar, lafta değil, canıgönülden saflarımıza katılmalarını sağlarız. Öldürmeden önce bizden biri yaparız. Ne kadar gizli ve güçsüz olursa olsun hiçbir yanlış düşüncenin bu dünyada barınmasına katlanamayız. Ölüm anında bile herhangi bir sapmaya izin veremeyiz. Eskiden sapkın diri diri yakılmaya giderken bile sapkınlığından vazgeçmez, vazgeçmek şöyle dursun, övünerek ilan edermiş sapkınlığını. Rusya'daki temizlik hareketlerinin kurbanları bile kurşuna dizilmeye giderken asi düşüncelerini kafalarının içinde korurlarmış. Oysa biz beyni tuzla buz etmeden önce kusursuz bir hale getiririz. Eski despotluklar, 'Şunu yapmayacaksın, bunu yapmayacaksın' diye buyuruyordu. Totaliterler, Şöyle yapacaksın, böyle yapacaksın' diye dayatıyorlardı. Biz ise, insanlara, 'Sen aslında şusun, aslında şöyle düşünüyorsun, şuna inanıyorsun' diye bastırıyoruz. Buraya getirdiğimiz hiç kimse bize karşı koyamaz. Herkes pirüpak edilir. Hani şu masum olduklarına inandığın üç alçak hain vardı ya, Jones, Aaronson ve Rutherford, sonunda onları bile yola getirdik. Sorgulamalarına ben de katılmıştım. Yavaş yavaş çözüldüklerini, yalvarıp yakardıklarını, ağlayıp sızladıklarını gördüm; üstelik acıdan ya da korkudan değil, sırf pişmanlıktan. Onlarla işimiz bittiğinde birer insan müsveddesine dönmüşlerdi. Yaptıklarına üzülüyor ve Büyük Birader'e sevgi duyuyorlardı, hepsi o kadar. Onu ne kadar çok sevdiklerini görmek insanın yüreğine işliyordu. Zihinleri tertemiz olmuşken ölebilmek için, bir an önce kurşuna dizelim diye yalvarıyorlardı." - -Konuşurken kendinden geçiyordu. Hâlâ cezbede gibiydi, yüzündeki çılgınca coşku silinmiş değildi. Winston, rol yapmıyor, diye geçirdi içinden, ikiyüzlü değil, söylediği her sözü inanarak söylüyor. Winston'a en ağır gelen, kendi düşünsel zayıflığının ayırdında olmasıydı. O'Brien'ın iri ama kalıplı gövdesi odanın içinde gidip geliyor, bir görünüyor, bir kayboluyordu. O'Brien, kendisinden her bakımdan büyük biriydi. Kendisinin bilip bileceği tüm düşünceleri çoktan öğrenmiş, incelemiş ve yadsımıştı. Zihni, Winston'ın zihnini kapsıyordu. Peki, o zaman, O'Brien nasıl deli olabilirdi ki? Deli olan, kendisi olsa gerekti. O'Brien, tepesinde durup Winston'a baktı. Sesi yine dikleşmişti. - -"Yelkenleri suya indirerek paçayı kurtaracağını sanıyorsan yanılıyorsun, Winston. Yoldan çıkanlar hiçbir zaman bağışlanmaz. Yaşamana izin versek bile, bizden asla kurtulamazsın. Bu işin sonu yok. Şimdiden bilesin. Seni öyle bir ezeceğiz ki, geri dönüşün olmayacak. Başına öyle işler gelecek ki, bin yıl yaşasan düzelemeyeceksin. Bir daha asla normal bir insanın duyumsadıklarını duyumsayamayacaksın. Yüreğindeki her şey ölmüş olacak. Bundan sonra sevgi nedir, dostluk nedir bilmeyeceksin; ne yaşama sevinci ne gülüp eğlenmek ne merak ne cesaret ne de dürüstlük, hepsinden yoksun kalacaksın. Bomboş bir adam olacaksın. Sıkıp içini boşalttıktan sonra, içine kendimizi dolduracağız." - -Sözünü bitirdikten sonra beyaz önlüklü adama işaret etti. Winston, başının arkasına büyükçe bir aygıtın yerleştirildiğini fark etti. O'Brien yatağın yanı başına oturduğu için, yüzü Winston'ın yüzüyle aynı hizadaydı. - -Winston'ın başının üzerinden, beyaz önlüklü adama, "Üç bin," dedi. - -Winston'ın şakalarına hafif nemli birer ped yerleştirildi. Winston, yeniden canının yanacağını sanarak sindi. O'Brien, Winston'ın elini tutarak sevecenlikle güven verdi. - -"Bu sefer canın yanmayacak," dedi. "Gözlerini gözlerimden ayırma." - -Tam o sırada, müthiş bir patlama oldu ya da patlamaya benzer bir şey, çünkü herhangi bir ses çıkıp çıkmadığı belli değildi. Kesin olan bir şey varsa, o da kör edici bir ışığın çaktığıydı. Winston'ın canı yanmamış, ama yüzükoyun dönmüştü. Daha önce sırtüstü yatarken, her nasılsa yüzükoyun döndürülmüştü sanki. Müthiş ama acısız bir darbe onu yere sermişti. Bu arada kafasının içinde de bir şey olmuştu. Gözleri yeniden görmeye başladığında, kim olduğunu ve nerede olduğunu anımsadı ve kendisine bakan yüzü tanıdı; ama beyninden bir parça alınmış gibi, bir yerlerde büyük bir boşluk vardı. - -"Çok uzun sürmeyecek," dedi O'Brien. "Gözlerimin içine bak. Okyanusya hangi ülkeyle savaşıyor?" - -Winston şöyle bir düşündü. Okyanusya'dan ne kast edildiğini ve kendisinin Okyanusya'nın bir yurttaşı olduğunu biliyordu. Avrasya ile Doğuasya'yı da anımsıyordu; ama kimin kiminle savaştığını bilmiyordu. Aslında, bir savaş olduğunun bile ayırdında değildi. - -"Anımsamıyorum." - -"Okyanusya, Doğuasya'yla savaşıyor. Şimdi anımsadın mı?" - -"Evet." - -"Okyanusya en başından beri Doğuasya'yla savaşta. Senin yaşamının, Parti'nin, tarihin başlangıcından bu yana savaş, hep aynı savaş aralıksız sürüyor Bunu anımsıyor musun?" - -"Evet." - -"On bir yıl önce, vatana ihanetten ölüme mahkûm edilen üç adam hakkında bir efsane uydurdun. Onların masum olduğunu kanıtlayan bir kâğıt parçası gördüğünü sandın. Oysa böyle bir kâğıt hiç olmadı. Onu sen uydurdun, sonra da kendini buna inandırdın. Şimdi de onu ilk uydurduğun anı anımsa bakalım. Anımsıyor musun?" - -"Evet." - -"Şimdi bak, elimin parmaklarını görüyor musun? Beş parmak gördün. Bunu anımsıyor musun?" - -"Evet." - -O'Brien sol elinin parmaklarını kaldırmış, ama başparmağını kapatmıştı. - -"Beş parmak var. Beş parmağı görüyor musun?" - -"Evet." - -Ve bir an için, zihni yerine gelinceye kadar, gerçekten de beş parmak gördü. Tastamam beş parmaktı gördüğü. Sonra her şey yeniden normale döndü, eski korku, nefret ve şaşkınlık doludizgin geri geldi. Ama bir an –ne kadar olduğunu bilmiyordu, belki otuz saniye– kuşkuya yer bırakmayacak kadar açık bir biçimde görmüştü; O'Brien'ın her yeni uyarısı beynindeki boşluğun bir bölümünü doldurmuş ve mutlak gerçek olup çıkmıştı; öyle ki, gerekirse iki kere iki beş edebildiği gibi üç de edebilirdi. O'Brien daha elini indirmeden her şey silinip gitmişti; gerçi yeniden göremiyordu, ama anımsayabiliyordu, tıpkı bir insanın çok eskiden, bambaşka biriyken yaşadığı bir olayı olanca canlılığıyla anımsaması gibi. - -"Gördün mü," dedi O'Brien, "pekâlâ olabiliyormuş işte." - -"Evet," dedi Winston. - -O'Brien, bu kadarını yeterli bulmuşçasına, yerinden kalktı. Winston, sol tarafındaki beyaz önlüklü adamın bir ampulü kırıp içindeki sıvıyı şırıngaya çektiğini gördü. O'Brien gülümseyerek Winston'a döndü. Hep yaptığı gibi, gözlüğünü burnunun üstünde geriye itti. - -"Güncende yazdıklarını anımsıyor musun?" dedi. "Hiç değilse seni anlayan ve konuşulabilecek biri olduğum için, benim dost ya da düşman olmamın bir önemi olmadığını yazmıştın. Haklıydın. Seninle konuşmaktan zevk alıyorum. Kafan bana uyuyor. Kafan benimkine benziyor, ama sen biraz kaçıksın. Sorgu sona ermeden, istersen birkaç soru sorabilirsin bana." - -"Ne istersem sorabilir miyim?" - -"Ne istersen." O sırada Winston'ın gözlerinin kadrana kaydığını gördü. "Merak etme, kapalı. İlk sorunu sor bakalım." - -"Julia'ya ne yaptınız?" dedi Winston. - -O'Brien bir kez daha gülümsedi. "Julia sana ihanet etti, Winston. Hem de anında, hiç duraksamadan. Doğrusu, bu kadar çabuk taraf değiştiren birini çok az gördüm. Görsen tanıyamazsın. Asiliğinden, düzenbazlığından, çılgınlığından ve bozgunculuğundan eser kalmadı, hepsinden arındırıldı. Ders kitaplarına geçecek kadar kusursuz bir biçimde döndürüldü." - -"İşkence yaptınız mı ona?" - -O'Brien bu soruyu yanıtsız bıraktı. "Başka soru?" dedi. - -"Büyük Birader diye biri var mı?" - -"Tabii ki var. Parti var. Büyük Birader, Parti'nin cisme bürünmüş halidir." - -"Peki, ama benim var olduğum gibi mi var?" - -"Sen yoksun ki," dedi O'Brien. - -Winston bir kez daha umarsızlığa kapıldı. Var olmadığını kanıtlayan savları biliyor, en azından kestirebiliyordu, ama bunların hepsi çok saçmaydı, kelime oyunundan başka bir şey değildi. "Sen yoksun ki" açıklaması mantık açısından tam bir saçmalık değil miydi? Ama bunu söylemenin ne yararı vardı ki? O'Brien'ın, o yanıtlanması olanaksız, çılgınca savlarla kendisini yerle bir edeceğini düşünerek irkildi. - -"Bence varım," dedi yorgun bir sesle. "Kim olduğumun farkındayım. Doğdum, öleceğim. Kollarım ve bacaklarım var. Boşlukta bir yer kaplıyorum. Başka hiçbir somut nesne benimle aynı anda aynı yeri kaplayamaz. Peki, Büyük Birader'in de bu anlamda var olduğu söylenebilir mi?" - -"Hiç önemli değil. Büyük Birader var." - -"Peki, Büyük Birader bir gün ölecek mi?" - -"Tabii ki ölmeyecek. Nasıl ölebilir ki? Başka soru?" - -"Kardeşlik diye bir örgüt var mı?" - -"Bunu asla öğrenemeyeceksin, Winston. Seninle işimiz bittiğinde seni salıversek de, doksan yaşına kadar da yaşasan, bu sorunun yanıtının Evet mi, yoksa Hayır mı olduğunu asla öğrenemeyeceksin. Ömrün boyunca kafanda, çözülmemiş bir bilmece olarak kalacak." - -Winston yattığı yerde hiç sesini çıkarmadı. Göğsü biraz daha hızlı inip kalkmaya başlamıştı. İlk aklına gelen soruyu hâlâ sormamıştı. Sormak zorundaydı, ama bir türlü soramıyordu. O'Brien'ın yüzünden, bu işi eğlenceli bulduğu anlaşılıyordu. Gözlüğünün camlarından bile alaycı bir parıltı yansıyor gibiydi. Winston ansızın, biliyor, dedi içinden, ne soracağımı biliyor! Ve aklından geçen soruyu soruverdi: - -"101 Numaralı Oda'da ne var?" - -O'Brien'ın yüz ifadesinde hiçbir değişiklik olmadı. Donuk bir sesle yanıtladı: - -"101 Numaralı Oda'da ne olduğunu biliyorsun, Winston. 101 Numaralı Oda'da ne olduğunu herkes bilir." - -Beyaz önlüklü adama parmağıyla işaret etti. Anlaşılan, oturum sona ermişti. Winston'ın koluna bir iğne saplandı. O anda uykuya daldı. - - - - - -III - - -"Yeniden bütünlenmen üç aşamadan oluşuyor," dedi O'Brien. "Öğrenme, kavrama ve kabullenme. Artık ikinci aşamaya geçmenin vakti geldi." - -Winston, yine sırtüstü, dümdüz yatıyordu. Ama kayışları biraz gevşetilmişti. Hâlâ yatağa bağlı olmakla birlikte, dizlerini bir parça kımıldatabiliyor, başını iki yana çevirebiliyor, kollarını dirsekten kaldırabiliyordu. Kadran da eskisi kadar ürkütücü olmaktan çıkmıştı. Çabuk ve zekice yanıtlar verdiğinde acıdan kurtuluyordu; O'Brien, kadranın kolunu, ancak Winston aptallık ettiği zaman kaldırıyordu. Bazen bütün bir oturum boyunca kadrana gerek kalmadığı bile oluyordu. Winston kaç oturum olduğunu anımsayamıyordu. Sorgulamanın tümü uzun, belirsiz bir zamana –belki birkaç haftaya– yayılmıştı; bazen günlerce, bazen de yalnızca bir iki saat ara veriliyordu. - -"Orada yatarken," dedi O'Brien, "hep Sevgi Bakanlığı'nın sana neden bu kadar zaman ayırdığını, seninle neden bu kadar uğraştığını merak ettin, hatta bana sordun bile. Aslında aynı soru serbestken de kafanı kurcalıyordu. Yaşadığın toplumun işleyişini kavrıyor, ama altında yatan güdüleri kavrayamıyordun. Güncene ne yazdığını anımsıyor musun: 'Nasıl'ını anlıyorum: neden'ini anlamıyorum.' 'Neden'ini düşündüğün zaman aklından kuşku duymuştun. Kitabı, Goldstein'ın kitabını okudun; en azından bazı bölümlerini okumuşsundur. Bilmediğin bir şey var mıydı içinde?" - -"Siz okudunuz mu?" dedi Winston. - -"O kitabı yazan benim. Daha doğrusu, yazılmasına katkıda bulundum. Bilirsin, hiçbir kitap tek başına yazılmaz." - -"Kitapta yazanlar doğru mu peki?" - -"Tanımlamalar doğru. Ortaya koyduğu program ise tam bir saçmalık. Bilginin gizliden gizliye birikmesi –bilinçlenmenin giderek yaygınlaşması–; en sonunda da proleteryanın ayaklanması... Parti'nin alaşağı edilmesi. Bunları söyleyeceğini sen de kestirmiştin. Hepsi saçma. Proleterler, bin yıl da, bir milyon yıl da geçse, asla ayaklanmazlar. Ayaklanamazlar. Nedenini söylememe gerek yok; sen biliyorsun zaten. Şiddetli bir isyan hayalleri besliyorsan, sil at kafandan. Parti'nin alaşağı edilmesi olanaksız. Parti egemenliği sonsuza dek sürecek. İyice kafana sok bunu." - -Yatağa biraz daha yaklaştı. "Parti'nin egemenliği sonsuza dek sürecek," diye yineledi. Sonra da, Winston susadursun, "Şimdi, gelelim, 'nasıl' ve 'neden' sorununa. Parti'nin iktidarını nasıl koruduğunu çok iyi biliyorsun," diye ekledi. "Sen bana, iktidara neden sımsıkı sarıldığımızı söyle. Bizi buna yönelten ne? İktidarı neden bu kadar istiyoruz? Haydi, söyle bakalım." - -Winston yine de kısa bir süre suskun kaldı. Kendini bitkin hissediyordu. O'Brien'ın yüzünde yine o kendinden geçişin çılgınca pırıltısı belirmişti. O'Brien'ın ne diyeceğini biliyordu: Parti, iktidarı, kendi çıkarları için değil, çoğunluğun iyiliği için istiyordu. Parti iktidarda olmak istiyordu, çünkü halk kitleleri özgürlüğü kaldıramayan ya da gerçekle yüzleşemeyen, dolayısıyla kendilerinden güçlü birileri tarafından yönetilmesi ve sistemli bir biçimde aldatılması gereken zayıf, korkak yaratıklardı. İnsanlar özgürlük ile mutluluk arasında seçim yapmak zorundaydı ve büyük çoğunluk mutluluğu seçiyordu. Parti, zayıfların ebedi koruyucusu, iyilik olsun diye kötülük eden, başkalarının mutluluğu uğruna kendi mutluluğundan vazgeçen, bu yola baş koymuş bir mezhepti. Ama korkunç olan, diye düşündü Winston, O'Brien'ın bütün bunları inanarak söyleyecek olması. Yüzünden okunuyordu bu. O'Brien her şeyi biliyordu. Dünyanın aslında nasıl bir yer olduğunu, kitlelerin ne kadar küçük düşürücü koşullarda yaşadıklarını, Parti'nin onları hangi yalanlar ve zorbalıklarla o koşullarda tuttuğunu Winston'dan çok daha iyi biliyordu. Her şeyi kavramış, her şeyi tartıp değerlendirmiş olmasına karşın, hiçbir şey fark etmemişti: En sonunda ulaşılacak amaç, her şeyi haklı kılıyordu. Senin görüşlerini sonuna kadar dinledikten sonra kendi bildiğini okumakta direten, senden daha zeki bir çılgına karşı ne yapabilirsin ki, diye geçirdi aklından. - -"Bizi bizim iyiliğimiz için yönetiyorsunuz," dedi duyulur duyulmaz bir sesle. "İnsanların kendi kendilerini yönetemeyeceklerine inanıyorsunuz. O yüzden de..." - -Sözünü bitiremeden çığlığı bastı. Ansızın bıçak gibi bir acı saplanmıştı bedenine. O'Brien kolu kaldırmış, ibreyi otuz beşe yükseltmişti. - -"Çok aptalcaydı, Winston, çok aptalca," dedi. "Bu kadar aptalcasını senden beklemezdim, çok daha akıllıca bir yanıt verebilirdin." - -Kolu geri çekip devam etti: - -"Sorumun yanıtı neydi, söyleyeyim sana. Şöyle: Parti, iktidarda olmayı, yalnızca kendi çıkarı için istiyor. Başkalarının iyiliği bizim umurumuzda değil, bizi ilgilendiren yalnızca iktidardır. Servet, lüks, uzun yaşamak ya da mutluluk değil, yalnızca iktidar, salt iktidar. Salt iktidarın ne demek olduğunu birazdan anlayacaksın. Bizi geçmişteki tüm oligarşilerden farklı kılan, ne yaptığımızı biliyor olmamız. Onların hepsi, hatta bize benzeyenleri bile korkak ve ikiyüzlüydü. Alman Nazilerinin ve Rus Komünistlerinin yöntemleri bizim yöntemlerimize çok yaklaşmıştı, ama onlar kendi güdülerini tanımayı hiçbir zaman göze alamadılar. İktidarı zorunlu olarak ve belirli bir süre için ele geçirdiklerini, yolun sonunda insanların özgür ve eşit olacakları bir cennetin beklediğini söylüyorlar, dahası belki de buna inanıyorlardı bile. Biz öyle değiliz Kimsenin iktidarı sonradan bırakmak amacıyla ele geçirmediğini biliyoruz. İktidar bir araç değil, bir amaçtır. Kimse devrimi korumak için diktatörlük kurmaz; diktatörlük kurmak için devrim yapar. Zulmün amacı zulümdür. İşkencenin amacı işkencedir. İktidarın amacı iktidardır. Şimdi anlamaya başladın mı beni?" - -Winston, daha önce de olduğu gibi, O'Brien'ın yüzünün ne kadar yorgun olduğunu fark ederek irkildi. Gerçi güçlü, tıkız ve acımasız bir yüzdü, bu yüzdeki zekâ ve denetimli tutku karşısında kendini hep umarsız hissediyordu; ama yine de bir yorgunluk vardı bu yüzde. Gözlerinin altında torbalar oluşmuş, yanaklarının derisi sarkmıştı. O'Brien, ona doğru eğilerek göçkün yüzünü iyice yaklaştırdı. - -"Yüzümün yaşlı ve yorgun olduğu geçiyor aklından," dedi. "İktidardan dem vurmama karşın, kendi bedenimin çürümesini bile önleyemediğimi düşünüyorsun. Bireyin yalnızca bir hücre olduğunu anlayamıyor musun, Winston? Hücrenin yorgunluğu, organizmanın canlılığını gösterir. Tırnaklarını kesince ölüyor musun?" - -Yataktan uzaklaştı, odanın içinde yine bir eli cebinde gidip gelmeye başladı. - -"Biz iktidarın rahipleriyiz," dedi. "Tanrı, iktidardır. Ama şu anda iktidar, senin için bir sözcükten öte bir şey değil. Artık iktidarın ne demek olduğunu biraz öğrenmen gerekiyor. İlk kavraman gereken de, iktidarın ortaklaşa bir şey olduğu. Birey ancak birey olmaktan çıktığı ölçüde iktidar sahibi olabilir. Parti sloganını biliyorsun: 'Özgürlük Köleliktir.' Bunun tersinden de söylenebileceğini hiç düşündün mü? Kölelik özgürlüktür. Yalnız –yani özgür– insan her zaman yenilgiye uğrar. Böyledir, çünkü insan yıkımların en büyüğü olan ölmeye yazgılıdır. Ama tümüyle, tam anlamıyla boyun eğebildiği, kimliğinden sıyrılabildiği, Parti'yle kaynaşıp bir olabildiği zaman, işte o zaman gücü her şeye yeter ve ölümsüz olur. Kavraman gereken ikinci şey de, iktidarın insanlara hükmetmek olduğu. Bedenlere hükmetmek, ama en çok da zihinlere hükmetmek. Maddeye –senin deyişinle, dış gerçekliğe– hükmetmek önemli değildir. Üstelik maddeye tümüyle hükmediyoruz zaten." - -Winston, bir an, kadranı umursamaksızın var gücüyle doğrulup oturmaya çalıştıysa da, acıyla debelenerek olduğu yerde kaldı. - -"Ama maddeye nasıl hükmedebilirsiniz ki?" diye haykırdı. "İklime ya da yerçekimi yasasına bile hükmedemiyorsunuz. Hastalığa, acıya, ölüme de..." - -O'Brien, Winston'ı eliyle susturdu. "Biz maddeye hükmediyoruz, çünkü zihne hükmediyoruz. Gerçeklik kafanın içindedir. Yavaş yavaş öğreneceksin, Winston. Bizim yapamayacağımız hiçbir şey yok. Görünmezlik, havaya yükselme, ne istersen. İstersem bir sabun köpüğü gibi yükselebilirim yerden. İstemiyorum, çünkü Parti istemiyor. Doğa yasalarıyla ilgili bu on dokuzuncu yüzyıl düşüncelerini kafandan atmalısın. Doğa yasalarını biz yaparız." - -"Hayır, doğru değil! Siz bu gezegenin bile efendisi değilsiniz. Avrasya ve Doğuasya ne olacak? Daha oraları bile fethedemediniz." - -"Hiç önemli değil. Gerektiği zaman fethederiz. Hem fethetmesek bile ne fark eder ki? Bizim için varlığıyla yokluğu bir onların. Dünya, Okyanusya'dır." - -"Ama sizin dünya dediğiniz yer bu evrende küçücük bir nokta. İnsanoğlu da minicik, umarsız! Ne kadar zamandır var ki? Milyonlarca yıl kimse yaşamadı dünyada." - -"Saçmalama. Dünya bizimle yaşıt, bizden yaşlı değil. Nasıl daha yaşlı olsun ki? İnsanoğlunun bilincinde olmadığı hiçbir şey var olamaz." - -"Ama kayalar, insanoğlunun esamisi okunmazken burada yaşamış olan soyu tükenmiş hayvanların, mamutlar, mastodonlar[7] ve dev sürüngenlerin kemikleriyle dolu." - -"Sen o kemikleri gözlerinle gördün mü, Winston? Görmedin tabii. Onlar on dokuzuncu yüzyıl biyologlarının uydurması. İnsandan önce hiçbir şey yoktu. Bir gün sonu gelirse, insandan sonra da hiçbir şey olmayacak. İnsan dışında hiçbir şey yoktur." - -"Ama tüm evren bizim dışımızda. Yıldızlara baksanıza! Bazıları bir milyon ışık yılı uzağımızda. Onlara hiçbir zaman erişemeyeceğiz." - -O'Brien, hiç umursamadan, "Yıldız dediğin ne ki?" dedi. "Birkaç kilometre uzaktaki kor parçası. İstesek erişebiliriz yıldızlara. Hatta onları yok edebiliriz. Dünya, evrenin merkezidir. Güneş ve yıldızlar dünyanın çevresinde dönerler." - -Winston bir kez daha debelenerek doğrulmaya çalıştı. Bu kez hiçbir şey söylemedi. O'Brien, Winston dediklerine karşı çıkmış da onu yanıtlıyormuşçasına sürdürdü sözünü: - -"Bu dediğim, belirli durumlarda geçerli olmayabilir tabii. Okyanusa açılırken ya da bir güneş tutulmasını önceden belirlemeye çalışırken, dünyanın güneşin çevresinde döndüğünü ve yıldızların milyonlarca, milyonlarca kilometre uzakta olduğunu varsaymak çoğu zaman daha uygun düşer. Ama ne fark eder ki? İkili bir astronomi sistemi yaratamayacağımızı mı sanıyorsun? Yıldızlar, gereksinimimize göre, yakın ya da uzak olabilir. Matematikçilerimizin bu konuda yetersiz olduklarını mı sanıyorsun? Çiftdüşünü ne çabuk unuttun?" - -Winston yatağında iyice büzüldü. Ne söylerse söylesin, O'Brien'ın yanıtı hazırdı, yanıt sopa gibi tepesine iniyordu. Oysa haklı olduğunu biliyordu, çok iyi biliyordu. İnsanın zihninin dışında hiçbir şeyin var olmadığı inancının yanlışlığını ortaya koymanın mutlaka bir yolu olmalıydı. Bu görüşün bir aldatmaca olduğu uzun yıllar önce kanıtlanmamış mıydı? Hatta bunun şimdi aklına gelmeyen bir adı bile vardı. Tepesinde durmuş, kendisine bakan O'Brien'ın yüzünde sinsice bir gülümseyiş belirdi. - -"Metafizikten pek anlamadığını sana söylemiştim, Winston," dedi. "Anımsamaya çalıştığın sözcük tekbencilik.[8] Ama yanılıyorsun. Tekbencilik değil bu. İstersen, ortaklaşa tekbencilik diyebilirsin. Ama bu başka bir şey; aslında tam tersi." Sonra da, sesinin tonunu değiştirerek ekledi: "Her neyse, bütün bunların konumuzla bir ilgisi yok. Gerçek güç, uğruna gece gündüz savaşmamız gereken güç, nesnelere değil, insanlara hükmeden güçtür." Bir an durdu, bir kez daha parlak bir öğrenciye soru soran bir öğretmen havasına büründü: "İnsan insana nasıl hükmeder, Winston?" - -Winston, biraz düşünüp, "Acı çektirerek," dedi. - -"Tamam işte. Acı çektirerek. Boyun eğmek yetmez. Acı çekmiyorsa, kendi iradesine değil de senin iradene boyun eğdiğinden nasıl emin olacaksın? Hükmetmek, acı çektirmekle ve aşağılamakla olur. Hükmetmek, insanların zihinlerini darmadağın etmek, sonra da dilediğin gibi yeniden biçimlendirerek bir araya getirmekle olur. Nasıl bir dünya yaratmakta olduğumuzu anlamaya başladın mı şimdi? Eski reformcuların hayalini kurduğu o enayi, zevk düşkünü ütopyaların tam tersi bir dünya. Korku, ihanet ve azap dolu bir dünya, ezmenin ve ezilmenin dünyası, kendini yetkinleştirdikçe daha az acımasız olacak yerde daha da acımasız olan bir dünya. Bizim dünyamızda ilerleme, daha fazla acıya doğru bir ilerleme olacak. Eski uygarlıklar ya sevgi ya da adalet üstüne kurulduklarını öne sürüyorlardı. Bizim uygarlığımız ise nefret üstüne kurulu. Bizim dünyamızda korku, öfke, zafer ve kendini aşağılamadan başka bir duyguya yer yok. Başka ne varsa hepsini yok edeceğiz, hepsini. Devrim öncesinden bu yana süregelmiş düşünce alışkanlıklarını daha şimdiden kırıyoruz. Çocuk ile ana baba, insan ile insan, kadın ile erkek arasındaki bağları kopardık. Artık hiç kimse karısına, çocuğuna ya da arkadaşına güvenmeyi göze alamaz. İleride kimsenin karısı ve arkadaşı olmayacak. Çocuklar, tıpkı tavuğun altından alınan yumurtalar gibi, doğar doğmaz annelerinden alınacaklar. Cinsellik içgüdüsü yok edilecek. Dölleme, tayın vesikasının yenilenmesi gibi, her yıl yinelenen bir formalite olacak. Orgazmı ortadan kaldıracağız. Nörologlarımız şu sıralar bunun üzerinde çalışıyorlar. Parti'ye sadakat dışında sadakat diye bir şey olmayacak. Büyük Birader'e duyulan sevgi dışında sevgi diye bir şey olmayacak. Düşmanı bozguna uğrattıktan sonra atılan zafer kahkahası dışında hiçbir kahkaha atılmayacak. Sanat, edebiyat, bilim diye bir şey olmayacak. Kadiri mutlak olduğumuzda bilime gereksinimimiz kalmayacak. Güzellik ile çirkinlik arasında hiçbir ayrım olmayacak. Merak diye bir şey, yaşama sevinci diye bir şey olmayacak. Yaşamın tüm zevkleri yok edilecek. Ama durmadan büyüyen ve gittikçe ustalaşıp yetkinleşen bir iktidar esrikliği her zaman var olacak; bunu hiç aklından çıkarma, Winston. Zafer heyecanı, umarsız düşmanı ezip geçmenin coşkusu her zaman, her an yaşanacak. Geleceğin resmini görmek istiyorsan, bir insan yüzüne basmış bir postal getir gözlerinin önüne, sonsuza dek." - -Winston'ın bir şey söylemesini beklercesine sustu. Winston bir kez daha yatağın içinde büzülmeye çalıştı. Hiçbir şey diyemiyordu. Kanı donmuştu. O'Brien devam etti: - -"Bunun sonsuza dek böyle olacağını hiç aklından çıkarma. Postal her zaman üstüne basacak bir insan yüzü bulacak. Her zaman alt edilecek, aşağılanacak bir sapkın, bir toplum düşmanı bulunacak. Elimize düştüğünden beri başına gelen her şey sürüp gidecek, hem de daha da şiddetlenerek. Casusluk, ihanetler, tutuklamalar, işkenceler, idamlar, ortadan kaybolmalar dur durak bilmeden sürüp gidecek. Bir zafer dünyası olduğu kadar bir terör dünyası olacak bu dünya. Parti ne denli güçlenirse, o ölçüde hoşgörüsüzleşecek: Muhalefet ne denli zayıflarsa, zorbalık o ölçüde artacak. Goldstein ve onu izleyen sapkınlar sonsuza dek yaşayacaklar. Her gün, her an, sabah akşam, dize getirilecek, aşağılanacak, küçük düşürülecek, yüzlerine tükürülecek, ama yine de her zaman var olacaklar. Seninle yedi yıldır oynadığım bu oyun, her seferinde daha incelikli biçimlere bürünerek kuşaklar boyunca tekrar tekrar oynanacak. Sapkınlar burada her zaman yalvar yakar olacaklar, yıkılmış, aşağılanmış olarak acıyla haykıracaklar ve sonunda bin pişman, kendilerinden arınmış olarak kendi istekleriyle ayaklarımıza kapanacaklar. Yaratmakta olduğumuz dünya bu işte, Winston. Yengiden yengiye, zaferden zafere koşulan, iktidarı durmadan daha güçlü, daha baskın, daha şiddetli kılan bir dünya. Bu dünyanın nasıl bir yer olduğunu anlamaya başladığını görüyorum. Ama sonunda, anlamanın da ötesinde bu dünyayı kabullenecek, benimseyecek ve onun bir parçası olup çıkacaksın." - -Winston biraz olsun toparlanmıştı. "Yapamazsınız!" dedi güçlükle. - -"O da ne demek, Winston?" - -"Demin anlattığınız gibi bir dünya yaratamazsınız. Bu bir hayal olmalı. Mümkün değil." - -"Neden?" - -"Korku, nefret ve zulme dayanan bir uygarlık kurulamaz. Böyle bir uygarlık ayakta kalmaz." - -"Neden ayakta kalmasın ki?" - -"Dayanıksız olur. Dağılır gider. Kendi kendini yok eder." - -"Saçmalıyorsun. Nefretin sevgiden daha tüketici olduğunu sanıyorsun. Niye öyle olsun ki? Hem öyle olsa bile ne değişir? De ki, kendimizi daha çabuk tüketmeyi seçtik. De ki, insan yaşamının temposunu o kadar hızlandırdık ki, insanlar otuz yaşında yaşlanır oldular. Ne fark eder? Bireyin ölümünün ölüm olmadığını anlayamıyor musun? Parti ölümsüzdür." - -O'Brien'ın sesinin tonu, Winston'ı yine sindirmişti. Dahası, karşı koymakta diretirse O'Brien'ın yine kadranın kolunu kaldıracağından korkuyordu. Ama yine de konuşmadan edemedi. O'Brien'ın söyledikleri karşısında kapıldığı dehşeti dile getiremese de, güçlükle, inandırıcı olmaya çalışmadan atağını sürdürdü. - -"Bilemiyorum... Umurumda değil. Nasıl olacağını bilmiyorum, ama başaramayacaksınız. Önünde sonunda yenileceksiniz. Hayat sizi alt edecek." - -"Biz hayata her düzeyde hükmediyoruz, Winston. Sen insan doğası diye bir şey olduğuna inanıyorsun; üstelik o insan doğasının bizim yaptıklarımıza baş kaldıracağını ve bizim karşımıza dikileceğini sanıyorsun. Oysa insan doğasını biz yaratıyoruz. İnsanoğlu eğilip bükülmeye çok yatkındır. Yoksa yine proleterler ya da kölelerin ayaklanarak bizi devireceklerini mi düşünmeye başladın? Çıkar at kafandan bunu. Onlar, hayvanlar gibi, âcizdirler. İnsanlık Parti'dir. Ötekiler adamdan sayılmaz, unut gitsin." - -Umurumda değil. Sonunda sizi alt edecekler. Er geç sizin ne olduğunuzu anlayacaklar, işte o zaman sizi paramparça edecekler." - -"Bunun böyle olacağına ilişkin bir kanıt var mı ortada? Ya böyle olması gerektiğine ilişkin bir neden?" - -"Hayır. Yalnızca böyle olacağına inanıyorum. Başaramayacağınızı biliyorum. Evrende bir şey var, bilemiyorum, bir ruh, bir cevher, işte onu hiçbir zaman yenemeyeceksiniz." - -"Tanrı'ya inanıyor musun, Winston?" - -"Hayır." - -"O zaman, bizi yeneceğini söylediğin bu cevher nedir?" - -"Bilmiyorum. İnsan ruhu." - -"Peki, sen kendini insan olarak mı görüyorsun?" - -"Evet." - -"Sen insansan, Winston, son insansın. Senin soyun tükendi, yerini biz aldık. Bir başına olduğunun farkında mısın? Sen tarihin dışındasın, yoksun." Tavrı değişmiş, daha bir sertleşmişti: "Yalanlarımız ve gaddarlığımızdan ötürü kendini ahlâki olarak bizden üstün görüyorsun, değil mi?" - -"Evet, kendimi sizden üstün görüyorum." - -O'Brien sesini çıkarmadı. Odanın içinde başka iki ses duyuldu. Winston, çok geçmeden, bu seslerden birinin kendi sesi olduğunu fark etti. Kardeşlik örgütüne yazıldığı gece O'Brien'la yaptığı konuşmanın ses bandıydı bu. Konuşmada, yalan söyleyeceğine, çalıp çırpacağına, sahtekârlık yapacağına, adam öldüreceğine, insanları uyuşturucu kullanmaya ve fuhuşa özendireceğine, zührevi hastalıkların yayılmasını sağlayacağına, gerekirse bir çocuğun yüzüne kezzap atacağına söz veriyordu. O'Brien, bu gösteriye pek de gerek olmadığını belirtmek istercesine sabırsızca bir el hareketi yaptı. Sonra bir düğmeyi çevirdi ve sesler kesildi. - -"Kalk o yataktan," dedi. - -Kayışlar gevşemişti. Winston yataktan aşağıya indi; ayakta zor duruyordu. - -"Sen, son insan," dedi O'Brien. "İnsan ruhunun yılmaz bekçisi. Şimdi kendini olduğun gibi gör bakalım. Çıkar üstündekileri." - -Winston, tulumunu tutan ipi çözdü. Tulumun fermuarı çoktan sökülüp alınmıştı. Tutuklandığından beri üstündeki giysiyi çıkarıp çıkarmadığını anımsamıyordu. Tulumun içinden, iç çamaşırı demek için bin şahit isteyen, sapsarı olmuş, kirli paçavralara sarılı bedeni ortaya çıktı. Üstündekileri yere bırakırken, odanın karşı tarafında üç kanatlı bir ayna olduğunu fark etti. Aynaya doğru giderken ansızın durdu. İstençdışı bir çığlık koptu içinden. - -"Git," dedi O'Brien. "Aynanın iki kanadı arasında dur. Kendini bir de yandan gör." - -Winston korktuğu için durmuştu. İki büklüm olmuş, kırçıllaşmış, iskelete dönmüş bir yaratık kendisine doğru geliyordu. Korkmasının nedeni, yalnızca bu yaratığın kendisi olduğunu bilmesi değil, aynı zamanda görünüşünün gerçekten ürkünç olmasıydı. Aynaya biraz daha yaklaştı. Yaratığın yüzü, eğik durduğu için uzamış görünüyordu. Ağlamaklı, avurdu avurduna geçmiş, hapishane kaçkını bir surat, çıplak tepesiyle birleşen çıkık bir alın, çarpık bir burun, vahşi ve ürkek gözler. Yüzü kırış kırış olmuş, ağzı sanki içine göçmüştü. Evet, bu yüz kesinlikle kendi yüzüydü, ama yüzündeki değişiklik iç dünyasındaki değişimden daha fazla gibiydi. Belli ki, yüreğinden geçenleri yansıtmayacaktı artık. Saçları yer yer dökülmüştü. İlkin saçlarının kırlaşmış olduğunu sandı, oysa kırlaşan yalnızca kafa derisiydi. Nicedir biriken kirden, elleri ve yüzü dışında tüm bedeni kurşuni bir renge bürünmüştü. Kir tabakasının altından yer yer yara izleri göze çarpıyordu; ayak bileğinin oradaki varis çıbanı irinli bir yaraya dönüşmüş, derisi pul pul olmuştu. Ama asıl korkuncu, iskeleti çıkmış, bir deri bir kemik kalmış olmasıydı; bacakları o kadar incelmişti ki, dizleri baldırlarından daha kalın görünüyordu. O'Brien'ın, kendisini bir de yandan görmesini söylerken ne demek istediğini şimdi anlıyordu. İki büklüm olmuştu. İncecik omuzları öne bükülüp kamburu çıkınca göğsü içeri göçmüştü. Kürdan gibi boynu, kafasının ağırlığı altında kırılıverecek gibiydi. Onu gören, ölümcül bir hastalığa yakalanmış altmış yaşında bir adam sanırdı. - -"Yüzümün –bir İç Parti üyesinin yüzünün– yaşlı ve yorgun göründüğünü düşündüğün oldu," dedi O'Brien. "Şimdi kendi yüzün için ne düşünüyorsun bakalım?" - -Winston'ı omzundan tuttuğu gibi kendine çevirdi. - -"Şu haline bir bak!" dedi. "Şu bedenine bir bak, tepeden tırnağa pislik içindesin. Şu ayak parmaklarının arasındaki kirlere bak. Bacağındaki şu kokuşmuş yaraya bir bak, insanın midesini bulandırıyor. Leş gibi koktuğunun farkında mısın? Belki de artık fark etmiyorsundur. Canlı cenazeye dönmüşsün. Görebiliyor musun? Pazın başparmağım ile işaretparmağımın arasına sığıyor. Boynun kürdan gibi kalmış, şöyle bir sıksam kopuverecek. Elimize düştüğünden beri yirmi beş kilo verdiğini biliyor musun? Saçların tutam tutam dökülüyor. Bak!" Uzanıp saçına yapıştı, bir tutam saç elinde kaldı. "Ağzını aç bakayım. Dokuz, on, on bir, evet, on bir dişin kalmış. Bize geldiğinde kaç dişin vardı peki? Kalanlar da döküldü dökülecek. Bak!" - -Winston'ın ön dişlerinden birini güçlü parmaklarıyla tuttu. Winston çenesinde ani bir acı duydu. O'Brien dişi kökünden söküp alıvermişti. Hücrenin bir köşesine fırlatıp attı. - -"Çürüyorsun," dedi; "parça parça dağılıyorsun. Sen nesin, biliyor musun? Bir pislik torbası. Şimdi dön arkanı da, yeniden bir bak şu aynaya. Şu sana bakan şeyi görüyor musun? Son insan bu işte. Sen insansan, işte insanlık bu. Şimdi giy şu giysilerini bakalım." - -Winston ağır ağır giyinmeye başladı. O ana kadar, ne kadar zayıf ve güçsüz olduğunu fark etmemişti. Kafasını kurcalayan tek bir düşünce vardı: Burada sandığından daha uzun bir süredir bulunuyor olmalıydı. Sonra birden, o kirli paçavralara yeniden sarınırken, harabeye dönmüş bedenine bakıp yüreği paralandı. Farkında olmadan yatağın yanındaki küçük tabureye çöktü ve hüngür hüngür ağlamaya başladı. Çiğ ışığın altında, pislik içindeki iç çamaşırlarıyla mumya gibi oturmuş ağlarken ne kadar çirkin olduğunun farkındaydı, ama kendini alamıyordu. O'Brien, nerdeyse sevecenlikle, elini omzuna koydu. - -"Hep böyle gidecek değil," dedi. "Bu durumdan istediğin zaman kurtulabilirsin. Her şey sana bağlı." - -Winston, hıçkırarak, "Siz yaptınız," dedi. "Beni bu hale sokan sizsiniz." - -"Hayır, Winston, kendini bu hale sokan sensin. Partinin karşısına dikilmeye karar verdiğin an, böyle olabileceğini kabullenmiştin. O ilk eylem bütün bunları içeriyordu. Önceden bilmediğin hiçbir şey gelmedi başına." - -Bir an durdu, sonra devam etti: - -"Seni alt ettik, Winston. Perişan ettik seni. Bedeninin ne hale geldiğini gördün. Zihnin de aynı durumda. Onurun ayaklar altına alındı. Tekmelendin, sopa yedin, sövüldün, acı içinde haykırdın, kendi kanın ve kusmuğunun içinde yerlerde süründün. Yalvar yakar oldun, aman diledin, herkesi ele verdin, bildiğin ne varsa söyledin. Bir insan daha fazla küçük düşebilir mi?" - -Winston, gözlerinden hâlâ yaşlar gelmekle birlikte, artık ağlamıyordu. Başını kaldırıp O'Brien'a baktı. - -"Julia'ya ihanet etmedim," dedi. - -O'Brien, tedirgin bir biçimde ona baktı. "Evet," dedi, "evet; çok haklısın. Julia'ya ihanet etmedin." - -Winston, O'Brien'a duyduğu o tuhaf saygıyı, o hiçbir şeyin yok edemediği saygıyı bir kez daha yüreğinde hissetti. Ne kadar zeki, diye geçirdi aklından, ne kadar zeki! O'Brien, kendisine söyleneni bir kez olsun anlamazlık etmiyordu. Başka kim olsa, hiç duraksamadan, Julia'ya ihanet ettiğini söylerdi. İşkence altında söyletmedikleri ne kalmıştı ki? Julia hakkında bildiği ne varsa söylemişti onlara, alışkanlıklarını, karakterini, geçmişini; buluştuklarında neler yaptıklarını, birbirlerine neler söylediklerini, karaborsadan aldıkları yiyecekleri, yasadışı sevişmelerini, Partiye karşı içten içe kurdukları komploları, her şeyi en ince ayrıntısına kadar anlatmıştı. Ama yine de kendi anladığı anlamda, ihanet etmemişti ona. Onu sevmekten hiç vazgeçmemişti; ona karşı duydukları hiç değişmemişti. O'Brien, Winston'ın ne demek istediğini açıklamaya gerek kalmadan anlayıvermişti. - -"Söyler misiniz," dedi Winston, "beni ne zaman kurşuna dizerler?" - -"Kim bilir, belki çok sonra," dedi O'Brien. "Sen müzmin bir vakasın. Ama umudunu kesme. Önünde sonunda herkes tedavi edilir. Ondan sonra da kurşuna dizeriz." - - - - - -IV - - -Artık çok daha iyi sayılırdı. Günlerden söz edilebilirse, her geçen gün biraz daha kilo alıyor ve güçleniyordu. - -Çiğ ışık ve o sürekli uğultuda bir değişiklik yoktu, ama şimdiki hücresi öncekilerden biraz daha rahattı. Tahta yatakta bir yastıkla şilte, yanı başında da bir tabure vardı. Banyo yapmasını sağlamışlar ve sık sık elini yüzünü yıkayabileceği bir teneke leğen vermişlerdi. Yıkanması için sıcak su bile vermişlerdi. Yeni iç çamaşırları ve temiz bir tulum vermişlerdi. Varis çıbanına merhem sürmüşlerdi. Kalan dişlerini çekmişler, takma diş takmışlardı. - -Haftalar, belki de aylar geçmiş olsa gerekti. Artık düzenli aralıklarla yemek verildiği için, istese, geçen zamanı hesaplamak mümkün olabilirdi. Yirmi dört saatte üç öğün yemek verildiğini çıkarabiliyor, ama yemeğin gece mi, yoksa gündüz mü geldiğini bazen anlayamıyordu. Yemekler umulmayacak kadar iyiydi, üç öğünde bir et veriliyordu. Bir seferinde bir paket sigara bile verilmişti. Hiç kibriti yoktu, ama yemeğini getiren suskun muhafız sigarasını yakıyordu. İlk sigarada midesi bulanmasına karşın yılmamış, her yemekten sonra yarım sigara içerek o bir paketle uzun süre idare etmişti. - -Kenarına güdük bir kurşunkalem bağlanmış beyaz bir yazı tahtası vermişlerdi. İlk başlarda hiç ilgilenmemiş, elini bile sürmemişti. Uyanıkken bile üzerine bir uyuşukluk çöküyordu. Çoğu kez iki yemek arasında hiç kımıldamadan yatıyor, bazen uyuyor, bazen de gözleri kapalı, belli belirsiz düşlere dalıp gidiyordu. Güçlü ışığın altında bile uyumaya çoktan alışmıştı. Hiç fark etmiyordu, yalnızca gördüğü düşler daha belirgin oluyordu. Sürekli düş görüyordu ve bunlar hep mutlu düşlerdi. Bazen Altın Ülkede oluyordu, bazen de annesi, Julia ve O'Brien'la birlikte, gün ışığının aydınlattığı kocaman, görkemli yıkıntılar arasında oturuyordu; güneşin altında, hiçbir şey yapmadan, öylece oturuyorlar, dinginlik içinde bir şeyler konuşuyorlardı. Uyanıkken de, çoğu kez, gördüğü düşleri düşünüyordu. Acı ile uyarılmadığı için olsa gerek, düşünsel gücünü yitirmiş gibiydi. Canı sıkılmıyordu, biriyle konuşmak ya da bir şeylerle oyalanmak için hiçbir istek duymuyordu. Yalnız olmak, dövülmemek ya da sorguya çekilmemek, yeterince yemek bulmak ve temizlenebilmek onun için fazlasıyla yeterliydi. - -Gittikçe daha az uyuyor, ama yine de canı yataktan çıkmak istemiyordu. Tek istediği, öylece yatmak ve bedeninin giderek güçlenişini duyumsamaktı. Orasına burasına dokunarak, kaslarının sertleşip sertleşmediğini, derisinin gerginleşip gerginleşmediğini anlamaya çalışıyordu. Şişmanlamakta olduğu sonunda iyice belli olmuştu; artık baldırları dizlerinden kesinlikle daha kalındı. Bir süre sonra, başlangıçta gönülsüzce de olsa, düzenli bir biçimde egzersiz yapmaya başladı. Çok geçmeden, hücrenin içinde voltalayarak yaptığı hesaba göre, üç kilometre yürümeye başlamıştı; düşük omuzları giderek dikleşiyordu. Egzersizleri biraz daha ağırlaştırmaya kalktığında, bazı şeyleri yapamadığını görünce hem şaşırdı hem de utandı. Yürümekten başka bir şey yapamıyordu, kolunu uzatıp tabureyi havada tutamıyor, tek ayak üstünde duramıyordu. Yere çömeldiğinde kalçaları ve baldırları o kadar acıyordu ki, ayağa kalkamıyordu. Yüzükoyun yatıp ellerini kaldırarak ağırlığını yukarıya vermeye çalışıyor, ama beceremiyordu, bir santim bile kalkmıyordu bedeni. Ama birkaç gün –ya da birkaç yemek– sonra bunu da becermeye başladı. Bir süre sonra, art arda altı kez yapabiliyordu artık. Bedeniyle iyiden iyiye övünç duymaya başlamıştı; dahası, zaman zaman, yüzünün de eski haline dönmekte olduğuna inanası geliyordu. Ama elini saçsız başına götürmeyegörsün, aynadan kendisine bakan o buruşuk, harabeye dönmüş suratı anımsayıveriyordu. - -Zihni açılmaya başlamıştı. Tahta yatağa oturup sırtını duvara verdi, yazı tahtasını dizlerine alıp kararlı bir biçimde kendini yeniden eğitme görevine girişti. - -Kabul etmek gerekir ki, teslim olmuştu. Aslında, şimdi baktığında, bu kararı almadan çok önceden teslim olmaya hazır olduğunu anlıyordu. Sevgi Bakanlığı'ndan içeri girer girmez –evet, o buyurgan ses tele+ekrandan onlara ne yapmaları gerektiğini söylerken Julia'yla birlikte kalakaldıklarında bile–, Parti'nin gücünün karşısına dikilmeye kalkışmanın ne kadar boş ve saçma olduğunu kavramıştı. Düşünce Polisi'nin onu yedi yıl boyunca kılı kırk yararak izlediğini artık biliyordu. En küçük bir davranışını, söylediği tek bir sözü bile gözden kaçırmamışlar, aklından geçenlerin hiçbirini kaçırmamışlardı. Güncesinin kapağının bir köşesine sürmüş olduğu beyazımsı tozu bile özenle yeniden yerine koymuşlardı. Winston'a ses bantları dinletmişler, fotoğraflar göstermişlerdi. Bazıları Julia'yla çekilmiş fotoğraflarıydı. Evet, hatta... Artık Parti'ye karşı savaşamazdı. Kaldı ki, Parti haklıydı. Haklı olması olağandı: Ölümsüz, kolektif beyin nasıl yanılabilirdi ki? Parti'nin kararlarını dışarıdan hangi ölçütlerle değerlendirebilirdiniz? Akıllılık, çoğunluğa bakılarak ölçülebilirdi. Onların düşündükleri gibi düşünmeyi öğrenmek gerekiyordu. Ancak!.. - -Kurşunkalem eline kalın gelmeye başlamıştı, parmakları arasında zor tutuyordu. Aklına gelen düşünceleri yazmaya koyuldu. İlkin eğri büğrü büyük harflerle şunu yazdı: - -ÖZGÜRLÜK KÖLELİKTİR. - - - -Sonra hemen altına ekledi: - -İKİ KERE İKİ BEŞ EDER. - - - -Ama sonra kendini frenler gibi oldu. Sanki bir şeyden çekiniyormuşçasına, kafasını toplayamıyordu. Ardından ne geleceğini bildiğini biliyor, ama bir türlü anımsayamıyordu. Sonunda, kendiliğinden değil de, akıl yürüterek anımsayabildi. Şöyle yazdı: - -TANRI İKTİDARDIR. - - - -Her şeyi kabul etmişti. Geçmiş değiştirilebilirdi. Geçmiş hiçbir zaman değiştirilmemişti. Okyanusya, Doğuasya'yla savaştaydı. Okyanusya her zaman Doğuasya'yla savaşta olmuştu. Jones, Aaronson ve Rutherford, kendilerine yüklenen suçları işlemişlerdi. Onların suçlu olmadıklarını kanıtlayan fotoğrafı hiç görmemişti. O fotoğraf hiç olmamıştı, kendisi uydurmuştu. Gerçi böyle olmadığını anımsar gibi oluyordu, ama bunlar kendi kendini aldattığı düzmece anılardı. Her şey o kadar basitti ki! Bir kez teslim olmayagör, gerisi kendiliğinden geliyordu. Hani, çok güçlü bir akıntıya karşı yüzmeye çalışırken birden vazgeçip kendini akıntıya bırakırsın ya, öyle bir şeydi işte. Değişen, yalnızca senin tutumundur: Önceden belirlenmiş olan şey olmuştur, o kadar. Artık neden baş kaldırmış olduğunu bile bilemiyordu. Her şey çok basitti, ancak!.. - -Her şey doğru olabilirdi. Doğa yasaları dedikleri, tam bir saçmalıktı. Yerçekimi yasası tam bir saçmalıktı. O'Brien, "İstersem bir sabun köpüğü gibi yükselebilirim yerden," demişti. Winston, bundan şu sonucu çıkarıyordu: "Eğer o, yerden yükseldiğini düşünüyorsa ve ben de aynı anda onun yerden yükseldiğini gördüğümü düşünüyorsam, o zaman bu olay gerçekten oluyor demektir." Ama ansızın, tıpkı batık bir geminin su yüzeyinde belirivermesi gibi, zihninde bir düşünce beliriverdi: "Aslında böyle bir şeyin olduğu yok. Onu hayal ediyoruz. Bu bir sanrı." Ne ki, aklına düşen bu düşünceyi hemen bastırdı. Hile ortadaydı. Böyle bir düşünce, insanın kendisi dışında bir yerde "gerçek" şeylerin olduğu "gerçek" bir dünyanın var olduğunu öngörüyordu. Ama böyle bir dünya nasıl var olabilirdi ki? Herhangi bir şeyle ilgili, kendi zihnimizin dışında nasıl bir bilgimiz olabilirdi ki? Her şey zihinde olup biter. Ve zihinlerde olan her şey gerçekte de olur. - -Hileyi ortaya koymakta hiçbir güçlük çekmediği gibi, kendini bu hileye kaptırma tehlikesi de yoktu. Yine de, bunun kendisi tarafından düşünülmemiş olması gerektiğini fark ediyordu. Tehlikeli bir düşünce belirir belirmez, zihin kör bir nokta oluşturmalıydı. İşlem kendiliğinden, içgüdüsel olmalıydı. Buna Yenisöylem'de suçdurdurum diyorlardı. - -Kendini suçdurduruma alıştırmak için çalışmaya başladı. Kendi kendine, "Parti'ye göre, dünya düzdür", "Parti'ye göre, buz sudan ağırdır" diye önermelerde bulunuyor, sonra da kendini, bu savlara ters düşen görüşleri görmezlikten ya da anlamazlıktan gelmeye alıştırıyordu. Aslında hiç kolay değildi. Akıl yürütme ve doğaçlama konusunda çok güçlü olmayı gerektiriyordu. Örneğin, "iki kere iki beş eder" gibi bir önermenin ortaya çıkardığı aritmetik sorunlarını düşünsel olarak kavraması çok zordu. Bir yandan mantığı büyük bir incelikle kullanırken, bir yandan da en kaba mantık hatalarının ayırdına varmama konusunda çok yetenekli olmayı gerektiriyordu. Zekilik kadar aptallık da gerekliydi, ama aptalca davranmak da zekice davranmak kadar zordu. - -Bu arada, bir yandan da, kendisini ne zaman kurşuna dizeceklerini merak ediyordu. O'Brien, "Her şey sana bağlı," demişti; ama kendisini kurşuna dizmelerini bilinçli olarak hızlandıramayacağını biliyordu. On dakika sonra da olabilirdi, on yıl sonra da. Onu yıllarca hücre hapsinde tutabilirler, bir çalışma kampına gönderebilirler ya da bazen yaptıkları gibi bir süreliğine salıverebilirlerdi. Kurşuna dizmeden önce, tutuklanışı ve sorgulanışı sırasında yapılanların baştan sona yeniden uygulanması da pekâlâ mümkündü. Kesin olan bir tek şey vardı, o da ölümün beklediği bir anda gelmeyeceğiydi. Şimdiye kadarki yapılagelişe bakılırsa, arkadan vurdukları anlaşılıyordu; gerçi bundan hiç söz edilmiyordu, açıkça söylendiği hiç duyulmamıştı, ama her nasılsa biliniyordu: Koridorda bir hücreden öbürüne giderken, hiç uyarmadan enseden vuruyorlardı. - -Bir gün –"gün" demek doğru değildi belki de, gece yarısı da olabilirdi– tuhaf ama mutluluk veren bir rüya görmüştü. Kurşunun her an sıkılabileceğini bilerek koridorda yürüyordu. Kurşunu birazdan sıkacaklarını biliyordu. Her şey çözülmüş, hale yola girmiş, uzlaşılmıştı. Artık hiçbir kuşku, hiçbir tartışma, hiçbir acı, hiçbir korku kalmamıştı. Bedeni sağlıklı ve güçlüydü. Güneşli bir havada yürüyüşe çıkmışçasına, keyifle yürüyordu. Artık Sevgi Bakanlığı'nın dar beyaz koridorlarında değildi, verilen ilaçların etkisiyle kendinden geçtiğinde olduğu gibi, gün ışığıyla aydınlanan, bir kilometre genişliğinde bir geçitte yürüyordu. Altın Ülkedeydi, tavşanlar tarafından kemirilmiş eski bir çayırın ortasından geçen bir patikada yürüyordu. Bodur, süngersi turbalığı ayaklarının altında, ılık gün ışığını yüzünde duyumsuyordu. Çayırın kıyısındaki karaağaçlar hafif rüzgârda salınıyor, biraz daha ötede söğütlerin altındaki yeşil gölcüklerde sazanların yüzdüğü bir dere akıyordu - -Birden dehşet içinde yerinden fırladı. Kan ter içindeydi. Avazı çıktığı kadar bağırdığını duydu: - -"Julia! Julia! Julia, sevgilim! Julia!" - -Bir an, ürpererek, Julia'nın hayalini görür gibi oldu. Yanı başında olmaktan öte, içindeydi sanki. Sanki derisinin içine girmişti. O anda, Julia'ya karşı, birlikte ve özgür oldukları günlerdekinden çok daha büyük bir sevgi duydu. Her neredeyse hâlâ hayatta olduğunu ve yardımına gereksinim duyduğunu duyumsadı. - -Yeniden yatağa uzanıp kendine gelmeye çalıştı. Ne yapmıştı? Şu düşkünlük anıyla, köleliğine kim bilir daha kaç yıl eklemişti. - -Çok geçmeden, koridordan gelen postal seslerini duyacaktı. Yüreğinde kopan bu fırtınayı cezasız bırakmazlardı. Onlarla yaptığı anlaşmayı bozmakta olduğunu daha önce anlamamışlarsa bile şimdi anlayacaklardı. Parti'ye boyun eğmişti, ama hâlâ nefret ediyordu Partiden. Eskiden sapkın düşüncelerini uyumlu görünüşünün ardına gizliyordu. Şimdi ise bir geri adım daha atmış, zihinsel olarak da teslim olmuştu, ama yüreğinin içini korumayı umuyordu. Yanlış yaptığının ayırdındaydı, ama yanlış yapmayı bile bile yeğlemişti. Bunu anlarlardı; O'Brien anlardı. İtirafı, o sersemce çığlıkta gizliydi. - -Her şeye yeni baştan başlamak zorunda kalacaktı. Yıllar alabilirdi. Elini yüzünde gezdirerek, aldığı yeni biçimi tanımaya çalıştı. Yanaklarında derin kırışıklar oluşmuştu, elmacıkkemikleri dokununca acıyordu, burnu yassılmıştı. Kendini aynada son gördüğünden beri, dişleri tümden yenilenmiş, protez takılmıştı. Yüzünün neye benzediğini bilmiyorsa, insanın yüzündeki ifadeyi denetlemesi kolay değildi. Kaldı ki, yalnızca yüz hatlarının denetlenmesi de yeterli değildi. Hayatında ilk kez, bir şeyi gizli tutmak istiyorsan onu kendinden de gizlemen gerektiğini anlıyordu. Gizlediğin şeyin orada olduğunu bilmeli, ama gerekmedikçe adını koymamalı, belirli bir biçime bürünüp bilincine yansımasına asla izin vermemeliydin. Artık yalnızca dosdoğru düşünmekle kalmamalı, aynı zamanda dosdoğru hissetmeli, dosdoğru rüya görmeliydi. Ve bu arada, nefretini, bedeninin bir parçası olan, yine de bedeninin geri kalan bölümüyle ilgisi olmayan bir ur gibi, bir tür kist gibi gizlemeliydi yüreğinde. - -Önünde sonunda onu kurşuna dizmeye karar vereceklerdi. Bu kararın ne zaman verileceğini bilemezdi, ama birkaç saniye öncesinden kestirmek mümkün olsa gerekti. Hep arkadan vuruyorlardı, koridorda yürürken. On saniye yeterli olacaktı. O kadarcık süre içinde, içindeki dünya su yüzüne çıkacaktı. Sonra birden, tek bir söz söylemeden, hiç duraklamadan yürürken, yüz ifadesi hiç değişmeden, birden perde kalkacak ve bum! diye patlayıverecekti yüreğindeki nefret. Gürüldeyen dev bir yalım gibi her yanını saracaktı. Ve hemen aynı anda bum! diye patlayıverecekti kurşun da; belki çok geç, belki de çok erken. Zihnini istedikleri kalıba dökemeden beynini dağıtmış olacaklardı. Sapkın düşünce, pişman olunmadan, cezasız kalacak, onu bir daha asla ele geçiremeyeceklerdi. Aslında, kendi yetkinliklerinde bir delik açmış olacaklardı. Onlardan nefret ederek ölmek, özgürlük buna denirdi işte. - -Gözlerini kapadı. Bu, bir düşünce akımını benimsemekten daha zor bir şeydi. İnsanın kendisini aşağılamasını, kötürüm etmesini gerektiriyordu. Pisliklerin en iğrencine bulanmak zorundaydı. Dünyanın en korkunç, en tiksinç şeyi nedir, diye düşündüğünde, ilk aklına gelen Büyük Birader oldu. Kalın siyah bıyığı ve ne yana gitseniz sizi izleyen gözleriyle o kocaman yüz (hep posterlerde gördüğü için, yüzün kendisi de bir metreden genişmiş gibi geliyordu) kendiliğinden gelip yerleşti zihnine. Büyük Birader'e karşı gerçekte neler duyuyordu? - -Tam o sırada koridordan postal sesleri duyuldu. Çelik kapı gıcırdayarak açıldı. Hücreden içeri O'Brien girdi. Ardından, yüzü balmumundan bir maskı andıran subay ve siyah üniformalı muhafızlar sökün ettiler. - -"Kalk," dedi O'Brien."Gel buraya." - -Winston gelip tam karşısında durdu. O'Brien güçlü elleriyle omuzlarından tutup yüzünü yaklaştırdı. - -"Aklından beni aldatmayı geçiriyordun," dedi. "Çok aptalca. Dik dur. Yüzüme bak." - -Durdu, daha yumuşak bir sesle devam etti: - -"Sende gelişme görüyorum. Düşünsel açıdan pek az kusurun kaldı. Ama duygusal açıdan gelişme gösteremedin. Söyle bakalım, Winston, ama sakın yalan söyleyeyim deme, bilirsin, hemen yakalarım adamın yalanını, söyle şimdi, Büyük Birader'e karşı gerçekte neler duyuyorsun?" - -"Nefret ediyorum ondan." - -"Nefret ediyorsun. İyi. Demek son aşamaya geçmenin zamanı gelmiş. Büyük Birader'i sevmelisin. Ona boyun eğmek yeterli değil, sevmelisin onu." - -Winston'ı muhafızlara doğru hafifçe itti. - -"101 Numaralı Oda'ya," dedi. - - - - - -V - - -Tutuklandığından beri gönderildiği her odada, penceresiz binanın neresinde olduğunu anlamış ya da az çok kestirmişti. Odaların hava basıncında küçük farklılıklar olsa gerekti. Muhafızların onu dövdükleri hücreler yer yüzeyinin altındaydı. O'Brien tarafından sorguya çekildiği oda yukarılarda, çatıya yakın bir yerdeydi. Burası ise yerin metrelerce altındaydı, olabildiğince aşağılardaydı. - -Daha önceki hücrelerin çoğundan büyüktü. Ama Winston çevresini pek göremiyordu. Tek görebildiği, tam karşısında duran, yeşil çuha kaplı iki küçük masaydı. Biri yalnızca bir iki metre ötede; öbürü ise daha uzakta, kapının yanındaydı. Kayışlarla bir iskemleye o kadar sıkı bağlanmıştı ki, hiçbir yerini kımıldatamıyor, başını bile oynatamıyordu. Yastıklı bir düzenek başını arkadan sımsıkı kavradığı için, dosdoğru karşıya bakmak zorundaydı. - -Çok kısa bir süre yalnız kaldı, sonra kapı açıldı ve içeriye O'Brien girdi. - -"Bir seferinde bana, 101 Numaralı Oda'da ne olduğunu sormuştun," dedi. "Ben de sana bu sorunun yanıtını bildiğini söylemiştim. Herkes bilir. 101 Numaralı Oda'daki şey dünyanın en kötü şeyidir." - -Kapı yeniden açıldı. İçeriye, elinde telden yapılmış, kutu ya da sepete benzer bir şeyle bir muhafız girdi. Elindekini uzaktaki masanın üstüne bıraktı. O'Brien öyle bir yerde duruyordu ki, Winston o şeyin ne olduğunu göremiyordu. - -"Dünyanın en kötü şeyinin ne olduğu kişiden kişiye değişir," dedi O'Brien. "Kimine göre diri diri gömülmek olabilir, kimine göre yakılarak, kimine göre boğularak, kimine göre de kazığa oturtularak öldürülmek; bin türlü ölüm sayabilirim. Ölümün çok sıradan biçimleri de vardır, hatta hiç ölümcül olmayan biçimleri bile." - -Winston'ın masanın üstündeki şeyi daha iyi görebilmesi için biraz kenara çekilmişti. Üstünde bir tutamağı olan, uzunca bir tel kafesti masada duran. Tel kafesin ön tarafına, içbükey yanı dışa bakan, eskrim maskesine benzer bir şey takılmıştı. Winston, üç dört metre uzağında olmasına karşın, kafesin uzunlamasına iki bölüme ayrılmış olduğunu ve her bölümde birer yaratık bulunduğunu görebiliyordu. Sıçanlar. - -"Senin durumunda," dedi O'Brien, "dünyanın en kötü şeyinin sıçanlar olduğu anlaşılıyor." - -Kafesi daha ilk gördüğünde, Winston bir şeyler sezerek ürpermiş, nedenini kestiremediği bir korkuya kapılmıştı. Oysa şimdi kafesin önündeki, maskeye benzeyen eklentinin neye yaradığını birden kavramıştı. Aklı başından gitti, dizlerinin bağı çözüldü. - -"Bunu yapamazsınız!" diye çığlığı bastı. "Yapmamalısınız, yapmamalısınız! Olamaz!" - -"Rüyalarında kapıldığın paniği anımsıyor musun?" dedi O'Brien. "Karşına karanlıktan bir duvar dikiliyor, kulağına birtakım hırıltılar geliyordu. Duvarın öbür tarafında korkunç bir şey vardı. Onun ne olduğunu bildiğinin farkındaydın, ama dile getirmeye cesaret edemiyordun. Duvarın öbür tarafında sıçanlar vardı." - -Winston, "O'Brien," dedi, sesini yükseltmemeye çalışarak. "Buna hiç gerek olmadığını biliyorsunuz. Söyleyin, ne yapmamı istiyorsunuz?" - -O'Brien bu soruyu doğrudan yanıtlamadı. Bu kez sesi yeniden o öğretmen edasına büründü. Winston'ın arkasında bir yerdeki dinleyicilere seslenecekmiş gibi dalgın dalgın karşıya baktı. - -"Tek başına acı her zaman yetmeyebilir," dedi. "İnsanoğlu, kimi zaman, acıya dayanabilir, en ölümcül acıya bile. Ama herkesin asla dayanamayacağı, aklından geçirmek bile istemeyeceği bir şey mutlaka vardır. Burada cesaret ya da korkaklık söz konusu edilemez. Yüksek bir yerden düşerken bir ipe tutunmak korkaklık sayılmaz. Suyun dibinden yukarı çıktığında ciğerlerini havayla doldurmak da korkaklık sayılmaz. Karşı konulamayacak bir içgüdüdür bu. Aynı şey sıçanlar için de geçerli. Onlar senin için dayanılmaz. Senin için, istesen de karşı koyamayacağın bir baskı onlar. O yüzden, senden isteneni önünde sonunda yapacaksın.'' - -"Ama benden istenen nedir, bir bilsem! Ne istendiğini bilmiyorsam nasıl yapabilirim ki?" - -O'Brien kafesi alıp Winston'ın yakınındaki masanın başına geldi. Yeşil çuhanın üstüne özenle bıraktı. Winston'ın kulakları uğulduyordu. Kendini yapayalnız hissetti. Tüm seslerin çok uzaklardan geldiği, uçsuz bucaksız, bomboş bir ovanın, güneşin yakıp kavurduğu ıssız bir çölün ortasındaydı sanki. Oysa sıçanların bulunduğu kafesle arasında iki metre bile yoktu. Sıçanlar kocamandı. Dişlerinin körelip korkunçlaştığı, tüylerinin bozdan kahverengiye döndüğü bir yaştaydılar. - -O'Brien, hâlâ görünmez dinleyicilere seslenircesine, "Sıçan bir kemirgen olmasına karşın etoburdur," dedi. "Bunu bilirsin. Bu kentin yoksul mahallelerinde yaşananları duymuşsundur. Öyle sokaklar var ki, kadınlar küçük çocuklarını evde beş dakika bile yalnız bırakamıyorlar. Bıraksalar, sıçanlar o saat saldırır. Göz açıp kapayıncaya kadar çocukları yalayıp yutarlar, geriye yalnızca kemikleri kalır. Hastalara ve ölümün eşiğindeki insanlara da saldırırlar. İnsanların ne zaman çaresiz olduklarını sezmekte üstlerine yoktur." - -Kafesten sıçanların ciyaklamaları duyuluyordu. Ciyaklamalar Winston'a çok uzaklardan ulaşıyormuş gibiydi. Sıçanlar dövüşüyorlar, aradaki bölmeyi aşarak birbirlerini yakalamaya çalışıyorlardı. Bu arada, Winston'ın kulağına umarsız bir iç çekiş çalındı. Sanki kendinden değil de dışarıdan bir yerden gelmişti. - -O'Brien kafesi kaldırdı ve parmağıyla içinde bir yere bastı. Çıt diye bir ses duyuldu. Winston iskemleden kurtulmak için çırpınıp debelendiyse de bir işe yaramadı, kımıldayamadığı gibi başını bile oynatamıyordu. O'Brien kafesi yaklaştırdı. Kafesle Winston'ın yüzü arasında bir metreden az bir mesafe kalmıştı. - -"İlk mandala bastım," dedi O'Brien. "Bu kafesin nasıl çalıştığını anlamışsındır. Maske hiçbir çıkış yeri bırakmadan yüzüne oturacak. Şu öteki mandala bastığımda kafesin kapısı kalkacak. Bu açlıktan kudurmuş hayvanlar ok gibi dışarı fırlayacaklar. Bir sıçanın havada uçtuğunu gördün mü hiç? Saldırıp yüzüne dalacaklar. Bazen önce gözlere saldırırlar. Bazen de yanaklarından girip dilini yerler." - -Kafes daha da yakına gelmişti; gittikçe yaklaşıyordu. Sıçanların ürkünç ciyaklamaları Winston'a başının üzerindeymiş gibi geliyordu. Yine de, müthiş bir çabayla paniğe kapılmamaya çalışıyordu. Düşünmek, düşünmek, bir saniyecik bile kalmış olsa düşünmek tek umuduydu. Birden hayvanların ağır, iğrenç kokusu geldi burnuna. Ansızın midesi bulandı, bir öğürtü geldi, kendinden geçecek gibi oldu. Ortalık karardı. Bir an deliye döndü, bir hayvan gibi çığlık kopardı. Ama birden aklına gelen bir düşünceye tutunarak karanlıktan çıktı. Kendini kurtarmanın tek bir yolu vardı. Kendisiyle sıçanların arasına başka bir insanı, başka bir insanın bedenini koymalıydı. - -Winston koca maskeden başka bir şey göremiyordu. Tel kapı ile yüzü arasında iki üç karış kalmıştı. Sıçanlar neyin gelmekte olduğunu fark etmişlerdi. Biri sıçrayıp duruyor; öbürü, lağımların koca ihtiyarı, pembe pençelerini kafesin tellerine geçirmiş, vahşice havayı kokluyordu. Winston, bıyıkları ve sarı dişleri görebiliyordu. Bir kez daha o kapkara ürküye kapıldı. Hiçbir şey göremiyor, hiçbir şey düşünemiyordu, çaresizdi. - -O'Brien, her zamanki öğretmen tavrıyla, "Eski Çin'de yaygın cezalandırma yöntemlerinden biriydi bu," dedi. - -Maske Winston'ın yüzüne yaklaştıkça yaklaşıyordu. Kafesin teli yanağına değiyordu. İşte o anda... Yok, hayır, fazla iyimserliğe kapılmamalıydı, yalnızca bir umut, ufacık bir umuttu bu. Belki de artık çok geçti. Ama birden, dünyada cezasını aktarabileceği tek bir kişi, kendisi ile sıçanların arasına atabileceği tek bir beden olduğunu anladı. Ve o anda, deliler gibi, avaz çıktığı kadar bağırmaya başladı: - -"Julia'ya yapın! Julia'ya yapın! Beni bırakın! Julia'ya yapın! İstediğinizi yapın ona, umurumda değil. Yüzünü paralasınlar, her yerini yalayıp yutsunlar. Beni bırakın! Julia'ya yapın! Beni bırakın!" - -Geri geri gidiyor, sıçanlardan uzaklaşıyor, dipsiz bir kuyuya düşüyordu. Hâlâ iskemleye bağlıydı, ama yeri, binanın duvarlarını delip geçiyor, dünyadan, okyanuslardan, atmosferden, uzaydan, yıldızlar arasındaki boşluklardan geçerek düşüyor, durmadan uzaklaşıyordu sıçanlardan. Binlerce ışık yılı uzaklaşmış olmasına karşın, O'Brien hâlâ yanı başında duruyordu. Tel kafesin soğukluğunu hâlâ yanaklarında hissediyordu. Ama çevresini kuşatan karanlığın içinde madeni bir çıt sesi daha duydu ve kafesin kapısının açılmadığını, kapandığını anladı. - - - - - -VI - - -Kestane Ağacı Kahvesi'nde nerdeyse in cin top oynuyordu. Pencereden içeri vuran gün ışığı, tozlu masaları sapsarı aydınlatıyordu. Kimselerin olmadığı, saat on beş sularıydı. Tele+ekranlardan cızırtılı bir müzik sesi geliyordu. - -Winston her zamanki köşesinde oturmuş, önündeki boş kadehe dalıp gitmişti. Arada sırada başını kaldırıp, karşı duvardan kendisini izleyen kocaman yüze bakıyordu. Altında, BÜYÜK BİRADER'İN GÖZÜ ÜSTÜNDE yazıyordu. Garsonlardan biri çağrılmadan gelip Winston'ın kadehine ağzına kadar Zafer Cini doldurdu, bir başka şişeyi sallaya sallaya da mantarının ucundaki emzikten birkaç damla damlattı. Karanfil rayihalı sakarin, Kestane Ağacı Kahvesi'nin spesiyalitesiydi. - -Winston'ın kulağı tele+ekrandaydı. O sırada yalnızca müzik çalıyordu, ama her an Barış Bakanlığı'nın özel haber bülteni okunabilirdi. Afrika cephesinden gelen son haberler hiç de iç açıcı değildi. Sabahtan akşama kadar, orada neler olduğunu merak edip durmuştu. Bir Avrasya ordusu (Okyanusya, Avrasya'yla savaştaydı: Okyanusya, Avrasya'yla her zaman savaşta olmuştu) güneye doğru yıldırım hızıyla ilerliyordu. Öğle haberlerinde belirli bir bölgeden söz edilmemişti, ama Kongo Irmağı'nın ağzı daha şimdiden savaş yerine dönmüş olsa gerekti. Brazzaville ve Leopoldville tehlikedeydi. Bunun ne anlama geldiğini anlamak için haritaya bakmak gerekmiyordu. Sorun yalnızca Orta Afrika'nın kaybedilmesi değildi: Okyanusya toprakları koca savaşta ilk kez kaybedilme tehlikesiyle karşı karşıyaydı. - -Yüreğinde, korkudan çok, belirsiz bir heyecan alevlenip söndü. Savaşı düşünmekten vazgeçti. Son günlerde kafasını belirli bir konuya uzun süre veremiyordu. Kadehini kaldırıp başına dikti. Her cin içişinde olduğu gibi içi ürperdi, hafifçe geğirdi. Berbat bir şeydi. Karanfille sakarinin kendi iğrençliği yetmiyormuş gibi, ikisi bir araya geldiğinde bile cinin yağlı, ağır kokusunu bastıramıyordu. En kötüsü de, cinin, gece gündüz içine sinmiş olan kokusunun, zihninde o şeylerin kokusuna karışmış olmasıydı. - -Onların adını, düşünürken bile anmadığı gibi, elinden geldiğince gözlerinin önüne getirmemeye çalışıyordu. Onlar sanki pek ayırdında olmadığı şeylerdi, yüzünün yakınında dolanan, burnundan içeri dolan bir kokuydular. Cinin yukarı bastırmasıyla, morarmış dudakları arasından geğirdi. Salıverildiğinden bu yana hem şişmanlamış hem de rengi yerine gelmişti. Rengi yerine gelmiş de ne söz, yüzünün hatları dolgunlaşmış, burnu ve yanakları kan kırmızı, çıplak başı pespembe olmuştu. Yine çağrılmadan gelen bir garson, bir satranç tahtası ile, satranç probleminin bulunduğu sayfası açılmış olarak o günkü Times gazetesini getirdi. Winston'ın kadehinin boşalmış olduğunu görünce de, cin şişesini getirip kadehi doldurdu. Winston'ın garsonlardan bir şey istemesine gerek kalmıyordu. Alışkanlıklarını biliyorlardı. Satranç tahtası her zaman hazırdı, köşedeki masa her zaman ona ayrılıyordu; kahve tıklım tıklım dolu olsa bile, kimse ona yakın oturmak istemediğinden, masası boş oluyordu. Kaç kadeh içtiğinin hesabını bile tutmuyordu. Zaman zaman, hesap dedikleri kirli bir kâğıt parçası getiriyorlardı, ama Winston kendisinden hep az para aldıkları kanısındaydı. Gerçi hesabı şişirseler de hiçbir şey fark etmezdi. Artık cebi para görüyordu. Artık bir işi bile vardı; eski işinden daha yüksek bir ücret aldığı, üstelik hiç yorucu olmayan bir işe yerleştirilmişti. - -Tele+ekrandan gelen müzik kesildi, yerini bir ses aldı. Winston başını kaldırıp dinlemeye hazırlandı. Ama cephedeki son durumla ilgili bir haber değildi. Varlık Bakanlığından yapılan kısa bir açıklamaydı. Anlaşılan, son üç ay içinde Onuncu Üç Yıllık Plan'daki ayakkabı bağı üretim hedefi yüzde doksan sekiz oranında aşılmıştı. - -Gazetedeki satranç problemine bakarak taşları yerleştirdi. Atların kullanıldığı, ustaca bir oyun sonuydu. "Beyaz oynar ve iki hamlede mat eder." Winston, Büyük Birader'in portresine baktı. Gizemli bir kadercilikle, beyaz her zaman kazanır, diye geçirdi içinden. Her zaman, istisnasız, böyleydi. Şimdiye kadar hiçbir satranç probleminde siyahın kazandığı görülmemişti. Bu, İyi'nin Kötü'ye karşı sonsuza dek sürüp gidecek zaferini simgelemiyor muydu? Posterdeki kocaman yüz, dingin bir buyurganlıkla ona bakıyordu. Beyaz her zaman kazanır. - -Tele+ekrandaki ses bir an durduktan sonra farklı, çok daha ciddi bir tona bürünerek ekledi: "Saat on beş otuzda yapılacak çok önemli bir açıklamayı beklemeniz için sizi uyarıyoruz. On beş otuzda! Can alıcı önemde bir haber bu. Sakın kaçırmayın. On beş otuzda!" Müzik çangır çungur yeniden başladı. - -Winston'ın yüreği yerinden oynadı. Cepheden gelecek haberden söz ediliyordu; içinden gelen bir ses, haberin kötü olduğunu söylüyordu. Bütün gün canı canına sığmamış, Afrika'da büyük bir bozguna uğranılacağı düşüncesini kafasından bir türlü atamamıştı. Avrasya ordusunun, o güne kadar hiç gedik vermemiş cepheye karınca sürüsü gibi doluştuğunu, Afrika'nın burnuna doğru indiğini görür gibi olmuştu. Bir yolunu bulup neden arkadan kuşatmıyorlardı onları? Batı Afrika kıyılarının görünümü bütün ayrıntılarıyla gözlerinin önündeydi. Beyaz atı alıp tahtanın üstünde bir hamle yaptı. Oynanması gereken yer burasıydı işte. Siyah ordunun güneye doğru hızla ilerlediğini görürken, birden arkada gizlice toplanmış, onların karadan ve denizden tüm bağlantılarını kesen bir başka güç daha gördü. Salt hayalinde canlandırarak bu öteki gücü var ettiğini düşündü. Ama hemen harekete geçmek gerekiyordu. Eğer Afrika'nın tümünün denetimini ele geçirebilirlerse, Ümit Burnu'nda havaalanları ve denizaltı üsleri kurabilirlerse, Okyanusya ikiye bölünecekti. Bunun nasıl bir sonuç vereceği belliydi: yenilgi, bozgun, dünyanın yeniden paylaşılması, Partinin yok olması! İçi içini yiyordu. Karmakarışık duygular içindeydi, ama karmakarışık demek doğru değildi belki de; hangisinin en altta olduğunu bilemediği kat kat duygular yüreğinde çarpışmaktaydı. - -Kasılması geçti. Beyaz atı yeniden eski yerine koydu, ama kendini bu satranç problemine verebilecek durumda değildi. Kafasında yeniden birtakım düşünceler dolanıyordu. Farkında olmadan, masanın üstündeki toz tabakasında parmağını gezdirdi: - -2x2 = 5 - -"İçine giremezler," demişti Julia. Ama adamın içine de girebiliyorlardı işte. O'Brien, "Burada başına gelenler sonsuza dek sürecek," demişti. Doğruydu. Bazı şeyler geri gelmiyordu, insan bir daha geriye dönemiyordu. İnsanın içinde bir şeyler ölüyor, yanıp kül oluyordu. - -Julia'yı görmüştü, dahası onunla konuşmuştu bile. Artık bir tehlike yoktu bunda. Artık yaptıklarıyla nerdeyse hiç ilgilenmediklerini seziyordu. İsteseler bir kez daha buluşabilirlerdi. Aslında bir rastlantı sonucu, berbat, buz gibi bir mart günü parkta karşılaşmışlardı. Toprak kaskatı kesilmiş, çimenler kuruyup solmuştu, rüzgârla savrulmak umuduyla boy vermiş birkaç çiğdem dışında ortalıkta tek bir filiz görünmüyordu. Winston, elleri buz kesmiş, gözleri yaşarmış, hızlı hızlı yürürken birden onu görmüştü; aralarında on metre bile yoktu. O saat, Julia'nın değişmiş, örselenmiş olduğunu fark etmişti. Tam geçip gidiyorlardı ki, Winston dönmüş ve isteksizce de olsa Julia'nın ardından yürümeye başlamıştı. Hiçbir tehlike olmadığının farkındaydı, kimsenin onlarla ilgileneceği yoktu. Julia hiçbir şey söylememiş, önce Winston'dan kurtulmak istercesine çimenlere yönelmiş, ama sonra yanında yürümesine sesini çıkarmamıştı. Çok geçmeden kendilerini, gizlenmeye de, rüzgârdan korunmaya da yaramayan, yapraksız, bodur ağaçların arasında bulmuşlardı. İkisi de durmuştu. Acı bir soğuk vardı. İyice seyrelmiş çiçekler, incecik dallar arasında ıslık çalan rüzgârda titriyordu. Winston kolunu Julia'nın beline dolamıştı. - -Ortalıkta tele+ekran görünmüyordu, ama gizli mikrofonlar olabilirdi; üstelik görübilirlerdi de. Ama ne fark ederdi ki, hiçbir şeyin önemi yoktu. Yere uzanabilir, canları isterse şey yapabilirlerdi. Winston, aklından geçen karşısında dehşete düşmüştü. Julia, kolunu belini dolamasına en küçük bir tepki göstermemiş, kolundan sıyrılmaya bile çalışmamıştı. Winston onda neyin değiştiğini artık anlamıştı. Yüzü daha bir solgundu; yüzünde, alnından şakağına kadar uzanan, saçlarının gizleyemediği bir yara izi göze çarpıyordu; ama asıl değişiklik bu değildi. Beli kalınlaşmış, tuhaf bir biçimde sertleşmişti. Winston, tam o sırada, tepkili bomba atıldıktan sonra yıkıntıların altından çekip çıkarmaya çalıştığı cesedi anımsamış, cesedin yalnızca korkunç ağırlığı karşısında değil, kaskatı kesilmiş olması karşısında da şaşkınlığa kapılmıştı. Julia' nın bedenine dokunduğunda da aynı şeyi hissetmişti. Teninin eskisinden çok farklı olabileceğini geçirmişti aklından. - -Onu öpmeye kalkışmamıştı, konuşmamışlardı da. Çimenlerin üstünde yürürlerken, Julia ilk kez dönüp yüzüne bakmıştı. Bir anlık ama aşağılayıcı ve hoşnutsuz bir bakıştı bu. Bu hoşnutsuzluk sırf geçmişte olup bitenlerden mi kaynaklanıyordu, yoksa yüzünün şişliğinin ve gözlerinin rüzgârda sulanmasının da etkisi var mıydı bunda, Winston anlayamamıştı. Yan yana ama çok da yakın olmayan iki demir iskemleye oturmuşlardı. Winston, Julia'nın bir şeyler söyleyeceğini sezmişti. Julia ayağındaki kaba ayakkabıyla yerdeki ince bir dalı ezdiğinde, Winston onun ayaklarının kalınlaşmış olduğunu fark etmişti. - -Julia, birden, "Sana ihanet ettim," deyivermişti. - -"Sana ihanet ettim," demişti Winston da. - -Julia, Winston'a bir kez daha hoşnutsuzlukla bakmıştı. - -"Bazen," demişti, "seni aklının ucundan bile geçmeyecek öyle bir şeyle tehdit ediyorlar ki, dayanamıyorsun. O zaman, 'Bana yapmayın, başkasına yapın, bilmemkime yapın,' deyiveriyorsun. Sonradan, bunun yalnızca bir numara olduğuna, sırf onları durdurmak için söylediğine, aslında öyle düşünmediğine inandırabilirsin kendini. Ama öyle değil işte. O sırada bile isteye öyle söylüyorsun. Kendini kurtarmanın başka bir yolu olmadığını düşünüyorsun, kendini kurtarmaya can atıyorsun. Ötekinin başına gelmesini bal gibi istiyorsun. Ne acılar çekeceğini umursamıyorsun. Yalnızca kendini düşünüyorsun." - -"Yalnızca kendini düşünüyorsun," diye tekrarlamıştı Winston. - -"Sonra da, ötekine karşı eskiden duyduklarını duyamıyorsun artık." - -"Haklısın," demişti Winston, "duyamıyorsun." - -Söylenecek fazla bir şey kalmamış gibiydi. İncecik tulumları rüzgârda bedenlerine sürtünüyordu. Birden, öyle suskun oturmanın utancını duymuştu ikisi de; üstelik hava hiç kıpırdamadan oturulmayacak kadar soğuktu. Julia metroyu kaçırmaması gerektiğini mırıldanarak ayağa kalkmıştı. - -"Görüşelim," demişti Winston. - -"Evet," demişti Julia da, "görüşelim." - -Duraksayarak da olsa, kısa bir süre Julia'nın arkasından gitmişti. Artık hiç konuşmamışlardı. Julia, ondan kurtulmaya çalışmamakla birlikte, yan yana gelmelerini önlemek için adımlarını sıklaştırmıştı. Winston, başlangıçta, ona metro istasyonuna kadar eşlik etmeye kararlıydı, ama çok geçmeden o soğukta Julia'nın ardı sıra yürümek ona saçma ve çekilmez gelmişti. Julia'yı bırakıp gitmekten çok, Kestane Ağacı Kahvesi'ne dönmek için dayanılmaz bir istek duymuştu; Kestane Ağacı Kahvesi ona hiç bu kadar çekici gelmemişti. Birden köşedeki masasını, satranç tahtasını ve bittikçe garsonun yenilediği cini özlemişti. Üstelik sıcaktı orası. Biraz sonra, aralarına birkaç kişinin girmesine belki de bilerek izin vererek geride kalmıştı. Julia'ya gönülsüzce yetişmeye çalışmış, sonra yavaşlayarak geri dönmüş, ters yönde yürümeye başlamıştı. Elli metre kadar yürüdükten sonra dönüp geriye bakmıştı. Cadde çok da kalabalık olmamasına karşın, Julia'yı seçemiyordu. Onu, koşar adım yürüyen insanlardan ayırt etmek olanaksızdı. Belki de, kaskatı kesilmiş, kalınlaşmış bedenini arkadan tanımak artık mümkün değildi. - -"O sırada bile isteye öyle söylüyorsun," demişti Julia. Evet, kendisi de bile isteye öyle söylemişti. Söylemekle kalmamış, gerçekten istemişti. Kendisine değil, ona yapmalarını istemişti... - -Tele+ekrandan gelen müzikte bir değişiklik oldu. Yanık, alaycı, kırık dökük bir ezgiye dönüştü. Çok geçmeden bir şarkı duyuldu; belki de şarkı söylenmiyordu, bir anı bir sese bürünmüştü belki de: - -Güzelim kestane ağacının altında - -Ben seni sattım, sen de beni havada - - - -Gözleri yaşardı. Yanından geçen bir garson, kadehinin boşalmış olduğunu görünce cin şişesini alıp getirdi. - -Winston kadehi burnuna götürüp kokladı. Bu berbat şey, her yudumda biraz daha tiksinçleşiyordu. Ama artık içinde yüzüyordu bu içkinin. Yaşamı, ölümü ve dirilişi olup çıkmıştı. Her gece bu cinle uyuşup kendinden geçiyor, her sabah yine onunla canlanıp kendine geliyordu. Gözleri çapak içinde, ağzı kupkuru, sırt ağrılarıyla on bire doğru uyandığında, başucunda geceden kalma cin şişesiyle çay fincanı yoksa, yerinden doğrulamıyordu bile. Öğle saatlerinde, elinde cin şişesi, donuk bakışlarla tele+ekranı dinliyordu. Saat on beşten kapanış saatine kadar da Kestane Ağacı Kahvesi'nde öylece oturuyordu. Artık ne yaptığını umursayan olmadığı gibi, onu uyandıran bir düdük sesi, tele+ekrandan gelen bir uyarı da yoktu. Arada sırada, belki haftada iki kez, Gerçek Bakanlığı'na giderek kimsenin uğramadığı, tozlu bir büroda biraz çalışıyordu; çalışmak denebilirse tabii. Yenisöylem Sözlüğü'nün On Birinci Basımı'nın hazırlanmasında karşılaşılan önemsiz sorunların çözümüyle uğraşan sayısız kuruldan birine bağlı alt-kurullardan birinin alt-kurullarından birine atanmıştı. Ara Rapor denen bir şey üzerinde çalışıyorlardı, ama neyin raporunu hazırladıkları konusunda en küçük bir fikri yoktu. Virgüllerin ayraçların içine mi, yoksa dışına mı konması gerektiği gibi bir sorunla ilgiliydi. Kurulda, hepsi de Winston'ın durumuna benzer durumlarda olan dört kişi daha vardı. Kimi günler, toplandıktan hemen sonra, yapacak hiçbir iş olmadığını görüp dağılıveriyorlardı. Ama bazı günler de, büyük bir coşkuyla çalışmaya koyuluyor, gösterişli bir rapor yazmaya başlıyor, bitmek bilmeyen notlar tutuyorlardı, ama çok geçmeden öyle çapraşık tartışmalar patlak veriyordu ki, tartışmanın ne olduğu bile anlaşılmaz hale geliyor, tanımlar üzerinde olmadık kavgalar çıkıyor, zaman zaman konudan bütünüyle uzaklaşılıyor, kavgalar tehditlere dönüşüyor, birbirlerini üst makamlara şikâyet etmekle tehdit ettikleri bile oluyordu. Sonra birden duruluveriyor, masanın çevresinde suspus oturuyor, gün ağarırken ortalıktan çekilen hayaletler gibi boş gözlerle birbirlerine bakıyorlardı. - -Tele+ekranda bir sessizlik oldu. Winston yine başını kaldırıp baktı. Haber bülteni mi okunacaktı yoksa! Ama hayır, müziği değiştiriyorlardı, o kadar. Afrika haritası beynine kazınmıştı. Haritada orduların ilerleyişi görülebiliyordu: dimdik güneye inen siyah bir ok ve siyah okun ucundan yatay olarak doğuya uzanan beyaz bir ok. Onay almak istercesine, posterdeki buz gibi yüze baktı. Acaba ikinci ok hiç olmayabilir miydi? - -Sonra yine kayıtsızlaştı. Cininden bir yudum daha alıp beyaz ata uzandı, ürkek bir hamle yaptı. Şah. Ama belli ki doğru hamle değildi, çünkü... - -Durup dururken aklına bir anısı düştü. Mum ışığında, geniş, beyaz bir örtü kaplı bir yatağın bulunduğu bir odadaydı, dokuz on yaşlarındaydı, yerde oturmuş, zar atıyor, kahkahalarla gülüyordu. Annesi de karşısında oturuyor, o da gülüyordu. - -Annesi ortadan kaybolmadan bir ay önce olsa gerekti. Açlığını bir an için unutup yatışmış, annesine olan sevgisi geçici de olsa yeniden canlanmıştı. O günü çok iyi anımsıyordu, yağmur bardaktan boşanırcasına yağıyor, camlardan sular süzülüyordu, içeride ölgün bir ışık vardı. İki kardeş, karanlık, boğucu yatak odasında sıkıntıdan patlıyordu. Winston ağlayıp sızlanıyor, yemek diye tutturuyor, odanın içinde koşturup her şeyi yere atıyordu, duvarları öyle bir tekmeliyordu ki, komşular öbür tarafından duvara vuruyorlardı; küçük kardeşi ise durmadan ağlıyordu. Sonunda, annesi, "Uslu durursan sana bir oyuncak alacağım; çok güzel bir oyuncak, bayılacaksın," demişti; sonra da o yağmurda dışarı çıkmış, hâlâ açık olan, yakınlardaki küçük bir mağazaya gitmiş, içinde Yılanlar ve Merdivenler[9] oyunu bulunan karton bir kutuyla dönmüştü. Winston nemli kartonun kokusunu hâlâ anımsıyordu. Eski püskü bir şeydi. Oyun tahtası delik deşikti, minik tahta zarlar o kadar kötü kesilmişti ki, tahtanın üstünde yamuk duruyordu. Winston suratını asmış, oralı olmamıştı. Bunun üzerine annesi bir mum yakmış, birlikte yere oturup oynamaya başlamışlardı. Çok geçmeden, oyun tahtasının üstündeki karelerde merdivenleri tırmanır, sonra yılanlardan aşağıya, başlangıç noktasına inerken, Winston çılgınlar gibi eğlenmeye, kahkahalar atmaya başlamıştı. Sekiz oyun oynamışlar, dördünü Winston, dördünü annesi kazanmıştı. Oyunu anlayamayacak kadar küçük olan kız kardeşi ise, bir mindere yaslanarak oturmuş, onlara bakarak kıkır kıkır gülmüştü. Tıpkı küçüklüğündeki gibi, hep birlikte mutlu bir öğleden sonra yaşamışlardı. - -Winston bu sahneyi zihninden silip attı. Yanlış bir anıydı. Yanlış anılar zaman zaman başını ağrıtıyordu. İnsan onların aslında ne olduklarını bildiği sürece önemleri yoktu. Bazı şeyler olmuştu, bazı şeyler olmamıştı. Yeniden satranç tahtasına yöneldi ve bir kez daha beyaz atı eline aldı. At birden tak diye satranç tahtasının üstüne düştü. Winston iğne batırılmış gibi yerinden sıçradı. - -Tiz bir borazan sesi duyulmuştu. Haber bülteni geliyordu işte! Zafer kazanılmıştı! Haberlerden ne zaman borazan çalınsa, zafer kazanılmış demekti. Kahvede bir heyecan dalgası esti. Garsonlar bile irkilip kulak kesilmişlerdi. - -Borazan sesi kahvenin içinde çınlamıştı. Tele-ekranda coşkulu bir ses hızlı hızlı anlatmaya başlamış, ama çok geçmeden dışarıdaki gösteriden gelen bağırtılar baskın çıkmıştı. Haber sokaklarda yıldırım gibi yayılmıştı. Winston'ın tele+ekrandan duyabildiği kadarı bile, öngörüsünün tümüyle gerçekleştiğini anlamasına yetmişti: Gizlice büyük bir donanma kurulmuş, düşmanın gerisine ani bir darbe indirilmiş, beyaz ok siyah oku yarıp geçmişti. Bağrışmaların arasından kesik kesik zafer haykırışları duyuluyordu: "Muhteşem stratejik manevra... Kusursuz eşgüdüm... Tam bir bozgun... Yarım milyon tutsak... Büyük bir moral çöküntüsü... Tüm Afrika'yı ele geçirdik... Savaşın sonunu getirin artık... Zafer... İnsanlık tarihinin en büyük zaferi... Zafer, zafer, zafer!" - -Winston'ın bacakları masanın altında zangır zangır titriyordu. Yerinden kalkmamıştı, ama zihninin içinde dışarıdaki kalabalığa karışmış, koşuyor, yeri göğü inleterek var gücüyle koşuyordu. Başını kaldırıp yeniden Büyük Birader'in posterine baktı. Tüm dünyayı ezip geçen bir dev! Asyalı sürülerin çarpıp paramparça oldukları bir kaya! Daha on dakika öncesine kadar –evet, yalnızca on dakika öncesine kadar– cepheden zafer haberi mi, yoksa bozgun haberi mi geleceği konusunda hâlâ ikircikli olduğunu düşündü. Ah, Avrasya ordusunun yok olup gitmesinden çok öte bir olaydı bu! Sevgi Bakanlığı'ndaki o ilk günden bu yana içinde büyük değişiklikler olmuştu, ama kesin, onsuz edilemez, sağaltıcı değişim şimdi gerçekleşmişti işte. - -Tele+ekrandan gelen ses hâlâ tutsaklardan, savaş ganimetlerinden, kıyımlardan söz edip duruyordu, ama dışarıdaki bağırtılar biraz azalmıştı. Garsonlar yeniden işlerinin başına dönüyorlardı. İçlerinden biri elinde cin şişesiyle yanına geldi. Mutlu düşlere dalmış olan Winston, kadehinin dolduruluşuna aldırmadı bile. Artık ne koşuyor ne de yeri göğü inletiyordu. Yeniden Sevgi Bakanlığı'ndaydı, her şey bağışlanmıştı, ruhu arınıp ak pak olmuştu. Halk mahkemesinin huzurundaydı, her şeyi itiraf ediyor, herkesi ele veriyordu. Beyaz fayans döşeli koridorda, arkasında silahlı bir muhafız, gün ışığında yürür gibi yürüyordu. Nicedir beklediği kurşun beynine saplanıyordu. - -Başını kaldırıp o kocaman yüze baktı. O siyah bıyığın ardına gizlenen gülümseyişin anlamını kavraması kırk yılını almıştı. Ah, o acımasız, boş aldanışlar! Ah, o sevecen kucaktan dik kafalı, bile isteye kaçışlar! Yanaklarından cin kokulu iki damla gözyaşı süzüldü. Ama artık her şey yoluna girmişti, mücadele sona ermişti. Sonunda kendine karşı zafere ulaşmıştı. Büyük Birader'i çok seviyordu. - - - - - -Ek - -Yenisöylem Kuralları - - -Yenisöylem, Okyanusya'nın resmi diliydi ve İngsos ya da İngiliz Sosyalizmi'nin ideolojik gereksinimlerini karşılamak amacıyla oluşturulmuştu. 1984 yılında, Yenisöylem'i, konuşurken ya da yazarken biricik iletişim aracı olarak kullanan tek bir kişi bile yoktu. Times gazetesinin önemli makaleleri Yenisöylem'le yazılmakla birlikte, bu ancak bir uzmanın gerçekleştirebileceği bir beceri gösterisi olmaktan öteye gitmiyordu. Yenisöylem'in en geç 2050 yılına kadar Eskisöylem'in (daha doğrusu, herkesçe benimsenmiş olan İngilizcenin) yerini alması bekleniyordu. Bu arada, Yenisöylem, tüm Parti üyelerinin günlük konuşmalarında Yenisöylem sözcükleri ve sözdizimlerini giderek daha fazla kullanmaları sonucunda gittikçe gelişiyordu. Yenisöylem'in 1984'te kullanımda olan ve Yenisöylem Sözlüğü'nün Dokuzuncu ve Onuncu Basımlarında yer alan biçimi geçiciydi ve sonradan çıkarılması tasarlanan pek çok gereksiz sözcük ve köhnemiş yapılanış içeriyordu. Biz burada, Yenisöylem'in, Sözlüğün On Birinci Basımı'ndaki en son, yetkinleştirilmiş biçimini ele alıyoruz. - -Yenisöylem'in amacı, yalnızca İngsos'un sadık izleyicilerinin dünya görüşü ve düşünsel alışkanlıklarına uygun düşecek bir anlatım ortamı sağlamak değil, aynı zamanda bütün öteki düşünce biçimlerini olanaksız kılmaktı. Yenisöylem tümden benimsendiği ve Eskisöylem tümden unutulduğu zaman, her türlü sapkın düşüncenin –yani İngsos ilkelerinden sapan her türlü düşüncenin– olanaksızlaşması amaçlanıyordu, çünkü insanlar sözcüklerle düşünüyorlardı. Yenisöylem'in sözdağarcığı, bir Parti üyesinin dile getirmek isteyebileceği her anlamı tümüyle doğru ve çoğu zaman da çok ustaca karşılayacak, buna karşılık tüm öteki anlamları ve onlara dolaylı yöntemlerle ulaşma olasılığını ortadan kaldıracak biçimde oluşturulmuştu. Bu, bir ölçüde yeni sözcükler icat ederek, ama daha çok, istenmeyen sözcükleri ayıklayarak ya da bu tür sözcükleri sapkın anlamları ve her türlü ikincil anlamından elden geldiğince arındırarak yapılmıştı. Tek bir örnek vermek gerekirse: Özgür sözcüğü Yenisöylem'den çıkarılmış değildi, ama ancak "Sokağa çıkmakta özgürsün" ya da "Ormanda özgürce gezebilirsin" gibi deyişlerde kullanılabiliyordu. Eskiden olduğu gibi "siyasal özgürlük" ya da "düşünsel özgürlük" anlamında kullanılamıyordu, çünkü siyasal ve düşünsel özgürlük artık birer kavram olarak bile kayıplara karışmış, dolayısıyla da adlandırılmasına gerek kalmamıştı. Egemen öğretiden sapan sözcüklerin kaldırılması dışında, sözcük sayısını azaltmak başlı başına bir amaç olarak görülüyor ve vazgeçilebilecek hiçbir sözcük yaşatılmıyordu. Yenisöylem, düşünce ufkunu genişletecek biçimde değil, daraltacak biçimde düzenlenmişti; kaldı ki, sözcük seçiminin en aza indirilmesi de dolaylı olarak bu amaca hizmet ediyordu. - -Yenisöylem bugün bildiğimiz İngiliz diline dayanmakla birlikte, günümüzde İngilizce konuşan biri yeni icat edilmiş sözcükler içermeyen pek çok Yenisöylem cümlesini bile anlamakta güçlük çekiyordu. Yenisöylem sözcükleri, A sözdağarcığı, B sözdağarcığı (bileşik sözcükler de deniyordu) ve C sözdağarcığı diye üç sınıflamaya ayrılıyordu. Her sınıflamayı ayrı olarak incelemek daha kolay olacaktır, ama üç sınıflama için de aynı kurallar geçerli olduğundan, Yenisöylem'in dilbilgisel özellikleri A sözdağarcığına ayrılan bölümde ele alınacaktır. - - - - - -A sözdağarcığı: A sözdağarcığı, yemek, içmek, çalışmak, giyinmek, merdiveni çıkmak ve merdivenden inmek, araba sürmek, bahçeyi düzenlemek, yemek pişirmek gibi, günlük yaşamda gerekli olan sözcüklerden oluşuyordu. Var olan sözcüklerin nerdeyse tümü –vurmak, koşmak, köpek, ağaç, şeker, ev, çayır gibi sözcükler– A sözdağarcığında da vardı; ama günümüz İngilizcesinin sözdağarcığıyla kıyaslandığında sayıları çok daha az olduğu gibi, anlamları da çok daha katı bir biçimde tanımlanmıştı. Tüm belirsizlikler ve anlam ayırtıları giderilmişti. Bu sınıflamaya giren Yenisöylem sözcükleri, olabildiği kadarıyla, açık seçik anlaşılan tek bir kavramı dile getiren kısa, kesin, vurgulu bir sesten oluşuyordu. A sözdağarcığını edebiyatta ya da siyaset ve felsefe tartışmalarında kullanmak olanaklı değildi. Genellikle somut nesneleri ya da bedensel eylemleri belirten basit, dolambaçsız düşünceleri dile getirmek üzere düzenlenmişti. - -Yenisöylem dilbilgisinin iki önemli özelliği vardı. Bunlardan birincisi, söylenen sözün farklı bölümlerinin birbirinin yerini alabilmesiydi. Dildeki her sözcük (bu, ilke olarak, eğer ya da -iken gibi çok soyut sözcükler için bile geçerliydi) eylem, ad, sıfat ya da belirteç[10] olarak kullanılabiliyordu. Aynı kökten geldikleri sürece, eylem ile arasında hiçbir değişkenlik yoktu; bu kural, kendiliğinden, pek çok eski oluşum biçiminin ortadan kalkmasını sağlıyordu. Örneğin, Yenisöylem'de düşünce sözcüğü yoktu. Onun yerini, hem ad hem de eylem işlevi gören düşün sözcüğü almıştı. Burada kökenbilimin hiçbir kuralı gözetilmiyordu; bazı durumlarda özgün ad, bazı durumlarda da eylem kullanılabiliyordu. Yakın anlamlı bir ad ile eylemin birbiriyle köken bakımdan bağıntılı olmadığı durumlarda bile, çoğu zaman ikisinden biri ayıklanıyordu. Örneğin, kesmek diye bir sözcük yoktu, bıçak ad-eylemi onun anlamını yeterince karşılıyordu. Sıfatlar, ad-eylemlere -lu soneki, belirteçlere de -la soneki getirilerek oluşturuluyordu. Örneğin, çabukluklu "hızlı" anlamına, çabuklukla da "hızla" anlamına geliyordu. Günümüzdeki iyi, güçlü, büyük, siyah, yumuşak gibi sıfatlar hiç kuşkusuz korunmuştu, ama çok azalmıştı. Onlara pek gereksinim kalmamıştı, çünkü ad-eyleme -li eklenerek sıfat anlamı elde edilebiliyordu. Zaten -la ile biten pek azı dışında, bugün var olan belirteçlerin hiçbiri korunmamıştı: -la çekim eki değişmezdi. Örneğin, pekâlâ sözcüğünün yerini iyilikle sözcüğü almıştı. - -Ayrıca, herhangi bir sözcük –bu da ilke olarak dildeki her sözcüğe uygulanıyordu– sonuna -sız eki getirilerek olumsuzlanabiliyor ya da artı- öneki eklenerek güçlendirilebiliyor, daha da güçlü bir vurgu yapmak isteniyorsa önüne çiftartı- eki getiriliyordu. Böylece, örneğin, soğuksuz sözcüğü "sıcak" anlamına gelirken, artısoğuk "çok soğuk", çiftartısoğuk da "aşırı soğuk" dernek oluyordu. Aynı zamanda, günümüz İngilizcesinde olduğu gibi, ön-, -art, -yukarı, -aşağı gibi önekler getirerek hemen her sözcüğün anlamını değiştirmek olanaklıydı. Bu tür yöntemlerle sözdağarcığının çok büyük ölçüde daraltılabileceği anlaşılmıştı. Örneğin, iyi sözcüğü varken kötü diye bir sözcüğe gerek yoktu, çünkü iyisiz sözcüğü istenen anlamı aynı ölçüde, hatta daha iyi veriyordu. Karşıt anlamlı iki sözcük söz konusu olduğunda, tek yapılması gereken, hangisinin kaldırılacağına karar vermekti. Sözgelimi, isteğe göre, karanlık sözcüğünün yerini ışıksız sözcüğü ya da aydınlık sözcüğünün yerini karanlıksız sözcüğü alabilirdi. - -Yenisöylem dilbilgisinin ikinci önemli özelliği, olağanüstü kuralcı olmasıydı. Bazı ayrıksı örnekler dışında, tüm çekimler aynı kurallara bağlıydı. Örnekse, tüm eylemlerde, geçmiş zaman çekimi aynıydı ve -di (-dı) ile sonlanıyordu. Çalmak'ın geçmiş zaman çekimi çaldı, düşünmek'in ise düşündü idi; bu kurala uymayan tüm çekimler kaldırılmıştı. Tüm çoğul sözcükler, sonlarına -ler ya da -lar eki getirilerek oluşturuluyordu. Sözgelimi, âsâr sözcüğü yalnızca eserler olarak kullanılıyordu. Karşılaştırma sıfatları, sonlarına ek getirilerek oluşturuluyordu; belirli bir kurala bağlanmayan ve daha iyi, çok iyi, en iyi gibi biçimler kaldırılmıştı. - -Çekimi kuraldışı olarak yapılabilen sözcük sınıfları yalnızca adıllar,[11] ilgi adılları,[12] gösterme sıfatları,[13] ve yardımcı eylemlerdi.[14] Kimi ayrıksı örnekler dışında, bunların hepsinin eski kullanımları korunmuştu. Ayrıca, sözcüklerin oluşturulmasında, hızlı ve kolay konuşma gereksiniminden kaynaklanan bazı kuraldışılıklar söz konusuydu. Söylenmesi zor ya da yanlış anlaşılmaya yatkın bir sözcük, sırf bu nedenle kötü sözcük sayılıyordu; o yüzden, zaman zaman, akışmayı[15] sağlamak için ya sözcüğe fazladan harfler ekleniyor ya da eski biçimine dokunulmuyordu. Ama bu gereksinim kendini daha çok B sözdağarcığında gösteriyordu. Söyleyiş kolaylığına neden bu kadar büyük bir önem verildiğini ileride açıklayacağız. - - - - - -B sözdağarcığı: B sözdağarcığı, özellikle siyasal amaçlarla oluşturulmuş sözcükleri, yani yalnızca siyasal göndermeler taşımakla kalmayan, aynı zamanda onları kullanan kişiye istenen düşünsel tutumu dayatmayı amaçlayan sözcükleri kapsıyordu. İngsos ilkelerini iyice kavramadan bu sözcükleri doğru olarak kullanmak güçtü. Bunlar kimi durumlarda Eskisöylem'e, hatta A sözdağarcığından alınmış sözcüklere bile çevrilebiliyordu, ama bu genellikle uzun bir açıklamayı gerektiriyor, söylenmek istenen düşüncede belirli bir anlam kaybına yol açıyordu. B dağarcığındaki sözcükler, çoğu zaman bir düşünce akışını birkaç hecede toplayan, aynı zamanda alışılmış dilden daha şaşmaz ve etkili olan bir tür sözel stenoydu. - -B dağarcığındaki sözcüklerin hepsi bileşik sözcüklerdi.[16] Kolay söylenebilecek bir biçimde birleştirilmiş iki ya da daha çok sözcükten ya da sözcük parçalarından oluşuyorlardı. Sonuçta ortaya çıkan karışım, çekimi bildik kurallara göre yapılan bir ad-eylem oluyordu. Tek bir örnek vermek gerekirse: İyidüşünüş sözcüğü kabaca "öğretiye bağlılık" ya da eylem olarak kullanılacaksa "öğretiye bağlı bir biçimde düşünmek" anlamına geliyordu. Bunun çekimleri de şöyle oluyordu: ad-eylem, iyidüşünüş; geçmiş zaman ve geçmiş zaman sıfat eylemi, iyidüşünüldü; şimdiki zaman sıfat eylemi, iyidüşünüyor, sıfat, iyidüşünlü; belirteç, iyidüşünle; eylemsi ad, iyidüşünür. - -B dağarcığındaki sözcükler belirli bir kökenden türetilmiyordu. Bu sözcüklerin oluşturulduğu sözcükler söylenen sözün herhangi bir bölümü olabiliyor, herhangi bir sıradüzende kullanılabiliyor ve söylenişlerini kolaylaştıracak herhangi bir biçimde değiştirilip bozulabiliyordu. Örneğin, düşün, suçdüşün (düşüncesuçu) sözcüğünde sona, düşünpol (Düşünce Polisi) sözcüğünde ise başa geliyordu; ikinci sözcük polisi'nin de yalnızca ilk hecesi kalıyordu. Akışmayı, ses uyumunu sağlamak daha güç olduğundan, B sözdağarcığındaki kuralsız oluşumlar A sözdağarcığındakindan daha yaygındı. Örneğin, Gerbak, Barbak ve Sevbak, Gerçek Bakanlığı, Barış Bakanlığı ve Sevgi Bakanlığı'nın söylenişlerini kolaylaştıran kısaltılmış biçimleriydi. B dağarcığındaki tüm sözcüklerin sonekleri ve kökleri aynı biçimde değişebiliyordu. - -B dağarcığındaki sözcüklerin anlamları, bu dilde yetkinleşmemiş birinin anlayamayacağı kadar inceltilmişti. Örneğin, Times gazetesinin başyazılarından birindeki bir cümleyi alalım: Eskidüşünürler İngsos ruhduymaz. Bunu Eskisöylem'e kestirmeden şöyle aktarabiliriz: "Düşünceleri Devrim'den önce oluşmuş olanlar, İngiliz Sosyalizminin ilkelerinin ruhunu tam anlamıyla kavrayamazlar." Ama bu yeterli bir çeviri değildir. Bir kere, yukarıda alıntılanan Yenisöylem cümlesini tam anlamıyla kavrayabilmek için, İngsos’un ne demek olduğunu açık seçik bilmek gerekir. Ayrıca, bugün hayal bile edilemeyecek, körü körüne, canı gönülden bir kabulleniş anıştıran ruhduyum sözcüğünün ya da kötücüllük ve çürümüşlük kavramlarıyla bütünleşmiş olan eskidüşün sözcüğünün gerçek gücünü, ancak İngsos'u derinliğine kavramış biri anlayabilir. Ama eskidüşün gibi bazı Yenisöylem sözcüklerinin asıl işlevi, anlamları yansıtmaktan çok, anlamları yok etmekti. Sayıları ister istemez az olan bu sözcüklerin anlamları, tek bir kapsayıcı terimle bir yığın sözcüğü içerecek kadar genişletilmiş, böylece pek çok sözcük geçersiz kılınıp unutulmuştu. Yenisöylem Sözlüğü'nü hazırlayanların karşısına dikilen en büyük güçlük, yeni sözcükler uydurmak değil, yeni uydurulan sözcüklerin ne anlama geldiğini, başka bir deyişle kaç sözcüğü geçersiz kıldığını belirleyebilmekti. - -Daha önce özgür sözcüğünde de gördüğümüz gibi, bir zamanlar sapkın anlamlar taşıyan sözcükler bazen kolaylık kaygısıyla korunuyor, ama istenmeyen anlamlarından arındırılıyordu. Onur, adalet, ahlâk, enternasyonalizm, demokrasi, bilim ve din gibi sayısız sözcük yok olup gitmişti. Birkaç kapsayıcı sözcük onları içine almış, içine alırken de ortadan kaldırmıştı. Örneğin, özgürlük ve eşitlik kavramları çevresinde kümelenen tüm sözcükler tek bir suçdüşün sözcüğüyle, nesnellik ve akılcılık kavramları çevresinde kümelenen tüm sözcükler de tek bir eskidüşün sözcüğüyle kapsanıyordu. Sözcüklerin daha açık ve kesin olması tehlikeliydi. Bir Parti üyesinden beklenen, pek fazla bir şey bilmeden kendi kavmi dışındaki tüm kavimlerin "sahte tanrılar"a tapındığına inanan bir ilkçağ İbranisine benzemesiydi. İlkçağ İbranisinin o tanrıların adlarının Baal,[17] Osiris,[18] Molek,[19] ya da Astarte[20] olduğunu bilmesi gerekmezdi; herhalde onları ne denli az bilirse, bağnazlığı o ölçüde sağlamlaşırdı. O, Yehova'yı[21] ve Yehova'nın emirlerini bilirdi: dolayısıyla da, başka adları ya da sıfatları olan tüm tanrıların sahte olduğunu. Parti üyesi de, doğru davranışın ne olduğunu bildiği gibi, doğru tutumdan ayrılmanın hangi yollardan mümkün olduğunu da çok genel olarak, belli belirsiz biliyordu. Örneğin, tüm cinsel yaşamı iki Yenisöylem sözcüğüyle, sekssuç (cinsel ahlâksızlık) ve iyiseks (iffet) ile düzenleniyordu. Sekssuç, tüm cinsel ahlâksızlıkları kapsıyordu. Zinayı, eşcinsellik ve öteki sapıklıkları kapsadığı gibi, yalnızca zevk için girilen normal cinsel ilişkiyi de içeriyordu. Bunların hepsi de aynı ölçüde suç sayıldığından, cezası da idam olduğundan, hepsini ayrı ayrı adlandırmaya gerek yoktu. Bilimsel ve teknik sözcüklerden oluşan C sözdağarcığında, bazı cinsel sapkınlıklara özel adlar vermek gerekebilirdi, ama sıradan yurttaşın bunlara gereksinimi yoktu. Sıradan yurttaş, iyiseks'in ne anlama geldiğini biliyordu; iyiseks, karı kocanın sırf çocuk yapmak amacıyla girdiği ve kadının bedensel zevk almasının söz konusu olmadığı normal cinsel ilişkiydi; bunun dışında kalan her türlü cinsel ilişki sekssuç'tu. Yenisöylem'de, sapkın bir düşüncenin, sapkın olduğunu kabullenmenin ötesinde izini sürmek pek mümkün değildi: Bunun için gerekli sözcükler yoktu. - -B sözdağarcığında, ideolojik bakımdan yansız olan tek bir sözcük bulunmuyordu. Pek çoğu örtmeceli[22] sözcüklerdi. Örneğin, keyifkamp (zorunlu çalışma kampı) ya da Barbak (Barış Bakanlığı, yani Savaş Bakanlığı) gibi sözcükler, görünürdeki anlamının nerdeyse tam karşıtı bir anlam taşıyordu. Buna karşılık, kimi sözcükler de Okyanusya toplumunun gerçek yüzünü su götürmez bir biçimde, apaçık ortaya koyuyordu. Örneğin, Parti'nin proleter kitlelere dağıttığı süprüntü yayınlara ve sunduğu asılsız haberlere prolbesi deniyordu. Bir de, Parti için kullanıldığında "iyi"yi, düşmanlar için kullanıldığında "kötü"yü çağrıştıran belirsiz sözcükler vardı. Ayrıca, ilk bakışta yalnızca birer kısaltma gibi görünmekle birlikte, ideolojik niteliklerini anlamlarından değil de yapılarından alan pek çok sözcük bulunuyordu. - -Anlaşıldığı kadarıyla, herhangi bir siyasal anlamı olan ya da olabilecek her şey B sözdağarcığına alınmıştı. Her örgüt ya da topluluk, öğreti, ülke, kurum ya da kamu yapısının adı, türetildiği kök korunarak, en az heceyle kolayca söylenebilecek tek bir sözcüğe indirgenmişti. Örneğin, Gerçek Bakanlığı'nda Winston Smith'in çalıştığı Arşiv Dairesi'ne Arda, Kurgu Dairesi'ne Kurda, Televizyon Programları Dairesi'ne de Telda deniyordu. Burada amaç, yalnızca zaman kazanmak değildi. Yirminci yüzyılın ilk otuz kırk yılında bile kısaltılmış sözcük ve deyimler siyasal dilin belirleyici özelliklerinden biri olmuş ve bu tür kısaltmaların en çok totaliter ülkeler ve totaliter örgütlerde kullanıldığı görülmüştü. Örnekse, Nazi, Gestapo, Komintern, Inprecor,[23] Ajitprop[24] gibi sözcükler. Bu uygulama ilk başlarda içgüdüsel bir biçimde benimsenmişse de, Yenisöylem'de bilinçli bir amaçla kullanılıyordu. Bir adı böyle kısaltmakla, yapabileceği çağrışımların çoğunun önü kesilerek, anlamının daraltılıp ustaca değiştirilebildiğinin farkına varılmıştı. Örneğin, Komünist Enternasyonal sözcükleri, insanlığın evrensel kardeşliği, kızıl bayraklar, barikatlar, Karl Marx ve Paris Komünü'nün iç içe geçtiği bir görünümü çağrıştırır. Oysa Komintern sözcüğü, yalnızca sağlam yapılı bir örgütü ve açık seçik tanımlanmış bir öğreti birliğini akla getirir. Nerdeyse bir iskemle ya da masa kadar tanıması kolay ve amacı sınırlı bir şeye gönderme yapar. Komintern'in nerdeyse fazla düşünülmeden söylenebilecek bir sözcük olmasına karşılık, Komünist Enternasyonal insanı hiç değilse bir an düşündüren bir deyimdir. Gerbak gibi bir sözcüğün çağrıştırdıkları da, Gerçek Bakanlığı'nın çağrıştırdıklarından hem daha az hem de daha denetlenebilirdir. Bu da, yalnızca her fırsatta kısaltmaya gidilmesini değil, her sözcüğün kolayca söylenebilmesine nerdeyse aşırı bir özen gösterilmesini de açıklamaktadır. - -Yenisöylem'de, anlam şaşmazlığı dışında en çok söyleniş kolaylığına önem veriliyordu. Gerekli görüldüğünde, dilbilgisi kuralları söyleniş kolaylığına her zaman feda ediliyordu. Doğruydu da, çünkü istenen, her şeyden önce de siyasal kaygılarla istenen, çabucak söyleniveren ve konuşanın zihninde en az yankı uyandıran, yanlış anlaşılmaya yer bırakmayacak kısaltılmış sözcüklerdi. B sözdağarcığındaki sözcükler, hemen hepsinin birbirine çok benzemesinden güç bile alıyordu. Bu sözcüklerin hemen hepsi –iyidüşün, Barbak, prolbesi, sekssuç, keyifkamp, İngsos, ruhduyum, düşünpol ve daha pek çoğu– vurgunun ilk hece ile son hece arasında eşit olarak bölüşüldüğü, iki ya da üç heceli sözcüklerdi. Bu sözcüklerle konuşulduğunda, kısa, kesik, tekdüze seslerle hızlı hızlı konuşulabiliyordu. İstenen de tam olarak buydu. Amaç, konuşmayı, özellikle ideolojik bakımdan yansız olmayan konulardaki konuşmayı elden geldiğince bilinçten bağımsız kılmaktı. Günlük konuşmada, bir şey söylemeden önce düşünmek, her zaman olmasa da bazen, hiç kuşkusuz gerekliydi; ama siyasal ya da ahlâksal bir konuda görüş bildirmesi istenen bir Parti üyesi, doğru düşünceleri kurşun yağdıran bir makineli tüfek gibi yağdırmalıydı. Dil, aslında buna yatkın bir biçimde yetiştirilmiş olan Parti üyesine kusursuz bir araç sağlıyordu; sert seslerden oluşan ve İngsos'un ruhuna uygun olarak bile bile çirkinleştirilmiş sözcüklerin yapısı da bu işi iyice kolaylaştırıyordu. - -Seçilebilecek pek az sözcük olması da bir başka kolaylaştırıcı etkendi. Yenisöylem'in sözdağarcığı bizimkinden yoksul olduğu gibi, durmadan daha da yoksullaştırmanın yeni yolları bulunuyordu. Aslında, Yenisöylem, sözdağarcığının her yıl genişleyeceğine gittikçe yoksullaşmasıyla, nerdeyse bütün öteki dillerden ayrılıyordu. Her eksiltme bir kazançtı, çünkü seçim alanı ne kadar daralırsa, insanların düşünmenin ayartısına kapılma olasılığı da o ölçüde azalırdı. Sonuç olarak, söylenen sözün, beynin üst bölgelerini işe karıştırmadan, gırtlaktan çıkması bekleniyordu. Yenisöylem'de, "ördek gibi vaklamak" anlamına gelen ördeksöylem sözcüğü de açıkça bunu gösteriyordu. B sözdağarcığındaki pek çok sözcük gibi ördeksöylem'in de esnek bir anlamı vardı. Ördek gibi vaklayarak dile getirilen görüş öğretiye bağnazca bağlıysa, ördeksöylem övücü bir nitelik taşıyordu; Times gazetesinde Parti'nin hatiplerinden birinden çiftartıiyi ördeksöylemci diye söz edilmesi, yüceltmek, göklere çıkarmak demekti. - - - - - -C sözdağarcığı: C sözdağarcığı, bütünleyici bir nitelik taşıyor ve tümüyle bilimsel ve teknik terimlerden oluşuyordu. Bunlar bugün kullanılmakta olan bilimsel terimlere benziyordu ve aynı köklerden türetilmişti, ama öteki sözcükler gibi bu terimlerin de katı bir biçimde tanımlanmasına ve istenmeyen anlamlardan arındırılmasına özen gösterilmişti. Öteki iki sözdağarcığında bulunan sözcüklerdeki dilbilgisi kuralları bunlar için de geçerliydi. Günlük konuşmalarda ya da siyasal söylevlerde C sözdağarcığındaki sözcüklerin pek azı kullanılıyordu. Bilim alanında çalışan biri ya da bir teknisyen, kendi uzmanlık alanıyla ilgili listede gereksindiği tüm sözcükleri bulabiliyor, ama öteki listelerde yer alan sözcüklerle ilgili ancak yüzeysel bir bilgi edinebiliyordu. Listelerin hepsinde birden yer alan sözcüklerin sayısı pek azdı; bilimin belirli dalları şöyle dursun, zihinsel bir çalışma ya da düşünme yöntemi olarak bilimin işlevini dile getiren bir sözdağarcığı bile yoktu. Aslında, "bilim"i karşılayan tek bir sözcük yoktu; bilimin taşıyabileceği her türlü anlam, İngsos sözcüğüyle yeterince karşılanıyordu. - -Buraya kadar anlatılanlardan, Yenisöylem'de, öğretiye bağnazca bağlı olmayan düşüncelerin doğru dürüst dile getirilmesinin hemen hemen olanaksız olduğu anlaşılmıştır. Hiç kuşku yok ki, sapkın düşünceleri çok kaba bir biçimde, bir küfür gibi dile getirmek mümkündü. Örneğin, Büyük Birader iyisizdir denebilirdi. Ama bağnaz birinin saçma bulacağı bu sözü mantıklı bir açıklamayla doğrulamak olanaksızdı, çünkü bunun için gerekli sözcükler yoktu. İngsos'a aykırı düşünceler kafalarda ancak sözcüklerden yoksun bir biçimde belli belirsiz canlandırılabilir ve ancak bir sürü sapkın düşünceyi tanımlamaksızın bir araya toplayıp geçersiz kılan çok geniş kapsamlı deyimlerle adlandırılabilirdi. Aslında, Yenisöylem'i öğretiye körü körüne bağlı olmayan amaçlarla kullanmak, ancak sözcüklerden bazılarını mantıksız bir biçimde yeniden Eskisöylem'e çevirerek mümkündü. Örneğin, Yenisöylem'de Bütün insanlar eşittir demek, Eskisöylem'de Bütün insanlar kızıl saçlıdır demek gibi bir şeydi. Burada dilbilgisi açısından bir yanlış yoktu, ama cümlenin gerçekdışı olduğu açıktı, insanların hepsinin aynı boyda, aynı ağırlıkta ya da aynı güçte oldukları söyleniyordu. Artık siyasal eşitlik diye bir kavram yoktu, eşit sözcüğünün bu ikincil anlamı silinip atılmıştı. 1984 yılında, gündelik iletişimde hâlâ Eskisöylem kullanıldığından, insanların Yenisöylem sözcüklerini kullanırken onların asıl anlamlarını anımsayabilmeleri tehlikesi söz konusuydu. Gerçi çiftdüşün tekniğinde ustalaşmış biri bundan kolayca kaçınabilirdi, ama birkaç kuşak sonra böyle bir kaçış olasılığı da kalmayacaktı. Tek dil olarak Yenisöylem'i öğrenerek yetişmiş biri, eşit sözcüğünün bir zamanlar "siyasal bakımdan eşit" gibi ikincil bir anlamı olduğunu ya da özgür sözcüğünün bir zamanlar "düşünsel bakımdan özgür" anlamına da geldiğini artık bilmeyecekti; tıpkı satranç nedir bilmeyen birinin, vezir ve kale sözcüklerine yakıştırılan ikincil anlamların ayırdında olmaması gibi. Birçok suç ve hatayı işlemeye olanak bulamayacaktı, çünkü o suç ve hataların bir adı olmadığından onları düşünmek bile mümkün olmayacaktı. Zamanla Yenisöylem'in belirleyici özelliklerinin daha da belirginleşeceğini, sözcüklerin giderek daha da azalacağını, anlamlarının her geçen gün biraz daha daralacağını ve onları uygunsuz biçimde kullanma olanağının gittikçe azalacağını kestirmek zor olmasa gerekti. - -Eskisöylem yerini tümden Yenisöylem'e bıraktığında, geçmişle olan son bağ da koparılmış olacaktı. Kaldı ki, tarih çoktan yeniden yazılmıştı, ama eski edebiyat bölük pörçük de olsa bir yerlerde kalmıştı, henüz bütünüyle sansürden geçirilmiş değildi, Eskisöylem'i hâlâ bilen birinin bunları okuması mümkündü. Gelecekte bu edebiyat parçaları, yitip gitmemiş olsa bile, anlaşılmaz ve çevrilemez olacaktı. Teknik bir işlem ya da çok sıradan günlük davranışlarla ilgili olanlar ya da zaten öğretiye bağlılık gösterenler (Yenisöylem'de iyidüşünlü deniyordu) dışında, Eskisöylem'de yazılmış bir bölümü Yenisöylem'e çevirmek olanaksızdı. Bu da, uygulamada, yaklaşık 1960'tan önce yazılmış hiçbir kitabın bütünüyle çevrilemeyeceği anlamına geliyordu. Devrim'den önceki edebiyat Yenisöylem'e ancak ideolojik çeviriyle aktarılabilirdi, ki bu da dil kadar anlamın da değişmesi demekti. - -Örneğin, Bağımsızlık Bildirgesi'nin[25] şu ünlü bölümünü alalım: - -Şu gerçeklerin su götürmez olduğu kanısındayız: Bütün insanlar eşit yaratılmışlardır ve Yaradan onlara yaşam, özgürlük ve mutlu olmak gibi geri alınamaz bazı haklar bağışlamıştır. İnsanlar, bu hakların güvence altına alınması için, yasal yetkilerini halkın onayından alan hükümetler kurmuşlardır. Bu hakları yok etmeye kalkışan herhangi bir hükümeti değiştirmek ya da ortadan kaldırmak ve yerine yeni bir hükümet kurmak halkın hakkıdır. - - - -Bu metni özgün anlamına bağlı kalarak Yenisöylem'e çevirmek nerdeyse olanaksızdı. Koca bölüm, tek bir suçdüşün sözcüğü içinde yutulup giderdi. Tam bir çeviri ancak ideolojik bir çeviri olabilirdi, ki orada da Jefferson'ın sözleri mutlak hükümete bir övgüye dönüşüverirdi. - -Aslında, geçmiş edebiyatın azımsanmayacak bir bölümü bu yoldan dönüştürülmüş bulunuyordu. Hem saygınlıkları göz önüne alınarak hem de başarılarını İngsos felsefesine uygun kılmak kaygısıyla, bazı tarihsel kişiliklerin anısının korunması istenmişti. O yüzden, Shakespeare, Milton, Swift, Byron, Dickens ve daha başka yazarlar Yenisöylem'e aktarılmaktaydı; bu işlem tamamlandığında, bu yazarların özgün metinleri, geçmiş edebiyattan kalan bütün öteki metinlerle birlikte yok edilecekti. Ne var ki, çeviriler ağır ve zor yürüyordu; yirmi birinci yüzyılın yirmili yıllarından önce tamamlanması beklenmiyordu. Ayrıca, aynı işlemden geçirilmesi gereken çok sayıda kullanıcı kitabı da –gerekli teknik el kitapları ve benzerleri– vardı. Yenisöylem'in tümüyle benimsenmesi için 2050 gibi geç bir tarihin belirlenmiş olmasının asıl nedeni, bu çeviri işlemlerinin tamamlanmasına zaman tanımaktı. - - - - - -Dipnotlar - - -[1] Nineteen Eighty-Four, George Orwell. Penguin Books, 1990, "A Note on the Text" (Metne İlişkin Bir Not), Peter Davison, s. v. - -[2] 1984, George Orwell, Signet Classics. 1977, "Afterword" ("Sonsöz"), Erich Fromm, s. 313, 325-26. - -[3] Eski çağlarda, üstündeki yazılı metnin bütünüyle ya da kısmen silinmesinden sonra yeni bir metnin yazıldığı rulo ya da kitap sayfası biçiminde parşömen. Kimileri, eldeki parşömeni kullanmak yeni bir parşömen edinmekten daha ucuz olduğu için bu yola gidildiğini ileri sürerler. Kimileri de, bu uygulamanın nedenini, pagan Yunan metinlerinin yazılı olduğu parşömenlere Hıristiyan metinlerini geçirerek dinsel bir amacı gerçekleştirme olarak açıklarlar. (ç.n.) - -[4] Nineteen Eighty-Four, George Orwell, Penguin Books, 1990, "A Note on the Text" ("Metne İlişkin Bir Not"), Peter Davison, !. vii. - -[5] Bin Dokuz Yüz Seksen Dört, George Orwell, Çeviren: Nuran Akgören, Can Yayınlan, 29. basım. Aralık 2010, s. 288. - -[6] Yenisöylem, Okyanusya'nın resmi diliydi. Yapısı ve kökenine ilişkin açıklamalar için Ek'e bakınız. (Yazarın notu.) - -[7] File benzer, soyu tükenmiş birkaç memeli türü. (ç.n.) - -[8] Tekbencilik ya da solipsizm: Felsefede, insan zihninin kendisi dışında başka varlıkların da olabileceğini kabul etmesi için hiçbir geçerli neden bulunmadığını savunan yaklaşım. (ç.n.) - -[9] Zarla oynanan bir masaüstü oyunu. Oyun tahtasının bazı yerlerindeki Merdivenler birkaç kare yukarıya gitmeyi sağlarken, Yılanlar aşağıya düşmeye yol açar. Oyunun amacı, son kareye kadar ilerlemektir. Son kareye ilk ulaşan,oyunu kazanır. (ç.n.) - -[10] Burada "eylem"i "fiil"in karşılığı olarak,"belirteç"i de "zarf"ın karşılığı olarak kullandım. (ç.n.) - -[11] Zamir. (ç.n.) - -[12] Nispet zamiri. (ç.n.) - -[13] İşaret sıfatı. (ç.n.) - -[14] Yardımcı fiil. (ç.n.) - -[15] Kulağa hoş gelen ya da söylenmesi kolay olan seslerin birbirine eklenmesi; ses uyumu. (ç.n.) - -[16] Söyleyaz gibi bileşik sözcükler hiç kuşkusuz A sözdağarcığında da bulunuyordu, ama bunlar yalnızca kullanışlı kısaltmalardı, özellikle ideolojik bir yanları yoktu. (Yazarın notu.) - -[17] İlkçağ'da birçok Ortadoğu toplumunda tapınılan tanrı. Kenanlılar arasında bereket tanrısı olarak büyük önem taşırdı. (ç.n.) - -[18] Eski Mısır'ın en önemli tanrılarından. M.Ö. 2400 dolayında, hem bereket tanrısı hem de ölen firavunun kişileştirilmiş simgesi olarak ikili bir işlev taşıyordu. (ç.n.) - -[19] İlkçağ'da Ortadoğu'nun pek çok bölgesinde kendisine çocuk kurban edilen tanrı. (ç.n.) - -[20] Mezopotamya dininde savaş ve cinsel aşk tanrıçası. Batı Samilerde Astarte, Akad dilinde İştar, Sümer dilinde inanna. (ç.n.) - -[21] Yahudilikte,Tanrı'nın Hz. Musa'ya vahyettiği özel adı. (ç.n.) - -[22] Dolaysız biçimde söylenmesi uygun görülmeyen bir olguyu örterek dolaylı yoldan, hafifleterek ya da karşıt anlam vererek anlatmak. (ç.n.) - -[23] Dördüncü Enternasyonal tarafından yayımlanan aylık Marksist dergi. Adı, derginin dünyanın dört bir yanındaki devrimcilerin makaleleri ve mektuplarını çevirip yayımladığı anlamında, International Press Correspondance (Uluslararası Basın Yazışmaları) sözcüklerinin ilk hecelerinin birleştirilmesinden oluşur. (ç.n.) - -[24] Ajitasyon ve propaganda. (ç.n.) - -[25] Amerikan Bağımsızlık Bildirgesi. ABD tarihinde, 13 koloninin İngiliz yönetimine karşı bağımsızlığını ilan eden belge. Halkı temsil eden bir kurul, ülkeyi kendi iradesine göre yönetme hakkını ilk kez bu belgeyle dile getirmiştir. 4 Temmuz 1776'da onaylanan belgenin metnini, sonradan ABD'nin üçüncü başkanı olan siyasi önder ve düşünür Thomas Jefferson kaleme almıştır. Bildirge'de, insanın doğal hakları ve toplumsal sözleşme yoluyla yönetme kuramı dile getirilmiştir. (ç.n.) - - - - - diff --git a/plugins/tr/src/turkishplugin.h b/plugins/tr/src/turkishplugin.h index 9204c15c..ca0a5f88 100644 --- a/plugins/tr/src/turkishplugin.h +++ b/plugins/tr/src/turkishplugin.h @@ -5,8 +5,6 @@ #include "languageplugininterface.h" #include "westernlanguagesplugin.h" -//#include - class TurkishPlugin : public WesternLanguagesPlugin { Q_OBJECT diff --git a/plugins/uk/src/free_ebook.txt b/plugins/uk/src/free_ebook.txt deleted file mode 100644 index e69de29b..00000000 diff --git a/plugins/westernsupport/candidatescallback.cpp b/plugins/westernsupport/candidatescallback.cpp deleted file mode 100644 index 98a9efe2..00000000 --- a/plugins/westernsupport/candidatescallback.cpp +++ /dev/null @@ -1,19 +0,0 @@ - -#include "candidatescallback.h" - -CandidatesCallback::CandidatesCallback(const std::string &past_context) - : m_past_context(past_context) - , m_empty() -{} - -std::string CandidatesCallback::get_past_stream() const -{ - return m_past_context; -} - -std::string CandidatesCallback::get_future_stream() const -{ - return m_empty; -} - - diff --git a/plugins/westernsupport/candidatescallback.h b/plugins/westernsupport/candidatescallback.h deleted file mode 100644 index ae3fa338..00000000 --- a/plugins/westernsupport/candidatescallback.h +++ /dev/null @@ -1,20 +0,0 @@ -#ifndef CANDIDATESCALLBACK_H -#define CANDIDATESCALLBACK_H - -#include - -class CandidatesCallback - : public PresageCallback -{ -private: - const std::string& m_past_context; - const std::string m_empty; - -public: - explicit CandidatesCallback(const std::string& past_context); - - std::string get_past_stream() const; - std::string get_future_stream() const; -}; - -#endif // CANDIDATESCALLBACK_H diff --git a/plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp b/plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp index e1ea311a..d7c721aa 100644 --- a/plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp +++ b/plugins/westernsupport/spellpredictworker.cpp @@ -31,20 +31,13 @@ SpellPredictWorker::SpellPredictWorker(QObject *parent) : QObject(parent) - , m_candidatesContext() - , m_presageCandidates(CandidatesCallback(m_candidatesContext)) - , m_presage(&m_presageCandidates) , m_spellChecker() , m_limit(5) { - m_presage.config("Presage.Selector.SUGGESTIONS", "6"); - m_presage.config("Presage.Selector.REPEAT_SUGGESTIONS", "yes"); } void SpellPredictWorker::parsePredictionText(const QString& surroundingLeft, const QString& origPreedit) { - m_candidatesContext = (surroundingLeft.toStdString() + origPreedit.toStdString()); - QStringList list; QString preedit = origPreedit; @@ -61,26 +54,6 @@ void SpellPredictWorker::parsePredictionText(const QString& surroundingLeft, con list << preedit; } - try { - const std::vector predictions = m_presage.predict(); - - std::vector::const_iterator it; - for (it = predictions.begin(); it != predictions.end(); ++it) { - QString prediction = QString::fromStdString(*it); - // Presage will implicitly learn any words the user types as part - // of its prediction model, so we only provide predictions for - // words that have been explicitly added to the spellcheck dictionary. - QString predictionTitleCase = prediction; - predictionTitleCase[0] = prediction.at(0).toUpper(); - if (m_spellChecker.spell(prediction) || m_spellChecker.spell(predictionTitleCase) || m_spellChecker.spell(prediction.toUpper())) { - list << prediction; - } - } - - } catch (int error) { - qWarning() << "An exception was thrown in libpresage when calling predict(), exception nr: " << error; - } - Q_EMIT newPredictionSuggestions(origPreedit, list); } @@ -97,26 +70,8 @@ void SpellPredictWorker::setLanguage(QString locale, QString pluginPath) baseLocale = locale; } - QString dbFileName = "database_"+baseLocale+".db"; - QString fullPath(pluginPath + QDir::separator() + dbFileName); - qDebug() << "DB path:" << fullPath.toLatin1().data(); - - //fallback method when there is a difference between locale and the plugin path ( e.g locale=fr, pluginpath end with fr-ch ) - if (!QFile::exists(fullPath)) { - qDebug() << "db path not found, try alternative to main lang plugin directory"; - pluginPath.truncate(pluginPath.lastIndexOf(QDir::separator())); - fullPath = pluginPath + QDir::separator() + locale + QDir::separator() + dbFileName; - qDebug() << "New Database path:" << fullPath.toLatin1().data(); - } - m_spellChecker.setLanguage(baseLocale); m_spellChecker.setEnabled(true); - - try { - m_presage.config("Presage.Predictors.DefaultSmoothedNgramPredictor.DBFILENAME", fullPath.toLatin1().data()); - } catch (int error) { - qWarning() << "An exception was thrown in libpresage when changing language database, exception nr: " << error; - } } void SpellPredictWorker::suggest(const QString& word, int limit) diff --git a/plugins/westernsupport/spellpredictworker.h b/plugins/westernsupport/spellpredictworker.h index 440f2270..7ba24f45 100644 --- a/plugins/westernsupport/spellpredictworker.h +++ b/plugins/westernsupport/spellpredictworker.h @@ -29,16 +29,12 @@ #define SPELLPREDICTWORKER_H #include "spellchecker.h" -#include "candidatescallback.h" #include "languageplugininterface.h" -#include #include #include #include -class CandidatesCallback; - class SpellPredictWorker : public QObject { Q_OBJECT @@ -62,9 +58,6 @@ public slots: int strategy = UpdateCandidateListStrategy::ClearWhenNeeded); private: - std::string m_candidatesContext; - CandidatesCallback m_presageCandidates; - Presage m_presage; SpellChecker m_spellChecker; int m_limit; QMap m_overrides; diff --git a/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.cpp b/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.cpp index 0e68a5ec..9ac81b23 100644 --- a/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.cpp +++ b/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.cpp @@ -1,9 +1,6 @@ #include "westernlanguagesplugin.h" #include "westernlanguagefeatures.h" - -#ifdef HAVE_PRESAGE #include "spellpredictworker.h" -#endif #include @@ -15,7 +12,6 @@ WesternLanguagesPlugin::WesternLanguagesPlugin(QObject *parent) : , m_spellCheckEnabled(false) , m_processingSpelling(false) { -#ifdef HAVE_PRESAGE m_spellPredictThread = new QThread(); m_spellPredictWorker = new SpellPredictWorker(); m_spellPredictWorker->moveToThread(m_spellPredictThread); @@ -29,16 +25,13 @@ WesternLanguagesPlugin::WesternLanguagesPlugin(QObject *parent) : connect(this, &WesternLanguagesPlugin::addToUserWordList, m_spellPredictWorker, &SpellPredictWorker::addToUserWordList); connect(this, &WesternLanguagesPlugin::addOverride, m_spellPredictWorker, &SpellPredictWorker::addOverride); m_spellPredictThread->start(); -#endif } WesternLanguagesPlugin::~WesternLanguagesPlugin() { -#ifdef HAVE_PRESAGE m_spellPredictWorker->deleteLater(); m_spellPredictThread->quit(); m_spellPredictThread->wait(); -#endif } void WesternLanguagesPlugin::predict(const QString& surroundingLeft, const QString& preedit) diff --git a/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.h b/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.h index 47aec625..ad745495 100644 --- a/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.h +++ b/plugins/westernsupport/westernlanguagesplugin.h @@ -8,12 +8,9 @@ #include "spellchecker.h" #include "abstractlanguageplugin.h" -#ifdef HAVE_PRESAGE #include "spellpredictworker.h" -#endif class WesternLanguageFeatures; -class CandidatesCallback; class SpellPredictWorker; class WesternLanguagesPlugin : public AbstractLanguagePlugin diff --git a/src/lib/logic/wordengine.cpp b/src/lib/logic/wordengine.cpp index 759aac24..b9c4a356 100644 --- a/src/lib/logic/wordengine.cpp +++ b/src/lib/logic/wordengine.cpp @@ -38,8 +38,7 @@ namespace Logic { #define DEFAULT_PLUGIN MALIIT_KEYBOARD_LANGUAGES_DIR "/en/libenplugin.so" //! \class WordEngine -//! \brief Provides error correction (based on Hunspell) and word -//! prediction (based on Presage). +//! \brief Provides error correction (based on Hunspell) class WordEnginePrivate { @@ -79,7 +78,7 @@ class WordEnginePrivate delete languagePlugin; pluginLoader.unload(); - // to avoid hickups in libpresage, libpinyin + // to avoid hickups in libpinyin QLocale::setDefault(QLocale::c()); setlocale(LC_NUMERIC, "C"); diff --git a/tests/autopilot/lomiri_keyboard/tests/test_keyboard.py b/tests/autopilot/lomiri_keyboard/tests/test_keyboard.py index 134ef195..b1e70e5b 100644 --- a/tests/autopilot/lomiri_keyboard/tests/test_keyboard.py +++ b/tests/autopilot/lomiri_keyboard/tests/test_keyboard.py @@ -1717,10 +1717,6 @@ def test_korean_input(self): def maliit_cleanup(): - presagedir = os.path.expanduser("~/.presage") - if os.path.exists(presagedir + ".bak") and os.path.exists(presagedir): - shutil.rmtree(presagedir) - os.rename(presagedir + ".bak", presagedir) maliitdir = os.path.expanduser("~/.local/share/maliit-server") if os.path.exists(maliitdir + ".bak") and os.path.exists(maliitdir): shutil.rmtree(maliitdir) @@ -1729,9 +1725,6 @@ def maliit_cleanup(): # Clear away any learnt predictions and recent emoji -presagedir = os.path.expanduser("~/.presage") -if os.path.exists(presagedir): - os.rename(presagedir, presagedir + ".bak") maliitdir = os.path.expanduser("~/.local/share/maliit-server") if os.path.exists(maliitdir): os.rename(maliitdir, maliitdir + ".bak") diff --git a/tests/unittests/common/wordengineprobe.cpp b/tests/unittests/common/wordengineprobe.cpp index ce583dbd..669acb50 100644 --- a/tests/unittests/common/wordengineprobe.cpp +++ b/tests/unittests/common/wordengineprobe.cpp @@ -36,7 +36,7 @@ namespace Logic { //! \class WordEngineProbe //! A word engine that deterministically predicts word candidates, in //! such a way that it can be used for tests. Does not require -//! Hunspell or Presage. This word engine is for language where all +//! Hunspell. This word engine is for language where all //! words begin with "a" and ends with "d". So, if we type "abc" we //! can expect "abcd". If we type "abcd" we expect no candidates, but //! it is a correct word. If we type "bcd" then we get no candidates, diff --git a/tests/unittests/ut_editor/wordengineprobe.cpp b/tests/unittests/ut_editor/wordengineprobe.cpp index 1b13cbe9..5365d668 100644 --- a/tests/unittests/ut_editor/wordengineprobe.cpp +++ b/tests/unittests/ut_editor/wordengineprobe.cpp @@ -82,7 +82,7 @@ namespace Logic { //! \class WordEngineProbe //! A word engine that deterministcally predicts word candidates, in such a -//! way that it can be used for tests. Does not require Hunspell or Presage. +//! way that it can be used for tests. Does not require Hunspell. //! \param parent The owner of this instance (optional). diff --git a/tests/unittests/ut_preedit-string/ut_preedit-string.cpp b/tests/unittests/ut_preedit-string/ut_preedit-string.cpp index fe5b7c6e..9c2d08a5 100644 --- a/tests/unittests/ut_preedit-string/ut_preedit-string.cpp +++ b/tests/unittests/ut_preedit-string/ut_preedit-string.cpp @@ -313,7 +313,7 @@ class TestPreeditString // prediction. I guess you will need to add // WordEngine::setSpellChecker() API so that you can inject a // fake spellchecker, for the tests. Otherwise, the test would - // have to be skipped when there's no hunspell/presage, which + // have to be skipped when there's no hunspell, which // I wouldn't like to have. QFETCH(Logic::LayoutHelper::Orientation, orientation); diff --git a/tests/unittests/ut_word-candidates/wordengineprobe.cpp b/tests/unittests/ut_word-candidates/wordengineprobe.cpp index bc00576b..d1e76d05 100644 --- a/tests/unittests/ut_word-candidates/wordengineprobe.cpp +++ b/tests/unittests/ut_word-candidates/wordengineprobe.cpp @@ -35,7 +35,7 @@ namespace Logic { //! \class WordEngineProbe //! A word engine that deterministcally predicts word candidates, in such a -//! way that it can be used for tests. Does not require Hunspell or Presage. +//! way that it can be used for tests. Does not require Hunspell. //! \param parent The owner of this instance (optional).